Post Syndicated from original https://www.toest.bg/smurt-glad-i-unizheniya-spomeni-ot-kontslagerite-v-komunisticheska-bulgaria/

„Смъртта не е страшна. Смъртта настъпва при различни обстоятелства. Когато мигновено настъпи, това не е страшно. Мисълта за смъртта е страшна“, казва оцелелият политзатворник Жеко Стоянов пред „Тоест“. През далечната 1961 година той е осъден на смърт по чл. 5 от Закона за забраняване и разтурване на опозицията, във връзка с чл. 70 от тогавашния Наказателен кодекс. По онова време е на 22 години.

Впоследствие смъртната му присъда е заменена с 20 години лишаване от свобода, от които той излежава три години и един месец в старозагорския затвор, преди да бъде освободен с пълна и безусловна държавна амнистия през септември 1964 г.

На 9 септември 1944 г. Българската комунистическа партия взема властта с държавен преврат, заличава опозицията и започва да използва различни методи за заглушаване на критиците си. Изселване, вкарване в затвора, следене – това са само част от мерките, целящи да държат населението изплашено и подчинено. Остава нерешен въпросът какво да се прави с онези, които не одобряват комунизма, но и не са извършили престъпление. Бързо му се намира отговор: концлагери.

Какво представлява лагерът „Белене“

Между 1949 г. и 1987 г. с прекъсвания на остров Персин (Белене) функционира най-големият концлагер за политически неудобни хора в България, наричан от властта „трудово-възпитателно общежитие“. В него без съд и присъда са въдворени и принудени да извършват тежък физически труд над 20 000 български граждани.

Причините за изпращането им в лагера са различни: разпространяване на „вражеска агитация и пропаганда“, слушане на западна музика, разказване на вицове против властта, опити да напуснат страната, отказ да влязат в ТКЗС [трудово-кооперативно земеделско стопанство; в ТКЗС-та е трябвало да се обединяват някогашните частни земеделци – б.р.] или – по време на т.нар. Възродителен процес – да си сменят имената. Сред лагеристите има царски офицери и герои от войните, свещеници, монахини, лекари, учители, юристи, кметове, аполитични селяни, както и

хора, които просто не са плакали достатъчно след смъртта на Георги Димитров.

Обвиненията често са скалъпени. Тодор Анастасов прекарва девет месеца в лагера заради опит за бягство и създаване на организация, „което беше малко измислено от следствието“, разказва той в платформата belene.camp и уточнява:

Закараха ме там, на кой етаж беше – четвърти или пети, където в една стая имаше следовател, униформен, който ме разпитваше. Оказа се, че той знае доста неща предварително […], и ме разпитваше, като […] аз казвам, той пише нещо. След това се оказа, че той доста изопачава това, което аз казвам.

След престоя в ареста лагеристите са откарвани на острова. Пътят от гарата до лагера е 18 км, които лагеристите изминават пеша за около 20 часа.

След като ни стовариха на острова […], един милиционер на кон ни подкара към обектите […]. И той – на кон, ний – пеша, в кал и сняг. Като тези кални участъци бяха много лепкави. Аз с моите обувки от времето на задържането, които бяха някакви леки обувки, и първо едната ми остана в калта, после другата ми остана в калта. Не мога да спирам да ги взимам, защото този с коня ни гони. И после единият чорап, после – другият чорап, и така. Може би десетина километра съм вървял бос в това време през кал, сняг, локви и т.н.,

описва пътя си към лагера Тодор Анастасов. Някои не искали роднините им да идват на свиждане, защото преходът до другия край на острова е твърде тежък.

 „Да, човек звучи гордо“

Надписът на арката „Да, човек звучи гордо“ (перифраза на цитат от пиесата „На дъното“ на руския писател Максим Горки) преди входа на лагера всъщност е доста циничен на фона на случващото се там. В края на 18-те километра преход лагеристите виждат „един плац, обграден с телени мрежи, в който се намират […] най-първобитни бараки от плет, от върбови клонки, с кал измазани и покриви от такива снопи, от слама или тръстика […], широки, да кажем, десетина метра, може би петнайсет, и дълги шейсет-седемдесет метра“, спомня си Тодор Анастасов. Извън огражденията се намират по-солидни постройки, в които живеят надзирателите.

Често близките на въдворените в лагера не са знаели къде са те. Жеко Стоянов разказва, че един ден баща му изчезнал и едва четири години по-късно получили от него писмо – да му изпратят колет в „Белене“.

