Tag Archives: насилие

Има (ли) значение коя е жертвата?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2025/koq-e-jertvata/

Действията, в които д-р Хасърджиев и актьорът Белов са обвинени, са ужасни и след доказване следва да понесат последствията си. Научих за случая всъщност не от криминалните хроники, а от възгласите на знайни и незнайни как това било аморално и извратено поведение. Обвинени са в насилие, което е престъпление. За останалото…

Според описаното в медиите жертвата е преживява същински ужас. Извън възстановяването му и криминалното разследване, фактът че, е мъж обаче помага много на моралистите.

Ако беше жена, сега всички те в куп с медии и полиция щяха да се съревновават да измислят как тя всъщност си го е просила, защото какво правила в апартамента с трима мъжа, че тези били стойностни членове на обществото и има все пак презумпция за невинност, а и дори да било вярно, не можело така да им се проваля живота заради едно прегрешение. А и сигурно си го е искала и после се отметнала, а това не се брояло, нали? Идентични истории и изказвания чухме многократно, включително при случаи на убийство. Но не… мъж е, значи може да се опакова всичко извън насилие по друг начин.

Всъщност, подобни новини в медиите неизменно водят до възмущение и отвращение. Да се отнасяш с който и да е било така, както напоително се описва, си заслужава най-малкото дълго лежане в затвора. Нормално е хората да са притеснени.

Затова има обаче има просто и ефективно решение – просто да позволим еднополовите бракове. Тогава подобни случаи, колкото и да са опасни и ужасни, ще бъдат третирани от медии и общество като „просто“ семейни кавги. Ако са и омъжени или оженени, значи си е право направо на единия да бие другия, нали? Това виждаме до сега като практика на медии и правораздаване. Когато се говори за равни права, може би не трябва да се говори само за защита от уволнение или изгонване от квартира, само защото живееш с някой от същия пол, за осиновяване и грижа на детето на другия, третиране на двамата като домакинство пред здравни, данъчни власти и банкови институции. Може би към тези равни права трябва да добавим правото при връзка – с брак или не – никой да не ти се меси и дори да те оправдава, когато смилаш другия от бой и го тормозиш физически и психически. Тогава може би ще има допирни точки между борещите се срещу конвенции и за семейството и тези искащи възможност за еднополови бракове.

Говоренето и морализирането в случаи като този отвъд възмущението за жестокостта на някои хора създава обективен риск нещо, което същите знайни и незнайни крайно ненавиждат и се борят – да промотират транссексуалността и само по себе си да обърка децата. Неизменно децата ще разберат за случая от разговорите на възрастните или от жълтата гняс, която ги залива с такива неща, но и като основен „таргет“ – включително с реклами за вейпове, хазарт и алкохол. Тогава може би ще бъдат объркани защо всички толкова се възмущават на тези днес конкретно, но защитават други когато по аналогични начини насилват жени, включително и доста често свои близки. Тогава момчетата може би биха си направили извод, че това е защитено поведение, което в обществото ни се насърчава. Момичетата обаче очаквано ще си направят извод, че ако станат транс, стига добре да се крият като мъже има много по-голям шанс полицията да им обърне внимание когато съобщят за насилие, а не както сега някои вече преживяват – да ги отпращат да звъннат пак като са мъртви в някоя канавка. Нормално би било да стигнат до този извод предвид реакциите на родители, учители, общественици и медии около тях.

Може би трябва да са знайните и незнайните следва да са по-конкретни какво имат предвид под „аморални“ и „извращения“. Може би имат предвид именно насилието независимо каква е жертвата. Някои от тях цитират притчи за Содом и Гомора в този конкретен случай без да осъзнават, че са прави, но не по начина, по който би им се искало. За тях се говори както в няколко по-известни ревизии на Библията, така и в Тора и Корана. В Библията конкретно се говори за насилието срещу всички, включително близки, което е било типично за тези градове. Затова си навличат гнева на лиричния герой в всяка от споменатите свещени за различни култури книги. В този смисъл обаждания случай се отнася до описаното, но в също толкова голяма степен насилието над жени от близките им, което е сред водещите причини за изнасилване у нас.

Всъщност, следвайки този ред на мисли, вярвам че в бъдеще хора обвинени за насилие над близките си, независимо че са жени, аналогично ще бъдат отстранявани от публични институции, НПО-та, театри и други представителни организации докато разследването не приключи. Може би следващия път не жертвата ще носи вина и ще се фокусираме върху извършителя, както виждаме сега.

А действията, които бяха описани щедро по медиите са наистина ужасни и несъвместими с едно цивилизовано общество. Ако бъдат доказани, трябва да има последствия. Предполагам, че разчитаме на разследващи и прокуратура тук да свършат нещо отвъд обслужване на Пеевски, прикриване на каращи бързо наркодилъри и дрогирани синчета на коЙто трябва. Ще им е трудно. Може би работеща прокуратура и полиция без наместени удобни хора, а такива, които са кадърни би била добра идея? Не знам, може би има някъде притча и за това.

The post Има (ли) значение коя е жертвата? first appeared on Блогът на Юруков.

Кой уби Явор?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/koy-ubi-yavor/

Кой уби Явор?

Ако двамата полицаи, арестували във Варна 36-годишния Явор, който по-късно почина в психиатрията, бяха с бодикамери, щеше да има ясен запис на случилото се, а кадрите щяха да бъдат приложени като доказателство в съда. Сега всички са настръхнали заради единственото видео от охранителната камера на бензиностанция, показваща двама униформени, които агресивно се борят с буйстващ човек, за да му сложат белезници. Вижда се и втори патрул – цивилен инспектор заедно с друг служител, който също удря поваления Явор. Той е спрял да буйства, но ударите по него не престават.

Никой от полицаите не е използвал бодикамера. Поведението им показва, че се провалят при справяне в екстремна ситуация. Издава също неспособност за навременна преценка и склонност към прекомерно насилие. Накрая още един човек умира след полицейски арест. 

В края на 2023 г. 58-годишният Пламен Пенев, бивш шампион по борба, почина задушен при арест в Стара Загора от няколко полицаи. След продължило цели 14 месеца разследване беше обвинен само един от тях, но това не означава, че ще има справедливо наказание. 

Пак заради полицейско насилие на 26 февруари тази година в Казанлък умря 47-годишният Даниел Кискинов. 

През годините назад има и присъди на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), които санкционират агресията на униформените. Една от знаковите беше произнесена само преди две седмици заради насилие, упражнено от полицаи по време на протестите през 2020 г. Тогава младият режисьор Димитър Пендев е бил арестуван, бит, окован с белезници и влачен по земята, по-късно откаран в болница, където също е бил прикован с белезници за леглото. ЕСПЧ се произнесе по жалбата му, като държавата ще заплати 10 000 евро, в това число съдебните разноски по делото.

Пак през юни т.г. стана ясно, че още един човек ще получи обезщетение заради незаконно задържане от полицията по време на протестите срещу управлението на Бойко Борисов през 2020 г. Πaвeл Цвeтĸoв, бивш oблacтeн ĸoopдинaтop нa „Млaдeжи ГEPБ“ в Pyce, ocъди Столичната дирекция на МВР за нeимyщecтвeни вpeди и ще получи 4000 лв. обезщетение, съобщи „Де Факто“. В жалбата си той разказва за унизителното отношение на полицаите към задържаните както по време на ареста, така и по-късно.

Бил е задържан до 20 ч. на следващия ден в тясна килия заедно с още шестима души, които нямало къде да седнат, без прозорци или вентилация (в този период имаше пандемия от COVID-19). Bътpe e имaлo caмo двe гoли мeтaлни лeглa бeз мaтpaĸ, пocтeлĸa или зaвивĸa и мaca c двa мeтaлни cтoлa. Стeнитe били изпиcaни c изпpaжнeния oт пpeдишнитe oбитaтeли. Πо време на престоя шестимата зaдъpжaни пoлyчили eднo шишe с вoдa – за всички…

Полицията бие или служи?

Случаите на полицейско насилие не са обект на целенасочена политика от страна на МВР, въпреки че вътрешният министър Даниел Митов призна тази седмица за тях:

Преди по-малко от два месеца направих обиколка по всички областни дирекции и много ясно бяха дадени инструкции, че заради перманентните случаи на превишаване на полицейски правомощия ръководителите трябва да проведат обучения на служителите и те трябва задължително да носят бодикамери.

Въпреки това няма да откриете да се говори за полицейското насилие в годишните отчети на МВР, нито в последния за 2024 г. В края му има кратък абзац, посветен на обучението:

За повишаване на професионалната квалификация и развитие на административния капацитет са изготвени над 563 заповеди за обучение на 7423 служители. Обезпечено е участието на 3805 служители в обучения, семинари и курсове в международни и национални обучителни инициативи. В задължителна подготовка за служебно развитие, провеждано от Института по публична администрация, са участвали 332 държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР.

Бюджетът на МВР за 2025 г. следва традицията да отива почти целият за заплати – от 2,49 млрд. лв. за противодействие на престъпността и опазване на обществения ред над 92%, или 2,34 млрд. лв. са за персонал, даже е регистрирано увеличение спрямо предишни години, когато разходите за персонала надхвърлят 80%.

Освен слабата квалификация и липсата на системен контрол на фона на увеличените с над 50% заплати, случаят във Варна отново изважда темата за качествата на хората, постъпващи на работа в МВР. Решението на този проблем е свързано не само с формална психологическа оценка при подбора, но и с редовна ротация, надзор, обучение и най-важното – с изграждане на култура на нулева толерантност към насилието. 

