Post Syndicated from Димитри Захов original https://www.toest.bg/kak-sotsialnite-mrezhi-izmoriha-gen-z/
Когато бях малък, баба ми често ме съветваше да ограничавам времето си пред екраните и ме предупреждаваше, че ще съжалявам след време. Но за мен всякакъв вид софтуер и хардуер беше вълнуващ – от конзолите за игри до касата на кварталния магазин и как работи скенерът за баркодове. През годините, когато израствах, всеки нов смартфон беше светлинни години пред миналогодишния, а тепърва навлизащите приложения преобръщаха индустрии като музиката и киното. Исках да прекарвам възможно повече време в интернет пространството, което сякаш беше безкрайно и задоволяваше любопитството ми за всичко. Най-често гледах видеа и четях Wikipedia с часове. Смятах да се занимавам с техника, когато порасна. Та препоръките на баба ми най-често оставаха игнорирани.
Обаче се оказва, че между моето поколение и това на баба вече има нещо общо.
Според проучване по поръчка на Financial Times от края на 2025 г. при Gen Z и бейбибумърите се наблюдава най-значителен спад в потреблението на социални мрежи. Данните показват, че в развития свят хората прекарват общо с 10 процентни пункта по-малко време от деня си в тях в сравнение с пика на тази статистика през 2022 г. Растеж в потреблението се наблюдава само в групата между 35 и 44 години. Изненадващо или не, негативната тенденция се води най-младите анкетирани – между 16 и 25 години.
За част от нас интернет средата започна да изглежда прекалено изтощителна.
През 2026 г. най-новият iPhone е почти идентичен с предходния, а социалните мрежи са неразпознаваеми. Във все повече младежки кръгове се забелязва любопитен феномен: мои връстници експериментират със завръщане към dumbphones („глупави телефони“, както сега наричаме „старческите“ джиесеми) за уикенда, слушат музика на MP3 вместо в Spotify, изключват известията си за по-дълги периоди или изтриват самите приложения. Да приемеш аналоговото се превръща в тенденция, дори и не толкова силна към момента. Gen Z започва тих бунт срещу онова, с което израсна. Броят на пазаруващите онлайн в България също спада през 2025 г.
Но защо?
Основният парадокс, пред който са изправени технологичните гиганти, е защо потребителите отказват да бъдат постоянно онлайн, при положение че платформите стават все по-пристрастяващи. Отговорът се крие в самия модел на мрежите. Колкото по-съвършени стават механизмите за задържане на вниманието, толкова по-ясно потребителят осъзнава безсмислието на процеса.
Пристрастяването към безкрайното скролване стига до психологически таван, след което се задейства естествена обратна реакция. Когато съдържанието е моделирано единствено с цел изкуствено улавяне на погледа, но не дава истинска стойност на зрителя, той го усеща. Пространството е пълно с видеа, лишени от смисъл и създадени да губят време; голяма част от тях са генерирани с ИИ. Потребителят получава по-голям обем от информация, но по-малко от онази същност, която първоначално го е привлякла. А това води до изтощение и усещане за изгубено време.
Прекарвам часове на ден в социалните мрежи – гледам съдържание, а също така разработвам собствено. Занимавам се със създаване на видеа за интернет от няколко години. В повечето свои клипчета дискутирам анимационни сериали и новините около тях, като съм натрупал комбинирана аудитория от над 50 000 последователи. И въпреки че интернет е важна част от живота ми, осъзнавам, че той деградира и се превръща в нещо различно от онова, което дълго време познавах.
Причините се коренят в два основни структурни проблема.
Първият е свръхкомерсиализацията, която превърна социалните мрежи от пространства за споделяне на идеи в агресивни дигитални молове, където всеки сантиметър от интерфейса е монетизиран, алгоритмите приоритизират платеното съдържание, а потребителят е третиран единствено като импресия.
Вторият проблем е ерозията на автентичността. В стремежа си да угодят на платформите авторите масово уеднаквиха продукцията си, а навлизането на ИИ допълнително унищожава човешкия елемент.
Първоначално тези приложения бяха инсталирани с цел поддържане на контакт с приятели и проследяване на лични интереси. Днес обаче потребителите се оказват подложени на постоянна бомбардировка от нежелана информация и изкуствено стимулирани емоции.
Комерсиализирането на интернет беше неизбежно. Той е нашият нов градски площад, а на площадите има търговци.
Проблемът е, че когато основната метрика за успех – при всяка платформа, при всеки създател – е средното време за гледане, следва точно определена логика: съдържанието трябва да прихваща вниманието и да го задържа максимално дълго. Колкото по-дълго аудиторията стои в приложението, толкова повече реклами поглъща и толкова повече пари генерира. Създателите знаят това и работата им е съобразена с него. Самото правене на пристрастяващи видеа е пристрастяващо: когато публикацията ти получи повече гледания от обичайното, YouTube Studio гърми с конфети, TikTok ти изпраща поздравителен имейл. Целият процес е геймифициран. Създателят получава награда, когато генерира приходи както за платформите, така и за себе си, а не когато изгради истинска връзка със зрителя.
