Tag Archives: Редакционна

Седмицата (10–15 март)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-10-15-mart/

Седмицата (10–15 март)

За да тръгне някак този бюлетин, трябва да се хвана за нещо различно от пролетта навън (която в кошмарите на повечето хора напоследък рязко се превръща в ядрена зима, макар засега краят на света да се отлага, защото Доналд Тръмп съобщи в личната си социална мрежа, че май е успял да се договори с Путин за спиране на войната). Та това, за което се хващам, е философската концепция на Авишай Маргалит. Според нея прилично функциониращото общество е онова, в което гражданите не са унижавани от властта и също така не се унижават един друг. И като се хвана за тази концепция (понеже ми е проста и ясна, а на мен толкова ми трябва), почвам да я разнасям насам-натам като факел с надеждата да я видя някъде приложена. 

Ами не я виждам.

Накрая се оказва, че унижението върви на всякакви нива, и този факел рязко се превръща в къса клечка, която всички сме изтеглили колективно и само си я предаваме един на друг като щафета.

Тази седмица щафетата поеха в Конституционния съд, за да ни съобщят, че да, последните избори са скандално проведени и пълни с грешки – липсват бюлетини, но за сметка на това в чувалите има канцеларски материали, в случай че на някого му потрябва телбод; „отвлечени“ са цели секции; кочани с бюлетини са прегъвани накуп и подпечатвани на конвейер; на места бюлетини са попълвани от един и същи човек, за да е удобно на всички… 

Прилично функциониращото общество катастрофира с 200 км/ч и няма оцелели. 

Текст по темата в този брой на „Тоест“ има Емилия Милчева – „Властта се люлее, „Величие“ зрее“, от който може да разберете кой влиза в Народното събрание, кой излиза, с колко, защо, как и други важни работи, като например ще има ли „хубави неща за хората“, както обича да казва Делян Пеевски.

Хубави неща за хората специално от Делян Пеевски не знам дали да очакваме, но в „Тоест“ традиционно има хубави неща за четене. Започнахме седмицата с интервю на Ина Иванова с актрисата Боряна Йовчева, която истински харесваме и затова е част от рубриката ни „Тези хора“. 

Продължихме с констатацията на Лина Кривошиева, че всичко е политика, включително и на „Берлинале 2025“. В статията си за фестивала Лина споделя впечатленията си от четири отлични филма от Румъния, Сърбия, Китай и Лесото, които освен всичко, което имат да ни разкажат, ни показват, че светът живее със сходни грижи.

Сходни трябва да са грижите ни и по темата за образованието, защото качественото образование (наред с качественото здравеопазване) е единственото, което можем да завещаем на децата си. И вероятно в едно прилично функциониращо общество, в което гражданите не се унижават един друг, щеше да е точно така. Само че нашето не е такова и затова грижите ни по темата за образованието не просто не са сходни, а отиват в тотално различни посоки. И всичко е за сметка на децата. 

Учителските синдикати държат на въвеждането на задължителен час по религия и оценка за дисциплина. А родителите се борят постоянно с манталитета „тука е така“ и накрая вече дори нямат кой знае какви претенции, само ако може в часовете по английски между 5. и 7. клас децата да не учат отново наученото в частните уроци и курсове, на които повечето от тях ходят още от предучилищната. Защо изучаването на английски език в прогимназиалните класове е толкова неефективно и какво може да се направи, обобщава Донка Дойчева-Попова в статията си „Чуждоезиковото обучение в училище – максимално неефективно, за да е удобно на всички“.

Тази седмица имаме текст и от молекулярната биоложка Анастасия Орманджиева за човешкия папиломавирус (HPV). Анастасия разказва какво представлява този вирус, откога ни е известен и как го лекуваме в наши дни. Част от щамовете му са високорискови и са отговорни за рака на маточната шийка, както и за рака на някои други органи. Де да имаше ваксина за този вирус… А, чакайте! Има! Но ваксинационното ниво в България доскоро беше 3%. Само за сравнение – с най-висок дял на ваксиниране са в Туркменистан и Узбекистан (над 90%), по данни на Protect Europe. 

Оставям ви с тази жизнерадостна информация и с епизод 6 от рубриката ни „Т.Е. от Е.Т.“, в който всичко е 6, разбира се. Както навсякъде.

Ако искате да продължим да се радваме на живота заедно, подкрепете „Тоест“, за да ни е все така бодро и ведро. Всъщност вашата подкрепа понякога изглежда като единствения факел, който никога не се превръща в къса клечка, а продължава да свети в тъмното.

Седмицата (3–8 март)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-3-8-mart/

Седмицата (3–8 март)

Скандалната среща между Зеленски и Тръмп в Белия дом от края на миналата седмица в голяма степен предопредели събитията и от настоящата. След нея тревожността поизмести прагматизма от коментарите и анализите както в сериозните медии, така и в изявленията на политиците. По целия свят.

И някак естествено идва да се запитаме дали не можем да обясним всичко, което се случва, чрез тази толкова човешка и първична емоция – страха. Според Искрен Иванов отговорът е „да“. В текста си „Медът и жилото на САЩ, или за разговора между Тръмп и Зеленски“ той рационализира страха като ключов двигател на събитията, на които сме свидетели. А палитрите от различни страхове – като пресечни точки или червени линии, които изглеждат напълно валидни маркери за прегрупиране или разделение, поне в политиката и сред елитите.

„Властта на себе си прилича“, твърди Емилия Милчева в актуалния си политически коментар за взаимоотношенията в управлението и в частност за олекването на ДПС–ДПС за сметка на гравитацията около Делян Пеевски. Последният изземва все повече характерната за ДПС роля на брокер на реална власт, като я надгражда с корпулентен размах. Разбира се – не в положителна посока.

Емилия припомня и една важна публикация на „Капитал“ от миналия уикенд. Ако сте пропуснали да прочетете интервюто с българската европрокурорка Теодора Георгиева, непременно поправете това. Защото е ярко свидетелство за безобразието, в което сме затънали до уши. Безобразие, което е пряко свързано с фундамента на устройството на държавата ни и засяга всичко и всички. Заради възпроизвеждащата се гнилоч в съдебната система, грижливо пазена от статуквото.

Не знам дали е заради тази повсеместна и все по-сгъстяваща се тревожност, но почти всички материали тази седмица в „Тоест“ са силно критични. Не че Елена Телбис някога не е била… но в саркастичния си преразказ на събитията от седмицата тя едновременно разхвърля във въздуха Тръмп, Пеевски, Кирил Петков, братята Тейт, че и онези даже малко повече от „братя“ от Възраждане. И пита за още.

Честит 8 март, скъпи читателки на „Тоест“!

Уви, този ден у нас все още се свързва с мама, баба, цветя, бонбони и алкохол. Докато всъщност е символ на борбата за равноправие на жените. Затова е и някак навременно на този ден да започне новата поредица на Надежда Цекулова, посветена на женското здравеопазване и наречена „Анатомия на пола: Жена“. Логично е също първата тема в тази рубрика да е исторически преглед на отношението и нагласите на човечеството към женското здраве.

Свикнали сме в „Тоест“ да четем интересните статии на Анета Василева за архитектура. Тази седмица обаче за всеобща изненада тя пише за кино. Добре де, за кино и архитектура. „Бруталистът“, който Анета смята за недоразумение въпреки няколкото спечелени престижни награди, че и с номинация за най-добър филм на Оскарите, я провокира да напише силно критична рецензия.

Критичен този път е дори материалът на Павлина Върбанова. Тя споделя личното си мнение за подготвяно от Института за български език на БАН прекрояване на граматиката ни, което се прави непрозрачно, без обсъждане с филолози и за съжаление, изглежда твърде самоуверено и самоцелно. Прочетете повече в „Критика на граматичния разум“. Даже да не сте филолог, не подминавайте този текст дори ако на места ви се стори твърде специализиран.

В рубриката ни „На второ четене“ тази седмица Стефан Иванов ни връща към една много важна книга с изключително дългото заглавие „Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“. Авторът на този монументален документ е Михаил Зигар – журналист, писател, военен кореспондент, бивш главен редактор на независимата телевизия „Дожд“, а сега живеещ в изгнание в Берлин. Книгата „играе на границата между журналистическо разследване, исторически анализ и почти романизирана реконструкция“ на президентските избори в Русия през 1996 г., довели Владимир Путин на власт и поставили началото на мащабното манипулиране на реалността в Русия. На подмяната на свободата и демокрацията с режисиран спектакъл, от който измъкването е трудно до невъзможно. И тази манипулация, оказва се, далеч не е патент на постсоциалистическа Русия.

В този контекст изключително важно е да опазим независимостта на медиите като инструмент за обществена самозащита срещу режисираната реалност. „Тоест“ вече започна осмата си година в служба на българското общество и демокрация.

Приятно четене и гледане!

Седмицата (24 февруари – 1 март)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-24-fevruari-1-mart/

Седмицата (24 февруари – 1 март)

По време на разходката ни миналата неделя (ден след като платените от „Възраждане“ кретени ломиха, громиха и безчинстваха из центъра на София по време на протест за запазване на българския лев) с 8-годишната ми дъщеря виждаме на една фасада огромен черен надпис: ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ. На мястото на финалния удивителен знак се мъдри пречупен кръст. Детето – солидно подковано от патриотичната строева подготовка на образователната ни система – ведро възкликва: „Да живее България!“

Налага ми се, макар и неподготвена за такъв разговор (готови ли сме изобщо някога?), да ѝ обясня как всъщност символът на пречупения кръст опровергава предшестващите го думи. Разказвам ѝ и какво се е случило в Европа преди по-малко от век и как големите „камъни“ в центъра на Берлин, сред които жизнерадостно подскачаше преди две години, всъщност са поставени там, за да не забравяме онези много, непомерно много хора (да, и деца също, отговарям на въпроса ѝ), избити по особено жесток начин в лагерите на смъртта.

Седмицата (24 февруари – 1 март)
Мемориал на Холокоста, Берлин © Личен архив

Колкото и да си меря приказките, в един момент от очите на дъщеря ми изригва ужас, който се налага да потуша с няколко лъжи, най-тлъстата от които е, че случилото се тогава не може да се случи сега! (Детето, разбира се, няма да се върже на подобни успокоения. И с право.) Следва въпросът дали все пак тогава, през миналия век, макар и преди по-малко от век, е имало някой, който да спасява хората, затваряни и убивани от „Хитлер и неговите войници“. Да, имало е, и не един човек, а много спасители, обяснявам. В крайна сметка затова Хитлер е изгубил войната.

А ще има ли кой нас да ни спаси, когато започнат да ни качват във влаковете?

Липсата на каквато и да била условност в така невинно зададения детски въпрос този път хвърля мен в ужас; започвам набързо и несръчно да замазвам. Междувременно трескаво мисля колко трудно е да спасяваш, след като не си сторил нужното, така че изобщо да не се стига до спасяване…

А докато водим тези неделни разговори, светът наоколо по никакъв начин не ни мотивира да се борим със страховете си.

Пацифист номер едно на планетата и кандидат-нобел дни наред се щураше като изгладняла оса, пусната от буркан, в опитите си най-сетне да сключи заветната сделка, при която да се докопа до нещо рядко, (под)земно и доходоносно. За разтуха пък пускаше в социалните мрежи ей такива стъписващи с цинизма си видеа, които ни карат да се чудим дали неусетно не сме се събудили в едно близко дистопично бъдеще. Но наглостта на Тръмп достигна позорни дъна на срещата с Володимир Зеленски в петък, когато и той, и Джей Ди Ванс се държаха като хулигани и изнудвачи в Овалния кабинет – притискаха до стената, извиваха ръце, репчеха се, заплашваха… В резултат нищо не беше подписано. Логично. При такъв грозен и безцеремонен натиск няма как да стане и в бъдеще.

А войната на Русия с Украйна, вече тригодишна, не се очертава да приключи в близките седмици и месеци – нито с победа, нито със загуба, нито със сделка (или с пладнешки обир). Не е ясно и дали в скоро време ще има възмездие за целия кървав ужас, който доскоро смятахме за немислим в третото хилядолетие на Европа. Как ще бъде въздадена справедливост? Или може би това вече не е важно?… След като на много места по света, включително у нас, се оказва, че най-ефективно работещата институция е „министерството на пропагандата“.

И докато се щипем с напразната надежда да се окаже, че всичко е било сън, насила събудената от сладката си дрямка Европа трябва спешно да взема стратегически важни решения, което, да си признаем, никак не е лесно, особено ако така рязко са те изритали от кревата.

Това поставя някои изисквания и пред нас самите – като общество, но и като отделно взети граждани. Най-вече – повече будност и осъзнатост на процесите, които текат не просто около нас, а през нас самите, през частните ни, оголени, незащитени животи. На нашето собствено, вътрешно „министерство на пропагандата“ е посветена новата статия на Александър Драганов „В капана на собствената реалност“. В нея става дума за илюзиите за истина, които индивидуално или групово си създаваме. За опасните „балони“, в които необезпокоявано се носим няколко педи над земята, докато не тупнем, трайно обезпокоени.

И за да прекарваме повечко време извън балоните, и за да не се налага да спасяваме положението чак когато ножът опре до кокала, добре е непрекъснато да си припомняме разни важни неща, които са се случили, случват се, но би било добре да не се случват повече. Ето сега например с многогодишно закъснение у нас излезе култовият графичен и алегоричен роман на Арт Спигелман „Маус“ в превод на Владимир Полеганов. В него героите уж са животни, но не съвсем. Мишките са евреи, котките – германци, прасетата – поляци. Вече сте се досетили в кой отрязък от историята се помества част от действието. Зорница Христова ни разказва повече за книгата в „По буквите: Спигелман“. А вие си я купете – и за вас, и за порасналите си деца. И се подгответе за разговор с по-малките, които не чакат подходящата възраст, за да зададат трудните въпроси, пред които реалността ги изправя.

