Tag Archives: здраве

Заетост на ваксинационните центрове и грешките на всяка крачка до тях

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/zaetost-na-vaksinaciite/

Според изказвания на МЗ за само 24 часа в регистъра на желаещите да се ваксинират срещу коронавирус са се записали над 41 хиляди души. Това несъмнено са доста хора, най-малкото предвид спънките, които немалко имаха.

Доста оплаквания бяха споделени в социалните мрежи за това, че сайтът отказва да приеме личните данни независимо, че са видимо правилно описани. Докато това може да се дължи на проблеми с проверката в ГРАО, каквато видях, че се прави в кода на сайта, изглежда строгостта за изписването е нарочна. От няколко места стана ясно, че се прави като мярка срещу злоупотреби – някой да вписва хора знаейки личните им данни.

Дали това е удачна форма на превенция срещу измами е доста спорно предвид спънките и ядовете, които донесе на хиляди, които многократно се опитваха да се запишат. Моето мнение е, че рискът за злоупотреби в точно този формуляр е малък, а тази мярка повече пречи, отколкото помага. Във всеки случай, при условие, че доста хора имат електронен подпис, който е и единственият начин да си видиш имунизационния картон на същия сайт, можеше при наличие на такъв подпис въобще да не иска всички тези лични данни – прост подпис щеше да е достатъчен.

Разбира се, нищо от това нямаше да е въобще тема на дневен ред, ако имахме електронна идентичност и добре свързани системи в държавната администрация. Това, че трябва да попълваме електронно едни и същи известни на институцията лични данни все едно пишем на ръка документ сочи единствено за липсата на идея какво означава електронно управление. Всъщност, тези недомислици идват почти винаги от самите чиновници като задание. Затова не бих винил изпълнителите конкретно. Още повече, че самият портал изглежда доста добре като функционалност.

Данните за заетостта

Нещо, което забелязах като разглеждах кода му беше, че има интерфейс за проверка на заетостта на имунизационните центрове. Именно този интерфейс се използва, за да показва календара, на който може да се избере дата и час. Такива са възможни между 7 и 21 дни в бъдещето. Отделно в кода на сайта са вложени имената, адреса и координатите на всички центрове в страната.

Тъй като ми се наложи да използвам системата, забелязах, че доста центрове за ваксинация в София са напълно заети за въпросните налични две седмици. Заинтересувах се колко от тези в големите градове имат този проблем. Затова взех данните през публичния интерфейс и направих следната карта. Данните са актуални към обяд на 5-ти март. Може да увеличите картата с бутоните или с двоен клик.

От всички 349 ваксинационни центъра, 10% са напълно заети. Половината от тези са в София. Още 10% от тези в страната са заети между 75% и 99%. Половината са заети под 25% и видимо са предимно в малките градове.

Докато средната заетост за страната е 42%, в София тя е 89%. Забелязва се относително ниска заетост в Пловдив – 54% в 16-те имунизационни центъра. В Бургас е още по-малка – 33% в 15 центъра. Във Варна и Сливен обаче е значително повече – съответно 65% и 71%. Голям брой желаещи спрямо капацитета на центровете им има също в Свищов, Павликени и Стрелча.

Невъзможно е да кажем колко хора са се записали къде, тъй като капацитетът на всеки център е различен. Имаме само заетост като процентен индекс за всеки. Традиционно Министерството на здравеопазването не е особено адекватно в пускане на информация. Ако все пак вземем изказването им за 41 хиляди записани и 42% заетост около същото време когато до казаха, може да си направим извода, че имунизационните центрове имат капацитет от малко под 50 хиляди души на седмица.

Час има, а ваксини?

Тази заетост ни казва единствено кога и къде хората искат да се ваксинират. Не ни казва нито възрастта или пола им, нито каква ваксина са отбелязали, че предпочитат. Това, че са се записали не означава също, че ще има ваксини за тях в уречения ден и час. Както стана съвсем ясно, има проблем с поръчките и доставките на ниво ЕС, а родните институции допълнително са влошили нещата като са поръчали по-малко дори от полагащите ни се ваксини, както и че са заложили в голяма степен на етина и по-лесна за пренасяне ваксина, с която има обаче най-големи проблеми.

Това, което също не виждаме тук е и записалите се при лични лекари, доставките към тях по места, колко са ваксинирани и въобще какви трудности изпитват с информацията и организацията. Тук мога единствено да ви призова, ако сте си поставили вече ваксина, да се отпишете от списъците на личните си лекари, за да не правите и без това нелеката им задача да организират целия процес при себе си.

Тепърва ще видим как ще се развива имунизационната кампания. Според последните данни на ECDC 3% от населението на България е ваксинирано към края на миналата седмица. Това е увеличение от 0.95% две седмици по-рано. Най-забележима е промяната при тези над 6 години – от 0.4% на 3.7%. Най-уязвимите обаче – тези над 80 г. – са покрити доста под средното – 2%.

Това, както и другите данни за ваксинациите ни показват, че с описаните кампании се гони по-скоро статистика в условията на хаос в информацията и организацията. Вместо да се насочват усилията към разбиване на антивакс митовете, приоритетно ваксиниране по домовете на най-възрастните и тези с хронични болести, вместо блъскането на често уязвими и трудноподвижни по опашки, придържане и развиване на оригиналния имунизационен план, виждаме отказ от отговорност и гонене на числа.

Малко от направеното от здравните власти по отношение на ваксините ни доближават до края на ограничителните мерки. Пътят до заветните 80% покритие е дълъг и нищо не показва, че ще стигнем дори половината тази година.

The post Заетост на ваксинационните центрове и грешките на всяка крачка до тях first appeared on Блогът на Юруков.

Отново за детската болница 

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/otnovo-za-detskata-bolnitsa/

Автори: Анета Василева, Росица Браткова и Кристина Техова

Въвеждащ текст на арх. Анета Василева

Студентските дипломни проекти у нас обичайно стоят в ъглите на уж голямата архитектура. Приемат се за част от чиракуването по пътя към занаята. Така всяка година стотици проекти се мислят с месеци, но остават достъпни за една шепа хора, далеч от осветеното публично пространство. Това, разбира се, е зле и за образованието, и за обществото. За образованието – защото видимостта увеличава отговорността към крайния продукт, а за обществото – защото пропуска онези архитектурни дипломни работи, които искат и всъщност могат да участват в дебатите на времето ни.

Именно един такъв проект ще ви представим сега – проекта на Кристина Техова за нова Национална детска болница в София, защитен в края на януари 2021 г. в Архитектурния факултет на УАСГ.

Когато през май 2020 г. в „Тоест“ излезе текстът ми „За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове“, смятах, че отдавна има обществен консенсус за това как трябва да се подходи към проблема. В крайна сметка казусът „Нова детска болница“ беше една от темите на 2019 г. и продължи да е актуален през 2020 г., та чак до днес – тема на много статии, подписки, протести и публикации. Не вярвах някой сериозно да мисли, че изоставеният от 30 години строеж в двора на Александровската болница би могъл да покрие изискванията за съвременна болнична архитектура.

Публичен конкурс, събаряне и нов проект или нов парцел и шанс за истински добра архитектура за деца – това бяха все възможни решения отвъд елементарния инженеринг и поредните милиони, похарчени за глупав ремонт. Няколко седмици по-късно имаше и решение на властта: „Събаряме старата сграда, строим нова“, обеща Борисов на среща с гражданската инициатива „ЗА истинска детска болница“. После дойдоха летните протести срещу правителството, есента с втората вълна на COVID-19… и темата „Нова детска болница“ някак заглъхна.

Това е обичайно свойство на важните дебати у нас – някак заглъхват.

А след време внимателно се активират, тествайки издръжливостта на гражданската енергия (като с един друг прелюбопитен казус – съдбата на т.нар. Къща с ягодите в София). Така още в средата на септември м.г. „24 часа“ подготви публиката за възможен финал на сагата с детската болница. „Още 40 години очакване за детска болница?“, реторично попита вестникът. „Днес е крайно време министър Ангелов и поканените от него на дискусия да решат – чисто нова сграда или ползване на скелето от 1987 г. Със сигурност ще има недоволни, но децата не могат да чакат още 40 години за болница“, завършва храбро статията.

Затова ми се иска да държим дебата отворен, включително и с такива проекти като дипломната работа на Кристина. Иска ми се цялото общество да е наясно, че истинска детска болница в България може да има и тя да изглежда по много и най-различни начини – и в никакъв случай не непременно като болница.


Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Росица Браткова, дипломен ръководител

Целта на проекта на Кристина Техова е, на първо място, да се излезе от клишето на функционализма и да се отдаде по-голямо значение на начина, по който архитектурната среда въздейства на обитателите си. Това е толкова по-важно в разглежданата задача, тъй като става въпрос за болни деца, които прекарват значително време в тази среда. Архитектурното решение е резултат и от сериозно проучване на съвременни детски болници в Европа и Северна Америка.

В разработката си Кристина Техова избира павилионната структура на болницата пред коридорната, като основна тема е връзката със заобикалящата природна среда, в това число и контактът с терена. Сградата е комбинация от широкоплощна структура с вътрешни осветителни дворове и павилиони, разделени от по-големи зелени площи. Във всеки павилион се помещава по едно отделение, а топлите връзки между тях и основната сграда са в сутерена и първия етаж. Въпреки голямата обща площ на сградата, мащабът ѝ не превишава допустимото за детското възприятие. За това допринасят разбиването на отделни обеми според функциите, неравномерното разполагане на отворите по фасадите и ажурната дървена облицовка. Покривите са максимално използваеми.

Този учебен проект не бива да се разглежда като реално конкретно предложение за Националната детска болница, а по-скоро като предпоставка за начало на един сериозен обществен дебат за това как трябва да изглежда подобна сграда. Защото при такава мащабна инвестиция, каквато е една съвременна болница, разликата между добрата и посредствената архитектура е финансово пренебрежима (особено като се отчете времевата рамка на целия живот на сградата), но нематериалните ползи от качествения проект са огромни.

Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Кристина Техова, дипломант

Искам да представя един различен подход към болничната архитектура, в който основен фокус са пациентите, как те се чувстват на това място и как то може да помогне на оздравителния им процес.

При избирането на подходящо място прецених, че предоставеното по наличното задание има няколко недостатъка:

  1. изграждането на още една голяма болница в карето на Медицинската академия не предполага бърз достъп до нея от и извън града поради тежкия трафик около мястото;
  2. петното, отредено за изграждането ѝ, предвижда високоетажна сграда, където децата няма да имат досег с природата и терена, а ще бъдат затворени по етажите и гледката от тях ще бъде към други стари болнични сгради.

Затова избрах терена на „София Ленд“, където:

  1. има бърз достъп до мястото в града, с автобусни спирки и метростанция, и от други градове – поради близостта с бул. „Цариградско шосе“;
  2. намира се на границата между града и гората – предпоставка за добра връзка и с двете;
  3. теренът е достатъчно голям за изграждане на ниска широкоплощна сграда, която да работи като един организъм;
  4. има предпоставки за обособяване на нов „здравен център“ поради близостта до болница „Токуда“ и офисите, които могат да бъдат давани под наем на фармацевтични компании;
  5. самата история на мястото, отнето от гората за създаването на „София Ленд“, който е предназначен за децата – след години забрава то може да бъде възродено и отново да служи на децата, връщайки дори и природата в себе си.

Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Намирайки се на границата между гората и града, самата сграда пресъздава мястото, където тези две явления се срещат и навлизат едно в друго. Тя представлява дифузна среда, съставена от обеми, проникващи в гората, и множество зелени зони, разпръскващи се между тях. Коридорите в нея не са дълги и тъмни, а добре осветени, отвеждащи погледа ни към зелени вътрешни дворове, минавайки през общи пространства за изчакване и игра. Големият мащаб, който предполага сградата, е разбит на по-малки обеми с разместени прозорци, които създават един малък детски град. Павилионната структура на отделенията създава чувство за дом у децата, а цветните колони им служат за ориентир и са част от детската игра.

Чрез тези изразни средства е представен един свят, който много лесно се възприема от детската психика. Близостта с природата е здраво свързана с оздравителния процес на децата. Основната цел на проекта е пълното бягство от усещането за болница такава, каквато познаваме, като се акцентира на положителното влияние на архитектурната среда върху състоянието на децата и тяхното здраве.

Заглавно изображение: © Кристина Техова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Умиранията в България 2010-2021 г.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/smartnost-2021/

Това е просто нова версия на интерактивната графика, която направих през ноември миналата година, но с обновени данни за 2021-ва. Повече подробности как я направих ще намерите в предишната ми статия.

Показва общата смъртност през последните дванадесет години. Дава добра представа за измеренията на втората вълна от коронавирус и жертвите, които донесе със себе си. Полезна е, защото може да се разглеждат различни възрастови групи и пол, както и да се сравнява спрямо населението и в абсолютни стойности.

Разликата с тогавашната е, че данните след 2015-та са взети от новата таблица в Инфостат на НСИ. Тези между 2010-та и 2015-та са все още Евростат. Разликата между двете е, че докато тази на Евростат показва смъртните случаи на българи и чужденци на територията на страната, тези на НСИ показват всички смъртни случаи на българи независимо къде се намират. Разликата между двете е минимална обаче и отклонението не е голямо в предишни години, за да се забележи на графиката.

Имаше критика защо не направят годините да са оцветени различни, за да се вижда по-ясно. Ранна версия на графиката позволяваше това първо с цвят, а после и с прогресивно изсветляване на цветовете. Технически това обаче не позволяваше анимация, както и динамична промяна на представянето. Отделно предпочитах да има градиент показват къде е средното ниво и къде смъртността става голяма. Крайната цел на това представяне не е да даде точни числа, а подобно на първата ми карта с българчетата родени в чужбина да даде обща представа как се развива смъртността в сравнение с предишни години.

Впрочем, може да са ви интересни и графиките, които Reuters пусна на аналогични данни. Използвали са същия принцип като тази горе, но взимат само прекомерната смъртност през 2020-та в сравнение с предишните години. Взели са и по-стари данни, тъй като декември липсва при повечето.

The post Умиранията в България 2010-2021 г. first appeared on Блогът на Юруков.

Българският ваксинационен план – оцеляват най-приспособените

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-vaksinatsionen-plan/

„Оцеляване на най-приспособения“ – така британският философ Хърбърт Спенсър нарича принципа на естествения отбор, представен в книгата на Чарлс Дарвин „Произход на видовете“. Този принцип е критикуван поради редица причини, не на последно място сред които е логическият кръг, съдържащ се в него: оцеляват най-приспособените, но кои са те? Ами онези, които оцеляват.

Този порочен кръг е единствената „логика“, чрез която може да се „обясни“ ходът на ваксинирането срещу COVID-19 у нас. Кои влизат в определена приоритетна група? Онези, които се ваксинират. Липсата на логически обяснения обаче не означава липса на прагматични обяснения.

Националният ваксинационен план на България включва пет приоритетни групи,

като след тях остават „неприоритетните“ желаещи да се ваксинират. От самото начало определянето на тези групи повдигна определени етически въпроси. Докато в повечето страни на Запад основното чудене беше дали първо да се ваксинират най-възрастните, които са и най-уязвими на вируса, или лекарите на първа линия, у нас възрастните бяха оставени на предпоследно място. Но за това – по-късно.

В течение на имунизационната кампания фазите дотолкова се объркаха, че загубиха всякакъв смисъл. И все пак е добре да ги припомним, за да видим разликата между замисъла и реализацията.

В първата фаза влизат лекарите, зъболекарите, специалистите по здравни грижи, фармацевтите и помощният персонал в здравната система.

Имунизирането на включените в тази фаза протече накратко така: от една страна, желаещите да се ваксинират бяха по-малко от очакваното; от друга страна обаче, не всички, изразили желание, получиха достъп до имунизация. Някои бяха пропуснати, защото например работят в частна практика. Други работещи в частни практики бяха обслужени. Ваксини не стигнаха и до всички лични лекари. И така тази фаза продължи, докато успоредно течаха и другите, което впрочем стана и със следващите фази.

Желаещите да се ваксинират у нас бяха критично малко, не на последно място поради дезинформационната кампания, чрез която безпрепятствено се разпространяват конспиративни теории – било че вирусът е „просто грипче“, било че ваксините са лоши, с тях ще ни чипират и пр. Вместо да поддържат ясна стратегия, управляващите допринесоха за объркващите послания. Било с личния си пример да не носят маски (или да ги носят неправилно), било заради омаловажаването на размерите на пораженията от пандемията у нас, било заради предизборни опити да угодят на този или онзи бизнес.

Във втората фаза влизат потребителите и персоналът на социални институции, педагогическите специалисти и… работещите във ферми за отглеждане на норки.

Откъде се появиха фермите за отглеждане на норки? Решението за тях бе взето заради информацията, че и норките се заразяват с коронавирус и могат да го разпространяват. Но докато за Дания това беше основание изобщо да прекрати производството на палта от норки, у нас се възприе подход, който трудно може да се обясни с друго, освен с това, че собствениците на фермите за норки са сред онези в България, които са „по-равни от другите“.

Ваксинирането на хората в социални институции мина неусетно и при наличието на малко желаещи.

Смисълът да се ваксинират учителите е децата да могат да се върнат в училище. Защото за тях това е особено важно – както от образователна, така и от психологическа гледна точка. Важно е и за родителите им, които освен със собствените си професионални задължения се оказват натоварени и с несвойствени задачи и работата им се затруднява заради децата вкъщи.

Като „педагогически специалисти“ бяха ваксинирани обаче не само учители в училища, а и университетски преподаватели, нищо че преподават онлайн. Както и работещи в някои езикови школи. Да не забравяме и непедагогическия персонал в училища, университети и пр. И докато много от представителите на тази група не проявиха интерес да се ваксинират, до други, заявили желание, ваксини не стигнаха, например до някои частни училища.

В третата фаза са участващите в „поддържане на функционирането на основни за обществения живот дейности“.

Ваксинационният план не пояснява кои са тези основни дейности, нито кои хора отговарят за функционирането им. На практика тук бяха включени огромна част от работещите каквото и да е – в публичния сектор, в частни фирми, хора, членуващи в професионални организации, и кои ли още не. Някои фирми, организации и пр. са получавали покани да се включат в имунизирането, други сами са проявили инициатива, след като са подочули, че това е възможно. Покрай включените в тази фаза започнаха да се ваксинират и техни близки с аргумента, че и без това желаещите са малко.

Когато стана ясно, че и програмистите влизат в третата фаза, общественото търпение стигна до границите си. Защото в голямата си част програмистите са млади хора и много от тях имат възможност да работят от вкъщи. А в същото време възрастните и болните, които са най-уязвими, са изтласквани все по-назад в „приоритетите“.

Четвъртата фаза включва (по-точно трябваше да включва) хората на и над 65-годишна възраст, както и тези с хронични заболявания.

С кои хронични заболявания – до последно не беше ясно. Който се опитваше да получи отговор, обаждайки се на някой от официално предоставените телефони, удряше на камък – или дава заето, или ви казват, че сте звъннали на грешното място, и ви препращат от институция на институция и от отдел на отдел. Или ви казват да питате личния си лекар, който също няма информация. Друг въпрос е, че и сред личните лекари има противници на ваксините и някои от тях активно разубеждават пациентите си, които искат да се имунизират. Освен това не всички в България имат личен лекар.

