Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/miroluba-benatova-istinskiyat-razgovor-za-rolyata-na-ds-v-prehoda-nikoga-ne-e-zapochval/

Съвсем наскоро, в рамките на по-малко от месец, починаха Красимир Каменов – Къро и Ангел Христов, познат като единия от двамата Братя Галеви. Първият – жестоко убит в дома си в Кейптаун, вторият – починал от естествена смърт в родното си село. За Къро се смяташе, че иска да говори и така са му запушили устата. За Христов се смяташе, че е изчезнал и го няма в България ни жив, ни умрял. И както от години не се говореше за тези хора, изведнъж имената им отново влязоха в ефира, завъртяха се набързо за овации и отпаднаха пак от дневния ред на обществото.

Само че техните имена, както и имената (даже прякорите) на много други като тях, не може да са част от някаква хроника без контекст, защото тези герои на Прехода са пряко свързани с всичко, което ни се случва днес. Те са свързващото звено между близкото минало и настоящето. Вдигано години наред на техните рамене, миналото допълзява до креслото на настоящето, намества се нахално в него и кръвожадно гледа към бъдещето ни. И разчита на това, че няма да го видим, докато се крие в сенките, и няма да го разпознаем, дори да излезе на дневна светлина, защото това, че „нек’ви мутри“ са умрели, не би следвало да засяга никого. Но засяга всеки от нас, защото генезисът на тези хора е пряко свързан със състоянието на обществото и държавата ни.

Защо трябва да говорим за миналото, вместо да го замитаме под килима, и кои връзки между някои от силните днес и някои от силните вчера не бива да се забравят – за това е разговорът ни с Миролюба Бенатова, дългогодишен разследващ журналист и един от малкото хора, интервюирали Братя Галеви, Златомир Иванов – Баретата, емблематични членове от кръга „Монтерей“ и други знакови фигури от новата история на България.

Преди да прочетете интервюто, ви предлагаме да видите този материал на Миролюба Бенатова, в който преди години тя прави подробна хроника на възхода и залеза на някои от съществените играчи на Прехода. Ще си припомните имената на Емил Кюлев, Илия Павлов, Димитър Джамов, Младен Михалев – Маджо, Бай Миле, Маргините, Иван Тодоров – Доктора, Филип Найденов – Фатик, Стоил Славов, Димата Руснака, Георги Илиев, но и на кукловодите от „Монтерей“ – Любен Гоцев и Виктор Вълков.

Изгледайте видеото и докато четете Миролюба в интервюто ѝ за „Тоест“, имайте предвид казаното от Илия Павлов в нейния материал:

Обиждам се от думите, че бизнесът или държавата е бандитска. Тя е бандитска по две причини: първо, защото ние я направихме такава и трябва да я поправим; и втората причина е, че определено конкуренцията пък желае да е такава, защото по-лесно се продават активите.

Защо хората с прякори и техните връзки с властта не бива да се забравят? Ето например наскоро пак се заговори за Братя Галеви в контекста на това, че уж изчезналият Ангел Христов се появи в България, само че починал.

Не бива да се забравят, защото са анамнеза на Прехода. Показват поне част от трансформацията на паяжината от връзки и зависимости във власт и пари. Братя Галеви са известни още от 90-те години, както и други хора от „първия ешелон на Строители на съвременна България“, които бяха пуснати като пушечно месо и разсейваща маневра. Това са бивши служители на МВР и МО, сред които и спортисти, които се оказаха в един момент без спорт, кауза и пари. Хора с дисциплина, хора с умения, хора без работа, на които тогава им беше внушено, че могат да свършат нещо, че са важни, че „ще правят бизнес“. Те също са някакъв вид жертва, още повече че доста от тях вече не са живи.

В края на 80-те и началото на 90-те Братя Галеви са част от Отряда за борба с тероризма, по-известен като „Баретите“. Там са били заедно със Златомир Иванов – Баретата. Един от командирите им е бил Алексей Петров. Тогавашен техен ръководител е бил Красимир Петров – шеф на баретите по време на правителството „Виденов“, директор на „Гранична полиция“ по време на правителството на НДСВ, а в друг момент – шеф по сигурността на „Лукойл“. Всички тези хора помнят Галеви като много добри командоси. Всички изброени също са част от трансформацията на службите за сигурност в частни конгломерати, чийто инструментариум продължава да е и влияние с информация.

