Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-beleva-dunn-berger/

„Божията милост“ от Йорданка Белева

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Представям си разказите на Йорданка Белева като обли истории, които можеш да вземеш в длан. В тях има нещо, за което можеш да се държиш, така както се държиш за кестен или талисман, нещо, което не ти обещава сигурност и все пак я вдъхва. В един от разказите момиче подава на безутешните хора в болницата (пациенти, близки) точно това, което имат нужда да чуят – да кажем, че детето им се е усмихнало в съня си. Също както в предишните ѝ книги

тези разкази са уютни –

не защото представят някаква идеализирана действителност, а защото нещата в тях се случват в мащаба на рода или най-много на общността, на малкия град. Тоест хората в тях са физически близо един до друг, взаимодействат, въртят се в общ свят – дори да сбъркаш за някого, има възможност да го срещнеш пак.

Добро ли е това, или лошо? Ами като билката, дето едното ѝ име е „божията милост“, другото – „змийско мляко“. Зависи. Разказвачката ту е дете, ту пораства, а малкият свят може и да бъде страховит. Например когато родителите са на нож. Например когато някой в рода се пропива. Например когато онзи, с когото си бил близък, криейки се от руските войници в глинена печка, после се извърти срещу теб. Но кестенът в ръката е свободен да се търкулне – също както писането. В друг знаков разказ момиче прекръства улиците на града си и дава нови имена на обикновените момчета. И улица „Мир“ става „Мир след дъжд“. Днес навън вали и на човек му се приисква да тръгне по такава улица.

„Естествена история на бъдещето“ от Роб Дън

превод от английски Александър Маринов – Санчо, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

В един от разказите на Дана Белева дядото, който иначе хич не е положителен герой, избира бъдника за Коледа. Изборът му е драматичен, защото се страхува за бъдещето си. Интересно как тази дума през последните десетилетия се превърна от източник на надежда в източник на тревожност. И със сигурност климатичните промени и изчезващите видове животни и растения са една от сериозните причини за нарастващата фобия от бъдещето, както и да се проявява тя (примерно, чрез опит за реконструкция на някакъв отминал период).

Робърт Дън обаче успява да разкаже бъдещите перспективи хем без разкрасяване, хем с известна ирония към апокалиптичните ни видения. Иронията в неговата книга идва от самомнението на човека като венец и господар на природата; от неумението му да я опознае истински и да види собственото си място в нея, собствената си връзка с природните закони, които ръководят и неговото биологично оцеляване.

Защо не познаваме природата? Защото забелязваме в нея само това, което е подобно на нас.

В същото време не забелязваме колко ние самите сме подобни на другите видове, как също като тях имаме нужда от биоразнообразие, от коридори, свързващи териториите ни, от определени условия, за да можем да съществуваме. Имаме нужда от действие, основано на внимателното познание за природата – иначе ще сме като онези, които преграждат и отвеждат реките и застрояват коритата им, а после се чудят откъде е дошъл опустошителният потоп. За Мисисипи става въпрос в книгата, нищо че буквално същия пример имаше преди месеци и у нас.

„Към сватбата“ от Джон Бърджър

превод от английски Петър Прокопиев, София: изд. „Лист“, 2025

„Начини да виждаш“ се казва прочутият научнопопулярен сериал на Джон Бърждър по Би Би Си, в който той говори за изкуство съвременно, умно, неочаквано и непресторено. „Към сватбата“ е роман, но и показно как умението да виждаш се отнася не само за изкуството, но и за света, видим и невидим, за чувствения свят на сетивата и за сетивото на мисълта. Историята е на пръв поглед проста – още преди да срещне сегашния си любим, младата Нинон е заразена с ХИВ от случайна среща. Новината обаче не отказва Джино, който решително иска да се ожени за нея. Към сватбата им в затънтено селце до морето пътуват поотделно двамата ѝ родители – единият от Франция, другият от Чехословакия, разделени от години, съкрушени и изпълнени с обич и жал. Това е.

Но „Към сватбата“ е от времената, когато книгите не се съдържаха в своята анотация, не се пишеха като притурка към нея. Тя хем се разпилява в посоки, микросюжети, метафори и размишления, хем не обърква, а намества всичко в многогласна емоционална хармония. Това е стереокнига, не точно полифонична в смисъла на Бахтин, а по-скоро такава, която те обгръща със средата си. И българският на Петър Прокопиев го прави съвсем естествено.

Ние сме слепи за живота край нас, казва Роб Дън. Виждаме само това, което ни е подобно по размер, по физиология, по възраст. Не броим насекомите, да не говорим за бактериите и фагите, които се хранят с бактерии, за микробите, които живеят в земната кора милиони години.

Ние сме слепи за живота край нас, казва Бърджър. И въвежда в повествованието си сляп продавач на талисмани, чиято роля е да обърква сетивата ни и така да ги умножава. Допирът. Отчаяният вик, когато се събудиш и няма светлина между съня и бодърстването. И заместването ѝ с допир до завивките, до себе си. Звуците. Глас на момиче като резени пъпеш в порцеланова чиния. Дрозд и играчка с глас на дрозд. Миризми. Какъв парфюм да купи бащата на дъщеря си, която скоро ще умре, но преди това ще се ожени?

Свети Декември е покровител на завършеците, казва една от разказвачките на Йорданка Белева в „Божията милост“. Всичко си личи по края, по последните дни, по последното дете, по развръзката. Джон Бърджър прави друго –

устремена към смъртта, неговата история търси утеха в омаломощаващата красота на живота, който се случва междувременно.

Все едно да държиш в ръка напълно узряла праскова, докато чакаш разтреперан свечеряването. 

В „Към сватбата“ има влак с войници, които се прибират за Коледа, влак, който лети към своята катастрофа. В „Естествена история на бъдещето“ има човечество, което лети към своето екологично самоунищожение – например като дестабилизира екосистемите, чието разнообразие би ни направило по-устойчиви като вид.

В „Божията милост“ има хора, които вървят към личната си катастрофа като „нефотогеничния роднина“ към кладенеца. Как приличат прилежно сгънатите му дрехи на дрехите на „готвача“ от „Към сватбата“, оставени на тъмния плаж, преди случайните му обятия да задвижат трагедията!

И какво ни остава? В разказите на Йорданка Белева – усещането, че свети Декември не иде със смъртта, защото личността може да се открие и след нея, по следите ѝ. И всяка година има нов декември. 

В „Естествена история на бъдещето“ остава знанието, че можем да положим усилия, за да променим следите си, да спрем унищожаването на видовете ако не за друго, за собствената си сигурност. 

В „Към сватбата“ като че ни остава празникът на съществуването сега, макар (по думите на автора) естетическото да е утеха, когато етическото отсъства; макар денят да се смалява, както се смалява и сега. Някъде между страниците имаше градация на трите най-страшни неща – първо беше болестта и болката, второ беше остаряването, най-тежко беше „да умираш без работа“. И в тази последна клауза май е надеждата – хе, все нещо можем да свършим. 

Пък и в най-дългата нощ на декември иде празник. И бъдникът, видим или невидим, гори.

---

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-kenarov-merdzhanski/

„Българската следа“ от Димитър Кенаров

превод от английски Ангел Игов, Бистра Андреева, Владимир Молев, Мария Змийчарова, Рада Ганкова, Златко Енев, Мария П. Василева, Владимир Полеганов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Димитър Кенаров знае какво прави – неговите статии са добре проучени, без да се разливат в детайли; добре структурирани, но с усещане за спонтанност; в тях има страст и лична позиция, но без претенция за нейната универсалност. „Диктатори, трактори и други приключения“ впечатляваше със скоростта, с която те въвежда в темата и ти дава купища важен контекст, без да губи нишката на повествованието, на личния разказ: какво например представлява туристическа обиколка по стъпките на военнопрестъпника Радован Караджич, какво е да си имаш проблеми с властите в Беларус и т.н. Личното преживяване прави темата секси, като анекдот от пътуване; информацията е толкова, колкото да се ориентира интелигентен, но забързан читател. С други думи, статиите следват формàта на прочутите медии, в които са публикувани, и го следват добре. За българския читател, който също има нужда от „увод“ в наследството на войната в Югославия или в ситуацията в Беларус, това също е идеално.

Какво обаче става, когато бързият поглед „отвън“ е към ситуацията в самата България? Доста смело е от страна на автора да издаде в книга точно тези статии. В много страни писателите будят негодувание, ако описват родината за чужда публика – и много ясно защо. Във всяка страна съществува някакъв самоласкателен вътрешен наратив, някаква версия на патриотичните клишета, които в умерена степен имат полезната функция да създават и възпроизвеждат чувство на принадлежност. Дали са добра, или лоша литература, зависи от ситуацията, но едва ли бих рискувала много, като кажа, че кичът създава по-здрава спойка между хората не само у нас. Никой добър писател обаче не може да възпроизведе клишетата, без да се откаже от задачата си и просто да отговори на търсенето. Разбира се, родната публика често може да възрази, че различното описание отговаря на търсенето на някоя друга, чужда публика и създава анекдотичен стереотип.

Димитър Кенаров дава умен отговор на този предусетен упрек, като говори за „очудняването“ на света по идея на Виктор Шкловски – онази функция на изкуството да опреснява ума и да му помага да види света отвъд готовите щампи на съзнанието: подразбира се, един свят на по-силни багри, по-ясни звуци, по-дълбоко чувстване.

Кенаров подсказва, че може би имаме нужда от такъв „очуднен“ поглед към отечеството, за да го видим наистина, вместо постоянно да се срещаме с някаква фикция за него.

Този поглед за автора минава през историите на Георги Марков и Георги Стоев, през мавзолея и некролозите, представя на американския читател Георги Господинов и Иво Димчев и завършва с идеята за хоризонта граница и неговата роля в съвременната българска история.

Статиите са разнородни, доколкото не са писани с оглед на бъдещото им събиране в книга. Статията за Георги Марков е особено ефектна заради скрития в нея паралел – също като автора, Марков говори отвън на хората в родината си. Разбира се, за Георги Марков залогът е самият живот, както впрочем и за Георги Стоев, героя на втората статия. Той не говори извън страната, но говори извън мафиотските среди и това също се оказва фатално. Приликата няма общо с литературните качества на текстовете, а е по-скоро социолитературна и разкрива механизма на омертата – както в тоталитарната, така и в мафиотската държава.

Следващите две статии разказват истории за живота след смъртта в България, по-точно за социалния живот след смъртта. Историята на мавзолея на Георги Димитров е позната (не и на младите поколения), но тъкмо поради близостта не виждаме нейната куриозност. Как бихме се впечатлили, ако ставаше въпрос за гробница на узбекистански сатрап, превърната впоследствие в оперна сцена и място за скейтъри, преди да бъде разрушена?

Некролозите стоят малко по-различно. Необичайни за външния поглед, те са нещо сакрално за вътрешния, така че историческият факт на тяхната поява като външна мода успява да изненада българския читател. Аз бих спестила финалния извод – трябва ли да отмира една традиция само защото не се среща другаде? Освен това традиция, свързана с преработката на скръбта, винаги има и частична терапевтична роля. Но така или иначе, завършекът е ясно обозначен като лично мнение вместо като сериозна препоръка.

Най-спорна ми се струва статията, представяща Георги Господинов пред американския читател. Тя е похвална и тъй като би могла да се схване като реклама на сънародник, авторът се застрахова с дълъг увод, в който обяснява как всъщност не обича особено българска литература и Господинов е изключение. Ето тук представянето на контекста се превръща в неговото заличаване. Старата литература е видяна през опушеното стъкло на образованието, а новата е напълно удавена със сравнението с хладка вана, която изглежда ободряваща, но никой не би стоял дълго в нея. Е, с личен вкус не може да се спори, но все пак ми се струва, че това посивяване на фона е било необходимо, за да изпъкне повече разказаната поредица сюжети от Господинов. Контрастът е подвеждащ; и „Естествен роман“, и много от темите и похватите на Господинов са вплетени в литературните разговори, теми, спорове и стилове на 90-те, както в Софийския университет, така и в „Литературен вестник“, „Култура“, „Витамин Б“ и „Ах, Мария“, в експерименталната литература на Прехода. Разбира се, те не бяха по същия начин разбираеми за по-широката публика, защото по това време елитарността и авангардът бяха желани, а не отбягвани; но като цяло бяха движени от сходен литературен тласък. Темата заслужава анализ.

Така или иначе, не знам каква роля е изиграла статията за външния читател; за тукашния ми се струва ценно припомнянето, че обичта към родната литература не се ражда в клишето, наложено с власт и повтаряно до припадък. И че много потенциални читатели (у нас и в емиграция) са били отблъснати именно от това, което е трябвало да ги привлече.

Затова пък доста жив и забавен е разказът за Иво Димчев, и по-специално за неговите домашни концерти по време на пандемията. Може би защото е и повече в духа на другите статии – разказ за поместването на конкретен творец в една ситуация, в преодоляването на забрани – в случая не тематични, а забраната на самото общуване чрез музиката, на провеждането на концерт. Тази история е любопитна, защото тук бягството не е навън (няма как да бъде, пандемията е глобална), а навътре – от общественото към частното пространство.

Книгата завършва с размишление за хоризонта граница, за символичното завладяване на непознати територии и свързаната с това обединителна енергия. Образът отпраща към преместването на границата на САЩ все повече на запад, в предполагаемо дивите индиански територии, и е общоприета метафора за общото усещане за посока, което в един момент отпада (заселниците стигат океана). Авторът казва нещо подобно за целия западно-либерален проект: че е достигнал момента, в който няма накъде да се развива, и затова в него се появяват различни фиктивни „граници“ като Тръмп и пр., които да върнат на хората чувството, че се движат нанякъде. Проблемът с тази метафора е, че заселниците не напредват в празни територии, а ги отнемат от индианците, чиято територия се свива. В съвременния свят е доста видимо, че разделителните линии, пределите не са между нас и нищото, а между нас и други като нас, които обаче настъпват в обратна посока.

„Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ от Кирил Мерджански

София: изд. „Издателство за поезия ДА“, 2025 г.

Ето конкретен пример за живия, провокативен, експериментаторски дух в литературата на 90-те, за който стана въпрос по-горе. Тази книга припомня какви ни се искаше да бъдем след падането на съветската империя и нейните поддържащи режими: свободни, ерудирани, способни на лекота и игра, но и на изненадваща дълбочина, на поглед отвъд времето, към голямата картина. „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ на Кирил Мерджански излиза в първия си вариант през 1992 г. и е всичко това.

На първо място, самата концепция е игра, предизвиква смях – да пишеш от името на разнообразните автори на епитафии (надгробни текстове) в Древния Рим!

Какъв жанр само, колко необичаен за днешното литературно ветрило! (Ако не броим сборниците със стихчета за некролози, за които говори Кенаров – за тях също си струва да се направи мистификация.) В интервю за „Култура.бг“ Мерджански споменава, че е започнал тренд с мистификации – и действително беше така. Гаустин у Господинов е част от това „разрояване на автора“. У Мерджански авторовите аватари са много – защото всеки надгробен надпис е от името било на починалия, било на неговите близки.

За разлика от много съвременни книги обаче, Избраните епитафии не се заключават в концепцията си, те стъпват върху реално познаване на античния контекст, на митологичните препратки и пластове, на ежедневието и на детайлите, които обичайно изпадат извън масовата представа за Древния Рим – примерно, гладиаторските борби, в които са участвали траките, обичайно са включвали съвсем леко въоръжение и затова се е предполагало гладиаторите да си помагат взаимно. Освен когато това не е ставало.

Разбира се, Мерджански е историк, специалист по антична история, знае добре за какво говори; книгата е обилно снабдена с бележки под линия, които пренасят читателя в Древния Рим чак до миризмата на пергамента, направен от животинска кожа, и може би затова твърде изкусителен за кучешкия нос. А дали можем да се доверим на новата роля на автора – този път като съвременен учен, уж анализиращ древните епитафии? Той също е измислен, той също може да си измисля – точно като уж научните обяснения и цитати у Борхес (един от всеобщите любимци на младите писатели от 90-те). Едно е безспорно – и за да излъжеш, ти трябва ерудиция.

Епизодът с кучето, излапало пергамента, впрочем не е от 90-те. Той е от втората част, написана сега, по време на ковид. И в нея са събрани епитафии на животни – реално съществуващ в Римската империя жанр. Тук като че ли още по-ясно се вижда как се преплитат смешното и съдбовното. Смъртта, естествено, е тема висока и трагична – вероятно най-високата и трагична възможна тема, самата причина човекът да търси нещо отвъд нетрайността на плътта. Обаче всяка конкретна смърт е и обръщане към живота на конкретния човек, а конкретният човек (или животно) има плът, тази плът има щения, сетивност, слабости, тя се движи в неочаквани посоки и предизвиква всякакви ситуации. Като кучето, което си отишло заради преяждане със Сенека! Е, добре де, с пергамента, върху който били записани неговите думи.

Всяка сакралност носи табута, забрани и живият живот непрестанно ги престъпва. Весталката, прегрешила с роба си, е умъртвена; на надгробния ѝ камък има забрана да се стъпва… точно там, където трябва да стъпиш, за да прочетеш забраната. Разбира се, по надгробните камъни не се и драска, но ето че по-долу има нещо надраскано… и още нещо… А оттатък? Ако животът е пълен с отбивки, не е ли отвъдното предначертано? Кой смъртен може да е сигурен. Весталката се надява в отвъдното да се събере със своя любим, да тичат заедно сред високи треви. Той обаче се е покръстил и неговият задгробен живот е различен от нейния. Стопанинът на преялото със Сенека куче е направил изискуемото, тъй щото неговият любимец на оня свят да води добър живот; с други думи, представя си как кучето му ще разкъсва грешници. Но пък не е много сигурен дали той самият няма да се окаже между тях… Ето как под смеха и играта надзъртат големи въпроси – като идеята за морален живот като залог за бъдещето на душата. И Сенека надзърта, естествено.

