Tag Archives: По буквите

По буквите: Борисов, Линдгрен, Петров

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-borisov-lindgren-petrov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Излизане от съня. Стихотворения и поеми“ от Георги Борисов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Тази книга не е за четене от мобилно устройство. На хартия тя също много тежи, но не заради твърдите корици. Питам се: кога и къде да четем „Излизане от съня“? В груб дом от дърво и камък. Откъснат в пустошта дом. Далеч от враговете и приятелите. Дори не дом, а направо крепост. Вътре в нея още няма електричество. Електричеството още не е открито. Здрачава се. Става още по-усойно и студено.

Ролята на Георги Борисов е да пише на светлината на свещ. Неговият читател да го чете на светлината на огнището. Ръцете и на двамата са изтощени от сечене на дърва. Или от майсторене на оръжия. И двамата са страстни и саможиви хора, с неподправено апокалиптично съзнание. Нашето време още не е дошло.

И действително, дори в стихотворенията да има веществени доказателства от ХХ и ХХI век, всички те са завъртени в могъщата мелница на едно страховито митологично време. Времето на едно локално човечество. Има човешка самота, прекосявана от гняв и стихии, от яростна интровертност. Фон са ѝ сурови катаклизми. Има усещане за отрудени предели. Има галопираща простота. Първозданна емоция в семейството. Първозданна емоция пред смъртта. Излизане от свободата на съня. Влизане под ботуша на реалността.

На 17 юли т.г. Георги Борисов отбеляза своята 70-годишнина. Всички стихотворения в този том са датирани. И читателят веднага разбира колко рано узрява поетът, но и колко лишен от сладост е лирическият му Аз, колко базисно лишен от страх е той… „Излизане от съня“ е много единна книга, дори Борисов да се опитва да пробва нови неща – я митология, я друго. Отделните стихотворения са споени от мъжествена доблест. Те идат от Никола Фурнаджиев, но гледат към Константин Павлов.

Просто един човек върви напред, нанякъде, без да забелязва, че е бос, без да забелязва, че е герой.

[…] затова че животът като ситни трохи ни подбира
и ни стиска и мачка в юмрука си потен и груб.

Оставете човека, който слиза сега по баира,
да мълчи и по масата празна да удря с юмрук.

Оставете човека! Оставете човека…

„Коледа в Булербюн“ от Астрид Линдгрен

превод от шведски Стела Джелепова, илюстрации Илун Викланд, София: изд. „Пан“, 2020

Известни са ми две интервюта на Астрид Линдгрен пред българската аудитория.

Първото от тях, под заглавието „Изстрели от флейта“, разбира се, е на проф. Вера Ганчева. (Вж. Вера Ганчева. Телескоп, път и две котки. София: Народна младеж, 1984, с. 105–106.) В него Астрид Линдгрен признава, че завижда на блаженото малолетно население на своите книги, защото то е недосегаемо за корозията на възрастта, на умората, на думите.

Тук Вера се учудва: „На думите?“

75-годишната тогава Линдгрен ѝ обяснява:

Тоест на отношенията, изразявани все по-често не с чувства, а с думи. Нашите злоупотреби с тях и емоционалното ни лентяйство ги разхайтват, те клинчат и своеволничат до степен на анархизъм: говорим едно, мислим друго, разбира се трето. Такива отклонения от същността на нещата са непонятни за децата, които изискват опознаваемото да е тъждествено на буквалното…

Второто, по-семпло интервю е на Атанас Свиленов. Пред него Астрид Линдгрен споменава, че не обича думата „поука“: „… тя е за училището, ала не и за литературата. Аз искам да вярвам, че книгите ми пробуждат у децата чувството за доброта, за разбиране на другите, за притичване на помощ, когато е нужно“. (Вж. Атанас Свиленов. Притежания на паметта. Пловдив: Христо Г. Данов, 1983.)

Тези две интервюта, които съзнателно цитирам обширно, са отлична предпоставка да разберем малката книжка „Коледа в Булербюн“ – и да изпитаме радостта, която очевидно Астрид Линдгрен е изпитвала, докато пише своята простодушна празнична история. Нейната приказка може и да няма поука, в нея не се случва нищо особено, но както казва великата писателка пред моята приятелка Вера, тя е „подготвителен курс“ за живота. И същевременно ефективен модел как от система отново да го превърнем в тайнство. Природосъобразно тайнство.

Селището Булербюн, познато у нас и като Шумотевица, е много важно място: то на практика е родината на антиавторитарното следвоенно възпитание. Сибил Грефин Шонфелд, биографката на Астрид Линдгрен, казва, че там човек няма какво да крие, там всички са добри, там никой никому не пречи. „Там има съревнование без амбиция и ако някой се фука: „Аз съм най-добрият!“, другите кротко и благо го смъкват на земята, към реалността.“

В другите книжки за Шумотевица са трудностите и уроците. Тук, в тази коледна история, адаптирана от Астрид Линдгрен за по-малките слушатели/читатели, утопията е достигнала своя връх. И цялата книжка е рецепта как да възобновим празника. И да печем меденки под формата на прасенца. И по традиция да измисляме стихчета, докато си ядем кашата. И да играем на криеница и замръзванка…

И думите да са искрени. Да падат като сняг.

(А като попораснем, сами да прочетем „Как празнуваме Коледа в село Шумотевица?“ в прелестния превод на Теодора Джебарова.)

„Бяла приказка“ от Валери Петров

художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

– Няма ли барометри за приятелство? – попитало еленчето.
– Има, но и те са големи и тъжни – казал метеорологът. – И все пак да помислим!

„Бяла приказка“ е обичана не само от децата, но и от художниците: до този момент прекрасната история на Валери Петров в различни издания е илюстрирана от Данаил Райков, Иван Димов, Дамян Николов, Мирослава Николова, Милена Вълнарова… Светът на метеоролога, който в самотата си пише стихове и мечтае, е привлекателен и за Кирил Златков, който е внесъл в него и миловидна топлота, и елегична сдържаност. Неговата „Бяла приказка“ е румена от студа високо в планината – здрава, тревожна и нежна.

Вярвам, че вълшебният Валери Петров би одобрил това издание. Сърцето на книгата, разбира се, е легендарното стихотворение „Казва се приятел пръв…“ – емблема за приятелството, неразбирателството и възстановяването на доверието между котето Мачо и неговия Манчо. Но не само.

В разговорите между еленчето, мечето, лисичето… чувах репликите, които са си разменяли преди десетилетия кварталните момчета в столичния „Лозенец“, виждах как Валери Петров ги следи от балкончето си на ул. „Елин Пелин“, как се усмихва…

И аз се усмихвах на синьото птиче, което гнезди в кутията при термометъра – и метеорологът не го забелязва, и праща в града завишени данни за температурата. И още: усмихвах се на певческите стремежи на сврачето… И на танца на облечените в разни пижамки и чаршафи животинки… Все по-свидна ми става тази книжка за разприятеляването и сприятеляването, за изпитанията на обичта, ако щете, за игрите на думи в обичта… За страха в близостта.

Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?

Това е последната от петте приказки на Валери Петров, която „Колибри“ публикува.


„Бяла приказка“


Попитах Кирил Златков защо е предпочел да направи именно „Бяла приказка“. Ето какво ми разказа той:

Силвия Вагенщайн ме награди с тежката задача да определя кой да илюстрира всяка приказка. В началото имаше само едно сигурно нещо – ангажимента на Яна Левиева. Но съдбата не позволи това да стане реалност. Четирите момичета – Мила Янева-Табакова („Пук!“), Росица Ралева („В лунната стая“), Мария Налбантова („Копче за сън“) и Люба Халева („Меко казано“) – направиха шедьоври. Четирите книги спечелиха наградата „Христо Г. Данов“ в категорията „Изкуство на книгата“ през 2019 г.

В деня, в който се радвахме на отличието в двора на издателството, Силвия Вагенщайн каза, че вече трябва да решим и за последната, „Бяла приказка“, само тя остана. Момичетата спонтанно казаха: „Кире, абе вземи ти я направи.“ И взех че се съгласих. Цялото ми семейство знае наизуст текста на приказката и много я обичаме. Аз правя илюстрации много рядко и много трудно. От думи на приятели и колеги разбирам, че се е получило добре.

Не се сдържах: „С кой от героите, Киро, ти би искал да се сприятелиш – и защо?“

С еленчето. Защото то няма нищо против човекът метеоролог да играе в приказката такъв, какъвто е – голям и тъжен.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Ишигуро, Кунев, Тагор

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ishiguro-kunev-tagore/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Блед пейзаж с хълмове“ от Казуо Ишигуро

превод от английски Владимир Молев, София: изд. „Лабиринт“, 2020

Представям си го като младеж след занятия по творческо писане, на които е работил с Малкълм Брадбъри или Анджела Картър. Все пак Казуо Ишигуро е първият носител на Нобеловата награда за литература, следвал в университета именно творческо писане, а не друго. Представям си ръката му върху китарата, все още дългите коси… И какъв дар на съдбата е да получиш най-голямото възможно литературно отличие година след Боб Дилън, твоя младежки идол.

Към творчеството на Ишигуро винаги, още от „Остатъкът от деня“, ме е притегляла именно тишината. Особена тишина, ту стегната, ту разсеяна, но винаги спретната и дисциплинирана. Може би свенлива японска тишина в куриозно прецизното му английско слово. Не се учудих, когато разбрах, че пише текстове за песните на любимата ми джаз певица Стейси Кент, която също предпочита да пее страшно тихо. За работата си с Ишигуро тя беше ми разказала:

Виждаше моята героиня като своя пътешественичка, която се рее из света, без да принадлежи никъде, разговаря със себе си, опитва се да си изясни нещата. Казах му, че неговите творби, дори когато са най-болезнени и тъжни, винаги са ми оставяли едно малко прозорче надежда.

Като Стейси Кент ли е героинята му Ники от „Блед пейзаж с хълмове“, първия роман на Ишигуро, един от двата му японски романа. По-скоро да. Но още повече описаното от певицата препраща към Сачико. С Ники се срещаме в провинциална Англия. Със Сачико – десетилетия по-рано, в покрайнините на Нагасаки. И двете са загадъчни млади жени, тревожни, убегливи, едновременно искащи да споделят и да мълчат… И двете се повтарят като шарка в съзнанието на Ецуко, майката на Ники и някогашна приятелка на Сачико.

Може би това повторение я лекува частично от самотата. Нищо в живота ѝ не е категорично, нищо в живота не е категорично. Критиците са прави да виждат клопките на паметта в преживяванията на Ецуко. Въображението на паметта. И тишината в самоубийството на другата ѝ дъщеря, която не е излизала цели седмици от стаята си. В романа не се случва нищо особено. Не знаем огромни парчета от историята и никога няма да ги узнаем.

Това е и роман за майки и дъщери. Дъщери, които почти не се грижат за своите майки. Майки, които почти не се грижат за своите дъщери. И въпреки това взаимозависимостта е огромна, смазваща. А близостта пътува от мълчанието към тишината.

Стейси Кент казва, че с работата си Иш, както го наричат приятелите му, „непрекъснато напомня, че животът е пълен с всевъзможни неочаквани случки, които чакат зад ъгъла – никога не знаем кога ще срещнем човек, който ще промени живота ни“. Аз ще бъда груб и ще кажа: човек или бомбардировка… Защото всичко се случва в Нагасаки.

След вестта за Нобеловата награда Робърт Маккръм, първият редактор на Ишигуро, казва пред „Гардиън“: „Иш обаче винаги е бил труден за класифициране автор. Като човек той e внимателен, наблюдателен и сдържан, откликващ на нюансите на всяка ситуация. Не се оплаква – нито заради личните си неволи, нито поради тегобите на писането. Като цяло сякаш е представител на някаква рядка порода – артист без голямо его, верен на своите дълбоки убеждения.“

Нищо не е съвсем ясно. Един британец в Япония. Един японец в Англия. Един много тих майстор.

„Голата истина. Публицистика 1945–1947“ от Трифон Кунев

съставител Пламен Дойнов, София: Департамент „Нова българистика“ на НБУ & изд. „Кралица Маб“, 2020

Когато през 1946 г. Трифон Кунев (1880–1954) публикува „Ситни-дребни… като камилчета“, той придружава вече популярните си журналистически текстове с увод, чието последно изречение гласи: „Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България.“ С разредка е написана думата „свобода“. При това няколко пъти на една-единствена страничка.

И действително, знаем от Ноам Чомски, че социализмът, държавният социализъм, има проблем със свободата. Още повече че в случая безспорният антифашист Трифон Кунев има предвид свободните избори, а в развъдника на българския социализъм – Отечествения фронт, едни животни са по-равни от другите… Кои? Комунистите са по-равни.

За беда обаче враговете на Трифон Кунев имат проблем с друга дума – и тя е „съпротивителното“, съпротивителното движение. На 14 ноември 1947 г. при последната си дума пред Софийския областен съд Трифон Кунев казва, че с предговора си към „Ситни-дребни… като камилчета“ е искал да направи психологически етюд на думата: „То е едно увлечение на перото и съжалявам за това. Аз съм искал да пиша не „съпротивително движение“, а „съпротивителна природа“. И най-опитният човек, който се плъзга на кънки, пада.“

Да, ледът на Студената война вече се появява. Светът се заскрежава. Сред последните живи медийни места са зеленото „Земеделско знаме“, „Свободен народ“…

Прочее, пред съда Трифон Кунев е принуден да уточни и чудесния израз „ръбест индивидуализъм“ от същия този предговор. Той, видите ли, търсел сравнение с българския инат, заради който сме неспособни на стадни настроения.

Тези отмятания са съкрушителни, но по същество нямат никакво значение. И нямаме никакво право да съдим Трифон Кунев и ние. Особено след побоя, след ареста в Централния софийски затвор. Нали точно заради израза „съпротивително движение“ поетът символист и земеделски опозиционен публицист е осъден на пет години затвор. „Защото – гласи присъдата – вдъхновявал и одобрявал създаването на съпротивително движение в страната с цел събарянето, подравянето и отслабването на установената власт в държавата по насилствен начин…“

Нима точно това не следва да прави един истински журналист, когато пред очите му една партия се опитва да плени една държава… Но ако за Трифон Кунев иде реч за гражданско верую, за други присъдата над писателя е ефект от лична неприязън. И тук стигаме до Георги Димитров.

През 1945 г. в бр. 78 на „Народно земеделско знаме“ Трифон Кунев пита „Какво се влачи след опозицията?“:

Господин Георги Димитров, дългоочакваният гост от белокаменна Москва, разказва своите първи впечатления от печатните органи на опозицията. И веднага отсича в първата си реч:

– Четох опозиционните вестници, щом слязох от аероплана. Прочетох и зеленото „Земеделско знаме“, и „Свободен народ“. Не ми се харесаха – много си е разпасала пояса опозицията.

Не би трябвало да се усъмним в добросъвестността на именития политически водач на РП (к) и никак не се съмняваме, че той е видял със собствените си очи, че се влачи нещо след опозицията, тоест три четвърти от българския народ. 

Той нарича това пояс.

Дължим обаче една малка поправка на другаря Г. Димитров: това, което той е видял да се влачи, не е разпасан пояс, а червата на българската свобода.

Кой я удари с нож в корема – за това друг път.

Ударите в корема, разбира се, са от Гочоолу и Дочоолу, от бай Ганьо и неговите потомци, които, изрично назовани, прекосяват публицистиката на Трифон Кунев. И после се чудим откъде се е появил целият сегашен елит на България…

След това антрефиле вождът и учителят на българския народ Георги Димитров, разбира се, ще заяви, че такива като Трифон Кунев „трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни“.

Питал съм баща си, който е слушал като дете цяла нощ грозния звук от разстрелите след т.нар. Народен съд, защо никой не е реагирал, защо никой не се е съпротивявал… Много нахално от моя страна. Татко твърдеше, че никой не е смятал, че това, което се случва, е изобщо възможно. Че е било в разрез с принципа на реалността.

А ето че един поет и публицист, Трифон Кунев, е реагирал – и яката си изпаща. В тези мътни и тъмни времена думите още са тежали. Заради буквално две думи един човек е губил свободата си. Идеалите на едни са затваряли подло устата на друг. Но истината винаги възкръсва, гола, объркваща – въпреки всички убийствени идеали.

(А тези, които искат да научат още за творческите и политическите перипетии на Трифон Кунев, може да посегнат и към „Поезия, сатира, опозиция: Трифон Кунев“, издание на „Кралица Маб“ и Департамента по нова българистика на НБУ. Книгата съдържа текстове, представени на конференцията „140 години Трифон Кунев“ през февруари 2020 г.)

„Духът на Япония. Изгубени птици“ от Рабиндранат Тагор

превод Станимир Йотов, София: изд. „Пергамент Прес“, 2020

Преди 94 години, на 17 и 18 ноември 1926 г., Рабиндранат Тагор посещава София и произнася две беседи в зданието на днешния Музикален театър. Първият неевропейски Нобелов лауреат за литература (1913) вече е бил в Атина, Букурещ и Белград, за да търси средства за просъществуването на своето училище в Шантиникетан, където на теферич учители и ученици беседват свободно върху бенгалската и световната литературна традиция, върху математиката и природното знание. У нас Тагор е придружаван от Димо Казасов, по това време председател на Съюза на българските журналисти, но и участник в Деветоюнския преврат три години по-рано. И изобщо, хроничен участник в преврати.

Свидетелствата сочат, че в София Рабиндранат Тагор е посрещнат от 10-хилядно множество – и любезно заявява: „В този момент се чувствам българин.“ По това време бенгалският гений е добре познат в България. Неговата прочута поема „Гитанджали“ е преведена у нас от Методи Вечеров през 1920 г., от Сава Чукалов – през 1927 г.; днес най-популярен е изисканият превод на проф. Александър Шурбанов.

Рабиндранат Тагор доста пътува. Между 1878 г. и 1932 г. той обикаля петте континента. За съжаление, не ми е известна отчетлива българска следа в творчеството му – за разлика от следата на Япония и на Русия например. В Япония Тагор ще отиде през 1927 г., но той вече веднъж е бил там – още през 1916 г., когато произнася и лекцията, дала повод за моите скромни бележки. „Духът на Япония“ е слово пред студентите от частните колежи в Токио. И ако в София един ден Тагор ще бъде българин, то в японската столица той ще заяви: „Аз съм пътувал в много страни и съм срещал всякакви хора, но никога по време на моите пътешествия не съм чувствал присъствието на човешкото толкова отчетливо, колкото в тази страна. В други велики страни знаците на човешката власт приемат застрашителни размери…“

В Япония Тагор е повече човек.

С какво Япония привлича Тагор – и с какво Европа, да, нашата Европа, го отблъсква?

В Япония няма демонстрация на власт и богатство, а сдържаност и изящество в обноските. Има съчувствие. Има хармония с природата. Докато Европа „като че ли чувства най-вече конфликта на нещата във вселената, който може да бъде овладян само чрез завоевание. Затова тя винаги е готова да се бие и по-голямата част от вниманието ѝ е насочена към организация на силите“. И поради експанзията на все по-повърхностната Европа Рабиндранат Тагор усеща своята Япония, страната на сдържаната красота, застрашена. Поетът е загрижен за ставащото там под знамената на търговията, политиката и патриотизма, на арогантните домогвания до личната полза и изгода… Европа не е само лоша, но не и само добра… А отварянето на Япония към западните технологии предизвиква безпокойството на непрактичния автор.

Столетие по-късно Европа вече е музей.

През лятото на 1916 г. Япония до такава степен обсебва въображението на Рабиндранат Тагор, че той написва „Изгубени птици. Мисли и фрагменти в духа на хайку“. Това, разбира се, са дихания на голям учител.

Ето плахи отронки от творбата:

Аз ти благодаря, че не съм едно от колелата на властта, а съм едно с живите създания, които биват смазвани от тях.

Великото върви с малкото без страх.
Средното се държи настрана.

Малките неща са онези, които оставям на обичаните от мен хора – големите са за всички.

Реката на истината тече по нейните ръкави от грешки.

Ние живеем в този свят, когато го обичаме.

Светът днес е още по-настръхнал. Дали покоят и величието на покритите с борове крайбрежни хълмове на Йокохама не са останали само в стиховете на Тагор… Пиша последното изречение, след като почти две десетилетия съм гледал от кабинета си в университета шумните афиши на софийския Музикален театър, но заради изолацията не мога да стигна дотам.

