Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kum-yadrena-voyna-neka-pomislim-otnovo/

Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света. 

Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има. 

Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила. 

И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война. 

Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.

Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина

Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората. 

По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.

С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение. 

Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир. 

Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.

Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата. 

С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление. 

Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.

Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор

Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт. 

И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.

Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия. 

Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той. 

Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи. 

Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.

Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна. 

В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.

Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО. 

Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.

И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.

Равносметката: къде е Европа на тази карта?

Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.

Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи: 

Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. 

Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.

Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му. 

Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaidan-revoliutsiya-i-reaktsiya/

<< Към първа част

На датата, на която се публикува настоящият текст (16 март 2024 г.), се навършват десет години от формалното начало на руската агресия срещу Украйна. Тя започва с прииждането на „малки зелени човечета“ и инсцениран референдум в Крим на 16 март 2014 г., служещ като параван за анексията на автономната република на следващия ден. Паралелно Кремъл подстрекава размирици в градове като Одеса, Харков, Донецк, Луганск в Югоизточна Украйна. Безредиците и неуспешната симулация на гражданска война прерастват впоследствие в зле прикрито руско военно вмешателство в Донбас. Международно забравената война, съсредоточена в тази част на Украйна, ескалира през 2022 г. в открита пълномащабна руска инвазия. 

Моментът, избран за начална точка на тези действия, не оставя никакво съмнение, че те са директна реакция на Кремъл срещу украинската революция, която започва през ноември 2013 г. и кулминира в края на февруари 2014-та. Самият Путин разказва в интервю, че е взел решението да анексира Крим в нощта срещу 23 февруари 2014 г., един ден след като украинският президент Виктор Янукович бяга заедно с покъщнината си от Украйна. Но тук причинно-следствената връзка се губи за много хора.

Какво толкова се случва на Майдана, че кремълският самодържец така да възненавиди цял един народ и цяла една страна?

Както причините, довели до протестите в Киев и описани в първата част на тази тема, така и самата революция са покрити с пластове от пропагандни наративи, опростено представяне и умишлено недоразбиране. Диференцираният разбор на събитията около Евромайдана по необходимост прилича на археологически разкопки, в които с фина четка трябва да се отстраняват натрупванията на времето, за да се стигне до самите артефакти. Трагедията на Украйна не е просто в това, че тя е жертва на агресия; най-печалното е, че агресорът зададе терминологията и маниера, с които светът говори и мисли за нея.

Митовете, култивирани по отношение на Евромайдана, са безчет и не могат да бъдат изчерпателно адресирани в един текст. Но най-главните са два и те по един издайнически начин са огледални един на друг, защото игнорират променливата динамика на революционните събития и представят кратки отрязъци от тях като цялостна картина. Първият мит се фокусира единствено върху началото на протестите и приписва на участниците в тях „геополитически“ мотиви: те уж са „против“ Русия и „за“ Европа. Вторият пък е фиксиран върху края на революцията и гласи, че Майданът е насилствен преврат на крайнодесни „бандеровци“. Тези два статични погледа на свой ред пък обслужват шаблонния медиен имидж на Украйна като страна, която езиково, етнически, и идеологически е разделена на „изток“ и „запад“.

Фазите на революцията 

Протестите на киевския „Майдан Незалежності“ („Площад на независимостта“) продължават три месеца и протичат през няколко фази на мобилизация. Тези фази, както показват детайлни изследвания, базирани на представителни извадки и интервюта с фокус групи, се различават една от друга по отношение на исканията и лозунгите, демографската си композиция и протестния си репертоар. 

Първата мобилизационна вълна започва на 21 ноември 2013 г., броени часове след като президентът Янукович обявява, че няма да подпише Споразумението за асоцииране с Европейския съюз. Тя се състои най-вече от млади хора, студенти, представители на творческите професии, ученици. Те развяват европейския флаг редом с украинския и скандират „Україна – це Європа“ („Украйна е Европа“), а мобилизацията в интернет се осъществява през хаштага #Євромайдан, откъдето протестите добиват международно популярното си название. 

Съществен първоначален организационен тласък е даден от широко споделяна публикация на активиста и журналиста от афганистански произход Мустафа Найем, който приканва съгражданите си да излязат на площада с напомнянето, че „лайковете не се броят“. Впрочем публикацията е написана на руски език.

Демонстрациите бързо се разрастват след 29–30 ноември, когато специалните полицейски части „Беркут“ се нахвърлят върху протестиращите и ги пребиват. Втората мобилизационна вълна вече обхваща много по-широки възрастови и класови групи. На помощ на „студентския“ Майдан се притичва „родителският“: на площадите из цялата страна се стичат и хора на средна възраст с всякакви професии, които се обединяват срещу полицейския произвол. „Кои си въобразявате, че сте? Защо биете нашите деца?“, скандират те. 

Оттук нататък евроинтеграцията остава на заден план като мобилизационен мотив. Както констатира изследователката Олга Онух в серия от интервюта, „медианният“ демонстрант е най-разтревожен от нарастващото ниво на репресия и потъпкването на гражданските свободи, а не от мнимото сближаване с Русия. Това схващане се потвърждава в представително социологическо запитване в началото на февруари 2014 – най-големият дял от запитаните демонстранти (около 70%) посочват именно репресиите като една от трите си главни подбуди за участието в митинга, а отказа от Споразумението с ЕС – едва 53,5%. Тази нова фаза на протестите измества фокуса на мобилизационния дискурс към по-универсални категории: граждански права, прогрес и човешко достойнство. Именно тогава Евромайданът се ребрандира като Революция на достойнството – наименованието, с което ще остане в украинската колективна памет.

Режимът на Янукович реагира на протестите по репресивен, насилствен и същевременно непостоянен начин, който подклажда нови и нови вълни на мобилизация и радикализация. Масови арести се редуват с масови амнистии. Платени провокатори – т.нар. титушки (по фамилното име на Вадим Титушко, платен демонстрант, който през пролетта на 2013 г. пребива журналисти) – се смесват с тълпата и всячески се стремят да я тласнат към насилие. Полицията и други силови структури, работещи за режима, получават все по-често зелена светлина за побой над протестиращите. Маскирани мъже похищават ранени революционери от болниците и се налага доброволци да бдят над тях на смени. 

На 16 януари 2014 г. репресиите кулминират в пакет от „антипротестни“ закони, които имат за цел радикално да ограничат свободния печат и правото на демонстрация. Те са прокарани скорострелно през парламента и развързват ръцете на „Беркут“. Няколко дни по-късно следва втора вълна от побои и за първи път протестиращи загиват в резултат на полицейските действия.

„След първия изстрел вече нищо не беше същото“ 

Пролятата кръв маркира радикален нов период в историята на независима Украйна. Въпреки хаотичния мафиотски характер на прехода, украинският държавен апарат, за разлика от руския и беларуския, до този момент не си е позволявал да прибегне до масово насилие като инструмент за саморазправа със собствените си граждани. А те ясно показват, че не са склонни да търпят прекрачването на тази граница. 

Властта подценява масовия характер на протестите, както и капацитета на участниците в тях за иновация и самоорганизация. Първоначално протестният репертоар се състои предимно от символни и културни практики – концерти, джемсесии (някой е домъкнал пиано отнякъде), речи, открити лекции. Но след всяка проява на полицейщина той се обновява и допълва. Изграждат се барикади; кримските татари спретват полева кухня; организират се доброволчески медицински пунктове; пенсионери, бездомни хора, майки с малки деца, ветерани от войната в Афганистан окупират площада на смени, докато по-младите ходят на работа. Заражда се „Автомайдан“ – мобилно подразделение на протестите, което препречва пътя на полицията, блокира административни сгради, евакуира пострадали. Майданът се превръща в град в града, в карнавал на свободата, в паралелно измерение, където времето и пространството са кондензирани, а общоприетите практики за политика и социализация са преобърнати с главата надолу. Писателката Катерина Мишченко описва тези моменти на радикална солидарност така:

Майданът се роди от нуждата да даваш и да споделяш. В тези нови качества на взаимоотношенията се криеше подривният характер на нашия протест, неговият огромен потенциал, който нямаше нищо общо с партиите или опозиционните политици.

В същото време зачестяващите сблъсъци с държавните силови структури водят до поредна и този път предвидима промяна в композицията на протестиращите: рязко спада пропорционалният брой на жените, който дотогава е почти 50%. Увеличава се и сравнителният дял на националистическите организации и радикално настроените демонстранти, готови да използват насилие като ultima ratio (двете групи се припокриват само отчасти). Особено последните изиграват роля във финалните дни на революцията, макар че до самия край представляват много малка част от протестиращите.

