Tag Archives: електронно управление

Критика към новия Закон за движението по пътищата

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3099

Прочетох предложението за нов Закон за движение по пътищата, в частта с административното наказване, връчване на наказателни постановления и фишове, електронни фишове, камери.

С две думи – никаква реформа.

Буквално текстовете са преписани от стария закон. И то текстове, които са омазани, хаотични, неработещи и непокриващи 50% от хипотезите в реалния живот. По същество:

  • не се дефинират възможности за електронно връчване
  • малоумният анахронизъм „контролен талон“ остава. Тоя син парцал ще си го носим и като се върнем от някое пътуване до Марс след 50 години.
  • процесът по връчване на електронен фиш (което е тъпо наименование; трябва да е „електронно-съставен фиш“, щото фишът си е хартиен) оставя същите вратички за измъкване с даване на копие на чужда книжка или лична карта на чужденец. Познайте в google images дали няма такива. И дали тарикатите не ги ползват. Специфични случаи като „фирма с повече от един управител“, „електронен фиш издаден от орган различен от МВР“ изобщо не са засегнати.
  • в ЗАНН продължава да се говори за „препис“, а административният съд е обявявал, че разпечатките не са преписи – трябвало индиго. В тази връзка вероятно е въведна глупостта „връчване на разпечатка за издадени, но невръчени наказателни постановления“. WAT. Ако наказателното постановление е в електронен вид, ще може да му се връчи самото то на пътя, няма нужда от „разпечатки“, че после да ходиш да си вземаш и постановлението. Да не говорим, че не е покрита хипотезата на НП, което е връчено, но е платено след принудително събиране от НАП. Сега излиза, че талонът не се връща.
  • електронното управление значи да не се изискват копия на всевъзможни документи, които държавата има (напр. трудови договори). Но ЗДвП изисква „копие от“ на доста места
  • доомазали са Закона за българските лични документи, но са пропуснали важна подробност – че макар на книжката да няма адрес, сме длъжни да си я сменим, ако си сменим адреса. Чл. 81 иска корекция, ама кой да се сети

Общо взето, законопроектът е преписване на стария закон, без да се отчетат проблемите с него, ниската събираемост, бъдещите нужди, възможностите за по-ефективен контрол, удобството на гражданите.

Докато бях съветник, макар МВР да не ми беше ресор, с колегата Величков написахме и оставихме законопроект за тази част с решения за всички тези проблеми. Сигурно се е загубил в някой шкаф.

Ще дойде денят, в който министрите ще осъзнаят, че реформа не се прави като кажеш на администрацията „направете тука някаква реформа“. Ама няма да е скоро.

Има ли електронно управление?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3073

Мине се не мине време и някой каже колко милиони били изхарчени за е-управление и как нищо нямало срещу тия пари. Наскоро беше БСК с несполучливия си анализ, след това имаше парламентарни питания, конференции, репортажи по телевизии, коментари във фейсбук.

Както и в предната статия се съгласих с общия сантимент – много е изхарчено, много малко е приложимо. Обаче сега искам да представя една малко по-различна перспектива и да задам въпроса – има ли всъщност е-управление?

Предвид, че „електронно управление“ няма универсално признато значение като термин, но при всички положения е има широко тълкуване, то най-вероятно „има“. Да видим обаче по-тесния компонент – административното обслужване на граждани по електронен път. То има няколко аспекта, но двата основни са: електрони административни услуги за граждани и вътрешни електронни административни услуги, в които администрацията си обменя данни и документи.

Второто тепърва започва да се случва, след нормативните промени, които прокарахме, като администрациите започват да обменят документи електронно, а използването на системата за междурегистров обмен се увеличава.

Но първото – електронните услуги за граждани – са нещо, което всички твърдят, че няма и никога не са ползвали. Аз имам обаче друг поглед. За последните две години не съм ходил в администрация за да давам удостоверения или да искам някоя услуга.

Декларирам си данъците онлайн. Плащам си данъците (включително местните) онлайн. Декларирах се като самоосигуряващо се лице и си платих осигуровки онлайн. Извадих си две удостоверения онлайн (семейно положение и липса на задължения). Смених си постоянния адрес онлайн. Смених си личната карта оналйн (само трябваше да отида да си я взема). Пререгистрирах си фирмата онлайн. Счетоводителят подава данни всеки месец към НАП онлайн. Свидетелство за съдимост си вадих онлайн, а отскоро вече и няма нужда. Подадох декларация по ЗПУКИ по електронен път. Извадих скица от кадастъра за един имот на баба ми. Подавам заявления за достъп до обществена информация (и получавам отговори) онлайн

Де факто всичко правя онлайн. Тогава какво се оплакваме, че няма електронно управление?

Оплакваме се, защото нещата, дето ги има, работят само за хора, дето познават закона, технологията и процесите. Т.е. за твърде малко хора. За останалите всичко е ужасно неудобно, та чак до невъзможно, а и навсякъде ти казват, че „не може“.

Да, декларирам си данъците, ама да се оправиш с данъчната декларация на НАП е близо до ракетна наука. Като си платих осигуровките, на следващия ден се генерираха стотинки лихва, дето пак трябваше да ги платя и пак да се генерират. Удостоверението за липса на задължение го заявих електронно, но го получих в най-близкия офис на НАП, а не в този по постоянен адрес, и то само защото проведох 10 минутен разговор със служителка, която накрая капитулира и призна, че са в нарушение на закона и предложи да ми го прати до близък до мен офис. Постоянния си адрес успях да го сменя само защото знам за конкретен бъг в електронните услуги на Столична община и мога да го заобиколя. Личната си карта получих, но не пишеше къде трябва да отида да я получа, а като отидох най-накрая на правилното място, опрях до фразата „не ви трябва да ви давам удостоверение, системата го е проверила автоматично, аз съм я внедрявал и съм писал закона“. Декларацията ми по ЗПУКИ мина през една итерация с фразата „това не е истински електронен подпис“. А за повечето изредени неща ми трябва квалифициран електронен подпис, за който плащам 10-15 лева годишно, и който и аз понякога се затруднявам да подкарам в правилния браузър с правилната версия на Java.

Т.е. нещата ги има, ама не съвсем. Работят, ама трябва да инвестираш време да разбереш как работят. И това не е окей. Но какво може да се направи?

Дали има едно нещо, което ако направим, всичко ще потече в правилната посока? Не, разбира се. Факторите са много, включват недостиг на квалифицирани кадри в администрация, некадърни и/или корумпирани изпълнители (и възложители, разбира се), юристи със силно мнение за хартиения процес, до съвсем скоро липса на общи правила и на идея как нещата могат да се правят качествено.

