Ето че неусетно изминаха седем години от оня 1 февруари 2018 г., на който тези четиримата долу на снимката пуснахме „Тоест“ на вода.
Отляво надясно: Лина Кривошиева, Владислав Севов, Ан Фам и Йовко Ламбрев
Всъщност снимката е още по-стара – от предишното лято, когато се събрахме в центъра на Пловдив, за да обсъдим създаването на „бавна“ медия за анализи, коментари и публицистика. Още не знаехме как ще се казва.
Външно сега може малко да сме се попроменили. Но иначе сме си същите. Продължаваме да вярваме, че качеството трябва да е на първо място. В „Тоест“ всяка публикувана статия е продукт на внимателно обмисляне и подбор, на часове съвместна работа между автори, редактори и коректори. Ние не бързаме. Не държим да сме първи. Не държим на количеството. Държим на прецизността, на проверката на фактите, на езика. На добре свършената екипна работа над всеки текст.
Продължаваме да се подписваме под твърдението, че мисията на журналистиката е да узнава, да разбира, да формулира съществени теми, да анализира и да свързва читателите помежду им и с реалността. Че тя отговаря единствено пред обществото и не бива да е пропаганда, бизнес, лов на кликове и изложба на банери. Затова в „Тоест“ няма и никога няма да има реклами, платени пиар статии и наготово подадени прессъобщения.
Продължаваме да смятаме, че честността и обективността на журналистиката не бива да зависят нито от силните на деня, нито от собственика на медията. Затова зад „Тоест“ стои едноименна фондация в обществена полза, а реалните собственици на медията са стотиците верни читатели с малки, но редовни месечни дарения.
Продължаваме да вярваме, че е възможно една медия да се издържа от публиката си. Да разчита на напълно доброволната подкрепа от най-лоялните си читатели, а не да затваря съдържанието си само за плащащи абонати. Защото смятаме, че качествената журналистика трябва да е свободно достъпна за всички. Ние като общество имаме полза тя да е свободно достъпна.
Същите мечтатели сме, както се обявихме в началото. Но не сме единствени, както пък се пее в песента на Джон Ленън. През тези години към нас се присъединиха десетки великолепни, умни и талантливи редактори и автори, експерти от всякакви области, които работят по каузата „Тоест“ с най-висок професионализъм – но и със сърце! Влагайки цялото си знание, умение и страст, често много отвъд това, което се иска от тях. Срещу скромно (при всички случаи не равностойно) възнаграждение, а понякога напълно безвъзмездно. Без тях „Тоест“ нямаше да е възможен.
Както и без вас, скъпи читатели и дарители, приятели и съмишленици. Всички ние правим „Тоест“. Благодарим ви, че сме заедно.
Звучи като супер име за банда, готова да блокира сайта на промоутърите си, докато разпродава светкавично билети за концерта си на стадион „Васил Левски“. Ще ви разочаровам – не е банда. Не е и някакво ново предизвикателство в социалните мрежи, от което един ще се отрови, а друг ще падне през балкон и това ще доведе до 400 различни репортажа в сутрешните блокове.
89 секунди остават на човечеството до пълното му унищожение заради цялата психопатия, в която живеем – ядрени заплахи, военни конфликти, климатични изменения и пр.
Тази седмица Бордът по наука и сигурност на „Бюлетин на атомните учени“ премести стрелките на Часовника на Страшния съд на минута и 29 секунди преди полунощ. Когато стрелките на този часовник се съберат, се предполага, че всички ще се превърнем в тикви. Последно стрелките са местени преди две години, когато отбелязаха 90 секунди до края на човечеството. За две години сме минали с още една секунда напред. Което означава, че с това ведро темпо можем да се ориентираме към изчезване след някое и друго десетилетие.
Всичко е по план. Не се бутайте, апокалипсис ще има за всички.
Междувременно „Тоест“ стана на 7 години. Като медия, издържаща се само и единствено от даренията на верните си и ангажирани читатели, нас изчезването не ни плаши. То е в менюто всекидневно. И като независима медия за тези 7 години „Тоест“ е минала през какво ли не. Била е „всякаква“ и „на всекиго“.
Истината е, че „Тоест“ е на читателите си.
Затова ако смятате, че първите седем минаха добре, и искате да се виждаме още, подкрепете ни. И изобщо подкрепяйте хората, каузите и инициативите, в които вярвате, защото те на това разчитат. Бъдете активни. Не чакайте да ви молят. Защото „Е, ами що не казахте!“ е чудесна реплика за ситуация след-дъжд-качулка, но не върши работа навреме.
Ето, подкрепете например „Ден“ на Димитър Панайотов и Александър Николов, които започват платформа за мултимедийна документалистика. Първата им тема е за безводието в България, разказано през реалните човешки истории. Страхотно разработена, умно написана, талантливо илюстрирана. И това, че в България нямало истинска журналистика и качествено съдържание, да си го спестим, защото има.
Впрочем материалите в „Тоест“ от последната седмица доказват тъкмо това.
Започвам отзад напред с текстa на Емилия Милчева „Как навигира новата коалиция“, който може да ползвате като бюлетин за случилото се в държавата през последната седмица. Емилия прави подробен обзор на политическите събития в страната, където се прескачат еврозони, проектобюджети, кораби, шпиони… Ако имате да наваксвате с политика – идеално ще ви дойде.
Като стана дума за наваксване, трябва да си кажем, че Европа има да наваксва по отношение на технологиите. „България в Европа и Европа срещу света – къде сме в технологичното състезание?“ е материалът на Александър Нуцов по темата. В него той разглежда Европа – и в частност България – в контекста на световната технологична надпревара. Засега ни водят с няколко обиколки.
Пак за технологии – само че такива, които по-скоро ни разделят, отколкото ни помагат да живеем по-добре – става въпрос в текста на Александър Драганов „Отборите на разделението“. Авторът отваря социалните мрежи – ама повече като за дисекция, отколкото за да скролва в тях – и ни разказва каква е схемата, по която биваме „сортирани“ през балоните и ехо стаите, обитавани от нас онлайн.
С бърз поглед към личния ѝ Facebook балон започва темата на Светла Енчева тази седмица, но само колкото да се допита до мнението и познанията на контактите си по отношение на един любопитен въпрос – защо в България трябва да си майка, за да дариш яйцеклетка. Светла се впуска в търсене на информация и стига до интересни открития, като например това, че не се намират други страни, в които само раждали жени могат да даряват яйцеклетки. Може ли държава като България, която уж цели да повиши раждаемостта, да си позволи да утежнява донорството на яйцеклетки с изисквания, които на практика не съществуват в много други страни? Явно може. Научете повече от материала на Светла.
Много е интересно как политиците говорят за повишаване на раждаемостта и за „повече българчета за България“, само дето не сме наясно, като ги родим тези българчета, кой ще ги лекува. Оказва се, че в цялата страна липсват педиатри. В средата на януари стана ясно, че в разгара на грипната епидемия пациентите от педиатричното отделение в Пернишката болница трябва да бъдат транспортирани до София, защото няма кой да ги лекува на място. А ако успеем да ги избутаме тия деца някак здрави и живи до детската градина, има опасност да се сблъскаме със същото и там – липса на места, липса на персонал, липса на разбиране изобщо какво е ранното детско учене. Затова и повечето детски градини в страната изглеждат плачевно. Материалната им база и начинът, по който са мислени пространствата в тях, са пряко свързани с масовата концепция за малките деца – трябва да има къде да спят и да ядат, и може би някъде да се поразходят – общо взето, малко като добитък ги гледаме.
Парадоксалното е, че дори когато са прясно ремонтирани, детските градини продължават да изглеждат плачевно. В статията си „Архитектурният облик на детството: Какви детски градини искаме?“ Христо Станкушев, Емил Христов и Стелиян Ботев разсъждават по темата какви трябва да са местата, в които децата ни прекарват дните си, а материалът е илюстриран с добри примери от тукашни детски градини.
Както винаги в последната седмица на месеца, имаме и стихотворение. Този път това е „Щъркели“ (сами си направете аналогията с децата, ако е необходимо; аз няма, че се изтощих) и е от Димитър Кенаров.
Имаме си и нещо ново, което си подаряваме за рождения ден. Казвам „нещо“, защото то няма претенции да е коментар, анализ или бюлетин, а по-скоро алтернативен, ироничен и хумористичен поглед върху действителността. „Т.е. от Е.Т.“ е новата ни рубрика, в която веднъж седмично Елена Телбис (търсихме някой с инициали Е.Т., че да ни пасне на т.е.-то) ще си говори каквото си иска. Ето ви едно скромно тийзърче. Съвсем скоро – и повече.
Бъдете здрави, зло да ви забрави и хиляди благодарности, че сме заедно!
Кога последно ви е хрумвало да си поискате обратно подаръците, които сте направили някому? И да обявите на всеослушание това си намерение, при което на всичкото отгоре да бъдете аплодирани?
Е, пример за такова хрумване ни даде новият стар президент на САЩ Доналд Тръмп на официалната церемония по встъпването си в длъжност в понеделник. Очаквано суетната „реч на краля“ беше пълна с по-дребни и по-едри противоречия, но общият хюбристичен тон ги спои в цяло, което дълго ще предъвкваме и смиламе.
Тъй като дълбоко се надявам, че по ред причини (вкл. конституционни) значителна част от обещанията за „златен век“ (някои от които формулирани като закани) няма да се осъществят, или поне не с размаха и силата, с които са заявени, за мен най-впечатляващи бяха реторическите жестове на поднасянето им. Президентът, говорейки от името на „ние“ (дали това са всички американци, или само избралите го?), обеща да (пре)именува (Мексиканския залив), да възвърне дареното (Панамския канал), да обединява и миротвори (как ще стане това в контекста на горните намерения?), да въздигне американската икономика на челно място в света (ще си рече човек, че в момента крета на опашката), да прогони от страната незаконно пребиваващите и да лиши от гражданство техните родени в САЩ деца (противоконституционно намерение!), да постанови съществуването на само два пола – мъжки и женски, поне на управляваната от него територия (само дето не каза: амин, да бъде!). Истински шоумен вседържец, а не президент на република. Чието завръщане на политическата сцена – макар и предизвестено от задълбочаващата се криза на либерализма (по Фукуяма) – продължава да шокира със спекулативните си ходове, но и език.
През цялото време, докато следях церемонията по телевизията, вместо американския химн в главата ми звучеше The Future на Ленард Коен, с мрачните пророчески стихове Things are going to slide, slide in all directions и I’ve seen the future, baby / It is murder.
Но ако и вие сте се почувствали като мен, препоръчвам ви да намалите звука на апокалипсиса в главата си и да прочетете далеч по-хладния (макар и неоптимистичен) анализ на Искрен Иванов „Какво означава завръщането на Тръмп в Белия дом“.
Завръщането му, и то на бял кон, е лош знак за правозащитниците като цяло, но и в частност за защитаващите правата на жените, за самите жени, за които – покрай множащите се през последните десетилетия непривилегировани групи – сякаш позабравихме. Непосредствено след обявяването на изборните резултати тръмпистът Ник Фуентес публикува в Х следния пост, в който нагло се заиграва с популярен феминистки лозунг, свързан с правото на аборт:
Твоето тяло – мой избор. Завинаги.
Точно тази широко споделена мизогинна нагласа разглежда Светла Енчева в статията си „Нейното тяло – негов избор. Какво ни казва историята на Жизел Пелико“. Ужасяващата история на французойката, поне 92 пъти упоена и изнасилена, разбира се, без нейно знание, от съпруга ѝ, от съседи и съграждани, е сигнална лампа за цялото ни общество, в чийто уж прочистен „гардероб“, оказва се, все още се търкалят скелети. Та ако сме си мислили, че въпросът чие е женското тяло, отдавна е намерил отговора си в цивилизования свят и че този отговор е един и същи за всички, очевидно сме се лъгали. Тепърва борбата предстои и случаят Пелико го доказва. А това, че авторитарните режими и националистическите доктрини са във възход, прави тази борба още по-належаща.
На отръмпяването в европейската политика и на явлението авторитарен популизъм е посветен анализът на Емилия Милчева „Тръмповите червенотиквеничета“, в който тя разсъждава и по въпроса защо либерализмът няма здрава почва у нас и ще успее ли в тази ситуация да преодолее инерцията и апатията, за да събере сили за някакъв смислен отпор.
Съвсем логично целият ни брой е с малко или повече американски фокус. Затова и думата, която Екатерина Петрова избра за рубриката си този месец, е всъщност име – Калифорния. Конкретният повод за този избор бяха унищожителните пожари по Западното крайбрежие на САЩ. Но дори и те не могат да заличат удивително богатата и приключенска история на топонима, която се простира до няколко континента и десетина езика. Ако искате и вие да попътувате навътре в тази магическа дума, прочетете California dreamin’ on such a winter’s day, разбира се, на фона на:
От Калифорния се връщаме право в сърцето на Европа, по-точно в Европейския парламент. Оглеждаме го внимателно отвътре благодарение на Анахит Хачикян, която ни разказва „Какви ги вършат евродепутатите“ и ни въвежда в правилата и механизмите, според които функционира институцията, описва законодателния процес и коментира позиционираността и степента на активност на българските депутати спрямо колегите им от другите европейски страни.