От 18 до 21 февруари революцията излиза от контрол и на места се стига до екстремно насилие. В последната вълна на ескалация „Беркут“ и други специализирани части – „Алфа“, използват драстични методи на репресии срещу демонстрантите: бойни патрони, гранати и снайпери. Някои от радикалните демонстранти, които се самовъоръжават, отвръщат на огъня. Загиват около 90 души. Неколцина от тях са полицаи, а повечето са демонстранти под 25-годишна възраст. Стотици са ранени. Детайлите на този кървав епизод до ден днешен не са напълно изяснени от украинското правосъдие и дават повод за множество взаимни обвинения, както и за конспиративни теории през годините. „След първия изстрел, след първия коктейл „Молотов“ вече нищо не беше същото“, спомня си Сергий Жадан, писател и централна фигура на харковския Майдан.

През цялото време Янукович не показва ни най-малка готовност за пълноценен диалог или компромис. Това го превръща в най-одиозната фигура в украинската политика. Всеобщата непоносимост към неговата власт се превръща в основен мобилизационен мотив към края на протестите. „Банду геть!“ („Бандата вън!“) става доминиращият лозунг, отправен към Партията на регионите, която наистина е трудно различима от вертикално интегрирана криминална организация. 

Едва след февруарското клане и с посредничеството на външните министри на Германия, Полша и Франция Янукович склонява да подпише споразумение с лидерите на опозицията. То предполага служебно правителство и предсрочни президентски избори. Майданът обаче, неконтролируем и отчужден от официалните политически играчи, включително и от опозицията, спонтанно отхвърля споразумението. А Янукович… натоварва съществена част от имàнето си на хеликоптери и бяга от Киев, а впоследствие и от страната. 

Междувременно протестиращи и репортери щурмуват президентската резиденция в Межигирия, превърнала се в символ на вулгарния мафиозен материализъм. Резиденцията шокира със своя кич. Протестиращите се натъкват на всевъзможни реликви на мутробарока. „Каква логика може да се очаква от човек, който използва златна тоалетна?“, пише Сергий Жадан.

Както се оказва впоследствие, украинският президент е планирал бягството си още преди споразумението. Тази стъпка хвърля страната в конституционна криза, тъй като няма правна норма или прецедент, които да регулират такъв извънреден случай. Ново служебно правителство и предсрочни избори се назначават ad hoc заради странната фактическа абдикация на действащия президент.

Митът за разделената Украйна

Колективната памет за Майдана в много страни е доминирана от медийните изображения на насилие и десен радикализъм. Динамиката на протестите през 2013–2014 г. обаче не може да бъде описана от тези статични картини. Евромайданът се различава коренно и от предшестващата го Оранжева революция през 2004 г. Както показват количествените изследвания, оранжевият бунт е демографски доминиран от западните региони на страната, а национално-езиковите мотивации са по-широко застъпени от демократичните.

На фона на това Евромайданът е много по-плуралистичен и много по-граждански ориентиран. Протестиращите тълпи са изключително разнообразни – съставът им преминава през всякакви етнически, класови, политически, възрастови и географски граници. В революцията участват етнически украинци, руснаци, арменци, беларуси, грузинци, кримски татари, евреи, афганистанци. Автомонтьорът от Житомир гради барикади рамо до рамо с програмистите от Киев; пенсионери лагеруват до ученици и студенти; леви и десни активисти временно заравят томахавката. 

Още по-важно е, че революцията изхвърля през прозореца медийните клишета за „разделената между изток и запад Украйна“. Дихотомията между „русофони“ и „украиноговорещи“ не играе никаква роля в протестите. Руският и т.нар. суржик – битово наречие на украинския, лексикално доминирано от руски заемки – са точно толкова lingua franca на демонстрантите, колкото и книжовният украински. Регионалните различия също играят много по-малка роля в сравнение с предишните протести, въпреки че протестната активност е по-ниска на юг и на югоизток. Донецк и Луганск също имат своите по-малки Майдани, както и градове като Харков, Суми, Днипро, Полтава, Одеса, дори кримските Севастопол и Симферопол.

Разбира се, всяка революция по дефиниция е поляризиращо събитие и тази не прави изключение. Далеч не всички в Украйна я подкрепят. Много хора, особено в Донбас, също изпитват неприязън към Янукович, но гледат скептично на Майдана, не споделят лозунгите му, не разбират целите му или пък просто са отблъснати от атмосферата на хаос и противопоставяне. Равнодушните, дори негативните нагласи към промяната са разбираеми с оглед на колективните травми в паметта на региона, страдащ от болезнена деиндустриализация, престъпна приватизация и всекидневие в патримониални структури, доминирани от местни олигарси. 

Този скептицизъм в Донбас обаче не трябва да се бърка със сепаратистки настроения, които тогава, както и в предходните години, не са широко разпространени. Представителни запитвания от март 2014 г. показват, че исканията за „присъединяване“ към Русия в страната остават в едно ограничено малцинство при все регионалните вариации. Дори в Крим, регион със специфична история и демографски състав, изменен от столетия на русификация и етнически чистки на коренното население – кримските татари, такова желание изразява около 1/3 от населението – далеч от нарисуваните по-късно на псевдореферендума 96,57%.

Реакция и последствия

„Геополитическият“ елемент в цялата история в крайна сметка се привнася от Путин и неговия антураж, които от самото начало привиждат в Майдана антируска конспирация и системен конфликт между „Запада“ и „Изтока“, който се възпроизвежда в миниатюра на украинска територия, мислено разделена по поречието на Днепър. Идеята за народно въстание за тях е оксиморон: ако някъде по света избухват размирици, те по дефиниция трябва да са контролирани от „нечий щаб“. Тук не мога да се изразя по-добре от беларуския журналист Артьом Шрайбман: 

Тези хора не могат и да си представят, че някакви групи от хора са способни да взаимодействат хоризонтално, да живеят без пастир. За тях има само вертикал, само казарма. Само елитите и стадото овце под тях. Щом сме свикнали да живеем в такова общество и да го управляваме, значи всички общества са такива.

Владимир Владимирович дотолкова се опиянява от геополитическите си фантазии, че пристъпва към възможно най-крайните политически действия – военно насилие, инсцениране на спонтанен сепаратизъм, инвазия. Речта, която той държи на 18 март 2014 г. по повод анексирането на Крим, е пълна със злостни коментари за „управляеми“ революции, „неонацисти, русофоби и антисемити“, както и с мракобесни исторически спекулации – дословно същите тропи, с които светът ще бъде облъчен още веднъж на сутринта на 24 февруари 2022 г. 

В този момент вече въобще не става дума за икономическите интереси на Русия – евразийският интеграционен проект, а и самата Украйна имат ограничено значение за руската външна търговия. Основната мотивация е за реванш срещу украинския народ и решението на голямата част от него да се опълчи на плячкосването на страната и затягането на авторитарните гайки.

Още тогава беше видимо с просто око, че всъщност официалната идеология на Кремъл е тази, която залита в крайнодясното, неумело маскирайки империалисткия си милитаризъм с псевдолява антизападна реторика. Но през 2014 г. за мнозина в Европа беше по-удобно безкритично да се възприемат великоруската гледна точка и путинският разказ за „управляемата революция“. Когато не знаеш почти нищо за една страна, най-лесно е да я гледаш през призмата на имперската арогантност и да смяташ нейните граждани за същества без собствена воля, за пешки в геополитическия шахмат. 

Така украинският народ се превърна в проекционно поле за всякакви постимперски шовинизми, национални комплекси и идеологически клишета. Политически предприемачи от всякакъв тип – десни, леви, прогресивни, консерватори, самодоволни моралисти и обикновени циници – вкупом се втурнаха да заклеймяват жертвата и да амнистират насилника. И от българска страна имаше много такива гласове. Но тези необуздани инсинуации по адрес на украинската революция говорят много повече за самите нас, отколкото за нея.

Авторът благодари на Елен Будинова за полезните коментари и подобрения по текста. 

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaydan-chast-1/

Част първа

„Всички неща, които живеят дълго, постепенно дотолкова се пропиват с разум, че произходът им от неразума започва да изглежда неправдоподобен“, пише Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“. Един век по-късно психологията ще назове този феномен „ретроспективна рационализация“ – механизъм, който ни помага да правим по-приемливи за самите себе си трудни за разбиране или преработване събития от миналото, тълкувайки ги като по-рационални, праволинейни и еднородни, отколкото всъщност са били.

Евромайданът, или украинската Революция на достойнството, която през 2024 г. отбелязва десетата си годишнина насред война и разруха, е пример за комплексно и поляризиращо събитие, което лесно се поддава на изкривяваща рационализация. От дистанцията на времето е лесно да бъде представено като логичен низ от калкулирани решения, взети в „нечий щаб“ – един вид, геополитически шахмат. Такава трактовка широко резонира с битовото политиканстване. Но тя е несъвместима с изконните черти на революцията – стихийност на събитията, липса на координация, преобръщане на утвърдения порядък. И не на последно място – със сивата реалност, че полезрението на политическите актьори често е ограничено, действията им – недообмислени или въобще ирационални, а последствията от тях – непредвидени.

