Tag Archives: коронавирус

Шокът в здравната система

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/shockut-v-zdravnata-sistema/

Здравната ни система не издържа на пандемичния натиск, а последният случай с двама души в Пловдив, които умират, докато чакат да бъдат приети в болница, доказа за пореден път пълното безсилие на властите да овладеят и контролират кризата. Макар да знаеха, че вирусът мутира и продължава да се разпространява, управляващите пропиляха летните месеци, вместо да подготвят гъвкава антикризисна програма с мерки за ограничаване на инфекцията и за eфективна организация на болничното лечение. И още преди да сме навлезли в „окото на бурята“, България се оказа на второ място на Балканите и на трето в Европа по смъртност от COVID-19 през последните 14 дни, по данни на Европейския център за профилактика и контрол на заболяванията.

Каква я мислихме, каква стана. Премиерът Борисов се тупаше в гърдите по време на първата вълна на епидемията през пролетта и се радваше, че сме „минали метър“. А сега трябва да си посипе главата с пепел и да признае собствения си провал. След това – да слезе от джипката или да отпраши накъдето си иска, само да не го виждат очите ни. Защото е негова основната вина за ступора на системата, която той реши, че може да управлява еднолично. Един път затвори държавата при няколко десетки заразени, а когато достигнаха нива от 4–5 хиляди души дневно, реши, че няма да има втори локдаун. Нещо повече – подкани лекарите да „оздравяват“ хората за няколко дни и да ги връщат на работа, защото икономиката не трябва да спира. И разпорежда да се отварят нови COVID болници, все едно става дума за бинго зали.

А министрите само узаконяват приумиците му. И издават заповед след заповед, една от друга по-нелепи.

Така здравният министър първо почти затвори магазините и аптеките за възрастните, а на следващия ден с нова заповед свали тези ограничения за пенсионерите, но ги въведе за работещите. Последва реакция от страна на най-големите търговски вериги срещу мярката „зелени коридори“ и поискаха отмяната ѝ. Въпреки своята разумност, и министърът на образованието подписа заповед учениците от V до ХII клас да бъдат с маски в час, която най-вероятно би могла да падне в съда. Дни по-късно, след ревизия на заповедта, маските станаха препоръчителни, а не задължителни.

Юристи по медицинско право коментират като невъзможно от законова гледна точка и създаването на „чисти“ и „мръсни“ болници, както разпореди Костадин Ангелов. Обособяването във всяка област на болници, в които да се лекуват само пациенти, които не са инфектирани с COVID-19, и други – за заразените, е невъзможно. Не само от юридическа гледна точка, защото лечебните заведения са търговски дружества и не могат да бъдат администрирани от министъра, освен ако не са държавни.

Невъзможно е и практически.

В някои по-малки области има по една болница, но дори и в по-големи – като Старозагорска област например, единствената болница с капацитет да приема и лекува заразени от коронавируса е УМБАЛ „Професор д-р Стоян Киркович“. Ако тя обаче бъде профилирана като „мръсна“, това би означавало пациенти с други заболявания да останат без лечение, каквото останалите – общински и частни, не предлагат. Затова пък в импровизираното COVID отделение на частната болница „Тракия“ в Стара Загора дежурят екипи от всички останали здравни заведения.

„Този месец лечението е поето от медицинския персонал на ушното и очното отделение“,

коментира ситуацията пред „Тоест“ Иван Колев, собственик на частната болница. Според него ситуацията налага всеки лекар да си припомни какво е учил като студент по медицина, и да се квалифицира сам. Наскоро той предложил на Областния кризисен щаб идеята свободната сграда на бившата АГ клиника да стане база за COVID болница. А консорциум от две частни лечебни заведения и държавната университетска болница да изпращат медицински кадри, които да работят под ръководството на инфекционисти. В идеята „има хляб“, друг е въпросът доколко нормативната база и силно регулираната ни здравна система биха позволили този експеримент.

Това са само отделни примери, които илюстрират хаоса в системата. По-важното е, че

нито една от мерките на здравните власти от началото на пандемията досега не беше обоснована логично пред обществото,

затова и не беше възприета еднозначно като полезна и ефективна. Обратното, често се случва тези мерки да пораждат спорове в научните и медицинските среди, а оттам – и недоверието на гражданите към налагането им. Затова да се твърди, че не системата, а обществото се е провалило, си е чиста проба цинизъм. Провалът е управленски и това вече го разбраха дори и децата.

Преди дни на извънредно заседание на правителството премиерът обяви, че България ще получи 12–13 млн. ваксини от ЕС, за които страната ни ще плати около 380 млн. лв., но със средствата за логистика и съхранение разходите ще надхвърлят половин милиард лева. И тук е най-логично всеки човек с акъла си да попита: защо са ни, аджеба, толкова ваксини за 7 милиона души население? При това се знае, че ваксинирането у нас е традиционно ниско, а според изследване на Световната здравна организация 37% от анкетираните българи категорично не желаят да си поставят бъдеща ваксина срещу COVID-19.

Видимо смутен и „с половин уста“, главният санитарен инспектор Ангел Кунчев изрази опасение, че страната ни ще получи толкова голямо количество ваксини, които няма да може да използва. И шефът на Националния оперативен щаб генерал-майор проф. д-р Мутафчийски определи като „смущаващо“ обстоятелството, че ще се сдобием с толкова много ваксини на толкова висока цена, но според него „нямаме друг полезен ход, освен да се включим солидарно с всички останали европейски страни“. А преди два месеца се говореше, че България договаря 2,3 млн. ваксини до края на годината.

Очевидно Борисов гледа на хазната като на бездънния чувал на Дядо Коледа и раздава ли, раздава пари.

Така, освен бонусите от 1000 лв. месечно за медиците на първа линия, които изпокараха съсловието, управляващите увеличават с 300 млн. лв. бюджета на НЗОК за следващата година. Средствата са предвидени за допълнително заплащане на персонала по схемата 600/360/120 за лекари, медицински сестри и санитари.

Добре, ама нали болниците са търговски дружества, как точно ще им изплащат тези пари: за изпълнена пътека или по някакъв друг начин, чуди се д-р Стойчо Кацаров. Пред „Тоест“ той определи раздаването на пари „на калпак“ като израз на абсолютната немощ на властта да се справи с кризата: „Да даваш пари на някого по този начин, без да отчиташ свършеното от него, означава да го накараш съвсем да спре да работи“, коментира председателят на Центъра за защита на правата на пациентите в здравеопазването. И категорично смята, че

за оставка на целия кабинет са достатъчни само потресаващите кадри с умиращите пациенти,

докато чакат да бъдат настанени в болница в Пловдив. Но те не са единствените. Всеки ден някоя телевизия ни показва как препращат от една болница към друга пациенти в тежко състояние с бездушната фраза „Не сте за нас“. Такъв беше случаят и с 61-годишен мъж от София, който почина от инсулт след пет часа търсене на болница, която да го приеме. Само за да умре в нея, а не в линейката.

Роднините на тези починали ще получат възмездие, но не от българския съд. А обезщетенията няма да им върнат близките. За системата те са поредните в статистиката „неиздържалите битката с COVID-19“. Какъв цинизъм! Още по-цинично беше определението на проф. д-р Карен Джамбазов, директор на Университетската болница „Св. Георги“ в Пловдив, за смъртта на двамата пациенти:

„Аз го наричам нещастно съвпадение на факти.“

Да, в контекста на постоянното повтаряне, че сме „във война с вируса“, някой би могъл да оправдае тези и следващи смъртни случаи с това, че на война е като на война – падат жертви. А предложената от ГЕРБ поправка в Закона за здравето – да отпадне задължителното лечение на болни от COVID-19, има единствената цел да направи още по-трудно търсенето на съдебна отговорност за подобни „нещастни съвпадения на факти“. Иначе и сега голяма част от инфектираните се лекуват вкъщи. Но когато се влошат и само лечението в болница им дава шанса да оцелеят, това ще трябва да се преценява на входа на здравното заведение.

Коронакризата показа деморализацията в българското здравеопазване. Десетилетия наред правителство след правителство отказваха да променят този начин на структуриране на системата. Направиха болниците търговски дружества, превърнаха здравето в стока, лекарите – в търговци, а днес лицемерно се чудим защо стигнахме дотук и защо се сблъскваме с чиновнически манталитет в лечебни заведения, където трябва да срещаме милосърдие.

Затова се молете да не срещате вируса. Или ако все пак ви се случи да се заразите, молете се да ви се размине леко и в домашни условия. Ако попаднете в болница, пак се молете – да срещнете някой от онези лекари, които още помнят Хипократовата клетва. И я изпълняват.

Заглавна снимка: Camilo Jimenez / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бащицата се завръща

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bashtitsata-se-zavrushta/

Пандемичната криза в България се задълбочава, не стигат легла и медицински персонал, а разпореждането на здравния министър да се разкриват COVID отделения във всички болници, в това число и в тясно специализираните, е в нарушение на законодателството ни; спорно е и дали НЗОК може да финансира лечението в тях, твърди адв. Мария Шаркова в интервю за „Тоест“ тази седмица.

Изчезването на определени лекарства от аптечната мрежа и невъзможността пациенти на домашно лечение да се снабдят с медикаменти без рецепти повиши градуса на напрежението. А непоследователната политика на управляващите и по-специално на здравните власти е на път да истеризира обществото. То чува от премиера и неговите подгласници, че няма нужда от нов локдаун, но не защото това е мярка, която е непропорционална на опасността от пандемията, а защото хората щели да излязат на улиците и да протестират. Става ясно, че

политическите съображения са по-важни от всичко останало, защото… се задават избори. А управляващите са готови да дадат мило и драго, за да ги спечелят отново.

Председателят на Българския лекарски съюз д-р Иван Маджаров публично защити политиката на управляващите, като заяви, че „системата се справя, но обществото се е провалило“, за да оправдае връщането на пациенти от болници, което в някои случаи завършва трагично за тях.

Докато хората се чудят на кого да оставят децата си, карантинирани заради това, че са контактни, или заради преминаването им на онлайн обучение, премиерът ни излъчва самоувереност и самочувствие пред телевизионните камери. Той не дава пресконференции и не иска да отговаря на въпроси на опозицията, но пък не спира да инспектира държавата, иначе току-виж спряла.

В четвъртък той мина по коридорите на „Пирогов“, за да нагледа как върви реорганизацията на дейността в болницата, а после разходи с джипа си министър Ангелов и професор Балтов по новия участък на магистрала „Европа“ до границата ни със Сърбия. И докато се радваше на пътя, възклицавайки „Красота!“ или „Ей там горе стояха багерите като птички!“, Борисов спираше джипа да поздрави работниците и им обясняваше защо трябва да ги лекуват бързо и да ги връщат на работа. В този момент поведението на премиера напомняше това на плантатор, който наглежда земите си и е загрижен за здравето на наемниците си.

Коронакризата погълна почти цялото внимание на медиите и обществото, а важни теми останаха покрити с мъгла или с мълчание.

Разбрахме например, че магистралите в България се изграждат и ремонтират, по думите на Бойко Борисов, благодарение на майсторите и лекарите. Чухме, че ремонтирането на участъци от магистрала „Марица“ излиза по 3,5 млн.лв./км, а 12-те километра от автомагистрала „Тракия“ – по 1,9 млн.лв./км, без да е изградена дренажна система, което ще доведе до ново и бързо компрометиране на участъка. Тези факти някои медии само регистрират, а други, които си позволяват да поискат информация от Агенция „Пътна инфраструктура“ за колосалните разходи на средства от бюджета или европейските фондове, не получават отговор.

Няма кой да обясни и защо ремонтите се възлагат без търгове на фирми, близки до властта и олигарсите. Обществото може само да се пита дали друга европейска държава би допуснала отново до участие в търг или би възложила изпълнението на инфраструктурен проект за стотици милиони левове на компания, която се е компрометирала в тази дейност. Оказа се, че практиката да се възлагат поръчки без търгове бе наложена от управляващите в последната година и в общините, но с това сега няма кой да се занимава.

Законодателната дейност на парламента също минава без особен медиен интерес, освен ако някой законопроект не предизвика скандал –

като този за републиканския бюджет за 2021 г. Еднозначно и опозицията, и експертите го определиха като предизборен и популистки. В същото време предложената държавна субсидия за партиите по 8 лв. на глас в този бюджет не срещна никаква съпротива, а опозицията дори не гъкна в знак на несъгласие.

Друг пример е Законът за подземните богатства. Президентът Румен Радев върна някои текстове, предложени от Министерския съвет, но депутатите отхвърлиха ветото му, а парламентът гласува 60-годишен срок на концесиите. Без да се съобрази с мнението на еколозите, че при досегашната концесионна политика на управляващите не е изключено България да се превърне в една от най-замърсените територии на Европа от хвостохранилища. Темата в момента обаче, изглежда, не вълнува особено нито медиите, нито гражданите.

В контекста на пандемията и затруднения достъп на гражданите до лекарства нямаше как да бъде подмината темата за електронните направления и електронните рецепти. Министър Ангелов обяви, че те ще станат факт до края на годината, като забрави предишно свое обещание това да се случи „до дни“. Действително през седмицата от „Информационно обслужване“ демонстрираха пред bTV как работи софтуерната платформа за издаване на електронни направления. Директорът на държавната компания Ивайло Филипов подчерта, че са готови с „абсолютно реална работеща система“ и изчакват формалното ѝ влизане в Националния рамков договор. В същото време обаче се оказа, че

за електронните рецепти от шест месеца има работеща система, която покрива 90% от рецептите по НЗОК.

Така поне твърди във Facebook Роди Бенов, собственик на една от софтуерните фирми, разработили продукта. Той е разгневен, че държавата се отказва да ползва готовата система, а вместо това „налива пари с цел усвояване“ в „Информационно обслужване“.

Недоумение и въпроси сред експертите предизвика и приетото на първо четене допълнение на ВМРО за абсолютната давност на паричните задължения в Закона за задълженията и договорите и предложения пак от същата партия проектозакон за личния фалит.

Нямаше как да убегне от вниманието на медиите и неправителствените организации и документ като Плана за възстановяване и устойчивост на Република България, представен в края на октомври от вицепремиера Томислав Дончев. От Екологичното сдружение „За Земята“ коментираха, че той би трябвало да кореспондира и да доразвива и други документи, като Интегрирания план в областта на енергетиката и климата или проекта за Енергийна стратегия, които според неправителствената организация са показали липса на капацитет на администрацията или обслужване на лобистки интереси и корупционни практики.

