Tag Archives: Преход

Миролюба Бенатова: „Истинският разговор за ролята на ДС в Прехода никога не е започвал“

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/miroluba-benatova-istinskiyat-razgovor-za-rolyata-na-ds-v-prehoda-nikoga-ne-e-zapochval/

Миролюба Бенатова: „Истинският разговор за ролята на ДС в Прехода никога не е започвал“

Съвсем наскоро, в рамките на по-малко от месец, починаха Красимир Каменов – Къро и Ангел Христов, познат като единия от двамата Братя Галеви. Първият – жестоко убит в дома си в Кейптаун, вторият – починал от естествена смърт в родното си село. За Къро се смяташе, че иска да говори и така са му запушили устата. За Христов се смяташе, че е изчезнал и го няма в България ни жив, ни умрял. И както от години не се говореше за тези хора, изведнъж имената им отново влязоха в ефира, завъртяха се набързо за овации и отпаднаха пак от дневния ред на обществото.

Само че техните имена, както и имената (даже прякорите) на много други като тях, не може да са част от някаква хроника без контекст, защото тези герои на Прехода са пряко свързани с всичко, което ни се случва днес. Те са свързващото звено между близкото минало и настоящето. Вдигано години наред на техните рамене, миналото допълзява до креслото на настоящето, намества се нахално в него и кръвожадно гледа към бъдещето ни. И разчита на това, че няма да го видим, докато се крие в сенките, и няма да го разпознаем, дори да излезе на дневна светлина, защото това, че „нек’ви мутри“ са умрели, не би следвало да засяга никого. Но засяга всеки от нас, защото генезисът на тези хора е пряко свързан със състоянието на обществото и държавата ни.

Защо трябва да говорим за миналото, вместо да го замитаме под килима, и кои връзки между някои от силните днес и някои от силните вчера не бива да се забравят – за това е разговорът ни с Миролюба Бенатова, дългогодишен разследващ журналист и един от малкото хора, интервюирали Братя Галеви, Златомир Иванов – Баретата, емблематични членове от кръга „Монтерей“ и други знакови фигури от новата история на България.

Преди да прочетете интервюто, ви предлагаме да видите този материал на Миролюба Бенатова, в който преди години тя прави подробна хроника на възхода и залеза на някои от съществените играчи на Прехода. Ще си припомните имената на Емил Кюлев, Илия Павлов, Димитър Джамов, Младен Михалев – Маджо, Бай Миле, Маргините, Иван Тодоров – Доктора, Филип Найденов – Фатик, Стоил Славов, Димата Руснака, Георги Илиев, но и на кукловодите от „Монтерей“ – Любен Гоцев и Виктор Вълков.

Изгледайте видеото и докато четете Миролюба в интервюто ѝ за „Тоест“, имайте предвид казаното от Илия Павлов в нейния материал:

Обиждам се от думите, че бизнесът или държавата е бандитска. Тя е бандитска по две причини: първо, защото ние я направихме такава и трябва да я поправим; и втората причина е, че определено конкуренцията пък желае да е такава, защото по-лесно се продават активите.


Защо хората с прякори и техните връзки с властта не бива да се забравят? Ето например наскоро пак се заговори за Братя Галеви в контекста на това, че уж изчезналият Ангел Христов се появи в България, само че починал.

Не бива да се забравят, защото са анамнеза на Прехода. Показват поне част от трансформацията на паяжината от връзки и зависимости във власт и пари. Братя Галеви са известни още от 90-те години, както и други хора от „първия ешелон на Строители на съвременна България“, които бяха пуснати като пушечно месо и разсейваща маневра. Това са бивши служители на МВР и МО, сред които и спортисти, които се оказаха в един момент без спорт, кауза и пари. Хора с дисциплина, хора с умения, хора без работа, на които тогава им беше внушено, че могат да свършат нещо, че са важни, че „ще правят бизнес“. Те също са някакъв вид жертва, още повече че доста от тях вече не са живи.

В края на 80-те и началото на 90-те Братя Галеви са част от Отряда за борба с тероризма, по-известен като „Баретите“. Там са били заедно със Златомир Иванов – Баретата. Един от командирите им е бил Алексей Петров. Тогавашен техен ръководител е бил Красимир Петров – шеф на баретите по време на правителството „Виденов“, директор на „Гранична полиция“ по време на правителството на НДСВ, а в друг момент – шеф по сигурността на „Лукойл“. Всички тези хора помнят Галеви като много добри командоси. Всички изброени също са част от трансформацията на службите за сигурност в частни конгломерати, чийто инструментариум продължава да е и влияние с информация.

Миролюба Бенатова: „Истинският разговор за ролята на ДС в Прехода никога не е започвал“
Ангел Христо и Пламен Галев, известни като Братя Галеви

През 90-те „добрите барети“ Галеви са част от т.нар. Банда на офицерите, след като напускат отдела за борба с наркотрафика на ГДБОП. От този период датират около десетина дела срещу тях. Правят всичко типично за онези години, като част от тогавашната „екосистема“ – различни брънки на силовите структури, които диктуват правилата в цяла България с рекет, изнудване, тормоз, завладяване на бизнеси, отчисления.

По споменатите дела те са оправдани. Интервюирах ги през 2008 г., когато се бяха запътили към политиката с вече прекратени дела „поради липса на доказателства“. Когато посегнаха към политиката и се опълчиха срещу тогавашния кмет на Дупница, обяснението им беше:

Ние винаги сме плащали на политици. Искаме да го съкратим този разход и да влезем в политиката директно, без да се занимаваме с посредници.

Междувременно ги бяха проверявали от ГДБОП по подозрение, че са свързани с производство и международен трафик на наркотици. И тази проверка беше завършила с „липса на данни за престъпление“. Практически те си бяха презаверили печата от държавата, че всичко им е наред и че са просто „напредничави бизнесмени“, „новатори“, „лидери“, които имат „щедри работодатели от Сейшелите“ и с техните пари строят нещо, което прилича на Пентагона (имението на Братя Галеви в с. Ресилово – б.р.). На това държавата просто му беше дала зелена светлина. Галеви бяха изпрани от МВР и съдебната система. И те са просто един пример.

Защо се дава зелена светлина?

Предполагам, че те винаги са работили за службите. Този маниер беше използван по отношение на много като тях – да се водят агенти на службите за сигурност дори след 1989 г., с идеята, че биха могли да бъдат полезни като информатори за случващото се в престъпния свят. Да не забравяме и досието „Буда“, в което е Борисов. Той твърди, че не е бил информатор, но според сайта „Биволъ“, който извади досието му, това не е така.

Няма лошо такъв тип хора да бъдат ползвани за информатори, стига това да не се превърне в индулгенция и в безкрайно разпънат чадър за вършене на престъпна дейност, както стана в България.

През службите този тип хора си разчистваха сметките с конкуренти. Не службите да разследват на равна нога цялата престъпна дейност, ползвайки някакви агенти, а обратното – групировките ползват службите за собствено оръжие, като бухалки. Цялата система, която би трябвало да ни пази, всъщност е обслужвала определени интереси. Тогава са били мутренски, сега са олигархични. В началото беше МВР и службите, после основна роля на бухалка зае прокуратурата, а в някои случаи – и съдът.

А това се случва, защото говорим за корупция на изключително високо ниво, или за нещо още по-дълбоко, за някакъв изначален замисъл да е точно така?

Ще се върна още малко по-назад. В началото на 90-те години излязоха разни доклади какво са работили комунистическите служби. И стана ясно, че тогава едно от направленията на Държавна сигурност е било контрабанда на каптагон (вид амфетамин) и на оръжие. Това са били „официални“ държавни канали, създадени по поръчка на ръководството на БКП. Според официалния замисъл на цялата работа по този начин са се осигурявали валутни постъпления за бюджета на България. Създадени са много задгранични дружества – параван на всякакъв вид дейност, включително и незаконна. Парите, с които са оперирали назначените за бизнесмени агенти, са държавни.

