Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/editorial-13-18-june-2022/

Усеща се като есента на 1992 г., когато правителството на Филип Димитров загуби вота на доверие, и след това страната се пусна по спирала на безконтролност и кражби, довела до хиперинфлация и буквален глад. А тъкмо беше започнало да се усеща като след 4 февруари 1997 г., когато България застана на твърда основа и започна да се изгражда на практика от нулата.

За разлика от 1997 г. обаче, сега победителите в последните парламентарни избори не разполагат с комфортно мнозинство. Усилията им да преборят корупцията бяха саботирани на всяка крачка. Напускането на управляващата коалиция от страна на „Има такъв народ“ беше само кулминацията на целия саботаж. Да не забравяме и откровено враждебната към „Продължаваме промяната“ медийна среда, гарнирана с дежурни анализатори, упорито отказващи да забележат (или по-скоро да коментират) очевидното.

След седмица настоящото правителство може вече да го няма. Алтернативите са познатият клиентелистки модел на ГЕРБ и ДПС и възход на ултранационализма от пропутински тип. А може би и двете заедно. На фона на войната на Русия срещу Украйна, България се изправя пред едно доста опасно бъдеще.

Тазседмичната статия на Емилия Милчева „Наръчник за коалиции и кинжали“ очаквано е посветена на актуалните политически сътресения. В опит да отложат неизбежните предсрочни избори партиите в 47-мия парламент ще се борят за още малко време, а резултатът ще зависи от това дали ще спечели все още управляващата коалиция, или новото парламентарно мнозинство. Ясно е обаче, че повечето от целите на правителството няма да се осъществят. „Промяната се отлага – засега. Бавно и неумолимо навлизаме в предизборна кампания, скандирайки „Мафията вън!“, смята Емилия.

За безрадостността на настоящата политическа ситуация сериозен принос имат масираните дезинформационни кампании. Именно по темата за визията на България в борбата с дезинформацията разговаря Йоанна Елми с министъра на електронното управление Божидар Божанов. Министър Божанов разказва за мерките за справяне с дезинформацията, които е предложил от българска страна при тематичните срещи в Брюксел. Той споделя и конкретните си идеи за прилагането на Акта за цифровите услуги и какво може да се изиска от социалните мрежи, за да се ограничат координираните дезинформационни кампании.

Завършваме седмицата с доза „литературна противоотрова“. Изразът е на Стефан Иванов, който в рубриката „На второ четене“ ни връща към книгата „Червена бабичка съм“ на румънския писател Дан Лунгу, издадена на български през 2009 г. „Гръбначният стълб“ на романа е изграден от диалога и разбирането на другия, които не са изкривени от омраза и предразсъдъци. В книгата се разказва историята на възрастната Емилия, която в разговори с близки хора успява да промени интерпретацията за собственото си минало по времето на тоталитаризма, а с това – да преосмисли и бъдещите си решения.

Накрая – малко препоръки от мен.

Започнах този бюлетин с аналогията с 1992 г. В коментар за „Дойче Веле“, озаглавен „Как се прави преврат в България: прилики и разлики между 1992 и днес“, Евгений Дайнов не само прокарва паралели между събитията преди 30 години и днес, а очертава и известни основания за оптимизъм. Според него в България вече има различна протестна култура, медийната среда не е чак толкова подигравателна към Кирил Петков, колкото навремето към Филип Димитров, а и алтернативите на сегашното управление не са излъскани като някогашния имидж на Андрей Луканов.

Едно от малкото положителни измерения на настоящата политическа истерия е, че в нея „София прайд“ остана на заден план, а ежегодните хомофобски кампании, съпровождащи събитието, бяха заглушени от „Македонияаааа“. Прайдът ще се проведе днес, 18 юни. Пространството пред Паметника на съветската армия ще е отворено от 14 ч., музикалната програма ще започне в 16 ч., а самото шествие – в 19 ч. Ако смятате да го посетите, не забравяйте правилата за безопасност. Омразата може да не е толкова видима тази година, но не е изчезнала. А какво ще е бъдещето на прайдовете в България, зависи от изборите, които ще ни се наложи да правим в скоро време.

Източник

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/editorial-6-11-june-2022/

Централната новина на седмицата безспорно е началото на нова политическа криза в България. Рязко и след обичайното намръщено телевизионно обръщение на Слави Трифонов, партията му „Има такъв народ“ напусна управляващата коалиция. Хипотезите оттук нататък са много, но сигурно е само едно – предстои период на турбулентност в управлението на държавата, с всички съпътстващи неудобства и на фона на тайфун от всевъзможни други кризи по целия свят.

Дали у нас ще надделее някакво държавническо поведение, или – както обикновено – ще плащаме последиците от теснопартиен егоцентризъм, предстои да преживеем на гърба си. Но няма особени основания да таим излишни надежди. Предстои поредна битка за проевропейската и прозападната ориентация на родината ни. И по-добре да сме подготвени за нея.

„Токът на Промяната спря. И пак опряхме в юмрука на президента“ е заглавието на тазседмичния коментар на Емилия Милчева, която припомня важни детайли, свързани с новата политическа криза. Както и няколко, които е особено вероятно да са я катализирали. От значение, разбира се, е да се направят и изводи за грешките, които доведоха до сегашното положение. Особено за тези, които не можем да припишем на ИТН.

С поглед извън вътрешнополитическите драми на България е интервюто на Мирослав Зафиров с Надим Шехади, водещ учен по въпросите на Близкия изток и Северна Африка и консултант на няколко правителства и международни организации, в т.ч. и на Европейския съюз. На 15 май 2022 г. бяха проведени парламентарни избори в Ливан, на които за първи път след десетилетия на доминация „Хизбулла“ загуби мнозинството си. В този обстоен разговор двамата събеседници обсъждат не само резултатите от изборите, но и цялостната обстановка в Близкия изток в светлината на настоящите глобални кризи. 

През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна. В нова поредица от статии Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса – какво, как, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на Free Press Unlimited  и Free Press for Eastern Europe. Прочетете първата статия „Какво е манипулативно съдържание?“, а в следващите дни проследете допълнителните ни постове по темата в социалните мрежи.  

Тази седмица в рубриката „По буквите“ Зорница Христова препоръчва две заглавия от двама български писатели и една италианска картинна книга. Според нея разказите в „Таралежите излизат през нощта“ на Йорданка Белева „наместват – като чекръкчия – ставните връзки на паметта“, а разказите в „Празнично семейство“ на Йордан Славейков „са цапнати в устата, иронични, забавни, умели, разнородни, нехайно дръзки към тромавите страшилища на конвенцията“. В допълнение Зорница ни обръща специално внимание на „Господин Вървими“ на детския писател Даниеле Моварели и илюстраторката Аличе Копини. 

И нека завършим седмицата на… Иберийския полуостров, където ни води Анета Василева със статията си „Португалски модернизъм – от европейска периферия до цял свят“. В нея тя ни разказва и показва с какво се отличава този иначе масов следвоенен архитектурен стил в най-югозападната страна на Европа. И с какво е допринесъл за култовия статус на португалската архитектура до днес, макар да е заченат по времето на един от най-продължителните дяснонационалистически режими в съвременна Европа.

Приятно четене!

Източник

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/editorial-30-may-4-june-2022/

Едва когато Марин ни напусна, осъзнахме пълния мащаб на неговото себераздаване. Знаехме, че го прави, но не подозирахме на колко много хора и в колко много посоки и проекти се е нагърбил да помага.

През седмицата загубихме друг приятел на „Тоест“. Имахме късмета още в самото начало, преди още дори да сме изяснили за себе си някои детайли, да споделим плановете и идеите си с Нери Терзиева. Вероятно няма да е изненада за никого, че тя прегърна всичко с отворени обятия, без резерви, и ни даде най-важното – кураж и подкрепа. А едва се бяхме запознали. И през годините продължи да ни прегръща навсякъде, когато се срещнехме случайно из улиците на Пловдив. Последната ни среща бе точно такава, непланирана, случайно се мярнахме по бул. „Мария Луиза“. Тя бързаше, но ни прегърна сърдечно, преди да продължи. Не подозирахме, че тогава сме се сбогували.

Седмицата не беше особено запомняща се. Освен ако не държим да помним цяла купчина неудачни публични изявления и прояви на политиците ни. Емилия Милчева коментира сексуално оцветения преразказ на транспортния министър Николай Събев на вътрешнокоалиционните взаимоотношения. Тя припомня, че на този терен тревата е поизтъркана от предходната власт, а от сегашните управници продължаваме да очакваме политика и резултати вместо нескопосани метафори.

Калина Константинова е другото име от правителството, което провокира буря от реакции. Според Светла Енчева обаче персонифицирането на проблема в личността на вицепремиерката означава да пропуснем, че той се корени в дисфункциониращата от години социална система. И разбира се, в местното незряло отношение към човешките права по принцип. Прочетете статията ѝ „Не стреляйте по Калина Константинова“.

„Как преподаваме и говорим за комунизма“ е заглавието на интервюто на Йоанна Елми с Луиза Славкова от „Софийска платформа“. Във фокуса на разговора са организираното от гражданската инициатива лятно училище в гр. Белене, паметта за комунистическата диктатура и важността на гражданското образование при малки и големи. „За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно“, казва Славкова.

Тази седмица в рубриката „Говори с Нева“ разговаряме за гнета на семейните празници над несемейните хора в непразнично настроение; за напрежението, породено от чуждите и собствените очаквания на определени дати; за възможностите, превърнати в задължения и носещи тъга вместо удовлетворение. И малко за световния ден на велосипедите, свети Кевин Ирландеца и Уолт Уитман с „яснота и нежност“.

В рубриката ни „На второ четене“ този път Севда Семер е подбрала заглавие на писателка, родена в средата на ХVIII век. Първоначално книгата е публикувана анонимно заради тогавашните обществени нагласи спрямо явлението жена писателка. Епистоларният роман „Евелина“ на всичко отгоре е социална сатира и е написан от Франсис Бърни, когато тя е на 26 години. В него се разказва за сблъсъка на млада и красива жена с обществото и мъжете. Според Севда, освен че четивото е забавно, книгата е ценна като показател за развитието на литературата и на романа в частност, както и на отношенията между мъжете и жените.

И накрая – една препоръка от мен. Особено подходяща заради някои местни събития от седмицата. Ако сте пропуснали речта на новозеландската министър-председателка Джасинда Ардърн пред завършващите Харвардския университет, ви съветвам да си доставите това удоволствие. Особено ако страдате от онази хронична жажда да чувате от политиците това, което трябва да бъде казано, по начина, по който трябва да бъде казано.

Приятно четене и гледане!

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/editorial-23-28-may-2022/

Едва ли сте изненадани, че и тази седмица започваме с войната на Русия срещу Украйна. Дори отбелязването на 24 май беше помрачено от сянката ѝ и се превърна в залог на политически интриги в и без това крехката политическа ситуация у нас. И все пак поне за едно нещо в настоящето си България има основание да се гордее. Страната ни имаше сили да отхвърли условията на Русия за плащането на газа в рубли въпреки сериозните противоречия в политическото си управление. Това не е новина, но придобива нова стойност на фона на предварителните данни, че Италия и Германия може да не се окажат толкова твърди в това отношение. Поне веднъж и България да прояви лидерство, както коментира премиерът Кирил Петков.

Независимо откъде ще се снабдява с горива, Германия търси начини да ограничи употребата им – не само заради повишените цени, а и заради опазването на природата. Страната предприема радикален, макар и ограничен във времето експеримент. Това е германският билет за 9 евро, за който разказвам в последната си статия. От 1 юни до края на август т.г. всички хора в Германия ще могат да използват обществения транспорт в цялата страна за 9 евро на месец. Целта е да се стимулират хората да ограничат придвижването си с лични автомобили, а оттам – и потреблението на горива. В „Тоест“ ще следим експеримента и ще разкажем как се развива той.

В седмичния си политически коментар „Български отговор на санкциите по „Магнитски“. Кой подготвя ловци на глави“ Емилия Милчева тематизира авторството на българския законопроект за санкции, който следва да бъде аналог на известния американски нормативен акт. В публичното пространство е изтекъл вариант на проект, който не е приет от работната група, занимаваща се с изработването на закона. Нещо повече – в официална позиция на Министерството на правосъдието се казва, че разпространеният в медиите текст противоречи на Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека и актовете на Европейския съюз. Според Емилия вероятно фалшивият законопроект е пуснат в публичното пространство, защото няма истински, който да се представи на обществото.

На 23 февруари 2022 г. Олга Токарчук беше удостоена със званието „доктор хонорис кауза“ на Варшавския университет. В лекцията си на церемонията в своята алма-матер полската писателка и Нобелова лауреатка се осланя на науката – от квантовата физика и логиката до медицината и епигенетиката, – за да се опита да предскаже бъдещето. Или както се изразява самата писателка – да „врачува по наука“. Днес читателите на „Тоест“ могат да прочетат пълния текст на тази лекция в превод на Крум Крумов.

В рубриката „По буквите“ Зорница Христова отново ни препоръчва три наскоро издадени на български език книги. Първата е „Избраникът“ на Томас Ман в превод на Любомир Илиев, втората е „Козел“ от Йордан Радичков, а третата – „Безсмъртната смърт“ от Лиу Цъсин в превод на Стефан Русинов. Зорница ни съветва, пристъпвайки към тези книги, да забравим какво сме чели от Томас Ман и да не оставаме на нивото на „мъжкарския прочит“ в историята на козела, разказана от Радичков. А романът на Лиу Цъсин според нея е повод да поразширим читателското си „зрително поле“, традиционно ограничено между рамките на руската и западноевропейската литература.

