Tag Archives: По буквите

По буквите: Панчева, Личева и Янакиева, Клер, Аристарко

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-w2-2022/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Теория на литературата. Новият век“

автори Евгения Панчева, Амелия Личева, Миряна Янакиева, София: изд. „Колибри“, 2021

Представям си няколко мои приятели – съдия, художник, лекар, ИТ специалист, биолог, режисьор, учител, психотерапевт, журналист. Представям си също своите родители и своята дъщеря, студентка в първи курс по социология. Представям си, че съм пред тях и искам да им обясня за какво би могла да им послужи литературната теория.

И си давам сметка колко е трудно – защото последният им сблъсък с литературознанието може да е бил на кандидатстудентския им изпит (в случая с дъщеря ми – на матурата). А изпитите са място на несвобода, място, където мисълта ти е санкционирана от някаква висша инстанция. Тази несвобода се просмуква и в литературното образование, чиято цел е често подменена (с въпросния изпит), чийто език е бюрократизиран, неискрен. Моите приятели обичат да четат и биха бранили любимите си книги от този език.

Преди доста години аз също бях студентка в първи курс – и смаяна открих, че литературознанието изобщо не е това. Че може да бъде любопитно, да се учи от другите области, да използва книгите, за да търси обяснения на света. И обратно, може да обогати другите области с въпроса за творчеството и въображението в тях. Психоанализа, етика, изследвания на медиите, изследвания на обществото, властта, пола, етноса, расата, историята, политиката – оказа се, че да говориш за книги значи да говориш за всичко това. За разлика от другите изкуства, литературата използва езика – същия език, на който коментираме и изследваме целия свят.

През 90-те у нас заниманията с литературна теория носеха опиянение: светът се е сринал, можем да го строим поновому – и да започнем откъм смисъла. Имаше, признавам, и усещане за игра – поне в моята 17-годишна глава. Тогава думата на деня беше „постмодерен“ – идеята за край на културния прогрес, съпътстващ уж настъпилия „край на историята“. Звучеше много успокоително за източноевропейци, свикнали все нещо да наваксват.

После дойдоха Виденовата зима, хиперинфлацията, мутренският преход. Не само думите меняха стойността си. После два самолета се блъснаха в кулите на Търговския център в Манхатън. Сега чета, че една от първите политически реакции в САЩ била „стига с този постмодернизъм“. С други думи, какво ще ми философствате, когато насреща има враг. Литературознанието и културологията въобще започнаха да изглеждат като нещо опасно – нещо, което внася сложност там, където трябва простота. Нещо, което пречи на действието.

От онзи 11 септември минаха над 20 години. Това с простотата… не се оказа толкова просто. Днес търсим начини да си обясним света, който все по-малко разбираме. И не е лошо да погледнем какво става с теорията, която не е спряла да се развива от това, че с лека ръка е била маргинализирана.

Чета „Теория на литературата. Новият век“ на Евгения Панчева, Амелия Личева и Миряна Янакиева. Не като студентка, която трябва да научи кой какво е казал. А като възрастен човек, който има нужда някой да му подскаже в кои четива би могъл да намери ако не отговор, то събеседник, посветил години на въпросите, които го тревожат.

Какво става с ума ми, когато непрекъснато използвам интернет като негов придатък? Защо не мога да се концентрирам в това, което чета? Променил ли се е човекът – и как? Как влияе литературата на споровете ни за климата? За какво говорим, когато говорим за природа? Защо някои групи хора се обиждат от класически произведения – и трябва ли да се прави нещо по този въпрос? Ако пиша за травмата си, само преживелите същата травма ли ще ме разберат? Какво изобщо значи някой да те разбере? Защо имам нужда да разказвам и как помага това? По какъв начин съм подвластен на своите афекти – и мога ли да се наблюдавам, докато чета, за да разбера нещо повече за техния механизъм?
Как можем да говорим с мъртвите, докато четем написаните от тях думи?

Спирам дотук. Вторият том на „Теория на литературата“ (първият, с подзаглавие „От Платон до постмодернизма“, беше публикуван през 2005 г. от същото издателство) не дава отговор на всички тези въпроси, и слава богу. Това би означавало да лъже – да изкриви търсенето и спора до половин изречение „истина“. Вместо това книгата е полезен пътеводител към други книги, които – ако наистина ни интересува – бихме могли да потърсим. В многотията на съвременния книжен пазар, включително и на научна литература, това е много ценно. И да, не е проста работа, но простите решения обикновено се оказват фалшиви.

„Мъжът, който уби Ролан Барт“

автор Тома Клер, превод от френски Радостин Желев, София: изд. „Алтера“, 2021

„Мъжът, който уби Ролан Барт“ е сборник разкази, изграден като концептуалните албуми в музиката.
Ако посегнете към книгата като почитател на „Фрагменти на любовния дискурс“ или на „Дневник на скръбта“, пригответе се да приемете първия разказ като лична обида. Приапиският поток на съзнанието на героя, случаен шофьор на кола от фирма за химическо чистене, случайно блъснал големия френски мислител, няма нищо общо с всичко това. Вътрешно родство, съизмеримост, умисъл, смисъл – няма такова нещо в смъртта. Освен ако не броим тоталната разкаченост между единия и другия вид живеене като някакво предопределение.

Но казах „концептуален албум“ – всеки разказ е вариация по темата „човекът, който уби еди-кого си“, а вариациите са много различни. Едно тъмно „вариете“, както подсказва авторът – а „вариете“ значи „разнообразие“. Стилистиката на всяка история за убийство е друга – понякога обагрена от личността на жертвата, понякога брутално несъизмерима (Анна Политковская). Ироничният, обигран читател би сравнил това стилистично ветрило с Пруст или с Реймон Кьоно – или дори с „К като всичко“ на Яна Букова, където всеки от разказите е нещо като трибют към любим къс литература. Постмодерният читател – ако трябва да се върна към предишната рецензия – би изпитал удоволствие от умението си да надскочи заложените в текста афекти и да се наслади на писателското (и преводаческото!) майсторство, на чистата езикова игра. А тук има много поводи за наслада, например разказът на Кунанан (убиеца на Версаче), който говори два езика: външен (изискан и любезен) и вътрешен (брутален, агресивен, убог) – и то паралелно; докато изрича думата, скобите вече са пробили плътта ѝ. Или пък преплетените нишки в разказите за Линкълн и за Пазолини. Има дори разказ в стихове.

И все пак ми се струва, че този обигран читател ще загуби, ако не се поддаде на първия си инстинкт да чете разказите от гледна точка на доброто и злото. Наивният, емоционален прочит ще му демонстрира нещо интересно за самия него – а именно различните лица на собственото му възмущение, неговата нееднородност. Никой от героите не подканва към идентификация, но в готовността ни да съдим се прокрадват нюанси – тук повече гняв, тук известно разбиране, може би жал, там безпомощно разперване на ръце пред троглодитската логика на мутрата, оттатък пък известно съчувствие. (Дали съчувстваме на убийците с идеология? На образованите? На водилите тежък живот? На неспособните да бъдат други?) Можем да изследваме себе си. Усилва ли се гневът ни, ако убиецът живее в разкош? И т.н.

Последният разказ – „Човекът, който уби моя дядо“, е може би единственият, който предизвиква милост – ще видите сами защо. И този контраст потвърждава предположението ми, че рафинираният прочит не е достатъчен. Под него (в скоби, като в разказа за Версаче) тихо или не толкова тихо псува гневът. А с този вътрешен, тихо псуващ съдия у себе си (по-близък до Линч, отколкото до Нилс Кристи) има смисъл да си поговорим. Белким и той научи нещо.

Специални поздравления за преводача Радостин Желев, включително и за интересния, задълбочен предговор.

„Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“

автор Даниеле Аристарко, илюстрации Марко Сома, превод от италиански Паулина Мичева, София: изд. „Колибри“, 2021

Марко Сома е отличен илюстратор с убедително въображение и държеливо чувство за хумор, което не се проваля в усилието да разкажеш комичното подробно. Детайлен, без да е досаден, изненадващ, без да оригиналничи, той рисува красиво, но не и декоративно – въпреки младостта си леко напомня на Олга и Борис Дугини например. Неговата „Кралицата на жабите“ (автор Далиде Кали) неслучайно е издадена на десетина езика. Илюстрациите му са като обвити с хладен пролетен въздух – прибрани в контурите си, но общителни и оживени.

Такива са и в „Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“ – една от многото версии на „Данте за начинаещи“, с които изобилства италианското книгоиздаване. Особено напоследък, покрай годишнината на великия поет. Дори преди три години в книжарничката към музея на Данте в Равена човек можеше да избере измежду много версии на „Адът за деца“. Това е, разбира се, нормално в западноевропейското и американското книгоиздаване, където детските адаптации на класиката за възрастни са норма, а не изключение. В този смисъл решението на Марко Сома да представи персонажите с животински лица (самият Данте е може би афганска хрътка?) не е никак радикално, а по-скоро забавно, разточително, покана да се отпуснеш и да погледнеш текста с удоволствие.

На нашия пазар обаче малко подмамва. Българският читател е свикнал да смята илюстрованите книги за детски и се боя, че би преценил изданието като подходящо за деца в начална училищна възраст – а точно за тях ми се струва, че тонът на Даниеле Аристарко ще им бъде чужд. Разказът от първо лице за деветгодишно дете, което с трепет мечтае да се докосне до „Божествена комедия“, сваля я от библиотеката тайно, прочита няколко думи и веднага трябва да спре, за да осмисли книгата… ще звучи просто неискрено. Дори случаят да е точно такъв. Оттам насетне разказът започва един сам по себе си много симпатичен анализ на Дантевата творба – защо е „комедия“, кога е започнала да се нарича „божествена“, кое какво символизира… но честно казано, в текста непрекъснато се усеща възрастният писател, а не уж деветгодишната му версия.

Това, разбира се, не пречи да се снабдите с книгата – „Божествена комедия“ се учи в осми клас и един красив и лежерен „вход“ към нея няма да е излишен на гимназиста вкъщи. Може също да си я вземете като красив предмет на изкуството – за самите вас, или като повод за разговор – какво друго може да се прави с класиката, ако държим на нея, освен да я преподаваме в час? За още идеи може да видите как Роберто Бенини рецитира Данте на площада във Флоренция:

Или ако наистина имате тийнейджър вкъщи, да му пуснете тази рап версия на „Божествена комедия“:

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

По буквите: Мишел Сер, Лидия Гинзбург, Нели Закс

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-serres-ginzburg-sachs/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Палечка“ от Мишел Сер

превод от френски Рада Шарланджиева, София: изд. СОНМ, 2021

Купете си тази книга, прочетете я, а след това спорете на воля с нея – тя е написана през 2012 г. и неин обект е човекът, формиран от достъпното знание в мрежата, по-точно младият човек, свикнал да стига до информацията благодарение на сръчните си палци и екрана на телефона си. От тези палци идва и обобщаващото Палечко, Палечка.

Мишел Сер поставя дигиталната революция като определящата промяна на нашето време, съизмерима само с изобретяването на писмеността и после с изобретяването на печатната преса. Той далеч не е сам в това свое мнение – в „Шок от настоящето“ например Дъглас Рушкоф твърди, че дигиталната революция е увредила самата ни способност да възприемаме информацията линеарно. И у нас нищим тази тема отдавна – конференцията „Четенето в епохата на медии, компютри и интернет“ беше още през миналия век. Всъщност тази тревожност – какво става с ума ни в новите времена – отдавна не е академична, тя е видима за всеки, който на петата страница на книга усеща импулса да кръстоса четивото си с нещо съвсем различно. Така, както би го направил в интернет.

Тези самонаблюдения не са лесни, далеч по-лесно е да представиш „шока от настоящето“ като поколенчески разрив. Особено в класната стая, в университетската аула, където студентите шумят, не внимават, движат се… или просто не идват на лекции. Това често предизвиква гняв и сарказъм, дава повод за мрачни прогнози за бъдещето на въпросното поколение на трудовия пазар, сякаш ако не шумяха, всичко щеше да е наред.

Мишел Сер пише „Палечка“ от гледната точка на възрастен университетски преподавател. Да, един от големите съвременни френски мислители, от когото се е учил примерно Бруно Латур. Да, автор на „Петте сетива“ (излизала у нас в превод на Георги Цанков) и на „Атлас“, книга за променената география на съвременността (в превод на Нина Венова). Но и учител, който обича студентите си и иска да ги разбере. В тази книга той застава на тяхна страна. Какво значи „знание“ в епохата на търсачките? Преди Гутенберг един учен е трябвало да запамети целия Аристотел; след него – само мястото на книгите му в библиотеката. А днес? Разбира се, че ще шават в час, имат нужда да държат кормилото на собствения си процес на учене, не да бъдат неподвижни пасажери.

Под привидната грижа за студентите Сер усеща паника от загубата на контрол. Знанието е власт, а новите Палечки придобиват знанията си по пътища, непознати за техните преподаватели. Мишел Сер не просто се радва на това, а призовава университета също да се промени. Например да разчупи йерархията на дисциплините, да разбърка кабинетите, за да може уж случайните връзки между физиката и литературата, между биологията и музиката да доведат до истински ново знание.

Със сигурност може да се спори с книга, обърната към бъдещето и писана преди девет години. Мишел Сер умира през 2019 г., точно преди пандемията да постави ребром въпроса докъде може да демократизираме например медицинското знание – и кога това става опасно. Много бих искала да го попитам и къде е идеята за истина в новото знание, как боравим с това понятие – и какво ще правим без него.

По-важно е обаче да го чуя, да чуя призива за вслушване, включително в ропота на страдащите на паркинга пред болницата, в безпокойството на въртящите се на чиновете си Палечки. И да чуя топлотата, с която говори за тях. Сама по себе си тази топлота е страхотен урок – за всеки, който неволно заема учителска поза и мисли, че има на какво да научи „младите“. Ако един от най-известните епистемолози във Франция може да се смири и вслуша, вероятно и ние има какво да научим от Палечките около нас.

„Записки на блокадния човек“ от Лидия Гинзбург

превод от руски Здравка Петрова, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Ен на Лидия Гинзбург също е обобщаващ образ, образът на блокадния човек; но този образ е описан отвътре, защото Гинзбург също преживява блокадата на Ленинград. Палците на Ен – с които притиска брадвата към вкочанения остатък от ръката, за да нацепи дърва – са и нейните палци. Отвътре е описана тежката колиба от завивки, изпод която те е страх да изпълзиш на студа; потискащият хаос в стаята, когато вечерта не си имал сили за друго; отвътре е описан погледът, когато дръзнеш да се изкъпеш и няма как да избегнеш срещата с тялото си – „човекът се взираше в него със злобно любопитство, надвило желанието да не знаеш“. Тялото на дистрофията, от която – чета в биографията – си отива и майката на авторката.

Но времето на книгата е пролетта след страшната зима на 1941-ва; блокадата продължава, но времето е омекнало, ледът по релсите се е стопил и трамваите тръгват; гладът продължава, но тук-таме има зелении, на черно можеш да намериш дори боровинки. Изпод немислимото се подават – колебая се дали да го напиша – кълнове нормалност. Известна актриса си е ушила рокля… срещу няколко дажби хляб. В редакцията на радиото текат разговори – и дори да се говори за глад, за мъка, в тях отекват познатите човешки инстинкти за себеутвърждаване. Малките привилегии в дажбата не значат само, че няма да умреш, а и че повече те ценят като творец; дребните нюанси в изказа показват кой си и откъде си.

Впрочем това се усеща дори на опашката за дневните 125 грама хляб. Гинзбург е изключителен майстор в разчитането на социалните кодове в най-баналния наглед разговор – тя чете хората толкова прозорливо и внимателно, че разменените реплики изведнъж придобиват силата на голямата драматургия, представяш си ги на сцена, с нейните коментари в ухото си. И изключителна писателка, с фантастичен усет за езика, чувствително и вещо предаден от голямата преводачка Здравка Петрова. Два детайла – допирът на изящното, извито краче на кресло, което хвърляш в печката (и би искал да е на трески, за да не ти напомня какво е било); топлият ветрец край реката, когато едвам си се дотътрил да изхвърлиш кофата нечистотии, а свежият пролетен въздух изведнъж ти напомня за село и плодни дръвчета. И трети, разбира се – болезнената, подигравателна сякаш красота на Ленинград, на старите петербургски сгради, сред които се разиграва всичко това.

Нищо чудно – Лидия Гинзбург не е коя да е, тя е от „младите формалисти“. С други думи, от учениците на прочутия литературоведски кръг ОПОЯЗ (Общество изучения поэтического языка) от 20-те години, знаменит в историята на литературознанието и езикознанието. Ученичка е на Борис Айхенбаум, толстовед, един от ключовите участници в кръга – този, който всъщност формулира общото между тях в „Теория на формалния метод“.

Гинзбург познава Шкловски, Тинянов, Ахматова, Маяковски, Надежда Манделщам, пише по-късно спомени за тях. Всъщност през годините е позната най-вече като литературовед, автор на „За лириката“, издавана и у нас. В нея тя казва, че изкуството е опитът на един, в който мнозина трябва да намерят и разберат себе си. „Записки на блокадния човек“ е писана много по-късно, не непосредствено след войната, а в самия край на почти 90-годишния живот на Гинзбург – излиза от 1984 до 1989 г. в списание „Нева“. И смисълът на книгата не е да бъде документално свидетелство за блокадата на Ленинград – такива за 40 години са излезли немалко, – а да бъде изследване на човешкото, незабележимо във всекидневието, но внезапно откроено като кълн на фона на блокадната зима.

Допълнете четивото с „Рапорт от обсадения град“ на Збигнев Херберт в изпълнение на Светлана Янчева.

