Tag Archives: здраве

Разговори за смъртта. Какво правим преди и какво правим след загубата

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/razgovori-za-smurtta-kakvo-pravim-predi-i-kakvo-pravim-sled-zagubata/

Разговори за смъртта. Какво правим преди и какво правим след загубата

През последните години имам чувството, че всяко лято ми отнема по някого. Хора, с които уж не сме много близки, но загубата им осезаемо стеснява света ми и отнема хоризонти, които никога повече няма да бъдат достъпни. 

Загубата е едно от най-сериозните предизвикателства за психичното здраве. А смъртта е една от най-тежките загуби, пред които може да се изправим. Въпреки това за смъртта у нас се говори рядко, и то най-често от ухо на ухо. Смъртта е страдание, за което в българската (и не само) култура предимно се мълчи. 

Д-р Бояна Петкова е един от хората, които се опитват нежно да пробият тишината. През 2012 г. тя създава Фондация „Макове за Мери“, която работи в подкрепа на семейства, преживели перинатална загуба, а през 2017 г. – „Ида – фондация за палиативни грижи за деца“, която, видно от името ѝ, се застъпва за развитието на палиативните грижи за деца в България. С фондациите си Бояна застава зад издаването на детските книги „Сестра ми Мая от небето“ и „Книга за смъртта“. През 2020 г. става съорганизатор на първото за България Death Cafe – срещи за „разговори около смъртта, живота и всичко помежду им“, които се организират и до днес. През цялото време тя разширява познанията си по темата.

По професия Бояна Петкова е детски лекар. По стечение на обстоятелствата е моя приятелка. Следващите редове са колкото интервю, толкова и група за психологическа взаимопомощ. Група от двама, в която се надявам да се почувствате добре дошли.


През изминалите години имаш поредица от активистки инициативи, свързани с изваждането на смъртта от това табуирано и доста загадъчно поле, в което тя съществува в нашия обществен живот. Това не е пряко следствие от професията ти, откъде идва този интерес?

Караш ме да се замисля какво би казала психоаналитичката ми по този въпрос (смее се). Но се сещам за обяснението, което дава Ървин Ялом. Той не е класически психоаналитик, има екзистенциална насоченост и е един от утвърдените съвременни авторитети по тази тема. В книгата „Да се взреш в слънцето“ Ялом обяснява, че има един тип хора, които не могат да избягат от усещането, или по-скоро от знанието, че всичко е преходно. Че всички неща, които обичаш, ще свършат, всичко е преходно и всички хора са смъртни. И има други хора, на които това им излиза на преден план едва когато се случи нещо по-значимо в живота им, когато преживеят някаква голяма загуба. 

Та, аз съм по-скоро от първия тип хора, без да имам някакво конкретно обяснение защо. 

Какво е усещането ти за мястото на смъртта в нашия общностен живот през всички тези начини, по които ти се занимаваш с темата? Издавала си книги, организираш Deаth Cafe, проучвала си темата както медицински, така и психологически, говорила си по медиите в контекста на тези си дейности – и каква обратна връзка получаваш?

В нашето общество смъртта е, от една страна, много силно ритуализирана – има специални неща, които ние правим, когато някой почине. Тези ритуали впрочем са много различни в различните части на България, общо е придържането към тях. Но те остават в конкретен контекст и конкретен момент. И когато ритуалът свърши, сякаш и нашата възможност да изразяваме чувствата и мислите си за смъртта е свършила. Това, което на мен много ми липсва, е какво правим преди това и какво правим след това.

Понякога смъртта е много неочаквана, внезапна и тогава трудно можем да се подготвим. Но дори при такава смърт ние изпълняваме ритуалите и след тях отново остава дупката, остава пропадането. Друг път смъртта е нещо дългоочаквано, за което обаче пак никой не говори.

Какво е това, което липсва според теб?

Всъщност няма обществен разговор, който да направи темата за смъртта приемлива. Или е много откъслечен. Затова и чрез форма̀та Death Cafe се опитваме да направим така, че темата да присъства ненатрапчиво. Тя да е там и който има нужда, да може да се свърже с нея и да намери хора, които могат да говорят за това. Понякога самите ние, организаторите на Death Cafe, не можем толкова добре да уплътним разговора, но в тези групи винаги има хора, които му дават енергия – дори и ние да не сме активни, той си тръгва самичък. 

Аз те прекъснах, беше започнала да говориш за това какво се случва, когато смъртта не е изненадваща, а е дългоочаквана.

Когато дълго време очакваш една смърт, се случва нещо, което на английски се нарича anticipatory grief, не съм сигурна дали преводът „предварителна скръб“ е коректен на български. Но с понятието наричаме процеса на скърбене, преди всъщност да си преживял истинска загуба. Този процес по някакъв начин ни подготвя, но в същото време остава затворен в нас, ако не бъде изговорен на глас. Така е възможно в един дълъг период – ако има дълго боледуване например – ние да губим човека малко по малко, но да не сме успели истински да осмислим това, защото в нашата култура сме много силно вкопчени в биологичния аспект на живеенето. То се вижда много ясно и в начина, по който практикуваме медицинската професия – докато има жизнени показатели, разговорът за смъртта изобщо не се появява, той е табу.

Основният ми двигател за разговора, който водим в момента, беше именно силното впечатление от начина, по който моят социален балон посрещна една внезапна смърт. Десетки хора изразиха скръбта си в социалните мрежи, но някак не се получи разговор между тях. Сякаш всеки от тях се прощаваше с този, когото всички заедно бяха загубили. Но в самота. Това според теб ефект на социалните мрежи ли е, или някакъв резултат от културата ни на възприемане на смъртта и траура?

От една страна, мисля, че е изцяло феномен на социалните мрежи. От друга страна, тази смърт, за която говориш, засегна и мен. И много мислих за себе си тия дни. Мислих за това защо аз обсесивно чета какво споделят други хора на стената на човек, който не ми е бил близък, но съм имала достатъчно досег с него, за да ми е дал нещо от себе си. И да знам, че следващия път, когато съм с тази общност от хора, всички ние ще усещаме липсата му. Всички ние ще знаем, че това, което този конкретен човек допринасяше за тази общност, е вече дупка, няма го и няма как да бъде заменено – защото никой друг не може да участва по точно този начин в точно тази общност. 

Това важи за всеки човек във всеки контекст – когато някой се загуби за общността си, няма кой друг да заеме неговото място точно по същия начин. А когато смъртта е внезапна и неочаквана, и то на човек, който е в разцвета на силите си, тя е още по-недопустима, някак умът ти не ти позволява да я приемеш, да я обхванеш, да я осмислиш…

Моето обяснение защо хората пишат спомените си и четат спомените на другите в такава ситуация, е, че всъщност през тези истории ние осмисляме как този човек повече никога нищо няма да може да ни даде и ние нищо няма да можем да му дадем. Тези споделяния са някакъв последен опит на скърбящите да дадат нещо от себе си – спомените си. Това разширява връзката на всеки от опечалените с този, който е починал, защото всеки човек има различни истории, различни спомени. Когато си ги споделяме, ние си ги разменяме и си даваме още малко от този човек, когото всички сме изгубили.

Нещо подобно всъщност се случва и през ритуалите за изпращане и възпоминание. Те предполагат близките на починалия да се срещат в определени дни и най-често тези срещи провокират именно такава размяна на спомени – понякога тъжни, друг път дори ведри, колкото и парадоксално да е това. 

Да, така е. Аз не знам дали това е бил изначалният замисъл на тези ритуали, но е факт, че това, което скърбящите най-често правят, е да си разказват живите истории с другия човек и своеобразно си ги подаряват един на друг.

Спомням си сега за последния рожден ден на Марин Бодаков, когото загубихме преди почти три години. Съпругата му Зорница Христова беше помолила приятелите им в социалните мрежи да разкажат своите истории с Марин. И ние цял ден писахме и четохме. Стана един огромен пост и аз всъщност се почувствах по точно този начин – че другите хора ми подаряват своите частици от Марин, а аз им давам моите.

Преди четири години, когато с Марин и Зорница издадохте „Книга за смъртта“, той ми каза в едно интервю, че „българският публичен разговор за смъртта не я припознава и уважава в нейната обичайна форма – от старост, от болест“. Намирам известна горчива ирония, че именно смъртта на Марин е едно ярко опровержение на тази теза. За съжаление, в последните години има и редица други примери за хора, чиято „обичайна“ смърт получава силен отзвук и остава в публичната памет благодарение на богатото им публично наследство. На прима виста се сещам за Боян Петров, Кристиан Таков, Адил Кадъм, Димо Стоянов…

Аз не съм съвсем съгласна с Марин за това. Както споменах в началото на разговора, един от основните съвременни авторитети по темата е Ървин Ялом. Той се позовава на много класически философи, разбира се, но неговата теза по този въпрос е, че един от начините да преодолеем собствения си страх от смъртта и собствената си тревожност е да си дадем сметка за т.нар. вълнови ефект, или ripple effect. Така се наричат концентричните кръгове, които се получават, когато хвърлиш камъче в езеро. 

Та, в контекста на въпроса, Ялом разказва, че един от методите, които използва в работата си, е да помогне на хората да си дадат сметка за този ефект – че някакви неща от себе си ние оставяме в другите. И когато един човек вече го няма, у другите остава да живее по нещо, което той им е дал. Тези неща живеят собствен живот, предават се нататък, развиват се, водят до ново съзидание. И мисля, че когато един човек си отиде, точно това се случва в общностите, изградени около него. Това е много творчески начин да се преживее и преработи и загубата, и усещането за обезсърчаване. 

Звучи много банално, но баналните неща нерядко са станали банални, защото са верни.

Но какво, ако смъртта е наистина „обикновена“, макар и това да звучи цинично? Много от нас ще се разпознаят в примерния разговор, в който възрастен близък иска да ни сподели мислите си за собствената си очаквана смърт, а ние отговаряме с „Не говори така сега“ и отместваме темата… Този страх да проведем такъв разговор ощетява ли ни?

Да, ощетява ни, защото ни лишава от възможност да вземем нещо от този близък и да му дадем нещо. Да осъществим общуване, което в един момент може да се окаже, че е било важно за нас. И това може да е безвъзвратно – да изгубим завинаги спомени или част от родовата история, или просто едно по-интензивно преживяване на отношенията с този човек.

Преодоляването обаче на страховете, които ни пречат да водим тези разговори, също често изисква допълнително усилие или подкрепа. Има ли в България къде да се потърси такава помощ? Освен Death Cafe, за което споменахме, има ли например групи за подкрепа, за взаимопомощ или дори някакви дискусионни формати?

Не мога да претендирам за изчерпателно познаване на възможностите, но ми се струва подходящо тук да отбележа, че Death Cafe е абсолютно отворен формат. Ние нямаме монопол върху него, никой не „притежава правата“ и практически всеки във всяка общност може да организира такива разговори. 

Започнахме по време на пандемията от COVID-19 и до момента имаме над 20 срещи. В България са ми известни и други опити и е много интересно, че всеки има различен профил, теми и фокус. При нас например обичайно средната възраст е около 30 години, защото има млади хора. В Банско преди време беше организирана такава сбирка и средната възраст е била около 60-те. Това е съвсем различна демографска извадка. Една активистка беше организирала среща във феминистки колектив „Kоприва“, където пък средната възраст беше около 20 години. Тези коренно различни групи имат нужда от коренно различен разговор за смъртта.

Извън това има Facebook група „След загубата“. Тя е насочена към родители, изгубили дете, без значение дали бебе, или възрастен човек. 

Това обаче са единични и силно ограничени инициативи. Като цяло у нас липсва развита система, която да оказва психологическа подкрепа в процеса на загуба и траур. А тя липсва, защото липсва осъзнатата нужда от тях.

Като че ли липсва и нагласата да разкажем на някой близък как бихме искали да бъдат уредени земните ни дела, ако умрем неочаквано. И това изглежда не по-малко труден разговор от този за вече преживяната загуба. Имат ли стойност такъв тип разговори за психичното ни здраве?

Мисля, че те имат смисъл много повече за другите, отколкото за човека, който изявява волята си чрез един такъв разговор – защото на него към момента на неговата смърт вероятно ще му е все едно. Но ясното волеизявление приживе освобождава близките от трудни решения и чувство за вина. За живите близки – независимо дали вярват в някаква форма на продължаване на живота след смъртта, или напротив, убедени са, че всичко свършва със смъртта – обикновено е важно по някакъв начин да зачетат волята на починалия. Така, сякаш той все още има чувства, желания и предпочитания.

Това създава много трудни за носене чувства у тях – на безсилие, на вина, защото например не знаем дали починалият ни близък е искал да бъде погребан, или кремиран, а ако изберем кремация – дали е искал прахта му да бъде разпръсната някъде, или да си държим урната вкъщи, на камината… Това усложнява процеса на траур и раздяла и тези въпроси, които, отделени от емоцията, са съвсем практически, всъщност могат напълно да смажат скърбящите близки и да блокират траурния процес. 

От друга страна, тези разговори имат един по-глобален смисъл. Той не е само за конкретния човек или за неговите близки, с които разговаря, а изпълнява задачата да си напомняме, че сме преходни. Човешкият живот е едновременно много устойчив, способен да издържи чудовищни изпитания, и изключително крехък. Този парадокс е много труден за носене, за държане в ума ни, затова повечето хора не живеят с всекидневно съзнание за него. Но да си напомняме понякога за това, да го изкарваме на светло, всъщност ни помага да изостряме съзнанието си за ценността на отношенията, които имаме, да сме по-благодарни, да имаме съзнание за радостта от живота. 

За шарлатанските лечения и лишеите върху прогнилата каца на здравеопазването

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2024/sharlatanski-lechecniq/

Виждате често кутии и кампании да събират пари за това или онова лечение. Често става въпрос за онкологични заболявания. Също нерядко обещаното изцерение от обикновено чуждестранна болница е чиста форма на шарлатанство. Убедиха ме наскоро да не се задълбавам вече в темата, но вчера нещо ми припомни за това и ме вбеси.

До мен стигна мейл, който видимо е от част от лобистка кампания за промяна на покритите от държавата процедури. При всичките проблеми в здравеопазването ни и особено в проследяването и лечението на онкологични заболявания, има натиск да стане не само приемливо, но и да се заплащат неща като „биоток“, „детокс“ на конкретни органи, свръхдози с витамин С и ред други без никакви доказателства за най-малкото благоприятен ефект.

Не, че ще доста от обещаните лечения в Турция Израел и т.н., за които се плащат баснословни суми срещу зрънце надежда за родители и роднини имат същата медицинска стойност. Нека гледаме обаче в своя си двор.

Лошото е, че подобни фалшиви лечения вече са много вървежни у нас – също както барокамерите дето уж „лекували“ аутизъм, хомеопатията срещу наследствени заболявания и стволови клетки за какво ли не. За всяко от тези съм виждал кутии, концерти, кампании и дарения от общински съвети и винаги се аргументират с вариация на твърдения за реакции от ваксини през лекарска немарливост или немощ на съществуващите методи за лечение.

Тези преуспяват във вакуума на управлението на здравната система, в който посредници на лекарства строят болници и диктуват закони и регулаторна политика, а шефове на болници мачкат почернени майки и си строят секс апартаменти с пари за лечение. Измамниците, за които говоря, са просто лишеите, които неизменно се развива върху една прогнила каца. Предупреждавам за тях и методите им от години, сега са просто по-видими.

Та затова се сетих вчера. А защо ме бяха убедили да не задълбавам? Заради другата важна част от уравнението – ние дарителите, които ни е грижа и искаме да помогнем в останалите случаи, когато не само има нужда, но и има реално лечение и шанс.

Но да видим дали министерството ще захвърли в коша ония лобизъм толкова бързо, колкото аз връчената ми завчера визитка на ортопед-хомеопат.

Иначе, писал съм преди доста за фонда за лечение на деца, данните за онкологичните заболявания в България и една от доказаните мерки за превенция на един от най-пагубните му форми у нас.

The post За шарлатанските лечения и лишеите върху прогнилата каца на здравеопазването first appeared on Блогът на Юруков.

Грешка 404: Здравеопазване по неправилно зададени параметри

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/greshka-404-zdraveopazvane-po-nepravilno-zadadeni-parametri/

Грешка 404: Здравеопазване по неправилно зададени параметри

Мария Шаркова е адвокат, специализиращ в сферата на медицинското право. През 2019 г. създава уебсайта „Лекарска грешка“, в който събира статистика за делата по случаите, наречени в правото „медицински деликти“. Тя обаче смята, че в крайна сметка важното е не да се регистрират т.нар. лекарски грешки, а дали може да не се стига до подобни събития. В последното си изследване адв. Шаркова се занимава с въпроса как е гарантирано качеството на медицинската помощ в българската нормативна уредба. 

Защо се занимавате с изследвания, свързани с качеството на медицинската помощ?

През 2016 г. учих в САЩ и времето, което изкарах там, ми даде да разбера, че в България не събираме никакви данни, свързани с инцидентите в лечебните заведения и въобще с качеството на медицинската помощ. А когато липсват данни, не може да се вземат аргументирани решения, всичко е само лично мнение. 

Когато се върнах, започнах да изследвам съдебната практика при делата на пациенти срещу лекари и лечебни заведения. Правя това и до ден днешен. Натрупах богата база данни от близо 600 дела. Това са хиляди постановени съдебни актове, защото по едно дело може да се постановят и три съдебни акта, ако делото мине на три инстанции. Първият етап беше да извадя ясните количествени индикатори – колко дела са се водили за определен период, кои специалности стават най-често обект на съдебни дела, каква част от тези дела са приключили в полза на пациента и т.н.

Следващият етап дойде логично с въпросите какво е качествена медицинска помощ, кога пациентът получава некачествена медицинска помощ и респективно каква е дължимата грижа, която пациентите имат право да очакват от медицинския персонал и от лечебното заведение. Това не са абстрактни въпроси, те би трябвало да имат ясен отговор в нормативната уредба и в съдебната практика. 

Установихте ли такъв ясен отговор при изследването си?

За съжаление, установих, че има много неясноти и много противоречия – както в съдебната практика, така и в правната теория, а и сред самите медицински специалисти. Има много неизяснени въпроси или недокрай изяснени, или такива, които са регламентирани противоречиво.

Наскоро публикувахте статия по този въпрос в сп. „Медицинско право и здравеопазване“ (бр. 1/2024), но читателите на „Тоест“ са с разнообразни компетентности и вероятно малцина от тях са юристи. След като Вие като юрист откривате толкова неясноти, може ли да се формулира достъпен съвет какво има право да изисква всеки от нас като пациент?

Това, което е ясно и което е написано в закона, е, че медицинската помощ в България трябва да се оказва въз основата на утвърдени от науката и практиката методи. Тоест когато пациент отиде в лечебно заведение, той има право да очаква, а медицинският персонал е длъжен да му оказва такава медицинска помощ, която е утвърдена и в медицинската теория, и в практиката. 

И тук вече идва въпросът какво означава това. Как разбираме къде е записано по какъв начин се утвърждават тези методи?

Ще Ви дам един добре познат пример. Представете си, че една жена отива да ражда. Допустимо ли е по време на раждането да ѝ приложат метода „Кристелер“, който българските родилки познават като „скачане по корема“ и е описан в учебник по акушерство и гинекология от 1967 г., или медиците, асистиращи на раждането, трябва да се съобразяват със съвременната наука, според която този метод е отречен и се смята за опасен, а в много държави е и изрично забранен? Българската уредба не ни дава ясен отговор. 

Друг проблем, който е свързан с оказването на медицинска помощ, е в случаите, в които пациентът смята, че има някакъв пропуск в неговото лечение. За да се установи дали това е така, съдът назначава вещи лица. Когато едно вещо лице преценява дали лечението е било правилно, или дали диагнозата е била правилно поставена, или дали се е процедирало както трябва, то обикновено изразява своето мнение, основано на собствения му опит. Много рядко вещите лица се опират на утвърдените от науката и практиката методи. В доста случаи те дори не посочват научните източници, на които основават твърдението си, че пациентът е получил качествена или некачествена медицинска помощ. 

Така че – да се върна към въпроса Ви – всеки от нас има право да изисква и да получи медицинска помощ съобразно утвърдените от науката и практиката методи. За съжаление, никой от нас не може със сигурност да знае кои са тези методи, защото това не е изрично разписано.

В Закона за здравето е записано, че качеството на медицинската помощ се основава на медицински стандарти и Правила за добра медицинска практика. Не следва ли именно в тези документи да пише кои са утвърдените от науката и практиката методи, за които говорите? 

По принцип следва. Но тук идва следващият проблем. В Закона за лечебните заведения пише, че тези медицински стандарти трябва да се приемат и утвърждават от министъра на здравеопазването. Но няма единен модел, по който те да бъдат разработвани, не е изяснено какво трябва да е тяхното съдържание, и не е регламентиран редът, по който се изготвят проектите на тези стандарти, докато стигнат до утвърждаване с наредба от министъра на здравеопазването. Така стигаме до съществуващата практика голяма част от стандартите да се изготвят на тъмно, без широкото участие на медицинската общност. Понякога в тях може да се открият лобистки текстове, които отразяват интересите на много тесен кръг от специалисти, участвали в изготвянето им.

Може ли да дадете пример? Трудно е да си представи човек как един медицински стандарт може да обслужва нечий интерес.

Например преди две-три години с промени във всички медицински стандарти беше премахнато изискването за брой медицински персонал, който задължително трябва да има в едно звено, било то клиника или отделение. Това беше оставено на преценката на лечебните заведения в зависимост от тяхната натовареност и необходимост с оглед конкретен пациент. Но това е едно много широко понятие, а броят на персонала много често има пряко отношение към качеството на медицинската помощ. Ако в една клиника или отделение има 30 или 35 пациенти, не е редно да се остави на преценката на лечебното заведение дали те ще бъдат обслужвани от петима специалисти, или от един специализант.

Извън тези количествени показатели не са ли разписани в медицинските стандарти конкретни „методи, утвърдени в науката и практиката“?

Най-често не са. Иначе казано, в момента пациентите в България по закон имат право да получат качествена медицинска помощ, но ако по някаква причина сметнат, че това тяхно право е нарушено, няма как да го докажат. Това ще зависи от субективната преценка на вещите лица. 

Да се върнем към примера ни за метода „Кристелер“. Ако  родилката, която споменахме по-рано в разговора, прецени, че като са ѝ приложили този метод, това не отговаря на изискването за качествена медицинска помощ, защото например ѝ е руптурирала матката или са ѝ счупили две ребра, или има други травми, тя трябва да докаже дали този метод е утвърден в науката и практиката, или не. Но в едно съдебно дело отговорът на въпроса ще зависи изцяло от вещото лице. И ако вещото лице е спряло своето професионално развитие с учебника от 1967 г., ще отговори, че да, това е един възможен метод, утвърден, и няма нищо лошо в използването му. 

Както пациентът зависи от това дали дадено вещо лице е актуализирало познанията си, по същия начин при евентуален правен спор зависи и медицинският специалист. Попадала съм на становище на вещо лице, в което пише, че в медицината всичко е възможно. Попадала съм на становище, в което лабораторните изследвания са сравнени с „невярна любовница“. 

Когато говорим за тези утвърдени от науката и практиката методи, те най-често се описват в документи, наречени протоколи или алгоритми за клинично поведение. В тях се описват действията, които трябва да се извършат в конкретна клинична ситуация, защото пациентът по принцип има право на „своевременна и достатъчна“ медицинска помощ, но за всяка конкретна ситуация кое е своевременно и кое е достатъчно, се описва именно в тези протоколи. В голяма част от медицинските стандарти обаче не се говори въобще за протоколи и алгоритми за поведение. В други се насочва към протоколите на конкретно професионално дружество, без да е ясно защо се реферира към тях. В трети се изисква всяко лечебно заведение само̀ да си изработи такива протоколи, а по някои специалности въобще няма разписани стандарти. Това създава един водовъртеж от случайни обстоятелства, в центъра на които попада пациентът.

Има ли добър пример?

Спешната медицина е единствената сфера, в която има утвърдени със заповед на министъра на здравеопазването правила за клинично поведение. Това е така, защото е предвидено и в самия стандарт. 

Разговорът ни не звучи оптимистично дотук. Излиза, че като пациенти не сме особено защитени и разчитаме изцяло на личностните качества на медицинските специалисти, при които ще попаднем.

Напомняте ми да отбележа, че медицинските специалисти също не са добре защитени. Защото и те разчитат на личностните си качества и ако при тях попадне случай, който надхвърля компетенциите им, те са в риск, защото няма начертана система, която да ги подкрепи. 

