Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nevidimata-seksualnost-na-horata-s-uvrezhdaniya-v-bulgaria/

Правило ли ви е впечатление, че когато се говори за деца с увреждания, нерядко се имат предвид и възрастни? Например в протестите на майки на деца с увреждания участват и родители на хора, които отдавна са навършили пълнолетие. За един родител, разбира се, детето му си е дете, независимо от възрастта. Проблемът обаче е, че доминиращото публично говорене за пълнолетни хора като за деца само защото са с различни възможности, е инфантилизиращо. Защото така се пренебрегват не само потребностите на зрели индивиди отвъд физическото им оцеляване, а и човешкото им достойнство.

„Институционализирана слепота“

Изследователите Венелин Стойчев и Надежда Денева квалифицират законодателната уредба и административните практики по отношение на хората с увреждания с думите „институционализирана слепота“. Те правят тази констатация в доклада на Центъра за независим живот „Правата на „правите“ и правата на „кривите“. Турбуленции по пътя към пълноценната лична, трудова и социална реализация на хората с увреждания в България“. В него се анализират резултатите от проучване, посветено на женствеността на жените с увреждания в България. То включва както количествена анкета, така и интервюта с жени с увреждания, техни близки, социални работници, юристи.

Интервютата хвърлят светлина върху практическите измерения на „институционализираната слепота“. Ето какво споделя социален работник например:

Имахме случай на жена със зрително увреждане, която искаше повече часове лична помощ, защото се грижи за детето си. Тогава си дадохме сметка, че Законът за личната помощ е ориентиран само около физиологичните нужди на самия човек с увреждане и няма никаква връзка с неговите социални роли. Няма как да му дадем повече часове лична помощ, за да бъде този човек с увреждане родител например. Като се замисля – май е същото и с ходенето на работа. Това е така, защото ние не очакваме хората с увреждания да са родители, роднини, граждани или да ходят на работа.

И ако държавата не очаква хората с увреждания да имат различни социални роли, толкова по-малко тя е в състояние да си представи, че те могат да имат чувство за лично пространство, усещане за интимност, нужда от любов, да не говорим за сексуални потребности.

В степента, в която човек с увреждане може да е самостоятелен, той може да се погрижи по един или друг начин и за интимните си потребности. Но колкото повече зависи от чужда помощ, толкова повече най-личната част от живота му е в ръцете на хора, които може дори да не си дават сметка за нея.

В България грижата за хора с увреждания се предоставя основно по два начина.

Ако човекът живее в домашна среда, има право на личен асистент. В общия случай тази роля поема или майката, или друг близък роднина, но понякога се възлага и на външни лица. За 2025 г. базовата заплата на личните асистенти е 1526 лв. на месец за 8-часов работен ден. На практика обаче работното време е твърде условно, защото, ако например някой не може сам да отиде до тоалетната, той може да има нужда от помощ по всяко време на денонощието.

Вторият вариант е, ако човекът с увреждане е в институция. В този случай грижите се поемат от персонала на съответната социална услуга, както се наричат подобни места.

Интимност и увреждания в домашна среда

По времето на пубертета здравите хора започват да се еманципират емоционално от родителите си, а с пълнолетието и постигането на икономическа самостоятелност вече могат да заживеят изцяло свой живот. И този живот може да е в противоречие с принципите, ценностите или желанията на родителите им.

Ако обаче сте с увреждане, в резултат на което зависите от чужда помощ, е доста вероятно да нямате шанс за еманципация. Интимните ви нужди може да останат изцяло незабелязани покрай полагането на физически грижи и търчането по институции, пред които отново и отново трябва да се доказва здравословното ви състояние. Особено ако за хората, които се грижат за вас, сексуалните теми са нещо срамно.

Не вярвах, че някога ще целуна момче, но се упражнявах – целувах си ръката, дланта, пробвах как е с език. Целувах манекените от списанията. […] Момичешки глупости, по цял ден бях сама вкъщи и не знаех какво да правя…

Това са думи на респондентка в изследването на Венелин Стойчев и Надежда Денева. Друга споделя, че не е знаела какво е менструация, когато е дошъл първият ѝ цикъл, и е помислила, че става дума за влошаване на състоянието ѝ. Такъв опит имат и здрави жени с по-консервативни родители, за които подобни теми са табу. Една от интервюираните обаче разказва за своя приятелка, която едва на 50-тина годишна възраст открила мастурбацията – нещо, което повечето здрави деца започват да практикуват от ранна възраст:

