Tag Archives: bulgaria

Бъдещето ни е общо

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/shared-future/

… историята не прави отстъпки. Ако решението за бъдещето на човечеството бъде взето във ваше отсъствие, тъй като сте прекалено заети с това децата ви да са нахранени и облечени – и вие, и те, ще бъдете засегнати от последиците. – Ювал Ноа Харари

Бъдещето ни е общо

Отново се задават избори. От тези, които хората възприемат като най-маловажни. А те са изключително важни. Защото бъдещето ни е общо. Свързани сме – технологично, икономически и политически. Въпреки всички забележки и резерви, които един или друг може да има за Европейския съюз, той е такъв, какъвто европейците искат.

Имаме огромен късмет да сме част от всичко това (заслужен или не, е съвсем отделна тема). И макар наистина инструментите за влияние на обикновените хора върху съюза да не са много, то най-ефективният е този, който е в ръцете ни в неделя – изборът кой да ни представлява в Европейския парламент. Мястото, където се дебатира и обсъжда всяка крачка, която правим или не правим заедно.

Изглежда далечно и чуждо, но не е. Или би могло да не бъде – ако избираме модерни, интелигентни хора, с поглед напред, отворени да слушат и разговарят с избирателите си по темите, които ни се струват важни. И след това да защитават интересите ни в Европарламента. Да знаят как функционират институциите в ЕС, за да могат да ги ангажират ефективно.

Не гласувайте за празноглави или отсъстващи хора. Нито за популисти, които ви пързалят да гледате назад, към миналото, защото инак те няма да имат бъдеще. Не им позволявайте да плашат с измислени врагове, да ви бранят от несъществуващи заплахи и да ви пробутват тесногръди традиции от средновековието.

Провалихме няколко поколения, страхувайки се. И докато се страхуваме, бъдещето ще ни подмине.

Подкрепете хора, които сближават, а не разделят. Които говорят спокойно, без крясъци. И… защо не попитате поотрасналите си деца какво бъдеще искат за себе си? То ще е пълно с огромни предизвикателства – нови технологии, изкуствен интелект, нови професии, нови икономически и обществени отношения помежду ни. Да заравяме глави в пясъка е глупаво, защото всичко това няма да ни се размине. И по-добре е да сме готови да управляваме промените, отколкото да се опитваме да ги избегнем.

Подкрепете бъдещето, не миналото! От всички нас зависи в какъв Европейски съюз ще живеем. И нека опазим това, което толкова много европейци постигнахме заедно – мир, свобода, развитие и научно-технически прогрес, солидарност между хората и държавите членки, свободно пътуване без визи и граници, съхраняване на богатото културно и езиково многообразие на всички ни. Аз не съм готов да загубя нищо от това.

Моят избор тази неделя е ясен – ще отбележа номер 13 в бюлетината.

ПП „Атака“ злоупотребява с лични данни

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/ataka-zloupotreba-lichni-danni/

Тази сутрин предпразнично реших да погледна дали в ЦИК правилно е отразен подписа ми в подкрепа на регистрацията на „Демократична България“.

И това беше така, но… за моя огромна изненада открих, че мой „подпис“ е внесен и от ПП „Атака“ в тяхна подкрепа, без някога да съм се подписвал изобщо за тях. Разбира се, би ми било любопитно да науча откъде са се сдобили с личните ми данни, за да се разправям и с тези, които са им ги предоставили (без мое позволение), но едва ли ще имам шанс да разбера това.

Но пък жалбата ми до Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) е вече написана и подписана.

Проверете и вие в ЦИК дали някоя партия или коалиция не е злоупотребила с личните ви данни и да е внесла ваш „подпис“ в своя подкрепа без да подозирате. Лесно е. Ако пък ви се наложи да пишете жалба до КЗЛД – този линк ще ви е от полза.

P.S. На 11.09.2019 получих от КЗЛД решение, че жалбата ми е приета за допустима и ми беше поискано да предоставя материал за почеркова експертиза. Направих го.

Насрочено е открито заседание през януари 2020 година.

Преди предварителните избори

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/priedi-priedvaritielnitie-izbori/

Десният догматизъм с неговата нетолерантност и догматична вяра в общи поучения ми пречи по същия начин, както и левите предразсъдъци, заблуди и утопии. Отказвам и винаги съм отказвал да се причислявам към десницата или левицата. Стоя извън тези политико-идеологически фронтове и съм независим от тях. Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено мнение и да не се чувствам ограничен от свои предходни самоограничения. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”. И да си призная – все ми е едно. – Вацлав Хавел

Преди предварителните избори

Преди две години реших да споделя свои политически размишления в блога си. Те са валидни и до днес, защото продължавам да вярвам, че България има нужда от нова политическа генерация в целия спектър на ляво–дясното. И за малките деца е ясно, че БСП е все по-ретрограден динозавър, който си е присвоил левия спектър, но с нищо не заслужава да се олицетворява с него. Центърът и дясното също са обсебени от политически вампири като ДПС и ГЕРБ, а етикетите им служат единствено за маска, с която да заблуждават електората си (и безкритичните водещи на сутрешни блокове).

Напоследък беснея след всяко повторение на мантрата за обединение на „дясното“, защото не се изисква особен интелект, за да бъде осъзнато, че това е още от същото. Обединение с кого? И кое „дясно“? Нима точно безпринципните обединения не доведоха до това десетилетно циклене на място? И историческите компромиси с хора с „плаващ“ морал. Химнът за това лелеяно обединение може да звучи добре единствено в главите на тези, търсещи уютно пенсиониране в политическото блато или подмяна на една олигархия с друга. Само че това ще е провал на поредно поколение от вече безкрайния преход и е равносилно на нищо по-малко от национално предателство.

България има нужда от обединение на хората, които мислят в перспектива. С поглед в бъдещето. На хората с идеи. И ще е чудесно, ако оставим изтърканите заклинания в миналото, заедно с приносителите им.

България има нужда от смяна на поколението в политиката и обществения живот. И да ме прощават тези, родените преди 1970 година, но те вече направиха своите грешки. И някои от тях не бяха нито малки, нито простими. Време е да подкрепят някой 40 или дори 30-годишен кандидат.

През тази година предстоят поне две предизборни кампании – през пролетта за Европейски парламент и през есента за нови общински съветници и кметове. Ако няма междувременно и извънредни парламентарни избори. В рамките на една година България може да получи изцяло нова политическа перспектива. И тя може да е позитивна, с хоризонт за развитие и положителна промяна, ако не позволим на скелетите (отляво и отдясно) и политвампирите да подменят отново дневния ред, да унижават институциите и да разкъсват тъканта на гражданското общество.

В момента тече кампания за предварителни избори в „Да, България!“. Тя ще определи кандидатите на движението, които ще бъдат включени в общата листа на „Демократична България“ за Европейския парламент през май. Номинирани са чудесни хора, много от които млади, разумни, образовани, с идеи, които заслужават шанс и подкрепа. Голяма част са без опит в политиката, но с репутация и професионализъм в своята среда, достойни за уважение в много по-голяма степен от този в света на днешната политика. Момчета и момичета, които могат да бъдат носители на промяна.

Дори да не сте членове или симпатизанти на „Да, България!“, можете да гласувате на тези предварителни избори. Всичко, което е нужно, е предварително да се регистрирате преди 4 февруари 2019 г. Самото гласуване ще бъде електронно чрез мобилното приложение на движението (или пък по пощата, ако предпочитате).

Приканвам ви да го направите! Така ще подкрепите модела, в който кандидатите не се спускат от ръководството на организациите, а се определят в преки избори от всички. Ще участвате и в първите свободни електронни (макар и предварителни) избори в България. Можете да гласувате за повече от един кандидат – има значение реда, в който ще ги подредите.

В унисон със своя призив аз възнамерявам да подкрепя няколко млади хора, които познавам и чиито идеи за бъдещето споделям. Това са Владимир Джувинов (№15 в интегралната бюлетина) – колега, пловдивчанин, чиято номинация лично подкрепих заради амбицията му за електронно управление, компетенциите му в сферата на сигурността и Интернет, които стават все по-необходимо базово знание за всеки евродепутат; Мария Спирова (№2) заради доброто познаване на функционирането на европейските институции, активизма ѝ в защита на гласоподавателите зад граница и равенството на жените, както и журналистическата ѝ чувствителност към несправедливостите; и Емил А. Георгиев (№6) заради компетентността му по темите за авторските права и патентите в днешния дигитален свят, както и заради разбиранията му за значимостта на малкия и средния бизнес и идеите му за облекчаване на бюрокрацията пред съществуването му.

Изборът е труден, защото това вероятно е една от най-стойностните листи, които съм виждал досега на избори в България. Със сигурност бих могъл да подкрепя с открито сърце и още хора от списъка, но за себе си съм решил, че в крайна сметка трябва да направя своя извадка. Това е моята. Вашата може да е напълно различна, но… въпреки това – ГЛАСУВАЙТЕ!

Заглавна снимка: „Да, България!“

Тихо

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/silence/

Тихо

Сънят на разума ражда чудовища. – Франсиско Гоя

Когато започна промяната през 1989-та, бях на 15 години. Нямах право на глас в първите свободни избори, но се чувствах достатъчно зрял да следя и да се интересувам живо от всичко, което се случваше в страната ми. Помня лозунгите на първите митинги, когато сред всички други искания на хората по площадите, беше и вопълът за свободна преса. Помня еуфорията, с която в началото на 1990-та бе посрещнат първият брой на вестник "Демокрация". Чаках на опашка през февруарския ден пред кварталния РЕП, за да се сдобия с една от малкото бройки, които свършиха за минути.

Четиридесет и пет тиранични години и един от най-античовешките режими, които историята разпознава, не бяха унищожили глада на българите за свободна преса и свободно слово. Идеята колко важно е това беше излязла от сферата на рационалното и мнозина я усещаха през кожата си. Обществото ни бе като оголен нерв и проявяваше чувствителност, която не съм предполагал, че толкова лесно ще загуби.

Днес е тихо.

Едва няколко правителства за двойно по-кратко време и един подменен преход успяха да убият това, което 45 години грозен тоталитаризъм не успя. Това, за което мнозина бяха готови да протестират денонощно, да се бият с милицията… сега е отстъпило пред това да заведем децата на английски, да си плащаме ипотеката и да се правим, че проблемите на останалите не ни засягат.

Срещнах се с Лили Маринкова броени дни преди старта на Тоест. Не я познавах, свързахме се чрез общи контакти. Поводът за срещата и това за какво си говорихме нямат значение днес, но никога няма да забравя тъгата, която сякаш бе попила в нея. Не сме общували след това.