Нещо повече. Нормативната уредба нерядко, вместо да ги насърчава и подкрепя да прилагат медицина, основана на доказателства, в някои случаи изисква от тях точно обратното. Защото алгоритъмът, към който те са длъжни да се придържат, е на клиничната пътека. Ако този алгоритъм не бъде изпълнен, Здравната каса няма да заплати лечението или ще глоби лечебното заведение. А тези алгоритми нямат отношение към медицината, основана на доказателства, и нерядко принуждават лекарите да извършват ненужни дейности, но и не им дават възможност да извършат необходимите. Системата не предполага субективните качества и умения на работещите в нея да бъдат възпитавани в духа на съвременната медицинска наука. И това е голям проблем за всички, не само за пациентите или само за медиците. 

Бихте ли обяснили понятието „медицина, основана на доказателства“? 

Добрият медицински специалист е този, който прилага утвърдените от науката и практиката методи, но ги прилага чрез позоваване на медицината, основана на доказателства. Това означава, че когато лекарят или медицинската сестра, или акушерката, или друг медицински специалист избира да прилага даден метод, той трябва да бъде актуален и да бъде доказан. В медицинската наука има много ясни правила как един диагностично-лечебен метод се утвърждава и медицинските специалисти трябва да познават тези правила. 

Нека се върнем към нашия си пример – ако се чудим дали прилагането на метода „Кристелер“ съответства на качествената медицинска помощ, можем да проверим, следвайки тези правила на медицинската наука. И ще установим как през 1967 г. се е смятало, че това е единственият начин в определени случаи да подпомогнеш раждането при даден проблем. Но през годините са събрани данни, проведени са научни изследвания и проучвания, вече е доказано, че рискът от прилагането на метода надхвърля в пъти повече евентуалните ползи. Затова към момента това не е утвърден от науката и практиката метод.

Как се гарантира на практика дължимата грижа и качеството на медицинската помощ в по-добре регулирани системи? 

Нито една система не е съвършена, но има системи, в които за това се мисли активно. Един от ключовите моменти е осигуряването на задължително продължаващо обучение за медицинските специалисти, което да бъде и ефективно, и контролирано. Казано по-просто, държавата трябва да гарантира, че тези хора периодично се обучават в новите достижения на медицинската наука в своята сфера, а след това да контролира как новостите се прилагат в практиката. 

Другото е създаването на работещи етични правила и подкрепянето на медицинските специалисти да се придържат към тях. Тук говорим за нещо просто, каквото е очакването на пациента да получи човешко отношение, защото той е уязвимата страна в отношенията с лекаря и защото никой не е станал пациент по желание. Да се създадат условия за такова общуване между медици и пациенти, които да гарантират, че информираното съгласие не е само една бланка, която пациентът подписва под натиск, а истинска комуникация, в която му става ясно какво му предстои.

Третото, за което се мисли, е гарантирането на пътя на пациента през системата. Това са взаимовръзките между различни специалисти, различни лечебни заведения и различни етапи на лечение. Наскоро при мен беше пациентка, диагностицирана със злокачествено заболяване на кръвта. В решението си онкологичната комисия препоръчваше ревизия на хистологичните блокчета, както и извършване на ядрено-магнитен резонанс. Без обаче никой да насочи жената къде да направи този ядрено-магнитен резонанс, по какъв начин да се снабди с хистологията си, къде да бъде осъществена тази ревизия, кой да я осъществи и след като евентуално направи ревизията и ядрено-магнитния резонанс, какво да прави с резултатите. Никаква представа. Това беше забавило лечението на пациентката с около три месеца. 

В изследването си стигнахте ли до извод какво може да направи един пациент, за да си осигури качествена медицинска помощ въпреки недостатъците и противоречията в правилата? 

За съжаление, смея да кажа, че обективни предпоставки на законодателно равнище, които да гарантират подобна дължима грижа, няма. Това е въпрос на субективните качества на лекарите или на субективните качества на ръководителя на лечебно заведение. Но за да внеса малко оптимизъм, трябва да кажа, че все по-често срещам млади лекари, които искат да работят по съвременен начин, инвестират сами в развитието си и се опитват да бъдат коректив на системните грешки. В повечето случаи и в повечето лечебни заведения наистина се полага старание да се оказва оптималната медицинска помощ, която всеки пациент заслужава да получи и има право да получи.

За подобряването на родилната помощ и нуждата от системни усилия. Разговор с д-р Славяна Галева

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/za-podobryavanieto-na-rodilnata-pomosht-i-nuzhdata-ot-sistemni-usiliya-slavyana-galeva/

За подобряването на родилната помощ и нуждата от системни усилия. Разговор с д-р Славяна Галева

Д-р Славяна Галева е акушер-гинеколог, дипломиран специалист от King’s College Hospital в областта на майчино-феталната медицина. Завършила е и обучение в областта на медицинската генетика и имунология в Harvard Medical School. В момента е началник на отделението по фетална медицина във Втора САГБАЛ „Шейново“ и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

В момент, в който публичният разговор за качеството на здравеопазването сякаш най-после е започнал, говорим с нея за качеството на родилната помощ в България. Страната ни е сред водещите по детска смъртност в Европейския съюз, както и по дял на ражданията чрез цезарово сечение. В същото време по темата се говори само когато по медиите избухне скандал, най-често след нечия смърт. 

С д-р Славяна Галева разговаря Надежда Цекулова.

За подобряването на родилната помощ и нуждата от системни усилия. Разговор с д-р Славяна Галева

Д-р Галева, Вие сте сред критичните гласове в гилдията Ви. Къде да търсим корена на проблемите в родилната помощ според Вас?

Сега ще разкажа една история от моя личен живот. Моята сестра преди 11 години ражда в голям областен град. Тя е дентален лекар, специалист по орална хирургия. Ражда навръх Великден, малко след полунощ. Бебето е добре, но при сестра ми се получава усложнение, което може да се получи при всяка раждаща жена – задържа се плацентата. Дежурният лекар трябва да извърши животоспасяваща процедура, която обаче е и животозастрашаваща и се извършва под упойка. Трябва да се извади спешно плацентата, защото започва масивно кървене с обем половин литър в минута и пациентката изпада в тежко състояние. 

Акушерката на смяна е в напреднала възраст, с бастун. Анестезиологът, който е един за цялата болница, в този момент е в животоспасяваща операция на друг човек. И гинекологът, който води раждането, извършва манипулацията без упойка. Изважда някакъв невероятен късмет. Все пак е и с доста опит. И слава богу, въпреки тежкото състояние, сестра ми е спасена. 

Този гинеколог е нашата майка. 

Разказвам тази история, защото тя завърши щастливо, но ако не беше? Когато си лекар, поставен си в тези условия, кой би понесъл отговорност, ако детето ти умре, докато водиш раждането му? Кой ще е виновен? 

Когато говорим за качество в медицината, в случая в родилната помощ, често засягаме големи теми. Но то се състои в това как колегите на терен се справят с трудните ситуации в работата.

Медицинските стандарти и правилата за добра медицинска практика не следва ли да дават насоки точно за това?

Да, би трябвало. Но на практика не се случва и въпросът е защо. Спекулира се, че лекарите не искат да работят по правила. Аз съм минала през абсолютно всички нива – от санитар, докато бях студент, през медицинска сестра, специализант, лекар-специалист. Няма лекар, когото да познавам, който да не иска да работи по протокол. Не е вярно и твърдението, че липсата на ясни правила ни пази от съдебни дела – точно обратното е. През 2022 г. излезе една публикация на адв. Величка Костадинова, която анализира делата в сферата на акушерството и гинекологията. Това е втората най-често съдена специалност и тази с най-висок дял уважени искове – над 60%. Проблемът е, че това не води до промени в стандартите или до въвеждане на по-прецизни правила. 

Ако лекарите искат да работят по ясни правила и пациентите искат лекарите им да работят по ясни правила, а дори председателят на Българския лекарски съюз беше обявил на един форум, че съсловната организация е в дълг, защото още не е готова с изготвянето на правилата за добра медицинска практика, как така сме в ситуацията десетилетия наред такива ясни правила да не могат да бъдат изработени, приети и приложени?

Личното ми мнение е, че има страх. Защото ако утре се въведат тези ясни, но и строги правила, за които говорим, първите, които ще възнегодуват, ще са пациентите. Например много голям дял – над половината – от бременните, които идват при нас за болничен, всъщност нямат нужда от него. Следващите, които ще са против, са лекари, които прилагат методи, неосновани на доказателства. В нашата сфера, примерно, се предлагат витаминотерапия, ембрионална реанимация…

Ембрионална реанимация?

Да. Това е измислена медицина и ако имахме адекватни правила, не би могло да съществува. Но сега е много печеливш бизнес. Следващият бизнес, който е печеливш, са лабораториите. Давам пример: в София имаме на година около 15 000 раждащи жени. Над половината са си направили изследването за тромбофилия, а по света около 1% от жените се насочват към него. При 400 лв. цена на изследване… След това отиваме при хранителните добавки. Всички тези практики биха били невъзможни при ясни правила, чието прилагане се контролира безпристрастно. 

Такива обществени нагласи обаче не се създават от само себе си, без участието на специалистите. Липсата на стандарти също не може да се поддържа десетилетия без съгласието на специалистите.

Участват един тесен сегмент специалисти, които са повече администратори, отколкото лекари. Как да направиш промяна, когато нямаш подкрепа от управлението за това, което правиш? Ето, ние [II САГБАЛ „Шейново“ – б.а.] чакаме Столичната община да реши дали това, което сме изградили, ще бъде съхранено, или ще бъде разрушено. В Комисията по здравеопазване на Столичния общински съвет има само един лекар, който през годините обаче не е показал отношение към качеството. На какво да се надяваме? 

Към Министерството на здравеопазването пък може да се отправи въпросът по какви критерии се избират членовете на експертните съвети. А директорите на лечебните заведения? 

Изобщо, най-лесно е да се търси вина у редовите лекари, но от тази позиция е трудно да правиш промени. Отне ни 10 години, за да изградим нашето отделение по фетална медицина. Аз съм единственият специалист с такава квалификация, който работи в общинска болница и е достъпен до всички. Но това не знам колко може да продължи. Нужни са хора в управлението с визия, които да подкрепят развитието на специалистите и на системата. 

Как си представяте, че трябва да стане това? 

Трябва да се започне от студентската скамейка. Давам веднага пример със скандинавските страни. Чували ли сте за професията „професионален пациент“? Там тя съществува. Има хора, на които се плаща, за да може в определени дни в годината да ги извикат и да ги преглеждат студенти, които да се учат върху тях. Така започва изграждането на качествени специалисти. 

Следващата точка е как привличаме повече хора към тези професии. Доц. Диана Димитрова, която е преподавател по здравни грижи, споделя, че всяка година във Варна и във Велико Търново отварят 100 места за акушерки, но попълват 20. Едно проучване сочи, че младите момичета намират професията за непривлекателна заради комбинацията от висока отговорност, нощен труд и ниско заплащане. В същото време при нас например 2/3 от акушерките са над 70-годишни. 

После идват контролът на качеството и продължаващото обучение. Във Великобритания, където имам опит, държавата инвестира в специалиста и го контролира. За всеки специалист има статистика. Контролиращият орган знае, че д-р Галева например е извършила за годината 2000 прегледа, знае и от тях колко пъти е сбъркала. Така беше при проф. Николаидес, при когото се обучавах. Вика те комисията и ти казва: „Имаш неправилно извършени измервания.“ Това не се прави като лов на вещици – специалистът се изпраща на допълнително обучение, което държавата му заплаща, за да може той да повиши качеството си на работа. 

При нас, за съжаление, не се извършва нито една от двете дейности. Аз решавам да инвестирам в себе си, да ходя на курсове – и съответно да си ги плащам. Също така никой не отива в болниците с 90% цезарови сечения, за да провери защо резултатите са такива. Разчита се на самоконтрол. 

Каква е ролята на пациентите, в случая с родилната помощ – на бъдещите майки, в усилията за подобряване на качеството? Попадам на публикации, включително претендиращи за научност, в които се твърди, че родилките са виновни за високия дял на ражданията с цезарово сечение. Аз не мога да се съглася с подобна констатация.

Комбинирани са нещата. Насложеното недоверие към специалистите у нас налага избора на екип. А изборът на екип, когато един лекар и една акушерка са силно натоварени, води до този резултат. Защото едно нормално раждане обикновено продължава повече, може да продължи много часове и дори дни – и няма специалист, който може да отдели това време. Жената често избира секциото заради недоверието към другите специалисти, при които би могла да попадне, а не заради предпочитанията си към този метод на родоразрешение. 

От изследването на д-р Румен Велев в нашата болница се вижда и друго – ако една жена избере акушерка за раждането си, вероятността да роди нормално е 80%. Ако избере лекар, шансовете за това драстично намаляват. В по-малките клиники пък няма достатъчно хора, които да са на разположение за цялото време на едно нормално раждане, затова предпочитат цезаровите сечения.

Въвеждането на акушерски модел на грижа за бременни и раждащи жени се сочи като оптимален вариант за подобряване на качеството в родилната помощ. У нас не изглежда да сме близо до такова решение, но болницата, в която работите, се опитва частично да го прилага. Бихте ли разказали как става това?

При нас акушерките следят бременността и пациентката може да ги избира и за раждане. Разбира се, определени прегледи се извършват от лекар. Но ето днес например три от пациентките ми са избрали да следят бременността си при акушерка. Аз правя високоспециализиран преглед, на който тези жени идват с избраната акушерка. Тя, така да се каже, си ги води за ръка, обсъждат си неща, за които конкретно акушерката може да помогне. Аз правя феталната морфология, но допълнителната информация и подкрепа, която жените получават от акушерката, за мен също е от много голяма помощ. В рамките на няколко години направихме доста добро стиковане и изградихме много ясен протокол за действие. Но това е система, която се поддържа с непрекъснато самоусъвършенстване и обучения.

Споменахте по-рано в разговора, че прегледите при Вас са достъпни за всички. Преглеждате ли здравно неосигурени бременни жени?

Разбира се. Здравно неосигурени, болни от инфекциозни болести, хероинозависими, всякакви пациентки попадат тук.

Как се финансират техните прегледи? От 2022 г. държавата плаща повече прегледи за здравно неосигурени бременни и един болничен престой. Високоспециализираните изследвания, които Вие правите, не са включени в този пакет.

Този разход се поема от болницата. Но това не е устойчиво и в този смисъл – не е точно здравеопазване. Това е благотворителност.

Имате ли данни какъв е делът на жените, които минават за сметка на болницата през Вашия кабинет?

Около 50%. Около 2000 жени минават годишно, от тях тези, които са по платен ценоразпис на Касата, са около 50%. 

Вероятно не печелите особено много от тази дейност?

Да, това ми е хоби (смее се). Работя частно, за да си финансирам хобито. Например не си използвах майчинството след второто раждане, защото трябва да се изплаща апаратът, с който преглеждам в частния си кабинет. Понякога си мисля, че съм много лоша майка, но не бих искала да задълбаваме в това. 

Защо, хубаво е да се знае, че когато системата е в колапс, функционирането ѝ се крепи на личните усилия на работещите в нея.

Не искам да звучи като оплакване. В същото време ние почваме в 7 ч. сутринта с акушерка Топалова. Тя е на 75, докога е длъжна да издържа на това темпо? 

Когато личната цена да вършиш една работа е твърде висока, хората просто не се наемат да я вършат. И така се връщаме там, където започнахме разговора – нужни са системни усилия и визионерство. Хората отлично го разбират. Имам предвид пациентите, работещите в системата лекари и акушерки. Защото често ни представят като срещуположни лагери, а не сме. Ние сме едно.

Каква грижа заслужават децата със смели сърца? Родителите разказват…

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/kakva-grizha-zasluzhavat-decata-sus-smeli-surca-roditelite-razkazvat/

Каква грижа заслужават децата със смели сърца? Родителите разказват...

Преди месец един привидно битов проблем – липса на топла вода – привлече внимание към проблемите на Клиниката по детска клинична хематология и онкология в УМБАЛ „Царица Йоанна“ в София. Проблемите там обаче не се изчерпват с топлата вода и много от тях са с десетилетна давност – лоши битови условия, стара апаратура, недостиг на персонал, а оттам и на грижи (повече може да прочетете в статия по темата в „Свободна Европа“).

Този разговор ще ви срещне с Николай и Мария. Преди седем години те загубиха Марина, която почина от левкемия на 11 години. Николай и Мария лекуваха детето си в София и Франкфурт и бяха едно от малкото семейства, които се бориха не само с болестта на дъщеря си, но и с българската здравна система на всичките ѝ нива. Днес продължават да разказват, за да се знае какво заслужават децата и семействата им в най-трудните си моменти. И да дадат кураж.


Преди месец правих интервю с майка на детенце, което в момента се лекува в Клиниката по детска клинична хематология и онкология в София. Разговорът завърши със споделянето, че родителите често не смеят да говорят за нередностите, защото се страхуват, че ако отделението затвори, децата им ще останат без лечение…

Николай: А всъщност може би това е по-добрият шанс за децата, защото, като затвори отделението тук, държавата ще е принудена да ги лекува навън. Това, с което разполагаме в София, не е болница. Тази сграда е била пансион за активни борци. Битовите условия не са глезотия, когато става дума за съвременна медицина. В съществуващата клиника стаите са толкова малки, че болнична (лежаща) количка не може да влезе вътре. Когато дъщеря ни се лекуваше там, се наложи персоналът да я пренесе на ръце до леглото ѝ веднага след като ѝ беше направена гръбначна пункция например. Това е много рисково; по принцип след пункция детето трябва да лежи по гръб поне два часа.

А как изглеждаше битът в клиниката във Франкфурт?

Мария: Там за цялото отделение, около 20 стаи, има 3–4 сестри, още толкова болногледачи и отделно санитари. Говоря за персонала на смяна, не общо – това беше в онкологичното отделение. В трансплантационното за всяка стая имаше по една сестра на смяна.

Но да започнем с физическото пространство. Там имаше единични и двойни стаи. Единичните бяха около 9–10 квадрата, двойните – точно два пъти по-големи, просто каквото го има в единичната, е огледално по две. В единичната стая има легло, масичка с два стола и гардероб. Всяка стая има баня с тоалетна, душкабина и мивка. Особено важна роля играе преддверието. То е отделено от коридора с една врата и от стаята с втора врата. Между тях има мивка, заредена с всякакви консумативи, шкафове и закачалки. Когато влезе лекар или сестра, измива се, слага маска и ръкавици, които стоят в кутиите отстрани, облича престилка, която е за тази стая и виси на закачалката, взема стетоскоп – също индивидуален за стаята, и влиза. За детето има също индивидуален кантар, термометър. След като медикът си свърши работата в тази стая, излиза в преддверието, изхвърля маската и ръкавиците, съблича престилката и я оставя на закачалката, мие се и продължава нататък. Така всичко остава в същата стая и рискът от пренос на инфекции се свежда до минимум.

Това важи и за почистването. В България майките са длъжни да поддържат стаите чисти. В Германия влизат с голяма количка. От торбата с чисти кърпи се вади една, почиства се подът на стаята и кърпата се хвърля в друга торба. Вади се втора кърпа, почиства се банята, хвърля се и тя.

Николай: Парцалите после се перат и се дезинфекцират, но всеки се ползва само по веднъж и само за едно помещение, а после отиват за пране. Престилките, за които спомена Мария, се сменят задължително на 24 часа. Всички чешми са оборудвани с филтър и нефилтрирана вода не тече.

Мария: Също така настилката на пода и препаратите, с които почистват, са такива, че като влезеш, лепне под краката ти. Така всичко буквално залепва за пода, не се вдига прах. Докато бяхме в трансплантационното отделение, донесоха на Марина един бебешки стерилизатор. В него трябваше на всеки 24 часа да си стерилизира четката за зъби.

Различаваше ли се медицинската техника в стаите?

Николай: В Германия навсякъде имаше медицински монитори. Всяко легло беше оборудвано със стационарен, а заедно бяха в система, която можеше да се проследи от всяка друга стая. Тоест ако сестрата обслужва едно дете и някъде се включи аларма, сестрата може от стаята, в която работи, да провери какви са показателите на детето, при което се е включила алармата, за да прецени как да действа.

Когато нещата се влошиха и Марина беше преместена в интензивен сектор, ни направи впечатление, че се работи с всякаква мобилна техника до леглото на детето. Не чакат да започне работното време на рентгенолозите, примерно, не местят детето напред-назад.

За да не се налага сестрата да влиза многократно, защото това повишава рисковете, в стерилния сектор перфузорите и инфузоматите (машините, които регулират вливането на лекарствата) бяха изнесени в преддверието. В стаята през стената влизаха две гъвкави тръбички, които се поставят на пациента.

Какво си спомняте за пътя на пациента в клиниката във Франкфурт? Как децата минават през различни процедури, какво ви направи впечатление?

Мария: Опитът ни от България беше, че детето се води в манипулационната, там се прави каквото се прави, и се връща в стаята. В Германия за такива неща идва екипът, моли родителя да изчака отвън и манипулацията се извършва в самата стая.

Николай: Когато има нещо по-голямо – например когато на Марина трябваше да ѝ слагат порт за централен източник, я изведоха от стаята заедно с леглото до асансьора, през едни подземни коридори стигнаха до другия корпус, където е детската хирургия – може би близо километър разстояние. И после по обратния път я върнаха, без да е напускала леглото си.

А в София родителите често карат децата си от ИСУЛ до „Пирогов“ за поставяне на централен венозен източник с личните си автомобили.

Мария: И когато лекувахме Марина в България, беше така. Ние ходихме от София до Пловдив, защото лекарят, който може да извърши тази манипулация в „Пирогов“, отсъстваше за една-две седмици. Централният венозен път, или източник, е медицинско изделие, има различни видове. Той осигурява път до централната куха вена и оттам се вливат лекарствата, но не навсякъде могат да го поставят, особено на дете.

Николай: Когато отидохме в Германия, подмениха централния източник на Марина. Този, който ѝ бяха поставили в България, беше подкожен. За всяко вливане се достъпваше с игла, беше по-труден за обслужване и имаше по-висок риск от инфекции, въпреки че, от друга страна, с него можеше без проблем да се къпе, дори да плува. В Германия ѝ сложиха друго устройство. То представлява две тръбички, които излизат над гърдите, и лекарствата се вливат директно в тях.

По време на лечението на Марина във Франкфурт имаше ли някакви други, парамедицински дейности, които се извършваха в болницата? Рехабилитация например? Или социални дейности?

Мария: Това е част от ангажимента на хора, които идват всекидневно да се занимават детето. Тяхната цел е и да подпомогнат процеса на раздвижване. Например след химиотерапия Марина не можеше изобщо да стои права. Къпех я седнала на стол. Просто тялото няма никакви сили.

Николай: Бяха ни обяснили, че за тях е важно да поддържат детето в кондиция, да не допускат да се отпусне напълно. Два пъти седмично имаше задължително някаква двигателна активност, дали ще е някакъв степер, дали велоергометър. Дори след трансплантацията в стаята ѝ имаше велоергометър.

Имаше ли специалисти, които изрично подпомагат немедицинските процеси – комуникация, социализация…

Мария: Да. И тук, и в Германия има психологическа помощ. По наше време разликата в нивото беше осезаема, не знам как е сега.

Николай: Нещо, което за нас беше много интересно – в отделението за трансплантации за около 15 души персонал имаше трима психолози на щат в клиниката. Само за тях. Психологът за децата е съвсем отделен човек. Ранната смъртност при техните пациенти е много висока, до 20%. Както каза един приятел, не може 1/5 от хлапетата, които лекуваш, да ти умират в ръцете, и ти да останеш човек без никаква помощ.

Мария: Както споменах, и тук, и там, но не по един и същи начин имаше някаква грижа за забавление на децата. Там всеки ден идваха специално назначени хора, които за час или два да занимават детето. В България заниманията бяха според възможностите, организирани са от едно сдружение на майки на деца с онкологични заболявания.

Как стоеше въпросът с образованието? Лечението на онкологичните заболявания продължава понякога повече от година.

Мария: Мога да кажа за България. През 2015 г. все още функционираше болнично училище и в определени дни от седмицата идваха преподаватели да се занимават с по-големите деца. Добра идея. Не чак толкова добро изпълнение. Сега вече няма и това.

