Tag Archives: Училище на ХХI век

Професия учител

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/profesiya-uchitel/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Кои са българските учители? Какво ги мотивира да практикуват една от най-значимите за обществото професии? Пред какви пречки са изправени днес и как могат да ги преодолеят? В опит да разбере повече за учителската професия в наши дни, Йоанна Елми се обърна към експертите Нели Кочева и Петко Иванов от организацията „Заедно в час“.


Кой решава да стане учител в България днес?

Отговаряме на базата на 12-годишния опит на „Заедно в час“ с програмата „Нов път в преподаването“, която позволява на хора с висше образование и опит от различни сфери да поемат своя път към учителската професия. През тези години за програмата са кандидатствали над 20 000 души и сред тях виждаме няколко групи.

Една от тях включва студенти по педагогика, които търсят подкрепа, практически опит и насоки. Подготовката, която те получават в университета, е главно теоретична, а практическата част и реалният опит от класната стая са по-ограничени. Студентите, които са избрали кариера в преподаването, осъзнават, че чрез допълнително обучение и подкрепа в първите две години от тяхната работа като учители ще навлязат много по-бързо в професията и ще бъдат полезни на своите ученици. Чрез програмата се научават не само как да преподават, но и как да управляват груповата динамика, да изграждат култура на класната стая, да развиват умения на ХХI век и емоционална интелигентност у учениците, как да приспособяват преподаването си, когато децата в клас са на различно ниво, и т.н. Пред тези предизвикателства младите учители се изправят още в първите месеци на своята работа.

Други студенти пък идват от най-разнообразни специалности – право, международни отношения, различни технически специалности, архитектура, лингвистика, журналистика и т.н. Въпреки че са избрали други специалности за следването си, при тях се откроява силното желание да работят с деца и да започнат своя професионален път на място, където работата им ще има измеримо въздействие върху другите. Освен желание да бъдат учители и да подобрят образователната система, нерядко тези кандидати споделят, че като учител развиваш много професионални качества, които след това са ти полезни, независимо в коя сфера ще продължиш своя път.

Има и отдавна завършили хора с дългогодишен професионален опит, както и такива с образование и опит в чужбина. Хората от непедагогическите среди търсят социалния елемент в преподаването – работа, която носи смисъл и допринася с нещо за бъдещето на обществото. Много от тях са проследили на практика как образованието е в основата на всичко, включително и на развитието и успеха на различни бизнеси и професии. Всяка година имаме и българи, които в учителската професия виждат мотивация да се завърнат в родината и да предадат на децата опита си от други места. Те често използват чуждите езици, които владеят на високо ниво и чрез които са способни да отворят много нови врати и възможности пред учениците.

Вярно ли е, че днес никой не иска да бъде учител?

По-скоро не. През последните 2–3 години се наблюдава ясна тенденция на повишаване на интереса към учителската професия. Програмите за бакалавър, магистър и допълнителна учителска квалификация в университетите за повечето специалности са запълнени. Разпределението на този интерес обаче е неравномерно. Много хора са се ориентирали към това да преподават в началния етап, докато специалности като математика и физика не се радват на такъв интерес. В същото време нуждите на училищата са по-скоро пропорционални – търсят се учители както за началния етап, така и по различни науки и предмети. През последните години именно длъжностите за учители по точни науки най-трудно се попълват.

Защо някой би искал да стане учител в България?

Хората, които избират учителската професия, рядко са стимулирани от материалното. Въпреки това можем да кажем, че увеличението на заплатите в сферата на образованието се отрази положително на интереса към професията. В много региони учителската заплата е близка до средната работна заплата, а това премахва една бариера, която спираше хората да се насочват към професията.

Поемането на транспортни разходи или разходи за наем, допълнителните възнаграждения и дни на платен годишен отпуск също оказват своето положително въздействие върху това хората да избират преподаването за професионалната си реализация. В последната година стабилността на работната позиция също е важен фактор, най-вече за хора, които са работили в сектори, засегнати от пандемията и от различните наложени мерки.

Повишеният интерес към професията в момента спомага и за това да има учители и в по-малките и отдалечени населени места. Директорите вече не срещат същите трудности като преди години, когато за някои позиции нямаха никакви кандидатури. Надяваме се това да се задържи като тенденция и след пандемията, а учителите, започващи сега работа в такива училища, да решат да продължат да се развиват там.

Можем ли да кажем, в духа на предстоящия празник на народните будители, че за да бъдеш учител, духовното е толкова важно, колкото и материалното?

Смело можем да твърдим, че огромна част от учителите избират професията и се развиват в нея, водени от огромната грижа към децата. Това са хора, които осъзнават и носят отговорността за развитието на своите ученици. Когато срещнат трудности или са разколебани в своята мотивация, често именно тази отговорност ги задържа в професията. Това не е работа, в която всеки лесно може да те замени, камо ли по всяко време. Ти си учителят на твоите ученици, те разчитат на теб и не можеш просто да ги оставиш по средата на учебната година. Важна е емоционалната мотивация – силното чувство на отговорност и привързаност към учениците.

Друг фактор е професионалната общност и подкрепа – от колегите ти в училище, от твоя директор или от други учители по твоя предмет в дадено населено място или регион. Учителите, които получават професионална подкрепа и се чувстват като част от общност, по-рядко напускат системата.

Пред какви пречки са изправени учителите в ежедневието?

Колкото и удовлетворяваща да е учителската професия, често ежедневието на учителите е изпълнено със стрес и напрежение. Изграждането на умения за ефективно справяне с предизвикателствата на професията е ключово за учителите по всяко време, но последната година и половина като че ли извади тази нужда наистина на преден план. В старанието да се адаптират много бързо към постоянно променящите се изисквания и среда, да си свършат качествено работата, да помогнат и на хората около тях, някои учители „забравят“ или не приоритизират нуждата да обърнат внимание и на себе си, да се погрижат за своето благосъстояние.