И тя ми казва, че ще ми издаде някаква много важна тайна, но да не казвам на никого. И се чудя каква ли е пък тази тайна, дето аз да не я знам, като сме приятелки от хиляда години и всичко си споделяме. А тя сто пъти ме накара да се закълна, че няма да казвам на никого. И след тези увещания накрая ми сподели, че ѝ е хубаво, когато се пипа там долу. Викам ѝ: „Здрасти ма, това се казва мастурбация, на всички ни е хубаво!“ А нея я е срам, че майка ѝ ѝ е личен асистент и ще разбере. И на мен главата ми не може да го проумее – да станеш на петдесет години, за да откриеш мастурбацията и да те е срам от майка ти… В кой век живеем…

Много хора с увреждания не получават възможност да имат интимен партньор или сексуални контакти – не защото физически или умствено не са способни на това, а понеже на личните им асистенти не им минава през ума, че човекът, за когото се грижат, може да има такива потребности. Или ако им минава, смятат за неприлично да се занимават с логистиката. Или пък за тях това са допълнителни ангажименти, които биха предпочели да си спестят.

Други имат пълноценен интимен живот, някои – дори семейства и деца. Но това зависи от личностния хоризонт, добрата воля и възможностите на личните им асистенти.

Но ако нуждаещият се от грижа е с хомосексуална ориентация, а личният му асистент, който в повечето случаи е майката, е с хомофобски разбирания, физическите измерения на споделената интимност се превръщат в недостижим мираж.

Когато хората с увреждания са в състояние да ползват самостоятелно интернет, това за тях е важен отдушник, възможност за социални контакти, виртуална интимност, както и за създаване на желана идентичност:

Интернет беше моето спасение. Осъзнах, че там мога да бъда каквато си искам. Не съм лъгала хората нарочно, ама никой не се представя във форумите със „Здрасти, аз съм саката и съм на количка“.

Интимност и увреждания в специализираните институции

Авторите на доклада разглеждат отношението към хората с увреждания в т.нар. домове през призмата на Мишел Фуко за дисциплинарните институции, като каквито той определя казармата, психиатрията, болницата и затвора. Участник в мониторингова програма за правата на хората с увреждания, интервюиран в изследването, оприличава клиентите на тези социални услуги на „безполови същества, не можеш да разбереш кой е мъж и кой е жена – всичките са остригани, всичките са с едни дълги нощници и бродят като призраци из двора“.

По отношение на живеещите в такива „домове“ думата „потребител“ съдържа особен цинизъм. Защото отношението към един потребител е свързано със стремеж към удовлетворяването на личните му потребности, докато в институциите хората с увреждания са сведени до физиологията си. Експерт в областта на хората с увреждания обяснява манталитета на персонала на домовете така:

Това са едни не лоши, но семпли женици от село, които смятат, че са си свършили работата, ако потребителите им са нахранени, ако са измити, ако им е изчистено. Те просто не могат да видят повече от това. Все едно им е дали се грижат за наранена сърничка, или за човек с увреждане.

В такава среда не може да се очаква уважение към човешката неприкосновеност или допускане, че един човек с увреждане може да има нужда от лично пространство или да изпитва срам. Интервюираният експерт описва случай на момиче с детска церебрална парализа, което не може да говори. Хора от персонала коментират, че момичето става агресивно, когато му сменят памперса, без да отчитат факта, че те правят това пред погледа на момчетата в дома:

Смъкват ѝ гащите, всичко ѝ се вижда от другите младежи, половите ѝ… Беше толкова дивашко, но никой дори и не си помисляше, че това може да е някакъв проблем… Третират ги като малки деца – ако имат памперс, значи ги смятаме за бебетата, не очакваме, че вече разбират, че вече се срамуват…

По същия начин персоналът на тези институции не допуска, че обитателите – дори тогава, когато са в интимна връзка или в брак – могат да имат потребност от любов и личен живот. Интервюираният експерт на мониторингова програма разказва за случай в един смесен дом, тоест за хора от двата пола. В него имало мъж и жена, които са заедно. Но служителите решили да разделят потребителите с психически увреждания от тези с физически. И понеже мъжът бил с лека умствена изоставеност, разделили влюбените насила:

Ние бяхме на посещение и мъжът се оказа избягал. И питаме персонала къде е, а те умират от смях. Оказа се, че той просто всеки ден тръгва пеша по пътя към съседния град, където е жена му. Питам какво го правят, щом знаят къде е, разрешават ли им да се видят. А те се смеят: „Да бе, ще му разрешим! Намираме го по пътя и го връщаме обратно тук, разбира се.“

В домовете, които не са смесени, хомосексуалните отношения са обичайна практика. Както казва един от респондентите, социален работник:

Ти може и да не си лесбийка, но само това е материалът, дето викаше Бойко [Борисов – б.а.]. То е като в казармата, като в затвора – нямаш избор.