След промените тези държавни (частни на хартия) дружества минават в частни ръце, както и контрабандните канали, както и парите в сметките. Всъщност групировките се ръководят от различни служители на високо ниво в Държавна сигурност, които си приватизират тези канали. Дейността продължава, но вече не се отчитат на държавата, а на себе си. Ето как се раждат групировките и първите олигарси. Всъщност червените пари не са митични, те са съществуващи пари, които просто минават в частни ръце. Някои ги пропиляват, други успяват да ги трансформират в истински частен капитал, който да се превърти, да се умножи, да продължи нататък. Накрая някои даже ги препират, част от тях превръщайки се в сериозни строителни предприемачи например.

2008 г. беше много типична в това отношение. Тогава външните частни инвестиции в България бяха в пик. Помня, че Сергей Станишев много се гордееше с тази статистика. Но анализаторите от Центъра за изследване на демокрацията направиха уговорката, че голяма част от тези т.нар. външни инвестиции са всъщност препрани пари от престъпна дейност, които се връщат в България през чужди дружества, решили да инвестират. Примерно в строителство.

Тогава всъщност беше и най-големият бум на строителството.

Да. Това са всъщност едни добре завъртени и препрани пари, които се трансформираха в бетон. И това е само една от проследимите брънки на тези мрежи.

Същото се случи с предприятия и с тяхната приватизация. Малко неща, независимо легални или нелегални, са попаднали в случайни хора, които не са свързани под някаква форма с комунистическия елит на службите или на Партията.

Попадането на случаен принцип не е ли пак по някакъв начин контролирано, за да не са всички уязвими по комунистическа линия?

Те не се броят за уязвими. Над 40% от досиетата са унищожени още през 1990 г. Това с уязвимостта е силно надценено. Виктор Вълков – един от митичните хора от кръга „Монтерей“, бивш външен министър, дългогодишен дипломат, работил като търговски аташе в няколко държави, сред които най-важна е Турция, и който 90-та беше едно от предложенията за първи демократичен президент – много обичаше да се шегува, че два пъти е проверяван от Комисията по досиетата и винаги е излизало, че няма досие. В крайна сметка му излезе картонче и се оказа, че има два псевдонима. А по негови думи – нещо, което липсва в досието – той е бил двоен агент.

Миролюба Бенатова: „Истинският разговор за ролята на ДС в Прехода никога не е започвал“
Виктор Вълков и Любен Гоцев, митични фигури от т.нар. кръг „Монтерей“

За тези хора това не е уязвимост, но покрай срещите си като журналист с кръга „Монтерей“, където ме бяха допуснали, съм видяла как се поддържа тази мрежа от връзки и контакти. С много хора и фирми, чиито имена не знаем.

Пеевски оттам ли тръгна?

Така изглежда. Но не той, а майка му. Той е страничен ефект. Всъщност ние в момента живеем във времето на страничните ефекти, които вече дори и най-големите стратези и кадровици на Държавна сигурност не са изчислили. Те са изчислили до майката на Пеевски. След това Пеевски, неговите деца и така нататък – те за тях не отговарят. Покрай службите, задграничните дружества, търговските представителства остават връзките и контактите от миналото и тези хора продължаваха да възпроизвеждат по модела на Държавна сигурност бизнес мрежите си – с доверени лица, с конспиративност, с благодарност.

А как изглежда в този контекст Васил Терзиев – кандидатът за кмет на София от ПП–ДБ, „Спаси София“ и „Екипът на София“, чиито дядо, чичо и баща са били висши офицери в ДС? (Позволяваме си да добавим този въпрос, който не съществуваше, когато е проведен разговорът за интервюто, тъй като и кандидатурата на Терзиев не беше обявена официално, а темата е в същия контекст – б.р.)

Васил Терзиев истински вярва, че не е бил подпомогнат и привилегирован, въпреки че като дете е живял и учил в САЩ, което ние, които можехме да стигнем само до Румъния, преценяваме като привилегия. Вероятно и по-добре за него е, че не знае какво е да имаш избор само между бели и сини гуменки, и затова недоумява кое не е ясно в разбирането по отношение на предимствата, получени чрез неговия произход. Те не са битови толкова, колкото образователни и социални.

Извън бита, Терзиев е категоричен, че връзките на неговите роднини и роднините на съдружниците му нямат отношение към успеха му в ИТ сектора. Той разказва, че с приятели от студентските години и лични спестявания са си измислили, изградили и продали всичко сами. Факт е, че сферата е сложна и не е като да приватизираш завод и да го продадеш на скрап, както направиха стотици партийни и комсомолски функционери. Но разузнаването по време на соца се е занимавало и с технологии.

Мимоходом Терзиев сподели в подкаста „Говори интернет“, че баща му е работил за т.нар. научно-техническо разузнаване към Първо главно управление на ДС (бил е на мисия в САЩ – б.р.). Васил Терзиев не каза повече. Това, което неизкушените от темата „Държавна сигурност“ не знаят, е, че научно-техническото разузнаване се е занимавало с крадене (копиране или купуване) на западни технологии. Даже проф. Вили Лилков, изследовател на социализма и службите, каза в предаването „Въпросите“, че българските разузнавачи в това направление са били гордостта на соцлагера. Лилков твърди, че цели индустрии в България са изградени с технологии, донесени от научно-техническото разузнаване. Не казвам, че случаят на Терзиев и съдружниците му е такъв, но давам повече информация за научно-техническото разузнаване.

Терзиев вероятно е добър организатор – това, че обедини толкова различни интереси и личности, го показва. Но според мен той подцени темата за ДС и собственото си осмисляне на миналото. Терзиев е повод този разговор да започне. Разговорът за децата на Политбюро, номенклатурата и ДС, които и до днес не слизат от обществения живот във всички сфери. Те са старите нови звезди на Прехода, към които винаги е имало уважение, дори страхопочитание.

Шофьорите на Политбюро станаха капиталисти опозиционери (нека вземем един Спас Русев, бивш шофьор на Стоян Марков), децата им са вече изучени в елитни университети и готови да са управленците на бъдещето. Това дразни, без задължително да сме от род на репресирани. Терзиев натисна този бутон – напомни за неравенството, което няма наваксване, напомни, че никой не е искал прошка за издевателствата по време на режима, напомни за всичко, което обсъждахме в предните редове. Напомни за неслучилия се преход. А явно същите ДС мрежи няма да му простят, че вместо да е поредният червен принц, той се опитва да се откъсне. Дори да се извини.

Не знам дали е готов да осмисли и понесе автентичното недоволство, не политически дирижираното. Разбира се, Васил Терзиев е хубаво да прочете папките за своите роднини, даже щеше да е най-добре вече да ги е прочел, за да може да разкаже нещо от свое име, а не да отговаря на статии, които го замерят анонимно и му иззеха инициативата. Но с него вероятно никога няма да видим в читалнята наследниците на Политбюро и сие – Станишев, Йончева, Живкови, Малееви и т.н. Някои от тях добре се реализираха и в демокрацията, и в европейските институции. Важно е да се знае, че по закон Васил Терзиев не може да прочете нищо, без всички наследници да са съгласни, а ако човекът е жив, не може да отвори досието му без съгласието на конкретната личност. Така че в случая прочитът на родовото минало трябва да се приема като метафора и по-скоро вътрешна работа.

Но парадоксите не стигат дотук. Част от перверзията на неслучилия се анализ се състои във факта, че в един момент Цветан Цветанов (бивш втори в ГЕРБ и син на служител от ДС) беше лицето на говоренето за тоталитарния режим и той „превзе“ темата за репресиите и Комисията по досиетата. Не се посвени да сложи и жертвите на режима пред себе си като жив щит. Нито Цветанов, нито Борисов могат да са лицето на антикомунизма и на евроатлантизма. Няма как. Всъщност всички тези политически играчи са част от голямата подмяна. Лошото е, че ние като общество сме жертва на такива инсталирани фалшиви герои, през които не можем да стигнем до истината. И така законът за омертата продължава да властва.

