Tag Archives: здраве

Поредното спасяване на ТЕЦ „Марица-изток 2“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maritsa-iztok-2/

Анализ на дейността и финансовото състояние на ТЕЦ „Марица-изток 2“ за първите девет месеца на 2019 г. показва, че дружеството е пряко засегнато от новите изисквания на Европейския съюз, продиктувани от приетото Парижко споразумение, както и от процесите, свързани с увеличаване на дела на чистата енергия и предстоящото обединение на енергийните пазари. Затова дружеството не е в състояние да покрива със собствени средства разходите си и разчита основно на финансовата и оперативната подкрепа на Българския енергиен холдинг (БЕХ).

Досега централата има натрупана загуба от 800 млн. лв. и дългове за 1,5 млрд. лв.

Основната причина за увеличаване на задълженията е закупуването на въглеродни емисии. За деветте месеца на годината за тях са платени 257 млн. лв. (при 332 млн. лв. за цялата 2018-та). Тук е важно да се уточни, че сега централата работи с едва 1/3 от мощностите си и с натовареност от 457 мегавата към 13 ноември. В противен случай тежестта на емисиите би станала непоносима за БЕХ.

Въпреки намаленото производство на електроенергия и финансовия колапс обаче няма съкратени работни места и те остават 2400 – несравнимо повече, отколкото са в двете частни електроцентрали в комплекса „Марица-изток“. През този период няма информация и за принудително излизане на работници в отпуск, а за заплати дружеството е платило над 84 млн. лв.

Повече от 5,5 млн. лв., отчетени като „инвестиции“, са отишли и за издръжката на старозагорския футболния клуб „Берое“,

регистриран като дъщерно предприятие на ТЕЦ „Марица-изток 2“. Очевидно за да бъде задоволено егото на определени лица от управляващите в региона, губещо държавно търговско дружество си позволява лукса да издържа футболен отбор, който при това по никакъв начин не възвръща вложените в него средства.

Докато Европа определя в дати края на въглищната индустрия, България продължава да залага на дългосрочното използване на въглищните централи, които осигуряват около 48% от производство на електрическа енергия и са гарант за енергийната сигурност на държавата и за конкурентоспособността на икономиката ни. Това обуславя и ролята на местните лигнитни въглища от Източномаришкия басейн като стратегическа суровина за енергетиката ни. Но ако продължава да трупа задължения с такива темпове, дори и при минимално натоварване на мощности в осемте си енергоблока, ТЕЦ „Марица-изток 2“ ще фалира. А след себе си ще повлече и БЕХ, който не може да продължава да финансира централата и да закупува въглеродните ѝ емисии, чиято цена се покачва непрекъснато.

За да се задържи над водата, дружеството поиска увеличаване на цената на електроенергията на регулирания пазар от юли тази година на 147,87 лв. за мегаватчас. То подаде и искане за компенсиране на разходи като част от критичната инфраструктура в енергетиката в размер на половин милион лева, което не беше прието от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Пред „Тоест“ председателят ѝ Иван Иванов заяви, че

КЕВР няма да допусне да се повишат цените на тока заради въглеродните емисии.

Министерството на енергетиката търси начини да капитализира дълга от 600 млн. лв. на ТЕЦ „Марица-изток 2“, тоест БЕХ да увеличи капитала на централата. Според министър Теменужка Петкова така би постъпил всеки инвеститор в условията на пазарна икономика: „Считаме, че това не е държавна помощ, и сме изложили мотивите си пред ЕК“, коментира тя и посочи, че ако оттам поискат документи, за да видят как холдингът ще спечели от капитализирането на дружеството, такива ще бъдат предоставени. В Брюксел настоявали най-вече да разберат как във времето то ще възстанови тази „инвестиция“.

В четвъртък в Раднево, след „откриването“ на два нови багера във въгледобивното дружество, министър Петкова не отговори на въпроси на журналисти, свързани с темата, но препотвърди позицията на държавата, че в следващите години ще разчита на енергията от въглища. Това е отразено в няколко много важни документа, които ще бъдат изпратени до края на годината в ЕК, на първо място – в интегрирания план „Климат – енергетика“.

В близко бъдеще предстои да влезе в сила и регламент на ЕК с ново ограничение за въглищни централи, които емитират повече от 550 грама въглероден диоксид на киловатчас. За вече съществуващите мерките ще започнат да се прилагат едва от 2025 г., тоест

след 6 години топлоелектрическите централи вече няма да имат право на субсидии и държавна помощ. За такава обаче Комисията приема и заплащането на студения резерв,

който трябва да осигурява електроенергия за системата в пикове на търсене. България продължава да работи по тази схема от години и в началото на август, след като спечелиха търговете на Енергийния системен оператор (ЕСО), Ахмед Доган и Христо Ковачки си поделиха 52 от общо 56 млн. лв. за поддържане на студения резерв. Той е стратегически, но според Меглена Антонова от „Грийнпийс – България“ държавата ни никога не е уведомявала Европейската комисия за прилагането на този механизъм.

Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР) излезе през юли със становище, че българските предприятия получават най-скъпата електроенергия в Европа. Няколко месеца по-рано от Асоциацията припомниха как през мразовития януари на 2017 година държавата бе принудена да спре износа на ток, за да се осигури вътрешното потребление. И така пое задълженията на централите, на които се плащат милиони левове годишно за студен резерв.

На кръгла маса в Института по енергиен мениджмънт определиха Механизмите за капацитети като част от бъдещия пазарен модел на България. Те може да са различни, но всеки един от тях е по-широка платформа, отколкото студения резерв, и в нея могат да участват повече енергийни дружества. Освен това те създават предвидимост за работата на централите за няколко години напред. Механизъм за капацитет у нас ще поддържа съществуването на топлоелектрическите централи и свързания с тях въгледобив – разбира се, ако ЕК не възрази. Той ще стабилизира системата временно, до пълната либерализация на енергийния пазар. Която, ако се осъществи в България сега, голяма част от дружествата ще фалират.

Правителството успя да осигури безсрочна дерогация за ТЕЦ „Марица-изток 2“, която не може да покрие нормите на Директивата за големите горивни инсталации. От сдружението „За Земята“ обаче оспорват разрешението, дадено от Изпълнителна агенция „Околна среда“, пред Административния съд в Стара Загора.

„Грийнпийс – България“ оспорва анализа, върху който се базира дерогацията и в който се стига до извода, че ползите от модернизирането на централата ще са изключително ниски. От организацията смятат, че причината за толкова нисък резултат на ползите е поредица от грешки в методологията и фактът, че се разглежда влиянието от дейността на централата само в радиус от 45 км. Анализ на зелените неправителствени организации доказва

трансгранично (чак до Солун) и вторично замърсяване

след взаимодействието на серния диоксид с други елементи от атмосферния въздух, от които се образуват най-фините прахови частици. В анализа се прогнозира, че емисиите от ТЕЦ „Марица-изток 2“, позволени съгласно дерогацията, вероятно ще доведат годишно до приблизително 420 преждевременни смъртни случая и 90 случая на новородени с ниско тегло поради излагане на ФПЧ2.5 и азотен диоксид.

Други въздействия включват 190 нови случая годишно на хроничен бронхит при възрастни, 1000 случая – на бронхит при деца, 20 деца дневно, страдащи от астма и бронхитни симптоми, и 1300 души на ден с респираторни инфекции, включително 170 загубени работни дни поради излагане на замърсяване на въздуха от централата. Очакват се и 300 случая на хоспитализиране всяка година на хора с респираторни и сърдечносъдови заболявания.

Прeз мaрт дo cъдeбния cъcтaв e изпрaтeнa мoлбa зa присъединяване (като зaинтeрecoвaни cтрaни по делото) на Гeoргиoc Пacчaлидиc – гражданин от Кавала, и на Thе Grееn Tаnk – нeпрaвитeлcтвeнa oргaнизaция в Гърция. Те настояват, заради застрашеното здрaвe нa хoрaтa в ceвeрнaтa чacт нa страната им, по дерогацията на централата да се проведe консултация между България и Гърция.

Дали разрешената от Изпълнителна агенция „Околна среда“ отмяна на изискванията в Директивата за големите горивни инсталации в ЕК ще остане в сила за ТЕЦ „Марица-изток 2“, или ще бъде прекратена, зависи от решението на съда. Но дори и да продължи да работи в условията на сегашните норми за вредни емисии с оптимизирани разходи и персонал, както и с по-малко натоварени мощности, дружеството ще продължи да плаща за въглеродните емисии. За които държавният Енергиен холдинг не може да осигурява безкраен финансов ресурс.

Как ще развиват енергийните си сектори след края на въглищната ера, в някои европейски страни мислят от години. И не само мислят, а някои предложиха и приеха планове за действие с конкретни дати за поетапно затваряне на централи и за алтернативна заетост на освободените работници. Въпреки това много държави в ЕС продължават да разчитат в голяма степен на изкопаеми горива, а правителствата им отстъпват от водещата си роля в борбата с изменението на климата.

Българската държава закъсня драматично с предлагането на нови политики за поетапна декарбонизация на индустрията ни.

Палиативните мерки ще облекчат временно агонията, но няма да решат проблемите на въглищната индустрия. А според експерти от Центъра за изследване на демокрацията в националния ни план за енергетика и климат липсват амбиция, дългосрочна перспектива и ясна визия за посоката на българския енергиен преход.

Сега правителството има две възможности за избор. Едната е да предприеме драстични съкращения на енергетици, а след това, заради намаленото потребление на въглища – и на миньори. Втората – да увеличи цената на електроенергията, което и бездруго ще стане след либерализацията на енергийния пазар. А въглеродните емисии оскъпяват непосилно тока, произвеждан от местните лигнитни въглища в енергийния комплекс „Марица-изток“.

Който и сценарий да изберат управляващите, той ще доведе до масови синдикални и граждански протести. Които могат да съберат енергия и да съборят кабинета. Всичко е въпрос на време.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж във връзка с пожар на сероочистващата инсталация на ТЕЦ „Марица-изток 2“ през юни 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Човешката цена на липсващите палиативни грижи за деца в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/paliativni-grizhi-za-detsa-v-bulgaria/

Между 6000 и 8000. По прогнозни данни толкова са децата у нас, които имат нужда от палиативни грижи.

Палиативни се наричат грижите за тежко болни пациенти, в резултат на които се облекчава страданието им и животът им се прави възможно по-поносим и човешки. Целта е „не просто да се добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните, които имат да изживеят“, се казва в анализ, изработен от екип към Фондация „Ида“, чийто фокус са тъкмо палиативните грижи за деца.

България и Кипър са единствените европейски страни, в които този тип подкрепа за деца и техните родители не е нормативно уреден.

Макар лекари редовно да подават информация към Министерството на здравеопазването за тежко болните си пациенти под 18-годишна възраст, официална статистика за тях няма. Ето защо от „Ида“ правят изследване за потребностите от палиативни грижи за деца в България. Те публикуват в интернет анкетна карта, на която се отзовават 801 респонденти, и провеждат интервюта с 28 лекари, психолози, родители и пациенти от София, Пловдив и Стара Загора. Освен това проучват и законодателството у нас, както и нормативната рамка и практиките в други държави.

Количественото изследване не е представително, но за сметка на това значителна част от участниците има отношение към темата. Близо две трети от тях имат познати, които са загубили дете; над една четвърт е делът на онези, които са се страхували, че собственото им дете може да е тежко болно, а децата на 6% от респондентите са със заболявания с очаквана намалена продължителност на живота. 40 души от анкетираните вече са губили дете, половината от тях – преди раждането; а още 11 не желаят да отговорят на този въпрос.

Оценката на „Ида“ за броя на тежко болните деца е само ориентировъчна. За база за сравнение се взема делът им в скандинавските страни, в Германия и Франция. Прибавя се предположението, че у нас майчиното и детското здраве са на по-ниско равнище, следователно е силно вероятно да има повече такива деца.

У нас палиативните грижи като цяло са на светлинни години назад спрямо тези в повечето развити страни.

За да има право медицинското лице да практикува палиативни грижи в България, е достатъчно да прекара… едва осем часа в онкологично отделение. Онкологично, защото по нашите ширини разбирането за палиативни грижи се свежда основно до това – да се слагат системи с морфин на умиращи от рак пациенти. За което Здравната каса през 2017 г. отделя по 65 лв. на ден, и то за не повече от 10 дни. Ако човекът агонизира два месеца например – ами, негов проблем. И на близките му, ако има такива. За сравнение – издръжката на дете в хоспис в Германия струва между 750 и 950 евро. На ден. И не, не просто в липсата на пари е проблемът. А в липсата на нещо много по-важно – на базисно равнище на хуманизъм.

Ако тезата за липсата на хуманизъм ви изглежда твърде патетична, ще дам пример. Представете си осемгодишно дете, болно от рак, което е на химиотерапия. Помислете колко тежко се понася химиотерапията и физически, и психически. А знаете ли, че според родните правила това дете

вече е достатъчно голямо, за да бъде самичко по време на процедурите, и присъствието на близък човек до него не се предвижда?

Това е само един пример за античовешкото отношение към тежко болните деца у нас.

Каква е очакваната продължителност на живота на дете със заболяване, от което се очаква то да умре? Не може да се даде точен отговор на този въпрос. Една от майките, попълнили електронната анкета, споделя, че детето ѝ е било бебе, когато му поставили диагноза, и лекарят прогнозирал, че то ще живее още около две седмици. Към момента на изследването на „Ида“ детето е вече на 11 години. И е все така „на ръба“ между живота и смъртта.

Какво означава едно дете да има нужда от палиативни грижи? Накратко: че то е не просто тежко болно, а понякога е непоносимо тежко болно. Непоносимо както за самото него, така и за близките му. У нас все още не е рядкост родители на практика да изоставят такива деца в т.нар. домове за медико-социални грижи за деца (ДМСГД). Нека не бързаме да ги съдим. Онези членове на изследователския екип на „Ида“, които не са лекари, не са допуснати да видят пациентите в един ДМСГД… за да не припаднат. Защото се случвало например държавни чиновници, дошли на посещение, да губят съзнание. За такива състояния говорим, когато казваме „непоносимо“.

В същото време продължава да има лекари, които съветват родителите да си оставят децата в дом, за да не разбият семействата си.

„Никога не сме мислили да я оставим. За 27 дни в неврологично отделение половината от лекарите това ми казваха – да я оставим. Всички специалисти казваха: „Оставете го, за ваше добро е. С такова дете не се живее.“ Но не можеш да прецениш така, това е дете, това е душа“, споделя една от майките.

Освен това родителите на тежко болни деца не получават и психологическа подкрепа. Други от интервюираните майки споделят:

„Питах в болницата дали имат психолог. Те ми се изсмяха и казаха, че Ида [в доклада имената на всички деца са заменени с „Ида“ – б.а.] е много малка за психолог. Казах, че е за мене. Те казаха да си търся навън. Тях майките не ги интересуват. Те се занимават с децата…“

„Нямаше психолог. Минаваха едни хора и ми казваха, че тези деца не се гледат. Казваха: „Ще си имате друго, родете си друго.“ И това лекари ми го казваха. Казваха: „Тези деца не се гледат, ще те напусне мъжът ти“, „То не се знае дали ще живее“.“

Бащите впрочем нерядко действително не издържат и напускат, като не пропускат да хвърлят вината за цялата ситуация върху майките. Понякога напускат майките, а бащите остават да гледат болното дете, но това се случва по-рядко.