Оттам нататък, тъй като на децата им е забранено да ходят на училище дори и в периодите между хоспитализациите, те трябва да минат на самостоятелно обучение. Още един проблем за детето. Защото когато директорката не иска да си мръдне пръста, за да организира индивидуална подготовка или дори само изпити, какво правим? Марина беше изпаднала в нервна криза от това, че може да повтаря годината и да не е с приятелите си в клас. Защото дори и да учеше непрекъснато, нямаше кой да ѝ осигури възможност да се яви на изпит след това.

Как протичаше комуникацията ви с медиците във Франкфурт около всички тези процеси? Вие сте българи в германска клиника, разбирате се на английски, но отвъд езиковите разлики как комуникирахте с персонала?

Николай: Страшно лесно. За разлика от България.

Мария: Те бяха щастливи, когато поискахме за първи път резултати от кръвна картина. Бяха изключително доволни, че се интересуваме, че питаме как ще протече трансплантацията и т.н.

Николай: Няма да забравя думите на Щефан, лекуващия ѝ лекар: „Аз безкрайно се радвам, че вие се интересувате от лечението на вашата дъщеря.“ И сяда и обяснява…

Тук, когато попитах за протокола, по който ще бъде лекувана, отговорът беше „Вие не сте медицинско лице, няма да го разберете.“

Мария: Същия отговор чувахме и дори едни резултати от кръвна картина като поискаме.

Николай: В Германия, когато зададохме същия въпрос, два часа по-късно имахме препис на целия „чаршаф“, с индивидуалните корекции в дозите, нанесени специално за Марина, всичко разписано как е правено до момента. В България се борихме два месеца за тази информация и никога не я получихме.

А Марина беше ли част от тази комуникация, на нея някой обясняваше ли ѝ нещо?

Николай: Отношението към Марина беше като към възрастен. Всички разговори се водеха с нея. Лекарите говореха директно с нея, в наше присъствие. Тя беше на 11 години тогава.

Мария: Беше с отличен английски и нямаше проблем да си говори с тях. Аз помагах с някоя думичка или ми обясняваха някакъв процес, когато тя не можеше да го разбере, но като цяло се говореше с нея. Включително големия разговор, че предстои трансплантация, какви рискове носи тя, беше проведен лично с нея. Това беше единственият разговор, в който изискаха да има преводач. Болницата го намери и му плати, защото по това време Фондът за лечение на деца вече не плащаше за преводачи и аз обясних, че нито знам къде да намеря преводач, нито мога да му платя.

Какъв беше режимът на свижданията?

Николай: В общото отделение – абсолютно свободен. Единствената забрана беше да влизат деца под 12 години заради по-трудния контрол върху хигиената.

В трансплантационния сектор и в реанимацията също можеше да се влезе по всяко време, но достъпът там беше оторизиран – трябва да звъннеш и да ти отворят, не може просто да влезеш. В стерилния сектор имаше списък от трима души, които можеха да влизат, на другите места нямаше такива ограничения.

Мария: Там бяха на мнение, че колкото повече време детето е с родителите си, колкото повече подкрепа получава, толкова по-добре за него.

Николай: Аз се опитах да кажа на Карен, психоложката, че съм допълнителна опасност, нещо, което в България чуваме всекидневно, а тя отвърна: „Няма такова нещо. Детето ти има нужда от теб – да знае, че си до него, че го обичаш, за да се държи в кондиция, така че мястото ти е тук.“

Очевидно клиниката в София и тази във Франкфурт не си приличат по нищо. И все пак, ако трябва да изберете едно нещо, което ви е впечатлило най-много, кое ще е то? Каква е най-голямата разлика?

Николай: Според мен отношението.

Мария: И според мен. Това беше най-важното. На мен не ми тежи да почистя. Ще отида да извикам сестрата, ако не е чула звънеца. Ще си донесем храна. Но отношението и на помощния персонал, и на лекари и сестри е съвсем различно там. Не те гледат като натрапник, сякаш им отнемаш от свободното време. Като че ли те са богове, а ти в момента им се пречкаш.

Николай: Около месец след като вече всичко беше приключило, една вечер намерихме картичка в пощенската кутия. Разпознахме хора от 4 различни отделения в детската клиника във Франкфурт – детската онкология, центъра за трансплантации, дневния стационар и интензивното. Сред тях и подписите на светила в детската онкохематология в световен мащаб – професор Бадер, Ева Ретингер, Андреа Яриш, Ян Зьоренсен. И после нека някой пак ми каже, че нямало разлика в отношението…

След интервюто помолих Николай да ползвам откъс от някой от разказите му в социалните мрежи за конкретни случки, с които да онагледя „разликите“. Той сподели тази история от последните моменти с дъщеря им:

„На 2 януари (2017 г. – б.а.) телефонът звънна и Нина (сестрата) каза: „Има сериозни проблеми с Марина, елате.“ Заварихме 3 банки струйно да вливат кръв във вените на хлапето, пищяха аларми на машините – ЕКМО-то нямаше достатъчно кръв, за да работи. От дренажа на десния бял дроб изтекоха близо 5 литра кръв. Както ни казаха по-късно – кървяла е отвсякъде – дробове, бъбреци, черен дроб…

Тогава за първи път ни намериха място при нея, докато целият екип беше в стаята (основното правило там е, когато лекари и сестри имат работа с пациента, родителите са извън стаята). Направиха ни място между тях от двете страни, не вярваха, че ще се справи.

С много риск и за нея, и за апаратурата, успяха да спрат кръвотечението със съсирващ фактор. За деня ѝ бяха влели 11 литра кръвни продукти в опит да я спасят… Марина пак успя да се закрепи. Шефът на интензивното, доктор Шнайдер, ни каза следното: „Ние много се радваме, че Марина оцеля и този път, но ситуацията е критична. Няма да вкарваме тези медикаменти отново, защото рискът е прекалено голям.“ За съжаление, през нощта Марина започна да кърви отново.

Молех се цяла нощ до нея да преживее до сутринта и Шнайдер и компания да успеят да измислят нещо. На сутринта, след прегледа, се събраха лекари откъде ли не заедно с психолози. Шнайдер каза: „За съжаление, повече шансове за нея не виждаме, можем само да ѝ помогнем да си отиде без болка.“

Помня, че с Мария свалихме ръкавиците и маските и я прегърнахме, докато изключваха апаратурата.“


В рубриката „Разговори за здравеопазването“ Надежда Цекулова кани своите събеседници да поговорят без клишета и празнодумие за проблемите и решенията, болката и оздравяването, медицината и политиката.

Колко се възползваха от изкарването на ЕЗОК дистанционно?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2023/ezok-stats/

В края на юни разказах за история започнала още през януари 2022. Става въпрос за възможността да се издава Европейска здравноосигурителна карта изцяло дистанционно. В последствие в. Сега допълни, че няма нужда от електронен подпис, а е достатъчен ПИК на НАП, за да се осъществи подаването. Това улесни значително процеса.

От тогава доста хора споделиха в социалните мрежи и коментарите тук какъв е бил опита им. След като минаха летните отпуски, реших да попитам НЗОК все пак колко хора все пак са се възползвали спрямо общия брой изкарани карти. Ето какво научих.

През януари 2022 е подадено едно заявление през ССЕВ – моето. След три месеца увещаване получих картата си през април. Тогава писах за пръв път за случая в twitter. Според предоставените данни, следващите подадени заявления са чак август – общо 12. Три от тях са отново от мен за останалите от семейството ми. След това има между по 2 до 11 между ноември и април 2023. През май тази година пуснах още 4 заявления, за да обновя картите. Още 13 души са подали тогава.

В края на юни пуснах статията си как работи процеса и 58 души са го използвал. През юли вече беше копиран текста от няколко медии и 195 са подали заявление, а през август и септември – още общо 209. Откакто показах, че може и следва да е опция, над 400 души са попълнили заявлението и са получили картите с куриер.

За сравнение, от началото на 2022-ра до края на септември 2023 са били издадени 283625 карти на гише. Приемайки, че в този период някои са били преиздадени, това означава, че поне 164 хиляди души са се редели два пъти почти изцяло в клонове на партньорските им банки, за да си вземат картите от НЗОК.

Подновените карти са 60% от всички издадени. За такива се считат всички карти на хора, които някога са си изваждали ЕЗОК. Забелязва се сериозно покачване на новоиздадените карти през това лято, отчасти заради кампания в медиите колко са полезни всъщност. Интересно е, че немалко количество карти се издават в рамките на цялата година, не само през летните месеци, когато е основният поток от пътувания зад граница. Кривата съвпада доста добре с тази на излизащите от страната с цел почивка. Закономерно се вижда пик през юни и юли, т.е. преди летните отпуски.

Интересно наблюдение е, че немалка част от картите издадени пред 2022-ра не се преиздават скоро след изтичането на едногодишния им срок през 2023-та. Пикът това лято е основно от нови карти. Има обаче поне една група от около 100 хиляди души, които редовно си обновяват картите. Може да свалите всички числа от отговора на НЗОК тук.

Тук отново изниква въпроса защо е нужно всичко това. Обяснението на НЗОК от край време е, за да се пресичат злоупотребите. Попитах колко притежатели на карти са губили здравните си права докато са имали активна карта. Казаха ми, че не знаят. Причината е, че не го следят активно, а при искане за покриване на лечение. Отделно се оказа, че НЗОК нямат справка в реално време кой си плаща здравните вноски и кой не – налага се индивидуално да проверяват всеки за конкретен период през интерфейс на НАП. Това, както сами се сещате, е абсурдно на много нива.

Това, което ми отговориха обаче е, че от 140669 заявления подадени по какъвто и да е начин през 2022-ра, 2371 или 1.69% са били отказани заради прекъснати здравни права. Това число и съответно процент намалява значително откакто има ЕЗОК – от 5662 в 2013, през 4374 през 2018 до наполовина сега спрямо преди 10 години. Така смисълът от краткия срок на тези карти се обезсмисля, предвид, че разходът за издаването всяка година, разпространението и времето, което хората губят е повече, отколкото потенциалните щети за касата.

Докато някой в НЗОК започне да мисли за този и други далеч по-тежки пороци в системата, това, което огромна част от хората губещи време по каси и банки могат да направят е да използват дистанционния вариант. Това, с което Министерството за електронното управление от една страна и здравеопазването от друга могат да спомогнат, е да се направи прост формуляр, което да попълва всичко автоматично. Особено предвид, че 90% от информацията изисквана в наредбата е достъпна служебно правейки наредбата противозаконна.

Към този момент под 0.78% от ЕЗОК издадени след статията ми са били поискани през ССЕВ. Не съм фен на оптимизирането на процеси, които не следва да съществуват на първо място, но това тук е полезно упражнение в комуникация и честно казано – обучение на собствените ни институции. По този начин съм подавал както адресна регистрация, така и искания за акт за раждане, заявления по ЗДОИ и други документи.

The post Колко се възползваха от изкарването на ЕЗОК дистанционно? first appeared on Блогът на Юруков.

Всичко в една длан – истории за оцеляване и уроци по живеене

Post Syndicated from Таня Иванова original https://www.toest.bg/vsichko-v-edna-dlan-istorii-za-otselyavane-i-urotsi-po-zhiveene/

Всичко в една длан – истории за оцеляване и уроци по живеене

В разгара на пандемията през 2020 г., когато светът четеше с такава жажда, сякаш в книгите щеше да открие всички отговори за неизвестното, пред което бяхме изправени, трудно успявах да се концентрирам върху цяла страница. Започвах книга след книга в опит поне една да задържи вниманието ми, но без успех. Наблюдавах с почуда и дори с лека завист снимки в социалните медии на планини от прочетени книги и на благодарни хора, че в тези страшни дни се е отворило време за четене. Винаги съм била четящ човек и често се шегувах, че ако не бях се захванала с музика, щях да се занимавам с литература.

Но сега нещо не беше наред с мен, усещах го инстинктивно.

Един ден попаднах на публикация в сайта на Vogue, в който авторката открито споделяше, че от началото на пандемията е загубила спокойствието си за четене. Напълно непознат човек в другия край на света беше описал това, през което аз самата преминавах. Облекчението от усещането, че не съм сама, дойде мигновено. Затова няколко дни по-късно, когато прочетох друг материал, разказващ за нов проект, чиято идея беше чрез творчество и кратки есета да ни помогне срещу самотата по време на изолация, да ни свърже и да ни направи по-малко безпомощни пред лицето на пандемията,

веднага се абонирах за The Isolation Journals. Така научих за Сулейка Джауад.

Родена в Ню Йорк в семейството на родители от Швейцария и Тунис, Сулейка отраства с три паспорта и владее три езика. През 2011 г. завършва образованието си и се премества да живее в Париж, където започва първата си работа. Мечтата ѝ по онова време е да стане военна кореспондентка, но нейната лична история я изправя пред не по-малко сериозен конфликт – битката между живота и смъртта.

Скоро след установяването си във Франция е диагностицирана с левкемия. Според лекарите шансовете ѝ за оцеляване не надхвърлят обезкуражаващите 35%. В следващите четири години болницата се превръща в дом за Сулейка, която започва да пише блог от болничното си легло. Той прераства в рубриката Life, Interrupted (Живот на пауза) и намира читатели по цял свят.

Неотдавна любим човек ми изпрати мъдрост от духовния учител Рам Дас. „Каква е разликата между затвора и манастира?“ — пита той. Отговорът: „Почти няма такава. И двете места са пълни с хора, които по цял ден са сами в килиите си, далеч от света. Разликата е, че за монасите това е раят, а за затворниците – адът.“ Тези думи резонират в мен тук, в болничната ми стая, която намирам за странна смесица от двете. От опит научих подразбиращия се урок на Дас, че е възможно тази клетка да се превърне в светилище на размисъла и самотата. И как го постигам? Като се оглеждам не с очите на някой, който е изправен пред смъртта, а с очите на новородена. Трябва да се удивлявам на този малък, често мрачен свят, да гледам дори на най-дребните детайли като на нещо интересно по своята същност – като на нещо красиво, абсурдно или дори изключително смешно.

В нашето общество обикновено на оцелелите след подобен травматичен опит се гледа като на истински герои. Не така възприема себе си Сулейка Джауад, когато излиза от болницата. По време на участието си в TED Talks през 2019 г. тя разказва, че се е сблъскала с най-голямото предизвикателство не докато е била в затвореното и защитено болнично пространство, а след това, когато е трябвало да се завърне към нормалния си начин на живот.

Сулейка си спомня момента, в който се озовава в празния си апартамент съвсем сама, тъй като дългогодишният ѝ приятел си е тръгнал, а най-добрата ѝ приятелка, на която е искала да се обади и да сподели всичко с нея, е починала от рак три седмици по-рано. Така започва изпитанието на Сулейка да се научи да живее отново. Това е периодът, в който се налага, от една страна, да приеме промените в тялото си след химиотерапията, а от друга, промените в психиката си – да открие начин да се пребори със „страха от рецидив, с непреработената тъга и демоните на посттравматичното разстройство“.

Дни като тези могат да ме изстрелят в обсесивно размишление. Събуждам се посред нощ, мислейки за трансплантацията и какво означава тя на всяко ниво: за тялото ми, семейството ми, работата ми, връзката ми, за всичките ми планове.

Днес беше първият ден, в който се събудих без болка. Докато слизах по стълбите, не трябваше да се подпирам на парапета. Можех да ходя почти нормално. Улових се да казвам: „Благодаря ви, крака!“ Това, което изпитвах към тях, граничеше с благоговение.

Следват дни, в които Сулейка се събужда толкова тъжна и изгубена, че едва успява да си поеме дъх, но погледнато в по-общ план, самотата ѝ е само привидна. Заради рубриката си в New York Times тя е получила уважение и съчувствие под формата на стотици писма от читатели. Пишат ѝ хора, които се опитват да я окуражат, като някои от тях споделят не по-малко драматичните си лични истории. Размишлявайки върху прочетеното, Сулейка решава, че има нужда от промяна. Заедно с кучето Оскар, проклетник по характер, но верен и любящ неин приятел, потеглят на пътешествие, изминавайки над 24 000 км из САЩ. Това е време за близки срещи със страданието на другите, за вникване в чудото на живота и раждането на нови мечти.

Това не е някакъв опростен отговор на идеята „променете мисленето си, променете живота си“. Не мога да се откажа от моята телесна реалност. Нямам духовните мускули да се издигна над физическия дискомфорт. Така че трябва да се науча да живея и с двете: да изпитвам силна болка и в същото време да намеря малко отдих. Копнея за мечтателни, поетични моменти на вдъхновение и полагам много усилия за да ги търся навсякъде, където мога. Хубавото е, че когато започна да ги търся, ги намирам по-често. Усещам ги по-често.

С настъпването на пандемията през 2020 г. Сулейка, която заради боледуването си има непосредствен опит с изолацията, решава да създаде бюлетин, обединявайки различни хора по света, които имат нужда да се подкрепят взаимно и които чрез творчески занимания повдигат духа си. Така се ражда идеята за The Isolation Journals (Дневници на изолацията). Регулярно, през няколко дни, Сулейка Джауад изпраща на абониралите се писма, в които разказва за моменти от живота си, придружени от кратки текстове на други автори, техни думи, които по някакъв начин са я докоснали и утешили. Сулейка провокира своите читатели с проекти като 30-дневно водене на дневник или 100-дневно творческо предизвикателство, в което чрез изкуството изразяваш себе си – непреднамерено и с любопитство към света.

Това беше привидно безкраен сезон на трудности и несигурност за всички и въпреки това, както винаги става, в него имаше и толкова много красиви и радостни моменти. Воденето на дневник е начинът, по който разбирам тези противоречия и безбройните неясноти в живота. Това е начинът, по който разбирам света и мястото си в него, така се уча да приемам всичко – както трудните неща, така и удивителните.

През последното десетилетие писах много за връзката между творчеството и болестта – как ограниченията налагат изобретателност, как сблъсъкът с тленността ви принуждава да намерите нови начини за изразяване, как прекъсванията в живота изместват ума ви от нормалния му коловоз.

Броят на абониралите се за The Isolation Journals непрекъснато се увеличава.

Бюлетинът прераства в общност, която към днешна дата наброява над 100 000 души, а изкуството се превръща в котва за тази общност.

За да поддържа непосредствена връзка със своите последователи, Сулейка създава и рубриката Dear Susu, в която дава съвети, отговаряйки на читателски писма.

Това е толкова красиво – този копнеж за връзка, това желание да видиш, да бъдеш видян, да разбереш, да бъдеш разбран. И не мисля, че някъде другаде извън тази общност съм забелязвала толкова силно проявление. Удивително е – всяко обаждане получава отговор, всяко ехо отеква още повече. Има сила в сбора от всички тези гласове. В тази връзка ние надграждаме историята на човешкия опит, която надхвърля конкретното и става универсална.

През 2021 г. Сулейка Джауад издава мемоарите си „Между две кралства“ (Between Two Kingdoms), в които разказва за своята диагноза, лечение и възстановяване. Заглавието е препратка към книгата на Сюзан Зонтаг „Болестта като метафора“ (Illness as Metaphor), в която американската писателка посочва, че с раждането си всеки един от нас получава двойно гражданство – в кралството на здравето и кралството на болестта. Книгата на Джауад се превръща в бестселър на New York Times и още повече разширява кръга на нейните читатели.

Това сякаш е особено плодотворен период за Сулейка – тя вече е успяла да утвърди името си като писателка и мотивационна ораторка, срещнала е голямата любов и се занимава с това, което истински обича. За нейно огромно съжаление няколко месеца по-късно животът я изправя пред ново предизвикателство. Сулейка се разболява отново – този път ракът се завръща в още по-агресивна форма.

Усещането е много странно, след като толкова неща се промениха през последните седем години. Връщайки се назад, мога да кажа, че имах безкрайни копнежи: да намеря любовта, да имам собствен дом, да напиша книга, да направя кариера. Като по чудо всичко това ми се случи, но аз продължавам да имам своите копнежи. Сега е различно, тъй като не копнея за конкретни неща, а жадувам за думата „повече“. Това е горчивата сладост да бъдат изпълнени желанията ти, а след това да си изправен пред перспективата да загубиш всичко, което имаш. Обичам си живота, обичам си семейството, съпруга ми, сладкото ми ново куче, обичам приятелите си, моя дом, градината ми, моята работа и любимата общност тук и искам да мога да се наслаждавам на този живот днес и утре, и за много години напред.

През февруари миналата година Сулейка отново се подлага на трансплантация на костен мозък. Неин донор за втори път е брат ѝ Адам. В следващите месеци тя ще трябва многократно да се справя с усложнения след трансплантацията, а преживяването ще бъде болезнен тест за несломимостта на човешкия дух и челен сблъсък с уязвимостта на тялото. През този период Сулейка ще продължи да поддържа връзка със своята общност в The Isolation Journals и ще се опитва да преобразува опита си в творческо гориво, а изолацията – в творческа самота.

В бюлетина си Сулейка ще публикува свои снимки от болницата, на които рисува причудливите си акварели. В картините ѝ оживяват странни, сюрреалистични същества, родени от несъзнаваното, но притежаващи силата да озаряват. Сулейка разкрива, че обича тези акварели заради загадъчната неизвестност, предшестваща появата на образа, както и заради тишината и уединението, които съпътстват тяхното създаване.

Писането и рисуването не изтриват страховете ми – те не изчезват напълно, но трансформирането им в думи и акварели ми позволява да ги изследвам и да имам контрол над тях. Така се превръщам в манипулатор на страховете си, а не аз съм тази, която е манипулирана. Това казах на една скъпа приятелка по-късно същата сутрин. Неин близък е болен и те чакаха резултати от тестове, а ние изразихме съчувствие колко е мъчително чакането. „Надявам се, че ще имате възможност да напишете няколко страници сутринта или може би дори да порисувате – казах аз. – Това не премахва ужаса, но променя формата му.“

Най-поразителното в бюлетина на Сулейка Джауад е езикът, на който тя разказва за ежедневието си. Много от нас биха се затруднили да говорят с такава приобщаваща лекота и естественост отвъд обичайните клишета или отвъд страха да опишем ужаса с думи. Сулейка е намерила начин да помири крайностите, или както често обича да казва,

за нея голяма част от живота е свързана с това да държи в една и съща длан едновременно както красивите неща, така и най-жестоките, най-трудните за преживяване.

В текстовете си тя разграничава празнуването на малките радости в живота от тиранията на „токсичната позитивност“. Хората, които боледуват, често изпитват дълбока духовна умора от необходимостта да се чувстват благодарни и от натиска да откриват положителното във всеки един момент. Според нея нито тъгата, нито дискомфортът са нещо толкова лошо, колкото е възприето в съвременната култура. Нейният подход е да интегрира тъгата в своя опит, поемайки по пътя на трансформацията.

Междувременно ето някои напомняния: бъдете търпеливи и нежни. Не се укорявайте за липсата на енергия, не се осъждайте за начина, по който изглеждате, не се фокусирайте върху това, което пропускате. Вярвайте, че нещо се случва, че вашите молекули се разместват и пренареждат. Вярвайте, че се променяте, че се лекувате, защото, ако съм научила нещо, то е, че лечението много рядко изглежда така, както си мислите.

Ето какво мога да кажа за процеса на лечение: вършите невъзможната работа да погледнете назад и да сглобите парчетата от случилото се, като същевременно трябва да сте потопени в момента и да насочвате погледа си към предстоящия обнадеждаващ път. Това едновременно притегляне на минало, настояще и бъдеще е като да попаднеш в кръгово движение. Толкова е шеметно – как, за бога, можеш да направиш стабилна крачка?

Но грешах за едно нещо – че няма да се справя. Можех да се справя и се справих. Всеки път се изненадвам как се страхуваш от нещо и си мислиш, че не можеш да го понесеш. Но когато това, от което се страхувате, се случи, вие разкривате нови запаси от сила, за които дори не сте подозирали.

Любовта е сред най-мощните генератори на сила. Доказва го и случаят със Сулейка Джауад. Неин партньор в живота е един от съвременните музикални гении. Джон Батист е пианист, вокалист, композитор и музикален директор на Шоуто на Стив Колбърт, носител на някои от най-престижните награди в света – „Оскар“, „Златен глобус“ и „Грами“. Сулейка определя своя любим като един от най-забавните и най-мили хора, които познава, и като най-трудолюбивия и брилянтен човек в творческо отношение.