В институциите за хора с увреждания сексуалната експлоатация не е изключение. В доклада се описва и случай, в който управителката на едно защитено жилище фактически си присвоява бебе, чиято майка е млада жена с лека форма на умствено увреждане, а бащата е под частично запрещение.

Как е в други страни

Когато на хората с увреждания се гледа като на човешки същества, се създават условия, в които те в максимална степен да могат да имат нормален личен живот, сексуални контакти, да създават семейства.

В някои западноевропейски държави социалното осигуряване покрива сексуални услуги за хора, които поради естеството на уврежданията си трудно могат да си намерят интимен партньор. И има хора, специализирани в предоставянето на такива услуги.

Никога не съм си представяла, че някой ден ще правя секс. Камо ли че ще се омъжа, ще имам съпруг и дете. Никога, беше немислимо отвъд въображението…

Интервюираната жена, която казва това, все пък създава семейство. Но не в България, а във Великобритания. Ходи и на работа. И споделя:

В Англия не мога да им обясня какво е това ТЕЛК, как това е по-важно от паспорта ми. Колегите ми там просто недоумяват…

Друга респондентка има приятелка в чужбина, омъжена и с три деца. Както и личен асистент, който я подготвя за секс с мъжа ѝ и помага в отглеждането на децата.

Възприемането на хората с увреждания като равноценни не би могло да се прилага само от институциите, без да се споделя и от достатъчно членове на обществото.

„Пролетно тайнство“ е испански филм за млада жена с консервативно възпитание, която решава да предоставя сексуални услуги на мъж с тежко увреждане, който е почти неподвижен. Прави го не за парите, а от емпатия – защото общуването с мъжа ѝ помага да си даде сметка какво е да имаш потребност, която не си в състояние да задоволиш.

И ако този филм е художествена измислица, германската обществена медия WDR представя в документална поредица как хора с различни увреждания търсят любов (първа, втора, трета и четвърта част). Помагат им и родителите, и социалната система, и цялата публична среда – всичко заедно прави възможно те да имат пълноценен живот – и социален, и интимен.   

А в България любовните и сексуалните потребности на хората с увреждания, нуждата им от интимност и от лично пространство ще бъдат „десетата дупка на кавала“ дотогава, докато продължават да бъдат възприемани като пасивни обекти на грижа. А не като личности с човешко достойнство.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/plavashtite-pyasutsi-na-institutsionalnoto-nedoverie/

Българското общество често попада в един коварен капан – плаващите пясъци на институционалното недоверие. Няма да сбъркаме, ако кажем, че недоверието е станало хронично. И колкото повече надигаме вой срещу някаква несправедливост, толкова повече ни се казва, че така стоят нещата. А колкото повече ни се обяснява, че така стоят нещата, толкова по-силно се убеждаваме, че те изобщо не са наред. Поредният повод, който изстреля този проблем на повърхността на публичността, беше решението на Конституционния съд (КС) след проверка на изборната документация от последните парламентарни избори в над 2000 секции в страната. 

Разбира се, казусът бе разигран по възможно най-несъстоятелния начин, като разговорите отново бяха насочени към техническите аспекти на изборния процес, а обвиненията в манипулации от всеки към всеки размиха за пореден път реалните проблеми. Комисията към КС установи, че едва под 1% от гласовете в проверените 2204 секции са били отчетени погрешно. Всички гледаха видеата, в които съвсем явно се извършват изборни измами. А и по навик – ние си знаем, че изборите са манипулирани, поне можеше да видим нещо черно на бяло и от институциите. Но не видяхме. А и няма как, всичко е нормално, поне документално.

Под техническата повърхност

Големите проблеми с изборите в България нямат много общо с техническите средства, които обикновено изстрелваме напред в дискусията, когато за пореден път се изправим пред неприятна ситуация. В изборната неделя става нещо друго и то се различава от представата за безкрайни орди от купени гласоподаватели, които заливат секциите, за да откраднат изборите. Такива, разбира се, има, но тяхното влияние е по-скоро на местно ниво, докато на национално се размива и със сигурност не променя генералната картина на изборните резултати. Това, което по-скоро става, е официализиране на всички онези навици, практики, терзания и зависимости, с които живеем всеки ден. 