Любопитно ми е какъв отзвук ще има тази книга сега. През 90-те нейната жизнена среда беше университетът, по-точно хуманитаристиката и още по-точно пишещите, спорещи, воюващи къде на шега, къде сериозно преподаватели, обзети от онова оживление, което ги предизвикваше да се събират за семинари и дискусии по всеки актуален културен или културно-политически въпрос – от явлението Христо Калчев до Хайдегер – и което се отливаше в литературни медии, а те от своя страна се стремяха към сходна комбинация от ерудиция и хъс (и понякога се подозираха в мистификации). Дали днес, когато все по-малко личи хората да ценят свободата, а ерудицията изглежда на няколко линка разстояние, ще има кой да се зарадва на тези стихотворения? Боя се, че не само Римската империя залязва, но поне се надявам епитафиите ни да са смешни.

---

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-radkova-mindova-dench/

„И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

„Лаш насам, лаш натам, сега има, сега няма, тука памет, тука забрава – коментира Стефан Русинов в разказа си за гостуването на Ю Хуа в България, – политическата обстановка е като природна стихия, която завихря безпомощните хорица и тласка умовете им в какви ли не посоки.“
Темата на литературните срещи с Ю Хуа, Мария Степанова и прочее… беше паметта. И тази тема продължава да ме човърка, искам да видя какво се случва с паметта тук, у нас.

Паметта е свързана с идентичността (страдащият от амнезия не знае кой е), с доброто и злото (без памет няма отговорност), дори с желанието за живот.

Затова ме вълнуват книгите, които насочват окото на читателя към слепите петна на паметта, опитват се да поправят изличеното от забравата, да го възстановят. Това обаче не е лесна задача – изисква пренареждане на цялостния наратив на историята, тоест иска от читателя не просто да научи нещо ново, а да се отучи да разказва нещата, както е свикнал.
Да видим.

„И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова говори за две малко засягани теми в нашата литература – обикновените българи в земите, останали извън Княжество България, че и Източна Румелия, и българската емиграция в началото на XX век. Първата е предмет донякъде и на „Рана“ на Захари Карабашлиев, но там детството на героя в Беломорска Тракия е еднозначно идилично, като в народна песен – по дваж на година жнеме и вършеме, по триж на година гюл-трендафил цъфти. В „И леглото ни е зеленина“ този гюл си има бодли. На Виолета Радкова ѝ стиска да напише, че децата в някогашните големи семейства са заменими – едно умряло, не го мисли толкова, карай нататък, гледай живите. Стиска ѝ и несигурността на жените да не е етнически обусловена, ей ги на – лошите ни застрашават, добрите ни бранят честта. И изобщо да не задълбава в травмата на етническия конфликт, в който българите са жертви, да ги види не само като носители на трагична съдба, а като хора.

Второто, което ми е много интересно, е връзката бежанци–мигранти. Трябва да призная, че аз самата съм пристрастна, изследвам тази връзка от няколко години покрай собствена родова история, която искам да придобие книжна плът; впрочем в „Кой е Сава Попов?“ Свобода Цекова и Антон Стайков също отбелязват как тази траектория не е била никак рядка. Огромният бежански проблем след Балканската война е карал много младежи от Тракия и Македония да търсят късмета си зад океана.

В литературен план това е доста рязка смяна на контекста – в нашата литературна традиция разказът за селския бит и разказът за Америка, пък и изобщо за далечния свят почти не се допират, и толкоз. Любопитно е как подхожда Радкова към това: с бавното отваряне на героя си към обитавания от него град, с ритуала за четене на вестникарски заглавия, през който скицира и контекста, задава важна разлика – жените тук, жените там – и добавя щипка хумор с вметката, че жените там са свободни да се самоубиват от любов на воля.

Впрочем такива „емигрантски романи“, които преминават от селското към космополитно-урбанистичното, не са рядкост в съвременната световна литература – ей на, „Мидълсекс“ на Юдженидис тръгва от съседна Гърция, и то пак в контекста на етническите трагедии. На тях си им отива и щипка магически реализъм, в този смисъл историята с ръцете на героя, а и раздвояването на неговата траектория биха се приели добре от англоезичната публика. Би било хубаво да предизвика дискусия и тук, в половината ни родови истории има едно такова „ами ако“ – „ами ако прадядо не се беше върнал“, или „ако чичо си беше дошъл“. Не знам дали за нашата публика това усложняване на сюжета ще работи (в комбинация с тематичната новост); надявам се, а и авторката е сторила възможното да направи фабулата увлекателна и четивна, със

семейна сага, тайни, любови, чувство за мярка в разкриването на характерите, богат език.

Чух оплакване, че на моменти е прекалено умел – че бързото отгръщане на страници те кара да го довършиш, преди да си успял да се стъписаш и замислиш – но това да ни е проблемът. Чудесна книга.

„Ангелът на прехода. Книга за майка ми и за свободата“ от Людмила Миндова

София: изд. „Изток-Запад“, 2025

Книгата на Людмила Миндова за Прехода и за нейната майка Свобода Стефанова поема друг курс към паметта. Не търси линейния разказ, сюжета, не се опитва да намести всичко в единна обяснителна фабула, да го навърже на една нишка… Защото това значи да изпуснеш някакви важни неща, а други да посмачкаш, за да се вместят в картинката. В тази книга е осезаемо важно това да не се случва, осезаемо важна е верността към събитията, верността и пълнотата на разказа.

Залозите са големи: думите трябва да уловят и запазят на този свят същината на любим човек; и заедно с това трябва да уловят и осмислят същината на времето, което е изтекло. Припряността може да е подмяна, дори на историята с литературата, а

за Людмила Миндова ролята на литературата не е да разказва приказки, фикции, а да уплътни достъпа до истината.

Да добави сетивността. Да извади до факта нещата, с които той е в емоционална връзка, за да може читателят да види назад в емоционалната си история какво се е случило, какво е преживял, какво го е разтърсило, натъжило, изпълнило с надежда, защо е реагирал така. И какво е станало с онези, които е срещнал по пътя си.

Спомняте ли си Кашпировски например? Телевизионния хипнотизатор, дето подканяше зрителите да сложат чаша вода пред телевизора, та той дистанционно да ѝ придаде лечебни свойства? Какво стана с него – но и какво стана с нас, когато времето, дето трябваше да ни лекува от травмите на комунизма, всъщност ни даде да пием студена вода, простете елементарната аналогия. Как е свързано едното с другото – доносничеството с унищожението на паметта, поезията с въздуха, отровеният въздух с отровеното куче, вчера с днес?

Всякак. Поетическият усет на Людмила Миндова ѝ е подсказал отлична метафора: мемъри картите, с които играят децата – търсенето на съответствия насред един пасианс, който се реди на сляпо, с гръб към теб. В рамките на една глава-карта виждаме събрани Свети Стефан, Сан Стефано и Свобода Стефанова; в друга – дядо Торбалан и Луис Корвалан (Марин също разказваше как в детството си ги е бъркал тези двамата); в трета – мемъри пяната и „Човешкият отпечатък“ на Цветан Тодоров, хазарта и the hazard, опасността; в четвърта – четвъртъкът на атентата в „Света Неделя“ и четвъртъкът на Народния съд, повтарящите се имена в нашите лични истории. И така нататък.

Това са римите на реалността. Възможните, неочевидни връзки, които могат да звучат случайно, повърхностно – тази стъпва върху алюзията, тази върху фонетиката, какво следва, миризми? Текстура, допир? Но именно те удържат паметта, когато централният разказ е строшен като предно стъкло на автомобил. Потъването в книгата на Людмила Миндова е като потъване във времето – но има какво да те задържи. И покрай цялата тъга и мрак има и памет за музика, за поезия, за дух. За свобода. За Свобода.

„Шекспир. Мъжът, който плаща наема“ от Джуди Денч, интервюта с Брендън О’Хий

превод Иглика Василева, София: изд. „Локус“, 2025

Свобода, страст, смях, усет за лекотата и дълбочините, езикова находчивост, характер – какъв разкош са Шекспировите героини, а? Ако имате дъщери, дайте им да четат колкото може повече Шекспир, обградете ги с тези великолепни жени, които бърборят, отстояват своето, преобличат се, пътуват, шегуват се, влюбват се, не остават никому длъжни и само в краен случай полудяват или се обявяват за умрели, за да избегнат обществения скандал!

Джуди Денч е била всяка от тях и нейните интервюта за Шекспировите ѝ роли са като сбирка на женската компания – не на благонравен чай (въпреки че „Чай с дамите“ за Джуди Денч и нейните колежки от „Чай с Мусолини“ Маги Смит и Джоун Плоурайт беше чудесен). По-скоро в кръчмата „Дърти Дък“ или зад кулисите на „Олд Вик“.

Спомените за театъра са нещо друго, защото те са спомен за различните хора, които даден актьор е бил, в случая – за лейди Макбет, за Титания, за Беатриче, Виола, Мария, Гертруда, Офелия, Регана, Хермиона, Пердита, Изабела, Жулиета…

Спомен „отвътре“ – какво движи лейди Макбет? Властолюбие или както мисли актрисата, силната връзка със съпруга ѝ, желанието ѝ да му помогне да постигне неговата си мечта, ако и да е твърде мекушав за нея? Защо Беатриче и Бенедикт се нападат така, предишна връзка ли е това и как е свършила? Знае ли Гертруда за престъплението на Клавдий, на колко години следва да е Титания… Трябва ли всички тези отговори да се изиграят? Не. Но според Джуди Денч все пак трябва да знаеш – за себе си.

За читателя на интервютата усещането е като сам да изпробваш роля подир роля. Бих ли могла да съм, примерно, мистрис Скокли? Ще ми писне ли от Бертрам на мястото на Елена? И т.н. Интересен тип история – този, който те приканва да си припомниш възможните свои алтернативи, възможните пътища. Но и реална история на едно славно време, на Олд Вик и Кралския Шекспиров театър, на Джон Гилгуд и Иън Маккелън, и Ванеса Редгрейв, и т.н. И другото славно време, разбира се, елизабетинското. И цялата утопична идея, че сме способни на приемственост, че сме способни да запазим смисъла на миналото и да го направим свой.

Джуди Денч говори за роли, но самата тя е чудесен ролеви модел. Дори когато отказва да дава съвети.

Чудесен превод на Иглика Василева, отлично оформление на Емил Марков. Да бяха направили още една стъпка от Locus и да бяха наели коректор, който да оправи очевидните пропуски при набирането, разменените или пропуснатите букви и пр. Същото при „Изток-Запад“, макар че там освен липсата на коректор буди недоумение и корицата. Защо?! При такива хубави книги.

---

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-todorova-hristov-radichkov/

„Да ти бъда тяло“ от Албена Тодорова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Насред грохота на предчувствията, насред мръсната диря от боклукчийския камион на страха, под затискащия аромат на овошките, който се промъква в линейката, тези стихотворения отварят пространство, в което читателят може да си позволи да бъде внимателен към себе си. Да посрещне чувството, което няма име, и вместо да го пропъди или преименува, да го подслони в детинската „къща“ от играта на гоненица, две ръце над главата, къща от тяло. Домът, който можем да бъдем.

Домът, който един ден ще бъде разрушен, но ненапълно. Защото тайнството на отношенията между тялото и душата още не е разгадано и не знаем кой от тях първи ще каже, че „е тръгнал“ снегът. Защото дори когато тялото е голо и готово в линейката, ароматът на овошките – или на „краката на великан“ – се промъква при него. И дори след смъртта пак потътряме крака обратно към живота.

Тези „внимателни към вниманието“ стихотворения се вглеждат в него и тихо демонтират безсмислените правила, за които нямаме време. Като забраната да наречеш насилника насилник, дори да живее (вече само) вдън сърцето ти. Като неловкостта да запишеш свои препоръки за живеене, по даоистки кратки и мъдри, докато пишеш в женски род. Да използваш своето име в множествено число, като че ли говориш за странно, малко познато животно, „Албените са неми“. Да изкушиш читателя да подпъхне своето име в този стих, своите страхове в твоите, да им бъдеш тяло. Помня времена, когато беше неудобно да говориш за етика в естетическото, сякаш територията на собствено поетическото трябваше да бъде отбранявана на всяка цена.

В тази стихосбирка се вижда как душата на поетическия език може да му бъде тяло.

Преди време приятел предложи като тест за искреност в четенето на поезия кое стихотворение помниш няколко месеца по-късно. Аз бих предложила „на кое стихотворение отваряш, когато самолетът ти минава през гръмотевична буря“ (стр. 52). И „на кое стихотворение се спираш по-дълго на опашката в ИСУЛ“ (стр. 10). Жестока корица на Моника Вакарелова.

„Маслен нос“ от Владислав Христов

София: изд. „Ерго“, 2025

Морска буря. Капитан, който крещи на пътниците да се приберат по каютите – за тяхна собствена сигурност, разбира се. Пътниците обаче очакват да се обърне към тях поименно, а капитанът се чувства неловко със своите заповеди.

Маслен нос е собствено име, име на куче. Хора, куче, море – тази книга има заготовката на приключенски роман, на романите от нашето детство,

тя мирише на водорасли, на потънали гемии, на паламуд, на корморан, на кит, на несвойствена и некотловинна жажда по неежедневния живот.

Маслен нос е впрочем единственото име в книгата. Останалите персонажи са непознатият, рибарят, капитанът, „аз“ – и „ние“. Какво се крие зад това загадъчно местоимение? Неясното, тъмно, фосфоресциращо „ние“? То явно е пришълец от дълбините на страната, идва загърнато в ямурлук, козяк, после шляпа с джапанки, постоянно губи ориентир между севера и юга, лашка се сред светещия планктон, посреща стъписано мъртъв рак, мъртъв делфин, кит, бомба, войната оттатък, към Одеса – и ги приема като предопределение. Като камък, който е бил хвърлен, а днес се връща към теб, без алиби.

Привидната невинност на летуващото „ние“ започва да лъха на „Повелителят на мухите“. И на Шон Тан с неговата чудовищна акула, из чиито недра продължават да излизат все по-малки и по-многобройни чудовища. И тук от разпорения паламуд излиза сафрид, от сафрида – хамсия, от хамсията обаче излиза празнота. Човешката война с природата е завършила с победа – и тази победа е мъртва. Бих казала, че това е една от редките нови български книги, в които отеква толкова ясно болезненият отлив на природата.

 „Дървеният костюм“ от Йордан Д. Радичков

София: изд. „Кота 0“, 2025

Освен че пише поезия, Албена Тодорова е и от най-интересните и непринудени водачи към поезията у нас; Viber каналът ѝ „Поезия на крак“ е разнообразен и точен в избора си; със сигурност ще срещнете неща, на които не сте попадали преди. Литературните ѝ разходки не са екскурзоводски, а перипатетически – имат характера на разговор по време на вървене, на задълбочаване в движение. През нейното литературно любопитство открих и блога на Мария Вирхов, а там – потресаващо стихотворение на Манделщам с призив да оставим хляба в унилите, забравени гори, защото ще дойдат нечакани, неканени гости. На пръв поглед стихотворението напомня за варварите на Кавафис, само че злокобното предчувствие се усилва, чувстваме погрома, който носят със себе си тези гости – докато във финалния стих не разбираме, че те са нашите деца. Става още по-страшно, особено като имаме предвид какво правят „децата на революцията“ със самия Манделщам, когато пристигат.

Бруталното, гледано в упор – това е и усещането при четене на „Дървеният костюм“ на Йордан Д. Радичков.

Абсурдистка сатира в духа на големите източноевропейски образци, книгата всъщност е и смущаващо директна, натуралистична дори в представянето на определени мисловни нагласи. Литературата често говори за емпатия, защото е основана на нея, на съпричастието ни към героите. А тук текстът ти казва директно: „съпричастие друг път“, огледай се, така ли щяхме да живеем, ако на хората действително им пукаше едни за други. Това не е отказ от милост, не е безсърдечие, не е безчувственост – тези думи съдържат в себе си своята противоположност, сякаш съществуват в опозиция с нея.

В книгата обаче „вълчето начало“ е само по себе си, малко подобно на „носорозите“ у Йонеско. То изниква навсякъде по пътя на двамата главни герои, има свой глас, който звучи все по-близо до тях. Дали ако го приемем за естествено, самородно състояние на немалка част от човечеството, няма да ни е по-лесно да разберем и нахлуващите по Манделщам „гости“?

Героите нямат проблем да го направят. Нещо повече, присъствието на смъртта под формата на вкочанения странник е съвсем в реда на нещата, за тях то е практически, а не метафизически проблем. Човешкият смисъл – като да провериш дали някой не познава покойника – става дразнеща, досадна формалност, която пречи на живите.

Здравословна адаптация – или нормализация на чудовищното?

Прочетете книгата, прочетете последните новини и решете. След историята за детето, преседяло часове наред с мъртвото тяло на баща си, защото никой от съседите не искал да му помогне, като звънне на 112, може би тези литературни редове ще се окажат класически реализъм. А не-четенето на уж „абсурдистка“ литература – бягство от действителността.

Поне авторът застава между тези писатели, които посрещат страховитото със смях. Това си личи и от подбора на заглавията в неговото издателство „Нике“ (което неотдавна издаде и „Маус“ на Арт Спигелман, и Булгаков, и Гомбрович), и от страниците на неговите книги. Ако поезията е „къща“, то смехът какво е? Буря срещу бурята.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, „Ерго“, „Кота 0“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-petrov-williams/

„Ето го разкаяния победител“ от Никола Петров

София: Издателство за поезия ДА, 2025

Поезия, която не е нито докрай проходима, нито ребусна; образите са ярки, дилънтомасовски на места, но не са просто „находки“ на литературен фовизъм. Не можеш да ги „разшифроваш“ до разказни изречения, до твърдения в някакъв друг жанр, но в тях няма нищо декоративно; те не са празни означаеми.

Функцията им е по-скоро да работят с онези пластове на съзнанието, които предхождат думите, с чувството, но и с предчувствието. А също и с нещо, което мога да нарека само пред-знание. С когнитивния усет за състоянието на света и на собственото си участие в него.

Така едно стихотворение, което привидно се върти в кръг – или в лабиринт, – всъщност натиска скрити механизми, отваря тайници, избутва ни в тях, превръща ни в тайната и ни изправя пред нея.

„Отвън“ или „отвътре“ е тази поезия, попита един приятел, докато му тиках в ръцете стихосбирката. Сега мога да му отговоря: тези стихотворения са като лента на Мьобиус: не късат защитната преграда между нас и това, което се случва „на другите“, на „злощастната“, която някой е трябвало да предупреди още в меките години на наивния ѝ бретон, преградата продължава да съществува, просто ние се оказваме от другата ѝ страна, просто никога не е имало две страни.