Много често семействата на деца с тежки заболявания у нас се съсипват или най-малкото страдат от сериозни проблеми:

„Мъжът ми много се паникьоса. Той ми казваше: „Виждам как ти бавно полудяваш.“ Но той все пак е на работа, през деня е сред хора. Вечерта заедно плачем.“

„Ние сме се сраснали с Ида. Нямаше приятели, излизания, почивка. Ние се загубихме двамата като партньори. Ние две години нямахме интимни отношения. Аз си казвах: „Аз нямам право на щастие, аз имам болно дете, нямам право на свой живот.“

„Мъжът ми отказа психолог. Той дойде само на една среща. Каза: „Жена ми е луда. Аз съм добре. Аз нямам нужда. Ако жена ми е добре, значи и аз ще съм добре.“ Докара си метаболитен синдром.“

„Мъжът ми казваше: „Аз ти направих здраво дете, но ти го увреди, ти го съсипа.“ С всичките етикети, „защото ти си такава и такава, и такава“. Много тежки неща сме преживели…“

Освен че се разбиват семействата им, родителите на деца с тежки заболявания често пъти жертват социалния и професионалния си живот.

Много от тях не могат да си позволят да отидат на заведение или кино, да не говорим за почивка. Практика е майките да престават да работят, защото специализираните грижи са скъпи, а и повечето потенциални детегледачки се страхуват да се грижат за „такива деца“:

„По едно време бях наела една студентка, за да мога за 4 часа да върша нещо. Но на който и да предложа, хората се плашат. Повече не можах да намеря човек.“

„Ние никога не сме ходили на кино заедно. Ама никога… Не сме излизали на вечеря. Прекрасно би било [ако я има – б.а.] дневната грижа. Мобилната грижа също. Ако има една сестра, която да дойде вкъщи. Това е безценно!“

„Ние не сме ходили на почивка, защото тя плаче, а хората са отишли на почивка, не дете да им плаче…“

„Спрях да вдигам телефона, с никого не разговарях. Дистанцирах всички – майка ми, баща ми, сестра ми… Една моя приятелка дойде и започна да чука на вратата. Каза: „Излизай, не може само вътре да седиш. Ти трябва да продължиш да живееш.“ И на втория – на третия час отворих вратата. Защото ми стана жал за нея. Аз отвътре рева, тя отвън реве. Накрая отворих. Измъкна ме за малко.“

Ако изобщо ходят на психолог, родителите на тежко болни деца го плащат от джоба си. Често пъти се налага да плащат и за скъпи изследвания, които не се покриват от Здравната каса. Както и за лекарства, които понякога също не се покриват, а в други случаи е по-лесно да ги закупят, отколкото да разкарват детето по болници и да чакат пред всяка врата с часове.

Разбира се, когато семействата се разпадат, а родителите са в перманентна криза, това се отразява и на болните им деца.

Някои от тях са с незасегнати интелектуални способности и могат много добре да разберат какво се случва около тях. И е вероятно да изпитват вина, че са такива, каквито са. Ала дори децата, които „не разбират“, емоционално усещат атмосферата около себе си, любовта, която получават или която им липсва.

„И аз млъкнах. Устата ми беше затворена, залепена. Сърдех ѝ се, че е болна, че е различна… Мълчах. Имаше време, когато ѝ мълчах… И после прочетох как в китайските затвори ги наказват с мълчание“, споделя една от интервюираните майки. Друга разказва:

„Трудно приех, че е такава. Че Ида иска безусловна любов. Че тя на това е способна и ще ни научи на безусловна любов… Убедена съм, че го разбира. Тя ни усеща на друго ниво. Баща си боготвори. Гушне ли се в него, седне ли в него – и е щастлива…“

Какво ще се промени, ако има развита система от палиативни грижи в България?

На първо място, дилемата вече няма да бъде дали да си оставиш детето в институция, или да жертваш всички останали аспекти на живота си, за да му се посветиш изцяло. Палиативните грижи могат да бъдат предоставяни както от мобилни екипи, така и в специализирани хосписи, където детето да може да остава за известен период от време. Така родителите и здравите деца в семейството ще могат да предприемат различни неща заедно – да отидат например на кино или даже да си позволят почивка.

Освен това хосписи за палиативни грижи не означават, че в тях децата и родителите са разделени. На такива места близките са добре дошли, а на децата им се предоставят грижи, които родителите трудно могат да осигурят с такова качество и в домашни условия. Качествените палиативни грижи за деца са свързани и с психологическа подкрепа за родителите им.

Най-важно е обаче отношението към самите малки пациенти. Тежко болните и умиращите деца също са деца. Те също имат нужда от радост, а в степента, в която са способни на това – и от образование, игри и забавления, приятелчета… Болестта не ги изчерпва като хора. Дори смъртта може да бъде направена по-„добра“ – не само с притъпяване на физическата болка, а и с организиране на позитивни преживявания. Именно това означава, че специалистите по палиативни грижи „не само добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните“.

Разбира се, няма как да не си зададем въпроса: кой да плаща за палиативните грижи, ако ги има в България?

Нереалистично е да смятаме, че у нас за целта биха се давали между 750 и 950 евро на ден, както е в Германия. Но там и трудът струва много по-скъпо, отколкото у нас. От друга страна, 650 лв. за всичко (по 65 лв. на ден за 10 дни) са крайно недостатъчни.

Сред попълнилите анкетата на „Ида“ няма категорично мнение откъде да идва финансирането. 9% от тях смятат, че финансовите разходи за деца с тежки заболявания трябва да се поемат от държавния бюджет. На второ място идва Здравната каса с 8,71%. На трето – с 6,61% – са родителите. Чак след това идват гражданският сектор, частните застрахователи, религиозните общности, корпоративните и индивидуалните дарители, международните донорски организации. Според екипа на изследването поставянето на родителите толкова напред в „класацията“ е симптом за недоверие в публичните политики у нас, както и за тежко социално отчуждение. Болните деца се свеждат до семейна трагедия, а качеството им на живот не се мисли като нещо, което зависи от цялото общество.

От друга страна, директорите на ДМСГД са убедени, че палиативните грижи не могат да минават през Здравната каса, тъй като не отговарят на „философията“ на клиничните пътеки. У нас най-дългата клинична пътека за деца е едва две седмици и често пъти се налага на малките пациенти да се поставя поредица от фалшиви диагнози, за да е изобщо възможно те да получават медицински грижи.

Няма особен смисъл обаче да се питаме откъде ще дойдат парите, докато палиативните грижи за деца у нас не бъдат правно регламентирани.

Защото дори утре някой да успее да осигури финансиране за детски хоспис, този хоспис ще бъде незаконен. Законно е родителите да се справят сами с децата си у дома или да ги дадат в ДМСГД. Както и децата да са в болница, ако се намерят „подходящи“ клинични пътеки, но това често става по начин, който не отговаря на потребностите на тежко болните деца.

Затова според екипа на „Ида“ за палиативните грижи за деца и детските хосписи трябва да се говори открито и систематично. А това включва и разговор за детското страдание и детската смърт. Въпреки че темата е болезнена и е почти табу у нас – за болни деца се говори най-вече в рамките на дарителски кампании, когато има някаква надежда за излекуване.

Необходимо е да се въведат и истински медицински курсове за палиативни грижи, които да включват и съвременните практики, и психологическите аспекти, а да не се изчерпват с осем часа седене в една онкология. И разбира се, да се регулира законово този тип грижи за деца, но след сериозни проучвания – и на потребностите, и на нормативната рамка, и на опита на други държави.

Защото е лицемерно да искаме в България да се раждат деца заради общото благо, а когато те са тежко болни, това да е проблем само на тях и на родителите им.

Заглавно изображение: „Болното дете“, картина на Оскар Вергеланд от 1906 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Германия вече със задължение да се ваксинира

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/impfpflicht/

След Италия, Австралия и други, Германия също въведе задължение да се ваксинира. На този етап е само за морбили, но промените отварят вратата при спаднал по подобен начин покритие и обществен имунитет за други болести да се въведат подобни мерки.

Бундестагът прие днес задължителна имунизация срещу морбили с огромно мнозинство. Влиза в сила от март 2020. Ще бъдат налагани глоби до 2500€, а ясли, градини, училища и други подобни форми на грижа се задължават да следят и отказват постъпване на деца, които нямат имунизации. Важи както за частни, така и за държавни. Същото изискване се предвижда и за здравни работници, учители и възпитатели, макар там да не е точно ясно как ще бъде приложено и от кога.

Имунолози и лични лекари подкрепят задължението, макар да им се налага допълнителна работа с него. В законопроекта е предвидено отпускането на целеви средства, но те са почти изцяло за държавни и общински институции. Разходите на лекарите ще бъдат поети от здравните каси, които ще работят също с градини и училища по програми за имунизация директно на място.

В обсъждането се открояваше категорична подкрепа за имунизационната програма и възмущение от фалшивите новини в мрежата. Особено резки бяха лекарите. Имаше изказвания от AFD, в които цитираха именно измислиците, които виждаме в антивакс групите. От тях се чуха и нападки към бежанците като „носещи зарази“, а в изказвания извън заседанието – към емигранти като тези от България. Всъщност, промените вече предвижда задължение и за имунизация на всички бежанци, които се установят в страната.

Изказани бяха притеснения дали задължението няма да има негативен психологически ефект върху родителите и те няма да решат да не ваксинират децата си срещу други болести. Имаше критика от опозицията, че CDU са забавили толкова тази мярка, както и че не правят въобще достатъчно за борба с дезинформацията и за стимулиране на имунизациите срещу други тежки болести, включително ЧПВ. Също, че не взимат мерки за подобряването на имунизационното покритие на по-големите деца и младите, сред които също е ниско при доста болести.

Отделно имаше коментари, че всъщност в Германия няма налична отделна ваксина за морбили, а само комбинирана с МПР. Аналогично на България, тя присъства така в календара им като се поставя заедно с ваксина срещу варицела. Това обаче не е проблем според вносителите. Щяло да се работи за набавяне на дози моноваксина, но повечето родители ще изберат така или иначе комбинираната както е по календар. Аз си бих опреснителна в началото на тази година.

Отново, това е добра новина за България, тъй като най-голямата ни диаспора емигранти е именно в Германия. Доста от епидемиите и отделните случаи, които забелязваме през годините са с произход именно от там. По-малко заразени в Германия означава и по-малко епидемии в България.


Текстът на промените както и запис на обсъждането ще откриете тук. Може да чуете коментара ми при Веселин Дремджиев докато течеше дискусията. Темата за задължителните ваксини съм коментирал многократно. Линкове към поредната фаза от дебата в България ще намерите в началото на предишната ми статия.

Апокалипсисът идва в 8 сутринта

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/apokalipsisut-idva-v-8-sutrinta/

Обичайна делнична сутрин в столичен квартал. Поемам със спящата на рамото ми дъщеричка към детската градина. На 3 и половина, тя вече не е толкова лека, особено когато е отпусната, затова се придвижваме бавно към тролейбусната спирка на ул. „Йерусалим“.

Освен мен на спирката чака още един човек – жена на средна възраст, която регистрирам само с периферно зрение. Заглеждам билборда, от който до онзи ден ме гледаше един от кандидатите за кмет на район „Младост“. Билбордът вече е със сменена визия – кандидатът е избран за кмет след балотажа. Същият се беше ангажирал с кампанията за преместването на Центъра за лечение на наркозависими до болница „Св. Анна“, срещу който от известно време протестират загрижени за децата си родители.

В София от години работят, без да създават проблеми, още 9 подобни заведения. По официални данни за периода от съществуването на метадоновите програми в България досега броят на хероинозависимите е намалял близо 10 пъти. Малко след началото на учебната година ми бе предложено да подпиша петиция срещу Центъра до „Св. Анна“. Отказах.

Докато разглеждам новата реклама на билборда, в ухото ми прогърмява истеричен женски глас, прозвучава ругатня. Усещам дъха на жената, която вече е до мен и размахва ръце, крещейки в лицето ми.

Защо съм го помъкнала това дете тук, да ми го откраднат ли? Тук ги крадат децата, аз каква съм – шведка някаква?

Залива ме паника. Светофарът е пуснал колоната от коли и те профучават покрай мен, без да мога да привлека нечие внимание дори ако извикам. Да тичам с детето е немислимо.

Забелязвам младо момиче наблизо и без да се замислям за възрастта му и как би могло да ми помогне, правя опит да го повикам за помощ. Първия път нищо не излиза от устата ми, втория – едва чуто „помощ“. Най-после се престрашавам да обърна гръб на крещящата жена, но в следващия момент усещам удар по главата – замахнала е с торбата си, след което ме блъсва на платното и продължава да крещи: „Защо бе?! Защо бе?!“ Дъщеря ми спи все в същата поза; децата имат правото да проспиват случки като тази. Момичето до мен гледа с недоумение. Хващам го за ръка и поемаме заедно нагоре по „Йерусалим“.

Оказва се, че е ученичка в гимназията. Но запазва самообладание, показва разбиране и съчувствие, пита добре ли съм. „Жената е болна. Болна и опасна. И няма кой да ѝ помогне“, обяснявам, опитвайки се да овладея гласа си. Добавям, че освен болна и опасна, тази жена е жертва на дезинформацията, която облъчва всички ни във връзка със Стратегията за детето. По погледа на момичето разбирам, че не знае за какво говоря. Разделяме се – повървели сме стотина метра заедно, а то трябва да поеме в обратната посока; закъснява за училище. Дъщеря ми проспива и останалата част от пътя, събужда се едва когато стигаме до стаята ѝ в детската градина. Контрастът с враждебната среда отвън, през която съм я пренесла, е зашеметяващ.

Вече у дома, обмислям какво мога да направя при такава ситуация – има ли районен психиатричен център в „Младост“, към който да се обърна,

да дам описание, да информирам заинтересованите лица, че жената, била тя неизвестна или известна за тях (разбирайте диспансеризирана), е агресивна. Замислям се агресивна ли е и другата болна жена, която срещам през ден. За разлика от нападналата ме жена, в спокойно състояние другата не се набива на очи. Слаба, все в тъмни дрехи, бих я определила като спретната. Но крещи, как крещи само… Възможно ли е някой без мегафон да надава такива викове, кънтящи сред панелните блокове по всяко време на денонощието? Виждала съм я и на пейките пред входа – седи, хапва нещо, изглежда толкова спокойна. Не е извикала страх у мен. Тревога може би – нащрек съм, видя ли я наблизо. Но не и страх.

След час интензивно търсене на информация в мрежата за това как да процедирам – каква е най-добрата стратегия в ситуации като тази, шокът е отстъпил място пред чувството на безсилие и гняв. Гняв не към тази обладана от демони жена, в чието болно съзнание децата в България се крадат от майките им. А и чии са демоните – нейни или на тези, които обществото ни произвежда и лансира с всички сили и средства? Не мога да изпитвам гняв към един болен човек, независимо какво е можел да ми стори – на мен и на някое от децата ми. Но мога да изпитвам гняв към всички онези, които продуцират психози, на които уязвими се оказват дори уж нормалните, изучилите се, мислещите. Както и към институциите, които не правят достатъчно, за да помогнат на хората в нужда.

Психичноболните и хората със зависимости не могат да решават проблемите си сами. Ала вместо да се търсят решения, като проблем се възприемат самите хора. А ние, „нормалните“, предпочитаме да си затваряме очите, да преминем на отсрещния тротоар и по възможност да избутаме тези хора и проблемите им някъде далеч, по периферията – докато може.

„Психичното заболяване не е личен провал. Всъщност ако може да се говори за провал, той може да бъде търсен в реакциите ни към хората с психични и мозъчни разстройства“,

казва д-р Брюндланд, бивш генерален директор на Световната здравна организация (СЗО) и бивш премиер на Норвегия. „Психичното здраве и благоденствие се влияят не само от личностните характеристики, но и от социалните обстоятелства, в които хората се намират, и от околната среда, в която живеят. Тези детерминанти си взаимодействат и могат да застрашават или предпазват психичното здраве на отделния човек“, казва се в брошурата за психичното здраве за 2019 г. на регионалното подразделение на СЗО за Европа.

