Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/koy-oshche-ima-prinos-za-da-se-stigne-do-ubiystvoto-na-georgi-kuzev/

Обществената памет е къса. Новите скандали и трагедии изместват вниманието от предишните, а ако нови няма, винаги може да се претопли нещо старо. Убийството на Георги Кузев на Младежкия хълм в Пловдив на 4 септември 2026 г. от група непълнолетни обаче все още е относително актуално. И за него трябва да се говори, за да не потъне и тази тема в социалната амнезия. Защото линчуването (онова, на което е бил подложен Кузев, е именно линч) на човешки същества в България от омраза не е някакъв чудовищен акт, дошъл от нищото. Нито пък прецедент. То е поредната проява на тенденция, която в известен смисъл се официализира.

Посочените досега (освен извършителите)

Няма спор, че конкретните виновници за убийството на Георги Кузев са тийнейджърите – „ловци на педофили“, които са го пребили до смърт, гаврили са се с него, заснели са всичко, обрали са го. И горди, че са свършили нещо общественополезно, са се почерпили с дюнери, купени с откраднатите пари. Възниква обаче въпросът как се е стигнало дотам; как подобно престъпление е станало възможно.

Социалните мрежи

За радикализацията на деца е най-лесно да се обвинят социалните мрежи. Не че за това няма основания. Социалните мрежи създават „балони“, в които реалността се представя по определен начин, а авторитетът на лидерите на мнение в съответния балон изглежда безвъпросен. Това улеснява раждането и организирането на радикализирани групи. Общуването в интернет често остава сляпо за уязвимостта на другия, а онлайн тормозът може да има последици, стигащи далеч.

Когато сочим с пръст социалните мрежи обаче, най-лесно е да поискаме забраната им за деца до определена възраст. Но да оставим настрана факта, че децата ще си намерят начини да я заобикалят и че притежават достатъчно дигитална грамотност да си направят свои тайни мрежи, където предпоставките за радикализация да са още по-големи. По-сериозният проблем е, че хвърлянето на вината върху технологиите измества отговорността от възрастните, които са допринесли за това деца да започнат да раздават правосъдие.

Семейството

Обичайна практика е отговорността за проблемите с деца да се прехвърля върху семействата им. Чували сте твърдения като „Най-важно е семейството“, „Всичко зависи от семейството“ и т.н. – все едно дали става дума за лоши образователни резултати на децата, проблеми с дисциплината, отпадане от училище, агресия и пр.

Очаквано, появиха се аргументи в този дух и във връзка с убийството на Георги Кузев. Социалната министърка Наталия Ефремова се оплака, че част от родителите на извършителите нямат доверие в социалните служби и отказват съдействие. В социалните мрежи някои от тези родители бяха идентифицирани и демонизирани, а политическите им предпочитания – извадени на показ (в „Тоест“ няма да ви предоставим връзки към тези постове от етични съображения).

Не че родителите не носят отговорност – носят, или поне тези от тях, които са възпитавали децата си не в емпатия, а в омраза и „раздаване на справедливост“ със сила. Но и техните ценности не са се взели от нищото.

Родителите на днешните тийнейджъри са децата на 90-те.

Те са се формирали като личности в онези смутни времена на бедност, мутри, хиперинфлация и… скинари (наричаха ги още „бръснати глави“). В България ги имаше още от началото на 90-те – когато не само социални мрежи, а и интернет нямаше. За тях беше известно, че мразят пънкарите (каквито също имаше в изобилие) и като ги срещнат, ги бият – конфликт между тези две субкултури, привнесен от Великобритания.

Ала скинарите мразеха и други групи хора, особено ромите. През 1995 г. група от около 60 скинове нападна ромски къщи в Плевен и запали една от тях с възгласи: 

Ще ви изгорим живи! 

Година по-късно седмина тийнейджъри скинари от Шумен убиха 28-годишен ромски младеж – футболист в местен селски отбор, който просто си вървял по пътя. Следват още убийства. Едно от тях – на 15-годишния Методи Райнов, отново от група скинари, е деветият известен случай на смърт, причинена от расистко насилие, в България след 1989 г.

Ще попитате къде са били институциите. През 90-те те не само не разпознават престъпленията от омраза (не че днес ги разпознават особено), ами понякога ги и извършват. Към началото на 2000 г. в Европейския съд за правата на човека в Страсбург са заведени пет дела срещу България за малтретиране на роми от страна на полицейски служители. При четири от тях малтретираните са починали. Една от жертвите е Славчо Цончев, пребит в плевенското полицейско управление през 1994 г.

Може би ще си зададете въпроса и за родителите на скинарите от 90-те. Те са хора, формирани по времето на социализма, с все още пресни спомени за мащабното етническо прочистване, наречено Възродителен процес. А някои от тях може и лично да са участвали в него или най-малкото да са го подкрепяли идеологически.

С течение на времето радикализираните младежки групи се множат, делят и преплитат, както и социалните групи – обект на омразата им. Клошари, африканци, гейове, бежанци и т.н. и т.н., докато се стигне до „педофилите“.

„Кръв и чест“

Убийството на Георги Кузев извади на показ българския клон на неонацистката организация „Кръв и чест“, чието ядро е в Пловдив – точно срещу Младежкия хълм, където е убит Георги Кузев. Това стана, след като покрай смъртта на Кузев стана известен друг акт на насилие в Пловдив, извършен десетина дни по-рано – побой над непалски гражданин от скинари (за поне един от извършителите има данни, че е повлиян от „Кръв и чест“). В резултат бяха арестувани 18 души от крайнодясната организация, а на трима от тях бяха повдигнати обвинения.

Досега не е установена пряка връзка между убийството на Кузев и „Кръв и чест“, макар в миналото групата да е извършвала нападение (срещу ром) на Младежкия хълм. Неонацистката организация развива дейност в България от четвърт век и се свързва дори с бомбен атентат в Сандански, при който загива мъж от ромски произход. Така че когато и да се захванат с нея институциите, все ще е късно. Но в случая с Кузев като че става въпрос по-скоро за отвличане на вниманието, както отбелязва и проф. Калин Янакиев. Темата се измества от руската връзка – „ловците на педофили“, вдъхновени от Максим Марцинкевич, известен с прозвището Тесак – към движението с британски произход „Кръв и чест“.

Медиите

Убийството на Георги Кузев извади на показ и отговорността на определени медии за героизирането на т.нар. ловци на педофили. „Тоест“ обърна внимание на проблема още през 2021 г., след като NOVA излъчи репортаж на Лора Крумова за децата „ловци на педофили“ в България и техния предводител и вдъхновител Ален Симеонов, и след репортаж на bTV за тийнейджъри „герои“, осъществили граждански арест на шофьор, който е причинил катастрофа. В репортажа на Крумова се показва и как Симеонов се гаври с уловените, например залива ги с урина. Тогава спестихме името му, защото беше още непълнолетен. Но предупредихме:

Ако деца и младежи подлагат на унижения и сами ловят „лошите“, за което получават похвали и награди, не е ли логично да започнат да линчуват и да екзекутират? Все в името на справедливостта. Да не забравяме, че и терористичните актове се извършват от чувство за справедливост – от сляпа вяра в някоя идеология и от убеждението, че тя стои над законите и правилата, над човешкото достойнство и човешкия живот.

През същата 2021 година Ален Симеонов стана герой и на позитивни материали на „Евроком“. В един от тях се представя като „парадокс“, че той е задържан от полицията, а „насилниците“ са на свобода. Следва интервю на Люба Кулезич с него и влогъра Станислав Цанов.

През 2022 г. медии, включително БНТ, разпространяват информация за 21 членове на педофилска мрежа, задържани „благодарение на действията на така наречените ловци на педофили“.

През следващите години Симеонов спорадично става медиен герой, но през 2026 г. вниманието към него е особено голямо. През февруари например подкастът на вестник „Телеграф“ излъчва интервю с него, озаглавено „Ален Симеонов: Хванал съм повече педофили от МВР“, което е отразено и в сайта на NOVA. През юли, по-малко от месец преди убийството на Кузев, в предаването „Офанзива“ на NOVA NEWS с Любо Огнянов и в интервю на Диана Радева по Euronews Bulgaria Ален Симеонов представя книгата си „Училище за лов на педофили“.

Непосочените

Освен посочените непреки виновници, за да се стигне до убийството на Кузев, други засега остават на сухо. Става въпрос за държавата – и като институции, и като политика.

Институциите

Каквото и да кажем за отговорността на институциите, няма да е достатъчно.