Непрекъснато се оказва, че онова другото всъщност сме ние; както родителите говорят за „едно друго детенце“, ако ги хванеш да говорят за теб. Други стихотворения подхващат директен разговор: говорят на едно „ти“, което обаче никога не е едно и също. В „Имаше НЛО над Златните мостове“ това „ти“ придобива очертанията на любима; в други сякаш е бележка към себе си –

Ти, който спечели играта на криеница преди 15 години;

трети говорят на конкретен човек, на човек, чиито сили го напускат, говорят с милост и обич, и без снизхождение, говорят, както се премълчава. Твърдя, че „Имаш болка срещу всяко лекарство“ може да се нареди до „Не си отивай кротко в тъмнината“ и че двете се отнасят за един и същ човек с различни имена.

Твърдя също, че „пред-знанието“ в тази стихосбирка на Никола Петров носи нашите страхове и имплицитни вини в разлюления свят, болезнената ни неспособност да дадем закрила („Не мога да те защитя“, но и „Развличат се дори обречените“). Носи и страха от самите себе си, от тъмното, което расте вътре в нас (тъмната сянка в „Лампата зад теб те прави силует“), стоманената захапка в „Какво посяхме в дланите си, цвете да поникне“, самите ние като хищни обитатели на добронамерени проекти („Архитектите“). Копнее за невинността и се ужасява от нейната незащитимост до отказ от нея („Където е невинността, да няма смърт, където е смъртта, да няма невинност“).

Книга, която припомня на какво е способна поезията във времена, които не се побират в езика. Безспорна книга.

„Пиеси“ от Тенеси Уилямс

превод от английски Евгения Панчева, София: изд. „Лист“, 2024

Две от трите пиеси в този том са сред най-обичаните от всеки с поглед към театъра; техните чупливи и властни, ранимо-агресивни герои хващат някакъв

архетип на човешкото същество, който може да бъде изигран и в Холивуд, и в „Сфумато“, и в съседния (или нашия) дом, без ни най-малко да изгуби своя емоционален реализъм.

„Трамвай Желание“ и „Стъклената менажерия“ са отправна точка за театъра и въобще за литературата по света и не ми е по мярка да ги представям. Третата пиеса от този том обаче ми беше непозната.

„Френският квартал“ е нещо като работни бележки по превръщането на Томас Ланиър Уилямс в Тенеси Уилямс. Нещо като making of. Отнася се до първите години на писателя в Ню Орлиънс – тогава 27-годишен, непознат и несигурен. Le Vieux Carre, както наричали квартала, очаровал момчето, израснало с отсъстващ баща и пуритански настроена майка. Бохемският дух го увличал и плашел, както плаши свободата, бил опияняващо красив, а телата, в които бил въплътен – неумолимо обречени. Носел със себе си готови сюжети, сюжетите на живия живот: когато възмутената хазяйка излива тенджера с вряла вода през дъските, за да попари участниците в оргията долу, и това става пред очите ти, не можеш да си го доизмислиш. Когато постоянно ти връщат ръкописите, докато наоколо гаснат подобни на теб артистични неудачници, когато се чудиш кое средство за изкарване на прехраната ще е по-малък компромис с честта ти, когато броиш за артистична победа, че си измислил рекламното изречение на кръчмата към пансиона – нямаш друг избор, освен да запишеш всичко това, да го превърнеш в суровина за пиеси. Ако си Тенеси Уилямс.

Найтингейл: Даже и Господ има морални задължения, нали?… А, нали?
Писателят: Мисля, че моралът е човешко изобретение, което Той пренебрегва не по-малко успешно от самите нас.

Целият текст се поклаща между описание и измислица, Уилямс вмъква и себе си като герой, а действието постепенно започва да се прожектира върху неговото съзнание. Докато не угасне със заключителния монолог:

Те изчезват зад мен. Отиват си. Хората, които си познавал на определени места, го правят… отиват си, когато и ти си отиваш. Земята сякаш ги поглъща, стените ги поемат като влага, остават с теб само като призраци; гласовете им са ехо, притихващо, но незабравимо.

Героите на Тенеси в тази пиеса са уязвими в по-физически смисъл от тези в класическите му текстове. Ако в едно от стихотворенията на Никола Петров се говори за „вълчи сенки“ по лицата, тук има буквално вълци, озверелите кучета на някакъв мафиот, готови да разкъсат този крехък и чувствен свят. Подобен може би на света на „Кабаре“ и на много места по света сега, когато несъвършената, несигурна, копнееща, тревожна, страстна, уязвима и насъщна творческа свобода е все по-силно заплашвана. Дано този свят не си отива.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Издателство за поезия ДА“, „Лист“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-spigelman/

„Маус. Разказът на един оцелял“ от Арт Спигелман (част 1, „Баща ми кърви история“, и част 2, „Тук започнаха мъките ми“)

превод от английски Владимир Полеганов, София: изд. НИКЕ, 2025

Добрата рецензия трябва да казва защо книгата засяга читателя, с какво е свързана с него.

Защо да я избере измежду хиляди нейни посестрими – как обстоятелствата в нея приличат на сегашните, какви поуки, настроения, смисли могат да се отнесат към днешния ден.

По какво героите приличат на нас.

Това е последното, което искам да направя, докато чета „Маус“ на Арт Спигелман.

Приликите между нацизма тогава и сега, между войните тогава и сега са толкова натрапчиви, че не е щадящо (себе си, читателя) да ги казваш на глас.

Внезапно започваш да разбираш цитираната от Тони Джуд (в „След войната“) ситуация, в която победените германци били задължени да гледат филм за концлагерите. И стискали очи в киното. Или разказа на Примо Леви как никой в следвоенна Италия не искал да чуе историята му. В нежеланието да знаеш има страх. И вина. Пропорциите варират. Искаш да знаеш, но само донякъде.

В „Маус“ на Арт Спигелман няма „донякъде“. Изобщо не става въпрос само за съчетанието между комикса като „леко“ изразно средство и тежката материя на историята. Идеята за „комикс за Холокоста“ би могла да се обърка на толкова много места, да стане пошла или едностранчива. Нали комиксите се асоциират с екшън между „добрите“ и „лошите“?

Е, „Маус“ не е това. Историята те дръпва навътре към сърцевината на книгата, защото мишките в нея са много повече истински, триизмерни хора от доста двукраки литературни герои. Главният персонаж, бащата, при цялото си страдание не е някакъв светец – нито преди войната, нито след нея. Докато действието снове от настоящето към миналото и обратно, ние виждаме недостатъците му толкова ясно, колкото у собствените си роднини – тук зарязал любима, там тормозил жена си, другаде пък изтърсил расистко подмятане. Дори влиза в клишето за стиснатия евреин – колкото и да се ядосва синът му.

В нашата култура сме свикнали да приемаме мъчениците за светци и обратно; ако някой е жертва, той трябва да бъде безгрешен. И това ни обърква, чувстваме се измамени, ако не е така;

в реалния свят обаче не само съвършените страдат, не само те заслужават да бъдат чути.

Бащата в „Маус“ е толкова явно описван от натура, че няма как да не му вярваш. Затова и не можеш да си кажеш, че случващото се с него е наужким. А комиксовият формат те кара да обръщаш страниците бързо; това не е текст, в който катастрофата пъпли по релсите на изреченията. Отгръщаш – и те връхлита. На момента дори не разбираш какво си видял, защото разгръщаш нататък. Но седмици по-късно още не ти излиза от ума. При това нищо не е графично, в гадни подробности – стилът на Спигелман е обран, няма близки планове, няма подробности по телата. Те и без това са условни – човешки фигури с глави на мишки за евреите, на котки за германците и на прасета за поляците. Спигелман не спекулира с емоциите на читателя, не натиска лесните копчета. Просто иска да разкаже историята. Докрай.
Не „до щастливия край“ както в популярните филми. Защото това също е лъжа, страданието не спира – след извеждането си лагеристите продължават да мрат, а някои от спасените са убити… от завзелите междувременно имотите им „мирни“ техни съграждани.

Неудобна история – но Спигелман не се интересува кое е удобно. Интересува се от истината.

И още нещо във фактологичния му разказ. Също както не навлиза във физиологични подробности, Спигелман уж не говори за чувства, за психологичната страна на цялото преживяване. Тя присъства, както и всичко останало, като нещо веществено, като факт. Майката, която се самоубива. Самият Арт (от книгата), който ходи на терапия. И един от любимите ми детайли: по време на терапията Арт е с маска на мишка. Ясен символ от предишните епизоди – мишок с маска на прасе значи евреин, който се преструва на поляк.

Но мишата маска на самия Арт значи друго –

историята, включително семейната история, ни дава роля, но ние невинаги съвпадаме с нея.

Пропуснах да кажа разни важни неща, например че в момента Арт Спигелман подготвя книга за Газа. И че е критик на израелската политика. Пропуснах да кажа, че е получил „Пулицър“ за „Маус“, че се смята за създател на графичния роман. Че огромният ефект от книгата му е повишил авторитета на комикса като изразно средство въобще. А също и че в днешното тегаво време книгата му е забранена в Русия (през 2015 г., уж защото свастиката на корицата била нацистка пропаганда) и горена в Полша (през 2001 г.). Неотдавна беше забранена и от училищното настоятелство в едно американско училище.

Моите почитания към издателство „Нике“, че я пуска точно сега. Преводът е отличен, печатът също; една-две грешки при нанасянето на буквите в балончетата леко озадачават („Войната сверши“), но това е дребна работа. А може би е и напомняне, че нищо още не е свършило.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на НИКЕ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-tan-stoykova/

„Приказки от сърцето на града“ от Шон Тан

превод от английски Нева Мичева, Пловдив: „Жанет-45“, 2024

В един разказ на Бредбъри човек, останал сам на обитаема, но безлюдна планета, чува телефонен звън. Хвърля се към слушалката, но оттатък е само неговият собствен глас, записан преди десетилетия в очакване на самотата. Гласът звъни отвсякъде – и се превръща в подигравка, в безкрайно присмехулно ехо, което те сочи отвсякъде: сам си, не можеш да избягаш от това.

В „Приказки от сърцето на града“ човекът (изобщо) е смътно, но неудържимо самотен, макар да крие това от себе си. Самотен е като биологичен вид – защото унищожава другите животни, макар да копнее за тяхното присъствие до себе си. Копнее за топлината на една природа, на едно естество, което не е неговото – и точно затова е свръх-естествено. Чудо. Шон Тан умее да рисува чудото в целия му библейски блясък – сетивно чудо, като едва доловимия допир на милиарди спуснали се над града пеперуди, на обърнатите нагоре очи и протегнатите ръце. Чудо, което може да разтегля времето, докато исполинските охлюви бавно правят любов насред града. Може да го разтегли до хилядолетия, докато човекът и кучето – различен човек и различно куче, но всъщност едни и същи – крачат един до друг през историята. Тази част е без думи, мълчаливо разказана единствено от рисунките. В друга образите и думите се дописват, допълват – също както човека и неговите мълчаливи спътници.

Българските читатели познават Шон Тан. „Приказки от сърцето на града“ е публикувана няколко години след „Приказки от крайните квартали“, също преведена от Нева Мичева и също издадена от „Жанет-45“. И тя е пропита от копнежа по нещо изгубено, което дори не можем да си спомним напълно – докато не ни прониже внезапното прозрение, внезапното припомняне до какво сме имали достъп. 25-те разказа от „сърцето на града“ не са притчи, нито приказки, нито магически реализъм – те са внимателно описание на един изгубен вътрешен пейзаж, на изгубен вътрешен рай – рая да не бъдем сами. И на отчаяното чувство за вина, което човекът отново бърза да замаже.

Впрочем Шон Тан има у нас заклети почитатели, които отдавна са изнамерили и другите му книги – например „Цикада“ (за насекомото – корпоративен служител) и „Пристигане“, и коя ли не още. Тези от почитателите, които познавам, се занимават с поддържането на малко ъгълче от онзи вътрешен рай, до който ту губим, ту възвръщаме достъп – езиковото биоразнообразие, бавното време на стила, тихите строежи на духа. Мисля, че с новата книга на Шон Тан на български тези хора ще станат повече.

„Нокомис“ от Катерина Стойкова

София: изд. ICU, 2024

В едно емблематично за мен стихотворение героинята на Катерина Стойкова решава да остане във връзката си толкова време, колкото е нужно на нахапаната ябълка да изгние – и после панически я прибира в хладилника, опитва се да я съхрани, но в същото време я наблюдава как се сгърчва, как се свива над празното.

„Нокомис“ разгръща в проза подобен процес, само че не в двойката мъж–жена, а учител–ученик, водач и последовател. Връзка, чиято емоционална дълбочина е оставена да отекне из книгата – и в същото време е наблюдавана, проследена, изложена. Книга, написана в скептичното второ лице на отворените писма, съдържащи едновременно съкровеността на разговора и десакрализиращия, рязък жест на неговото разбулване, на оголването му пред публика: това вече не е между мен и теб. Вратата на хладилника е отворена; очите на читателя наблюдават ябълката.
Наблюдават следовниците, какво ги кара да тръгнат след някого; какви празнини се стремим да затъкнем. Виждат лични трагедии, самота, чувство за безтегловност, остра нужда от свързаност. Наблюдават „Баба“, духовния водач, и виждат същото, но с примес на преднамерена лъжа. На различни видове лъжи – активни, избирателни, пасивни или смесица от трите, заплетени на снежнобяла плитка. Наблюдават най-вече себе си – както героинята на тази книга „иска да разбере и случилото се, и собствените си действия“, и „да разкаже това, в което вярва“.

Докато четях, виждах нещата, пред които аз съм склонна да сваля рационалните защити, конструктите, които аз съм склонна да заменя с лични истории, четях и виждах защо размагьосването се случва толкова неохотно, и в конкретния сюжет с предполагаемото учение на индианците хопи, и въобще; защо човек е толкова склонен да уволни the fact-checkers в главата си. Защото ако твърдим, че искаме и двете части от приказната ябълка в „Американски деликатеси“, и двете части на истината – удобната и неудобната, – най-вероятно лъжем.

А Катя Стойкова успява да ни задържи на място, от което поне за кратко се виждат и двете страни на този парадокс. Това е впрочем място, което присъства във всяка нейна книга. Мястото на скептичното, горчиво прозрение, което не носи надежда за по-добър живот в истината, не носи увереност, а разколебава, раздвоява. Така, както е двойна черната фигура на корицата на Люба Халева – от една страна, се вглежда в гигантската маска, от друга страна, я поддържа. В „Нокомис“ обаче изборът е направен. И интимното „баба“ е очуждено.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, ICU и много други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvitie-lynch-bukova-asenov-doneva/

„Пророческа песен“ от Пол Линч

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Лист“, 2024

Когато съпругът на главната героиня изчезна, си казах: „Няма нужда.“ Няма нужда от книга, за да си представям, че това се случва тук – тази пророческа песен кънти в главата ми и бездруго. И да бягаш от новините, пак знаеш: знаеш, че случващото се в диктатурите по света може да се случи и тук. Ставало е, познаваш свидетели. Познаваш хора от други страни, на които се случва сега. Но следобедното слънце беше меко, а героинята гледаше мрака на верандата от топлината на стаята си. И тя, също като мен, знаеше и не знаеше. 

Историята се разгръща в Ирландия, авторът е ирландец, тоест за нейните читатели тя звучи така, както би звучала книга, в която сме заменили Дамаск със София или Мариупол с Монтана. Премахната е защитната бариера на чуждото време или място.

Та в Ирландия се установява диктатура под невярващия поглед на хората от моя и вашия балон. Хора, които смятат, че могат да се борят с нея, като излизат на протести, като се сдружават в профсъюзи… Като правят правилните неща, които очакваме от хората по новините. Но „екранът“ в книгата не е този, на който се върти земното кълбо от „По света и у нас“. „Екранът“ е личната перспектива на главната героиня Айлиш, чийто мъж е учител и изчезва съвсем в началото – невярващ, че може да е нещо повече от разпит. Айлиш, която има четири деца. Айлиш, която също като мен не иска да вярва, че нейният свят се разпада. Не иска да вярва, че може да се отнася за нея. До най-покъртителния момент, в който отваря чувал след чувал в моргата и почти механично повтаря: „Не е моят син, не е моят син“. Докато е.

Впрочем другият много важен момент е малко преди това – когато се лута между болниците и вижда хора, седнали на слънце, да пият кафе. Вижда живота да продължава и разбира, че светът свършва, но не навсякъде, само нейният личен свят. Вижда невиждането на другите. Вижда – парадоксално – мен, която четох тази книга в спокойно кафене, обгърната в предпазния уют на красивия стил на Пол Линч, естествената сплитка на синтаксиса, майсторски преведена от Иглика Василева. Вижда мен от предишния си живот на свободна майка, която може да се разпознае в нея, но и да затвори книгата.

Но дори и затворена, „Пророческа песен“ продължава да се носи край нас. 

„Черно хайку“ от Яна Букова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

„Черно хайку“ започва радикално точно с тази оптика: с погледа в упор към онова, което не искаме да видим. Още първата страница на стихосбирката на Яна Букова е програмна: гледане в смъртта, в нейната физическа реалност, но гледане отстрани, в спокоен разговор между мъртвите. Кои са тези безплътни гласове, които разговарят? Отвъдни? И да, и не. Това е гласът отвътре, гласът, който присъства само в съзнанието ни – и в литературата.

Авторът решава колко ще знае този глас – дали ще е всевиждащ, дали ще е заблуден, ограничен, неблагонадежден. Яна Букова иска той да знае всичко, и оттатък предела. Смъртта е само мярка, проверка за неговата истинност, преди човекът да види себе си. И тази истинност е винаги убеглива. Не само защото огледалата са сравнително отскоро. (Хубав въпрос е дали Ренесансът е изобретил огледалата, или възможността да се вгледаш в себе си е предизвикала Ренесанса.)