Чак на 18 февруари, когато имунизирането в тази фаза вече започваше, бяха публикувани в насипен вид препоръки на 13 медицински експертни съвета. Логично би било те да послужат за основа на политическо решение кои хронично болни да се ваксинират приоритетно, но уви. Институцията прехвърли цялата тежест за решенията на личните лекари, които освен това до последно не получаваха инструкции как точно да осъществяват масовата ваксинация.

В петата приоритетна група би трябвало да влизат представителите на уязвими групи,

чиито условия и начин на живот създават повишен риск от заразяване. Кои са тези уязвими групи – на този етап не се знае. И няма яснота дали някога ще разберем, както и дали изобщо ще се стигне до тази група.

Всички на бананите, пардон, на ваксините

Неяснотите още около четвъртата фаза се обезсмислиха, когато изненадващо за всички премиерът обяви отварянето на т.нар. зелени коридори – свободно ваксиниране в определени болници. Първоначално идеята беше от тях да се възползват включените в четвъртата група, без да се налага да минават през личните си лекари. Което пък обезсмисли прехвърлената им отговорност да преценяват кой да се ваксинира и кой – не.

На практика обаче зелените коридори се превърнаха във ваксиниране на всички желаещи. Така вместо етичният въпрос кои граждани са „приоритетни“ да се реши на държавно равнище, той беше прехвърлен на съвестта на хората. Които бяха поставени пред

моралната дилема –

дали да прередят възрастни и болни, но да допринесат с каквото могат за колективния имунитет, или да изчакат имунизирането на по-уязвимите от тях, което може да се отложи за неизвестно бъдеще, като междувременно липсват достатъчно желаещи да се ваксинират.

За да направят избора си по-лесен, някои усвоиха идеологическото оправдание на отговорните за протичането на имунизацията у нас – че всъщност възрастните и хронично болните също се ваксинират, никой не им пречи да го правят. Ваксинират се обаче, ако са в достатъчно добро здраве, за да си позволят да чакат прави с часове. Или ако получат информация къде в даден момент се чака по-малко. В първите дни на зелените коридори на места се чакаше по три часа, а температурите бяха малко над нулата. Отношението към ваксинирането на възрастните и болните у нас може накратко да се илюстрира с известните социалистически лозунги –

„Съветският болен – най-здравият болен“ и „Спасяването на давещите се – в ръцете на самите давещи се“

Онези, които са толкова възрастни и/или болни, че не могат да чакат на опашка за ваксина посред зима, остават за неопределено бъдеще. Ваксинирането на трудноподвижните хора е още по-усложнено. Някои районни здравни инспекции нямат рампи за инвалидни колички, често пъти кабинетите на личните лекари не са на партера, почти навсякъде у нас средата не е пригодена за хора с увреждания и пътят до ваксинационния пункт се оказва недостъпен.

За да се реши този проблем, от отдавна се обещават мобилни екипи, но в периода на зелените коридори мобилните екипи получиха друга функция – да стигат до населени места, където няма кой да извършва имунизирането. Така изведнъж

териториалният обхват на ваксинирането измести значимостта на приоритетните групи.

Защо изведнъж стана важно да се ваксинира не само всеки, който иска, но и навсякъде? Защото на практика вече сме в предизборна кампания, а навсякъде има избиратели. Бойко Борисов ходи да оглежда как върви ваксинирането по села и паланки по същия начин, по който осветлява с присъствието си строежа на магистрали. И по същия начин се опитва да създава впечатлението, че всичко се развива по най-добрия възможен начин. Че България е едва ли не световен шампион във ваксинирането.

А защо тогава не се помисли за ваксинирането на пенсионерите, нали те също са избиратели? Ами за тях има парични добавки. Заради което според правителството, изглежда, те трябва да са благодарни, вместо да искат на всичко отгоре и да се ваксинират. Междувременно много лични лекари алармираха, че до тях ваксини или не стигат, или стигат много по-малко от поръчаните количества. А личните лекари са онези, от които се очакваше да „изнесат на гърба си“ четвъртата фаза.

Ако ваксинирането „на юруш“ успя да постигне нещо, то е да създаде впечатлението, че много хора искат да се ваксинират, щом чакат с часове на опашка за това. Което пък подейства на някои от колебаещите се – щом народът се блъска за нещо, значи има защо. Насред тази ваксинационна еуфория обаче

ваксините изведнъж взеха че попривършиха. И правителството се изненада, а зелените коридори бяха поставени в режим на изчакване.

За създадения дефицит беше обвинена компанията „Астра Зенека“, която не е доставила част от поръчаните ваксини. За проблема с „Астра Зенека“, който е общ за целия Европейски съюз, обаче се знаеше от седмици. Отделен въпрос е, че за някои от имунизираните с „Пфайзер/Бионтех“ и „Модерна“ се оказа, че на този етап няма втора доза. За което пък „Астра Зенека“ не носи никаква вина.

И така тези, които разчитаха, че ще разполагат с лукса да избират с коя ваксина да се имунизират, не знаят кога изобщо ще имат шанса да се ваксинират с каквото и да е.

Като теглим чертата, въпреки демонстративната гордост на правителството от хода на имунизирането,

България продължава да е на последно място в ЕС по дял ваксинирани.

Междувременно заразените стават все повече – и като относителен дял, и като брой. Доказано починалите от COVID-19 надхвърлиха 10 000, без да броим починалите от усложнения, след като са били отчетени като „оздравели“, загубилите битката с вируса, при които той не е доказан с тест, както и жертвите на претоварената поради пандемията здравна система.

Икономистът Евгений Кънев обръща внимание върху плашещата статистика, че населението на България е едва 0,08% от световното, но пък жертвите на вируса са 0,4% от починалите в глобален план. На този фон се задава отваряне на заведенията и игралните зали, а след месец, в навечерието на изборите – и на нощните клубове.

Ако по нещо България води, то вероятно е по дял на имунизираните, които не попадат в никоя приоритетна група. Но са имали здраве и късмет да се вредят.

Заглавна снимка: Mufid Majnun / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не сме центърът на вселената. Разговор с д-р Светлозар Василев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dr-svetlozar-vasilev-interview/

Предложих на д-р Светлозар Василев да осъществим това интервю, воден от убеждението, че обясненията за актуалната ситуация, давани ни от политолози, социолози, икономисти, публицисти и пр., направо буксуват. Трябва обаче да намерим подстъпи към осмисляне на нарцисизма и омразата, които ескалират в обществото – и каква по-стабилна основа за това от един сборник с психоаналитични статии. При това статии, вдъхновени от работата на легендарната Мелани Клайн. 


През 2002 г. под съставителството и редакцията на проф. Орлин Тодоров издателство ЛИК публикува „Любов, завист, благодарност“, избрани статии от Мелани Клайн. Какво се случи от този момент до днес, близо 20 години по-късно, когато издателство „Колибри“ отпечата с Вашето съставителство, редакция и предговор представителния том „Съвременна клайнианска психоанализа“? Как се променяха българският и световният клайниански психоаналитичен пейзаж, как общуваха те помежду си?

Сборникът на проф. Тодоров е резултат от процеси, започнали много преди 2002 г. Падането на желязната завеса ни позволи да участваме в конференции и да общуваме с колеги от Западна Европа и Северна Америка. Преломният момент бе в средата на 90-те години, когато установихме контакт с Международната психоаналитична асоциация, в която членуват 20 000 психоаналитици от цял свят.

По същото време проф. Робърт Йънг се съгласи да стане съдиректор на Българския институт за отношения между хората и започнахме работа по създаването на програма за обучение по психоанализа към Нов български университет. Ръководството на университета стоеше плътно зад идеята и инвестира в закупуването на няколко хиляди тома аналитична литература. Започнахме съвместни проекти и с психоаналитици като Нанси Кук фон Бретцел от Сан Франциско, проф. Ана и Рой Фрийд от Бостън и Жерар Люка от Франция.

Най-важният резултат от тези обмени бе, че д-р Николай Колев се премести от Стокхолм в София за период от няколко години с цел да анализира първата група български професионалисти. Именно неговият принос ни позволи да започнем обучение по психоанализа според стандартите и изискванията на Международната психоаналитична асоциация.

Близо половината от участниците в тази група се интересувахме от клайнианска психоанализа и след дипломирането си като аналитици започнахме специализация в Лондон, която продължава вече 13 години. В основата ѝ е участие в група от психоаналитици от различни европейски страни, в рамките на която дискутираме важни статии, но най-вече пациенти и случаи, които супервизираме. Паралелно с това друга част от членовете на Българското психоаналитично общество се анализират от британски специалисти или обсъждат работата си с тях.

Клайнианската техника е особено ценна с приносите си към работата с деца и хора с нарцистични и гранични проблеми, затова за мен е особено важно, че все повече млади колеги започват да се интересуват от възможността да работят с патология, различна от невротичните състояния.

През 2000 г. интервюирах проф. Елизабет Рудинеско, автор (заедно с Мишел Плон) на прочут „Речник на психоанализата“. Тогава – и през творчеството на Мелани Клайн – коментирахме дали трябва да говорим за психоанализа, или за психоанализи. И за мегаломанията на абсолютното знание. Какво е мястото на Клайн днес? За какво спорят с нея нейните опоненти/съперници? За какво спорят с нея нейните последователи? 

И двете са верни: и психоанализа, и психоанализи. Днешните психоаналитици изучават всички школи, но в същото време са обучавани да мислят и работят парадигмално. Нека кажа няколко думи как се е стигнало до това.

Психоаналитичната общност по времето на Клайн е била доминирана от идеите на Фройд, които са били идеализирани, а опонентите им са ставали обект на яростна критика. Като създател на оригинална и иновативна парадигма ѝ се е налагало да се бори за идеите си, иначе те никога не биха били чути. От биографиите и свидетелствата на нейните съвременници знаем, че в определени моменти тя също е ставала догматична, но съвременните клайнианци, които познавам, са изключително умерени и сдържани хора.

Питате ме за споровете, които водим с Клайн от позицията на днешния ден. Една от големите ревизии на нейните теории е свързана с контрапреноса. През последното десетилетие от живота на Клайн психоаналитичната общност прави завой по отношение вярването на Фройд, че чувствата, мислите, фантазиите и сънищата на психоаналитика възпрепятстват способността му да анализира. Една от ученичките на Клайн, Пола Хайман, лансира идеята, че контрапреносът е събуден от преноса на пациента и може да бъде използван като лакмус за несъзнаваните процеси в кабинета. Клайн е скептична и поддържа становището, че подобна идея крие риска да обясняваме трудностите в терапията единствено с проблемите на пациента и да не мислим за слепите петна на самия аналитик.

Съвременните терапевти са много внимателни към личната анализа, в клайнианската парадигма тя обикновено е много по-продължителна от обичайното, защото се работи с дълбоките пластове на несъзнаваното, формирани в най-ранните фази на емоционалното развитие. Учениците на Клайн – като Хана Сигъл, Бети Джоузеф и нашите съвременници и учители Джон Стейнър, Майкъл Фелдман и Роналд Бритън – доразвиват възгледите на Хайман и интегрират контрапреноса в ежедневната си работа с пациенти.

„Лакан няма литературните умения на Фройд“, каза ми тогава проф. Рудинеско… Как обаче пише Мелани Клайн? И какво е мястото на литературата и културата в нейната психотерапевтична парадигма?

Клайн е родена и израства във Виена, тоест майчиният ѝ език е немският. Тя е знаела и френски, но без съмнение пише и се изразява прекрасно на английски език. Най-голямото ѝ постижение обаче, с което остава в съкровищницата на най-брилянтните умове на ХХ век, е, че разбира и говори езика на несъзнаваното. Тя е имала невероятната дарба да намира думи за несъзнаваните преживявания на своите пациенти, включително и за тези от предвербалните стадии на тяхното развитие, когато представите са образни и все още не са обвързани с понятия.

Клайн е била начетена и добре образована, затова и анализите ѝ на литературни и театрални произведения са проникновени и задълбочени. Тя следи културните събития на своето време, а представителите на интелектуалния елит се интересуват от теориите ѝ. Ето например впечатлението на Вирджиния Улф след посещението в дома ѝ в Лондон на улица „Клифтън Хил“ №42: „Госпожа Клайн е пряма сивокоса жена с големи ясни очи, изпълнени с въображение.“ Трябва да отбележим, че макар Клайн да публикува основно психоаналитични статии, тя пише рецензии за книги и е автор на забележително есе върху „Орестия“ на Есхил. Един от най-интересните ѝ текстове, написани в края на живота, е посветен на самотата.

Не е случайно, че години след смъртта ѝ личността и творчеството ѝ продължават да вълнуват. Ще дам само два примера. През 1988 г. един от най-уважаваните британски драматурзи, Никълъс Райт, поставя пиесата „Госпожа Клайн“ – представление, в центъра на което са отношенията между Клайн, дъщеря ѝ и една от най-добрите ѝ ученички, същата тази Пола Хайман, за която споменах по-горе. Пиесата се играе и до днес, включително на Бродуей, а благодарение на Стилиян Петров – от 2015 г. насам и в „Театър 199“. Нека припомня, че Илка Зафирова спечели „Аскеер“ за водеща женска роля точно за тази роля. Юлия Кръстева, която е едновременно световноизвестен психоаналитик и уважаван автор, посвети един от томовете в трилогията си „Женският гений“ именно на Мелани Клайн, като я нарежда до Хана Аренд и Колет.

На какви принципи почива съставителството на „Съвременна клайнианска психоанализа“ – и защо разделихте тома на „Съвременни клайнианци в Лондон“ и „Съвременни клайнианци в Европа“, в т.ч. София? 

Сборникът съдържа няколко текста, които са специално написани за българското издание, както и ревизирани и допълнени текстове на лекции, изнасяни в България през последните 20 години. Разделянето на две части е продиктувано от факта, че най-изтъкнатите автори живеят и работят в Лондон, който е сърцето на тази империя на мисълта и емпатията.

В същото време много аналитици от други страни и континенти са специализирали клайнианска анализа, като са прекарали определен брой години в Англия, за да се анализират и почерпят опит от извора. Най-силни традиции в това отношение има в Западна Европа, но и в Южна и Северна Америка. Страните от Източна Европа, в това число и България, сме изостанали с близо 100 години от този процес. Наваксването е с цената на огромни лични усилия, но както казах, към днешна дата вече има български аналитици, които са се анализирали и са специализирали в Лондон. По-голямата част от тях са авторите и преводачите, взели участие в сборника.

Ако използвате като инструмент понятийното наследство на Клайн, какво бихте идентифицирали в състоянието на съвременното българско общество? Например връзката между политика и нарцисизъм?

Моделът за ума на Клайн е много по-динамичен от този на Фройд. Тя описва склонността на индивидите не само да еволюират, но и постоянно да се завръщат към параноидните режими на ума на кърмачето. Нейните последователи, най-важните измежду които е Уилфред Бион, откриват, че това е свойство и на човешките общности и институции.

Примерите за това как опростяваме сложната картина на реалността и възприемаме другия като източник на заплаха за физическото ни оцеляване и моралния интегритет са много – от конспиративните теории за човешката намеса в пандемията, през демонизацията на политическите опоненти, до преживяването на най-близките ни хора и колеги като врагове. В случаите, когато това е не временно, а продължително състояние, говорим не просто за нарцисизъм, а за патологичен нарцисизъм, доминиран от омраза, завист и алчност.

Може ли творчеството на Клайн да бъде отправна точка в размисъла ни как да се справим с агресията в обществото, предизвикана и от политическата криза, и от пандемията? Какво ни казват авторите в сборника за любовта и благодарността? Как да се свързваме един с друг, подкрепени от Клайн?

Клайн и постклайнианските идеи определено могат да бъдат отправна точка в подобен дебат, но не и решение на проблема. Ние, психоаналитиците, не смятаме агресията за нещо лошо, защото тя има и конструктивни варианти – проявява се под форма на амбиция, състезателен дух и градивно съперничество, които са движещите сили на цивилизацията. Разрушителната агресия е истински опасната – неин двигател са несъзнаваната омраза, която подкопава цивилизованите човешки отношения. В тези случаи завистта доминира над любовта и човек не само че не изпитва благодарност, а е воден от желание да разруши доброто.

Какви трябва – през призмата на Клайн – да бъдат човешките институции и организации, за да противостоят на агресивните импулси?

Някои мои колеги вярват, че е достатъчно институциите да гарантират свободата на изразяване – и всичко ще си дойде на мястото. Моят управленски опит ме е научил, че трябва да има динамично равновесие между свобода и съблюдаване на норми, правила и граници. Както пее Васил Гюров в една своя песен – „място за всеки и всеки на мястото си“. Голяма част от българите съвсем правилно мислят, че ключовите проблеми в България са корупцията и злоупотребата с власт. Много малко обаче осъзнават, че другата причина за неуспешния Преход е склонността им да не участват в решенията на ежедневните проблеми, но с готовност да обвиняват ръководството на организациите и държавата в демагогия или авторитаризъм.

Основният принос на Фройд е, че ни кара да осъзнаем причините за омразата към бащата, а Клайн ни изправя очи в очи с омразата към извора на живота – майчината гърда, която храни. Страховете, породени от глобализацията, финансовите и здравните кризи, поставят експертите, авторитетите и лидерството пред едни от най-яростните атаки, познати на човечеството до днес.

Вие сте автор на книга за психоанализата на филмовото преживяване. Надзърта ли Мелани Клайн от този Ваш труд – и ако да, как?

Моята първа книга е резултат от десетгодишния ми опит като участник в публични дискусии на филми през призмата на психоанализата. Психоаналитичната кинокритика изисква да анализираме както филма, така и нашите преживявания, чувства и мисли, тоест контрапреноса ни като зрители. И доколкото Клайн е обект в моя вътрешен свят, тя не само надзърта, а активно адмирира, но и активно дебатира и се конфронтира с определени сюжети, актьорски и режисьорски решения. Имайте предвид, че е била доста рязка в оценките си – тя например заявява, че „няма нищо интересно в двамата несретници, очакващи Годо“. Съжителството с Клайн е провокиращо, тя настоява за искреност и търсене на истината.

Един последен, но „поетичен“ въпрос, стимулиран от статията на Едит Харгрейвс в сборника: съвместими ли са съзнанието за преходността и радостта от живота? 

Едит Харгрейвс цитира Фройд, който е впечатлен от неспособността на Райнер Мария Рилке да се зарадва на красотата на природата по време на съвместен излет в планината. Мърморенията на Рилке стават повод Фройд да се замисли защо един успешен млад поет се чувства блокиран във връзката си със света, и постепенно стига до идеята, че за да можем да се насладим на живота, е необходимо да приемем факта, че сме преходни.

Изследванията на Клайн потвърждават тази идея и показват, че учим този урок още в кърмаческа възраст. Тя открива, че психичното развитие се задвижва от преживяването за загуба и че успешното тъгуване по загубения рай на единението с родителите ни е двигател на човешката съзидателност. Поезията, прозата, музиката, киното, дори работата с пациенти са резултат от „приемането на провала“ – тоест на факта, че не сме център на вселената, не сме вечни и времето ни на земята е ограничено. Затова и е важно да се насладим на мига и да дадем най-доброто от себе си.