Има обаче едно нещо, което със сигурност е отключващ фактор – електронната идентификация. Ако няма лесно и удобно средство да се идентифицираме онлайн и да заявяваме услуги, ще ги ползваме шепа хора. (И счетоводителите и юристите, на които им се налага). Но след Закона за електронната идентификация нищо не се е случило. В 2017-та новите лични карти с е-идентификация не станаха, бяха отложени за 2018-та, ама Капитал тези дни писа, че нещата отиват към 2020-та. Масово и достъпно средство не е само личната карта, но знаейки, че тя така или иначе идва, няма смисъл да се инвестира в нещо друго. Т.е. ще си останем с КЕП още известно време. Появяват се частни схеми (в България и Европа), които обаче най-вероятно също ще са платени, а и не е ясно дали ще поддържат подписване на заявления (ЗЕУ допуска подписване с усъвършенстван електронен подпис, но ифраструктурата за е-идентификация, предвидена от ЕС, не предвижда всички схеми да могат да се ползват и за подпис; дори напротив).

Второто нещо е т.нар. UX (User Experience). Това не значи просто потребителския интерфейс да е удобен – значи процесите зад този интерфейс да са оптимизирани и удобни. Не в рамките на процеса по заявяване да минаваш през 4 стъпки и 2 имейла, защото така било според вътрешна наредба от 96-та (#truestory). UX-ът е причината никой (дори хора с КЕП) да не използват услугите. Защото в UX-а влиза и това гражданите да знаят, че има такива услуги. Кога последно Столична община ви каза, че има електронни услуги? Никога. Доскоро бяха скрити на сайта дотолкова, че и аз не можех да ги открия. Тестове с реални потребители въведохме като задължително изискване както в наредба, така и в условия за финансиране. Само че ако и изпълнителят, и възложителят не знаят какво е UX, то ще бъде отчетено като изпълнено и пак ще получим някоя деветдесетарска грозотия.

Но ако получим електронна идентификация, ще може повече хора да видят колко е неудобно всичко и да поискат да стане по-удобно. И то малко по малко ще става. Но когато 5 човека ползваме тия услуги така или иначе (а тези на НАП счетоводителите ги намират за удобни, щото наистина са…много по-удобни от хартиения процес), няма откъде да дойде натискът.

А електронна идентификация няма да има още година и половина. Поне не масова. И тук опираме до за съжаление вярното клише – политическата воля. Ако един проект не може да стане за 3-4 години, значи просто няма желание той да стане. Когато имаше желание, за 4 месеца от приемането на закона имахме готово качествено техническо задание. Когато няма политическа воля, година и половина по-късно, сме на същото място.

Електронно управление има. Но разликата между това просто да го има, и реално да бъде полезно на хората, би дошла от политическата класа и не просто нейното желание нещо да се случи, а и способността да го разбере и прокара. Администрацията ще прави опити, понякога добре информирани и смислени опити, но ако няма кой да премести политическите камъни от пътя, ще имаме услуги, които ще ползваме шепа хора.

Технологиите изпреварват политиките?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3069

(статията е публикувана първоначално в списание „Мениджър“)

Технологичното развитие в днешно време е толкова бързо, че законодателството и националните политики по редица въпроси, изглежда, изостават сериозно.

Това изоставане има три аспекта. Първият се отнася до вече съществуващи бизнес модели и практики, които биват променяни с развитието на технологиите. Пример за това са таксиметровите и хотелиерските услуги. Uber и Airbnb не са били възможни преди 10-15 години. И съответно законодателството в тези сфери не ги допуска като възможност – такситата трябва да имат таксиметров апарат и да бъдат жълти, а хотелите трябва да са категоризирани и да отговарят на определени изисквания. Новите технологии позволяват създаването на репутационни системи (например за таксита или хотели), базирани на оценката на потребителите, а не на това какво смята държавата. Съответно законодателството изостава от реалностите и трябва да наваксва.

Вторият аспект на изоставането е свързан с тези технологии, които изцяло променят обществените отношения. Такава област е например изкуственият интелект, а в известен смисъл и блокчейн и криптовалутите. Те имат потенциал да създадат изцяло нови обществени отношения, като решенията при възникнали казуси много трудно може да се съпоставят с вече съществуващи практики.

Третият аспект на изоставащите политики е в електронното управление, т.е. приложението на новите технологии в администрацията. Тъй като проектите имат забавяне от няколко години между идея и реализация, рядко може да бъдат приложени най-новите добри технологични практики. Това обаче не е същественият проблем, тъй като не се прилагат дори и добри практики на по десет години.

Всъщност фундаментални технологични промени не се случват чак толкова бързо. Интернет и уеб набраха скорост за повече от десетилетие, а социалните мрежи и смартфоните също ги има над десет години. Т.е. оправданието, че технологиите се изменят твърде бързо, не е напълно приемливо. По-скоро причината за усещането за изоставане на публичните политики е резултат от няколко фактора: инерцията на администрацията, липсата на технологична адекватност на политическото лидерство, както и неумението за създаване на технологично неутрална нормативна уредба.

Инерцията и мудността на администрацията са естествено явление, което доскоро е можело да бъде разгледано и като преимущество, даващо стабилност и приемственост на институциите. Към това може да причислим и липсата на готовност за използване на новите технологии. Политическото лидерство също не е източник на иновации. Дори в западните демокрации няма много технологично ориентирани лидери и (с изключение на Естония) технологиите достигат до политическия елит едва когато придобият масова популярност.

Технологично неутралните регулации са умение, което нито инертната администрация, нито „нетехнологичното“ лидерство е успяло да усъвършенства. Това е умението да правиш такива закони, че да не се налага да ги променяш при напредък на технологиите. Например не е разумно да се фиксира технологията „таксиметров апарат“, защото при поява на други начини за сигурно измерване на разстояние ще се наложи промяна в закона. От гледна точка на електронното управление например не е разумно в закона за електронната идентификация да се определя, че идентификацията е на картов носител, защото същото ниво на сигурност в близко бъдеще ще бъде предоставяно от смартфоните. Чрез технологично неутрални регулации новите технологии няма да доведат до чак такова изоставане, защото за въвеждането им няма да е необходимо да се чака решение на Народното събрание.

Проактивното изграждане на електронно управление и технологично неутралните регулации ще намалят усещането за изоставане на политиките от технологиите. При изцяло новите технологии обаче, които създават принципно различни обществени отношения, това изоставане е неизбежно. Правото върви след реалния и виртуалния свят. Създаването на правни норми винаги идва със закъснение и няма как да предхожда новите развития.

Дали липсата на регулация на изкуствения интелект или криптовалутите ще доведе до сериозни проблеми? Едва ли, тъй като и тяхното развитие е сравнително бавно. Те съществуват от около десетилетие, така че оставят достатъчно време публичните политики да се възползват от тях, както и да ги регулират.

Все пак иновациите се случват до голяма степен в частния сектор, като публичният следва да ги използва и в краен случай – да ги регулира, само след като те вече са се наложили. В този смисъл технологиите, които изпреварват политиките, не са нещо, което би трябвало да ни притеснява.

