Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-2-7-dekemvri/

Да ме прощават софистицираните читатели на „Тоест“, че ще започна тазседмичния бюлетин така, но искам да се върна към една градска легенда. Пернишка градска легенда, ако трябва да сме по-точни. Твърди се – аз не съм го виждала с очите си, но много хора са, – че на стадиона на „Миньор“ (Перник), по-известен като Стадиона на мира, някога пишело: К*Р ЗА ХОРАТА. С големи четливи букви на едната стена до трибуните. 

И преди да побегнете, съвсем справедливо отвратени от тази простащина, постойте да ви обясня защо го разказвам. 

Представяте ли си до каква степен трябва да е бил отчаян лирическият герой, за да вдигне толкова голям среден пръст на цялото човечество и да пожелае да увековечи това с надпис на стената. За да може всички, които влизат на стадиона и заемат местата си по трибуните, да го видят и да усетят тази безнадеждност.

А сега бъдете честни пред себе си и си споделете тихичко и насаме дали докато подритваме поредния „исторически и безпрецедентен момент“, през който минаваме колективно като общество, не ви се приисква от време на време да дадете воля на чувствата си като незнайният герой от Перник? Може и да не е с тези думи. Може и да не е с надпис на стената. Даже препоръчително е да не е нито с тези думи, нито на подобно място, обаче човек трябва понякога да размаха юмрук към нищото и да му се закани, да го пита: „Това ли е? Толкова ли можем? Има ли как да са иначе нещата?“ И когато тези въпроси виснат над главите на всички ни, когато почнем да ги тъпчем по автобусите, да си лягаме с тях, да влизаме с тях в ресторантите и да вдигаме наздравици, докато ни танцуват по прическите, тогава ще намерим общностната сила да поискаме да им отговорим.

И през отговорите ще пропълзи промяната.

Дотогава ще завиваме кротко децата си вечер и в лицата им ще намираме утеха за всичко, което сме чули по новините. Ще се убеждаваме, че разумът ни още е здрав, че не всичко е загубено. Нищо че в страна от ЕС в XXI век има болници и родилни отделения на ротационен принцип. Нищо че отново събираме пари за „Българската Коледа“ – кампания самопризнание за абсолютната държавна безпомощност по линия на здравеопазването. Нищо че в половин България няма нормална течаща вода, защото „снегът се топял бавно“ (?!). Нищо че поредна жена е с опасност за живота след тежък побой, нанесен ѝ от мъжа, с когото съжителства на семейни начала от 20 години. 

Нищо. 

Важното е, че след 26 дни първо заседание парламентът вече си има председател – Наталия Киселова.

Изборът очевидно не беше лесен и между гласуванията станаха ясни всякакви интересни неща, например че човек може да e принципен, но без да прекалява. Явор Божанков, изглежда, не го беше разбрал и продължи да гласува по съвест, заради което от ПП му поискаха оставката. Текстът на Светла Енчева тази седмица „Константата Явор Божанков“ е посветен тъкмо на този казус.

Кризата в държавата помогна на протеста във Велинградско, който целеше да спаси от евтаназиране 1760 овце, да се увенчае с успех. Очевидно и Министерството на вътрешните работи, и Министерството на земеделието и храните не разполагат нито със силите, нито с желанието да се намесват и да налагат волята на държавата насила. Не че не сме виждали как го прави МВР покрай колоните на Министерския съвет например.

Просто сега не е подходящо. По темата разсъждава Емилия Милчева в текста си „В битката за власт спечелиха овцете“.

До известна степан пак за битката за власт, но по-глобално погледнато, става въпрос и в материала на Милена Делева „Европа за европейците, България за българите, Америка за американците?“. Милена дебютира в „Тоест“ с разсъждения за ксенофобията, расизма, антисемитизма и ислямофобията. 

Още един нов автор се изявява на страниците на медията тази седмица. Мартин Димов поставя началото на сътрудничеството ни с „Екипът на София“ в рамките на рубрика, в която ще разискваме най-различни градски теми. В „Колко е трудно да бъдеш етажна собственост. И как може да е иначе“ Мартин обяснява какво може да се направи, за да ни е по-лесно на всички да съжителстваме едни с други. 

Общото ни съжителство донякъде се улеснява в периоди на празници – може би защото тогава сме по-склонни да сме по-добри едни към други или просто защото ни няма на територията на етажната собственост. Така или иначе, задават се празници и е редно да знаем как да си ги честитим грамотно. На помощ идва порцията език на Павлина Върбанова, която тази седмица носи шеметното заглавие „Не сме безгрешни, но сме коледни“.

Още един текст от регулярна месечна рубрика – за молекулярна биология – имаме тази седмица в „Тоест“. В материала си „За борбата на науката с ХИВ“ Анастасия Орманджиева разглежда неимоверните усилия и изключителните научни достижения, заради които днес има терапия за ХИВ. Анастасия ни разказва за историята на заболяването, както и за неговия механизъм и възможности за лечение.

Завършваме седмицата с чудесно „На второ четене“ от Стефан Иванов. В него става дума за книгата на португалеца Гонсало М. Тавареш „Матео остана без работа“. 

Помнех, че Марин Бодаков ми е говорил за тази книга. Но бях забравил, че е говорил за нея и във видео. Отне ми два часа да се насиля да го пусна. Беше ми трудно. Прозорецът стоеше отворен, но просто не го пусках. Не знаех как ще реагирам, когато отново го чуя и видя, а няма как това да се случи отново в живота ми в плът и кръв. Едно от тези неща, съвпадения, синхроничности, които те изваждат от релси и те нокаутират.

Оставям ви с този откъс от текста на Стефан и ви желая съвпадения, които да ви поставят на мястото ви. 

Ако работата на екипа на „Тоест“ ви харесва, ще се радваме да ни подкрепите, защото медията ни се издържа изцяло и единствено от читателски дарения.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-25-30-noemvri-2/

Днес ще убия нещо. Каквото падне.
Писнало ми е да ме пренебрегват и днес
ще го раздавам Господ. 

Така започва стихотворението на Каръл Ан Дъфи „Образование за свободното време“ (прев. Калоян Игнатовски). Дали е такъв случаят и с децата с качулки, които безчинстват из няколко, а може би и повече от няколко софийски мола? Социално-мрежовият и телевизионният шум, разбира се, се вдигна най-вече около един конкретен мол и неговата клета охрана: така е най-лесно – избираш си виновен и го изправяш до стената. За всички обаче е ясно, че при липсата на адекватни действия от страна на полицията и съобразен с международните спогодби справедлив достъп до правосъдие на всяко дете, алтернативното „образование за свободното време“ е превзело не едно и две публични пространства.

Срещали сме въпросните деца и в подлеза на Софийския университет (чийто праг вероятно няма да имат шанса да прекрачат), и в уличките около бул. „Ситняково“, и по бул. „Тодор Каблешков“, и около Южния парк, и в преките на бул. „Тодор Александров“, и в станциите на метрото, където гонят да бият връстниците си бежанци – също деца, но с още по-малко късмет и от тях… Някои все още носят пистолети играчки. Други имат боксове и знаят как да ги използват. Трети просто безропотно следват тълпата.

Общото е, че всички тези деца ходят или доскоро са ходили на училище. И техните родители са ходили на училище. Срещали са се лице в лице с онези страшилища-на-седемте-морета-и-дванайсетте-класа – националните външни оценявания. Още в първи клас са рецитирали „Аз съм българче“. Всяка пролет са пели „Върви, народе възродени“. И е възможно да знаят кои са Сивушка и Белчо (дори и без да са чели иначе гениалния разказ на Елин Пелин, подобно на голяма част от Facebook критикарите). Но какво от това?! Както виждаме – нищо не ги е спасило, не им е помогнало, не е угасило гнева им, не е преборило дебнещите ги бесове. И така ще е, докато поколение след поколение деца се въртят в барабана на една старомодно скована и свъсила вежди образователна система. Система, в която приятелството, взаимното уважение, емпатията, толерантността, грижата към близкото и ближното и любопитството към далечното, чуждото и другото, все още са ключови думи в европейски проекти от чекмеджето, но не и реални, всекидневни ценности, въплътени в игра, в разговор, в преживяване, в знание, в съзидание.

Мой познат, „чистач“ на българското съдържание в Meta, беше споделил с мен преди време какво му струва всеки ден да гледа задължителните секунди насилие, преди да ги свали и докладва. Както и че минути след това същите снимки или видеа се появяват на друго място, в следваща група, и в следваща. И в следваща. Че насилието се репродуцира експоненциално. И че децата плашещо често са там – понякога жертви, понякога насилници, а често и двете.

Струва ми се обаче важно да не забравяме нито за миг, че и едните, и другите деца са наши. Какво ли бъдеще ги чака, предвид настоящето им в разбити семейства, в бездушните коридори на образователната система, в мола и в подлеза, с бокса и под качулката? И въпреки всичко ми се иска да вярвам, че в някаква степен нещата все още зависят от нас, макар да изглежда, че ни се изплъзват от ръцете…

Затова и не се отказваме, продължаваме да търсим отговорите и в настоящия брой:

Започваме с един важен материал именно за децата. В „Имат думата ЛГБТИ учениците. Докато не е забранено да говорят“ Светла Енчева анализира тазгодишното национално проучване на Фондация „Сингъл Степ“ на нагласите към ЛГБТИ децата в училище. В сравнение със същото изследване от 2018 г. климатът значително се е влошил, а процентът хомофобски и трансфобски прояви от страна и на ученици, и на учители тревожно расте. С приетите по-рано през годината промени в Закона за предучилищното и училищното образование тази тенденция ще се задълбочава, а с избора на Тръмп за президент на САЩ ще получава и външнополитическа легитимация. В една такава ситуация и при липса на здрав разум в главите на голяма част от законотворците може да очакваме и зачестяване на проявите на психическо и физическо насилие, основано на пола и половата идентичност.

И „Докато чакаме здравият разум да се завърне“, председателката на Комитета по правата на детето на ООН Ан Скелтън ни призовава въпреки фрустрацията от трудните времена и поликризата да устоим на натиска, да работим с наличните инструменти, колкото и несъвършени да са те, само и само да не изоставим проекта за детските права. Разговорът е част от поредицата на Надежда Цекулова за достъпа до образование, подкрепена от „Лидл България“.

Темата за устояването на натиска се появява и във втората част на анализа „Отново на кръстопът: Българската външна политика между Вашингтон и Москва“. Искрен Иванов продължава да разсъждава върху цивилизационния избор, пред който е изправена страната ни в момента: да се превърне в истинска, съвременна, работеща демокрация – или да си остане буфер между Запада и Русия, каквато е в последните няколко десетилетия. И двете перспективи крият огромни политически залози. И различни варианти на бъдеще.

Засега обаче бъдещето – поне близкото – не изглежда никак обещаващо, още по-малко пък предлага варианти. Осмото гласуване за председател на Парламента се увенча с неуспех, което всъщност до голяма степен е… успех. За кого, питате? Ами за Румен Радев и неговите вездесъщи и подопечни служебни правителства, разбира се. Следващото тропа на вратата, докато партиите във властта скоростно ерозират, а избирателите губят и ориентация, и почва под краката си. Още за парламентарните несгоди и за кризите на републиката и демокрацията четете в седмичния политически анализ на Емилия Милчева „Време разделно“.

Плачевното състояние на политическата класа в момента не е като да не е предизвестено обаче… Понякога се оказва, че привидно категорични политически избори, идентификации и афилиации са подвеждащи и в действителност основани на ценностен произвол и непоследователност. Така е например с българското разбиране за ляво и дясно. В статията си „Особеностите на българския консерватизъм“ Александър Драганов разглежда генезиса на това понятие от 1878 г. до наши дни, като със заострен хумористичен щрих и не без помощта на литературните ни класици обрисува забележителен портрет на българския консерватор.

И от нашата страна потегляме направо на север, за да прекараме няколко „Снежни лета в една исландска хижа“. Във втората част на текста си Светла Стоянова ни разказва за опита си на хижарка – не къде да е, а на истински труднодостъпно и опасно място, където през юни разравяш тунели в снега, за да си отвориш вратата. И даваш подслон на гладни и измръзнали хора. Ако пък се наложи – ставаш планински спасител, защото често пъти положението е на живот и смърт.

Както предстои да научите, това, което е истински лукс в исландските хижи, несъмнено са пресните плодове и зеленчуци. Точно те са тема и в тазседмичните научни новини на Михаил Ангелов. Как се произвеждат по-сладки домати и отразява ли се това на добива? Има ли начин да се спасят бананите, подгонени от унищожителни заболявания? И още: нови революционни генни терапии; методи за пречистване от т.нар. вечни химикали и какви ли не чудеса, за които ще разберете само ако кликнете ето тук: „По-сладки домати, спасение за бананите…“.