110 млн. граждани на Стария континент, или около 12% от населението, страдат от някаква форма на психическо разстройство (зависимостите към субстанции не влизат в този процент, нито заболявания като епилепсия или деменция). Малко над 40% от тях страдат от депресия, която е най-разпространеното психическо разстройство. България се споменава само веднъж в брошурата във връзка с данните за броя на психиатрите на 100 000 души. Ако в Норвегия броят им е 48, а в Полша е 24, у нас са 7.

„Водещият проблем [с психиатричната помощ у нас] е драматичната, катастрофалната липса на кадри. Толкова са малко, че не може да се свърши и минимално необходимото“,

каза и д-р Тодор Толев, ръководил психиатричната болница в Раднево в продължение на 28 години, в интервю за „Тоест“.

По данни на НСИ за 2018 г. броят на болните, намиращи се под наблюдение на психиатричните заведения, отделения, кабинети и амбулатории у нас, е 120 509. Специалистите са 575, психиатричните болници – 12; същият е броят на бившите психиатрични диспансери, преобразувани в центрове за психично здраве. Общият брой на болничните легла е 2225.

Оставяме интерпретацията на данните настрана. Що се отнася до потърпевшите, данни няма. Става дума за хората, чиито близки са болни. Или които съжителстват, например в една кооперация, в един квартал и т.н., с хора с психическо разстройство. Всеки се спасява поединично както може.

Д-р Владимир Сотиров е психиатър с над 20 години практика, член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество. В началото на тази година той публикува на личната си страница във Facebook снимки от столичен психиатричен център, които получиха широко медийно отразяване. Лечебното заведение е било обект на всякакви проверки, които е трябвало да гарантират качеството на здравната услуга.

„Системата практически не съществува, тя се е разпаднала. Повече от половината лечебни заведения не стават за това, за което са предназначени“,

каза в тази връзка д-р Сотиров в интервю за БНР.

Службите за лична и обществена безопасност и охрана са тези, които трябва да поемат случаи като моя, а за целта засегнатото лице трябва да се обади на 112 в момента на инцидента. „Служителите на МВР са овластени и от тях се очаква да се намесват ефикасно в такива ситуации; те трябва да притежават елементарна компетентност да установят естеството на поведението на лицето, срещу което е подаден сигнал, да притежават нужната психичноздравна култура, обученията за които се опресняват на пет години“, обяснява д-р Сотиров, след като се запозна със случая ми.

Полицията има правото да задържи лицето за 24 часа за проверка, като суспендира гражданските му права. Дали трябва да получи лечение, или не, се преценява на следващ етап. Подаването на сигнал е най-важното в случаи като описания и няма нужда лицето, което застрашава интересите и сигурността на другите, да е включено в списък, да е диспансеризирано, за да се предотвратяват престъпления. „Това обаче рядко се случва – трябва някой да сигнализира, а кохезията е слаба, социалните връзки са слаби“, изтъква специалистът.

Какво казва законът?

Според разпоредбите на Наказателния кодекс, по-конкретно чл. 89 от глава ХI „Принудителни медицински мерки“, и раздел II от глава V на Закона за здравето „Задължително настаняване и лечение“ най-тежката мярка – на принудително лечение, се прилага спрямо лица, които вече са имали противообществени прояви – преценката за това е на съда и въз основа на съдебнопсихиатрично освидетелстване, както и спрямо болни, които нямат подобни постъпки, но отказват нужното лечение или според психиатричната експертиза представляват сериозна заплаха за потенциално правно нарушение.

Във втория случай се инициира процедура чрез подаване на сигнал до районния прокурор, който внася предложение до съда за задължително настаняване. Подалият сигнал може да бъде привлечен като свидетел, но той не е страна по делото – такива са държавата и болният. „Това е бавна и тромава процедура, често минават месеци, но работи“, отбелязва д-р Сотиров. Задействането ѝ не компрометира подаването на сигнал за спешна интервенция, в случай че това е необходимо. Ако пък засегнатото лице не подаде сигнал на 112 веднага, какъвто е моят случай, това може да бъде направено в районното полицейско управление.

Какво се случва след това? Какви мерки се вземат, за да се предотврати рецидив в заболяването на психичноболните, след като бъдат освободени от задължителното настаняване и лечение? Каква е грижата за тях? Каква подкрепа получават близките им по време на лечението и след него? Тези въпроси са пряко свързани с намирането на решения за проблемите на психичноболните, а респективно – и на всички потърпевши. Защото публикацията на д-р Сотиров далеч не е единствената, която разкрива ужасяващата действителност на психиатричната помощ у нас. Нечовешките условия, необратимата дезинтеграция и стигмата в обществото оказват своето пагубно въздействие върху болните.

„Защото ти се прибираш и оставаш да гледаш вкъщи в една точка 24 часа в денонощието. Обикновено веднага след като те изпишат, ти си уволнен“,

казва пред БНР психичноболна жена, изпитала на гърба си недъзите на системата. „Нося болничен и на него пише „психично разстройство“, отдолу – подпис и печат. Изхвърчаш на секундата. Ти се озоваваш вкъщи без работа, без приятели. Хората са се разбягали поради нещата, които си правил в психозата си. Няма система, която да те хване и да ти помогне да останеш добре. В някакъв момент ти, по-бавно или по-бързо, отново започваш да вървиш към дестабилизацията и психичната криза.“

„Средата трябва да лекува, да е терапевтична. Болничните заведения трябва да са оборудвани, обезпечени. Хората да искат да се лекуват, защото в противен случай у тях ще има съпротива да потърсят помощ следващия път“, коментира д-р Сотиров. И допълва: „Държавата има много какво да направи, за да пребори стигмата. Да осигури едни нормални човешки условия, тези хора да получат грижа и любезно отношение.“

Попитах го какво според него трябва да се случи, за да се ангажират институциите. „Граждански натиск. Гневни, недоволни граждани, които да оказват натиск за законодателни промени, проверки, доклади.“

И това е, което се надявам да произведе тази история, като я изваждам от частната сфера и я пренасям в публичната. Гняв. Непримиримост. Енергия. Защото демокрацията не започва и не свършва с изборите. Фундамент на демокрацията е свободата, а бих добавила: и дългът да защитаваш своите права и най-вече на тези, които не могат да го сторят сами.

Заглавна снимка: Стена в столичния психиатричен център © д-р Владимир Сотиров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стъпка напред и стъпка назад в борбата срещу полио

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/stapka-napred-nazad-polio/

Вчерашният ден, освен корупционната пародия на родната сцена, донесе както добри, така и лоши новини в борбата с едно друго заболяване – полио.

Вече официално обявиха дивия щам 3 за изчезнал. Не е имало случай от 7 години. Това означава, че в скоро време ще го изключат от оралната ваксина, която се използва в страните с висок риск. По същия начин преди няколко години обявиха за изчезнал и щам 2 и го махнаха от ваксините в безпрецедентна координирана акция в световен мащаб.

Лошата новина е, че има увеличение на случаите на единствения останал див щам 1 като вече надвишават 90. Това е в пъти повече от миналата година. Случаите са концентрирани в Пакистан и Афганистан и в огромна степен стъпката назад се дължи на талибаните там, които подават ухо на същите конспиративни теории и фалшиви новини, които чувам от родните антиваксъри. Разликата е, че онези убиват здравни работници всеки месец, а тези у нас, за които кабинета и в частност МЗ отказват от години да направят каквото и да е било, само се заканват.

Също както миналата година, и тази ще даря известна сума от името на накой виден роден антиваксър за глобалната инициатива за елеминация на полио. Това ще им помогне да купят повече ваксини и да осигурят повече лекари. Само още не съм решил кой ще е точно. Идеи?

Друга добра новина от началото на годината е, че Африка беше обявена за свободна от дивите щамове на полио. Имат обаче все още немалко случаи на един циркулиращ щам произлязал от оралните ваксини. Той е доста по-лек от дивия, лекува се по-лесно и се разпространява при лоши хигиенни условия. От него най-много случаи има от тип 2 и тъй като вече го няма във ваксините, се очаква рязък спад в следващите горини. Отделно в скоро време се очаква страните в Африка да минат на IPV, каквато използваме в България от няколко десетилетия заедно с останалата част от Европа и Америките и която не носи дори теоретичен риск за паралич или въпросните щамове на полио. Това допълнително ще намали риска от cDVPV.

Заради забавянето в южна Азия породено от политическа нестабилност, липса на доверие във ваксините и радикални групировки, пълното елеминиране на полиомелита ще се забави с 15-20 години спрямо първоначалните прогнози. Само до преди 10 години все още се смяташе, че днес вече ще сме пратили и тази болест в историята, както едрата шарка, но уви.

Чума преди избори

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/chuma-predi-izbori/

Какво още трябва да ни се сполети на тази територия, за да разберем, че нямаме държава? Миналата година проплакаха стопани на овце и кози в Странджа, чиито животни бяха унищожени, без да е доказана по неоспорим начин чума по дребните преживни животни в региона. Тази година африканска чума по свинете заплашва да унищожи целия сектор в животновъдството. Миналото лято бяхме свидетели на срив в данните на Търговския регистър, това лято – в масива на НАП.

Разбира се, за всичко държавната администрация намира оправдания. Българската агенция за безопасност на храните обвини за разпространението на африканската чума по свинете стопаните с животни, отглеждани в задния двор; за пробива в системата на НАП Иван Гешев – зам.-главен прокурор и единствен засега претендент за поста на Сотир Цацаров, уличи българска фирма в кибертероризъм и повдигна обвинения на трима, а собственикът на фирмата бе обявен за издирване с европейска заповед за арест, макар той сам да обяви, че другата седмица се завръща в България и не се страхува да застане пред правосъдието. А като капак на всичко в четвъртък дойде и последната лоша новина за това, че ЕК отново е предявила иск срещу България пред Съда на ЕС във връзка с лошото качество на въздуха – и то пак заради безхаберието на държавната администрация.

Вместо да се оттегли в очакваната лятна ваканция, властта ще трябва да гаси пожарите, обхванали държавата. Най-страшният и най-труден за овладяване е този с африканската чума по свинете. Вицепремиерът Томислав Дончев, който оглавява и Централния епизоотичен съвет към Министерския съвет, беше категоричен в интервю за предаването „Още от деня“ по БНТ, че правителството ще се справи със ситуацията, въпреки че политиците в България „генерират недоверие към институциите“. И едва тогава, по думите му, щяло да стане ясно дали някой ще поеме отговорност с подаване на оставка.

Оставки, оставки, ама тя, банката за кадри на ГЕРБ, се опразни, щом премиерът назначи повторно за земеделски министър Десислава Танева. Тя пък предварително и публично свали от себе си цялата отговорност за разпространението на чумата по свинете в страната с коментар за недостатъчната превенция на болестта. Същото направи и вицепремиерът Дончев, който оневини държавната администрация, ерго – и себе си, за пламналата зараза и обвини стопаните на прасета от задните дворове. Но пропусна да каже най-важното –

какви мерки е предприела държавата за овладяване на болестта, регистрирана още през късното лято на 2018 г. във Варненското село Тутраканци.

По същото време в съседна Румъния вече имаше над 1000 огнища на африканска чума и бяха убити над 300 000 животни. И българските ветеринарни власти са знаели това, но очевидно не са предприели никакви мерки, или поне не ефикасни. Дончев не обели и дума защо държавата досега не е облекчила процедурата за регистрация на стопанства от типа „заден двор“, за да легализира отглеждането на животни по този начин. И да гарантира възмездяването им в ситуации като сегашната, в която властите гледат злощастно и се чудят какво да правят.

На опозицията ѝ е леко около врата и препоръчва чешкия опит за справяне с проблема: жандармерия, спецчасти, снайперисти, нощно наблюдение… Но едва ли щеше да го приложи, ако топката беше в нейното поле и трябваше да унищожава стопанства преди избори. Вицепремиерът Дончев проплака, че е необходимо съдействие и подкрепа на властите за овладяване на ситуацията. Но не чухме как самите те убеждават собствениците на нерегистрирани прасета, че трябва да бъдат убити, за да се спре пренасянето на заразата, за каквото настоя по БНР и еврокомисарят по безопасност на храните Витянис Андрюкайтис. Според него

властите трябва да влязат във всяка къща и да разяснят на хората мерките срещу болестта, иначе България е изправена пред огромната опасност да загуби цялото си свиневъдство.

Само че едва ли еврокомисарят знае, че българите не вярват на държавата си, още повече след като разбраха, че овцете и козите в Странджанско станаха курбан бадева. Пък и не е ясно кой ще ѝ съдейства да проведе тази кампания. Държавата не може да мобилизира дори ветеринарите на частна практика, след като често се държи с тях като мащеха и нерядко бави заплащането на имунизационно-профилактичната дейност, която те извършват. Няма как да се очаква активност и от кметовете на селата, които вече са на практика в предизборна кампания и със сигурност ще внимават къде и как стъпват.

Освен бездействието, коментар заслужават и действията на властта. Например със загробването на убитите свине. Качено във Facebook видео показва мястото, където са заровени евтаназираните животни в бургаското село Зидарово – на 200 метра от центъра му и в непосредствена близост до реката, чиито води се вливат в Черно море. А на метри от трупната яма се виждат захвърлени гащеризоните на обезпаразитявалите санитарната зона.

Ситуацията с болестта се проблематизира допълнително и от липсата на действащи екарисажи, които да унищожат останките от хилядите животни, заразени с вируса на африканска чума. Защото тяхното загробване, въпреки уверенията на властите, според експерти може да се превърне в екологична катастрофа при неспазване на всички процедурни норми. В четвъртък граждански протест спря евтаназията на 40 000 прасета в индустриална ферма в село Бръшлен, Русенско, защото санитарните власти не одобриха избраната зона за загробването им.

Очевидно, поне към днешна дата, правителството не може да овладее разпространението на заразата и нови огнища на болестта бяха регистрирани в Плевенска и във Великотърновска област – и на двете места вирусът е изолиран в малки стопанства с по около 30 животни.

Дали секторът у нас ще претърпи огромни сътресения и загуби, или ще бъде напълно разбит, днес никой не би се наел да прогнозира. Също и какви компенсации ще получат индустриалните ферми и регистрираните малки лични стопанства. Останалите собственици на животни, отглеждани в задния двор, ще пият по една студена вода. Или както правят вече мнозина от тях, ще напълнят буркани за зимата с месо от „преждевременни свински погребения“, както обичат да наричат коленето на прасета по Коледа у нас. А за хиляди животни, които ще бъдат умъртвени с газ (което според регламентите е хуманен начин), едва ли някой ще пророни сълза. Няма да има и мелодраматични телевизионни репортажи от страната, защото малкото прасе, уви, не предизвиква у населението същото умиление като едно козле или агне.

Ветеринарни лекари, които вече не желаят да излизат в публикации с имената си, коментираха пред „Тоест“, че

в момента сме свидетели на тотален разпад на държавността и на пълно чиновническо безхаберие и безсилие –

и по отношение на програмите за превенция на силно заразните болести, и по отношение на мерките за ограничаването и овладяването им. Те не са убедени, че ще бъдат покрити и всички щети на собствениците на малки стопанства. Не са чували властите да имат и стратегия за справянето с дивите прасета, които се явяват естествен резервоар за разпространение на вируса. Не е предприето дори най-елементарното – да забранят лова им. Не е ясно и доколко държавата се е доверила на експертността на български учени от областта на ветеринарната медицина за справянето с проблема; със сигурност за чумата по дребните преживни животни те не бяха потърсени – може би съвсем съзнателно, за да не разкрият огромната манипулация, на която беше подложено обществото ни и която стана причина за масовото убийство на овце и кози в Странджа.

Не съм сигурна, че обществото ни, състоящо се от предимно месоядни, е наясно с това как ще рефлектира епидемията върху бюджета на всяко семейство (извън кръга на вегетарианците), когато килограм свинско месо поскъпне двойно на пазара. Затова до края на лятото, когато повече от месото вървят узото, морските дарове и пресните салати, голяма част от българите няма да приемат проблема като драматичен, нито ще скочат да събарят правителството заради надвисналата над сектора катастрофа.