Джон е плътно до Сулейка в нейната нова битка за оцеляване. В най-трудните ѝ моменти, когато тя се бори с безсънието в болничното си легло, той създава приспивни песни специално за нея, за да я утеши и да ѝ помогне да се отпусне. В едно интервю Батист разкрива, че музиката е неговият начин да допринесе за процеса на оздравяване. През април миналата година, когато изписват Сулейка от болницата, двамата с Джон Батист предприемат следващата стъпка в своите взаимоотношения – заживяват заедно.

Процесът на подготовка за преместване в този дом беше истинска радост за мен. Винаги съм била домошарка, но в този период на боледуване изпитвам толкова дълбока, почти първична нужда да създам гнездо, където мога да си почина и да се излекувам. Открих, че влагам мисъл и грижа във всеки детайл, както никога досега. Търсенето на малки красиви предмети е добре дошло разсейване от трудностите и всеки път, когато открия перфектната подложка за сапун или ретро кана за вода, това оказва огромен ефект върху мен.

В ежедневието на Сулейка се преплитат различни реалности, това е и подканата към нея да побере в дланта си крайностите на живота. Тя е особено развълнувана и горда, когато през февруари миналата година Джон Батист получава 11 номинации за „Грами“ за новата си продукция We Are. Впоследствие печели в пет от категориите, включително и за „Албум на годината“.

Пак през февруари, докато Сулейка се подготвя за трансплантацията на костен мозък, двамата с Джон Батист решават да се оженят тайно. Когато по-късно в репортаж на CBS Sunday Morning те разказват за първи път публично за своя брак, журналистът Джим Акселрод определя тази стъпка като проява на оптимизъм и заявка за това, че имат бъдеще. В коментара на Джон Батист за станалото се прокрадва още един нюанс – за него този брак е открито неподчинение на ситуацията, в която се намират двамата със Сулейка. „В тези моменти тъмнината се опитва да те превземе, но просто се фокусирай върху светлината, дръж се за нея“ – отвръща Батист.

Днес Сулейка е преодоляла левкемията, но лечението ще продължи под някаква форма до края на живота ѝ. Докато пиша тези редове, тримата с Джон Батист и очарователното куче асистент Ривър са на пътешествие във Франция и според снимките, публикувани в социалните медии, се наслаждават на времето си заедно.

Този път преживяването е толкова различно. Не копнея за постижения – професионални или други. Не си мисля: „О, просто искам да напиша още една книга, да се срещна с нови хора, да видя повече неща.“ Всичко, което искам, е време. Искам да се обърна назад към годината и да си спомня всички дни с неясни очертания, в които не гледах в телефона си, не работех, в които бях истински заедно с приятелите и семейството си. Искам да си спомня за часовете, които прекарах в рисуване на тези странни, някак тъмни, но изпълнени предимно с радост и любов картини. Искам да си спомня за времето, прекарано в моята градина, която миналата зима беше засадена със стотици луковици и ще цъфти през пролетта. Каквото и да оставя след себе си, искам да изразява уважение към времето.


Всички цитати, които не са посочени изрично, са от текстове на Сулейка Джауад за бюлетина The Isolation Journals.

Как да си извадим ЕЗОК без да се кланяме на гишета?

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2023/elektronna-ezok/

Наскоро обещах да опиша процеса на вадене на Европейска здравноосигурителна карта (ЕЗОК). Днес я получих, така че го проиграх и мога да споделя. Нека започна с това как тръгна всичко. Ако не ви се чете, може да прескочите към указанията.

Миналата година имахме няколко пътувания в чужбина със семейството и реших, че е добра идея да ни извадя ЕЗОК. До онзи момент не ми се беше налагало, защото до тогава живеехме в Германия, а там всеки здравноосигурен получава карта, която освен за лекарите, болниците и други здравни специалисти в страната се използва и като карта от европейската система. Та отворих съответния сайт на НЗОК и открих, че „нормалният“ начин е да се подаде хартиено заявление в районното на касата или „за улеснение“ – в някой от офисите на ДСК.

Можеше да го направя, но тъй като обичам да си причинявам трудности за едната идея, реших да ги накарам да спазят закона. Според Закона за електронно управление са длъжни да предоставят всичките си услуги в електронен формат. За НЗОК няма изключение тъй като въпреки настояването им не са по „специален закон“, който да ги освобождава.

Та изтеглих тогавашния формуляр, попълних го дигитално, подписах го с електронен подпис и го пратих през Системата за сигурно електронно връчване (ССЕВ). Това беше февруари 2022. В рамките на следващите доста седмици си обменяхме съобщения, откази и опровержения. Те настояваха, че това не важи за тях, че министерството е виновно за наредбата, че не могат така, защото разбираш ли наредбата им вързва ръцете, както и че не могат да приемат така заявлението, защото нямали процес. Отговорих им, че това няма никакво значение тъй като наредбата не може да отмени закон и да си направят процес щом са наясно, че такъв липсва.

В крайна сметка след няколко поправки приеха заявлението. Може да е имало връзка със споменаването на санкциите предвидени в закона и ясната представа кой беше ресорен министър тогава. Нека да го отдадем по-добре на това, че разумът е надделял.

Звъннаха ми скоро след това да мина през централното управление да си взема лично картата. Отидох в уречения час, казах кой съм на неизменната някак за институциите ни охрана и зачаках. Излезе шефката на ПР-ите им да ми благодари за търпението и прочие. След нея излезе друга служителка, която ми даде да подпиша протокол и ми даде картата.

Докато подписвах им подхвърлих, че се надявам да са наясно, че сега вече „това тук“ ще е процеса. Увериха ме, че не, няма да е, но работят по електронна услуга и до „лятото“ ще е готова. Имали работна група, която само изчиствала „някои неща“. Аз друго чух после, но както и да е.

Веднага след това извадих по идентичен начин ЕЗОК на всички в семейството. На децата прикачих само снимка на акта за раждане и подписахме документа с електронните подписи и на двамата родители. Получихме ги отново скоро след това. Бяха само объркали едното име, но го оправиха за ден.

Разпитах и се оказва, че изглежда съм първият, който си издава такава карта по изцяло електронен път. След като писах в Twitter още хора го пробваха и поне двама споделиха, че са успели.

Тази година се наложи да обновя моята карта и тръгнах по същия начин. Открих, че на страницата им е променен формуляра. Както и ги предупредих – точно това, което направих преди година, се превърна в процеса. Добавили са обаче една важна подробност – при подаване електронно може да получиш картата чрез куриер. Съдейки по промените на сайта и новия документ, въвели са го най-рано през декември 2022, а най-вероятно са го качили на сайта чак март.

Друга подробност е, че от 8-ми юли ДСК спират да посредничат с издаването на картите (благодаря на Ирина Марудина, че го откри това), а страницата на специалния сайт на НЗОК за ЕЗОК с местата за издаване към този момент изцяло липсва.

Ето какъв е новият процес:

Картите за децата се издават за 5 години, а за възрастни – за година. Заявление за преиздаване на карта може да подадете най-рано 25 дни преди да изтече настоящата. Иначе трябвало да се подаде заявление за анулиране на картата и едва тогава заявление за нова. Защо така и защо само година – „не е грешка, така дава системата, господине„.

Първо ви трябва електронен подпис и регистрация в ССЕВ. Последното е добра идея по принцип. Това поне докато най-накрая не се въведе електронната идентичност и си извадим лична карта с такава. Трябва също да може да подписвате PDF документи.

Второ, сваляте заявлението и го попълвате направо в документа. Има две уловки – много малко място са оставили за адреса и ако не ви стига, напишете го в съобщението в ССЕВ. Второто е, че са пропуснали да направят възможност да отбележите вида осигуряване. Не знам защо го искат щом могат, а и трябва да го проверяват служебно. Може да го пропуснете. Не забравяйте да проверите имената си на латиница и ЕГН-то.

Трето, отбелязвате, че искате да получите картата с куриер. За София струваше 3.24 лв. Има възможност за доставяне в чужбина, но не знам колко ще струва и колко време ще отнеме.

Четвърто, подписвате документа с електронния подпис. Аз конкретно сложих правоъгълника на мястото за подпис до датата, но не би трябвало да има значение. За дете да подпишат и двамата родители.

Пето, отваряте ССЕВ, пишете си адреса за кореспонденция в съобщението (ако има нужда) и прикачвате подписания документ. Тук пак има две важни подробности. Едната е, че за адресант трябва да изберете службата на НЗОК по постоянен адрес. Втората е, че трябва в текста на съобщението да добавите, че не прикачвате снимка на личната карта, защото според собствената им наредба тя се иска само за справка на изписването на имената, а и по закон са длъжни да проверяват такива неща по служебен път. Ще си спестите време да го пишете като ви я искат. За дете прикачете все пак акт за раждане.

Шесто, чакате. Трябва да ви отговорят с входящ номер. Ако не – напомнете им. Срокът е две седмици, при мен отне 9 дни. Ако оспорят, че нямат такава практика или каквото и да е, насочете ги към НЗОК да се информират и отделно пишете на НЗОК да си говорят с хората.

Птичка пролет не прави, но пак е нещо

Почуда буди защо картите се издават само за година. Обяснението им беше, че всеки е длъжен да има здравна застраховка, но ако някой спре да плаща вноските, така се намалявала щетата на касата. Т.е. картата се преиздава постоянно в случай, че нямате здравна застраховка и вече нямате право на такава.

Защо въобще имаме нужда от карта, а не ни се издава просто номер през приложение или дори мейл? Тогава може да го сменят всеки месец, ако искат. Обяснението тук беше, че в евродирективата имало изискване за физическа карта с определени атрибути. Те затова.

Процесът, макар и наистина минал в електронна услуга извършвана изцяло дистанционно, все още следва мисленето на бюрократ, а не удобството на издържащите самата каса. Заявлението е абсолютно ненужно. Достатъчно е едно ЕГН, което така или иначе го има в електронния подпис и дори в ССЕВ при пращане на съобщение. Може просто през ССЕВ да се пусне съобщение „искам ЕЗОК, пратете на този адрес“ и НЗОК ще има всички данни, за да направи проверките и да направи нова. Преиздаването също може да се автоматизира при известен осигурителен статус и адрес.

Но това са неща, които трудно може да се очакват от администрацията като цяло, а особено от НЗОК. В този случай наистина са се постарали предвид какво знаем и очакваме от тях. Критиката ми за подпомагане на източването на средствата за здраве и особено в контекста за лечение на тежко болни деца си остава. Една електронна услуга повече няма да изчисти имиджа им при все още абсурдния процес на кандидатстване и облагодетелстване на определени посредници и болници.

И не на последно място – има смисъл да се правят такива неща, да се изисква и натиска да се спазва закона.

The post Как да си извадим ЕЗОК без да се кланяме на гишета? first appeared on Блогът на Юруков.

Пластмасов живот. Микропластмасата в нашите тела

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/plastmasov-zhivot-mikroplastmasata-v-nashite-tela/

Пластмасов живот. Микропластмасата в нашите тела

Пластмасата представлява верига от молекули (полимер), която се получава при свързването на малки молекули (мономери), извлечени от петрол или газ. Макропластмасата са големи (над 20 мм) пластмасови отпадъци (например пластмасовите бутилки). Мезопластмасата представлява големи пластмасови частици, които се получават от пелети от необработена пластмаса (без съдържание на рециклирани материали) и обикновено са с размер между 5 и 10 мм.

Микропластмасата са малки частици (под 5 мм), получени при разграждането на макропластмасата. Микроперлите, които също са вид микропластмаса, са малки гранули, част от състава на продуктите за лична хигиена, като паста за зъби и гелове за почистване (ексфолианти/скраб). От прането също се получава микропластмаса, когато синтетичните дрехи отделят малки нишки (микровлакна). Нанопластмасата представлява малки частици от микропластмаса с размер от 0,2 до 2 мм.

Какво точно е микропластмаса?

Микропластмасата е смятана за замърсител на околната среда, защото пластмасата се разгражда между 20 и 500 години в зависимост от състава си и се открива в огромни количества в морската среда. Пластмасовите частици се категоризират като първична и вторична микропластмаса. Първичната се произвежда в сурова форма за целите на пластмасовата индустрия. Тя е под формата на пелети или се преработва, за да се добави към фармацевтични и козметични продукти (микроперли). Първичната микропластмаса се използва и като абразивен компонент за почистване на промишлени машини с въздух под налягане.

Вторичната микропластмаса е резултат от разграждането на по-големи продукти. Отпадъците на плажа допринасят за получаването на микропластмасата, тъй като по-големи пластмасови части се разграждат под влиянието на слънцето и морските вълни. Микровлакната от дрехите попадат в отпадъчната вода и достигат до океана, ако не успеят да се филтрират.

Типовете микропластмаса са: полипропилен (PP), полиетилен (PE), полиетилентерефталат (PET), поливинилхлорид (PVC), полиметилметакрилат (PMMA), полиетилен с висока плътност (HDPE), полиетилен с ниска плътност (LDPE), поливинилацетат (PVA).

Микропластмасата е навсякъде?!

Още преди 20 години учените започват да разсъждават какви са потенциалните рискове, които микропластмасата крие. Първоначално фокусът на изследванията е насочен предимно към рисковете за морския живот. Оттогава е установено, че микропластмаса се открива не само в дълбокия океан, но и в aрктическия сняг и aнтарктическия лед, в миди, трапезна сол, във водата за пиене и бирата. Микропластмасата циркулира и във въздуха или пада заедно с дъжда над планините и градовете. През 2015 г. океанографите установяват, че микропластмасовите частици на повърхността на водните източници по целия свят са между 15 и 51 трилиона.

През 2017 г. австралийски учени съобщават, че зоопланктон, който е изложен на замърсяване с микровлакна, произвежда наполовина по-малко ларви, а възрастните са значително по-малки по размер. Микровлакната не са били погълнати от зоопланктона, но учените са установили, че те възпрепятстват плуването му и водят до деформации. В друго изследване от 2019 г. става ясно, че възрастни индивиди от тихоокеански вид раци (Emerita analoga), които са изложени на замърсяване с микровлакна, живеят по-кратко.

Един от най-сериозните проблеми за океанския свят е натрупаната в седимента микропластмаса, която няма как да се почисти, тъй като не изплува на повърхността. Тези места са известни като „горещи точки“, където нивата на замърсяване са по-сериозни и крият рискове за здравето на рибите и останалите морски обитатели.

Опасности за човешкото здраве

Доказателство, че сме изложени на замърсяване с микропластмаса, откриваме в изследване, установило наличието на микропластмаса в човешки проби от фецес. Микропластмаса се открива и в проби от слюнка на пациенти с различни белодробни заболявания. Тя е установена и в белите дробове на хора, които работят в текстилната индустрия, като съществува връзка с редица респираторни и белодробни заболявания.

Поради етични ограничения, стриктните правила за работа с човешки проби и ограничения брой лабораторни техники изследванията върху влиянието на микро- и нанопластмасата върху човешкото здраве са трудноизпълними. Поради тази причина учените работят с in vitro модели – клетъчни линии с човешки произход. Посредством такива изследвания е установено, че нанопластмасата може да бъде погълната от нашите клетки чрез различни механизми в зависимост от вида на клетката, големината и химичната структура на частиците.

Най-силно изложен на микро- и нанопластмаса е гастроинтестиналният тракт. In vitro изследване с използването на клетки от чревен епител сочи, че в рамките на 4 часа при част от клетките настъпва т.нар. апоптоза (програмирана клетъчна смърт). В in vitro изследване на Ву и сътрудници от 2020 г. е установено че микропластмасата възпрепятства размножаването на клетките от клетъчната линия Caco-2, съставена от клетки от чревния епител. Но доста фактори не могат да се вземат предвид – pH в червата, наличието на йони, органични вещества и ензими. Освен това изследваният полистирен e модифициран и не е известно да има същите ефекти в немодифицирано състояние.

Редица in vitro изследвания са насочени и към влиянието на микро- и нанопластмасата върху белодробните клетки, клетките на имунната система, нервните клетки, червените кръвни клетки. Въпреки установените клетъчни отговори към пластмасовите частици и цитотоксичността, която предизвикват, тези проучвания са противоречиви, тъй като не могат напълно да пресъздадат всички условия на реалната среда, а именно човешкото тяло.

Други фактори, от които зависят резултатите от тези изследвания, са концентрацията, големината и химичната структура на повърхността на пластмасовите частици. В in vitro условия токсичността на микро- и нанопластмасата се изразява в нарушение на структурата на клетъчната мембрана, предизвикване на оксидативен стрес (излагане на увеличено количество свободни радикали), индуциране на възпалителни процеси, генотоксичност (повреда на ДНК), апоптоза и автофагия (поглъщане на увредени органели, грешно нагънати белтъци и други клетъчни структури, наречени автофагозоми), нарушения в енергийната хомеостаза и метаболитни нарушения на клетките.

Въпреки всички известни до момента данни непосредствен риск за човешкото здраве не е установен, но това не значи, че такъв липсва. В световен мащаб хроничните заболявания са отговорни за 71% от смъртността. Хроничното възпаление е предпоставка за развитието на хронични болести, като диабет, сърдечносъдови и респираторни заболявания, а оказва се, микропластмасата във въздуха („пластмасов прах“) може да доведе до възпаление.

Замърсяването с микропластмаса и как се справяме с него

Засега не се справяме особено. Но ограничаването на производството на пластмаса е първата предприета стъпка. Научните изследвания върху влиянието на пластмасата при голям брой живи организми продължават. Кампаниите за рециклиране и правилно изхвърляне на битовите отпадъци не спират.

Интегрираната система за управление на отпадъците, известна като „четирите R“ (reduce, reuse, recycle, recover – намаляване, повторно използване, рециклиране и възстановяване), предлага списък с 10 препоръки към страните, които биха искали да намалят замърсяването с пластмаса:

(1) регулиране на производството и потреблението на пластмаса;
(2) екодизайн;
(3) увеличаване на търсенето на рециклирана пластмаса;
(4) намаляване на употребата на пластмаси;
(5) използване на възобновяема енергия за рециклиране;
(6) увеличена отговорност на производителя по отношение на отпадъците;
(7) подобрения в системите за събиране на отпадъци;
(8) приоритизиране на рециклирането;
(9) използване на биоразградими пластмаси;
(10) подобряване на рециклируемостта на отпадъците от електроника.

Какво лично всеки от нас може да предприеме, за да намали всекидневното излагане на микропластмасово замърсяване? На първо място, се препоръчва да проветряваме редовно помещенията, в които се намираме. Заедно с това е необходимо да почистваме редовно с прахосмукачка и да пречистваме въздуха. По този начин се отстранява прахта, която често съдържа микропластмаса. Добре е да избягваме козметични продукти, съдържащи микроперли, както и дрехи от синтетични материали (акрил и полиестер). Загряването на пластмасови кутии за храна в микровълнова фурна също не е препоръчително, както и излагането на пластмасови бутилки с вода на слънчевите лъчи.

Най-трудната стъпка за разрешаване на този проблем е човечеството да започне да разчита по-малко на пластмасата и по възможност да я замени с алтернативни и по-здравословни продукти.

Заглавно изображение: Микропластмаса в петриева паничка. Източник: sciencedirect.com

Позитивно за Розовата къща

Post Syndicated from Юлия Георгиева original https://www.toest.bg/pozitivno-za-rozovata-kushta/

(4 години в 1700 думи)

Позитивно за Розовата къща

Преди доста години ми попадна видео за една организация, която работи с хора със зависимости в Канада. Бях много впечатлена от липсата на натиск и очакване хората да прекратят употребата на наркотици възможно най-бързо. Сградата имаше три етажа. На първия се намираше дневен център, посещаван от хората, които в момента употребяват незаконни вещества. Там те можеха да се нахранят, да си починат, да получат помощ от социални работници, медицинско лице, психолози. В дневния център се провеждаха обучения за превенция на свръхдоза и кръвнопреносими инфекции, предлагаха се тестове, а също така бяха осигурени инструменти за безопасна употреба. Експертите там оставяха достатъчно време на посетителите да намерят себе си и да решат да се качат на следващия етаж.

За тези, които имаха желание да променят нещо повече в ежедневието си, беше предвиден въпросният втори етаж, където можеха да живеят. Настанилите се там разполагаха с малка стая и работа според квалификацията и възможностите си. Спазваха се ясни правила, а експертите съдействаха да се достигне моментът, в който тези хора ще пожелаят изцяло да спрат употребата на наркотици.

На третия етаж беше терапевтичната общност, където хората получаваха подкрепа за пълно прекратяване на употребата, ресоциализация и пълноценно завръщане към „нормалния“ живот.

Всичко беше толкова разумно преценено и измислено, толкова ненасилствено, че този модел се превърна в еталон за мен.

И така, в един слънчев априлски ден на 2019 година за първи път отидох в къща „Посока“. Това беше името на едно място, управлявано от наши колеги, които три пъти в седмицата за по няколко часа осигуряваха храна, пералня и подкрепа за хора, които вземаха наркотици. Целта им беше да мотивират посетителите на къщата да се включат в терапевтичната програма на Асоциация „Солидарност“.

Дотук всичко изглеждаше прекрасно, като изключим дребния факт, че дневният център на асоциацията не получаваше никаква държавна подкрепа.

Както добре знаем, в България пари за хора със зависимости почти не се планират и не се отпускат.

Терапията, предлагана в къщата, беше платена, а ползващите услугите там не разполагаха със средства.


Седяхме си на слънце, разговаряхме с колегите, представяхме си какво можем да направим, как да подобрим нещата в сферата, как да овластим хора от общността, за да се погрижат сами за себе си, когато чухме телефона да звъни. Уж позвъняване като всяко друго, а преобърна и нашия свят, и света на посетителите на къщата. Оказа се, че са хазяите и се обаждат да уточнят ден, в който къщата да бъде освободена. Асоциацията нямаше средства да продължи да плаща наем и да поддържа мястото.

Само това имахме, вече и него го няма. Никой не ни иска. Така ще си умрем.

Това са думите, които тогава чух и които цял живот ще помня. В тях нямаше гняв и обида. Само мъка. Ужасно много мъка. Сега, когато се връщам отново там, изпитвам същата болка. Но и много ясно си спомням гласа, който изкрещя в главата ми:

Направи нещо! Престъпление е да не опиташ!

Обърнах се към колегата и го попитах дали би останал да работи, ако намерим пари.

В Управителния съвет на Центъра за хуманни политики за минути взехме решение, че ще пробваме. Нямахме никакви средства за подобна дейност, а това, което искахме да направим, беше съвсем различно от всичко правено в България до онзи момент. Вероятно беше неразумна идея, но когато притеснено описах във Facebook какво се случва, и съобщих, че събираме средства, за да осигурим място за хората със зависимости, където те да се чувстват приети, това се прие неочаквано добре от наистина много хора.

Призивът се разпространи като пожар: известни хора споделиха статуса, Бояна Петкова направи кампания за събиране на средства в „Платформата“ (защото ние още нямахме профил, а трябваше да се действа много бързо), звъняха ни журналисти, приятели, напълно непознати. И в сметката започнаха да пристигат пари. След няколко часа се събра сумата от 700 лв. – толкова беше първият ни наем тогава. С Бояна крещяхме като деца от щастие. На следващия ден вече имахме нужните 1400 лв., за да сключим договор за наем и да запазим мястото. В същото време колегите от „Солидарност“ ни дариха цялото оборудване на къщата. Работещите там решиха, че остават. Хората, които я посещаваха, бяха на върха на щастието и когато ги попитахме как биха искали да се казва, си избраха „Розовата къща“.

По същото време бях поканена да говоря на форум „Ключ“ и направо побърках организаторите на събитието, когато им заявих, че напълно променям концепцията на изказването си и презентацията си – три дни преди самото събитие. Мисля, че този „Ключ“ също даде силен тласък на разпространението на новината и на кампанията за събиране на средства.

И Розовата къща тръгна по собствения си път. Потърси ме художничка, която предложи да направи лого. Когато се обадихме да поръчаме балони за откриването, от магазина отказаха да им платим, бяха разбрали за нас и искаха да помогнат. Хора от ресторантьорския бизнес ни подариха хапки за събитието. Обаждаха ни се всякакви хора, които искаха да помогнат с каквото могат.

Чак когато първата вълна на ентусиазъм и адреналин отмина, когато сключихме договора за наем и се заехме с осигуряването на документите, които да легитимират работата ни, си дадох сметка какво сме направили. Бяхме сложили

началото на нещо, което имаше потенциал да развие цялостна нова концепция за работа с хора със зависимости.

Ненасилствена, отнасяща се с уважение към личността и нуждите на всеки отделен човек. Модел, за който бяхме мечтали през годините, но не вярвахме, че е възможно да осъществим.