„Смъртта още празнува живота“ от Нели Закс

преводач Любомир Илиев, София: Издателство за поезия „ДА“

Ако Гинзбург описва как след трагедията постепенно се възраждат човешкото, ежедневното, социалното в неговите най-осезаеми аспекти – разговорът, роклята, трамвайната линия, уж незабележимите делнични избори да повървиш или не, как точно да приготвиш нищожната дажба, то с поезията си Нели Закс поставя трагедията на своя народ, на избитите в нацистките лагери евреи, на огромната сцена на времето в космоса на мита.

Нели Закс е родена през 1891 г., но първите си истински стихотворения пише след Втората световна война. Животът ѝ започва спокойно, увлича се по немските романтици и почти не обръща внимание на водещия по онова време експресионизъм. Впечатлена от „Сага за Йоста Берлинг“, пише на Селма Лагерльоф и постепенно двете завързват приятелство, което ще се окаже спасително – след възхода на нацизма тъкмо Лагерльоф ще осигури емиграцията на Закс и майка ѝ в Швеция, когато почти цялото им семейство е избито, а заповедите за депортирането им са вече изготвени. Там, докато си изкарва прехраната с превод на немски стихотворения, Закс с потрес следи случващото се с нейния народ. И започва да пише – с неочаквана мощ.

Теодор Адорно може и да казва „да се пише поезия след Аушвиц е варварство“, но после се поправя – признава, че страдащият може да търси изказ така, както изтезаваният има право да изкрещи. Поезията на Нели Закс обаче е не само крясък на болката, а е връщане на свещеното. Когато един народ е изтребван и унизен, поставен в ролята на жертва, тогава е застрашена сакралната връзка между тези, които му принадлежат. Образите на Закс имат силата да я заздравят. Затова техният мащаб е „земя и небо“. Инстинктивно понечвам да кажа „библейски“ – но разбира се, ехото е от хасидските истории, от Зохар, от древните псалми.

И все пак това е безусловно съвременна поезия, близка (но и различна) до тази на Паул Целан, с когото я свързват приятелство и дълга кореспонденция. Нейните метафори не са полуфабрикати на смисъла – те го изграждат бавно и постъпателно. От звезди, от прах, от пясък, от пеперуди, вятър, камък и нож. И от време. В тях има кълнове – на лъжливата смърт, посята в стените, на нива, в която пониква скръбта. Усещането е за гласове, които ехтят в огромно пространство, за древна трагедия, в която няма зрители. И точно като в раждането на трагедията ключов е не отделният глас, а хорът – хорът на мъртвите, хорът на спасените, които молят („покажете ни вашето слънце лека-полека“), хорът на сенките, на дърветата, на неродените, на утешителите („цветовете на утехата са твърде нискорасли“). Целият пейзаж е съставен от викове. Само съзерцаващите мълчат, усещайки погледи в гърбовете си. Кой чува? Ухото на човечеството е обрасло с коприва. Повече от половината стихотворения завършват с тире, сякаш срязани преди края си.

Величественост в страданието, така е озаглавил послеслова си големият преводач Любомир Илиев. Повече за особените задачи в превода на Нели Закс очаквайте да прочетете скоро в интервю за „Тоест“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

По буквите: Дън, Борисов, Цонев

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-donne-borisov-tsonev/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„За кого бие камбаната“ от Джон Дън

превод от английски Александър Шурбанов, София: изд. „Лист“, 2021

В какво болно време е избрал проф. Шурбанов да преведе „богопосвещенията“ на Джон Дън! Наоколо ни: не само болест, а и страх, който предшества болестта и многократно умножава носените от нея мъки; не само болест, а и самотата на болестта в страха от заразата. Не само болест, а и метаморфози на страха, който играе все повече роли на сцената около нас и в нас. Прочетете колко много ни разбира Дън:

Аз наблюдавам лекаря със същото прилежание, с което той наблюдава болестта. Виждам, че се страхува – и аз се страхувам с него; настигам го, изпреварвам го в неговия страх и забързвам […] Страхът може да наподоби всяко заболяване на душата. Той може да заприлича на любов, любов към имането, но е само страх, ревнив и подозрителен страх от загубата. Може да наподоби доблест, като презира и подценява опасността, а е просто страх, който надценява хорското мнение и оценка, и страх да не ги изгуби.

Писано е през 1623 г. Дън е от големите имена в английската, а и в световната литература; почти връстник на Шекспир, но вече от друга епоха; католик по произход (от рода на Томас Мор), в светската си младост автор на любовна поезия със сложна и динамична образност, спечелила му възхищението на Т. С. Елиът, а и на немалко съвременни читатели. След като приема англиканството, става проповедник в най-голямата лондонска катедрала – „Свети Павел“. Именно по това време пише „богопосвещенията“. Ето как.

Дън е тежко и сякаш неизлечимо болен; дори изпратените от краля лекари не знаят как да помогнат. В болестта си обаче той чувства мисия – да осмисли ставащото с него, да му помогне да преобрази душата му, да помогне и на другите да се преобразят чрез мисълта за смъртта. Същата мисия ще го движи и няколко години по-късно, когато, две седмици преди да издъхне, ще се изправи пред паството си в катедралата „Свети Павел“ и ще говори за дуела със смъртта и за упованието. Опитвам се да си представя какво е било да го слушаш там и тогава, сред тогавашните богомолци.

Каква утеха може да предложи Дън на съвременния читател? На онзи, който не вярва, или на онзи, чиято вяра е угнетена от скептицизма на другите, от безмилостния им намек, че посяга към вярата като към опиум, с който да приспи болката си? (Чеслав Милош ще каже, че истинският опиум е безверието, защото то носи идеята за безнаказаност.) Каква утеха може да даде на циника, който мечтае да не бъде циник и да не вярва, че близостта с любимите му хора е обречена на гибел? Каква утеха може да даде на онзи, който се чувства като затворен в себе си остров – остров, потъващ в морето?

Ето тази: да бъдеш в присъствието на истински вярващ човек, дори и вярата му да е сложна и нееднозначна. На този, който говори за душата и нейното бъдеще в Бога така, че част от неговата убеденост да прелее в теб и да започне да се превежда на твоя вътрешен език.

Джон Дън се опитва не просто да утеши смъртния в себе си, а да придаде смисъл на болката му. Не, не да придаде – да му припомни смисъла на болката и страха, който изпитва. В изправлението на душата, но и в общността, в истинската убеденост, че нашата угнетяваща, крайна самота е привидна.
И ние, които знаем тъжната равносметка на вековете след Дън, можем да го прочетем заедно с Виктор Франкъл, да си спомним, че търсенето на смисъл е единственият възможен път през страданието. Смисълът, който може да ни обърне като разтворени страници един към друг, да изправи вътрешната ни граматика, да ни направи четими.

Цялото човечество е от един автор и е един том; когато умре един човек, от книгата не се откъсва глава, а тя се превежда на по-добър език; и всяка глава трябва да бъде така преведена; Бог наема различни преводачи; някои части се превеждат от старост, някои от болест, някои от война, някои от правосъдието, но ръката на Бог е във всеки превод и пак неговата ръка ще преподвърже в едно всички наши пръснати листове за онази библиотека, в която всички книги ще легнат отворени едни към други.

Прочетете непременно послеслова на проф. Шурбанов към великолепния му превод на „богопосвещенията“, а също допълнете с „Анаграмата“ – преведените от Кристин Димитрова стихотворения на Дън, публикувани през 1999 г. от издателство „Обсидиан“. Бих приканила да обърнете специално внимание на „Свещените сонети“. И да очаквате следващата седмица в „Тоест“ интервю с проф. Шурбанов за смисъла и контекста на тази книга.

„Откаченият вагон“ от Георги Борисов

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2021

Ако можех да съставя едно-единствено помагало за изучаване на културна история, щях да го кръстя „Кратък речник на самопонятните неща“. Самопонятни за едно поколение, неразбираеми за следващото – гледаш партитурата на паметта, а там не пише в кой ключ да се свири.

Самопонятното в събраните спомени и свидетелства за делото на Георги Борисов е „другата“ руска и съветска литература, сериозният, но и страстен интерес към писателите дисиденти, нещо повече – споделеният глад на цяло литературно поколение за… истина. За смелост. Това поколение не само ще изрецитира остатъка от „Товарищ Сталин, вы большой ученый“, а ще има сетивен спомен за партийния новговор, от който отскачат тези стихове на Юз Алешковски, за неговата всепроникваща мъгла. Ще знае защо са толкова важни литературните разговори по кухни, кръчми и влакове, какво пречи те да се водят на сцената на литературните клубове и до тях да са допуснати всички. Ще познава страха. И ще знае какво страховито понятие е доверието в тези времена.

Ето в този ключ прочетете какво значат напразните опити на двама приятели да направят челна стойка на двора – когато единият е Константин Павлов, когато „звездите са им одраскали петите“. Какво значи решението на Владимир Буковски да няма семейство, за да не го „изнудват с жена и деца“. Защо толкова натрапливо всички скачат като попарени от думата „политкоректност“. И защо е толкова съдбоносен смехът – онзи карнавалният, раблезиански смях, с който Алешковски посочва на Рангел Вълчанов уж присъстващите на съседните маси културни величия. Снимай, снимай! Обърнете внимание на подбора на авторите – те съставят един алтернативен канон, който няма да видите в учебниците.

Другото, което уж се разбира от само себе си, е промяната в медиите. По-точно казано – променената представа за това кое е и не е недопустимо. През 80-те, през 90-те и сега. Георги Борисов е публикувал свои спорове с различни редакции – и това е в пряка връзка с въпроса за публичността и доверието. За уж незабележимите промени в разбирането за достойнството на професията. В книгата хем е събрано наистина впечатляващото дело на Георги Борисов, хем изплъзващите се контури на времето, за което все още бихме могли да развием сетиво.

Много е нетипично всички тези неща да бъдат събрани в книга. Спомени, некролози дори, спорове с редакции, слова, прочетени на тази или онази премиера. Като цяло – ефимерни работи. Летливи. Но без тях нищо не е самопонятно.

„Баща ми, бояджията“ от Васил Цонев

София: изд. „Лист“, 2021

Не търсете драматични разлики между духа на филма и духа на книгата – авторът Васил Цонев е и сценарист на филма, а в него, както знаем, играе брат му. Нищо любимо няма да ви липсва. И двете са преизпълнени с любов и носталгия към фантастичния образ на бащата, към характера, въображението, енергията, смеха и тяхното безусловно надмощие над бита.

Носталгия и обич будят и второстепенните персонажи – и във филма, и в книгата. И все пак едното е мюзикъл с всички условности на жанра, а другото е мемоар, макар и силно белетризиран. Той е много любопитен и като свидетелство за времето – точно в онези детайли, които са изпаднали при филмирането. Ще научите например колко етнически пъстра е Овча купел по онова време – българи, гърци, евреи и цигани, и как общуват тези хора, от всички комично-мили иширети при пазаренето на едни обуща до изобилните съвети от накачулените по оградата зяпачи как се провежда една истинска добруджанска сватба… докато сватбарите не се предадат и не почерпят.

Българите впрочем се оказват предимно добруджанци, а песента, която най-често звучи по страниците на книгата – „О, добруджански край“. Това ме кара леко да се съмнявам в споменатата във филма дата – там се говори за новата 1932 година, а в книгата героите шумно празнуват свободна Добруджа, което значи 1940-та… Очевидно целият квартал е пълен с бежанци, защото всички – от свещеника, който първо се сърди, че едно хлапе му бие камбаната, до свидливия стопанин на крушовата градина – пощуряват при новината за освобождението. Ако е 40-та година обаче, интересно защо не се споменава войната – иначе е логично обяснение защо всички са чак толкова бедни. Можем да се досетим само по намиращите се наблизо трудоваци – нали на техните хранителни отпадъци се разчита за отглеждането на прасето.

Още нещо, което прави впечатление в книгата, но не толкова във филма: топлото и пулсиращо чувство за вина – за неспазените обещания (към Кръстницата), за прекъснатата история (на обущаря), но най-вече за дара на обичта, за който ответен дар вече не може да има. Освен може би самият разказ, самата памет.

Не мога да пропусна великолепното оформление на Милена Вълнарова, което отдава почит на историята, на времето, но и на знаковия филм: страхотно решение е текстовете на песните да разделят и пресичат разказа, да те накарат да завъртиш книгата, за да видиш историята от друг ъгъл – и да ѝ припяваш. И тя няма да си отиде.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Фабер“ и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

По буквите: Мешчанинова, Толстой, Алексиева

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-meshchaninova-tolstoy-aleksieva/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Разкази“ от Наталия Мешчанинова

превод от руски Нева Мичева, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Да започна направо – ако имате навика да извръщате очи, за да не гледате на какво е способен човекът, знайте, че в тази книга има чудовищни неща. Знайте още, че на въпроса ви „Това истина ли е, или авторката знае кои копчета у читателя да натисне?“ е отговорено предварително: да, истина е, случило ми се е на мен, казва за книгата Мешчанинова. Ако търсите защитен механизъм, кажете си – ама това не е тук, това е в Русия, и то в малък град, в Краснодар, и то не сега, ами през 90-те. Да предупредя обаче, че не работи. А и вие знаете, че такива неща съществуват, нали?

Най-страшното обаче не е онова, което се случва в криминалната хроника на Краснодар. А това, че героите го прекрачват, за да отидат… да си налеят вода. Или да си влязат вкъщи. Учителите, които предпочитат да не чуват звуците откъм залостената врата на склада. Майката, която продължава да живее в илюзиите си, че прави каквото трябва, зад разпраната с нож дунапренена вата на входната си врата. Тоталната липса на инстинкт за защита – дори когато от самото начало знаеш какво прави „чичо Саша“ с дъщеря ти. Или не – най-чудовищното е любовта, с която е описано всичко това. Детето, което пази майка си да не се разтревожи, защото може да получи инфаркт, нещо да ѝ стане. Паралелният спомен как двете вървят из полето и пишат стихотворения. Невъзможността да намразиш извърнатите очи – но и по какъвто и да било начин да погледнеш в тях.

Като литература ли да четем сега всичко това, или като реалност? Мешчанинова е доста иронична към границите между двете. В една от малкото комични сцени в книгата тя описва как започнала да си води дневник – реалността par excellence, нали? Само че дневникът ѝ трябвало да бъде като на Лора Палмър. Втори дневник, честен – но и в него се прокрадва „литературката“. „Глей бе, пак се напънах да стои хубавко! – казах си наум. Няма откопчване от тая литературност, ей! К’во ся, по-простичко не може ли? Ами явно не може, деба. Но поне е истина.“

Това, което тотално липсва, е общественият фон – виждаме тук-там на втори план други извърнати очи, бебето в болницата, от чиято кражба никой не се интересува, защото така и е щяло да си изгние в пелените, и толкоз. Мешчанинова категорично отказва да го описва, да маркира по какъвто и да било начин политическа ситуация, исторически връзки, не знаем кой е на власт, не може да ни се обърне езикът да говорим за преход, за постсъветски човек, не ровим въобще в поколенията назад, нито пък в мотивите за чудовищните действия. Усещаме, че сме във време „секънд хенд“, но невъзможност това да се случи другаде няма. Нито пък да бъде прекрачено.

Мешчанинова впрочем има по-дълъг път като режисьор и сценарист – нейният „Комбинат Надежда“ от 2014 г. е качен в YouTube и може да се гледа.

„За писането“ от Лев Николаевич Толстой

преводач и съставител Петрана Пасева, София: изд. „Лист“, 2021

Ако искате да потърсите в този том някакви писателски хватки, зарежете; ако много ви е додеяло от писателските ежби и подмолности, наслаждавайте се на воля как Толстой обяснява, че Тургенев трябва да бъде бит; ако ви е омръзнало от рецензии, дето уж са рецензии, а са просто реклама, прочетете как в едно-две изречения се казва защо нещо не става. Ако познавате издъно Толстой, то напишете как точно тези извадки от неговите 31 тома писма хвърлят светлина върху останалите 59 тома от събраните му съчинения.

Аз се спрях и се стъписах пред следния цитат: „Ужасно е, ако го знаеш и въпреки това не правиш нищо, освен да се ужасяваш напразно…“

Ужасът, за който говори Толстой в случая, е този от оглупяването на вярата, „извлечена от книгите“, оглупяване, според което всичко може, стига само да се спазват законите пред правителството и държавата. Не ми трябваше между Мешчанинова и Толстой да чета Светлана Алексиевич и нейните респонденти, разкази за чудовищни зверства, извършени при пълно спазване на законите пред правителството и съветската държава. Връщам се назад към писмото на Толстой, в което той описва потреса си от една публична екзекуция, и към опитите му да насърчи приятеля си да разпространи максимално статията си срещу смъртното наказание, и си мисля – съвсем анахронично, разбира се – за нашия съвременен навик „да се ужасяваме напразно“. Ето как продължава цитатът:

… но работата е там, че никой от нас не бива и не може да бъде безучастен, ако е стигнал до заключението, че не живее за себе си и за собственото си удоволствие, а за да изпълнява Божията воля, вложена в сърцето му. Ако човек не вижда страшната диващина, в която живее народът, той и не страда от това, но ако вижда и страда, това страдание неизбежно го тласка към действие, а действието облекчава страданието.

Впрочем да, има и съвети към един млад писател. Първо, второ, трето, четвърто. Нищо от това не е съвет как да се омае читателят – напротив, четвъртият съвет е точно срещу „желанието да отговориш на вкусовете и изискванията на по-голямата част от публиката“. Защото „ценността на всяко словесно произведение е в това, че то… открива на хората нещо ново, неизвестно за тях, и то най-често е противоположно на онова, което широката публика до този момент е считала за безспорно“. Значи да сме оригинални? Не, вторият съвет е срещу „желанието да бъдеш особен, оригинален, да удивиш и да поразиш читателя“. А какво тогава? Искреност, казва Толстой. И стремеж да бъдеш полезен, да отделяш доброто от злото. Иначе си се ужасявал напразно.