А как трябва да се грижат учителите за себе си?

В „Заедно в час“ през последните години обръщаме много по-сериозно внимание на темата, защото професията и системата могат да бъдат наистина изтощаващи и изискват целенасочени усилия в посока на грижа за себе си дори когато хората влизат много мотивирани. Това е и един от големите ни научени уроци за последните 12 години. В обученията и подкрепата на участниците в програмите ни включваме разговори, ресурси и пространство за споделяне, които да помагат на учителите редовно да мислят не само за работата, за учениците и как да бъдат ефективни, но и за собственото си физическо и психическо здраве, как да бъдат щастливи и да имат време за близките си, за своите любими занимания.

За да се справят с т.нар. бърнаут (от англ. burnout – „прегаряне“), учителите трябва да обръщат внимание на комбинация от пет основни елемента: физическо здраве (сън, физическа активност, здравословно хранене); професионална удовлетвореност (реализация в професията, финансова независимост); интелектуално израстване (работа със смисъл, достъп до разнообразни възможности за самоусъвършенстване); социален живот (позитивни взаимоотношения и разбирателство с околните); емоционално здраве (изпитване на позитивни емоции и емоционален контрол).

Ясно е, че не всякога е възможно да се отделя време за всички тези елементи, но като цяло на тях все още не се обръща необходимото внимание, и това води до „прегаряне“ и напускане на системата.

Какво още може да провокира един учител да напусне системата?

Според официалните данни основно се наблюдава тенденция за по-голям брой напускащи в групата на начинаещите учители. Едно от големите предизвикателства пред системата в момента е задържането на учителите в първите им години на работа. Текучеството на начинаещите учители е голямо, а в същото време броят на педагозите, които сега започват кариерата си, се увеличава. След първите три години в професията е много по-вероятно учителите, които са останали в системата, да продължат работата си в нея. Опитът ни показва, че именно структурирана подкрепа в този период от преподаването е ключов за задържане на учителите дългосрочно в системата.

Със сигурност липсата на мотивация играе роля, но зад нея обикновено стои друга, по-дълбока причина. Силната умора, липсата на време за „презареждане“ или конкретни стъпки и методи за преодоляване на предизвикателствата, пред които се изправят, също и недостатъчната подкрепа може да доведат до това един силно мотивиран преподавател, който е започнал работа с много енергия, да се разколебае в решението си дали това е професията за него.

За да не се стигне дотам, много важни са умението за самонаблюдение и нагласата за постоянно учене. Това е една от професиите, в които е необходимо учене през целия живот, адаптиране към нуждите на учениците и развиване на уменията за ефективно преподаване. Успешните и мотивирани учители следят резултатите от работата си, търсят обратна връзка от децата, родителите, колегите и директора си, както и сами анализират доколко са постигнали заложените цели за даден урок или период от време, какво могат да направят, за да бъде времето с учениците им възможно най-полезно и добре използвано.

Кои са тежките системни проблеми, пред които са изправени учителите?

Един млад учител има нужда от възможност да разгърне целия си потенциал и новаторските идеи, с които идва. Често обаче той се сблъсква със закостенели разбирания и норми в системата, които му пречат да направи това и в крайна сметка го демотивират. Такива разбирания и норми са например силно централизираната учебна програма и учебен план, стремежът към изпълнение на нормативи вместо на дейности в името на учениците, съпротивата на част от колегите към иновативни и нови методи в образованието.

Освен това всяко училище има своите правила, норми на поведение и работа. Затова е ключово новите учители да получат качествена подкрепа както за вписване в колектива, така и за естеството на работата. Учителите от програмата „Нов път в преподаването“ на „Заедно в час“ например имат ментори през първите две години, които им дават обратна връзка за преподаването, помагат им да развият силните си страни и да преодолеят трудностите. Това е практика, която оказва голямо влияние върху мотивацията на новите учители и желанието им да останат в системата.

И последно, но не по-малко важно – въпреки целенасочената политика за увеличение на учителските заплати през последните години, в големите населени места заплащането на учителите все още не е конкурентно на това в други сектори, особено що се отнася до учителите по математика, чужди езици и природни науки. В същото време средната работна заплата също расте, а за заплатите в сферата на образованието няма ясен по-дългосрочен план. Сега имаше увеличение, но какво може да очакват учителите след 2, 5, 10 години? Необходимо е да се създаде и комуникира ясен план и в това отношение.

Как трябва ние като общество да се погрижим за учителите си?

На първо място, трябва да се уверим, че привличаме към професията и подбираме хора с нужната мотивация, нагласи и базови умения, за да бъдат успешни учители. Необходимо е да има ясни критерии извън наличието на диплома, знания по предмета и учителска правоспособност, които да подпомогнат директорите да избират правилните хора за своя екип. Да се създаде компетентностен модел (профил) на успешния учител и уменията, които той трябва да притежава, за да е максимално полезен за своите ученици. Пример за такива умения са организираност и планиране, нагласа за постоянно учене, аналитични умения, емоционална интелигентност, вътрешна мотивация за реализиране в учителската професия и др.

След подбора е необходима цялостна стратегия и ясен план за подкрепа на всички новопостъпващи учители в системата. В момента на много места липсва програма или практика за въвеждане на новите учители в работата и колектива. Тя трябва да включва работа с ментор/наставник, подкрепа от професионални учебни общности, допълнителни обучения, регулярни разговори за набелязване на области за професионално развитие. Има нужда и от преосмисляне на системата за кариерно израстване на учителите, така че тя да включва ясни очаквания за резултатите от работата на учителя и съответни стимули при постигането им.