Но без значение дали споделям или не нейните гледни точки за едно или друго, аз бих ги чул с интерес. Тя е журналист – крайъгълен камък в тази професия. Такива камъни вече почти няма. Не останаха.

Затова е и тихо.

Тихо е и защото не се чуват нито освирквания, нито тъпани, или друга някаква шумотевица пред Националното радио, която да стресне удобните безгръбначни в администрацията му. Не се виждат тълпи от други журналисти пред сградата. Вярно, някои поне разказаха историята.

Тихо е вероятно и защото колегите ѝ са на море, разнасят деца от балет на английски или са заети да си плащат ипотеката. И забравят, че утре ще е някой от тях. Следващият.

Тихо е, защото ги няма и останалите, които отглеждат деца и плащат ипотеки. Вече не им е тревожно за свободната преса, защото имат Фейсбук. Не се припознават в проблемите на малкия бизнес, защото работят в голям офис. Не са техни грижите на музикантите от БНР, защото слушат Spotify. Няма значение какво се случва по Черноморието, защото те плажуват в Гърция. Не припознават грижите на съседа, защото и той не се вълнува от техните. И между балета, пианото и английския удобно забравяме, че за децата на България (а и за нас, възрастните) е най-важно да не живеем в общество с така разкъсана тъкан.

С почти 20% за последните 10 години е спаднало разбирането, че благополучието на останалите и загрижеността за тях е ключово за едно общество. Индивидуализмът може да ни помогне да оцелеем в криза, да избягаме, да се спасим поединично, но алтруизмът и емпатията са това, което ни държи заедно като общество. Не произходът, нито историите за велико минало или светло бъдеще. Загрижеността за останалите от групата е това, което създава усещането за човечност. Заради чиято липса бягаме другаде или се затваряме в себе си. Но алтруизъм и емпатия не поникват в парка. Те се възпитават. А ние правим обратното.

Унижението в БНР от тази седмица не е за Лили Маринкова – за цялата гилдия е, и за всеки свободен българин. Това е демонстрация как могат да те умножат по нула. Опит за внушение, че справедливостта е недостижима, а стремежът да докажеш правотата – безполезен. Тишината работи точно за това.

И докато не започне да ни пука за останалите… ще става все по-тихо. А тишината ще ражда чудовища.

Електронно гласуване в “Да, България!”

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/e-voting-yes-bulgaria/

Електронно гласуване в

В събота се проведе първата Национална конференция на Движение "Да, България!".

Право на участие в нея имат абсолютно всички членове на организацията (за разлика от други партии, които излъчват делегати за подобни форуми). Но няма да ви занимавам с речи, нито с политически послания, а с един прагматичен нюанс, който е пример за политика, приложена на практика.

Ако не сте разбрали, понеже повечето национални медии се страхуват да отразяват мнения и действия на "Да, България!" и Демократична България, всички присъствали на конференцията гласуваха електронно през мобилното приложение на партията за iOS и Android. На 23 юни 2018 г., за първи път в България, една организация институционализира решенията на най-висшия си форум чрез електронен вот. И това вече е исторически факт! Това е и политика, защото приложено в нужния мащаб би демократизирало още повече процеса по взимане на решения, вкл. дистанционно. А това е от ключово значение за включването и участието на повече хора във взимането на решения.

Приложено в общински или в национален мащаб, подобно решение (не непременно същото) може да се прилага за сондиране на обществени нагласи на гражданите в общината, за участие в местни референдуми и избори, дава възможност за участие на българите зад граница.

Разбира се, има специфични разлики и изисквания при явно гласуване във вътрешно-организационен контекст и при гласуване на национални или местни избори с таен вот. И тези разлики и продробности са важни, но няма непреодолими технологични пречки тези изисквания и особености да бъдат съобразени и реализирани. Стига да има воля за това в държавата ни.

Аз участвах само в бета-тестове преди събитието и помагах по време на конференцията на хора, които срещаха затруднения. Никога няма да бъдат обаче достатъчни овациите и благодарностите за неколцината доброволци от "Да, България!", които направиха тази система и приложенията реалност!

От опита ми в бизнеса и в технологиите зная, че е напълно обичайно да има поне малко съпротива и мрънкане, когато караш хората да ползват нещо ново, особено такова, с което не са свикнали. Огромната ми изненада бе, че в събота такова мрънкане нямаше – дори хората, на които помагах и имаха затруднения, бяха изключително позитивно настроени и с нагласата да свикнат и да се справят, и само след първите няколко гласувания моята помощ вече не им беше нужна.

Електронно гласуване в

За да се пести време и грешки от влизане и излизане в приложението с имена и пароли, на поканите, разпратени до всички, бяха отпечатани QR-кодове (индивидуален за всеки член). Те съдържаха token, с който хората можеха да влязат в системата, като покажат този код на камерата на смартфона си. Токъните бяха анулирани веднага след края на конференцията.

Технологично решението позволява дистанционно и неприсъствено гласуване, но има юридически ограничения да го осъществим, затова беше въведен процес по check-in на място пред залата на конференцията, така че само хора с токъни/кодове, които са минали през вратата, можеха да гласуват по време на конференцията.

Електронно гласуване в

Участниците можеха да наблюдават резултатите от всяко едно гласуване на личните си устройства.

Електронно гласуване в

Вероятно най-полезният момент бе тогава, когато трябваше да попълним състава на един от органите на партията с 31 нови души. За тази цел бяха номинирани 43-ма. В обичайната ситуация това би означавало да гласуваме с вдигане на ръка за всеки един поотделно, да броим гласовете за всеки, да сумираме (в голяма зала са нужни няколко преброители, които да се разпределят по няколко реда) и накрая комисия да сортира кои са тези 31, които имат най-много гласове. Да оставим настрана възможните грешки при броенето.

Друга опция бе да се направи интегрална бюлетина, да се разпечата, да гласуваме с отбелязване върху бюлетината (с възможните грешки и труден контрол дали някой не е гласувал за повече от 31 души), да се обработват бюлетините една по една (при повече от 500 гласуващи), което отнема адски много време, измеримо в часове.

Докато с електронното гласуване на екраните на телефоните се появи списък с имената на номинираните и възможност да се отбележи всяко едно от тях (като автоматично системата следи да не могат да бъдат маркирани повече от 31 имена) – т.е. няма как бюлетината да стане невалидна. Тъй като кандидатите бяха доста и човек не може да познава всички, имаше подготвени малки книжки с кратки представяния на номинираните и гласуващите имаха около 30 минути за това гласуване, за да преценят на кои от тях биха дали доверието си. Резултатите бяха готови до 5 минути след това. Иначе казано, всичко приключи в рамките на около половин час. Бързо, лесно и удобно.

Посланието е ясно – ако една "малка извънпарламентарна партия" (според Б.Б.) може да го направи, при това съвсем без пари, защото определено не разполагаме с много средства… би било далеч по-лесно за големите, които прибират прилични субсидии, да го реализират. Вие си отговорете на въпроса защо дори не се опитват!

Няма какво да коментирам държавата, за която темата продължава да отсъства, дори след ясното произнасяне на гражданите на референдум, че искат електронно гласуване. Единственият валиден въпрос продължава да бъде: докога ще търпим?


Заглавна снимка: Йовко Ламбрев
Снимки в текста: “Да, България!”

Директивата за авторското право: компромисен проект на Българското председателство, април 2018

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/14/copyrigt_dir_bg_pres_compr/

Актуални новини за  хода на Директивата за авторското право в цифровия единен пазар – и участието на Българското председателство в процеса на постигане на съгласие по текстовете.

В Twitter се разпространяват два документа, публикувани на сайта на Австрийския парламент.

Компромисът на Българското председателство, който ще се обсъжда в понеделник, 16 април:

https://platform.twitter.com/widgets.js

И заедно с това уточнения и предложения по спорните разпоредби, вкл. чл.11 и чл.13 – отново предложение на Българското председателство:

https://platform.twitter.com/widgets.js

Big Birthday Weekend 2018: find a Jam near you!

Post Syndicated from Ben Nuttall original https://www.raspberrypi.org/blog/big-birthday-weekend-2018-find-a-jam-near-you/

We’re just over three weeks away from the Raspberry Jam Big Birthday Weekend 2018, our community celebration of Raspberry Pi’s sixth birthday. Instead of an event in Cambridge, as we’ve held in the past, we’re coordinating Raspberry Jam events to take place around the world on 3–4 March, so that as many people as possible can join in. Well over 100 Jams have been confirmed so far.

Raspberry Pi Big Birthday Weekend Jam

Find a Jam near you

There are Jams planned in Argentina, Australia, Bolivia, Brazil, Bulgaria, Cameroon, Canada, Colombia, Dominican Republic, France, Germany, Greece, Hungary, India, Iran, Ireland, Italy, Japan, Kenya, Malaysia, Malta, Mexico, Netherlands, Norway, Papua New Guinea, Peru, Philippines, Poland, South Africa, Spain, Taiwan, Turkey, United Kingdom, United States, and Zimbabwe.

Take a look at the events map and the full list (including those who haven’t added their event to the map quite yet).

Raspberry Jam Big Birthday Weekend 2018 event map

We will have Raspberry Jams in 35 countries across six continents

Birthday kits

We had some special swag made especially for the birthday, including these T-shirts, which we’ve sent to Jam organisers:

Raspberry Jam Big Birthday Weekend 2018 T-shirt

There is also a poster with a list of participating Jams, which you can download:

Raspberry Jam Big Birthday Weekend 2018 list

Raspberry Jam photo booth

I created a Raspberry Jam photo booth that overlays photos with the Big Birthday Weekend logo and then tweets the picture from your Jam’s account — you’ll be seeing plenty of those if you follow the #PiParty hashtag on 3–4 March.

Check out the project on GitHub, and feel free to set up your own booth, or modify it to your own requirements. We’ve included text annotations in several languages, and more contributions are very welcome.

There’s still time…

If you can’t find a Jam near you, there’s still time to organise one for the Big Birthday Weekend. All you need to do is find a venue — a room in a school or library will do — and think about what you’d like to do at the event. Some Jams have Raspberry Pis set up for workshops and practical activities, some arrange tech talks, some put on show-and-tell — it’s up to you. To help you along, there’s the Raspberry Jam Guidebook full of advice and tips from Jam organisers.

Raspberry Pi on Twitter

The packed. And they packed. And they packed some more. Who’s expecting one of these #rjam kits for the Raspberry Jam Big Birthday Weekend?

Download the Raspberry Jam branding pack, and the special birthday branding pack, where you’ll find logos, graphical assets, flyer templates, worksheets, and more. When you’re ready to announce your event, create a webpage for it — you can use a site like Eventbrite or Meetup — and submit your Jam to us so it will appear on the Jam map!

