Tag Archives: мнение

Изборите им паднаха в ръцете

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/izborite-im-padnaha-v-rutsete/

Смърт на машините. Триумф на хартията. Това е резултатът от парламентарните баталии, преобразили Изборния кодекс. Изглежда, че на 2 октомври се състояха избори само за да може ГЕРБ, ДПС и БСП да префасонират правилата за гласуване и да върнат хартиените бюлетини за следващите избори. За това помогна и президентът Румен Радев. Държавният глава разтегна близо два месеца процедурата за връчване на първия проучвателен мандат за съставяне на правителство и така позволи на трите партии да се колаборират и да прокарат каквото си искат.

Радев най-сетне ще връчи мандата на ГЕРБ-СДС в понеделник, 5 декември, макар че не пречеше да е тази седмица, след като на 28 ноември се срещна за консултации с последната парламентарно представена политическа сила – „Български възход“. Изчака обаче да приключи окончателното гласуване по промените на Изборния кодекс. Все едно са си стиснали ръцете. Нещо като „давам ви време да смачкате машинното гласуване, за да си правите избори, както ви е угодно, а вие ми давате време да продължа да управлявам до март“.

Това време беше оползотворено с пускане на внушения за конспирации с кодове, които така пасват на масовото разбиране на българите – хора със зла умисъл бърникат в машините, за да добавят по няколко гласа към нечий изборен резултат чрез специален софтуер. Срещу тези съмнения – тъй като никоя от настояващите за хартиена бюлетина партии не е оспорила изборни резултати по съдебен ред – има достатъчно факти за фалшифицирани протоколи, продавачи на гласове и неизменни победители като ГЕРБ и ДПС в т.нар. рискови секции. Голяма част от тях, като тези в Столипиново например, останаха пусти, след като беше въведено машинното гласуване. Няма нищо радостно в това, че хора от ромското гето не са упражнили правото си на глас, но не радва и фактът, че го правят контролирано.

А освен с време, президентското управление помага и с „разкрития“ за работата на сваленото след 7 месеца управление редовно правителство на Кирил Петков. При това акциите са някак съгласувани с ГЕРБ. Когато Делян Добрев например извади някоя фактура за газ, бива допълнен в атаката от служебния енергиен министър Росен Христов. По същия начин атаките срещу действията на назначени от „Продължаваме промяната“ лица в Българската банка за развитие (ББР) идват залпово и от двете страни – от партията на Борисов и от кабинета на Радев. А министърът на регионалното развитие и благоустройството Иван Шишков, освен че разплати част от дължимото на пътните фирми, в т.ч. и инхаус поръчки за магистрала „Хемус“, изми обоснованите предположения за корупция – фирмите не били виновни, ако имало незаконно строителство, то е било по възлагане на държавата. ГЕРБ и Борисов нито за момент не бяха споменати.

Така свързвани с корупция политически сили биват почистени и избелени, а доверието в тези, които настояват за промяна, спада. След зимата българинът ще е забравил за онова, което ГЕРБ и ДПС вършеха в пътния сектор, за раздаването от ББР на огромни кредити на десетина фирми, приклякването в услуга на енергийните и геополитически интереси на Кремъл, рейдването на бизнеси, задкулисието и корупцията в правосъдната система.

Колокация на манипулацията

Започна се в първия ден на парламента – на 19 октомври, когато БСП внесе законопроекта за връщането на хартиената бюлетина, на 2 ноември Правната комисия го одобри за първо четене, на 4 ноември мина на първо четене в пленарната зала с гласовете на ГЕРБ, ДПС и БСП. След това дойде онова 17-часово заседание на Правната комисия, а после и 18-часовото на парламента, започнало на 1 декември и преляло в следващия ден, на което, наред с хартиената бюлетина, бяха прокарани и други промени – те обезсмислиха машините и затъмниха прозрачността на изборния процес. За много от тях помогна и проруската партия „Възраждане“.

Например: след всяко гласуване с машина ще се разпечатва бюлетина, която ще се брои ръчно в края на изборния ден. Така преброяването падна обратно в ръцете на когото-трябва, добре дошли отново на ония нечетливи и надраскани протоколи на СИК. Машината е елиминирана като източник на резултата от машинния вот – няма да вади протокол, следователно такъв няма да се прикачва към изборните книжа. Всичко зависи от преброителите.

Макар да остават, флашките, на които се записват резултатите, също стават непотребни – те няма да показват обобщените резултати на екран или в протокол, както беше досега. Само ако по съдебен път се оспорят резултатите от изборите в някоя от секциите, тогава ще може да се използват запаметените във флашките данни. Това означава, че ако дадена партия не е съгласна с резултатите от изборите, ще трябва да води дела за всичките близо 13 000 секции, за да се добере до записаното в устройствата.

Според разменените в пленарната зала реплики разликите били концептуални. В ГЕРБ вярвали на хората, а „Продължаваме промяната“ – на машините. Но защитата на почтеността на изборите и демократичното участие е част от концепцията за демокрация, която някои партии не възприемат.

Онова, през което изгалопираха депутатите, бе запазването на текста за район „Чужбина“, но с аргументи, че не е ясен броят на мандатите и от кои райони ще се вземат, конкретизирането беше отложено за 2025 г. Необходимите заявления за отваряне на секции в чужбина остават 40, а не 100, както бяха поискали от ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов оттегли и предложението си да бъде закрит Общественият съвет към ЦИК. В изборните секции ще има видеонаблюдение и видеозаснемане при броенето на гласовете и попълването на протоколите в края на изборния ден. Гласуването ще е зад паравани.

Най-важните промени – отвън

Изборният кодекс е сред най-често променяните норми в България, наред с данъчните закони, Закона за устройство на територията (ЗУТ), Наказателно-процесуалния кодекс и Наказателния кодекс. Политиците се заемат често с ревизията на изборните правила. При това те не налагат промени, които биха подпомогнали демократичния вот – например един кандидат да не води листата в два избирателни района (както поискаха и от ПП); да няма толкова силна защита от преференции, която гарантира първото място за водача на листата – и съответно волята на партийното ръководство; прочистването на избирателните списъци от мъртви души, за което вече няма извинение за отлагане след преброяването от 2021 г., защото сега избирателите са повече от населението; промяна на мандатите на районите съобразно броя на избирателите, отново на база данните от преброяването.

Въпреки че първият проучвателен мандат не е връчен, 48-мият парламент не произвежда особен смисъл, за да бъде оставен още дълго да работи. Изострената до крайност поляризация относно изборните правила обезсърчи и избиратели, и негласували, и неминуемо снижава доверието в самия изборен процес. Вкопчвайки се със зъби, нокти и процедурни хватки в тях, политиците забравиха най-важните въпроси – какъв е смисълът от изборите и защо активността на българските избиратели е толкова ниска. Хората не искат да бранят демокрацията с гласа си, защото всеки втори се съмнява в честността на изборите, били те с машини или с хартия – и все повече граждани губят вяра, че гласуването има значение.

Истинският проблем не е в начина, по който се гласува, а в слабия контрол върху процеса и във факта, че правоохранителните органи се правят, че не виждат контролирания и купения вот.

Причини и последици

Съмненията в машинното гласуване не се насаждат отсега и на сметките на ЦИК се пише слабата работа по изграждане на доверие към този процес. За същото призова и президентът преди вота на 2 октомври. На среща с ЦИК той каза, че е необходимо „повишаване на доверието в машинния вот […], ясна методика и публични и прозрачни действия, които да дадат увереност на партиите и гражданите, че няма да има манипулации – от съхраняването, през зареждането на софтуера, до транспортирането, гласуването и отчитането на резултата“.

„Истинската задача пред нас, ако сме отговорни политически партии и хора, не е Изборният кодекс, а да се състави техническо, кратко правителство, да мине зимата, за да работи парламентът“, обясни Бойко Борисов в типичния си патерналистки стил в онлайн изявление на 22 ноември. Без съмнение това е истинската задача, но защо тогава ГЕРБ се втурна да поправя Изборния кодекс в завера с БСП и ДПС? Отговорът е ясен за всички – заради предстоящите наесен местни избори, където малко на брой гласове променят резултата.

Впрочем един от големите проблеми на гласуването с хартиена бюлетина в България – недействителните гласове – се проявява най-сериозно на местни избори. По данни на Института за развитие на публичната среда на местния вот през 2019 г. броят на невалидните бюлетини е бил 15,1%, а на тези през 2015 г. – 14%. На изборите за парламент и европарламент те са в пъти по-малко.

ГЕРБ и ДПС се борят да опазят позициите в местната власт, където са всевластни господари – отслабването им ще постави началото на края. Местната власт е основа за дълголетие на всяка политическа сила в България. Това означава добре нахранени партийни структури, което осигурява и гласове за избори. Ядрата на ГЕРБ и на ДПС са именно там. Трудно ще бъде да ги изместят, но амбициите на бъдещите обединени кандидатури на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ са това да стане в големи областни центрове начело със София. Добре е да си дадат сметка, че срещу техните кандидати ще се изправят не просто местни партийни структури, а обръчите от фирми около кметовете на ГЕРБ и ДПС, заедно с работещите в тях и семействата им и общинската администрация. За БСП (вносител на предложението) остава илюзията, че може да увеличи стапящата се електорална подкрепа.

Опитите за връщането на хартиената бюлетина ще се отразят върху политическия процес за търсене на подкрепа за правителство. Съпредседателят на ПП Кирил Петков заяви наскоро от трибуната, че партията му няма да предложи правителство, ако Народното събрание върне хартиената бюлетина. За да избягат от упреците, че са се вкопчили в Изборния кодекс, вместо да се заемат с решаване на проблемите на хората, от ПП обявиха намерение за правителство на малцинството заедно с ДБ и пакет политики, в които фигурираше и отпадането на хартиената бюлетина.

От понеделник обаче на ход ще е ГЕРБ. Искат ли да се прегърнат пред всички с ДПС, или на Борисов това не му нрави? Или ще си играят на правителство на малцинството, което останалите от „хартиената коалиция“ подкрепят, но в което не участват. Какво пък, изборите им паднаха в ръцете. Вероятно ще се опитат да го направят и с т.нар. закон за главния прокурор – както им е изгодно. Политическата битка, която предстои, е предизборната кампания за „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“. Добре е да го помнят.

Заглавна снимка: „Тоест“

Източник

Изборите им паднаха в ръцете

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/izborite-im-padnaha-v-rutsete/

Изборите им паднаха в ръцете

Смърт на машините. Триумф на хартията. Това е резултатът от парламентарните баталии, преобразили Изборния кодекс. Изглежда, че на 2 октомври се състояха избори само за да може ГЕРБ, ДПС и БСП да префасонират правилата за гласуване и да върнат хартиените бюлетини за следващите избори. За това помогна и президентът Румен Радев. Държавният глава разтегна близо два месеца процедурата за връчване на първия проучвателен мандат за съставяне на правителство и така позволи на трите партии да се колаборират и да прокарат каквото си искат.

Радев най-сетне ще връчи мандата на ГЕРБ–СДС в понеделник, 5 декември, макар че не пречеше да е тази седмица, след като на 28 ноември се срещна за консултации с последната парламентарно представена политическа сила – „Български възход“. Изчака обаче да приключи окончателното гласуване по промените на Изборния кодекс. Все едно са си стиснали ръцете. Нещо като „давам ви време да смачкате машинното гласуване, за да си правите избори, както ви е угодно, а вие ми давате време да продължа да управлявам до март“.

Това време беше оползотворено с пускане на внушения за конспирации с кодове, които така пасват на масовото разбиране на българите – хора със зъл умисъл бърникат в машините, за да добавят по няколко гласа към нечий изборен резултат чрез специален софтуер. Срещу тези съмнения – тъй като никоя от настояващите за хартиена бюлетина партии не е оспорила изборни резултати по съдебен ред – има достатъчно факти за фалшифицирани протоколи, продавачи на гласове и неизменни победители като ГЕРБ и ДПС в т.нар. рискови секции. Голяма част от тях, като тези в Столипиново например, останаха пусти, след като беше въведено машинното гласуване. Няма нищо радостно в това, че хора от ромското гето не са упражнили правото си на глас, но не радва и фактът, че го правят контролирано.

А освен с време, президентското управление помага и с „разкрития“ за работата на сваленото след 7 месеца управление редовно правителство на Кирил Петков. При това акциите са някак съгласувани с ГЕРБ. Когато Делян Добрев например извади някоя фактура за газ, бива допълнен в атаката от служебния енергиен министър Росен Христов. По същия начин атаките срещу действията на назначени от „Продължаваме промяната“ лица в Българската банка за развитие (ББР) идват залпово и от двете страни – от партията на Борисов и от кабинета на Радев. А министърът на регионалното развитие и благоустройството Иван Шишков, освен че разплати част от дължимото на пътните фирми, в т.ч. и инхаус поръчки за магистрала „Хемус“, изми обоснованите предположения за корупция – фирмите не били виновни, ако имало незаконно строителство, то е било по възлагане на държавата. ГЕРБ и Борисов нито за момент не бяха споменати.

Така свързвани с корупция политически сили биват почистени и избелени, а доверието в тези, които настояват за промяна, спада. След зимата българинът ще е забравил за онова, което ГЕРБ и ДПС вършеха в пътния сектор, за раздаването от ББР на огромни кредити на десетина фирми, приклякването в услуга на енергийните и геополитически интереси на Кремъл, рейдването на бизнеси, задкулисието и корупцията в правосъдната система.

Колокация на манипулацията

Започна се в първия ден на парламента – на 19 октомври, когато БСП внесе законопроекта за връщането на хартиената бюлетина, на 2 ноември Правната комисия го одобри за първо четене, на 4 ноември мина на първо четене в пленарната зала с гласовете на ГЕРБ, ДПС и БСП. След това дойде онова 17-часово заседание на Правната комисия, а после и 18-часовото на парламента, започнало на 1 декември и преляло в следващия ден, на което, наред с хартиената бюлетина, бяха прокарани и други промени – те обезсмислиха машините и затъмниха прозрачността на изборния процес. За много от тях помогна и проруската партия „Възраждане“.

Например: след всяко гласуване с машина ще се разпечатва бюлетина, която ще се брои ръчно в края на изборния ден. Така преброяването падна обратно в ръцете на когото-трябва, добре дошли отново на ония нечетливи и надраскани протоколи на СИК. Машината е елиминирана като източник на резултата от машинния вот – няма да вади протокол, следователно такъв няма да се прикачва към изборните книжа. Всичко зависи от преброителите.

Макар да остават, флашките, на които се записват резултатите, също стават непотребни – те няма да показват обобщените резултати на екран или в протокол, както беше досега. Само ако по съдебен път се оспорят резултатите от изборите в някоя от секциите, тогава ще може да се използват запаметените във флашките данни. Това означава, че ако дадена партия не е съгласна с резултатите от изборите, ще трябва да води дела за всичките близо 13 000 секции, за да се добере до записаното в устройствата.

Според разменените в пленарната зала реплики разликите били концептуални. В ГЕРБ вярвали на хората, а „Продължаваме промяната“ – на машините. Но защитата на почтеността на изборите и демократичното участие е част от концепцията за демокрация, която някои партии не възприемат.

Онова, през което изгалопираха депутатите, бе запазването на текста за район „Чужбина“, но с аргументи, че не е ясен броят на мандатите и от кои райони ще се вземат, конкретизирането беше отложено за 2025 г. Необходимите заявления за отваряне на секции в чужбина остават 40, а не 100, както бяха поискали от ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов оттегли и предложението си да бъде закрит Общественият съвет към ЦИК. В изборните секции ще има видеонаблюдение и видеозаснемане при броенето на гласовете и попълването на протоколите в края на изборния ден. Гласуването ще е зад паравани.

