Tag Archives: здраве

COVID19 – защото не знаем и това е нормално

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/covid19-ne-znaem/

Написах този текст в началото на юли, но си остана така в чернова. Пет месеца по-късно го отворих отново и видях, че всичко важи с пълна сила – конспирациите, мерките, адекватността на властите, но най-вече липсата на знание за вируса и причините за по-строги мерки. Научаваме повече, но ще трябват години докато разберем с какво се борим, а лекарите придобият опит да се справят с болестта. Обявените ваксини в последните седмици няма да помогнат много това да се промени поне още година независимо какви сензации четем по медиите.


Вирусите са сложно нещо. Не е нужно човек да е микробиолог или имунолог, за да го разбере. Нови вируси и щамове на известни се появяват постоянно, но малко грабват вниманието на обществото, както SARS-COV-2 в последните месеци.

Първо се каза, че бил като грип, но не съвсем, тъй като децата го карат леко. После изплуваха съобщения колко повече случаи на пневмония има. После, че всъщност има доста без симптоми. Излезе от Китай и тръгна паника. Казаха да не носим маски. После да носим. Да си мием ръцете и да не ходим никъде. Затвориха всички. Три месеца по-късно при пик в някои държави продължава отварянето на всичко (Бележка 28 ноември 2020: става въпрос за отварянето през лятото). Смъртните случаи растат, а месеци наред няма лек или ваксина. Някои политици бързат с обещанията. Други се опитват да издействат патент само за тяхната държава. Трети отричат, че има проблем и всичко е конспирация. През цялото време препоръките, мерките, ограниченията, данните и всички аспекти от информационният поток се променят постоянно, а поведението и говоренето на обществени личности и експерти не внася яснота.

Защо? Защото не знаем.

Не само ние, обществото. Лекарите и учените не знаят. Знаят повече, отколкото преди три или шест месеца, но все още не знаят достатъчно. Това пречи да се намерят ефективни лечения и мерки. Като смесим в кашата политика с глобалните потоци на доставки и свързаните икономики и става хаос.

Вземете нещо толкова просто като носенето на маски. Месеци наред се повтаряше да не носим, че не било ефективно и не помагало. После изведнъж се смени препоръката. Не се промениха изследванията или изводите за ефективността им. Промени се нещо друго – производството. В рамките на няколко седмици хиляди компании увеличиха капацитета си или промениха дейността си, за да произвеждат маски. Съветът да не използваме маски беше, за да останат малкото количества за лекари, здравни работници, полицаи и други критични за обществото длъжности. Липсата на предпазни средства сред тях беше и все още е пословична в цял свят. Рискът от това беше несравнимо по-голям от хора разкарващи се без маски. Тук не се промени какво знаехме за маските, а практическите измерения на кризата.

Не знаем много и за вируса. Едва наскоро се намериха сведения, че всъщност COVID-19 е болест на цялата кръвоносна система и белодробните проблеми са само едно изразяване на това. Предполага се, че дори каралите я безсимптомно може да имат проблеми години наред и дори да загубят бързо имунитет и да се разболеят след години отново. Но не знаем, защото не е минало достатъчно време. Няма машина или тест, който да каже какъв негативен ефект ще има определен щам върху популация, в какъв период от време и с какви измерения. Не може и да има.

Нека дам три примера. Вземете морбили. Това е една добре известна болест убивала стотици хиляди всяка година в Европа от незапомнени времена. Всъщност, знаем доста добре от кога е – приблизително преди 1500 години е прескочила от кравите на хората по подобие на коронавируса сега. Особеността на вируса на морбили е, че е изключително заразен – 9 от 10 в контакт с болен биват заразявани. Особено тежко го карат най-малките деца като едно на няколко стотин умират. При възрастните смъртността е по-ниска, така че средно в общество с добра здравна система смъртността е около 1 на 1000.

Интересното в случая е, че освен починалите, още 1 на около 700 заразени деца ще проявят тежки неврологични отклонения пет до десет години по-късно. Също така, независимо, че вирусът се изследват сериозно от поне 200 години, едва миналата година получихме убедителни доказателства, че след дори леко преболедуване болестта причинява временно „изтриване“ на паметта на имунната система. С други думи, най-просто казано тялото ви „забравя“ в голяма степен това, което е преболедувало или срещу което е било имунизирано.

Или вземете т.н. немско морбили или рубеола. На външни белези е подобен на обсъжданото преди малко, което е накарало хората да ги нарекат с подобни имена в някои държави. В действителност са съвсем различни вируси – подобно на корона вируса и инфлуенцата. Рубеолата обаче се кара леко от децата. Дори преди ваксината е било препоръчително да се кара рано. Проблемът идва, когато се зарази бременна жена – в 90% от случаите или губи детето, или се ражда с тежки недъзи.

Или пък вземете заушката. Отново детска болест, която макар неприятна, се кара сравнително леко от децата. Има риск да доведе до възпаление на мозъка, но в наши дни доста биха махнали с ръка „еми то и от други неща се получават“, както виждаме с ефектите от сегашната пандемия. Проблемът е, че при определен процент от момчетата, заушката води до възпаление на тестисите, недостатъчното им развитие в юношеството и стерилитет.

Виждаме, че дори за болести известни от столетия откриваме нови важни неща. Други като рубеолата, ако се бяха появили в наши дни, щяхме да забележим пагубният им ефект едва 3 до 6 месеца след като беше покорила земното кълбо. В случая на заушката – години.

Представете си, че коронавируса имаше такъв ефект – да доведе до недъзи у новородените. Колко време мислите, че щеше да отнеме докато беше забелязан такава тенденция сред първите заразени родилки в Китай. Помните ли колко време отне, докато хванат проблема със Зика в Южна Америка? Хайде сега си представете Зика, но пренасяна по въздушно-капков път и всеки болен да заразява двама или трима от 10, с които е влязъл в контакт.

За щастие няма сведения за никое от изброените страшни състояния или ефекти. Няма и индикации, че ще получим. Важното е да се разбере обаче, че ги нямаме към този момент и то конкретно тези. (Бележка 28 ноември 2020: важи както през юли, така и сега) Ако четете сведенията на лекари изправени на първа линия с болестта в инфекциозните, ще разберете, че не е като нищо, което някой някога е виждал и все още се учат. В лабораториите е същото.

Тази неизвестност е истинската причина учени и лекари да препоръчват месеци наред строги мерки и ограничения. Налагането и спазването им е отговорното действие от научна гледна точка. До каква степен и какъв ще е ефектът върху икономиката е политическото решение. Балансът между двете е ключов, особено предвид нуждата да не се спират доставки на критично важни лекарства и храни, както и да не се влошава състоянието на болни или да се хвърлят в глад и бедност други. Някои държави се справиха с това, отчасти заради прагматичен подход и държавническо мислене, отчасти заради добра организация на институциите и добра дисциплина при мерките.

Ние не сме сред тях. Вирусът си остава и ще бъде тук за дълго. Незнанието – също. Нереалистичното очакване за бързи отговори от учените – тоже. Въпросът е дали ще си играем на хазарт чувствайки се безсмъртни и залагайки на сигурна смърт на най-възрастните и болните и неизвестни последствия за всички останали… или ще сринем икономиката и живота на също толкова хора. Има решение по средата, но изглежда няма един облечен с власт, който да го вземе и приложи.

The post COVID19 – защото не знаем и това е нормално first appeared on Блогът на Юруков.

За експерименталните методи за лечение на COVID-19. Разговор с проф. д-р Иво Петров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ivo-petrov-interview-coronavirus/

Проф. д-р Иво Петров е медицински директор и началник на Клиниката по кардиология и ангиология към Университетската болница „Аджибадем Сити Клиник“ и национален консултант по кардиология. Венелина Попова разговаря с него за алтернативните методи, които се прилагат при лечението на коронавирусната инфекция в болницата.


Проф. Петров, в COVID отделението на болницата, на която сте медицински директор, прилагате и нетрадиционни методи за лечение и апаратура, които дават добри резултати. Разкажете малко повече за тях.

Силно е да се каже, че става дума за начини на лечение, тъй като те още не са сравнени с традиционните методи и медикаментозни средства. Но е истина, че повече от четири месеца използваме йонизиране на въздушната среда и на водата като средство за предпазване на персонала от силно вирулентната инфекция от COVID-19. Има натрупани доста данни и те са публикувани – както експериментални, така и клинични, че активните кислородни молекули от рода на озона и отрицателните кислородни йони – анионите – имат благоприятно въздействие при вирози. Ние направихме едно изследване (инвитро) на седем бактериални култури с йонизираната вода и при всичките имаше над 99% намаление на бактериалното число. Това е много силен резултат и аз съм в комуникация с колегите от БАН – с групата, която работи по визуализация на проникването на вируса в клетъчна култура. Към такава клетъчна култура, заразена с вируса, смятаме да добавим скоро йонизирана вода и да я сравним след 15 минути с контролна необработена. Не можем да предпоставяме резултата, но се надявам, че ще е сходен с този, който наблюдавахме при бактериалните култури.

Какво е въздействието върху пациентите, които са приемали вода, третирана с анионен кислород?

Бих казал, че това е едно от допълнителните средства за облекчаване на състоянието на болните. Тази вода трябва да бъде употребявана в рамките на един час, след като е била наситена с анионен кислород, тъй като той е много активен, образно казано – летлив. Имаме седем такива пациенти, които бяха доказано позитивни за SARS-CoV-2 и имаха средно тежки симптоми. Всички се подобриха доста бързо, по-бързо от очакваното. Разбира се, през цялото време те имаха стандартната медикаментозна симптоматична терапия, защото специфична терапия за този вирус, както знаем, няма.

А разполагате ли с апаратура, която насища кръвта с активни форми на кислорода и се различава от обикновените респиратори?

За това си мечтаем. Надявам се скоро проф. Жеко Ганев да регистрира апарата. Когато това се случи, ще можем да обогатяваме както медицинския кислород, който дишат пациентите, така и да насищаме кръвта с кислородни аниони. Аз ще бъда един от първите доброволци, без съмнение. Това всъщност е технология, която дава една допълнителна стъпка след генериране на озон, който дължи своето въздействие на отделянето на един анионен кислороден атом. Със своето изобретение проф. Ганев постига генерирането директно на три кислородни аниона. Надяваме се тази кислородо-анионна смес да има много по-голям афинитет към хемоглобина и той да се насища много по-бързо с кислородни аниони, които, от своя страна, много по-лесно ще се отдават както към тъканите, така и към потенциално патогенни микроорганизми, включително и към коронавируса. Надяваме се това, което е доказано инвитро и на опитни животни, да има благоприятен ефект първоначално върху доброволци – ние най-вероятно ще бъдем ядрото на доброволческата група, – а после и върху потенциални пациенти.

При положение че няма специфично лечение за COVID-19, а някои от използваните препарати са с множество странични действия, част от тях тежки, какво е мнението Ви за прилаганите медикаменти?

Здравеопазването ни е в такава трудна ситуация, че сме принудени да използваме всичко, което би могло да помогне при конкретен пациент. Неслучайно вече в доста клинични протоколи се включват медикаменти, които не са минали фаза 3, но имат натрупан сериозен експериментален клиничен материал. Най-често става дума за медикаменти с предшестващо утвърдена индикация, тоест прави се опит за доказване на нова индикация на старо средство, което е с добър профил на безопасност. Ние сме принудени да се обръщаме към лекарства, които в предишни епидемии са доказали антивирусно, антипаразитно и антибактериално въздействие, и сега се опитваме да докажем въздействието им и върху този вирус. В този контекст смятам, че както озонът, така и ултравиолетовите лъчи, и анионният кислород са такива допълнителни средства, които, ако се използват адекватно и със съответните предпазни мерки, могат да имат благоприятно въздействие. Да, те в никакъв случай не заместват медикаментозната терапия, но би било неетично да не ги използваме, при положение че има събран богат доказателствен материал, че са полезни. Ние сме подсигурили с технологията на проф. Ганев всички етажи на нашата болница, на повечето сестрински постове, в зоните за изчакване на пациентите.

Вашето обяснение за рекордно високата смъртност у нас съвпада ли с това на здравните власти, които твърдят, че тя се дължи на недостатъчното спазване на мерките от обществото? Все пак министърът отвори дума за нереформираната система на здравеопазването.

На този въпрос най-вероятно ще можем да си отговорим след около година и половина – две. Наскоро говорихме с д-р Александър Симидчиев, че за да можем да вадим данни и да си правим изводи, имаме нужда от национален регистър за пациентите, които са на болнично лечение. Ако ние искаме да извлечем реалните данни и да си направим точните изводи от тях, те трябва да бъдат събрани в един, подчертавам, анонимизиран регистър, без да се нарушават правата на нито един от пациентите. Това ще ни позволи след някакъв период от време, най-малко 6 месеца, да се върнем ретроспективно към тези данни. Например, говоря хипотетично – пациенти, които започват да боледуват с висока температура и без други клинични симптоми, поне моето впечатление е такова, прекарват инфекцията по-тежко в сравнение с тези, които започват със загуба на обонянието или някакво просто дразнене в гърлото. Но това е само мое наблюдение, което не мога да докажа, защото нямаме данни нито за лабораторни изследвания, нито за провежданата терапия. На всички тези въпроси някой ден ще имаме отговор, ако можем да обединим данните. Но за това ни е необходим регистър.

Съгласен ли сте, че пандемията предизвика хаос в системата и освети нейните недостатъци?

Да, ние години наред апелираме за оптимизиране на системата в много аспекти – финансиране, организация, брой на болниците, заплащане и стимулиране на кадрите, тоест има множество компоненти, които най-малкото трябва да бъдат оптимизирани, ако не радикално променени. За да бъде подготвена системата за един следващ такъв катаклизъм.

Но къде изтичат всяка година милиардите, наливани в здравната система? В същото време телевизионни репортажи ни показват болници, които все едно са от началото на ХХ век.

Може би това размиване на множество участници е една от основните пречки. Ако имаше по-малко болници, но с по-големи възможности, щеше да се постигне двоен ефект. Първо, щеше да има концентрация на професионалисти в по-малък брой лечебни заведения с по-големи възможности, освен това щеше да има и по-наситено присъствие на относително малкия персонал. А това щеше да доведе и до оптимизиране на заплащането. Има много неща, които трябва да бъдат добре огледани и съответно коригирани.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Аджибадем Сити Клиник“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Три грешки на управляващите, които донесоха смърт

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/tri-greshki-na-upravlyavashtite-koito-donesoha-smurt/

Пропилените от правителството на Бойко Борисов летни месеци през есента се „отплащат“ с висока заболеваемост и по-голяма смъртност от COVID-19. Независимо от премиерските изявления как те работят, докато опонентите им просто си говорят, фактите не подкрепят голословието му.

1. Управляващите и Националният щаб не създадоха центрове за даряване на рековалесцентна плазма и на други места в страната извън София.

Още през май се появиха научни изследвания, доказали, че терапията с плазма от кръвта на преболедували COVID-19 e ефективна и безопасна. Причината е, че съдържа антивирусни антитела и други биоактивни елементи, които помагат на хората с активна инфекция. Всеки преболедувал може да стане донор на плазма, и то няколко пъти – стига да е между 18 и 55 години, да не пие лекарства и да са минали поне 40 дни от положителния му PCR тест. С дареното от един човек могат да бъдат спасени до трима болни.

В Съединените щати и в европейски държави властите отрано започнаха да разработват и впоследствие да задействат програми за разширен достъп на пациенти до рековалесцентна плазма на COVID-19 и най-вече – за събиране и разпространение на такава плазма.

Не и в България.

Допреди броени дни у нас плазма се събираше единствено в Националния център по трансфузионна хематология, който се намира в София, ул. „Братя Миладинови“ 112, и във Военномедицинската академия, където обаче я събират за нуждите на свои пациенти. Само на тези две места работеха апарати за плазмофереза. Това означаваше, че ако гражданин от Варна иска да стане донор на пациент от Разлог, трябваше да пътува до столицата, а получената плазма да бъде изпратена в другия град. Цялата тази процедура отнема повече от седмица, тъй като поради големия брой записали се центърът не смогваше да приеме всички. А навременната терапия при болен от COVID-19 е животоспасяваща.

Едва на 16 ноември Варна стана вторият град след София, където заработи център за даряване на плазма. Два дни по-късно и в Пловдив стана възможно да се дарява плазма – благодарениена Сдружение „Бизнесът за Пловдив“, което събра необходимите средства за апаратура. Засега в Пловдив процедурата отнема малко време, установи проверка на „Тоест“. В единия ден вземат кръв за изследвания, за да се установи дали всичко е наред и дарителят отговаря на условията, на следващия ден се получават резултатите и се назначава ферезата.

В Плевен Ротари клуб „Центрум“ обяви акция за събиране на средства за закупуване на апарат за плазмофереза, за да бъде открит кабинет в Районния център по трансфузионна хематология. Допълнителни средства са необходими за фризер, в който да се съхранява плазмата, и донорско легло. Дарителска акция обявиха и от прокуратурата.

Колко струва един апарат за извличане на реконвалесцентна плазма? Около 50 000 лв. Но както написа един човек, споделяйки горчивия си опит при даряване на плазма, намират се пари за нови лимузини, но не и за тази апаратура.

2. Управляващите и Националният щаб не взеха мерки да бъдат увеличени доставките на някои лекарства, използвани при лечението на COVID-19, както и противогрипни ваксини

Макар прогнозите, че пандемията от COVID-19 няма да затихне, а напротив – ще достигне нови върхове наесен, управляващите не действаха превантивно по отношение на снабдяването с лекарства. Още в началото на април Европейската комисия призова държавите членки да оптимизират снабдяването с лекарства и наличностите им. Тогава от Брюксел предупредиха и за риска от недостиг.

По същото време в България и проф. Асена Сербезова, председателка на Българския фармацевтичен съюз, изтъкна в две свои интервюта рисковете от липса и недостиг на някои лекарства. „Наказанието“ не закъсня – още на 10 април прокуратурата ѝ повдигна обвинения за всяване на паника, а след като Софийският районен съд прекрати делото, на 28 октомври тя получи ново обвинение за същото.

В България за липсващи в аптеките лекарства се говори от всички, освен от управляващите. Нещо повече – на 13 ноември министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов заяви, че направената от него проверка по аптеките не е установила недостиг на медикаменти на национално ниво. Има временна липса на някои хранителни добавки, които се използват за профилактика и за увеличаване на имунитета, каза министърът. Под информацията, публикувана в страницата на Министерството на здравеопазването във Facebook, нито един коментар не потвърждава твърденията на министъра. Десетки хора от страната изброяват как безуспешно са търсили и не са намерили в аптечната мрежа лекарства, които нямат нищо общо с временните хранителни добавки.

В свое интервю по БНТ ден след министерската проверка проф. Сербезова отново припомни, че липсва система, която да проследява не просто количествата продадени лекарства (и евентуален износ), а това как те се предписват от лекарите и как се употребяват. Тя също потвърди за дефицит на някои антибиотици и медикаменти за бременни.

Освен че пропуснаха времето за подсигуряване на лекарства, в тази извънредна ситуация управляващите не направиха нищо за онези 17 общини, в които няма нито една аптека, нито за 37-те, в които има само по една. Глупавата идея за вендинг апарати за лекарства е във фризера – зад нея отново прозира нездрав лобизъм. А проблемът на българите без достъп до лекарства все така е нерешен. В условията на пандемия – и животозастрашаващ.

3. Управляващите и Националният щаб не взеха мерки за подсилване на капацитета на системата на здравеопазване – чрез хора, апаратура и техника.

Проспиването от властта на месеците след първия локдаун през пролетта ще е пагубно за живота на стотици български граждани. Пример за това е, че не беше изготвена дори национална карта на болничните заведения и оборудването им (или липсата на такова), нужно за справяне с COVID-19. Това би помогнало да се обособяват легла не по заповед „отгоре“, стихийно, а по предварителен план и с оглед на преценката къде извън София и в кои болници е най-добре да се осъществи.

Въпреки че инфекционистите в цялата страна не надхвърлят 160 души, дори не беше планирано допълнително обучение за медици – лекари и медицински сестри, за лечение на COVID болни.

Наглостта на управляващите стигна дотам да предписват спасителна терапия при липсваща апаратура. „Спасителната терапия при тежките и критичните случаи на COVID-19 с респираторен дистрес синдром трябва да включва екстракорпорална мембранна оксигенация (ECMO). Това е записано в официалния протокол за лечение на инфектирани с коронавирус пациенти, изготвен от експерти и здравните власти“, пише Жулиета Недялкова от „Скенер.нюз“. ЕСМО е начин за осигуряване на дишане и поддържане на сърцето и използването му намалява смъртността при тежкоболни от COVID-19.

Такива апарати в България обаче има не „под десет“, както пише Недялкова, а не повече от четири. Какво означава това – дайте си сметка. В столичните болници, където лежат много хора в критично състояние, лекарите решават и избират кой да бъде сложен на апарата „сърце – бял дроб“, който ще му даде реални шансове за спасение. Тежък, а понякога и предпоставен избор.

За сравнение – Полша разполага с 47 ECMO апарата.

Тази власт не може да управлява кризи. Куп лобистки промени в закони, прокарани в последните месеци, показват, че и собствените си апетити вече трудно управлява. Безотговорността на управляващите донесе смърт – и това не може да им се прости.

Заглавно изображение: Фрагмент от графика на НСИ относно прираста на починалите през 2020 г. спрямо средния брой на починалите в периода 2015–2019 г. в България. В синьо е отбелязано намалението спрямо предходните пет години, а в червено – увеличението

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шокът в здравната система

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/shockut-v-zdravnata-sistema/

Здравната ни система не издържа на пандемичния натиск, а последният случай с двама души в Пловдив, които умират, докато чакат да бъдат приети в болница, доказа за пореден път пълното безсилие на властите да овладеят и контролират кризата. Макар да знаеха, че вирусът мутира и продължава да се разпространява, управляващите пропиляха летните месеци, вместо да подготвят гъвкава антикризисна програма с мерки за ограничаване на инфекцията и за eфективна организация на болничното лечение. И още преди да сме навлезли в „окото на бурята“, България се оказа на второ място на Балканите и на трето в Европа по смъртност от COVID-19 през последните 14 дни, по данни на Европейския център за профилактика и контрол на заболяванията.

Каква я мислихме, каква стана. Премиерът Борисов се тупаше в гърдите по време на първата вълна на епидемията през пролетта и се радваше, че сме „минали метър“. А сега трябва да си посипе главата с пепел и да признае собствения си провал. След това – да слезе от джипката или да отпраши накъдето си иска, само да не го виждат очите ни. Защото е негова основната вина за ступора на системата, която той реши, че може да управлява еднолично. Един път затвори държавата при няколко десетки заразени, а когато достигнаха нива от 4–5 хиляди души дневно, реши, че няма да има втори локдаун. Нещо повече – подкани лекарите да „оздравяват“ хората за няколко дни и да ги връщат на работа, защото икономиката не трябва да спира. И разпорежда да се отварят нови COVID болници, все едно става дума за бинго зали.

А министрите само узаконяват приумиците му. И издават заповед след заповед, една от друга по-нелепи.

Така здравният министър първо почти затвори магазините и аптеките за възрастните, а на следващия ден с нова заповед свали тези ограничения за пенсионерите, но ги въведе за работещите. Последва реакция от страна на най-големите търговски вериги срещу мярката „зелени коридори“ и поискаха отмяната ѝ. Въпреки своята разумност, и министърът на образованието подписа заповед учениците от V до ХII клас да бъдат с маски в час, която най-вероятно би могла да падне в съда. Дни по-късно, след ревизия на заповедта, маските станаха препоръчителни, а не задължителни.

Юристи по медицинско право коментират като невъзможно от законова гледна точка и създаването на „чисти“ и „мръсни“ болници, както разпореди Костадин Ангелов. Обособяването във всяка област на болници, в които да се лекуват само пациенти, които не са инфектирани с COVID-19, и други – за заразените, е невъзможно. Не само от юридическа гледна точка, защото лечебните заведения са търговски дружества и не могат да бъдат администрирани от министъра, освен ако не са държавни.

Невъзможно е и практически.