We are six

We’re really looking forward to celebrating our birthday with thousands of people around the world. Over 48 hours, people of all ages will come together at more than 100 events to learn, share ideas, meet people, and make things during our Big Birthday Weekend.

Raspberry Jam Manchester
Raspberry Jam Manchester
Raspberry Jam Manchester

Since we released the first Raspberry Pi in 2012, we’ve sold 17 million of them. We’re also reaching almost 200000 children in 130 countries around the world through Code Club and CoderDojo, we’ve trained over 1500 Raspberry Pi Certified Educators, and we’ve sent code written by more than 6800 children into space. Our magazines are read by a quarter of a million people, and millions more use our free online learning resources. There’s plenty to celebrate and even more still to do: we really hope you’ll join us from a Jam near you on 3–4 March.

The post Big Birthday Weekend 2018: find a Jam near you! appeared first on Raspberry Pi.

Тоест

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Тоест

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

За 2018 година без излишен оптимизъм

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/2018-without-optimism/

За 2018 година без излишен оптимизъм

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чрез притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

За жалост нищо не показва, че през 2018 година това ще се промени, а пропиляването на още една година във вегетативен комфорт отдалечава с много повече време реформите, възстановяването на репутацията на институциите и завръщането на смисъла в тях.

Ние не живеем в демокрация. Прекрачихме прага на опасен тоталитаризъм, който е прикриван зад формална многопартийна система и приватизирани институции. Държавата продължава да се управлява невидимо, с SMS-и, от клика с тежки икономическо-мафиотски взаимоотношения. Нашата корпоратокрация е по-опасна от всяка друга, защото кукловоди продължават да са старите ченгеджийски фамилии, независимо дали се крият зад уж леви, десни или либерални партии. Ако позволим на този нов тоталитаризъм да се установи като нова нормалност, накъдето вече сме се запътили, сме загубени. Заедно с няколко от бъдещите поколения, а най-големият срам ще е да ги обречем на нов преход.

Ключово е да осъзнаем, че сме напълно сами в тази битка. Европейският съюз е затънал в умопомрачително безсилие. Текущият европейски политически елит в последните няколко години не само показа, че трудно управлява кризи (Гърция, мигрантите), но не успява да разпознае и предотврати и задаващи се такива, които имат достатъчно лесни решения (Каталуния). Брюксел все повече изглежда като политическа кооперация, в която формално съкооператорите се събрали да се трудят заедно, но в действителност внимават единствено да не бъдат ощетени откъм права или блага, а малко се вълнуват от общите си задължения.

За съжаление, както писах вчера по друг повод, дали защото не сме заслужили с кой знае какво да сме част от ЕС и ни пуснаха да се шмугнем през задната врата само за да не объркаме маршрутката, сега нашите проблеми нямат особена стойност. Европа, вглъбена в далеч по-важните си грижи, е напълно доволна откъм нас да не се вдига много шум. Което съвпада напълно и с гледната точка на нашенеца в ролята на гратисчия, който се е качил без билетче в автобуса и трепери да не го спипа кондукторът.

Русия ще се възползва максимално от ситуацията, за да държи в изкушение нашия политически картел в орбитата на вечната дружба. Те никога няма да се откажат от това. А той, картелът, така или иначе там му е пъпната връв. Не можем да разчитаме, че в Русия ще се случи нещо, което да ги преориентира към собствените им грижи, за да ни оставят на мира. Напротив. Евентуален нов руски икономически колапс вероятно ще бъде прикриван максимално дълго зад ескалации на замразени конфликти или създаване на нови (специалитет на Путин), а ние сме твърде интересни и твърде близо, за да ни е спокойно. Комшулукът с Ердоган не прави нещата по-розови. Докато Тръмп е в Белия дом, оттам ще се лее предимно непредвидимост. А в НАТО и ООН се отразява същата повсеместна посредственост, безсилие и липса на световно лидерство.

На този фон ние можем да проспим 2018 година и от кръчмите и кафенетата да наблюдаваме радикализацията и профанизацията по света, да сме безразлични към проблемите около нас, да спечелим безусловно световната титла по Facebook многознайство, да се делим и мразим едни други и да оставим да ни разиграват политици на дистанционно управление или журналисти с евтино купена съвест, докато всичко, което изстрадаха родителите ни и бабите и дядовците ни, отиде по дяволите.

Можем и друго – например да се съпротивляваме ежедневно, да задаваме неудобни въпроси, да изискваме отчетност и истинска политика, да не купуваме, гледаме или четем свински медии и да си върнем демокрацията и държавата, която час по-рано трябва да се преизгради като модерен и деен участник в един динамичен, различен и много свързан свят. Никой не може да ни спре да искаме по-добро бъдеще. Никой не може и да ни отнеме свободата, ако не се откажем сами от нея. Само от нас зависи да върнем обратно тази блудкава безвкусица, която ни сервират ежедневно, и да я плиснем във врата на некадърните готвачи и техните сервитьорчета. И никой не може да ни спре!

2017 в ретроспекция

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/2017-flashback/

2017 в ретроспекция

2017 година беше особена година. Протече, разминавайки се тотално с плановете ми за нея, които кроях през есента на 2016 г., а част от тях се случиха, но по напълно различен начин. Случиха се и няколко неща, които изобщо не планирах, но пък заеха центъра на вниманието ми.

Най-ключовото от нещата, които не успях да свърша през годината, беше старт на нов собствен бизнес. Имам усещането, че се разфокусирах в твърде много посоки и оставих точно това само̀ да ме намери, вместо аз да го сложа на първи пирон и да го преследвам активно. Но това не беше непременно лошо, защото разшири в неочаквани посоки мрежата ми от контакти в града (и не само), от който се бях откъснал сериозно през 14-те години, прекарани в София и за кратко в Барселона. В последните няколко месеца се чувствам отново на мястото си, срещайки интересни хора със сходно мислене и посоки, с които се отварят интересни възможности за съвместни проекти.

Годината обаче беше пълна с екшън. Започна с учредяването на „Да, България!“ още на 7 януари и продължи с много безсъние до края на кампанията през март.

През лятото регистрирахме Тракия Тех, което беше замислено като fintech инкубатор още в края на 2016 г., но понеже е трудно да се мечтае скромно, решихме да се прицелим в още по-мащабната идея за семейство от вертикални инкубатори като ще започнем с fintech и дигитална трансформация на индустрията, но ако нещата потръгнат, може би ще добавим и други теми към първите две. През 2017 г. успяхме да направим няколко събития за отскок, понеже още си нямаме място, където да подслоняваме екипите. Имаме щедро обещание от един от партньорите ни за чудесна сграда на централната пешеходна главна улица на града, но тя има нужда от ремонт и още не сме официализирали взаимоотношенията и условията, при които бихме могли да я ползваме.

Междувременно чуждестранен институт ни дава шанс да започнем заедно (с още партньори, разбира се) сериозен проект с потенциал да побутне и Пловдив, пък и индустрията около града към интересна тема, свързана с новите материали. Всъщност дори само това ако се случи в началото на 2018 г., ще осмисли адски много усилия и неща занапред.

През есента беше регистрирана още една организация, наречена Тоест, за която обаче ще напиша отделен специален текст, като му дойде времето. И то трябваше вече да е дошло, защото първоначалните планове на екипа ни бяха да се появим преди коледните и новогодишни празници, но не бяхме напълно готови за старт и решихме да отложим за началото на 2018 г.

Та не започнах нов бизнес през 2017 г., но пък ударих по едно рамо за стартирането на нова партия и още две нови и интересни организации през тази година. Пожелавам попътен вятър в платната на всички, свързани и с трите начинания!

За хобита почти нямаше време през 2017 г., но следвайки минималистичните настроения, които са ме обзели, от 2018 г. планирам да снимам само с iPhone, да работя предимно през таблет и може би да показвам на хората, че това не е толкова екстравагантно, колкото изглежда. Дано само да остане време за показване. 🙂

Весели празници на всички!

The deal with Bitcoin

Post Syndicated from Michal Zalewski original http://lcamtuf.blogspot.com/2017/12/the-deal-with-bitcoin.html

♪ Used to have a little now I have a lot
I’m still, I’m still Jenny from the block
          chain ♪

For all that has been written about Bitcoin and its ilk, it is curious that the focus is almost solely what the cryptocurrencies are supposed to be. Technologists wax lyrical about the potential for blockchains to change almost every aspect of our lives. Libertarians and paleoconservatives ache for the return to “sound money” that can’t be conjured up at the whim of a bureaucrat. Mainstream economists wag their fingers, proclaiming that a proper currency can’t be deflationary, that it must maintain a particular velocity, or that the government must be able to nip crises of confidence in the bud. And so on.

Much of this may be true, but the proponents of cryptocurrencies should recognize that an appeal to consequences is not a guarantee of good results. The critics, on the other hand, would be best served to remember that they are drawing far-reaching conclusions about the effects of modern monetary policies based on a very short and tumultuous period in history.

In this post, my goal is to ditch most of the dogma, talk a bit about the origins of money – and then see how “crypto” fits the bill.

1. The prehistory of currencies

The emergence of money is usually explained in a very straightforward way. You know the story: a farmer raised a pig, a cobbler made a shoe. The cobbler needed to feed his family while the farmer wanted to keep his feet warm – and so they met to exchange the goods on mutually beneficial terms. But as the tale goes, the barter system had a fatal flaw: sometimes, a farmer wanted a cooking pot, a potter wanted a knife, and a blacksmith wanted a pair of pants. To facilitate increasingly complex, multi-step exchanges without requiring dozens of people to meet face to face, we came up with an abstract way to represent value – a shiny coin guaranteed to be accepted by every tradesman.

It is a nice parable, but it probably isn’t very true. It seems far more plausible that early societies relied on the concept of debt long before the advent of currencies: an informal tally or a formal ledger would be used to keep track of who owes what to whom. The concept of debt, closely associated with one’s trustworthiness and standing in the community, would have enabled a wide range of economic activities: debts could be paid back over time, transferred, renegotiated, or forgotten – all without having to engage in spot barter or to mint a single coin. In fact, such non-monetary, trust-based, reciprocal economies are still common in closely-knit communities: among families, neighbors, coworkers, or friends.

In such a setting, primitive currencies probably emerged simply as a consequence of having a system of prices: a cow being worth a particular number of chickens, a chicken being worth a particular number of beaver pelts, and so forth. Formalizing such relationships by settling on a single, widely-known unit of account – say, one chicken – would make it more convenient to transfer, combine, or split debts; or to settle them in alternative goods.

Contrary to popular belief, for communal ledgers, the unit of account probably did not have to be particularly desirable, durable, or easy to carry; it was simply an accounting tool. And indeed, we sometimes run into fairly unusual units of account even in modern times: for example, cigarettes can be the basis of a bustling prison economy even when most inmates don’t smoke and there are not that many packs to go around.