Юли ще завърши с конгреса на БСП на 27-ми на Бузлуджа, на който, както всяка година, социалистите ще поискат властта, но наесен вероятно пак ще им се изплъзне – един бог знае. Лятото се оказа щедро и за енергийни босове като Христо Ковачки и Ахмед Доган, които отново получиха лъвския пай от 52-та милиона лева на Електроенергийния системен оператор за поддържането на т.нар. студен резерв. А политическата суматоха около кампанията за местните избори през октомври може да измести фокуса от започналите граждански протести срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор на републиката.

И като гледа човек какво се случва на тази територия, му идва или да си грабне куфара и да се измете оттук, или ако вече се е примирил със съдбата си, да седне и да си налее една. Обаче има и други решения, които водят към изпитания – лични и общностни. Въпрос на избор.

Заглавна снимка: Amber Kipp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

14 юни – Световен ден на кръводарителя

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/14-june-world-blood-donor-day/

450 милилитра. Не е много, нали? Тялото възстановява това количество кръв за по-малко от 24 часа. Но дарявайки едва 450 мл кръв, можете да спасите живот.

За съжаление, за кръводаряването важат всички „обичайни“ дарителски проблеми, които срещаме и в другите сфери, а най-вече ниска информираност и ниска активност на потенциалните дарители, ниска дарителска култура. Много хора даряват само еднократно за свои близки и роднини, други се страхуват, че кръводаряването ще навреди на здравето им. В Европа сме на едно от последните места по кръводаряване, с 22 кръводарители на 1000 спрямо 30 на 1000 средно за Европа. Оттам произтича и проблемът с платеното кръводаряване, което на практика представлява отделен икономически отрасъл/бизнес.

Това коментира д-р Бояна Петкова, лекарка и активистка в областта на майчиното и детско здравеопазване.

Често има случаи на дефицит на кръв от редките групи АВ и групите с отрицателен резус-фактор, което понякога води до критични ситуации при нужда от спешно кръвопреливане за даден пациент или при нужда от по-големи количества кръв от дадена група.

Още по-голям е проблемът с регистъра на потенциалните донори на стволови клетки от костен мозък и периферна кръв, което като процедура обичайно е подобно на кръводаряването (с по-дълга продължителност) и съпроводено с изключително малък риск за донора, но по ред причини е крайно непопулярна практика в България. През 2013 г. броят на регистрираните потенциални донори беше 800 души за България, с население около 7,5 млн. души, в сравнение със 100 000 регистрирани донори в Кипър при население около 850 000 души.

За щастие, има и добри практики: усилената активистка работа на bgblood и Българско сдружение „Лимфом“, както и някои неформални обединения на доброволци, като Facebook групата „Безвъзмездни кръводарители с над 1000 членове от цялата страна, които при сигнал се самоорганизират успешно в рамките на минути до часове.

Потърсих хора, които да споделят опита си в това добро дело. Милена П., която заедно с няколко доброволци администрира Facebook групата „Безвъзмездни кръводарители“, разказва за мотивацията си:

Аз дарих за първи път през 2012-та за детенце, по призив в медиите. Повлия ми много добре това, че то се оправи и оздравя. След това дарих за Пламен Горанов (знаете, самозапалването по време на големите протести през 2013-та във Варна), който, за съжаление, не успя… Но оттогава започнах да дарявам 2–3 пъти в годината.

Над 40-годишна възраст обаче идеалните параметри за даряване спадат… Преди ми бяха нужни 3–4 месеца между даряванията, сега – поне 5–6. Затова е много важно човек да започне да дарява в по-млада и активна възраст, когато организмът е здрав, „ври и кипи“, така да се каже… Но за целта трябва да се подобри държавната политика и да се вложат повече усилия в популяризирането на ползите от кръводаряването – и за двете страни. Трябва да има кампании и обучения още в университетите. Това в другите европейски страни е практика. А тук няма кой да каже на младите това и го научаваш постепенно, с опита. Когато вече е малко късно.

В деня, в който разговаряме с Милена, тя научава, че още един пациент, за чието състояние е помогнала, се е възстановил:

„Обикновено близките търсят кръв за пострадал роднина или приятел, но в случая с мен се свърза лекарка, която търсеше за своя пациентка. Проблемът е сериозен, защото действително нямат наличности, особено с минусови фактори. И това е навсякъде, в големи и малки населени места. За щастие, лекарката сега ми писа да благодари на донора от групата и да каже, че пациентката вече е добре, излязла е от интензивното отделение и в близките дни ще я изпишат от болницата.“

Влади М., който дарява кръв от години, обръща внимание на това, че всеки ден около 500 българи имат нужда от кръвопреливане.

Покрай вдъхновяващите истории обаче, неизбежно се натъквам и на отрицателни. Трима души, които пожелаха да останат анонимни, независимо един от друг ми разказват сходни истории. Споделят, че за да бъде извършено кръвопреливане на близките им, е трябвало да осигурят същия брой банки дарена кръв. Свързвам се с лекар, който потвърждава процедурата. Предвид факта, че един човек може да дари едва 450 мл в рамките на няколко месеца, това далеч не е лесна задача за семейството на пациента. Един от тях ми обяснява, че поради липса на време е бил принуден да се обърне към услугите, предлагани на черния пазар за кръв.

Чл. 10. Даряването е хуманен и доброволен акт на милосърдие и човешка солидарност, при който от дарителя безвъзмездно се взема кръв или кръвни съставки.

Из Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането

Решавам да се уверя лично и се отправям с измислена история към градинката пред Националния център по трансфузионна хематология в София, където според източника ми мога да намеря продавачи на кръв. След по-малко от минута към мен се приближава жена от ромски произход, която се отделя от една стояща наблизо група. Тя се опитва да ме успокои и ми казва, че ако ми трябва кръв, може да ми я осигури. Разказвам ѝ, че ми е необходима за след 3 дни и съм дошла, за да разбера каква сума трябва да подготвя. Жената обявява цена от 200 лв. на банка, но допълва, че при над 3 банки е склонна да свали до 180 лв. Паркиращата на отсрещната улица полицейска кола обаче видимо я изнервя и тя прекъсва разговора ни с уговорката да се чакаме на следващия ден на същото място.

Въпреки очевидното нарушение на закона не мога да виня нито една страна по случая – и продавачите, и купувачите са принудени заради лични трудности да вземат участие в черния пазар. Може би единственият начин да спрем търговията с кръв е като даряваме – достатъчно, за да има за всички нуждаещи се.

Когато даряваме кръв, не само помагаме за чужд живот, но можем да повлияем положително и на своя, защото кръводаряването:

  • стимулира производството на кръвни клетки;
  • намалява нивото на желязо в кръвта, което намалява риска от рак и сърдечни и чернодробни заболявания;
  • гори калории;
  • подобрява реакцията на имунната система.

Кръводарители могат да бъдат всички здрави хора между 18- и 65-годишна възраст, преминали през лекарска преценка и изследвания. Даряването на кръв и кръвни продукти при мъжете може да става 5 пъти годишно, а при жените – до 4 пъти годишно, като задължителният интервал между всяко вземане на дарителска кръв трябва да бъде минимум 50 дни. Доктор Бояна Петкова допълва:

Кръводарителят трябва да е здрав и да няма хронични заболявания. Ако кръводаряването представлява потенциален риск за дарителя или приемателя, не се допуска. Най-общо заболяванията, които са противопоказани за кръводаряване, са: инфекциозни (инфекция с ХИВ, преболедуване на хепатит В и С в миналото, сифилис, туберкулоза, остри инфекции), болести на сърдечносъдовата система (високо кръвно налягане, исхемична болест на сърцето, аритмия, атеросклероза, тромбози, клапни пороци и др.), болести на кръвотворната система (анемии, нарушения в статуса на кръвосъсирване), ендокринни заболявания (диабет, болест на Кушинг и Адисон, изразени нарушения във функцията на щитовидната жлеза), автоимунни заболявания за всички органи и системи, чернодробни заболявания, хронични бъбречни заболявания, епилепсия, някои психични заболявания и др.

Освен това има състояния, при които не се допуска кръводаряване – временно, докато трае състоянието, или трайно: бременност, кърмене или при жени в менструалната фаза от цикъла, интоксикация с алкохол или други наркотични вещества, за определен период от време след прием на дадени медикаменти, 6 месеца след кръвопреливане или преливане на биопродукти, 6 месеца след татуировка или акупунктура, извършена извън болнично заведение, определен период от време след завръщане от пътуване в райони, ендемични за тропически болести, и – за много хора изненадващо – късогледство над 5 диоптъра и заболявания на ретината и очното дъно.

Пълния списък с противопоказания за кръводаряване може да видите на сайта на БОДK (Българска организация за доброволно кръводаряване).

Адресите на центровете за кръводаряване, както и информация за актуалните акции може да намерите на сайта на Националния център по трансфузионна хематология.

Дарявайте редовно кръв. 450 милилитра не са много, но за някого могат да бъдат разликата между живота и смъртта.

Заглавна снимка: maxpixel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Климатичната криза и Европа, която искаме

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-zemyata-interview-klimatichni-promeni/

Европа е на кръстопът и предстоят пет решаващи за Съюза години. Обсъдихме дезинформацията, проблемите на Европейския съюз и политическата надпревара, ала е важно да се спрем и на въпроса защо е важно да гласуваме и как вотът ни ще предопредели бъдещето, в което ще бъдем изправени пред безпрецедентни предизвикателства.

Може би най-значимото от тях са климатичните промени. В началото на месеца ООН предупреди, че антропогенното влияние върху природата застрашава над милион растителни и животински вида, което представлява заплаха за оцеляването на екосистемите и човечеството. Множество демонстрации се провеждат по цял свят от началото на годината, докато личности като Бил Гейтс призовават за активни мерки за борба с последствията от промените в климата: „Колкото повече научавам за новите идеи за справяне с тези предизвикателства, толкова повече вярвам, че с правилната комбинация от незабавни решения и иновации можем да поемем по пътя към безвъглеродното бъдеще“, пише той за World Economic Forum.

Каква е ролята на Европа в това бъдеще и къде стои България в голямата картина? Заедно с още 300 организации от цяла Европа „За Земята“ се включва в кампания, която иска да вдъхнови европейците да гласуват. Йоанна Елми разговаря с четирима представители на инициативата: Данита Заричинова, Петко Ковачев, Тодор Тодоров и Регина Колева.




В своята кампания казвате, че сме изправени пред нови предизвикателства, като нарастващото неравенство, замърсяването, климатичната криза, и е нужно да намерим нови решения. Много специалисти твърдят, че промените в климата са най-важният и единствен проблем, който заслужава дискусия в момента. Как протича тази дискусия у нас?

Тодор Тодоров: В световен мащаб политиците не слушат учените – доклади излизат, обясняват ситуацията, дават срокове, има и икономически анализи, но никой не се съобразява с тях. Основният проблем е късият хоризонт на политиците, които мислят само за следващите избори. Много е трудно да стигнем до консенсус, въпреки нашите усилия и срещи с профсъюзи, бизнес, администрация. Специално за България мерките са ясни и от години са заложени в програмите. Свързани са преди всичко с енергийната ефективност, ако говорим за енергетика, а не със създаването на нови мастодонти и енергийни предприятия. По същия начин това се отнася и за развитието на сектора на възобновяемите енергийни източници, който да е на ниво малки производители. Старата теза е, че икономическото развитие непременно е свързано с повишени емисии – напротив, икономическото развитие е напълно възможно в цяла Европа и с намалени емисии.

Петко Ковачев: Аз свързвам темата и с кампанията за бъдещето на ЕС. Нито една от 28-те членки не може сама да направи нищо съществено за политиките за климата, дори най-големите, да не говорим за средните и малките държави като България. Ако искаме да се постигне някакъв обрат в глобален мащаб, Европейският съюз трябва да действа заедно и има всички възможности на базата на досегашни политики и амбиции да бъде лидер по темата и занапред.

Изненадан съм, че най-сетне в България и в Министерството на околната среда и водите някой е заговорил, че климатичните промени дават шанс за нов тип икономика, нов тип развитие. Когато в следосвобожденска България навлиза индустрията, тя помита занаятчийството. Във всички български ежедневници от онова време четем за негативните последици, но това е обичайната съпротива към всяко ново нещо, което идва. И сега някои хора имат същия подход, същата съпротива. Но новият тип развитие, който зачита климатичните промени, ще помете старите индустрии. И като казвам помете, трябва да е ясно, че това не е ситуация, в която всички ще спечелят.

Данита Заричинова: Климатичните промени са следствие от много проблеми, за които трябва да се говори по-конкретно. Дали ще са въглищните централи, изгарянето на отпадъци, пластмасовото замърсяване, незаконната сеч – всичко това се случва и в България, и в Европа. И ние трябва да говорим за него открито.

Регина Колева: Както спомена Петко, самият термин „климатични промени“ много рядко се чува от нашите политици и много рядко е фактор в политиката на страната ни. България се разглежда като остров, на който нищо от това не ни засяга. И затова в сферата на екологичното законодателство можем да кажем, че без рамката, която идва от Европейския съюз, е много съмнително какво би се случило в България.

Защо според вас европейският вот е важен, с какво и как той ще допринесе за адекватни политики във връзка с всичко това, за което говорим?

ПК: Препоръчвам на всички книгата на Хосе Ортега и Гасет „Европа и идеята за нация“. Защото някой веднага ще каже – ние тук не сме Европа. Ами не е вярно. Връзката на България с Европа не е спорадична, както се учи в училище – България е част от историята на Европа в много широк смисъл. Според проучване от 2018 г. 90% от младежите в България се определят като българи, но и над 50% се чувстват европейци, без тези неща да са в конфликт. В този смисъл ние трябва – и поотделно като представители на нациите си, и като европейци – да приемем предстоящите избори като начало на голям дебат каква Европа искаме. Кога някой българин се е сетил, че може да предизвика нещо със собствените си усилия за 500 милиона граждани?

ДЗ: Обичам да давам този пример от миналата година – пластмасовото законодателство. Беше направено мащабно проучване кои продукти да бъдат забранени, така че да има силно положително влияние. Индустрията претендира, че много работници ще останат без работа, но всъщност това отваря нови перспективи – вече започва производството на алтернативни продукти за еднократна употреба, развитие на нови бизнеси, нещата се балансират. И това бе плод на усилията на гражданите, неправителствените организации и Европейската комисия. Когато се свързахме с евродепутатите от България, беше лесно да се срещнем с голяма част от тях в Брюксел. Мога да кажа, че евродепутатите са по-достъпни, отколкото тези в парламента в София. От нас зависи кой ще бъде там и с кого ще комуникираме, за да представяме своите виждания.

ТТ: За мен един от основните проблеми, когато говорим за Европейския съюз, е неистовият стремеж на политиците да оправдават липсата си на визия и решителност с „лошия Брюксел“. Брюксел ни натиска въздухът да е чист, Брюксел ни натиска за емисиите на централите, за пластмасите… А всъщност става въпрос за качеството на живот на българското население. С това непрекъснато обвинение към Брюксел за всяко решение, което трябва да се вземе на местно ниво, и с тази липса на лидерство всъщност се насажда грешно впечатление (разбира се, подпомагано и от дезинформация с много преувеличения) за това какви точно са ограниченията. Но тактиката на Андрешко, която българските правителства провеждат спрямо политиките на Брюксел, изиграва отрицателна роля и са необходими повече усилия, за да обясним какви са конкретните ползи за нас от тези политики. Политиците трябва да знаят, че имат стол и микрофон в Брюксел точно както евродепутатите от останалите страни. И трябва да ги използват.

Можем ли да дадем конкретни примери за резултатите от членството в ЕС за България, що се отнася до качеството на живот?