Накрая си позволявам да отправя малко лични препоръки. Ако се интересувате не само от развитието на войната в Украйна, а и от смисъла на това развитие, от сърце ви препоръчвам статиите на Ангел Петров, международен репортер в „Дневник“. Те са писани със задълбочено познаване на ситуацията, с контекст и в същото време – ясно за читателя. А комбинацията между тези три неща е рядко срещана в българската журналистика. Има я, разбира се, в статиите на Татяна Ваксберг (и не само) в „Свободна Европа“.

Готвач издава книга за гозбите на Северозападна България. Негов приятел решава да се пошегува и прави колаж – „поставя“ книгата в библиотеката на Владимир Путин. Колажът стига до врачански регионален сайт, който го публикува като доказателство, че корените на Путин са от Чипровския край. Тази история, разказана от Борис Митов в „Свободна Европа“, е „обеца на ухото“ за медиите, които публикуват, без да проверяват фактите. Независимо дали става дума за майтапчийски колажи, или за твърдения на представители на властта, за местни сайтове или за мейнстрийм медии.

А, за малко да забравя. Ако имате нужда от позитивни емоции – „Дубиоза колектив“ имат весело ново парче, което се казва „Може ли?“. Клипът има и субтитри на английски. „Знам, че не може, но може ли да може?“ – се пита в песента.

Приятно четене, слушане, а защо не и танцуване?

Източник

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/editorial-16-21-may-2022/

Войната продължава. Героичната съпротива на Украйна срещу руската агресия е доста резултатна досега. Но развръзка още не се очертава. Британското разузнаване коментира, че се очаква няколкомесечна фаза на война на изтощение.

В „Тоест“ наричаме Русия агресор и конфликта война от самото начало. Защото други оценки не са възможни. Украйна се защитава в съответствие с международното право, а руската инвазия „грубо погазва установените в международните отношения и право норми за легитимност и легалност – от проблема със справедливостта на каузата и пропорционалността на мащабите на инвазията спрямо предвоенната ситуация, през размера и характера на унищоженията по време на военните действия, до тоталната липса на международна подкрепа“. Това пише Александър Нуцов в много полезния си материал, озаглавен „(Не)моралните аспекти на войната“, който публикувахме през седмицата. Статията би била от помощ за хора без практически и академичен опит да се ориентират в някои понятия и критерии, за да могат да си изградят по-задълбочена представа за даден конфликт.

Историческият момент и контекстът на близката до нас война са важни за преоценка и осмисляне на отношението на българското общество към Русия. В България по целесъобразност блюдолизците на тоталитарния режим наложиха лъжата за двойното ни „освобождение“. По инерция някои повтарят това и до днес. Затова е много важно, че точно сега се появява документалният филм на Евелина Келбечева и Светослав Овчаров „Второто освобождение“, който вече е достъпен за напълно свободно гледане в YouTube в официалния акаунт на Държавна агенция „Архиви“.

Филмът разказва чрез архивни документи, повечето от които показвани за първи път, за съветската окупация на България от есента на 1944 г. до зимата на 1947 г. И е задължителен за всички, но особено за онези, които продължават да се поддават на заблудата за двукратното „освобождаване“ на България от Русия/СССР.

Образованието има ключова роля за развиването на критично мислене, което е спасителният пояс за съвременния човек във времена на много истини. Същевременно е жизненоважно да правим разлика между цензура и ограничаване на дезинформацията и заблудите. Проф. Яна Хашъмова от Охайския университет забелязва в последните години упорита и твърда държавна намеса в образователните процеси както в някои американски щати, така и в Русия. От цензуриране или дори пренаписване на историята до забрани за преподаване или обсъждане на теми като сексуална ориентация и джендър идентичност – налаганите политики на двете държави имат притеснителни сходства. Прочетете повече в статията ѝ „Цензура, пропаганда и образование. Тенденциите в Русия и САЩ“.

Правителството е подложено на всевъзможен натиск от всички страни, включително отвътре. И предвид крехката конструкция, върху която се крепи, не е изненада, че се огъва. Но пък огъването засега го спасява от срутване и му печели време. Което може да се окаже критично важно за геополитическата посока на България в бъдеще. Лошото е, че цената на това е залитане към популизъм, в опити „да се харесаме на всички“, а в действителност обявените от правителството мерки против бурята от кризи носят повече изгода на едрия бизнес и по-заможните хора. Нищо че самите мерки са оцветени като социални. Прочетете повече в анализа „Промяна, ама за бизнеса“ на Емилия Милчева, според която на тезгяха на правителството вече няма нито леви цели, нито десни инструменти. Публикувахме нейния материал в четвъртък.

И докато в редакцията се забавлявахме с очакваните обвинения към Емилия в социализъм (само защото е цитирала Бърни Сандърс), дойде време за поредното чудесно интервю на Слава Савова с представители на организации, ангажирани с опазването на следвоенното архитектурно наследство на Германия. Този път неин събеседник е Оливер Елзер, куратор в Немския архитектурен музей във Франкфурт и един от основателите на платформата #SOSBrutalism. А заглавието на интервюто е взето от негова реплика в разговора – „Архитектурата не е въпрос на ляво или дясно“.

Както обещахме миналата седмица, в рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов този път споделя размислите си за книгата на норвежкия писател Даг Сулста „Т. Сингер“. „Романът е сериозно изследване на трудността да се впишеш в собствения си живот. За това как катастрофално намаляват възможностите и желанието за непосредственост, спонтанност и свързаност между хората. Как да си себе си може да се окаже непосилна задача“, пише Стефан. А ако сте пропуснали, миналата седмица публикувахме post mortem интервю на Марин Бодаков с Даг Сулста, което ни застигна чак сега.

Приятно четене!

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/editorial-9-14-may-2022/

България преживя още една седмица на протести и контрапротести. Още в първите страници на романа „Керван за гарвани“ провинциалният герой на Емине Садкъ гледа столични граждански шествия по телевизията и си мисли: „Все едно живеем в паралелни държави.“ Този път едната държава подкрепя Украйна в контекста на руската инвазия, а другата подкрепя Русия, само че я е срам да си каже, та вместо това говори за „неутралитет“ и „опазване на мира“, без да има ясна дефиниция какво означава това и как то да бъде постигнато. Ако се окажете разкъсани между двете Българии и се губите в океана от (дез)информация, напомням, че в България има няколко работещи инициативи за проверка на факти, които следят твърдения както от проукраински източници, така и от проруски.

„Войната в Украйна извади принудително от хибернацията българските управляващи, заставяйки ги не просто да изберат отбор, но и да играят в него. Правителството на четворната коалиция не беше готово за суровата реалност – ударите отвън и отвътре. На дневен ред излязоха проблеми, чиито решения не бяха системно и целенасочено търсени досега, като енергийната диверсификация; боеспособността на българската армия; кампанията относно еврозоната (предвид присъединяването от 1 януари 2024 г.); руската хибридна война като национална и европейска заплаха. Тук е и темата за българското вето за Северна Македония, с начертаните от по-рано червени линии в Договора за добросъседство от 2017 г. и грешката тя да бъде оставена „на концесия“ на ВМРО“, пише Емилия Милчева в тазседмичния си анализ, озаглавен „Войната в Украйна извади България от хибернацията“.

България прави цивилизационен избор под напрежение, което има своите последствия. Емилия сравнява правителството с изправен до стената човек под дулото на пистолет, готов да обещае всичко всекиму. Остава и въпросът с енергийната диверсификация, тъй като за повече от десетилетие под управлението на Бойко Борисов България не взе стратегически полезни решения за енергийните си източници и остава зависима – над 85% от руския газ, 70% от петрола и 100% от руското ядрено гориво. Краткосрочните решения би трябвало да стигнат за тази зима, но Емилия се пита какво е решението в дългосрочен план. Нужна е политическа воля, категорична е тя.

Но политическата и обществената воля се захранват взаимно, а българското общество няма инструментите за преоценка на връзката си с Русия на Путин, която е пряка наследница на СССР. Това стана ясно от проучване, според което едва 10% от българите са категорични, че познават историята на българо-руските отношения. „Ключът е заровен в градинката на българското масово образование, по-скоро в неговата архаичност, скука, дехуманизация, пропаганда, подчиненост на руски митологеми, развод с европейските ценности и в крайна сметка абсолютно безсмислие, ако целта му е да направи децата едни свободни хора, които могат да намерят мястото си в света“, коментира журналистката Надежда Цекулова в личния си профил във Facebook. И в политиката, и в образованието – време е за излизане от хибернацията.

За едни други две Българии – отпреди десетилетие, напомня и Светла Енчева в текста си „Как МВР си отглежда антидържавна агресия“. Тогава и сега методите са едни и същи, само „враговете“ се променят. „Този път потърпевшите не са мюсюлмани, защото точката на конфликт е друга – подкрепящи Русия срещу подкрепящи Украйна. Друга разлика спрямо 2011 г. е, че сега отговорността на МВР е по-голяма от тази на местната власт. Защото привържениците на режима на Путин дори нямат нужда от официално разрешение, за да постигат с помощта на органите на реда това, което искат“, пише Светла.

Активистите на „Възраждане“ са добре охранявани от полицията, независимо дали акциите им са съгласувани със законовия ред, или не. Не същото може да се каже за подкрепящите Украйна. „Призивите за нападение, насилие и промяна на конституционно установения ред у нас обаче никак не са безобидни. МВР, изглежда, не си е научило урока, че вербалната агресия има свойството да прераства във физическа, ако не бъде спряна навреме“, предупреждава Светла.

Темата на тазседмичния обзор се завърта около политическото и общественото като взаимосвързани явления. Случайно или не, именно това е в основата на интервюто на Слава Савова с политолога Тобиас Флесенкемпер от немската организация Rheinischer Verein.

Рубриката на Слава „Опазване и граждански мобилизации“ е фокусирана именно върху историческото наследство от втората половина на ХХ в. в Европа през призмата на архитектурата, тоест индиректно се връщаме обратно към темата за историята и нейното (не)познаване. Флесенкемпер разказва за конкретни инициативи за опазване на паметниците на културата, за гражданското участие в тях, както и за съвместимостта на прехода към по-екологични градове със запазването на историята. „Когато изчезнат старите сгради около нас, тогава се появяват и политически рискове. Когато историята може да бъде пренаписана, тя може да бъде и отречена – няма да има вече останали артефакти и всичко може да се превърне в практични решения“, казва той в интервюто.

Артефакт е и интервюто на Марин Бодаков с норвежкия писател Даг Сулста. Изпрати ни го Даря Хараланова от издателство „Аквариус“, а в придружаващото писмо тя обяснява защо чак сега то стига до нас: „80-годишният Сулста не използва имейл, поради което от агенцията трябваше да разпечатат на хартия въпросите на Марин, да ги изпратят на писателя по обикновената поща и пак по нея да изчакат отговорите, да ги наберат на компютър и да ги изпратят обратно на нас. Получих отговорите в началото на октомври, месец след като Марин внезапно ни напусна. Оттогава държа този файл в компютъра си…“ В това интервю Марин разговаря с Даг Сулста за романа му „Т. Сингер“, издаден на български в началото на миналата година.

Ако тази препоръка не ви стига, имаме и още. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни представя „Синята китара“ от Джон Банвил, „Изобретяване на самотата“ от Пол Остър и „Трохи на хартия“ от Марий Росен. Вземете Банвил заради красотата на езика и един главен персонаж, който няма да харесате, но който ще ви научи на много неща. Подхванете Остър, ако ви се чете криминален роман, но и висока литература. Зорница ни издава, че Банвил също пише криминални романи, но „ако той ги отделя в две различни литературни персони, Остър предпочита да играе с пресечните точки между тях“.

Съвсем различна е книгата „Трохи на хартия“ на Марий Росен, с минималистичните илюстрации на Александра Георгиева. За Зорница стихотворенията на театралния режисьор „изглеждат наистина като трохи – малки, състоящи се в повечето случаи от едно-единствено хрумване, най-често образ или смислов обрат“. Тя допълва обаче, че трохите „имат свойството да се слепват; нервните пръсти да ги омачкат в топче хляб, което внезапно и почти неволно придобива черти“.

И понеже ни е тръгнало книжно – Нева Мичева отговори на читателски въпрос за четенето, писането и дали някога на нея самата ѝ е хрумвало да напише книга. Нева винаги се представя най-добре през думите си, затова ви предлагам просто кратък цитат:

„Аз вечно съм неустоимо привлечена от отделни думи, специфични понятия, части от тела или странни ракурси към здания, прехласната по драматично окапващи цветя, подслушани размени на реплики, предмети в неочакван контекст – твърде погълната от нетипичности и детайли, за да погледна към хоризонта и да начертая пътечка, камо ли магистрала. Вниманието ми е котешки нетрайно, възторзите ми – кучешки бурни, а за писането на книги сякаш се иска по-структурирано и структуриращо съзнание за света. Което ми е известно не само от четенето, разбира се, а и от дългата ми работа като преводачка, в която върша същото като писателите, само дето съм спасена от определени творчески мъки, включително тези на суетата.“

Тази седмица нямам много препоръки за вас, скъпи читатели – чета стихотворения на Мария Вирхов и Константин Павлов, препрочитам публицистиката на Алеко Константинов и фрагментите на Атанас Далчев. Изобщо – някак майско и безвременно е всичко. Или може би сме твърде изтощени от близо три месеца война и търсим отговори в миналото, а каква по-добра призма от историята и литературата.