2. The age of commodity money

In the end, the development of coinage might have had relatively little to do with communal trade – and far more with the desire to exchange goods with strangers. When dealing with a unfamiliar or hostile tribe, the concept of a chicken-denominated ledger does not hold up: the other side might be disinclined to honor its obligations – and get away with it, too. To settle such problematic trades, we needed a “spot” medium of exchange that would be easy to carry and authenticate, had a well-defined value, and a near-universal appeal. Throughout much of the recorded history, precious metals – predominantly gold and silver – proved to fit the bill.

In the most basic sense, such commodities could be seen as a tool to reconcile debts across societal boundaries, without necessarily replacing any local units of account. An obligation, denominated in some local currency, would be created on buyer’s side in order to procure the metal for the trade. The proceeds of the completed transaction would in turn allow the seller to settle their own local obligations that arose from having to source the traded goods. In other words, our wondrous chicken-denominated ledgers could coexist peacefully with gold – and when commodity coinage finally took hold, it’s likely that in everyday trade, precious metals served more as a useful abstraction than a precise store of value. A “silver chicken” of sorts.

Still, the emergence of commodity money had one interesting side effect: it decoupled the unit of debt – a “claim on the society”, in a sense – from any moral judgment about its origin. A piece of silver would buy the same amount of food, whether earned through hard labor or won in a drunken bet. This disconnect remains a central theme in many of the debates about social justice and unfairly earned wealth.

3. The State enters the game

If there is one advantage of chicken ledgers over precious metals, it’s that all chickens look and cluck roughly the same – something that can’t be said of every nugget of silver or gold. To cope with this problem, we needed to shape raw commodities into pieces of a more predictable shape and weight; a trusted party could then stamp them with a mark to indicate the value and the quality of the coin.

At first, the task of standardizing coinage rested with private parties – but the responsibility was soon assumed by the State. The advantages of this transition seemed clear: a single, widely-accepted and easily-recognizable currency could be now used to settle virtually all private and official debts.

Alas, in what deserves the dubious distinction of being one of the earliest examples of monetary tomfoolery, some States succumbed to the temptation of fiddling with the coinage to accomplish anything from feeding the poor to waging wars. In particular, it would be common to stamp coins with the same face value but a progressively lower content of silver and gold. Perhaps surprisingly, the strategy worked remarkably well; at least in the times of peace, most people cared about the value stamped on the coin, not its precise composition or weight.

And so, over time, representative money was born: sooner or later, most States opted to mint coins from nearly-worthless metals, or print banknotes on paper and cloth. This radically new currency was accompanied with a simple pledge: the State offered to redeem it at any time for its nominal value in gold.

Of course, the promise was largely illusory: the State did not have enough gold to honor all the promises it had made. Still, as long as people had faith in their rulers and the redemption requests stayed low, the fundamental mechanics of this new representative currency remained roughly the same as before – and in some ways, were an improvement in that they lessened the insatiable demand for a rare commodity. Just as importantly, the new money still enabled international trade – using the underlying gold exchange rate as a reference point.

4. Fractional reserve banking and fiat money

For much of the recorded history, banking was an exceptionally dull affair, not much different from running a communal chicken
ledger of the old. But then, something truly marvelous happened in the 17th century: around that time, many European countries have witnessed
the emergence of fractional-reserve banks.

These private ventures operated according to a simple scheme: they accepted people’s coin
for safekeeping, promising to pay a premium on every deposit made. To meet these obligations and to make a profit, the banks then
used the pooled deposits to make high-interest loans to other folks. The financiers figured out that under normal circumstances
and when operating at a sufficient scale, they needed only a very modest reserve – well under 10% of all deposited money – to be
able to service the usual volume and size of withdrawals requested by their customers. The rest could be loaned out.

The very curious consequence of fractional-reserve banking was that it pulled new money out of thin air.
The funds were simultaneously accounted for in the statements shown to the depositor, evidently available for withdrawal or
transfer at any time; and given to third-party borrowers, who could spend them on just about anything. Heck, the borrowers could
deposit the proceeds in another bank, creating even more money along the way! Whatever they did, the sum of all funds in the monetary
system now appeared much higher than the value of all coins and banknotes issued by the government – let alone the amount of gold
sitting in any vault.

Of course, no new money was being created in any physical sense: all that banks were doing was engaging in a bit of creative accounting – the sort of which would probably land you in jail if you attempted it today in any other comparably vital field of enterprise. If too many depositors were to ask for their money back, or if too many loans were to go bad, the banking system would fold. Fortunes would evaporate in a puff of accounting smoke, and with the disappearance of vast quantities of quasi-fictitious (“broad”) money, the wealth of the entire nation would shrink.

In the early 20th century, the world kept witnessing just that; a series of bank runs and economic contractions forced the governments around the globe to act. At that stage, outlawing fractional-reserve banking was no longer politically or economically tenable; a simpler alternative was to let go of gold and move to fiat money – a currency implemented as an abstract social construct, with no predefined connection to the physical realm. A new breed of economists saw the role of the government not in trying to peg the value of money to an inflexible commodity, but in manipulating its supply to smooth out economic hiccups or to stimulate growth.

(Contrary to popular beliefs, such manipulation is usually not done by printing new banknotes; more sophisticated methods, such as lowering reserve requirements for bank deposits or enticing banks to invest its deposits into government-issued securities, are the preferred route.)

The obvious peril of fiat money is that in the long haul, its value is determined strictly by people’s willingness to accept a piece of paper in exchange for their trouble; that willingness, in turn, is conditioned solely on their belief that the same piece of paper would buy them something nice a week, a month, or a year from now. It follows that a simple crisis of confidence could make a currency nearly worthless overnight. A prolonged period of hyperinflation and subsequent austerity in Germany and Austria was one of the precipitating factors that led to World War II. In more recent times, dramatic episodes of hyperinflation plagued the fiat currencies of Israel (1984), Mexico (1988), Poland (1990), Yugoslavia (1994), Bulgaria (1996), Turkey (2002), Zimbabwe (2009), Venezuela (2016), and several other nations around the globe.

For the United States, the switch to fiat money came relatively late, in 1971. To stop the dollar from plunging like a rock, the Nixon administration employed a clever trick: they ordered the freeze of wages and prices for the 90 days that immediately followed the move. People went on about their lives and paid the usual for eggs or milk – and by the time the freeze ended, they were accustomed to the idea that the “new”, free-floating dollar is worth about the same as the old, gold-backed one. A robust economy and favorable geopolitics did the rest, and so far, the American adventure with fiat currency has been rather uneventful – perhaps except for the fact that the price of gold itself skyrocketed from $35 per troy ounce in 1971 to $850 in 1980 (or, from $210 to $2,500 in today’s dollars).

Well, one thing did change: now better positioned to freely tamper with the supply of money, the regulators in accord with the bankers adopted a policy of creating it at a rate that slightly outstripped the organic growth in economic activity. They did this to induce a small, steady degree of inflation, believing that doing so would discourage people from hoarding cash and force them to reinvest it for the betterment of the society. Some critics like to point out that such a policy functions as a “backdoor” tax on savings that happens to align with the regulators’ less noble interests; still, either way: in the US and most other developed nations, the purchasing power of any money kept under a mattress will drop at a rate of somewhere between 2 to 10% a year.

5. So what’s up with Bitcoin?

Well… countless tomes have been written about the nature and the optimal characteristics of government-issued fiat currencies. Some heterodox economists, notably including Murray Rothbard, have also explored the topic of privately-issued, decentralized, commodity-backed currencies. But Bitcoin is a wholly different animal.

In essence, BTC is a global, decentralized fiat currency: it has no (recoverable) intrinsic value, no central authority to issue it or define its exchange rate, and it has no anchoring to any historical reference point – a combination that until recently seemed nonsensical and escaped any serious scrutiny. It does the unthinkable by employing three clever tricks:

  1. It allows anyone to create new coins, but only by solving brute-force computational challenges that get more difficult as the time goes by,

  2. It prevents unauthorized transfer of coins by employing public key cryptography to sign off transactions, with only the authorized holder of a coin knowing the correct key,

  3. It prevents double-spending by using a distributed public ledger (“blockchain”), recording the chain of custody for coins in a tamper-proof way.

The blockchain is often described as the most important feature of Bitcoin, but in some ways, its importance is overstated. The idea of a currency that does not rely on a centralized transaction clearinghouse is what helped propel the platform into the limelight – mostly because of its novelty and the perception that it is less vulnerable to government meddling (although the government is still free to track down, tax, fine, or arrest any participants). On the flip side, the everyday mechanics of BTC would not be fundamentally different if all the transactions had to go through Bitcoin Bank, LLC.

A more striking feature of the new currency is the incentive structure surrounding the creation of new coins. The underlying design democratized the creation of new coins early on: all you had to do is leave your computer running for a while to acquire a number of tokens. The tokens had no practical value, but obtaining them involved no substantial expense or risk. Just as importantly, because the difficulty of the puzzles would only increase over time, the hope was that if Bitcoin caught on, latecomers would find it easier to purchase BTC on a secondary market than mine their own – paying with a more established currency at a mutually beneficial exchange rate.

The persistent publicity surrounding Bitcoin and other cryptocurrencies did the rest – and today, with the growing scarcity of coins and the rapidly increasing demand, the price of a single token hovers somewhere south of $15,000.

6. So… is it bad money?

Predicting is hard – especially the future. In some sense, a coin that represents a cryptographic proof of wasted CPU cycles is no better or worse than a currency that relies on cotton decorated with pictures of dead presidents. It is true that Bitcoin suffers from many implementation problems – long transaction processing times, high fees, frequent security breaches of major exchanges – but in principle, such problems can be overcome.

That said, currencies live and die by the lasting willingness of others to accept them in exchange for services or goods – and in that sense, the jury is still out. The use of Bitcoin to settle bona fide purchases is negligible, both in absolute terms and in function of the overall volume of transactions. In fact, because of the technical challenges and limited practical utility, some companies that embraced the currency early on are now backing out.

When the value of an asset is derived almost entirely from its appeal as an ever-appreciating investment vehicle, the situation has all the telltale signs of a speculative bubble. But that does not prove that the asset is destined to collapse, or that a collapse would be its end. Still, the built-in deflationary mechanism of Bitcoin – the increasing difficulty of producing new coins – is probably both a blessing and a curse.

It’s going to go one way or the other; and when it’s all said and done, we’re going to celebrate the people who made the right guess. Because future is actually pretty darn easy to predict — in retrospect.