С навлизането на ИИ бариерата между идея и изпълнение изчезна, което създаде непрекъснат поток от ненужни никому постове, създадени с цел да събират ангажираност, която после се продава като евтино рекламно пространство. Те често се опитват да накарат потребителя да изпита силна емоция – гняв, погнуса, изненада. Битката за привличането на вниманието може да бъде спечелена от създатели без лице само ако съдържанието им е радикално. Така обаче тези, които застават с лицето си, биват избутани от челните места на фийдовете и имат чувството, че трябва да правят повече за по-малко. Само така могат да се конкурират със свръхпродуцирания slop.
Тази игра унищожава нещо, което преди имаше реална стойност: усещането, че инфлуенсърите са алтернатива на традиционните медии.
Сега в голяма степен те са просто друг вид рекламен носител. Всяко видео, всяко постче сякаш цели да продаде нещо. Да бъдеш „известен“ в интернет за младите е нещо, което сякаш е едновременно „готино“, но и сравнително лесно за постигане. Ето защо има свръхизлишък от хора с много последователи и viral видеа, готови да рекламират всеки, който им предложи адекватна сума.
Водещите на популярния подкаст The Colin and Samir Show, които от години изследват икономиката на създателите на съдържание, наричат настоящия момент „епоха на изобилие“. В своите анализи те отбелязват радикална промяна в поведението на потребителите: хората в лични разговори вече все по-рядко споделят кои са конкретните създатели, които следят с интерес. Масовият отговор вече е: „Гледах едно клипче в Instagram.“ Човек вече не избира активния си кръг от авторитети; той просто консумира това, което алгоритъмът на съответната платформа е преценил, че ще задържи погледа му за още няколко секунди.
Това пасивно поведение е своеобразен защитен механизъм. Доскоро интернет се крепеше на т.нар. парасоциални връзки – едностранното усещане за близост, приятелство и общност между създателя и неговата аудитория. Днес голяма част от хората си научиха урока. Тази връзка е компрометирана и се акцентира върху едностранността ѝ. Когато в четири от пет случая даден инфлуенсър е готов да осребри гласуваното доверие, потребителите подсъзнателно се научават да държат дистанция.
Когато всеки е „известен“ и аудиториите са толкова фрагментирани, че изчезването ти от фийда минава незабелязано, отговорността изчезва заедно с вниманието.
Хората те помнят между скролванията, но често дори не поглеждат името на профила ти, а ако твоето съдържание спре да достига до тях, веднага те забравят, тъй като всеки ден виждат още хиляда като теб. Заради тази липса на чувство за отговорност в България може да видим автори с детска целева аудитория да рекламират хазарт. Примерите за неуместно съдържание не са изолирани и сред продукцията, насочена изрично към деца. Инфлуенсърският детски сериал „Русалки“ е критикуван от зрители заради хумора, който често е твърде сексуализиран за целевата си аудитория, и за визуалния стил на героите, който също поражда въпроси. Въпреки тези критики сериалът не само не среща обществено отхвърляне, но се радва на търговски успех – игрален филм по него стигна и до българските кина.
За изкривяването на ценностите онлайн донякъде е виновно навлизането на краткоформатните видеа – много по-трудно е да покажеш себе си, това, в което вярваш, своите позиции в рамките на едната минута внимание, която повечето зрители ти отделят.
Ако искаш да отправиш истинско послание, то следва да е сведено до нещо, което може да се обясни за секунди.
Трябва да изкажеш мнението си по даден въпрос в текст, който може да се събере на картичка. Така вместо към нюанси и дълга дискусия хората се стремят да казват само крилати фрази и да ги повтарят често с надеждата повече хора да ги чуят.
Инфлуенсърите и отговорността
За отговорността на един инфлуенсър говорих с Мартин Георгиев – Кралски, чийто канал има над 115 000 абонати в YouTube. Той се опитва по хумористичен начин да обсъжда проблемите, създавани от българските инфлуенсъри, и лошия пример, който дават. Във видеата си показва как колегите му често откровено лъжат, заблуждават или промотират опасни зависимости на феновете си.
Според Кралски се наблюдава фундаментална промяна в мотивацията, породена от факта, че интернет пространството стана доходоносно. Попитан защо според него някои български инфлуенсъри не изпитват чувство за отговорност пред аудиторията си, той отговори:
Фокусът се измести от задоволяване и грижа за зрителя към задоволяване просто на финансовите нужди на инфлуенсъра. Накратко, той не изпитва чувство за отговорност, защото започна да гледа на YouTube като на бизнес вместо като на комуникация със зрителите си.