Обществото обаче е свидетел на чести действия на униформени, които показват не етичните принципи, а склонност да уважават силата и да респектират чрез нея. Харесва им да подчиняват чрез страх, имат нисък самоконтрол, не успяват да сдържат гнева си и за капак се чувстват безнаказани, вярвайки, че системата ще ги покрие. И тя го прави. При провинение премества служителя на друга длъжност, както ще се случи и с отстранените полицейски шефове във Варна. Модел, издигнат в култ в България, начин на съществуване в цялата властова обител – от политиката до държавната администрация – „кариерно израстване“. 

По bTV бившият заместник-ректор на Академията на МВР Милен Иванов коментира, че подготовката на българските полицаи – в класни стаи, не е адекватна на съвременните условия:

Няма как да станете полицай в класна стая, докато ви четат лекции. Трябва да работите навън, на терен, да решавате още при първоначалната си подготовка ситуационни задачи… Двамата полицаи не успяха да оценят правилно ситуацията. За мен е странно, защото те са от 4–5 години в полицията и трябва да разпознават веднага когато едно лице е под въздействието на някакви вещества или пък има психиатрични проблеми. Това е ежедневие за полицейските служители, но не е заложено в тяхната подготовка.

Токсикологичната експертиза на Явор Георгиев, извършена във Военномедицинската академия в София, е потвърдила изследванията във Варна – наличие на кокаин във висока концентрация от 2,6 микрограма/мл кръв (при допустими 0,3–0,6), открит е и тетрахидроканабинол (основна съставка на марихуаната), а заедно с наркотиците е употребен и алкохол. Според съдебномедицинската експертиза, разпространена от прокуратурата във Варна, смъртта на Явор е настъпила в резултат на мозъчен оток, довел до остра сърдечносъдова и дихателна недостатъчност. Тепърва ще се изяснява дали те са причинени от наркотичната интоксикация, или от употребата на полицейска сила.

Експертите смятат, че голямата доза кокаин е причината за силно токсични ефекти, включително риск от сърдечносъдови нарушения и развитие на остра психотична криза, т.нар. кокаинова психоза, съпроводена с дезориентация, параноя, халюцинации и делюзии. Явор се е обадил на телефон 112 и е казал, че някой го следи, че майка му е в опасност и някой е спрял тока в жилищния блок. 

Скандалът с полицейското насилие нямаше как да мине без политически сътресения. Кметът на Варна Благомир Коцев (ПП–ДБ) атакува с пост във Facebook:

Момчето е потърсило помощ. Може би е бил интоксикиран, може би е бил параноичен. Но е потърсил помощ. А насреща получава арест и безучастието на служител в медицински екип, пък било то и шофьор на линейка. Получава и тоталната апатия на десетки случайни минувачи.

След отстраняването на местния „шериф“ във Варна и дисциплинарното производство срещу двамата полицаи се чуха призиви за оставка на вътрешния министър Даниел Митов. Впрочем единият от тях – шефът на Второ РПУ Чавдар Нанков, където са работили полицаите, арестували Явор, не е уволнен, а преназначен в „Икономическа полиция“. А Митов беше критикуван и от майката партия ГЕРБ, но не болезнено. Лидерът на ДПС – Ново начало Делян Пеевски го подкрепи: бил „изключително демократично настроен министър“. До края на петъчния ден се чакат резултатите от „задълбочената проверка“, която извършват МВР и Здравното министерство по нареждане на премиера Росен Желязков.

Бодикамерите – задължителни

Използването на бодикамери от полицаите опира не само до промяна на Закона за МВР, а и до преглед и корекции и на друга нормативна уредба. Депутатите от ПП–ДБ предлагат за втори път законопроект, който да задължи такива камери да бъдат носени от патрулите, граничарите, охранителна полиция, пътна полиция при осигуряване на обществения ред по време на обществени мероприятия (в т.ч. протести), при охрана на лица, при задържане и др. Предвидено е видео- и аудиозаписите да се използват като доказателства при образувани производства. 

Но има още много въпроси за разрешаване:

  • Кога стартират и кога се изключват камерите? 
  • Колко време се съхраняват записите – 6 месеца, година?
  • Кой има достъп до тези записи, за да се минимизира опасността от изтриването им? 
  • Как тази дейност се съвместява с GDPR и защитата на личните данни? 
  • Кой следи видеата в реално време и следи ли ги изобщо някой? 
  • Кой и как оказва контрол върху полицаите дали камерите им са включени и кога се включват, и съответно санкционира за неизпълнение на законово изискване?
  • Каква ще е интеграцията със системи за управление на доказателства? 

Сега полицаите могат да ползват или да не ползват бодикамерите. От ClubZ разкриват вътрешна за МВР министерска заповед, според която:

След закрепване на ППК (персоналната полицейска камера) на униформеното облекло или върху оборудването полицейският орган задължително я включва в режим на готовност […]; при получаване на сигнал при осъществяване на полицейски правомощия на обществени места и извършване на контрол по Закона за движение по пътищата, полицейският орган задължително привежда ППК в режим на видеозапис. 

България може да обмени информация с Великобритания, където полицията използва бодикамери от близо 10 години. Според доклад на британската Независима служба за разследване на полицейското поведение (IOPC) жалбите срещу полицейски служители са се увеличили с 13% за последните три години, което показва остра нужда от мерки за отчетност. Освен това с 10% за две години са нараснали нападенията срещу служители на спешните служби, в т.ч. парамедици и пожарникари.

Една (скъпа) обществена поръчка

В края на април българското МВР е обявило обществена поръчка за закупуване на 13 400 бодикамери и прилежащите им докингстанции за 58 млн. лв. без ДДС (приблизително 34,4 млн. долара). 

Преди десетина години за 19,3 млн. долара (32,6 млн. лв.) са закупени 21 000 бодикамери за органите на реда в 42 американски щата. Тогава президентската администрация на Барак Обама обяви пилотна програма за бодикамери като част от ангажимента за изграждане на доверие и прозрачност между органите на реда и общностите, на които служат. Инициативата дойде след убийството на тийнейджъра Майкъл Браун през август 2014 г., застрелян от бял полицай. А в следващите четири месеца The Daily Beast преброи, че са застреляни още 14 младежи на възраст 12–19 години.

Отпуснатите от американското Министерство на правосъдието грантове за над 23,2 млн. долара бяха разпределени така: 19,3 млн. за устройствата, 2 млн. за обучение и техническа помощ и 1,9 млн. за изследване на ефекта от използването на устройствата.

Събраните от бодикамерите данни са не само доказателства, но и източник на данни. Изкуствен интелект може да прави автоматичен анализ на разчитания от видеозаписи на взаимодействия между граждани и полиция, отбелязва в свой анализ изданието SciAm:

Получените резултати позволяват на полицейските управления да идентифицират проблеми в практиките си, да намерят начини за тяхното решаване и да преценят дали промените водят до подобрение в поведението.

Ефектите

През 2021 г. икономисти от лабораторията по криминалистика на Чикагския университет и Съвета по наказателно правосъдие провеждат два нови експеримента, с които обновяват метаанализ от 2020 г. На базата на новите данни стигат до заключението, че полицейските бодикамери са намалили с почти 10% използването на сила в сблъсъци с фатален или нефатален завършек, пише Vοx в свой анализ.

Във Великобритания резултатите показват, че бодикамерите имат възпиращ ефект спрямо агресията. В проучване, осъществено съвместно от Сдружението на железопътните компании (Rail Delivery Group), Британската транспортна полиция и Университета в Кеймбридж, се анализират данни, събирани около пет години, за ефектите от носенето на камери сред жп персонала и сред транспортните полицаи. Изводите са, че носенето на бодикамери е намалило риска от нападения с 47%. Освен това използването на камерите е допринесло за намаляване с 30,7% на тежките инциденти с наранявания и с 30,5% на по-леките.

Бодикамерите не са панацея за полицейското насилие, нито за повишаване на доверието към МВР, но могат да намалят агресията и да повишат усещането за сигурност сред гражданите. В противен случай други камери ще показват биячи в униформи.

Заглавно изображение: Страница от албума Banksy. Wall and Piece, на която са показани кадри от протест в Лондон от 2003 г. срещу войната в Ирак. В рамките на демонстрацията Banksy и неговият екип раздават лозунги на случайни хора. На плаката пише „Не вярвам в нищо. Тук съм за насилието“, като така се засяга темата за полицейското насилие на подобни протести. Снимка: Тоест

Диана Димова от „Мисия Криле“: Пролетта започва с една птичка

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/diana-dimova-ot-misia-krile-proletta-zapochva-s-edna-ptichka/

Диана Димова от „Мисия Криле“: Пролетта започва с една птичка

Екипът на Фондация „Мисия Криле“ е на първа линия, когато става въпрос за майки с деца, опитващи се да се спасят от домашно насилие, за хора, изпаднали в крайна бедност, или за големи бежански вълни, като тези от Сирия, Афганистан и Украйна. Екипът е почти неизменен от основаването на фондацията през 2018 г. 

Председателка на организацията, чието седалище е в Стара Загора, е Диана Димова – отдадена социална работничка, майка и жена с кауза, която говори ясно, тихо и задълбочено по трудните теми.

За нея всичко започва преди 27 години, когато в родната ѝ Стара Загора се появяват бездомни деца, живеещи в района на гарата. Диана и други млади хора започват да ги хранят. Оттогава започва и дейността ѝ в помощ на хора от уязвими групи. 

Днес част от „Мисия Криле“ е основаният преди 20 години център Комплекс за социални услуги, на който Диана Димова е директорка. Той е оказал подкрепа на над 6000 жени и деца в риск.

В началото на годината представители на екипа на Фондация „Мисия Криле“ се опитаха да спасят бедстващи тийнейджъри, търсещи убежище, но поради бездействието на институциите децата починаха. 