А пред какво изправя реалността нашите ненагледни народни представители? Ами пред редкия шанс да приютят в парламентарното си лоно партия „Величие“, ако изборните резултати се променят. А до какви промени ще доведе тази промяна? Изобщо, всичко се променя, клати и очевидно виси на косъм. За да разберете повече за парламентарните баланси и акробатики в момента, прочетете анализа на Емилия Милчева „Къща от карти. Ще се скъса ли косъмът на „Величие“?“.

На фона на тази мрачна последна седмица от февруари изгрява един наистина светъл текст в поредицата „Тези хора“ – интервюто на Ина Иванова със създателката на „Книжарница в куфар“ Райна Димитрова, която ни връща вярата в общността – не онази от комфортния „балон“, а тази, която градиш всеки ден с двете си ръце, с „надеждата без основание“ и без гаранции.

Продължаваме с малкото добри новини, които този път са и научни. Михаил Ангелов ни успокоява, че астероидът 2024 YR4, който можеше без много церемонии да сложи край на глобалното изтрещяване, по всяка вероятност няма да ни тресне през 2032 г., тъй като рискът от сблъсък отново е паднал под 1%. Освен тази окуражаваща вест Михаил ни съобщава още куп интересни неща, например защо Марс е червен, в кои същества се открива генът на речта и докъде са стигнали „телепортациите“ на квантова информация. Всичко това – в „Астероиди, квантова математика, говорещи мишки и малко Марс“.

Колкото и да сте фрустрирани от случващото се наблизо и далеч, винаги идва краят на седмицата, а с него и моментът да се дефрустрирате с помощта на E.T. Пуснете си новото ѝ видео, изгледайте го и тъй като генът на речта в случая с Е.Т. е произвел гений на речта, пуснете си го още веднъж, за да чуете вся-ка ду-ма и да я осмислите.

Завършваме месеца със стихотворението на Кристин Димитрова „Ще се видим на празния лист“.

А ако искате листът, на който се виждаме с вас всяка седмица, да не остава празен, подкрепете ни!

Седмицата 17–22 февруари

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-17-22-fevruari/

Седмицата 17–22 февруари

Преди да ви кажа какво сме публикували тази седмица в „Тоест“, ще ви предупредя най-приятелски много да внимавате какво пишете в социалните мрежи, как си вършите работата и изобщо какво правите в живота си, защото ви грози опасността да дойде Илон Мъск и да ви се скара от висотата на кетаминовия си ентусиазъм и на 400-те си милиарда долара нетна стойност. Като нищо може да ви и обиди на „бавноразвиващ се“ или пък на „тиранин“, а както знаем, повечето от нас са тънкообидни и не е ясно къде ще му излезе краят. 

За щастие, краят на тази седмица, в която медийният поток приличаше на кръвожадно цунами, готово да ни удави поголовно, е тук. Предлагам всички да се въздържат от новини, изказвания и военни разходки в съседни държави поне до понеделник, за да вземем дъх на седмия ден, както повелява християнската традиция, разбира се.

Ако много страдате, че сте изпуснали важни неща, не се притеснявайте – то така си е по план. Нали трябва да гледаме в другата посока, като излиза зайчето от шапката, че инак съвсем ще се стопи магията. В „Тоест“ обаче има хора, които все гледат в ръцете на фокусника, да им се не види, и кротко и напоително описват къде какво става. Така прави тази седмица Емилия Милчева, която в политическия си обзор разказва за избирането на регулаторите, за Украйна, за бюджета и всички важни теми от седмицата, които може и да сте изпуснали, докато в парламента си подаряват калкулатори и розови маркери. 

Да минат да ни подарят нещо и на нас. Както става ясно от третия епизод на рубриката ни „Т.Е. от Е.Т.“, на Е.Т. ѝ е свършил тонерът за принтера, Добрев и Василев може да помислят по въпроса. Даже, ако искат, и дарители на „Тоест“ могат да станат, за да можем още да пишем и да говорим за тях и техните песни все да се четат, както е казал поетът.

Вижте целия епизод 3 тук:

За по-сериозни политически анализи четете редовно „Тоест“, но то в тези анализи все за същите хора ще става въпрос, така че не знам дали ще ви устройва.

Категорично сериозен е текстът на Валентин Вълканов „България в епохата на автократите“, в който той обяснява, че бъркаме, ако си мислим, че все още не живеем в автокрация. Всички предпоставки са налице: завладени медии, потъпкано върховенство на закона, популизъм, откраднати избори… Няма да продължавам, ще си го прочетете сами. Текст, предназначен за „либерали със соево лате в ръка“, които се оказаха най-големият проблем на държавата, понеже всичко друго ни е топ.

Връщам се към сериозността на медията „Тоест“, защото тази седмица имаме задълбочен анализ на доц. д-р Искрен Иванов за случващото се в Северна и Южна Корея. „Корейският полуостров в геополитическата игра на калмари“ е изключително интересен текст, от който става ясно, че доста е заложено в отношенията между корейския Север и Юг. Всичко това може и да ни се струва много далече, но какво са няколко хиляди километра между приятели, особено когато Ким Чен Ун разполага с ядрен арсенал, който лесно стига до САЩ. 

Прогонвам бързо мисълта за ядрена война, защото и бездруго нищо не мога да направя по отношение на хората и тяхното желание да натискат копчета, и продължавам със съдържанието на „Тоест“ тази седмица. 

Имаме си две продължения на текстове в две от най-любопитните ни рубрики, които, сигурна съм, верните им читатели чакат с голям интерес.

Втора част на „Истории на върха на налъма“ от рубриката на Атанас Шиников „Ориент кафе“ е в играта. В нея става дума за налъми, както сигурно се досещате, особено ако сте чели първата част. Атанас прелиства стари арабски текстове, за да научи повече за санкциониращата употреба на налъмите, както и за превръщането им в талисман. И съответно, като го научи той, го научавате и вие, ако си прочетете статията.

Казах „игра“ и веднага отиграваме и с другото продължение на текст в тазседмичния ни брой: „В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации“ от рубриката ни „Игромислие“. В него Николай Генов и Чавдар Парушев разсъждават доколко разказът във видеоиграта е разписан и несвободен, а този в настолната – по-скоро спонтанен и импровизиран. Въобще не е необходимо да си падате по настолни или компютърни игри, за да се потопите в този прекрасен философски разговор, който съвсем спокойно може да съотнесете към какво ли не в битието ни, което „се играе“.

Седмицата в „Тоест“ закрива Антония Апостолова с текст в рубриката „На второ четене“, посветен на „Дъхът на ближните“ от кипърския писател Андонис Георгиу. Това е сборник с разкази, събиращ актуални теми, доколкото те са част от традиционната динамика в ежедневието и разговорите на обикновените кипърци, както пише Антония. „Но някак над това като че ли стоят най-вечните теми: преди всичко тленността и смъртта, но и извечната самота на човека, желанието да се свържеш някак с „дъха на другите“, прошката и любовта“, казва още тя в рецензията си. 

И понеже на този бюлетин му е време да приключва, оставям една препоръка (не че сте ми я искали). Гледайте при първа възможност филма „Милен“, посветен на Милен Цветков. После може пак да си говорим, ако искате. 

Айде, със здраве!

Седмицата (10–15 февруари)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-10-15-fevruari-2025/

Седмицата (10–15 февруари)

Голямата новина от тази седмица можеха да бъдат мирните преговори за Украйна. Ако тревогите около тях не бяха много повече от надеждите, ако не изглеждаше, че американската дипломация предварително е свалила гарда, ако ЕС не беше оставен да гледа развитието на събитията отстрани (заедно с Украйна) и ако преговарящите не си представяха развръзката като нищо повече от сделка. Прощавайте! Сделка е твърде засукана дума. Пазарлък е далеч по-подходяща.

Защо мирът в Украйна е трудно постижим, е тема и на анализа на Александър Малинов за „Тоест“ тази седмица. Перфектната буря от вабанк стратегията на Русия, мъглата в американската политика и все така колебливата Европа не предвещават лесни и ясни отговори за бъдещето.

И ако е вярно, че историята се повтаря първо като трагедия, а после като фарс, никак не съм убеден, че фарсът, в който живеем, няма да доведе и до по-голяма трагедия. Намеци за това и около нас, на родна земя, не липсват. Но пък ако миналата седмица сте пропуснали нашия намек да сравните мотивите на ДПС – Ново начало за разследване на „Отворено общество“ с Гьобелсовата пропаганда срещу евреите между двете световни войни, сега ви препоръчвам да гледате целия филм „Дом, ужас, Холокост, надежда“, който авторите му са пуснали в YouTube. Засега не е ясно дали ще има някаква друга възможност да го видите.

По тази тема нека подскажа още нещичко. Графичната новела „Маус. Разказът на един оцелял“ на Арт Спигелман излезе в превод на български език. Повод да се върнем в наше време и на родна земя…

Заглавието на политическия коментар на Емилия Милчева тази седмица е „Кога ще избухне Румен Радев“. Разбира се, метафорично казано. Иначе, Емилия обобщава сигналите, които Радев дава по темата дали възнамерява да се премести от Президентството в някоя от другите съседни сгради. Според нея сигналите са прозрачно ясни. Пространство за интерпретация остава само около някои нюанси.

И ако всичко дотук ви идва твърде песимистично, значи точно сега е моментът за краткия видеокоментар на Елена Телбис с високооктанов дестилат на темите от седмицата.

Чакайте, чакайте… изобщо не съм обещавал да стане по-весело…

Темата за организирания бойкот на супермаркетите така или иначе вече получи незаслужен дял медийно внимание, затова съзнателно я пропускаме. Още повече че извън плиткия популизъм, подобни акции провокират най-често грешни решения.

Ако останем на темата за храните и цените, в края на миналата година ЕС подписа споразумение със страните от Меркосур (най-голямото междудържавно обединение в Южна Америка) във връзка с търговията със земеделски стоки. Преговорите за това споразумение вече са отнели около 25 години. Анахит Хачикян разказва за най-съществените детайли от него и обяснява с какво то тревожи европейските земеделци.

Вихрен Георгиев е двигателят на проекта People of Sofia, превърнал се в местен културен феномен. От любовта към уличната фотография, през разговорите с хората и споделянето на истории, проектът всъщност може да бъде погледнат и като нишова медия, обърната към човека и човешкото. Ина Иванова разговаря с Вихрен Георгиев за градската фотография, за визуалната култура и за каузите, които могат да бъдат разказани (и подкрепени) чрез фотожурналистика.

От фотографията не е трудно да насочим обектива и към киното. С първата част на критичния си анализ Борислав Михайловски, освен че прави своя дебют в „Тоест“, разказва за проблемите при държавното финансиране на българските кинопродукции. Текстът е доста прям и назовава ключови болежки с къси и недвусмислени изречения. Може да ги прочетете под заглавието „Има ли филм през 2024 г. в българското кино?“.

И накрая – на кого, ако не на Атанас Шиников, да се довери човек за малко по-ведро четиво. Неговата авторска поредица „Ориент кафе“ продължава с „Истории на върха на налъма“. Няма да се изненадам, ако някои от най-младите ни читатели не знаят какво представляват налъмите, или не са имали шанс да видят такива „обувки“ на живо. За добро или лошо. Но за сметка на това едва ли може да попаднете на по-любопитен разказ за историята им. Не подминавайте този текст.

И преди да ви оставя да четете, гледате и слушате препратките към всичко, което споделих с вас тази седмица, е редно да призная, че напълно съзнателно този редакционен обзор на моменти звучи тревожно и дори черногледо. Така е, защото предстоят поне няколко години, които вероятно ще определят съдбата на света за десетилетия напред. Съдбата на децата, които са днес около нас. На вашите деца.

През идните месеци и години ще трябва да опазим този свят, с който разполагаме. Дори да не успеем да намерим решения за много от несъвършенствата му. Налага се да го спасим поне от автократите, от безумците, от алчността. И имаме само две оръжия срещу това – човечността, която единствено може да събере разпокъсаните ни убежища на илюзии, на които позволихме да раздробят обществата ни; и свободата на мисълта и словото, за да можем да се убедим взаимно, че заедно означаваме повече от алгебричния сбор на нашите егота.

В работещите демокрации медиите са в ролята на пазители и трибуна на свободата на мисълта и смисъла. И трябва да ги съхраним, защото без свободни медии ще сме загубили всички битки. Не се залъгвайте, че не всички сме на мушката.

Останете будни!

Седмицата (3–8 февруари)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-3-8-fevruari-2/

Седмицата (3–8 февруари)

Какво да ви кажа – ситуацията хич не е розова. Затова започвам ударно с първия епизод от новата рубрика на Елена Телбис „Т.Е. от Е.Т.“, в която тя представя алтернативен и смешен прочит на събитията от седмицата. Като престанете да се смеете, продължаваме със сериозната част. Което значи, че може и да не продължим…

Буквално допреди дни изглеждаше немислимо. Доналд Тръмп, президент на държавата, която до неотдавна беше символ на демократичния свят, предложи САЩ да придобие ивицата Газа и да я превърне в морски курорт. А палестинците, които я обитават, да отидат… все едно къде. Тръмп не уточнява какво ще стане с костите на палестинските жертви, голяма част от които жени и деца. И те ли ще бъдат преместени някъде, или курортистите ще плажуват върху тях? Следващата стъпка може би ще е американският президент да предложи САЩ да купи концлагерите в Аушвиц и Бухенвалд и да ги превърне в увеселителни паркове.

Сарказмът настрана – идеята на Тръмп е призив за етническо прочистване. Ни повече, ни по-малко. След Втората световна война беше умонепостижимо лидер на демократичния свят да призовава към етническо прочистване. Е, вече е умопостижимо. Когнитивният дисонанс може да се разреши, ако престанем да мислим за САЩ като за демократична държава. Поне за няколко години напред.

Най-страшното обаче дори не е самото предложение на Тръмп. А че то вече изглежда легитимно на други представители на демократичния свят. Сериозни анализатори твърдят, че Тръмп всъщност не искал да превръща Газа в нова Ривиера, а изказването му било хитър политически ход. Представете си да отидете на преговори, а в залата да ви очаква гилотина. Преговарящите може и да нямат намерение да режат главата ви, ако не се съгласите с условията им, но вие не знаете това. Е, може и да е хитро, но редно ли е така да се преговаря?