Виждам обаче как Тагор влиза в театъра.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Eко, Константинов, Овехеро

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/eco-konstantinov-ovejero/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Pape Satàn Aleppe. Хроники на едно течно общество“ от Умберто Еко

превод от италиански Вера Петрова, София: изд. „Колибри“, 2020

Какво е Pape Satàn Aleppe? На корицата на книгата пише по повод този израз: „Мнозина тълкуватели са се опитвали да разгадаят мистериозния смисъл на възклицанието на Плутос от Седма песен на Дантевия „Ад“, но никой не е успял докрай.“

Бележката към този стих в българското издание на „Божествена комедия“ от 1975 г. (превод на Иван Иванов и Любен Любенов) сочи следните възможни тълкувания: „Тук, тук Сатан е повелител!“, „Блести, лик на Сатана най-първи!“, „Тяло, Сатане, тяло! Призовавам те, Сатане!“, „Тихо, тихо, Сатан, хайде!“.

Избирайки това заглавие, Умберто Еко дразни демоните на съвременното общество. Нещо повече – застава срещу враговете на обществото.

Къде е арената на тази битка? Разбира се, че тя е на терена на Сатаната – медиите. С други думи: в прочутата рубрика „Бустина ди Минерва“ в италианския вестник „Еспресо“, където проф. Еко списва от 1985 г. (През 2018 г. издателство „Колибри“ вече публикува негови колонки, събрани в „Как се пътува със сьомга“. Признавам, че последното заглавие ми допада повече.) Минерва в случая не е само девствената богиня на мъдростта и войната за благородна кауза, но и най-проста марка кибрит, на чиято кутийка, върху бялото ѝ гръбче, Еко е водил своите записки, преди да напише поредния си текст.

Който като мен смята, че романите на Умберто Еко са преди всичко илюстрации на собствените му академични теории, може да разпали симпатиите си към писателя именно чрез тези любопитни към света текстове, писани по напълно конкретни поводи. Пък и Еко си отиде през 2016 г., но много от неговите твърдения ми служат за опорна точка в справяне с настоящето. Как?

Заедно със студентите си и по-младите си колеги по перо вече очаквам поредното издание на Софийския международен литературен фестивал през декември. Защо? Отговаря ми Еко:

Определен процент от младежите са вече уморени от лежерни забавления, от сбити журналистически рецензии (с изключение на малък брой отлични материали), сведени до оградени със звездички каренца и съобщения от по десетина реда, от телевизии, които, ако говорят за книги, го правят само след полунощ. И затова посрещат с радост по-сериозни предложения.

… Или защо се тревожа пред възможността отново, заради пандемията, да преминем към виртуално обучение… Еко ме подкрепя, докато сравнява краха на италианското с подема на американското образование. На Ботуша присъствието на лекции и упражнения не е задължително. Не така e обаче в Щатите:

Там са длъжни да посещават всички лекции, прекарват дните заедно и ежедневно са в контакт с преподавателите. Изглежда нищо, но е всичко. 

Разбира се, професоре, образованието преди всичко е атмосфера, очи в очи…

И последно, наистина последно. Преди време писах тук за идеята на Агамбен относно разликата между поезия и проза. Разграничението на Еко обаче „работи“ много повече:

Прозата описва неща и ако един разказвач вкара бъзов храст в историята си, трябва да знае какво представлява и да го опише точно, иначе би следвало да избегне да го споменава. […] В поезията се случва тъкмо обратното – първо се влюбваш в думите, а другото идва от само себе си…

И всичко това, представете си, стои във вестникарска рубрика… Вестникарска! Ето този професор Еко обичам. Не само ерудиция, но и истински здрав разум. Горкият Сатана. Умберто Еко продължава да го млати и от Отвъдното.

„Птица над пожарищата. Бележник 1944“ от Константин Константинов

предговор и съставителство Владимир Игнатов, София: изд. „Коралов и Сие“, 2020

Д-р Владимир Игнатов (р. 1987) е учител по литература в столичната Френска гимназия. В своята дисертация той изследва българската проза през образите на войната, техните трансформации и употреби между двете световни войни. По-късно сред заниманията му попада творчеството на Константин Константинов – например рецензира „Път през годините. Неиздадени спомени“, които Националната библиотека публикува не особено старателно през 2011 г.

В свободното си от училище и наука време, неотдавна, господин Игнатов започва да преписва дневно по пет-шест страници от първото издание на „Птица над пожарищата“ – за мен една от най-човешките (както би казал нашият любим учител проф. Никола Георгиев) книги в българската литература. И случайно намира издател в лицето на наследник на писателя Емил Коралов. Днес второто издание на тази прекрасна книга вече е факт. Оригиналният текст от публикацията през 1946 г. е допълнен с размисли от бележниците на писателя: неговата равносметка, изповеди за творчеството, за времената и епохите, за признанието, за достойнството на писателя, за таланта като приобщение.

На масата пред мен са първото и второто издание, между което лежат 74 години. И още една годишнина: на 20 август тази година се навършиха 130 години от рождението на Константин Константинов. Както сподели с мен д-р Игнатов, въпреки усилията, в хода на подготовката на изданието не са открити близки роднини на писателя, а в неговия и на сестра му – голямата художничка Донка Константинова – дом на софийската улица „Иван Шишман“ се е заселило запустението, което би прилягало на стихотворение на Далчев. Няма го и паметния знак, че са живели там.

Click to view slideshow.

За мен второто издание на „Птица над пожарищата“ е сбъдната мечта. Години наред съм увещавал приятели и издатели да препубликуват тази малка книга. „О, разбира се, дай да я видим!“ И когато им предоставях своя екземпляр и се запознаеха с темата, те се отдръпваха като опарени. Не успях да се преборя и за нейна журнална препубликация в едно от списанията, с които бях свързан: това е мека, кротка, умерена книга… Това е лебедовата песен на българския хуманизъм, ще усиля твърдението си днес. А тогавашните ми колеги имаха нужда от яростни словесни бомби.

Защо се случваше всичко това? Защо „Птица над пожарищата“ беше неудобна едва ли не за всяка власт, за всяка настървена естетика? Мислех си за това, когато по време на карантината стоях на терасата и гледах небето. Злокобно празно небе, в което преди, при обичайните обстоятелства, постоянно към „Враждебна“ снизхождаха самолети…

Книгата на Константин Константинов е за бомбардировките над София и за живота на обикновените като него хора, евакуирани в околните села. Самият той е в Мировяне. Тази книга не е дръзка и колоритна като неотдавна преиздадената „Бомбите“ на непрежалимата Вера Мутафчиева. Не е и страховитият фотографски албум „Бомбардирана София“. „Птица над пожарищата“ е съвсем друга работа: тиха, сдържана, мъжествена, писана през нежна есеистична мъгла…

Книгата свършва на одиозната дата Девети септември и повече не се занимава с последвалата трагедия. Някога бях интервюирал д-р Владимир Игнатов по повод съставения от него том с избрани разкази от Константинов. Тогава той отбеляза онези ценностни избори, които Константинов прави, „воден от един неотменим нравствен императив – съхраняването на чистото чело. В този порядък нека припомним един забележителен афоризъм на Атанас Далчев: „Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.“ Той описва в пълнота личностния и творческия натюрел на Константин Константинов“.

Защото действително има хора, които просто не могат да носят оръжие. И слава богу. Все пак изкушен съм да цитирам какво мисли за деветосептемврийската революция в тетрадките си писателят:

Какво е това правителство – личности или партии. Тия летящи коли, тия гърмежи, викове, юмруци, червени знамена, без нито едно национално знаме – още повече ме объркваха. […] колко глупави граждани сме били всички ние. 

(Затова не е редно да виждаме в бялата птица от заглавието, полетяла над разрушенията от фашисткия пожар, образ на комунизма. Птицата е бяла, да ме прощавате, не е червеношийка…)

Няма да цитирам нищо от „Птица над пожарищата“ с надеждата така да ви съблазня да потърсите тази простичка и покъртителна книга. Простичка тъкмо защото отказва да участва в унищожението на нюансите на живота. Само нещичко от началото:

Всеки от нас бе загубил по нещо: хора, дом, лекомислие или вяра. В замяна мнозина трябваше да придобият много ценни неща: ново зрение, нова мъдрост, примесени с горчивина, и едно пълно очистване чрез простота. През тая неповторима година животът показа всичките си лица, а отделният човек откри неповторими свои образи.

Да, има такива писатели и такива книги. А и такива учители.

„Етиката на жестокостта“ от Хосе Овехеро

превод от испански Николай Тодоров, София: изд. СОНМ, 2020

Заради „жестокостта“ в заглавието имах два аргумента срещу тази непрочетена още от мен книга:

1. По отношение по-скоро на етиката.

Ричард Рорти ме е обучил да разграничавам книгите, които ни правят още по-автономни, от книгите, които ни помагат да станем по-малко жестоки и да осъзнаем въздействието на постъпките си върху другите хора. Тоест по отношение на проблема кое е приемливо и кое не, за мен етиката и жестокостта не могат да принадлежат една на друга.

2. По отношение по-скоро на естетиката.

a) Димитрис Аллос има едно прекрасно стихотворение:

Калпаво
ви е черното
господине

Иска се черно непримесено
непреклонно
чисто черно
за да излезе
най-дълбоката Ви кръв

(превод от гръцки Яна Букова)

С други думи, кога жестокостта е автентична, неподправена жестокост? И кога си играем на жестокост, само и само да ни „стане“ творбата. А спускането на жестокия мрак винаги е суперпоанта, когато органична, логична поанта няма.

б) Тези дни ми попадна жестокият разказ на Стефан Цанев за случка между него и Анджей Вайда. В разговора си с носителя на „Оскар“ за цялостно творчество българският поет го пита защо в кадър от филма „Летящата“ решава да покаже как един кон пада, предният му крак се счупва, костта разкъсва копринената кожа и щръква… Великият Вайда му отговаря там нещо си…

На следващия ден обаче отново се засичат – и полският гений казва:

Когато човек не може да намери истинско артистично решение, тогава прибягва до подобни драстични натурализми, за да скрие своята безпомощност. Аз счупих крака на коня от безпомощност.

Тези два-три примера бяха моята съпротива срещу етиката на жестокостта, която ни предлага Хосе Овехеро. Между неговите седем примера, с които да ме убеди в тезата си, са творби на Кормак Маккарти, Канети, Батай, Йелинек…

А каква всъщност е тезата му:

Според автора днес дори писатели твърдят, че литературата трябва да бъде забавна, а не дълбока. Да не би случайно да претоварим съзнанието си с нещо тревожно, с нещо, което няма да ни позволи да бъдем такива, каквито сме, преди да сме прочели дадена книга. Книга, която ни изважда от удобния калъп, към който сме нагодили живота си. А и печалбата се намира в продуктите за масовата публика, която изпитва ужас от всяко произведение, което се разполага извън познатото.

Ако правилно разбирам Овехеро, жестоката литература е тази, която оказва съпротива на популярния вкус – и реално ни трансформира със своите неочаквани теми и похвати. Но забележете, тези книги изобщо не претендират, че са морални.

Жестоката литература днес е Литературата изобщо.

В книгата на Хосе Овехеро има превъзходни, макар и на места бъбриви страници. Днес се чудя защо имах задръжки спрямо нея. По-скоро примерите, които дадох с експромта на Аллос и с репликата на Анджей Вайда, са как едно произведение да стане още по-жестоко… Или неподправено жестоко. Ако жестокостта се фалшифицира, тя става дидактика.

Защото жестокостта в литературата – такава, каквато я вижда Овехеро, а вече и моя милост – защитава не само „високата литература“, но и човека. Прави го по-автономен и по-широк едновременно.

Доста ободряващо, нали?

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Андрухович, Николов, Толстой. И Чолева

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/andrukhovych-nikolov-tolstoy-choleva/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Увлечения“ от Велизар Николов

София: изд. „Ерго“, 2020

„Защото когато поезията е гешефт, когато поезията е стока, то решаваща за продажбата е нейната опаковка. Поезията се продава най-добре, когато сама си прави реклама: кратко, гръмко, безапелационно. Светът е ясен, двуполюсен, черно-бял. Печели онзи, който най-бързо предугади масовите предубеждения. Читателят обича да цъка с език, а не да му щрака мозъкът. Той си почива с поезията, разтоварва се; иска да види хармония между себе си и света. В основата на тази хармония трябва да е чистото му и благородно морално възмущение. Причините за злото трябва да са персонифицирани вън от него и по възможност да не засягат неговите семейни и национални комплекси.“

Тези думи са мои – и не са мои. Навсякъде, където през 1993 г. големият социолог Румен Димитров е написал думата „новина“, я смених с думата „поезия“. Грешката е вярна. Защото продължавам да вярвам, че поезията е новина – поне всичко онова, което не искате другите да научат за вас.

Тихо се свлече в трамвая. В краката ни падна по
обед, през май.
Углавно нежен – с профил на пистолет.
Златна мушица валсира над него – лека му пръст.
А можеше някого да застреля: падайки, не успя.
Претъпкан беше трамваят. Неделя.
Той не стреля в тълпа. 

Велизар Николов (1949–2018) беше новинар. И нищо от това, което описах заедно с Румен Димитров – това, което днес се самопредставя за поезия. Нито се стремеше да пише историята на поезията у нас, но като своя собствена автобиография. През последните си години той не можеше да говори, общуваше с бележки, работеше във в. „Тишина“… Виждах го на столичната улица „Шипка“ 6 с Виктор Пасков.

Не се наемам да определя кои от книгите му са за големи – и кои са за малки. За тях идеално приляга определението на Петя Кокудева „детски стихотворения за възрастни“. Прецизни. Брутални. Привидно игриви. Сладко-кисели.

Там горе имаше гора,
а под гората – тъмна яма.
Тя скоро гледката прибра.
Гората никаква я няма.
Какво не мина покрай мен
и колко прелест си отиде.
Останах сам, обикновен,
до пошлост. И съм още видим.

(„Видимост“)

Стихотворенията в „Увлечения“ не бяха публикувани приживе на автора. Както видяхте вече, те са като стрелящи часовникови механизми: гледаш ги сложни, стегнати и красиви, а стрелят. По-късно разбираш: стрелят, след като са били простреляни. Тези стихотворения са и много мънички – но в тях са смесени, натъпкани до взрив, смешното и жалното, уплашеното и свещеното, битовото и зловещото, нежното, нежното.

Цветето-телефонче: някакъв лази,
паднал в тревата и се смалява от мъка,
ще робува на мравките, хора!
Ти не слушай.
Целуни ме, додето сме още двойка,
аз съм ти тройка, по милост написана.

(„Двойка“) 

Бих цитирал кажи-речи всичко.

Още една хубава (ама много хубава!) поетична книга тази година от истински творци и истински хора, които вече не са сред нас – след непубликуваните приживе стихотворения на Стоянка Грудова „Време на прозрачност“ и антологията на София Бранц под заглавие „Преди да се затворят времената“. (Тук веднага виждам сбърчените носове на литературните прокурори: „Ама какво значи истински…“)

Карай… Велизар Николов е много голям поет. (Затова на премиерата на книгата му имаше максимум петнайсетина души. Дали имаше и толкова.)

„Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович

превод от украински Албена Стаменова, София: изд. „Парадокс“, 2020 

Украйна е наблизо, сродна е, ето:

хей дървена църкво царице
господарке тъмна в наметка кръстата
за какво ти е тоя свят стъгда низка
да вървим към небето там си на място

там ще те срещнат ѝскри блестящи
ще скочат в прозорчето право до хора
дето гласове ще затрепкат неспящи
като птици умрели са книгите горе

ще заухаят одеждите по стенописите
ще лъхнат на лен иконите маслени
светиите ще изпият до съмване виното
към небето гонѝ ги да разтвори дуварите

но не можеш възлести корени
към черни потоци в земята си впила
в прах и пепел ще правиш поклони тук
ще загиваш а в небето не искаш

че на небето го няма човека изстрадал
фигурата му смешна не ще да цъфти
на тоя идиот или пък мечтател
увенчан от златисти пчели

(„Църква“)

Чета поезията на Андрухович – и си мисля, че в тези текстове дружелюбно и непринудено благородната форма общува с простосмъртното съдържание. Колко неговата поезия е тук, на земята. Човешка църква, ако щете.

Мисля си още, че това е украинска поезия – много повече в гравитационното поле на полската, отколкото на руската. Че това са старинни гербове, разнебитени от настоящето. Горещи гротески. Шутовски, шарлатански, с лолитки и коцкари… Или пък безподобните персонажи от цирк „Вагабундо“… Да, в стихотворения има много тайници, обрасли с метафори, които жужат и се кодошат с нас.

И топката, хвърлена в небето на 60-те, както препраща Андрухович към Дилън Томас, още не е паднала… „Лети си топката! Ала я няма, сякаш не я е имало.“ И градовете са разпорени като топка. Топката лети от стихотворение в стихотворение, от цикъл в цикъл.

В приказния свят на Андрухович, свят на патриарси и голтаци, ти идва да плачеш.

Обаче и Русия е наблизо.

Тук да пътуваш в средновековието
е като след княза да пълзиш с обоза.
Само внимавай, всяко лице оглеждай:
тези типове ги е описал още Ломброзо

– нещо омагьосано, нещо злодейско
от лицата им примирени прозира.
В тях миналото е зло и каторжническо
– с една дума – приличат на василиски. 

Есента – тя е път някъде на север:
по дърветата блясъци чезнат и гаснат.
Тук времето друго е, Гринуич не действа,
но ти пътуваш. Битието е прекрасно, 

макар че по-рано мръква, отколкото на друго място,
а колкото по-черно небето – толкова по-близо до хана.
Тези местни убийци не са съвсем негодяи:
за тях важен е принципът, не кръвта и не раната. 

Князът може да бъде убит, докато в баня се мие
или на лов, или с меч на стълбите.
Тук горите са благоприятно непроходими –
по вдовиците само се броят мъртвите,

по сухите дървета с корони сакати,
които, честно казано, са много повече
и сякаш през тях неумолимо някой е падал.
Тут отвсякъде мирише на средновековие.

(„Писма до Украйна“, 9)

Русия е проблем не само за нашия гръбнак. Прочее, преди години бях попитал Андрухович дали, докато пише, усеща някаква своя подчиненост на мощния руски език?

Ето как ми отговори той: 

Не, подчиненост няма, но понякога наистина гледам в речника. В съзнанието ми изниква руската дума. Знам, че украинска има, и си я намирам в речника. Но съм имал и обратната ситуация, когато собствената ми публицистика, фейлетоните например, съм ги превеждал на руски, при което усещах как не ми достигат думи. В този смисъл, оригинален текст на руски едва ли бих могъл да създам. Винаги си поставям една максималистична задача – като пиша на руски, да е не по-лошо, да е дори по-добро от Набоков… Като пиша на украински, съм сигурен, че ако Набоков беше писал на украински, аз пиша не по-лошо от него.

***

Роденият през 1960 г. Юрий Андрухович е носител на престижните Хердерова награда за литература (2001), Награда за мир „Ерих Мария Ремарк“ (2005), Литературна награда на Лайпцигския панаир на книгата за европейско разбирателство (2006), Литературна награда на Централна Европа „Ангелус“ и наградата „Антонович“ за изключителен принос към украинската литература. Преводач на Шекспир, Рилке, Пастернак, Манделщам, Керуак. У нас живият класик на съвременната украинска литература е познат първо със своя роман на ужасите „Московиада“.

На 29 септември преводачката на Андрухович доц. Албена Стаменова получи националната награда „Христо Г. Данов“ за превода си на „Писма до Украйна“. (На следващия ден тя беше отличена с наградата за високи постижения на Съюза на преводачите в България за превода на „Любовниците на Юстиция“, параисторически роман в осем и половина серии. Романът излезе също през тази година от българските издатели на Андрухович – „Парадокс“.)

***

Андрухович е тук.

„Иван Глупака“ от Лев Толстой

превод от руски Ася Григорова, илюстрации Калина Мухова, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Вие имате ли мазоли на ръцете си? Ако нямате, значи трудолюбието не ви е смирило достатъчно – и ще си имате проблеми с граф Лев Николаевич Толстой.

Защото „Иван Глупака“ е негова напълно авторска приказка, в която (както посочва големият литературен теоретик Виктор Шкловски) Иван символизира селянина, Семьон – военния от дворянски произход, а Тарас е търговецът. Зад образа на дявола, който се опитва да скара тримата братя, е… интелигентът.