Д-р Светлозар Василев е психоаналитик и преподавател в Нов български университет. Първоначалното му образование е медицина, след което работи като психиатър към Медицинския университет в София и специализира психоанализа в Нидерландия и Великобритания. Автор е на монографията „Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване“ и на публикации в областта на епидемиологията, общественото здраве, психоанализата и изкуството. Василев е съосновател и настоящ председател на Българското психоаналитично общество, както и ръководител на Комитета за нови групи в Източна Европа към Международната психоаналитична асоциация.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеоинтервю с д-р Светлозар Василев за Store.bg по повод публикуването на първата му книга „Огледало на въображението“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Докторът от Иран, законите и хората

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/abdullah-zargar/

Може би вече сте научили за иранския лекар, който вече не може да бъде директор на общинската болница в Исперих, след като е бил такъв осем години. За проблема се заговори още в края на миналата година, но през последните седмици случаят е обект на нарастващ медиен интерес.

Доктор Абдулах Заргар не може повече да бъде директор на болницата в Исперих, защото не е български гражданин. Така казва законът. Хиляди граждани се включват в подписка до Президентството, в която се настоява лекарят да получи българско гражданство. Оттам отговарят, че здравеопазването и кадровата политика са постоянен ангажимент на институциите, а не „резултат от кризисни акции“.

Като се имат предвид обществените настроения в полза на лекаря, желанието на Румен Радев да се харесва на хората и заявката му за втори мандат, е вероятно Абдулах Заргар да получи българско гражданство. С това частният проблем ще се реши, но структурният ще остане.

Кой закон нарушава постът на д-р Заргар и защо гражданството му става проблем чак сега –

това не става ясно от повечето новини по темата. А именно там е заровен „ключът от бараката“. В Закона за лечебните заведения липсва изискване, че управляващите една болница трябва да са български граждани. Напротив, дори се уточнява какви документи да представят членовете на управителните органи на едно лечебно заведение, в случай че са чужденци.

Както нерядко се случва в законодателството ни, част от регулацията на една област може да се намира в закон, който не се отнася пряко до нея. Например може да се направи опит споделеното пътуване да се криминализира в… Кодекса на търговското корабоплаване. В конкретния случай става дума за Закона за публичните предприятия. Той се отнася за дружествата с повече от 50% държавно или общинско участие, каквито са и общинските болници. В чл. 20 от него пише, че членовете на управителните органи на публичните предприятия може да са български граждани, граждани на Европейския съюз или на страните от Европейското икономическо пространство (ЕИП).

Законът за публичните предприятия беше приет през есента на 2019 г., след консултации с Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Наличието на такъв закон беше важно условие, за да бъде приета България във валутния механизъм ERM II, известен като „чакалнята на еврозоната“. Целта му е да се осигури прозрачност на публичния сектор и да се прекратят практиките на различни форми на конфликт на интереси, злоупотреби и пр. В резултат страната ни влезе в т.нар. чакалня, но

скоро след приемането на закона започна и неговото смекчаване под различни форми, включително чрез промени на други закони.

Въвеждат се изключения, облагодетелстващи определени компании (например железопътните и Българската банка за развитие), и се правят опити за премахване на забраната заемащи висши държавни постове да влизат в управлението на публични дружества.

Една от промените засяга и болниците – премахва се забраната членове на управлението им да работят в тях като лекари. Като се има предвид недостигът на лекари в България, особено в малките населени места, тази промяна е смислена. Любопитен детайл е, че тя става точно по времето, когато се популяризира проблемът с гражданството на д-р Заргар. Предложените изменения на закона обаче не предвиждат граждани на трети страни (тоест такива, които не са част от ЕС и ЕИП) да могат да управляват лечебни заведения.

Напорът за промени в закона впрочем се засилва напоследък, защото според Правилника за прилагането му голяма част от новите правила, които се въвеждат с него, влизат в сила от 2021 г. Това важи и за гражданството на членовете на управителни органи на болници.

Ето защо директорът на болницата в Исперих, който осем години е заемал поста си законно, изведнъж вече няма това право.

Ортопедът д-р Абдулах Заргар буквално е спасил болницата, която никой друг не е желаел да управлява. Не само е успял да подобри финансовото ѝ състояние, но и лично е пътувал до близките села, за да преглежда хора, които не могат да стигнат до града, и то безплатно. А би могъл да направи кариера и в някоя по-богата страна. Той владее седем езика, завършил е медицина в Русия, специализирал е във Великобритания, Германия, Франция, Турция и България. Преди е работил във Варна, както и в голяма болница край Манчестър.

Пред bTV лекарят споделя, че е избрал България, защото тук се чувства нужен – в страната ни много хора на практика нямат достъп до лекар. Според него не само хората в Западна Европа, а и тези в Иран са по-заможни от българите и съответно имат по-добър достъп до медицинска помощ. Освен това тук се чувства у дома си. Впрочем много хора от Близкия изток и Северна Африка намират българите по-близки по манталитет от хората в Западна Европа. Въпреки че много от сънародниците ни ги възприемат като „ислямски нашественици“.

Какви са причините със Закона за публичните предприятия да се въведат ограничения за гражданството на лицата, които участват в управлението им? Това можем само да гадаем, тъй като

в мотивите към законопроекта гражданството изобщо не е тема.

Парламентът напълно немотивирано и интуитивно-националистически е приел, че щом става дума за дружества с държавно или общинско участие, те трябва да се ръководят от българи. И понеже ЕС ни задължава да третираме гражданите му, както и тези на ЕИП като български граждани (с малки изключения), трябва да се включат и те.

Струва си обаче да се запитаме: колко лекари чужденци от ЕС и ЕИП изобщо биха дошли да работят в държавна или общинска болница в България, а и да я ръководят? Наблюдава се обратният процес – български медицински специалисти масово заминават в страни като Германия или Швейцария, защото там заплащането и условията на работа са многократно по-добри. А в България от десетилетия идват студенти и специализанти по медицина от Африка и Близкия изток, немалко от които продължават професионалния си път в страната ни. Като се има предвид недостигът на специалисти в страната ни, България следва целенасочено да ги стимулира, вместо немотивирано да слага таван на професионалното им развитие.

Според Марина Лякова, доктор на социологическите науки и изследователка на миграцията, работеща в Германия,

„да се пропилява такъв ресурс е недалновидно и е израз на политическо късогледство“.

Лякова разказва, че в Германия се наблюдава тъкмо обратната тенденция: „През последните години в Германия има цялостна промяна по отношение на набиране на квалифицирани кадри. Под „квалифицирани“ се разбират не само завършилите висше образование, а всеки човек, който има професионална квалификация. Особено внимание се обръща на медицинските професии, тъй като в Германия има остър недостиг на лекари, медицински сестри, санитари и грижещи се за болни и стари хора. Съществуват национални и регионални правителствени програми както за набиране, така и за интегриране на медицински работници. Също и специални програми за медицинско образование на бежанците, дошли в страната през 2015 г.“

Изискванията за директори на болници в Германия са различни в отделните федерални провинции, освен това има значение какъв тип е самата болница. От управляващите болници към големите религиозни организации „Каритас“ и „Диакони“ се очаква да са съответно католици или протестанти, уточнява изследователката на миграцията, но ограничения за гражданството им няма.

Доктор Абдулах Заргар заслужава българско гражданство.

И ако го получи, това следва да бъде именно защото заслужава. Защото изпълнява критериите да стане гражданин на страната ни и е допринесъл много за нея. А не по милост, за да запази поста си.

Директорът на болницата в Исперих впрочем е кандидатствал за гражданство още през 2015 г., когато не е съществувал правен проблем с поста му, но е получил отказ. Защо? Защото България трудно предоставя гражданство на хора, които не твърдят, че са с български произход. Или които не си платят достатъчно. Особено ако идват от определени държави. И докато достъпът до българско гражданство се е превърнал в бизнес, от него са изключени чужденци с действителни заслуги за страната ни.

Още по-важно е обаче да се премахне безсмисленото законово ограничение пред чужденците да заемат управленски постове в болници. И в публични предприятия изобщо.

Защото проблемът на д-р Заргар не е негов личен, нито зависи от него. Той е резултат от неадекватното ни законодателство.

През 1992 г. над 25 000 жители на Словения изведнъж се оказват нелегални. Те са изтрити без предупреждение от публичните регистри единствено на основание, че са били граждани на бивша Югославия, но не и на Словения. Така са превърнати в чужденци без документи, в лица без гражданство в собствената си страна. С всички последствия от това – остават без работа, образование и осигуровки, без достъп до медицинска помощ, до банковите си сметки и до всичко, за което се изисква документ за самоличност. Ако излязат от Словения, вече не могат да влязат в нея.

Минават 10–15 години, докато „изтритите граждани“, както става известна тази група хора, успеят да възстановят правния си статус. Но продължават да имат редица проблеми, например не могат да съберат стаж за пенсия, тъй като са нямали право да работят. И се надяват да получат справедливи компенсации за всички злини, които словенската държава им е причинила.

Казусите с „изтритите граждани“ в Словения и с д-р Заргар са аналогични, макар първият, разбира се, да е далеч по-драстичен. Но той трябва да се помни като предупреждение –

докъде може да стигне бездушната бюрократична машина на едно националистическо законодателство.

И то в демократична страна, без да броим тоталитарни системи като националсоциалистическата или социалистическата.

Днес става дума за директорите на болници, но няма гаранция, че след поредните законодателни промени някоя група български граждани няма да се окаже извън закона. Впрочем такива вече има – например хора, чиито жилища не се узаконяват, поради което не се водят на никакъв адрес, поради което нямат лични карти, поради което са на практика лица без гражданство. Добре ще е, ако случаят с д-р Заргар ни накара да се замислим, че проблемът не е в хората, а в нечовешките закони.

На 5 февруари, малко след редакционното приключване на тази статия, научихме добрата новина, че е подписан вицепрезидентският указ, с който се предоставя българско гражданство на д-р Абдулах Заргар.
Заглавна снимка: © МБАЛ – Исперих

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бацилите като серийни убийци

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/seriini-ubiici/

‍ Вирусолозите: Открихме серийния убиец. 拾 Искаме да предпазим обществото.

 Атенуирани ваксини: Ето, показваме ви серийния убиец, но е онемощял и вързан. Знаем, че тук има поне минимална сигурност, така че вероятността да избяга е нищожна, но дори тогава не би стигнал далеч.

 Инактивирани ваксини: Ето, показваме ви отрязаната му глава, за да се научите как да го разпознавате. Добре е заключена, видимо не може да избяга, но някои все пак може да се стреснат от гледката. Молекулни ваксини: Няма да ви показваме нищо, но ще пуснем сред вас запознати с него, които да ви предупреждават. Най-вероятно ще се спогодите с тях.

 мРНК ваксини: Няма да ви показваме нищо от убиеца. Ще ви дадем обаче подробен чертеж на шперца, с който влиза с взлом при жертвите. Така ще може да си го направите сами и да го разучите. Ако видите някого с такъв шперц, знаете какво да правите. Рисковете включват порязване на хартията на чертежа.

嵐 Антиваксъри: О, не. Не ни трябват такива неща. Вярваме, че всеки има нужда да се сблъска с подобни серийни убийци. Е, от кога е имало такива и сме си добре, а и е важно за развитието на детето да се сблъска с убийци и да се научи по естествен начин как да се защитава от тях. Да не говорим, че повечето деца не са от типа на жертвите, които тоя предпочита, така че за какво е врявата? Още повече, че мислим, че са силно преувеличени твърденията колко е бил жесток – просто си е играел с тях. Всичко това е голяма конспирация – едни само искат да правят пари, за да разпечатват, показват и да плашат децата. Представяте ли си как ще се отрази на детското съзнание грозната гледка на снимка на един престъпник? Далеч по-добре е да го срещне на живо!

The post Бацилите като серийни убийци first appeared on Блогът на Юруков.

Най-големият политически играч

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/nay-golemiyat-politicheski-igrach/

Колкото и да са големи амбициите на политическите играчи, каквито и ресурси да хвърлят в предизборната кампания, има един незаобиколим фактор – COVID-19. Каквото и шоу да ни предложи премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов, гражданите ще го претеглят по справянето с пандемията от COVID-19. Каквито и обещания да дадат втурналите се към парламента, ще трябва да ги рационализират в посока на мерки за възстановяване от кризата с коронавируса и реформиране и укрепване на здравната и социалната система на първо място.

Изборите ще са в края на март, каквото обосновано предположение направи този, който ги насрочва – президентът Румен Радев. Държавният глава вече обяви, че ще са на 28 март 2021 г., когато изтича и мандатът на 44-тото народно събрание.

Минус едно Панагюрище през ноември

Така епицентърът на предизборната кампания се измества отсега – дори и да се появи компромат, който да нажежи страстите повече от чекмедже на нощно шкафче, пълно с едри купюри и кюлчета. Подобно злепоставяне обаче отстъпва пред офанзивата на COVID-19. Обществото е разделено не по идеологически оси, а „за“ или „против“ по-строги мерки, „за“ или „против“ носене на маски, „за“ или „против“ ваксините. България е вече на второ място в Европа по относителен дял спрямо населението на починали от заразата – 27,5 на 100 000 души е показателят за средната 14-дневна смъртност.

Борисов никога не коментира такива негативни факти – зацапват картинката на магистралите и струпаните по селските площади посрещачи, скандиращи името му. А министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов е изобретателен в обясненията за високия брой починали от коронавирус. През ноември твърдеше, че се дължи на неспазване на мерките, през декември – на самолечение, късно потърсена помощ (!!!) и съпътстващи заболявания с акцент върху сърдечносъдовите.

Но каквото и да обяснява Ангелов, кризата не се ръководи от медийните внушения на министъра, нито от Бойко-Борисовите измишльотини, като „Излизаме от пандемията, свиквайте!“. В действителност данните за смъртността го опровергават – не излизаме, дори не се мярка светлина в далечината. От какво умират българите освен от COVID-19? Защото през този ноември, по данни на националната статистика, са починали 15 964 души, докато за същия месец през 2019 г. смъртността е била 8115 – увеличението е почти двойно.

Официалните данни за починали от коронавирус за миналия месец са 2681 – това са умрелите с PCR тест. Със сигурност сред останалите 13 283 починали през ноември има болни от COVID-19, които никой не е изследвал и диагностицирал; има хора със социалнозначими заболявания, които са се влошили, тъй като здравната система е впрегната да даде отпор на пандемията и те не са потърсили лекар от страх да не се заразят – или не е имало възможност да им бъде оказана навременна помощ.

Всички тези отговори са верни, а всичките тези смърти се пишат на сметката на управляващите. България със своите 368 болници е сред първенците в ЕС – 5,2 на 100 000 души. Но също така е и сред първите с най-висока смъртност – не само от коронавирус, а като цяло. Вторачени в числата за заразени, излекувани и починали от COVID-19, през ноември си е отишъл един град с населението на Панагюрище.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е гротеска.

Пандемия, ваксинация, избори

От януари политическата ситуация е съвсем различна, управляващите вече не се борят за оцеляването си ден за ден. Бюджетът е обнародван в Държавен вестник, има някакъв план за ваксинация, очакват се първите ваксини. След като президентът се произнесе за избори на 28 март, остава да издаде и указа на 28 януари.

Все още има време Борисов да подаде оставка – до края на годината. Така би избегнал тежките зимни месеци, които предстоят – опасността от „счупване“ на здравната система заради препълнени болници и натиск от нуждаещи се от хоспитализация; още повече починали. Разбира се, това означава или нов кабинет в рамките на този парламент, или служебно правителство на президента, на което да бъде прехвърлен не просто горещ картоф, а горяща система. Бойко Борисов е известен с „изсулването“ си от властта в момент, в който му запари под краката. Така би предотвратил и пускане на нови компромати. Аргументи за оставката ще се намерят: „Сега вече мога да си тръгна – не когато ми искаха оставката, а сега, когато съм си свършил работата. Пандемията е под контрол, идват ваксините!“

Доставката на първите 125 000 дози ваксини на Pfizer-BioNTech се очаква през януари, съобщи тази седмица министър Ангелов пред парламентарната Здравна комисия. Това означава, че в края на месеца може и да започне ваксинацията на медиците. Според Националния план за ваксинация те са предвидените във фаза 1. Общият брой на всички е 243 000, от които лекарите са ⅛. Ваксините ще стигнат за около 60 000 души, тъй като се поставят по две дози. Ваксинирането на предвидените в следващите четири фази български граждани зависи от това дали ще има редовни доставки на ваксини. Зависи обаче и от създадената от властта логистика и физическите възможности на малко над 4300-те общопрактикуващи лекари да поемат ваксинациите на повече от 1 милион души, освен профилактиката, която извършват, грижите за пациентите и изпращането им при нужда в болнично заведение, и останалите имунизации.

Както пандемията, така и ваксинацията са огромни предизвикателства за всички правителства по света, на които се наложи да променят бизнес модели, да пренасочват процеси, да преразпределят нови отговорности и като цяло да излязат извън бюрокрацията. За българските управляващи, чийто капацитет не надхвърля разпределянето на обществените поръчки и публични блага – и съответстващата им подялба на комисиони, да вземат ефективни мерки и измислят добър план са херкулесови подвизи. Техният modus operandi не включва подвизи.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е попфолк.

А високите цели кога

Пандемията от COVID-19 успя да заглуши и възгласите на протестиращите за оставка на Борисов и главния прокурор Иван Гешев, така силни през лятото. Във времена, в които хората са не просто изплашени, а ужасени от възможността да загубят живота си, свои близки, работа, перспективи, трудно ще бъдат разгневени от голямата корупция, липсата на справедливост, състоянието на съдебната система. Следователно – необходими са нови послания, а също и програми за реализирането им. Това, което в Световния икономически форум наричат преминаване от отговор към възстановяване и готовност на лидерите „да създадат нова и по-добра нормалност“. Ние видяхме какъв отговор на пандемията даде третото правителство на Борисов – и едва ли ще е от полза за държавата да даде и рецептата за възстановяване за следващите поне две години, след като заразата стихне.

Още през април т.г. в Harvard Business Review формулираха предизвикателството така: „Лидери, имате ли ясна визия за посткризисното бъдеще?“ Според статията всеки лидер в следващите месеци трябва да посвети между 10% и 20% от работното си време, за да изследва и прогнозира къде иска да е неговата организация, когато кризата премине. За по-добро онагледяване авторите дават пример с ръководител на университет, който е наясно, че онлайн обучението ще е неделима част от обучението в близко бъдеще. Това означава нови модели на преподаване и ако преди кризата те са предпазливо разработвани, сега вече са приоритет. Така че работата на ръководството на университета е да програмира какви онлайн курсове да въведе през есента на 2021 г., как да го направи – да разработи съответни програми, да ги интегрира с конвенционалните предложения, да наеме подходящи хора, да тества част от тези програми още през тази учебна година… С две думи: да мисли напред.

Президентът Радев и Стратегическият му съвет се опитаха да формулират някакви високи цели в третата, последна част на проекта за Национален стратегически документ. Значителна част от него е посветена на критики към „порочния модел на управление“, нуждата от отчетност на всяко ниво на управление и от реформи, които да овластят гражданите. Разсъждавайки за най-важния ценностен приоритет в следващите десетилетия, президентският екип обявява, че това трябва да е „действителното материално и духовно добруване на българина“.