Диана Димова и колегите ѝ създават и Консултативен център в град Харманли – в подкрепа на хора, търсещи и получили убежище в страната. Защото на практика дори онези, които получат хуманитарен или бежански статут, остават в повечето случаи отхвърлени или невидими за обществото. 

В предварителния ни разговор Диана Димова сподели с мен, че често намира утеха в книгата „Джонатан Ливингстън Чайката“. Героят на Ричард Бах е изхвърлен от ятото си за това, че се рее, вместо да изпълнява обичайните за чайка задължения. Наказан е да остане в изгнание на един остров. Там освен небесните ширини, сред които продължава да лети, Чайката намира съмишленици. И разбира, че грешката не е у него.

Най-впечатляващ обаче е завършекът на романа – Джонатан Ливингстън осъзнава, че трябва да се върне, че мисията му всъщност е да бъде там, сред враждебното ято, където е бил най-неразбран. Диана продължава да размишлява върху това: 

Да се опитваш да кажеш своите послания и да променяш твоята общност. Това е най-голямото предизвикателство на живота ми. Мисля, че ако живеем само за себе си, нищо не сме постигнали. Всеки трябва през своята къщурка да прави опити да стане светът по-добър, а може, всеки един от нас може.

Каква мечтаехте да станете, когато бяхте дете?

Като голяма част от момичетата на моята възраст си мечтаех да работя с деца, да помагам на деца. И понеже нямаше кой знае колко разнообразни професии тогава, единственият основен модел, който виждахме, беше детската учителка. Това присъстваше не само в мечтите, а и в игрите от моето детство. Ако сравним игрите, които играят децата днес, и игрите, които предпочитахме ние като деца, ще открием големи разлики. Защото малките играят моделите, които са възприели, личи кои са моделите за подражание и какви са ценностите на възрастните около тях.

За съжаление, много от образите, които ние имахме като деца, тези ореоли, които поставяхме на някои професии или на определени личности, се развенчаха с времето и от перспективата на съвремието. Ако се върна назад, виждам колко много неща, в които аз съм вярвала или които съм боготворяла, се оказаха фалшиви идоли и маски.

Това е голямата тема: какво играят децата ни и в какво вярват, какви са ценностите за тях. И тя се отнася и до нас – обяснява какви игри играят възрастните хора днес, кои са техните модели на подражание и как това се превръща в стил на живот.

От години работите с деца в бежански центрове. На какво играят те?

Като социален работник, като човек, който работи на първа линия с деца и възрастни, които преживяват или са преживели различни страдания, ми прави впечатление, че са забравили да мечтаят. 

Може да играе дете, което има мечти – без да имаш перспектива и фантазии за едно илюзорно или по-красиво, по-щастливо бъдеще, няма как. 

Децата в бежанските центрове трудно могат да символизират в игра своите представи за по-добър живот. Те често използват демонстрацията на сила, на власт над другия, над връстника, който може да се окаже заплаха, и се чувстват длъжни да му демонстрират своите граници, норми и правила. Ние организираме спортни събития, отваряме чрез спорта пространство за деца бежанци, за да могат да изразяват емоциите си. Те мислят, че ние играем с тях, но всъщност се опитваме да им помогнем да се лекуват. 

В нашия екип на „Мисия Криле“ имаме двама колеги треньори от Сирия, които работят много активно с деца бежанци чрез спорт, фитнес и футбол.

Прави ми впечатление на състезания колко силно удрят топката тийнейджърите, колко много имат да изразят от себе си и същевременно колко малко пространство имат за това. 

В арт ателиетата децата използват по-ярки цветове, понякога натискат силно, до степен да скъсат листа, което говори за това, което преживяват. 

В света, в който живеем, като че ли няма място да изразяваме емоции. И още нещо – има голяма пропаст между нас, възрастните, и съвременните деца. Грешка е да правим автоматични препратки към нашето детство, защото то е коренно различно от тяхното. Независимо дали сме психолози, социални работници, независимо дали работим с български, ромски деца, деца бежанци, е огромно предизвикателство да сме любопитни към тях и да се опитаме да разберем техния свят, а не да ги назидаваме какви трябва да бъдат през перспективата на живота, който ние сме имали. Най-полезни са ми били моментите, когато съм ги изслушвала, за да намеря пътя заедно с тях, когато те ми позволят да ги придружа за известен период, докато намерим посоката, тъй като те се лутат.

Какво научихте за себе си от битките, които водите за другите?

Много – и за себе си, и за близкия ми кръг, и за враговете си. Колко издръжливост има в мен. Понякога в ситуация, в която мисля, че ще се разпадна на парчета, разбирам, че всъщност съм на средата на пътя. Трудните моменти ни показват, че не сме толкова безпомощни, беззащитни и слаби, а че имаме повече сила, отколкото дори предполагаме. 

Може би една птичка не може да направи пролет, но пролетта може да започва с една птичка и капката може да разбие скалата с постоянство. Вярвам, че човек може да преобърне света. Вярвам, че войната може да спре с решението на един човек. Колкото и клиширано да звучи, смятам, че злото не може да трае вечно, колкото и всемогъщо да изглежда.

Кое Ви окрилява и кое Ви обезсърчава?

Аз все по активно търся неща, които да ме вдъхновят, които да ме очароват, които да ми върнат усещането за смисъл, мотивация. В последните години силно вдъхновение получавам, когато правим различни общностни събития, където има хора от различни култури – да готвят, танцуват или спортуват заедно. Изпитвам силно вълнение, защото много вярвам в идеята за многообразието. Смятам, че то е богатство и ако сме по-отворени едни към други, можем да почерпим от чуждия опит, от човека с различна вяра, ако щете, или на различна възраст. Всичко, което се иска от нас, е просто да сме любопитни и отворени към различния. 

Бих добавила още едно нещо, което много ми помага. Аз силно вярвам в християнските добродетели. И търся да се съюзявам със съмишленици, вместо да губя енергия да воювам с великани.

Огорчава ме едно огромно неразбиране, което все повече се засилва като усещане в мен – че онова, което правя, не просто е неразбираемо, не просто е неприемливо. А е недопустимо. Посланията, които чувам от различни кръгове по различен начин, мненията, които достигат до мен, когато говоря за моите каузи, са, че това, което правя, може да е заплаха за обществото или за националната сигурност, че съм национален предател. Това са неща, които мен лично ме изненадаха, защото не подозирах, че има хора, които могат да възприемат по-слабите като заплаха, независимо дали става въпрос за жена – жертва на насилие, дали за изоставено от родителите си дете, за бежанци, или за роми. 

От какво се страхуваме като общество и счупва ли се митът за българското гостоприемство, когато говорим за бежанци?

Тук е еднакво отношението към чужд човек, който е влязъл на територията на страната да търси убежище, или към човек от изолиран ромски квартал, който не го е напускал от 12 години и се страхува да слезе до центъра на големия град.

Има голяма съпротива от различни групи, мога само да подозирам какъв е техният мотив и откъде се захранват с такива идеи. Някои имат икономически интереси. Втори живеят в конспиративни теории, включително в ригиден, закостенял свят, в който другият е заплаха и приемането му може да означава загуба на собствената идентичност. Така че от тази гледна точка разбирам тяхното поведение, но не го оправдавам – защото в света, в който живеем, когато се даде пространство на този тип мислене и говорене, то може да взриви буквално цялата планета. 

Отдавна ме вълнува тази тема. Не съм намерила пътя как да се справя с това разочарование. И като мине малко време и си почина, си казвам: всъщност това е, за което живея. Нямам друг път и друг живот. Това е моята мисия. Да помагам на слабите и невидимите да бъдат тук и сега и мнозинството да се съобрази с тях, да ги приеме като равни. Да защитавам правата на слабите и да се боря за тяхното благополучие. Най-общо казано, това е човечността. Нищо повече. 

Да се върнем на темата за страха?

Истински смелите хора са се научили да яздят страха си, да го контролират, за да го насочат в една или друга посока. Страхът е като диво животно и научиш ли се да го яздиш, той може да ти свърши добра работа, да те предпазва от неблагополучия. За мен хората, които успяват да не се парализират от страх, съумяват да кажат какво мислят, а това става все по-трудно във времето, в което живеем. Особено в интернет. Виждаме как са тормозени хора заради липсата на истинска свобода на словото. В последните месеци разбрах, че държавни агенции към Министерския съвет се използват активно като бухалки срещу активисти и хора, които огласяват престъпления. Не бива да има област от обществения живот, в която гражданите да се страхуват да зададат въпрос. 

Аз задавам въпроси в една много трудна област и разказвам истории, които са достигнали до мен през хората, на които помагам, именно мигранти и бежанци, търсещи убежище и закрила – за това какво се случва по границите и в болниците.

И аз, и моите колеги се опитваме да усилваме на гласа на онези, които нямат такъв или чийто глас е много тих, макар за нас лично да става все по-трудно и рисковано да го правим. 

Вярвам в равнопоставеността, в справедливостта и ще се боря за това, докато имам сили. 

По-силният внушава много убедително, че е всемогъщ и държи всички лостове да се саморазправи с теб, но много често не е така. И когато си мислим, че сме сами, не е така. Вярвайте ми, злото просто не може да трае вечно. Не е възможно.

Какво винаги носи в чантата си Диана Димова?

Първо, аз непрекъснато сменям различни торби, раници и обикновено все съм забравила нещо в някоя друга чанта. Но все пак с мен винаги е лаптопът, защото много често пътувам и имам важни неща, които е ключово да се случат. Което означава, че непрекъснато съм в работен режим. Често нося хапчета за главоболие. В портмонето ми винаги е снимката на моя син и тя ми е много скъпа. Той е далеч от мен, замина да работи в Брюксел след една менторска програма преди година и половина. Не разбирах хората, които пътуват и се разделят, но и на мен ми се случи. Така че най-близкият до сърцето ми човек е символично с мен с тази снимка.