Не съм съвсем сигурна, че мостовете между двете Българии може да бъдат построени без държавно участие – някои от най-популярните мерки за преодоляване на поляризацията включват организирането на граждански събрания или гласуване за проблеми вместо за партии. Към този момент нямаме решение за медиите, които промотират алтернативни реалности с цел печалба и сензация, нито за политиците, които експлоатират една или друга слабост – често чрез дезинформация – за своя цел. Литературата и историята обаче съществуват отвъд времето и ограниченията на физиката (или на обществата ни).

Това напомня и Петър Бакалов с публикувания от него откъс от „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев, който като нищо можеше да бъде написан и днес. Може би някъде из страниците се крият отговорите за настоящето. Във всички случаи – продължаваме да търсим решения. И да говорим. Пък дано се чуем или поне се срещнем някъде между паралелните светове.

Източник

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/editorial-25-30-april-2022/

Войната продължава. Изминаха два месеца от нейното начало и започна третият. По данни на британското разузнаване от петък основната цел на Русия продължава да е контролът върху областите Донецк и Луганск, но съпротивата на Украйна е силна и напредването на агресора е ограничено и с цената на големи загуби. Според „Вашингтон Пост“ по-дългосрочната цел на Путин може да е Приднестровието. Експертите обаче са по-скоро скептични за такова развитие. Защо този номер „няма да мине“, може да прочетете в статията на Татяна Ваксберг за „Свободна Европа“.

У нас новината на седмицата е, че „Газпром“ едностранно наруши договорите си с България и Полша и прекрати доставките на газ. Целта, разбира се, е прозрачна. Лабилната конструкция на българското правителство и бездруго едва се крепи на плаващите пясъци, върху които е сглобена. Това е опит за дестабилизация на страната ни и за евентуална подмяна на властта с по-угодна на Москва. От европейска перспектива пък е опит за разлом в мненията и нагласите в ЕС към санкциите спрямо Русия.

Вместо обаче да извади очи, може да се окаже, че Путин изписа вежди на българското правителство. Водещата партия в коалицията „Продължаваме промяната“ най-накрая събра кураж, зае категорична позиция в подкрепа на военна помощ за Украйна и се разграничи от президента Радев. Това е и шанс за партията да заличи негативите от мекушавостта си дотук, потвърждавайки позиционирането на България от правилната страна на историята. Прочетете повече по темата в анализа на Емилия Милчева, озаглавен „Русия, освободителкa наша“.

Не пропускайте обаче и този откъс от изявлението на вицепремиера Асен Василев на пресконференцията на съпредседателите на „Продължаваме промяната“. Особено ако сте зажаднели за лидерство, достойнство и принципност в българската политика.

Архитектурата никога не е само изкуство и винаги е била политическа, винаги е флиртувала с властта, категорична е Анета Василева в най-новия си текст, озаглавен „Архитектура и диктатори“. В него с редица красноречиви примери тя се движи по острието на болезнения въпрос „Опортюнисти и конформисти ли са най-звездните архитекти на съвремието ни?“. Оправдания винаги се намират – особено когато проектите са изкусително престижни и добре финансирани. Не пропускайте това четиво.

Продължаваме с ново интервю от поредицата „Опазване и граждански мобилизации“, в която Слава Савова разговаря с активисти, борещи се за съхраняване на недвижимите паметници на културата. Нейна събеседничка е д-р Карин Беркеман, съоснователка на дигиталната платформа moderneREGIONAL, посветена на архитектурния модернизъм в Германия. Д-р Беркеман разказва за разминаванията между различните поколения и надбягването с времето, защото винаги „разрушаването е по-бързо от опазването“.

А в рубриката „На второ четене“ този път Севда Семер е избрала дебютния роман на американския писател Джордж Сондърс „Линкълн в бардо“, за който той е отличен с „Мен Букър“ през 2017 г.  Предпочитам да оставя текста на Севда да ви разходи из това литературно произведение, което определено е оставило отпечатък в душата ѝ, понеже накрая тя споделя: „… именно книги като „Линкълн в бардо“ са причината изобщо да я има тази рубрика за връщане назад към хубавите четива. Всеки понякога усеща, че само на ръка разстояние може да съществува цяла градина, пълна с чудеса.“

И накрая…

През седмицата нашият непрежалим Марин навърши 51 години. Нарочно не казвам „щеше“… С него имах особена връзка, изпълнена с огромно уважение и интензивни разговори на живо, когато успявахме да се видим. Но рядко, изключително рядко общувахме онлайн. Сякаш не ни беше пълноценно. Само понякога си разменяхме кратки имейли, между които често имаше месеци пауза. И сега още ми се струва, че просто отдавна не сме си писали.

Няма място за притеснения

Чиста нощ,
непроницаема нощ.
Владетелят щади и тонизира,
а пръстенът му подпечатва с лилии
фантомите на старостта

И да не се обаждам,
ще бъда винаги наоколо

Тази работна седмица беше по-къса от обичайното, а следващата ще бъде още по-кратка, затова и „Тоест“ ще направи пауза до 8 май включително.

Приятно четене и спокойни почивни дни!

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/editorial-18-23-april-2022/

В навечерието на Великден настроението не е много празнично. Няма как да се абстрахираме от войната. А посещението на украинския външен министър Дмитро Кулеба оставя вкус на гузност в устата. Президентът на България, който по дефиниция е олицетворение на нацията, нарече Русия и Украйна братски народи. Кулеба добре му отговори, че двете държави могат да са братски само в смисъла, в който Каин и Авел са братя.

Управляващите така и не взеха решение за предоставяне на директна военна помощ за Украйна. Е, за предпочитане е да пращаме оръжие на Украйна индиректно и под сурдинка, отколкото изобщо да не пращаме – това все пак е начин да помагаме на нападната страна, а и на демократичния свят (включително на себе си). Но неприятният вкус от липсата на ясна и открита позиция остава.

Седмицата в „Тоест“ започна отново под знака на войната. В понеделник излезе третият епизод на подкаст поредицата „Украйна не е загубена“. Николета Атанасова продължава да разказва историята на украинката Алла, избягала с детето си от бомбите в Киев. В Украйна са останали мъжът ѝ и брат ѝ, тъй като са мобилизирани да отбраняват страната си, както и родителите ѝ, които не са успели да се евакуират от Харков навреме. Въпреки че брат ѝ е тежко ранен в Мариупол, Алла не губи присъствие на духа. Тя участва в шествията в подкрепа на Украйна в София и търси утеха в хубавите спомени отпреди войната.

„Национално съгласие… Някой виждал ли го е?“, реторично пита Емилия Милчева в тазседмичния си политически коментар. „Национално съгласие“ според Емилия е напълно изтърбушена от съдържание фраза. Бившият премиер Бойко Борисов призовава към национално съгласие (любима фраза впрочем на ДПС), но… само ако стане на неговото. В управляващата коалиция съгласието е заменено от компромиси в името на споделената власт. А от това в последна сметка печели режимът на Владимир Путин. В последните си публични изяви Бойко Борисов ласкае президента Румен Радев. Дали пък двамата не готвят някакво национално съгласие?

Поемаме си за малко въздух от войната и политиката, за да се гмурнем в изкуството. Новият ни автор Дилян Ценов дебютира в „Тоест“ със статията си „Трилогията BECOMING: Когато танцът среща киното“. В нея той разказва за съвместния проект на хореографите Стефани Ханджийска и Коста Каракашян и документалистката Силвия Чернева, които основават програмата „Фокус Кино Танц“. Филмите им третират темата за идентичността на съвременния човек през призмата на три концепции – за женствеността, за мъжествеността и за юношеството.

Тази седмица при нас дебютира и Мария Енчева, но всъщност не съвсем. Тя е присъствала в „Тоест“ и преди, но в качеството си на преводачка от нидерландски. Този път Мария Енчева взема интервю от нидерландския писател Тон Телехен – лекаря, който говори чрез животните. Повод за разговора е книгата му „Същността на слона“, публикувана наскоро на български език от издателство „Точица“. Телехен е пишещ лекар (или лекуващ писател), който руши границите между литературата за деца и литературата за възрастни. Както и границите между хора и животни – пише за животните така, сякаш са хора със своите мисли и копнежи.

И след като си поехме въздух – обратно към политиката. Миналата седмица официални представители на българската държава отидоха в Битоля, за да присъстват на откриването на клуб към българския Културен център „Иван Михайлов“ в града. В статията си „Посещението на българската делегация в Битоля като активно мероприятие“ защитавам тезата, че това събитие е добре дошло за руската пропаганда. Защото по този начин държавата ни се идентифицира с личност, на която не е направена прецизна историческа оценка и за която се знае, че не се радва на симпатии в Северна Македония. А това допълнително изостря отношението между двете страни по линията на внушавани от Русия опорни точки.

В рубриката „По буквите“ Зорница Христова отново ни представя три книги, които според нея заслужават нашето внимание. Този път и трите са на руския писател от украински произход Михаил Булгаков, известен у нас най-вече с романа си „Майстора и Маргарита“. Книгите, издадени в последно време, са „Говорещото куче“ (изд. „Изток-Запад“), „Записки на младия лекар“ и „Дяволиада“ (изд. „Нике“). Според Зорница не си струва да се обяснява защо преследваният от сталинския режим Булгаков е актуален и днес – то се вижда от само себе си.

Накрая – няколко препоръки от мен.

На откриването на фотографската изложба „СТОП на войната в Украйна“ в сградата на Народното събрание украинският външен министър Дмитро Кулеба произнесе много силна реч. Струва си да прочетете цялото му изказване („Свободна Европа“ публикува превода му на български), но ето само две изречения от него:

Всеки, който намира някакви причина или аргумент да не пристъпи напред, да не изрази политическа позиция, да не натисне копчето и да вземе правилното решение, действа в полза на агресията. Както и да се аргументира такъв човек, той може да звучи много рационално, но във време на война съм абсолютно сигурен, че всяко човешко същество трябва да бъде на страната на жертвата, а не на страната на агресора.

След думите на Румен Радев към Кулеба, че в Украйна се води „братоубийствена война между два братски народа“, в социалните мрежи започна да набира популярност песента „Никогда мы не будем братьями“ („Ние никога няма да бъдем братя“).

Тя е по стихотворение на младата украинска поетеса Анастасия Дмитрук, написано в контекста на анексията на Крим. Преведох за вас няколко строфи – буквално, без рими и без претенции за художественост. А вие сами можете да се досетите кои са онези, които никога няма да бъдат братя:

Ние никога няма да бъдем братя!
Нито по родина, нито по майка.
Вие нямате дух да бъдете свободни –
дори доведени братя не можем да бъдем.
Вие се нарекохте „старши“ –
бихме били „младши“, но не и „ваши“.
Толкова сте много, но за жалост сте безлики.
Вие сте огромни, ние сме велики. […]
Вие имате Цар, ние имаме Демокрация.
Ние никога няма да бъдем братя.

В понеделник „Нова телевизия“ започна излъчването на украинския сериал „Слуга на народа“ с участието на Володимир Зеленски, дублиран на български. Сериалът върви от 23:30 вечерта, но епизодите са достъпни и на сайта на телевизията.

За финал – още една културна радост в тези безрадостни времена. Към Читателския клуб „Тоест“ се присъедини и издателство „Аквариус“. Така издателствата, които предоставят на активните ни дарители 20% постоянна отстъпка от коричната цена на всичките си книги, вече станаха 14.

Приятно четене! И светли празници!

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/editorial-11-16-april-2022/

Световните новинарски емисии излъчват кадри от Буча и други украински градове; мнозина, включително директорът на Human Rights Watch за Европа и Централна Азия Хю Уилямсън, говорят за военни престъпления. Русия от своя страна настоява, че води войната „хуманно“, нападайки само военни цели.

Струва ми се, че трябва въобще да не си учил история или да не си живял сред хора, за да вярваш в идеята за хуманна война – поначало. Това казва и книгата на Самюъл Мойн „Хуманно“ според рецензията на Джаксън Лиърс в The New York Review of Books – че през последните десетилетия реториката на „хуманната война“ е изместила говоренето за мир, изместила е търсенето на жизнеспособни алтернативи на войната (например международна полиция като средство за борба с тероризма). Това изместване е твърде изгодно за оръжейната индустрия. Цитирам статията не за да релативизирам потреса от конкретните военни престъпления, извършвани сега. А защото съм съгласна с автора, че самата война е престъпление. Очевидно ще трябва да изграждаме нов световен мир и е важно какви понятия ще залегнат в него.

Дали обаче вървим натам, не е много сигурно. Не е ясно например как войната в Украйна ще повлияе на електоралните процеси по света и особено в Европа, най-малкото с икономическата дестабилизация, да не говорим за чувството за несигурност, което неизбежно се отразява на поведението на гласоподавателите. В този смисъл ще е показателно как ще протече вторият тур на изборите във Франция – не за пръв път Макрон има малка преднина пред Льо Пен, но това нищо не гарантира. Нека не забравяме и специфичната информационна супа, в която е потопен съвременният гласоподавател – току-виж се оказало, че най-близо до повърхността плуват етикетчетата с цените и снимките с котки.