Мария Габриел в София: #AVMSD

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/12/02/avmsd-16/

Мария Габриел, член на Европейската комисия с ресор Цифрова икономика и цифрово общество, участва в кръгла маса на тема: “Предизвикателства пред медийния сектор в Европа“,  организирана от Представителството на Европейската комисия в България и Съветът за електронни медии. Бяха представени две теми:

  • актуалните въпроси по Директивата за аудиовизуалните медийни услуги и 
  • обявената обществена консултация по въпросите на фалшивите новини и дезинформацията.

I

Първата тема – ход на ревизията на Директивата за аудиовизуални медийни услуги.

Първоначалният проект и развитията по 2016/0151(COD) могат да се следят тук.

Според Стратегическата 18-месечна програма на Съвета (председателство Естония, България, Австрия) трите председателства ще приключат работата по ключови инициативи, свързани с цифровия единен пазар, включително

улесняване на свързаността и постигане на напредък в развитието на конкурентоспособен и справедлив цифров единен пазар чрез насърчаване на трансграничната електронна търговия (онлайн продажба на стоки, предоставяне на цифрово съдържание, реформа на авторското право, аудиовизуални медийни услуги, доставяне на колетни пратки) и чрез преход към интелигентна икономика (свободно движение на данни, преглед на регулаторната рамка в областта на далекосъобщенията, инициативи в областта на дружественото право) и укрепване на доверието и сигурността в сферата на цифровите услуги (нов пакет за защита на данните)

Работата по  медийната директива (впрочем и по директивата за авторското право) продължават по време на Българското председателство – в този дух е съобщението на посланика на Естония в ЕС:

https://platform.twitter.com/widgets.js

 

От изложението на г-жа Габриел стана ясно, че е тази седмица е проведен  пети триалог, в който тя участва лично. Работата продължава (“финализиране се очаква”) по време на Българското председателство. Като открити бяха посочени три тематични области:

(1) разширяване на обхвата на директивата, включване на стрийминга в услугите,  нови адресати – социалните медии и платформите за видеосподеляне;

(2) квотата на произведенията, създадени от европейски продуценти – и празмерът на квотата (предложения: 20 на сто –  ЕК, 30 на сто –  ЕП), и дефинициите са дискусионни;

(3) търговските съобщения – и правилата (почасова продължителност и продължителност за денонощие), и разполагането (предложение: двоен лимит за светло и тъмно време), и прекъсването (предложение: 20-минутно правило) са още предмет на обсъждане.

По повод откритите въпроси:

  • Директивата разширява обхвата си с всяка ревизия. Все пак, когато се обсъжда отговорност на платформите, да бъде в контекста на Директивата за електронната търговия – защото има риск да се стигне  до мълчаливо преуреждане или отмяна на нейните принципи.  В допълнение практиката на ЕСПЧ (решението Делфи за отговорността за съобщения във форумите) илюстрира проблемите, възникващи при нееднозначно разбиране на отговорността в правото на ЕС и в международното право.  По подобни съображения е важна обсъжданата Директива за авторското право, в частност чл.13 – който (споделям позицията на EDRI) трябва да бъде заличен, а нови права не следва да бъдат създавани (чл.11 проекта).
  • Квотата на европейските произведения съществува реално на по-високи нива от предвиденото в директивата. В тази област проблем  е отношението европейска – национална  квота, защото местните индустрии  настояват именно за национална квота – а това би било мярка със съвсем различни цели от   европейската квота (единен пазар).
  • Уредбата на електронните търговски съобщения се либерализира (в България  – и дерегулира) непрекъснато. Все някъде е добре този процес да спре, за да не се превърне телевизията в поредица търговски съобщения, прекъсвани с основно съдържание. Слушаме уверенията на доставчиците, че потребителите  са най-голямата им ценност и телевизиите не биха програмирали против интересите на зрителите, но все пак нека останат и правни гаранции срещу океаните от търговски съобщения.

Ключови за регулацията остават балансите:

  • индустрии / аудитории – както обикновено, натискът на индустриите е мощен и организиран, докато аудиториите са слабо организирани и слабо представени в диалога – дано ЕП  защити интересите на гражданите;
  • гъвкавост / недопускане на фрагментиране – съвсем точно наблюдение: неслучайно при предната ревизия ЕК обърна внимание, че гъвкавост и свобода е добре, но не и свобода при  дефинициите – защото различните дефиниции в националните мерки компрометират ефективното прилагане;
  • регулиране / саморегулиране – никой не е против саморегулирането, но самата ЕК преди време беше заявила, че има области като интелектуалната собственост и конкурентното право, които не могат по естеството си да бъдат оставени само на саморегулиране.

II

По втората тема – фалшивите новини –   г-жа Габриел поясни, че ЕК работи по следната логика:  дефиниция – обзор на добри практики – мерки, като на този етап не се мисли за законодателство. Още за тази част от срещата –  в медиите.

През 2018 г. се очаква:

  • създаване на работна група на високо равнище и доклад в тримесечен срок;
  • Евробарометър по въпроси, свързани с фалшивите новини;
  • Съобщение на ЕК към средата на 2018 г.

Съвсем наскоро (9 ноември 2017 ) Асоциацията на европейските журналисти проведе международна конференция с последващо обучение по въпросите на дезинформацията и фалшивите новини. Имах възможност да участвам (вж последната част от  записа на конференцията):

  • Смятам, че трябва да се започне с  дефиниране, но на следващо място да се продължи с категоризиране на фалшивите новини.
  • Реакцията към различните категории фалшиви новини  трябва да е различна. Правото вече предвижда санкции за някои категории лъжа – напр. клеветата или подвеждащата реклама. Не съм   сигурна, че правото няма да се намеси с нови мерки в най-сериозните случаи, когато става дума за дезинформационни кампании, които могат да заплашат националната сигурност.
  • Няма единно мнение по въпроса кой идентифицира фалшивите новини или – с други думи: кой владее истината.  Италия предлага това да са нов тип конкурентни регулатори (аналогия с регулирането на подвеждащата реклама), Чехия – звено в МВР (при риск за националната сигурност). ЕК казва, че няма нужда от Министерство на истината – но по-добре ли е това да е частна компания? Виждали сме как Facebook различава морално/неморално – предстои ли да се заеме и с преценката вярно/невярно?  Не всички са съгласни. Но точно това се случва, неслучайно се обсъжда – научаваме – контранотификация срещу свръхпремахване на съдържание.

 

Filed under: EU Law, Media Law Tagged: давму, fake

Make your own game with CoderDojo’s new book

Post Syndicated from Nuala McHale original https://www.raspberrypi.org/blog/coderdojo-nano/

The first official CoderDojo book, CoderDojo Nano: Build Your Own Website, was a resounding success: thousands of copies have been bought by aspiring CoderDojo Ninjas, and it‘s available in ten languages, including Bulgarian, Czech, Dutch, Lithuanian, Latvian, Portuguese, Spanish, and Slovakian. Now we are delighted to announce the release of the second book in our Create with Code trilogy, titled CoderDojo Nano: Make Your Own Game.

Cover of CoderDojo Nano Make your own game

The paperback book will be available in English from Thursday 7 September (with English flexibound and Dutch versions scheduled to follow in the coming months), enabling young people and adults to learn creative and fun coding skills!

What will you learn?

The new book explains the fundamentals of the JavaScript language in a clear, logical way while supporting you to create your very own computer game.

Pixel image of laptop displaying a jump-and-run game

You will learn how to animate characters, create a world for your game, and use the physics of movement within it. The book is full of clear step-by-step instructions and illustrated screenshots to make reviewing your code easy. Additionally, challenges and open-ended prompts at the end of each section will encourage you to get creative while making your game.

This book is the perfect first step towards understanding game development, particularly for those of you who do not (yet) have a local Dojo. Regardless of where you live, using our books you too can learn to ‘Create with Code’!

Tried and tested

As always, CoderDojo Ninjas from all around the world tested our book, and their reactions have been hugely positive. Here is a selection of their thoughts:

“The book is brilliant. The [game] is simple yet innovative. I personally love it, and want to get stuck in making it right away!”

“What I really like is that, unlike most books on coding, this one properly explains what’s happening, and what each piece of code does and where it comes from.”

“I found the book most enjoyable. The layout is great, with lots of colour, and I found the information very easy to follow. The Ninja Tips are a great help in case you get a bit stuck. I liked that the book represents a mix of boy and girl Ninjas — it really makes coding fun for all.”

“The book is a great guide for both beginners and people who want to do something creative with their knowledge of code. Even people who cannot go to a CoderDojo can learn code using this book!”

Writer Jurie Horneman

Author of CoderDojo Nano: Make Your Own Game Jurie Horneman has been working in the game development industry for more than 15 years.

stuffed toy rabbit wearing glasses

Jurie would get on well with Babbage, I think.

He shares how he got into coding, and what he has learnt while creating this awesome book:

“I’ve been designing and programming games since 1991, starting with ancient home computers, and now I’m working with PCs and consoles. As a game designer, it’s my job to teach players the rules of the game in a fun and playful manner — that gave me some useful experience for writing the book.

I believe that, if you want to understand something properly, you have to teach it to others. Therefore, writing this book was very educational for me, as I hope reading it will be for learners.”

Asked what his favorite thing about the book is, Jurie said he loves the incredible pixel art design: “The artist (Gary J Lucken, Army of Trolls) did a great job to help explain some of the abstract concepts in the book.”

Pixel image of a landscape with an East Asian temple on a lonely mountain

Gary’s art is also just gorgeous.

How can you get your copy?

You can pre-order CoderDojo Nano: Make Your Own Game here. Its initial pricing is £9.99 (around €11), and discounted copies with free international delivery are available here.

The post Make your own game with CoderDojo’s new book appeared first on Raspberry Pi.

We Are Not Having a Productive Debate About Women in Tech

Post Syndicated from Bozho original https://techblog.bozho.net/not-productive-debate-women-tech/

Yes, it’s about the “anti-diversity memo”. But I won’t go into particular details of the memo, the firing, who’s right and wrong, who’s liberal and who’s conservative. Actually, I don’t need to repeat this post, which states almost exactly what I think about the particular issue. Just in case, and before someone decided to label me as “sexist white male” that knows nothing, I guess should clearly state that I acknowledge that biases against women are real and that I strongly support equal opportunity, and I think there must be more women in technology. I also have to state that I think the author of “the memo” was well-meaning, had some well argued, research-backed points and should not be ostracized.

But I want to “rant” about the quality of the debate. On one side we have conservatives who are throwing themselves in defense of the fired googler, insisting that liberals are banning conservative points of view, that it is normal to have so few woman in tech and that everything is actually okay, or even that women are inferior. On the other side we have triggered liberals that are ready to shout “discrimination” and “harassment” at anything that resembles an attempt to claim anything different than total and absolute equality, in many cases using a classical “strawman” argument (e.g. “he’s saying women should not work in tech, he’s obviously wrong”).