Да започнем от образователната система. Тя възпитава, както и по времето на късния социализъм, основно в национализъм. И то такъв, който, освен че е фиксиран в едно идеализирано минало, внушава, че най-достойно е да се биеш и да умираш за родината. Това, на което образованието ни не учи, е емпатия, зачитане на човешкото достойнство, включително на другите, чуждите, „неправилните“. В резултат всяка проява на омраза срещу определена група лесно може да бъде облечена в патриотични аргументи и така да изглежда легитимна в очите на мразещите. Децата „ловци на педофили“ вероятно са били убедени, че вършат родолюбиво и общественополезно дело.

Не по-малка е отговорността и на институциите – като се почне от структурите за закрила на детето на местно равнище, мине се през полицията, правосъдната система и се стигне чак до разузнавателните служби – които не са разпознали радикализацията и не са предприели твърди мерки, за да я ограничат. В продължение на пет години Ален Симеонов дефилира из медиите, а в социалните мрежи е отпреди това. Бил е и арестуван, срещу него са повдигани обвинения. Но… дотам. Междувременно пред очите на всички е създадена цяла мрежа от тийнейджъри, обучени да „ловят педофили“ и да се саморазправят с тях.

От друга страна обаче, институциите носят отговорност и за това, че системно не разпознават сексуалното насилие над деца и не вземат достатъчно мерки срещу него. Както установи журналистическо проучване на Теодора Станимирова, институциите, които трябва да се борят със сексуалното насилие срещу деца, на практика не го познават. И събират данни по начин, който не им помага да го разберат по-добре. А понякога не го виждат, дори да е пред очите им. Така става лесно някои подрастващи да решат, че трябва да вземат нещата в свои ръце, особено ако разполагат със „светли примери“ като Ален Симеонов и Тесак.

Политиците

Отговорността на политическите сили е особено сериозна. Не само защото от тях зависи как работят институциите, макар че и заради това. Всички парламентарно представени партии от 2023 г. насам обаче имат основен принос за официализирането на дехуманизацията. Без да пропускаме и „Прогресивна България“, защото в качеството си на президент Румен Радев не наложи вето върху законите, за които ще стане дума по-долу. А от дехуманизацията към физическото унищожение крачката е малка.

Татяна Ваксберг дава следната дефиниция на дехуманизацията: 

представянето на група хора не като сбор от индивиди, а като аморфна маса, несъвместима с обичайните човешки черти и неспособна на човешки чувства.

От тази дефиниция не следва, че представителите на всички групи – обект на дехуманизация, на всяка цена трябва да са добри хора. Някои може да са и престъпници и е редно да понесат отговорността си. Но дори те притежават основни права, например правото на живот и достойнство и правото да не бъдат подлагани на унижения. Така пише и в Конституцията на България:

• „издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност“ (преамбюл);
• „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността“ (чл. 4, ал. 2);
• „Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление“ (чл. 28);
• „Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение“ (чл. 29, ал. 1).

Не изглежда обаче политическите сили да вземат под внимание тези текстове. Нещо повече – партиите в парламента послушно следваха дневния ред на Ален Симеонов, който пък съвпада с този на „Възраждане“ и на ултраконсервативната организация „РОД Интернешънъл“ – същата, която се бори срещу „джендъра“ и „София прайд“. Скоро след убийството на Кузев от сайта на РОД изчезна публикация от 2021 г. със заглавие „Защо ни е необходим Ален?“, но нейно архивно копие още е достъпно. В статията се казва:

България е една от малкото страни, в които няма регистър на педофилите. Този регистър съдържа данни за лицето, адрес на пребиваване, престъплението, за което е осъден и най-важното – негова снимка.

Когато през лятото на 2023 г. законопроектът на „Възраждане“ за регистър на педофилите беше подложен на гласуване, всички парламентарни групи с изключение на ДПС го подкрепиха, а депутатите, които се отклониха от вота на партиите си, бяха единици. Божидар Божанов (днес съпредседател на „Да, България“) заяви от парламентарната трибуна, че темата е „консенсусна“. Така думата „педофилия“ влезе в българското законодателство, без да съществува ясна правна дефиниция за нея.

На 19 февруари 2026 г. (символично – на датата на обесването на Левски) на парламента му трябваха точно три минути, за да приеме на две четения и с пълно мнозинство решението регистърът на педофилите да стане публичен. Освен в България, в ЕС подобен закон има само в Полша. Това стана в контекста на трагедията в Петрохан и Околчица, при която загинаха шестима души, включително 15-годишен тийнейджър, а за покойния лидер на групата Ивайло Калушев се появиха твърдения, че има сексуална склонност към непълнолетни момчета.

Случаят беше използван (и още се използва) като компромат срещу ПП, ДБ и кмета на София Васил Терзиев, макар да няма данни някой от тях да е бил наясно с евентуалните сексуални предпочитания на Калушев. И макар депутатите от ПП и ДБ послушно да гласуваха популистката поправка, това не ги спаси от активното мероприятие, състоящо се в инсинуации, че те поддържат „педофилска секта“ и „педофилско НПО“.

В началото на март 2026 г. пък парламентът прие по предложение на ДПС, отново единодушно, вдигане на възрастта за съгласие за секс от 14 до 16 г. Може да предположим, че това отново има връзка с трагедията с петроханската група – убитото момче е на 15 години, а единственият човек, който публично твърди, че е имал сексуална връзка с Калушев, казва в интервю с Мария Черешева, че интимните отношения са започнали, когато е бил навършил 15 г. Така с промяната на възрастта на съгласие Калушев посмъртно е произведен в педофил.

Не знаем дали Георги Кузев се е интересувал от политика и е следял новините. Ако не е, може така и да не е разбрал, че сексуалните отношения с 15-годишни тийнейджъри, като каквато се е представила „примамката“, вече са незаконни. Да, непознаването на закона не е извинение за неспазването му. Но независимо дали е знаел, нищо не оправдава линчуването.

Дехуманизацията ми е по-добра от дехуманизацията ти

Убийството на Георги Кузев е червена лампа, че в България имаме сериозен проблем с дехуманизацията. Би следвало на партиите да им светне, но уви. По-силен е урокът, който те са си извлекли от петроханската трагедия. А той е, че дехуманизацията е ефективно оръжие за разправа с политическия противник. Затова я вкарват в обращение в президентската надпревара.

ПП и ДБ вадят карта против Илияна Йотова –

факта, че тя е помилвала „българския Ескобар“ – наркобоса рецидивист Огнян Атанасов. Помилването се основава на медицинска експертиза, според която той е почти на смъртно легло поради паркинсон. След помилването му обаче „умиращият“ отново е хванат с наркотици. А председателят на ПП Асен Василев обръща внимание, че от 28 помилвани от Йотова петима са осъдени за наркотрафик.

И така, от доскорошната коалиция започват да споменават Йотова в комплект с думи като „наркодилъри“, „наркобарони“, „наркобосове“, „българския Ескобар“. Това внушава, че никой осъден за търговия с наркотици при никакви обстоятелства не заслужава помилване.

А актът на Йотова е дълбоко проблематичен, но по други причини. Първо, тя се оправдава с медицинската експертиза, макар да носи отговорност за решението. Второ и по-важно, към момента на помилването Атанасов не е бил в затвора (отново заради експертиза за здравословното му състояние). Така че и да допуснем, че наистина е бил на смъртно легло, помилването с нищо не е облекчило състоянието му. Ала влизането в такива тънки уточнения не носи точки, когато си в предизборна кампания.

От противниковия лагер пък отговарят с „претопляне“ на петроханската тема.

Само така може да се обясни пресконференцията, на която не бяха представени нови факти, но бяха направени куп внушения и квалификации. В главната роля беше криминалният психолог Росен Йорданов, според когото Калушев „отговаря на 100% от всички възможни критерии за преференциален, седуктивен, сексуален насилник“. И публично се говореше за сфинктери, включително за този на убитото дете. Отделен проблем е несъответствието на внушенията за анален секс с резултатите от медицинските експертизи на убитите край Околчица, извършени през февруари.

Скоро след пресконференцията „Епицентър“ и ПИК публикуваха експертиза за Петрохан и Околчица, съдържаща дори личните данни на деца, които може да са в уязвима ситуация. Но „всичко е в името на децата“, нали. Да не помислите, че е заради предизборната кампания. Апропо главната редакторка на „Епицентър“ Валерия Велева беше в инициативния комитет за президентската кандидатура на Йотова, но в резултат на скандала за нарушаването на журналистическата етика, последвал публикуването, тя се оттегли и комитетът се отрече от нея.

Картата с Петрохан беше използвана и от премиера Румен Радев, който употреби първия учебен ден, за да говори за „НПО, свърталище на педофили“ – стреляйки не само срещу политическите си противници, а и срещу неправителствения сектор.

Палачинката на дехуманизацията има свойството да се обръща.