Най-важните промени – отвън

Изборният кодекс е сред най-често променяните норми в България, наред с данъчните закони, Закона за устройство на територията, Наказателно-процесуалния кодекс и Наказателния кодекс. Политиците се заемат често с ревизията на изборните правила. При това те не налагат промени, които биха подпомогнали демократичния вот – например един кандидат да не води листата в два избирателни района (както поискаха и от ПП); да няма толкова силна защита от преференции, която гарантира първото място за водача на листата – и съответно волята на партийното ръководство; прочистването на избирателните списъци от мъртви души, за което вече няма извинение за отлагане след преброяването от 2021 г., защото сега избирателите са повече от населението; промяна на мандатите на районите съобразно броя на избирателите, отново на база данните от преброяването.

Въпреки че първият проучвателен мандат не е връчен, 48-мият парламент не произвежда особен смисъл, за да бъде оставен още дълго да работи. Изострената до крайност поляризация относно изборните правила обезсърчи и избиратели, и негласували, и неминуемо снижава доверието в самия изборен процес. Вкопчвайки се със зъби, нокти и процедурни хватки в тях, политиците забравиха най-важните въпроси – какъв е смисълът от изборите и защо активността на българските избиратели е толкова ниска. Хората не искат да бранят демокрацията с гласа си, защото всеки втори се съмнява в честността на изборите, били те с машини или с хартия – и все повече граждани губят вяра, че гласуването има значение.

Истинският проблем не е в начина, по който се гласува, а в слабия контрол върху процеса и във факта, че правоохранителните органи се правят, че не виждат контролирания и купения вот.

Причини и последици

Съмненията в машинното гласуване не се насаждат отсега и на сметката на ЦИК се пише слабата работа по изграждане на доверие към този процес. За същото призова и президентът преди вота на 2 октомври. На среща с ЦИК той каза, че е необходимо „повишаване на доверието в машинния вот […], ясна методика и публични и прозрачни действия, които да дадат увереност на партиите и гражданите, че няма да има манипулации – от съхраняването, през зареждането на софтуера, до транспортирането, гласуването и отчитането на резултата“.

„Истинската задача пред нас, ако сме отговорни политически партии и хора, не е Изборният кодекс, а да се състави техническо, кратко правителство, да мине зимата, за да работи парламентът“, обясни Бойко Борисов в типичния си патерналистки стил в онлайн изявление на 22 ноември. Без съмнение това е истинската задача, но защо тогава ГЕРБ се втурна да поправя Изборния кодекс в завера с БСП и ДПС? Отговорът е ясен за всички – заради предстоящите наесен местни избори, където малко на брой гласове променят резултата.

Впрочем един от големите проблеми на гласуването с хартиена бюлетина в България – недействителните гласове – се проявява най-сериозно на местни избори. По данни на Института за развитие на публичната среда на местния вот през 2019 г. броят на невалидните бюлетини е бил 15,1%, а на тези през 2015 г. – 14%. На изборите за Народно събрание и Европарламент те са в пъти по-малко.

ГЕРБ и ДПС се борят да опазят позициите в местната власт, където са всевластни господари – отслабването им ще постави началото на края. Местната власт е основа за дълголетие на всяка политическа сила в България. Това означава добре нахранени партийни структури, което осигурява и гласове за избори. Ядрата на ГЕРБ и на ДПС са именно там. Трудно ще бъде да ги изместят, но амбициите на бъдещите обединени кандидатури на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ са това да стане в големи областни центрове начело със София. Добре е да си дадат сметка, че срещу техните кандидати ще се изправят не просто местни партийни структури, а обръчите от фирми около кметовете на ГЕРБ и ДПС, заедно с работещите в тях и семействата им и общинската администрация. За БСП (вносител на предложението) остава илюзията, че може да увеличи стапящата се електорална подкрепа.

Опитите за връщането на хартиената бюлетина ще се отразят върху политическия процес за търсене на подкрепа за правителство. Съпредседателят на ПП Кирил Петков заяви наскоро от трибуната, че партията му няма да предложи правителство, ако Народното събрание върне хартиената бюлетина. За да избягат от упреците, че са се вкопчили в Изборния кодекс, вместо да се заемат с решаване на проблемите на хората, от ПП обявиха намерение за правителство на малцинството заедно с ДБ и пакет политики, в които фигурираше и отпадането на хартиената бюлетина.

От понеделник обаче на ход ще е ГЕРБ. Искат ли да се прегърнат пред всички с ДПС, или на Борисов това не му се нрави? Или ще си играят на правителство на малцинството, което останалите от „хартиената коалиция“ подкрепят, но в което не участват. Какво пък, изборите им паднаха в ръцете. Вероятно ще се опитат да го направят и с т.нар. закон за главния прокурор – както им е изгодно. Политическата битка, която предстои, е предизборната кампания за „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“. Добре е да го помнят.

Изборите им паднаха в ръцете

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/izborite-im-padnaha-v-rutsete/

Изборите им паднаха в ръцете

Смърт на машините. Триумф на хартията. Това е резултатът от парламентарните баталии, преобразили Изборния кодекс. Изглежда, че на 2 октомври се състояха избори само за да може ГЕРБ, ДПС и БСП да префасонират правилата за гласуване и да върнат хартиените бюлетини за следващите избори. За това помогна и президентът Румен Радев. Държавният глава разтегна близо два месеца процедурата за връчване на първия проучвателен мандат за съставяне на правителство и така позволи на трите партии да се колаборират и да прокарат каквото си искат.

Радев най-сетне ще връчи мандата на ГЕРБ–СДС в понеделник, 5 декември, макар че не пречеше да е тази седмица, след като на 28 ноември се срещна за консултации с последната парламентарно представена политическа сила – „Български възход“. Изчака обаче да приключи окончателното гласуване по промените на Изборния кодекс. Все едно са си стиснали ръцете. Нещо като „давам ви време да смачкате машинното гласуване, за да си правите избори, както ви е угодно, а вие ми давате време да продължа да управлявам до март“.

Това време беше оползотворено с пускане на внушения за конспирации с кодове, които така пасват на масовото разбиране на българите – хора със зъл умисъл бърникат в машините, за да добавят по няколко гласа към нечий изборен резултат чрез специален софтуер. Срещу тези съмнения – тъй като никоя от настояващите за хартиена бюлетина партии не е оспорила изборни резултати по съдебен ред – има достатъчно факти за фалшифицирани протоколи, продавачи на гласове и неизменни победители като ГЕРБ и ДПС в т.нар. рискови секции. Голяма част от тях, като тези в Столипиново например, останаха пусти, след като беше въведено машинното гласуване. Няма нищо радостно в това, че хора от ромското гето не са упражнили правото си на глас, но не радва и фактът, че го правят контролирано.

А освен с време, президентското управление помага и с „разкрития“ за работата на сваленото след 7 месеца управление редовно правителство на Кирил Петков. При това акциите са някак съгласувани с ГЕРБ. Когато Делян Добрев например извади някоя фактура за газ, бива допълнен в атаката от служебния енергиен министър Росен Христов. По същия начин атаките срещу действията на назначени от „Продължаваме промяната“ лица в Българската банка за развитие (ББР) идват залпово и от двете страни – от партията на Борисов и от кабинета на Радев. А министърът на регионалното развитие и благоустройството Иван Шишков, освен че разплати част от дължимото на пътните фирми, в т.ч. и инхаус поръчки за магистрала „Хемус“, изми обоснованите предположения за корупция – фирмите не били виновни, ако имало незаконно строителство, то е било по възлагане на държавата. ГЕРБ и Борисов нито за момент не бяха споменати.

Така свързвани с корупция политически сили биват почистени и избелени, а доверието в тези, които настояват за промяна, спада. След зимата българинът ще е забравил за онова, което ГЕРБ и ДПС вършеха в пътния сектор, за раздаването от ББР на огромни кредити на десетина фирми, приклякването в услуга на енергийните и геополитически интереси на Кремъл, рейдването на бизнеси, задкулисието и корупцията в правосъдната система.

Колокация на манипулацията

Започна се в първия ден на парламента – на 19 октомври, когато БСП внесе законопроекта за връщането на хартиената бюлетина, на 2 ноември Правната комисия го одобри за първо четене, на 4 ноември мина на първо четене в пленарната зала с гласовете на ГЕРБ, ДПС и БСП. След това дойде онова 17-часово заседание на Правната комисия, а после и 18-часовото на парламента, започнало на 1 декември и преляло в следващия ден, на което, наред с хартиената бюлетина, бяха прокарани и други промени – те обезсмислиха машините и затъмниха прозрачността на изборния процес. За много от тях помогна и проруската партия „Възраждане“.

Например: след всяко гласуване с машина ще се разпечатва бюлетина, която ще се брои ръчно в края на изборния ден. Така преброяването падна обратно в ръцете на когото-трябва, добре дошли отново на ония нечетливи и надраскани протоколи на СИК. Машината е елиминирана като източник на резултата от машинния вот – няма да вади протокол, следователно такъв няма да се прикачва към изборните книжа. Всичко зависи от преброителите.

Макар да остават, флашките, на които се записват резултатите, също стават непотребни – те няма да показват обобщените резултати на екран или в протокол, както беше досега. Само ако по съдебен път се оспорят резултатите от изборите в някоя от секциите, тогава ще може да се използват запаметените във флашките данни. Това означава, че ако дадена партия не е съгласна с резултатите от изборите, ще трябва да води дела за всичките близо 13 000 секции, за да се добере до записаното в устройствата.

Според разменените в пленарната зала реплики разликите били концептуални. В ГЕРБ вярвали на хората, а „Продължаваме промяната“ – на машините. Но защитата на почтеността на изборите и демократичното участие е част от концепцията за демокрация, която някои партии не възприемат.

Онова, през което изгалопираха депутатите, бе запазването на текста за район „Чужбина“, но с аргументи, че не е ясен броят на мандатите и от кои райони ще се вземат, конкретизирането беше отложено за 2025 г. Необходимите заявления за отваряне на секции в чужбина остават 40, а не 100, както бяха поискали от ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов оттегли и предложението си да бъде закрит Общественият съвет към ЦИК. В изборните секции ще има видеонаблюдение и видеозаснемане при броенето на гласовете и попълването на протоколите в края на изборния ден. Гласуването ще е зад паравани.

Най-важните промени – отвън

Изборният кодекс е сред най-често променяните норми в България, наред с данъчните закони, Закона за устройство на територията, Наказателно-процесуалния кодекс и Наказателния кодекс. Политиците се заемат често с ревизията на изборните правила. При това те не налагат промени, които биха подпомогнали демократичния вот – например един кандидат да не води листата в два избирателни района (както поискаха и от ПП); да няма толкова силна защита от преференции, която гарантира първото място за водача на листата – и съответно волята на партийното ръководство; прочистването на избирателните списъци от мъртви души, за което вече няма извинение за отлагане след преброяването от 2021 г., защото сега избирателите са повече от населението; промяна на мандатите на районите съобразно броя на избирателите, отново на база данните от преброяването.

Въпреки че първият проучвателен мандат не е връчен, 48-мият парламент не произвежда особен смисъл, за да бъде оставен още дълго да работи. Изострената до крайност поляризация относно изборните правила обезсърчи и избиратели, и негласували, и неминуемо снижава доверието в самия изборен процес. Вкопчвайки се със зъби, нокти и процедурни хватки в тях, политиците забравиха най-важните въпроси – какъв е смисълът от изборите и защо активността на българските избиратели е толкова ниска. Хората не искат да бранят демокрацията с гласа си, защото всеки втори се съмнява в честността на изборите, били те с машини или с хартия – и все повече граждани губят вяра, че гласуването има значение.

Истинският проблем не е в начина, по който се гласува, а в слабия контрол върху процеса и във факта, че правоохранителните органи се правят, че не виждат контролирания и купения вот.

Причини и последици

Съмненията в машинното гласуване не се насаждат отсега и на сметката на ЦИК се пише слабата работа по изграждане на доверие към този процес. За същото призова и президентът преди вота на 2 октомври. На среща с ЦИК той каза, че е необходимо „повишаване на доверието в машинния вот […], ясна методика и публични и прозрачни действия, които да дадат увереност на партиите и гражданите, че няма да има манипулации – от съхраняването, през зареждането на софтуера, до транспортирането, гласуването и отчитането на резултата“.

„Истинската задача пред нас, ако сме отговорни политически партии и хора, не е Изборният кодекс, а да се състави техническо, кратко правителство, да мине зимата, за да работи парламентът“, обясни Бойко Борисов в типичния си патерналистки стил в онлайн изявление на 22 ноември. Без съмнение това е истинската задача, но защо тогава ГЕРБ се втурна да поправя Изборния кодекс в завера с БСП и ДПС? Отговорът е ясен за всички – заради предстоящите наесен местни избори, където малко на брой гласове променят резултата.

Впрочем един от големите проблеми на гласуването с хартиена бюлетина в България – недействителните гласове – се проявява най-сериозно на местни избори. По данни на Института за развитие на публичната среда на местния вот през 2019 г. броят на невалидните бюлетини е бил 15,1%, а на тези през 2015 г. – 14%. На изборите за Народно събрание и Европарламент те са в пъти по-малко.

ГЕРБ и ДПС се борят да опазят позициите в местната власт, където са всевластни господари – отслабването им ще постави началото на края. Местната власт е основа за дълголетие на всяка политическа сила в България. Това означава добре нахранени партийни структури, което осигурява и гласове за избори. Ядрата на ГЕРБ и на ДПС са именно там. Трудно ще бъде да ги изместят, но амбициите на бъдещите обединени кандидатури на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ са това да стане в големи областни центрове начело със София. Добре е да си дадат сметка, че срещу техните кандидати ще се изправят не просто местни партийни структури, а обръчите от фирми около кметовете на ГЕРБ и ДПС, заедно с работещите в тях и семействата им и общинската администрация. За БСП (вносител на предложението) остава илюзията, че може да увеличи стапящата се електорална подкрепа.

Опитите за връщането на хартиената бюлетина ще се отразят върху политическия процес за търсене на подкрепа за правителство. Съпредседателят на ПП Кирил Петков заяви наскоро от трибуната, че партията му няма да предложи правителство, ако Народното събрание върне хартиената бюлетина. За да избягат от упреците, че са се вкопчили в Изборния кодекс, вместо да се заемат с решаване на проблемите на хората, от ПП обявиха намерение за правителство на малцинството заедно с ДБ и пакет политики, в които фигурираше и отпадането на хартиената бюлетина.

От понеделник обаче на ход ще е ГЕРБ. Искат ли да се прегърнат пред всички с ДПС, или на Борисов това не му се нрави? Или ще си играят на правителство на малцинството, което останалите от „хартиената коалиция“ подкрепят, но в което не участват. Какво пък, изборите им паднаха в ръцете. Вероятно ще се опитат да го направят и с т.нар. закон за главния прокурор – както им е изгодно. Политическата битка, която предстои, е предизборната кампания за „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“. Добре е да го помнят.

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Интеграция“ на хотелски начала

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

На терена на постполитиката президентът е цар

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/na-terena-na-postpolitikata-prezidentut-e-tsar/

Стига да поискат, политиците в България могат да продават лиценз за това как се линчува политиката, за да се замени с постполитика. На модерния Запад за тази цел бяха нужни десетилетия, но българите се справиха бързо и направиха една хубава работа, ама българска.

Деидеологизация – няма ляво, няма дясно, и левите, и десните приемат народняшки мерки, а обещанията до едно врат в соса на популизма. И макар че всички говорят за политика и обществото е силно политизирано, избирателната активност спада, масова партия в България няма. А ако не броим „тристранката“, поставила ги на една маса с властта и работодателите, синдикатите отдавна са загубили влияние – освен като нечий инструмент.