И тримата братя се стремят към добруване, тоест към класическата женитба с царската дъщеря. Сестра им е няма и безропотна. Такава е и съпругата на Иван, която доброволно сваля царските одежди и започва да се труди редом с него. Самият Иван преди това е изумил всички:

[…] той съблякъл царските одежди – дал ги на жена си да ги прибере в една ракла, – отново си сложил конопената риза, навущата и цървулите и се заловил на работа. […]

Казвали му:
– Ама ти си цар!
– Какво пък – отвръщал, – и царят трябва да яде.

Да повторим. В интерпретацията на Шкловски Семьон е израз на имперската военщина, при която маршируват напълно еднакви войници. Тарас е капитализмът и златото. Иван е различен: в неговата представа основната мисия на войниците е да пеят и танцуват. Иван Глупака търка едно о друго дъбови листа и от тях изскача злато, но той не се интересува от него – то е украшение, което да подариш на другите. В собственото му царство парите спират да съществуват.

Следователно дяволът изкушава с военщината и търговията селяните, но за Иван те са чужди, той не ги разбира. Иван зачита само труда, който предизвиква мазоли. И дори ще нахрани и подслони своите братя и отвратителните им жени, когато по време на война или търговия те жестоко се издънят.

Иван Глупака е триумф на несъпротивлението на злото и прошката. Той винаги реагира на натиска върху него с „Какво пък!“… И продължава напред в своя тих мужишки героизъм, който останалитe вземат за идиотщина. И така само той, макар и цар, не се дава на дявола.

Без връзката ключове, които ми подаде Шкловски, за мен „Иван Глупака“ щеше да си остане книжка за деца. Но изобщо не е така – и заради това трябва да се чете и история, и критика, и човек да не разчита само на собствените си рецептивни мускули. Иначе надали щях да схвана, че в залеза на XIX век творбата на Лев Толстой е преди всичко поучително четиво за възрастни, че тя е предназначена за Народа, който се нуждае от ободрителни и насърчителни четива. И точно по тази причина държавният Комитет по цензурата на Русия спира „Иван Глупака“ от разпространение и преиздаване…

… А аз си представям мазолите и най-вече убожданията по пръстите на художничката Калина Мухова, която е избродирала прекрасни илюстрации за иначе политическата приказка на Толстой. И искам да живея в илюстрация на Калина.

Па било дори като многодетен дявол.



 

Дотук с отзивите. Следва реклама на книга на любим приятел.

„Отиване Връщане“ от Силвия Чолева

второ издание, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Книгата беше публикувана от „Издателско ателие Аб“ през 1997 г. под редакцията на Малина Томова. Неин художник беше Даниела Олег Ляхова. По второто издание работи Надежда Олег Ляхова, която запази изключителните графични решения на сестра си.

Силвия Чолева пише:

Тази книга е плод на няколко пътувания до Прага през 90-те години на ХХ в. В основата ѝ са дневникови бележки. Границите тъкмо бяха отворени, хората емигрираха, аз останах. За първи път излизах извън затвора НРБ, пътувах с автобус. Пътуване към света и към себе си. Открих Прага, себе си продължавам да търся. Понякога Прага е тук, понякога е там, същото важи и за София.

Ще добавя: след първата си публикация тази книга беше имитирана в много, а и много по-шумни книги. Тя обаче е оригиналът. Точка!

Боже, колко е сама тази къщичка сред черната нива в началото на нощта. Само с едно светещо прозорче. Чувство за напуснатост.

Чувство за Прага, за праг, за Силвия.

Click to view slideshow.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Граматиков, Кристенсен, Славейков

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/gramatikov-christensen-slaveykov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: сюрреалистични прочити на музикалната история“ от Илия Граматиков

художник Ясен Панов, София: Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2020

Христо Белчев – поет, финансов министър (и съпруг на Мара Белчева) – има един знаменателен израз, който най-после ще цитирам точно: „Българинът нито обядва, нито вечеря. Той яде хляб.“ (Прочее, не знам защо, когато представяме България на убитите поети, не причисляваме към нея Белчев, застрелян при покушение срещу министър-председателя Стамболов, също поет – може би защото изказвания като това не са съвсем патриотични…)

Монографията на доц. д-р Илия Граматиков върху инструменталните концерти на Георги Арнаудов не е хляб: тя е от фантастичните пасти в българската култура. При това от най-екзотичните и питателни сладкиши, небивало украсен от художника Ясен Панов. Музиколожките интерпретации на доц. Граматиков безспорно не са за моята уста лъжица – и аз си знам мястото. Вече има и отлични рецензии на този стъписващ том.

Книгата обаче веднага попада в тази рубрика, защото проф. Арнаудов е не само мой много близък приятел, но и дълбоко литературен човек. Не само световен композитор, но и световен човек.

„Посмали, Манго“, ще кажете вие. И аз ще се поправя: е, Джо е латиноамерикански човек. Защото музиката на Георги Арнаудов не може да бъде разбрана – и Илия Граматиков превъзходно доказва това – поне без писателите Хорхе Луис Борхес и Алехо Карпентиер.

Композитор ли е Арнаудов? Или преводач на тези литературни колоси? Ето какво ни казва неговият сроден по дух изследовател Илия Граматиков:

При съотнасянето на музиката си към определени поетични текстове или прози Арнаудов разчита на два типа стратегии в творческия си подход. Едната е тъкмо организирането на тематичния материал като абстрактно инструментално поетично говорене с тонове, което в звуковите си формули носи закодиран конкретен текст – подход, при който текстът се „музикализира“ (Арнаудов) съобразно иманентната му прозодия така, както думите биха могли да бъдат изпети. В този случай те се „пеят“ безсловесно от огласяващите ги в музикална премяна инструментални партии, които дори могат да бъдат подтекстувани. В подобна тонова алхимия на словото текстовите фрагменти се преобразуват (закодират) звуково в мотивни орнаменти, като процесът протича в различни степени на съобразеност на мелодията спрямо текста – от съвсем буквално следване на словесната метрика, акцентуацията и дължините на фразите до напълно свободния и на места нарушаващ оригиналната словесна прозодия тонов препрочит на думите. […]

Другата стратегия за творческо опиране/позоваване на даден литературен текст се проявява, когато той съвсем условно се транскрибира в тонове, и се прилага най-вече спрямо художествената проза. Вдъхновената от такъв текст творба се мисли като музика към неговото четене, в която той се подлага на напълно свободно звуково-пластично въобразяване и преобразяващо пренаписване с ноти, т.е. музикално се превъплъщава и в-образ-явява като един сюрреалистичен тонов паноптикум, из чиито фантасмагорично завихрящи и пресичащи се всевъзможни време-пространства бродят звуковите аури на литературните призраци.

Не знам за вас, но на мен това ми е убийствено интересно.

С други думи, време е да приемем маестро Арнаудов в Съюза на преводачите. Или поне новелата „Бароков концерт“ от Алехо Карпентиер винаги да бъде в комплект с Concierto Barroco за соло цигулка и струнни (2007). Както и „Книга на въображаемите същества“ от Хорхе Луис Борхес – с Phantasmagorias I: Концерт за цигулка, чембало, клавишни инструменти, ударни и оркестър (2008–2010), Phantasmagorias II: Концерт за цигулка и оркестър (2012) и Phantasmagorias III: Imaginarium super Jorge Luis Borges за струнен квартет (2010)…

А Георги Арнаудов е писал музика по сонети на Микеланджело, по антични китайски поети, по Квинт Хораций Флак, по Джеймс Джойс, по Николай Лилиев и П. К. Яворов… На 25 септември, на премиерата на тази удивителна монография, се състоя и световната премиера на „Долината на басните“ (2020) – четири поеми за сопран, виолончело и пиано по текстове на голямата съвременна поетеса Яна Букова.



Арнаудов е преводач не само на поетите, но и на птиците – „Пътят на птиците“ I, II, III (1995). Затова го попитах има ли връзка с един от най-големите композитори на ХХ век Оливие Месиан, който в композициите си дешифрираше и осмисляше птичите песни. Ето какво ми отвърна Джо: „Лична – не. Но духовна – да. Той е основната фигура, на която съм опирал мисленето си като композитор.“

Илия Граматиков подкрепя с ерудитската си настъпателност интуицията ми, че композиторът Георги Арнаудов е един от най-големите играчи в българската култура – и изобщо на музикалната сцена. Радостен играч – да припомня епиграфа към Бароков концерт на Карпентиер: „Пейте радостно…“ (Псалм 81). Нали си спомняте: в новелата на кубинския гений в гробището на о. Сан Микеле край Венеция, до гроба на Стравински, си приказваха Вивалди, Хендел и още двама латиноамериканци, господар и слуга, а малко по-късно край тях мина гондолата със саркофага на Вагнер. В този разговор през устата на Вивалди или Хендел писателят нарочно ни обърква, сякаш чуваме маестро Арнаудов…

А вие, вие… понеже има твърде много хляб, слушайте Арнаудов и прочетете Граматиков.

„Писмо през април“ от Ингер Кристенсен

превод от датски Росица Цветанова, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Поезията не е истина. Не е и истина, която мечтае.

Изключителната, спрягана неведнъж за „Нобел“ поетеса Ингер Кристенсен (1935–2009) е убедена, че поезията е игра, трагична игра. Ние я играем със свят, който я играе с нас. Тоест това са две игри. Какво има предвид голямата датска поетеса?

Тя принадлежи на направлението на систематичната поезия, типична за 60-те години на ХХ век, при която формата доминира над съдържанието. Структурата на текста е предзададена от формален принцип – и тук обичайно примерът е със стихосбирката на Кристенсен „Азбука“ (1981), която следва датската азбука, но броят на стиховете във всяко стихотворение прогресира според редицата числа на Фибоначи… – 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89… Кристенсен стига до буквата Н – и осъзнава границите на експеримента. Изследователите смятат, че въпреки прецизната структурираност, характерна за този подход, при него се подбужда появата на поетична серия, при която изливането на радостта на света е противопоставено на страховете и силите, готови да го унищожат.

Изследователката Анне Грю Хаугланд казва: „Основният въпрос, който задава Кристенсен, съвпада с един от основните въпроси на съвременната наука: природата ли е движещата сила зад Творението? Опитите за тълкуване на творческия потенциал в природата и формирането на нови нива в процеса на създаване взеха решаващ обрат с появата на компютъра през 60-те и 70-те години. Бързото нарастване на компютърната мощност даде възможност да се изчислят последиците, причинени от взаимодействието на системните елементи.“

И още: „Концепцията за появата е забележителна по отношение на философията на природата на Кристенсен, тъй като нейното писане непрекъснато засяга проблема на творческия процес и вдъхновението, какво се случва в момента на импулс, който подтиква стихотворението внезапно да напише себе си – в същото време, когато поетът навлиза в специалното състояние на самоотричане, което Кристенсен, позовавайки се на Новалис, нарича hemmelighedstilstanden – състояние на тайна.“

И тук най-после стигаме до тайната на „Писмо през април“.

Ако читателят ни най-малко не подозира за съществуването на композитора Оливие Месиeн, то изобщо няма да разбере какво точно се случва в тази самостоятелна стихосбирка, освен че майка и син се разхождат в Париж. А аз, от своя страна, няма да го обясня по-добре от преводачката Росица Цветанова:

Ингер Кристенсен през погледа на преводача. Из „Писмо през април“, стр. 82

„Това, което се откроява най-очебийно в „Писмо през април“, е музикалността на творбата, и по-конкретно изграждането на въпросното дълго поетично писмо с похватите на сериализма в музиката. Тук Кристенсен се влияе от френския композитор, органист и музикален теоретик Оливие Месиен (1908–1992), чиито принципи на конструиране в сферата на модалността и ритъма го превръщат в един от бащите на сериализма. „Писмо през април“ се състои от седем цикъла с по пет стихотворения, номерирани с от 1 до 5 кръгчета -о-, като броят им варира съгласно строга система от пермутации, но съвпада в първия и последния откъс (I и VII). […]

В своя статия по темата в посветения на Кристенсен брой на списанието за модерна датска литература SPRING Рике Тофт Ньоргор посочва, че тук системата от пермутации, нагодена така, че да направи настоящата творба възможна от гледна точка на обема, е налична в „Месиен – наръчник“ от датския поет и критик Поул Борум (1934–1996, съпруг на Кристенсен в периода 1959–1976) и Ерик Кристенсен. Въпросната пермутация в „Писмо през април“ не е „истинска“, а отговаря на определени специфични критерии и се състои от т.нар. „симетрични инверсии“, споменати в книгата, която единствена съдържа точно съответствие на системата, приложена от Ингер Кристенсен. Въпросните 1–5 кръгчета изследователите сравняват, от една страна, със знаците за цели ноти, от друга – с отворите в перфорираните карти на жакардовия стан…“

ººººº

И ето ни тук,
чакаме,
в това неистово уединение,
където луковиците се бъхтят
под земята.
По обед,
когато планинският дъжд секва,
птица е кацнала
на камък.
Привечер,
когато сърцето е празно,
жена е застанала
на пътя.
Лицето ѝ
е сбръчкано и кръгло
и сякаш си
припомня
предишните
времена,
докато
тихо пресмята
кога ли
и защо за последно
е видяла човек.
Сетне кимва
и си тръгва.

Това е първото стихотворение от четвъртата част. То е обозначено с 5 -о-. След него следва стихотворение с две -о-. Според мен то е независимо от Месиен. А според вас? Как се промени с Месиен наум неговият смисъл?

Всъщност моят колаж от цитати дотук е напълно безпредметен за всички, които познават стихотворния цикъл на доайена на съвременната българска поезия Иван Теофилов „Говори Ингер Кристенсен. Интерпретации на едно изказване“. Няма по-добра рецензия за „Писмо през април“ от ето тази четвърта част от цикъла:

За мен
поезията е безпрецедентен опит
да се предизвика УДИВЛЕНИЕ –

най-подобаващото за човек може би,
за човека, който се решава
да съблюдава своя Аз. И аз
бих парафразирала Декартовата максима
така, че да съдейства отзивчиво
на гледната ми точка: „Мисля,
следователно съм част от Лабиринта!“

И действително математиката и музиката са в сърцевината на поезията на Кристенсен, но не нарушават балансите на поезията: тя надделява над изчислението, било и то част от вселената. (Прочее, идеология, математически сходна на тази на Ингер Кристенсен, съм срещал само у друг велик поет – Иван Методиев, в книгата му от 2006 г. „За образите и световете“. И у двамата природата ликува.)

„Последна стъпка“ от Йордан Славейков

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Това е второто издание на романа, публикуван през 2015 г.

Само по себе си едно второ издание вече е награда, но „Последна стъпка“ вече спечели наградата „Сребърен пегас“ за най-добър роман в категория „Проза“ на конкурса „Южна пролет“, Хасково, 2016, както и наградата „Дъбът на Пенчо“, връчвана от проф. Светлозар Игов. Романът беше и сред номинираните за наградата на Литературен клуб „Перото“, НДК.

Този път ще кажа само това:

В „Последна стъпка“ Йордан Славейков назовава прямо това, което обичайно отказваме да назовем. С кратки изречения, като внезапно съкращение на наранен мускул, Дани изстрелва в нас всичко за уязвимостта и ужаса, за бруталното нарастване на живота и смъртта. За безпомощните опити да се обикнем във времена на всепроникваща мизерия. За нуждата да сме заедно.

За едни още има мадленки, на други им остана само бучицата пръст, която централният персонаж на „Последна стъпка“ изяжда на гроба на своя приятел.

Дани е рядко честен писател.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Вазов, Валзер, Дюрас

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/vazov-walser-duras/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Лирика. Антология“ от Иван Вазов

съставител Борис Христов, София: изд. „Рива“, 2020

Обичайният етикет на Иван Вазов е „патриарх на българската литература“. Етикет, който, разбира се, е неточен – той препраща много повече към собствената ни пренебрежима цена, отколкото към Вазов. Защо се нуждаем от патриарх? И не си ли даваме сметка, че Иван Вазов пада жертва на нашата неизтребима нужда – не от авторитет, а от господар.

Той очевидно си е давал сметка. Много пише именно за творчеството – и за капана на читателските потребности, в които епохата го вкарва. Аз обаче не бих говорил за патриарх, а за матриарх – за онази майчина фигура, която на практика контролира мъжкия живот.

И тук беше първият ми шок от антологията: не само лирическият Аз на Вазов е Азът на майка му Съба Вазова, но и гробът ѝ е… гробец. Гробец, представяте ли си? Срещали ли сте другаде това умалително?

Не съм броил колко пъти пише за него, но гробът се натрапва в лириката на Вазов. Дъщеря ми, която знае, че в училище трябва да говори едно, а с мен – друго за поета, отбеляза справедливо, че Вазов дори и на 20, е на 71 години, докато Ботев, 2 години по-голям от него, дори на 71 е щял да бъде на 20…

… Та гробът се среща често. Ето, дори в две стихотворения – „Вечна“ (1915) и „Въздишка“ (1917) – гробовете са съчетани с „лаврите“:

… лаври, гроби ще забрави,
злост и слава бързотечна:
любовта ще да се слави,
тя е само вечна, вечна… 

и съответно

… смири, о боже, злобите,
сърцата осияй,
на лаврите, на гробите
тури по-скоро край.

Явно лаврите вървят с гроба.

А и у нас, по тъжна традиция, големият поет е мъртвият поет. Иван Вазов е бил особено предпазлив по отношение на конкретиката, а и особено наранен от златната младеж на своето време. Когато човек чете непредубеденото съставителство на Борис Христов, започва да се чуди дали действително между Иван Вазов и примерно Пенчо Славейков и Пейо Яворов има непроходима концептуална бездна… Или младите лъвове на модернизма са се дразнели от популярността му. Защото хващаме мотиви, които от Вазов са преминали към тях – „Не я будете“ и „Недейте я разбужда“ на Яворов. Да, Вазов призовава да пазим съня на земята, докато Яворов може да си позволи да говори за своята собствена душа, която не бива да бъде събудена.

И Вазов е искал душата си, но рядко е посмявал. Неговата „малка слава“ не само е дразнила колегите му, но и го е оковавала… Защото и той е имал какво да каже за себе си, когато люлекът му замирисва, но е трябвало да остане поетът, конструиращ нацията. Конструиращ родината, която все повече се оказва утопия, а и вижда противоречията ѝ. (Пък и родина не се конструира с нежни стонове и молитви.) Любовта може да е вечна, както видяхме в едно от цитираните стихотворения, но тук, у нас, я няма. Ето го финала на „Грозен вик“:

Свободо скъпа, ти изгря приятно,
над нашите гори, поля широки,
но любовта – туй слънце благодатно,
не озари сърцата ни жестоки. 

Ужасно много униние, разочарование и отвращение има в гражданските стихотворения на Вазов. Затова той ще бяга да самотува из величествената природа, ще се слива с величествените ѝ вълни, които го заливат и утешават. Сред природата той буквално не може да дочете четивата, които си носи от цивилизацията: вижте „В природата“ – „останаха неразгънати газети / и неразрязани поеми звучни“, вижте „Там!“, в която природата е недочетената поема… Сред планините не му се налага да мисли нито за политическата низост, нито за колегиалната завист.

Изключително събитие е в годината, когато честваме 170 години от рождението на Вазов и Борис Христов получава националната награда на негово име, да четем този том. Том, в който, прочее, освен гробове се появяват много звезди и звездици… И душата ни пее въпреки школската принуда какъв трябва да е Вазов. Както е пяла, въпреки себе си (вж. „Пролог“), собствената му душа.

А Борис Христов е слязъл в ада на предмодерността – и е взел главнята на Вазовата лирика, да ни светне.

„Микроскрипти“ от Роберт Валзер

превод от немски Мария Добревска, София: изд. „КХ – Критика и хуманизъм“, 2020

Писателят Роберт Валзер е роден на 15 април 1878 г. и умира на 25 декември 1956 г. – след 27-годишен престой в психиатрична клиника, в която първоначално постъпва доброволно. Има не един опит за самоубийство.

Художникът Едвард Мунк е роден на 12 декември 1863 г. и умира на 23 януари 1944 г. – през 1908 г. се налага да постъпи в психиатрична клиника в Копенхаген. Най-известното му произведение е картината „Викът“, посветена на екзистенциалното страдание. Анекдотът твърди, че на въпроса защо изобразената на платното човешка фигура крещи, Мунк отговаря: „Изгубила си е чантичката.“

Роберт Валзер вероятно също би отговорил така. Героите му – „безделници, скитници и мечтатели“, които познаваме от романите „Якоб ван Гунтен“, „Семейство Танер“ и „Помощникът“ – със 100% сигурност ще се изгаврят така.