Тази седмица за първи път в „Тоест“ четем и текст от Димитър Камбуров. В „Изложбата като макровидеоинсталация…“ той ни представя едно събитие от света на съвременното изкуство, което доскоро можеше да се преживее в „Двореца“ – видеоизложбата „Пред очите ни“ на Калин Серапионов. Димитър използва тази ретроспектива на водещия съвременен артист и за да повдигне важни въпроси за възприемането на подобни концептуални проекти в България, и по-конкретно на жанра видео. Един от изводите е, че все още няма достатъчно подготвена публика за този тип жанрове, които иначе имат десетилетна рецепция в други страни. А ние отлично знаем, че една от причините за тукашния дефицит е гаснещата искра на критиката. Затова и продължаваме да ви предлагаме такива текстове.
Двама нови автори публикуваме и в рубриката „Игромислие“. Тази седмица Николай Генов и Чавдар Парушев разговарят за прехода от традиционната игра на маса към екрана, за компенсациите на редуцираната социалност и за любопитните възможности да си „В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации“.
„Мидите (включително ушните) идват от водата“ – с това твърдение ни застрелва Михаил Ангелов в месечната доза научни новини. Те са особено актуални в последната си част, където 2024 година е анализирана от температурна гледна точка. И въпреки че се предвижда 2025-та да е малко по-хладна дори от 2023-та, това не трябва да ни успокоява, особено предвид оттеглянето на САЩ от Парижкото споразумение – още едно от нехаещите за бъдещето решения на новия американски президент. Добре че според специалистите това оттегляне чисто административно отнема около 4 години и ще съвпадне с края на мандата на Тръмп, т.е. има голяма вероятност да се окаже кьорфишек.
И тъй като не ми се иска да завършвам толкова мрачно, колкото започнах, а и седмицата някак заслужава по-добър край, ето три неща, които все пак дават надежда:
Тази седмица избрахме дума на годината и това се оказа „Шенген“. Остава да се надяваме, че този избор говори не просто за радостта на българите, че по-бързо ще стигат до гръцките плажове, а за проевропейската ни ориентация, която през последните години е подложена на тежки политически и пропагандни атаки.
Втората добра новина дойде изненадващо от САЩ в лицето на преподобната Мариан Едгар Бъд, която отправи директен призив към президента Тръмп по време на водената от нея служба и го помоли да бъде милостив към ЛГБТИ хората и към имигрантите, уплашени от неговите радикални намерения и действия. По този начин епископ Бъд нагледно доказа как работи демокрацията дори когато е застрашена.
Третото нещо, с което искам да приключа за себе си тази турбулентна седмица, не е новина или по-скоро е от онези „непрестанни новини“ (ако свободно перифразирам поета Иван Ланджев), без които животът ни би бил наистина кратък, клет и късопаметен. Става дума за онова велико протестно изпълнение на американския химн от Джими Хендрикс („Удсток“, август 1969 г.), когато китарата му изкъртва небето със звука на разрухата и агонията, но и с възторга на свободния дух. Чуйте го и вие отново с мен:
Благодаря ви, че сме заедно и тази събота! И ако това продължава да има смисъл и за вас, моля, подкрепете ни.
За много години, скъпи читатели на „Тоест“! Вярно е, че вече сме във втората половина на януари, но това е първият бюлетин за годината. От предишния досега се случиха толкова неща, че каквото и да спомена, все ще пропусна нещо важно.
Тази седмица България се сдоби с редовно правителство. В него, както отбелязва Катерина Василева в „Свободна Европа“, за първи участват трите основни партии от началото на Прехода – СДС (днес в коалиция с ГЕРБ), ДПС и БСП. В новия кабинет няма нито един министър с ромски произход или турско име, но пък има цяла една жена. Тя е Теменужка Петкова, която беше поела отговорността (без последствия) за изчезналата пътна карта за газопровода „Турски поток“, казвайки, че я е изгубила. Та ако сте жена и имате амбицията да станете министърка, постарайте се да се сдобиете с документ от стратегическо значение и после да го загубите.
Междувременно България най-сетне влезе изцяло в Шенгенското пространство. София пък остана (почти) без нощен транспорт. София не е България, ще си кажат някои. Мнозинството в Общинския съвет обаче прави всичко по силите си да я отдалечи от образа ѝ на европейска столица.
В международен план Израел и „Хамас“ сключиха споразумение за прекратяване на огъня. Остава да се надяваме, че ще го спазват. Собственикът на Facebook, Instagram и WhatsApp Марк Зукърбърг пък миналата седмица реши да премахне проверката на фактите, защото била проява на пристрастност. Как да не се сети човек за цитата от „1984“ на Джордж Оруел: „Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири.“
В Югозападния университет в Благоевград са обявили война на фактите преди Зукърбърг. Срещу бившия преподавател в университета – историка Стефан Дечев – се водят дела шамари за общо 650 000 лв. с аргумента, че като е огласил данни за нередности, е уронил престижа на университета и лично на ректора. Тук може да се включите в подписка в подкрепа на доц. Дечев.
Като става дума за проверка на факти, тя е свързана не на последно място с медийната грамотност. А според Яна Хашъмова медийната грамотност е задължителен елемент на образованието. В новата си статия за „Тоест“ тя прави връзка между политическата конюнктура и проблемите в образованието в САЩ, от една страна, а от друга – в България и други европейски страни. САЩ е на 18-то място по медийна грамотност според изследване на „Отворено общество“, а България – на 41-во от общо 47 държави. Култивирането на медийна грамотност обаче е трудно постижимо в условията на политически популизъм.
Един от важните аспекти на образованието е инфраструктурата му – училища, детски градини, университети и т.н. В статията „Архитектурата на образованието: Уроци от историята на детските градини в България“, част от съвместната ни поредица с „Екипът на София“, Христо Станкушев, Емил Христов и Стелиян Ботев анализират причините за недостига на детски градини в столицата и архитектурната им неадекватност спрямо съвременните стандарти.
Докато проблемите с образователната инфраструктура са от десетилетия, писмените работи, сътворени от изкуствен интелект, са нов феномен, на който образователните системи тепърва ще търсят актуално решение. Новата ни авторка Диана Кулчицкая открехва за нас черната кутия на изкуствения интелект. Едни се страхуват от възхода му, други го посрещат с възторг. Трети, както стана дума, очакват той да им свърши работата. А може би просто трябва да имаме балансиран подход към темата, смята авторката.
Оставаме на технологична вълна. Анастасия Орманджиева ни разказва за научната етика в Силициевата долина и измамата „Теранос“. Основателката на „Теранос“ Елизабет Холмс твърди, че компанията ѝ е разработила определена технология, без да има доказателства, че разработката е успешна. И уволнява подчинените си, които изразяват гласно притесненията си. Това не само повдига въпроса за научната етика, а води и до ефективни присъди.
Защо ли се сетих за България, като стана дума за ефективни присъди? Може би защото в страната ни властта е начин за отърваването от тях. За Емилия Милчева кабинетът „Желязков“ е консервативен удобен брак. Но след поредица от седем парламентарни избори обществото е претръпнало и е готово да преглътне и най-противоречиви съюзи. А всъщност по консерватизма си политическите сили в новото правителство повече си приличат, отколкото се различават.
Но хайде да си оправим вкуса с рязък скок в културата. „Литературата винаги съществува насред противоречия“, казва китайският писател Ю Хуа в интервю на Валентин Калинов, взето за „Тоест“. Разговорът се завърта около книгата на Ю „Китай в десет думи“. Няма да ви го разказвам, защото не мога да предам удоволствието от четенето му.
Антония Апостолова пък ни припомня романа на Никола Матийо „А сред тях и децата им“, отличен – напълно заслужено според Антония – с престижната френска литературна награда „Гонкур“. Защото авторът, подобно на някогашните френски майстори на реализма, сътворява проникновен портрет на френското общество между две десетилетия и две социално-икономически реалности.
Дойде време и за обичайните ми препоръки.
Днес е последният ден, в който може да гласувате в класацията „Думи на годината“ за 2024-та на сайта „Как се пише?“. Няма да ви кажа кои думи избрах аз, за да не ви сугестирам.
Не мога да ви опиша радостта си, че любимата ми писачка (надявам се, че няма да се обиди от това определение) за архитектура Анета Василева, която чета още от 2007–2008 г., издаде първата си книга – „Kicked a Building Lately? Архитектурна критика след дигиталната революция“. В нейните близо 400 страници не просто са събрани постове на Анета от блога WhatA, статии от колонката ѝ в „К“ (бившата „Култура“) и „Тоест“. Те са визуално представени с намигване към спецификите на всеки от жанровете – пост, колонка, статия. Но за мен най-интересна е първата, теоретична част, която представлява анализ на архитектурната критика, рефлектиращ върху развитието и социалните контексти на жанровите форми, в които авторката се подвизава. И в този смисъл е и критична саморефлексия.
Когато България влезе в Шенген и по суша, огледах границите на картата, за да видя има ли населени места от двете им страни, до които може да се стигне пеша без затруднение. На пръв поглед не открих такива, но от град Кардам до румънския град Караомер например пътят с кола е под 20 минути. В Западна Европа ми се е случвало да премина държавна граница, докато си вървя по улицата на наглед един и същи град. Стъпвала съм на точката, в която се събират границите на Германия, Белгия и Нидерландия. Ютюбърът Андрю Босъм пък разказва интересна история за част от германско-нидерландската граница, която минава не напряко, а по дължината на една улица. И дори през една сграда.
Винаги препоръчвам и подкрепянето на качествени медии. Като „Тоест“.
Може ли последната предпразнична работна седмица на декември да се окаже определяща за политическия дневен ред на цялата 2025 година? Макар и да не изглежда особено вероятно, всъщност не е невъзможно. Под повърхността текат процеси, които предопределят някои събития или посоки. Не всички от тях са лесни за разгадаване. Нито за преглъщане. Тези процеси ще продължим да следим и през новата година, а Емилия Милчева обобщава последните няколко дни във финалния си вътрешнополитически коментар за 2024-та, озаглавен „Какво следва? Украйнааа и еврооо“. Не може да не се досещате защо.
Във фокуса на втория материал в съвместната ни поредица с „Екипът на София“ е Пловдив – градът, за който не успяваме да пишем толкова, колкото би ни се искало. Урбанистът Калоян Карамитов, един от двигателите на трансформацията на популярния квартал „Капана“ в Града под тепетата, дебютира тази седмица в „Тоест“ с текста си „Как се съсипва квартал“. Неговият анализ на един от ключовите за Пловдив инфраструктурни ремонти показва едни и същи грешки в управлението на проектите на втория по големина град в България – грешки, които продължават да се повтарят година след година и мандат след мандат.
Тази седмица Атанас Шиников ни предлага да прочетем продължението на неговия разказ за хомосексуалните практики в ислямските общества. Във втората част на четивото, която публикувахме през седмицата, той прави исторически преглед на мюсюлманските правни норми, като особено любопитни са препратките и отраженията им в съвременността.
С края на годината, за съжаление, приключва и поредицата от интервюта на Надежда Цекулова, посветени на достъпа до образование на децата от уязвими групи, която тя осъществи с подкрепата на „Лидл България“. Този път Надежда разговаря с Ева Ямбор, майка на младеж със синдром на Даун, за отговорността на обществото към такива деца в Австрия. Трудно ми е да не цитирам вероятно най-важната част от това интервю:
… най-голяма полза от приобщаващото образование имат хората без увреждания. Присъствието на различни деца в класовете учи останалите на толерантност, на емпатия, създава им социално-емоционални умения, които са толкова ценни в съвременния свят.
Винаги очаквам с нетърпение да прочета всеки нов текст на културолога Александър Драганов в „Тоест“ – заради свежия поглед върху темите, които разнищва, а и вероятно заради щипката ирония, която задължително добавя тук-там в размишленията си. „Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура“ е много любопитно четиво, което в никакъв случай не бива да пропускате.
Празниците са време за книги и нашите книжни феи са се погрижили да ви подберат няколко заглавия.
По изключение Зорница Христова този път разказва не за три, а за цели четири нови книги – един роман, две стихосбирки и една илюстрована поема. В най-новата разходка по буквите ще прочетете за петия роман на ирландския писател Пол Линч и за новите поетични книги на Яна Букова, Антоан Асенов и Мария Донева.
Антония Апостолова пък ни припомня за „Олив Китридж отново“ на Елизабет Страут, издадена на български език миналата година. Според нея това е…
… роман в разкази за свързването дори когато то изглежда невъзможно; за намирането на изход в унинието и безнадеждността; за поемането на отговорност въпреки слабостта и усещането за изгубеност. За човека, който винаги трябва да бъде срещан отвъд политиката, съображенията и формалностите. И за грешките – онази субстанция на пределно човешкото, без която е невъзможно да съществуваме. За грешките със снизходителност и състрадание.
Мисля си, че в края на годината всички имаме потребност от осмисляне на грешките. Както и от снизходителност и състрадание към нас самите.
И понеже с настоящия обзорен бюлетин изпращаме и 2024 г., то какво по-добро да предложим за финал, освен малко поезия с последното за годината „Стихотворение на месеца“. „Ако не тази неделя, другата“ не е публикувано досега. Радваме се, че за първи път то ще срещне своята публика сред читателите на „Тоест“. Автор на стихотворението е Георги Господинов.
И преди да се втурнем към празничните трапези… Знаете ли какво е медийна пустиня? Това е, когато цели региони или общности са лишени от журналистика, която да осветлява и обяснява на техния език и по достъпен начин важните за тях събития. Още в началото на тази година беше публикувано тревожно изследване в тази посока. Изпращаме я без усещане за различно развитие.