През 90-те „добрите барети“ Галеви са част от т.нар. Банда на офицерите, след като напускат отдела за борба с наркотрафика на ГДБОП. От този период датират около десетина дела срещу тях. Правят всичко типично за онези години, като част от тогавашната „екосистема“ – различни брънки на силовите структури, които диктуват правилата в цяла България с рекет, изнудване, тормоз, завладяване на бизнеси, отчисления.

По споменатите дела те са оправдани. Интервюирах ги през 2008 г., когато се бяха запътили към политиката с вече прекратени дела „поради липса на доказателства“. Когато посегнаха към политиката и се опълчиха срещу тогавашния кмет на Дупница, обяснението им беше:

Ние винаги сме плащали на политици. Искаме да го съкратим този разход и да влезем в политиката директно, без да се занимаваме с посредници.

Междувременно ги бяха проверявали от ГДБОП по подозрение, че са свързани с производство и международен трафик на наркотици. И тази проверка беше завършила с „липса на данни за престъпление“. Практически те си бяха презаверили печата от държавата, че всичко им е наред и че са просто „напредничави бизнесмени“, „новатори“, „лидери“, които имат „щедри работодатели от Сейшелите“ и с техните пари строят нещо, което прилича на Пентагона (имението на Братя Галеви в с. Ресилово – б.р.). На това държавата просто му беше дала зелена светлина. Галеви бяха изпрани от МВР и съдебната система. И те са просто един пример.

Защо се дава зелена светлина?

Предполагам, че те винаги са работили за службите. Този маниер беше използван по отношение на много като тях – да се водят агенти на службите за сигурност дори след 1989 г., с идеята, че биха могли да бъдат полезни като информатори за случващото се в престъпния свят. Да не забравяме и досието „Буда“, в което е Борисов. Той твърди, че не е бил информатор, но според сайта „Биволъ“, който извади досието му, това не е така.

Няма лошо такъв тип хора да бъдат ползвани за информатори, стига това да не се превърне в индулгенция и в безкрайно разпънат чадър за вършене на престъпна дейност, както стана в България.

През службите този тип хора си разчистваха сметките с конкуренти. Не службите да разследват на равна нога цялата престъпна дейност, ползвайки някакви агенти, а обратното – групировките ползват службите за собствено оръжие, като бухалки. Цялата система, която би трябвало да ни пази, всъщност е обслужвала определени интереси. Тогава са били мутренски, сега са олигархични. В началото беше МВР и службите, после основна роля на бухалка зае прокуратурата, а в някои случаи – и съдът.

А това се случва, защото говорим за корупция на изключително високо ниво, или за нещо още по-дълбоко, за някакъв изначален замисъл да е точно така?

Ще се върна още малко по-назад. В началото на 90-те години излязоха разни доклади какво са работили комунистическите служби. И стана ясно, че тогава едно от направленията на Държавна сигурност е било контрабанда на каптагон (вид амфетамин) и на оръжие. Това са били „официални“ държавни канали, създадени по поръчка на ръководството на БКП. Според официалния замисъл на цялата работа по този начин са се осигурявали валутни постъпления за бюджета на България. Създадени са много задгранични дружества – параван на всякакъв вид дейност, включително и незаконна. Парите, с които са оперирали назначените за бизнесмени агенти, са държавни.

След промените тези държавни (частни на хартия) дружества минават в частни ръце, както и контрабандните канали, както и парите в сметките. Всъщност групировките се ръководят от различни служители на високо ниво в Държавна сигурност, които си приватизират тези канали. Дейността продължава, но вече не се отчитат на държавата, а на себе си. Ето как се раждат групировките и първите олигарси. Всъщност червените пари не са митични, те са съществуващи пари, които просто минават в частни ръце. Някои ги пропиляват, други успяват да ги трансформират в истински частен капитал, който да се превърти, да се умножи, да продължи нататък. Накрая някои даже ги препират, част от тях превръщайки се в сериозни строителни предприемачи например.