РК: Законодателството за чистотата на атмосферния въздух е изцяло възприето от ЕС. През 2017 г. Съдът на ЕС потвърди, че България е в нарушение на нормите. Сега се приема национална програма за качеството на атмосферния въздух, говори се за мерки за подмяна на стари печки и т.н. Щеше ли това да стане, ако нямахме европейското законодателство и натиска от ЕС? Друг пример е законодателството за оценката за въздействие върху околната среда, също възприето от ЕС. Виждаме тук и противоборството – как се опитваме на национално ниво да заобикаляме тези стълбове на екологичното законодателство.

ДЗ: Аз веднага се сещам за ГМО и забраните, свързани с тях. Както и за отпадъците – рециклирането им, отделянето на хранителни отпадъци, конкретните мерки за пластмасовите торбички, електрическото и електронното оборудване. Много пъти съм се чудила какво щеше да се случва тук без това европейско законодателство.

ПК: Щяха да останат всички незаконни сметища в България. Щеше да продължи изхвърлянето на боклуци в пещери, в карстови дупки, къде ли не. Водите щяха да са мръсни, горите щяха да се секат много повече, нямаше да има зони НАТУРА. Цялото законодателство за защита на природата и околната среда е дадено в компетентността на Съюза и страни като България, които са безхаберни и разрушават природата, всъщност имат полза от такава централизация.

Мотото на кампанията ви е „Европа, която искаме“. Каква Европа иска индивидуално всеки от вас?

ДЗ: Обединена. С кръгова икономика, нулеви отпадъци, чиста енергия, запазени диви гори и реки.

ТТ: С работещ енергиен съюз, който да води преговори от името на 500 милиона потребители с трети страни – Китай, Русия, САЩ. Това ще допринесе и до много ясното разбиране на предимствата на общия съюз от всеки европейски потребител.

ПК: Разумна Европа. С отговорни лидери, а не бюрократи, играещи по свирката на партийни семейства… Без ишиас (смее се). Европа на регионите – цитирам отново един известен писател – Дени дьо Ружмон, че между Европа на отечествата и федералната Европа стои идеята за Европа на регионите, която дава по-добри възможности за самоуправление и излъчване на представителство към централните европейски институции, така че гражданите да прескачат междинните си политически звена. Европа, която не забравя. Забравата на миналото води до губене на посоката и наученото досега.

РК: Искаме Европа, която е готова да вземе правилните решения за климатичната криза. Европа, която върви към устойчиво развитие и приема политики, които се основават на науката и не лишават идните поколения от бъдеще.

Заглавна снимка: В петък, 24 май, ученици от над 1800 града по цял свят протестираха и призоваха правителствата да вземат мерки относно климатичните промени. Около 10 000 бяха протестиращите в Берлин © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За общоприети факти няма друго мнение. Д-р Валери Велев за зачестилите случаи на морбили

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dr-valeri-velev-za-morbili/

Годината е 1721-ва. В Бостън, Масачузетс, върлува епидемия от дребна шарка. Тя ще остане в историята като една от най-смъртоносните през XVIII в., но и като мотивация за първата мащабна кампания за превантивна ваксинация в историята на британските колонии, днес САЩ. Един от основните участници в процеса е бостънският пастор Котън Мадър. Живият му интерес към медицината го превръща в един от най-гласовитите активисти в полза на превантивната ваксинация. Затова и получава „щедър“ подарък – един ден през прозореца му е хвърлена малка самоделна бомба, която, за щастие, не избухва, и писмо с думите: „Котън Мадър, кучи сине, проклет да си! Ето ти една ваксина от мен – малко шарка за теб!“ Въпреки това след 1721 г. случаите на дребна шарка и смъртност вследствие на заболяването намаляват прогресивно.

Регистрираните случаи на морбили в Европа от януари до август 2018 г. © Инфографика: Statista

Пренасяме се в 2019 г. Световната здравна организация (СЗО) съобщава, че случаите на морбили продължават да нарастват в световен мащаб, като за последните три години се наблюдава възходяща тенденция в заболеваемостта. Морбили е една от най-заразните болести в света, като през 2017 г. заболяването е причинило 110 000 смъртни случая.

Най-сериозният фактор за нарастването на случаите на морбили е липсата на ваксинация, най-често в бедни държави. Медицинската инфраструктура в множество страни не е достатъчно добра, за да осигури нужното ниво на ваксинация. В развитите държави пък т.нар. антиваксъри и дезинформацията относно ваксините водят до все повече неваксинирани, а бумът в използването на въздушен транспорт за придвижване помага за разпространението на заразния вирус по цял свят, сочат от СЗО и Statista. През 2014 г. например пътуващ мисионер, член на религиозната група на амишите, посещава Филипините и пренася вируса в общност, в която ваксинираните са сравнително малко.

В България на 22 април със заповед на министъра на здравеопазването бе сформиран Национален координационен съвет за контрол на морбили, чиято цел е да координира ограничаването на разпространението на заболяването. До сряда бяха съобщени близо 500 случая на морбили в 11 области в страната.

В своя блог Боян Юруков проследи пътя на заболеваемостта от морбили. Той подчертава, че „е трудно да се сравняват взривове на дори една и съща болест в една и съща държава. Регионите са различни, динамиката на населението често се различава, времето от годината, миграцията, та дори политическата и международната обстановка влияят“. Ала положението все пак е сериозно. Освен антиваксърите, Юруков също подчертава множество проблеми в проследяването на имунизациите, доверието в лекарите и здравните грижи, която получават най-бедните.

Д-р Валери ВелевЗа причините за морбили, опасността и превенцията разговаряхме с Д-р Валери Велев, завършил медицина и докторантура по инфекциозни болести в Медицински университет – София. Д-р Велев има специализации по медицинска биология и медицинска паразитология, а понастоящем работи като лекар в Детската инфекциозна клиника на СБАЛИПБ „Проф. Ив. Киров“ и е главен асистент в Катедрата по инфекциозни болести и паразитология на МУ – София.


Йоанна Елми: Д-р Велев, какво е морбили, какви са симптомите, кой е застрашен и защо обществото трябва да обърне сериозно внимание на това заболяване?

Д-р Валери Велев: Морбили е едно от най-заразните вирусни заболявания, познати на човечеството. Ако 100 неваксинирани или непреболедували души се срещнат с болен дори само за минути, 95 от тях ще се разболеят. Тоест застрашени са всички неимунизирани.

Другият проблем е, че морбили е една от т.нар. шарки с най-чести и най-големи усложнения. По време на острата фаза голяма част от болните развиват тежки пневмонии, понякога с дихателна недостатъчност, или пък чревни усложнения. При децата под една година са възможни поражения на очите.

Най-драматично е развитието на менингоенцефалити – те водят или до инвалидизиране, или до смърт. В много редки случаи вирусът „мутира“, „скрива се“ в нервните ганглии и около 8–10 години след преболедуване от морбили се развива т.нар. подостър склерозиращ паненцефалит. Това усложнение е нелечимо и бавно прогресира до деменция, кома и смърт.

По отношение на симптомите морбили не се диагностицира лесно от неспециалисти, особено в началото. В първия стадий (2–3 дни) болният е с температура, кашлица, хрема, зачервено гърло – класически симптоми на банална вирусна инфекция. Точно в този период родителите водят децата си по различни ДКЦ-та, болници, спешни отделения и правят контакти с други деца, заразявайки и тях. През втория стадий общото състояние се влошава още повече, но започва появата на обрив по лицето, който постепенно слиза надолу. Очите се зачервяват. Тук всеки лекар би следвало да може да се ориентира за диагнозата и болният да се изолира.

ЙЕ: Министерството на здравеопазването сформира Национален координационен съвет за контрол на морбили, който трябва да ограничи разпространението на заболяването в България. На първо време – има ли опасност от епидемия според вас?

ВВ: Да, мащабите са сериозни. Ситуацията е много по-тревожна от тази, която очаквахме. В момента най-драматично е положението в София-град. София-област и Благоевград по-скоро се успокояват. Категорично опасност от епидемия има. На този етап не можем да прогнозираме как ще продължи процесът.

ЙЕ: Разполага ли държавата с достатъчно адекватни механизми за справяне с подобна епидемия?

ВВ: Съжалявам, че ще го кажа, но не. По мое лично мнение държавата не разполага с мерки да се бори адекватно. Особено тревожно е положението с инфекциозните отделения. На много места в страната те са закрити поради липса на кадри и пари. Буквално липсва достатъчно леглова база за лечение и изолация, както и специалисти по инфекциозни болести.

Драматична е ситуацията при децата с животозастрашаващи усложнения – дихателна недостатъчност или менингоенцефалити, нуждаещи се от реанимационни грижи и апаратна вентилация. Такива деца няма къде да се лекуват адекватно – нито в провинцията, нито в София. Няма болница, която да им предложи лечение от начало до край, с инфекционисти, работещи детски профил, детски реаниматори, детски невролози и интензивен сектор за изолация. Референтната лаборатория не разполага с достатъчно консумативи за изследвания, защото от години Националният център по заразни и паразитни болести е недофинансиран.

Страните с най-много регистрирани случаи на морбили за 2018 и 2019 г. © Инфографика: Statista

ЙЕ: СЗО сочи, че случаите на морбили са нараснали с 300% в световен план, наблюдаваме продължаваща възходяща тенденция. Изтъкваните причини са различни – от липса на ваксини поради бедност и лоша инфраструктура до т.нар. антиваксърски движения в развитите държави. Какво е Вашето мнение и Вашите наблюдения като специалист?

ВВ: Мога да говоря за това, което виждам у нас. Ваксини има, категорично. Те са безплатни, при личния лекар, и всеки има достъп до тях. Мястото на антиваксърите в конкретния случай изглежда преувеличено. Да, огромният брой заболели са неимунизирани, главно от ромския етнос, но сред тях няма осъзната антиваксинална резистентност. Явно, поне у нас, антиваксърските движения са представени от малко на брой хора, но поради тяхната кресливост изглеждат много. Всички, които следим техните изяви, забелязваме, че най-шумните между тях всъщност нямат деца, така че проблемът се корени другаде.

Липсват санкции за родителите, които не водят децата си на ваксинация, както и за личните лекари, които също ги „мързи“ да търсят активно тези свои пациенти и да съобщават за тях.

ЙЕ: Какво би могло да се подобри на институционално ниво, за да бъде по-ефективна борбата със заболяването? А на индивидуално ниво, при всеки един лекар?

ВВ: На институционално трябва да има реални санкции. Тежки глоби, съд. Учебните заведения – детски градини, училища и университети, трябва да се научат да действат по маниера на САЩ. Там тези институции се грижат сами за своите възпитаници и не вярват на „бележки“. Всеки, който кандидатства в елитно и държащо на реномето си училище, дава кръв, за да се провери ваксиналният му статус. Ако липсват антитела срещу конкретен антиген – ваксинира се.

На индивидуално ниво всеки личен лекар, при когото се установи повишена заболяемост от ваксинопредотвратимо заболяване, трябва щателно да бъде проверяван. Ако пък се докаже издаването на бележка за ваксиниране, без такова да е извършено, има юридически стъпки, които се предприемат в случай на документна измама.

ЙЕ: А как можем да поощрим ваксинацията, включително и да се борим с дезинформацията според Вас?

ВВ: Винаги съм казвал, че това трябва да става още в училище. В часовете по биология гимназистите трябва да учат подобни практически, житейски неща, за сметка на сложни биохимични реакции и ботаника.

Когато медиите обсъждат ваксините, трябва да спрат да търсят „и другото мнение“. За общоприети факти няма друго мнение. За медиите обаче съм скептичен. Там жълтото, шарлатаните и хомеопатите винаги ще бъдат по-рейтингови и по-канени от адекватните лекари и учени.

Допълнителна информация

В България съгласно актуалния имунизационен календар се провеждат задължителни профилактични имунизации и реимунизации на определена навършена възраст. Повече информация може да получите на официалната страница на Министерството на здравеопазването.

За жалби и консултации във връзка с оказване на медицинска помощ на всякакво ниво може да се обърнете към Българската асоциация за закрила на пациентите. Подробно описание на случая може да изпратите на [email protected], [email protected] или директно на адрес: гр. София, ул. „Бряст“ №7. От организацията обещават отговор до 24 часа.

В София отварят четири кабинета за безплатна ваксинация в Първа, Втора, Четвърта и Пета градска болница.

Заглавна снимка: © Sara Bakhshi 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Предотвратимата смърт в България – само наполовина това, което си мислите

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/predotvratima-smart/

Хайде още малко четене с разбиране. Излезе обновения анализ на Евростат за „предотвратимата смърт“. Изчислено е, че около 40000 смъртни случаи е можело да бъдат предотвратени само в България.

Ето няколко детайла, за тези, които ще прочетат само заглавията в медиите. Първо, данните са от 2015-та. Отнема време докато се анализират. Второ, това число има два аспекта. Единият би се превел най-точно на български „избегнати“ и минава през това, което четем из новинарските агенции – липсата на ефективна бърза помощ, най-нови медикаменти и апаратура, понякога специалисти и прочие е можело най-малкото да отложи смъртта на опреден брой хора. За да сме по-точни – 19843.

Още толкова смъртни случаи – 19228 – са можело да бъдат предотвратени чрез нещо, което надали ще намерите из медиите – личното поведение на хората и средата, в която живеят. То се базира най-вече на здравната култура (спорт, хранене, пиене, пушене), превенцията (прегледи, кръвни тестове, ваксини), чиста околна среда (замърсяване на въздуха навън и вътре в жилищата) и други.

Казано иначе, изглежда точно колкото ни е виновна здравната система с болничните инфекции, наработещият спешен телефон, бавните линейки, нехаещи понякога лекари и груби сестри, толкова сме си виновни и ние с това, че просто не се грижим за здравето си и се сещаме за него чак, когато се наложи да се борим със 112, за да ги накараме да пратят линейка.

При това данните показват, че ситуацията при мъжете е много по-тежка. Почти двойно повече смъртни случаи на мъже е можело да бъдат предотвратени или избегнати. Още по-лошо е, че мъжете може да виним здравната система много по-малко от жените, тъй като случаите, в които смъртен случай е можело да бъде избегнат с по-добра лична грижа за здравето са 9% повече от тези, които са били заради лоша спешна помощ. Системата пък „предава“ жените по-често – 22% са по-малко предотвратимите смъртни случаи от тези, които е можело да бъдат избегнати на момента.

Изследването се прави отскоро, но пак може да се каже, че тенденицията и по двата показателя са нагоре. Докато между 2011-та и 2015-та, общата смъртност в България намалява за кратко и пак леко се увеличава, с аналогични темпове се движи смъртността, която е можела да бъде избегната с по-добри здравни грижи. В същото време смъртността, която е можело да се предотврати с повече грижа за личното здраве и среда се увеличава с над 9% за 5 години. Тоест докато системата на здравеопазването почти не се променя като качество въпреки стотиците милиони излети и течащи от нея и непрестанните опити за реформи и закрепване, другият фактор в здравето – хората – все повече оставят някой друг да се грижи за здравето им, сякаш е чужда работа.

Ако махнем от данните факторът на промяната на общата смъртност, ще видим, че вероятността някой да почине заради лоша работа на здравните власти всъщност е намаляла през онзи период. В същото време, вероятността някой да се почине от предотвратима смърт се е увеличила и то доста. Разбира се, периодът е твърде малък, за да се правят някакви генерални изводи, а и нямаме разбивка по възрастови групи. Разликата обаче е твърде значима, за да не се спомене.

Като цяло смъртността е аспект от демографията, който често не се разбира. Освен, че не може да сравняваме общата смъртност между държави и дори между годините в конкретна държава, причините са понякога различни и изискват различни мерки. Със застаряването на населението на България в следващите 15-20 г. определено ще се качва общата смъртност, но това не трябва да се бърка с влошаване на здравето на хората. Въпреки всичко изброено до тук, индикаторите сочат, че то се подобрява. Все пак, има много какво да се желае от здравната ни система – административно, като достъпност и отношение. Ако данните за предотвратимата смърт показват нещо обаче, то е че също толкова силен фактор за високата смъртност е и неглижирането на личното здраве, мръсната околна среда и недостатъчното стимули за използване на ранната диагностика и лечение.