Гравитацията на социалните платформи все повече измества фокуса от качеството към количеството, при това без никакви филтри или критерии за стойност. Избутването на смисленото и полезно съдържание в ъгъла за сметка на кратки, емоционални и лишени от рационалност аудио-визуални изблици е все по-голяма заплаха за функционирането на демокрацията. Особено когато това бъде организирано действие, подплатено със значителни финансови средства.
Екипът на „Тоест“ със съвсем скромен бюджет се бори месец след месец в българската медийна пустиня да има малко повече рационалност и смисъл. И баланс. Опитваме се да съхраним тези български гласове, които имат какво да кажат, и заслужават да бъдат чути и прочетени. Колкото и нескромно да звучи, това са усилия за съхраняване на крехката ни българска демокрация. И разчитаме единствено на вас, читателите, и на даренията ви, за да продължаваме да го правим.
Днес е събота, 14-ти. Това означава, че вчера беше петък, 13-ти. Ако сте суеверни, може би виждате някакъв фатализъм в този факт. Ако не, за вас вчерашният ден е бил просто последният работен ден на седмица, която не беше лишена от събития. Отпадна последната бариера пред пълноправното влизане на България и Румъния в Шенген. Прокуратурата поиска и получи имунитета на Кирил Петков заради ареста на Бойко Борисов, Севдалина Арнаудова и Владислав Горанов, разпореден преди повече от две години и половина. Сети се точно когато ПП–ДБ се опитват да прокарат закон, с който да се спре избирането на Борислав Сарафов за главен прокурор. Доналд Тръмп стана личност на годината на списание Time, а Мария Бакалова се появи на корицата на Vogue. И това съвсем не е всичко.
Като стана дума за Тръмп, преизбирането му няма как да не зарадва Румен Радев. В статията си „Кой (не) обича президента?“ Емилия Милчева анализира причините за тази радост. Всъщност Тръмп говори същите неща, които Радев повтаря години наред, а служебните му правителства реализират като политики. И дори от ЕС да продължават да се мръщят на българския държавен глава за проруските му позиции, резултатът от американските избори му придава допълнителна легитимност. А в България президентът назначава все повече свои хора на ключови позиции.
Продължаваме на вълната на вътрешната политика. Помните протестите през 2020 г., а може би и през 2013 г. Някои сме толкова стари, че помним и шествията в началото на 1997-ма. Опитвам се да (си) отговоря на въпроса защо в България вече няма масови протести. Не е да няма причина за такива…
Трудно е обаче да избягаме от реалността. Дори да потърсим убежище във видеоигрите, току-виж се оказало, че и те пресъздават нашия свят. За посткомунистическото във видеоигрите продължават да разговарят Миглена Николчина и Северина Станкева, а към тях се присъединява и Еньо Стоянов. Дали пък създаването на игрови утопии не допринася за развиване на усет към историята, за какъвто така наречената реалност не помага особено?
Познаването на историята може да ни помогне да преосмислим и настоящите си възгледи. Ако за нас например ислямът е по дефиниция хомофобска религия, статията на Атанас Шиников „Той е моя вяра, мой свят, болест моя, лекар мой. Хомосексуалност и ислям“ може сериозно да ни разколебае. Чрез нея се запознаваме с изобилие от прелюбопитни исторически свидетелства на ислямската култура, възпяващи еднополовата любов. Нямам търпение да прочета и продължението на статията.
От миналото (далечно и не толкова) прехождаме към настоящето. Преди четвърт век моя приятелка беше медицинска сестра. Едно от основните ѝ задължения беше да скача върху буйстващи пациенти и да ги връзва, за да им се направи електрошок. После стана болногледачка в старчески дом в Германия. И първото, което научи, беше, че към обитателите на дома трябва да се отнася с уважение, колкото и безпомощни и дементни да са те. И да им благодари, че са ѝ дали възможност да ги обгрижи. Сетих се за тази история, докато четях как Надежда Цекулова разговаря с д-р Неда Бакалова защо е важно българските лекари да се обучават и в чужбина. Не е заради парите, нито само заради модерната техника. А най-вече заради отношението към хората.
Освен в здравеопазването, човешкото отношение е от ключово значение и в образованието. Когато бях ученичка, всички проблеми с ученето се обясняваха с три думи: мързел, глупост и невъзпитаност. Никой не говореше за дефицит на вниманието, дислексия или хиперактивност. Какво е дискалкулия и защо никой не ѝ обръща внимание? – пита Донка Дойчева-Попова. От статията ѝ научаваме, че това състояние означава затруднения дори при елементарни аритметически операции и е официално признато за заболяване. То може да се дължи на генетични нарушения, но също и на училищната среда и семейството. При всички случаи децата с дискалкулия имат нужда от подкрепа, а не от заклеймяване.
Като си говорим за човешки неща, комай най-човешкото нещо е културата. „Това (б)е стена“ е дебютната статия на Ина Иванова за „Тоест“. В нея тя ни разказва за инсталацията на Йоанна Елми и Стефан Иванов. Берлинската стена е история, но наследството ѝ не си е отишло – като потребност да поставяме бариери, да се самоопределяме, разграничавайки се от останалите. Все пак обаче можем да живеем и заедно.
Дойде време и за препоръките ми. Чувствате ли се понякога като аутсайдери – било сред колегите си, сред роднините си, сред приятелите или изобщо? Ако да, може би ще се съгласите с мен, че това усещане за невписване много се изостря по празници, когато от нас се очаква да демонстрираме задружност и да изглеждаме преливащи от щастие. Ако описанието ви е познато или пък не, но ви е любопитно „да влезете в обувките“ на някой, който е рядка птица в средата си, от сърце препоръчвам сериала „Някой някъде“ (Somebody Somewhere), чийто трети сезон върви сега по Max.
Сериалът е отчасти автобиографичен за Бриджит Евърет, която играе главната героиня Сам – чудачка на средна възраст, завърнала се в родния Манхатън. Но не този в Ню Йорк, а в Канзас. В центъра на сериала е приятелството на Сам с Джоул (Джеф Хилър) – също чудак, че и гей, а около тях кръжи малка, но задружна група „странни птици“. Макар че „нормалните“ им близки (в лицето основно на сестрата на Сам) все намират за какво да ги упрекват, в един момент се оказва, че и техният живот не е толкова образцов, а по-скоро са живели в заблуда.
Вместо трейлър ми се ще да споделя с вас една сцена от първия сезон, в която Бриджит Евърет и Джеф Хилър изпълняват песента Don’t Give Up на Питър Гейбриъл с участието на Кейт Буш:
Прави ли ви впечатление, че напоследък статиите в „Тоест“ са повече от преди? То е, защото се развиваме. Но пък колкото повече са статиите, толкова по-голяма нужда имаме от вашата подкрепа. Защото при нас трудът – авторски, редакторски, коректорски – се заплаща.
Да ме прощават софистицираните читатели на „Тоест“, че ще започна тазседмичния бюлетин така, но искам да се върна към една градска легенда. Пернишка градска легенда, ако трябва да сме по-точни. Твърди се – аз не съм го виждала с очите си, но много хора са, – че на стадиона на „Миньор“ (Перник), по-известен като Стадиона на мира, някога пишело: К*Р ЗА ХОРАТА. С големи четливи букви на едната стена до трибуните.
И преди да побегнете, съвсем справедливо отвратени от тази простащина, постойте да ви обясня защо го разказвам.
Представяте ли си до каква степен трябва да е бил отчаян лирическият герой, за да вдигне толкова голям среден пръст на цялото човечество и да пожелае да увековечи това с надпис на стената. За да може всички, които влизат на стадиона и заемат местата си по трибуните, да го видят и да усетят тази безнадеждност.
А сега бъдете честни пред себе си и си споделете тихичко и насаме дали докато подритваме поредния „исторически и безпрецедентен момент“, през който минаваме колективно като общество, не ви се приисква от време на време да дадете воля на чувствата си като незнайният герой от Перник? Може и да не е с тези думи. Може и да не е с надпис на стената. Даже препоръчително е да не е нито с тези думи, нито на подобно място, обаче човек трябва понякога да размаха юмрук към нищото и да му се закани, да го пита: „Това ли е? Толкова ли можем? Има ли как да са иначе нещата?“ И когато тези въпроси виснат над главите на всички ни, когато почнем да ги тъпчем по автобусите, да си лягаме с тях, да влизаме с тях в ресторантите и да вдигаме наздравици, докато ни танцуват по прическите, тогава ще намерим общностната сила да поискаме да им отговорим.
И през отговорите ще пропълзи промяната.
Дотогава ще завиваме кротко децата си вечер и в лицата им ще намираме утеха за всичко, което сме чули по новините. Ще се убеждаваме, че разумът ни още е здрав, че не всичко е загубено. Нищо че в страна от ЕС в XXI век има болници и родилни отделения на ротационен принцип. Нищо че отново събираме пари за „Българската Коледа“ – кампания самопризнание за абсолютната държавна безпомощност по линия на здравеопазването. Нищо че в половин България няма нормална течаща вода, защото „снегът се топял бавно“ (?!). Нищо че поредна жена е с опасност за живота след тежък побой, нанесен ѝ от мъжа, с когото съжителства на семейни начала от 20 години.
Нищо.
Важното е, че след 26 дни първо заседание парламентът вече си има председател – Наталия Киселова.
Изборът очевидно не беше лесен и между гласуванията станаха ясни всякакви интересни неща, например че човек може да e принципен, но без да прекалява. Явор Божанков, изглежда, не го беше разбрал и продължи да гласува по съвест, заради което от ПП му поискаха оставката. Текстът на Светла Енчева тази седмица „Константата Явор Божанков“ е посветен тъкмо на този казус.
Кризата в държавата помогна на протеста във Велинградско, който целеше да спаси от евтаназиране 1760 овце, да се увенчае с успех. Очевидно и Министерството на вътрешните работи, и Министерството на земеделието и храните не разполагат нито със силите, нито с желанието да се намесват и да налагат волята на държавата насила. Не че не сме виждали как го прави МВР покрай колоните на Министерския съвет например.
Още един нов автор се изявява на страниците на медията тази седмица. Мартин Димов поставя началото на сътрудничеството ни с „Екипът на София“ в рамките на рубрика, в която ще разискваме най-различни градски теми. В „Колко е трудно да бъдеш етажна собственост. И как може да е иначе“ Мартин обяснява какво може да се направи, за да ни е по-лесно на всички да съжителстваме едни с други.
Общото ни съжителство донякъде се улеснява в периоди на празници – може би защото тогава сме по-склонни да сме по-добри едни към други или просто защото ни няма на територията на етажната собственост. Така или иначе, задават се празници и е редно да знаем как да си ги честитим грамотно. На помощ идва порцията език на Павлина Върбанова, която тази седмица носи шеметното заглавие „Не сме безгрешни, но сме коледни“.
Още един текст от регулярна месечна рубрика – за молекулярна биология – имаме тази седмица в „Тоест“. В материала си „За борбата на науката с ХИВ“ Анастасия Орманджиева разглежда неимоверните усилия и изключителните научни достижения, заради които днес има терапия за ХИВ. Анастасия ни разказва за историята на заболяването, както и за неговия механизъм и възможности за лечение.
Завършваме седмицата с чудесно „На второ четене“ от Стефан Иванов. В него става дума за книгата на португалеца Гонсало М. Тавареш „Матео остана без работа“.
Помнех, че Марин Бодаков ми е говорил за тази книга. Но бях забравил, че е говорил за нея и във видео. Отне ми два часа да се насиля да го пусна. Беше ми трудно. Прозорецът стоеше отворен, но просто не го пусках. Не знаех как ще реагирам, когато отново го чуя и видя, а няма как това да се случи отново в живота ми в плът и кръв. Едно от тези неща, съвпадения, синхроничности, които те изваждат от релси и те нокаутират.
Оставям ви с този откъс от текста на Стефан и ви желая съвпадения, които да ви поставят на мястото ви.
Ако работата на екипа на „Тоест“ ви харесва, ще се радваме да ни подкрепите, защото медията ни се издържа изцяло и единствено от читателски дарения.
Днес ще убия нещо. Каквото падне. Писнало ми е да ме пренебрегват и днес ще го раздавам Господ.
Така започва стихотворението на Каръл Ан Дъфи „Образование за свободното време“ (прев. Калоян Игнатовски). Дали е такъв случаят и с децата с качулки, които безчинстват из няколко, а може би и повече от няколко софийски мола? Социално-мрежовият и телевизионният шум, разбира се, се вдигна най-вече около един конкретен мол и неговата клета охрана: така е най-лесно – избираш си виновен и го изправяш до стената. За всички обаче е ясно, че при липсата на адекватни действия от страна на полицията и съобразен с международните спогодби справедлив достъп до правосъдие на всяко дете, алтернативното „образование за свободното време“ е превзело не едно и две публични пространства.
Срещали сме въпросните деца и в подлеза на Софийския университет (чийто праг вероятно няма да имат шанса да прекрачат), и в уличките около бул. „Ситняково“, и по бул. „Тодор Каблешков“, и около Южния парк, и в преките на бул. „Тодор Александров“, и в станциите на метрото, където гонят да бият връстниците си бежанци – също деца, но с още по-малко късмет и от тях… Някои все още носят пистолети играчки. Други имат боксове и знаят как да ги използват. Трети просто безропотно следват тълпата.