Визия за електронно бъдеще

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3047

Не се имам за визионер. Най-вече защото смятам за нужно да мога да си представя почти всички стъпки, необходими за реализирането на всичко, което предлагам. И тогава то не е точно „визия“, а по-скоро „план“. Но така или иначе, наскоро се замислих какво бих искал да имаме след като реализираме пътната карта за е-управление (която е доста конкретен план). Нещо като … визия за 2025-та. И направих следния списък:

  • Електронно гражданство – това естонците вече го имат, а в заданието за системата за електронна идентификация бяхме заложили гъвкавост в идентификаторите – в момента са само ЕГН и ЛНЧ, но ако законодателството позволи на произволни чужди граждани да се издава електронна идентичност, това да бъде възможно и със съществуващата система. Това би позволило на чужденци да откриват фирми, да плащат данъци и да развиват дигитален бизнес без да са стъпвали в страната.
  • Гъвкава електронна идентификация – в момента електронната идентификация се предвижда на носител (смарткарта). Това не е най-удобното решение, но за желаните нива на сигурност е горе-долу единствената опция. Но след 5-6 години мобилните телефони, а и други преносими устройства ще имат, надявам се, същото ниво на сигурност (в момента са възможни хибридни схеми със split key между телефон + HSM, но да не влизаме в подробности.)
  • Пълен контрол на гражданите върху данните им – всеки да може да определя кой има достъп до данните му, да вижда кога са четени – не само в публичния сектор но и в частния. Това технологично изглежда трудно, но за публичния сектор е напълно постижимо, а за частния – с развитието на криптографията се надявам да има как да управляваме данните си без да се налага да правим „крипто-шаманизми“, които са трудни дори за напреднали.
  • Всички системи да имат програмни интерфейси и да си „говорят“. Това вече е заложено като изискване, но ще стане реалност най-рано след 4-5 години. Това ще превърне системите на държавата (а и не само) в лего-блокчета, от които и държавата, и бизнесът ще могат да сглобяват нови приложения.
  • Единен портал за граждани – и това е заложено като „първа версия“ в системата за електронна идентификация, но в неговата пълнота би изглеждало така – влизате (с електронната си идентичност) в портала и там виждате всички данни за себе си, всички данъци и такси, които дължите (и история на тяхното плащане), срокове, в които да извършите някакви задължения или препоръчителни действия (технически прегледи, гражданска отговорност, смяна на лична карта, записване на дете в детска градина или училище, профилактични медицински прегледи) и всичко това да може да се направи с един бутон – „плати данъци“, „записи дете в детска градина Х“, „поднови гражданска отговорност“, „запази си час за личния лекар“ и т.н. Някои от нещата може да стават и автоматично и само да получаваме известия, че са станали. Това разбира се би изисквало оптимизиране или изграждане наново на стотици процеси, но е постижимо.
  • Хартия в администрацията и в отношенията между бизнеса и гражданите – само в тоалетната. Това е шега на естонците, но колкото по-малко хартия размотаваме напред-назад, толкова по-добре. И не само заради спасените гори, а защото това би значело, че всичко можем да свършим в движение, отдалечено, лесно и бързо.

Това са неща пряко свързани с електронното управление. Ето още някои идеи за по-добро управление в по-общ смисъл. Те разчитат на голямо хранилище от данни, което може да звучи и малко антиутопично (напр. като в този разказ), но всичко това биха били данни, които държавата вече има и събира и в голямата си част не са данни за отделния гражданин, т.е. не биха нарушили личната му свобода:

  • Автоматична оценка на въздействието на законодателството – всеки закон или наредба в момента трябва да бъде приеман само след като е оценено въздействието му (напр. върху бизнеса). Това обаче далеч не се прави винаги. Според мен може да бъде автоматизирано до голяма степен – ако всички данни на държавата са налични в голямо хранилище и поддържани и класифицирани прилежно, а текстът на законопроектите не се твори „на колянце“, а следват адекватен, електронизиран и прозрачен процес, то той ще може да бъде анализиран машинно и съпоставян с данните, като така ще може по време на писането да е ясно какви аспекти засяга. Разбира се, това няма как да е пълно (освен ако изкуственият интелект не напредне драматично), но поне ще можем да имаме частична картина.
  • Изкуствен интелект за идентифициране на проблемни сфери – следейки гореспоменатите данни за дълги периоди от време, изкуствен интелект ще може да вдига „червени флагчета“ за проблемни сфери – ако раждаемостта намалява 7-8 години поред, значи може би е нужна политика, която да адресира проблема; ако чуждите инвестиции намаляват, значи е нужна политика по привличането им; ако броят на деца, оставащи извън детски градини расте, значи спешно трябва политика по осигуряването на такива (стимул за частни; ускорено строене на общински и др.); ако въздухът е мръсен за продължителен период… и т.н, и т.н. И всеки управляващ (министър/кмет) да има едно табло, на което да вижда проблемите сфери подредени по риск и приоритетност.
  • Система за идентифициране на корупция – в предложения проект за анализ на корупционния риск в пътната карта е залегнало автоматичен анализ, но той не е проактивен – на база на хранилището за данни може да се идентифицира корупция много по-ефективно.

Има обаче и много други аспекти на дигитализацията:

  • Пряко гражданско участие – не само електронно дистанционно гласуване и електронни референдуми, а възможност за активно участие във вземането на решения. Не смятам, че представителната демокрация е лоша и че пряката непременно ще реши всички проблеми, но със сигурност повече възможности за електронно гражданско участие (напр. в гласувания в парламентарни комисии; в изготвяне на законопроекти и др.) биха значели по-демократично-осъзнатео общество.
  • Дигитална грамотност (e-literacy) – в момента България е на последните място в Европа по дигитална грамотност. Не ползваме възможностите, които новите технологии предоставят, не се ориентираме в интернет-лабиринта, вярваме на фалшиви новини, не умеем да комунимираме онлайн и т.н. Това всичко може и трябва да се подобри, за да не изоставаме и да не ставаме по-бедни поради това си изоставане. Политика на министерство на образованието е необходима, но не достатъчна. Трябва електронното ограмотяване да се случва на всички нива, във всички възрасти. И не просто „как да ползваме компютър, за да се обаждаме на децата в чужбина“. А дори да можем да програмираме прости програми, ако щете. Защото това би повишило ефективността ни многократно, без значение от професията.
  • ИТ индустрията да премине отвъд аутсорсинга. Отвъд това да изпълнява тривиални (но времеемки) задачи на големи компании. Имаме потенциала да решаваме световни и местни проблеми и поне някой от е-гигантите на бъдещето да бъде тук. Да, за това е нужно не само технологична експертиза и предприемчивост, а и инвеститорска екосистема, но напредваме в това отношение.
  • Реален единен цифров пазар в Европа (а защо не и Европа+САЩ+други държави). В момента регулациите в различните европейски държави са толкова различни, че ако един бизнес иска да продава навсякъде, трябва да си наема юристи във всяка държава (образно казано). Опитите на настоящата комисия не бяха достатъчни и много сфери останаха или нехармонизирани, или хармонизирани проформа (напр. директивата за авторското право, за която ще пиша скоро, няма изгледи да постигне желания ефект). Дали европейските регламенти и директиви ще премахват местни особености или ще ги хармонизират между нациите, резултатът трябва да е един – единствената разлика между България, Франция, Естоняи и Испания да бъде езикът на потребителския интерфейс. А той би трябвало да бъде превеждан машинно в следващите 5-6 години.
  • Позволяване на реална споделена икономика чрез умни и гъвкави регулации и дерегулации – не твърдя, че Uber и AirBNB „са бъдещето“, но и такива и по-децентрализирани модели на предоставяне на услуги трябва да бъдат допустими, а не „по ръба на закона“. Схемите за репутация на шофьори, хотели, ресторанти и какво ли още не не трябва да са държавен монопол – държавата трябва да ги делегира на технологично по-адекватните.