Репресии срещу българите в Северна Македония: Случаят „Любчо Георгиевски“ и системната кампания срещу българската общност

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/repression_rnm.html

петък 28 февруари 2025


Новата вълна от репресии срещу българите в Северна Македония На 27-ми февруари 2025 г. ръководителят на принудително закрития български културен клуб „Иван Михайлов“ в Битоля, Любчо Георгиевски, беше призован за…

Материалът <span style='color:#ff0000;font-size:12px;'>Репресии срещу българите в Северна Македония:</span> <BR> <H1 class='post-title single-post-title entry-title'>Случаят „Любчо Георгиевски“ и системната кампания срещу българската общност</H1> е публикуван за пръв път на Bivol!.

Нейното тяло – негов избор. Какво ни казва историята на Жизел Пелико

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/neynoto-tyalo-negoviyat-izbor-kakvo-ni-kazva-istoriyata-na-zhizel-peliko/

Нейното тяло – негов избор. Какво ни казва историята на Жизел Пелико

Избирането на Доналд Тръмп за втори път за президент на САЩ не е добра новина за феминизма. Непосредствено след обявяването на резултатите от вота сред видни и невидни антифеминисти настана еуфория. Един от тях – тръмпистът с неонацистки уклон Никълъс (Ник) Фуентес, публикува в Х лаконичен пост: „Твоето тяло – мой избор. Завинаги.“

Заигравката на Фуентес е с известния феминистки лозунг в защита на правото на аборт „Моето тяло – мой избор“, но може да се отнесе към всякакви дейности, свързани с женското тяло, с които жените могат да бъдат несъгласни. Като насилието – сексуално или физическо.

Впрочем скоро след въпросния пост на Ник Фуентес му беше повдигнато обвинение за физическо насилие над жена. Жената е отишла до дома му като форма на протест срещу споменатия пост. Той я напръскал с лютив спрей и счупил телефона ѝ. Така де, нейното тяло (и телефон) – негов избор.

Не само изявени антифеминисти в САЩ или ислямистки режими като тези в Афганистан и Иран третират жените като обекти. Това е възможно и в Западна Европа, където правата на жените уж са издигнати на пиедестал. А случаят на Жизел Пелико хвърля светлина върху ужасяващите размери на проблема.

Трудни за възприемане факти и числа

Ако сте учили френски като дете, вероятно помните старата песен за моста на Авиньон, на който се танцува в кръг. От няколко месеца насам този град в Провансалските Алпи е популярен и в друг контекст – в Авиньон се провежда делото за сексуалното насилие над понастоящем 72-годишната Жизел Пелико, основен виновник за което е съпругът ѝ (днес вече бивш) Доминик Пелико.

Жизел и Доминик Пелико са връстници и се женят на 21-годишна възраст. Имат двама сина и дъщеря. След пенсионирането си наемат къща с градина и басейн в провансалското село (или малко градче) Мазан и се преселват там. Именно в нея съпругът започва да кани мъже, които да изнасилват приспаната му жена, която е упоявал още от 2011 г., докато са живели в околностите на Париж.

До 2020 г. поне 72-ма мъже изнасилват Жизел Пелико най-малко 92 пъти, докато тя няма представа за това, защото е упоена. Мисли, че влошеното ѝ здраве е знак за деменция. Не знае, че е заразена и с венерически болести, тъй като мъжът ѝ не е изисквал от изнасилвачите да са с презерватив. Сред тях има и ХИВ-позитивен мъж, но поне той не я заразява.

Когато разбира какво ѝ е било причинявано, Жизел решава да излезе с името си. Защото, смята тя, срамът е за извършителите, не за нея. Така се превръща в съвременна икона на феминизма във Франция.

Сексуалното насилие върху Жизел Пелико е разкрито случайно, и то не от нея, а от органите на реда. След като Доминик Пелико е хванат да снима под полата на непозната жена в магазина, полицията иззема компютъра и флашпаметите му. И намира повече от 20 000 снимки и видеозаписи, направени без знанието на жертвите.

Освен упоената Жизел и непознати жени, Доминик тайно е заснемал и двете си снахи в банята. Намерени са също снимки на собствената му дъщеря, приспана и облечена в бельото на майка си. Записите с изнасилванията на жена му са скрупульозно датирани и надписани с имената на извършителите. Това помага на полицията да намери повечето и 51 от тях, включително Доминик Пелико, са дадени на съд и получават ефективни присъди. Съпругът е осъден на 20 години затвор, останалите 50 мъже – на между 3 и 15 години.

Плашещи мащаби

При подобни драстични случаи на насилие общественото мнение е склонно да заклеймява извършителите като чудовища. Обявяването им за не-хора отвлича вниманието от нездравата тъкан на самото общество, която прави възможно съществуването на извършители на такива тежки престъпления.

Случаят на Жизел Пелико е показателен за мащабите на разпространеността на сексуалното насилие. Те са толкова големи, че не могат да се обяснят просто с лепването на етикета „чудовище“.

Съпругът е поканил поне 83 мъже да изнасилят жена му. От тях са се отзовали поне 72, което представлява близо 87% успеваемост на поканите. Вярно е, че комуникацията е протичала в чат канал, озаглавен „Без нейно знание“ (à son insu на френски), чиито потребители очевидно са били привлечени от идеята за сексуални действия с неподозиращи за това жени. Всички тези мъже обаче са живеели в радиус от едва шейсетина километра от дома на семейство Пелико в Мазан.

Изнасилвачите на Жизел са на възраст от 26 до 74 години, с различни степени на завършено образование и различни професии. Един от тях – 63-годишният Жан-Пиер Марешал – станал нещо като ученик на Доминик, започнал да упоява собствената си жена и на свой ред поканил „учителя“ си да я изнасили.

Малко вероятно е да има особена концентрация на сексуални насилници в точно определен район на Прованс. По-скоро и на други места е така, но голяма част от случаите на насилие остават неразкрити. Впрочем основателят на вече несъществуващия сайт Coco, част от който е бил чат каналът „Без нейно знание“, също е осъден, след като става ясно, че платформата му е била използвана от хора в цяла Франция, отговорни за над 23 000 престъпления, между които не само сексуално насилие, а педофилия и дори убийства.

Случаи от съседна Германия

Проблемът съвсем не е ограничен само във Франция. Лекар в германския град Билефелд например години наред упоявал и изнасилвал десетки свои пациентки. Когато го хванали, се самоубил в ареста.

Често сексуалното насилие остава неразкрито не само когато жертвите са упоени. Стигмата и трудността на доказването в съда разколебават много от преживелите насилие да търсят справедливост. Особено в малките населени места, където липсват ресурси за подкрепа.

Документална поредица на германската медийна група WDR проследява борбата за справедливост на три изнасилени жени (част 1 и част 2, на немски език). Една от тях е Зилке. Тя и мъжът ѝ се преселват от града на село, защото искат да живеят в сплотена общност. И я намират – в селото стават част от задружна приятелска компания. Осъществената мечта обаче се превръща в кошмар, когато един от приятелите изнасилва Зилке. Понеже тя си търси правата в съда, а мъжът ѝ я подкрепя, останалите от групата ги изолират – развалили са им хубавата компания. На отхвърлената двойка не ѝ остава друго, освен да продаде къщата и да напусне селото.

Много жертви на сексуално насилие обаче нямат възможност лесно да напуснат общностите, които ги подлагат на натиск. И просто се примиряват.

Баналността на сексуалното насилие

В известното си произведение „Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото“ Хана Аренд защитава тезата, че много от нацистките функционери са пращали човешки същества на смърт не защото са някакви страшни злодеи, а понеже… са спазвали правилата. Те са оправдавали масовите убийства с това, че просто са изпълнявали заповеди. Така трябваше, такъв беше законът.

Нещо подобно лъха от оправданията на много от изнасилвачите на Жизел Пелико. Докато някои от тях, включително Доминик, признават, че са били наясно, че извършват насилие, други твърдят, че не са знаели. Казват, че щом съпругът е бил съгласен, те са си мислили, че това важи и за жена му – че за нея е форма на сексуална игра да бъде упоена и непознати мъже да правят секс с нея.

Да оставим настрана факта, че тези мъже са стигнали до Жизел чрез чат канала „Без нейно знание“, тоест са имали сериозно основание да предположат, че тя не е наясно какво ѝ се причинява. По-важното е, че на нито един от тях не му е хрумнало да я попита. Съгласието на мъжа ѝ им е било напълно достатъчно, за да смятат, че имат право да вършат с тялото ѝ каквото си искат.

Този случай отново поставя на дневен ред дебата във Франция за дефиницията за изнасилване, защото понастоящем тя не включва необходимостта от съгласие. Докато в много страни, включително в България, липсата на съгласие е част от определението за изнасилване, във Франция то представлява „всеки акт на сексуално проникване от какъвто и да е вид или орално-генитален акт, извършен чрез насилие, принуда, заплаха или изненада“.

За нормализацията на сексуалното насилие от гледна точка на извършителите вероятно има значение и фактът, че част от тях, включително Доминик Пелико, са преживели такова като деца. Това отваря сериозната тема за сексуалното насилие върху мъже. И все пак голямата част от извършителите на сексуално насилие са мъже, а мнозинството от потърпевшите са жени.

Отвличане на вниманието с изобретяване на външни врагове

Едно от най-силните послания на ксенофобската реторика е, че чужденците поради различната си култура могат да посегнат на „нашите жени“. Такива страхове се разпространяват в Европа по отношение на бежанците от ислямски страни, а в САЩ – основно спрямо идващите от Южна Америка, Централна Америка и Карибския басейн, особено ако са и чернокожи. По време на предизборната кампания Тръмп заплашваше, че ако Камала Харис спечели, Америка ще бъде залята от „безкраен поток нелегални пришълци изнасилвачи“.