„Прекъсването на самсара“ от Елена Алексиева

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Преди двайсетина години от време на време имаше дискусии за важни новоизлезли книги. Не точно академични дискусии, но и не обърнати към широката публика. „Прекъсването на самсара“ рязко напомня за нуждата да се говори, да се сравняват прочити. Компетентността, струва ми се, тук е нужна не за демонстрация на ерудиция, нито за патерица на естествения процес на четене. Тя е нужна, за да се възпре бързината на прочита – и отмятането на смисъла като „намерен“.

Също толкова нужен обаче ми се струва доброволният наивитет на читателя, който не се свени да търси значението на един или друг елемент от изграждането на смисъла. От сюжетите на разказите – гробното място като мил подарък за рождения ден от семейството; зазиданият прозорец в стаята, където учител по неволя преподава солфеж, а онова другото в музиката остава несподелимо; оздравяването на една жена след дългите страхове, че животът на любимия ѝ ще продължи без нея, и в крайна сметка тя продължава, макар той да не може – през тяхната направа, финия отказ от окръгленост, от разрешение на началния конфликт, до дискретните притоци на сюжетната линия, които леко и ненатрапчиво те усъмняват във верността на първия ти прочит. Тук е нужен и читател, който ще потисне желанието си да извади поразилото го изречение, внезапното съждение, което вижда като приложимо към собствения му живот, или прекрасната приглушена поетичност на фразата. Ще го потисне, но няма да го забрави, а ще търси мястото му в общото значение на сборника.

В интервюто си за „Артефир“ Елена Алексиева говори за задръжките ни да изговорим базисното, онова, което ни определя като човешки същества. За страха от назоваване на неща като „щастие“ – и за вината, която вдъхва биологичното ни влечение към него. За необходимостта да си простим собствения стремеж да бъдем щастливи – прочетете разказите отново, един по един и обърнете внимание на онова, което героите прекрачват, за да минат нататък. На мизантропската топлота, с която Елена Алексиева им позволява това. И на изречението, с което е избрала да завърши сборника, поемайки целия риск да бъде прочетена простодушно.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“ и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

По буквите: Праматаров, Сендак, Петров

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-pramatarov-sendak-petrov/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„На конци. 1968. Една действителна история“ от Веселин Праматаров

София: изд. „Кибеа“, 2021

Самата концепция на „На конци“ е достатъчно рядка, за да тръгне човек към книжарницата: графична новела от български автор, при това документална, при това за един неизвестен факт – историята на трима студенти, които публично се противопоставят на срамното участие на България в смазването на Пражката пролет.

Аха – ще си речете, – дисидентството, обяснено за деца. Не, не е това – признавам си, че разгърнах книгата под властта на тази първоначална заблуда. Имах спомени от „Стената“ на Петер Сис – картинна книга за живота отсам желязната завеса, в която всичко е навързано в проста и тъжна последователност.

Историята на Александър, Валентин и Едуард не може да бъде разказана така. За да разбереш какво е Пражката пролет, трябва да знаеш какво е Съветският съюз, какво е Чехословакия, как цяла Източна Европа се е оказала комунистическа. Какво е комунизъм, разбира се. И куп други неща. Всичко това у нас не се учи. Дори студенти не знаят какво е СССР. Историята след Втората световна война е старателно избягвана дори в гимназиите – защото била политически чувствителна, моля ви се. Резултатът е вакуум. Страховит вакуум.

Всъщност „комиксът е нещо за деца“ е заблуда, също останала от онова време. В САЩ, да речем, асоциацията би била с нещо на „Марвъл“, нещо със супергерои и супергероини във впити трика, което да предизвиква неодобрителното сумтене на възрастните. У нас си представяме Дарко с вълшебното копче (прекрасен сам по себе си, това е друга тема). През последните години художниците от проекта „Дъга“ се стремят да възродят, разширят и осъвременят представата за жанра у нас – но до налагането му като „масов език“, какъвто е другаде, има доста път. А графичната новела стъпва върху масовостта на комикса, така както „рок операта стъпва върху рока“ (по думите на Дейвид Хайду). Разбира се, през последните десетилетия тя също се е утвърдила достатъчно силно, разроила се е на поджанрове, пълни цели книжарници. У нас са излезли комай само шедьоврите на Джипи – за ценители.

Ето защо изобщо не е сигурно, че майсторството на Веселин Праматаров автоматично ще пъхне книгата в ръцете на тийнейджърите. Това обаче въобще не го обезсмисля. Напротив, точно заради целия вакуум, който я обгражда, си струва да я купите и да я прочетете, преди да я подарите – първо, защото има неща, които и вие няма да знаете; второ, защото има неща, които сме изтласкали; и трето, защото забравяме колко важно е да говорим, да разказваме какво се е случило.

Ако сме се отказали да се борим за официалния исторически разказ (този в учебната програма, защо всъщност не се борим за него, страх ли ни е?), то поне трябва задължително да споделяме частната си, биографична връзка с онова време и със знанието си за времето преди него. Книгата на Веселин Праматаров е чудесен инструмент за започване на такъв разговор – подарете я на някой млад човек и бъдете край него, докато я чете, изчакайте въпросите, които ще възникнат, и им отговорете честно според своя собствен опит. Мисля, че това е заложено в книгата като стратегия – не само да задаваш въпросите, на които можеш да отговориш, а смело да събудиш колкото може повече въпроси. Белким някой се сети, че има и друго освен пуснатото в корекома.

„В нощната кухня“ от Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2021

Издателство „Лист“ и преводачът Стефан Русинов са се заели да представят един от големите писатели и илюстратори в световната литература за деца – Морис Сендак. Отсъствието му в преводната ни книжнина е достатъчен мотив – представете си да не познаваме Астрид Линдгрен или Туве Янсон. Сендак обаче е нещо съвсем друго, така че става въпрос и за това: една цяла друга концепция какво трябва да представлява детската книга. Каква е тя?

В неговите книги текстът обикновено е оскъден и разказва история далеч извън наративните шаблони. Весел, енергичен, но и зареден с някаква подмолна тревога, която героят решително прескача. В едно интервю Сендак говори за захаросания, безопасен свят на стандартните детски четива като за гето, в което се опитваме да държим децата – нечестно и ненужно. Ако погледнем самите книги, ще видим отгласи от по-стара традиция, в която това не е така – ето, Мики от „В нощната кухня“ излиза от опеченото тесто също като в английските фолклорни стихчета и залъгалки за деца, където при срязването на пая косовете от плънката просто запяват в хор. Сендак има знакови илюстрации към приказките на Братя Грим – специално пътува до Германия, за да обиколи местата, където са записвани фолклорните им оригинали; за различни свои творби изучава например рисунките на Уилям Блейк.

Всъщност внушителната му ерудиция личи най-вече във визуалната част на работата му – в скрити препратки, които не се натрапват на читателя, но са там. При „В нощната кухня“ може да забележите например, че сградите са всъщност кутии с продукти. Че всеки от тримата пекари поразително прилича на Оливър Харди. Че градският пейзаж е от 30-те, дори стилистиката напомня тогавашните реклами, а книгата е от 70-те. Какво значи това? Можем ли да преведем сюжета и рисунките на езика на „поуката“, на внятния разказ? Не – и не бива. Децата не се страхуват от безсмислицата, казва Сендак в същото интервю. Това е възрастен страх. Впрочем той определя „В нощната кухня“ като книга за деца на 2–3 години и тя със сигурност може да бъде четена така – особено в моментите, когато пекарите вземат Мики за мляко и го замесват в тестото. Може да бъде четена на глас с гушкане и мачкане – впрочем ние също казваме на децата си, че са „сладкиши“, нали? И това не е страшно, мило е.



Не знам как е приет Сендак от българската публика, не съм питала как е приета „При дивите неща“, вече издадена от „Лист“. Подозирам, че трудно – без ореола на масовото признание, което има в Америка. Във времена, в които в родителските читателски групи може да срещнеш възмущение дори от Сутеев – задето един от героите казал „глупак“. Във времена, в които детето, изследващо света само̀ (каквито са всички важни герои в детската литература: от Пипи, хлапетата от „Питър Пан“, Алиса, Том Сойер и Хъкълбери Фин, та до Ян Бибиян), на практика не съществува, защото гетото на сигурността го има и в съвсем физически смисъл. Както писа Юлия Роне наскоро – децата, разбира се, знаят какво има отвъд, и си мълчат, за да ни пазят. Ако преодолеем собствените си страхове, може би ще ги облекчим.

„Не са чудовища“ от Никола Петров

София: Издателство за поезия „ДА, 2021

Смятах за трета книга да избера пак художническа, но „Не са чудовища“ на Никола Петров е събитие и за нея трябва да се пише веднага. Изключително силен глас – не само за поколението си, а и въобще.

Първата дума в книгата е „здравей“ – тези стихотворения са общителни, оставят място за адресат, за „ти”. От второто изречение обаче започват да търсят същината на това общуване и така създават апория, в която то сякаш не може да бъде осъществено.

От сериозния опит за отговор на въпроса „Какво правиш?“, през вглеждането в утешителната „безобидна случка“, винаги сложена в края на съкрушителните новини, до почти манифестното (за мен) стихотворение, в което говорещият се сбогува с хтоничния си, истински език, за да приветства езика, с който може само да заяви принадлежност тук и там, „защото думите винаги са били за това“. Стихотворенията се примиряват и не се примиряват със смаляването на думите, ту си оставят път за връщане, който обаче никак не е еднозначен.

Много ме вълнува „ти“ формата в тези стихотворения – адресат може да е читателят, може да е конкретен имплицитен персонаж… но женският род въобще не улеснява нещата, защото „душа“ на български също е от женски род. Впрочем понякога е от мъжки. Може и да е онази форма на второ лице единствено число, с която споделяме собствения си опит:

Пресягаш се към смътни прилики. Напразно призоваваш въздуха на чужди силуети. Мижиш над чужди сенки.

Всъщност няма значение, защото никой с никого не съвпада, дори ти със себе си: „Свикна ли с отражението си, или пак кимаш на непознати.“ Единственото автентично движение е назад – или надолу, защото само светците или мошениците вярват на сетивата си вместо на спомена. Единственият автентичен отговор, който се чува, идва от „онези, които не могат да отговорят“ – те отвръщат „с един жест, запомнен в клетките, с кимване“.

Останалите – онези, които пъплят към кулата на Рапунцел, „палячовци, търгаши, принцове с нелепи букли“ – може да са „всевъзможна сволоч“, но не са чудовища. Те са като нас – и тъкмо това е чудовищното.

Оставям на някой друг да поговори за образността в тези стихотворения, за нейната амплитуда от „езика на възпламенените гори и бялото около зениците на туптящия дивеч“ до „кремавите коли“, които тръгват от поликлиниките есенно време, до убитото жълто на кооперациите. А също и да потърси изкушаващите литературни паралели. Никола Петров има зрял и умеещ авторски глас, но той е за близко, а не за ерудитско четене – възможно, разбира се, но далеч по-маловажно от другото. Мисля, че читателят може да извлече най-много от тези стихотворения, ако подходи към тях откровено, с честна тромавост.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

По буквите: Дън, Бояджиев, Елми

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-dunn-boyadzhiev-elmy/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Видове любов“ от Стивън Дън

превод от английски Христина Керанова, Бургас: ИК „Знаци“, 2014

Стихотворенията на Стивън Дън са като картина на Хопър – човек, който е сам, макар в картината да има други, и усещане за други, и болезнено, споделено желание за близост. Застинал в неумението, в невъзможността да преодолее някаква бариера. В едно (невключено в тази книга) стихотворение той пише: „Дори умните жени се залъгват, / макар най-умните да знаят, че общуването е форма на сдържане, / реклама на интимността, докато сърцето се крие в своя малък джоб от думи.“

Или: стихотворенията на Стивън Дън са като разкази на Карвър или Ъпдайк – семейни истории, в които сюблимното е в луфтовете между обикновените неща, в несигурността дали го има. В едно от тях (вече от тази книга) едро куче напада съпругата му, случайна кола блъсва кучето и трите – неговата жена, водачката на автомобила и собственичката на кучето – страдат заедно и съвършено различно, а той е изправен пред собствената си неспособност да измисли подобен завършек. В друго стихотворение мъжът се прибира, изпълнен с желание да докосне всички – двете кучета, децата, съпругата си, котката. И всички, като никога, имат същата потребност – но само по съвпадение, само защото се е случило времето да е хубаво.

Тази година Стивън Дън почина – на рождения си ден, на 82 години. Това е и поводът да препрочетем книгата, макар да не е съвсем нова.

По принцип не обичам двуезичните издания, но в случая си давам сметка, че това е щедро решение за двуезичния читател – а в някакъв смисъл потенциалният български читател на Стивън Дън е именно такъв. Не знам дали ще се впечатли от наградата „Пулицър“ или останалите отличия, от принадлежността му (или не) към различни поколения. По-скоро, ако потърси и други книги на Дън, подтикът ще е личен, не желание за „наваксване“ с литературен престиж. Аз го усетих.

„Епистолариум“ от Цочо Бояджиев

София: Издателство за поезия „ДА“, 2021

В статията си в „К“ за „Обратното на слънчогледа“ Марин Бодаков писа: „Това е книга на раздялата след раздялата, на тъгата след тъгата.“ Като че няма нищо по-окончателно. Още повече че става въпрос за избраната поезия на Цочо Бояджиев, писана през десетилетия. И все пак новата му книга „Епистолариум“ се опитва да прекрачи отвъд – между човек и човек е имало думи.

Може ли общуването да спре, когато думите са тук? Цочо Бояджиев внимателно изрязва парчета от писма и им отговаря. И тази поезия е смирена пред границите на онова, което не ѝ е дадено – разговора като ромон, в който „отвързани са думите от смисъла / и смисълът е, че са твои думи“, конкретиката на плана да отидеш с някого в Жеравна, вместо да оставиш Жеравна да се разпадне на звуковите си и семантични асоциации. Дори божественото в поезията не е достатъчно – защото „бог движи ръката на поета, / но трябва си и гъшето перо“.

Не е „хватка“ замисълът на книгата, а опит за захващане, за задържане. И в същото време – за отваряне на процеп, в който думите да продължат да бъдат част от разговор. Процеп, в който читателят отчаяно ще се опита да пропъхне и своите думи, макар и пощальонът да е ненадежден и злоумишлен. Щадяща и безутешна е тази поезия, заскобяваща своето майсторство, да не заглуши нещо по-важно.

Понеже „едва сега най-сетне проумявам / защо му е на словото да става плът“.

„Направени от вина“ от Йоанна Елми

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Бистър, резлив като утринен студ е дебютният роман на Йоанна Елми. Изреченията вървят бързо, не си позволяват да се шляят – да се казва, каквото има да се казва; шляенето е привилегия на други времена. Книгата не си поставя за цел да разкаже за Прехода, нито за нелегалната емиграция, нито за живота на три поколения жени и болката, преживявана като вина. Просто разказва, както се отварят шкафове в опустяла къща. Виждате сами.

Не знам къде ще ви се появи усещането за „вербатим“ – знаете, онзи театър, в който актьорите произнасят реално записани от очевидците думи. На мен – още от първите страници, от зарязаната сама родилка и студената ръка на лекаря, който оставя върху корема ѝ банкнота, да си купела нещо от лавката. И нататък, още много.

Толкова бяхме взрени в обобщенията преди и след Десети, че сме пълни с несподелим опит. Опитвам да чета Елми в контекста на емигрантската литература, примерно Джумпа Лахири, опитвам с ключа на „Истории от 90-те“ – не е това, има от това, но е друго. Благодарна съм, че почти няма обобщения или са заскобени в диалог, сложени до други, съмнителни. Благодарна съм за индивидуалността на образите, защото така им вярвам.

Най-доброто обобщение е още в началото: героинята Яна търси в интернет нещо за катастрофата, на която е станала свидетел, търси по ключови думи – и открива поредица от подобни сблъсъци, жертвата на които е можела да бъде тя.

Ей така се чувства и читателят.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

По буквите: Василев, Ефтимов, Стругацки

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-vasilev-eftimov-strugatsky/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят. „Шествието“ от Кирил Василев София: Издателство за поезия „ДА“, 2021 Кирил Василев не е между популярните, но безспорно е един от най-сериозните автори у нас. Неговият глас идва от най-мрачните дълбини на…

Източник

По буквите: Белоу, Гърбич, Остър

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-bellow-grbic-auster/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят. „Херцог“ от Сол Белоу превод от английски Боряна Даракчиева, София: изд. „Лист“, 2021 „Херцог“ е роман за мъжката криза на средната възраст, за невъзможния баланс между живота в света на идеите и живота в…

Източник

По буквите: Верхарен, Родригес и др., Тодорова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/verhaeren-rodrigues-todorova/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят. „Поезия в проза“ от Емил Верхарен превод от френски Тодорка Минева, София: изд. СОНМ, 2021 Търси и откривай смисъла изпод явния сън на ритъма и на звуците. Още повече че този стих не е за теб любовна история…

Източник

По буквите: Бей Дао, Бодлер, Прешерн

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-beidao-baudelaire-preseren/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят. „Пейзажи над нулата и други стихотворения“ от Бей Дао превод от китайски Веселин Карастойчев, София: Издателство за поезия „ДА“, 2021 Бей Дао (р. 1949) е колосален поет. С това съобщавам всичко. И все пак.