Дали и в България обаче не предстоят избори, и то не само местни?

Емилия Милчева прави много тревожен анализ на разногласията в управляващата коалиция, които са излезли извън параметрите на идейните разногласия и стигат до взаимни обвинения в престъпни зависимости. В същото време несъгласията не са по някакви маловажни въпроси, а по кардинални теми, като избора на управител на БНБ, позицията на България по отношение на войната в Украйна и преговорите със Северна Македония, които като че ли се водят на две писти. Ако нещата вървят така, казва Емилия, предсрочните избори може да се окажат по-рано, отколкото им се иска на управляващите.

За фон тази седмица видяхме как съдът обяви за незаконен ареста на Бойко Борисов, докато гражданството се забавляваше със спешния пиар на министъра на културата – по-показателни за управленската компетентност от това, което трябваше да замажат.

Статията на Венелина Попова е за една от конкретните пречки пред стабилността на правителството – заплахата на Корнелия Нинова БСП да излезе от управляващата коалиция, ако България изпрати военна помощ за Украйна. Венелина изтъква, че българската индустрия изнася оръжие, включително и за Украйна, съвсем не от вчера – което значи, че разделителната „червена линия“ се отнася до официалната санкция на правителството и парламента, не до това дали казанлъшките гранатомети стигат или не стигат до Донбас.

Така. Междувременно снимките с разрушени от войната сгради традиционно провокират у нас коментари относно архитектурната разруха, която не би трябвало да има място в страна, непреживяла подобни сътресения. Част от проблема е липсата на консенсус относно ценността на архитектурното наследство – особено ако то не е чак толкова старо. Пример за обратното отношение е разговорът на Слава Савова с Александър Клайншрод относно кампанията за запазване на Beethovenhalle в Бон – заплашена да бъде разрушена, за да може на нейно място да изникне ефектна постройка като „Операта на Сидни“.

Клайншрод изтъква значимостта на ресурса, вложен в съществуващите сгради, и необходимостта от смислена оценка на техните функции и реалните нужди на хората, които ги използват. Направи ми впечатление, че в Германия въпросът за опазването на архитектурното наследство е част от политическия дебат, в т.ч. и предизборен, че в него участват не само архитекти, а и изкуствоведи. И че според Клайншрод е важно да бъдат запазени и двата архитектурни разказа – на ФРГ и на ГДР, каквото и да казват те.

Този дебат е в неочаквана връзка с изложбата на Сибиле Бергеман, състояла се наскоро в СГХГ. Сред кадрите на световноизвестната фотографка от ГДР има серия снимки от процеса по създаване на паметника на Маркс и Енгелс в центъра на Берлин. Снимките ме поразиха и реших да проверя историята им, която се оказа повече от показателна – с опитите на скулптора да управлява (с помощта на Хонекер) реакциите на публиката спрямо своята творба. Хонекер буквално заплашва със затвор всички източноберлинчани, които откажат да посетят паметника. След 1990 г. Енгелхард се опитва да получи от Хелмут Кол съответната подкрепа срещу вандалски действия, но тя му е отказана. Управлението на културното наследство в публичните пространства никога не е лишена от политически подтекст.

И ако ви идват в повече всички тези разпади в ситуация, която изисква максимално единство, може би полезен ход би бил да се стремим да градим връзки поне в своята област. Статията на Стефан Иванов за „Тимбукту“ на Пол Остър прави точно това – полага книгата в контекста на другите произведения на Остър, на другите преводи на Иглика Василева, на скитниците в книгите на Георги Господинов, на книгите, разказани от името на куче… без да забравя и особеностите на този конкретен роман. Опити за събиране и сговаряне, без които важните ни връзки може да се окажат неспасяеми… чак до отвъдното Тимбукту.

Източник

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/editorial-4-9-april-2022/

Войната продължава. От Украйна през седмицата долетяха кадри, които трудно може да бъдат осмислени. Отстъплението на руските агресори разкри безчовечното им отношение към цивилни хора, включително жени и деца. Репортажите от мястото на събитията са тежки за четене, но свидетелстват за военни престъпления в ужасен мащаб и с много жертви.

На този фон у нас се води борба за превземане на съзнанията. За политическа злоупотреба. Добрата новина е, че гражданските демонстрации в подкрепа на Украйна по улиците на София и по-големите градове в страната са внушителни в сравнение с тези на „петата колона“ на Путин у нас, която едва успява да извади шепа хора на площада. Отравянето на обществената среда и социалните мрежи обаче не е за подценяване.

Борбата за умовете на хората не е от вчера и е ефективно оръжие за поражения не само в ментален смисъл. Тя е мощен инструмент за оправдаване на всякакви политически действия. В статията си „Културната терапия“ на Путин проф. д-р Яна Хашъмова, която преподава източноевропейска култура и кино в Държавния университет в Охайо, проследява как през последните 10 години в Русия е подготвяна среда, която да предпостави ставащото сега. И да служи за обяснение и мотив за възраждането на имперските амбиции на тази страна след разпада на Съветския съюз.

Но да се върнем у нас с наблюденията на Светла Енчева. Според нея напоследък често се чува мнението, че в настоящата ситуация на война на Русия с Украйна управлението на ГЕРБ би било за предпочитане пред настоящата четворна коалиция, включваща БСП. Защото именно на БСП и на президента Радев се дължат колебливото отношение на страната ни и отказът да изпратим военна помощ в Украйна. Светла припомня какви бяха отношенията на доскорошните управляващи и лично на Бойко Борисов с режима на Владимир Путин. Прочетете статията ѝ „Къса памет, вярно куче“.

Недалеч от същата тема за късата памет е и новината за промените в Закона за досиетата. След като поправките бъдат приети, принадлежността към Държавна сигурност на лица, кандидатстващи за публични длъжности, ще се обявява всеки път, а не еднократно, както постанови ВАС през миналата година. Защо това е важно и защо съпротивата срещу тези законови промени е толкова силна и до днес, прочетете в интервюто на Венелина Попова с Екатерина Бончева, дългогодишен член на Комисията по досиетата, която споделя, че „разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България“.

Една от многото теми с взривоопасен потенциал да разрушат крехката спойка в управляващата коалиция е липсата на единна, а още по-лошото – адекватна експертна кандидатура за управител на Българската народна банка. Според Емилия Милчева и двете номинации, които се обсъждат към този момент, са политически обусловени и нямат нужната репутация пред банкерското съсловие. Прочетете повече в анализа ѝ „Великденски заек или просто заек за БНБ?“, който публикувахме в четвъртък. Междувременно на следващия ден се появи призив в самата коалиция и двете кандидатури да бъдат оттеглени.

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени е темата на нова поредица в „Тоест“, озаглавена „Опазване и граждански мобилизации“. Зад нея стои арх. Слава Савова, практикувала в Берлин, Ню Йорк, Ротердам и Хонконг. Първата ни публикация от поредицата е разговор с трима представители на гражданската инициатива Die Betonisten, която се заражда покрай акция за спасяване на Кметството в Майнц през 2017 г. и продължава дейността си с кампании за преоткриване и опазване на следвоенното наследство на града. „Опазването не е непременно музеифициране“, смятат те.

В рубриката „По буквите“ едното заглавие, което Зорница Христова е подбрала този път, е изследването на Виктор Клемперер „Езикът на Третия райх“, което излиза в превод на български сега, 77 години след края на Втората световна война и 75 след първото издание на книгата в оригинал. Зорница не крие шока си от актуалността на четивото днес. Другото заглавие, което тя ни провокира да прочетем, е последният роман на Евгений Водолазкин, смятан за един от най-добрите живи руски автори – „Оправданието на Острова“, в майсторския превод на Здравка Петрова.

Нека завършим с една препратка към важна новина отвъд Океана. През седмицата Сенатът на САЩ утвърди Кетанджи Браун Джаксън за върховен съдия. Тя е първата чернокожа жена във Върховния съд на Съединените щати.

Приятно четене!

Източник

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/editorial-28-march-2-april-2022/

Войната продължава. За съжаление, това кратко изречение от две думи е напълно достатъчно да запълни със себе си цялата седмица. Както и предходната, и цялото време от 24 февруари досега. А и още неясно колко седмици напред.

Не ми казвайте, че руските войски не виждат, че стрелят по цивилни домове и убиват мирни хора! Напротив, много добре знаят и разбират какво вършат.

Това споделя Алла от Киев, потърсила в България спасение от войната в собствената ѝ родина, пред микрофона на Николета Атанасова във втория епизод на подкаст поредицата „Украйна не е загубена“. В него участват и Христофор Караджов, преподавател по журналистика в Калифорнийския университет, и журналистката Тетяна Иванска, която изпраща гласови съобщения от атакувания Киев. Публикувахме епизода още в понеделник, а вие, ако искате да бъдете известени веднага за всеки нов епизод, се абонирайте за емисията на „Мястото“ с Николета Атанасова чрез любимото си подкаст приложение.

Правителството уж подписа меморандум за сътрудничество в енергетиката с британско-американски консорциум, но новината мирише на нечистоплътни капитали и токсични връзки в други посоки. В четвъртък Емилия Милчева обобщи известното досега по темата и обърна внимание на рисковете от инвестиции, които може да са опасни за националната сигурност. Особено на фона на активни военни действия в Европа, основателни съмнения в адекватността на службите и институциите у нас и факта, че държавата ни е на прага на енергийната си трансформация, за която е отделена огромна част от средствата в Плана за възстановяване и устойчивост. От това колко целесъобразно ще бъдат инвестирани тези средства, зависи бъдещето на поколения българи.

Друга актуална тема от родния контекст продължава да бъде реформата в прокуратурата и Висшия съдебен съвет. По този повод Венелина Попова разговаря с Калин Калпакчиев, съдия от Софийския апелативен съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България, за проблемите с ефективността на разследването, за предложенията на ССБ за промяна на съществуващия модел на съдебната власт, както и за оценката му за закриването на органите на специализираното правосъдие. „Фактите за зависимост на главния прокурор от политическата власт са пред очите на цялото общество, остава и ВСС да прогледне за тях“, казва съдия Калпакчиев.

В рубриката ни „На второ четене“ Севда Семер е избрала този път една много различна детска книга, която наглед е помагало за учене на таблицата за умножение, но е много повече от това. Севда е достатъчно откровена да сподели, че има дискалкулия, ще рече – затруднения със смятането, и че възприема себе си като „човек, който има силна тревога за всичко, свързано с математиката“. В този смисъл си струва да се отбележи, че Севда се е забавлявала с тази книжка и с начина, по който тя отваря вратите към една иначе толкова скучна за много деца (и възрастни) тема. „Умножение без уморение“ е дело на нашата Зорница Христова в тандем с илюстраторката Миглена Папазова.

Ето че вече може да се радваме на нов-новеничък текст в рубриката „Говори с Нева“. „Будь ласка“ е не само заглавието на най-новото есе на Нева Мичева в отговор на читателско писмо, но са и първите думи, които тя научава на украински. Какво означават – ще прочетете сами, а междувременно ще разбере защо според Нева светлата част на живота е „упорството, с което добрите хора правят добри дела“.

И накрая – една препоръка от мен за този уикенд. „Гардиън“ са подбрали три съвременни украински документални филма и с по един откъс от всеки от тях правят кинематографичен портрет триптих на съвременната история на Украйна и нейните хора. С това те ни припомнят за ролята на документалистиката във времена на обществени турбуленции.

Приятно четене, слушане и гледане!

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/editorial-21-26-march-2022/

Колко хубаво би било да започнем този бюлетин с „Войната свърши“! Но уви, през изминалата седмица войната на Русия срещу Украйна закръгли един месец. Мащабът на разрушенията, броят на жертвите и начините за оцеляване на живите в най-засегнатите райони – дори опитът да си представим тези неща надхвърля прага на поносимост.

През седмицата се закръгли още нещо – правителството навърши 100 дни. На тази тема е посветен обзорът на Емилия Милчева „Стоте дни. Променливо, но без Промяна“. За този период е приет бюджетът за 2022 г., сменен е министърът на отбраната и няколко държавни институции се сдобиха с нови ръководители. Но обещаното повишаване на равнището на ваксинация срещу COVID-19 така и не се осъществи, нито преструктурирането на Антикорупционната комисия. А в контекста на войната енергийната криза ще се задълбочава. Управляващата коалиция така и не е станала единен отбор, а „Продължаваме промяната“ още не е регистрирана партия. Коментарът на Емилия е публикуван, преди парламентът да гласува на първо четене закриването на специализираното правосъдие.

„Де са ти, Гешев, осъдените олигарси?“, пита Венелина Попова. Статията ѝ тази седмица е за нежеланието на прокуратурата да разпита намиращия се в Дубай Васил Божков, за когото не пропуска да отбележи, че е обвинен за 19 престъпления. Името му нашумя отново след арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова, извършени въз основа на негов сигнал. Според публично изразени мнения на юристи, както и според вътрешния министър Бойко Рашков няма процесуални пречки за разпита на Божков, който е един от най-богатите олигарси в България. С действията си досега обаче главният прокурор Иван Гешев демонстрира двойни стандарти по отношение на това кого обвинява, кого арестува и кого разпитва.