Нека завършим месеца подобаващо, а именно – със стихотворение. Този път ви предлагаме „Били. Метаморфози“ от Калоян Игнатовски с пожелание да пазите в себе си и тигъра, и котарака. Светът е сложен и със сигурност ще дойде момент, когато ще имате нужда и от двамата.

А междувременно – както обикновено – ви пожелаваме приятно четене. И ако броят ви хареса, нека тигърът изръмжи, котаракът измяучи, а вие ни подкрепете, за да се срещаме още много съботи по същото време.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-18-23-noiemvri-2/

1000 дни. Толкова бяха нужни на отиващия си президент Джо Байдън, за да даде благословията си Украйна да стреля с американски ракети по военни бази в Русия. Можем само да гадаем как щеше да се развие войната на Русия срещу Украйна, ако това разрешение беше дадено например през есента на 2022 г., когато украинската контраофанзива успя да отвоюва обратно територии от Харковска област та до Херсон. Тогава Украйна беше в силна позиция, а мандатът на Байдън беше далеч от края си.

Ще си кажете: тогава световните лидери се опасяваха, че Русия може да използва ядрено оръжие. Но Русия заплашва със същото и сега. Трябваше ли Доналд Тръмп отново да спечели изборите, за да проявят Байдън, а след него и някои европейски лидери някаква решителност? Ала няма смисъл да се питаме какво би било, ако.

Междувременно в България 51-вото Народно събрание вече две седмици не може да си избере председател, а първото му заседание се разтяга и точи като разтопено сирене гауда. Ако и за това депутатите не могат да намерят мнозинство, малко вероятно е да са в състояние да решат каквото и да е друго нещо – например да изберат правителство.

Това означава, че може би пак вървим към избори. Не че е някаква изненада – на Пеевски не му трябва редовно правителство, за да постига всичко, което иска. Например да намести „Новото начало“ в нова сграда, като за тази цел от нея се изнесат цели три институции.

На темата за буксуващия избор на председател на парламента е посветен и тазседмичният вътрешнополитически анализ на Емилия Милчева „Къде си, Мойсей?“. България си няма Мойсей, който да поведе народа, пък и не изглежда някой да го чака. Залогът за председателя на Народното събрание е толкова голям и поради конституционната реформа, орязваща правомощията на президента, която Румен Радев за пореден път обжалва.

Колкото и да е нестабилна България, тя е част от световната политика, напомня ни Анахит Хачикян в дебютната си статия за „Тоест“ „Зад кулисите на изслушванията за еврокомисари“. Избирането на Екатерина Захариева за еврокомисар е „звезден миг“, защото придава гражданска легитимност на българската политика, каквато вътрешните дрязги логично не могат да произведат. От статията научаваме и как минават изслушванията на кандидат-еврокомисарите, а също така че и в Европейския парламент има санитарен кордон, но за разлика от българския, той работи.

Продължаваме темата с Искрен Иванов, който прави анализ на българската външна политика, която отново е на кръстопът между Вашингтон и Москва. Уж социалистическият лагер вече не съществува, но като верен сателит все около планетата майка кръжим. Било от носталгия, било защото тази носталгия се подхранва и експлоатира от определени сили и гласовитите им говорители. Затова може да стане така, че България да изпие горчивата чаша на нов (или стария?) политически избор.

Ако с напредването на ноември ви става студено, не знам дали ще ви прозвучи утешително, че на някои места и през лятото вали сняг. В северната си поредица Светла Стоянова ни разказва за снежните лета в една исландска хижа. Те са студени, но пък пристрастяващо красиви. Ако искате да се стоплите, пълно е с горещи извори, които се използват за отопление. И освен леда, блещука и лава на няколко хилядолетия. А денят продължава… до следващата сутрин.

Правим елегантен преход от природата към културата с помощта на… пуйката. Тази птица, която се е превърнала в символ на американския Ден на благодарността, хем е животно (природа, значи), хем в името ѝ има нещо гнило, смята Екатерина Петрова. А като говорим за имена, вече сме в полето на думите. Ацтеките я наричат голямо чудовище, испанците – паун, българите – токачка, а английското ѝ название turkey идва от turkey-cock (‘турски петел’). Пък през 2022 г. Турция си смени англоезичното наименование от Turkey на Türkiye, за да престанат най-сетне да я асоциират с тази пуйка.

И докато сме на културна вълна, хайде да си поговорим за банята. Покрай страстите около пиесата на Бърнард Шоу в Народния театър се позамислих за историята на къпането и хигиената в България и в Западна Европа от Възраждането насетне. И реших да споделя. Не за друго, а защото не виждам причина нито да се обиждаме, нито да имаме комплекси по темата.

Ако сте очаквали препоръка – дочакахте. Неотдавна силно ме впечатли финландският филм „Четирима непораснали възрастни“, който гледах по MAX – изненадващо дълбок и човешки разказ за полиаморията. Без да идеализира и без да съди. Без да спестява възможните проблеми, но и без да превръща съдбата на героите в безизходица.

Но вероятно развитието на историята във филма е свързана и с особеностите на финландското общество – в една по-консервативна среда героите щяха да бъдат изправени пред проблеми както в друг любим филм – „Професор Марстън и жените чудо“.

Ако ви харесва да четете „Тоест“, напомням, че на вашата подкрепа разчитаме, за да продължаваме напред.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-11-16-noemvri/

Какво щастие, че част от нещата, които ми направиха силно впечатление тази седмица и които са извън общонационалната говорилня кой с кого и дали ще съставя правителство, стигнаха до мен чрез „Тоест“. Човек би казал, че я следя внимателно тази медия…

Едното е препоръката на Антония Апостолова да прочетем романа на Иля Леонард Пфайфер „Гранд хотел Европа“, в който главен герой е Старият континент. Освен че текстът на Антония е изключително увлекателен и даже малко ме хваща яд, че никога няма да мога така вдъхновено и мотивирано да разкажа за каквото и да е произведение, вниманието ми грабна и сюжетът на романа като книга от и за Европа. Докато дочитах ревюто на Антония, вече приключвах и онлайн поръчката на книгата. Де да можех така хармонично и синхронично да действам и по други въпроси, но нейсе…

Другият материал, който спокойно мога да дръпна за ръка пред останалите в не особено консистентната ми редица на „Какво прочетох тази седмица“, е разговорът между Миглена Николчина и Северина Станкева за посткомунистическото във видеоигрите. Този (остро)умен диалог между две жени, обичащи видеоигрите по онзи начин, по който може да се обича само изкуство, е тотална наслада. Нещо като Жан Клод Кариер и Умберто Еко в „Това не е краят на книгите“, само че не за книги, а за видеоигри. Разговорите между Миглена и Северина ще продължат в рамките на новата рубрика за видеоигри „Игромислие“.

За мен изключително интересен и важен през тази седмица е и материалът на Надежда Цекулова „Приобщаване чрез доверие. Опитът на център „Анна Фройд“ за подкрепа на младежи“. В него тя разказва за срещата с психолога Питър Фугъл, организирана в рамките на експертна дискусия за работа с деца и семейства в риск. Както Надежда отбелязва, Фугъл застава пред колегите си от България не за лекция, а за задълбочен човешки разговор как група специалисти в Англия се опитват да върнат фокуса на комплексните здравно-социални услуги върху нуждите на детето и семейството. И всичко, което този човек разказва, е изключително ценно. Ще се убедите сами.

С фокус върху важен обществен проблем е и текстът на Светла Енчева, в който се разглежда хрониката на една предизвестена вандалщина – пред Народния театър. Как толерирането на хомофобията направи възможни сцените от миналата седмица и какво следва, може да прочетете в анализа на Светла. Процесите, които тя коментира, са грижливо отглеждани години наред от (част от) политическите ни партии и някак не са изненада, макар да имаше много изненадани покрай случката с Народния театър.

Едва ли обаче ще има изненадани, ако скоро тръгнем към нови избори. Според Емилия Милчева това е напълно възможно. Само дето не е ясно как гражданите биха могли да се ориентират в лабиринтите на политическото празнословие и схемаджийство, което ни облива на талази, за да направят съзнателния избор да отидат и да гласуват. Отново. Какво става с партиите в тази ситуация и къде е президентът в цялата картинка – вижте в текста на Емилия „Осмите избори – повече отрова или повече демокрация“.

Като споменах „съзнателния избор“, се сетих, че тази седмица беше съобщен резултатът от един очевидно особено съзнателен избор, който беше проведен напълно осъзнато даже два пъти в последните месеци. Става дума за Националната награда за български роман на годината „13 века България“. Първия път се оказа, че не трябва да го броим, понеже имало конфликт на интереси. Тогава Елена Алексиева върна наградата, която според първоначалната преценка на журито беше заслужила за романа си „Вулкан“. Съдийството не било особено честно. И затова беше преценено, че този литературен мач ще се преиграва. Вярно, че част от играчите отказаха да играят пак, но пък други останаха на терена и се оказа, че и в литературата, като във футбола, може да има играещи треньори, които даже да спечелят трофей. Личен, не за отбора, който водят. Свиреното – свирено.

За съжаление, няма нищо свирено във войната, която се води на един хвърлей от нас. За опасното разширяване на военните действия между Русия и Украйна става въпрос в материала на Александър Малинов. В него той анализира пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Пхенян и Москва и изпращането на севернокорейски войници на фронта. Учудващо, тук нито Путин, нито Ким Чен Ун имат зор да се правят на играещи треньори. Гледай какво нещо…

За финал ще насоча погледите ви към Далечния изток, но на югозапад от Владивосток и Пхенян, за да се разходим заедно с Емине Садкъ в не толкова туристически познатите зони на Тайланд. В третата част от поредицата си Емине ни разхожда из Ко Ланта, където ни запознава с морските номади и малайзийските мюсюлмани. Накрая даже ни препоръчва да пием куба либре в кокосов орех.

Това някак и аз мога да ви го препоръчам. Ето, даже го правя – препоръчвам ви го.

Приятен „Тоест“!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-4-9-noemvri/

И това ще отмине. Въпросът обаче е как. Свикнали сме да възприемаме демокрацията като даденост. Тя обаче не е. Някои от нас дори си спомнят какво е да я няма.

Седмицата, в която Доналд Тръмп спечели президентските избори в САЩ, а разгневена тълпа провали премиерата на пиеса на Бърнард Шоу, режисирана от Джон Малкович, е към края си. След още четири години от живота ни и Тръмп вече няма да е президент на САЩ. Стига да не е изпълнил предизборното си обещание, че ако американците го изберат, повече никога няма да им се налага да гласуват.

В България се чуха и гласове: ето, в САЩ гледат себе си, хайде да правим и ние така, какво ни интересуват изборите там. Живеем обаче в глобализиран свят. Преизбирането на Тръмп ще се отрази на България поне по два начина.

Първо, щом е възможно страната, символизираща демокрацията и в немалка степен задаваща международния тон, да избере да я оглави осъждан престъпник, който си позволява да обижда и заплашва медии и политически противници, какво да очакваме от България?

Политик, санкциониран по закона „Магнитски“, върти държавата на пръста си? Чудо голямо, то Тръмп го осъдиха, ама… Тълпа провали театрална постановка? Е, ами американци, вдъхновени от Тръмп, нахлуха в Капитолия, пък ние – за един театър… Противопоставяме се на фалшиви новини? Тръмп може да си позволи да говори всякакви небивалици – например, че хаитянските имигранти в Спрингфийлд ядат домашни любимци или че в някои училища се извършват операции за смяна на пола на деца – и да го преизберат.

Второ, перспективите в международен план не изглеждат добре. За палестинците например става все по-трудно да се надяват на разрешение на конфликта с Израел, при което се признава тяхното право да съществуват. А ако в резултат на липсата на подкрепа от страна на САЩ Украйна е принудена да капитулира, това няма да означава край на войната, както обещава Тръмп. Ще означава развързване на ръцете на режима на Путин. При което нищо не ни гарантира, че бомбите няма да почнат да падат и над молдовски глави, после – над румънски и български, след това – над западноевропейски… В една такава ситуация на България бомбите може и да ѝ се разминат, ако тук се установи пропутински режим като този в Унгария. Впрочем точно натам сме се запътили.

Добре дошли в реалността, поздравява ни Йоанна Елми в анализа си защо и как Тръмп не само спечели президентските избори, а и народния вот (наричан „популярен“). Американците не харесват как се развива страната им, и държат досегашните управляващи отговорни за това. И не им пука особено за демокрацията. Изглежда, че и там традиционната партийна система е в криза, както и в Европа. Ала победата на Тръмп е пирова, защото той едва ли ще е спасителят, на когото избирателите се надяват. Няма време за сълзи обаче – животът продължава, трябва да се справяме, както можем.