Това вече изпитват на свой гръб младежите, гаврили се с Георги Кузев до смърт. Довчера се борят с „изроди педофили“, а днес тях наричат „изроди“. Друг въпрос е дали този опит би ги довел до осъзнаване на вредността на дехуманизацията. И съвсем различен въпрос – дали Ален Симеонов ще си вземе бележка.

Впрочем забелязахте ли, че той не беше сред посочените непреки отговорници за смъртта на Кузев? Това не е случайно – Ален Симеонов заслужава не параграф, а отделна статия. Която предстои.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/seksualnite-prestupleniya-sreshtu-detsa-institutsionalna-i-obshtestvena-slepota/

Сексуалните престъпления срещу деца не са нов феномен в българското общество, но едва в последните години започна да се говори повече за тях. Най-активни по темата за „защита на децата“ се оказаха от партия „Възраждане“, която през 2023 г. прокара в парламента инициативата за създаване на Национален регистър за случаите на педофилия, а година и половина по-късно беше прието и предложението на партията регистърът да стане публичен. С това се изчерпа ентусиазмът за „борбата с педофилията“. Регистърът все още е неоткриваем. А от представените в предишната статия по темата данни става ясно, че отговорните институции не събират детайлна информация за пострадалите, извършителите и обстоятелствата, при които са извършвани престъпленията.

Какви обаче са обществените реакции на публично известните случаи на сексуални престъпления срещу деца? Приемат ли се разказите на пострадалите сериозно? Каква според експертите би трябвало да е работещата превенция на злоупотребата с деца?

Обществена търпимост към педофилията

Макар голяма част от обществото да заклеймява посегателствата над деца, търпимостта към този вид престъпления се оказва доста висока. През септември 2025 г. журналистическо разследване разкри данни, повдигащи сериозни подозрения за сексуално насилие над 4-годишно момиче в детска градина в град Каблешково от страна на учителката му Мариета Герова. Но и директорката на детската градина, и кметът на община Поморие защитават учителката. Институциите са знаели в продължение на месеци за подадените от родителите сигнали, но не са предприели мерки да защитят момиченцето. 

Пред БНТ ръководителката на Районната прокуратура в Бургас Мария Маркова казва, че е назначена съдебнопсихиатрична експертиза, която да установи „доколко детето има възможност за правилно възприемане на факти и обстоятелства, които са значими за разследването по делото“. От Националната мрежа за децата изразиха позиция, че подобно изказване е „притеснително“, тъй като поставя под съмнение думите на момичето, което не би могло да си измисли детайлите, за които разказва. 

В друг медийно известен случай от 2025 г., свързан със сексуално престъпление срещу дете, извършителят отново е учител. Този път действието се развива в София, пострадалата е 13-годишна, а обвиняемият е на 31. Според защитата на учителя детето самò е виновно, защото не е имало принуда и защото „знаете как се развиват 13-годишните деца в момента – 2025 г.“. Адвокат Петър Чалъмов заяви също, че детето „не е дете. Значи, 13 години и половина…“ 

И в двата случая става въпрос за посегателство над дете под възрастта за съгласие – към онзи момент 14 години. Счита се, че под тази възраст детето не е достатъчно зряло, за да разбере за какво дава съгласие, и възрастен човек може да се възползва от това. Законите би следвало да пазят децата точно от възрастни като тези учители, но очевидно целта не е постигната, щом престъпленията не са предотвратени. 

При друг известен случай – със сексуално насилие над деца от страна на пастора Даниел Хъл обаче – няма обвинения, че децата си измислят, но съдии масово си правят отводи по делото и то така и не може да приключи вече три години. Къде е обществената нетърпимост към педофилията в този случай?

Разказите на децата

Според Стела Билева, психоложка в Асоциация „Анимус“, обществото ни изпитва сериозни затруднения да повярва, че е възможно в семейството да има сексуална злоупотреба с малолетни или непълнолетни. При по-малки деца е практика да се заподозре, че детето може да лъже. При по-големите разследващите често търсят друг възможен мотив. Например евентуален конфликт с предполагаемия извършител или друга причина, която би могла да повлияе на твърденията на детето. При такива случаи често се стига до повторен разпит, за да се провери дали то няма да промени разказа си. Но в практиката на Билева досега не се е случвало дете да си измисля, че е пострадало от сексуално насилие. Едно дете на 5 години няма да излъже за насилието с цел да вземе нечий имот или с други користни подбуди, отбелязва тя. 

Някои от знаците, че детето може да е пострадало от сексуално насилие, са психосоматични – гадене, болки в корема без здравословна причина, обяснява Стела Билева. Друг маркер е употребата на неприсъщи за възрастта думи със сексуализиран характер, придружени със съответни движения, знаци, поведение. При по-малките може да настъпи регрес в развитието, а при по-големите да се развие промискуитет, да се затворят в себе си, да се мият и търкат методично – като компулсия „да се пречистят“ от преживяното. Възможно е да се стигне до самоубийствени мисли и хранителни разстройства. 

Билева обръща внимание и че при сексуална злоупотреба на възрастни жени с непълнолетно или малолетно момче общественият отзвук не е толкова сериозен. Според нея това се дължи в голяма степен на стереотипни нагласи за мъжествеността и фетишизирането на секса между ученик и учителка вследствие на порнографията. При момчетата, преживели сексуално насилие от мъж, се наблюдава и друг феномен, свързан с притеснения за сексуалната им ориентация („Това значи ли, че съм гей?“).

Хомофобията все още е част от законодателството 

В Наказателния кодекс (НК) се предвижда по-тежко наказание за блудство с лице до 16 години, което не може да се отбранява, когато то е от същия пол, отколкото ако полът на детето, дори то да е изнасилено, е различен от този на извършителя. От данните, предоставени на „Тоест“ от МВР във връзка с предишната статия по темата, става ясно, че сред описаните в НК видове сексуална злоупотреба с малолетни и непълнолетни, за които Министерството събира данни, е и „насилствен хомосексуализъм (чл. 157 от НК)“. 

Според съпредседателя на Българския хелзинкски комитет (БХК) Радослав Стоянов текстовете в НК са стари и отразяват разбиранията от средата на миналия век, но към днешна дата няма рационална причина за диференциация между сексуални посегателства спрямо лица от различен пол и от един и същ пол.

Струва ми се, че грижата за децата – потенциални жертви на педофилия, идва най-вече когато се прави връзка между педофили и хомосексуалност. Извън тези случаи обществото ни няма силен рефлекс да се грижи за тези деца и за безнаказаността на извършителите. Това показва не истинска грижа, а хомофобия, маскирана като загриженост за безопасността на децата, 

коментира Стоянов пред „Тоест“. Той предполага, че по-голямата част от пострадалите вероятно са от женски пол, 

заради патриархалните стереотипи в обществото и по простата причина, че преобладаващата част от хората са хетеросексуални. 

Това се потвърждава от данни на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД), изпратени до „Тоест“. През 2024 г. от 122 обаждания на националната телефонна линия за деца, свързани със сексуално посегателство, 85 (или близо 70%) са били за пострадало момиче. За 2025 г. разговорите със или за момиче са били 75 от 109 (68,8%). През първите шест месеца на 2026 г. са проведени 47 разговора, свързани със сексуално насилие, от които 36 (76,6%) за били за пострадало момиче. От ДАЗД уточняват обаче, че при част от сигналите не се уточняват полът и броят на пострадалите деца. 

В началото на 2026 г., след убийството на шестима души до хижа „Петрохан“ и край връх Околчица, се разпространиха предположения за сексуални контакти между водача на групата и най-младия ѝ член – момче на 15 години. В резултат на тези спекулации темата за педофилията отново не само стана обект на общественото внимание, а влезе и в парламента. Именно този случай беше повод да се вдигне възрастта за съгласие от 14 на 16 години. В същото време, когато са налице данни за реално хомосексуално насилие над ромски деца, какъвто е вече споменатият случай с британския пастор Даниел Хъл, подобни обществени и политически реакции липсват.

Насилие от деца над деца 

Съществува и сексуална злоупотреба от деца със деца. Такъв е случаят в интерната в село Варненци, за който сигнализира БХК. Според Билева, когато деца извършват сексуални актове с други, причината трябва да се търси в заобикалящата среда, защото е много вероятно детето да е видяло поведението другаде или дори лично да го е преживяло, преди да го възпроизведе. 

Година след разкритията за трудова експлоатация, физическо, психическо и сексуално насилие над децата във Варненци, те все още са там. Радослав Стоянов сподели, че му е трудно да повярва персоналът да не е знаел за случващото се. А ако наистина не е знаел, значи децата се неглижират системно, смята той. Фактът, че се стига до тези разкрития, за него показва, че там няма специалист, който да води периодично разговори с децата и да отчете, че поведението им е нетипично и променено от момента на постъпването. 