Първата ни работа беше да променим работното време и така къщата заработи всеки делничен ден. Всеки ден по няколко часа хората имаха къде да се подслонят, да се нахранят, да погледат филм или да послушат музика, да споделят едни с други за живота си, за света си. В онези предковидни времена купувахме хляб, сирене и лютеница; посетителите заедно приготвяха сандвичите си, режеха салата и плодове, смееха се, превръщаха къщата в дом. Едно от момчетата обичаше, като дойде, да излъска цялата къща, а после да се изкъпе, да си облече чисти дрехи и да си сложи пантофи.

В началото имаше няколко редовни посетители. После започнаха да водят приятели, приятелите доведоха своите приятели. Появиха се първите ни доброволци, някои от колегите си тръгнаха, дойдоха нови. Екипът се стикова и заработи като добре смазана машина. Хората започнаха да търсят подкрепа за повече неща – за издаване на лични документи, за придружаване до лекари, правна помощ и какво ли още не.

Малко по малко къщата се напълни, но пък точно тогава дойде първата карантина.

Наложи се да затворим за две седмици. Това беше най-тежкото време, което преживяхме. Навън все още беше студено, хората нямаше къде да отидат, как да се нахранят. Приютите напълно затвориха, моловете също – нямаше къде да се влезе на топло поне за малко.

Усещането, че за пореден път всички ги изоставихме, беше унищожително. Не издържахме дълго и по време на най-драконовските мерки решихме да отворим достъпа до къщата. Беше много тежко да пускаме по трима-четирима души, а останалите да стоят навън на студа, докато изгоним постоплилите се и пуснем следващата група… но беше по-добре от нищо. Изискванията покрай пандемията повишиха и цената на издръжката на къщата. Храната вече трябваше да е опакована, а ресторантите (самите те в криза) сменяха правилата през ден.

И когато изглеждаше, че може и да не успеем, спечелихме финансиране от Дарителския форум и нещата отново се наредиха. Обадиха ни се и страхотните хора от CoKitchen, които и преди бяха дарявали, но сега пожелаха да осигуряват ежедневно топла храна срещу минимално заплащане, колкото да покрият цената на продуктите. Имало е случаи, когато не сме им плащали с месеци, но те никога не ни се разсърдиха… Благодарение на тях

и до днес сме единственото място в София, където има топла храна всеки работен ден.

Със затоплянето на времето нещата тръгнаха по обичайния начин. С нас се свързаха от Българската хранителна банка, за да предложат да работим заедно. Тогава нямахме кола, но приятели от Фондация П.У.Л.С. протегнаха ръка и се заеха да ни доставят невероятни вкуснотии със своя бус. А от „Каритас“ започнаха да ни посещават, за да превързват нуждаещите се и да правят тестове за кръвнопреносими инфекции.

През 2021 г. успяхме да осигурим проектни средства и къщата заработи по цял ден. Елмира Нешева пое ежедневните грижи за всичко в нея. Приятели ни подариха кола, така че вече можехме сами да получаваме храната, а Ивайло Веселинов стана и шофьор. Илияна Иванова започна да работи индивидуално с някои от посетителите и постигна неочаквано високи резултати. По това време адвокат Наташа Добрева вече отдавна защитаваше правата на нашите хора и имаше спечелени дела, а сега ни свърза и с Камелия Димитрова, заедно с която организираха няколко срещи за превенция на трафика на хора. Александра Иванова се захвана да преподава български на хората, които не можеха да пишат. Илияна започна да ходи в следствието, за да помага на колегите си да работят с някои от арестуваните, които познавахме. В началото на 2022 г. отново успяхме да осигурим проектни средства и към екипа се присъедини и Велислава Иванова.

И така, стъпка по стъпка,

Розовата къща се превърна в пристан за около 400 души.

Някои от тях спряха да идват, други успяха да се преборят със света и сега не употребяват наркотици, имат дом и живот.

Но на мен все ми се струва, че Розовата къща е опора не само за хората, които идват физически всеки ден, но и за онези хиляди, които ни подкрепиха през годините, онези, които правят България добро и смислено място.

А аз виждам вече осъществената мечта да имаме онзи първи етаж от страхотния канадски модел. Но сега вече на дневен ред идва вторият етаж.

Емисиите докладвани от Ковачки в разбираем вид

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2023/emisiite-na-kovachki/

Покрай новината вчера, че европрокуратурата е влязла в ТЕЦ-овете и топлоцентралите свързвани с Ковачки заради измами и укриване на емисии, се сетих за инструмент, който пуснах преди повече от 9 години. Става въпрос за данните на ИАОС, които се подават всяка година от самите замърсяващи индустриални инсталации. Те се съхраняват от години в регистър на сайта им, който както се очаква е в доста труден за разбиране вид.

Затова бях направил интерактивен инструмент, с който да се преглеждат въпросните замърсители според категорията, собственика и прочие. Предвид, че съм го писал преди толкова години, видът не е особено добър и се разглежда удобно само на компютър. Ще се опитам в близките дни да го направя да се отваря прегледно и на телефон.

Последно бях обновявал данните с тези за 2018-ма. Снощи ги обнових до 2021-ва. От тези за 2022-ра само няколко площадки са подали информация. Ако не се лъжа, имат срок до средата на годината. В горната част се виждат бързи филтри за търсене на конкретни замърсители и замърсяващи. Добавих описаните в проверките на европрокурата и свързвани с Ковачки.

Интересното е, че се вижда колко много от замърсяването е изчислено, а не измерено. Всъщност, последно са измервали нещо в който и да е от ТЕЦ-овете му през 2016-та, а последното значимо измерване е имало през 2009-та. По практически всички показатели замърсяването на централите му намалява, с изключение на 2021-ва година, където има покачване. Това е вероятно заради увеличеното производство покрай високите цени на тока.

Показаните данни тук са единствено и само това, което Ковачки е декларирал пред агенцията за емисиите на централите му. Както многократно се коментираше, включително под статиите ми по темата, това е далеч от истината. За съжаление, родната прокуратура и надзорните органи прикриват всичко това години наред. Дори при нашумелите сигнали и проверки в последната година, Гешев не видя риск за хегемонията си, за да извади окото на гарвана. Наложи се Кьовеши да се намеси, за да се случи нещо, което показва отново защо ГЕРБ и Гешев имаха такъв отпор срещу институцията ѝ.

С тези уточнения, може да разгледате подробно данните в самия инструмент. Увеличавайки картата може да се фокусирате върху определени райони и инсталации. Върху всички графики и списъци има филтри. Избраното така съдържание може да се споделя, тъй като адреса на страницата се обновява всеки път. Ще пиша отново, когато обновената версия на графиката е готова.

The post Емисиите докладвани от Ковачки в разбираем вид first appeared on Блогът на Юруков.

ТЕЦ „Брикел“ и пушекът на всеобщата безотговорност 

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/brikel-part2/

<< Към част първа

ТЕЦ „Брикел“ пуши отвсякъде.

Очевадната констатация на всеки, минавал някога през Гълъбово, привлече вниманието на институциите, медиите, обществото, а и на ръководството на централата едва когато дойде от най-високия етаж на властта. Премиерът Кирил Петков и екоминистърът Борислав Сандов участваха в извънредната проверка на предприятието на 19 юли заедно с екипи на Регионалната инспекция по околната среда и водите, Регионалната здравна инспекция, „Пожарна безопасност“ и Инспекцията по труда. В четвъртък вечерта двамата обявиха

решението на Министерския съвет да затвори ТЕЦ „Брикел“ заради установени „умопомрачаващи“ нарушения

до отстраняване на пропуските при дейността ѝ. Ръководството на дружеството е получило уведомление за решението, което трябва да влезе в сила 24 часа след връчването на заповедта. Това прилича на дежавю от 2010 г., когато централата, свързвана с енергийния олигарх Христо Ковачки, трябваше да затвори.

„Установихме фрапиращи нива на замърсяване и работа в тотално несъответствие с нормите на екологичното законодателство, на законодателството, свързано с трудовите права и с пожарната безопасност“, съобщи министър Сандов на брифинга в четвъртък.

По думите му, службата за пожарна безопасност е установила повече от 15 нарушения, включително „наличието на бензиностанция в рамките на комплекса, която не е регламентирана и се намира на отстояния, твърде близки до други обекти“. Министърът отбеляза, че авария в подобен тип обекти може да доведе до екологична катастрофа. При проверките са открити сериозни нарушения на разрешителното за работа на централата, както и системни нарушения назад във времето. Те са основанието за принудителното затваряне на теца.

Министърът потвърди също, че измерените при проверката нива на замърсяване със серен диоксид и фини прахови частици в пъти над нормите са били

не просто моментни данни, а устойчиви стойности

в протокола от измервателната станция на Изпълнителната агенция по околна среда по време на проверката. „Контролно-измервателните уреди, които поставихме на терен, достигнаха максималните си стойности и не можаха да измерят отвъд това, защото емисиите до сградата бяха като емисиите при комин. Необходима е друг тип техника – за измерване на емисии от комин, за да измерим замърсяването в условия, в които трябва да работят български граждани“, посочи още той.

Докато институциите пишат докладите си от извънредната проверка, ТЕЦ „Брикел“ продължава да пуши. Снимка от граждански сигнал до „Грийнпийс – България“, предоставена на „Тоест“

Облаци сив, кафяв и черен дим и тежък тъмен прах, завихрен от равнинните ветрове, периодично обгръщат осемхилядното градче в Югоизточна България. Мрачната му уникалност буквално витае във въздуха – това е едно от двете последни места в Европейския съюз, които страдат от хронично замърсяване със серен диоксид: безцветен газ с остра задушлива миризма, който се отделя при горенето на въглища за производство на енергия. Другото място е Димитровград след възобновяването на дейността на ТЕЦ „Марица 3“.

През май 2022 г. Съдът на Европейския съюз осъди България заради системния провал на държавните институции да спазят задълженията на страната да осигурява добро качество на въздуха в Югоизточния район, където се намират Гълъбово и Димитровград. Данните от годишните доклади, представени пред Съда от Република България, показват, че и дневната, и почасовата пределно допустима стойност за серен диоксид редовно са били превишавани в периода 2007–2018 г. (Вж. параграфи 65–67 от Решението на Съда на ЕС и обобщената таблица по-долу.)

Тоест измерените при проверката на Петков и Сандов стойности на площадката на ТЕЦ „Брикел“

не са нито извънредни, нито безпрецедентни.

В съдебния процес България се оправдава със „завареното положение“: опасното замърсяване със серен диоксид се дължи на факта, че в сравнително малък регион около тази община са разположени четирите най-големи топлоелектрически централи в България, които работят с лигнитни въглища, а именно „Брикел“ в самата община Гълъбово, „Марица-изток 2“ в село Ковачево, община Раднево (съседна на община Гълъбово), „Контур Глобал Марица-изток 3“ в с. Медникарово, община Гълъбово, и „Ей И Ес – 3С Марица-изток 1“ – също в община Гълъбово (пар. 29 от Решението).

Макар да признава, че проверките на компетентните органи са установили нерегламентирани изпускания на такива димни газове от ТЕЦ „Брикел“, държавата поддържа аргумента, че разположението на четирите инсталации на относително малка площ „затруднява значително определянето както на конкретния причинител на замърсяването, така и на степента, в която всяка централа влияе върху качеството на въздуха в община Гълъбово“.

Докато държавата се оправдава пред Европейската комисия и пред Съда на ЕС, Изпълнителната агенция по околна среда дава на останалите въглищни централи в района т.нар. дерогации, или изключения от новите, по-строги норми за ограничаване на замърсяването на въздуха, които влизат в сила през 2017 г., а ТЕЦ „Брикел“ получава нови разрешителни за работа, макар да не спазва условията по старите. Междувременно жителите на Гълъбово и околностите продължават да дишат отровен коктейл от газове.

Вицепремиерът в оставка Борислав Сандов съобщи и данни за потенциален конфликт на интереси, който предстои да бъде установен:

поне няколко служители на РИОСВ – Стара Загора, контролиращия орган за ТЕЦ „Брикел“, вече работят в централата.

Сред тях е настоящият главен еколог на предприятието, бивш директор на екоинспекцията в период, в който централата е оперирала в същия режим.

„Много ясно се вижда всичко, което излиза от сградата. Това не е прах, а емисии. Сградата е надупчена, излизат от прозорците, от тавана, от покрива, отвсякъде“, разказа Сандов пред bTV, показвайки снимка на централата с термокамера на Изпълнителната агенция по околна среда, но практически описвайки всяка снимка от сигнали на граждани от последните години.

ТЕЦ „Брикел“ посипва района с фин въглищен прах, 11 юли 2021 г. © Стефан Николов

Тази, както и всяка друга въглищна централа в България има условие да пречиства димните газове, които са резултат от горенето на въглища за производство на енергия, и да ги изпуска през комин, в който са монтирани измервателни устройства за следене дали отделяните емисии са в законовите норми. ТЕЦ „Брикел“ много често използва 150-метровия комин на инсталацията си. В пика на тази индустрия комините са били строени толкова високи, за да изпускат димните газове от производството високо в атмосферата, които да бъдат отнесени и разредени във въздуха възможно по-далеч от площадката и от близки населени места. Днес, когато вредите за здравето на хората и за околната среда от замърсяването са добре известни, в Европейския съюз важат правила за очистването на димните газове.

Високият комин на „Брикел“ обаче не разполага със съоръжения нито за измерване на димните газове и съдържанието им, нито за очистване.

Законът и разрешителното на централата позволяват използването му, но само в т.нар. преходни режими на работа – при разпалване и погасяване на енергийните котли, както и при аварии.

„ТЕЦ „Брикел“ има пет котела, през няколко часа декларират авария, за да работят само на този комин“, обясни Сандов. Подобна ситуация е описана при проверка в началото на юли, за която министърът пише в отговора си до четирима депутати в Народното събрание. На сигнал на екологични организации РИОСВ – Стара Загора отговаря на 26 май 2021 г., че енергийните котли са силно амортизирани, възникването на чести аварии налага почти ежеседмично погасяне и разпалване, има пропуски по енергийните котли, което води до неорганизирано изпускане на емисии на вредни вещества през покрива на котелния цех, отвори (прозорци) и газоходи. И допълва:

В същото време, видно от начина на експлоатация, не се очертава тенденция дружеството да предприеме мерки и да извърши инвестиции за привеждането на инсталацията в съответствие и изпълнение на всички условия от Комплексното разрешително. 

Въпреки тези заключения Изпълнителната агенция по околна среда издава ново разрешително за работа на ТЕЦ „Брикел“ само няколко месеца след констатираното от РИОСВ – Стара Загора. И въпреки че към самото разрешително са прикачени мотивите на Агенцията да не даде на централата изключение от законовите норми за серни оксиди заради системно неизпълнение на условията на предишното разрешително.

Наред с вече известните нарушения е и

изгарянето на отпадъци и биомаса без законово разрешение.

Тази сага се разгръща през 2018 г., когато няколко въглищни централи, свързвани с Христо Ковачки, правят постъпки за разнообразяване на горивата с отпадъци, биомаса и нефтошисти, които представляват нискокачествени въглища. ТЕЦ „Брикел“ също планира да се превърне в инсинератор, а РИОСВ – Стара Загора ѝ дава зелена светлина, без да настоява за предварителен анализ на влиянието върху здравето на хората и околната среда на такава промяна в инсталация в подобно състояние. Община Гълъбово дори се ангажира да съдейства на централата да изгаря 500 000 тона отпадъци годишно, както показва разкрито в медиите тайно споразумение.

След бурна обществена реакция ТЕЦ „Брикел“ и други централи публично се отказаха от намерението да горят отпадъци. На дневен ред обаче остана горенето на биомаса.

Отпадъци и биомаса, съхранявани на площадка на Брикетната фабрика (намираща се срещу ТЕЦ „Брикел“) в началото на 2021 г. © „Грийнпийс – България“

Интересът на въглищните централи към алтернативни горива е чисто икономически – изгарянето на въглищата изисква закупуване на квоти въглеродни емисии, което става все по-съществен разход за старите и неефективни инсталации, горящи нискокалорични лигнитни въглища. Горенето на отпадъци намалява разходите за емисии, от една страна, и носи допълнителни приходи за „услугата“ по оползотворяване, от друга. Биомасата пък се смята за гориво с нулеви въглеродни емисии в Европейската директива за възобновяемата енергия – практически счетоводен трик, критикуван от екологични организации заради пропуска да се отчете като фактор времето за възстановяване на растенията, изгорени за гориво.

Въпреки че няма разрешение да изгаря биомаса, в годишните си доклади ТЕЦ „Брикел“ декларира изгарянето на над 220 000 тона през 2018 г., 276 000 тона през 2019 г., 386 000 тона през 2020 г. и близо 370 000 тона през 2021 г. Централата получава разрешително да гори биомаса едва през октомври 2021 г. Дотогава ТЕЦ „Брикел“ на два пъти е санкционирана от РИОСВ – Стара Загора за използването на неразрешено гориво – през 2018 г. и 2020 г. са ѝ наложени глоби от по

2000 лв. за неизпълнение на задължението да „уведоми“ контролния орган за „настъпилата промяна в работата на горивната инсталация“.

През последните две години в годишните отчети на ТЕЦ „Брикел“ дори се отбелязва, че „данните за използваните в инсталацията горива са докладвани и във верифицирания доклад за емисии на парникови газове“. Разследване на международната журналистическа организация OCCRP миналата година разкри, че заради отчитане на по-ниски от реалните емисии „Брикел“ и „Бобов дол“ (също свързвана с Христо Ковачки) са избегнали плащането на между 26,6 и 32,2 млн. евро за емисии на парникови газове. Годишните доклади на „Брикел“ са верифицирани от „Джи Ем Ай Верифай“ – компания, която журналистите от OCCRP и природозащитната организация „Грийнпийс – България“ обвързват с въглищната империя на Ковачки, тъй като клиентите ѝ са дружества, свързани с енергийния консултант.

Това обяснява готовността на ТЕЦ „Брикел“ да работи в нарушение години наред, като плаща символични глоби. Не обяснява обаче

откъде идват колосалните количества биомаса, която според екоинспекцията е слама.

Според доклад на отдел „Агростатистика“ към Министерството на земеделието за 2018 г., за която са най-актуалните публикувани данни, в България са произведени общо 83 000 тона слама от житни култури – или над 2,5 пъти по-малко от количеството, което ТЕЦ „Брикел“ декларира, че е изгорила за същата година. Специалисти в бранша смятат, че централата гори слама само по документи, за да осчетоводи по-ниски разходи за емисии. Остават много въпроси около законността на този подход в продължение на години и ролята на редица институции за осъществяването му в завиден институционален комфорт, който министър Сандов нарича „чадър“.

„Това, че е недобре изглеждащо предприятие, според мен не би следвало да бъде затворено“, заяви изпълнителният директор на дружеството Янилин Павлов пред bTV дни след извънредната проверка. При предприятия като ТЕЦ „Брикел“ обаче външният вид е показателен за всичко, което стои зад него.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Грийнпийс – България“, заснет с дрон над ТЕЦ „Брикел“

Източник

ТЕЦ „Брикел“: История, която трябваше да свърши през 2010 г. 

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/brikel-part1/

Ръждясали метални конструкции, липсващи стъкла по прозорците, плътен слой черен прах по повърхностите на площадката на ТЕЦ „Брикел“ напомнят на декор от индустриалната история на Гълъбово. Градчето се намира в Маришкия въглищен басейн в Старозагорска област, наричан „туптящото сърце“ на българската енергетика.

Облаците дим в различни нюанси на сивото се стелят летаргично, но упорито през 150-метровия комин. Промъкват се необезпокоявано и през дупките на липсващите прозорци и всеки процеп на сградата. На институционален език това се нарича „неорганизирани емисии“ и представлява отпадни газове от горенето на въглища, които съдържат коктейл от замърсители, вредни за човешкото здраве и околната среда.

Екипът, който проверяваше и прекара два часа на обекта, се почувства зле само след два часа. Не мога да повярвам, че в такива условия работят български граждани, и ще чакам в най-къс срок всички институции да ми дадат доклад, за да видим какви да бъдат следващите стъпки във връзка с това невероятно замърсяване, което се случва ежедневно на този обект.

Това заяви премиерът в оставка Кирил Петков на заседание на Министерския съвет след извънредното си посещение в топлоелектроцентралата на 19 юли т.г. Той също така съобщи, че е подал искане към Държавната агенция за национална сигурност да се установи дали Христо Ковачки е собственик на ТЕЦ „Брикел“ или има контрол върху това дружество. До редакционното приключване на статията резултати от исканите от Петков проверки не са публично оповестени.

При инспекцията на място бяха отчетени нива на замърсяване със серен диоксид от 5600 µg/m3 и с фини прахови частици от 1357 µg/m3. „Те цитираха едни данни от моментните измервания на станцията, които са некоректни“, заяви пред bTV изпълнителният директор на „Брикел“ Янилин Павлов три дни след проверката.

Нормите за опазване на човешкото здраве по тези показатели се осредняват за час, за денонощие и за година. В Европейския съюз, съответно и в българското законодателство, средночасовата норма за серен диоксид е 350 µg/m3, а средноденонощната – 125 µg/m3. Нормите за фини прахови частици с размер до 10 микрона (ФПЧ10) са: средноденонощна – до 50 µg/m3, и средногодишна – 40 µg/m3. Това означава, че при изненадващата инспекция на предприятието в Гълъбово на 19 юли, в която се включиха и РЗИ, РИОСВ, „Пожарна безопасност“ и Инспекцията по труда,

замърсяването е било поне 15 пъти над нормата за серен диоксид и поне 27 пъти – за ФПЧ10.

Трябва да се отбележи, че най-вероятно измерените стойности при проверката са моментни, а не средночасови или средноденонощни, и прякото им сравнение със законовите норми не е напълно коректно. Но дори така отчетените превишения са, меко казано, обезпокоителни.

Нормите за качеството на въздуха в Европейския съюз до голяма степен са плод на политически консенсус. Препоръките на Световната здравна организация, които са осъвременени през 2021 г. и се фокусират върху човешкото здраве, без да вземат предвид икономически съображения на индустрията и правителствата, са още по-строги. Допустимите норми според СЗО са между 2 и 3 пъти по-ниски от нормите на ЕС.

Дразненето на очите и лигавиците e сред най-разпознаваемите симптоми при замърсяването на въздуха. Хроничното излагане на замърсители като фини прахови частици и серен диоксид може да доведе до сърдечносъдови проблеми (сърдечна аритмия и инфаркт) и белодробни болести (астматични пристъпи, бронхит, рак на белия дроб). Според СЗО няма безопасно ниво на замърсяване с прахови частици.

„Всичко е в нормите и е в границите, които са ни поставени“,

повтори Павлов в друго интервю – пред „Нова телевизия“. Макар че на въпроса как си обяснява многобройните сигнали на природозащитни организации и протести на жителите на Гълъбово заради мръсния въздух в района, той потвърждава, че „това, което е очевадно, е така“.

Това, което стана очевадно след извънредната проверка и изостри общественото внимание, се е превърнало в нормално ежедневие за осемте хиляди жители на Гълъбово и е документирано на стотици снимки. Дори след края на плановия ремонт на инсталацията през юни т.г. ТЕЦ „Брикел“ дни наред бълва облаци черен дим.

Колаж от снимки от сигнали на граждани, изпратени до РИОСВ – Стара Загора в първата половина на юли 2022 г. © „Грийнпийс – България“

Ако „Брикел“ затвори, 1300 работници от предприятието ще останат без работа, както и още 1000 души от държавната „Мини Марица-изток“, предупреди още Янилин Павлов. Историята се повтаря: работниците не за първи път са използвани за спасяването на бизнеси около Христо Ковачки.

Машина на времето

Построена през 1964 г., ТЕЦ „Брикел“ е най-старата въглищна централа в Маришкия басейн и една от най-старите в България. Тя трябваше да затвори преди повече от десетилетие заради невъзможност да спази новите, по-високи изисквания за ограничаване на замърсяването след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. В подобно положение бяха и други стари централи: ТЕЦ „Бобов дол“, ТЕЦ „Република“ в Перник, ТЕЦ „Марица 3“ в Димитровград и ТЕЦ „Сливен“, които природозащитната организация „Грийнпийс“ сочи като част от „въглищната империя на Ковачки“.