„Абе т’ва ваш’то не е точно визия“. Сигурно не е, но поне е част от представата ми за възможното и постижимото след 10 години. И наличието просто на един списък с идеи, хрумнали в трамвая, не е начин нещо от тях да се случи. Но може би е първа стъпка, която в комбинация с достатъчна активност, попътен вятър и късмет, може пък и да стане.

Но защо всичко да е дигитално? Защо ни е този напън към електронизация, към преминаване към виртуалния свят? Не е ли това лошо, рисковано, откъсващо ни от корените, антиутопично? Не мисля. Технологията е и ще си остане само средство, а не самоцел, но като средство може да бъде много ефективна – за това да прави хората по отделно, и обществата като цяло, по-щастливи, по-богати (и материално и нематериално) и дори по-добра версия на самите себе си. „Само“ трябва да се научим как да я използваме.

Как да допуснем услуги като Uber? [законопроект]

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3032

Съдът в Люксембург реши, че Uber е транспортна компания и предоставя таксиметрови услуги. Това е проблем не само за Uber, а за всички по-съвременни начини да предоставяш транспортна услуга, в това число децентрализирани варианти (например чрез блокчейн, въпреки целия ми скептицизъм към публичните такива).

За да бъдат допустими на пазара тези бизнес модели – дали Uber, дали Lyft, дали дори TaxiMe и TaxiStars, към които таксиметровите компании проявяват недоверие и се оптиват да ги изтикат за сметка на свои приложения, трябва законодателството да го позволява. Докато преди това решение Uber оперираше в (според тях) сива зона на нерегулиран бизнес, вече е ясно, че това не е така. И макар Uber да е най-популярният пример, те не са най-светлият такъв – компанията е на загуба и съвсем не е „цвете за мирисане“. Така че всичко недолу не би следвало да се разглежда като „как да узаконим Uber“, а как да не ограничаваме транспорта в градовете до „жълти коли с табелки, светлинки и таксиметрови апарати“.

Както бях писал преди време – регулациите могат да бъдат правени умно, така че да не ограничават технологични бизнес модели, за които регулаторите не са се сетили. За съжаление, Законът за автомобилните превози е доста остарял и със сигурност не допуска нищо различно от кола с таксиметров апарат с фискална памет, която можеш да си спреш на улицата. Освен това режимът, предвиден в закона е доста утежнен дори за съществуващите превозвачи. Първо, трябва да има регистрация на превозвач. След това всеки шофьор полага изпити и получава удостоверение за водач на таксиметров автомобил. Но това удостоверение на му е достатъчно – трябва да получи и разрешение от общината, която да разгледа удостоверението му и регистрацията на превозвача, чрез който ще осъщестява услугата. Не на последно място, законът предвижда общинските съвети да определят максимален брой таксита, както и разпределението им между регистрираните превозвачи. Това последното звучи доста непазарна мярка и със сигурност би ограничило някои по-иновативни модели.

Поради всичко това реших да напиша законопроект за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози. Докато пишех черновата, видях, че Естония вече е направила нещо такова, с доста сходен подход. Основните цели са:

  • Разграничаване на такситата, които можеш да си вземеш на улицата от тези, които можеш да вземеш единствено чрез диспечерска система (дали мобилно приложение, дали по друг начин, няма значение)
  • Допускане на измерване на разстоянието и съответно отчитането пред НАП със средства, различни от таксиметров апарат (например GPS + система, интегрирана с тази на НАП, както са направили в Естония преди време)
  • Улекотяване на регистрационния режим чрез премахване на разрешението от общината – общините, в които оперира даден автомобил се вписват от превозвача в регистъра на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, откъдето се черпи информация и за дължимия местен данък.
  • Запазване на данъка за таксиметрови превози към общините
  • Запазване на изискванията за техническа изправност, възраст на автомобилите, психическа годност и липса на присъди на водачите
  • Спазване на принципите на елекетронното управление – извличане на данните за автомобилите от регистъра на КАТ, позволяване на подаване на заявления по електронен път, включително автоматизирано, така че превозвачите да могат да интегрират вътрешните си системи за управление на автопарка с централния регистър. Премахване на задължението от носене на документи от страна на таксиметровите шофьори (като удостоверения) и проверката ми по електронен път
  • Премахване на централизираните изпити и обучения и заменянето им с обучителни материали (де факто прехъвлрне на отговорноста за обучение на шофьорите на превозвачите, които така или иначе имат интерес шофьорите им да не са неадекватни)
  • Премахване на възможността общината да определя размера на пазара и да разпределя участниците в него

Последните две точки са пожелателни, но според мен принципно важни. Ето и самият текст, с мотиви към всеки параграф:

Закон за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози

§1. В чл. 12а се правят следните изменения и допълнения:
1. В ал. 1, т.5 се изменя както следва: „Данни за моторните превозни средства, с които превозвачът извършва превозите:
а) регистрационен номер
б) дали автомобилът ще извършва таксиметров превоз единствено при повикване чрез диспечерска система
в) общините, в които моторното превозно средство ще извършва превози
2. Ал. 2 се отменя;
3. Създава се нова ал. 6: „(6) Заявления за вписване и за промяна на обстоятелства в регистъра, могат да се подават по автоматизирано и по електронен път по реда на Закона за електронното управление“
4. Създава се нова ал. 7: „(7) Обстоятелства за регистрираните автомобили, определени с наредбата по ал. 5, се извличат автоматично на база на регистрационния номер от националния регистър на пътните превозни средства по реда на Закона за електронното управление“
5. Създава се нова ал. 8: „(8) Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ извъшва автоматизирани проверки за платен данък за таксиметров превоз на пътници и заличава вписаните в регистъра моторни превозни средства, за които данъкът не е платен за съответната година“
6. Създава се нова ал. 9: „(9) Изискванията към външния вид на автомобилите, които са регистрирани за извършване на таксиметров превоз единствено при повикване чрез диспечерска система могат да са различни от тези за останалите автомобили“
7. Създава се нова ал. 10: „(10) Автомобилите, които са регистрирани за извършване на таксиметров превоз единствено при повикване чрез диспечерска система, нямат право да престояват на местата, обозначени за престояване на таксиметрови автомобили“