Друга група, представяна като опасност за женското съсловие, особено в САЩ, са транс жените. Те според трансфобите си сменят пола основно с цел да тормозят „истинските“ жени в дамските тоалетни и съблекални.

Така на Сара Макбрайд, единствената транс жена в Конгреса на САЩ, се забранява да използва дамската тоалетна в Конгреса. За забраната особен принос има друга конгресменка – републиканката Нанси Мейс, – чиято активност е насочена основно в защита на „биологичните жени“ от „мъже с пениси“ в тоалетните и съблекалните, където те са „най-уязвими“.

В The Daily Show комедиантката Дези Лайдик иронично отбелязва, че ако Мейс действително искаше да защити жените от сексуалните насилници, тя трябваше да се насочи към най-високите нива на новата власт, които принадлежат на собствената ѝ партия. Включително към президента Доналд Тръмп, който сам се хвали, че на модни ревюта влиза зад кулисите при преобличащите се манекенки.

Известно е и изказването на Тръмп, че понеже е известен, може да си позволява всичко с жените, включително да ги хваща за интимните части. Техните тела – негов избор. 

Изглежда, не всички жени обаче са на това мнение. Срещу избрания за втори път президент има редица обвинения за сексуално насилие. В края на 2024 г. той беше осъден от федерален съд по едно от тях.

Случаите на Жизел Пелико, Зилке и на много други жени илюстрират факта, че обикновено опасността от сексуално насилие не идва от различните по етнос, цвят на кожата, религия или полова идентичност. Напротив, обикновено насилниците са част от близкото обкръжение – областта, града или селото, приятелската компания, дори най-близките хора в семейството.

Мъжете не са насилници по природа. Ако повече мъже упражняват насилие, то е, защото смятат, че могат да си го позволят. Защото това е урок, който се предава през поколенията.

С победата на Тръмп реториката за търсене на външни врагове ще се засилва, като същевременно с това по-често срещаните случаи на сексуално насилие – извършените от членове на собствената общност – ще се омаловажават. В тази ситуация на нарастващ популизъм историята на Жизел Пелико има отрезвяващо въздействие. Стига да бъде чута.

Насилието над жени не чака България да се оправи

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nasilieto-nad-zheni-ne-chaka-bugaria-da-se-opravi/

Насилието над жени не чака България да се оправи

Юни е горещ не само температурно, но и политически. Проведоха се избори за национален и европейски парламент, разгарят се страсти около съставянето на новото правителство. И няма яснота дали такова ще се сформира, или ще ходим на избори за седми път през последните три години.

Насред летните политически страсти няколко случая на жени, които не са могли да се измъкнат живи от капана на домашното насилие, смразяват кръвта. Още повече че поне в един от тях (вероятно и в повече) фаталният изход можеше да се избегне. 

Месецът още не е свършил, а от началото му поне четирима мъже в България са убили по една жена. На 3 юни 57-годишен мъж убива жена си, след което прави неуспешен опит за самоубийство. На 13 юни е убита 68-годишна жена. Заподозрян е синът ѝ, който е психичноболен. На 20 юни 35-годишен мъж убива 32-годишната жена, с която живее, оставя 4-годишната ѝ дъщеричка сама насред града, след което се самоубива. Същия ден Орлин Гигов, бивш шофьор в болницата на МВР, убива жената, с която съжителства и която е с украински произход.

Кой е Орлин Гигов

Случаят с Орлин Гигов заслужава специално внимание, защото е впечатляващ пример за институционалното безхаберие по отношение на домашното насилие в България.

Името на Гигов влиза в медиите преди година и половина. През януари 2023-та той се барикадира в дома си, след като изхвърля на стълбите украинската си приятелка Силвия – обезобразена от бой, гола и боса. След като съседи подават сигнал, полицията преговаря с барикадиралия се насилник в продължение на 5 часа. Приятелски и (след като той излиза от апартамента) с потупване по рамото. Бившият шофьор от МВР обяснява на полицаите, че те са му колеги, а Силвия е чужденка – „от друго стадо“.

Повече от денонощие МВР не публикува информация за жертвата. Първоначално от Вътрешното министерство твърдят, че няма пострадали. След като историята се разчува, казват, че не знаят къде е жената.

По информация на OFFNews жените, пострадали от Гигов, са поне пет, а само за три години прокуратурата е получила десет сигнала срещу него. Две от жертвите му разказват пред изданието на какво ги е подлагал и как ги е заплашвал. Например с думите „спокойно, знам как да бия, така че да не личи“, „ще те вкарам в гипсово корито и ще те лежа“, „с този нож ще те разфасовам“. Дъщерята на друга жертва на Гигов споделя, че той не само е пребил и намушкал с нож по краката майка ѝ, която е с увреждане, а е взел и личната карта, телефона и портфейла ѝ. На всичко отгоре се опитал да изтегли бърз кредит от нейно име.

Въпреки цялата налична информация за насилническото поведение на Гигов и данните за извършени от него престъпления (нанасяне на телесна повреда в условията на домашно насилие, кражба и шофиране след употреба на наркотици) институциите не защитават Силвия от него. През юли 2023 г. той пак я пребива – този път в центъра на София. Тя отказва да даде показания и макар че побоят е пред множество свидетели, пак не получава защита.

Скоро след това – в началото на август 2023 г. – парламентът приема промени в Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), които трябва да гарантират още по-голяма защита на потенциалните жертви. Но и това не помага на Силвия – накрая Орлин Гигов я убива.

Две истории през двайсетина години

Смъртта на Силвия, която можеше да бъде избегната, ако ЗЗДН се прилагаше адекватно, е зловещо напомняне на нещо простичко, но много важно: не е достатъчно да има закони, те трябва да се прилагат. А институциите, ангажирани с прилагането им, трябва да действат отговорно и компетентно.

През близо двайсетте години, откакто е в сила, ЗЗДН има участта системно да се пренебрегва – предимно от представители на МВР. А те първи срещат преживелите домашно насилие, които имат смелост да потърсят защита. И тяхната реакция е от животоспасяващо значение.

Да я наречем Ирина. Ирина е висококвалифицирана специалистка и живее в областен град. Преди двайсетина години се развежда с мъжа си заради непрестанните му пиянски побои. Той обаче не престава да я тормози и след развода. Въпреки че подава сигнали, институциите не ѝ осигуряват защита. Един ден, скоро след като през 2005 г. е приет ЗЗДН, бившият съпруг на Ирина чупи прозореца на жилището ѝ, влиза през него и я пребива. Пред сина им, който е малък, но вече достатъчно голям, за да разбира какво се случва.

Ирина подава в полицията молба за защита от домашно насилие. Оттам я отпращат с аргумента, че в нейния случай преживяното насилие не е домашно, защото извършителят ѝ е бивш, а не настоящ съпруг. Въпреки че и тогавашната формулировка на закона би трябвало да ѝ гарантира защита поне по два признака – тя включва както бившите съпрузи, така и лицата, от които пострадалите имат дете.

През 2024 г. ЗЗДН е в сила от близо две десетилетия, България отдавна е в ЕС и се предполага, че представителите на органите на реда имат достатъчно информация кое е домашно насилие и как да реагират, когато получат сигнал. Да, ама не, както казваше покойният журналист Петко Бочаров.

Само ден преди убийствата на две жени, на 20 юни, съпредседателят на БХК Радослав Стоянов се обръща към министъра на МВР с открито писмо. Поводът е реакцията на служители от Второ РПУ в София спрямо случай на жена, чийто партньор, с когото тя живее, ѝ е причинил телесна повреда. Той е задържан за кратко, след което е освободен, а на нея полицейските служители всячески пречат да получи защита.

Стоянов се заема със случая лично и се опитва да обясни на представителите на полицията, че жената е пострадала от домашно насилие и съответно има право на защита по силата на ЗЗДН. Според тях обаче правозащитникът греши: щом насилието не било извършено „в домашна среда“, значи не е домашно насилие, и точка. Въпреки че според закона домашното насилие се определя не от мястото на извършването му, а от характера на връзката между извършителите и пострадалите.

Защо обучението на полицаи не е достатъчно

Ако служителите на МВР системно не осигуряват защита на жертвите от домашно насилие, логично е да си помислим, че трябва да се научат да го правят. А класическият начин за научаване е чрез обучение. Само в рамките на един проект обаче, представен през април т.г., 830 полицаи са обучавани как да гарантират защита от домашно насилие. Резултатът е още неадекватни реакции, още незащитени жертви и още убийства.

Ако човек научаваше всичко, на което се обучава, образованието щеше да бъде далеч по-ефективно. Но, уви – при ученето има поне два сериозни проблема. Първият е, че не всичко, което влиза в главата, остава в нея. Вторият – и по-сериозен – проблем е, че ако човек назубри нещо, това не означава, че е в състояние да го прилага.

Между обучителният материал и приложението му стои не само наличието или липсата на внимание. Намесват се ценности, стереотипи, авторитети, модели на мислене и на поведение, личен опит, индивидуални особености и какво ли още не.

Ако служителите на реда са възпитавани в патриархална среда, имат мачистки ценности и намират утвърждение на ценностния си модел в публичното пространство и в политическите послания, само с обучение няма да стане. Те могат да си назубрят материала, както се зубри в училище, и пак да правят каквото си знаят. Ако за тях мъжката и гилдийната лоялност е по-важна от законите, ще потупват по рамото и ще наричат колега поредния Орлин Гигов, докато не се стигне до поредното убийство.

До миналата година домашното насилие и насилието над жени не бяха особен обществен приоритет. Дори напротив – темата, която и преди не беше особено популярна, беше заклеймена покрай кампанията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция.

