Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/brikel-part2/

<< Към част първа

ТЕЦ „Брикел“ пуши отвсякъде.

Очевадната констатация на всеки, минавал някога през Гълъбово, привлече вниманието на институциите, медиите, обществото, а и на ръководството на централата едва когато дойде от най-високия етаж на властта. Премиерът Кирил Петков и екоминистърът Борислав Сандов участваха в извънредната проверка на предприятието на 19 юли заедно с екипи на Регионалната инспекция по околната среда и водите, Регионалната здравна инспекция, „Пожарна безопасност“ и Инспекцията по труда. В четвъртък вечерта двамата обявиха

решението на Министерския съвет да затвори ТЕЦ „Брикел“ заради установени „умопомрачаващи“ нарушения

до отстраняване на пропуските при дейността ѝ. Ръководството на дружеството е получило уведомление за решението, което трябва да влезе в сила 24 часа след връчването на заповедта. Това прилича на дежавю от 2010 г., когато централата, свързвана с енергийния олигарх Христо Ковачки, трябваше да затвори.

„Установихме фрапиращи нива на замърсяване и работа в тотално несъответствие с нормите на екологичното законодателство, на законодателството, свързано с трудовите права и с пожарната безопасност“, съобщи министър Сандов на брифинга в четвъртък.

По думите му, службата за пожарна безопасност е установила повече от 15 нарушения, включително „наличието на бензиностанция в рамките на комплекса, която не е регламентирана и се намира на отстояния, твърде близки до други обекти“. Министърът отбеляза, че авария в подобен тип обекти може да доведе до екологична катастрофа. При проверките са открити сериозни нарушения на разрешителното за работа на централата, както и системни нарушения назад във времето. Те са основанието за принудителното затваряне на теца.

Министърът потвърди също, че измерените при проверката нива на замърсяване със серен диоксид и фини прахови частици в пъти над нормите са били

не просто моментни данни, а устойчиви стойности

в протокола от измервателната станция на Изпълнителната агенция по околна среда по време на проверката. „Контролно-измервателните уреди, които поставихме на терен, достигнаха максималните си стойности и не можаха да измерят отвъд това, защото емисиите до сградата бяха като емисиите при комин. Необходима е друг тип техника – за измерване на емисии от комин, за да измерим замърсяването в условия, в които трябва да работят български граждани“, посочи още той.

Облаци сив, кафяв и черен дим и тежък тъмен прах, завихрен от равнинните ветрове, периодично обгръщат осемхилядното градче в Югоизточна България. Мрачната му уникалност буквално витае във въздуха – това е едно от двете последни места в Европейския съюз, които страдат от хронично замърсяване със серен диоксид: безцветен газ с остра задушлива миризма, който се отделя при горенето на въглища за производство на енергия. Другото място е Димитровград след възобновяването на дейността на ТЕЦ „Марица 3“.

През май 2022 г. Съдът на Европейския съюз осъди България заради системния провал на държавните институции да спазят задълженията на страната да осигурява добро качество на въздуха в Югоизточния район, където се намират Гълъбово и Димитровград. Данните от годишните доклади, представени пред Съда от Република България, показват, че и дневната, и почасовата пределно допустима стойност за серен диоксид редовно са били превишавани в периода 2007–2018 г. (Вж. параграфи 65–67 от Решението на Съда на ЕС и обобщената таблица по-долу.)

Тоест измерените при проверката на Петков и Сандов стойности на площадката на ТЕЦ „Брикел“

не са нито извънредни, нито безпрецедентни.

В съдебния процес България се оправдава със „завареното положение“: опасното замърсяване със серен диоксид се дължи на факта, че в сравнително малък регион около тази община са разположени четирите най-големи топлоелектрически централи в България, които работят с лигнитни въглища, а именно „Брикел“ в самата община Гълъбово, „Марица-изток 2“ в село Ковачево, община Раднево (съседна на община Гълъбово), „Контур Глобал Марица-изток 3“ в с. Медникарово, община Гълъбово, и „Ей И Ес – 3С Марица-изток 1“ – също в община Гълъбово (пар. 29 от Решението).

Макар да признава, че проверките на компетентните органи са установили нерегламентирани изпускания на такива димни газове от ТЕЦ „Брикел“, държавата поддържа аргумента, че разположението на четирите инсталации на относително малка площ „затруднява значително определянето както на конкретния причинител на замърсяването, така и на степента, в която всяка централа влияе върху качеството на въздуха в община Гълъбово“.

Докато държавата се оправдава пред Европейската комисия и пред Съда на ЕС, Изпълнителната агенция по околна среда дава на останалите въглищни централи в района т.нар. дерогации, или изключения от новите, по-строги норми за ограничаване на замърсяването на въздуха, които влизат в сила през 2017 г., а ТЕЦ „Брикел“ получава нови разрешителни за работа, макар да не спазва условията по старите. Междувременно жителите на Гълъбово и околностите продължават да дишат отровен коктейл от газове.

Вицепремиерът в оставка Борислав Сандов съобщи и данни за потенциален конфликт на интереси, който предстои да бъде установен:

поне няколко служители на РИОСВ – Стара Загора, контролиращия орган за ТЕЦ „Брикел“, вече работят в централата.

Сред тях е настоящият главен еколог на предприятието, бивш директор на екоинспекцията в период, в който централата е оперирала в същия режим.

„Много ясно се вижда всичко, което излиза от сградата. Това не е прах, а емисии. Сградата е надупчена, излизат от прозорците, от тавана, от покрива, отвсякъде“, разказа Сандов пред bTV, показвайки снимка на централата с термокамера на Изпълнителната агенция по околна среда, но практически описвайки всяка снимка от сигнали на граждани от последните години.

Тази, както и всяка друга въглищна централа в България има условие да пречиства димните газове, които са резултат от горенето на въглища за производство на енергия, и да ги изпуска през комин, в който са монтирани измервателни устройства за следене дали отделяните емисии са в законовите норми. ТЕЦ „Брикел“ много често използва 150-метровия комин на инсталацията си. В пика на тази индустрия комините са били строени толкова високи, за да изпускат димните газове от производството високо в атмосферата, които да бъдат отнесени и разредени във въздуха възможно по-далеч от площадката и от близки населени места. Днес, когато вредите за здравето на хората и за околната среда от замърсяването са добре известни, в Европейския съюз важат правила за очистването на димните газове.

Високият комин на „Брикел“ обаче не разполага със съоръжения нито за измерване на димните газове и съдържанието им, нито за очистване.

Законът и разрешителното на централата позволяват използването му, но само в т.нар. преходни режими на работа – при разпалване и погасяване на енергийните котли, както и при аварии.

„ТЕЦ „Брикел“ има пет котела, през няколко часа декларират авария, за да работят само на този комин“, обясни Сандов. Подобна ситуация е описана при проверка в началото на юли, за която министърът пише в отговора си до четирима депутати в Народното събрание. На сигнал на екологични организации РИОСВ – Стара Загора отговаря на 26 май 2021 г., че енергийните котли са силно амортизирани, възникването на чести аварии налага почти ежеседмично погасяне и разпалване, има пропуски по енергийните котли, което води до неорганизирано изпускане на емисии на вредни вещества през покрива на котелния цех, отвори (прозорци) и газоходи. И допълва:

В същото време, видно от начина на експлоатация, не се очертава тенденция дружеството да предприеме мерки и да извърши инвестиции за привеждането на инсталацията в съответствие и изпълнение на всички условия от Комплексното разрешително. 

Въпреки тези заключения Изпълнителната агенция по околна среда издава ново разрешително за работа на ТЕЦ „Брикел“ само няколко месеца след констатираното от РИОСВ – Стара Загора. И въпреки че към самото разрешително са прикачени мотивите на Агенцията да не даде на централата изключение от законовите норми за серни оксиди заради системно неизпълнение на условията на предишното разрешително.

Наред с вече известните нарушения е и

изгарянето на отпадъци и биомаса без законово разрешение.