Просто означава, че там не се полага дължимата, необходима грижа. Което означава, че тая институция е безсмислена. Тя е вредна и трябва на минутата да се закрие, 

категоричен е той. 

Очевидно обаче липсва воля за сериозна психологическа подкрепа за настанените в интерната деца, чиито провинения са дребни, а повторението им би могло да се избегне с помощта на по-адекватни грижи и работа с психолог. Но вероятно една от причините да няма воля от страна на институциите е, че повечето деца в интерната във Варненци са от ромската махала в Сливен.

Има ли сексуалното насилие етнос?

Нерядко това сексуално насилие се извършва в малцинствените семейства, където борбата с него се възпрепятства от културните традиции на общността, 

твърдят от „Възраждане“ в законопроекта от 2023 г., с приемането на който се създаде т.нар. регистър на педофилите.

Това твърдение е недоказуемо, защото институциите не събират информация за етническата принадлежност на извършителите. Стела Билева споделя, че в практиката си най-често се среща с деца, пострадали от педофили от български етнически произход. Ранните раждания в ромската общност според нея по-скоро се дължат на социокултурни предпоставки – често другият родител е връстник, липсват финансови възможности за аборт. Но и институциите са абдикирали от функцията си да защитят хората в тази общност, понеже подобни практики погрешно се възприемат като характерни за нея и се омаловажават с оправданието „те са си такива“.

„Тоест“ се обърна за коментар и към доц. Велина Тодорова. Тя е юристка, доктор по социология на правото, бивш заместник-министър на правосъдието, сред основателите на Агенцията за закрила на детето и два мандата член на Комитета на ООН по правата на детето. Според нея държавата е длъжна да защити всички свои деца, тъй като и тези от ромски произход са български граждани и имат същите права като връстниците си – етнически българи.

Превенция или популизъм

Така нареченият регистър на педофилите еволюира до публичен през февруари 2026 г. Информацията за осъдените за сексуални престъпления срещу деца, която би трябвало да е общодостъпна, включва трите имена на осъдения, дата на раждане, постоянен и настоящ адрес, вид престъпление и размер на наказанието.

Велина Тодорова определя публичния достъп като „проблематичен“, тъй като би било трудно да се осъществи социална реинтеграция на осъдения. Данните за извършителя ще засегнат и неговия близък семеен кръг, чиито членове ще бъдат допълнително стигматизирани. А в случаи на сексуални престъпления срещу деца в семейството се застрашава анонимността на пострадалия. Според Тодорова регистърът е част от „популистка вълна“, която цели да покаже на хората, че „законодателят е загрижен и прави нещо за децата“. 

„Традиционното семейство“

По време на дебатите за промяна на достъпа до регистъра на публичен Хамид Хамид от ДПС – Ново начало заяви, че неправителствените организации са заплаха за традиционното българско семейство. В България обаче повечето хора са хетеросексуални, а понякога посегателства над деца в семейството остават скрити. Има случаи единият родител да знае за злоупотребата, но да не сигнализира. Стела Билева посочи някои причини за това – този родител получава материални облаги от насилника или не може да разпознае насилието, тъй като самият той е израснал в насилие, което затруднява разпознаването на различни поведения като опасни и неприемливи. Подобни фактори не оправдават бездействието, но могат да помогнат за разбирането на причините, поради които то се проявява, казва тя.

Българското общество обаче изпитва страх институциите да влязат в семейството, за да не се нарушат правата на родителите, коментира Велина Тодорова. Според нея правата на детето не са интегрирани в държавната политика и на децата се гледа не като на човешки същества с достойнство, а по-скоро като на демографска ценност. 

Проблемите със законодателството могат да се видят още в наименованието на раздела в НК, който засяга този вид престъпления – „Разврат“. За Радослав Стоянов това е „моралистично понятие“, което показва „крайно първобитен архаизъм“. Според него развратът насочва към това какво искаме да поправим в извършителя, а не кого искаме да предпазим. 

Семейството и училището могат да помогнат за превенция на педофилията чрез разговори за 

сексуално образование. 

Стела Билева е на мнение, че истинската превенция е в работата със семейството. Важно е да се разговаря с децата, да им се обясни, че има лоши хора. И че трябва всичко да споделят с родителите си или с друг възрастен, на когото имат доверие, тъй като повечето педофили използват манипулация и заплахи, за да накарат детето да мълчи. Полезно е за децата да знаят къде никой няма право да ги докосва, и да наричат половите си органи с истинските им имена. Защото ако например детето си мисли, че женският полов орган се нарича „бисквитка“, и каже на родителите си, че някой му е пипал „бисквитката“, опитът му да съобщи за преживяно насилие може да се окаже неразбран, а насилието ще остане скрито. Ключова за превенцията е и 

работата с извършителите.

И Радослав Стоянов, и Стела Билева казват, че към настоящия момент педофилията не може да се излекува. Възможно е обаче рискът от извършване на сексуално насилие над деца да бъде намален чрез специализирана психосоциална подкрепа. Целта на подобни интервенции е човекът, който изпитва сексуално влечение към деца, да развие умения за контрол върху поведението си, за да избегне бъдеща злоупотреба. 

Педофилията е термин от психиатрията, но наказателното право не наказва психически явления, а извършени действия, обръща внимание Стоянов. Той добавя, че много педофили се въздържат от посегателства над деца, следователно те не могат да бъдат съдени като такива, защото не са извършили престъпление. Случаите на консумация на детска порнография според него също е редно да се преследват, защото за производството ѝ е било извършено сексуално насилие над дете.

Психиатричната и законодателната дефиниция са несъвместими, защото педофилията е влечение към деца в предпубертетна възраст, но според българското законодателство, пояснява Радослав Стоянов, 

се наказват сексуалните контакти с дете всякога, когато е под 16-годишна възраст, независимо от изразеното от детето съгласие. Това е така, защото децата не са достигнали емоционалната, интелектуална и телесна зрелост да дадат информирано, адекватно съгласие. Това, което в отделни случаи е възможно едно дете да е дало под формата на съгласие, не е истинско, валидно съгласие и не е извинително.

Превенция на педофилията може да се осъществи чрез основани на информация политики и бърза реакция на публичните институции, които понякога са единствените структури, способни да защитят дете в ситуация на насилие. Педофили се срещат и в българските традиционни семейства, но това е единицата, за чиято защита се правят шествия, вместо да се погледне вътре в нея и да се помогне на пострадалото дете. Велина Тодорова обобщи ситуацията най-добре: 

Обществото е много силно да обвинява, да си намери жертва, но детето някак си се загуби […] Не трябва да губим фокуса от детето. […] Всички обичаме децата, обаче, когато трябва на практика да покажем, че ги обичаме, всеки се оттегля и казва: „Не е моя тема, не е моят въпрос, не е моят проблем. По-добре да си мълча.“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kakvo-ne-znaem-za-seksualnite-zloupotrebi-s-detsa/

През лятото на 2023 г. бяха приети изменения в Закона за закрила на детето (ЗЗД), според които се създават Национална информационна система за превенция и защита от педофилия и Национален регистър за случаите на педофилия. В началото на 2026 г. се прие поправка, с която достъпът до регистъра става публичен. До този момент обаче не може да се намери такъв регистър, нито информация как да се стигне до него. 

Според вносителите на двете предложения в България съществува проблем с повишаващия се брой сексуални посегателства над деца, а вписването на извършителите в единна информационна система е най-добрият вариант за превенция. Целта е гражданите да могат да се информират дали в обкръжението им има потенциално опасни хора. Всичко се прави „за доброто на българските деца“. 

Какво обаче са сексуалните посегателства над деца от гледна точка на закона? С каква информация разполага държавата за тях? И ще се реши ли проблемът с един публичен регистър?

Педофилията според българското законодателство

За вносителите от „Възраждане“ „педофилия“ е всяко престъпление по раздел VIII (озаглавен „Разврат“) в глава II от Наказателния кодекс (НК). Адвокат Силвия Петкова обаче, с която „Тоест“ разговаря, е на друго мнение. Тя обръща внимание, че понятието е не правен, а медицински термин и че за него не е посочена ясна дефиниция в НК, в който се описва само какви могат да бъдат пострадалите малолетни и непълнолетни. 

Кои са педофилите?

Макар в НК да не става дума за това, по логиката на „Възраждане“ педофили би следвало да са осъдените по раздел VIII за престъпления срещу малолетни и непълнолетни. С тази подробност, че както пострадалите, така и извършителите могат да са малолетни или непълнолетни. Според разпоредбите в ЗЗД, където са описани функциите на т.нар. регистър, в него се вписват „актовете на сексуално посегателство срещу малолетни и непълнолетни, по които има постановени присъди“. По тази логика, ако 17-годишен ученик изнасили своя 15-годишна съученичка и има влязла в сила присъда, той ще бъде вписан в регистъра на педофилите, тъй като е извършил престъпление спрямо непълнолетно лице. 

