Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nevidimata-seksualnost-na-horata-s-uvrezhdaniya-v-bulgaria/

Правило ли ви е впечатление, че когато се говори за деца с увреждания, нерядко се имат предвид и възрастни? Например в протестите на майки на деца с увреждания участват и родители на хора, които отдавна са навършили пълнолетие. За един родител, разбира се, детето му си е дете, независимо от възрастта. Проблемът обаче е, че доминиращото публично говорене за пълнолетни хора като за деца само защото са с различни възможности, е инфантилизиращо. Защото така се пренебрегват не само потребностите на зрели индивиди отвъд физическото им оцеляване, а и човешкото им достойнство.

„Институционализирана слепота“

Изследователите Венелин Стойчев и Надежда Денева квалифицират законодателната уредба и административните практики по отношение на хората с увреждания с думите „институционализирана слепота“. Те правят тази констатация в доклада на Центъра за независим живот „Правата на „правите“ и правата на „кривите“. Турбуленции по пътя към пълноценната лична, трудова и социална реализация на хората с увреждания в България“. В него се анализират резултатите от проучване, посветено на женствеността на жените с увреждания в България. То включва както количествена анкета, така и интервюта с жени с увреждания, техни близки, социални работници, юристи.

Интервютата хвърлят светлина върху практическите измерения на „институционализираната слепота“. Ето какво споделя социален работник например:

Имахме случай на жена със зрително увреждане, която искаше повече часове лична помощ, защото се грижи за детето си. Тогава си дадохме сметка, че Законът за личната помощ е ориентиран само около физиологичните нужди на самия човек с увреждане и няма никаква връзка с неговите социални роли. Няма как да му дадем повече часове лична помощ, за да бъде този човек с увреждане родител например. Като се замисля – май е същото и с ходенето на работа. Това е така, защото ние не очакваме хората с увреждания да са родители, роднини, граждани или да ходят на работа.

И ако държавата не очаква хората с увреждания да имат различни социални роли, толкова по-малко тя е в състояние да си представи, че те могат да имат чувство за лично пространство, усещане за интимност, нужда от любов, да не говорим за сексуални потребности.

В степента, в която човек с увреждане може да е самостоятелен, той може да се погрижи по един или друг начин и за интимните си потребности. Но колкото повече зависи от чужда помощ, толкова повече най-личната част от живота му е в ръцете на хора, които може дори да не си дават сметка за нея.

В България грижата за хора с увреждания се предоставя основно по два начина.

Ако човекът живее в домашна среда, има право на личен асистент. В общия случай тази роля поема или майката, или друг близък роднина, но понякога се възлага и на външни лица. За 2025 г. базовата заплата на личните асистенти е 1526 лв. на месец за 8-часов работен ден. На практика обаче работното време е твърде условно, защото, ако например някой не може сам да отиде до тоалетната, той може да има нужда от помощ по всяко време на денонощието.

Вторият вариант е, ако човекът с увреждане е в институция. В този случай грижите се поемат от персонала на съответната социална услуга, както се наричат подобни места.

Интимност и увреждания в домашна среда

По времето на пубертета здравите хора започват да се еманципират емоционално от родителите си, а с пълнолетието и постигането на икономическа самостоятелност вече могат да заживеят изцяло свой живот. И този живот може да е в противоречие с принципите, ценностите или желанията на родителите им.

Ако обаче сте с увреждане, в резултат на което зависите от чужда помощ, е доста вероятно да нямате шанс за еманципация. Интимните ви нужди може да останат изцяло незабелязани покрай полагането на физически грижи и търчането по институции, пред които отново и отново трябва да се доказва здравословното ви състояние. Особено ако за хората, които се грижат за вас, сексуалните теми са нещо срамно.