Тази сага се разгръща през 2018 г., когато няколко въглищни централи, свързвани с Христо Ковачки, правят постъпки за разнообразяване на горивата с отпадъци, биомаса и нефтошисти, които представляват нискокачествени въглища. ТЕЦ „Брикел“ също планира да се превърне в инсинератор, а РИОСВ – Стара Загора ѝ дава зелена светлина, без да настоява за предварителен анализ на влиянието върху здравето на хората и околната среда на такава промяна в инсталация в подобно състояние. Община Гълъбово дори се ангажира да съдейства на централата да изгаря 500 000 тона отпадъци годишно, както показва разкрито в медиите тайно споразумение.

След бурна обществена реакция ТЕЦ „Брикел“ и други централи публично се отказаха от намерението да горят отпадъци. На дневен ред обаче остана горенето на биомаса.

Интересът на въглищните централи към алтернативни горива е чисто икономически – изгарянето на въглищата изисква закупуване на квоти въглеродни емисии, което става все по-съществен разход за старите и неефективни инсталации, горящи нискокалорични лигнитни въглища. Горенето на отпадъци намалява разходите за емисии, от една страна, и носи допълнителни приходи за „услугата“ по оползотворяване, от друга. Биомасата пък се смята за гориво с нулеви въглеродни емисии в Европейската директива за възобновяемата енергия – практически счетоводен трик, критикуван от екологични организации заради пропуска да се отчете като фактор времето за възстановяване на растенията, изгорени за гориво.

Въпреки че няма разрешение да изгаря биомаса, в годишните си доклади ТЕЦ „Брикел“ декларира изгарянето на над 220 000 тона през 2018 г., 276 000 тона през 2019 г., 386 000 тона през 2020 г. и близо 370 000 тона през 2021 г. Централата получава разрешително да гори биомаса едва през октомври 2021 г. Дотогава ТЕЦ „Брикел“ на два пъти е санкционирана от РИОСВ – Стара Загора за използването на неразрешено гориво – през 2018 г. и 2020 г. са ѝ наложени глоби от по

2000 лв. за неизпълнение на задължението да „уведоми“ контролния орган за „настъпилата промяна в работата на горивната инсталация“.

През последните две години в годишните отчети на ТЕЦ „Брикел“ дори се отбелязва, че „данните за използваните в инсталацията горива са докладвани и във верифицирания доклад за емисии на парникови газове“. Разследване на международната журналистическа организация OCCRP миналата година разкри, че заради отчитане на по-ниски от реалните емисии „Брикел“ и „Бобов дол“ (също свързвана с Христо Ковачки) са избегнали плащането на между 26,6 и 32,2 млн. евро за емисии на парникови газове. Годишните доклади на „Брикел“ са верифицирани от „Джи Ем Ай Верифай“ – компания, която журналистите от OCCRP и природозащитната организация „Грийнпийс – България“ обвързват с въглищната империя на Ковачки, тъй като клиентите ѝ са дружества, свързани с енергийния консултант.

Това обяснява готовността на ТЕЦ „Брикел“ да работи в нарушение години наред, като плаща символични глоби. Не обяснява обаче

откъде идват колосалните количества биомаса, която според екоинспекцията е слама.

Според доклад на отдел „Агростатистика“ към Министерството на земеделието за 2018 г., за която са най-актуалните публикувани данни, в България са произведени общо 83 000 тона слама от житни култури – или над 2,5 пъти по-малко от количеството, което ТЕЦ „Брикел“ декларира, че е изгорила за същата година. Специалисти в бранша смятат, че централата гори слама само по документи, за да осчетоводи по-ниски разходи за емисии. Остават много въпроси около законността на този подход в продължение на години и ролята на редица институции за осъществяването му в завиден институционален комфорт, който министър Сандов нарича „чадър“.

„Това, че е недобре изглеждащо предприятие, според мен не би следвало да бъде затворено“, заяви изпълнителният директор на дружеството Янилин Павлов пред bTV дни след извънредната проверка. При предприятия като ТЕЦ „Брикел“ обаче външният вид е показателен за всичко, което стои зад него.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Грийнпийс – България“, заснет с дрон над ТЕЦ „Брикел“

Източник

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/brikel-part1/

Ръждясали метални конструкции, липсващи стъкла по прозорците, плътен слой черен прах по повърхностите на площадката на ТЕЦ „Брикел“ напомнят на декор от индустриалната история на Гълъбово. Градчето се намира в Маришкия въглищен басейн в Старозагорска област, наричан „туптящото сърце“ на българската енергетика.

Облаците дим в различни нюанси на сивото се стелят летаргично, но упорито през 150-метровия комин. Промъкват се необезпокоявано и през дупките на липсващите прозорци и всеки процеп на сградата. На институционален език това се нарича „неорганизирани емисии“ и представлява отпадни газове от горенето на въглища, които съдържат коктейл от замърсители, вредни за човешкото здраве и околната среда.

Екипът, който проверяваше и прекара два часа на обекта, се почувства зле само след два часа. Не мога да повярвам, че в такива условия работят български граждани, и ще чакам в най-къс срок всички институции да ми дадат доклад, за да видим какви да бъдат следващите стъпки във връзка с това невероятно замърсяване, което се случва ежедневно на този обект.

Това заяви премиерът в оставка Кирил Петков на заседание на Министерския съвет след извънредното си посещение в топлоелектроцентралата на 19 юли т.г. Той също така съобщи, че е подал искане към Държавната агенция за национална сигурност да се установи дали Христо Ковачки е собственик на ТЕЦ „Брикел“ или има контрол върху това дружество. До редакционното приключване на статията резултати от исканите от Петков проверки не са публично оповестени.

При инспекцията на място бяха отчетени нива на замърсяване със серен диоксид от 5600 µg/m³ и с фини прахови частици от 1357 µg/m³. „Те цитираха едни данни от моментните измервания на станцията, които са некоректни“, заяви пред bTV изпълнителният директор на „Брикел“ Янилин Павлов три дни след проверката.

Нормите за опазване на човешкото здраве по тези показатели се осредняват за час, за денонощие и за година. В Европейския съюз, съответно и в българското законодателство, средночасовата норма за серен диоксид е 350 µg/m³, а средноденонощната – 125 µg/m³. Нормите за фини прахови частици с размер до 10 микрона (ФПЧ₁₀) са: средноденонощна – до 50 µg/m³, и средногодишна – 40 µg/m³. Това означава, че при изненадващата инспекция на предприятието в Гълъбово на 19 юли, в която се включиха и РЗИ, РИОСВ, „Пожарна безопасност“ и Инспекцията по труда,

замърсяването е било поне 15 пъти над нормата за серен диоксид и поне 27 пъти – за ФПЧ₁₀.

Трябва да се отбележи, че най-вероятно измерените стойности при проверката са моментни, а не средночасови или средноденонощни, и прякото им сравнение със законовите норми не е напълно коректно. Но дори така отчетените превишения са, меко казано, обезпокоителни.

Нормите за качеството на въздуха в Европейския съюз до голяма степен са плод на политически консенсус. Препоръките на Световната здравна организация, които са осъвременени през 2021 г. и се фокусират върху човешкото здраве, без да вземат предвид икономически съображения на индустрията и правителствата, са още по-строги. Допустимите норми според СЗО са между 2 и 3 пъти по-ниски от нормите на ЕС.

Дразненето на очите и лигавиците e сред най-разпознаваемите симптоми при замърсяването на въздуха. Хроничното излагане на замърсители като фини прахови частици и серен диоксид може да доведе до сърдечносъдови проблеми (сърдечна аритмия и инфаркт) и белодробни болести (астматични пристъпи, бронхит, рак на белия дроб). Според СЗО няма безопасно ниво на замърсяване с прахови частици.