Източник

По буквите: Литературната периферия, Боян Магът и Средна Европа

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-week-8-2021/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Литературната периферия: памет и употреби“

сборник с доклади от международна научна конференция, проведена в СУ „Св. Климент Охридски“, 4–5 ноември 2019 г., редактори Ноеми Стоичкова, Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2020

През 1929 г. Хосе Ортега-и Гасет пише в испанския вестник „Ел Сол“:

Някак изведнъж тълпата стана видима и се настани в предпочитаните места на обществото. В миналото, дори да съществуваше, оставаше незабелязана, заемаше дъното на социалната сцена; сега се придвижи до оркестъра. Тя е главният герой. Вече няма главни действащи лица; има само хор.

Година по-късно испанският философ публикува „Бунтът на масите“ – прочутата творба, в която коментира възкачването на масите на трона на социалното могъщество. Да си различен вече е неприлично:

Масата премазва всичко, което е различно, знаменито, индивидуално, квалифицирано и отбрано. Онзи, който не е като всички, рискува да бъде унищожен.

Ортега-и-Гасет забелязва, че един писател може да проучва дълго дадена тема, за да може по-късно читателят маса, който не е правил нищо по въпроса, да чете книгата му не за да научи каквото и да било от нея, а за да произнесе присъда, ако написаното не съвпада с простотиите в главата му. (Простотии – точно това е думата по превода на Габриела Николова.)

На всичко това сме свидетели и днес в хипердемокрацията на социалните мрежи: хайка след хайка срещу авторитети… Хайка след хайка срещу високата дарба. Старите бързо трябва да освободят местата…

… Никола Георгиев (1937–2019) беше главното действащо лице в моето филологическо образование. И не само в моето. Беше Учителят без ученици – или поне без любими ученици. Беше изоставен от тях, когато неговите идеи започнаха да заплашват кариерата им. Проф. Никола Георгиев беше анархистът законодател, както гласеше заглавието на един от сборниците, публикувани в негова чест.

В „Литературната периферия: памет и употреби“ е отпечатана една от последните статии на Професора – останала недовършена в архива на големия учен и предоставена за публикация от съпругата му г-жа Весела Груева. Тя носи заглавието „Великани, лилипути, литератури“.

Ще препиша, не без връзка с Ортега-и-Гасет, някои твърдения на проф. Никола Георгиев, които са интимно важни за мен сега:

През двадесети век се утвърди, че и втвърди, делението големи литератури – малки литератури. Множество национални литератури по света с половин или цяла уста бяха удостоени със званието малка – между тях и българската. Честито.

(Употребявам национална литература“ от немай-къде. Понятието „нация“ е смътно и става още по-смътно в съчетанието „национална литература“. (…)

***

А в полето на литературата? И там деление, и то по същия модел (за малко да кажа калъп) като предишното: големи–малки. Горката литература, само това ѝ липсваше. Дайте ми деления и противоречия. Въпросното деление изисква мяра, която да каже кое е голямо, кое е малко. За едни хора въпросът е с готов отговор, за други – труден до неразрешимост. А има, надявам се, хора, за които делението големи–малки е акт нелитературен, че и антилитературен.

Пропускам бая… И стигам до най-важното:

Призивът на Френската революция „liberté… fraternité…“ – слабо изпълним в литературата. Бунтът срещу някои правила в литературата свършва с временното господство на други. Братство между творчествата – рядко и нетрайно, а равенство – никога.

Преписвам всичко това, само и само да утеша събратята си, че победата на литературните маси е временна. Масите ще бъдат пометени от още по-нови маси…

Послепис: Сборникът е много хубав и редом със срещата ще ни научи да различаваме маси от периферия. Специално препоръчвам текста на Елка Димитрова „… и още малко за маргиналния интелектуалец“, посветен на Константин Павлов и Цветан Стоянов.

На конференцията, прочее, беше цитирано още едно изречение от ръкописа на Никола Георгиев, невлязло в сборника: „Читателят като Гъливер – общува ту с великани, ту с лилипути.“ 

Общуването с лилипутите е уморително, направо самоубийствено. Особено с тези, които се правят на великани.

„Вечен пътник. Боян Магът – спомени, писма, документи“

съставители Иван Гацов, Румяна Пашалийска, София: изд. „Рива, 2021

Разбира се, прочитът ми на „Вечен пътник“ е частичен. И много личен.

Боян Магът е възпитаник на моята Мъжка гимназия във Велико Търново, но аналите ѝ още не го споменават редом до нейните питомци като Петко Ю. Тодоров, Кирил Христов, Ангел Каралийчев… Роден е през 1903 г. в литературното село Драганово, откъдето са родом писатели като Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Камен Зидаров, Румен Стоянов…

Когато Боян Магът, тогава още Гацов, се появява на този свят, Драганово може би е най-голямото село в тогавашна България – по време на Освобождението София е с 12 000 души пъстро етнически население, а въпросното горнооряховско село – с 6000 компактно българско население.

По време на събитията през 1925 г. дядо ми, чието пълно име нося, е арестуван като анархист и лежи в търновските казарми. Събужда се целият в кръв – и слава богу, открива, че не е неговата. Но чия е… Боян Гацов, по-късно Магът, също е анархист. По това време, съдейки по спомените му, е на свиждане с арестуваните. „Дворът беше претъпкан с арестанти“, пише той. Връща се от Търново пеш през Арбанаси… По същия път минава, но към казармите, и дядо ми, хванат от полицията – смятал е, че ще го убият в шубраците. Една година по-малък от Магът.

А ето какво стихотворение пише Боян под заглавие „1925“:

Безумие безумието ражда –
това се знай от векове.
Но истина се с истината сважда:
защо са тези гробове?…

Когато някой бясно псе отвърже –
какво е криво псето?
А ето:
Въстана мъж –
беса на бесните позван да сдържа –
отвърза го и сам му каза: Дръж!“.

……………………………..

Получих тази книга от прекрасната изследователка Румяна Пашалийска по друг повод – заради някогашната ми реплика, че „работата с архивни единици прави за смях всички едри обобщения“. Пробвал съм се и знам: когато работиш с документи, мястото за произволни литературни интерпретации на текстовете рязко намалява. И това е много скрупульозна работа, в която имам още да уча – в т.ч. и от г-жа Пашалийска, авторитетен директор на Националния литературен музей преди години… Но кой да знае, че вместо да ме развълнуват представените в книгата отношения на младия поет Боян Магът с Мара Белчева (тя дори е възнамерявала да го осинови), ще се окажа далеч по-свързан с този човек.

Във „Вечен пътник“ може да прочетем негови спомени, стихове, писма, документи. Свидетелства за една безвъзвратно отминала епоха, дадени с чувство за справедливост от един популярен за времето си и днес потънал в неизвестност литератор…

Питам се дали съм срещал г-н Гацов по столичната улица „Асен Златаров“ в бурните дни веднага след 1989 г.? Защото Боян Магът си отива през 1992-ра (и още през 1988-ма е хвърлил партийната си книжка).

А с какво ли Магът е свързан лично с вас? Знаете ли за 1925-та?

Послепис: Появата на „Вечен пътник“ от Боян Магът е щастливо събитие. Тук нямаме повод да говорим за липсата на вещина, която доведе до признаването на несръчни и допотопно направени фалшификати за „оригинални ръкописи на Яворов“ и до обявяването за „новооткрити“ стихотворения на Вапцаров, публикувани във всичките му издания…

„Средна Европа в три есета“ от Анджей Сташук, Юрий Андрухович и Яхим Топол

съставител и автор на предговора Ани Бурова, превод Диляна Денчева, Райна Камберова, Васил Самоковлиев, София: изд. „Лектура“, 2020

И ние очакваме със свещен ужас да дойдат ту руснаците, ту германците… Но това прави ли нас, българите, средноевропейци? По какво Средна Европа се различава от Източна Европа? От Балканите? Защо Средна Европа е копнежна болка?

Трите есета на тримата горещи средноевропейски писатели са посвоему продължение на прочутото есе на Милан Кундера, в което той изобрети понятието Средна Европа – едно понятие, на което Бродски например се противопоставяше.

Съставителката на този отличен том доц. д-р Ани Бурова уместно посочва, че самият жанр на есето е по природа средноевропейски. Абсолютно права е, разбира се. Никой не знае какво точно есе звучи достатъчно престижно… и западно, но примесите в него са неизбежни – от пътеписа до автобиографията.

Полякът Сташук, украинецът Андрухович и чехът Топол са приятели. Самите им текстове се четат едни други, имат обща пъпна връв. Но пропорцията между историята и географията в тях е свръхдинамична. Тайна и явна. Лична.

Ще ми се да припомня, че средна и сърце са думи с общ произход. И за мен най-важното е, че на тримата автори сърце не им дава да назоват Средна Европа – Източна.

Есетата в сборника са преведени от Диляна Денчева, Райна Камберова и Васил Самоковлиев. Като редактори са замесени Анжелина Пенчева, Владимир Пенчев и Диляна Денчева. Страхотен екип. Този сборник е важен, защото възстановява европейските дебати със страшна сила. Самопонятното отново става понятно с помощта на литературата.

Отбраната на елитите.

Послепис: Една малка мостра от Андрухович:

Да освободим бъдещето от миналото?

Да освободим миналото от бъдещето?

Прилича на начало на стихотворение. Но според мен прекалено умозрително, прекалено студено и с това прекалено патетично. Единственото, което спасява тази конструкция от пълната безвкусица, са въпросителните знаци накрая. Добре че ги има.

Затова и аз ще направя точката от последното си изречение на питанка:

Отбраната на елитите?

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Барнс, Улф, Фосе

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/barnes-woolf-fosse/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Мъжът с червеното палто“ от Джулиан Барнс

превод от английски Надежда Розова, София: изд. „Обсидиан“, 2021

Можем да четем „Мъжът с червеното палто“ като скрупульозна приписка към „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Или като капризно показно как се пише биография. Разбира се, с производството на точно такъв портрет авторът няма как да натрупа точки пред безстрастните академични среди, тъй като разбутва едрите им конструкти, но с находчивите си забележки, с ревността си към духа на епохата, с елегантния си стил Джулиан Барнс ни печели. Както винаги.

След като неотдавна описа творческата трагедия на Шостакович, в новата си книга Барнс се занимава с Бел епок и великолепния екземпляр д-р Самюел Поци, французин с италиански произход. И покрай него – с цялото хлевоустие на една разгулна, лекомислена, нагла, самовлюбена, безобразна, прелестна епоха.

Хлевоустие като шампанско.

Д-р Поци е прочут парижки хирург, почитател на изкуството и бонвиван. Докато ни разказва неговата история, Джулиан Барнс ни среща с Уайлд, Юисманс, Сара Бернар, братята Гонкур, с кого ли не… Как забравих Робер де Монтескьо, когото познаваме от романа на Пруст. И през увеличителната леща, каквато представлява личността на красивия лекар с червено палто, виждаме сума ти фигури с освежени лица и разкрити чувствени забежки, виждаме мрежата, изтъкана от винаги сложните им отношения на лицемерие, сродство в порока и лукс. Виждаме и свободата, на която са се радвали тези хора – въпреки непрестанната опасност да бъдат озлочестени от пресата.

И понеже стигнах до пресата – една моя забежка. Ето историйката на някой си Жан Лорен, такава каквато днес я описва Барнс:

Въпросният Лорен е истеричен и двуличен клюкар според дневника на Гонкур. „Лорен клевети Гонкур пред господин и госпожа Алфонс Доде, после злослови пред семейство Доде за Гонкур с ясното съзнание (поне отчасти), че те ще съпоставят казаното. Просто не е способен да се сдържа. Гонкур често се пита какво поражда поведението му и дали основният импулс у Лорен е „злобата или пълната липса на тактичност“. Лорен си задава същия въпрос и едно от обясненията, които намира, е фактът, че цял Париж злонамерено го е отклонил от истинския му път като поет. „Тези свине! – възкликва той веднъж. – Те ме направиха журналист.“

Та и мен така… Шегата настрана, и във времена като Бел епок повече от всякога триумфират romans à clef (романите с ключ) – онези четива, в които под измислени имена се представят отмъстително и изобличително реални лица и събития от светската върхушка. В тях авторът споделя вътрешна информация без страх да го обвинят в клевета. Сатира. Джулиан Барнс ни предлага ключ без роман. Съгласен съм, и още как, че реалността е по-голяма измишльотина от фикцията.

Как ще продължи пътя си в литературата франкофилът Барнс? Историята му за Шостакович се казваше „Шумът на времето“. Дали Бел епок е много шум за нищо? Кой знае.

… Но пък какво фантастично, просто фантастично нищо!

П.П. Струва ми се, че „Папагалът на Флобер“ на Барнс, публикуван у нас от „Народна култура“ през 1990 г., има непризнати приноси в развитието на постмодернизма в българската белетристика. Като се замисля, след посещението си в София малко по-късно големият британски писател написа романа „Бодливото свинче“, в който видяхме диктатора Живков… Каква поредица, а? – Флобер, Живков, Шостакович, Поци… А пропускам още много.

„Флъш“ от Вирджиния Улф

превод от английски Иглика Василева, илюстрации Ираче Лопес де Мунаин, София: изд. „Кръг“, 2020

Различни, но направени по един и същи калъп, възможно ли е единият да допълва онова, което дреме у другия неизявено? Тя би могла да е… всичко това; а той… Но не. Делеше ги възможно най-дълбоката бездна, която разделя едно същество от друго. Тя говореше. Той беше безсловесен. Тя беше жена, той беше куче. Толкова подобни и толкова различни, двамата стояха и се гледаха. Но ето че с един скок Флъш се озова върху канапето и се сви там, където щеше да лежи оттук нататък – върху килимче в краката на госпожица Барет. 

„Флъш“ е биография. Биография на куче.

Биография на кокер шпаньола на голямата английска поетеса Елизабет Барет Браунинг. Знаменитата викторианска авторка е искала да напише историята на по-доброто си аз. Дали Вирджиния Улф в случая не прави точно това – една нейна биография от любов и златен огън. И благородно слово.

Улф пише тази книга – като експеримент за отмора – току след като написва „Вълните“, едно от най-забележителните произведения на европейския модернизъм. Книгата за Флъш, публикувана през 1933 г., обаче има неочакван успех.

Във „Флъш“ е концентрирана цялата страст на Вирджиния Улф към аристокрацията. Дори на кокер шпаньола му е вменено, че е аристократ. Тук е и цялата ѝ съзерцателна битка срещу закостенелите английски порядки. Обичта ѝ към старинното слънце на Италия, споделена със семейство Елизабет и Робърт Браунинг. Колко много от Вирджиния има в биографията на едно щастливо куче, чиято глава е почивала в скутовете на някои от най-забележителните човешки същества на епохата.

Чистокръвна, породиста английска проза, която надали може да бъде преведена от друг така, както от бляскавата както винаги Иглика Василева.

Защото „Флъш“, ти да видиш, е празненство на българския език. Аз поне скачам – и се кротвам в краката му.

„Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала“ от Юн Фосе

превод от новонорвежки Стела Джелепова, София: изд. „Лист“, 2021 

„Жребец си имам, мегдан си нямам.“ Това чувах, докато Фосе отбелязваше в историите си навесите за лодки. Отдавна даден израз не ме е карал да мечтая така: навес за лодки.

На четвъртата корица мястото на действието е означено като Берген, а между кориците – Бьорген. Не е грешка. Това е точно така, защото норвежкият писател пише на новонорвежки – диалект, употребяван в западните части на северната държава. И тук се намесва превъзходната работа на преводачката Стела Джелепова, чрез която и българският език се сдобива с нова, необичайна мелодика, прорязва се от трудни смислови фиорди…

Колкото и да са напевни, старинни или модерни, на места трите истории издават звука на черната торба, която Палачът надява на главата на Ашле преди неговата публична екзекуция. Същият този Ашле, който безпомощно е обикалял Бьорген в търсене на подслон, където неговата любима Алида да роди бебето им. Ашле, който е убил, оказва се, акушерката, за да се настанят в нейната къща. Не е знаел, че убива точно акушерката. И това далеч не е единственото му убийство.

Ще доразвия мисълта на Джелепова от едно хубаво нейно интервю: у Юн Фосе няма Витлеемска звезда, нито влъхви – само студен, неприветлив свят, в който отмъщението е повече от милостта. Как щеше да се промени историята на християнското човечество, ако Йосиф беше убивал заради любовта си към Мария?

Норвежкият писател работи с първозданни материи – четеш и постепенно разказът наедрява, израства над теб, подслонява те. Разказ, в който Ашле не само за Алида си остава добро момче… И разказ, в който винаги убиецът ще бъде разпознат, но никога убийствата не са пред очите ни, едва гадаем, че са се случили.

Казват, че Юн Фосе, познат у нас с една-две пиеси, е спряган като възможен носител на Нобелова награда за литература. Изобщо не бих се учудил. Той наистина е великан – в „Трилогия“ мрачната история прекосява времето и въздава справедливост за унижените от живота чрез своя неподкупен, ако щете, самоубийствен хуманизъм. Завладяващи детайли от смърт и любов, какво повече.

Какво повече от хората, които са диалект, а не официалният език на живота…

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Валериев, Мошони, Хьойзинха

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/valeriev-mosonyi-huizinga/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Засечка“ от Валери Валериев

София: изд. „ВС Пъблишинг“, 2020

Когато Валери Валериев пише примерно за училище (но далеч не само за училище!), свързвам неговото стихотворение със собствения си опит в казармата: спазваш правила, които не са твои, нито са рационални. И понеже не се справяш особено добре с това, се чувстваш смотан. И очакваш да те ударят. Точно такъв е лирическият Аз на Валери – на човек едновременно много добър и неуместен… И виновен, без да е виновен.

Ако беше уместен обаче, още повече нямаше да се харесва на себе си.

А и Валери е много разсъдлив. Той е юрист и в стихотворенията си.