Общото е, че всички тези деца ходят или доскоро са ходили на училище. И техните родители са ходили на училище. Срещали са се лице в лице с онези страшилища-на-седемте-морета-и-дванайсетте-класа – националните външни оценявания. Още в първи клас са рецитирали „Аз съм българче“. Всяка пролет са пели „Върви, народе възродени“. И е възможно да знаят кои са Сивушка и Белчо (дори и без да са чели иначе гениалния разказ на Елин Пелин, подобно на голяма част от Facebook критикарите). Но какво от това?! Както виждаме – нищо не ги е спасило, не им е помогнало, не е угасило гнева им, не е преборило дебнещите ги бесове. И така ще е, докато поколение след поколение деца се въртят в барабана на една старомодно скована и свъсила вежди образователна система. Система, в която приятелството, взаимното уважение, емпатията, толерантността, грижата към близкото и ближното и любопитството към далечното, чуждото и другото, все още са ключови думи в европейски проекти от чекмеджето, но не и реални, всекидневни ценности, въплътени в игра, в разговор, в преживяване, в знание, в съзидание.
Мой познат, „чистач“ на българското съдържание в Meta, беше споделил с мен преди време какво му струва всеки ден да гледа задължителните секунди насилие, преди да ги свали и докладва. Както и че минути след това същите снимки или видеа се появяват на друго място, в следваща група, и в следваща. И в следваща. Че насилието се репродуцира експоненциално. И че децата плашещо често са там – понякога жертви, понякога насилници, а често и двете.
Струва ми се обаче важно да не забравяме нито за миг, че и едните, и другите деца са наши. Какво ли бъдеще ги чака, предвид настоящето им в разбити семейства, в бездушните коридори на образователната система, в мола и в подлеза, с бокса и под качулката? И въпреки всичко ми се иска да вярвам, че в някаква степен нещата все още зависят от нас, макар да изглежда, че ни се изплъзват от ръцете…
Затова и не се отказваме, продължаваме да търсим отговорите и в настоящия брой:
Започваме с един важен материал именно за децата. В „Имат думата ЛГБТИ учениците. Докато не е забранено да говорят“ Светла Енчева анализира тазгодишното национално проучване на Фондация „Сингъл Степ“ на нагласите към ЛГБТИ децата в училище. В сравнение със същото изследване от 2018 г. климатът значително се е влошил, а процентът хомофобски и трансфобски прояви от страна и на ученици, и на учители тревожно расте. С приетите по-рано през годината промени в Закона за предучилищното и училищното образование тази тенденция ще се задълбочава, а с избора на Тръмп за президент на САЩ ще получава и външнополитическа легитимация. В една такава ситуация и при липса на здрав разум в главите на голяма част от законотворците може да очакваме и зачестяване на проявите на психическо и физическо насилие, основано на пола и половата идентичност.
И „Докато чакаме здравият разум да се завърне“, председателката на Комитета по правата на детето на ООН Ан Скелтън ни призовава въпреки фрустрацията от трудните времена и поликризата да устоим на натиска, да работим с наличните инструменти, колкото и несъвършени да са те, само и само да не изоставим проекта за детските права. Разговорът е част от поредицата на Надежда Цекулова за достъпа до образование, подкрепена от „Лидл България“.
Темата за устояването на натиска се появява и във втората част на анализа „Отново на кръстопът: Българската външна политика между Вашингтон и Москва“. Искрен Иванов продължава да разсъждава върху цивилизационния избор, пред който е изправена страната ни в момента: да се превърне в истинска, съвременна, работеща демокрация – или да си остане буфер между Запада и Русия, каквато е в последните няколко десетилетия. И двете перспективи крият огромни политически залози. И различни варианти на бъдеще.
Засега обаче бъдещето – поне близкото – не изглежда никак обещаващо, още по-малко пък предлага варианти. Осмото гласуване за председател на Парламента се увенча с неуспех, което всъщност до голяма степен е… успех. За кого, питате? Ами за Румен Радев и неговите вездесъщи и подопечни служебни правителства, разбира се. Следващото тропа на вратата, докато партиите във властта скоростно ерозират, а избирателите губят и ориентация, и почва под краката си. Още за парламентарните несгоди и за кризите на републиката и демокрацията четете в седмичния политически анализ на Емилия Милчева „Време разделно“.
Плачевното състояние на политическата класа в момента не е като да не е предизвестено обаче… Понякога се оказва, че привидно категорични политически избори, идентификации и афилиации са подвеждащи и в действителност основани на ценностен произвол и непоследователност. Така е например с българското разбиране за ляво и дясно. В статията си „Особеностите на българския консерватизъм“ Александър Драганов разглежда генезиса на това понятие от 1878 г. до наши дни, като със заострен хумористичен щрих и не без помощта на литературните ни класици обрисува забележителен портрет на българския консерватор.
И от нашата страна потегляме направо на север, за да прекараме няколко „Снежни лета в една исландска хижа“. Във втората част на текста си Светла Стоянова ни разказва за опита си на хижарка – не къде да е, а на истински труднодостъпно и опасно място, където през юни разравяш тунели в снега, за да си отвориш вратата. И даваш подслон на гладни и измръзнали хора. Ако пък се наложи – ставаш планински спасител, защото често пъти положението е на живот и смърт.
Както предстои да научите, това, което е истински лукс в исландските хижи, несъмнено са пресните плодове и зеленчуци. Точно те са тема и в тазседмичните научни новини на Михаил Ангелов. Как се произвеждат по-сладки домати и отразява ли се това на добива? Има ли начин да се спасят бананите, подгонени от унищожителни заболявания? И още: нови революционни генни терапии; методи за пречистване от т.нар. вечни химикали и какви ли не чудеса, за които ще разберете само ако кликнете ето тук: „По-сладки домати, спасение за бананите…“.
Нека завършим месеца подобаващо, а именно – със стихотворение. Този път ви предлагаме „Били. Метаморфози“ от Калоян Игнатовски с пожелание да пазите в себе си и тигъра, и котарака. Светът е сложен и със сигурност ще дойде момент, когато ще имате нужда и от двамата.
А междувременно – както обикновено – ви пожелаваме приятно четене. И ако броят ви хареса, нека тигърът изръмжи, котаракът измяучи, а вие ни подкрепете, за да се срещаме още много съботи по същото време.
1000 дни. Толкова бяха нужни на отиващия си президент Джо Байдън, за да даде благословията си Украйна да стреля с американски ракети по военни бази в Русия. Можем само да гадаем как щеше да се развие войната на Русия срещу Украйна, ако това разрешение беше дадено например през есента на 2022 г., когато украинската контраофанзива успя да отвоюва обратно територии от Харковска област та до Херсон. Тогава Украйна беше в силна позиция, а мандатът на Байдън беше далеч от края си.
Ще си кажете: тогава световните лидери се опасяваха, че Русия може да използва ядрено оръжие. Но Русия заплашва със същото и сега. Трябваше ли Доналд Тръмп отново да спечели изборите, за да проявят Байдън, а след него и някои европейски лидери някаква решителност? Ала няма смисъл да се питаме какво би било, ако.
Междувременно в България 51-вото Народно събрание вече две седмици не може да си избере председател, а първото му заседание се разтяга и точи като разтопено сирене гауда. Ако и за това депутатите не могат да намерят мнозинство, малко вероятно е да са в състояние да решат каквото и да е друго нещо – например да изберат правителство.
Това означава, че може би пак вървим към избори. Не че е някаква изненада – на Пеевски не му трябва редовно правителство, за да постига всичко, което иска. Например да намести „Новото начало“ в нова сграда, като за тази цел от нея се изнесат цели три институции.
На темата за буксуващия избор на председател на парламента е посветен и тазседмичният вътрешнополитически анализ на Емилия Милчева „Къде си, Мойсей?“. България си няма Мойсей, който да поведе народа, пък и не изглежда някой да го чака. Залогът за председателя на Народното събрание е толкова голям и поради конституционната реформа, орязваща правомощията на президента, която Румен Радев за пореден път обжалва.
Колкото и да е нестабилна България, тя е част от световната политика, напомня ни Анахит Хачикян в дебютната си статия за „Тоест“ „Зад кулисите на изслушванията за еврокомисари“. Избирането на Екатерина Захариева за еврокомисар е „звезден миг“, защото придава гражданска легитимност на българската политика, каквато вътрешните дрязги логично не могат да произведат. От статията научаваме и как минават изслушванията на кандидат-еврокомисарите, а също така че и в Европейския парламент има санитарен кордон, но за разлика от българския, той работи.
Продължаваме темата с Искрен Иванов, който прави анализ на българската външна политика, която отново е на кръстопът между Вашингтон и Москва. Уж социалистическият лагер вече не съществува, но като верен сателит все около планетата майка кръжим. Било от носталгия, било защото тази носталгия се подхранва и експлоатира от определени сили и гласовитите им говорители. Затова може да стане така, че България да изпие горчивата чаша на нов (или стария?) политически избор.
Ако с напредването на ноември ви става студено, не знам дали ще ви прозвучи утешително, че на някои места и през лятото вали сняг. В северната си поредица Светла Стоянова ни разказва за снежните лета в една исландска хижа. Те са студени, но пък пристрастяващо красиви. Ако искате да се стоплите, пълно е с горещи извори, които се използват за отопление. И освен леда, блещука и лава на няколко хилядолетия. А денят продължава… до следващата сутрин.
Правим елегантен преход от природата към културата с помощта на… пуйката. Тази птица, която се е превърнала в символ на американския Ден на благодарността, хем е животно (природа, значи), хем в името ѝ има нещо гнило, смята Екатерина Петрова. А като говорим за имена, вече сме в полето на думите. Ацтеките я наричат голямо чудовище, испанците – паун, българите – токачка, а английското ѝ название turkey идва от turkey-cock (‘турски петел’). Пък през 2022 г. Турция си смени англоезичното наименование от Turkey на Türkiye, за да престанат най-сетне да я асоциират с тази пуйка.
И докато сме на културна вълна, хайде да си поговорим за банята. Покрай страстите около пиесата на Бърнард Шоу в Народния театър се позамислих за историята на къпането и хигиената в България и в Западна Европа от Възраждането насетне. И реших да споделя. Не за друго, а защото не виждам причина нито да се обиждаме, нито да имаме комплекси по темата.
Ако сте очаквали препоръка – дочакахте. Неотдавна силно ме впечатли финландският филм „Четирима непораснали възрастни“, който гледах по MAX – изненадващо дълбок и човешки разказ за полиаморията. Без да идеализира и без да съди. Без да спестява възможните проблеми, но и без да превръща съдбата на героите в безизходица.
Но вероятно развитието на историята във филма е свързана и с особеностите на финландското общество – в една по-консервативна среда героите щяха да бъдат изправени пред проблеми както в друг любим филм – „Професор Марстън и жените чудо“.
Ако ви харесва да четете „Тоест“, напомням, че на вашата подкрепа разчитаме, за да продължаваме напред.
Какво щастие, че част от нещата, които ми направиха силно впечатление тази седмица и които са извън общонационалната говорилня кой с кого и дали ще съставя правителство, стигнаха до мен чрез „Тоест“. Човек би казал, че я следя внимателно тази медия…
Едното е препоръката на Антония Апостолова да прочетем романа на Иля Леонард Пфайфер „Гранд хотел Европа“, в който главен герой е Старият континент. Освен че текстът на Антония е изключително увлекателен и даже малко ме хваща яд, че никога няма да мога така вдъхновено и мотивирано да разкажа за каквото и да е произведение, вниманието ми грабна и сюжетът на романа като книга от и за Европа. Докато дочитах ревюто на Антония, вече приключвах и онлайн поръчката на книгата. Де да можех така хармонично и синхронично да действам и по други въпроси, но нейсе…
Другият материал, който спокойно мога да дръпна за ръка пред останалите в не особено консистентната ми редица на „Какво прочетох тази седмица“, е разговорът между Миглена Николчина и Северина Станкева за посткомунистическото във видеоигрите. Този (остро)умен диалог между две жени, обичащи видеоигрите по онзи начин, по който може да се обича само изкуство, е тотална наслада. Нещо като Жан Клод Кариер и Умберто Еко в „Това не е краят на книгите“, само че не за книги, а за видеоигри. Разговорите между Миглена и Северина ще продължат в рамките на новата рубрика за видеоигри „Игромислие“.
За мен изключително интересен и важен през тази седмица е и материалът на Надежда Цекулова „Приобщаване чрез доверие. Опитът на център „Анна Фройд“ за подкрепа на младежи“. В него тя разказва за срещата с психолога Питър Фугъл, организирана в рамките на експертна дискусия за работа с деца и семейства в риск. Както Надежда отбелязва, Фугъл застава пред колегите си от България не за лекция, а за задълбочен човешки разговор как група специалисти в Англия се опитват да върнат фокуса на комплексните здравно-социални услуги върху нуждите на детето и семейството. И всичко, което този човек разказва, е изключително ценно. Ще се убедите сами.
С фокус върху важен обществен проблем е и текстът на Светла Енчева, в който се разглежда хрониката на една предизвестена вандалщина – пред Народния театър. Как толерирането на хомофобията направи възможни сцените от миналата седмица и какво следва, може да прочетете в анализа на Светла. Процесите, които тя коментира, са грижливо отглеждани години наред от (част от) политическите ни партии и някак не са изненада, макар да имаше много изненадани покрай случката с Народния театър.
Едва ли обаче ще има изненадани, ако скоро тръгнем към нови избори. Според Емилия Милчева това е напълно възможно. Само дето не е ясно как гражданите биха могли да се ориентират в лабиринтите на политическото празнословие и схемаджийство, което ни облива на талази, за да направят съзнателния избор да отидат и да гласуват. Отново. Какво става с партиите в тази ситуация и къде е президентът в цялата картинка – вижте в текста на Емилия „Осмите избори – повече отрова или повече демокрация“.
