Tag Archives: здраве

За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/za-izostavenite-stroezhi-i-propusnatite-shansove/

През април, когато заради извънредното положение парковете още бяха затворени, а заведенията прашасваха, се случиха две събития, които нямаха нищо общо с вируса. На 26 април тълпи от хора (повечето с маски) се събраха да гледат взривяването на недостроената сграда на ИПК „Родина“ на софийското „Цариградско шосе“. Двайсет дни по-рано, на 6 април, в пъти по-малко хора се събраха пред Министерския съвет, за да протестират срещу решението на Министерството на здравеопазването да използва изоставения строеж в двора на Александровската болница за нова Национална детска болница.

Два строежа, две съдби

И двете здания – събореното и изоставеното – са резултат от финалните строителни усилия на късния социализъм, когато светът е в рецесия, цената на петрола пада, а външният дълг на България расте. Днес градовете ни са пълни с недовършените строежи на 80-те – бъдещ младежки дом тук, дом на техниката там, учебни корпуси, културни домове, изчислителни центрове… През 90-те този размах беше обречен, а и светът се промени. И така, вече над 30 години голяма част от бетонните скелети на соца си стоят, нито довършени, нито разрушени – от обраслите в шубраци останки на нов стол в софийския Студентски град до недовършения център на Шумен със стърчащата кула на новата поща и огромните многоетажни структури и тунели на оптимистично планирания гигантски обществен център.

Точно такива на пръв поглед са и двата строежа в София от началото на този текст – изградени с много бетон, твърде скъпи за завършване, твърде големи, за да „паднат“.

И двата са проектирани в края на 70-те години на миналия век. ИПК „Родина“ – след конкурс някъде през 1979–1980 г., спечелен от колектив на „Софпроект“, с цел да се изгради нов полиграфически комбинат, който да събира всички редакции на вестник „Работническо дело“ плюс издателството на БКП „Партиздат“. Строежът при Александровската болница – през 1978 г. (с промени през 88-ма), за Научен институт по педиатрия. Строителството обаче върви по различно време. Печатницата на полиграфическия комплекс (ниското тяло) е завършена и започва да функционира през 1986 г., докато по това време грубият строеж на бъдещата детска болница е замразен и е завършен през смутната 1991 г., когато икономиката на страната е парализирана след мораториума върху плащанията по външния дълг и България е в банкрут.

 

 

Днес приликите между двата недовършени комплекса са още по-малко. Първият беше приватизиран през 2013 г., а недостроената му част бе разрушена тази година заради „нефункционални характеристики и конструктивни проблеми“. Вторият е държавна собственост и беше определен с правителствено решение от 7 май т.г. като обект с национално значение, за да се съкратят процедурите и да се изпълни навреме обществената поръчка за превръщането му в първата в България Национална детска болница.

Нова детска болница

Историята накратко

България е единствената страна в ЕС без своя Национална детска болница, която да събере всички необходими звена под един покрив, вместо да разкарва болните деца между отдалечени здравни заведения в застрашаващи живота им обстоятелства.

През ноември 2018 г. правителството решава да преструктурира Правителствената болница и да я превърне в детска. Месец по-късно отменя това решение и постановява да се довърши строежът в двора на Александровската болница. През юли 2019 г. Министерство на здравеопазването обявява обществена поръчка за инженеринг. Камарата на архитектите реагира, че обществената поръчка е незаконна, и обжалва – първо в Комисията за защита на конкуренцията, после във Върховния административен съд. Жалбата е отхвърлена. Инициативният комитет „ЗА истинска детска болница“ стартира петиция за прекратяване на обществената поръчка. Организират се протести.

На 2 април 2020 г. министърът на здравеопазването Кирил Ананиев подписва договор на стойност близо 100 млн. лв. за проектиране, строителство и авторски надзор на Национална многопрофилна детска болница чрез довършване на строежа в двора на Александровската болница.

Предстои една година обследване и проектиране.

Казусът „Нова детска болница“ е дълъг и се обяснява трудно. Той беше една от темите на 2019 г. и продължава да е актуален и сега – тема на много статии, подписки, протести и публикации в социалните мрежи. Даже сякаш прегоря – усещането е, че едни майки се снимат с плакати под хаштаг #болницатакоятоискаме от толкова отдавна, че вече свикнахме.

И все пак крайно време е проблемът да бъде обсъден и чисто архитектурно. Вероятно даже вече е късно. Но не е редно проблем, събрал толкова гражданска енергия, просто да отмине в публичното пространство като поредния съмнителен инженеринг за селски стадион или смяна на плочки при уличен ремонт.

Старият строеж в двора на Александровска болница
Грубият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Видимите проблеми

Инженерингът

Инженерингът е търг за избор на изпълнител, тоест строител, на база цена и техническо предложение. Подмяната на реален архитектурен конкурс за идеи с търг за строителство е принципно порочна практика, която води до евтини проекти, лошо качество на изпълнение и изобщо подриване на публичното доверие в обществените поръчки. И това е напълно закономерно. Изпълнителят печели един инженеринг с предложение за най-ниска цена, контролира целия процес, включително архитектурното проектиране и авторския надзор – нормално е да не си дава зор със сложни детайли и скъпи материали.

Инженерингът е бърз и ефективен, архитектурните конкурси са бавни и често скандални. Защо да си губим времето с тях?

Заради качеството на публичната среда у нас – това е краткият отговор. Окей е с инженеринг да се правят планови ремонти на тоалетните в някоя общинска администрация. Не е окей с инженеринг да се проектират цели спортни зали, нови детски градини, да не говорим за първата и единствена Национална детска болница у нас.

Сега, ще каже някой, тук не говорим за нова сграда, тук имаме реконструкция на вече съществуващ строеж. И стигаме до втория видим проблем.

Незаконният строеж

Грубият строеж от два 12-етажни и шест 3-етажни корпуса, оказва се, е незаконен според действащия в момента Общ устройствен план на София, който определя височина на застрояване от максимум 20 метра за тази територия. Нещо повече, последният подробен устройствен план от 2011 г. предвижда премахването на този строеж и нова сграда на същото място с височина до 20 метра.

Разбира се, когато има управленска воля, всеки устройствен план може да се промени. Въпросът е дали дори 7-етажна сграда в сянката на 14-етажния „Майчин дом“ е най-подходящата приятелска среда за мащаба на едно дете.

Конструктивното обследване

В заплетени социално-икономически казуси обикновено винаги се опира до сухата експертност, с надеждата тя да ги разреши веднъж и завинаги. Да се събори целият този излят бетон е неразумно – и икономически, и екологично. Но нека видим дали конструкцията е стабилна, и ще решим. Ако да – продължаваме да реконструираме. Ако не – събаряме. Експертите обаче не са вчерашни. Кой ще си сложи главата в торбата, докато обществото ври и кипи.

Последното конструктивно обследване, възложено от Министерството на здравеопазването, е от февруари 2019 г. и публично достъпната част от него представлява 325-страничен документ, пълен с таблици, графики, снимки и чертежи, тоест техническа експертиза с данни, но без становище, което да анализира данните. Не става категорично ясно какво е състоянието на отделните конструктивни елементи след близо 30 години престой на открито, съответно

трудно ще стане ясно и кое ще е по-скъпо – да се усили съществуващата конструкция, за да отговаря на съвременните норми, или тя да се премахне и преизгради.

Междувременно инж. Лазар Голев, автор на стария проект, по който е направен грубият строеж, твърди пред медиите, че конструкцията е стабилна. Сградата е била смятана да бъде още по-висока, височината е намалена през 1988 г., така че тя даже има резерви откъм носеща способност на земетръс.

Разбира се, на всички е ясно, че дори и така, един конструктивен проект от 1988 г. няма как да покрие ред съвременни изисквания и със сигурност ще „изгърми“, ако бъде подложен на обследване дали отговаря на европейската конструктивна система Еврокод, въведена у нас през 2012 г. (Неслучайно връстникът на бъдещата детска болница – строежът на ИПК „Родина“ – беше съборен именно с аргумент „конструктивни проблеми“.) Най-малкото защото

конструктивната височина от 3 метра за етажите и 3,30 метра за публичните пространства е крайно недостатъчна за една съвременна болница.

А конструктивна височина не е като да се променя лесно.

Има и ред други видими проблеми – липса на задание за проектиране; липса на анализ на реалните нужди на детското здравеопазване и концепция за покриването им отвъд бройки легла и изреждане на отделения; липса на конкретни отделения и звена; няма отговор на въпроса как евакуираш 12-етажна сграда и пр. Всички тези проблеми са многократно обсъждани. Но има и още няколко, по-малко очевидни.

Скритите проблеми

Другият мотив, с който беше взривено високото тяло на ИПК „Родина“, беше „нефункционалност“. Каква е била функцията, предвидена от последните частни собственици, публично не е известно. Но е известно, че недовършеният строеж в двора на Александровската болница цели да запази болничната си функция – тоест тук говорим за

адаптиране на функционални схеми от 1978 г. към изискванията за съвременна болнична архитектура от 2020 г.

Задачата никак не е лесна. Наличният строеж е стандартна структура от шест ниски и две високи тела, доста тъмна и компактна, с малки възможности за гъвкавост.

В края на 2019 г. приза за най-добро изследване в категория „Качество на сградите“ на годишните награди на председателя на Кралския институт на британските архитекти (RIBA) спечелиха Керстин Сейлър и българката Росица Пачилова от Лондонския университетски колеж (UCL) с разработката си „Как да осигуряваме качествена грижа чрез дизайн“. Те изследват каква би следвало да е най-добрата функционална схема за нова болнична архитектура, и стигат до извода, че налаганата с години идея за компактни сгради с минимални ходови линии между отделните зони далеч не води до по-добра грижа за пациентите.

Презумпцията е, че когато лекарите и медицинските сестри прекарват по-малко време, обикаляйки по коридори, те ще стоят повече край леглата на пациентите си и като цяло ще работят по-добре. Но се оказва, след анализ на работата в над 30 британски болници, че далеч по-важен е т.нар. „индекс на комуникационните пространства“ (Spaces for Communication Index).

Здравните работници са по-ефективни, когато им се налага да се срещат често и да разговарят едни с други,

да обменят информация, преминавайки през отворени споделени пространства, атриуми и уширения в рамките на сградите. Така в поредицата анализирани схеми на болници се оказва, че най-високо качество на грижите имат болници с неправилна форма, с много вътрешни дворове, с няколко ръкава и големи общи пространства, а не най-ефективно подредените стаи кутийки по протежението на един коридор.

Още един момент. Оказва се, че не е лошо на пръв поглед безкрайно дълги болнични коридори, всъщност свързващи по най-кратък път две точки, да се превърнат в извити меандри, които удължават пътя още повече, но ликвидират психологическия ефект от потискащата болнична еднаквост.

Една друга детска болница

Пример за такъв тип нов болничен дизайн е Държавната детска болница в Ливърпул, завършена през 2015 г. и наречена неслучайно Alder Hey Children’s Health Park.

 

 

Тя не е просто сграда в парк, а сграда, органично свързана с общинския парк, в който е разположена. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка.

Заданието към архитектите имало три основни точки. Направете болница, която дава усещане за добър живот, с дизайн, който повдига духа. Интегрирайте болницата с парка за максимален терапевтичен ефект.

Не правете болница, която да прилича на болница.

Съответно архитектите направили всичко възможно повечето стаи (и за пациенти, и за персонал) да гледат към парка, а градините и терасите, които сградата има на всеки етаж, да са достъпни за всички.

Едно е да гледаш природата през прозореца, казват те, друго е да можеш реално да се докоснеш до нея. 75% от стаите са самостоятелни, но пък в атриума е пълно с интригуващи децата неща – греди като ребра на динозаври, къщи на дърво, пакостливи създания, специално създадени от художничката Луси Касънс за мястото. Тревата на парка продължава и върху покривите на трите „пръста“ на сградата, а Alder Hey е сред най-устойчивите 24-часови болници, строени някога – близо 60% от необходимата ѝ енергия е генерирана на място.

През 2018 г. сградата печели вота на публиката в организираните от Би Би Си награди за „Сграда на десетилетието“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още няколко болници, които не приличат на болници

В момента в швейцарското архитектурно бюро Herzog & de Meuron завършват една от най-големите нови болници в Дания – Nyt Hospital Nordsjælland. Те са успели да съберат 124 000 кв.м и 660 легла в триетажни меандри, които плавно преливат в околната среда и запазват отчетлив човешки мащаб.

Nyt Hospital Nordsjælland © Архитектурно студио Herzog & de Meuron

Друг проект на студиото – за нова детска болница Kinderspital Zürich – също залага на ниска, широкоплощна структура, пробита от множество приветливо озеленени вътрешни дворове. На открита Zoom лекция, организирана от ETH Zurich в четвъртък, арх. Кристине Бинсвангер показа четири от последните проекти на Herzog & de Meuron за нови болници. Обърнете внимание на схемите – много вътрешни дворове, малко строга ортогоналност, много човешки мащаб.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Пропуснатите шансове

Сега да се върнем в София. Обратно на улица „Здраве“, сред задръстванията, паркиралите коли, тесните тротоари и хаоса от разнотипни сгради, които правят тази улица една от визуално най-непоносимите в града.

През същата 2019 година, докато течаха обжалванията на инженеринга за детската болница, беше проведен открит архитектурен конкурс за нова сграда и ректорат на Медицинския университет в София. Сградата ще се строи в съседния на детската болница имот, на мястото на строеж за студентски стол, изоставен там от години и наскоро разрушен. В момента парцелът представлява всъщност най-голямата празна зелена площ в доста хаотично застроения комплекс на Медицинска академия.

Този конкурс доведе до няколко вътрешногилдийни скандала, но със сигурност не стана медиен хит – като конкурса за софийския площад „Света Неделя“ например. А новата сграда ще бъде сериозна – 7-етажна, с голяма площ и в доста голям имот от близо 13 500 кв.м. Защо, както коментира един архитект в социалните мрежи, този имот не беше присъединен към съседния му, за да се получи достатъчно голям терен за нова детска болница с реална паркова зона, не е ясно. Нито е ясно защо на ректората на Медицинския университет му е нужна такава голяма сграда.

Ограденото в червено е парцелът за новата сграда на Медицинския университет. В непосредствено съседство: горе вдясно е изоставеният строеж, готвен за новата детска болница; до него вляво е 14-етажната сграда на „Майчин дом“. Източник: Заданието на Медицинския университет

Интересно е и друго. Оказва се, че на едно и също място за една година ще се строят две ключови, сериозни като обем обществени сгради: чисто нов университет с 28 000 кв.м разгъната застроена площ (след архитектурен конкурс с 10 участници) и реконструиран стар строеж за (детска) болница с близо 48 000 кв.м площ (след процедура за инженеринг с двама участници). Такова нещо не ни се беше случвало от години.

Спечелилият проект в конкурса за нова сграда на Медицинския университет © Студио „Тилев архитекти“

Че тази болница няма да прилича на Alder Hey, е ясно, въпреки че, иронично, и ливърпулската болница е изградена по ожесточено критикуваната и там британска версия на строителен инженеринг.

По-големият ни проблем тук е, че през последните 30 години нямаме нито една съвременна държавна здравна или образователна сграда, която да служи за пример. Ясно е, че критериите ни са занижени: ако имаме чисти, нови болнични сгради с хигиенични настилки, а не мозайка на петна; със собствени санитарни възли към стаите, а не общи – и това е достатъчно. Но всъщност съвременната архитектура на болниците в България е на изключително лошо ниво (и на университетите също, като стана дума). Погледнете само съответната категория в инвестиционния конкурс „Сграда на годината“.

Дори конструкцията на строежа в двора на Александровска да се окаже годна, дори да не е по-скъпо да се реконструира, вместо да се събори и преизгради, дори да се препроектира – това би ли била добра нова детска болница? Архитектурният отговор е: не.

Новата публична архитектура е шанс, който упорито не използваме при всички изхарчени милиони. А най-тъжното е, че пропиляваме този шанс дори когато става дума за нещо толкова важно. В случая губим възможността за съвременна детска държавна болница с добра архитектура, изградена след конкурс. Губим възможността лекарите да работят в нова сграда, която да им върши реална работа. Губим възможността децата да се лекуват в адекватна среда и да се чувстват добре там.

Губим и възможността най-накрая да се пробваме да направим болница, която не прилича на болница.

Заглавна снимка: Стопкадър от кратък филм за Alder Hey Children’s Health Park Liverpool

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Д-р Стойчо Кацаров: „Медицинската и финансовата част на кризата са двете лица на една и съща монета“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stoycho-katsarov-interview/

Д Стойчо Кацаров е медик, юрист и политик. Съосновател и председател на УС на Центъра за защита на правата в здравеопазването. Бил е депутат в 38-мото и 39-тото Народно събрание, областен управител на Софийска област (19971999) и зам.-министър на здравеопазването (19992001).

Венелина Попова разговаря с д-р Кацаров за епидемията от коронавирус и как правителството управлява кризата. 


В България всеки ден се регистрират нови случаи на заразяване на лекари с инфекцията от коронавирус – първо във Видин, след това в Сливен, в „Пирогов“ и т.н. Подобна е ситуацията и в други страни. Във Франция броят на заболелите от COVID-19 медици е поне 12 000 според проучване, проведено от близо 400 местни синдикални организации. Къде трябва да се търсят причините – в пренебрегването на опасността от страна на медицинския персонал, в липсата на добра организация и епидемичен контрол или в качеството на предпазните средства, голяма част от които са от Китай?

Мисля, че основната причина е недобрата организация. Личните предпазни средства бяха предоставени на болниците много късно, чувам за извадени от държавния резерв отпреди 30–40 години, които при първото обличане се късали. Второ, продължават да не се тестват медиците у нас. Говоря за онези, които имат пряк контакт с потенциално болни от коронавирусна инфекция, и това е генерален проблем.

Искам да обърна специално внимание на Видин, понеже имам и лична информация от болницата за това, което се случи в града. Там според мен се прояви груба небрежност от страна на Националния център за заразни и паразитни болести. От 24 проби на хора, контактни с доказано болен от COVID-19 пациент, 21 бяха върнати, без да се изследват – става дума за близки на заразения и за медицински персонал. Това стана причина градът да се превърне в огнище на коронавирусна инфекция. А пробите са били върнати заради разпореждане да се изследват само хора със симптоми като кашлица и температура. От тези 21 души една трета са били положителни за COVID-19 – това се доказа по-късно. Но те вече са били разнесли заразата, без да знаят. Един такъв случай не може да бъде подминат, а трябва да се разследва – има множеството заразени в старческите домове и в болницата във Видин, има и жертви.

А трябва ли да се проверяват защитни средства за болниците от даренията и трябва ли те да имат съответен сертификат за произход и качество?

Нямам информация къде и какви дарения са направени у нас. Но по принцип законодателството не е отменено, а в нашите закони са приложени европейски директиви. Специално по отношение на медицинските изделия, каквито се явяват и предпазните средства, и тестовете, има много строги изисквания, включително и сертифициране от съответните компетентни органи. Ако защитните средства не отговарят на тези изисквания, означава, че има нарушаване на закона и трябва да има друго разследване за това кой е позволил да се приемат дарения, които не отговарят на нашето законодателство. Защото така се поставят на риск животът и здравето на много хора.

Как оценявате досега действията на държавата и на Националния оперативен щаб за овладяване на епидемията? И не свърши ли всъщност страхът повече работа, отколкото здравните власти, които действат по метода „проба – грешка“, както на много места по света?

Аз не съм епидемиолог, но съм експерт по мениджмънт на здравната система. И от тази гледна точка мога да кажа много категорично, че действията на правителството са закъснели, лошо организирани, включително и до този момент, в много аспекти. Освен че закъсняха с осигуряването на тестове и на предпазни облекла, управляващите нямаха план какво да правят преди два месеца, нямат и сега. Кабинетът и Националният оперативен щаб въобще не са наясно със ситуацията в страната, с това колко са реално заразените. Вижте абсурда – при по-малко от 2000 души, доказани като положителни за COVID-19 за два месеца, блокираха цялата държава.

През 2006 г. е приет Национален план на България за готовност за грипна пандемия. В него е представена статистика за починалите в болници от пневмония у нас за периода 1995–2004 г. Във възрастовата група 60–69 години относителният дял на смъртността е между 13 и 15%, а над 70-годишна възраст – между 52 и 60%. Как изглежда тази статистика, сравнена със смъртността от COVID-19, като се знае, че в голяма част от случаите болните развиват пневмонии?

Сравнението показва, че не се случва нищо извънредно или невиждано. Този план, за който говорите, е добър, приет с постановление на МС и не е отменян. По него всяка година се обсъждат и се гласуват средства за разработки, за поддържане на готовност и пр. Но така и не получихме отговор защо той не беше приложен за противодействие на коронавирусната инфекция. След първите заразени с новия коронавирус наложиха пълна блокада на страната, а сега, когато случаите стигнаха до 50–60 дневно, започнаха да отменят рестриктивните мерки. Има ли в това някаква логика?

Не можем да сме сигурни в данните, които ни се предоставят. Чувам изводи като „видяха се недостатъците на здравната система“. Обаче нищо не се е видяло, защото здравната система почти не участва в тази ситуация. Тя бездейства, защото редица дейности, като планови операции, имунизации и прочее, бяха спрени. И заради основателния страх на хората да постъпят за лечение в болници, разбира се. За нашата здравна система 350 хоспитализирани болни, от тях 43 в интензивни отделения, е нищо на фона на нейния нормален капацитет. Но аз очаквам, след като се излезе от тази ситуация, може би още през юни, върху системата да се стоварят като огромна тежест всички онези, които не са се преглеждали през последните няколко месеца и са забавили диагностиката и лечението си.

Вие сте застъпник на тезата, че начинът на живот, ефективността на здравните системи, генетичните особености на населението, имунизационният статус и други фактори играят по-важна роля в разпространението на инфекцията и броя на жертвите, отколкото социалната изолация. У нас мненията по този въпрос са полярни, но по-важни са аргументите. Как изградихте своето убеждение, че стратегията на правителството и на Щаба е погрешна?

За каква стратегия и за какво управление на криза можем да говорим, ако нямаме най-важната информация – колко се реално заразените хора. Те очевидно не са 1860, но не знаем и дали са 500 000, както се твърди от преизчисления на базата на имунологичните тестове. Кое число вземаме за отправна точка, за да управляваме кризисната ситуация? Затова и мерките се колебаят така.

Но в коя страна имат реална информация за броя на заразените? Все пак става дума за непознат досега вирус с променящо се поведение.

Напротив, в страните, които най-често даваме като пример за справяне с епидемията – например в Германия и Южна Корея, знаят много точно. Различни държави, включително и САЩ, възприеха този модел, който се основава на тестовете. Тестват се не само повече хора, но и всички контактни. Ето ви един пример – в жилищно-търговска сграда в Сеул откриват служителка на колцентър с положителна проба за коронавируса. И извършват тестове на всички 1400 души, които живеят и работят в сградата. Откриват 95 души, заразени с инфекцията, след което правят тестове и на техните контактни лица, при което излизат още 17 души. И всички са поставени под карантина. По принцип при епидемиите се чертаят математически модели, но за да бъдат те достоверни, трябва да са изследвани достатъчно много хора. А ние нямаме необходимите данни, за да изработим достоверни модели. Измерванията, които се правят сега, показват, че хората с антитела са между 5 и 8%.