Не вярвах, че някога ще целуна момче, но се упражнявах – целувах си ръката, дланта, пробвах как е с език. Целувах манекените от списанията. […] Момичешки глупости, по цял ден бях сама вкъщи и не знаех какво да правя…

Това са думи на респондентка в изследването на Венелин Стойчев и Надежда Денева. Друга споделя, че не е знаела какво е менструация, когато е дошъл първият ѝ цикъл, и е помислила, че става дума за влошаване на състоянието ѝ. Такъв опит имат и здрави жени с по-консервативни родители, за които подобни теми са табу. Една от интервюираните обаче разказва за своя приятелка, която едва на 50-тина годишна възраст открила мастурбацията – нещо, което повечето здрави деца започват да практикуват от ранна възраст:

И тя ми казва, че ще ми издаде някаква много важна тайна, но да не казвам на никого. И се чудя каква ли е пък тази тайна, дето аз да не я знам, като сме приятелки от хиляда години и всичко си споделяме. А тя сто пъти ме накара да се закълна, че няма да казвам на никого. И след тези увещания накрая ми сподели, че ѝ е хубаво, когато се пипа там долу. Викам ѝ: „Здрасти ма, това се казва мастурбация, на всички ни е хубаво!“ А нея я е срам, че майка ѝ ѝ е личен асистент и ще разбере. И на мен главата ми не може да го проумее – да станеш на петдесет години, за да откриеш мастурбацията и да те е срам от майка ти… В кой век живеем…

Много хора с увреждания не получават възможност да имат интимен партньор или сексуални контакти – не защото физически или умствено не са способни на това, а понеже на личните им асистенти не им минава през ума, че човекът, за когото се грижат, може да има такива потребности. Или ако им минава, смятат за неприлично да се занимават с логистиката. Или пък за тях това са допълнителни ангажименти, които биха предпочели да си спестят.

Други имат пълноценен интимен живот, някои – дори семейства и деца. Но това зависи от личностния хоризонт, добрата воля и възможностите на личните им асистенти.

Но ако нуждаещият се от грижа е с хомосексуална ориентация, а личният му асистент, който в повечето случаи е майката, е с хомофобски разбирания, физическите измерения на споделената интимност се превръщат в недостижим мираж.

Когато хората с увреждания са в състояние да ползват самостоятелно интернет, това за тях е важен отдушник, възможност за социални контакти, виртуална интимност, както и за създаване на желана идентичност:

Интернет беше моето спасение. Осъзнах, че там мога да бъда каквато си искам. Не съм лъгала хората нарочно, ама никой не се представя във форумите със „Здрасти, аз съм саката и съм на количка“.

Интимност и увреждания в специализираните институции

Авторите на доклада разглеждат отношението към хората с увреждания в т.нар. домове през призмата на Мишел Фуко за дисциплинарните институции, като каквито той определя казармата, психиатрията, болницата и затвора. Участник в мониторингова програма за правата на хората с увреждания, интервюиран в изследването, оприличава клиентите на тези социални услуги на „безполови същества, не можеш да разбереш кой е мъж и кой е жена – всичките са остригани, всичките са с едни дълги нощници и бродят като призраци из двора“.

По отношение на живеещите в такива „домове“ думата „потребител“ съдържа особен цинизъм. Защото отношението към един потребител е свързано със стремеж към удовлетворяването на личните му потребности, докато в институциите хората с увреждания са сведени до физиологията си. Експерт в областта на хората с увреждания обяснява манталитета на персонала на домовете така:

Това са едни не лоши, но семпли женици от село, които смятат, че са си свършили работата, ако потребителите им са нахранени, ако са измити, ако им е изчистено. Те просто не могат да видят повече от това. Все едно им е дали се грижат за наранена сърничка, или за човек с увреждане.