По другата голяма тема на седмицата – щурма срещу постановката „Оръжията и човекът“ в Народния театър – разсъждава Емилия Милчева в статията си „Моя страна, моя България. В кафяво“. Това не са просто „два свята на патриотизъм“, както твърди директорът на Народния театър, а диктат на единия свят над другия. Същевременно вътрешният министър не видя особен проблем. Все пак спектакълът, изглежда, ще се играе – билетите са разпродадени. Ала в България има твърде много хора, които с кеф биха се изпикали на изкуството, заключава Емилия.

Но да се върнем към нашите си избори, чието протичане според Валентин Вълканов може да се определи като игра на димки. Той смята за притеснителен факта, че мнозинството от парламентарните партии се възприемат като недостатъчно легитимни и неспособни да участват в правителство. Впрочем как да са легитимни при всички данни за манипулиране на изборните резултати, докато МВР само прави показни акции, а нищо не разкрива? Междувременно над нередностите се спуска медийна завеса, от която да останем с впечатление, че „всички са маскари“, и да престанем да търсим истински виновните.

Докато сме на вълната и на българските, и на американските избори, войната в Украйна си продължава. А с нея – и рубриката на Николета Атанасова „Несломимата Украйна“. В нея Николета този път ни разказва за музите по време на война. Освен бомбоубежища, украинците си имат и убежища за душата – многобройни книжарници и книжарнички, уроци по танци, изобщо – творчески дух, който войната катализира. Защото културата е лек за преживяването на непрестанна екзистенциална заплаха.

След културата в Украйна идва ред да обърнем внимание на българското образование. Според Донка Дойчева-Попова в него могат да се въведат 8 промени и без чаканата реформа, която десетилетие след десетилетие никое правителство не се осмелява да осъществи. Например да се въведат блокови часове. Моите часове в 8 клас бяха такива и досега си спомням колко удобно беше – подготовка по по-малко предмети всеки ден, повече концентрация в час. Или да се промени подредбата в стаята. Или учениците да не трябва непрекъснато да размъкват учебници, да подготвят домашни по образец от миналото хилядолетие, в час да има повече диалози, да се развиват полезни умения в часа на класа, да има изнесени уроци (още помня как учителят по рисуване провеждаше част от часовете си в двора). И най-важното – учителите да се отнасят с уважение към учениците.

От културата и образованието преминаваме към науката и нейните етични измерения. Анастасия Орманджиева ни обръща внимание върху големия въпрос за експерименталните животни в биомедицинските науки. Имаме ли морално право да подлагаме на изследвания животни с риск да им навредим само за да извлечем ползи за хората? Но пък без опитите с животни напредъкът в хуманната и ветеринарната медицина би бил невъзможен. Макар този дебат да изглежда като омагьосан кръг, все пак частични решения се намират. Например в някои случаи може да се експериментира с отделни клетки, а не с цели животни.

Хората възприемат не само животните като по-нисши от себе си, а и някои групи хора като по-нисши или по-висши от други. Българката Мая Донева научава, че в авторитетна брюкселска организация на предшественика ѝ са плащали 30% повече, отколкото на нея, защото е жена и е от Източна Европа. Донева се бори за справедливост дори с риска това да разочарова висшестоящите. Повече подробности – в статията „Колко е важно да бъдеш разочароващ(а)“.

Знам, че очаквате накрая да ви препоръчам нещо. Този път препоръката ми ще е по-различна от обикновено.

Пожелавам и на вас, и на себе си да бъдем с хората, които са важни за нас, и да правим нещата, които искаме и обичаме. Да гледаме театралните постановки и филмите, които искаме. Да четем книгите, които искаме. Да слушаме музиката, която обичаме. Да пътуваме, където искаме. Да следим и да подкрепяме медиите, на които имаме доверие.

Защото нищо от тези неща не е даденост и нищо не гарантира, че няма да ни бъде отнето. 

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-28-oktomvri-2-noemvri/

Една от големите промени, които донесе падането на социалистическия блок, беше връщането на възможността свободно да избираме управляващите. Защо 35 години по-късно хората отказват да използват това право, е тема на сложен и нееднозначен разговор. Сега обаче е на дневен ред да се обясни на тези хора, че отказът да гласуват или да не подкрепят никого не е бунт, а робство. Не е отмъщение, а самобичуване. И не е безразличие, а жертвоприношение. А на дръвника е бъдещето и на тези след нас.

Разбира се, че политическият елит винаги носи основната вина за това развитие, но съучастници сме гласоподавателите, особено пасивните. Защото нещата са свързани. Само заедно можем да скъсаме омагьосания кръг.

Светла Енчева обаче защитава тезата, че са нужни много повече усилия от това политиците да опознаят електората си, и в статията си „Слаби амбиции, непознаване на избирателите – мижав резултат“ подсказва възможни решения, правейки паралели с кампанията и изборите отвъд океана. Разбира се, че политическите традиции и контекстът са доста различни, но някои механизми са проверени и доказали своята ефективност.

„Кой е по-голям от Пеевски“, твърди Емилия Милчева в седмичния си политически анализ. Твърдение е, а не въпрос, защото много въпросителни по тази тема не са останали. Всичко така прозира на повърхността, че широко затворените очи на институции и елит са видими дори от хора с тежко късогледство. Според Емилия гордиевият възел на българския политически блокаж може да се разсече само със смелост. Или с ярост, ако се доверим на историческите метафори. Но предвид обстоятелствата сякаш е по-добре да не опираме до нея.

Хелоуин за пореден път предизвика полемика в обществото, но тази година агресията в общуването ни по темата сякаш нарасна – дори от страна на хора на улицата спрямо непознати родители на деца, излезли една вечер да се забавляват в костюми. Колко ужасен всъщност е Хелоуин и наистина ли заплашва българските ценности и традиции? Александър Драганов ни превежда през българската история на хорър жанра и коментира съвместимостта ѝ с американския (а всъщност ирландски) празник.

Николета Атанасова продължава поредицата си „Несломимата Украйна“ с нов разказ от Рехабилитационния център Unbroken в Лвов, където се среща и разговаря с проф. д-р Олег Билянски – физиотерапевт, който лекува тежко осакатени украински ветерани от войната с Русия. „Несломените“ е заглавието на новия текст на Николета, а последното изречение в него е за обичта. Прочетете защо.

Приобщаващото образование на учениците с различни нужди или с увреждания е тема на новия материал на Надежда Цекулова в поредицата „Разговори за образованието“. Този път тя разговаря със Сара Краус от Университета в Мериленд, която споделя опита си в тази сфера и разказва за предизвикателствата и възможните решения на проблемите, пред които се изправят тези деца и техните учители. Прочетете повече в „Приобщаващото образование – мисията (почти) възможна“.

Ако всяко второ нещо е уникално, значи нищо не е уникално. Това е една от думите, с които толкова се прекалява напоследък, че у мен лично предизвиква гадене. И не е само тя. Замисляли ли сте се колко уязвими са думите и как ги изхабяваме с неуместна или прекомерна употреба? Точно това е темата на новата статия на Павлина Върбанова в поредицата „Порция език“. Не пропускайте да прочетете „Уморените думи ги убиват – дали?“.

Не може да оставим седмицата да си отиде, без да споделим впечатления и за някоя хубава книга. Този път Стефан Иванов е свалил от рафта на по-отдавна издадените заглавия книгата на Дилян Еленков, озаглавена предизвикателно „Нека забравим тези разкази“. Разбира се, Стефан ни призовава тъкмо към обратното. Защото в тях са първите години на новото хилядолетие, детството на века ни, но и собственото ни детство… И защото:

Има воля да се види чуждият смисъл, да се навлезе до шия в съчувствие и състрадание, да се скочи в дълбокото и страшното, в безизходното на живота и да се извади оттам каквото е открито, за да бъде споделено.

И накрая – една новина за развитието на „Тоест“. Както знаете, медията ни се издържа само с читателски дарения (с изключение на две-три малки проектни финансирания за конкретни поредици). През годините сме насочвали средствата приоритетно за създаване на съдържание, пестеливо за организационни нужди и… нищо за маркетинг. Разчитали сме изцяло на органичния растеж. А това в съвременния динамичен дигитален свят ни обрича на маргиналност.

Тази година кандидатствахме и спечелихме целево финансиране по програма CEMP на международната организация Zinc Network. Едногодишният ни проект е с ясно разпределен бюджет само за маркетингови дейности и кампании в социалните мрежи, а неговата цел е да ни помогне да увеличим аудиторията си и оттам – директната подкрепа от читателите. Защото упорито не се отказваме от вярата, че именно малките, но редовни читателски дарения осигуряват пълната редакционна независимост. И че безкомпромисността на качеството, което „Тоест“ предоставя, може да бъде оценена от много повече хора.

В тази посока работим в чудесно сътрудничество с маркетинговата агенция „Портокалена“ и дизайнерското студио „Две кучета две котки“. За наша голяма радост, те притежават не само безупречния професионален опит и капацитет, но и така нужната гражданска чувствителност и готовност да излизат извън обичайните клишета. Очаквайте съвсем скоро много обновления във визията и комуникацията на „Тоест“, а ние ще се радваме на всяка обратна връзка от вас.

Със средствата по този проект не можем да финансираме създаването на съдържание, а със средствата, дарени от нашите критични и верни читатели, няма да плащаме за маркетинг и реклама. Затова продължаваме да разчитаме изцяло на вас, за да осигурим достойно заплащане на труда на екипа и да покрием базовите административни и технически нужди.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-21-26-oktomvri/

В ден като днешния има риск почти всичко, което бих могла да напиша тук, да се приеме като агитация в полза на тази или онази политическа формация. Или пък като очерняне. Затова и няма да споменавам нищо за взривоопасни документални филми, за образователни деятелки/кукловодки, за високотехнологични печатници на банкноти или за люти битки в последната минута между соколи и други едри хищни и хвъркати екземпляри, пък били те пойни…

Вместо това предлагам за миг да си спомним за големия Франк Запа (аз лично винаги го слушам по време на избори) – композитор, китарист, пърформър, импровизатор, експериментатор, сатирик, но и… страстен радетел на свободния вот. От 1971 г. във всеки свой албум той включва призива Register to Vote. С помощта на Лигата на гласуващите жени Запа за първи път урежда места за регистрация на гласоподаватели в залите, където прави концерти.

Нищо не ги плаши повече от възможността да бъдат издухани чрез нашите гласове. Урната с бюлетините продължава да бъде сериозно оръжие, стига да накараш хората да го използват, това е,

казва Запа. Това е – ви казвам и аз и бързо продължавам към съдържанието, което ви предлагаме в тази седмица, нагорещена от предизборни страсти и разпищолени вируси.

Има ли зависимост между нарастващите права на ЛГБТИ хората и спада в раждаемостта? Въпрос, който се оказва особено спекулативен, защото – ще си речете – не е лишен от смисъл… Да, ама не, както казваше забележителният Петко Бочаров. Статистическите данни не сочат нищо такова. И за да се убедите, прочетете анализа на Александър Драганов „Джендърът и раждаемостта – фалшивата връзка“.

Тази седмица отново сме в Украйна с Николета Атанасова. На пръв поглед сме като на екскурзия – разхождаме се из красивия Лвов, почти незасегнат от войната. Зяпаме старите сгради и църкви, пием кафета и коктейли с местните… И така, докато Николета не ни среща с един военен лекар и спомените му от фронта отново ни разказват играта. Особено в момент, в който съдбата на Украйна сякаш се разиграва на руска рулетка, само дето, за голямо съжаление, рулетката вече не е само руска. „Това е войната“!

Връщаме се на домашен терен с разговор на Надежда Цекулова с управителя на НЗОК Станимир Михайлов. Има ли опити за политически намеси в дейността на Касата? Разбира се, че да. Така че борбата е за възстановяване и гарантиране на независимостта на ребуса НЗОК. Има и едно изречение в края на интервюто, което, струва ми се, трябва да е изписано със светещи букви във всяко звено, администриращо здравеопазването: „Когато става въпрос за лечение, времето е лукс.“

Часове преди изборите Емилия Милчева фокусира вниманието ни върху постепенното превръщане на представителната демокрация в България в непредставителна благодарение на ниската избирателна активност, която пък е логична последица от трайното обвързване на олигархични структури с управлението на страната. Какво ни чака след изборите, пита Емилия, докато анализира „Технологията на властта и нейните механици“. И дали предстоящите „сглобки“ ще осигурят достатъчно стабилна конструкция, или ще ни докарат поредния безкраен парламентарен хелоуин… Предстои да видим.

Предложенията на Зорница Христова за този месец са две прекрасни книги, които, за щастие, получаваме в хубав превод на български – „Фердидурке“ на модерния класик Витолд Гомбрович и „За разлика от слоновете“ на голямата немска писателка Дагмар Лойполд. Така че да не губим надежда – рубриката „По буквите“ винаги предлага „листи“ с имена, зад които си струва да застанем с читателския си избор.