В някои по-малки области има по една болница, но дори и в по-големи – като Старозагорска област например, единствената болница с капацитет да приема и лекува заразени от коронавируса е УМБАЛ „Професор д-р Стоян Киркович“. Ако тя обаче бъде профилирана като „мръсна“, това би означавало пациенти с други заболявания да останат без лечение, каквото останалите – общински и частни, не предлагат. Затова пък в импровизираното COVID отделение на частната болница „Тракия“ в Стара Загора дежурят екипи от всички останали здравни заведения.

„Този месец лечението е поето от медицинския персонал на ушното и очното отделение“,

коментира ситуацията пред „Тоест“ Иван Колев, собственик на частната болница. Според него ситуацията налага всеки лекар да си припомни какво е учил като студент по медицина, и да се квалифицира сам. Наскоро той предложил на Областния кризисен щаб идеята свободната сграда на бившата АГ клиника да стане база за COVID болница. А консорциум от две частни лечебни заведения и държавната университетска болница да изпращат медицински кадри, които да работят под ръководството на инфекционисти. В идеята „има хляб“, друг е въпросът доколко нормативната база и силно регулираната ни здравна система биха позволили този експеримент.

Това са само отделни примери, които илюстрират хаоса в системата. По-важното е, че

нито една от мерките на здравните власти от началото на пандемията досега не беше обоснована логично пред обществото,

затова и не беше възприета еднозначно като полезна и ефективна. Обратното, често се случва тези мерки да пораждат спорове в научните и медицинските среди, а оттам – и недоверието на гражданите към налагането им. Затова да се твърди, че не системата, а обществото се е провалило, си е чиста проба цинизъм. Провалът е управленски и това вече го разбраха дори и децата.

Преди дни на извънредно заседание на правителството премиерът обяви, че България ще получи 12–13 млн. ваксини от ЕС, за които страната ни ще плати около 380 млн. лв., но със средствата за логистика и съхранение разходите ще надхвърлят половин милиард лева. И тук е най-логично всеки човек с акъла си да попита: защо са ни, аджеба, толкова ваксини за 7 милиона души население? При това се знае, че ваксинирането у нас е традиционно ниско, а според изследване на Световната здравна организация 37% от анкетираните българи категорично не желаят да си поставят бъдеща ваксина срещу COVID-19.

Видимо смутен и „с половин уста“, главният санитарен инспектор Ангел Кунчев изрази опасение, че страната ни ще получи толкова голямо количество ваксини, които няма да може да използва. И шефът на Националния оперативен щаб генерал-майор проф. д-р Мутафчийски определи като „смущаващо“ обстоятелството, че ще се сдобием с толкова много ваксини на толкова висока цена, но според него „нямаме друг полезен ход, освен да се включим солидарно с всички останали европейски страни“. А преди два месеца се говореше, че България договаря 2,3 млн. ваксини до края на годината.

Очевидно Борисов гледа на хазната като на бездънния чувал на Дядо Коледа и раздава ли, раздава пари.

Така, освен бонусите от 1000 лв. месечно за медиците на първа линия, които изпокараха съсловието, управляващите увеличават с 300 млн. лв. бюджета на НЗОК за следващата година. Средствата са предвидени за допълнително заплащане на персонала по схемата 600/360/120 за лекари, медицински сестри и санитари.

Добре, ама нали болниците са търговски дружества, как точно ще им изплащат тези пари: за изпълнена пътека или по някакъв друг начин, чуди се д-р Стойчо Кацаров. Пред „Тоест“ той определи раздаването на пари „на калпак“ като израз на абсолютната немощ на властта да се справи с кризата: „Да даваш пари на някого по този начин, без да отчиташ свършеното от него, означава да го накараш съвсем да спре да работи“, коментира председателят на Центъра за защита на правата на пациентите в здравеопазването. И категорично смята, че

за оставка на целия кабинет са достатъчни само потресаващите кадри с умиращите пациенти,

докато чакат да бъдат настанени в болница в Пловдив. Но те не са единствените. Всеки ден някоя телевизия ни показва как препращат от една болница към друга пациенти в тежко състояние с бездушната фраза „Не сте за нас“. Такъв беше случаят и с 61-годишен мъж от София, който почина от инсулт след пет часа търсене на болница, която да го приеме. Само за да умре в нея, а не в линейката.

Роднините на тези починали ще получат възмездие, но не от българския съд. А обезщетенията няма да им върнат близките. За системата те са поредните в статистиката „неиздържалите битката с COVID-19“. Какъв цинизъм! Още по-цинично беше определението на проф. д-р Карен Джамбазов, директор на Университетската болница „Св. Георги“ в Пловдив, за смъртта на двамата пациенти:

„Аз го наричам нещастно съвпадение на факти.“

Да, в контекста на постоянното повтаряне, че сме „във война с вируса“, някой би могъл да оправдае тези и следващи смъртни случаи с това, че на война е като на война – падат жертви. А предложената от ГЕРБ поправка в Закона за здравето – да отпадне задължителното лечение на болни от COVID-19, има единствената цел да направи още по-трудно търсенето на съдебна отговорност за подобни „нещастни съвпадения на факти“. Иначе и сега голяма част от инфектираните се лекуват вкъщи. Но когато се влошат и само лечението в болница им дава шанса да оцелеят, това ще трябва да се преценява на входа на здравното заведение.

Коронакризата показа деморализацията в българското здравеопазване. Десетилетия наред правителство след правителство отказваха да променят този начин на структуриране на системата. Направиха болниците търговски дружества, превърнаха здравето в стока, лекарите – в търговци, а днес лицемерно се чудим защо стигнахме дотук и защо се сблъскваме с чиновнически манталитет в лечебни заведения, където трябва да срещаме милосърдие.

Затова се молете да не срещате вируса. Или ако все пак ви се случи да се заразите, молете се да ви се размине леко и в домашни условия. Ако попаднете в болница, пак се молете – да срещнете някой от онези лекари, които още помнят Хипократовата клетва. И я изпълняват.

Заглавна снимка: Camilo Jimenez / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Просто да бъдем заедно. Разговор със Златко Енев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/zlatko-enev-interview/

Публикувана на части, личната история на писателя Златко Енев и неговата дъщеря Леа разтърси Facebook. По-късно тя се превърна в книга, в която не един и двама читатели разпознаха елементи от своя собствен опит в общуването с невроспецифични хора. Просто Златко проговори на тема, по която малцина бяха говорили толкова искрено и ясно у нас. Марин Бодаков интервюира писателя по повод книгата му „Възхвала на Ханс Аспергер“ (София, изд. „Колибри“, 2020).


Ако третираме „Възхвала на Ханс Аспергер“ като лакмус, какво научи от реакциите към твоята книга за българската културна среда? Има ли различни типове отношение към нея?

Боя се, не научих особено много. Понятието „България“ малко по малко се превръща за мен в странна абстракция, да не кажа пъзел, чиито части са ужасно много и повечето от тях липсват – болезнено – в собствената ми картина за нея. В такъв смисъл реакциите, които бяха по принцип положителни, ако и сравнително спорадични поради неизбежността на разстоянията, не ме накараха да се почувствам „по-разбиращ“. Общо взето, потвърди се очакването ми, че ще продължа да се чувствам също толкова далечен и чужд, колкото е било открай време. Причините за това са вътре в мен и те са отчасти описани в книгата.

По-конкретно, обадиха ми се доста хора, най-вече родители на деца с подобни проблеми, но очакванията, че аз бих могъл да им помогна с нещо (особено когато бяха свързани с въпроси като „Как можем да дойдем в Германия, за да получим помощ?“), само пречеха на комуникацията ни. Опитвах се да им подсказвам, че трябва да търсят помощ по-близо до самите себе си, но твърдо вкоренените убеждения, че в България „специалисти няма“ (което не е вярно), обикновено правеха разговорите безсмислени. Нямам усещането, че самият аз мога да помогна особено много. Надявам се съдбата на книгата да се окаже по-различна.

Питам се: ако живееше постоянно в България, щеше ли да напишеш своята история? И така откровено?

„Ако“ е подвеждаща думичка по неизбежност. Естествено, една друга изходна ситуация – не просто живот в България, но да речем, липса на мощната обратна реакция, която получих в интернет (при писането на отделните части), със сигурност би довела до нещо напълно различно. Противопоставянето „България – свят“ е нещо, което има значение единствено вътре в България (или когато човек я носи със себе си където и да отиде, какъвто е случаят с всеки от нас). Това е и причината, поради която обикновено се опитвам да го избягвам. То е интуитивно разбираемо единствено за българи, а аз бих желал да подхранвам илюзията си, че пиша за всички.

В моя личен опит книгите се пишат когато (и ако) им дойде времето, а не когато го пожелае „авторът“. Имам предвид книгите, които си струва да се четат. Отново мога само да повторя, че се надявам „Възхвалата“ да се окаже от този род книги.

Може ли една книга, колкото и минимално да е, да промени света? Или поне да въведе в речниково обращение понятия като „невроспецифично“ и „невроразнообразие“?

Преди години това беше въпрос, който не ме оставяше на мира, непрестанно. Може би това в края на краищата беше и причината, поради която ме напусна съпругата ми – тя просто не успя да издържи на конкуренцията с другата, вездесъща любовница, мечтата по нещо, което ще мести планини единствено със силата на думите. Оттогава измина много време. Не смятам, че съм се променил твърде много, но се стремя да не мисля чак толкова за такива неща. Прекалено изтощително е, а енергията ми не е безкрайна. Пък и публиката дава собствената си лепта, за да не допуска подобни глезотии. В познатата на мен България мястото за промени на света е тесничко, пък и по принцип вече заето от много други хора, повечето от тях с по-дебели вратове от моя.

Как синдромът на Аспергер у дъщеря ти Леа и неговата „Възхвала“ промениха самия теб? А ти си писател, затова ще добавя: как промениха твоето разбиране за споделимостта, искреността, словото, литературата, изобщо за комуникацията?

А, това вече е нещо напълно реално. (Впрочем Леа има тежък, от ниските части на спектъра аутизъм, а не синдром на Аспергер.) Говоренето за тези неща изведнъж отприщи в мен един нов вид свобода (тук, в Германия, това се нарича Narrenfreiheit, тоест свободата на шута да говори каквото му дойде на езика). Откак свободно изказах мисълта, че може би самият аз съм част от този спектър, отпаднаха един куп досега неосъзнавани страхове, които със сигурност са ме сковавали силно. Но последствията за всички останали неща, които изреждаш, се оказаха доста пагубни: след като вече виждам себе си като „странен по дефиниция“ човек, то някак автоматично отпаднаха и повечето вътрешни призиви да се опитвам да бъда „като всички“. Резултатът е все по-засилваща се изолация. Впрочем по-простото обяснение най-вероятно е, че не ставам по-млад.

Благодарение на опита на аутистите с изолацията, който ти си наблюдавал, как виждаш изолацията, на която сме подложени днес заради коронавирусната пандемия? Сравними ли са изобщо?

О, едва ли. Все едно да сравняваме преживяванията, пробуждани от филм, да речем, за Аушвиц, с реалното пребиваване в концлагера. Човекът е групово същество по природа и всичко, което не позволява на един индивид да изпълнява тази най-дълбинно зададена човешка функция, е непосилна тегоба. Предполагам, че нашите колективни затруднения, свързани с параноята покрай COVID-19, са като разходка в парка в сравнение с онова, което изпитва всеки човек, принуден на доживотна различност поради пълна липса на комуникация. Едно е да четеш „Робинзон Крузо“, друго е сам да попаднеш на необитаем остров.

Какво можем да научим от невроспецифичните хора, за да подобрим собственото си качество на живот? И как да им помогнем, докато се отбраняват от свръхнатоварването на сетивата?

Техните основни врагове са същите като нашите собствени – страхове и несигурности от всякакъв род, само че усилени до децибелна степен от увреждането на нервната им система. Мога само да предполагам, но вероятно от тях можем да се учим на същото, на което ни учат всички хора, принудени да живеят в условия на екстремни опасности и рискове: да запазваме спокойствие, доколкото е възможно, пред непрестанно озъбената муцуна на ужаса.

Бях свидетел на това колко бавен и мъчителен беше този процес при Леа, колко крехък е и до днес нейният мъничък свят, как преходите между сравнително спокойствие и паника, граничеща с параноя, могат да бъдат буквално милисекундни. От друга страна, като човек, който от 60 години насам живее с уморително и най-често потискащо усещане за непоносима различност, мога да дам и собственото си свидетелство за това колко дълбоко закопани са несигурностите на едно такова съзнание. Каквото и да постигаш, колкото и уверения за приемане и дори възхищение да получаваш, ти винаги си оставаш човек, който не може най-простото нещо, на което са способни всички останали – да се отпусне и да се наслаждава на компанията на други човешки същества. Това е смазващо и изисква ежедневно усилие, за да бъде преодолявано. Може би това също е нещо, на което трябва да се учим – всички. Просто да бъдем заедно, без непременно да чувстваме бодлите си през цялото време.

А инак, с какво да им помогнем? Ами, простичко е: с приемане. И то приемане, подгрявано от реална емпатия, а не просто от любезност или някакъв вид политическа коректност. Постигането на това изисква огромна доза просвещение – а просвещението е постигане на все нови и нови начини да се вживяваме в неща, които не са естествена част от непосредствения ни житейски опит. Оттук и крещящата нужда от неща като „Възхвалата“, но много повече, много по-разнообразни и споделящи много повече житейски ситуации. Само когато хората се докоснат до личните истории, колкото и ограничени да са средствата на чуждия опит, те стават и способни да променят инак неизбежните (тъй като са предизвиквани от атавистичен страх) реакции на отграничение и отблъскване на „другия“. Не че някога той може да се превърне в рай, но поне вече да не е ад.

Златко Енев е български писател и издател на електронното списание „Либерален преглед“. Досега в България е публикувал седем книги – трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната книга „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г. насам.
Заглавна илюстрация: © Дамян Дамянов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Адв. Мария Шаркова: „Във всяка заповед на МЗ може да се намери основание за обжалване, но това не бива да е самоцел“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maria-sharkova-interview-covid19/

Адвокатът по медицинско право Мария Шаркова оспори във Facebook страницата на „Тоест“ позицията на своята колега Нина Ламбова по въпроса за законността на новия регистър на COVID-19, който се създава със заповед на здравния министър Костадин Ангелов. Това даде повод на Венелина Попова да покани адвокат Шаркова за разговор по темата.


Вие посочвате, че във въпросната заповед няма нищо ново, а само се прилага редът за новооткрито заболяване, което не е включено в Наредбата за регистрация, съобщаване и отчет на заразните болести от 2006 г. Но колегата Ви адв. Ламбова възразява срещу това, че в нея липсват някои изисквания за един общ административен акт и не е ясно как ще се обезпечава сигурността на данните в регистъра за COVID-19 и как ще бъдат използвани от множеството институции и лица, които ще имат достъп до тях. Или Вие не виждате нищо незаконосъобразно и смущаващо в начина, по който ще бъде създаден и използван този регистър?

Регистрацията и отчетът на заразните заболявания съществуват от десетки години, защото в противен случай не може да се осъществява контрол върху инфекциозните заболявания. Защо? Най-напред, идентифицирането на вероятни и потвърдени случаи на заразно заболяване помага за ограничаването на неговото разпространение, защото тези хора се изолират за срока, в който са заразни. На следващо място, тази идентификация помага да се извърши проучване на контактните лица в определен период от време, когато е възможно да са се заразили, и така разпространението да се ограничи допълнително. Третата полза от регистрацията на заразни болести е възможността за отчетност – събират се данни, чрез които се извеждат определени закономерности, характеристики на заболяването, определят се заболеваемостта, смъртността и пр.

За да е ясно на читателите, ще дам пример с едно от най-често срещаните заразни заболявания, с което всеки се е сблъсквал – варицелата. Вероятно мнозина ще си спомнят, че когато те или децата им са били диагностицирани с варицела (в детската градина, в училище, у дома от личния лекар), се изпраща бързо известие. Именно то предоставя информация на РЗИ за регистрация и отчет на заразните заболявания. Целта не е да се създаде някакъв списък на заболелите с COVID-19 и не виждам защо се всява паника и едва ли не някаква конспиративна теория за създаване на специални регистри с преболедували. Подобна регистрация е предвидена в Наредба №21/2005 г. за над 65 заболявания, но внезапно сега възникна някаква тревога, че някой ще ни регистрира против нашата воля.

Защо със заповед на министъра? Тъй като в тази наредба няма как да се предвидят регистрацията и отчетността на новите заболявания, в чл. 29 от Наредбата изрично е предвидено, че при възникване на нови заразни болести с потенциален риск от епидемично разпространение министърът на здравеопазването може със заповед да разпореди задължителна регистрация, съобщаване и отчет на заболявания извън посочените в Приложение №1 от Наредбата и конкретни мерки, ред и начин на надзор в съответствие с епидемичната ситуация. Именно това е направено с въпросната заповед, като правилата на Наредбата се прилагат и спрямо регистрацията и отчета на COVID-19. Не виждам нищо обезпокояващо.

Нещо повече, тази заповед, която колегата визира в своето интервю, не е първата, издадена от Министерството на здравеопазването (МЗ) по същия повод. Още на 25 март 2020 г. със Заповед №РД-01-150 се въведоха правила за регистрацията и отчета на COVID-19 с необходимите дефиниции кой случай се счита за възможен, вероятен и потвърден. Нямам представа защо чак сега възникват някакви притеснения за данните, които се събират. Тук трябва да се отбележи, че в Закона за здравето също са въведени правила по отношение на обработването на здравна информация, предоставянето на същата на трети лица и прочее. В Общия регламент за личните данни обработването е допустимо, когато е необходимо от съображения от обществен интерес в областта на общественото здраве – като защитата срещу сериозни трансгранични заплахи за здравето или осигуряването на високи стандарти за качество и безопасност на здравните грижи.

Действително във всяка заповед на МЗ може да се намери някое формално основание за обжалването ѝ, но то не бива да е самоцел. Не виждам никакво място за притеснение от тази наредба и тъй като материята е нова за много хора (защото досега не сме се сблъсквали с такава епидемия и с такава регулация), се създават условия за истеризиране по съвсем ясни и непротиворечиви теми.

В статията Ви „Индивидуални права в условията на COVID-19. Балансът“ казвате, че трябва да се предприемат комплексни мерки за ограничаването на вируса, но те трябва да бъдат пропорционални на възникналата опасност, за да не се нарушават установени международни стандарти за защита на човешките права, и „задължително трябва да се отчита и правото на защита на здравната информация“, която е недопустимо да бъде използвана за други цели. Може ли да кажете, че този баланс между риска от разпространението на вируса и мерките за ограничаването на заразата е постигнат у нас?

От месец март насам този баланс непрекъснато се нарушава в едната или другата посока. Или се предприемат непропорционално тежки мерки, без да са налице научни доказателства за тяхната полза (например забрана за посещение на паркове, затваряне на цели населени места и прочее, и то при 50–60 доказани случая дневно), или мерките не са достатъчно ограничителни в условията на лавинообразно разпространение на болестта, и по-лошо – при тежка натовареност на здравната система. Не може медицинските специалисти да са заложници на икономически и политически интереси и да бъдат поставяни в ситуация да изнесат основната тежест на една епидемия – трябва да разпределим тежестта.

С малки изключения, при мен не са постъпвали сигнали за граждани, чието право на защита на личните данни за здравословното им състояние е било нарушено непропорционално. Принципно е мислима такава хипотеза, например когато трябва да се карантинира контактен и му се съобщава кой е потвърденият случай, с който е контактувал. На практика вече се карантинират само членовете на семействата на доказаните случаи, а за тях е ясно, че са запознати със здравословното състояние на другите от домакинството. Имах един интересен казус с лекар, който е боледувал от COVID-19 и впоследствие беше видял името си в списък на „наградените от лекарската колегия лекари, преборили COVID-19“. Абсурдна ситуация, взехме веднага мерки и сезирахме съответната лекарска колегия за недопустимо оповестяване на здравна информация.

Как оценявате действията на българските здравни власти – законосъобразни ли са всичките предприети от тях мерки и може ли да кажем, че те са насочени към опазването на общественото здраве, без да нанасят вреда на определени индивиди или групи?

За съжаление, аз смятам, че в България властите не създадоха ясен и точен план за действията, които трябва да се предприемат при определено развитие на епидемията. Така се стига до почти ежедневни опити да се догонва епидемията, но всъщност тя ни води, не ние нея.

Ще ви дам един пример: въпреки че недостигът на места за лечение на пациенти беше напълно предвидим, не се взеха никакви предварителни мерки за създаване на плавна организация и задействане на различни по интензитет мерки за подкрепа на здравната система – освен раздаване на пари на калпак, защото явно въображението е доста ограничено. Така всички болници изведнъж се задължиха да разкриват легла за лечение на пациенти, включително здравни заведения, специализирани по очни болести, ортопедия, рехабилитация. Само че законодателството не позволява това да става, нито НЗОК може да финансира лечението на тези пациенти във въпросните болници.

Всичко това можеше добре да бъде обмислено през лятото, но не беше. В момента е тежко засегнато правото на лечение на хронично болни пациенти, тъй като техният прием в болници е затруднен. Има правен казус и с трансплантираните, тъй като възникна неяснота около проследяването им. На пациентите не е обяснено къде точно ще продължи тяхното проследяване, че в момента няма ясна алтернатива и дори да се разреши проблемът, остава тревогата и притеснението от неглижирането на толкова важен проблем като проследяването на трансплантирани пациенти. Това засяга изключително сериозно правата на пациентите и в никакъв случай не може разрешаването на проблемите с организацията на пандемията от COVID-19 да се решават за сметка на други пациенти.

При първата вълна през март бяха засегнати и интересите на група хора при необосновани случаи на затваряне на ромски махали в страната. Това накърни правото им да ходят на работа, тъй като голяма част от тях са без договори и не можеха да представят бележки от работодател при преминаване през КПП-тата, беше ограничен и достъпът им до магазини и аптеки.

Затова, когато една криза се управлява лошо, възниква усещането за непропорционалност на мерките и грижата за общественото здраве спрямо индивидуалните ни права.

Пациентите, настанени в болници с положителен тест за коронавирус, се лекуват без утвърдени медицински стандарти и алгоритми, на принципа „проба–грешка“. При прилагането на лекарствени средства, които не са с терапевтични показания за лечението на COVID-19 според дефиницията на Европейската агенция по лекарствата, това означава, че продуктът се използва off-label. Възникват ли правни проблеми (и какви) при прилагането на лекарствени продукти за лечението на COVID-19? И може ли – при прилагане на медицина без доказателства – при смъртен изход да се търси съдебна отговорност?

Проблемът при новооткритите болести е, че е нужно време, за да се утвърдят от науката и практиката методи за лечение, както и лекарствени продукти. Логично е да се ползва това, което в момента е в наличност. Така се стига до използване на лекарствени продукти, които са „офлейбъл“, както правилно посочвате. Преди няколко месеца се приеха промени в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, които разрешиха лечението „офлейбъл“, но при спазването на конкретни условия – протокол на специалисти и информирано съгласие. Специално по отношение на други лекарства МЗ издаде заповед на основание чл. 10 от споменатия закон, с който се разреши употребата на два лекарствени продукта – хидроксихлороквин и азитромицин. Интересното е, че законът дава един „имунитет“ от юридическа отговорност на специалистите при активиране на тази разпоредба.

При летален изход може да се търси отговорност винаги, когато не се прилага медицина, базирана на доказателства. Въпросът при новите заболявания е именно в това какви доказателства имаме за ефикасността на дадено лечение и знаем ли за всички възможни рискове. В момента разкриването на легла за лечение на пациенти с коронавирус в болници, които не отговарят на изискванията, води до сериозен риск от възникване на юридическа отговорност в тежест на болниците и медицинските специалисти.

Заглавна снимка: Bin im Garten / Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бащицата се завръща

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bashtitsata-se-zavrushta/

Пандемичната криза в България се задълбочава, не стигат легла и медицински персонал, а разпореждането на здравния министър да се разкриват COVID отделения във всички болници, в това число и в тясно специализираните, е в нарушение на законодателството ни; спорно е и дали НЗОК може да финансира лечението в тях, твърди адв. Мария Шаркова в интервю за „Тоест“ тази седмица.

Изчезването на определени лекарства от аптечната мрежа и невъзможността пациенти на домашно лечение да се снабдят с медикаменти без рецепти повиши градуса на напрежението. А непоследователната политика на управляващите и по-специално на здравните власти е на път да истеризира обществото. То чува от премиера и неговите подгласници, че няма нужда от нов локдаун, но не защото това е мярка, която е непропорционална на опасността от пандемията, а защото хората щели да излязат на улиците и да протестират. Става ясно, че

политическите съображения са по-важни от всичко останало, защото… се задават избори. А управляващите са готови да дадат мило и драго, за да ги спечелят отново.