„Хоризонтът на това управление е до изборите, а така е невъзможно да се създават качествени стратегически документи“,

пише още в отвореното писмо на „За Земята“, изпратено и до представителствата на Европейския парламент и на Европейската комисия в България.

Кризата с COVID-19 до голяма степен измести от дневния ред на медиите и други важни теми – например как се харчат парите от републиканския и общинските бюджети, също и от европейските програми, към кои фирми се насочват паричните потоци и кои ще получат най-силна финансова подкрепа от антикризисните ресурси. Затова пък втората вълна на коронавируса върна на Борисов самочувствието му на спасител на нацията – роля, която очевидно много му допада. И се превъплъщава в нея всекидневно в разни ситуации.

Знаменита е сценката, разиграна от Борисов пред болница в Пловдив, в която с COVID диагноза е настанен кметът на града. Премиерът подвиква на лекар зад кадър:

Давай, направо го изписвай, да си отива у вкъщи! Пускайте ги, два-три дена у болницата. Ей го, здрав като камък! Вместо да работи, вие го държите тука. Аха, спазвате протокола… Ще имаме ли COVID болница днеска в Пловдив?

В това време Здравко Димитров стои на стълбите пред лечебното заведение с маска, кърши ръце, нервно повдига рамене и кима: „Днес, днес ще има COVID болница, да!“, като междувременно докладва като на война как е организирал отбраната от врага в подчинения му град. Борисов го прекъсва:

Да, да, нали си вече по-здрав? Значи можеш да работиш. Работи от стаята, все едно си в кабинета! Няма да го глезите, ей, докторе! Нищо им нема, работа! Тежко е. Действайте! Не ги психясвайте повече! До довечера да има болница!… Има всичко. Обяснявайте, че недостиг на лекарства няма, а има презапасяване. Пари сме ви дали, колкото искате, действайте!

Някои сигурно се забавляват с подобни комедийни ситуации и с монолозите на премиера във и извън джипката, превърната в щаб. Други продължават да наблюдават спектакъла в мълчание, безразличие, погнуса.

И така всички се превръщаме в съучастници.

Заглавна снимка: Бойко Борисов на срещата на върха на Европейската народна партия, 15 октомври 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

COVID влудяване

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/covid-vludyavane/

I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
I’m scarred, uh huh
I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
Every day of my life
I just manage to survive
I just want to stay alive.

(Из песента Scared на Джон Ленън)

Лекарствата изчезват и хората разбиват аптеки, за да търсят опаковки азитромицин и антикоагуланти, грабят каквото им падне. С огнестрелно оръжие заставят лекари да освобождават легла в болниците за пациенти. Всички са се барикадирали в домовете си и почти не излизат, чуват се и разговарят с близките си онлайн. Градският транспорт е спрял.

Точно такъв филм още няма, но този хорър се прожектира в главите на мнозина.

Пандемията от COVID-19 прибави още към страховете на съвременното общество – тероризъм, икономическа несигурност и рецесия, имигранти, климатични промени. (Ако причислим тук и паниката, която всяват всякакви теории на конспирациите – като хита, че създателят на „Майкрософт“ Бил Гейтс иска да чипира човечеството чрез ваксините срещу коронавируса, – на крачка сме от колективно влудяване.) Тътенът откъм медиите само влошава картината.

Всеки човек – коктейл „Молотов“

Страхът, пише германският социолог Хайнц Буде в книгата си „Общество на страха“ (2014 г.), разкрива посоката, в която се движи едно общество – и вероятно е единственият императив, който може да обедини членовете му. Според Буде съвременното общество е белязано от потиснат гняв, тихо негодувание и огромна несигурност. А проучвания, правени по време на пандемии като SARS, Ebola, H1N1 и настоящия COVID-19, показват, че психологическите ефекти от заразяването и карантината не се ограничават до страха от заразяване с вируса, отбелязват в научна статия трима изследователи от Италия и Германия.

Има някои елементи, свързани с пандемията, които засягат повече населението, като отделяне от близките, загуба на свобода, несигурност относно развитието на болестта и чувство за безпомощност. Тези аспекти могат да доведат до драматични последици, като нарастване на самоубийствата. Суицидното поведение често е свързано с чувството за гняв, свързано със стресовото състояние, широко разпространено сред хората, които са живели/живеят в най-засегнатите райони.

„Смятате ли, че в резултат на пандемията от COVID-19 има повече тъжни и отчаяни хора?“ С този въпрос от „Тоест“ се обърнахме към клиничната психоложка и психотерапевтка Елка Божкова. „Виждам го всеки ден в практиката си. Повече хора са свръхтревожни, но по-малко идват на психотерапия сега заради мерките и страха от заразяване“, казва тя. Според психоложката мерките за борба с пандемията са се отразили върху психиката на хората, но най-силно им е повлиял страхът от заразяване с коронавирус.

Елка Божкова определя презапасяването с лекарства не само като резултат от паника, но и като рационално решение, план за действие във време, в което „Бърза помощ“ не идва, личните лекари не си вдигат телефоните, а медиите засипват с новини колко бързо се развива болестта, и с примери за това, че може да не получим медицинска помощ навреме.

Има повече панически кризи със задушаване, повече хипохондрия, повече обърканост и колебание на кого да вярваш. Затварянето вкъщи със сигурност доведе до злоупотреба с алкохол, наркотици и храна и до повече семейно насилие. Някои хора реагираха с отричане и дори параноя. 

Най-силно отражение пандемията има върху хората, които са подложени на двете заплахи – в рисковата група заради възраст или заболяване (или с възрастен родител вкъщи), но и заплашени от разоряване. Те трябва да решат от коя заплаха да избягат по-напред. В този случай объркването и дезорганизираното поведение могат да стигнат много далеч.

Социалната изолация беше донякъде компенсирана с различните средства за комуникация, но липсата на спорт, разходки, слънце и най-вече на сигурност за живота, здравето и доходите потисна, разстрои и обърка много хора.

Какво могат обаче да направят хората в България при подобни симптоми? Да отидат на кръчма, разбира се. Вероятно затова премиерът Борисов не затваря заведенията – къде иначе да разпусне потиснат гражданин, за когото здравната система не предвижда психотерапия. В същото това време в държавите с развита демокрация обсъждат възможности за онлайн психотерапия – телепсихология, и съответното обучение за психолози и психотерапевти.

„Трябва да мислим за психическото здраве на хората“, казва Бойко Борисов, който не налага „тежки ограничителни мерки“. Ако някой се нуждае от консултация с клиничен психолог или психотерапевт, ще заплати цената за частен прием, която варира от 30 до 60 лв., а една консултация не е достатъчна. НЗОК не финансира такъв тип здравни услуги, освен за направления при психиатър. Защото психиатърът е лекар, а психолозите не са – макар да се грижат за психичното здраве.

Какво става в пандемията? Eлка Божкова казва:

Аз имам поглед както върху търсенето на клиничен психолог, така и на психиатрично отделение, в каквото работя. Много хора дойдоха за първи път и на двете места. В същото време обичайните ни пациенти приеха доста спокойно ситуацията…

Разликата между нормалната тревожност и диагнозата е само количествена. Всеки човек може да има невротични симптоми, тоест да трансформира несъзнавано тревогата си в сърцебиене, треперене, задух, световъртежи, натрапливи мисли, ритуали, фобии, блокиране и дори парализи и припадъци. (Това е откритие на Зигмунд Фройд, което не му се прощава, защото човешката психика се защитава от истините, които не иска да знае.)

Прегарят медиците

По БНТ тази седмица д-р Аспарух Илиев, завеждащ лаборатория за инфекции към Университета в Берн, определи въведените сега мерки като половинчати, изтъквайки, че е било необходимо да се предприемат адекватни действия през лятото, за да се предотврати претоварването на здравната система. Някакви особени мерки, както е известно, няма – учене онлайн, вечерен час за заведенията, още малко пари за лекарите, този път за общопрактикуващите, и два правителствени хеликоптера на разположение за транспортиране на болни. Наличието им обаче не спира хаоса в системата, който създава допълнително напрежение и увеличава страховете на лекувани и лекуващи.

Проблемът с дефицита на лекари и сестри, който пандемията – като всяка криза – изостри още повече, води след себе си друг: прегарянето на медиците, за което публично никой не говори. В споменатата по-горе научна статия се цитират данни от изследване сред здравните работници в Италия по време на пандемията от COVID-19, което показва висок процент на проблеми с психичното здраве, особено сред млади жени и работещи на първа линия. Между 68,7% и 85,5% от медицинския персонал е съставен от жени на средна възраст 26–40 години, а жените са по-склонни да бъдат засегнати от тревожност, депресия и дистрес. Установена е връзка между възрастта и депресивните симптоми, свързани с пандемията. При медиците под 30 години се отчитат по-високи резултати от самооценката на депресията и по-голяма загриженост за заразяване на семействата им, отколкото при тези в по-напреднала възраст. Персоналът на възраст над 50 години съобщава за повишен стрес поради смъртта на пациент, удължено работно време и липса на лични предпазни средства.

Няма как да е по-различно в България. Дали на някого от управляващите му минава през ум, че работещите в отделенията с болни от COVID-19 са изтощени до краен предел – и физически, и психически? Дори да е така, това не трогва никого от кликата „на върха“, където гонят две цели: да избегнат отговорността, като я прехвърлят на лекарите, и да задържат властта.

Дали пандемията не би променила отношението към психичното здраве в България? Елка Божкова казва, че не спира да се надява:

Хората с тежки психични разстройства и семействата им са на практика изоставени от държавата (с изключение на осигуряването на лекарства, което не е достатъчно). Много се разпространиха честите психични разстройства (тревожни, хранителни, зависимости и др.), за които пък почти не се предлага психотерапия в здравната система. Сега има остри дебати около общественото обсъждане на проекта за Стратегия за психично здраве до 2030 г., но това отново не се разчува в обществото.

Преди няколко години написах книга, която се казва „Истината за психичните болести“. Когато оформяхме документите в печатницата, един от служителите там каза: „Аз не искам да я знам! Не искам да знам истината за психичните болести!“ И това е нормална реакция, но има и хора, които управляват психичноздравната система в България и трябва да знаят, че не спазваме Конвенцията на ООН за правата на човека и всеки психичноболен може да осъди България, ако реши. Потвърждава се тезата на Фройд, че дори и най-големите беди не могат да предизвикат проумяване на неприятните факти.

На Балканите, където не е прието да се признават страховете публично – не е мъжествено, признак на слабост е, – националният „антидепресант“ дава рецептата. „Работата носи свобода, работата носи удоволствие, работата носи живот, взимаш заплати, храниш семейство“, каза Борисов. Страх ли ви е – заведенията са отворени, пийте по едно.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Регистърът на COVID-19 – заповедно нормотворчество на пожар. Разговор с адв. Нина Ламбова

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nina-lambova-interview/

На 2 октомври т.г. министърът на здравеопазването Костадин Ангелов издаде заповед, с която се цели създаването на регистър на COVID-19 и задължителна регистрация, контрол и проследяване на гражданите, прекарали инфекцията. По този повод е подадена жалба срещу заповедта на министъра. Венелина Попова разговаря с адв. Нина Ламбова, която представлява жалбоподателите.


Колективна ли е жалбата Ви срещу заповед № РД-01-552/02.10.2020 г. на здравния министър? И как беше откроена тъкмо тя като незаконосъобразна сред лавината от заповеди, свързани с епидемията?

Жалбата формално не е колективна, но за подаването ѝ настояваха много отделни хора, обединени от няколко формални и неформални организации, които активно се интересуват и отстояват спазването на граждански права. Не определям точно тази заповед като „откроена“ или специална спрямо останалите. Почти всички заповеди, свързани с истерията COVID19, се издават, за да регулират отношения, за които се изискват по-сериозни нормативни актове.

Обичайна практика на министъра е да издава заповедите по темата като общи административни актове. Но тъй като тези заповеди засягат интересите на много хора и имат многократно действие, регулиращо трайни обществени отношения, обективираното в нея трябва да бъде облечено в законосъобразна форма на нормативен административен акт. Нормите в него за такова абстрактно уреждане на обществени отношения трябва да спазят някои изисквания, които при заповедта на министъра като общ административен акт липсват. Такива са обществени консултации с гражданите и заинтересованите лица, публикуване в Държавен вестник, предварителна оценка на въздействието, както е посочено в Закона за нормативните актове.

Всички сме наясно, че тези заповеди на министъра на здравеопазването са действия „на пожар“, целящи да угодят или лансират политическия интерес, и са издадени с позоваване на един дежурен текст – чл. 73 от Административнопроцесуалния кодекс, който се отнася за случаи на „неотложност“. С тази неотложност вече многократно се злоупотребява. Освен тази незаконосъобразност, практиката на Върховния административен съд (ВАС) е категорична, че не може с общи административни актове да се допълват или изменят закони и наредби.

Кои от 27-те точки на заповедта влизат в противоречие с Конституцията на България, нарушават Конвенцията за правата на човека и Кодекса за професионалната етика на лекарите и лекарската тайна?

Ако с тази заповед се целеше да се установят някакви временни мерки или регулации, тя нямаше да е толкова обезпокоителна. С нея обаче се създава „регистър“, а не някакъв обикновен списък от брой на субектите по различни критерии, да кажем, за нуждите на статистиката и анализ на епидемичната обстановка. Регистър може да се създаде само със закон или наредба, каквато до момента е юридическата практика в страната ни. Всеки, който е работил с регистър, може да се опитва да омаловажи неговото съществуване и цели, като му придава форма на списък, но това говори за некомпетентност, нещо повече – за безотговорност.

Регистърът, в т.ч. и този, както е описан в обжалваната заповед, е динамична база от данни – не само лични данни на лицето, но и данни, свързани с неговото здравословно състояние. Самата формулировка „задължителна регистрация“ в т. 1 от заповедта определя администриране на базата данни за всеки случай на COVID-19 (цитирам т. 5). Какво означава това? Попадате в регистъра, ако сте „заболял“, „контактен“ или „карантиниран“. Кому е нужно такова регистриране? При тези еднакви симптоми на COVID-19 и грипа, данните, които ще се генерират в регистъра, може да са удвоени или утроени.

В няколкото точки от заповедта, които регулират правилата за администриране на данните, не става ясно как ще се обезпечава сигурността им. Свидетели сме на два уж сигурни регистъра – Търговския регистър и този на НАП, които бяха компрометирани. Самият премиер изрази мнение, че електронното гласуване можело също да бъде компрометирано, а изведнъж без никаква обоснована нужда и без доклад, придружаващ заповедта, каквото изискване има, се създава регистър за COVID-19.