Завършваме месеца със стихотворението „Мост“ на Силвия. В него ни плисват тревожни пръски от реката, която се люлее цял живот под краката ни; реката, която стига до коленете на някои, други пък завлича в дълбините си.

Някой нагълтал вода
Някой се дави
А никой не реагира

Така завършва стихотворението на Силвия Чолева. А утре е ден, в който да слезем от високите си мостове, да нагазим в реката и да реагираме.

Приятно четене и не забравяйте – има и избори, които не приключват в неделя. Всеки ден само и единствено вие избирате дали да ни има.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-14-19-oktomvri/

Тази седмица в сряда, когато стана ясно, че изчезналата ден по-рано Биляна е намерена мъртва, се оказах в компанията на човек, който съвсем отговорно заяви, че либералната демокрация е виновна, че жените имат следродилна депресия. Покрай него имаше няколко жени, всичките майки, някои от тях на съвсем малки деца. 

Не се поколеба да продължи.

Познатият рефрен „Баба ти само следродилна депресия е имала“ прерасна в тотално отричане на наличието на такова състояние/заболяване. Оказа се, че и то, като всичко друго лошо, е внедрено в съзнанието ни от прогнилия Запад и в днешно време жените са едни лигли, които не искат да раждат деца, а когато все пак родят – изпадат в депресия.

Човекът, за когото говоря, е 50-годишен, интелигентен, образован, работодател, баща, партньор, живеещ и работещ в столицата, с достъп до ток, течаща вода, интернет, модерна инфраструктура (доколкото това важи за София) и всякакви други блага на цивилизацията.

Имаше ли смисъл да обяснявам и да споря? Не.
Направих ли го? Да.

Моя грешка.
Продължаваме нататък.

Единствената причина, поради която споменавам тази история, е следната: ако покрай вас има жена, която е родила дете в последната година, питайте я какво ѝ е в главата. Може и да реши да ви сподели. Имайте предвид, че нещата, които се случват с жените след раждане, са спектър. Не всичко е клинична следродилна депресия със суицидни мисли. Има го и т.нар. baby blues, и различни други депресивно-тревожни състояния, които може и да не налагат намесата на специалист, но при всички положения налагат подкрепа.

Между другото, ние думи за тези състояния нямаме. Просто не говорим за тях, не са в полезрението ни, не са ни важни вероятно, затова и не сме си измислили думи. В този ред на мисли, баба ми и да е имала следродилна депресия, не е имала възможност изобщо да каже какво ѝ има. Камо ли да отиде да я диагностицират.

Ескимосите имат цял кош думи за лед, защото им трябват, за да назовават различните видове лед. Народите, които имат отношение към менталното здраве, разполагат с повече думи за различните състояния, защото им е важно да ги назовават точно. Ние си нямаме. Затова може и да ви е направило впечатление как изведнъж всяка втора жена в социалните мрежи е имала следродилна депресия. Не е, за да се намажат и на тази филия (поне повечето). Просто действително всяка втора жена е изпитала нещо. И вероятно не е имала с кого да го сподели, защото я е било страх и срам.

Толкова за депресиите. Минаваме към по-весели неща.

Пеевски и Борисов – титаните на българската политика. За тяхното евентуално падение и заместване с нещо друго или някой друг е тазседмичният анализ на Емилия Милчева.

На българската политическа класа и по-конкретно на тежкия еснафлък, който я тресе и облива, е посветен текстът на Валентин Вълканов. Изключително добра статия, препоръчвам горещо. 

Продължаваме с поредицата на Николета Атанасова „Несломимата Украйна“. Този път Николета разказва за ветерани, които работят във фабрики. Някои правят сувенири с вградени куршуми, други – дронове.

Имаме и страхотен материал от Екатерина Петрова, която разглежда произхода на чудната дума „калабалък“ и връзката ѝ с Швеция. Аз съм склонна да я използвам за почти всичко случващо се в България. Толкова е удобна!

Михаил Ангелов е направил подробен обзор на победителите в научните категории в тазгодишните Нобелови награди. Кои са и какъв е приносът им в съответните научни области, може да разберете от актуалните научни новини.

И последно: вижте текста на Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“. Този път Антония чете „Спомен за гората“ и ни разказва защо тази малка книга е особено голяма.

Приятно четене на „Тоест“! 

Ако харесвате работата ни и искате да ни подкрепите, може да го направите от червения бутон по-долу.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-7-12-oktomvri/

Имам смътното чувство, че се повтарям, но като гледам какво се случва в България и по света, не мога да се въздържа да не припомня китайското проклятие „Да ти се случи дано да живееш в интересни времена!“. Кръвопролитията в Близкия изток обхващат все по-големи територии. Така войната на Русия срещу Украйна остава на заден план в новините, но това съвсем не означава, че е свършила. Кандидатпрезидентската кампания в САЩ е изключително оспорвана, а на всичкото отгоре ураганът „Милтън“ връхлетя върху югоизточните щати, причини сериозни разрушения и взе жертви.

В България преживяваме за пореден път доста неща – предизборна кампания, използване на правосъдната система като бухалка срещу неудобни лица и политически конкуренти, един-единствен кандидат за главен прокурор… Новото е, че поради конфликта в ДПС за първи път непрозрачността на тази партия започва да се поизтърква тук-там, та успяваме да надзърнем и да научим разни работи, за които не сме и подозирали.

Но за да не се вторачваме само в собствения си пъп, ще започна прегледа на тазседмичните публикации в „Тоест“ с международните теми.

Във втората част от поредицата „Несломимата Украйна“ Николета Атанасова разговаря с бивши украински военнопленници и близките им жени. Не очаквайте леко четиво. На моменти ми беше почти непоносимо да чета разказите на пострадалите, но се замислих, че дори не мога да си представя колко по-непоносимо е да преживееш ужасите, които описват. Да те докарат дотам, че да плачеш, ако ти подадат ябълка. Да получиш паник атака, ако лекарят те помоли да си вдигнеш ръцете, за да те прегледа. Такива са чудесата на посттравматичния стрес.

Йоанна Елми продължава с анализите си на предизборната кампания отвъд океана. Тя търси отговор на въпроса какво ще се (или няма да се) промени след изборите в САЩ. Йоанна обръща внимание на един характерен за американците парадокс – те хем искат определени социални придобивки, хем са за по-малка държавна намеса. А социалните придобивки без държавна намеса са мираж. Така културните войни, които разделят обществото на две, се водят и в самите хора. А резултатът от изборите изглежда все по-непредвидим.

Какво ще се случи след изборите, но българските, е темата на статията на Емилия Милчева „Коалиция „Кърпикожух“ след 27 октомври“. Възможно ли е политическите сили да ни изненадат с коалиционно правителство? И ако да – как ще изглежда то? Каква ще е ролята на Пеевски в него? А ако бъде оставен извън него? А на ДПС на Доган? Според Иван Костов общо управление на ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ е възможно. И двете коалиции обещават редовно правителство, но не са на едно мнение за неговия формат. Сигурно е обаче, че политическите трикове на партиите са втръснали на избирателите им.

Никоя политическа сила досега не е направила решителни стъпки ако не за преодоляването, то поне за намаляването на образователното неравенство. Приемането като ключ към успешното образование на най-бедните деца е темата на разговора на Надежда Цекулова с Ренета Кривонозова, експертка в международната мрежа от организации Eurochild. Дори държавата да подкрепя бедните деца с мерки като безплатна храна в училище, сегрегацията и неприемането пречат децата да се възползват от тази подкрепа. И това съвсем не е единственият проблем. Ренета Кривонозова дава примери как може да бъде и друго.

Докато сме на детска вълна – едни одобряват училищните униформи, други (признавам – и аз) ги ненавиждат. Според Донка Дойчева-Попова униформата е просто тениска с лого. Е, и още няколко дрешки. И струва доста повече от аналогични дрехи, които не са брандирани с логото на съответното училище. Донка разглежда различните аргументи за и против униформите, гения на лошия вкус, проявил се в дизайна на много от тях, непрозрачността в избора на доставчици и несъответствието на задължителното облекло с вкуса на учениците. Кому е нужно унифицирането и обезличаването от най-ранна възраст, се пита в статията. И аз това се питам.

Някои от вас може би се дразнят от „несериозни“ и „лайфстайл“ теми. Затова може да не им хареса, че споделих тревожните си размисли по повод сериала на БНТ „Тревожност“. За мен обаче публичните послания, които се отправят във филми, сериали и риалити шоута, са си сериозно нещо. Когато обществената телевизия облъчва аудиторията си със сексизъм и нормализира насилието над жени под маската на психотерапевтичната експертност, а доскорошната председателка на СЕМ пише текст за песен на сериал на медията, чийто генерален директор ревностно брани – това не е лайфстайл, нали? Друг е въпросът има ли смисъл от интелигентна лайфстайл журналистика. Според мен има.

Знаете си, че няма да ви оставя без препоръки. Този път те са и за вас, и за мен самата, защото още не съм стигнала до съответната книга и филм.

Отдавна си точа зъбите за новия филм на Педро Алмодовар „Съседната стая“, в който играят любимите ми Тилда Суинтън и Джулиан Мур. Но след като разбрах за какво става дума в него, още събирам смелост да го гледам. Филмите на Алмодовар се променят заедно с него и не можем да очакваме да се смеем на новите му произведения така, както на „Жени на ръба на нервна криза“. Остарявайки, той мисли все повече за смъртта. За нея е и „Съседната стая“. И за правото на избор да си отидеш достойно. Също и за обичта между две жени, която може да приема различни форми.

Тъкмо научих, че нашата прекрасна авторка Зорница Христова има нова книга със заглавие, което веднага приканва човек да я отгърне – „Сложете гащи на тези картини!“. В нея тя споделя размишления за голотата в изкуството и за цензурата, на която са подложени някои произведения. Поводът е Микеланджело, но проблемът е по-дълбок: защо художниците протестират срещу долните дрехи, а моралистите – срещу голотата?

Като заговорихме за книги, напомням за читателския клуб на „Тоест“, който ви дава 20% отстъпка от коричната цена на 17 издателства, стига да сте абонирани за някой от дарителските ни пакети. А това е още една причина да ни подкрепите.

Приятно четене и гледане!

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-23-28-septemvri/

Седмицата започна с един почивен ден, компенсиращ „несправедливия“ факт, че Денят на независимостта на България тази година се падна в неделя. По този начин ние като нация се възползвахме от изконното си право на последен дълъг уикенд в Гърция. Понякога си мисля, че ако пак така дружно като нация си останем в Гърция, отвъд границата, на наша територия, нищо няма да се промени. През три месеца ще има избори, все ще се намери кой да гласува – дето се вика, поне самите кандидат-депутати ще си гласуват. После ще си се коалират, ще си управляват, ще си играят на държава. А пък ние ще си почиваме, че то и бездруго си е голям зор да се оцелява в тази страна. 

Но дългият уикенд свърши. Зимата идва, както казват в „Игра на тронове“. И се задава една дълга предизборна кампания. Колко пък да е дълга, ще кажете. Като се има предвид фактът, че това са седмите парламентарни избори за три години, кампанията, макар и само един месец, ми се струва не просто дълга, а непоносимо вечна. Като зимата, която идва.

Във връзка с изборите е и тазседмичният анализ на Емилия Милчева, озаглавен „Седмото пришествие на същите“. В него тя разглежда стратегиите за реденето на листите с кандидат-депутати. Там (и в листите, и в стратегиите) няма нищо вълнуващо и това е проблемът. 

Съвсем скоро предстоят и изборите в САЩ, затова светът гледа към Америка с все по-голям интерес. В този брой на „Тоест“ имаме материал от Искрен Иванов, който също обръща поглед на запад, към Съединените щати, но не коментира изборите, а въпроса дали Америка губи стратегическата си инициатива. Какъв е отговорът според него – в текста на Искрен тук. 

Към Запада ли гледаме, или се превръщаме в прилежни членове на Граждани за евразийско развитие? Това се чуди Светла Енчева в коментара си тази седмица. Защо ли се усеща, че с всеки следващ законопроект или предложение за изменение на съществуващо законодателство страната ни е тласкана към държавни и обществени модели, намиращи се в разрив с идеите на евроатлантическата общност, към която уж принадлежим?

Продължаваме да се мятаме между Запада и Изтока и се заклещваме някъде из Ориента с втората част от текста на Атанас Шиников „За ориенталския махмурлук, Корана и домашнярката“. В нея той продължава да нищи някои важни въпроси за алкохола в арабския свят. Изключително любопитна е и първата част. Ако сте я пропуснали, бързо да поправите грешката си тук. 

Научните новини на Михаил Ангелов са суперинтересни. Има комети, астероиди, птичи грип, фораминифери (ако не знаете какво е това, ей сега ще разберете)… Накратко казано: научните новини са по-добрите новини! Препоръчвам ги горещо.