В такава среда не може да се очаква уважение към човешката неприкосновеност или допускане, че един човек с увреждане може да има нужда от лично пространство или да изпитва срам. Интервюираният експерт описва случай на момиче с детска церебрална парализа, което не може да говори. Хора от персонала коментират, че момичето става агресивно, когато му сменят памперса, без да отчитат факта, че те правят това пред погледа на момчетата в дома:

Смъкват ѝ гащите, всичко ѝ се вижда от другите младежи, половите ѝ… Беше толкова дивашко, но никой дори и не си помисляше, че това може да е някакъв проблем… Третират ги като малки деца – ако имат памперс, значи ги смятаме за бебетата, не очакваме, че вече разбират, че вече се срамуват…

По същия начин персоналът на тези институции не допуска, че обитателите – дори тогава, когато са в интимна връзка или в брак – могат да имат потребност от любов и личен живот. Интервюираният експерт на мониторингова програма разказва за случай в един смесен дом, тоест за хора от двата пола. В него имало мъж и жена, които са заедно. Но служителите решили да разделят потребителите с психически увреждания от тези с физически. И понеже мъжът бил с лека умствена изоставеност, разделили влюбените насила:

Ние бяхме на посещение и мъжът се оказа избягал. И питаме персонала къде е, а те умират от смях. Оказа се, че той просто всеки ден тръгва пеша по пътя към съседния град, където е жена му. Питам какво го правят, щом знаят къде е, разрешават ли им да се видят. А те се смеят: „Да бе, ще му разрешим! Намираме го по пътя и го връщаме обратно тук, разбира се.“

В домовете, които не са смесени, хомосексуалните отношения са обичайна практика. Както казва един от респондентите, социален работник:

Ти може и да не си лесбийка, но само това е материалът, дето викаше Бойко [Борисов – б.а.]. То е като в казармата, като в затвора – нямаш избор.

В институциите за хора с увреждания сексуалната експлоатация не е изключение. В доклада се описва и случай, в който управителката на едно защитено жилище фактически си присвоява бебе, чиято майка е млада жена с лека форма на умствено увреждане, а бащата е под частично запрещение.

Как е в други страни

Когато на хората с увреждания се гледа като на човешки същества, се създават условия, в които те в максимална степен да могат да имат нормален личен живот, сексуални контакти, да създават семейства.

В някои западноевропейски държави социалното осигуряване покрива сексуални услуги за хора, които поради естеството на уврежданията си трудно могат да си намерят интимен партньор. И има хора, специализирани в предоставянето на такива услуги.

Никога не съм си представяла, че някой ден ще правя секс. Камо ли че ще се омъжа, ще имам съпруг и дете. Никога, беше немислимо отвъд въображението…

Интервюираната жена, която казва това, все пък създава семейство. Но не в България, а във Великобритания. Ходи и на работа. И споделя:

В Англия не мога да им обясня какво е това ТЕЛК, как това е по-важно от паспорта ми. Колегите ми там просто недоумяват…

Друга респондентка има приятелка в чужбина, омъжена и с три деца. Както и личен асистент, който я подготвя за секс с мъжа ѝ и помага в отглеждането на децата.

Възприемането на хората с увреждания като равноценни не би могло да се прилага само от институциите, без да се споделя и от достатъчно членове на обществото.

„Пролетно тайнство“ е испански филм за млада жена с консервативно възпитание, която решава да предоставя сексуални услуги на мъж с тежко увреждане, който е почти неподвижен. Прави го не за парите, а от емпатия – защото общуването с мъжа ѝ помага да си даде сметка какво е да имаш потребност, която не си в състояние да задоволиш.

И ако този филм е художествена измислица, германската обществена медия WDR представя в документална поредица как хора с различни увреждания търсят любов (първа, втора, трета и четвърта част). Помагат им и родителите, и социалната система, и цялата публична среда – всичко заедно прави възможно те да имат пълноценен живот – и социален, и интимен.   

А в България любовните и сексуалните потребности на хората с увреждания, нуждата им от интимност и от лично пространство ще бъдат „десетата дупка на кавала“ дотогава, докато продължават да бъдат възприемани като пасивни обекти на грижа. А не като личности с човешко достойнство.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-podkrepya-bulgaria-ghluhite-grazhdani/

През 1958 г. Световната федерация на глухите за първи път отбелязва Деня на глухите. Това става на 23 септември, а после денят прераства в седмица – последната пълна седмица на септември, а някои държави я разширяват до месец, за да могат да се организират повече образователни дейности и дискусии за предизвикателствата пред общността на глухите.