Като споменах „съзнателния избор“, се сетих, че тази седмица беше съобщен резултатът от един очевидно особено съзнателен избор, който беше проведен напълно осъзнато даже два пъти в последните месеци. Става дума за Националната награда за български роман на годината „13 века България“. Първия път се оказа, че не трябва да го броим, понеже имало конфликт на интереси. Тогава Елена Алексиева върна наградата, която според първоначалната преценка на журито беше заслужила за романа си „Вулкан“. Съдийството не било особено честно. И затова беше преценено, че този литературен мач ще се преиграва. Вярно, че част от играчите отказаха да играят пак, но пък други останаха на терена и се оказа, че и в литературата, като във футбола, може да има играещи треньори, които даже да спечелят трофей. Личен, не за отбора, който водят. Свиреното – свирено.
За съжаление, няма нищо свирено във войната, която се води на един хвърлей от нас. За опасното разширяване на военните действия между Русия и Украйна става въпрос в материала на Александър Малинов. В него той анализира пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Пхенян и Москва и изпращането на севернокорейски войници на фронта. Учудващо, тук нито Путин, нито Ким Чен Ун имат зор да се правят на играещи треньори. Гледай какво нещо…
За финал ще насоча погледите ви към Далечния изток, но на югозапад от Владивосток и Пхенян, за да се разходим заедно с Емине Садкъ в не толкова туристически познатите зони на Тайланд. В третата част от поредицата си Емине ни разхожда из Ко Ланта, където ни запознава с морските номади и малайзийските мюсюлмани. Накрая даже ни препоръчва да пием куба либре в кокосов орех.
Това някак и аз мога да ви го препоръчам. Ето, даже го правя – препоръчвам ви го.
И това ще отмине. Въпросът обаче е как. Свикнали сме да възприемаме демокрацията като даденост. Тя обаче не е. Някои от нас дори си спомнят какво е да я няма.
Седмицата, в която Доналд Тръмп спечели президентските избори в САЩ, а разгневена тълпа провали премиерата на пиеса на Бърнард Шоу, режисирана от Джон Малкович, е към края си. След още четири години от живота ни и Тръмп вече няма да е президент на САЩ. Стига да не е изпълнил предизборното си обещание, че ако американците го изберат, повече никога няма да им се налага да гласуват.
В България се чуха и гласове: ето, в САЩ гледат себе си, хайде да правим и ние така, какво ни интересуват изборите там. Живеем обаче в глобализиран свят. Преизбирането на Тръмп ще се отрази на България поне по два начина.
Първо, щом е възможно страната, символизираща демокрацията и в немалка степен задаваща международния тон, да избере да я оглави осъждан престъпник, който си позволява да обижда и заплашва медии и политически противници, какво да очакваме от България?
Политик, санкциониран по закона „Магнитски“, върти държавата на пръста си? Чудо голямо, то Тръмп го осъдиха, ама… Тълпа провали театрална постановка? Е, ами американци, вдъхновени от Тръмп, нахлуха в Капитолия, пък ние – за един театър… Противопоставяме се на фалшиви новини? Тръмп може да си позволи да говори всякакви небивалици – например, че хаитянските имигранти в Спрингфийлд ядат домашни любимци или че в някои училища се извършват операции за смяна на пола на деца – и да го преизберат.
Второ, перспективите в международен план не изглеждат добре. За палестинците например става все по-трудно да се надяват на разрешение на конфликта с Израел, при което се признава тяхното право да съществуват. А ако в резултат на липсата на подкрепа от страна на САЩ Украйна е принудена да капитулира, това няма да означава край на войната, както обещава Тръмп. Ще означава развързване на ръцете на режима на Путин. При което нищо не ни гарантира, че бомбите няма да почнат да падат и над молдовски глави, после – над румънски и български, след това – над западноевропейски… В една такава ситуация на България бомбите може и да ѝ се разминат, ако тук се установи пропутински режим като този в Унгария. Впрочем точно натам сме се запътили.
Добре дошли в реалността, поздравява ни Йоанна Елми в анализа си защо и как Тръмп не само спечели президентските избори, а и народния вот (наричан „популярен“). Американците не харесват как се развива страната им, и държат досегашните управляващи отговорни за това. И не им пука особено за демокрацията. Изглежда, че и там традиционната партийна система е в криза, както и в Европа. Ала победата на Тръмп е пирова, защото той едва ли ще е спасителят, на когото избирателите се надяват. Няма време за сълзи обаче – животът продължава, трябва да се справяме, както можем.
По другата голяма тема на седмицата – щурма срещу постановката „Оръжията и човекът“ в Народния театър – разсъждава Емилия Милчева в статията си „Моя страна, моя България. В кафяво“. Това не са просто „два свята на патриотизъм“, както твърди директорът на Народния театър, а диктат на единия свят над другия. Същевременно вътрешният министър не видя особен проблем. Все пак спектакълът, изглежда, ще се играе – билетите са разпродадени. Ала в България има твърде много хора, които с кеф биха се изпикали на изкуството, заключава Емилия.
Но да се върнем към нашите си избори, чието протичане според Валентин Вълканов може да се определи като игра на димки. Той смята за притеснителен факта, че мнозинството от парламентарните партии се възприемат като недостатъчно легитимни и неспособни да участват в правителство. Впрочем как да са легитимни при всички данни за манипулиране на изборните резултати, докато МВР само прави показни акции, а нищо не разкрива? Междувременно над нередностите се спуска медийна завеса, от която да останем с впечатление, че „всички са маскари“, и да престанем да търсим истински виновните.
Докато сме на вълната и на българските, и на американските избори, войната в Украйна си продължава. А с нея – и рубриката на Николета Атанасова „Несломимата Украйна“. В нея Николета този път ни разказва за музите по време на война. Освен бомбоубежища, украинците си имат и убежища за душата – многобройни книжарници и книжарнички, уроци по танци, изобщо – творчески дух, който войната катализира. Защото културата е лек за преживяването на непрестанна екзистенциална заплаха.
След културата в Украйна идва ред да обърнем внимание на българското образование. Според Донка Дойчева-Попова в него могат да се въведат 8 промени и без чаканата реформа, която десетилетие след десетилетие никое правителство не се осмелява да осъществи. Например да се въведат блокови часове. Моите часове в 8 клас бяха такива и досега си спомням колко удобно беше – подготовка по по-малко предмети всеки ден, повече концентрация в час. Или да се промени подредбата в стаята. Или учениците да не трябва непрекъснато да размъкват учебници, да подготвят домашни по образец от миналото хилядолетие, в час да има повече диалози, да се развиват полезни умения в часа на класа, да има изнесени уроци (още помня как учителят по рисуване провеждаше част от часовете си в двора). И най-важното – учителите да се отнасят с уважение към учениците.
От културата и образованието преминаваме към науката и нейните етични измерения. Анастасия Орманджиева ни обръща внимание върху големия въпрос за експерименталните животни в биомедицинските науки. Имаме ли морално право да подлагаме на изследвания животни с риск да им навредим само за да извлечем ползи за хората? Но пък без опитите с животни напредъкът в хуманната и ветеринарната медицина би бил невъзможен. Макар този дебат да изглежда като омагьосан кръг, все пак частични решения се намират. Например в някои случаи може да се експериментира с отделни клетки, а не с цели животни.
Хората възприемат не само животните като по-нисши от себе си, а и някои групи хора като по-нисши или по-висши от други. Българката Мая Донева научава, че в авторитетна брюкселска организация на предшественика ѝ са плащали 30% повече, отколкото на нея, защото е жена и е от Източна Европа. Донева се бори за справедливост дори с риска това да разочарова висшестоящите. Повече подробности – в статията „Колко е важно да бъдеш разочароващ(а)“.
Знам, че очаквате накрая да ви препоръчам нещо. Този път препоръката ми ще е по-различна от обикновено.
Пожелавам и на вас, и на себе си да бъдем с хората, които са важни за нас, и да правим нещата, които искаме и обичаме. Да гледаме театралните постановки и филмите, които искаме. Да четем книгите, които искаме. Да слушаме музиката, която обичаме. Да пътуваме, където искаме. Да следим и да подкрепяме медиите, на които имаме доверие.
Защото нищо от тези неща не е даденост и нищо не гарантира, че няма да ни бъде отнето.
Една от големите промени, които донесе падането на социалистическия блок, беше връщането на възможността свободно да избираме управляващите. Защо 35 години по-късно хората отказват да използват това право, е тема на сложен и нееднозначен разговор. Сега обаче е на дневен ред да се обясни на тези хора, че отказът да гласуват или да не подкрепят никого не е бунт, а робство. Не е отмъщение, а самобичуване. И не е безразличие, а жертвоприношение. А на дръвника е бъдещето и на тези след нас.
Разбира се, че политическият елит винаги носи основната вина за това развитие, но съучастници сме гласоподавателите, особено пасивните. Защото нещата са свързани. Само заедно можем да скъсаме омагьосания кръг.
Светла Енчева обаче защитава тезата, че са нужни много повече усилия от това политиците да опознаят електората си, и в статията си „Слаби амбиции, непознаване на избирателите – мижав резултат“ подсказва възможни решения, правейки паралели с кампанията и изборите отвъд океана. Разбира се, че политическите традиции и контекстът са доста различни, но някои механизми са проверени и доказали своята ефективност.
„Кой е по-голям от Пеевски“, твърди Емилия Милчева в седмичния си политически анализ. Твърдение е, а не въпрос, защото много въпросителни по тази тема не са останали. Всичко така прозира на повърхността, че широко затворените очи на институции и елит са видими дори от хора с тежко късогледство. Според Емилия гордиевият възел на българския политически блокаж може да се разсече само със смелост. Или с ярост, ако се доверим на историческите метафори. Но предвид обстоятелствата сякаш е по-добре да не опираме до нея.
Хелоуин за пореден път предизвика полемика в обществото, но тази година агресията в общуването ни по темата сякаш нарасна – дори от страна на хора на улицата спрямо непознати родители на деца, излезли една вечер да се забавляват в костюми. Колко ужасен всъщност е Хелоуин и наистина ли заплашва българските ценности и традиции? Александър Драганов ни превежда през българската история на хорър жанра и коментира съвместимостта ѝ с американския (а всъщност ирландски) празник.
Николета Атанасова продължава поредицата си „Несломимата Украйна“ с нов разказ от Рехабилитационния център Unbroken в Лвов, където се среща и разговаря с проф. д-р Олег Билянски – физиотерапевт, който лекува тежко осакатени украински ветерани от войната с Русия. „Несломените“ е заглавието на новия текст на Николета, а последното изречение в него е за обичта. Прочетете защо.
Приобщаващото образование на учениците с различни нужди или с увреждания е тема на новия материал на Надежда Цекулова в поредицата „Разговори за образованието“. Този път тя разговаря със Сара Краус от Университета в Мериленд, която споделя опита си в тази сфера и разказва за предизвикателствата и възможните решения на проблемите, пред които се изправят тези деца и техните учители. Прочетете повече в „Приобщаващото образование – мисията (почти) възможна“.
Ако всяко второ нещо е уникално, значи нищо не е уникално. Това е една от думите, с които толкова се прекалява напоследък, че у мен лично предизвиква гадене. И не е само тя. Замисляли ли сте се колко уязвими са думите и как ги изхабяваме с неуместна или прекомерна употреба? Точно това е темата на новата статия на Павлина Върбанова в поредицата „Порция език“. Не пропускайте да прочетете „Уморените думи ги убиват – дали?“.
Не може да оставим седмицата да си отиде, без да споделим впечатления и за някоя хубава книга. Този път Стефан Иванов е свалил от рафта на по-отдавна издадените заглавия книгата на Дилян Еленков, озаглавена предизвикателно „Нека забравим тези разкази“. Разбира се, Стефан ни призовава тъкмо към обратното. Защото в тях са първите години на новото хилядолетие, детството на века ни, но и собственото ни детство… И защото:
Има воля да се види чуждият смисъл, да се навлезе до шия в съчувствие и състрадание, да се скочи в дълбокото и страшното, в безизходното на живота и да се извади оттам каквото е открито, за да бъде споделено.
И накрая – една новина за развитието на „Тоест“. Както знаете, медията ни се издържа само с читателски дарения (с изключение на две-три малки проектни финансирания за конкретни поредици). През годините сме насочвали средствата приоритетно за създаване на съдържание, пестеливо за организационни нужди и… нищо за маркетинг. Разчитали сме изцяло на органичния растеж. А това в съвременния динамичен дигитален свят ни обрича на маргиналност.
Тази година кандидатствахме и спечелихме целево финансиране по програма CEMP на международната организация Zinc Network. Едногодишният ни проект е с ясно разпределен бюджет само за маркетингови дейности и кампании в социалните мрежи, а неговата цел е да ни помогне да увеличим аудиторията си и оттам – директната подкрепа от читателите. Защото упорито не се отказваме от вярата, че именно малките, но редовни читателски дарения осигуряват пълната редакционна независимост. И че безкомпромисността на качеството, което „Тоест“ предоставя, може да бъде оценена от много повече хора.
В тази посока работим в чудесно сътрудничество с маркетинговата агенция „Портокалена“ и дизайнерското студио „Две кучета две котки“. За наша голяма радост, те притежават не само безупречния професионален опит и капацитет, но и така нужната гражданска чувствителност и готовност да излизат извън обичайните клишета. Очаквайте съвсем скоро много обновления във визията и комуникацията на „Тоест“, а ние ще се радваме на всяка обратна връзка от вас.