Тази седмица своя дебют при нас направи младата журналистка Теодора Станимирова. Тя разглежда изключително важната тема как България подкрепя своите глухи граждани. Какви са проблемите с практическото приложение на относително новия Закон за жестовия език, ни разказва Теодора.

Оставям ви със Стихотворението на месеца и с благодарност, че сме заедно. „Тоест“ е медия, която се издържа изцяло от подкрепата на верните си читатели. С други думи, ако вас ви няма, го няма и „Тоест“.

Приятно четене!

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-16-21-septemvri/

Асансьорът на властта в България е заседнал между 1989 г. и началото на XXI век.

Така започва тазседмичният политически анализ на Емилия Милчева за „Тоест“. А асансьорът е претоварен с партийни апаратчици и спорни лидери, добавя дежурният ни редакционен екип. За съпротивата на политическата върхушка в България да освободи хоризонта пред страната ни, за неформалните мрежи на влияние сред старите партийни елити и колко наивно е да очакваме различни листи за изборите на 27 октомври – четете в статията „Мудният асансьор на властта в България“.

Демокрацията е крехка. А най-уязвима и беззащитна е, когато бива атакувана чрез злоупотреба с инструменти, които иначе са създадени да произвеждат повече демокрация. Опорочени избори или референдуми, користно законотворчество, завладени институции, призовани да я пазят. Така е не само у нас. Но в навечерието на най-новата предизборна кампания в България местната фабрика за политически популизъм работи на пълни обороти. Дори там, където очакванията това да не се случва, са най-високи. За поредното фундаментално глупаво политическо действие на ПП–ДБ разказва Светла Енчева в статията си „Смяна на пола на деца? Някой разбра ли какво от ПП–ДБ (не) искат да се забрани?“.

И както от една страна се създава усещане, че всички са се втурнали да решават несъществуващ проблем (част от върволица впрочем), така пък съществени проблеми биват замитани под килима. Например борбата с употребата на наркотици. По този повод Надежда Цекулова разговаря с Юлия Георгиева, председател на Фондация „Център за хуманни политики“, чиято основна цел е осигуряване на помощ за попадналите в капана на наркотиците.

И докато сме на тема „здравеопазване“, на 22 септември отбелязваме обявяването на независимостта на България, но и още нещо – Международния ден на нарколепсията. Напълно е възможно да не знаете какво е това, защото е рядко хронично неврологично заболяване. То нарушава способността на човешкия мозък да регулира цикъла сън–будност и води след себе си драматично влошаване на качеството на живот. На това отгоре се диагностицира бавно, а достъпът до лечение е труден. Използвайте повода, за да се информирате за нарколепсията, защото страдащите и близките им имат нужда от подкрепа и емпатия.

„Мила ваканция… Къде си, когато най ми трябваш?“, пита Донка Дойчева-Попова в новата си статия в рубриката ни „Възможното образование“. В текста си тя повдига темата за силно неравномерното разпределение на времето за учене и ваканции в графика на българските ученици, които разполагат с една от най-дългите летни ваканции, но с малко други почивки през учебната година. А това, оказва се, изобщо не е незначителен проблем.

През седмицата изтече срокът, в който беше възможно България да промени позицията си относно поредния опит за отслабване на #chatcontrol – криптирането на личната кореспонденция в ЕС, за което вече писахме през юни и юли. Според източници на „Тоест“ най-вероятно позицията на страната ни ще си остане двусмислена, тоест формално няма да подкрепим отслабване на криптирането открай докрай, но ще приемем компромиси, които ще позволяват обследване на съдържанието на устройства на потребителите чрез алгоритми (и вероятно изкуствен интелект). Общото решение на Брюксел ще стане ясно на 10 октомври.

Доставчиците на приложения за криптирани съобщения Signal и Threema вече обявиха, че никога няма да се съгласят да включат подобни процедури за наблюдение в своите приложения и по-скоро ще прекратят дейността си в ЕС.

Обикновено когато говорим за технологии, гласовете на технократите (включително на т.нар. експерти) и предприемачите превземат обществения дебат. Една от гигантските грешки, които повтаряме непрекъснато, е, че допускаме да бъде заглушен гласът на хуманитаристите.

Във връзка с това нека напомним, че на 10 септември излезе новата книга на популярния историк, философ и мислител Ювал Ноа Харари „Nexus. Кратка история на информационните мрежи от каменната епоха до изкуствения интелект“. За български превод ще трябва да изчакаме някакво време, но междувременно може да настроите очакванията си с първия поглед на колегите от „Капитал“ към книгата. Или ако сте склонни да отделите два часа от свободното си време (и да пренебрегнете лепкавостта на заглавието), препоръчвам да изгледате това интервю, което освен препратките към теми от новата и предишните му книги съдържа интересни гледни точки към най-актуалните теми от ежедневието ни.

А в допълнение: на тези от вас, които се вълнуват от теми като неприкосновеност на дигиталната кореспонденция, правата ни в цифровия свят, етичните казуси около изкуствения интелект или отровните бизнесмодели на днешните високотехнологични компании, силно препоръчвам да намерят време и за интервюто на Меридит Уитакър за WIRED. Тя е директор на Фондация Signal Technology и се грижи за развитието на приложението Signal Messenger, превърнало се в златен стандарт за сигурна комуникация. Уитакър също е и изследователка, активистка за човешки права и гласовит борец срещу всякакви административни и политически опити за отслабване на криптирането, ползвано за защита на личната кореспонденция. Ето малко задъхани реплики от интервюто.

Монополистичната хегемония е наистина резултатен начин да трупаш потребители. Но това не печели сърцата и умовете. (…) Това е принуда.

Търсенето на алтернатива никога не е било по-силно. (…) Знам, че технологиите, направени по различен начин, са възможни.

Не става въпрос за липса на идеи или възможности. Става въпрос за това, че трябва сериозно да започнем да приемаме промените, необходими за изграждането на технологии, които отхвърлят наблюдението и централизирането на контрола – и тази необходимост вече е очевидна за всички.

„Питали Пророка на исляма за виното и за хазарта. В тях, казва той, има голям грях, но и изгоди“, пише Атанас Шиников в първата част на новия си текст от рубриката „Ориент кафе“, озаглавен „За ориенталския махмурлук, Корана и домашнярката“. И както вече сте се досетили, ще се опита да убеди читателите на „Тоест“, че има легитимен начин хем да живееш според предписанията на Корана, хем да си пийваш. И дори ще ни го докаже с исторически източници.

Да завършим с литературна препоръка. Към една забележителна, но и трудна книга ни връща тази седмица Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“ – романа „Годините“ на френската нобелистка Ани Ерно. Антония я определя като квазидокументален архив на едно поколение и на следвоенните години на XX век, през които „прогресът е хоризонтът на съществуването“. Време, което Ерно ни обещава да спечели битката с настоящето.

Приятно четене!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-9-14-septemvri/

Какво политическо лято само! Две ДПС-та, две БСП-та, „Зелено движение“ напусна ПП–ДБ, Украйна нахлу в Русия, а президентската надпревара в САЩ изненадва и най-развинтеното въображение.

Обратно в България – дейността на парламента в последните месеци повдига въпроса дали беше добра идея Народното събрание да работи и при липса на редовно правителство. Защото когато няма управление, което да носи политическа отговорност, а закони се предлагат и приемат с предизборна цел, последствията могат да бъдат ужасяващи.

В рамките на един ден например се прие забрана на изразяването на каквото и да е, свързано с ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора), в училище. Това пък отприщи тормоз на учители, несъгласни с промяната в закона, а междувременно други популистки законопроекти почнаха да никнат като гъби – за „чуждестранните агенти“, за забрана на „рекламата за смяна на пола“ (каквато няма), за забрана на операциите за смяна на пола на деца (каквито операции също няма)…

Ако и вие като мен се изпотявате само при мисълта за актуалната родна политика, заповядайте порция свеж скандинавски хлад. Във втората част от репортажа си „На север: Острови от вълна сред вълните на Атлантика“ Светла Стоянова ни разказва за живота на Фарьорските острови. Фарьорците са задружни, топли по душа и отворени към другите. И си живеят добре, затова и са един от най-бързо увеличаващите се народи в Европа.

Поосвежихте ли се? Хайде обратно в България, където ни посрещат „Големият взрив и корабът на Тезей“. В първия си за сезона политически анализ Емилия Милчева застъпва тезата, че това, което наблюдаваме в българската политика, не е разцепление, а разруха и ще засегне всички политически сили. БСП и ДПС са най-старите, затова са и първи. Или както казва Боряна Димитрова от „Алфа Рисърч“: „Наблюдаваме агонията на динозаврите.“

В понеделник започва новата учебна година – с вкус на тоталитаризъм, пресолен с хомофобия. Извинявам се, ако мислите, че твърде много ви занимавам с хомофобски теми, обаче няма изгледи да престана в скоро време. Що се отнася до образователната ни система, тя е застинала някъде в 80-те години на миналия век, които пък идеализират времето на Априлското въстание. Забраната на ЛГБТИ я прави още по-ретроградна и още по-неспособна да възпитава критично мислене.

В САЩ обаче също е интересно, разказва ни Йоанна Елми във втората част на анализа си на най-важните проблеми на американците в изборната година. Доналд Тръмп изрече в кандидатпрезидентския дебат с Камала Харис неверния факт, че в Спрингфийлд, Охайо, хаитянски имигранти ядат домашни любимци. Прави го, защото имиграцията е сред основните проблеми на американците. По отношение на здравеопазването обаче той има само „идея за план“, а представата му за външна политика е да се заиграва с диктатори. Та не е учудващо, че Харис решително спечели дебата.

Излизаме от политическите абсурдизми, за да се гмурнем с света на комиксите. Нева Мичева предлага три документални комикса за превод. Жанрът на комиксите не е много популярен у нас, особено пък на документалните, но си струва да им дадем шанс. Първият документален комикс, за който ни разказва Нева, е Maus и дори е награден с „Пулицър“. В него става дума за концлагера в Аушвиц и за отношенията между баща и син. Palestine е журналистически комикс за живота в Израел и Окупираните територии. Kobane Calling е разказ за близкоизточните конфликти, пълен с попкултурни препратки.

В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни представя книгата „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов, написана след смъртта на бащата на писателя. Тя не е нито биография, нито дневник на скръбта, но същевременно е и двете. Книгата е портрет, който се състои от истории, и се родее със сборника „Бащите не си отиват“ и с „Наивно изкуство“ на Марин Бодаков. Черпи утеха от общото, но и умее да я дава, смята Зорница. И ни помага да се почувстваме споделени в мъката за нашите си скъпи мъртви.

Покойната ми баба от Видин казваше: „Едно врабче ми каза.“ Та, едно врабче ми каза, че ви харесва, когато бюлетините на „Тоест“ съдържат препоръки отвъд статиите, публикувани в сайта през седмицата. И този път няма да ви оставя на сухо.

В контекста на все по-популисткото законотворчество на гърба на ЛГБТИ хората се сетих за любима комедия отпреди четвърт век, която, за късмет, я има цялата в YouTube (на английски). Става дума за But I’m a Cheerleader („Но аз съм мажоретка“). Филмът е за обречените на неуспех опити за „лечение“ на хомосексуалността, за половите стереотипи, за трудното приемане на себе си, когато средата е хомофобска. В главната роля е Наташа Лион. Участват също Клеа Дювал, РуПол, Мишел Уилямс, Мелъни Лински, изобщо – компания за чудо и приказ.

Приятно четене и гледане!

А, и да не забравя да напомня, че съществуването на „Тоест“ не би било възможно без даренията от нашите читатели. Докато ни подкрепяте, ще продължаваме напред.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-29-yuli-3-avgust/

„Тоест“ излиза в традиционната си августовска ваканция с един чудесен и вълнуващ брой. (Почти толкова вълнуващ, колкото Олимпиадата в Париж и всички съпътстващи я скандали, мистерии и активни мероприятия.) 

Започнахме седмицата с текста на Светла Енчева за трошенето на бариери отвъд океана и по-специално за една – тавана от най-дебело стъкло, този, чието пробиване води в Белия дом. Изглежда, Камала Харис се е устремила тъкмо към неговото разбиване. Ще стане ли Харис първата цветнокожа жена президент на Щатите? Предстои интересно политическо лято и напрегната есен и в САЩ.

За събитията от последния месец, довели до влизането (все още неофициално) на Харис в надпреварата за президент на САЩ, разказва Йоанна Елми в статията си „Пътеводител за летния политически хаос в САЩ“. „Лош месец за американската демокрация, но добър месец в историята на меметата – така обобщиха този юли потребителите в социалните мрежи в САЩ“, пише Йоанна, и да, поне на мемета се нагледахме. Ако имате нужда все пак и от някаква яснота за контекста, в който се раждат те – материалът на Йоанна Елми може да ви е много полезен.

