Tag Archives: Позиция

Вредни и опасни

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/harmful-and-dangerous/

Вредни и опасни

И трите правителства на Бойко Борисов са виновни за изключително много неща. Като започнем от вече трайното усещане, че живеем затлачено, до съмненията доколко можем да разчитаме на полицията, на общината, на другите държавни служби – които уж съществуват за да ни служат. За незавидното ни място в задния двор на Европа и ниското доверие към страната ни. За оплитането на държавата в нечистоплътни взаимоотношения с едрогабаритни бизнес кръгове (Пеевски не е единствен). За подчиняването на медиите в същите зависимости. За пълната липса на адекватност при планирането, разясняването и управлението на мерките против коронавируса у нас.

За пълната липса на адекватност въобще, заради което в момента доверието в държавните институции е толкова ниско, че държавата не разполага с най-базов авторитет да наложи дори смислени решения. Всички се съмняват във всичко и подозират подмолни намерения и цели.

И ако преди някоя калинка се приемаше с насмешка или пък някой местен кмет, неспособен да формулира завършена мисъл (в Пловдив!), то нещата стигнаха до там, че калинките и безхаберието превзеха всичко. Те са новата нормалност.

И вече заради тях умират хора! Вярно е, че умират навсякъде по света, но можеше ли част от тези, които си отидоха у нас от коронавируса (и уви, част от тези, които ще си отидат в следващите седмици и месеци) да са останат живи? Без съмнение! Ако имахме друго управление с ясно планиране, изговаряне и убеждаване на хората в смисъла от една или друга мярка, както и с навременни и релевантни компенсации за пострадалите от мерките. Ако организацията около ваксинирането и поръчките на ваксини бяха направени с повече планиране и разум. Ако по-рано се бяхме разделили с безполезната (освен за личното им облагодетелстване) и безсрамна коалиция на ГЕРБ и „патриотите“ от ВМРО, НФСБ и Атака, крепена четири години от беззъбието (и интересите) на ДПС, БСП и Воля. Всички те са виновни за днешното дередже на държавността в България и мястото ни в света. И никой от тях не може да бъде решение на проблема. Те са вредни и опасни за здравето и бъдещето ни!

В неделя идва видовден! Те са на изпит, а ние трябва да ги скъсаме, защото са безхаберници! Разпорете им шортите от гласуване!

P.S. Аз ще отбележа номер 11 в бюлетината.

Снимка: Mirah Curzer

Време е да притопляме шамарите

Post Syndicated from Yovko Lambrev original https://yovko.net/vreme-za-shamari/

Време е да притопляме шамарите

2021. Годината започва с поне три нови издания (и два нови превода) на български език на „1984“ и „Фермата“ на Оруел. Засега. Знам, че се подготвят още две издания на „1984“ до края на годината. Странно, нали? Когато споделих с приятел, че това изглежда абсурдно на фона на смешно малкия книжен пазар у нас, той ми припомни, че миналата година се навършиха 70 години от смъртта на автора и правата върху заглавията вече са свободни. „Некрасиво осребяване“ беше коментарът му.

От друга страна 2021 може и да бъде годината, в която ще надвием над безконтролното разпространение на вируса причинител на COVID-19, но със сигурност трябва да маркира и някаква по-осезаема съпротива срещу големите технологични корпорации. В този ред на мисли, четенето на антиутопии помага.

Интернет се централизира и деформира прекомерно. Съдържанието, генерирано от хората (шибаните корпорации ни наричат потребители) е засмукано от няколко т.нар. платформи. И те го събират не за да е по-лесно намираемо или полезно за останалите, а единствено за техните си алчни цели. От своя страна почти всички платформи, услуги и инструменти са подслонени в обятията на облаците на Amazon, Microsoft и Google. Много вероятно е дори да сте наели виртуален сървър от по-малък доставчик, той пак да разчита на инфраструктурата на трите големи, като само я преопакова и добавя някакви свои услуги.

Така уж децентрализираният Интернет е в ръцете на неколцина алчни копелдаци, които е крайно време да започнат да ядат шамари. Заради тях се пропукват фундаментални опори на обществата и демокрациите ни. Платформите отказват да носят отговорност за съдържанието, което разпространяват и усилват, но в същия момент задушават и поставят в зависимост медиите, които все още се опитват да изпълняват обществения си дълг. Новите бизнес-модели до един облагодетелстват платформите, без никакъв ангажимент да компенсират създаващите съдържание. Опитите на социалните мрежи да обозначават дезинформацията, политическите манипулации и фалшивите новини са едва отскоро, но реализацията на това е нелепа и много личи, че е направена под натиск и без нужното осъзнаване на проблема и отговорността.

Искрено се надявам, че скоро ще видим решителни и категорични мерки спрямо техноолигополите, включително разделяне на гигантите на по-малки компании. Но не съм наивен. Не е много вероятно, нито ще е лесно. Политиците в последно време са маркетингов продукт без идеологически фундамент. Нагласят се спрямо посоката на попътния вятър и следват популистките вълни на масата, вместо мотивирано да водят хората в една или друга посока.

Затова е важно простосмъртните да се съпротивляваме всячески.

  • Да избягваме платформите и масовите доставчици – с особено внимание към тези в юрисдикциите на Петте очи. Да ползваме услугите на по-малки и по възможност местни или европейски хостинг-компании и микро-облаци.
  • Да пускаме и поддържаме алтернативни решения за съхраняване на файлове и данни.
  • Да криптираме комуникацията и трафика си (и да внимаваме бюрократите да не направят това незаконно).
  • Да не трупаме съдържание по разни чужди платформи, а да имаме собствени малки сайтове, блогове и сървъри.
  • Да ползваме инструменти, които са извън контрола на алгоритмите за куриране на информация – например RSS или Mastodon.
  • Да не ползваме технологии, които обсебват трафик или се превръщат в гравитационен център – като AMP.
  • Да децентрализираме всичко, каквото можем в Интернет.
  • Да бойкотираме копелдаците.

Обмислям да подхвана серия от публикации, които да подсказват добри (според мен) идеи и решения за опазване на личната неприкосновеност в Интернет, за по-добра сигурност на устройствата и компютрите ни, за подсигуряване на фирмените и личните ни данни чрез инструменти и услуги, които са алтернатива на общоизвестните и ще се старая доколкото е възможно да пиша разбираемо и общодостъпно, макар и за някои по-технически теми това да е доста трудно.