С две думи, важно е да има цялостен подход за привличане, подбор, обучение, подкрепа и задържане на учителите в системата. Защото те са едни от първите – и най-важните – будители, с които се срещат децата.

Заглавна снимка: Учителката Цветомира Цветанова от програмата на „Заедно в час“. Стопкадър от видеоклип на организацията

Източник

Как се учим на медийна грамотност

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-se-uchim-na-mediyna-gramotnost/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване. Един от най-големите проблеми на учениците е, че не умеят да различават факт от мнение, споделя Сава Ташев, учител в столичното 97-мо СУ „Братя Миладинови“. Той преподава медийна грамотност „през предмета…

Източник

Как преподаваме и учим история

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-uchim-istoriya/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

В българското общество липсва консенсус за основни важни исторически периоди – от националния празник до тоталитарния режим между 1944 и 1989 г. Това е една от причините преподаването на история в училищата и изобщо разговорите за историята да бъдат повод за полемики, казва Юлия Мишкова, преподавателка по история в прогимназиално училище и обучителка във Фондация „Заедно в час“. С нея разговаряме два дни преди националния празник.

За Юлия е важно децата да преживяват историята не като предмет, в който се наизустяват дати, събития и имена, а като област, помагаща за откриването на взаимовръзки между факти, епохи и идеи; като наука, която ни разкрива, че случилото се преди много време може да се повтори, и следователно историята е важен ориентир.

Преподаването на историята като наука

В началния етап на основното образование се изучават предмети като околен свят, целящи да създадат по-скоро патриотична нагласа у учениците, от които се очаква да познават историята на своя край, род, да могат да свързват конкретни личности и събития. Когато питам Юлия дали може да говорим за националистически цели в подобен вид преподаване, тя отхвърля идеята и казва, че образованието в началния етап не е историческо, а по-скоро номинално покриване на знания за личности и периоди, които като общество смятаме, че всеки трябва да познава.

Когато говорим за личности като Левски и Ботев или за събития като 6 септември и 3 март, има много акценти, които могат да бъдат изведени на преден план, и зависи от учителя по какъв начин ще ги постави в контекст. Възрастта от първи до четвърти клас не предполага учениците да имат по-развито абстрактно мислене и е трудно да се влага прекалено усилие в изграждане на различни взаимовръзки. 

Има учители, които избират да акцентират върху силните послания от делото на нашите възрожденци: че по същия начин от нас зависи да правим възможно най-доброто за страната ни, от нас зависи да очакваме различни неща от управниците ни – идеи, които са и същината на заветите на тези хора. Но има и друга парадигма, през която върви разговорът за такива личности – акцентира се върху жертвеността на изстрадалия български народ, от който са излезли едни апостоли, поели вековната мъка на хората. 

Ролята на учителя и неговото разбиране са важни. Учебните програми имат логични гледни точки за изграждане на този светоглед. В частта, която по-ясно описва какво се очаква като компетентност и резултати от ученика до четвърти клас, са заложени – поне на ниво програма – европейските ценности и нагласи, познаване на многообразието. И от изпълнението зависи как те ще стигнат до учениците.

За какво ми е да го уча това?

Когато Юлия Мишкова започва да преподава, ѝ прави впечатление, че нейните петокласници вече имат изградена нагласа към предмета, макар и повечето да се сблъскват с него за първи път. На онези, които лесно запаметяват информация, историята им харесва и могат да рецитират факти за тракийската култура и Васил Левски. За другите обаче този предмет е безсмислен, няма какво да вземат от него и питат учителката си за какво им е, като могат да проверят датата с едно търсене в интернет. Въпросът се задава толкова често, че Юлия подготвя цял документ, в който излага своите аргументи.

Голямата цел на обучението по история е създаването на активни и ангажирани граждани, като това е било практика и в преподаването на историята след Освобождението и преди 9 септември. Юлия Мишкова разказва, че винаги се опитва да пречупва ключови идеи в отделните епохи през съвременната призма, която да показва на учениците, че едно събитие е значимо не само в миналото, но че същите ситуации и пречки може да се срещнат и днес.

Според нея е важно да се надскочат заучените фрази, които чуваме от ученици, учители и в обществото по отношение на българската история. Изграждането на национално самосъзнание също е сред аргументите, но учителката подчертава, че не е редно да смесваме исторически факти с други (например литературни) представи за миналото, а трябва да мислим критично за събития и личности, както и да разбираме по-големия свят, изучавайки историята на България редом със световната.

Ако един учител реши да ползва идеи от няколко учебника, така че да направи готин и вдъхновяващ урок за Санстефанския мирен договор, се получава хубаво. Но ако той реши да следва сляпо само единия учебник, с който работи, да мине през познатата за много от нас процедура – 25 минути да диктува план на урока, след което да кара учениците да попълват учебната тетрадка, – най-вероятно няма да се постигнат добрите намерения на ниво програма.

За малката, голямата, световната и близката история

„Всички отлично знаем, че немалко от хората, които преподават и до ден днешен, са обучени в отминалата историческа епоха в България. И има конкретни причини да виждаме един определен прочит на историята. Разбира се, ние надмогваме този прочит след 1989 г., но въпросът е до каква степен хората са готови да приемат нова гледна точка, тотално различна от тази, с която са обучавани и са свикнали да работят“, коментира Юлия Мишкова.