2008 г. беше много типична в това отношение. Тогава външните частни инвестиции в България бяха в пик. Помня, че Сергей Станишев много се гордееше с тази статистика. Но анализаторите от Центъра за изследване на демокрацията направиха уговорката, че голяма част от тези т.нар. външни инвестиции са всъщност препрани пари от престъпна дейност, които се връщат в България през чужди дружества, решили да инвестират. Примерно в строителство.

Тогава всъщност беше и най-големият бум на строителството.

Да. Това са всъщност едни добре завъртени и препрани пари, които се трансформираха в бетон. И това е само една от проследимите брънки на тези мрежи.

Същото се случи с предприятия и с тяхната приватизация. Малко неща, независимо легални или нелегални, са попаднали в случайни хора, които не са свързани под някаква форма с комунистическия елит на службите или на Партията.

Попадането на случаен принцип не е ли пак по някакъв начин контролирано, за да не са всички уязвими по комунистическа линия?

Те не се броят за уязвими. Над 40% от досиетата са унищожени още през 1990 г. Това с уязвимостта е силно надценено. Виктор Вълков – един от митичните хора от кръга „Монтерей“, бивш външен министър, дългогодишен дипломат, работил като търговски аташе в няколко държави, сред които най-важна е Турция, и който 90-та беше едно от предложенията за първи демократичен президент – много обичаше да се шегува, че два пъти е проверяван от Комисията по досиетата и винаги е излизало, че няма досие. В крайна сметка му излезе картонче и се оказа, че има два псевдонима. А по негови думи – нещо, което липсва в досието – той е бил двоен агент.

За тези хора това не е уязвимост, но покрай срещите си като журналист с кръга „Монтерей“, където ме бяха допуснали, съм видяла как се поддържа тази мрежа от връзки и контакти. С много хора и фирми, чиито имена не знаем.

Пеевски оттам ли тръгна?

Така изглежда. Но не той, а майка му. Той е страничен ефект. Всъщност ние в момента живеем във времето на страничните ефекти, които вече дори и най-големите стратези и кадровици на Държавна сигурност не са изчислили. Те са изчислили до майката на Пеевски. След това Пеевски, неговите деца и така нататък – те за тях не отговарят. Покрай службите, задграничните дружества, търговските представителства остават връзките и контактите от миналото и тези хора продължаваха да възпроизвеждат по модела на Държавна сигурност бизнес мрежите си – с доверени лица, с конспиративност, с благодарност.

А как изглежда в този контекст Васил Терзиев – кандидатът за кмет на София от ПП–ДБ, „Спаси София“ и „Екипът на София“, чиито дядо, чичо и баща са били висши офицери в ДС? (Позволяваме си да добавим този въпрос, който не съществуваше, когато е проведен разговорът за интервюто, тъй като и кандидатурата на Терзиев не беше обявена официално, а темата е в същия контекст – б.р.)

Васил Терзиев истински вярва, че не е бил подпомогнат и привилегирован, въпреки че като дете е живял и учил в САЩ, което ние, които можехме да стигнем само до Румъния, преценяваме като привилегия. Вероятно и по-добре за него е, че не знае какво е да имаш избор само между бели и сини гуменки, и затова недоумява кое не е ясно в разбирането по отношение на предимствата, получени чрез неговия произход. Те не са битови толкова, колкото образователни и социални.

Извън бита, Терзиев е категоричен, че връзките на неговите роднини и роднините на съдружниците му нямат отношение към успеха му в ИТ сектора. Той разказва, че с приятели от студентските години и лични спестявания са си измислили, изградили и продали всичко сами. Факт е, че сферата е сложна и не е като да приватизираш завод и да го продадеш на скрап, както направиха стотици партийни и комсомолски функционери. Но разузнаването по време на соца се е занимавало и с технологии.

Мимоходом Терзиев сподели в подкаста „Говори интернет“, че баща му е работил за т.нар. научно-техническо разузнаване към Първо главно управление на ДС (бил е на мисия в САЩ – б.р.). Васил Терзиев не каза повече. Това, което неизкушените от темата „Държавна сигурност“ не знаят, е, че научно-техническото разузнаване се е занимавало с крадене (копиране или купуване) на западни технологии. Даже проф. Вили Лилков, изследовател на социализма и службите, каза в предаването „Въпросите“, че българските разузнавачи в това направление са били гордостта на соцлагера. Лилков твърди, че цели индустрии в България са изградени с технологии, донесени от научно-техническото разузнаване. Не казвам, че случаят на Терзиев и съдружниците му е такъв, но давам повече информация за научно-техническото разузнаване.