Извън техническата невъзможност да се видиш стои страхът да се видиш. С пленително сурова ерудиция Букова се вглежда в зрителя, който наблюдава катастрофата пред отнесената от торнадо четвърта стена на киносалона; в зрителя, който намира утеха в рамката от бодлива тел пред гледката; в зрителя, който изпитва копнеж по реда или отива да хапне нещо; в зрителя, който се запътва към хладилника, за да се утеши; в зрителя, който изключва звука. В себе си. Яна Букова не пропуска – нейната поезия продължава да чете новините, тяхното по-дълбоко значение, което ни се разкрива като буквална метафора. Като „дезинфекцираните подаръци“, които биха били метафора някога, но не и по време на ковид.

Защо е нужно това литературно всевиждане? Заради възможността за рефлексия, която тези стихотворения предлагат в изобилие. Споделянето на травмата не я лекува, показват изследванията, то само може да я умножи във всяко нейно разказване. Това, което помага, е нейното осмисляне. Стихотворенията в „Черно хайку“ съдържат опит за осмисляне на всичко, включително на черните петна. И да, това осмисляне се случва само в парадокса на коана, който е и парадоксът на поезията. Но се случва.

Хубава корица на Иво Рафаилов с превключвател – „прекъсвач“ на мястото на костта от стихотворението.

„Кайротични прелюди“ от Антоан Асенов

София: изд. „Аквариус“, 2024

„Огледално“ значи и „точно обратното“. И като читателско преживяване стихосбирката „Кайротични прелюди“ изглежда огледална на „Черно хайку“. Тя сама ни предлага аналогията с ранения Андрей от битката при Аустерлиц във „Война и мир“: насред сражението отправяме поглед нагоре и изведнъж виждаме небето – виждаме го за пръв път, „във висотата отвъд навика“, казва авторът. И още: „след дълго гледане проглеждаш, оживяваш след години живот“. Това значи „кайротичен“ момент, внезапна, мимолетна пълнота на живота. 

И самата книга е сгъстена в такива моменти – във внезапно отваряне на сетивото, блясване на смисъл, ненадейно насищане на живота. Това отваряне е навън и навътре; авторът описва вътрешните усещания така, както описва птиците – наблюдава ги внимателно, вслушва се в отсенките на песента им, отбелязва особеностите на оперението им – и непринудено ни води към родството на това чувство с музикален пасаж, с книга, с картина.

Ненатрапчива, топла ерудиция – няма значение дали познаваш произведението, още по-хубаво е, ако го срещаш за пръв път. Аз се изкушавам да си пускам музиката, да проверявам картините, да си поръчвам книгите; колко хубаво, че още толкова неща не знам, че мога да ги науча. Но и да науча нещо за себе си, докато се губя в картината. Това е интимно говорене за изкуство, то не занимава егото ми на читател, а чувствата; и не предлага да ги възпитава, а да ги приеме – като равни – сред изразените в изкуството. Подобно е говоренето на Ролан Барт, у нас може би на Цветан Стоянов. Елегантно и без декорации – сводовете са високи, думите са носещи елементи. 

Бягство ли е тази височина, погледът нагоре насред сражението? Ни най-малко. Вижте последната глава.

Извънредно ми е приятно, че тази книга е българска, както и предишната от същия автор – „Потос“, която пък беше посветена на копнежа. Много бих се радвала да намерят път и в други страни, защото тяхната дълбочина е универсална. Прекрасно уловена тук от корицата на Кирил Златков – краят на меден духов инструмент и дърво; музиката като високата нота към нашата природа, музиката като вслушване в природата ни. Защото тази тръба може да бъде и слухова.

„Писмото на мравката“ от Мария Донева

илюстрации Елена Панайотова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Да четеш Мария Донева е като да гледаш финала на „Ново кино Парадизо“, по-точно онази лента, която старият кинооператор Алфредо завещава на порасналия Салваторе, с всички цензурирани целувки, залепени една след друга. Взети заедно, те действат като филм от щастливи завършеци – разделените влюбени се срещат, неизказаната любов се осъществява, изгубеното се намира, устните се допират. Като наниза от начала в „Ако пътник в зимна нощ“, но наобратно.

В стихотворенията и поемите на Мария Донева сякаш има повече милост към читателя, че и към героите, отколкото литературата по принцип допуска; повече радост. Този последователен избор, книга след книга, ми се струва свързан с едно общително разбиране на връзката с читателя, с неговата потребност да види пред себе си и щадящите сценарии.

Умът ни е настроен да човърка катастрофичното, да го отбягва и пак да се връща при него. Да пишеш за възможността за щастие – и то така, че в нея да се разпознаят хора от всякакви разновидности и професии – не е никак лесно. Мария Донева го прави, като засилва цветовете, като изгражда собствен жанр. В него ролята на завръзката играе копнежът – дългият, с години неудовлетворен копнеж по нещо, което би изпълнило живота с живот. 

Тук „Писмото на мравката“ се римува със „Заекът и неговата мечта“ и в известен смисъл дори с „Мишките отиват на опера“ – това са истории за вълнението, предвкусването и дългоочакваната среща. Основен елемент и у трите е достъпността на мечтаното, достъпност, която изглежда нереална само за героите. За читателя тя е двойно подсказана не само защото не е пътешествие до центъра на Земята – а любов между сродни, една среща с морето, една вечер в операта, – а и защото самата форма непрекъснато го подсказва. Звънкостта на стиха е щастливата история на думите – сдвоени в римите и ритъма, изглеждат смислово предопределени една за друга. 

Впрочем това е особено при „Писмото на мравката“: тук в центъра е именно писането, писмото, и неговото пътешествие (и притеснение) е самата ос на сюжета. Писмото хвърля и елегантен мост към писмата у Валери Петров, с чийто звънък стих – и абсолютно спокойствие да говори за доброто – Мария Донева звучи вътрешно свързана.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-gombrovich-leupold/

„Фердидурке“ от Витолд Гомбрович

превод от полски Димитрина Лау-Буковска, София: изд. НИКЕ, 2024

Имате ли чувството, че времето върви наобратно? Че вместо да ставаме по-умни, по-справедливи, по-способни да живеем заедно във все по-пренаселения и крехък свят, с една дума – по-зрели, – ние крачим с бързи стъпки назад? Че се вдетиняваме, но не със сладката невинност на първото си, действително детство, а с уродливостта на онзи непоносим Хофманов герой, малкия Цахес?

Или пък ни вдетиняват, казва героят на Витолд Гомбрович от „Фердидурке“.

Не се подлъгвайте да четете този роман като модернистична игра, като разкършване на старите кокали на въображението. Разбира се, той може да се разглежда и така – като едно гигантско, ужасяващо, но и ужасяващо смешно „ами ако“, в което попадаме заедно с героя.

Ами ако в един хубав ден хората спрат да забелязват, че сме възрастни?

Че сме хора с достойнство, с позиции, с независим живот? Ако започнат отново да се държат с нас като с ученици, да ни карат да повтаряме заучени фрази за задължителни ценности, да ни забраняват да даваме глас на досадата си – или на друга автентична емоция? Ако започнат да се държат снизходително към неизбежно появилата се у нас агресия, защото тя е отгледана от тях, очаквана, инфантилна – триумфално доказателство, че сме се вдетинили?

Ето това става с героя от „Фердидурке“. А той, започнал като жертва, твърде скоро открива, че е неспособен просто да си тръгне. Твърде скоро открива, че в не една и две ситуации това му харесва. Защото всъщност никой не го държи истински отговорен за действията му – нали никой не го вижда като автономен възрастен човек. Или защото зрелостта е била само илюзия? Неслучайно романът започва със сън, в който героят бърза за гарата, за да не изпусне влака, но внезапно осъзнава, че никакъв влак не го чака, че цялото предстоящо пътуване е самозаблуда.

Дали не наслагвам сегашната си обществена тревожност върху романа на Гомбрович? Зрелостта като лична илюзия също е абсолютно възможен ключ за четене на тази книга. Но факт е, че романът е забранен в Полша след излизането му през 1937-ма и дълги години след това. Факт е, че през 1939 г. Гомбрович отива за малко в Аржентина – и войната превръща пътуването в изгнание. Факт е най-сетне, че

този роман се чете съвсем ясно като бесен, неистов, подигравателен протест срещу тоталната инфантилизация, която ни налагат тоталитарните режими.

Виждаме я и у нас. И неслучайно – и в романа, и в действителността училищата са мощен, жесток инструмент за потискане на зрелостта. Четеш Гомбрович и разпознаваш ситуациите едно към едно; в предвоенна Полша също е било така.

Преводът е като цяло майсторски: езикът не е никак лесен; особено в началото правят впечатление разни стилистични игри, които са хванати много добре (например двойните епитети). В послеслова си преводачката казва, че доста голям препъникамък е бил полски израз, в който думата „дупе“ е част от идиом за инфантилност, инфантилизация. Вероятно е било сериозна дилема дали да се смени с някой български идиом, или да се запази, защото влиза в немалко разширени образи. Какво да изберем – неизбежната загуба на естественост или неизбежната загуба на изразителност? Решението според мен е вярно, доколкото самата дума е най-детската от синонимното си гнездо – от инфантилното време на самия език.

Потискащо е човек да се впуска в паралели, както е потискащо да пресмята пътя от инфантилната свръхподготовка на церемонията за встъпването в длъжност на Медведев (Опрахосмучени павета? Репетиция с двойници?) до наркоманите в изоставения строеж на болница – агресивни и инфантилизирани също като учениците на Гомбрович. Особено пък докато слуша поредна реална история за побоища в училищен коридор.

„За разлика от слоновете“ от Дагмар Лойполд

превод от немски Майа Разбойникова-Фратева, София: изд. „Аквариус“, 2024

„За разлика от слоновете“ звучи като планирано бягство от описаното по-горе. Бягство в един конкретен човек, доколкото книгата може да се нарече разгърнат портрет. Признавам, че я избрах заради обещанието за частно защитено пространство, в което можеш малко по-спокойно да изчакаш драмите да свършат. Героят на книгата впрочем прави точно това – гардеробиер е в операта (и в няколко други концертни зали и театри в града). Как да не поискаш да влезеш точно в неговата роля, да нахлузиш белите ръкавици, с които да докосваш почтително всяка поверена ти дреха, и да се оттеглиш да учиш италиански до антракта.

Да четеш само по лицата на другите какво точно са видели и преживели. Съпреживели, нали и те са само зрители.

Да си измисляш малки привички, които да придават структура и вкус на деня и седмицата ти. Да си измислиш любов, фантазия на фантазията, но да не се движиш към нейното осъществяване или да обикаляш около нея в окръжности с извънредно голям радиус.

Да се скриеш в неподвластното на времето – в класиката, в библиотеката (провери дали вестникът ти не е наобратно), в научнопопулярния филм, в изяществото на стила, с който си описан. Да не личи в коя епоха се развива действието, освен по дискретната поява на мобилен телефон в някое изречение. Да бъдеш идеалният контрапункт на новините – до появата на един шлифер, шлифер с пистолет.

Ако на сцената в първо действие има пистолет, до края трябва да гръмне. Ами ако е в гардеробиерната?

Заредени с оръжие и цитат от Чехов, ние започваме да разнасяме очакванията си сюжетът да свърне рязко. Докато не разбираме, че развитието е именно в героя, който не е просто сладка изискана фантазия, а реален портрет на съвременния, нормален, божем, човек и неговите обречени бягства – метафора за собствените ни мрачни прогнози, на собствените ни очаквания за големия разказ на историята, която не спира да обръща нотите.

P.S.
И понеже не бива да се завършва така драматично, слагам тук по някое изречение от двете книги, за да видите какво имам предвид под „бягства“ и „убежища“. И под „добър превод“.

Във вторник се събудих в онзи бездушен и мимолетен миг, когато нощта всъщност е свършила, а все още не е почнало да се зазорява. Събудих се внезапно, исках да полетя с такси към гарата, защото ми се струваше, че заминавам – едва в следващата минута с усилие осъзнах, че влак за мен на гарата няма, че никакъв час не е ударил.

Това беше уплаха от несъществуването, страх от небитието, тревога пред безжизнеността, биологичен вик на всички мои клетки пред лицето на вътрешното разцепление, разпиляване и раздробяване.

Март започва със студ. Когато господин Харалд поглежда пъпките на магнолиите, има чувството, че те с радост биха се оттеглили обратно в мъхестата си шушулка. Накокошинен от студа, господин Харалд пристига в най-красивия театър в града. Кокошата кожа се вижда само след като кокошката вече е оскубана. Това е повод да се замислиш.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на НИКЕ, „Аквариус“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-georgi-gospodinov/

„Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Имам една любима картина на финския художник Хуго Симберг – „Градината на Смъртта“. В нея Смъртта кротко полива подредени върху висока леха крехки растения. Самата Смърт също е крехка, вглъбена, грижовна. Не знаем дали е мъж, или жена – бял скелет с черна пелерина, тъмнозелена лейка, едната ръка опряна на лехата, зад която се подава тънка бяла пета. В съседство виси бяла кърпа. На заден план – още лехи, още смърти. И все тъй нежни.

Свикнали сме да мислим, че градината е обратното на смъртта. Да градинарстваш значи да заставаш на страната на живота – през август хортензиите ми издържат само ден, ако не ги полея. Разбира се, природата няма много нужда от подобно съучастничество; тя прекрасно се справя и без нас. Градинарят обаче се грижи за конкретния живот, не за живота като цяло. Пази го от суша и от врагове, пресажда го, помага му да се прероди.

„Градинарят и смъртта“ е такава книга. Така се случи, че познавам много книги за смъртта – някои прекалено отблизо. „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън я преведох; тя описва в детайли какво чувства човек през първата година след опустошителна загуба. Такъв е и „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт. И двете са болезнено точни; могат да ви накарат да бъдете мили с близките си, ако са още живи, и да се стреснете от образа си в огледалото, ако не са. Или да усетите несподелимото като все пак споделено.

Това, което изцяло отсъства и от двете книги, е образът на човека, който си е отишъл. Този образ присъства като отпечатък, разранен отпечатък. Други книги – всички биографии, да речем – се опитват да направят обратното: да възстановят отделния живот като разказ, в който смъртта е само (макар и финален) епизод.

„Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов не е нито биография, нито дневник на скръбта – и все пак някак е и двете. Тя е мрежа за улавяне на живота, конкретния живот, който ни се изплъзва. Мрежа от истории. В романа „В памет на паметта“ Мария Степанова говори за една особена привилегия, срещу която никой още не се е сетил да се бори – привилегията на онези, чийто живот е интересен, онези, които запомняме. И това е дарът, който писателят може да направи за своите близки – да ги запази в истории, защото паметта е устроена като литературата.

„Градинарят и смъртта“ е портрет, който се състои от истории – подредени в привидно безредната, асоциативна вселена на паметта. Истории за бащата и истории за отпечатъка, за раната от неговото отсъствие.

Тук книгата се родее със сборника „Бащите не си отиват“ на издателство ICU, и с книги като „Наивно изкуство“ на Марин Бодаков. Включва се в улавянето на бащиния образ чрез истории на сборника, подхваща теми, които звучат в стихосбирката –

Каква супа е обичал баща ми като дете, дояждал ли си е чинията, какво е криел под голямата възглавница, на коя дума от приказките е заспивал, наистина ли се е плашил от бомбардировките, никога няма да науча това, моето отечество е безвъзвратно загубено.

Бих казала, че за първи път у нас едно поколение писатели (и не само) осмисля на глас смъртта и загубата – и отваря пространство за разговор към другите. „Градинарят и смъртта“ е част от този опит за братство пред бездната. И това е сила, не недостатък на книгата.

Кога, ако не в осиротяването на света, имаме нужда от общност, от действителния смисъл на „аз сме“?

Именно общото е и начинът да избегнеш дилемата при всяко говорене за мъртвите. Обичта те заставя да кажеш „или добро, или нищо“ – но паметта не понася плоски образи, едностранчиви герои, семейни светци. Без сянка образът се изтрива – или по-лошо, бива подменен и този, когото уж сме издърпали от подземното царство, се оказва някой друг, благообразно усмихнат… двойник. „Градинарят и смъртта“ решава тази дилема, като разказва за сянката – но я скрива в полето от сенки, в поколенческото, в общото. Бащите ни пускаха шамарената фабрика, казва книгата. Или „бащите ни отсъстваха“.

Книгата черпи от утехата на общото – но и умее да я дава, милостива е към читателя, който търси изречения за пластир върху раната. Някои са прастари коренища, за които човечеството се лови от векове, като ботаническото безсмъртие и Сенека. Други са нови. В трети се усещат – и предават – терапевтични модели. По-важното е, че споделяйки, книгата разширява отвореното от други книги пространство за споделяне, пуска в себе си читателя да разкаже и своята история, историята на своята мъка и на своите мъртви. И да каже наум – като автора в една среща от книгата – „и аз“.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, „Лист“, ICU и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-velchev-beleva/

Това е последната колонка, преди лятото да разрови стройните лехи на седмиците. Затова ви оставям три книги, които не могат да се прочетат стегнато и последователно, в почти работен режим – хващаш се и ги изчиташ. Техен композиционен елемент е времето, паузата, тишината и читателят сам трябва да реши колко точно тишина да вмъкне между отделните стихотворения, за да не попият думите от другата страна на хартията. 

„Това, което е“ от Йордан Велчев

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Иво Рафаилов

В стихосбирката „Това, което е“ имаш нужда да спреш не само между стихотворенията, а и след отделни фрази, метафори. Къщи с напукани стени от усилието да се прегърнат. Понито на мечтата пасе на каменния площад. Не можеш да прочетеш „на гробищата зъбчетата млечни“ и да продължиш към следващото стихотворение. И не защото метафорите са трудни и трябва време за осмисляне; нито само защото ги усещаш като ценни книжа, които трябва да скъташ и да разнасяш със себе си; а главно защото времето е техен обект, те са изцяло обърнати към него, гледат го, рисуват го – и не му принадлежат.

Винаги съм била скептична към максимата, че прозата се разгръщала във времето, а поезията – в пространството, но тук трябва да я призная за очевидна. Тези стихотворения описват странната структура на личното време, което бих нарекла парадокс на идентичността: ако аз съм и сегашното си аз, и същият човек, който съм бил някога, същото покатерено на столче дете, то значи и двете времена, тогавашното и сегашното, съществуват едновременно. А това значи, че е тук и моето бъдещо аз – това, което умира, това, което изчезва в жълтото на снимката. 