Обикновено роднините изпращат храна, която лагерниците разделят помежду си. „В колета се съдържаше два килограма непременно свинска мас и един килограм захар. Това помагаше на тези хора да оцелеят“, спомня си той.

За недостига на храна свидетелства и Тодор Анастасов – колетите винаги се разделят със съседа по легло. При тежка физическа работа въдворените получават 1080 г хляб за двама души, който те делят „до последната трошичка“. При по-леко натоварване хлябът е 800 г.

Работата в лагера „Белене“ се състои основно в поддържане на дигата около острова. Според различни разкази на оцелели лагерниците трябвало всеки ден да копаят с лопати по около три кубически метра изкоп на човек – сизифовски труд, защото реката запълвала изкопите вечерта и всичко започвало отначало. Тодор Анастасов разказва, че едно такова наводнение се случило при пристигането му: „Аз имах късмет, защото пристигнах и на пò другия ден след това Дунавът заля целия остров и остана само височината […], където бяха бараките, в които спяхме […], и по този начин зимата мина в гладуване [и без копаене – б.р.].“

 „Ако врага не се предаде, се унищожава“

Този надпис [оригиналният му правопис е запазен – б.р.] е от другата страна на арката на „Белене“ и е далеч по-представителен за случващото се не само там, а и в държавата в периода 1944–1989 г. Определението „враг на народа“ засяга цялото семейство. Жеко Стоянов си спомня, че на тържеството за завършване на прогимназията, когато децата ставали комсомолци, тогавашният кмет се изправил пред всички и казал: „Жеко Стоянов да напусне, защото баща му е предател и изменник, диверсант, агент на турското разузнаване.“.. След гимназията е изпратен в трудова повинност – най-непривилегированата част на армията, т.нар. строителни войски, и по този повод казва:

Комунистите използваха трудова повинност, за да се разправят с враговете си. Такива „врагове“ като нас – [на] 16, 18, 19 години.

След като се уволнява от казармата, се опитва да завърши учителския институт в Бургас, но тогава е арестуван, а след амнистията не успява да завърши висшето си образование. Разселван е няколко пъти със семейството си, докато не се установява в Мадан, където изкарва 20 години в рудниците. Определя ги като най-хубавите години в живота си. „Ако сега ми зададете въпроса […], аз ще се отрека и ще кажа, че никога не съм работил в мините. Тоест физически бях там, изпълнявах всички задължения, но живеех в моя свят“, добавя той.

 Лагерът „Слънчев бряг“ 

През 1959 г. „Белене“, поне на хартия, е закрит, по-късно постройките са опожарени, но концлагер продължава да съществува в Ловеч под името „Слънчев бряг“. Според една от градските легенди за лагера той се казвал така, защото в смъртните актове на много от загубилите живота си в него пишело, че са починали от „слънчев удар“.

Кольо Вутев е прекарал в този лагер 42 дни, обвинен в „хулиганство“ заради сбиване. Пред belene.camp той споделя: „Знам само едно и се уверих много бързо след това, че там, като влезеш една крачка в района на лагера, не знаеш коя секунда вече ще прекъснеш жизнения път – без съд, без присъда.“

„Слънчев бряг“ е каменна кариера и работата е „камъни, камъни, камъни. Товарене на тарги, товарене във вагонетки […]. И там, на една каменоломна, трошат на по-малко, като на чакъл. […] До три, до пет вагона, някой път осем вагона. […] Това беше ежедневната работа. Нашата работа беше да пренасяме камъни, да пълним вагонетките, да пробутваме“, разказва Вутев. За тази работа въдворените получават

едно парче 260–270 грама хляб, чер като пода и най-малко държан два дена, три, да стане като на сухар.

По спомени на актрисата Надя Дункин, описани в сборника „Българският ГУЛАГ. Свидетели“, тя още първия ден припаднала по време на работа „от изтощение и слънчев удар“ и била хвърлена в храстите – „ако издържа, да продължа да работя. Ако не – умирам“. За щастие, в края на работния ден покрай нея минал лекар от мъжката група и я свестил. 

Женската работа не била само селскостопанска –

Дункин разказва, че са товарили камъни „по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по петима души. Когато не можем да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас“.

Живеела с още 200 жени, „голяма част интелектуалки“, също въдворени без съд и присъда. „Помещението, където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с 40–50 см място. […] Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавница“, споделя тя. 