„Всичко е в нормите и е в границите, които са ни поставени“,

повтори Павлов в друго интервю – пред „Нова телевизия“. Макар че на въпроса как си обяснява многобройните сигнали на природозащитни организации и протести на жителите на Гълъбово заради мръсния въздух в района, той потвърждава, че „това, което е очевадно, е така“.

Това, което стана очевадно след извънредната проверка и изостри общественото внимание, се е превърнало в нормално ежедневие за осемте хиляди жители на Гълъбово и е документирано на стотици снимки. Дори след края на плановия ремонт на инсталацията през юни т.г. ТЕЦ „Брикел“ дни наред бълва облаци черен дим.

Ако „Брикел“ затвори, 1300 работници от предприятието ще останат без работа, както и още 1000 души от държавната „Мини Марица-изток“, предупреди още Янилин Павлов. Историята се повтаря: работниците не за първи път са използвани за спасяването на бизнеси около Христо Ковачки.

Машина на времето

Построена през 1964 г., ТЕЦ „Брикел“ е най-старата въглищна централа в Маришкия басейн и една от най-старите в България. Тя трябваше да затвори преди повече от десетилетие заради невъзможност да спази новите, по-високи изисквания за ограничаване на замърсяването след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. В подобно положение бяха и други стари централи: ТЕЦ „Бобов дол“, ТЕЦ „Република“ в Перник, ТЕЦ „Марица 3“ в Димитровград и ТЕЦ „Сливен“, които природозащитната организация „Грийнпийс“ сочи като част от „въглищната империя на Ковачки“.

„Брикел“ беше получила разрешение да работи 20 000 часа със заварената си инсталация и без пречиствателни съоръжения за периода между 2008 и 2011 г. Този лимит беше изчерпан, без предприятието да започне подготвителни дейности по затварянето на централата. Вместо да настоява за спазването на изискванията, кабинетът „Борисов 1“ два пъти моли Европейската комисия за отсрочка за замърсяващите тецове заради опасността да останат без работа „2000 работници и още няколко хиляди миньори заради затваряне на други производства“.

Синдикатите активно съдействат в процеса по удължаването на живота на замърсителите.

През 2010 г. Константин Тренчев, тогавашният президент на КТ „Подкрепа“, критикува кратките според него срокове за изграждането на пречистващите съоръжения, макар самите централи да са декларирали като проблем не сроковете, а размера на необходимите инвестиции. През октомври същата година работниците от „Брикел“ излизат на протест и от другия синдикат, КНСБ, настояват за отсрочка от 18 месеца, през които да бъде построена инсталация за очистване на серния диоксид от отпадните газове, въпреки информацията за отказа на собственика да предприеме тази стъпка.

Дни по-късно самият Христо Ковачки настоява за такава отсрочка, като обещава инвестиция в сероочистваща инсталация пред министрите на околната среда Нона Караджова и на енергетиката Трайчо Трайков. През зимния сезон предприятието работи със сероочистка назаем от ТЕЦ „Сливен“, определена от Караджова като „самоделка“. В същото време за доста кратък срок централата се сдобива със собствена сероочистка, изградена „с много труд и изцяло със собствени средства на дружеството“, с проектанти от компанията и външни специалисти и с банкова гаранция от Първа инвестиционна банка.

Когато през 2003 г. техният собственик е имал възможността да избира между това дали да работи 20 000 часа и да прибира печалбата, или да направи инвестиции, включително и в екологична насока, той е избрал големите пари, вместо да гарантира бъдещето на своето производство.

Думите са на Бойко Борисов по време на първия му мандат като министър-председател. В следващите два негови кабинета ТЕЦ „Брикел“ продължи работа с остаряващата си инсталация и все по-честo с нефункционираща сероочистваща инсталация. Междувременно на 12 май т.г.

Съдът на ЕС осъди България за системното замърсяване на въздуха със серен диоксид в района на Гълъбово между 2007 и 2018 г.

Ако „Брикел“ спре работа, Гълъбово, Сливен, Бобов дол и Русе ще останат без отопление за зимата, защото централата обогатява въглищата, които тецовете на тези места използват в производството си, предупреждава директорът Янилин Павлов през 2022 г. В края на 2010 г. правителството позволи на ТЕЦ „Брикел“ да работи на „минимални мощности“ за отоплителния сезон заради „невъзможността в краткосрочен план за намиране на решение за отоплението на град Гълъбово“. Повече от десетилетие по-късно „краткосрочният“ проблем няма решение и социалният аргумент все така прави черните пушеци по-малко черни в очите на управляващите и на голяма част от обществото.

Временното разрешение на правителството предвиждаше окончателното извеждане на ТЕЦ „Брикел“ от експлоатация да стане най-късно в края на април 2011 г. Месец преди крайния срок обаче предприятието внася в Изпълнителната агенция по околна среда заявление за издаване на комплексно разрешително, за да може да възстанови дейността си. Екоминистерството се ангажира „да съдейства за бързо провеждане на екологичните процедури“ за издаване на документа на предприятието, което предстои да се докаже като недосегаем хроничен замърсител.

Няма значение кой е собственикът на „Брикел“,

заявява днес Янилин Павлов. Той признава, че „коментират много теми“ с бизнесмена Христо Ковачки, който през годините се представя като консултант. В онзи период около 2010 г. обаче бизнесменът активно участва в преговорите за удължаването на работата на ТЕЦ „Брикел“, а медиите открито го наричат собственик на тази и други централи.

Дори тогавашният министър-председател Бойко Борисов изразява изненадата си от този факт пред Министерския съвет. „Между другото, много се удивих, когато видях онзи ден на преговорите за „Брикел“ с министър Трайков и Нона Караджова господин Ковачки, защото по документи той никъде не се води в „Брикел“, там се води някакво 25–26-годишно момиче, което сигурно преди пет-шест години е било доста по-младо, по моята теория за възрастта“, коментира Борисов според стенограмата от заседанието на 27 октомври 2010 г.

Става дума за Ива Цветкова, собственичка на дружеството „Калиста 2004“, което приватизира „Брикел“ ЕАД през 2004 г., когато тя е на 21 години, срещу сумата от 29,2 млн. лв. Фирмата е регистрирана на ул. „3020“ №34 в Индустриална зона „Орион“ в София, подобно на много други дружества, свързвани с Христо Ковачки.

Скоро след обрата със закриването, стигнало до удължаване на живота на „Брикел“, през 2011 г. това предприятие, както и няколко други дружества от енергийния сектор,

преминават в ръцете на офшорни фирми на Сейшелските острови

с позволението на Комисията за защита на конкуренцията. Мащабната рокада идва на фона на запор на имущество за 143 млн. лв. на Христо Ковачки заради съмнения, че е придобито от престъпна дейност. Запорът е наложен в рамките на съдебно дело за данъчни измами, по което бизнесменът впоследствие е оправдан.

Офшорната история обаче не свършва дотук – дружествата напускат данъчния рай с влизането в сила на Закона за икономическите и финансовите взаимоотношения с дружества, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим и техните действителни собственици. Причината е, че компаниите с офшорна собственост не могат да участват в обществени поръчки, нито да получават достъп до държавни ресурси. Освен това те не могат да получават и разрешения за концесии или енергийни лицензи.

В рамките на няколко седмици над десет компании от Сейшелските острови с активи в българската енергетика се прехвърлят на новорегистрирани фирми в Кипър и Великобритания със седалища на няколко общи адреса. Комисията за защита на конкуренцията отново одобрява сделките без опасения за концентрация.

Днес тези връзки трябва да бъдат анализирани от ДАНС по заръка на премиера в оставка Кирил Петков, а името на Христо Ковачки все по-трудно се отронва от устите на политици, регулаторни органи, журналисти.

Очаквайте продължение…

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Грийнпийс – България“, заснет с дрон над ТЕЦ „Брикел“

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/vreme-ni-e-za-proglezhdane/

Ако не ви харесват позициите на партия „Възраждане“ за COVID-19, ваксините и зелените сертификати, тя има и други. До този извод може да стигне човек, в случай че се опита да разбере срещу какво всъщност беше протестът на партията на Костадин Костадинов пред парламента на 12 януари т.г.