От тази година ще започна да предлагам и внедряване на някои от решенията, за които пиша. Като услуга. Предвид ограниченото ми лично време и физически капацитет, поне на първо време услугите ми ще са предназначени основно за малки и средни бизнеси или организации, с които сме си взаимно симпатични. Така или иначе нямам никакъв мерак да помагам на големите 🙂

Заглавна снимка: @ev

Бъдещето ни е общо

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/shared-future/

… историята не прави отстъпки. Ако решението за бъдещето на човечеството бъде взето във ваше отсъствие, тъй като сте прекалено заети с това децата ви да са нахранени и облечени – и вие, и те, ще бъдете засегнати от последиците.– Ювал Ноа Харари Отново се задават избори. От тези, които хората възприемат като най-маловажни. А те са изключително важни. Защото бъдещето ни е общо. Свързани сме –…

Source

ПП „Атака“ злоупотребява с лични данни

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/ataka-zloupotreba-lichni-danni/

Тази сутрин предпразнично реших да погледна дали в ЦИК правилно е отразен подписа ми в подкрепа на регистрацията на „Демократична България“. Скрийншот от проверка по ЕГН в сайта на ЦИК И това беше така, но… за моя огромна изненада открих, че мой „подпис“ е внесен и от ПП „Атака“ в тяхна подкрепа, без някога да съм се подписвал изобщо за тях. Разбира се, би ми било любопитно да науча откъде са се…

Source

Преди предварителните избори

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/priedi-priedvaritielnitie-izbori/

Десният догматизъм с неговата нетолерантност и догматична вяра в общи поучения ми пречи по същия начин, както и левите предразсъдъци, заблуди и утопии. Отказвам и винаги съм отказвал да се причислявам към десницата или левицата. Стоя извън тези политико-идеологически фронтове и съм независим от тях. Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено мнение и да не се чувствам ограничен от свои предходни самоограничения. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”. И да си призная – все ми е едно. – Вацлав Хавел

Преди предварителните избори

Преди две години реших да споделя свои политически размишления в блога си. Те са валидни и до днес, защото продължавам да вярвам, че България има нужда от нова политическа генерация в целия спектър на ляво–дясното. И за малките деца е ясно, че БСП е все по-ретрограден динозавър, който си е присвоил левия спектър, но с нищо не заслужава да се олицетворява с него. Центърът и дясното също са обсебени от политически вампири като ДПС и ГЕРБ, а етикетите им служат единствено за маска, с която да заблуждават електората си (и безкритичните водещи на сутрешни блокове).

Напоследък беснея след всяко повторение на мантрата за обединение на „дясното“, защото не се изисква особен интелект, за да бъде осъзнато, че това е още от същото. Обединение с кого? И кое „дясно“? Нима точно безпринципните обединения не доведоха до това десетилетно циклене на място? И историческите компромиси с хора с „плаващ“ морал. Химнът за това лелеяно обединение може да звучи добре единствено в главите на тези, търсещи уютно пенсиониране в политическото блато или подмяна на една олигархия с друга. Само че това ще е провал на поредно поколение от вече безкрайния преход и е равносилно на нищо по-малко от национално предателство.

България има нужда от обединение на хората, които мислят в перспектива. С поглед в бъдещето. На хората с идеи. И ще е чудесно, ако оставим изтърканите заклинания в миналото, заедно с приносителите им.

България има нужда от смяна на поколението в политиката и обществения живот. И да ме прощават тези, родените преди 1970 година, но те вече направиха своите грешки. И някои от тях не бяха нито малки, нито простими. Време е да подкрепят някой 40 или дори 30-годишен кандидат.

През тази година предстоят поне две предизборни кампании – през пролетта за Европейски парламент и през есента за нови общински съветници и кметове. Ако няма междувременно и извънредни парламентарни избори. В рамките на една година България може да получи изцяло нова политическа перспектива. И тя може да е позитивна, с хоризонт за развитие и положителна промяна, ако не позволим на скелетите (отляво и отдясно) и политвампирите да подменят отново дневния ред, да унижават институциите и да разкъсват тъканта на гражданското общество.

В момента тече кампания за предварителни избори в „Да, България!“. Тя ще определи кандидатите на движението, които ще бъдат включени в общата листа на „Демократична България“ за Европейския парламент през май. Номинирани са чудесни хора, много от които млади, разумни, образовани, с идеи, които заслужават шанс и подкрепа. Голяма част са без опит в политиката, но с репутация и професионализъм в своята среда, достойни за уважение в много по-голяма степен от този в света на днешната политика. Момчета и момичета, които могат да бъдат носители на промяна.

Дори да не сте членове или симпатизанти на „Да, България!“, можете да гласувате на тези предварителни избори. Всичко, което е нужно, е предварително да се регистрирате преди 4 февруари 2019 г. Самото гласуване ще бъде електронно чрез мобилното приложение на движението (или пък по пощата, ако предпочитате).

Приканвам ви да го направите! Така ще подкрепите модела, в който кандидатите не се спускат от ръководството на организациите, а се определят в преки избори от всички. Ще участвате и в първите свободни електронни (макар и предварителни) избори в България. Можете да гласувате за повече от един кандидат – има значение реда, в който ще ги подредите.

В унисон със своя призив аз възнамерявам да подкрепя няколко млади хора, които познавам и чиито идеи за бъдещето споделям. Това са Владимир Джувинов (№15 в интегралната бюлетина) – колега, пловдивчанин, чиято номинация лично подкрепих заради амбицията му за електронно управление, компетенциите му в сферата на сигурността и Интернет, които стават все по-необходимо базово знание за всеки евродепутат; Мария Спирова (№2) заради доброто познаване на функционирането на европейските институции, активизма ѝ в защита на гласоподавателите зад граница и равенството на жените, както и журналистическата ѝ чувствителност към несправедливостите; и Емил А. Георгиев (№6) заради компетентността му по темите за авторските права и патентите в днешния дигитален свят, както и заради разбиранията му за значимостта на малкия и средния бизнес и идеите му за облекчаване на бюрокрацията пред съществуването му.

Изборът е труден, защото това вероятно е една от най-стойностните листи, които съм виждал досега на избори в България. Със сигурност бих могъл да подкрепя с открито сърце и още хора от списъка, но за себе си съм решил, че в крайна сметка трябва да направя своя извадка. Това е моята. Вашата може да е напълно различна, но… въпреки това – ГЛАСУВАЙТЕ!

Заглавна снимка: „Да, България!“

Преди предварителните избори

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/pre-elections-2019/

Десният догматизъм с неговата нетолерантност и догматична вяра в общи поучения ми пречи по същия начин, както и левите предразсъдъци, заблуди и утопии. Отказвам и винаги съм отказвал да се причислявам към десницата или левицата. Стоя извън тези политико-идеологически фронтове и съм независим от тях. Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено мнение и да не се чувствам ограничен от свои предходни самоограничения. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”. И да си призная – все ми е едно. – Вацлав Хавел

Преди две години реших да споделя свои политически размишления в блога си. Те са валидни и до днес, защото продължавам да вярвам, че България има нужда от нова политическа генерация в целия спектър на ляво–дясното. И за малките деца е ясно, че БСП е все по-ретрограден динозавър, който си е присвоил левия спектър, но с нищо не заслужава да се олицетворява с него. Центърът и дясното също са обсебени от политически вампири като ДПС и ГЕРБ, а етикетите им служат единствено за маска, с която да заблуждават електората си (и безкритичните водещи на сутрешни блокове).

Напоследък беснея пред всяко повторение на мантрата за обединение на „дясното“, защото не се изисква особен интелект, за да бъде осъзнато, че това е още от същото. Обединение с кого? И кое „дясно“? Нима точно безпринципните обединения не доведоха до това десетилетно циклене на място? И историческите компромиси с хора с „плаващ“ морал. Химнът за това лелеяно обединение може да има смисъл единствено в главите на хора, търсещи уютно пенсиониране в политическото блато или подмяна на една олигархия с друга. Само че това ще е провал на поредното поколение от вече безкрайния преход и е равносилно на нищо по-малко от национално предателство.

България има нужда от обединение на хората, които мислят в перспектива. С поглед в бъдещето. На хората с идеи. И ще е чудесно, ако оставим изтърканите заклинания в миналото, заедно с приносителите им.

България има нужда от смяна на поколението в политиката и обществения живот. И да ме прощават тези, родените преди 1970 година, но те вече направиха своите грешки. И някои от тях не бяха нито малки, нито простими. Следващия път по-добре да подкрепят някой 40 или дори 30-годишен кандидат.