„Брикел“ беше получила разрешение да работи 20 000 часа със заварената си инсталация и без пречиствателни съоръжения за периода между 2008 и 2011 г. Този лимит беше изчерпан, без предприятието да започне подготвителни дейности по затварянето на централата. Вместо да настоява за спазването на изискванията, кабинетът „Борисов 1“ два пъти моли Европейската комисия за отсрочка за замърсяващите тецове заради опасността да останат без работа „2000 работници и още няколко хиляди миньори заради затваряне на други производства“.

Синдикатите активно съдействат в процеса по удължаването на живота на замърсителите.

През 2010 г. Константин Тренчев, тогавашният президент на КТ „Подкрепа“, критикува кратките според него срокове за изграждането на пречистващите съоръжения, макар самите централи да са декларирали като проблем не сроковете, а размера на необходимите инвестиции. През октомври същата година работниците от „Брикел“ излизат на протест и от другия синдикат, КНСБ, настояват за отсрочка от 18 месеца, през които да бъде построена инсталация за очистване на серния диоксид от отпадните газове, въпреки информацията за отказа на собственика да предприеме тази стъпка.

Дни по-късно самият Христо Ковачки настоява за такава отсрочка, като обещава инвестиция в сероочистваща инсталация пред министрите на околната среда Нона Караджова и на енергетиката Трайчо Трайков. През зимния сезон предприятието работи със сероочистка назаем от ТЕЦ „Сливен“, определена от Караджова като „самоделка“. В същото време за доста кратък срок централата се сдобива със собствена сероочистка, изградена „с много труд и изцяло със собствени средства на дружеството“, с проектанти от компанията и външни специалисти и с банкова гаранция от Първа инвестиционна банка.

Когато през 2003 г. техният собственик е имал възможността да избира между това дали да работи 20 000 часа и да прибира печалбата, или да направи инвестиции, включително и в екологична насока, той е избрал големите пари, вместо да гарантира бъдещето на своето производство.

Думите са на Бойко Борисов по време на първия му мандат като министър-председател. В следващите два негови кабинета ТЕЦ „Брикел“ продължи работа с остаряващата си инсталация и все по-честo с нефункционираща сероочистваща инсталация. Междувременно на 12 май т.г.

Съдът на ЕС осъди България за системното замърсяване на въздуха със серен диоксид в района на Гълъбово между 2007 и 2018 г.

Ако „Брикел“ спре работа, Гълъбово, Сливен, Бобов дол и Русе ще останат без отопление за зимата, защото централата обогатява въглищата, които тецовете на тези места използват в производството си, предупреждава директорът Янилин Павлов през 2022 г. В края на 2010 г. правителството позволи на ТЕЦ „Брикел“ да работи на „минимални мощности“ за отоплителния сезон заради „невъзможността в краткосрочен план за намиране на решение за отоплението на град Гълъбово“. Повече от десетилетие по-късно „краткосрочният“ проблем няма решение и социалният аргумент все така прави черните пушеци по-малко черни в очите на управляващите и на голяма част от обществото.

Временното разрешение на правителството предвиждаше окончателното извеждане на ТЕЦ „Брикел“ от експлоатация да стане най-късно в края на април 2011 г. Месец преди крайния срок обаче предприятието внася в Изпълнителната агенция по околна среда заявление за издаване на комплексно разрешително, за да може да възстанови дейността си. Екоминистерството се ангажира „да съдейства за бързо провеждане на екологичните процедури“ за издаване на документа на предприятието, което предстои да се докаже като недосегаем хроничен замърсител.

На преден план – депото за отпадъци на ТЕЦ „Брикел“, по-известно като „черното езеро“, което често запрашава региона при силен вятър. На заден план – централите „Ей И Ес“ (вляво) и „Брикел“ (вдясно) през януари 2021 г. © „Грийнпийс – България“

Няма значение кой е собственикът на „Брикел“,

заявява днес Янилин Павлов. Той признава, че „коментират много теми“ с бизнесмена Христо Ковачки, който през годините се представя като консултант. В онзи период около 2010 г. обаче бизнесменът активно участва в преговорите за удължаването на работата на ТЕЦ „Брикел“, а медиите открито го наричат собственик на тази и други централи.

Дори тогавашният министър-председател Бойко Борисов изразява изненадата си от този факт пред Министерския съвет. „Между другото, много се удивих, когато видях онзи ден на преговорите за „Брикел“ с министър Трайков и Нона Караджова господин Ковачки, защото по документи той никъде не се води в „Брикел“, там се води някакво 25–26-годишно момиче, което сигурно преди пет-шест години е било доста по-младо, по моята теория за възрастта“, коментира Борисов според стенограмата от заседанието на 27 октомври 2010 г.

Става дума за Ива Цветкова, собственичка на дружеството „Калиста 2004“, което приватизира „Брикел“ ЕАД през 2004 г., когато тя е на 21 години, срещу сумата от 29,2 млн. лв. Фирмата е регистрирана на ул. „3020“ №34 в Индустриална зона „Орион“ в София, подобно на много други дружества, свързвани с Христо Ковачки.

Скоро след обрата със закриването, стигнало до удължаване на живота на „Брикел“, през 2011 г. това предприятие, както и няколко други дружества от енергийния сектор,

преминават в ръцете на офшорни фирми на Сейшелските острови

с позволението на Комисията за защита на конкуренцията. Мащабната рокада идва на фона на запор на имущество за 143 млн. лв. на Христо Ковачки заради съмнения, че е придобито от престъпна дейност. Запорът е наложен в рамките на съдебно дело за данъчни измами, по което бизнесменът впоследствие е оправдан.

Офшорната история обаче не свършва дотук – дружествата напускат данъчния рай с влизането в сила на Закона за икономическите и финансовите взаимоотношения с дружества, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим и техните действителни собственици. Причината е, че компаниите с офшорна собственост не могат да участват в обществени поръчки, нито да получават достъп до държавни ресурси. Освен това те не могат да получават и разрешения за концесии или енергийни лицензи.

В рамките на няколко седмици над десет компании от Сейшелските острови с активи в българската енергетика се прехвърлят на новорегистрирани фирми в Кипър и Великобритания със седалища на няколко общи адреса. Комисията за защита на конкуренцията отново одобрява сделките без опасения за концентрация.

Днес тези връзки трябва да бъдат анализирани от ДАНС по заръка на премиера в оставка Кирил Петков, а името на Христо Ковачки все по-трудно се отронва от устите на политици, регулаторни органи, журналисти.

Очаквайте продължение…

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Грийнпийс – България“, заснет с дрон над ТЕЦ „Брикел“

Източник

Да се движиш като луноход. За интеграцията на украинските бежанци в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-integratsiyata-na-ukrainskite-bezhantsi-v-bulgaria/

В края на миналата работна седмица Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, ми предложи тема за статия – нещо, което тя прави много рядко и само по сериозен повод. Идеята беше да свърша нещо полезно: да опиша на понятен език какви конкретни стъпки да предприемат бежанците от Украйна, за да могат да се ползват от различни права в страната ни. Тъй като от 2009 г. се занимавам с проблемите на миграцията у нас, логично е да мога да се ориентирам къде да потърся информация и кого да попитам, в случай че такава не е налична. Започвайки да проучвам темата обаче, бързо установих, че на този етап от такава статия все още няма смисъл. Защото

за което липсва информация, липсва и процедура.

Българското правителство бързо успя да създаде сайт и гореща телефонна линия, посредством които е достъпна практически цялата налична информация за устройването на живота на украинските бежанци у нас. Ключовата дума тук е „налична“. България, както и останалите страни от ЕС, е поела ангажимента да предостави на бягащите от руската агресия статут на временна закрила. За разлика от другите форми на бежански или хуманитарен статут, този се дава моментално, веднага след което получилите го придобиват почти всички права, които имат и българските граждани, с малки изключения – като например избирателното право.

Към настоящия момент сайтът на правителството съдържа информация, да речем, за правото на украинците на спешна медицинска помощ, както и за болниците, които по своя инициатива безвъзмездно лекуват граждани на тази страна. Притежаващите статут на временна закрила имат право не само на спешна помощ, а и на личен лекар. Само че докато пиша настоящата статия, приемните пунктове за регистрация на бежанците не работят. Дано скоро след публикуването ѝ тази информация вече да не е актуална. Ала по-сериозният проблем е в

невъзможността на бюрократичната машина да действа бързо и адекватно.

Тук трябва да признаем, че за бавните реакции на държавната администрация правителството има най-малка вина. То прави каквото му е по силите. В сформирания от него кризисен щаб влизат и експерти като Красимира Величкова от Българския дарителски форум, която много добре знае как се организира спешна подкрепа за хора в нужда. За разлика от предишни правителства, настоящото демонстрира и принципно желание да се помогне на търсещите убежище (че този факт е свързан и с техния профил, е друга тема).

По думите на премиера Кирил Петков, докато всекидневно в страната ни влизат между 2000 и 3000 бежанци от Украйна, „Агенцията за бежанците в момента може да обработва по 30 човека на ден. […] Предишният модел беше – дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим и ще го мислим във времето, ще си обработваме по 30 човека на ден“. Принципът

„дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим“

е водещ в работата на институциите с търсещите убежище десетилетия наред. Тази нагласа не може да се промени от днес за утре. А проблемът далеч не се изчерпва със забавената регистрация – тя е само началото му.

При регистрирането със статут на временна закрила всеки от бягащите от войната украинци ще получи личен номер на чужденец. Той представлява еквивалентът за чужденци на ЕГН за българските граждани. В България човек без номер е на практика никой, независимо от гражданството – системите на институциите не са пригодени да работят с хора без индивидуален номер. Затова и поне половината от украинските бежанци не се задържат в България: тук те не могат да получат веднага лечение на хроничните си заболявания и изобщо – никаква институционална подкрепа. Когато се сдобият със заветния номер и имат адресна регистрация, вече ще имат шанса

институциите ни да ги обслужват бавно, но пък… на български.

Представете си например всички процедури, през които човек трябва да мине, за да получи свидетелство от ТЕЛК или протокол за безплатно лечение от Здравната каса. Представете си и как към присъщата тромавост, с която институциите работят с местните граждани, изведнъж се добавят десетки хиляди чужденци, чиито проблеми изискват спешно решение, защото нямат средства за оцеляване.

Въпросът опира не само до способността на институциите ни, а до самия им принцип на функциониране. Още от времето на социализма битуващата нагласа на институциите е, че хората са тяхна функция, а не обратното. Поради което „ще чакате“ и „тук не е информация“. Отвъд институционалната култура

България се самоидентифицира като страна на емиграция, не и на имиграция.

С други думи, общественият ни живот е организиран около идеята, че у нас няма чужденци. А доколкото има, те са длъжни да се напаснат към нас, а не ние да се променяме заради тях. Затова интегрирането на десетки (или стотици) хиляди украинци у нас е задача с много неизвестни и с немного големи изгледи за успех.

Да вземем образованието, защото то е едно от основните средства за социална интеграция. Засега едва стотина украински деца искат да учат у нас. Според ресорния министър Николай Денков образователната ни система трябва да има готовността да поеме до 100 000 деца и младежи от Украйна. Да допуснем, че за тях се намерят места в училищата и детските градини. Първата задача е тези деца да научат български, защото образователната ни система няма капацитет да работи с ученици, които не владеят езика ни достатъчно добре.

Образованието ни не е способно да интегрира дори децата с българско гражданство, които имат друг майчин език.

Свеждането на интеграцията до брой места в училище е същото като свеждането на лечението от COVID-19 до брой свободни легла. И в двата случая свободните бройки не са достатъчни, ако няма квалифицирани специалисти. Тъй като България не е имигрантска страна, преподаването на български език на чужденци е бутикова, а не масова дейност.

За да преподаваш качествено български като чужд език, е нужна определена квалификация – не само езикова, а и дидактическа. Допълнителни умения са необходими, за да можеш да го преподаваш на деца. И още умения – да работиш ефективно с тийнейджъри. В България няма обучени специалисти, които да научат на български 100 000 деца и младежи. Единственият вариант е тази работа да се върши от доброволци и ентусиасти, които ще се справят… както могат. Ала дори украинските деца да научат български,

образователната ни система е нечувствителна към тяхната съдба и идентичност.

Училищното ни образование е организирано около идеята, че в България се учат само етнически българчета. То не се интересува с какво ученици от Украйна, Сирия или някоя друга държава могат да бъдат ценни и да обогатят светогледа на българските си връстници. Като всички ученици те се възприемат не като субекти, а като обекти на въздействие. Само че чужденците са „по-трудни“ обекти.

В българското училище няма значение колко знае едно дете за Днепър, ако не може да разкаже за Искър. Няма значение дали бомба е унищожила дома му, ако не знае за Баташкото клане. Нито дали помни Майдана, ако не може да отговори кога е било Априлското въстание. След като семействата им са избягали, защото не искат да приемат руска идентичност, украинските деца ще трябва да учат „Аз съм българче“ и колко трябва да сме благодарни на Русия, че ни е освободила.

И все пак за първи път в най-новата ни история България проявява желание да интегрира бежанци.

Че бежанците са от Украйна, а не от Близкия изток или Африка, е друг въпрос. Настоящите усилия да се помогне създават прецедент да заработят процедури, които биха могли да се прилагат и в други случаи. Ситуацията може да се обобщи с думите на Кирил Петков, с които описва състоянието на системата за гражданска защита у нас: „Ние се движим като луноходи, опитвайки се да изградим структури и координации, които не съществуват.“

Докато необходимите „структури и координации“ не заработят, украинските бежанци у нас ще оцеляват най-вече благодарение на доброволци и на спорадични успехи на публичните институции. А за да заживеят те пълноценно у нас, трябва и ние да проумеем, че не може хем да искаме да съжителстваме с представители на други култури, пък били те славянски и православни, хем да си останем същите.

Заглавна снимка: Входът на варненския доброволчески Център за подкрепа на бежанци от войната в Украйна в първите дни от откриването му. Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Умиранията в България 2010-2022 г.

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2022/smartnost-2022/

В началото на годината обнових интерактивната графика с умиранията и смъртността от всички причини за последните 12 години. Добавих филтрите за 2022-ра. След запитване от колега добавих и линейна графика в допълнение към кръговата. Филтрите показват същите една до друга.

Графиките от последните две години остават непроменени: 2020 и 2021. Припомням, че тези данни показват само в абсолютни стойности, както и спрямо населението. Сравнението дори в рамките на България и за период от 10 години води до изкривявания заради променящата се възрастова структура. Затова ви съветвам да прегледате текста ми за това как може правилно да сравняваме този показател през годините и между държави. Преди време бях оборил и мита, че в България се умира едва ли не най-много.

Може да отворите графиката на нов екран или да я разгледате тук:

Причината, разбира се, да се обръща внимание на тези данни, е пандемията на коронавирус. Има доста объркване какво показват данните за смъртността, митове за причините за увеличението и разликата между огромното превишение и доказаните случаи на починали от COVID19.

От горните данни смесени с тези публикувани редовно в отворен формат от здравните власти, може да видим интересни разминавания между заболеваемостта и смъртността от последната вълна. Обяснения за това бяха дадени доста, включително заради характерните особености на конкретния щам. Отново скрити в данните са обаче значително по-високата заболеваемост сред децата, последствията от които ще осъзнаваме тепърва.

Със същите данни може да сравним и процентът на доказано починалите от COVID19 спрямо починалите от всички причини, както и превишаването на общата смъртност от март 2020 спрямо средното за за дадената седмица от периода 2010-2019-та. Виждат се паралели и интересни разминавания, които бяха вече обяснени с разминаването в диагностиката при първата за България вълна, както и намалената смъртност най-вече през летните месеци заради по-малкото инфекциозни болести, катастрофи и други инциденти като цяло.

The post Умиранията в България 2010-2022 г. first appeared on Блогът на Юруков.

Време ни е за проглеждане

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/vreme-ni-e-za-proglezhdane/

Ако не ви харесват позициите на партия „Възраждане“ за COVID-19, ваксините и зелените сертификати, тя има и други. До този извод може да стигне човек, в случай че се опита да разбере срещу какво всъщност беше протестът на партията на Костадин Костадинов пред парламента на 12 януари т.г.

От „Възраждане“ обявяват пандемията за измама. Според Костадинов става въпрос просто за „сезонен грип“, а ваксините той обяви от парламентарната трибуна за „експериментални субстанции“. Както обаче установи разследване на Мария Цънцарова, излъчено по bTV, поне четирима от 13-те депутати от партията са ваксинирани срещу вируса. Включително секретарят на парламентарната група Николай Дренчев, който нарича ваксините „експериментална течност“ и цитира Атанас Мангъров, че ако не му опрат пистолет в челото, няма да се ваксинира. След като става ясно, че са разкрити, ваксинираните депутати от „Възраждане“ се оправдават, че семействата им са ги принудили да го направят или че са искали да защитят близките си.

Очевидно според тях близките заслужават защита, но гражданите – не.

В опит да излезе от тази конфузна ситуация, Костадинов обяви ваксинирането за нещо в сферата на личния живот – „въпрос на грижа за личното здраве и личната хигиена“, като къпането и рязането на ноктите. От което могат да се направят два извода – че или според председателя на „Възраждане“ е в реда на нещата депутатите от партията му да ходят на работа понамирисващи и с неизрязани нокти, или смята ваксините за необходимост, каквато е и личната хигиена. Хигиената впрочем прекрасно илюстрира как понякога частното е и публично. Поради което и имунизирането не е единствено въпрос на личен избор, доколкото засяга цялото общество.

Репортажът на Цънцарова беше излъчен в навечерието на протест, организиран от „Възраждане“, срещу зелените сертификати и всички мерки за ограничаване на пандемията. От парламентарната трибуна Костадинов в пряк текст плашеше как симпатизантите на партията му ще нахлуят в парламента, агитирайки ги по този начин да осъществят римейк на щурма на последователите на Доналд Тръмп в Капитолия от 6 януари 2021 г. Ако цитираме известната фраза на Карл Маркс обаче,

този път историята се повтори като фарс.

Протестът се случи в деня, в който регистрираните заразени у нас за първи път от началото на пандемията надминаха 7000 души. Платени от „Възраждане“ автобуси докараха демонстранти от цялата страна, които, както може да се очаква, бяха без маски. В интерес на истината, много от представителите на силите на реда, охраняващи протеста, също не носеха маски.

Самият Костадинов не можа да присъства на „щурма“, с който плашеше от седмици, тъй като се оказа в карантина, окачествена от него като „домашен арест“. Това стана, след като на участниците в Консултативния съвет за национална сигурност при президента, сред които беше и Костадинов, им бе предписано да се самоизолират поради положителния тест за коронавирус на председателя на Народното събрание Никола Минчев. Лидерът на „Възраждане“ заподозря в това пъклен план, чиято единствена цел е да не бъде допуснат лично той на протеста.

На площада ритуално беше обесена… маска.

Звучаха възрожденски песни, тъпани, народна музика и химнът на България. Докато едни протестиращи казваха, че не са против ваксините, а против сертификатите и мерките, други повтаряха конспиративната теория за връзката между имунизирането и 5G. Много от плакатите и скандиранията всъщност „разбиваха отворена врата“. „Няма да позволим децата ни да бъдат насилствено ваксинирани!“, „Не на задължителното ваксиниране!“, чуваше се от протеста, а в същото време ваксините са доброволни и няма планове да престанат да бъдат такива. Гневни родители настояваха децата им да ходят на училище. Понастоящем обаче всички деца ходят на училище, освен карантинираните и онези, които поради желанието на родителите си се обучават онлайн.

Използването на децата като аргумент беше част от стратегията на „удряне на чувства“ – поради липса на сериозни рационални аргументи. Един от плакатите гласеше „Те убиват и вашите деца“, от което не става ясно нито кои са „те“, нито как точно убиват децата. Жена, представила се за майка, крещеше: „Господа полицаи, питам – имате ли сърца?“ Патриотичната реторика също се целеше в чувствата на аудиторията, с възгласи за „народа“, „суверена“, против „разделянето на българи срещу българи“.

Според протестиращите обаче журналистите явно не са българи.

С това може да се обясни агресията към присъстващите екипи на някои медии. Видимо уплашените репортерки на bTV и „Нова телевизия“ бяха многократно блъскани, а множеството скандираше: „bTV – фалшиви новини“ (вероятно заради репортажа на Мария Цънцарова за ваксинираните депутати от „Възраждане“, в който нямаше нищо фалшиво).

На два пъти демонстранти се опитаха да щурмуват сградата на Народното събрание, но без успех, въпреки че силите на реда бяха без щитове, каски и палки и изглежда, бяха инструктирани да избягват всякакво насилие. Липсваха и огражденията, познати от предишни протести, така че участници в „щурма“ успяха да се промъкнат до самия вход на сградата, гледката пред който може да се обобщи с перифраза на известната реплика от филма „Опасен чар“ – „протестиращ, полицай, протестиращ, полицай“.

След като до множеството стигна известният от часове факт, че парламентът на практика е празен, част от демонстрантите се насочиха към Министерството на здравеопазването, където техни представители проведоха безсмислен разговор със здравната министърка, тъй като исканията им бяха по дефиниция неосъществими. Така протестът се разпръсна и утихна, след което участниците бяха извозени до родните им места.

Ако след всички лозунги и декларации не успявате да схванете какво точно искат от „Възраждане“ и как си представят осъществяването му, проблемът не е „във вашия телевизор“. Като всяка екстремистка партия „Възраждане“ е развила своеобразен „новговор“ (по Джордж Оруел),

използвайки речника на либералната демокрация, която отрича.

Говори се например против „нарушаването на човешките права“, а както крайнодесните, така и крайнолевите партии (в известен смисъл „Възраждане“ може да се причисли и към двете) смятат човешките права за „либерална измислица“. Призовава се за защита от „дискриминацията“, а в същото време се отрича правото на съществуване на цели групи от населението, като ромите и ЛГБТИ хората например. Мерките за ограничаване на вируса се обявяват за „фашизъм“, а „Възраждане“ си е в много отношения неонацистка партия.

Впрочем известно е, че самият Костадинов не е против масовото ваксиниране – през 2017 г. се изказва остро срещу антиваксърството, наричайки го „новото Средновековие“. Недоволството срещу мерките за ограничаване на пандемията беше използвано, за да си осигури партията му парламентарно участие – така, както се използва от много националпопулистки партии по света. По принцип те боготворят реда и дисциплината, но това не им пречи понякога да „обърнат палачинката“ и да почнат да призовават за свобода и човешки права. Ами да – редът и дисциплината са винаги за другите, а свободата и правата – за своите.

Като наблюдаваме превъплъщенията на Костадинов и партията му, е лесно да разберем, че реториката срещу ограничаването на пандемията е само междинна спирка по пътя към властта – след антиромските изблици, кампаниите срещу учебници по родинознание, ЛГБТИ хората и какво ли още не. Тепърва ще има нови поводи за обществено недоволство, които да бъдат яхнати. Или да бъдат произведени единствено за да се яхнат.

Междувременно към деня на протеста на „Възраждане“ пред парламента

починалите от COVID-19 у нас са 31 761 – или един на всеки 205 души,

като имаме предвид последните данни на НСИ за населението на страната ни. При това става дума за жертвите на вируса по официални данни, без да броим недиагностицираните, както и починалите от усложнения, след като системата ги е отчела като „излекувани“. България е на второ място в света след Перу по смъртност от ковид – с 4635 жертви на един милион.

Толкова за „правото на живот“. Затова ни е време не за „Възраждане“, а за проглеждане.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на Кирил Владимиров в YouTube

Източник

Ваксините като сцена на глобални борби

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/interview-alena-ivanova-trips/

Тези дни в списъка с личните ми задачи е да се организирам за поставяне на бустерна доза ваксина срещу COVID-19. От време на време проверявам графиците на имунизационните центрове в града, в който живея, разглеждам новини за организацията на процеса, обмислям каква ваксина да избера. Имам поставени две дози Vaxzevria (известна като AstraZeneca) и сега, като повечето хора в моя свят, се колебая между Comirnaty (известна като Pfizer) и Spikevax (известна като Moderna). Хаотичната информация от медиите и от мненията на познати и приятели се е превърнала в интуиция – „Астра“ е лоша, „Модерна“ е най-хубава.

Имам някаква представа защо не наричаме ваксините с официалните им названия, а с имена на компании. Бегло разбирам, че зад възможността една ваксина да достигне до мен стоят някакви безкрайно сложни научни, производствени, логистични и търговски процеси. Съзнавам, че съм сред късметлиите на тоя свят, които могат да се имунизират по всяко време, че и да избират с какво, но не си давам сметка за пълния мащаб на нещата. Разговорът ми с Алена Иванова – организатор на кампании в Global Justice Now – ме убеждава, че проникването на иглата в рамото ми е само брънка от огромна и заплетена мрежа от събития, мимолетен досег с една глобална история за неравенства и липса на солидарност. История, в която всички имаме интерес да играем роля, по-активна и съзнателна от това да сме просто получатели на някаква инжекция. Останете до края на текста за идеи как самите вие може да се включите.