„Преосмислената ценностна основа на дългосрочното национално развитие води към ясна и реалистично формулирана Национална стратегическа мисия, определена на основата на основополагащи национални ценности, на първо място от гледна точка на запазването и развитието на националната ни идентичност.“ Означава ли това, че националната идентичност трябва да е политически проект?! Във времена на европеизация и глобализация нужно ли е подобна фиксация върху националното, както препоръчва президентският документ, вместо повече критичност и обективност към историческата наука, която го формира.

„Въвеждане на нормативни гаранции за отчетност, отговорност и откритост в модела на управление“, „по-ефективен контрол и по-строги санкции за корупция и злоупотреба с власт“ и др. в действителност не означават нищо друго, освен една от основните ценности на Европейския съюз – върховенство на правото.

За Българското възраждане мисия е било националното просвещение. За българското общество днес върховенството на правото е жизненоважната мисия.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е излишен.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

22 съвета как да спиш добре

Post Syndicated from Longanlon original http://kaka-cuuka.com/3606

1. Имаш нужда от най-малко 8 часа сън на денонощие. Това е най-важното от всичко и просто не знам как да подчертая по-дебело. Няма такъв филм “Ама на мен 5 часа ми стигат“. Не ти стигат. Това да си жив и здрав и това да си просто жив не е едно и също. Хроничната липса на достатъчно сън разболява по много начини.

(Чети още…) (1,362 думи)

Отвъд грижата. Разговор с Валентина Христакева за състоянието на психиатриите у нас

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/valentina-hristakeva-interview/

След проверка в три държавни психиатрични болници и в три от социалните домове за хора с интелектуални затруднения и психични разстройства в страната ни, в свой доклад Комитетът за предотвратяване на изтезанията към Съвета на Европа призова България да прекрати физическото малтретиране на пациентите и обитателите на тези заведения и незабавно да преустанови срамната практика на използване на вериги за ограничаване на движението на хората. Венелина Попова разговаря с Валентина Христакева, изпълнителен директор на Фондация „Глобална инициатива в психиатрията – София“, за състоянието на психиатричните болници и социалните заведения у нас.


Представям си цивилизационния шок на проверяващите при вида на веригите с катинари в Държавната психиатрична болницата в Царев брод и в социалния дом в Куделин. Как бихте обяснили на делегацията от Комитета за предотвратяване на изтезанията, че това е възможно да се случи в ХХI век в европейска държава?

Става въпрос за различни неща: едното е по отношение на социалните услуги, другото – по отношение на здравните. По отношение на социалните услуги големият проблем е в липсата на визия. Там стигмата играе много лоша шега, защото, за да можеш направиш такава голяма реформа, се иска политическа воля, намерения, изразени в национални и стратегически документи и бюджет. Ако това по отношение на социалните услуги е налице, то липсващото е възможността да се види отвъд грижата. За тези хора първо трябва да се мисли, чисто концептуално, като за хора, които имат нужда не от грижа, а от подкрепа, за да живеят независимо и достойно. Трябва да повярваме, че живеещите в тези институции могат да се справят. В началото ще имаме проблеми, ще има кризи – това се видя при детската реформа. Но трябва дългосрочен план за това какво се случва отвъд грижата. Големите институции ще се закрият рано или късно, но ако само преместим хората, без да променим отношението към тях, това ще означава да имаме много повече на брой малки институции. Сигурно ще повишим качеството на живот на тези хора, но те няма да имат права като всички останали.

Как е в Европа или в САЩ например?

Ами няма лесни решения. Там никога не са били докарвани до това състояние, в което сме били ние, а Преходът задълбочи проблема. Институциите си останаха пълни с много хора, които започнаха тежко да се увреждат заради това, че живеят изолирани и в много лоши битови условия. А щетите са толкова големи, че едва ли ще можем да ги поправим. Такъв ужасяващ геноцид по отношение на хората с психически разстройства и интелектуални затруднения в Европа след Втората световна война не е имало.

Как изглеждат психиатричните заведения през очите на хора като Вас?

Психиатриите са наистина в ужасно състояние. Социалните услуги носят повече надежда, но не могат да функционират изолирани. Давам пример с нашата фондация. Ние подкрепяме хора от общността, но ако те започнат да се влошават, се налага да влязат в болница. А когато комуникацията с психиатрията е скъсана изцяло, ние не можем да направим този терапевтичен договор с нея, който нашият клиент изисква. Защото за да партнира на лечението, той трябва да може да се довери. Това означава, че каквото сме договорили с него, трябва да се случи и в реалността. И то се случва, докато той е наш клиент, но в психиатричната система отношенията са други и лечението понякога се превръща в акт на насилие. И затова следващия път човекът няма да влезе в болницата доброволно. Виждаме как са описани психиатричните болници в този доклад, а и от наши клиенти чуваме ужасяващи неща за системен бой, връзване, унизително и нечовешко отношение към личността, липса на партниране.

Това отношение според мен е въпрос на манталитет, а не е само резултат от ниското заплащане на персонала. Защото и повече да му дадат, отношението ще е пак такова, освен ако за някого грижата за подобни хора не се е превърнала в кауза.

Да, точно така. Със сигурност не е само въпрос на пари, защото в социалните услуги парите са дори по-малко, отколкото в здравеопазването. Това е въпрос на визия, на рефлексия, на мениджмънт, ако щете. Отношението би могло да е така организирано, че да е зачитащо хората и тяхното достойнство.

В здравната система има проблем, свързан с парите. Но не защото няма пари, а защото финансовите договори никога не са обвързани с резултатите за конкретните пациенти. Това политическо говорене, че няма пари в здравеопазването за хората с психични заболявания, не е докрай вярно. Голяма част от психиатрите са добре платени от различни източници (частни практики, участия в изследвания), но реално това не рефлектира върху качеството на грижата за най-уязвимите и бедни хора. Гарантираните субсидии за държавните болници и липсата на обвързаност с резултати за конкретни хора водят до загуба на интерес да се инвестира в развитие на добри практики.

В психиатричните болници често ли се използват пациенти, на които се изпитват нови лекарства?

Да, болниците са бази за клинични изпитвания. Големият проблем би дошъл за пациента, ако той не разполага с подкрепяща мрежа – няма семейство, не ползва социална услуга и практически е в тотална зависимост от психиатричната болница като институция. В такива ситуации гаранциите за това, че човекът е взел адекватно информирано съгласие да участва в подобно лечение, са неустойчиви и дават поле за много интерпретации и тревоги. Как можеш да откажеш да се включиш, когато ти практически живееш в болницата от години? Давам ви пример с болницата в Ловеч. Ние имаме негативен опит като организация с включването на наши клиенти в т.нар. програми за лекарства – влошават се, биват спирани от посещения на дневните услуги, особено когато започнем да търсим повече информация какво и защо се случва.

По принцип медикаментите за психични разстройства трябва да се предписват и приемат много внимателно…

С въвеждането на новата генерация лекарства се промени качеството на живот на хората с такива диагнози, затова е важно касата да плаща за тях. Но големият проблем при тестването им е начинът, по който се партнира със самия пациент и с хората, които го подкрепят. Много важно е човек да следи състоянието си и да съобщи, ако то се промени към по-лошо. Често една психиатрична криза струва на човека толкова много, че трудно може да бъде възстановен.

А какво означава един психичноболен човек да даде информирано съгласие? Той винаги ли е в състояние да разбере какъв точно документ подписва?

Означава да разбира както естеството на това, което му се предлага, така и последиците. Означава и да се съгласи, след като е разбрал тази информация. Разбира се, човек може да изпадне в състояния, при които не може да даде информирано съгласие, и това не важи само за полето на психиатрията. Обикновено това се случва в спешните състояния. Когато говорим обаче за включване в някаква форма на клинично изпитване, нещата стоят различно. За етичните аспекти на начина, по който се извършват изпитванията, трудно се говори или изобщо не се говори. Но все някога трябва да се започне.

Казвате, че лошо се управлява цялата психиатрична помощ?

Психиатричната помощ се управлява лошо на всички нива. Няма лидерство, няма интерес, има сериозна финансова зависимост. Виждаме как един стратегически документ за реформа в психиатричната здравна сфера не може да бъде приет и финансиран, защото в т.нар. професионална гилдия няма двама психиатри на едно и също мнение. Няма и браншова организация, която да води този процес по читав начин. Има тежко, много тежко морално корумпиране, няма попълнение в психиатрията, защото младите лекари психиатри отиват да работят в чужбина при добри условия.

Какво предизвиква тази морална деградация, за която говорите? Може би лекарите свикват със страданието и започват да стават безразлични, дори циници?

Липсва визия и споделена ценностна система. Когато нямаш подкрепа, нямаш екип, не можеш да направиш никаква промяна. Всяко лидерство се нуждае от подкрепа. В професионалната гилдия няма такъв консенсус по отношение на реформата. Досега от Българската психиатрична асоциация не е излязъл нито един стратегически документ по отношение на това какво трябва да се промени в системата, което означава, че те директно съучастват в разрухата ѝ. Пример – в голяма част от психиатриите живее една огромна група хора, които са хронично боледуващи. А когато те са в сравнително добро състояние, няма интерес да бъдат пуснати, защото ги използват за почистване на помещенията и друга санитарна дейност. Ако ги освободят, е по-вероятно всички тези легла да бъдат заети от по-тежки случаи, от трудни за овладяване хора, които са в кризи и в други сериозни ситуации. Институционалната комуникация със социалните услуги е еднопосочна (от страна на услугите) и ако я има, тя е благодарение на конкретни психиатри, които ги е грижа за пациентите им. Като организация, която работи с психиатриите, можем да потвърдим това. Поне за София и Ловеч.

Да се върнем на доклада на проверяващите от Съвета на Европа. Имате ли очаквания той да изиграе ролята на някакъв катализатор за промяна?

Аз съм изключително щастлива, че излезе този доклад. Защото той може да бъде инструмент държавата ни да бъде санкционирана, а това е единственият начин нещо да се промени. Ние ще способстваме за разпространението на документа, защото това не може да продължава така. Не може проверяващите да са го изпратили до Министерството на здравеопазването и да са поискали отговор и коментар в рамките на един месец, а здравните власти да не реагират изобщо, сякаш посочените в доклада проблеми не ги засягат. И не могат да се оправдават с COVID кризата, защото тя не е предизвикала този феномен.

Как държавата да стимулира психиатрите да се променят, какво може да направи? Да даде заплати по 15 000 лв. в психиатриите ли? Колко да платиш на един човек да направи реформа, когато той е добре в това състояние на сектора? Може ли държавата да промени ценностната система и морала на тези хора? Без подкрепа никой няма да се захване сам, защото ще бъде атакуван отвсякъде от своя бранш. За да стане това, този човек трябва да излезе и да каже: вижте докъде я докарахме, ние сме насилници и т.н. Но това не е възможно, защото психиатрите са част от проблема и няма как те да го решат. Истински се надявам да бъдат взети сериозни мерки от страна на Здравното министерство и омбудсмана, а прокуратурата да повдигне обвинения.

Преди години филмът на Би Би Си за Дома в село Могилино провокира реформа в грижата за децата…

Да, със сигурност днес грижата за децата е по-добра. Не най-добрата, но по-лоша от това, което беше, не можеше да бъде. Затова, ако сме си научили уроците, ще внимават да не се повторят същите грешки и с възрастните. Но за жалост, май точно това се случва.

С какво трябва да се започне сега, защото в тази сфера не може да се действа като на пожар?

Трябва независими външни органи да започнат наблюдение в психиатриите и да се направи цялостна оценка на психиатричната помощ. Трябва да се направи сериозно одитиране по отношение на правата на пациентите в психиатриите и да се въведат гаранции за спазването им. Световната здравна организация има един инструмент – QRT, който задава много ясни стандарти какво трябва да е отношението към хората с увреждания. Този инструмент трябва са се въведе във всяка психиатрия, но за това е нужна подкрепа от Министерството на здравеопазването.

Трябва да има независим орган, който непрекъснато да прави мониторинг на психиатриите. Това е работа на прокуратурата по принцип, но тя не влиза там. Необходим е един вид специален омбудсман за затворените институции, който да следи за спазването на човешките права, но и да може да санкционира. В психиатриите няма външни наблюдатели, а свидетелите са „ненадеждни, болни хора“. Затова трябва да има независим инструмент за наблюдение и той да се въведе спешно. Необходимо е психиатриите да бъдат отворени и в тях да бъдат допуснати външни организации.

Трябва да има и безусловен регламент как на един човек, настанен в психиатрия, могат да му бъдат защитени правата. Чрез експертизите си в съда психиатрите имат абсолютната власт да наклонят везните по отношение на задължителното лечение и от болниците се излиза само с решение на съда. Съдът определя колко време трябва да е престоят, на базата на психиатричната експертиза, често написана от лекар в заведението, където ще бъде настанен пациентът. Ако човекът няма близки или адвокат, не може сам да обжалва решението и в 99% от случаите влиза за задължително лечение. Това е мярка, равна на задържане, на основата на една оценка от психиатър в заведение, където пациентът ще бъде настанен. Стига в нея да е написано, че този човек е опасен за себе си. И тези присъди, така да ги нарека, понякога са по половин година.

Но някои хора с психични разстройства наистина се влошават и стават опасни и за останалите…

Да, най-вероятно защото тези хора не са били лекувани и не им е оказана социална подкрепа. Тяхното състояние се влошава дотолкова, че някои дори правят опити за самоубийство. Може да има и проявена агресия към другите, но за да се докара до психиатрична криза, първите му симптоми не са били открити – дали защото човекът не е имал близки или роднини, или защото, като се почувствал зле, е отишъл и е поискал да бъде настанен в психиатрията. А оттам му отговарят, че щом разбира, че не е добре, значи не е за психиатрия, и го връщат обратно – също като Йосарян в „Параграф 22“.

Можем ли да кажем, че хората с психически разстройства са пълноценни, когато са в добро състояние?

Ако имат подкрепа в ремисия, те са добре функциониращи и могат да упражняват контрол над болестта си. Затова, ако се влошат, те познават симптомите си и търсят помощ, но често, както казах, им я отказват с различни аргументи.

В Здравното министерство имат Стратегия за психичното здраве. Тя мина общественото обсъждане и сега трябва да бъде внесена в Народното събрание за гласуване. Бюджетът е огромен – около 600 млн. лв. В нея за заложени инфраструктурни промени, но за да се предложат истински реформи в системата, трябва да бъдат ангажирани всички, които имат отношение към психичното здраве (системите на социалните услуги, образованието, правосъдието). Много се говори за строителство, за ремонти, за база, но когато имате нова база със стар персонал, резултатът е като този в Царев брод, където сега откриха веригите и разбрахме какво е отношението към пациентите. Казвам всички тези неща, защото не трябва да се мълчи за тях. Това ще се отрази върху нашите пациенти, когато трябва да бъдат хоспитализирани. Става все по-трудно, но трябва да се признае, че царят е гол.

Заглавна снимка: Toa Heftiba / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Заимов, Марков, Сливински

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/zaimov-markov-slivinski/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Черноморски диалози“ от Михаил Заимов

София: изд. „Парадокс“, 2020

Признавам, че не повярвах веднага на Заимов. Разбрах, че говори на мен, без изобщо да ме познава, когато прочетох как управлява влака на живота си в онзи момент, в който започва да свиква с мисълта, че най-доброто вече не предстои. Дори не това, а как нови хора започват да се качват по-рядко на въпросния влак, защото неговата композиция вече им изглежда поочукана.

Вероятно заради това Михаил Заимов казва разни много важни свои неща на черноморските подводни обитатели. И те му казват разни много важни негови неща. Павел Койчев е прав в увода си: Михаил Заимов е изненадващо срамежлив. Рибите говорят вместо него, ако изобщо говорят.

Във великолепно издадения албум има 83 снимки, повечето портрети на морски животни. Всяко от тях има характер. Хилядолетия човек се смята за венец на мирозданието. Разбира се, че не е. Успехът на Михаил Заимов е не дори че се равнопоставя на изумителни морски създания с непроизносими за мен имена. Той се низпоставя и спрямо тях.

В тази книга той не е арогантният водещ на културно предаване по обществената телевизия. Нито ерудираният потомък на прочут род в националната ни история. Когато участва в черноморските диалози, в неговите реплики мъдростта се появява случайно.



Греша, че рибите говорят вместо него. Той не приписва на животните своите мисли, по-скоро ги оставя да споделят почудата си пред човека, от човека.

Такива книги се появяват, когато започнеш да изпитваш самота. Истинска самота – и вече знаеш какво трябва да споделяш. И какво не. Ще призная, че не мога да плувам, камо ли да се гмуркам. Но и мен възрастта ще ме научи.

„В борба срещу невидимите убийци. Към историята на санитарно-карантинната служба в България през османския период“ от Николай А. Марков

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2020

Най-вероятно на 10 май 1841 г. Ханс Кристиан Андерсен приближава пристанището на Русчук. Той е на борда на австрийския параход „Франц I“, който пристига от Константинопол и месец по-късно ще акостира в Оршова, където писателят ще бъде настанен за десет дни в местната Карантина. Имаме основания да смятаме, че той е заплатил разноските за престоя си в изолатора. Пред българския бряг големият писател става свидетел на твърде драматична сцена: от двете страни на мостика във водата скачат двама мъже, облечени „във франкски дрехи“. И двамата плуват към брега, но „на единия помогнаха да се качи, а другия прогониха назад [във водата] с ужасни крясъци и дори хвърляха камъни по него. Той се обърна към нашия кораб и ни извика на френски: „Помощ! Те ще ме убият!“ Няколко от моряците ни скочиха в една лодка и го изтеглиха в нея“.

Параходът се отдалечава от българския бряг. Андерсен разбира, че участници в свадата са турчинът, директор на Карантината, и французинът д-р Брюно Тарон. Те имали много разногласия, блъскали се един друг и турците взели страната на своя сънародник. Писателят казва, че свадата е „частна работа“.

Андерсен греши. Случаят е образцов. И свадата изобщо не е частна. Става дума за много трудното налагане на санитарно-карантинните служби по българските земи след голямата здравно-санитарна реформа в Османската империя през 1838 г. В книгата си Николай А. Марков посочва, че през февруари 1841 г. 400–500 християнски жени са застрашили живота на директора на местната Карантина, който бил спасен само благодарение на твърдостта на властите.

Авторът разказва много увлекателно как Османската империя възпроизвежда западноевропейския модел за справяне с най-смъртоносните за епохата заразни болести. Добиваме отлична представа за домашните и институционалните форми на изолация, за санитарните кордони и принадлежащите им лазарети. С други думи, опитите за ограничаване на човешкото движение и контактите между хората винаги са целели да спестят по-широкото ограничение на болестта – и съпротивата не закъснява. Видяхме примерите от Русе и Варна, но има още много такива.