Със средствата по този проект не можем да финансираме създаването на съдържание, а със средствата, дарени от нашите критични и верни читатели, няма да плащаме за маркетинг и реклама. Затова продължаваме да разчитаме изцяло на вас, за да осигурим достойно заплащане на труда на екипа и да покрием базовите административни и технически нужди.
В ден като днешния има риск почти всичко, което бих могла да напиша тук, да се приеме като агитация в полза на тази или онази политическа формация. Или пък като очерняне. Затова и няма да споменавам нищо за взривоопасни документални филми, за образователни деятелки/кукловодки, за високотехнологични печатници на банкноти или за люти битки в последната минута между соколи и други едри хищни и хвъркати екземпляри, пък били те пойни…
Вместо това предлагам за миг да си спомним за големия Франк Запа (аз лично винаги го слушам по време на избори) – композитор, китарист, пърформър, импровизатор, експериментатор, сатирик, но и… страстен радетел на свободния вот. От 1971 г. във всеки свой албум той включва призива Register to Vote. С помощта на Лигата на гласуващите жени Запа за първи път урежда места за регистрация на гласоподаватели в залите, където прави концерти.
Нищо не ги плаши повече от възможността да бъдат издухани чрез нашите гласове. Урната с бюлетините продължава да бъде сериозно оръжие, стига да накараш хората да го използват, това е,
казва Запа. Това е – ви казвам и аз и бързо продължавам към съдържанието, което ви предлагаме в тази седмица, нагорещена от предизборни страсти и разпищолени вируси.
Има ли зависимост между нарастващите права на ЛГБТИ хората и спада в раждаемостта? Въпрос, който се оказва особено спекулативен, защото – ще си речете – не е лишен от смисъл… Да, ама не, както казваше забележителният Петко Бочаров. Статистическите данни не сочат нищо такова. И за да се убедите, прочетете анализа на Александър Драганов „Джендърът и раждаемостта – фалшивата връзка“.
Тази седмица отново сме в Украйна с Николета Атанасова. На пръв поглед сме като на екскурзия – разхождаме се из красивия Лвов, почти незасегнат от войната. Зяпаме старите сгради и църкви, пием кафета и коктейли с местните… И така, докато Николета не ни среща с един военен лекар и спомените му от фронта отново ни разказват играта. Особено в момент, в който съдбата на Украйна сякаш се разиграва на руска рулетка, само дето, за голямо съжаление, рулетката вече не е само руска. „Това е войната“!
Връщаме се на домашен терен с разговор на Надежда Цекулова с управителя на НЗОК Станимир Михайлов. Има ли опити за политически намеси в дейността на Касата? Разбира се, че да. Така че борбата е за възстановяване и гарантиране на независимостта на ребуса НЗОК. Има и едно изречение в края на интервюто, което, струва ми се, трябва да е изписано със светещи букви във всяко звено, администриращо здравеопазването: „Когато става въпрос за лечение, времето е лукс.“
Часове преди изборите Емилия Милчева фокусира вниманието ни върху постепенното превръщане на представителната демокрация в България в непредставителна благодарение на ниската избирателна активност, която пък е логична последица от трайното обвързване на олигархични структури с управлението на страната. Какво ни чака след изборите, пита Емилия, докато анализира „Технологията на властта и нейните механици“. И дали предстоящите „сглобки“ ще осигурят достатъчно стабилна конструкция, или ще ни докарат поредния безкраен парламентарен хелоуин… Предстои да видим.
Предложенията на Зорница Христова за този месец са две прекрасни книги, които, за щастие, получаваме в хубав превод на български – „Фердидурке“ на модерния класик Витолд Гомбрович и „За разлика от слоновете“ на голямата немска писателка Дагмар Лойполд. Така че да не губим надежда – рубриката „По буквите“ винаги предлага „листи“ с имена, зад които си струва да застанем с читателския си избор.
Завършваме месеца със стихотворението „Мост“ на Силвия. В него ни плисват тревожни пръски от реката, която се люлее цял живот под краката ни; реката, която стига до коленете на някои, други пък завлича в дълбините си.
Някой нагълтал вода Някой се дави А никой не реагира
Така завършва стихотворението на Силвия Чолева. А утре е ден, в който да слезем от високите си мостове, да нагазим в реката и да реагираме.
Приятно четене и не забравяйте – има и избори, които не приключват в неделя. Всеки ден само и единствено вие избирате дали да ни има.
Тази седмица в сряда, когато стана ясно, че изчезналата ден по-рано Биляна е намерена мъртва, се оказах в компанията на човек, който съвсем отговорно заяви, че либералната демокрация е виновна, че жените имат следродилна депресия. Покрай него имаше няколко жени, всичките майки, някои от тях на съвсем малки деца.
Не се поколеба да продължи.
Познатият рефрен „Баба ти само следродилна депресия е имала“ прерасна в тотално отричане на наличието на такова състояние/заболяване. Оказа се, че и то, като всичко друго лошо, е внедрено в съзнанието ни от прогнилия Запад и в днешно време жените са едни лигли, които не искат да раждат деца, а когато все пак родят – изпадат в депресия.
Човекът, за когото говоря, е 50-годишен, интелигентен, образован, работодател, баща, партньор, живеещ и работещ в столицата, с достъп до ток, течаща вода, интернет, модерна инфраструктура (доколкото това важи за София) и всякакви други блага на цивилизацията.
Имаше ли смисъл да обяснявам и да споря? Не. Направих ли го? Да.
Моя грешка. Продължаваме нататък.
Единствената причина, поради която споменавам тази история, е следната: ако покрай вас има жена, която е родила дете в последната година, питайте я какво ѝ е в главата. Може и да реши да ви сподели. Имайте предвид, че нещата, които се случват с жените след раждане, са спектър. Не всичко е клинична следродилна депресия със суицидни мисли. Има го и т.нар. baby blues, и различни други депресивно-тревожни състояния, които може и да не налагат намесата на специалист, но при всички положения налагат подкрепа.
Между другото, ние думи за тези състояния нямаме. Просто не говорим за тях, не са в полезрението ни, не са ни важни вероятно, затова и не сме си измислили думи. В този ред на мисли, баба ми и да е имала следродилна депресия, не е имала възможност изобщо да каже какво ѝ има. Камо ли да отиде да я диагностицират.
Ескимосите имат цял кош думи за лед, защото им трябват, за да назовават различните видове лед. Народите, които имат отношение към менталното здраве, разполагат с повече думи за различните състояния, защото им е важно да ги назовават точно. Ние си нямаме. Затова може и да ви е направило впечатление как изведнъж всяка втора жена в социалните мрежи е имала следродилна депресия. Не е, за да се намажат и на тази филия (поне повечето). Просто действително всяка втора жена е изпитала нещо. И вероятно не е имала с кого да го сподели, защото я е било страх и срам.
Толкова за депресиите. Минаваме към по-весели неща.
Пеевски и Борисов – титаните на българската политика. За тяхното евентуално падение и заместване с нещо друго или някой друг е тазседмичният анализ на Емилия Милчева.
На българската политическа класа и по-конкретно на тежкия еснафлък, който я тресе и облива, е посветен текстът на Валентин Вълканов. Изключително добра статия, препоръчвам горещо.
Продължаваме с поредицата на Николета Атанасова „Несломимата Украйна“. Този път Николета разказва за ветерани, които работят във фабрики. Някои правят сувенири с вградени куршуми, други – дронове.
Имаме и страхотен материал от Екатерина Петрова, която разглежда произхода на чудната дума „калабалък“ и връзката ѝ с Швеция. Аз съм склонна да я използвам за почти всичко случващо се в България. Толкова е удобна!
Михаил Ангелов е направил подробен обзор на победителите в научните категории в тазгодишните Нобелови награди. Кои са и какъв е приносът им в съответните научни области, може да разберете от актуалните научни новини.
И последно: вижте текста на Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“. Този път Антония чете „Спомен за гората“ и ни разказва защо тази малка книга е особено голяма.
Приятно четене на „Тоест“!
Ако харесвате работата ни и искате да ни подкрепите, може да го направите от червения бутон по-долу.
Имам смътното чувство, че се повтарям, но като гледам какво се случва в България и по света, не мога да се въздържа да не припомня китайското проклятие „Да ти се случи дано да живееш в интересни времена!“. Кръвопролитията в Близкия изток обхващат все по-големи територии. Така войната на Русия срещу Украйна остава на заден план в новините, но това съвсем не означава, че е свършила. Кандидатпрезидентската кампания в САЩ е изключително оспорвана, а на всичкото отгоре ураганът „Милтън“ връхлетя върху югоизточните щати, причини сериозни разрушения и взе жертви.
В България преживяваме за пореден път доста неща – предизборна кампания, използване на правосъдната система като бухалка срещу неудобни лица и политически конкуренти, един-единствен кандидат за главен прокурор… Новото е, че поради конфликта в ДПС за първи път непрозрачността на тази партия започва да се поизтърква тук-там, та успяваме да надзърнем и да научим разни работи, за които не сме и подозирали.
Но за да не се вторачваме само в собствения си пъп, ще започна прегледа на тазседмичните публикации в „Тоест“ с международните теми.
Във втората част от поредицата „Несломимата Украйна“ Николета Атанасова разговаря с бивши украински военнопленници и близките им жени. Не очаквайте леко четиво. На моменти ми беше почти непоносимо да чета разказите на пострадалите, но се замислих, че дори не мога да си представя колко по-непоносимо е да преживееш ужасите, които описват. Да те докарат дотам, че да плачеш, ако ти подадат ябълка. Да получиш паник атака, ако лекарят те помоли да си вдигнеш ръцете, за да те прегледа. Такива са чудесата на посттравматичния стрес.
Йоанна Елми продължава с анализите си на предизборната кампания отвъд океана. Тя търси отговор на въпроса какво ще се (или няма да се) промени след изборите в САЩ. Йоанна обръща внимание на един характерен за американците парадокс – те хем искат определени социални придобивки, хем са за по-малка държавна намеса. А социалните придобивки без държавна намеса са мираж. Така културните войни, които разделят обществото на две, се водят и в самите хора. А резултатът от изборите изглежда все по-непредвидим.
Какво ще се случи след изборите, но българските, е темата на статията на Емилия Милчева „Коалиция „Кърпикожух“ след 27 октомври“. Възможно ли е политическите сили да ни изненадат с коалиционно правителство? И ако да – как ще изглежда то? Каква ще е ролята на Пеевски в него? А ако бъде оставен извън него? А на ДПС на Доган? Според Иван Костов общо управление на ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ е възможно. И двете коалиции обещават редовно правителство, но не са на едно мнение за неговия формат. Сигурно е обаче, че политическите трикове на партиите са втръснали на избирателите им.
Никоя политическа сила досега не е направила решителни стъпки ако не за преодоляването, то поне за намаляването на образователното неравенство. Приемането като ключ към успешното образование на най-бедните деца е темата на разговора на Надежда Цекулова с Ренета Кривонозова, експертка в международната мрежа от организации Eurochild. Дори държавата да подкрепя бедните деца с мерки като безплатна храна в училище, сегрегацията и неприемането пречат децата да се възползват от тази подкрепа. И това съвсем не е единственият проблем. Ренета Кривонозова дава примери как може да бъде и друго.
Докато сме на детска вълна – едни одобряват училищните униформи, други (признавам – и аз) ги ненавиждат. Според Донка Дойчева-Попова униформата е просто тениска с лого. Е, и още няколко дрешки. И струва доста повече от аналогични дрехи, които не са брандирани с логото на съответното училище. Донка разглежда различните аргументи за и против униформите, гения на лошия вкус, проявил се в дизайна на много от тях, непрозрачността в избора на доставчици и несъответствието на задължителното облекло с вкуса на учениците. Кому е нужно унифицирането и обезличаването от най-ранна възраст, се пита в статията. И аз това се питам.
Някои от вас може би се дразнят от „несериозни“ и „лайфстайл“ теми. Затова може да не им хареса, че споделих тревожните си размисли по повод сериала на БНТ „Тревожност“. За мен обаче публичните послания, които се отправят във филми, сериали и риалити шоута, са си сериозно нещо. Когато обществената телевизия облъчва аудиторията си със сексизъм и нормализира насилието над жени под маската на психотерапевтичната експертност, а доскорошната председателка на СЕМ пише текст за песен на сериал на медията, чийто генерален директор ревностно брани – това не е лайфстайл, нали? Друг е въпросът има ли смисъл от интелигентна лайфстайл журналистика. Според мен има.
Знаете си, че няма да ви оставя без препоръки. Този път те са и за вас, и за мен самата, защото още не съм стигнала до съответната книга и филм.
Отдавна си точа зъбите за новия филм на Педро Алмодовар „Съседната стая“, в който играят любимите ми Тилда Суинтън и Джулиан Мур. Но след като разбрах за какво става дума в него, още събирам смелост да го гледам. Филмите на Алмодовар се променят заедно с него и не можем да очакваме да се смеем на новите му произведения така, както на „Жени на ръба на нервна криза“. Остарявайки, той мисли все повече за смъртта. За нея е и „Съседната стая“. И за правото на избор да си отидеш достойно. Също и за обичта между две жени, която може да приема различни форми.
Тъкмо научих, че нашата прекрасна авторка Зорница Христова има нова книга със заглавие, което веднага приканва човек да я отгърне – „Сложете гащи на тези картини!“. В нея тя споделя размишления за голотата в изкуството и за цензурата, на която са подложени някои произведения. Поводът е Микеланджело, но проблемът е по-дълбок: защо художниците протестират срещу долните дрехи, а моралистите – срещу голотата?