Промяна в обществените настроения настъпи след случая с обезобразената и нарязана с макетно ножче Дебора Михайлова. Но още е рано да се каже дали кампанийният гняв, довел тогава до промени в ЗЗДН, може да израсне от популизъм до осъзната чувствителност към проблема с домашното насилие.

Неслучилото се българско #metoo

Чувствителност към насилието над жени и към домашното насилие в едно общество има тогава, когато то не се възмущава от отделни случаи, оставайки сляпо за други, а осъзнава системния проблем. И не се влияе от симпатии, антипатии, авторитети или популярност. В България не изглежда да е така. Докато Дебора спечели обществените симпатии, украинката Силвия и много жени в нейното положение нямаха този шанс.

Показателно е, че в България няма #metoo. Като имаме предвид, че между 1/4 и 1/3 от жените в България са преживели насилие от страна на настоящ или бивш партньор, е малко вероятно да няма популярни актриси, музикантки и други жени от шоубизнеса, които са били обект на насилие, нито популярни мъже, които да са извършвали такива действия. Ала темата продължава да е табу.

Досега единствено актрисата Диана Димитрова заяви, че колегата ѝ Юлиан Вергов я е бил. Въпреки че трийсетина души от снимачния екип на сериала „Откраднат живот“ могат да потвърдят какво се е случило, това прави само гримьорката, прикрила следите от побоя, за да продължат снимките. И по-късно – няколко представители на техническия персонал, които не са присъствали в съответния ден, но споделят какво се е говорило в екипа.

Представителите на актьорската гилдия обаче или застават на страната на Вергов, обвинявайки Димитрова във всевъзможни грехове (хем че лъже, хем че „си го е търсела“), или си мълчат. Тя получава подкрепа комай само от актрисите Весела Казакова и Елен Колева.

Днес Вергов е целият в бяло, а Димитрова напуска актьорската професия, може би и България, и ще учи анимация. След скандала тя се занимава все повече с рисуване и все по-малко с актьорство. Което е обяснимо – след като дори хората, с които работиш, не казват и една дума в твоя подкрепа, колко дълго можеш да продължиш да го правиш?

Нови политически сезони – старо безразличие

Докато не се знае дали изобщо ще има правителство, темата за домашното насилие ще е последният проблем на партиите и коалициите. Вероятно няма да е особено съществен проблем и след това, стига да няма пореден случай като този с Дебора, който да разпали обществените страсти. И да се стигне до поредни недообмислени промени на ЗЗДН, с който полицейските служители така и така не се съобразяват.

Насилието над жени и домашното насилие са от тези теми, на които почти никога не им е времето, защото има по-важни неща за решаване. С такива проблеми се занимават развитите демокрации. Но докато чакаме България „да се оправи“ и да стане като развитите демокрации, не само редовно биват пребивани и убивани жени. По-голямата беда дори от това е, че слагаме каруцата пред коня. Не може първо да си оправим държавата, после – проблемите с ценностите и нагласите. Напротив – когато изповядваме демократични ценности, част от които е неприемането на домашното насилие, и действаме спрямо тях, тогава може и да станем развита демокрация.

Ксенофобско насилие с предизборно-полицейски привкус

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ksenofobsko-nasilie-s-predizborno-politicheski-privkus/

Ксенофобско насилие с предизборно-полицейски привкус

„Нямам намерение да се самоубивам. Ако умра, трябва да знаете, че те са ме убили.“ На 1 април получих лично съобщение с тези думи от саудитския бежанец Абдулрахман ал-Халиди, интервю с когото „Тоест“ публикува на 11 март. Уви, не беше лоша шега – Ал-Халиди действително се страхуваше за живота си, след като предишния ден е бил пребит от полицаи, както твърди, в центъра за задържане в Бусманци. Това е един от няколкото случая на насилие над бежанци в рамките само на няколко дни. Как се стигна до тази вълна от насилие и как бежанците пак се превърнаха във врагове?

Отново се задават избори. А в предизборна ситуация по традиция определени политически сили и властови центрове имат нужда от враг, върху когото да се фиксира вниманието, за да се отклони погледът на обществото от реалните проблеми и нередности, за които същите тези политически сили и властови центрове носят отговорност. При липса на реален враг той винаги може да се конструира. Ето няколко примера.

Някои дежурни „врагове“

За дежурни врагове в предизборни периоди са били нарочвани ромите, които „продават гласовете си“, като по този начин остават в сянка политическите сили, които редовно купуват гласове (не само ромски). Или изселените по времето на т.нар. Възродителен процес етнически турци, заклеймени като „изборни туристи“, когато се връщат по родните си места да гласуват.

През 2017 г. председателят на националистическата партия Национален фронт за спасение на България Валери Симеонов, по онова време вицепремиер по икономическата и демографската политика, отиде на границата, за да попречи лично на български турци да упражнят правото си на глас. Тогава той удари възрастна жена така, че тя падна на земята. После се похвали в ефира на bTV, че е „избутал не само тая възрастна баба“, която определи като „изключително нагла“, а още десетина души – „почти един рейс“. И че това е донесло гласове за партията му.

ЛГБТИ+ хората също често се оказват предизборни врагове, като агресията срещу тях се усили след пропагандната кампания срещу Истанбулската конвенция. Само през 2021 г., през която три пъти се състояха парламентарни избори, случаите на хомофобска агресия бяха толкова много, че е трудно да бъдат изброени. Националисти нападнаха първия прайд в Бургас, организираха акции срещу представяне на книги и филмови прожекции в Пловдив и София, вандализираха клуб The Steps, облепиха превозни средства и улични стълбове с хомофобски лепенки. „Защитници на семейството“ разпространяваха невярна информация за ЛГБТИ+ хората. Кулминацията беше, когато група, предвождана от Боян Станков, самонарекъл се Расате, нахлу в общностния център „Рейнбоу хъб“ и го изпотроши, а самият Станков удари активистка.

От 2014–2015 г. и бежанците са сред обичайните предизборни врагове. Преди парламентарните избори през октомври 2022 г. те отново бяха нарочени за „плашила“, редом с лихварите в ромските махали и „дрогираните шофьори“.

Актуалният „враг“ – бежанците

В момента, в който премиерът Николай Денков подаде оставка съгласно споразумението за ротация на кабинета и още преди да стане публично ясно, че ротацията няма да се състои, а ще се ходи на избори, бежанците внезапно пак станаха враг. Политици и медии заговориха за „мигрантска криза“, каквато всъщност няма, и създадоха истерия заради четири случая – в поне два от тях бежанци няма, в поне три няма пострадал български гражданин и в нито един няма сериозно пострадал човек. В два от случаите българи нападнаха чуждестранни студенти. В третия бежанци бяха снимани как се гонят в близост до общежитието на Агенцията за бежанците в квартал „Овча купел“. Четвъртият случай се оказа конфликт между две групи заради гадже. В едната от групите е имало сирийски младеж.

Тези случки, в три от които пострадалите са всъщност чужденци, бяха използвани за разпалване на ксенофобски настроения. Организираха се протести пред бежански центрове – например в „Овча купел“ и в Харманли. Протестиращите искат центровете да се охраняват от полиция и ако може, да не виждат никакви бежанци, защото ги възприемат като заплаха, макар нищо да не са им направили.

От МВР хем отрекоха, че има „мигрантска криза“, хем министър Калин Стоянов използва случая да повтори искането на предшественика си за над 1000 нови гранични полицаи. В това искане беше подкрепен от председателя на ГЕРБ Бойко Борисов и съпредседателя на ДПС Делян Пеевски. Стоянов разпореди и жандармеристи с пушки да охраняват публичните места, където има „хора с различен произход“, каквото и да означава това.

На 28 март пък полицията извърши „внезапна проверка“ на спазването на реда в трите бежански центъра (от отворен тип) в София. Поводът за нея не стана ясен, но пък новинарските емисии излъчиха кадри как служители на реда с маски на лицето и каски (защо ли?) влизат в общежитията, в които има и жени с малки деца, и проверяват кой спазва вечерния час и на кого са му изрядни документите.

На същата дата – 28 март – ксенофоби пребиват поне трима бежанци. И една българка – защото е жена на един от тях. До метростанция „Мизия“, в близост до центъра на ДАБ в „Овча купел“, група напада две момчета с вид на деца. И гордо публикува в интернет видео на „подвига“ си. В друга част на София ксенофоби пребиват афганистанския бежанец Джавед Нури и жена му. На 31 март Абдулрахман ал-Халиди е пребит в Бусманци.

Побоите над Джавед Нури, жена му и бежанците в „Овча купел“

Нури бяга от Афганистан в България преди 20 години. Тогава е още непълнолетен. Първият му досег с българската земя е болезнен в буквалния смисъл – каналджиите го хвърлят от влака и той губи съзнание. Въпреки доказателствата, които представя, че семейството му е преследвано, не получава бежански статут. Прекарва години затворен – първо в центъра за задържане в ж.к. „Дружба“ (вече несъществуващ), а после и в Бусманци – и под постоянната заплаха да бъде депортиран. Нервите му не издържат и той решава да се самоубие. Самозапалва се, но оцелява.

През 2008 г. го освобождават и той се озовава на улицата, тоест на голата поляна пред центъра в Бусманци. Тогава го прибира у дома си писателят Иван Кулеков, който от години се застъпва за него. Скоро младежът се изнася на квартира, защото не иска да е в тежест на никого.

След много години и не по-малко перипетии Джавед Нури получава легален статут. Успява да устрои живота си, има жена, която го обича, приятели, работа, дом. Лошото е останало зад гърба му и той възприема България като рай. До 28 март т.г., когато, по думите на Мария Черешева, „неговият рай се превърна в ад“. Тогава група младежи напада него и жена му с аргумента „от майната си сте дошли“. Удрят ги с тръби, хвърлят камъни по тях. На Нури му разрязват пръст. Цялата му длан е в кръв.