съд

нищожни са най-злите дела

пирон, най-много трън
в Божествената пета 

ще дойде ден,
ще бъдат извадени с горещи клещи,
хвърлени в огън, изгорени, стопени

там
няма да останат спомени
от най-злите дела
както, сигурно, и от най-добрите

Неуместността на Валериевото чувство за справедливост го води до иронията и самоиронията. Всъщност поетът е както много разсъдлив, така и много порядъчен – и затова самоиронията му е най-добрият ход. Тя е неговата религия. Изобщо, в лирическата какофония на своето поколение и на литературната ситуация днес у нас Валериев е сред малцината с напълно разпознаваем глас.

… Глас на фрустрацията. Точно като „Фрустрация“ бих пренаписал заглавието на тази книга: едно желание е започнало да се осъществява, но е било прекъснато от силните на деня. И изобщо – от загадъчността на злото…

Ако тази книга беше статус във Facebook, моят покоен приятел проф. Владимир Трендафилов, който ни се водеше, ни се караше, щеше да натисне безотказно вирнат палец. Аз веднага натискам сърце.

Защото поезията на Валери също ни се води, ни се кара. И дори я напушва смях от неизбежния ѝ трагизъм:

поради някаква нелепа грешка

роден генерал с безброй възможности за пропадане в ранг

абитуриентът пристига, яхнал не пони, а мустанг,
с което предизвиква още по-голяма смешка

ЕГН-то почти съвпада с това на друг
паспортната снимка – в профил, никога в анфас

хулигани пребили зрял мъж (съпруг) –
взели го за ученик от по-долен клас 

Има и още по-жестоки стихотворения.

„Приказки за магазинчета“ от Ализ Мошони

превод от унгарски „BG-кондуктор“ (Андреа Драгов, Виктория Андонова, Елица Климентиева, Клаудия Георгиева, Моника Гълъбова, Николай П. Бойков), София: изд. „Панорама“, 2020

Втората (след „Маджарщини“) у нас книга на унгарската писателка Ализ Мошони е от любимите ми: изобщо не можеш да уцелиш дали е за деца, или за възрастни, дали е смешна, или е страшна… Неясното звучи безапелационно, причудливото звучи логично. Безспорно Мошони е много коварна в конструирането на смисъла. Затова всеки кратък текст – в който няма никаква тяга към анекдота – излъчва омая.

Магазинчето за лоши дни

В Магазинчето за лоши дни купувачите присядат и чакат. – Какво чакате, кажете моля? – Чакаме, защото засега всичко все още е наред. Както тук си седим и чакаме. Но ще дойдат и лошите дни.

Какво иска да каже авторката? Не знам. Има ли послание? Има ли поука? Моят отговор е: не. Но този текст ме привлича страховито със стаената си тревожност. Тези дни попаднах на твърдение на Елиас Канети, според което със света най-силно ни свързва чувството за вина. Точно това усетих в този малък и объркващ текст.

Други от магазинчетата на Мошони са много уютни:


Ама защо, ама как? Средноевропейски истории. И въпроси от времената преди литературните молове.

Попитах поета и преводач Николай Бойков защо е избрал Ализ Мошони за превод, как я е открил. Ето как:

Може би книгата ме избра. Книгите ми бяха в кашони, струпани до стената срещу леглото ми. Сутрин ставах и увисвах в безвремието на безтегловното време. Очакваше ме още един ден на спрялото време. И тогава из някой от горните кашони изникна тази книга, назована „Унгарски приказки“, като двете думи бяха написани слято, нещо допустимо на унгарски. Впоследствие преведох заглавието като „Маджарщини“, някак изотникъде и изневиделица дойде това заглавие. Не знаех нищо за авторката, изчетох книгата, запревеждах, помня кòсите пролетни лъчи през решетката в люлинската ми стая. Бавно превеждах, нямах закъде да бързам. Връщах се към живота. 

Впоследствие изчетох и други нейни книги за възрастни и деца. Когато след премиерата на „Маджарщини“ ме попитаха дали ще преведа и „Приказки за магазинчета“, отговорих от раз „не“. Това вече съм го правил, казах. Тя работи със същите прийоми и средства. Минаха години обаче, предложиха ми да водя упражнения в магистратурата „Преводач-редактор“, сториха ми се подходящи – постижими за разбиране и за направа цялости в рамките на едно упражнение. Запревеждахме, после предложих и на други млади преводачи да се включат, работихме с всеки индивидуално, искаше ми се да повторим някогашната работилница „BG-кондуктор“, някогашния ѝ дух, когато седяхме и общо превеждахме, в общност превеждахме, в общност търсехме най-добрите решения и обсъждахме. Преведохме я, намерихме финансиране. Понякога разказвам първата приказка: 

„В Магазинчето на добрите приятели седят двамата добри приятели магазинери и просто си тананикат. – Така няма да свършим нищо – изтананиква единият. – Но и не искаме – изтананиква другият.“

„В сенките на утрешния ден. Диагноза на духовните страдания на нашето време“ от Йохан Хьойзинха

превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова, София: изд. СОНМ, 2020

Хьойзинха идентифицира снижаването на критическата потребност, размътването на критическата способност, нарушаването на функцията на науката, изоставянето на идеала за познание… Но аз ще поставя акцент върху друг проблем – пуерилизма. Защото именно пуерилизмът става предмет на разговор между учители, между университетски преподаватели, между работодатели…

Знаем го: Йохан Хьойзинха е големият теоретик на играта като културен феномен. Той утвърди понятието Homo Ludens. Затова можем да му се доверим, когато твърди, че ако за Платон човекът е играчка на боговете, то днес хората използват света като играчка… Ето какво точно пише нидерландският философ:

Пуерилизъм ще наречем положението на едно общество, което се държи по-незряло и по-неразумно, отколкото му позволява състоянието на неговата съдна способност, и което, вместо да тласка момчето да стане мъж, пригажда своето поведение към това на подрастващите.

Детската игра се е имплантирала в спорта, медиите, изкуствата, в празничната култура. Несериозността, състезателността и зрелището очевидно се сливат в неразчленимо цяло. Играта се прави на сериозна. И това в крайна сметка води до непоправима загуба на дълбочина. Инфантилен отказ от дълбочина.

(И лека воня на фашизъм.)

Всъщност забележителното и обезпокоителното е, че надигането на подобна духовна нагласа се насърчава не само от спадналата потребност за формиране на лична преценка, от нивелиращото въздействие на груповата организация, която поднася партида готови мнения, и от винаги готовото да се включи повърхностно разсейване; освен това повод за такова състояние на духа дава и обилно го подхранва изумителното разгръщане на техниката.

… Вие четете този текст на своя компютър, лаптоп или мобилен телефон. Моят успех ще бъде, ако вземете и прочетете книгата на Йохан Хьойзинха на хартия.

Прочее, тя е публикувана през далечната 1935 година.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Копланд, Москова, Надаш

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kopland-moskova-nadas/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Каквото казах, нека“ от Рутхер Копланд

подбор, превод от нидерландски и послеслов Боряна Кацарска, София: Издателство за поезия ДА, 2020

като дете сънувах че искат да ме вземат със себе си
сега знам че някъде са щели да ме изоставят

Така Рутхер Копланд пише за едни гъски. Да, точно за гъски в стихотворение, което се занимава с усещането за дълбочина. И температурата на това стихотворение сякаш е точно нула градуса, но знаем, че в нас тя ще продължи да пада – и да се появят кристалните структури на психиката. Блясъкът на приемането и покоя.

Нищо учудващо: Копланд е и прочут професор по психиатрия.

Защо има опасност лириката на колоса Копланд да мине под актуалните читателски радари, да остане незабелязана? Защото тя наистина е настроена на много, много фина честота. И ни хваща по бели гащи.

Много по-лесно е да се опише какво не е тя: ни най-малко не е зрелищна, в нея няма едри думи и жестове, прилагателните имена почти липсват. И същевременно няма никакъв флирт с неяснотата и загадъчността. Липсата и пълнотата взаимно се неутрализират.

Човек има усещането, че пред него, в точно този момент, Рутхер Копланд се свързва с най-дълбоките си, с най-живите си извори. Пред нас е необичайно себеразкриване. В това число – необичайно тихо. Големият поет не е свръхлаконичен автор, но думите му са премерени, успокоени, умиротворени. Тревогата е освободила от мястото си за тях.

и, ах, как простота намира своята загадка

Нобеловият лауреат Дж. М. Кутси пише: „Копланд не въздиша носталгично по изчезналото минало – той е твърде стоически настроен за това, – а изразява просто печал, че светът трябва да е, както е, печал, която е неизбежна част от това да живееш в света и да го обичаш, и да знаеш, че трябва да го оставиш.“

Превъзходен превод от нидерландски на Боряна Кацарска. С много нови и редактирани преводи, защото това е второто издание на Рутхер Копланд на български – след „Човек в градината“ (София: изд. „Стигмати“, 2012). Тогава съм казал: „Клиничната практика на проф. Копланд личи под думите – неразбираемото и самопонятното ту се припокриват, ту се раздалечават неотвратимо, истините са безсмислени, но няма по-добри…“

Остарял съм – и от тогавашния си отзив ще повторя май-май само това.

„Минава – заминава…“ от Рада Москова

София: Фондация за българска литература, 2020

Поезията на Рада Москова е в съгласие с преходността. Преходността облекчава. Мимолетността е интимна. И Рада го знае: и това ще мине.

И ние с него.

Някога един психотерапевт ми обясни, че никой не може да спре хода на времето. И действително е така. А Рада винаги се е интересувала от времето – заглавията на книгите ѝ го потвърждават: „Между минутите“, „Парчета време“. Дали това не е така и защото по образование тя всъщност е хуманен лекар?

Стихотворенията на Рада са звено между все по-шумната и пъстра природа и все по-тихия и просветен стар човек. Откъм протяжната житейска история те се отнасят с уважение и разбиране към настоящия миг – и заради това отбелязват трогателни детайли от живота на естеството. Светлата умора и светлата тъга придават тежест и самоирония на преживените десетилетия.

Неизбежността е приемана с достойнство. Тя не е вайкане, а констатация:

Падането на Икар

На М.

Земята го посреща както подобава –
с крила на птици,
ласкав вятър,
зелено кимване на клони
и блясъци от погледи на хора.

И после всичко се превръща в удар.

Така пише сценаристката на прочути филми като „Горе на черешата“ и „Куче в чекмедже“. Една благородна градска жена, вече на 87 години, която имаше много неприятни отношения със социалистическия режим, но запази непокътнати и до днес откровеността, скромността и неподкупността си.

Човещината си. И в поезията на Рада Москова това си личи.

„Солта на живота“ от Петер Надаш

превод от унгарски Светла Кьосева, София: изд. СОНМ, 2020

Мъдрата книга на големия унгарски писател е посветена на 500-годишнината от Реформацията – и на един твърде особен случай.

Известно е, че в храмовете на лутераните има само разпятие над олтара. Калвинистите се отказват дори от разпятието. В едно прочуто със солта си градче писателят Петер Надаш се озовава в протестантска катедрала, която прелива от изящни произведения на изкуството. В стремежа си към простота и чистота богомолците, за разлика от много други места, не са унищожили нито един артефакт.

Как така? Защо?

„Виновник“ е протестантският проповедник Йохан Бренц (1499–1570), който при пристигането си на служба в катедралата е на 23 години. Как той променя склонността към варварство на своите съграждани? Неговата идеология според eсето на Надаш гласи следното: „… в новата вяра цялостно се побира и старата вяра заедно с църковната утвар. Нямало е как да нападат, да грабят или да изгарят, без да осквернят и собствената си вяра. Всичко в катедралата е на мястото си до ден днешен.“

Как Бренц и следовниците му са се справили с човешкото несъвършенство? Чрез учене през целия живот. Чрез безплатно училище за всички, независимо от материалното им състояние. Чрез учене на латински, но и на родния им алемански език. Училище, в което естествено място имат и момичетата.

Както и чрез освобождаване на осъдените „вещици“, защото вещици на практика няма. Чрез подпомагане на бедни и самотни болни, на вдовици и сираци. Чрез грижа за словото, чрез свързаност през словото. Както пише Надаш, точно така била озаптена собствената жажда за насилие и низост у новопокръстените.

Съкровената за мен „Солта на живота“ на Петер Надаш ме препрати към друга, много важна за мен книга от 2020 г. – „Една среща“, сборник есета на Милан Кундера. И особено есето „Вражди и приятелства“. В него Кундера изследва разногласието между тези, за които политическата борба е по-важна от конкретния живот, от изкуството, от мисълта, и тези, за които смисълът на политиката е да обслужва конкретния живот, изкуството, мисълта…

Ясно е чия страна избирам.

(Тези дни приятел ме попита кои са важните за мен текстове напоследък – посочих му есетата на Надаш и на Кундера. Ето какво ми отговори той:

„Вражди и приятелства“ ми се струва продължение на темата от текста на Надаш – неспособността за съчетаване на неща, които не си противоречат (възгледи и приятелство, човещина). И произтичащата от това омраза.

„Прав си. Не бях се замислял за връзката. Може би това е нуждата от цялост, от включване“, отговорих аз.

„Да, може би – отговори той. – Колко добре би било да имаме повече доверие в тази естествена потребност.“)

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Бояджиев, Радичков, Сампсън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/boyadzhiev-radichkov-sampson/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Кухата сърцевина на живота“ от Цочо Бояджиев

София: Издателство за поезия ДА, 2020

Кухата сърцевина на живота от заглавието на книгата е смъртта. Така е според поезията на проф. Цочо Бояджиев.

Първоначално смятах, че мога да обединя неговите иронии, опрощения, разкаяния и утешения под една-единствена дума: тъга. Но тази дума вече е притежание на нашия приятел Георги Господинов. А и най-вероятно греша: по-подходящото събирателно е мекота.

И именно за човешката мекота са стихотворенията на Бояджиев – те идват от нея и живописно я пресъздават. Меланхолията се надгражда до мекота. Не ме разбирайте погрешно: не става дума за отпуснатост или за малодушие. Напротив, тези стихотворения излъчват една много приятна, всъщност безценна умора от живота. От пълноценния живот.

Те, разбира се, са много умни, но нямат откривателски и изобретателски претенции. Прочее, стиховете и в тази Цочова книга излъчват притегателна интелектуална благост. Кротост. Любовна кротост. Някак още с появата си стихотворенията на Цочо са на терена на класическото, в друго, не наше време.

Да приемаш спокойно разочарованията, да омекотяваш света, да пишеш, а зверовете на преносните значения да спят спокойно край поседналите ти за отдих колене – за всичко това е нужна сила, промислена, просветена сила.

Споменах „любовна кротост“. По-скоро иде реч за самотна любов, обемаща всичко любов. Мекота на твърдостта.

Наистина всичко е тук, както ми каза в съня ми една покойна приятелка. Ето защо:

за да им каже че когато малчуганът
с обелените колене най-сетне
се покатери на високата ограда
и хвърли поглед към мечтаното отвъд
то се оказва тясно градско дворче
обрасло с бурени бодливи тръни и трева

Из „Хвърчило“

„Спомени за коне“ от Йордан Радичков

София: изд. „Нике“, 2020

Милост и нежност.
Всеки – всеки – от нас тук долу заслужава милост и нежност.

Така завършва прекрасната монография на проф. Инна Пелева „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга“.

Милост и нежност. Повече от старите книги, отколкото от хората край нас. Но да вървим напред. И назад.

През 1889 г. Фридрих Ницше е в Торино. Там скандалният философ вижда как селянин бие кон – и се мята да защити животното, обгръща с ръце врата му… и припада. През следващите 11 години, до самата си смърт, Ницше мълчи.

Писателят Йордан Радичков също дълго мълчи, след като бива уплашен от куче. Но изневиделица върху него и близките му връхлитат буквално пощурели коне – и той проговаря. Извиква „кон“ или „мамо“, малкият Йордан не помни…

Сега си давам сметка, че в този миг проговаря един от най-важните за мен хора в българската – и далеч не само тя – история.

Един човек умира, друг се ражда. Ражда се между коне. Ражда се между вълци. А повестта „Спомени за коне“ е едно от най-красивите опровержения на Ницше: Бог не е мъртъв. Изобщо не е.

Възвишена работа. Лачените копита на незнайните коне изтопуркват от страница към страница, от детството към настоящето, от Калиманица към света! И ми идва да плача, и да съм благодарен, че съм бил съвременник на гений, че съм дълбоко разчувстван от пасажи в една селска повест – за куче, паднало в кладенец, за глухонямо момиче, което тъй и тъй не проговаря, за боси детски години… За слово, което се усуква и разсуква. Като бинт.

Много коне има в тези „Спомени“… Един от тях, натоварен с въглища, чупи крак на софийска улица – и както се полага, го убиват. Но малкият син на писателя, пострадал с очите при тежък инцидент и видял за последно тъкмо коня, няма да научи за убийството. А на мястото на този кон винаги ще запрягат нови…

Това е една от най-хубавите новогодишни истории, които съм чел, но тя изобщо не става за преразказване… Абе как да преразказваш Радичков, Марине, чуваш ли се…

Бях забравил, че Георги Марков има есе за тази невероятна повест:

И аз напълно съм съгласен със следния ред на Радичков:

„Две са началата на нацията, аз ги виждам в тези две деца: едното начало е в лудо препускащото конче за езда, действено и рисковано, другото начало е в кончето-люлка, кончето на удобството и на сигурността.“

И цялата новела е пропита с чудна, най-възвишена и завладяваща носталгия по истинското конче, защото човекът, настанил се върху кончето-люлка, може само да се усмихва с горчива ирония на себе си и на тая прекалено красноречива трансформация. Тъкмо носталгията на Йордан Радичков – чиста, несантиментална, сиво-зелена като цвета на философската ирония, е може би най-силното чувство, което иде от всеки ред. […]

Нямам нито време, нито възможност да изразя всичко, което Радичковите коне, вълци и деца извикаха у мен. Но искам да поставя най-високо от всичко наистина чудния език, на който е написана тази новела. За мен, безусловно, най-хубавият някога изречен, някога чут български език.