Мотиви: Регистърът трябва да съдъдржа актуална информация за автомобилите, с които се извършват таксиметров превоз. Тя трябва да може да бъде променяна по елекетронен път, чрез интеграция на информационната система на превозвача с регистъра.
Достатъчно е вписването единствено на регистрационния номер на автомобилите – останалите данни следва да бъдат извличани (при нужда) от националния регистър на превозните средства в МВР, следвайки принципа на еднократното събиране на данни, заложен в Закона за електронното управление.
Премахва се и ограничението за възраст на автомобила при първа регистрация като превозвач – важното изискване е автомобилите да не са над определена възраст (чл. 24). Премахването на това ограничение допуска динамичното променяне на „автопарка“ на превозвача.
Поради отменените по-надолу разпоредби от чл. 24а, в регистъра в ИААА се предвижда водене и на общините, в които съответните автомобили на превозвача извършват дейност. Това се налага с оглед на плащането на данъка върху таксиметровия превоз на пътници.
Въвежда се важно разграничение на автомобилите, извършващи таксиметров превоз – такива, които извършват услугата единствено при повикване чрез диспечерска система (което включва мобилни приложения и както централизирани, така и разпределени диспечерски системи) и други, които могат да бъдат спирани на пътното платено или вземани от предвидени за това места.
Изрично се допуска възможността автомобилите, които няма да бъдат спирани на пътя, да имат неунифициран външен вид (напр. табела „Такси“, жълт цвят и др.), като обаче нямат право да престояват на т.нар. стоянки за таксита.

§2. В чл. 24 се правят следните изменения и допълнения:
1. в ал. 1 след думите „електронен таксиметров апарат с фискална памет“ се добавят думите „или по други начини, позволяващи точно измерване на разстояние и отчитане пред данъчната администрация“, а думите „след издаване на разшрение за таксиметров превоз на пътници“ се заменят с думите „след вписване в регистрите по чл. 12, ал. 2 и по ал. 3, т.5“.
2. в ал. 3, т.5 изменя така: „Вписан е в регистър на водачи, извършващи таксиметров превоз, воден от председателя на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“
3. ал. 4 се изменя така: „Ръководителят на съответното регионално звено на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ вписва лицата, отговарящи на изискванията по ал. 3, т. 1-4 и е декларирало, че се е запознало с обучителна информация, определена с наредбата по чл. 12а, ал. 5. Вписването се подновява на всеки 5 години по заявление на водача.
4. ал. 5 се отменя.
5. ал. 6 се изменя така: „Редът за вписването и подновяването на вписването в регистъра на водачите, извършващи таксиметров превоз, и за доказване на съответствието с изискванията по ал. 3, т. 1-4 се определя с наредбата по чл. 12а, ал. 5., като обстоятелствата, необходими за доказване на изискванията, се събират по служебен път“
6. в ал. 17 думите „отнема със заповед удостоверението на водач на лек таксиметров автомобил“ се заменят с думите „заличава вписването на водач, извършващ таксиметрови превоз“

Мотиви: Носенето на удостоверение е излишно, при положение, че контролиращите органи имат електронен достъп в реално време до регистъра. Поради тази причина изискването за удостоверение се заменя с наличие на вписване в регистъра.
Централизираните обучения не са добър механизъм за информираност на шофьорите (което е видно на практика), но създават административна тежест. Обученията и изпитите се заменят с деклариране (възможно по електронен път) от страна на водача, че се е запознал с обучителните материали. Тези материали могат да бъдат текстови или видео-уроци.
Чрез въвеждане на електронни услуги, водачите ще могат отдалечено и лесно да заявяват вписване в регистъра.
Въвежда се възможност за използване на алтернативни технологии на таксиметровия апарат с фискална памет, като например GPS устройства. С наредба ще бъдат определени условията за интегриране на отчетеното от тези устройства разстояние и съответна цена с данъчната администрация.

§3. В чл. 24а се правят следните изменения и допълнения:
1. ал. 1 се изменя така: „Водач, вписан в регистъра на водачи, извършващи таксиметров превоз, имат право да извършват такъв с всеки автомобил, вписан в регистъра по чл. 12, ал. 2 в рамките на общините, за които е валидно вписването“
2. ал. 2-9 се отменят
3. ал. 10 се изменя така: „Административните органи нямат право да определят ограничения на броя таксиметрови автомобили, опериращи на територията на дадена община“
4. ал. 11 се изменяе така: „Общинските съвети могат да определят минимални и максимални цени за таксиметров превоз на пътници за един километър пробег и за една минута престой по съответната тарифа, валидни за територията на съответната община“

Мотиви: допълнителните административни процедури извън регистрацията на превозвача и на водача са излишна административна тежест. Контролът на таксиметровия пазар от страна на общинския съвет, в т.ч. броя автомобили и тяхното разпределение между превозвачи е потенциален източник на корупция и пречи на конкуренцията.
Чрез регистъра по чл. 12, ал. 2 се събира информация в коя община оперират таксиметровите автомобили. Допуска се един автомобил да оперира в повече от една община, което е приложимо например в курортните комплекси.

§4. В чл. 24б след думите „таксиметровите апарати“ се добавят думите „или другите допустими технологични средства“

Мотиви: с наредба се определят и условията за използване и отчитане на други технологични средства, например GPS устройства.

§5. В чл. 95, се правят следните допълнения:
1. В ал. 1 след думите „таксиметров апарат“ се добавят думите „или друго допустимо технологично средство за отчитане на разстояние“
2. В ал. 2 се създава нова т.3: „3. извършва таксиметрови услуги в община, за която автомобилът, който управлява, не е регистриран в регистъра по чл. 12, ал 2“
§6. В чл. 96, ал. 4 след думите „таксиметров апарат“ се добавят думите „или друго допустимо технологично средство за отчитане на разстояние“

Разбира се, по-сложната част ще бъде коригирането на наредбите след това, включително намирането на начин за признаване на GPS координатите – ясно е, че както такситата имат „помпички“, така и GPS-ите на телефоните могат да бъдат „лъгани“.

Това е само предложение, на база на което да започне обсъждане. Далеч съм от мисълта, че мога да измисля решение на всички проблеми за един следобед. Нямам законодателна инициатива и не мога да го внеса, а и някои от точките може да не са приемливи за таксиметровия бранш, т.е. да трябва да се търсят компромиси. Все пак смятам, че допускането на повече технологични начини за осъществяване на таксиметрова услуга е добър за пазара и за клиентите.

Пет мита за електронното гласуване

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3004

Тази седмица ЦИК ще направи демонстрация на електронно гласуване в рамките на проекта, който преди малко повече от година заложихме в пътната карта за електронно управление. На „дистанционно електронно гласуване“, ако трябва да сме коректни – терминологията не е унифицирана, и често само „електронно гласуване“ може да значи и „машинно“. Та във връзка с раздвижването по темата, по медиите канят знайни и незнайни хора (сред които и уважавани експерти) да коментират. Случват се и разни събития/кръгли маси/конференции по темата, на някои от които присъствам.

Това, което чувам са доста неинформирани мнения и разпространяване и преповтаряне на митове. Затова реших да си избера пет мита, които говорещите против електронното гласуване разпространяват. Винаги дяволът е в детайлите, а с една подхвърлена полуистина в ефира се създават настроения в обществото.