Европейската тенденция, констатирана от изследователи, е налице – партиите все повече приличат на движения, стихийно появили се и внезапно пресъхнали. Понятието „членска маса“ е далеч от съдържимото, влагано в него през 90-те например, когато степента на политическа ангажираност беше висока. Около лидерите има по-скоро пламенни фенове, отколкото добре структурирана партия. Или зависими и лоялни привърженици заради облагите, получени от времето, когато „нашите“ са управлявали – почти като акционерно дружество.

Във времената на постполитиката печели онзи, който е не-политик по закон – президентът. Той и назначените от него правителства са деидеологизирани по презумпция, а поради естеството на избора не може да им бъде търсена каквато и да била политическа отговорност. Такава безконтролна власт, опакована като „служба на Отечеството“, особено се услажда.

Изненадаааа!

Но докато президентът Румен Радев се окопава с назначения в министерства, агенции и държавни дружества, 48-мият парламент взе че заработи. Мъчителният тридневен избор на председател, а впоследствие – и на председатели на комисии, не даваше особени надежди, но ето че съгласието е възможно. При това съвсем не крехко и на ръба, а с достатъчно стабилни мнозинства и даже нееднократно. Срещу някои парламентарни решения служебният кабинет ще се съпротивлява до последния си ден.

Сто седемдесет и пет народни представители от ГЕРБ–СДС, „Продължаваме промяната“ (ПП), ДПС, „Демократична България“ (ДБ) и „Български възход“ (БВ) гласуваха България да предостави военна помощ на Украйна. Против бяха БСП и „Възраждане“, а мандатоносителят на ПП и лидер на „Средна европейска класа“ Константин Бачийски се въздържа.

Партията на Стефан Янев се принади към останалите в пленарната зала, макар че при обсъждането в парламентарните комисии по външна политика и по отбрана не подкрепи предложението. Тактически ход на БВ, който едва ли може да я причисли към мнозинството на евро-атлантиците, но със сигурност преследва друга цел. Защо не например да се включи със свои представители в едно бъдещо правителство, в бъдещи договорки за разпределение на квоти в един или друг регулатор, във Висшия съдебен съвет и т.н.? Така подкрепяният от проруската АБВ „Български възход“ на миролюбеца Янев, съратник на президента, а изглежда – и на енергийния бос Христо Ковачки, се втурна към евро-атлантизма на „войнолюбците“ (по Румен Радев).

Дори остана там и при гласуването на още 8 нови бойни самолета от типа F-16 Block 70 – сделка за 1,3 млрд. долара, подкрепена в парламента от същата евро-атлантическа коалиция от ГЕРБ–СДС, ПП, ДПС, ДБ и (както стана ясно) БВ. Този път обаче евро-атлантизмът на „Промяната“ се пропука – от 53-ма народни представители 10 се въздържаха (сред тях Калина Константинова, Росен Костурков и Бойко Рашков), 9 отсъстваха от залата, а един (съпредседателят на партията Асен Василев) беше против. Но това не е особена изненада, тъй като Василев неколкократно е заявявал, че никакви самолети не трябва да се купуват, докато не дойдат първите F-16. „Да плащаме занапред за нещо, преди да сме получили първата поръчка, е безотговорно поведение както към българските избиратели, така и към ВВС“, заяви преди месец Василев.

А чудесата със съгласията не свършват. По предложение на ГЕРБ–СДС парламентарната Енергийна комисия с председател Делян Добрев (ГЕРБ), громител на газовите сделки на кабинета „Петков“, одобри проекторешение за диверсификация на ядреното гориво, а заедно с Добрев ръка вдигнаха и Радослав Рибарски (ПП), както и депутатите от ДПС, ДБ, БВ. Несъгласен беше само Драгомир Стойнев (БСП). Целта на решението е да бъде ускорен процесът по осигуряване на неруско ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, започнал при третото правителство на ГЕРБ и продължен в 7-месечния кабинет на ПП. На правителството се възлага да обезпечи дейността на Агенцията за ядрено регулиране за алтернативен тип гориво през 2024 г.

На почти пълно мнозинство се радва и законопроектът за енергия от морски вятър (офшорни вятърни централи в акваторията на Черно море), получил в комисия гласовете на ГЕРБ, ПП, ДПС, БСП и ДБ. Намерения за приемането му бяха изразени още в предишния парламент.

Сдружаването на ГЕРБ, БСП и ДПС около предложението за връщане на хартиената бюлетина (наедно с машинния вот) е лъжицата катран в този низ от съгласия по теми, които оттласкват България от орбитата на Кремъл. Гласуването с хартиени бюлетини улеснява купения и манипулирания вот и обединението на партиите на статуквото около връщането им не предвещава нищо добро. Със 125 гласа „за“ срещу 100 „против“ на първо четене народните представители от ГЕРБ–СДС, ДПС и БСП върнаха хартиената бюлетина в играта с мотиви, че така се връщат доверието и честността в изборния процес.

Отпор

В решението за оръжието за Украйна се дава месец на служебното правителство да докладва на парламента какво оборудване може да предостави „съобразно българските възможности и гарантирайки сигурността и защитата на населението“ – тоест без да бъде отслабен отбранителният ни капацитет. Кабинетът се задължава да проведе разговори със страни членки на НАТО, за да осигури модерно оборудване.

Коментарът на служебния военен министър Димитър Стоянов беше, че предложението на Министерството на отбраната ще бъде „крайно консервативно“ и зенитноракетни ПВО комплекси, както и самолети Су-25 и МиГ-29 няма да бъдат предоставяни. Което до известна степен обезценява парламентарното решение, тъй като Украйна има най-голяма нужда тъкмо от такава техника. Въпреки това международните агенции отчетоха външнополитическия ефект на решението като добър сигнал от България. Техническото му изпълнение обаче може да го изпразни от съдържание. Първата изпратена от София към Киев „военнологистична“ помощ беше смехотворна – наред с облекла, в нея имаше походни легла, палатки и… чаршафи.

По отношение на ядреното гориво, от което България е 100% зависима от Русия, служебното правителство също се разбърза. Президентското управление се кани да обяви процедура за избор на доставчик на ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“. Така се отваря вратата за френската компания „Фраматом“, която в съвместно предприятие с руската ТВЕЛ произвежда свежо ядрено гориво – аналог на използваното в АЕЦ „Козлодуй“. Другият участник е американската „Уестингхаус“, с която по време на третото правителство на Бойко Борисов бе подписано споразумение за внедряване на алтернативно гориво в V блок на атомната централа.

Намеренията на ръководство на АЕЦ бяха да обяви търг в средата на 2024 г., но служебното правителство смени мениджмънта и дори наложи нови правила – за първи път търгът ще се прави от БЕХ, а не от АЕЦ „Козлодуй“. Преди това обаче четвъртото служебно правителство на Радев отмени решение от 13 юли т.г. на кабинета „Петков“, което гласеше:

Процесът по диверсификация на свежо ядрено гориво да се осъществи чрез доставки и услуги от лица, които пряко и/или непряко не са свързани с Руската федерация, с цел постигане на диверсификационния резултат и подсигуряване на непрекъснатост на доставките за стратегическия енергиен обект, като при изпълнението се вземат предвид европейските политики и се цели намаляване зависимостта на българската енергетика от един доставчик и/или от доставчици, пряко и/или непряко свързани с политически решения на Руската федерация. 

Сега на опитите на служебния кабинет да запази под друга форма доставките на руско ядрено гориво се противопоставя парламентарно мнозинство – с приетото от Енергийната комисия решение. Ако то бъде подкрепено и в пленарната зала, отворената към „Фраматом“ врата ще се затвори. За френската компания ще е трудно и ще изгуби време да смени руските доставки с алтернативни. Дотогава бивш и настоящ енергиен министър ще се обвиняват взаимно – настоящият Румен Христов твърди, че предшественикът му Александър Николов работи за „Уестингхаус“ и че така се нарушава конкуренцията. Николов пък казва, че ако се допусне „Фраматом“, няма диверсификация.

Служебното правителство се зае да осигури и още печалби на най-голямата руска частна компания „Лукойл“ с решението си да отмени забраната за износ на горива от рафинерията в Бургас, приета от правителството на Кирил Петков. Тя трябва да влезе в сила на 5 декември т.г. В момента бургаската рафинерия изнася над половината от произведените горива и други нефтопродукти. Така след десетилетие на неплащане на данъци и издействаната от кабинета „Петков“ дерогация за България да продължи да получава руски петрол до 2024 г., и служебното управление се опитва да уреди нови облекчения. Европейската комисия обаче предупреди, че това не бива да се допуска, и ако наруши забраната, България е заплашена от наказателна процедура.

Страх

Противоборствата между мнозинствата в 48-мия парламент и служебното правителство ще се изострят. Независимо от решенията на Народното събрание, кабинетът може да протака и да провежда своя (президентска) политика – и никакви последици няма да произтекат от действията им. Отказът на служебното правителство да внесе бюджет за 2023 г. обаче е основателен – бюджетът е израз на политики и нека партиите не бягат от поемането на отговорност. Така, ако не искат да се изправят пред зимно недоволство от бизнес и граждани, политическите сили ще трябва да намерят начин да сформират кабинет. А зимният гняв няма да подмине и площада между Президентството и Министерския съвет.

Сериозни основания да се сформира правителство са налице – страхът е едното, другото са парите. Страх, че стадото избиратели може да се превърне в беснееща тълпа и последиците са непредвидими. Всички партии ще изгубят и отново ще спечели президентът. По Плана за възстановяване и устойчивост пък се очакват на първо време 1,2 млрд. евро, а след това – и вторият транш от над 740 млн. евро. Дали кабинетът ще е на база „eвро-атлантическа коалиция“, или на база „хартиена бюлетина“ – ще се договаря заедно със съдбата на главния прокурор.

Време е българските партии най-сетне да започнат да произвеждат политика. Иначе властта е на Царя.

Заглавна снимка: parliament.bg

Източник

Забравените символи на българската демокрация

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/zabravenite-simvoli-na-bulgarskata-demokratsiya/

В навечерието сме на поредните предсрочни избори, които не вещаят устойчиво решение на политическата криза. Възможно ли е да се разбие олигархичният политически модел, отразяващ обществените нагласи? Какви са причините за повсеместното безразличие в обществото?

От една страна, порочните управленски практики са добре прикрити зад фасадата на демокрацията във всевъзможните ѝ форми – от наличието на избори (въпреки купения, контролирания, административния и корпоративния вот), през функционираща съдебна система и разделение на властите (въпреки зависимостите и чадърите), до свободата на словото (въпреки политическото обладаване на голяма част от медийния сектор и ширещия се популизъм). От друга страна, много от избирателите остават слепи за несъвършенствата на политическия модел или ги възприемат за нормални, за присъщи на човешката природа и обществото, към което принадлежат.

Възприемането на скандалното за нормално, на кражбата за естествена, на далаверата за неминуема определя манталитета на аполитичния човек.

Манталитет, който в основата си почива на максимите, че лошото у човека е вродено, че политиката е винаги мръсна игра, че всички са маскари.

Това е манталитетът на този, който моли Ахмед Доган и Бойко Борисов да заделят част от порцията за обществото. Често такова е мисленето на хората, които биха възпроизвеждали порочното, ако бяха на власт. И най-вече на тези от тях, които предпочитат да прехвърлят отговорността за индивидуалното и колективното си бъдеще, за несгодите и бедността си върху онези, които ги крадат повече от три десетилетия – без да изискват нищо от тях, без да им се противопоставят и без да упражняват конституционните си права. Те не виждат алтернатива, защото по презумпция приемат, че всички са корумпирани, което пък често означава „всички са като мен“. Този мироглед стъпва на прогнила ценностна система и поставя непреодолима преграда пред еволюцията на обществото.

Постигането на положителна промяна обаче ще отнеме време и няма да се осъществи в следващите няколко месеца или дори години, но това не трябва да ни отчайва. Защото представите ни за политика са дълбоко залегнали в националната ни идентичност и в липсата на историческа памет за демокрацията и ролята ѝ в обществото.

Българинът не помни демокрацията, следователно не я живее.

Той изпитва влечение към авторитарното, към силната ръка, към спасителя. И няма как да е иначе – тоталитарният комунистически режим заличава крехката демократическа традиция, градена след Освобождението. Така усещането ни за демокрация се губи в многовековната българска история, доминирана от силни политически фигури с достатъчно индивидуални правомощия да ръководят държавата (почти) самостоятелно. Имената на ханове, князе и царе са се загнездили в паметта ни, срещаме ги ежедневно под формата на имена на улици, на различни учреждения, училища.

Освен за славното минало обаче, те ни напомнят, че поколенията българи са свикнали да бъдат управлявани, да се подчиняват и да търсят опора за собствените си несгоди в една силна политическа фигура, обещаваща благоденствие, сигурност и закрила – фигура, която иззема от нас отговорността за състоянието на заобикалящата ни действителност. По време на комунистическия режим тази функция е заграбена от партията майка и тоталитарните лидери, по които много българи въздишат с носталгия и днес.

Вероятно на тази наследена психология се дължи сегашното ни увлечение по президентската институция, която чрез фигурата на генерал Румен Радев въплъщава духа на миналото. Хроничната за обществото ни нужда от спасение води на политическата сцена и хора като Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Слави Трифонов, които въпреки различния си профил успешно влизат в образа на месия само за да се провалят впоследствие.

Казват, че всеки народ заслужава съдбата си. А българският народ сякаш три десетилетия повтаря едни и същи грешки, без да извлича поука от тях.

Той обаче не е виждал, нито помни реална алтернатива на „спасителя“. Колко всъщност знаем за хората, които полагат основите на модерната българска държава – особено за втората и третата вълна от политици след Освобождението, които наследяват започнатото от фигури като Петко Каравелов и последователно, непретенциозно и успешно отстояват принципите на демокрацията и плурализма в младата българска държава? Защо знаем толкова малко за политици като Александър Малинов и Никола Мушанов, превърнали се в символ на Демократическата партия и българската държавност през първите десетилетия на ХХ век? Носейки човешките си недостатъци, двамата са визионери, а реториката и речите им съответстват на политици от европейска величина и имат универсален характер. Как биха звучали те днес?

Ние видяхме в първия меден месец на българския политически живот хората, които представляваха властта […], поддържаха парламентаризма, защото беше сраснал с душата им; той беше кръв от тяхната плът. Но когато тия хора се измениха […], когато дойде време народът сам да бъде годен по своето политическо ниво да гарантира правата си, писани на книга, но фактически да ги гарантира, той се оказа негоден за тази тежка работа. Каква беше длъжността на демократическите партии при такова положение? Постепенно-постепенно да възпитат, да въздигнат народа си, да го направят един ден годен, тъй както Конституцията и парламентарният ред изискват, т.е. да дадат съдържание на тия формули, закони, писани в нашата Конституция, съдържание, което ще е в душата на българските партии, в душата на всеки български избирател, в неговото съзнание, в неговата воля. 

Никола Мушанов, 27 октомври 1910 г.
Из „Речи на Никола Мушанов“, изд. НБУ, 2022

Предстоящите избори ни водят към въпроса, който Никола Мушанов повдига преди цели 112 години от парламентарната трибуна:

Годен ли е днес българският народ да гарантира конституционните си права?