Данните по темата ще намерите при Евростат и НСИ.

ЕСПЧ: Най-лошото решение за 2017

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/06/02/echr-24/

Strasbourg Observers традиционно обявяват най-добро и най-лошо решение на ЕСПЧ всяка година.   За най-лошо решение от 2017 г. е обявено особеното мнение по делото Bayev v. Russia  относно закона за  анти-гей-пропагандата в Русия: “Хомофобският характер на несъгласието на съдията от Русия  относно така наречения гей пропаганден закон  беше толкова шокиращ  за нашите читатели, че спечели наградата за най-лошото решение, въпреки че технически не е самостоятелно решение, а само особено мнение”.

Това е добра причина да се представи решението на ЕСПЧ от 2017, така както е представено от Strasbourg Observers:

Делото се отнася до молбите на  руски активисти за правата на хомосексуалните, всеки от които е признат за виновен за административното нарушение на “обществени дейности, насочени към насърчаване на хомосексуалността сред малолетните и непълнолетните”. Първият жалбоподател е провел демонстрация пред средно училище с две знамена, на които пише “Хомосексуализмът е нормален” и “Гордея се с моята хомосексуалност”. Вторият и третият кандидат  демонстрират  пред детска библиотека с банери, на които е написано, че “Русия има най-високата степен на тийнейджърско самоубийство в света, вкл. хомосексуалисти  предприемат тази стъпка поради липсата на информация. Депутатите са убийци на деца. Хомосексуализмът е добър! ”  и  “Децата имат право да знаят. Големите хора също са понякога хомосексуални. Хомосексуалните  също стават страхотни. Хомосексуалността е естествена и нормална “.

Жалбоподателите твърдят пред ЕСПЧ, че руското законодателство нарушава член 10 от ЕКПЧ и е дискриминационно, тъй като не се прилагат подобни ограничения по отношение на хетеросексуалното мнозинство.

Решението

Намеса в свободата на изразяване съществува, чл.10.2 ЕКПЧ предвижда възможност за намеса поради причини, свързани с морала и здравето, ЕСПЧ прави оценка дали в случая намесата има легитимна цел.

ЕСПЧ не вижда причина социалното приемане на хомосексуалността да е несъвместимо с поддържането на семейни ценности. Както е посочено в решението по делото Kozak v Полша,  няма приет правилен начин за лицата да водят личния си семеен или личен живот.

Неприемливи са опитите да се правят паралели между хомосексуалността и педофилията. Дори мнозинството от руснаците да имат отрицателно мнение за хомосексуалността, би било несъвместимо с основните ценности на Конвенцията, ако упражняването на права от малцинствена група е   обусловено от приемането й от мнозинството.

Правителството твърди, че насърчаването на взаимоотношения между лица от един и същ пол трябва да бъде забранено, тъй като отношенията между тях са  риск за общественото здраве и демографското развитие. ЕСПЧ не вижда как подобен закон би могъл да помогне за постигането на желаните демографски цели или как  липсата на такъв закон би ги засегнала неблагоприятно.

Правителството не е доказало и как педофилията и порнографията сред малолетните и непълнолетните (независимо от сексуалната ориентация на засегнатите лица) са свързани с хомосексуалността и с този закон.

Въпросните правни разпоредби не служат за постигане на легитимната цел на защитата на морала,   защита на здравето и защита на правата на другите.  Чрез приемането на такива закони властите засилват стигмата и предразсъдъците и насърчават хомофобията, която е несъвместима с понятията за равенство, плурализъм и толерантност, присъщи на едно демократично общество. Нарушение на  член 10 от ЕКПЧ.

Особеното мнение може да се прочете на сайта на ЕСПЧ. Според него децата трябва да се консултират предимно с родителите си или близки членове на семейството, вместо да получават информация за секса от плакати  на улицата, а също се твърди, че ЕСПЧ   не е взел сериозно предвид факта, че личният живот на децата е по-важен от свободата на изразяване на хомосексуалистите.

 

Цифрова икономика и цифрово общество

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/26/eu_digital-4/

От сайта на Съвета на ЕС – обобщение за хода на изпълнението на цифровата стратегия на ЕС:

  • премахване на таксите за роуминг;
  • модернизиране на защитата на данни;
  • гарантиране на трансгранична преносимост на онлайн съдържание;
  • насърчаване на електронната търговия чрез преустановяване на необоснованото геоблокиране.

ЕК готви голям нов пакет от амбициозни мерки за подпомагане завършването на цифровия единен пазар  с цел по-нататъшното разширяване на цифровата икономика на ЕС и премахването на регулаторните пречки между държавите от ЕС  като например в областта на

Задачите на дневен ред – от сайта на ЕК:

На 26 април 2018 е поредното 9-то заседание/ триалог за ревизията на Директивата за аудиовизуални медийни услуги

На 26 април 2018 се обявяват и мерките за справяне с дезинформацията онлайн.

Също днес ЕК огласява мерки за справедливо третиране на дружествата от страна на платформите и търсачките.

Прогноза за демографското време утре – мазно с превалявания от жлъч

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/demografsko-verme/

Отново е април и наближава един вид празник за всички сутрешни блокове – обновяване на демографските данни на НСИ. Това ще стане утре и покрай много други показатели ще видим броя на ражданията и смъртните случаи за 2017-та. Писал съм доста по тези теми, както и за яркото неразбиране на процесите и дори терминологията от екрана.

Това, което може да очакваме в следващите дни е отново същата сензационност поднесена в мазен вестник и с ехидна усмивка на чичка от пазара, който определено не иска да задаваме въпроси защо вестникът е мазен и най-вече откъде е извадил това, което ни подава в него. Водещите ще канят знайни и незнайни експерти и също няма да поставят под съмнение нито мазния вестник, нито твърденията на гостите си. Поне стига да са достатъчно сензационни и жлъчни.

Разбира се, ще чуем неща като „българите сме на изчезване“ или че сме сред първите места по смъртност. Неизменно ще чуем и за регистъра за ражданията – този любим източник за фалшиви новини за родните журналисти. Тази година той предоставя още по-пикантни детайли. Ако сравните в него ражданията през първите три месеца от годината, както неизменно журналистите ще искат да „украсят“ данните на НСИ, ще забележите, че за 2017-ва са 14019, а през 2018-та – 10841. Тоест цели 3170 раждания по-малко или привидно намаление с 22.7%. Крайно изкушителна възможност за сензация, на която несъмнено доста ще се отдадат.

Истината обаче е отново в нещо, за което предупреждавам от години – регистърът е безполезен. През декември писах за големите забавяния и пропуски във въвеждането на данните. Различни лица в Министерството на здравеопазването признаха, че на практика липсва контрол над качеството на данните и не се налагат санкции над нарушаващите заповедта болници. Когато през януари сървърът на регистъра падна, отне три седмици да го възстановят. Причината далеч не беше това, че отделните служители не си вършат работата, а че организацията идваща от ниво заместник министри и предвидена в нормативната уредба е толкова сбъркана, че практически никой не отговоря да се следи изцяло правилната работа на регистъра. Наскоро разбрах, че донякъде това, че съм въртял телефони из дирекции в министерството всъщност е ускорило възстановяването на сървъра.

Резултатът от този проблем е, че имаше сериозно забавяне във въвеждането, което все още не е наваксано. Съществува допълнителен проблем със системата и сертификатите, които се използват от отговорни лица в болниците, за да въвеждат данните. Както изглежда, някои от тях все още нямат достъп до системата или просто са решили да не въвеждат повече. Резултатът е, че и без това забавените и неточни данни сега са с още почти 1/4 по-малко верни.

Както споделих преди, намерих начин да следя автоматично какво се въвежда в регистъра всеки ден. Накратко казано – ако на 7-ми януари се родят 20 деца в област Пловдив, мога да проследя кога са въведени в системата. Например 10 на третия ден, още 3 след седмица и останалите – в различни дни през следващия месец. На тази графика съм показал с какво забавяне са въвеждани данните по седмици. Не кога са се родили децата, а с колко средно са се забавяли болниците, когато са въвеждали в регистъра. Вижда се дупката през трите седмици, когато сървърът е бил паднал. Вижда се и пикът след това на забавените въвеждания.

Според изискването, данните следва да се добавят до 3 дни след раждането – маркирал съм тази граница в зелено. Средното забавяне е повече от две седмици тази година. Миналата година 1/3 от ражданията са били въвеждани чак след месец. При това тук говорим за данните, които се въвеждат. Както показах в предишните си анализи, има цели болници, които не въвеждат данни или до правят наведнъж няколко пъти в годината.

Дефектите не са само във вътрешната организации и непукизма на политическото ръководство на министерството, но и в самата система и достъпа до нея. Данните имат за цел не просто да броим ражданията, а да се правят научни изследвания какви са проблемите и как да се подобри както майчината грижа, така и да се намали детската смъртност и заболеваемост. Данни от регистъра обаче се отказват дори на тези, за които са предназначени – научните работници. Наскоро обявиха, че се планира създаването на нов регистър. Това обаче може би ще подобри само техническата страна, която е най-малкия проблем. WHO и UNICEF имат стандартизирани категоризации на състояния и събития, които следва да следим и у нас чрез такъв регистър. Дали ще се въведат е доста съмнително след като не могат да се оправят дори с наличното.

Всичко това показва, че очакваната сензация за „рекордно намаление на ражданията в началото на 2018-та“ ще е поредното журналистическо недоразумение по темата. Може да изглежда маловажно, но всъщност не е. Едното число е много важно в действителност, тъй като около него, тенденциите и анализите се формират политики. Затова виждаме странните опити на ДАБЧ да прокара идеята, че имало 8-9 млн. българи зад граница. Фалшивите новини влияят не само на широката публика, но и на официални лица, които би трябвало най-добре да знаят фактите. Новината за работещите българи в чужбина е друг пример за това.

Каква ще е реалният брой раждания на деца в България ще видим утре. Очаквам да е малко по-нисък от 2017-та, най-вече защото броят на жените в детеродна възраст намалява плавно. Описвал съм вече причините за това и защо цялата дискусия по темата е сбъркана.

При това условие някои биха ме запитали, както са правили и преди, „Какво се пениш, като все пак намаляваме?“ Позволете ми една аналогия – по редица причини губите контрол над колата и тя се забива в дърво. Ще се разминете ли с огъната броня или ще загинете? Има огромна разлика между това дали се движите с 120 и 20 км/ч, дали сте с колан и дали правите маневри преди сблъсъка. В момента ни облъчват с крясъци, че се движим с 200 км/ч към сигурна смърт и трябва да вдигнем ръце в паника. Истината е доста различна когато разберем данните, а не сравняваме ябълки с трактори. Да, няма толкова кръв и жлъч и това навярно е проблема. Може би имаме нужда от южноамерикански футболен коментатор, който с разпален глас да обяснява базови статистически концепции и анализи.

Съд на ЕС: бриджът не е спорт, но може да е култура

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/19/sport/

В края на 2017 г. Съдът на ЕС е публикувал решението си по дело C‑90/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Upper Tribunal (Tax and Chancery Chamber) (Въззивен съд (отделение по финансови и данъчни дела), Обединено кралство)   в рамките на производство по дело The English Bridge Union Limited (EBU) срещу Commissioners for Her Majesty’s Revenue & Customs.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност – по- точно относно  освобождаването на някои услуги, тясно свързани със спорта или физическото възпитание от нестопански организации на лица, участващи в спортни дейности или физическо възпитание.

EBU е национална организация с нестопанска цел, която има за предмет на дейност регулирането и развитието на двойковия спортен бридж в Обединеното кралство. Тази игра на карти е разновидност на бриджа. EBU плаща ДДС върху входнитe такси за участие – но смята, че посочените такси трябва да бъдат освободени от ДДС.

Данъчната администрация възразява срещу тези доводи, като посочва, че от текста на член 132, параграф 1, буква м), съгласно който е освободена доставката на някои услуги, „тясно свързани със спорта или физическото възпитание“, следва, че даден „спорт“ по смисъла на тази разпоредба трябва да има съществен физически компонент. В допълнение, поддържаното от EBU тълкуване противоречало на принципа на стриктно тълкуване на случаите на освобождаване, предвидени в член 132 от Директива 2006/112.

Така се стига до интересно преюдициално запитване, свързано с идеята за понятието спорт и неговия обхват:

„1)      Какви са основните характеристики, които трябва да има дадена дейност, за да бъде „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112? По-конкретно, трябва ли дейността да има съществен (или не несъществен) физически компонент, който е определящ за нейния резултат, или е достатъчно тя да има съществен умствен компонент, определящ за нейния резултат?

2)      Представлява ли двойковият спортен бридж „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112?“.

Това е един от случаите, в които Генералният адвокат и Съдът са на противополжни мнения.

Генералният адвокат Szpunar в заключението си казва следното:

Законодателят на Съюза счита, че доставката на някои услуги, тясно свързани със спорта или физическото възпитание, от нестопански организации на лица, участващи в спортни дейности или физическо възпитание, представлява услуга от обществен интерес, която заслужава да бъде освободена. Освен това обосновката за освобождаването трябва да се разглежда в контекста на член 165, параграф 1, втора алинея ДФЕС, съгласно който Съюзът допринася за насърчаването на ролята на спорта в европейския живот, като отчита в същото време спецификите му, структурите, основаващи се на доброволното участие, както и неговата социална и възпитателна функция.

Международният олимпийски комитет включва нефизическия спорт шахмат сред дейностите, на които е предоставен олимпийски статут(44). Оттук стигам до извода, че не е необходимо дадена дейност да има непременно физически компонент, за да бъде приета като спорт. Според мен това е съвсем логично. Задължителен физически елемент ipso facto би довел до изключване на редица дейности, обикновено считани за спортни, макар физическият компонент да е повече от незначителен, но чието квалифициране като спорт е извън съмнение. Като пример в това отношение могат да се посочат стрелбата или стрелбата с лък.

С оглед на това считам, че общото между повечето дейности, които обикновено са известни като спорт, е следното: 1) те изискват известни усилия за преодоляване на предизвикателство или препятствие (и поради това нямат чисто развлекателен характер)(45), независимо дали това предизвикателство е състезание срещу противник или преодоляване на индивидуалните граници на тялото и ума (например самото плуване, движение във вода); 2) при преодоляването на тези предизвикателства или препятствия i) се тренират определени физически или умствени умения, ii) което води до ползи за физическото или психическото благосъстояние на лицата, упражняващи съответния спорт, и 3) тези дейности обикновено се упражняват не само в изцяло търговска среда. Накрая, 4) общественото възприемане (на местно равнище) или международното признаване е индикация за наличието на „спорт“. С други думи, под „спорт“ по смисъла на Директивата трябва да се разбира трениране на психическа или физическа пригодност по начин, който обикновено е полезен за здравето и благосъстоянието на гражданите, тъй като в противен случай не би бил в съответствие с целта на освобождаванията, предвидени в дял IX, глава 2 от Директивата за ДДС(46).

 Поради това моето предложение за отговор на първия въпрос е, че сред характеристиките, които трябва да има дадена дейност, за да бъде „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директивата за ДДС, не е необходим не съвсем несъществен физически компонент, който е определящ за нейния резултат. Достатъчно е дейността да има съществен умствен компонент, определящ за нейния резултат.  По втория въпрос: бриджът е спорт.

Съдът в решението си приема за установено, че двойковият спортен бридж е игра на карти, която включва интелектуални усилия и умения и физическият компонент на която изглежда несъществен.

Понятието „спорт“ в общоупотребимия език обозначава физическа дейност, или с други думи — дейност, характеризираща се с физически компонент, който не е несъществен.