Но „малката“ история, която се преподава в училище, е част от по-голям дебат. За нея има проблем на ниво общество с назоваването на определени епохи – например дали говорим за „османско владичество“, или за „турско робство“, каква е склонността ни да приемаме друго виждане за тези понятия. Тук идва ролята и отговорността на академичната гилдия, която трябва да прокарва такъв тип дебати в обществото; да отчита различните интереси, които фигурират, когато се появи някакъв по-критичен разговор за названията. Това включва и написаното в самите учебници, готовността на авторите на програмите да защитават по-различни и нови гледища. Юлия е категорична, че отговорността пада не само върху учителите.

По този дебат на първо време няма обществен консенсус и не знам доколко е възможно да се постигне такъв. Дори в академичната гилдия въпросът не е изчистен и приключен, периодично виждаме в публичното пространство спорове по подобни теми и ефекта им над учениците. 

Положителната промяна в системата е налице, както е видно например в комбинирането на българската и световната история в по-новите програми. Юлия дава пример със Средновековието, което се изучава както на местно ниво, така и като част от Европейското средновековие. Учениците не гледат на процеси като създаването на българската държава или установяването на византийската власт като на нещо изолирано, а като на европейски феномен.

Тоталитарните години също присъстват и в програмите, и в учебниците. За пръв път децата се сблъскват с концепцията в седми клас, като за Юлия отново е интересно на какво наблягат авторите. Тя казва, че е нужно да се отсеят основните идеи – според нея не е необходимо седмокласници, които не изучават профилирано история, да имат детайлни познания за пленумите на ЦК и през коя година какво решение се е взело.

Множество феномени, които преживяваме и ще преживяваме години наред, можем да проследим през историята – икономически, политически, граждански процеси. Важно е от този период да се изведат максимално всичките уроци, които да учим и осмисляме заедно: Какво означава един човек да взема решенията? Какво означава държавата да подсигурява всичко? А за реализацията на своята идея да унищожиш всичките си политически опоненти? Да се възползваш от властта си? Какво означава обаче и държавата да се грижи и да поощрява определени сектори, като спорт и култура – области, които днес са на заден фон за управляващите поради редица обстоятелства? Трябва да осмислим в дълбочина какво се очаква от нас като граждани, какво можем и следва да правим. 

Особено за близкото минало Юлия Мишкова забелязва, че децата също имат изградена нагласа. Ако Средновековието или Древен Египет са новост за тях, то в изучаването на комунистическата епоха те влизат с мнение и емоция, наследена от родителите – че е било или по-лошо, или пък по-хубаво. Преподавателката разказва, че не е чувала балансирано мнение от своите ученици. Тук тя отново подчертава колко е важна реакцията на учителите – особено на онези, които са живели през този период и имат склонност да обобщават колко по-хубаво и различно е било, или съответно да правят обратните крайни оценки.

Редно е децата и учителите да знаят, че историята може да развие безкрайно много умения. Когато Юлия преподава, тя се старае децата да участват заедно в проекти, да преговарят знанията си чрез игри, които измислят сами, да правят макети. Разказва например, че когато са учили древна история, с учениците ѝ са направили възстановка на атинската Агора и са вземали различни решения в нея. Това са занимания, които разпалват интереса на децата към учебния предмет, свързват миналото с настоящето и водят до хубави преживявания.





Училищни проекти по история © „Заедно в час“

В прогимназиалното образование се развиват и умения, свързани с четивната грамотност (способността да разбираме какво четем, и да отсяваме най-важното, да различаваме факт от мнение, да предаваме информация със свои думи, а не с повтаряне и рецитиране) и критичното мислене, включително и развиване на меки умения. Децата работят в екип, изготвят макети на културно-исторически паметници, посещават музеи.

Човек се учи да отсява важното и да се ориентира в текста, независимо дали е медиен, или друг. Историята развива умението да анализираме, да оценяваме различните гледни точки, да подбираме аргументи и да знаем дали те са силни, или не. В контекста на приближаващите избори например да се ориентираме за кого да гласуваме, да видим дали предложенията на политиците са реалистични. Защото знаем, че често нещо ни се обещава, но то е невъзможно.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Заедно в час“
Юлия Мишкова е завършила специалност „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“ в СУ „Св. Климент Охридски“, по-късно се включва в програмата „Заедно в час“ и три години преподава история в столично училище. Опитът, който натрупва като учител, както и академичните ѝ интереси я убеждават, че образованието е най-смислената инвестиция за развитието на обществото. В последните години е съавторка на помагала за гражданска активност и медийна грамотност, насочени към учители, както и на цялостната методика за измерване на дигитално-медийни компетентности сред гимназисти в България. Работила е като мултимедиен редактор на електронни учебници по история, а в момента отговаря за обученията на учителите първа година в „Заедно в час“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Социално-емоционалната интелигентност: най-важното умение

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sotsiyalno-emotsionalnata-inteligentnost/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Да изслушваме другия, без да го прекъсваме; да внимаваме с какъв тон общуваме, както и каква невербална комуникация използваме – гледаме ли събеседника в очите, следим ли жестовете си; да споделяме мислите си с аргументи, но и да зачитаме различното мнение; да знаем как да уважаваме чуждото лично пространство. Това са само някои от примерите за социално-емоционални умения, които са значима част от общуването ни. Много от тези качества се култивират в ранните години на образованието.

Важността на социално-емоционалната интелигентност е призната от години, но у нас темата набира популярност отскоро. Това е и причината т.нар. меки умения да са във фокуса на един от образователните модули на програмата „Училища за пример“ на Фондация „Заедно в час“, в рамките на който в момента се подготвят педагози от две училища в София и Ветрен.