Една стандартна опростенческа интерпретация, популяризирана от хора с голям социален капитал и тесен кръгозор, разглежда началото на Майдана в геополитически контекст. Накратко тази версия гласи: Западът тласка Украйна в своята орбита („Всичко е по вина на НАТО!“), „проруският“ ѝ президент се противопоставя на това, а „прозападната“ част от населението на Украйна въстава срещу него, тласкайки и бездруго разделената страна към гражданска война.

Реалните събития, които предшестват Евромайдана, нямат нищо общо с подобна карикатурна картина. Янукович съвсем не е толкова „проруски“, колкото го рисува популярното въображение, а евроинтеграцията в крайна сметка не е доминиращият мотив на протестите. Разделението между „Изток“ и „Запад“ вътре в самата Украйна е в голямата си част медийна проекция. НАТО пък няма съвсем никакво отношение към тези събития – централният външен актьор в случая е ЕС, но към този момент неговият „геополитически“ интерес към Украйна е, меко казано, хром. Една по-удачна реконструкция на събитията, които водят до революцията, изисква повече внимание към самата Украйна, към ограничената рационалност на политическите актьори и политико-икономическите взаимовръзки между тях.

„Престъпността беше получила своя президент“

След проваления опит за електорална манипулация през 2004 г. Виктор Янукович се завръща в украинската политика с гръм и трясък шест години по-късно и печели президентските избори, този път в открито и конкурентно съревнование. По ирония на съдбата кампанията му е менажирана от Пол Манафорт – онзи, който по-късно ще ръководи кампанията на Доналд Тръмп в САЩ.

Янукович заменя на президентския пост един друг Виктор – Юшченко, който по ред причини се оказа провалена реформаторска надежда. Новият Виктор символизира приемственост вместо промяна. А освен това е стереотипна посткомунистическа мутра. Той е двукратен затворник и издънка на олигархичните кланове от Донецк, а използването на бандитски прийоми в политиката му иде отръки. По време на неговата администрация корпоративният рейд достига небивали размери – според неправителствени организации около 7000 бизнеса стават жертва на изнудване или принудително изземване. 

Близки до президента субекти натрупват приказно богатство за рекордни срокове. Синът на Янукович – Олександър, дипломиран стоматолог с нито един излекуван зъб през живота си, се нарежда сред най-богатите хора в страната и само в периода между април и октомври 2013 г. магически утроява състоянието си от 187 на 510 млн. долара. Плячкосването на държавния бюджет достига такива размери, че международната платежоспособност на страната е под въпрос.

В същото време администрацията на президента започва да затяга обръча около съдебната власт, на практика анулирайки всички политически свободи, извоювани от гражданския сектор в периода 2004–2010 г. На 1 октомври 2010 г. Конституционният съд на Украйна отменя конституционната реформа от 2004 г., която значително ограничава компетенциите на президента и засилва ролята на парламента. През октомври 2011 г. Юлия Тимошенко, някогашната премиерка и основният политически конкурент на Янукович, набързо е осъдена на 7 години затвор. Политиката на Украйна е доминирана от омраза и противопоставяне. „Престъпността беше получила своя президент… По онова време Украйна ми изглеждаше като една голяма противна рана“, спомня си писателката Таня Малярчук в сборник с есета от 2014 г.

ЕС срещу ЕврАзЭС

Трагично съвпадение е, че отговорността за ключови външнополитически решения пада именно върху най-безотговорния и некомпетентен президент, който независима Украйна е имала. От 2009 г. нататък ЕС води нова политика, с която да регулира отношенията си със страните на изток от границите на Съюза след двата големи рунда на разширяване – т.нар. Източно партньорство. Тази политика официално цели да изгради „кръг от държави, които споделят основните ценности и цели на ЕС“. Неофициално това е опит да се тегли чертата на разширяването и да се намери по-минималистична форма на сътрудничество с европейски страни, смятани за неспособни да се реформират и да станат пълноправни членове на Съюза – Армения, Грузия, Молдова, Украйна. 

Тази минималистична рамка включва подписване на т.нар. двустранни споразумения за асоцииране, които обхващат свободна търговия, регулаторно напасване и по-тясно сътрудничество в определени ключови области. Но в нея няма почти нищо от дълбокото взаимно обвързване, характерно за предприсъединителния процес, през който минават България и другите страни. Дори обемът на Споразумението говори сам за себе си: документът е под 1000 страници, докато пълноправното членство в ЕС предполага приемането на законова рамка, надхвърляща 80 000 страници (т.нар. acquis communautaire). И най-важното, при асоциирането изрично липсва перспективата за членство.

Няколко години по-късно Русия лансира собствен проект за регионална интеграция – Евразийски икономически съюз (ЕврАзЭС), първата стъпка от който е Митнически съюз. По думите на самия Путин, този съюз е частично проектиран по модела на ЕС и е насочен към страните от бившия СССР, в това число и Украйна. За нея обаче обвързването с такъв проект е неатрактивно и проблемно. Външнотърговското салдо на Украйна с много от другите бивши съветски републики и без отпадане на митата е отрицателно, а делът на двустранната търговия с Руската федерация (РФ) стремглаво пада от десетилетия без каквато и да е политическа намеса. С други думи, като относителна тежест двете страни стават икономически все по-малко важни една за друга. 

Ключовият внос на Украйна от Русия – енергийните ресурси, може безпроблемно да продължава и без по-тясно търговско обвързване. На всичко отгоре руската икономика има сериозни структурни дефицити, произтичащи от огромната тежест на въглеводородите. Валутата ѝ е нестабилна по същата причина. Русия няма потенциала да бъде пълноценен интеграционен център за региона, затова ЕврАзЭС е движен най-вече от хроничното самонадценяване на кремълските властелини. В официалната външнополитическа концепция на РФ от 2012 г. те нескромно се самоопределят като представители на „един от най-влиятелните и конкурентоспособни центрове на съвременния свят“.

На този фон дори повърхностното обвързване с огромния европейски пазар, предвидено в Споразумението за асоцииране, е значително по-привлекателно от украинска гледна точка. В Москва въпреки това смятат, че в Киев на власт е „нашият кучи син“, както се изразява анонимен представител на Кремъл. Квалификацията е точна, доколкото Янукович е персонаж, много близък и разбираем за руската върхушка – социализиран в късния СССР, издигнал се в анархичния криминален свят на 90-те, циничен, алчен, безскрупулен, смятащ държавните институции за частна собственост, а демокрацията – за куха фасада. Украинските институции пък са пълни с руски колаборационисти и агенти. Освен това Янукович прави съществени отстъпки на Русия още в първите месеци на президентството си: през пролетта на 2010 г. подписва с Дмитрий Медведев споразумение, което автоматично удължава стационирането на Руския черноморски флот в Севастопол до 2042 г.

В Кремъл обаче не отчитат, че от самото си стъпване на власт администрацията на Янукович няма каквото и да било намерение да се присъединява към Митническия съюз на Русия, макар и да избягва открити изявления в тази посока. А двустранната работа с ЕС върви на пълни обороти въпреки многото опасения от европейска страна. В Брюксел с основание смятат, че интересът на украинските управляващи към асоциирането е единствено от финансово естество, а институционалното сътрудничество и правовата държава са им последна грижа. Но все пак Украйна е държавата, която най-бързо изпълнява техническите критерии. След пет години преговори споразумението е готово за подписване на планираното заседание на Европейския съвет във Вилнюс в края на ноември 2013 г.

В месеците преди заседанието Москва засилва натиска върху Янукович, използвайки смесица от икономически шантаж, импортни ограничения, внезапни проверки на товари, заплахи и опити за подкупване. Реториката на Кремъл ескалира. В редица драстични обвинения, традиционно съдържащи резервираност към НАТО, руският дипломатически корпус представя Източното партньорство като мащабна геополитическа интрига, насочена срещу Русия и поставяща пред свършен факт страни като Украйна.

Тази реторика, меко казано, не отговаря на истината, като се има предвид тогавашната липса на задълбочен интерес към Украйна от страна на ЕС. Съюзът си има достатъчно главоболия заради катастрофалните асиметрични ефекти, които еврото създава между страните от Северна и Южна Европа, и заради грешната стратегия за справянето с тях. На този фон отношенията с Украйна и постсъветското пространство изглеждат като третостепенен проблем. Източното партньорство и бездруго не е амбициозен проект: бюджетът му е малък, посветен му е ограничен административен капацитет, а имплементацията му изцяло зависи от политическата воля на местните правителства в целевите държави. Това е един бавен, бюрократичен и дългосрочен инструмент, който няма потенциал да бъде използван за натиск в кризисни ситуации.