А защо у нас не се извършват масови тестове? Парите не могат да бъдат проблем, нали?

С кредита от 75 млн. лв., които ББР даде на онази колекторска фирма, можеха да тестват голяма част от населението. За възможностите на държавата това изобщо не са много пари. Като груба управленска грешка може да се посочи, че още от първия ден не се ангажираха повечето лаборатории в страната. Независимо дали са държавни, частни, общински, дали са в болници, или не, всички трябваше да се включат в този процес. Но това не е направено и досега. И едва онзи ден в Държавен вестник беше публикувано изменение на Националния рамков договор, който урежда въпроса със заплащането на тестовете – два месеца след началото на епидемията.

Ако приемем, че все още нямаме изграден колективен имунитет, очаквате ли най-лошия сценария – бум на пандемията и хаос в системата?

Възможно е тепърва да се срещнем с това заболяване в голям мащаб. Мнозина решиха, че всичко е минало и заминало, а изглежда, че не е така. Ако много малко хора са преболедували, рискът да се развие пълномащабна епидемия е същият, както и преди два месеца. Това е най-лошият възможен сценарий, който може да ни се случи. Защото освен всичко, хората са и уморени, някои останаха без работа, без пари. И в такава ситуация болестта ще бъде посрещната много по-трудно.

Не се ли опитва Борисов с разхлабване на мерките са отпуши насъбраното социално напрежение и така да запази властта си от трусове?

Някои погрешно разделят медицинската и финансовата част на кризата, но те са двете лица на една и съща монета. А управлението на кризата е точно в това – да намериш баланса, най-малките възможни мерки, които няма да ти съсипят икономиката. И в същото време да не допуснеш бум на заразените, така че да затруднят здравната система. Но основният аргумент за налагане на мерките – да не се стигне до претоварване на системата – беше опроверган от самата ситуация. Системата не само не е натоварена, тя дори не е усетила какво се случва. В България се извършват над 50 000 прегледа дневно и над 2 млн. хоспитализации годишно. На фона на това имаме по-малко от 2000 потвърдени случая на заразени с коронавируса и малко над 350 приети в болници. За какво натоварване изобщо можем да говорим? Натоварени са хората от РЗИ, които през останалото време изобщо не са натоварени – това е така.

Но при този дефицит на инфекционисти и на анестезиолози какво би се получило, ако се наложи да се приемат няколко пъти повече болни от COVID-19 в болници? Респиратори бяха доставени, но обучени ли са екипи да работят с тях? Защото знаете, че вместо да помогнат, при неправилна употреба, те могат да убият болния…

Няма нужда от инфекционисти, защото пневмониите се лекуват от специалисти по вътрешни болести. За тежките случаи с COVID-19 със заповед на министъра са определени 1200 реанимационни легла с респиратори от съществуващите над 2060 в цялата страна. Сега от тях са заети около 40 легла.

Но много хора, поставени на респираторно дишане, умират.

В цял свят загиват хора и се спори от чисто медицинската гледна точка доколко помага и доколко пречи поставянето на респиратор. Защото процентът на починалите, поставени на командно дишане, е много голям.

Още един въпрос, свързан с даренията: редно ли е директори на големи и авторитетни болници като ВМА, „Александровска“ и „Пирогов“ да приемат парични суми, предназначени за разпределяне между медицинския персонал? Защото всяко дарение, направено под условие, е съмнително, още повече когато е направено от името на публични личности със спорен обществен авторитет.

Отговорът не е еднозначен. Има теория в правото, която смята, че след като дарението е придобито, всякакви условия отпадат, тоест формално погледнато, можеш да не се съобразиш с тях. На второ място, особено когато става дума за крупни дарения, те трябва да бъдат проверени за пране на пари. Но ще се окаже много жалко, ако нашата държава не може да осигури необходимото на болниците и трябва да разчита на дарения.

За мен друго е необяснимо – че в ситуация на криза бяха дадени 330 млн. лв. допълнително над предвидените в държавния бюджет на МВР и на Министерството на отбраната. А в същото време на лечебните заведения НЗОК плати за март 85% от това, което са заработили предишния месец – дори не 100% от това, което са изкарали. Същото ще бъде и за април.

А къде са тези допълнителни по 1000 лв. за медиците на първа линия, за които ни проглушиха ушите?

Би трябвало да ги получат, но явно и там стана някаква какофония, защото в общински болници, където лекуват пациенти с коронавирус, не са приведени въпросните суми. Макар че и в РЗОК, и в РЗИ разполагат с необходимата информация колко са настанените за лечение с положителен PCR тест. Този пример също доказва, че кризата се управлява лошо. Вижте колко примери разгледахме и навсякъде се натъкнахме на дезорганизация и хаотични действия.

И на дезинформация на обществото, защото всеки ден чуваме по телевизията премиерът да ни натяква какво и колко е дал. Преди време в едно свое интервю казахте, че държавата не само не дава никакви средства за здравеопазването, но и печели от него. Така ли е всъщност?

Да, точно така е. Вие говорите за дезинформация, но тя може да се определи и като манипулация на общественото мнение – насочена, планирана и се отнася не само за коронавируса, но и за бюджета на Здравната каса и парите за лечебните заведения. Държавният бюджет е отделен от бюджета на Здравната каса. Парите, които държавата внася в бюджета на НЗОК, са около 1 млрд. лв., а в последните една-две години тази сума малко се увеличи. Ако се изчисли какви приходи събира държавата от ДДС, от такси, от данъците и осигуровките, които си плащат хората в здравната система, се оказва, че всъщност този милиард се връща отново в държавния бюджет, че дори и отгоре. Сметката показва това.

Не трябва да се злоупотребява с думите. Правителството не само не дава, но и взема от нас, защото си приписват парите от моите и вашите осигуровки на себе си. Казват, че дават, но всъщност даваме ние. А точно сега държавният бюджет трябваше да реагира и да не оставя тежестта на епидемията да се поема от НЗОК. Защото касата трябва да плаща за обичайните заболявания, за стандартното лечение. А в извънредната ситуация трябваше да има и извънредно финансиране. Вместо това вие виждате, че не са платили дори 100% от труда на медиците.

Заглавна снимка: Стопкадър от видео на Центъра за защита правата в здравеопазването

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пандемия и приоритети. Мерките в Германия и у нас

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pandemiya-i-prioriteti/

Има критични ситуации, които са като лакмус за спецификите на едно общество. В тях ясно личи какво е отношението на властта към гражданите ѝ, както и на гражданите към нея. Проявяват се и механизмите, по които се вземат важни решения. Пандемията от COVID-19 позволява да се изявят в концентриран вид онези особености на социалните отношения, които обикновено не забелязваме, защото са част от всекидневието ни. За да придобием още по-ясна представа за ситуацията, в която се намираме, добре е да я сравним с друга.

Как се вземат решенията за мерките против коронавируса и тяхното либерализиране в Германия

В Германия се дава думата на експертите. Институтът „Роберт Кох“ отговаря за огласяването на официалната информация, свързана с коронавируса, но това не означава, че има последната дума. Със свои позиции излиза и немската академия „Леополдина“, а специалисти като Кристиан Дростен, вирусолог от университетската болница „Шарите“ в Берлин, са редовни гости в телевизионните предавания.

Освен експертността на вирусолози и епидемиолози, в Германия се цени и професионалното мнение на социолози, психолози, икономисти, педагози, социални работници и специалисти във всевъзможни области. Защото ограниченията засягат множество измерения на човешкия живот. Правилното от гледна точка на един епидемиолог може да е пагубно според психолога, а според социолога – нереалистично. Вземат се предвид мненията и на представители на различни засегнати страни.

Така, след множество дискусии и обглеждане на ситуацията от различни страни, немската държава излиза с позиции кое е за предпочитане в една или друга ситуация. В повечето случаи тези позиции имат статута на препоръки. И тъй като Германия е федерална държава, те се дискутират с ресорни представители на местните правителства. В крайна сметка всяка федерална провинция решава кои са най-подходящите мерки за нея.

Специфики на немската комуникация за коронавируса

За предстоящите промени се съобщава достатъчно време предварително, за да могат хората да свикнат с идеята за тях. Подробно се обясняват основанията за тези промени, възможните гледни точки и защо се избира едно, а не друго. Очертават се и различни времеви хоризонти в зависимост от различните сценарии за развитието на пандемията. И при цялата несигурност на бъдещето германците имат известна яснота, че ако се случи А, с голяма вероятност ще последва Б.

Как немските телевизии отразяват пандемията? Разбира се, по новините и коментарните предавания се дава думата на експертите и политиците. Също така се търсят гледните точки на представители на всевъзможни социални групи, дори на маргинализираните. Неведнъж например в предаването след централните новини на ARD, посветено на коронакризата, се поставя въпросът за това как се справят проститутките по време на пандемията. Думата се дава и на самите тях.

Вземането на решения в България

У нас най-сетне мерките против коронавируса започват да се отхлабват. Дали това е повод за радост, или за притеснение? Хората трудно могат да разберат това, защото властта не разговаря с тях. Вместо това им се кара и издава заповеди. Често пъти тези заповеди се обявяват без предупреждение какво се очаква да последва, взети са набързо и впоследствие претърпяват редица корекции – чрез нови заповеди. Има дни, в които Министерството на здравеопазването издава по няколко заповеди на ден.

А някои от тези заповеди противоречат на елементарната логика, което води до недоверие в смисъла на противоепидемичните мерки изобщо.

Защо повечето магазини (освен в моловете) и фризьорските салони останаха отворени, а излизането на разходка беше забранено? За сравнение – в Германия фризьорските салони заработиха тази седмица, а преди това бяха отворени нехранителните магазини, които са по-малки от 800 квадратни метра. И в най-рестриктивния период държавата препоръчваше разходки на открито при определени ограничения.

Защо мерките се смекчават, след като броят на заразените продължава да расте? Страната ни е една от петте европейски държави, в които епидемията не намалява. Тепърва започваме да ставаме свидетели на масови инфекции в болници и старчески домове. Ако Националният оперативен щаб нарича всяко увеличение на инфектираните „пик“, от това не следва, че истинският пик на заразата е достигнат.

Защо може четирима души да се срещнат в ресторант, но не и да се разходят заедно, ако не са семейство с деца под 12 години? Защо човек да не може да седне сам на пейка в парка, но с приятели в заведение може? Аргументът е, че пейките не се дезинфекцират. Не се дезинфекцират обаче и парапети на стълбища, дръжки на врати, парите в брой и множество други неща, които човек докосва извън дома си. Освен това посетителите в ресторанта по необходимост са без маски и така става лесно да се заразят, ако седят на една маса, независимо че другата маса е на метър и половина. В парка впрочем дистанцията е два метра и половина, въпреки че там хората само се разминават.

Защо може да се посещава басейн? Защото за това е настоял генерал Мутафчийски. А защо е настоял? Не ни се полага отговор на този въпрос. Може да е имал сериозни основания, а може просто да обича да плува… Аналогични въпроси може да се зададат за разрешаването на шофьорските курсове, идеята за ваучери за туризма и т.н. За отворените църкви по Великден смислен отговор така и нямаше.

В тези наглед хаотични решения има една постоянстваща логика:

бизнесът и определени интереси са по-важни за властта от човека.

И то не всеки бизнес, а предимно едрият, влиятелният (чиито представители ще са и основните бенефициери на схемата за подпомагане, известна като 60/40). Критериите за компенсации на „дребните“ губещи са преобладаващо неизпълними. Човекът е важен, доколкото цел на мерките е да не се зарази (ако нещо не се окаже по-важно от това, като например лоялността към Църквата). Напълно се пренебрегва обаче психичното му здраве, както и потребности, важни и за телесното – като да излезеш на чист въздух. С него се общува чрез забрани, глоби и мъмрене от екрана, а не с аргументи.

Разпространено е мнението, че на българите не бива да им се говори с аргументи, а трябва да се действа с твърда ръка, защото те от друго не разбират. Този аргумент не е много по-различен от защитаването на пердашенето на деца. Според американския социолог Питър Бъргър, ако към един човек се обръщат по определен начин, той става точно такъв. В степента, в която с хората се говори с аргументи и проблемите им се вземат под внимание, се увеличава шансът те да реагират с разбиране и съпричастност. Да гледат на ограниченията не като на забрани, които трябва да се премахнат, а като на лична отговорност.

Това обаче значи да възпитаваш граждани, но гражданите са по необходимост критични. А критичното гражданство е нещо, което никоя власт не допуска доброволно. То само̀ се преборва да се отнасят към него с уважение.

Заглавна снимка: „Моля, спазвайте дистанция“ – надпис на сградата на Центъра за изкуство и творчество в Дортмунд. Фотограф: onnola / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Африка в социална дистанция

Post Syndicated from Огнян Цветков original https://toest.bg/afrika-v-sotsialna-distantsiya/

Би било по-скоро проява на лош вкус да използвам популярното сравнение, че докато у нас си мием ръцете по две минути, за да се предпазим от коронавируса, стотици африканци нямат постоянен достъп до вода. Макар и да е вярно. И все пак това противопоставяне напомня за пореден път, че винаги може да е по-зле. А по-зле винаги е в Африка.

Африканският въпрос се появява спорадично, сякаш за да ни успокои. Или пък да създаде усещане за несправедливост – както когато гореше катедралата „Нотр Дам“ в Париж, а след бързо събраните дарения за нейното възстановяване ни се напомни, че някъде в Африка деца умират от глад.

Темата за Африка често е обобщаваща, тъй като там има от всичко – и насилие, и висока смъртност, и епидемии, и бедност, и глад… Континентът се е превърнал в метафора за другата страна на монетата. Ето защо този текст не претендира за нищо повече освен за информационната си стойност – да напомни, че такова място продължава да съществува, нищо че във време, когато сме далеч по-притеснени за собствените си кризи, все по-рядко се сещаме за него. А пандемията от COVID-19 е само поредният сериозен проблем, с който обитателите му трябва да се справят.

Подценена ли е пандемията в Африка

Докато все още се смяташе, че коронавирусът не се разпространява в топлите страни, никой не се притесни за това какво би се случило в Африка, ако COVID-19 застигне слабите здравни системи на континента. Тази хипотеза обаче издържа твърде кратко – първият случай на заразата в Африка беше регистриран в Египет на 14 февруари, а впоследствие учени заявиха, че теорията за ограниченото разпространение на новия коронавирус в условия на топъл и влажен климат е по-скоро проява на оптимизъм. Веднага след това Световната здравна организация (СЗО) и нейните партньори призоваха за предприемане на незабавни мерки на континента.

Към днешна дата статистиката на СЗО определя Африка като най-слабо засегнатия район в света, с около 40 пъти по-малко регистрирани случаи в сравнение с Европа например. Хипотезата, че там вирусът по някаква причина се разпространява по-бавно, изглежда наивна. Заради военния конфликт в Либия страната е слабо достъпна и е непривлекателна туристическа дестинация. Въпреки това там вече са регистрирани три смъртни случая от COVID-19. Липсата на обществен транспорт в някои от развиващите се страни също не е солидно обяснение – в Чад например, където железопътен транспорт изцяло липсва, а хората се придвижват предимно с помощта на камили и коне, са регистрирани 27 смъртни случая. Става ясно, че на континента преди всичко има сериозен проблем с тестването на гражданите, което води до подценяване на разпространяването на вируса и броя на жертвите.

В началото на май „Ню Йорк Таймс“ публикува данни от интервюта с повече от 20 експерти по инфекциозни заболявания, здравни служители и учени от целия свят, които очертават четири основни фактора за разпространението на вируса в различни условия – демография, култура, околна среда и реакция на правителството.

Средната възраст на населението в Африка е 19,7 години, а хората не са толкова мобилни, колкото гражданите на развитите страни. Освен това много от държавите там имат предишен опит в борбата срещу малария, СПИН, туберкулоза, ебола и морбили. По тази причина Сиера Леоне например реагира много бързо още преди обявяването на пандемията от СЗО на 11 март, като измени протоколи за проследяване на разпространението на ебола, създадени по време на епидемията през 2014 г., от която там загинаха почти 4000 души. Въпреки че в Сиера Леоне има около 200 потвърдени случая на коронавирус, правителството на страната създаде центрове за спешни операции във всеки окръг и нае 14 000 здравни работници, 1500 от които се обучават като проследяващи контактните лица.

Това обаче съвсем не означава, че африканците са облагодетелствани по някакъв начин. Оскъдните медицински ресурси на отслабените здравни системи на континента от години се борят с разпространението на други епидемии и сега появата на коронавируса още повече утежнява справянето с тях. Макар и младо, голяма част от населението на континента е със слаба имунна система вследствие на недохранване и боледувания. И въпреки ограниченото придвижване, на много места в Африка социалното дистанциране е на практика невъзможно в претъпканите затворени селища, особено в страни като Централноафриканската република, където хората живеят в условия на военен конфликт.

В този контекст твърдението, че по-ранните огнища на коронавирус в Азия и Европа са дали време на африканските държави да се подготвят, звучи преувеличено. А опитът в справянето с епидемии като ебола, морбили, малария и др. донякъде им помага организационно, може би е изградил и психическа подготовка, но не бива да забравяме, че в повечето държави хората все още се борят с тези зарази и няма категорично мнение къде в стратегиите за действие са допуснати грешки.

Тестването в Африка

Тестването на колкото може повече граждани е от голямо значение, тъй като помага да разберем докъде се е разпространила заразата. В това отношение Африка е изправена пред няколко сериозни затруднения: недостиг на тестове, мерки за ограничаване на движението, които затрудняват достигането до центровете за изследване, недоверие в здравните системи, недоразвити мрежи на градския транспорт, военни конфликти в някои от страните и не на последно място – страх от заклеймяване в общността, особено в страни като Либерия, където имената на гражданите, заразени с вируса, се обявяват публично в медиите.

Би Би Си цитира данни на африканските центрове за контрол и превенция на заболяванията, според които съществува голяма разлика в броя на тестваните лица в отделните африкански държави. Някои по-малки страни, като Мавриций и Джибути, са постигнали значителен напредък в тестването, но същото не се отнася за техните по-големи съседки, като Етиопия или Мадагаскар. В ЮАР досега са направени повече от 200 000 теста и това е една от най-агресивните стратегии срещу вируса на континента. Въпреки че ЮАР е известна с голямото социално неравенство, тя е най-развитата страна на континента. И все пак направените тестове там са в пъти по-малко от тези в Южна Корея, Италия или Германия.

За да подобрят тестването на континента, Африканският съюз и Африканските центрове за контрол на заболяванията сложиха началото на инициативата „Партньорство за ускоряване на тестването на COVID-19“, която има за цел в следващите няколко седмици да се направят около един милион теста на целия континент.

„Не можем да си позволим да повтаряме грешките си“

Един от основните призиви на СЗО е здравните служби в Африка да не позволят мерките срещу пандемията от COVID-19 да забавят или влошат справянето с други сериозни здравни проблеми. Дори само от изявлението на организацията можем да стигнем до заключението, че тази цел е труднопостижима. В ситуацията на пандемия здравните системи в Африка са подложени на сериозно напрежение, тъй като тяхната основна грижа не е само коронавирусът. Социалната дистанция и ограниченията в придвижването създават затруднения в борбата с настоящи кризи, като заразата от малария например. Прогнозите на СЗО са жертвите на маларията тази година да надхвърлят 700 000 души, като това би било най-високото ниво на смъртност от болестта за последните 20 години. От организацията са категорични: „Не можем да си позволим да повтаряме грешките си.“ Как обаче да стане това?

На сайтовете на ангажираните международни организации пише, че африканските държави продължават кампаниите си за лечение на малария, СПИН, морбили, туберкулоза, ебола и др., като адаптират своите стратегии на работа към настоящата сложна ситуация. Не става ясно обаче как това става така мигновено.

Международната хуманитарна организация „Лекари без граници“ работи в повече от 70 страни, 37 от които се намират в Африка. Това не е случайно: организацията осигурява спешна помощ за хората, засегнати от военни конфликти, епидемии, липсващи здравни грижи, природни бедствия – както в Зимбабве, Малави и Мозамбик, където през март 2019 г. циклонът „Идай“ отне живота на около 1300 души. Но условията на пандемия допълнително усложняват работата на вече пълните и претоварени лагери, където хуманитарните организации се борят за осигуряване на подслон, вода и лекарства за нуждаещите се. На такива места за социална дистанция и добра хигиена трудно може да се говори.

От информацията на сайта на „Лекари без граници“ става ясно, че „адаптирането“ на здравните системи е процес, който не става изведнъж. Координаторът на хуманитарната организация в Либерия обобщава какво се е променило в борбата срещу маларията и недохранването в страната, където само преди няколко години загинаха стотици по време на епидемията от ебола. Ситуацията във всички африкански държави, където организацията има мисия, е подобна – ограничаването на пътуванията спира достъпа на спешни здравни служители като анестезиолози и хирурзи, много болници са затворени поради липса на специалисти, има голям недостиг на лични предпазни средства за медицинския персонал (маски, предпазни костюми, очила и др.).

„Докато адаптираме действията си към пандемията, е важно да помним, че фокусирането единствено върху COVID-19 би посяло семената на други големи здравни кризи“, твърди координаторът на „Лекари без граници“ в Конго. Пандемията вече наруши процеса на ваксиниране срещу морбили в страни като Чад, Етиопия, Нигерия и Южен Судан, където над 21 млн. деца останаха без ваксина. Ето защо е възможно забавянето на кампаниите за ваксиниране и ограниченият достъп до здравни грижи поради мерките за овладяване на COVID-19 да доведат до увеличаване на броя на смъртните случаи от морбили, малария и други сериозни заболявания.

Това прави ситуацията изключително сложна. В най-добрия случай ограниченията на пандемията ще продължат за кратко, а след това националните правителства и здравните организации ще трябва бързо да се справят с последствията, за да избегнат нови хуманитарни кризи. Най-лошият случай би бил, ако Африка се превърне в следващия епицентър на коронавируса, както твърди Питър Сандс, изпълнителен директор на Глобалния фонд за борба със СПИН, туберкулоза и малария. Тогава много от държавите в Африка ще трябва да се справят с повече от една епидемия, а заедно с това – и с политическа нестабилност и икономически кризи. И никакъв предишен опит не би помогнал в това.

Международната реакция

В края на миналия месец стана ясно, че платформата TikTok и благотворителната фондация на Бил и Мелинда Гейтс са дарили общо 20 млн. долара на Световния алианс за ваксини и имунизации (GAVI), за да помогнат в справянето с пандемията от COVID-19 в Африка. А на 1 май „Ройтерс“ съобщи, че Европейската инвестиционна банка ще засили сътрудничеството си със СЗО в борбата срещу вируса по целия свят и по-специално в уязвимите африкански страни. Кои са уязвимите африкански страни – не става ясно. Свикнали сме по презумпция да приемаме това, което се случва в Африка, като единна криза на целия континент. Проблемите в отделните африкански държави обаче често са национални или регионални и не можем да ги приписваме на целия континент.