Всеки би могъл да отговори според убежденията си, но е редно да признаем, че пробуждането, започнало с големите протести преди две години, е недостатъчно; че пред българското общество стои дългият и нелек път на политическо самоосъзнаване. Ние обаче не знаем или не помним заветите на политици като Мушанов, а малко са съвременните партии и личности, които ни възпитават в демокрация. По тази причина смисълът и значението ѝ са далеч от душата, съзнанието и волята на българския избирател. И всички носим отговорност това да се промени – както гражданите, така и управляващите. Ето как Александър Малинов описва връзката между тях:

В управлението ще трябва да се заангажират широко интелигентните, знаещите и опитните хора, и то тия от тях, които биха имали благородната амбиция да се турят в услуга на народа. На тях особено демокрацията дължи да отвори прегръдките си и да ги улесни в легитимната им амбиция да играят не само помощна, но и активна роля в управлението, да им отвори достъп до парламента, но по единствения път, който води там – по пътя на всеобщото гласоподаване. Само чрез него всеки гражданин може да вземе участие в управлението на страната, в уреждането на съдбините ѝ.

Александър Малинов
Из „Под знака на острастени и опасни политически борби“,
изд. Секретариат на Демократическата партия, 1934

Думите на Малинов ни напомнят, че българските граждани са единствената легитимна сила, способна да проправи път пред политиците с нравствена нагласа да работят в полза на народа. Защото свестни хора в политиката има и те не са малко. Тези думи засягат най-вече хората, които се колебаят или отказват да гласуват, но от които на практика зависят разпределението на мандатите в парламента и посоката, в която страната ще поеме впоследствие. И въпреки дезинформацията, популизма и манипулативната медийна среда, всеки от нас е способен да упражни основното си право.

Защото промяната започва в умовете ни –

в момента, в който критична маса от обществото, индивидуално и колективно, осъзнае силата и влиянието си. Защото демокрацията ни овластява, тя ни позволява да делегираме власт, да бъдем неин коректив и да държим властимащите отговорни за (без)действията им. Перифразирайки Мушанов, бихме казали, че имаме дълг да направим своя избор – заради личностите, които навлизат в блатото вместо нас, за да останем ние, хората извън политиката, чисти.

Заглавна снимка: Phil Scroggs / Unsplash

Източник

Колко прави ГЕРБ минус Борисов или ПП минус Петков и Василев 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kolko-pravi-gerb-minus-borisov-ili-pp-minus-petkov-i-vasilev/

Кое е онова, което влияе най-силно по време на предизборна кампания в България? Посланията на партиите? След четвърти поред парламентарни избори за по-малко от две години гражданите са развили хронична нечуваемост. Програмите? Доколкото ги има, едва ли някой вярва, че ще се изпълняват – и не само заради неизбежното коалиционно управление, а и поради дългогодишната традиция за неизпълнение.

Лидерство

Лидерската харизма? Изглежда, че този фактор има най-силно въздействие, затова и водачите на партиите са на първа линия – по медии и предизборни изяви. От речта на Симеон Сакскобургготски за 800-те дни до непрекъснатите хвалби на Бойко Борисов, независимо че думите не съвпадат с делата му още откакто управляваше София в оня полумандат, избирателите пристават на всеки новопоявил се месия.

НДСВ се срина след напускането на Царя. Какво би се случило с далеч по-организираната чрез структури ГЕРБ, ако Борисов се оттегли, е трудно за прогнозиране. Вероятно отлив на симпатизанти и боричкания за лидерския пост. Изхвърлянето на втория-в-партията Цветан Цветанов не успя да разклати ГЕРБ, макар именно негови да бяха заслугите за изграждането на структурите и организацията ѝ. Очакванията му, че мнозина „гербери“ ще станат „републиканци за България“, не се оправдаха – те избраха да се заслонят зад гърба на Борисов, който все още се инати, че без него България не може.

От „Продължаваме промяната“ (ПП) няма да остане и помен, ако по някаква причина Кирил Петков и Асен Василев я напуснат – или дори само единият, тъй като те са политически сиамски близнаци, сраснати каузално и като медиен образ от старта си в активната политика. ДПС може и да запази константния си брой избиратели, след като почетният председател Ахмед Доган престане да бъде пожизнен шеф – ако останалите партии продължат с практиката на етническо еднообразие и не слагат български мюсюлмани (турци, роми) на избираеми места.

В коалицията „Демократична България“ (ДБ), обединила три партии, председателят на „Да, България“ Христо Иванов e този, който изпъква с лидерство измежду останалите – председателя на ДСБ Атанас Атанасов и съпредседателите на „Зелено движение“ Владислав Панев и Добромира Костова. Очаквано Иванов беше преизбран от партията, след като си подаде оставката. Но ДБ загуби енергия след появата на ПП, а „Да, България“ някак твърде бързо улегна за петте си години на политическата сцена.

За „Има такъв народ“ всичко е ясно – няма шоу без шефа на шоуто Слави Трифонов. И ако за ИТН се знае вторият, че и третият след Трифонов, за „Български възход“ известен е само първият – Стефан Янев. Конкуренция във „Възраждане“ няма и Костадин Костадинов. Що се отнася до Мая Манолова, все едно къде е – вече седма година тя прави собствен стендъп.

Повечето партии в България са от лидерски тип, позиционирани около или заради един човек, изградил (медиен) образ на борец за правда, свобода и гражданско добруване. Когато обаче те не надскачат значително „размера“ на лидерите си, значи имат сериозен проблем. Също така имат проблем и когато се смаляват до размера на лидерите си, както се случва например с БСП. През целия Преход, въпреки неговото като цяло несправедливо преразпределение на икономическите активи и средства за производство, социалистическата партия постепенно губеше привърженици. (Макар че в най-бедната държава в ЕС, единствена от Съюза изпаднала от списъка на високоразвитите страни според индекса на ООН, силна лява партия е повече от необходима.)

Дълголетие

В старите демокрации дълголетието на един партиен лидер е основано върху установени, спазвани от десетилетия правила, включително система за подбор и отстраняване. В България, където партиите обикновено са изградени и центрирани около определена персона, на практика е невъзможно да се получи състезание като вътрешните избори в управляващата Великобритания Консервативна партия, спечелени от Лиз Тръс в конкуренция с Риши Сунак. Тръс дори не беше сред фаворитите на букмейкърите при първото гласуване през юли т.г., които излъчиха Сунак и Пени Мордънт (първата жена министър на отбраната на Обединеното кралство в правителството на Тереза Мей).

В българските партии трудно ще се намерят неколцина, които да се пробват за най-високия пост. Досега само в БСП е имало такива процедури, а опит за вътрешни избори имаше и през февруари т.г. в ДСБ, когато беше преизбран ген. Атанасов. При британските консерватори в първия етап на вътрешните избори се опитаха общо осем кандидати, а на финала, до който стигат двама, гласуват близо 160-те хиляди членове на партията.

Независимо че българските партии, като западните си събратя, също имат устав и партийни органи, те предпочитат в по-голяма степен източните традиции, където партийните лидери си гарантират запазването на поста чрез различни способи. Манипулират избора на делегати за национални събрания, обзавеждат се със „свои“ в ръководните партийни органи – от контролните комисии до изпълнителните бюра, и така задълго си осигуряват престоя начело.

Според изследването „Партийни членове и лидерски стилове в новите европейски демокрации“ на Департамента по политика към Глазгоуския университет политическите партии все по-малко разчитат на своята организационна основа и много повече на фигурите на лидерите. Независимо дали става дума за нови партии, маргинални, или масови формации, лидерите стават известни. В България центрирането на почти всички политически сили около лидерите и евентуално тяхно оттегляне ще ги деконструира до голяма степен. БСП, ДПС и ГЕРБ ще се смалят значително, но други, като „Продължаваме промяната“, „Възраждане“, „Български възход“, „Има такъв народ“, са застрашени от изличаване.

Има и друг проблем – партии без добре развита мрежа от структури и смислен партиен живот изолират своите избиратели. Техните парламентарни групи, обикновено съставени от най-приближените на лидерите, са най-добре запознати с политиката и действията на политическата сила, до които електоралната маса обаче не е допусната. Това създава неравнопоставеност между ръководството на партията и избирателите ѝ, благодарение на които тя съществува, печели субсидии, позиции във властта и т.н.

Независимо обаче колко са големи лидерите – и партиите им, – те са лилипути пред избирателите. Изглежда, са го забравили, но високомерието им ще бъде пометено от омерзените негласуващи.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на извънреден брифинг на Бойко Борисов и ГЕРБ от 22 юни 2022 г. 

Източник

И какво като изтеглим „Винету“?

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/i-kakvo-kato-izteglim-winnetou/

Изчетох статията на Светла Енчева „Че какво му е на Винету“ със симпатия и разбиране, но също така и с известна доза несъгласие. Ето откъде идва то.

Факт е, че стереотипите не са нещо хубаво, дори уж да са с положителен знак. Особено когато са трайни. Особено когато изглежда, че прикриват истинската история. В случая с индианците (използвам тази дума с всички уговорки за нейната неточност) това е история на геноцид, изтласкване, културно изличаване и какво ли не още. Да, не би било приятно историята на потушаването на Априлското въстание, да речем, да бъде изтласквана по този начин.

Обаче.

Изтеглянето на една книга от пазара, още повече комерсиално „продължение“ на оригинала, не решава нищо и даже вреди. Стереотипът е комплекс от представи, който не може да бъде механично премахнат. Ако на едно огромно и мощно издателство като „Равенсбург“ наистина му пука за образа на коренното население на Америка, то има много по-добро средство да повлияе на средата.

А именно – като публикува повече произведения от индиански автори. Като ги промотира истински. Като им осигури видимост в медиите. Изобщо: като застане зад тях с парите и престижа си.

Да вземем примера на Светла Енчева. Този за имагинерната книга, в която българин и турчин са първи приятели по кърджалийско време, а в края на живота си българинът приема исляма. Е, да кажем, че турското издателство изтегля книгата от пазара. Какво ще промени това? А какво би се променило, ако вместо да я изтегля, рече да издаде „Летопис на смутното време“ на Вера Мутафчиева, да речем? И още десетина български книги?

Ето за това иде реч. Забраняването, изтеглянето, заглушаването не са добра идея. Още повече че създават прецедент за забраняване, изтегляне, заглушаване на други несходни с вкуса на част от публиката книги. Истинският либерализъм, истинската грижа за литературата, истинската грижа за представянето на всички гласове изисква друго.

Думи срещу думи. Вяра в силата на литературата. На нейната свобода.

А стереотипи, разбира се, винаги ще има. Човешката памет е устроена така, че да пести ресурси, като обобщава, често съвсем погрешно. Това не значи да ги приемем с въздишка на примирение (все пак от 1912 г., когато излиза първата книга за Винету, е минало доста време), а по-скоро да увеличаваме възможностите за разговор, за включване на нови гласове. Eто например има списък с четива от индиански автори. Луиз Ърдрич е излизала и на български. Да започнем с това.

И още нещо: или имаме свобода на словото, или нямаме. Да изтегляш книги от пазара, защото в тях има расов стереотип, и да ги изтегляш, защото го оспорват – това са двете страни на една и съща монета.

Впрочем ето какво казва Салман Рушди в едно интервю за L’Express от 2015 г. Поводът са нападенията срещу „Шарли Ебдо“ и реакцията на много интелектуалци, които смятат карикатуристите за виновни:

Оттогава имам чувството, че ако атаките срещу „Сатанински строфи“ се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят, а щяха да използват същите аргументи срещу мен, да ме обвинят, че съм обидил етническо и културно малцинство.

А ако ще оспорваме стереотипи, най-ефикасно би било някой да напише „Версията на Винету“ за същата възрастова група, към която е насочен оригиналът.

Заглавна снимка: „Мъдростта на Вселената“ (2014) на Кристи Белкорт от изложбата „Сърцата на нашите хора“ в Музея на американското изкуство „Смитсониън“, 2020 © Christi Belcourt / SAAM

Източник

Да помечтаем за училищното образование

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/da-pomechtaem-za-uchilishtnoto-obrazovanie/

Резултатите от националното външно оценяване (НВО) на учениците и тази година разпалиха обществени страсти. Докато едни акцентират върху нещата, които децата, държащи изпитите за външно оценяване, не знаят, не разбират или не могат, други обръщат внимание на проблемите в училищното образование, част от които се явява и НВО. По какъв начин училището изгражда знания и умения и с адекватен инструментариум ли се оценяват те? Бива ли да свеждаме седмокласниците единствено до формалните резултати, които постигат на изпити и на базата на които успяват или не успяват да се класират за „елитна“ гимназия?

По отношение на инструментариума за оценяване два случая станаха обект на критики.

След като от Министерството на образованието и науката разпространиха информация, че четвъртокласниците не могат да обяснят какво е пожарникар, стана ясно, че проблемът е в изпитния критерий, според който децата на 10–11 години трябва непременно да се сетят, че става въпрос не просто за гасене на пожари, а за професия. Дори да оставим настрана, че при нивото на институционална и гражданска култура у нас дори възрастни се затрудняват да разграничат човека от различните му социални роли, критерият не е коректен и във фактологическо отношение – има и пожарникари, които са доброволци.

Вторият случай е с разказа „Талисманът“ на варненеца Красимир Бочев, даден за преразказ на изпита по литература след VII клас. Обект на критики стана както посредствеността на самото произведение, така и избирането на точно този автор, който е последовател на „Възраждане“ и споделя конспиративни теории за COVID-19 и по всякакви други теми. В своя защита от МОН отговориха, че художествените качества на разказа не влизат в критериите за избор на произведение, а най-важното е той да е лесен за преразказване. От това е логично да се заключи, че възпитаването на литературен вкус не е сред приоритетите на обучението по литература.

Ала по-сериозният проблем е в самата философия на училищното образование –

инструментариумът и критериите са малка част от нея. След излизането на резултатите от НВО за седми клас Надежда Цекулова от БХК и педиатърката Бояна Петкова публикуваха постове във Facebook, в които подлагат на критика системата на училищното образование. Система, която изтезава и децата, и родителите им. Която създава училища за отличници и образователни гета. В която стойността на 13–14-годишните тийнейджъри (и способностите на родителите им) се измерва според получените точки на изпитите, които пък предопределят по-нататъшния им живот.

Образователната система е фиксирана върху постиженията и класациите не само в България, макар у нас допълнителни проблеми да са неадекватните учебни програми и критерии, както и огромното образователно неравенство. В германската федерална провинция Бавария например бъдещето на учениците се предопределя дори по-рано – едва в пети клас се решава кое дете е „достойно“ за гимназия, в края на която ще може да държи матура, и за кое е по-добре да отиде в професионално училище. А без матура няма университет. Възможно е човек да стигне до нея и вече като възрастен, но трябва да има много силен мотив да надскочи професионалната си среда.

Нека си представим, че може да бъде и друго.

За да се научите да карате колело или кънки, задължително е да преодолеете страха си от падане. Основен принцип в съвременното обучение по чужди езици е, че за да проговори на новия език, човек не трябва да се бои да прави грешки. Като се замислим, така е с всичко, което учим – страхът да не сбъркаме блокира както разбирането, така и свободното прилагане на наученото. Когато основният мотив е оценяването, на практика не се учим, а се приспособяваме към определени критерии за оценка.

Да помечтаем, че в училище няма оценки. Че целта на училищното образование е учениците да се развият като личности, които разбират света, в който живеят, и са способни да се ориентират в него. Уроците са интересни и децата виждат какъв е смисълът да научат едно или друго. Не живеят в непрекъснат стрес да не се „провалят“, а експериментират и си помагат взаимно. По-големите ученици избират кое в какъв обем и с каква сложност да изучават според интересите си, стига да съберат определен брой „точки“. Няма „елитни“ и гетоизирани училища, а навсякъде може да се получи образование с аналогично качество.

Как тогава ще се влиза в университет?