Всъщност човек като погледне по-голямата картина от дистанцията на времето, излиза, че докато ние сме се занимавали с престрелки по улиците, докато „играчите“ са били реално пушечно месо, пуснати да парадират със скъпи коли, с големи телефони, с лъскави костюми от пясъчна коприна, там някъде в сенките се е случвало истинското разграбване на България.

Някои от тези „играчи“, за които говорим, еманципираха ли се?

Най-вероятно всички под някаква форма са се еманципирали и са си повярвали, че са истински. На много голяма част от тях не им се получи. Пропиляха шанса. Някои успяха да влязат в крачка и наистина да реализират нещо. Други просто изядоха и изпиха всичко и го продадоха за скрап. Но за това е говорено по-малко, отколкото за стрелбата на „Мария Луиза“ например. (Стрелбата до басейн „Мария Луиза“ на 5 юли 2001 г. Тогава с гранатомет е стреляно по джип, в който се предполагало, че е Георги Пехливанов, шеф на силовата групировка СИК и съсобственик на „Интергруп“. Действието се развива посред бял ден, докато басейнът е пълен с хора – б.р.)

Друго важно крило е и това около Илия Павлов. Него вече го няма, но контрабандните канали и туризмът, на който беше сложил ръка, са си тук, само че преминаха нататък. Например почти не се говори за начина, по който банката на Славчо Христов мина в ръцете на Цветелина Бориславова.

Миролюба Бенатова: „Истинският разговор за ролята на ДС в Прехода никога не е започвал“
Илия Павлов

Славчо Христов е сред героите, които сме забравили – осветител от БНТ, сервитьор в ресторант „Олимп“, говореше се, че бил доверено лице на Иван Костов. И като дойде на власт Сакскобургготски, банката тихомълком, кротко и полека беше „издадена“. Славчо Христов може би разбра знаците и се оттегли. Има хора от онези времена, които не са от спорта и за които по-малко се говори, но те са живи, здрави и богати.

В самото начало на Прехода се твърдеше, че имало две крила: на Андрей Луканов и на Огнян Дойнов. Единият по̀ бизнес ориентиран, технократ, другият – с тесни руски връзки. Но реално цялата руска мрежа никога не е прекъсвала съществуването си тук именно покрай бизнес връзките, оплетени със службите, чиито кадри винаги са били свързани със Съветския съюз и КГБ, въпреки че това е дълбоко покрито. За някои хора изобщо не си личи на пръв поглед.

Понякога на хората, успяващи да навържат нещата и да обърнат внимание не на фокуса, който се прави за пред зрителите, а на това, което се случва отзад, се гледа особено.

То звучи параноично. Всъщност никой, на който не му се налага професионално или някак си животът не го е насочил в такава посока, не може да го види. То е даже страшно да го видиш. Нека не забравяме кога например беше продаден „Нефтохим Бургас“ – пак по времето на Костов, който казва, че това е бил най-добрият вариант. Но е факт, че не се прекрати зависимостта на България от Русия. Години наред. Всъщност тези енергийни връзки са сериозната част, за която най-малко се говори и най-малко хората разбират от нея. Защото от криминален свят всеки може да каже, че разбира. Всички са чели „Кръстникът“.

Между убийството на Красимир Каменов – Къро и смъртта на Ангел Христов имаше много кратък период и някак си изведнъж ефирът се насити отново с тези имена. Защо говорим например кой е Къро, когато Къро умря?

Таки и Къро се смятаха за наследници на Васил и Георги Илиеви и бяха неразделни във всичко, с което се занимаваха. Имали са някакво разделение на бизнесите, но още от миналото десетилетие се знаеше, че например борсата в „Слатина“ е на Къро и на жена му. Таки беше разследван като лидер на организирана престъпна група, свързана с наркоразпространение, но така и не беше осъден. Къро никога не е бил разследван за такива работи. До момента, в който не се заговори, че всъщност всички гьолове на „Капитан Андреево“ – и санитарният контрол, и всичко останало – са свързани с него. А за това също се знаеше през годините.

Миролюба Бенатова: „Истинският разговор за ролята на ДС в Прехода никога не е започвал“
Венецът, поднесен от името на Къро и Таки на погребението на Георги Илиев през 2005 г.

Но сякаш започна да се говори през миналата година повече?

Когато се оказва, че Таки и Къро вече са били врагове. Точно какво е станало, никой не знае, или поне аз не знам. Но знам със сигурност, че в един момент Таки започва да превзема бизнеса на Къро – легалните неща, които са с много голямо участие на държавата. Всички „хранилки“ са взети за „управление“ от тези хора с благословията на ГЕРБ през последните десетина и повече години. Твърди се, че е имало покровителство на много високо ниво.

Когато Таки и Къро се скарват по някаква причина и Таки прави опити да изземе този бизнес, Къро се обръща срещу него и започва да работи със службите, за да уязви бившия си партньор. И ако Къро е бил готов да говори за цялата обвързаност „престъпност–бизнес–политика“, не му стигна времето.

Имената на Къро и Таки изплуваха покрай странна докладна записка, намерена в документацията на един убит бивш полицай – Любомир Иванов. Всъщност в тази анонимна докладна от човек, смятан за агент на въпросния бивш полицай, пише, че има информация, че по поръчение на Таки Ружа Игнатова е убита и пусната някъде из Йонийско море.

Вероятно и за тези неща е можел Къро да говори, като обаче в момента, в който неговото име беше осветено, а не това на Таки, му се приписаха няколко убийства и заговор срещу държавата. След това го убиха.

Спомена Ружа Игнатова. Как точно са преплетени тези взаимоотношения в нейната история?

Отново говорим за чадър от службите. Според мен тя е продукт на сериозни заинтересовани кръгове. Преди да изчезне, всички капитали, които бяха откраднати от хората от целия свят – не само пари, но и имоти, преминаха в други ръце. Реално тя беше прехвърлила всичко, когато изчезна. Твърди се, че всичко се води на съхранение при финансиста Емил Хърсев. Той обича да казва, че няма нищо общо, просто го ползват за чекмедже – финансов уредник за различни клиенти. Тези активи са под някакво попечителство с други собственици. Тя вече нямаше нищо, когато замина за последен път.

Но знаеше прекалено много.

Вероятно и тя си е вярвала, че е истинска и че е измислила тази игра. Смята се, че голяма част от т.нар. престъпен свят също е инвестирала пари в OneCoin.

Тоест те също са ужилени?

И ужилени, и може би не съвсем, защото може да са си върнали част от инвестициите междувременно. А и според онзи агент Ружа е някъде из Йонийско море по поръчение на Таки. Не знаем дали е така. И в този, и в други случаи трябва да се знае, че не гърмят истинските играчи, а бушоните, които, дори в публичното пространство да са изглеждали влиятелни и на високо ниво, всъщност не са.

За какво си говорим, когато си говорим за някой с прякор, който е изчезнал или са го убили?

Винаги има друг сериозен, добре образован, умен човек, на когото никой не знае името, който седи в опушен кабинет, пуши пура и дава наставления. Може и никога да не стигнем до този в опушения кабинет. Знам за няколко, които си починаха на сериозна възраст от естествена смърт.

Но го има и другото – разследвания, в които, като тръгнеш да разнищваш брънка по брънка, свидетел по свидетел, схема по схема, накрая опираш до някой мъртвец и всичко свършва там. Или пък много неща, които се знаят, но се вадят на показ, когато някой реши, че определени хора вече не са нужни.

Убийството на Къро може да е поръчано от много страни, защото той е бил замесен в международна престъпна мрежа, но е убит в един момент, в който, ако тръгнем все пак по конкретната сюжетна линия, която ни интересува в България, той беше решил да говори за неща, засягащи българския политически елит.