„Учителите са мотивирани, ангажирани, задават много въпроси. Ние инвестираме в тях и ги превръщаме в посланици на социално-емоционалните умения и на развиването им. Идеята е те да започнат работа в професионални общности, където имат възможност да поканят свои колеги да се включат, впоследствие дори да мислят на ниво випуск или училище. Разчитаме по този начин идеите и добрите практики да се разпространят“, разказва Симеона Маринова, старши експерт в програмата.

Какво е социално-емоционалната интелигентност

Според психоложката Валерия Симеонова, която също е част от екипа на „Заедно в час“, социално-емоционално интелигентният ученик и индивид умее да разбира емоциите си и да ги управлява, познава силните и слабите си страни, общува пълноценно с останалите, разпознава и планира целите си и проследява своя напредък в тяхното постигане. Този тип интелигентност ни помага да общуваме в рамките на социални групи, към които принадлежим, независимо дали става въпрос за семейството, училището, работата, или приятелския кръг. Колкото по-добре владеем себе си, толкова по-лесно разрешаваме конфликтите помежду си и вземаме добри решения за средата си.

„Колкото по-рано детето започне да се вписва в социалната среда и осъзнато да опознава себе си, да работи върху себе си, толкова по-добре“, смята Симеона Маринова. Според нея големият сблъсък и шок при децата често идва, когато в училище за първи път контактуват с по-широк кръг от хора, когато не са били на ясла или детска градина, живели са изолирано. Училището е сложна социална система с много изисквания. Детето, което идва от хаотична, неструктурирана среда на възпитание, се сблъсква с безброй правила: трябва да стои на едно място 40 минути, трябва да знае в коя стая може да влиза и в коя – не, трябва да разбира защо не може да пипа вещите на съучениците си и защо те реагират бързо, ако прекрачи тази граница. Затова началните учители са най-важните в системата – точно защото първите години често са пропуснати.

Освен това социално-емоционалните умения са гарант за умението да учиш. Ако детето не може да овладее емоциите си, то няма как да седне да пише диктовка или да се концентрира върху това, което говори учителят. Като яйцето или кокошката – едното не може без другото.

Симптоми и проблеми

Симеона Маринова подчертава, че проблемите в сферата на тези умения не могат да влязат в калъп и спектърът е широк, но при по-младите поколения се забелязва подчертан индивидуализъм, без значение дали са деца в риск, или не. Те прекарват много време с различен тип технологии, вследствие на което страдат от проблеми във взаимодействията си със социалната среда и им е трудно да управляват емоциите си по приемлив, щадящ околните начин. Нарушените връзки с другите често водят до конфликти. Но агресията като явление не е задължително свързана с отсъствието на социално-емоционални умения, а по-скоро с възпроизвеждащо се насилие.

По отношение на насилието е важна семейната среда. Според Маринова всяко физическо посегателство над дете на първо време е белег за безсилие, което се усеща от детето, а последствията могат да бъдат индивидуални – от приемане на наказанието като демонстрация на внимание до изживяването му като травма. Децата, над които се упражнява насилие в семейната среда, са по-склонни да посегнат на друго дете на детската площадка или в класната стая.

Когато това се случва в най-защитената среда, в семейството – мястото, което за едно дете е целият му свят, то го възпроизвежда и в друга социална среда, напълно логично. Насилието ражда насилие, независимо дали във физическа, емоционална, или друга форма.

Опитът показва, че няма пряка зависимост между социално-емоционалните умения и произхода на децата. Социално изолирани семейства, живеещи в изключителна бедност, могат да бъдат емпатични и с много стабилни емоционални връзки вътре в семейството. И обратното – деца от заможни семейства, които са в емоционално бедна среда, може да имат нужда от помощ в общуването си с околните.

Системен проблем в образователната среда е липсата на време, посветено специално на развитието на социалните умения. Училищата са институции, които имат не само образователна, но и възпитателна функция, особено в първите години от цикъла, но натоварените учебни програми не отчитат този фактор и избутват темите за меките умения встрани, концентрирайки се върху знанията по отделните предмети. Ето защо учителите, включени в програмата, изучават стратегии как да интегрират социално-емоционалното образование по най-ефективен начин, така че това да отнема най-малко време в класната стая.

А ти как би постъпил?

Поради пандемията обучителният курс стартира хибридно през септември м.г. Учителите докладват, че децата са ангажирани и се включват в предложените дейности. В началото на часа например си избират картинка или цвят в рамките на т.нар. емоциометър, чрез който споделят с останалите как се чувстват. Децата откликват и имат нужда да говорят за преживяванията и емоциите си.

Маринова добавя, че е важно да се изградят правила в класната стая, които да са разбираеми и да важат за всички както в електронна, така и във физическа среда. Ако по време на час детето има нужда да отиде до тоалетна, във физическа среда то би вдигнало ръка, но в електронна е по-трудно. Един от предложените трикове да се избегне ситуация, която би засрамила детето, е учителят да прикани учениците да поставят запетайка пред името си в платформата за онлайн обучение.

Други подходи остават приложими и в двете среди – как детето да се включва в часа възпитано, да не говори успоредно с останалите, да вдига ръка, когато иска да каже нещо, и т.н. Една от целите на програмата е учителите да осмислят как да гарантират сигурността и благосъстоянието на децата на живо и онлайн. Ако се работи за култура на класната стая и има ясни споделени правила, децата се адаптират и изграждат добри комуникативни умения.

Пример за развитие на социално-емоционалната интелигентност е упражнение за изпитване на емпатия чрез анализ на литературен герой. От Фондацията съветват учителите, когато открият интересен, емоционално наситен образ, да помолят децата да се поставят на мястото на героя и да разкажат какво решение биха взели в неговата ситуация. Предимството при упражнението е, че се включва органично в хода на преподаването и не отнема допълнително време, а правилни и верни отговори няма, допълва Маринова. Ако искаме да насочим децата към разсъждение дали решението им е добро, или не, може да ги питаме как си представят последствията. От голямо значение е приемането на другия и на неговите решения, както и разбирането на последствията в дългосрочен план, тъй като децата реагират импулсивно (напълно нормално за тяхната възраст).