Между Валзер и Мунк има една съществена разлика. Юхан Борген, големият норвежки писател, твърди, че Мунк никога не е бил луд, колкото и да доказват обратното: „В лудницата той се е криел от лудостта на така наречения нормален живот. Почивал си е сред коректни професионалисти от опустошените дилетанти на безумието.“ Докато пред своя приятел, писателя Карл Зелиг, Валзер дава следното обяснение защо не пише: „Аз съм тук, за да бъда луд, не за да пиша.“

Има, разбира се, и прилика. Микроскриптите на Валзер първоначално са смятани от изпълнителя на литературното му завещание Зелиг, както пише Антоанета Колева в послеслова на книгата, за „неразчетими драсканици, „таен код“ и красиво прикритие, изобретени от писателя да послужат за уплашеното му оттегляне от публичните погледи“. С други думи, и Валзер, и Мунк са художници. Или поне куриозно бедният Валзер превръща своите ръкописи в нечетливи картини. Той пише на вече употребявани хартийки.

И така, докато се появи Йохен Гревен, който да превърне изображенията в текст. Над 10 години – заедно с Верне Морланг и Бернхард Ехте – Гревен разчита 526 ръкописа, които съставят 6-томно издание на Валзер под името „От зоната на молива“.

Тук графолозите биха казали, че колкото по-малки са буквите, толкова човек е по-срамежлив и необщителен. Аз от своя страна бих казал, че колкото по-малки са буквите, толкова повече човек е жертва на юношеския си идеал за съвършенство. Версията на графолозите е по-меродавната, но си струва към необщителността да прибавим и гнева, и отвращението от суетата на литературните среди, за които говори Антоанета Колева, която пише в бележка под линия: „Легендарно известна е една среща на Валзер с Хомфанстал, на която Валзер го пита: „Не можете ли поне за малко да забравите, че сте прочут?“

Е, Валзер също става прочут, но след смъртта си. Тогава мнозина осъзнават, че благодарение на него се появява Кафка, макар и Валзер да го надживява с цели 32 години. Че той оказва влияние на фигури от ранга на Херман Хесе, Роберт Музил, В. Г. Зебалд и Петер Хандке, носителя на Нобеловата награда за литература за 2019 г. За него пишат едни от най-големите умове – като Валтер Бенямин и Джорджо Агамбен, чийто текст влезе в „Разходката“.

Валзер не е искал да бъде „сполучлив човек“. Не е искал да бъде победител. Може би и заради това успява. Плаши се от радостта: „Не ни ли дърпа надолу битието на единствено и само приятното.“

Никой не може да твърди, че не е свиня, казва Валзер. Но за да е 100% Валзер, с методично опиянение писателят говори за „нежни фини свине“. И от страниците на „Микроскрипти“ струи изтънченият им вик… Микроскриптите са извънредна картина на болезненото време – блуждаещо, безделно, несретно…

(Прочее, тази книга е артистичен обект, какъвто рядко се появява в българската издателска култура. Шапки долу пред „Критика и хуманизъм“!)

„Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас

превод от френски Тодорка Минева, София: изд. СОНМ, 2020

През 2014 г. имах честта да интервюирам г-жа Данута Валенса, съпруга на водача на полския профсъюз „Солидарност“ и носител на Нобеловата награда за мир Лех Валенса. Госпожа Валенса е „публична фигура“ само по време на военното положение в Полша, когато ѝ се налага да стане говорител на интернирания си мъж. Предпочита да бъде стъпка назад, стъпка встрани. На въпроса ми как се е чувствала, докато в Осло е получавала наградата от името на мъжа си, бъдещия президент, тя отговори:

„На първо място, трябваше да се съсредоточа, за да мога по най-добър начин да изпълня ролята си. Трябваше да намеря подходящ тоалет, а това не бе никак лесно, защото по това време в Полша нямаше нищо. За първи път излизах в чужбина сама. С мен беше само 10-годишният ми син. В Осло ме запознаха с протокола, това също бе нещо ново за мен. А пък аз, като полякиня и съпруга на Лех Валенса, исках да се представя в най-добра светлина. Нещо любопитно – години по-късно разбрах, че ДС имала намерение, ако направя гаф или сгреша, да го излъчи по полската телевизия. Макар че, разбира се, комунистическата телевизия не предаваше церемонията. Пътуването за Нобеловата награда съвсем определено бе един от моите житейски университети.“

Бях забравил за това интервю. Вероятно и хората на ХХI век забравиха за Лех Валенса – една от личностите, които обаче промениха нашия свят из основи. И така… до момента, в който стигнах до страница 112 на „Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас – и есето „Жената на Валенса“. Разбира се, то далеч не е само и единствено посветено на пани Данута.

Маргьорит Дюрас всъщност взема повод от Нобеловата церемония, за да говори за състоянието на журналистиката. На първо време тя се въоръжава с телевизионно участие на филмовия революционер Жан-Люк Годар, който казва това, което трябва да се каже:

Когато жената на Валенса дойде да получи наградата, тя беше в центъра на картината и за пръв път вие, телевизионните журналисти, имахте една много красива жена в полето на телевизора, и то напълно неочаквано, а вие, вие се дистанцирахте. Защо се дистанцирахте? Дори не знаете. Бих казал: може би защото тя беше красива жена. […] Защото не беше нито манекенка, нито актриса, чиято професия е да се показва.

Всъщност Маргьорит Дюрас протестира срещу телевизиите, които отказват да покажат една жена – показват присъствието ѝ, но не красотата ѝ. Нали тя не е манекенка.

„Една истинска информация би показала тази жена, защото съпругата на Валенса, това беше жената, която той обичаше, тоест повече от Валенса. Неговата съпруга беше в този ден картата, която ви позволява да видите цялото, цялостното събитие, от което тя е неотделима. […] Истинската информация е едновременно субективна и осезаема, тя е даден образ, писмен или устен, но винаги косвен.“

И тук Дюрас вече е готова да нанесе смъртоносния си удар върху илюзиите за обективност в комуникацията:

… тенденциозната журналистика, сама по себе си лишена от жизненост, е най-добрата журналистика, тъй като поне възстановява незнанието, кара ни да се съмняваме във версията на случката. И тогава човек се обръща към нея, за да я коригира.

Всъщност, ако искате да научите повече за алкохолизма на Дюрас и нейните видения, за Ян Андреа и защо смята, че всички мъже до един са хомосексуални, както и повече за безсмъртните ѝ творби, не пропускайте малките есета в „Материалният живот“ и елиптичните им изречения.

А аз ще продължа да виждам в Дюрас жената, която не желае да бъде актриса или манекенка. Обаче какво значи писателка?

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Барух, Геймън, Рилке 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/barouh-gaiman-rilke/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

Palermo. Box. Me. от Фелия Барух

текст Веселин Трандов, превод на английски Катерина Попова, превод на италиански Александрина Дженева, графичен дизайн и оформление Кирил Златков и Мая Стайкова, София: „ФотоФабрика“, 2020

El Sistema е образователният модел на Венесуела, благодарение на който деца в неравностойно положение имат шанса да свирят класическа музика – и така напускат гетото на унижения си живот. Диригентът Густаво Дудамел, днес музикален директор на Филхармонията на Лос Анджелис, е бил едно от тези бедни, гладни, винаги на ръба на престъпността деца. Едно от хилядите, чиито житейски звуци – благодарение на музицирането – просто са се сработили.

… Чувах музика, докато прелиствах, с нарастващо потресение, фотографската книга на Фелия Барух. Виждах музиката. Жестока музика. Музиката на юмруците.



Познавам Фели от дете. Не бях попадал обаче на интервюто, в което казва, че когато порасне, иска да стане боксьорка. „Защото ще знам да ставам, след като съм паднала.“ В Палермо Фелия снима боксьори на различна възраст. Снима насилието, което се обръща срещу насилието. Снима повратната точка. Без, разбира се, самоцелно да я търси. Снима превръщането на ударите в култура на общуването. В път към прегръдката. Най-жестокият път. Сигурният път.

Това са фотографии, които дължим на раздялата на Фелия с човек, когото тя обича. Раздяла, благодарение на която тя започва да се боксира със самата себе си. Гледам заснетите ръце. Това са ръце на ръба на плача. Ръце в гнева. Гледам как Фели губи окончателно битката със себе си и завинаги печели битката.

Коя е Фели? Тази, която превръща ударите в изкуство. И в почти невидима сълза.

Фелия е сама в непознат град. На непознат остров. Всичко в нея е свършило. И тя го вижда в лицата, в гробищата. Всичко предстои. И тя го вижда в боксовата зала, където някой спасява децата от престъпленията, които неизбежно ще се случат – ако не в публичния им живот, то поне в ничията земя между съзнанието и подсъзнанието им.




Към фотографиите на Фелия има малословен текст на Веселин Трандов. Нулевата степен на стила – точно там, където психологическото клише добива смразяващо величие. Трандов добавя още мълчание към снимките на Фелия, още тягост и нищета, още самота и никому ненужен простор, още проницателна нежност, скрита зад грубиянщината на живота.

И гръмва фотографската музика, в която Фелия Барух прегръща себе си, за да може да прегърне и другите. Защото знае: всеки от нас е в неравностойно положение – но при някои то изобщо не е метафора.

И те са по-важните.

Разгледайте изложбата Palermo. Box. Me. до 6 август в „КО-ОП“ в София, бул. „Янко Сакъзов“ №17 (до Кукления театър), откъдето може да си купите фотокнигата. Не пропускайте и съпътстващото събитие „Бокс в парка“, което ще се проведе на 12 и 13 юли в столичния парк „Заимов“.

„Изкуството има значение“ от Нийл Геймън

илюстрации Крис Ридъл, превод от английски Светлана Комогорова – Комата, адаптация на текста Дамян Дамянов, София: изд. „Сиела“, 2020

Геймън тук? Аз също съм изненадан. „Тоест“, предполага се, е мястото на „За образованието. Ареопагитика“ от Джон Милтън (превод на доц. Мартин Осиковски за „Лист“). Или на „Пътувания из Украйна и Русия“ от Йозеф Рот (превод на проф. Ана Димова за „Аквариус“). Нали неотдавна сензационно обединихме с поетесата Силвия Чолева тези две книги в рубриката си „От небето до земята“ в обществената телевизия…

Но Геймън? Как така Геймън? Геймън вместо тези двамата… Общото между Милтън и Рот е защитата на фундаменталното образование и смятаното за безполезно от властта знание. Милтън спори именно по този въпрос с Ян Амос Коменски. За разлика от знаменития поляк, англичанинът се интересува от това как да възстановим „разрушените останки от нашите първородители“ в изкуството.

Столетия по-късно Рот продължава темата, описвайки в репортажите си раждането на една диктатура. Той пише: „В училището се покровителства практичното, което несъмнено е добро за следващия ден, но не и за по-следващия.“ На по-следващия ден, ще продължа аз, се появява цензурата. А на още по-следващия ден – добре дошли и в нашата 2020 година – се ражда автоцензурата.

Училището не бива да произвежда занаятчии, евтина и удобна ръка… Университетът, още повече, не бива да се поддава на натиска на т.нар. бизнес. А ако в момент, в който започва да се коментира преминаването от четиригодишни към тригодишни бакалавърски програми, не се беше появила и рецензията на Светла Енчева на книгата „Как образованието сполучва“ на Харалд Леш и Урсула Форстнер, надали щях да привлека на въоръжение Геймън.

И така, не Нийл Геймън срещу Джон Милтън и Йозеф Рот. А тримата заедно – защото изкуството има значение. Няма генерал и редник, ако споделяме една и съща кауза. Без да съм чел каквото и да било друго от автора на бестселъри в сферата на белетристиката, графичните романи, филмови и телевизионни сценарии и адаптации, открих, че приподписвам напълно ред негови твърдения – и това изобщо не е компромис. В културната война, в която се налага да участваме, снобизмът е най-безполезното оръжие. По-безполезно дори от нашето изкуство, както твърдят за нашите стихотворения, рисунки и музики враговете ни.

Та, какво казва Геймън (цитирам напосоки):

Вярвам, че да се убие една идея, е трудно, защото идеите са невидими и заразни и бързо отлитат.

Вярвам, че имам правото да мисля и казвам погрешни неща. Вярвам, че би трябвало да поправите това, като спорите с мен или ме пренебрегвате. И че би трябвало по същия начин да поправям неправилните според мен неща, които мислите.

Докато четете, вие откривате нещо, което ще бъде жизненоважно, за да си проправяте път в света. И то е следното: СВЕТЪТ НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ТАКЪВ. Нещата могат да бъдат различни.

Книгите са начинът, по който мъртвите общуват с нас. Начинът, по който получаваме уроци от онези, които вече не са с нас. Начинът, по който човечеството е надграждало, напредвало, постепенно е увеличило знанията си и ги е съхранявало, вместо да ги открива отново и отново.

Сигурно всичко това ви се струва банално. А може би, ако ви се е налагало да подслушвате часовете на децата си в онлайн обучението през последните месеци, тези твърдения вече не звучат банално. Но звучат ли в клас? Бързо ще разберете защо някога Геймън е избягал от училище.

Това, което може да направите на първо време, е да мушнете небрежно в раницата на детето си точно тази книга на Нийл Геймън, когато то потегля за ваканция на Чатъма или Крапец. Трудовете на Милтън и Рот вашият наследник ще открие сам.

 

Приписка към читателя писател

Поне две свръхценни наблюдения от Геймън, които служат като лекарство за творци параноици и депресари. Приятно е да знаеш, че с Геймън си на един и същи хал.

Проблемите на неуспеха са тежки. Проблемите на успеха могат да бъдат още по-тежки, защото никой не те предупреждава за тях. Първият проблем на всеки вид успех, дори и ограничен, е непоклатимото убеждение, че нещо ви се разминава и че сега всеки миг ще ви разкрият. Това е синдромът на самозванеца…

Започнах да се замислям кой е най-добрият съвет, който са ми давали през годините. Той дойде от Стивън Кинг преди двайсетина години, в разгара на успеха на „Пясъчният човек“. Пишех комикс, който хората обожаваха и приемаха сериозно. Кинг харесваше „Пясъчният човек“ и моя роман в съавторство с Тери Пратчет, „Добри поличби“, виждаше лудостта, дългите опашки за автографи и всичко останало и съветът му беше следният: „Това наистина е страхотно. Трябва да му се радваш!“ А аз не се радвах.

Трябва да се радваме и на грешките си. Но мога ли да се радвам на това, че съм пренебрегвал Геймън, след като и за двама ни изкуството и библиотеките имат значение – не само заради удоволствието, но и заради съпротивата срещу тоталитаризма, цензурата и собствената ни инерция.

„Ставите на светлината. Избрано“ от Райнер Мария Рилке

съставителство, предговор и превод от немски език Петя Хайнрих, София, Издателство на НБУ, 2020

Бавно гасне замъкът. Всички са натежали – дали от умора, любов или пиянство. След толкова пусти, дълги нощи военен поход – легла. Широки дъбови легла. Молитвите тук по-иначе звучат, отколкото в нащърбените окопи, които, щом заспиш, се преобразяват в гроб. 

„Господи, нека бъде Твоята воля!“ 

По-кратки са молитвите в легло. 

Но по-искрени.

Преди много години надзърнах в библиотеката на Никола Вапцаров и с изненада открих екземпляр от „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“. Признавам, не помня в чий превод – дали на Гео Милев от 1919 г., или на Антон Чипев от 1932 г. По онова време Вапцаров беше третиран в най-добрия случай като пролетарски поет. Социалистически реалист. Какво търси изданието на модерниста Рилке между неговите книги на ул. „Хан Аспарух“ в София?

(Спомням си, че същото изумление изпитах, когато пак случайно в архивите на БАН попаднах на бизнес кореспонденция между П. Р. Славейков и… Димитър Благоев – изумление от собствената ми глупост и тесногръдие, разбира се. Никоя книга не е остров, а полуостров. Само истински големите книги ни изглеждат острови. Но не са.)

Петя Хайнрих ни предлага най-вероятно третия у нас превод на „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“. В своя предговор тя припомня, че книгата е написана за една нощ през есента на 1899 г. „Песен“ е публикувана през 1912 г. и въпреки че с годините Рилке се отвръща от своя младежки текст, до 1920 г. от книгата са продадени 200 000 екземпляра. През двете световни войни, както пише Хайнрих, „тънката книжка се превръща в едно от най-ценните неща, които войниците носят в пазвата си на фронта“. Триумф на модернизма – и бестселър. В немскоезичния свят е възможно.

Книгата е посветена на далечен родственик, загинал в една от многобройните Австро-турски войни, някъде през 1660 г. „Явно образът на младия войник е разпалил въображението му, може би го е накарал да си спомни собствените неволи и копнежи във военното училище, скритите страхове дали е достатъчно смел, достоен, благороден в битка; припомнил му е чувството на гордост да служиш на знамето, но и трагиката на възможната млада смърт.“ Хайнрих е напълно права.

Дали обаче аз ще бъда прав, когато изтъкна едно сродство между Рилке и Вапцаров? Роденият в Прага австро-унгарски, или по-добре австрийски поет по настояване на баща си преживява пет години във военно училище, които го съсипват и физически, и психически. Дали същото не се случва и с Никола Вапцаров, който под натиска на баща си отива да учи в Морското машинно училище във Варна (1926–1932)? И двамата дисбалансирани бащи искат да откъснат своите деликатни синове от техните майки. Но майката на Вапцаров не е искала да го превърне в момиче. Българският поет в търсене на път, различен от този на баща си, комитата Йонко, в опити да му се хареса и да се разграничи от него, се забива направо в Гарнизонното стрелбище.

В изданието на НБУ, разбира се, има още велики произведения на Райнер Мария Рилке: „Дуински елегии“, „Сонети към Орфей“ и още. Няма защо да обяснявам подробно защо тези цикли на Рилке са едни от най-значимите не само в историята на литературата, но и в историята, ако щете, на хуманизма. Единствено мога да ви пожелая да имате повече време за вглъбяване в техните лирически бездни.

А в бездната на Рилке ще открием не само ангели и кукли, и образци за възвишеност – ще се натъкнем на тракащи машини, премазващи чукове, парни котли… В сонетите за Орфей, както убедително пише Хайнрих, „модерните за времето си технологии са противопоставени на битието и скъсват връзката на човека с природата и боговете“.

Същото е и у Вапцаров, нали? Колкото и десетилетия наред по идеологически причини да твърдяхме точно обратното. Да си спомним „Завод“:

Във залите плющят каиши,
трансмисии скриптят
от всеки кът.
И става толкоз душно,
че да дишаш
не би могъл спокойно,
с пълна гръд. 

Не, не ми противопоставяйте стихове от „Романтика“, по-сложно е. Затова още по-могъщо – след Рилке – за мен прозвучава „Огняроинтелигентска“:

Сънно тракат
релсите във мрака.
От умора
ставите болят.

Ставите на светлината, казвам аз.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Бенбасат, Димов, Кристо

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/benbasat-dimov-christo/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Изгубени вещи“ от Алберт Бенбасат

с рисунки и снимки на автора, София: изд. „Колибри“, 2020

Казват, че веднага след Освобождението еврейското население на София е наброявало към 3500 души. Българското население – към 6500. Къде се е изгубила паметта за тази удивителна пропорция? Къде е вещината ни? Къде се е отляла?

„Изгубени вещи“ на Алберт Бенбасат обаче далеч не е само еврейска книга. Тя, разбира се, ще допадне на всички, които обичат творчеството на Исак Башевис Сингер и неговите пословични чудаци, скитници, мечтатели, шарлатани, чудотворци, донжуани, ясновидци. Читателят веднага ще разбере защо Бенбасат прославя приятелството.

Книгата на Бенбасат ще допадне и на всички търсачи на изгубеното време – в нея ютията на въглища (мъжка и женска), пищещата машина или уличният телефон имат способността, като маслената курабийка на Пруст, да ни възстановят вкуса към онази София, която поне аз помня от детството. Но времето краде от мен веществените доказателства, че тя е съществувала. Една хубава, градска, несвоевременна, топла, човечна София. Каквато никога вече няма да бъде. Град, чиито кореняци сякаш не обръщаха внимание на безумията на властта. Който е преживял шестолъчките, ще преживее достойно и петолъчките, нали?