В лагера убийствата са ежедневие. По спомени на Кольо Вутев, се убиват толкова лагерници, колкото са новите въдворени:

Само в събота и неделя не убиваха. А иначе, особено в понеделник или вторник и сряда, зависи колко нови ще дойдат да постъпят. […] Това значи, че толкова същия ден вечерта са качени на таргите за хвърляне на торището, на другия ден ги товари газката и ги кара на Белене [гробището на лагера „Белене“ било на остров Предела – б.а.]. Само за времето, което аз съм бил, са повече от 500 човека. Не съм ги броил, но не по-малко.

Наследството на комунизма

След освобождаването им преминалите през лагера не говорят за преживяното там. Те са длъжни да подпишат декларация за неразгласяване на информация. Същото важи и за надзирателите. 

„Много хора излязоха стресирани и уплашени […]. И тази уплаха явно им е останала за цял живот, защото един-два случая имах да видя познати от времето на лагера след промените 90-та година и усетих, че те продължават да се страхуват“, разказва Тодор Анастасов.

Той определя комунизма като период на

мракобесие и човеконенавист, което всъщност промени манталитета на много хора, и днешните ни беди се коренят именно в този период […], който дехуманизира хората. 

Най-голямото престъпление на комунистите е посегателството върху същността на човека, смята Жеко Стоянов. След промените през 1989 г. той успява да завърши висшето си образование и дори е народен представител в 38-мото Народно събрание. Надява се младите хора да научат какво е било едно време, за да осъзнаят и действителните поражения, които тези 45 години оставят в обществото. През целия период на тоталитаризма обаче Стоянов има вяра, че нещата ще се променят.

„Най важните неща, които движат хората, независимо [от] материалната същност на нашето ежедневие, е вярата. Вярата, която почива на някакви размишления, някакви опити на другите. Ние много вярвахме и това е любовта. […] Привързаността към нещо – всичко може да постигнете на тоя свят, всичко можете да постигнете!“, категоричен е той.

(Следва продължение на темата.)

Разказът на Жеко Стоянов е от интервю на авторката с него, както и от среща с участниците в тазгодишното издание на лятното училище „Защо ни е да помним“ в Белене. С Жеко Стоянов също може да се разговаря в платформата belene.camp, откъдето са взети откъсите от разговорите с Тодор Анастасов и Кольо Вутев. Анастасов умира на 91 години през 2023 г., а Вутев – на 82-годишна възраст в края на 2022 г.

Post Syndicated from Стелиян Ботев original https://www.toest.bg/belene-i-arhitekturniyat-zhest-kato-ezik-na-pametta/

Има места, които разказват истории с тишина. Ако не ги изслушаме, гласът им ще се изгуби в мълчанието. Концлагерът „Белене“ е едно от тях. 

В България не говорим много за колективната си памет, особено когато тя е свързана с тежки и противоречиви теми. Такъв е въпросът за репресиите по времето на тоталитаризма. 

Образованието все още отбягва директния разговор за националната ни травма,

свързана с репресивния апарат на социалистическа България. С обновената през 2023 г. учебна програма по история за X клас тоталитарният период вече присъства по-осезаемо, като се включва и темата за лагерите. В рамките на две теми се засягат промените в политическото развитие на България след Втората световна война, включително преходът от „народна демокрация“ към съветизация. Тематизират се политическият терор, репресиите и нарушаването на граждански, политически и човешки права и свободи. Отделен въпрос е дали това съдържание ще се преподава качествено и безпристрастно, дали разговорът за насилието и терора ще надхвърля фактологията и ще се работи за изграждане на емоционална интелигентност и осъзнатост, които са важно условие да се предотврати превръщането на историята в настояще. 

На картата на България град Белене е не просто точка с географски координати, а едно от последните места, които пазят травматичния спомен на над 15 000 души, преминали през трудово-възпитателното общежитие (ТВО) със същото име. Земята тук е напоена не само с вода от Дунав, а и с недоизказани истории. И мълчанието ни днес е съучастие в това забвение. Десетилетия наред лагерът е едновременно известен и неизричан. Знаели са за него, но малцина са можели да разкажат. Днес имаме нещо, което тогава е липсвало, а именно свободата да говорим. Въпросът вече е не дали да го направим, а как – защото носим отговорност пред историята на лагерниците, пред хората, които са дехуманизирани и унизени в името на идеология, обещаваща „по-добро бъдеще“. 

Историята на лагера „Белене“ 

Лагерът се намира в област Плевен, на територията на остров Персин (Белене) в река Дунав, северно от града. Беленският край има дълга история – от Античността до наши дни. Още в римско време е изграден каналът, който и до днес отделя града от острова. Но доминиращият исторически наратив за района е свързан със социалистическия период и репресивната политика на режима. На 20 декември 1944 г. е приета Наредбата-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица. На 27 април 1949 г. със секретно постановление е открито Трудово-възпитателно общежитие (ТВО) „Белене“, известно още като Обект 2. Достъпът до него е през понтонен мост и по бетонния път през сърцевината на острова до най-източната му част. 