За кого в българския политически елит в момента той можеше да говори евентуално?

Както казахме, страничните ефекти на кадровия подбор на Държавна сигурност, метастазите или въобще – неизчислените. Защото те вече са хора, които никой не ги е смятал. Нито Борисов е изчислен, че ще стигне толкова далече, нито Пеевски, нито други хора.

Защо е важно тези хора, чиито имена споменахме в разговора, а и много други от т.нар. герои на Прехода, да не се забравят, както и техните връзки един с друг?

Защото истинският публичен разговор за ролята на Държавна сигурност в Прехода никога не е започвал в България. Това се смята за някаква параноична, паразитна тема и тя съвсем нарочно е профанизирана. Всъщност най-шумните и най-постоянните гласове в медиите са хората, свързани с Държавна сигурност и номенклатурата от миналото.

Не е започвал никога и истинският разговор за жертвите на комунизма. Това също се смята за тема, която не засяга никого. И пак нарочно се вменява подобно схващане. Този разговор е обидно маргинализиран. Нашето общество изобщо не е стигнало до момента на осъзнаване. Голяма част от него е с широко затворени очи и за терора, и за кражбите, и за последствията. Трябва да си дадем сметка, че бяхме доволни, когато получихме банани, бяла техника и възможност да пътуваме в чужбина, но никога не си признахме, че сме част от режим, който ни е осакатил. Това признание си го дължим, за да продължим напред.

Ние сме жертва на колективна травма и ако не започнем да се виждаме като такива, ще ни се случват все по-страшни неща. Обезчувствили сме се. От страх да не би да ни заболи, като погледнем какво ни се е случило, сме калцирали болката. А така сме заплашени от тежки рецидиви или от самоунищожение. В обществото никой не е признал болката на другия. Няма никаква емпатия, има само лозунги, плакати, комунистическа пропаганда, а след нея – нищо. А това нищо води до голямо объркване по всякакви теми и съответно до голямо обществено разделение. Имаме 30 пропилени години, превзети от онези кръгове, за които говорихме. По-страшното е, че не са превзели само заводите и парите, а и разказа за това, което ни се е случило.

А ако все пак съумеем да разкажем историята, какво ще стане?

Тогава ще боли, ще има гняв, ще има обвинения. Но болката ще излезе на повърхността, което ще даде възможност на раната да се излекува.

На мюсюлманите у нас трябва да се подаде ръка, за да излязат от политическото си гето

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/mihail-ivanov-interview/

Михаил Иванов е инициатор и един от основателите на Комитета за национално помирение, съветник на президента Желю Желев по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990–1997) и секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет (2001–2005). Преподавател по етническа политика и права на човека в Нов български университет. 

Венелина Попова разговаря с доц. Иванов за декемврийските събития през 1989 г., с които започва процесът по връщане на имената на българските мюсюлмани, за ДПС от създаването му до днес и за ролята на Ахмед Доган в българската политика.


На 29 декември 1989 г. на извънреден пленум ЦК на БКП взе решение за връщане на имената на мюсюлманите. Фактически до решението се стигна след силни граждански протести на това население. Има ли събитие от онези месеци, което е важно, но някак остава неизвестно на широката публика?

Хората у нас вече нямат памет за онова време. „Широката“ публика сме ние, свидетелите и участниците в тези събития. А ние, за съжаление, вече остаряхме, мнозина си и отидоха.

До решенията от 29 декември се стигна след един процес вътре в комунистическата партия, когато нейната хомогенност беше нарушена. Тя престана да бъде така монолитна, като в нея се оформиха три крила. Крилото начело с Александър Лилов – на тези, които искаха социалистическата система да се запази, но да се реформира – искаше да се възстановят правата на мюсюлманите у нас. Срещу него имаше силна опозиция, която се ръководеше от Георги Атанасов. А той имаше всички основания да е против, защото беше оперативното лице, което Тодор Живков беше натоварил да отговаря за провеждането на цялата репресивна политика, свързана с т.нар. Възродителен процес.

Крилото на Андрей Луканов зае междинна позиция. Неговата цел беше осъществяването на преход от социализъм към капитализъм, но по начин, при който довчерашните комунисти да запазят икономическата власт в ръцете си, като временно отстъпят политическата. Луканов лавираше между двете противоборстващи крила. Той флиртуваше, от една страна, с току-що излезлите от затвора турски политически затворници, а от друга – с участниците в националистическите митинги, които „избухнаха“ през януари, след решението на 29 декември, в районите със смесено население.

Първоначално позицията на СДС беше изключително категорична и тя беше изразена на митинга на 10 декември, на който Желю Желев прочете програмата на Съюза и в нея имаше категорично мнение, че правата на мюсюлманите трябва да се възстановят в целия им обем. В края на декември мюсюлманите и особено помаците от Родопите дойдоха в София и в продължение на няколко дни в много голям студ организираха денонощна вахта около Народното събрание. Този протест трябва да бъде запомнен в нашата история.

След решението на пленума на ЦК на БКП с прякото участие на крилото на Георги Атанасов се вдигна мощна националистическа вълна и се създадоха масови организации, като Общонародния комитет за защита на националните интереси начело с Димитър Арнаудов и щатния служител на Държавна сигурност Минчо Минчев, както и родопското дружество „Родолюбие“. Тези националкомунистически формации организираха масови митинги в София и в районите със смесено население срещу връщането на имената и възстановяването на другите права на мюсюлманите.

Разгоря се борба във връзка с т.нар. закон за имената, който да гарантира правото на свободен избор на име. Законът беше приет чак на 5 март 1990 г. В него обаче останаха неща, които мюсюлманите не одобряваха по никакъв начин – едно от тях беше презимената и фамилиите на всички български граждани задължително да завършват с ов(а) и ев(а), включително на арменци и евреи. Второто беше имената да се връщат по съдебен ред, на което хората отговориха: „Не са ни ги взели имената със съд, че със съд да ни ги връщат!“

Това даде мощен импулс на току-що възникналото ДПС, което построи своята предизборна тактика върху борбата за отстраняването на тези два пункта от закона (това стана чак през октомври във Великото народно събрание). От една страна, Ахмед Доган прие закона от 5 март, но в същото време каза на хората по села и градове: „Не си връщайте имената, не подавайте документи, вие ще ни изберете, ние ще влезем в парламента и тогава ще променя закона.“

Да, на един от митингите в София Ахмед Доган от един милиционерски автомобил се обърна с микрофон към мюсюлманите на площада с обещание да им върне имената. Каква беше неговата роля към онзи момент? 

Поведението на Доган тогава беше гротескно. В навечерието на приемането на закона за имената властите и МВР, оглавено от ген. Атанас Семерджиев, се страхуваха от сблъсък в София. Това беше имитиран страх. Тогава се говореше, че мюсюлманите са дошли в София, за да си искат имената, а същевременно към столицата прииждат колони от националисти. Тогава от МВР се получи нареждане да бъдат изведени мюсюлманите от площада около храм-паметника „Александър Невски (зад задния вход на Народното събрание). Е, този, който трябваше да свърши тази работа, беше Ахмед Доган.

Беше вечерта на 4 срещу 5 март, Доган пристигна с една милиционерска кола заедно с един зам.-министър на МВР – ген. Красимир Саманджиев, и започна да убеждава помаците, които бяха дошли на своята втора вахта, да напуснат площада. Да, но те го освиркаха. Тогава ние от Комитета за национално помирение трябваше да кажем на Саманджиев, че поемаме пълната отговорност да няма никакви ексцесии; че ние сме приятели с тези хора, поддържаме връзка с тях и цяла нощ ще бъдем заедно на площада. Така и стана.

Познавахте ли се с Ахмед Доган, докато той беше в затвора, или се срещнахте по-късно? И участва ли той в създаването на Движението за права и свободи, или се появи в един по-късен етап, за да го оглави? 