Като заговорихме за книги, напомням за читателския клуб на „Тоест“, който ви дава 20% отстъпка от коричната цена на 17 издателства, стига да сте абонирани за някой от дарителските ни пакети. А това е още една причина да ни подкрепите.
Седмицата започна с един почивен ден, компенсиращ „несправедливия“ факт, че Денят на независимостта на България тази година се падна в неделя. По този начин ние като нация се възползвахме от изконното си право на последен дълъг уикенд в Гърция. Понякога си мисля, че ако пак така дружно като нация си останем в Гърция, отвъд границата, на наша територия, нищо няма да се промени. През три месеца ще има избори, все ще се намери кой да гласува – дето се вика, поне самите кандидат-депутати ще си гласуват. После ще си се коалират, ще си управляват, ще си играят на държава. А пък ние ще си почиваме, че то и бездруго си е голям зор да се оцелява в тази страна.
Но дългият уикенд свърши. Зимата идва, както казват в „Игра на тронове“. И се задава една дълга предизборна кампания. Колко пък да е дълга, ще кажете. Като се има предвид фактът, че това са седмите парламентарни избори за три години, кампанията, макар и само един месец, ми се струва не просто дълга, а непоносимо вечна. Като зимата, която идва.
Във връзка с изборите е и тазседмичният анализ на Емилия Милчева, озаглавен „Седмото пришествие на същите“. В него тя разглежда стратегиите за реденето на листите с кандидат-депутати. Там (и в листите, и в стратегиите) няма нищо вълнуващо и това е проблемът.
Съвсем скоро предстоят и изборите в САЩ, затова светът гледа към Америка с все по-голям интерес. В този брой на „Тоест“ имаме материал от Искрен Иванов, който също обръща поглед на запад, към Съединените щати, но не коментира изборите, а въпроса дали Америка губи стратегическата си инициатива. Какъв е отговорът според него – в текста на Искрен тук.
Към Запада ли гледаме, или се превръщаме в прилежни членове на Граждани за евразийско развитие? Това се чуди Светла Енчева в коментара си тази седмица. Защо ли се усеща, че с всеки следващ законопроект или предложение за изменение на съществуващо законодателство страната ни е тласкана към държавни и обществени модели, намиращи се в разрив с идеите на евроатлантическата общност, към която уж принадлежим?
Продължаваме да се мятаме между Запада и Изтока и се заклещваме някъде из Ориента с втората част от текста на Атанас Шиников „За ориенталския махмурлук, Корана и домашнярката“. В нея той продължава да нищи някои важни въпроси за алкохола в арабския свят. Изключително любопитна е и първата част. Ако сте я пропуснали, бързо да поправите грешката си тук.
Научните новини на Михаил Ангелов са суперинтересни. Има комети, астероиди, птичи грип, фораминифери (ако не знаете какво е това, ей сега ще разберете)… Накратко казано: научните новини са по-добрите новини! Препоръчвам ги горещо.
Тази седмица своя дебют при нас направи младата журналистка Теодора Станимирова. Тя разглежда изключително важната тема как България подкрепя своите глухи граждани. Какви са проблемите с практическото приложение на относително новия Закон за жестовия език, ни разказва Теодора.
Оставям ви със Стихотворението на месеца и с благодарност, че сме заедно. „Тоест“ е медия, която се издържа изцяло от подкрепата на верните си читатели. С други думи, ако вас ви няма, го няма и „Тоест“.
Асансьорът на властта в България е заседнал между 1989 г. и началото на XXI век.
Така започва тазседмичният политически анализ на Емилия Милчева за „Тоест“. А асансьорът е претоварен с партийни апаратчици и спорни лидери, добавя дежурният ни редакционен екип. За съпротивата на политическата върхушка в България да освободи хоризонта пред страната ни, за неформалните мрежи на влияние сред старите партийни елити и колко наивно е да очакваме различни листи за изборите на 27 октомври – четете в статията „Мудният асансьор на властта в България“.
Демокрацията е крехка. А най-уязвима и беззащитна е, когато бива атакувана чрез злоупотреба с инструменти, които иначе са създадени да произвеждат повече демокрация. Опорочени избори или референдуми, користно законотворчество, завладени институции, призовани да я пазят. Така е не само у нас. Но в навечерието на най-новата предизборна кампания в България местната фабрика за политически популизъм работи на пълни обороти. Дори там, където очакванията това да не се случва, са най-високи. За поредното фундаментално глупаво политическо действие на ПП–ДБ разказва Светла Енчева в статията си „Смяна на пола на деца? Някой разбра ли какво от ПП–ДБ (не) искат да се забрани?“.
И както от една страна се създава усещане, че всички са се втурнали да решават несъществуващ проблем (част от върволица впрочем), така пък съществени проблеми биват замитани под килима. Например борбата с употребата на наркотици. По този повод Надежда Цекулова разговаря с Юлия Георгиева, председател на Фондация „Център за хуманни политики“, чиято основна цел е осигуряване на помощ за попадналите в капана на наркотиците.
И докато сме на тема „здравеопазване“, на 22 септември отбелязваме обявяването на независимостта на България, но и още нещо – Международния ден на нарколепсията. Напълно е възможно да не знаете какво е това, защото е рядко хронично неврологично заболяване. То нарушава способността на човешкия мозък да регулира цикъла сън–будност и води след себе си драматично влошаване на качеството на живот. На това отгоре се диагностицира бавно, а достъпът до лечение е труден. Използвайте повода, за да се информирате за нарколепсията, защото страдащите и близките им имат нужда от подкрепа и емпатия.
„Мила ваканция… Къде си, когато най ми трябваш?“, пита Донка Дойчева-Попова в новата си статия в рубриката ни „Възможното образование“. В текста си тя повдига темата за силно неравномерното разпределение на времето за учене и ваканции в графика на българските ученици, които разполагат с една от най-дългите летни ваканции, но с малко други почивки през учебната година. А това, оказва се, изобщо не е незначителен проблем.
През седмицата изтече срокът, в който беше възможно България да промени позицията си относно поредния опит за отслабване на #chatcontrol – криптирането на личната кореспонденция в ЕС, за което вече писахме през юни и юли. Според източници на „Тоест“ най-вероятно позицията на страната ни ще си остане двусмислена, тоест формално няма да подкрепим отслабване на криптирането открай докрай, но ще приемем компромиси, които ще позволяват обследване на съдържанието на устройства на потребителите чрез алгоритми (и вероятно изкуствен интелект). Общото решение на Брюксел ще стане ясно на 10 октомври.
Доставчиците на приложения за криптирани съобщения Signal и Threema вече обявиха, че никога няма да се съгласят да включат подобни процедури за наблюдение в своите приложения и по-скоро ще прекратят дейността си в ЕС.
Обикновено когато говорим за технологии, гласовете на технократите (включително на т.нар. експерти) и предприемачите превземат обществения дебат. Една от гигантските грешки, които повтаряме непрекъснато, е, че допускаме да бъде заглушен гласът на хуманитаристите.
Във връзка с това нека напомним, че на 10 септември излезе новата книга на популярния историк, философ и мислител Ювал Ноа Харари „Nexus. Кратка история на информационните мрежи от каменната епоха до изкуствения интелект“. За български превод ще трябва да изчакаме някакво време, но междувременно може да настроите очакванията си с първия поглед на колегите от „Капитал“ към книгата. Или ако сте склонни да отделите два часа от свободното си време (и да пренебрегнете лепкавостта на заглавието), препоръчвам да изгледате това интервю, което освен препратките към теми от новата и предишните му книги съдържа интересни гледни точки към най-актуалните теми от ежедневието ни.
А в допълнение: на тези от вас, които се вълнуват от теми като неприкосновеност на дигиталната кореспонденция, правата ни в цифровия свят, етичните казуси около изкуствения интелект или отровните бизнесмодели на днешните високотехнологични компании, силно препоръчвам да намерят време и за интервюто на Меридит Уитакър за WIRED. Тя е директор на Фондация Signal Technology и се грижи за развитието на приложението Signal Messenger, превърнало се в златен стандарт за сигурна комуникация. Уитакър също е и изследователка, активистка за човешки права и гласовит борец срещу всякакви административни и политически опити за отслабване на криптирането, ползвано за защита на личната кореспонденция. Ето малко задъхани реплики от интервюто.
Монополистичната хегемония е наистина резултатен начин да трупаш потребители. Но това не печели сърцата и умовете. (…) Това е принуда.
Търсенето на алтернатива никога не е било по-силно. (…) Знам, че технологиите, направени по различен начин, са възможни.
Не става въпрос за липса на идеи или възможности. Става въпрос за това, че трябва сериозно да започнем да приемаме промените, необходими за изграждането на технологии, които отхвърлят наблюдението и централизирането на контрола – и тази необходимост вече е очевидна за всички.
„Питали Пророка на исляма за виното и за хазарта. В тях, казва той, има голям грях, но и изгоди“, пише Атанас Шиников в първата част на новия си текст от рубриката „Ориент кафе“, озаглавен „За ориенталския махмурлук, Корана и домашнярката“. И както вече сте се досетили, ще се опита да убеди читателите на „Тоест“, че има легитимен начин хем да живееш според предписанията на Корана, хем да си пийваш. И дори ще ни го докаже с исторически източници.
Да завършим с литературна препоръка. Към една забележителна, но и трудна книга ни връща тази седмица Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“ – романа „Годините“ на френската нобелистка Ани Ерно. Антония я определя като квазидокументален архив на едно поколение и на следвоенните години на XX век, през които „прогресът е хоризонтът на съществуването“. Време, което Ерно ни обещава да спечели битката с настоящето.
Какво политическо лято само! Две ДПС-та, две БСП-та, „Зелено движение“ напусна ПП–ДБ, Украйна нахлу в Русия, а президентската надпревара в САЩ изненадва и най-развинтеното въображение.
Обратно в България – дейността на парламента в последните месеци повдига въпроса дали беше добра идея Народното събрание да работи и при липса на редовно правителство. Защото когато няма управление, което да носи политическа отговорност, а закони се предлагат и приемат с предизборна цел, последствията могат да бъдат ужасяващи.
В рамките на един ден например се прие забрана на изразяването на каквото и да е, свързано с ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора), в училище. Това пък отприщи тормоз на учители, несъгласни с промяната в закона, а междувременно други популистки законопроекти почнаха да никнат като гъби – за „чуждестранните агенти“, за забрана на „рекламата за смяна на пола“ (каквато няма), за забрана на операциите за смяна на пола на деца (каквито операции също няма)…
Ако и вие като мен се изпотявате само при мисълта за актуалната родна политика, заповядайте порция свеж скандинавски хлад. Във втората част от репортажа си „На север: Острови от вълна сред вълните на Атлантика“ Светла Стоянова ни разказва за живота на Фарьорските острови. Фарьорците са задружни, топли по душа и отворени към другите. И си живеят добре, затова и са един от най-бързо увеличаващите се народи в Европа.
Поосвежихте ли се? Хайде обратно в България, където ни посрещат „Големият взрив и корабът на Тезей“. В първия си за сезона политически анализ Емилия Милчева застъпва тезата, че това, което наблюдаваме в българската политика, не е разцепление, а разруха и ще засегне всички политически сили. БСП и ДПС са най-старите, затова са и първи. Или както казва Боряна Димитрова от „Алфа Рисърч“: „Наблюдаваме агонията на динозаврите.“
В понеделник започва новата учебна година – с вкус на тоталитаризъм, пресолен с хомофобия. Извинявам се, ако мислите, че твърде много ви занимавам с хомофобски теми, обаче няма изгледи да престана в скоро време. Що се отнася до образователната ни система, тя е застинала някъде в 80-те години на миналия век, които пък идеализират времето на Априлското въстание. Забраната на ЛГБТИ я прави още по-ретроградна и още по-неспособна да възпитава критично мислене.
В САЩ обаче също е интересно, разказва ни Йоанна Елми във втората част на анализа си на най-важните проблеми на американците в изборната година. Доналд Тръмп изрече в кандидатпрезидентския дебат с Камала Харис неверния факт, че в Спрингфийлд, Охайо, хаитянски имигранти ядат домашни любимци. Прави го, защото имиграцията е сред основните проблеми на американците. По отношение на здравеопазването обаче той има само „идея за план“, а представата му за външна политика е да се заиграва с диктатори. Та не е учудващо, че Харис решително спечели дебата.
Излизаме от политическите абсурдизми, за да се гмурнем с света на комиксите. Нева Мичева предлага три документални комикса за превод. Жанрът на комиксите не е много популярен у нас, особено пък на документалните, но си струва да им дадем шанс. Първият документален комикс, за който ни разказва Нева, е Maus и дори е награден с „Пулицър“. В него става дума за концлагера в Аушвиц и за отношенията между баща и син. Palestine е журналистически комикс за живота в Израел и Окупираните територии. Kobane Calling е разказ за близкоизточните конфликти, пълен с попкултурни препратки.
В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни представя книгата „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов, написана след смъртта на бащата на писателя. Тя не е нито биография, нито дневник на скръбта, но същевременно е и двете. Книгата е портрет, който се състои от истории, и се родее със сборника „Бащите не си отиват“ и с „Наивно изкуство“ на Марин Бодаков. Черпи утеха от общото, но и умее да я дава, смята Зорница. И ни помага да се почувстваме споделени в мъката за нашите си скъпи мъртви.