В момента, при такова лавинообразно издаване и отменяне на заповедите на министъра на здравеопазването, съдиите са изключително затруднени да се произнасят по споровете, породени от тях, предвид невъзможността да се прецизират сроковете на действието им, особено на отменените или изменените от самия министър. Аз бих попитала също каква е гаранцията, че днес този регистър ще съдържа данни за COVID-19, а утре с друга заповед няма да бъде допълнен или изменен както по отношение на администрираните в него данни, така и по отношение на длъжностните лица и на специализирания достъп до тях.

Съществува ли риск от злоупотреба със събраните в регистъра данни, сред които лични данни за гражданите и медицински изследвания за тях, както сте посочили в жалбата си до ВАС?

За мен съществува потенциален риск от злоупотреба, защото в заповедта не е казано ясно за какви нужди ще се използват личните данни и резултатите. Не е изключено след време да ни бъдат поискани служебни удостоверения или справки. Възможно е, веднъж попаднали в отчета на този регистър, да няма механизъм, по който, ако поискаме, данните ни в него да бъдат заличени. Чу се в медийното пространство и за грешки с хора, на които се обаждат, че са позитивни, а те дори не са се тествали. Особено сега с това „пробонабиране по фургоните“, където няма никаква сигурност за качеството на направеното изследване, достъп до данните ще имат n на брой лица, изключени по подразбиране от отговорността за запазване на тайната на информацията. Така че освен създаване на параноя и зависимости на хората от страха, няма да се постигне нищо полезно.

Доста хора, които свикнаха в последните години да бъдат управлявани дистанционно чрез социални мрежи и електронни медии, не са наясно, че лабораторните резултати не са диагноза. Генерирането на данни в такъв регистър етикетира хората като потенциално опасни за другите, извън този регистър, без да осигурява на обществото превенцията, от която има нужда. Психичното здраве и спокойствието на доста хора в България са непоправимо увредени от статистиките до момента. Такова мащабно събиране на данни променя цялата медицина и качеството ни на живот. Властта и егото на доста широк кръг от администратори на тези данни в държава, в която корупцията е крещяща, също може да ги изкушат да ги употребят нецелесъобразно.

Но как могат да са сигурни хората, че лабораториите, включени в списъка към заповедта на министър Ангелов, са акредитирани и имат компетентността да извършват тези изследвания? Което означава да са сигурни и в резултатите от тях?

Данните от последните дни съживиха страха на хората, вместо да се предвидят мерки, които да ги успокоят. Тези лаборатории вероятно са изрядни, професионално обезпечени и сертифицирани, но важно е да се знае дали наистина са акредитирани по ISO 15189, каквато е акредитацията за PCR теста, а и за повечето тестове.

В жалбата искате Здравното министерство да представи документи за спецификацията на машините, с които се обработват тестовете, и за тяхната производителност. Необходима ли е и документация за акредитация или друг еквивалент за валидността на PCR тестовете?

Важно е да се знае каква е производителността на денонощие на машините за обработка на тестовете и дали тези машини са с толкова висока производителност, каквато ни демонстрират. Доверието на обществото не може да се гради върху страха, колкото и лесно да е такова управление. Отговорите на такива въпроси в съдебен процес биха могли да върнат или да компрометират това доверие. Затова ги задаваме на издателя на заповедта. В негов най-голям интерес е да ангажира цялата информация, за да се защити.

Ако наистина се окаже, че до момента са генерирани фалшиви или поне некоректни данни, това би означавало не нарушение, а престъпление. Няма по-перфидна жестокост от тази, под претекст да защитиш здравето на хората, да си играеш с останалите му права и неговото психично здраве; да го отделиш от ресурсите на неговия биологичен и икономически ритъм, за да подхранваш истерия в услуга на отделни финансови елити. Дали е така, или напротив, може да бъде установено в едно съдебно производство, а до неговото приключване с решение на съда заповедта не може да се изпълнява, защото не е предвидено предварително изпълнение.

Особено важен ми сe струва въпросът дали има независим орган, който валидира резултатите от тестовете, за да бъдат те признати в ЕС. Ако се окаже, че такъв няма, тогава на какво основание българските граждани влизат в други държави от ЕС с тези тестове? И това няма ли да е сигнал за здравен произвол на властите в общността?

Очевидно е, че в момента такъв орган няма или на нас не ни е известен, което отваря още доста въпроси. Затова искаме от министъра на здравеопазването да подходи отговорно и да даде гаранции, като посочи такава лаборатория или друг орган, които валидират резултатите от направените тестове.

Не е за подценяване това, че заповедта по същество е в противоречие с Кодекса за професионална етика на лекарите в България, който е приет от Министерството на здравеопазването и който в чл. 51 и 52 дава дефиниция на лекарската тайна и гаранциите за нейното опазване. Сравнявайки тези текстове от Кодекса с текстовете на заповедта, виждаме, че сведенията за здравословното състояние се пазят и след смъртта на пациентите. Наказателният кодекс квалифицира издаването на чужда тайна като престъпление в чл. 145, а Конституцията в чл. 29, ал. 2 и чл. 32 дава правото на гражданите да дадат изрично съгласие за медицинска интервенция и обработване на данните. Обжалваната от нас заповед напротив – овластява органите, посочени в нея, да предприемат действия „по своя преценка“. Тя противоречи и на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, посочени в чл. 5, букви a–f.

Въобще правото като процес на регулация на обществото и правата на отделните граждани не са някаква нива, която можеш да прекосиш с груби крачки и да подвикнеш на хората: „Действайте!“ Тези, които смятат под претекст за опасност да се изказват с божия глас, без да спазват човешките права, трябва да бъдат готови да легитимират действията си или да компенсират обществото за тяхното нарушаване.

И още един въпрос, извън жалбата Ви. Има сигнали, че при осъществяване на връзка с карантинирани граждани служебните лица от здравните инспекции не се представят, а събират лични данни на хората. Това не отваря ли врати за нови злоупотреби?

Аз лично не съм чула за такива случаи, но в днешната разгърната администрация във всички области на правния, търговския и житейски оборот не е изключено да наблюдаваме и такива креативни идеи. Бедно и болно общество не може да бъде контролирано с право, което се изменя „на парче“ и „на пожар“, със заповеди и норми, скрити в преходните и заключителните разпоредби на законите. Такова „заповедно нормотворчество“ девалвира правото като процес на регулация и оттам – обществения договор.

Заглавна снимка: Mufid MajnunUnsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Криза и лидерство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kriza-i-liderstvo/

Не само у нас, а навсякъде по света хората са раздвоени в отношението си към пандемията от COVID-19 и мерките за овладяването ѝ. А причините са много и основателни. Но конкретно поведението на българските власти и заповедите на здравния министър, които се променят от „от ден до пладне“, и то обикновено в зависимост от волята на премиера, създават единствено недоверие у гражданите. Те се люшкат между полюсните мнения на лекари и „експерти“, с които ни заливат непрестанно всички медии, но не могат да изградят трайно и информирано отношение към темата и съответно адекватно поведение в тази кризисна ситуация.

Както знаем, кризите създават и възможности. Пандемията от COVID-19 и политиките за овладяването и контролирането ѝ се оказаха фокус дори на президентските избори в САЩ. У нас тя развърза ръцете на премиера да започне да раздава от натрупаните „мазнинки“ в бюджета, както обича да се изразява самият той. Но ако мерки като 60/40 се приемат и оценяват донякъде като положителни за подпомагането на икономиката и на сектори от бизнеса, силно засегнати от пандемията, то използването на фиска като коледен чувал с подаръци си е чиста проба

опит за купуване на гласове за предстоящите парламентарни избори.

И с 50-левовите месечни ковид бонуси към пенсиите, и с обещаните за догодина добавки за всяко дете, и най-вече със заложеното увеличение на заплатите в администрацията и в държавния сектор – Борисов си постила пътя към изборната победа с банкноти. Но в обществото няма заблудени относно целите на т.нар. антикризисни мерки, от работодателските организации нарекоха тази щедрост „пир по време на чума“, а синдикатите се възползваха от нея и поискаха още по-високи доходи за работещите, за да запазят оредялата си членска маса.

Според експерти обаче този бюджет няма да реши нито един от тежките социални проблеми в държавата, нито ще помогне на бизнеса, който от началото на следващата година ще бъде натоварен и с повишената минимална работна заплата. Бивши икономически и финансови министри като Николай Василев, Милен Велчев и Петър Чобанов определиха бюджета като популистки и предизборен, който залага „бомби“ пред следващите управления и заплашва да вкара България в дългова криза.

Във видеообръщение преди заседание на Министерския съвет, което премиерът в карантина ръководеше дистанционно от дома си, Борисов отхвърли обвиненията на опозицията, че прави предизборен бюджет. По думите му, той е „следизборен“:

Кой ще изпълнява следващия бюджет? Ще го изпълняваме пак ние, затова си правим разчетите до март, за да можем да ползваме парите, които сме си осигурили ние. Ако народът ни даде да сме първа политическа сила и ГЕРБ да управлява отново, ние ще сме тези, които ще продължм да изпълняваме. Това е следизборен бюджет.

А от кумова срама добави: „Коя партия ще изпълнява бюджета, зависи от българския народ.“ Антикризисен или предизборен е бюджет 2021 – да спорят финансистите, а дали с него ще се реализират определени политики, ще покаже времето. Но още отсега експерти като Ивайло Калфин предупреждават, че обърканите действия на управляващите по отношение на пенсиите и особено идеите им за следващата година са стъпки към дестабилизиране и унищожаване на пенсионната система, която е „като бели пари за черни дни“.

В ситуация като сегашната силното лидерството е особено важно.

Такъв пример дава канцлерката на Германия Ангела Меркел, която застана на трибуната в Бундестага, за да защити пред депутатите строгите мерки, които нейното правителство въвежда от началото на ноември. Тя предупреди, че германците ги очакват четири тежки месеца, и ги призова да се обединят зад нея. „Нека бъда ясна: лъжата и дезинформацията, конспирацията и омразата увреждат не само демократичния дебат, но и борбата срещу коронавируса“, заяви Меркел в парламента.

В САЩ обаче президентът Доналд Тръмп прекрати преждевременно карантината си, напусна на третия ден болницата, в която се лекуваше от COVID-19, и заяви, че се чувства по-добре, отколкото преди 20 години. През цялото време на пандемията Тръмп се опитваше да омаловажи заплахата от COVID-19, а в изследване на института „Корнел“ американският президент е посочен като най-големият разпространител на фалшиви новини за коронавируса. Дали тази политика ще му донесе изборен успех, или не – остават дни да разберем.

Как се държи българският премиер в условията на пандемия, всекидневни протести срещу управлението му и предстоящи парламентарни избори?

Първата вълна на COVID-19 мина в България сравнително леко, зарази малко хора, не създаде натиск върху здравната ни система и нареди страната ни сред най-малко засегнатите и пострадали от пандемията в Европа. Тогава не минаваше ден, без да видим премиера по телевизията, потънали във вцепенение от непознатия враг. Борисов говореше повече от експертите и ни уверяваше, че правителството няма да пожали средства, за да осигури болниците и лекарите на първа линия с всичко необходимо за тяхната сигурност. И не пропускаше да се похвали, че благодарение на правителството и на Националния оперативен щаб сме отново сред отличниците на Европа.

Седем месеца по-късно броят на жертвите на вируса сред медиците расте, персоналът на цели болници подава оставка заради липсата на адекватни условия за работа, а Българският лекарски съюз призовава студенти от медицинските факултети да се включат като доброволци в лечебните заведения.

През дългото и топло лято хората преодоляха първоначалния си шок и го удариха през просото. В същото време широката публична дискусия за COVID-19 и опасността от него създадоха противоречиви нагласи в обществото и сега, въпреки драстично увеличените случаи на заразените, гражданите трудно ще приемат едни по-твърди мерки за ограничаване на вече дифузното разпространение на вируса и особено втори локдаун. Още повече, когато тези мерки са предложени от изгубили легитимност правителство и премиер, чиято оставка – заедно с тази на главния прокурор – гражданите искат вече повече от три месеца.

За разлика от любимата си канцлерка Ангела Меркел, която пое лично цялата отговорност за решенията на правителството, министър-председателят няма доблестта да застане пред депутатите в Народното събрание и да поиска одобрението им за действията на кабинета. Защото знае, че няма да го получи. Вместо това предпочита да ни обяснява стореното от него за нас от джипа или от дома си…

Непрекъснатото напрежение между премиера и президента, споровете чия карантина е била легитимна и чия – не, и дали естонският скандал е нанесъл вреда на репутацията на държавата ни, са поредното доказателство, че Борисов и Радев ги е грижа основно за собствения им имидж. И ако все пак президентът е по-обран в коментарите си, макар и някои от тях да звучаха параноично, то лицемерието и арогантността на Борисов са все по-отблъскващи на фона на общата тревожност в страната и по света.

Премиерът отдавна не е лидерът, който може да обедини българите и да ги изведе от кризата. Истинските лидери трябва могат да поемат отговорност и да изпълняват решенията, които се взели, дори с цената на собствената си власт. Те трябва да могат да кажат и най-тежката истина на хората, без да се съобразяват, че това може да им струва народната любов. Истинските лидери не подвеждат никога тези, които ги следват. И могат да си тръгнат, когато изгубят тяхното доверие.

Заглавна снимка: Стопкадър от излъчване на живо във Facebook профила на Бойко Борисов от 20 септември 2020 г. „Пътищата, които строим в Родопите, са за хората. За да виждат българските мюсюлмани, че държавата се грижи за тях“, коментира той във видеото

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Още една такава победа – и сме загубени

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/oshte-edna-takava-pobeda-i-sme-zagubeni/

Има eдни упътвания, че трябва да почистиш със салфетка кранчето на чешмата, след като си си измил ръцете. Салфетки обаче няма, а тоалетна хартия изобщо не съм виждал в училище. Преди няколко седмици имаше една ролка, сигурно е била на ученик, който я е забравил. А, да, имаше и едно шише дезинфектант в началото на учебната година…

Из разказ на осмокласник в столично училище

Едва ли някой представител на институциите си е направил труда да обикаля и налага санкции за неспазване на противоепидемичните мерки. Или да глобява стотиците хора без маски по улиците. Така както никой не го беше еня дали заведенията спазват изискванията, въведени през пролетта – до четирима на маса в ресторант.

На война като без война

А сме в състояние на „война“. От март насам министър-председателят Бойко Борисов поне пет пъти употреби това определение за пандемията от COVID-19. Но е възможно най-лошият военачалник. Не защото който и да е 12-годишен може да го бие на стратегически военни игри, а поради неспособността му да управлява кризи, поради страха му да не загуби властта, поради липсата на компетентен управленски екип. Независимо че на заседание на Съвета по сигурността на 11 март т.г. Борисов заяви, че се очаква пикът на болестта да е през септември и трябва да сме подготвени с по-дългосрочни мерки, превенция в действителност нямаше.