Непредвидените последствия на „бързите пари“

Междувременно Украйна е в тежка икономическа ситуация. Годините на некомпетентно управление и плячкосване са довели страната до тежки бюджетни проблеми. Балансът по текущата сметка е алармиращ, а външнотърговският баланс допълнително се влошава заради наложените от Русия ограничителни мерки. Янукович спешно трябва да попълни бюджета, за да си осигури нов мандат на президентските избори през 2015 г. Бавната, дългосрочна и изпълнена с условия политика на Брюксел започва да му дотяга, както и Международният валутен фонд. Организацията предлага на Украйна кредит от 15–20 млрд. долара, който в краткосрочен план да подсигури ликвидност на държавния бюджет, но също го обвързва с провеждането на отдавна належащи реформи в енергийния и банковия сектор. Освен това „краткосрочно“ в речника на Вашингтон означава месеци, дори тримесечия, а в представите на Янукович това е далечно бъдеще с оглед на субективната му нужда от „бърз кеш“.

В същото време Путин прави контраоферта: 15 млрд. долара незабавен кредит от руски банки директно към украинската държава, както и „промоционално намаление“ на цената на газа с 268,50 долара за всеки 1000 куб.м. Това предложение сякаш е сервирано на сребърен поднос, защото липсват каквито и да е искания за дълбоки вътрешни реформи. Но разбира се, има и дребен шрифт. 

Първо, сделката предпоставя, че редица стратегически обекти в Украйна ще бъдат приватизирани от руска страна – излишно е да се казва – с участие на „правилните хора“. Второ, Украйна трябва незабавно да се откаже от асоциирането с Европейския съюз. Тези условия са далеч по-драконовски, отколкото на Международния валутен фонд, но Янукович, заинтересован единствено от опазването на собствената си власт, приема. След две потайни срещи с руския президент при закрити врата реториката на управляващата Партия на регионите прави обратен завой от проевропейска към евроскептична. На 21 ноември 2013 г., само една седмица преди заседанието във Вилнюс, на което Украйна по план трябва да подпише споразумението, украинското правителство обявява, че се оттегля от процеса.

С това Партията на регионите подписва собствената си присъда. Протестите срещу оттеглянето от споразумението започват броени часове след обявяването на решението и в следващите месеци се разрастват и ескалират, а партията де факто се саморазпуска. Украйна е доведена до най-тежката държавна криза в новата си история. Най-трагичното е, че всичко това се случва като непредвидено последствие от безхаберната двойна игра, която украинският президент се опитва да играе, за да извлече краткосрочна политическа изгода, както и от патологичната му неспособност да взема стратегически решения. Защото оттеглянето от преговорите с ЕС само по себе си не е водено от „геополитически“ съображения. Украинската върхушка не изгаря от желание да влиза във васално съглашение с Москва. Дори след ноември 2013 г. Янукович е пределно внимателен да не дава на Путин никакви конкретни обещания. През следващите месеци той всячески се опитва да отклонява натиска от Кремъл и да протака разговорите за присъединяване към Митническия съюз с нонсенс предложения, двузначни изказвания и недомлъвки.

Европейският съюз пък остава в пасивна роля чак до февруари 2014 г. Отказът на Янукович хваща ЕС неподготвен. Единствената обратна връзка, която Брюксел първоначално дава на Киев, е, че „при добро желание вратите остават отворени“. В кулоарите на европейските институции не един и двама смятат, че отпадането на споразумението е неочакван подарък въпреки пропилените пет години, прекарани в преговори. Защо му е всъщност на Съюза да се обвързва с гангстер като Янукович, бил той и легитимно избран президент? Натискът от Москва и радикализирането на реториката ѝ пък се приемат с повдигане на рамене и с типичните за ЕС формални декларации.

Самата Русия ясно заявява намеренията си да откаже Янукович от ЕС, каквато и да е цената. Но московската политика спрямо Украйна не е ръководена от стратегически или икономически съображения, а от традиционната имперска арогантност на центъра към бившата периферия. Русия надценява собствената си притегателна сила и отказва да види нежеланието на киевските елити да се обвържат с неблагонадеждните ѝ проекти. А на всичкото отгоре Кремъл се увлича от собствената си пропаганда и започва да привижда в плахите европейски политики агресивна конспирация срещу собствените си интереси.

Накратко, прелюдията към Евромайдана е една трагикомедия от грешки, най-сполучливо обяснима като политикономия на безхаберието и късогледството.

(Следва продължение)

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyakoi-belezhki-po-bunta-na-vagner/

Военният бунт на Евгений Пригожин и частната му армия, насочен срещу официалното ръководство на руската армия, все още поражда повече въпроси, отколкото отговори. Едва ли някога ще научим всички детайли за причината „Вагнер“ в последния момент да се откаже от финалната си цел – влизане в Москва. Но случилото се на 23 и 24 юни вече дава възможност да се направят някои дългосрочни прогнози за по-нататъшното развитие на кризата в Русия, както и на войната в Украйна.

Започналата преди около месец контраофанзива на украинската армия има непосредствен ефект върху случващото се вътре в Русия – украинските успехи на бойното поле, макар и бавни, изглежда, ще стават все повече и това автоматично води до разширяващи се пукнатини сред руските военни и политически лидери.

Митовете, които вече не съществуват

Окончателно беше сринат митът за популярността на Путин. В Русия проучванията на общественото мнение се провеждат в среда, в която едноличната власт се приема за неизбежна и където „грешен“ отговор на въпроса „Подкрепяте ли Путин?“ носи очевидни рискове. Но когато властта на Путин бъде на практика отнета, както стана в окупирания от „Вагнер“ град Ростов, не изглеждаше някой от местните да има нещо против.

Видяхме кадри, на които цивилни еуфорично посрещат бойците на Пригожин, дават им храна и си правят снимки с тях. Друга част от местното население реагира на събитията с апатия, а някои просто търсеха начин да напуснат града възможно най-бързо. В нито един руски град обаче не видяхме хора, спонтанно изразяващи подкрепа за Путин и протестиращи срещу действията на Пригожин.

Тази динамика вътре в Русия означава, че част от руснаците са готови да бъдат управлявани от нов експлоататорски режим, стига той да замени сегашното управление. От друга страна, апатията на по-голяма част от населението показва, че повечето руснаци в този момент приемат за даденост, че ще бъдат управлявани от военачалникa с най-много оръжия и най-силна армия и просто ще продължат с ежедневието си.

Важно е да се отбележи, че симпатиите на отделни руснаци към частната армия „Вагнер“ дойдоха, след като Пригожин обвини Путин, че е излъгал руското общество за причината да се започне военната агресия срещу Украйна през 2022 г. Пригожин каза също, че Киев не е планирал широкомащабни атаки срещу окупирания от Русия Донбас. Следователно в Русия се срина не само митът за вожда Путин, а и митът за войната като средство да бъде защитена страната срещу потенциална агресия, идваща отвън.

Москва не е непревземаема крепост?

Русия се намира в най-тежката си вътрешна криза след разпада на СССР през 1991 г. Походът на Пригожин към Москва показва, че сравнително малка военна сила няма да има особени проблеми да достигне руската столица. Това не беше така, преди по-голямата част от руските въоръжени сили да бъдат ангажирани във войната срещу Украйна, където много от най-добрите единици бяха унищожени в битки с украинската армия.

Паралелно с това границите на най-голямата държава в света не биват защитавани, а вътрешната сигурност на практика не съществува, щом група от няколко хиляди войници без авиация може почти безпрепятствено да стигне до портите на Москва, а само преди седмици руски партизани, сражаващи се на страната на Украйна, успяха да извършат разузнавателна операция в Белгородска област. Oчевидно е, че Путин не пази руските „национални интереси“, в противен случай нямаше да започне конфликт, който да засили руската зависимост от Китай, да унищожи връзките със Запада и да вкара Русия в спирала на самоунищожителни вътрешни конфликти, за които противопоставянето между Пригожин и Шойгу беше само началото.

Истинската причина за руската агресия срещу Украйна още от 2014 г. беше, че свободна, демократична и европейска Украйна е заплаха за режима на Путин. Реформирана по европейски модел, Украйна се превърна в положителен пример за своите съседи от бившия СССР. Тя е „моделът“, който по естествен начин населението в Беларус, Русия, Молдова, Грузия и Армения иска да следва, за да подобри състоянието на собствената си държава. Огромните протести за демокрация в Беларус от лятото на 2020 г. доказаха, че това е необратим процес, който рано или късно щеше да стигне до самата Русия и да застраши диктаторския режим в Москва.

(Не)възможната ескалация

Събитията от 23 и 24 юни показаха още нещо важно – т.нар. червени линии на Путин не съществуват и когато диктаторът е притиснат в ъгъла, той просто ще опита да спаси собствения си живот, бягайки от Москва. Това още веднъж доказва, че западните страхове от някаква ужасяваща руска ескалация, която би последвала украинска военна победа, са неоснователни. Всъщност нищо ново – тактиката на Путин винаги е била да заплашва с военна ескалация и да се надява страховете на противниците му да надделеят над желанието за противопоставяне, а ако тази тактика се провали, в Кремъл просто променят наратива и казват пред руската публика, че „всичко върви по план“.