Терзиев вероятно е добър организатор – това, че обедини толкова различни интереси и личности, го показва. Но според мен той подцени темата за ДС и собственото си осмисляне на миналото. Терзиев е повод този разговор да започне. Разговорът за децата на Политбюро, номенклатурата и ДС, които и до днес не слизат от обществения живот във всички сфери. Те са старите нови звезди на Прехода, към които винаги е имало уважение, дори страхопочитание.

Шофьорите на Политбюро станаха капиталисти опозиционери (нека вземем един Спас Русев, бивш шофьор на Стоян Марков), децата им са вече изучени в елитни университети и готови да са управленците на бъдещето. Това дразни, без задължително да сме от род на репресирани. Терзиев натисна този бутон – напомни за неравенството, което няма наваксване, напомни, че никой не е искал прошка за издевателствата по време на режима, напомни за всичко, което обсъждахме в предните редове. Напомни за неслучилия се преход. А явно същите ДС мрежи няма да му простят, че вместо да е поредният червен принц, той се опитва да се откъсне. Дори да се извини.

Не знам дали е готов да осмисли и понесе автентичното недоволство, не политически дирижираното. Разбира се, Васил Терзиев е хубаво да прочете папките за своите роднини, даже щеше да е най-добре вече да ги е прочел, за да може да разкаже нещо от свое име, а не да отговаря на статии, които го замерят анонимно и му иззеха инициативата. Но с него вероятно никога няма да видим в читалнята наследниците на Политбюро и сие – Станишев, Йончева, Живкови, Малееви и т.н. Някои от тях добре се реализираха и в демокрацията, и в европейските институции. Важно е да се знае, че по закон Васил Терзиев не може да прочете нищо, без всички наследници да са съгласни, а ако човекът е жив, не може да отвори досието му без съгласието на конкретната личност. Така че в случая прочитът на родовото минало трябва да се приема като метафора и по-скоро вътрешна работа.

Но парадоксите не стигат дотук. Част от перверзията на неслучилия се анализ се състои във факта, че в един момент Цветан Цветанов (бивш втори в ГЕРБ и син на служител от ДС) беше лицето на говоренето за тоталитарния режим и той „превзе“ темата за репресиите и Комисията по досиетата. Не се посвени да сложи и жертвите на режима пред себе си като жив щит. Нито Цветанов, нито Борисов могат да са лицето на антикомунизма и на евроатлантизма. Няма как. Всъщност всички тези политически играчи са част от голямата подмяна. Лошото е, че ние като общество сме жертва на такива инсталирани фалшиви герои, през които не можем да стигнем до истината. И така законът за омертата продължава да властва.

Всъщност човек като погледне по-голямата картина от дистанцията на времето, излиза, че докато ние сме се занимавали с престрелки по улиците, докато „играчите“ са били реално пушечно месо, пуснати да парадират със скъпи коли, с големи телефони, с лъскави костюми от пясъчна коприна, там някъде в сенките се е случвало истинското разграбване на България.

Някои от тези „играчи“, за които говорим, еманципираха ли се?

Най-вероятно всички под някаква форма са се еманципирали и са си повярвали, че са истински. На много голяма част от тях не им се получи. Пропиляха шанса. Някои успяха да влязат в крачка и наистина да реализират нещо. Други просто изядоха и изпиха всичко и го продадоха за скрап. Но за това е говорено по-малко, отколкото за стрелбата на „Мария Луиза“ например. (Стрелбата до басейн „Мария Луиза“ на 5 юли 2001 г. Тогава с гранатомет е стреляно по джип, в който се предполагало, че е Георги Пехливанов, шеф на силовата групировка СИК и съсобственик на „Интергруп“. Действието се развива посред бял ден, докато басейнът е пълен с хора – б.р.)

Друго важно крило е и това около Илия Павлов. Него вече го няма, но контрабандните канали и туризмът, на който беше сложил ръка, са си тук, само че преминаха нататък. Например почти не се говори за начина, по който банката на Славчо Христов мина в ръцете на Цветелина Бориславова.