Everyone seems to be too eager to take side and issue a verdict on who’s right and who’s wrong, to blame the other side for all related and unrelated woes and while doing that, exhibit a huge amount of biases. If the debate is about that, we’d better shut it down as soon as possible, as it’s not going to lead anywhere. No matter how much conservatives want “a debate”, and no matter how much liberals want to advance equality. Oh, and by the way – this “conservatives” vs “liberals” is a false dichotomy. Most people hold a somewhat sensible stance in between. But let’s get to the actual issue:

Women are underrepresented in STEM (Science, technology, engineering, mathematics). That is a fact everyone agrees on and is blatantly obvious when you walk in any software company office.

Why is that the case? The whole debate revolved around biological and social differences, some of which are probably even true – that women value job flexibility more than being promoted or getting higher salary, that they are more neurotic (on average), that they are less confident, that they are more empathic and so on. These difference have been studied and documented, and as much as I have my reservations about psychology studies (so much so, that even meta-analysis are shown by meta-meta-analysis to be flawed) and social science in general, there seems to be a consensus there (by the way, it’s a shame that Gizmodo removed all the scientific references when they first published “the memo”). But that is not the issue. As it has been pointed out, there’s equal applicability of male and female “inherent” traits when working with technology.

Why are we talking about “techonology”, and why not “mining and construction”, as many will point out. Let’s cut that argument once and for all – mining and construction are blue collar jobs that have a high chance of being automated in the near future and are in decline. The problem that we’re trying to solve is – how to make the dominant profession of the future – information technology – one of equal opportunity. Yes, it’s a a bold claim, but software is going to be everywhere and the industry will grow. This is why it’s so important to discuss it, not because we are developers and we are somewhat affected by that.

So, there has been extended research on the matter, and the reasons are – surprise – complex and intertwined and there is no simple issue that, once resolved, will unlock the path of women to tech jobs.

What would diversity give us and why should we care? Let’s assume for a moment we don’t care about equal opportunity and we are right-leaning, conservative people. Well, imagine you have a growing business and you need to hire developers. What would you prefer – having fewer or more people of whom to choose from? Having fewer or more diverse skills (technical and social) on the job market? The answer is obvious. The more people, regardless of their gender, race, whatever, are on the job market, the better for businesses.

So I guess we’ve agreed on the two points so far – that women are underrepresented, and that it’s better for everyone if there are more people with technical skills on the job market, which includes more women.

The “final” questions is – how?

And this questions seems to not be anywhere in the discussion. Instead, we are going in circles with irrelevant arguments trying to either show that we’ve read more scientific papers than others, that we are more liberal than others or that we are more pro free speech.

Back to “how” – in Bulgaria we have a social meme: “I don’t know what is the right way, but the way you are doing it is NOT the right way”. And much of the underlying sentiment of “the memo” is similar – that google should stop doing some of the stuff it is doing about diversity, or do them differently (but doesn’t tell us how exactly). Hiring biases, internal programs, whatever, seem to bother him. But this is just talking about the surface of the problem. These programs are correcting something that remains hidden in “the memo”.

Google, on their diversity page, say that 20% of their tech employees are women. At the same time, in another diversity section, they claim “18% of CS graduates are women”. So, I guess, job done – they’ve reached the maximum possible diversity. They’ve hired as many women in tech as CS graduates there are. Anything more than that, even if it doesn’t mean they’ll hire worse developers, will leave the rest of the industry with less women. So, sure, 50/50 in Google would sound cool, but the industry average will still be bad.

And that’s the actual, underlying reason that we should have already arrived at, and we should’ve started discussing the “how”. Girls do not see STEM as a thing for them. Our biases are projected on younger girls which culminate at a “this is not for girls” mantra. No matter how diverse hiring policies we have, if we don’t address the issue at a way earlier stage, we aren’t getting anywhere.

In schools and even kindergartens we need to have an inclusive environment where “this is not for girls” is frowned upon. We should not discourage girls from liking math, or making math sound uncool and “hard for girls” (in my biased world I actually know more women mathematicians than men). This comic seems like on a different topic (gender-specific toys), but it’s actually not about toys – it’s about what is considered (stereo)typical of a girl to do. And most of these biases are unconscious, and come from all around us (school, TV, outdoor ads, people on the street, relatives, etc.), and it takes effort to confront them.

To do that, we need policy decisions. We need lobbying education departments / ministries to encourage girls more in the STEM direction (and don’t worry, they’ll be good at it). By the way, guess what – Google’s diversity program is not just about hiring more women, it actually includes education policies with stuff like “influencing perception about computer science”, “getting more girls to code” and scholarships.

Let’s discuss the education policies, the path to getting 40-50% of CS graduates to be female, and before that – more girls in schools with technical focus, and ultimately – how to get society to not perceive technology and science as “not for girls”. Let each girl decide on her own. All the other debates are short-sighted and not to the point at all. Will biological differences matter then? They probably will – but not significantly to justify a high gender imbalance.

I am no expert in education policies and I don’t know what will work and what won’t. There is research on the matter that we should look at, and maybe argue about it. Everything else is wasted keystrokes.

The post We Are Not Having a Productive Debate About Women in Tech appeared first on Bozho's tech blog.

Approved Reseller programme launch PLUS more Pi Zero resellers

Post Syndicated from Mike Buffham original https://www.raspberrypi.org/blog/approved-reseller/

Ever since the launch of the first Raspberry Pi back in 2012, one thing that has been critical to us is to make our products easy to buy in as many countries as possible.

Buying a Raspberry Pi is certainly much simpler nowadays than it was when we were just starting out. Nevertheless, we want to go even further, and so today we are introducing an Approved Reseller programme. With this programme, we aim to recognise those resellers that represent Raspberry Pi products well, and make purchasing them easy for their customers.

The Raspberry Pi Approved Reseller programme

We’re launching the programme in eleven countries today: the UK, Ireland, France, Spain, Portugal, Italy, the Netherlands, Belgium, Luxembourg, Greece and South Africa. Over the next few weeks, you will see us expand it to at least 50 countries.

We will link to the Approved Resellers’ websites directly from our Products page via the “Buy now” button. For customers who want to buy for business applications we have also added a “Buy for business” button. After clicking it, you will be able to select your country from a drop down menu. Doing so will link you directly to the local websites of our two licensed partners, Premier Farnell and Electrocomponents.

Our newest Raspberry Pi Zero resellers

On top of this we are also adding 6 new Raspberry Pi Zero resellers, giving 13 countries direct access to the Raspberry Pi Zero for the first time. We are particularly excited that these countries include Brazil and India, since they both have proved difficult to supply in the past.

The full list of new resellers is:

Hong Kong and China

Brazil

Raspberry Pi Brazil

India

Raspberry Pi India

Czech Republic and Slovakia

Raspberry Pi Czech Republic and Slovakia

Slovenia, Croatia, Serbia and Bosnia-Herzegovina

Raspberry Pi Slovenia, Croatia, Serbia and Bosnia

Romania, Bulgaria and Hungary

Raspberry Pi Romania, Bulgaria and Hungary

Mexico

Raspberry Pi Mexico

The post Approved Reseller programme launch PLUS more Pi Zero resellers appeared first on Raspberry Pi.

За религиозността на няколко хиляди в социалките и защо повечето такива изследвания са счупени

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/religia-i-schupeni-anketi/

Постоянно сме облъчвани от анкети и социологически проучвания. Особено когато става дума за избори, политика и мнения по актуални за деня въпроси. През май излезе едно такова изследване на Pew Research засягащо отношението на религията в източна Европа. То, както и няколко често споделяни мемета в социалните мрежи, ме накараха да направя свой експеримент преди месец. Пуснах анкета за „религиозността на българите“.

Преди да задълбая в резултатите, има няколко важни детайла, които трябва да обсъдим. Първият е, че анкетата ми в никакъв случай не претендира за представителност. Не съм започвал анкетата с тази идея и нямам илюзии, че може да е. Причините за това е важно да се разберат, ако искаме да разпознаваме лошата „статистика“ и ще ги обсъдя подробно по-долу.

Въпреки това, интересно и до голяма степен неочаквано е, че беше попълнена от 3120 души, 2400 от които в първите 24 часа. Това само по себе си показва, че темата за религията занимава много хора от всички страни на дебата и определено е нещо, за което трябва да говорим повече. В този смисъл, самата дискусия и активност около анкетата може да е дори по-показателна от самите данни.

Също така, някои обърнаха внимание на някои странни въпроси като този за църковния данък. Целта му, както и подборът на отговорите на повечето въпроси, беше да илюстрирам същността на критиката ми към изследването на Pew Research. Тезата ми не е, че умишлено са подправили данните, а че липсата на разбиране за културните различния ги обезсмисля.

Не на последно място, дори взимайки предвид всички условности, резултатите от тези няколко хиляди отговора си остават интересни и с доста уговорки може да ни покажат позициите и самоопределянето ако не на друго, то поне на балона от познати и техни приятели, които има около мен в социалките.

Самоопределяне, политика и изучаване на религия

След като отметнахме всичко това, мисля да започна отзад напред. Не заради друго, а просто защото отговорите са интересни.

В следващите няколко графики съм обединил всички самоопределящи се към някоя религия в една група и всички, които не се самоопределят – в друга. Знам, че това ще раздразни някои, но за по-кратко ще ги наричам „религиозни“ и „нерелигиозни“. Разпределението впрочем е съответно 51.4% „религиозни“ срещу 44.7% с още 3.9% отговорили „друго“. Разбивка на отговорите им ще видите вдясно, а вляво е средното за всички анкетирани. Скрил съм колебаещите се. В червено са отворите „вярно“, а в лилаво – „невярно“.

При първия въпрос няма изненади – 91% от „нерелигиозните“ са отговорили, че религията не е важна за тях. Интересно е, че 20% от „религиозните“ са отговорили по същия начин. Значително повече хора и от двете групи отговарят обаче, че религията е (предимно) важна част от българската идентичност – 71% и 26%. 50% от всички отговорили са дали този отговор срещу 30% отговорили с „не“. Това съвпада с изводите на Pew.

Разминаване идва обаче при следващите въпроси. Едва 17% от отговорилите са казали, че религията влияе на религиозните им убеждения, а 19% – че трябва да играе роля в политическия живот. Дори сред отговорилите, че религията е определено важна за тях, едва половината казват, че тя им влияе политически. В България някак този въпрос е естествен – „вържи попа … да ти е мирно селото“, както се казваше в приказката. В доста държави обаче не е така и щатите определено са сред тях. В анализите на Pew се опитват да направят връзка между религиозността на източна Европа и мнението за Русия. Внушават също, че увеличаване на религиозността би имала някакъв осезаем ефект във външнополитическите ни взаимоотношенията с тях. Макар за отделни маргинални групи това да е вярно, то определено не е сериозен фактор в политиката ни, най-малкото заради мястото на официалната църква.