Откакто започна войната, изгледах украинския сериал „Слуга на народа“, в който Володимир Зеленски влиза в бъдещото си амплоа – на президент на Украйна. В статията си „Слуга на народа срещу пропагандата“ споделям впечатления от сериала. Видя ми се важно да го направя, защото той поставя под въпрос не само много от опорните точки на Русия, а и част от нашите собствени стереотипи. За нас например е естествено, че какъвто език говориш, такава е и националната ти идентичност. И не е трудно да повярваме, че рускоезичното население в Украйна е проруски настроено. Как тогава да си обясним факта, че самият сериал със Зеленски е на руски, което обаче не е предпоставка той да капитулира пред Русия?

„Русия ще засили хибридната си война, за да предизвика разделение в България“, смята експертът по отбрана и сигурност Михаил Найденов. С него разговаря Йоанна Елми. Според експерта, ако страната ни не членуваше в НАТО, нямаше да може да се присъедини и към ЕС. Членството в този отбранителен съюз ни дава сигурност и международен авторитет. Хибридната война на Русия, от друга страна, е заплаха за нашата национална сигурност. А Русия, както знаем, възприема НАТО като враждебна на нея сила. Тя няма да преглътне, ако Украйна се присъедини към Алианса. Според Найденов Путин е започнал тази завоевателна война, за да попречи на Украйна да стане част от евро-атлантическата общност.

В колонката „По буквите“ Зорница Христова ни представя поредните три нови книги, привлекли вниманието ѝ. Първата от тях е „Петмез“ на Влада Урошевич. Книгата е като разширено стихотворение под формата на роман; като мазе, превърнато в бомбоубежище. Художничката Люба Халева превръща бялото поле на една страница в процеп, от който някой наблюдава насекомите на думите, а преводът на Русанка Ляпова е чуден.

Втората книга е стихосбирката „Да се откажеш от рая“ на Джак Гилбърт, в превод на Димитър Кенаров. Поезията на Гилбърт е апология на пътуването на скърбящата майка към Сиракуза, за което Сенека я призовава. Тя е защита на любовта към живота дори когато тази любов внушава вина.

Третата книга е „Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишич и Андрий Лесив, издадена от „Софтпрес“. На пръв поглед историята е ясна и почти плакатна. Едно приказно градче е разрушено от войната, но накрая добрите побеждават лошите. По-интересни са обаче малките натрупвания на смисъла. А те отвеждат към неплакатното и човешкото в книгата. Темите на избраните от Зорница книги се спояват от стихотворението „Мечка страх“ на титуляря на „По буквите“ Марин Бодаков.

Докато сме на поетична вълна – на 21 март беше Международният ден на поезията. По този повод „Тоест“ публикува в социалните мрежи стихотворение на нидерландския поет Ремко Камперт. Преводът му на български от Мария Енчева е част от инициатива в подкрепа на Украйна на нидерландското издателство De Bezige Bij, което представя произведението на няколко европейски езика. Историята на стихотворението е свързана с бащата на Камперт, Ян, който е участвал в Съпротивата против нацизма и загива през 1943 г. в концлагер:

съпротивата не започва с големи думи
а с малки стъпки

както бурята с глухо бучене в двора
както котка на която е влязла пакост в ума

както широките реки
с малкия извор
притулен в гората

както морето от пламъци
със същата клечка
която пали цигара

както любовта с поглед
с докосване или нещо необикновено в гласа

с въпрос който задаваш на себе си
с това започва съпротивата

после задаваш въпроса на друг

„Един ден името Мариупол ще се върне като име на съдебен процес. Снимките на масовите гробове и разказите за глада ще оживеят наново в съдебната зала, името на почти всеки стрелец по града ще бъде научено, ще има присъди за виновните и техните командири.“ С тези думи започва хващащата за гърлото статия „Мариупол. Как за няколко дни изчезна цял град“, публикувана в „Свободна Европа“. Авторът ѝ може да е само Татяна Ваксберг. Освен че е наблюдавала процесите в Хага за военните престъпления в бивша Югославия и разбира от тази материя, в материалите ѝ няма излишни думи, а всичко казано попада право в целта.

Финалът на тазседмичния бюлетин отново е под знака на войната, но излъчва позитивизъм. В четвъртък в София се проведе шествие в подкрепа на Украйна. На него дойдоха толкова много хора, че краят им не се виждаше. Тази демонстрация създаде усещането, че София е нормална европейска столица, а България – уважаваща себе си европейска държава, която този път стои на правилната страна на историята. Ако и вие имате нужда от това усещане, за да компенсирате неприятния вкус от не особено последователната ни външна политика, ето един вдъхновяващ запис от въздуха, дело на Иво Петров:

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/editorial-14-19-march-2022/

Събуждам се, включвам компютъра, проверявам станало ли е чудо. Това е ритуалът ми от последните дни.

Смея се, разбира се, на себе си. Но вижте: комунистическите режими в Източния блок се срутиха като плочки домино, в Югославия имаше война, после два самолета се забиха в кулите на Световния търговски център, после съобщаваха за други терористични актове, после пандемията, после войната в Украйна… Всички тези неща се случиха извън моята страна (или започнаха другаде). И се отразиха върху нея – жестоко. Една част от тях можеше да бъдат предвидени. Предвидихме ли ги? Имаме ли идея накъде ще се развива настоящата криза?

Много вероятно е например Путин да инвестира сериозен ресурс, за да смени режимите в Източна Европа – да речем, чрез комбинация от информационна война и вложения в удобни за него партии. Анализът на Емилия Милчева „Сезонът на путлеристите“ отчита ръста на подкрепата за „Възраждане“ („най-кресливата, патетична и с прокремълски уклон група в българския парламент“), но не само. Бъдещият проект на бившия военен министър Стефан Янев ще използва същите настроения, казва тя. И шансовете му не са малки. Междувременно президентът не иска самолети на НАТО, въпреки че, по собствените му думи, армията ни няма ресурс да ни защитава. Значи и той чака „чудо“. Дали?

Едно може да се предвиди: политиката на „снишаването“ неизменно води до политика на „потушаване на пожари“ – тоест несръчно, кризисно справяне с неща, за които е трябвало да се подготвим. Това е повече от очевидно при посрещането на украинските бежанци. Тази седмица темата е разгърната в три последователни текста, така че става безпощадно ясно за какво иде реч.

Първо, новата подкаст поредица на Николета Атанасова „Украйна не е загубена“ дава възможност да чуете с ушите си как точно звучи бежанският опит, дава глас на реалните хора зад „броя на потърсилите убежище у нас“. Препоръчвам да започнете оттам.

След като сте чули самите хора, прочетете статията на Светла Енчева, описваща процеса на интегра… чакайте, какъв процес на интеграция? Към момента, в който е публикувана статията, пунктовете за регистрация на бежанците не работят с пълен капацитет, съответно те не могат да получат статут на временна закрила – с всичко следващо от него.

Светла продължава нататък и се опитва да си представи как би изглеждала възможната интеграция в нашето общество с цялата тромавост на административния апарат, с езиковата бариера и т.н. Как може човек да се оправи в системата на здравеопазването например? Ами в образователната система? Та тя не може да интегрира дори българчета с друг майчин език, напомня авторката. Леко се размечтавам за стандартна практика от добре разработени курсове по български за двуезични учители, но нищо такова няма да стане, разбира се, въпросът ще се реши „по чудо“.

Ако съществува антоним на думата „чудо“, то вероятно е нещо, което спъва и нормалните рационални решения на проблемите. Не забързва действието, а го забавя до обезсмисляне. Според статията на Венелина Попова такава структура е Държавната агенция за бежанците.

Към въпросите, зададени на председателката на ДАБ при изслушването в парламента, Венелина добавя още доста – свързани както с ефективността на Агенцията, така и със съмненията за вътрешна корупция. Става ясно, че са отпуснати 100 допълнителни щатни бройки за справяне с кризата, но ДАБ не само не предприема нищо специално (например да сформира мобилни екипи за най-натоварените места), но и отказва да регистрира бежанци. Тези, които били влезли легално в страната и имали право на 90-дневен престой, не били неин проблем. И така нататък.

Толкова по настоящата (уж неочаквана) криза. А какво може да предстои? Статията на арх. Анета Василева за настъплението на Китай в архитектурната геополитика на Африка показва възможна посока за радикална промяна на света. Китай може да се окаже по-близо, отколкото мислим – като най-големия инвеститор на подценявания, но богат на ресурси африкански континент. Така както в момента обмисля да изкупи акциите на руски енергийни фирми. И така както позицията на Пекин би могла да наклони везните във войната между Русия и Украйна.

С други думи, твърде вероятно е оттук нататък икономическата тежест на Китай да нараства и да се усеща все по-близо до нас. В същото време само преди седмица чух от млада китаистка с икономически профил, че няма смисъл да работи по специалността си.

Не по-малко важно от предвиждането на бъдещето е да осмислим какво все пак ни се е случвало в миналото. Особено ако то се явява бяло петно, нещо, което удобно се пропуска. Точно такъв е случаят с войната, която се водеше през 90-те в непосредствено съседство до нас – и точно затова за рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов посяга към книга именно по тази тема. „Югославия, моя любов“ на Горан Войнович е роман, който разделя историята на късчета и ги събира по друг начин. И макар обърнат назад, гледа и напред към онова, което предстои – „как може войната да свърши и човешкото същество не само да оцелее, но и да продължи живота си“.

Междувременно едно малко локално чудо все пак се случи. Арестът на бившия премиер Бойко Борисов предизвика повече ентусиазъм от настъпването на Нова година. Eмилия Милчева обаче нарича тази акция по-скоро изпитание – и за Европрокуратурата, и за управляващите у нас. Дали ще доведе до усещане, че борбата с корупцията все пак е възможна, или напротив, ще смъкне още повече авторитета на правителството – зависи от това как ще се развие. Да видим.

А след сутрешната проверка, ако чудото пак е забравило да настъпи, най-добре да действаме. Все нещо ни е по силите.

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/editorial-7-12-march-2022/

Изтощение. Безсилие. Вина, че сме добре. Страх, че сме добре, но само засега. Това са част от емоциите, които споделяме през последните две седмици. И въпреки активната хибридна война, която се води в България; въпреки органичните пропутински настроения, които циркулират в родината, както в много бивши комунистически страни – доброто побеждава в реалността. Facebook групата в помощ на украинските бежанци в България вече наброява десетки хиляди членове, а кратък ежедневен прочит на дискусиите вътре ми дава надежда, че човешкото у човека надделява. И ако обществото е толкова добро, колкото са хората в него, то държавата е толкова ефективна, колкото са политиките ѝ – в това отношение адекватна стратегия по отношение на бежанците все още няма. Но ще стигнем и дотам.

Където трябва да се признае – признаваме. Въпреки очевидния руски уклон у мнозина от българските политици (любимо засега е изказването на бившия премиер Борисов, който не казва нищо, но за сметка на това с много думи звучи добре за всички страни, ако човек не се замисля много), правителството на Кирил Петков дава ясно да се разбере, че България застава от правилната страна на историята. И това е много, много важно – защото е рядкост, защото имаме навика да се снишаваме и защото в крайна сметка достойните и смели политически решения имат потенциала да вдъхновяват достойни и смели граждани.

Недостойно продължават да се държат много от българските медии. Примерите, за съжаление, изобилстват. По този повод разговарях миналата седмица с медийни експерти, преподаватели и журналисти. Заедно размишлявахме дали е възможна регулация на медиите, но без цензура, и стигнахме до извода, че ако не искаме властта да предлага спорни мерки, които рискуваме да се превърнат в инструмент за репресия, правилата трябва да дойдат от самата гилдия. Гилдията обаче все още е твърде заета – в търсене на гледната точка на убиеца, в измислянето на най-скандалното заглавие, което да докара трафик и коментари в социалните мрежи, в размисли как точно да нарича инвазията в Украйна.

Именно по повод състоянието на журналистиката видни личности изпратиха в неделя отворено писмо до премиера, правителството, министри и СЕМ:

Разбираме, че рупорите на руската пропаганда няма да бъдат отстранени бързо от ефир. Но може да им се намери алтернатива – гледната точка на свободомислещите хора, представена от свободомислещи журналисти […] БНР и БНТ от години не изпълняват тези свои задължения – както заради политически поръчки, така и поради липсата на подготвени свободомислещи журналисти. Затова предлагаме в ефира на БНТ и БНР да намерят място авторски формати, които сега са изтикани в периферията на медийното пространство, но се водят от качествени и обективни журналисти. Формати, в които се отстоява обективната истина за войната в Украйна, а не се прави антидемократична пропаганда.

Обратно към немощта на държавата, що се отнася до овладяването с бежанската вълна. Най-логично е с това да се заеме Държавната агенция за бежанците. Към момента обаче основно граждани и неправителствените организации поемат грижата за транспортирането и временното настаняване на бежанците от Украйна. Информацията, която ДАБ предоставя, е неясна и противоречива, а това поражда въпроси дали пък не се прикрива плачевното състояние на бежанските центрове из страната. По този повод Венелина Попова се обърна към Държавната агенция за бежанците с въпроси дали има стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бягащите от войната в Украйна. Отговорите не я изненадаха. Няма да изненадат и вас.

Емилия Милчева също се рови в текущите проблеми на държавата – този път в основния ѝ фокус е ефективността на нашите спецслужби. „След всички пробиви в системата на националната сигурност, които не са били предотвратени от спецслужбите, съществуването им е трудно защитимо пред българските данъкоплатци. Тези пробойни костваха милиарди на България – защо тогава да даваме стотина милиона годишно (над 140 млн. лева за 2022 г.) за разходите на службите. А и те не понесоха никаква отговорност – нито за грешната прогноза за Украйна, нито за всички останали пропуски“, коментира Емилия.