„Много държави го забраниха или се отказаха“ – тук посланието е „всички се отказват от него, ние къде сме тръгнали“. Разбира се, това е невярно. Половината от държавите, които се изреждат, не са и опитвали дистанционно електронно гласуване, а само машинно. И поради машини „черни кутии“ (със затворен код) и висока цена, наистина се отказват от тях. Но когато говорим за дистанционно електронно гласуване, картинката е по-различна. Експертимент, след който не е пристъпено към реално гласуване, е имало в Норвегия. Причината за да не се пристъпи нататък? В официалния доклад техническият проблем е тривиален – функцията за генериране на случайни числа не е била добра. Но по-важният фактор е, че на власт е дошла опозицията (социалистическата партия) и тя е спряла проекта на предишното правителство. Германският Конституционен съд пък е взел решение – експерименти е нямало, та докато нашия Конституционен съд не вземе такова решение за действащия изборен кодекс, нямаме такъв проблем (има решения за предишни текстове в кодекса, но това е по вина на текстовете – новите адресират мотивите на съда). Холандия е забранила машини, не дистанционно електронно, и то по много специфични за конкретната машина съображения, така че не е по темата с дистанционно електронно. „Франция го забрани/се отказа“ също не е вярно. Франция позволява дистанционно електронно гласуване от 2012-та, но конкретно на тазгодишните избори реши да не позволява този канал за гласуване, заради потенциалната руска намеса. Това не значи, че на следващите избори няма да имат електронно гласуване, нито, че решението е било мотивирано с нещо различно от страх. В нашия изборен кодекс тази опция е предвидена – ЦИК може да вземе решение да не прилага дистанционно електронно гласуване, ако мотивира това с технически доклад за неизбежни и непосредствени рискове. Това обаче не е „винаги“. Та, като някой тръгне да ви изрежда държави, които го били „забранили“…не приемайте това като чиста истина.

„Само Естония гласува електронно“ – на национални избори – Естония и Франция (за живеещите извън Франция), но няколко швейцарски кантона гласуват електронно, един австралийски щат (Нови Южен Уелс, в който е Сидни), Аляска и общини на различни места по света, в т.ч. Мексико Сити. Това, разбира се, не е аргумент сам по себе си – другите държави имат много различен дневен ред и изборна ситуация. Структурата на нашето население е специфична – немалка част от него е в чужбина, а това не може да се каже за много други европейски държави. Според доклад на ООН 14% от българите живеят в чужбина. Другите държави са нямали референдум за електронно гласуване, нямат и такъв проблем с купен и контролиран вот, имат по-висока избирателна активност и т.н. Много други държави обаче позволяват гласуване по пощата, което е аналоговото решение на сходен проблем. На нашите пощи обаче не може да се разчита, нито на процеса, в който се отварят пликовете.

„Естонското беше хакнато“ – това е съвсем невярно. Базира се на един доклад на Алекс Халдерман, който критикува някои аспекти на оперативната сигурност (т.е. практиките на длъжностните лица при провеждане на изборите). Отговорът на естонската агенция за електронно управление е доста ясен – нямало е манипулации, а оперативните практики се подобряват постоянно. И имайки предвид, че Русия организира сериозна кибератака срещу Естония преди десетина години (във връзка с премахване на паметник), липсата на проблеми след над 10 години електронно гласуване е показателна. Освен докладът на Халдерман, тази година стана ясно, че производителят на чипа в естонските лични карти е допуснал грешка, заради която те не са толкова сигурни, колкото сме си мислели. Това не засяга всички естонски лични карти, а засегнатите се подменят. Ако по това време имаше електронно гласуване, то просто щеше да бъде спряно и хората щяха да бъдат уведомени да отидат да гласуват на хартия, както позволява естонският изборен кодекс, и съответно нашият (в който сме заимствали от естонския). Т.е. не, естонското не е хакнато, а при установяване на нерешим проблем, избирателната комисия има правото да го спре и да прати хората да гласуват на хартия (защото електронното е няколко дни преди изборния ден).

„Ще улесни купуването на гласове“ – не, няма. По много причини, някои технологични, други – пазарни. Кодексът предвижда предварителна регистрация за електронно гласуване, предвижда и двустепенна оторизация (т.е. използване на мобилен телефон освен електронната личната карта), предвижда технически мерки за ограничаване на много последователни гласувания от един компютър. И докато всички тези неща са заобиколими със стройна организация и технически умения на купуващите, това ще бъде много по-трудно, отколкото просто да купиш гласовете и да пратиш хората да гласуват на хартия в секция. Да сравним правенето на списък и чакането пред секция на неквалифициран персонал (най-често цигански тартор), със зачистване на регистри/смяна на мак адреси, събиране на лични карти И телефони, и то за период от няколко дни, за да не може купеният да си промени гласа след това. И отгоре на всичко, в ЦИК и МВР ще има карта на регистрираните за електронно гласуване, така че ако в рискови райони има концентрация, да бъде направена проверка. Т.е. бариерите пред купуването (а и контролирането) на гласове при електронното гласуване са много повече от тези при хартиеното. Сценарият „ще им събере личните карти и ще напуска гласове“ звучи възможен само ако човек не познава подробностите.

„Трябва да има първо електронно управление и чак тогава електронно гласуване“ – бившият председател на естонската комисия за електронно гласуване ми разказа интересна история. Преди първото електронно гласуване (2005-та) броят активно използвани електронни лични карти е бил около пет хиляди. Да, Естония ги въвежда 2001-ва, но докато хората ги получат, докато започнат да ползват услуги, докато се появяват услуги, минават няколко години. На първото електронно гласуване онлайн гласуват 9300 души, т.е. почти два пъти повече. Електронното гласуване е катализатор на електронното управление и няма причина да чакаме да си вържем всички регистри, за да имаме електронно гласуване. Единствената предпоставка е електронната идентификация (електронна лична карта или друго средство). За съжаление, там правителството доста изостава от планираните срокове (това лято отложи електронната лична карта с още една година).

Почти всичко това съм го разказал в детайли в лекцията си от преди две години. Но детайлите са скучни и затормозяващи и затова пръскането на митове в ефира е по-ефективно и по-въздействащо.

Аз също съм против прибързаното въвеждане на технология в толкова важен процес като изборите, и съм го казвал неведнъж. Но референдумът беше 2015-та, а първите обвързващи електронни избори трябва да са 2019-та. Три години и половина не е „прибързване“. Затова има пътна карта, има проект, има изборен кодекс, има предвидени симулации и експерименти.

Но линията, която в момента започва все по-отчетливо да се появява е „абе, то не е сигурно, дай да го отложим за неопределено време“. Иска ми се да я отдам на неиформираност, а не на конспирация. И когато януари 2019-та стигнем до момента на вземане на решение „спазваме или изборния кодекс или не“, силно се надявам решението да бъде доста по-информирано от простото цитиране на горните митове.