От 1 май е в сила мораториумът върху дълговете на 76 страни, които са заявили нужда от помощ в ситуацията на пандемия. 40 от тях са на територията на Африка. Решението беше взето в средата на април, по време на видеоконференция на финансовите министри на страните от Г-20, и на практика ще доведе до временно замразяване на изплащането на външните дългове. Във връзка с това решение Jubilee Debt Campaign предупреди, че „спирането на плащанията вместо анулирането им означава, че страните ще продължават да трупат лихви и ще се сблъскат с още по-големи нива на дълга през следващата година“. Ако това се случи, страни като Чад, Централноафриканската република, Камерун и Нигерия ще трябва да се борят – успоредно с епидемиите и военните конфликти – и с тежки финансови кризи.

Заглавна снимка: Matthias Ripp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Това, което е нормално за хората по света, за нас в Куба е химера.“ Интервю от опашката за олио

Post Syndicated from original https://toest.bg/cuba-interview-ot-opashkata-za-olio/

Опашка за олио, Хавана, 2020 г.

„Като за начало ти изпращам снимка на опашката за олио, на която се намирам в момента. Не знам дали ще успея да купя, защото има много хора пред мен.“

Няма олио, защото хората се презапасяват ли?

„Не, просто няма. Гладът при нас е голям. А ако продават пилета, хората понякога се сбиват по опашките. Въпреки че едно пиле струва четири долара, а това са много пари за тукашния стандарт. Днес пуснаха олио в този магазин и хората хукнаха да купуват. Дават само по една бутилка на човек. И дефицитът не е само на олио. Липсват и други храни, както и препарати за чистене.“

Така започна разговорът ни с Пиедад – кубинката, която поиска да разкаже за Куба днес, по време на пандемията, но от страх помоли да не съобщаваме истинското ѝ име. Тя и съпругът ѝ са превърнали дома си в малка къща за гости. Избра псевдонима си сама.

Продължихме да си пишем, докато чака на опашката за олио. Тази липса свързана ли е с вируса, питам я.

„Не, не е. И преди COVID-19 нямаше продукти, но най-лошото е, че хората нямат пари да си ги купят дори когато някъде докарат нещо. Излизаме да търсим храна, сякаш сме на лов. Това, което е нормално за всеки човек по света, за нас е химера.“

Питам я защо, но вече усещам, че на фона на пандемията от COVID-19 ще получа много по-голям разказ и контекст за Куба. Очаквах го, но не допусках колко нетърпеливо ще иска да ми сподели, сякаш е таèн от години.

„Ще ти го обясня с пример. Няма да забравя първия път, когато излязох от Куба преди няколко години. Спомням си, че когато се качих в самолета, се страхувах, че ще извикат името ми и ще ме накарат да сляза, защото го направиха с няколко мои приятели. По време на полета плаках с часове от радост, защото не можех да повярвам, че пътувам извън страната. Успокоих се чак когато пристигнах във Великобритания и на границата ми удариха печат в паспорта и ми пожелаха приятен престой. Разхождах се със страх по улиците, притеснявах се, когато говорех с някого.

Бях изненадана, че мога да пазарувам и да питам различни неща свободно, или пък когато към мен се отнасяха любезно и с уважение и даже ме наричаха „госпожо“. Защото Куба е като огромен затвор, където домът ти е собствената ти клетка. И като успееш да избягаш от нея, не знаеш да плачеш ли, или да се смееш. А ако опиташ да протестираш за нещо, ще те пребият и после ще ти измислят някое нарушение, например кражба, и ще те вкарат в затвора между 3 и 8 години.“

Тъкмо да задам следващия си въпрос, Пиедад ми написа: „Е, олиото свърши. Не успях да купя нищо. Тръгвам към вкъщи.“

По пътя към дома си тя ми снима празните улици на Хавана.






Изчаквам я да се прибере и изкъпе, защото е била навън. Свързваме се отново и тя продължава разказа си.

„Срамота е, че правителството мисли само как да строи хотели, въпреки хаотичната ситуация, в която се намира страната. На фона на глада, който се шири, би трябвало да заделят тези ресурси и да помогнат на хората.“

Вашата къща за гости работи ли сега?

„Не, почти от месец, защото до нас туристите не стигат. Всичките повече от 5000 туристи са затворени в хотелите и не могат да си тръгнат заради опасността от заразяване. Мнозина от тях бяха подведени от правителството. Обещаваха им, че поради горещото време тук няма опасност от вируса – и хората дойдоха. Сега седят изолирани по хотелите. Дори и след 25 март, когато се разбра, че и тук има вирус, властите продължаваха да лъжат и да пускат туристи. Правителството се забави доста, преди да затвори границите, защото много разчита на приходите в твърда валута от туризъм. Дори и сега има полети – от Милано и Мадрид пристигнаха на 19 и 20 април. Въпреки че при нас няма забрана хотелите да работят, няма смисъл да държим отворена нашата къща за гости, защото няма кой да дойде, а ако работим, трябва да внасяме данъци, дори и да не изкараме никакви пари. Затова просто затворихме.“

Хората страх ли ги е от заразяване и спазват ли правилата?

„Всички много ни е страх. Стоим си предимно вкъщи. Аз съм ужасена, защото, ако се случи нещо с мен, не знам какво ще стане с майка ми. Но въпреки страха от вируса, хората излизат навън и се редят на огромни опашки, понякога чакат по два дни, за да си набавят някакви продукти. Гладни са. Забранено е да излизат децата и бременните жени. Има забрана и за възрастните хора, но те излизат, защото няма кой да им донесе храна. А по опашките не се спазва никаква дистанция.“

Куба се слави с добрата си здравна система. Ще издържат ли болниците, ако много хора се заразят и разболеят?

„Първо, по мое мнение истинските данни се скриват. Освен това условията в болниците са ужасяващи и в тях се приемат само доказано болни, които са в много тежко състояние. А горките лекари и медицински сестри са изложени на вируса и нямат с какво да се предпазят. Няма защитни облекла. По-леките случаи ги изолират в нещо като общежития. Няколко мои познати сега са карантинирани там и ми казаха, че им дават храна само в 4 следобед и в 10 вечерта. С дни няма вода и за повечето пациенти няма завивки.

Ужасно е, че Куба изпраща лекари в много страни на мисии, а сега тук не достигат здравни работници. Освен това държавата наистина командирова много медици в чужбина, но им взема по-голямата част от парите и за тях пак остават мизерни средства. Това е друга тъжна част от настоящата ни реалност. За мен това си е чисто робство. Модерно робство, но робство.“

Има теза, че диктатурите в Китай и страни с подобен режим са били по-успешни в борбата с вируса в сравнение с демокрации като САЩ, Франция, Италия и т.н. Може ли това да се каже и за Куба?

„Не се съмнявам, че в Китай са имали успех заради огромните репресии, които извършиха. Тук мерките, които взеха, са по друг начин нечестни и несправедливи. Например как може да глобяват хора за това, че на улицата са си свалили маската, за да пият вода в тази брутална жега навън? Или да глобяват, защото хората се струпват на огромни опашки не за да се презапасяват, а защото обичайно магазините са празни и когато се получи някаква стока, всички бързат да си купят. Това е системен недостиг на храна и препарати за почистване. И да, Китай може да има сходен политически модел с този на Куба, но при тях няма такъв ужасен дефицит на основни хранителни продукти.“

Пиедад спира да пише за малко. Сякаш мисли как да продължи. После избухва пак с онази нетърпеливост да разкаже всичко, което я тревожи, с малко думи, защото е купила пакет мобилни данни, който скоро ще се изчерпи.

„Но всъщност нашето правителство не се интересува от нищо друго, освен от собствените си облаги. Сега в тази здравна криза се опитва да демонстрира някаква грижа за хората, но само с цел да гради международен авторитет и да не разпалва негативни нагласи на общественото мнение по света. Реална грижа обаче няма.“

Отново кратка пауза.

„Това правителство не обича народа си. Това управление е жестоко и нехуманно. Когато управляващите обичат гражданите си, правят това, което направи президентът на Салвадор – затвори държавата навреме и там нямаше нито много заразени, нито много починали. А нашите тук пълнят басейните в личните си вили, докато хората на много места нямат вода за пиене с дни. Как при такова поведение очакваш да ти кажат например реалния брой заразени и починали? Не е възможно. И целият свят знае, че тук не се казва истината.“

Прозорецът на Пиедад

Би ли опитала да опишеш себе си, затворена зад прозореца вкъщи?

„Чувствам се изоставена и незащитена. Чувствам ужасна несигурност и огромно унижение. За това виня правителството ни. Виня го и за липсата на свобода. За мен свободата е правото ми да се изразявам свободно, без страх, че ще бъда наказана. Защото аз не съм съгласна с този тоталитарен, диктаторски режим, но трябва да мълча, за да избегна последствията, които може да са затвор или експроприация. Но това, че мълча, ме изпълва със срам и болка и не се гордея със себе си.“

А как изглежда според теб Куба, погледната през твоя прозорец?

„В момента нашият уж най-голям враг е навън, невидим, безпогрешен и зловещ. Мисля си обаче, че по-ужасният вирус тук е тоталитарната и безмилостна система – злото, наречено комунизъм. Въпреки това обичам Хавана и тя за мен си остава една възрастна, но много красива дама. Неслучайно поисках да ме наричате Пиедад – означава „милост“ на испански. Защото това е, което искам за своя народ – милост. От Бог и от хората.“

Снимки: © Пиедад

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нов подход в лечението на COVID-19 и важната роля на имунологията. Разговор с доц. д-р Влади Манев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vladi-manev-interview/

Доц. Манев се посвещава на имунологита на туморите и имунотерапията на рака още като студент, оттогава датират и първите му публикации в областта. През 70-те години по негова инициатива се осъществява първият за страната индивидуален план за специализация по „Клинична имунология“. Има множество авторски свидетелства за изобретения и рационализации, три признати патента за изобретения и два – за полезни модели в областта на имунотерапията на рака. Създател е на първия в страната Център по клинична имунология. Понастоящем е председател на Програмния консултативен съвет по имунобиологична терапия и имунопрофилактика на рака и на Здравна фондация „Контрол на придобитите имунни дефицити, свързани с промени в околната среда“.

Венелина Попова разговаря с доц. д-р Манев за нов подход, който той и екипът му предлагат за лечение на болни от COVID-19.


Във Ваша научна публикация предлагате да се въведе иновативен комплексен апаратурен подход за интензивна терапия на тежко болните от COVID-19, с което биха се намалили усложненията и смъртните случаи. Твърдите, че подходящото съчетание на някои познати методи в медицината би дало уникален резултат, който досега не е постиган в опитите на учените по света да се справят с вируса. Бихте ли обяснили същността на своето откритие?

Не става дума за откритие, а за още една неизползвана възможност в медицинската наука. Според международното патентно право, когато за известни методи и средства се намери ново приложение, говорим за „изобретателска стъпка“.

Докато все още медицината не разполага нито с лекарство, нито с ваксина за коронавируса, трябва да започне да се прави нещо повече, освен симптоматична терапия. Иновативният етапен апаратурен подход за интензивна терапия при COVID-19, който предлагам, ще е съставна част от една комплексна персонализирана терапия, която се очаква да намали усложненията и риска от фатален край. Но тук трябва да уточня, че това може да става само в условията на реално действащ мултидисциплинарен съвет. В него ще се обсъжда и взема персонално решение за лечебния подход и конкретен лечебен план за всеки болен с участието на клинични имунолози, токсиколози, лекари в областта на молекулярната и клетъчната медицина и други специалисти и би могло да става онлайн.

Единият от методите в този комплексен подход е известен и рутинен в клиничната токсикология. Представлява съвременна апаратура с перисталтична помпа, която прокарва венозната кръв през специален индивидуален филтър, съдържаща активен въглен от кайсиеви костилки. Според учени от БАН този активен въглен може да се използва за задържане на частици с големината на новия коронавирус. С тази апаратна процедура би било възможно не само да се извърши обща детоксикация на болните, но и ако е установено наличието на вируса в плазмата, да бъде отстранен. С другия метод се прави детоксикация извън организма. Извършва се двукратно през два дни, като се елиминира по 1 литър кръвна плазма и се замества с 500 мл физиологичен разтвор и 500 мл съвместима плазма от здрави донори, преболедували от коронавирусната инфекция. Тези два апаратурни метода – всеки поотделно или в съчетание, са напълно достатъчни за овладяване на кризисното шоково състояние на тежко болните. Кой ще се приложи, зависи от решението на мултидисциплинарния експертен съвет за всеки конкретен случай.

При трети метод се ползва също специален индивидуален филтър с фирмен апарат за отстраняване на сигналните молекули – т.нар. „цитокини“, които предизвикват животозастрашаващата „цитокинова буря“.

Интензивната терапия с апаратната детоксикация може ли да бъде провеждана във всяка болница в страната – има ли здравната ни система ресурс и капацитет за това?

Кризите, бедствията, в това число епидемиите и пандемиите, освен че са тежки и сериозни изпитания, са и проверка на здравната система, в частност на сектора „Интензивна терапия“. Епидемията от COVID-19 показва слабите места на системата. През последните десетилетия в резултат на въвеждането на пазарния принцип и на отсъствието на каквато и да е държавна регулация и на стратегическо планиране в здравеопазването се стигна не само до липсата на кадри за интензивна терапия, но и в други важни сектори.

За въвеждането в практика на подобен иновативен подход не са необходими много средства, а за клиничните изпитания могат да бъдат привлечени различни специалисти в един мултидисциплинарен екип. После трябва да започне подготовката на дублиращи екипи – първо за големите болници в София, които ще станат едновременно и бази за подготовка и обучение на още кадри за страната. Това, разбира се, е процес, който тепърва трябва да започне и изисква време.

Категоричен сте, че дори и след откриването на лекарство за COVID-19, предлаганият от Вас подход няма да има алтернатива. Защо?

COVID-19 има дълъг и безсимптомен инкубационен период, вероятно заради това, че вирусът има различни специфични протеини, които блокират имунната система на болния. Развива се в различна степен клинично проявен Т-клетъчен придобит имунен дефицит, понякога както при ХИВ инфекцията, но не е СПИН. Възможно е вирусът „тайно“ и без симптоми да порази част от органите и едва когато бъдат увредени 50 или повече процента от функцията им, започват проявите на автоинтоксикация, температура, задух и други характерни оплаквания. Предлаганият апаратурен подход при болни от COVID-19 ще даде шанс да се спасят болните от усложнения и поражения на белия дроб или на други органи, които са „мишена“ на вируса. При клинично доказване на ползата от този подход той би се превърнал в неотменна част от задължителната животоспасяваща терапия, включена в общия лечебен комплекс при това заболяване.

Като имунолог можете ли да посочите кое в генома на вируса е по-различно от останалите познати коронавируси?

В момента е известно, че около 85% от генома на COVID-19 се припокриват с този отдавна известен коронавирус при прилепите. Геномът на новия коронавирус е дълъг под 30 000 „букви“ (човешкият геном е над 3 милиарда). Учените са идентифицирали гени за цели 29 протеина, които извършват редица действия от създаването на копия за коронавируса до потискане на имунните реакции на организма. В резултат на свръхбързата репликация на вируса и неговото увреждащо действие върху „мишената“ – клетките на органите – целият организъм на заразения човек се оказва блокиран да реагира адекватно срещу „агресора“.

Характеристиките на генома позволяват на вируса със специфичните си протеини да предизвиква различни промени в заразената клетка, вредни за организма. Протеинът NSP1 забавя производството на собствени белтъци от заразената клетка и така намалява способността ѝ да се бори с вируса. Друг белтък прави пробив в мембраната на заразена клетка, което улеснява излизане на новообразувани вируси от клетката и задейства процеса на възпаление, един от най-опасните симптоми на COVID-19. Има специфични протеини на вируса, които блокират естествените защитни механизми на заразената клетка и възможността ѝ да изпрати сигнали до имунната система. Белтъкът ORF9b възпрепятства имунната система да противодейства срещу вируса, като протеинът блокира интерферона, който е ключова молекула в защитата срещу вирусите. Някои специфични протеини могат да задействат заразените клетки да се „самоубият“ и допринася за увреждането, което COVID-19 причинява на белите дробове.

Има ли връзка между индустриалното замърсяване на планетата и броя на жертвите, които взе вирусът в такива промишлени райони като Ухан или Северна Италия например? Както и некачествената храна, която ни интоксикира, заедно с мръсния въздух и стреса?

Американски снимки, направени от спътник над град Ухан, показват, че районът, който е и един от най-силно развитите индустриално в Китай, е покрит със сиво-черен облак от замърсен въздух. Официалната статистика отчита замърсяване на въздуха в азиатската страна 10 пъти над пределно допустимите норми, което се равнява на вредата от изпушването на 36 цигари дневно. По данни, публикувани преди дни, общото за най-тежко засегнатите от пандемията области в Европа е, че в 87% от тях има установено силно замърсяване на въздуха.

Що се отнася до качеството на храните, които се предлагат на пазара, трябва без отлагане да се гласуват промени в законодателството и да се забранят храни, които не са полезни за здравето. Под „вредност“ вероятно се разбира да не са токсични. Има много фактори в околната среда, които не предизвикват остри отравяния, но тяхното натрупване в организма в субтоксични и нетоксични дози е по-опасно от острото отравяне. Доказано е, че именно те създават условия за мутации и канцерогенеза (образуване на ракови тумори) и други увреждания на здравето.

Предложихте ли своя метод на някакъв консилиум, който да се произнесе и да го предложи като задължителен елемент от лечението на болните от COVID-19 в България?

Преди великденските празници изпратих доклад предложение до генерал Мутафчийски – началника на Националния оперативен щаб за борба с COVID-19, а няколко дни по-късно и научната си публикация на министър-председателя Бойко Борисов. Резюме получиха изпълнителният директор на НИСМ „Пирогов“ проф. Асен Балтов и главният здравен инспектор доц. Ангел Кунчев. Надявам се на отговор и на покана да обсъдим възможностите за прилагането на тази интензивна апаратна терапия в лечението на коронавируса.

Заглавна снимка: Marcelo Leal 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Венелин Стойчев: „Дебатът за детската болница е базиран на ценностен сблъсък“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/venelin-stoychev-interview/

Венелин Л. Стойчев е доктор по социология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на три монографии в сферата на военната социология. Наскоро се завърна от САЩ, където в качеството си на стипендиант на „Фулбрайт“ работи по свой проект за развитието на гражданското общество.


В последните години изследователският Ви интерес се насочва все повече към здравеопазването – майчиното и детското здраве, грижата за хората с деменция, палиативните грижи за деца. Кое според Вас прави тези теми важни за социологическо разбиране?

Здравеопазването е ключова социална сфера за всяко общество. У нас обаче тази сфера произвежда постоянно остри кризи, дори и да не сме провокирани от COVID-19. Тези кризи застрашително подкопават общия интерес. Те предизвикват сривове в системата, ограничават достъпа или лишават от достъп до здравни услуги много (повече или по-малко уязвими) социални групи – като хора с увреждания, с деменция, възрастни хора, малки деца. В същото време и вътрешните целеви групи – лекари, сестри, лаборанти, администрация – са подложени на огромен стрес и напрежение, породени от структурни проблеми. Така че здравеопазването у нас се нуждае от реформи. Но за да осъществим тези реформи, трябва да гледаме на този сектор като на обект на публични здравни политики, а не само като счетоводители. И тук възниква необходимостта от социологическо разбиране – публичните политики трябва да бъдат базирани на надеждни и задълбочени изследвания, за да имат шанс за успех.

Подходът на институциите към изграждането на национална детска болница свързан ли е със системни дефицити на практиките на здравеопазване у нас? Ако да, какви са те?

Това е системен дефицит – подходът на „институциите“ съвсем не е институционален, не е насочен към защита на общия интерес. Това е откровено лобистки подход, зад който се отстояват нелегитимни частни интереси. От гледна точка на публичните здравни политики този строеж вече е рухнал под собствената си тежест, защото му липсва носещата конструкция – легитимността, общественото доверие, публичната подкрепа, съпричастността на педиатричната общност. (Липсва подкрепа и от архитектурната общност – Камарата на архитектите в България и Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране от самото начало също се обявиха против опорочената обществена поръчка за национална детска болница – б.р.)

Защо с каузата за изграждане на съвременна детска болница са активно ангажирани почти само жени?

В коя друга гражданска кауза у нас активно участват мъже? Дори и движението за подкрепа на бащинството е доминирано от жени! Защитата на граждански каузи е базирано на съзнание за общ интерес, на емпатия, съчувствие, солидарност. Вероятно преминаващата в момента вълна от примитивен неонационализъм и дарвинизъм не насърчава мъжете да демонстрират такива нагласи.

В гражданската кауза за съдебна реформа например има немалко мъже. Може би активността на мъжете зависи от типа на каузата?

Надявам се немалко мъже да се включат и в други граждански каузи, включително и в кампанията за изграждане на съвременна детска болница.

Защо баща на момчета като Вас се ангажира с борбата за детска болница, в която на децата да им е в максимална степен приятно? Не трябва ли бъдещите мъже да се възпитават да бъдат силни и да понасят всякакви предизвикателства?

„Да им е гадно“ е принцип на социалистическата казарма, чиято основна функция е да „пречупва гръбнака на личността“ (по Иван Хаджийски). Това пречупване на гръбнака се крие под камуфлажа на доказано фалшиви аргументи за боеспособност и всъщност обслужва тоталитарната необходимост от безропотно подчинение. Същите дисциплинарни практики се възпроизвеждат в затворите, психиатриите и болниците. Лично съм правил интервюта с майки, лекари и акушери, които разказват за физическо насилие в болници – от шамари, през отказ на обезболяващи, до връзване. А психическото насилие може да е още по-жестоко. Така че дебатът за детска болница е базиран на ценностен сблъсък – от едната страна са тези, които все още въплъщават и възпроизвеждат тоталитарните практики на институционализирано насилие, а от другата страна са гражданите, които ценят свободата на личността, достойнството и човешките права.

Следва ли от това, че стереотипът да се възпитават момчетата като „силни мъже“, които потискат емоциите си, всъщност води до пречупване на гръбнака на личността им?

Не, не следва. В различен социален контекст е различно. Но щом стана на въпрос за тези стереотипи, е важно да си припомним две неща, в подкрепа на които има достатъчно много емпирични свидетелства в полето на военната социология през последните осемдесет години. Първо, „силните мъже“ от тълпите на агитките и скинарите обикновено са крайно непригодни за реални ситуации, които изискват „мъжки“ качества – изследователи като Ван Дорн например настояват, че такива хора търсят външна сигурност, решителност и организираност, за да компенсират вътрешната им липса. Второ, при реални военни действия по време на Втората световна война средно под 20% от американските войници стрелят по посока на врага. Останалите се крият. Доказано е, че тези двайсетина процента са доминирани от доброволците, които са се включили заради кауза, а не от „професионалистите“, които са минали под една или друга форма през казармена практика на „пречупване гръбнака на личността“.

Позволявам си това отклонение, защото разбирам страховете на много хора, че ще изчезнем като нация и затова трябва да си отглеждаме мъже за разплод, защото иначе няма кой да ни изкарва пенсиите, или че ако ни нападне врагът, няма да има кой да загине славно вместо нас. Подобни страхове подклаждат склонността ни да приемаме насилствени практики за възпитаване на „силни мъже“, стига да са на гърба на някой друг. Това обаче не работи така. Доказано е. Няма базирани на проучвания аргументи в подкрепа на противното.