На осмия месец след въведеното за първи път извънредно положение през март, когато втората вълна на COVID-19 набира сила, България въведе носене на маски на открито, но не и на закрито в заведенията, чийто капацитет намали наполовина (не че някой ще ги проверява, освен две-три за назидание). И то докато в цяла Европа мерките се ожесточават.

В това време Полша строи временна болница на националния стадион в столицата Варшава с първоначален капацитет от 500 легла и възможност за удвояването им. Швейцария ограничава събиранията, в т.ч. и публичните, до 15 души. Във Франция вечерен час – от 21 ч. до 6 ч. сутринта – се налага за още 38 департамента освен Париж и още осем от най-големите градове. Ирландия стана първата държава в ЕС, която въведе отново пълна карантина за 6 седмици. В Италия са забранени събиранията на едно място на повече от шестима души, а храна в заведенията се сервира до 18 ч.

В Гърция мерките са драстични: забрана за движение от 00:30 до 5:00 сутринта, маски навсякъде, вечерен час за двата най-големи града Атина и Солун, райони под карантина, събиранията са ограничени до 9 души. При това – независимо от факта, че страната се справя значително по-добре от много европейски страни, със своите 28 216 установени случая и 549 починали. За сравнение, в България, която е и по-малка като население, потвърдените случаи на COVID-19 са 34 930, а жертвите са близо два пъти повече от гръцките – 1064.

В средата на октомври ръководителят на европейския офис на Световната здравна организация д-р Ханс Клуге предупреди, че може да са необходими още по-драстични стъпки, и призова държавите и техните граждани да бъдат „безкомпромисни“ в контрола на вируса. Клуге заяви, че коронавирусът се разпространява лесно в домове, закрити пространства и общности, които не спазват мерките за защита. Коронавирусът е петата причина за смъртност в Европа тази година.

Правила срещу немукаетлък

Какво прави впечатление в останалите европейски страни в сравнение с България? След първоначалното стъписване и хаотични действия, вече действат ясни правила – конкретни стъпки при достигане на определени нива на заболеваемост. В съседна Румъния например този месец правителството реши, че ако нивото на разпространение на коронавирус в дадено населено място надвиши 3 случая на 1000 души, тогава местните жители ще трябва да носят маски не само в затворени помещения, но и на улиците. Забранено е провеждането на сватби, кръщенета, годишнини и други празници на закрито.

В Чехия, където наскоро смъртните случаи надхвърлиха 1000, премиерът Бабиш обясни, че ако средният брой на възпроизвеждане се намали до 0,8, мерките ще бъдат облекчени. В момента R-числото, което измерва способността на заразата да се разпространява, е около 1,4. Сега там заведенията са затворени до 1 ноември, публичните събирания са ограничени до шестима души, училищата са затворени.

Във Великобритания премиерът Борис Джонсън въведе тристепенна система за предупреждение, като в районите с най-висок риск от ниво 3 се затварят пъбове, казина, фитнеси, развлекателни центрове. След като сам преболедува COVID-19, Джонсън посвети цялото си изказване пред Генералната асамблея на ООН на борбата с коронавируса и дори начерта план за спасение на човечеството от бъдещи пандемии в пет точки:

• създаване на мрежа от зоонотични изследователски центрове по цял свят;
• разширяване на капацитета за производство на лекарства и ваксини;
• установяване на международно сътрудничество и разработване на система за ранно предупреждение;
• изготвяне на общи протоколи за реагиране при извънредни ситуации;
• премахване на търговските бариери пред доставката на жизненоважни стоки по време на пандемия.

(Спомнете си спекулата с маските и липсата на елементарни предпазни облекла в България през първия месец и половина на пандемията.)

Кой понася удара

Докато европейските лидери и екипите им разработват планове за действие, в България единственият план е в главата на Борисов. Така се стига до абсурда министърът на здравеопазването да разпорежда задължителното носене на маски от 22 октомври на открито, а Борисов да тълкува устно, че всъщност няма да е баш така, а само ако има струпване на хора. За разлика от френския президент Еманюел Макрон, който даде интервю пред медиите, когато обявяваше затягането на мерките, и отговори на въпросите им, Борисов от няколко месеца не се е появявал пред микрофоните на журналистите – дори на услужливите.

Няма публично обявена система, която да отчита спецификата на отделните райони, защото не навсякъде в България пандемията се развива по един и същи начин, нито областите и съответно общините в тях са еднакво осигурени откъм болнични легла и специалисти.

По данни на НСИ концентрацията на лечебни заведения е в София-град и Пловдив, съответно 67 и 34, следват Бургас и Варна – с 20 и 16, в Стара Загора и София-област са по 14, а във Враца, Велико Търново и Пазарджик – по 13. Най-малко са в областите Видин, където са две, а в Силистра и Разград – по три. Известно е обаче, че болните с COVID-19 се хоспитализират основно в държавните и общинските болници, с много редки изключения – в частните.

Най-голямата тежест понасят системите на държавното и общинското здравеопазване и работещите в нея хора. Безхаберието на властта в съчетание с угодничеството към много бизнеси се стоварва точно там. Големият въпрос е как система, която от години изпитва хроничен недостиг на кадри, част от която е в пълно изтощение и заради хоспитализираните, и заради заразените и починали медици, се справя с лечението на останалите социалнозначими заболявания. За България такива са сърдечносъдовите, онкологичните, диабетът и др., смъртността от които е най-висока.

Работещите в болниците медици изнемогват от извънредния труд и вече зачестяват призиви за доброволци, които да помагат в отделенията за COVID-19. Това означава, че има вероятност пределът, отвъд който за лечение изобщо не може да става дума, да бъде достигнат в близките месеци. Чехия например смята да „мобилизира“ студенти по медицина от четвърти и пети курс заради високия брой заразени лекари и сестри.

В същото време се появиха и подозрения, че с бездействието си и с липсата на адекватни мерки Бойко Борисов умишлено води ситуацията към ескалация – до извънредно положение. А извънредното положение, както е известно, отлага избори. Пример: Северна Македония, където предсрочните парламентарни избори бяха определени за 12 април, но се проведоха на 15 юли заради трикратното удължаване на извънредното положение.

Накрая, когато пандемията стихне, вероятно напролет, по съвпадение – вероятно преди редовните избори, Борисов ще каже, че е спечелил войната. А ние ще кажем като Пир: „Още една такава победа – и сме загубени.“

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Битият си остава бит, или как семейство се озовава над 30 дни в карантина заради бюрократичен хаос

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/covid-19-bitiyat-si-ostava-bit/

„Не, не говорим за онази карантина от март, когато свършиха тоалетната хартия, картофите и пилешкото в супермаркета и когато се чудехме дали може да излизаме с куче или дете навън. Говорим за пълна изолация под формата на домашен арест, при която не можете да излезете в продължение на поне 30 дни под угроза от 5 години затвор и до 50 000 лв. глоба, съгласно заповеди, издадени от Регионалната здравна инспекция – Немезидата на некадърното държавно управление на кризата с COVID-19.“

Така започва своя разказ от първо лице наш читател, който пожела да остане анонимен, и поради това имената на участниците в историята (с изключение на държавните институции, разбира се) са спестени. Защото всичко описано би могло да се случи на всяко средностатистическо семейство с деца в България.


Историята започва в средата на септември, след приключването на летните отпуски, пътувания и ваканции, при които сме решили все пак да дадем шанс на Българското Черноморие. Където впрочем идеята за предпазни мерки заради „чумата на годината“ не съществува.

На 13 септември съпругата ми се почувства зле. Подозрително повишаване на температурата – е, не особено висока, около 38℃, но пък нетипично за човек, който в последните няколко години не е боледувал. Окей, решихме да бъдем социално отговорни и тя звънна на работодателя си. Съпругата ми работи в образователна институция, което прави казуса още по-социално отговорен. Работодателят настоява за тест за COVID-19, разбираемо.

Оттук, оказва се след бърза проверка на обявените от Министерството на здравеопазването телефони, пътищата са два. Или си плащаш теста, или се хоспитализираш за един ден по лекарска преценка, след като отидеш в Спешен център, и там те тестват безплатно. Инструкциите към спешните центрове обаче са, че приемат приоритетно – съжалявам за тавтологията – спешни случаи. А този не изглежда такъв. Решаваме да прежалим сумата и да тестваме „на частно“ в лаборатория. Работодателят даже се съгласява да поеме разходите от съображения за управление на риска.

И хоп, на 14 септември имаме положителен резултат. Член на семейството е с COVID-19. Извън колебанията между „О, боже мой, всички ще умрем“ и „Такъв вирус няма, всичко е соросоидна конспирация“ стоят няколко прагматични въпроса. Първият от тях е:

Какво правим непосредствено сега, днес и утре?

Оказва се, че в РЗИ получават информация за положителните тестове и трябва да реагират. И те реагират. Във вторник, ден след излизането на резултата, оттам се обаждат по телефона, за да „снемат данни на всички контактни лица“. Още тогава става ясно, че според Регионалната инспекция „всички контактни“ са само децата – две на брой. Съпругата ми настоява, че има също така някакъв мъж, евентуално баща на децата, в това домакинство. Не, РЗИ иска само данните на децата.

И така, на следващия ден идват две уморени възрастни дами от Инспекцията, които връчват на място заплашителното Предписание за изолация в домашни условия. В него пише как заразеният член на семейството трябва да бъде изолиран в отделна стая, никой да не припарва до него, отпадъците му да се събират разделно и въобще – всички да забравят, че съществува. Може би от време на време да му пъхат паничка с хляб и вода под вратата на стаята.

А, да. А нарушителите на предписанието подлежат на затвор и глоба. В началото на текста споменах какви са санкциите.

Добре, правилата са си правила. Но в заповедта не пише нищо за мен и за децата – ни за мерки, ни за тестове.

Звъним обратно на лицето, което изначално се обади, за да събере данните на съпругата ми. От него разбираме, че трябва всички да спазваме предписанието.

– Окей, къде пише, че важи за всички, след като в предписанието има данни само на едно лице, няма асоциирани или контактни лица, роднини, съжителстващи, нищо?
– Не, не пише – разбираме от строгия телефонен глас, – но важи за всички.

Да, щом РЗИ казват, така ще е. Няма друга институция, която да звучи по-авторитетно в случая.

– И ако някой от вас вкъщи – продължава Гласът по телефона – се почувства зле, с температура и каквото и да е подозрително нещо, да се обадите!

Добре. Ще се обадим.

Карантината, обявена в заповедта, е с продължителност 14 дни. В документа е вписано 27 септември като крайна дата.

– Какво следва, като наближи тоя срок? – питам Гласа.
– Ами малко преди това ще се обадим, ще дойдем и ще вземем проба на място от заразения, за да установим дали все още е заразен. И съответно ще решим дали има нужда от удължаване на карантината, или не.

Добре. Ще чакаме.

А карантината тече мудно с две деца вкъщи. Моята работа е в сферата на информационните технологии. Съвестно уведомявам работодателя си, който като цяло не се интересува в момента дали работя от плажа, или от вкъщи. Контактен съм, но по същество продължавам да правя същото, което правя през последните десетина години. За мен проблем няма.

Проблемът става чисто социален, когато откриваме, че съучениците на голямото дете започват да го обиждат в общ чат, защото „не е тестван“ и „е заплаха за тях“. Като човек, преживял какво ли не по онлайн форуми, следя с изумление ескалацията на агресията между тийнейджърите. Търпението ми се изчерпва, когато започват да му държат сметка кога с кого е общувал, и да го обвиняват, че „застрашава роднините им“. Е, хубаво. Казусът стига до училищното му ръководство.

Очевидно виктимизацията на болните застига и тийнейджърите. Превръщаме се постепенно в кварталния прокажен.

Нещо като описаните болни в Библията, които трябва да „живеят извън стана“. Оказва се, че хора, които иначе „не вярват във вируса“, са уплашени при риска „да умрат“. „Кожа за кожа“, както се казва в книгата на Йов – пред лицето на представата за непосредствена опасност дори и най-коравият балкански скептицизъм не издържа. Бил Гейтс като архизлодей отстъпва пред невидимата заплаха от вируса, която се материализира в ходещи носители като нас.

Междувременно текат типичните симптоми на карантината. Ядеш повече, спиш колкото се може повече, постепенно загубваш представа за седмичния ритъм на хората навън. Приспособяваш място на терасите на жилището, където децата да излизат, когато времето е хубаво. А времето все още е хубаво, втората половина на септември е наистина слънчева. Стоиш, играеш настолни игри, понякога обядваш на терасата, работиш оттам, навън животът тече.

Остава въпросът кой ти носи храна и други насъщности.

Носят познати, роднини, съседи – който се престраши. Оставят торбите пред вратата на жилището, а ти оставяш плик с пари. Не се виждате отблизо, говорите си понякога през терасата. Включително и с полицаите, които дойдоха веднъж да проверят „дали децата са вкъщи“, след като се обаждали в училището да ги търсят – логично, първото място, на което търсиш карантинирано дете, е в училището, където учи, нали? Искаха да им ги покажем на терасата. Е, показахме ги.

Стои и въпросът кой носи храна и лекарства на хора, които нямат услужливи контакти в мрежата си като нас. На Националния информационен портал пише, че се предоставя услугата „доставка на храна и медикаменти по домовете“. Е, надявам се, че капацитетът на институциите, които го правят, е по-голям от капацитета на служителите на РЗИ (носи се грозният слух, непотвърден, разбира се, че за цяла София инспекторите са петима, обречени с градския транспорт да обикалят по адреси, за да връчват заповеди за изолация).

И се надявам, че по малките населени места доставката на храна и медикаменти наистина се осъществява. Още помня как по време на „голямата карантина“ през пролетта, когато минавах покрай старческия дом наблизо в квартала, възрастните хора стояха по оградата и ме молеха да им купя храна…

Личната лекарка на съпругата ми изпада в шок при новините за нашето семейство и с дни не вдига телефона и не реагира. Накрая успяваме да се свържем и получаваме обещанието, че ще бъде издаден болничен лист. Хубаво, нали така работи здравната система в България. Чакаме. Предписания за лечение обаче няма.

Ситуацията става интересна, когато на 23 септември, девет дни от началото на нашата изолация, аз вдигам температура –

отново не особено висока, под 38℃, но получавам световъртежи и гадене. Добре, социална отговорност, нали съм обещал на РЗИ. Ходещата гражданска съвест решава да се самодокладва.