Да започнем от горещата тема за Омикрон – последния вариант на вируса на COVID-19, който тревожи света тези дни. Как случващото се илюстрира глобалните проблеми при разпределението на ваксините?

Това, което се случи в Южна Африка, беше напълно предвидимо. Но е важно да отбележим, че учените в Република Южна Африка са си свършили работата добре, намерили са нещо и са съобщили на световната научна общност – и ние трябва да им благодарим. Вместо това реакциите бяха „А, супер, вие сте намерили нещо ново, бе я да ви затворим!“. И съответно редица южноафрикански държави получиха забрана гражданите им да влизат в различни западни държави, макар вече да се знае, че вирусът е бил в Нидерландия преди седмици, имаме го в Шотландия, във Великобритания, имаме го навсякъде. Тоест хем знаем, че подобно боравене с граници не работи, хем всъщност е много удобно да се представя, че някакви мерки се вземат.

Но другото нещо, което е важно в случая, е, че РЮА и Индия от самото начало на ваксинационната програма поставят изискване за освобождаване от ТРИПС.

Историята на Споразумението за търговските аспекти на интелектуалната собственост (Agreement on Trade-Related Aspects of Intellectual Property Rights, TRIPS) е дълга и тъжна за хуманистките аспирации на следвоенния свят – а и парадоксална на фона на божествения статут на свободната търговия и избягването на монополи, установени след 80-те години на ХХ век като водеща икономическа доктрина. От NewRepublic предлагат страхотен материал по темата. Но накратко, през 1994 г., след години на битки и на отявлено изнудване от страна на САЩ срещу няколко „развиващи се“ страни, се подписва споразумение между всички членове на Световната търговска организация, което фактически въвежда интелектуалната собственост в международното право по познатия ни днес начин. Именно този документ прави възможно патентното право над значими открития от голям обществен интерес да стане монопол на частния сектор.

РЮА и Индия са водещи застъпници за освобождаване от ТРИПС, защо?

Това са големи икономики в глобален мащаб, които имат научната база, предприятията, производителите да се възползват от освобождаване от този режим. Напоследък има свръхфокус върху това, което се случва в Южна Африка от епидемиологична гледна точка, но вече повече от година напълно се игнорира какво казват хората от региона, от какво имат нужда. Те не казват „Дайте ни още дарения!“, а „Дайте ни рецептата, за да можем да се справяме тук! Казвате, че ние сме огнище на зараза; казвате, че от нас идват варианти; казвате, че проблемът е в нашето нежелание да се ваксинираме (и това според мен е най-срамното, което излезе като коментар за новия вариант), а в същото време стоите на пътя ни и блокирате възможността да можем сами да произвеждаме ваксини, да се имунизираме и да предпазим и нас, и вас“. Почти е смешно да се наблюдават срещи на СТО, където представители на над 150 правителства излизат и казват „Ние мислим, че това ще проработи, дайте му шанс!“, и от пет икономики се изправят и отвръщат: „А, не, ние не мислим, че това ще ви помогне, ние знаем най-добре!“ Това е абсолютно колониално наследство и отношение.

Никакви последствия ли няма все още от тези искания, инициирани от РЮА и Индия?

След като шест месеца всякакви богати държави, но основно Великобритания и Германия се противопоставяха на предложението на РЮА и Индия, от ЕС решиха, че вече трябва да представят алтернатива, защото нещата не изглеждат добре за тях. В момента се говори, че има сериозен натиск на ниво СТО да бъде приет вариант на предложение. Но то само по себе си не променя почти нищо в наличната административна рамка.

Това, което предложението цели, е, от една страна, да има нещо друго на масата, което да избута предложението на РЮА и Индия, а от друга – да създаде ситуация, в която нещо се приема и се оказва, че то не работи много добре на практическо ниво за тези държави, и да се каже: „Ние ви дадохме този механизъм, а вие не съумяхте да го използвате, значи разчитате на нашите пет корпорации. Нямате капацитета да развиете такава индустрия.“ Според мен това се цели, за да се запази някакво първенство.

Защото не е само Индия, вече има много сериозно производство на медикаменти в Бангладеш, в Индонезия – измества се една индустрия, която традиционно е била базирана и контролирана от определени центрове, към по-нови центрове. Това става геополитически проблем, който предложения като това на ЕС се опитват да неутрализират.

Предложението на ЕС е доста тясно като рамка – засяга единствено ваксините и лекарствата, но не и други важни средства, като тестовете например. Освен това то се фокусира изключително върху патентите, без обаче да засяга други бариери пред свободното ползване на интелектуална собственост. И не на последно място, предложението разчита твърде много на добрата воля на компаниите и оставя твърде широко поле за избор само от тяхна страна кои страни да бъдат включени в разпространението и кои – изключени. Всички тези слабости отсъстват от предложението на РЮА и Индия (известно като TRIPS Waiver), за което се застъпва и Global Justice Now и което предвижда временно, но пълно суспендиране на някои от клаузите на ТРИПС.

Съществува ли такова нещо като „ваксинен шовинизъм“? Германците се гордеят с ваксината на Biontech, хората във Великобритания – с оксфордската Vaxzevria, у нас имаше за кратко почти гордост от БЦЖ ваксината, и прочее. От една страна, е нормално дадено правителство да залага на ваксината, в която е инвестирало. От друга, в един момент това започва да се превръща в културен феномен.

Отначало във ваксинационната програма във Великобритания Vaxzevria наистина беше представена като изключително успешен проект. Много сериозно беше застъпено в промотирането на препарата не само това, че е продукт на Оксфордския университет, но и че имат хуманното намерение да не правят печалби, а дози да бъдат предоставяни на бедни държави на производствена цена (впрочем компанията наскоро обяви, че започва следващата фаза и вече ще предлага ваксината си на пазарна цена). Все неща, които може би малко цинично бяха използвани от правителството, но и които обществото според мен прие много присърце и положително.

В същото време никой не говори какво се случва с китайската ваксина (CoronaVac на Sinovac Biotech) или с ваксините в Куба например. Познавам много хора, живеещи в Близкия и Далечния изток, които се имунизираха с препарата на Sinovac и продължават да имат всякакви ограничения – къде се признава, къде не се признава. Но в същото време никой не го интересува те защитени ли са, каква защита имат, как им се отразява, за да се извлекат все пак някакви полезни изводи. За Куба се знае, че правителството инвестира в разработването на ваксина, че процентът на имунизираните е много висок, защото те си ползват собствения продукт. Но игнорирането на всичко това не е случайно. То е, защото Куба от самото начало обяви, че в момента, в който се справят вътрешно с проблема и стигнат до някакво задоволително ниво, са готови веднага да подписват – и вече имат споразумения с Мексико, с Боливия, с Колумбия, с всякакви държави от Латинска Америка, които да произвеждат тяхната ваксина. С други думи, за това, което ние се опитваме да накараме водещите компании да направят, има производители и научни екипи, които са готови и вече го правят, но техните усилия не получават никаква публичност, защото се нарушават икономически и геополитически интереси.

Отражението на сегашното патентно право и търговски споразумения като ТРИПС върху търговията рядко се коментира в българското публично пространство, а във връзка с ваксините напълно отсъства. Разкажете повече.

Много е странно, че настоящата ситуация се приема за някаква даденост в търговските взаимоотношения. Всъщност говорим за едно доста ново развитие в това как се патентоват открития и как се ползва науката на световно ниво.

Някои обясняват решението за правила като тези в ТРИПС с периода, в който фармацевтичните компании са били водещите организации, спонсориращи и финансиращи научни проучвания. Това обаче въобще не е факт в днешно време и всъщност е съмнително доколко някога е било факт. Основно с държавни средства университетски преподаватели и екипи работят по тези дългосрочни проекти, които водят до някакво наистина значимо развитие във фармацевтичния свят. Водещите ваксини, които се ползват най-много в Европа, САЩ и Австралия, са разработени с изключително сериозни инвестиции от страна на правителствата. В препарата на Moderna например са налети около 10 млрд. долара от правителството на САЩ не само за разработването на самата ваксина, но и за оптимизиране на производството на компанията: тяхната технологична база, нови заводи, нови офиси, построени изцяло с държавни пари. Това става в по-малък мащаб и с Pfizer, там също са налети милиони обществени пари – парите на данъкоплатците. Определено такъв е случаят с Vaxzevria, където около 97% от финансирането идва от държавни пари и благотворителни организации.

Тогава за какво са платили компаниите, за което сега получават печалба?

Компаниите всъщност си плащат за това те да получат правото да патентоват и да определят кой ще произвежда, на кого ще дадат лиценз и кой ще определя цената, на която тези продукти ще се продават в бъдеще. Например за ваксината, която всички сега наричат Pfizer, всъщност научната част и това, което я прави нов препарат, идва от Biontech, не от Pfizer. Но Pfizer е конгломератът, който има интересите, връзките, политическата тежест да се наложи в много ранната фаза на развитието на ваксината и да каже: „Ние ще сме партньори с вас, ние ще оптимизираме този процес, ние сме разпознаваемо име, ще ви осигурим достъп до световния пазар. В замяна ние ставаме собственици на това, което вие сте разработили.“

И ако приемем, че една такава компания „сдаде контрола“, приеме друг тип търговски правила, какво точно губи?

Губи най-общо казано свръхпечалбите, които се наблюдават в момента. Тези компании вече са първи на пазара, развили са успешни продукти, те всъщност няма да загубят този пазар и тези клиенти, които вече са натрупали – имат поръчки за милиони дози за следващите две-три години, а и с всеки нов вариант на вируса този период се удължава. Те винаги ще бъдат водещи на пазара. Това, което се опитваме да постигнем, е други производители, които имат капацитет, да получат достъп до технологиите. Pfizer например от това също ще правят пари – те няма да предоставят постиженията си напълно безплатно на света. Ще продължават да имат печалби, но тези печалби няма да бъдат изцяло зависими от тяхното ценообразуване, техните отдели, техните сделки. Трети производители ще имат право да определят собствени цени и да сключват договори с други правителства и организации.

Тоест те ще продължават да имат монопол, обаче ще се лишат от инструментите дългосрочно да си осигуряват продължаващ монопол?

Точно така. Този модел, който се наложи в много кратък срок от една година, откакто започна ваксинационната програма по света, всъщност работи изключително успешно за тях и те не усещат значителен натиск да го променят. Напротив – още през май тази година светът осъмна с най-малко девет нови милиардери благодарение на покачващите се акции на производителите на ваксини. Промяна може да настъпи единствено с политическа воля от страна на правителствата.

Вашата организация участва активно в оказването на натиск, за да се прояви подобна политическа воля. Какво точно правите в Global Justice Now?

Организацията работи по различни теми, свързани с фармацевтичната индустрия (където съм ангажирана и аз), справянето с климатичните промени и други. Но общото е контролът, който търговските правила упражняват над демокрациите – каква е ролята на търговията в манипулирането на демократичния процес. Патентоването например на ваксините и лекарствата за COVID-19 и евентуалното постигане на някакъв напредък по споразумението ТРИПС може да има много сериозно отражение върху вече съществуващи и бъдещи технологии, свързани с опазването на околната среда, алтернативните източници на енергия, всякакви технологични нововъведения, на които се разчита до някаква степен за справянето или адаптацията към климатичните промени. Това са неща, които отвъд пандемията имат сериозно отражение за бъдещето на човешкото общество.

Вероятно политическите и икономическите елити си дават сметка за потенциала за домино ефект, ако веднъж се огънат на натиска?

Със сигурност този момент е доста сериозен кръстопът за световните лидери. Те според мен напълно осъзнават, че на драго сърце са сдали контрола над ситуацията, което води до много сериозни икономически загуби. Защото да се остави вируса да бушува не само в собствената ти страна, но и свободно из южните страни например, води до сериозни икономически загуби за всички. Така че, от една страна, има сериозен мотив все пак да се стигне до някакво справяне със ситуацията. Но от друга, точно защото може да има отражение върху интересите на корпорациите и в други области, има много сериозен контранатиск върху правителствата да не се предприемат мерки отвъд едни доста викториански схващания за дарения и благотворителност, за някакви милиони дози от едни държави към други. Обаче тези дарения нямат никакво отражение върху това гради ли се капацитет да се справим по-добре със следващата криза, гради ли се капацитет самите страни да се справят вътрешно или по региони с подобни проблеми за в бъдеще, гради ли се въобще някаква публична система за здравеопазване. И отговорът е „не“.

В хода на пандемията очаквано разкази с Big Pharma в главната роля добиха нова популярност, стигнаха до нови хора и до нови форми. От убеждението, че тези корпорации са създали вируса, за да печелят сега от ваксини и лекарства, до простото посочване на действителния контрол, който имат над икономиките и обществата, Big Pharma е едновременно нещо и нищо. Как според Вас можем да мислим критично за фармацевтичните компании, без да изпадаме във вцепеняващи и безполезни конспирации?

Напълно Ви разбирам и признавам, че е доста трудно да навлезеш в света на фармацевтичните компании и да излезеш без конспирации в главата. Действително им се приписва някаква свръхзлоба и свръхгений за пълния контрол, под който са ни поставили и така нататък, но това е абсолютна глупост. Защото ако се наблюдава как всъщност оперират тези компании, се вижда, че те са едни огромни инвестиционни фондове с много силна пиар машина. Това е, на първо място, сериозен проблем за фармацевтичната индустрия, защото всички тези милиони и милиарди, които се правят от лекарствата, всъщност не се наливат в развойна дейност. Те не правят кой знае какви новооткрития, не постигат кой знае какво за напредъка на медицината. Парите се наливат в комуникации, пиар и в джобовете на инвеститорите, разбира се.

При някои дългогодишни епидемии от друг характер се вижда, че в действителност фармацевтичните компании нямат никакъв интерес да инвестират в борба със заболявания, от която няма да извлекат големи печалби. Те не се ръководят от наболелите проблеми на здравеопазването, за да поставят на преден план такъв тип изследвания или поне да спонсорират такива проекти на университети и обществени изследователски институции. Те приоритизират в момента, в който видят, че от нещо ще има печалба. Тоест фармацевтичните компании напълно отразяват структурите и начина на работа на повечето големи корпорации. Те по никакъв начин не са различни. Всъщност голямото зло са не фармацевтичните компании, а абсолютно нефункциониращата социоикономическа рамка, в която сме оставили тях и други корпорации да водят сектори като общественото здравеопазване. Те са създадени с цел да извличат печалба за своите инвеститори – и това правят. Ние им създаваме полето, ние им създаваме рамката, в която те успяват да заграбят все по-голяма функция в здравеопазването.

Има ли все пак надежда?

Това, което ми дава надежда и желание да продължавам с кампанията, е колко много тя мобилизира хора в държави извън Запада, извън ЕС, извън Щатите. Вътрешната организация в резултат на тази криза в Африканския съюз например води до това много по-радикални позиции да добиват гласност и влияние, отколкото преди. Световната здравна организация също говори много ребром, говори за нещата с истинските им имена. Дори някакви сравнително малки постижения като това, че Байдън се видя принуден да подкрепи предложението на РЮА и Индия за временно спиране на ТРИПС само за ваксините, е нещо, което може да се използва, защото достъпът до лекарства и до здравеопазване в САЩ е много сериозен проблем и това ще помогне на активистите и организациите там.

Също е положително, че за повечето представители на гражданското общество и за политиците от глобалния Юг ситуацията е напълно прозрачна и наистина започват да губят търпение с тези суперорганизации на световно ниво, защото те просто не вършат никаква работа, освен да поддържат съществуващите монополи. Ето защо например точно в РЮА, с помощта на СЗО, има производител, който в момента разработва ваксина чрез обратно инженерство – започват от ефектите ѝ, а не с готова рецепта. Това ще стане и ще бъде успешно, но просто отнема много повече време, отколкото можеше да е, ако някой си беше поставил за задача сътрудничество и солидарност за справяне с кризата. Тези държави в никакъв случай не са безпомощни, не седят и не чакат милостиня и подаяния от богатия Север. Те търсят справедливост, която вероятно няма да получат точно по начина, по който се надяват, но ще намерят начин да се кооперират помежду си и ще постигнат някакъв напредък.

Какво може да направи всеки от нас

  • Подпишете тази Европейска гражданска инициатива, изискваща ЕК да направи всичко по силите си, за да може ваксините и лекарствата срещу пандемията да бъдат глобално публично благо, свободнодостъпно за всички.
  • Включете се в глобалната кампания „Ваксина за хората, не за печалбите“ чрез някой от предложените начини за действие.
  • Подкрепете петицията на медицински сестри от цял свят, които призовават Съвета на ООН по правата на човека да разследва САЩ, ЕС, Великобритания, Норвегия, Швейцария и Сингапур за тяхното възпрепятстване на по-бързото разпространение на ваксини по света. Освен с подпис може да подкрепите инициативата и чрез кратко видео или снимка във Facebook с тагване на страницата на Progressive International.
  • Когато новото българско правителство бъде окончателно съставено, пишете писма до министър-председателя, министъра на здравеопазването, министъра на външните работи и министъра на икономиката с искания да отстояват глобалния публичен интерес вместо интереса на големите корпорации.
Заглавна снимка: Протестна акция на „Лекари без граници“ пред сградата на Световната търговска организация в Женева през март 2021 г. / Стопкадър от видеоклип

Източник

Възрастово разпределение на родилките в България – 2021

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/vazrastovo-razpredelenie-rodilki-2021/

Преди 6 години подтикнат от дискусия в Twitter изкарах статистика с анимирани графики за ключов аспект от демографската криза – все по-късната възраст, в която двойките решават да имат деца. По този показател въобще не сме на челните места в Европа. Всъщност, дори погледнато средно сме сред държавите с най-ниска средна възраст на родилките. Все пак отлагането на децата допринася значително за „разреждането“ на поколенията и намаляването на общата раждаемост.

В тази и предишната ми статия отново се съсредоточваме върху жените, най-вече защото за тях има най-точни данни. Този фокус обаче е в немалка степен погрешен. От една страна, жените в детеродна възраст изнасят на раменете си един изключително тежък процес докато в същото време се очаква да отговорят на всички останали обществени очаквания в икономически и социален смисъл. От друга, почти изцяло се пропуска ролята на мъжа в репродуктивното здраве, както и в процесите, които описвам по-долу.

Първото нещо попада в по-широкия дебат за равноправното участие в грижата за децата, бащинството, дискриминацията на работното място, достъпа до ясли и градини, социалната мрежа и сигурност в началото на кариерата и прочие. Тези теми засягат в огромна степен и решението за отлагане на децата и дават обяснение, защо все по-малко се решават на тази стъпка в началото на 20-те си години. Тук следва да включим и все още битуващата стигма и очакване за определена отговорност на жените и то в определена възраст. Решението е лично на всяка двойка и за такова винаги има разнообразни и лични причини. Следвайки общата статистика може само да наблюдаваме резултатите. В никакъв случай обаче не може да определяме конкретен тип решения или аспект от работната или социалната среда като първопричина. Може да се работи в посока стимули и решение на споменатите проблеми. Никой от тях обаче няма да помогне взет самостоятелно.

Вторият споменат аспект е много малко изследван и това не помага въобще на обсъждания проблем. Когато се говори за репродуктивни проблеми, всички обръщат внимание на жените и особено на късната възраст. Докато рисковете и трудностите несъмнено се повишават значително, почти изцяло се пропуска нашата роля на мъже в този процес. Репродуктивните проблеми при мъжете не са по-малко и имат също толкова негативни последствия. Отделно влошеното общо здраве, масовото пушене, липса на спорт и общо затлъстяване на не малка част от сънародниците ни задълбочава проблема. Битува обаче разбиране, че това няма значение и вината се прехвърля почти изцяло на жените. От там и съответно повечето данни и изследвания са с фокус именно върху последните.

С всичко това наум и ясно осъзнавайки, че ефективно продължавам този проблем, реших да обновя графиките с данните между 2000 и 2020 г. Повече подробности за графиките ще намерите в предишния ми текст. Тук ще гледам да мина през важните точки.

Първата графика показва кривата на възрастовото разпределение през годините. Малко трудно се чете и затова направих следващите графики. Вижда се обаче ясно изместване на кривите вдясно към по-големите възрасти. Вижда се също спиране и обръщане на намалението на родилките под 25 г., за което ще говорим после.

Тук се вижда промяната по възрастови групи спрямо 2000 г. Вижда се, че родилките над 30 години заемат много по-голям дял, нещо, което знаем. Децата родени от майки над 45 г. пък са се увеличили 10 пъти, като основното увеличение е било след 2014-та. Обяснението за последното са делата по онова време срещу фонда за асистирана репродукция относно дискриминативните им практики.

Следващата графика показва броя деца родени по възрастова група на майките. Забелязва се резкия спад на броя деца от жени под 25 г. и изместването към 30 и 35 годишните. За това разбираме и от средната възраст на майките като индикатор публикуван всяка година от НСИ. Тази анимация обаче показва динамиката на този процес.

Около 2010-та година нарастването на средната възраст се е дължало не на намалението на ражданията сред 20-годишните, а на увеличената раждаемост сред 35 годишните поради отлагане на деца в края на 90-те. 10 години по-късно обаче вече се вижда ясно изместване на общия профил на жените, а и двойките, които се решават на деца в посока на стандартното за Западна Европа.

Горната графика обаче показва броя деца в абсолютни стойности. В действителност възрастовият профил на жените в детеродна възраст се е променял значително през разглеждания период от 20 години. Повече за това по-нататък. Докато до тук разглеждахме раждания, следващата графика показва раждаемостта – т.е. брой деца на всеки 1000 жени.

Сега се вижда онова паралелно увеличение до 2010-та година при 35 годишните, за което говорих преди. След 2010-та обаче не се вижда вече изместване на профила на родилките. Т.е. жените през 2010-та под 25 г. са раждали почти толкова, колкото тези през 2020-та. Просто като общ брой са били по-малко. Вижда се дори увеличение при тези между 25 и 30 г.

Оказва се, че основната причина за повишаването на средната възраст на раждане не е до каква степен жените навлизащи в детеродна възраст и по-слабите им половинки са готови на деца, а решенията, които техните родители са взели през 90-те. Защото сегашните 20 до 30 годишни са именно тези родени между 1990 и 2000 г.

На следната графика виждаме в лилаво динамиката на броя жени от всяка възрастова група през годините между 2000 и 2020 г. Освен ниската и отложена раждаемост през 90-те, един голям фактор е емиграцията. Затова този път добавих приблизителна оценка какъв би бил броя им, ако изключим изцяло емиграцията. В оценката взимам населението през 60-те и прилагам същите индекси на раждаемост и смъртност, каквито са регистрирани през следващите 60 години.

Виждаме ясно отдалечаване на двете криви колкото повече време минава. Тази разлика отразява не само хората напуснали страната, но и децата им, които тепърва ще влизат в детеродна възраст. През 2010-та година разликата е била около 342 хиляди жени между 15 и 55 години. През 2020-та вече е 415 хиляди. Това е липса изцяло базирана на емиграцията.

Разбира се, тази оценка е доста груба и в нея прозират няколко дефекта. Основният е, че предполага същата раждаемост и смъртност при условия на „затворени граници“. Най-малкото икономическите и социалните ефекти от подобна мярка биха влошили значително и двата показателя. Отделно, че в актуалните данни се отчитат двойки, които са родили деца и за заминали заедно и такива, които са били в чужбина, но са е върнали и са имали деца преди или след прибирането.

Динамиката на населението не е нещо, което може да се обрисува с толкова прост механизъм като описания. Целта тук обаче е да даде приблизителна представа за ефектът, който намалената раждаемост през 90-те има над раждаемостта сега, както и че дори без емиграцията такова намаление щеше да се наблюдава, макар и с известно закъснение.

Един положителен сигнал, който виждаме в данните от последните години, е лекото увеличение на жените навлизащи в детеродна възраст. Вижда се от увеличението на броя момичета под 20 години. Това, разбира се, е ефектът от повишената раждаемост, която видяхме в началото на графиките горе. В същото време е твърде слаб и все още кратък сигнал, за да може да си правим изводи. Вълната на ефекта от 90-те ще има нужда от 40 години да отмине, през което време ще виждаме намаляваща раждаемост. Т.н. демографски преход тепърва започва.