Всъщност маршът на „Вагнер“ към Москва може да се разглежда и като пример за вероятния край на войната в Украйна. Защото следващия път, когато две въоръжени групи застанат една срещу друга на територията на Русия, битката няма да бъде решена за два дни и най-вероятно ще се наложи руската армия да се изтегли от Украйна, за да може тя да бъде използвана в задаващата се гражданска война. Това развитие става все по-вероятно с увеличаващите се украински успехи на фронта.

Рисковете за България от задълбочаващия се хаос в Русия са големи. ­Повече от година след началото на пълномащабната руска атака срещу Украйна българската държава не успява да се справи с все по-агресивните руски агенти в политиката, като в същото време продължават саботажът на наша територия и уличната агресия, идваща от проруски групи. За да има адекватна реакция на задаващия се крах на режима на Путин, България първо трябва успее да защити собствената си вътрешна сигурност от зловредното руско влияние.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ivan-vyrypaev-interview/

От 12 до 18 юни в София се проведе третото издание на Фестивала за нова драматургия New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт, България. Специален гост беше Иван Вирипаев, драматург, театрален и филмов режисьор, в момента сред петимата най-поставяни живи драматурзи в Европа според Henschel Schauspiel – издателите му в Германия. Автор е на 26 пиеси, играни в повече от 250 театъра. У нас е познат с „Танцът Делхи“, „Пияните“, „Кислород“, „Валентиновден“, „Илюзии“, „Непоносимо дълги прегръдки“ и др. Гостуването му бе по покана на Народния театър „Иван Вазов“, където на 18 юни се състоя дискусия с него и Галин Стоев на тема „Театър и политика – полета на пресичане“.

С Иван Вирипаев разговаря Галина Д. Георгиева

Нека да започнем със следното допускане: ако имахте контрол върху времето, машина на времето, къде бихте искали да сте сега, в коя година – в 1968-ма или в 2068-ма, в миналото или в бъдещето?

Бих се възползвал от трети вариант – бих искал да остана да живея сега, бих се отказал и от миналото, и от бъдещето и бих останал в настоящето. Това, струва ми се, би било най-полезно.

Вижте, и миналото, и бъдещето са илюзорни конструкти. Миналото често пренаписваме, а бъдещето градим спрямо личните си фантазии. Аз намирам смисъл в това да градя живота тук и сега, секунда по секунда. Като цяло имам една по-скоро медитативна нагласа към живота, а при медитацията знаете, че най-важно е присъствието в настоящето, присъствието във всяко вдишване и издишване, присъствието в момента. И от това черпя своята енергия, това е моят наркотик.

Що се отнася до социалното живеене, до живота, който водя днес в социален план, той е свързан с един проект, към който съм насочил всичките си сили. И този проект е пряко следствие от войната в Украйна, казва се „Тюркоазената къща“ (във Варшава – б.р.). Най-общо, това е проект от и за бежанци от войната, който има две страни – артистична и чисто битова. С това се занимавам от сутрин до вечер.

Как протича един ден на Иван Вирипаев?

Сутрин правя йога, имаме платени занятия, защото в „Тюркоазената къща“ се опитваме да се издържаме от това, което правим. Аз лично ставам в 6 часа, водя дъщеря си на училище, следва йогата с бежанците, често има новодошли, които настаняваме, после се храним заедно, а след това се занимаваме с битови въпроси.

Нещо като комуна?

Нещо като комуна, в която всички заедно се грижим за ежедневието си. След закуската се заемаме с поддръжката на мястото – градината, покъщнината, дори мебелите си правим сами. Помагаме на някого да си извади документи, попълваме формуляри и в 4 следобед започваме репетиции. Голяма част от хората в къщата са свързани с театъра – актьори, сценографи. Подготвяме се за представления, чрез тях събираме средства. Миналата година написах специална пиеса за целта.

След репетиция вземам дъщеря си, ако жена ми е на снимки (съпругата на Вирипаев е полската актриса Каролина Грушка – б.р.), а после ставам сервитьор, защото имаме и ресторант, отворен за външни посетители. Лично аз отговарям за какаото – приготвям, сервирам… Какаото е най-специалната напитка в заведението ни. А после всички заедно разтребваме, мием съдовете, почистваме. Към един-два часа след полунощ се прибирам вкъщи и на другия ден отново същото. На практика нямам почивни дни.

Кога започнахте този проект?

През май 2022 г., три месеца след войната, към нас се обърнаха бежанци, които търсеха помощ. В началото с жена ми помагахме с лични средства, влагахме парите, които имахме, но бежанците се увеличаваха, продадохме един апартамент, парите пак свършиха и разбрахме, че трябва да направим нещо друго. Не може просто да чакаме войната да приключи. Докато приключи, трябва нещо да се прави, нали?!

Тръгнах по срещи, имах лекции в университета в Калифорния и се възползвах от случая да се срещна с богати хора и да ги помоля за помощ, за директни пари. Защото хората, когато бягат от война, бягат без нищо и както знаете, става дума най-вече за жени и деца. Това е най-интересното нещо, с което съм се занимавал в своя живот, и много ми харесва да го правя. Да, тежко е, но е най-полезното нещо, което съм правил.

Казвате, че сте написал специална пиеса за Вашата „Тюркоазена къща“. Как започва писането при Вас, има ли някаква изходна точка, от която започвате да пишете?

Имам такава изходна точка, да, и това при мен винаги е темата. Появява се темата, живее с мен известно време, а понякога не забелязвам кога точно се е появила, но в един момент я усещам толкова набъбнала, че не мога да се отърва от нея.

През последните 15–16 години пиша основно по поръчка, тоест даден театър ми предлага да напиша пиеса, аз сядам и пиша. Темите са си мои, театрите не ми поставят изискване за теми, те ми поставят само срок, но аз харесвам този начин на работа, защото иначе мога да си ходя с темата подръка цяла вечност, а като имам срок и договор, сядам и пиша.

Признавам, че последната една година беше особено интензивна, защото трябваше да напиша цели три пиеси. Обикновено пиша по една на година, а през последната – три: за нашия проект, за театъра в Прага и за театъра в Мадрид. Парите, които ми плащат за тези пиеси, влагам в „Тюркоазената къща“.

Какво идва след темата?

След темата започвам да мисля за изразните средства. Представям си самия спектакъл, как би изглеждал, как аз бих го поставил. И тогава започвам да разработвам сюжета, появява се първият персонаж, после вторият и така нататък.

А какви теми ви вълнуват днес?

Днес най-важната тема за мен е войната, но тук трябва да добавя някои нюанси. Войната внесе в моя живот големи… поправки. Все пак съм руснак, роден съм в Русия и имам руски корени, въпреки че от няколко години съм полски гражданин и се водя подсъдим от Руската федерация, където моите текстове са изцяло забранени.

Но аз усещам върху себе си отговорност за това, че руският народ продължава да извършва ужасни престъпления на територията на Украйна, и не мога да пиша за нищо друго освен за това.

Войната заема голямо място в моето съзнание. И тук не става въпрос за военна фактология, аз не работя с фактите от войната. Днес живея с бежанци, виждам страданията на тези хора – в Полша има 4 милиона бежанци, това ми е полето. Последната пиеса, която написах, е със заглавие „Вишневият човек“. Тя е за театъра в Прага, главната тема в нея е комуникацията, системата за комуникация. Въпросът за мен днес е как комуникираме, как общуваме в ситуация на война.

И? Как общуваме?

Казах го и вчера, по време на разговора с Галин Стоев в Народния театър – настъпва изцяло нова епоха. Така мисля аз, така го усещам. Епохата се сменя и тук не става въпрос за дребни неща, промените са епохални. Гранично е. Както в миналото имаме Средновековие, Ренесанс, Просвещение, Модернизъм… така сега имаме нещо друго, не знам как ще се нарече, но е радикално ново.

Виждам как много хора въобще не осъзнават това, не си дават сметка, защото, разбира се, от това следва пълна пренагласа, а хората искат да им е същото. Но промяната е започнала и тя е пряко свързана с общуването, с комуникацията, по няколко линии: аз със себе си, аз с другия, аз с природата. И тук стигаме до изкуството… Ще го кажа така:

свърши епохата на културата, на изкуството в досегашния му вид, в досегашната му форма, с досегашните му индустрии.

Днес е напълно очевидно, че цялото знание, което имаме – научно, културно, знанието от сферата на изкуството и религията, – вече няма никакво значение. Днес тези неща имат значение само в качеството им на инструмент за разкриване на творческото съзнание вътре в човека, инструмент за достигане до нов еволюционен стадий. Науката и изкуството са – или поне трябва да бъдат – инструмент за развитие на личния човешки потенциал. А не да са сами за себе си. Всичко според мен, дори и политиката, трябва да бъде подчинено на тази идея, на идеята за личностно развитие.

Ако правилно Ви разбирам, Вие не сте привърженик на идеята изкуство заради самото изкуство, изкуството като ценност само по себе си?