За разлика от училището, в университета (поне на теория, макар с масовизирането на висшите училища ситуацията да не е точно такава) се спазват високи академични стандарти. Ето защо е логично достъпът до него да става след проверка на потенциала за усвояването на такива стандарти, тоест след изпит. И е важно висшето образование да съдържа по-високи изисквания за качество. Още повече че то (отново на теория) е предназначено за хора, които са мотивирани и знаят какво искат. Не съществува обаче никаква необходимост входът към него да е следствие от резултатите в училище. Освен всичко човек може да реши да се насочи към университет и в зряла възраст, когато вече е забравил какво стои зад оценките от гимназиалната му диплома.

По същия начин и хората, които се насочват към професия след училище, не следва да са заложници на образователните си успехи или провали, особено ако тези успехи или провали нямат пряка връзка с това, което ще се изисква от тях в работата. Често се получава така, че дори човек да е специализирал в определено професионално направление по време на образованието си, новата работа да изисква от него компетентности, които не е изучавал и тепърва трябва да усвоява. Това се случва впрочем нерядко и на хора, завършили университет.

Утопия, но не съвсем.

Така описаната картина не съществува в чист вид в никоя държава, но на много места може да намерим нейни елементи. Има висши училища, които приемат и без диплома за средно образование. Във финландските училища например оценките се формират по съвсем други критерии и нямат добре познатата ни санкционираща функция. Принцип на образованието по Монтесори е да няма оценки и домашни, а процесът на обучение прилича по-скоро на игра. В някои училища и образователни системи по-големите ученици сами избират какъв да бъде учебният им план, на кое да наблегнат повече и на кое – по-малко.

Контрапродуктивността в съвременни условия на училището, което е изградено според принципите на дисциплината и санкциите, адекватни на демократичните общества до втората половина на ХХ век, се забелязва от философи и експерти в областта на образованието. Сред тях са например немските философи Рихард Давид Прехт и Харалд Леш, за чиято книга „Как образованието сполучва“ вече писахме в „Тоест“.

Въпросът е защо моделите на несанкциониращо училище не се превръщат в масова практика.

Проблемът е не толкова в закостенялостта на самото образование, колкото в спецификите на социалната система, чиито неравенства образованието възпроизвежда, ако се позовем на френския социолог Пиер Бурдийо. В представата, че светът едва ли не ще се срути, ако хората не научат още от деца къде им е мястото. В инерцията да се произвеждат не личности, а винтчета в машината, които стават безполезни, когато тя бъде заменена от нова. В илюзията, че училищната месомелачка е „подготовка за живота“.

Обикновено детството се описва като „щастливо“ и „безгрижно“. Това клише трябва да е произведено от хора, които са забравили какво е да си дете. Или поне какво е да си ученик. Със стреса на ученическия живот може да се сравни само стресът на отдадения родител на ученик. И пак не е сигурно кой е по-стресиран, защото за ученика всичко се случва за първи път и съответно се преживява драматично. Към децата в училищна възраст има безброй изисквания, а в същото време те нямат правото да се разпореждат с живота си. Но пък могат да провалят бъдещето си – или поне да го направят много по-трудно, защото са блокирали на някой изпит.

„Знам, че не може, но може ли да може?“,

пеят босненците от „Дубиоза колектив“. Вероятно една радикална реформа на училищното образование, в която се премахнат оценките, няма да е безпроблемна. От друга страна, проблемите на настоящото училищно статукво сме свикнали да приемаме за даденост, едва ли не като природен факт. Но в степента, в която осъзнаваме, че може да бъде и друго, има и надежда за промяна.

Заглавна снимка: © MChe Lee / Unsplash

Източник

Политиката като секс. Асоциациите на един министър

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/politikata-kato-seks-asotsiatsiite-na-edin-ministur/

Какво е общото между политиката и секса? Жаждата за контрол и власт. А в една управляваща коалиция? Че няма удоволствие в коитуса.

Транспортният министър Николай Събев пробва да ни убеди в противното – по-скоро в асоциациите, които възникват в съзнанието му.

„Ако приемем, че коалиционното правителство е като един нормален брак, то този брак ще продължи точно толкова дълго, колкото на средностатистическите семейства. Разликата е, че просто в това семейство ние сме повече с италиански характер и съседите на сутринта веднага разбират доколко и как жената е била доволна от начина, по който се е отнесъл към нея съпругът ѝ, доколко има нужда от нови обувки и т.н. Това е разликата между сегашното коалиционно правителство и другите, обикновените“, казва Николай Събев пред bTV.

На сутринта обаче доволни физиономии няма, особено след коалиционните съвети. От приличие няма да питаме кой е жената. За Събев коалицията явно възпроизвежда патриархален брачен модел, при който жената разчита на съпруга си за всичко – от секс до обувки и самочувствие, изобщо е негов орбитален апарат. Точно като типа отношения, които структурира политиката – една група лица контролира друга. Германският социолог Макс Вебер определя такава връзка като Herrschaft, връзка на господство и подчинение, при която „командата е приета като валидна норма“. И това е в сила, независимо дали една власт е основана на харизма, традиция, или правна рационалност – според трите идеални типа господство, дефинирани от Вебер.

Когато министърът сравнява коалицията с брака на „средностатистическо семейство“, асоциацията е за сцена от соцфилмите с плетени покривчици в хола и жени в пеньоари, не и страст. В добавка – и тъща, която слухти зад вратата на спалнята, а после отива да пържи кюфтета.

„Президентът е добрата тъща, която дава указания какво да правим на спалнята“, продължава с играта на асоциации най-успешният в бизнеса министър. 

Само че в спалнята на коалицията цари тишина. Единият от четиримата партньори може и да слуша тъщата, но за секс са нужни поне двама.

Любопитно е как министър милионер пробва да омаловажи разкола в управляващата коалиция с шегички със сексуален подтекст, което внася миризма на яхния по високите етажи на властта и политиката вече изглежда лесна работа – стига зад вратата да е правилната тъща.

Наподобяването на коалицията на семейство обаче пасва на разбиранията на „средностатистическия българин“, който гласува за пазителите на традиционните ценности и се умилява как чорбаджи Марко вечеря с голямата си челяд в първа глава на „Под игото“. Колко ще трае бракът в коалицията, ако не може да се купят нови обувки на всички недоволни жени? Николай Събев едва ли знае отговора на въпроса.

Статистиката установява, че в България браковете намаляват за сметка на съжителствата без брак – от ГЕРБ и ДПС са наясно как се прави. БСП и ДПС – също. Не е необходимо да си в коалиция, за да имаш връзка в политиката. Да вземем „плаващите мнозинства“ – това е като да си обвързан, ама да не пречи да излезеш за малко секс с някого от Tinder. В политиката понякога му казват „исторически компромис“.

Иначе българските политици се държат срамливо и свито, когато става въпрос за секс. Не се осмеляват да признаят публично различност, мълчат за отношението си към куиър общността. От време на време някоя жълта медия съобщава чий любовник/любовница се е сдобил с добър пост и съответстваща му заплата в някоя държавна институция. Тоест как инструментите за удоволствие се използват за кариерно развитие.

„Съгласно един демократичен морал, за сексуалните актове трябва да се съди по начина, по който партньорите се отнасят един към друг, по наличието или отсъствието на принуда, както и по количеството и качеството на удоволствията, които си доставят“, пише антропологът Гейл Рубин в своето есе Thinking Sex, цитиран от Дейв Мадън от „Гардиън“ в любопитната статия „Време е политиците да прегърнат революционната сила на секса“.

Но в политиката удоволствието не е сред критериите за работещо управление. Вместо асоциацията със семейството и дали рано сутрин на жената ѝ личи добрият секс, транспортният министър да беше обяснил например какво става с ония мостове на Дунав. Най-напред Николай Събев беше обещал четири, по-късно вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев обеща пет – до края на мандата. И даже три тунела под Стара планина.

Избирателите не се интересуват какво прави коалицията в спалнята. (Секс за сприятеляване? Нали според Фройд сексуалният инстинкт е по-силен от агресивния и потиска деструктивните тенденции.) Избирателите едва ли асоциират управляващата коалиция с брака на едно средностатистическо семейство. Предвид факта, че всяка от трите политически сили подписа поотделно коалиционно споразумение с „Продължаваме промяната“, прилича по-скоро на султански харем…

Всъщност избирателите ги интересуват политиките на управляващите и тяхната ефективност. Игрите на асоциации най-добре да останат за срещи с приятели.

Заглавна снимка: Стопкадър от участието на министър Събев в предаването „Защо, г-н министър?“ на Мария Цънцарова от 29 май 2022 г.

Източник

Как МВР си отглежда антидържавна агресия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-mvr-si-otglezhda-antidurzhavna-agresiya/

Помните ли пожара в софийската джамия преди 11 години? През март 2011 г. „Атака“ започна протест пред сградата на БНТ против новините на турски език. Активисти на партията окупираха пространството от ул. „Сан Стефано“ №29 до подлеза на метрото на Орлов мост и раздаваха листовки на минувачите. Месец по-късно бяха още там. Тогава написах отворено писмо до кметицата Йорданка Фандъкова с въпрос докога Столичната община ще толерира акцията на „Атака“, призоваваща обществената телевизия да не спазва закона и да ограничи правата на част от българските граждани да имат новини на своя език. След известно прехвърляне на топката в Общината стана ясно, че партията на Волен Сидеров има разрешение за протеста си до края на юни. И че има право да върши това, защото е политическа партия.

Още един месец по-късно превърналият се вече в традиция протест на „Атака“ отиде пред софийската джамия „Баня Башъ“, за да протестира срещу звука от високоговорителите – отново с разрешение на Общината. По време на петъчната молитва активисти на партията нападнаха молещите се мюсюлмани със словесна агресия, яйца, камъни, прътове и тръби и подпалиха няколко от молитвените им килимчета. Присъстващите на мястото полицаи се намесиха чак когато агресията излезе от контрол. Пострадаха петима мюсюлмани, петима полицаи и брадичката на депутатката от „Атака“ Деница Гаджева. Поради липсата на адекватна реакция на институциите по отношение на нападението и разследването му България е осъдена от Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Подобни актове на агресия, засега в по-малки мащаби, се извършват напоследък под безучастния поглед на институциите.

Този път потърпевшите не са мюсюлмани, защото точката на конфликт е друга – подкрепящи Русия срещу подкрепящи Украйна. Друга разлика спрямо 2011 г. е, че сега отговорността на МВР е по-голяма от тази на местната власт. Защото привържениците на режима на Путин дори нямат нужда от официално разрешение, за да постигат с помощта на органите на реда това, което искат.

За комфорта на малобройния си протест пред Народното събрание подкрепящите „мира“, тоест инвазията на Русия в Украйна, имат картбланш от Столичната община. Не така стоеше въпросът обаче с планираното събитие за опаковане на Паметника на Съветската армия на 4 май. То беше организирано от гражданската инициатива за демонтиране на паметника и надлежно съгласувано с Общината и Столичната дирекция на вътрешните работи. Преди началото му пред паметника пристигнаха представители на партия „Възраждане“.

Въпреки че от партията на Костадинов нямаха право да присъстват на мястото на съгласувано събитие, органите на реда не ги отпратиха. Нещо повече, те ги подпомогнаха в постигането на целта им – да провалят опаковането на паметника, позволявайки им да замерят с различни предмети легитимните участници и да откраднат едно от украинските им знамена. Накрая полицията изтласка законния протест, оставяйки на площада хората от партията на Костадинов. А между представители на двете групи се стигна до бой в подлеза на Софийския университет.

Иронично, и Столичната община стана жертва на омразата, която от дълги години допуска.

На 5 май двама депутати от „Възраждане“ се качиха на вишка до балкона на сградата на Общината на ул. „Московска“ и свалиха оттам знамето на Украйна, поставено след решение на Общинския съвет. Това стана пред погледа на бездействащи полицаи. Аргументът им да не се намесят е, че депутатите са се позовали на своя имунитет. По тази логика всеки политик с имунитет има право да взема от чужди имоти всичко, което му харесва. Или по-скоро – което не му харесва. Вярно е, че общинската администрация е публична, но „Възраждане“ нямат нито свои представители в нея, нито каквито и да е правомощия да се месят в решенията ѝ или да се разпореждат с имуществото ѝ.

На 9 май пред Руското посолство полицията отново допусна протестиращи путинофили, въпреки че мястото беше крайна точка на съгласуваното с Общината и СДВР шествие в подкрепа на Украйна. Десетина души, охранявани от няколко пъти повече полицаи, на спокойствие пускаха съветска и руска патриотична музика, децибелите на която огласяваха квартал „Изгрев“ чак до „Дианабад“. А на хилядите участници в законното шествие органите на реда не разрешиха да оставят изцапани с червена боя играчки – символ на децата, загинали във войната на Русия срещу Украйна.

Закономерно, вече и самото МВР се превръща в обект на агресията, която допуска.

На 11 май протестът на „Възраждане“ против подкрепата за Украйна, започнал пред парламента, се отклони към сградата на Столичната община. Там активисти на партията се опитаха да свалят и новото украинско знаме, поставено от общинската администрация след открадването на старото. Този път органите на реда не им разрешиха, в резултат на което гневът на събралите се националисти русофили се обърна срещу тях. Протестиращите се опитаха дори да преместят микробус на жандармерията, бутайки го перпендикулярно на оста му на движение. По този начин може би се опитваха да го доближат до балкона със знамето. Ала законите на физиката надделяха над устрема на „възрожденците“, които не постигнаха нищо друго, освен клатене на превозното средство на органите на реда.

Фрустрацията на „Възраждане“ е обяснима – в последно време МВР демонстрира подкрепа на привържениците на Русия за сметка на тези на Украйна и изобщо всячески им създава комфорт. Ако например първите протестират пред парламента, а вторите – зад него, пространството зад Народното събрание е оградено почти отвсякъде. И демонстриращите солидарност с Украйна трябва дълго да обикалят, докато намерят откъде да влязат. Независимо че са многократно повече на брой от представителите на другата група.

Вътрешният министър Бойко Рашков най-сетне наруши мълчанието си относно действията на МВР на изслушване в парламента.

„Ние в МВР сме критични и към едната, и към другата страна. В подлеза [на Софийския университет – б.р.] е имало полицаи, но там побоят бе нанесен на един гражданин. Имаме основание да не сме доволни от нашите служители, най-малкото защото можеше да не се стигне до разбиването на главата на този гражданин, независимо дали обича, или мрази“, заяви Рашков, а недопускането на законното събитие за опаковането на ПСА аргументира така: „Едни пазят Паметника на съветската армия, други искат да го разрушат. Ние сме поели ангажимент към Руското посолство и други мисии в нашата страна да се грижим за тези паметници и го правим.“

С тези си думи Рашков демонстрира политически пристрастия и доста фриволно тълкуване на функциите на ръководеното от него министерство. Като част от изпълнителната власт то има мисията да осигурява обществения ред, съблюдавайки действащото законодателство и правата на различните групи и хора. Работата на МВР не е да проявява отношение (критичност или безкритичност), а още по-малко – да поема ангажименти към посолства по отношение на паметници, които не са тяхна собственост. Нито да интерпретира символни артистични акции като разрушаване. Интересно впрочем, ако се вземе легитимно решение за демонтирането на ПСА, дали тогава вътрешният министър ще попречи да се изпълни то, защото има ангажимент към Посолството на Русия?

Междувременно реториката на „Възраждане“ отдавна е прекрачила и най-разтегливите представи за национална сигурност.