Следва обаче да се прави разлика между изнасилване и престъпно съвкупление, обръща внимание адв. Петкова. При първото е приложена сила, а пострадалият или е в безпомощно състояние, или е приведен в такова. Престъпното съвкупление се извършва спрямо лице ненавършило 16 години, без да са налице горните обстоятелства. Но то отново ще се води престъпление, тъй като според закона лицата под тази възраст не могат да дадат съгласие за секс. Следователно, в случай че 14-годишен се съвкупи с 15-годишна по взаимно съгласие, може да се започне наказателна процедура срещу него, ако се прецени, че е бил наясно какво върши. И ако съдът го признае за виновен, ще бъде вписан в регистъра. По същата логика впрочем на съд може да бъде дадено и момичето.

Този абсурд може да се избегне с въвеждане на долна граница за възрастовата разлика между партньорите – например партньорите на тийнейджъри на 14–15 години да не може да са с повече от 5 години по-възрастни от тях или пък да са навършили пълнолетие. Въпреки липсата на разлика в годините за българското законодателство адв. Петкова посочва, че може да се прецени за всеки отделен случай индивидуално наличието или липсата на обществена опасност.

С новите промени в НК възрастта за съгласие се вдигна до 16 години вместо досегашните 14. Ограничението на възрастта има за цел да предпази децата от сексуална злоупотреба от страна на по-възрастни хора, смята Силвия Петкова, като в същото време го определя като „законодателна недомислица“. Според нея е от огромно значение дали извършителят е пълнолетен, или не. При пълнолетните лица има неравнопоставеност в опита, интелектуалното и емоционалното развитие спрямо подрастващите и те може да се възползват от незрелостта им. При непълнолетните тази асиметрия липсва. 

Ако законът третира като тежки престъпници абсолютно всички тийнейджъри, които изследват своята сексуалност помежду си по взаимно съгласие, това би означавало да се криминализира естествено човешко поведение. Вместо да защити младежите, държавата би съсипала живота им с присъди и съдебни досиета в най-ранна възраст, 

казва Петкова и добавя, че в много държави съществуват т.нар. Romeo and Juliet закони, според които, ако и двамата партньори са под възрастта на съгласие, деянието не се криминализира. 

Педофилия и домашно насилие

Първоначално предложението за регистър на педофилите (впоследствие оттеглено от вносителите от „Възраждане“) е предвидено да влезе в Закона за защита от домашното насилие. В мотивите вносителите отбелязват:

Има случаи, в които насилието срещу детето е предизвикано и съпроводено от насилие срещу майката. […] Именно затова е тясна и неразривна връзката между педофилията, в частност инцестът [сексуална връзка между роднини – б.а.] от една страна и домашното насилие, от друга.

Посочва се и че един от факторите за нарастващия брой сексуални престъпления срещу деца са „дисфункционални семейства“. 

Често извършителите са членове на семейството и в по-голяма степен са мъже – баща, пастрок, дядо, чичо, разказа пред „Тоест“ Стела Билева, психоложка към Асоциация „Анимус“. Наблюдава се и разлика в подходите на насилниците спрямо възрастта на детето. Когато пострадалият е между 11–14-годишна възраст, подходът е по-фин и манипулативен, а извършителите рядко прибягват до директна принуда. Децата в тази възраст могат ясно да разказват за преживяванията си, затова извършителите

се представят за подкрепящ детето възрастен, някой, с когото те могат да споделят, някой, който много се интересува от това дете. И лека-полека почват да тестват границите, докато извършат най-рязката злоупотреба, 

казва Билева и добавя, че този тип извършители се представят за „много мили, много хрисими, много добри хора“. Така, ако някога детето проговори, е много вероятно да не му повярват заради положителната обществена репутация на извършителя. В тази връзка Билева припомня класическия стереотип „Но той беше много добър съсед, винаги поздравяваше“.

Агресивно поведение от страна на насилника според психоложката се среща в семейства, в които сексуалната злоупотреба е извършена спрямо дете под 10-годишна възраст, 

особено когато злоупотребата се случва в рамките на семейството. При по-малките деца извършителите са по-склонни да използват пряка принуда, тъй като разчитат на възрастовите особености на детето и ограничената му способност да разбере и разкаже за преживяното.

Разследване и присъди

По данни на Висшия съдебен съвет (ВСС), които „Тоест“ получи по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ), 106 души са съдени за блудство с малолетни и непълнолетни в районните съдилища през 2024 г. От тях с осъдителна присъда са 85, 9 от които са непълнолетни. Лишаване от свобода до 3 години са получили 76 души, вкл. 40 условно. Четирима са получили между 3 и 15 години лишаване от свобода, а петима – пробация. 

Данните на районните съдилища за 2025 г. включват 56 осъдени за блудство с малолетно лице, сред които трима непълнолетни. На лишаване от свобода до 3 години са осъдени 51 души, 38 от тях – условно. Двама получават присъда от 3 до 15 години, трима са с пробация и двама – със споразумение. За блудство с непълнолетно лице са осъдени 35 души, като двама са непълнолетни. От тях 31 са с присъда до 3 години, 20 от тях – условни. Трима са лишени от свобода до 15 години, а един е наказан с глоба. 

От тези данни следва, че ако регистърът на случаите на педофилия се прилага, само за 2024 и 2025 г. 14 от включените „педофили“ в него биха били все още деца.

Окръжните съдилища са осъдили 9 души за блудство с малолетно лице през 2025 г., като от тях трима са лишени от свобода до 3 години, но две от присъдите са условни. Четирима получават до 10 години, а двама – до 30 години лишаване от свобода. През 2024 г. са осъдени 11 души: трима – до 3 години, един от тях – условно. Лишените от свобода до 10 години са 7, а един е осъден на между 10 и 30 години.

Продължителността на наказателното производство се смята за смекчаващо отговорността обстоятелство, смята Силвия Петкова. Тоест някои присъди са по-ниски, защото наказателното производство срещу тях е продължило твърде дълго. С други думи, тези присъди са

форма на компенсация в полза на извършителя за нарушаването на правото му наказателното дело да завърши в „разумен срок“ – основно човешко право съгласно Европейската конвенция за защита правата на човека.

Ниските присъди обаче не се отразяват добре на пострадалите, които имат нужда да знаят, че са получили някаква справедливост, смята Стела Билева. Според нея те забавят възстановяването след преживяното и могат да се превърнат в спирачка за сигнализиране на престъпления в бъдеще. Разпитите в т.нар. сини стаи може допълнително да травматизират децата, въпреки че идеята на сините стаи е да предоставят щадяща среда. Експертите препоръчват тези разпити да са сведени до минимум, а в идеалния случай разпитът да е само един. В България обаче се правят често между два и три: един, когато се разбере за престъплението – т.нар. беседа в полицията, още един в досъдебното производство и е възможно да има трети по време на делото, ако съдията прецени, казаха и Билева, и Петкова.

Какво знаят институциите?

Освен от ВСС, „Тоест“ изиска по ЗДОИ информация, свързана със сексуалните престъпления срещу деца, и от МВР, Агенцията за социално подпомагане (АСП), Министерството на здравеопазването (МЗ) и Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД). 

По данни на МВР през 2024 и 2025 г. общият брой малолетни, за които е подаван сигнал, е 530. По-малко са сигналите за непълнолетни – 310. През първите 5 месеца на 2026 г. са подадени сигнали за 146 малолетни и 87 непълнолетни. 

Данните на МВР се отнасят само до случаи, в които е подаден сигнал за пострадало дете. Не се знае колко са недокладваните сексуални престъпления срещу малолетни и непълнолетни. Концепциите за „разврат“, „блудствени действия“ и „насилствен хомосексуализъм“ не са осъвременени в НК и затова днес звучат неестествено и неразбираемо. 

АСП е регистрирала 1079 пострадали от домашно насилие през 2024 г. От тях 757 са били деца, което е малко над 70%. През 2025 г. са идентифицирани 1051 пострадали от домашно насилие, като 679 (близо 65%) са били деца. За първите три месеца на 2026 г. са установени 254 случая на домашно насилие и 200 пострадали деца (почти 79% от случаите). 

Интересно е с какви данни институциите не разполагат. 

МВР не успя да отговори – защото не събира такава информация – на въпросите: в колко от случаите извършител е бил роднина или член на семейството, дали сигналът за насилие над дете е бил предхождан от сигнали за домашно насилие в дома и колко от осъдените са включени в Националния регистър на случаите на педофилия. 