Председателят на Българския лекарски съюз д-р Иван Маджаров публично защити политиката на управляващите, като заяви, че „системата се справя, но обществото се е провалило“, за да оправдае връщането на пациенти от болници, което в някои случаи завършва трагично за тях.

Докато хората се чудят на кого да оставят децата си, карантинирани заради това, че са контактни, или заради преминаването им на онлайн обучение, премиерът ни излъчва самоувереност и самочувствие пред телевизионните камери. Той не дава пресконференции и не иска да отговаря на въпроси на опозицията, но пък не спира да инспектира държавата, иначе току-виж спряла.

В четвъртък той мина по коридорите на „Пирогов“, за да нагледа как върви реорганизацията на дейността в болницата, а после разходи с джипа си министър Ангелов и професор Балтов по новия участък на магистрала „Европа“ до границата ни със Сърбия. И докато се радваше на пътя, възклицавайки „Красота!“ или „Ей там горе стояха багерите като птички!“, Борисов спираше джипа да поздрави работниците и им обясняваше защо трябва да ги лекуват бързо и да ги връщат на работа. В този момент поведението на премиера напомняше това на плантатор, който наглежда земите си и е загрижен за здравето на наемниците си.

Коронакризата погълна почти цялото внимание на медиите и обществото, а важни теми останаха покрити с мъгла или с мълчание.

Разбрахме например, че магистралите в България се изграждат и ремонтират, по думите на Бойко Борисов, благодарение на майсторите и лекарите. Чухме, че ремонтирането на участъци от магистрала „Марица“ излиза по 3,5 млн.лв./км, а 12-те километра от автомагистрала „Тракия“ – по 1,9 млн.лв./км, без да е изградена дренажна система, което ще доведе до ново и бързо компрометиране на участъка. Тези факти някои медии само регистрират, а други, които си позволяват да поискат информация от Агенция „Пътна инфраструктура“ за колосалните разходи на средства от бюджета или европейските фондове, не получават отговор.

Няма кой да обясни и защо ремонтите се възлагат без търгове на фирми, близки до властта и олигарсите. Обществото може само да се пита дали друга европейска държава би допуснала отново до участие в търг или би възложила изпълнението на инфраструктурен проект за стотици милиони левове на компания, която се е компрометирала в тази дейност. Оказа се, че практиката да се възлагат поръчки без търгове бе наложена от управляващите в последната година и в общините, но с това сега няма кой да се занимава.

Законодателната дейност на парламента също минава без особен медиен интерес, освен ако някой законопроект не предизвика скандал –

като този за републиканския бюджет за 2021 г. Еднозначно и опозицията, и експертите го определиха като предизборен и популистки. В същото време предложената държавна субсидия за партиите по 8 лв. на глас в този бюджет не срещна никаква съпротива, а опозицията дори не гъкна в знак на несъгласие.

Друг пример е Законът за подземните богатства. Президентът Румен Радев върна някои текстове, предложени от Министерския съвет, но депутатите отхвърлиха ветото му, а парламентът гласува 60-годишен срок на концесиите. Без да се съобрази с мнението на еколозите, че при досегашната концесионна политика на управляващите не е изключено България да се превърне в една от най-замърсените територии на Европа от хвостохранилища. Темата в момента обаче, изглежда, не вълнува особено нито медиите, нито гражданите.

В контекста на пандемията и затруднения достъп на гражданите до лекарства нямаше как да бъде подмината темата за електронните направления и електронните рецепти. Министър Ангелов обяви, че те ще станат факт до края на годината, като забрави предишно свое обещание това да се случи „до дни“. Действително през седмицата от „Информационно обслужване“ демонстрираха пред bTV как работи софтуерната платформа за издаване на електронни направления. Директорът на държавната компания Ивайло Филипов подчерта, че са готови с „абсолютно реална работеща система“ и изчакват формалното ѝ влизане в Националния рамков договор. В същото време обаче се оказа, че

за електронните рецепти от шест месеца има работеща система, която покрива 90% от рецептите по НЗОК.

Така поне твърди във Facebook Роди Бенов, собственик на една от софтуерните фирми, разработили продукта. Той е разгневен, че държавата се отказва да ползва готовата система, а вместо това „налива пари с цел усвояване“ в „Информационно обслужване“.

Недоумение и въпроси сред експертите предизвика и приетото на първо четене допълнение на ВМРО за абсолютната давност на паричните задължения в Закона за задълженията и договорите и предложения пак от същата партия проектозакон за личния фалит.

Нямаше как да убегне от вниманието на медиите и неправителствените организации и документ като Плана за възстановяване и устойчивост на Република България, представен в края на октомври от вицепремиера Томислав Дончев. От Екологичното сдружение „За Земята“ коментираха, че той би трябвало да кореспондира и да доразвива и други документи, като Интегрирания план в областта на енергетиката и климата или проекта за Енергийна стратегия, които според неправителствената организация са показали липса на капацитет на администрацията или обслужване на лобистки интереси и корупционни практики.

„Хоризонтът на това управление е до изборите, а така е невъзможно да се създават качествени стратегически документи“,

пише още в отвореното писмо на „За Земята“, изпратено и до представителствата на Европейския парламент и на Европейската комисия в България.

Кризата с COVID-19 до голяма степен измести от дневния ред на медиите и други важни теми – например как се харчат парите от републиканския и общинските бюджети, също и от европейските програми, към кои фирми се насочват паричните потоци и кои ще получат най-силна финансова подкрепа от антикризисните ресурси. Затова пък втората вълна на коронавируса върна на Борисов самочувствието му на спасител на нацията – роля, която очевидно много му допада. И се превъплъщава в нея всекидневно в разни ситуации.

Знаменита е сценката, разиграна от Борисов пред болница в Пловдив, в която с COVID диагноза е настанен кметът на града. Премиерът подвиква на лекар зад кадър:

Давай, направо го изписвай, да си отива у вкъщи! Пускайте ги, два-три дена у болницата. Ей го, здрав като камък! Вместо да работи, вие го държите тука. Аха, спазвате протокола… Ще имаме ли COVID болница днеска в Пловдив?

В това време Здравко Димитров стои на стълбите пред лечебното заведение с маска, кърши ръце, нервно повдига рамене и кима: „Днес, днес ще има COVID болница, да!“, като междувременно докладва като на война как е организирал отбраната от врага в подчинения му град. Борисов го прекъсва:

Да, да, нали си вече по-здрав? Значи можеш да работиш. Работи от стаята, все едно си в кабинета! Няма да го глезите, ей, докторе! Нищо им нема, работа! Тежко е. Действайте! Не ги психясвайте повече! До довечера да има болница!… Има всичко. Обяснявайте, че недостиг на лекарства няма, а има презапасяване. Пари сме ви дали, колкото искате, действайте!

Някои сигурно се забавляват с подобни комедийни ситуации и с монолозите на премиера във и извън джипката, превърната в щаб. Други продължават да наблюдават спектакъла в мълчание, безразличие, погнуса.

И така всички се превръщаме в съучастници.

Заглавна снимка: Бойко Борисов на срещата на върха на Европейската народна партия, 15 октомври 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

COVID влудяване

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/covid-vludyavane/

I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
I’m scarred, uh huh
I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
Every day of my life
I just manage to survive
I just want to stay alive.

(Из песента Scared на Джон Ленън)

Лекарствата изчезват и хората разбиват аптеки, за да търсят опаковки азитромицин и антикоагуланти, грабят каквото им падне. С огнестрелно оръжие заставят лекари да освобождават легла в болниците за пациенти. Всички са се барикадирали в домовете си и почти не излизат, чуват се и разговарят с близките си онлайн. Градският транспорт е спрял.

Точно такъв филм още няма, но този хорър се прожектира в главите на мнозина.

Пандемията от COVID-19 прибави още към страховете на съвременното общество – тероризъм, икономическа несигурност и рецесия, имигранти, климатични промени. (Ако причислим тук и паниката, която всяват всякакви теории на конспирациите – като хита, че създателят на „Майкрософт“ Бил Гейтс иска да чипира човечеството чрез ваксините срещу коронавируса, – на крачка сме от колективно влудяване.) Тътенът откъм медиите само влошава картината.

Всеки човек – коктейл „Молотов“

Страхът, пише германският социолог Хайнц Буде в книгата си „Общество на страха“ (2014 г.), разкрива посоката, в която се движи едно общество – и вероятно е единственият императив, който може да обедини членовете му. Според Буде съвременното общество е белязано от потиснат гняв, тихо негодувание и огромна несигурност. А проучвания, правени по време на пандемии като SARS, Ebola, H1N1 и настоящия COVID-19, показват, че психологическите ефекти от заразяването и карантината не се ограничават до страха от заразяване с вируса, отбелязват в научна статия трима изследователи от Италия и Германия.

Има някои елементи, свързани с пандемията, които засягат повече населението, като отделяне от близките, загуба на свобода, несигурност относно развитието на болестта и чувство за безпомощност. Тези аспекти могат да доведат до драматични последици, като нарастване на самоубийствата. Суицидното поведение често е свързано с чувството за гняв, свързано със стресовото състояние, широко разпространено сред хората, които са живели/живеят в най-засегнатите райони.

„Смятате ли, че в резултат на пандемията от COVID-19 има повече тъжни и отчаяни хора?“ С този въпрос от „Тоест“ се обърнахме към клиничната психоложка и психотерапевтка Елка Божкова. „Виждам го всеки ден в практиката си. Повече хора са свръхтревожни, но по-малко идват на психотерапия сега заради мерките и страха от заразяване“, казва тя. Според психоложката мерките за борба с пандемията са се отразили върху психиката на хората, но най-силно им е повлиял страхът от заразяване с коронавирус.

Елка Божкова определя презапасяването с лекарства не само като резултат от паника, но и като рационално решение, план за действие във време, в което „Бърза помощ“ не идва, личните лекари не си вдигат телефоните, а медиите засипват с новини колко бързо се развива болестта, и с примери за това, че може да не получим медицинска помощ навреме.

Има повече панически кризи със задушаване, повече хипохондрия, повече обърканост и колебание на кого да вярваш. Затварянето вкъщи със сигурност доведе до злоупотреба с алкохол, наркотици и храна и до повече семейно насилие. Някои хора реагираха с отричане и дори параноя. 

Най-силно отражение пандемията има върху хората, които са подложени на двете заплахи – в рисковата група заради възраст или заболяване (или с възрастен родител вкъщи), но и заплашени от разоряване. Те трябва да решат от коя заплаха да избягат по-напред. В този случай объркването и дезорганизираното поведение могат да стигнат много далеч.

Социалната изолация беше донякъде компенсирана с различните средства за комуникация, но липсата на спорт, разходки, слънце и най-вече на сигурност за живота, здравето и доходите потисна, разстрои и обърка много хора.

Какво могат обаче да направят хората в България при подобни симптоми? Да отидат на кръчма, разбира се. Вероятно затова премиерът Борисов не затваря заведенията – къде иначе да разпусне потиснат гражданин, за когото здравната система не предвижда психотерапия. В същото това време в държавите с развита демокрация обсъждат възможности за онлайн психотерапия – телепсихология, и съответното обучение за психолози и психотерапевти.

„Трябва да мислим за психическото здраве на хората“, казва Бойко Борисов, който не налага „тежки ограничителни мерки“. Ако някой се нуждае от консултация с клиничен психолог или психотерапевт, ще заплати цената за частен прием, която варира от 30 до 60 лв., а една консултация не е достатъчна. НЗОК не финансира такъв тип здравни услуги, освен за направления при психиатър. Защото психиатърът е лекар, а психолозите не са – макар да се грижат за психичното здраве.

Какво става в пандемията? Eлка Божкова казва:

Аз имам поглед както върху търсенето на клиничен психолог, така и на психиатрично отделение, в каквото работя. Много хора дойдоха за първи път и на двете места. В същото време обичайните ни пациенти приеха доста спокойно ситуацията…

Разликата между нормалната тревожност и диагнозата е само количествена. Всеки човек може да има невротични симптоми, тоест да трансформира несъзнавано тревогата си в сърцебиене, треперене, задух, световъртежи, натрапливи мисли, ритуали, фобии, блокиране и дори парализи и припадъци. (Това е откритие на Зигмунд Фройд, което не му се прощава, защото човешката психика се защитава от истините, които не иска да знае.)

Прегарят медиците

По БНТ тази седмица д-р Аспарух Илиев, завеждащ лаборатория за инфекции към Университета в Берн, определи въведените сега мерки като половинчати, изтъквайки, че е било необходимо да се предприемат адекватни действия през лятото, за да се предотврати претоварването на здравната система. Някакви особени мерки, както е известно, няма – учене онлайн, вечерен час за заведенията, още малко пари за лекарите, този път за общопрактикуващите, и два правителствени хеликоптера на разположение за транспортиране на болни. Наличието им обаче не спира хаоса в системата, който създава допълнително напрежение и увеличава страховете на лекувани и лекуващи.

Проблемът с дефицита на лекари и сестри, който пандемията – като всяка криза – изостри още повече, води след себе си друг: прегарянето на медиците, за което публично никой не говори. В споменатата по-горе научна статия се цитират данни от изследване сред здравните работници в Италия по време на пандемията от COVID-19, което показва висок процент на проблеми с психичното здраве, особено сред млади жени и работещи на първа линия. Между 68,7% и 85,5% от медицинския персонал е съставен от жени на средна възраст 26–40 години, а жените са по-склонни да бъдат засегнати от тревожност, депресия и дистрес. Установена е връзка между възрастта и депресивните симптоми, свързани с пандемията. При медиците под 30 години се отчитат по-високи резултати от самооценката на депресията и по-голяма загриженост за заразяване на семействата им, отколкото при тези в по-напреднала възраст. Персоналът на възраст над 50 години съобщава за повишен стрес поради смъртта на пациент, удължено работно време и липса на лични предпазни средства.

Няма как да е по-различно в България. Дали на някого от управляващите му минава през ум, че работещите в отделенията с болни от COVID-19 са изтощени до краен предел – и физически, и психически? Дори да е така, това не трогва никого от кликата „на върха“, където гонят две цели: да избегнат отговорността, като я прехвърлят на лекарите, и да задържат властта.

Дали пандемията не би променила отношението към психичното здраве в България? Елка Божкова казва, че не спира да се надява:

Хората с тежки психични разстройства и семействата им са на практика изоставени от държавата (с изключение на осигуряването на лекарства, което не е достатъчно). Много се разпространиха честите психични разстройства (тревожни, хранителни, зависимости и др.), за които пък почти не се предлага психотерапия в здравната система. Сега има остри дебати около общественото обсъждане на проекта за Стратегия за психично здраве до 2030 г., но това отново не се разчува в обществото.

Преди няколко години написах книга, която се казва „Истината за психичните болести“. Когато оформяхме документите в печатницата, един от служителите там каза: „Аз не искам да я знам! Не искам да знам истината за психичните болести!“ И това е нормална реакция, но има и хора, които управляват психичноздравната система в България и трябва да знаят, че не спазваме Конвенцията на ООН за правата на човека и всеки психичноболен може да осъди България, ако реши. Потвърждава се тезата на Фройд, че дори и най-големите беди не могат да предизвикат проумяване на неприятните факти.

На Балканите, където не е прието да се признават страховете публично – не е мъжествено, признак на слабост е, – националният „антидепресант“ дава рецептата. „Работата носи свобода, работата носи удоволствие, работата носи живот, взимаш заплати, храниш семейство“, каза Борисов. Страх ли ви е – заведенията са отворени, пийте по едно.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За кармата на помощта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-karmata-na-pomoshta/

Миналата седмица платформата за дарения „Хелп Карма“ влезе във фокуса на общественото внимание (и на обществения гняв). Това стана след излъчването на две части от разследването на журналистката от bTV Мария Цънцарова.

Тема на първата му част бяха неприлично високите заплати на част от екипа на платформата, която е регистрирана като фондация в обществена полза, както и заем за апартамент, отпуснат на техническия ѝ директор. По силата на Закона за юридическите лица с нестопанска цел такива организации нямат право да разпределят печалба, а приходите им могат да се използват единствено за изпълнение на целите им. Това не означава работещите за тях да не получават възнаграждение.

Заплата от над 20 000 лв. на месец и възнаграждение с коледни бонуси от над 80 000 лв. обаче изглеждат цинично.

Особено на фона на обстоятелството, че става въпрос за средства за благотворителност, в голяма част от случаите – за тежко болни деца и за други хора, изпаднали в крайна безизходица.

Във втората част от разследването се показаха редица нередности, свързани с някои от дарителските кампании. Например набиране на средства за болно дете, чието лечение междувременно е било заплатено от Здравната каса, както и за друго дете за експериментално лечение, което би трябвало да е безплатно. Кампанията на служителка на „Хелп Карма“ за болното ѝ дете пък е „по-равна“ от другите кампании и тя събира пари за лечението му, въпреки че демонстрира луксозен начин на живот. А родители на починали деца се оплакват, че не могат да прехвърлят остатъка от даренията за детето си в кампания по свой избор, а платформата преценява къде да отидат те.

Скандалът около „Хелп Карма“ провокира редица граждански организации, свързани по един или друг начин с дарителството, да публикуват позиция, с която се разграничават от порочните практики на платформата. В нея се припомня смисълът на дарителството и се обръща внимание върху публичните политики у нас (и липсата на такива), създаващи условия за злоупотреба с хора в нужда, с техните близки и с доверието на дарителите. Това доверие покрай историята с „Хелп Карма“ преживява рязък спад.

Председателят на платформата за дарения от своя страна също публикува изявление, в което нарича разследването на Мария Цънцарова едностранчиво. Изнесените в него данни обаче не опровергават проблематичността на оповестените факти.

Междувременно на 4 ноември почина бившият ми колега от Югозападния университет в Благоевград Ангел Цветков.

Той беше в напреднал стадий на левкемия и се надяваше да се излекува чрез костномозъчна трансплантация на стволови клетки от донор в истанбулска болница. Една от кампаниите за събиране на средства за лечението му беше именно в „Хелп Карма“. Последното му съобщение, публикувано на платформата, гласи: „На финала сме вече. Стартира последната процедура преди трансплантацията, която ще е след 7 дни.“ Не преживява трансплантацията – умира точно седмица по-късно.

По всичко личи, че Ангел Цветков сам е правил кампанията си. И описанията ѝ, и съобщенията в нея са от първо лице. Към 9 ноември, пет дни след смъртта му, тя още е активна. Възниква логичният въпрос: ако бенефициерът, който е събирал пари за себе си, почине, „Хелп Карма“ разполага ли с механизъм да разбере това? Покойникът няма как да изпрати съобщение, че е умрял. Ами, божа работа. Карма…

Въпросът е важен поне по две причини. Първата е, че ако платформата за дарения не знае за смъртта на бенефициера, това може да подведе дарители, които да продължават да превеждат пари за лечението му. Втората причина е, че така се пренебрегва волята на евентуалните наследници на починалия. И двете причини водят до следствието, че

платформата по свое усмотрение ще преразпредели средствата, предназначени за покойника.

Разбира се, една организация не може да предвиди всичко – понякога човек е внезапно смъртен, както казва героят от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Случаят с Ангел Цветков обаче не е такъв – самият той споделя в молбата си за помощ, публикувана в „Хелп Карма“, че му остават три месеца живот. Всъщност получава около месец повече от лекарската прогноза – умира близо четири месеца след началото на кампанията си. От събраните 3698 евро за лечението му на сайта има информация за изразходването на общо 513 евро – 159 за самолетни билети, 226 за лечение и 128 за химиотерапия. Остават 3185 евро с неясна съдба.

Решавам да уведомя „Хелп Карма“ за смъртта на бившия си колега, като прилагам линк към медийна публикация за доказателство, и да ги питам какво ще се случи с остатъка от събраните средства. В съобщението си не уточнявам, че работя за медия и възнамерявам да пиша статия по темата, защото искам да разбера как дарителската платформа би реагирала, без да знае, че поведението ѝ е обект на медиен интерес. От друга страна, давам си сметка, че трудно мога да съдя дали публичният скандал е направил организацията по-внимателна и каква би била реакцията ѝ при нормални обстоятелства.

Кампанията на Ангел Цветков е закрита още в деня, в който изпращам съобщението си – 9 ноември.

Като аргумент за прекратяването ѝ е използвано дословно мое изречение: „За съжаление, доц. Цветков почина на 4 ноември.“ От сайта са добавили: „Поклон пред светлата му памет!“

На следващия ден получавам писмо от служителка на „Хелп Карма“, която благодари, че съм се свързала с тях, изказва съболезнования и съобщава, че наличността по деактивираната кампания може да бъде изплатена за задължения около лечението, репатрация или за погребението. След това ме пита дали имам контакт с някого от семейството на починалия, с когото да се свържат. И така журналистическият ми експеримент неусетно се превръща в логистична акция по свързването на платформата за дарения с наследниците на покойника.

Не съм общувала с Ангел Цветков повече от десет години, не знам нищо за личния му живот през този период и не познавам негови роднини. Междувременно съм установила контакт с наша бивша студентка, създала група във Facebook, чрез която също се събираха средства за него. Тя също няма координатите на наследници на бившия си преподавател. Свързва ме обаче с отдела за връзки с обществеността на ЮЗУ и с общи усилия локализираме профила във Facebook на живеещ в чужбина роднина на Цветков. За късмет, той вижда съобщението ми, въпреки че не сме контакти, и ми изпраща имейл адрес и телефони, които предавам на служителката на „Хелп Карма“.

Реакцията на представителката на Фондацията мога да оценя като адекватна и показваща съпричастност. Тя обаче не отменя структурния проблем –

допустимостта хора, за които има сериозен риск скоро да умрат, сами да правят кампаниите си,

без да оторизират свои близки да ги администрират след смъртта им. Някой може да каже, че проблемът е в самите създатели на такива кампании. За човек с тежко заболяване обаче е разбираемо (и полезно) с всички сили да се вкопчва в надеждата, че непременно ще оздравее. Дарителските платформи са длъжни обаче да гледат реалистично на перспективите и рисковете. За да не излезе накрая, че се обогатяват от несбъднатите надежди на хората.

В Общите условия на „Хелп Карма“ впрочем е записано, че при закриване на кампания средствата от нея се пренасочват към друга, освен ако закриването не е поради установени злоупотреби. Срокът, в който бенефициерите могат да решат къде точно да пренасочат даренията, е 30 дни от закриването на кампанията. Ако не го направят в рамките на този срок,

организацията сама решава за коя кауза да отидат парите.

Както става ясно от разследването на Цънцарова, дори да го направят, понякога от Фондацията налагат волята си против тази на близките. Вариант, в който авторите на кампанията или наследниците (в случай на смърт на автора) просто получават остатъка от събраните средства, не съществува.

За да се избегне рискът от едностранчивост, „Тоест“ се обърна към друг сайт за дарения – „Платформата“ към Фондация „БИКОУЗ в помощ на благотворителността“ – с въпрос дали и при тях съществува подобна практика и какво правят, ако бенефициер почине. Оттам отговориха, че това рядко може да се случи, защото повечето им бенефициери са неправителствени организации, но все пак са имали около пет подобни случая. Уточниха, че при тях също не съществува вариант да върнат остатъка от даренията на авторите на кампанията, които да ги използват по свое усмотрение. Вместо това средствата отиват в други благотворителни кампании по избор на близките, като Фондацията няма претенции какви и къде ще са тези кампании. От „БИКОУЗ“ обясниха, че това е така, защото даренията се правят с определена цел, и поеха ангажимент да опишат тази тема в Общите си условия.

Според Красимира Величкова, директорка на Българския дарителски форум, в повечето случаи близките на хора, които са починали въпреки кампаниите за лечението им, даряват средствата за друг болен, а не ги искат за себе си. „Това е естествен рефлекс – коментира тя за „Тоест“. – Така например направиха и близките на журналистката Валя Крушкина: с парите от нейната кампания бяха подкрепени болни деца.“

Но ключово тук е да бъде запазен балансът между волята на дарителите и волята на близките. В България има дефицит на регулация точно за този момент. И в обичайния случай, дори и да има защитена дарителска сметка, ако някой почине, тя се унаследява и специалният ѝ статут се губи. А от етична гледна точка е важно да има защита – не за да се отнема волята на близките, а за да се опази дарителското намерение.