(Вж. Георги Марков. Литературни есета. София: Български писател, 1990, с. 74–79.)

В книгата има още две повести, не по-малко великолепни от „Спомени за коне“ – „Таралеж“, образцова самородна постмодерна история със/за Емилиян Станев, и „Страх“… Наистина световен писател в несвети времена. Има, има какво да препрочитаме през януари – най-българския месец, месеца на Йордан Радичков.

„Колсхил“ от Фиона Сампсън

превод от английски Цветанка Еленкова, София–Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020

Вкусът на кръв в млякото.

Приятел ме попита какво хубаво ми се е случило тези дни. Единственото, за което се сетих, беше глогът, оставен да се суши върху карирана кърпа на терасата. Жена ми го беше набрала в софийските поли на Стара планина. А на страница 52, към стихотворението „Мляко от глог“, Фиона Сампсън е сложила епиграф: „Глогът носи смърт в къщата.“ Стихотворението завършва на следващата страница: „страхът ти / тъй леко тъй тъмно носен.“ Да, няма запетайка.

Приятелка книжарка, която работи, както казва тя, в Заешката дупка, колекционира снимки и картинки на пране. Когато открия нещо подходящо, и аз ѝ пращам. Снимах ѝ „Псалм за въжетата с пране на Колсхил“, в който иде реч за „безпричинен блясък / на чаршаф и щипка, на въже за връзване // чаршаф между небето и калта – / сякаш че градината е в паузата / на вечното завръщане“… Псалм ли? В стихотворенията на Фиона Сампсън има много загатната музика. Не само музиката на пчелите, разбира се, а например Барток. Но аз бих слушал, когато препрочитам нейната книга, православните песнопения на Джон Тавенър…

Като казах композитор, в тези дни си разменям бележки с приятел композитор – относно способността да се радвам, която отдавна изгубих, да се радвам на плодовете от работата си, ако щете… Моят приятел е дълбоко религиозен човек – затова му преписах финала на въпросното стихотворение за прането: „Всичко, от което се нуждаеш, е една игра на / повърхността – всичко, от което се нуждаеш. И което имаш.“ Ето какво ми отвърна той: „Добре би било да се научим във всеки един момент да си задаваме това като въпрос.“

Поезията на Фиона Сампсън по същество е религиозна поезия. Тя свързва – ето, свърза ме не само само с приятелите, които изредих, но и с още много приятели, които изобщо не подозират за това, но сме споделили съмненията си. Свързва ме и с по-дълбоки равнища в самия мен. Защото „Да гледам себе си / е да се плъзвам край себе си, сякаш избутвам чужденец“…

Колсхил е обаятелно място в английската провинция, където Фиона Сампсън е написала много от книгите си. Свещено място. Там животът е семпъл, дълбок, изящен, в божиите ръце – така, както трябва да бъде. А самата стихосбирка „Колсхил“, смятана от критиката за шедьовър, е посветена на добрите ѝ съседи. Сред тях има елени.

Понякога по здрач
имам чувството
че съществувам истински.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Заимов, Марков, Сливински

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/zaimov-markov-slivinski/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Черноморски диалози“ от Михаил Заимов

София: изд. „Парадокс“, 2020

Признавам, че не повярвах веднага на Заимов. Разбрах, че говори на мен, без изобщо да ме познава, когато прочетох как управлява влака на живота си в онзи момент, в който започва да свиква с мисълта, че най-доброто вече не предстои. Дори не това, а как нови хора започват да се качват по-рядко на въпросния влак, защото неговата композиция вече им изглежда поочукана.

Вероятно заради това Михаил Заимов казва разни много важни свои неща на черноморските подводни обитатели. И те му казват разни много важни негови неща. Павел Койчев е прав в увода си: Михаил Заимов е изненадващо срамежлив. Рибите говорят вместо него, ако изобщо говорят.

Във великолепно издадения албум има 83 снимки, повечето портрети на морски животни. Всяко от тях има характер. Хилядолетия човек се смята за венец на мирозданието. Разбира се, че не е. Успехът на Михаил Заимов е не дори че се равнопоставя на изумителни морски създания с непроизносими за мен имена. Той се низпоставя и спрямо тях.

В тази книга той не е арогантният водещ на културно предаване по обществената телевизия. Нито ерудираният потомък на прочут род в националната ни история. Когато участва в черноморските диалози, в неговите реплики мъдростта се появява случайно.



Греша, че рибите говорят вместо него. Той не приписва на животните своите мисли, по-скоро ги оставя да споделят почудата си пред човека, от човека.

Такива книги се появяват, когато започнеш да изпитваш самота. Истинска самота – и вече знаеш какво трябва да споделяш. И какво не. Ще призная, че не мога да плувам, камо ли да се гмуркам. Но и мен възрастта ще ме научи.

„В борба срещу невидимите убийци. Към историята на санитарно-карантинната служба в България през османския период“ от Николай А. Марков

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2020

Най-вероятно на 10 май 1841 г. Ханс Кристиан Андерсен приближава пристанището на Русчук. Той е на борда на австрийския параход „Франц I“, който пристига от Константинопол и месец по-късно ще акостира в Оршова, където писателят ще бъде настанен за десет дни в местната Карантина. Имаме основания да смятаме, че той е заплатил разноските за престоя си в изолатора. Пред българския бряг големият писател става свидетел на твърде драматична сцена: от двете страни на мостика във водата скачат двама мъже, облечени „във франкски дрехи“. И двамата плуват към брега, но „на единия помогнаха да се качи, а другия прогониха назад [във водата] с ужасни крясъци и дори хвърляха камъни по него. Той се обърна към нашия кораб и ни извика на френски: „Помощ! Те ще ме убият!“ Няколко от моряците ни скочиха в една лодка и го изтеглиха в нея“.

Параходът се отдалечава от българския бряг. Андерсен разбира, че участници в свадата са турчинът, директор на Карантината, и французинът д-р Брюно Тарон. Те имали много разногласия, блъскали се един друг и турците взели страната на своя сънародник. Писателят казва, че свадата е „частна работа“.

Андерсен греши. Случаят е образцов. И свадата изобщо не е частна. Става дума за много трудното налагане на санитарно-карантинните служби по българските земи след голямата здравно-санитарна реформа в Османската империя през 1838 г. В книгата си Николай А. Марков посочва, че през февруари 1841 г. 400–500 християнски жени са застрашили живота на директора на местната Карантина, който бил спасен само благодарение на твърдостта на властите.

Авторът разказва много увлекателно как Османската империя възпроизвежда западноевропейския модел за справяне с най-смъртоносните за епохата заразни болести. Добиваме отлична представа за домашните и институционалните форми на изолация, за санитарните кордони и принадлежащите им лазарети. С други думи, опитите за ограничаване на човешкото движение и контактите между хората винаги са целели да спестят по-широкото ограничение на болестта – и съпротивата не закъснява. Видяхме примерите от Русе и Варна, но има още много такива.

А ако се питате какво точно означава санитарен кордон преди два века, то това са стотици малки войскови постове, понякога на едва 500 метра един от друг, а на няколко километра в дълбочина е организирана втора защитна линия от запасни войски. Целта е никой да не преминава нелегално между заразена и здрава зона, като стоките са пропускани само през бариерите и лазаретите. Много често търговците са преживявали в карантинните изолатори по почти три месеца. Хелмут фон Молтке пише, че като решение срещу епидемията в България жителите се крият по планините: „Търново, който бях видял толкова усмихнат през пролетта, представяше най-мрачна гледка; Казанлък е почти пуст; в някои села няма и жив човек.“

Нищо ново. Историята продължава да ни учи на стоицизъм. И все така сме си тройкаджии.

„Закуска на тревата“ от Остап Сливински

превод от украински Райна Камберова, София–Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020

Тревожни времена.
Не разпознавам обувките,
които са пред входа.

Пред нас са стихотворения с извънредно фина емоционална честота. Лирическият Аз на Остап Сливински е много тих. Дори да се отпусне да разказва, той е обаятелно сдържан. И ясен до загадъчност.

Украинският поет се обръща към читателя с онези „тайни думи на приятелство“, за които пише Боян Манчев в книгата си „Зима“, публикувана тези дни. Остап се обръща и към себе си. До нас, разбира се, достига баталният тътен на епохата. Болезненият досег с актуалните колизии прибира автора навътре, дълбоко в самия него. В автобиографичната памет за детството.

Памет, едновременно щастлива и мъничко болезнена. Умът на Остап гледа елегично към действията и историите, които стихотворенията споделят.

Думите, като животни или деца, изтичват пред нас
и след миг се връщат
.

Човек чете – и на места иска да си поеме по-дълбоко дъх. И да продължи да се разхожда между казармата на стихотворенията и ботаническата градина на стихотворенията. Да мълчи.

Добра компания в тази разходка на Остап биха били примерно Адам Загаевски или Йехуда Амихай. И тримата ще знаят същественото.

Неизвестно чии следи

Няколко размити знака, намокрена
карта,
счупени от някого клони, след които вървя –
и нищо повече.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Борисов, Линдгрен, Петров

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-borisov-lindgren-petrov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Излизане от съня. Стихотворения и поеми“ от Георги Борисов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Тази книга не е за четене от мобилно устройство. На хартия тя също много тежи, но не заради твърдите корици. Питам се: кога и къде да четем „Излизане от съня“? В груб дом от дърво и камък. Откъснат в пустошта дом. Далеч от враговете и приятелите. Дори не дом, а направо крепост. Вътре в нея още няма електричество. Електричеството още не е открито. Здрачава се. Става още по-усойно и студено.

Ролята на Георги Борисов е да пише на светлината на свещ. Неговият читател да го чете на светлината на огнището. Ръцете и на двамата са изтощени от сечене на дърва. Или от майсторене на оръжия. И двамата са страстни и саможиви хора, с неподправено апокалиптично съзнание. Нашето време още не е дошло.

И действително, дори в стихотворенията да има веществени доказателства от ХХ и ХХI век, всички те са завъртени в могъщата мелница на едно страховито митологично време. Времето на едно локално човечество. Има човешка самота, прекосявана от гняв и стихии, от яростна интровертност. Фон са ѝ сурови катаклизми. Има усещане за отрудени предели. Има галопираща простота. Първозданна емоция в семейството. Първозданна емоция пред смъртта. Излизане от свободата на съня. Влизане под ботуша на реалността.

На 17 юли т.г. Георги Борисов отбеляза своята 70-годишнина. Всички стихотворения в този том са датирани. И читателят веднага разбира колко рано узрява поетът, но и колко лишен от сладост е лирическият му Аз, колко базисно лишен от страх е той… „Излизане от съня“ е много единна книга, дори Борисов да се опитва да пробва нови неща – я митология, я друго. Отделните стихотворения са споени от мъжествена доблест. Те идат от Никола Фурнаджиев, но гледат към Константин Павлов.

Просто един човек върви напред, нанякъде, без да забелязва, че е бос, без да забелязва, че е герой.

[…] затова че животът като ситни трохи ни подбира
и ни стиска и мачка в юмрука си потен и груб.

Оставете човека, който слиза сега по баира,
да мълчи и по масата празна да удря с юмрук.

Оставете човека! Оставете човека…

„Коледа в Булербюн“ от Астрид Линдгрен

превод от шведски Стела Джелепова, илюстрации Илун Викланд, София: изд. „Пан“, 2020

Известни са ми две интервюта на Астрид Линдгрен пред българската аудитория.

Първото от тях, под заглавието „Изстрели от флейта“, разбира се, е на проф. Вера Ганчева. (Вж. Вера Ганчева. Телескоп, път и две котки. София: Народна младеж, 1984, с. 105–106.) В него Астрид Линдгрен признава, че завижда на блаженото малолетно население на своите книги, защото то е недосегаемо за корозията на възрастта, на умората, на думите.

Тук Вера се учудва: „На думите?“

75-годишната тогава Линдгрен ѝ обяснява:

Тоест на отношенията, изразявани все по-често не с чувства, а с думи. Нашите злоупотреби с тях и емоционалното ни лентяйство ги разхайтват, те клинчат и своеволничат до степен на анархизъм: говорим едно, мислим друго, разбира се трето. Такива отклонения от същността на нещата са непонятни за децата, които изискват опознаваемото да е тъждествено на буквалното…

Второто, по-семпло интервю е на Атанас Свиленов. Пред него Астрид Линдгрен споменава, че не обича думата „поука“: „… тя е за училището, ала не и за литературата. Аз искам да вярвам, че книгите ми пробуждат у децата чувството за доброта, за разбиране на другите, за притичване на помощ, когато е нужно“. (Вж. Атанас Свиленов. Притежания на паметта. Пловдив: Христо Г. Данов, 1983.)

Тези две интервюта, които съзнателно цитирам обширно, са отлична предпоставка да разберем малката книжка „Коледа в Булербюн“ – и да изпитаме радостта, която очевидно Астрид Линдгрен е изпитвала, докато пише своята простодушна празнична история. Нейната приказка може и да няма поука, в нея не се случва нищо особено, но както казва великата писателка пред моята приятелка Вера, тя е „подготвителен курс“ за живота. И същевременно ефективен модел как от система отново да го превърнем в тайнство. Природосъобразно тайнство.

Селището Булербюн, познато у нас и като Шумотевица, е много важно място: то на практика е родината на антиавторитарното следвоенно възпитание. Сибил Грефин Шонфелд, биографката на Астрид Линдгрен, казва, че там човек няма какво да крие, там всички са добри, там никой никому не пречи. „Там има съревнование без амбиция и ако някой се фука: „Аз съм най-добрият!“, другите кротко и благо го смъкват на земята, към реалността.“

В другите книжки за Шумотевица са трудностите и уроците. Тук, в тази коледна история, адаптирана от Астрид Линдгрен за по-малките слушатели/читатели, утопията е достигнала своя връх. И цялата книжка е рецепта как да възобновим празника. И да печем меденки под формата на прасенца. И по традиция да измисляме стихчета, докато си ядем кашата. И да играем на криеница и замръзванка…

И думите да са искрени. Да падат като сняг.

(А като попораснем, сами да прочетем „Как празнуваме Коледа в село Шумотевица?“ в прелестния превод на Теодора Джебарова.)

„Бяла приказка“ от Валери Петров

художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

– Няма ли барометри за приятелство? – попитало еленчето.
– Има, но и те са големи и тъжни – казал метеорологът. – И все пак да помислим!

„Бяла приказка“ е обичана не само от децата, но и от художниците: до този момент прекрасната история на Валери Петров в различни издания е илюстрирана от Данаил Райков, Иван Димов, Дамян Николов, Мирослава Николова, Милена Вълнарова… Светът на метеоролога, който в самотата си пише стихове и мечтае, е привлекателен и за Кирил Златков, който е внесъл в него и миловидна топлота, и елегична сдържаност. Неговата „Бяла приказка“ е румена от студа високо в планината – здрава, тревожна и нежна.

Вярвам, че вълшебният Валери Петров би одобрил това издание. Сърцето на книгата, разбира се, е легендарното стихотворение „Казва се приятел пръв…“ – емблема за приятелството, неразбирателството и възстановяването на доверието между котето Мачо и неговия Манчо. Но не само.

В разговорите между еленчето, мечето, лисичето… чувах репликите, които са си разменяли преди десетилетия кварталните момчета в столичния „Лозенец“, виждах как Валери Петров ги следи от балкончето си на ул. „Елин Пелин“, как се усмихва…

И аз се усмихвах на синьото птиче, което гнезди в кутията при термометъра – и метеорологът не го забелязва, и праща в града завишени данни за температурата. И още: усмихвах се на певческите стремежи на сврачето… И на танца на облечените в разни пижамки и чаршафи животинки… Все по-свидна ми става тази книжка за разприятеляването и сприятеляването, за изпитанията на обичта, ако щете, за игрите на думи в обичта… За страха в близостта.

Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?

Това е последната от петте приказки на Валери Петров, която „Колибри“ публикува.


„Бяла приказка“


Попитах Кирил Златков защо е предпочел да направи именно „Бяла приказка“. Ето какво ми разказа той:

Силвия Вагенщайн ме награди с тежката задача да определя кой да илюстрира всяка приказка. В началото имаше само едно сигурно нещо – ангажимента на Яна Левиева. Но съдбата не позволи това да стане реалност. Четирите момичета – Мила Янева-Табакова („Пук!“), Росица Ралева („В лунната стая“), Мария Налбантова („Копче за сън“) и Люба Халева („Меко казано“) – направиха шедьоври. Четирите книги спечелиха наградата „Христо Г. Данов“ в категорията „Изкуство на книгата“ през 2019 г.

В деня, в който се радвахме на отличието в двора на издателството, Силвия Вагенщайн каза, че вече трябва да решим и за последната, „Бяла приказка“, само тя остана. Момичетата спонтанно казаха: „Кире, абе вземи ти я направи.“ И взех че се съгласих. Цялото ми семейство знае наизуст текста на приказката и много я обичаме. Аз правя илюстрации много рядко и много трудно. От думи на приятели и колеги разбирам, че се е получило добре.

Не се сдържах: „С кой от героите, Киро, ти би искал да се сприятелиш – и защо?“

С еленчето. Защото то няма нищо против човекът метеоролог да играе в приказката такъв, какъвто е – голям и тъжен.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Ишигуро, Кунев, Тагор

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ishiguro-kunev-tagore/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Блед пейзаж с хълмове“ от Казуо Ишигуро

превод от английски Владимир Молев, София: изд. „Лабиринт“, 2020

Представям си го като младеж след занятия по творческо писане, на които е работил с Малкълм Брадбъри или Анджела Картър. Все пак Казуо Ишигуро е първият носител на Нобеловата награда за литература, следвал в университета именно творческо писане, а не друго. Представям си ръката му върху китарата, все още дългите коси… И какъв дар на съдбата е да получиш най-голямото възможно литературно отличие година след Боб Дилън, твоя младежки идол.