Да им се казва кое е правилно и кое е грешно не работи, категорична е Маринова – това е като да кажеш на човек да се успокои, когато е ядосан. „На първо място, нужна е култура на приемането, изслушването на другия, а след това – да си представим неговата гледна точка. Но е невъзможно да подменяме етични принципи и емоции у другия“, категорична е тя. Можем само да предоставим инструментите те да бъдат отработени по приемлив начин.

Примерът на възрастните е важен

От първостепенно значение за социално-емоционалната интелигентност е поведението на възрастните. Личният пример е изключително силен при работата с деца. Симеона Маринова добавя:

Важно е самите хора, които се занимават с децата – не само учителите, но и училищните психолози и педагогическите съветници – да не спират да работят над себе си в тази посока. Това е мисия номер едно: да имаме нагласата, че винаги има накъде да се развиваме и да не спираме да изследваме себе си.

От Фондацията ще работят и върху отношенията между родители и учители, които трябва да си партнират в името на децата. Нужно е педагозите да споделят убеждението, че темата за социално-емоционалната интелигентност е важна за тях, и да се развиват в тази насока, да търсят решения. Учителите могат да предоставят на родителите и готови материали относно това как да реагират при емоционални изблици на децата и как да демонстрират емпатия към техните преживявания.

Социално-емоционалната интелигентност зависи на първо място от семейството, категорична е Маринова, но училището е средата, в която децата могат да компенсират липсите. Тя се надява на по-голям интерес от страна на педагогическата общност, особено след изолацията, която според нея поставя трудности както пред учителите, така и пред учениците поради загубата на пълноценна комуникация с другите. Много хора преживяват силна тревога и стрес, което намалява уменията за социална адаптивност и управление на собствените емоции.

„Темата изглежда абстрактна, но не е така. Когато учениците излязат от училище, те ще се сблъскат с работната среда, в която едно от основните изисквания на работодателите е служителите да пасват на организационната култура. А за това са нужни развити умения, адаптивност и осъзнатост за себе си. Изтърканата фраза „работа в екип“ неслучайно е навсякъде, това са умения за взаимодействие с другите. Човек може да е изключителен професионалист, но ако не може да работи в екип, няма как да е търсен и успешен в сферата си. Трябва баланс между когнитивни знания и меки умения“, смята тя.

Симеона Маринова e завършила педагогика и образователен мениджмънт в СУ „Св. Климент Охридски“. Има дългогодишен опит в организирането и провеждането на обучения за изграждане на организационен капацитет и работа в екип, обучения на доброволци в социалната сфера; работила е и с деца и семейства в риск като педагогически съветник. В момента е старши експерт „Обучение на училищни екипи“ в програмата „Училища за пример“ на Фондация „Заедно в час“.
Заглавна снимка: © „Заедно в час“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Езикът като дом. За обучението на деца, чийто майчин език не е български 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/ezikut-kato-dom/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Когато през 2015 г. започва да преподава на III и IV клас в ОУ „Райно Попович“, Карлово, Александрина Андреева забелязва, че значителна част от учениците са неграмотни, познават едва няколко букви от азбуката, а три от тях въобще не владеят български. „Започнах да ги уча, както аз съм била обучавана – с пунктирани линии, наизустяване на азбуката… Цялата първа година премина така и резултатът беше две-три деца с видими резултати, при останалите нямаше промяна.“ Така тя започва да търси материали на чужди езици и да пробва методи, чрез които самата тя е учила чужди езици. „Завърших с едва две деца, които не можеха да четат и пишат, но при тях проблемът беше друг – те не идваха на училище.“

20% от децата в началните училища в България говорят майчин език, различен от българския, според Фондация „Заедно в час“, където Александрина е координатор. Често става дума за деца от ромски или турски етнос, както и за деца на бежанци. Данните са предоставени от тогавашната зам.-министърка на образованието Деница Сачева в рамките на Форум „Образование: За бъдеще“ през 2018 г., но при разговор с представители на Фондацията става ясно, че числото е условно, тъй като е трудно да се стигне до официално събрани надеждни данни.

Министерството на образованието и науката посочва сред основните причини за преждевременно напускане на училище „трудности в усвояването на учебното съдържание, слабости в методиката на преподаване и в организацията на обучението“. В Стратегията за намаляване на дела на преждевременно напусналите образователната система за периода 2013–2020 г. се казва, че „голяма част от децата, чийто майчин език е различен от българския, срещат трудности в процеса на обучението, което води и до социалното им изключване в училищната общност“.

„Има наредби, има закони за подкрепа на многоезични деца, но те са написани на висок академичен език, който ние като учители много трудно можем да претворим в действие. Има опити за интегриране на политики и участие от страна на държавата, но е хаотично“, споделя Александрина.

Разбираш ли училището?

„Дълго време имах усещането, че не съм на една вълна с децата, че не ме разбират добре, но нямах обяснение защо. И аз преживях лутането на Александрина“, съгласява се Татяна Величкова-Маринова. Тя е бивша журналистка в БНР, а понастоящем е начална учителка в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София, където учат основно деца от ромски произход. „Проблемът е в това, че образователната система не ги третира като деца билингви [двуезични – б.р.]. Те учат по същите учебници и към тях системата има същите очаквания, както към останалите. Често липсата на разбиране при тях се оправдава с бедния живот или речник, което е лесно обяснение, но се пропуска, че децата, които ние учим, работят наистина с два езика.“

Както Александрина, така и Татяна намира решение в материалите и диагностиката за изучаване на българския език като втори, разработени от д-р Анастасия Новикова и Вяра Михайлова, специалистки по многоезично обучение. Впоследствие се ражда и идеята, че трябва да има структуриран метод, тъй като опитът на Татяна и Александрина показва, че традиционният подход отнема време и не е оптимален за децата.