Това е впрочем вторият път, когато му раняват пръст. Още когато е бягал от Афганистан, преследвачите му са отрязали парче от един от пръстите му.

Полицията не приема сигнала на афганистанския бежанец за побоя. Задейства се чак когато се обажда жена му, която е българка. Нещо повече – когато полицията пристига, първо обвинява него.

Джавед Нури и жена му си търсят ново жилище, защото не се чувстват в безопасност.

В деня на побоя срещу Джавед Нури и жена му група напада двама млади бежанци в „Овча купел“. Във видеото, което нападателите правят и публикуват в интернет, се чува „Вие к’ви сте?“ и „Where are you from, бе?“. Битите изглеждат деца и с нищо не са предизвикали агресията срещу себе си. „Свободна Европа“ разговаря с едно от пострадалите момчета – Али от Сирия, на 20 години. Той разказва, че това е вторият път, когато го нападат, и пита дали има някакви права.

За побоя над двамата младежи има задържани, но никой не държи самия Али в течение за това. Опитал се е да подаде жалба, но са го отпратили, защото „няма преводач“.

Побоят над Абдулрахман ал-Халиди

На 31 март саудитският бежанец Абдулрахман ал-Халиди прави нещо, което, както разказва пред „Тоест“, е правил и преди, но до този момент е нямало проблем – дава храна на едно семейство, чиито членове също са затворени в Бусманци: „Хранех ги със спагети [в оригинал – noodles, б.а.]. Правил съм го и преди без никакъв проблем, защото те постят заради Рамазана. Но само този ден полицията реши да ме спре, да ми забрани. След това имахме спор [с полицая] и към него се присъедини още един [полицай]. После отвориха вратата, закараха ме до тоалетната и ме биха там.“

От аудиосъобщението, което ми оставя, не става ясно колко точно са били полицаите, но във Facebook той уточнява, че са били трима. Добавя и че са го били, докато загуби съзнание. Когато се е свестил, те още са го биели. Започнал да плюе кръв.

В аудиосъобщенията, в които разказва това, Ал-Халиди звучи притеснено. Но не толкова плашещо, колкото на 1 април, когато се записва, за да ми каже, че е бит по лицето и тялото и че изпитва „изключителна болка“.

В продължение на няколко дни саудитският бежанец иска да бъде прегледан, за да има доказателства за побоя. Накрая го закарват в болницата на МВР, където е с белезници и не му позволяват да има придружител.

На 4 април Дирекция „Миграция“ към МВР заявява, че саудитецът всъщност се е самонаранил. „Казах го! – коментира той, препращайки към поста си, че не иска да се самоубие и ако умре, значи е убит. – Може би ще ме убият и ще кажат, че е самоубийство! Удивен съм от тази безочлива лъжа! О, Господи, спаси българския народ от тези власти!“

Няма данни за конкретен повод за побоя над Абдулрахман ал-Халиди. Но на следващия ден (1 април) във Върховния административен съд се разглежда делото за бежанския му статут. Тогава е организирана и поредна демонстрация в негова защита.

Междувременно още през януари съдът разпорежда незабавното освобождаване на Ал-Халиди от Бусманци и нарежда на ДАБ да го премести в общежитие със свободен достъп. И макар в съдебното решение да пише, че то не подлежи на обжалване, близо три месеца по-късно той още е в центъра за задържане.

Ролята на МВР

Във всички тези случаи МВР най-малкото не реагира адекватно. Не се задейства по сигнала на Джавед Нури, а когато пристига, обвинява него. Не държи в течение за разследването Али, а той не е допуснат да подаде жалба. Излиза с неправдоподобната версия, че Ал-Халиди се е самопребил.

МВР трудно признава случаи на полицейско насилие и по отношение на български граждани, какво остава за бежанци. Разривът между Калин Стоянов и Николай Денков настъпи именно защото първият отказа да поеме отговорност за насилието от страна на полицейски служители по време на протеста срещу вече бившето ръководство на БФС, ескалирал до безредици.

В предишната си статия зададох въпроса каква е целта на бутафорната активност на МВР в последно време. Две от предположенията ми бяха свързани с предстоящите предсрочни парламентарни избори. Жандармеристите с пушките по улиците могат да „дисциплинират“ определени групи избиратели, а насажданият в обществото страх може да се канализира в желаната електорална посока и да отвлича вниманието от реалните проблеми.

Вече има едно неизвестно по-малко – ясно е, че Калин Стоянов ще бъде вътрешен министър и в служебното правителство, чиято основна задача ще е организирането на изборите. Той беше министър и на последните местни избори, които ще останат в историята с много нередности и рекордно количество невалидни бюлетини.

Колкото по-бутафорна става активността на МВР обаче, толкова по-реални са потърпевшите от нея. Бежанците са удобна жертва, понеже са беззащитни. А и повечето си мълчат от страх, не са гласовити като Нури и Ал-Халиди. Но покрай „дежурните врагове“ потърпевши могат да се окажат и всички, които са неудобни. Дори главният секретар на МВР, на когото пресцентърът на Министерството не позволил да участва в телевизионно предаване, за да се защити от обвиненията, отправяни срещу него в публичното пространство.

Абдулрахман ал-Халиди призовава Бог да спаси българите от властите. За разлика от Саудитска Арабия обаче, в България има свободни избори. Поне в степента, в която не са манипулирани. Властите са резултат от избора на хората. Конструирането на врагове притъпява личната отговорност. А цената на цялата бутафория се измерва в кръв. Днес бежанска, вчера и утре – българска.

Малкият голям човек – детето

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/malkiyat-golyam-chovek-deteto/

Малкият голям човек – детето

Според Конвенцията за правата на детето всяко човешко същество под 18 години е дете. Със сигурност обаче всяко човешко същество под 18 години не получава същото човешко отношение, което би получило, ако е над тази възраст. Защо детето е буквално и преносно „малък човек“ и има ли надежда то да стане равноправен член на общността си?

Предварителна бележка: Настоящият текст е наблюдение, а не генерализация. Изключениe от това наблюдение са всички родители и учители, които успешно са преодолели „изконните ценности“, включващи физически наказания, психическо насилие и поколенческа травма. Със сигурност обаче има още много задачи пред настоящите и бъдещите педагози и родители. Усеща се силна нужда от подобряване не само на учебната, но и на обществената среда, включваща всички аспекти на социализирането на децата.

Демонстрация на сила

Отдавна под насилие разбираме не само физическото. УНИЦЕФ, детският фонд на ООН, различава следните видове насилие:

  • физическо: всяко неслучайно физическо посегателство над дете от възрастен;
  • психическо и емоционално: системно критикуване, засрамване, унижаване, порицаване, заплахи, подигравки, предизвикване на страх и безпокойство, постоянно недоволство от неговото поведение, както и неспособност за подсигуряването на грижа за детето, която да е адекватна за възрастта му; емоционално насилие е включително когато липсва подкрепяща и развиваща среда;
  • сексуално насилие;
  • неглижиране: действие или бездействие, което лишава детето от грижи за основни нужди, като здраве, образование, емоционална стимулация, адекватно за възрастта му хранене, подсигуряване на дом и условия за живеене, които не застрашават неговото здраве, живот и развитие;
  • тормоз (булинг): посегателство през интернет чрез съобщения, обаждания и т.н., които засягат достойнството на жертвата;
  • трафик и експлоатация на детски труд.

При съмнение дали дадено поведение или постъпка по отношение на дете е насилие, можем да си зададем въпроса дали бихме си позволили да се държим така с възрастен, или не. Най-често не можем. Не бихме се развикали на подчинен, а бихме опитали с разговор, не бихме обидили директно някого, а бихме му обяснили още веднъж. Бихме потиснали първичната си ярост, за да запазим достойнството на отсрещната страна.

Защо тогава си позволяваме нещо по-различно с децата? Защото са малки. Защото трябва да бъдат възпитани.

Ако си дадем сметка, че всяка негативна реакция на детето е отражение на нещо, случващо се с него, и ѝ отговорим зряло – с търпение и разговор, е много по-вероятно да стигнем до първопричината за тази реакция. 

Физическото насилие не е изчезнало въпреки всички регламенти. Единственият начин да го отстраним напълно е да възпитаме и образоваме ново поколение, което се разграничава от методите му.

Емоционалното насилие може да бъде избегнато чрез взаимодействие и комуникация между хората. Както се научаваме да говорим, така възприемаме и тона на общуване на заобикалящите ни. Начинът, по който комуникират родителите и учителите с децата, се попива от самите деца. Така те свикват, че могат да кажат на всеки всичко в лицето, без да се замислят, че не е нужно да са внимателни или да се владеят. Примерът, който получават, е инструментът, с който се сдобиват.

Ефикасност

Неоспоримо е доказано, че добрата среда, спокойствието и приемането водят до много по-успешно усвояване и запаметяване на информация и като цяло – до личностен растеж. 

Защо тогава заплахите и наказанията са първичната реакция, която някои възрастни, било то родителите или учители, не могат да превъзмогнат и все още смятат за единствен изход в „напечена“ ситуация?

Възрастните прибягват до тези методи, когато са претоварени и нямат капацитет (време, сили, знания) да реагират по друг начин. Често обаче този тип реакция е резултат от личния им опит, когато са били деца. Всъщност възрастният в този момент действа като детето, което бива наказано. Под стрес родителят/учителят реагира агресивно, което е направило и детето само малко преди това. 