През тази година предстоят поне две предизборни кампании – през пролетта за Европейски парламент и през есента за нови общински съветници и кметове. Ако няма междувременно и извънредни парламентарни избори. В рамките на една година България може да получи изцяло нова политическа перспектива. И тя може да е позитивна, с хоризонт за развитие и положителна промяна, ако не позволим на скелетите (отляво и отдясно) и политвампирите да подменят отново дневния ред, да унижават институциите и да разкъсват тъканта на гражданското общество.

В момента тече кампания за предварителни избори в „Да, България!“. Тя ще определи кандидатите на движението, които ще бъдат включени в общата листа на „Демократична България“ за Европейския парламент през май. Номинирани са чудесни хора, много от които млади, разумни, образовани, с идеи, които заслужават шанс и подкрепа. Голяма част са без опит в политиката, но с репутация и професионализъм в своята среда, достойни за уважение в много по-голяма степен от този в света на днешната политика. Момчета и момичета, които могат да бъдат носители на промяна.

Дори да не сте членове или симпатизанти на „Да, България!“, можете да гласувате на тези предварителни избори. Всичко, което е нужно, е предварително да се регистрирате преди 27 януари 2019 г. Самото гласуване ще бъде електронно чрез мобилното приложение на движението (или пък по пощата, ако предпочитате).

Приканвам ви да го направите! Така ще подкрепите модела, в който кандидатите не се спускат от ръководството на организациите, а се определят в преки избори от всички. Ще участвате и в първите свободни електронни (макар и предварителни) избори в България. Можете да гласувате за повече от един кандидат – има значение реда, в който ще ги подредите.

В унисон със своя призив аз възнамерявам да подкрепя няколко млади хора, които познавам добре и чиито идеи за бъдещето споделям. Това са Владимир Джувинов (№15 в интегралната бюлетина) – колега, пловдивчанин, чиято номинация лично подкрепих заради амбицията му за електронно управление, компетенциите му в сферата на сигурността и Интернет, които стават все по-необходимо базово знание за всеки евродепутат; Мария Спирова (№2) заради доброто познаване на функционирането на европейските институции, активизма ѝ в защита на гласоподавателите зад граница и равенството на жените, както и журналистическата ѝ чувствителност към несправедливостите; и Емил А. Георгиев (№6) заради компетентността му по темите за авторските права и патентите в днешния дигитален свят, както и заради разбиранията му за значимостта на малкия и средния бизнес и идеите му за облекчаване на бюрокрацията пред съществуването му.

Изборът е труден, защото това вероятно е една от най-стойностните листи, които съм виждал досега на избори в България. Със сигурност бих могъл да подкрепя с открито сърце и още хора от списъка, но за себе си съм решил, че в крайна сметка трябва да направя своя извадка. Това е моята. Вашата може да е напълно различна, но… въпреки това – ГЛАСУВАЙТЕ!

Заглавна снимка: „Да, България!“

Bona diada, Catalunya!

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/bona-diada-catalunya/

Bona diada, Catalunya!

"Хиляди протестираха в Барселона срещу каталунския сепаратизъм", пише вчера привечер "Дневник". Факт е, че това е една от малкото ключови медии у нас, които изобщо следят отблизо темата. Но уви, често пропускат важни детайли.

А важен детайл за всички про-юнионистки демонстрации в Барселона от миналата есен насам е техният екскурзионен характер. Вчерашната също не направи изключение. С което не искам да кажа, че няма каталунци, които подкрепят идеята за единство с Испания, но е добре да е ясно, че юнионистите си осигуряват площадна подкрепа с влакове и автобуси. Дали защото не са убедени в подкрепата на място в каталунската столица, или защото юнионистките демонстрации отблъскват много хора заради хулиганските прояви и фашизоидните изпълнения, с които неизменно са изпъстрени техните прояви… Но за това – малко по-късно.

Първо, нека малко да се вторачим във въпросните хиляди. Полицията твърди, че са били две хиляди, а организаторите се поизхвърлиха с четиристотин хиляди. Една местна медия си направи труда да преброи хората на площада човече по човече от снимка с висока резолюция, направена на сборния пункт малко преди началото на шествието. Преброили са малко под 8000 души. Ето въпросната снимка:

Тревожни са обаче едни други снимки. А най-опасното е, че медиите здраво стискат очи за тях. Например тази:

Или пък тази (като е добре да се забележи не само татуираната свастика на ръката на единия индивид, а и пръстенът на неговата дружка):

Можем, разбира се, да спорим дали точно това е лицето на испанския юнионизъм (или пък задникът – понеже има подходяща снимка, ей тук долу). Но по-наблюдателните ще забележат любопитни гербове, знамена, татуировки, включително сърпочукове и петолъчки. Гмежта е необятна.

Факт е, че организаторите на тези демонстрации не могат (или не искат) да озаптят и да се разграничат от крайнодесните и фашистки елементи, които са неразделна част от техните прояви:

В Италия, в Германия, Франция, Великобритания, Япония и навсякъде ги наричат фашисти. В Испания (и в българските медии) са противници на каталунския сепаратизъм.

Всички тези неща се случват под прикритието на псевдолиберални партии като Гражданите/ALDE (които най-често са съорганизатори на юнионистките манифестации в Каталуния), мълчанието на иначе гръмогласния лидер на Алианса на либералите и демократите в Европа Guy Verhofstadt (има нужда от гласовете на Гражданите в Европарламента човекът и си мълчи, та се късa) и разбира се, широко затворените очи на Европа.

Та не се чудете, че четете за смехотворни манифестацийки, но почти не се споменава, че в Испания, скоро ще стане година, без съд и присъда лежат политически затворници. А други са в изгнание зад граница. Защото са проявили характер и са организирали референдум, на който хората да изразят свободната си воля.

Многохилядна демонстрация в Барселона наистина ще има, но утре, на 11 септември – националния празник на Каталуния. Досега прояви на омраза, сблъсъци и инциденти на тази дата никога не е имало, въпреки участието на наистина стотици хиляди души. И тази година демонстрантите ще са много. Ще бъдат толкова много, че безсилието на испанското централно правителство стигна до там да затвори въздушното пространство над Барселона утре, за да не се види колко много каталунци ще поискат свобода за политическите си затворници.

Bona diada, Catalunya!

Bona diada, Catalunya!

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/bona-diada-catalunya/

„Хиляди протестираха в Барселона срещу каталунския сепаратизъм“, пише вчера привечер „Дневник“. Факт е, че това е една от малкото ключови медии у нас, които изобщо следят отблизо темата. Но уви, често пропускат важни детайли.

А важен детайл за всички про-юнионистки демонстрации в Барселона от миналата есен насам е техният екскурзионен характер. Вчерашната също не направи изключение. С което не искам да кажа, че няма каталунци, които подкрепят идеята за единство с Испания, но е добре да е ясно, че юнионистите си осигуряват площадна подкрепа с влакове и автобуси. Дали защото не са убедени в подкрепата на място в каталунската столица, или защото юнионистките демонстрации отблъскват много хора заради хулиганските прояви и фашизоидните изпълнения, с които неизменно са изпъстрени техните прояви… Но за това – малко по-късно.