Точно така. Изкуството не може да е ценност само по себе си. То не може да струва милиони и да въздишаме по него с възхищение и отдалеч. Изкуството не е в музеите, не е в театрите, в залите, то трябва да е навсякъде около нас, да е наш личен инструмент. Другото е изкуствено създаден авторитет. Изкуството не бива да е институция. Хората – виждам го все по-често – много повече се впечатляват от процеса на комуникация с живия човек. Изкуството е процес преди всичко, то не е зала, музей или салон.

Ето пример: аз много обичам електронна музика, занимавам се с електронна музика, но тя вече е съвсем различна от онова, което беше в началото на века. Един от факторите е, че днес огромен брой африкански артисти посягат към тази музика. Даже в нашата комуна онази вечер пускаше един диджей от Африка. И тези нови хора внасят ново усещане, нови аспекти – внасят контакт със Земята, с Космоса, внасят друго усещане за пространството, ако щете, и резултатът е ново звучене. Днес най-интересната музика се прави по мазета, в частните домове, в малките забутани клубове, а не в студиата. Свърши периодът на изкуството заради самото изкуство – изкуството трябва да е инструмент за комуникация.

Изкуството и преди е имало тази функция – да бъде средство за комуникация.

Имало е, да, но… вижте, аз имам съпротива срещу самата система, по която работи сферата на изкуството днес. Да вземем филмовата индустрия – например Вие правите филм, някой го гледа, възхищава му се, някой критик казва нещо положително, филмът Ви отива на фестивал, придобива някакъв статут… и зад всичко това стои немалък ресурс, стои система.

Друг пример – с операта. Знаете ли какви са хонорарите на оперните певци – това са огромни пари, огромни! Та моят въпрос е: за какво точно плащаме? Какъв е проблемът този оперен певец вместо за 15 000 евро да пее за 1000 евро? Какво – ще пее по-лошо ли? А какво би било, ако всички звезди на операта заработват само от билети? Както правят редовите музиканти – „Рейдиохед“, „Ю Ту“, Моби, всички диджеи, цялата сцена на стендъп комедията, цялата индустрия на живото изпълнение!? Да, те също имат малък хонорар, но основните им приходи идват от билети. А с операта и балета не е така.

Тоест притеснява Ви начинът, по който работят днес културните индустрии?

На тези индустрии им се отдава прекалено голямо значение. Нещата се правят от псевдоилюзорното разбиране, че всичко това има значение. Операта сама по себе си няма да те направи културен, няма да те развие, ще те развие разбирането кой си ти в края на краищата. Отговорът на този въпрос понякога предполага контакт с изкуството, друг път предполага контакт с природата, но със сигурност не предполага контакт с индустриите, които днес са обхванали и сферата на изкуството, и сферата на природата.

Наскоро свирих с едни пакистанци, двама дядовци от Източен Пакистан, и те свиреха, уверявам Ви, не по-зле от всеки професионален музикант от България или Полша. А това бяха много бедни хора. И защо трябва да е така? Защото тези уникални дядовци не са се уредили в музикалния бизнес? Аз също не съм се уредил, никъде не съм на щат. На мен ми поръчват пиеси, защото пиесите ми продават билети. Въобще системата на културните институции е много проблематична. И не ме разбирайте погрешно, аз не съм против изкуството, дума да не става,

аз съм против всички тези институти, агенти, фондове, субсидии, фестивали, кръгове и мрежи, от които, ако не си част, сякаш не правиш изкуство днес; ако не си в тях, никой няма да те забележи.

Това ме дразни. Иначе, хората никога няма да престанат да имат нужда от изкуство, от хубава музика, от хубави книги и филми, просто трябва да се променят каналите на тяхното производство и потребление.

Имате ли предложение?

Старият модел на меценатството е бил много по-добър и по-достъпен. Тъкмо там се вижда по-ясно дали имаш талант, или не. Някой инвестира директно в теб, както е било при Молиер, при Шекспир… плаща ти, за да правиш изкуство, а хората, ако им харесва това, което си създал, плащат и водят нови. В тази ситуация нещата повече зависят от теб самия, а не от това дали си в някакви мрежи, дали си бил по фестивали или на подбрани партита в Кан. Аз съм за директния продуцент, за частния комерсиален театър, само там е възможно истинското, живото изкуство – там имаш ясна и чиста връзка автор–зрител.

Как мислите, има ли разлика между източната и западната драматургия, между тази, която идва от славянския свят, и тази от англосаксонския?

Мисля, че има и тази разлика идва от факта, че славянските народи са много свързани с езическата природна култура, с дохристиянските практики и традиции. Християнството ни е откъснало от природата, защото природното за християнството е грях, природното е свързано с ниските страсти. Това откъсване за мен е противоестествено. Но в нашите славянски култури все пак е останала тягата към природното, към произхода, към шаманството, ако щете.

Западноевропейският театър е много социален (пише се за протести, за социална идентичност), докато славянската драматургия ми се струва, че е по-екзистенциална, занимава се с екзистенциални проблеми, но точно затова пък не е зряла. Какво имам предвид? Работа е там, че сама по себе си социалността без контакт с духовността, с екзистенцията е празна, повърхностна. Опитва се да изясни някакъв социален въпрос, но зад него често стои по-дълбока причина от духовен характер. Духовното обаче само по себе си, без социалност, е инфантилно.

Нашите два народа например – българският и полският – поради факта, че са били много години несвободни, под нечия зависимост, не са развили социални умения. Те са деца, има нещо инфантилно в тях.

Нашите пиеси може да говорят за Бога дори, но всичко е много наивно. Докато в немската или в американската драматургия личи израстването на народите, от които тази драматургия идва. Ние, славянските народи, не сме се състояли като социум, не сме пораснали социално.

Затова обикновено пиесите от нашия район не се поставят в САЩ, много рядко в Англия и ако това се случи, те трябва да имат задължително социален елемент, например това трябва да е пиеса за лошите българи, за поляците като крадци и пр. Целта на подобна постановка в Англия би била да се покаже как живеят хората в България или в Полша. Поставят те не като име в драматургията, а като етнически автор. Това за мен е по-скоро екзотика, презентация, от която аз лично бягам.

Мартин Макдона например е драматург, за когото никой не говори като за етнически автор, нещо повече – той работи и със социални, и с духовни теми. Това е пример за зрял драматург. Няма да скрия, че едно от най-приятните неща за мен е, че днес не ме поставят като руски автор, и това е не само защото героите ми не са руски.

В разговор с филмовия критик Антон Долин казвате, че източникът на войната е чудовищната необразованост. Кое е онова знание, което, ако го имахме, войната нямаше да започне?

Това е добър въпрос. Може би ако имахме повече знания за живия живот, знания за това, че всеки човек притежава по природа вътрешна свобода, не бихме тръгнали на война. Но става въпрос за дълбинно знание, а не за информация. Защото знанието не е информация, знанието е опит.

Ето ви случка. Днес сутринта в хотела при мен дойде възрастна дама, американка, около седемдесетгодишна, която ми каза: „Имате много хубав парфюм, ухае страхотно, как го правите?“ А аз наистина сам си правя парфюма. В Полша има такъв магазин, където може да смесиш различни съставки и на практика да си направиш сам парфюм. И дамата каза: „Ох, може ли да ми пръснете малко, отивам на летището и искам да ми мирише на този парфюм.“

Защо го разказвам? Поведението на тази дама говори за нейната вътрешна свобода. В Русия това е невъзможно. Там хората са много затворени, няма да дойдат при теб да и ти кажат нещо хубаво, да ти кажат добра новина, а камо ли да коментират парфюма ти. Контактът с другите хора е много трудна работа там, да не говорим за контакта с украинците или със Запада. В Русия всички говорят за някакъв Запад, без да имат понятие какво означава това. Сякаш на Запад не живеят живи хора. Наричат ги пластмасови американци.

Ето тази жена от хотела е по-жива от всички! На седемдесет години общува без никакво притеснение, тя е в контакт, тя няма да тръгне да воюва с мен, нито аз с нея. Но ако това се беше случило в Сибир, ако беше отишла и казала на някого „Вие ухаете чудесно, може ли да ми пръснете малко от вашия парфюм?“, щеше да получи отговори от рода на „Дърта краво, какво правиш тук, какво ми се месиш, ма…“ или пък щяха да почнат да ѝ се подиграват.

Там отсъства живият контакт, отсъства осъзнаването, че пред теб стои жив човек. Липсата на жив контакт води до затвореност, до страх, отгоре се появяват бандити… И тук визирам кръга около Путин, защото е голяма грешка да се мисли, че Путин е политик. Аз говоря за това от много години, това не са политици, това е групировка и тази групировка много добре управлява хората, които ги е страх.

Ако народът ти е затворен и изплашен, можеш лесно да му кажеш, че ей сега ще те убият, че трябва да се воюва, че друг избор нямаш. И ако си затворен и изплашен, лесно ще повярваш. А тези лелички, които ходят и питат за парфюма ти, знаете ли какви са всъщност?! Ами че те отглеждат джендър хора, развъждат гейове! Това е необразоваността. Незнание, несъобразяване, че във всеки от нас струи живот. Ако не ти харесва Америка – никой не те заставя да ходиш там; ако не харесваш хомосексуални – не бъди хомосексуален. А хората в Русия вярват, че някой ще ги накара да бъдат хомосексуални.