Резултатът от поставянето на условия от типа „Ако Х, тогава Y“, в най-добрия случай имат кратко въздействие. „Ако говориш в час, ще получиш забележка!“ Добре, може би час-два или ден-два детето няма да говори. След което поведението дори може да зачести. Това, което се случва обаче, е пълното отписване на детето като непокорно. А всъщност причините за поведението му може да са безброй – като започнем от липсата на концентрация, която може да се корени например в невронетипично поведение, или липсата на интерес поради начина на преподаване, и стигнем до личностни проблеми, които в повечето случаи детето носи от дома си или от приятелската си среда. 

Във всички случаи преминаването от забележки към посещения на педагогическия кабинет и въвличане на родителите може да има успех, но само ако зад тези действия стоят адекватни мерки в търсене на първоизточника за поведението, а не да се стига до заклеймяване на детето или отписването му. Дори буквалното отписване – „Търсете друго училище“ са чули не един и двама родители, изправяйки се пред проблеми с детето си, с които дори обучени педагози, изглежда, не могат да се справят. За съжаление обаче, се оказва, че учителите често не могат да превъзмогнат проблемното поведение и дори при положителна промяна ученикът остава черната овца. Друга трудност е и нежеланието на родителите да признаят, че детето им среща препятствия, защото това признание ще ги накара да се сблъскат челно с тези предизвикателства.

Децата от своя страна показват много по-голяма готовност да съдействат, когато разполагат с повече свобода на действие и когато имат правото да участват в процесите, а не да са просто изпълнители или наблюдатели. Обучителният процес в училище често е чисто лекционен. Дори когато учениците не разбират добре нов урок, те не смеят да задават въпроси, с които да си улеснят научаването, защото се страхуват от критика, от лоша оценка или от последващо преднамерено отношение на учителя. Ако ученикът не разбира урока, автоматично в повечето случаи вината пада върху него – не е внимавал, не е учил. Не е рядкост и унижението му пред целия клас с думи като „Ти, ако разбираше, нямаше да си отново в пети клас!“.

Смелостта да задаваме въпроси не се появява от нищото. Можем да я придобием единствено ако се чувстваме сигурни или поне незастрашени от негативни последици.

Уважителни причини

В основата на успешната комуникация стои взаимното уважение. Децата научават в детската градина как да се обръщат към учителите си, минават през периода, в който се учат да употребяват учтивата форма. Следващите нива – начално училище, среден и гимназиален етап, могат постепенно да ги въвеждат в света на възрастните, като им се гласува все по-голямо доверие. Неслучайно от първи до четвърти клас децата биват обгрижвани от малко учители – в идеалния случай преминаването в учебна среда е плавно, на базата на игра и повече внимание. 

Натоварването рязко се покачва в пети клас, а отношението към децата става съвсем различно. Автоматично след лятната ваканцията между четвърти и пети клас се очаква да са се сдобили със способността да овладяват множество нови предмети, да могат да разказват, да учат почти академично. Изведнъж изискванията и отношението към тях са станали много по-строги и дори да са се приспособили добре към училищния живот, нерядко децата се задъхват и остават без сили още в първия срок на пети клас. Уви, освен нови отговорности те не са стигнали ново ниво на общуване – остават си същите изпълнители на норми без право на диалогично участие в учебния процес.

Идва зрялата младежка възраст, а с нея и всички предизвикателства на порастването. Бушуват чувства, времето е все по-малко, защото е заето от уроци и извънкласни занимания, а там някъде трябва да има място и за приятели, и за последния училищен етап. Имам ярък спомен за първия път, в който се обърнаха към мен на Вие – точно в гимназията, първата ми учителка по история. Няма място за сравнение с мъчителните часове по химия, в които ме наричаха „момиче“ и никога не чух дори името си. Уважението беше двупосочно, също като неуважението. Училищният ми успех по двата предмета беше най-яркото доказателство за това.

За съжаление, днес дори в университета младите хора не получават нужното уважение. Учтивата форма е изчезнала, заповедният тон (за който в средното училище директорката обяснява, че „учителката така си говори“) е масов и може би единствено профилирането в една наука е разликата със средното образование. 

Кога точно децата стават възрастни? В пети клас, когато се научават да са изпълнителни като войници, или в университета, когато вече са пречупени и са се научили, че ако мълчат и правят всичко, което им е казано, ще минат най-лесно между капките? И какви точно възрастни са станали? Уверени, креативни и внимателни?

Последици

Всяка форма на унижение е сравнима с физическа травма. Тя може да доведе до трайно увреждане на нервната, ендокринната и имунната система. Дете, преминало през психически (или физически) тормоз, е предразположено към тревожност, депресия, посттравматично стресово разстройство, разстройство на съня или храненето, та дори към суицидно поведение. 

Да не говорим за дългосрочните последици. Същото дете като възрастен ще е неуверен и непълноценен участник в работния и социалния живот, тоест ще сме предначертали неуспешния му професионален и личен път.

Редовно чуваме от учители, че класовете са големи и те нямат възможност за индивидуална работа с учениците. Тук не говорим обаче за извънреден труд или време, а за адекватна и уважителна комуникация. За човешка среда, зачитане, внимание и доверие. Защото децата пропадат, когато не се грижат за тях. Отделените минути за личен разговор както от учител, така и от родител могат да са от ключово значение за по-нататъшното развитие на конфликтна ситуация. Липсата на вяра, че ще бъдат чути, че няма да бъдат съдени за личностните си качества, че ще бъдат оценени като слаби или ще бъдат наказани, е това, което обезсърчава децата и ги убеждава, че ще се провалят. 

От позицията на възрастта си имаме привилегията да ни изслушват. Децата, за съжаление, не разполагат с нея. И това трябва да се промени. Ако се почувстват ценени, ще могат да ценят и останалите.

Най-големият комуникационен проблем е, че не слушаме, за да разберем, а слушаме, за да отговорим.

Стивън Кови, педагог, писател и лектор

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Crazy Bulgarian за „Биволъ” Блогър: Полицаи ритаха журналист и задържаха невинни младежи

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0%D0%B8-%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D0%B6%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82-%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B4.html

петък 4 септември 2020


Видеорепортажът на датския блогър и видеожурналист с български произход Danish Media от протеста е станал хит в социалните мрежи и в тв ефира – нито една медия не успя така отблизо да покаже полицейското насилие по тъмните улички на Стара София. „Биволъ” успя да направи импрoвизирано интервю (виж видеото долу) с Алекс, както е истинското му име, на „Орлов мост” – преди това той успя да се включи при Иво Божков, а тези дни има интервюта за Слави Трифонов и германската Deutsche Welle. 

Полицаите в нощта на 2 срещу 3 септември задържаха най-вече обикновените невинни момчета, които успяваха да хванат, докато представителите на футболните агитки, агресирали органите на реда доста бързо се измъкваха.

Това изненадващо сподели в интервю за „Биволъ” Aлекс, който има изключително популярен англоезичен YouTube канал Crazy Bulgarian.

“Виждаш ли полицаите, бягаш, нищо, че си журналист и си носиш прескарта”

Според него дори тези, които са замервали с бутилки от бира кордоните на полицията далеч не всички са били провокатори: „Смятам, че това управление и това полицейско насилие разгневи доста мирни граждани, които вече се изнервяха”.

“След вчерашните протести имам посттравматичен стрес”

Алекс споделя също така, че не е снимал нарочно как някои от по-агресивните младежи вадят паветата.

„Аз не ги снимах, снимах полицаите, обръщах камерата към тях. Защо аз да им помагам по този начин като снимам младежите, като после те ме заплашват и се опитват да ми счупят техниката?!”.

На няколкочасовия му лайв, станал хит в социалните мрежи, се вижда как полицаите многократно не го допускат през кордона. А след като го допуснат, други техни колеги го заплашват, забраняват му да снима, избутват го.

“Почвам да снимам и идва полицай и ми вика: Сега ще ти бия шамари!”

Алекс твърди, че най-агресивни са били полицаите, когато са започнали да задържат младежите и са се опитвали да попречат заснемането на грубите действия на своите колеги.

„Полицаите ме заплашваха с насилие много пъти по време на протеста и веднъж ми удариха с палка един от телефоните, като е паднал върху паветата”, разказа блогърът.

Видял е със собствените си очи и как полицaи ритат с бутонки по главата фрийланс журналиста Димитър Кенаров, който е грубо задържан, въпреки че е носел прескарта и многократно е казвал, че е представител на медия.

Според него в Кралство Дания, където е израснал, органите на реда понякога се превишават правата, но надали е възможно да бъдат така агресивни с гражданите и журналистите, както се държаха на големия протест в София.

“Зрителите ми в Дания бяха шокирани от кадрите на протестите в България”

На шега Алекс, както е истинското му име, признава, че след полицейското насилие на протеста към него, ще става донякъде политически блогър и дори криминален репортер.

“Ако ми счупят телефона, утре ще си взема нов и пак ще ги снимам”

Той обаче се съмнява, че българският министър-председател Бойко Борисов подаде скоро оставка:

“Бойко не е глупав, просто е много подценяван, иначе е много е хитър…”

Според Алекс дори полицейското насилие не може силно да му влоши имиджа на премиера сред неговите колеги в страните – членки.

“Защото успява да им говори само хубавите неща на лидерите на ЕС, винаги се държи добре с тях. И сега те не могат сега да го критикуват за това, което се случва и да го обвиняват в създаване на диктатура…”, смята блогърът.

Crazy Bulgarian също така призова младите хора в България не само да идват на протеста, но и да снимат с телефоните и фотоапаратите си това, което се случва:

“Това с лайвовете е много популярно в Щатите и в други страни”.

Като на полицаите така им е по-сложно да проявяват агресия не само срещу блогъри и журналисти, но и по принцип да упражняват неправомерно насилие срещу останалите протестиращи и задържани.

“Като му казах на един от полицаите, че сме на живо и в момента гледат 2 000 души, той се спря…”

И затова според него е важно протестиращите да правят повече живи включвания в социалните мрежи.