А ако се питате какво точно означава санитарен кордон преди два века, то това са стотици малки войскови постове, понякога на едва 500 метра един от друг, а на няколко километра в дълбочина е организирана втора защитна линия от запасни войски. Целта е никой да не преминава нелегално между заразена и здрава зона, като стоките са пропускани само през бариерите и лазаретите. Много често търговците са преживявали в карантинните изолатори по почти три месеца. Хелмут фон Молтке пише, че като решение срещу епидемията в България жителите се крият по планините: „Търново, който бях видял толкова усмихнат през пролетта, представяше най-мрачна гледка; Казанлък е почти пуст; в някои села няма и жив човек.“

Нищо ново. Историята продължава да ни учи на стоицизъм. И все така сме си тройкаджии.

„Закуска на тревата“ от Остап Сливински

превод от украински Райна Камберова, София–Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020

Тревожни времена.
Не разпознавам обувките,
които са пред входа.

Пред нас са стихотворения с извънредно фина емоционална честота. Лирическият Аз на Остап Сливински е много тих. Дори да се отпусне да разказва, той е обаятелно сдържан. И ясен до загадъчност.

Украинският поет се обръща към читателя с онези „тайни думи на приятелство“, за които пише Боян Манчев в книгата си „Зима“, публикувана тези дни. Остап се обръща и към себе си. До нас, разбира се, достига баталният тътен на епохата. Болезненият досег с актуалните колизии прибира автора навътре, дълбоко в самия него. В автобиографичната памет за детството.

Памет, едновременно щастлива и мъничко болезнена. Умът на Остап гледа елегично към действията и историите, които стихотворенията споделят.

Думите, като животни или деца, изтичват пред нас
и след миг се връщат
.

Човек чете – и на места иска да си поеме по-дълбоко дъх. И да продължи да се разхожда между казармата на стихотворенията и ботаническата градина на стихотворенията. Да мълчи.

Добра компания в тази разходка на Остап биха били примерно Адам Загаевски или Йехуда Амихай. И тримата ще знаят същественото.

Неизвестно чии следи

Няколко размити знака, намокрена
карта,
счупени от някого клони, след които вървя –
и нищо повече.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

COVID19 – защото не знаем и това е нормално

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/covid19-ne-znaem/

Написах този текст в началото на юли, но си остана така в чернова. Пет месеца по-късно го отворих отново и видях, че всичко важи с пълна сила – конспирациите, мерките, адекватността на властите, но най-вече липсата на знание за вируса и причините за по-строги мерки. Научаваме повече, но ще трябват години докато разберем с какво се борим, а лекарите придобият опит да се справят с болестта. Обявените ваксини в последните седмици няма да помогнат много това да се промени поне още година независимо какви сензации четем по медиите.


Вирусите са сложно нещо. Не е нужно човек да е микробиолог или имунолог, за да го разбере. Нови вируси и щамове на известни се появяват постоянно, но малко грабват вниманието на обществото, както SARS-COV-2 в последните месеци.

Първо се каза, че бил като грип, но не съвсем, тъй като децата го карат леко. После изплуваха съобщения колко повече случаи на пневмония има. После, че всъщност има доста без симптоми. Излезе от Китай и тръгна паника. Казаха да не носим маски. После да носим. Да си мием ръцете и да не ходим никъде. Затвориха всички. Три месеца по-късно при пик в някои държави продължава отварянето на всичко (Бележка 28 ноември 2020: става въпрос за отварянето през лятото). Смъртните случаи растат, а месеци наред няма лек или ваксина. Някои политици бързат с обещанията. Други се опитват да издействат патент само за тяхната държава. Трети отричат, че има проблем и всичко е конспирация. През цялото време препоръките, мерките, ограниченията, данните и всички аспекти от информационният поток се променят постоянно, а поведението и говоренето на обществени личности и експерти не внася яснота.

Защо? Защото не знаем.

Не само ние, обществото. Лекарите и учените не знаят. Знаят повече, отколкото преди три или шест месеца, но все още не знаят достатъчно. Това пречи да се намерят ефективни лечения и мерки. Като смесим в кашата политика с глобалните потоци на доставки и свързаните икономики и става хаос.

Вземете нещо толкова просто като носенето на маски. Месеци наред се повтаряше да не носим, че не било ефективно и не помагало. После изведнъж се смени препоръката. Не се промениха изследванията или изводите за ефективността им. Промени се нещо друго – производството. В рамките на няколко седмици хиляди компании увеличиха капацитета си или промениха дейността си, за да произвеждат маски. Съветът да не използваме маски беше, за да останат малкото количества за лекари, здравни работници, полицаи и други критични за обществото длъжности. Липсата на предпазни средства сред тях беше и все още е пословична в цял свят. Рискът от това беше несравнимо по-голям от хора разкарващи се без маски. Тук не се промени какво знаехме за маските, а практическите измерения на кризата.

Не знаем много и за вируса. Едва наскоро се намериха сведения, че всъщност COVID-19 е болест на цялата кръвоносна система и белодробните проблеми са само едно изразяване на това. Предполага се, че дори каралите я безсимптомно може да имат проблеми години наред и дори да загубят бързо имунитет и да се разболеят след години отново. Но не знаем, защото не е минало достатъчно време. Няма машина или тест, който да каже какъв негативен ефект ще има определен щам върху популация, в какъв период от време и с какви измерения. Не може и да има.

Нека дам три примера. Вземете морбили. Това е една добре известна болест убивала стотици хиляди всяка година в Европа от незапомнени времена. Всъщност, знаем доста добре от кога е – приблизително преди 1500 години е прескочила от кравите на хората по подобие на коронавируса сега. Особеността на вируса на морбили е, че е изключително заразен – 9 от 10 в контакт с болен биват заразявани. Особено тежко го карат най-малките деца като едно на няколко стотин умират. При възрастните смъртността е по-ниска, така че средно в общество с добра здравна система смъртността е около 1 на 1000.

Интересното в случая е, че освен починалите, още 1 на около 700 заразени деца ще проявят тежки неврологични отклонения пет до десет години по-късно. Също така, независимо, че вирусът се изследват сериозно от поне 200 години, едва миналата година получихме убедителни доказателства, че след дори леко преболедуване болестта причинява временно „изтриване“ на паметта на имунната система. С други думи, най-просто казано тялото ви „забравя“ в голяма степен това, което е преболедувало или срещу което е било имунизирано.

Или вземете т.н. немско морбили или рубеола. На външни белези е подобен на обсъжданото преди малко, което е накарало хората да ги нарекат с подобни имена в някои държави. В действителност са съвсем различни вируси – подобно на корона вируса и инфлуенцата. Рубеолата обаче се кара леко от децата. Дори преди ваксината е било препоръчително да се кара рано. Проблемът идва, когато се зарази бременна жена – в 90% от случаите или губи детето, или се ражда с тежки недъзи.

Или пък вземете заушката. Отново детска болест, която макар неприятна, се кара сравнително леко от децата. Има риск да доведе до възпаление на мозъка, но в наши дни доста биха махнали с ръка „еми то и от други неща се получават“, както виждаме с ефектите от сегашната пандемия. Проблемът е, че при определен процент от момчетата, заушката води до възпаление на тестисите, недостатъчното им развитие в юношеството и стерилитет.

Виждаме, че дори за болести известни от столетия откриваме нови важни неща. Други като рубеолата, ако се бяха появили в наши дни, щяхме да забележим пагубният им ефект едва 3 до 6 месеца след като беше покорила земното кълбо. В случая на заушката – години.

Представете си, че коронавируса имаше такъв ефект – да доведе до недъзи у новородените. Колко време мислите, че щеше да отнеме докато беше забелязан такава тенденция сред първите заразени родилки в Китай. Помните ли колко време отне, докато хванат проблема със Зика в Южна Америка? Хайде сега си представете Зика, но пренасяна по въздушно-капков път и всеки болен да заразява двама или трима от 10, с които е влязъл в контакт.

За щастие няма сведения за никое от изброените страшни състояния или ефекти. Няма и индикации, че ще получим. Важното е да се разбере обаче, че ги нямаме към този момент и то конкретно тези. (Бележка 28 ноември 2020: важи както през юли, така и сега) Ако четете сведенията на лекари изправени на първа линия с болестта в инфекциозните, ще разберете, че не е като нищо, което някой някога е виждал и все още се учат. В лабораториите е същото.

Тази неизвестност е истинската причина учени и лекари да препоръчват месеци наред строги мерки и ограничения. Налагането и спазването им е отговорното действие от научна гледна точка. До каква степен и какъв ще е ефектът върху икономиката е политическото решение. Балансът между двете е ключов, особено предвид нуждата да не се спират доставки на критично важни лекарства и храни, както и да не се влошава състоянието на болни или да се хвърлят в глад и бедност други. Някои държави се справиха с това, отчасти заради прагматичен подход и държавническо мислене, отчасти заради добра организация на институциите и добра дисциплина при мерките.

Ние не сме сред тях. Вирусът си остава и ще бъде тук за дълго. Незнанието – също. Нереалистичното очакване за бързи отговори от учените – тоже. Въпросът е дали ще си играем на хазарт чувствайки се безсмъртни и залагайки на сигурна смърт на най-възрастните и болните и неизвестни последствия за всички останали… или ще сринем икономиката и живота на също толкова хора. Има решение по средата, но изглежда няма един облечен с власт, който да го вземе и приложи.

The post COVID19 – защото не знаем и това е нормално first appeared on Блогът на Юруков.

За експерименталните методи за лечение на COVID-19. Разговор с проф. д-р Иво Петров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ivo-petrov-interview-coronavirus/

Проф. д-р Иво Петров е медицински директор и началник на Клиниката по кардиология и ангиология към Университетската болница „Аджибадем Сити Клиник“ и национален консултант по кардиология. Венелина Попова разговаря с него за алтернативните методи, които се прилагат при лечението на коронавирусната инфекция в болницата.


Проф. Петров, в COVID отделението на болницата, на която сте медицински директор, прилагате и нетрадиционни методи за лечение и апаратура, които дават добри резултати. Разкажете малко повече за тях.

Силно е да се каже, че става дума за начини на лечение, тъй като те още не са сравнени с традиционните методи и медикаментозни средства. Но е истина, че повече от четири месеца използваме йонизиране на въздушната среда и на водата като средство за предпазване на персонала от силно вирулентната инфекция от COVID-19. Има натрупани доста данни и те са публикувани – както експериментални, така и клинични, че активните кислородни молекули от рода на озона и отрицателните кислородни йони – анионите – имат благоприятно въздействие при вирози. Ние направихме едно изследване (инвитро) на седем бактериални култури с йонизираната вода и при всичките имаше над 99% намаление на бактериалното число. Това е много силен резултат и аз съм в комуникация с колегите от БАН – с групата, която работи по визуализация на проникването на вируса в клетъчна култура. Към такава клетъчна култура, заразена с вируса, смятаме да добавим скоро йонизирана вода и да я сравним след 15 минути с контролна необработена. Не можем да предпоставяме резултата, но се надявам, че ще е сходен с този, който наблюдавахме при бактериалните култури.

Какво е въздействието върху пациентите, които са приемали вода, третирана с анионен кислород?

Бих казал, че това е едно от допълнителните средства за облекчаване на състоянието на болните. Тази вода трябва да бъде употребявана в рамките на един час, след като е била наситена с анионен кислород, тъй като той е много активен, образно казано – летлив. Имаме седем такива пациенти, които бяха доказано позитивни за SARS-CoV-2 и имаха средно тежки симптоми. Всички се подобриха доста бързо, по-бързо от очакваното. Разбира се, през цялото време те имаха стандартната медикаментозна симптоматична терапия, защото специфична терапия за този вирус, както знаем, няма.

А разполагате ли с апаратура, която насища кръвта с активни форми на кислорода и се различава от обикновените респиратори?

За това си мечтаем. Надявам се скоро проф. Жеко Ганев да регистрира апарата. Когато това се случи, ще можем да обогатяваме както медицинския кислород, който дишат пациентите, така и да насищаме кръвта с кислородни аниони. Аз ще бъда един от първите доброволци, без съмнение. Това всъщност е технология, която дава една допълнителна стъпка след генериране на озон, който дължи своето въздействие на отделянето на един анионен кислороден атом. Със своето изобретение проф. Ганев постига генерирането директно на три кислородни аниона. Надяваме се тази кислородо-анионна смес да има много по-голям афинитет към хемоглобина и той да се насища много по-бързо с кислородни аниони, които, от своя страна, много по-лесно ще се отдават както към тъканите, така и към потенциално патогенни микроорганизми, включително и към коронавируса. Надяваме се това, което е доказано инвитро и на опитни животни, да има благоприятен ефект първоначално върху доброволци – ние най-вероятно ще бъдем ядрото на доброволческата група, – а после и върху потенциални пациенти.

При положение че няма специфично лечение за COVID-19, а някои от използваните препарати са с множество странични действия, част от тях тежки, какво е мнението Ви за прилаганите медикаменти?

Здравеопазването ни е в такава трудна ситуация, че сме принудени да използваме всичко, което би могло да помогне при конкретен пациент. Неслучайно вече в доста клинични протоколи се включват медикаменти, които не са минали фаза 3, но имат натрупан сериозен експериментален клиничен материал. Най-често става дума за медикаменти с предшестващо утвърдена индикация, тоест прави се опит за доказване на нова индикация на старо средство, което е с добър профил на безопасност. Ние сме принудени да се обръщаме към лекарства, които в предишни епидемии са доказали антивирусно, антипаразитно и антибактериално въздействие, и сега се опитваме да докажем въздействието им и върху този вирус. В този контекст смятам, че както озонът, така и ултравиолетовите лъчи, и анионният кислород са такива допълнителни средства, които, ако се използват адекватно и със съответните предпазни мерки, могат да имат благоприятно въздействие. Да, те в никакъв случай не заместват медикаментозната терапия, но би било неетично да не ги използваме, при положение че има събран богат доказателствен материал, че са полезни. Ние сме подсигурили с технологията на проф. Ганев всички етажи на нашата болница, на повечето сестрински постове, в зоните за изчакване на пациентите.

Вашето обяснение за рекордно високата смъртност у нас съвпада ли с това на здравните власти, които твърдят, че тя се дължи на недостатъчното спазване на мерките от обществото? Все пак министърът отвори дума за нереформираната система на здравеопазването.

На този въпрос най-вероятно ще можем да си отговорим след около година и половина – две. Наскоро говорихме с д-р Александър Симидчиев, че за да можем да вадим данни и да си правим изводи, имаме нужда от национален регистър за пациентите, които са на болнично лечение. Ако ние искаме да извлечем реалните данни и да си направим точните изводи от тях, те трябва да бъдат събрани в един, подчертавам, анонимизиран регистър, без да се нарушават правата на нито един от пациентите. Това ще ни позволи след някакъв период от време, най-малко 6 месеца, да се върнем ретроспективно към тези данни. Например, говоря хипотетично – пациенти, които започват да боледуват с висока температура и без други клинични симптоми, поне моето впечатление е такова, прекарват инфекцията по-тежко в сравнение с тези, които започват със загуба на обонянието или някакво просто дразнене в гърлото. Но това е само мое наблюдение, което не мога да докажа, защото нямаме данни нито за лабораторни изследвания, нито за провежданата терапия. На всички тези въпроси някой ден ще имаме отговор, ако можем да обединим данните. Но за това ни е необходим регистър.

Съгласен ли сте, че пандемията предизвика хаос в системата и освети нейните недостатъци?

Да, ние години наред апелираме за оптимизиране на системата в много аспекти – финансиране, организация, брой на болниците, заплащане и стимулиране на кадрите, тоест има множество компоненти, които най-малкото трябва да бъдат оптимизирани, ако не радикално променени. За да бъде подготвена системата за един следващ такъв катаклизъм.

Но къде изтичат всяка година милиардите, наливани в здравната система? В същото време телевизионни репортажи ни показват болници, които все едно са от началото на ХХ век.

Може би това размиване на множество участници е една от основните пречки. Ако имаше по-малко болници, но с по-големи възможности, щеше да се постигне двоен ефект. Първо, щеше да има концентрация на професионалисти в по-малък брой лечебни заведения с по-големи възможности, освен това щеше да има и по-наситено присъствие на относително малкия персонал. А това щеше да доведе и до оптимизиране на заплащането. Има много неща, които трябва да бъдат добре огледани и съответно коригирани.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Аджибадем Сити Клиник“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Три грешки на управляващите, които донесоха смърт

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/tri-greshki-na-upravlyavashtite-koito-donesoha-smurt/

Пропилените от правителството на Бойко Борисов летни месеци през есента се „отплащат“ с висока заболеваемост и по-голяма смъртност от COVID-19. Независимо от премиерските изявления как те работят, докато опонентите им просто си говорят, фактите не подкрепят голословието му.

1. Управляващите и Националният щаб не създадоха центрове за даряване на рековалесцентна плазма и на други места в страната извън София.

Още през май се появиха научни изследвания, доказали, че терапията с плазма от кръвта на преболедували COVID-19 e ефективна и безопасна. Причината е, че съдържа антивирусни антитела и други биоактивни елементи, които помагат на хората с активна инфекция. Всеки преболедувал може да стане донор на плазма, и то няколко пъти – стига да е между 18 и 55 години, да не пие лекарства и да са минали поне 40 дни от положителния му PCR тест. С дареното от един човек могат да бъдат спасени до трима болни.

В Съединените щати и в европейски държави властите отрано започнаха да разработват и впоследствие да задействат програми за разширен достъп на пациенти до рековалесцентна плазма на COVID-19 и най-вече – за събиране и разпространение на такава плазма.

Не и в България.

Допреди броени дни у нас плазма се събираше единствено в Националния център по трансфузионна хематология, който се намира в София, ул. „Братя Миладинови“ 112, и във Военномедицинската академия, където обаче я събират за нуждите на свои пациенти. Само на тези две места работеха апарати за плазмофереза. Това означаваше, че ако гражданин от Варна иска да стане донор на пациент от Разлог, трябваше да пътува до столицата, а получената плазма да бъде изпратена в другия град. Цялата тази процедура отнема повече от седмица, тъй като поради големия брой записали се центърът не смогваше да приеме всички. А навременната терапия при болен от COVID-19 е животоспасяваща.

Едва на 16 ноември Варна стана вторият град след София, където заработи център за даряване на плазма. Два дни по-късно и в Пловдив стана възможно да се дарява плазма – благодарениена Сдружение „Бизнесът за Пловдив“, което събра необходимите средства за апаратура. Засега в Пловдив процедурата отнема малко време, установи проверка на „Тоест“. В единия ден вземат кръв за изследвания, за да се установи дали всичко е наред и дарителят отговаря на условията, на следващия ден се получават резултатите и се назначава ферезата.

В Плевен Ротари клуб „Центрум“ обяви акция за събиране на средства за закупуване на апарат за плазмофереза, за да бъде открит кабинет в Районния център по трансфузионна хематология. Допълнителни средства са необходими за фризер, в който да се съхранява плазмата, и донорско легло. Дарителска акция обявиха и от прокуратурата.

Колко струва един апарат за извличане на реконвалесцентна плазма? Около 50 000 лв. Но както написа един човек, споделяйки горчивия си опит при даряване на плазма, намират се пари за нови лимузини, но не и за тази апаратура.