Затова гледаме през процепа на вратата – с недоумение – роднините, които оплакват – кого? Погребаните в дървен сандък играчки? И всичко се случва в някакъв опустял по Кавафис град – каменен площад, на който се върти понито на мечтата, място, донякъде носталгично, донякъде имагинерно, в което времената – като къщите – са напукани от усилието да се прегърнат.

Тази стихосбирка съществува във всички времена и по отношение на формата. Някои стихотворения си говорят с Борис Христов или с Иван Теофилов, други – с Далчев или Ахматова, трети – с метафизичните поети (тези, които са в диалог с женски персонаж, ме препращат към Джон Дън и неговите разширени метафори). Някъде намятат класически строфи, другаде – не. За тях е абсурдно да питат каква форма подхожда на времето.

Два са въпросите, които прорязват тази особена едновременност на стихосбирката. Първият е за свързването с другите. За сечището на миналите приятелства, за грохота на града, на живота, над който е невъзможно да се чуеш. И това е добър отговор на солипсизма, който обичайно съпътства екзистенциалната тематика – общуване има, само дето постоянно ни заглушават.

Вторият е за общуването с мига, с това, което е – предметно, тук и сега. С „това, което е“ – и от заглавието, и от финалното стихотворение, и от „Усмивката“, в която „това, което е“ преминава директно в „мига като утроба“. Това желание да пропъдиш времената и да останеш в сегашното усещам и в метафората за пътеката, която те приковава със зелени гвоздеи („но аз не съм Христос“), и в стихотворението за римския стадион, което завършва с опит да се откъсне „от толкова животи/единствения свой живот“. Обречен опит, както става ясно.

„Централна емисия“ от Йорданка Белева

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Иво Рафаилов

Стихосбирката е озаглавена „Централна емисия“ и също, от самото си заглавие, директно се цели в мишената на времето – в червената точка на сегашното и концентричните кръгове около него. Тези кръгове на времената не са статични, а приближават и се отдалечават като митологични вълни. Тоест тук също времената присъстват едновременно – но в центъра им не са множеството версии на поетическия аз, а разслояващите се смисли на ние. Баща ми – майка ми – баба ми – детето – Иво – човек може да сбърка и да припознае поезията на Дана Белева, както и прозата ѝ за образуващи една родова вселена, за изкусително традиционни, митологизиращи рода. И ще сгреши.

Дана се вглежда в темата за „благодарната гора на семейството“ (М.Б.), но у нея силното присъствие на отделните хора никога не прераства в клишето на „рода“. Бабата, която напряга слух изпод земята, не престава да бъде себе си, за да стане някаква архетипна баба; бащата е конкретен човек, а не Бащата по принцип – с конкретност и реалност, които не допускат идеализация и го правят жив. „Мачкаше мама както се мачка гроздето“ казва още едно от първите стихотворения и този стих отключва у читателя друг паралелен прочит на собствените му семейни връзки – с обич, която не е сляпа, но не престава да бъде обич. 

Ние сме свикнали с канонизацията на онези, които ни липсват, и суеверно ги идеализираме, сякаш инак ще попречим на тяхното митологично безсмъртие. Образите на Дана Белева обаче показват друго – че смелостта да видиш конкретния човек позволява на поетичния ти език да засели във всички времена именно него, а не някой друг. И така да предотврати подмяната.

А това в тази книга е изключително важно; виждаш как тя е обърната не само към теб като читател и към другите „забодени в живота“, а и към тези, за които се отнася. И докато четеш, се присещаш за другите, по-старите богове с човешки лица, и всичко си идва на мястото.

Смъртта също има човешко лице, лице на грижата – в милостиви стихотворения, където всяка смърт си разпознава своя старец, в които хората подминават смъртта като улична жена, но едно дете припознава в нея майка си. Между другото, присъствието на децата също не е типично за класическата родова символика – няма никаква йерархия между детето и възрастния. Включително и нероденото дете – паднало, докато върви по пъпната връв – има също толкова право на памет, на грижа чрез болката, колкото и всички останали. Ако и в „Първи грижи за нероденото“ да пише само „Забрави!“.

Книга, която подтиква към задочен разговор с авторката – и с онези, които ги няма.

„Милиони малки убийства“ от Йордан Велчев

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Христо Гочев

„Милиони малки убийства“ е книга, която е родена два пъти – през 70-те и сега. И все пак тя звучи едновременна с „Това, което е“ – може би защото и тя съществува в различни времена. Но в едно и също пространство, парче град, отрязано от прозореца.

Наречена е „есета“, но би могла да бъде и „фрагменти“ – доколкото нейната предметност мълчаливо стиска ръката на някои редове на Далчев. Говорещият застава пред нещо конкретно в реалността – фасада, комин – и колкото повече се опитва да го види в неговата конкретност, в неговото битие-в-себе-си, толкова повече мисълта му отскача и обраства с човешкия, чувствен смисъл, който това нещо поражда, езиковата рана, която всяка употреба на думата не престава да чопли сладостно и болезнено.

Едни и същи ли са комините тук с онзи от избеляващата, изтриваща се снимка от стихотворението, където „и комин под виснал клон кръжи, / кой ли в небесата го държи“? Едно и също нещо ли значат „градът“ тук и „градчето“ там? Въпросът ми е зададен некоректно, разбира се, защото предполага един силно волеви процес при определяне на значенията, докато в тези фрагменти се усеща не толкова воля, колкото сетиво за смисъла. Което значи: способност да се вслушваш в неговите отсенки, в постоянната му изменчивост, в способността му да се изплъзва в асоциации като сянка на листо върху движена от вятъра трева. Ако трябва да ползвам любимия си израз от книгата – да се вслушваш в посоката на неговото отсъствие. 

Впрочем тази асоциативност на връзките движи и големия исторически опус на Йордан Велчев „Балканският човек“ – една възможна история, която не само попълва огромни бели петна във въображението за собственото ни минало (което в учебници и музеи минава със скок от Иван Шишман до Иван Кралича), а и го прави по неподозиран начин. Стандартната история се пише или хронологично, или в най-добрия случай по теми (примерно, медицината в този и този период). „Балканският човек“ обаче е писана през смисловите връзки, през асоциациите, и пак през един – в случая съвсем конкретен – град.

Връщайки се към трите „леки“ книги от днешната колонка, читателю, препоръчвам от сърце да пъхнеш някоя от тях в багажа си, а още по-добре да вземеш със себе си този начин на вглеждане в пробягващия пред теб пейзаж – независимо от това дали ще пътуваш в буквалния смисъл на думата. 

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. 

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-auster-greene-boykov/

„Сънсет парк“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Колибри“, 2024

Остъровият „Сънсет парк“ започва с описание на къщи, изоставени от собствениците си и предназначени за събаряне. Началото хваща веднага – и как не, като темата е очевидно важна и централна за Остър, автобиографична, както става ясно от „Изобретяване на самотата“, в която писателят вижда точно такъв вход към живота на баща си през внезапно опустялата му, нуждаеща се от опразване къща. Опиши ми какво притежаваш, и ще ти кажа кой си.

Изоставената къща е и образ, в който свободно се нанасят значения. Първият кандидат е самият живот – всичко, дето се трупа и събира, докато живеем, биографични факти и социални условности. Точно това, което героите на Остър обожават да изоставят, за да преживеят нашата фантазия какво би се случило, ако можехме да се изхлузим от собствената си роля и да живеем някак иначе. Всъщност

типичният Остъров герой е именно такъв – образован и многообещаващ, но избрал да скита извън собствения си път.

Избрал или принуден – в зависимост от книгата, но почти задължително живеещ поне два живота.

Майлс от „Сънсет парк“ не прави изключение. Той напуска внезапно живота си, средата си, семейството си, изчезва… и се преражда след низ от низови работни места, като част от екип за почистване на изоставени къщи. Докато обстоятелствата не му налагат сам да се нанесе в такава.

Но защо? Според Остър от „Сънсет парк“

има събития, които те правят непригоден да бъдеш себе си.

За Майлс това е травмата от смърт, за която той не е сигурен дали е виновен; за героите от „Най-хубавите години от нашия живот“ (филм, към който има повече от обстойна алюзия) това е войната. Една от героините на книгата – Алис, пише дисертация по темата – и обстойно подчертава как тази непригодност е потвърдена и от реалния опит на нейното и други семейства. Фактът на войната – опитът на военното време – прави тези мъже неприспособими към реалния живот. Нещо в тяхната постройка е рухнало.

„21 разказа“ от Греъм Грийн

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Кръг“, 2024

Неочакван паралел: първият от „21 разказа“ на Греъм Грийн е именно за това как непосредствено след войната кварталните вагабонти разрушават една пощадена по чудо къща, строена от Кристофър Рен (създателя на катедралата „Сейнт Пол“) – унищожават я буквално докато стопанинът ѝ стои заключен в градинската тоалетна, унищожават я, защото е красива. И това по някакъв начин е непоносимо.

Потресаващ, чудовищен разказ, който нищо не обяснява, никъде не спекулира, не казва дали гамените са заразени с някаква военновременна екзалтация на разрушението, или са травмирани, или пък обратно, именно войната е логичен завършек на вродения човешки инстинкт да унищожава. Греъм Грийн просто разказва какво правят, и ти се присвиваш, защото знаеш, че е точно така.

Вторият вариант е подвид на първия. Къщата е тялото, а напусналият е човек – душата; в този смисъл споменатото по-горе прераждане следва да се разбира почти буквално. Опразненото от живота тяло се появява съвсем ясно в „Сънсет парк“ – най-вече в историята за женкаря, тръгнал с яхта и три млади „асистентки“, но предал неочаквано Богу дух, а те се носили из морето дни наред, тъй като не можели да управляват яхтата. Заедно с тях се носело и неговото тяло – ужасна история, знам, но повод за Остър да преподчертае какво има предвид, когато говори за телесност. Заедно с изброяването на мъртъвците, срещнати по пътя на един от героите.

Ако приемем тази линия за възможна, то

скиталчествата на Остъровите персонажи могат да бъдат описани като скиталчества на душата.

Впрочем пак неочакван паралел с Греъм Грийн – в един от разказите жертва на убийство влиза в треторазредно кино и коментира пред раздразнения си съсед по стол, че убийството на екрана е съвсем неубедително. Или онзи, в който един странно пресипнал лектор се опитва да говори пред одосадената публика за… относителната стойност на материята и духа.

„Верно на оригиналот“ от Николай Бойков

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

И Остър, и Грийн очевидно се вълнуват сериозно от представата за втори живот. А пък в книгата на Николай Бойков два живота живее езикът. Тя е

написана едновременно на български и македонски

и в нея разказвачът, двойник или несъщ близнак на своя автор, пребивава в съседната ни страна, за да превежда от македонски, двойник или несъщ близнак на родния му език. Първото нещо, което вижда читателят, е една комедия от грешки, защото каква е работата на близнаците, ако питате Шекспир, а и на двойниците, ако питаме Борхес, освен да не си съвпадат, да са различни в ключови („Дванайсета нощ“) или не толкова ключови („Двамата веронци“) пунктове? За смях на публиката и тотално объркване на всички, които настояват, че двамата са един и същ човек.

Ето, вижте какво може да настане, ако някой обърка двамата Дромио, тоест българския и македонския: да сложи лук вместо чесън, защото на македонски думата е такава, а нашият „лук“ е „кромид“; да сложи целина („зелер“) вместо зеле, да опипа някого, вместо просто да го потърси („бара“)…

Примерите ви се струват твърде ежедневни? Такива са. Героят разказвач на Николай Бойков не се интересува от романтичните сюблимности, неговият избор е обикновеното, простодушно битие на езика, уморил се да бъде идеологическо оръжие,

езикът, който се изхлузва от своето призвание да бъде „език свещен на моите деди“ и заживява по пазарите, при ваксаджиите, в задните дворове,

езикът като Остъров герой, който понякога издава своето амбициозно минало (омайното, сладко… пеене на мюезина), езикът, който просто обръща гръб на жадните за дуели реплики („Вие, българите, сте македонци, но не искате да си го признаете“) и се заема със своите дневни задачи. Да свари супа. Да преведе стихотворение. Да разбере кой е. Докато реже думите като лук.

Николай Бойков е чудесен преводач от унгарски; може би най-отдалеченият от българския език в Европа. Захващането с македонския би било изненадващо, ако Бойков освен това не беше и поет, усетил именно

поетичния потенциал в разместените значения между двата езика.

Застанали до българските, македонските думи удрят едновременно два тона – на речниковото си значение, пояснено на момента, и на своя отглас в българския, днешен и някогашен. И читателят хем чува едно смислово многогласие, хем се вслушва в своя някогашен език. Този, разбира се, отпреди травмата, отпреди войните, когато близостта е била по-възможна.

В книгата на Николай Бойков това предвоенно езиково богатство се връща,

оглежда се объркано като непригоден за мирен живот ветеран и се чуди има ли място за него. Струва ми се знаково, че на перона го посреща не друг, а Иглика Василева, редактор на тази и преводач на другите две книги в днешния обзор, но и майстор на другите наши възможни езици. И това е по-убедителен хепиенд и от насвятканите решения на казусите на женските персонажи в „Сънсет парк“, и от завръщането на блудната дъщеря в „Разходка сред природата“. Българският език, казва ни този завършек, може да опознае себе си в цялата си сложност и несигурност, в пропускливите си и болезнени граници, за да стане все по-жизнен и силен.

„Сънсет парк“ не е от каноничните романи на Остър и е видно защо – второстепенните му персонажи не са особено убедителни, хеле женските – разказвачът уж се опитва да погледне през техните очи, но вижда само собствения си мъжки поглед и предполагаемия им стремеж към него. Развръзката пък е хем логична, хем озадачаваща – логична в първия, буквален план на самонастаняването в изоставена къща, озадачаваща спрямо очакванията за втори, символен план.

Това обаче не пречи на читателя да се самонастани в някои от редовете на тази книга, които предлагат дом и подслон за много конкретни безпризорни емоции. Разказите на Греъм Грийн са добре окръглени, завършени в своята фабулна цялост – някои така се търкулват, други обаче остават – в тях има нещо потрошено, болка, която стърчи над симетрията.

С какво затваря своята дневникова одисея Николай Бойков? С връщане в София, разбира се, с огледалната необходимост от премълчаване, когато някой ти каже „А, тя, Македония, е наша“. И с финален пасаж, който плува под повърхността на Дунава, издиша под водата, понякога остава със затворени очи и над повърхността, защото символните значения са си символни значения, а което има да тече, си го прави съвсем буквално. И все пак книгата те оставя и под, и над повърхността на езика:

ще ми се иска да кажа лесна работа, ще кажа лека работа.

А на мен ще ми се иска да не изоставяме още къщата на езика, макар да я обитаваме да не е нито лесно, нито леко.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Колибри“, „Кръг“, „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yu-hua-karabashliev-popov/

„Китай в 10 думи“ от Ю Хуа

превод от китайски Стефан Русинов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Възможно ли е да разкажем история, в която не сме морално безукорни?
Например история, в която – макар и деца – харесваме един масов убиец, потънали сме изцяло в култа към личността му?

Можем ли да разкажем как сме бързали към мястото на екзекуцията на някой невинен, за да изпреварим тълпата? Да опишем краткия път от набеждаването до смъртта, до опозоряването, да опишем как това е сполетяло бащата на наш съученик и за малко е отминало собствения ни баща (с цената на публична семейна самокритика), да опишем всичко това „пред чужденците“ – и да не се самопоставим в ролята на жертва?

Китайският писател Ю Хуа го прави. Поставил си задачата да опише

Китай „в десет думи“ – народ, лидер, четене, писане, Лу Сюн, неравенство, революция, низовци, менте, баламосване –

той замества дефиницията на всяка от тях със серия от истории.

В „Народ“ описва как като малък е направил „откритието“, че „председателят Мао е народът и народът е председателят Мао“ – и полусмешните перипетии как страдал, че първо не му давали да го повтаря, а после не му признавали авторството. До истинското усещане за „народ“ по време на студентските вълнения на „Тиананмън“ – и липсващата днешна памет за тях.

В „Лидер“ се разказва как Мао участвал в ритуално преплуване на река – и как неговото „помахване по хавлия“ се запечатало в съзнанието на хората, за разлика от всички днешни „лидерства“ в света на технологиите, перилните препарати и какво ли не още. Погледнато отстрани, изглежда абсурдистко; напушва те смях при представата за тавана на стаята, облепен с вестници, от които ежедневно те гледат огромни портрети на вожда. Звучи абсурдистко, докато не си спомниш за Георги Димитров и образа му в „Работническо дело“ или пък за „димитровската“ организация „Септемврийче“. 

А Ю Хуа продължава да разказва. Разказва например за липсата на книги по време на Културната революция – как всичко освен Мао и любимия му писател било обявено за реакционно и как по случайност попаднал на неизмеримо богатство – книга на същия този Лу Сюн, но с бележки под линия, които разкривали необичаен, различен свят (докато се смея, се сещам как разни книги се появиха препечатани „под индиго“ в първите години на перестройката). А източник на любовни истории се оказват саморъчно направените плакати, с които бдителни граждани разобличават разни прелюбодейци. Анекдотично? Може би, но не и непредставимо, ако сте виждали глад за клюки в малка общност.

А историите продължават – и никоя от тях не е непредставима, не само по хоризонталните линии на общата комунистическа история. Защото Ю Хуа прави още по-смела връзка: той демонстрира, че срез, прекъсване, край и тотално ново начало няма не само в географията, а и в историята. Тоест той отказва да представи Културната революция като явление от екзотичната страна на миналото, като нещо несводимо с днешен Китай и неговото икономическо чудо. Напротив, той казва, че едното и другото имат обща същина – и само различни проявления. Че това е същата енергия, която се е разляла по други канали. Доста смелост и писателска проницателност се искат, за да пишеш така.

„Рана“ от Захари Карабашлиев

София: изд. „Сиела“, 2023

Романът „Рана“ има за цел да възстанови изтритата история на Добруджа, по-точно неудобната история на боевете за Добруджа по време на Първата световна война. Веднага казвам, че тази тема е персонално важна за мен; още повече че протагонистът на книгата е бежанец от Одринска Тракия, също като моя прадядо.