Да, със сигурност при максимално внедряване на машинно гласуване и минимизиране на човешкия фактор грешките ще са по-малко. Със сигурност това би повишило доверието в изборния процес сред някои групи за сметка на други, сред които ще спадне, без значение кой има смислени доводи, кой по-скоро псевдорационализира страховете си и кой изхожда от изцяло погрешни позиции. Но каквото и решение да беше взел КС, картината нямаше да придобие ясни очертания, защото в сложната амалгама от институционални взаимоотношения – КС, прокуратура, Централна избирателна комисия (ЦИК), „Информационно обслужване“ – все ще се намери подходящ виновник за всяка група по интереси. Добре познатите ни партийни пропагандисти са извели изкуството на таргетиране с фалшиви обвинения до страхотни висоти. 

И така отново оставаме на повърхността, докато в същото време процесите, от които зависят резултатите от изборите, си вървят необезпокоявано. Затова и предварителните социологически проучвания показаха картина, изключително близка до резултатите от миналата есен – хората така гласуват. И да, има политически формации, които са известни с изборните си измами, получихме поредни доказателства за това, но техните манипулации в основна степен започват доста преди урните. Измамата е направена много отдавна. При това толкова убедително, че измамените изобщо не разсъждават за пътя към ада. Просто искат да не става по-зле. И за себе си са прави въпреки адресите с регистрирани стотици живeeщи там, въпреки Костинброд, въпреки дървата за огрев, въпреки автобусите, въпреки Баче Цено в Малорад, въпреки 300-те на Краси в Гърмен, въпреки Иван Тотев в Пловдив, който недоволстваше от малкия брой невалидни бюлетини пред съпартийците си от ГЕРБ. 

Но къде да търсим по-ясна картина?

Еднозначен отговор на този въпрос трудно може да бъде даден. Каквото и да бе решил КС, щеше да се посрещне с недоверие. А и как иначе – назначението на Десислава Атанасова рязко свали реномето на институцията. Процес, който беше вече засилен от отмяната на някои от промените в Конституцията – в частта със съдебната реформа, но пък намаляването на правомощията на президента относно служебните правителства остана. Не се разбра на какво се дължи това поведение, но се зароди впечатлението, че дори КС пази прокуратурата – институция с устойчиво нисък рейтинг. 

Приемливи за обществото отговори на съмненията в изборите вероятно няма да дойдат и от ЦИК, която продължава да бъде попълвана с членове, предложени от партиите. Нито от „Информационно обслужване“. Нито от публичните говорители, чиито мнения биват „сблъсквани“ в телевизионните студиа, за да демонстрират колко по-важно е шоуто от експертността и в крайна сметка – от истината. Ориентацията в тези сериозни въпроси е оставена на сантимента и на политическите пристрастия – възможно най-лошия източник на информация. 

Плаващите пясъци

Казусът с проверката на КС беше обречен на политизиране и превръщане в скандал именно защото вероятно няма институция в България, на която мнозинството да се довери. Този феномен на разпад е тревожна тенденция, която наблюдаваме от повече от 20 години, и веднъж попаднали в капана на плаващите пясъци, всяко рязко движение ни обездвижва още повече. Недоверието обаче трябва да бъде компенсирано с вяра в нещо друго, иначе рискуваме да изпаднем в нечовешко състояние на тотална безтегловност – липса на всякаква здрава връзка с общественото тяло. 

Това друго нещо обикновено се оказва функция от принадлежността към конкретна група, в която доминират определени нагласи – не е добре много да страним от тях, иначе групата ще ни отстрани. За съжаление, доста хора в България се осланят основно на тази принадлежност, най-вече по силата на месторождението си. Ако не искате проблеми с местната власт, подкрепяте я. А от тези обстоятелства има кой да се възползва – че нали същият ги е създал.

Затова и директно купените гласове никога няма да бъдат критично много, за да подменят в особено значима степен изхода от национални избори. Но пък системното поведение, което се основава на такъв принцип на зависимост, е напълно способно да замени правилата на институционализма с правилата на джунглата. И който ни каже, че не е хубаво да се прави така, лесно постига обратния ефект – щом другите ни казват „не така“, значи трябва да правим точно така. Инстинктът за принадлежност надделява над разума. В същото време чуваме и обвинението, че посочването на проблемите допълнително засилва недоверието. Но не е ли премълчаването им най-сигурният път към тяхното задълбочаване?