2. Управляващите и Националният щаб не взеха мерки да бъдат увеличени доставките на някои лекарства, използвани при лечението на COVID-19, както и противогрипни ваксини

Макар прогнозите, че пандемията от COVID-19 няма да затихне, а напротив – ще достигне нови върхове наесен, управляващите не действаха превантивно по отношение на снабдяването с лекарства. Още в началото на април Европейската комисия призова държавите членки да оптимизират снабдяването с лекарства и наличностите им. Тогава от Брюксел предупредиха и за риска от недостиг.

По същото време в България и проф. Асена Сербезова, председателка на Българския фармацевтичен съюз, изтъкна в две свои интервюта рисковете от липса и недостиг на някои лекарства. „Наказанието“ не закъсня – още на 10 април прокуратурата ѝ повдигна обвинения за всяване на паника, а след като Софийският районен съд прекрати делото, на 28 октомври тя получи ново обвинение за същото.

В България за липсващи в аптеките лекарства се говори от всички, освен от управляващите. Нещо повече – на 13 ноември министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов заяви, че направената от него проверка по аптеките не е установила недостиг на медикаменти на национално ниво. Има временна липса на някои хранителни добавки, които се използват за профилактика и за увеличаване на имунитета, каза министърът. Под информацията, публикувана в страницата на Министерството на здравеопазването във Facebook, нито един коментар не потвърждава твърденията на министъра. Десетки хора от страната изброяват как безуспешно са търсили и не са намерили в аптечната мрежа лекарства, които нямат нищо общо с временните хранителни добавки.

В свое интервю по БНТ ден след министерската проверка проф. Сербезова отново припомни, че липсва система, която да проследява не просто количествата продадени лекарства (и евентуален износ), а това как те се предписват от лекарите и как се употребяват. Тя също потвърди за дефицит на някои антибиотици и медикаменти за бременни.

Освен че пропуснаха времето за подсигуряване на лекарства, в тази извънредна ситуация управляващите не направиха нищо за онези 17 общини, в които няма нито една аптека, нито за 37-те, в които има само по една. Глупавата идея за вендинг апарати за лекарства е във фризера – зад нея отново прозира нездрав лобизъм. А проблемът на българите без достъп до лекарства все така е нерешен. В условията на пандемия – и животозастрашаващ.

3. Управляващите и Националният щаб не взеха мерки за подсилване на капацитета на системата на здравеопазване – чрез хора, апаратура и техника.

Проспиването от властта на месеците след първия локдаун през пролетта ще е пагубно за живота на стотици български граждани. Пример за това е, че не беше изготвена дори национална карта на болничните заведения и оборудването им (или липсата на такова), нужно за справяне с COVID-19. Това би помогнало да се обособяват легла не по заповед „отгоре“, стихийно, а по предварителен план и с оглед на преценката къде извън София и в кои болници е най-добре да се осъществи.

Въпреки че инфекционистите в цялата страна не надхвърлят 160 души, дори не беше планирано допълнително обучение за медици – лекари и медицински сестри, за лечение на COVID болни.

Наглостта на управляващите стигна дотам да предписват спасителна терапия при липсваща апаратура. „Спасителната терапия при тежките и критичните случаи на COVID-19 с респираторен дистрес синдром трябва да включва екстракорпорална мембранна оксигенация (ECMO). Това е записано в официалния протокол за лечение на инфектирани с коронавирус пациенти, изготвен от експерти и здравните власти“, пише Жулиета Недялкова от „Скенер.нюз“. ЕСМО е начин за осигуряване на дишане и поддържане на сърцето и използването му намалява смъртността при тежкоболни от COVID-19.

Такива апарати в България обаче има не „под десет“, както пише Недялкова, а не повече от четири. Какво означава това – дайте си сметка. В столичните болници, където лежат много хора в критично състояние, лекарите решават и избират кой да бъде сложен на апарата „сърце – бял дроб“, който ще му даде реални шансове за спасение. Тежък, а понякога и предпоставен избор.

За сравнение – Полша разполага с 47 ECMO апарата.

Тази власт не може да управлява кризи. Куп лобистки промени в закони, прокарани в последните месеци, показват, че и собствените си апетити вече трудно управлява. Безотговорността на управляващите донесе смърт – и това не може да им се прости.

Заглавно изображение: Фрагмент от графика на НСИ относно прираста на починалите през 2020 г. спрямо средния брой на починалите в периода 2015–2019 г. в България. В синьо е отбелязано намалението спрямо предходните пет години, а в червено – увеличението

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шокът в здравната система

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/shockut-v-zdravnata-sistema/

Здравната ни система не издържа на пандемичния натиск, а последният случай с двама души в Пловдив, които умират, докато чакат да бъдат приети в болница, доказа за пореден път пълното безсилие на властите да овладеят и контролират кризата. Макар да знаеха, че вирусът мутира и продължава да се разпространява, управляващите пропиляха летните месеци, вместо да подготвят гъвкава антикризисна програма с мерки за ограничаване на инфекцията и за eфективна организация на болничното лечение. И още преди да сме навлезли в „окото на бурята“, България се оказа на второ място на Балканите и на трето в Европа по смъртност от COVID-19 през последните 14 дни, по данни на Европейския център за профилактика и контрол на заболяванията.

Каква я мислихме, каква стана. Премиерът Борисов се тупаше в гърдите по време на първата вълна на епидемията през пролетта и се радваше, че сме „минали метър“. А сега трябва да си посипе главата с пепел и да признае собствения си провал. След това – да слезе от джипката или да отпраши накъдето си иска, само да не го виждат очите ни. Защото е негова основната вина за ступора на системата, която той реши, че може да управлява еднолично. Един път затвори държавата при няколко десетки заразени, а когато достигнаха нива от 4–5 хиляди души дневно, реши, че няма да има втори локдаун. Нещо повече – подкани лекарите да „оздравяват“ хората за няколко дни и да ги връщат на работа, защото икономиката не трябва да спира. И разпорежда да се отварят нови COVID болници, все едно става дума за бинго зали.

А министрите само узаконяват приумиците му. И издават заповед след заповед, една от друга по-нелепи.

Така здравният министър първо почти затвори магазините и аптеките за възрастните, а на следващия ден с нова заповед свали тези ограничения за пенсионерите, но ги въведе за работещите. Последва реакция от страна на най-големите търговски вериги срещу мярката „зелени коридори“ и поискаха отмяната ѝ. Въпреки своята разумност, и министърът на образованието подписа заповед учениците от V до ХII клас да бъдат с маски в час, която най-вероятно би могла да падне в съда. Дни по-късно, след ревизия на заповедта, маските станаха препоръчителни, а не задължителни.

Юристи по медицинско право коментират като невъзможно от законова гледна точка и създаването на „чисти“ и „мръсни“ болници, както разпореди Костадин Ангелов. Обособяването във всяка област на болници, в които да се лекуват само пациенти, които не са инфектирани с COVID-19, и други – за заразените, е невъзможно. Не само от юридическа гледна точка, защото лечебните заведения са търговски дружества и не могат да бъдат администрирани от министъра, освен ако не са държавни.

Невъзможно е и практически.

В някои по-малки области има по една болница, но дори и в по-големи – като Старозагорска област например, единствената болница с капацитет да приема и лекува заразени от коронавируса е УМБАЛ „Професор д-р Стоян Киркович“. Ако тя обаче бъде профилирана като „мръсна“, това би означавало пациенти с други заболявания да останат без лечение, каквото останалите – общински и частни, не предлагат. Затова пък в импровизираното COVID отделение на частната болница „Тракия“ в Стара Загора дежурят екипи от всички останали здравни заведения.

„Този месец лечението е поето от медицинския персонал на ушното и очното отделение“,

коментира ситуацията пред „Тоест“ Иван Колев, собственик на частната болница. Според него ситуацията налага всеки лекар да си припомни какво е учил като студент по медицина, и да се квалифицира сам. Наскоро той предложил на Областния кризисен щаб идеята свободната сграда на бившата АГ клиника да стане база за COVID болница. А консорциум от две частни лечебни заведения и държавната университетска болница да изпращат медицински кадри, които да работят под ръководството на инфекционисти. В идеята „има хляб“, друг е въпросът доколко нормативната база и силно регулираната ни здравна система биха позволили този експеримент.

Това са само отделни примери, които илюстрират хаоса в системата. По-важното е, че

нито една от мерките на здравните власти от началото на пандемията досега не беше обоснована логично пред обществото,

затова и не беше възприета еднозначно като полезна и ефективна. Обратното, често се случва тези мерки да пораждат спорове в научните и медицинските среди, а оттам – и недоверието на гражданите към налагането им. Затова да се твърди, че не системата, а обществото се е провалило, си е чиста проба цинизъм. Провалът е управленски и това вече го разбраха дори и децата.

Преди дни на извънредно заседание на правителството премиерът обяви, че България ще получи 12–13 млн. ваксини от ЕС, за които страната ни ще плати около 380 млн. лв., но със средствата за логистика и съхранение разходите ще надхвърлят половин милиард лева. И тук е най-логично всеки човек с акъла си да попита: защо са ни, аджеба, толкова ваксини за 7 милиона души население? При това се знае, че ваксинирането у нас е традиционно ниско, а според изследване на Световната здравна организация 37% от анкетираните българи категорично не желаят да си поставят бъдеща ваксина срещу COVID-19.

Видимо смутен и „с половин уста“, главният санитарен инспектор Ангел Кунчев изрази опасение, че страната ни ще получи толкова голямо количество ваксини, които няма да може да използва. И шефът на Националния оперативен щаб генерал-майор проф. д-р Мутафчийски определи като „смущаващо“ обстоятелството, че ще се сдобием с толкова много ваксини на толкова висока цена, но според него „нямаме друг полезен ход, освен да се включим солидарно с всички останали европейски страни“. А преди два месеца се говореше, че България договаря 2,3 млн. ваксини до края на годината.

Очевидно Борисов гледа на хазната като на бездънния чувал на Дядо Коледа и раздава ли, раздава пари.

Така, освен бонусите от 1000 лв. месечно за медиците на първа линия, които изпокараха съсловието, управляващите увеличават с 300 млн. лв. бюджета на НЗОК за следващата година. Средствата са предвидени за допълнително заплащане на персонала по схемата 600/360/120 за лекари, медицински сестри и санитари.

Добре, ама нали болниците са търговски дружества, как точно ще им изплащат тези пари: за изпълнена пътека или по някакъв друг начин, чуди се д-р Стойчо Кацаров. Пред „Тоест“ той определи раздаването на пари „на калпак“ като израз на абсолютната немощ на властта да се справи с кризата: „Да даваш пари на някого по този начин, без да отчиташ свършеното от него, означава да го накараш съвсем да спре да работи“, коментира председателят на Центъра за защита на правата на пациентите в здравеопазването. И категорично смята, че

за оставка на целия кабинет са достатъчни само потресаващите кадри с умиращите пациенти,

докато чакат да бъдат настанени в болница в Пловдив. Но те не са единствените. Всеки ден някоя телевизия ни показва как препращат от една болница към друга пациенти в тежко състояние с бездушната фраза „Не сте за нас“. Такъв беше случаят и с 61-годишен мъж от София, който почина от инсулт след пет часа търсене на болница, която да го приеме. Само за да умре в нея, а не в линейката.

Роднините на тези починали ще получат възмездие, но не от българския съд. А обезщетенията няма да им върнат близките. За системата те са поредните в статистиката „неиздържалите битката с COVID-19“. Какъв цинизъм! Още по-цинично беше определението на проф. д-р Карен Джамбазов, директор на Университетската болница „Св. Георги“ в Пловдив, за смъртта на двамата пациенти:

„Аз го наричам нещастно съвпадение на факти.“

Да, в контекста на постоянното повтаряне, че сме „във война с вируса“, някой би могъл да оправдае тези и следващи смъртни случаи с това, че на война е като на война – падат жертви. А предложената от ГЕРБ поправка в Закона за здравето – да отпадне задължителното лечение на болни от COVID-19, има единствената цел да направи още по-трудно търсенето на съдебна отговорност за подобни „нещастни съвпадения на факти“. Иначе и сега голяма част от инфектираните се лекуват вкъщи. Но когато се влошат и само лечението в болница им дава шанса да оцелеят, това ще трябва да се преценява на входа на здравното заведение.

Коронакризата показа деморализацията в българското здравеопазване. Десетилетия наред правителство след правителство отказваха да променят този начин на структуриране на системата. Направиха болниците търговски дружества, превърнаха здравето в стока, лекарите – в търговци, а днес лицемерно се чудим защо стигнахме дотук и защо се сблъскваме с чиновнически манталитет в лечебни заведения, където трябва да срещаме милосърдие.

Затова се молете да не срещате вируса. Или ако все пак ви се случи да се заразите, молете се да ви се размине леко и в домашни условия. Ако попаднете в болница, пак се молете – да срещнете някой от онези лекари, които още помнят Хипократовата клетва. И я изпълняват.

Заглавна снимка: Camilo Jimenez / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Просто да бъдем заедно. Разговор със Златко Енев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/zlatko-enev-interview/

Публикувана на части, личната история на писателя Златко Енев и неговата дъщеря Леа разтърси Facebook. По-късно тя се превърна в книга, в която не един и двама читатели разпознаха елементи от своя собствен опит в общуването с невроспецифични хора. Просто Златко проговори на тема, по която малцина бяха говорили толкова искрено и ясно у нас. Марин Бодаков интервюира писателя по повод книгата му „Възхвала на Ханс Аспергер“ (София, изд. „Колибри“, 2020).


Ако третираме „Възхвала на Ханс Аспергер“ като лакмус, какво научи от реакциите към твоята книга за българската културна среда? Има ли различни типове отношение към нея?

Боя се, не научих особено много. Понятието „България“ малко по малко се превръща за мен в странна абстракция, да не кажа пъзел, чиито части са ужасно много и повечето от тях липсват – болезнено – в собствената ми картина за нея. В такъв смисъл реакциите, които бяха по принцип положителни, ако и сравнително спорадични поради неизбежността на разстоянията, не ме накараха да се почувствам „по-разбиращ“. Общо взето, потвърди се очакването ми, че ще продължа да се чувствам също толкова далечен и чужд, колкото е било открай време. Причините за това са вътре в мен и те са отчасти описани в книгата.

По-конкретно, обадиха ми се доста хора, най-вече родители на деца с подобни проблеми, но очакванията, че аз бих могъл да им помогна с нещо (особено когато бяха свързани с въпроси като „Как можем да дойдем в Германия, за да получим помощ?“), само пречеха на комуникацията ни. Опитвах се да им подсказвам, че трябва да търсят помощ по-близо до самите себе си, но твърдо вкоренените убеждения, че в България „специалисти няма“ (което не е вярно), обикновено правеха разговорите безсмислени. Нямам усещането, че самият аз мога да помогна особено много. Надявам се съдбата на книгата да се окаже по-различна.

Питам се: ако живееше постоянно в България, щеше ли да напишеш своята история? И така откровено?

„Ако“ е подвеждаща думичка по неизбежност. Естествено, една друга изходна ситуация – не просто живот в България, но да речем, липса на мощната обратна реакция, която получих в интернет (при писането на отделните части), със сигурност би довела до нещо напълно различно. Противопоставянето „България – свят“ е нещо, което има значение единствено вътре в България (или когато човек я носи със себе си където и да отиде, какъвто е случаят с всеки от нас). Това е и причината, поради която обикновено се опитвам да го избягвам. То е интуитивно разбираемо единствено за българи, а аз бих желал да подхранвам илюзията си, че пиша за всички.

В моя личен опит книгите се пишат когато (и ако) им дойде времето, а не когато го пожелае „авторът“. Имам предвид книгите, които си струва да се четат. Отново мога само да повторя, че се надявам „Възхвалата“ да се окаже от този род книги.

Може ли една книга, колкото и минимално да е, да промени света? Или поне да въведе в речниково обращение понятия като „невроспецифично“ и „невроразнообразие“?

Преди години това беше въпрос, който не ме оставяше на мира, непрестанно. Може би това в края на краищата беше и причината, поради която ме напусна съпругата ми – тя просто не успя да издържи на конкуренцията с другата, вездесъща любовница, мечтата по нещо, което ще мести планини единствено със силата на думите. Оттогава измина много време. Не смятам, че съм се променил твърде много, но се стремя да не мисля чак толкова за такива неща. Прекалено изтощително е, а енергията ми не е безкрайна. Пък и публиката дава собствената си лепта, за да не допуска подобни глезотии. В познатата на мен България мястото за промени на света е тесничко, пък и по принцип вече заето от много други хора, повечето от тях с по-дебели вратове от моя.

Как синдромът на Аспергер у дъщеря ти Леа и неговата „Възхвала“ промениха самия теб? А ти си писател, затова ще добавя: как промениха твоето разбиране за споделимостта, искреността, словото, литературата, изобщо за комуникацията?

А, това вече е нещо напълно реално. (Впрочем Леа има тежък, от ниските части на спектъра аутизъм, а не синдром на Аспергер.) Говоренето за тези неща изведнъж отприщи в мен един нов вид свобода (тук, в Германия, това се нарича Narrenfreiheit, тоест свободата на шута да говори каквото му дойде на езика). Откак свободно изказах мисълта, че може би самият аз съм част от този спектър, отпаднаха един куп досега неосъзнавани страхове, които със сигурност са ме сковавали силно. Но последствията за всички останали неща, които изреждаш, се оказаха доста пагубни: след като вече виждам себе си като „странен по дефиниция“ човек, то някак автоматично отпаднаха и повечето вътрешни призиви да се опитвам да бъда „като всички“. Резултатът е все по-засилваща се изолация. Впрочем по-простото обяснение най-вероятно е, че не ставам по-млад.

Благодарение на опита на аутистите с изолацията, който ти си наблюдавал, как виждаш изолацията, на която сме подложени днес заради коронавирусната пандемия? Сравними ли са изобщо?

О, едва ли. Все едно да сравняваме преживяванията, пробуждани от филм, да речем, за Аушвиц, с реалното пребиваване в концлагера. Човекът е групово същество по природа и всичко, което не позволява на един индивид да изпълнява тази най-дълбинно зададена човешка функция, е непосилна тегоба. Предполагам, че нашите колективни затруднения, свързани с параноята покрай COVID-19, са като разходка в парка в сравнение с онова, което изпитва всеки човек, принуден на доживотна различност поради пълна липса на комуникация. Едно е да четеш „Робинзон Крузо“, друго е сам да попаднеш на необитаем остров.

Какво можем да научим от невроспецифичните хора, за да подобрим собственото си качество на живот? И как да им помогнем, докато се отбраняват от свръхнатоварването на сетивата?

Техните основни врагове са същите като нашите собствени – страхове и несигурности от всякакъв род, само че усилени до децибелна степен от увреждането на нервната им система. Мога само да предполагам, но вероятно от тях можем да се учим на същото, на което ни учат всички хора, принудени да живеят в условия на екстремни опасности и рискове: да запазваме спокойствие, доколкото е възможно, пред непрестанно озъбената муцуна на ужаса.