В България вероятно не всеки е чувал за седмица на глухите и може би не всеки се е замислял

как всъщност живеят онези наши съграждани, които общуват чрез жестове.

Въпреки че страната ни прие Закон за жестовия език през 2021 г., все още липсва достатъчно информация за услугите, които държавата предоставя.

Янка Трачук е собственичка на две фирми и председателка на JAMBA – хъб на възможностите. Тя е напълно глуха, но няма да забележите, защото може да чете отлично по устните. Именно това качество я превръща в помощник на хора в нейното положение, които не могат сами да се справят в някои институции. Обикновено им помага с безплатен превод, но тя не е лицензирана преводачка и за услугите ѝ се разбира от уста на уста.

Две жени, на които е помогнала с превод, са Никол Александрова и Десислава Павлова. Никол е току-що завършила студентка от Националната художествена академия. Обикновено се справя сама, но ако има нужда от помощ, би се обърнала към роднините си или колегите в университета. За написването на курсовата си работа е потърсила Янка, която ѝ е помогнала допълнително за усвояване на материала и написване на дипломната работа. По същия начин и Десислава е потърсила помощ за превод в НОИ. И тя като Никол разчита обикновено на роднини за това и винаги си търси преводач.

Според Ашод Дерандонян – изпълнителен директор на фондация „Заслушай се“ и член на Съвета за българския жестов език към МОН, такава е била ситуацията допреди три години. Новият закон признава за самостоятелен жестовия език и се създават условия за по-достъпна среда за граждани със слухови нарушения.

От началото на 2023 г. всички общини в страната са длъжни да осигурят преводачи от жестов език на територията си.

Глухите граждани имат право на 120 часа безвъзмездна преводаческа услуга, а студенти и докторанти разполагат с допълнителни 60 часа на семестър. За осигуряване на услугата се подава заявление до един месец преди началото на следващата календарна година.

По неофициална статистика в България има 120 000 глухи граждани,

а преди приемането на закона 5000 души със слухови нарушения са получавали социална помощ в размер на 80 лв. на година. След въвеждането на услугата за превод обаче са подадени само 140 заявления, пояснява Ашод Дерандонян. По негови думи, проблемът е в липсата на информация относно правата на хората с увреден слух.

Тази информация трябва да бъде предоставена на жестов език от Агенцията за социално подпомагане. Такава информация на жестов език няма. Само е посочена на писмен език и за много глухи хора понякога това е затруднение, защото те не могат в първия момент да осмислят информацията на словесен език,

Съоснователят на агенцията за жестов превод Stray Sheep и експерт по жестов език Борис Бъндев обяснява, че самото подаване на заявление за услугата „безплатен жестов превод“ отказва много хора. Представянето на документите все още става на хартия и пред гише. Методът е остарял, а в днешно време всички очакваме да можем да извършим подобни дейности онлайн – чрез сайт или приложение.

За нещо, което ти е човешко право – това да получиш жестов превод, е измислен възможно най-сложният, най-утежненият начин,

допълва той и посочва като още една причина липсата на обратна връзка за преводачите.

При заявяване на превод в институции със заявителя работи преводачът, който е на разположение в момента. Заявителят няма как да даде оценка за качеството на преводача, нито самите преводачи могат да дадат обратна връзка. Според Бъндев най-добрият вариант е да се обяви конкурс за държавно финансиране на различни агенции, които се занимават с жестов превод. Така се гарантира, че организациите ще се стремят да дават най-доброто от себе си при предоставянето на превод.