Депутатката от партията Елена Гунчева например на 18 март заплаши във Facebook какво може да се случи, ако България изпрати военна помощ на Украйна: „Не се отчайвайте, има някаква надежда – Русия има високоточкови оръжия, така че точно може да улучи Министерски съвет“. И предложи цел на руска атака да стане и американската посланичка у нас: „Може да им пратим и линк с координатите на Мустафата.“ Че Русия няма излишни високоточни (а не високоточкови, както казва Гунчева) ракети, които да изстрелва към София, си личи от обстоятелството, че праща към Украйна все повече от не толкова точните, които попадат в жилищни райони. Призивът към чужда държава да нападне български институции и дипломатически мисии у нас обаче минава всякакви граници.

Не звучи по-миролюбиво и председателят на партията Костадин Костадинов, който, парадоксално, обвинява правителството, че „обслужва чужди интереси“. В началото на май той заяви от парламентарната трибуна: „Това правителство иска война. Щом правителството иска тази война, то ще я получи. Ние, българите, ще му я дадем.“ Костадинов призовава и към гражданско неподчинение.

На Русия в момента изобщо не ѝ е до това да напада България –

тя си има достатъчно проблеми в Украйна, където надеждите за дори символична победа на „специалната военна операция“ се топят с всеки изминал ден. Призивите за нападение, насилие и промяна на конституционно установения ред у нас обаче никак не са безобидни. МВР, изглежда, не си е научило урока, че вербалната агресия има свойството да прераства във физическа, ако не бъде спряна навреме.

„Възраждане“ действа методично, разширявайки заедно с пределите на екстремисткото си говорене и електоралната си подкрепа. Бойко Рашков е по-лоялен към политическите си корени в БСП, отколкото към политиката на правителството, чийто министър е. Самото правителство пък си има достатъчно проблеми, за да се занимава и с вкарването на Рашков в правия път. Всичко това е ясно. Но когато това крехко равновесие престане да може да бъде удържано, нека не се чудим откъде ни е дошло.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчването на „Дневник“ на предишното изслушване на министър Рашков пред парламента на 13 април 2022 г. 

Източник

Де са ти, Гешев, осъдените олигарси?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/de-sa-ti-geshev-osudenite-oligarsi/

На 24 март в онлайн пресконференция от Дубай обвиненият за 19 престъпления бизнесмен Васил Божков заяви, че е готов да се върне в България, при условие че прокуратурата свали неговото издирване от червената бюлетина на Интерпол. Ако се абстрахираме от множеството интерпретации по темата и без да навлизаме в правния ѝ аспект, съвсем логично е да се запитаме:

иска ли наистина държавното обвинение да разпита Васил Божков, или предпочита той да остане извън страната?

Името на знаковия хазартен бос нашумя отново след арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севдeлина Арнаудова, извършени от полицията въз основа на данните, съдържащи се в сигнала на Божков до прокуратурата отпреди две години. Той бе изпратен още до президента, парламента, Висшия съдебен съвет, Върховния касационен съд, политическите партии в България и посолствата на Великобритания и САЩ у нас. В него бизнесменът твърди, че е дал около 60 млн. лв. на бившия премиер и на неговия финансов министър под формата на такса „спокойствие“.

Божков твърди, че не знае как прокуратурата е интерпретирала фактите в сигнала, прехвърлян през годините между Върховната касационна прокуратура, Специализираната прокуратура и данъчните служби, които е трябвало да проверят къде са отивали парите, теглени от него от банковите му сметки. „Каквито и данни да съм дал в тази прокуратура, те изчезват“, заяви на пресконференцията хазартният бос, който още с пускането на сигнала обяви, че разполага с достатъчно доказателствен материал, в т.ч. документи, банкови извлечения, записи от охранителни камери, снимки и свидетелски показания. Но на пресконференцията в четвъртък отказа да даде повече подробности за тях.

Арестите на Борисов, Горанов и Арнаудова, които Васил Божков нарече пред журналистите не просто организирана престъпна група, а директно „хунта и мафия“, нагнетиха напрежение в обществото и между институциите, а от ГЕРБ обявиха поход за сваляне на правителството и за нови избори. 24-часовият престой в ареста на лидера на най-голямата опозиционна партия в България имаше и международен отзвук, каквато беше и една от целите на задържането му под стража. Председателят на ЕНП в Европейския парламент Манфред Вебер заяви в сряда, че Борисов е бил „отвлечен“, и поиска проверка на законността на задържането му. Два дни по-рано групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в ЕП пък излезе с позиция, в която призовава правосъдните власти в София и Брюксел да дадат отговор на въпросите, свързани с управлението на Борисов, и особено след като Европейската прокуратура потвърди, че е получила множество данни със съмнения за корупция и злоупотреби с европейски средства.

В хода на развитието на събитията след излизането на Борисов, Горанов и Арнаудова от ареста беше поставен и въпросът за това

може ли Васил Божков да бъде разпитан дистанционно от Дубай.

Според публично изразени мнения на юристи, сред тях и на министъра на вътрешните работи Бойко Рашков, процесуални пречки за подобен разпит няма. Очевидно не е имало пречка и пред Европейската прокуратура, която, по думите на Божков, го е открила и разпитала на 8 март т.г. от столицата на Обединените арабски емирства. Подобен разпит, само че в писмена форма, е извършен и от Дирекция „Национална полиция“, обяви той на пресконференцията. Пак от него разбрахме, че е осъществил контакти и с американските власти, на които е дал много повече сведения, отколкото на ЕП, за да бъде изваден от списъка „Магнитски“, попаднал в него „погрешно“. И какво се оказа накрая – че единствено за прокуратурата на Иван Гешев има процесуални пречки Васил Божков да бъде разпитан дистанционно. А хипотезата прокурори да разпитат бизнесмена в Дубай дори не е обсъждана публично.

Васил Божков, с прякор Черепа, е сочен за един от най-богатите олигарси в България, а във вътрешна кореспонденция на американския Държавен департамент е наричан и „най-печално известният гангстер на България“. Дали е бил съучастник на „шайката“, както той назовава хората около бившия премиер Борисов, които са го рекетирали и на които е плащал, за да развива успешно хазартния си бизнес, може да каже само съдът. Както и дали 60-те милиона, които той посочва, че е дал като процент от печалбата на „Национална лотария“ в периода от 2017 до 2019 г. на същите тези лица, отговарят на състава на престъплението подкуп. Но без съмнение сюжетът, който Божков представя две години от Дубай пред медиите, не изглежда съшит с бели конци. В него освен Борисов, Горанов и Арнаудова са още Менда Стоянова, Данаил Кирилов, Валери Симеонов, Кирил Домусчиев, пачки от банкноти по 500 евро, които се събират в джоба на едно мъжко сако, и една (не)запалена пура.

Този сюжет може да бъде разплетен единствено от разследващите органи в България.

И прокуратурата – господарят на разследването, може и трябва да разпита Васил Божков. Още повече че той обяви готовност да се завърне в България, и постави за това едно-единствено условие. Което означава, че ще може да бъде разследван и за всички повдигнати му обвинения, част от които коментира пред медиите като несъстоятелни и без доказателства. Ако главният прокурор не организира разпит на Васил Божков, независимо как ще бъде осъществен, ще потвърди пред обществото и пред партньорите ни в Брюксел, че е избран на този пост, за да прикрива корупцията по високите етажи на властта, а не да я разкрива.

С действията си досега Иван Гешев демонстрира и двойни стандарти към родните ни олигарси и бизнесмени, като арестува и обвинява избирателно само онези, които по една или друга причина са станали неудобни за властта. Но до момента специализираното правосъдие, което е пред закриване, не е приключило нито едно от тези дела с осъдителна присъда. А някои от задържаните предявиха иск срещу главния прокурор и неговите заместници за нанесените им морални щети. Тези действия на Гешев дават достатъчна легитимност на управляващите да искат неговата оставка. А зад тях е силата на омерзеното общество, очакващо справедливост.

Заглавна снимка: Стопкадър от онлайн пресконференцията на Васил Божков от 24 март т.г., излъчена на неговата Facebook страница

Източник

Да видим

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/da-vidim/

И справедливостта я чакаме оттам, откъдето досега България се е надявала за всичките си освобождения – отвън. След 12 часа страсти, размисли и прения по ареста на бившия премиер Бойко Борисов, бившия (му) министър на финансите Владислав Горанов и пиарката му Севделина Арнаудова, премиерът Кирил Петков потвърди – по случая работи Европейската прокуратура. Самата Европейска прокуратура не коментира и казва само, че ще съобщи каквото и да е, когато има какво да съобщи. А Кирил Петков коментира:

… къде е българската прокуратура и дали най-накрая ще застане на страната на българския народ, ще видим в следващите дни. […] Никой не трябва да изпитва страх от истината.

И за самата Европрокуратура, и за управляващите тази акция е изпитание.

За оглавяваната от Лаура Кьовеши служба тестът е да не се провали с невижданата досега акция не просто в държава членка на ЕС, а в първенец по бедност и корупция. Какво по-естествено начало за чистене на авгиеви обори? След няколко часа, когато изтича 24-часовият срок, в който Борисов може да остане в ареста, ще стане ясно как европейските прокурори си вършат работата. На базата на предоставената от тях информация ще се преценява дали лидерът на ГЕРБ да бъде задържан до 72 часа.

Назначената през есента на 2019 г. Кьовеши има седемгодишен мандат, а самата служба работи от миналото лято. В нейния обхват влизат не само злоупотреби с европейски средства, но и когато са застрашени демократичните устои на ЕС. Едно от основните предизвикателства, формулирано и при създаването на службата, е

да спечели доверие като нов европейски орган – и сред европейските институции, и сред националните.

До момента са известни арести от ноември м.г. на бивш хърватски министър и трима негови съучастници за търговия с влияние и злоупотреба със служебно положение. Техните провинения са свързани с инхаус възлагане за проект за 2,16 млн. евро с ДДС, за което европрокурорите смятат, че не е имало основание. Причината да се намеси службата на Кьовеши е, че 85% от средствата са изплатени от Оперативна програма „Конкурентоспособност“.

За българската акция се разбра от обяснение на вицепремиера Асен Василев, че е заради сигнал на хазартния бос Васил Божков и доклад на Агенция „Държавна финансова инспекция“ (АДФИ) от юли м.г. Според този доклад са установени загуби за бюджета в размер на близо 557 млн. лв. заради бездействието на Държавната комисия по хазарта, позволила компаниите на Божков да платят по-малко от дължимите такси. Българската прокуратура се направи на „ни чула, ни видяла“ както за тези, така и за много други предполагаеми нарушения, свързани с високопоставени фигури.

След края на визитата си в България Кьовеши написа: „Съгласуваност, решителност, готовност за действие. Ключовите думи, които описват много продуктивна визита в България.“ Тази визита включва добри думи за партньорството с правителството и с МВР в частност – и една протоколна снимка с главния прокурор Иван Гешев.

Арестът на Бойко Борисов е тест и за управляващата в България коалиция. Социологически проучвания вече показаха, че правителството губи одобрение още преди да са изминали първите му 100 дни управление. Връхлитащите една след друга кризи, които се разрастват – като оскъпяването на храни, горива, енергийни суровини; бежанците от Украйна и войната на Путин, която изисква ясни евро-атлантически позиции и отговор, – са сериозно изпитание за коалиция от четири политически сили, три от които управляват за първи път.

Най-голямата сила в тази коалиция – „Продължаваме промяната“, дойде на власт именно със заявката за нулева корупция, преформулирана по-късно в „нулева толерантност към корупцията“. Но заради случилото се през изминалите три месеца тази заявка избледня в обществената памет. Вчерашната полицейска акция отново я върна на политическия терен. Също така върна и опасенията дали няма да се окаже поредната шумотевица и дали е законно адвокатът на Борисов – Менко Менков, да не бъде допускан един час при своя подзащитен.

Арестите обаче извадиха на показ онова, което българската прокуратура винаги е игнорирала – зависимостите.

Потвърдиха ги един джип и един апартамент. Джипът бе открит в двора на луксозната семейна къща в Бистрица за 1 млн. лв. на пиарката на Борисов – Севделина Арнаудова. Мощният автомобил е собственост на саудитската компания „Аркад“, която построи втората линия на „Турски поток“ в България. Съпругът ѝ Делян Димитров потвърди пред телевизионните камери, че джипът е на „Аркад“ с думите:

Те ни дадоха техни коли на лизинг да ги ползваме. Джипове и пикапи за районите, дадоха и на МОСВ, и на Агенция по горите за ползване. 

Димитров беше уреден в борда на „Булгартрансгаз“ и преназначен през пролетта на 2021 г., където е и досега. Държавната компания избра саудитците да строят газопровода, а те наеха за подизпълнители руски и други фирми. Какво обаче прави служебен джип в частен двор, а не на паркинга пред „Булгартрансгаз“, и защо семейство Димитрови го ползва като свой?

Арестите разкриха също, че бившият министър на финансите Владислав Горанов продължава да живее в луксозния апартамент, за който обясни, че е предоставен от кръстника му Иван Сариев. Жилището се намира в столичния квартал „Изток“, в комплекс, управляван от „Есте Пропъртис“, дъщерно дружество на „Адванс Пропъртис“, в което съдружници са братята Кирил и Георги Домусчиеви. Обясненията на Горанов бяха, че той и семейството му се преместили там след земетресението в Перник от 2012 г., което изплашило семейството му. Но на 13 юни 2019 г. прокуратурата отказа да образува досъдебно производство във връзка с изнесената от в. „Сeга“ информация, че Горанов живее безплатно в чуждо жилище. Според наблюдаващия прокурор, възложената на Антикорупционната комисия проверка не е установила данни за каквото и да е престъпление.

Българската прокуратура зачеркваше и зачерква тези и много други факти, обслужвайки властта – в това едва ли някой се съмнява. Да видим какво ще направи европейската. Иначе остава само божието възмездие.

Заглавна снимка: Стопкадър от излъчване на живо във Facebook профила на Бойко Борисов от 15 април 2021 г. 

Източник

Какво, ако закрием спецслужбите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kakvo-ako-zakriem-sluzhbite/

Дали не е по-добре да закрием българските спецслужби, а управляващите да получават оперативна информация и анализи през криптирана мрежа от някоя или няколко партньорски служби? Струва си да се помисли за това.

Например докато нашите народни представители бяха уверявани, че пълномащабен военен конфликт не се очаква, защото Русия няма да нападне Украйна, американските разузнавателни агенции са анализирали събраната информация и са били прозорливи, докладвайки точно обратното. САЩ сигнализираха, че Русия ще нахлуе в Украйна, въпреки че режимът в Москва отричаше. Американският президент Джо Байдън предупреди публично съюзниците от Алианса още на 11 февруари, 13 дни преди началото на руската агресия, и настоя американските граждани да напуснат Украйна в следващите 48 часа. Ако българските служби не са успели да анализират информацията от партньорите, да бяха взели предвид откритите източници на информация – Байдън говори именно защото е получил информация от американската разузнавателна общност.

Големият въпрос тук е не защо българските служби не са познали, а къде са Русия и нейният авторитарен режим във фокуса на тяхната работа, кои са приоритетите на разузнавателните агенции на държава, която допреди три-четири десетилетия е била част от икономически и военен блок на Москва, колко голямо е недоверието на партньорските служби към българските и какво да се направи, за да бъде премахнато.