За историята на Добруджа в училище не сме учили нищо – от това се подразбираше, че и нищо не се е случило, което моят детски ум си обясняваше с липсата на планини, в които да се крият шумкари. Разбира се, голямото изключение е Йовков, който има изключително подробни описания, включително на социалната тъкан на собствения ми град; но военните разкази, които се учеха („Последна радост“), не внасяха особени нюанси в познанията ни по политическа история. Врагът беше… зададеният по условие в цялата историческа парадигма, тоест турците.

Война, в която враг са румънци и руснаци, а съюзници са германци и турци, не се учеше. Отгласи от ожесточеността на тази война видях едва по-късно, когато от любопитство изчитах в интернет историята на селата, през които бях минавала безброй пъти, и внезапно се оказваше, че населението на „скучния“ Стожер е било избито почти до крак. Разбира се, устно разказани спомени се срещаха обилно, но по-късни, от обмена на населението след освобождението на Южна Добруджа. Причината цялата тази история да бъде изличена е проста – комунистическа България, както и комунистическа Румъния са сателити на СССР, така че не може да се разкаже сюжет, в който те да са врагове.

Целта на „Рана“ на Захари Карабашлиев е да запълни липсата на този разказ. Тоест да използва жанра на историческата фикция, за да излекува колективната амнезия и да даде на националното въображение запомнящ се сюжет, с който боевете за Добруджа да станат част от българската представа за миналото. Това е извънредно амбициозна задача, бих казала – архетипната задача в българската литература от Вазов насам.

Нейният успешен изход обаче е свързан с няколко фактора. Първо, доколко плътен, богат, убедителен е литературният материал. А тази плътност като че ли не търпи прекалена идеализация, нито прекалена пасторалност в одринските села, нито пък накъдреност на градския образ на софийското студентство. Не знам и доколко моделът „детето пита – възрастният се замисля“ е достатъчен за въвеждане на толкова страници „родови контекст“ за героя.

Другото, което бих пожелала, е по-убедителен противник. Периодично книгата „обръща“ гледната точка, за да ни разкаже как вижда нещата един румънски офицер – само дето неговата морална оценка практически не се различава от българската. В неговите очи българите са успели, защото са се били на своя земя за своя земя. Тоест ние си представяме враг, който си представя (и приема) нашата гледна точка. Това може и да е възможно, но не води до реално многогласие на романа.

Това, разбира се, ни най-малко не означава, че не стискам палци на книгата

Изличаването на историческата памет е тема, която е твърде болезнена – особено на фона на международните политически събития, които връщат в обращение изрази като „съда на историята“.

Изтриването на страници от тази история значи, че този съд също е подкупен, податлив на натиск – тогава какво? Лечението от колективна посттравматична амнезия не е лесна работа: ако историята е твърде сложна, няма да има масов ефект; ако е твърде проста, няма да е вярна.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ от Иван Н. Попов

София, 1928 г.

Третата книга, за която искам да разкажа, не отговаря на правилото да е публикувана през последната година. Отклонението е, меко казано, безсрамно: „Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ е излязла през 1928 г., тоест преди 96 години. Автор е някой си Иван Н. Попов, а неговата идея е приблизително същата – да спаси една част от българската колективна история от забрава.

Иван Н. Попов има предимството да скицира от натура; и понеже няма никаква литературна претенция – да не додава много литературни модели, а да описва онова, което самия него го е впечатлило.

И каква смешна и пъстра картина на Одринска Тракия се е получила!

В нея виждаме самия Рододарович, пътуващ книжар, който покрай другото разпространява и патриотична литература; виждаме огромния калъф на неговото оръжие, носено, за да всява респект по пътищата, но виждаме и как при вадене то се разпада на части, защото всъщност е само практически неупотребим реквизит; чуваме къде се използва български, къде гръцки и къде турски и между кои точно езици е напрежението; виждаме войната между българските и гръцките кокони и кой при кого би отишъл на кафе; виждаме как горят резбованите врати на харема, хвърлени на огъня от разквартируваните в конака руски части.

Виждаме, през сълзи и смях, историята на местния поп, който първо участвал в таен революционен комитет, после задигнал парите, после се помохамеданчил и оженил за богата ханъма, после задигнал и нейните пари и избягал в Цариград; пък накрая, след пристигането на българските войски по време на Балканската война, решил да си изпроси пенсия като революционер, препатил повече от всички останали – нали по стечение на обстоятелствата се наложило да бъде обрязан… Неподправеното богатство на лозенградската история, предадено от Иван Н. Попов, съдържа очарованието на устния разказ и онази смесица от смях и трагизъм, от високо и ниско, която прозира и в най-добрите страници от нашата революционно-историческа класика. А явно и в самата тъкан на историята.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ може да се намери в „Книжен пазар“ и в Националната библиотека.

---

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-larkin/

„Високи прозорци“ от Филип Ларкин

превод от английски Кристин Димитрова и Георги Пашов, София: Издателство за поезия ДА, 2024

За какво служат дните,

започва едно стихотворение на Филип Ларкин. В дните живеем, идва незабавният отговор. Почти детскоградински отговор, но пък и въпросът сякаш е такъв. И вижте как продължава – те идват, събуждат ни отново и отново. Идват, за да се радваме в тях.
И тук втори въпрос:

Къде да живеем освен в дните?

Какво ще рече това? Дали не е като в „Часовете“ при Майкъл Кънингам – времето на часовниците срещу вътрешното усещане за време и случване? Протяжността на времето срещу фрустрацията от неговата празнота, по-скоро от неговата запълненост с тривиални, ежедневни неща?

Да се върнем страница назад.

О, няма съмнение, че Арнолд не е егоист като мене. Той се ожени, за да не си отиде завинаги тя, и ето я тука деня и нощя.

Следва описание на брачния живот, което очевидно ужасява протагониста; ужасява го тъкмо с това, че бракът пълни с несвобода не дни, а години, задръства го, пълни го… с нищо. В какъв смисъл „с нищо“?

Друго стихотворение. Героят е на гара, на която вижда влак за своя роден град, за Ковънтри. Събеседникът му го пита нещо за града на детството – и героят се сепва и казва: не, какво детство, просто там съм роден. И когато разказва неукрасените си и неовкусени спомени, добавя накрая, че не е виновно градчето, не е виновен Ковънтри, защото

Нищото, като нещото, се случва навсякъде.

Но защо „нищо“? Какво трябва да се случи в Ковънтри, в София, където и да било, за да бъде „нищото“ нещо? Какво трябва да има във „фотоалбума на една млада дама“, какво точно трябва да купят парите в „Пари“, за да не навяват тъга?

Както пише преводачката Кристин Димитрова в своя послеслов, Ларкин има двойствено отношение към Дилън Томас и поетите от неговото поколение. Ранното възхищение преминава в силно разграничение; като предшественик се припознава единствено Харди. Неволно си представям бясната динамика в поезията на Томас, онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето и понякога завихря дори езика до помътняване, до непрозрачност, за да може да го накара да каже, че „и смъртта ще остане без царство“.

На този фон Филип Ларкин иронично отбелязва, че „емпириката казва друго“. Не само за смъртта, а за цялата жизнена сила, която като че ли тупти у Дилън Томас, цялата неизчерпаемост на жизнената енергия, която всъщност можем да проследим и малко по-назад, да я наречем байроническа, романтическа, сюблимна.

Ето това липсва в Ковънтри. Това липсва в дните.

Наречете го както щете – високи прозорци?

Това е старата „сюблимност“ на романтиците. И всичко – цялото живеене, всички тези дни – изяжда нейното място, нейната възможност за случване. Затова „високите прозорци“ идват в края на стихотворението, което започва с двамата млади, които се чукат и тя ползва диафрагма – възможно най-несакралното на пръв поглед начало, но това, което ще възпре разливането на мига в живеене, в непрестанно възпроизвеждаща се причинно-следствена връзка.

И този парадокс присъства навсякъде в поезията на Ларкин – тя е на пръв поглед ужасно неромантична, дори подигравателна към всички клишета на романтиците – детето, любовта, природата – насмешлива и изпитателна, готова да припява като някакъв съвременен Тил Уленшпигел they fuck you up, your mom and dad… – и в същото време болезнено романтична в копнежа си да стопира всичко в очакване на сюблимното, което е… какво?

Онова от живота, което би било равно по сила на смъртта.

Смъртта е сюблимен, надчовешки факт и протагонистът на Ларкин копнее за нещо в живота, което да ѝ е равно по ръст;

нещо, което да не е мираж, нито неумело самозалъгване, нито лъжа. Онова, което има предвид и Далчев в прочутото „не ме оставяй да загина, преди да съм живял“. Той копнее за това почти толкова силно, колкото всеки романтик; и толкова ясно описва неговото несъществуване, че то затрептява пред нас „в позлата и с изопнат такелаж“.

И това прави уж мизантропската му, насмешлива поезия дълбоко вълнуваща.

П.П. Ларкин е доста труден за превод по много причини. Радвам се, че е попаднал точно в ръцете на Георги Пашов и Кристин Димитрова. Препоръчвам горещо и нейния послеслов – там ще намерите всичко, което аз пропуснах.

---

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-musil-woolf-ni-ghriofa/

„Лутанията на възпитаника Тьорлес“ от Роберт Музил

превод от немски Любомир Илиев, София: изд. „Атлантис“, 2023

Смятате ли, че думата „личност“ е старомодна?
Ако да, защо?
Ако не, кога за последен път я използвахте в изречение?

Думата bildungsroman се превежда на български като „образователен роман“,

но всъщност мисля, че далеч не става въпрос само за история, чието действие се развива в някаква образователна институция, а по-скоро за възпитание, израстване, изграждане на личността.

В него има елементи от философски роман, доколкото героят разсъждава върху своите ценности, има психология, има някакъв тип социология на общностите. Има сравнително малко сюжет.

В билдунгсромана често се разглеждат теми от морално естество,

четем в речника „Мериам-Уебстър“. Не е много лесно за филмиране – какъв наглед имаме на човек, който стои и разсъждава? Старомоден жанр.
В най-хубавия смисъл на думата.

Защото онова, с което го замества пазарът, не е същото. Книгите за самопомощ, психологическата литература много рядко биха си позволили да съдят читателя – или този, с когото читателят би се отъждествил. Много е лесно да получиш отговор на някакъв практически въпрос, но не и на въпроса дали си подлец. Дали си извършил нещо непростимо. Това може би трябва да се търси в секция „теология“, в съответния раздел.

Възпитаникът Тьорлес от едноименния роман на Музил обаче има точно такъв проблем. Той има в себе си нещо, което не може да си обясни – нещо, което не би трябвало да съществува, както не би трябвало да съществуват имагинерните числа в математиката, корен квадратен от отрицателно число. Докато учи в интернат за синовете на аристокрацията (също като своя автор), той се оказва замесен в ситуация на човешко падение. И въпреки че много добре знае как да постъпи, той не го прави, а се оставя да бъде отначало свидетел, а после съучастник в едно издевателство, защото…

Всъщност не знае защо. В него самия има нещо, което му е недостъпно. Което не се поддава на начина, по който разбира себе си. Това ми се струва важно в разговора му с неговия все по-податлив на унижения съученик – как така за секунди променя представата си за себе си…

Става за секунди.
И ти би направил същото.

И ето тук е онова, с което романът става болезнено актуален. Защото Музил пита

как така можем да градим една представа за себе си, а после с лека ръка да я захвърлим и да направим нещо, което би трябвало да е немислимо?

Живеем във времето на социалните мрежи и на внимателно курираните с години публични образи, уж отчетливо важни за самите нас – и все пак толкова крехки във времена на пандемии, войни и какви ли не обрати.

Колко време „аз“ ще бъда „аз“?

Или картината просто ще се смачка, дойде ли време да пасне на оставащото ѝ пространство? И когато това се случи, ще имаме ли езика, с който да го изразим сами пред себе си?

Впрочем езикът на Музил, превъплътен в езика на Любомир Илиев, сам по себе си има терапевтична стойност. Любомир Илиев, както и Иглика Василева, за която ще стане дума по-долу, е част от онези преводачи, които активно поддържат и развиват богатството на българския език – не само като лексика, като синтактични форми, като музикалност на фразата и пр., а и с активния подбор на оригинали, които носят в себе си мощен езиков заряд – във време, в което прокрустовците на „книжния пазар“ са готови да орежат всичко по мярката на „всеобщо разбираемото“. Иди после че имай думи за неразбираемото в себе си. Несвоевременни и неверни – във висшия смисъл, ако вярваме на Музил от „Човекът без качества“ – слова.

„Мигове от живота“ от Вирджиния Улф

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Кръг“, 2023

Музил пише „Лутанията на възпитаника Тьорлес“ малко след като завършва учебно заведение, което доста прилича на описаното; героя му го занимават имагинерните числа в математиката, а самият Музил е учил за инженер; книгата е написана в началото на пътя на един от големите гласове на ХХ век.

Събраните в „Мигове от живота“ мемоарни текстове на Вирджиния Улф започват през 1907-ма, когато писателката е на 21 години, и свършват в края на кариерата ѝ; те са автобиографични не само в прекия смисъл – като регистрират определени събития от детството в Кенсингтън до средата в Блумсбъри, но и

лутанията на перото, изковаването на стила, възпитанието на езика. И на погледа.

Какво дели ранните мемоари на Вирджиния Улф в „Спомени“ от късните рефлексии в „Щрихи от миналото“? Първо, разбира се, възрастта и опитността на авторката – Спомените са ранен, а Щрихите – късен текст. Второ, адресатът – Спомените са писани за сина на сестра ѝ Ванеса, Щрихите имат за цел съхраняването на личната памет.

Впрочем интересно е, че и първите ѝ мемоари също не се появяват сами по себе си – на места те се оттласкват от мемоарите на баща ѝ Лесли Стивън от неговата „Мавзолейна книга“, която според Вирджиния никак не улавя образа на майка ѝ. Може би затова тя се захваща да рисува портрет, да обобщава, да окръгля, да осмисля. Прави го все още с езика на класическия роман от ХIХ век – език, особено подходящ за вместване на широката карта на опита в ограниченото пространство на съзнанието, както би казал Тьорлес.

Здравето му се влоши и онези похвали, които биха повдигнали духа му, се бяха забавили твърде дълго, както сам се оплакваше.

Но тя беше жена припряна и малко деспотична; до такава степен обсебена от собствената си пламенна воля, че не можеше да повярва, че друг е в състояние да свърши нещо по-бързо и по-добре от нея. Затова, когато дядо ти се разболя, тя не разреши за него да се грижи болногледачка…

Дори конфликтите в семейството, дори сложният период на неговия постепенен разпад след смъртта на майката изглеждат осветени, осмислени; рационализирани, макар и с насмешка. Топли и сурови, любящи и безжалостни, те предават един свят, който все пак се движи с бодрата стъпка на сюжета. Свят, все пак предназначен за очите на племенник.

„Щрихи от миналото“ е съвсем друга история. И не е само защото зрялата писателка вече владее цялата си писмовна мощ. Защото езикът, в който се отлага това минало, е по-близък до мисълта, до вътрешния монолог, отколкото до разказването на глас; трептящ, изпълнен с движение, импресионистичен в опитите си да улови мимолетното в целия му неочакван размах, емоционалната сила на случайното, което съставя тъканта на образа – десена на майчината рокля, играта на светлината, масичката… Масичката.

Историята в тези късни мемоари се различава и по това, че разказва нещо, което ранните са премълчали, скрили са – дали от племенника, дали от себе си, дали от евентуалните очи на обществото. Дали поради срам, дали поради нежеланието на Вирджиния да отправи конкретни обвинения към братята си. То няма място в нейния осветен, опрятен, рационален разказ.

Дори сега, в тази рецензия, се колебая дали е редно да го извадя като акцент от тази книга, въпреки че ме порази; страхувам се може би от езика на нашето време, който има навика да обръща историята, да вади такива факти и или да унищожава целия контекст около тях, или да им го подчинява;

страхувам се да пусна аналитици и коментатори на движението Me too в нейната „собствена стая“…

защото обясненията, които биха се породили, биха ползвали език, в който самата писателка очевидно не се побира. А именно: езикът на простите причинно-следствени връзки случка – психологически ефект, или психологически ефект – стил на писане.

В „Щрихи от миналото“ разказът е предметен – той тръгва от предмета, от червените и лилавите цветя по роклята на майката, от плисъка на вълните зад жълтия транспарант, от масичката, върху която е покачено детето – но не превръща човека в предмет, в обект, на когото се случват разни неща и той реагира като механична играчка. Езикът е този на духа, който ги изпълва.

Ето една от причините повечето мемоарни книги да са неуспешни, казва Вирджиния Улф.

Те изпускат човека, на когото са се случили нещата.

И ето какъв урок крие тази книга – не просто за мемоаристите, защото всеки е мемоарист, макар и наум. Как да разказваме живота си, без да изпускаме човека, на когото са се случили нещата?

„Призрак в гърлото“ от Дерън Ни Гриъфа

превод от английски Мария Змийчарова, София: изд. „Аквариус“, 2024

Дерън Ни Гриъфа като че ли си е поставила обратната цел – ако може, да разкаже история за себе си така, сякаш самата тя изобщо, ама изобщо не присъства там.

Първо, ежедневието на майка с три малки момчета, несвършващ списък със задачи и ръка, която ги изпълнява и отмята; една домашна икономика, в която и дума не може да става за „собствена стая“, когато времето е разпределено до последното търсене на дрешки втора употреба онлайн и продаване на вече умалелите, до подреждането и забърсването на поредното „обстоятелство“, до изличаването на героинята.

Тя изглежда изличена от нуждата, от принудата; но в същото време отказва помощ и сама създава свръхзаетостта, която ѝ позволява да отсъства от себе си. А когато заявява своята неутилитарна страст, тя се хвърля да разучава живота на поетесата от ХVIII век Айлийн Дъв – сякаш отново се крие зад друг, не заявява значимост за себе си, а за жените по принцип, за тази конкретна жена. Тя изтрива себе си дори в моментите, когато се бунтува срещу изтриването на женските имена от историята; дори в моментите, в които се опитва да възстанови справедливостта, като остави в историята само тях. Майката на Айлийн, сестра ѝ, самата нея.

Както можем да се досетим – превежда. Като сама не обитава „стаите-станци“ на поемата, а набухва думите като възглавници, за да помами духа на авторката да се засели в тях.