Следващият въпрос също не изненадва – почти половината от самоопределящите се с някоя религия смятат, че религиозният канон трябва да се изучава в училище, докато 90% от „нерелигиозните“ не са съгласни. Интересно е обаче единодушието по последния въпрос – да се изучава историята на всички религии в час. Над 60% от анкетираните отговарят така и само 24% са против.

Религиозни, религиозни, колкото да сме религиозни

Така, нека да обясня. Чест проблем при съставянето на анкетите е приемането, че всички ще възприемат концепциите по един и същ начин. Мона Чалаби от The Guardian дава един интересен пример с нашумяло изследване за мнението на мюсюлманите във Великобритания за джихада. Мнозинството са отговорили, че го подкрепят и точно тези няколко думи обикалят световните медии. Не става ясно обаче, че повечето анкетирани също отговарят, че възприемат дефиницията за „джихад“ като „мирна вътрешна борба за лично израстване“.

Аналогично, въпросът за самоопределянето с дадена религия може да има доста различен смисъл. Именно на база това направихме разбивка на данните до сега. В следващите въпроси се вижда, че дори „религиозните“ се възпротивяват срещу въвеждането на църковен данък. Едва 15% от „религиозните“ смятат, че трябва да се въведе, а 20% биха го плащали, ако се наложи. 74% от „религиозните“, които смятат, че трябва да се въведе, биха се регистрирали и плащали.

Изборът на точно тази сума не е случайна. Взимам за пример Германия, където такъв църковен данък има отдавна и е процент от заплатата. Този процент варира, но съпоставен със средните доходи там, би се равнявал на около 25 лв. месечно у нас. В Германия този данък се плаща единствено, ако се регистрираш като принадлежащ към някоя от църквите. Доста емигрирали българи правят грешката да се пишат просто „християни“ и още с първата си заплата осъзнават, че вече спонсорират деноминацията на църквата, към която конкретният данъчен служител принадлежи. Лесно е да се отрегистрираш и немалко немци го правят като станат на 18 години. Тогава обаче нямат право на църковна сватба, кръщене или погребение с поп. Общо взето или си в клуба и плащаш, или не си. Затова много немци плащат църковен данък и годишно той генерира около 17 млрд. евро разпределени най-вече между католическата и евангелистката църква.

Този принцип е толкова залегнал в разбирането им за религиозност, че ако зададеш въпрос на немец дали е религиозен, почти сигурно е да отговори с „не“, ако не плаща данъка. Онези, които плащат данъци пък са особено религиозни. Всъщност Германия въпреки либералния си облик е доста религиозна държава. Едва наскоро научих, че в петъка преди Великден всички клубове са затворени и партита забранени. Стига се до викане на полиция и глоби. Това идва изцяло от християнския канон. Все още общините са разделени по линиите католици/евангелисти и гледат да се придържат към общностите си. За празничните паради да не обяснявам. Не мислете и че думата „християн-“ в името на партията на Меркел е просто така – религията има сериозна роля в политиките и кампаниите им.

В същото време, поне съдейки по тези данни, ако в България бъде въведен такъв данък, 4/5 от идентифициращите се с някоя религия и 2/3 от отговорилите, че религията е важна за тях ще „окапят“. Причината да посочвам това, че различни мемета в мрежата показват колко по-религиозни сме от тях. Едно такова нарежда Германия сред атеистичните държави, които са и мирни и прави връзка между тези неща. Някои посочват като източник изследвания като това на Галъп, където наистина се твърди, че Германия има драстично повече атеисти. Ако и в България се налага да плащаш колкото месечна винетка за отговора „религиозен“, съвсем лесно ще ги задминем в атеизма.

В графиката горе ще забележите и че с 50% повече „нерелигиозни“ смятат, че трябва да се въведе данъка, в сравнение с „религиозните“. Причината може би е, че държавата отдели 4.5 млн. лв от бюджета за 2016-та за субсидии на вероизповеданията. През годините има тенденция на увеличаване и повечето пари отиват за ремонти. Няколко стотин хиляди са за подпомагане на български църкви зад граница. Ако се въведе данък и наистина онези 7.7% отговорили с твърдо „да“ се регистрират, то субсидията ще набъбне на поне 60 млн. Това би разтоварило останалите данъкоплатци с поне няколко милиона, с което си обяснявам отговорите на „нерелигиозните“. Разбира се, всичко това е условно, защото анкетата далеч не е представителна за всички работещи.

Социо-стъкмистика

Въпросът за представителността на анкетата беше засегнат още от самото ѝ пускане. Навсякъде коментирах, че целта въобще не е представителност и че нямам намерение да правя обобщения за „религиозността на нацията“. Изводите, които описах до тук, идват с много условности и уговорки. Похвално е, че толкова много хора ги забелязаха от рано и това ми дава надежда, че все пак критичното мислене не е залязло толкова, колкото си мислим.

Най-очевиднияt проблем с анкетата ми е, че се провежда в мрежата. Това само по себе си силно ограничава качеството, защото не покрива представителна извадка от населението. Отделно, анкетата беше разпространяване в социалките от човек на човек, което още повече предполага затвореност на кръга на хора, които я попълват. Най-ясно изразеният белег за това се вижда в активността и групирането на отговарящите през времето. Тази графика показва точно това – в синьо са попълнилите на час, а в червено – дялът самоопределящи се с някоя религия. Вижда се ясно, че в 9 до 11 сутринта е имало много попълващи „нерелигиозни“, докато тенденцията се обръща около 14 часа и вечерта. Това съвпада като време със споделянията на групи на тема атеизъм и религия.

Представителността е най-ключовото понятие, за което трябва да внимаваме. Белезите за „счупена“ представителност са много – анкети в интернет, само пред стационарен телефон или друго ограничено средство за комуникация, концентриране само върху градовете или дори центъра им и прочие. Най-ясен пример за такива дефекти се виждат в социологическите проучвания около изборите. Почти без изключение те са безсмислени като данни, но за сметка на това имат огромно влияние върху общественото мнение. Няма по-известен пример от провала на прогнозите за изборите през 2016-та в щатите. Сайтът FiveThirtyEight има доста добро обяснение защо се случи това. Сред основните причини е именно пропускането на цели демографски групи в допитванията.

Друг фактор в мащабът. Тук всъщност той говори в моя полза, тъй като дори големите социологически агенции боравят с няколко хиляди анкетирани. Ако се вгледате в доклада на Pew Research, техните изводи за България се основават на само 1619 души. Разбира се, броят няма значение, когато в извадката няма представителност. Те твърдят, че са използвали методи осигуряващи такава. Това обаче трябва да се докаже. Обикновено сред въпросите се поставя такъв, резултатите от които може да се сравнят с обективна статистика. Например – възрастовото разпределение на населението, броят женени или брой деца в домакинството. Ако средните стойности по възрастови групи или местоживеене не отговарят на средното за страната, то извадката не е представителна. Именно такъв сериозен дефект илюстрирах с едно друго нашумяло изследване разглеждащо отлагането на деца и брака сред младите в България. Pew още не са публикували данните си, за да сравним. 1600 души обаче не са много. Вчера Инфограф предупреди, че привидното повишаване на дяла бедни българи може да се дължи на увеличената извадка в анкетата на НСИ – от 7300 на 8600 домакинства. Това може да е индикация, че старата извадка е била твърде малка или недостатъчно представителна. Разликата между анкетираните от НСИ и Pew e 4.5 пъти.

Дефект на всяка една подобна анкета е, че разчита на субективни фактори. В повечето случаи, като етническото и религиозното самоопределяне, това е неизбежно. Ако не сме внимателни обаче, това може да доведе до сериозни проблеми. Чалаби посочва, че онази анкета за мюсюлманите и джихада също е била през интернет и отговорилите са били доста малко предвид голямото мюсюлманско население на Великобритания. По-важното обаче е, че е нямало абсолютно никакъв начин да се потвърди, че някой не е попълвал анкетата без да е мюсюлманин просто така – за да изкриви резултата. Това съвсем не е за пренебрегване предвид медийният отзвук, който такива „изследвания“ привличат. Бихте се учудили колко от сензационните новини, които четем, всъщност се осланят именно на изследвания като цитираното от Чалаби и това, което аз направих. Разликата е, че там не говорят за условностите, а дори сериозни медии скачат на бомбастични изводи без да направят критична проверка.

Не по-малко важни са и предложените отговори. Вече обсъдихме как въпросите може да се разбират различно в различните държави и култури. Изборът на отговори също може да изкриви значително резултата. Нарочно добавих отговор „други религии“ и „други“ при въпроса за самоопределянето. Идеята какво е религия доста се разминава между хората. Аз, например се самоопределям като православен християнин, но в никакъв случай не бих се самоопределил с БПЦ. Също така вярванията ми са много по-близки до агностиците, отколкото до религиозните. Това разминаване между възприятие за религия, традиции, празници и спиритуалност трудно се вписва в която и да е от кутийките, които сам дадох като отговори. Съвсем естествено липсата на „атеист“ и различни степени от спектъра на вярващите раздразни някои хора. Отново обаче повтарям – целта ми не беше да изследвам религиозността, което е невъзможно предвид вложените дефекти описани тук. Основната ми цел е да илюстрирам тези дефекти.

Другите въпроси

В анкетата имаше още няколко точки, които добавих просто, защото бяха интересни и присъстваха в оригиналното изследване на Pew. Малко над 22% от отговорилите и около 41% от религиозните казват, че ходят поне веднъж месечно в храм. 57% от всички или посещават църкви, джамии и синагоги като туристи, или не ходят въобще. Интересно е, че едва 25% посещаващите храм всяка седмица, казват, че са съгласни с въвеждането на църковен данък. Ако се въведе, по-малко от половината от тях (45%) казват, че биха го плащали. Струва ми се, че това показва друг интересен аспект на връзката между религиозност и църква поне сред балона ни от познати в мрежата.

В следващите отговори се забелязва относително единодушие. Разделени сме дали възрастните са повече или по-малко религиозни от соца насам. За религиозността на младите има известно разминаване между двата лагера, но мнозинството не смята, че се е увеличила. Това се разминава и с резултатите на Pew. Над 60% от всички групи смятат, че религията има място само в семейни традиции и празници. Това пък потвърждава голямото мнозинство отговорили, че религията няма място в политиката. Все пак, също толкова смятат, че политиците се опитват и навярно успяват да я използват в кампаниите си.