Изхарчени са милиарди за електронно управление?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2999

Излязоха данни на БСК за разходите за електронно управление, сравнени с Естония. Изхарчени са милиарди от 2001-ва до 2016-та.

Като цяло данните най-вероятно са верни.

Е, Естония не е похарчила само 50 милиона. Всъщност, притеснително е, че БСК не е проверила тези данни и няма източник (Евростат дава разбивка по функции, но там няма е-управление/информационните технологии). Ето един очевиден източник през Google: https://www.nytimes.com/2014/10/09/business/international/estonians-embrace-life-in-a-digital-world.html (Естония харчи 60 милиона годишно за информационните технологии).

Но да оставим настрана тази грешка – тя прави нещата по-бомбастични, но не прави останалите наблюдения неверни. Всъщност, в доклада, с който внесохме пакета от реформи през 2015-та, имаше почти същите числа. И тогава, след заседание на парламентарната комисия по транспорт, излязоха новини колко много е похарчено. И пак бяхме недоволни за половин ден, и пак ги забравихме.

Всъщност е доста трудно да се измерят парите за „електронно управление“ – централен регистър за проекти и дейности за електронно управление нямаше допреди последните изменения на закона – оценките са „на око“ и никога не са пълни.

Но важни са причините – похарченото няма да се върне.

До 2016-та нямаше ясни правила и ясна посока за електронно управление, и най-вече – орган, който да преследва, стъпка по стъпка, политиката за е-управление. Да, има стратегии отдавна, има дори закон отдавна, но това всичко са пожелания. Докато не обвържеш разходите на министерствата и агенциите с контрол по същество и оценка на постигнатите резултати, те ще си харчат колкото им дойде за каквото им дойде. И в редките случаи, когато имат доброто желание нещо да направят, няма да имат експертизата да го направят.

Другата фундаментална разлика е електронната идентификация. БСК правилно посочват, че естонците имат електронна лична карта от 2001-ва. Според естонският президент това е ключов фактор и без него нищо не става. Затова и прокарахме законови изменения, за да имаме и ние електронна лична карта, макар и 17 години по-късно. През август правителството обаче ги отложи с още една година.

Държавна агенция „Електронно управление“, макар и с малък капацитет, успява да бута нещата напред. По-бавно, отколкото ни се иска, и не с темпове, с които да настигнем Естония, но и БСК отбелязва напредъка по някои направления (подкарването на системата за електронно връчване, например). За съжаление все още не е влязла в пълните си правомощия, които сме предвидили в закона и все още е неефективна по немалко направления – „държавен облак“, например, още няма. Няма и електрона идентификация, която да даде необходимата масовост на използване. Писал съм за всички тези неща многократно (обобщени тук), но нещата в крайна сметка опират до два фактора. И те не са колко пари са изхарчени.

Политическа воля и експертен потенциал. Ако няма минимум вицепремиер, който да натиска постоянно за случването на електронното управление, то няма да се случи. Но простото желание също не е достатъчно, защото администрацията, министрите, опитните „играчи“ имат добри оправдания защо нещо не може да стане или защо не трябва да стане. Затова трябва експертния потенциал на високо ниво, който да отсее оправданията от реалните проблеми и да ги реши почти собственоръчно, с помощта на „белите лястовици“ в администрацията (има такива).

Иначе ще продължава да има стратегии, ще продължаваме през две години да отчитаме колко милиарда са изхарчени, ще въздъхваме, като чуем Естония. А там се е получило много „лесно“. Просто е имало политически консенсус, че страната ще става дигитална и достатъчно добронамерени експерти, които да вземат правилните технологични решения. И Естония не е започнала от 2001-ва година дигитализацията – започнала е много по-рано, в училищата, с изграждане на дигиталната култура у гражданите. Далновидно. В годините, в които у нас са се гонили мутри, а БСП е фалирало държавата. 20 години по-късно ние отлагаме електронните лични карти още веднъж и говорим основно за инфраструктурни проекти.

А парите за електронно управление си изтичат, нерядко към „наши фирми“, нерядко много повече, отколкото предполага обхвата на проекта.

Просто начин на мислене. Който не се санкционира на избори, така че продължава да се възпроизвежда.

Отворено законодателство [лекция]

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2996

Преди година написах, че макар гражданите да са длъжни да знаят законите, държавата не им помага по никакъв начин за това -- законите се публикуват само като изменения в държавен вестник (чиято електронна форма е PDF), а за нормален човек това не е четимо и полезно но никакъв начин. Това ни прави почти последни в Европа по достъпност на законодателството. Причините за това са много, свързани и с авторски права, и с неспособността на държавата да върши качествено И тази работа, но в крайна сметка гражданите ползваме lex.bg и се надяваме версията там да е актуална.

Това обаче е недостатъчно и поради това реших да направя лекция за „Отворено законодателство“ на OpenFest, на която да разкажа както за текущия законодателен процес и проблемите, свързани с него, така и да предложа технически решения. В рамките на лекцията предложих създаване на проект OpenLex, чрез който законодателството да стане по-достъпно.

Видео от лекцията може да видите тук:

А слайдовете са тук:

Три седмици след OpenFest, все още не съм намерил време да инициирам координационна среща по проекта с хората изявили желание, което е сериозен пропуск от моя страна, но ще се опитам да го коригирам скоро.

А ако проектът бъде реализиран, ще имаме не просто по-удобно и достъпно законодателство (каквото lex.bg до известна степен дава), но и реализирани компоненти и взети технически решения, чрез които държавата (в лицето или на Народното събрание, или на Министерския съвет) да поддържа законодателството в електронен, машинно-четим вид. А самият законодателен процес да не минава през разпечатване, сканиране и разпращане на doc файлове с 10 цвята в допълнение на track changes, а да бъде структуриран и да позволява съвместна работа на много участници. Това би предполагало технически грамотни депутати, разбира се. Ама и до там ще стигнем все някой ден.

Надявам се и лекцията ми да е полезна за всеки, който в даден бъдещ момент ще иска да оптимизира законодателния процес и достъпа до законодателство.

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2948

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците.

И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата.

Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита:

  • „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та:

    § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана.

    В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не се ползват с привилегиите по Закона за държавния служител.

    Т.е. не, администрацията не се увеличава. В най-лошия случай си стои колкото е била през 2012-та – около 120 хиляди души.

  • „Имаме най-голямата администрация в Европа“ – това е грешното схващане, че нашата администрация е огромна. Евростат обаче ни дава съвсем друга картинка. Тези данни са за размера на централната администрация. Можем да сметнем колко е тя спрямо населението, и да видим, че например Португалия и Гърция, които имат население с 2-3 милиона повече от нас, имат 2-3 пъти по-голяма администрация, и то след сериозните реформи, които проведоха през последните години (поне португалците, де). Общо взето, по численост на администрацията сме зад държавите от южна Европа. Тук разбира се е важно какво мерим – централна администрация или местна администрация; държавни служители или хора на държавна издръжка, в което влизат учители, лекари, полиция и т.н. Но нека се фокусираме върху администрацията, а не целия публичен сектор.