От „Възраждане“ обявяват пандемията за измама. Според Костадинов става въпрос просто за „сезонен грип“, а ваксините той обяви от парламентарната трибуна за „експериментални субстанции“. Както обаче установи разследване на Мария Цънцарова, излъчено по bTV, поне четирима от 13-те депутати от партията са ваксинирани срещу вируса. Включително секретарят на парламентарната група Николай Дренчев, който нарича ваксините „експериментална течност“ и цитира Атанас Мангъров, че ако не му опрат пистолет в челото, няма да се ваксинира. След като става ясно, че са разкрити, ваксинираните депутати от „Възраждане“ се оправдават, че семействата им са ги принудили да го направят или че са искали да защитят близките си.

Очевидно според тях близките заслужават защита, но гражданите – не.

В опит да излезе от тази конфузна ситуация, Костадинов обяви ваксинирането за нещо в сферата на личния живот – „въпрос на грижа за личното здраве и личната хигиена“, като къпането и рязането на ноктите. От което могат да се направят два извода – че или според председателя на „Възраждане“ е в реда на нещата депутатите от партията му да ходят на работа понамирисващи и с неизрязани нокти, или смята ваксините за необходимост, каквато е и личната хигиена. Хигиената впрочем прекрасно илюстрира как понякога частното е и публично. Поради което и имунизирането не е единствено въпрос на личен избор, доколкото засяга цялото общество.

Репортажът на Цънцарова беше излъчен в навечерието на протест, организиран от „Възраждане“, срещу зелените сертификати и всички мерки за ограничаване на пандемията. От парламентарната трибуна Костадинов в пряк текст плашеше как симпатизантите на партията му ще нахлуят в парламента, агитирайки ги по този начин да осъществят римейк на щурма на последователите на Доналд Тръмп в Капитолия от 6 януари 2021 г. Ако цитираме известната фраза на Карл Маркс обаче,

този път историята се повтори като фарс.

Протестът се случи в деня, в който регистрираните заразени у нас за първи път от началото на пандемията надминаха 7000 души. Платени от „Възраждане“ автобуси докараха демонстранти от цялата страна, които, както може да се очаква, бяха без маски. В интерес на истината, много от представителите на силите на реда, охраняващи протеста, също не носеха маски.

Самият Костадинов не можа да присъства на „щурма“, с който плашеше от седмици, тъй като се оказа в карантина, окачествена от него като „домашен арест“. Това стана, след като на участниците в Консултативния съвет за национална сигурност при президента, сред които беше и Костадинов, им бе предписано да се самоизолират поради положителния тест за коронавирус на председателя на Народното събрание Никола Минчев. Лидерът на „Възраждане“ заподозря в това пъклен план, чиято единствена цел е да не бъде допуснат лично той на протеста.

На площада ритуално беше обесена… маска.

Звучаха възрожденски песни, тъпани, народна музика и химнът на България. Докато едни протестиращи казваха, че не са против ваксините, а против сертификатите и мерките, други повтаряха конспиративната теория за връзката между имунизирането и 5G. Много от плакатите и скандиранията всъщност „разбиваха отворена врата“. „Няма да позволим децата ни да бъдат насилствено ваксинирани!“, „Не на задължителното ваксиниране!“, чуваше се от протеста, а в същото време ваксините са доброволни и няма планове да престанат да бъдат такива. Гневни родители настояваха децата им да ходят на училище. Понастоящем обаче всички деца ходят на училище, освен карантинираните и онези, които поради желанието на родителите си се обучават онлайн.

Използването на децата като аргумент беше част от стратегията на „удряне на чувства“ – поради липса на сериозни рационални аргументи. Един от плакатите гласеше „Те убиват и вашите деца“, от което не става ясно нито кои са „те“, нито как точно убиват децата. Жена, представила се за майка, крещеше: „Господа полицаи, питам – имате ли сърца?“ Патриотичната реторика също се целеше в чувствата на аудиторията, с възгласи за „народа“, „суверена“, против „разделянето на българи срещу българи“.

Според протестиращите обаче журналистите явно не са българи.

С това може да се обясни агресията към присъстващите екипи на някои медии. Видимо уплашените репортерки на bTV и „Нова телевизия“ бяха многократно блъскани, а множеството скандираше: „bTV – фалшиви новини“ (вероятно заради репортажа на Мария Цънцарова за ваксинираните депутати от „Възраждане“, в който нямаше нищо фалшиво).

На два пъти демонстранти се опитаха да щурмуват сградата на Народното събрание, но без успех, въпреки че силите на реда бяха без щитове, каски и палки и изглежда, бяха инструктирани да избягват всякакво насилие. Липсваха и огражденията, познати от предишни протести, така че участници в „щурма“ успяха да се промъкнат до самия вход на сградата, гледката пред който може да се обобщи с перифраза на известната реплика от филма „Опасен чар“ – „протестиращ, полицай, протестиращ, полицай“.

След като до множеството стигна известният от часове факт, че парламентът на практика е празен, част от демонстрантите се насочиха към Министерството на здравеопазването, където техни представители проведоха безсмислен разговор със здравната министърка, тъй като исканията им бяха по дефиниция неосъществими. Така протестът се разпръсна и утихна, след което участниците бяха извозени до родните им места.

Ако след всички лозунги и декларации не успявате да схванете какво точно искат от „Възраждане“ и как си представят осъществяването му, проблемът не е „във вашия телевизор“. Като всяка екстремистка партия „Възраждане“ е развила своеобразен „новговор“ (по Джордж Оруел),

използвайки речника на либералната демокрация, която отрича.

Говори се например против „нарушаването на човешките права“, а както крайнодесните, така и крайнолевите партии (в известен смисъл „Възраждане“ може да се причисли и към двете) смятат човешките права за „либерална измислица“. Призовава се за защита от „дискриминацията“, а в същото време се отрича правото на съществуване на цели групи от населението, като ромите и ЛГБТИ хората например. Мерките за ограничаване на вируса се обявяват за „фашизъм“, а „Възраждане“ си е в много отношения неонацистка партия.

Впрочем известно е, че самият Костадинов не е против масовото ваксиниране – през 2017 г. се изказва остро срещу антиваксърството, наричайки го „новото Средновековие“. Недоволството срещу мерките за ограничаване на пандемията беше използвано, за да си осигури партията му парламентарно участие – така, както се използва от много националпопулистки партии по света. По принцип те боготворят реда и дисциплината, но това не им пречи понякога да „обърнат палачинката“ и да почнат да призовават за свобода и човешки права. Ами да – редът и дисциплината са винаги за другите, а свободата и правата – за своите.

Като наблюдаваме превъплъщенията на Костадинов и партията му, е лесно да разберем, че реториката срещу ограничаването на пандемията е само междинна спирка по пътя към властта – след антиромските изблици, кампаниите срещу учебници по родинознание, ЛГБТИ хората и какво ли още не. Тепърва ще има нови поводи за обществено недоволство, които да бъдат яхнати. Или да бъдат произведени единствено за да се яхнат.

Междувременно към деня на протеста на „Възраждане“ пред парламента

починалите от COVID-19 у нас са 31 761 – или един на всеки 205 души,

като имаме предвид последните данни на НСИ за населението на страната ни. При това става дума за жертвите на вируса по официални данни, без да броим недиагностицираните, както и починалите от усложнения, след като системата ги е отчела като „излекувани“. България е на второ място в света след Перу по смъртност от ковид – с 4635 жертви на един милион.

Толкова за „правото на живот“. Затова ни е време не за „Възраждане“, а за проглеждане.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на Кирил Владимиров в YouTube

Източник

Post Syndicated from Мартин Касабов original https://toest.bg/posledniyat-dar-na-choveka-interview-s-avtorite/

За съжаление, не можем да спасим всички. Но в някои случаи можем да победим смъртта, да я надхитрим. Когато починалият стане донор и в смъртта си дари живот на други хора. Това е последното добро нещо, което човек може да направи на тази земя. Няма по-възвишено и благородно нещо.