Разкритията около „Хелп Карма“ нанесоха сериозен удар върху благотворителността, от който пострадаха и редица организации, които не злоупотребяват с волята на дарителите. Това, разбира се, не е основание подобни нередности да се премълчават.

От скандала впрочем има поне две положителни следствия.

Първото от тях е, че организациите, работещи в областта на дарителството, ще полагат още повече усилия да защитават дейността си от възможни злоупотреби, за да могат да разчитат на обществено доверие. Второто – и по-важно – следствие е, че на дневен ред дойде темата за същността и смисъла на дарителството. Структурен проблем у нас е, че дарителството се асоциира основно с помощ на тежко болни деца (по-рядко – и болни възрастни), особено след закриването на Фонда за лечение на деца. По този начин ресурсите на дарителите се изчерпват заради нещо, което би трябвало да е институционален ангажимент. И други сфери, които би следвало да разчитат на дарителство, остават в недостатъчна степен подкрепени.

Институционална отговорност липсва не само в областта на здравеопазването, а и по отношение на редица социални услуги. Центърът за хора със зависимости „Розовата къща“ например разчита изцяло на дарения, защото институциите са оставили социално изключените му потребители на произвола на съдбата.

Дарителството обаче е важно и за културата, изкуството, медиите, социалното предприемачество, иновациите и редица други области. То ще е по-жизнено тогава, когато не се опитва да запълва празнината, оставена от институционалната безотговорност. И когато има яснота за границите и механизмите му, а не се възприема като карма.

Скандалът с „Хелп Карма“ ще затихне, но ще е добре разговорът за дарителството да продължи.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво се случва с бившия Фонд за лечение на деца?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/fond-lechenie/

Разкритията покрай HelpKarma ще имат определено траен ефект върху дарителството в България. Със сигурност сме готови бързо да откликнем на кампании за събиране на пари, особено когато става дума за болни деца. Показах го накоро с данните именно от една такава кампания в HelpKarma.

Това, което е важно да се разбере тук е, че не заплатите на един или друг служител са толкова важни, а как се правят тези кампании, как се използват парите, каква издръжка и отговорности имат такива организации и в какъв контекст работят те. За измамните кампании, шарлатанските лечения и мястото на държавата препоръчвам да чуете интервюто с Мария и Красимира по БТВ.

Тук ще обърна поглед отново към онези, чиято отговорност е това лечение и чиято основна вина е да я има тази среда.

За последен път преди година показах данните от това, което преди наричахме „Фонд за лечение на деца“, а сега е част от НЗОК. Ако сте ги пропуснали, тези статии ще ви покажат всичко заедно с техните отговори:

Бързи факти

От прехвърлянето на Фонда към НЗОК през март 2019:

  • имало 2695 подадени заяления
  • 1282 или 47.5% от тях са през вторите 10 месеца (януари 2020 до сега)
  • 77.6% от всички заявления са получили отговор
  • 2.3% са отказани по някаква причина
  • само 10% от отговорите се получават до седмица
  • 39% от отговорите идват след повече от месец

Източник на данните

По онова време, с помощта на доброволци, успявах мъчно да свалям данните от „регистъра“ през няколко седмици. Наскоро го направихме пак и преди това през май.

Междувременно НЗОК обещаваха, че ще направят нов регистър, който да отговаря на новите процедури и очаквания за прозрачност. Година и половина по-късно такъв няма, а не е като да нямаха безплатен ресурс да го свършат.

В същото време забелязвам, че попълват информацията доста по-редовно и добавят повече данни, макар и като свободен текст. Отново има много сгрешени дати, липсват суми, с които е финансирано, има двойни записи и прочие проблеми, за които говорих преди. Отново същия сайт на неизвестен частен сървър без каквото и да е криптиране се използва и за въвеждане на исканията за лечение на възрастни, макар да са отчетливо по-малко. Една идея по-добре е попълването все пак.

Това не е без значение, защото именно от този регистър по входящ номер родителите на децата разбират какво се случва с молбите им. В първите месеци тази информация беше силно забавена. След като показах колко е зле положението ударно я въведоха със задна дата и изглежда към ден днешен продължават да го поддържат добре поне сравнено с началото.

Условности

Както винаги, преди да минем към самите графики трябва да припомня за пореден път някои неща. Всичко написано тук се базира на анонимизирана информацията въведена от служители на НЗОК с цел информиране на родители на деца и поне теоретично някаква форма на прозрачност. Казвам „теоретично“, защото по закон информацията е публична, но е доста трудна за преглеждане и особено за такъв общ анализ.

Тъй като регистърът е зле направен, използва се за различни процеси от първоначално замислените и се въвежда на ръка, очаквано има немалко грешни и липсващи данни. Най-честата такава е датата кога е взето решението за отказ или отпускане на средства. В такива случаи взимам най-късната спомената дата – например предполагам, че са взели решение веднага след становището на последния експерт. Това, разбира почти винаги не е така и е видно от редица други случаи, че отнема седмица до решение. В случая давам малко в полза на НЗОК.

Възможно е немалко от случаите да са решени, но данните да не са въведени и родителите уведомени по телефон или друг начин. Особено тези от последния месец най-вероятно още чакат. Това обаче не може да го видим. За такова случаи давам 30 дни неактивност от последното становище или писмо до комисия или искане за допълнителни документи и го махам от графиката. Това отново не означава, че тези родители не чакат 3, 4 и повече месеци за отговор. От тази анонимизирана информация обаче не може да знаем дали и кои.

Не на последно място, ще забележите разминаване в стари периоди между долните графики и тези в предишните ми статии. Това е, защото някои записи са поправени или изтрити. Такива промени на няколко записа могат значително да променят средните стойности в даден месец.

Изводите

Всички графики тук покриват периода от септември 2017 до края на октомври 2020. С други думи – по около година и половина преди и след прехвърлянето на Фонда в НЗОК. Периода преди март 2019 съм маркирал в сиво, за да е по-отчетливо кога започва работата на НЗОК.

Започваме с подадените заявления. Всяко е показано в деня, в който е подадено и съответно дали е било решено в даден момент и как. Тук виждаме пика през март следван от плавно увеличение. Следват спадове през почивните дни в края на годината и през трите месеца на ограниченията заради коронавируса и стабилен брой след това.

За спадовете в почивните месеци може само да предполагаме какви са причините. Моята теза е, че са чисто административни, тъй като децата не се разболяват тежко само през работно време. Липсата на добра организация и подготовка в публичната сфера по време на коронавируса говори също в тази насока.

Следващата графика показва същата извадка, но като процент одобрени/неодобрени/чакащи. Виждаме, че доста повече се одобряват сега, както и по-малко се отказват. Така поне изглежда, че е ситуацията от около година насам.

Проблемът обаче е колко време се чака за това решение. Докато в последната година на фонда е отнемало средно около 3 седмици, сега редовно е над 4-5. В началото на работата на касата стигаше до два месеца. Тук говорим средно за заявленията – това означава, че някои са чакали над 5 месеца.

Виждаме, че почти двойно се е увеличило времето за взимане на становище от експерти, както и административната работа по събиране на документи, оферти и одобрение. При сравним брой заявления и предполагаемо по-малко разнасяне между институциите това непропорционално забавяне е неоправдано.

Макар от горната графика да изглежда, че ситуацията се подобрява, всъщност това не е така. Тя показваше колко време се е налагало да чака едно заявление от момента на подаването си. Тези подадени през септември 2019-та, например, са чакали средно 45 дни.

Ако разгледаме колко стари заявления са са решавали през тези месеци обаче, виждаме, че редовно разглеждат такива чакащи от по месец-два. При това няма тенденция за подобрение. През август, например, са решавали заявления, които са чакали средно по 38 дни.

Има и голямо увеличение на извършените дейности. Тук има важна условност, че ги разглеждаме като брой, а не сложност и продължителност. Изпращането на писмо е по-бързо от чакането на експерт или търсенето на болница. Вижда се, че значително повече се търсят допълнителни документи от заявителите и в пъти повече се търсят експертни мнения. При това тенденцията е само на увеличение.

Следващата графика се опитва да покаже колко са чакали заявленията в момента, в който са решени. Виждаме, че тези решени до седмица остават малко и дори има намаление спрямо времето на фонда. Делът на тези чакащи до месец се запазва, но значително се увеличават тези чакали над месец. Преди март 2019-та са били по-скоро изключение, а сега това е правило.

Накрая ще покажа само разбивката по дни на т.н. активни заявления за финансиране. Това са тези заявления, които „залежават“ на бюрата на НЗОК. В синьо са тези, които в даден момент ще получат финансиране. В червено са тези, които са чакали по-малко от месец.

Дарителството помага, но не е решение

Показаното тук е само едно измерение на проблема с лечение на тежко болните деца. Дори да получат финансиране, то не е достатъчно за покриване на всички разходи или е закъсняло. Както се разбра, парите, които се дават сега, са многократно по-малко от тези преди години и не е защото сме по-здрави. Възможно, а и силно вероятно е, да не се инвестира в техника и най-вече хора, за да се помогне на тези деца тук в България. Възможно е да се спестят наимоверно много време, усилия, нерви, мъка и дори здраве на търсещите помощ чрез по-добра административна процедура и по-малко чиновническа мисъл.

Дарителските кампании имат място тук, но не може да бъдат основна, а съпътстваща дейност. Освен, че създават продородна среда за печалбарство, видяхме как шарлатански лечения съществуват в симбиоза с платформа за дарения, за да правят сериозни пари на гърба на мъката на много семейства. Експертният потенциал на това, което познаваме като Фонда за лечение на деца трябва да има коригираща роля тук и да отсява кои клиники у нас и в чужбина продават прескъпо празни надежди. Сещайте се за „лечението“ на каквото и да е с хомеопатия или „лечението“ на аутизъм с барокамери или вливането на стволови клетки като панацея.

За тази цел обаче трябва доверие в тази институция. Днес и сега доверието се срина дори в „частните“ алтернативи. Затова не са виновни журналистите, които разкриха схемите. Виновни са тези, които са ги сътворили и най-вече онези, които са създали средата те да съществуват. Аз поне ще продължа да дарявам, но определено ще се вглеждам повече.

Сегашната криза е възможност за други платформи да покажат как се прави правилно. Възможност е и да се преосмисли какво разбираме под прозрачност и как се гради доверие. Особено в държава с толкова избуял цинизъм като нашата това ще е трудно.

The post Какво се случва с бившия Фонд за лечение на деца? first appeared on Блогът на Юруков.

Регистърът на COVID-19 – заповедно нормотворчество на пожар. Разговор с адв. Нина Ламбова

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nina-lambova-interview/

На 2 октомври т.г. министърът на здравеопазването Костадин Ангелов издаде заповед, с която се цели създаването на регистър на COVID-19 и задължителна регистрация, контрол и проследяване на гражданите, прекарали инфекцията. По този повод е подадена жалба срещу заповедта на министъра. Венелина Попова разговаря с адв. Нина Ламбова, която представлява жалбоподателите.


Колективна ли е жалбата Ви срещу заповед № РД-01-552/02.10.2020 г. на здравния министър? И как беше откроена тъкмо тя като незаконосъобразна сред лавината от заповеди, свързани с епидемията?

Жалбата формално не е колективна, но за подаването ѝ настояваха много отделни хора, обединени от няколко формални и неформални организации, които активно се интересуват и отстояват спазването на граждански права. Не определям точно тази заповед като „откроена“ или специална спрямо останалите. Почти всички заповеди, свързани с истерията COVID19, се издават, за да регулират отношения, за които се изискват по-сериозни нормативни актове.

Обичайна практика на министъра е да издава заповедите по темата като общи административни актове. Но тъй като тези заповеди засягат интересите на много хора и имат многократно действие, регулиращо трайни обществени отношения, обективираното в нея трябва да бъде облечено в законосъобразна форма на нормативен административен акт. Нормите в него за такова абстрактно уреждане на обществени отношения трябва да спазят някои изисквания, които при заповедта на министъра като общ административен акт липсват. Такива са обществени консултации с гражданите и заинтересованите лица, публикуване в Държавен вестник, предварителна оценка на въздействието, както е посочено в Закона за нормативните актове.

Всички сме наясно, че тези заповеди на министъра на здравеопазването са действия „на пожар“, целящи да угодят или лансират политическия интерес, и са издадени с позоваване на един дежурен текст – чл. 73 от Административнопроцесуалния кодекс, който се отнася за случаи на „неотложност“. С тази неотложност вече многократно се злоупотребява. Освен тази незаконосъобразност, практиката на Върховния административен съд (ВАС) е категорична, че не може с общи административни актове да се допълват или изменят закони и наредби.

Кои от 27-те точки на заповедта влизат в противоречие с Конституцията на България, нарушават Конвенцията за правата на човека и Кодекса за професионалната етика на лекарите и лекарската тайна?

Ако с тази заповед се целеше да се установят някакви временни мерки или регулации, тя нямаше да е толкова обезпокоителна. С нея обаче се създава „регистър“, а не някакъв обикновен списък от брой на субектите по различни критерии, да кажем, за нуждите на статистиката и анализ на епидемичната обстановка. Регистър може да се създаде само със закон или наредба, каквато до момента е юридическата практика в страната ни. Всеки, който е работил с регистър, може да се опитва да омаловажи неговото съществуване и цели, като му придава форма на списък, но това говори за некомпетентност, нещо повече – за безотговорност.

Регистърът, в т.ч. и този, както е описан в обжалваната заповед, е динамична база от данни – не само лични данни на лицето, но и данни, свързани с неговото здравословно състояние. Самата формулировка „задължителна регистрация“ в т. 1 от заповедта определя администриране на базата данни за всеки случай на COVID-19 (цитирам т. 5). Какво означава това? Попадате в регистъра, ако сте „заболял“, „контактен“ или „карантиниран“. Кому е нужно такова регистриране? При тези еднакви симптоми на COVID-19 и грипа, данните, които ще се генерират в регистъра, може да са удвоени или утроени.

В няколкото точки от заповедта, които регулират правилата за администриране на данните, не става ясно как ще се обезпечава сигурността им. Свидетели сме на два уж сигурни регистъра – Търговския регистър и този на НАП, които бяха компрометирани. Самият премиер изрази мнение, че електронното гласуване можело също да бъде компрометирано, а изведнъж без никаква обоснована нужда и без доклад, придружаващ заповедта, каквото изискване има, се създава регистър за COVID-19.

В момента, при такова лавинообразно издаване и отменяне на заповедите на министъра на здравеопазването, съдиите са изключително затруднени да се произнасят по споровете, породени от тях, предвид невъзможността да се прецизират сроковете на действието им, особено на отменените или изменените от самия министър. Аз бих попитала също каква е гаранцията, че днес този регистър ще съдържа данни за COVID-19, а утре с друга заповед няма да бъде допълнен или изменен както по отношение на администрираните в него данни, така и по отношение на длъжностните лица и на специализирания достъп до тях.

Съществува ли риск от злоупотреба със събраните в регистъра данни, сред които лични данни за гражданите и медицински изследвания за тях, както сте посочили в жалбата си до ВАС?

За мен съществува потенциален риск от злоупотреба, защото в заповедта не е казано ясно за какви нужди ще се използват личните данни и резултатите. Не е изключено след време да ни бъдат поискани служебни удостоверения или справки. Възможно е, веднъж попаднали в отчета на този регистър, да няма механизъм, по който, ако поискаме, данните ни в него да бъдат заличени. Чу се в медийното пространство и за грешки с хора, на които се обаждат, че са позитивни, а те дори не са се тествали. Особено сега с това „пробонабиране по фургоните“, където няма никаква сигурност за качеството на направеното изследване, достъп до данните ще имат n на брой лица, изключени по подразбиране от отговорността за запазване на тайната на информацията. Така че освен създаване на параноя и зависимости на хората от страха, няма да се постигне нищо полезно.

Доста хора, които свикнаха в последните години да бъдат управлявани дистанционно чрез социални мрежи и електронни медии, не са наясно, че лабораторните резултати не са диагноза. Генерирането на данни в такъв регистър етикетира хората като потенциално опасни за другите, извън този регистър, без да осигурява на обществото превенцията, от която има нужда. Психичното здраве и спокойствието на доста хора в България са непоправимо увредени от статистиките до момента. Такова мащабно събиране на данни променя цялата медицина и качеството ни на живот. Властта и егото на доста широк кръг от администратори на тези данни в държава, в която корупцията е крещяща, също може да ги изкушат да ги употребят нецелесъобразно.

Но как могат да са сигурни хората, че лабораториите, включени в списъка към заповедта на министър Ангелов, са акредитирани и имат компетентността да извършват тези изследвания? Което означава да са сигурни и в резултатите от тях?

Данните от последните дни съживиха страха на хората, вместо да се предвидят мерки, които да ги успокоят. Тези лаборатории вероятно са изрядни, професионално обезпечени и сертифицирани, но важно е да се знае дали наистина са акредитирани по ISO 15189, каквато е акредитацията за PCR теста, а и за повечето тестове.

В жалбата искате Здравното министерство да представи документи за спецификацията на машините, с които се обработват тестовете, и за тяхната производителност. Необходима ли е и документация за акредитация или друг еквивалент за валидността на PCR тестовете?

Важно е да се знае каква е производителността на денонощие на машините за обработка на тестовете и дали тези машини са с толкова висока производителност, каквато ни демонстрират. Доверието на обществото не може да се гради върху страха, колкото и лесно да е такова управление. Отговорите на такива въпроси в съдебен процес биха могли да върнат или да компрометират това доверие. Затова ги задаваме на издателя на заповедта. В негов най-голям интерес е да ангажира цялата информация, за да се защити.

Ако наистина се окаже, че до момента са генерирани фалшиви или поне некоректни данни, това би означавало не нарушение, а престъпление. Няма по-перфидна жестокост от тази, под претекст да защитиш здравето на хората, да си играеш с останалите му права и неговото психично здраве; да го отделиш от ресурсите на неговия биологичен и икономически ритъм, за да подхранваш истерия в услуга на отделни финансови елити. Дали е така, или напротив, може да бъде установено в едно съдебно производство, а до неговото приключване с решение на съда заповедта не може да се изпълнява, защото не е предвидено предварително изпълнение.

Особено важен ми сe струва въпросът дали има независим орган, който валидира резултатите от тестовете, за да бъдат те признати в ЕС. Ако се окаже, че такъв няма, тогава на какво основание българските граждани влизат в други държави от ЕС с тези тестове? И това няма ли да е сигнал за здравен произвол на властите в общността?

Очевидно е, че в момента такъв орган няма или на нас не ни е известен, което отваря още доста въпроси. Затова искаме от министъра на здравеопазването да подходи отговорно и да даде гаранции, като посочи такава лаборатория или друг орган, които валидират резултатите от направените тестове.

Не е за подценяване това, че заповедта по същество е в противоречие с Кодекса за професионална етика на лекарите в България, който е приет от Министерството на здравеопазването и който в чл. 51 и 52 дава дефиниция на лекарската тайна и гаранциите за нейното опазване. Сравнявайки тези текстове от Кодекса с текстовете на заповедта, виждаме, че сведенията за здравословното състояние се пазят и след смъртта на пациентите. Наказателният кодекс квалифицира издаването на чужда тайна като престъпление в чл. 145, а Конституцията в чл. 29, ал. 2 и чл. 32 дава правото на гражданите да дадат изрично съгласие за медицинска интервенция и обработване на данните. Обжалваната от нас заповед напротив – овластява органите, посочени в нея, да предприемат действия „по своя преценка“. Тя противоречи и на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, посочени в чл. 5, букви a–f.

Въобще правото като процес на регулация на обществото и правата на отделните граждани не са някаква нива, която можеш да прекосиш с груби крачки и да подвикнеш на хората: „Действайте!“ Тези, които смятат под претекст за опасност да се изказват с божия глас, без да спазват човешките права, трябва да бъдат готови да легитимират действията си или да компенсират обществото за тяхното нарушаване.

И още един въпрос, извън жалбата Ви. Има сигнали, че при осъществяване на връзка с карантинирани граждани служебните лица от здравните инспекции не се представят, а събират лични данни на хората. Това не отваря ли врати за нови злоупотреби?

Аз лично не съм чула за такива случаи, но в днешната разгърната администрация във всички области на правния, търговския и житейски оборот не е изключено да наблюдаваме и такива креативни идеи. Бедно и болно общество не може да бъде контролирано с право, което се изменя „на парче“ и „на пожар“, със заповеди и норми, скрити в преходните и заключителните разпоредби на законите. Такова „заповедно нормотворчество“ девалвира правото като процес на регулация и оттам – обществения договор.

Заглавна снимка: Mufid MajnunUnsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Още една такава победа – и сме загубени

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/oshte-edna-takava-pobeda-i-sme-zagubeni/

Има eдни упътвания, че трябва да почистиш със салфетка кранчето на чешмата, след като си си измил ръцете. Салфетки обаче няма, а тоалетна хартия изобщо не съм виждал в училище. Преди няколко седмици имаше една ролка, сигурно е била на ученик, който я е забравил. А, да, имаше и едно шише дезинфектант в началото на учебната година…

Из разказ на осмокласник в столично училище

Едва ли някой представител на институциите си е направил труда да обикаля и налага санкции за неспазване на противоепидемичните мерки. Или да глобява стотиците хора без маски по улиците. Така както никой не го беше еня дали заведенията спазват изискванията, въведени през пролетта – до четирима на маса в ресторант.

На война като без война

А сме в състояние на „война“. От март насам министър-председателят Бойко Борисов поне пет пъти употреби това определение за пандемията от COVID-19. Но е възможно най-лошият военачалник. Не защото който и да е 12-годишен може да го бие на стратегически военни игри, а поради неспособността му да управлява кризи, поради страха му да не загуби властта, поради липсата на компетентен управленски екип. Независимо че на заседание на Съвета по сигурността на 11 март т.г. Борисов заяви, че се очаква пикът на болестта да е през септември и трябва да сме подготвени с по-дългосрочни мерки, превенция в действителност нямаше.

На осмия месец след въведеното за първи път извънредно положение през март, когато втората вълна на COVID-19 набира сила, България въведе носене на маски на открито, но не и на закрито в заведенията, чийто капацитет намали наполовина (не че някой ще ги проверява, освен две-три за назидание). И то докато в цяла Европа мерките се ожесточават.

В това време Полша строи временна болница на националния стадион в столицата Варшава с първоначален капацитет от 500 легла и възможност за удвояването им. Швейцария ограничава събиранията, в т.ч. и публичните, до 15 души. Във Франция вечерен час – от 21 ч. до 6 ч. сутринта – се налага за още 38 департамента освен Париж и още осем от най-големите градове. Ирландия стана първата държава в ЕС, която въведе отново пълна карантина за 6 седмици. В Италия са забранени събиранията на едно място на повече от шестима души, а храна в заведенията се сервира до 18 ч.

В Гърция мерките са драстични: забрана за движение от 00:30 до 5:00 сутринта, маски навсякъде, вечерен час за двата най-големи града Атина и Солун, райони под карантина, събиранията са ограничени до 9 души. При това – независимо от факта, че страната се справя значително по-добре от много европейски страни, със своите 28 216 установени случая и 549 починали. За сравнение, в България, която е и по-малка като население, потвърдените случаи на COVID-19 са 34 930, а жертвите са близо два пъти повече от гръцките – 1064.

В средата на октомври ръководителят на европейския офис на Световната здравна организация д-р Ханс Клуге предупреди, че може да са необходими още по-драстични стъпки, и призова държавите и техните граждани да бъдат „безкомпромисни“ в контрола на вируса. Клуге заяви, че коронавирусът се разпространява лесно в домове, закрити пространства и общности, които не спазват мерките за защита. Коронавирусът е петата причина за смъртност в Европа тази година.

Правила срещу немукаетлък

Какво прави впечатление в останалите европейски страни в сравнение с България? След първоначалното стъписване и хаотични действия, вече действат ясни правила – конкретни стъпки при достигане на определени нива на заболеваемост. В съседна Румъния например този месец правителството реши, че ако нивото на разпространение на коронавирус в дадено населено място надвиши 3 случая на 1000 души, тогава местните жители ще трябва да носят маски не само в затворени помещения, но и на улиците. Забранено е провеждането на сватби, кръщенета, годишнини и други празници на закрито.