Звъня на личния си лекар, той даже ми вдига – леко мързелив и много отегчен слуша разказа ми. Дори не ме пита кой съм, как се казвам. Описвам ситуацията, така и така, карантина заради болен член на семейството, всички вкъщи, аз получавам подозрителни симптоми.

– А – казва той, – РЗИ да се оправят. (Ами те добре се оправят, казвам си наум, нямат ядове, аз имам.) Нямат право да ти откажат тест. Отиваш на място там (как, нали уж според РЗИ всички са в карантина под угроза от затвор, глоба и пр.?) и настояваш да те тестват, нямат право да ти откажат.

Е, хубаво. Звъня в РЗИ.

– А, не, няма да Ви тестваме. Така или иначе сте си в карантина, стойте си вкъщи.

Да, разбира се, само че евентуално съм рисков. Обаче без тест и без ограничение. И не съм спешен случай очевидно. Спешните случаи са онези хора, които наистина трябва да бъдат хоспитализирани. Само че РЗИ ми отказват тест, при положение че съм контактен и е твърде вероятно да съм преносител. А мога да отида в бар, кръчма, мол, ако искам, и никой нищо не може да ми каже.

Мантрата на РЗИ е „всеки случай си е индивидуален“ – това е евфемизъм явно на „правим каквото и когато си искаме“.

Добре, решаваме, тъй и тъй сме затворени вкъщи, ще чакаме да наближи краят на предписаната изолация на съпругата ми. Наближава. Даже някъде в края на този срок личната ѝ лекарка най-после успява да издаде болничния лист за 14 дни карантина и да го изпрати по куриер на работодателя на съпругата ми. Малко преди да дойде 27-ми, когато изтича определеният със заповедта срок, звънят от РЗИ.

– Трябва да Ви тестваме – казват сърдитите лели.
– Трябва, да – отговаря съпругата ми. – Нали трябва да дойдете, кога ще дойдете? Ние сме си вкъщи.
– Не, няма да идваме. Имате ли кола? Вие ще дойдете на 26-ти на място в РЗИ, за да Ви тестваме. Ще тестваме и децата.

Момент. 26-ти е един ден преди да изтече заплашителната заповед за изолация. Как така кола, пълна с контактни лица и със сигурност един заразен, ще ходи на място в офиса на РЗИ за тест? Инспекцията очевидно няма проблем да повишава риска от заразяване, докато изисква от хората да нарушат собствените ѝ предписания. И да, както очаквам, сутринта в РЗИ е пълно със семейства с подобни казуси – няколко заразени, няколко негативни, всички тестват на място, събират се, говорят си, минават от помещение в помещение. И всички следват съмнителната заповед за изолация, която не е ясно колко и за кого точно важи. Която впрочем е

единственият разписан документ, който човек получава по време на цялата карантина.

Резултатите от тестовете са отчайващи. Не просто съпругата ми е все още положителна, но и децата дават положителна проба. И сега въпросът е какво става с болничния ѝ лист и с карантината на децата.

Личната лекарка отново изпада в ужас. Нямало процедура, при която след 14 дни болничен заради вируса да се издаде втори болничен. Успяваме чрез познати, които се ориентират по-добре в блатото на администрацията, да разберем, че имало условие в Кодекса за социално осигуряване, според което на родител се полага болничен за гледане на дете в карантина по време на заразна болест (да, отдавна бил там този текст, далеч преди да дойде паникьосаната 2020 г.).

– А, да – казва личната лекарка, – този текст още важи. Добре, ще Ви издам още един болничен.

Започва да тече вторият карантинен период. РЗИ все още не отчита моето съществуване, но пък този път получаваме – няколко дни по-късно – двойна заповед за изолация на двете деца. Тази заповед е до 9 октомври.

А какво се случва с първия заразен в семейството?

Ами след като е дал позитивен тест един ден преди края на официалната карантина, трябва да дойде отново след няколко дни. Къде е определен този срок, колко са тези „няколко дни“ – никой не може да каже. „Еми… след няколко дни“, казват загадъчните гласове от РЗИ, които все тъй упорито напомнят за „ало“ измамници и отказват да се представят с име, защото „ние така или иначе сме много, които отговаряме на този телефон“.

Обаче за работодателя на съпругата ми стои въпросът какво се случва в този междинен период. Тя няма право на болничен заради карантината, но няма и право да излезе от карантина (въпреки че е приключил 14-дневният срок), защото все още е с положителна проба. На фона на това постановеното от Кодекса за социално осигуряване за правото на болнични на родител с дете в карантина идва направо спасително – и за работодателя, и за родителя. Само че човек трябва да знае, че такова условие има, и да изнудва личния си лекар, който упорито твърди, че може да отпусне болнични след 14-тия ден „само след насрочване на специална лекарска комисия“.

Пет дни след положителния тест в края на карантината съпругата ми изкарва най-после негативен резултат. Аз все така си стоя като скрития прокажен в ъгъла на средновековната кръчма. Никой не се обажда, никой не иска да ме тества. Започвам да се чувствам обиден от пренебрежението към мен. Симптомите ми за няколко дни изчезват, като изключим общото чувство на замаяност.

Междувременно месецът приключва, започва следващият.

Децата свикват с общия ритъм, от време на време правят видеоразговори с приятели. Поливаме доматите и цветята в саксиите на терасата. Гледаме филми. Четем. Аз правя така или иначе това, което правя винаги – седя си пред компютъра, говоря по телефона.

От РЗИ, нашата институционална анонимна Немезида, звънят пак. „Елате на 7 октомври за тест на децата.“ За което звънят на големия ми син и го питат дали той е „баща му“. Ами не, не е баща му, не е самопороден. Той си е той, но някъде по веригата вероятно са му записали телефона като телефон на родителя му.

Ами добре. Ще дойдем, пак в нарушение на изричната заповед. Пак същото – кола, пълна с контактни и заразени, пътува из града, стига до сградата на РЗИ, срещаме се с други хора в подобно положение. И пак децата са положителни. Което отново значи удължаване на срока отвъд предвидения 9 октомври, този път за втори тест на 13-ти.

И отново стои въпросът какво се случва с болничните на родителите.

Хубавото е, че работодателят на съпругата ми е толерантен към дългото отсъствие, а пък моята професия позволява да работя отвсякъде. Иначе досега да сме загубили работата си или да бяхме обречени на финансово вегетиране. Все пак личната лекарка и за двата болнични на съпругата ми се забави с около 10 дни при тяхното издаване, което практически означава близо месец с изключително снижен доход, докато от НОИ изплатят съответните суми. От РЗИ изповядват пълна безпомощност на въпроса кой покрива междинния период от края на карантината до повторното тестване и къде точно е дефинирано колко дълъг е този междинен срок. А всъщност безпомощността им е по-скоро безхаберие.

Междувременно човек е научил няколко неща за постковид депресиите, карантините и чувството за виктимизация. Разбира защо след месец вкъщи слънцето навън му пречи. Не иска да се среща с други хора. Не иска да се озовава в големи компании. Започва да сънува много.

На планираното повторно тестване на 13 октомври децата дават негативен резултат. Което значи и окончателен край на едномесечната изолация. Малко по-късно научавам от познат с коронавирус, че също е получил от РЗИ предписание за изолация в домашни условия. Което дори не е прочел и продължавал да щъка свободно напред-назад, че чак съсед го докладвал на полицията. И след цялото преживяване и насред този бюрократичен хаос, неадекватност и безхаберие остава един голям въпрос:

Каква е мотивацията да останеш съвестен и социално отговорен гражданин?

Междувременно научавам от новините, че щяло да отпадне изискването за задължителен PCR тест в края на карантината. Личните лекари щели да могат да издават направления за тестване, критериите тепърва ще се уточняват. Обсъждало се и скъсяването на карантината до 10 дни вместо задължителните досега 14, като се вземали предвид последните, а всъщност доста отдавна въведени предписания на СЗО и особено най-новите данни, че е възможно човек да дава положителен тест, но след 10 дни вирулентността му спада до пренебрежимо, ерго безопасно ниво. Логично, чудесно, явно трябваха няколко месеца – от март досега, – за да се разбере до какво води настоящото администриране на кризата. Но пък „битият си остава бит“.

Утешително е, че след като минеш през тази мелачка, те регистрират официално като „излекуван“. Ако и да не е съвсем ясно кой те е „лекувал“ и как.

Всички снимки са предоставени от читателя.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Primum non nocere. За вируса и етиката

Post Syndicated from Иван Радев original https://toest.bg/primum-non-nocere-za-virusa-i-etikata/

В края на миналата седмица Българският лекарски съюз (БЛС) излезе с остра декларация, в която се противопоставя на „подаването на противоречиви сигнали в публичното и медийното пространство, особено от колеги лекари“. В позицията се посочват два цитата:

Няма никакъв смисъл от тези маски, освен психологически. Освен това тези маски създават измамното чувство, че сме защитени…

Коронавирусът е обща вирусна инфекция, която се самоограничава. Излекуваните не са излекувани. Това са хора, на които им е минало.

Въпреки че не се споменава името му, и двете мнения принадлежат на доц. д-р Атанас Мангъров, началник на детското отделение в Инфекциозната болница в София. В последните месеци доц. Мангъров се превърна в основния глас, изразяващ различно от общоприетото в медицинските и научните среди мнение по въпросите, свързани с новия коронавирус и с необходимостта от противоепидемични мерки.

Според съсловната организация тези твърдения са „обидни, демотивиращи, лишени от лекарска етика и професионална колегиалност“, на фона на „нечовешките усилия, стоицизъм и себеотдаденост на всички медицински специалисти, работещи с COVID-19“.

Как медиите избират източниците си

Как обаче стои въпросът от гледна точка на медиите? Трябва ли те да дават трибуна на подобни неконвенционални мнения?

Обикновено медиите търсят всички легитимни гледни точки. В случая „легитимни“ е ключово понятие. Всеки има право на мнение, това е основно човешко право. Но за да получи това мнение видимост, осигурявана от медиите, то би трябвало да е подкрепено с факти и да е изразено от някой, който разполага с необходимите знания, за да го изрази. Търсенето на противоположно мнение на всяка цена – похват, доста популярен за българските медии – не е задача на журналистите и не е необходимо условие за осигуряване на плурализъм. Например ако в някое предаване е поканен учен астрофизик, не е необходимо за баланс да бъде поканен и човек, който вярва, че Земята е плоска.

Когато обаче противоположно мнение се изказва от някой, който има необходимата квалификация като лекар и специалист в дадена област, нещата стават по-сложни.

Медиите не би трябвало да ограничават правото на изразяване на подобни експерти само защото мнението им противоречи на съществуващия консенсус. Известно е, че пробивите в дадена област се осъществяват именно от хора, чието мнение е различно от приетото дотогава. Ако се върнем към примера със Земята, прочутото „И все пак тя се върти“ е изречено във време, когато научният консенсус е бил друг и оспорването му е можело да доведе дори до изгаряне на клада.

Днес времената са различни. Медиите и социалните мрежи доведоха до това всяко неинформирано, погрешно или дори нарочно манипулативно мнение, което по някакъв начин успее да съвпадне с емоционалната честота на големи групи хора, да придобие огромна публичност. Така дезинформацията, фалшивите новини и теориите на конспирацията заеха значително място в съвременния обществен живот, като заплашват да подкопаят устоите на демокрацията на много места по света.

Откровени небивалици се повтарят толкова много пъти, че започват да звучат правдоподобно,

или поне много хора си казват: „Щом го чувам толкова пъти, значи има нещо вярно.“ А подплатените с факти мнения се губят в океан от дезинформация. Социални медии като Twitter, Facebook и YouTube започнаха да предприемат действия и да свалят съдържание, което определят като дезинформация.

Тези платформи ограничиха например филма „Пландемия“, в който американската лекарка д-р Джуди Миковиц развива конспиративна теория по отношение на COVID-19. Филмът все пак получи огромна популярност и още може да бъде открит на различни места в интернет. И въпреки че всяко твърдение от него е оборено с факти от други учени и бяха разкрити смущаващи подробности от професионалната биография на д-р Миковиц, които я компрометират като учен, доста хора продължават да смятат, че във филма се казва истината, а официалната наука лъже за вируса.

За разлика от д-р Миковиц, българският символ на алтернативната гледна точка доц. Мангъров има добра професионална биография.

И не е учудващо, че получава трибуна от медиите. Въпросът обаче е в баланса. Дали видимостта, която получават доц. Мангъров и малцината лекари, споделящи неговото мнение, е пропорционална на тази, предоставяна на всички останали специалисти с не по-малко впечатляващи професионални биографии?

„Да погледнем през прозореца“

Ако някой твърди, че навън вали, а друг – че грее слънце, работата на журналиста не е да цитира и двамата, а да погледне през прозореца и да каже кое е вярното. Това казва Джонатан Фостър, преподавател по журналистика в Университета в Шефилд.

Когато става дума за медицина и особено за дебат около нов и непознат вирус обаче, „поглеждането през прозореца“ е много трудно, тъй като на журналистите се налага да бъдат арбитри на терен, който в повечето случаи е твърде отдалечен от професионалната им компетентност, а в конкретния случай човечеството тепърва трупа знания за заболяването.

Проследяването на предишни изказвания на съответните специалисти и каква част от твърденията им са били потвърдени или отхвърлени във времето би помогнало на репортерите при избора на събеседник. Когато става дума за въпроси, от които зависи общественото здраве, журналистът трябва да се опита да направи всичко възможно, за да предупреди своята публика за евентуални противоречия.

Например когато се цитира доц. Мангъров, може да се посочи, че прогнозата му, че коронавирусът ще изчезне до юни, не се е оправдала.

В ситуация на глобална здравна криза даването на контекст и избягването на излишна сензационност и категоричност в твърденията е ключово. По този начин хем няма да бъде ограничено правото на мнение на специалиста, хем читателите, зрителите и слушателите ще могат да преценят доколко да се доверят на нова препоръка, прогноза или мнение.

Друг начин журналистът да „погледне през прозореца“ е да потърси източниците, които даден събеседник цитира. Да се опита да оцени доколко тези източници са надеждни и са цитирани коректно.