Предложението на Тръмп за Газа е една от многото му идеи в противоречие с международното право, което той не изглежда да зачита вече. Нито зачита Световната здравна организация. Нито Парижкото споразумение за климата. На Международния наказателен съд в Хага наложи санкции с указ. А програмата на САЩ за хуманитарна помощ USAID просто я стопира. Изведнъж светът се оказа без 40% от хуманитарната помощ, отделяна за лечение и предотвратяване на болести, за борба с глада и подкрепа на демократичните ценности. Друг въпрос е защо светът се е оставил в толкова голяма степен да зависи от американската помощ и каква е отговорността на Европа да се стигне дотам.

На войната на Доналд Тръмп с прогреса е посветена и статията на Надежда Цекулова, която разказва как президентската администрация в САЩ изтри десетилетия напредък в медицинската наука. От сайтовете на Центровете за контрол и превенция на заболяванията и на библиотеката на Националния институт по здравеопазване на САЩ е премахнат голям масив от научна информация, свързана не само с трансджендър хората, но и с репродуктивното здраве, ваксините, ХИВ – изобщо, с много неща. Това затруднява изследователи от цял свят, но най-много американците, които имат нужда от определени видове медицинска помощ и профилактика.

На фона на САЩ Европа (все още) успява да запази базово равнище на нормалност. Дори тукашната политика изглежда почти приемлива. Ключовата дума е „почти“. Бойко Борисов се прицели словесно в журналистката Полина Паунова, която не му остана длъжна. После изкара, че не бил разбран – обидата всъщност била комплимент, – и ѝ се извини с половин уста. Проектозаконите на „Възраждане“ за чуждестранните агенти и на ДПС на Пеевски за комисия, разследваща дейността на Фондация „Отворено общество“, не минаха в парламента.

Внесените в Народното събрание мотиви за „разследване“ на „Отворено общество“ притеснително напомнят аргументите против евреите от нацистки пропаганден филм, откъс от който може да се види в „Дом, ужас, Холокост, надежда“. Според bTV най-подходящото време за премиера на документалния филм е… в полунощ. Дали защото така по-малко зрители ще могат да си направят аналогията между нацизма и посланията на „Възраждане“ и Пеевски, или просто защото телевизията не смята темата за значима.

Седмицата (3–8 февруари)
Откъс от мотивите на ДПС на Пеевски за „разследване“ на Фондация „Отворено общество“

Но пък кипи треска за назначения на „нови хора в беззъби регулатори“, по думите на Емилия Милчева, която е озаглавила тазседмичния си политически анализ „Нова бодра смяна. Всички, навсякъде, наведнъж“. Едни лоялни винтчета от държавната машина се сменят с други, за да възпроизвеждат същата заучена безпомощност, каквато и предишните. А някои се издигат международно. Десислава Атанасова, чието основно качество е лоялността към ГЕРБ, беше пратена да представя България във Венецианската комисия. В същото време никой не се е загрижил да бори корупцията, а идеята за правосъдна реформа като че остана в миналото.

Като говорим за българския политически живот, дразните ли се, когато политици и журналисти казват „в пленарна зала“, „в Народно събрание“ или „в Министерски съвет“, а не „в пленарната зала“, „в Народното събрание“ и „в Министерския съвет“? Аз, признавам си, се дразня. Но в новата си „порция език“ Павлина Върбанова ни връща чак до романа на Маркес „Сто години самота“, за да ни помогне да разберем на какво се дължи този феномен. И да ни обърне внимание, че всъщност изрази като „на училище“ или „на работа“ не ни правят впечатление, а логиката им е същата, каквато на „в пленарна зала“.

Насред безрадостната реалност е по-уютно да продължаваме да си говорим за думи и за книги. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни обръща внимание върху две книги. Първата е „Приказки от сърцето на града“ от Шон Тан в превод на Нева Мичева. В нея човешкото същество е представено като смътно, но неудържимо самотно и криещо самотата от себе си. Втората книга е „Нокомис“ от Катерина Стойкова. В нея се проследява ефимерността на връзката между учител и ученик, водач и последовател. Фактът, че връзката не е любовна, не я лишава от емоционална дълбочина.

Стефан Иванов пък ни връща към романа на Селма Лагерльоф „Коларят на Смъртта“, преведен от Меглена Боденска. Публикуван още през 1912 г., повече от век по-късно той продължава да резонира и се нарежда сред литературните произведения, които не само разказват история, а превръщат читателя в свой съучастник. Книгата черпи вдъхновение от биографията на авторката и от нейния интерес към социалните проблеми, алкохолизма на баща ѝ и смъртта на сестра ѝ. И представя смъртта не като трагедия, а като бюрократична институция.

Не мога да се меря с професионализма, с който авторите на рубриките „По буквите“ и „На второ четене“ пишат за книги, но понякога и аз се изкушавам да разкажа за произведение, което ме е впечатлило. В бюлетина на „Тоест“ бях споменала за първата книга на Анета Василева „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“, но не се сдържах да предложа по-подробен критически прочит.

Разговорът за архитектурата ни връща към реалността. Но светът е тръгнал в такава посока, че по-добре да погледнем към Космоса (въпреки че дясната ръка на Тръмп – Илон Мъск, има шансове да го покори преди нас). Анастасия Орманджиева ни разказва за близнаците от NASA и ключа към живота ни в Космоса. Как влияе на човека космическата околна среда при дълги полети? Еднояйчните близнаци Скот и Марк Кели са избрани да допринесат за отговора на този въпрос. Скот е пребивавал в Международната космическа станция цяла година, а брат му е останал на земята. Целта е била да се види какво се е променило в тялото на единия, но не и в това на другия.

Дойде време да ви препоръчам нещо. Продължавам космическата тема, защото, като гледам накъде върви светът, се сещам за „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс. Къщата на главния герой беше предназначена за бутане, за да се построи на нейно място магистрала. После се оказа, че цялата планета Земя е предвидена за унищожение, за да се построи на нейно място космическа магистрала. Днес Дъглас Адамс ми се вижда особено актуален. Само да си взема хавлията и отивам да потърся някоя друга галактика. Чао, ако не ме видите пак в „Тоест“, знаете къде съм.

Междувременно, ако за вас е важно да има независими медии, имайте предвид, че „Тоест“ съществува благодарение на даренията от своите читатели.

Седем години „Тоест“

Post Syndicated from Ан Фам original https://www.toest.bg/sedem-godini-toest/

Седем години „Тоест“

Ето че неусетно изминаха седем години от оня 1 февруари 2018 г., на който тези четиримата долу на снимката пуснахме „Тоест“ на вода.

Седем години „Тоест“
Отляво надясно: Лина Кривошиева, Владислав Севов, Ан Фам и Йовко Ламбрев

Всъщност снимката е още по-стара – от предишното лято, когато се събрахме в центъра на Пловдив, за да обсъдим създаването на „бавна“ медия за анализи, коментари и публицистика. Още не знаехме как ще се казва.

Външно сега може малко да сме се попроменили. Но иначе сме си същите. Продължаваме да вярваме, че качеството трябва да е на първо място. В „Тоест“ всяка публикувана статия е продукт на внимателно обмисляне и подбор, на часове съвместна работа между автори, редактори и коректори. Ние не бързаме. Не държим да сме първи. Не държим на количеството. Държим на прецизността, на проверката на фактите, на езика. На добре свършената екипна работа над всеки текст. 

Продължаваме да се подписваме под твърдението, че мисията на журналистиката е да узнава, да разбира, да формулира съществени теми, да анализира и да свързва читателите помежду им и с реалността. Че тя отговаря единствено пред обществото и не бива да е пропаганда, бизнес, лов на кликове и изложба на банери. Затова в „Тоест“ няма и никога няма да има реклами, платени пиар статии и наготово подадени прессъобщения. 

Продължаваме да смятаме, че честността и обективността на журналистиката не бива да зависят нито от силните на деня, нито от собственика на медията. Затова зад „Тоест“ стои едноименна фондация в обществена полза, а реалните собственици на медията са стотиците верни читатели с малки, но редовни месечни дарения. 

Продължаваме да вярваме, че е възможно една медия да се издържа от публиката си. Да разчита на напълно доброволната подкрепа от най-лоялните си читатели, а не да затваря съдържанието си само за плащащи абонати. Защото смятаме, че качествената журналистика трябва да е свободно достъпна за всички. Ние като общество имаме полза тя да е свободно достъпна.

Същите мечтатели сме, както се обявихме в началото. Но не сме единствени, както пък се пее в песента на Джон Ленън. През тези години към нас се присъединиха десетки великолепни, умни и талантливи редактори и автори, експерти от всякакви области, които работят по каузата „Тоест“ с най-висок професионализъм – но и със сърце! Влагайки цялото си знание, умение и страст, често много отвъд това, което се иска от тях. Срещу скромно (при всички случаи не равностойно) възнаграждение, а понякога напълно безвъзмездно. Без тях „Тоест“ нямаше да е възможен. 

Както и без вас, скъпи читатели и дарители, приятели и съмишленици. Всички ние правим „Тоест“. Благодарим ви, че сме заедно. 

Честити „първи седем“ на „Тоест“! 

Седмицата (27 януари – 1 февруари)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-27-ianuari-1-fevruari/

Седмицата (27 януари – 1 февруари)

89 секунди до полунощ. 

Звучи като супер име за банда, готова да блокира сайта на промоутърите си, докато разпродава светкавично билети за концерта си на стадион „Васил Левски“. Ще ви разочаровам – не е банда. Не е и някакво ново предизвикателство в социалните мрежи, от което един ще се отрови, а друг ще падне през балкон и това ще доведе до 400 различни репортажа в сутрешните блокове.

89 секунди остават на човечеството до пълното му унищожение заради цялата психопатия, в която живеем – ядрени заплахи, военни конфликти, климатични изменения и пр. 

Тази седмица Бордът по наука и сигурност на „Бюлетин на атомните учени“ премести стрелките на Часовника на Страшния съд на минута и 29 секунди преди полунощ. Когато стрелките на този часовник се съберат, се предполага, че всички ще се превърнем в тикви. Последно стрелките са местени преди две години, когато отбелязаха 90 секунди до края на човечеството. За две години сме минали с още една секунда напред. Което означава, че с това ведро темпо можем да се ориентираме към изчезване след някое и друго десетилетие. 

Всичко е по план. Не се бутайте, апокалипсис ще има за всички.

Междувременно „Тоест“ стана на 7 години. Като медия, издържаща се само и единствено от даренията на верните си и ангажирани читатели, нас изчезването не ни плаши. То е в менюто всекидневно. И като независима медия за тези 7 години „Тоест“ е минала през какво ли не. Била е „всякаква“ и „на всекиго“. 

Истината е, че „Тоест“ е на читателите си. 

Затова ако смятате, че първите седем минаха добре, и искате да се виждаме още, подкрепете ни. И изобщо подкрепяйте хората, каузите и инициативите, в които вярвате, защото те на това разчитат. Бъдете активни. Не чакайте да ви молят. Защото „Е, ами що не казахте!“ е чудесна реплика за ситуация след-дъжд-качулка, но не върши работа навреме.

Ето, подкрепете например „Ден“ на Димитър Панайотов и Александър Николов, които започват платформа за мултимедийна документалистика. Първата им тема е за безводието в България, разказано през реалните човешки истории. Страхотно разработена, умно написана, талантливо илюстрирана. И това, че в България нямало истинска журналистика и качествено съдържание, да си го спестим, защото има. 

Впрочем материалите в „Тоест“ от последната седмица доказват тъкмо това.

Започвам отзад напред с текстa на Емилия Милчева „Как навигира новата коалиция“, който може да ползвате като бюлетин за случилото се в държавата през последната седмица. Емилия прави подробен обзор на политическите събития в страната, където се прескачат еврозони, проектобюджети, кораби, шпиони… Ако имате да наваксвате с политика – идеално ще ви дойде.

Като стана дума за наваксване, трябва да си кажем, че Европа има да наваксва по отношение на технологиите. „България в Европа и Европа срещу света – къде сме в технологичното състезание?“ е материалът на Александър Нуцов по темата. В него той разглежда Европа – и в частност България – в контекста на световната технологична надпревара. Засега ни водят с няколко обиколки.

Пак за технологии – само че такива, които по-скоро ни разделят, отколкото ни помагат да живеем по-добре – става въпрос в текста на Александър Драганов „Отборите на разделението“. Авторът отваря социалните мрежи – ама повече като за дисекция, отколкото за да скролва в тях – и ни разказва каква е схемата, по която биваме „сортирани“ през балоните и ехо стаите, обитавани от нас онлайн.

С бърз поглед към личния ѝ Facebook балон започва темата на Светла Енчева тази седмица, но само колкото да се допита до мнението и познанията на контактите си по отношение на един любопитен въпрос – защо в България трябва да си майка, за да дариш яйцеклетка. Светла се впуска в търсене на информация и стига до интересни открития, като например това, че не се намират други страни, в които само раждали жени могат да даряват яйцеклетки. Може ли държава като България, която уж цели да повиши раждаемостта, да си позволи да утежнява донорството на яйцеклетки с изисквания, които на практика не съществуват в много други страни? Явно може. Научете повече от материала на Светла.

Много е интересно как политиците говорят за повишаване на раждаемостта и за „повече българчета за България“, само дето не сме наясно, като ги родим тези българчета, кой ще ги лекува. Оказва се, че в цялата страна липсват педиатри. В средата на януари стана ясно, че в разгара на грипната епидемия пациентите от педиатричното отделение в Пернишката болница трябва да бъдат транспортирани до София, защото няма кой да ги лекува на място. А ако успеем да ги избутаме тия деца някак здрави и живи до детската градина, има опасност да се сблъскаме със същото и там – липса на места, липса на персонал, липса на разбиране изобщо какво е ранното детско учене. Затова и повечето детски градини в страната изглеждат плачевно. Материалната им база и начинът, по който са мислени пространствата в тях, са пряко свързани с масовата концепция за малките деца – трябва да има къде да спят и да ядат, и може би някъде да се поразходят – общо взето, малко като добитък ги гледаме.