Славчо Христов е сред героите, които сме забравили – осветител от БНТ, сервитьор в ресторант „Олимп“, говореше се, че бил доверено лице на Иван Костов. И като дойде на власт Сакскобургготски, банката тихомълком, кротко и полека беше „издадена“. Славчо Христов може би разбра знаците и се оттегли. Има хора от онези времена, които не са от спорта и за които по-малко се говори, но те са живи, здрави и богати.

В самото начало на Прехода се твърдеше, че имало две крила: на Андрей Луканов и на Огнян Дойнов. Единият по̀ бизнес ориентиран, технократ, другият – с тесни руски връзки. Но реално цялата руска мрежа никога не е прекъсвала съществуването си тук именно покрай бизнес връзките, оплетени със службите, чиито кадри винаги са били свързани със Съветския съюз и КГБ, въпреки че това е дълбоко покрито. За някои хора изобщо не си личи на пръв поглед.

Понякога на хората, успяващи да навържат нещата и да обърнат внимание не на фокуса, който се прави за пред зрителите, а на това, което се случва отзад, се гледа особено.

То звучи параноично. Всъщност никой, на който не му се налага професионално или някак си животът не го е насочил в такава посока, не може да го види. То е даже страшно да го видиш. Нека не забравяме кога например беше продаден „Нефтохим Бургас“ – пак по времето на Костов, който казва, че това е бил най-добрият вариант. Но е факт, че не се прекрати зависимостта на България от Русия. Години наред. Всъщност тези енергийни връзки са сериозната част, за която най-малко се говори и най-малко хората разбират от нея. Защото от криминален свят всеки може да каже, че разбира. Всички са чели „Кръстникът“.

Между убийството на Красимир Каменов – Къро и смъртта на Ангел Христов имаше много кратък период и някак си изведнъж ефирът се насити отново с тези имена. Защо говорим например кой е Къро, когато Къро умря?

Таки и Къро се смятаха за наследници на Васил и Георги Илиеви и бяха неразделни във всичко, с което се занимаваха. Имали са някакво разделение на бизнесите, но още от миналото десетилетие се знаеше, че например борсата в „Слатина“ е на Къро и на жена му. Таки беше разследван като лидер на организирана престъпна група, свързана с наркоразпространение, но така и не беше осъден. Къро никога не е бил разследван за такива работи. До момента, в който не се заговори, че всъщност всички гьолове на „Капитан Андреево“ – и санитарният контрол, и всичко останало – са свързани с него. А за това също се знаеше през годините.

Но сякаш започна да се говори през миналата година повече?

Когато се оказва, че Таки и Къро вече са били врагове. Точно какво е станало, никой не знае, или поне аз не знам. Но знам със сигурност, че в един момент Таки започва да превзема бизнеса на Къро – легалните неща, които са с много голямо участие на държавата. Всички „хранилки“ са взети за „управление“ от тези хора с благословията на ГЕРБ през последните десетина и повече години. Твърди се, че е имало покровителство на много високо ниво.

Когато Таки и Къро се скарват по някаква причина и Таки прави опити да изземе този бизнес, Къро се обръща срещу него и започва да работи със службите, за да уязви бившия си партньор. И ако Къро е бил готов да говори за цялата обвързаност „престъпност–бизнес–политика“, не му стигна времето.

Имената на Къро и Таки изплуваха покрай странна докладна записка, намерена в документацията на един убит бивш полицай – Любомир Иванов. Всъщност в тази анонимна докладна от човек, смятан за агент на въпросния бивш полицай, пише, че има информация, че по поръчение на Таки Ружа Игнатова е убита и пусната някъде из Йонийско море.

Вероятно и за тези неща е можел Къро да говори, като обаче в момента, в който неговото име беше осветено, а не това на Таки, му се приписаха няколко убийства и заговор срещу държавата. След това го убиха.

Спомена Ружа Игнатова. Как точно са преплетени тези взаимоотношения в нейната история?