Полезен за желаещите да вникнат в някои важни геополитически процеси безспорно е и текстът на Искрен Иванов, в който той анализира дружбата между Китай и Русия. С „Приятелство без граници. Как Китай очарова Русия?“ Искрен завършва кратката, но изключително съдържателна поредица за отношенията на далекоизточната страна с другите големи геополитически играчи – ЕС, САЩ и Русия. Ако сте пропуснали предишните две статии, може да ги прочетете тук и тук. 

Не е за изпускане и цялата поредица на Николета Атанасова „Пет отровни дела“. Тази седмица излиза последната част, в която Николета ни запознава със съдбата на Андрей Карпов, поредния руснак, избягал от режима на Путин и попаднал в кошмарната система на ДАБ, чиито административни „лабиринти“ напомнят на готическа цитадела, предвидена за мъчения и унижения.

Като стана дума за мъчения и унижения, някак плавно преместваме вниманието си към политическия анализ на Емилия Милчева. Да се чуди човек защо българската политическа действителност навява подобни асоциации… 

В статията на Емилия става дума за Делян Пеевски в ролята на разобличител, готов да демаскира цялата политическа класа, защото, както знаем, компромати (ще) има за всички от сърце. Най-големият проблем обаче е, че ако Делян Пеевски ще руши порочния модел, от който сам е част, казвайки „истината, цялата истина или поне 30% от нея“ (по Румен Белчев), едва ли ще го добутаме до по-светли времена. 

От друга страна пък, има къде-къде по-важни работи, в които можем да се вглъбим, за да си обзаведем спокойно паралелна реалност, където всички разбираме от спорт, изкуство, генетика и каквото друго падне от световния кликбейт обмен.

Но понеже ние сме малко скарани с кликбейт аранжимента, продължаваме с бързия седмичен обзор на текстовете в „Тоест“, който ни кара да си купим билет за Тайланд, да се качим на самолета и да не се върнем никога повече. И ако нашият авантюризъм ще катастрофира безславно до 10–15 минути, то вашият може да се окаже от много по-устойчив вид и току-виж наистина ви завел в Тайланд или където другаде искате. 

Преди това прочетете какво разказва тъкмо за тази страна в Югоизточна Азия Емине Садкъ. Във втората част на „Тайланд под кожата“ става въпрос за непоносимата жега, за 36-те тоналности на тайския език, за местната фауна, която няма нищо общо с илюстрованите книжки, и за един забележителен турнир по тенис на маса. Задължително започнете обаче с първата част, защото Емине описва тази уж все по-позната туристическа дестинация така, че ние от обикновени читатели се превръщаме в синестети, които вкусват цветове и миришат думи.

Оставаме в източното полукълбо и с рубриката „На второ четене“, в която тази седмица имаме текст от Стефан Иванов. Той препоръчва книгата „Изтокът“ на поляка Анджей Сташук. За него Стефан казва:

… писането му е освобождаващо, в него няма перверзна и популистка носталгия, суетна тъга или снизходителност.
Налице са единствено желание да се преброди географията с широко отворени очи и с пуснати шлюзове, за да може паметта да потече и да напои градината или гората, каквато тази книга всъщност е. Гора на паметта, в която източните страни са влюбени в националните си катастрофи, а не в свободата или справедливостта, и градина на днешната несигурност, в която границите са паднали, но цъфти буренът на национализма.

Такъв беше „Тоест“ тази седмица. Желаем ви спокойно лято без напънато щастие за социалните медии и без клишета за следобеди на годината, но с достатъчно моменти, в които не знаете къде ви е телефонът, защото всичко, което ви трябва, е точно до вас. Нека не забравяме все пак, че човек може да е нещастен и през август, но е по-малко вероятно.

Благодарим ви, че сме заедно! Продължаваме да разчитаме на вашата безценна финансова подкрепа, за да създаваме съдържанието, заради което сте наши читатели.

До нови срещи наесен.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-22-27-yuly-2024/

Тази политическа седмица започна още миналия уикенд, когато Джо Байдън оттегли кандидатурата си за нов президентски мандат, отваряйки вратата за нова динамика на събитията в САЩ, но и по света. Включително у нас, където политическата криза е омръзнала на всички с устойчивостта си и с почти пълната липса на рационални опции за излизане от нея.

Къде да търсим решението, е темата на анализа на Емилия Милчева. А простичкият отговор е да престанем със запалянковщината и да се върнем към политиката. Според Емилия е крайно време партиите да се изправят пред избирателите и да декларират ясно какво точно мислят да правят и как. Прочетете тазседмичния ѝ текст.

През седмицата беше обявен новият доклад на Европейската комисия за върховенството на закона, в който в частта си за България се изрази подкрепа за поправките в Конституцията, гласувани от предходното Народно събрание като част от правосъдната реформа у нас. Подкрепа изключително важна в момент, когато тези поправки висяха на косъм в Конституционния съд – до петък, когато по-голямата част от тях бяха отменени. Оцеля обаче новият модел за формиране на служебен кабинет.

Междувременно правителството на служебния премиер Димитър Главчев – първото конфигурирано съгласно новия процес – продължава да демонстрира без свян зависимостите си. Теза, декларирана дори от последователите на Доган. Правителството, разбира се, отрече, твърдейки че спазва Конституцията.

В доклада на ЕК се изразява тревога и за медийната свобода. На този фон у нас се налага Асоциацията на европейските журналисти да сигнализира прокуратурата след разкритията, че изпълнителният директор на т.нар. културно-исторически комплекс „Исторически парк“ Ивелин Михайлов е поръчал на шеф на охранителна фирма „да се справи“ с журналиста Йоан Запрянов. Защото явно прокуратурата не преценява за нужно да се самосезира.

А ако сте пропуснали, миналата седмица в петък, 19 юли, на заседанието на Временната парламентарна комисия за проверка на факти и обстоятелства за извършени престъпления във връзка с дейността на Ивелин Михайлов и „Исторически парк“ не счетоха за нужно да участват нито представители на прокуратурата, нито на Министерството на вътрешните работи, нито на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). Широко затворени очи. Във връзка с това Българският хелзинкски комитет реагира с отворено писмо.

Преди време обещахме да следим казуса #chatcontrol и усилията на организацията „Електронна граница – България“ и на Богомил Шопов да изяснят и променят държавната позиция по този въпрос, която, оказа се, е тотално неадекватна и двусмислена – едновременно отхвърляме отслабването на криптирането и подкрепяме белгийското предложение, което е за отслабване. Ако и вие не споделяте тази раздвоена позиция, може да подкрепите апелa България да застане твърдо против отслабване на криптирането за лични комуникации.

В този контекст ми се иска да припомня един стар текст от самото начало на „Тоест“, който явно трябва да бъде четен отново и отново. И най-вече от нашите представители и евродепутати. Текстът е със заглавие „И да няма какво да криеш, има какво да пазиш“ и е от рубриката ни „Аз, киборгът“.

През март публикувахме интервю със саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди, който от две години и половина е затворен в Центъра за задържане на чужденци в Бусманци. Преди 20 дни той обяви гладна стачка в знак на протест срещу отношението към него и принудителното му задържане въпреки съдебно решение на ВАС, че следва да бъде освободен. Светла Енчева взе второ интервю от него по този повод, което публикувахме през седмицата.

Представяйки ви и този случай, и следващия от поредицата интервюта с руски бежанци на Николета Атанасова, изпитвам истински срам за държавата, в която живеем. Заради това, което дребнодушието на българския бюрократ причинява на хората – в страната, възродена преди почти 150 години от идеалите за „чиста и свята република“, където „всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи закони“.

„Никога не съм се чувствал толкова унизен“, споделя и Данила Бабенко. Той е руснак, потърсил убежище у нас от войната на Путин в Украйна заради нежеланието си да воюва, заради опасенията, че ще бъде преследван след критиките си към режима в Русия, и заради сексуалната си ориентация. Неговата история е част от поредицата „Пет отровни дела“ на Николета.

И някак тук ми се струва добре да ви препоръчам да прочетете нашето ново стихотворение на месеца. Заглавието му е „Тънките хора“ и е на американската писателка и поетеса Силвия Плат. Преводът е на Румен Павлов, на когото ще дължим и излизането на български на двете най-популярни стихосбирки на авторката, които се очаква да се появят през следващата година с логото на Издателство за поезия ДА.

Смъртта обикновено не е лесна за обговаряне тема. И това е обяснимо, защото загубата е завинаги, случилото се – непоправимо, а травмата се преодолява трудно. Но разговорът на Надежда Цекулова с д-р Бояна Петкова няма за цел да натежава – напротив, опитва се тихо да подскаже възможни начини за облекчаване на страданието, различни от тишината на мълчанието. Намерете малко време насаме със себе си и прочетете „Разговори за смъртта. Какво правим преди и какво правим след загубата“.

А като написах обговаряне… заглавието на най-новата статия на Павлина Върбанова от поредицата „Порция език“ е „За какво служат (понякога) представките и наставките?“. Тя обяснява защо наличието или липсата им ни се струват странни и се опитва да ни успокои, че макар и формално погрешни, някои опити да поправим усещането за недодяланост не са непременно с погрешни мотиви.

Новата серия научни новини от Михаил Ангелов този път започва с порции синтетично месо (за нас или поне за домашните ни любимци) и продължава с идеи как да произвеждаме торове, биопетрол и други допълнителни продукти от отпадъци. Статията завършва с неотдавнашно откритие за източник на кислород в океана – електрически източник с потенциал, който може да ни провокира да съсипем природата на планетата си още по-бързо.

А като заговорихме за храна и за съсипването на природата ни… не пропускайте да гледате документалната поредица Omnivore по Apple TV+, където Рене Редзепи, съсобственик и главен готвач на отличения с три звезди „Мишлен“ ресторант Noma в Копенхаген, разказва за няколко основни продукта, които са оформили кулинарната култура на човечеството през вековете, ритуалите, свързани с нея, и дори самото ни съществуване.

Всъщност Редзепи се опитва да събуди човечността ни от ступора на будната кома, в която сме я изоставили. Филмът е удивителен и от кинематографична гледна точка – прекрасно е заснет. Наистина не го пропускайте! Иначе, omnivore на български език следва да се преведе като организъм, който се храни както с растения, така и с месо – тоест всеяден.

Но преди да се затичате към телевизора, нека отново напомним, че „Тоест“ съществува заради вас, нашите читатели, вече седма година. Създаваме качествено съдържание благодарение на вашите дарения и подкрепа. Затова, ако четете и харесвате публикациите ни, но още не сте наш дарител, подкрепете ни. Ако за вас е важно гласът на „Тоест“ и на екипа ни да продължава да се чува в родното медийно пространство, разкажете за нас на свои познати и приятели, които може би също ще оценят усилията ни.

И само още нещо… Екипът на проекта „О, спомняте ли си“ подготвя нова книга. Автор на снимките в нея е Иван Григоров, който е подбрал от архива си непоказвани досега кадри от масовото изселване на етническите турци от България през 1989 г. А текстовете в книгата „О, спомняте ли си Лейля“, в които са представени историята, причините и последствията от тогавашните събития, ще бъдат дело на Антонина Желязкова и Румен Аврамов.

Миналата година екипът е получил отказ от държавата да финансира проекта, затова той се осъществява с помощта на дарения от български граждани и Центъра за академични изследвания и благодарение на издателство „Рива“. Екипът още събира лични истории на участници в онези събития. Ако имате какво да разкажете или познавате хора, които биха го направили, може да го споделите с авторите на проекта на български или турски език.

Благодарим ви, че сме заедно. Хубав уикенд и приятно четене!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-15-20-yuli/

Животът на повечето от нас, читателите на „Тоест“, минава под знака на китайското проклятие „Да ти се случи да живееш в интересни времена!“. Колкото и да сме свикнали да е интересно, не можем да отречем, че напоследък става особено интересно. Атентат срещу Тръмп, две ДПС-та, екстравагантно и отхвърлено предложение на ПП–ДБ за излизане от политическата криза… и какво ли още не.

Преди да сме се гмурнали обаче в конкретиката, да ви подпитам: попълнихте ли вече читателската анкета на „Тоест“? Ако не сте, сега хващате последния влак. В случай че в понеделник сутринта внезапно се събудите с мисълта „Искам да попълня анкетата!“, ще имате повод да се поздравите с песента на Георги Станчев „Ти ужасно закъсня“.