Конвенцията за правата на хората с увреждания към ООН, която е подписана и от България, урежда създаването на условия за граждани с увреждания да могат да търсят и получават информация в „достъпен за тях формат“. А в България само някои сайтове имат меню с информация на жестов език. Това са сайтовете на Столичната община, НОИ и НАП, където всеки може да се осведоми за административните услуги. В Общината са назначени трима преводачи от жестов език, а контактният център има и специален мобилен номер във Viber, където глухи граждани могат да подават сигнали за нередности, да получават достъп до обществена информация, да се информират за работното време на администрацията.

Осигуряването на достъп до информация включва и превод в реално време на важни политически изявления. Например липсата на превод по време на речта на британския премиер Киър Стармър по-рано тази година предизвиква негативен отзвук сред глухата общност на Острова. Кралският национален институт за глухи хора (RNID) и Британската асоциация на глухите изтъкват, че осигуряването на преводач е задължение на държавата и глухите граждани трябва да бъдат третирани като равни. Двете организации са на мнение, че липсата на преводач за такова важно събитие е „дълбоко неуважително и недемократично“.

И докато в някои институции достъпът до жестов превод е уреден, в други не е така. Десислава Колева разказва и за

липсата на преводачи в болничните заведения и спешните центрове.

Правото на 120 часа превод включва само посещения при личен лекар.

Когато обаче става дума за болнична подкрепа, болничните заведения са длъжни да осигурят превод от и на жестов език за своя сметка,

категоричен е Ашод Дерандонян. Това се потвърждава и от самия закон за българския жестов език, където е посочено, че финансирането на дейности, свързани с използването и развитието на жестов език, се осъществява със средства от държавния бюджет чрез бюджета на Министерство на труда и социалната политика, бюджета на институциите и за сметка на лечебните заведения.

В чл. 20, ал. 4 от Закона за българския жестов език е записано, че жестов превод извън лимита от 120 часа може да се ползва при „хоспитализиране в лечебни заведения за болнична помощ, центрове за психично здраве, центрове за кожно-венерически заболявания и комплексни онкологични центрове“. Тази услуга все още не е достъпна и при неотложни случаи посред нощ глухите граждани биха срещнали сериозни затруднения при посещение в спешен център, ако изобщо успеят да се обадят на спешна помощ…

Американският закон за хората с увреждания включва специална глава за телекомуникационни услуги за граждани с нарушен слух. За връзка със спешния телефон може да се използва устройство – teletypewriter, което позволява да се изпращат гласови съобщения по телефона. Едната страна пише съобщението като текст, а в другия край на телефона служител в спешната помощ може да чуе съобщението.

Ако обаче нямаш такова устройство, достъпът до спешна помощ е почти невъзможен. Борис Бъндев разказва за случай, в който с него се свързва глух човек с молба да извика линейка за болната му майка. И отново набляга на необходимостта от мобилно приложение за такива ситуации.

Пример за добро осигуряване на жестов превод са болниците под шапката на благотворителната организация „Университетски болници Бирмингам“ в Обединеното кралство, където се предлага жестов превод за всички болнични заведения, но преводачът трябва да бъде заявен поне 48 часа по-рано, за да бъде извършен превод на живо. В противен случай може да се осъществи по телефона или с видеовръзка, като преводът е напълно безплатен във всички случаи и може да бъде заявен онлайн.

Законът за българския жестов език предвижда подкрепа и за родителите на децата със слухови нарушения чрез образователните институции и особено чрез специализираните обслужващи звена (такива, които се занимават с информационна, изследователска, обучителна и други дейности), центровете за подкрепа на личностното развитие, специализираните училища и регионалните центрове, ангажирани с процеса на приобщаващото образование, които следва да „организират и провеждат обучения за родителите на глухи и сляпо-глухи деца по български жестов език за осигуряване на езикова среда на детето“.

Жестовият език е майчин за глухите деца, които се научават да общуват първо чрез движения на ръцете, но с напредването на технологиите и възможността за поставяне на кохлеарни импланти за много родители използването на жестов език се обезсмисля. Въпреки това в Регионалния център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование в град Търговище имат специалисти по жестов език, които могат да осигурят обучение за родители при необходимост, твърди директорът Христо Христов.