В същото интервю за Антон Долин казвате, че след края на войната искате да създадете център за лечение на травмите. Кой ще има по-голяма нужда от това лечение – руснаците или украинците?

Първо, аз и в момента правя това. В нашата „Тюркоазена къща“ се занимаваме с лечението на травмата на всички, независимо от тяхната националност – украинци, руснаци, а имаме и бежанци от Беларус. И второ, аз не се занимавам с руско-украинската дружба. Да се занимава човек с това сега е много инфантилно и неправилно. Такава дружба сега е невъзможна, защото, докато руснаци убиват украински деца и жени, е инфантилно, даже жестоко въобще да се говори за това.

Дружбата е възможна евентуално след разкаяние, след като си поискал прошка. И руснаците трябва да поискат прошка. В това не би имало нищо унизително, напротив, би било благородно действие. Аз лично съм готов да поискам прошка веднага. Но това е действие, свързано с нивото на самосъзнание. Руснаците не са готови за такова нещо.

Според наскорошно изследване 90% от руснаците не се срамуват от случващото се в Украйна. Кога ще дойде покаянието, за което говорите? През какъв механизъм трябва да стане това?

Не знам, това е много сложен въпрос, аз лично си го задавам всеки ден. Преди да има покаяние, трябва да има осмисляне. Руският народ трябва да разбере какво въобще се случва; към момента той не разбира, а за да разбере, знаете ли, той трябва да се отпусне.

Да се отпусне?

Думата е точно тази – да се отпусне. Не можеш да поискаш прошка в напрежение. А агресията не помага да се отпуснеш. Ако ви нападне бясно куче, имате две възможности – да го убиете или по някакъв начин да го примамите. Ако махаш с пръчка към него, то ще се настърви повече.

С това не казвам, че по някакъв начин трябва да примамим Путин, да го съблазним и нахраним, защото мисля, че в случая с Путин това е невъзможно. Пак повтарям, той не е политик, той е част от структура, затова мисля, че с него трябва се говори единствено през съдебна институция.

Що се отнася до народа, до руския народ, който не знае какво прави Путин и какво точно се случва в Украйна – виж, с него трябва да се говори открито. Да се затваря агресивно зад четвърта стена би било огромна грешка. Това е грешката, която днес допуска Европейският съюз. Ако тези хора, ако руският народ бъде затворен зад стена, оттам рано или късно ще долети атомна бомба. Напълно съм убеден. С тези хора трябва да се разговоря и това би било по-безопасно за всички нас, в това число и за украинците.

Нека обърнем за малко поглед към руската литература. Вчера, когато говорихте за имперското минало на Русия, казахте, че даже Пушкин има имперски код. Какво да правим тогава с Пушкин днес?

Нищо не трябва да правим – у Пушкин има имперски код и с това трябва да сме наясно. Трябва да сме наясно, когато говорим за Пушкин, когато го рецитираме или го поставяме на сцена, когато го преподаваме в училище или в университета.

Имперското мислене на Пушкин е факт, но това не го прави слаб поет.

Същото важи и за други писатели от руската класическа литература. Не можем просто така да ги отречем, но днес, особено днес, трябва да си даваме сметка за времето, в което са живели, за това, че са били част от голяма империя. Имперски код има и у Байрон. Дори у Марк Твен, автор на приключенски романи, но в него също личат белезите на времето и мястото, в които е живял. Обвиняват го в расизъм – нагласата му към чернокожите не е като нагласата ни днес.

Но Марк Твен не може просто да бъде скрит в чекмеджето, Пушкин също. Напротив, трябва да кажем на нашите деца: ето, има го Пушкин, има го Марк Твен. В своето време те са писали ето така. Има нещо прекрасно в тези автори, но има и неща, с които те – бидейки част от една различна култура, част от един различен ментален код – звучат архаично днес. И този архаизъм не идва от думите или от темите, идва от позицията, от която са писали – позицията на силния бял мъж, позицията на властелин на този свят.

Тъкмо в това е смисълът на културата – да търси разбирателство, да показва, да разяснява, а не да забранява! Не бива да се забранява руската класика. Защо да се прави?! Там има много интересни неща. Известно е, че Достоевски се е изказвал много лошо за поляците, никак не ги е обичал. И даже, знаете ли, днес Достоевски би бил на страната на Путин, не се съмнявам в това. Ако беше наш съвременник, Достоевски би поддържал войната. Но… това не означава, че трябва да забраним Достоевски. Той е продукт на своето време, на тогавашните условия. Трябва да покажем неприемливото у него от днешна гледна точка заедно с ценното в него като писател.

Как би звучала Вашата пиеса „Пияните“, ако беше написана от Chat GPT?

Ха, не знам как би звучала тази пиеса точно. В нея е закодиран софизмът, учението на софистите. За софистите виното е символ на бог. Моите герои пият вино и виното ги изпълва със знание за света, все едно бог говори през тях. Чатботът, струва ми се, не би могъл да направи това, защото той засега само възпроизвежда информация, а тук има преработка. И преработката е свързана с опит, с човешки опит.

А плаши ли Ви настъпването на изкуствения интелект в писането?

Не само в писането, в света въобще. Много ме безпокои този въпрос. Защото войната с изкуствения интелект всъщност ние вече сме я загубили, късно е и не бива да си правим илюзии. Днес, ако някой си изгуби телефона, ще умре от глад, няма да може да си купи храна за вечеря, няма да може да напазарува за вкъщи или да плати в болницата. И контролът, който днес се упражнява в страни като Русия и Китай, дигиталният контрол, следенето – това вече е властта на машините.

В момента контролът, упражняван от Путин, е и благодарение на дигиталните устройства. Нужно е да си даваме сметка за това. Писмото, което наскоро публикуваха Илън Мъск и компания, трябва да се вземе много на сериозно. То не е плод на хора, които в един момент са се побъркали или са истерясали. В писмото се говори за това, че остават броени минути до момента, в който системата ще излезе от контрол – и това, изречено от тъкмо тези хора, никак не е за подминаване. Системата се саморазвива, на нея не ѝ трябват хора. Не че ще ги убие, просто не са ѝ нужни. Системата не е жива материя, защо са ѝ живите? И когато тя излезе изпод контрола на живите – тогава какво?!

Интервюто е взето на 19 юни 2023 г.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/voynata-za-ukrayna-e-kum-kraya-si/

Краят на бойните действия в Украйна не изглежда близо, но войната със сигурност навлезе в нова фаза. Очакваната голяма руска зимна офанзива претърпя пълен провал, след като украинската армия успешно удържа в последните месеци масирани пехотни, артилерийски и въздушни атаки. Едно е сигурно: Русия няма нито ресурсите, нито живата сила да опита втора подобна голяма атака в Украйна. Оттук нататък инициативата все повече ще преминава на украинска страна и това ще е прелюдия към следващия голям епизод от войната.

Да, битката за контрол върху Украйна приключи и Русия вече я загуби. Очевидно е, че Путин никога няма да успее да наложи своя контрол върху цялата украинска територия и да спусне марионетно проруско правителство в Киев. Въпрос на време е да се стигне до освобождаването на всички окупирани от Русия територии на югоизток. За сметка на това задаващият се колапс на руската армия в Украйна ще бъде първата част на дори по-голям конфликт – войната за контрол върху разпадаща се Русия.

Идва ли краят на днешна Русия?

Не е необичайно могъщи световни империи да се разпадат след големи военни поражения, които действат или като непосредствена причина, или като катализатор за скорошна имплозия – липсата на политическа легитимност на централната власт и дезорганизацията на държавните структури във военно време увеличават човешката и финансовата цена за продължаване на бойните действия. Това се случва след Първата световна война, включително в руската империя. За СССР безизходицата в Афганистан едновременно разкрива слабостите на съветската армия и стимулира стремежа за независимост на неруските съветски републики.

Заради географската си близост до Украйна и Русия България трябва да бъде подготвена за такъв сценарий, който също като през 1917 г. и 1989 г. ще бъде съпътстван от дестабилизация в сферите на сигурността и икономиката, с очаквани нови бежански кризи и нарастващи нива на организираната престъпност.

Руската агресия срещу Грузия през 2008 г. , окупирането на украинския полуостров Крим и военната намеса в Донбас през 2014 г. сякаш не бяха достатъчни на западния свят да проумее имперската политика на Владимир Путин. Това обаче се промени след 24 февруари 2022 г. Пълномащабното нападение срещу Украйна показа недвусмислено дори и на най-наивните западни апологети на Путин, че Кремъл не зачита основите на международното право и неприкосновеността на държавните граници. Нещо повече, Москва е готова да стигне до геноцид в името на завоевателните си цели.