Какво да си помислим за тези служби,

когато шефовете на българските спецслужби уверяват народните представители, че Русия няма да нападне Украйна, а това се случва след броени дни? (Като в оня виц, в който попитали радио „Ереван“ ще има ли нова световна война, а радиото отговорило: „Няма да има война, но ще има такава борба за мир, че камък върху камък няма да остане.“) Когато допуснаха диверсии в български военни заводи, съвпадащи с посещения на агенти на ГРУ в България. Когато избягваха да направят връзката между отравянето на оръжейния търговец и производител Емилиян Гебрев и отровения с „новичок“ полковник Скрипал във Великобритания…

Когато тези спецслужби не спряха теглене на милиони кеш, предназначени за магистрала „Хемус“, въпреки че са получили сигнали от банката, на чиито гишета се носят пачките. Когато същите тези спецслужби преди години са получили сигнал от чужбина, че банкерът Цветан Василев и Корпоративна търговска банка (вече в небитието) са заподозрени за пране на пари, поискаха справка от НАП и съобщиха на партньорските служби, че няма такова нещо. Когато изобщо проспаха заплахата, която представлява тази банка за финансовата, а оттам – и за националната сигурност. Когато тези спецслужби се сещат да разпитат някого като Делян Пеевски едва след като името му се появи в досиетата „Пандора“ – международно разследване за скрити офшорни сметки на политици и бизнесмени. Когато тези спецслужби са допуснали чрез т.нар. златни паспорти в България да влязат лица, чието пребиваване е недопустимо от гледна точка на политиката за национална сигурност…

Списъкът е много дълъг. След всички пробиви в системата на националната сигурност, които не са били предотвратени от спецслужбите,

съществуването им е трудно защитимо пред българските данъкоплатци.

Тези пробойни костваха милиарди на България – защо тогава да даваме стотина милиона годишно (над 140 млн. лв. за 2022 г.) за разходите на службите? А и те не понесоха никаква отговорност – нито за грешната прогноза за Украйна, нито за всички останали „пропуски“.

Каква е работата на специалните служби – на външното разузнаване, контраразузнаването, военното разузнаване? Политическата неутралност, обективността и безпристрастността са основни принципи в тяхната работа, изведени в закон. Извън закона обаче те изпълняват политически поръчки и събират информация, която се използва не по предназначение и в частна, а може би и в нечия друга изгода.

Съгласно Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ тя е „специализиран орган към Министерския съвет за изпълнение на политиката по защита на националната сигурност“. Съгласно Закона за Държавна агенция „Разузнаване“ тя е пряко подчинена на МС, а нейната работа е „защита на националната сигурност и интересите на Република България, свързани с националната сигурност; информационно-аналитичното осигуряване за предотвратяване, разкриване и противодействие на вреди в областта на националната сигурност, външната политика, икономиката и защитата на конституционно установения ред; осъществяване съдействие на органите […] за реализиране приоритетите на Република България в областта на националната сигурност, външната политика, икономиката и защитата на конституционно установения ред“. E, след като тези агенции са към правителството,

защо ръководствата им са назначени от президента Радев чрез служебния му кабинет?

Политиките по защита на националната сигурност, съответно и задачите, се определят от Министерския съвет, не от държавния глава. Работата на службите е да допринасят за успеха на политическата война, която понякога се налага да водят лидерите на правителството, за тактиката и стратегията, чрез които да се печелят изгодни за държавата позиции – било в областта на енергетиката или срещу хибридната пропаганда, която ерозира европейските демокрации и възхвалява моделите на автократично управление.

Когато съпредседателите на „Демократична България“ Христо Иванов и ген. Атанас Атанасов отново поставиха на дневен ред проблема за ефективността на спецслужбите, никой от останалите трима партньори в управляващата коалиция не ги подкрепи. Замълчаха от „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“, БСП. Атанасов дори се усъмни дали с информацията, която службите предоставят, не подхлъзват премиера. Наскоро по БНТ, коментирайки радикално променената ситуация, в която се намират България и светът след руската агресия, Иванов заяви:

Искаме да видим ясен план как (службите – б.р.) ще приведат своя капацитет в състояние на адекватност на тази ситуация. Как ще се изчистим от руските влияния, включително в самата система за сигурност. […] Искаме да разберем кои са руските партньори отвътре.

Докато партньорите в коалицията начело с „Продължаваме промяната“ и премиера Кирил Петков пазят назначенията на президента Радев, едва ли е възможно да се очаква такъв план. Но Петков отстрани министъра на отбраната Стефан Янев заради неговите позиции, които се разминаваха с евро-атлантическата принадлежност на България. А като служебен премиер именно неговият подпис стои под предложенията за настоящия шеф на ДАНС Пламен Тончев, който от началник на териториалните звена на ДАНС във Враца и Кюстендил оглави контраразузнаването, на Антоан Гечев, който, допреди да стане шеф на ДАР, беше заместник-директор на военното разузнаване (Служба „Военна информация“).

Разбира се, селекцията на тези хора не е направена от Янев, а най-вероятно от президента и някои негови близки съветници. Така към настоящия момент и в безпрецедентната ситуация, в която се променя целият глобален ред,

сектор сигурност е овладян от държавния глава.

Но България е парламентарна република и отговорността за националната сигурност носи правителството, следователно то има право на свои кадрови решения. А докато премиерът Кирил Петков и правителството съберат смелост за това, спецслужбите може и да не предоставят оперативна информация. Или да я докладват само на президента.

Заглавна снимка: Victor / Unsplash

Източник

3 март между истината и мита

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/3-mart-mezhdu-istinata-i-mita/

Неутралитет по време на война, за какъвто призовават някои български политици и интелектуалци, е равнозначен на колаборационизъм с агресора. Не може целият свят с изключение на диктаторски режими като този в Северна Корея да осъжда инвазията на Путин в Украйна, а у нас да има гласове, които призовават да си гледаме само националния интерес. Но кой е той, след като България няма съвременна национална доктрина?

Изследване на социологическата агенция „Алфа Рисърч“ от края на февруари показва, че нагласите на българите към Владимир Путин се променят динамично. Ако в последните две години между 55 и 58% са одобрявали неговата политика, само дни след нахлуването на руските войски в Украйна подкрепата за него е спаднала до 32%. И въпреки че тенденцията е променена, все още хората, които харесват руския президент или са отговорили, че „не могат да преценят“, са над половината от българското общество. И без помощта на социологията обаче тези настроения се виждат от реакциите в социалните мрежи.

От столетия нацията ни е разделена на русофили и русофоби

и преобладаващи са ту едните, ту другите настроения – в зависимост от политическата конюнктура у нас. Комунистическата пропаганда на бившия режим, учебниците, медиите, книгите и филмите от това време насаждаха митове в съзнанието на българите, свързани с освободителната мисия на Русия и СССР. Но те датират още от времето на националнореволюционното движение през ХIХ в., когато голяма част от идеолозите и ръководителите му са били контролирани от Азиатския департамент (отдел във Външното министерство на Руската империя, отговарящ за българите). Според историка Янчо Гочев някои от тях са получавали доживотно финансиране от този департамент – като Панайот Хитов или Филип Тотю например. Друга част от тях той нарича „агенти за влияние“, с цялата условност на това понятие в контекста на епохата.

След Руско-турската война противопоставянето между русофили и русофоби се ожесточава, особено след скъсването на дипломатическите отношения между Русия и България в резултат на Съединението от 6 септември 1885 г. Опозицията около Драган Цанков, т.нар. лъжесъединисти, платените русофили и тези по убеждение работят открито и подмолно срещу правителството в годините, когато българският престол е свободен, но кандидати за него в Европа няма. А руската дипломация не се отказва от намеренията си да дестабилизира младата българска държава и да я превърне в Руско-дунавска област, известна повече като Задунайска губерния. И финансира действията за осъществяването на тази идея със средства от основания за целта Окупационен фонд, но слава богу, безуспешно.

Втората окупация на България, този път от съветските войски през 1945 г., установява болшевишка диктатура в страната ни с всичките ѝ последици – червен терор, избиване на елита на нацията, унищожаване на индустрията ни, колективизация на земята, подчиняване на Православната църква и преследване на християните. Комунистическата идеология е издигната до ранг на религия, която обещава новия рай на земята. Режимът на Тодор Живков извършва и национално предателство без аналог не само в нашата история, като се опитва да направи България 16-та република на СССР – за да спаси управлението си и държавата от финансов банкрут. Тоталитарният режим предава, а след това и продава златния резерв на България на Москва. С 26 тона злато комунистите покриват 3 млрд. лв. натрупан държавен дълг на страната ни!

Русофилството е живо в българската обществена среда и днес. Русофили в България има в политическите партии, в армията, в неправителствения сектор, в средите на интелигенцията, в медиите. То е поддържано и финансирано по различни канали, но най-вече чрез устойчивите митове и сантиментите към православния руски народ. Да се промени това мислене бързо е невъзможно, трябва да израснат нови поколения в България, на които да се преподава история, изчистена от идеологеми и митологеми. Но за това е необходимо преди всичко политическа воля, както и лидерство от интелигенцията ни, която също не спира да се люшка в крайности между любовта и омразата си към Русия.

Първото нещо, което политици и интелигенция могат да направят заедно, е да организират дискусия за промяна на националния ни празник.

Този въпрос излиза на дневен ред винаги в навечерието на 3 март, вдига се медийна пушилка и шум за ден-два, и така – до следващата година. Но празнуването на „освобождението на България от турско робство“ на фона на войната на Владимир Путин в Украйна ще даде повод на формации като ВМРО, „Атака“ и „Възраждане“ да развихрят националистическите си страсти и да скандират както всяка година срещу НАТО, САЩ и български управници, които „предават националните ни интереси“. Не само – тържествата, на които ще звучат речи с фалшива патетика, манифестациите и развяването на руския флаг на Шипка, вечерните илюминации в небето над големите ни градове – всичко това ще изглежда нелепо, дори абсурдно в очите на голяма част от дипломатическите мисии у нас. А и пред света.

Войната в Украйна ни дава добър повод да разрушим един от най-трайните митове в българското национално съзнание – мита за Русия като наша освободителка. Дали вместо 3 март ще изберем за национален празник 6 септември, датата на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, или 22 септември, когато е обявена независимостта на България, или 24 май, Деня на българската просвета и писменост – ще решим след претегляне на тежестта на историческите аргументи. А не като се съобразяваме с политическата конюнктура, както се случи през 1991 г., когато Трети март стана национален празник вместо Девети септември.

Сигурно е, че както имперска Русия е посрещнала на нож създаването на новата българска държава, така ще реагират и днес в Кремъл и в Светия синод на Руската православна църква на тази еретична от тяхна гледна точка идея. Няма да бъде приета тя с овации и от интелигенцията и народа на Русия, ще се сблъска челно и с консервативното мислене и доминиращия манталитет у нас. И най-вече с ширещата се безпросветност. Но това не бива да ни спре да детронираме институционализираната лъжа, че с подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. Русия ни е освободила.

Длъжни сме да опитаме. Най-малкото заради паметта на Васил Левски, чиито портрети лицемерно висят в кабинетите на първите ни държавници. А когато вземаме решение, да не забравяме и думите Апостола, цитирани от Захари Стоянов, че „който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…“

Заглавна снимка: © Лина Кривошиева

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Тиктакащата бомба на криптофашизма

Post Syndicated from Хамилтън Нолън original https://toest.bg/the-ticking-bomb-of-crypto-fascism/

Препубликуваме тази статия на американския журналист Хамилтън Нолън с изричното позволение на списание In These Times (© 2022). Оригиналният текст на английски е достъпен на inthe​se​times​.com. Преводът на български е на Йовко Ламбрев, а акцентите и препратките са добавени от редакцията на „Тоест“.


Неизбежният срив на пазара на криптовалутите ще тласне американската политика в още по-страшна посока.

Да се правят прогнози за предстоящи социални и политически катастрофи е хазартно начинание, защото повечето от вълнуващите неща в историята не са били предвидими. Но може да се опитаме да чертаем исторически паралели въз основа на общи икономически или културни тенденции. В САЩ през 2022 г. имаме ожесточена и разрастваща се културна война в комбинация с огромен ценови балон на активите, който от две години се подхранва с пари от държавни стимули – и всичко това е на гърба на невероятно слаба реална икономика, разгромена от пандемията. Ако смятате, че ядосаните бели мъже са били страшни през годините на управлението на Тръмп,

само изчакайте, докато се спука криптобалонът.

Да поразсъждаваме върху това. В основата на всичко, което се случва сега в САЩ, стои някаква къснокапиталистическа нихилистична политика, движена изцяло от културни войни – едно почти примитивно бягство от рационалността, резултат от половин век нарастващо неравенство и разпадаща се вяра в неефективните публични институции. Американската мечта е мъртва: децата вече не се справят по-добре от родителите си. Край и на мечтата за домакинство, което се издържа с дохода на един човек. На нейно място имаме гиг икономика, съкрушителни студентски кредити, смърт на синдикатите и всеобща несигурност. Богатите са невъобразимо по-богати, а всички останали въртят на място колелото.

Републиканците отговориха с културни войни, вместо реално да се заемат с преразпределяне на богатствата. И това, по ирония на съдбата, им се получи, защото институциите, които могат да възпрепятстват засилването на тази войнствена политика, са същите, които в момента линеят. Технологичните промени и разрояването на основните медии засилиха разделението ни на враждуващи политически лагери – идентичностно противопоставящи се племена, които още повече радикализират електоралната политика и на свой ред биват радикализирани от нея в един безкраен порочен кръг.

Такава е земята под краката ни в САЩ днес. И в тази почва през пролетта на 2020 г. покълна пандемията. Икономиката за кратко спря и настана паника, а след това правителството изсипа много пари за стимули, с което успешно предотврати нова Голяма депресия. Дотук добре. Ефектът от това обаче е, че в САЩ просто има много повече пари, отколкото преди. Тези пари се вляха във всякакъв вид активи – акции, недвижими имоти, какво ли не. И подхранват странни балони – от онези, които се раздуват, когато хората отчаяно търсят спасение.

Мийм акциите (като тези на GameStop, които хвръкнаха и после се сринаха) и техните графики нагоре и надолу се превърнаха в ярка илюстрация на факта, че схемите „напомпай и зарежи“ не могат да изпълняват ролята на функционираща система за обществено осигуряване. Още по-значителен е възходът на криптовалутите (и в по-малка степен на NFT – ефимерните онлайн произведения на изкуството, чиято стойност вече се доближава до тази на целия традиционен пазар на изкуство в САЩ). Криптото вече струва трилиони долари. Цялата тази стойност се основава не на някаква фундаментална полезност, а по-скоро на идеята, че винаги ще има някой друг, който ще дойде и ще плати повече, отколкото вие сте похарчили за вашето крипто. Това ще свърши зле.

Наричат ги ​​„криптовалути“, но те очевидно не са валути.

Стойността им се колебае твърде много, за да бъдат полезно средство за размяна. Какво са те тогава? Едни колекционерски, чисто спекулативни обекти с нулева себестойност. Ако купите акция, вие се сдобивате с частичка от даден бизнес; ако купите къща, дори цената ѝ да падне, ще продължавате да имате къща. Ако купите биткойн, вие получавате едно заглавие на парче компютърен код, което не може да ви бъде полезно с нищо, освен ако някой друг не бъде някак убеден да ви даде пари за него. В разгара на манията, в която се намираме сега, цената на тези въображаеми активи има тенденцията да расте, защото колективната обществена нагласа е, че цените ще растат. Когато тази нагласа се промени – дали поради страх, или някакво събитие, което ще провокира притежателите на криптовалути да ги обменят за кеш, – цената им ще се сгромоляса. Тази базисна динамика е демонстрирана милиони пъти във финансовата история, често чрез активи с много по-голяма реална стойност от криптовалутите.