Отново говорим за чадър от службите. Според мен тя е продукт на сериозни заинтересовани кръгове. Преди да изчезне, всички капитали, които бяха откраднати от хората от целия свят – не само пари, но и имоти, преминаха в други ръце. Реално тя беше прехвърлила всичко, когато изчезна. Твърди се, че всичко се води на съхранение при финансиста Емил Хърсев. Той обича да казва, че няма нищо общо, просто го ползват за чекмедже – финансов уредник за различни клиенти. Тези активи са под някакво попечителство с други собственици. Тя вече нямаше нищо, когато замина за последен път.

Но знаеше прекалено много.

Вероятно и тя си е вярвала, че е истинска и че е измислила тази игра. Смята се, че голяма част от т.нар. престъпен свят също е инвестирала пари в OneCoin.

Тоест те също са ужилени?

И ужилени, и може би не съвсем, защото може да са си върнали част от инвестициите междувременно. А и според онзи агент Ружа е някъде из Йонийско море по поръчение на Таки. Не знаем дали е така. И в този, и в други случаи трябва да се знае, че не гърмят истинските играчи, а бушоните, които, дори в публичното пространство да са изглеждали влиятелни и на високо ниво, всъщност не са.

За какво си говорим, когато си говорим за някой с прякор, който е изчезнал или са го убили?

Винаги има друг сериозен, добре образован, умен човек, на когото никой не знае името, който седи в опушен кабинет, пуши пура и дава наставления. Може и никога да не стигнем до този в опушения кабинет. Знам за няколко, които си починаха на сериозна възраст от естествена смърт.

Но го има и другото – разследвания, в които, като тръгнеш да разнищваш брънка по брънка, свидетел по свидетел, схема по схема, накрая опираш до някой мъртвец и всичко свършва там. Или пък много неща, които се знаят, но се вадят на показ, когато някой реши, че определени хора вече не са нужни.

Убийството на Къро може да е поръчано от много страни, защото той е бил замесен в международна престъпна мрежа, но е убит в един момент, в който, ако тръгнем все пак по конкретната сюжетна линия, която ни интересува в България, той беше решил да говори за неща, засягащи българския политически елит.

За кого в българския политически елит в момента той можеше да говори евентуално?

Както казахме, страничните ефекти на кадровия подбор на Държавна сигурност, метастазите или въобще – неизчислените. Защото те вече са хора, които никой не ги е смятал. Нито Борисов е изчислен, че ще стигне толкова далече, нито Пеевски, нито други хора.

Защо е важно тези хора, чиито имена споменахме в разговора, а и много други от т.нар. герои на Прехода, да не се забравят, както и техните връзки един с друг?

Защото истинският публичен разговор за ролята на Държавна сигурност в Прехода никога не е започвал в България. Това се смята за някаква параноична, паразитна тема и тя съвсем нарочно е профанизирана. Всъщност най-шумните и най-постоянните гласове в медиите са хората, свързани с Държавна сигурност и номенклатурата от миналото.

Не е започвал никога и истинският разговор за жертвите на комунизма. Това също се смята за тема, която не засяга никого. И пак нарочно се вменява подобно схващане. Този разговор е обидно маргинализиран. Нашето общество изобщо не е стигнало до момента на осъзнаване. Голяма част от него е с широко затворени очи и за терора, и за кражбите, и за последствията. Трябва да си дадем сметка, че бяхме доволни, когато получихме банани, бяла техника и възможност да пътуваме в чужбина, но никога не си признахме, че сме част от режим, който ни е осакатил. Това признание си го дължим, за да продължим напред.

Ние сме жертва на колективна травма и ако не започнем да се виждаме като такива, ще ни се случват все по-страшни неща. Обезчувствили сме се. От страх да не би да ни заболи, като погледнем какво ни се е случило, сме калцирали болката. А така сме заплашени от тежки рецидиви или от самоунищожение. В обществото никой не е признал болката на другия. Няма никаква емпатия, има само лозунги, плакати, комунистическа пропаганда, а след нея – нищо. А това нищо води до голямо объркване по всякакви теми и съответно до голямо обществено разделение. Имаме 30 пропилени години, превзети от онези кръгове, за които говорихме. По-страшното е, че не са превзели само заводите и парите, а и разказа за това, което ни се е случило.

А ако все пак съумеем да разкажем историята, какво ще стане?

Тогава ще боли, ще има гняв, ще има обвинения. Но болката ще излезе на повърхността, което ще даде възможност на раната да се излекува.