Дезинформация чрез „факти“

Няколко часа след декларацията на БЛС, в „Лице в лице“, едно от най-гледаните предавания на bTV, бе поканена д-р Антония Първанова. Тя е публична личност – лекар със специализации в чужбина, със сериозна политическа кариера в националния и в Европейския парламент. Освен това лично се е сблъскала с COVID-19, като го е преболедувала. Темата на участието ѝ е обявена като

„Нова вълна на COVID-19 – мит или факт?“

По време на интервюто д-р Първанова многократно заявява, че ще се придържа към „факти и данни от научни изследвания“. Позицията ѝ обаче е по-скоро противоположна на официалната, базираща се на относителен научен консенсус. С поредица цитати, съдържащи точни дати и рефериращи към конкретни документи, д-р Първанова се опитва да убеди аудиторията, че всъщност реалността е друга, различна от тази, която властите се опитват да представят в България като мотив за удължаването на извънредната епидемична обстановка.

Първият авторитет, цитиран от д-р Първанова, е Центърът за контрол на заболяванията в Съединените щати (CDC). Около шестата минута от участието си в bTV тя казва: „На 24 август Американският център за контрол на заболяванията излезе със свое указание, че не може да се разчита на PCR тест и той не се препоръчва. И затова не се препоръчва да се правят тестове на здрави хора. Защото те дават грешка.“

CDC без съмнение е водещата държавна институция, когато става дума за борбата срещу коронавируса в Съединените щати, тоест напълно легитимен източник. Оказва се, че на 24 август организацията наистина публикува указание относно тестването – както с PCR, така и с тестове с антитела (станали известни у нас като бързи тестове). Само че във въпросната публикация

никъде не се казва, че не се препоръчва PCR тест, нито пък че на него не може да се разчита.

Всъщност там ясно е показано как правилно да се вземат проби за такива тестове, и се обръща внимание кои хора трябва да бъдат тествани – хората със симптоми, тези, които са били в близък контакт с болен, както и такива, за които здравните власти изискват тест. Накрая се уточнява, че не е необходимо всеки да бъде тестван.

В нито една своя публикация CDC не изразява съмнение относно надеждността на PCR методиката. Напротив, на 18 септември центърът публикува актуализация на същото указание, в която подчертава нуждата да бъдат тествани и хора без симптоми, които са били контактни с носител на заболяването. Това се налага заради значителната честота на асимптоматичното и пресимптоматичното предаване.

Д-р Първанова продължава да надгражда темата за ненадеждността на PCR тестовете със словесна еквилибристика, чиято логика е доста трудно разбираема.

Изключвайки големи групи от населението като носители на вируса, бившата депутатка се опитва да каже, че в общия случай вероятността преди теста някой да е носител на вируса е под 1%, затова при положителен резултат вероятността наистина да разпространява вируса е под 50%. Така стига до заключението, че половината от тестовете са „фалшиви“, имайки предвид, че 50% от положителните резултати са фалшиво положителни. Това заключение няколко пъти е повторено от водещата Цветанка Ризова.

Категоричността на този извод също е притеснителна, особено като се има предвид, че в много страни делът на фалшиво положителните PCR тестове не е известен. Във Великобритания например по първоначални оценки той може да варира между 0,8% и 4%, се казва в статия на престижното британско издание The Lancet.

Безспорно нито един тест не е 100% сигурен и всички тестове може да дадат фалшиво отрицателни и фалшиво положителни резултати.

Трябва да се има предвид обаче, че диагнозата не се поставя само на основата на резултатите от теста. Лекарите вземат предвид и други фактори, като наличие на симптоми, история на контакт с носител на заразата, както и други изследвания. Дали е етично да се прави внушение, че над половината от тестовете дават фалшиво положителни резултати? Подобни изфабрикувани интерпретации създават предпоставки болните да не спазват карантината, което може да е със сериозни последици за живота и здравето на околните, а и за цялото общество.

Посланието си против противоепидемичните мерки д-р Първанова подкрепи и позовавайки се на позиции на световни организации като УНИЦЕФ. Според нея в четири доклада на организацията, цитирани отново с дати, се говори за вредата от противоепидемичните мерки върху благосъстоянието на децата по света. Д-р Първанова използва относително коректно статистика, която действително присъства в публикации на Детския фонд на ООН. Но прави извод, който не може да се открие в нито една публикация на организацията – че виновни за проблемите са мерките.

На въпрос на водещата дали заплахите за децата, за които УНИЦЕФ говори, са заради коронавируса, д-р Първанова е категорична: „Заради мерките, не заради коронавируса.“ Тя дори посочва, че от УНИЦЕФ са стартирали програма, чиято цел е да си представим „свят без мерки“. Това противоречи не само на конкретните документи, но и на цялостната политика на УНИЦЕФ – от техния сайт е видно, че

организацията подкрепя борбата с пандемията и в много държави по света има активни кампании за разясняването и прилагането на мерките,

най-вече по-отношение на децата. Верификацията на тези факти изисква време и едва ли е по силите на водещ по време на предаване на живо. Но подобни изказвания и множество постове във Facebook д-р Първанова има и преди участието си в „Лице в лице“. Това позволява на медиите и журналистите, преди да дадат трибуна на някого, да се опитат да проверят твърденията, на базата на които този човек изгражда тезата си.

Primum non nocere е основен принцип в медицинската етика, извеждан от Хипократовата клетва. Би могъл да се преведе като „Преди всичко не вреди“, или казано по друг начин: „Ако не можеш да помогнеш, поне не вреди.“ В условията на пандемия, а и не само, от този принцип бихме могли да се ръководим и ние, журналистите – да внимаваме и да не позволяваме дезинформацията, която би могла да коства човешки живот, да си пробива път с наше участие.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Това е просто грип

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/tova-e-prosto-grip/

Тенисистът Григор Димитров, спортният министър Красен Кралев, телевизионният водещ Ути Бъчваров, анестезиологът и радиоводещ Мирослав Ненков, депутатът Хасан Адемов, фолкпевиците Галена и Деси Слава. Това са само част от известните личности у нас, които публично разказаха за боледуването си от COVID-19. Сред тях има различни случаи – хора, боледували тежко и дори лекувани за определен период в реанимация, и други, прекарали заболяването без никакви или с леки симптоми. Общото им послание е, че вирусът не бива да се подценява, а едно от най-честите определения, използвано от възстановилите се от болестта, е, че тя е „странна“.

В световен мащаб, а и у нас обаче продължава да вирее съмнението в сериозността на COVID-19. Има и хора, които все още не вярват, че вирусът съществува.

Новият вирус е като сезонен грип – дезинформация или оптимизъм

Често протичането на COVID-19 се сравнява с това на сезонния грип. В самото начало на пандемията подобни твърдения преобладаваха, а социалните мрежи и форумите изобилстваха от таблици и графики с броя на загиналите от глад, катастрофи, рак и грип. Данните се ползваха като доказателство колко нерелевантни са строгите ограничения, въведени в борбата срещу заразата, и като довод, че няма нужда от паника. Както по света, така и в България, лидери и експерти на най-високо ниво поддържаха тезата, че SARS-CoV-2 причинява обикновен грип и мерките за овладяването му не бива да бъдат по-различни от тези при сезонните епидемии.

Интерактивната графика по-долу илюстрира добре, макар и не докрай прецизно, защо сериозността на болестта не трябва да се подценява.

През януари Световната здравна организация (СЗО) обявява епидемията от COVID-19 за извънредна ситуация в областта на общественото здравеопазване от международно значение. Към тази дата болестта действително е на последно място като причина за смърт сред близо 20 изброени, в които дори не са включени най-масовите „убийци“ на населението на земята – исхемична болест на сърцето, инсулт, хронична обструктивна белодробна болест, алцхаймер. Липсата на пряко усещане за заплаха от новата болест и съвсем реалистичните страхове от по-стари и популярни зарази правят тезата за „обикновеността“ на вируса близка, желана и изглеждаща достоверно. За кратко.

Респираторно заболяване ли е COVID-19

Въпреки първоначалните хипотези, че SARS-CoV-2 е поредният коронавирус, предизвикващ сезонно респираторно заболяване, след значителните проблеми с лечението на тежко болните науката потърси отговорите в други посоки. Поредица от изследвания установиха, че вирусът всъщност може да засегне всеки орган, включително кръвоносната система. Теорията, че COVID-19 е по-скоро възпаление на съдовата система (васкулит), а не респираторно заболяване, беше популяризирана у нас най-вече от пулмолога д-р Александър Симидчиев, чиито медийни изяви по темата получиха широк отзвук. Той и други медицински експерти положиха усилия да изградят представата за болестта като „лека“, „респираторна“ и „сезонна“.

Въпреки всички научни доказателства обаче сравнението със сезонните респираторни заболявания продължава да циркулира като легитимна гледна точка дори в професионалния дебат по темата. Сред основните аргументи на защитниците на тази теза е, че известните досега данни за разпространението и смъртността от това заболяване приличат повече на тези на грипа, отколкото на тежки инфекции като рубеола и морбили например. Един от защитниците на тезата у нас е председателят на Центъра за защита правата в здравеопазването д-р Стойчо Кацаров, който от самото начало на пандемията акцентира върху несъразмерния според него отговор срещу заразата, който създава по-големи рискове от самата болест.

Специфичното за тази трактовка е, че тя стъпва на верни факти и поставя действията на официалните власти не само у нас, но и в целия свят под въпрос – и така звучи като аргументирана и логична критика. Тази теория, която често предлага превратна интерпретация на числата, пропуска един ключов детайл – в основата на агресивните мерки срещу разпространението на SARS-CoV-2 от самото начало на кризата стои не това, което световната наука знае за вируса, а това, което не знае за него.

„Леталитет“ и „тежко протичане“

Колко от заразените с новия коронавирус се разболяват тежко? А колко умират?

Изчисляването на тези два параметъра e един от факторите, които могат да дадат отговор на въпроса за сериозността на дадено заболяване. Вирусът ебола например буди изключителна тревога, тъй като само тазгодишният епидемичен взрив е убил около половината от засегнатите, а през годините смъртността варира между 25 и 90%.

Все още е трудно да се направят прецизно подобни калкулации за разпространението, тежестта и смъртността на COVID-19, тъй като заболяването е ново. В началото на август СЗО публикува научно писмо, в което подробно обяснява принципа за определяне на смъртността на дадено заболяване. Учените обясняват, че се наблюдават два различни коефициента – IFR (infection fatality ratio), който показва съотношението на броя починали към общия брой заразени, и CFR (case fatality ratio), или леталитет, който отразява броя починали към броя доказани случаи. Заради различията при изчисляването на двата коефициента се говори за „смъртност“ от под 0,1% до над 25%.

От друга страна, самото изчисляване на евентуалния брой заразени е резултат от допускания и предположения, а не точна сметка. За да онагледи този проблем, сайтът Our World in Data публикува диаграма, включваща данни от Съединените щати за доказаните случаи на коронавирус и оценка за истинския брой на заразените според четири от най-използваните математически модели. Вероятността реално заразените да са много повече от доказаните е видима и в четирите модела. По въпроса колко точно са заразените и как болестта се развива във времето обаче, моделите предлагат напълно различни резултати.

В не един научен материал се отбелязва, че трябва да се отчетат значителните разлики на възрастова основа, заради които осредняването на леталитета също би довело до некоректни изводи.

За „тежко протичане“ на COVID-19 може да се говори при определени медицински критерии, разписани от международните професионални организации. Един от най-ясно разпознаваемите от неспециалистите симптоми е дихателната недостатъчност. Все още липсва категоричен научен консенсус по отношение на риска от тежко протичане на заболяването, тъй като освен по възрастови групи, разлики се отчитат и при наличието на други фактори – като съпътстващи заболявания – и дори според държавата.

Въпреки всички условности, в скорошна публикация в медицинското издание The Lancet се прогнозира, че вероятно около 4% от световното население е заплашено от тежко протичане на COVID-19, като при мъжете рискът е два пъти по-висок (6%), отколкото при жените (3%). Делът на уязвимите групи е най-голям в страни със застаряващо население, африкански държави с високо разпространение на ХИВ/СПИН и малки островни държави с широко разпространение на диабет. Ключов фактор при оценката на риска се оказва наличието на диабет и хронични бъбречни, сърдечносъдови и респираторни заболявания.

На този етап от развитието на пандемията математическите модели не могат да дадат точни отговори. Но изминалите девет месеца от началото на коронакризата бяха достатъчни, за да покажат, че тревогите около новото заболяване може да се окажат дългосрочни.

Свидетелства за боледуване, продължаващо по 10–12 или над 15 седмици, се появяват в различни краища на света. Такива случаи бяха документирани и от световните медии и описани в социалните мрежи. Науката също потвърди някои от дългосрочните усложнения, причинени от COVID-19, и отхвърли други. Въпреки че научихме много за коронавируса от началото на пандемията насам, много от въпросите, засягащи хода на заболяването, все още нямат отговори.

Така наличната към момента информация за дела на смъртните случаи и на хората, които оцеляват след тежко протичане на болестта, може да се окаже недостатъчна за цялостна оценка на тежестта на заболяването. Едно обаче е сигурно – става все по-трудно да впишем COVID-19 в графата „лека настинка“.

Дългосрочните ефекти на COVID-19 и защо е важно

Една от най-престижните болнични вериги в Съединените щати – Mayo Clinic, наскоро публикува статия, в която обобщава на достъпен език най-сериозните доказани към момента дългосрочни усложнения на COVID-19. В материала се посочва, че повечето от боледувалите се възстановяват напълно в рамките на няколко седмици. Но при други – дори такива с леко протичане на заболяването, симптомите не отминават дори след първоначалното възстановяване. Най-често те продължават да страдат от умора, кашлица, задух, главоболие, болки в ставите. Екипът на Mayo Clinic изрежда и кои са уязвимите органи и системи – сърце, бели дробове, мозък, кръвоносна система.

Опровергава се и първоначалното убеждение, че здравите млади хора не са толкова застрашени от заболяването. Изследването на леките случаи е особено предизвикателство за медиците, тъй като много от пациентите съобщават за продължителни прояви на някои симптоми, дълго след официалното си излекуване.

Заради недостатъчната, а на места и липсваща диагностика обаче проследяването и изучаването на усложненията често е възпрепятствано. Например анкета, направена в Холандия, разкрива, че почти три месеца след появата на първите симптоми, 9 от всеки 10 души съобщават, че имат проблеми с извършването на обикновени ежедневни дейности. 1622 души със съмнение за коронавирус са участвали в проучването, но 91% не са били хоспитализирани, а 43% изобщо не са били диагностицирани от лекар.

В изследване на Кралския колеж в Лондон се предполага, че едва 52% от преболедувалите във Великобритания са оздравели за по-малко от 13 дни. Проучването включва както тежки случаи, лекувани в интензивно отделение, така и хора, прекарали заболяването у дома с леки симптоми. Друго английско проучване, публикувано в специализираното издание за неврология Brain, докладва за увреждания на нервната система, причинени от COVID-19, като някои от усложненията не са свързани с това дали болестта е протекла леко, или тежко.