Мъдра, всекидневно мъдра и шеговита София. Какъвто мъдър е самият Бенбасат, чиито истории потеглят от документалната точност, но въображението на езика се отплесва като нож и ги дописва със своите причудливости. И те стават разкошни. Финалите им са щастливо лишени от натъртваща категоричност – с такива краища историите продължават. На премиерата на книгата авторът сподели: „Собствените ни деца ни помагат да пораснем, а внуците ни помагат да останем деца.“

Книгата на Бенбасат изобщо не е претенциозна носталгия по миналото. Никаква носталгия няма тук. Тя е живот с двата крака в настоящето. С крачетата на внучката Ани, която пита кое какво е – и благодарение на въпросите ѝ всичко странно става нормално.

В нощта, преди да напиша точно тези редове, сънувах наша обща с Алберт приятелка, която съвсем скоро си тръгна. В съня тя ми каза: „Всичко е тук. Няма закъде да се бърза.“ 

И е права. Изгубените вещи са тук. Вътре в нас. Ако сме целебно непретенциозни, ако сме Алберт и Ани, веднага ще го видим. Тук са. И не са сувенири.

Книгата на този енигматичен мъдрец го потвърждава. А и хора като него плачат не само от ЕГН-то, но и от ISBN-ите.

„Агресията в семейството. Пътища за преодоляване“ от Огнян Димов 

София: изд. „Сиела“, 2020

Едно от любимите ми стихотворения е „Никого да не раня“ от големия полски поет Ришард Криницки. В него той казва:

Не от срам,
а никого да не раня,
понякога прикривам бедността си. Понякога

постъпваме така и с истината. 

(Превод Вера Деянова.)

Тази творба на пан Ришард се възобнови в съзнанието ми, когато в книгата на психоаналитика Огнян Димов попадах на страници, посветени на истината… Агресия и истина. И действително, през месеците на пандемия и увеличен принудителен престой в социалните мрежи често ставах свидетел на тематизации на истината. На ръкопашни истини. На размазване на другия чрез истини. На брутален приятелски огън.

И тук вече ще говоря в един глас с д-р Димов: „От опит знам, че усилията да изглеждаме идеални в очите на другите прикриват сцени от миналото, в които сме преживявали неща, от които се срамуваме. Този морален перфекционизъм говори за нещо нечисто, от което самият вие не можете да се освободите.“ Всичко това, разбира се, има своите основания в семейството, казва Огнян Димов – те са в несъстоялата ни се женственост и в несъстоялата ни се мъжественост.

Изобщо не са случайни твърденията на д-р Димов, според които „преди да сме разбрали кой как понася връзката си с истината, не може да си позволим безотговорното поведение да казваме всичко на всеки. Тези, които имат претенциите да казват цялата истина, често прикриват много съществени неща за себе си. Цялата истина за другия прикрива пълната лъжа за всеки от нас. Все повече си мисля, че ние сме най-често това, което не казваме за себе си“.

За заобикалките, прочее, говори и Жак Лакан – може би всяко стихотворение е заобикалка, небуквална истина. Но да се върна към книгата на Огнян Димов: всичко това се случва в семейството, всичко това е агресия. И ни посочва какво пренасяме в обществото. Давам си сметка, че това е твърде частичен поглед към проблемите, достъпно и всъщност мъдро представени в книгата на Димов. Той например смята, че изключителната доброта и съобразителност към партньор пораждат най-често безразличие и агресия от негова страна. Смята, че мъжете днес твърде много мълчат и таят, за да избегнат конфликти.

Но както започнах с изравняване на поезията и истината, искам да завърша със стихотворение:

Искаш да те има, крехък стих?
Ако ще будиш отчаяние и причиняваш болка –
умри, махни се.

Няма защо да казвам, че върху тази нагласа към света е повлиял фактът, че Ришард Криницки е роден в концентрационен лагер.

„Наметало, течно като времето“ от Сирил Кристо

превод Ванцети Василев и Бисера Виденова, София: изд. „Стефан Добрев“, 2019

Ще наруша традицията: тази книга не е току-що издадена. По-скоро остана незабелязана. Но след смъртта на Христо Явашев тя звучи като абсолютно нова. „Наметало, течно като времето“ съдържа стихотворения, които Сирил Кристо посвещава на своя прочут баща и неговите работи.

Сигурно и друг го е отбелязал в своите критически бележки, но ние сме свикнали да коментираме произведенията на Кристо и Жан-Клод като опаковки, като амбалаж, като пакетажи, а подходът на Сирил е друг. Тук те са наметало, мантия, плащ, воал. Или дрехи, одежди. Наметалото покрива нещата, защото те са срамежливи. Ако навлезем в доминиращата поетика на последните месеци, ако щете, Кристо и Жан-Клод поставят свенливи маски върху обектите. Зад маските е безпомощността. Но с тях се постига не само защита – с тях се постига направо величие.

Защото със стихотворенията на Сирил можем да усетим тържествеността, церемонията, едва ли не рицарската ритуалност в творчеството на двамата велики художници. Умозрителността на светлината, екстатичното усилие на неговите родители да втъкат светлина в маската. Както аз усещах себе си и още се усещам защитен под маската през последните месеци, така виждам благодарение на Сирил Кристо как баща му и майка му защитават самоличността и изобщо съществуването на обектите…

Неслучайно употребих думата величие – апотеозът на двамата, след смъртта им, ще бъде „опаковането“ на Триумфалната арка догодина. Образът на арката се среща още в ранните стихотворения на Сирил. Той пише за портите в Сентръл парк още преди те да бъдат осъществени – тази знаменита репетиция за последната творба на Кристо и Жан-Клод. Всъщност всичко това дълбоко ме трогва: виждаме как родителите на Сирил Кристо бранят уязвимостта, срамежливостта, нетрайността на нещата чрез наметала, мантии, плащове. Как им придават монархическа величественост. Как ги превръщат в неочакван подслон за човека. Убежище на човека в центъра на самата уязвимост.

Може би внимателните читатели на Сирил Кристо ще забележат, че той и френският поет-нобелист Сен-Джон Перс гледат чрез словото в една и съща посока – към разцъфването на живота. Или още по-точната компания за Сирил е Рилке…

Прочее, Сирил също се грижи. В своето творчество, заедно със съпругата си Мари Уилкинсън, той поема отговорност за племената в Африка, за слоновете, за биоравновесието в Арктика, в Индия, в саваната… Той е още по-близо до простотата на природата от своите родители.

В тази книга фотографиите на въплатени артистични визии са опаковани в чистата материя на истинска поезия – така пише в уводните си думи към „Наметало, течно като времето“ Владимир Левчев, редактор на тези много трудни за превод стихотворения. Владо допуска очарователна езикова грешка. Той смесва въплъщението с плата. Реалният израз, според речниковото значение на думата въплъщение, с опаковката от плат.

И тук аз сетих за друга грешка. В своите лекции по поетическо изкуство Любомир Левчев разказва как, докато учи в Художествената академия в София, Христо Явашев рисува с абсолютното око на натуралист – дотам, че неговият професор Илия Бешков го призовава: „Нарисувал си го много точно. Сега трябва да сбъркаш някъде и ще се получи изкуство.“

И Кристо се е поучил. Всичко под неговите плащове, мантии, наметала се превръща във време. Грешката винаги е най-живото нещо – където и да е тя.

Времето е грешка.

Приписка в последния момент

Преди години, когато Пловдив кандидатстваше за Европейска столица на културата през 2019 г., бях заявил, че организаторите няма какво много-много да се напъват: стихосбирките на Иван Теофилов „Амфитеатър“ (1968) и „Град върху градове“ (1976) могат да послужат вместо апликация пред журито – и да мотивират най-точно защо именно Пловдив да бъде избраникът.

Ще го заявя от собствената си камбанария: литературната програма на ЕСК 2019 впоследствие беше най-безгрижното място в календара на столицата. И казвам „безгрижно“ от едното възпитание. Литературата, особено поезията, изисква по-особена подготовка, изисква дълбочина и концентрация. Представянето им – още повече. Година по-късно „Седмият хълм“, поетичният брой на сп. „Нула 32“, възстанови достойнството както на пловдивските поети, така и на пловдивските читатели. И го вдигна на степен в осмислянето на лирическото слово.

Чуваме гласовете на пловдивските поети, виждаме лицата на пловдивските поети, които от всекидневието правеха и правят изкуство. Спомени, свидетелства, изповеди дори. Никакви преструвки. Само обичта към поезията. В броя e не само доайенът на съвременната българска литература Иван Теофилов, но и бляскави автори, които вече са сред нас само чрез книгите си: Добромир Тонев, Веселин Сариев, Александър Бандеров, Николай Заяков, Красимир Обретенов… Да добавя Божана Апостолова и Йордан Велчев, Александър Секулов и Ина Иванова. Споделям само имената, изведени на корицата. А колко още има…

Брой 20 на „Нула 32“ ни дава мярката на времето. На богатството от време, както би ни казал Иван Теофилов. Редакцията вдига отново Седмия хълм в Пловдив – хълма на поезията. Прави го за едно друго поколение, неподмамено от хипстърията. И това е дело на истински литературни журналисти – не на амбициозни поети, които разчистват място за себе си, а на спокойни, ерудирани и най-вече независими млади хора, които изобщо не флиртуват с конюнктурата. Напротив, не ѝ обръщат особено внимание.

Затова да ги пазим. В това число – от самите нас.

Аз спирам тук. Потърсете този брой.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Башьо, Еспедал, Сис

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/basho-espedal-sis/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„По пътеките на Севера“ от Мацуо Башьо

Превод от старояпонски Братислав Иванов, София: изд. „Изток-Запад“, 2020

В своя предговор Братислав Иванов уточнява, че в повечето преводи на пътеписа думата „оку“ в неговото заглавие се превежда като „север“. Но север не означава само провинцията Муцу, а и „навлизане навътре“.

И така, накъде пътува през 1689 г. Мацуо Башьо? И към най-североизточните провинции на тогавашна Япония, и помоему, към своите стихотворения. Те са горещите извори по страниците на този старинен пътепис.

Ето какво пише Башьо във фрагмента „Яманака“: „Изкъпахме се в минералните извори. Говори се, че по лечебна сила тукашните минерални извори почти не отстъпват на тези в Арнаке.“

И веднага следва хайку:

Яманака –
аромат на горещи води
засенчва хризантемите.

Това не е любимото ми хайку от тази книга, то просто е една от многото прекрасни къпални за духа на читателя.

И понеже все пак става дума за пътепис – колко ясно и спокойно крачим по фактическото повествование на Башьо… и как слитаме напред през поетическите му прозрения, напред по пътя, към още по-голяма яснота на битието.

Още две интересни уточнения прави преводачът. Първо, за почти всички географски названия в пътеписа важи терминът „утамахура“ – възглавка на песента, тоест това са знаменити местности, свързани с еднозначни асоциации. И второ, Башьо не е дзен или не е само дзен; по-скоро ние проектираме представата си за дзен върху него, но той е чувствително по-голям. А странстването е неговият дом, да перифразирам аз. Поезията е пътуващ монах.

В нея няма глобална система за позициониране. Няма Google карти. Дори Facebook няма. И светът е безкрайно богат. Всъщност пътят на Башьо към простотата минава през такива твърдения за Буда: „… той не е някакъв мъдрец, а честен човек, отличаващ се с твърдост, искреност и прямота; човек, който се доближава до представата за човеколюбивия.“

Твърдост, искреност и прямота – това са предпоставките и за стиховете на Башьо. Извори с хилядолетна памет.

Да помета двора
и тогава ще тръгна –
рони листа върбата. 

Така пише Башьо в „Дзеншьоджи“ – малко след като е чул чистите гласове на монасите; и малко преди да тръгне отново на път. Но от върбата са се посипали листа…

Да помета двора… Колкото буквално, толкова и преносно. Защо ли се сещам за друг велик поет – Вислава Шимборска, която, в превода на Блага Димитрова, пише:

След всяка война
някой трябва да разтреби.
Някакъв си горе-долу ред
от само себе си нали не става.

Север, отвсякъде север.

„Срещу природата“ от Томас Еспедал

превод от норвежки Ростислав Петров, София: изд. „Персей“, 2020

Елена Феранте, която и да е тя, и Карл Уве Кнаусгор до неотдавна притежаваха култов статут сред академичните хипстъри. У нас норвежкият писател е познат в един-единствен превод – през 2012 г. издателство „Дамян Яков“ представи книга първа от „Моята борба“, като предпазливо вмъкна между двете думи на оригиналното заглавие обезопасяващото „лична“. На вид Кнаусгор изглежда като разрушен от социалните предписания за мъжественост демон. Роденият през 1968 г. автор тотално обсебва читателското въображение с условностите на безусловната си искреност и тотална автофикционализация. Преди него обаче в тази драстична повествователна традиция има друг писател. При това истински голям писател.

А и по-възрастен. Томас Еспедал е роден през 1961 г. Причудливостта на българския книжен пазар вече ни дава шанса да прочетем цели две книги от този ожесточен срещу себе си творец – след „Срещу изкуството“ (превод на Василена Старирадева през 2016 г.; беше жилава за моето храносмилане, както се изрази приятелка) сега ИК „Персей“ публикува „Срещу природата“. Еспедал го бива да се самонаранява с истините за себе си. И във втория му роман на български дълбината не крещи, че е дълбина. А че вече няма сили да ридае. Пред нас е една любовна връзка срещу природата – между 48-годишен писател и наполовина по-млада жена, за която тепърва започва всичко. Щастие срещу природата. А сега зачеркнете щастието. Остава само природата. Човешката природа.

Междувременно авторът/героят е имал нещастен брак с актриса, но щастливо бащинство. А после се налага да отгледа своята дъщеря и дъщерята от следващата връзка на своята бивша съпруга, след като тя умира. В нейната къща. Къде са фактите? Къде е фикцията? Тук са и Абелар с много по-младата Елоиза. И Маргьорит Дюрас с много по-младия Ян Андреа. Може ли едно много по-младо, жизнено и неопитно тяло, като тялото на героинята Яне, да стане Новата земя на Еспедал? И тази утопия внезапно да изчезне.

Всъщност ето го финала на книгата: записка на героя Томас, датирана „Понеделник, 31 май“. Както пишат инфлуенсърите във Facebook – внимание, дълъг пост:

Така ли ще стане: възрастта идва една нощ, докато лежиш в леглото сам, внезапно, подобно на сянка в стаята; ляга връз теб, бута те долу в леглото, хваща главата ти в ужасяваща хватка и вдъхва лед в устата ти. Студенината се разпростира навсякъде в тялото ти.

Издухва пламъчето и топлината от вътрешностите ти; тънък слой лед се образува около дробовете и сърцето, около стомаха и черния дроб, около лимфната система и тестисите ти. Студен си. Събудил си се и ти е студено. Ледът си е проправил път до лицето ти. Миниатюрни ивици около очите и устата; кожата на лицето ти се сковава. Студено лице. Ледени и тежки ръце. Ледът е отсякъл слабините ти. Будиш се и вече си изгубил онзи живец и пламък, изгубил си вярата и силата си, изгубил си желанието си. 

Загубил си способността да обичаш. 

Не можеш да го сториш, не може да обичаш повече.

Това е краят.

Това е краят на книгата. Без нейното последно изречение, което преобръща знаменито всичко. Но него ще си го прочетете сами, в самата книга. Няма да го издам. Само ще отбележа, че прочетох на един дъх „Срещу природата“ точно на 31 май т.г.

Тези, които искат да се запознаят по-отблизо с писателската идеология на Еспедал, може да видят едно много хубаво интервю с него, в което той обяснява, че всичко в книгите му се върти около езика. В рецензия за книгата „Ди Цайт“ казва, че тя е шедьовър на литературното приглушаване. Наистина, „Срещу природата“ меко казва всичко за трагедията на писателското, мъжкото и човешкото съществуване. Няма къде да се скриеш да пишеш, няма как да си неуязвим, винаги ще бъдеш изоставен…

„Летецът и Малкият принц. Животът на Антоан дьо Сент-Екзюпери“ от Пeтер Сис

превод Манол Пейков, визуална адаптация Венета Атанасова, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2020 

Малкият принц е в България още от 1940 г., когато издателство „Славчо Атанасов“ публикува „Ветрове, пясъци и звезди“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери. В тази книга пилотът писател описва спътниците в един влак. В гнезденце между тромавите и разплути тела на родителите спи синчето им, спи той: „… ето Моцарт дете, ето едно хубаво обещание на живота. Малките приказни принцове съвсем не бяха по-хубави от него; закриляно, заобиколено с грижи, отглеждано с внимание, какво ли не би могло да стане то! Когато в градините се ражда чрез пресаждане някоя роза, всички градинари са развълнувани. Отделят розата от другите, отглеждат розата, пазят я, грижат се за нея. Ала за хората няма никакъв градинар.“ (Превод Константин Константинов)

Граф Дьо Сент-Екзюпери греши – той е точно такъв градинар. Като дете близките му го наричат Краля Слънце. Когато пораства, той кръстосва митове и копнежи, за да изобрети един от най-пленителните образи в литературната история на човечеството – Малкия принц. Дали така се връща към самия себе си – и се дарява, като роза, на своя по-възрастен приятел, писателя Леон Верт, комуто е посветена книгата? При това на Леон Верт като малко момче…

И Петер Сис е такъв градинар. Американският автор от чешки произход деликатно кръстосва фактологическа информация и неповторим илюстраторски подход, за да се появи през 2014 г. „Летецът и Малкият принц“. Животът на Сент-Екзюпери е видян отвисоко, всеки разтвор на книгата замайва с простор, като читател/зрител можеш спокойно да планираш над страниците ѝ. Може би точно така се рисува същественото, тоест онова, което е невидимо за очите. Летим заедно с графа и неговия герой над собствения им свят.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Това не е първата книга на родения през 1949 г. в Бърно Петер Сис. През 2014 г. Манол Пейков представи на български гениалната творба на Сис „Птичият събор“. Тогава за особения подход на твореца художникът Кирил Златков написа: „На много от страниците са пръснати по няколко милиона точки. Ако просто решите да преброите (само) до един милион, без да спите, и да намерите енергия да правите това цял ден и цяла нощ, ще ви трябват приблизително 280 часа, около дванайсет дни.“ И тук на някои страници е същото. Но това вече не са точки, а далечни звезди, поставени от още един летец градинар.

Прочее, неслучайно написах „гениална творба“. Петер Сис, с многобройните си награди, между които медала „Ханс Кристиан Андерсен“, е получил и стипендията „Макартър“, за която казват, че се присъжда само на гении… Днес Сис живее в Ню Йорк, където, забележете, през 1943 г. е написана „Малкият принц“ – след самотни полети и катастрофи, като аварията в пустинята…

Струва си да четем Петер Сис редом с „Малкият принц“. Ето какво пише художникът:

Един ден получил задачата, която отдавна чакал: сам да откара пощата от Франция до Испания. Анри Гийоме, колега, който по-късно станал и негов близък приятел, му заръчал да не се уповава единствено на картата, а да следи и „лицето“ на Земята.

Карта и територия, като при Уелбек.

Но първо като при географа в „Малкия принц“. Един истински Летец не трябва да бъде географ, а изследовател, защото, помните, нали: географът не брои градовете, реките, планините, океаните и пустините. Географът е прекалено важен, за да се скита. Той не напуска кабинета си. Но приема там изследователите. Разпитва ги и си записва техните разкази. И ако разказите на някои от тях му се сторят интересни, географът изисква да се направи анкета за морала на изследователя…

А моралът е много простичко нещо: просто да чистиш вулканите на своята мъничка планета, в т.ч. и загасналия. Да не забравяш, че всичко е застрашено от скорошно изчезване. Но и да казваш, че лошото е странно. И все пак…

Днес, в света на маските, си струва да си припомним една от версиите защо на 31 юли 1944 г. летецът изчезва при разузнавателен полет между Корсика и Лион: той е забравил кислородната си маска. Петер Сис предпочита това обяснение, а не например самоубийство.