Има ли потребност от преосмисляне на детството в публичния ни дискурс? Ако да, каква?

Това е постоянен процес. В контекста на скандала по повод на нуждата от истинска детска болница ценностният конфликт звучи така: смятаме ли, че в болницата човекът (независимо дали е дете, майка, човек с интелектуални затруднения) е просто телесен обект, който подлежи на физическа интервенция, или смятаме, че е и човешко същество с душа, с права, ценности, страхове, надежди?

В петицията за оставката на здравния министър заради сключването на договора за детската болница се включиха над 15 000 души, а броят на подписалите продължава да нараства. Реалистично ли е да очакваме оставка?

Разбира се, че е реалистично. Но не трябва да я очакваме както поданици подаяние, а да я изискваме както граждани – политическа отговорност.

Тоест протестите трябва да продължат?

О, да, трябва. Вижте, този корупционен проект не се отличава с някаква особена интелигентност. У нас сме под влиянието на същата вълна на нелегитимно конвертиране на бизнес интереси в политика и обратно, която залива целия свят и която в най-голяма степен вероятно се олицетворява от Доналд Тръмп. В бившите социалистически страни влиянието на тази вълна е по-разрушително поради неразвитото гражданско общество и поради вторичния резонанс с механизмите за преразпределяне на средствата от европейските фондове през националните правителства. Това крепи политически елити, които вече се стабилизират не през избирателите си, а през бизнеси, срастващи се с политическата власт (защото едва ли биха оцелели в конкурентна среда). Частно проявление на тази тенденция е Министерството на здравеопазването, което силово налага нелегитимни решения и откровено не спазва законите, със сигурност най-малкото Закона за достъп до обществена информация например.

Това обаче е „портокал с часовников механизъм“. Ще Ви дам пример от два съседни щата – навремето Сейнт Луис е бил един от най-процъфтяващите градове в Мисури, с развита търговия, култура и богата история. Днес е обявен за „световна столица на престъпността“ и е един овехтял, призрачен град. Защото политиците му в края на миналия и началото на този век започват да управляват, както днес ни управляват в Централна и Източна Европа – в таен съюз с едрия капитал, който облагодетелства малцина в краткосрочен план. Но в дългосрочен план този съюз убива предприемачеството, инициативността и най-важното за град като Сейнт Луис – свободния дух на гражданите. Най-големият град в съседния щат Канзас е Уичита. Изправени пред подобна дилема и пред много по-големи изкушения (от Уичита е известното семейство Кох, което е в топ 3 на най-богатите семейства в САЩ с около стотина милиарда долара), там поемат по друг път – решават, че трябва да инвестират в свобода, образование, иновации, високи технологии, предприемачество, граждански активизъм. Днес се смята, че в региона се произвеждат около 60% от частите за световната авиоиндустрия. Градът процъфтява – и културно, и икономически!

Затова протестите трябва да продължат. Ако не протестираме, ще се превърнем в призрачно общество. От такова общество никой не печели – в него ще се самозадуши и симбиозата между бизнес и политика, която го е произвела.

Кое е най-важното в дебата за детската болница, което остава недоизговорено? 

Остава недоизговорено, че макроструктурните предпоставки за подобни корупционни практики не са само локален проблем. Но затова има смисъл да не се втренчваме само в носа си, а да се учим и от другите. Управлението на министър Ананиев много напомня на поведението на предишния губернатор на щата Канзас – Сам Браунбек. Браунбек е избран в един традиционно доминиран от консерваторите щат и се възползва от кризата след 2008 г., за да облагодетелства частни интереси в сферата на здравеопазването – по същия начин, по който Ананиев в момента злоупотребява с кризата от коронавирус. Както нашият здравен министър в момента, така и Браунбек пренебрегва гласовете на експертите, лекарите от болниците и гражданите, защото знае, че има политическо мнозинство. Налага решенията си силово и безцеремонно и в резултат на това успява да докара целия щат до толкова тежка криза, че собствената му партия започва да гласува срещу него, а Тръмп се вижда принуден да го оттегли от губернаторския пост и да му измисли синекурна длъжност далече във Ватикана. Но щетите в щата, нанесени в здравеопазването и социалната сфера от торнадото Браунбек, още не са възстановени. Нали не искаме и ние да се докараме дотам?

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

С коронавируса гладът настъпва в ромските квартали. Разговор с проф. д-р Ивайло Търнев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ivaylo-turnev-interview/

Проф. д-р Ивайло Търнев, д.м.н., е началник на Клиниката по нервни болести към УМБАЛ „Александровска“, професор в Катедрата по неврология на Медицинския университет – София и в Департамента по когнитивна наука и психология в НБУ. Той е председател на Българското дружество по невромускулни заболявания и член на УС на Българското дружество по неврология. Световноизвестен учен, Търнев има над 300 научни публикации, голяма част от които в международни списания. Той се бори за по-добро здравеопазване сред ромите. Проф. Търнев е председател на Фондация „Здравни проблеми на малцинствата“ и член на УС на Националната мрежа на здравните медиатори.


С какво от началото на кризата се промениха предизвикателствата към ромската здравна медиация у нас? Разкажете ни кои и какви хора днес са на първа линия в гетата?

С напредващата в България епидемия от COVID-19 се намираме в изключително трудна за обществото ни ситуация, а здравните медиатори действително са на първа линия – осведомяват, насочват, успокояват, убеждават, подпомагат. Благодарение на организираната от тях широка информационна кампания, улиците в повечето ромски квартали са безлюдни и пусти. Като авторитетни, доказали се, отговорни личности, от първия ден на епидемията те са в постоянен контакт с ромите по места. 

Медиаторите имат значителен опит в здравно-социални дейности, свързани с епидемии, но те са и будители, образователи, носители на духовността в ромските общности. Медиаторът е мост между ромските общности и здравните и социалните служби, между медицината и социалната работа. Тяхното оръжие е словото. А силата на словото е онази сила, която трябва да надмогне невежеството и недоверието, да пробие пътеки към ценности. 

Не може една страна да е щастлива, ако в нея има гнезда от мъка, страх, ако ромските общности тънат в мизерия и болести. Затова здравните медиатори утвърждават ценностите на високия обществен морал. Допринасят за позитивна обществена промяна на местно ниво. Всеки ден се срещат с бедността, отчаянието, озлоблението, мъката. Всеки ден лекуват души със своето разбиране, доброта и съпричастност. Всеки ден преодоляват бариери в общуването. Имат активна и самоотвержена гражданска позиция – както в работата си сред различни уязвими етнически общности, така и с институциите. Те стопяват ледовете на недоверието и със силата на словото разсейват страхове, решават спорове и потушават конфликти. Вдъхновен съм от работата с тези прекрасни хора. Те са искрени, всеотдайни, носещи доброта, мъдрост и позитивна енергия. Здравните медиатори са пример не само за ромската общност, а и за цялото ни гражданско общество.

В този момент 200 здравни медиатори са на предния фронт на т.нар. „война срещу коронавируса“ в уязвими ромски общности. Те работят и в големи ромски квартали като кв. „Факултета“ в София, кв. „Столипиново“ в Пловдив, кв. „Надежда“ в Сливен, и в малки, изолирани общини в селски райони. Работят както с общности, определяни като рискови поради повишената им мобилност, така и със семейства, които не разбират добре ситуацията и е необходима активна и постоянна комуникация с тях. 

Дали общините им помагат реално – или „си измиват ръцете“ с медиаторите?

По наша информация около 50% от здравните медиатори работят в добро партньорство с общините и местните кризисни щабове, но има и такива, които въобще не са били потърсени от общините. В някои общини здравните медиатори бяха принудени да излязат в принудителен отпуск в първите седмици от обявяване на епидемията, а впоследствие общините се осъзнаха и ги върнаха на работа. На повечето места те бяха мобилизирани на терен, без да бъдат снабдени с лични предпазни средства и дезинфектанти, и това ги изложи на висок риск от заразяване. Но екипът на Националната мрежа на здравните медиатори успя, благодарение на дарители, да осигури на всички костюми, маски, ръкавици, очила, шлемове и дезинфектанти, за да могат да работят безопасно. Това беше ангажимент на Министерството на здравеопазването и общините, но за съжаление, на повечето места не се случи. Разбира се, има и изключения. Община Варна например екипира своите здравни медиатори, преди да ги изпрати на терен.

Ромските квартали са свръхгъстонаселени. Препоръката за спазването на т.нар. социална дистанция дали е адекватното решение за този случай? А и много роми се върнаха от гурбет в чужбина – може ли при тези обстоятелства да се осигури карантина? Както и за контактните лица.

От първия ден на епидемията от COVID-19 медиаторите са в постоянен контакт с всички роми от техните общности. В много населени места се завръщат хора от чужбина, най-вече от страни като Италия, Испания, Германия и др. Особено рискови са тези, които се връщат от чужбина с бусове – поради дългото пътуване в затворено пространство и поради липсата на добър контрол и препоръки за карантина при влизането си в България през сухопътната граница. Здравните медиатори са тези, които убеждават хората да споделят своята история – къде са били, откъде са минали, с кого са общували, – за да може да се помогне на максимално голям брой хора, които са контактни, и при появата на симптоми на заразяване с коронавирус да може да се реагира бързо и адекватно. 

Но в много ромски квартали, както сам казвате, е налице много гъста населеност. Едно домакинство от три поколения живее в една-единствена стая. Там социалната дистанция е неприложима. Затова е важно провеждането на скрининг в рисковите семейства и карантиниране на тези, които са заразени извън дома, в лечебни заведения.

Още една препоръка – миенето на ръцете. Но когато в ромските домове няма течаща вода, къщите не са в регулация, хората нямат лични карти, какво тогава е разумното и бързо решение според Вас, за да защитим живота им.

В някои общини не се предприемат никакви мерки за осигуряване на вода на местата, в които хората нямат достъп до нея. Не трябва да забравяме, че и бездруго липсват елементарни условия за съществуване в много ромски махали и отделни домакинства. В настоящата ситуация на пандемия призивите за спазване на хигиена се сблъскват с невъзможност да бъдат следвани елементарните предпазни мерки: миенето на ръце – поради липсата на вода и поради липсата на достъп до осигуряваните от общинската власт дезинфекционни средства за уязвими групи, поради разглеждането на въпросните групи/домакинства като обитаващи незаконни и/или извън регулация жилища. 

Например в община Царево обитателите на 70 бараки нямат достъп до течаща вода. Общината не е бедстваща, тя е част от туристическите дестинации и се предполага, че има финансови възможности да отдели средства – осигуряване на водоноски и дезинфектанти – за най-уязвимите домакинства. В допълнение, община Царево има интерес да не допуска разпространение не само на коронавируса, но и на хепатит А, какъвто риск има при създалите се условия, в които хората живеят без вода. И вместо да реши проблема с водоснабдяването, неотложен по време на епидемия, кметът на Царево пуснал цялата администрация на общината в неплатен отпуск.

Извън всякакво съмнение е, че най-ощетени са децата от такива квартали и домакинства. Те се оказват в условия, сериозно накърняващи основното човешко право на живот: лишени от елементарна прехрана, от минималната храна, осигурявана в детски градини и училища, в невъзможност да следват каквито и да било хигиенни предписания, ограничаващи разпространението на инфекцията. Едва ли е възможно да си представим дилемата на родителите им, независимо доколко разбират и искат да следват предписанията: храна или защитни средства и спазване на карантина.

Независимо от усилията на здравните медиатори по места да запознават и убеждават жителите на квартали и домакинства в необходимостта да съблюдават базовите изисквания за предотвратяване на разпространението на вируса, очевидно е, че в немалко случаи липсват предпоставките за тяхното спазване.

Общините следва да осигурят вода и дезинфектанти на маргинализираните, крайно бедни семейства, преди да е пламнала епидемията сред тях.

Как тълкувате поставянето на контролно-пропускателни пунктове на входовете на някои ромски квартали? Какви скрити мотиви виждате зад този ход?

За особено притеснително и недопустимо намирам изграждането на КПП пред някои от ромските квартали и ограничаването на достъпа на ромите до магазини за хранителни стоки, аптеки, административни служби извън квартала. Това е дискриминационна мярка, която ги поставя под специален режим. 

В много ромски квартали са предприети подобни мерки. В кв. „Надежда“ в Сливен е създаден изолатор за роми. В гр. Вършец кметът е издал заповед да не се допуска излизането извън границите на кв. „Изток“ на повече от едно лице от семейство. В Казанлък са затворили всички изходи на обградения с бетонна стена ромски квартал, за да може да се контролира движението само от едно място, където е поставен КПП с полицаи. Последният КПП беше изграден в Пещера, пред ромския квартал „Луковица“, в който бяха диагностицирани трима заразени. 

В някои общини здравните медиатори са задължени да събират подписи от хората – като доказателство, че са информирани за епидемията. Това действие е безсмислено и ненужно, но се прилага само към ромите (например в община Главиница, област Силистра). Без съмнение това са специални мерки за специални квартали с определен етнос и с политически мотиви. Тези етнизирани рестриктивни мерки и стигматизацията на ромите са против принципите на общественото здраве и призивите за солидарност и единение на нацията. 

Вече се чуват гласове, че в ромските квартали започва глад. Какви наблюдения имате по този крайно тревожен въпрос?

Налице е засилване на бедността, защото голяма част от ромските семейства, затворени в кварталите, останаха без поминък. Във всеки ромски квартал има много бедни, маргинализирани семейства, които са на ръба на физическото оцеляване. В тези семейства има деца, които са изложени на студ и глад. И държавата трябва да вземе спешни мерки, за да се помогне на тези семейства, защото гладът настъпва. Всеки ден нашите хора от различни краища на страната ни пишат за бедстващи семейства, които гладуват и до които не достига помощ с хранителни продукти. 

Здравните медиатори на много места са организирали групи по взаимопомощ в общността, които събират средства за закупуване на хранителни продукти, а след това ги разпределят на най-нуждаещите се. На някои места, като Шумен, емигранти роми изпратиха финансови средства на медиаторите да осигурят храна за най-бедните, болните и възрастните хора и те ги разпределиха и разнесоха, при това не само в кварталите в Шумен, но и по селата. Мерките на държавата закъсняват и до момента нямам информация ромски семейства да получават хранителни продукти чрез Хранителната банка или Агенцията за социално подпомагане.

Още малко за децата. В ромските общности надали те разполагат с компютри за дистанционно обучение. Какво казват за това хората на терен?

Много ромски деца не разполагат с компютри и таблети за дистанционно обучение. И за да се осигури непрекъснатостта на учебния процес при тях, те трябва да получат учебните материали на хартиен носител. В тази дейност основна роля имат образователните медиатори – там, където ги има. На някои места здравните медиатори са използвани и като образователни, а също на много места здравните и образователните медиатори работят заедно в екип.

Ромската неправителствена организация „Амалипе“ обяви кампания „Стара техника за ново начало“, като изтъкна, че 180 училища се нуждаят от 6500 устройства: смартфони, лаптопи, таблети, компютри, за да се реализира качествено дистанционно онлайн обучение на всички ученици. Оттам отправиха апел към институции, компании, организации и граждани да дарят подходящи устройства.

Какви са поуките за Вас от епидемията дотук? Кои сме ние? И как стигнахме дотук в отношението си към ромската общност?

През последните седмици виждам огромна солидарност и взаимопомощ в ромската общност. Всички ние, здравни медиатори, образователни медиатори, местни инициативни групи, представители на над 35 неправителствени организации, се съревноваваме в подпомагането на най-нуждаещите се, ежедневното обменяне на информация, споделяне на добри практики и подпомагане на дейностите ни. Виждам консолидация. Виждам вдъхновение от правенето на добро. Виждам невиждана досега доброволческа работа на много хора. Виждам, че много хора оценяват това, което се прави, и даряват средства. Виждам как много медиатори за броени дни израснаха като личности. Това се случва в гражданското общество. Наша обща кауза е отстояване на справедливостта и защитата на човешките ценности. Налице е промяна – промяна отвътре навън.

По отношение на отговорните институции, политиците и медиите: не спира езикът на омразата, на противопоставянето, на внушенията, че ромската общност представлява опасност за обществото и са необходими специални мерки. Това води до затваряне, до увеличаване на социалните дистанции и социалното напрежение между роми и нероми, до маргинализация на цялата ромска общност, без всички роми да са маргинални. Недопустимо е мълчанието на българските национални власти при явни расистки и дискриминационни действия срещу роми и всякакви други малцинства. Те трябва да покажат непримиримост и остро да осъждат подобни актове. Закъснява хуманитарната помощ за бедните, болните самотни и възрастни хора в кварталите. Дано по-бързо се задвижи бюрократичният механизъм.

В навечерието на Великден ние, здравните медиатори, подаваме ръка и сме готови да помагаме във всеки един момент. Преди точно 10 години, по време на епидемията от морбили, когато се разболяха над 24 000 деца, изградихме успешно партньорство между Парламентарната комисия по здравеопазване, Министерството на здравеопазването, районните здравни инспекции, общопрактикуващи лекари, здравни медиатори, представители на неправителствени организации и се справихме успешно с тази епидемия, за което Националната мрежа на здравните медиатори получи Европейската здравна награда от Европейската комисия. Проведохме 13 национални срещи и редица регионални срещи в цялата страна под надслов „Заедно за по-добро здраве. Инициатива за здраве и ваксинопрофилактика“. 

Ние знаем и показахме, че ключът към успеха е сътрудничеството между неправителствения сектор и институциите. Това партньорство ни е необходимо и днес както на национално, така и на местно равнище. Затова апелирам: „Промяна отвътре навън“ – за всички!

Заглавна снимка: Johann Walter Bantz

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият универсален език

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/noviyat-universalen-ezik/

Човечеството е самотно. Медийно клише или не, една трета от света е под ключ. Броячът на загиналите и заразените от вируса не спира, а трагичните истории за семейства, които не могат дори да оплачат близките си, са ежедневие.

Важни са обаче и другите истории – онези за добрите примери, за новия поглед към ежедневието, за победата над самотата. В опит да преодолеем физическата изолация и глада за път, реших да тръгна на обиколка по континентите с помощта на хора от най-различни националности и професии, за да разкажа някои от тези истории. Започваме от Европа.

Далеч от семейството

От петимата европейци, с които разговарях, две млади жени – Лориан Лабурел и Катрин Олиен, са имигрантки. Лориан живее в Прага, където работи във Френското посолство и отговаря за френско-чешките отношения в областта на науките; Катрин е американка, преместила се в Париж преди няколко години, понастоящем работи в Американската библиотека. Макар и да са свикнали да живеят далеч от семействата си, и двете споделят, че се притесняват за тях, а едно от най-трудните предизвикателства е неизвестността кога ще могат да ги видят отново.

„Трябваше да се прибера в Лион миналата седмица, за да видя родителите си, брат си и сестра си, която наскоро роди. Сега нямам идея колко дълго границите ще бъдат затворени тук, в Чехия.“ Лориан споделя, че в чешкия парламент са обсъждали затваряне на границите за период от една или две години. „Притеснявам се за баба си, която е ужасно упорита и продължава да излиза ежедневно, и то в Източна Франция, където болестта е най-разпространена“, довършва тя.

Катрин също се тревожи, че възрастните ѝ родители може да се разболеят. Чувството, че нямаме контрол над болестта, и фрустрацията, която това поражда, са споделени от всички ни.

Италианката Микол Алесандри, която живее в Милано – в сърцето на един от най-тежко засегнатите региони в Европа, – казва, че ѝ е най-трудно да бъде далеч от сестрите си и новородените си племенници. „Със сигурност пандемията ме научи да ценя семейството си повече.“

Клаудия ван Дaйк, която прекъсва стажа си в ЮНЕСКО в Париж, за да се прибере у дома в Хага, има обратния проблем: „Когато споделяш дома си с петима души и всеки учи или работи, е трудно да се напаснете. Бях свикнала да живея сама през последните няколко години и липсата на лично пространство се усеща.“ Клаудия и приятелят ѝ – българин, имат връзка от разстояние и пътуват често, за да се видят. „Вчера беше годишнината ни и ни е тежко, че не можем да я отпразнуваме заедно.“

Клаудия и Илия отбелязват първата си годишнина с романтична вечеря от разстояние
© Клаудия ван Дайк

Живот между рутина и несигурност

Пол Суейша, румънец от град Себеш, е единственият от интервюираните европейци, който все още ходи физически на работа. Обичайният персонал от 15 души е намален на 4–5 и той споделя, че пространството и дистанцията между него и колегите му го успокоява. „Чувствам се едновременно притеснен и в мир със себе си. Мъчно ми е, когато искам да се видя с приятели или да отида на риба. Но се успокоявам, като върша къщна работа или поправям нещо, останало от изминалите години.“

В Прага, Париж и Милано основната максима е „поддържане на рутината“ и „самодисциплина“. Лориан споделя, че се облича точно така, както би се облякла за работа, спазва обичайния си работен график и дори си взема обедна почивка – макар че има по-малко работа от обикновено. Клаудия прилага подобна стратегия, балансирайки между продуктивно ежедневие и почивка. Опитва се да присъства на 1–2 онлайн срещи дневно и да чете документи. Микол е загубила работата си, тъй като работи с деца и е била засегната още с първите мерки, наложени в Италия. Тревожи я това, че в момента разчита на спестяванията си, които се изчерпват, но се старае да запази спокойствие. Избира да се съсредоточи върху ученето и разходките с кучето си, чиято компания ѝ помага да не се чувства самотна.

Физическите упражнения са друг способ за справяне със ситуацията. Всеки е намерил някакъв начин да изразходва енергията си. Катрин, която спортува активно, следва обичайния си фитнес режим – повечето от сесиите вече се провеждат онлайн. Клаудия също прави упражнения и се разхожда в близкия парк, тъй като в Нидерландия това все още е позволено, за разлика от Франция, където парковете са забранена зона. Тя обаче избягва да излиза през уикенда, отново по съвет на властите.

„Макар и да ми е трудно да се лиша от пролетна Прага, не ми е скучно и не се чувствам нещастна у дома, дните минават бързо: посвещавам повече време на четене, наслаждавам се на безплатните представления на балет, театър и симфонични концерти от цял свят, слушам всичките подкасти, които съм си запазвала за когато имам време – разказва ми Лориан. – Разговарям повече от всякога с приятелите и семейството си и всеки път, когато се почувствам зле, се опитвам да насоча мисълта си към всички онези хора, които се борят за живота ни. Това бързо променя настроението ми.“



Пазаруването, доскоро банална дейност, е източник на напрежение за всички. До магазина се ходи не повече от веднъж седмично, а Катрин успява да разреди посещенията в супермаркета до веднъж на две седмици. „Чувствам се постоянно наблюдавана от другите, все едно че търсят симптоми“, казва тя. Пол пазарува не само за себе си, но и за възрастните си съседи. С негов съсед, който ходи в различен ден, купуват продукти един за друг. Така и двамата успяват да се снабдяват по два пъти седмично. „Не мисля, че съм в безопасност, когато пазарувам, въпреки че нося ръкавици и маска. Чувствам се като лесна мишена за хора, които не вземат ситуацията насериозно“, казва той. Лориан издава, че нейни познати често си ходят на гости – една от основните забрани по време на изолацията.