Бях свидетел на това колко бавен и мъчителен беше този процес при Леа, колко крехък е и до днес нейният мъничък свят, как преходите между сравнително спокойствие и паника, граничеща с параноя, могат да бъдат буквално милисекундни. От друга страна, като човек, който от 60 години насам живее с уморително и най-често потискащо усещане за непоносима различност, мога да дам и собственото си свидетелство за това колко дълбоко закопани са несигурностите на едно такова съзнание. Каквото и да постигаш, колкото и уверения за приемане и дори възхищение да получаваш, ти винаги си оставаш човек, който не може най-простото нещо, на което са способни всички останали – да се отпусне и да се наслаждава на компанията на други човешки същества. Това е смазващо и изисква ежедневно усилие, за да бъде преодолявано. Може би това също е нещо, на което трябва да се учим – всички. Просто да бъдем заедно, без непременно да чувстваме бодлите си през цялото време.

А инак, с какво да им помогнем? Ами, простичко е: с приемане. И то приемане, подгрявано от реална емпатия, а не просто от любезност или някакъв вид политическа коректност. Постигането на това изисква огромна доза просвещение – а просвещението е постигане на все нови и нови начини да се вживяваме в неща, които не са естествена част от непосредствения ни житейски опит. Оттук и крещящата нужда от неща като „Възхвалата“, но много повече, много по-разнообразни и споделящи много повече житейски ситуации. Само когато хората се докоснат до личните истории, колкото и ограничени да са средствата на чуждия опит, те стават и способни да променят инак неизбежните (тъй като са предизвиквани от атавистичен страх) реакции на отграничение и отблъскване на „другия“. Не че някога той може да се превърне в рай, но поне вече да не е ад.

Златко Енев е български писател и издател на електронното списание „Либерален преглед“. Досега в България е публикувал седем книги – трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната книга „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г. насам.
Заглавна илюстрация: © Дамян Дамянов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Адв. Мария Шаркова: „Във всяка заповед на МЗ може да се намери основание за обжалване, но това не бива да е самоцел“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maria-sharkova-interview-covid19/

Адвокатът по медицинско право Мария Шаркова оспори във Facebook страницата на „Тоест“ позицията на своята колега Нина Ламбова по въпроса за законността на новия регистър на COVID-19, който се създава със заповед на здравния министър Костадин Ангелов. Това даде повод на Венелина Попова да покани адвокат Шаркова за разговор по темата.


Вие посочвате, че във въпросната заповед няма нищо ново, а само се прилага редът за новооткрито заболяване, което не е включено в Наредбата за регистрация, съобщаване и отчет на заразните болести от 2006 г. Но колегата Ви адв. Ламбова възразява срещу това, че в нея липсват някои изисквания за един общ административен акт и не е ясно как ще се обезпечава сигурността на данните в регистъра за COVID-19 и как ще бъдат използвани от множеството институции и лица, които ще имат достъп до тях. Или Вие не виждате нищо незаконосъобразно и смущаващо в начина, по който ще бъде създаден и използван този регистър?

Регистрацията и отчетът на заразните заболявания съществуват от десетки години, защото в противен случай не може да се осъществява контрол върху инфекциозните заболявания. Защо? Най-напред, идентифицирането на вероятни и потвърдени случаи на заразно заболяване помага за ограничаването на неговото разпространение, защото тези хора се изолират за срока, в който са заразни. На следващо място, тази идентификация помага да се извърши проучване на контактните лица в определен период от време, когато е възможно да са се заразили, и така разпространението да се ограничи допълнително. Третата полза от регистрацията на заразни болести е възможността за отчетност – събират се данни, чрез които се извеждат определени закономерности, характеристики на заболяването, определят се заболеваемостта, смъртността и пр.

За да е ясно на читателите, ще дам пример с едно от най-често срещаните заразни заболявания, с което всеки се е сблъсквал – варицелата. Вероятно мнозина ще си спомнят, че когато те или децата им са били диагностицирани с варицела (в детската градина, в училище, у дома от личния лекар), се изпраща бързо известие. Именно то предоставя информация на РЗИ за регистрация и отчет на заразните заболявания. Целта не е да се създаде някакъв списък на заболелите с COVID-19 и не виждам защо се всява паника и едва ли не някаква конспиративна теория за създаване на специални регистри с преболедували. Подобна регистрация е предвидена в Наредба №21/2005 г. за над 65 заболявания, но внезапно сега възникна някаква тревога, че някой ще ни регистрира против нашата воля.

Защо със заповед на министъра? Тъй като в тази наредба няма как да се предвидят регистрацията и отчетността на новите заболявания, в чл. 29 от Наредбата изрично е предвидено, че при възникване на нови заразни болести с потенциален риск от епидемично разпространение министърът на здравеопазването може със заповед да разпореди задължителна регистрация, съобщаване и отчет на заболявания извън посочените в Приложение №1 от Наредбата и конкретни мерки, ред и начин на надзор в съответствие с епидемичната ситуация. Именно това е направено с въпросната заповед, като правилата на Наредбата се прилагат и спрямо регистрацията и отчета на COVID-19. Не виждам нищо обезпокояващо.

Нещо повече, тази заповед, която колегата визира в своето интервю, не е първата, издадена от Министерството на здравеопазването (МЗ) по същия повод. Още на 25 март 2020 г. със Заповед №РД-01-150 се въведоха правила за регистрацията и отчета на COVID-19 с необходимите дефиниции кой случай се счита за възможен, вероятен и потвърден. Нямам представа защо чак сега възникват някакви притеснения за данните, които се събират. Тук трябва да се отбележи, че в Закона за здравето също са въведени правила по отношение на обработването на здравна информация, предоставянето на същата на трети лица и прочее. В Общия регламент за личните данни обработването е допустимо, когато е необходимо от съображения от обществен интерес в областта на общественото здраве – като защитата срещу сериозни трансгранични заплахи за здравето или осигуряването на високи стандарти за качество и безопасност на здравните грижи.

Действително във всяка заповед на МЗ може да се намери някое формално основание за обжалването ѝ, но то не бива да е самоцел. Не виждам никакво място за притеснение от тази наредба и тъй като материята е нова за много хора (защото досега не сме се сблъсквали с такава епидемия и с такава регулация), се създават условия за истеризиране по съвсем ясни и непротиворечиви теми.

В статията Ви „Индивидуални права в условията на COVID-19. Балансът“ казвате, че трябва да се предприемат комплексни мерки за ограничаването на вируса, но те трябва да бъдат пропорционални на възникналата опасност, за да не се нарушават установени международни стандарти за защита на човешките права, и „задължително трябва да се отчита и правото на защита на здравната информация“, която е недопустимо да бъде използвана за други цели. Може ли да кажете, че този баланс между риска от разпространението на вируса и мерките за ограничаването на заразата е постигнат у нас?

От месец март насам този баланс непрекъснато се нарушава в едната или другата посока. Или се предприемат непропорционално тежки мерки, без да са налице научни доказателства за тяхната полза (например забрана за посещение на паркове, затваряне на цели населени места и прочее, и то при 50–60 доказани случая дневно), или мерките не са достатъчно ограничителни в условията на лавинообразно разпространение на болестта, и по-лошо – при тежка натовареност на здравната система. Не може медицинските специалисти да са заложници на икономически и политически интереси и да бъдат поставяни в ситуация да изнесат основната тежест на една епидемия – трябва да разпределим тежестта.

С малки изключения, при мен не са постъпвали сигнали за граждани, чието право на защита на личните данни за здравословното им състояние е било нарушено непропорционално. Принципно е мислима такава хипотеза, например когато трябва да се карантинира контактен и му се съобщава кой е потвърденият случай, с който е контактувал. На практика вече се карантинират само членовете на семействата на доказаните случаи, а за тях е ясно, че са запознати със здравословното състояние на другите от домакинството. Имах един интересен казус с лекар, който е боледувал от COVID-19 и впоследствие беше видял името си в списък на „наградените от лекарската колегия лекари, преборили COVID-19“. Абсурдна ситуация, взехме веднага мерки и сезирахме съответната лекарска колегия за недопустимо оповестяване на здравна информация.

Как оценявате действията на българските здравни власти – законосъобразни ли са всичките предприети от тях мерки и може ли да кажем, че те са насочени към опазването на общественото здраве, без да нанасят вреда на определени индивиди или групи?

За съжаление, аз смятам, че в България властите не създадоха ясен и точен план за действията, които трябва да се предприемат при определено развитие на епидемията. Така се стига до почти ежедневни опити да се догонва епидемията, но всъщност тя ни води, не ние нея.

Ще ви дам един пример: въпреки че недостигът на места за лечение на пациенти беше напълно предвидим, не се взеха никакви предварителни мерки за създаване на плавна организация и задействане на различни по интензитет мерки за подкрепа на здравната система – освен раздаване на пари на калпак, защото явно въображението е доста ограничено. Така всички болници изведнъж се задължиха да разкриват легла за лечение на пациенти, включително здравни заведения, специализирани по очни болести, ортопедия, рехабилитация. Само че законодателството не позволява това да става, нито НЗОК може да финансира лечението на тези пациенти във въпросните болници.

Всичко това можеше добре да бъде обмислено през лятото, но не беше. В момента е тежко засегнато правото на лечение на хронично болни пациенти, тъй като техният прием в болници е затруднен. Има правен казус и с трансплантираните, тъй като възникна неяснота около проследяването им. На пациентите не е обяснено къде точно ще продължи тяхното проследяване, че в момента няма ясна алтернатива и дори да се разреши проблемът, остава тревогата и притеснението от неглижирането на толкова важен проблем като проследяването на трансплантирани пациенти. Това засяга изключително сериозно правата на пациентите и в никакъв случай не може разрешаването на проблемите с организацията на пандемията от COVID-19 да се решават за сметка на други пациенти.

При първата вълна през март бяха засегнати и интересите на група хора при необосновани случаи на затваряне на ромски махали в страната. Това накърни правото им да ходят на работа, тъй като голяма част от тях са без договори и не можеха да представят бележки от работодател при преминаване през КПП-тата, беше ограничен и достъпът им до магазини и аптеки.

Затова, когато една криза се управлява лошо, възниква усещането за непропорционалност на мерките и грижата за общественото здраве спрямо индивидуалните ни права.

Пациентите, настанени в болници с положителен тест за коронавирус, се лекуват без утвърдени медицински стандарти и алгоритми, на принципа „проба–грешка“. При прилагането на лекарствени средства, които не са с терапевтични показания за лечението на COVID-19 според дефиницията на Европейската агенция по лекарствата, това означава, че продуктът се използва off-label. Възникват ли правни проблеми (и какви) при прилагането на лекарствени продукти за лечението на COVID-19? И може ли – при прилагане на медицина без доказателства – при смъртен изход да се търси съдебна отговорност?

Проблемът при новооткритите болести е, че е нужно време, за да се утвърдят от науката и практиката методи за лечение, както и лекарствени продукти. Логично е да се ползва това, което в момента е в наличност. Така се стига до използване на лекарствени продукти, които са „офлейбъл“, както правилно посочвате. Преди няколко месеца се приеха промени в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, които разрешиха лечението „офлейбъл“, но при спазването на конкретни условия – протокол на специалисти и информирано съгласие. Специално по отношение на други лекарства МЗ издаде заповед на основание чл. 10 от споменатия закон, с който се разреши употребата на два лекарствени продукта – хидроксихлороквин и азитромицин. Интересното е, че законът дава един „имунитет“ от юридическа отговорност на специалистите при активиране на тази разпоредба.

При летален изход може да се търси отговорност винаги, когато не се прилага медицина, базирана на доказателства. Въпросът при новите заболявания е именно в това какви доказателства имаме за ефикасността на дадено лечение и знаем ли за всички възможни рискове. В момента разкриването на легла за лечение на пациенти с коронавирус в болници, които не отговарят на изискванията, води до сериозен риск от възникване на юридическа отговорност в тежест на болниците и медицинските специалисти.

Заглавна снимка: Bin im Garten / Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бащицата се завръща

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bashtitsata-se-zavrushta/

Пандемичната криза в България се задълбочава, не стигат легла и медицински персонал, а разпореждането на здравния министър да се разкриват COVID отделения във всички болници, в това число и в тясно специализираните, е в нарушение на законодателството ни; спорно е и дали НЗОК може да финансира лечението в тях, твърди адв. Мария Шаркова в интервю за „Тоест“ тази седмица.

Изчезването на определени лекарства от аптечната мрежа и невъзможността пациенти на домашно лечение да се снабдят с медикаменти без рецепти повиши градуса на напрежението. А непоследователната политика на управляващите и по-специално на здравните власти е на път да истеризира обществото. То чува от премиера и неговите подгласници, че няма нужда от нов локдаун, но не защото това е мярка, която е непропорционална на опасността от пандемията, а защото хората щели да излязат на улиците и да протестират. Става ясно, че

политическите съображения са по-важни от всичко останало, защото… се задават избори. А управляващите са готови да дадат мило и драго, за да ги спечелят отново.

Председателят на Българския лекарски съюз д-р Иван Маджаров публично защити политиката на управляващите, като заяви, че „системата се справя, но обществото се е провалило“, за да оправдае връщането на пациенти от болници, което в някои случаи завършва трагично за тях.

Докато хората се чудят на кого да оставят децата си, карантинирани заради това, че са контактни, или заради преминаването им на онлайн обучение, премиерът ни излъчва самоувереност и самочувствие пред телевизионните камери. Той не дава пресконференции и не иска да отговаря на въпроси на опозицията, но пък не спира да инспектира държавата, иначе току-виж спряла.

В четвъртък той мина по коридорите на „Пирогов“, за да нагледа как върви реорганизацията на дейността в болницата, а после разходи с джипа си министър Ангелов и професор Балтов по новия участък на магистрала „Европа“ до границата ни със Сърбия. И докато се радваше на пътя, възклицавайки „Красота!“ или „Ей там горе стояха багерите като птички!“, Борисов спираше джипа да поздрави работниците и им обясняваше защо трябва да ги лекуват бързо и да ги връщат на работа. В този момент поведението на премиера напомняше това на плантатор, който наглежда земите си и е загрижен за здравето на наемниците си.

Коронакризата погълна почти цялото внимание на медиите и обществото, а важни теми останаха покрити с мъгла или с мълчание.

Разбрахме например, че магистралите в България се изграждат и ремонтират, по думите на Бойко Борисов, благодарение на майсторите и лекарите. Чухме, че ремонтирането на участъци от магистрала „Марица“ излиза по 3,5 млн.лв./км, а 12-те километра от автомагистрала „Тракия“ – по 1,9 млн.лв./км, без да е изградена дренажна система, което ще доведе до ново и бързо компрометиране на участъка. Тези факти някои медии само регистрират, а други, които си позволяват да поискат информация от Агенция „Пътна инфраструктура“ за колосалните разходи на средства от бюджета или европейските фондове, не получават отговор.

Няма кой да обясни и защо ремонтите се възлагат без търгове на фирми, близки до властта и олигарсите. Обществото може само да се пита дали друга европейска държава би допуснала отново до участие в търг или би възложила изпълнението на инфраструктурен проект за стотици милиони левове на компания, която се е компрометирала в тази дейност. Оказа се, че практиката да се възлагат поръчки без търгове бе наложена от управляващите в последната година и в общините, но с това сега няма кой да се занимава.

Законодателната дейност на парламента също минава без особен медиен интерес, освен ако някой законопроект не предизвика скандал –

като този за републиканския бюджет за 2021 г. Еднозначно и опозицията, и експертите го определиха като предизборен и популистки. В същото време предложената държавна субсидия за партиите по 8 лв. на глас в този бюджет не срещна никаква съпротива, а опозицията дори не гъкна в знак на несъгласие.

Друг пример е Законът за подземните богатства. Президентът Румен Радев върна някои текстове, предложени от Министерския съвет, но депутатите отхвърлиха ветото му, а парламентът гласува 60-годишен срок на концесиите. Без да се съобрази с мнението на еколозите, че при досегашната концесионна политика на управляващите не е изключено България да се превърне в една от най-замърсените територии на Европа от хвостохранилища. Темата в момента обаче, изглежда, не вълнува особено нито медиите, нито гражданите.

В контекста на пандемията и затруднения достъп на гражданите до лекарства нямаше как да бъде подмината темата за електронните направления и електронните рецепти. Министър Ангелов обяви, че те ще станат факт до края на годината, като забрави предишно свое обещание това да се случи „до дни“. Действително през седмицата от „Информационно обслужване“ демонстрираха пред bTV как работи софтуерната платформа за издаване на електронни направления. Директорът на държавната компания Ивайло Филипов подчерта, че са готови с „абсолютно реална работеща система“ и изчакват формалното ѝ влизане в Националния рамков договор. В същото време обаче се оказа, че

за електронните рецепти от шест месеца има работеща система, която покрива 90% от рецептите по НЗОК.

Така поне твърди във Facebook Роди Бенов, собственик на една от софтуерните фирми, разработили продукта. Той е разгневен, че държавата се отказва да ползва готовата система, а вместо това „налива пари с цел усвояване“ в „Информационно обслужване“.

Недоумение и въпроси сред експертите предизвика и приетото на първо четене допълнение на ВМРО за абсолютната давност на паричните задължения в Закона за задълженията и договорите и предложения пак от същата партия проектозакон за личния фалит.

Нямаше как да убегне от вниманието на медиите и неправителствените организации и документ като Плана за възстановяване и устойчивост на Република България, представен в края на октомври от вицепремиера Томислав Дончев. От Екологичното сдружение „За Земята“ коментираха, че той би трябвало да кореспондира и да доразвива и други документи, като Интегрирания план в областта на енергетиката и климата или проекта за Енергийна стратегия, които според неправителствената организация са показали липса на капацитет на администрацията или обслужване на лобистки интереси и корупционни практики.

„Хоризонтът на това управление е до изборите, а така е невъзможно да се създават качествени стратегически документи“,

пише още в отвореното писмо на „За Земята“, изпратено и до представителствата на Европейския парламент и на Европейската комисия в България.

Кризата с COVID-19 до голяма степен измести от дневния ред на медиите и други важни теми – например как се харчат парите от републиканския и общинските бюджети, също и от европейските програми, към кои фирми се насочват паричните потоци и кои ще получат най-силна финансова подкрепа от антикризисните ресурси. Затова пък втората вълна на коронавируса върна на Борисов самочувствието му на спасител на нацията – роля, която очевидно много му допада. И се превъплъщава в нея всекидневно в разни ситуации.

Знаменита е сценката, разиграна от Борисов пред болница в Пловдив, в която с COVID диагноза е настанен кметът на града. Премиерът подвиква на лекар зад кадър:

Давай, направо го изписвай, да си отива у вкъщи! Пускайте ги, два-три дена у болницата. Ей го, здрав като камък! Вместо да работи, вие го държите тука. Аха, спазвате протокола… Ще имаме ли COVID болница днеска в Пловдив?

В това време Здравко Димитров стои на стълбите пред лечебното заведение с маска, кърши ръце, нервно повдига рамене и кима: „Днес, днес ще има COVID болница, да!“, като междувременно докладва като на война как е организирал отбраната от врага в подчинения му град. Борисов го прекъсва:

Да, да, нали си вече по-здрав? Значи можеш да работиш. Работи от стаята, все едно си в кабинета! Няма да го глезите, ей, докторе! Нищо им нема, работа! Тежко е. Действайте! Не ги психясвайте повече! До довечера да има болница!… Има всичко. Обяснявайте, че недостиг на лекарства няма, а има презапасяване. Пари сме ви дали, колкото искате, действайте!