Първо, нека малко да се вторачим във въпросните хиляди. Полицията твърди, че са били две хиляди, а организаторите се поизхвърлиха с четиристотин хиляди. Една местна медия си направи труда да преброи хората на площада човече по човече от снимка с висока резолюция, направена на сборния пункт малко преди началото на шествието. Преброили са малко под 8000 души. Ето въпросната снимка:

Тревожни са обаче едни други снимки. А най-опасното е, че медиите здраво стискат очи за тях. Например тази:

Или пък тази (като е добре да се забележи не само татуираната свастика на ръката на единия индивид, а и пръстенът на неговата дружка):

Можем, разбира се, да спорим дали точно това е лицето на испанския юнионизъм (или пък задникът – понеже има подходяща снимка, ей тук долу). Но по-наблюдателните ще забележат любопитни гербове, знамена, татуировки, включително сърпочукове и петолъчки. Гмежта е необятна.

Факт е, че организаторите на тези демонстрации не могат (или не искат) да озаптят и да се разграничат от крайнодесните и фашистки елементи, които са неразделна част от техните прояви:

В Италия, в Германия, Франция, Великобритания, Япония и навсякъде ги наричат фашисти. В Испания (и в българските медии) са противници на каталунския сепаратизъм.

Всички тези неща се случват под прикритието на псевдолиберални партии като Гражданите/ALDE (които най-често са съорганизатори на юнионистките манифестации в Каталуния), мълчанието на иначе гръмогласния лидер на Алианса на либералите и демократите в Европа Guy Verhofstadt (има нужда от гласовете на Гражданите в Европарламента човекът и си мълчи, та се късa) и разбира се, широко затворените очи на Европа.

Та не се чудете, че четете за смехотворни манифестацийки, но почти не се споменава, че в Испания, скоро ще стане година, без съд и присъда лежат политически затворници. А други са в изгнание зад граница. Защото са проявили характер и са организирали референдум, на който хората да изразят свободната си воля.

Многохилядна демонстрация в Барселона наистина ще има, но утре, на 11 септември – националния празник на Каталуния. Досега прояви на омраза, сблъсъци и инциденти на тази дата никога не е имало, въпреки участието на наистина стотици хиляди души. И тази година демонстрантите ще са много. Ще бъдат толкова много, че безсилието на испанското централно правителство стигна до там да затвори въздушното пространство над Барселона утре, за да не се види колко много каталунци ще поискат свобода за политическите си затворници.

Bona diada, Catalunya!

Оригинален линк: “Bona diada, Catalunya!” • Някои права запазени

Тихо

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/silence/

Тихо

Сънят на разума ражда чудовища. – Франсиско Гоя

Когато започна промяната – през 1989 – бях на 15 години. Нямах право на глас в първите свободни избори, но се чувствах достатъчно зрял да следя и да се интересувам живо от всичко, което се случваше в страната ми. Помня лозунгите на първите митинги, когато сред всички други искания на хората по площадите беше и вопъла за свободна преса. Помня еуфорията, с която беше посрещнат първия брой на вестник Демокрация в началото на 1990. Чаках на опашка през февруарския ден пред кварталния РЕП за да се сдобия с една от малкото бройки, които свършиха за минути.

Четиридесет и пет тиранични години и един от най-античовешките режими, които историята разпознава не бяха унищожили глада на българите за свободна преса и свободно слово. Идеята колко важно е това, беше излязла от сферата на рационалното и мнозина я усещаха през кожата си. Обществото ни бе като оголен нерв и проявяваше чувствителност, която не съм предполагал, че толкова лесно ще загуби.

Днес е тихо.

Едва няколко правителства за двойно по-кратко време и един подменен преход успяха да убият това, което 45 години грозен тоталитаризъм не успя. Това, за което мнозина бяха готови да протестират денонощно, да се бият с милицията… сега е отстъпило пред това да заведем децата на английски, да си плащаме ипотеката и да се правим, че проблемите на останалите не ни засягат.

Срещнах се с Лили Маринкова броени дни преди старта на Тоест. Не я познавах, свързахме се чрез общи контакти. Поводът и това за какво си говорихме нямат значение днес, но никога няма да забравя тъгата, която сякаш бе попила в нея. Не сме общували след това.

Но без значение дали споделям или не нейните гледни точки за едно или друго, аз бих ги чул с интерес. Тя е журналист – крайъгълен камък в тази професия. Такива камъни вече почти няма. Не останаха.

Затова е и тихо.

Тихо е, и защото не се чуват нито освирквания, нито тъпани или друга някаква шумотевица пред Националното радио, която да стресне удобните безгръбначни в администрацията му. Не се виждат тълпи от други журналисти пред сградата. Вярно някои поне разказаха историята.

Тихо е, вероятно защото колегите ѝ са на море, разнасят деца от балет на английски или са заети да си плащат ипотеката. И забравят, че утре ще е някой от тях. Следващия.

Тихо е, защото ги няма и останалите, които отглеждат деца и плащат ипотеки. Вече не им е тревожно за свободната преса, защото имат Фейсбук. Не се припознават в проблемите на малкия бизнес, защото работят в голям офис. Не са техни грижите на музикантите от БНР, защото слушат Спотифай. Няма значение какво се случва по Черноморието, защото те плажуват в Гърция. Не припознаваме грижите на съседа, защото и той не се вълнува от нашите. И между балета, пианото и английския удобно забравяме, че за децата на България (а и за нас – възрастните) е най-важно да не живеем в общество с така разкъсана тъкан.

С почти цели 20% за последните 10 години е спаднало разбирането, че благополучието на останалите и загрижеността за тях е ключово за едно общество. Защото индивидуализмът може да ни помогне да оцелеем в криза, да избягаме, да се спасим поединично, но алтруизмът и емпатията са това, което ни държи заедно като общество. Нито произхода, нито историите за велико минало или светло бъдеще. Загрижеността за останалите от групата е това, което създава усещането за човечност. Заради чиято липса бягаме другаде или се затваряме в себе си. Но алтруизъм и емпатия не поникват в парка. Те се възпитават. А ние правим обратното.

Унижението в БНР от тази седмица не е за Лили Маринкова – за цялата гилдия е, и за всеки свободен българин. Това е демонстрация как могат да те умножат по нула. Внушение, че справедливостта е недостижима, а стремежът да докажеш правотата – безполезен. Тишината работи точно за това.

И докато не започне да ни пука за останалите… ще става все по-тихо. А тишината ще ражда чудовища.

Тихо

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/silence/

Тихо

Сънят на разума ражда чудовища. – Франсиско Гоя

Когато започна промяната през 1989-та, бях на 15 години. Нямах право на глас в първите свободни избори, но се чувствах достатъчно зрял да следя и да се интересувам живо от всичко, което се случваше в страната ми. Помня лозунгите на първите митинги, когато сред всички други искания на хората по площадите, беше и вопълът за свободна преса. Помня еуфорията, с която в началото на 1990-та бе посрещнат първият брой на вестник "Демокрация". Чаках на опашка през февруарския ден пред кварталния РЕП, за да се сдобия с една от малкото бройки, които свършиха за минути.

Четиридесет и пет тиранични години и един от най-античовешките режими, които историята разпознава, не бяха унищожили глада на българите за свободна преса и свободно слово. Идеята колко важно е това беше излязла от сферата на рационалното и мнозина я усещаха през кожата си. Обществото ни бе като оголен нерв и проявяваше чувствителност, която не съм предполагал, че толкова лесно ще загуби.

Днес е тихо.

Едва няколко правителства за двойно по-кратко време и един подменен преход успяха да убият това, което 45 години грозен тоталитаризъм не успя. Това, за което мнозина бяха готови да протестират денонощно, да се бият с милицията… сега е отстъпило пред това да заведем децата на английски, да си плащаме ипотеката и да се правим, че проблемите на останалите не ни засягат.