При двойковия спортен бридж се използват по-специално логика, памет, планиране или всестранен подход и той е дейност, полезна за умственото и физическото здраве на редовно практикуващите я лица. Дори обаче да се окажат полезни за физическото и умственото здраве, дейностите, които изцяло се изразяват в отдих и развлечение, не попадат в обхвата на цитираната разпоредба.

Състезателният характер на дадена дейност сам по себе не е достатъчен, за да обоснове квалифицирането ѝ като „спорт“, след като липсва физически компонент, който не е несъществен.

От съдебната практика  следва, че целта на член 132 от тази директива е да определи изчерпателно някои дейности от обществен интерес, които като изключение трябва да бъдат освободени от ДДС. Тълкуването   в смисъл, че спортът включва дейности, имащи физически компонент, който изглежда несъществен, представлява разширителен прочит на тази разпоредба, такова тълкуване не е съобразено нито с правилото за стриктно тълкуване на случаите на освобождаване от ДДС, нито с целта за строго очертаване на съответното освобождаване.

Освобождаването се отнася само до дейности, характеризиращи се с физически компонент, който не е несъществен.

Съдът започва решението с уговорката, че не говори за спорт по принцип, а само в контекста на конкретната директива, и завършва решението с разсъждението, че това, което не може да стане по б. м) от разпоредбата, може би не е изключено да стане по член 132, параграф 1, буква н)   – „културни услуги“  – ако предвид начина на практикуване на тази дейност, на историята ѝ и на традициите, към които принадлежи, тя заема в определена държава  такова място в социалното и културно наследство, че може да се смята за част от нейната култура.

Епидемията от туберкулоза в Украйна и смъртта на едно дете

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/tb-ukraine/

Тръгнала е „сензационна“ новина по антивакс групите за временно спряна БЦЖ ваксина в Украйна. Ваксината е българска – на БулБио. Мярката е стандартна, временна и е взета след смъртен случай на новородено. Според лекарите е било здраво и са поставили БЦЖ ваксината, както е по календар. Отново според лекарите смъртта няма връзка с ваксината, но в съответствие с процедурата е спряна до изясняване на случая.

Разбира се, върти се заедно с фалшивата новина, че доц. Маркова от БАН била показала, че ваксината е потенциално опасна, което тя самата отрече да е казвала или да може да се направи като извод от изследването ѝ. Това и още подобни са препечатани вече в Actualno и още няколко сайта.

Интересен момент, който пропускат да споменат за Украйна е, че детската смъртност намалява почти толкова бързо колкото в България – докато при нас е намаляла с 58% за 20 години, при тях е с 55%. Случаите на туберкулоза при тях обаче са многократно повече от нас и се увеличават. При нас има намаление от 8% за 10 години. Към миналата година в България е имала 23 случая на 100 хиляди население, а Украйна – 91. В някои градове като Одеса те са над 110. Те също са в списъка на WHO с високорискови държави заради резистентни щамове на туберкулоза. Анализатори посочват, че проблемът с туберкулозата в Украйна може да създаде проблеми и за Европа. Системата им страда от същите проблеми, както и България, в последващото проследяване и грижа за болните, но в много по-голяма степен. Резултатът е, че смъртността заради туберкулоза при тях е 13 пъти по-голяма отколкото при нас – 0.83 спрямо 11 починали на всеки 100 хиляди население.

В този контекст имунизациите при тях са дори по-важни, отколкото при нас. Докато ние сме много по-близко до премахване на нуждата от масова имунизация и вече постепенно намаляваме реимунизациите, при тях тя още има важна роля в сваляне на заболеваемостта. Затова доверието в системата е толкова важна. Инциденти като този поставят това под въпрос. Причините може да са много и разследването тепърва трябва да посочи какво се е случило. Възможно е конкретната ваксина да е била замърсена. Това се е случвало и преди с БулБио, но винаги е било хващано още при доставките и никога такива не са достигали до лекарите. Тогава трябва да има проверки и последствия за компанията. Възможно е да не е съхранявана правилно, каквито проблеми имаше и в България. Лекарите обаче отричат. Не на последно място, както се посочва в самото съобщение на украинските власти, най-вероятно няма нищо общо с ваксината и става въпрос за състояние пропуснато от лекарите при раждането.

Независимо обаче какво е заключението на разследването, то няма да бъде тиражирано както тази новина в следващите седмици. Просто не е толкова сензационно и спекулативно. Твърдения неприсъстващи в съобщението на украинските власти и сега се вкарват от Actualno, за да направят историята по-пикантна. Тези ще бъдат допълвани и украсявани, както обикновено, докато след месец не видим да се споделя нещо почти незвъзано с оригиналното събитие. Точно както се случи с доц. Маркова от БАН и статията в сп. Осем.

Интересното сега е дали родната агенция по лекарствата ще се задейства да направи проверка на БулБио или ще чака случая да нашуми в медиите или Украйна да поиска такава. Министерството на здравеопазването все още далеч от ваксина, която да има същото ниво на ефективност, както останалите ваксини от календара. Инвестиции в такава се правят отдавна, включително от държавите в западна Европа, където все още десетки хиляди се разболяват всяка година.

Регистърът на ражданията спря сам засрамен от себе си

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/registar-rajdaniq/

Писах по-рано тази седмица в социалките, е прословутия регистър за ражданията е паднал. Сайтът дава сървърна грешка при отваряне. За последно е бил достъпен на 10-ти януари и знам това, тъй като автоматично свалям данните от него. Използвам ги за да покажа колко некачествена е информацията в него и как липсата на контрол единствено генерира фалшиви новини.

Първоначално реших, че най-накрая Министерството на здравеопазването се е вслушало в призивите ми да се спре публичната част поне докато оправят качеството на данните. Предвид грешката обаче ми се стори малко вероятно, още повече, че подобна имаше за кратко и през декември. Затова отново завъртях телефоните на министерството с надеждата този път да получа отговори.

На няколко пъти бях изпращал запитвания по ЗДОИ, на които получавах половинчати отговори или най-често – никакви. Неофициално ми беше казано преди три години, че практически контрол няма. Този път по телефона имах повече късмет. Първо от Информация на МЗ ме насочиха към Националния център по обществено здраве и анализи. Преди също са ми посочвали, че точно те администрират регистъра. От там обаче ми отговориха, че само управляват достъпа до него – сертификати, които се дават на болници и на служители с цел анализи и попълване. Нямали достъп, а и право да администрират самият сървър, софтуера или да проверяват качеството на данните.

След това бях насочен към Медицински одит. Там бях прехвърлен през няколко души докато юристите потвърдиха това, което бях получил неофициално като информация от министерството преди време. Медицински одит не отговаря за проверка дали болниците въвеждат данните коректно, навреме или дали въобще ги въвеждат. Те проверяват дали медицинските дейности са изпълнени, а не дали документацията към министерството, каквото всъщност представлява този регистър, е изрядна. Интересното тук е, че именно министерството на няколко пъти официално са ми отговаряли, че точно Медицински одит следва да правят такива проверки, но не знаят дали има санкционирани.

Накрая се върнах на Министерството и ме свързаха с отговарящите за информационната им инфраструктура. Оказа се, че тъй като регистъра не е част от техните сайтове, не влиза в техните задължения. Още повече, че сървърът по някаква причина е в Медицински одит, които нямат нищо общо с него. Не е ясно как е правена техническа поддръжка до сега, но явно те ще се нарамят в бъдеще. Навярно ще видим сайта отново в следващата седмица, но от това, което разбрах от 10-тината разговори проведени днес излиза, че доста болници може да нямат възможност да въвеждат данни в скоро време.

Всичко това ме връща към темата, която дъвча от доста време – не се прави така. Регистърът за ражданията в никакъв случай не е най-големият проблем на здравеопазването. Може да се нарече дори маловажен. Сред информационните масиви обаче е най-видим и генерира най-много фалшиви новини. За известно време този на Фондът за лечение на деца получи по-голямо внимание, но беше закрит точно, защото показваше твърде много неудобни неща.

В случая с този за ражданията министерството дори изпуска поредна възможност да санкционира болниците за поредното нещо. Не това следва да е мотивацията тук обаче. Първоначалната цел на регистъра е да спомогне за подобряването на женското здраве в страната. Това е важно само по-себе си, но придобива и стратегически измерения в контекста на демографската криза. Регистърът не решава проблемът с раждаемостта, но данните, които следва да се събират в него може да посочат към проблеми, възможности за подобрение, положителни и негативни тенденции и стимули. В него далеч не се събира само броят на ражданията, но от това, което съм видял, следва да се събира дори повече информация.

Без качество на данните, отговорно въвеждане и отчетност обаче нищо от това няма значение. Сега имаме просто поредния софтуер, за който са похарчени едни пари и който бавно умира на някакъв сървър в прашно мазе. След още няколко системни грешки ще им писне и ще спрат да го рестартират и ще спря както толкова други регистри и добри иначе идеи.

В случая не е виновен никой от хората, с които разговарях днес. Самите те навярно са фрустрирани от ситуацията. Проблемът е системен и вина за тази счупена структура от взаимоотношения и отговорности носят именно министъра и зам. министрите. Както сегашните, така и всички преди тях. Да, наистина този регистър не е най-важното в доста проблемната ни здравна система. Същото може да кажем обаче за много подобни неща. Системните проблеми, които прозират тук, всъщност са причина за почти всичко, на което се ядосваме в здравеопазването. Работа на министъра не е да заповяда нещо да се оправи, а да изгради така структурите, че да се хващат такива проблеми веднага. Това важи както за счупен регистър, така и за корупция в болниците, лобизъм около лекарствата или източване на касата.

Междувременно за поне 2-3 седмици кафявите медии и сутрешните шоута ще бъдат лишени от любимата си януарска тема – как „българите сме на изчезване

За един Иван и измислените барикади

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2976

И аз като Венци Мицов имам един приятел Иван. Дето живее „в провинцията“ (откъдето съм и аз). И който взема, айде не 450 лева, ама твърде малко пари, за да изхранва семейството си.

Иван работи доста за тези пари – не т.нар. работа на хора с бели якички, но работата си е работа.

Иван не го интересува кой е на власт, щото всичките са едни и същи и той не вижда много много разлика. Не слуша вече и предизборния студия, не чете секцията за политика във вестника, защото му е писнало.

Не го интересуват стратегии и концепции. И не защото не е учил „стратегическо планиране“, а защото тия стратегии и концепции в обозримо бъдеще няма да му вдигнат значително заплатата, няма да го направят по-здрав (щото здравеопазването уж е безплатно, ама навсякъде плащаш), няма да го направят и по-щастлив.

Само че се появяват едни хора, които решават да превърнат Иван в образ. Да го поставят като контрапункт на хора, които не харесват. Да създадат едно измислено разделение. И после да могат да кажат на Иван „Иване, виж ги тия как са се ояли и говорят глупости. Маскари. Ама ти мене ше слушаш“.

Тия хора заливат Иван с това разделение по всички канали, с които разполагат. Обясняват му как бюрократите в Европа вземат милиони и само тормозят хора като него. Обясняват му как щом не може да си сложи нещо на масата или да го увие в амбалажна хартия, то сигурно е някаква глупост.

Рисуват картина на две Българии, едната на Иван, а другата на някакъв имагинерен елит.

Не че няма градски хора, за които важната тема на деня е дали небостъргачът в другия край на София (в който не са стъпвали от години) ще кореспондира със стила на околното строителство, а не дали хора като Иван могат да се оправят в живота. Обаче то си е тяхно право да имат собствени приоритети, стига да не налагат тези приоритети на всички. И колкото и фейсбук да създава такова впечатление, те едва ли го правят.

А колкото до стратегиите и визиите – те са безсмислени ако няма кой да ги изпълни. Накрая ще ги изпълняват хора като Иван, най-вероятно.

Обаче опитът да се обясни на Иван, че това всичко са глупости, създава у Иван един нихилизъм. На него му е все повече все тая, все повече не смята, че нещо може да се промени и все повече цветовете се сливат в два-три нюанса на сивото. А като чуе нещо позитивно по телевизията, инстинктивно решава, че „пак ни лъжат“.

Да, стратегиите няма да му вдигнат заплатата утре, визиите няма да му сложат по-качествена храна на масата, а концепциите няма да му оправят течащия покрив. Обаче кое ще?

Иван не е част от друга България, а различията в социалните възможности, макар и напълно реални, не са това, заради което Иван е беден. Иван е беден, защото едни хора го използват, за да бъдат „елит за един ден“, за да източат де що има да се източва, да не пускат без рушвет чужди компании, които биха давали на Иван повече пари. Но тези хора обясняват на Иван, че е беден, защото стотина човека в центъра на София не мислели за него, защото Брюксел регулирал краставиците и защото сме си прецакали отношенията с „братска Русия“, където сме изнасяли стоки за милиони!

Словесното построяване на такива разделения ги превръща в реалност, обаче. Хора застават от двете страни на тези имагинерни барикади. Хора, които не биха имали проблем да седнат на една маса и да намерят общи теми в иначе разнородните си ежедневия.

А в сенките отстрани на тези барикади едни хитри хора потриват ръце.

Кой бяга от здравната ни система?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/koi-bqga-ot-zdravnata-ni-sistema/

Едно от най-честите обяснения, които се дават за състоянието на здравната ни система, е липсата на хора – лекари, акушерки и медицински сестри. Наистина, почти всички сфери изискващи специалисти в страната страдат от този проблем. Най-осезаемо това се вижда в сферата на информационните технологии и машиностроенето. Доколкото е вярно обаче това за здравеопазването?

Преди няколко години споделих в социалките една графика, която направих набързо от данните на НСИ. Сравняваше колко лекари работят в България като абсолютен брой и спрямо глава от населението. Също така, колко учат в сферата на здравеопазването и колко завършват. Днес реших да обновя тези графики с последните данни и да ги разширя. Макар да дават само сухи числа за един единствен аспект от системата, от тях може да научим доста. Здравеопазването определено има сериозни проблеми, които са не само многопласови, но и трудно може да се дестилират в няколко графики. С такива обаче може да се опитаме да оборим няколко мита.

Както винаги, започвам с условностите. Тези данни събират всички практикуващи лекари – лични, тесни специалисти, хирурзи, анестезиолозите и прочие. В категорията медицински специалисти се включват мед. сестри, акушерки, лаборанти, фледшери и други. Не може да анализираме това колко от тях работят на повече от едно място, колко операции и процедури правят, колко специализират, колко отпадат, колко получават точно от всичко това и колко са натоварени, просто защото такива данни няма. Навярно се пазят в болниците, но надали някой има илюзия, че ще ги споделят. Затова може да говорим само за общ брой. НСИ има разбивка по области, но тук не ги разглеждам. Учащите в сферата на здравеопазването са „наедно“ като разглеждам само бакалаврите и магистрите. Във всички графики долу взимам показателите през 2001-ва за основа и сравнявам.

Нека да започнем с броя работещи лекари и медицински специалисти в страната. От данните на НСИ се вижда, че за последите 15 години те всъщност се увеличават като абсолютен брой. Особено при лекарите тенденцията е почти изцяло нагоре. При медицинските специалисти има намаление в последните 3 години, но все още сме над нивото от 2001-ва. Интересно е, че когато първо пуснах тази графика тогава се говореше как масово напускат, а всъщност имаше няколкогодишно увеличение с по 1-2% на година. Лекарите през 2016-та в страната, например, са били с над 8% повече от 2001-ва. Най-големият скок е бил в последните 7 години.