Когато реализираш донорска ситуация, осъзнаваш, че смъртта не е краят. Че и в нея може да има надежда и утеха. Надежда за реципиента, че ще живее нормален живот. Утеха за близките на донора, че там някъде част от него е все още жива.

Д-р Сибила Маринова,
координатор по донорство

Думите на д-р Маринова са включени в интерактивния разказ за донорството на органи в България „Последният дар на човека“. Проектът на Александър Николов и Димитър Панайотов обхваща над 100 срещи с лекари, пациенти и семейства на донори в повече от 15 населени места. В продължение на повече от шест години двамата снимат в осем болници, присъстват на три трансплантации и стават свидетели на една донорска ситуация. С младите документалисти разговаря Мартин Касабов.

За донорството често се говори с числа и данни. Вие сте избрали да разкажете за хората, които стоят зад тях. Безвъзмездно, чрез подхода на „бавната журналистика“. Това не се случва често у нас. Как се роди проектът и откъде взехте пример за оформянето му като интерактивен разказ?

Димитър: „Последният дар на човека“ се роди от само себе си – като естествено продължение на нашия професионален път. А темата, за огромно съжаление, ни откри сама.

Двамата се интересуваме от подобен тип журналистика още докато бяхме студенти: аз – в Софийския университет, а Александър следваше фотожурналистика в Лондон. През 2015 г., тъкмо когато и двамата завършихме бакалавърските си степени, се случи инцидент с брата на Сашо – Георги. Той почина на 21 години от мозъчен кръвоизлив и стана донор на органи. Месец по-късно двамата със Сашо записахме една и съща магистърска програма – „Е-Европа“ на проф. Нели Огнянова. Програмата е интердисциплинарна, но с важен акцент върху медиите. Именно там се зароди и идеята да създадем документален проект, посветен на Георги и на донорството на органи.

Всъщност „Последният дар на човека“ започна като чисто учебен и експериментален проект. По-късно и двамата защитихме магистърските си тези на негова основа. Така че може да се каже, че той първо беше реализиран на теория, и то много задълбочено, а едва след това – и на практика.

Вдъхновявахме се от пионерите в този тип дигитална и мултимедийна журналистика, а именно The New York Times, TIME, The Guardian, носители на награди като „Пулицър“ и World Press Photo. Жанрът е нов и дори си има рождена дата – 20 декември 2012 г., когато излиза Snow Fall на NYT. Поради своето естество този жанр изисква много ресурси и до ден днешен не се практикува у нас. „Последният дар на човека“ е може би първият подобен български проект в такива мащаби.

Трябва ли лично да се сблъскаме със загуба или някой близък да се нуждае от трансплантация, за да се поинтересуваме от проблема с донорството у нас? Пораснали ли сме достатъчно като общество, за да помислим за другия въпреки себе си?

Димитър: За съжаление, явно трябва. Както сме написали в самия проект – ние всички се правим, че този проблем не съществува, защото си мислим, че такова нещо никога няма да се случи на нас или на хората, които обичаме. Реалността обаче е различна. Хиляди хора в България, в пъти повече от официалния списък, се нуждаят от нов орган. Десетки хиляди не са го дочакали, а на още десетки хиляди тепърва ще им се наложи да чакат.

Всъщност има хора, които се интересуват от темата и са провели този разговор. Но те са малко. Срещали сме се с много нуждаещи се от нов орган, малцина от тях признават, че преди да им се наложи, са мислили по този въпрос. Животът изведнъж е превърнал донорството на органи – нещо, за което са чували с половин ухо по телевизията – във фундаментална тема в тяхното съществуване. Често обаче тогава е твърде късно.

По-голямата част от обществото остава сляпа и глуха за проблема с донорството в България. А от нас не се изисква много – да проведем кратък, макар и труден разговор с близките си. Разговор, който скоро ще бъде забравен и няма да окаже влияние на живота ни, но в правилния момент ще изникне в спомените на хората, от които зависи решението за донорство. Този разговор може да спаси живота на четирима души.

Александър, първата глава е посветена на брат ти Георги. Историята е силно емоционална, освен с всичко друго, и с думите на майка ви, която въпреки загубата разграничава своя син от тялото му. Силен характер, доверие в науката, съчувствие – какво трябва да притежава човек, за да отвори сърцето си и да дари?

Александър: Универсалното качество, което обединява всички, дарили органите на свой близък, е преди всичко добротата. Всички донорски семейства в България са добри хора и са го направили единствено на базата на своите разбирания и убеждения. До този извод стигнахме след разговорите ни с координатори по донорство от цялата страна. Често ги питахме за причините, поради които някой дарява или отказва да дари, опитвахме се да изградим профил на двата типа хора. Мислехме, че основно образованите са склонни да направят този жест, но сгрешихме напълно. Оказа се, че нито социалното положение, нито етническата принадлежност, нито вярата, нито интелектуалният капацитет имат значение, когато човек е добър.

Относно брат ми – всички осъзнаваме, че телата ни са нещо преходно, че всяка личност е малкото камъче, което гради или спъва развитието на обществото. Именно вярата във взаимната помощ бе една от причините, поради които го направихме. Направихме го и заради Георги. Много малко хора могат да спасят пряко човешки живот, и то само на 21 години.

… И така смъртта на Георги се превръща в живот. Същата вечер, на 20 септември 2015 г., е транспортиран със самолет в София, където се извършват четири трансплантации – на два бъбрека, на черен дроб и на сърце. Преждевременната смърт на едно 21-годишно момче и волята на неговите близки дават надежда не само на четири други човешки същества, но и на техните семейства.

Из „Последният дар на човека“

Какви са основните предразсъдъци? Един от лекарите споделя, че е чувал като аргумент „Ами какво ще кажат комшиите?“. Към това със сигурност можем да прибавим суеверията, религиозността и недоверието в науката, които са пуснали дълбок корен у нас и избуяват още повече сега, по време на пандемията.

Димитър: Най-големият предразсъдък е тоталното недоверие в съвременната медицина, наука и особено в българската система на здравеопазване. Оказва се, че фактори като религията са по-скоро с второстепенно значение. Хората масово си мислят „как ще ги прецакат“ или „какво ще си кажат другите“. Ако трябва да сме откровени – можем ли да ги виним? Цялата ситуация с българската трансплантология е еманация на обществото и здравеопазването ни като цяло. Тази тема неслучайно е толкова важна в западните държави. В нея има от всичко. Медицина. Емоция. Философия. Вяра. Емпатия и човешка добродетел. Политика и логистика. Всички сфери на живота се обединяват в едно. Затова един бърз поглед към нея е достатъчен, за да се постави диагноза по много наболели за обществото ни въпроси.

Истина е, че хората не вярват в здравната система и лекарите, но нима нямат право? Медиите непрекъснато тръбят за най-скандалните случаи на злоупотреби, корупция, отвратително отношение и условия по болниците, каквито със сигурност има много. Но не по-малко са и белите лястовици – лекари, които въпреки всичко се борят за живота ни, защото това е тяхното призвание.

Не искам да звучим цинично и самият факт, че създадохме този проект, показва, че все още вярваме в обществото ни и че намираме смисъл да говорим. Но истината е, че имаме много път да извървим, преди да осъзнаем, че най-доброто, което можем да направим за себе си, е да мислим за другия. Това е един вид благороден егоизъм – помисли за другия, за да помисли и той за теб. За съжаление, все още сме далеч от този етап. И дори сме поели по обратния път. Самият факт какво се случва в момента в България по време на най-голямата здравна криза в новата ни история показва това. Страната ни е на първите места по смъртност от ковид в света и всеки ден у нас умират стотици хора. Всеки вече познава някой починал от ковид. Но това не само че не ни трогва и обединява като общество, но и сякаш изкарва най-лошото от нас. А в такъв случай какво остава да говорим за донорство…

България изостава. През 2019 г. у нас са извършени едва 53 трансплантации. Ако запазим сегашното темпо, ще са необходими повече от 20 години, за да се помогне на всички чакащи към днешна дата. Това не е статистика, която може да бъде „излъгана“. Какво е отношението на властта към проблема с донорството у нас?