Срещнах се с Лили Маринкова броени дни преди старта на Тоест. Не я познавах, свързахме се чрез общи контакти. Поводът за срещата и това за какво си говорихме нямат значение днес, но никога няма да забравя тъгата, която сякаш бе попила в нея. Не сме общували след това.

Но без значение дали споделям или не нейните гледни точки за едно или друго, аз бих ги чул с интерес. Тя е журналист – крайъгълен камък в тази професия. Такива камъни вече почти няма. Не останаха.

Затова е и тихо.

Тихо е и защото не се чуват нито освирквания, нито тъпани, или друга някаква шумотевица пред Националното радио, която да стресне удобните безгръбначни в администрацията му. Не се виждат тълпи от други журналисти пред сградата. Вярно, някои поне разказаха историята.

Тихо е вероятно и защото колегите ѝ са на море, разнасят деца от балет на английски или са заети да си плащат ипотеката. И забравят, че утре ще е някой от тях. Следващият.

Тихо е, защото ги няма и останалите, които отглеждат деца и плащат ипотеки. Вече не им е тревожно за свободната преса, защото имат Фейсбук. Не се припознават в проблемите на малкия бизнес, защото работят в голям офис. Не са техни грижите на музикантите от БНР, защото слушат Spotify. Няма значение какво се случва по Черноморието, защото те плажуват в Гърция. Не припознават грижите на съседа, защото и той не се вълнува от техните. И между балета, пианото и английския удобно забравяме, че за децата на България (а и за нас, възрастните) е най-важно да не живеем в общество с така разкъсана тъкан.

С почти 20% за последните 10 години е спаднало разбирането, че благополучието на останалите и загрижеността за тях е ключово за едно общество. Индивидуализмът може да ни помогне да оцелеем в криза, да избягаме, да се спасим поединично, но алтруизмът и емпатията са това, което ни държи заедно като общество. Не произходът, нито историите за велико минало или светло бъдеще. Загрижеността за останалите от групата е това, което създава усещането за човечност. Заради чиято липса бягаме другаде или се затваряме в себе си. Но алтруизъм и емпатия не поникват в парка. Те се възпитават. А ние правим обратното.

Унижението в БНР от тази седмица не е за Лили Маринкова – за цялата гилдия е, и за всеки свободен българин. Това е демонстрация как могат да те умножат по нула. Опит за внушение, че справедливостта е недостижима, а стремежът да докажеш правотата – безполезен. Тишината работи точно за това.

И докато не започне да ни пука за останалите… ще става все по-тихо. А тишината ще ражда чудовища.

Тихо

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/silence/

Сънят на разума ражда чудовища. – Франсиско Гоя

Когато започна промяната през 1989-та, бях на 15 години. Нямах право на глас в първите свободни избори, но се чувствах достатъчно зрял да следя и да се интересувам живо от всичко, което се случваше в страната ми. Помня лозунгите на първите митинги, когато сред всички други искания на хората по площадите, беше и вопълът за свободна преса. Помня еуфорията, с която в началото на 1990-та бе посрещнат първият брой на вестник „Демокрация“. Чаках на опашка през февруарския ден пред кварталния РЕП, за да се сдобия с една от малкото бройки, които свършиха за минути.

Четиридесет и пет тиранични години и един от най-античовешките режими, които историята разпознава, не бяха унищожили глада на българите за свободна преса и свободно слово. Идеята колко важно е това беше излязла от сферата на рационалното и мнозина я усещаха през кожата си. Обществото ни бе като оголен нерв и проявяваше чувствителност, която не съм предполагал, че толкова лесно ще загуби.

Днес е тихо.

Едва няколко правителства за двойно по-кратко време и един подменен преход успяха да убият това, което 45 години грозен тоталитаризъм не успя. Това, за което мнозина бяха готови да протестират денонощно, да се бият с милицията… сега е отстъпило пред това да заведем децата на английски, да си плащаме ипотеката и да се правим, че проблемите на останалите не ни засягат.

Срещнах се с Лили Маринкова броени дни преди старта на Тоест. Не я познавах, свързахме се чрез общи контакти. Поводът за срещата и това за какво си говорихме нямат значение днес, но никога няма да забравя тъгата, която сякаш бе попила в нея. Не сме общували след това.

Но без значение дали споделям или не нейните гледни точки за едно или друго, аз бих ги чул с интерес. Тя е журналист – крайъгълен камък в тази професия. Такива камъни вече почти няма. Не останаха.

Затова е и тихо.

Тихо е и защото не се чуват нито освирквания, нито тъпани, или друга някаква шумотевица пред Националното радио, която да стресне удобните безгръбначни в администрацията му. Не се виждат тълпи от други журналисти пред сградата. Вярно, някои поне разказаха историята.

Тихо е вероятно и защото колегите ѝ са на море, разнасят деца от балет на английски или са заети да си плащат ипотеката. И забравят, че утре ще е някой от тях. Следващият.

Тихо е, защото ги няма и останалите, които отглеждат деца и плащат ипотеки. Вече не им е тревожно за свободната преса, защото имат Фейсбук. Не се припознават в проблемите на малкия бизнес, защото работят в голям офис. Не са техни грижите на музикантите от БНР, защото слушат Spotify. Няма значение какво се случва по Черноморието, защото те плажуват в Гърция. Не припознават грижите на съседа, защото и той не се вълнува от техните. И между балета, пианото и английския удобно забравяме, че за децата на България (а и за нас, възрастните) е най-важно да не живеем в общество с така разкъсана тъкан.

С почти 20% за последните 10 години е спаднало разбирането, че благополучието на останалите и загрижеността за тях е ключово за едно общество. Индивидуализмът може да ни помогне да оцелеем в криза, да избягаме, да се спасим поединично, но алтруизмът и емпатията са това, което ни държи заедно като общество. Не произходът, нито историите за велико минало или светло бъдеще. Загрижеността за останалите от групата е това, което създава усещането за човечност. Заради чиято липса бягаме другаде или се затваряме в себе си. Но алтруизъм и емпатия не поникват в парка. Те се възпитават. А ние правим обратното.

Унижението в БНР от тази седмица не е за Лили Маринкова – за цялата гилдия е, и за всеки свободен българин. Това е демонстрация как могат да те умножат по нула. Опит за внушение, че справедливостта е недостижима, а стремежът да докажеш правотата – безполезен. Тишината работи точно за това.

И докато не започне да ни пука за останалите… ще става все по-тихо. А тишината ще ражда чудовища.

Оригинален линк: “Тихо” • Някои права запазени

Електронно гласуване в “Да, България!”

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/ieliektronno-ghlasuvanie-v-da-blghariia/

Електронно гласуване в

В събота се проведе първата Национална конференция на Движение "Да, България!".

Право на участие в нея имат абсолютно всички членове на организацията (за разлика от други партии, които излъчват делегати за подобни форуми). Но няма да ви занимавам с речи, нито с политически послания, а с един прагматичен нюанс, който е пример за политика, приложена на практика.

Ако не сте разбрали, понеже повечето национални медии се страхуват да отразяват мнения и действия на "Да, България!" и Демократична България, всички присъствали на конференцията гласуваха електронно през мобилното приложение на партията за iOS и Android. На 23 юни 2018 г., за първи път в България, една организация институционализира решенията на най-висшия си форум чрез електронен вот. И това вече е исторически факт! Това е и политика, защото приложено в нужния мащаб би демократизирало още повече процеса по взимане на решения, вкл. дистанционно. А това е от ключово значение за включването и участието на повече хора във взимането на решения.