Присъствието и отсъствието тук имат много особен, телесен аспект. Както и всичко останало в тази книга.

Разказвачката може привидно да отсъства от собствената си история, но тялото ѝ е там: то ражда, гледа деца, отмята задачи и произвежда кърма, за да я превърне в карма – като я изпрати на млечни банки в помощ на чужди бебета в нужда. Докато самата героиня не ражда дете, което за малко не губи, докато не ѝ се налага да изцежда кърма за своето бебе в кувьоз. Заедно с други жени – в стая, наречена от самите тях „доилнята“.

Преди години попаднах изневиделица точно в такава ситуация. Бях съвсем нова в света на майките и ми се струваше, че съм участвала в динамична метафора – десет жени едновременно цедят мляко и го изливат в мивката. Все пак майчинството и по-специално кърменето са централни в християнската иконография – та напрежението между символ и реалност ми се струваше трагикомично. Твърде скоро разбрах, че в тази история има твърде много женска конкретика – и това някак я прави неважна за непряко замесените. Малко по-късно група жени започнаха да споделят и събират истории от родилното отделение с цел да предизвикат обществен отзвук, който да подобри практиките там. Не бих казала, че се получи. Вероятно затова повечето такива истории стоят незаписани или записани само в паметта на телата.

Дерън Ни Гриъфа обаче вижда тялото като носител на историята.

Тя казва, че поемата, по чиито следи е тръгнала героинята ѝ, е била записана в женски тела (докато в скрипториумите се е пазела само литературата, писана от мъже). Завещавайки тялото си на същия медицински университет, където някога е учила, тя планира да татуира на него поемата на Айлийн Дъв – да я татуира в бяло, сякаш е изписана с мляко.

С други думи, тази история е много по-сложна, отколкото изглежда. Героинята на Дерън Ни Гриъфа уж иронизира свещения статус на „майчиното мляко“, но все се връща към него; уж се самоизличава в името на семейството, но всъщност едва споменава мъжа и децата си; уж намира време за себе си, но всъщност и там не застава в центъра на това време, а поставя на свое място поетесата, от която се възхищава. Уж отвоюва от ежедневието си време за дух, а отново се връща към тялото.

Ако азът на възпитаника Тьорлес търси своите слепи петна, ако момичето от Кенсингтън и Блумсбъри търси своето присъствие в собствените си мемоари, то азът в тази книга е потаен, крие се от самия себе си, но е болен от копнеж по свободното, мощно себеизразяване. Такова, каквото плисва в самата поема, с която завършва книгата, в кийна-та на Айлийн Дъв.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Аквариус“ и „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-linor-goralik/

„Всички, способни да си поемат дъх“ от Линор Горалик

превод от руски Денис Коробко, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2023

Миличка, няма нужда всеки ден да питаш как сме. Ние просто се стараем да останем спокойни и да гледаме напред с надежда.

Това е текстът към скулптурна миниатюра от Линор Горалик. Състои се от три части: включен телевизор, бебе, седнало пред телевизора, и многоглаво, но и леко инфантилно чудовище, което държи бебето за раменете и не му дава да мръдне.

Още преди да си се вгледал, разпознаваш себе си в бебето, в телевизора – войната.

Но коя война?

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Linor Goralik (@snorapp)

През последните месеци щадящият себе си се опитва да мисли за двете войни – в Украйна и в Израел, като за отделни неща, като за изолирани огнища, всяко от които все пак има шанс да загасне. Тоест опитва се като бебето от скулптурката „с надежда да гледа напред“.

Линор Горалик сама по себе си показва колко обречена е идеята за „изолирания конфликт“ в глобалния свят. Родена в Украйна, на 14 години заминава с родителите си за… Израел, където учи, работи като програмист и т.н. На 25 отива в Русия за малко, но остава 15 години. До анексията на Крим, когато се връща в Израел.

За коя война тогава се отнася „Всички, способни да си поемат дъх“? Кой е асонът (катастрофата), предизвикал събитията в книгата?

За нито една от двете. Книгата е писана през 2019-та. Тоест би трябвало да спада към жанра фантастика. Е, да – апокалиптично събитие с неизвестен характер, вследствие на което: а) градове са потънали, б) храната не достига, в) има болест, от която трябва да се пазиш с определено, трудно за намиране лекарство, и г) най-важното, животните са проговорили.

Всъщност в книгата няма война. Но има разпад на тъканта, на логиката на обществото; има военни, които се опитват да организират живота в бежански лагери, безмилостно, разбира се; има дажби, има страх, има някаква почти неприлична жизненост.

Има животни, които внезапно са проговорили – и с това са престанали да бъдат неми свидетели на безбройните моменти, в които ние „прекрачваме границите на човешкото“.

А къде са тези граници, произволни ли са правилата на морала, които уж сме си наложили, кога признаваме някого за себеподобен и преставаме да проявяваме насилие спрямо него и кога, напротив, поривът за насилие е толкова силен, че усилено търсим мисловни формулировки, които да го оправдаят?

Ще ядем риби, те и бездруго не говорят много. Случва се кучета да изядат нещо неподходящо и да се отровят. Или почваме да гъгнем, пръскайки слюнка като старицата пред уличния музикант:

… това са нечовеци, направо са си нечовеци и само дрънкат като хора, но са скотове, твари, гадини, да, твари, не могат да я научат, плюе тя на тези нови правила, ще казва истината, твари, твари, никаква душа нямат, и асонът е от тях, на нея ѝ били обяснили всичко, хората знаят всичко, а и за дажбите, нищо не сме им длъжни, и какво, какво казват, бесовете сигурно също щяха да могат да говорят, а ние щяхме ли да им дадем да ни подяждат…

Тази интонация е лесно разпознаваема, тя, разбира се, излиза бързо на повърхността и когато става въпрос за хора – класическата реплика за оправдаване на масовото насилие. Упражняваш насилие срещу различните, не срещу себеподобните – затова десетилетия след края на Втората световна война се говореше за приемане на различието, за образа на Другия (по Цветан Тодоров), за ценността на разноликото човешко общество. Резултатите се оказаха… епидермални.

Надтекст: представа за литературата като информационна вълна, надигаща се от миналото към бъдещето. Това е един от термините в „турбофантастиката“, към която се причислява и романът на Горалик (заедно с Андрей Лазарчук, Виктор Пелевин и пр.). За да каже нещо наистина ново, писателят трябва да е на гребена на тази вълна. И ето ни, пет години след излизането на романа, в един свят, в който границите на човешкото стават все по-несигурни – от забраната върху физическия човешки контакт по време на пандемията, през войните, до неясните посоки, в които може да поеме изкуственият интелект. И разбира се, съзнанието за екологичния „асон“ и ефекта му върху животните.

Тази книга определено е предизвикателство към читателя в много отношения – все пак нейната авторка е инициирала онлайн игра на „литературен шахмат“, в който задачата на участниците е била да намират най-неочакваните интертекстуални препратки, за да се придвижат напред. „Всички, способни да си поемат дъх“ е наречен „роман“, но всъщност е също толкова ризоматичен, тоест подобен на мрежа от подземни коренови системи вместо на единно, йерархично структурирано коренище. И все пак тя е заредена с хуманизъм – ясен като звук от тръба в мъглата, насмешлив и обречен като щурец на стената, пропадащ, пропадащ, но никога неизчезващ напълно.

Доказателството? Един откъс, който стои едновременно и като „уж-документална“ част между сюжетите, и като коментар върху възможната функция на литературата въобще. Става въпрос за заглавие от въображаемата поредица „Книжката бърза да се притече на помощ“, в която основната фабулна завръзка (домашното ти животно проговаря и това променя отношенията помежду ви) е разказана за деца и изведена до щастлив край.

След което, разбира се, опитът ти да повярваш в него е саркастично венчан с учебникарски въпроси. Защо Шули е започнала да се страхува от Анемон? Какво се е случило с майката на Шули? Как се е почувствал бащата, когато Анемон се е отказал от двореца си? Как се е чувствала Шули, когато по-късно, в лагера, е чела любимата си книжка за Балби? Как още могат да се държат бадшабите? Какви правила за поведение с непознати бадшаби знаеш?

Светът – за жалост, далеч не само светът на турбофантастиката – ни засипва с въпроси, от които ни се иска да се скрием.

Книжката бърза да се притече на помощ.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-radulova-rupchev-metodiev-duffy/

„Тук живее Йожи“ от Надежда Радулова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2023

Човек пада в дупка. Така описва Вонегът класическата фабулна линия, започваща с беда и завършваща със спасение.

Човек се движи към пропастта. Не просто човек, дете. Движи се бавно и забелязва всички детайли по пътя си, за да отложи пропадането, което е неизбежно. Или не: движи се бавно и забелязва всички детайли по пътя си, защото пропадането вече се е случило и сега обследва наум последните метри преди катастрофата, за да види какво всъщност е водило натам.

Всичко.

Казват, че деца, на които се е случило нещо ужасно, си измислят вина като начин за справяне с травмата. Като начин за преодоляване на своята безпомощност. Докато пристъпва заедно с Йожи, читателят изпитва подобно усещане – че някой малък жест ще събори порцелановата статуетка, ще нарани, ще прогони. Но не е това.

Възрастният глас, който разказва за Йожи, знае, че детето пази счупената от друг порцеланова овчарка. Че невинната реплика не може да предизвика пожар. И че дори катастрофата с долмичките и роклята на малката Ида е предзададена от друг, както впрочем и другите, по-сериозните катастрофи – тези, които са белязали възрастните още преди прохождането на Йожи. В тях има от реалната, линейна история – войни, декласиране, интерниране и пр., но има и от другата история, която се върти в кръг, тази на литературните архетипи. Мислиш, че се движиш по права линия, а се оказваш в кръговото, както пише Надежда Радулова.

Очаквано, архетипите са приказни. Неочаквано, приказните архетипи не са фолклорни, а авторски. Андерсенови, по много особен начин. Овчарката и коминочистачът. Галошите на щастието. Храбрият оловен войник. Малката русалка. Снежната царица (с пленителна размяна на имената на Кая и Снежан). Дори препратка към „Дивите лебеди“, скрита в избуяващата насред войната коприва. Или към единайсетте гарвана вместо единайсетте лебеда, докато героинята крачи към тях, за да заеме мястото на дванайсетия елемент, тяхната сестра Елиза?

Тези архетипи обаче присъстват във „възрастния“ разказ, докато приказките, които разпукват историята на Йожи, са от друг порядък. Те са приказки, чието разказване е театрализирано, ние ги виждаме като разговор между възрастен и дете; възрастен и дете, които непрекъснато заобикалят класическите решения. Самите истории, които се получават, имат свойството да са едновременно паметни и поливалентни, каквито са по условие митовете. Последният път, когато съм чела такива истории на български, беше в „4 приказки без връщане“ на Яна Букова.

Приказките в тази книга също са част от „кръговото“. Те се разказват, по-скоро импровизират, в разговор между майка и дете. Коя от двете е Йожи? Или и двете? В началото я виждаме като едва проговорило полубебе, в края – като старица. А през цялото време е и двете. Както опакото на земята прозира със своите искрящи цветни плодове през желираната субстанция под бялата кал в дълбочината под нищото, насред мъртвата точка в морето, която непрекъснато притегля лодката на разказвача. Прочее, ето какво тегли разказа към катастрофата – сочната, екзотична, мрачна красота на езика и образите в него. Езикът на преводачката на „Безкрайното Саргасово море“ и авторката на „Памук, стъкло и електричество“, на „Бандонеон“ и „Когато заспят“. В този език има различни пластове, но най-добре е разгърнат онзи, в който се усеща най-силно тягата на нощта.

Когато майсторът навлязъл в гората, тъмата вече била попила в пръстта под копитата на коня му и от танцуващите огньове нямало и следа. Тъмата била свежа и чиста, нощните растения се отваряли за живот и изпускали силно ухание, наметката от тишина постепенно се разкъсвала и до ушите на зидаря започвали да достигат чудните звуци на нощта, каквито не можели да се чуят денем и на открито. Съскания и почуквания, скърцане и скриптене, притаени песни, които падащият ниско ветрец изтръгвал от тревите, а от време на време едва доловим вой, далечен поздрав на събудените в мрака.

Специални поздравления за конгениалната корица на Свобода Цекова, събрала втренчената в читателя крехкост на тази история.

„Песен на песните Соломонови“

поетичен превод Георги Рупчев и Иван Методиев, илюстрации Николай Майсторов, София: Издателство за поезия „ДА“, 2023

Първо, много особено е да четеш точно този текст в два различни превода, един след друг, и двата рязко отличаващи се от познатите, щамповани в съзнанието ти версии.

Всъщност преводите са три: третият са рисунките на Николай Майсторов, които като че ли са антиилюстрации – и в този смисъл мощен ключ към прочита на текста. Защото в тях няма нищо от златото и нара, от козите и криновете, от войнството под знамената; няма древни градове, няма кобилки в колесници, няма мирта, която да капе върху ключалката, докато бързаш да отвориш на любимия си.

Рисунките са черно-бели, телата в тях са обикновени, раними, голи в някакви голи, тъмни и не особено уютни помещения. Това са тела, които изпитват страх, самота, студ. Това са любовниците от най-стряскащите редове в „Песен на песните“ – там, където любимият чака пред вратата и си тръгва, там, където любимата тръгва да го търси пред крепостните стени и стражите я бият и късат наметката ѝ. Това са тези, които изпитват нужда от думи като „Песен на песните“.

Много се радвам, че двата превода на двамата големи поети Георги Рупчев и Иван Методиев не са един до друг на страницата, да се състезават в някакъв задочен поетично-преводачески дуел, а са сложени един след друг, което предразполага читателя да потъне в текста от край до край и всеки път наново. Да чуе тези редове първо в отчетливия слог на Рупчев, чиято поетика тук е по-предметна, език от съществителни и предлози, език, който се движи през образите с преднамерена крачка, като в тържествена процесия, и после в по-интимния слог на Иван Методиев, който използва по друг начин възможностите на българския език в преминаването към други части на речта.

Безсмислено е да говорим за този том като за сравнение на два превода – това са по-скоро личните прочити на двама големи поети,

и двамата работили с подстрочник, и двамата създали текстове, които носят наслада и утеха. Текстове за четене на глас.

„Кой те обича“ от Каръл Ан Дъфи

превод от английски Калоян Игнатовски, София: Издателство за поезия „ДА“, 2023

Стихотворенията на Каръл Ан Дъфи в „Кой те обича“ предразполагат към театрализация, поне наум, по време на четенето.

Първо, защото много от тях говорят от името на някого. Деметра. Медуза. Жената на Дарвин. Жената на Икар! Делфините, изпълняващи номера за пред хората. Жена в метрото през 1941 г., която е бременна и не помни нищо. Учителка по английски, когато в класа гостува поет. Учителка по английска литература, която изпитва.

Ролята на тези персонажи никога не е еднозначна. В някои случаи стихотворението е ребус и името на персонажа е отговорът на загадката – но ти го забелязваш едва когато си се блъскал в образ подир образ и си разпознал там първо себе си.

И вече не сме блажени, защото светът няма да
стане дълбок, за да мечтаем в него. Другият знае това
и от обич става мое отражение.

„Делфините“

Друг път говорещият те кани със себе си на сцената, издърпва те за кръстосан разпит, вглежда се отчаяно в самия акт на четенето, пита и твоето четене ли е такова.

Каръл Ан Дъфи прави това на три пъти: веднъж – в стихотворението за гостуващия поет; втори път – в стихотворението с изпитването по литература; трети път – най-ненадейно – в стихотворението за кражбата на снежен човек. Крадецът в него задига неща, които носят радост и наслада на другите, но той самият не е способен да ги изпита и това го озверява. Снежен човек. Китара, на която някой ден ще се научи да свири. Бюст на Шекспир. Дали това стихотворение не си представя собствения си неразбиращ читател в ролята на крадеца? Дали не си представя нас? Затова ли завършва с „Не разбирате какво ви говоря, нали?“?

Чудесен превод на Калоян Игнатовски – уловил е динамиката на драматичния монолог, нервността на жеста, паузите, резките смени на темпото, на посоките.

Потърсих да чуя как Каръл Ан Дъфи чете поезията си на живо, после погледнах пак как звучи на български. Впечатли ме чувствителността на преводача, който умее да я следва и в троснатата реплика, и в застиналата тъга. Поздравления!

Впрочем прииска ми се да чета тази книга заедно с „Песен на песните“ заради ето това стихотворение:

Горките любовници,
които се качват във високата стая,
където ги чакат леглото
и нежните лампи,
и дебаркират от своя живот.
Високите вълни на нощта
се плискат в прозореца.

Времето се изплъзва
като суша от кораб.
Луната, собствената им смърт,
ги следва, студена,
студена в техните одеяла.
Горките любовници, бездомни,
нямат си страна, към която да отплават.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-danova-benbasat/

„Как е живяна и как е мислена детската възраст от българите (ХVII–ХIХ в.)“ от Надя Данова

София: изд. „Парадигма“, 2023

Родителите – дотук,

пише на входа на едно столично училище.

Никой от родителите на децата, които се нахождат в школата, да няма власт да дохожда в училището и да се оплаква, когато наказват или бият детето му. Защото за такива жалби няма место, ибо дете, когато види, че баща му дохожда да го оправдава, тогда детето му разваля се и не може да има никакъв страх,

пише в правилника не на друго, а на създаденото от Васил Априлов Габровско училище. Същото правило да не се допускат родители, за да не вземат нещо да се оплакват от побоя над децата си, е съвсем характерно за първите български училища. Така коментира Надя Данова и привежда изобилни примери.

Докато чета историческото ѝ изследване, неволно правя справки с опита си и като родител на ученици (вече 14 години), и като ветеран от разни срещи за образованието. Мисля си

колко дълбоки са корените на онази възпитателна нагласа, която от самото начало дефинира и декларира покорството като висша цел на работата с детето.

И тук не говорим само за изолирани назадничави случаи. Не говорим за тъмни векове, от които Възраждането успява радикално да се оттласне, а за самите възрожденци, поне за тези, за чиито възгледи по отношение на детската възраст има писмени свидетелства.