В предпочитания от Клаудия супермаркет дезинфекцират количките и контролират строго броя пазаруващи. Цветарските магазини и книжарниците в Нидерландия продължават да са отворени, но спазват строги правила. Пари в брой почти не се използват, а таванът за безконтактни плащания дневно е увеличен на 50 евро. Според Клаудия хората обръщат внимание на заобикалящия ги свят повече от обикновено – какво докосват, как се движат и къде се намират спрямо околните. В Милано влизането в супермаркет е цял процес – на входа се мери дори температурата на клиентите, казва Микол. Температура мерят и в румънските административни сгради, като всеки случай над 37,5℃ се съобщава на властите.

Политика

„Одобрявам мерките. Но не мога да повярвам, че дори в такива времена политиците разпространяват дезинформация и вдигат махленски свади“, казва Пол.

„Марк Руте нарича нашата версия на карантината „интелигентна изолация“, с което има предвид, че мерките не са толкова стриктни, колкото в други държави. Акцентът е върху социалното дистанциране на метър и половина, стоене у дома колкото е възможно, и от края на март – забрана за ходене в групи по улиците, освен ако не живеете в едно жилище. Глобите стигат до 400 евро. Затвориха баровете и ресторантите, но повечето магазини са отворени“, така Клаудия обобщава нидерландската политика. Подобно на Франция, и Нидерландия е създала онлайн портал, в който бизнесът може да кандидатства за помощи. В Чехия държавата също изплаща помощи на работници, принудени да прекратят дейността си – особено в автомобилния сектор.

Освен опасността от претоварване на болниците, която е сходна във всички страни, в Нидерландия се сблъскват и с друг проблем – отделенията, където се лекуват всички останали пациенти, са празни. Лекарите се опасяват, че хората със здравословни проблеми се страхуват да отидат в болницата или се притесняват, че медицинският персонал няма да има време да им обърне внимание. Отвъд дискусията за капацитета на болниците, лекарите повтарят постоянно на населението да търси медицинска помощ, ако се нуждае от нея.

Според Клаудия кризата е извадила на показ колко подценявани са здравните работници и учителите в страната. Местната болница в Себеш, Румъния, получава много дарения, но Пол добавя, че е достатъчно човек да пусне новините, за да види поредното здравно заведение, станало епицентър на катастрофа за броени дни. В Милано покрит пазар е превърнат в лечебница, а самата Микол живее в близост до болницата „Луджи Сако“, която е сред горещите точки на пандемията в Италия.

Една от най-обсъжданите теми е комуникацията по отношение на маските. Чешките власти от самото начало съветват носът и устата да се покриват при излизане навън. Катрин е особено разочарована от политиката на френските власти в това отношение, макар да разбира, че вероятно е било важно тези материали да бъдат запазени за хората, които са на първа линия и имат най-голяма нужда от тях. „Но можеше да ни кажат, за да ни дадат време да си направим сами маски например.“ Пол носи маска отскоро, но само когато пазарува. Катрин залага на латексови ръкавици.




Солидарност и добрина

„Виетнамската общност в Прага усилено започна да шие маски, които после раздава безплатно. Много чехи и имигранти започнаха да правят същото напълно безвъзмездно или на минимална цена. Веднъж, както си ходех по улицата с шал върху лицето и носа, видях, че една жена ми маха и тича към мен. Беше забелязала, че нямам маска, и ме заведе в малката си аптека, където прави маски и ги раздава безплатно. Този жест дълбоко ме развълнува“, разказва Лориан.

„Кризата ни научи, че хората могат да бъдат страшно креативни в помощта си един към друг в тези трудни времена – добавя Клаудия. – Работниците в цветната индустрия например, които кризата удари особено тежко, не могат да продават цветята си, но ги даряват на здравни работници; ресторантите, които са принудени да затворят, готвят за медиците; в интернет хора предлагат тренировки, събират се и свирят заедно, общуват повече през видеочат. Една възрастна дама започна да качва видеа в YouTube, в които чете книги на децата, докато родителите им работят. Общината в Хага, където живея, нае млади хора от бедни общности и малцинства, които да купуват храна от пазарите и да я доставят на нидерландските хранителни банки, като в замяна получават финансова подкрепа за образованието си след кризата. Надявам се, че ще запомним тези инициативи и всеобщото чувство на солидарност и за в бъдеще.“

Много румънски производители и фермери намират решение на затворените магазини, като продават стоката си във Facebook групи и предлагат доставка до домовете. Повечето интервюирани споделят, че се стараят да подкрепят местните търговци.

Какво ще стане утре?

Тревогата и надеждата са новият универсален език, убеждавам се след всеки разговор.

„Мисля често за нещата, които колективно сме смятали за толкова важни, и за онези, от които всъщност имаме нужда. Например всички тези срещи, които очевидно можем да провеждаме онлайн – не виждам нуждата да скачаме на самолета за всяко събрание; това би помогнало и на природата. Нито пък имаме нужда от екзотични ваканции в далечни земи, за да бъдем щастливи. Осъзнавам, че можем да помогнем един на друг и да си върнем онова усещане за сплотена общност в кварталите например. Надявам се, че ще запомним тези уроци. И че хората няма да позволят на политиците да лъжат, че не можем да променим нищо, че не можем да организираме другояче обществата си: ето ясното доказателство, че това е възможно. Въпрос на приоритети“, казва Лориан.

Клаудия споделя същото усещане, когато я питам за страховете и надеждите за бъдещето: „Изключително съм благодарна за простичките неща – разходка, добро здраве и финансова стабилност за момента; оценявам повече простичкото кафе с приятел, какво е да отидеш на плаж или да прегърнеш някого.“ Според нея подобни здравни кризи ще зачестяват в бъдеще. Остава и въпросът дали ще успее да си намери работа след пандемията.

„Притеснявам се за последствията върху икономиката – потвърждава и Катрин. – За това, че по света бедните и средната класа ще трябва да изнесат бремето на тази криза, заплатите им ще бъдат изцяло или частично орязани, а богатите ще се измъкнат с няколко драскотини, с изключение на изгубеното на борсата. Мисля си, че това е репетиция за бедствията, пред които ще се изправяме в контекста на климатичните промени, и ме тревожи, че не виждам особена солидарност в ЕС или в САЩ. Нямам впечатлението, че се справяме с тази криза, изобщо. Климатичните предизвикателства ще бъдат много по-страшни от тази пандемия.“

Но Катрин споделя, че чувства повече благодарност от преди. „Това преживяване ме научи да забавям темпото и да се фокусирам върху простички удоволствия, почти инстинктивни потребности от топлина, уют, пълен стомах, добра тренировка, слънчева светлина и любов към семейството.“

„В Румъния поколението, което свали комунистите през 89-та, се нарича „пожертваното поколение“, тоест хората, които са имали труден живот, за да могат децата им да живеят по-добре. В ума ми най-песимистичният сценарий е, че ние сме втората версия на това поколение – разсъждава Пол. – Но засега се надявам само хората да разберат, че да бъдем заедно означава да спазваме дистанция.“

Заглавна снимка: „Останете здрави, 1,5 метра дистанция!“ – надпис с тебешир на тераса в Хага, Нидерландия © Клаудия ван Дайк

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Психиатърът Тодор Толев: „За 150 милиона години еволюция човекът се е научил да се справя с всякакви ситуации“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dr-todor-tolev-interview-coronavirus/

Тодор Толев е известен български психиатър, доктор на медицинските науки. Ръководил е психиатричната болница в Раднево от 1987 г. до пенсионирането си през 2015 г. Създател е на първото „защитено жилище“ за хора с психични разстройства през 1988 г. Понастоящем е главен редактор на „Българско списание за психиатрия“ – издание на Българската асоциация по психиатрия.

За последствията от настоящата извънредна ситуация на пандемия за човешката психика с д-р Толев разговаря Венелина Попова.


Доктор Толев, в условията на пандемия от COVID-19 увеличава ли се интензивната тревожност у хората, поставени в социална изолация?

Като всяко нещо, зависи от гледната точка. Пандемията е епидемия с планетен обхват. Аз, откакто съм човек, такова нещо не помня. От друга страна, всеки един от нас е имал множество случаи, когато е бил изправен пред различни ситуации на опасност и се е справял с тях психически.

Каква е приликата и разликата между сегашната ситуации и всички други, в които сме попадали? Общото е, че пред нас стои някаква заплаха, а тревожността е защитната ни реакция. Разликата е, че в други ситуации всеки реагира сам за себе си, защото те са индивидуални, могат да са семейни и много рядко групови. Едно е човек да се безпокои за последици от дадена болест, която е специално за него, или да е хипохондричен, да кажем, на тема сърдечносъдови инциденти, докато в настоящия случай ситуацията е всеобща и сюжетът е еднакъв за всички. Вижте как гледната точка променя нещата – усещането, че това е еднакво за всички, в едно и също време, по един и същи начин, създава усещането за уникалност.

А като психична технология на справяне, нещата са еднакви – човек посреща заплахата такава, каквато е, и реагира така, както може. Тревожността е като музикалността – всички я имат, но не в еднаква степен. Става дума за защитно-приспособителна реакция с поне 150 милиона години давност, за еволюционни способности на човека да се справя с безчет ситуации.

Какви реакции провокира страхът в човека?

Разсъждавам за конспиративното мислене, което е нещо като защитна технология на човешката душевност, на мозъка. Когато попаднем в ситуация на заплаха с неизвестен размер и неизвестен край, ние сме склонни да се опитаме да си я обясним, да намерим връзката между причина и следствие – това е каузалното мислене. А в ситуация като сегашната конспиративните теории се развихрят. Те са любопитни сами по себе си, защото са продукт на нашия опит да се справяме с тревожни ситуации, които крият заплаха. С тях човек намира някакво обяснение и има чувството, че е защитен от неизвестността.

От друга страна, хора, споделящи една и съща конспиративна теория, се възприемат като сплотени и при тях настъпва явление, сходно на реакцията на овцете, които при заплаха се скупчват по-плътно в стадото – „да бъда един от всички, един от многото“. Има и още един защитен елемент – чрез такова мислене човек добива усещането, че увеличава престижа си, защото по този начин той заявява на околните: „Аз знам това, което ти не знаеш!“ А знанието води до власт и до чувство за сила. В ситуации на несгоди конспиративното мислене много остро се засилва.

По отношение на сегашния сюжет главните герои са китайците и американците. Американците казват: „Това е китайски вирус“ и по този начин се себезаявяват, че са солидарни с Америка. Но друга част от човечеството казва, че това е американско биологично оръжие, като се позовава на историята на Щатите, когато чрез различни инсценировки те са намирали претекст за започване на някаква война. Руснаците този път останаха някак в сянка. Това всъщност е отражение на делението „ние“ и „другите“. Ние сме добрите, онези са лошите, ние ги заклеймяваме, като аргументираме отношението си с някаква теория.

Имаме и разделяне на управлявани и управляващи и сега масово се шири теорията, че чрез пандемията финансовата олигархия на планетата търси начини да си намери алиби за предстоящата криза, с която да доограби онези, които нямат, и богатите да станат още по-богати, а бедните – още по-бедни.

Ако пандемията продължи, както и наложеното в много страни извънредно положение, може ли да се очаква увеличаване на психичните разстройства и на самоубийствата, тъй като социалната изолация предшества депресиите и суицидните мисли и намерения, или по-скоро, когато е заплашен животът на човек, автоматично се задейства неговият инстинкт за самосъхранение?

Човекът е еволюирал прекалено дълго, за да бъде незащитен. Такъв тип събития не увеличават честотата на психичните разстройства. Има много ценни изследвания, които показват, че след голяма война, след пребиваване в концентрационен лагер или в други подобни ситуации броят на засегнатите не е голям, тоест няма доказана такава причинно-следствена връзка. Тогава се включват други форми на психологическа защита, самоубийството не е такава форма.

Освен конспиративното мислене и „конформиране“ със стадото, има и фаталистично мислене или „каквото съдбата каже“, но това е друга опера. Има цяла апокалиптична, катастрофична „белетристика“. Но психичната болест е разстройство във функционирането на органи или на цяла система. И някак си е много голям скокът между едно социално явление, колкото и дълготрайно да е то, и психичното разстройство. Като помислим сериозно, броят на пострадалите от коронавируса към сегашния момент е много по-малък от броя на жертвите от транспортни злополуки, обаче напрежение около броя на катастрофите няма, нали?

Паниката ли е причина за засиленото търсене и купуване на оръжие в САЩ след избухване на епидемията от COVID-19?

Те са си такъв народ, затова си купуват оръжие. Има психологически изследвания, които наблюдават в случай на бедствие – да речем пожар – кой какво ще изнесе от горящото жилище. И се оказва, че хората гравитират към различни неща, но не всеки на първо място би изнесъл децата си, което е жалкото. И ето, в ситуация, в която не знаят какво да правят, американците купуват пищови – това им е културално присъщо.

А тоалетна хартия купуват масово навсякъде по света и това ми е много интересно. Има известна логика – човек еволюционно е настроен против мръсотията в буквалния смисъл на думата, защото е установил, че между нея и здравословните проблеми има много близка връзка. Тоест човекът, както и котката, е чисто същество.

А за американците излезе виц, че си купували оръжие, за да си пазят тоалетната хартия.

Възможността хората да общуват чрез мобилните си устройства и социалните мрежи разтоварва ли напрежението, или обратно – противоречивата информация и апокалиптичните прогнози го засилват, особено през медиите?

Имам особено отношение към социалните мрежи. Мобилните устройства, например телефоните, са приспособления, с които да се чуваме, когато не можем да се виждаме. Но това е заместител на нормалното общуване. Лошото е, че днес прекалено много хора обърнаха подредбата и смятат общуването през социалните мрежи за най-важно, а то не е пълноценно физиологично общуване. При нормалното еволюцията е оголила човешкото лице, за да се вижда мимиката, и трябва да има очен контакт – докато в социалните мрежи това не е необходимо.

От сума ти бозайници само човеците и маймуните имат неокосмено лице, за да се вижда мимиката, и само те имат мимическа мускулатура. Което означава, че за общуването от ключово значение е виждането. Затова когато говорите с някого, а той гледа някъде встрани, усещате как нещо в общуването започва да се чупи, което понякога е с ранг на психиатричен симптом. Така че ако социалните мрежи заменят нормалното общуване, толкова по-зле за общуващите. Те трайно ни насочват към сурогат, вместо към автентичното.

Да Ви върна отново на въпроса как ще се отрази изолацията за по-дълъг период от време на хората, които и без това започнаха да губят способността си за нормално общуване?

Дали е вредно това затваряне, е пак въпрос на лична преценка. На мен никога не ми е харесвало, когато хората се мотаят насам-натам, защото и излизането, и екскурзиите се превърнаха в част от потребителския спектър. Хората пътуват не за да си починат, не за да се разведрят, а просто за да се покажат и да се снимат тук и там. Това са едни, общо казано, неконструктивни привички, които е хубаво да изчезнат.

Искате да кажете, че сега природата поставя нещата по местата им?

Винаги ги поставя и всичко онова, което не върви в общата, в правилната посока, отпада.

Как оценявате поведението на управляващите елити – и у нас, и по света, в управляването на кризи, каквато представлява и пандемията от коронавируса?

Те гледат единствено да си запазят властта. Няма елит, който в такъв момент да зареже основната си грижа.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Уязвимите от епидемията и какво не знаем още за жертвите

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/uqzvimite-ot-epidemiqta/

Темата за кронавируса съвсем разбираемо занимава всички и важна част от нея е какво следва. Ограниченията предприемани от власти в различни страни ще имат разнопосочно въздействие върху разпространението на епидемията. Някои от мерките насочени към икономиката и обществения живот пък може да имат дори по-негативен ефект от самият вирус.

Колко ще са преките жертви обаче не е съвсем ясно. Някои сочат смъртността в Китай като база. Други гледат Германия с изключително ниската смъртност спрямо засечените заразени. Както обясних миналата седмица, смъртността сметната така не значи почти нищо. Тестването на населението е доста различно, типът тестове, точността и проверките – също. САЩ, Турция, Германия и Южна Корея имат коренно различни нива на тестване и съобщаване на данните по това отношение. Отделно броят на смъртните случаи зависи от кога е започнала вълната на епидемията, къде и каква е възрастовата структура на първите заразени и прочие. В Италия е по-рано от Германия, например. Отделно, има сведения за различния в отчитането на смъртните случаи – в Германия явно не тестват починали за вируса. Включвали към жертвите само тези диагностицирани предварително. Не публикуват и данни за възрастта им и колко още са в критично състояние.

Затова е изключително трудно да оценим колко хора ще умрат от този вирус. Опитах се да го направя преди няколко дни смятайки на крак въз основа на предварителната смъртност в Италия и възрастовото разпределение в България по региони. Така при 40% заразени изкарах 73.5 хиляди души. Това обаче има толкова много условности, че не прави оценката особено полезна. Освен всичко изброено до тук, нито знаем колко са общо заразените, че да говорим за смъртност, нито е минала епидемията, за да видим дали тези нива на жертви ще се задържат или се намираме в някакъв пик. Отделно в последните дни смъртността в Италия се покачва, особено сред младите.

Това, което отдавна е ясно обаче, е че вирусът засяга особено тежко най-възрастните и то особено тези със сърдечни проблеми, болести на дихателната система и пушещите. Това накара някои да спекулират, че всъщност общата смъртност на държавите няма да се вдигне особено. Ако мога да цитирам един коментар, „тия дето без това ще умрат до няколко години, ги уморява сега“. Тезата е, че ще се промени диагнозата на смъртта и ще се намали с няколко години живота им.

Има вероятност това да е така, но в същото време немалко от жертвите нямат от изброените проблеми. Също така с редица от тези заболявания и състояния може да се живее години наред. Въвеждането на безплатна ваксина от грип ще намали случаите и смъртността от него сред най-възрастните. Преживяемостта след инфаркт или рак на белия дроб е много голяма. Това означава, че намаляването на очаквания живот на жертвите не е само с „няколко години“, особено когато говорим за младите сред тях.

Също това не следва да бъде успокоение или спирачка за нужните мерки да предпазим най-уязвимите. Докато търсих информация за разпределението им в България, направим тези три карти, които може да са ви интересни.

Първата показва отношението на хора на поне 65 г. спрямо цялото население на общината. Именно тези общини следва да се изолират най-много. Разликата между селата и градовете в доста от тях не е толкова голяма, колкото очаквах. Вижда се, че повечето са в западна и северозападна България. Има и около Стара Загора и Пловдив. Най-много обаче са в близост на София, което може би говори в полза на блокирането на излизането от града.

Тази карта е подобна, но показва оценка каква част от населението на тези общини би починала, ако се запази повъзрастовата смъртност, която виждаме в Италия към петък 20-ти март. За съжаление, не намерих надеждни данни за смъртността в Южна Корея, но дори с тези, които видях, процентите са стряскащи. Подобни данни от Германия все още няма. Отново – това е доста обща оценка, която със сигурност ще се промени в следващите седмици. Това може както да увеличи значително общата смъртност в тези региони, така и да няма голям ефект.

Докато последните карти показваха цялото население над 65 г., тук смятам само онези в тази възрастова група, които са починали през 2018-та от болести на органите на кръвообращението (I00-I99) и такива на дихателната система (J00-J99). За жалост НСИ не дава данни по общини, а само по области. Виждат се доста случаи в северозападна България. В Разград и Ямбол също има доста.

Това не са всички случаи, а колко хора над 65 години са починали от заболявания, за които знаем, че са рискови при инфекция от корона вирус. С повече данни бихме могли да направим по-точна оценка, но отново това не би помогнало много. Просто никой не знае как ще се развие вируса, колко хора ще умират в следващите седмици, дали ще има някакви здравословни проблеми сред възстановилите се и дали епидемията ще се върне в края на годината.

Междувремето трябва да сме отговорни, да спазваме дистанция, да си мием ръцете, да пазим старите и най-уязвимите, но и да не забравяме, че колкото и да е критична ситуацията, не следва да оставяме силните на деня да се самозабравят и да правят каквото си искат. Виждаме прекалено своеволия както на законодателната, така и на изпълнителната власт и докато някои мерки са спешни и полезни, други имат потенциал да са по-вредни от самата епидемия. И в целият този управленски хаос главният прокурор узурпира власт в ущърб на конституцията и никой не смее да му се противопостави, тъй като властта му е безочетна, безконтролна, непрозрачна и безотговорна.

Както казах в края на предишния ми текст, единственото, което ще помогне на възстановяването след идващата криза, ще е устойчивостта на гражданското общество, върховенството на закона и доверието в институциите. Жална ни майка …

Православен фундаментализъм по време на пандемия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pravoslaven-fundamentalizum-po-vreme-na-pandemiya/

„Светът, който познавахме, рязко стана светът от вчера…“ Така писателят Георги Господинов резюмира новата ситуация, в която основната и почти единствена световна тема е новият коронавирус. А централният въпрос е как да организираме живота си в условия на извънредно положение и ограничения от всякакво естество, каквито само допреди месец-два не можехме да си представим.

Ситуацията на пандемия не само преобръща всекидневието, а и ограничава редица човешки права, и то – без (голяма част от) правозащитниците да възразяват срещу това. Освен, разбира се, когато се извършват злоупотреби и ограниченията се използват за цели, различни от опазването на общественото здраве, или когато са непропорционални на риска.

Днес не можем да се позоваваме безусловно не само на правото си на публично събиране или на свободно придвижване, а дори на правото на личен и семеен живот. Ако член на семейството ни е в болница, не можем да му отидем на свиждане. Ако сме в карантина, близките ни не могат да ни посетят. В момента на много места по света хората не могат и да сключат брак.

Правозащитният адвокат Михаил Екимджиев обърна внимание, че според Конституцията правото на личен живот не може да бъде ограничавано дори с извънредно положение. Чл. 32 от основния ни закон определя личния живот като „неприкосновен“. Затова Екимджиев твърди, че налагането на санкции в тази посока трябва да е предшествано от конституционни промени. Ограниченията и санкциите обаче вече са факт и без такива промени.

На фона на всички ограничения и самоограничения рязко контрастира поведението на Българската православна църква (БПЦ).

На 10 март ловчанският митрополит Гавраил заяви, че великденските служби у нас ще се провеждат така, както всяка друга година. Защо? Защото за разлика от другите видове събрания, църковните богослужения и литургии са тайнства. Това за митрополита е достатъчно основание, че по време на тях човек не може да се зарази с коронавирус:

„По никакъв начин, никога не се е предавала и разширявала зараза в църкви, където се извършват тайнства! Никога не е имало епидемии в църквата. Те са прекратявали своето действие“, рече митрополит Гавраил, според когото най-вероятно въпросът за доказателството на това твърдение би бил свидетелство за липсата на вяра. А вярата е най-важна, ако не искаш да се заразиш:

Специално за това, че се причестяваме с една лъжичка, за мен няма никаква опасност. За това говори историята на Църквата. При най-страшни епидемии хората са се причестявали и никога по този начин не се е разпространявала никаква епидемия и зараза. Затова няма нужда да се опасяваме, когато ходим на богослужение. Там никога зарази няма да се предават. Сега, ако на някой човек вярата му е слаба, това е друго нещо.“

Уви, тези твърдения не са лично мнение на духовника, а се поддържат от БПЦ, поради което не само великденските служби, а и обичайните богослужения се провеждат както досега – с целуване на икони и вземане на причастие от една и съща сребърна лъжичка без дезинфекция. На места иконите се забърсват с препарат. Или поне тези икони, които няма да се повредят от дезинфекцията.