Не познавах Доган от преди. На 1 декември 1989 г. се запознах с Таня Желязкова, неговата партньорка тогава и майка на сина му Демир. След срещата с нея, на която тя ни разказа за борбата на турците, аз, силно мотивиран, на събрание на Клуба за гласност предложих създаването на Комитет за национално помирение като организация, в която българи, турци, роми, арменци, евреи, християни и мюсюлмани – всички заедно да търсим пътища за решаването на етническите проблеми. В комитета се включиха редица представители на нашата интелигенция – Блага Димитрова, Радой Ралин, акад. Румен Цанев, Йълдъз Ибрахимова, Сюлейман Гавазов, проф. Чавдар Кюранов, Искра Панова, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Кязим Мемиш, Дончо Папазов, Сабри Алагьоз, Мануш Романов, Еди Шварц, Антонина Желязкова (да не ги изброявам всички, какви имена само!).

С Доган се запознахме след излизането му от затвора. Първото нещо, което му казах, беше, че всички искаме той да влезе в ръководството на нашия комитет. Той категорично отказа. На събранието, на което избирахме ръководните си органи, някои хора, не знаейки за неговия отказ, настойчиво предложиха той бъде един от ръководителите. Тогава Доган стана и каза: „Аз току-що съм излязъл от затвора и ми трябва време, за да се убедя във вашите благородни намерения.“ И малко след това напусна.

Да, но тогава всъщност никой не е знаел, че Ахмед Доган е вербуван от Държавна сигурност…

За пръв път прочетох в националистическия вестник „Български глас“ на д-р Иван Георгиев от Българската национална радикална партия, че Доган е агент на ДС – агент Сава. Но това все пак беше една вестникарска публикация, на която не можеше да се разчита. Когато станах съветник на президента Желев, по силата на своите задължения установих сътрудничество с нашите специални служби и по-конкретно с тогавашната Национална служба за защита на Конституцията. В резултат на това вече бях много добре информиран кой е Доган.

Като говорител на Комитета за национално помирение бяхте на Кръглата маса и при подписването на споразумението по основните идеи и принципи на законопроекта за политическите партии. Интересно е да чуем мнението Ви: беше ли правилно създаването на етно-религиозна партия, каквато беше към онзи исторически момент, а и сега продължава да е ДПС? 

Наистина ДПС възникна като етническа организация и по-късно партия. След преживяната асимилационна политика турците и помаците в България не искаха да имат своя партия, те бяха изгубили вяра, че чрез другите партии ще намерят защита на своите права. Спомням си, когато попитах Халим Пасажов – първия зам.-председател на ДПС, с когото станахме близки приятели –защо се делят, той ми отговори: „Ние не се делим. Ние пак ще бъдем с вас, но в затвора сме се клели да направим своя партия.“ (Друг е въпросът, че Халим много скоро беше изхвърлен най-безцеремонно от Доган като член на ръководството.)

За такава партия настояваха и отвън, включително американците и международните организации, като Съвета на Европа например. Смяташе се, че така напрежението в резултат на преживяното сред турската общност ще спадне. Като цяло в БСП бяха против, но от друга страна, ДПС намери активна поддръжка за своето създаване от крилото на Андрей Луканов. Това доведе до мигновеното регистриране на ДПС – най-напред като партия, а после и за изборите за ВНС(само за една седмица). В същото време на Кръглата маса СДС беше против легитимирането на ДПС и затова Доган не беше допуснат да участва на масата. В ДС и МВР имаше разделение. От една страна, някои влиятелни фигури съдействаха за създаването на ДПС, но от друга, сред голяма част от състава имаше недоволство. Това може да се види в спомени на Веселин Божков, шефа на турския отдел в ДС по онова време.

Има и още нещо – след тежката националистическа вълна през януари 1990 г., предизвикана от решението на пленума на ЦК на 29 декември предишната година, част от избирателите на СДС също се обявиха против възстановяването на правата на турците. Страхувайки се, че така може да се изгубят избиратели, някои от ръководителите на Съюза се отдръпнаха от тази проблематика и някак си им беше добре дошло, че се появява такава партия у нас – ето, за тези неща ще отговаря ДПС. Голяма част от поддръжниците на БСП беше против връщането на имената. Парадоксалното е, че в същото време отнемането на имената противоречеше на здравия разум и толерантност на друга голяма част от българското население. Трябва да Ви кажа, че при първия рейтинг на политически партии и организации през януари 1990 г. Комитетът за национално помирение с над 50% одобрение беше на второ място след „Екогласност“. Много от хората искаха политика на толерантност и взаимно зачитане.

В нашия комитет също имаше три становища, застъпени от нас – тримата говорители. Едното се изразяваше от Антонина Желязкова, която подкрепяше идеята да има отделна партия като един отдушник, с който турците да се успокоят. Сюлейман Гавазов, другият говорител, беше тогава категорично против такава партия. И повтаряше многократно, че това ще ни донесе само беди. Моята позиция беше, че не можем да се противопоставяме и да искаме такава партия да бъде забранена, защото самите хора я искат, но трябва да се води политика на демотивация. Това означава другите партии да поемат тази проблематика и защитата на тези интереси, да поемат представителството с включването на турци в избирателните листи за депутати и общински съветници и със залагане на съответни елементи в програмите си. Нашият Комитет за национално помирение отиде и в СДС, и в БСП със списък от имена на турци, които да бъдат включени в техните избирателни листи преди изборите за ВНС. Но без успех.

А защо това не стана, защо останалите партии не само не отвориха листите си за българските мюсюлмани, но и не заложиха нищо в програмите си за тяхното приобщаване и за разрешаването на техните проблеми?

Причините бяха много, но една от тях беше да не загубят националистическите си избиратели. Това се случва и сега. Ако се върнем към днешния ден, ще видим, че в турската общност има голяма съпротива срещу ДПС. Просто хората се стабилизираха, голяма част от тях материално си стъпиха на краката, отидоха в чужбина, изпращат пари тук – с една дума, мюсюлманите днес са много по-независими. Много от тях ми се обаждаха, искаха да подкрепят „Демократична България“. Но от коалицията трябваше да кажат нещо много просто: „Подаваме ви ръка. Ние сме едно общо, едно цяло, имаме общи интереси, ние сме еднакво потърпевши от олигархията.“ Ето това трябваше да се каже. Но никой не го каза на всичките избори през тази година.

Това преди години го каза Иван Костов, и то пред изселническата ни общност в Турция. И щеше да го направи, ако не беше се върнал царят. 

Аз говоря за днешния ден. Но ако се връщате към Иван Костов, неговата позиция беше противоречива. Той направи един много знаков жест, когато отиде в Бурса – на митинг в голямата зала там поднесе извинение от името на българската държава за „Възродителния процес“. Но тогава влиянието на ДПС в турската и помашката общност беше много силно, а Костов каза една фраза, която, освен всичко друго, беше изтълкувана и тиражирана превратно – че ДПС е проклятието на България. Всъщност точните му думи бяха: „Етническият модел, който е свързан с участие в управлението на тази партия, е проклятие за България.“ В крайна сметка изказването му отблъсна турците и помаците от СДС по онова време.

Но не се ли оказаха пророчески тези думи, изречени преди 20 години, преди още ДПС да беше влязло реално във властта?

Ако имате снимки от първите митинги на ДПС, ще видите, че на трибуната до Ахмед Доган стои Илия Павлов. Сватовете на симбиозата между капитала и тази партия бяха хора като Андрей Луканов и Любен Гоцев. Доган и Павлов вероятно са се запознали след промените на 10 ноември 1989 г. Аз съм присъствал на конференции на ДПС, на които се отправяха приветствия от „Мултигруп“. У нас всички партии се развиха като олигархични, но най-видим и най-ерозиращ за обществото ни беше именно олигархизмът на ДПС. И това започна от първите години. Тогава дейността на партията беше противоречива. Същевременно тя се бореше за включването на турския език в образователната система, за по-голяма етнокултурна дейност. Макар и не особено активно, защото неправителствените организации в онези години вършеха много повече работа в тази посока.