В своето преживяване като зрител на YouTube видеа Кралски споделя, че вижда деградация:
Със сигурност бих могъл да кажа, че през последните години се чувствам все повече и повече отблъснат. Става все по-трудно да се намери нещо качествено и стойностно за гледане.
Доказателство за комерсиализацията вижда в изпълването на интернет пространството с видеа, които таргетират аудитории от деца:
Нямаше да има нищо лошо, ако го правеха искрено. Но им личи, че го правят само защото децата са най-масовата публика, най-лесно и безкритично консумират съдържание и са най-предразположени да купят всеки твой продукт, който им предложиш. Това ме кара да се чувствам доста неприятно, защото аз съм в един бранш с тези хора.
Усещането му за отблъскване от платформата съвпада с масовата тенденция. Става все по-трудно да откриеш нещо качествено, когато всичко е оптимизирано за лесна монетизация на гърба на най-наивните.
Попитах го дали вижда решение на този проблем в западната „кенсъл култура“, която така и не се наложи успешно в България.
Кенсъл културата със сигурност е нещо полезно. Така хем инфлуенсърите няма да се чувстват толкова свободни да правят каквото си искат, мислейки си, че няма да има последствия, хем ще се стимулира критичното мислене на зрителите.
Като създател в нишата на коментарните видеа Кралски е един от проводниците на нов опит за кенсъл култура, била тя и различна от западната. Но голямата отговорност според него остава в нашия собствен клик.
Най-важният фактор според мен е зрителят да се научи да не е консуматор. Ако той не е такъв, тези „лоши инфлуенсъри“ изобщо няма да могат да си намерят публика и няма да могат да се развият. Така няма да се налага те да бъдат „кенсълвани“, защото изобщо няма да могат да се развият толкова, че да стигнат до този етап.
Кралски според мен е най-изявеният критик в българския YouTube на лицемерието, което колегите му проявяват, щом започне разговор за достойнство и ценности. Мартин акцентира върху казуси като този как инфлуенсър, основал асоциация с цел „да въведе ред и правила в съдържанието в социалните мрежи“ и „създаване на етични правила и регулация на съдържанието“, публично дружи с хора, които са антипод на тези цели.
Чрез социалните мрежи можеш лесно да насадиш несигурност у хората.
Някои се възползват от това – първо преекспонират важността на определени проблеми, а после продават решенията им. Голяма част от тийнейджърите признават, че престоят в интернет ги кара да се чувстват по-зле.
Момчета на 14 години сравняват физиката си с 30-годишни бодибилдъри на стероиди. Мислят си, че това е абсолютният необходим минимум, за да получат внимание от хората, които харесват. Така им е казал някой, който се удря с чук по главата за по-издут вид на челюстта. Може да звучи комично, но когато си подрастващ, някак си намираш тези неща за смислени.
Обективните данни също са ясни – повечето време пред екран води до влошено психическо здраве. Повишава се рискът от депресия и тревожност.
Ехо, има ли някой?
Много интернет потребители вече не са сигурни каква част от съдържанието, което виждат, е създадено от хора. И в случая не става въпрос само за видеа и постове, направени с ИИ. Популярна е „теорията за мъртвия интернет“, според която в днешното интернет пространство преобладава фалшивата активност.
Преди няколко месеца разследване на WIRED документира как дигитална маркетингова агенция е създала хиляди фалшиви фен профили, за да симулира масов ентусиазъм около индирок групата Geese. Те са пресподеляли видеа на бандата, взаимно са харесвали и коментирали постовете си. По този начин агенцията се е опитала да създаде усещане, че съществува по-голяма и развълнувана фен база на групата. (За протокола, харесвам музиката им, но бих предпочел да знам, че и другите им почитатели са истински хора.) Когато дори ентусиазмът на феновете може да е симулация, доверието – главното нещо, което винаги е свързвало създател и зрител, се срива.
Живеем в реалност на агресивен, денонощен интензитет онлайн, а новините от последните години често звучат по-скоро като абсурдна пародия, отколкото като истина. Част от Gen Z, които тепърва навлизаме в живота си като възрастни, чувстваме, че здравият разум се е загубил някъде между всички пропагандни, първоинстинктни и радикални постове, които виждаме. Когато всичко наоколо започне да изглежда изкуствено, усещането за безсмислие става неизбежно.
Голяма част от преживяването в социалните мрежи в момента се усеща като продукт на sunk cost fallacy1.
Гледаме някакво видео до края, макар още по средата да сме осъзнали, че няма стойност. Така се оказва, че знаем цялата история на някакъв си генериран с ИИ герой със странно име. Продължаваме да скролваме с надеждата все някога да видим нещо, което наистина ни вълнува – измежду многото реклами и препоръчани постове.
Именно от този наложен дигитален абсурд се опитват да избягат доста млади хора. Нашето поколение първо усети кризата просто защото израснахме пред екраните и притежаваме дигиталната интуиция да разпознаем проблема.
(И да, бабо, вероятно беше права.)