Те, както и мийм акциите, са лош заместител на американската мечта. Една функционираща нация би прекратила умишленото манипулиране на границите на избирателните райони, би реформирала начина, по който се финансират предизборните кампании, би сложила край на филибъстъра (тактика, използвана в Сената на САЩ за забавяне на гласуване по дадена тема или задушаване на дебата по нея – б.пр.), би премахнала недемократичния Сенат на САЩ, би обложила свръхбогатството, би изградила система за обществено здравеопазване и социално осигуряване, за да гарантира, че никой в ​​нашата много богата страна няма да пропадне през финансовите пукнатини на живота и да бъде погубен. Но това не е американският начин. Американският начин е да аплодираме малкото свръхбогати късметлии, да ги героизираме и да търсим как да станем като тях, въпреки че подобно нещо е математически невъзможно. Вместо социализъм ние дадохме на хората криптовалута. И те – поне по-голямата част от тях – я купуват не заради някаква възвишена вяра в технофутуризма, а защото мислят, че това е начин да забогатеят бързо на достъпна цена.

Криптото е просто модерен лотариен билет.

Но докато за лотарийните билети плащате някаква малка сума еднократно, криптото ще се изстреля до луната, а после с трясък ще катастрофира в канавката. Може би най-горчивата ирония е, че докато обикновените хора се тълпят на опашка за криптовалути, смятайки, че това е утопичната земя на възможности за малкия човек да припечели пари, в действителност цялото нещо в голяма степен се контролира от малък картел богати инвеститори. Точно както всичко останало.

Крахът на криптовалутата неизбежно ще настъпи – по същата причина, поради която всички схеми на Понци в крайна сметка рухват: няма безкрайно количество нови хора, готови да плащат постоянно растящите цени на нещата, които притежавате в момента. По-интересният въпрос е не дали множество дребни инвеститори ще загубят много пари от своите криптоинвестиции, а какво ще стане след това.

Ето какво ще се случи, когато стотици хиляди инвеститори се разорят от криптосрива:

Те ще се радикализират. Това няма да се почувства като обикновен ценови спад, тъй като за най-ревностните си привърженици криптото е много повече от обикновена инвестиция – то е изход от американския капан. То е наличие на възможност, шанс за икономическа мобилност, утвърждаване на идеята, че виe, редовият трудов човек без връзки, можете да отскочите от дъното към върха благодарение единствено на собствените си рационални решения. Когато този мит бъде разбит, ще последва разочарование от американската система. За съжаление, предвид реалността в момента, тези новообезверени, радикализирани, гневни и разорени хора ще са много по-склонни да се обърнат към фашизма, отколкото към социализма.

Криптото – това портфолио от безполезни в същността си онлайн жетони – вече се крепи почти единствено на мит. Стойността за потребителя е толкова мъглява, че когато тя се стопи, почти всяка произволно съчинена история ще може да послужи за достоверно обяснение. Беше Федералният резерв! Правителството! Левите, които мразят предприемачеството! Бяха тъмните и коварни сили на сенчестата дълбока държава! Всичко ще свърши работа. И ще насъска още повече онези предшественици на повярвалите в криптото като добър заместител на американската мечта – тълпата читатели на спортни сайтове, технологични либертарианци и хора, които купуваха сребърни кюлчета от Алекс Джоунс, преди да се преориентират към биткойн.

Криптоевангелистите са силно увлечени по някакво нюейдж либертарианство и антиправителствено десничарство, но когато видят как финансовите им мечти се изпаряват, вероятно ще прицелят отмъщението си към всичко, което така или иначе вече презират. В по-широк смисъл това ще доведе до голям брой нови ядосани, огорчени, разочаровани и обезнадеждени хора, които са твърде затънали в културните войни, за да се обърнат към солидарността вместо към омразата.

Така че, ако напоследък се забавлявате с крайностите на времето, в което живеем, помислете

как точният момент на срив на криптовалутите може да постави под съмнение базисното съществуване на американската демокрация.

Ако катастрофата се случи, да речем, шест месеца преди президентските избори през 2024 г., това може да е достатъчно, за да върне Доналд Тръмп или някого от неговите послушници обратно в Белия дом и да отрови още повече обществените дебати с ярост и отмъстителност. Забавна тема за спекулиране.

Спецификата на тези промени, разбира се, е непредвидима. Но съм достатъчно уверен да кажа, че когато след време погледнем назад, ще видим криптото като гаргантюански балон, който – както капитализмът винаги прави – е заличил спестяванията на много обикновени хора, които не могат да си позволят такива загуби, а е оставил богатите предимно незасегнати. И всичко това, защото успя да убеди обикновените хора да повярват, че този път е различно. Заблудата, че спасение от капитализма може да се намери в нов, по-умен капитализъм, е невероятно съблазнителна и винаги погрешна. Да се надяваме, че ще се измъкнем, преди да е станало твърде късно.

In These Times е независимо прогресивно издание, поддържано финансово от своите читатели. Създадено е през 1976 г. от журналиста и историк Джеймс Уайнстийн с цел да насърчава демокрацията и икономическата справедливост, да разпространява идеи за по-хуманен свят и да предоставя трибуна за дебат относно политиките, които формират бъдещето.
Заглавна снимка:  Harrison Kugler @ Unsplash

Източник

Закъде бърза министър-председателят?

Post Syndicated from original https://toest.bg/zakude-burza-ministur-predsedatelyat/

В първите дни на новата година бе съобщено, че новоназначената външнополитическа съветничка на новия премиер Кирил Петков и доскорошна зам.-директорка на ЕСВП Весела Чернева се намира в Скопие, където договаря официалната визита на министър-председателя в Република Северна Македония. Посещението ѝ, което по принцип следваше по-скоро да остане необявено за широката публика, бързо придоби гласност, а по думите на информирани източници, все още заемащият тогава поста на главен преговарящ с България Владо Бучковски дори не успял да прикрие факта, че г-жа Чернева е в Скопие. Както се казва, четата бе издадена.

Отвъд общите заявления за по-скоро протоколния характер на посещението се появиха съмнения, че съветничката е водила допълнителни разговори по теми, които не са достояние на професионалната гилдия в София. Какви са тези разговори и защо г-жа Чернева е заявила намерението си до юни т.г. РСМ да бъде допусната до преговори за членство, остава неясно. Поне никой от онези, които следва да знаят, не са информирани.

Бърза ли се и защо?

Подготовката на посещението на Петков в Скопие се посреща с обоснован негативизъм в София. Многобройни са коментарите на онези, които професионално се занимават с дипломация и национална сигурност, относно ненавременния и твърде противоречив характер на това посещение. Дори се стигна до конспиративното допускане, че карантинирането на Петков след КСНС е всъщност начин да се отложи неговата визита. Като всяка конспирация, и тази излезе ялова.

Друго обаче е очевидно – посещението на Кирил Петков и придружаващата го делегация от хора, които сякаш не са съвсем запознати с методиката и принципите на провежданата политика спрямо РСМ, е действително прибързано и противоречи на правилата за водене на преговори със страна, която не е готова да говори с нас от позицията на взаимния компромис и интерес. Ако беше иначе, то три дни преди визитата – на 15 януари, бъдещият премиер на РСМ Димитър Ковачевски нямаше да заяви, че Скопие няма да води разговори за езика и идентичността си. А на 16 януари в българските медии нямаше да излезе информация, в която се цитира мнението на Клаудия Тени, член на Конгреса на САЩ и представителка на лобито на РСМ във Вашингтон, относно възможността да бъдат приети санкции срещу България заради позицията ни спрямо РСМ.

Това е натиск.

Югозападната ни съседка продължава да изопачава и дори дезинформира, като твърди, че България оспорва идентичността ѝ. Известно е, че това не е така, защото Република България все пак е първата държава, признала независимата Македония преди 30 години, като настояваме единствено Скопие да изпълнява подписания двустранен договор.

Скопие не се готви да преговаря и по ясен начин демонстрира, че поставя условия, които противоречат на духа на водените до момента преговори с България. Скопие на практика и показва кое за РСМ е червена линия – онова, за което заседава смесената комисия. Дали и защо тази комисия стигна до задънена улица, е въпрос на допълнителен анализ, който обаче ще се води в София – и то след като темата РСМ е затворена. Сега не е моментът.

Ако г-н Петков наистина смята, че отивайки с министрите си на транспорта и на външните работи и предлагайки да отвори петте работни групи за двустранните отношения със Скопие, ще реши проблеми, които от повече от десетилетие остават открити, следва да бъде посъветван, че

може да очаква провал.

(Между другото, мнението на МВнР по темата за РСМ и новия подход на Петков остава дълбоко неизвестно, което поставя въпроса дали министър Теодора Генчовска внимава какво се случва в Министерския съвет и разбира динамиката на събитията.)

Много е изговорено за Коридор №8 и двустранната търговия и ако новото правителство има нагласата, че досега нещо не е направено както трябва, нека все пак попита. Тогава ще разбере и защо по тези въпроси няма напредък. Любимата тема на Петков – неговият аргумент sine qua non – за липсата на самолетна линия между Скопие и София звучи наивно. Премиерът Петков твърди, че е бизнесмен, и като такъв следва да си зададе въпроса защо от 1990 г. до днес такава линия няма. Може би няма икономически интерес? И ако е така, той ли ще е човекът, който ще застави националния превозвач „България Ер“ да лети до Скопие? Между другото, компанията е частна.

Да бъде отклонено посещението в Скопие е въпрос на прагматичен интерес. Това би показало, че в София управляват хора, които имат представа и за националния интерес. България не може да бъде притискана и не следва да допуска да бъде поставяна в неизгодно положение от хора, чийто досег с дипломацията и международните отношения довчера са били колонките за международни новини във вестниците, а днес по стечение на обстоятелствата заемат висок държавен пост. За предлагания подход спрямо РСМ няма нито обществен консенсус, нито консенсус в управляващата коалиция; отделно, той противоречи и на декларацията на Народното събрание от 2019 г., и в последна сметка на решението на КСНС от миналата седмица. Този подход, ако бъде пробутан, маскиран под формата на двустранен компромис, ще отвори единствено нови проблеми – комисиите ще работят не по решаването на откритите въпроси, а по тяхното идентифициране.

За шест месеца този процес няма да завърши.

Концепцията на Петков и екипа му ще отвори и несъществуващия въпрос за македонско малцинство в България, дори и министър-председателят да е прав, че той няма да говори за това на срещата на 18 януари. Скопие няма нужда да чака София да се съгласи да говори за това, защото вече поставя темата, а така също и лобито на РСМ във Вашингтон (справка: интервюто с г-жа Клаудия Тени). Въпросът вече звучи в ушите на хора в Брюксел и Вашингтон и по-скоро натам София следва да насочи усилия – да обясни в какво се състои неистината, произнасяна в Скопие.

Самата малцинствена тема създава прецедент, с чиито последствия България ще се сблъсква в бъдеще. И не само по отношение на РСМ. Нека не забравяме, че България не е само в състояние на икономическа, финансова и здравна криза. Страната методично е изправена пред последиците от провала на политиката в областта на отбраната и националната сигурност – двата сектора, призвани да защитят държавата. Преди премиерът Петков да се опитва „на мускули и с добрина“ да бъде проактивен, е добре да се поинтересува в какво състояние са службите за сигурност и с какво да се подпомогне тяхната професионална работа, така щото те да са способни да подпомогнат работата на новия министър-председател. Защото срещу нас и в Скопие, а и в други столици на Балканите, не стоят колективи от научни работници.

На последно място, един въпрос остава без отговор – какво налага Кирил Петков да посети именно сега Скопие? Въпреки всички съвети да не го прави, дадени от хора, заети с темата РСМ и двустранните отношения на Балканите от десетилетия. Закъде бърза министър-председателят?

Заглавна снимка: © Правителството на РСМ / Flickr

Източник

„Февруари“: Лято в дълбините на зимата

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/february-movie-review/

Остригана детска главица. Куче. Оскъден интериор. Реплики от по две думи. Баир, овце, дядо. Оскъдни диалози. Защо не ме викна? Спеше.

Сушена риба се върти в кадър. Овце. Река. Птица. Пръчка. Разходка по обяд. Изоставена къшла. Паяжини, светлина. Страх. И изотникъде – статуя. На момче с паница храна и орел.

Чакаш действието да се разрази. Не се разразява. Оскъден диалог. Знаеш ли какво видях? Казах ли ти да не ходиш там. Статуята изчезва.

 

Кадър от филма „Февруари“ © Waterfront Film & Koro Films

Първата част на „Февруари“ напомня за иранското кино, за децата във филмите на Киаростами и Маджиди. Малкият Лъчезар Димитров играе естествено, приглушено и изразително. Христо Димитров – Хиндо („Мера според мера“) звучи и изглежда като непроницаемите старци по селата, когато са заети с работа. Какво влиза на мястото на почти липсващите реплики? Звуците – удар на пръчка в клон, звук на вода, крясък на птица. Операторският поглед, който е погледът на детето.

Втора част. Служба. Започва със сватбата, през чиито ритуални движения героят минава като през строева подготовка. Като че ли не забелязва разлика между едното и другото. Прави каквото трябва да прави. Не го оставя да ангажира съзнанието му, което е сякаш погълнато от своята сетивност. Оставено на себе си, то иска просто да гледа и да слуша гларусите. Порасналият Петър (Кольо Добрев) не иска да ги изучава, не иска да става биолог, не иска да става и офицер, въпреки че му предлагат, не иска да взема никакви решения да променя живота си. Иска просто да го живее.

В казармената част е второто възможно пропукване на света му – след статуята в къшлата. Негов аскер аркадаш решава да му прочете стихотворение. В сюжетен план това стои леко немотивирано, не става ясно защо точно на него (не е показал никаква склонност), гласът на четящия е от малкото неорганични неща във филма. Стихотворението обаче („Кост от глухарче“ на Борис Христов) е само по себе си толкова силно и органично свързано с темата на филма, че бързо прощаваш. А е свързано, защото четенето му не води до никакъв обрат, също както статуята в първата част – Петър вижда нещо отвъд своя си живот, забелязва го, но не тръгва към него. По средата на стихотворението започва да чува само близкия гларус.

 

Третата част. Старостта, уязвимостта. Тук за първи път се намесва глас зад кадър, който чете откъс от „Лято“ на Камю и вади на повърхността темата на филма. Може би някой по-ригиден съдник би казал, че не трябва да се обяснява, след като е показано, да не се подценява зрителят и прочее. На мен, честно казано, ми беше приятно да слушам този текст, докато гледам каруцата през замръзналото поле. Иван Налбантов в ролята на остарелия Петър е почти реплика на Христо Димитров като дядото – но реплика омекотена, чувствителна, макар и също тъй мълчалива. Или може би просто все още сме в сетивността на героя, както не сме били в сетивността на дядото. Интересуват ни примерно затоплената на печката тухла и топлината, която тя отдава на премръзналите нозе.

Въпросът за музиката във филм, който разказва за един непропусклив за изкуството свят, е много интересен. Ако в предишния филм на Камен Калев „Източни пиеси“ музиката на Андрония Попова е съзвучна с героите, то тук чудният саундтрак на Петър Дундаков обгръща героя, без да го докосва. Не говори на него, разказва за него: примерно когато той се върти в снежната буря и ѝ се наслаждава, и насладата му напомня на нас и на режисьора за английски барок, за Пърсел, да речем – но не и на самия герой. Самият той предпочита шума от камъче по заледена река.

„Февруари“ е филм, способен да достави удоволствие. То не идва пряко нито от хубавата му направа, нито от майсторството на участниците, нито дори от странджанската природа. Радостта, която носи, е чисто носталгична: типажът на Петър е всъщност добре познат, но малко познаван; почти всеки има в семейните албуми по някоя остригана главица с такова изражение – и обичта, която усещаш на излизане от киното, е обич към конкретни хора. И това е повече от достатъчно.

 

Кадър от филма „Февруари“ © Waterfront Film & Koro Films
Заглавна снимка: Кадър от филма „Февруари“ на режисьора Камен Калев © Waterfront Film & Koro Films

Източник