Ако разгледаме спрямо населението, тенденцията става още по-стръмна нагоре. Няма спор, че заради отрицателния приръст и емиграцията (макар намаляваща) населението намалява и това е проблем. Това обаче означава, че на един лекар и медицинска сестра се падат по-малко хора. Също е вярно, че заради застаряващото население са нужни всъщност повече ресурси за здравни грижи, но както виждаме, тенденцията при последните далеч не е универсално надолу. Последният проблем всъщност до голяма степен ще „отмине“ след 20-25 години, заедно с поколението на т.н. baby-boomer-и – бумът в раждането и по-важно оцеляването на бебетата преди 60-тина години. Така виждаме, че на всеки 1000 пациента има с поне 12% повече медицински сестри и над 20% повече лекари, отколкото 15 години по-рано.

Гледайки напред във времето виждаме и постоянен скок в броя учащи и завършващи лекари и медицински специалисти. Разбира се, може да се поспори за качеството и съм сигурен, че доста лекари биха имали да кажат по нещо за това. Когато говорим за масови здравни грижи обаче, 90% от състоянията имат нужда от някакъв личен лекар с що-годе сносни знания. Също така, международната слава на медицинските ни университети въобще не е лоша. Всичко това дори с напускането на някои лекари и чуждестранните студенти, които въобще не са малко, виждаме, че на година завършват и остават в страната повече специалисти по здравни грижи, отколкото са нужни за обновяване на системата. При това този процес се засилва.

При лекарите е видно, че неизменно има увеличение. Няма спор, че в определени професии има проблем. Такива са анестезиолозите, недостиг на които има в цял свят. Заедно с антибиотичната резистентност липсата им се сочи като основен риск за операциите в бъдещето. Кадри в други критични сфери се губят дори в богати държави като Германия и Великобритания. Като по-голям проблем у нас се сочи липсата на медицински сестри и акушерки. Затова ето разбивка как кадрите заети в болници и клиники са се движили в последните 15 години.

Несъмнено има намаление при акушерките, но броят им се стабилизирал в последните 6 години. При медицинските сестри и фелдшерите дори е имало увеличение, което рязко тръгва надолу в последните години. В това може би ще прозрем провали в определени политики в здравната сфера на последните кабинети. Погледнато спрямо населението обаче виждаме друга картинка. Отново – отрицателният приръст е огромен проблем, но погледнат спрямо брой пациенти на мед. сестри и акушерки, всъщност тенденцията е към подобрение независимо от негативите.

Затова нека спрем с извинението, че няма лекари и медицински специалисти. Кадри поне в тази сфера има. Ако има проблем в разпределението им, то това е заради грешни стимули и сбъркана политика. Ако има проблем в качеството, то това е заради специализациите, които абсолютно всеки е съгласен, че са сбъркани като принцип. Финансирането, пътеките, болниците източващи касата и биващи източвани, ненужните процедури, връзките с фармацевтичните компании, наработещата спешна помощ, шарлатаните с алтернативни лечения и неефективната превенция и диагностика са сред огромните проблеми. Еднозначно решения няма и никой не е намерил.

Подобни проблеми има в цял свят, но успяват да държат пълна малко по-малко продънената си кофа с несъизмеримо по-голям поток от пари. У нас нямаме такава възможност. Поне не докато не се вдигне производителността и приходите от вноски. Междувременно трябва да спрем да броим лекарите, а да говорим по-сериозно какво се налага да правят в рамките на стандартния ден, как да спрем злоупотребите, грубото отношение от двете страни, как да запазим здравето и живота и на двете страни и как да подобрим доверието и най-вече очакванията у хората какво медицината може и какво не. Липсите в тези сфери карат все повече не само да харчат неимоверни суми за шамани и „алтернативи“, но и откровено застрашават живота на децата си.

Тук не давам решение и не изброявам всички проблеми, а показвам къде не е проблемът или поне къде най-малко е. Така отговорът на заглавието горе е, че не лекарите и медицинските сестри бягат. Не бягат и толкова пациентите, защото медицинският туризъм се засилва, а все повече болници отварят врати. Бяга се единствено от отговорност. Липсата на доверие в тази и други системи гони и немалка част от българите, които решават, че някъде може би е по-добре. Дали са прави или не е по-трудно да се каже, отколкото си мислят повечето, а и не е въпроса тук. Ефектът е видим.

No Tinc Por

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/no-tinc-por/

Да проследят хаштаг #NoTincPor в Twitter. Толкова бе нужно на българските медии за да добият представа за случващото се в Барселона от миналия уикенд насам. И може би малко базови познания за контекста в Каталуния.

Вместо това, българският читател получава умилителни статийки, които разказват как вчера кралят повел хората и как за първи път испански монарх участва в демонстрация от 1975 година насам (смъртта на Франко). Между другото, испанските монарси от тогава до днес са едва двама, а първият от тях е посочен от самия Франко да се сдобие с трона, като това се подготвя около година преди смъртта му (диктаторът доверява част от държавните дела на Хуан Карлос поради влошено здраве).

Какво е важно да знаете за контекста, в който се случи терористичният атентат в Барселона?

На 1 октомври 2017 предстои референдум за независимост на Каталуния, която в момента е със статут на автономна област, но последните промени в този статут вече години наред (от 2006) са блокирани от Конституционния съд на Испания. Основният препъни-камък е, че Каталуния иска повече финансова и фискална свобода. Именно това и още множество по-дребни случки наляха много масло в огъня на движението за независимост. Референдумът се случва след многогодишни опити на локалното правителство в Барселона да преговаря с Испания, което централното правителство надменно отбягва. В последните години диалогът отсъства напълно или се случва с реплики през медиите, но без никакви изгледи за сближаване на позициите.

Междувременно вече имаше неофициален референдум, а той бе неофициален, именно защото не бе одобрен от Мадрид, затова се проведе под форма на допитване. Предишният президент на Каталуния в момента е подсъдим, заради това. Централната власт в Испания всъщност има властта да не допусне никога такъв референдум, с аргумента, че той е противоконституционен. А Конституционният съд е винаги готов да го потвърди.

Затова през есента на 2015 година се проведоха предсрочни парламентарни избори, които бяха спечелени от гражданска листа, подкрепена от двете най-големи каталунски партии, които по-късно сформираха коалиция заедно с други две по-малки, но подкрепящи независимостта на Каталуния партии и разполагат с мнозинство в каталунския парламент. Оттогава насам се подготвиха няколко основни закона на бъдещата Каталунска република (напр. за Каталунска данъчна администрация и др.), а на 1 октомври е свикан Референдум за независимост.

Този референдум отново не се признава от централната власт в Мадрид. Три четвърти от населението на каталунската автономия искат такъв референдум да се проведе, макар и мненията на хората в Каталуния (според социологическите проучвания) да са приблизително наполовина разделени между „За“ и „Против“. Ако референдумът покаже, че мнозинството каталунци гласуват за своя независима държава, политическият елит, който в момента управлява автономията ще провъзгласи едностранно независима Република Каталуния. Правилно отбелязвате – докато има колебания по темата дали Каталуния има свой собствен път като нова държава в Европа, по две други теми няма никаква дискусия. Едната е, че ако има такава нова държава, то тя непременно ще бъде република и втората е, че тя ще бъде пълноценен член на Европейския съюз. Иначе казано това е и референдум за отхвърляне на монархията.

Защо и от кого бе свикана демонстрацията No Tinc Por вчера в Барселона?

Идеята на демонстрацията изобщо не бе политическа. Беше свикана от Президента на Каталуния и кмета на Барселона като противовес срещу насилието. Барселона е много жив град и с изключително силно развито усещане за общност и много често хората там реагират като един организъм срещу неправдите, независимо от политическите си разбирания или обществения си статус.

В допълнение демонстрацията имаше за цел да сподели мъката на семействата и близките на жертвите и да изрази подкрепата и благодарността си към каталунската жандармерия и полиция, които мнозинството хора принципно не обичат особено, но в случая общата оценка за това как са се справили местните служби е висока.

И всъщност се получи. Според полицията повече от половин милион души вчера са излезли по улиците на Барселона (в главите на хората това е много голям град, но реално постоянните му жители са едва 1,6 милиона). Демонстрацията мина кротко, по часовник и с нужното уважение и респект към жертвите.

Но бе оцветена политически.

Какво всъщност се случи? И какво медиите се опитват да ви спестят?

Демонстрацията бе оцветена политически – да, имаше както испански националисти, така и каталунски индепендисти, които не пропуснаха да се обозначат, но не бяха много. Реално мнозинството следваше и спази основната тема на демонстрацията. Не допусна агресия и провокации.

Обстановката бе нажежена и през медиите и социалните мрежи през миналата седмица, когато акцентът от атентата бе отклонен върху това как каталунските жандармерия и полиция общували с хората на каталунски по време на критичната ситуация и това било акт на демонстрация. Тезата пропълзя през голяма част от испанската преса и социалните мрежи. Истината е, че всички важни указания се излъчваха многократно и освен на каталунски, още и на кастилски (испански) и английски, а много често и на френски, което лесно може да се провери, дори в twitter.

Ако не става ясно къде е проблема, че в Каталуния се говори каталунски и защо е тази чувствителност по темата, ще добавя, че по времето на Франко са били убивани хора заради това, че говорят català и в Каталуния помнят как и защо са загубили баща или дядо… а част от Испания още тъгува за Франко и живее в носталгия по „величието“ му. Тъжно, но факт!

В допълнение тезата в последствие се разви до това, че Барселона използва атентата за да сплоти хората под тезата за независимостта.

Появата на краля също не беше случайна и не бе извън този контекст. Иначе едва ли щеше да бъде там. А той също пропусна възможността да бъде медиатор между Барселона и Мадрид, въпреки очакванията към него в тази посока. Иначе говори свободно català и се счита за далеч по-широко скроен и сговорчив от баща си, но до момента не е показал по-особени дипломатически умения от това да заравя глава в пясъка.

Всъщност кралят не поведе хората, беше отпред по силата на етикета, а иначе бе шумно освиркан (испанската национална телевизия TVE заглуши този момент – уви, не само у нас демокрацията е формална). В доста моменти, в които камерите се спираха на неговото лице или на премиера Рахой, се чуваха възгласи „Махай се!“ (и на кастилски, и на каталунски). А той беше там в отчаян PR ход по демонстрация на „единство“, което уж трябва да олицетворява, но имиджът на монархията в Испания е напълно провален и не само в Каталуния. Вероятно един от големите страхове от раздялата е, че тя може да провокира разпад на монархията, освен че ще бъде загубен ключов двигател на икономиката (Каталуния прави 1/5 от БВП на Испания и 1/4 от износа ѝ).

Иначе едва ли кралят щеше да е щастлив да го снимат на фона на индепендистките естелади (знамето със звездата е неофициален флаг, който прокламира независимостта) и под освиркванията и плакатите, укоряващи го за фамилната близост на семейството му със саудитците и търговията с оръжия с тях.

Felipe VI - крал на Испания

Снимка: Sònia Pau, сътрудник на изданието El Punt Avui (публикувана в Twitter)

Обстановката, в която се случва всичко предполага висока степен на политизиране. Неизбежно е. И захаросните статии за единство и подадени ръце за съчувствие към Барселона, звучат добре, но всъщност са инструмент за манипулация. Заедно с всички фотоси в испанската преса днес, на които знамената или неудобните плакати са заличени.

Доказателство за това е фактът, че Испания продължава да отказва на каталунските сили за сигурност директен достъп до системата на Европол. В същия момент стана ясно, че имамът, организирал терористичната група е бил разследван преди от Испания, но това не е споделено с Барселона, а предупреждение за него каталунците са получили неофициално от белгийски колеги, но тъй като информацията е била неофициално подхвърлена, тя не е била регистрирана в системите и е била подценена. Още един симптом за формалните „семейни“ отношения между Мадрид и Барселона.

Пиша това, за да обърна внимание върху пропуснати факти, които обаче са важни и да акцентирам и върху другата гледна точка, която все остава в сянката на преведените на български, но по инерция официозни впечатления на El País.

Октомври наближава, а тогава е възможно някои неща да се прояснят, а други да се пообъркат. Но моето разбиране е, че „единството“, когато е оковано в предразсъдъци и е постижимо само насила, е лозунг, празен от съдържание и смисъл.

P.S. No tinc por означава „не ме е страх“ на català. На кастилски е no tengo miedo.

P.P.S. Повече за каталунската гледна точка в отношенията им с Испания можете да научите от книгата „Какво става с Каталуния?“, която се разпространява безплатно и свободно като електронна книга.

Фалшивата дилема „ляво“ срещу „дясно“

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2908

Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност.

Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят!

Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая.

Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи.

Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем.

Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за него.

Дори вече линията „комунизъм-антикомунизъм“ не е толкова ясна. През 90-те СДС (което всъщност никога не е било единно – дори на най-първите избори) представлява не толкова „дясното“, колкото алтернатива на социалистическия режим. В момента, обаче, за най-голямата официално позиционирана в дясно партия (ГЕРБ) гласуват и хора с носталгия по соца, а Бойко Борисов не веднъж е подхранвал тази носталгия. Макар че ще се съглася, че особено на последните избори ГЕРБ взе много гласове от хора, чиято мотивация е „само да не са комунистите“.

В България дилемата е друга – право и справедливост срещу шуробаджанащина и дерибейство, европейско мислене срещу ориенталщина, цивилизация срещу регрес. Дори да оставим на страна най-големите скандали, като КТБ, Белене, Пеевски в ДАНС, и т.н. и т.н., имаме прекрасни примери – народен представител (от „дясна“ партия) изнудва бизнесмен за суджуци, председател на комисия за конфликт на интереси има тефтерче, в което пише „да се удари“, главният прокурор привиква бизнесмени да им се кара за евентуални техни политически пристрастия, председател на партия блъска баби по границата, а европдепутат псува граждани в туитър. Това не е ляво или дясно, това а махленско, ориенталско, елементарно. И вредно.

В тази светлина, да ни се пробутва дилемата „ляво“ срещу „дясно“ е отвличане на вниманието. Още по-голямо отвличане на вниамнието е опитът да се вкара българския политически живот в контекста на някоя западна демокрация – примерно да направим дясното „конвервативно“ (защото така е в САЩ). А изглежда се полагат усилия в посока на такова иделогическо окомплектоване и етикетиране.

Когато решим проблемите с изградените властови структури, базирани на медийни бухалки, прокурорски произвол, местно изнудване и суджуци, тогава можем да говорим за леви и десни политики. И това все пак не означава, че всички политики трябва да са леви или всички десни – както каза веднъж покойният Кристиан Таков:

По отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист.

Ляво и дясно има, разбира се. Но реалността попада между двете крайности, не върху тях. И всъщност крайностите не са две, а повече, тъй като спектърът не е двуизмерен и има различни аспекти.

В настоящия момент пазарната икономика, с намаляване на административната тежест, с подобряване на бизнес климата, е правилният подход. Дори липсва нужда от дебат по тази тема, защото и лявото и дясното (в световен план) са се съгласили, че държавата не може да движи икономиката. Когато обаче започнем да решаваме конкретни проблеми, като изоставащи региони, образование, здравеопазване, сигурност, монополизирани сектори, тогава можем да видим конкретните измерения на по-левите и по-десните мерки.

Ние обаче не сме стигнали до там. Реформи няма (с малки изключения), за да спорим дали са леви или десни. Има въртене в кръг, кърпене на закони и нискокачествен лобизъм от типа „дайте да дадем“.

И колкото и всеки да разбира от „политика“, май никой не разбира от провеждане на политики. На тяхно място ни се предлагат фалшиви дилеми, като „ляво“ или „дясно“. Можем и да се вържем, можем да спорим по фейсбук стени и интелектуални форуми, да си слгаме етикети кой е по-по-най десен, да си пришиваме американски религиозен консерватизъм, немска християндемокрация или каквото друго е модерно, но единствената полза от това е, че в крайна сметка някой ще си сложи един или друг етикет, и ще поиска гласовете на избиратели, на които преди това е залепил същия етикет. Нелоша стратегия, разбира се.

Но ако дилемата е ориенталско ляво срещу махленско дясно, „na6i 4itavi hora“ ляво срещу мутренско дясно – не, мерси.