Парадоксалното е, че дори когато са прясно ремонтирани, детските градини продължават да изглеждат плачевно. В статията си „Архитектурният облик на детството: Какви детски градини искаме?“ Христо Станкушев, Емил Христов и Стелиян Ботев разсъждават по темата какви трябва да са местата, в които децата ни прекарват дните си, а материалът е илюстриран с добри примери от тукашни детски градини.

Както винаги в последната седмица на месеца, имаме и стихотворение. Този път това е „Щъркели“ (сами си направете аналогията с децата, ако е необходимо; аз няма, че се изтощих) и е от Димитър Кенаров.

Имаме си и нещо ново, което си подаряваме за рождения ден. Казвам „нещо“, защото то няма претенции да е коментар, анализ или бюлетин, а по-скоро алтернативен, ироничен и хумористичен поглед върху действителността. „Т.е. от Е.Т.“ е новата ни рубрика, в която веднъж седмично Елена Телбис (търсихме някой с инициали Е.Т., че да ни пасне на т.е.-то) ще си говори каквото си иска. Ето ви едно скромно тийзърче. Съвсем скоро – и повече.

Бъдете здрави, зло да ви забрави и хиляди благодарности, че сме заедно!

Седмицата (20–25 януари)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-20-25-ianuari-2/

Седмицата (20–25 януари)

Кога последно ви е хрумвало да си поискате обратно подаръците, които сте направили някому? И да обявите на всеослушание това си намерение, при което на всичкото отгоре да бъдете аплодирани?

Е, пример за такова хрумване ни даде новият стар президент на САЩ Доналд Тръмп на официалната церемония по встъпването си в длъжност в понеделник. Очаквано суетната „реч на краля“ беше пълна с по-дребни и по-едри противоречия, но общият хюбристичен тон ги спои в цяло, което дълго ще предъвкваме и смиламе.

Тъй като дълбоко се надявам, че по ред причини (вкл. конституционни) значителна част от обещанията за „златен век“ (някои от които формулирани като закани) няма да се осъществят, или поне не с размаха и силата, с които са заявени, за мен най-впечатляващи бяха реторическите жестове на поднасянето им. Президентът, говорейки от името на „ние“ (дали това са всички американци, или само избралите го?), обеща да (пре)именува (Мексиканския залив), да възвърне дареното (Панамския канал), да обединява и миротвори (как ще стане това в контекста на горните намерения?), да въздигне американската икономика на челно място в света (ще си рече човек, че в момента крета на опашката), да прогони от страната незаконно пребиваващите и да лиши от гражданство техните родени в САЩ деца (противоконституционно намерение!), да постанови съществуването на само два пола – мъжки и женски, поне на управляваната от него територия (само дето не каза: амин, да бъде!). Истински шоумен вседържец, а не президент на република. Чието завръщане на политическата сцена – макар и предизвестено от задълбочаващата се криза на либерализма (по Фукуяма) – продължава да шокира със спекулативните си ходове, но и език.

През цялото време, докато следях церемонията по телевизията, вместо американския химн в главата ми звучеше The Future на Ленард Коен, с мрачните пророчески стихове Things are going to slide, slide in all directions и I’ve seen the future, baby / It is murder.

Но ако и вие сте се почувствали като мен, препоръчвам ви да намалите звука на апокалипсиса в главата си и да прочетете далеч по-хладния (макар и неоптимистичен) анализ на Искрен Иванов „Какво означава завръщането на Тръмп в Белия дом“.

Завръщането му, и то на бял кон, е лош знак за правозащитниците като цяло, но и в частност за защитаващите правата на жените, за самите жени, за които – покрай множащите се през последните десетилетия непривилегировани групи – сякаш позабравихме. Непосредствено след обявяването на изборните резултати тръмпистът Ник Фуентес публикува в Х следния пост, в който нагло се заиграва с популярен феминистки лозунг, свързан с правото на аборт:

Твоето тяло – мой избор. Завинаги.

Точно тази широко споделена мизогинна нагласа разглежда Светла Енчева в статията си „Нейното тяло – негов избор. Какво ни казва историята на Жизел Пелико“. Ужасяващата история на французойката, поне 92 пъти упоена и изнасилена, разбира се, без нейно знание, от съпруга ѝ, от съседи и съграждани, е сигнална лампа за цялото ни общество, в чийто уж прочистен „гардероб“, оказва се, все още се търкалят скелети. Та ако сме си мислили, че въпросът чие е женското тяло, отдавна е намерил отговора си в цивилизования свят и че този отговор е един и същи за всички, очевидно сме се лъгали. Тепърва борбата предстои и случаят Пелико го доказва. А това, че авторитарните режими и националистическите доктрини са във възход, прави тази борба още по-належаща.

На отръмпяването в европейската политика и на явлението авторитарен популизъм е посветен анализът на Емилия Милчева „Тръмповите червенотиквеничета“, в който тя разсъждава и по въпроса защо либерализмът няма здрава почва у нас и ще успее ли в тази ситуация да преодолее инерцията и апатията, за да събере сили за някакъв смислен отпор.

Съвсем логично целият ни брой е с малко или повече американски фокус. Затова и думата, която Екатерина Петрова избра за рубриката си този месец, е всъщност име – Калифорния. Конкретният повод за този избор бяха унищожителните пожари по Западното крайбрежие на САЩ. Но дори и те не могат да заличат удивително богатата и приключенска история на топонима, която се простира до няколко континента и десетина езика. Ако искате и вие да попътувате навътре в тази магическа дума, прочетете California dreamin’ on such a winter’s day, разбира се, на фона на:

От Калифорния се връщаме право в сърцето на Европа, по-точно в Европейския парламент. Оглеждаме го внимателно отвътре благодарение на Анахит Хачикян, която ни разказва „Какви ги вършат евродепутатите“ и ни въвежда в правилата и механизмите, според които функционира институцията, описва законодателния процес и коментира позиционираността и степента на активност на българските депутати спрямо колегите им от другите европейски страни.

Тази седмица за първи път в „Тоест“ четем и текст от Димитър Камбуров. В „Изложбата като макровидеоинсталация…“ той ни представя едно събитие от света на съвременното изкуство, което доскоро можеше да се преживее в „Двореца“ – видеоизложбата „Пред очите ни“ на Калин Серапионов. Димитър използва тази ретроспектива на водещия съвременен артист и за да повдигне важни въпроси за възприемането на подобни концептуални проекти в България, и по-конкретно на жанра видео. Един от изводите е, че все още няма достатъчно подготвена публика за този тип жанрове, които иначе имат десетилетна рецепция в други страни. А ние отлично знаем, че една от причините за тукашния дефицит е гаснещата искра на критиката. Затова и продължаваме да ви предлагаме такива текстове.

Двама нови автори публикуваме и в рубриката „Игромислие“. Тази седмица Николай Генов и Чавдар Парушев разговарят за прехода от традиционната игра на маса към екрана, за компенсациите на редуцираната социалност и за любопитните възможности да си „В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации“.

„Мидите (включително ушните) идват от водата“ – с това твърдение ни застрелва Михаил Ангелов в месечната доза научни новини. Те са особено актуални в последната си част, където 2024 година е анализирана от температурна гледна точка. И въпреки че се предвижда 2025-та да е малко по-хладна дори от 2023-та, това не трябва да ни успокоява, особено предвид оттеглянето на САЩ от Парижкото споразумение – още едно от нехаещите за бъдещето решения на новия американски президент. Добре че според специалистите това оттегляне чисто административно отнема около 4 години и ще съвпадне с края на мандата на Тръмп, т.е. има голяма вероятност да се окаже кьорфишек.

И тъй като не ми се иска да завършвам толкова мрачно, колкото започнах, а и седмицата някак заслужава по-добър край, ето три неща, които все пак дават надежда:

Тази седмица избрахме дума на годината и това се оказа „Шенген“. Остава да се надяваме, че този избор говори не просто за радостта на българите, че по-бързо ще стигат до гръцките плажове, а за проевропейската ни ориентация, която през последните години е подложена на тежки политически и пропагандни атаки.

Втората добра новина дойде изненадващо от САЩ в лицето на преподобната Мариан Едгар Бъд, която отправи директен призив към президента Тръмп по време на водената от нея служба и го помоли да бъде милостив към ЛГБТИ хората и към имигрантите, уплашени от неговите радикални намерения и действия. По този начин епископ Бъд нагледно доказа как работи демокрацията дори когато е застрашена.

Третото нещо, с което искам да приключа за себе си тази турбулентна седмица, не е новина или по-скоро е от онези „непрестанни новини“ (ако свободно перифразирам поета Иван Ланджев), без които животът ни би бил наистина кратък, клет и късопаметен. Става дума за онова велико протестно изпълнение на американския химн от Джими Хендрикс („Удсток“, август 1969 г.), когато китарата му изкъртва небето със звука на разрухата и агонията, но и с възторга на свободния дух. Чуйте го и вие отново с мен:

Благодаря ви, че сме заедно и тази събота! И ако това продължава да има смисъл и за вас, моля, подкрепете ни.

Седмицата (13–18 януари)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-13-18-ianuari-2/

Седмицата (13–18 януари)

За много години, скъпи читатели на „Тоест“! Вярно е, че вече сме във втората половина на януари, но това е първият бюлетин за годината. От предишния досега се случиха толкова неща, че каквото и да спомена, все ще пропусна нещо важно.

Тази седмица България се сдоби с редовно правителство. В него, както отбелязва Катерина Василева в „Свободна Европа“, за първи участват трите основни партии от началото на Прехода – СДС (днес в коалиция с ГЕРБ), ДПС и БСП. В новия кабинет няма нито един министър с ромски произход или турско име, но пък има цяла една жена. Тя е Теменужка Петкова, която беше поела отговорността (без последствия) за изчезналата пътна карта за газопровода „Турски поток“, казвайки, че я е изгубила. Та ако сте жена и имате амбицията да станете министърка, постарайте се да се сдобиете с документ от стратегическо значение и после да го загубите.

Междувременно България най-сетне влезе изцяло в Шенгенското пространство. София пък остана (почти) без нощен транспорт. София не е България, ще си кажат някои. Мнозинството в Общинския съвет обаче прави всичко по силите си да я отдалечи от образа ѝ на европейска столица.

В международен план Израел и „Хамас“ сключиха споразумение за прекратяване на огъня. Остава да се надяваме, че ще го спазват. Собственикът на Facebook, Instagram и WhatsApp Марк Зукърбърг пък миналата седмица реши да премахне проверката на фактите, защото била проява на пристрастност. Как да не се сети човек за цитата от „1984“ на Джордж Оруел: „Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири.“

В Югозападния университет в Благоевград са обявили война на фактите преди Зукърбърг. Срещу бившия преподавател в университета – историка Стефан Дечев – се водят дела шамари за общо 650 000 лв. с аргумента, че като е огласил данни за нередности, е уронил престижа на университета и лично на ректора. Тук може да се включите в подписка в подкрепа на доц. Дечев.

Дейвид Линч пък се пресели при адаша си Боуи. Ето ги и двамата в сцена от филма „Туин Пийкс: Огън, следвай ме“.

Като става дума за проверка на факти, тя е свързана не на последно място с медийната грамотност. А според Яна Хашъмова медийната грамотност е задължителен елемент на образованието. В новата си статия за „Тоест“ тя прави връзка между политическата конюнктура и проблемите в образованието в САЩ, от една страна, а от друга – в България и други европейски страни. САЩ е на 18-то място по медийна грамотност според изследване на „Отворено общество“, а България – на 41-во от общо 47 държави. Култивирането на медийна грамотност обаче е трудно постижимо в условията на политически популизъм.

Един от важните аспекти на образованието е инфраструктурата му – училища, детски градини, университети и т.н. В статията „Архитектурата на образованието: Уроци от историята на детските градини в България“, част от съвместната ни поредица с „Екипът на София“, Христо Станкушев, Емил Христов и Стелиян Ботев анализират причините за недостига на детски градини в столицата и архитектурната им неадекватност спрямо съвременните стандарти.

Докато проблемите с образователната инфраструктура са от десетилетия, писмените работи, сътворени от изкуствен интелект, са нов феномен, на който образователните системи тепърва ще търсят актуално решение. Новата ни авторка Диана Кулчицкая открехва за нас черната кутия на изкуствения интелект. Едни се страхуват от възхода му, други го посрещат с възторг. Трети, както стана дума, очакват той да им свърши работата. А може би просто трябва да имаме балансиран подход към темата, смята авторката.

Оставаме на технологична вълна. Анастасия Орманджиева ни разказва за научната етика в Силициевата долина и измамата „Теранос“. Основателката на „Теранос“ Елизабет Холмс твърди, че компанията ѝ е разработила определена технология, без да има доказателства, че разработката е успешна. И уволнява подчинените си, които изразяват гласно притесненията си. Това не само повдига въпроса за научната етика, а води и до ефективни присъди.

Защо ли се сетих за България, като стана дума за ефективни присъди? Може би защото в страната ни властта е начин за отърваването от тях. За Емилия Милчева кабинетът „Желязков“ е консервативен удобен брак. Но след поредица от седем парламентарни избори обществото е претръпнало и е готово да преглътне и най-противоречиви съюзи. А всъщност по консерватизма си политическите сили в новото правителство повече си приличат, отколкото се различават.

Но хайде да си оправим вкуса с рязък скок в културата. „Литературата винаги съществува насред противоречия“, казва китайският писател Ю Хуа в интервю на Валентин Калинов, взето за „Тоест“. Разговорът се завърта около книгата на Ю „Китай в десет думи“. Няма да ви го разказвам, защото не мога да предам удоволствието от четенето му.

Антония Апостолова пък ни припомня романа на Никола Матийо „А сред тях и децата им“, отличен – напълно заслужено според Антония – с престижната френска литературна награда „Гонкур“. Защото авторът, подобно на някогашните френски майстори на реализма, сътворява проникновен портрет на френското общество между две десетилетия и две социално-икономически реалности.

Дойде време и за обичайните ми препоръки.