Към творчеството на Ишигуро винаги, още от „Остатъкът от деня“, ме е притегляла именно тишината. Особена тишина, ту стегната, ту разсеяна, но винаги спретната и дисциплинирана. Може би свенлива японска тишина в куриозно прецизното му английско слово. Не се учудих, когато разбрах, че пише текстове за песните на любимата ми джаз певица Стейси Кент, която също предпочита да пее страшно тихо. За работата си с Ишигуро тя беше ми разказала:

Виждаше моята героиня като своя пътешественичка, която се рее из света, без да принадлежи никъде, разговаря със себе си, опитва се да си изясни нещата. Казах му, че неговите творби, дори когато са най-болезнени и тъжни, винаги са ми оставяли едно малко прозорче надежда.

Като Стейси Кент ли е героинята му Ники от „Блед пейзаж с хълмове“, първия роман на Ишигуро, един от двата му японски романа. По-скоро да. Но още повече описаното от певицата препраща към Сачико. С Ники се срещаме в провинциална Англия. Със Сачико – десетилетия по-рано, в покрайнините на Нагасаки. И двете са загадъчни млади жени, тревожни, убегливи, едновременно искащи да споделят и да мълчат… И двете се повтарят като шарка в съзнанието на Ецуко, майката на Ники и някогашна приятелка на Сачико.

Може би това повторение я лекува частично от самотата. Нищо в живота ѝ не е категорично, нищо в живота не е категорично. Критиците са прави да виждат клопките на паметта в преживяванията на Ецуко. Въображението на паметта. И тишината в самоубийството на другата ѝ дъщеря, която не е излизала цели седмици от стаята си. В романа не се случва нищо особено. Не знаем огромни парчета от историята и никога няма да ги узнаем.

Това е и роман за майки и дъщери. Дъщери, които почти не се грижат за своите майки. Майки, които почти не се грижат за своите дъщери. И въпреки това взаимозависимостта е огромна, смазваща. А близостта пътува от мълчанието към тишината.

Стейси Кент казва, че с работата си Иш, както го наричат приятелите му, „непрекъснато напомня, че животът е пълен с всевъзможни неочаквани случки, които чакат зад ъгъла – никога не знаем кога ще срещнем човек, който ще промени живота ни“. Аз ще бъда груб и ще кажа: човек или бомбардировка… Защото всичко се случва в Нагасаки.

След вестта за Нобеловата награда Робърт Маккръм, първият редактор на Ишигуро, казва пред „Гардиън“: „Иш обаче винаги е бил труден за класифициране автор. Като човек той e внимателен, наблюдателен и сдържан, откликващ на нюансите на всяка ситуация. Не се оплаква – нито заради личните си неволи, нито поради тегобите на писането. Като цяло сякаш е представител на някаква рядка порода – артист без голямо его, верен на своите дълбоки убеждения.“

Нищо не е съвсем ясно. Един британец в Япония. Един японец в Англия. Един много тих майстор.

„Голата истина. Публицистика 1945–1947“ от Трифон Кунев

съставител Пламен Дойнов, София: Департамент „Нова българистика“ на НБУ & изд. „Кралица Маб“, 2020

Когато през 1946 г. Трифон Кунев (1880–1954) публикува „Ситни-дребни… като камилчета“, той придружава вече популярните си журналистически текстове с увод, чието последно изречение гласи: „Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България.“ С разредка е написана думата „свобода“. При това няколко пъти на една-единствена страничка.

И действително, знаем от Ноам Чомски, че социализмът, държавният социализъм, има проблем със свободата. Още повече че в случая безспорният антифашист Трифон Кунев има предвид свободните избори, а в развъдника на българския социализъм – Отечествения фронт, едни животни са по-равни от другите… Кои? Комунистите са по-равни.

За беда обаче враговете на Трифон Кунев имат проблем с друга дума – и тя е „съпротивителното“, съпротивителното движение. На 14 ноември 1947 г. при последната си дума пред Софийския областен съд Трифон Кунев казва, че с предговора си към „Ситни-дребни… като камилчета“ е искал да направи психологически етюд на думата: „То е едно увлечение на перото и съжалявам за това. Аз съм искал да пиша не „съпротивително движение“, а „съпротивителна природа“. И най-опитният човек, който се плъзга на кънки, пада.“

Да, ледът на Студената война вече се появява. Светът се заскрежава. Сред последните живи медийни места са зеленото „Земеделско знаме“, „Свободен народ“…

Прочее, пред съда Трифон Кунев е принуден да уточни и чудесния израз „ръбест индивидуализъм“ от същия този предговор. Той, видите ли, търсел сравнение с българския инат, заради който сме неспособни на стадни настроения.

Тези отмятания са съкрушителни, но по същество нямат никакво значение. И нямаме никакво право да съдим Трифон Кунев и ние. Особено след побоя, след ареста в Централния софийски затвор. Нали точно заради израза „съпротивително движение“ поетът символист и земеделски опозиционен публицист е осъден на пет години затвор. „Защото – гласи присъдата – вдъхновявал и одобрявал създаването на съпротивително движение в страната с цел събарянето, подравянето и отслабването на установената власт в държавата по насилствен начин…“

Нима точно това не следва да прави един истински журналист, когато пред очите му една партия се опитва да плени една държава… Но ако за Трифон Кунев иде реч за гражданско верую, за други присъдата над писателя е ефект от лична неприязън. И тук стигаме до Георги Димитров.

През 1945 г. в бр. 78 на „Народно земеделско знаме“ Трифон Кунев пита „Какво се влачи след опозицията?“:

Господин Георги Димитров, дългоочакваният гост от белокаменна Москва, разказва своите първи впечатления от печатните органи на опозицията. И веднага отсича в първата си реч:

– Четох опозиционните вестници, щом слязох от аероплана. Прочетох и зеленото „Земеделско знаме“, и „Свободен народ“. Не ми се харесаха – много си е разпасала пояса опозицията.

Не би трябвало да се усъмним в добросъвестността на именития политически водач на РП (к) и никак не се съмняваме, че той е видял със собствените си очи, че се влачи нещо след опозицията, тоест три четвърти от българския народ. 

Той нарича това пояс.

Дължим обаче една малка поправка на другаря Г. Димитров: това, което той е видял да се влачи, не е разпасан пояс, а червата на българската свобода.

Кой я удари с нож в корема – за това друг път.

Ударите в корема, разбира се, са от Гочоолу и Дочоолу, от бай Ганьо и неговите потомци, които, изрично назовани, прекосяват публицистиката на Трифон Кунев. И после се чудим откъде се е появил целият сегашен елит на България…

След това антрефиле вождът и учителят на българския народ Георги Димитров, разбира се, ще заяви, че такива като Трифон Кунев „трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни“.

Питал съм баща си, който е слушал като дете цяла нощ грозния звук от разстрелите след т.нар. Народен съд, защо никой не е реагирал, защо никой не се е съпротивявал… Много нахално от моя страна. Татко твърдеше, че никой не е смятал, че това, което се случва, е изобщо възможно. Че е било в разрез с принципа на реалността.

А ето че един поет и публицист, Трифон Кунев, е реагирал – и яката си изпаща. В тези мътни и тъмни времена думите още са тежали. Заради буквално две думи един човек е губил свободата си. Идеалите на едни са затваряли подло устата на друг. Но истината винаги възкръсва, гола, объркваща – въпреки всички убийствени идеали.

(А тези, които искат да научат още за творческите и политическите перипетии на Трифон Кунев, може да посегнат и към „Поезия, сатира, опозиция: Трифон Кунев“, издание на „Кралица Маб“ и Департамента по нова българистика на НБУ. Книгата съдържа текстове, представени на конференцията „140 години Трифон Кунев“ през февруари 2020 г.)

„Духът на Япония. Изгубени птици“ от Рабиндранат Тагор

превод Станимир Йотов, София: изд. „Пергамент Прес“, 2020

Преди 94 години, на 17 и 18 ноември 1926 г., Рабиндранат Тагор посещава София и произнася две беседи в зданието на днешния Музикален театър. Първият неевропейски Нобелов лауреат за литература (1913) вече е бил в Атина, Букурещ и Белград, за да търси средства за просъществуването на своето училище в Шантиникетан, където на теферич учители и ученици беседват свободно върху бенгалската и световната литературна традиция, върху математиката и природното знание. У нас Тагор е придружаван от Димо Казасов, по това време председател на Съюза на българските журналисти, но и участник в Деветоюнския преврат три години по-рано. И изобщо, хроничен участник в преврати.

Свидетелствата сочат, че в София Рабиндранат Тагор е посрещнат от 10-хилядно множество – и любезно заявява: „В този момент се чувствам българин.“ По това време бенгалският гений е добре познат в България. Неговата прочута поема „Гитанджали“ е преведена у нас от Методи Вечеров през 1920 г., от Сава Чукалов – през 1927 г.; днес най-популярен е изисканият превод на проф. Александър Шурбанов.

Рабиндранат Тагор доста пътува. Между 1878 г. и 1932 г. той обикаля петте континента. За съжаление, не ми е известна отчетлива българска следа в творчеството му – за разлика от следата на Япония и на Русия например. В Япония Тагор ще отиде през 1927 г., но той вече веднъж е бил там – още през 1916 г., когато произнася и лекцията, дала повод за моите скромни бележки. „Духът на Япония“ е слово пред студентите от частните колежи в Токио. И ако в София един ден Тагор ще бъде българин, то в японската столица той ще заяви: „Аз съм пътувал в много страни и съм срещал всякакви хора, но никога по време на моите пътешествия не съм чувствал присъствието на човешкото толкова отчетливо, колкото в тази страна. В други велики страни знаците на човешката власт приемат застрашителни размери…“

В Япония Тагор е повече човек.

С какво Япония привлича Тагор – и с какво Европа, да, нашата Европа, го отблъсква?

В Япония няма демонстрация на власт и богатство, а сдържаност и изящество в обноските. Има съчувствие. Има хармония с природата. Докато Европа „като че ли чувства най-вече конфликта на нещата във вселената, който може да бъде овладян само чрез завоевание. Затова тя винаги е готова да се бие и по-голямата част от вниманието ѝ е насочена към организация на силите“. И поради експанзията на все по-повърхностната Европа Рабиндранат Тагор усеща своята Япония, страната на сдържаната красота, застрашена. Поетът е загрижен за ставащото там под знамената на търговията, политиката и патриотизма, на арогантните домогвания до личната полза и изгода… Европа не е само лоша, но не и само добра… А отварянето на Япония към западните технологии предизвиква безпокойството на непрактичния автор.

Столетие по-късно Европа вече е музей.

През лятото на 1916 г. Япония до такава степен обсебва въображението на Рабиндранат Тагор, че той написва „Изгубени птици. Мисли и фрагменти в духа на хайку“. Това, разбира се, са дихания на голям учител.

Ето плахи отронки от творбата:

Аз ти благодаря, че не съм едно от колелата на властта, а съм едно с живите създания, които биват смазвани от тях.

Великото върви с малкото без страх.
Средното се държи настрана.

Малките неща са онези, които оставям на обичаните от мен хора – големите са за всички.

Реката на истината тече по нейните ръкави от грешки.

Ние живеем в този свят, когато го обичаме.

Светът днес е още по-настръхнал. Дали покоят и величието на покритите с борове крайбрежни хълмове на Йокохама не са останали само в стиховете на Тагор… Пиша последното изречение, след като почти две десетилетия съм гледал от кабинета си в университета шумните афиши на софийския Музикален театър, но заради изолацията не мога да стигна дотам.

Виждам обаче как Тагор влиза в театъра.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Eко, Константинов, Овехеро

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/eco-konstantinov-ovejero/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Pape Satàn Aleppe. Хроники на едно течно общество“ от Умберто Еко

превод от италиански Вера Петрова, София: изд. „Колибри“, 2020

Какво е Pape Satàn Aleppe? На корицата на книгата пише по повод този израз: „Мнозина тълкуватели са се опитвали да разгадаят мистериозния смисъл на възклицанието на Плутос от Седма песен на Дантевия „Ад“, но никой не е успял докрай.“

Бележката към този стих в българското издание на „Божествена комедия“ от 1975 г. (превод на Иван Иванов и Любен Любенов) сочи следните възможни тълкувания: „Тук, тук Сатан е повелител!“, „Блести, лик на Сатана най-първи!“, „Тяло, Сатане, тяло! Призовавам те, Сатане!“, „Тихо, тихо, Сатан, хайде!“.

Избирайки това заглавие, Умберто Еко дразни демоните на съвременното общество. Нещо повече – застава срещу враговете на обществото.

Къде е арената на тази битка? Разбира се, че тя е на терена на Сатаната – медиите. С други думи: в прочутата рубрика „Бустина ди Минерва“ в италианския вестник „Еспресо“, където проф. Еко списва от 1985 г. (През 2018 г. издателство „Колибри“ вече публикува негови колонки, събрани в „Как се пътува със сьомга“. Признавам, че последното заглавие ми допада повече.) Минерва в случая не е само девствената богиня на мъдростта и войната за благородна кауза, но и най-проста марка кибрит, на чиято кутийка, върху бялото ѝ гръбче, Еко е водил своите записки, преди да напише поредния си текст.

Който като мен смята, че романите на Умберто Еко са преди всичко илюстрации на собствените му академични теории, може да разпали симпатиите си към писателя именно чрез тези любопитни към света текстове, писани по напълно конкретни поводи. Пък и Еко си отиде през 2016 г., но много от неговите твърдения ми служат за опорна точка в справяне с настоящето. Как?

Заедно със студентите си и по-младите си колеги по перо вече очаквам поредното издание на Софийския международен литературен фестивал през декември. Защо? Отговаря ми Еко:

Определен процент от младежите са вече уморени от лежерни забавления, от сбити журналистически рецензии (с изключение на малък брой отлични материали), сведени до оградени със звездички каренца и съобщения от по десетина реда, от телевизии, които, ако говорят за книги, го правят само след полунощ. И затова посрещат с радост по-сериозни предложения.

… Или защо се тревожа пред възможността отново, заради пандемията, да преминем към виртуално обучение… Еко ме подкрепя, докато сравнява краха на италианското с подема на американското образование. На Ботуша присъствието на лекции и упражнения не е задължително. Не така e обаче в Щатите:

Там са длъжни да посещават всички лекции, прекарват дните заедно и ежедневно са в контакт с преподавателите. Изглежда нищо, но е всичко. 

Разбира се, професоре, образованието преди всичко е атмосфера, очи в очи…

И последно, наистина последно. Преди време писах тук за идеята на Агамбен относно разликата между поезия и проза. Разграничението на Еко обаче „работи“ много повече:

Прозата описва неща и ако един разказвач вкара бъзов храст в историята си, трябва да знае какво представлява и да го опише точно, иначе би следвало да избегне да го споменава. […] В поезията се случва тъкмо обратното – първо се влюбваш в думите, а другото идва от само себе си…

И всичко това, представете си, стои във вестникарска рубрика… Вестникарска! Ето този професор Еко обичам. Не само ерудиция, но и истински здрав разум. Горкият Сатана. Умберто Еко продължава да го млати и от Отвъдното.

„Птица над пожарищата. Бележник 1944“ от Константин Константинов

предговор и съставителство Владимир Игнатов, София: изд. „Коралов и Сие“, 2020

Д-р Владимир Игнатов (р. 1987) е учител по литература в столичната Френска гимназия. В своята дисертация той изследва българската проза през образите на войната, техните трансформации и употреби между двете световни войни. По-късно сред заниманията му попада творчеството на Константин Константинов – например рецензира „Път през годините. Неиздадени спомени“, които Националната библиотека публикува не особено старателно през 2011 г.

В свободното си от училище и наука време, неотдавна, господин Игнатов започва да преписва дневно по пет-шест страници от първото издание на „Птица над пожарищата“ – за мен една от най-човешките (както би казал нашият любим учител проф. Никола Георгиев) книги в българската литература. И случайно намира издател в лицето на наследник на писателя Емил Коралов. Днес второто издание на тази прекрасна книга вече е факт. Оригиналният текст от публикацията през 1946 г. е допълнен с размисли от бележниците на писателя: неговата равносметка, изповеди за творчеството, за времената и епохите, за признанието, за достойнството на писателя, за таланта като приобщение.

На масата пред мен са първото и второто издание, между което лежат 74 години. И още една годишнина: на 20 август тази година се навършиха 130 години от рождението на Константин Константинов. Както сподели с мен д-р Игнатов, въпреки усилията, в хода на подготовката на изданието не са открити близки роднини на писателя, а в неговия и на сестра му – голямата художничка Донка Константинова – дом на софийската улица „Иван Шишман“ се е заселило запустението, което би прилягало на стихотворение на Далчев. Няма го и паметния знак, че са живели там.

Click to view slideshow.

За мен второто издание на „Птица над пожарищата“ е сбъдната мечта. Години наред съм увещавал приятели и издатели да препубликуват тази малка книга. „О, разбира се, дай да я видим!“ И когато им предоставях своя екземпляр и се запознаеха с темата, те се отдръпваха като опарени. Не успях да се преборя и за нейна журнална препубликация в едно от списанията, с които бях свързан: това е мека, кротка, умерена книга… Това е лебедовата песен на българския хуманизъм, ще усиля твърдението си днес. А тогавашните ми колеги имаха нужда от яростни словесни бомби.