„Белене“ става най-големият, най-секретният и най-дълго функциониращият лагер за изолиране, измъчване и убиване на политически противници на режима. Той е най-секретният, тъй като е разположен в най-отдалечената зона на острова, обграден от река и тресавища. И най-дълго просъществувалият – функционира до 1987 г. На съседния остров Щуреца през 50-те години е създаден и женски трудов лагер, където са изпратени между 300 и 400 жени. Там те работят в свинеферма с над 1000 свине. В края на 50-те години, западно от мъжкия лагер, за кратко функционира младежки трудов лагер, през който преминават между 1600 и 2300 млади хора. 

В „Белене“ са изпращани политици, интелектуалци, духовници и творци отпреди времето на социализма. Сред тях са министър-председателят Константин Муравиев, социалдемократът Петър Дертлиев, писателят Стефан Бочев, както и анархистката Цветана Джерманова, която доскоро беше жива и свидетелстваше от първо лице за борбата си за оцеляване. Най-младият въдворен е бил едва на 13 години, а последните лагеристи са около 550 български турци, задържани по време на т.нар. Възродителен процес. На съседния остров Предела са заравяни телата на лагеристи както от „Белене“, така и от лагера „Слънчев бряг“ в Ловеч. 

Какво можем да видим днес от лагера „Белене“?

Остров Персин е наситен с контрасти: днес там се намира действащ затвор, територията е в гранична зона, има пропускателен режим. Също така островът, части от град Белене и околностите му попадат в Природен парк „Персина“, в който се срещат над 1100 животински вида, включително повече от 200 вида птици, и 475 вида висши растения.

Застрояването на Персин е в определени зони. Това са Обект 1 (около тази зона се намира днешният затвор „Белене“), Обект 2 (ТВО „Белене“) и Обект 3 (кравефермата). По повод Обект 1 изследователят Борислав Скочев уточнява в отговор на въпрос на „Тоест“, че лагерът е бил разположен в източната част на днешния затвор, който е изграден малко по-късно – през 1956–1957 г., на запад от лагера. Според сайта на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ сградният фонд е завършен в периода 1957–1958 г. 

Пътят до лагера е именно създаденият от лагерниците. Има и множество пътища и канали, които са запазени, но не се използват. Около ⅓ от територията на острова се използва за земеделие и дърводобив, както и за лов на дивеч. Днес на територията на остров Персин все още съществуват обекти, останали от някогашния лагер. Макар вече да няма цялостен комплекс, там може да се види повече, отколкото на местата, където са били другите концлагери в България.

От първия строителен период не са запазени нито землянките, нито бараките. Физически следи има основно от времето между 1959 и 1989 г. За последно там са въдворени български мюсюлмани, съпротивлявали се срещу смяната на имената им. Най-яркото свидетелство за труда на лагерниците е над 35-километровата дига, която и днес пази Персин от заливане. Те изграждат и кравеферма, и пътя към източната част на острова – десет километра, изкопани и насипани на ръка.

Неизменна част от историята на Белене е и мястото, където са заравяни жертвите. По сведения на оцелели това е ставало на остров Предела. До момента не е проведена изследователска дейност, която да разкрие масовите гробове. 

Езикът на архитектурата при дисонантни теми

В Европа има ярки примери за архитектурен подход към местата на памет. В Берлин Мемориалът на Холокоста работи с абстрактна геометрия и мащаб, за да създаде чувство за загуба, дезориентация и безвъзвратност. Усещаш, че потъваш и изчезваш, смазан от композицията от бетонни елементи. „Топография на терора“ обаче запазва автентичните руини и ги представя в тяхната сурова реалност. Намесата е минимална, но въздействието е силно. В „Къщата на терора“ в Будапеща е избрана обратната стратегия. Там сградата е превърната в сценографски музей, в който звук, светлина и драматургични експозиции целят да разтърсят посетителя.

От друга страна, „Аушвиц“ в Полша остава пример за място, където автентичността е водеща – запазени сгради, огради и лични вещи, които разказват историята без нужда от допълнителна интерпретация. Тези различни подходи – от минимална намеса и документална автентичност до експресивна сценография – показват, че паметта може да бъде съхранявана и предавана по много начини, но винаги водещо е уважението към жертвите и осъзнаването на историческите уроци.