България изостава и по друг важен параграф: киберсигурността. По темата през седмицата разговарях с Делян Делчев, ИТ експерт с познания и опит в сферата. Понеже темата е встрани от журналистическия ми фокус, зададох въпросите по същия начин, както вероятно бихте ги задали и вие: с какво се различават кибератаките от дезинформацията, има ли по-популярни методи за кибератака, имат ли държавите киберармии и т.н. И най-важното – каква е стратегията на България. Според Делчев и тук имаме отражение на по-голяма тенденция: проблемите се кърпят на парче и тичаме след тях, вместо да се подготвяме, за да се опитаме да ги предотвратим.

При инвазията в Украйна виждаме отблизо как дигиталният фронт е от основна важност. Това е и мнението на украинския заместник-министър на дигиталната трансформация Александър Борняков, който разказва за ключовите решения в сферата пред Wall Street Journal. По негови думи, украинската стратегия включва дигитализацията на държавните услуги, подсилване на инфраструктурата, активна борба с дезинформацията и мисинформацията онлайн и дори създаване на ИТ армия, която да контраатакува.

„Авторитетът на международните посредници не трябва да бъде поставян под съмнение, защото особено сега, след 24 февруари, светът се нуждае изключително много от него. Нито войната в Украйна, нито продължаващият вече 70 години конфликт в Близкия изток ще намерят своето решение с военни средства“, пише Мирослав Зафиров в своя анализ за отражението на войната в Украйна върху световната дипломация. Той дава за пример състоянието на израелско-палестинските мирни преговори в момента и смята, че пренебрегването на дипломацията за сметка на аргументите на силата ще има пагубни последици.

В цялата лудост на света не бива да забравяме грижата за себе си, особено когато все още имаме късмета да можем да си я позволим. За щастие, не знаем какво е основите, на които се гради животът – подслон, храна, безопасност – да бъдат взривени, унищожени… Понякога грижата може да бъде просто малко време с книга в ръка.

Из няколко по-нови заглавия се разхожда Зорница Христова в рубриката „По буквите“. Тазседмичните ѝ предложения са „Клара и слънцето“ от Казуо Ишигуро, „Уважение“ от Инти Чавес Перес и „Чувствителният разказвач“ от Олга Токарчук. Въпросите, които тези книги ни отправят, всъщност са много уместни в контекста на новата кървава война в Европа: Има ли нещо у нас, което не би могло да бъде deepfaked? Как познанието за себе си те прави по-добър в отношенията към другите, към света като цяло? Съществува ли изобщо голяма, неутрална и обективна вселена? Ясно е, че нямаме време за всички книги, но на ваше място бих отделила няколко минути за размислите на Зорница относно тези три.

Бях решила, че след две години пандемия през 2022 г. ще си взема кратка почивка от работата с дезинформацията, която е доста психически натоварваща. За добро или лошо конфликтът в Украйна сложи край на тези планове. С радост открих, че от „Булевард България“ са проследили и превели интересна Twitter нишка на комуникационен експерт, който разказва не само как работят тролските фабрики, но и… каква е българската следа. Надали ще има изненадани: основен проводник е Диляна Гайтанджиева, която работи в „Труд“ и публикува текстовете си на английски в регистриран от нея и на нейно име сайт с български домейн. „Гайтанджиева беше сред остриетата на Николай Бареков в ТВ7, където основно беше ангажирана с „разследвания“ срещу „кръга Капитал“, пишат от изданието. На източния фронт нищо ново. В страницата „Срещу дезинформацията“ пък може да видите нагледни примери как едни и същи коментари се публикуват от най-различни акаунти в страховито информационно цунами. Колегата Георги А. Ангелов също публикува примери в профила си в Twitter.

Ако някои български политици изобщо не дават признаци, че се срамуват от пропутинските си връзки, то италианският популист Матео Салвини бе поставен в сконфузна ситуация в рамките на свое посещение на полски град на границата с Украйна. По време на пресконференция кметът на града развя тениска с лика на Владимир Путин – същата, каквато самият Салвини е носил преди години, докато позира за снимка на Червения площад. Дезинформацията разчита на късата памет, така че е важно да се припомнят някои удобно забравени факти.

Тези дни из социалните мрежи срещнах две изказвания, които ме впечатлиха: един хубав, остър очерк и една вдъхновяваща история, с посланията на които искам да завърша днешния бюлетин. Дезинформацията изкриви новината за държавните компенсации за хотелиерите, приели бежанци. Много българи се възмутиха, а след това много други българи се възмутиха от първите възмутени, и т.н. Ясно е, че невежеството не се бори с възмущение, а с активни образователни и медийни реформи. По тази тема сме писали много. Разколът и свадите нямат нужда от допълнителна платформа, те са достатъчно кресливи, както коментира и журналистката Капка Тодорова.

Да наблегнем вместо това на ежедневните геройства – хората, които вършат своята работа, за да върви обществото ни напред. Защото, макар че сме изправени пред ситуация, твърде близка до 40-те години на миналия век, България към момента избира да върви в съвсем друга посока, въпреки спънките. А това, скъпи читатели, никак не е малко.

И така, днес мисията на „Тоест“ ми се струва по-важна от всякога. Затова продължавайте да ни подкрепяте. Защото да вършим работата си в крайна сметка е най-доброто, на което можем да направим в момента. И е безкрайно нужно. Заедно не сме безсилни.

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/editorial-28-february-4-march-2022/

Седмицата премина под знака на войната. Няма как да е иначе. За втори път от началото на 2020 г. животът ни се промени внезапно. И двата пъти – не за добро. Но ако в днешния ден имате покрив над главата и в момента четете съботния бюлетин на „Тоест“, това е добра новина: светът още е на мястото си. Загубилият връзка с реалността диктатор не е натиснал копчето.

Под знака на войната са, разбира се, и повечето статии, публикувани през седмицата в „Тоест“. Предлагаме обаче и някои убежища и противоотрови срещу ужаса и пропагандата, които ни заливат.

В понеделник публикувахме коментар на Емилия Милчева по повод оставката на вече бившия министър на отбраната Стефан Янев, поискана от премиера Кирил Петков. Министър-председателят направи този тежък ценностен избор да се раздели с Янев, защото един министър не може да си позволява публични позиции, различни от тези на правителството, от което е част. Особено в кризисна ситуация като настоящата. Такива трудни решения белязват политическото възмъжаване на Кирил Петков.

Обществото ни преживява безпрецедентна за съзнателния живот на повечето от нас солидарност с бягащите от Украйна. Но фактът, че много хора у нас отварят сърцата и домовете си за спасяващите се от агресията на Путин, означава ли, че България е станала по-хуманна? На този въпрос се опитвам да отговоря в последната си статия „Хуманизмът е голяма хапка“. Помощта за украинците не означава, че сме станали по-човечни към бежанците от други страни. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек, не само белите европейци.

Ако тези дни пропагандата ви идва в повече, Йоанна Елми ни е забъркала литературна противоотрова срещу нея. Защото четенето на книги всъщност е един от най-ефективните начини за изграждане на светоглед и преодоляване на естествените предразсъдъци. От книгите можем да се научим и на емпатия. Затова Йоанна ни е подбрала десет ценни книги за Русия и Украйна, от които можем да научим много. И по-важното – да станем по-чувствителни за случващото се в тези страни. За да можем да си обясним света, в който внезапно се озовахме.

Във втората си статия за седмицата Йоанна разсъждава върху темата за отговорността на медиите и тяхната регулация. Поводът е решението на Съвета за електронни медии да ограничи излъчването у нас на програмите Russia Today и Sputnik във връзка с инвазията в Украйна. Кой обаче решава кое е истина и кое – лъжа? И кога регулацията се превръща в цензура? Дали да не оставим преценката на информацията единствено в ръцете на медийния потребител? Така обаче не изпадаме ли в криворазбрана обективност? Тези въпроси нямат еднозначен отговор, защото взаимодействието между медиите, държавата и обществото е различно във всяка страна. Това обаче не означава да абдикираме от търсенето на решение.

Най-новият ни гост-автор Георги Стоев дебютира с кратък, но синтезиран текст, в който задава въпроса какво ще правим след ден 4 от войната в Украйна. Ден 4 е денят на събуждането на Европа. Той вече е минало, но поставя нас, децата на създателите на мирна и свободна Европа, пред плашещо сериозния избор как да живеем оттук нататък. Готови ли сме да приемем, че може да ни се наложи да поливаме свободата си със собствената си кръв? Бавните решения вече не са опция, а балансираната позиция не е действие.

В актуалния контекст разсъждава и Венелина Попова в статията си по повод Трети март. Тя припомня, че разделението между русофили и русофоби у нас е от столетия. А неутралитет по време на война, за какъвто призовават някои български политици и интелектуалци, е равнозначен на колаборационизъм с агресора. Затова първото нещо, което политиците и интелигенцията ни могат да направят заедно, е да организират дискусия за промяна на националния ни празник. Този въпрос постоянно е на дневен ред, но днес е особено актуален.

В рубриката „На второ четене“ Севда Семер помага да си поемем малко въздух от темата за войната в Украйна, за да се гмурнем в други, също дълбоки води. Изборът ѝ за тази седмица е книгата на кубинската писателка Уенди Гера „Всички си тръгват“, преведена от Еми Барух и издадена от „Жанет 45“ през 2010 г. Романът е написан под формата на дневник на момиче на име Ниеве, отраснало в среда на домашно насилие и политически турбуленции. Книгата проследява живота на героинята – и за разлика от други романи дневници, не звучи фалшиво.

Накрая се очаква да дам някои лични препоръки за неща, публикувани в други медии през седмицата. Ала вместо това един въпрос не ми излиза от ума: какво би казал Марин Бодаков за променения свят, в който внезапно се озовахме? Предполагам, че мнозина имаме нужда от мъдрите думи на Марин. Не ни остава друго, освен да се опитаме да реконструираме отговора с помощта на онова, което вече е изрекъл или написал.

Марин не обичаше войните – нито големите, нито малките професионални и междуличностни войнички, в които се опитваха да го въвлекат. В същото време имаше позиции по теми, които смяташе за наистина важни. В този контекст си припомням две негови стихотворения. И ми се видя много важно да ги прочета успоредно. В едното се казва:

Толкова войни,
в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
и никога срещу хора.

Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.

Означава ли това да се откажем да заемем позиция, защото в една война „всички са маскари“? Макар в случая с Украйна да не става дума за реципрочна война, а за нападение на една държава над друга. Но дори да беше вярно, че в конкретния случай „няма добри герои“, се сещам за другото стихотворение:

Два ножа –
срещу всяка от страните,
които се опитвах някога да помиря.
Двата ножа, които после изхвърлих през прозореца,
въпреки че някой ме спираше.
(По-късно, от високото, видях линейка…)
Защото няма нужда от битка с лудостта и глупостта,
нито да избираш между лош и лош.
Но дори когато слагам своето оръжие встрани,
аз продължавам да ранявам.

Има ситуации, в които отказът да заемеш страна също е заемане на страна. И от него може да има болезнени последици. Дори смъртоносни. В такава ситуация ли сме се оказали, щом дори пословичната с неутралитета си Швейцария се отказа от него? Иска ми се да вярвам, че Марин щеше да отговори утвърдително. Въпреки това се надявам, че ще продължим да имаме лукса да стреляме „единствено срещу небето – и никога срещу хора“.

Източник

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/editorial-21-25-february-2022/

Като наследници на ред, който не сме изградили, сега ние сме свидетели на разпад, който не сме предвидили.

Тимъти Снайдър, „Пътят към несвободата“

Война.

Независимо какво твърди недоразумението, което имаме за български военен министър, думата, която засенчва всички други тази седмица, може да бъде само една и тя, за съжаление, е война. Война, която започна отдавна и продължава. Украйна бе нападната още през 2014 г., но някъде по-гласно, другаде по-тихо, светът преглътна това. Заради руските капитали, руските туристи или руския петрол и газ. Днес виновни сме всички, които допуснахме това развитие – с действията или бездействията си. Защото Путин ще стигне дотам, докъдето му бъде позволено.

Ако сте пропуснали коментара на Ан Апълбаум „Защо западната дипломация продължава да се проваля с Русия“ от 13 февруари, силно препоръчвам да се върнете към него и да му обърнете внимание, както и на останалите ѝ статии по темата в американското списание „Атлантик“. Тя, освен историк и журналист, е и активен изследовател на темата за Украйна и руско-украинските отношения. Иначе, днешният исторически момент е особено подходящ повод да прочетете и книгата ѝ „Червен глад“, която миналата година беше издадена и на български език. Тя е сред петте препоръчани от лондонския „Таймс“ изследвания, които според изданието най-добре разясняват взаимовръзките, довели до днешната руско-украинска война. На първо място в този списък е друга книга, която също е преведена на български, макар и вече да е почти невъзможно да бъде открита в книжарниците, освен антикварните – „Кървави поля“ на Тимъти Снайдър.

Така се случи, че буквално часове преди новата руска инвазия в Украйна Венелина Попова разговаря по темата с генерал-майор Димо Гяуров, бивш председател на Националната разузнавателна служба по време на управлението на ОДС. И въпреки бурното развитие на събитията, интервюто заслужава внимание заради аналитичните съпоставки и изводите в него, които продължават да са важни.