Приложено в общински или в национален мащаб, подобно решение (не непременно същото) може да се прилага за сондиране на обществени нагласи на гражданите в общината, за участие в местни референдуми и избори, дава възможност за участие на българите зад граница.

Разбира се, има специфични разлики и изисквания при явно гласуване във вътрешно-организационен контекст и при гласуване на национални или местни избори с таен вот. И тези разлики и продробности са важни, но няма непреодолими технологични пречки тези изисквания и особености да бъдат съобразени и реализирани. Стига да има воля за това в държавата ни.

Аз участвах само в бета-тестове преди събитието и помагах по време на конференцията на хора, които срещаха затруднения. Никога няма да бъдат обаче достатъчни овациите и благодарностите за неколцината доброволци от "Да, България!", които направиха тази система и приложенията реалност!

От опита ми в бизнеса и в технологиите зная, че е напълно обичайно да има поне малко съпротива и мрънкане, когато караш хората да ползват нещо ново, особено такова, с което не са свикнали. Огромната ми изненада бе, че в събота такова мрънкане нямаше – дори хората, на които помагах и имаха затруднения, бяха изключително позитивно настроени и с нагласата да свикнат и да се справят, и само след първите няколко гласувания моята помощ вече не им беше нужна.

Електронно гласуване в

За да се пести време и грешки от влизане и излизане в приложението с имена и пароли, на поканите, разпратени до всички, бяха отпечатани QR-кодове (индивидуален за всеки член). Те съдържаха token, с който хората можеха да влязат в системата, като покажат този код на камерата на смартфона си. Токъните бяха анулирани веднага след края на конференцията.

Технологично решението позволява дистанционно и неприсъствено гласуване, но има юридически ограничения да го осъществим, затова беше въведен процес по check-in на място пред залата на конференцията, така че само хора с токъни/кодове, които са минали през вратата, можеха да гласуват по време на конференцията.

Електронно гласуване в

Участниците можеха да наблюдават резултатите от всяко едно гласуване на личните си устройства.

Електронно гласуване в

Вероятно най-полезният момент бе тогава, когато трябваше да попълним състава на един от органите на партията с 31 нови души. За тази цел бяха номинирани 43-ма. В обичайната ситуация това би означавало да гласуваме с вдигане на ръка за всеки един поотделно, да броим гласовете за всеки, да сумираме (в голяма зала са нужни няколко преброители, които да се разпределят по няколко реда) и накрая комисия да сортира кои са тези 31, които имат най-много гласове. Да оставим настрана възможните грешки при броенето.

Друга опция бе да се направи интегрална бюлетина, да се разпечата, да гласуваме с отбелязване върху бюлетината (с възможните грешки и труден контрол дали някой не е гласувал за повече от 31 души), да се обработват бюлетините една по една (при повече от 500 гласуващи), което отнема адски много време, измеримо в часове.

Докато с електронното гласуване на екраните на телефоните се появи списък с имената на номинираните и възможност да се отбележи всяко едно от тях (като автоматично системата следи да не могат да бъдат маркирани повече от 31 имена) – т.е. няма как бюлетината да стане невалидна. Тъй като кандидатите бяха доста и човек не може да познава всички, имаше подготвени малки книжки с кратки представяния на номинираните и гласуващите имаха около 30 минути за това гласуване, за да преценят на кои от тях биха дали доверието си. Резултатите бяха готови до 5 минути след това. Иначе казано, всичко приключи в рамките на около половин час. Бързо, лесно и удобно.

Посланието е ясно – ако една "малка извънпарламентарна партия" (според Б.Б.) може да го направи, при това съвсем без пари, защото определено не разполагаме с много средства… би било далеч по-лесно за големите, които прибират прилични субсидии, да го реализират. Вие си отговорете на въпроса защо дори не се опитват!

Няма какво да коментирам държавата, за която темата продължава да отсъства, дори след ясното произнасяне на гражданите на референдум, че искат електронно гласуване. Единственият валиден въпрос продължава да бъде: докога ще търпим?

Заглавна снимка: Йовко Ламбрев
Илюстративни снимки в текста: Официални прес-материали на "Да, България!"

Електронно гласуване в “Да, България!”

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/e-voting-yes-bulgaria/

Електронно гласуване в

В събота се проведе първата Национална конференция на Движение "Да, България!".

Право на участие в нея имат абсолютно всички членове на организацията (за разлика от други партии, които излъчват делегати за подобни форуми). Но няма да ви занимавам с речи, нито с политически послания, а с един прагматичен нюанс, който е пример за политика, приложена на практика.

Ако не сте разбрали, понеже повечето национални медии се страхуват да отразяват мнения и действия на "Да, България!" и Демократична България, всички присъствали на конференцията гласуваха електронно през мобилното приложение на партията за iOS и Android. На 23 юни 2018 г., за първи път в България, една организация институционализира решенията на най-висшия си форум чрез електронен вот. И това вече е исторически факт! Това е и политика, защото приложено в нужния мащаб би демократизирало още повече процеса по взимане на решения, вкл. дистанционно. А това е от ключово значение за включването и участието на повече хора във взимането на решения.

Приложено в общински или в национален мащаб, подобно решение (не непременно същото) може да се прилага за сондиране на обществени нагласи на гражданите в общината, за участие в местни референдуми и избори, дава възможност за участие на българите зад граница.

Разбира се, има специфични разлики и изисквания при явно гласуване във вътрешно-организационен контекст и при гласуване на национални или местни избори с таен вот. И тези разлики и продробности са важни, но няма непреодолими технологични пречки тези изисквания и особености да бъдат съобразени и реализирани. Стига да има воля за това в държавата ни.

Аз участвах само в бета-тестове преди събитието и помагах по време на конференцията на хора, които срещаха затруднения. Никога няма да бъдат обаче достатъчни овациите и благодарностите за неколцината доброволци от "Да, България!", които направиха тази система и приложенията реалност!

От опита ми в бизнеса и в технологиите зная, че е напълно обичайно да има поне малко съпротива и мрънкане, когато караш хората да ползват нещо ново, особено такова, с което не са свикнали. Огромната ми изненада бе, че в събота такова мрънкане нямаше – дори хората, на които помагах и имаха затруднения, бяха изключително позитивно настроени и с нагласата да свикнат и да се справят, и само след първите няколко гласувания моята помощ вече не им беше нужна.

Електронно гласуване в

За да се пести време и грешки от влизане и излизане в приложението с имена и пароли, на поканите, разпратени до всички, бяха отпечатани QR-кодове (индивидуален за всеки член). Те съдържаха token, с който хората можеха да влязат в системата, като покажат този код на камерата на смартфона си. Токъните бяха анулирани веднага след края на конференцията.

Технологично решението позволява дистанционно и неприсъствено гласуване, но има юридически ограничения да го осъществим, затова беше въведен процес по check-in на място пред залата на конференцията, така че само хора с токъни/кодове, които са минали през вратата, можеха да гласуват по време на конференцията.

Електронно гласуване в

Участниците можеха да наблюдават резултатите от всяко едно гласуване на личните си устройства.

Електронно гласуване в

Вероятно най-полезният момент бе тогава, когато трябваше да попълним състава на един от органите на партията с 31 нови души. За тази цел бяха номинирани 43-ма. В обичайната ситуация това би означавало да гласуваме с вдигане на ръка за всеки един поотделно, да броим гласовете за всеки, да сумираме (в голяма зала са нужни няколко преброители, които да се разпределят по няколко реда) и накрая комисия да сортира кои са тези 31, които имат най-много гласове. Да оставим настрана възможните грешки при броенето.