В академия „Анди и Ая“ се обучават глухи и слабо чуващи деца, но се приемат и чуващи деца на глухи родители. Най-често в академията ходят глухи родители с глухо дете и не е нужно да се провежда обучение по жестов език, но в останалите случаи обученията са добре дошли. Работата с децата може да започне още на едногодишна възраст и да продължи дори до първи курс в университета. Академията позволява да се провеждат занятия онлайн, в които се включват деца от Асеновград, Пловдив, Варна, Свищов, разказва основателката на организацията и специален педагог Даринка Борисова.

Швеция например предлага на родители на глухи деца 240 безплатни часа за обучение по жестов език, като се компенсира и заплатата им, ако не могат да съчетават обучението с работата си. В Швеция се намира и град Йоребру – европейската столица на жестовия език. От близо 160 000 жители население 13 000 използват жестов език, а 2000 са глухи. В града се намира и единствената гимназия за ученици с увреден слух.

В България са останали само три училища за ученици с увреден слух, които разполагат и с пансиони – те са в София, Пловдив и Търговище,

но деца със слухови нарушения могат да се обучават перфектно и в общообразователно училище, като за усвояването на учебния материал им помагат регионалните центрове за подкрепа на процеса на приобщаващо образование и организации като Академия „Анди и Ая“.

Правото на достъп до информация на достъпен за език включва и новините.

Емисиите на БНР могат да се слушат и от глухи хора, но в социалните мрежи. Инициатор на съвместната работа е екипът на Stray Sheep, който е отишъл в радиото с предложение за адаптиране на съдържанието. Мотивите, които Борис Бъндев изтъкна, са, че темпото на говорене в телевизиите е твърде бързо, за да може да се направи качествен превод, а и изживяването като зрител не е твърде приятно.

Глухите хора имат повече нужда водещият да е ясен и визуален, видим за тях, в сравнение с нас, чуващите хора. Набутвайки жестовия преводач в едно малко квадратче, ти ограничаваш и самия него – жестовете му, мимиките му.

пояснява той.

Във видеоемисиите, които се публикуват в социалните мрежи на преводаческата агенция, водещият е в центъра на екрана и жестовият превод е на преден план.

Липсата на преводачески услуги в България вероятно е свързана и с липсата на преводачи от жестов език.

Те все още са малко, като в някои области има само един, а в други няма изобщо. Списък с преводачите от жестов език може да бъде намерен на сайта на Агенцията за хора с увреждания. Там са посочени имената, контакт, населено място и предпочитана сфера на превод, но

броят на преводачите е твърде нисък – едва 35 за цялата страна.

Тъй като не за всяка област има регистриран преводач, Столичната община е подписала 21 споразумения за сътрудничество на областно ниво с 69 общини.

През последните 30 години са били обучени 500 души за жестови преводачи, но само 15 от тях са практикували професията. Според наредба №48 от 2012 г., която впоследствие е отменена, преводачът може да бъде само лице със здрав слух и зрение, а жестовият език се преподава най-добре от естествените си носители, тъй като граматиките на жестов и словесен език се различават. След приемането на новия закон се появяват и първите глухи обучители, като до момента те са под 10, но се очаква броят им да нарасне до 25 в следващите две-три години.

Новият закон осигурява и по-добро заплащане за превод – в момента цената на един час жестов превод е 5% от минималната работна заплата за страната.

Работи се усилено и за създаване на бакалавърска програма по жестов превод в Софийски университет, разказва Ашод Дерандонян.

За нас е много важно глухотата да се представя не като проблем, предизвикателство и т.н., а като един различен културен и езиков свят,

твърди Даринка Борисова от „Анди и Ая“ и добавя:

Не искаме да будим съжаление, напротив даже. И се опитваме да говорим за каузата по много човешки и достъпен начин, така че да бъде разбрана.