Това беше по-скоро мимикрия, защото Доган никога не се е интересувал от правата на българските мюсюлмани. Но използваше религиозните водачи на общността и заставаше редом до тях не само на празници на вероизповеданието, но и на предизборни митинги и прояви.

На ДПС не се гледаше тогава като на нещо хомогенно. Не трябва да забравяме за конференцията в края на 1993 г., когато стана тежък конфликт с хасковско-кърджалийската група. Тогава Доган стана причина за напускането на над 100 души от залата. Конфликтът беше за това, че създалата се тогава вътрешна опозиция начело с Мехмед Ходжа искаше в ръководството на партията да няма агенти на ДС. А Ахмед Доган настоя в него да влязат хора като Юнал Лютви и Осман Октай, за които всички вече знаеха, че са свързани с ДС.

Освен това в турската общност, включително и сред актива на ДПС, имаше хора, които искаха да се провежда активна етнокултурна политика. Този, който много бързо напусна тази кауза, беше Доган – той се концентрира върху връзките с икономическите групировки.

Щеше ли Преходът да изглежда по-различно без партията на Доган?

Тази дума „ако“ в историята не съществува. Аз имам статия, която излезе в един сборник на издателство „Колибри“ по повод 30 години от началото на промените. У нас няма автентични партии. След Великото народно събрание се получи едно обединение по интереси между БСП и дясното крило на СДС, които не желаеха силна социалдемократическа партия. А партията на Петър Дертлиев имаше огромно влияние и към нея се присъединяваха и бивши комунисти.

Затова беше и най-опасната. Затова не направиха и Дертлиев президент, не мислите ли?

Да, затова не направиха Дертлиев президент, затова се случиха и други неща, които фактически доведоха до съсипването на социалдемократическата партия и до лишаване на политическото пространство в България от автентична лява партия. Българинът излезе от комунизма, от соца ляв и затова автентичните леви идеи имаха почва в обществото. Много по-трудно беше да се прокарат десните идеи.

Що се отнасяше до дясното, то в началото нямаше икономическа основа, нямаше критична маса от средни собственици. Отгоре на всичко роля изиграха и личностни неразбирателства между лидерите. Случиха се много неща, включително и „Боянските ливади“, за което президентът Желев е силно критикуван.

Вие тогава бяхте съветник на президента. Преди да направи своето изявление в градината на резиденцията си в Бояна, Желю Желев посъветва ли се с Вас? 

Не, той не беше се съветвал с никого за това, което смята да каже.

Днес ДПС е част от либералния алианс в ЕС и елитът на партията живее добре и с европейски стандарти. А българските мюсюлмани, макар и с върнати имена, чувстват ли се днес приобщени, част от нацията ни, и имат ли нужда от конкретна партия, която да защитава само техните права и свободи? 

Както вече казах, в България се развиха не автентични, а олигархични партии. Олигархизма го разбирам така: с властта се правят пари, с пари се прави власт. Най-ерозиращата обществото олигархична партия е ДПС, която изразява интересите на една богата върхушка с вота на едни относително бедни избиратели. Тя експлоатира бедния етнически вот за интересите на етнически безцветни олигарси. Парите нямат етническа принадлежност. За Ахмед Доган или Делян Пеевски, или който и да е друг от елита на тази партия са важни преди всичко икономическите интереси.

В отговора на Вашия въпрос има два момента. Първият е трябва ли да има етническа партия. Според Конституцията – не. Но днес ДПС не е етническа партия и Конституционният съд се е произнесъл ясно за това. Документите на партията се отнасят до общонационалните проблеми. На някои парламентарни избори за нея са гласували над 100 000 етнически българи. В ръководството и в депутатската група също има българи. Бих определил ДПС като олигархична партия с твърдо и достатъчно голямо етническо ядро.

Политически това трябва да се преодолее. Турците, помаците, или по-общо мюсюлманите у нас трябва да излязат от своето политическо гето и единственият начин да се направи това е техните интереси да бъдат припознати от другите партии като свои. Проблемът не е нито в избирателите на ДПС, нито даже толкова в ръководството му. Проблемът е в другите партии, които не желаят да си отворят очите за тази проблематика. В този смисъл аз съм противник на етническите партии. Трябва да се направи всичко възможно интересите на малцинствата у нас да влязат в общите програми и цели на всички партии. Нещо, което не виждаме да се случва и няма дори шанс скоро да се случи.

Днес, когато отношенията между ДПС и останалите политически субекти в страната не са в най-добро състояние, има ли опасност да се направи опит за радикализация на мюсюлманското малцинство? 

Не. Лютви Местан публикува анализ за електоралните параметри на участието на ДПС в последните избори. То има сериозен спад в подкрепата си и получи под 260 000 гласа в България. В Северозападна България се използва много корпоративният вот, евфемистично казано. Или простичко: „Аз гласувам, защото моите материални интереси изискват това“. Това означава, че не искам да изгубя работата си или че ще отпуснат примката на заема, който дължа на някого. Има много начини освен директното купуване на вота. Но голяма част от турците и помаците в България са се отдръпнали от ДПС. Аз не съм пропагандатор на ДОСТ – те допуснаха големи грешки, но данните за участието на обединението между ДОСТ и НПСД на парламентарните избори през 2017 г. показват, че тогава над 100 000 души не пожелаха да гласуват за ДПС.

В отговор на Вашия въпрос има ли опасност от радикализация на това население, ще кажа „не“. Има опасност от силно отчуждение и тази тенденция се засилва все повече и повече. Има отчуждение от политиката, от обществените проблеми и от българската национална общност, от българска държава. Което не значи, че те се отчуждават от етническите българи на индивидуално равнище. Наше изследване на нагласите на мюсюлманите в България през 2016 г. показа, че 70% от тях имат приятели българи. Тези хора стават все по-независими, те имат собствено мнение и все повече не одобряват Ахмед Доган и върхушката на ДПС, но са попаднали в това гето и няма за кого да гласуват. Те ми се обаждат, питат за кого да гласуват и казват: „А твоите направиха ли нещо, една дума не казват.“ Така ми говорят.

Как си обяснявате факта, че в новото Народно събрание олигархът Делян Пеевски стои на първия ред между Мустафа Карадайъ и Йордан Цонев? И това знак ли е, че Ахмед Доган е вече минало? 

Не знам. Този въпрос е многопластов. Делян Пеевски е олигарх. Той символизира сливането на икономическата с политическата власт. Не е единственият олигарх в България, такъв олигарх е Васил Божков, могат да бъдат изброени още няколко души, които имат икономическа мощ и оказват силно влияние върху политическите процеси. Но Пеевски действително символизира симбиозата между власт и пари.

Заглавна снимка: Стопкадър от предстоящия филм „Държавни тайни“ на документалистката Малина Петрова

Източник

За да спрем да живеем в лъжа

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/za-da-sprem-da-zhiveem-v-luzha/

В България вече има поколения, които не са живели в тоталитарната държава, не са дишали въздуха ѝ и съзнанието им не е отровено от комунистическата идеология, заменила всички религии. Те не могат да говорят за бившия режим от първо лице, единствено число, защото нямат личен разказ за него.

Тях не са ги карали да рисуват вождовете на революцията, нито да маршируват под звуците на училищния духов оркестър или да скандират „Бе-ка-пе!“, докато манифестират на 9 септември пред трибуните, пълни с местни партийни величия. Те не са се клели да бъдат верни на Партията чавдарчета, пионери и комсомолци. Нито са ги поощрявали да доносничат: отначало за непослушните си другарчета в училище, после за съучениците си, които пушат цигари и разказват вицове за властта, по-късно – и за колегите си в университета, които слушат упадъчна музика или правят опити да уловят през заглушителите гласа на вражески радиостанции, а след това – и да сътрудничат, доброволно или принудително, на тайните служби на режима.