Защо се случваше всичко това? Защо „Птица над пожарищата“ беше неудобна едва ли не за всяка власт, за всяка настървена естетика? Мислех си за това, когато по време на карантината стоях на терасата и гледах небето. Злокобно празно небе, в което преди, при обичайните обстоятелства, постоянно към „Враждебна“ снизхождаха самолети…

Книгата на Константин Константинов е за бомбардировките над София и за живота на обикновените като него хора, евакуирани в околните села. Самият той е в Мировяне. Тази книга не е дръзка и колоритна като неотдавна преиздадената „Бомбите“ на непрежалимата Вера Мутафчиева. Не е и страховитият фотографски албум „Бомбардирана София“. „Птица над пожарищата“ е съвсем друга работа: тиха, сдържана, мъжествена, писана през нежна есеистична мъгла…

Книгата свършва на одиозната дата Девети септември и повече не се занимава с последвалата трагедия. Някога бях интервюирал д-р Владимир Игнатов по повод съставения от него том с избрани разкази от Константинов. Тогава той отбеляза онези ценностни избори, които Константинов прави, „воден от един неотменим нравствен императив – съхраняването на чистото чело. В този порядък нека припомним един забележителен афоризъм на Атанас Далчев: „Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.“ Той описва в пълнота личностния и творческия натюрел на Константин Константинов“.

Защото действително има хора, които просто не могат да носят оръжие. И слава богу. Все пак изкушен съм да цитирам какво мисли за деветосептемврийската революция в тетрадките си писателят:

Какво е това правителство – личности или партии. Тия летящи коли, тия гърмежи, викове, юмруци, червени знамена, без нито едно национално знаме – още повече ме объркваха. […] колко глупави граждани сме били всички ние. 

(Затова не е редно да виждаме в бялата птица от заглавието, полетяла над разрушенията от фашисткия пожар, образ на комунизма. Птицата е бяла, да ме прощавате, не е червеношийка…)

Няма да цитирам нищо от „Птица над пожарищата“ с надеждата така да ви съблазня да потърсите тази простичка и покъртителна книга. Простичка тъкмо защото отказва да участва в унищожението на нюансите на живота. Само нещичко от началото:

Всеки от нас бе загубил по нещо: хора, дом, лекомислие или вяра. В замяна мнозина трябваше да придобият много ценни неща: ново зрение, нова мъдрост, примесени с горчивина, и едно пълно очистване чрез простота. През тая неповторима година животът показа всичките си лица, а отделният човек откри неповторими свои образи.

Да, има такива писатели и такива книги. А и такива учители.

„Етиката на жестокостта“ от Хосе Овехеро

превод от испански Николай Тодоров, София: изд. СОНМ, 2020

Заради „жестокостта“ в заглавието имах два аргумента срещу тази непрочетена още от мен книга:

1. По отношение по-скоро на етиката.

Ричард Рорти ме е обучил да разграничавам книгите, които ни правят още по-автономни, от книгите, които ни помагат да станем по-малко жестоки и да осъзнаем въздействието на постъпките си върху другите хора. Тоест по отношение на проблема кое е приемливо и кое не, за мен етиката и жестокостта не могат да принадлежат една на друга.

2. По отношение по-скоро на естетиката.

a) Димитрис Аллос има едно прекрасно стихотворение:

Калпаво
ви е черното
господине

Иска се черно непримесено
непреклонно
чисто черно
за да излезе
най-дълбоката Ви кръв

(превод от гръцки Яна Букова)

С други думи, кога жестокостта е автентична, неподправена жестокост? И кога си играем на жестокост, само и само да ни „стане“ творбата. А спускането на жестокия мрак винаги е суперпоанта, когато органична, логична поанта няма.

б) Тези дни ми попадна жестокият разказ на Стефан Цанев за случка между него и Анджей Вайда. В разговора си с носителя на „Оскар“ за цялостно творчество българският поет го пита защо в кадър от филма „Летящата“ решава да покаже как един кон пада, предният му крак се счупва, костта разкъсва копринената кожа и щръква… Великият Вайда му отговаря там нещо си…

На следващия ден обаче отново се засичат – и полският гений казва:

Когато човек не може да намери истинско артистично решение, тогава прибягва до подобни драстични натурализми, за да скрие своята безпомощност. Аз счупих крака на коня от безпомощност.

Тези два-три примера бяха моята съпротива срещу етиката на жестокостта, която ни предлага Хосе Овехеро. Между неговите седем примера, с които да ме убеди в тезата си, са творби на Кормак Маккарти, Канети, Батай, Йелинек…

А каква всъщност е тезата му:

Според автора днес дори писатели твърдят, че литературата трябва да бъде забавна, а не дълбока. Да не би случайно да претоварим съзнанието си с нещо тревожно, с нещо, което няма да ни позволи да бъдем такива, каквито сме, преди да сме прочели дадена книга. Книга, която ни изважда от удобния калъп, към който сме нагодили живота си. А и печалбата се намира в продуктите за масовата публика, която изпитва ужас от всяко произведение, което се разполага извън познатото.

Ако правилно разбирам Овехеро, жестоката литература е тази, която оказва съпротива на популярния вкус – и реално ни трансформира със своите неочаквани теми и похвати. Но забележете, тези книги изобщо не претендират, че са морални.

Жестоката литература днес е Литературата изобщо.

В книгата на Хосе Овехеро има превъзходни, макар и на места бъбриви страници. Днес се чудя защо имах задръжки спрямо нея. По-скоро примерите, които дадох с експромта на Аллос и с репликата на Анджей Вайда, са как едно произведение да стане още по-жестоко… Или неподправено жестоко. Ако жестокостта се фалшифицира, тя става дидактика.

Защото жестокостта в литературата – такава, каквато я вижда Овехеро, а вече и моя милост – защитава не само „високата литература“, но и човека. Прави го по-автономен и по-широк едновременно.

Доста ободряващо, нали?

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Андрухович, Николов, Толстой. И Чолева

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/andrukhovych-nikolov-tolstoy-choleva/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Увлечения“ от Велизар Николов

София: изд. „Ерго“, 2020

„Защото когато поезията е гешефт, когато поезията е стока, то решаваща за продажбата е нейната опаковка. Поезията се продава най-добре, когато сама си прави реклама: кратко, гръмко, безапелационно. Светът е ясен, двуполюсен, черно-бял. Печели онзи, който най-бързо предугади масовите предубеждения. Читателят обича да цъка с език, а не да му щрака мозъкът. Той си почива с поезията, разтоварва се; иска да види хармония между себе си и света. В основата на тази хармония трябва да е чистото му и благородно морално възмущение. Причините за злото трябва да са персонифицирани вън от него и по възможност да не засягат неговите семейни и национални комплекси.“

Тези думи са мои – и не са мои. Навсякъде, където през 1993 г. големият социолог Румен Димитров е написал думата „новина“, я смених с думата „поезия“. Грешката е вярна. Защото продължавам да вярвам, че поезията е новина – поне всичко онова, което не искате другите да научат за вас.

Тихо се свлече в трамвая. В краката ни падна по
обед, през май.
Углавно нежен – с профил на пистолет.
Златна мушица валсира над него – лека му пръст.
А можеше някого да застреля: падайки, не успя.
Претъпкан беше трамваят. Неделя.
Той не стреля в тълпа. 

Велизар Николов (1949–2018) беше новинар. И нищо от това, което описах заедно с Румен Димитров – това, което днес се самопредставя за поезия. Нито се стремеше да пише историята на поезията у нас, но като своя собствена автобиография. През последните си години той не можеше да говори, общуваше с бележки, работеше във в. „Тишина“… Виждах го на столичната улица „Шипка“ 6 с Виктор Пасков.

Не се наемам да определя кои от книгите му са за големи – и кои са за малки. За тях идеално приляга определението на Петя Кокудева „детски стихотворения за възрастни“. Прецизни. Брутални. Привидно игриви. Сладко-кисели.

Там горе имаше гора,
а под гората – тъмна яма.
Тя скоро гледката прибра.
Гората никаква я няма.
Какво не мина покрай мен
и колко прелест си отиде.
Останах сам, обикновен,
до пошлост. И съм още видим.

(„Видимост“)

Стихотворенията в „Увлечения“ не бяха публикувани приживе на автора. Както видяхте вече, те са като стрелящи часовникови механизми: гледаш ги сложни, стегнати и красиви, а стрелят. По-късно разбираш: стрелят, след като са били простреляни. Тези стихотворения са и много мънички – но в тях са смесени, натъпкани до взрив, смешното и жалното, уплашеното и свещеното, битовото и зловещото, нежното, нежното.

Цветето-телефонче: някакъв лази,
паднал в тревата и се смалява от мъка,
ще робува на мравките, хора!
Ти не слушай.
Целуни ме, додето сме още двойка,
аз съм ти тройка, по милост написана.

(„Двойка“) 

Бих цитирал кажи-речи всичко.

Още една хубава (ама много хубава!) поетична книга тази година от истински творци и истински хора, които вече не са сред нас – след непубликуваните приживе стихотворения на Стоянка Грудова „Време на прозрачност“ и антологията на София Бранц под заглавие „Преди да се затворят времената“. (Тук веднага виждам сбърчените носове на литературните прокурори: „Ама какво значи истински…“)

Карай… Велизар Николов е много голям поет. (Затова на премиерата на книгата му имаше максимум петнайсетина души. Дали имаше и толкова.)

„Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович

превод от украински Албена Стаменова, София: изд. „Парадокс“, 2020 

Украйна е наблизо, сродна е, ето:

хей дървена църкво царице
господарке тъмна в наметка кръстата
за какво ти е тоя свят стъгда низка
да вървим към небето там си на място

там ще те срещнат ѝскри блестящи
ще скочат в прозорчето право до хора
дето гласове ще затрепкат неспящи
като птици умрели са книгите горе

ще заухаят одеждите по стенописите
ще лъхнат на лен иконите маслени
светиите ще изпият до съмване виното
към небето гонѝ ги да разтвори дуварите

но не можеш възлести корени
към черни потоци в земята си впила
в прах и пепел ще правиш поклони тук
ще загиваш а в небето не искаш

че на небето го няма човека изстрадал
фигурата му смешна не ще да цъфти
на тоя идиот или пък мечтател
увенчан от златисти пчели

(„Църква“)

Чета поезията на Андрухович – и си мисля, че в тези текстове дружелюбно и непринудено благородната форма общува с простосмъртното съдържание. Колко неговата поезия е тук, на земята. Човешка църква, ако щете.

Мисля си още, че това е украинска поезия – много повече в гравитационното поле на полската, отколкото на руската. Че това са старинни гербове, разнебитени от настоящето. Горещи гротески. Шутовски, шарлатански, с лолитки и коцкари… Или пък безподобните персонажи от цирк „Вагабундо“… Да, в стихотворения има много тайници, обрасли с метафори, които жужат и се кодошат с нас.

И топката, хвърлена в небето на 60-те, както препраща Андрухович към Дилън Томас, още не е паднала… „Лети си топката! Ала я няма, сякаш не я е имало.“ И градовете са разпорени като топка. Топката лети от стихотворение в стихотворение, от цикъл в цикъл.

В приказния свят на Андрухович, свят на патриарси и голтаци, ти идва да плачеш.

Обаче и Русия е наблизо.

Тук да пътуваш в средновековието
е като след княза да пълзиш с обоза.
Само внимавай, всяко лице оглеждай:
тези типове ги е описал още Ломброзо

– нещо омагьосано, нещо злодейско
от лицата им примирени прозира.
В тях миналото е зло и каторжническо
– с една дума – приличат на василиски. 

Есента – тя е път някъде на север:
по дърветата блясъци чезнат и гаснат.
Тук времето друго е, Гринуич не действа,
но ти пътуваш. Битието е прекрасно, 

макар че по-рано мръква, отколкото на друго място,
а колкото по-черно небето – толкова по-близо до хана.
Тези местни убийци не са съвсем негодяи:
за тях важен е принципът, не кръвта и не раната. 

Князът може да бъде убит, докато в баня се мие
или на лов, или с меч на стълбите.
Тук горите са благоприятно непроходими –
по вдовиците само се броят мъртвите,

по сухите дървета с корони сакати,
които, честно казано, са много повече
и сякаш през тях неумолимо някой е падал.
Тут отвсякъде мирише на средновековие.

(„Писма до Украйна“, 9)

Русия е проблем не само за нашия гръбнак. Прочее, преди години бях попитал Андрухович дали, докато пише, усеща някаква своя подчиненост на мощния руски език?

Ето как ми отговори той: 

Не, подчиненост няма, но понякога наистина гледам в речника. В съзнанието ми изниква руската дума. Знам, че украинска има, и си я намирам в речника. Но съм имал и обратната ситуация, когато собствената ми публицистика, фейлетоните например, съм ги превеждал на руски, при което усещах как не ми достигат думи. В този смисъл, оригинален текст на руски едва ли бих могъл да създам. Винаги си поставям една максималистична задача – като пиша на руски, да е не по-лошо, да е дори по-добро от Набоков… Като пиша на украински, съм сигурен, че ако Набоков беше писал на украински, аз пиша не по-лошо от него.

***

Роденият през 1960 г. Юрий Андрухович е носител на престижните Хердерова награда за литература (2001), Награда за мир „Ерих Мария Ремарк“ (2005), Литературна награда на Лайпцигския панаир на книгата за европейско разбирателство (2006), Литературна награда на Централна Европа „Ангелус“ и наградата „Антонович“ за изключителен принос към украинската литература. Преводач на Шекспир, Рилке, Пастернак, Манделщам, Керуак. У нас живият класик на съвременната украинска литература е познат първо със своя роман на ужасите „Московиада“.

На 29 септември преводачката на Андрухович доц. Албена Стаменова получи националната награда „Христо Г. Данов“ за превода си на „Писма до Украйна“. (На следващия ден тя беше отличена с наградата за високи постижения на Съюза на преводачите в България за превода на „Любовниците на Юстиция“, параисторически роман в осем и половина серии. Романът излезе също през тази година от българските издатели на Андрухович – „Парадокс“.)

***

Андрухович е тук.

„Иван Глупака“ от Лев Толстой

превод от руски Ася Григорова, илюстрации Калина Мухова, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Вие имате ли мазоли на ръцете си? Ако нямате, значи трудолюбието не ви е смирило достатъчно – и ще си имате проблеми с граф Лев Николаевич Толстой.

Защото „Иван Глупака“ е негова напълно авторска приказка, в която (както посочва големият литературен теоретик Виктор Шкловски) Иван символизира селянина, Семьон – военния от дворянски произход, а Тарас е търговецът. Зад образа на дявола, който се опитва да скара тримата братя, е… интелигентът.

И тримата братя се стремят към добруване, тоест към класическата женитба с царската дъщеря. Сестра им е няма и безропотна. Такава е и съпругата на Иван, която доброволно сваля царските одежди и започва да се труди редом с него. Самият Иван преди това е изумил всички:

[…] той съблякъл царските одежди – дал ги на жена си да ги прибере в една ракла, – отново си сложил конопената риза, навущата и цървулите и се заловил на работа. […]

Казвали му:
– Ама ти си цар!
– Какво пък – отвръщал, – и царят трябва да яде.

Да повторим. В интерпретацията на Шкловски Семьон е израз на имперската военщина, при която маршируват напълно еднакви войници. Тарас е капитализмът и златото. Иван е различен: в неговата представа основната мисия на войниците е да пеят и танцуват. Иван Глупака търка едно о друго дъбови листа и от тях изскача злато, но той не се интересува от него – то е украшение, което да подариш на другите. В собственото му царство парите спират да съществуват.

Следователно дяволът изкушава с военщината и търговията селяните, но за Иван те са чужди, той не ги разбира. Иван зачита само труда, който предизвиква мазоли. И дори ще нахрани и подслони своите братя и отвратителните им жени, когато по време на война или търговия те жестоко се издънят.

Иван Глупака е триумф на несъпротивлението на злото и прошката. Той винаги реагира на натиска върху него с „Какво пък!“… И продължава напред в своя тих мужишки героизъм, който останалитe вземат за идиотщина. И така само той, макар и цар, не се дава на дявола.

Без връзката ключове, които ми подаде Шкловски, за мен „Иван Глупака“ щеше да си остане книжка за деца. Но изобщо не е така – и заради това трябва да се чете и история, и критика, и човек да не разчита само на собствените си рецептивни мускули. Иначе надали щях да схвана, че в залеза на XIX век творбата на Лев Толстой е преди всичко поучително четиво за възрастни, че тя е предназначена за Народа, който се нуждае от ободрителни и насърчителни четива. И точно по тази причина държавният Комитет по цензурата на Русия спира „Иван Глупака“ от разпространение и преиздаване…

… А аз си представям мазолите и най-вече убожданията по пръстите на художничката Калина Мухова, която е избродирала прекрасни илюстрации за иначе политическата приказка на Толстой. И искам да живея в илюстрация на Калина.

Па било дори като многодетен дявол.



 

Дотук с отзивите. Следва реклама на книга на любим приятел.

„Отиване Връщане“ от Силвия Чолева

второ издание, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Книгата беше публикувана от „Издателско ателие Аб“ през 1997 г. под редакцията на Малина Томова. Неин художник беше Даниела Олег Ляхова. По второто издание работи Надежда Олег Ляхова, която запази изключителните графични решения на сестра си.

Силвия Чолева пише:

Тази книга е плод на няколко пътувания до Прага през 90-те години на ХХ в. В основата ѝ са дневникови бележки. Границите тъкмо бяха отворени, хората емигрираха, аз останах. За първи път излизах извън затвора НРБ, пътувах с автобус. Пътуване към света и към себе си. Открих Прага, себе си продължавам да търся. Понякога Прага е тук, понякога е там, същото важи и за София.

Ще добавя: след първата си публикация тази книга беше имитирана в много, а и много по-шумни книги. Тя обаче е оригиналът. Точка!

Боже, колко е сама тази къщичка сред черната нива в началото на нощта. Само с едно светещо прозорче. Чувство за напуснатост.

Чувство за Прага, за праг, за Силвия.

Click to view slideshow.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.