И при все че мерките за сигурност се затягат почти всекидневно, Църквата пребивава в безвремие. Единствено русенският митрополит Наум призова за повече съзнателност от страна на миряните и свещениците и за избягване на прекия контакт, като целуване на ръце и икони и вземане на причастие от обща лъжица в църквите. Имунизиращата сила на вярата защити и депутатът от ДПС Йордан Цонев, който заяви:

„Не е опасно, защото ние, вярващите, знаем, че светите тайнства, които ще поемем днес, са свети тайнства и в тях не може да има вирус и няма как да се предава зараза. Празна е вярата ни, ако не вярваме в Светото причастие и че то може да бъде източник на зараза. Аз ще се причастя днес с общата лъжичка, защото искрено вярвам, че това е за спасение.“

Дори авторитетният професор по културология Калин Янакиев, чийто анализ на Истанбулската конвенция беше противоположен на позицията БПЦ по темата, се включи в общия хор от защитници на силата на вярата:

Онези, които смятат, че причастието със светите тайни е с тялото и кръвта Христови, за тях е безумно, че нафората и виното, както и съсъдите, в които се съхраняват, могат да пренасят зарази. Подчертавам, че това се отнася за вярващите.“

Според проф. Янакиев на богослуженията могат да се заразят онези, които имат малка или никаква вяра. По тази логика 46-те членове на Протестантската църква в Южна Корея, заразени с новия коронавирус по време на служба, са имали проблеми с вярата. Също и над 1000 души, разболели се след четиридневно мюсюлманско поклонение в Малайзия. Или „грешката“ им е, че не са били православни.

Светият синод все пак се почувства длъжен да направи нещо във връзка с пандемията. Той публикува на сайта си окръжно писмо, съдържащо… молитви „при зарази и епидемии от особено заразни и смъртоносни болести“, които да се четат по време на богослуженията. Така вярващите бяха „имунизирани“ с помощта Света Проскомидия, Великата Ектения и Сугубата Ектения.

Междувременно дори Ватиканът отмени публичните богослужения. В България това направиха протестантските и католическите църкви, както и джамиите, а от Главното мюфтийство изрично призоваха възрастните и болните хора да не ходят на джамия. Православната църква на съседна Гърция отложи за неопределено време всички служби и ритуали, при които има събирания на хора, включително сватбите и кръщенията. Няколко дни по-късно и вселенският патриарх призова църквите по света да спрат богослуженията. Ала БПЦ упорства и се уповава на вярата, както беларуският диктатор Лукашенко – на водката и карането на трактор. Единственото смекчаване на позицията е, че пловдивският митрополит Николай освободи вярващите от епархията от „задължението“ да ходят на литургия и призова най-възрастните да не посещават богослужения.

Безотговорното поведение на Светия синод е всъщност по-малкият проблем. Сериозният проблем е, че

публичните институции допускат мерките за сигурност при пандемия да не се прилагат от БПЦ.

Към вярата на хората следва да се подхожда с респект, не с присмех. Вярата на папата и на вселенския патриарх обаче едва ли е по-слаба от тази на Светия синод. Ако участващите в богослужения живееха на самотен остров, нямаше да е проблем да изпитват силата на вярата си с вземане на причастие от обща лъжица и изобщо – както намерят за добре. Евентуалните случаи на зараза и смърт биха могли да се интерпретират със слабата вяра на жертвите. Но доколкото посещаващите православни служби споделят общ свят с всички останали, Църквата носи отговорност и за невярващите. Грижата за другите е не само важен християнски постулат – тя е същината на превенцията. Именно поради това държавата е длъжна да изиска БПЦ да спазва същите предпазни мерки, както и останалата част от обществото.

Би могло да се възрази, че подобно ограничаване на Църквата е противоконституционно. Като доказателство биха могли да се приведат чл. 13 от Конституцията, според който вероизповеданията са свободни и религиозните институции са отделени от държавата, както и чл. 37, ал. 1: „Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними.“

Да се сложи временна забрана на определени дейности обаче не означава да се пречи на свободата и избора на вероизповедание.

А и неслучайно започнахме с човешките права и ограничаването на правото на личен живот, което също е конституционно гарантирано.

В ал. 2 на чл. 37 от основния закон изрично се конкретизира: „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“ В този смисъл публичните служби по време на пандемия определено могат да се интерпретират като заплаха за общественото здраве.

Гражданската активистка Десислава Христова иска мерките против разпространението на вируса да се прилагат и от БПЦ.

Затова на 15 март тя подава сигнал до Столичната районна здравна инспекция (РЗИ), като използва електронния формуляр за сигнали на сайта. В сигнала си тя прилага линк към репортаж на bTV за службите в църквата „Св. Александър Невски“ след обявяването на извънредното положение у нас.

„В понеделник, 16 март, около 11 часа, се свързаха с мен от РЗИ и казаха, че са се опитали да говорят с БПЦ, […] опитали са по всякакъв начин да обяснят ситуацията, но от БПЦ са решили да не се съобразят“, разказа тя пред „Тоест“. „Ние нищо не можем да направим“, казала служителката и е отговорила положително на въпроса на Христова дали решението да се спрат църковните служби е политическо.

Десислава Христова не спира дотук: „Затова се консултирах с различни познати и реших, че въпреки дефицитите все още живеем в светска държава и тя трябва да се намеси. Наистина вярвам, че всеки е добре да може да намери упование в каквото намери за добре в тези времена, но не може да се връщаме във времената на Средновековието и да поставяме религията над мерките, предписани от експерти, лекари, Световната здравна организация и т.н.“ Христова подчертава, че

социологическите проучвания показват високо доверие към Църквата, поради което тя носи отговорност пред обществото.

Ето защо активистката инициира отворено писмо, адресирано до президента Румен Радев, председателката на Народното събрание Цвета Караянчева, министър-председателя Бойко Борисов, председателя на Националния оперативен щаб и началник на Военномедицинска академия Венцислав Мутафчийски, патриарх Неофит и кметицата на София Йорданка Фандъкова.

В писмото, подкрепено от 200 лекари, експерти, граждани и активисти, се призовава за използване на всички инструменти на светската държава, за да се преустанови присъствието на миряни на богослуженията. Ето част от него:

„Във времена на изпитание, в каквото се намираме в момента, религиозните институции трябва да предложат упование, сила и вяра в предприетите мерки и да подпомогнат усилията на светската държава в борбата с пандемията. Наместо това поведението на Българската православна църква директно уронва престижа, подкопава доверието в институциите и саботира предприетите безпрецедентни действия.

Посещението на църковни служби, особено от възрастни наши сънародници, би ги изложило на риск, който може да се окаже фатален, и сме дълбоко притеснени, че представители на БПЦ не признават този факт.“

Каква е реакцията на институциите по отношение на отвореното писмо? Никаква.

Сред адресатите на писмото има трима генерали, но очевидно на никого не му се влиза в конфронтация с БПЦ. Междувременно главният прокурор Иван Гешев нарежда ареста на студент от Бангладеш и гражданин от Варна за разпространение на непотвърдена информация за заразени от коронавируса, но не вижда „фалшиви новини“ в твърденията, че сребърните лъжички не пренасят вируси и че който вярва колкото и както трябва, не се заразява.

В ситуация на все по-затягащи се извънредни мерки – има часове за пазаруване за хора в различни възрасти, забраняват се разходките в парковете и се говори за вечерен час – демонстрирането на заучена безпомощност по отношение на БПЦ изглежда необяснимо. На въпрос на журналисти докога ще работят храмовете в България, ген. Мутафчийски отговори, че към ръководителите на Църквата се отправят „вербални послания“, но не може да има намеса в работата ѝ.

Слепотата на институциите ни за опасното и безотговорно поведение на БПЦ повдига въпроса:

Ако БПЦ е независима от държавата, това означава ли, че и държавата е независима от нея?

Все повече факти свидетелстват за отрицателен отговор на този въпрос. Преди години журналистката Татяна Ваксберг обърна внимание, че макар България да се води светска държава, от 2001 г. насам патриархът присъства на първите заседания на всеки нов парламент, а Румен Радев е третият поред президент, който се заклева в негово присъствие. Позицията на БПЦ се взема предвид, когато Църквата възразява срещу Конвенцията на ООН против насилието над жени и домашното насилие, Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, както и срещу сексуалното образование например.

В началото на годината Светият синод внесе в МОН свои учебници, по които да се преподава вероучение в училищата. Нищо че по закон образованието е светско. Държавата не се сеща, че образованието е светско и когато се строят параклиси в дворовете на училища и университети.

Така, бавно и неусетно,

БПЦ, която ревностно отстоява независимостта си от държавата, я завзема все повече и повече.

И когато последствията от това излизат от контрол, държавата с цялата си репресивна мощ няма куража да реагира.

А предстои период, наситен с църковни ритуали, събиращи много хора. На Цветница се освещават върбови клонки, което изглежда сравнително безопасно. На Разпети петък обаче се целуват последователно плащаница, символизираща тялото на Христос, евангелие и кръст. После се лази под масата. След това има литийно шествие, по време на което събралите се обикалят църквата. Всеки един от тези ритуали носи висок риск от зараза. В нощта на Великден в църквите се събират големи множества от хора. Великден и Гергьовден освен това са свързани с клане на агнета и курбани, общи трапези и общи съдове. Все ситуации, благоприятни за обостряне на пандемията. Макар те да са след обявения край на извънредното положение, вирусологичната ситуация в страната едва ли ще е станала много по-оптимистична.

Религиозният фундаментализъм се различава от нормалната религиозност по това, че не познава граници и иска всичко да е под негов контрол. Проникването на БПЦ в държавата вече е опасно за живота. В буквалния смисъл на думата. Ако не се вземат мерки, цената ще се измерва в човешки жертви.

Заглавна снимка: Ralf Steinberger / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Марш, марш, с генерала наш…*

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/marsh-s-generala-nash/

И ето че му предрекоха политическа кариера на генерал-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски, началник на Националния оперативен щаб за борба с коронавируса. Изглежда, основанията на врачуващите почиват на следните фактори: а) явява се всеки ден по телевизора, често повече от един път; б) генерал е; в) отговаря за справянето с най-голямата криза, в която е изпаднала България (а и светът) в най-новата ни история – сиреч герой по подразбиране. Освен това е участвал във военни мисии в Ирак, Афганистан, Македония, спасил като хирург живота на много хора. Започне ли да расте обаче броят на жертвите, този рейтинг едва ли ще остане на същата висота – въпреки че мерките срещу коронавируса не са само негова грижа.

Не че някой е питал генерала, преди да му предсказва бъдеще в политиката. Но бабавангите явно са сметнали, че ако си от медийно прочулите се, с генералски лампази, си гарантираш всенародно облюбване. Защо – ами защото „мъжете в униформа“ внушават респект, мъжественост, власт, храброст.

Героизъм = голямо потомство

Атрактивността на мъже във военни униформи има свое научно обяснение. Проучване на Университета на Саутхемптън, въз основа на еволюционните теории за избора на партньор, развива хипотезата, че мъжете доказват своята годност, проявявайки героизъм в битка. Така че подобно привличане има атавистични корени – още от пещерните времена на човечеството. В академичния труд са представени интересни факти от изследвания върху ветерани от Втората световна война. Установено е, че героите от този най-голям засега военен конфликт в историята на човечеството са създали по-голямо потомство от обикновените ветерани. Това според проучването предполага връзка между героизма и успешното чифтосване.

Но изборът кого да овластим на избори би следвало да почива не върху желанието за „здрава ръка“, така осезаемо във времена на криза и глобални заплахи. Светът след пандемията няма да изисква „мъже в униформи“. А ако това се случи, то значи хаосът, страхът и изобщо стихиите на ирационалността са надделели, има много рискови криминогенни фактори и конституционно установеният ред е застрашен. Вече има такива опасения – че фалиралите бизнеси, повишената безработица, намалелите приходи в бюджета, напрежението в здравната и социалната система и несигурността не просто ще се пропукат, но ще разтрошат стабилността, строена за нас от ГЕРБ.

Дали това ще се случи утре, зависи от решенията днес. Наскоро министър-председателят Борисов заяви: „Не е честно към следващо, каквото и да е правителство, тъй като остава сравнително малко време до следващите избори (редовните са след година – б.р.), да се вземат решения и лесно мнозинството да похарчи пари.“ За феърплей ли става дума, за изчакване на последствия, или просто Борисов се грижи за ГЕРБ, ако отново е първа политическа сила? Ако от решенията на Националния оперативен щаб и на ген. Мутафчийски зависи да ограничат разпространението на коронавируса, от мерките, които ще предприеме или няма да предприеме правителството, зависи бъдещето на България – тази година, догодина, вероятно и в средносрочен план.

Засега тези мерки са твърде неубедителни. Освен ако третият кабинет на Борисов не смята да подаде оставка след края на българската битка с COVID-19.

Господар и командир ли търсим – или предводител

Как се справят генералите извън сраженията си? Едни стават лидери, други – генерали от резерва. На един корсиканец, станал генерал от френската армия на 25 години – Наполеон, Европа дължи Гражданския кодекс. Друг, предвождал армия в Американската война за независимост – Джордж Вашингтон, е първият президент на САЩ, „баща на нацията“.

Румен Радев, известен като голям професионалист в средите на ВВС, изконсумира „генералския ефект“ в първата половина на президентския си мандат и все още му е трудно на политическия терен. Генералските еполети на Бойко Борисов не го правят генерал, макар в такъв да го произведе указът на държавния глава Петър Стоянов. Но не униформата му спечели първия, втория, че и третия управленски мандат.

Макар историята да познава случаи на лидери като Уинстън Чърчил, който не е избиран за министър-председател на Великобритания, а наследява поста след оставката на Невил Чембърлейн през май 1940 г. Но „най-великият британец“ постъпва прагматично, отказвайки се от колониите по искане на американския президент Рузвелт – и така САЩ влизат във Втората световна война.

Днешните лидери управляват свят, в който преобладават войните с невидими противници – тероризъм, хибридни войни, киберзаплахи, пандемии. Все по-често им се налага да се съобразяват и справят с ефектите, предизвикани от глобалната интеграция на този свят. Трябват ли им униформи за това? Първите два урока от COVID-19 са, че капацитетът на здравните системи поддаде, а дори големите икономики разчитат на китайските фабрики за елементарни медицински изделия като предпазните маски.

Ако брифингите бяха прессъобщения

И накрая, нека за миг си представим, че вместо ежедневните брифинги, предавани пряко от медиите, Националният оперативен щаб общуваше с гражданството чрез прессъобщения. Те ще бъдат препредавани и „оцветявани“ от интонацията на водещите, от уменията, неуменията и пристрастията на редакторите.

Въпреки че има критики към преките излъчвания като пресилена и плашеща комуникация, за мнозина точно тя е работещата. Гледайки редовните пресконференции на щаба с генерал-майор Мутафчийски, изправен в униформа, и сериозните изражения на хората зад гърба му, гражданите вярват, че на властта ѝ пука, че държавата е загрижена за нацията. (Поради същите причини и премиерът излъчва „пряко от джипката“.)

По същия начин, дори многократно повече, са вярвали и американците на президента Рузвелт през март 1933 г., чувайки по радиото първата от поредица беседи край камината, когато САЩ са на дъното след Голямата депресия. Франклин Делано Рузвелт не носи униформа, поради заболяването от полиомиелит е парализиран от кръста надолу, но това не пречи да е избиран четири пъти за президент на Съединените щати. Той превежда нацията през тежките времена на икономически упадък и на Втората световна война. Хората могат да вървят и след инвалидна количка, стига да разпознаят лидера.

* Заглавието е от военния марш и за известно време химн „Шуми Марица“
Заглавна снимка: Стопкадър от брифинг на ген. Мутафчийски

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

10+ важни неща за епидемията, които трябва да разберем

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/10-vajni-neshta-korona/

В последните три месеца и особено в последните три седмици бяхме заляти с много числа, съвети, фалшиви новини, яросни отричания, безсърдечни подмятания, откровенни лъжи и сериозни предупреждения. Всички сме прегрели от информация, притеснение и несигурност. Знам това.

Тук съм събрал няколко неща, които смятам за важни да се изяснят и разберат. В общи линии това е моето разбиране какво предстои на база всичко, което изчетох. Не съм епидемиолог или лекар, не съм в щаба за епидемията и чета същите новини и данни както всички. Затова ще се радвам на обратна връзка и при нужда ще допълвам и коригирам.

1. Повечето от диагностицираните сега с коронавирус са били заразени и заразни от седмици

Вече сякаш всички знаем, че коронавирус има между 1 и 14 дни икубационен период. Важно следствие от това е, че тези, които се тестват сега заради типичните симптоми или контакт с вече диагностицирани, са били заразени с вируса преди средно около седмица. Кривата на увеличението, което виждаме у нас и навсякъде в Европа, показва всъщност какво е било нивото на заразяване още в началото на март. Тогава още доста хора и някои властимащи все още успокояваха, че всичко ще е ок.

Това е също доста преди да бъде открит първият случай у нас. В действителност, вирусът е пристигнал много по-рано – някъде през февруари и то не веднъж, а няколко пъти. Това може да съдим по разпределението на случаите. Почти сигурно е на този етап, че няма да открием как, кои и от къде са го внесли.

2. Дори най-строгите мерки няма да дадат резултат две седмици

Друго следствие от този икубационен период е, че никоя мярка не би дала резултат веднага. Настрана от факта, че видимо не се прилагат достатъчно ефективно, дори най-стриктната изолация ще забави бъдещите заразявания. Част от тези, които са се заразили вчера, ще покажат първи симптоми до края на март. Тези, които ще предпазим спазвайки социална изолация и по-добра лична хигиена, може би пак ще се заразят, но доста по-късно.

Затова не може да очакваме която и да е мярка да действа бързо. Трябва търпение и отговорност от всеки. Трябва един друг да се пазим, предупреждаваме, насърчаваме или порицаваме. Паниката е оправдана, особено при такова ниско доверие в управлението и здравните власти. Не помага обаче никак точно сега и затова да загърбим цинизма си за малко.

3. Вирусът не може да се спре, а само да се забави

Нищо от обсъжданите мерки няма да намалят заболеваемостта. Нищо съществуващо в момента не може. Няма ваксина и лечение и няма да има още поне година. Разработват се по-бързи и надеждни тестове, но те помагат само за изолация на болните и следене на обстановката.

Това, което целим в момента е единствено удължаване на кривата на заразените, за да се даде възможност на без това малкото и претоварени лекари и медицински сестри да се грижат за тези с тежки симптоми.

4. Повечето болни от коронавирус не са за болница

Тепърва ще бъдат диагностицирани десетки и стотици заразени всеки ден. Повечето ще са с леки до средни симптоми – също като грип. Единствено тези с тежки симптоми, които застрашават живота им, ще са за болница. Останалите имат огромната отговорност да си седят заключени вкъщи и да се лекуват както с всеки грип. Отговорността ще е в това да не правят контакт с никого, особено възрастни хора. Единствено при влошаване на симптомите следва да се обадят в болницата.

Всичко това е, защото леглата в инфекциозните и интензивните отделения са твърде малко където и да е по света и далеч няма да стигнат за всички. Особено за тези, които нямат нужда от интензивна грижа, е по-добре да стоят вкъщи. Освен, че няма да натоварват лекарите, ще се предпазят и сами от други инфекции, които за жалост не са изключение в болниците. Да не забравяме, че се върна и епидемията от морбили с над 200 случая от началото на годината. Болните от нея и друго заразни болести ще са в същите инфекциозни.

5. Личната хигиена е просто, но ефективно средство да се предпазим

Макар да изгледа твърде елементарно, именно личната хигиена е спряла или намалила редица заразни болести. Това е основната мярка срещу грип, хепатит А, ентеровируси и много други. В никакъв случай не е гаранция, че няма да се заразите от които и да е от тях, но определено намалява шансовете. Също така не действа срещу повечето други зарази като туберколоза, морбили, варицела, коклюш и други, но срещу тях имаме други ефективни мерки – ваксини, лекарства и добри протоколи за лечение. Срещу този вирус няма за сега и хигиената е единственото, което имаме на разположение.

Как да миете най-добре ръцете си ще намерите тук, а тук има полезни линкове как да подготвите работното си място и обществени обекти.

6. Не стойте изцяло заключени вкъщи, ако не сте болни

Ограничаването на социални контакти не означава, че трябва да се барикадирате вкъщи зад стена от стоте рола тоалетна хартия, които сте си купили. Не означва, че не може да излизате въобще. Няма да имате избор така или иначе, защото пак ще трябва да пазарувате, работите и прочие.

Излизането навън всъщност е препоръчително, когато е на чист въздух и не е в тълпи. Разходки в парка, в гората, дори бягане из квартала. Това е здравословно. Хванете гората, ако имате възможност. Само стойте далеч от селата и други хора, особено.

Това, разбира се, не важи за онези, които са диагностицирани с вируса, имат симптоми или съмнения, че са били в контакт с болни. Те следва да се самоизолират, да следят здравето си и при проблеми с дишането незабавно да се свържат с личния си лекар или 112.

7. Маските няма да ви предпазят, но ще пазят другите

Вирусът е много малък, повечето маски не са подходящи за който и да е вирус, а и почти всички от нас не ги използват правилно. Носенето на маска няма да ви предпази да се заразите от другите. В определени случаи по-простите еднократни маски може дори да влошат шансовете, защото задържат капки от въздуха, а и ви карат да си пипате лицето. Има разбира се, маски, които са доста ефективни в този тип защита, но най-добре да се пазят за лекарите и сестрите, които се излагат всеки ден на пряка опасност от заразяване. На нас по улицата и в магазина няма да ни са от голяма полза, ако сме здрави.

Следва да носите маска, когато сте болни и кашляте. Това важи както за коронавирус, така и за грип и настинки. Дори да нямате симптоми, ако посещавате възрастен човек, за когото се грижите, задължително трябва да сте с маска, да си миете ръцете веднага след като влизате и да ограничавате физическия си контакта с него или нея докато сте там. Същото трябва да правите докато приготвяте или опаковате храна, която им носите. Така ще ги предпазите най-добре.

8. Повечето ще караме вируса

Това е неизбежно. Дори с хигиена и изолация рано или късно ще стигне до около 70% от населението. Така единственият въпрос е кога ще се разболеем и дали ще има достатъчно легла и лекари да се погрижат за тежките случаи. В момента 7-8% от активните случаи в Европа са такива. С най-голям риск са тези със заболявания на белите дробове и сърцето.

За жалост няма изгледи да бъдат разработени терапии в следващите месеци, така че неизбежно много възрастни хора ще се споминат дори при най-добрата апаратура и пълно внимание на лекарите. И да, това ще са поне няколко хиляди души. Това е мисъл, с която трябва да свикнем, но и да не забравяме, че единствено с спешни и драстични мерки тези случаи няма да бъдат десетки хиляди.