Димитър: Истината е, че най-големите проблеми на донорството у нас са именно политически и административни, а не медицински или социални. Макар много българи да отказват да дарят, не са малко и онези, които се съгласяват. Имаме достатъчно добри специалисти и лекари, които да извършват трансплантациите и да се погрижат за пациентите след това. В това отношение също има проблеми, но те са свързани с малкия брой трансплантации – колкото повече има, толкова по-рутинна ще става дейността за лекарите и толкова по-успешни ще бъдат операциите.

За съжаление, политическата мотивация за повишаване на трансплантациите у нас е нулева. И честно казано, тук не може да обвиним едно правителство или една политическа сила. Независимо кои са били на власт до момента, постигнатите резултати са сходни и се дължат единствено на ентусиазма на хора, които са в системата. По-скоро българската трансплантология, доколкото я има, се реализира не заради политиците, а въпреки тях.

Проблемите са много, но основният е липсата на адекватна подкрепа от страна на властите. Помощ в организацията, достойно заплащане и мотивиране на екипите, които извършват трансплантации и донорски ситуации, както и на тези в самите болници. Трансплантологията не е приоритет – тя е поредната брънка в една система на здравеопазване с много проблеми. Това е особено валидно в условията на глобална пандемия и национална катастрофа.

В третата глава разказвате за координацията и оперативната намеса при донорска ситуация, която е „10% медицина и 90% организация“. Разполагаме ли с бърза и адекватна система, на която да имаме доверие, че ефективно ще направи всичко възможно органите да спасят човешки живот?

Александър: Разполагаме, да, и самият факт, че се реализират донорски ситуации, макар и недостатъчно, показва ясно, че организацията работи. Въпросът е екипите да имат повече мотивация, за да реализират повече донорски ситуации.

В България така е направена системата, че решението на близките е определящо за това дали ще има донорство, или няма да има, а ние се съгласяваме изцяло с хората. Обикновено онези, които отказват, го правят, защото не са говорили с починалия. Понякога е опит за бягство от чувството за вина, което може да изпитват… но всичко това са догадки. В такъв момент не може да питаме защо отказват. Не може да се бъркаме в личните чувства на хората, не можем да направим статистика на причините за отказ. Когато взаимоотношенията в семейството са здрави, решението се взема много бързо и близките са абсолютно убедени, че това трябва да направят. 

Д-р Валентин Маринчев, координатор по донорство
Из „Последният дар на човека“

Запознати сте, вярвам, с донорските карти, за които се оказа, че нямат юридическа стойност. Гласът на човека се чува, но в крайна сметка роднините решават какво да стане с тялото му. Мислите ли, че има полза от картите в този им вид?

Александър: Донорските карти се появиха като част от кампанията на Министерството на здравеопазването „Да! За живот!“. Въпреки че те наистина нямат юридическа стойност, смятаме, че помагат или могат да помогнат по два начина. От една страна, да бъдат поводът, който да провокира разговор по темата в семейството, а от друга – ако волята на донора не е споделена с близките му, при инцидент самата карта може да насочи близките за мнението, отношението и желанието на пациента по темата.

От какво се нуждаем? От адекватна държавна политика и от емпатични сърца може би? Достатъчно ли ще е, ако повече хора имат самосъзнанието да дарят, или това е само началото?

Александър: Да започнем от самосъзнаването и склонността да даряваме – това би било прекрасно начало. Защото можем да обвиняваме властите, политиците и лекарите. Но промяната не се прави от масата или от гневни коментари в социалните мрежи. Промяната настъпва и зависи от самите нас.

Как можем да помогнем на „Последният дар на човека“?

Димитър: Най-вече ако споделите и разпространите историята. Нашата цел е за проекта и за донорството да се говори повече. Подобно на „Тоест“, ние също се опитваме да развием модела на гражданско финансиране за качествено медийно съдържание. Затова, който желае, би могъл да ни подкрепи с дарение в „Платформата“.

В деня, в който мама разписа документите и всички формалности, които бяха нужни, разбрахме, че сърцето е трансплантирано. Тогава нещо стана в мен… сякаш… той си е жив, но в някой друг. Това, което аз харесвам като мисъл, е, че винаги животът и смъртта са част от една и съща история. Двете взети заедно правят един нов живот…

Алена Терзиева
Из „Последният дар на човека“

Заглавна снимка: © Александър Николов

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/maria-sharkova-interview-covid-19/

България продължава да е на челните места в света по смъртност от ковид на глава от населението. В страната продължава и разпространението на невярна информация, свързана с ваксините и заболяването като цяло. Йоанна Елми провери дали мерките, свързани с ограничаване на заболеваемостта, са в нарушение на правата на гражданите, както и дали наистина никой не носи отговорност за здравето на хората при прилагане на ваксина. По тези и други въпроси тя разговаря с адвокат Мария Шаркова, специалистка в областта на медицинското право.

Нарушават ли т.нар. зелени сертификати определени права – граждански, човешки, както твърдят техните противници? 

Всяка мярка трябва да е пропорционална на целите, които иска да постигне. Следователно въвеждането на зелен сертификат не би било редно, ако няма заплаха за общественото здраве (например няма или са много малко случаите на COVID-19 и няма причина да се счита, че ще нарастват). Една мярка също не се смята за пропорционална, ако съществува по-умерена регулация: ако чрез въвеждане на зелен сертификат може да се ограничи броят на хоспитализираните и починалите, то затварянето на хората в домовете им за определен период или масовото спиране на работата на различни обекти не би било пропорционално.

Всяка мярка следва да е предвидима. Именно тук беше допусната грешка при налагането на сертификатите у нас, защото въпреки предвидимостта и предотвратимостта на тази вълна в сегашните ѝ размери се забеляза едно доста дълго бездействие от страна на здравните власти, което доведе до необходимостта в даден момент рязко да се въведат ограничителни мерки. Макар отдавна да се знаеше, че точно в този учебен период ще има увеличение на случите, не се взеха здравни мерки за безопасното провеждане на учебния процес, като явно се е разчитало на онлайн обучението. Едва сега (сякаш се е случило нещо неочаквано и непредвидимо) Министерството на образованието и науката и Министерството на здравеопазването решиха, че ще въвеждат изследвания за учениците и персонала в училище, едва сега започна обсъждането на регламент по този повод и едва сега се закупуват медицински изделия за целта. Това е особено видима демонстрация на безотговорност. 

Нарушават ли тези мерки правата ни? Няколко важни аргумента защо отговорът е „не“. Първо, в конкретния случай определянето на различните групи е научнообосновано – доказано е, че ваксинираните и преболедувалите в рамките на определен срок са много по-безопасни за обществото. За тях рискът да се разболеят и да предават инфекцията е изключително малък. Второ, възприети са средства за доказване на преболедуване, които са утвърдени от науката – като вид изследване и срок. Тоест нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. И това няма никаква връзка с въпроса дали ваксината е препоръчителна, или е задължителна. Трето, налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували – те могат да си правят изследвания. Тук е важно да се регламентира ясно и конкретно кои хора имат право на безплатни тестове, кои следва да доплащат или изцяло да заплащат тестовете си, като освен това тестовете трябва да са достъпни, тоест да не се създава прекомерно неудобство, което да е непреодолимо. В много държави се въведе изискване само за ваксинация без възможност за изследване като условие за работа на някои места, за достъп до университети и прочее.

Въвеждането на определени мерки спрямо неваксинирани хора и тези, които нямат имунитет, за целите на защитата на здравето и живота на обществото не представлява забранена дискриминация, нито засяга недопустимо правото на личен живот.