Тъй като „Белене“ е запазен само частично, за разлика от някои лагери в Западна Европа, архитектът, който застане пред задачата да го превърне в място на памет, няма „готов декор“. Той трябва да работи с фрагменти, с отсъствия, с празнини, с паузи, да съумее да събере историята и да изгради емоционален пространствен разказ. Защото паметта невинаги е това, което стои пред очите ни, а е и в онова, което липсва.

Архитектурният подход към „Белене“

Може ли архитектурата да се превърне в урок по история, който е едновременно уважителен към паметта и способен да създаде перспектива и осъзнатост относно темите за насилието, достойнството и човешките права? За да постигне това, подходът ѝ трябва едновременно да разтърсва и да ангажира. Да срещне публиката с дехуманизацията не само чрез личните свидетелства на жертвите, но и чрез разкриване на механизмите, които са превръщали хора в насилници. Да изследва къде е точката на пречупване, в която човешкият живот и достойнство губят своята ценност, и как системата превръща хората в безлични обекти.

Архитектурата тук е призвана да отвори темата за ценностите и стойността на човешкия живот. Да постави въпросите, които нямат окончателни отговори, и да напомня, че свободата и правото на избор са крехки и винаги под заплаха. Тя трябва да оставя следа – не само материална, но и духовна. 

Място на памет

Мястото на памет никога не е просто обект. То е палитра от пластове – видими и невидими. За да бъде съхранено, трябва да се спазват ясни принципи. В контекста на „Белене“ това означава опазване и уважение към автентичната субстанция. „Раните“ на сградите не бива да се заличават – именно те носят най-силното свидетелство за тази част от историческото ни минало. Разрухата е знак за нашата неспособност като общество да съхраним наследството си. Затова трябва да бъде показана, а не прикрита. Подходът трябва да е деликатен и контекстуален, така че невидимото да стане видимо, а тишината – да разкаже историята.

Добре е преживяването на мемориалния комплекс да е структурирано от ясен сценарий. Посетителят следва да преминава през различни етапи: среща със сградите на лагера, музейната експозиция, личните разкази на оцелели. Между тези срещи е нужно време и пространство за мълчание и размисъл. Проектирането на подобен път изисква разбиране на психологията на травмата и създаване на архитектурен жест, който е емоционално ангажиращ и терапевтичен. При преминаването през острова може да се използват съществуващите дадености, за да се превърне маршрутът в преживяване, което насочва вниманието към човешкия живот, неговата ценност и крехкост.

Историческите следи също изискват специален подход.

От първия период на лагера не са останали материални свидетелства. Тяхното присъствие може да бъде сигнирано¹ чрез проучвания и спомени на оцелели – рисунки и скици, които показват мащаба и организацията на лагера. Важен принцип е диалогът между минало и настояще: новите намеси не бива да заглушават историческия пласт, а да му дадат глас. Още един похват за опазване на нематериалното наследство е събирането на свидетелства на оцелели. Такива разкази, издирвани с години, са публикувани на сайта „Истории от Белене“, където може да се направи и дигитална разходка на острова.

Музейните пространства може да се обогатят със светлина, звук, филм, декор, за да провокират съпреживяване. Също толкова важни обаче са зоните на тишина, където всеки остава насаме със своите мисли и с паметта.

Мястото на памет не е само минало. То е предупреждение за бъдещето и територия на осъзнаването. Никога не се „завършва“, а остава отворено – за нови гледни точки, емоции, човешки истории, които да продължават да бъдат споделяни.

„Белене“ – повод за размисъл 

„Белене“ отдавна е нарицателно за насилието и лагерите в България. Наследството му обаче провокира и диалог за ценностите – за човеколюбието, за отговорността да възпитаваме в добро, но и за необходимостта да не премълчаваме злото. То е болка и травма, която на този етап малцина възприемат като общонационална и работят върху нуждата от осмислянето ѝ. То повдига тежки, но неизбежни теми: за насилието и неговите корени в новата ни история; за жестокостта на репресиите; за човешкото достойнство и правото на живот. Но и за склонността ни да забравяме, да премълчаваме, да не учим уроците си. „Белене“ ни изправя пред въпроса защо избягваме да говорим за болката и защо непременно търсим външни врагове, след като българите също са били (и продължават да бъдат) насилници над българи.

Статията се основава върху архитектурното изследване за дипломния проект на Стелиян Ботев на тема „Мемориал и музей – лагер „Белене“. История – Памет – Бъдеще“, но не възпроизвежда съдържанието му.