Друга опция бе да се направи интегрална бюлетина, да се разпечата, да гласуваме с отбелязване върху бюлетината (с възможните грешки и труден контрол дали някой не е гласувал за повече от 31 души), да се обработват бюлетините една по една (при повече от 500 гласуващи), което отнема адски много време, измеримо в часове.

Докато с електронното гласуване на екраните на телефоните се появи списък с имената на номинираните и възможност да се отбележи всяко едно от тях (като автоматично системата следи да не могат да бъдат маркирани повече от 31 имена) – т.е. няма как бюлетината да стане невалидна. Тъй като кандидатите бяха доста и човек не може да познава всички, имаше подготвени малки книжки с кратки представяния на номинираните и гласуващите имаха около 30 минути за това гласуване, за да преценят на кои от тях биха дали доверието си. Резултатите бяха готови до 5 минути след това. Иначе казано, всичко приключи в рамките на около половин час. Бързо, лесно и удобно.

Посланието е ясно – ако една "малка извънпарламентарна партия" (според Б.Б.) може да го направи, при това съвсем без пари, защото определено не разполагаме с много средства… би било далеч по-лесно за големите, които прибират прилични субсидии, да го реализират. Вие си отговорете на въпроса защо дори не се опитват!

Няма какво да коментирам държавата, за която темата продължава да отсъства, дори след ясното произнасяне на гражданите на референдум, че искат електронно гласуване. Единственият валиден въпрос продължава да бъде: докога ще търпим?


Заглавна снимка: Йовко Ламбрев
Снимки в текста: “Да, България!”

Електронно гласуване в „Да, България!“

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/e-voting-yes-bulgaria/

В събота се проведе първата Национална конференция на Движение „Да, България!“.

Право на участие в нея имат абсолютно всички членове на организацията (за разлика от други партии, които излъчват делегати за подобни форуми). Но няма да ви занимавам с речи, нито с политически послания, а с един прагматичен нюанс, който е пример за политика, приложена на практика.

Ако не сте разбрали, понеже повечето национални медии се страхуват да отразяват мнения и действия на „Да, България!“ и Демократична България, всички присъствали на конференцията гласуваха електронно през мобилното приложение на партията за iOS и Android. На 23 юни 2018 г., за първи път в България, една организация институционализира решенията на най-висшия си форум чрез електронен вот. И това вече е исторически факт! Това е и политика, защото приложено в нужния мащаб би демократизирало още повече процеса по взимане на решения, вкл. дистанционно. А това е от ключово значение за включването и участието на повече хора във взимането на решения.

Приложено в общински или в национален мащаб, подобно решение (не непременно същото) може да се прилага за сондиране на обществени нагласи на гражданите в общината, за участие в местни референдуми и избори, дава възможност за участие на българите зад граница.

Разбира се, има специфични разлики и изисквания при явно гласуване във вътрешно-организационен контекст и при гласуване на национални или местни избори с таен вот. И тези разлики и продробности са важни, но няма непреодолими технологични пречки тези изисквания и особености да бъдат съобразени и реализирани. Стига да има воля за това в държавата ни.

Аз участвах само в бета-тестове преди събитието и помагах по време на конференцията на хора, които срещаха затруднения. Никога няма да бъдат обаче достатъчни овациите и благодарностите за неколцината доброволци от „Да, България!“, които направиха тази система и приложенията реалност!

От опита ми в бизнеса и в технологиите зная, че е напълно обичайно да има поне малко съпротива и мрънкане, когато караш хората да ползват нещо ново, особено такова, с което не са свикнали. Огромната ми изненада бе, че в събота такова мрънкане нямаше – дори хората, на които помагах и имаха затруднения, бяха изключително позитивно настроени и с нагласата да свикнат и да се справят, и само след първите няколко гласувания моята помощ вече не им беше нужна.

Електронно гласуване - Да България

За да се пести време и грешки от влизане и излизане в приложението с имена и пароли, на поканите, разпратени до всички, бяха отпечатани QR-кодове (индивидуален за всеки член). Те съдържаха token, с който хората можеха да влязат в системата, като покажат този код на камерата на смартфона си. Токъните бяха анулирани веднага след края на конференцията.

Технологично решението позволява дистанционно и неприсъствено гласуване, но има юридически ограничения да го осъществим, затова беше въведен процес по check-in на място пред залата на конференцията, така че само хора с токъни/кодове, които са минали през вратата, можеха да гласуват по време на конференцията.

Електронно гласуване - Да България

Участниците можеха да наблюдават резултатите от всяко едно гласуване на личните си устройства.

Електронно гласуване - Да България

Вероятно най-полезният момент бе тогава, когато трябваше да попълним състава на един от органите на партията с 31 нови души. За тази цел бяха номинирани 43-ма. В обичайната ситуация това би означавало да гласуваме с вдигане на ръка за всеки един поотделно, да броим гласовете за всеки, да сумираме (в голяма зала са нужни няколко преброители, които да се разпределят по няколко реда) и накрая комисия да сортира кои са тези 31, които имат най-много гласове. Да оставим настрана възможните грешки при броенето.

Друга опция бе да се направи интегрална бюлетина, да се разпечата, да гласуваме с отбелязване върху бюлетината (с възможните грешки и труден контрол дали някой не е гласувал за повече от 31 души), да се обработват бюлетините една по една (при повече от 500 гласуващи), което отнема адски много време, измеримо в часове.

Докато с електронното гласуване на екраните на телефоните се появи списък с имената на номинираните и възможност да се отбележи всяко едно от тях (като автоматично системата следи да не могат да бъдат маркирани повече от 31 имена) – т.е. няма как бюлетината да стане невалидна. Тъй като кандидатите бяха доста и човек не може да познава всички, имаше подготвени малки книжки с кратки представяния на номинираните и гласуващите имаха около 30 минути за това гласуване, за да преценят на кои от тях биха дали доверието си. Резултатите бяха готови до 5 минути след това. Иначе казано, всичко приключи в рамките на около половин час. Бързо, лесно и удобно.

Посланието е ясно – ако една „малка извънпарламентарна партия“ (според Б.Б.) може да го направи, при това съвсем без пари, защото определено не разполагаме с много средства… би било далеч по-лесно за големите, които прибират прилични субсидии, да го реализират. Вие си отговорете на въпроса защо дори не се опитват!

Няма какво да коментирам държавата, за която темата продължава да отсъства, дори след ясното произнасяне на гражданите на референдум, че искат електронно гласуване. Единственият валиден въпрос продължава да бъде: докога ще търпим?

Заглавна снимка: Йовко Ламбрев
Снимки в текста: „Да, България!“

Оригинален линк: “Електронно гласуване в „Да, България!“” • Някои права запазени

Обратно в блога

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/back-to-my-blog/

Обратно в блога

Още преди десетина години започнахме да си задаваме въпроси какво се случва с блоговете. Днес все по-малко пишем в тях и все по-често чувам как някой спира или ще спира своя блог, защото му е минало времето или по сходно звучащи причини.

Аз пък ще направя обратното. От една страна, във връзка с #DeleteFacebook, което е малка част от всичко, но от друга – защото днешните тенденции за централизиран Интернет и тотално завземане на Мрежата от няколко технологични гиганта е ужасен проблем не само за Интернет, но и за обществото, медиите, институциите и функционирането на демокрацията изобщо. Нужна е сериозна съпротива срещу това, а ние, простосмъртните, разполагаме само с две-три достъпни оръжия – първото от които е публицистиката. Както професионалната публицистика, така и тази от първо лице. Също и децентрализацията (във всякакъв смисъл – и технологичен, и институционален) и софтуерът с отворен код.