Повтарят се думи като „чинопочитание“, „повинение“ – и както отбелязва авторката, става въпрос за

едно възпитание, построено върху „страха от Бога“ като база за други видове страх

(неволно чувам отзвука у Ботев с „нему се кланя дивак учител / и с вестникарин зайдно мъдруват, / че страх от бога било начало на всяка мъдрост“). Общо взето, емпиричният материал показва, че тези редове са доста буквално описание на статуквото по онова време.

Разбира се, има и други повтарящи се ценности на възпитанието – родолюбие, учение (някак независимо от съдържанието), на някои места „постиженията на учена Европа“. Гражданските ценности обаче трудно си проправят път. Независимото мислене например се споменава единствено от Ботев. Когато детето е момиче, смисълът на неговото възпитание пък почти никога не стига отвъд подготовката му да служи на дома и семейството. И макар мнозина възрожденци да даряват пари за образование на девойки, никой освен Каравелов не вижда смисъл да се преподава нещо отвъд „женските“ умения.

Анахронично е, разбира се, да търсим под вола теле или да връзваме кусур на предците си, че не са създали традицията тъкмо такава, каквато би отговаряла на нашето време. И авторката съвсем не прави това. Тя само добросъвестно, методично, по всички правила на историческото изследване цитира и анализира източник след източник – без да пропуска нито контекста (например огромната роля на християнството за подобряване статута на детето или пък драстичната борба за физическо оцеляване, при която детската смъртност стигала 25%), нито забележителния принос на коментираните личности.

И все пак ми е трудно да забравя (с оглед на днешния, а не на вчерашния ден) образа на Петър Берон, който превежда и адаптира предполагаемо писмо на Филип Македонски до Аристотел.

Ценностите, към които трябва да се придържа възпитателният модел, […] налагат на Берон специфичен преводачески модел към Еклогариона на Димитриос Дарварис. […] В един от случаите става въпрос за писмо на Филип Македонски, който съобщава с радост на Аристотел, че му се е родил син Александър, но повече се радва, че този син се е родил именно по времето на философа. Тук Берон се опитва да напасне заложената в текста гръцка аретология, предполагаща доблест, храброст, мъжество, превъзходни качества, красота, благородство, величие, нравствено съвършенство и морално превъзходство, към изискванията на християнското благочестие. Така, докато в оригинала Филип благодари на езическите богове, в превода той е благодарен „Богу“, и то не защото синът му ще бъде обучен в системата на античните добродетели, а защото ще се научи да бъде „добър и смирен“. За нас остава въпросът дали самият Берон не се е усмихвал в момента, в който е манипулирал по този начин текста на Дарварис, представяйки си „добрия и смирен“ бъдещ завоевател Александър Македонски.

Който реши да се заема с образователни реформи днес, особено пък такива, които искат да поставят в центъра на образованието нуждите на детето (само по себе си и като бъдещ гражданин), трябва да бъде реалист. Да познава по-дълбоките корени на несъгласието, което ще срещне и сред институциите, и сред отделните учители, та и сред другите родители. На

липсата на отзивчивост към новото,

както се изразява авторката. И тази липса има своя традиция.
Отлична книга, тъжна констатация.

„Когато големите станат малки“ от Алберт Бенбасат

София: изд. „Колибри“, 2023

Учителят по физическо бе признат като пръв помощник на директора в областта на дисциплината, а по-късно – в гимназията – и морала. Физкултурникът олицетворяваше цялата строгост на законите, по които трябваше да се възпитаваме – не само уважение към институцията, а безусловно подчинение, казарменост, тъпо придържане към правилата, без оглед колко безумни могат да бъдат те,

пише Алберт Бенбасат. Но неговата книга, която е колкото „вехтошарски“, толкова и билдунгсроман, непрекъснато отбягва правилата, привидно неспособна да ги следва.

Също като своя протагонист, едва неостанал със счупен врат поради твърдата ръка на учителката, тази книга уж се приготвя да направи „кълбо напред“ в хронологията, но вместо това се катурва встрани в безбройните начини, по които животът убягва на правилата.

Какво само прави семейната история с политическата! Ту стъпва боса върху ескалатора в току-що построения ЦУМ, ту напротив, пристъпва из нея с лъснати с пионерска връзка обувки. Ту я подслажда със съблазнителното „локумико“ на анекдота, на пълнокръвните характери, на веселите идиосинкразии на персонажите, ту внезапно откроява нейната горчивина на фона на тяхната сладост.

Най-лесно е да прочетеш книгата носталгично,

защото обичта и тъгата по близките прави именно това – оживява света, в който и нашите близки негласно присъстват. Роден в същата година като баща ми, Алберт Бенбасат владее онова писане, което съхранява живота. То е близо до говора, до разказа между близки, в който предците не са паметници, а живи хора, които могат и да са смешни, и мили, и да грешат, да се ядосват, да се променят.

Разказ, в който отсенките са всичко – като „бонбоникото“ в ръката на баба Рашел („аз не ям, аз крада“), като побългарените еврейски имена на Ничко (Нисим), Вики (Вентура), Стерчето (Естер), като самия шпаньолски, в който испанският корен е като ядка в сърцевината на бонбон, обвит в сафарадска интерпретация, поръсен с български окончания и сервиран с турска думичка за гарнитура – като в чудния израз „терсене мужер“. Чета с благодарност за тези отсенки, които правят света отпреди раждането ми по-богат, пъстър и вкусен.

Но можеш да прочетеш тази книга и през смях, защото вътре има множество сюжети, готови за комедиен сценарий.

Например авторитетният международен коментатор Огнян Велков, който води два пъти седмично рубрика по радиото и получава писма от слушатели, покани за гостуване и т.н. Проблемът е, че Огнян Велков не съществува, а е измислица на трима души – сред които, освен бащата на автора, е и „чичо Шпетер“, Шпеко – дребен и надарен откъм глас и аромат персонаж с алпийски вид и комични навици. Или ефектната леля Жана от Израел с нейните тоалети и любовници, с пакета „Кент“, даден скришом на племенника. Или детската неумела рисунка на партизанска тематика, запазена от братовчедката Естер след толкова години…

От обратната страна на тези смешни и мили истории обаче стои нещо друго – нещо, което е било „обърнато на смях“ така, както костюмите са били „обръщани“, за да може да се носят още веднъж. Светът отсам желязната завеса, в който Шпеко се оказва шпионин, любовниците на Жана всъщност са пратени да я следят. А „партизанската“ детска рисунка напомня за чичото, загинал като партизанин, за да не носи жълта звезда.

Особена книга. Бих я подредила до „Баща ми бояджията“ на Васил Цонев, но и до спомените на Йовков за някогашния Добрич и неговите персонажи; и най-вече, струва ми се, до „Когато отново бъда малък“ на Януш Корчак, към която заглавието негласно препраща. Бих я препоръчала като библиотерапия на онези, които усещат миналото си безвъзвратно изгубено или подменено.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-rasuchanu-kenarov/

„Вятърът, духът, дъхът“ от Андрея Расучану

превод от румънски Лора Ненковска, София: изд. ICU, 2023

Гъста като петмез проза. Лепкав, сладостен, поетичен език, омаломощаващо внимание към детайла, което те повлича, сиропира читателския ти ум и като че ли парализира физическите реакции на ужаса, с който са изпъстрени тези страници. „Питай встрани“, казва моя позната терапевтка. „Пациентът следи с очи пръстите на аналитика, докато изважда травмата от дългосрочната памет и я депозира в краткосрочната“, гласи описанието на друг метод за справяне с посттравматичния синдром.

Кое дете е било, каза ли ти, а как изглеждаше, докато ти разказваше, спокоен ли беше, какъвто е обикновено, с тревожен поглед, с безразличен глас, който сякаш потъва в повея на вятъра…,

пита героинята по повод потрисаща история за канибализъм. И сякаш целият ѝ разказ, с всичките ѝ травми, потъва в тази извънредна сетивност: детството, полепнало във водна леща, миришещо на селски двор, на селски клозет, на топли тела, които се движат по средата на двора, докато детето гледа от тъмния прозорец; семейният живот, потънал в мътната вода в запушената мивка, изплувал като трупа на съпруга беглец през реката, която би трябвало да го отведе към Югославия, сиропиран като саварината, която съпругът изяжда преди това с любовницата си, а героинята отбелязва 1) начина, по който той най-напред маха маслената розичка от сладкиша, 2) пуловера, който самата тя му е купила и изпрала с шампоан, за да не губи мекотата си, 3) унижението да прочете за тази сцена в доноса на Секуритате…

Същата сцена виждаме и през погледа на сина, който години по-късно е отишъл да прочете досието на баща си – за да може, макар през омразния език на доносите, да събере частите от своята семейна история. Неговият език е като че по-прогледен, защото, докато майката се стреми да замъгли гледката на истината, синът се опитва да я открие. В този смисъл двамата вървят в противолопожни посоки – единият се опитва да се справи с травмите, като ги изтласка, другият – като си пробие път към тях, като разбере.

Някога ми каза, че ако хората вече ги няма, това не означава, че миналото им принадлежи на всички, всеки с неговата версия и интерпретация… Добре, бих ти отвърнал, но ако не можеш да научиш как точно са се случили нещата, това не значи, че не са се случили. Не можеш да ги изтриеш от историята само защото не ти е дадено да познаеш цялата истина за тях.

Третата част на книгата, озаглавена „Михалаки“, като че ли свидетелства за последния етап в преработването на истината – тогава, когато тя не е нито болезнено прясна, нито болезнено убеглива, а като че ли завинаги уталожена в ритмите на литературата. Отложена по-назад във времето, тя сякаш веднага придобива патината на мита. С други думи, историческият факт избелява и остава да изпъква главно образът – като този на слонския скелет в училищния кабинет по естествена история, където депутатите били заключени, докато не изберат нов княз. Но в същото време се наслагва и в историческата памет на самото място, и в преповтарящите се през поколения теми – като трудната и разпокъсана връзка между поколенията, като непрестанния мотив на сирачеството и отритнатостта.

Извънредно трудна като стилистика книга, бляскава преводаческа работа на Лора Ненковска.

„Диктатори, трактори и други приключения“ от Димитър Кенаров

превод от английски Ангел Игов, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2023

През юли 2008 г. жителите на Белград откриват, че в един от обикновените бетонни квартали е арестуван възрастен човек с вързана на опашка прошарена коса. Въпросният Драган е познат като духовен учител, проповядващ един вид православна мистика. Истинското му име обаче е Радован Караджич.

Повечето хора имат чувство за териториалност по отношение на истината.

Ние, българите, често смятаме, че трябва да знаем повече за Източна Европа от западния читател, не дай си боже от този, който е отдалечен от нас през океана. По тази причина статиите на Димитър Кенаров, писани за престижни американски списания, би трябвало леко да дразнят. Още повече – преводни. Още повече – написани умело, с литературен усет, пластичен език и космополитни препратки. Това ли момче ще ни каже кой живее в съседния вход?

Ами да. Защото

териториалната близост е илюзорна, ако не видиш нещо с очите си;

ако не отидеш с готовността да зададеш неудобен въпрос, да подхванеш нелицеприятна тема. Да бъдеш на места, различни от тези, на които ходят „хора като теб“. И аз съм била в Белград, но не би ми хрумнало да отида да видя как домът на Милошевич е превърнат в място за поклонение. Не съм била арестувана в Беларус. И реакцията ми в началото на войната в Украйна не е била да тръгна натам, за да видя с очите си какво става.

И все пак Димитър Кенаров не е типичният разследващ журналист; той не търси интервюта с главните герои от новинарските емисии. Вместо това отива на място и описва тяхната среда. Хората, които са ги направили възможни. Начина, по който реагираме след новината за чудовищното. Като отказваме да повярваме и се разпиляваме в конспиративни теории. Като опаковаме чудовищното като сензация, таблоиден гъдел, в който моралните съображения постепенно отпадат и запомняме само къде сме се хилили, надлежно погъделичкани по чакрите. Като в туристическата обиколка „Попарт Караджич“. Иначе казано,

най-важното в тези статии – това, което си струва човек да опише от първа ръка – е процесът на нормализация на ненормалното, преобразуването на нечовешкото в „човещинка“,

ключовата роля не на Хамлет или Клавдий, а на Розенкранц и Гилдернстерн. От Сърбия, от България, от Македония, от Полша, Беларус, поречието на Дунав, Ирак, Сараево, Украйна. И в тази роля е наистина важно да се видим отстрани. Или поне да осъзнаем, че сме видими.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на ICU и „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yu-dzien/

„Давам име на една врана“, Ю Дзиен

превод Веселин Карастойчев, София, „Издателство за поезия ДА“, 2023

Признавам, че разтворих Ю Дзиен с очаквания, породени от предишния превод на Веселин Карастойчев, този на великолепния поет Бей Дао. С други думи, очаквах поезия, в която значещи са и образите, и паузите, смисловите разстояния между тях, съпоставянето; поезия, която се възприема цялостно, като калиграфски знак. „Поезия на забулената луна“ я наричат в Китай – но това, както каза някой на премиерата, е удобен начин да обезопасиш чуждия глас. Да го обявиш за неясен. Още повече че тази привидна „неяснота“ може да бъде свързана със също тъй приемливите за режима древни поетически традиции. Независимо от реалната сила на стиха.

Че Ю Дзиен пише коренно различна поезия, се вижда отведнъж. И без да четем послеслова, и без да знаем за тълпата следовници на Бей Дао и за „втвърдяването“ на тази поетика в литературна мода. Ако разтворите „Давам име на една врана“ напосоки и прочетете първото попаднало Ви стихотворение,

може изобщо да не разберете, че това е китайски поет.

Може да речете, че е Гинзбърг, примерно. Заради бурната смесица от романтическа стихийност, домогване до сюблимното и постиндустриална материя, урбанистични отломки, които са част от вихрения космичен пейзаж а ла Уилям Блейк. Или заради самата форма на стихотворенията, които се доближават до изговорената реч, до „изстъплението“ в буквален смисъл – човек, който стъпва някъде и говори пред другите или пред пустошта, но говори на глас. Прави паузи, които в говоримата реч не са обозначени нито със запетаи, нито с точки, нито с други препинателни знаци – те са просто паузи, отстояния между думите. Така са маркирани и у Ю Дзиен. Или заради изобилието от неща, от думи, от образи, които следват един след друг – и тук асоциацията, разбира се, е първо Уитман, после Гинзбърг. Последният, прочее, се появява действително в едно от стихотворенията, значи не съм се догаждала напусто.

Всичко това обаче никак не прави поезията на Ю Дзиен по-малко китайска.

Неговият Китай е пределно и буквално съвременен; старите пътища на думите са асфалтирани, предметният свят е ремонтиран, човекът, който някога е имал „душа на царевица“, днес живее в огромен град – и не смята да се преструва, че това не е така.

Това е съвременен Китай, който по някакъв начин е по-херметичен за западното око от своята древност, защото е съвременен по свой начин; който не е директно допълнение на представата ни за себе си, а нещо друго. От една страна, този Китай е комунистически. Как се отнася поезията на Ю Дзиен към въпросния факт? Не пряко – не очаквайте някакви лозунгаджийско-бунтовни стихотворения, въпреки че поетът има какво да каже (родителите му са жертви на Културната революция, самият той прекарва младежките си години в работа по фабрики).

Ю Дзиен рисува не самата система (предполагам, и там основана на доносничеството и конформизма като цена на успеха), а ефекта ѝ върху съкровените човешки отношения. Върху приятелството и любовта. Има една серия стихотворения за срещи между приятели, които не са се виждали от много години – приятели, които разбират, че са изгубили общия си език, че няма какво да си кажат.

Две от тези стихотворения са почти диаметрално противоположни – в едното говорещият, нарекъл се в последния стих Ю Дзиен, тихо се озлобява срещу свой преуспял и зализан някогашен другар. В другото пък насреща ни сяда човек с бутилка алкохол, която до края на стихотворението пресушава и си тръгва заедно с целия си едновремешен потенциал. Любовта, прочее, присъства в момента на раздялата (като не се обичаме вече, да се разделим) и в момента на предварителното проучване… описано като полицейски разпит. Ето това описание на разпит, в който човек малодушно предава себе си до най-съкровените си неща, всъщност е най-политическото стихотворение в сборника. Въпреки че привидно иде реч за любов.

С някакво абсурдно самодоволство си казвам, че западният читател няма как да го разбере, но ние, живелите преди 1989-а, можем.

Намерила съм с какво да се хваля – все едно да се похваля, че разбирам добре стихотворението за спирането на тока. Или тези за коронавируса; има цял цикъл, като са уловени различни болезнени точки: изречението „Ясно ли е“, повтаряно при разпита на заговорилия за опасността учен; опита на човек да придаде достойнство и спокойствие на гласа си, докато съобщава по телефона, че е заразен, все едно се държи джентълменски на борда да потъващ кораб; неповторимостта на всяко име срещу статистиката на „случаите“ и т.н.

Изобщо, поезията на Ю Дзиен е обърната към реалността и се стреми да я види, стреми се да я разбере. Друг е въпросът, че постоянно се блъска в стъклената преграда пред нея; постоянно остава уловена в собственото си съзнание, колкото и да иска да постигне нещото само по себе си. Стихотворението, дало име на сборника, говори точно за това – за

трудността да говориш за враната сама по себе си, да проумееш света извън собствената си представа за него.

Впрочем същата тема според мен е присмехулно подхваната в „Хей, свят, ела“. Ю Дзиен говори от името на човек, който в самотата си иска да приветства целия свят, всяка душа, която би дошла при него – жена, мъж, старица, мравка, комар, готов в проститутката да види невеста, в дрипавия – побратим, в покритата със струпеи баба – майка и т.н. Но когато в самотата му навлизат реални хора – съвсем банални жена, мъж, старица, мравка, комар, – те му остават напълно чужди, не будят никакво желание за общуване. Пропъжда ги, убива комара и отново започва да копнее светът да дойде при него. Въображаемият свят, разбира се.

С други думи, не бива да гледаме на поезията на Ю Дзиен като на реалистична поезия, тоест като описваща реалността. Тя е по-скоро хипнотизирана от пълнокръвието на света, от изобилието на случващото се в него и описва именно този свой захлас. Това много често е и функцията на метафората в много стихотворения – не да обясни реалността, а да добави към нея случване, размах, сюблимност. Което също си е романтически жест.

---

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.