Д-р Анастасия Новикова завършва в Хайделберг, Германия, където успоредно с докторантурата си започва работа в програма за успешен старт в училище с немски език за деца на имигранти. По време на работата си в Германия тя се докосва до огромно разнообразие от материали, приспособени за многоезични деца и техните семейства.

„Когато завърших докторантурата си и се преместих в България, видях, че има нужда от обучение на български като втори език – разказва Анастасия. – Знам какво е, когато всеки ден говориш на три езика. Успяхме да направим връзка с Хайделбергския университет и в рамките на програмата „Еразъм Плюс“ да разработим материали въз основа на немската методика. Не сме правили нито превод, нито пренос, а взехме изследвания за придобиване на езика в детска възраст и разработихме материали за 5-, 6- и 7-годишни деца.“

Резултатът от тези усилия са над 900 езикови игри с определен лексикален и граматичен фокус, които улесняват работата на учителя. След края на програмата Анастасия и Вяра създават „ЕдюкАрт“, а впоследствие решават да си сътрудничат със „Заедно в час“ в рамките на проекта „Разбираш ли училището?“. Така в момента разработката на материали за началното образование продължава в комбинация с обучения на училищни екипи.

Click to view slideshow.

Двуезичието като богатство

„Когато задавам въпрос на децата, в главата си те го преработват на своя език, отговарят на своя език и превеждат този отговор на български, а това им отнема време. Ако не получа отговор веднага, това не е, защото детето не знае, а защото има нужда да преработи информацията и да ми върне отговор“, казва Татяна. Според началната учителка езикът не може да се говори насила. Тя споделя, че никога не изразява негативно отношение към учениците си за това, че говорят на ромски, а даже се опитва да научи нещо на техния език.

„Ползването на двата езика развива пъргавина на ума, което смятам за ценност, и умението мозъкът да превключва е полезно. Двуезичието е богатство. Смятам, че не е от значение кой език се говори в семейството. Ако родителите са четящи хора и имат отношение към речта, това се предава и на децата, независимо от говоримия език“, казва Татяна.

„Ако едно дете говори на френски и използва френски думи със симпатичен акцент, се отнасяме към него по-различно, отколкото към едно ромско дете“, добавя Анастасия. Друг стереотип, на който тя иска да противодейства, е, че децата трябва да могат да четат на една определена възраст – има много хора в България, които не могат да четат, и за тях е нужна подкрепа, която също липсва.

Александрина подчертава, че стереотипите са нормална част от работата и всички ги носим у себе си, но е важно да ги назоваваме с истинските им имена. За аргумента, че българчетата в чужбина се интегрират, за разлика от ромските деца в България например, Анастасия контрира, че българчетата в Германия научават немски за година, но е важно да се подчертае, че в детската градина и в началното училище те задължително минават през програма за деца с друг майчин език. От значение е и как живееш, какви приятели имаш, къде е контактът с езика, дали детето играе футбол, пее в хор или друго – всичко това пряко влияе на езика.

Ситуацията на децата билингви разкрива по-мащабен структурен проблем. Това проличава и в ролята на семейството, чието образование и социално положение оказват значително влияние. Анастасия казва, че родителите участват в родителски срещи и гледат отворените уроци, но е важна нагласата към втория език – дали родителите имат положително отношение към него и насърчават ученето му. „Не може децата да говорят български по задължение“, допълва тя.

Това наблюдение се потвърждава и в работата на терен на Татяна:

Ако децата не идват на училище, и най-добрият подход и желание са обречени. Аз виждам стереотипите към ромските деца и през техните очи. Възпитателите в училища с преобладаващо ромски деца имат занижени очаквания и резултатите на учениците са по-слаби. Гетовизацията е проблем, трябва да се работи за създаването на условия децата да общуват със свои връстници пълноценно, а не да остават изолирани в своя си квартал. 

Стереотипите влияят на самочувствието на децата и на отношението им към тяхната идентичност. Те се срамуват, че са с ромски произход, или с него обясняват неуспехите си: „Нали знаете, госпожо, ние, понеже сме роми…“ Стереотипите водят и до озлобяване, например с реплики като „Аз не искам никога да съм като българите“. Тоест игнорирането на тяхната култура и добрите образци в нея и налагането на нашето виждане за тях самите създава в тях конфликт кои са те всъщност.

„На мен ми отне около 3–4 години да осъзная част от стереотипите си към общността, защото те се внушават отвсякъде, дори от медиите“, добавя Александрина. Тя по-рядко вижда предразсъдъци при учители, които работят с децата. Но има страх и стереотипи у хора, които просто чуват за тези деца – за тях те нямат лица и имена, а са просто нещо, което стои в някакви рамки, в някаква махала. Според учителката така се губи човешкото, губи се ефектът от това да видят, че тези деца изглеждат като техните собствени.

Анастасия и Вяра адресират и това в обученията си, например поставят учителите в среда, в която им се преподава на език, който не познават, и има голяма доза осъзнаване за тях самите. „Нормално е да не познаваш това преживяване и да не можеш да изпиташ напълно същите чувства като детето, докато не бъдеш поставен в същата ситуация“, споделя Александрина.