Има две неща, които могат да го обърнат. За първото ще си говорим друг път. Второто е имиграцията и включва както така бленуваното и обещаваното от всеки следващ провъзгласил се за спасител връщане на някаква част от българите от чужбина, така и миграция от трети страни като южна Азия, съседните балкански страни или такива, с които България е имала добри контакти и обмен на студенти в миналото. С досегашната политика, публично говорене, действия към правата на човека и бездействие по ред други теми, което и от двете е трудно да си представим да се случи в мащаби, които ще променят сигнала нагоре.

The post Възрастово разпределение на родилките в България – 2021 first appeared on Блогът на Юруков.

Да надхитриш смъртта. Разговор с авторите на „Последният дар на човека“

Post Syndicated from Мартин Касабов original https://toest.bg/posledniyat-dar-na-choveka-interview-s-avtorite/

За съжаление, не можем да спасим всички. Но в някои случаи можем да победим смъртта, да я надхитрим. Когато починалият стане донор и в смъртта си дари живот на други хора. Това е последното добро нещо, което човек може да направи на тази земя. Няма по-възвишено и благородно нещо.

Когато реализираш донорска ситуация, осъзнаваш, че смъртта не е краят. Че и в нея може да има надежда и утеха. Надежда за реципиента, че ще живее нормален живот. Утеха за близките на донора, че там някъде част от него е все още жива.

Д-р Сибила Маринова,
координатор по донорство

Думите на д-р Маринова са включени в интерактивния разказ за донорството на органи в България „Последният дар на човека“. Проектът на Александър Николов и Димитър Панайотов обхваща над 100 срещи с лекари, пациенти и семейства на донори в повече от 15 населени места. В продължение на повече от шест години двамата снимат в осем болници, присъстват на три трансплантации и стават свидетели на една донорска ситуация. С младите документалисти разговаря Мартин Касабов.


За донорството често се говори с числа и данни. Вие сте избрали да разкажете за хората, които стоят зад тях. Безвъзмездно, чрез подхода на „бавната журналистика“. Това не се случва често у нас. Как се роди проектът и откъде взехте пример за оформянето му като интерактивен разказ?

Димитър: „Последният дар на човека“ се роди от само себе си – като естествено продължение на нашия професионален път. А темата, за огромно съжаление, ни откри сама.

Двамата се интересуваме от подобен тип журналистика още докато бяхме студенти: аз – в Софийския университет, а Александър следваше фотожурналистика в Лондон. През 2015 г., тъкмо когато и двамата завършихме бакалавърските си степени, се случи инцидент с брата на Сашо – Георги. Той почина на 21 години от мозъчен кръвоизлив и стана донор на органи. Месец по-късно двамата със Сашо записахме една и съща магистърска програма – „Е-Европа“ на проф. Нели Огнянова. Програмата е интердисциплинарна, но с важен акцент върху медиите. Именно там се зароди и идеята да създадем документален проект, посветен на Георги и на донорството на органи.

Всъщност „Последният дар на човека“ започна като чисто учебен и експериментален проект. По-късно и двамата защитихме магистърските си тези на негова основа. Така че може да се каже, че той първо беше реализиран на теория, и то много задълбочено, а едва след това – и на практика.

Вдъхновявахме се от пионерите в този тип дигитална и мултимедийна журналистика, а именно The New York Times, TIME, The Guardian, носители на награди като „Пулицър“ и World Press Photo. Жанрът е нов и дори си има рождена дата – 20 декември 2012 г., когато излиза Snow Fall на NYT. Поради своето естество този жанр изисква много ресурси и до ден днешен не се практикува у нас. „Последният дар на човека“ е може би първият подобен български проект в такива мащаби.

Трябва ли лично да се сблъскаме със загуба или някой близък да се нуждае от трансплантация, за да се поинтересуваме от проблема с донорството у нас? Пораснали ли сме достатъчно като общество, за да помислим за другия въпреки себе си?

Димитър: За съжаление, явно трябва. Както сме написали в самия проект – ние всички се правим, че този проблем не съществува, защото си мислим, че такова нещо никога няма да се случи на нас или на хората, които обичаме. Реалността обаче е различна. Хиляди хора в България, в пъти повече от официалния списък, се нуждаят от нов орган. Десетки хиляди не са го дочакали, а на още десетки хиляди тепърва ще им се наложи да чакат.

Всъщност има хора, които се интересуват от темата и са провели този разговор. Но те са малко. Срещали сме се с много нуждаещи се от нов орган, малцина от тях признават, че преди да им се наложи, са мислили по този въпрос. Животът изведнъж е превърнал донорството на органи – нещо, за което са чували с половин ухо по телевизията – във фундаментална тема в тяхното съществуване. Често обаче тогава е твърде късно.

По-голямата част от обществото остава сляпа и глуха за проблема с донорството в България. А от нас не се изисква много – да проведем кратък, макар и труден разговор с близките си. Разговор, който скоро ще бъде забравен и няма да окаже влияние на живота ни, но в правилния момент ще изникне в спомените на хората, от които зависи решението за донорство. Този разговор може да спаси живота на четирима души.

Александър, първата глава е посветена на брат ти Георги. Историята е силно емоционална, освен с всичко друго, и с думите на майка ви, която въпреки загубата разграничава своя син от тялото му. Силен характер, доверие в науката, съчувствие – какво трябва да притежава човек, за да отвори сърцето си и да дари?

Александър: Универсалното качество, което обединява всички, дарили органите на свой близък, е преди всичко добротата. Всички донорски семейства в България са добри хора и са го направили единствено на базата на своите разбирания и убеждения. До този извод стигнахме след разговорите ни с координатори по донорство от цялата страна. Често ги питахме за причините, поради които някой дарява или отказва да дари, опитвахме се да изградим профил на двата типа хора. Мислехме, че основно образованите са склонни да направят този жест, но сгрешихме напълно. Оказа се, че нито социалното положение, нито етническата принадлежност, нито вярата, нито интелектуалният капацитет имат значение, когато човек е добър.

Относно брат ми – всички осъзнаваме, че телата ни са нещо преходно, че всяка личност е малкото камъче, което гради или спъва развитието на обществото. Именно вярата във взаимната помощ бе една от причините, поради които го направихме. Направихме го и заради Георги. Много малко хора могат да спасят пряко човешки живот, и то само на 21 години.

… И така смъртта на Георги се превръща в живот. Същата вечер, на 20 септември 2015 г., е транспортиран със самолет в София, където се извършват четири трансплантации – на два бъбрека, на черен дроб и на сърце. Преждевременната смърт на едно 21-годишно момче и волята на неговите близки дават надежда не само на четири други човешки същества, но и на техните семейства.

Из „Последният дар на човека“

Какви са основните предразсъдъци? Един от лекарите споделя, че е чувал като аргумент „Ами какво ще кажат комшиите?“. Към това със сигурност можем да прибавим суеверията, религиозността и недоверието в науката, които са пуснали дълбок корен у нас и избуяват още повече сега, по време на пандемията.

Димитър: Най-големият предразсъдък е тоталното недоверие в съвременната медицина, наука и особено в българската система на здравеопазване. Оказва се, че фактори като религията са по-скоро с второстепенно значение. Хората масово си мислят „как ще ги прецакат“ или „какво ще си кажат другите“. Ако трябва да сме откровени – можем ли да ги виним? Цялата ситуация с българската трансплантология е еманация на обществото и здравеопазването ни като цяло. Тази тема неслучайно е толкова важна в западните държави. В нея има от всичко. Медицина. Емоция. Философия. Вяра. Емпатия и човешка добродетел. Политика и логистика. Всички сфери на живота се обединяват в едно. Затова един бърз поглед към нея е достатъчен, за да се постави диагноза по много наболели за обществото ни въпроси.

Истина е, че хората не вярват в здравната система и лекарите, но нима нямат право? Медиите непрекъснато тръбят за най-скандалните случаи на злоупотреби, корупция, отвратително отношение и условия по болниците, каквито със сигурност има много. Но не по-малко са и белите лястовици – лекари, които въпреки всичко се борят за живота ни, защото това е тяхното призвание.

Не искам да звучим цинично и самият факт, че създадохме този проект, показва, че все още вярваме в обществото ни и че намираме смисъл да говорим. Но истината е, че имаме много път да извървим, преди да осъзнаем, че най-доброто, което можем да направим за себе си, е да мислим за другия. Това е един вид благороден егоизъм – помисли за другия, за да помисли и той за теб. За съжаление, все още сме далеч от този етап. И дори сме поели по обратния път. Самият факт какво се случва в момента в България по време на най-голямата здравна криза в новата ни история показва това. Страната ни е на първите места по смъртност от ковид в света и всеки ден у нас умират стотици хора. Всеки вече познава някой починал от ковид. Но това не само че не ни трогва и обединява като общество, но и сякаш изкарва най-лошото от нас. А в такъв случай какво остава да говорим за донорство…

България изостава. През 2019 г. у нас са извършени едва 53 трансплантации. Ако запазим сегашното темпо, ще са необходими повече от 20 години, за да се помогне на всички чакащи към днешна дата. Това не е статистика, която може да бъде „излъгана“. Какво е отношението на властта към проблема с донорството у нас?

Димитър: Истината е, че най-големите проблеми на донорството у нас са именно политически и административни, а не медицински или социални. Макар много българи да отказват да дарят, не са малко и онези, които се съгласяват. Имаме достатъчно добри специалисти и лекари, които да извършват трансплантациите и да се погрижат за пациентите след това. В това отношение също има проблеми, но те са свързани с малкия брой трансплантации – колкото повече има, толкова по-рутинна ще става дейността за лекарите и толкова по-успешни ще бъдат операциите.

За съжаление, политическата мотивация за повишаване на трансплантациите у нас е нулева. И честно казано, тук не може да обвиним едно правителство или една политическа сила. Независимо кои са били на власт до момента, постигнатите резултати са сходни и се дължат единствено на ентусиазма на хора, които са в системата. По-скоро българската трансплантология, доколкото я има, се реализира не заради политиците, а въпреки тях.

Проблемите са много, но основният е липсата на адекватна подкрепа от страна на властите. Помощ в организацията, достойно заплащане и мотивиране на екипите, които извършват трансплантации и донорски ситуации, както и на тези в самите болници. Трансплантологията не е приоритет – тя е поредната брънка в една система на здравеопазване с много проблеми. Това е особено валидно в условията на глобална пандемия и национална катастрофа.

В третата глава разказвате за координацията и оперативната намеса при донорска ситуация, която е „10% медицина и 90% организация“. Разполагаме ли с бърза и адекватна система, на която да имаме доверие, че ефективно ще направи всичко възможно органите да спасят човешки живот?

Александър: Разполагаме, да, и самият факт, че се реализират донорски ситуации, макар и недостатъчно, показва ясно, че организацията работи. Въпросът е екипите да имат повече мотивация, за да реализират повече донорски ситуации.

В България така е направена системата, че решението на близките е определящо за това дали ще има донорство, или няма да има, а ние се съгласяваме изцяло с хората. Обикновено онези, които отказват, го правят, защото не са говорили с починалия. Понякога е опит за бягство от чувството за вина, което може да изпитват… но всичко това са догадки. В такъв момент не може да питаме защо отказват. Не може да се бъркаме в личните чувства на хората, не можем да направим статистика на причините за отказ. Когато взаимоотношенията в семейството са здрави, решението се взема много бързо и близките са абсолютно убедени, че това трябва да направят. 

Д-р Валентин Маринчев, координатор по донорство
Из „Последният дар на човека“

Запознати сте, вярвам, с донорските карти, за които се оказа, че нямат юридическа стойност. Гласът на човека се чува, но в крайна сметка роднините решават какво да стане с тялото му. Мислите ли, че има полза от картите в този им вид?

Александър: Донорските карти се появиха като част от кампанията на Министерството на здравеопазването „Да! За живот!“. Въпреки че те наистина нямат юридическа стойност, смятаме, че помагат или могат да помогнат по два начина. От една страна, да бъдат поводът, който да провокира разговор по темата в семейството, а от друга – ако волята на донора не е споделена с близките му, при инцидент самата карта може да насочи близките за мнението, отношението и желанието на пациента по темата.

От какво се нуждаем? От адекватна държавна политика и от емпатични сърца може би? Достатъчно ли ще е, ако повече хора имат самосъзнанието да дарят, или това е само началото?

Александър: Да започнем от самосъзнаването и склонността да даряваме – това би било прекрасно начало. Защото можем да обвиняваме властите, политиците и лекарите. Но промяната не се прави от масата или от гневни коментари в социалните мрежи. Промяната настъпва и зависи от самите нас.

Как можем да помогнем на „Последният дар на човека“?

Димитър: Най-вече ако споделите и разпространите историята. Нашата цел е за проекта и за донорството да се говори повече. Подобно на „Тоест“, ние също се опитваме да развием модела на гражданско финансиране за качествено медийно съдържание. Затова, който желае, би могъл да ни подкрепи с дарение в „Платформата“.

В деня, в който мама разписа документите и всички формалности, които бяха нужни, разбрахме, че сърцето е трансплантирано. Тогава нещо стана в мен… сякаш… той си е жив, но в някой друг. Това, което аз харесвам като мисъл, е, че винаги животът и смъртта са част от една и съща история. Двете взети заедно правят един нов живот…

Алена Терзиева
Из „Последният дар на човека“

Заглавна снимка: © Александър Николов

Източник

Шест въпроса за правата и здравните мерки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/maria-sharkova-interview-covid-19/

    • Нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. Налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували.
    • В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред Административния съд.
    • Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи.
    • Не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия.
    • В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“.
    • Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности, като фундаменталните права – на живот и на здраве.

България продължава да е на челните места в света по смъртност от ковид на глава от населението. В страната продължава и разпространението на невярна информация, свързана с ваксините и заболяването като цяло. Йоанна Елми провери дали мерките, свързани с ограничаване на заболеваемостта, са в нарушение на правата на гражданите, както и дали наистина никой не носи отговорност за здравето на хората при прилагане на ваксина. По тези и други въпроси тя разговаря с адвокат Мария Шаркова, специалистка в областта на медицинското право.


Нарушават ли т.нар. зелени сертификати определени права – граждански, човешки, както твърдят техните противници? 

Всяка мярка трябва да е пропорционална на целите, които иска да постигне. Следователно въвеждането на зелен сертификат не би било редно, ако няма заплаха за общественото здраве (например няма или са много малко случаите на COVID-19 и няма причина да се счита, че ще нарастват). Една мярка също не се смята за пропорционална, ако съществува по-умерена регулация: ако чрез въвеждане на зелен сертификат може да се ограничи броят на хоспитализираните и починалите, то затварянето на хората в домовете им за определен период или масовото спиране на работата на различни обекти не би било пропорционално.

Всяка мярка следва да е предвидима. Именно тук беше допусната грешка при налагането на сертификатите у нас, защото въпреки предвидимостта и предотвратимостта на тази вълна в сегашните ѝ размери се забеляза едно доста дълго бездействие от страна на здравните власти, което доведе до необходимостта в даден момент рязко да се въведат ограничителни мерки. Макар отдавна да се знаеше, че точно в този учебен период ще има увеличение на случите, не се взеха здравни мерки за безопасното провеждане на учебния процес, като явно се е разчитало на онлайн обучението. Едва сега (сякаш се е случило нещо неочаквано и непредвидимо) Министерството на образованието и науката и Министерството на здравеопазването решиха, че ще въвеждат изследвания за учениците и персонала в училище, едва сега започна обсъждането на регламент по този повод и едва сега се закупуват медицински изделия за целта. Това е особено видима демонстрация на безотговорност. 

Нарушават ли тези мерки правата ни? Няколко важни аргумента защо отговорът е „не“. Първо, в конкретния случай определянето на различните групи е научнообосновано – доказано е, че ваксинираните и преболедувалите в рамките на определен срок са много по-безопасни за обществото. За тях рискът да се разболеят и да предават инфекцията е изключително малък. Второ, възприети са средства за доказване на преболедуване, които са утвърдени от науката – като вид изследване и срок. Тоест нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. И това няма никаква връзка с въпроса дали ваксината е препоръчителна, или е задължителна. Трето, налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували – те могат да си правят изследвания. Тук е важно да се регламентира ясно и конкретно кои хора имат право на безплатни тестове, кои следва да доплащат или изцяло да заплащат тестовете си, като освен това тестовете трябва да са достъпни, тоест да не се създава прекомерно неудобство, което да е непреодолимо. В много държави се въведе изискване само за ваксинация без възможност за изследване като условие за работа на някои места, за достъп до университети и прочее.

Въвеждането на определени мерки спрямо неваксинирани хора и тези, които нямат имунитет, за целите на защитата на здравето и живота на обществото не представлява забранена дискриминация, нито засяга недопустимо правото на личен живот.

Говорите за пропорционалност на мерките спрямо ситуацията. България е държава, в която често се злоупотребява с власт по много параграфи, което до някаква степен обяснява масовото недоверие и реакцията спрямо мерките. Как могат обикновените граждани (тоест не-прависти, в това число и журналистите) да преценят кога една мярка е пропорционална и кога – не? 

Масовото недоверие се дължи на демонстрираното в хода на епидемията институционално безсилие и използването на епидемията в предизборни схватки и спорове. В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред съд, който да прецени дали тя не засяга нечии права. Съответно ако ги засяга, дали това е в рамките на позволеното, допустимо засягане с оглед постигане на целите на тази мярка. Тъй като противоепидемичните мерки се налагат от МЗ или от директорите на регионалните здравни инспекции със заповеди, които са общи административни актове, те подлежат на обжалване пред Административен съд – София-град.

Освен това аз смятам, че гражданите трябва да бъдат информирани, а не манипулирани. Добре е предприетите мерки да се разясняват, като тук голяма роля имаме и ние – юристите, вие – журналистите, както и органите, налагащи тези мерки. За жалост, живеем в условия на епидемия от популизъм и фалшиви новини, разпространявани под формата на „друга гледна точка“, и тази задача е много трудна.

Един от основните аргументи на противниците на ваксинацията е, че никой не носи отговорност при поява на странични ефекти. Истина ли е това? С какви инструменти разполага българският гражданин по принцип и в специфичната ситуация с ваксините, за да потърси правата си като пациент и реципиент на лечение или медикамент? 

Една от големите грешки на МЗ при въвеждането на ваксинопрофилактиката срещу COVID-19 беше оглушителното мълчание по този въпрос, който има своя много ясен отговор. Това доведе до множество спекулации, интерпретации и дори абсурдни твърдения.

Отговорността, която възниква при поява на нежелани постваксинални реакции, не е по-различна от отговорността при поява на нежелани реакции при употреба на който и да е лекарствен продукт, но ето – никой не пита: „Ако изпия този аспирин сега и получа тежка реакция, кой ще отговаря?“. Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи. Изпълнителната агенция по лекарствата има много проста и лесна за употреба система за докладване, като всеки човек има право да докладва за такава реакция.

Отговорността при нежелани реакции се определя след анализ на причините за възникването на такава реакция и причинно-следствената ѝ връзка с поставянето на ваксината (или приема на съответния лекарствен продукт): дали се дължи на неправилно поставяне, неспазване на изискванията за безопасност, неправилно транспортиране и съхраняване, възникване на нежелана реакция извън кратката характеристика на продукта и т.н.

Тук е мястото да поясня, че не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия. Производителите носят отговорност, но в определени случаи държавите следва да ги обезщетят, ако самите компании заплатят обезщетение на пациент. На мен не ми е известен нито един случай до този момент на заведено дело по повод реакция след поставяне на ваксина срещу COVID-19.

Следва да подчертаем обаче, че както при всеки прием на лекарствен продукт, и при ваксинирането пациентът носи риска от възникване на тези нежелани реакции, които са описани надлежно в кратката характеристика. Това е така, защото при всяка медицинска дейност, включително ваксинопрофилактиката, когато се съгласим с ползите от дадено лечение или медикамент, поемаме и рисковете, с които сме запознати.

Въвеждането на изисквания за ваксинация не е нова практика. Такива изисквания например има при имиграция или дори посещение в друга държава. Може би да обясним защо това не нарушава индивидуалното право и каква е правната логика на подобна мярка? 

Да, това е вярно. Най-известният пример е с въведената ваксинация за жълта треска като условие за достъп до някои държави съгласно Международните здравни правила на Световната здравна организация. Въвеждането на задължителни ваксинации не представлява недопустима намеса в правото на личен живот, като тази теза беше потвърдена от Европейския съд за правата на човека по делото „Вавричка и други срещу Чехия“, тъй като ваксинирането се въвежда в отговор на належаща обществена нужда, доказана е тяхната безопасност и ефикасност и изискването е пропорционално на преследваната цел.

Къде е границата между индивидуалния избор и гражданските задължения, между личната и колективната свобода?

Съвсем скоро подготвях една статия за сп. „Адвокатски преглед“, отразяваща практиката на американските съдилища по отношение на ваксинопрофилактиката. На широката публика не е известно, че първите съдебни спорове, касаещи този проблем, са възникнали още в началото на миналия век. През 1902 г. в щата Масачузетс пастор повдига въпроса за съответствието на задължителната ваксинация с 14-тата поправка на Конституцията на САЩ, която постановява равенство пред закона. Още тогава Върховният съд на САЩ приема, че при определени условия, свързани със запазване на общественото здраве, може да се ограничават определени права и свободи, тъй като здравето и животът на хората имат превес в подобна ситуация (и тогава е имало тежка епидемия с много смъртни случаи). Впоследствие и до днес съдилищата в САЩ се позовават на този прецедент, когато разглеждат спорове, свързани с ваксинопрофилактиката и произтичащите от нея последици. Това включва скорошни казуси, като забраната да се посещава университет от неваксинирани студенти или по повод изискването на болниците към техния персонал да бъде ваксиниран.

Започнах с този случай, защото той отразява една традиция в правоприлагането, която продължава да се счита за разумна и справедлива в днешните условия. В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“ (както шеговито напоследък се използва този израз). Например когато желаем да шофираме с неразрешена скорост, застрашаваме не само нашия живот, но и живота на околните. В контекста на общественото здраве такива примери могат да се дадат с използването на антибиотици, тъй като безразборният им прием води до антибиотична резистентност, която застрашава не само конкретния пациент, но и цялото общество. Или пък спазването на стриктна хигиена от членовете на персонала на лечебните заведения не е въпрос, засягащ само „Моето тяло – мое решение“, защото неспазването на правилата за антисептика води до възникване на вътреболнични инфекции, застрашаващи живота на пациентите.

Правото на личен живот – например дали да посетя бар, да пътувам и прочее, включително правото на труд, не са абсолютни права, които да са гарантирани в пълен обем, постоянно и независимо от ситуацията. Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности като фундаменталните права – на живот и на здраве. Нека обясня с пример: мой близък с онкологично заболяване на активно лечение с химиотерапия не може да бъде ваксиниран поради моментното си състояние. Негов близък, който се грижи за него, не се ваксинира, защото не желае. В резултат на това болният беше заразен с COVID-19 и впоследствие почина. Тук се вижда директният ефект, който решението на един човек да не се ваксинира има върху живота и здравето на друг уязвим човек.

Изглежда, че у нас нямаме добра гражданска култура за припознаване на този баланс. Какви са Вашите препоръки в тази насока? Необходими ли са образователни инициативи, кръгли маси с граждани и подобни? 

По време на тази епидемия се проявиха някои отчайващи дефицити на нашето общество. Отчайващи, защото в условията на епидемия солидарността и грижата за другите са от особена важност, съответно още по-силно изпъкват егоизмът, крайният индивидуализъм и липсата на усещане за принадлежност към дадена общност. Наблюдавам и доста парадокси – например хора, които са против абортите, внезапно вдигат лозунга „Моето тяло – мое решение“; хора, използващи езика на омразата по всякакви поводи, включително срещу граждани с различна сексуална ориентация, изведнъж започват да говорят за „медицински фашизъм“.

За съжаление, този хаос се използва – къде умело, къде не чак толкова – от политиците, които демонстрираха тежка безотговорност в хода на епидемията и поставиха кариерните си интереси над здравето на хората. Да, нашето здраве несъмнено е наша отговорност, но осигуряването на общественото здраве е колективно дело, в което участват всички. А политиците небрежно прехвърлиха това върху отделните граждани. Необходими са много усилия от всички сектори, за да се преодолеят всички тези дефицити.

Заглавна снимка: © Марта Божикова

Източник