Блогърите сами се предадохме на социалните мрежи. От подхлъзването да пробваме всичко ново и модерно, до илюзията, че популярността има повече смисъл на чужда територия.

Съдържанието обаче тежи повече, когато не е прекъсната връзката с неговия автор и репутацията му. Социалните мрежи от усилвател се превърнаха в заглушител с генерирането на плява, посредственост и шум. И ги превърнаха в норма.

Затова вместо да затваряте блогове, отваряйте такива. Преди беше лесно и модерно, сега е малко по-трудно, но по-необходимо. И вместо в Medium, по-добре в WordPress, Ghost или най-добре на собствен хостинг/сървър, ако имате възможност и познания. Има смисъл от всяко усилие, което да върне гласа на хората, които имат какво да кажат. Вместо курирани или целенасочено манипулирани платформи да създават илюзии за плурализъм и диалог с хора, които не могат да формулират завършени изречения.

От следващата седмица няма да ползвам профила си във Facebook за комуникация, няма да влизам и в сайта им, затова не ме търсете там. Когато имам да кажа нещо, ще го пиша тук, в своя блог. Той е конфигуриран автоматично да публикува всеки нов пост и в twitter и във Facebook, затова ако все пак ме следвате там, засега няма съвсем да загубим връзка, но във Facebook тя ще е еднопосочна, защото няма да влизам и да следя кой как е реагирал или коментирал. Това е моята версия на #DeleteFacebook – дълго се колебах дали веднъж завинаги да не изтрия акаунта си (особено след GDPR), за което си мечтая от години. Но от една страна реших, че не е честно да задраскам с лека ръка 500-те виртуални приятели там и останалите 940, които ме следват, а от друга, ми се струва чудесно и перверзно да експлоатирам ненавистта си към Facebook, ползвайки го за оръжие-усилвател срещу самия него.

Все пак за тези, които са позабравили – RSS протоколът е още жив и за мен продължава да е най-удобният начин да следя, без да пропускам нищо от сайтове и блогове, които не прекаляват с интензивността на публикациите си. Виждам, че чрез Feedly и Inoreader все още са абонирани за RSS-емисията ми повече от 500 души. Благодаря ви!

И нещо ново. Отскоро под всяка публикация в моя сайт ще стои малка форма за абонамент за имейл бюлетин, който всяка събота сутрин ще изпраща автоматично всички публикации от седмицата на тези, които са се записали за това. Само ако съм писал нещо ново през седмицата, разбира се.

Основен фокус на писанията ми занапред ще бъдат както обичайните теми, свързани с технологиите и иновациите, така и по-нови за мен, като индустрията, която ме вълнува напоследък, особено как от традиционна да се превърне в такава от бъдещето; също и теми от бизнеса, от Пловдив, за който с група колеги скоро ще анонсираме и нов проект; и вероятно много други, свързани с политиката и обществото.

Ако вече сте забелязали, че в сайта ми повече няма коментари – така е, винаги можем да си общуваме в Mastodon или (все още) в twitter. Или пък по други известни начини… 😉

Снимка: Glenn Carstens-Peters от Unsplash

Обратно в блога

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/back-to-my-blog/

Обратно в блога

Още преди десетина години започнахме да си задаваме въпроси какво се случва с блоговете. Днес все по-малко пишем в тях и все по-често чувам как някой спира или ще спира своя блог, защото му е минало времето или по сходно звучащи причини.

Аз пък ще направя обратното. От една страна, във връзка с #DeleteFacebook, което е малка част от всичко, но от друга – защото днешните тенденции за централизиран Интернет и тотално завземане на Мрежата от няколко технологични гиганта е ужасен проблем не само за Интернет, но и за обществото, медиите, институциите и функционирането на демокрацията изобщо. Нужна е сериозна съпротива срещу това, а ние, простосмъртните, разполагаме само с две-три достъпни оръжия – първото от които е публицистиката. Както професионалната публицистика, така и тази от първо лице. Също и децентрализацията (във всякакъв смисъл – и технологичен, и институционален) и софтуерът с отворен код.

Блогърите сами се предадохме на социалните мрежи. От подхлъзването да пробваме всичко ново и модерно, до илюзията, че популярността има повече смисъл на чужда територия.

Съдържанието обаче тежи повече, когато не е прекъсната връзката с неговия автор и репутацията му. Социалните мрежи от усилвател станаха заглушител с генерирането на плява, посредственост и шум. И ги превърнаха в норма.

Затова вместо да затваряте блогове, отваряйте такива. Преди беше лесно и модерно, сега е малко по-трудно, но по-необходимо. И вместо в Medium, по-добре в WordPress, Ghost или най-добре на собствен хостинг/сървър, ако имате възможност и познания. Има смисъл от всяко усилие, което да върне гласа на хората, които имат какво да кажат. Вместо курирани или целенасочено манипулирани платформи да създават илюзии за плурализъм и диалог с хора, които не могат да формулират завършени изречения.

От следващата седмица няма да ползвам профила си във Facebook за комуникация, няма да влизам и в сайта им, затова не ме търсете там. Когато имам да кажа нещо, ще го пиша тук, в своя блог. Той е конфигуриран автоматично да публикува всеки нов пост и в twitter и във Facebook, затова ако все пак ме следвате там, засега няма съвсем да загубим връзка, но във Facebook тя ще е еднопосочна, защото няма да влизам и да следя кой как е реагирал или коментирал. Това е моята версия на #DeleteFacebook – дълго се колебах дали веднъж завинаги да не изтрия акаунта си (особено след GDPR), за което си мечтая от години. Но от една страна реших, че не е честно да задраскам с лека ръка 500-те виртуални приятели там и останалите 940, които ме следват, а от друга, ми се струва чудесно и перверзно да експлоатирам ненавистта си към Facebook, ползвайки го за оръжие-усилвател срещу самия него.

Все пак за тези, които са позабравили – RSS протоколът е още жив и за мен продължава да е най-удобният начин да следя, без да пропускам нищо от сайтове и блогове, които не прекаляват с интензивността на публикациите си. Виждам, че чрез Feedly и Inoreader все още са абонирани за RSS-емисията ми повече от 500 души. Благодаря ви!

И нещо ново. Отскоро под всяка публикация в моя сайт ще стои малка форма за абонамент за имейл бюлетин, който всяка събота сутрин ще изпраща автоматично всички публикации от седмицата на тези, които са се записали за това. Само ако съм писал нещо ново през седмицата, разбира се.

Основен фокус на писанията ми занапред ще бъдат както обичайните теми, свързани с технологиите и иновациите, така и по-нови за мен, като индустрията, която ме вълнува напоследък, особено как от традиционна да се превърне в такава от бъдещето; също и теми от бизнеса, от Пловдив, за който с група колеги скоро ще анонсираме и нов проект; и вероятно много други, свързани с политиката и обществото.

Ако вече сте забелязали, че в сайта ми повече няма коментари – така е, винаги можем да си общуваме в Mastodon или (все още) в twitter. Или пък по други известни начини… 😉

Снимка: Glenn Carstens-Peters от Unsplash

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

[![Първият брой на вестник Марица от 1878 година](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)
Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Тоест

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Тоест

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Оригинален линк: “Тоест” • Някои права запазени