Днес е последният ден, в който може да гласувате в класацията „Думи на годината“ за 2024-та на сайта „Как се пише?“. Няма да ви кажа кои думи избрах аз, за да не ви сугестирам.

Не мога да ви опиша радостта си, че любимата ми писачка (надявам се, че няма да се обиди от това определение) за архитектура Анета Василева, която чета още от 2007–2008 г., издаде първата си книга – „Kicked a Building Lately? Архитектурна критика след дигиталната революция“. В нейните близо 400 страници не просто са събрани постове на Анета от блога WhatA, статии от колонката ѝ в „К“ (бившата „Култура“) и „Тоест“. Те са визуално представени с намигване към спецификите на всеки от жанровете – пост, колонка, статия. Но за мен най-интересна е първата, теоретична част, която представлява анализ на архитектурната критика, рефлектиращ върху развитието и социалните контексти на жанровите форми, в които авторката се подвизава. И в този смисъл е и критична саморефлексия.

Когато България влезе в Шенген и по суша, огледах границите на картата, за да видя има ли населени места от двете им страни, до които може да се стигне пеша без затруднение. На пръв поглед не открих такива, но от град Кардам до румънския град Караомер например пътят с кола е под 20 минути. В Западна Европа ми се е случвало да премина държавна граница, докато си вървя по улицата на наглед един и същи град. Стъпвала съм на точката, в която се събират границите на Германия, Белгия и Нидерландия. Ютюбърът Андрю Босъм пък разказва интересна история за част от германско-нидерландската граница, която минава не напряко, а по дължината на една улица. И дори през една сграда.

Винаги препоръчвам и подкрепянето на качествени медии. Като „Тоест“.

Седмицата (16–21 декември)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-16-21-dekemvri-2024/

Седмицата (16–21 декември)

Може ли последната предпразнична работна седмица на декември да се окаже определяща за политическия дневен ред на цялата 2025 година? Макар и да не изглежда особено вероятно, всъщност не е невъзможно. Под повърхността текат процеси, които предопределят някои събития или посоки. Не всички от тях са лесни за разгадаване. Нито за преглъщане. Тези процеси ще продължим да следим и през новата година, а Емилия Милчева обобщава последните няколко дни във финалния си вътрешнополитически коментар за 2024-та, озаглавен „Какво следва? Украйнааа и еврооо“. Не може да не се досещате защо.

Във фокуса на втория материал в съвместната ни поредица с „Екипът на София“ е Пловдив – градът, за който не успяваме да пишем толкова, колкото би ни се искало. Урбанистът Калоян Карамитов, един от двигателите на трансформацията на популярния квартал „Капана“ в Града под тепетата, дебютира тази седмица в „Тоест“ с текста си „Как се съсипва квартал“. Неговият анализ на един от ключовите за Пловдив инфраструктурни ремонти показва едни и същи грешки в управлението на проектите на втория по големина град в България – грешки, които продължават да се повтарят година след година и мандат след мандат.

А през Новата година пловдивчани ще бъдат „сурвакани“ и с 40% по-висока такса смет. Градът и досега беше с една от най-високите ставки за сметосъбиране, без обаче да е особено чист.

Тази седмица Атанас Шиников ни предлага да прочетем продължението на неговия разказ за хомосексуалните практики в ислямските общества. Във втората част на четивото, която публикувахме през седмицата, той прави исторически преглед на мюсюлманските правни норми, като особено любопитни са препратките и отраженията им в съвременността.

С края на годината, за съжаление, приключва и поредицата от интервюта на Надежда Цекулова, посветени на достъпа до образование на децата от уязвими групи, която тя осъществи с подкрепата на „Лидл България“. Този път Надежда разговаря с Ева Ямбор, майка на младеж със синдром на Даун, за отговорността на обществото към такива деца в Австрия. Трудно ми е да не цитирам вероятно най-важната част от това интервю:

… най-голяма полза от приобщаващото образование имат хората без увреждания. Присъствието на различни деца в класовете учи останалите на толерантност, на емпатия, създава им социално-емоционални умения, които са толкова ценни в съвременния свят.

Винаги очаквам с нетърпение да прочета всеки нов текст на културолога Александър Драганов в „Тоест“ – заради свежия поглед върху темите, които разнищва, а и вероятно заради щипката ирония, която задължително добавя тук-там в размишленията си. „Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура“ е много любопитно четиво, което в никакъв случай не бива да пропускате.

Празниците са време за книги и нашите книжни феи са се погрижили да ви подберат няколко заглавия.

По изключение Зорница Христова този път разказва не за три, а за цели четири нови книги – един роман, две стихосбирки и една илюстрована поема. В най-новата разходка по буквите ще прочетете за петия роман на ирландския писател Пол Линч и за новите поетични книги на Яна Букова, Антоан Асенов и Мария Донева.

Антония Апостолова пък ни припомня за „Олив Китридж отново“ на Елизабет Страут, издадена на български език миналата година. Според нея това е…

… роман в разкази за свързването дори когато то изглежда невъзможно; за намирането на изход в унинието и безнадеждността; за поемането на отговорност въпреки слабостта и усещането за изгубеност. За човека, който винаги трябва да бъде срещан отвъд политиката, съображенията и формалностите. И за грешките – онази субстанция на пределно човешкото, без която е невъзможно да съществуваме. За грешките със снизходителност и състрадание.

Мисля си, че в края на годината всички имаме потребност от осмисляне на грешките. Както и от снизходителност и състрадание към нас самите.

И понеже с настоящия обзорен бюлетин изпращаме и 2024 г., то какво по-добро да предложим за финал, освен малко поезия с последното за годината „Стихотворение на месеца“. „Ако не тази неделя, другата“ не е публикувано досега. Радваме се, че за първи път то ще срещне своята публика сред читателите на „Тоест“. Автор на стихотворението е Георги Господинов.

И преди да се втурнем към празничните трапези… Знаете ли какво е медийна пустиня? Това е, когато цели региони или общности са лишени от журналистика, която да осветлява и обяснява на техния език и по достъпен начин важните за тях събития. Още в началото на тази година беше публикувано тревожно изследване в тази посока. Изпращаме я без усещане за различно развитие.

Гравитацията на социалните платформи все повече измества фокуса от качеството към количеството, при това без никакви филтри или критерии за стойност. Избутването на смисленото и полезно съдържание в ъгъла за сметка на кратки, емоционални и лишени от рационалност аудио-визуални изблици е все по-голяма заплаха за функционирането на демокрацията. Особено когато това бъде организирано действие, подплатено със значителни финансови средства.

Екипът на „Тоест“ със съвсем скромен бюджет се бори месец след месец в българската медийна пустиня да има малко повече рационалност и смисъл. И баланс. Опитваме се да съхраним тези български гласове, които имат какво да кажат, и заслужават да бъдат чути и прочетени. Колкото и нескромно да звучи, това са усилия за съхраняване на крехката ни българска демокрация. И разчитаме единствено на вас, читателите, и на даренията ви, за да продължаваме да го правим.

Благодарим ви, че бяхме заедно и през тази година. Пожелаваме ви светлина и уют през празничните дни, но най-вече през цялата нова 2025 година!

Седмицата (9–14 декември)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-9-14-dekemvri/

Седмицата (9–14 декември)

Днес е събота, 14-ти. Това означава, че вчера беше петък, 13-ти. Ако сте суеверни, може би виждате някакъв фатализъм в този факт. Ако не, за вас вчерашният ден е бил просто последният работен ден на седмица, която не беше лишена от събития. Отпадна последната бариера пред пълноправното влизане на България и Румъния в Шенген. Прокуратурата поиска и получи имунитета на Кирил Петков заради ареста на Бойко Борисов, Севдалина Арнаудова и Владислав Горанов, разпореден преди повече от две години и половина. Сети се точно когато ПП–ДБ се опитват да прокарат закон, с който да се спре избирането на Борислав Сарафов за главен прокурор. Доналд Тръмп стана личност на годината на списание Time, а Мария Бакалова се появи на корицата на Vogue. И това съвсем не е всичко.

Като стана дума за Тръмп, преизбирането му няма как да не зарадва Румен Радев. В статията си „Кой (не) обича президента?“ Емилия Милчева анализира причините за тази радост. Всъщност Тръмп говори същите неща, които Радев повтаря години наред, а служебните му правителства реализират като политики. И дори от ЕС да продължават да се мръщят на българския държавен глава за проруските му позиции, резултатът от американските избори му придава допълнителна легитимност. А в България президентът назначава все повече свои хора на ключови позиции.

Продължаваме на вълната на вътрешната политика. Помните протестите през 2020 г., а може би и през 2013 г. Някои сме толкова стари, че помним и шествията в началото на 1997-ма. Опитвам се да (си) отговоря на въпроса защо в България вече няма масови протести. Не е да няма причина за такива…

Трудно е обаче да избягаме от реалността. Дори да потърсим убежище във видеоигрите, току-виж се оказало, че и те пресъздават нашия свят. За посткомунистическото във видеоигрите продължават да разговарят Миглена Николчина и Северина Станкева, а към тях се присъединява и Еньо Стоянов. Дали пък създаването на игрови утопии не допринася за развиване на усет към историята, за какъвто така наречената реалност не помага особено?

Познаването на историята може да ни помогне да преосмислим и настоящите си възгледи. Ако за нас например ислямът е по дефиниция хомофобска религия, статията на Атанас Шиников „Той е моя вяра, мой свят, болест моя, лекар мой. Хомосексуалност и ислям“ може сериозно да ни разколебае. Чрез нея се запознаваме с изобилие от прелюбопитни исторически свидетелства на ислямската култура, възпяващи еднополовата любов. Нямам търпение да прочета и продължението на статията.

От миналото (далечно и не толкова) прехождаме към настоящето. Преди четвърт век моя приятелка беше медицинска сестра. Едно от основните ѝ задължения беше да скача върху буйстващи пациенти и да ги връзва, за да им се направи електрошок. После стана болногледачка в старчески дом в Германия. И първото, което научи, беше, че към обитателите на дома трябва да се отнася с уважение, колкото и безпомощни и дементни да са те. И да им благодари, че са ѝ дали възможност да ги обгрижи. Сетих се за тази история, докато четях как Надежда Цекулова разговаря с д-р Неда Бакалова защо е важно българските лекари да се обучават и в чужбина. Не е заради парите, нито само заради модерната техника. А най-вече заради отношението към хората.

Освен в здравеопазването, човешкото отношение е от ключово значение и в образованието. Когато бях ученичка, всички проблеми с ученето се обясняваха с три думи: мързел, глупост и невъзпитаност. Никой не говореше за дефицит на вниманието, дислексия или хиперактивност. Какво е дискалкулия и защо никой не ѝ обръща внимание? – пита Донка Дойчева-Попова. От статията ѝ научаваме, че това състояние означава затруднения дори при елементарни аритметически операции и е официално признато за заболяване. То може да се дължи на генетични нарушения, но също и на училищната среда и семейството. При всички случаи децата с дискалкулия имат нужда от подкрепа, а не от заклеймяване.

Като си говорим за човешки неща, комай най-човешкото нещо е културата. „Това (б)е стена“ е дебютната статия на Ина Иванова за „Тоест“. В нея тя ни разказва за инсталацията на Йоанна Елми и Стефан Иванов. Берлинската стена е история, но наследството ѝ не си е отишло – като потребност да поставяме бариери, да се самоопределяме, разграничавайки се от останалите. Все пак обаче можем да живеем и заедно.

Дойде време и за препоръките ми. Чувствате ли се понякога като аутсайдери – било сред колегите си, сред роднините си, сред приятелите или изобщо? Ако да, може би ще се съгласите с мен, че това усещане за невписване много се изостря по празници, когато от нас се очаква да демонстрираме задружност и да изглеждаме преливащи от щастие. Ако описанието ви е познато или пък не, но ви е любопитно „да влезете в обувките“ на някой, който е рядка птица в средата си, от сърце препоръчвам сериала „Някой някъде“ (Somebody Somewhere), чийто трети сезон върви сега по Max.

Сериалът е отчасти автобиографичен за Бриджит Евърет, която играе главната героиня Сам – чудачка на средна възраст, завърнала се в родния Манхатън. Но не този в Ню Йорк, а в Канзас. В центъра на сериала е приятелството на Сам с Джоул (Джеф Хилър) – също чудак, че и гей, а около тях кръжи малка, но задружна група „странни птици“. Макар че „нормалните“ им близки (в лицето основно на сестрата на Сам) все намират за какво да ги упрекват, в един момент се оказва, че и техният живот не е толкова образцов, а по-скоро са живели в заблуда.

Вместо трейлър ми се ще да споделя с вас една сцена от първия сезон, в която Бриджит Евърет и Джеф Хилър изпълняват песента Don’t Give Up на Питър Гейбриъл с участието на Кейт Буш:

Прави ли ви впечатление, че напоследък статиите в „Тоест“ са повече от преди? То е, защото се развиваме. Но пък колкото повече са статиите, толкова по-голяма нужда имаме от вашата подкрепа. Защото при нас трудът – авторски, редакторски, коректорски – се заплаща.

Седмицата (2–7 декември)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-2-7-dekemvri/

Седмицата (2–7 декември)

Да ме прощават софистицираните читатели на „Тоест“, че ще започна тазседмичния бюлетин така, но искам да се върна към една градска легенда. Пернишка градска легенда, ако трябва да сме по-точни. Твърди се – аз не съм го виждала с очите си, но много хора са, – че на стадиона на „Миньор“ (Перник), по-известен като Стадиона на мира, някога пишело: К*Р ЗА ХОРАТА. С големи четливи букви на едната стена до трибуните. 

И преди да побегнете, съвсем справедливо отвратени от тази простащина, постойте да ви обясня защо го разказвам. 

Представяте ли си до каква степен трябва да е бил отчаян лирическият герой, за да вдигне толкова голям среден пръст на цялото човечество и да пожелае да увековечи това с надпис на стената. За да може всички, които влизат на стадиона и заемат местата си по трибуните, да го видят и да усетят тази безнадеждност.