Понеже когато у нас се заговори за обтегнати отношения с Русия, веднага на дневен ред излиза опасението какво ще правим без руския природен газ, Мирослав Зафиров разглежда в своя анализ доколко е възможно Катар да замени част от доставките за ЕС. Темата е особено важна за България, която не направи достатъчно да диверсифицира доставчиците си. В този контекст ключов въпрос е какво става с газовия ни интерконектор с Гърция. Актуалният краен срок за завършването му е през май т.г., съобщават от bTV.

Установено правило е всяко ново правителство да получи известен кредит на доверие, преди да бъде преценявано и критикувано, но кабинетът на Кирил Петков нямаше шанс за такъв комфорт – и заради натрупаните проблеми, и заради местния политически пейзаж, още повече заради влошената световна обстановка. Затова и Емилия Милчева изправя правителството пред въображаемия съд на гражданите за предварителна оценка на действията му през първите десетина седмици – със съответните аргументи на защитата и на обвинението. Прочетете анализа ѝ „В името на народа: Да живее правителството“.

На 24 февруари т.г. първият български алпинист, изкачил Еверест, щеше да навърши 79 години. Ако не бе останал завинаги на върха. В новия епизод от поредицата „Създатели и мечтатели“ на подкаста „Мястото“ с Николета Атанасова разгръщаме страници от живота на Христо Проданов с помощта на неговата съпруга Виолета, която разказва за шестте им бурни години заедно. Чуйте разговора на сайта ни или в любимото си подкаст приложение.

Независимо дали гледате т.нар. риалити продукции, реакциите по техен адрес обикновено ви застигат по един или друг начин. В тазседмичната си статия „Как да говорим за сексистко риалити шоу, без да ставаме сексисти“ Светла Енчева взема за повод новия формат „Ергенът“ и коментира, че без да осъзнават, възмутените са хванати в клопката на шоуто. Критикувайки участничките в него, те всъщност възпроизвеждат сексизма, който е в неговата основа.

Селекцията на Зорница Христова в рубриката ни за нови книги „По буквите“ тази седмица е изключително интересна. Започва със сборника разкази на Лусия Бърлин „Идва събота“, продължава с политически бодливата според Зорница книга „Бомбето“ на непрежалимия Радичков и завършва с романа на Ричард Пауърс „Дървесна история“, който донася „Пулицър“ на автора си през 2019 г.

Понеже започваме и завършваме с книги, нека припомним две наши позабравени публикации от 2018 г., свързани с Тимъти Снайдър и негови изследвания, преведени на български език. Едната статия е на Стефан Иванов по повод българското издание на „За тиранията. Двадесет урока от XX век“, а другата е за следващата книга на същия автор – „Пътят към несвободата“, която прекрасно обяснява защо Путин е такъв, какъвто е днес. И защо лидерите на ЕС, САЩ и НАТО нямат оправдание да бъдат изненадани или колебливи. Освен ако не са чели достатъчно…

Поне към този момент изглежда, че уроците не са научени. Нито тези от историята, нито тези от Абхазия и Южна Осетия, Крим, Донбас, Нагорни Карабах и Приднестровието…

И накрая: „Тоест“ категорично подкрепя декларацията на Асоциацията на европейските журналисти – България от 24 февруари, която изисква премиерът и президентът на България да вземат отношение по изказванията на министър Стефан Янев относно нападението на Русия над Украйна. Нещо повече – като граждани на България считаме за безалтернативно неговото отстраняване от поста на министър на отбраната.

Приятно четене и слушане!

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/editorial-14-18-feb-2022/

Тази седмица руската държава обяви, че започва изтегляне на военни сили от границата с Украйна. В същото време висш служител на Белия дом изрази съмнения, че това наистина се случва. Има или няма намерение за война? За шантаж ли става дума – или за реална заплаха?

Докато политическите анализатори се опитват да осмислят разликата между онова, което се вижда (100 000 войници, бойна техника), и онова, което се казва („не смятаме да нахлуваме, това са само учения“), в петък проруските сепаратисти заявиха, че украинските войски са обстрелвали тяхно село. И светът продължава да стои настръхнал.

Вижте двете интервюта на Венелина Попова – с Димитър Луджев и със Стефан Тафров – и преценете сами коя гледна точка ви се струва по-рационална. Всъщност аз не бих казала, че разсъжденията им за ситуацията се изключват напълно, макар видимо да представят различни перспективи.

Междувременно в България има и няма провеждане на „Луковмарш“. Според Светла Енчева маршът е като котката на Шрьодингер – провежда се според участниците, не се провежда според Столичната община и онези медии, които предпочитат да вярват на прессъобщенията. А издадената постфактум забрана само е разделила шествието на три, така че реално са се провели три шествия. Междувременно политическите сили реагират с… декларации от парламентарната трибуна. И нищо.

Един твърди едно, друг – друго, но с времето истината ще се проясни, нали? О, да, вижте как се разрешиха историческите спорове между България и Македония. Или вижте националния ни консенсус по отношение на комунистическото минало. Ако паметта е структурирана като разказ, в момента този разказ у нас е със сюжетната спойка на постмодерен роман. Дали скоро няма да ни трябва адаптирано издание?

В рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов горещо препоръчва „Развалината“ на Ендре Кукорели като стегнат и всеобхватен, сериозен и цапнат в устата роман за комунизма. Направи ми впечатление, че при все описания обхват книгата е едва двестатина страници. Това би я направило добър избор за четиво по темата, което да връчите на близък млад човек. Споделеното тук-там трудно се навързва, а в образователната система личи, че – както казва Стефан – твърде много хора имат полза тази памет да я няма.

Ако информационната ненадеждност в нашата уж информационна ера ви фрустрира, Йоанна Елми обръща внимание на две полезни платформи за политическа осведоменост: „Стража“ качва всички парламентарни заседания и гласувания човек по човек (може да проверите за какво точно гласува вашият личен народен представител, и да си направите сметката), а „Царски Пищови“ разяснява основните политически понятия с помощта на инфографики и други методи за нагледност. И двата проекта са дело на млади екипи, което само по себе си е добра новина.

Използвайте „Стража“, моля, за да видите как ще гласува вашият народен представител по предстоящото предложение на парламента за промени в закона, според които оръжейните сделки да не се гласуват в Народното събрание, а да се сключват директно от кабинета. Емилия Милчева предупреждава, че това може да доведе до гигантска корупция – още повече че става въпрос за 2% от БВП, отделени за отбрана. А атмосферата на дезинформация и страх около кризата с Украйна е повече от удобна за целта.

В рубриката за читателски писма Нева Мичева отговаря на въпрос за способността да казваш „не“ – или за неспособността да го кажеш. Не, няма да политизирам чудесния ѝ текст, въпреки че изречението „Нерядко приемаме варианти, които не желаем или не можем, за да има мир“ е блестяща илюстрация на максимата „личното е политическо“. Благодарна съм за препратката към „стривам да и не между пръстите си – и ги размесвам, но това още не е лекарство“. И за заключителния образ на човека, който се чупи по стълбите, бързайки към онзи, който иска да бъде. Но приятелите ще изрисуват гипса.

Личната си седмица ще резюмирам накратко: гледайте „Пер Гюнт“ в театър „София“, режисьор Катя Петрова. Впечатлих се специално от сцената с копчелеяра във втората част, от играта на двамата водещи актьори, а също и (професионално изкривяване) от блестящия превод на Стела Джелепова на този невероятно труден текст, който може да се чете и като сатира на вездесъщото днешно „бъди себе си“. „Пияните“ на Вирипаев (постановка Явор Гърдев, Малък градски театър „Зад канала“) също са себе си – макар, клатушкайки се, да падат надолу по гореописаните стълби към човека, който биха искали да са.

„Паралелни майки“ на Алмодовар безспорно хваща, а и засяга силна тема – паметта и истината не са нещо случайно, те са историята на собствените ни близки, на собствената ни плът. Малко не ми достигна спойката между историята с бебетата и историята с масовия гроб, която всъщност е пунктумът, но сюжетно стои като послепис. „КОДА“ е добрият пример за смисъла от холивудските правила състезаващите се за „най-добър филм“ заглавия да включват повече актьори (и теми) от по-малко представяни социални групи. Добре направен, симпатичен филм за чуващо дете в семейство на глухи, като в него нечуващите играят нечуващи, включително носителката на „Златен глобус“ и „Оскар“ за „Деца, забравени от Бога“ Марли Матлин. Жанрът е близо до сладките тийнейджърски филми за израстването, но какво от това – колко филма можете да изгледате с децата и възрастните си близки?

Също по правилата е заснет „Макбет“ на Джоел Коен, но шекспировите постановки от десетилетия включват най-различни по пол и цвят на кожата актьори – общо взето от 1796-та насам, когато за пръв път жена играе „Хамлет“. В този смисъл можем да отбележим просто добрата игра на Дензъл Уошингтън, макар че аз не свалих очи от Франсис Макдорманд – и от сценографията, подчертано театрална по един чудесен, модернистично-минималистичен начин. Което стига, стига!

Довършвайки този обзор, искам да ви обърна внимание на две предстоящи дати. Първо, Задушница е на 26 февруари. Ако ходите на гробищата, добре погледнете тяхното състояние. То казва нещо за нас като нация, за способността ни за родова памет – и това, което казва, е по-силно от всички думи, които ще чуете на Трети март. Родовата ни памет е точно обратното на военната заплаха на границата с Украйна – твърдим, че я има, че е огромна сила на границата с настоящето, а всъщност сме оставили предците си сред кал и боклуци. Поставям си като въпрос за домашно да проуча кой осъществява надзора върху управлението на гробищните паркове – освен общините, към които можем и трябва, абсолютно задължително, да предявим претенции.

В тази връзка припомням втората дата – следващите местни избори са догодина, през 2023-та. Пишете ми, ако имате идеи какво може да се направи. Нали трябва да свържа края с началото – ето, това е информация, която можем да проверим с очите си. И да не сме безпомощни да кажем „не“ и да променим нещата.

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/editorial-24-28-jan-2022/

Януари почти мина и замина, а с него и първият ретрограден Меркурий – феномен, за който не чухме нищо от нито един правителствен астролог. А скептиците казват, че нямало промяна.

Всъщност в някои вселени наистина няма: например в тази на БСП, където времето сякаш тече различно. Миналата събота партията проведе, оказа се, второ заседание на своя 50-ти Конгрес. Интересно е да се обърне внимание на това число, тъй като летоброенето на левицата е малко… неясно.

Както столетницата с гордост твърди, тя е наследница на създадената през 1891 г. на връх Бузлуджа БСДП, обособена през 1903 г. в БРСДП (тесни социалисти), която пък по-късно е преименувана на БКП. Според информацията в „Уикипедия“ през 1919 г. БРСДП (т.с.) провежда своя ХХII конгрес, който става I конгрес на БКП. За цялата си 71-годишна история БКП провежда общо 14 конгреса, последният от които е през 1990 г. Два месеца след него БКП се преименува на БСП. Излиза, че в Българската социалистическа партия броят и конгресите преди БКП, а за 32-годишната си история дотук е провела още 14 конгреса, за да стигне до това число 50… На което, изглежда, „забива“, понеже още през септември 2020 г. левицата отбеляза този юбилей.

Встрани от метафизиката – не съществува промяна, която да застигне председателката на партията Корнелия Нинова. Ако Хераклит ни бе съвременник, вместо да гази в реката и да се чуди дали водата е една и съща, можеше просто да посети някое n по ред партийно мероприятие и да се увери, че в живота някои неща наистина са константа: българското партийно лидерство е вечно непоклатимо дори пред другата константа – политическите провали. По този повод Венелина Попова ни предлага задълбочен анализ относно лидерството и миналото на БСП, както и прогноза защо партията ще продължава да губи електорална подкрепа.

Но не всичко е толкова тъжно и потискащо. Съдбата най-сетне даде почивка на скъпите ни нерви, опънати от задълбочени спорове в социалните мрежи в какво точно се състои световният заговор. За по-малко от денонощие получихме възможността да докажем своята експертност по международно военно дело, стратегия и геополитика и да се впуснем с отдавна познатия нам плам да бистрим отношенията Русия–Украйна–САЩ. И за да се спасим от информационно удавяне, Йовко Ламбрев избра да зададе най-важните въпроси на политолога с докторска степен по международни отношения Димитър Бечев, който не очаква мащабно нахлуване в Украйна, но има други опасения относно сложната ситуация.

Ако това ви успокоява, много тенденции сочат, че не е нужно да стигаме до Украйна, ако искаме да се готвим за война. Такава вече се води за умовете на българите, и то от години, а плодовете ѝ жънем днес, смята Емилия Милчева. В своя анализ тази седмица тя припомня генезиса на антидемократичната пропаганда в България, както и политическото безсилие пред нея и я обвързва с настоящите събития в Украйна и със закъснялата позиция на българските власти.

Емилия задава множество въпроси, които вероятно ще останат без отговор, като например каква е нашата външнополитическа позиция спрямо българското малцинство в Украйна. За да продължи промяната в това направление, трябва най-първо да имаме промяна. В противен случай разполагането на натовски контингент ще бъде употребено, също както и робската енергийна зависимост от Москва, ненарушена от никое правителство досега, пише Емилия.