9.Не вируса ни убива, а собственото ни тяло

Има един мит, че боледуваме тежко от вирусите причиняващи това, които събирателно наричаме грип и настинка, защото ни е „паднал имунитета“. Всъщност това е точно обратното. Особено тежките случаи са заради свръх реакция на самият организъм срещу заразата. Тогава лигавиците ни се възпаляват, дихателните ни пътища се пълнят със слуз, от която кашляме много и в тежките случаи – бронхите ни се пълнят с течност и се затварят, което води със себе си бактериални инфекции и още усложнения. Всичко това е реакция на тялото в опит да се предпази, но когато е прекалено бурна, имунната система всъщност напада собствените си тъкани.

Не вирусът ни убива в такива случаи, а самото ни тяло. Една премерена реакция би била лека – главоболие, течащ нос, малко кашляне. Това означава здрава имунна система. Ако наистина има проблем с имунната система, няма да усетите никакви симптоми – включително възпаление и главоболие – докато е твърде късно. Тежките случаи, които изискват хоспитализация, всъщност се лекуват с лекарства подтискащи имунната реакция и намаляващи това възпаление. Обдишването пък е нужно, защото тялото в старанието си да изолира заразените тъкани, е спрял собственият си способ да получи кислород, което още повече натоварва органите.

10. Смъртността в новините не значи нищо

Говори се за 2, 3, 5% смъртност. Единственото, на което може да имаме доверие, са данните за най-възрастните, защото при тях почти винаги са тежки случаите и се отчитат. 7 до 14% смъртност над 70 години. Преди това не е въобще ниска смъртността, но много не се тестват и не знаем.

Никое от тези числа обаче няма значение, защото дори 0.5% смъртност сред младите пак означава стотици човешки животи. Призивите, които чуваме са, че трябва да се изолираме, за да предпазим най-възрастните, но в действителност пазим и себе си. По-младите и дори тези около 50-60 г. имат много по-големи шансове да оздравеят с обдишващи апарати и лекарско внимание. Ако същите лекари се грижат за още 50 души в отделението е едно. Ако се грижат за още 500 – шансовете ви намаляват сериозно дори да се на 30.

11. Не знам, но се учим в движение

Лекарите знаят вече доста как протича болестта COVID-19 благодарение на безпрецедентна обмяна на информация на световно ниво. За жалост, знаят твърде малко за самия вирус и какво следва след болестта. И не, не говоря за лекарите в България – никой по света не знае. Мерките, които се прилагат у нас са аналогични на онези навсякъде другаде. Някои по-бързо и строго, някои по-бавно ги въведоха, но се прави същото. Условията и разпределението на болните в държавите в различно, както и състоянието на здравната система, икономиката, информационното общество, доверието в институциите и прочие. Това са все неща, които влияят на развитието на епидемията.

Макар наистина статистиката за заразените и починалите да има своите условности, тя е изключително важна за тези опитващи се да се справят с епидемията. Обменът на информация, събирането, проверяването ѝ, проследяване на случаите и техните контакти е от критично значение. За жалост, здравните власти у нас не се славят като силни в това отношение. Това не означава, че няма много добри специалисти, които правят всичко по силите си в тази невъзможна ситуация.

12. Децата са в безопасност

Не, не са. Освен, че деца със сърдечни проблеми и компрометирана имунна система са уязвими, не трябва да забравяме, че това не е единствената зараза сега. Както казах – все още се върти морбили, в Европа има епидемия от коклюш, а скоро ще започнат и летните вируси. Не само, че имунната им система ще бъде отслабена и ще се преборят по-трудно с този вирус, не е достатъчно ясно какъв дългосрочен ефект ще има върху тях. Знае се, че подобно на грипа, но в много по-голяма степен влошава сърдечното здраве. Не е ясно обаче какви ще са последствията.

13. Паниката няма да убие повече хора от вируса

Икономическите, политическите и социалните проблеми причинени от вируса несъмнено ще внесат много хаос по света, че увеличи бедността и несигурността. Пазарите вече чувстват ефекта му силно. Никой не може да каже какъв ще е дългосрочният ефект, още повече, че се очакваше световна криза в следващите 6 месеца. Спорно е дали сегашната ситуация ще влоши този срив на пазарите или ще го смекчи – има аргументи и в двете посоки.

За обикновеното семейство това означава по-ниски доходи, по-високи цени на храните и повече несигурност. Това важи както за България, така и за която и да е страна по света. Някои сектори и държави ще бъдат ударени повече от други. Единственото, което ще помогне на възстановяването след идващата криза, ще е устойчивостта на гражданското общество, върховенството на закона и доверието в институциите.

Жална ни майка на нас българите по тези три точки.

Коронавирусът и икономиката. Разговор с Евгений Кънев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/evgeni-kanev-interview-coronavirus/

Венелина Попова разговаря с доктора по икономика Евгений Кънев за негативните влияния, които пандемията от коронавирус ще окаже върху икономиките на страните в Европейския съюз и върху еврото.


Световната здравна организация вече обяви пандемия, предизвикана от коронавируса. Каква е вашата краткосрочна прогноза за случващото се? 

Моята прогноза, за съжаление, не е добра. Очаква ни продължение на пандемията, защото имаме изключително заразен вирус с много дълъг инкубационен период, който затруднява неговото ранно откриване. А това подготвя почвата за експлозия, както се случи в Китай, Иран, Италия. Затова само страните, които успеят да приемат по-рано адекватни мерки, най-вече по посока на ограничаване на пътуванията и на социалните контакти, ще имат най-добрите възможности да пресекат пандемията в ранната ѝ фаза.

Бихте ли градирали заплахите за икономиката от разпространението на заразата? 

От една страна, вече имаше причини за световна икономическа рецесия, тъй като все още се намираме в най-дългия някога икономически цикъл на възход, който през юли миналата година подобри рекорда от времето на Бил Клинтън. Имаше много анализи и прогнози, че тази година светът най-вероятно постепенно ще навлезе в рецесия предвид както дължината на цикъла, така и заради търговската война между САЩ и Китай, напрежението в Близкия изток, Брекзит и т.н. От друга страна, се намери и повод – коронавирусът, който ускори процеса на рецесия. Затова според мен световната икономика няма скоро да се върне към растеж просто защото в момента всички са поставени под огромно напрежение – и не само икономическите, но и политическите системи, доколкото всички те трябва да отговорят на потребностите на хората.

Реално погледнато, в очакване на самото заболяване има паника и парализа в икономическия живот. Това ще доведе до рецесията, която – поне статистически – още не е факт. Но аз очаквам данните, които ще излязат за първото тримесечие – ако не в цял свят, то поне в най-развитите икономически страни, особено в Италия, да отчетат силно негативни резултати. Оттук нататък не може да се гадае как ще протекат процесите, зависи колко дълго ще продължи пандемията и дали ще се ограничи нейното разпространение, или тя ще обхване целия свят. Ако тя продължи и през лятото, както твърдят експерти, това ще доведе до много тежка икономическа и политическа ситуация навсякъде.

2020 година от гледна точка на неограничените технологически възможности за информационен обмен не е нито 1969-та, когато пандемията от хонконгския грип причини смъртта на 1 млн. души по света, още по-малко 1918–1920 г., когато от т.нар. испански грип загиват около 40 млн. души. Мислите ли, че е възможно да се прикриват истинските размери и човешките жертви от разпространението на епидемията с цел да не се предизвиква паника на пазарите? Допускате ли и обратната хипотеза – да се преувеличава опасността, за да се преразпределят пазари?

Не вярвам в конспиративни теории и според мен разговорът не може да бъде експертен при тези допускания. Факт е, че положението в няколко страни е изключително тежко, факт е и че пандемията ще продължи да се разпространява, защото почти навсякъде са се забавили мерките за превенция. Прави впечатление, че нито един от заразените в България не е бил в чужбина. Така че според мен по-скоро се подценяват реалните размери на проблема.

Искам да обърна внимание защо е глобално въздействието на този вирус. Аз съм сигурен, че коронавирусът не е толкова смъртоносен, но той не може да се съпоставя на базата на жертвите, които са вземали други видове грип в миналото, защото тогава сме имали съвършено различен тип икономика. Тя е била в рамките на нациите и когато е имало епидемия в една държава, край нея са били засегнати най-много още пет-шест други страни. Сега заради глобализацията целият свят е ефективно заразен и дори това да не води до милиони жертви, самата парализа, която причинява опасността от пандемията, ще доведе най-вероятно до огромни загуби. И със сигурност – до рецесия.

Във Facebook пишете, че една от първите мерки на правителството на Италия бе да спре временно плащанията на бизнеса и гражданите по техните дългове към банките. И припомняте, че след подобен призив на Климент Вучев, министър от кабинета на Жан Виденов през 1996 г., в България последва срив на банковата система, фалит на 16 банки и хиперинфлация. При положение че Италия няма собствена валута и – за разлика от САЩ и Япония – не може да обезценява дълга си чрез печатницата на централната банка, какви последици може да има това върху еврото? 

Загуба на доверие. И тъй като Италия е в еврозоната, подготвяните в момента мораториуми ще окажат тежко въздействие не само върху банките, но и върху компаниите, които реално предоставят стоки и услуги. Пакетът от мерки включва мораториум и върху плащанията за ток, вода и различни режийни разходи, което ще доведе до усложняване на положението на тези доставчици, защото те от своя страна няма да могат да изплащат задълженията си.

Дори да има съответно ограничени гаранции, които да им позволят да вземат заеми от банките, въпросните банки веднъж трябва да предоставят кредити на всички тези бизнеси, а от друга страна – да не си получат плащанията по съответните лихви и главници по заеми, които им дължат всички тези дребни бизнеси и физически лица. Тоест италианските банки, които и без това са в най-лошо положение в еврозоната и имат проблемна капиталова адекватност, ще влошат още повече положението си. И дори да получат помощ от Европейската централна банка, което най-вероятно ще стане, както и от структурните фондове на ЕС и на еврозоната, ситуацията няма да се подобри, защото самите банки ще бъдат в тежко финансово състояние спрямо капитала, който имат в момента.

Дори и ЕС да застане зад Италия, е трудно да се предвиди как ще се развият събитията. Защото, освен всичко останало, и самата Италия има да плаща около 100 млрд. евро годишно публичен дълг и тези пари трябва да се изкарат отнякъде. В началото те ще бъдат заеми, защото в условия на рецесия брутният вътрешен продукт пада, а постъпленията в бюджета намаляват или спират. Това води до бюджетен дефицит, а той се пълни със заеми. Така те ще продължат да растат и не е изключено тези 100 милиарда да нараснат до много по-голяма сума за обслужване. Ако в един момент дългът спре да бъде обслужван, може да се стигне до ситуация, подобна на гръцката.

Макар да не очаквам такъв сценарий в близко бъдеще, всичко зависи от това колко ще продължи пандемията. Ако е два месеца, има шанс нещата да се удържат, но ако този период продължи повече от три-четири месеца, не мога да предвидя как ще се реши казусът, освен със свръхзадлъжнялост и мораториум върху плащанията.

Може ли очакваната рецесия да доведе до рязък спад на стандарта на живот в богатите страни и до нови социални сътресения? 

Ще има големи брожения в страни като Италия, защото при тези огромни задължения няма как да се поддържа сегашният стандарт на живот. В един момент, за да изплува икономиката и да има растеж с такива темпове, че държавата да може да изплаща дълговете си, съм убеден, че ще трябва да се посегне на спестяванията, заплатите и пенсиите, както стана в Гърция. А помните, че там дори на референдум отхвърлиха помощта на ЕС и мерките, които кредиторите бяха предложили като програма. Но въпреки всичко тя трябваше да бъде изпълнена, защото друг начин икономиката да изплува просто няма. Ако Италия реши да напусне еврозоната, каквито съвети се чуват, една огромна част от заема на държавата трябва да се изплати веднага, тоест реално пак трябва да се мине в режим на оцеляване на нацията. Дори да се изплаща само главницата, която годишно е сигурно от порядъка на стотици милиарди, тези пари все трябва да дойдат отнякъде.

Проблемът е, че това, което ще се случи в Италия, няма как да не повлече много други икономики. Защото – като начало – доверието в еврозоната и в еврото ще падне много ниско, ще последва и обезценяване на общата европейска валута спрямо други основни валути, ако еврото изобщо оцелее… Защото има вариант, при който богатите държави на север могат да решат да напуснат еврозоната, за да не допуснат пренасяне на „заразата“ и при тях. При този изключително лош сценарий може да се стигне и до разпускане на еврозоната, но аз го намирам за краен и възможен само при много големи катаклизми. За мен по-скоро Италия ще бъде като воденичен камък на цялата еврозона, което ще удари инвестициите и доверието в еврото и ще доведе до относително обедняване на европейците спрямо американците и швейцарците, което, от своя страна, ще се отрази и на търговските баланси между тези страни.

Като прибавим и последиците от новата бежанска вълна, сценарият става още по-черен.

Проблемите са кошмарно големи и затова трябва всички да се обединим. Без солидарност политическите и социалните последици от тази криза ще бъдат много тежки.

Данните на НСИ за вноса и платежния баланс на страната за 2019 г. и за растежа на БВП предизвикаха скандал в парламента, който стигна и до Евростат. Какъв ще е неговият ефект върху България и как преценявате този скандал в контекста на лошите Ви икономически прогнози? 

Реално ефектът е имиджов, което натежава допълнително върху и без това силно разклатеното доверие в страната ни доколко достоверна е информацията, която предоставят официалните ни власти. Защото няма как да има грешка от 3 млрд. лева. Но дори и без пандемията от коронавируса доверието в страната ни е изключително ниско. Реално и за правосъдната система, и за Шенген, и за еврозоната се борим за едно и също нещо – за доверие. Но ако грешката е вярна и растежът ни е 1, а не 3%, както твърдят управляващите, сега той ще бъде ударен допълнително с намаляването на икономическата активност. И бездруго нивото на инвестиции в държавата е изключително ниско и разчитаме основно на износа на стоки и услуги, който крепи икономиката.

Германия, която има проблем с притеснения износ към Китай, е ударена лошо, а тя е наш основен търговски партньор, Италия – също, така че ние няма как да задържим нивото на износа. Това най-вероятно ще доведе до съкращаване на работници, което важи не само за износа, но и за вътрешния пазар, тъй като парализата, която обхваща София и страната, води до намаляване на оборотите и аз очаквам съкращения още през април. Зависи докога бизнесът ще може да издържи да плаща заплати на хора, които не са пълноценно заети.

Има ли България експертен и управленски ресурс да се справи с кризата? Или една пандемия може да направи това, което опозицията не успя десет години? 

Със сигурност потенциалът е изключително нисък: вижда се как тичаме след събитията и през последните десет години винаги е било така. Аз се надявам да имаме късмет и коронавирусът да не удари толкова тежко икономиката ни. От това зависи каква ще бъде социалната и политическа реакция на българите, както и ще настъпят ли – и какви по-точно – промени в управлението на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Евгений Кънев в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как COVID-19 наложи вето на политиката

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kak-covid-19-nalozhi-veto-na-politikata/

Светът не е приличал повече на глобално село, отколкото при пандемията от коронавирус. Новините, в които присъстват ключовите думи „COVID-19“, „коронавирус“, „пандемия“, „жертви“, „броят на заразените“, са окупирали първите места на новинарските емисии и докато не бъдат детронирани, това ще е новата нормалност. Засега те нямат конкуренция – освен ако не се появи убедително доказателство за разумни извънземни.

В България всички герои в политиката – и „добри“, и „лоши“ – останаха на заден план.

Подгонени олигарси, арестувани олигарси, разпитвани олигарси; главен прокурор с мисия „супермен“; премиер със или без „къща в Барселона“; финансов министър, чиято проверка за апартамент от кръстника се бави повече от година; бивш Втори, опипващ почвата за ново дясно обединение; лидер на опозиционна партия, който ще се бори да запази поста на първите в историята на политическата сила преки избори; и т.н., и т.н.

Пред заплахата аз, ти, някой от хората, които обичаме, да се зарази и да умре – в случай че е обременен със заболявания или помощта е твърде закъсняла, всичко друго отстъпва не една, а поне три крачки назад. Съдейки по данните за България, предвид застаряващата нация, най-късия живот в ЕС и твърде големия брой хоспитализации и ТЕЛК-ове, голяма част от българите са застрашени от подобна перспектива.

Стабилни в нестабилността

С ежедневните си комюникета, излъчвани от почти всички медии, властта подсилва усещането за обреченост. Сякаш ей сега падаме в геената огнена и мерките на Националния оперативен щаб, обявявани от генерал-майор Венцислав Мутафчийски и премиера Борисов, са единствено спасение и упование. В България управляващите разбират точно така кризисната комуникация – нали не друг, а премиерът Бойко Борисов каза, че сме „във война“. Мнозина – изключение правят младите хора – се чувстват застрашени, объркани, потиснати, алиенирали се в пространството между екрана и социалните мрежи, където темата е пак същата.

Удобен момент да се прокарат законодателни (и не само) инициативи,

които в друг момент биха срещнали смислен, освен на журналистите, отпор.

Например промени в Закона за достъп до обществена информация, внесени от депутати от ГЕРБ, които дават възможност на всяко ведомство само̀ да преценява какви такси да иска за предоставяне на такава информация. Адвокат Александър Кашъмов от „Програма достъп до информация“ предупреди за готвената „през задната врата“ промяна.

България вероятно ще се размине и с членството в Механизма на обменните курсове (ЕRM II), известен като „чакалня за еврозоната“. Светът след пандемията ще е свят на още по-голяма несигурност и нестабилност заради вече обозримата на хоризонта рецесия. Присъединяване към единната европейска валута със сигурност би спестила на държавата и българските граждани част от последиците от забавянето на икономическия растеж.

Говоренето за предсрочни избори спира.

Никоя опозиционна сила не би пожелала власт, за да се справя с извънредно положение – затова и приглушават критиките. А и повечето хора искат сигурност, независимо дали статуквото им харесва, или не, и власт и опозиция добре го разбират. Това не е политическата и финансова криза, в която изпадна България през 1996–1997 г., вината за която носи една политическа каста – и след предсрочни избори бе избрана друга власт. Нито контролираният взрив на КТБ през лятото на 2014 г. („заслугите“ отново са на политиците), след който отново последваха избори и пак се върнаха Борисов и ГЕРБ.

Тази криза е от друго естество – има „невидим враг“ и държави, които се затварят като средновековни крепости. Нейният генезис няма нищо общо с българската политическа класа, нейното „обнуление“ (по Путин), корумпираност, лошо качество и липса на визионери. А политическа сила, която реши да извлича дивиденти, критикувайки властта за закъснели и неефективни мерки, ще бъде наказана – и от избирателите, и от симпатизантите си.

Дори лидерът на БСП Корнелия Нинова и президентът Румен Радев, пословично критични към управляващите, този път заложиха на умерения тон. Нинова не спести някои упреци към Борисов – че всява паника, че мерките са закъснели, че трябва отсега да се помисли за последиците в социален и икономически план. Но спря дотук. А след изявлението си на 3 март с призива да не се поддаваме на „вируса на манипулацията“, държавният глава мина към балансиран тон, като призова тази седмица в Плевен да не се допуска „парализа на икономическия и обществен живот“.

В парламента на 13 март се случи немислимото досега –

опозиция и управляващи се обединиха и подкрепиха консенсусно предложението на правителството за извънредно положение до 13 април.

Борисов благодари на Нинова, Нинова благодари на Борисов. В резултат премиерът обеща нов щаб, с експерти на опозицията и министри на властта, който да обмисли какви мерки в икономически и социален план да се предприемат предвид замрялата заради епидемията икономика.

За първи път премиерът допусна, че власт и опозиция съвместно могат да разпределят бюджетния излишък. Чудо невиждано в най-новата история на България, в която всяко правителство раздава тия порции както намери за добре.

Казаното от премиера на Великобритания Борис Джонсън, че „това е най-тежката криза в областта на здравеопазването за нашето поколение“, може да бъде потвърдено и за всяка друга държава.

След колапса в здравеопазването следва спад на растежа –

заради намаляването на икономическата активност и парализиране на цели индустрии, и допълнителни тежести за социалните системи. В България хотели вече затварят поради липса на клиенти – временно или задълго, тепърва ще стане ясно; заведения и културни институции са все по-празни. Заплашени на практика са всички сектори, с изключение на фармацевтиката и аптечния бизнес. За пост-COVID-кризите най-неготови са най-слабите държави – България е една от тях.

В края на третия им мандат на Борисов и правителството му се налага да преодоляват изпитание, за което няма изпитана рецепта, готов план или ноу-хау, което да получат даром. Няма кого да обвини, няма как да подаде оставка, дори да му се иска. Със сигурност правителството му прави много грешки, защото подцени заплахата – и налучква как да действа.

Успехът ще се мери по това дали мерките на щаба ще ограничат разпространението на вируса и колко ще са заразените и жертвите.

Увеличат ли се значително, проблемите ще се задълбочат и недостигът на апаратура и анестезиолози, ниското заплащане на специалистите, липсата на инфекционисти ще са не просто видими, а животозастрашаващи. В момента България разполага с 1463 респиратора в болниците и със 142 – в извънболничната помощ.

Лошата новина е, че лошото едва сега започва. Добрата – че никой не знае колко лошо ще бъде.

Заглавна снимка: Стопкадър от заседание във връзка с коронавируса, излъчено по YouTube канала на Бойко Борисов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Картичка от червената зона

Post Syndicated from Мартина Паренти original https://toest.bg/kartichka-ot-chervenata-zona/

Най-лесно се помнят трудните думи – колкото по-странни, толкова по-незабравими. Една от първите, които научих на италиански, беше untore. Идва от глагола „мажа“ и означава човек, който мацва зловредна смес на нечия врата и с това му докарва чумата… Така поне вярват в Милано през 1630 г., когато славният ломбардски град е връхлетян от епидемията – четвърт от населението му се прощава с живота си и обвинението в „мазане“ става достатъчно основание за смъртно наказание. Четири века по-късно Милано отново осъмна под карантина. С тази разлика, че в днешните трудни времена ­– с разбираема неувереност в началото и все повече решимост сега – се търси не мистичен виновник за черната смърт, а конкретен способ за груповото оцеляване.

Да обобщим: от момента, когато в китайския град Ухан се заговори за непознат „грип“, който заразява бързо, удря в дробовете и е особено опасен за хора на възраст или с вече разклатено здраве, до 11 март, когато СЗО обяви плъзналата из 114 страни болест за пандемия, минаха малко повече от два месеца. Първият установен случай на коронавирус в Европа беше във Франция, но дотук най-тежко пострадаха италианците: месец и нещо след първото засичане на болестта у двама китайски туристи в Рим заразените са вече над 15 000, починалите – над 1000. За да спре бурното разпространение на вируса, Италия обяви всичко в пределите си за „червена зона“ и от тази седмица си самоналожи специална дисциплина.

Учебните заведения са във ваканция до 3 април. Ресторантите, басейните, дискотеките, панаирите, турнирите и всички места/събития с публика или навалици се затварят/отменят (църковните също, включително сватбите и погребенията). Хората са призовани да си стоят вкъщи (и задължени, ако имат висока температура или дихателни затруднения) – излизанията трябва да са само за продукти, лекарства и нетърпяща прекъсване работа. Изискването е домът, кварталът, градът, провинцията и държавата да се напускат само по форсмажорни причини. Полицията проверява, глобите са до 206 евро, арестът – до 3 месеца. Да, може да си разхождаш кучето. Не, не бива да вечеряш у приятели.