А сега бъдете честни пред себе си и си споделете тихичко и насаме дали докато подритваме поредния „исторически и безпрецедентен момент“, през който минаваме колективно като общество, не ви се приисква от време на време да дадете воля на чувствата си като незнайният герой от Перник? Може и да не е с тези думи. Може и да не е с надпис на стената. Даже препоръчително е да не е нито с тези думи, нито на подобно място, обаче човек трябва понякога да размаха юмрук към нищото и да му се закани, да го пита: „Това ли е? Толкова ли можем? Има ли как да са иначе нещата?“ И когато тези въпроси виснат над главите на всички ни, когато почнем да ги тъпчем по автобусите, да си лягаме с тях, да влизаме с тях в ресторантите и да вдигаме наздравици, докато ни танцуват по прическите, тогава ще намерим общностната сила да поискаме да им отговорим.

И през отговорите ще пропълзи промяната.

Дотогава ще завиваме кротко децата си вечер и в лицата им ще намираме утеха за всичко, което сме чули по новините. Ще се убеждаваме, че разумът ни още е здрав, че не всичко е загубено. Нищо че в страна от ЕС в XXI век има болници и родилни отделения на ротационен принцип. Нищо че отново събираме пари за „Българската Коледа“ – кампания самопризнание за абсолютната държавна безпомощност по линия на здравеопазването. Нищо че в половин България няма нормална течаща вода, защото „снегът се топял бавно“ (?!). Нищо че поредна жена е с опасност за живота след тежък побой, нанесен ѝ от мъжа, с когото съжителства на семейни начала от 20 години. 

Нищо. 

Важното е, че след 26 дни първо заседание парламентът вече си има председател – Наталия Киселова.

Изборът очевидно не беше лесен и между гласуванията станаха ясни всякакви интересни неща, например че човек може да e принципен, но без да прекалява. Явор Божанков, изглежда, не го беше разбрал и продължи да гласува по съвест, заради което от ПП му поискаха оставката. Текстът на Светла Енчева тази седмица „Константата Явор Божанков“ е посветен тъкмо на този казус.

Кризата в държавата помогна на протеста във Велинградско, който целеше да спаси от евтаназиране 1760 овце, да се увенчае с успех. Очевидно и Министерството на вътрешните работи, и Министерството на земеделието и храните не разполагат нито със силите, нито с желанието да се намесват и да налагат волята на държавата насила. Не че не сме виждали как го прави МВР покрай колоните на Министерския съвет например.

Просто сега не е подходящо. По темата разсъждава Емилия Милчева в текста си „В битката за власт спечелиха овцете“.

До известна степан пак за битката за власт, но по-глобално погледнато, става въпрос и в материала на Милена Делева „Европа за европейците, България за българите, Америка за американците?“. Милена дебютира в „Тоест“ с разсъждения за ксенофобията, расизма, антисемитизма и ислямофобията. 

Още един нов автор се изявява на страниците на медията тази седмица. Мартин Димов поставя началото на сътрудничеството ни с „Екипът на София“ в рамките на рубрика, в която ще разискваме най-различни градски теми. В „Колко е трудно да бъдеш етажна собственост. И как може да е иначе“ Мартин обяснява какво може да се направи, за да ни е по-лесно на всички да съжителстваме едни с други. 

Общото ни съжителство донякъде се улеснява в периоди на празници – може би защото тогава сме по-склонни да сме по-добри едни към други или просто защото ни няма на територията на етажната собственост. Така или иначе, задават се празници и е редно да знаем как да си ги честитим грамотно. На помощ идва порцията език на Павлина Върбанова, която тази седмица носи шеметното заглавие „Не сме безгрешни, но сме коледни“.

Още един текст от регулярна месечна рубрика – за молекулярна биология – имаме тази седмица в „Тоест“. В материала си „За борбата на науката с ХИВ“ Анастасия Орманджиева разглежда неимоверните усилия и изключителните научни достижения, заради които днес има терапия за ХИВ. Анастасия ни разказва за историята на заболяването, както и за неговия механизъм и възможности за лечение.

Завършваме седмицата с чудесно „На второ четене“ от Стефан Иванов. В него става дума за книгата на португалеца Гонсало М. Тавареш „Матео остана без работа“. 

Помнех, че Марин Бодаков ми е говорил за тази книга. Но бях забравил, че е говорил за нея и във видео. Отне ми два часа да се насиля да го пусна. Беше ми трудно. Прозорецът стоеше отворен, но просто не го пусках. Не знаех как ще реагирам, когато отново го чуя и видя, а няма как това да се случи отново в живота ми в плът и кръв. Едно от тези неща, съвпадения, синхроничности, които те изваждат от релси и те нокаутират.

Оставям ви с този откъс от текста на Стефан и ви желая съвпадения, които да ви поставят на мястото ви. 

Ако работата на екипа на „Тоест“ ви харесва, ще се радваме да ни подкрепите, защото медията ни се издържа изцяло и единствено от читателски дарения.

Седмицата (25–30 ноември)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-25-30-noemvri-2/

Днес ще убия нещо. Каквото падне.
Писнало ми е да ме пренебрегват и днес
ще го раздавам Господ. 

Седмицата (25–30 ноември)

Така започва стихотворението на Каръл Ан Дъфи „Образование за свободното време“ (прев. Калоян Игнатовски). Дали е такъв случаят и с децата с качулки, които безчинстват из няколко, а може би и повече от няколко софийски мола? Социално-мрежовият и телевизионният шум, разбира се, се вдигна най-вече около един конкретен мол и неговата клета охрана: така е най-лесно – избираш си виновен и го изправяш до стената. За всички обаче е ясно, че при липсата на адекватни действия от страна на полицията и съобразен с международните спогодби справедлив достъп до правосъдие на всяко дете, алтернативното „образование за свободното време“ е превзело не едно и две публични пространства.

Срещали сме въпросните деца и в подлеза на Софийския университет (чийто праг вероятно няма да имат шанса да прекрачат), и в уличките около бул. „Ситняково“, и по бул. „Тодор Каблешков“, и около Южния парк, и в преките на бул. „Тодор Александров“, и в станциите на метрото, където гонят да бият връстниците си бежанци – също деца, но с още по-малко късмет и от тях… Някои все още носят пистолети играчки. Други имат боксове и знаят как да ги използват. Трети просто безропотно следват тълпата.

Общото е, че всички тези деца ходят или доскоро са ходили на училище. И техните родители са ходили на училище. Срещали са се лице в лице с онези страшилища-на-седемте-морета-и-дванайсетте-класа – националните външни оценявания. Още в първи клас са рецитирали „Аз съм българче“. Всяка пролет са пели „Върви, народе възродени“. И е възможно да знаят кои са Сивушка и Белчо (дори и без да са чели иначе гениалния разказ на Елин Пелин, подобно на голяма част от Facebook критикарите). Но какво от това?! Както виждаме – нищо не ги е спасило, не им е помогнало, не е угасило гнева им, не е преборило дебнещите ги бесове. И така ще е, докато поколение след поколение деца се въртят в барабана на една старомодно скована и свъсила вежди образователна система. Система, в която приятелството, взаимното уважение, емпатията, толерантността, грижата към близкото и ближното и любопитството към далечното, чуждото и другото, все още са ключови думи в европейски проекти от чекмеджето, но не и реални, всекидневни ценности, въплътени в игра, в разговор, в преживяване, в знание, в съзидание.

Мой познат, „чистач“ на българското съдържание в Meta, беше споделил с мен преди време какво му струва всеки ден да гледа задължителните секунди насилие, преди да ги свали и докладва. Както и че минути след това същите снимки или видеа се появяват на друго място, в следваща група, и в следваща. И в следваща. Че насилието се репродуцира експоненциално. И че децата плашещо често са там – понякога жертви, понякога насилници, а често и двете.

Струва ми се обаче важно да не забравяме нито за миг, че и едните, и другите деца са наши. Какво ли бъдеще ги чака, предвид настоящето им в разбити семейства, в бездушните коридори на образователната система, в мола и в подлеза, с бокса и под качулката? И въпреки всичко ми се иска да вярвам, че в някаква степен нещата все още зависят от нас, макар да изглежда, че ни се изплъзват от ръцете…

Затова и не се отказваме, продължаваме да търсим отговорите и в настоящия брой:

Започваме с един важен материал именно за децата. В „Имат думата ЛГБТИ учениците. Докато не е забранено да говорят“ Светла Енчева анализира тазгодишното национално проучване на Фондация „Сингъл Степ“ на нагласите към ЛГБТИ децата в училище. В сравнение със същото изследване от 2018 г. климатът значително се е влошил, а процентът хомофобски и трансфобски прояви от страна и на ученици, и на учители тревожно расте. С приетите по-рано през годината промени в Закона за предучилищното и училищното образование тази тенденция ще се задълбочава, а с избора на Тръмп за президент на САЩ ще получава и външнополитическа легитимация. В една такава ситуация и при липса на здрав разум в главите на голяма част от законотворците може да очакваме и зачестяване на проявите на психическо и физическо насилие, основано на пола и половата идентичност.

И „Докато чакаме здравият разум да се завърне“, председателката на Комитета по правата на детето на ООН Ан Скелтън ни призовава въпреки фрустрацията от трудните времена и поликризата да устоим на натиска, да работим с наличните инструменти, колкото и несъвършени да са те, само и само да не изоставим проекта за детските права. Разговорът е част от поредицата на Надежда Цекулова за достъпа до образование, подкрепена от „Лидл България“.

Темата за устояването на натиска се появява и във втората част на анализа „Отново на кръстопът: Българската външна политика между Вашингтон и Москва“. Искрен Иванов продължава да разсъждава върху цивилизационния избор, пред който е изправена страната ни в момента: да се превърне в истинска, съвременна, работеща демокрация – или да си остане буфер между Запада и Русия, каквато е в последните няколко десетилетия. И двете перспективи крият огромни политически залози. И различни варианти на бъдеще.

Засега обаче бъдещето – поне близкото – не изглежда никак обещаващо, още по-малко пък предлага варианти. Осмото гласуване за председател на Парламента се увенча с неуспех, което всъщност до голяма степен е… успех. За кого, питате? Ами за Румен Радев и неговите вездесъщи и подопечни служебни правителства, разбира се. Следващото тропа на вратата, докато партиите във властта скоростно ерозират, а избирателите губят и ориентация, и почва под краката си. Още за парламентарните несгоди и за кризите на републиката и демокрацията четете в седмичния политически анализ на Емилия Милчева „Време разделно“.

Плачевното състояние на политическата класа в момента не е като да не е предизвестено обаче… Понякога се оказва, че привидно категорични политически избори, идентификации и афилиации са подвеждащи и в действителност основани на ценностен произвол и непоследователност. Така е например с българското разбиране за ляво и дясно. В статията си „Особеностите на българския консерватизъм“ Александър Драганов разглежда генезиса на това понятие от 1878 г. до наши дни, като със заострен хумористичен щрих и не без помощта на литературните ни класици обрисува забележителен портрет на българския консерватор.

И от нашата страна потегляме направо на север, за да прекараме няколко „Снежни лета в една исландска хижа“. Във втората част на текста си Светла Стоянова ни разказва за опита си на хижарка – не къде да е, а на истински труднодостъпно и опасно място, където през юни разравяш тунели в снега, за да си отвориш вратата. И даваш подслон на гладни и измръзнали хора. Ако пък се наложи – ставаш планински спасител, защото често пъти положението е на живот и смърт.

Както предстои да научите, това, което е истински лукс в исландските хижи, несъмнено са пресните плодове и зеленчуци. Точно те са тема и в тазседмичните научни новини на Михаил Ангелов. Как се произвеждат по-сладки домати и отразява ли се това на добива? Има ли начин да се спасят бананите, подгонени от унищожителни заболявания? И още: нови революционни генни терапии; методи за пречистване от т.нар. вечни химикали и какви ли не чудеса, за които ще разберете само ако кликнете ето тук: „По-сладки домати, спасение за бананите…“.

Нека завършим месеца подобаващо, а именно – със стихотворение. Този път ви предлагаме „Били. Метаморфози“ от Калоян Игнатовски с пожелание да пазите в себе си и тигъра, и котарака. Светът е сложен и със сигурност ще дойде момент, когато ще имате нужда и от двамата.

А междувременно – както обикновено – ви пожелаваме приятно четене. И ако броят ви хареса, нека тигърът изръмжи, котаракът измяучи, а вие ни подкрепете, за да се срещаме още много съботи по същото време.

Седмицата (18–23 ноември)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-18-23-noiemvri-2/

Седмицата (18–23 ноември)

1000 дни. Толкова бяха нужни на отиващия си президент Джо Байдън, за да даде благословията си Украйна да стреля с американски ракети по военни бази в Русия. Можем само да гадаем как щеше да се развие войната на Русия срещу Украйна, ако това разрешение беше дадено например през есента на 2022 г., когато украинската контраофанзива успя да отвоюва обратно територии от Харковска област та до Херсон. Тогава Украйна беше в силна позиция, а мандатът на Байдън беше далеч от края си.

Ще си кажете: тогава световните лидери се опасяваха, че Русия може да използва ядрено оръжие. Но Русия заплашва със същото и сега. Трябваше ли Доналд Тръмп отново да спечели изборите, за да проявят Байдън, а след него и някои европейски лидери някаква решителност? Ала няма смисъл да се питаме какво би било, ако.

Междувременно в България 51-вото Народно събрание вече две седмици не може да си избере председател, а първото му заседание се разтяга и точи като разтопено сирене гауда. Ако и за това депутатите не могат да намерят мнозинство, малко вероятно е да са в състояние да решат каквото и да е друго нещо – например да изберат правителство.

Това означава, че може би пак вървим към избори. Не че е някаква изненада – на Пеевски не му трябва редовно правителство, за да постига всичко, което иска. Например да намести „Новото начало“ в нова сграда, като за тази цел от нея се изнесат цели три институции.

На темата за буксуващия избор на председател на парламента е посветен и тазседмичният вътрешнополитически анализ на Емилия Милчева „Къде си, Мойсей?“. България си няма Мойсей, който да поведе народа, пък и не изглежда някой да го чака. Залогът за председателя на Народното събрание е толкова голям и поради конституционната реформа, орязваща правомощията на президента, която Румен Радев за пореден път обжалва.