Изследвани са хора, при които болестта не е дала никакви респираторни симптоми, и неврологичните разстройства са били първият и единствен симптом на COVID-19. Документирани са случаите на 43 души на възраст между 16 и 85 години с различни форми на мозъчно увреждане вследствие на прекараната инфекция.

През лятото репортаж на британската телевизия Sky News разказва за болницата в италианския град Бергамо, един от най-засегнатите от заразата райони в световен мащаб. Местните лекари проследяват състоянието на хората, лекувани от COVID-19 в най-тежките седмици на епидемията през март и април. Психоза, безсъние, бъбречна болест, гръбначни инфекции, инсулти, хронична умора и двигателни проблеми са сред най-сериозните усложнения, останали след излекуването на пациентите, споделят италианските лекари пред телевизията. Те подчертават, че според тях става дума за системна инфекция, която засяга всички органи в тялото, а не за респираторно заболяване, както се смяташе в началото на пандемията. Проактивното издирване на пациентите е провокирано от предишно малко проучване, което сочи, че над 87% от пациентите страдат от поне един симптом, който не отминава дори след като болните се смятат за излекувани.

Както всяко друго ново явление, и тази болест формира свой собствен речник. Описаните по-горе случаи получават общото наименование long COVID, или на български – „дългопротичащ ковид“. Понятието възниква спонтанно, тъй като в държавите с масово разпространение, като Великобритания и САЩ, се появяват много пациенти, съобщаващи за продължително неразположение, които много дълго време не са тествани. Понятието е възприето и от медицинската общност, като в началото на септември престижното научно издание British Medical Journal дори организира уебинар за специалисти със съвети как да диагностицират и лекуват пациенти с „дългопротичащ ковид“.

Сериозно, но не безнадеждно

Данните за много пациенти с дългосрочно проявяващи се симптоми в условията на липсващо специализирано лечение мотивират специалистите да търсят алтернативни решения за тези случаи. Репортаж на Си Ен Ен от Международния конгрес на Европейското дружество по белодробни болести съобщава за изследване, което дава надежда за по-бързо възстановяване с помощта на точна двигателна и респираторна рехабилитация. Любопитен детайл е, че рехабилитацията повлиява позитивно дори върху психо-неврологичните симптоми, като депресия и тревожност.

Не трябва да забравяме обаче, че далеч не всички въпроси около COVID-19 са получили своите отговори и не е изключено изследванията по темата отново да променят разбирането на медиците за същността на заболяването, неговия ход и лечение.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пандемия по новозеландски 

Post Syndicated from original https://toest.bg/pandemiya-po-novozelandski/

На фона на тревожните данни за нарастващия брой заразени със SARS-CoV-2, които заливат света през последните месеци, Нова Зеландия отчита друг вид статистика: брой дни без нови случаи на болестта. След над 100 дни без дифузно разпространение (изолирани случаи се появяваха само сред пътуващи от чужбина) в началото на август страната отбеляза най-ниския брой смъртни случаи сред страните членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Въпреки появата на нови заразени през последните седмици, Нова Зеландия се превърна в световен пример за успешно справяне с болестта, а премиерката Джасинда Ардърн – в един от най-популярните световни лидери.

На какво се дължи този успех? До каква степен доверието в медиите и местните институции допринасят за обществения консенсус при прилагане на взетите мерки? Как новозеландците се отнасят към дезинформацията и конспиративните теории на тема пандемия, които на моменти успяха да заглушат експертната и научна информация по въпроса в други точки на света?

Комбинация от фактори

Географските особености на страната са от ключово значение за постигнатите успехи. Нова Зеландия е отдалечена островна държава в Тихия океан – факт, който в нормално време затруднява лесното пътуване до други места, но по време на пандемия се оказа изключително предимство. За разлика от Европа, където близките разстояния и сухопътните граници между държавите превърнаха ранното овладяване на пандемията в трудна задача, Нова Зеландия имаше стратегическо преимущество. Първо, нейната отдалеченост ѝ даде достатъчно време да се поучи от палитрата от реакции в други страни и да разработи стратегия още през първата половина на март. През втората половина на месеца и Нова Зеландия вече отчита ръст на случаите, но правителството вече обсъжда списък от икономически мерки, съставяне на план за действие и протокол с четири нива на реакция за овладяване на вируса (1 е най-ниското ниво, 4 – с най-много ограничения за движение и контакти).

Ниската гъстота на населението (едва 15 души на км²) дава достатъчно възможности за спазване на физическа дистанция, а липсата на сухопътни граници с други държави и наличието на естествена бариера за придвижване между Северния и Южния остров естествено помагат в борбата срещу вируса. Това позволи на Нова Зеландия да наложи прецизен контрол върху ограничаването на движението и разпространението на заразата – мерки, които са физически невъзможни за повечето държави по света.

Ранните реакции в медиите също са важен фактор при формирането на обществените нагласи. До средата на февруари има под 500 дневни споменавания на вируса в традиционните и социалните медии, а в началото на март темата вече доминира с по няколко хиляди споменавания на ден. В този период правителството стартира координирана информационна кампания, която включва поставяне на билбордове, плакати и информационни материали в населените места и дори електронни табели по пътищата, както и съобщения в традиционните медии и социалните мрежи (включително таргетирани послания в местнaта онлайн платформа Neighbourly, която свързва съседите в отделни квартали).

Отделно от правителствените усилия, самостоятелно и в партньорство с медиите, различни организации, частни компании и университети също регулярно информираха населението за това какви протоколи за сигурност вероятно ще е нужно да се приемат, как да се процедира при различни сценарии – стриктна карантина, частични ограничения, свободно движение – и как стои въпросът с икономическите компенсации, възможностите за работа от вкъщи и достъпа до работни и образователни ресурси от разстояние.

Наред с пряката и редовна комуникация на макро- и микрониво, положителен ефект върху информираността на населението оказа и стратегията на правителството да си сътрудничи с научната общност в страната. Освен настояването на Ашли Блумфийлд, генерален директор на Новозеландската здравна служба, за редовни консултации с научната общност при вземането на стратегически решения, в страната по принцип съществува култура на предаване на научна информация на достъпен за широката публика език. Чудесен пример за това е съвместният проект между илюстратора Тоби Морис и микробиоложката Сузи Уайлс. В сътрудничество с местната медия Spinoff тандемът комбинира занимателни илюстрации със синтезирана епидемиологична информация в серия от статии, комикси и инфографики за пандемията.

Междувременно в началото на пандемията някои преподаватели и учени стартираха собствени инициативи за разясняване на препоръчителните мерки при евентуално разпространение на вируса в страната.

Доверие в институциите, съгражданите и медиите

Комбинацията от споменатите по-горе благоприятни фактори е солидно споена от два основополагащи елемента за новозеландското общество: висока степен на сигурност и обществено доверие. За успешното прилагане на всеобхватни противоепидемични мерки в публичния и частния сектор е необходимо нещо повече от забрани, глоби и наложени отгоре правила, а именно обществен консенсус, доверие в институциите и споделени ценности.

Нова Зеландия успешно съвместява тези условия според различни световни класации през последните две години. Страната е сред 15-те най-развити държави в света според Индекса на човешкото развитие на Програмата на ООН за развитие; в топ 10 на държавите с най-свободни медии според Индекса за свободата на пресата на „Репортери без граници“; втората най-малко корумпирана държава в света в Индекса за възприятие на корупцията на „Прозрачност без граници“, на второ място според Индекса за глобален мир и най-свободната държава в света според Индекса за човешка свобода на Института „Фрейзър“.

Важното в случая е не дали в дадена класация страната е на първо, девето или петнайсето място, а в това че в страната има работещи институции, върховенство на закона и свободни медии. Като всяка друга държава, и Нова Зеландия има своите местни проблеми и политически разногласия, но ключов фактор в изграждането на тази стабилна основа е високото обществено доверие на новозеландците в местните институции и в органите на властта.

Изследване на общественото доверие, направено между 2016 г. и 2019 г. от Университета „Виктория“, показва, че новозеландците имат най-голямо доверие на медицинските специалисти, съдиите, полицията, училищата, университетите и малкия бизнес. Доверието в министрите и парламентарните представители е по-ниско (най-вече заради социалното неравенство между потомците на британските заселници и коренното маорско население), но е над средното ниво на скалата, подобно на доверието в медиите.

Тези числа отразяват цялостното отношение на гражданите и разбира се, варират в зависимост от демографските групи и конкретните проблеми и политики. Що се отнася до COVID-19 обаче, дори след пълното затваряне на държавата за повече от месец и скорошните протести срещу задължителното носене на маски, населението остава положително настроено към мерките на правителството. Според проучване на Horizon Research през август 28% от гражданите имат „пълно доверие“ в способността на правителството да се справи с пандемията, 32% „предимно вярват“ и 19% „донякъде вярват“ в тази способност. Едва 7% от отговорилите нямат „никакво доверие“ в мерките.

Международните медии с право разпознават лидерския почерк на премиерката Ардърн, съчетаващ ясна политическа визия и изпълнена с емпатия реторика, като определящ фактор в борбата на Нова Зеландия с пандемията от COVID-19. Истината обаче е, че успехът ѝ се дължи не само на индивидуалните ѝ качества, но и на вече съществуващата социална спойка от чувство за гражданска общност, подкрепа и доверие в съветите на медицинските експерти, учените и институциите в страната. Неслучайно официалната реч, с която министър-председателката обяви въвеждането на строги мерки срещу пандемията, се фокусираше не върху забраните, а върху посланието, че „работейки заедно, ще успеем да се справим и да предотвратим негативните последствия“.

Един „отбор от 5 милиона души“ срещу глобалната атака на конспиративните теории

Нова Зеландия се изправи срещу пандемията с „отбор от 5 милиона души“, както се изрази Ардърн, имайки предвид цялото население на страната. Но до каква степен този отбор е засегнат от глобалната инфодемия и изброените по-горе фактори успяват да тушират влиянието на онлайн вълната от дезинформация?

Анкета, проведена от ежедневника Stuff и Университета „Меси“ и обхващаща над 71 000 респонденти, показва, че 88,4% от населението разчита на традиционните медии като основен източник на новини, а 10% от гражданите се информират предимно от социалните медии. Защо това е важно?

Социалните медии осигуряват безпрецедентно лесен достъп до инструменти за създаване на съдържание, което може да достигне до огромна аудитория, без необходимост от механизми за проверка на фактите – и това ги превръща в идеална среда за разпространение на дезинформация. Наличието на независими традиционни медии, които проверяват достоверността на информацията, може да бъде силен коректив за туширане на слуховете и неверните твърдения от други източници.

Изследване на Кралския колеж в Лондон в партньорство с британската маркетингова компания Ipsos Mori от май тази година показва, че хората, които вярват в конспиративни теории, са по-склонни да се информират предимно от социалните медии. 60% oт анкетираните, които вярват, че коронавирусът е свързан с 5G облъчване, казват, че получават информацията си предимно от YouTube. В глобален план тази тенденция се подкрепя от мащабното допитване на британската социологическа агенция YouGov в 23 държави по света, според което гласоподавателите, склонни да вярват на популистки послания, са също така по-склонни да черпят информацията си от Facebook, Twitter, YouTube и WhatsApp.

В подкрепа на хипотезата, че основният източник на информация влияе върху мнението на аудиторията, мнозинството (87,8%) от новозеландците, които четат новини предимно в традиционните медии, смятат, че вирусът има естествен източник (тоест не е създаден в лаборатория, каквато е една от популярните конспиративни теории в социалните медии). Сред аудиторията, наблягаща на социалните медии, всеки пети вярва, че вирусът е нарочно създаден в лаборатория.

Още по-крайни са мненията сред 1,6% от хората, които черпят информация от уста на уста: там всеки трети смята, че вирусът е нарочно създаден, а 13,5% вярват, че пандемията е създадена от таен елит, който иска да контролира света.

Възможно е сравнително малкият брой на новозеландците, които се информират предимно от социалните медии, да е сред благоприятните фактори за високата степен на обществено доверие в реакцията на правителството: 79% от новозеландците са „за“ за мерките дори след спада, породен от разочарованието от появата на нови случаи през август.

Нова Зеландия отвръща на удара

Въпреки че има скептични реакции сред по-голямата част от населението, основните дезинформационни сюжети, които се разпространяват в Нова Зеландия, са сходни на познатите конспиративни рефрени по света. Призивите за горене на 5G антени, реакциите срещу коварния план на Бил Гейтс и твърденията, че вирусът е нарочно създаден, се срещат често. Борбата срещу тях обаче се води упорито не само от традиционните медии, но и от самите новозеландци.

Преглед на медийното съдържание през последните месеци показва, че както и на много други места по света, водещата конспиративна теория в местните социални медии е предполагаемата връзка между 5G и разпространението на вируса. Окуражаващо е, че новите споменавания в тази насока и по други митове по темата не нарастват (поне в публичния разговор; трудно е да се дадат точни данни какво се случва в лични профили и затворени групи), а същевременно все повече публикации обсъждат конспиративните теории и ги изобличават в местните медии.

Брой споменавания по ключови теми в новозеландските онлайн медии. Източник: TalkWalker, инструмент за следене на медийното съдържание онлайн

Ардърн е главно действащо лице в кампанията срещу дезинформацията, тъй като медиите редовно отразяват пресконференциите, в които премиерката директно критикува конспиративните теории и призовава новозеландците „да се съмняват в политиците“ и „да се вслушат в здравните експерти“. Най-големите медии в страната подкрепят тази позиция и aктивно публикуват информация за инфодемията и формирането на местни групи, споделящи слухове и митове по темата.

Популярно обяснение за склонността да се вярва в конспиративни теории е, че тя произтича от липсата на усещане за контрол над ситуацията. Колкото и да е налудничава, ако една конспиративна теория обяснява неяснотите и въпросите около даден проблем, това създава фалшиво усещане за психологически комфорт и увереност. Макар и неверни, митовете ни убеждават, че „знаем“ точно какво се случва, защото виждаме връзките между събитията (дори когато такива няма), и това намалява тревожността, която изпитваме.

Дълго време конспиративният разговор се водеше по периферията на общественото внимание, сред малки изолирани групи, но за съжаление, той набира скорост с наближаване на местните избори. От него се възползват опортюнистично настроени политици, които търсят подкрепа от определен тип аудитория с високи нива на тревожност. Призивите срещу носенето на маски отекват сред търсещи слава политици и онлайн инфлуенсъри в Австралия и Нова Зеландия, но обществеността все още оказва отпор. Някои от най-популярните Facebook групи в столицата Уелингтън активно споделят стотици коментари в подкрепа на здравните мерки, препоръчани от правителството.