Помолих Мартина Паренти, приятелка от Милано, да ни разкаже какво минава през ума ѝ в тези особени дни.

Нева Мичева

 

Интерактивна карта на коронавируса
13 март 2020 г., положението с коронавируса в Европа на интерактивната карта на света, изработена в университета „Джонс Хопкинс“

„Новака го различаваш веднага, защото в часа на открито препуска насам-натам по цялото каре. Тича, все едно се бори с ледения вятър, все едно, ако остане на място, ще се вкамени, ей тъй изведнъж ще замръзне по средата на двора. Старите обаче, дето са в затвора от години, крачат бавно – знаят, че имат да избутват дълги часове и е най-добре да я карат полека, без излишна възбуда.“

Това ми каза един стар затворник преди години, посред напеченото от слънцето каре във Волтера, след представлението на Трупата от Крепостта, в която всички актьори са с присъди, а затворът е театралната сцена със своите килийни сценографии, залостени метални порти и пареща през лятото циментова настилка. Цяла година очакват срещата си с публиката – няколко часа, в които външният свят прекъсва изолацията им…

Е, в така наречената „червена зона“, която обхвана цяла Италия, май всеки се оказа новак. Рязко откъснат от приятели, роднини, познати. Затворен между четири стени. На 23 февруари правителството преустанови дейността на училища, театри и кина. На 7 март Милано – жизнен, благодатен град, щедър на култура, фестивали и всякакви световноизвестни събития – беше „запечатан“. На 10 март нов декрет блокира и страната.

Казаха ни просто да си стоим вкъщи.

Наредиха ни да не излизаме, освен ако не е за храна или до аптеката. Всъщност в момента малцина ходят на работа – снабдени с удостоверение, което да оправдава придвижването им дотам. Мнозина направиха нужното, за да работят в уединението на домашния си „офис“, от разстояние и защо не по пижама. Този вирус поразява общностите, значи най-важното е да спрем да се срещаме. Край на прегръдките, happy hours, ръкостисканията и потупванията по рамото. Разделяме се за поне три седмици.

И изведнъж възбудата на един народ, свикнал да жонглира с работни ангажименти, семейни задължения и вечерни срещи с приятели, попада в плен. Отначало нещо шетаме от една стая в друга, за да се чувстваме все още активни. След известно време обаче сме принудени да забавим темпото. Защото изведнъж вече няма закъде да бързаме и няма неотложни срокове. По-добре да се насладим на прехода от спалнята до хола, да се задържим пред картините по стените, да послушаме музика или да се отдадем на дребните детайли – да изпразним чекмеджето от джунджурии; да сменим батериите на любимата говореща кукла на детето.

Дори радиостанциите скоро ще ни напуснат и ще минат на стари записи. А списъкът с нещата, които трябва или не трябва да се правят, всеки ден се удължава с нови забрани и ограничения. Остават само виртуалните мегдани, пълни с предложения и съвети как да убием цялото това нежелано „свободно“ време. Един записва подкаст по „Декамерон“, друг се опитва да прави театър в YouTube, трети ритмично подава идеи как да занимаваме най-малките, защото вече и в парка не може да се ходи.

Навсякъде из градовете и по прозорците изникват съобщения – от лепящи се листчета до цели транспаранти, – на които се чете:

„Всичко ще бъде наред.“

Те са изненадващо ободрителни. Въпреки своя патос в духа на Yes We Can, ни карат да усещаме, че все още сме заедно, макар и да не се виждаме. Че светът все още съществува, макар и да е под домашен арест. Защото най-трудното е да овладеем тревогата си. В подобни моменти имаме един полезен ход: да сме добре. Болниците са пред колапс и е важно освен телата, главите ни също да са в ред. Социалните мрежи са двуостър инструмент за поддържането му – да, отлични са за компания, но и преливат от псевдоновини, фалшиви аларми и покъртителни апокалиптични видения.

Бележка с надпис „Всичко ще бъде наред“
© Вероника Питеа

Сред най-полезните предложения са сякаш тези за четива – реалността понякога невероятно се доближава до литературната измислица и определени книги внезапно добиват ново значение. „Декамерон“ е начело на класациите. Всички се чувстваме малко като групата младежи, оттеглили се на село да си разправят истории, докато навън върлува бубонната чума. Истината е, че случващото се в момента има страхотен литературен потенциал. Даже по-скоро вече по някакъв начин е написано или разказано. Озовали сме се в сюжет. Трябва само да изберем какъв да е. Мисълта, че сме част от по-голямо повествование, може да ни помогне да се ориентираме към завършек. Щастлив по възможност, разбира се.

Жозе Сарамаго навярно най-добре пасва на даденостите.

Откакто не бива да се събираме, за да си разправяме истории, Бокачо не е това, което беше: десетима в едно помещение вече не е вариант, дори да отстоим на по два метра. Останахме насаме със съжителите си. И „Слепота“ е идеалната книга за случая: свят, в който лека-полека всички мистериозно започват да виждат само млечна белота и биват изолирани в нещо като лазарет, където старите социални динамики скоро се възобновяват, жестоко изострени от факта, че всичко е наедно – жертви и палачи, командващи и командвани, правила и нарушения.

Броят на болните расте главоломно, по същия начин деградират обстоятелствата навън. Страхът от заразата предизвиква непремерени, даже налудни действия. Всеки ден в този своеобразен затвор пристигат нови попълнения. Докато накрая надзирателите не напускат лагера или сами не губят зрението си: портите се отварят и пускат всички на свобода. Когато държавата се срива, рухват и бариерите, делящи болните от здравите, престъпниците от почтените граждани. Накрая, без причина, всички оздравяват и се връщат към предишния си живот. Така, както е дошла, болестта си и отива.

„Мисля, че не сме ослепели – казва на финала един от главните герои, – мисля, че сме слепи. Слепи, които виждат. Слепи, които виждайки, не виждат.“ И в устата остава горчилка. Когато мнозинството се сблъсква с епидемията, у него се обажда не доброто, а тъкмо обратното, развилнява се злото. Инстинктът за самосъхранение надделява над всяка форма на алтруизъм и съчувствие. Паниката ражда чудовища. И когато извънредното положение се превръща в делник, чудовищата не изчезват, а се организират. Но ние още не сме чак там, за щастие. Това е просто роман.

А коронавирусът не е чума. Може да се прояви в лека форма. Да мине без симптоми. Да отшуми незабелязано. И все пак хората взеха да дават признаци на униние. Затворниците се бунтуват; купувачи щурмуват супермаркетите, при все че няма недостиг на провизии; магазини пускат кепенците. Все по-трудно ни е да не мислим, че ще стане по-зле, че още не сме стигнали дъното. Че проблемът не е вирусът сам по себе си, а всичко, което отприщва.

Страхът от болестта е по-лош от самата болест.

И дори най-разумните рискуват да се отчаят от нарастващите трудности и притеснителните новини.

Едно е сигурно: от това преживяване няма да излезем по-добри. Нито по-мъдри. Веднъж щом оздравеем, ще се върнем към старите си привички и редовните си грешки в тъпия, лишен от самосъзнание подтик да се повтаряме. Винаги сме били слепи, но никога не сме си давали сметка за това. И няма как да не изглежда, че тази зараза сякаш е възмездие. Не е нужно да навлизаме в божествени провидения и наказания, достатъчно е да отчетем крехкостта на идентичността и убежденията си, на начина си на живот и мястото си в света.

Поетесата Марианджела Гуалтиери в стихотворение, посветено на сегашната ситуация, пише:

Ето какво ще ти кажа –
трябваше да се спрем.
Знаехме си, че трябва. Чувствахме
как неистови искаме да са
дните ни. Вечно в едно и в друго.
Всичките вън от себе си.
Всеки час да изстискаме.
Трябваше да се спрем,
само че не успявахме.

Може пък този гигантски СТОП, изписан с огромни букви, да не е кулминацията на едно бедствие, а валът, удържащ лавината, която от доста време се е юрнала надолу?

Превод от италиански: Нева Мичева
Заглавна снимка: „Всичко ще бъде наред“ – листче, залепено пред миланския театър „Фонтана“. Надписът на плаката отдолу гласи: Chiamata alle arti – игра на думи, която замества „оръжия“ (armi) с „изкуства“ (arti) и вместо „призовка за война“ изпраща „призовка за изкуства“ © Надя Фиорио

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Да не дойде чичо доктор!“ Смазването на неродената детска болница

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/natsionalna-detska-bolnitsa/

Вече месеци наред медицински специалисти, архитекти, родители, правозащитници и активисти се борят за съвременна детска болница. Те искат новата национална детска болница да се изгради според актуалните стандарти на педиатрията. Това ще рече на първо място да се поставят интересите на малките пациенти. Болницата да е светло, приветливо и модерно място, в което към децата да се отнасят като към хора. Да е предвидено легло за родител до леглото на детето, да има помещения за учене и за игра, зала за културни събития.

Участниците в инициативата са категорично против в национална педиатрия да се превърне строежът в двора на Александровската болница, започнат през 1980 г., изоставен от десетилетия и определен за събаряне през 2011 г. Аргументите им са много: сградата е опасна, както твърдят и от Камарата на архитектите, в нея няма предвидени аварийни изходи, архитектурата ѝ е отпреди 40 години и не отговаря на днешните стандарти за болница. А заданието за реконструкцията ѝ възпроизвежда системните проблеми на настоящите педиатрични отделения (има и ключови отделения, които в проекта дори не са предвидени), вместо да предложи модерно и цялостно решение за лечението на деца.

Въпреки активната кампания в социалните мрежи и въпреки че за съвременна детска болница са се подписали вече над 11 500 души, идеята не среща широк обществен отзвук и до неотдавна проблемът беше де факто невидим за повечето медии. И то дълго преди коронавирусът практически да измести всички други теми. Протестът против адаптирането на разрушаващия се строеж получи все пак медийно отразяване, а министър Ананиев изрази готовност да се срещне с представители на протестиращите. За самата среща съобщи комай само БНР.

„Не ни е важно да ни е светличко и красивичко“

От разказа, публикуван на Facebook страницата на протестиращите, може да се съди, че отношението към тях на срещата с представители на Министерството на здравеопазването (МЗ) е било пренебрежително. Въпреки че в инициативата има лекари и архитекти, позицията е била, че те са представители на „общественото мнение“, тоест „не са експерти“. Били са прекъсвани с реплики като „Кои сте вие, бе?“ и „Ти що се обаждаш?“.

Подобно институционално високомерие изглежда странно с оглед на поведението на правителството във връзка с всевъзможни протести против „джендъра“, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, в които съвсем реално не участват експерти. Наскоро цяла програма за сексуално образование беше временно спряна единствено поради твърденията на една жена, чието дете дори не е включено в програмата. В тези случаи институциите реагират по начин, по който да удовлетвори протестиращите именно заради важността на „общественото мнение“.

Ако се замислим обаче, можем да открием логика в реакцията на МЗ. Протестите на „разтревожени родители“ срещу Истанбулската конвенция и Стратегията за детето, искащи по същество ограничаване на правата на жените и децата, са върхът на айсберга на организирана кампания. У нас те имат политическа подкрепа в лицето на коалиционния партньор ВМРО.

А искащите съвременна детска болница си нямат „гръб“.

Напротив – те се противопоставят на съществуващи финансово-политически интереси. Понеже единствено с такива интереси може да се обясни упорството да се реконструира остарелият строеж, което би било финансово по-неизгодно от изграждането на изцяло нова сграда. И макар сред протестиращите да има педиатри и архитекти, те не са „правилните“ педиатри и архитекти, поради което експертността им се принизява до „обществено мнение“.

Още един елемент от срещата в МЗ заслужава специално внимание. От екипа на министъра са подчертали, че „не ни е важно да ни е светличко и красивичко“, и са упрекнали представителите на инициативния комитет, че искат детска болница „като във Франция и Англия“. Че какво лошо има в желанието за такава болница?

Не можем да отговорим на този въпрос, без да имаме яснота каква е социалната роля на болницата у нас.

Болницата като травма и като дисциплинираща институция

На Facebook страницата ЗА истинска детска болница са публикувани редица разкази на хора за драматичните им преживявания в болница, когато са били деца. Ето какво споделя журналистката и поетеса Яна Пункина:

„Когато се свестявам, е нощ. В стаята мирише на напикано […] Опитвам се да стана от леглото, но се оказвам завързана. Минава ми мисълта, че ако се опитам да викна сестра, ще събудя другите деца в стаята и ще ми се карат. Криво-ляво се отвързвам, ставам и тръгвам към тоалетната. Куцам. […] Основно рева, защото докторите са ме излъгали и родителите ми не са били с мен, когато съм се събудила. Не знам колко съм спала на пода в коридора и не помня някой да ми е обяснявал в какво състояние ще се събудя след упойката.“

Разказът на живеещата в Лондон Мария Спирова също не се различава особено от филм на ужасите, а има и други публикувани истории в този дух.

Не мога да се „похваля“ с травматични детски болнични спомени – когато лекарите са ме тръскали надолу с главата, защото не съм давала признаци на живот, съм била твърде малка, за да помня. Бях на три-четири годинки обаче, когато родителите ми прекратиха опитите си да ме пращат на логопед. Щом пристъпех в кабинета, започвах да плача неудържимо. Кабинетът с многото си шарени картинки всъщност ми харесваше, логопедката беше мила. Надавах рев единствено поради… бялата ѝ престилка – символ на всичко най-страшно за мен. С неизбежността на древногръцка трагедия белотата ѝ кулминираше в ужаса от нощните ми кошмари – спринцовката. Заради бялата престилка на логопедката и до днес не мога да произнасям правилно р и л.

„Ако не слушаш, ще дойде чичо доктор с голямата спринцовка!“

Така възпитаваха децата от моето поколение. По този начин родители, баби и дядовци възпроизвеждаха идеята на големия френски философ и социален мислител Мишел Фуко за болницата като дисциплинираща институция, редом с училището и затвора. От болницата по дефиниция се очакваше да е място, където да е страшно и гадно, но да трябва да търпиш.

Фуко умира през 1984 г. – четири години след началото на строежа в двора на Александровската болница, който днес властта иска да превърне в национална педиатрия. Оттогава насам отношението на световната медицина към болестта и болниците значително се променя. Пациентът се схваща вече не като пасивен обект на манипулация (думата „пациент“ идва тъкмо от „пасивен“, „понасящ“), а като личност, чието достойнство стои на първо място. Болниците следва да бъдат пространства, в които пациентът е човек.

Девет години след началото на строежа в София – в края на 1989 г. – е приета Конвенцията на ООН за правата на детето. Съвременните стандарти за лечение на деца отчитат важността на правата на малките пациенти да бъдат с най-близките си и да учат. В тях влиза и възможността децата да могат да играят и да се лекуват на място, където да се чувстват добре. Не само от уважение към личността им, а защото и това има значение за оздравяването.

Четири десетилетия след 1980 г. представата за болниците у нас обаче не се е променила особено.

А съответно с нея не са се променили и болниците – с малки изключения. Много от тях са в състояние на физически полуразпад. Банята и тоалетната към всяка стая понякога са лукс, а в други случаи са такива, че е по-добре да ги няма. В отделението по изгаряния в „Пирогов“ например на цял етаж няма баня, а единствено тоалетни и мивки в коридора. Предполага се, че ако си си изгорил крака, не ти трябва да си миеш главата.

Дори там, където материалните условия са добри, няма гаранция за зачитане на достойнството на пациентите. Човещината не е рядкост в болниците ни, но тя е нещо, което зависи от личността на медицинските специалисти, а не е въпрос на стандарт. И макар че тази ситуация нагнетява напрежение между лекари и пациенти, нерядко стигащо и до физическа агресия, до промяна на цялостната концепция за това що е болница и що е пациент, у нас не се стига.

Защото „тука е така“.

За голяма част от населението да ти е гадно в болницата е нещо в реда на нещата. Защо тогава на децата да им строим болница, в която да им е „светличко и красивичко“? Това изглежда като някакъв излишен лукс. Или като да се борим да построим летяща чиния.

Подобно е отношението и към инициативата за съвременна родилна грижа, която си поставя за цел жените да не бъдат подлагани на изтезание по време на раждането. Да не бъдат обиждани, натискани по корема, принуждавани да раждат в поза, която не им е удобна, и т.н., а вместо това да се следват съвременните акушерски стандарти. За много жени е в реда на нещата раждането да е ужасно преживяване, за което по-късно да разказват с гордост и умиление, както мъжете разказват за казармата.

Докато възпроизвеждаме мантрата „тука е така“ обаче, ще продължаваме да се отнасяме към себе си и към децата си като към втора категория хора. „Светличкото“, „красивичкото“, хуманното и съвременното ще е някъде другаде, не и при нас. Не защото нямаме пари да го осъществим, а защото сме с нагласата, че не ни се полага. Не ни се полага да се отнасят към нас като към хора, не ни се полага да сме в добри условия, а щом не се полага на нас, не се полага и на децата ни. Които деца не само заради липсата на добри финансови перспективи ще заминат от България, когато пораснат. А за да живеят някъде, където ще бъдат приемани за много повече от пасивни обекти, подлежащи на дисциплиниране.

Заглавна снимка: Старият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Заболеваемост от грип и остри респираторни заболявания

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/grippe-data/

Покрай COVID-19 и числата, с които ни заливат всеки ден, започна интересна дискусия как се смята точно заболеваемостта и смъртността. Работата е, че точна мярка няма. Вероятностите някой да се зарази или да се спомине от една или друга болест зависят от много неща дори когато сме добре запознати с конкретните ѝ параметри.

Пример за това е грипът. Всяка година има грипна пандемия по света. Спрямо данните към сегашния момент, болестта причинявана от скорошната вариация на коронавируса – COVID-19 се разпространява по-бързо и е по-смъртоносна от сезонният грип, с който сме свикнали. Причината за това е както липсата на насъбран стаден имунитет, какъвто имаме при грипа, така и липсата на лекарства и ваксини срещу него. Всъщност именно липсата на стаден имунитет срещу новият за повечето по онова щам на грип се смята, че е причината т.н. испански грип да е толкова смъртоносен преди точно 100 г.

Аналогични сметки за заболеваемостта се правят и при грипа – гледа се колко хора с оплаквания са били обслужени в рамките на здравната система и при колко от тях е потвърден грип или други остри респираторни болести. Същото се повтаря всяка година. Това в никакъв случай не означава, че се изследват всички болни от грип. Прави се само извадка и на нейна база се интерполира както общия брой, така и разпределението на конкретните щамове.

Така от НЦЗПБ получаваме графика като горната, която ни показва колко и от какво има болни през годината. Порталът им за следене на грип и ОРЗ върви от доста време и има върви проект скоро да бъде обновен. Предвид крайно недостатъчният им персонал и колко бяха претоварени с епидемията от морбили миналата година и коронавирус – през тази, надали ще го видим скоро. Аналогично не виждаме да се използва и разработеният вече портал за електронни имунизационни картони, за което изглежда вина има бюрокрацията в министерството на здравеопазването.

Данните обаче са си там и се обновяват всяка седмица. Има по възрастови групи, области и включват обслужени лица, заразени и заболеваемост (обслужени спрямо заразени). Има новини 10 години назад как се е движила епидемията, което е полезно. За жалост, може да видим само седмица назад и единствено по графиките си личи какво е било средното за страната миналата година.

Оказа се обаче, че преди две години съм пуснал скрипт на сървъра ми, който да точи всяка седмица именно тези данни. Изгледа съм го забравил, както и данните, които е събрал от януари 2018-та.

На тяхна база направих набързо горната интерактивна графика на Carto. Не съм доволен как изглежда – не показва броят болни през времето, не може да се пуска промяна седмица по седмица, а и е малко бъгава. За съжаление нямам време да направят нова по подобие на тази за индустриалното замърсяване и българите в Германия.

Затова пускам свободно таблицата с данните. Надявам се някой да направи нещо по-добро. Покриват всички диагностицирани случаи на остри респираторни заболявания за тези две години седмица по седмица за различни възрастови групи и по области. За жалост няма разбивка дали тези хора са имали нужда от интензивни грижи, както и няма данни за смъртността специално от грип. От данните на НСИ може да се изведе месечна статистика на смъртните случаи от респираторни заболявания и годишна по възрастови групи. Ако не ви се нрави сметката им за заболеваемост спрямо „обслужени лица“, тези данни ще ви позволят да сметнете спрямо населението по възрастови групи взети от НСИ.

Ако някой пусне нещо или открие подобни визурализации или анализи, ще се радвам да ги пусне в коментарите тук.

Дяволът не е дошъл сам при пандемията преди 100 г.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/zabravenata-epidemiq/

Преди 100 години един друг вирус обикаля кълбото – т.н. испански грип. Заразява половин милиард души и убива между 20 и 50 млн. Информацията е била малко и бавна, но паниката също толкова голяма. Сега знаем повече, леченията са несравнимо по-добри и реагираме по-бързо, но и светът в много по-свързан, а фалшивите новини – повсеместни. Затова е трудно да се каже какво следва.

Един интересен аспект от епидемията през 1918-та ме притеснява обаче. Най-вече защото е все още възможен днес предвид паниката и липсата на лечение не само за конкретното заболяване, а и за други такива.

Става въпрос за т.н. „забравена“ епидемия, която е убила един милион души и е оставила стотици хиляди във вегетативно състояние. При други условия това би било първа новина, но след войната и на фона на десетки милиони починали от грипа, много от които на млада възраст, това странно заболяване остава на заден план.

Нарича летаргичен енцефалит и днед смятаме, че се причинява от рядка форма на стрептококова инфекция. Изглежда като всяка друга – боли те гърло. От нея обяче тялото развива изключително силна автоимунна реакция караща го да напада собствените си нерви. Епидемията преди 100 г. отшумява от самосебе си. В наши дни има единични случаи. Няма лечение или превенция. Има само някои начини да се помогне на хората останали с неврологични увреждания.

Замислих се, че в сегашната паника и дезинформация може пак да пропуснем подобна „паралелна“ епидемия. Не непременно от този енцефалит – има много подобни болести, а и вирусите не се „изчакват“ един друг, за да прескочат у хората или да мутират.

Вярно е, че дори най-елементарното ниво на здравеопазване в развиващите си страни днед е много по-добро от това, което дори най-богатите в света са получавали преди 100 г. Вярно е, че здравните служби работят много по-кординирано и не само обменят информация, но и синхронизират мерки и си помагат. Това е било немислимо тогава, а сега реакцията към COVID19 и дори глобалните усилия срещу полио го показват. Вярно е и че здравната култура на населението се е подобрила значително независимо от шегите по темата.

Информационната ни хигиена обаче е лоша. Доверието в институциите е ниско почти навсякъде. Политическата и медийната ни среда са затлачени от национализъм, популизъм, фалшиви новини и първосигнални мерки по всякакви теми. Всичко това създава риск не само да не се справим с належащия проблем, но и да не забележим „съпътстващи“ такива. Защото както е казал народа, дяволът не идва сам.