Колкото и да е нестабилна България, тя е част от световната политика, напомня ни Анахит Хачикян в дебютната си статия за „Тоест“ „Зад кулисите на изслушванията за еврокомисари“. Избирането на Екатерина Захариева за еврокомисар е „звезден миг“, защото придава гражданска легитимност на българската политика, каквато вътрешните дрязги логично не могат да произведат. От статията научаваме и как минават изслушванията на кандидат-еврокомисарите, а също така че и в Европейския парламент има санитарен кордон, но за разлика от българския, той работи.

Продължаваме темата с Искрен Иванов, който прави анализ на българската външна политика, която отново е на кръстопът между Вашингтон и Москва. Уж социалистическият лагер вече не съществува, но като верен сателит все около планетата майка кръжим. Било от носталгия, било защото тази носталгия се подхранва и експлоатира от определени сили и гласовитите им говорители. Затова може да стане така, че България да изпие горчивата чаша на нов (или стария?) политически избор.

Ако с напредването на ноември ви става студено, не знам дали ще ви прозвучи утешително, че на някои места и през лятото вали сняг. В северната си поредица Светла Стоянова ни разказва за снежните лета в една исландска хижа. Те са студени, но пък пристрастяващо красиви. Ако искате да се стоплите, пълно е с горещи извори, които се използват за отопление. И освен леда, блещука и лава на няколко хилядолетия. А денят продължава… до следващата сутрин.

Правим елегантен преход от природата към културата с помощта на… пуйката. Тази птица, която се е превърнала в символ на американския Ден на благодарността, хем е животно (природа, значи), хем в името ѝ има нещо гнило, смята Екатерина Петрова. А като говорим за имена, вече сме в полето на думите. Ацтеките я наричат голямо чудовище, испанците – паун, българите – токачка, а английското ѝ название turkey идва от turkey-cock (‘турски петел’). Пък през 2022 г. Турция си смени англоезичното наименование от Turkey на Türkiye, за да престанат най-сетне да я асоциират с тази пуйка.

И докато сме на културна вълна, хайде да си поговорим за банята. Покрай страстите около пиесата на Бърнард Шоу в Народния театър се позамислих за историята на къпането и хигиената в България и в Западна Европа от Възраждането насетне. И реших да споделя. Не за друго, а защото не виждам причина нито да се обиждаме, нито да имаме комплекси по темата.

Ако сте очаквали препоръка – дочакахте. Неотдавна силно ме впечатли финландският филм „Четирима непораснали възрастни“, който гледах по MAX – изненадващо дълбок и човешки разказ за полиаморията. Без да идеализира и без да съди. Без да спестява възможните проблеми, но и без да превръща съдбата на героите в безизходица.

Но вероятно развитието на историята във филма е свързана и с особеностите на финландското общество – в една по-консервативна среда героите щяха да бъдат изправени пред проблеми както в друг любим филм – „Професор Марстън и жените чудо“.

Ако ви харесва да четете „Тоест“, напомням, че на вашата подкрепа разчитаме, за да продължаваме напред.

Седмицата (11–16 ноември)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-11-16-noemvri/

Седмицата (11–16 ноември)

Какво щастие, че част от нещата, които ми направиха силно впечатление тази седмица и които са извън общонационалната говорилня кой с кого и дали ще съставя правителство, стигнаха до мен чрез „Тоест“. Човек би казал, че я следя внимателно тази медия…

Едното е препоръката на Антония Апостолова да прочетем романа на Иля Леонард Пфайфер „Гранд хотел Европа“, в който главен герой е Старият континент. Освен че текстът на Антония е изключително увлекателен и даже малко ме хваща яд, че никога няма да мога така вдъхновено и мотивирано да разкажа за каквото и да е произведение, вниманието ми грабна и сюжетът на романа като книга от и за Европа. Докато дочитах ревюто на Антония, вече приключвах и онлайн поръчката на книгата. Де да можех така хармонично и синхронично да действам и по други въпроси, но нейсе…

Другият материал, който спокойно мога да дръпна за ръка пред останалите в не особено консистентната ми редица на „Какво прочетох тази седмица“, е разговорът между Миглена Николчина и Северина Станкева за посткомунистическото във видеоигрите. Този (остро)умен диалог между две жени, обичащи видеоигрите по онзи начин, по който може да се обича само изкуство, е тотална наслада. Нещо като Жан Клод Кариер и Умберто Еко в „Това не е краят на книгите“, само че не за книги, а за видеоигри. Разговорите между Миглена и Северина ще продължат в рамките на новата рубрика за видеоигри „Игромислие“.

За мен изключително интересен и важен през тази седмица е и материалът на Надежда Цекулова „Приобщаване чрез доверие. Опитът на център „Анна Фройд“ за подкрепа на младежи“. В него тя разказва за срещата с психолога Питър Фугъл, организирана в рамките на експертна дискусия за работа с деца и семейства в риск. Както Надежда отбелязва, Фугъл застава пред колегите си от България не за лекция, а за задълбочен човешки разговор как група специалисти в Англия се опитват да върнат фокуса на комплексните здравно-социални услуги върху нуждите на детето и семейството. И всичко, което този човек разказва, е изключително ценно. Ще се убедите сами.

С фокус върху важен обществен проблем е и текстът на Светла Енчева, в който се разглежда хрониката на една предизвестена вандалщина – пред Народния театър. Как толерирането на хомофобията направи възможни сцените от миналата седмица и какво следва, може да прочетете в анализа на Светла. Процесите, които тя коментира, са грижливо отглеждани години наред от (част от) политическите ни партии и някак не са изненада, макар да имаше много изненадани покрай случката с Народния театър.

Едва ли обаче ще има изненадани, ако скоро тръгнем към нови избори. Според Емилия Милчева това е напълно възможно. Само дето не е ясно как гражданите биха могли да се ориентират в лабиринтите на политическото празнословие и схемаджийство, което ни облива на талази, за да направят съзнателния избор да отидат и да гласуват. Отново. Какво става с партиите в тази ситуация и къде е президентът в цялата картинка – вижте в текста на Емилия „Осмите избори – повече отрова или повече демокрация“.

Като споменах „съзнателния избор“, се сетих, че тази седмица беше съобщен резултатът от един очевидно особено съзнателен избор, който беше проведен напълно осъзнато даже два пъти в последните месеци. Става дума за Националната награда за български роман на годината „13 века България“. Първия път се оказа, че не трябва да го броим, понеже имало конфликт на интереси. Тогава Елена Алексиева върна наградата, която според първоначалната преценка на журито беше заслужила за романа си „Вулкан“. Съдийството не било особено честно. И затова беше преценено, че този литературен мач ще се преиграва. Вярно, че част от играчите отказаха да играят пак, но пък други останаха на терена и се оказа, че и в литературата, като във футбола, може да има играещи треньори, които даже да спечелят трофей. Личен, не за отбора, който водят. Свиреното – свирено.

За съжаление, няма нищо свирено във войната, която се води на един хвърлей от нас. За опасното разширяване на военните действия между Русия и Украйна става въпрос в материала на Александър Малинов. В него той анализира пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Пхенян и Москва и изпращането на севернокорейски войници на фронта. Учудващо, тук нито Путин, нито Ким Чен Ун имат зор да се правят на играещи треньори. Гледай какво нещо…

За финал ще насоча погледите ви към Далечния изток, но на югозапад от Владивосток и Пхенян, за да се разходим заедно с Емине Садкъ в не толкова туристически познатите зони на Тайланд. В третата част от поредицата си Емине ни разхожда из Ко Ланта, където ни запознава с морските номади и малайзийските мюсюлмани. Накрая даже ни препоръчва да пием куба либре в кокосов орех.

Това някак и аз мога да ви го препоръчам. Ето, даже го правя – препоръчвам ви го.

Приятен „Тоест“!

Седмицата (4–9 ноември)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-4-9-noemvri/

Седмицата (4–9 ноември)

И това ще отмине. Въпросът обаче е как. Свикнали сме да възприемаме демокрацията като даденост. Тя обаче не е. Някои от нас дори си спомнят какво е да я няма.

Седмицата, в която Доналд Тръмп спечели президентските избори в САЩ, а разгневена тълпа провали премиерата на пиеса на Бърнард Шоу, режисирана от Джон Малкович, е към края си. След още четири години от живота ни и Тръмп вече няма да е президент на САЩ. Стига да не е изпълнил предизборното си обещание, че ако американците го изберат, повече никога няма да им се налага да гласуват.

В България се чуха и гласове: ето, в САЩ гледат себе си, хайде да правим и ние така, какво ни интересуват изборите там. Живеем обаче в глобализиран свят. Преизбирането на Тръмп ще се отрази на България поне по два начина.

Първо, щом е възможно страната, символизираща демокрацията и в немалка степен задаваща международния тон, да избере да я оглави осъждан престъпник, който си позволява да обижда и заплашва медии и политически противници, какво да очакваме от България?

Политик, санкциониран по закона „Магнитски“, върти държавата на пръста си? Чудо голямо, то Тръмп го осъдиха, ама… Тълпа провали театрална постановка? Е, ами американци, вдъхновени от Тръмп, нахлуха в Капитолия, пък ние – за един театър… Противопоставяме се на фалшиви новини? Тръмп може да си позволи да говори всякакви небивалици – например, че хаитянските имигранти в Спрингфийлд ядат домашни любимци или че в някои училища се извършват операции за смяна на пола на деца – и да го преизберат.

Второ, перспективите в международен план не изглеждат добре. За палестинците например става все по-трудно да се надяват на разрешение на конфликта с Израел, при което се признава тяхното право да съществуват. А ако в резултат на липсата на подкрепа от страна на САЩ Украйна е принудена да капитулира, това няма да означава край на войната, както обещава Тръмп. Ще означава развързване на ръцете на режима на Путин. При което нищо не ни гарантира, че бомбите няма да почнат да падат и над молдовски глави, после – над румънски и български, след това – над западноевропейски… В една такава ситуация на България бомбите може и да ѝ се разминат, ако тук се установи пропутински режим като този в Унгария. Впрочем точно натам сме се запътили.

Добре дошли в реалността, поздравява ни Йоанна Елми в анализа си защо и как Тръмп не само спечели президентските избори, а и народния вот (наричан „популярен“). Американците не харесват как се развива страната им, и държат досегашните управляващи отговорни за това. И не им пука особено за демокрацията. Изглежда, че и там традиционната партийна система е в криза, както и в Европа. Ала победата на Тръмп е пирова, защото той едва ли ще е спасителят, на когото избирателите се надяват. Няма време за сълзи обаче – животът продължава, трябва да се справяме, както можем.

По другата голяма тема на седмицата – щурма срещу постановката „Оръжията и човекът“ в Народния театър – разсъждава Емилия Милчева в статията си „Моя страна, моя България. В кафяво“. Това не са просто „два свята на патриотизъм“, както твърди директорът на Народния театър, а диктат на единия свят над другия. Същевременно вътрешният министър не видя особен проблем. Все пак спектакълът, изглежда, ще се играе – билетите са разпродадени. Ала в България има твърде много хора, които с кеф биха се изпикали на изкуството, заключава Емилия.

Но да се върнем към нашите си избори, чието протичане според Валентин Вълканов може да се определи като игра на димки. Той смята за притеснителен факта, че мнозинството от парламентарните партии се възприемат като недостатъчно легитимни и неспособни да участват в правителство. Впрочем как да са легитимни при всички данни за манипулиране на изборните резултати, докато МВР само прави показни акции, а нищо не разкрива? Междувременно над нередностите се спуска медийна завеса, от която да останем с впечатление, че „всички са маскари“, и да престанем да търсим истински виновните.

Докато сме на вълната и на българските, и на американските избори, войната в Украйна си продължава. А с нея – и рубриката на Николета Атанасова „Несломимата Украйна“. В нея Николета този път ни разказва за музите по време на война. Освен бомбоубежища, украинците си имат и убежища за душата – многобройни книжарници и книжарнички, уроци по танци, изобщо – творчески дух, който войната катализира. Защото културата е лек за преживяването на непрестанна екзистенциална заплаха.

След културата в Украйна идва ред да обърнем внимание на българското образование. Според Донка Дойчева-Попова в него могат да се въведат 8 промени и без чаканата реформа, която десетилетие след десетилетие никое правителство не се осмелява да осъществи. Например да се въведат блокови часове. Моите часове в 8 клас бяха такива и досега си спомням колко удобно беше – подготовка по по-малко предмети всеки ден, повече концентрация в час. Или да се промени подредбата в стаята. Или учениците да не трябва непрекъснато да размъкват учебници, да подготвят домашни по образец от миналото хилядолетие, в час да има повече диалози, да се развиват полезни умения в часа на класа, да има изнесени уроци (още помня как учителят по рисуване провеждаше част от часовете си в двора). И най-важното – учителите да се отнасят с уважение към учениците.

От културата и образованието преминаваме към науката и нейните етични измерения. Анастасия Орманджиева ни обръща внимание върху големия въпрос за експерименталните животни в биомедицинските науки. Имаме ли морално право да подлагаме на изследвания животни с риск да им навредим само за да извлечем ползи за хората? Но пък без опитите с животни напредъкът в хуманната и ветеринарната медицина би бил невъзможен. Макар този дебат да изглежда като омагьосан кръг, все пак частични решения се намират. Например в някои случаи може да се експериментира с отделни клетки, а не с цели животни.

Хората възприемат не само животните като по-нисши от себе си, а и някои групи хора като по-нисши или по-висши от други. Българката Мая Донева научава, че в авторитетна брюкселска организация на предшественика ѝ са плащали 30% повече, отколкото на нея, защото е жена и е от Източна Европа. Донева се бори за справедливост дори с риска това да разочарова висшестоящите. Повече подробности – в статията „Колко е важно да бъдеш разочароващ(а)“.

Знам, че очаквате накрая да ви препоръчам нещо. Този път препоръката ми ще е по-различна от обикновено.