Тук виждате разбивката по възрасти. Не се различава драстично от разпределението на населението на страната, но това не го прави приложимо към населението. Също така, 75% от попълнилите живеят в град на 100 хиляди души, а 10% са в чужбина. Това говори повече за социалния ми балон, отколкото за религиозността на българите като цяло.

Тук съм показал религиозността по възрасти. Вижда се ясна пропорционална корелация между възрастта и самоопределянието с някоя религия. Отрязал съм графиката на 50 години, защото попълнилите посочили над тази възраст са по 10-20, което не позволява да се правят изводи.

Всъщност, именно затова не направих сравнение на отговорите по възрастови групи. Тъй като анкетата е проведена в интернет, се вижда ясно практическата липса на отговорили над 65 години. Така не мога да сравнявам „млади“ и „стари“. Това не означава, че доста „изследвания“ го правят – взима се извадка от 1000 души, 10 от тях са в пенсионна възраст и на тяхна база се съди за всички 1.4 млн. българи в тази група.

Данни и препратки

Статиите на Pew Research заедно с въпросниците и целият доклад за религията в източна Европа ще намерите на страницата им. Данните от моята анкета ще може да свалите като Excel файл. Може да го използвате както намерите за добре, но ще се радвам, ако сложите обратна връзка.

Други подобни анализи са разяснението ми за смъртността и как не разбираме тази метрика, раждаемостта и как е пълно с фалшиви новини, броя на работещите българи в чужбина и как тази статистика е просто измислена и не на последно място – защо не разбираме данните за бедността.

GameTale

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2060

Are you a parent to a several years old?

Do you want to teach the little kid to like books, while all she or he wants is games?

There is now a way to have both!

Sure, there are a lot of gamebooks, but they are targeted to teenagers. I will tell now of one that was written for children between three and nine years.

It is the tale of Gremmy – the little gremlin who goes to a big adventure. Who will climb The Big Mountain, or maybe will travel down The Deep River. Will venture into The Enchanted Forest, unless you would go with it inside The Dark Cave. Who will meet magical creatures and will face ingenious choices…

It is a tale you can read to your kids. Lead them through a kingdom of magic and wonder, meet them with its inhabitants and have them make their choices and see their funny and witty results. Nurture their curiosity and imagination, while also teaching them wise and important things.

The author – Nikola Raykov – is the youngest writer ever to win the most prestigious award for children’s literature in Bulgaria. The number of copies in Bulgarian that have been sold is higher than the typical for a book by Stephen King or Paulo Coelho! Since some time, it has been published also in Russian, Italian and Latvian. And now you can have the English translation.

Most gamebooks will have few illustrations, typically black-and-white ones. GameTale is full of excellent true color ones, as a book for children must be. And it provides not only entertainment, but also value.

Don’t you believe it? Take a look yourself – the entire book is available freely on the author’s website, even before it is printed – to read and play it, to download and enjoy it. Like all of its translations and the Bulgarian original. Yes, all these sales were done while the book has been available to everybody. The ability of the readers to see what they are buying has been its best advertisement.

Here is what the writer says:

“I believe it would be cruel if children weren’t able to enjoy my books because their parents could not afford them, and children’s authors should not be cruel. They should be gentle, caring and loving. The values we write about should not be just words on paper. We should be the living and breathing examples of those values, because what we write HAS to be true. Every good author will tell you that you cannot lie to your readers (or little listeners). They will catch you in a second. When you read a book, you can actually feel if the author is being honest about his or her inner self.”

“I DO believe that people are inherently good. If you have poured your heart into something, if you have tried your best, people will feel that and give you their unconditional support. There is no need to hide your work: people are not thieves! If you share, they will care, they will follow you, they will nag you about when your next book comes out, and yes, they will gladly support you because they will know that their children’s favorite author actually believes in the values he’s writing about. The same things they believe in – friendship, love and freedom!”

Nikola started a campaign on Kickstarter. Its goal is to fund the printing of 1000 copies of the book in English. And you do get for your donations things your kid will love!

Years ago, when I read this book, I felt like a kid. And now envy you a little for the joy that you will get from it. 🙂 Do give it a try. There is nothing to lose, and a lot to win!

Градският транспорт и как данните биха ни помогнали да го подобрим

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2017/danni-za-transporta/

Наскоро статус на Илиян Стоянов във Facebook ме подсети за това, че градския ни транспорт е една от сферите, в които липсват публични данни. Няколко града като София, Пловдив и Варна имат сайтове и дори app-ове, където човек може да провери разписание и планира маршрути. Самите данни за спирките и разписанието не са достъпни. Така не само не може друг да направи собствена услуга, но и не може да се анализира мрежата.

Затова седнах и първо отворих данните за спирките на споменатите три града. За тези в София вече писах във Facebook. В Бургас въпреки евро-проекта за интегриран транспорт, изглежда няма дори дигитална карта на спирките.

С тези прости данни направих бързи карти на спирките на София, Пловдив и Варна. Като спрете с мишката върху всяка точка, ще видите името ѝ. Вляво има бутон, с който може да ги разглеждате на цял екран.

Скриптовете и самите данни за спирките публикувах в Github. Ще ги намерите на страницата ми с Gist-ове.

Транспортът във Варна

Във Варна, всъщност, данните дори не са налични от общината, а от частния проект varnatraffic.com на Мап Софт. Той е и единственият, който намерих да показва местоположението на автобусите в реално време. Използвах данните им на база съобщение на сайта от преди две години, че предоставят всичко свободно като отворени данни.

За да илюстрирам колко е полезна тази информация, свалям вече седмица местоположението на всички автобуси в града. За този период събрах около 650 хиляди точки с различни параметри – номер на автобуса, предишна и следваща спирка, оставащо разстояние до спирката, закъснение. Следните три карти показват различен поглед над събраните данни.

Първата карта разглежда движението за седмицата между 21-ви и 28-ми март по часове и колко автобуси са били по улиците на града. В червено са доста натоварени отсечки, където много автобуси са се движели през дадения час. Картата показва как се увеличава и намалява този трафик в различните части на деня, както и през почивните дни. В неделя не се забелязва по-малко натоварване, за което вероятно допринасят и провелите се тогава избори.

Следващата карта се концентрира само върху понеделник, 27-ми март. Показва в детайли движението на всеки един автобус. В червено са отбелязани тези, които закъсняват повече от 5 мин. Забелязва се как между 7 и 8:30 вечерта много от автобусите закъсняват. Виждат се ясно и местата, където автобусите спират за почивки.

Тъй като имаме закъсненията преди всяка спирка, може да анализираме и каква е вероятността да се чака на нея. Може също да разделим тази оценка по часове. Последната карта показва именно това. Анализът се базира само на данните от последните 7-8 дни. Пренебрегнете посочената дата в картата – часът е важен. Инструментът не позволява показването са на час.

В зелено са спирките, на които в конкретната част от деня се чака не повече от 15 секунди. В жълто са тези до 30 секунди. В гамата на червено са тези със закъснение между минута и час. Отново се вижда колко голямо средно закъснение има в различни часове от дена и части на града.

В някои случаи включвам и автобусите пристигнали с няколко минути по-рано – това също се счита за отклонение, тъй като някои пътници биха го изпуснали. Редовни такива показатели сочат към неоптимално разписание на даденото място и час. Такива са 26% от събраните точки за движението на градския транспорт. В 8.7% от времето, автобусите са подранявали с повече от 3 минути. В други 50% автобусите са закъснявали с повече от 20 секунди.

Публичността не е услуга

Публичността на която и да е информация не е услуга, която се представя от администрация или частна компания на обществото. Това е неизменна част от прозрачността, отчетността и социалната отговорност. За държавната и местната администрация отворените данни са още едно ниво на инфраструктура. Доскоро говорихме само за магистрали. В последните години започна все повече да се възприема и интернет свързаността като инфраструктура, при това не по-малко съществена за бизнеса. Информацията и най-вече тази в отворен формат придобива все по-голяма важност по аналогичен начин. Данните идващи от частните компании следва да допълнят тази картина и са новата дефиниция на социална отговорност, която често си приписват.

Това, което показах с данните от само няколко дни движение в един град, не са просто шарени карти. Това е илюстрация какво може да се направи за час-два работа, а не крайната цел. Информацията в момента се използва само за улеснение на пътуващите. Съберем ли всичко заедно за целия транспорт и за голям период, се отварят много възможности. Може да се открият проблемни кръстовища, да се подобрява графика, да се оптимизира движението на пътищата и интервала на светофарите. Дори само координатите на спирките може да се използват, за да се открият най-„изолираните“ части от градовете и да се направи карта на най-лошо свързаните региони.

Обединявайки тези данни с масиви за трафика на коли, цените на имотите, координатите на училища, градини и болници, за схемата на почистване на улиците и прочие може да позволи много по-добро градско планиране. По-важното обаче, ще позволи на частни компании и неправителствени организации да изградят приложения използващи данните по различен начин. Най-лесното би било да се направят по-добри приложения за планиране на маршрут с градския транспорт. Сайтовете за недвижими имоти биха давали по-добра информация за свързаността на имота. Родителите биха могли по-лесно да откриват градини и ясли, които са привидно отдалечени, но биха били достигнати лесно с транспорт от дома или офиса им.

Всичко това би помогнало да се направят градовете по-добри и да се използва публичния транспорт повече допринасайки за намаляване на трафика и замърсяването. За съжаление, интуицията на повечето чиновници и поддържащи такива масиви от данни е, че информацията е тяхна собственост и ако бъде публикувана „някой може да я използва“. Това е реакцията, която съм получавал най-често от агенции и общини. Забравя се, че всъщност вече сме платили с данъците си за събирането на всеки информационен ресурс. Забравя се и че целта на всички тези регистри и информационни системи е именно информацията да е достъпна. При тези мащаби с индивидуални справки, PDF-и и снимки на документи това просто не става.

За щастие, вече е в сила изискването, че всички публични данни във всяка нова система на администрацията трябва да са налични като отворени данни. Следва само да следим това да се спазва и да използваме тези ресурси. Съществуват обаче много други стари системи, за които трябва да натискаме да се отворят. Координатите на спирките и автобусите градския транспорт е само един пример. Друг пример са координатите в реално време на снегорини и камиони чистещи улиците зимно време. Общините ги следят, но не публикуват информацията. Друг пример са адресите в градовете, анонимизирани и агрегирани данни от НАП за плащанията на пос терминали и такива от МВР за престъпления.

Тези примери спадат към дефиницията на big data. Не са просто полезни за гражданите и бизнеса, а информация, която самите институции често не успяват да обменят помежду си или дори да анализират. Затова всичко описано до тук повишава не само прозрачността, но и ефективно постига аспекти от така нужната структурна реформа на администрацията ни.