Но каквото и да изберем, след „Летецът и Малкият принц“ окончателно знаем: летецът писател Антоан дьо Сент-Екзюпери се превръща в нашите ветрове, пясъци и звезди…

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Бонфоа, Песоа, Янева-Табакова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bonnefoy-pessoa-yaneva-tabakova/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Изкорубените дъски“ от Ив Бонфоа

превод Благовест Петров, София: изд. „Фрост“, 2020

Надигам се, виждам,
че лодката ни се е преобърнала през нощта.
Огънят – почти изгаснал.
С един замах на веслото студът избутва небето.

 

Между 1943 и 1947 г. Ив Бонфоа (1923–2016) принадлежи на сюрреализма и на приятелството си с Андре Бретон. На 24-годишна възраст обаче младият творец слага началото на свой собствен път в осмислянето на мита и изкуството, невидим път между образованието по математика и потребността от философия – и една от спирките му е през 1981 г., когато наследява от Ролан Барт мястото му в Колеж дьо Франс и оглавява Катедрата по сравнителна поетика.

Името на Бонфоа, прочее, е свързвано с най-престижните университети в света. Той е автор на монографии върху Гоя, Леопарди, Бодлер, Рембо, Миро, Джакомети. Превеждал е Шекспир, Петрарка, Кийтс, Йейтс, както и своите приятели Сеферис и Целан, с когото пет години издава списание. Книгата му „Движение и неподвижност на Дув“ (1953) e приемана за знаково постижение във френската поезия от втората половина на ХХ век. У нас Бонфоа е познат предимно със свои есета, поезия и проза, преведени от Николай Кънчев.

Тези дни открих у Джон Милтън израза „нарастване на истината“. У Бонфоа истината нараства до красота. Това е изразено категорично, за разлика от деликатните внушения в стихотворенията му. Красотата също нараства до истина – в онези най-трагични мигове на нашето съществуване, в които сме най-близо до детството, но и до удивлението дали наистина съществуваме. Има ли ни, или ни няма тук, сега…

Могъщ поет, много изискан и приглушен. Поезията му се лее на широки вълни, почти безмълвна. Всички интерпретации се плъзват, ненужни, по нея. А Бонфоа лежи на изкорубеното дъно на лодката.

„Песоа Фернандо“ от Фернандо Песоа

подбор и превод от португалски Румен Стоянов, София: изд. „Огледало“, 2019

Пристанът е изпълнен с люде, виждащи ме да потеглям.
Но пристанът е мойто връщане и аз кораба изпълвам –
А корабът е покой, ковчег и гроб –
И аз не знам какво съм, ибо не съм там…

 

„Ибо“ значи „защото“. Песоа умира на 47 години. Годината е 1935-та. Приживе, през 1934 г., той публикува само една книга. Модернистът става известен, световноизвестен, чувствително по-късно. Подписва произведенията си с над 70 хетеронима. Незначителна част от неговото творчество излиза под собственото му име. Това обяснява и заглавието на тома, съставен и преведен от легендарния Румен Стоянов (пресъздал „Сто години самота“ на български). У нас португалският гений е познат в преводите на Даринка Кирчева, Георги Мицков, Владимир Сабоурин… Постепенно се трупат и представителни изследвания на феноменалното му литературно наследство.

Песоа на Румен Стоянов е по-особен случай. В сборника лисабонският преводач на търговска кореспонденция понякога се изразява като недодялан и отруден селянин от Драганово, откъдето е родом не само преводачът Стоянов, но и да речем, Асен Разцветников. Поне на мен това ми е много симпатично. Сигурен съм, че и Песоа би бил доволен от такова решение – в него живеят твърде много Азове и той би се запознал с още човеци в самия себе си, древни и съвременни. Много бих искал и да подслушам разговор между Песоа и Уитман, в който обсъждат какво означава да възпяваш себе си – и да си всички…

Но едно стихотворение без заглавие буквално ме разсипа:

Маската свалих и в огледало се видях…
Бе детето преди години…
Не бях се никак променил…

Това е то предимството да свалиш маската.
Човек е винаги детето,
Миналото, било и оставащо,
Детето.

Маската свалих и пак я турих.
Така е по-добре.
Така съм маската.

И се връщам към личността, сякаш съм начална спирка.

 

Чета това стихотворение, писано през 1934 г., сега, по време на пандемията – когато при среща от нужната дистанция мои много близки приятели внезапно свалиха маските си. Това не е метафора, като у самотника Песоа. И ми се стори израз на небивало доверие, мъничко неприлично, ужасяващо интимно.

Каква ли маска би носил днес в Лисабон Песоа? Щеше ли изобщо да носи маска? Освен маската на поезията, разбира се, маска от искреност.

„Сувенири“ от Мила Янева-Табакова 

самиздат, 2020

Това е първата авторска книга на Мила, но ние познаваме обичта ѝ към морето и от по-късната ѝ работа по илюстрациите за „Пук“ на Валери Петров. Споменавам големия поет неслучайно – помним от приказката:

Защото тъй бива при случки такива,
че потайната болка във седеф се обвива
и в миг заблестява със хубост такава,
която човекът удивен, назовава
със името „бисер“…

Мила е на морето, някъде далеч на юг. Наблюдава внимателно случките на местните хора. Случките на летовниците. И как техните мигове се превръщат в изповедни бисери, много по-красиви от материалните сувенири, които ще отнесем от Синеморец в София или в Брюксел. Защото след месеци и години споменът продължава да пламти, както пламти кожата сега – и болката още е потайна.

Покрай магазинчето за сувенири на Мила минават много истории. Хора-истории. Дълбоки и без претенции. Без връзка помежду си. Свещеник помага повече като барман. Минава бивш затворник, минава ромска фамилия на път към „Варненско лято“. Куче се оплаква. И още – все непосредствени истории, които са на ръба на анекдота, но не се превръщат в анекдот.

Какво е „Сувенири“? Комикс? Картинна книга? Визуален дневник? Сценарий, ангажирал приятели като актьори? Не вярвам и Мила да знае. Тук няма драматични истории. Всичко е в инфрачервени лъчи, невидими за неподготвеното човешко око.

А чувствителната художничка фиксира точно раждането на спомена, разрастването на неговата неуловимост.



Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Лиу, Роденбах, Хандке

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/liu-rodenbach-handke/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Трите тела“ от Лиу Цъсин

първи том от трилогията „Земното минало“, превод от китайски Стефан Русинов, София: изд. „Колибри“, 2020

Повече научна или повече фантастика? Не знам. Науката през последните дни звучи с нарастваща невероятност. И очевидно знаем все по-малко от необходимото, за да осигурим оцеляването си. Или знанията ни са просто нулирани, както се случва с физическите закони в този прочут китайски роман.

По време на пандемия да четеш „Трите тела“ е много особено занятие. И бездруго първите страници, посветени на Културната революция, ни връщат в настоящето. Да, живеем в епоха на непредвидимост: знаем каква ще бъде траекторията на две частици в пространство без гравитация. Но ако прибавим трета частица, прогнозите стават невъзможни. Трителната цивилизация, която измисля Лиу Цъсин (измисля ли я изобщо?), разполага с три слънца. И тази цивилизация е враждебна към Земята. Те вече пътуват към нас. Ще се опитат да ни унищожат. Как да реагираме?

Лиу Цъсин пише: „Щом се разчуе за бъдещото нашествие, в душата си всеки човек ще стане нов човек и светът също ще стане нов свят. Все си мисля какво щеше да бъде, ако преди две хиляди или още повече години човечеството беше разбрало, че след няколко хилядолетия ще бъде нападнато от извънземна флотилия, какво щеше да представлява човешката цивилизация в момента?“

А прихванатото послание на трителяните към хората е „Вие сте буболечки“. Затова предлагам игра. Игра, каквато ще му се хареса на Лиу Цъсин. Ще сменя буболечките в последните страници на „Трите тела“ с коронавирус:

„Вижте коронавирусите. Технологично те са много по-назад от нас, отколкото ние от трителната цивилизация. Как не сме се опитвали да ги изтребим: залагали сме им отрови, пръскали сме ги от самолети, внасяли сме им естествени врагове, унищожавали сме яйцата им, стерилизирали сме ги чрез генна модификация, палили сме ги, давили сме ги, във всеки дом има спрейове срещу тях, под всяко бюро има тупалка за мухи или друго оръжие срещу тях… Тази предълга война е съпътствала цяла човешка цивилизация. И до момента битката е на кантар.“

С други думи: за мен Лиу Цъсин е пророк. И гений. Една книга ни обяснява това, което се случва точно сега. Един роман на научните идеи, страха и невъзможното, станало изведнъж възможно. Просто първи том от катастрофата.

В свое есе Лиу Цъсин казва:

„Невинното и добронамерено отношение на хората към Вселената разкрива един странен парадокс: на Земята можем най-безцеремонно да стъпим на друг континент и да изтребим себеподобна цивилизация, например с война или зараза, докато в същото време отправяме топли погледи към небето, убедени, че ако съществува извънземен разум, той също ще е изградил цивилизацията си върху универсални и възвишени морални задръжки, както и че зачитането и обичта към различните живи същества е подразбиращ се принцип на поведение във Вселената.

Според мен трябва да е точно обратното – добронамереността си да изместим от Космоса към себеподобните си на Земята, за да изградим доверие и разбиране между различните народи и цивилизации, а към Космоса отвъд Слънчевата система да сме нащрек и да не се свеним да предполагаме възможно най-лошото за евентуалните „други“ там. За крехка цивилизация като нашата това несъмнено е най-отговорното поведение.“ (Превод от китайски Стефан Русинов.)

Не само гениален фантаст, но и истински добър човек, казах ви.

„Музей на бегинки“ от Жорж Роденбах

превод от френски Красимир Кавалджиев, София: изд. СОНМ, 2020

Меланхолният Роденбах е отдавна известен у нас. „Мъртвият Брюке“, най-известното произведение на белгийския писател, излиза в България през 1919 г. в превод от френски на Гео Милев. Във въпросното издание на библиотека „Везни“ той още е Роденбак. Едва през 2000 г. Дружество „Гражданин“ издаде в превод на Красимир Кавалджиев и с много приложения „Мъртвата Брюге“. Оттогава насам познаваме на български и още творби на Роденбах: „Звънарят“, „Колелото на мъглите“, „Изкуството в изгнание“, от съвсем скоро – и „Призванието“.

Защо обаче отделям специално внимание на „Музей на бегинки“?

Роденбах е израснал в майчините сенки на фламандските бегинажи – онези самостоятелни женски религиозни общности от XIII век насам, които обаче имат много по-либерални правила за общежитие от манастирите. Как изглеждат те? Бегинажите се изграждат около вътрешен двор, отделени са с високи стени от града и дори с ровове с вода. Бегинките живеят по една-две в къща, заедно със слугинята си. Повечето са неомъжени жени или вдовици, които не искат или не могат да разчитат на близките си. Те не са принудени да дарят имотите си на бегинажа. Бегинките са възпитавали сираци, грижили са се за бедни и болни, извезвали са дантели.

Напълно подобаващо на темата, и историите за бегинките също са като дантели. Изящни, тъжовни, преливащи от красота. Преливащи от спокойствие, при което всеки детайл присветва като бисер. Точно такива истории, каквито са се харесвали на приятелите на Роденбах – Емил Верхарн и Морис Метерлинк. Или на парижките му приятели, които са го имали за повече французин от самите себе си.

Докато четях филигранните текстове в книгата, през цялото време си представях сестра Пулхерия или сестра Годлийва да покриват смутено лицето си с ръка, изумени как изобщо могат да бъдат достойни някой да се занимава с тях, камо ли да станат предмет на художествено изображение.

У дома спазваме традицията на Бъдни вечер всеки член на семейството да чете история, която го е поразила през изтичащата година. За невероятната 2020-та вече съм готов със своя избор – „Яслата“, последната, девета история от книгата.

Сестра Моника разбира, че сестриното ѝ дете е починало – и разстроена, тя се спъва и потрошава восъчна фигура на новородения Исус, с която трябва да украси яслата в църквата. След множество терзания Роденбах ни води до следния параграф, вие ще прецените дали е зловещо, или не:

„Работата е там, че коледният Иисус не беше друг, а малкият ѝ кръщелник, починалото тази сутрин дете, което тя бе донесла по мръкнало и нежно бе положила там със съгласието на майка му. Интрига на съдбата! Ясно изразена Божия воля: детето бе починало в такъв ден само с чудодейната цел за замести Иисус в яслата.“

Човек много трябва да внимава какво точно пише. Роденбах умира на 43 години на 25 декември 1898 г. А след ред политически перипетии с управата на Брюге/Брюж негов паметник е поставен в Гент, в близост до бегинажа, край който са преминали момчешките му години.

„Нечакано нещастие“ от Петер Хандке

разказ, превод от немски Владко Мурдаров, София: изд. Black Flamingo Publishing, 2020 

През 2019 г. австрийският писател Петер Хандке получи Нобеловата награда за литература. Тя му бе присъдена, след като в Шведската академия имаше поредица от скандали по повод неприемливо поведение на нейни членове и техни близки. Последва обаче нов скандал: веднага в обращение бе вкарано знаковото присъствие на Хандке на погребението на Слободан Милошевич и репликата му: „Щастлив съм да бъда близо до Милошевич, той защити сръбския народ и затова е различен от мнозинството от останалия свят.“

Хандке, разбира се, никога не е отричал или омаловажавал масовите убийства по време на войната в бивша Югославия между 1991 и 1995 г. Той обаче твърди, че Милошевич никога не е знаел за сръбското клане на босненски мюсюлмани в Сребреница през 1995 г. През 1972 г., когато писателят публикува своя разказ „Нечакано нещастие“, той е на 30 години. Предполагам, че в този момент изобщо не е подозирал за съществуването на 29-годишния Слободан Милошевич, който наскоро се е дипломирал по право и тепърва ще оглави „Техногаз“, а после – Београдска банка.

По това време Хандке си има други грижи: на 20 ноември 1971 г., след употреба на антидепресанти и болкоуспокояващи, на 51-годишна възраст се самоубива Мария Хандке, неговата майка. И писателят пише „Нечакано нещастие“, за да разбере защо. „В рубриката „Разни“ в неделния брой на каринтския „Вестник за народа“ пишеше следното: „През нощта срещу събота една 51-годишна домакиня от А. (община Г.) се е самоубила, като е взела свръхдоза приспивателни.“ Хандке пише своя разказ, за да се противопостави на хладното хроникално съобщение във вестника.

И тук веднага искам да скоча твърде напред във времето – в 2006 г. Тогава „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ се опитва да си обясни поведението на Хандке спрямо диктатора Милошевич: „С времето разпадаща се Югославия се превърна за писателя в нещо като Австро-Унгарската империя за късния Йозеф Рот. Една утопия. Идеята за страна, където цари мир и разбирателство между народите, последно укрепление срещу фашизма и претенциите на модерността.“ Свръхкритичният Хандке вижда авторитаризма в целия останал свят, но не и у авторитарния Милошевич…

Всъщност моето разбиране за разказа „Нечакано нещастие“ е, че в съзнанието или в подсъзнанието на Хандке майка му и Милошевич своеобразно съвпадат… Още повече че сърдечният удар на сръбския политик продължава да предизвиква въпроси. Може би тази интерпретация е твърде смела, но намирам основания за нея и в биографията на Хандке от Ханс Хьолер: крайният страх за майката и нейната смърт водят до безпрецедентно до този момент у Хандке осмисляне на социално-политическите, ако щете, класови причини за един житейски крах.

За мен по-важно обаче е твърдението на австрийския есеист Жан Амери (лагерник от Аушвиц, Бухенвалд и Берген-Белзен, който ще се самоубие няколко години по-късно), че смелият син разказвач превръща историята за живота и смъртта на своята майка в история как да се преживее всичко и как да се продължи да се живее… Словенката Мария Хандке срещу целия останал свят. Слободан Милошевич срещу целия останал свят. Мария в Слободан. Кой знае…

Може би всичко се връзва през годините, колкото и в „Нечакано нещастие“ логиката на паметта постоянно да се развързва, особено в последните страници на този удивителен разказ. Разказ, който завършва с „По-късно ще пиша по-подробно за всичко това.“ В превода си на биографията от Ханс Хьолер проф. Мурдаров дава това изречение по друг начин: „По-късно ще пиша за всичко по-точно.“ По-подробно или по-точно: това са двата бряга, в които се блъска нещастието.

По отношение на заблудата или твърдоглавието, или безумието на Хандке относно Милошевич обаче нобелистът Гюнтер Грас казва нещо много важно: „Той се заблуждава. Но по тази тема и до днес има наложени редица табута. Например вината на европейските държави за катастрофата в Югославия. Никой от политиците не се осмелява да посочи отговорността на Германия, тогава управлявана от Кол и Геншер.“ Разбира се, най-лесно е да изгори Хандке, особено ако не сме го чели. Прочее, така изгоря по-късно и Грас (или се самоизгори), но това е друга тема…

Или пък не.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Белоу, Мишима, Ъпдайк

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bellow-mishima-updike/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Равелщайн“ на Сол Белоу

превод от английски Боряна Даракчиева, София: изд. „Лист“, 2020

Може би „Равелщайн“ на Белоу има за американския академичен елит същото значение, каквото има „Сбъднати молитви“ на Капоти за висшето общество в САЩ: и в двата случая един много голям писател изнася на показ „тайните“, които едва ли не всички знаят, но никой не споделя на глас. Тайната в случая е хомосексуалността на Алън Блум (да, точно той е Равелщайн в този роман). Но нали големият социален мислител от Чикаго е знаме на консервативната политическа идеология, независимо дали го иска, или не. Нали той триумфално обхожда света с книгата си „Затварянето на американското съзнание“, чрез която не само става желан събеседник за Тачър и Рейгън, но и баснословно забогатява. За капак, Сол Белоу намеква, че Равелщайн си отива от СПИН.

Това е последният роман на Белоу. Той го публикува през 2000 г., когато е на 85, но сякаш пише трепетен юноша. Или Пруст. Разбира се, че тогава книгата предизвика страхотен скандал – ако не за друго, то защото Белоу, вместо да се занимава с големите исторически събития на своето време, се вглежда в една сензационна личност. Дори не в идеите на героя, колкото във всекидневието му из скъпите магазини на Париж или в това как урежда любовните сделки между собствените си студенти.

Към този момент Алън Блум е покойник от 8 години – и интелектуална икона. Предателство ли е това, че неговият дългогодишен близък приятел Белоу оповестява сексуалните му тайни? Или нобелистът и вероятно най-важен към този момент американски писател просто изпълнява желанието на Блум тъкмо той да напише биографията му. А може би самият Белоу съжалява мъничко за разкритието.

Писателят описва пътя към смъртта на своя приятел. Описва Блум/Равелщайн направо с любов. В интервю пред „Ди Цайт“ по повод своята раздразнителност спрямо интелектуалците Сол Белоу казва: „На един истински интелектуалец се падат по хиляда псевдоинтелектуалци. Аз действително се съмнявам в европейското културно, в това тяхно самохвалство, и изобщо не вярвам, че бакалинът знае кой е Русо или Дидро. Освен това смятам, че всички книги, взети заедно, са оказали незначително влияние върху обществото като цяло.“

Алън Блум е бил истински интелектуалец. Прочее, в книгата има немалко страници, посветени на всекидневното общуване с Мирча Елиаде, като Белоу не пропуска да отбележи фашисткото румънско минало на прочутия юнгиански специалист по митология. Белоу не пропуска и себе си в критиката, и своето собствено пътуване към смъртта, собствените си интимни крушения и убедеността си, че образованието надали допринася за добруването на обществото.

Ако се доверя на електронния каталог на Народната библиотека в София, Блум няма книга на български, може би само една-единствена статия. Не така, слава богу, е положението с Белоу – неотдавна изд. „Лист“ публикува и „Приключенията на Оги Марч“, разполагаме с превода на Кръстан Дянков на „Не изпускай деня“, а в сп. „Съвременник“ през 1996 г. беше представен романът му „Език мой, враг мой“.

Докато попивах шеметната като шампанско проза на Белоу, си спомних за един роман от същата белетристична боя – „Блуменберг“ на Сибиле Левичаров. Опърничавата немска писателка не заключва под чуждо име почетния мюнстерски професор по философска херменевтика Ханс Блуменберг, когото вече познаваме и на български с „Парадигми към една метафорология“, а ползва директно името на своя прототип за заглавие на последните му часове. Към тази традиция бих прибавил и Томас Бернхард дори – сещате се за заниманията му с Витгенщайн. Интелектуалната саморазправа с интелектуалното не е от вчера. Но у Белоу тя е бравурна саморазправа и буквално със самия себе си.