В Чехия, където наскоро смъртните случаи надхвърлиха 1000, премиерът Бабиш обясни, че ако средният брой на възпроизвеждане се намали до 0,8, мерките ще бъдат облекчени. В момента R-числото, което измерва способността на заразата да се разпространява, е около 1,4. Сега там заведенията са затворени до 1 ноември, публичните събирания са ограничени до шестима души, училищата са затворени.

Във Великобритания премиерът Борис Джонсън въведе тристепенна система за предупреждение, като в районите с най-висок риск от ниво 3 се затварят пъбове, казина, фитнеси, развлекателни центрове. След като сам преболедува COVID-19, Джонсън посвети цялото си изказване пред Генералната асамблея на ООН на борбата с коронавируса и дори начерта план за спасение на човечеството от бъдещи пандемии в пет точки:

• създаване на мрежа от зоонотични изследователски центрове по цял свят;
• разширяване на капацитета за производство на лекарства и ваксини;
• установяване на международно сътрудничество и разработване на система за ранно предупреждение;
• изготвяне на общи протоколи за реагиране при извънредни ситуации;
• премахване на търговските бариери пред доставката на жизненоважни стоки по време на пандемия.

(Спомнете си спекулата с маските и липсата на елементарни предпазни облекла в България през първия месец и половина на пандемията.)

Кой понася удара

Докато европейските лидери и екипите им разработват планове за действие, в България единственият план е в главата на Борисов. Така се стига до абсурда министърът на здравеопазването да разпорежда задължителното носене на маски от 22 октомври на открито, а Борисов да тълкува устно, че всъщност няма да е баш така, а само ако има струпване на хора. За разлика от френския президент Еманюел Макрон, който даде интервю пред медиите, когато обявяваше затягането на мерките, и отговори на въпросите им, Борисов от няколко месеца не се е появявал пред микрофоните на журналистите – дори на услужливите.

Няма публично обявена система, която да отчита спецификата на отделните райони, защото не навсякъде в България пандемията се развива по един и същи начин, нито областите и съответно общините в тях са еднакво осигурени откъм болнични легла и специалисти.

По данни на НСИ концентрацията на лечебни заведения е в София-град и Пловдив, съответно 67 и 34, следват Бургас и Варна – с 20 и 16, в Стара Загора и София-област са по 14, а във Враца, Велико Търново и Пазарджик – по 13. Най-малко са в областите Видин, където са две, а в Силистра и Разград – по три. Известно е обаче, че болните с COVID-19 се хоспитализират основно в държавните и общинските болници, с много редки изключения – в частните.

Най-голямата тежест понасят системите на държавното и общинското здравеопазване и работещите в нея хора. Безхаберието на властта в съчетание с угодничеството към много бизнеси се стоварва точно там. Големият въпрос е как система, която от години изпитва хроничен недостиг на кадри, част от която е в пълно изтощение и заради хоспитализираните, и заради заразените и починали медици, се справя с лечението на останалите социалнозначими заболявания. За България такива са сърдечносъдовите, онкологичните, диабетът и др., смъртността от които е най-висока.

Работещите в болниците медици изнемогват от извънредния труд и вече зачестяват призиви за доброволци, които да помагат в отделенията за COVID-19. Това означава, че има вероятност пределът, отвъд който за лечение изобщо не може да става дума, да бъде достигнат в близките месеци. Чехия например смята да „мобилизира“ студенти по медицина от четвърти и пети курс заради високия брой заразени лекари и сестри.

В същото време се появиха и подозрения, че с бездействието си и с липсата на адекватни мерки Бойко Борисов умишлено води ситуацията към ескалация – до извънредно положение. А извънредното положение, както е известно, отлага избори. Пример: Северна Македония, където предсрочните парламентарни избори бяха определени за 12 април, но се проведоха на 15 юли заради трикратното удължаване на извънредното положение.

Накрая, когато пандемията стихне, вероятно напролет, по съвпадение – вероятно преди редовните избори, Борисов ще каже, че е спечелил войната. А ние ще кажем като Пир: „Още една такава победа – и сме загубени.“

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Primum non nocere. За вируса и етиката

Post Syndicated from Иван Радев original https://toest.bg/primum-non-nocere-za-virusa-i-etikata/

В края на миналата седмица Българският лекарски съюз (БЛС) излезе с остра декларация, в която се противопоставя на „подаването на противоречиви сигнали в публичното и медийното пространство, особено от колеги лекари“. В позицията се посочват два цитата:

Няма никакъв смисъл от тези маски, освен психологически. Освен това тези маски създават измамното чувство, че сме защитени…

Коронавирусът е обща вирусна инфекция, която се самоограничава. Излекуваните не са излекувани. Това са хора, на които им е минало.

Въпреки че не се споменава името му, и двете мнения принадлежат на доц. д-р Атанас Мангъров, началник на детското отделение в Инфекциозната болница в София. В последните месеци доц. Мангъров се превърна в основния глас, изразяващ различно от общоприетото в медицинските и научните среди мнение по въпросите, свързани с новия коронавирус и с необходимостта от противоепидемични мерки.

Според съсловната организация тези твърдения са „обидни, демотивиращи, лишени от лекарска етика и професионална колегиалност“, на фона на „нечовешките усилия, стоицизъм и себеотдаденост на всички медицински специалисти, работещи с COVID-19“.

Как медиите избират източниците си

Как обаче стои въпросът от гледна точка на медиите? Трябва ли те да дават трибуна на подобни неконвенционални мнения?

Обикновено медиите търсят всички легитимни гледни точки. В случая „легитимни“ е ключово понятие. Всеки има право на мнение, това е основно човешко право. Но за да получи това мнение видимост, осигурявана от медиите, то би трябвало да е подкрепено с факти и да е изразено от някой, който разполага с необходимите знания, за да го изрази. Търсенето на противоположно мнение на всяка цена – похват, доста популярен за българските медии – не е задача на журналистите и не е необходимо условие за осигуряване на плурализъм. Например ако в някое предаване е поканен учен астрофизик, не е необходимо за баланс да бъде поканен и човек, който вярва, че Земята е плоска.

Когато обаче противоположно мнение се изказва от някой, който има необходимата квалификация като лекар и специалист в дадена област, нещата стават по-сложни.

Медиите не би трябвало да ограничават правото на изразяване на подобни експерти само защото мнението им противоречи на съществуващия консенсус. Известно е, че пробивите в дадена област се осъществяват именно от хора, чието мнение е различно от приетото дотогава. Ако се върнем към примера със Земята, прочутото „И все пак тя се върти“ е изречено във време, когато научният консенсус е бил друг и оспорването му е можело да доведе дори до изгаряне на клада.

Днес времената са различни. Медиите и социалните мрежи доведоха до това всяко неинформирано, погрешно или дори нарочно манипулативно мнение, което по някакъв начин успее да съвпадне с емоционалната честота на големи групи хора, да придобие огромна публичност. Така дезинформацията, фалшивите новини и теориите на конспирацията заеха значително място в съвременния обществен живот, като заплашват да подкопаят устоите на демокрацията на много места по света.

Откровени небивалици се повтарят толкова много пъти, че започват да звучат правдоподобно,

или поне много хора си казват: „Щом го чувам толкова пъти, значи има нещо вярно.“ А подплатените с факти мнения се губят в океан от дезинформация. Социални медии като Twitter, Facebook и YouTube започнаха да предприемат действия и да свалят съдържание, което определят като дезинформация.

Тези платформи ограничиха например филма „Пландемия“, в който американската лекарка д-р Джуди Миковиц развива конспиративна теория по отношение на COVID-19. Филмът все пак получи огромна популярност и още може да бъде открит на различни места в интернет. И въпреки че всяко твърдение от него е оборено с факти от други учени и бяха разкрити смущаващи подробности от професионалната биография на д-р Миковиц, които я компрометират като учен, доста хора продължават да смятат, че във филма се казва истината, а официалната наука лъже за вируса.

За разлика от д-р Миковиц, българският символ на алтернативната гледна точка доц. Мангъров има добра професионална биография.

И не е учудващо, че получава трибуна от медиите. Въпросът обаче е в баланса. Дали видимостта, която получават доц. Мангъров и малцината лекари, споделящи неговото мнение, е пропорционална на тази, предоставяна на всички останали специалисти с не по-малко впечатляващи професионални биографии?

„Да погледнем през прозореца“

Ако някой твърди, че навън вали, а друг – че грее слънце, работата на журналиста не е да цитира и двамата, а да погледне през прозореца и да каже кое е вярното. Това казва Джонатан Фостър, преподавател по журналистика в Университета в Шефилд.

Когато става дума за медицина и особено за дебат около нов и непознат вирус обаче, „поглеждането през прозореца“ е много трудно, тъй като на журналистите се налага да бъдат арбитри на терен, който в повечето случаи е твърде отдалечен от професионалната им компетентност, а в конкретния случай човечеството тепърва трупа знания за заболяването.

Проследяването на предишни изказвания на съответните специалисти и каква част от твърденията им са били потвърдени или отхвърлени във времето би помогнало на репортерите при избора на събеседник. Когато става дума за въпроси, от които зависи общественото здраве, журналистът трябва да се опита да направи всичко възможно, за да предупреди своята публика за евентуални противоречия.

Например когато се цитира доц. Мангъров, може да се посочи, че прогнозата му, че коронавирусът ще изчезне до юни, не се е оправдала.

В ситуация на глобална здравна криза даването на контекст и избягването на излишна сензационност и категоричност в твърденията е ключово. По този начин хем няма да бъде ограничено правото на мнение на специалиста, хем читателите, зрителите и слушателите ще могат да преценят доколко да се доверят на нова препоръка, прогноза или мнение.

Друг начин журналистът да „погледне през прозореца“ е да потърси източниците, които даден събеседник цитира. Да се опита да оцени доколко тези източници са надеждни и са цитирани коректно.

Дезинформация чрез „факти“

Няколко часа след декларацията на БЛС, в „Лице в лице“, едно от най-гледаните предавания на bTV, бе поканена д-р Антония Първанова. Тя е публична личност – лекар със специализации в чужбина, със сериозна политическа кариера в националния и в Европейския парламент. Освен това лично се е сблъскала с COVID-19, като го е преболедувала. Темата на участието ѝ е обявена като

„Нова вълна на COVID-19 – мит или факт?“

По време на интервюто д-р Първанова многократно заявява, че ще се придържа към „факти и данни от научни изследвания“. Позицията ѝ обаче е по-скоро противоположна на официалната, базираща се на относителен научен консенсус. С поредица цитати, съдържащи точни дати и рефериращи към конкретни документи, д-р Първанова се опитва да убеди аудиторията, че всъщност реалността е друга, различна от тази, която властите се опитват да представят в България като мотив за удължаването на извънредната епидемична обстановка.

Първият авторитет, цитиран от д-р Първанова, е Центърът за контрол на заболяванията в Съединените щати (CDC). Около шестата минута от участието си в bTV тя казва: „На 24 август Американският център за контрол на заболяванията излезе със свое указание, че не може да се разчита на PCR тест и той не се препоръчва. И затова не се препоръчва да се правят тестове на здрави хора. Защото те дават грешка.“

CDC без съмнение е водещата държавна институция, когато става дума за борбата срещу коронавируса в Съединените щати, тоест напълно легитимен източник. Оказва се, че на 24 август организацията наистина публикува указание относно тестването – както с PCR, така и с тестове с антитела (станали известни у нас като бързи тестове). Само че във въпросната публикация

никъде не се казва, че не се препоръчва PCR тест, нито пък че на него не може да се разчита.

Всъщност там ясно е показано как правилно да се вземат проби за такива тестове, и се обръща внимание кои хора трябва да бъдат тествани – хората със симптоми, тези, които са били в близък контакт с болен, както и такива, за които здравните власти изискват тест. Накрая се уточнява, че не е необходимо всеки да бъде тестван.

В нито една своя публикация CDC не изразява съмнение относно надеждността на PCR методиката. Напротив, на 18 септември центърът публикува актуализация на същото указание, в която подчертава нуждата да бъдат тествани и хора без симптоми, които са били контактни с носител на заболяването. Това се налага заради значителната честота на асимптоматичното и пресимптоматичното предаване.

Д-р Първанова продължава да надгражда темата за ненадеждността на PCR тестовете със словесна еквилибристика, чиято логика е доста трудно разбираема.

Изключвайки големи групи от населението като носители на вируса, бившата депутатка се опитва да каже, че в общия случай вероятността преди теста някой да е носител на вируса е под 1%, затова при положителен резултат вероятността наистина да разпространява вируса е под 50%. Така стига до заключението, че половината от тестовете са „фалшиви“, имайки предвид, че 50% от положителните резултати са фалшиво положителни. Това заключение няколко пъти е повторено от водещата Цветанка Ризова.

Категоричността на този извод също е притеснителна, особено като се има предвид, че в много страни делът на фалшиво положителните PCR тестове не е известен. Във Великобритания например по първоначални оценки той може да варира между 0,8% и 4%, се казва в статия на престижното британско издание The Lancet.

Безспорно нито един тест не е 100% сигурен и всички тестове може да дадат фалшиво отрицателни и фалшиво положителни резултати.

Трябва да се има предвид обаче, че диагнозата не се поставя само на основата на резултатите от теста. Лекарите вземат предвид и други фактори, като наличие на симптоми, история на контакт с носител на заразата, както и други изследвания. Дали е етично да се прави внушение, че над половината от тестовете дават фалшиво положителни резултати? Подобни изфабрикувани интерпретации създават предпоставки болните да не спазват карантината, което може да е със сериозни последици за живота и здравето на околните, а и за цялото общество.

Посланието си против противоепидемичните мерки д-р Първанова подкрепи и позовавайки се на позиции на световни организации като УНИЦЕФ. Според нея в четири доклада на организацията, цитирани отново с дати, се говори за вредата от противоепидемичните мерки върху благосъстоянието на децата по света. Д-р Първанова използва относително коректно статистика, която действително присъства в публикации на Детския фонд на ООН. Но прави извод, който не може да се открие в нито една публикация на организацията – че виновни за проблемите са мерките.

На въпрос на водещата дали заплахите за децата, за които УНИЦЕФ говори, са заради коронавируса, д-р Първанова е категорична: „Заради мерките, не заради коронавируса.“ Тя дори посочва, че от УНИЦЕФ са стартирали програма, чиято цел е да си представим „свят без мерки“. Това противоречи не само на конкретните документи, но и на цялостната политика на УНИЦЕФ – от техния сайт е видно, че

организацията подкрепя борбата с пандемията и в много държави по света има активни кампании за разясняването и прилагането на мерките,

най-вече по-отношение на децата. Верификацията на тези факти изисква време и едва ли е по силите на водещ по време на предаване на живо. Но подобни изказвания и множество постове във Facebook д-р Първанова има и преди участието си в „Лице в лице“. Това позволява на медиите и журналистите, преди да дадат трибуна на някого, да се опитат да проверят твърденията, на базата на които този човек изгражда тезата си.

Primum non nocere е основен принцип в медицинската етика, извеждан от Хипократовата клетва. Би могъл да се преведе като „Преди всичко не вреди“, или казано по друг начин: „Ако не можеш да помогнеш, поне не вреди.“ В условията на пандемия, а и не само, от този принцип бихме могли да се ръководим и ние, журналистите – да внимаваме и да не позволяваме дезинформацията, която би могла да коства човешки живот, да си пробива път с наше участие.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Това е просто грип

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/tova-e-prosto-grip/

Тенисистът Григор Димитров, спортният министър Красен Кралев, телевизионният водещ Ути Бъчваров, анестезиологът и радиоводещ Мирослав Ненков, депутатът Хасан Адемов, фолкпевиците Галена и Деси Слава. Това са само част от известните личности у нас, които публично разказаха за боледуването си от COVID-19. Сред тях има различни случаи – хора, боледували тежко и дори лекувани за определен период в реанимация, и други, прекарали заболяването без никакви или с леки симптоми. Общото им послание е, че вирусът не бива да се подценява, а едно от най-честите определения, използвано от възстановилите се от болестта, е, че тя е „странна“.

В световен мащаб, а и у нас обаче продължава да вирее съмнението в сериозността на COVID-19. Има и хора, които все още не вярват, че вирусът съществува.

Новият вирус е като сезонен грип – дезинформация или оптимизъм

Често протичането на COVID-19 се сравнява с това на сезонния грип. В самото начало на пандемията подобни твърдения преобладаваха, а социалните мрежи и форумите изобилстваха от таблици и графики с броя на загиналите от глад, катастрофи, рак и грип. Данните се ползваха като доказателство колко нерелевантни са строгите ограничения, въведени в борбата срещу заразата, и като довод, че няма нужда от паника. Както по света, така и в България, лидери и експерти на най-високо ниво поддържаха тезата, че SARS-CoV-2 причинява обикновен грип и мерките за овладяването му не бива да бъдат по-различни от тези при сезонните епидемии.

Интерактивната графика по-долу илюстрира добре, макар и не докрай прецизно, защо сериозността на болестта не трябва да се подценява.

През януари Световната здравна организация (СЗО) обявява епидемията от COVID-19 за извънредна ситуация в областта на общественото здравеопазване от международно значение. Към тази дата болестта действително е на последно място като причина за смърт сред близо 20 изброени, в които дори не са включени най-масовите „убийци“ на населението на земята – исхемична болест на сърцето, инсулт, хронична обструктивна белодробна болест, алцхаймер. Липсата на пряко усещане за заплаха от новата болест и съвсем реалистичните страхове от по-стари и популярни зарази правят тезата за „обикновеността“ на вируса близка, желана и изглеждаща достоверно. За кратко.

Респираторно заболяване ли е COVID-19

Въпреки първоначалните хипотези, че SARS-CoV-2 е поредният коронавирус, предизвикващ сезонно респираторно заболяване, след значителните проблеми с лечението на тежко болните науката потърси отговорите в други посоки. Поредица от изследвания установиха, че вирусът всъщност може да засегне всеки орган, включително кръвоносната система. Теорията, че COVID-19 е по-скоро възпаление на съдовата система (васкулит), а не респираторно заболяване, беше популяризирана у нас най-вече от пулмолога д-р Александър Симидчиев, чиито медийни изяви по темата получиха широк отзвук. Той и други медицински експерти положиха усилия да изградят представата за болестта като „лека“, „респираторна“ и „сезонна“.

Въпреки всички научни доказателства обаче сравнението със сезонните респираторни заболявания продължава да циркулира като легитимна гледна точка дори в професионалния дебат по темата. Сред основните аргументи на защитниците на тази теза е, че известните досега данни за разпространението и смъртността от това заболяване приличат повече на тези на грипа, отколкото на тежки инфекции като рубеола и морбили например. Един от защитниците на тезата у нас е председателят на Центъра за защита правата в здравеопазването д-р Стойчо Кацаров, който от самото начало на пандемията акцентира върху несъразмерния според него отговор срещу заразата, който създава по-големи рискове от самата болест.

Специфичното за тази трактовка е, че тя стъпва на верни факти и поставя действията на официалните власти не само у нас, но и в целия свят под въпрос – и така звучи като аргументирана и логична критика. Тази теория, която често предлага превратна интерпретация на числата, пропуска един ключов детайл – в основата на агресивните мерки срещу разпространението на SARS-CoV-2 от самото начало на кризата стои не това, което световната наука знае за вируса, а това, което не знае за него.

„Леталитет“ и „тежко протичане“

Колко от заразените с новия коронавирус се разболяват тежко? А колко умират?

Изчисляването на тези два параметъра e един от факторите, които могат да дадат отговор на въпроса за сериозността на дадено заболяване. Вирусът ебола например буди изключителна тревога, тъй като само тазгодишният епидемичен взрив е убил около половината от засегнатите, а през годините смъртността варира между 25 и 90%.

Все още е трудно да се направят прецизно подобни калкулации за разпространението, тежестта и смъртността на COVID-19, тъй като заболяването е ново. В началото на август СЗО публикува научно писмо, в което подробно обяснява принципа за определяне на смъртността на дадено заболяване. Учените обясняват, че се наблюдават два различни коефициента – IFR (infection fatality ratio), който показва съотношението на броя починали към общия брой заразени, и CFR (case fatality ratio), или леталитет, който отразява броя починали към броя доказани случаи. Заради различията при изчисляването на двата коефициента се говори за „смъртност“ от под 0,1% до над 25%.

От друга страна, самото изчисляване на евентуалния брой заразени е резултат от допускания и предположения, а не точна сметка. За да онагледи този проблем, сайтът Our World in Data публикува диаграма, включваща данни от Съединените щати за доказаните случаи на коронавирус и оценка за истинския брой на заразените според четири от най-използваните математически модели. Вероятността реално заразените да са много повече от доказаните е видима и в четирите модела. По въпроса колко точно са заразените и как болестта се развива във времето обаче, моделите предлагат напълно различни резултати.

В не един научен материал се отбелязва, че трябва да се отчетат значителните разлики на възрастова основа, заради които осредняването на леталитета също би довело до некоректни изводи.

За „тежко протичане“ на COVID-19 може да се говори при определени медицински критерии, разписани от международните професионални организации. Един от най-ясно разпознаваемите от неспециалистите симптоми е дихателната недостатъчност. Все още липсва категоричен научен консенсус по отношение на риска от тежко протичане на заболяването, тъй като освен по възрастови групи, разлики се отчитат и при наличието на други фактори – като съпътстващи заболявания – и дори според държавата.

Въпреки всички условности, в скорошна публикация в медицинското издание The Lancet се прогнозира, че вероятно около 4% от световното население е заплашено от тежко протичане на COVID-19, като при мъжете рискът е два пъти по-висок (6%), отколкото при жените (3%). Делът на уязвимите групи е най-голям в страни със застаряващо население, африкански държави с високо разпространение на ХИВ/СПИН и малки островни държави с широко разпространение на диабет. Ключов фактор при оценката на риска се оказва наличието на диабет и хронични бъбречни, сърдечносъдови и респираторни заболявания.

На този етап от развитието на пандемията математическите модели не могат да дадат точни отговори. Но изминалите девет месеца от началото на коронакризата бяха достатъчни, за да покажат, че тревогите около новото заболяване може да се окажат дългосрочни.

Свидетелства за боледуване, продължаващо по 10–12 или над 15 седмици, се появяват в различни краища на света. Такива случаи бяха документирани и от световните медии и описани в социалните мрежи. Науката също потвърди някои от дългосрочните усложнения, причинени от COVID-19, и отхвърли други. Въпреки че научихме много за коронавируса от началото на пандемията насам, много от въпросите, засягащи хода на заболяването, все още нямат отговори.

Така наличната към момента информация за дела на смъртните случаи и на хората, които оцеляват след тежко протичане на болестта, може да се окаже недостатъчна за цялостна оценка на тежестта на заболяването. Едно обаче е сигурно – става все по-трудно да впишем COVID-19 в графата „лека настинка“.

Дългосрочните ефекти на COVID-19 и защо е важно

Една от най-престижните болнични вериги в Съединените щати – Mayo Clinic, наскоро публикува статия, в която обобщава на достъпен език най-сериозните доказани към момента дългосрочни усложнения на COVID-19. В материала се посочва, че повечето от боледувалите се възстановяват напълно в рамките на няколко седмици. Но при други – дори такива с леко протичане на заболяването, симптомите не отминават дори след първоначалното възстановяване. Най-често те продължават да страдат от умора, кашлица, задух, главоболие, болки в ставите. Екипът на Mayo Clinic изрежда и кои са уязвимите органи и системи – сърце, бели дробове, мозък, кръвоносна система.

Опровергава се и първоначалното убеждение, че здравите млади хора не са толкова застрашени от заболяването. Изследването на леките случаи е особено предизвикателство за медиците, тъй като много от пациентите съобщават за продължителни прояви на някои симптоми, дълго след официалното си излекуване.

Заради недостатъчната, а на места и липсваща диагностика обаче проследяването и изучаването на усложненията често е възпрепятствано. Например анкета, направена в Холандия, разкрива, че почти три месеца след появата на първите симптоми, 9 от всеки 10 души съобщават, че имат проблеми с извършването на обикновени ежедневни дейности. 1622 души със съмнение за коронавирус са участвали в проучването, но 91% не са били хоспитализирани, а 43% изобщо не са били диагностицирани от лекар.