Говорите за пропорционалност на мерките спрямо ситуацията. България е държава, в която често се злоупотребява с власт по много параграфи, което до някаква степен обяснява масовото недоверие и реакцията спрямо мерките. Как могат обикновените граждани (тоест не-прависти, в това число и журналистите) да преценят кога една мярка е пропорционална и кога – не? 

Масовото недоверие се дължи на демонстрираното в хода на епидемията институционално безсилие и използването на епидемията в предизборни схватки и спорове. В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред съд, който да прецени дали тя не засяга нечии права. Съответно ако ги засяга, дали това е в рамките на позволеното, допустимо засягане с оглед постигане на целите на тази мярка. Тъй като противоепидемичните мерки се налагат от МЗ или от директорите на регионалните здравни инспекции със заповеди, които са общи административни актове, те подлежат на обжалване пред Административен съд – София-град.

Освен това аз смятам, че гражданите трябва да бъдат информирани, а не манипулирани. Добре е предприетите мерки да се разясняват, като тук голяма роля имаме и ние – юристите, вие – журналистите, както и органите, налагащи тези мерки. За жалост, живеем в условия на епидемия от популизъм и фалшиви новини, разпространявани под формата на „друга гледна точка“, и тази задача е много трудна.

Един от основните аргументи на противниците на ваксинацията е, че никой не носи отговорност при поява на странични ефекти. Истина ли е това? С какви инструменти разполага българският гражданин по принцип и в специфичната ситуация с ваксините, за да потърси правата си като пациент и реципиент на лечение или медикамент? 

Една от големите грешки на МЗ при въвеждането на ваксинопрофилактиката срещу COVID-19 беше оглушителното мълчание по този въпрос, който има своя много ясен отговор. Това доведе до множество спекулации, интерпретации и дори абсурдни твърдения.

Отговорността, която възниква при поява на нежелани постваксинални реакции, не е по-различна от отговорността при поява на нежелани реакции при употреба на който и да е лекарствен продукт, но ето – никой не пита: „Ако изпия този аспирин сега и получа тежка реакция, кой ще отговаря?“. Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи. Изпълнителната агенция по лекарствата има много проста и лесна за употреба система за докладване, като всеки човек има право да докладва за такава реакция.

Отговорността при нежелани реакции се определя след анализ на причините за възникването на такава реакция и причинно-следствената ѝ връзка с поставянето на ваксината (или приема на съответния лекарствен продукт): дали се дължи на неправилно поставяне, неспазване на изискванията за безопасност, неправилно транспортиране и съхраняване, възникване на нежелана реакция извън кратката характеристика на продукта и т.н.

Тук е мястото да поясня, че не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия. Производителите носят отговорност, но в определени случаи държавите следва да ги обезщетят, ако самите компании заплатят обезщетение на пациент. На мен не ми е известен нито един случай до този момент на заведено дело по повод реакция след поставяне на ваксина срещу COVID-19.

Следва да подчертаем обаче, че както при всеки прием на лекарствен продукт, и при ваксинирането пациентът носи риска от възникване на тези нежелани реакции, които са описани надлежно в кратката характеристика. Това е така, защото при всяка медицинска дейност, включително ваксинопрофилактиката, когато се съгласим с ползите от дадено лечение или медикамент, поемаме и рисковете, с които сме запознати.

Въвеждането на изисквания за ваксинация не е нова практика. Такива изисквания например има при имиграция или дори посещение в друга държава. Може би да обясним защо това не нарушава индивидуалното право и каква е правната логика на подобна мярка? 

Да, това е вярно. Най-известният пример е с въведената ваксинация за жълта треска като условие за достъп до някои държави съгласно Международните здравни правила на Световната здравна организация. Въвеждането на задължителни ваксинации не представлява недопустима намеса в правото на личен живот, като тази теза беше потвърдена от Европейския съд за правата на човека по делото „Вавричка и други срещу Чехия“, тъй като ваксинирането се въвежда в отговор на належаща обществена нужда, доказана е тяхната безопасност и ефикасност и изискването е пропорционално на преследваната цел.

Къде е границата между индивидуалния избор и гражданските задължения, между личната и колективната свобода?

Съвсем скоро подготвях една статия за сп. „Адвокатски преглед“, отразяваща практиката на американските съдилища по отношение на ваксинопрофилактиката. На широката публика не е известно, че първите съдебни спорове, касаещи този проблем, са възникнали още в началото на миналия век. През 1902 г. в щата Масачузетс пастор повдига въпроса за съответствието на задължителната ваксинация с 14-тата поправка на Конституцията на САЩ, която постановява равенство пред закона. Още тогава Върховният съд на САЩ приема, че при определени условия, свързани със запазване на общественото здраве, може да се ограничават определени права и свободи, тъй като здравето и животът на хората имат превес в подобна ситуация (и тогава е имало тежка епидемия с много смъртни случаи). Впоследствие и до днес съдилищата в САЩ се позовават на този прецедент, когато разглеждат спорове, свързани с ваксинопрофилактиката и произтичащите от нея последици. Това включва скорошни казуси, като забраната да се посещава университет от неваксинирани студенти или по повод изискването на болниците към техния персонал да бъде ваксиниран.

Започнах с този случай, защото той отразява една традиция в правоприлагането, която продължава да се счита за разумна и справедлива в днешните условия. В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“ (както шеговито напоследък се използва този израз). Например когато желаем да шофираме с неразрешена скорост, застрашаваме не само нашия живот, но и живота на околните. В контекста на общественото здраве такива примери могат да се дадат с използването на антибиотици, тъй като безразборният им прием води до антибиотична резистентност, която застрашава не само конкретния пациент, но и цялото общество. Или пък спазването на стриктна хигиена от членовете на персонала на лечебните заведения не е въпрос, засягащ само „Моето тяло – мое решение“, защото неспазването на правилата за антисептика води до възникване на вътреболнични инфекции, застрашаващи живота на пациентите.

Правото на личен живот – например дали да посетя бар, да пътувам и прочее, включително правото на труд, не са абсолютни права, които да са гарантирани в пълен обем, постоянно и независимо от ситуацията. Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности като фундаменталните права – на живот и на здраве. Нека обясня с пример: мой близък с онкологично заболяване на активно лечение с химиотерапия не може да бъде ваксиниран поради моментното си състояние. Негов близък, който се грижи за него, не се ваксинира, защото не желае. В резултат на това болният беше заразен с COVID-19 и впоследствие почина. Тук се вижда директният ефект, който решението на един човек да не се ваксинира има върху живота и здравето на друг уязвим човек.

Изглежда, че у нас нямаме добра гражданска култура за припознаване на този баланс. Какви са Вашите препоръки в тази насока? Необходими ли са образователни инициативи, кръгли маси с граждани и подобни? 

По време на тази епидемия се проявиха някои отчайващи дефицити на нашето общество. Отчайващи, защото в условията на епидемия солидарността и грижата за другите са от особена важност, съответно още по-силно изпъкват егоизмът, крайният индивидуализъм и липсата на усещане за принадлежност към дадена общност. Наблюдавам и доста парадокси – например хора, които са против абортите, внезапно вдигат лозунга „Моето тяло – мое решение“; хора, използващи езика на омразата по всякакви поводи, включително срещу граждани с различна сексуална ориентация, изведнъж започват да говорят за „медицински фашизъм“.

За съжаление, този хаос се използва – къде умело, къде не чак толкова – от политиците, които демонстрираха тежка безотговорност в хода на епидемията и поставиха кариерните си интереси над здравето на хората. Да, нашето здраве несъмнено е наша отговорност, но осигуряването на общественото здраве е колективно дело, в което участват всички. А политиците небрежно прехвърлиха това върху отделните граждани. Необходими са много усилия от всички сектори, за да се преодолеят всички тези дефицити.