Нито АСП, нито МВР водят статистика за пола на пострадалото дете. Следователно не е ясно какъв е профилът на извършителя, нито този на пострадалия, не се знае в какво домакинство са живели и каква е връзката между тях. Вносителите на законопроекта за педофилия твърдят, че тези случаи се наблюдават в условия на домашно насилие, но МВР не може да подкрепи това твърдение с данни, а е видно, че най-често пострадали от домашно насилие са децата. Не е задължително обаче, както отбелязва и Стела Билева, пострадалото дете да живее в условия на домашно насилие. 

Как институциите (не) идентифицират сексуалната злоупотреба с деца?

МЗ разполага с данни за общо 10 007 раждания на момичета, ненавършили пълнолетие, в периода от 2022 г. до началото на юни 2026 г. От тях 861 са на малолетни родилки, като най-младите майки са на 11 години – и петте раждания на тези момичета са в периода 2022–2023 г. Сексуалните контакти с лице под 14-годишна възраст са забранени от НК, следователно всички тези 861 раждания са знак за извършено престъпление. Ражданията от 15-годишни майки са 1580. Следователно след промените в НК, според които сексуалните контакти с лица под 16 години са незаконни, тези раждания също са доказателство за нарушаване на закона. 

В действащото законодателство не е предвидена правна норма, която да въвежда задължение на медицинските специалисти да сигнализират органите на Министерството на вътрешните работи при постъпване на родилка под 16 години и под 14 години в лечебно заведение,

подчертаха от МЗ. И добавиха, че в задълженията им влиза информиране на Дирекция „Социално подпомагане“ за всяко дете, родено в лечебно заведение, за което съществува риск от изоставяне. Това включва случаи с майки без документ за самоличност, самотни, многодетни и майки с увреждания или множество заболявания. Здравните специалисти са длъжни и да уведомят за дете, пострадало от насилие, и за такова, за което преценят, че се нуждае от закрила. 

ДАЗД поддържа Националната телефонна линия за деца – 116 111. Разговорите, свързани със сексуално посегателство спрямо дете, са 122 за 2024 г., 109 за 2025 г. и 47 за първите 6 месеца на 2026 г. И тази институция, също като МВР и АСП, не събира и не обработва информация за връзката между извършител и пострадал. 

При постъпване на информация за сексуално посегателство над дете се образува сигнал, който се изпраща до МВР, отдел „Закрила на детето“ и Дирекция „Социално подпомагане“. За периода 2024–2025 г. са извършени 14 проверки по сигнали за нарушени права, подадени на телефонната линия. За първите три месеца на 2026 г. проверките са две. Това означава, че за огромната част от сигналите за 2024 и 2025 г. – общо 262, или близо 94% – не е извършена проверка.

„Зона ЗаКрила“ предлага психологическа подкрепа, юридическа помощ и застъпничество на деца, преживели насилие, и техните родители. Услугата е държавно делегирана, безплатна и се предоставя от Асоциация „Анимус“. До тях може да се стигне чрез молба в отдел „Закрила на детето“ за издаване на насочващ документ. При телефонен разговор с рецепцията, кризисния център или Националната гореща телефонна линия за пострадали от насилие случаят се насочва към отдел „Закрила на детето“ за документ и се разпределя, за да започне работа по случая в „Зона ЗаКрила“.

Не може да се осъществи превенция на проблем, който не познаваме. 

Борбата с педофилията е приела истерична форма, при която държавата дори не се опитва трезво да проучи проблема и да предложи информирана политика за превенция. Единственият източник на „Тоест“ например, който потвърди връзката между домашно насилие и сексуални злоупотреби с деца, работи в неправителствения сектор. Вместо това институционалните усилия за спиране на сексуалната злоупотреба с деца се изчерпват с публичен регистър на осъдените, който всъщност не е публичен. И може да включва малолетни и непълнолетни, каквито уж защитава. Наказанията за извършителите са ниски, докато на пострадалите се налага да изживяват травмата неколкократно – по време на делото и след това.

Не съществува и механизъм за защита на малолетни родилки, които също са деца в риск и може да са пострадали от сексуални злоупотреби. Подаването на сигнал до компетентните институции невинаги води до проверки в семейството, което се оказва най-сериозната заплаха за детето.

Какво коментират експерти по отношение на превенцията на сексуалните престъпления срещу деца, какви са знаците, че едно дете може да се намира в ситуация на насилие, и какви са обществените и институционалните реакции на подобни случаи, ще разгледаме в следващата статия по темата.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/neynoto-tyalo-negoviyat-izbor-kakvo-ni-kazva-istoriyata-na-zhizel-peliko/

Избирането на Доналд Тръмп за втори път за президент на САЩ не е добра новина за феминизма. Непосредствено след обявяването на резултатите от вота сред видни и невидни антифеминисти настана еуфория. Един от тях – тръмпистът с неонацистки уклон Никълъс (Ник) Фуентес, публикува в Х лаконичен пост: „Твоето тяло – мой избор. Завинаги.“

Заигравката на Фуентес е с известния феминистки лозунг в защита на правото на аборт „Моето тяло – мой избор“, но може да се отнесе към всякакви дейности, свързани с женското тяло, с които жените могат да бъдат несъгласни. Като насилието – сексуално или физическо.

Впрочем скоро след въпросния пост на Ник Фуентес му беше повдигнато обвинение за физическо насилие над жена. Жената е отишла до дома му като форма на протест срещу споменатия пост. Той я напръскал с лютив спрей и счупил телефона ѝ. Така де, нейното тяло (и телефон) – негов избор.

Не само изявени антифеминисти в САЩ или ислямистки режими като тези в Афганистан и Иран третират жените като обекти. Това е възможно и в Западна Европа, където правата на жените уж са издигнати на пиедестал. А случаят на Жизел Пелико хвърля светлина върху ужасяващите размери на проблема.

Трудни за възприемане факти и числа

Ако сте учили френски като дете, вероятно помните старата песен за моста на Авиньон, на който се танцува в кръг. От няколко месеца насам този град в Провансалските Алпи е популярен и в друг контекст – в Авиньон се провежда делото за сексуалното насилие над понастоящем 72-годишната Жизел Пелико, основен виновник за което е съпругът ѝ (днес вече бивш) Доминик Пелико.

Жизел и Доминик Пелико са връстници и се женят на 21-годишна възраст. Имат двама сина и дъщеря. След пенсионирането си наемат къща с градина и басейн в провансалското село (или малко градче) Мазан и се преселват там. Именно в нея съпругът започва да кани мъже, които да изнасилват приспаната му жена, която е упоявал още от 2011 г., докато са живели в околностите на Париж.

До 2020 г. поне 72-ма мъже изнасилват Жизел Пелико най-малко 92 пъти, докато тя няма представа за това, защото е упоена. Мисли, че влошеното ѝ здраве е знак за деменция. Не знае, че е заразена и с венерически болести, тъй като мъжът ѝ не е изисквал от изнасилвачите да са с презерватив. Сред тях има и ХИВ-позитивен мъж, но поне той не я заразява.

Когато разбира какво ѝ е било причинявано, Жизел решава да излезе с името си. Защото, смята тя, срамът е за извършителите, не за нея. Така се превръща в съвременна икона на феминизма във Франция.

Сексуалното насилие върху Жизел Пелико е разкрито случайно, и то не от нея, а от органите на реда. След като Доминик Пелико е хванат да снима под полата на непозната жена в магазина, полицията иззема компютъра и флашпаметите му. И намира повече от 20 000 снимки и видеозаписи, направени без знанието на жертвите.

Освен упоената Жизел и непознати жени, Доминик тайно е заснемал и двете си снахи в банята. Намерени са също снимки на собствената му дъщеря, приспана и облечена в бельото на майка си. Записите с изнасилванията на жена му са скрупульозно датирани и надписани с имената на извършителите. Това помага на полицията да намери повечето и 51 от тях, включително Доминик Пелико, са дадени на съд и получават ефективни присъди. Съпругът е осъден на 20 години затвор, останалите 50 мъже – на между 3 и 15 години.

Плашещи мащаби

При подобни драстични случаи на насилие общественото мнение е склонно да заклеймява извършителите като чудовища. Обявяването им за не-хора отвлича вниманието от нездравата тъкан на самото общество, която прави възможно съществуването на извършители на такива тежки престъпления.

Случаят на Жизел Пелико е показателен за мащабите на разпространеността на сексуалното насилие. Те са толкова големи, че не могат да се обяснят просто с лепването на етикета „чудовище“.