Отпор срещу конспиративните теории оказват не само гражданите, но и политици от всички краища на политическия спектър, писатели, учени и известни личности. От своя страна медии като RNZ и Newshub публикуват ръководства как хората могат да говорят със своите роднини и близки, които са увлечени от конспиративни теории, без да ги засегнат, но и без да позволят допълнително разпространение на фалшивата информация.

Особено внимание се обръща на уязвимото маорско население, тъй като по исторически причини коренните жители на страната имат изградено недоверие към управляващите. По последни проучвания на Департамента по статистика от юни т.г. маорите са и демографската група с най-ниска степен на доверие към традиционните медии и това ги прави особено уязвими за конспиративни послания.

Като цяло по-голямата част от аудиторията засега стои встрани от конспиративните разговори, макар и с течение на времето да се прокрадва нова вълна от опити за дезинформация. Докато доверието в здравните експерти е високо и правителството успешно представя мерките не като ограничения, а като общата кауза на „отбор от 5 милиона души“, инфодемията изглежда овладяна. В дългосрочен план обаче и в Нова Зеландия, и по света все повече нараства нуждата от широк обществен дебат относно това кои източници на информация са надеждни, как да се проверява нейната достоверност и как да се контролира вредата от подвеждащото и конспиративно съдържание.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Под маската на дезинформацията

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/pod-maskata-na-desinformatsiyata/

Въпросът за носенето на предпазни маски стои на дневен ред още от самото начало на пандемията: Да покриваме или не лицето си? При какви обстоятелства? С каква точно маска? Фокусът на дебата обаче се промени на няколко пъти през изминалите месеци и отвори широко вратата за конспиративни теории и невярна информация.

В началото на пандемията светът се сблъска с огромен недостиг на маски. Новините за повишеното търсене, опашките от чакащи пред аптеките, спекулативния скок на цените, кризата в Китай и други засегнати от COVID-19 азиатски държави достигнаха Европа и Северна Америка в първите дни на февруари.

За европейците тази вест дойде след съобщенията за първите случаи на новото заболяване в Европа и след като Световната здравна организация (СЗО) публикува първото си временно ръководство за употребата на предпазни маски. Още в този документ беше подчертано, че „носенето на медицинска маска е една от мерките за превенция на разпространението на определени респираторни заболявания, в това число на 2019-nCoV“.

Препоръката беше маски да носят само хората в най-голям риск –

медицинският персонал, болните и грижещите се за болен вкъщи – с аргумента, че масовото носене на медицински маски може да доведе до ненужни разходи, затруднения в снабдяването и пренебрегване на другите мерки, като миене на ръцете и социална дистанция.

Тази препоръка обаче потъна в тревогата, че епидемията явно няма да се ограничи до Азия, каквито надежди се прокрадваха в началото ѝ. Хората в Италия, Франция, Великобритания и Съединените щати започнаха да се презапасяват. Рискът това да доведе до дефицит и затруднено снабдяване за лекарите, болните и грижещите се за тях роднини се превърна в реалност. Така в края на февруари СЗО публикува нов доклад, озаглавен „Разумна употреба на лични предпазни средства за коронавирусна болест 2019“. В него се критикуваше паническото изкупуване на маските и другите предпазни средства и се отбелязваше, че „за хора без симптоми не се препоръчва носене на маски от какъвто и да е тип“.

Така първоначално официалните насоки имаха за цел да убедят хората да не носят масово маски. Въпреки уточнението, че аргументите за това са свързани с недостига им, в тази кризисна комуникация бяха включени множество факти, известни на науката към онзи момент: че неправилното носене на маски може да компрометира ефективността им; че масовата им употреба може да повлияе негативно на спазването на останалите мерки; че маските от плат не са толкова ефективни, колкото медицинските – и всички тези фактори в съвкупност може да доведат дотам, че вместо да намали разпространението на вируса, масовото носене на маски да го стимулира.

И все пак през март правителствата в някои държави въведоха задължително носене на маски

на закрити публични места, в градския транспорт, супермаркетите и аптеките. Сред първите в света бяха Венесуела и Виетнам, а в Европа – Чехия и Словакия. В България на 30 март също беше направен опит за въвеждане на задължителното носене на маски, но заповедта за това беше отменена по-малко от 24 часа след публикуването ѝ.

Месец по-късно Европейският център за превенция и контрол на заболяванията и аналогичната структура в САЩ публикуваха официални препоръки за масово носене на маски на публични места. И двете ръководства препоръчваха маските за многократна употреба, ушити от памучна материя, и подчертаваха предполагаемата полза от носенето им, за да се предотврати разпространението на COVID-19 дори от болни, които нямат симптоми.

И в двата документа коректно се отбелязваше, че няма изследвания, с които тази полза да бъде категорично доказана, но има достатъчно косвени данни за нея. В същото време СЗО публикува обновените си препоръки за носене на маски, където изрично се подчертаваше, че няма доказателства, че „носенето на маски (без значение медицински или от друг вид) от здрави хора […] може да ги предпазва от заразяване с респираторни вируси, включително COVID-19“.

Разминаванията предизвикаха научен скандал, но дискусията не доведе до по-ясни и еднозначни послания към хората.

Напротив. Месеци по-късно все още липсва универсално послание по отношение на носенето на маски. Междувременно противоречивата информация, идваща от СЗО, и самите спорове в научната сфера дадоха допълнителен заряд на съмненията дали институциите знаят какво правят, препоръчвайки едно или друго ограничение в името на общественото здраве, и допълнително подхраниха конспиративните теории по темата.

Дезинформацията като големия печеливш

Естественият резултат от сблъсъка между разнопосочните послания на публични личности, експерти и организации беше взрив от конспиративни теории и подвеждащи новини, свързани с носенето на маски. Обичайните източници на фалшиви новини пренастроиха радарите си към актуалната тревожност на обществата и започнаха да генерират лесни отговори и да сочат обичайни „виновници“.

Като аргумент срещу задължителното носене на маски беше посочен рискът от натравяне с въглероден диоксид, главоболие, световъртеж, дори бактериална пневмония и легионелоза – вид инфекциозна болест, която причинява тежка пневмония. Социалните мрежи хиперболизираха противоречивите послания относно ефективността на маските до категорични твърдения, че те не предпазват от заболяването. Изследване на Кеймбриджкия университет показва, че

хората, които се информират предимно от социалните мрежи, са по-склонни да вярват в конспиративни теории

и да пренебрегват мерките за предпазване от вируса. Именно платформи като Facebook и YouTube помогнаха за масовото разпространение на мита, че въвеждането на задължително носене на предпазни маски всъщност има за цел да улесни подчиняването на личността. Тази конспирация се оказа удобен начин за постигане на бърза печалба от „обичайните заподозрени“ в генерирането на фалшиви новини – псевдомедии, използващи социалните мрежи за мълниеносно разпространение на подобен тип съдържание.

Слухът, че задължителното покриване на лицето е умишлен план за ограничаване на човешките права и установените свободи в демократичните общества, беше използван и за извличане на политически дивиденти. В Съединените щати например партийните пристрастия на някои американци бяха пряко свързани с готовността им да носят маска и дори с вярата им в съществуването на вируса.

От друга страна пък, месеци наред липсваше категоричен политически ангажимент за утвърждаване на маските като важен и сравнително лесно приложим инструмент в борбата с разпространението на COVID-19. Много световни лидери се появяваха на публични места без маски и открито изразяваха съмнение в ползата от тях, като американския президент Доналд Тръмп например. Други, като германската канцлерка Ангела Меркел, станаха обект на неверни слухове, че не носят маска по време на публичните си изяви.

Дезинформационните кампании срещу маските се превърнаха и в предпоставка за масови протести срещу мерките за овладяване на епидемията

в държави, традиционно сочени като образци за рационалност и дисциплина, каквато например е Германия. На 1 август в столицата Берлин се проведе демонстрация, в която участваха привържениците на крайнодясната немска партия „Алтернатива за Германия“ и противници на ваксините. По официални данни около 20 000 души са шествали по берлинските улици с настояване за сваляне на противоепидемичните мерки. Един от скандираните лозунги беше „Маските ни превръщат в роби“. Големи протести със сходен профил се проведоха и в други германски градове, а също и в Обединеното кралство, САЩ и Канада.

По света и у нас

Пандемията от COVID-19, случила се във времена на технологична революция и безпрецедентна в досегашната история на човечеството свобода на движение на информация, хора, стоки и капитали, даде възможност светът да „свери часовника си“.

Без изненади и логично следвайки ниските нива на доверие в медиите и институциите, установени в последните години, България се оказа сред държавите, в които дезинформацията се разпространява лесно, бързо и масово. Проучване от юни показва, че над 40% от запитаните вярват, че SARS-CoV-2 е изкуствено създадена зараза, дори вид биологично оръжие. Почти една четвърт от анкетираните декларират убедеността си, че вирусът не съществува.

Противоречивите послания „за“ и „против“ носенето на маски по целия свят намериха своето естествено продължение в националния дебат относно справянето с епидемията от COVID-19 и нейните последици. Нещо повече – България вероятно е единствената държава в света, която в рамките на 24 часа успя да въведе задължително носене на маски на всички публични места, включително и на открито, след това да обяви гратисен период за влизане в сила на мярката и накрая да я отмени, за да я въведе отново след 11 дни. Този объркващ за хората нормотворчески процес беше съчетан с непрекъснати публични изяви на политици и експерти, които

или не носеха маски, или ги носеха неправилно, или ги пипаха, нагласяваха и сваляха пред камерите, в пълно противоречие с анонсираните препоръки.

Емблематичен стана случаят, в който един от радетелите на най-строгите ограничения – председателят на Националния оперативен щаб (НОЩ) ген. проф. Венцислав Мутафчийски – свали маската си, за да целуне икона, по време на среща с представители на Светия синод на Българската православна църква.

Социалните мрежи пък бяха залети със снимки, показващи разнообразните начини за „нестандартно“ носене на маска от страна на премиера Бойко Борисов. През юли, по време на първата присъствена среща на европейските лидери от началото на пандемията насам, неправилно поставената маска на българския министър-председател привлече вниманието и на международната преса. Снимката на агенция „Асошиейтед Прес“, уловила жеста на германската канцлерка Ангела Меркел, която сочи непокрития от маската нос на Борисов, обиколи света и дори стана чело на американския вестник „Уолстрийт Джърнъл“.

У нас всеобщото объркване дали хората трябва да носят маска, или не, допълнително се задълбочи след поредицата от противоречиви твърдения, отправени от враждуващите експертни лагери. В опозиция на Оперативния щаб, който въпреки цитираните вариации по-скоро се придържаше към твърдия тон и промотирането на строгите мерки, от самото начало застана съществувалият за кратко Медицински експертен съвет. Сред членовете му с цветистия си изказ и медийна активност се открои инфекционистът доц. Атанас Мангъров. Той подчертаваше в не едно свое интервю, че за 38 години в инфекциозна болница никога не е носил маска.

Пресконференция на ГЕРБ на 17 юни 2020 г. Нито един от присъстващите политици в залата, начело с премиера Борисов, не спазва дистанция и не носи маска

Изявите на политиците не дадоха по-ясен сигнал. В нарушение на мерките, включително тези, изискващи носене на маски, беше уловен не само премиерът, но и редица други министри и депутати. Освен Борисов не е ясно дали други държавни служители са били глобени за извършените нарушения, което до голяма степен влияе и върху начина, по който мерките се възприемат от останалите граждани – като някакво неубедително задължение, от спазването на което никой не се интересува.

Масовото носене на маски е ключово за ефективността на мярката, а отхвърлянето ѝ вече е толкова широко разпространено, че в английския език се появи понятието anti-masker (противник на маските).

Какво следва

След месеци на несигурност, в момента препоръките на международните организации са относително синхронизирани. При все че СЗО е една от водещите организации в борбата с коронавируса по света, едва в началото на юни тя последна промени своите указания и макар и предпазливо, препоръча носенето на немедицински маски от здрави хора навсякъде, където няма възможност да се спазва социална дистанция.

Препоръката към хората в уязвими групи, към болните, грижещите се за болни и към медицинските лица да носят медицинска маска остава непроменена.

В края на юни в България беше върнато задължителното носене на маски на закрити обществени места. Това ще се изисква и от учениците в общите и преходните помещения на училищата. Този ход не е прецедент. Напротив, задължителните маски присъстват все по-масово в европейските правила за „новото нормално“. В Германия една от най-обсъжданите теми е как се справят училищата с наложеното правило децата да носят маски. В Париж маските отново са задължителни за всички над 11 години дори на някои открити места, където спазването на дистанция е невъзможно. Същото е положението в Мадрид, а в Брюксел, Рим и Атина маските са задължителни на закрити обществени места.

Носенето на предпазна маска остава една от „най-меките“ мерки в усилията за ограничаване на разпространението на COVID-19, наред с редовното миене на ръцете и спазването на дистанция. Към момента изглежда твърде вероятно да се сбъдне прогнозата на главния държавен здравен инспектор доц. Ангел Кунчев от края на май, че маските ще останат задълго в живота ни.

Какви маски да носим

На този фон изглежда все по-важно да се говори за това кои са най-ефективните многократни маски, и да се акцентира върху правилното им ползване. Сред малкото съвети, които от началото досега остават непроменени, е, че носенето на маска не се препоръчва за малки деца. В официалните изисквания в различните държави възрастта варира от 2 до 12-годишна възраст.

Не е без значение също от каква материя е направена маската. В изследване на Кеймбриджкия университет от 2013 г. се тестват различни материи, от които може да се направи маска в домашни условия. Тестовете са проведени с два вида вирусни частици – едните са десет пъти по-големи от настоящия коронавирус, а другите – пет пъти по-малки. Резултатите показват, че най-ефективни и в двата случая са хирургическите маски. Следващата най-непропусклива материя е тази на торбичките за прахосмукачка.

С 10% по-малко надеждни са памучните тъкани, от които най-ефективна все пак е кухненската кърпа от твърд памук, следвана от тъканите за тениски и калъфки за възглавници. Кухненските кърпи имат и предимството, че предпазната им функция се повишава, когато пластовете са два. Това не важи за тъканите, от които се шият тениски и калъфки за възглавници. Обратно на платнените маски, тези с филтър за издишане имат висока ефективност при предпазването на носещия ги, но не и на хората около него. Огромната им популярност стана повод в последната актуализация на препоръките за носене на маски в САЩ изрично да бъде записано, че „тези маски не предпазват от това човекът, носещ маската, да разпространи вируса към околните“.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.