Териториален разпад на Руската федерация вече се обсъжда не просто като възможен вариант за бъдещето, а като логична следваща фаза на многобройните кризи, в които се намира страната. Високопоставени генерали в НАТО вече открито дебатират върху рисковете от подобен сценарий, а анализатори като Януш Бугайски, Бен Ходжис, Тарас Кузио и Гари Каспаров споделят една и съща прогноза – икономическите, демографските и социалните слабости на Русия се влошават от комбинация от фактори, включително свръхзависимост от износа на изкопаеми горива, свиваща се икономика и засилващо се регионално и етническо напрежение.

След февруари 2022 г. и пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна процесът на разпадане на Русия се ускори. Кремъл не успя да постигне военните си цели, което същевременно доведе до огромни жертви на бойното поле и налагане на все по-силни международни санкции върху руската икономика.

Военното поражение в Украйна беше посочено дори от президента на Естония Алар Карис като основен фактор, който ще ускори приближаващия се разпад на Русия. Като следствие от войната Москва рязко загуби и външнополитическите позиции, които имаше в постсъветското пространство и които беше градила в продължение на десетилетия. Възобновените в последните месеци конфликти между Армения и Азербайджан и между Таджикистан и Киргизстан са само първите искри от надигащия се пожар около границите на Русия. Междувременно Казахстан, смятан доскоро за близък съюзник на Москва, все повече гледа към Китай като основен партньор и проводник на сигурност в Централна Азия.

Наближаващият разпад на Русия е естествено следствие от разпада на СССР в началото на 90-те години и ще бъде задвижван от подобни причини и динамики. През 80-те войната в Афганистан срути мита за непобедимата съветска армия по същия начин, по който руското фиаско в Украйна показва на света, че руската армия е била силно надценявана. Важно е да се отбележи, че СССР имаше многократно по-голям военен потенциал от днешна Русия, но военните загуби на Путин в Украйна са в пъти по-тежки от съветските загуби в Афганистан, и то само за една година от началото на войната. За сравнение, съветската военна намеса в Афганистан продължи 10 години.

Oт Горбачов до Путин

Сега, както и през 1991 г., западният свят е абсолютно неподготвен за разпада на московската империя. Навремето САЩ направиха всичко възможно, за да предотвратят разпадането на Съветския съюз, а Джордж Буш-старши ще остане в историята с произнесената в Киев реч само няколко седмици преди обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. Тогава американският президент призова съветските републики да не тръгват по пътя на „самоубийствения национализъм“ и да запазят целостта на Съветския съюз под лидерството на Горбачов. Като цяло Западът се примири с новата геополитическа реалност едва след като разпадът на СССР стана факт и нямаше връщане назад.

Подобна позиция (тогава и сега) е разбираема, защото разграждането на империята крие огромни рискове. Най-голямата опасност, свързана с разпада на Русия, без съмнение е потенциалното неконтролирано разпространение на руския ядрен арсенал. От този риск произлиза и друга заплаха – разпалване на вътрешни конфликти в сегашните граници на Русия, етническо прочистване и локални войни, което би могло да доведе до бежански вълни от милиони хора.

Не трябва да забравяме, че границите на националните републики вътре в Руската федерация са изкуствено създадени по времето на Сталин, за да се преместят част от местните народи извън техните територии и да се заменят с етнически руснаци. Такъв например е случаят с република Калмикия, oткъдето през 40-те години на миналия век са насилствено изселени почти 100 000 местни жители, а днес 30% от населението е етнически руско. За разлика от края на СССР, когато 15-те републики почти автоматично се превърнаха в независими държави, при потенциалния разпад на съвременна Русия е твърде вероятно рухването на централната власт да доведе до много по-хаотични и продължителни процеси, които впоследствие да генерират допълнителни, все по-яростни вътрешни конфликти.

Русия се спуска към бездната

Все по-агресивната руска външна политика от 2014 г. насам неминуемо започва да се отразява на вътрешните процеси в Русия. Различни политически кръгове в Москва вече се борят за влияние и контрол, очаквайки задълбочаващият се хаос да направи невъзможно поддържането на досегашната авторитарна и свръхцентрализирана власт.

В следващите месеци, паралелно с настъпващата украинска контраофанзива, ще виждаме все повече акции на руски партизани на територията на Русия, насочени срещу режима на Путин. Скорошната акция на легиона „Свобода за Русия“ и на Руския доброволчески корпус в Белгородска област показа колко нестабилни всъщност са границите на федерацията. Паралелно с това самата териториална цялост на Русия, изглежда, ще става все по-оспорвана от многобройните вътрешни малцинства и региони на страната, защото катастрофалното нахлуване в Украйна служи като катализатор за краха на федерацията.

Руските нередовни военни сили (познати още и като частни армии, сред които най-известна е групата „Вагнер“, наброяваща около 50 000 души) не само представляват ключов елемент от окупационните руски части в Украйна. Лидерът им Евгени Пригожин все по-често участва в словесни битки с централната власт в Москва.

Друг военачалник – лидерът на Чеченската република Рамзан Кадиров, също допринесе с впечатляващ брой войници за войната в Украйна. Неговите амбиции не свършват дотук. Той каза на 19 февруари, че планира да последва примера на Вагнер:

Когато службата ми в държавата приключи, сериозно планирам да се състезавам с нашия скъп брат Евгений Пригожин и да създам частна военна компания. Мисля, че ще се получи.

Това е сигнал за ерозия на социалния ред в Русия и крайните последици са неясни. Пригожин, изглежда, ще има все по-явни политически амбиции като един от важните играчи в задаващата се битка за власт в Москва. От своя страна либералната опозиция в Русия ще играе все по-голяма роля в събитията, последващи военното поражение в Украйна. Въпреки че арестуваният Алексей Навални едва ли скоро ще бъде освободен, ръководеното от него движение показа потенциал за масови протести в големите градове в Русия. При възможно бъдещо безвластие в Москва такива улични акции ще бъдат ключ към засилено политическо влияние от страна на реформатори и проевропейски местни лидери.

Рискове за България

Страната ни е сериозно неподготвена за рисковете, които ще последват от разпада на Руската федерация. Eдна от потенциалните заплахи е различните враждуващи в Русия крила да „пренесат“ битката си на българска територия, използвайки политическо и медийно влияние, както и развитите си шпионски мрежи. Токсично високите нива на корупция, задълбочаващата се институционална криза в съдебната власт и продължаващата вече трета година политическа криза дестабилизират България до състояние, в което националната сигурност е оставена на заден план, а външни агенти на влияние са свободни да манипулират обществените процеси и политическия дневен ред.

Що се отнася до военния конфликт само на няколкостотин километра от България, страната ни продължава да се отдалечава от общата европейска политика. В близко бъдеще Украйна не само ще има най-силната армия в черноморския регион, но и Киев ще се възползва от безпрецедентна финансова помощ от Запада, за да възстанови разрушената от Русия инфраструктура и населени места. При потенциална дестабилизация от вътрешни конфликти в самата Русия, украинската армия ще се превърне в още по-важен гарант за мира на целия регион, включително Българското черноморско крайбрежие.

В този исторически момент, когато целият цивилизован свят застава морално, военно и икономически зад украинците, София изпъква не просто като неутрален играч, а дори по-лошо – според Киев българските политици на практика са на страната на агресора. При промяна на политическия климат у нас тази динамика все пак може да не се запази, защото, за разлика от своите политически лидери, българският народ показа готовността си да помага на Украйна – чрез кампании за дарения за украинската армия и нуждаещи се цивилни, а също и с организиране на различни инициативи, които да помогнат на украинските бежанци да се интегрират у нас. Държавата ни, разбира се, има и морален дълг към българското малцинство в Украйна – най-голямата група етнически българи, живееща извън страната.

Добрата новина е, че що се отнася до нуждата от реформи и превъоръжаване на армията по най-високите стандарти на НАТО, България има поне две фигури, на които може да разчита – бившите министри на отбраната Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев. Двамата специалисти имат дълъг опит в модернизирането на отбранителните способности, координацията между държави и звена вътре в НАТО, и може би най-важното – знаят как да приложат тази експертиза на политическо ниво.

Необходимо е капацитетът на Шаламанов и Тагарев да бъде използван от бъдещите редовни правителства, като най-спешната задача в сферата на отбраната е да се дари нужното на Украйна старо съветско въоръжение, което да бъде заменено с модерно за нуждите на българската армия. Паралелно с това държавата трябва проактивно да преследва и наказва свои служители, работещи за чужди сили. По този начин България, макар и с голямо закъснение, ще успее да се откъсне от зловредното влияние на открито проруския президент Радев и служебните му правителства.

За да има българското общество по-висока степен на защита срещу описаните дотук геополитически рискове, преустройството в медийната среда е също толкова нужно, колкото и реформата на отбранителните способности и службите за сигурност. Това важи в най-голяма степен за някои медии, сред които и обществената БНР, където напълно безкритично се разпространяват фалшиви новини, дезинформация и руска пропаганда.