Пожелавам и на вас, и на себе си да бъдем с хората, които са важни за нас, и да правим нещата, които искаме и обичаме. Да гледаме театралните постановки и филмите, които искаме. Да четем книгите, които искаме. Да слушаме музиката, която обичаме. Да пътуваме, където искаме. Да следим и да подкрепяме медиите, на които имаме доверие.

Защото нищо от тези неща не е даденост и нищо не гарантира, че няма да ни бъде отнето. 

Седмицата (28 октомври – 2 ноември)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-28-oktomvri-2-noemvri/

Седмицата (28 октомври – 2 ноември)

Една от големите промени, които донесе падането на социалистическия блок, беше връщането на възможността свободно да избираме управляващите. Защо 35 години по-късно хората отказват да използват това право, е тема на сложен и нееднозначен разговор. Сега обаче е на дневен ред да се обясни на тези хора, че отказът да гласуват или да не подкрепят никого не е бунт, а робство. Не е отмъщение, а самобичуване. И не е безразличие, а жертвоприношение. А на дръвника е бъдещето и на тези след нас.

Разбира се, че политическият елит винаги носи основната вина за това развитие, но съучастници сме гласоподавателите, особено пасивните. Защото нещата са свързани. Само заедно можем да скъсаме омагьосания кръг.

Светла Енчева обаче защитава тезата, че са нужни много повече усилия от това политиците да опознаят електората си, и в статията си „Слаби амбиции, непознаване на избирателите – мижав резултат“ подсказва възможни решения, правейки паралели с кампанията и изборите отвъд океана. Разбира се, че политическите традиции и контекстът са доста различни, но някои механизми са проверени и доказали своята ефективност.

„Кой е по-голям от Пеевски“, твърди Емилия Милчева в седмичния си политически анализ. Твърдение е, а не въпрос, защото много въпросителни по тази тема не са останали. Всичко така прозира на повърхността, че широко затворените очи на институции и елит са видими дори от хора с тежко късогледство. Според Емилия гордиевият възел на българския политически блокаж може да се разсече само със смелост. Или с ярост, ако се доверим на историческите метафори. Но предвид обстоятелствата сякаш е по-добре да не опираме до нея.

Хелоуин за пореден път предизвика полемика в обществото, но тази година агресията в общуването ни по темата сякаш нарасна – дори от страна на хора на улицата спрямо непознати родители на деца, излезли една вечер да се забавляват в костюми. Колко ужасен всъщност е Хелоуин и наистина ли заплашва българските ценности и традиции? Александър Драганов ни превежда през българската история на хорър жанра и коментира съвместимостта ѝ с американския (а всъщност ирландски) празник.

Николета Атанасова продължава поредицата си „Несломимата Украйна“ с нов разказ от Рехабилитационния център Unbroken в Лвов, където се среща и разговаря с проф. д-р Олег Билянски – физиотерапевт, който лекува тежко осакатени украински ветерани от войната с Русия. „Несломените“ е заглавието на новия текст на Николета, а последното изречение в него е за обичта. Прочетете защо.

Приобщаващото образование на учениците с различни нужди или с увреждания е тема на новия материал на Надежда Цекулова в поредицата „Разговори за образованието“. Този път тя разговаря със Сара Краус от Университета в Мериленд, която споделя опита си в тази сфера и разказва за предизвикателствата и възможните решения на проблемите, пред които се изправят тези деца и техните учители. Прочетете повече в „Приобщаващото образование – мисията (почти) възможна“.

Ако всяко второ нещо е уникално, значи нищо не е уникално. Това е една от думите, с които толкова се прекалява напоследък, че у мен лично предизвиква гадене. И не е само тя. Замисляли ли сте се колко уязвими са думите и как ги изхабяваме с неуместна или прекомерна употреба? Точно това е темата на новата статия на Павлина Върбанова в поредицата „Порция език“. Не пропускайте да прочетете „Уморените думи ги убиват – дали?“.

Не може да оставим седмицата да си отиде, без да споделим впечатления и за някоя хубава книга. Този път Стефан Иванов е свалил от рафта на по-отдавна издадените заглавия книгата на Дилян Еленков, озаглавена предизвикателно „Нека забравим тези разкази“. Разбира се, Стефан ни призовава тъкмо към обратното. Защото в тях са първите години на новото хилядолетие, детството на века ни, но и собственото ни детство… И защото:

Има воля да се види чуждият смисъл, да се навлезе до шия в съчувствие и състрадание, да се скочи в дълбокото и страшното, в безизходното на живота и да се извади оттам каквото е открито, за да бъде споделено.

И накрая – една новина за развитието на „Тоест“. Както знаете, медията ни се издържа само с читателски дарения (с изключение на две-три малки проектни финансирания за конкретни поредици). През годините сме насочвали средствата приоритетно за създаване на съдържание, пестеливо за организационни нужди и… нищо за маркетинг. Разчитали сме изцяло на органичния растеж. А това в съвременния динамичен дигитален свят ни обрича на маргиналност.

Тази година кандидатствахме и спечелихме целево финансиране по програма CEMP на международната организация Zinc Network. Едногодишният ни проект е с ясно разпределен бюджет само за маркетингови дейности и кампании в социалните мрежи, а неговата цел е да ни помогне да увеличим аудиторията си и оттам – директната подкрепа от читателите. Защото упорито не се отказваме от вярата, че именно малките, но редовни читателски дарения осигуряват пълната редакционна независимост. И че безкомпромисността на качеството, което „Тоест“ предоставя, може да бъде оценена от много повече хора.

В тази посока работим в чудесно сътрудничество с маркетинговата агенция „Портокалена“ и дизайнерското студио „Две кучета две котки“. За наша голяма радост, те притежават не само безупречния професионален опит и капацитет, но и така нужната гражданска чувствителност и готовност да излизат извън обичайните клишета. Очаквайте съвсем скоро много обновления във визията и комуникацията на „Тоест“, а ние ще се радваме на всяка обратна връзка от вас.

Със средствата по този проект не можем да финансираме създаването на съдържание, а със средствата, дарени от нашите критични и верни читатели, няма да плащаме за маркетинг и реклама. Затова продължаваме да разчитаме изцяло на вас, за да осигурим достойно заплащане на труда на екипа и да покрием базовите административни и технически нужди.

Седмицата (21–26 октомври)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-21-26-oktomvri/

Седмицата (21–26 октомври)

В ден като днешния има риск почти всичко, което бих могла да напиша тук, да се приеме като агитация в полза на тази или онази политическа формация. Или пък като очерняне. Затова и няма да споменавам нищо за взривоопасни документални филми, за образователни деятелки/кукловодки, за високотехнологични печатници на банкноти или за люти битки в последната минута между соколи и други едри хищни и хвъркати екземпляри, пък били те пойни…

Вместо това предлагам за миг да си спомним за големия Франк Запа (аз лично винаги го слушам по време на избори) – композитор, китарист, пърформър, импровизатор, експериментатор, сатирик, но и… страстен радетел на свободния вот. От 1971 г. във всеки свой албум той включва призива Register to Vote. С помощта на Лигата на гласуващите жени Запа за първи път урежда места за регистрация на гласоподаватели в залите, където прави концерти.

Нищо не ги плаши повече от възможността да бъдат издухани чрез нашите гласове. Урната с бюлетините продължава да бъде сериозно оръжие, стига да накараш хората да го използват, това е,

казва Запа. Това е – ви казвам и аз и бързо продължавам към съдържанието, което ви предлагаме в тази седмица, нагорещена от предизборни страсти и разпищолени вируси.

Има ли зависимост между нарастващите права на ЛГБТИ хората и спада в раждаемостта? Въпрос, който се оказва особено спекулативен, защото – ще си речете – не е лишен от смисъл… Да, ама не, както казваше забележителният Петко Бочаров. Статистическите данни не сочат нищо такова. И за да се убедите, прочетете анализа на Александър Драганов „Джендърът и раждаемостта – фалшивата връзка“.

Тази седмица отново сме в Украйна с Николета Атанасова. На пръв поглед сме като на екскурзия – разхождаме се из красивия Лвов, почти незасегнат от войната. Зяпаме старите сгради и църкви, пием кафета и коктейли с местните… И така, докато Николета не ни среща с един военен лекар и спомените му от фронта отново ни разказват играта. Особено в момент, в който съдбата на Украйна сякаш се разиграва на руска рулетка, само дето, за голямо съжаление, рулетката вече не е само руска. „Това е войната“!

Връщаме се на домашен терен с разговор на Надежда Цекулова с управителя на НЗОК Станимир Михайлов. Има ли опити за политически намеси в дейността на Касата? Разбира се, че да. Така че борбата е за възстановяване и гарантиране на независимостта на ребуса НЗОК. Има и едно изречение в края на интервюто, което, струва ми се, трябва да е изписано със светещи букви във всяко звено, администриращо здравеопазването: „Когато става въпрос за лечение, времето е лукс.“

Часове преди изборите Емилия Милчева фокусира вниманието ни върху постепенното превръщане на представителната демокрация в България в непредставителна благодарение на ниската избирателна активност, която пък е логична последица от трайното обвързване на олигархични структури с управлението на страната. Какво ни чака след изборите, пита Емилия, докато анализира „Технологията на властта и нейните механици“. И дали предстоящите „сглобки“ ще осигурят достатъчно стабилна конструкция, или ще ни докарат поредния безкраен парламентарен хелоуин… Предстои да видим.

Предложенията на Зорница Христова за този месец са две прекрасни книги, които, за щастие, получаваме в хубав превод на български – „Фердидурке“ на модерния класик Витолд Гомбрович и „За разлика от слоновете“ на голямата немска писателка Дагмар Лойполд. Така че да не губим надежда – рубриката „По буквите“ винаги предлага „листи“ с имена, зад които си струва да застанем с читателския си избор.

Завършваме месеца със стихотворението „Мост“ на Силвия. В него ни плисват тревожни пръски от реката, която се люлее цял живот под краката ни; реката, която стига до коленете на някои, други пък завлича в дълбините си.

Някой нагълтал вода
Някой се дави
А никой не реагира

Така завършва стихотворението на Силвия Чолева. А утре е ден, в който да слезем от високите си мостове, да нагазим в реката и да реагираме.

Приятно четене и не забравяйте – има и избори, които не приключват в неделя. Всеки ден само и единствено вие избирате дали да ни има.

Седмицата (14–19 октомври)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-14-19-oktomvri/

Седмицата (14–19 октомври)

Тази седмица в сряда, когато стана ясно, че изчезналата ден по-рано Биляна е намерена мъртва, се оказах в компанията на човек, който съвсем отговорно заяви, че либералната демокрация е виновна, че жените имат следродилна депресия. Покрай него имаше няколко жени, всичките майки, някои от тях на съвсем малки деца. 

Не се поколеба да продължи.

Познатият рефрен „Баба ти само следродилна депресия е имала“ прерасна в тотално отричане на наличието на такова състояние/заболяване. Оказа се, че и то, като всичко друго лошо, е внедрено в съзнанието ни от прогнилия Запад и в днешно време жените са едни лигли, които не искат да раждат деца, а когато все пак родят – изпадат в депресия.

Човекът, за когото говоря, е 50-годишен, интелигентен, образован, работодател, баща, партньор, живеещ и работещ в столицата, с достъп до ток, течаща вода, интернет, модерна инфраструктура (доколкото това важи за София) и всякакви други блага на цивилизацията.

Имаше ли смисъл да обяснявам и да споря? Не.
Направих ли го? Да.

Моя грешка.
Продължаваме нататък.

Единствената причина, поради която споменавам тази история, е следната: ако покрай вас има жена, която е родила дете в последната година, питайте я какво ѝ е в главата. Може и да реши да ви сподели. Имайте предвид, че нещата, които се случват с жените след раждане, са спектър. Не всичко е клинична следродилна депресия със суицидни мисли. Има го и т.нар. baby blues, и различни други депресивно-тревожни състояния, които може и да не налагат намесата на специалист, но при всички положения налагат подкрепа.

Между другото, ние думи за тези състояния нямаме. Просто не говорим за тях, не са в полезрението ни, не са ни важни вероятно, затова и не сме си измислили думи. В този ред на мисли, баба ми и да е имала следродилна депресия, не е имала възможност изобщо да каже какво ѝ има. Камо ли да отиде да я диагностицират.

Ескимосите имат цял кош думи за лед, защото им трябват, за да назовават различните видове лед. Народите, които имат отношение към менталното здраве, разполагат с повече думи за различните състояния, защото им е важно да ги назовават точно. Ние си нямаме. Затова може и да ви е направило впечатление как изведнъж всяка втора жена в социалните мрежи е имала следродилна депресия. Не е, за да се намажат и на тази филия (поне повечето). Просто действително всяка втора жена е изпитала нещо. И вероятно не е имала с кого да го сподели, защото я е било страх и срам.

Толкова за депресиите. Минаваме към по-весели неща.

Пеевски и Борисов – титаните на българската политика. За тяхното евентуално падение и заместване с нещо друго или някой друг е тазседмичният анализ на Емилия Милчева.

На българската политическа класа и по-конкретно на тежкия еснафлък, който я тресе и облива, е посветен текстът на Валентин Вълканов. Изключително добра статия, препоръчвам горещо. 

Продължаваме с поредицата на Николета Атанасова „Несломимата Украйна“. Този път Николета разказва за ветерани, които работят във фабрики. Някои правят сувенири с вградени куршуми, други – дронове.

Имаме и страхотен материал от Екатерина Петрова, която разглежда произхода на чудната дума „калабалък“ и връзката ѝ с Швеция. Аз съм склонна да я използвам за почти всичко случващо се в България. Толкова е удобна!

Михаил Ангелов е направил подробен обзор на победителите в научните категории в тазгодишните Нобелови награди. Кои са и какъв е приносът им в съответните научни области, може да разберете от актуалните научни новини.

И последно: вижте текста на Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“. Този път Антония чете „Спомен за гората“ и ни разказва защо тази малка книга е особено голяма.

Приятно четене на „Тоест“! 

Ако харесвате работата ни и искате да ни подкрепите, може да го направите от червения бутон по-долу.