Покойната ми баба от Видин казваше: „Едно врабче ми каза.“ Та, едно врабче ми каза, че ви харесва, когато бюлетините на „Тоест“ съдържат препоръки отвъд статиите, публикувани в сайта през седмицата. И този път няма да ви оставя на сухо.
В контекста на все по-популисткото законотворчество на гърба на ЛГБТИ хората се сетих за любима комедия отпреди четвърт век, която, за късмет, я има цялата в YouTube (на английски). Става дума за But I’m a Cheerleader („Но аз съм мажоретка“). Филмът е за обречените на неуспех опити за „лечение“ на хомосексуалността, за половите стереотипи, за трудното приемане на себе си, когато средата е хомофобска. В главната роля е Наташа Лион. Участват също Клеа Дювал, РуПол, Мишел Уилямс, Мелъни Лински, изобщо – компания за чудо и приказ.
Приятно четене и гледане!
А, и да не забравя да напомня, че съществуването на „Тоест“ не би било възможно без даренията от нашите читатели. Докато ни подкрепяте, ще продължаваме напред.
„Тоест“ излиза в традиционната си августовска ваканция с един чудесен и вълнуващ брой. (Почти толкова вълнуващ, колкото Олимпиадата в Париж и всички съпътстващи я скандали, мистерии и активни мероприятия.)
Започнахме седмицата с текста на Светла Енчева за трошенето на бариери отвъд океана и по-специално за една – тавана от най-дебело стъкло, този, чието пробиване води в Белия дом. Изглежда, Камала Харис се е устремила тъкмо към неговото разбиване. Ще стане ли Харис първата цветнокожа жена президент на Щатите? Предстои интересно политическо лято и напрегната есен и в САЩ.
За събитията от последния месец, довели до влизането (все още неофициално) на Харис в надпреварата за президент на САЩ, разказва Йоанна Елми в статията си „Пътеводител за летния политически хаос в САЩ“. „Лош месец за американската демокрация, но добър месец в историята на меметата – така обобщиха този юли потребителите в социалните мрежи в САЩ“, пише Йоанна, и да, поне на мемета се нагледахме. Ако имате нужда все пак и от някаква яснота за контекста, в който се раждат те – материалът на Йоанна Елми може да ви е много полезен.
Полезен за желаещите да вникнат в някои важни геополитически процеси безспорно е и текстът на Искрен Иванов, в който той анализира дружбата между Китай и Русия. С „Приятелство без граници. Как Китай очарова Русия?“ Искрен завършва кратката, но изключително съдържателна поредица за отношенията на далекоизточната страна с другите големи геополитически играчи – ЕС, САЩ и Русия. Ако сте пропуснали предишните две статии, може да ги прочетете тук и тук.
Не е за изпускане и цялата поредица на Николета Атанасова „Пет отровни дела“. Тази седмица излиза последната част, в която Николета ни запознава със съдбата на Андрей Карпов, поредния руснак, избягал от режима на Путин и попаднал в кошмарната система на ДАБ, чиито административни „лабиринти“ напомнят на готическа цитадела, предвидена за мъчения и унижения.
Като стана дума за мъчения и унижения, някак плавно преместваме вниманието си към политическия анализ на Емилия Милчева. Да се чуди човек защо българската политическа действителност навява подобни асоциации…
В статията на Емилия става дума за Делян Пеевски в ролята на разобличител, готов да демаскира цялата политическа класа, защото, както знаем, компромати (ще) има за всички от сърце. Най-големият проблем обаче е, че ако Делян Пеевски ще руши порочния модел, от който сам е част, казвайки „истината, цялата истина или поне 30% от нея“ (по Румен Белчев), едва ли ще го добутаме до по-светли времена.
От друга страна пък, има къде-къде по-важни работи, в които можем да се вглъбим, за да си обзаведем спокойно паралелна реалност, където всички разбираме от спорт, изкуство, генетика и каквото друго падне от световния кликбейт обмен.
Но понеже ние сме малко скарани с кликбейт аранжимента, продължаваме с бързия седмичен обзор на текстовете в „Тоест“, който ни кара да си купим билет за Тайланд, да се качим на самолета и да не се върнем никога повече. И ако нашият авантюризъм ще катастрофира безславно до 10–15 минути, то вашият може да се окаже от много по-устойчив вид и току-виж наистина ви завел в Тайланд или където другаде искате.
Преди това прочетете какво разказва тъкмо за тази страна в Югоизточна Азия Емине Садкъ. Във втората част на „Тайланд под кожата“ става въпрос за непоносимата жега, за 36-те тоналности на тайския език, за местната фауна, която няма нищо общо с илюстрованите книжки, и за един забележителен турнир по тенис на маса. Задължително започнете обаче с първата част, защото Емине описва тази уж все по-позната туристическа дестинация така, че ние от обикновени читатели се превръщаме в синестети, които вкусват цветове и миришат думи.
Оставаме в източното полукълбо и с рубриката „На второ четене“, в която тази седмица имаме текст от Стефан Иванов. Той препоръчва книгата „Изтокът“ на поляка Анджей Сташук. За него Стефан казва:
… писането му е освобождаващо, в него няма перверзна и популистка носталгия, суетна тъга или снизходителност. Налице са единствено желание да се преброди географията с широко отворени очи и с пуснати шлюзове, за да може паметта да потече и да напои градината или гората, каквато тази книга всъщност е. Гора на паметта, в която източните страни са влюбени в националните си катастрофи, а не в свободата или справедливостта, и градина на днешната несигурност, в която границите са паднали, но цъфти буренът на национализма.
Такъв беше „Тоест“ тази седмица. Желаем ви спокойно лято без напънато щастие за социалните медии и без клишета за следобеди на годината, но с достатъчно моменти, в които не знаете къде ви е телефонът, защото всичко, което ви трябва, е точно до вас. Нека не забравяме все пак, че човек може да е нещастен и през август, но е по-малко вероятно.
Благодарим ви, че сме заедно! Продължаваме да разчитаме на вашата безценна финансова подкрепа, за да създаваме съдържанието, заради което сте наши читатели.
Тази политическа седмица започна още миналия уикенд, когато Джо Байдън оттегли кандидатурата си за нов президентски мандат, отваряйки вратата за нова динамика на събитията в САЩ, но и по света. Включително у нас, където политическата криза е омръзнала на всички с устойчивостта си и с почти пълната липса на рационални опции за излизане от нея.
Къде да търсим решението, е темата на анализа на Емилия Милчева. А простичкият отговор е да престанем със запалянковщината и да се върнем към политиката. Според Емилия е крайно време партиите да се изправят пред избирателите и да декларират ясно какво точно мислят да правят и как. Прочетете тазседмичния ѝ текст.
През седмицата беше обявен новият доклад на Европейската комисия за върховенството на закона, в който в частта си за България се изрази подкрепа за поправките в Конституцията, гласувани от предходното Народно събрание като част от правосъдната реформа у нас. Подкрепа изключително важна в момент, когато тези поправки висяха на косъм в Конституционния съд – до петък, когато по-голямата част от тях бяха отменени. Оцеля обаче новият модел за формиране на служебен кабинет.
В доклада на ЕК се изразява тревога и за медийната свобода. На този фон у нас се налага Асоциацията на европейските журналисти да сигнализира прокуратурата след разкритията, че изпълнителният директор на т.нар. културно-исторически комплекс „Исторически парк“ Ивелин Михайлов е поръчал на шеф на охранителна фирма „да се справи“ с журналиста Йоан Запрянов. Защото явно прокуратурата не преценява за нужно да се самосезира.
А ако сте пропуснали, миналата седмица в петък, 19 юли, на заседанието на Временната парламентарна комисия за проверка на факти и обстоятелства за извършени престъпления във връзка с дейността на Ивелин Михайлов и „Исторически парк“ не счетоха за нужно да участват нито представители на прокуратурата, нито на Министерството на вътрешните работи, нито на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). Широко затворени очи. Във връзка с това Българският хелзинкски комитет реагира с отворено писмо.
Преди време обещахме да следим казуса #chatcontrol и усилията на организацията „Електронна граница – България“ и на Богомил Шопов да изяснят и променят държавната позиция по този въпрос, която, оказа се, е тотално неадекватна и двусмислена – едновременно отхвърляме отслабването на криптирането и подкрепяме белгийското предложение, което е за отслабване. Ако и вие не споделяте тази раздвоена позиция, може да подкрепите апелa България да застане твърдо против отслабване на криптирането за лични комуникации.
В този контекст ми се иска да припомня един стар текст от самото начало на „Тоест“, който явно трябва да бъде четен отново и отново. И най-вече от нашите представители и евродепутати. Текстът е със заглавие „И да няма какво да криеш, има какво да пазиш“ и е от рубриката ни „Аз, киборгът“.
През март публикувахме интервю със саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди, който от две години и половина е затворен в Центъра за задържане на чужденци в Бусманци. Преди 20 дни той обяви гладна стачка в знак на протест срещу отношението към него и принудителното му задържане въпреки съдебно решение на ВАС, че следва да бъде освободен. Светла Енчева взе второ интервю от него по този повод, което публикувахме през седмицата.
Представяйки ви и този случай, и следващия от поредицата интервюта с руски бежанци на Николета Атанасова, изпитвам истински срам за държавата, в която живеем. Заради това, което дребнодушието на българския бюрократ причинява на хората – в страната, възродена преди почти 150 години от идеалите за „чиста и свята република“, където „всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи закони“.
„Никога не съм се чувствал толкова унизен“, споделя и Данила Бабенко. Той е руснак, потърсил убежище у нас от войната на Путин в Украйна заради нежеланието си да воюва, заради опасенията, че ще бъде преследван след критиките си към режима в Русия, и заради сексуалната си ориентация. Неговата история е част от поредицата „Пет отровни дела“ на Николета.
И някак тук ми се струва добре да ви препоръчам да прочетете нашето ново стихотворение на месеца. Заглавието му е „Тънките хора“ и е на американската писателка и поетеса Силвия Плат. Преводът е на Румен Павлов, на когото ще дължим и излизането на български на двете най-популярни стихосбирки на авторката, които се очаква да се появят през следващата година с логото на Издателство за поезия ДА.
Смъртта обикновено не е лесна за обговаряне тема. И това е обяснимо, защото загубата е завинаги, случилото се – непоправимо, а травмата се преодолява трудно. Но разговорът на Надежда Цекулова с д-р Бояна Петкова няма за цел да натежава – напротив, опитва се тихо да подскаже възможни начини за облекчаване на страданието, различни от тишината на мълчанието. Намерете малко време насаме със себе си и прочетете „Разговори за смъртта. Какво правим преди и какво правим след загубата“.
А като написах обговаряне… заглавието на най-новата статия на Павлина Върбанова от поредицата „Порция език“ е „За какво служат (понякога) представките и наставките?“. Тя обяснява защо наличието или липсата им ни се струват странни и се опитва да ни успокои, че макар и формално погрешни, някои опити да поправим усещането за недодяланост не са непременно с погрешни мотиви.
Новата серия научни новини от Михаил Ангелов този път започва с порции синтетично месо (за нас или поне за домашните ни любимци) и продължава с идеи как да произвеждаме торове, биопетрол и други допълнителни продукти от отпадъци. Статията завършва с неотдавнашно откритие за източник на кислород в океана – електрически източник с потенциал, който може да ни провокира да съсипем природата на планетата си още по-бързо.
А като заговорихме за храна и за съсипването на природата ни… не пропускайте да гледате документалната поредица Omnivore по Apple TV+, където Рене Редзепи, съсобственик и главен готвач на отличения с три звезди „Мишлен“ ресторант Noma в Копенхаген, разказва за няколко основни продукта, които са оформили кулинарната култура на човечеството през вековете, ритуалите, свързани с нея, и дори самото ни съществуване.
Всъщност Редзепи се опитва да събуди човечността ни от ступора на будната кома, в която сме я изоставили. Филмът е удивителен и от кинематографична гледна точка – прекрасно е заснет. Наистина не го пропускайте! Иначе, omnivore на български език следва да се преведе като организъм, който се храни както с растения, така и с месо – тоест всеяден.
Но преди да се затичате към телевизора, нека отново напомним, че „Тоест“ съществува заради вас, нашите читатели, вече седма година. Създаваме качествено съдържание благодарение на вашите дарения и подкрепа. Затова, ако четете и харесвате публикациите ни, но още не сте наш дарител, подкрепете ни. Ако за вас е важно гласът на „Тоест“ и на екипа ни да продължава да се чува в родното медийно пространство, разкажете за нас на свои познати и приятели, които може би също ще оценят усилията ни.
И само още нещо… Екипът на проекта „О, спомняте ли си“ подготвя нова книга. Автор на снимките в нея е Иван Григоров, който е подбрал от архива си непоказвани досега кадри от масовото изселване на етническите турци от България през 1989 г. А текстовете в книгата „О, спомняте ли си Лейля“, в които са представени историята, причините и последствията от тогавашните събития, ще бъдат дело на Антонина Желязкова и Румен Аврамов.
Миналата година екипът е получил отказ от държавата да финансира проекта, затова той се осъществява с помощта на дарения от български граждани и Центъра за академични изследвания и благодарение на издателство „Рива“. Екипът още събира лични истории на участници в онези събития. Ако имате какво да разкажете или познавате хора, които биха го направили, може да го споделите с авторите на проекта на български или турски език.
Благодарим ви, че сме заедно. Хубав уикенд и приятно четене!
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