В изследване на Кралския колеж в Лондон се предполага, че едва 52% от преболедувалите във Великобритания са оздравели за по-малко от 13 дни. Проучването включва както тежки случаи, лекувани в интензивно отделение, така и хора, прекарали заболяването у дома с леки симптоми. Друго английско проучване, публикувано в специализираното издание за неврология Brain, докладва за увреждания на нервната система, причинени от COVID-19, като някои от усложненията не са свързани с това дали болестта е протекла леко, или тежко.

Изследвани са хора, при които болестта не е дала никакви респираторни симптоми, и неврологичните разстройства са били първият и единствен симптом на COVID-19. Документирани са случаите на 43 души на възраст между 16 и 85 години с различни форми на мозъчно увреждане вследствие на прекараната инфекция.

През лятото репортаж на британската телевизия Sky News разказва за болницата в италианския град Бергамо, един от най-засегнатите от заразата райони в световен мащаб. Местните лекари проследяват състоянието на хората, лекувани от COVID-19 в най-тежките седмици на епидемията през март и април. Психоза, безсъние, бъбречна болест, гръбначни инфекции, инсулти, хронична умора и двигателни проблеми са сред най-сериозните усложнения, останали след излекуването на пациентите, споделят италианските лекари пред телевизията. Те подчертават, че според тях става дума за системна инфекция, която засяга всички органи в тялото, а не за респираторно заболяване, както се смяташе в началото на пандемията. Проактивното издирване на пациентите е провокирано от предишно малко проучване, което сочи, че над 87% от пациентите страдат от поне един симптом, който не отминава дори след като болните се смятат за излекувани.

Както всяко друго ново явление, и тази болест формира свой собствен речник. Описаните по-горе случаи получават общото наименование long COVID, или на български – „дългопротичащ ковид“. Понятието възниква спонтанно, тъй като в държавите с масово разпространение, като Великобритания и САЩ, се появяват много пациенти, съобщаващи за продължително неразположение, които много дълго време не са тествани. Понятието е възприето и от медицинската общност, като в началото на септември престижното научно издание British Medical Journal дори организира уебинар за специалисти със съвети как да диагностицират и лекуват пациенти с „дългопротичащ ковид“.

Сериозно, но не безнадеждно

Данните за много пациенти с дългосрочно проявяващи се симптоми в условията на липсващо специализирано лечение мотивират специалистите да търсят алтернативни решения за тези случаи. Репортаж на Си Ен Ен от Международния конгрес на Европейското дружество по белодробни болести съобщава за изследване, което дава надежда за по-бързо възстановяване с помощта на точна двигателна и респираторна рехабилитация. Любопитен детайл е, че рехабилитацията повлиява позитивно дори върху психо-неврологичните симптоми, като депресия и тревожност.

Не трябва да забравяме обаче, че далеч не всички въпроси около COVID-19 са получили своите отговори и не е изключено изследванията по темата отново да променят разбирането на медиците за същността на заболяването, неговия ход и лечение.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пандемия по новозеландски 

Post Syndicated from original https://toest.bg/pandemiya-po-novozelandski/

На фона на тревожните данни за нарастващия брой заразени със SARS-CoV-2, които заливат света през последните месеци, Нова Зеландия отчита друг вид статистика: брой дни без нови случаи на болестта. След над 100 дни без дифузно разпространение (изолирани случаи се появяваха само сред пътуващи от чужбина) в началото на август страната отбеляза най-ниския брой смъртни случаи сред страните членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Въпреки появата на нови заразени през последните седмици, Нова Зеландия се превърна в световен пример за успешно справяне с болестта, а премиерката Джасинда Ардърн – в един от най-популярните световни лидери.

На какво се дължи този успех? До каква степен доверието в медиите и местните институции допринасят за обществения консенсус при прилагане на взетите мерки? Как новозеландците се отнасят към дезинформацията и конспиративните теории на тема пандемия, които на моменти успяха да заглушат експертната и научна информация по въпроса в други точки на света?

Комбинация от фактори

Географските особености на страната са от ключово значение за постигнатите успехи. Нова Зеландия е отдалечена островна държава в Тихия океан – факт, който в нормално време затруднява лесното пътуване до други места, но по време на пандемия се оказа изключително предимство. За разлика от Европа, където близките разстояния и сухопътните граници между държавите превърнаха ранното овладяване на пандемията в трудна задача, Нова Зеландия имаше стратегическо преимущество. Първо, нейната отдалеченост ѝ даде достатъчно време да се поучи от палитрата от реакции в други страни и да разработи стратегия още през първата половина на март. През втората половина на месеца и Нова Зеландия вече отчита ръст на случаите, но правителството вече обсъжда списък от икономически мерки, съставяне на план за действие и протокол с четири нива на реакция за овладяване на вируса (1 е най-ниското ниво, 4 – с най-много ограничения за движение и контакти).

Ниската гъстота на населението (едва 15 души на км²) дава достатъчно възможности за спазване на физическа дистанция, а липсата на сухопътни граници с други държави и наличието на естествена бариера за придвижване между Северния и Южния остров естествено помагат в борбата срещу вируса. Това позволи на Нова Зеландия да наложи прецизен контрол върху ограничаването на движението и разпространението на заразата – мерки, които са физически невъзможни за повечето държави по света.

Ранните реакции в медиите също са важен фактор при формирането на обществените нагласи. До средата на февруари има под 500 дневни споменавания на вируса в традиционните и социалните медии, а в началото на март темата вече доминира с по няколко хиляди споменавания на ден. В този период правителството стартира координирана информационна кампания, която включва поставяне на билбордове, плакати и информационни материали в населените места и дори електронни табели по пътищата, както и съобщения в традиционните медии и социалните мрежи (включително таргетирани послания в местнaта онлайн платформа Neighbourly, която свързва съседите в отделни квартали).

Отделно от правителствените усилия, самостоятелно и в партньорство с медиите, различни организации, частни компании и университети също регулярно информираха населението за това какви протоколи за сигурност вероятно ще е нужно да се приемат, как да се процедира при различни сценарии – стриктна карантина, частични ограничения, свободно движение – и как стои въпросът с икономическите компенсации, възможностите за работа от вкъщи и достъпа до работни и образователни ресурси от разстояние.

Наред с пряката и редовна комуникация на макро- и микрониво, положителен ефект върху информираността на населението оказа и стратегията на правителството да си сътрудничи с научната общност в страната. Освен настояването на Ашли Блумфийлд, генерален директор на Новозеландската здравна служба, за редовни консултации с научната общност при вземането на стратегически решения, в страната по принцип съществува култура на предаване на научна информация на достъпен за широката публика език. Чудесен пример за това е съвместният проект между илюстратора Тоби Морис и микробиоложката Сузи Уайлс. В сътрудничество с местната медия Spinoff тандемът комбинира занимателни илюстрации със синтезирана епидемиологична информация в серия от статии, комикси и инфографики за пандемията.

Междувременно в началото на пандемията някои преподаватели и учени стартираха собствени инициативи за разясняване на препоръчителните мерки при евентуално разпространение на вируса в страната.

Доверие в институциите, съгражданите и медиите

Комбинацията от споменатите по-горе благоприятни фактори е солидно споена от два основополагащи елемента за новозеландското общество: висока степен на сигурност и обществено доверие. За успешното прилагане на всеобхватни противоепидемични мерки в публичния и частния сектор е необходимо нещо повече от забрани, глоби и наложени отгоре правила, а именно обществен консенсус, доверие в институциите и споделени ценности.

Нова Зеландия успешно съвместява тези условия според различни световни класации през последните две години. Страната е сред 15-те най-развити държави в света според Индекса на човешкото развитие на Програмата на ООН за развитие; в топ 10 на държавите с най-свободни медии според Индекса за свободата на пресата на „Репортери без граници“; втората най-малко корумпирана държава в света в Индекса за възприятие на корупцията на „Прозрачност без граници“, на второ място според Индекса за глобален мир и най-свободната държава в света според Индекса за човешка свобода на Института „Фрейзър“.

Важното в случая е не дали в дадена класация страната е на първо, девето или петнайсето място, а в това че в страната има работещи институции, върховенство на закона и свободни медии. Като всяка друга държава, и Нова Зеландия има своите местни проблеми и политически разногласия, но ключов фактор в изграждането на тази стабилна основа е високото обществено доверие на новозеландците в местните институции и в органите на властта.

Изследване на общественото доверие, направено между 2016 г. и 2019 г. от Университета „Виктория“, показва, че новозеландците имат най-голямо доверие на медицинските специалисти, съдиите, полицията, училищата, университетите и малкия бизнес. Доверието в министрите и парламентарните представители е по-ниско (най-вече заради социалното неравенство между потомците на британските заселници и коренното маорско население), но е над средното ниво на скалата, подобно на доверието в медиите.

Тези числа отразяват цялостното отношение на гражданите и разбира се, варират в зависимост от демографските групи и конкретните проблеми и политики. Що се отнася до COVID-19 обаче, дори след пълното затваряне на държавата за повече от месец и скорошните протести срещу задължителното носене на маски, населението остава положително настроено към мерките на правителството. Според проучване на Horizon Research през август 28% от гражданите имат „пълно доверие“ в способността на правителството да се справи с пандемията, 32% „предимно вярват“ и 19% „донякъде вярват“ в тази способност. Едва 7% от отговорилите нямат „никакво доверие“ в мерките.

Международните медии с право разпознават лидерския почерк на премиерката Ардърн, съчетаващ ясна политическа визия и изпълнена с емпатия реторика, като определящ фактор в борбата на Нова Зеландия с пандемията от COVID-19. Истината обаче е, че успехът ѝ се дължи не само на индивидуалните ѝ качества, но и на вече съществуващата социална спойка от чувство за гражданска общност, подкрепа и доверие в съветите на медицинските експерти, учените и институциите в страната. Неслучайно официалната реч, с която министър-председателката обяви въвеждането на строги мерки срещу пандемията, се фокусираше не върху забраните, а върху посланието, че „работейки заедно, ще успеем да се справим и да предотвратим негативните последствия“.

Един „отбор от 5 милиона души“ срещу глобалната атака на конспиративните теории

Нова Зеландия се изправи срещу пандемията с „отбор от 5 милиона души“, както се изрази Ардърн, имайки предвид цялото население на страната. Но до каква степен този отбор е засегнат от глобалната инфодемия и изброените по-горе фактори успяват да тушират влиянието на онлайн вълната от дезинформация?

Анкета, проведена от ежедневника Stuff и Университета „Меси“ и обхващаща над 71 000 респонденти, показва, че 88,4% от населението разчита на традиционните медии като основен източник на новини, а 10% от гражданите се информират предимно от социалните медии. Защо това е важно?

Социалните медии осигуряват безпрецедентно лесен достъп до инструменти за създаване на съдържание, което може да достигне до огромна аудитория, без необходимост от механизми за проверка на фактите – и това ги превръща в идеална среда за разпространение на дезинформация. Наличието на независими традиционни медии, които проверяват достоверността на информацията, може да бъде силен коректив за туширане на слуховете и неверните твърдения от други източници.

Изследване на Кралския колеж в Лондон в партньорство с британската маркетингова компания Ipsos Mori от май тази година показва, че хората, които вярват в конспиративни теории, са по-склонни да се информират предимно от социалните медии. 60% oт анкетираните, които вярват, че коронавирусът е свързан с 5G облъчване, казват, че получават информацията си предимно от YouTube. В глобален план тази тенденция се подкрепя от мащабното допитване на британската социологическа агенция YouGov в 23 държави по света, според което гласоподавателите, склонни да вярват на популистки послания, са също така по-склонни да черпят информацията си от Facebook, Twitter, YouTube и WhatsApp.

В подкрепа на хипотезата, че основният източник на информация влияе върху мнението на аудиторията, мнозинството (87,8%) от новозеландците, които четат новини предимно в традиционните медии, смятат, че вирусът има естествен източник (тоест не е създаден в лаборатория, каквато е една от популярните конспиративни теории в социалните медии). Сред аудиторията, наблягаща на социалните медии, всеки пети вярва, че вирусът е нарочно създаден в лаборатория.

Още по-крайни са мненията сред 1,6% от хората, които черпят информация от уста на уста: там всеки трети смята, че вирусът е нарочно създаден, а 13,5% вярват, че пандемията е създадена от таен елит, който иска да контролира света.

Възможно е сравнително малкият брой на новозеландците, които се информират предимно от социалните медии, да е сред благоприятните фактори за високата степен на обществено доверие в реакцията на правителството: 79% от новозеландците са „за“ за мерките дори след спада, породен от разочарованието от появата на нови случаи през август.

Нова Зеландия отвръща на удара

Въпреки че има скептични реакции сред по-голямата част от населението, основните дезинформационни сюжети, които се разпространяват в Нова Зеландия, са сходни на познатите конспиративни рефрени по света. Призивите за горене на 5G антени, реакциите срещу коварния план на Бил Гейтс и твърденията, че вирусът е нарочно създаден, се срещат често. Борбата срещу тях обаче се води упорито не само от традиционните медии, но и от самите новозеландци.

Преглед на медийното съдържание през последните месеци показва, че както и на много други места по света, водещата конспиративна теория в местните социални медии е предполагаемата връзка между 5G и разпространението на вируса. Окуражаващо е, че новите споменавания в тази насока и по други митове по темата не нарастват (поне в публичния разговор; трудно е да се дадат точни данни какво се случва в лични профили и затворени групи), а същевременно все повече публикации обсъждат конспиративните теории и ги изобличават в местните медии.

Брой споменавания по ключови теми в новозеландските онлайн медии. Източник: TalkWalker, инструмент за следене на медийното съдържание онлайн

Ардърн е главно действащо лице в кампанията срещу дезинформацията, тъй като медиите редовно отразяват пресконференциите, в които премиерката директно критикува конспиративните теории и призовава новозеландците „да се съмняват в политиците“ и „да се вслушат в здравните експерти“. Най-големите медии в страната подкрепят тази позиция и aктивно публикуват информация за инфодемията и формирането на местни групи, споделящи слухове и митове по темата.

Популярно обяснение за склонността да се вярва в конспиративни теории е, че тя произтича от липсата на усещане за контрол над ситуацията. Колкото и да е налудничава, ако една конспиративна теория обяснява неяснотите и въпросите около даден проблем, това създава фалшиво усещане за психологически комфорт и увереност. Макар и неверни, митовете ни убеждават, че „знаем“ точно какво се случва, защото виждаме връзките между събитията (дори когато такива няма), и това намалява тревожността, която изпитваме.

Дълго време конспиративният разговор се водеше по периферията на общественото внимание, сред малки изолирани групи, но за съжаление, той набира скорост с наближаване на местните избори. От него се възползват опортюнистично настроени политици, които търсят подкрепа от определен тип аудитория с високи нива на тревожност. Призивите срещу носенето на маски отекват сред търсещи слава политици и онлайн инфлуенсъри в Австралия и Нова Зеландия, но обществеността все още оказва отпор. Някои от най-популярните Facebook групи в столицата Уелингтън активно споделят стотици коментари в подкрепа на здравните мерки, препоръчани от правителството.

Отпор срещу конспиративните теории оказват не само гражданите, но и политици от всички краища на политическия спектър, писатели, учени и известни личности. От своя страна медии като RNZ и Newshub публикуват ръководства как хората могат да говорят със своите роднини и близки, които са увлечени от конспиративни теории, без да ги засегнат, но и без да позволят допълнително разпространение на фалшивата информация.

Особено внимание се обръща на уязвимото маорско население, тъй като по исторически причини коренните жители на страната имат изградено недоверие към управляващите. По последни проучвания на Департамента по статистика от юни т.г. маорите са и демографската група с най-ниска степен на доверие към традиционните медии и това ги прави особено уязвими за конспиративни послания.

Като цяло по-голямата част от аудиторията засега стои встрани от конспиративните разговори, макар и с течение на времето да се прокрадва нова вълна от опити за дезинформация. Докато доверието в здравните експерти е високо и правителството успешно представя мерките не като ограничения, а като общата кауза на „отбор от 5 милиона души“, инфодемията изглежда овладяна. В дългосрочен план обаче и в Нова Зеландия, и по света все повече нараства нуждата от широк обществен дебат относно това кои източници на информация са надеждни, как да се проверява нейната достоверност и как да се контролира вредата от подвеждащото и конспиративно съдържание.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На училище по време на пандемия – за и против

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/na-uchilishte-po-vreme-na-pandemiya/

Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение е нелогично. Невярващите в сериозността на пандемията от COVID-19 виждат в него поредното доказателство, че властта разиграва и манипулира хората, както си иска. Вярващите от своя страна виждат рисковете от струпването на много деца на едно място. И все пак решението е факт не само в България, а и в много други държави. Защо? Преди да отговорим на този въпрос, не може да премълчим

аргументите против връщането на децата в училище.

На първо място, децата са си деца. От тях не може да се очаква, че ще спазват стриктно противоепидемичните мерки. И възрастните не е лесно да ги накарате да носят маски, които да покриват и носа им, да пазят дистанция и да се дезинфекцират правилно – какво остава за децата?

Въпреки че като цяло децата боледуват от COVID-19 по-леко от възрастните, не бива да се пренебрегват здравословните рискове за тях. Да, Министерството на образованието и науката (МОН) разрешава на ученици с редица хронични заболявания да учат и неприсъствено. Но списъкът на заболяванията трудно може да е изчерпателен – например беше пропуснат диабетът. Освен това и за здравите деца има известен риск, или поне не са сериозно проучени негативните ефекти от заболяването върху здравето им.

И ако при повечето деца заболяването протича безсимптомно или леко, това не прави по-малка опасността за учителите, значителна част от които са в предпенсионна възраст. Един учител с маска в класна стая с 20–30 ученици без маски трудно може да се предпази.

Застрашени са и роднините, и близките на учениците. МОН дава възможност и на учениците, чиито родители и настойници страдат от широк кръг заболявания, да учат дистанционно. Това обаче не важи за бабите и дядовците, както и за останалите възрастни, с които децата се срещат обичайно.

Макар зад тях да стои определена логика, някои от противоепидемичните мерки в училищата изглеждат безсмислени, особено за учениците, което опорочава ефективността им. Например: в класната стая може без маска, а по коридорите – не. Смисълът на тази мярка е, че в стаята има ученици от един и същи клас, а по коридорите се разминават деца от различни класове, както и че малчуганите трудно могат да издържат часове наред с маска на уста. От друга страна обаче, престоят на десетки ученици без маски в затворено пространство и непосредствена близост е най-сигурният път към зараза.

Като говорим за мерките, те и прилагането им невинаги са съобразени с правата на човека и в частност – на детето. Пословична стана охранителната кабинка пред входа на столичното 119-то училище, приспособена за изолатор за болни деца. Макар училището да минава за образцово, а директорът му Диян Стаматов да е бивш заместник-министър на образованието, той изобщо не се замисли как би се чувствало едно дете, затворено в тази кабинка пред погледа на всички. И ако не беше бурната обществена реакция, нямаше да ревизира идеята си. А колко „хуманни“ форми на изолация ще предложат хилядите училища у нас, можем само да гадаем.

Последно, но не и по значение – в немалко училища у нас хигиената е под всякаква критика. В стотици от тях няма топла вода, в неизвестно колко тоалетните са с клекала. А сапунът и тоалетната хартия минават за лукс. Така че основната тежест за осигуряването на хигиената на децата се носи от родителите, които трябва да сложат в и без това пълните училищни чанти сапун, дезинфектант, тоалетна хартия.

При толкова „против“, на какво основание учениците все пак тръгват на училище?

Училището е част от социалния свят. Този факт е повече от банален, но той носи със себе си определени последствия. И дебатите „за“ и „против“ връщането на децата в училище отчитат разнообразни и нерядко намиращи се в противоречие обстоятелства. Преди няколко месеца например в Германия беше актуален дебатът дали първи да се върнат в училище по-малките, или по-големите ученици. Водещ аргумент за връщането на големите беше, че от тях в по-голяма степен може да се очаква, че ще са в състояние да спазват някакви противоепидемични мерки. А за връщането на малките – че така ще се даде възможност на родителите им да тръгнат отново на работа.

Освен образователна институция, училището е място, където децата прекарват част от деня си, докато родителите им работят. Това важи с още по-голяма сила за детските градини. До началото на 90-те години на миналия век много от децата, чиито родители ходят на работа, си се гледаха сами. Особено в бившите социалистически страни – на това са посветени например чехословашкият сериал „Няма никой вкъщи“ или българският филм „Куче в чекмедже“. След разпадането на социалистическия блок и след приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН през 1989 г. непосредственият надзор върху децата става в много по-голяма степен задължителен за родителите. А оставянето самичко на дете, ненавършило определена възраст, се наказва от закона. За България тази възраст е 12 години. Докато студентите отговарят сами за себе си, децата – не.

По време на периода на социална изолация заради пандемията се видя, че дори когато родителите работят вкъщи, комбинирането на работата с виртуалното училище на децата не е безпроблемно. Да си представим семейство с двама работещи у дома родители и две деца в училищна възраст, които учат в една смяна. Често пъти няма достатъчно стаи или достатъчно компютри. Или интернет връзката не издържа, ако всички са във видеоконференции. Или суматохата е такава, че е невъзможно да се концентрираш.

Ходенето на училище има и психологически измерения. За децата общуването с връстници е от изключително значение, а то се осъществява най-вече в училище. И на студентите им липсва „студентският живот“, но с учениците ситуацията е по-драматична. Онлайн комуникацията не може да замести пълноценно живия контакт. Да, в училище има и тормоз. Но в наши дни особено разпространена негова форма е онлайн тормозът, а той не изчезва, когато децата физически не са на училище. Периодът на социална изолация от своя страна доведе до чувствително увеличение на случаите на домашно насилие.

Един от най-важните аргументи в полза на връщането на децата в клас е, че училището е най-важното средство за социализация на децата след семейството. В него те придобиват знания и усвояват социални норми, които не научават у дома. Като например способността за спазване на формални и институционални правила отвъд личните отношения. А за студентите се предполага, че вече са се социализирали достатъчно и физическото им присъствие в университета не е наложително (освен ако не става дума за лабораторни експерименти и други дейности, които няма как да се извършват от дистанция).

В идеалния случай училището би трябвало да компенсира неравните шансове, които децата имат заради семейната си среда. Вярно е, че в редица страни, включително България, образованието по-скоро възпроизвежда социалното неравенство. Мантрата „Всичко зависи от семейството“ трудно дава шанс на децата да постигнат нещо повече от родителите си. Особено ако са в сегрегирана среда, за измъкването от която е критично важно децата да прекарват време извън „зоната си на комфорт“. И все пак и у нас се случва училището да дава шанс на деца, които иначе не биха го получили. А при дистанционното обучение върху родителите пада още по-голяма тежест, тъй като често пъти общуването с учителите е затруднено. Което допълнително задълбочава неравенството.

Поради тези и други причини ООН предупреждава, че заради пропуснатото време в училище светът ще плаща висока цена и ще я плаща дълго. И все пак

защо връщането на децата в училище да не е по избор на родителите?

Това би намалило в някаква степен броя на децата в клас, съответно и риска от зараза. Има немалко родители, за които не би било в тежест децата им да учат от вкъщи.

Предложението изглежда разумно, но то предпоставя, че всички родители, които биха взели такова решение, действат в най-добрия интерес на детето. Че са образовани, емоционално стабилни и не биха злоупотребили със ситуацията. Със сигурност има такава родители. Но има и такива, които биха избрали децата им да „учат“ дистанционно, защото за тях и без това не е важно те да ходят на училище. Или защото така им е по-лесно да злоупотребяват с тях – да ги експлоатират, да ги подлагат на физическо или емоционално насилие, да ги поставят под пълен контрол. Или да ги направят религиозни фундаменталисти. Неслучайно едни от най-големите радетели на домашното образование са от религиозните среди, които спряха Стратегията за детето, защото според тях то не е личност, а собственост на родителите си. Коя е инстанцията, която да решава кои родители заслужават да изберат дистанционно обучение за децата си и кои – не?

Връщането на учениците в училище едва ли ще е безпроблемно. Вероятно ще има карантинирани класове, хаос в опитите за прилагане на противоепидемичните мерки, медийни скандали, повишаване на броя на заразените. Не е изключено да се стигне до затворени училища и дори до временно възстановяване на дистанционното обучение за всички ученици.