Заглавна снимка: © Марта Божикова

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/zashto-ne-mozhe-da-imame-vsichko/

Има една хубава стара английска поговорка: You can’t have your cake and eat it – не можеш хем да си запазиш сладкиша, хем да го изядеш. Когато го изядеш, вече нямаш сладкиш. Смисълът на поговорката е, че човек не може да има всичко. Всеки път, когато упражняваме свободния си избор, осъществяваме една възможност за сметка на останалите. Получаваме нещо, но и нещо губим. Ако отидем на почивка в Гърция, не може по същото време да бъдем на почивка в Испания. Ако си купим лаптоп, се разделяме с паричната му стойност. А ако го вземем на изплащане, ще го платим на по-малки порции, но пък с лихвите.

Аз например съм направила съзнателния избор да нямам шофьорска книжка. Съответно нямам и кола. В резултат на това не търся къде да паркирам, не се занимавам със сини зони и винетки, не чакам с часове в КАТ за подновяване на документи, не се редя за годишен технически преглед, не съм непрекъснато нащрек да не блъсна някой пешеходец.

Ала изборът ми е свързан и с редица ограничения.

Ползвам основно обществен транспорт, а не навсякъде е удобно, че и възможно да се стигне с него. Мъкна тежки пазарски торби. Вървя по разбити тротоари (където изобщо ги има и не са заети от коли). Вали ме дъжд и сняг, газя локви, ходя в поледицата, чакам по спирки, на които няма къде да се скриеш от лошото време или от силното слънце.

Представете си обаче, че хем нямам книжка, хем карам кола. Така де – защо само хората с шофьорски книжки да имат право да карат кола? Това е дискриминация! По този начин се ограничава човешкото ми право на социален и културен живот! И на потребление! Как да отида до онзи хубав ресторант на брега на язовира, до хипермаркета в индустриалната зона или да посетя тракийската гробница „Голяма Косматка“, ако не се намери кой да ме закара с кола?

Аз не вярвам в шофьорските книжки! И в Правилника за движение по пътищата не вярвам.

Как човечеството е оцеляло хилядолетия без шофьорски книжки? На хан Аспарух да не би някой да му е искал книжка, когато е дошъл на кон да завладее българските земи? Дядо ми цял живот си караше каруцата на село – без тапии и правилници. Ако му трябваше книжка, щеше да си остане без каруца, защото той не можеше да чете, камо ли да познава пътните знаци.

Освен това не сте ли гледали репортажи за корумпирани автоинструктори? Добре известен факт е, че шофьорските книжки се дават срещу пари. Мен ме е учил да карам кола Пешо, който също няма книжка. Него пък го научил баща му, който винаги сядал зад волана поне на две ракии – така бил по-спокоен и държал волана под контрол. Така че не разбирам защо е забранено човек да кара след употреба на алкохол. Може да караш пиян и да не предизвикаш катастрофа, а и много катастрофи се правят от хора, които не са били пияни. Голяма част от катастрофите се правят от хора, които имат книжки.

Да, вярно е, че Пешо блъсна онази баба и внучето ѝ.

Ама те си вървяха по средата на улицата. Той откъде да знае, че тази улица била пешеходна? И сега, представяте ли си, искат да го съдят за причиняването на тяхната смърт! Как може да се докаже, че именно травмите от удара с колата са причина за тяхната смърт? Според мен те не са починали от травмите, а със травмите. Бабата беше стара, с бастун, сигурно е имала куп придружаващи заболявания – остеопороза, високо кръвно, диабет… Направо си беше с единия крак в гроба. Детето пък беше дебело. Затлъстяването е рисков фактор. А и не можеше ли да са по-пъргави и да направят път, като чуят колата?

Всеки умира рано или късно. Никой от нас не знае кога му е писано да умре. То си е божа работа. Трябва да се научим да приемаме смъртта като нормална част от живота, вместо все да търсим виновни и отговорни. Страхът от смъртта и желанието на всяка цена да се защитим означават, че имаме проблем с психичното здраве. Животът е риск. Между сигурността и свободата аз избирам свободата. Имам право да живея така, както искам. Да ме наказват за това е дискриминация и фашизъм!

Ако някой действително говори такива неща, ще решите, че е опасен социопат, нали?

Логиката на съпротивата по отношение на ваксинирането срещу COVID-19 не е принципно различна. Когато една инфекция се предава толкова лесно от човек на човек, става дума не само за личен избор, а и за социална отговорност. Човек има избор дали да се ваксинира, или не, но е отговорен към другите. И ако настоява да не подлежи на никакви ограничения, ги излага на риск. Последствията от това са смъртоносни.

Жители на Айтос вече повече от месец протестират, след като баща и двете му малки деца починаха, блъснати от камион, а 17-годишен младеж е с тежки травми. В същото време отново сме на едно от челните места в света по смъртност от COVID-19. Ако си представим починалите от вируса като участници в движението,

това са поне по два 50-местни автобуса (понякога по три, четири и повече) на ден, пътниците в които губят живота си.

В същото време наблюдаваме циничен отказ от лична отговорност. В социалния дом в село Добромирка например близо половината обитатели са заразени с COVID-19 от неваксиниран член на персонала. И докато при ваксинираните сред заразените няма симптоми на болестта, шестима от неваксинираните умират. На този фон директорката на дома твърди:

Изключено е да се говори за неглижиране на хората. При една такава висока възраст и при хора, които са със сериозни придружаващи заболявания, просто няма как нещата да се разминат.

И нито дума за това как всъщност са се заразили обитателите, чиято смърт можеше да се избегне, ако персоналът се беше ваксинирал.

Да, има случаи, макар и малко, и на ваксинирани жертви на вируса. Това са предимно хора с проблеми в имунната система – като бившия държавен секретар на САЩ Колин Пауъл. Някои не могат да се ваксинират поради сериозни медицински противопоказания (но тези противопоказания са много по-малко, отколкото масово се смята у нас). А децата до 12-годишна възраст не подлежат на имунизиране.

Всичко това доказва не безсмислеността на ваксинирането, а напротив – че е изключително важно всички, които могат, да се ваксинират, за да предпазят и останалите. Държавите, които са успели да постигнат това, вече се връщат към нормалния живот. А у нас децата за пореден път преминават към онлайн обучение, което пък ще затрудни работата на родителите на тези под 12-годишна възраст.

Цинично е нежелаещите да се ваксинират да се изкарват дискриминирани.

Още повече – да се сравняват с евреите по времето на нацизма. Евреите са изпращани на смърт единствено заради етническата си принадлежност. Не е същото, като да не можеш да посетиш заведение или мол без сертификат, като при това антигенният тест любезно ти се покрива от нашите данъци, а ти си плащаш само за пробата, ако не искаш да се ваксинираш.

В България има дискриминация, но тя е другаде. Роми не биват допускани до обществени басейни, защото са роми. Хомосексуални са тормозени и бити, защото „не ми пречат, но не искам да ги виждам“. Хората с увреждания нямат достъпна среда, поради което техни близки посвещават целия си живот на това да им помагат. Жертвите на домашно насилие не получават адекватна подкрепа. От 23-ма кандидати за президент за изборите на 14 ноември 2021 г. само четири са жени.

В Закона за защита от дискриминация има описани 17 дискриминационни признака, но излагането на другите на риск не е сред тях. Според Европейския съд по правата на човека в Страсбург задължителното ваксиниране не е нарушение на човешките права, защото представлява защита на здравето и правата на другите. И в чл. 35 от Конституцията на Република България е записано:

Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

А ваксините срещу COVID-19 дори не са задължителни. Имаме избор да се тестваме; не се налага да се ваксинираме и ако може официално да се удостовери, че сме преболедували. Може и просто да ограничаваме социалния си живот и потребителското си поведение. А ако работим с болни хора и с представители на уязвими групи, нямаме никакво оправдание да не се ваксинираме.

Крайно време е да разберем, че не може да имаме всичко. И че безотговорността е смъртоносна.

Заглавна снимка: © Yorgos Karahalis

Източник