Според опита на възпитателката родителите искат да подкрепят децата в ученето на български, който смятат за необходим, и отчитат собствените си бариери по отношение на невладеенето на езика. Но те невинаги знаят как да изразят подкрепата си, и Александрина смята, че тук ролята на учителите е ключова и не се изчерпва с работата в класната стая – те трябва да поощряват родителите да работят с децата. Примери за това са слушане на песни на български език или изпълняване на рецепта за сладкиш, чрез които цялото семейство да развива езика.

Учителката не отрича, че се е сблъсквала и с родители, за които не е важно децата да знаят български, обикновено защото живеят в изолирана общност. Те не са приемани от мнозинството, ако например излязат на площадка извън квартала си, но дори и ако са завършили висше образование и владеят български. Това води до изолиране в общността, където се говори например на турски, гледа се турска телевизия, дори бизнесите се развиват в границите на общността. Александрина препоръчва учителите да извеждат децата и родителите извън рамките на квартала, за да видят те ползите, а не само негативите от общуването с външния свят. „Важно е родителите да усетят, че са желани в училище и че децата им се чувстват комфортно там“, съгласява се Анастасия.

Интеграция и грижа във времена на национализъм

„Не сме си задавали въпроса къде е държавата, мислехме какво ние можем да направим. Защото ако задаваш този въпрос, няма да стигнеш далеч“, категорична е Анастасия. Представители на образователната система подкрепят идеята им и я окуражават, но им казват, че най-добрите съюзници са учителите.

Анастасия посочва основния проблем според нея: „Децата не владеят езика достатъчно, това се знае от педагозите. Вероятно не им стига времето, в което са изложени на български език. Няма да можем да променим учебниците, предстои дълга дискусия дали да създадем нови, но можем да дадем на тези деца повече време да учат български – например всеки ден да имат още половин час по български език, в който се работи с тях по специална методика. И да научим учителите как да работят интегрирано, защото дори в часовете по физическо и математика може да се работи с езика.“

Децата станаха обект на множество популистки политики и атаки през последния парламентарен сезон. „Има високомерна нагласа в обществото – смята Татяна. – Щом тези деца са български граждани, щом живеят в България и тя им плаща образованието, те са длъжни да знаят български. Не се подхожда добронамерено към истинските им нужди, а се изхожда от задължението те да владеят добре езика. При работата с деца мигранти или бежанци това високомерие липсва.“

Александрина, Анастасия и Таня са категорични, че обучението и грижата за децата, чийто майчин език не е български, е ключово не просто от морална гледна точка, но и от управленска. „Изпитвам огромна съпротива да отговарям защо това е важно – възмущава се Александрина. – Това са деца. Независимо с какъв цвят на кожата са, на какъв език говорят, те трябва да имат равен шанс като всяко друго дете, без значение дали е бяло и русо, със сини очи, или тъмно, с кафяви. Чисто икономически, ако трябва да се опрем на факти, това са бъдещи граждани, които имат принос към икономиката и всеки друг аспект от живота ни.“

Според Татяна майчиният език е само една от разделителните линии, но ако пуснем разделителна линия по дигитални умения – какво правим с онези деца, които се оказват неподготвени с всички съвременни технологии? „Тук вече няма етнос, произход, квартал, а много хора, които биха останали зад борда“, допълва тя.

И трите дами са категорични, че специалните материали за многоезични деца дават резултати. Александрина работи с учителите, които използват програмата, и вижда повече разбиране сред тях както по отношение на децата, така и на предизвикателствата в работата с тях. Татяна дава скорошен пример от работата си: „ЕдюкАрт“ са разработили видеоматериали за диагностика на разказвателните умения. Чрез видеоклиповете тя учи децата да преразказват, да разпознават герои, да правят план на епизодите. Интересно им е и постигат напредък.

Към момента проектът „Разбираш ли училището?“ се финансира изцяло от дарения и макар че пандемията затруднява работата им, те са оптимисти за развитието му. До края на проекта трябва да бъдат разработени материали за целия начален цикъл на образование, които да адресират включително и проблема с пропуските в знанията вследствие на ниската посещаемост на детската градина от децата билингви, което е една от причините за изоставането им. Предстои и създаването на наръчник за учителите.

А след това? Надеждата е да бъдат разработени подобни системи и за по-големи ученици.

„Езикът ти позволява да се чувстваш у дома си – заключава Анастасия. – Образованието е всичко, основата. То ни прави интелигентни хора, които се отнасят един към друг интелигентно и водят диалог.“ А Татяна добавя: „Здравото общество използва потенциала на всичките си членове в цялото им многообразие. Ако не го направим, нямаме право да се наричаме здраво общество.“

Д-р Анастасия Новикова е специалист по многоезичие и дидактика на езиковото обучение. Дълги години живее в Германия и преподава в Университета на Хайделберг. От известно време живее в България. Работи в сферата на образованието и квалификацията на учители и преподаватели. Тя е един от авторите на концепцията „Български език с Драко и Мими за многоезични деца“.
Александрина Андреева е завършила теология, политология и дипломация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, както и начална училищна педагогика в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 2015 г. е избрана за участник в програмата „Заедно в час“, която ѝ дава възможност да преподава две години в ОУ „Райно Попович“, Карлово. През последните четири години е координатор „Обучение и подкрепа на участници“ в програмата „Заедно в час“.
Татяна Величкова-Маринова е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и повече от 25 години работи в програма „Хоризонт“ на БНР като репортер, редактор и водещ. През 2019 г. става учителка по програмата „Заедно в час“ и в момента преподава в начален етап в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София. Междувременно следва начална училищна педагогика в ПУ „Св. Паисий Хилендарски“.
Заглавна снимка: © „Заедно в час“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.