Те не знаят, че партийният билет е бил нещо като „зелен сертификат“ за кариера и за привилегии, които родените в семействата на висшата номенклатура са имали по право. Те не са треперили дали кварталният милиционер с килийно образование няма да ги спре да се запишат студенти само защото майките им са носили копринени чорапи и са отказвали да пеят революционни песни всеки петък в партийния клуб. Нито са били изправени пред дилемата дали да се откажат от свои близки родственици или да ги предадат, за да им бъдат отворени врати, затворени за бащите им. Такива драми те не са изживявали – и слава богу!

Всичко това моето поколение и поколението на родителите ми го преживяхме –

едни свикнаха, дори обикнаха своеобразното си робство, за да могат да го преживеят по-леко, други останаха вътрешни дисиденти, трети се противопоставяха директно на доктрината и практиката на режима, който не забравяше това никога. И наказваше непокорните. За подобна дързост в първите десетилетия след 9 септември 1944 г. са изпращали хората в лагери или са ги интернирали, за да ги „превъзпитат“. Към моето поколение мерките бяха „по-меки“, но перфидни – за да те смачкат, ако си по-лабилен. Затова след 10 ноември такива хора или ги обземаше ярост, или се усмихваха снизходително, когато чуваха репликата, че всички по време на режима на Тодор Живков сме искали да станем партийни членове.

В годините на „народовластие“ лъжата беше институционализирана и всички лъжеха без угризение. Партийните вождове ни обещаваха светло бъдеще, ама следващата петилетка. Но петилетките се изтъркулваха една след друга, а комунистическия рай, в който всеки щеше да получава според потребностите си и да дава според възможностите си, така и не го построихме. Обществото беше приело лъжата като норма и всички гледаха да я спазват, за да има спокойствие. Имаше и много вицове от онова време, посветени на нея. Понеже сме отново пред избори, ще разкажа един от тях. Радио „Ереван“ коментира ситуацията в България: „Не работят, а получават заплати; магазините им празни – масите им пълни; масите им пълни, а те недоволни; недоволни, а гласуват „за“.“

Трийсет и две години след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г. поколенията, живели в бившия режим, имат различен спомен за него, защото едни са опитали жилото, а други – меда му. Различно е отношението им и към безкръвния преход от тоталитаризъм към фасадна демокрация и от държавно-планова към пазарна икономика. Преходът бе планиран и режисиран от бившите комунистически елити, които запазиха властовите си позиции, а с ограбения национален капитал се превъплътиха без никакви идеологически и морални угризения в новите капиталисти.

Този период в най-новата ни история постави много въпроси, на които историците и анализаторите ще продължат да търсят отговори.

Между тях се откроява като по-важен този: как щеше да изглежда днес Преходът, ако не беше заченат в порочно съглашателство на Кръглата маса между БКП и създадения с мълчаливата ѝ благословия опозиционен Съюз на демократичните сили, в който тайните служби внедриха свои агенти, за да го разбият по-късно отвътре?

Или как щеше да се развие демокрацията у нас, ако досиетата на Държавна сигурност бяха иззети веднага след 10 ноември и бяха приети лустрационни закони, които нямаше да допуснат в законодателната, изпълнителната и съдебната власт лица от бившата комунистическа номенклатура и такива, свързани с репресивния ѝ апарат? И щеше ли да бъде възможно тогава създаването на задкулисието и на криминално-икономическия контингент?

А дали щеше Преходът ни да бъде толкова порочен, ако бившият режим десетилетия не беше провеждал политика за превръщане на народа в безлична маса и не беше поругавал религиозните чувства и правото на етническо самоопределяне на големи групи от населението? И ако идеолозите на БКП и тайните ѝ служби не бяха създали партия като ДПС, с внедрена агентура в ръководството ѝ? Щеше ли тогава Ахмед Доган да играе ролята на „човека, който държи ключа към етническия мир в България“ (мит, за който говори и Корман Исмаилов във филма на документалистката Малина Петрова „Държавни тайни“)?

Винаги когато журналисти задават въпроси на политици, излезли от средите на бившите комунисти, за ролята на ДС в Прехода и за несъстоялата се лустрация, те отговорят по един и същи начин –

че това е фиксация само за малка група хора и изобщо не занимава мнозинството българи.

Да, вярно е, че тази тема е непозната на няколко поколения. Тя отсъстваше в учебниците им по история и едва ли е била обсъждана в голяма част от семействата, за които основните цивилизационни ценности едва ли са били по-важни от грижата им за оцеляване. Темата не беше във фокуса на обществения дебат, а за създаването на институт за националната памет, какъвто съществува под различни форми във всички страни от бившия Източния блок, така и не беше постигнат политически консенсус.

Днес не само сме в навечерието на поредните президентски и предсрочни парламентарни избори, не. Ние сме в състояние на война. И тази с вируса все пак имаме шансове да я спечелим, макар и с много жертви. По-страшната е необявената война, която водим от години. Тя не е просто между протестните и системните партии, тя е война на хората, които не са се отчаяли и предали, срещу мафията и паралелната държава. Затова в неделя трябва да изберем на коя страна сме. Длъжни сме да участваме. Ако не искаме да продължим да живеем в лъжа. Това не е просто публицистичен патос, а преживяна опитност. Повярвайте.

Заглавна снимка: CHILEV / Wikimedia

Източник

Какво да помниш по-напред? Разговор с Палми Ранчев за наследството на 80-те години и българския Преход

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/palmi-ranchev-interview/

Откакто започнаха протестите тази година, се питам как стигнахме дотук. Как се появиха на обществената сцена тези, които днес дълбоко ни отвращават? И кой ги произведе? 

Палми Ранчев е от авторите, които не имитират никого – и никой не е способен да ги имитира. Книгите му често са номинирани за основните литературни награди у нас. Поет, писател, сценарист, боксьор и национален треньор по бокс, моят приятел Палми познава отлично София от нейните най-жалки и безмилостни години. 

Конюнктурата не го обича. Затова вярвам на отговорите му.


„Магурата“, „Бразилия“, „Хавана“, „Синьото“… Днес тези имена не носят смисъл почти за никого. Какво обаче се случваше по тези места в края на 80-те и началото на 90-те – и какво е наследството им днес?

Те са част от живота на няколко поколения, живеещи или пребиваващи в София. Най-общо, те даваха възможност за сравнително алтернативно поведение и мислене. Огромно количество хора се събираха около обяд и привечер край тези малки кафенета – и те се превръщаха в улични салони. Повечето стояха прави, пиеха кафе, разговаряха и имаха усещането, че опитват нещо различно от сухоежбината на соцвсекидневието.

Спомням си „Млекото“, едно от първите подобни места. Не само защото можех да поръчам млечен шейк, тоест нещо различно от бозата и жълтата или червената лимонада. Там например се запознах с писателя Васил Попов. Минавах ли покрай „Колумбия“ или „Кристал“, се оглеждах за Николай Кънчев. Макар и рядко, случваше се да го видя. В „Шапките“ коментираше прочетени книги и последните естетически течения интелектуалният гуру Владимир Свинтила. „Кравай“ беше единственото място, на което пънкарите се чувстваха удобно с необичайните си прически и облекла.

В „Синьото“ се събираха хора от радиото и музиканти. Но и много други. По едно време постоянно присъствие беше Сиси Графинята, която в джазови сетове коментираше и хората около себе си, и международното положение, и основни фигури от ЦК на БКП, без да се интересува от явните и прикритите доносници, които също бяха постоянно присъствие. Там често се срещах с Иван Рембранда, с когото кръстосвахме улиците до късно през нощта.