От друга страна, докато няма достъпни за всички ваксини или лечение, трябва да се учим да се справяме някак в ситуацията на пандемия. Почти пълната парализа на обществения живот, която изпитахме на гърба си, също е възможен вариант. И не е изключено пак да ни се случи, но е трудно удържима в дългосрочен план. В най-трудния период на първа линия останаха най-вече лекарите, аптекарите, продавачите в супермаркети и куриерите. С отслабването на мерките постепенно се завърнаха работещите и в други сфери (доколко навременно и разумно – отделен въпрос). Връщането на учениците в училище е неизбежна стъпка, за да продължим напред.

Заглавна снимка: Ivan Aleksic

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Под маската на дезинформацията

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/pod-maskata-na-desinformatsiyata/

Въпросът за носенето на предпазни маски стои на дневен ред още от самото начало на пандемията: Да покриваме или не лицето си? При какви обстоятелства? С каква точно маска? Фокусът на дебата обаче се промени на няколко пъти през изминалите месеци и отвори широко вратата за конспиративни теории и невярна информация.

В началото на пандемията светът се сблъска с огромен недостиг на маски. Новините за повишеното търсене, опашките от чакащи пред аптеките, спекулативния скок на цените, кризата в Китай и други засегнати от COVID-19 азиатски държави достигнаха Европа и Северна Америка в първите дни на февруари.

За европейците тази вест дойде след съобщенията за първите случаи на новото заболяване в Европа и след като Световната здравна организация (СЗО) публикува първото си временно ръководство за употребата на предпазни маски. Още в този документ беше подчертано, че „носенето на медицинска маска е една от мерките за превенция на разпространението на определени респираторни заболявания, в това число на 2019-nCoV“.

Препоръката беше маски да носят само хората в най-голям риск –

медицинският персонал, болните и грижещите се за болен вкъщи – с аргумента, че масовото носене на медицински маски може да доведе до ненужни разходи, затруднения в снабдяването и пренебрегване на другите мерки, като миене на ръцете и социална дистанция.

Тази препоръка обаче потъна в тревогата, че епидемията явно няма да се ограничи до Азия, каквито надежди се прокрадваха в началото ѝ. Хората в Италия, Франция, Великобритания и Съединените щати започнаха да се презапасяват. Рискът това да доведе до дефицит и затруднено снабдяване за лекарите, болните и грижещите се за тях роднини се превърна в реалност. Така в края на февруари СЗО публикува нов доклад, озаглавен „Разумна употреба на лични предпазни средства за коронавирусна болест 2019“. В него се критикуваше паническото изкупуване на маските и другите предпазни средства и се отбелязваше, че „за хора без симптоми не се препоръчва носене на маски от какъвто и да е тип“.

Така първоначално официалните насоки имаха за цел да убедят хората да не носят масово маски. Въпреки уточнението, че аргументите за това са свързани с недостига им, в тази кризисна комуникация бяха включени множество факти, известни на науката към онзи момент: че неправилното носене на маски може да компрометира ефективността им; че масовата им употреба може да повлияе негативно на спазването на останалите мерки; че маските от плат не са толкова ефективни, колкото медицинските – и всички тези фактори в съвкупност може да доведат дотам, че вместо да намали разпространението на вируса, масовото носене на маски да го стимулира.

И все пак през март правителствата в някои държави въведоха задължително носене на маски

на закрити публични места, в градския транспорт, супермаркетите и аптеките. Сред първите в света бяха Венесуела и Виетнам, а в Европа – Чехия и Словакия. В България на 30 март също беше направен опит за въвеждане на задължителното носене на маски, но заповедта за това беше отменена по-малко от 24 часа след публикуването ѝ.

Месец по-късно Европейският център за превенция и контрол на заболяванията и аналогичната структура в САЩ публикуваха официални препоръки за масово носене на маски на публични места. И двете ръководства препоръчваха маските за многократна употреба, ушити от памучна материя, и подчертаваха предполагаемата полза от носенето им, за да се предотврати разпространението на COVID-19 дори от болни, които нямат симптоми.

И в двата документа коректно се отбелязваше, че няма изследвания, с които тази полза да бъде категорично доказана, но има достатъчно косвени данни за нея. В същото време СЗО публикува обновените си препоръки за носене на маски, където изрично се подчертаваше, че няма доказателства, че „носенето на маски (без значение медицински или от друг вид) от здрави хора […] може да ги предпазва от заразяване с респираторни вируси, включително COVID-19“.

Разминаванията предизвикаха научен скандал, но дискусията не доведе до по-ясни и еднозначни послания към хората.

Напротив. Месеци по-късно все още липсва универсално послание по отношение на носенето на маски. Междувременно противоречивата информация, идваща от СЗО, и самите спорове в научната сфера дадоха допълнителен заряд на съмненията дали институциите знаят какво правят, препоръчвайки едно или друго ограничение в името на общественото здраве, и допълнително подхраниха конспиративните теории по темата.

Дезинформацията като големия печеливш

Естественият резултат от сблъсъка между разнопосочните послания на публични личности, експерти и организации беше взрив от конспиративни теории и подвеждащи новини, свързани с носенето на маски. Обичайните източници на фалшиви новини пренастроиха радарите си към актуалната тревожност на обществата и започнаха да генерират лесни отговори и да сочат обичайни „виновници“.

Като аргумент срещу задължителното носене на маски беше посочен рискът от натравяне с въглероден диоксид, главоболие, световъртеж, дори бактериална пневмония и легионелоза – вид инфекциозна болест, която причинява тежка пневмония. Социалните мрежи хиперболизираха противоречивите послания относно ефективността на маските до категорични твърдения, че те не предпазват от заболяването. Изследване на Кеймбриджкия университет показва, че

хората, които се информират предимно от социалните мрежи, са по-склонни да вярват в конспиративни теории

и да пренебрегват мерките за предпазване от вируса. Именно платформи като Facebook и YouTube помогнаха за масовото разпространение на мита, че въвеждането на задължително носене на предпазни маски всъщност има за цел да улесни подчиняването на личността. Тази конспирация се оказа удобен начин за постигане на бърза печалба от „обичайните заподозрени“ в генерирането на фалшиви новини – псевдомедии, използващи социалните мрежи за мълниеносно разпространение на подобен тип съдържание.

Слухът, че задължителното покриване на лицето е умишлен план за ограничаване на човешките права и установените свободи в демократичните общества, беше използван и за извличане на политически дивиденти. В Съединените щати например партийните пристрастия на някои американци бяха пряко свързани с готовността им да носят маска и дори с вярата им в съществуването на вируса.

От друга страна пък, месеци наред липсваше категоричен политически ангажимент за утвърждаване на маските като важен и сравнително лесно приложим инструмент в борбата с разпространението на COVID-19. Много световни лидери се появяваха на публични места без маски и открито изразяваха съмнение в ползата от тях, като американския президент Доналд Тръмп например. Други, като германската канцлерка Ангела Меркел, станаха обект на неверни слухове, че не носят маска по време на публичните си изяви.

Дезинформационните кампании срещу маските се превърнаха и в предпоставка за масови протести срещу мерките за овладяване на епидемията

в държави, традиционно сочени като образци за рационалност и дисциплина, каквато например е Германия. На 1 август в столицата Берлин се проведе демонстрация, в която участваха привържениците на крайнодясната немска партия „Алтернатива за Германия“ и противници на ваксините. По официални данни около 20 000 души са шествали по берлинските улици с настояване за сваляне на противоепидемичните мерки. Един от скандираните лозунги беше „Маските ни превръщат в роби“. Големи протести със сходен профил се проведоха и в други германски градове, а също и в Обединеното кралство, САЩ и Канада.

По света и у нас

Пандемията от COVID-19, случила се във времена на технологична революция и безпрецедентна в досегашната история на човечеството свобода на движение на информация, хора, стоки и капитали, даде възможност светът да „свери часовника си“.

Без изненади и логично следвайки ниските нива на доверие в медиите и институциите, установени в последните години, България се оказа сред държавите, в които дезинформацията се разпространява лесно, бързо и масово. Проучване от юни показва, че над 40% от запитаните вярват, че SARS-CoV-2 е изкуствено създадена зараза, дори вид биологично оръжие. Почти една четвърт от анкетираните декларират убедеността си, че вирусът не съществува.

Противоречивите послания „за“ и „против“ носенето на маски по целия свят намериха своето естествено продължение в националния дебат относно справянето с епидемията от COVID-19 и нейните последици. Нещо повече – България вероятно е единствената държава в света, която в рамките на 24 часа успя да въведе задължително носене на маски на всички публични места, включително и на открито, след това да обяви гратисен период за влизане в сила на мярката и накрая да я отмени, за да я въведе отново след 11 дни. Този объркващ за хората нормотворчески процес беше съчетан с непрекъснати публични изяви на политици и експерти, които

или не носеха маски, или ги носеха неправилно, или ги пипаха, нагласяваха и сваляха пред камерите, в пълно противоречие с анонсираните препоръки.

Емблематичен стана случаят, в който един от радетелите на най-строгите ограничения – председателят на Националния оперативен щаб (НОЩ) ген. проф. Венцислав Мутафчийски – свали маската си, за да целуне икона, по време на среща с представители на Светия синод на Българската православна църква.

Социалните мрежи пък бяха залети със снимки, показващи разнообразните начини за „нестандартно“ носене на маска от страна на премиера Бойко Борисов. През юли, по време на първата присъствена среща на европейските лидери от началото на пандемията насам, неправилно поставената маска на българския министър-председател привлече вниманието и на международната преса. Снимката на агенция „Асошиейтед Прес“, уловила жеста на германската канцлерка Ангела Меркел, която сочи непокрития от маската нос на Борисов, обиколи света и дори стана чело на американския вестник „Уолстрийт Джърнъл“.

У нас всеобщото объркване дали хората трябва да носят маска, или не, допълнително се задълбочи след поредицата от противоречиви твърдения, отправени от враждуващите експертни лагери. В опозиция на Оперативния щаб, който въпреки цитираните вариации по-скоро се придържаше към твърдия тон и промотирането на строгите мерки, от самото начало застана съществувалият за кратко Медицински експертен съвет. Сред членовете му с цветистия си изказ и медийна активност се открои инфекционистът доц. Атанас Мангъров. Той подчертаваше в не едно свое интервю, че за 38 години в инфекциозна болница никога не е носил маска.

Пресконференция на ГЕРБ на 17 юни 2020 г. Нито един от присъстващите политици в залата, начело с премиера Борисов, не спазва дистанция и не носи маска

Изявите на политиците не дадоха по-ясен сигнал. В нарушение на мерките, включително тези, изискващи носене на маски, беше уловен не само премиерът, но и редица други министри и депутати. Освен Борисов не е ясно дали други държавни служители са били глобени за извършените нарушения, което до голяма степен влияе и върху начина, по който мерките се възприемат от останалите граждани – като някакво неубедително задължение, от спазването на което никой не се интересува.

Масовото носене на маски е ключово за ефективността на мярката, а отхвърлянето ѝ вече е толкова широко разпространено, че в английския език се появи понятието anti-masker (противник на маските).

Какво следва

След месеци на несигурност, в момента препоръките на международните организации са относително синхронизирани. При все че СЗО е една от водещите организации в борбата с коронавируса по света, едва в началото на юни тя последна промени своите указания и макар и предпазливо, препоръча носенето на немедицински маски от здрави хора навсякъде, където няма възможност да се спазва социална дистанция.

Препоръката към хората в уязвими групи, към болните, грижещите се за болни и към медицинските лица да носят медицинска маска остава непроменена.

В края на юни в България беше върнато задължителното носене на маски на закрити обществени места. Това ще се изисква и от учениците в общите и преходните помещения на училищата. Този ход не е прецедент. Напротив, задължителните маски присъстват все по-масово в европейските правила за „новото нормално“. В Германия една от най-обсъжданите теми е как се справят училищата с наложеното правило децата да носят маски. В Париж маските отново са задължителни за всички над 11 години дори на някои открити места, където спазването на дистанция е невъзможно. Същото е положението в Мадрид, а в Брюксел, Рим и Атина маските са задължителни на закрити обществени места.

Носенето на предпазна маска остава една от „най-меките“ мерки в усилията за ограничаване на разпространението на COVID-19, наред с редовното миене на ръцете и спазването на дистанция. Към момента изглежда твърде вероятно да се сбъдне прогнозата на главния държавен здравен инспектор доц. Ангел Кунчев от края на май, че маските ще останат задълго в живота ни.

Какви маски да носим

На този фон изглежда все по-важно да се говори за това кои са най-ефективните многократни маски, и да се акцентира върху правилното им ползване. Сред малкото съвети, които от началото досега остават непроменени, е, че носенето на маска не се препоръчва за малки деца. В официалните изисквания в различните държави възрастта варира от 2 до 12-годишна възраст.

Не е без значение също от каква материя е направена маската. В изследване на Кеймбриджкия университет от 2013 г. се тестват различни материи, от които може да се направи маска в домашни условия. Тестовете са проведени с два вида вирусни частици – едните са десет пъти по-големи от настоящия коронавирус, а другите – пет пъти по-малки. Резултатите показват, че най-ефективни и в двата случая са хирургическите маски. Следващата най-непропусклива материя е тази на торбичките за прахосмукачка.

С 10% по-малко надеждни са памучните тъкани, от които най-ефективна все пак е кухненската кърпа от твърд памук, следвана от тъканите за тениски и калъфки за възглавници. Кухненските кърпи имат и предимството, че предпазната им функция се повишава, когато пластовете са два. Това не важи за тъканите, от които се шият тениски и калъфки за възглавници. Обратно на платнените маски, тези с филтър за издишане имат висока ефективност при предпазването на носещия ги, но не и на хората около него. Огромната им популярност стана повод в последната актуализация на препоръките за носене на маски в САЩ изрично да бъде записано, че „тези маски не предпазват от това човекът, носещ маската, да разпространи вируса към околните“.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато дезинформацията се превърне в политика 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kogato-dezinformatsiyata-se-prevurne-v-politika/

Най-потресаващите лъжи са за COVID-19. Всички лъжат. Центърът за контрол и превенция на заболяванията, медиите, демократите, лекарите, не всички, но повечето, на които ни казват да вярваме. Мисля, че е заради изборите и за да не се възстанови икономиката, което пак е заради изборите. Писна ми.

Туитът на самопровъзгласилия се за „холивудски консерватор“ Чък Уолъри бе споделен не от друг, а от американския президент Доналд Тръмп. На фона на стотици хиляди загинали от новия коронавирус, множество свидетелства за борбата на медиците с болестта и кадри от претоварени болници по цял свят, подобни твърдения изглеждат абсурдни. Но доказателствата нямат значение – всички те са част от световния заговор. Именно там е силата на конспиративните теории, превзели общественото пространство в Съединените щати.

На 22 януари Тръмп увери американското общество, че „всичко ще бъде наред“, а администрацията държи положението под контрол. Той повтори същото твърдение в края на месеца, а през февруари обеща, че идването на пролетта ще сложи край на вируса. На 27 февруари президентът обяви: „И един ден, като по чудо, [вирусът] ще изчезне!“

Към днешна дата броят на починалите от коронавирус в САЩ е близо 170 000. Публикации в медиите подчертават, че новият коронавирус е взел повече жертви, отколкото войната във Виетнам, атентатите на 11 септември и всички масови престрелки в страната, взети заедно. Данните сочат, че

броят на фаталните случаи щеше да е по-малко, ако САЩ бяха предприели ефективни мерки навреме.

След четири години на власт управленските похватите на Тръмп не са тайна за никого: той ръководи една от най-развитите икономики и демокрации в света в стил „риалити шоу“, бълвайки едно скандално изказване след друго, в люта борба с традиционните медии, които отразяват критично работата му. На свой ред американската общественост и светът са по-запознати с поредната ексцентричност на президента, отколкото с ключови политически машинации или важни законови промени.

Конспиративните теории в Съединените щати от години са неделима част от политическата стратегия за размиване на дебата и сериозно увреждат демокрацията и институциите – факт, който епидемията извади наяве. В случая последствията от дезинформацията бяха незабавни, тъй като вирусът покоси наравно вярващи и невярващи в болестта. Такъв е примерът с Брайън Хичънс от Флорида, който смятал, че епидемията е „фалшива криза“, докато сам не се разболял тежко.

Дезинформацията има последствия

Американският Център за контрол и превенция на заболяванията (CDC) съобщава, че сигналите за отравяне с почистващи препарати и дезинфектанти са се увеличили от началото на епидемията. Кандидат-президентът на демократите Джо Байдън заяви в реч на 9 юли 2020 г., че Доналд Тръмп е посъветвал гражданите да пият белина. Макар и Тръмп да намеква за използването на белина и ултравиолетовата светлина за лекуването на COVID-19, това изказване на практика не е вярно.

Една от техниките на бившия шоумен е, че той никога не заявява своите теории в прав текст, и именно такъв е случаят с дезинфектантите. На 23 април т.г. той спекулира по време на пресконференция, че трябва да се провери дали дезинфектанти могат да бъдат „инжектирани“ в тялото, например в белите дробове. Повечето му постове в Twitter, които разпространяват дезинформация, залагат на същия спекулативен език, който лесно освобождава от отговорност или може да бъде интерпретиран дори като невинна шега: „Не е ли интересно, че…“, „Някои хора мислят, че…“, „Чувал съм, че…“, „А дали не е възможно…“ и т.н. Президентът понякога споделя и изказвания, направени от други личности, без коментар към тях, или определени становища на любимите си медии, без теориите да издържат проверката на фактите.

Междувременно един на всеки трима души в САЩ е ползвал химикали или дезинфектанти, подлагайки на риск здравето си,

в опит да се предпази от коронавируса. Около 20% от запитаните американци са мили плодовете и зеленчуците си с белина и са използвали препарати за почистване, за да дезинфекцират ръцете или кожата си. Под 10% са пили или са си правили гаргара с почистващи препарати, сапунена вода или белина. От CDC подчертават, че е нужна единна стратегия за комуникация с обществото относно безопасното използване на дезинфектанти срещу SARS-CoV-2. Превенцията на заразата, се допълва в становището, трябва да бъде базирана на научни доказателства и координирана на национално, щатско и местно ниво.

Вирусите не се интересуват от политика

Подобна единна и координирана кампания изглежда трудно осъществима на фона на настоящия политически климат в САЩ. За броени месеци носенето на маска и самото съществуване на коронавируса бяха сведени до убеждения по партийна линия: едва 35% от консервативните избиратели се притесняват от вируса, в сравнение с 68% от либералите. Тези резултати са в противоречие с проучванията, които показват, че привържениците на републиканците са традиционно по-чувствителни към феномени, възприемани като заплаха. Президентът Тръмп не е в основата на тези тенденции, а е по-скоро техен продукт.

Както навсякъде по света, здравната криза ускори или извади наяве вече съществуващи проблеми. В своето мащабно проучване върху манипулацията и дезинформацията в САЩ харвардските учени Йохай Бенклър, Робърт Фарис и Хал Робъртс подчертават, че настоящата токсичност на американския дебат се дължи на натрупвания от последните десетилетия. От 80-те години насам дерегулацията на кабелните телевизии и отпадането на правилата за представяне на различни гледни точки по обществено важни проблеми в електронните медии създават ниша за предлагане на идеологически обагрено новинарско съдържание и постепенно водят до формирането на различни, конкуриращи се една с друга медийни реалности. Консолидацията на мрежата за разпространение е особено силна при десните медии, а изследването сочи, че

тази медийна екосистема е изключително склонна да разпространява дезинформация, включително идваща от чуждестранни източници.

Последствията от идеологическата интерпретация на истината обаче не са толкова видими в политиката, колкото когато става въпрос за наука – вирусите просто не се интересуват кой в какво вярва. Това вероятно е и една от причините платформи като Fox News кардинално да променят редакционната си линия през март – от отричане на сериозността на заразата и сравняване на COVID-19 с грип до това да наричат пандемията „здравна криза“.

Разривът между науката и политиката е най-видим в отношенията между президента Тръмп и един от най-изявените американски експерти в областта на инфекциозните болести – д-р Антъни Фаучи. Д-р Фаучи е член на американския Щаб за борба с коронавируса, сформиран в края на януари, и бързо попадна под светлината на прожекторите. Имунолог, завършил медицина в Университета „Корнел“, д-р Фаучи е носител на множество награди и има зад гърба си над 50- годишен опит в областта на здравеопазването.

Отношенията между д-р Фаучи и президента се влошават бързо през март и април, след като експертът отказва да подкрепи поредица противоречиви изказвания на Тръмп, сред които е настояването мерките да бъдат премахнати възможно най-бързо. На 12 април д-р Фаучи казва, че по-ранна реакция е щяла да спаси живота на много хора. На следващия ден Тръмп споделя чужд туит, който съдържа #FireFauci („уволнете Фаучи“ – б.а.), а в края на месеца открито заявява, че не е съгласен със становищата на специалиста. Два месеца по-късно пропастта между двамата е огромна: докато д-р Фаучи предупреждава, че се наблюдава „притеснителен ръст“ на заразени, Тръмп продължава да твърди, че „вирусът си отива“. На 7 юли президентът отново подчертава своето несъгласие с прогнозите на д-р Фаучи, че случаите в САЩ може да стигнат до 100 000 дневно. За първата половина на август среднодневният брой на новозаразените е над 52 000 души.

Дезинформационна зараза

„Анализ на над 25,5 млн. туита в рамките на 10 дни идентифицира 5572 акаунта, които действат координирано 6559 пъти, за да разпространяват дезинформация относно коронавируса за търговски или политически цели. В по-голямата си част политически мотивираната активност е в полза на десни правителства или партии“, се съобщава в австралийско изследване. Конспирацията, че вирусът е китайско биологично оръжие, е генерирала над 5 млн. импресии в Twitter и е координирано разпространявана предимно от профили в социалната мрежа, които подкрепят Тръмп, републиканците и друга конспиративна теория – QAnon, създадена през 2017 г. в платформата 4chan, според която съществува „дълбока държава“ с основна цел да саботира Тръмп.

Примерите обхващат целия свят – от Турция, през Саудитска Арабия, до Испания. Политическите публикации в социалната мрежа свързват вируса с крайнолеви или крайнодесни идеологии, но според проучването тези конспирации рядко напускат маргиналните кръгове, в които се разпространяват. За това обаче помагат традиционните медии. Таблоидните издания например споделят сензационни, но неверни слухове с цел привличане на читатели и по този начин предоставят платформа на конспиративните твърдения дори когато искат да ги осмеят.

Американският президент също споделя всякакви теории, защото това му носи популярност сред твърдия му електорат,

макар и последните данни да сочат, че (не)справянето с кризата води до сериозен спад в доверието към него. Това едва ли е изненада, след като Тръмп промотира хидроксихлорохина като лекарство срещу COVID-19, въпреки че неговата ефективност е под въпрос, а приемането му може да има опасни странични ефекти. Той се позовава на пасторка и лекарка, която вярва, че кистите на яйчниците са резултат от сънища, включващи полов акт с демони и вещици.

Когато дезинформацията се легитимира на толкова високо ниво, резултатите не закъсняват. Проучвания сочат, че американците, които се информират основно от Тръмп, са по-склонни да определят епидемията като „преувеличена“. За тази група е по-вероятно да е чувала за използването на хидроксихлорохин за лечение, а девет от десет души, които разчитат на Белия дом за новини относно коронавируса, са републиканци. Те са и най-враждебно настроени към медиите.

Нещо повече – дезинформацията изисква опровержение, което води до нейното повтаряне и последващо разпространение от легитимни медийни източници. Следователно приблизително еднакъв процент американци са получили информация от различни източници за противоречиви твърдения – за лечение с витамин С, изчезването на вируса през лятото или връзката между 5G мрежите и коронавируса.

Нищо ново на дезинформационния фронт

Изключително важна за разбирането на феномена остава историческата перспектива: конспиративните теории са неделима част от американската култура, а тъй като английският е универсален език, те се разпространяват по света. Заговорниците срещу Съединените щати се менят през вековете – от илюминатите в края на XVIII в., през убежденията, че австрийският император ще изпрати католици в протестантската република с цел да я превземе, или че британците са в икономически заговор срещу американците. В сюжета на подобни небивалици се променят само героите, но наративът си остава същият: „ние“ срещу „тях“; доброто, което трябва да се защити от злата сила.

Вторият важен фактор са социалните и икономическите условия. Общото между конспиративните теории и политиците е, че хората търсят в тях стабилност и решения за наболели обществени проблеми. Президентът Тръмп, който е типичен пример за харизматичен лидер, бе избран в момент на дълбока институционална криза и избирателите му го виждат като единствен спасител на държавата.