Тази седмица в „Тоест“ започна не с политика, а с наука и култура. Знаете ли какво са прионите? Допреди няколко дни и аз нямах никакво понятие, но Анастасия Орманджиева ни обяснява защо е важно да знаем какво представляват те. Прионите са протеини, които съществуват в две форми – нормална и погрешно нагъната. „Погрешните“ приони обаче могат да променят структурата на нормалните. На всичко отгоре са склонни да се обединяват и могат да унищожат цял организъм. Представям си ги като едни микробиологични популистки партии, които заразяват нормалния политически живот.

В рубриката „На второ четене“ Антония Апостолова ни представя романа „Неудачниците“ от Том Ракман в превод на Ангел Игов. Книгата е своеобразно обяснение в любов към традиционната печатна преса – повествованието проследява от създаването му до края един вестник и редакционния му екип. Така не само се припомня определен период от американската политика, а и се представят типични персонажи, каквито всеки, който е работил в редакция, познава.

Докато сме на вълната на словото – знаете ли какво означава „хармолипи“ (χαρμολύπη)? Хем радост, хем тъга. Тази голяма странна гръцка дума за Екатерина Петрова е като вход към гръцкия език, от който много от нас се стряскат, като започнем от азбуката му. И не сме само ние. Както на български се казва, че нещо е „като на патагонски“, така на английски съществува израз в същия смисъл – It’s all Greek to me.

Плавно прехождаме към политиката, започвайки с външната. „Предопределени за война, но не съвсем“ – така Искрен Иванов резюмира отношенията между САЩ и Китай. Той разсъждава защо тези две страни не намират обща формула за преодоляване на различията си. Може би защото глобалният мир е идеал – човечеството е живяло много по-дълго в състояние на война. Ако ни е трудно да си представим свят, в който Китай е победил САЩ, авторът ни го описва.

Междувременно режимът на Путин става все по-тираничен, а на войната на Русия срещу Украйна не се вижда краят. В третото от петте отровни дела, за които разказва Николета Атанасова, става въпрос за перипетиите на една руска бежанка в България – Ирина Дмитриева. Руска, но не съвсем, защото по баща е украинка. Повече от две години тя е противозаконно разделена от непълнолетната си дъщеря, болна от муковисцидоза. Разделя ги Държавната агенция за бежанците (ДАБ).

Като стана дума за ДАБ, помните ли саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди, за когото „Тоест“ разказа? На 5 юли той обяви гладна стачка и вече повече от две седмици не е ял. Защото е затворен в центъра за задържане в Бусманци над 32 месеца. Въпреки българското законодателство, според което никой не може да бъде затворен на такова място повече от 21 месеца. Въпреки решението на Върховния административен съд той да бъде освободен. Въпреки доказателствата за опозиционната му дейност и за заплахите към него в родината му. Защо ДАБ не му дава статут и го държи затворен? Ами така. Защото може.

Българската държава умее да е несправедлива не само към търсещите убежище, а и към собствените си граждани. Един от основните механизми, с които тя възпроизвежда неравенството, е образованието. За масовото образование, което (не) служи на всички, Надежда Цекулова разговаря с Ирина Манушева, инициирала подписка за промяна в правилата на националното външно оценяване. Макар децата на Манушева да са минали и през частно, и през домашно образование, според нея цялата образователна система трябва да се преосмисли, за да не се налага родителите да спасяват децата си поединично, дори и да могат да си го позволят.

Не само образованието в България, а комай всички институции не изпълняват ролята си, защото са превзети и играят за частни интереси. И вие ли се сетихте за Делян Пеевски? Възможна ли е сглобка срещу Пеевски, пита Емилия Милчева. Тя предлага анализ на потенциалните съюзници на ПП–ДБ за осъществяването на тази цел – като се почне от президента и се стигне до… почетния председател на ДПС Ахмед Доган. Дали възможното ще стане действително, е друг въпрос.

На Пеевски му се вижда краят, защото ще се препъне в електората на ДПС, мисля си пък аз. Не всички избиратели могат да бъдат купени или сплашени. Пеевски има опит най-вече с контролирания вот. Не с традиционните гласоподаватели на ДПС, за които т.нар. Възродителен процес продължава да е травма и които помнят – лично или чрез колективната памет – какво е да стоиш пред дулото на танк. За тях Пеевски е чуждо тяло.

Знаете си, че няма да ви оставя без препоръки.

Чухте ли летния хит на Котарака Румен, композиран с помощта на изкуствен интелект? „ЛЕЦ ДЕНС“, както е казал „дейвит мяуи“!

За мен парчето си е направо приятно, леко пънкарско, по-слушаемо от повечето летни хитове, дело на естествени интелекти. Та се замислих, че не разбирам една от основните критики срещу изкуствения интелект: че се учи от вече създадени от реални автори произведения. А не правят ли огромната част от хората същото? Как е възможно да се учиш, без да стъпваш на наличните артефакти? И колко са онези, които действително създават нещо ново, несъществувало преди?

Завършвам с едно и половина неща за „Тоест“. 

Тази седмица Манол Пейков (издател, политик, граждански активист, певец любител и какво ли още не) имаше рожден ден. Той си пожела… подкрепа за „Тоест“. Повод да напомним, че съществуваме благодарение на вашите дарения.

И половинката, понеже с това започнах – ако не сте попълнили още читателската ни анкета, сега е моментът. Другата седмица може да поискате, ама няма.

И последно: пазете се в жегите, имаме само един живот и само едно здраве.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/siedmitsata-8-13-yuli/

Седмицата за пореден път напомни, че ако някой губи мача в предпоследната минута, то това е целокупното човечество. Човечеството, дефинирано според някои речници като сбор от същества, населяващи земята и притежаващи човешки качества – например способност за любов, състрадание и импулс за творчество; също така същества, които не са роботи или извънземни. Според други речници пък човешкостта се измерва през разликата от бога, животното или машината.

И като споменахме машината, питам се на какво „твърде човешко“ научихме машините и изкуствения интелект през последните години? Или през последните дни?

След целенасоченото бомбардиране на огромната болница в Киев, където се лекуват предимно деца, някои от които преминаващи през хемодиализа, химиотерапия и други животоспасяващи процедури, всички речникови дефиниции на човешко и човечество за пореден път подлежат на преоценка. Подлежат и на дълъг (все още предстоящ) разговор, лъкатушещ между различните полета на знанието. И между другото, на преговор (нали това се прави през лятото?) – на „Три гвинеи“ от Вирджиния Улф например. Или на „Да гледаш болката на другите“ от Сюзан Зонтаг. Все четива, които като че ли трябва да извадим трайно от библиотечните си рафтове и да държим до главите си нощем. В случай че светът ни пречи да заспим, а пропагандните крясъци от всички страни заглушават собствените ни думи.

За нуждата от разговор, а не от радикализирано крещене пише Светла Енчева в статията си „Израел и Палестина – нито да говориш, нито да мълчиш“. Стъпвайки на конкретни примери от непосредствената реалност, в която живеем, текстът ни призовава „да контекстуализираме, без да релативизираме“ (или поне да полагаме усилия в тази посока), както и „реконструирайки контекста, да се опитваме да отделяме фактите от оценките“.

И ако в анализа на Светла конфликтът между Израел и Палестина е по-скоро показателен пример, то в третата част от поредицата на Еми Барух – „Обикновени хора при необикновени обстоятелства“, той продължава да бъде кървяща сърцевина. Този път Еми разказва за посещението си в опустошените кибуци до границата с Газа и в местността, в която се е провеждал рейв фестивалът „Супернова“. Зловещите „артефакти“, останали in situ, личните свидетелства на оцелелите, протестните искания за връщане на заложниците и държането на Нетаняху отговорен както за случилото се, така и за бойкотирането на възможните преговори – всички нишки са втъкани в този репортажен и много емоционален текст, който подканя към размисъл и разговор. Такъв, за какъвто и Светла си мечтае.

В броя продължава още една поредица – на Николета Атанасова, която проследява съдбите на руски граждани, потърсили в България убежище от Путиновия режим. Този път на фокус е четиричленното семейство на Маргарита и Владимир Шурупови и двете им деца. Немислимо е на какъв административен произвол една членка на Европейския съюз, каквато е България, подлага хора, чийто живот е застрашен в собствената им страна. Неслучайно заглавието на статията звучи като кървав холивудски екшън – „Пет отровни дела. Няма да има прошка за нас“. Само дето в случая на семейство Шурупови страхът от бъдещето и травмите не са като на кино, а отношението на хрупащите пуканки служители в отговорните институции изглежда, меко казано, цинично.

Доза цинизъм има и в начина, по който продължаваме да „не виждаме“ или по-скоро да превръщаме в невидими членовете на обществото, които – най-простичко казано – нямат нашия късмет. Повече за миговете на проглеждане и просветление четете в емоционалния разказ на Лина Кривошиева за ромския квартал в Сливен – „В търсене на надежда“. Символичното преминаване на авторката през „тунела“ и прекосяването на кръговете на мизерията и отчуждението, в които своеобразен Вергилий се оказват децата, са придружени с великолепните ѝ фотографии – едновременно пъстри и покъртителни, както и с кратък филм.

Лято е, а бъдещето е затулено от облаци за един от ключовите и най-дълголетни политически актьори у нас през последните трийсет и кусур години – ДПС. Как и на каква цена ще завърши битката между Попа и Валето, зависи от много неща, включително от това на какъв коз се играе играта. Или пък Попа съзнателно минава на вариант „без коз“, за да си върне контрола върху всичките козове… За да се ориентирате в ситуацията, прочетете анализа на Емилия Милчева „Пеевски си отива. Не на Пеевски 2!“.

В книжната си препоръка за месеца Зорница Христова наистина е избрала заглавия, които си говорят – новата стихосбирка на Йорданка Белева „Централна емисия“, както и две книги от Йордан Велчев – есетата „Милиони малки убийства“ и стихотворенията „Това, което е“. Според Зорница композиционен елемент и в трите заглавия е „времето, паузата, тишината“. Книги, които пускат и читателя да влезе навътре в тях – сякаш в собственото си тихо, сред собствения си глас.

Връщайки се отново към Светла Енчева и анализа ѝ на ступора, в който човек изпада, когато наоколо се замерят с камъни и крясъци, ми се ще да спомена реплика от писмо, което получих преди броени дни от близка моя приятелка американка. В него тя ми разказва как пише писма „до моя представител в Конгреса, до моите сенатори, до Белия дом…“ – писма, с които насърчава или критикува дадени политики, оттегля подкрепата си или пък настоява за определени действия. Замислих се колко безсмислен би бил подобен жест в България, до каква степен ерозията на доверието в институциите, на доверието в политическия живот изобщо, е предопределила задълго напред нарастващото ни без-участие. И колко все по-невъзможна звучи на български фразата „моят народен представител“… А следващите избори най-вероятно съвсем скоро ще почукат на вратата.

И докато се пържим в лятото на нашето недоволство, нека поне съумяваме все още да си говорим. Тъй като мисията на „Тоест“ е именно в това – да не се страхувам да ти кажа какво мисля, да не се страхуваш да ми кажеш какво мислиш; и дори да не се разберем, да знаем, че и утре е ден за разговор – ето ви една анкета! Попълването ѝ ще ви отнеме не повече от 10 минути, а за нас вашите честни отговори ще са от голяма полза, за да продължим да се развиваме. И да се чуваме. И да се четем.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/imat-dumata-chitatelite-2024/

Скъпи читатели,

„Тоест“ е медия, която винаги активно търси диалог, и мнението на читателите ни е от решаващо значение за нас. Ще сме искрено благодарни, ако ни отделите 10 минути, за да отговорите на няколко въпроса в анкетата по-долу. С нея бихме искали да научим повече за читателските ви възприятия, какво е мнението ви за „Тоест“ и за присъствието на медията в социалните мрежи, а също така какви са нагласите ви към финансовата подкрепа на независими медии. Анкетата е анонимна и много лесна за попълване.

Благодарим ви предварително за времето, което ще отделите, за да споделите с нас своите мисли. Всеки отговор е ценен и ще ни помогнете да продължим да развиваме и подобряваме „Тоест“.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-1-6-yuli/

По всяка вероятност вървим към нови парламентарни избори наесен, както коментира в текста си за „Тоест“ и Емилия Милчева. В тази връзка 50-тото Народно събрание съвсем спокойно можеше да е имейл. Да разпратят до всички заинтересовани (и бездруго не са много предвид избирателната активност) и да се приключва. 

Може и да е рийл. Или стори. Най-добре рийл на стори и да изчезне за 24 часа. 

Освен ако, разбира се, не говорим за сериала „Величие“. Там по-интересно не може да стане. Жалко, че първи сезон приключва, но съспенсът остава.

Предлагам синопсис на първи епизод от сезон 2:

Ивелин Михайлов е в тронната зала на „Исторически парк“, който се е превърнал в цитаделата на Обединено кралство Ветрино. След обявяването на автономността първоначалният замисъл за република е набързо изместен от далеч по-внушителната концепция за кралство, като за целта са присъединени Албена, Златни пясъци и Св. св. Константин и Елена, защото е изключително важно да имаме излаз на море (когато нямаме три морета, и три излаза на едно и също море вършат работа). 