Съпругът е поканил поне 83 мъже да изнасилят жена му. От тях са се отзовали поне 72, което представлява близо 87% успеваемост на поканите. Вярно е, че комуникацията е протичала в чат канал, озаглавен „Без нейно знание“ (à son insu на френски), чиито потребители очевидно са били привлечени от идеята за сексуални действия с неподозиращи за това жени. Всички тези мъже обаче са живеели в радиус от едва шейсетина километра от дома на семейство Пелико в Мазан.

Изнасилвачите на Жизел са на възраст от 26 до 74 години, с различни степени на завършено образование и различни професии. Един от тях – 63-годишният Жан-Пиер Марешал – станал нещо като ученик на Доминик, започнал да упоява собствената си жена и на свой ред поканил „учителя“ си да я изнасили.

Малко вероятно е да има особена концентрация на сексуални насилници в точно определен район на Прованс. По-скоро и на други места е така, но голяма част от случаите на насилие остават неразкрити. Впрочем основателят на вече несъществуващия сайт Coco, част от който е бил чат каналът „Без нейно знание“, също е осъден, след като става ясно, че платформата му е била използвана от хора в цяла Франция, отговорни за над 23 000 престъпления, между които не само сексуално насилие, а педофилия и дори убийства.

Случаи от съседна Германия

Проблемът съвсем не е ограничен само във Франция. Лекар в германския град Билефелд например години наред упоявал и изнасилвал десетки свои пациентки. Когато го хванали, се самоубил в ареста.

Често сексуалното насилие остава неразкрито не само когато жертвите са упоени. Стигмата и трудността на доказването в съда разколебават много от преживелите насилие да търсят справедливост. Особено в малките населени места, където липсват ресурси за подкрепа.

Документална поредица на германската медийна група WDR проследява борбата за справедливост на три изнасилени жени (част 1 и част 2, на немски език). Една от тях е Зилке. Тя и мъжът ѝ се преселват от града на село, защото искат да живеят в сплотена общност. И я намират – в селото стават част от задружна приятелска компания. Осъществената мечта обаче се превръща в кошмар, когато един от приятелите изнасилва Зилке. Понеже тя си търси правата в съда, а мъжът ѝ я подкрепя, останалите от групата ги изолират – развалили са им хубавата компания. На отхвърлената двойка не ѝ остава друго, освен да продаде къщата и да напусне селото.

Много жертви на сексуално насилие обаче нямат възможност лесно да напуснат общностите, които ги подлагат на натиск. И просто се примиряват.

Баналността на сексуалното насилие

В известното си произведение „Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото“ Хана Аренд защитава тезата, че много от нацистките функционери са пращали човешки същества на смърт не защото са някакви страшни злодеи, а понеже… са спазвали правилата. Те са оправдавали масовите убийства с това, че просто са изпълнявали заповеди. Така трябваше, такъв беше законът.

Нещо подобно лъха от оправданията на много от изнасилвачите на Жизел Пелико. Докато някои от тях, включително Доминик, признават, че са били наясно, че извършват насилие, други твърдят, че не са знаели. Казват, че щом съпругът е бил съгласен, те са си мислили, че това важи и за жена му – че за нея е форма на сексуална игра да бъде упоена и непознати мъже да правят секс с нея.

Да оставим настрана факта, че тези мъже са стигнали до Жизел чрез чат канала „Без нейно знание“, тоест са имали сериозно основание да предположат, че тя не е наясно какво ѝ се причинява. По-важното е, че на нито един от тях не му е хрумнало да я попита. Съгласието на мъжа ѝ им е било напълно достатъчно, за да смятат, че имат право да вършат с тялото ѝ каквото си искат.

Този случай отново поставя на дневен ред дебата във Франция за дефиницията за изнасилване, защото понастоящем тя не включва необходимостта от съгласие. Докато в много страни, включително в България, липсата на съгласие е част от определението за изнасилване, във Франция то представлява „всеки акт на сексуално проникване от какъвто и да е вид или орално-генитален акт, извършен чрез насилие, принуда, заплаха или изненада“.

За нормализацията на сексуалното насилие от гледна точка на извършителите вероятно има значение и фактът, че част от тях, включително Доминик Пелико, са преживели такова като деца. Това отваря сериозната тема за сексуалното насилие върху мъже. И все пак голямата част от извършителите на сексуално насилие са мъже, а мнозинството от потърпевшите са жени.

Отвличане на вниманието с изобретяване на външни врагове

Едно от най-силните послания на ксенофобската реторика е, че чужденците поради различната си култура могат да посегнат на „нашите жени“. Такива страхове се разпространяват в Европа по отношение на бежанците от ислямски страни, а в САЩ – основно спрямо идващите от Южна Америка, Централна Америка и Карибския басейн, особено ако са и чернокожи. По време на предизборната кампания Тръмп заплашваше, че ако Камала Харис спечели, Америка ще бъде залята от „безкраен поток нелегални пришълци изнасилвачи“.

Друга група, представяна като опасност за женското съсловие, особено в САЩ, са транс жените. Те според трансфобите си сменят пола основно с цел да тормозят „истинските“ жени в дамските тоалетни и съблекални.

Така на Сара Макбрайд, единствената транс жена в Конгреса на САЩ, се забранява да използва дамската тоалетна в Конгреса. За забраната особен принос има друга конгресменка – републиканката Нанси Мейс, – чиято активност е насочена основно в защита на „биологичните жени“ от „мъже с пениси“ в тоалетните и съблекалните, където те са „най-уязвими“.

В The Daily Show комедиантката Дези Лайдик иронично отбелязва, че ако Мейс действително искаше да защити жените от сексуалните насилници, тя трябваше да се насочи към най-високите нива на новата власт, които принадлежат на собствената ѝ партия. Включително към президента Доналд Тръмп, който сам се хвали, че на модни ревюта влиза зад кулисите при преобличащите се манекенки.

Известно е и изказването на Тръмп, че понеже е известен, може да си позволява всичко с жените, включително да ги хваща за интимните части. Техните тела – негов избор. 

Изглежда, не всички жени обаче са на това мнение. Срещу избрания за втори път президент има редица обвинения за сексуално насилие. В края на 2024 г. той беше осъден от федерален съд по едно от тях.

Случаите на Жизел Пелико, Зилке и на много други жени илюстрират факта, че обикновено опасността от сексуално насилие не идва от различните по етнос, цвят на кожата, религия или полова идентичност. Напротив, обикновено насилниците са част от близкото обкръжение – областта, града или селото, приятелската компания, дори най-близките хора в семейството.

Мъжете не са насилници по природа. Ако повече мъже упражняват насилие, то е, защото смятат, че могат да си го позволят. Защото това е урок, който се предава през поколенията.

С победата на Тръмп реториката за търсене на външни врагове ще се засилва, като същевременно с това по-често срещаните случаи на сексуално насилие – извършените от членове на собствената общност – ще се омаловажават. В тази ситуация на нарастващ популизъм историята на Жизел Пелико има отрезвяващо въздействие. Стига да бъде чута.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nasilieto-nad-zheni-ne-chaka-bugaria-da-se-opravi/

Юни е горещ не само температурно, но и политически. Проведоха се избори за национален и европейски парламент, разгарят се страсти около съставянето на новото правителство. И няма яснота дали такова ще се сформира, или ще ходим на избори за седми път през последните три години.

Насред летните политически страсти няколко случая на жени, които не са могли да се измъкнат живи от капана на домашното насилие, смразяват кръвта. Още повече че поне в един от тях (вероятно и в повече) фаталният изход можеше да се избегне. 

Месецът още не е свършил, а от началото му поне четирима мъже в България са убили по една жена. На 3 юни 57-годишен мъж убива жена си, след което прави неуспешен опит за самоубийство. На 13 юни е убита 68-годишна жена. Заподозрян е синът ѝ, който е психичноболен. На 20 юни 35-годишен мъж убива 32-годишната жена, с която живее, оставя 4-годишната ѝ дъщеричка сама насред града, след което се самоубива. Същия ден Орлин Гигов, бивш шофьор в болницата на МВР, убива жената, с която съжителства и която е с украински произход.

Кой е Орлин Гигов

Случаят с Орлин Гигов заслужава специално внимание, защото е впечатляващ пример за институционалното безхаберие по отношение на домашното насилие в България.

Името на Гигов влиза в медиите преди година и половина. През януари 2023-та той се барикадира в дома си, след като изхвърля на стълбите украинската си приятелка Силвия – обезобразена от бой, гола и боса. След като съседи подават сигнал, полицията преговаря с барикадиралия се насилник в продължение на 5 часа. Приятелски и (след като той излиза от апартамента) с потупване по рамото. Бившият шофьор от МВР обяснява на полицаите, че те са му колеги, а Силвия е чужденка – „от друго стадо“.