Колкото до конспиративните теории, според психолозите те предлагат прости обяснения на сложни явления,

предизвикващи безпокойство, гняв и други силни емоции. Тяхното предимството е, че говорят за действия, които са предполагаемо скрити от обществото, никой не ги е виждал и следователно няма доказателства, само слухове и спекулации. Тук на помощ идва и класическата логическа грешка, че „макар да няма доказателства, че е така, няма доказателства и че не е така“. Митовете гарантират устойчивост на тезата ядро (например коронавирусът е план да бъдем чипирани), тъй като всички доказателства и логически аргументи могат да бъдат отхвърлени като продукт на прикриването на самата конспирация.

Изброените характеристики на конспирациите ги правят отличен политически инструмент: ако вирусът е машинация на демократите, която цели да съсипе икономиката на САЩ и президента, няма как той да бъде обвинен, че не се е справил добре като лидер и е влошил ситуацията допълнително. Пропагандата предлага бягство от политическа отговорност и непробиваем щит за идеологически убеждения. От това би се възползвал всеки недотам добронамерен политик, който търси лична изгода.

Страшното в случая е, че няма как да знаем колко жертви на коронавируса са жертви и на инфодемията. Със сигурност обаче можем да кажем, че когато дезинформацията се превърне в политика по време на криза, рано или късно всички губят.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пандемията промени света. Случайност? Не и според българите

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://toest.bg/covid-19-spored-bulgarite/

Една трета от хората у нас се плашат от черни котки, счупени огледала и петък, 13-ти, сочи проучване на социологическата агенция „Тренд“ от 2018 г. Анкетата разкри някои очаквани притеснения сред българите, но основният страх на респондентите няма нищо общо с народните поверия. 66% от хората вярват, че ги дебне далеч по-голяма опасност под формата на изкуствено създадени болести с цел продажба на лекарства.

Две години по-късно, в разгара на пандемията от COVID-19, мнозина не крият съмненията си, че има нещо гнило в световната паника около коронавируса. През март тази година проучване във връзка с COVID-19, проведено в 28 страни от „Галъп интернешънъл“, потвърждава склонността на българите да вярват в конспиративни теории – 58% от хората у нас смятат, че някой стои зад разпространението на вируса, а 72% – че опасността от пандемията е преувеличена.

България съвсем не е единствената държава, където се наблюдава утвърден скептицизъм относно истинския произход на COVID-19. Експертите, с които разговаряхме обаче, смятат, че родната публика не е обикновен пример за влиянието на конспирациите в модерното ежедневие. Според тях уповаването на някаква скрита истина се дължи на конкретни социокултурни особености и исторически събития, белязали отношенията между гражданите и техните лидери. Докато световната здравна криза се задълбочава, тази липса на доверие в официалните институции може да се окаже поредната пречка по пътя към овладяването на пандемията.

Вирус. Какъв вирус?

Конспирациите, свързани с COVID-19, трудно могат да бъдат анализирани накуп. Сред разнообразието от спекулации през последните пет месеца някои от най-известните теории дори се изключват взаимно. Ако се съди по данните от скорошни анкети, в българското общество са се оформили две основни подозрения. Едното е, че коронавирусът е бил изкуствено създаден. А според второто заразата изобщо не съществува и пандемията всъщност е грандиозна измама.

В началото на здравната криза в България бяха въведени твърди мерки срещу разпространението на COVID-19. В онзи период хипотезата, че вирусът е измислица, можеше отчасти да бъде обяснена с ниския брой заразени и жертви. За целия месец след първия регистриран случай на заразата у нас – между 8 март и 8 април – бяха регистрирани общо 581 пациенти и 23 смъртни случая. В първата седмица на юни обаче, когато „Тренд“ отново изследва нагласите на българите към конспиративните теории, жертвите вече достигат 160 души, почти седем пъти повече спрямо първия месец. Въпреки това 23% от българите продължават да смятат, че коронавирусът не съществува.

Междувременно в друга част от обществото постепенно се затвърждава усещането, че заразата съществува, но е била произведена или разпространявана нарочно. Всеки втори у нас подкрепя подобна теория, показва допитването на „Галъп интернешънъл“, направено през март. Сходна тенденция отчита и анкетата на „Тренд“ през юни – 43% от респондентите казват, че болестта е била изкуствено създадена.

Въпреки че Първан Симеонов, изпълнителен директор на българското представителството на „Галъп интернешънъл“, отчита субективността на подобни допитвания, според него убеждението, че коронавирусът е бил изобретен от някоя по-развита държава, е израз на обществена наивност. „Това прави света по-лесен за разбиране и по-уютен. Винаги е по-лесно да си мислиш, че има ясна причина и ти я знаеш. И че можеш да обвиниш някой друг, а отговорността не е върху теб – казва социологът. – Понякога обаче няма лесни решения. Понякога няма ясен отговорник, на когото да издърпаш ухото.“

През есента „Галъп интернешънъл“ вероятно ще повтори изследването. Според Симеонов голяма част от българите ще продължат да вярват, че коронавирусът е нечие дело. Зад апетита към конспирации вероятно се крият по-дълбоки социални явления: „Оказа се, че ние тук устойчиво вярваме, че има нещо гнило в цялата работа. Но това не е функция на недоразвитост на обществото. Може би е функция на социокултурни особености, исторически наслоявания, местни вярвания и текуща политическа ситуация.“

Истината е някъде там

Според социолози вярата в конспиративни теории около COVID-19 не е прецедент. Пандемията е просто поредната причина българите да потърсят някаква скрита истина. „В България имаме малко по-скептично съзнание – казва Симеонов. – Малко повече бой сме яли в историята. Винаги се озъртаме дали някой няма да ни направи нещо лошо. На това място сме развили здрав балкански скептицизъм, който ни кара да се съмняваме във всичко.“

За разпространението на подобни вярвания спомага и реториката на управляващите. В ранните етапи на епидемията българският министър-председател Бойко Борисов каза, че „надали ще научим кой гад това го свърши“, намеквайки, че вирусът е създаден изкуствено. Ако се съди по резултатите от социологическите проучвания, много българи са склонни да се съгласят с премиера. Този факт е парадоксален. От една страна, избирателите силно се съмняват в компетентността и честността на властимащите. От друга обаче, те споделят сходни мнения за произхода на коронавируса, вероятно търсейки конкретен виновник за тази безпрецедентна здравна и икономическа криза.

Живеейки в „най-корумпираната страна в Европейския съюз“, някои българи имат подобно усещане за значението си в контекста на световната политика, казва Симеонов. Ако хората са убедени, че правителството работи срещу тях, и в същото време се съмняват в етиката на медиите, подозренията им предизвикват цялостна ерозия на доверието в традиционните информационни канали. А това може да има пагубни последици за общественото здраве.

„След като вярваш, че има някаква конспирация, ти спираш да вярваш на официалната информация – казва Симеонов. – И колкото по-малко вярваш на официалната информация, толкова повече търсиш алтернативни източници. Така става от трън, та на глог. В търсене на истината обществото отива към по-големи лъжи.“

За Симеонов изглежда по-малко вероятно конспиративни теории за пандемията да се прокрадват на дълбоко ниво в утвърдени западни демокрации. Това усещане донякъде се потвърждава от международното проучване на агенцията. То показва, че за разлика от българския народ, в страни като Съединените щати, Италия, Германия и Великобритания повечето хора не виждат причина да се съмняват в съществуването на пандемията.

Но вълната от популистко политическо говорене по темата не подмина и Вашингтон. Американският президент Доналд Тръмп първо подцени заплахата от COVID-19, като заяви, че коронавирусът „просто ще изчезне“, а после неколкократно обвини Китай за световната здравна криза.

Ваксина за ума

Когато преди година и половина в ефира на Българската национална телевизия изненадващо се появи продукция с името „Новото познание“, решението на обществената медия да даде трибуна на „предаване за мистика, наука и конспиративни теории“ стъписа съществена част от аудиторията ѝ. Медийни експерти разкритикуваха телевизията, че позволява на водещия и продуцент Стойчо Керев да разпространява заблуждаващи хипотези по всевъзможни теми.

БНТ обаче не се отказа от предаването, което все още присъства в програмата ѝ. Междувременно работата на Керев предизвиква огромен интерес в интернет. В началото на август неговият канал в YouTube (с над 134 000 последователи) попада сред стоте с най-много абонати в България. Големината на публиката му е поредният сигнал за афинитета на родния зрител към конспирациите. А „Новото познание“ бързо се присъедини към вълната от спекулации относно произхода на коронавируса.

През февруари, когато заразата все още не беше ударила Европа, Керев публикува епизод, посветен на разрастващото се огнище в Китай. Да коментира здравната заплаха е поканен преподавателят по икономика и финанси Красимир Петров. Въпреки че не подценява опасността от COVID-19, в рамките на предаването Петров прави поредица от противоречиви изказвания относно произхода на коронавируса, за които няма никакви доказателства. Едно от тях е, че той е разработван в лаборатория в канадския град Уинипег, откъдето впоследствие е изнесен от китайски служители. Според проверка на канадската обществена медия CBC News този слух е категорично грешен.

Петров твърди също, че пандемията е била предвидена в роман от 80-те години на миналия век, разказващ за вирус, произведен в лаборатория в китайския град Ухан. Тази теория също беше разбита на пух и прах от сайта Snopes. Керев обаче в нито един момент не противоречи на госта си, а епизодът към момента е събрал над половин милион гледания.

„Новото познание“ е само една от популярните медийни продукции, засилващи съмненията относно съществуването на коронавируса чрез разпространяването на непроверени факти. Друг пример е видеото със заглавие Plandemic, в което дискредитираната американска изследователка Джуди Миковиц твърди, че тайно елитно общество планира да използва вируса и евентуалната ваксина срещу него като инструмент за придобиване на пари и власт. Английската версия на видеото натрупа десетки милиони гледания, преди да бъде свалена от социални мрежи като Facebook, YouTube, Vimeo и Twitter. Но части от интервюто ѝ, преведени на други езици, продължават да се намират на някои от тези платформи, където провокират нови спорове. В една от българските страници във Facebook коментарът ѝ все още е достъпен, като е бил гледан над 760 000 пъти.

Въпреки усилията на здравни и медийни организации да предпазят обществото от конспиративни теории за COVID-19, интересът към „Новото познание“ и интервюто на Миковиц показва, че българските потребители редовно стават жертви на облъчване с дезинформация във виртуалния свят. Повечето от тях не са подготвени да устоят на постоянните опити за манипулация.

„Технологиите се развиха прекалено бързо, за да могат да бъдат догонени от голяма част от населението“, казва Георги Апостолов, координатор на Националния център за безопасен интернет. Според него ерата, в която хората са получавали информация от традиционните медии, спазващи журналистически стандарти, е отминала. „Тогава ние можехме да се доверим. Знаехме, че някой тази информация я е проверил за нас – казва Апостолов. – Сега много хора черпят информация от социалните мрежи и онлайн източници, които не проверяват фактите.“

По думите на Апостолов, още една причина българите да вярват в конспиративни теории повече от средностатистическия потребител се крие именно в липсата на информационна хигиена, както и в незадоволителното качество на образованието. От създаването си през 2005 г. Центърът за безопасен интернет работи с деца, родители и учители за развиване на критично мислене. Но Апостолов подчертава, че усилията на екипа му са „капка в морето“. Според него е нужна дългосрочна стратегия, изготвена в синхрон с държавните институции.

През миналата учебна година Министерството на образованието за първи път предвиди специални часове, в които учениците да оценяват и анализират медийно съдържание. Експертите от Центъра са скептични към този подход. „Тези умения трябва да се развиват постоянно в съответствие с възрастта на децата – казва Апостолов. – И тогава можем да се надяваме, че ще излизат млади хора, които могат да се ориентират по-добре и няма да бъдат лесна плячка на създателите на фалшиви новини.“

Освен за децата, подвеждащите материали са препъникамък и за много възрастни, които в забързаното си ежедневие рядко се замислят дали да проверят автора или източника на дадена новина. „Младите хора на собствен гръб и по метода проба–грешка, се научиха, че не трябва да се вярва на всичко в интернет – подчертава Апостолов. – Най-уязвимата за мен група е тази на родителите. Когато самите родители нямат критично мислене, приемат информацията за даденост и са привърженици на конспиративни теории, това се отразява и на децата.“

Докато децата и работещото население постепенно опознават тъмните страни на интернет, дезинформацията може да се окаже пагубна за хората в напреднала възраст. Американско проучване наскоро установи, че хората над 65 години са почти седем пъти по-склонни да споделят фалшиви новини във Facebook в сравнение с младите читатели. Именно тази възрастова група продължава да е и най-застрашена от COVID-19, сочи анализ на Kaiser Family Foundation.

Дял на хората над 65-годишна възраст, починали от COVID-19 в САЩ към 22 юли 2020 г. Източник: KFF

Сензационни материали за недоказани лекове срещу заразата редовно обикалят мрежата от самото начало на пандемията. Някои от рекламираните медикаменти не просто не противодействат на вируса, а вредят на организма. В стремежа си да се предпазят от болестта привържениците на конспиративни теории и на спорни съвети за лечение могат несъзнателно да влошат здравето си. Този риск само потвърждава колко важно е да подбираме внимателно източниците на информация, които ползваме.

И докато учени от различни страни се надпреварват в разработването на ваксина срещу коронавируса, най-добрата защита, на която обществото може да разчита към момента, е да спазва препоръките на здравните власти и да приема критично вълната от дезинформация, която ни залива.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

С народни лекове срещу коронавируса

Post Syndicated from Петър Стоянов original https://toest.bg/s-narodni-lekove-sreshtu-coronavirus/

Mного хора смятат SARS-CoV-2 за поредния вирус. А щом е поредният, значи старите бабини илачи би трябвало да работят, нали?

Народната медицина на теория не изключва вещества, които може да са полезни при вирусни заболявания. Класическите рецепти при простуди често включват мед, лимон, а напоследък и джинджифил. Т.нар. настинка понякога се причинява от отдавна познати на човечеството патогени от групата на коронавирусите, които обаче не трябва да се бъркат със SARS-CoV-2. Въпреки това мнозина решиха, че е логично да приложат и подобна схема на лечение, което доведе до краткосрочен дефицит на тези продукти и сериозен скок в цените им на местния пазар в началото на епидемията.

Съветите на „лечители“ за подсилване на имунната система също допринесоха немалко за тази пазарна треска. А някои сайтове не се поколебаха да разпространят небивалици, че „отвара от джинджифил и куркума“ лекува COVID-19 – болестта, причинена от новия коронавирус.

Всъщност защо точно тези съставки? Медът има хилядолетна слава на естествено средство с локално антимикробно и антивирусно действие. Лимонът е най-разпознаваемият източник на витамин C, a джинджифилът притежава предполагаеми имуноукрепващи свойства. Поне според общоприетите вярвания.

По отношение на ефективността им срещу SARS-CoV-2 веднага може да изключим джинджифила. Консумирането на растението – яденето на корена му, пиенето му под формата на чай или капсули, дори смъркането или добавянето му като подправка към храната – няма да ви предпази или да ви помогне да преборите COVID-19твърдят от Американската академия на науките. Ефектът няма да е по-добър, ако го смесите с мед, чай, чесън или оцет, уточняват от организацията. Вирусните инфекции се разпространяват в тялото ни чрез проникване в клетките и копиране, а джинджифилът не може да прекъсне нито един етап от този процес.

Безспорно витамин C е полезен за организма елемент, който е нужно да си доставяме чрез правилна диета, тъй като не се произвежда от тялото ни. Доколко той е ефективен срещу различни инфекции, е въпрос на сериозна митологизация. Много от твърденията на американския химик Лайнъс Полинг в миналото за действието витамин С бяха развенчани след продължителни и задълбочени изследвания.

По отношение на превенцията в последното десетилетие се правят експерименти с високи дози от витамина, равняващи се на непосилните за естествен прием около 15 кг лимони на ден (в 100 г лимон се съдържат около 53 мг витамин C). А дали ще има полза от това? Дори да съществува такава, тя ще е минимална, убедени са лекарите.

Медът евентуално помага за облекчаване на симптомите на кашлицата и възпаленото гърло при настинка. Последните изследвания на пораженията от SARS-CoV-2 върху тялото на тежко болните обаче не предполагат, че премахването на тези оплаквания е особено важно за изхода на заболяването. Въпреки това в ситуацията, в която медицината все още няма категоричен лек или ваксина за болестта, хората прибягват до какво ли не в отчаянието си. Съществуват екзотични клинични проучвания и относно меда. Дори в тях обаче не се твърди, че той лекува COVID-19. Всъщност на страницата на Американската академия на науките директно се посочва, че „не съществуват храни, напитки и добавки, които ще ви предпазят от COVID-19“.

Твърдението им включва и чесъна – друг народен лек, разбира се. Световната здравна организация (СЗО) уточнява, че чесънът е здравословна храна с някои антимикробни свойства, но все пак липсват каквито и да е доказателства, че е полезен срещу новия вирус.

Между безсмисленото и опасното

Първите седмици на епидемията в България всъщност изобилстваха с екзотични съвети как да се предпазим от заразата с природни средства. Сред най-разпространените заблуждаващи информации беше тази, че японски учени съветват да поддържаме гърлото си влажно и да пием вода на всеки 15 минути, защото по този начин вирусът ще попадне в стомаха, където стомашната киселина ще го унищожи. Информацията е измислена. Японските власти никога не са давали подобен здравен съвет. Това обаче не попречи тя да стане част от информационни кампании дори на големи медии у нас, като тази на „Нова телевизия“ например.

Същото се случи и с аналогичен съвет, разпространяван в България от името на италианската лекарка Лидия Рота Вендер. Според твърдението, което се позовава на информация от неназован „млад китайски изследовател“, вирусът не издържал на температури, по-високи от 26–27°C. Затова се препоръчва пиенето на горещи напитки. Информацията, разбира се, е грешна. Доказано е, че SARS-CoV-2 издържа до 15 мин на температури от 65°C, които са крайно непрепоръчителни както за гърлото ви, така и за кожата ви (СЗО е развенчала и свързан мит за ползата от вземане на горещ душ).

Съветът да стоим на слънце, защото това убивало вируса, също се оказа подвеждаща информация. Въпреки че учените все още проучват дали ултравиолетовата светлина на слънцето унищожава вируса, нищо не спря редица български сайтове да обявят това за факт с бомбастични заглавия. Разпространението на новия коронавирус по света до момента показва, че макар на теория по-ниската влажност и високата температура да могат да ограничат разпространението на вирусните частици във въздуха, генерално климатът, влажността и слънцегреенето не са решаващите фактори, които определят дали една държава ще се справи по-добре с епидемията.

Смях през сълзи

„Когато разместите буквите на Ковид-19, се получава 19 водки.“ Tози анекдот също се появи в интернет след първоначалното осъзнаване, че България няма да бъде подмината от епидемията. Отдалечеността (преди да се разрази кризата в Италия) и липсата на ясна представа за мащаба на опасността караха хората да я посрещат с цинизъм и насмешка. Някъде по същото време се появи и добилият още по-широка популярност мийм с „рикията“ под формата на мускулест суперзлодей, който посреща с разперени ръце новия коронавирус по нашите земи, изобразен като мъж, облечен в розово трико.

Мачизмът и шегите с дъх на алкохол (като тазитази и тази) едва ли са изненада за някого на Балканите. Всъщност подобни хумористични интерпретации се появиха в цяла Източна Европа. Освен че ракията е любимо питие на много хора в региона, зад обявяването ѝ за панацея се крие и известно научно обяснение. Тя съдържа етанол, което – според традициите на народната медицина – автоматично я превръща в естествен дезинфектант. Вследствие на това много хора възприемат ракията и спирта за взаимозаменяеми при дезинфекция.

Вероятно поради липса на достъп до истинско здравеопазване в миналото, домашно направените високоалкохолни напитки са се използвали за промиване, за разтриване, а в някои случаи – и за дезинфекция на гърлото. Това вярване някак си се пренася сляпо върху всякакъв друг вид алкохолни съединения. Излишно е да се споменава, че пиенето на алкохол или спирт няма да убие вирус, който вече е навлязъл в организма ви. Обикновено се пропуска и следната важна подробност: за да унищожи SARS-CoV-2 дори при външна употреба, съдържанието на етанол трябва да е поне 60%.

В същото време, научно погледнато, алкохолът е всичко друго, но не и полезен при прекомерна консумация. Напиването не само няма да унищожи вируса, но ще увеличи здравните рискове, ако употребяващият е болен. „Алкохолът (в концентрация поне 60%) работи като дезинфектант върху кожата ви, но няма такъв ефект върху организма ви при приемане“, се казва в официални указания на СЗО по въпроса. „Консумацията на алкохол няма да убие вируса във вдишания въздух, няма да дезинфекцира устата и гърлото ви и няма да ви даде никаква защита срещу COVID-19.“

Не само това – експертите на СЗО посочват, че алкохолът оказва краткосрочно и дългосрочно негативно влияние на почти всеки човешки орган и система, а рискът от увреждане на здравето се увеличава с всяка следваща чашка. Най-важното в случая е, че алкохолът, особено злоупотребата с него, доказано отслабва имунната система и ограничава способностите на тялото ви да се справи с инфекциозни заболявания.

Времето на знахарите

По време на пандемия, когато липсата на достатъчно информация за новия коронавирус засилва чувството на страх и несигурност, народната медицина като че ли печели нови последователи.

„Всеобщо е усещането, че все повече наши сънародници, а и не само, търсят чудодейни лекове и неочаквано здравословно избавление от източници, които почти бяха забравени благодарение на бума на съвременната медицина – казва д-р Стефан Марков от Института по философия и социология към БАН. – Тук традиционната медицина се вклинява здраво в битието ни.“

Влечението към народните илачи и езотериката далеч не е само български патент. В Мадагаскар президентът на държавата промотираше недоказана билкова напитка за борба с коронавируса. В началото на юли столицата Антананариву отново беше поставена под карантина, а двама от поне 25 заразени депутати са починали.

Известният в миналото руски екстрасенс Анатолий Кашпировски пък се появи в „оздравителен“ онлайн сеанс. Това не попречи Русия да е сред най-засегнатите държави в света по брой заразени.

Популярният влогър Джордън Садър, който често лансира конспиративни теории и противоречиви слухове, твърдеше, че „чудотворен минерален разтвор“ (Miracle Mineral Supplement, или MMSлекува рак и коронавирус. Оказа се, че магическата добавка не е нищо повече от отровния хлорен диоксид, който се използва за дезинфекция, и се наложи няколко държави да пуснат официални предупреждения за вредата от неговата консумация.

Въпреки това много хора не само вярват на подобни псевдолекове, но и ги „изпробват“ върху себе си, вместо да се вслушат в гласа на разума или на лекарите. Д-р Марков вижда „войната срещу науката“ и „антиинтелектуализма“ сред важните фактори, които оказват влияние върху недоверието към класическите медицински методи. Той начертава пряка връзка с „развенчаването на елитите“ сред хората, които не вярват на експертите: „Повечето хора предпочитат да се осланят на алтернативни лечебни методи именно защото интелектуалният елит и специалистите препоръчват друго. Един бунт, с който сякаш ни казват: Всичко е по-добро от онова, което ни рекламирате.“

На практика много от съвременните лекарства са извлечени от флората или фауната. Дори при увеличената популярност на синтетичните медикаменти заради по-ниската им производствена себестойност, по-кратко време за извличане, по-добър качествен контрол и т.н., все още 80% от населението в развиващия се свят разчита на натурални медикаменти. Дори в началото на ХХI век 11% от т.нар. основни лекарства на СЗО са само от растителен произход.

Природата ще продължи да бъде важен източник на вдъхновение за нови медикаменти. СЗО официално анонсира, че подкрепя научно доказаните традиционни лечебни методи по отношение на настоящата пандемия. „Ключово тук е определението научно доказани – посочва д-р Стефан Марков. „Разбира се, това обикновено е в разрез с общите социални настроения, особено в момента, когато науката е в слаба позиция и не разполага с еднозначно ефективни медикаменти или ваксина за COVID-19.“

Като че ли точно тази несигурност, тази липса на лек и решение ни карат да посягаме сляпо към всичко, което вече е налично, вместо да се вслушаме в опита на медицината.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.