„Морякът, комуто морето обърна гръб“ на Юкио Мишима

превод от японски Дора Барова и Пана Барова-Озджан, София: изд. „Апостроф“, 2020

Това е история, стара като света. Пред нас е 13-годишният Нобору, който – като всеки по-софистициран юноша, боледува от потребността си за съвършенство. Своя идеал Нобору открива в помощник-капитана Рюджи, любовник, а по-късно и съпруг на неговата красива майка Фусако. Юношата най-после има баща, но цената за това е твърде висока – Рюджи трябва да слезе от кораба.

Историята обаче, освен интимно, има и чисто геополитическо измерение. Рюджи е символ на доблестта и величието на древна Япония, докато Фусако е Западът – изискан, консуматорски, ако щете, дори покварен в очите на тези, които имат нужда да се борят с поквара… Затова след сватбата Рюджи престава да бъде идеал за Нобору: от мъжествен моряк той се е превърнал в служител в луксозен мъжки магазин в Йокохама. И неизбежно ще бъде наказан за своето предателство. Така и става. След като е тренирала с убийството на едно котенце, момчешката банда, в която участва Нобору, ще унищожи нищо неподозиращия Рюджи. Бившият моряк ще бъде отровен с горчив чай – както горчив е мотивът за славата, който често прошумолява като вълна в книгата.

Давам си сметка, че това е много евтин преразказ на романа. Прочее, един роман, чието заглавие знаково греша и постоянно преправям на „Морякът, който обърна гръб на морето“, макар и така да е вярно. Разбира се, грамотният читател веднага ще открие в него черти от политическата естетика на Мишима – хем консерватор, предан на древната японска традиция, хем обсебен от „перверзните“ европейски провокатори Реймон Радиге, Оскар Уайлд, Жорж Батай… С просто око се забелязва и колко много заглавието на романа дължи на Марсел Пруст. Не бих могъл обаче да предам другояче, освен с цитат, чувствената омара в тази книга на Мишима. И ща – не ща, ще трябва да цитирам цялата книга. Затова и ще се откажа от образци на стилистичното съвършенство у Мишима и ще уседна в темата.

Смъртта е еротика. Еротиката е смърт. Мъжествеността е ужасна показност. Няма как да е другояче за един болезнен юноша, който търси как да се справи с празнотата си и празнотата на японското общество след Втората световна война. Само убийството предизвиква усещането, че живееш… Иначе си просто бройка – в бандата Нобору е №3, а на другите участници в убийството изобщо не научаваме имената. Ако влезем в обущата на Юлия Кръстева, бихме могли да си спомним за дефинирания от нея синдром камикадзе – понеже ти не си идеален, то аз ще те накажа, но ще накажа едновременно с това и себе си. И така самоубийството на вечния юноша Мишима става далеч по-разбираемо. Както и личната му гвардия, и опитът за преврат, целящ да възстанови императорската слава.

Премиерата на „Морякът, комуто морето обърна гръб“ е през 1963 г. През 1976-та излиза филм по романа, с участието на Крис Кристофърсън, като действието е пренесено в Англия, а през 1990-та в Берлин е премиерата на опера по книгата, дело на големия композитор Ханс Вернер Хенце. Пак през 1990 г. у нас публикуваха първия роман на Мишима на български – „Златният храм“, който остроумно беше придружен с предговор на големия съветски японист Григорий Чхартишвили, когото днес цял свят познава като Борис Акунин. Оттогава още няколко книги на един от най-жестоките литературни стилисти на ХХ век станаха притежание на българския език. Аз поне съм много любопитен какво представлява книгата му „Моят приятел Хитлер“ от 1968 г. – не знам защо я свързах с „Моята борба“ на Карл Уве Кнаусгор. Разтършувах се и попитах приятелка японистка. Ето какво ми отговори тя:

„Знаеш ли, повечето японци в академичните литературни среди, с които съм общувала, са по традиция леви и в най-добрия случай за Мишима те мълчат. В разговор на чаша бира може да кажат, че стилът му е страхотен – и толкова. Много нееднозначен е Мишима – това е единственото нещо, което мога да кажа със сигурност.“

А аз бих дал на студентите си да сравнят „Майките“ на Теодора Димова с „Морякът, комуто морето обърна гръб“ – нали си спомняте, че децата убиваха своята учителка Явора в момента, в който тя им сподели, че ще ги напусне. Явора, която компенсираше ужасните им майки. Япония след войната. България след държавния социализъм. Отцеубийството и майцеубийството на въображаемите родители…

На финала: тази много важна книга е последният превод на забележителната преводачка Дора Барова. Превод, довършен от дъщеря ѝ. Липсват ми случайните срещи с госпожа Барова, при които никога не посмях да я заговоря. Но такъв мощен преводачески екип надмогва смъртта и времето.

„Книгата на Бек“ на Джон Ъпдайк

превод от английски Йордан Костурков, София: изд. „Кръг“, 2020

Бек е въображаем персонаж: той препраща не само към Ъпдайк, но и към други прочути американски писатели – като Норман Мейлър, Бърнард Меламъд, Дж. Д. Селинджър… Последните трима изброени са евреи, какъвто е и Хенри Бек. За разлика от него, Ъпдайк е бял англосаксонски протестант. Но всички са писатели.

Всъщност Бек вече се чувства антиписател – в средата на 40-те си години, ерген, с комплицирани любовни истории, с отлична репутация и вече линееща слава… Не пише, а се препрочита. Пътува за културен обмен в Източния блок – СССР, Румъния, България.

У нас Бек се влюбва в поетесата Вера Главанакова – отдавна за всички е ясно, че под това име Джон Ъпдайк описва магнетичната Блага Димитрова. Впрочем „Българската поетеса“ е най-ведрият разказ в тази книга. Ако в другите разкази от сборника насмешливостта и самонасмешливостта се състезават помежду си, то в българския има нещо друго. Какво е то?

Вера Главанакова надписва своя книга на Бек „искрено, с много правописни грешки, но и с много…“ – и тук Бек започва да се чуди дали последната дума е лудост, или любов. А аз за пореден път се чудя дали това изречение не препраща към едно прочуто изречение на Радичков, а и за нещо сходно у Канети… Чудя се и дали приятно циничният писател Петров не е Георги Марков, голям почитател на Белоу.

Може би съществената разлика между Главанакова и Бек е в това, че тя се интересува от любовта, а Бек… Бек е писал есе за оргазма. Може би и затова той ѝ посвещава екземпляр от романа си ето така: „Аз най-искрено съжалявам, че на нас двамата ни се налага да живеем в противоположни краища на света.“ Прочее, това е онази Блага Димитрова, която тепърва ще става бунтар – сега-засега само в книгите тя се чувства в безопасност. В този момент тя е като българските монаси, обяснени на Бек от Петров така: „Понеже монасите са твърде малко, нещо монашеско се вселява у всички.“

Другите разкази, с отчетливи репортажни елементи, много повече приличат на едно друго произведение, появило се посредством културния обмен – „Музите са чути“ на Труман Капоти. Още ме напушва смях, когато си спомням за шофьора, който вози Ъпдайк/Бек към Брашов и истерично надува клаксона. За американския гост той е луд и опасен, а за мен днес този шофьор е диктаторът Чаушеску. Само на мен ли ми се струва, че историите на Бек, разиграващи се в Щатите и Лондон, са много по-комплицирани и емоционално, и стилистично?

Всички разкази обаче са образец на възторжена резигнация от литературния занаят. Струва ми се, консерваторът Алън Блум страшно би харесал твърденията на либерала Ъпдайк/Бек по повод принудата да преподава „на петнайсетина студенти бакалаври, които водеха забележителни разговори без задръжки, и да чете техните печално небрежни ръкописи. Апатични и схватливи, на тези младежи им липсваха не само патриотизъм и вяра, но и елементарната етика, която конкуренцията налага. Те живееха на гърба на своите бащи, които презираха, системно се увличаха от жестокостите и изглеждаха узрели да приемат фашизма. Политическите им възгледи бяха пародия на либералните убеждения, които Бек ценеше, литературните им вкусове се простираха в посока на второкласни автори като Хенри Милър и Толкин и лягаха далече от онези аскетични, високоморални светии като Томас Елиът, Пол Валери, Джеймс Джойс, пред които скромно и смирено се беше молил Бек“.

Препрочетете този пасаж и ще установите: голяма грешка ще бъде да мислим за тази книга само през „Българската поетеса“. И между другото, още книги от Ъпдайк (и Бек) очакват у нас своя превод в издателство „Кръг“.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Багряна, Гьоте, Сноудън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bagryana-goethe-snowden/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Аз обичам самата любов“ на Елисавета Багряна

съставителство и предговор Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров, художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?

Това е финалът на стихотворението „Стихии“ от стихосбирката на Елисавета Багряна „Вечната и святата“, публикувана през 1927 г. Днес, в ситуация на извънредно положение и карантина, в тази легендарна строфа още по-силно проектираме копнежа си по свобода и движение.

Но има и друга Багряна. Вечната и святата се е превърнала в „Светлосенки“. Годината е 1977-ма. Откъде идва стихотворението In memoriam в тази книга? Представете си Багряна сама. Крачи по 30-километров плаж. Може би е преди закуска. Може би е след вечеря. Спокойна, сама, тя крачи по утъпкания пясък, без да усеща никаква опасност. Това е Латвия. Край морето децата събират при отлив кехлибарени зърна. „Северните хора са други – не са емоционални, а са малко по-резервирани“, споделя Багряна пред проф. Иван Сарандев няколко години по-късно. Самата тя вече е по-резервирана. Уталожена. Прояснена. Преживява могъщ отлив – но е все така магическа.

На масите в латвийския писателски дом всички останали са прозаици. Само Ейжен Веверис е поет. Затова двамата ще се хранят заедно. Той пише политическа поезия. Дебютирал е на 70 години със стихосбирката „Садете рози в прокълнатата земя“. Преживял е четири хитлеристки концлагера. „Като неговите стихотворения за войната не бях чела“, казва в литературната анкета Багряна. И започва да го превежда. Превежда стихотворения, в които се разказва как заповедта звучи не „Да се разстрелят!“, а „Да се изведат между боровете“…

Аз познавам тези латвийски борове. Познавам и тези плажове. От едната ти страна е Даугава или Лиелупе, или Вента, а от другата – Балтийско море. Крачил съм по тях десетилетия по-късно. Но изобщо не съм подозирал за връзката на Багряна с тези земи и води, камо ли за Веверис. Той самият не дочаква да види публикацията на своите стихотворения на български, а се е надявал.

И затова Елисавета Багряна пише In memoriam. Това не е първият ѝ реквием. На страница 34 в „Аз обичам самата любов“ съставителите са избрали част от Requiem, посветен на Боян Пенев. Но и този е прекрасен. Като късната, безкрайно овладяна Багряна. Тук го няма първичния взрив на ранното ѝ творчество. И заради стихотворения като посветения на Веверис реквием мечтая някой да напише продължение на „Младостта на Багряна“, но този път със заглавие не старостта, а „Великата самота на Багряна“. Ето как завършва реквиемът за Веверис:

А вечер, изминала пътя до края
и вече поела
отвъдно сияние,
ще гледам как залеза гасне полека…
И все тъй ще търся
човека в човека.

Но тебе, поета, приятеля-брат
не ще срещна вече на този свят.

Ще млъкна за тези конкретни стихове. За тях по-добре да се мълчи. Прочее, съвсем случайно попаднах на това стихотворение. Разтърсих се в други книги – и открих колко много истории има зад него. Зад всяко едно стихотворение в „Аз обичам самата любов“ има купища пътеписи на сърцето. Моля, продължете след мен детективската литературна игра. (А стихотворенията на Веверис в превод на Багряна открих в сп. „Септември“, бр. 11/1975 – стихове в почит към хората, които, „ако паднат, падат така, както падат камбани – / изпълвайки докрай долините / с ехтене“.)

Две неща трябва задължително да отбележим:

Дължим благодарност на Людмила Димитрова и Людмил Димитров, задето с подбора си деавтоматизираха поезията на Багряна – и редом с буйната река на ранните ѝ стихотворения представиха и мъдрото море на късната ѝ лирика, с неговите очарователни мъртви вълнения. Те са едно и също. Само дето всички виждат реката.

За оформлението на „Аз обичам самата любов“ е използван шрифтът Bagryana, създаден от Кирил Златков специално за целите на изданието.

Кой като Багряна!

„Чиракът магьосник“ на Й. В. Гьоте

превод Любомир Илиев, илюстрации Сотир Гелев, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Майстор ли е Йохан Волфганг фон Гьоте? И кои са неговите чираци?

През 1832 г. студент от Мюнхен моли в писмо Гьоте да оцени стихотворенията му. Поетът получава немалко такива молби от млади автори, но в този случай искреният тон го подтиква да напише своя „Доброжелателен отговор“. В него казва: „… музата съпътства наистина с готовност живота, но съвсем не умее да го напътства.“ И за да е сигурен, че сме разбрали, че поетическите усилия са не цел, а резултат от живота на автора, на финала Гьоте слага четиристишието:

Момко, знай от ранна младост:
там, духът ни где се рее,
музата те следва с радост,
но да води не умее.

А в „Няколко думи до младите поети“, публикувани след смъртта му през 1833 г., Гьоте казва, че не е бил учител никому. По-скоро е освободител на младите поети. „Да се обявяваме за свободни е голяма дързост; защото с това обявяваме, че искаме да овладеем себе си, а кой може това? Пред моите приятели, младите поети, аз се изказвам по този повод по следния начин: сега вие всъщност нямате норма, вие трябва сами да си я дадете; питайте се само при всяка поема дали тя съдържа нещо преживяно и дали това преживяно ви е извело напред.“ (Всички тези цитати са по превода на Страшимир Джамджиев.)

Да се върнем в 1797 г., когато Гьоте написва „Чиракът магьосник“. Та какво ни разказва тази кратка поема: чиракът най-после е сам, иска да се изкъпе, но го мързи – и ще използва магията на майстора, за да напълни вода… Но от главата му се изпарява вълшебното слово, с което да преустанови действието на магията, преди да се удави… Добре че се появява майсторът, който в крайна сметка казва:

Духове да призовава
само майсторът умее.

„Чиракът магьосник“ е само една от творбите в първото академично издание на Гьотевите произведения, което съдържа 143 тома. Но е легендарна! Можем ли да я прочетем през отношението на майстора Гьоте към неговите чираци поети? Той обаче, доколкото може да му се доверим, не е имал чираци…

И чиракът, и майсторът за него са вътрешно състояние на духа. Вътре в себе си, посредством самонаблюдението, преминаваш от чирак към майстор – и ако като чирак знаеш вълшебните думи за начало на магията, само като майстор можеш да сложиш нейния край. Иначе предизвикваш бедствие. И още: самонаблюдението води до мярката, а без мярка няма магия. Ако ти сам не се трудиш, магията с нищо няма да ти помогне. Още по-малко пък боят…

Това не е първият превод на „Чиракът магьосник“. В превода на Владимир Мусаков в началото чиракът казва:

Ех, останах най-накрая
сам без стария магесник!
С духовете както зная
ще се разпореждам днеска.

Признавам, че предпочитам превода на Любомир Илиев, в който чиракът изобщо не е невинен. Чуйте го как приказва:

За магьосника накрая
време бе да се разкара.
Ще си служа както зная
със магията му стара.

Тук Илиев е по-остър и в сравнение с превода на Радой Ралин: „Ето – майсторът-магесник най-подир оттук се махна.“

Нашето време без авторитети е точно тук, в превода на Илиев, когото познаваме и като автор на най-добрия превод на „Фауст“… Попитах го каква е връзката между тези две произведения – и как тя го извежда напред. Ето какво ми отговори големият преводач:

„Общият знаменател между двете творби е геният на Гьоте. Когато пише „Чиракът магьосник“, той едва-що е започнал „Фауст“ и ще го приключи чак след повече от половин век. Това обаче не пречи и в баладата да проличи изумителното му майсторство, изисканият му стил, философската му вглъбеност, умението му да се превъплъщава. Затова подходих към нея с абсолютно същото благоговение, както навремето към „Фауст“. За мен двете творби са напълно равноценни, колкото и 98 стиха да не са равни на 12 111. Още повече че „Чиракът“ не е писан за деца. Но децата, че и възрастните много могат да научат от него!“

Млади поети, чели ли сте Гьоте?

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Лично досие“ на Едуард Сноудън

превод от английски Юлия Чернева, София: изд. „Егмонт“, 2020

Когато през 2011 г. четях книгата на Илия Троянов и Юли Цее „Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права“ (прев. Пенка Ангелова, изд. „Елиас Канети“, 2010), от глупост смятах, че това са раздути параноични глупости на двама много амбициозни писатели. Днес, когато вадя същата книга от рафта и я поставям на масата до „Лично досие“ на Сноудън, водещата новина в моя социален балон гласи: „Полицията получи безконтролен достъп до телефони и интернет връзки“ – и вероятно почти всички предчувстваме, че това е свързано далеч не само с извънредното положение…

Къде е мястото на легендарния Едуард Сноудън във всичко това? През 2013 г. той аргументирано обяви, че правителствата нарушават правото на неприкосновено лично пространство на всички, като надзирават нашите комуникации. Че терористичната заплаха е алиби за тотално следене, което има неизчислими последици върху живеца на демокрацията изобщо. По това време Сноудън беше високопоставен агент на Агенцията за национална сигурност на САЩ. Но имаше съвест.

Когато в Хонконг Ед Сноудън оповестява пред журналисти шокиращите данни за дигиталния контрол над нищо неподозиращото население, последното, в което можем да го обвиним, е суетност и високомерие. В документалния филм на режисьорката Лора Пойтрас „Гражданин Четири“ от 2014 г. ясно чуваме как Сноудън цели да насочи вниманието на медиите и обществото не към самия себе си, а към престъплението на държавата, която чрез подслушването всячески е потъпкала Конституцията.

В „Лично досие“, пет години след филма, Сноудън ни съобщава своите мотиви да направи този напълно рационален жест. Аз поне чета неговата автобиография като методична история на съвестта. Но и на предпазливостта, защото Сноудън разсъждава много внимателно какви точно мерки трябва да предприеме, за да защити максимално своите близки, журналистите, истината изобщо.

Книгата е много увлекателна и проходима

дори за дигитален невежа като мен. Сноудън не е патетизирал своя образ на изобличител. В неговите действия има непретенциозна момчешка чистота и порядъчност, колкото и „Уолстрийт Джърнъл“ да говори за юношеска арогантност. Няма широки хоризонти. Има готовност да понесе каквото се наложи, но да защити правото на интимност, на тайна… Правото на общество, ако щете. Той, разбира се, не го казва така приповдигнато. Но има идеали.

А идеалите имат цена. Резултатът е, че след „Лично досие“ САЩ заведоха ново дело – заради нарушени споразумения да не издава информация за специалните служби. Сноудън не им бил предоставил ръкописа за преглед и одобрение.

Прочее, книгата на Сноудън идва у нас в особен момент. Извънредното положение заради коронавируса ни поставя една може би фалшива дилема –

да избираме между „Свобода или смърт“ и „Живот или смърт“.

Отговорът на Сноудън става още по-ясен чрез „Лично досие“. Докато го четях, хвърлих едно око и на „Сноудън“ на режисьора Оливър Стоун – и една реплика се вряза в съзнанието ми: да си патриот не значи да подкрепяш властта. А и пред корпоративния интерес на „Уолстрийт Джърнъл“ предпочитам да препрочета Цветан Тодоров, който в „Непокорни“ (прев. Нина Венова, изд. „Изток-Запад“, 2017) се занимава и със стеснителния Сноудън, като го сравни с високия глас на – забележете – Солженицин:

„Общото между двамата е тяхната готовност да заплатят скъпо правото да използват свободата на словото и да кажат пред света онова, което знаят, че е истина: свързва ги и това, че загрижеността им за справедливостта надделява над желанието да живеят в удобство и спокойствие.“

Е, не само специалните служби събират данни за нас. И ние събираме данни – в библиотеките и книжарниците. Дори прекаляваме с тях, но…

… Но през 1926 г. Сергей Айзенщайн, разказва Марек Биенчик в „Прозрачността“ (прев. Милена Милева, изд. „Сонм“, 2019), иска да заснеме филм в един прочут хотел, в който стъклото е използвано като основен строителен материал. Неговият приятел Айвър Монтегю споделя идеята на филма:

В голяма сграда се вижда всичко наоколо, пред вас, зад вас, под, на диагонал, под ъгъл, във всички посоки, освен ако погледът ви се натъкне на килим, писалище, картина или някакъв друг предмет. „Добре“, казвах аз, обаче хората всъщност нищо не виждат, защото и на ум не им идва да гледат. […] Когато обаче бъдат принудени да гледат и си дадат сметка, че самите те са изложени на всеобщо обозрение, обзема ги подозрителност, искат да бягат, превръщат се в стреснати воайори.