Някои сигурно се забавляват с подобни комедийни ситуации и с монолозите на премиера във и извън джипката, превърната в щаб. Други продължават да наблюдават спектакъла в мълчание, безразличие, погнуса.

И така всички се превръщаме в съучастници.

Заглавна снимка: Бойко Борисов на срещата на върха на Европейската народна партия, 15 октомври 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

COVID влудяване

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/covid-vludyavane/

I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
I’m scarred, uh huh
I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
Every day of my life
I just manage to survive
I just want to stay alive.

(Из песента Scared на Джон Ленън)

Лекарствата изчезват и хората разбиват аптеки, за да търсят опаковки азитромицин и антикоагуланти, грабят каквото им падне. С огнестрелно оръжие заставят лекари да освобождават легла в болниците за пациенти. Всички са се барикадирали в домовете си и почти не излизат, чуват се и разговарят с близките си онлайн. Градският транспорт е спрял.

Точно такъв филм още няма, но този хорър се прожектира в главите на мнозина.

Пандемията от COVID-19 прибави още към страховете на съвременното общество – тероризъм, икономическа несигурност и рецесия, имигранти, климатични промени. (Ако причислим тук и паниката, която всяват всякакви теории на конспирациите – като хита, че създателят на „Майкрософт“ Бил Гейтс иска да чипира човечеството чрез ваксините срещу коронавируса, – на крачка сме от колективно влудяване.) Тътенът откъм медиите само влошава картината.

Всеки човек – коктейл „Молотов“

Страхът, пише германският социолог Хайнц Буде в книгата си „Общество на страха“ (2014 г.), разкрива посоката, в която се движи едно общество – и вероятно е единственият императив, който може да обедини членовете му. Според Буде съвременното общество е белязано от потиснат гняв, тихо негодувание и огромна несигурност. А проучвания, правени по време на пандемии като SARS, Ebola, H1N1 и настоящия COVID-19, показват, че психологическите ефекти от заразяването и карантината не се ограничават до страха от заразяване с вируса, отбелязват в научна статия трима изследователи от Италия и Германия.

Има някои елементи, свързани с пандемията, които засягат повече населението, като отделяне от близките, загуба на свобода, несигурност относно развитието на болестта и чувство за безпомощност. Тези аспекти могат да доведат до драматични последици, като нарастване на самоубийствата. Суицидното поведение често е свързано с чувството за гняв, свързано със стресовото състояние, широко разпространено сред хората, които са живели/живеят в най-засегнатите райони.

„Смятате ли, че в резултат на пандемията от COVID-19 има повече тъжни и отчаяни хора?“ С този въпрос от „Тоест“ се обърнахме към клиничната психоложка и психотерапевтка Елка Божкова. „Виждам го всеки ден в практиката си. Повече хора са свръхтревожни, но по-малко идват на психотерапия сега заради мерките и страха от заразяване“, казва тя. Според психоложката мерките за борба с пандемията са се отразили върху психиката на хората, но най-силно им е повлиял страхът от заразяване с коронавирус.

Елка Божкова определя презапасяването с лекарства не само като резултат от паника, но и като рационално решение, план за действие във време, в което „Бърза помощ“ не идва, личните лекари не си вдигат телефоните, а медиите засипват с новини колко бързо се развива болестта, и с примери за това, че може да не получим медицинска помощ навреме.

Има повече панически кризи със задушаване, повече хипохондрия, повече обърканост и колебание на кого да вярваш. Затварянето вкъщи със сигурност доведе до злоупотреба с алкохол, наркотици и храна и до повече семейно насилие. Някои хора реагираха с отричане и дори параноя. 

Най-силно отражение пандемията има върху хората, които са подложени на двете заплахи – в рисковата група заради възраст или заболяване (или с възрастен родител вкъщи), но и заплашени от разоряване. Те трябва да решат от коя заплаха да избягат по-напред. В този случай объркването и дезорганизираното поведение могат да стигнат много далеч.

Социалната изолация беше донякъде компенсирана с различните средства за комуникация, но липсата на спорт, разходки, слънце и най-вече на сигурност за живота, здравето и доходите потисна, разстрои и обърка много хора.

Какво могат обаче да направят хората в България при подобни симптоми? Да отидат на кръчма, разбира се. Вероятно затова премиерът Борисов не затваря заведенията – къде иначе да разпусне потиснат гражданин, за когото здравната система не предвижда психотерапия. В същото това време в държавите с развита демокрация обсъждат възможности за онлайн психотерапия – телепсихология, и съответното обучение за психолози и психотерапевти.

„Трябва да мислим за психическото здраве на хората“, казва Бойко Борисов, който не налага „тежки ограничителни мерки“. Ако някой се нуждае от консултация с клиничен психолог или психотерапевт, ще заплати цената за частен прием, която варира от 30 до 60 лв., а една консултация не е достатъчна. НЗОК не финансира такъв тип здравни услуги, освен за направления при психиатър. Защото психиатърът е лекар, а психолозите не са – макар да се грижат за психичното здраве.

Какво става в пандемията? Eлка Божкова казва:

Аз имам поглед както върху търсенето на клиничен психолог, така и на психиатрично отделение, в каквото работя. Много хора дойдоха за първи път и на двете места. В същото време обичайните ни пациенти приеха доста спокойно ситуацията…

Разликата между нормалната тревожност и диагнозата е само количествена. Всеки човек може да има невротични симптоми, тоест да трансформира несъзнавано тревогата си в сърцебиене, треперене, задух, световъртежи, натрапливи мисли, ритуали, фобии, блокиране и дори парализи и припадъци. (Това е откритие на Зигмунд Фройд, което не му се прощава, защото човешката психика се защитава от истините, които не иска да знае.)

Прегарят медиците

По БНТ тази седмица д-р Аспарух Илиев, завеждащ лаборатория за инфекции към Университета в Берн, определи въведените сега мерки като половинчати, изтъквайки, че е било необходимо да се предприемат адекватни действия през лятото, за да се предотврати претоварването на здравната система. Някакви особени мерки, както е известно, няма – учене онлайн, вечерен час за заведенията, още малко пари за лекарите, този път за общопрактикуващите, и два правителствени хеликоптера на разположение за транспортиране на болни. Наличието им обаче не спира хаоса в системата, който създава допълнително напрежение и увеличава страховете на лекувани и лекуващи.

Проблемът с дефицита на лекари и сестри, който пандемията – като всяка криза – изостри още повече, води след себе си друг: прегарянето на медиците, за което публично никой не говори. В споменатата по-горе научна статия се цитират данни от изследване сред здравните работници в Италия по време на пандемията от COVID-19, което показва висок процент на проблеми с психичното здраве, особено сред млади жени и работещи на първа линия. Между 68,7% и 85,5% от медицинския персонал е съставен от жени на средна възраст 26–40 години, а жените са по-склонни да бъдат засегнати от тревожност, депресия и дистрес. Установена е връзка между възрастта и депресивните симптоми, свързани с пандемията. При медиците под 30 години се отчитат по-високи резултати от самооценката на депресията и по-голяма загриженост за заразяване на семействата им, отколкото при тези в по-напреднала възраст. Персоналът на възраст над 50 години съобщава за повишен стрес поради смъртта на пациент, удължено работно време и липса на лични предпазни средства.

Няма как да е по-различно в България. Дали на някого от управляващите му минава през ум, че работещите в отделенията с болни от COVID-19 са изтощени до краен предел – и физически, и психически? Дори да е така, това не трогва никого от кликата „на върха“, където гонят две цели: да избегнат отговорността, като я прехвърлят на лекарите, и да задържат властта.

Дали пандемията не би променила отношението към психичното здраве в България? Елка Божкова казва, че не спира да се надява:

Хората с тежки психични разстройства и семействата им са на практика изоставени от държавата (с изключение на осигуряването на лекарства, което не е достатъчно). Много се разпространиха честите психични разстройства (тревожни, хранителни, зависимости и др.), за които пък почти не се предлага психотерапия в здравната система. Сега има остри дебати около общественото обсъждане на проекта за Стратегия за психично здраве до 2030 г., но това отново не се разчува в обществото.

Преди няколко години написах книга, която се казва „Истината за психичните болести“. Когато оформяхме документите в печатницата, един от служителите там каза: „Аз не искам да я знам! Не искам да знам истината за психичните болести!“ И това е нормална реакция, но има и хора, които управляват психичноздравната система в България и трябва да знаят, че не спазваме Конвенцията на ООН за правата на човека и всеки психичноболен може да осъди България, ако реши. Потвърждава се тезата на Фройд, че дори и най-големите беди не могат да предизвикат проумяване на неприятните факти.

На Балканите, където не е прието да се признават страховете публично – не е мъжествено, признак на слабост е, – националният „антидепресант“ дава рецептата. „Работата носи свобода, работата носи удоволствие, работата носи живот, взимаш заплати, храниш семейство“, каза Борисов. Страх ли ви е – заведенията са отворени, пийте по едно.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За кармата на помощта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-karmata-na-pomoshta/

Миналата седмица платформата за дарения „Хелп Карма“ влезе във фокуса на общественото внимание (и на обществения гняв). Това стана след излъчването на две части от разследването на журналистката от bTV Мария Цънцарова.

Тема на първата му част бяха неприлично високите заплати на част от екипа на платформата, която е регистрирана като фондация в обществена полза, както и заем за апартамент, отпуснат на техническия ѝ директор. По силата на Закона за юридическите лица с нестопанска цел такива организации нямат право да разпределят печалба, а приходите им могат да се използват единствено за изпълнение на целите им. Това не означава работещите за тях да не получават възнаграждение.

Заплата от над 20 000 лв. на месец и възнаграждение с коледни бонуси от над 80 000 лв. обаче изглеждат цинично.

Особено на фона на обстоятелството, че става въпрос за средства за благотворителност, в голяма част от случаите – за тежко болни деца и за други хора, изпаднали в крайна безизходица.

Във втората част от разследването се показаха редица нередности, свързани с някои от дарителските кампании. Например набиране на средства за болно дете, чието лечение междувременно е било заплатено от Здравната каса, както и за друго дете за експериментално лечение, което би трябвало да е безплатно. Кампанията на служителка на „Хелп Карма“ за болното ѝ дете пък е „по-равна“ от другите кампании и тя събира пари за лечението му, въпреки че демонстрира луксозен начин на живот. А родители на починали деца се оплакват, че не могат да прехвърлят остатъка от даренията за детето си в кампания по свой избор, а платформата преценява къде да отидат те.

Скандалът около „Хелп Карма“ провокира редица граждански организации, свързани по един или друг начин с дарителството, да публикуват позиция, с която се разграничават от порочните практики на платформата. В нея се припомня смисълът на дарителството и се обръща внимание върху публичните политики у нас (и липсата на такива), създаващи условия за злоупотреба с хора в нужда, с техните близки и с доверието на дарителите. Това доверие покрай историята с „Хелп Карма“ преживява рязък спад.

Председателят на платформата за дарения от своя страна също публикува изявление, в което нарича разследването на Мария Цънцарова едностранчиво. Изнесените в него данни обаче не опровергават проблематичността на оповестените факти.

Междувременно на 4 ноември почина бившият ми колега от Югозападния университет в Благоевград Ангел Цветков.

Той беше в напреднал стадий на левкемия и се надяваше да се излекува чрез костномозъчна трансплантация на стволови клетки от донор в истанбулска болница. Една от кампаниите за събиране на средства за лечението му беше именно в „Хелп Карма“. Последното му съобщение, публикувано на платформата, гласи: „На финала сме вече. Стартира последната процедура преди трансплантацията, която ще е след 7 дни.“ Не преживява трансплантацията – умира точно седмица по-късно.

По всичко личи, че Ангел Цветков сам е правил кампанията си. И описанията ѝ, и съобщенията в нея са от първо лице. Към 9 ноември, пет дни след смъртта му, тя още е активна. Възниква логичният въпрос: ако бенефициерът, който е събирал пари за себе си, почине, „Хелп Карма“ разполага ли с механизъм да разбере това? Покойникът няма как да изпрати съобщение, че е умрял. Ами, божа работа. Карма…

Въпросът е важен поне по две причини. Първата е, че ако платформата за дарения не знае за смъртта на бенефициера, това може да подведе дарители, които да продължават да превеждат пари за лечението му. Втората причина е, че така се пренебрегва волята на евентуалните наследници на починалия. И двете причини водят до следствието, че

платформата по свое усмотрение ще преразпредели средствата, предназначени за покойника.

Разбира се, една организация не може да предвиди всичко – понякога човек е внезапно смъртен, както казва героят от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Случаят с Ангел Цветков обаче не е такъв – самият той споделя в молбата си за помощ, публикувана в „Хелп Карма“, че му остават три месеца живот. Всъщност получава около месец повече от лекарската прогноза – умира близо четири месеца след началото на кампанията си. От събраните 3698 евро за лечението му на сайта има информация за изразходването на общо 513 евро – 159 за самолетни билети, 226 за лечение и 128 за химиотерапия. Остават 3185 евро с неясна съдба.

Решавам да уведомя „Хелп Карма“ за смъртта на бившия си колега, като прилагам линк към медийна публикация за доказателство, и да ги питам какво ще се случи с остатъка от събраните средства. В съобщението си не уточнявам, че работя за медия и възнамерявам да пиша статия по темата, защото искам да разбера как дарителската платформа би реагирала, без да знае, че поведението ѝ е обект на медиен интерес. От друга страна, давам си сметка, че трудно мога да съдя дали публичният скандал е направил организацията по-внимателна и каква би била реакцията ѝ при нормални обстоятелства.

Кампанията на Ангел Цветков е закрита още в деня, в който изпращам съобщението си – 9 ноември.

Като аргумент за прекратяването ѝ е използвано дословно мое изречение: „За съжаление, доц. Цветков почина на 4 ноември.“ От сайта са добавили: „Поклон пред светлата му памет!“

На следващия ден получавам писмо от служителка на „Хелп Карма“, която благодари, че съм се свързала с тях, изказва съболезнования и съобщава, че наличността по деактивираната кампания може да бъде изплатена за задължения около лечението, репатрация или за погребението. След това ме пита дали имам контакт с някого от семейството на починалия, с когото да се свържат. И така журналистическият ми експеримент неусетно се превръща в логистична акция по свързването на платформата за дарения с наследниците на покойника.

Не съм общувала с Ангел Цветков повече от десет години, не знам нищо за личния му живот през този период и не познавам негови роднини. Междувременно съм установила контакт с наша бивша студентка, създала група във Facebook, чрез която също се събираха средства за него. Тя също няма координатите на наследници на бившия си преподавател. Свързва ме обаче с отдела за връзки с обществеността на ЮЗУ и с общи усилия локализираме профила във Facebook на живеещ в чужбина роднина на Цветков. За късмет, той вижда съобщението ми, въпреки че не сме контакти, и ми изпраща имейл адрес и телефони, които предавам на служителката на „Хелп Карма“.

Реакцията на представителката на Фондацията мога да оценя като адекватна и показваща съпричастност. Тя обаче не отменя структурния проблем –

допустимостта хора, за които има сериозен риск скоро да умрат, сами да правят кампаниите си,

без да оторизират свои близки да ги администрират след смъртта им. Някой може да каже, че проблемът е в самите създатели на такива кампании. За човек с тежко заболяване обаче е разбираемо (и полезно) с всички сили да се вкопчва в надеждата, че непременно ще оздравее. Дарителските платформи са длъжни обаче да гледат реалистично на перспективите и рисковете. За да не излезе накрая, че се обогатяват от несбъднатите надежди на хората.

В Общите условия на „Хелп Карма“ впрочем е записано, че при закриване на кампания средствата от нея се пренасочват към друга, освен ако закриването не е поради установени злоупотреби. Срокът, в който бенефициерите могат да решат къде точно да пренасочат даренията, е 30 дни от закриването на кампанията. Ако не го направят в рамките на този срок,

организацията сама решава за коя кауза да отидат парите.

Както става ясно от разследването на Цънцарова, дори да го направят, понякога от Фондацията налагат волята си против тази на близките. Вариант, в който авторите на кампанията или наследниците (в случай на смърт на автора) просто получават остатъка от събраните средства, не съществува.

За да се избегне рискът от едностранчивост, „Тоест“ се обърна към друг сайт за дарения – „Платформата“ към Фондация „БИКОУЗ в помощ на благотворителността“ – с въпрос дали и при тях съществува подобна практика и какво правят, ако бенефициер почине. Оттам отговориха, че това рядко може да се случи, защото повечето им бенефициери са неправителствени организации, но все пак са имали около пет подобни случая. Уточниха, че при тях също не съществува вариант да върнат остатъка от даренията на авторите на кампанията, които да ги използват по свое усмотрение. Вместо това средствата отиват в други благотворителни кампании по избор на близките, като Фондацията няма претенции какви и къде ще са тези кампании. От „БИКОУЗ“ обясниха, че това е така, защото даренията се правят с определена цел, и поеха ангажимент да опишат тази тема в Общите си условия.

Според Красимира Величкова, директорка на Българския дарителски форум, в повечето случаи близките на хора, които са починали въпреки кампаниите за лечението им, даряват средствата за друг болен, а не ги искат за себе си. „Това е естествен рефлекс – коментира тя за „Тоест“. – Така например направиха и близките на журналистката Валя Крушкина: с парите от нейната кампания бяха подкрепени болни деца.“

Но ключово тук е да бъде запазен балансът между волята на дарителите и волята на близките. В България има дефицит на регулация точно за този момент. И в обичайния случай, дори и да има защитена дарителска сметка, ако някой почине, тя се унаследява и специалният ѝ статут се губи. А от етична гледна точка е важно да има защита – не за да се отнема волята на близките, а за да се опази дарителското намерение.

Разкритията около „Хелп Карма“ нанесоха сериозен удар върху благотворителността, от който пострадаха и редица организации, които не злоупотребяват с волята на дарителите. Това, разбира се, не е основание подобни нередности да се премълчават.

От скандала впрочем има поне две положителни следствия.

Първото от тях е, че организациите, работещи в областта на дарителството, ще полагат още повече усилия да защитават дейността си от възможни злоупотреби, за да могат да разчитат на обществено доверие. Второто – и по-важно – следствие е, че на дневен ред дойде темата за същността и смисъла на дарителството. Структурен проблем у нас е, че дарителството се асоциира основно с помощ на тежко болни деца (по-рядко – и болни възрастни), особено след закриването на Фонда за лечение на деца. По този начин ресурсите на дарителите се изчерпват заради нещо, което би трябвало да е институционален ангажимент. И други сфери, които би следвало да разчитат на дарителство, остават в недостатъчна степен подкрепени.

Институционална отговорност липсва не само в областта на здравеопазването, а и по отношение на редица социални услуги. Центърът за хора със зависимости „Розовата къща“ например разчита изцяло на дарения, защото институциите са оставили социално изключените му потребители на произвола на съдбата.

Дарителството обаче е важно и за културата, изкуството, медиите, социалното предприемачество, иновациите и редица други области. То ще е по-жизнено тогава, когато не се опитва да запълва празнината, оставена от институционалната безотговорност. И когато има яснота за границите и механизмите му, а не се възприема като карма.

Скандалът с „Хелп Карма“ ще затихне, но ще е добре разговорът за дарителството да продължи.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.