Повече от денонощие МВР не публикува информация за жертвата. Първоначално от Вътрешното министерство твърдят, че няма пострадали. След като историята се разчува, казват, че не знаят къде е жената.

По информация на OFFNews жените, пострадали от Гигов, са поне пет, а само за три години прокуратурата е получила десет сигнала срещу него. Две от жертвите му разказват пред изданието на какво ги е подлагал и как ги е заплашвал. Например с думите „спокойно, знам как да бия, така че да не личи“, „ще те вкарам в гипсово корито и ще те лежа“, „с този нож ще те разфасовам“. Дъщерята на друга жертва на Гигов споделя, че той не само е пребил и намушкал с нож по краката майка ѝ, която е с увреждане, а е взел и личната карта, телефона и портфейла ѝ. На всичко отгоре се опитал да изтегли бърз кредит от нейно име.

Въпреки цялата налична информация за насилническото поведение на Гигов и данните за извършени от него престъпления (нанасяне на телесна повреда в условията на домашно насилие, кражба и шофиране след употреба на наркотици) институциите не защитават Силвия от него. През юли 2023 г. той пак я пребива – този път в центъра на София. Тя отказва да даде показания и макар че побоят е пред множество свидетели, пак не получава защита.

Скоро след това – в началото на август 2023 г. – парламентът приема промени в Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), които трябва да гарантират още по-голяма защита на потенциалните жертви. Но и това не помага на Силвия – накрая Орлин Гигов я убива.

Две истории през двайсетина години

Смъртта на Силвия, която можеше да бъде избегната, ако ЗЗДН се прилагаше адекватно, е зловещо напомняне на нещо простичко, но много важно: не е достатъчно да има закони, те трябва да се прилагат. А институциите, ангажирани с прилагането им, трябва да действат отговорно и компетентно.

През близо двайсетте години, откакто е в сила, ЗЗДН има участта системно да се пренебрегва – предимно от представители на МВР. А те първи срещат преживелите домашно насилие, които имат смелост да потърсят защита. И тяхната реакция е от животоспасяващо значение.

Да я наречем Ирина. Ирина е висококвалифицирана специалистка и живее в областен град. Преди двайсетина години се развежда с мъжа си заради непрестанните му пиянски побои. Той обаче не престава да я тормози и след развода. Въпреки че подава сигнали, институциите не ѝ осигуряват защита. Един ден, скоро след като през 2005 г. е приет ЗЗДН, бившият съпруг на Ирина чупи прозореца на жилището ѝ, влиза през него и я пребива. Пред сина им, който е малък, но вече достатъчно голям, за да разбира какво се случва.

Ирина подава в полицията молба за защита от домашно насилие. Оттам я отпращат с аргумента, че в нейния случай преживяното насилие не е домашно, защото извършителят ѝ е бивш, а не настоящ съпруг. Въпреки че и тогавашната формулировка на закона би трябвало да ѝ гарантира защита поне по два признака – тя включва както бившите съпрузи, така и лицата, от които пострадалите имат дете.

През 2024 г. ЗЗДН е в сила от близо две десетилетия, България отдавна е в ЕС и се предполага, че представителите на органите на реда имат достатъчно информация кое е домашно насилие и как да реагират, когато получат сигнал. Да, ама не, както казваше покойният журналист Петко Бочаров.

Само ден преди убийствата на две жени, на 20 юни, съпредседателят на БХК Радослав Стоянов се обръща към министъра на МВР с открито писмо. Поводът е реакцията на служители от Второ РПУ в София спрямо случай на жена, чийто партньор, с когото тя живее, ѝ е причинил телесна повреда. Той е задържан за кратко, след което е освободен, а на нея полицейските служители всячески пречат да получи защита.

Стоянов се заема със случая лично и се опитва да обясни на представителите на полицията, че жената е пострадала от домашно насилие и съответно има право на защита по силата на ЗЗДН. Според тях обаче правозащитникът греши: щом насилието не било извършено „в домашна среда“, значи не е домашно насилие, и точка. Въпреки че според закона домашното насилие се определя не от мястото на извършването му, а от характера на връзката между извършителите и пострадалите.

Защо обучението на полицаи не е достатъчно

Ако служителите на МВР системно не осигуряват защита на жертвите от домашно насилие, логично е да си помислим, че трябва да се научат да го правят. А класическият начин за научаване е чрез обучение. Само в рамките на един проект обаче, представен през април т.г., 830 полицаи са обучавани как да гарантират защита от домашно насилие. Резултатът е още неадекватни реакции, още незащитени жертви и още убийства.

Ако човек научаваше всичко, на което се обучава, образованието щеше да бъде далеч по-ефективно. Но, уви – при ученето има поне два сериозни проблема. Първият е, че не всичко, което влиза в главата, остава в нея. Вторият – и по-сериозен – проблем е, че ако човек назубри нещо, това не означава, че е в състояние да го прилага.

Между обучителният материал и приложението му стои не само наличието или липсата на внимание. Намесват се ценности, стереотипи, авторитети, модели на мислене и на поведение, личен опит, индивидуални особености и какво ли още не.

Ако служителите на реда са възпитавани в патриархална среда, имат мачистки ценности и намират утвърждение на ценностния си модел в публичното пространство и в политическите послания, само с обучение няма да стане. Те могат да си назубрят материала, както се зубри в училище, и пак да правят каквото си знаят. Ако за тях мъжката и гилдийната лоялност е по-важна от законите, ще потупват по рамото и ще наричат колега поредния Орлин Гигов, докато не се стигне до поредното убийство.

До миналата година домашното насилие и насилието над жени не бяха особен обществен приоритет. Дори напротив – темата, която и преди не беше особено популярна, беше заклеймена покрай кампанията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция.

Промяна в обществените настроения настъпи след случая с обезобразената и нарязана с макетно ножче Дебора Михайлова. Но още е рано да се каже дали кампанийният гняв, довел тогава до промени в ЗЗДН, може да израсне от популизъм до осъзната чувствителност към проблема с домашното насилие.

Неслучилото се българско #metoo

Чувствителност към насилието над жени и към домашното насилие в едно общество има тогава, когато то не се възмущава от отделни случаи, оставайки сляпо за други, а осъзнава системния проблем. И не се влияе от симпатии, антипатии, авторитети или популярност. В България не изглежда да е така. Докато Дебора спечели обществените симпатии, украинката Силвия и много жени в нейното положение нямаха този шанс.

Показателно е, че в България няма #metoo. Като имаме предвид, че между 1/4 и 1/3 от жените в България са преживели насилие от страна на настоящ или бивш партньор, е малко вероятно да няма популярни актриси, музикантки и други жени от шоубизнеса, които са били обект на насилие, нито популярни мъже, които да са извършвали такива действия. Ала темата продължава да е табу.

Досега единствено актрисата Диана Димитрова заяви, че колегата ѝ Юлиан Вергов я е бил. Въпреки че трийсетина души от снимачния екип на сериала „Откраднат живот“ могат да потвърдят какво се е случило, това прави само гримьорката, прикрила следите от побоя, за да продължат снимките. И по-късно – няколко представители на техническия персонал, които не са присъствали в съответния ден, но споделят какво се е говорило в екипа.

Представителите на актьорската гилдия обаче или застават на страната на Вергов, обвинявайки Димитрова във всевъзможни грехове (хем че лъже, хем че „си го е търсела“), или си мълчат. Тя получава подкрепа комай само от актрисите Весела Казакова и Елен Колева.

Днес Вергов е целият в бяло, а Димитрова напуска актьорската професия, може би и България, и ще учи анимация. След скандала тя се занимава все повече с рисуване и все по-малко с актьорство. Което е обяснимо – след като дори хората, с които работиш, не казват и една дума в твоя подкрепа, колко дълго можеш да продължиш да го правиш?

Нови политически сезони – старо безразличие

Докато не се знае дали изобщо ще има правителство, темата за домашното насилие ще е последният проблем на партиите и коалициите. Вероятно няма да е особено съществен проблем и след това, стига да няма пореден случай като този с Дебора, който да разпали обществените страсти. И да се стигне до поредни недообмислени промени на ЗЗДН, с който полицейските служители така и така не се съобразяват.

Насилието над жени и домашното насилие са от тези теми, на които почти никога не им е времето, защото има по-важни неща за решаване. С такива проблеми се занимават развитите демокрации. Но докато чакаме България „да се оправи“ и да стане като развитите демокрации, не само редовно биват пребивани и убивани жени. По-голямата беда дори от това е, че слагаме каруцата пред коня. Не може първо да си оправим държавата, после – проблемите с ценностите и нагласите. Напротив – когато изповядваме демократични ценности, част от които е неприемането на домашното насилие, и действаме спрямо тях, тогава може и да станем развита демокрация.