Така се оказваме в една доста неприятна ситуация – когато някоя институция си свърши работата по публично значим казус, определени групи я определят като продажна, защото е накърнила интереса или илюзиите им. Когато не си свърши работата, някои групи се успокояват и я легитимират, защото интересите и илюзиите им остават непокътнати. И се оказва, че правилното функциониране на институциите е въпрос на пристрастие, а не на онова, което налага тяхното съществуване изобщо – изпълнението на конкретни задачи по ясен начин, така че да се гарантира обществената стабилност. 

Обездвиженото социално тяло

Така стигаме до най-големия проблем – ако няма място, което да служи за източник на правилност в тези процеси, как можем да очакваме, че правилността може да бъде съблюдавана? Как можем изобщо да имаме понятие за справедливост, след като нейното практическо проявление е размито в тънките сметки на частния интерес? Как да протестираме ефективно, така че да постигнем реален прогрес в диагностицирането на проблема и посочването на виновните фигури (а такива има) за „заболяването“, след като всеки опит за това бива париран с контранастъпление от остриетата на засегнатата група? 

Плаващите пясъци на институционалното недоверие се превръщат в задушаваща плетеница от социално недоверие, междуличностна мнителност, илюзия за самодостатъчност, арогантност, агресия, сервилност и склонност към корумпиране, което задълбочава още повече тези проблеми и всяко движение срещу тези фактори от „неправилното място“ допълнително потапя социалното ни тяло в обездвижващата хватка. 

В казуса с частично касираните избори КС сякаш действително си свърши работата. По ирония на съдбата обаче точно прокуратурата, която КС пожали в решението си относно конституционните промени, превиши правомощията си, за да предизвика безпрецедентна реакция от страна на председателката на КС. Иначе казано, проблематичните социални взаимоотношения се пренасят и на най-високо институционално ниво. И пак по същия начин обществената реакция беше частична, нездрава и остави впечатлението, че има и „друга гледна точка“ относно задълженията на тези две структури. 

Правилното взаимоотношение между човека и институцията е сякаш дерайлирало – в него са вкопани хроничната мнителност и недоверие, че ще бъдем ощетени, затова очакванията ни към съд и прокуратура изхождат изцяло от политическите ни симпатии или от желанието ни за мъст. И когато не биват удовлетворени, се бунтуваме. Когато пък получим желания ефект, обявяваме нещата за съвсем наред.

Затова техническият разговор върху изборния процес е обречен на несъстоятелност. Той няма да реши големите проблеми, защото в онази магическа изборна неделя проблемите се явяват със само едно от многото си проявления. Убедеността на определени групи от хора, че подкрепата за силния е единственият правилен ход, е функция от затворения кръг на развалените взаимоотношения човек–институция. А като краен резултат идва и загубата на истинността в закона – той вече не се възприема като легитимен израз на норма, която трябва да бъде спазвана.

Виновни за втълпяване на впечатлението, че силният определя правилното, а не правото, има – онези, които системно злоупотребяваха с българската институционалност, превръщайки я в придатък на престъпните си действия. Една системна корупция, която заблуди много големи групи от хора, че спуснатото от партийната централа правилно е всъщност правото. Тук опасността се крие в това, че законите на една страна се коват по силата на обществен консенсус, който изобщо не е задължително да се съобразява с високите европейски и национални ценности, дори със здравия разум, доколкото измамниците на публичната сцена успешно заблуждават в обтекаемостта на етиката и морала. 

Реакциите на симпатизантите на Марин льо Пен – но и на българските им припяващи – срещу осъждането ѝ са показателни. В този случай бе поставена странна дилема: дали политическият ефект е по-важен от юридическия факт. Дали ни е по-важно да се почувстваме добре, отколкото да наказваме престъпниците. Подобни казуси бяха поставени от отмяната на президентските избори в Румъния и изборът на осъдения Тръмп. Едно е сигурно – залагането на относителност в спазването на правилата е доказано ефективен начин за обществено разрушаване.

Текстът няма нито оптимистичен, нито особено решителен край. Вероятно защото проблемът трудно може да бъде очертан, а съвсем не е ясно и как да бъде решен. Но при всяко положение гражданското общество е механизмът на контрол, който е способен да изисква правилно функциониране на институциите и спазване на правилата. И обществото не трябва да престава да посочва всички случаи, в които това не става, независимо от силните на деня или от други корпулентни фактори.