Зрителят усеща мотивацията, която ще движи героя през целия сезон – вътрешният импулс идва от самотата, родена от предателството. Доскорошният верен съратник на Ивелин Михайлов – Николай Марков, известен като Полковника, вече е предател. Стореното в студиото на bTV в миналия сезон е непростимо. 

И тъкмо когато Ивелин посяга унило към насъщните фъстъци, през вратата на тронната зала влетява вестител, облечен с ризница и препасъл меч (ние ларпаджии ли сме, или какво!). Задъханият придворен успява да каже ТОЙ Е ТУК и се строполява в несвяст в нозете на владетеля. 

Ивелин хвърля поглед през тройния стъклопакет и вижда пред портите на кралството си Делян Пеевски начело на добре въоръжена преторианска гвардия. С трепереща десница отваря прозореца, за да чуе призива на Повелителя на седемте парламента. 

„Ивелине, слез да поговорим, нищо няма да ти направя!“

Тук епизодът свършва и започва тийзър за следващия със заявка за много динамика, трилър, екшън сцени, неочаквани обрати, но и забавни моменти с някой и друг романтичен елемент.

Във връзка с горното, но и някак напълно сериозно призовавам последните четири години от обществения живот в страната да НЕ се преподават по история, когато някога в неопределеното бъдеще се стигне до евентуалното им изучаване. 

Защото ще е сеч. 

Никой няма да може да се оправи с броя на изборите, парламентите и министър-председателите. Нека да ги наречем „Тъмни векове“ и да си стиснем ръцете за по-светло бъдеще.

Него го чакаме на крилете на изкуствения интелект, защото вярата в естествения все повече ни куца. За технологиите от семейството на изкуствения интелект и за „приятелското“ рамо, което могат да предложат на съвременния човек, разказва Веселин Райчев, един от създателите на BgGPT, в разговор с Йовко Ламбрев.

С вярата е обвързан по някакъв начин и тазседмичният текст на Светла Енчева. „Трябва ли неправославните да се интересуват от БПЦ?“, пита тя и даже дава отговори.

С такива аз напоследък тотално не разполагам почти по никакви теми и особено по въпроси като „За какво мисли човек?“. Какво щастие, че тази седмица в рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов ни предлага сборника с разкази от украинския писател Васил Габор – „За какво мисли човек“!

Ако приема по-сериозно задачата да дам отговор на горния въпрос, то той е, че в момента мисля как да не забравя да отбележа текстовете от трите специални поредици, които имаме възможността да публикуваме в „Тоест“. И затова директно ги спускам за ваше сведение.

Едната е от Еми Барух, която наскоро се върна от Израел и в рамките на три материала (интервю с Етгар Керет и два репортажа от протестите срещу Нетаняху в Тел Авив и от опустошените кибуци на 7 октомври 2023 г.) споделя реални впечатления от случващото се в страната в момента. Тази седмица излезе вторият ѝ текст – „Раната Израел“. 

Другата поредица е от Николета Атанасова, която в пет поредни статии ще ни запознае със съдбите на руски граждани, потърсили в България убежище и спасение от режима на Владимир Путин. Първата история е на Александър Стоцки.

А третата поредица вече тече с пълна сила и носи хлад от Севера с текстове от Светла Стоянова. Тази седмица рубриката ѝ продължава с увлекателен разказ и дневникови бележки за Фарьорските острови.

А аз не мисля да продължавам повече с този бюлетин, затова приключвам с любезното напомняне, че „Тоест“ все още съществува благодарение само и единствено на дарения от своите верни читатели поради липса на посолства, които искат да ни „осиновят“. Може би да се надяваме на нещо от Обединено кралство Ветрино, в случай че синопсисът от по-горе се е харесал, но дотогава разчитаме само на вас и ви благодарим сърдечно за подкрепата.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-24-29-yuni/

От известно време ни стана навик посред лято да сваляме правителства, да ходим на избори, да гледаме парламентарен цирк, в който се подхвърлят мандати и се сглобяват и разглобяват мнозинства и малцинства, широки и тесни, стабилни и паянтови коалиции. Лош навик, бих казала. Защото при 36 градуса, на чаша узо или пък пред екрана със смразяващи кръвта новини от света, лека-полека вътрешнополитическите събития заприличват на умиляващ междуфамилен селски събор, който от година на година все повече преставаме да забелязваме („Говори си, не ми пречиш!“). В седмичния си анализ „България в средата на нищото“ Емилия Милчева обобщава ситуацията така: политическата нестабилност, подсилена с краен популизъм, води до тежък застой и липса на каквато и да било управленска последователност и визия. И какво от това?! Вече сме претръпнали. И претръпването, разбира се, се отразява на избирателната активност, а оттам и на изборните резултати, и на какво ли още не.

Лошото е, че претръпването към тясно политическото има общоанестетичен ефект. Ето така например проспиваме факта, че само през първите три седмици на юни (най-малко) четири жени в България са били убити от свои близки мъже – партньори, синове… Светла Енчева разглежда случаите през призмата на променящото се законодателство, но и в една по-широка ценностна рамка, защото „Насилието над жени не чака България да се оправи“.

Анестетичен ефект сковава все повече и реактивността ни към войните, които се водят в Украйна и в Близкия изток. Лесно е от привидно безопасно разстояние да слагаме етикети и да раздаваме присъди, да сме винаги прави, да се прилепяме към бързо смилаеми лозунги, които да „осмислят“ вместо нас трудни или дори немислими неща. Повече за всекидневната сложност да живееш във война и да формулираш (дори и само за себе си) какво се случва и какво може да се направи, четете в разговора на Еми Барух с израелския писател Етгар Керет „Проблемът е, че всички искат да е просто и ясно, а то не е“.

Яснота и еднозначност няма и по отношение на един на пръв поглед ясен казус – този, свързан с цифровите ни права и уреждащото ги законодателство. Белгийското председателство се отказа да подложи на гласуване в ЕС предложенията за изключения по Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации (2002/58/ЕО). Това е пореден бюрократичен опит за премахване на криптирането от приложенията за съобщения и разговори, или с други думи – ново посегателство върху тайната на личната кореспонденция. Предложенията включват автоматизирано масово наблюдение на комуникациите чрез използване на компютърни алгоритми и изкуствен интелект.

Идеята е особено опасна, защото изхожда от изключително благородни мотиви, а именно „борба със сексуалните посегателства срещу деца в интернет“, което би провокирало напълно разбираема подкрепа. Проблемът е, че винаги когато се жертва малко свобода, за да се постигне малко сигурност, в крайна сметка се губят и двете. Защото престъпниците няма да спрат да ползват нелегални системи за комуникации с криптиране, а всички останали ще сме в паноптикума на „Големия дигитален брат“.

Опасността #chatcontrol не е отминала, а е само отложена. И макар Съдът на Европейския съюз вече да е постановявал, че постоянното и цялостно автоматизирано претърсване и следене на частни комуникации нарушава основни права и поради това следва да е недопустимо, темата се връща непрекъснато на дневен ред заради популизъм и елементарно мислене от неадекватни политици.

Какво е становището на България по този въпрос, е напълно неясно. Обществен дебат у нас също изцяло липсва. С този въпрос се е заел Богомил Шопов от Сдружението за свободен софтуер, софтyер с отворен код и цифрови права, който се опитва да разбере как възнамерява да гласува българският представител в Съвета на Европа, и да подскаже опасностите от евентуална подкрепа на такова изключение на неприкосновеността на комуникациите. „Тоест“ ще следи развитието по темата.

Не е проста и ясна и ситуацията с предстоящите избори в САЩ. При все че Съединените щати са ключов глобален политически играч, за избирателите приоритет продължава да бъде „Икономиката, глупако!“. За това „Кои са най-важните проблеми за американците в изборната година? Част 1: Икономиката“ четете анализа на Йоанна Елми.

Тази седмица ви предлагаме още един външнополитически текст – и образователен, и аналитичен: „За Китай, Европа и червените линии“ от Искрен Иванов. И докато у нас думички като „възраждане“, „величие“ и „възход“ вече отчетливо кънтят на тенекия и папиемаше, в случая с Китай не става дума за „исторически парк“, отделен от европейското с безкрайна стена, а за „острието на триъгълника, което балансира отношенията между глобалните актьори“ (по Кисинджър).

Доста жилава за осмисляне е „порцията език“, която ни поднася Павлина Върбанова този месец. „Слонът в стаята на българския правопис“ се оказва разделът с правилата за слято, полуслято и разделно писане. Защо вкъщи не е като у дома, е въпрос, на който няма да можете да си отговорите дори след като прочетете текста. Пореден пример за това, че липсата на бързи и окончателни отговори не отменя валидността на въпросите.

Стихотворението на месеца „Вниманието“ е от ирландския поет Ник Леърд и пристига при нас в превод на Ангел Игов. Красиво и тъжно размишление за обичта, загубата и деликатния, осмислящ света начин, по който бихме могли да извървим пътя си, ако не бързахме с отговорите, ако не обезболявахме мислите си.

Приятно четене (с разбиране)! И безгрижно – доколкото е възможно – лято! Без да забравяме, че след по-малко от три месеца ще свърши.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-17-22-yuni/

Ако ситуацията беше малко по-различна, вероятно новина на седмицата щеше да бъде началото на 50-тото Народно събрание. Но то, заченато в грях, се роди трудно, а перспективите за бъдещето му съвсем не изглеждат обнадеждаващо, както и да се развият събитията. Това, за съжаление, налива вода в мелницата на тези, които нямат търпение да обявят смъртта на парламентарната република и да я подменят с президентска например.

Според Емилия Милчева обаче, колкото и изкушаващо да изглежда това политическо приключение за сегашния български президент, то е изпълнено с предизвикателства, които без подходящ контекст трудно биха се реализирали. Прочетете повече в нейния анализ, озаглавен „Ще стане ли президентът Радев партийно величие?“.

Свикнали сме Стефан Иванов да ни представя интересни книги или да четем поезията му, но тази седмица той ни показва една от другите си суперсили – тази на публициста. Под заглавието „За природата на поезията и политиката в думите“ ще намерите едно брилянтно и изключително важно интервю с поетите Линда Грегърсън и Ник Леърд, което само привидно гравитира около поезията, а всъщност болезнено откровено посяга към най-актуални теми от ежедневието на човечеството. Не подминавайте това четиво и си отделете достатъчно време за него. Включително за размишления.

В някакъв смисъл, макар че темата е архитектура, със сходна нагласа ще ви остави и текстът на Анета Василева „Make Architecture Great Again. Новият български архитектурен популизъм“, който е продължение на друг неин материал с подобно заглавие, публикуван в „Тоест“ през май. Първата част е посветена на това как духът на времето, политиката и идеологията оставят отпечатък върху сградите. И защо популизмът прониква и в сферата на архитектурата. Втората част е поглед към родните му проявления.

И ако играта на думи в заглавието на предишния материал ви е провокирала да насочите мисълта си отвъд океана, Александър Детев тъкмо се завърна оттам успокоен, че въпреки всичко американската мечта още си е на мястото. Не подминавайте интересния му и доста забавен обзор.

Отвъд океана идва и историческият повод през юни да се отбелязва необходимостта от зачитане на правата на ЛГБТИ хората. У нас тази година „София прайд“ ще се проведе за 17-ти пореден път. И отново смисълът, който събитието носи, е замъглен от шумни дискусии „за“ или „против“. Но за първи път от 17 години най-голямата група общински съветници от София – тази на „Продължаваме Промяната“, „Демократична България“ и „Спаси София“ – се обяви в подкрепа на прайда с нарочна декларация. За този прецедент пише Светла Енчева в материала си „Изгрява ли дъга над София и България?“.

Нека завършим седмицата с два много интересни текста от научната сфера. В първия Анастасия Орманджиева разказва за усъвършенстваните методи за извличане и разчитане на ДНК от вкаменелости, което е голям пробив в областта на еволюционната генетика. И ако искате да научите как ДНК на хора, живeли преди хилядолетия, може да ни помогне да се справим по-добре с бъдещи пандемии, инфекциозни болести или за разработване на нови лекарства и терапии, не пропускайте да прочетете „Палеогеномиката и тайните на античната ДНК“.

А Михаил Ангелов в новата си статия от поредицата „Научни новини“ разказва за ползите от употребата на някои отпадъци. Например в производството на шоколад или за пречистване на вода. Ако пък се интересувате от космически изследвания, може да прочетете за премеждията на капсулата „Старлайнер“ в орбита или за последните новини около поправената (от разстояние над 24 млрд. км) сонда „Вояджър 1“, която продължава мисията си.

Приятно четене!