В „Бразилия“ и „Хавана“ се събираха софийски тарикати, чейнчаджии, комарджии. На почит бяха производителите на пластмасови джунджурии. Обикновено „на възраст“, предприемчиви, те разполагаха с пари. Работеха нелегално или използваха някакви временни постановления, за да организират частните си предприятия. Мнозина от тях влизаха или излизаха от затворите заради тази си активност. Постоянно присъствие бяха и красивите жени. В „Хавана“ се появяваха Георги Джагаров и Венко Христов. Вероятно тогава са ремонтирали ведомствените кафенета и ресторанти на СБП и СБЖ.

Доста по-късно, в началото на размразяването и Прехода, около „Магурата“ се разгърна предприемаческият дух, като още от началото беше заразѐн с милиционерския бацил „за едни може, за други – не“. Най-подготвени за свободен бизнес се оказаха част от някогашните посетители на въпросните кафенета. Трансформацията се извърши сравнително лесно за мнозина от тарикатите и известните улични бабаити, защото се оказа, че са били доносници и сътрудници на някогашната милиция, преименувала се на полиция.

Ако трябва да разплетем възела между спорт, тайни служби и политика, завързан преди трийсетина години, откъде да почнем?

Спортистите, заедно с хората на службите и партийните активисти, още по времето на соца бяха организирани. Сред тях имаше хора с административни постове в партията държава, а и авторитетни личности с качества на водачи и главатари. Организираните им групи скоростно се превърнаха в първите активисти на капитализма. Ама не какъв да е, а техен си – и затова свързан с насилие и проливане на кръв.

Голяма част от истинските спортисти нямаха качества за мутри. Каква мутра ще си, ако целта на живота ти е била да пробягаш сто метра под десет секунди или да скочиш повече от два метра. За всеки престъпник, излязъл от затвора, беше значително по-лесно да влезе в мутренска бригада, отколкото за обикновен или елитен спортист.

Защо синоним на мутрите станаха борците, „борчѐтата“, а не боксьорите?

Борците обикновено са селски момчета, с патриархална ценностна система. Имат уважение към по-старите, по-знаещите и по-можещите. И затова борците бяха по-лесни за управление. В допълнение, доста бивши борци вече бяха станали барети, жандармеристи, обикновени и необикновени (тайни) ченгета.

Докато боксът е предимно градски спорт. Почти всички са индивидуалисти, с изразено чувство за превъзходство, склонни са към анархистични прояви – понякога само защото с един удар могат да разрешат уличните или други такива проблеми. Боксьорите се отнасяха със съмнение и дързост към тези, които се опитваха да ги управляват.

Палми Ранчев тренира боксьори на летен лагер през 2018 г. © ABC Fight Club

Защо бързо забравихме София на престрелките от 90-те?

В началото на Прехода престрелките създаваха чувство на несигурност, на страх и ужас от всекидневния живот. За да бъдат подчинени нарочените за рекет. Да замре всеки опит за самостоятелност. Престрелките бяха и команда към всички недоволни, предприемчиви и активни българи да напускат страната. Междувременно една след друга разстреляха или взривиха най-вироглавите мутри. Останаха сговорчивите, склонните към подчинение и раболепие, ориентирали се към постове в държавните структури. Сега властта им се е увила като питон около всички и всичко.

Отдавна в страната трудно се диша. В подобно положение какво да помниш по-напред. Убитите някога? Или собственото си окаяно положение?

Какво си спомняш от началото на 90-те години? По какво си приличаха „силните на деня“ и „силните на нощта“ в това смутно време? И по какво се различаваха?

През цялото време така наречените „силни на деня“ и „силни на нощта“ бяха ръководени от едно и също място. Притежаваха сходни качества: животинската стръв и алчност за повече пари, собственост, власт. Бяха готови да мачкат, да газят и убиват всеки на пътя си. Спечелването на всички пари и овладяването на цялата власт бяха генералните им цели. Различията между назначените за бизнесмени, банкери, политици и престъпници през цялото време оставаха условни.

Докога комунизмът може да бъде оправдание за ставащото днес, 31 години по-късно? 

Когато отидох за първи път в Швеция, където социалистическата партия управляваше от доста години, се потвърдиха подозренията ми, че у нас никога не е имало социализъм. Комунистическите идеали за равенство, братство и свобода бяха само повод за политически остракизъм на несъгласните. За да сме равни, режеха главите на по-умните или скъсяваха краката на по-бързоходните. Комунизмът е поовехтяла опаковка на някогашната тоталитарна власт, мимикрираща сред либерално и псевдодемократично каканижене.

Къде ти слагаш точката, в която криминалните елити на Прехода безвъзвратно се превърнаха в политически? Кой произведе Бойко Борисов? Кой трябва да поеме отговорност за неговата поява?

Още в началото на Прехода служителите на закона и престъпниците лесно сменяха позициите си. Някога предложих да се създаде Министерство на организираната престъпност. Така ченгетата нямаше да работят до 5 часа̀ в МВР, а после в мутренските групировки. През следващите години заменяемостта протичаше по-интензивно. И на различни нива. Днес си ченге, утре – мутра, после се обявяваш за бизнесмен или ставаш политик. Напоследък политическата позиция най-сигурно гарантира място в разпределението на парите от Европейския съюз. От години имаме милионери, а вече и милиардери, които знаят единствено как се краде.

Настоящият министър-председател е представителна фигура от селектирания елит на Прехода. Алчен и безмилостен, ако той самият не е застрашен. Склонен към всякакви компромиси, стига да му осигуряват печалби и власт. Още в началото показа на кукловодите, че може да бъде слуга, без да се чувства унизен. Макар и да е посредствен във всичко, което изисква познания и умения. През цялото време той беше манипулиран – и манипулираше. На държавните постове беше повече актьор, отколкото реално действащ политик. Правеше всичко името му да стане популярно.

Спомням си как в „Труд“ ми връщаха текстовете, ако съм направил и най-невинна иронична забележка към персоната му. Обясняваха, че после щял да ги скъса от телефонни обаждания. И през цялото време взимаше процент от всеки възможен за рекетиране бизнес. Разширяващият се икономически потенциал разширяваше и периметъра му на влияние, докато напоследък започна еднолично да управлява държавата…

В своята литература ти изследваш маргиналиите и маргиналите на Прехода. Имат ли свой политически потенциал? Или трябва да разчитаме на бавната политизация на протестиращата днес средна класа?

В маргинали у нас се превърнаха тези, които не приеха морала, наложен от управляващия криминалитет, или другите, неиздържалите на промените, съгласили се с материалните и психическите несгоди в търсене на някакво лично равновесие. Учителят около боклукчийския контейнер, безработен или с минимална пенсия, е представителна фигура на Прехода. Вече цели поколения се изхранват от отпадъци. И ако продължим в тази посока, нищо чудно, ако се появи партия на уличните кучета и бездомниците, за да се компенсира обезлюдяването, а и заради общите им източници на живот.

Настоящият политически елит – узурпирал основните държавни постове и позиции, неотговарящи на професионалните му възможности, оформил човешкия си профил сред далавери и измами, следвайки законите на мафиотските зависимости – се състои от некадърници и криминален боклук, вреден и направо отровен при по-нататъшно използване. Протестиращите трябва не само да ги сменят, а буквално да ги изметат.

Какво трябва да помним и какво да забравим, за да имаме шанса да продължим да живеем заедно по тези земи? 

Трябва да запомним всичко от случилото се през тези и подли, и доста мизерни в морално отношение години. И същевременно да го забравим. Както се помни и се забравя скоростно прочетена книга. Ако продължа с книгата като метафора, трябва да влезем в нови сюжети, отговарящи на членството ни в ЕС. Преди всичко: да се отстранят остатъците от бившата Държавна сигурност. И да се потърси отговорност на виновните страната ни да е най-бедната, най-болната и най-бързо изчезващата нация на континента. Има достатъчно младежи – и образовани, и способни, и с чувство за национална отговорност, които могат да измъкнат страната от негативните списъци.

Заглавна снимка: © Фелия Барух за Софийския международен литературен фестивал през 2013 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.