За вниманието на българската онлайн и офлайн „експертна“ общност се надпреварва и друга тема: отношенията между България и Северна Македония. Ако не сте чели статията на Александър Малинов по темата – препоръчвам я от позицията на човек, който е запознат с политиката в региона единствено по линията на националната си принадлежност.

Светла Енчева също следи темата и миналата седмица разгледа някои от актуалните опорни точки. Тази седмица тя отговаря на една реплика на президента Румен Радев, с която той коментира разни права по такъв начин, че няма как човек да не се запита какво всъщност е искал да каже. Светла идва на помощ и ни превежда през зараждането на концепцията за индивидуалните права, обяснявайки как те се свързват с правата на определени групи, а впоследствие – и с правата на цялото общество. Дано един от най-важните държавни мъже прочете… ама надали.

Да, в „Тоест“ сме големи любители на загубените каузи, като се почне от модела ни на финансиране, през отказа да ви провокираме със сензационни заглавия, та чак до опитите ни да събираме ценно съдържание, което ще остарее добре. Много критици ще кажат, че сме напълно заблудени, но на нас ни се ще да вярваме, че просто сме големи романтици. Защото кой друг, ако не някой романтик би ви подбирал книги с обич и с надеждата, че ще успеем да почетем във време на дигитална какофония?

Зорница Христова идва на помощ с препоръки от Албания, Щатите и с една специална книга, която събира света в себе си. От усещането за безтегловност на Стефан Чапалику в романа му „Всеки полудява по свой начин“ за Албания от 70-те до гангстерската история „Харлемски рокади“ на американеца Колсън Уайтхед, която засяга расовите проблеми през 60-те – сякаш с препоръките си в рубриката „По буквите“ Зорница ни показва надеждата в трудните истории от миналото, предлагайки ни шанс за бавно осъзнаване и внимателно вглеждане поне от сигурността на настоящето. Да, хубаво е да знаем, че и друго страшно е отминало.

Разбира се, такива сюблимни моменти на прозрение траят кратко, прекъснати от поредната нотификация за поредното бедствие. Зън! Но преди това не пропускайте да се разходите из колекцията от предмети на Екатерина Петрова – българска преводачка от английски език, която дебютира като автор с книгата си „Нещотърсач“ и съвместно с художничката Люба Халева ни е подготвила също толкова привлекателно, но пък много по-позитивно изживяване от т.нар. doomscrolling.

Макар и през януари да прекарах в социалните мрежи повече време, отколкото ми се искаше (личи ли си от бюлетина?), успях да посветя по-голямата част на разговори с приятели и четене на интересни източници, като се възмутих силно едва пет пъти, при четири от които дори си замълчах! Препоръчвам ви да направите същото и да внимавате много какво четете, защото съвсем скорошно проучване на катедрата по комуникации в Амстердамския университет показва, че частично невярната информация е много по-трудна за поправяне в ума ни от напълно невярната. Остава препоръката да разчитаме на надеждни източници, а също и да избягваме „необратимата предубеденост“, по думите на д-р Георги Керемидчиев в това чудесно интервю.

За интересуващите се от американска политика и от история изобщо препоръчвам силното есе на Джон Гринспан и Питър Мансоу за това колко е важно как учим, запомняме и интерпретираме историята. Потърпете още малко студа и нека ви сгрява мисълта, че предстои едно много хубаво литературно лято. Ако ли не, скарайте се с някого във Facebook, колкото да не е без хич. Винаги може да се оправдаете с ретроградния Меркурий – не сме се променили чак толкова.

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/editorial-17-21-jan-2022/

Тази седмица определено е богата на събития, а дори още не е свършила. Премиерът Кирил Петков беше на официално посещение в Северна Македония, президентът Румен Радев встъпи във втория си мандат, Русия изрази претенции България и Румъния да се върнат във времето отпреди 1997 г., когато още не са били членове на НАТО, а регистрираният брой на заразените с коронавирус в България надмина не само прогнозираните 10 000 души за един ден, а дори 11 000.

В края на миналата седмица Висшият съдебен съвет за първи път избра жена за председател на Върховния касационен съд – Галина Захарова. По този повод е интервюто на Венелина Попова с трима бивши председатели на Съюза на съдиите – Нели Куцкова, Мирослава Тодорова и Калин Калпакчиев. Те обясняват защо няма нищо общо между процедурите за избор на председател на ВКС и на главен прокурор, макар формално да има само по един кандидат. Прочетете статията от понеделник „Избор на разума. Трима съдии за Галина Захарова и удържането на съдийската независимост“.

Отново на 17 януари „Тоест“ публикува коментар по повод визитата на премиера Кирил Петков в Скопие, озаглавен „Закъде бърза министър-председателят?“. Авторът му е действащ дипломат и външнополитически коментатор, подписал се под псевдонима Лазар Александров. Според него посещението на Петков в югозападната ни съседка е ненавременно, противоречиво и в разрез с методиката и принципите на провежданата политика спрямо РСМ.

Срещата на премиера Кирил Петков с новоизбрания му македонски колега Димитър Ковачевски е повод и за моята статия от 20 януари „Кой е българският национален интерес?“. В нея анализирам някои от популярните в България „опорни точки“ против членството на Северна Македония в Европейския съюз. А те не само са много, но и акцентите в тях се променят. Опитвам се да отговоря на въпроса в чий интерес е България да не е в добри отношения с югозападната си съседка.

„Тиктакащата бомба на криптофашизма“ е заглавието на публицистичната статия на американския журналист Хамилтън Нолън, която излезе в превод на Йовко Ламбрев в сряда. Авторът смята, че криптовалутите са поредният балон, който неизбежно ще се спука, защото няма как винаги да се намерят хора, които да платят за тях повече, отколкото вие сте похарчили. А този срив ще доведе до масово разорение, което от своя страна ще доведе до разочарование в американската система и радикализация.

Темата на вътрешнополитическия анализ на Емилия Милчева „Въстаник в първия мандат, властник – във втория“ е встъпването на президента Румен Радев във втория му мандат. Емилия прогнозира какви стъпки ще предприеме Радев в следващите години. Сред тях е конституционната реформа, чието съдържание се крие в дълбока тайна, с изключение на няколко детайла. Според нея е въпрос на време отношенията между президента и лансирания от него настоящ премиер Кирил Петков да охладнеят – и първите знаци за това вече са налице.

На новия архитектурен традиционализъм е посветена статията на Анета Василева тази седмица. В нея се прави връзка между определени социални събития от 2016 г., като например Брекзит, и внезапното масовизиране на стремежа архитектурата да се върне към „корените си“. Според архитектурните неотрадиционалисти класическата архитектура е стойностна и красива, а модерната е грозна и обезличаваща идентичността на регионите. Макар България да е далеч от това течение, то има свои реминисценции и у нас. А антимодернизмът е опасна кауза.

В рубриката „На второ четене“ Севда Семер представя книгата на Лоран Бине „Седмата функция на езика“. Макар да е посветен на специализирана материя като лингвистиката и семиологията, според Севда романът на Бине нито е скучен, нито е твърде сложен за четене. Напротив, написан е забавно, което обаче не го прави повърхностна шега. На страниците му срещаме Мишел Фуко, както майка го е родила, Юлия Кръстева, Филип Солерс, Жак Дерида, Микеланджело Антониони, напушени студенти, както и – изненадващо – доста българи.

Участвахте ли в класацията за думи на годината на сайта „Как се пише“? Победителите са (в този ред) думите преценям, антиваксър и изчегъртване, четвъртото и петото място си поделят ваксина и зелен сертификат, следват промяна, избори, чекмедже, бустерна доза и Харвард. Според създателката на сайта Павлина Върбанова зад избора на преценям и антиваксър стоят липсата на диалог и желание да се вслушаме в другия, както и гневът, страхът, недоверието, високото ни самомнение.

Бившият главен прокурор Сотир Цацаров, който подаде оставка от антикорупционната комисия, се връща на работа във Върховната касационна прокуратура. Интересното е, че същата тази прокуратура го проверява, и то по негов собствен сигнал. На тези странности обръща внимание Полина Паунова в „Свободна Европа“.

И за десерт – нещо за душата. На 8 януари Дейвид Боуи щеше да навърши 75 години. В четвъртък вечерта в официалния му канал в YouTube се състоя премиера на видео, в което няколко личности споделят какво е означавал той за тях. Ако ви се е случвало да се чувствате като извънземни сред хората, ако искате да бъдете себе си, дори това да не пасва на общоприетите стандарти – днес е по-лесно от някога. Защото на този свят е имало Дейвид Боуи.

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/editorial-10-14-jan-2022/

Януари е като един дълъг понеделник, гласи популярен анекдот. Празниците вече са отминали, а лятото е още далече. И все пак през този безрадостен месец денят вече расте, а не намалява. Междувременно в „Тоест“ може да прочетете както статии, които правят дисекция на социалните проблеми, така и такива, които топлят душата. Или и двете – изборът е ваш.

Във вторник „Тоест“ публикува статията на Надежда Цекулова „Мястото на децата в пандемичните решения на възрастните“, част от рубриката „Хроники на инфодемията“, която поддържаме съвместно с Асоциацията на европейските журналисти в България. В нея се показва как децата стават жертва на борбата между две враждуващи тези – че трябва да се отменят всички мерки за ограничаване на пандемията и че децата са основни разпространители на вируса. Докато възрастните се карат, все повече деца боледуват тежко от COVID-19, много са и страдащите от постковид синдром, а онлайн обучението води до рискове за психичното здраве и отпадане от училище. В същото време ваксинацията на децата носи повече ползи, отколкото рискове, и е една от възможностите учениците в районите с висок брой заболели от COVID-19 да ходят на училище.

„Лято в дълбините на зимата“ е озаглавен отзивът на Зорница Христова от сряда за филма на Камен Калев „Февруари“. Както и януари, февруари има славата на безрадостен месец. Ала носталгичната радост, която филмът носи, сгрява душата. В него се проследява животът на главния герой Петър в три различни периода – детството, военната служба и старостта. Думите на Албер Камю зад кадър вадят на повърхността темата на филма, а музиката на Петър Дундаков влиза в ролята на разказвач.

На 12 януари се проведе организираният от „Възраждане“ протест пред парламента. На тази тема е статията ми от петък „Време ни е за проглеждане“. Опитът за римейк на щурма в Капитолия отпреди година може да се обобщи с думите на Карл Маркс, че историята се повтаря като фарс. Фарс са и противоречивите и постоянно променящи се послания на Костадин Костадинов и партията му против мерките за ограничаване на пандемията от COVID-19. Единствената цел е властта – дори с цената на рекордна смъртност.

След демонстрацията на политическа нечистоплътност имаме нужда от нещо за душата. И тук отново ни идва на помощ Зорница, този път – с първата за годината колонка „По буквите“. Във фокуса на вниманието ѝ са три нови книги. Първата е „Теория на литературата. Новият век“ на Евгения Панчева, Амелия Личева и Миряна Янакиева, издадена от „Колибри“. Втората е „Мъжът, който уби Ролан Барт“ на Тома Клер. Преводачът е Радостин Желев, издателството е „Алтера“. Третата е „Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“ на Даниеле Аристарко, илюстрирана от Марко Сома и преведена от Паулина Мирчева, отново издание на „Колибри“.

В седмия епизод на подкаста „Чути под масата“, озаглавен „Летала над фронта“, Николета Атанасова разговаря с инж. Иван Бориславов – полковник от резерва, пилот, писател и изследовател на българската военна авиация, както и с д-р Александър Въчков, художник и изследовател на войните. Двамата разказват за Балканските войни и Първата световна война през призмата на първите български пилоти и за самолетите, които тогава са се наричали аероплани, а разговорно – летала.

За десерт си позволявам да отправя няколко лични препоръки:

Той е Васил Върбанов, а ние не сме. Ако сте от хората, които вярват в максимата „Кажи ми каква музика слушаш, за да ти кажа кой си“, разходете се наслуки из предаването „Моят плейлист“ по БНТ. Дългогодишният радиоводещ на „Тангра“ и „Тангра мега рок“ Васил Върбанов разговаря с различни личности за (и най-вече по повод на) любимите им песни. А зрителят може да реши за себе си дали с въпросната личност е от една порода, или не. И да разшири хоризонта си – далеч не само в музикално отношение.

През седмицата бившият президент на България Петър Стоянов изрази позициите си за отношенията между България и Северна Македония в предаването „Лице в лице“ по bTV. В него той припомня простички истини, които след толкова години участие на националпопулисти във властта сме забравили. Например че не е в реда на нещата да се държим унизително с югозападната ни съседка. И че трябва да приемем, че за сложните отношения с нея България също носи вина. Да, имали сме и такъв президент. Затова нека не забравяме, че животът ни може да бъде и друг.

Сайтът „Как се пише?“, чиято създателка Павлина Върбанова е част от екипа на „Тоест“, организира класация за думи на годината. От 17 до 19 февруари класацията навлиза в решителната си фаза. В нея ще имате възможност да гласувате за думите, предложени от читателите на „Как се пише?“ в първата фаза и отсети от журито. А то е в състав: авторката на сайта и доктор по български език Павлина Върбанова, медийният експерт доцент Георги Лозанов, журналистката и писателка Веселина Седларска, програмният директор на „Дарик радио“ Константин Вълков и учителката по български език и журналистка Доротея Николова.

Източник