Айзенщайн е искал да покаже, че в среда на крайна прозрачност животът замира незабележимо, бавно, но безпощадно. И Биенчик приподписва ето това твърдение – „невъзможност да се продължи, без да се разруши стъклената къща“.

Е, Едуард Сноудън направи всичко необходимо, за да продължим. И изобщо – да продължи Животът.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Агамбен, Брен и Юрдал, Сендак

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/agamben-breen-jordahl-sendak/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Идеята за проза“ на Джорджо Агамбен

превод от италиански Валентин Калинов, София: изд. „КХ – Критика и хуманизъм“, 2020

Това е сбор от малки есета относно различни посоки на човешкото. Към тях са прибавени изображения, които още повече усложняват цялото. Дали изобщо са есета? Неопределимото определено си играе с нас през мисълта на Джорджо Агамбен, един от най-значимите живи философи в света.

„Идеята за проза“ е произволно заглавие, което книгата дължи на един от текстовете в себе си. С други думи, по имената на своите части книгата би могла да се нарича и „Идеята за любов“, „Идеята за име“, „Идеята за власт“, „Идеята за срам“… Но „Идеята за проза“ за мен е много находчив избор на Агамбен, защото при докосването си до много от тези текстове, независимо от заглавията, имах усещането за превъзходна поезия, не и за академична проза. И все пак що е то поезия и що е то проза? На стр. 27 Агамбен пише: „… никоя дефиниция на поезията не е напълно удовлетворителна, освен ако не утвърждава идентичността ѝ спрямо прозата, позовавайки се на възможността за анжамбман.“

Ха така! Анжамбман не е непристойна дума, нито интелектуална превземка. Тя според тълковния речник означава „пренасяне на част от фразата от един стих в началото на следващия, при което се получава краестишна ритмическа пауза, несъвпадаща с паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението“. С други думи, искам да заявя, че не съм срещал по-бляскаво определение що е поезия, от това на Агамбен. В крайна сметка не бих очаквал нищо по-малко от човек, който е другарувал с прозаици като Итало Калвино, Алберто Моравия и Елза Моранте. И с поетеса от ранга на Ингеборг Бахман.

Прочее, ето един анжамбман от поезията на Паул Целан, който също се появява в „Идеята за проза“ – вземам примера от новия му превод на български:

… няма
глас – един
късен звук, чужд на часове, на твоите
мисли подарен, тук, най-сетне…

Не един, цели три анжамбмана дотук – а стихотворението продължава с още от този базисен според Агамбен троп. На друго място в необичайната си книга Агамбен припомня репликата на Целан, еврейския поет, пишещ на немски и израснал в Буковина: „… на чужд език поетът лъже.“

Джорджо Агамбен е особено чувствителен към лъжата и справедливостта. Той е юрист по образование, но постепенно преминава към философията. Колосалната му творба Homo Sacer изследва съвременното общество като концлагер, изследва гражданската война и извънредното положение. И разбира се, възможността човек да бъде убит безнаказано и без да бъде жертва в религиозен ритуал.

И все пак поезия или проза съдържа този цитат от „Идеята за справедливост“: „Забравеното е единственото наследство, което всеки неотменимо получава. Всъщност тъкмо от това, че Забравеното се изплъзва от езика на знаците и от паметта се ражда справедливостта – от човека и единствено за човека.“ (Да не забравяме, че младият Агамбен изиграва ролята на апостол Филип в „Евангелието по Матея“ на режисьора Пиер Паоло Пазолини. И познава връзката между справедливостта и чудесата. А поезията на истината му е роден език.)

„Битките на жените. 150 години борба за свобода и равенство“ с думи на Марта Брен и рисунки на Йени Юрдал

превод от норвежки Мария Николова, София: изд. „Прозорец“, 2020

Битките на жените са ясни: за правото им да получат образование, професия и възможност сами да печелят парите си; да гласуват на политически избори; да вземат решения за собственото си тяло. По силата на обстоятелствата приемам тези права за безусловни и самопонятни, макар да си давам сметка, че те трябва да бъдат отстоявани всеки ден – и сега много повече, било и чрез културата на комикса, отколкото в началото на 90-те години на ХХ век.

На мен по-скоро са ми интересни явните и тайните битки между самите жени за отстояването на тези права. Какво – благодарение на Марта Брен и Йени Юрдал – имам предвид? Когато през XIX век белите жени се борят с белите мъже за правото да гласуват, дали те отчитат не само правото на цветнокожите мъже също да гласуват, но и на цветнокожите жени? Когато суфражетките – радикално настроени дами от висшата класа с достатъчно свободно време, но и учителки, медицински сестри и работнички – през 1912–1913 г. извършват няколкостотин палежа и атентата, привързват се с вериги за огради, палят пощенски кутии и разбиват витрини на магазини, дали тези действия са еднозначно приети от всички боркини за женски права? Или ключови по това време феминистки ги смятат за политически инфантилизъм – колкото и взривовете и палежите да са били в опразнени здания…

Тук трябва да добавим, че първата страна в Европа, която въвежда правото на глас без ограничения за жените, е Финландия – през 1906 г. (Но нашият континент изостава – първа в света все пак е Нова Зеландия – през 1893 г.) Никак не е случайно, че тази книга идва от Норвегия – там правото на глас за жените е от 1913 г. Другата важна книга през последните месеци – „Плодът на познанието“ от Лив Стрьомквист‎, издание на „Жанет 45“ – идва от Швеция. Марта Брен е родена през 1976 г., Йени Юрдал през – 1989 г., а Стрьомквист – през 1978 г. До тези книги на книжарския рафт стои „Аз съм българка“ с куриозните си, меко казано, текстове.

И като сме на родна земя, справката сочи, че първата българска конституция формулира всеобщо избирателно право за всички граждани, но дефиницията на гражданин остава двусмислена и реално жените нямат право на глас. Продължаваме да четем в Уикипедия: „През 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път се дава право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не могат да участват в гласуването. През 1937 г. се постига частичен успех, като „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“. Това не важи за неомъжените жени. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – т.е. да гласуват, но не и да бъдат избирани.“ Чак през 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. в 26-тото обикновено Народно събрание са избрани първите 16 жени за депутати.

Прочее, спомням си как Пейо Яворов пише за Ана Карима, радетелка за равнопоставеността между мъжете и жените в България: „… българка, която има твърдо намерение да се прочуе.“ Сам д-р Кръстьо Кръстев в същата книжка на сп. „Мисъл“, в която Яворов издевателства над Карима, отбелязва:

Онова, което в 95, за да не кажем в 99 на сто случая кара жената да „ламти“ за висше образование, е страхът от евентуално незадомяване.

Годината е 1907 г. Толкова за вожда на българския модернизъм… А и тези дни видяхме, че 113 години по-късно темата за сексуалното образование в България пак е табу. Равнопоставеността прави крачки назад не само в арабския свят, но и в стара Европа: ето, тук-там за правото на аборт отново започват дискусии.

Аз пък съм склонен да дискутирам с авторките на страхотния комикс лесбийка ли е Сафо. Защото нейната преводачка Яна Букова неведнъж доказа, че данните за древногръцката поетеса са непренебрежимо малко за каквито и да било заключения, че съвременната ни представа за автентичност ни подвежда да смятаме, че тя пише от свое име, а Сафо всъщност възпява от името на младоженеца, че всяка епоха има потребност от своя Сафо: от мъжемелачка, през дева, до лесбийка…

Фактът обаче, че през Втората световна война над милион хомосексуални германци са включени в списъците на Гестапо и мнозина от тях загиват в концентрационните лагери, си остава неопровержим. Няма как да бъде опровергано, че и днес много момичета биват омъжвани още като деца, че биват обрязвани, че сексуалното насилие на работното място се приема с подсмихване…

В какво нашите баби и майки успяха? Кои битки може би ще продължат дъщерите ни? И къде сме самите ние, съвременните мъже и жени? Заедно ли сме?

„При дивите неща“ с думи и рисунки на Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2020

Това не е редова книга. Нито е само за деца. Нейната поява у нас е събитие. Много издания, налични днес в книжарниците и в списъците на наградените, на практика са отгласи от „При дивите неща“, публикувана в далечната 1963 година. Днес под това заглавие познаваме късометражен анимационен и пълнометражен филм, видеоигра, дори опера… Но най-после разполагаме с прекрасно издание на български.

Всъщност и заглавието, като на всяка важна творба, е проблематично за превод: досега у нас го познавахме като „Където бродят дивите неща“, Стефан Русинов е предпочел да го скъси, а в руския превод „дивите неща“ са станали направо „чудовища“.

Какво се случва при диванетата? И как тези 338 английски думи промениха света? Всъщност това е първата авторска книга на Морис Сендак, който до работата си по нея се занимава с илюстриране на чужди произведения. Първоначално никакви „диви неща“ не съществували – на тяхно място са били коне, но издателите преценили, че Сендак не го бива много-много в техните рисунки.

Смяната на благородните коне с дивите неща предизвиква истинска революция. Революция, която търпи всевъзможни интерпретации в тематичен план: от психоаналитични до постколониални. Психоаналитичните са най-меродавни (дори заради това, че 50 години Сендак дискретно споделя дните и нощите си с психоаналитика Юджин Глин), но не бива да отхвърляме и историческите податки: неговите родители са евреи, преселили се в Бруклин от Полша и Русия, а много роднини на великия творец загиват в Холокоста. Когато „При дивите неща“ преминава на терена на операта, Сендак назовава въпросните неща (а някои виждат в тях дори тигрите на Блейк) с имената на свои близки – Моше, Арон, Ципи и пр. В неговата памет завинаги са врязани репликите им: „Толкова си сладък, ей сега ще те изпапкам.“ Затова поглъщането и гладът са ключови за книгата.

Каква е историята? Макс се е маскирал като вълк и безобразничи вкъщи – дотам, че майка му го нарича „диво нещо такова“, а той я заплашва, че ще я изяде. В резултат е изпратен да си легне без вечеря. В стаята си хлапакът започва да фантазира как около него израства вълшебна гора, той се качва на лодка, с която плава дни и нощи, докато достигне мястото, където живеят дивите неща. Един вид, стига при самия себе си. Нещо повече, той ги укротява, затова те го наричат „най-дивото от всички неща“. И започват да танцуват. Докато Макс ги прати да си легнат без вечеря. „И на Макс, царя на дивите неща, му стана самотно и му се щеше да е някъде, където някой го обича най-много от всичко.“ Тук дивите неща се възпротивяват: те така са го обичали, щели да го изядат. Но Макс не им се дава и се връща в своята стая, където го чака още топлата вечеря.

Много объркваща игра между питомно и диво, нали? Между проекция и интроекция. И не само. Веднага ви става ясно защо книгата на Сендак две-три години след публикуването си не е била допускана в библиотеките: как така ще изобразява скандал между майка и син, че и синът да заплашва майка си… Сега вече много съжалявам, че в разговора си с Дейв Егърс, един от най-острите писатели на нашето време, съм пропуснал да го попитам за работата му със Спайк Джоунз по сценария за филма им „Където бродят дивите неща“ от 2009 г. За Сендак е трябвало да говорим, не за Тръмп. Но може би когато сме обсъждали Google, точно за дивите неща е ставало дума:

Родителите обаче трябва да кажат на децата си, че […] могат да имат едно лично пространство, което да обживяват по друг начин, а не да бъдат изцяло онлайн.

Хайде, потегляйте с Макс към ужасното ръмжене и ужасните зъби, за да можете да се върнете…

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Кадаре, Камбъл, Макюън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kadare-campbell-mcewan/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Загадките на безумието“ на Исмаил Кадаре

превод от албански Евгения Котова, София: изд. „Колибри“, 2019

Корицата на „Загадките на безумието“Хапсана на албански означава затвор. С такъв особен затвор разполагат само най-старите албански домове. В случая това „беше една дълбока стаичка с каменни стени, до голямата изба. Нямаше врати, само един капак, който се отваряше отгоре, за да слезе затворникът. След това стълбата се вдигаше и капакът се затваряше“…

Героят на Исмаил Кадаре отбелязва, че хапсаната е затвор, по-важен от държавния – държавният си бил една дандания. Паралелното правосъдие обаче е тайна, всичко си остава между стените на дома – никакви полицаи, съдии и разсилни! (Дори прапрадядото на Кадаре сам слиза във въпросната хапсана, когато се присеща за някогашен свой грях.) Тази затворническа тема се появява в самото начало на краткия роман. Тя ще се появи и в неговия край, вече като метафора. Чичото на главния герой ще му каже, че „всички ние сме убили някога някого или нещо и сме го затворили след това дълбоко в нашите изби“…

Прочее, повествователният глас в „Загадките на безумието“ идва от хапсаната на детството – онзи затвор, в който за теб светът е съставен както от тайни, така и от лудост. Непонятен свят, в който няма особена разлика между тайните и лудостта. А тъкмо в този свят комунистическото управление набира сила – и вече разделя дори сърдечни братя. Ето, и двамата чичовци на героя са учили латински, но латинският и френският вече са политически неуместни – руският ще замести едва ли не дори албанския език. Леля му ще каже за нашата азбука: „Пфу, по-грозно нещо не бях виждала. […] Кирилици, така ли им казват на онези гадни букви?“

Албанският свят е разломен в най-интимната си тъкан. Дори загадъчният благ дядо, комуто героят приписва създаването на албанската държава, умира – и бива изпратен според традицията от платени оплаквачки.

Всъщност не бихме могли да обвиним Кадаре, че е сред платените оплаквачи на миналото – в „Загадките на безумието“ той има за алиби объркания, ала и здравословен разказ на дете, което постоянно се чуди какво точно става в побърканата от комунистическия режим Албания. Побъркана както от тайните на своето минало, така и от предчувствията за бъдещето. Чия е люлката, в която сме расли всички ние? Чия е държавата, в която растем? За едно дете въпросите са по-важни от отговорите на възрастния в този самоироничен и някак автобиографичен роман. А може би загадките на безумието са и онези загадки на паметта, които три десетилетия по-късно ни вкарват в досадната хапсана на антикомунизма, сведен до наивни клишета. Тогава на помощ идва паралелното правосъдие на литературата.

„Силата на мита“ на Джоузеф Камбъл

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Сиела“, 2019

Корицата на книгата „Силата на мита“Диалозите на Бил Мойърс с Джоузеф Камбъл са проведени не само в Нюйоркския природонаучен музей, но и – ти да видиш – в ранчото „Скайуокърс“ на Джордж Лукас. Възгледите на един от най-големите тълкуватели на митовете не само са подхранени от ранните му прочити на Джеймс Джойс и Томас Ман, но и са потвърдени от внимателните наблюдения върху сагата „Междузвездни войни“, която за собствените ни деца е старинна колкото „Смърт във Венеция“…

Диалогът между юнгианеца Камбъл и Мойърс е жив и изящен. Беседата с лекота преминава през богати – буквално и метафорично – територии като „Пътуването навътре“, „Първите разказвачи“, „Саможертва и лично щастие“, „Приключението на героя“, „Дарът на богинята“, „Маските на вечността“… Книгата, благодарение на страхотните примери, има терапевтичен ефект – нищо добро, но и нищо лошо не започва със самите нас. И – по-важното! – чрез изкуството човек може да постигне просветление, особено насред кризата на средната възраст. Можем да минем и без него, разбира се: „… дори само това да живеем с открито сърце и да състрадаваш на хората е един начин, отворен за всички“….

Бих причислил Камбъл към най-големите специалисти не само в митологията, но и в областта на поезията. Защо? Кое според него е най-висшето, най-благородното и най-смелото послание в Христовото учение? Ето кое: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят…“ Как да правим с думи неща? Днес, когато да мразим омразата се превръща в най-голямото предизвикателство. Днес, когато не правим разлика между умереност и посредственост, между мит и поза, между интимен затвор и публична свобода…

„Хлебарката“ на Иън Макюън

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Колибри“, 2020

Корицата на книгата „Хлебарката“Първото изречение от „Метаморфозата“ на Кафка, по превода на Любомир Илиев, гласи: „Когато една сутрин след неспокойни сънища Грегор Замза се събуди в леглото си, установи, че се е превърнал в гигантско насекомо.“ Вижте първото изречение на „Хлебарката“ на Макюън: „Тази сутрин Джим Самс, умен, но не и прозорлив, се събуди от неспокойните си сънища, за да открие, че се е преобразил в гигантско същество.“ Тоест от хлебарка – в министър-председател на съвременна Великобритания.

Новелата на Макюън е посветена на Тимъти Гартън Аш, оксфордски професор по европейски науки, и в нея повече или по-малко разпознаваме Борис Джонсън, Доналд Тръмп, Ангела Меркел и др. Брекзит е спусковият механизъм на тази творба, която повдига на степен събития от последните дни, месеци, години. Макюън обаче прави още една крачка към немислимото: в книгата става дума за политическото налагане на т.нар. реверсализъм, или движението на парите в обратна посока (ти плащаш, за да работиш, вместо да ти плащат за това; вземаш безплатно стоки от магазина, но пък нямаш право на банкова сметка и пр.).

Реверсализмът е идеята, която министър-председателят Самс, доскоро хлебарка и управляващ кабинет, доминиран от доскоро хлебарки, налага на съвременна Англия. Защо, пита го уморената германска канцлерка, защо… Самс няма отговор, освен „защото така“: „Защото. Защото така искаме. Защото в това вярваме. Защото заявихме, че ще го направим. Защото хората казаха, че искат това. Защото сме спасители. Защото.“

Кога хлебарките вземат властта от хората? Макюън дава своя отговор в последните страници: „Там, където има нищета, мизерия и мръсотия, ние набираме сила. С помощта на подмолни средства, след много експерименти и провали, успяхме да установим предпоставките за съсипване на човека. Със сигурност това са войната и глобалното затопляне, а в мирно време – непоклатимите йерархии, концентрацията на богатство, неизкоренимото суеверие, фалшивите новини, разделението, недоверието към науката, към непознатия и към обществените обединения.“ Ние също знаем този списък. Самите министри знаят, че реверсализмът е лудост, че хората ще обеднеят – но това гарантира разцвет на хлебарките.

Прочее, току след успешното гласуване на въпросната лудост, хлебарките ще оставят взетите назаем човешки тела и ще потеглят отново към Уестминстър. Без една, както ще подхвърли Макюън. Така или иначе, хлебарките вече не са презряно малцинство. (В книгата има любопитен български детайл: докато държи реч в Главната квартира на НАТО в защита на реверсализма, британският популист Самс успява да сащиса и българската преводачка в дъното на залата с изразите, че не след дълго „пердето ще падне от очите ви“ и всички „ще ни последват слепешката напред в бъдещето“.)

През цялото време, докато четях новия Макюън, си мислех за стихотворението на най-големия за мен жив световен поет, поляка Адам Загаевски (превод Силвия Борисова):

Един ден маймуните взеха властта.
Отрупаха се със златни пръстени,
навлякоха бели колосани ризи,
запушиха уханни хавански пури,
прикриха си стъпалата в лачени обуща.
Ние нищо не забелязахме, потънали
в други неща: кой четеше Аристотел,
кой тъкмо изживяваше голямата си любов.

Стихотворението продължава нататък, прекрасно стихотворение. Питах се – дали точно Полша няма да последва Великобритания, слушайки като нея сирените на популизма, на самоувереността, на превращението си в остров. И все пак Макюън не слуша само музиката на превъзходния си стил, претворен бляскаво от Иглика Василева – той чува съскането на инсинуациите, шумоленето на интригите, грохота на една политическа катастрофа с неизчислими още последици.

Това не е най-великата книга на Макюън, но не съм сигурен, че у нас такава новела е възможна. В най-добрия случай тя ще пита какво е времето в Москва, но и без друго си знаем, че там е гадно. Няма да пипа тук. Мечтая си за роман, посветен на отношенията между Живков и Борисов или на тези между Пеевски и Цацаров, но кой ще го напише.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.