Не, не ги защитавам затова, че са неефективни. Просто поставям нещата в перспектива. И както отбелязах по-горе, админситрацията е огледало на обществото, не е изолирана прослойка. И там има нормални хора, има хора, които „толкова си могат“, има хора, които ги мързи, та две не виждат, има хора, които са толкова пияни, че две не виждат.

Но ако хванеш и уволниш няколко средностатистически, среднонекомпетентни, средномързеливи държавни служители… няма да промениш нищо. Нито ще спестиш кой знае колко бюджет, нито ще успееш да намериш някой по-адекватен да свърши работата. Най-много да назначиш някой роднина, че нали, обещал си…

Идеята ми е, че колкото и да плюем администрацията, това няма да промени нищо. Тя има определени от закон задължения, които трябва да върши, за което трябват определен брой хора. Сигурно ако заплатите бяха 5 хиляди лева, конкуренцията щеше да е прекрасна и най-добрите да вършат тая работа много ефективно. Но такива заплати са нереалистични.

А в администрацията всъщност има и такива хора, които не ги мързи (или поне не много), които имат желание нещата да стават както трябва и работят с желание. Може би не ми вярвате, ама аз съм ги виждал. Може би ще е леко преувеличение, но на тези хора се крепи държавата. Те вършат работата, която никой не вижда, но ако спрат да я вършат, всичко ще се разпадне. Въпреки средата, в която работят, въпреки шефа им, който е партийно назначен неграмотник, или корумпиран схемаджия, или и двете. Въпреки липсата на каквато и да е външна мотивация. Не, не са герои, това им е работата. Но трябва да отчетем, че такива хора има и да видим как да направим възможно кариерното им издигане.

Има и още един аспект, заради който трябва да сме по-малко негативни към администрацията – тя е единствения ни съюзник срещу политическото ръководство. Ако Пеевски си сложи министър, или главен секретар, или директор на агенция, именно администрацията може да бъде съюзник на гражданите. Тих, дори може би подмолен. Но администрацията е много добра в това да отлага, да забавя, да прави междуведомствени работни групи и да не върши нещата, които някоя марионетка ѝ нареди. И може да има аргументи за това. Не че винаги ще го направят – по-вероятно е да се „снишат“, но могат да създават и пречки пред глупостите на някой партиен герой.

А трябва ли да намалим администрацията? Трябва, ама това минава през промяна на законите, които изискват определена работа от тази администрация. Между другото, електронното управление често се възприема като начин, по който администрацията изведнъж ще намалее и хиляди ще останат без работа. Това не е вярно – малка част от хората вършат изцяло „електронизируеми“ неща. Въвеждането на електронно управление ще направи работата им по-лесна и по-ефективна, но ще направи излишни само малка част от държавните служители. Поне в краткосрочен план.

Не казвам, че не можем да сме недоволни от някоя намръщена лелка (макар че аз в последната година почти не съм видял намръщена лелка – станали са доста отзивчиви, поне тези, на които попадам), или да си мълчим, когато някоя институция прави глупости. Даже напротив – аз съм „пръв трол“ на администрацията, заливам я с писма (като гражданин), и ѝ казвам колко не е права. Но не печелим нищо ако просто обявим администрацията за „вредна“. Не е. И ако колективно я смятаме за такава, намаляваме вероятността читави хора да попаднат там. Просто каквото обществото, такава и администрацията.

За обществените поръчки и частните платформи

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2845

Вследствие на проверката на КФН в Auxionize, която по същество не мога да коментирам, Ивайло Пенчев каза, че до края на годината ще предостави на държавата безплатно ползване на платформата. Auxionize е платформа за поръчки с цел постигане на най-изгодна цена чрез максимално прозрачно конкуриране в предлагането.

Обществените поръчки наистина са „крайъгълният камък“ на корупцията и идеята да получат възможност да ползват платформата звучи добре на пръв поглед. С отварянето на данните от Регистъра за обществени поръчки, направихме прозрачни договорите, но целият процес, включително офертите и критериите за подбор, остават трудно откриваеми.

Ако целта е била реклама на Auxionize – постигната е. Ето, и аз пиша за това. Ако предложението е сериозно, имам лоша новина. За съжаление държавните институции не могат просто ей така да започнат да ползват външна платформа. Законът за обществените поръчки (ЗОП), който транспонира европейска директива, в чл. 40, предвижда: „При възлагане на обществени поръчки възложителите използват единна национална електронна уеб базирана платформа.“

Единната национална платформа все още не е готова обаче, макар да е предвидена и в закона, и в пътната карта за електронно управление. Ироничното е, че изграждането ѝ не е започнало, защото първият опит – системата на Агенцията за обществени поръчки, беше спрян в КЗК след обжалване. От беглия ми прочит на решението на КЗК съм по-скоро на страната на АОП, но това е друга тема.

Та, освен ако Auxionize не кандидатства и не стане единната система за електронни обществени поръчки, ползването ѝ от държавата едва ли ще се случи. Все пак, има места, където външни платформи могат да намерят своето място. Тъй като новата система ще трябва да спазва Закона за електронното управление, тя ще има уеб интерфейси, с които външни системи ще могат да се интегрират. Така възложителите ще могат да ползват системи като Auxionize като front-end, за да изпращат обявленията си до централната система. Но дали би имало смисъл от инвестиция в такава интеграция и внедряване – както за Auxionize, така и за институциите? Едва ли. По-вероятно е външни платформи да ползват отворените в реално време данни на новата централизирана платформа, за да ги показват на клиентите си и да им дават възможност да участват в търгове, без да отварят централизираната система.

Според чл. 41 от Закона за обществените поръчки „централните органи за покупки могат да използват електронни платформи за централизираното възлагане, различни от платформата по чл. 40, ал. 1, при условие че осигурят техническа съвместимост и свързаност с нея“. Но централни органи за покупки не се създават тривиално (нужен е акт на Министерския съвет) и различната платформа трябва да дава нещо повече от централизираната.

Тук идва и другият проблем за Auxionize – едва ли поддържа всички случаи на закона (произтичащи от директивата на ЕС), всички видове процедури и ограниченията в тях. Да, може би бюрокрацията (евродирективата и ЗОП) спира държавните органи да се възползват от добри продукти на пазара. Но така или иначе е късно за този спор – отмяна на директивата надали е възможна в близко бъдеще.

Тоест единната национална електронна платформа, която ще се появи може би до една година и която ще отговаря на всички изисквания на ЗОП, е правно възможното решение за електронните обществени поръчки. И дори Auxionize или друг конкурент от частния сектор да бъде предоставен безплатно, едва ли някоя администрация ще го ползва – заради закона.

Да, може би това сухо обяснение контрастира с ентусиазма от новината как предприемач ще подобри държавата, като ѝ даде нещо безплатно. Но такава е правно-организационната реалност. И пазарът за такива системи за държавни институции е различен от този за частния сектор – има компании, които са разработили всички хипотези на директивата вероятно още по време на нейното писане, с цел да имат конкурентно предимство при реализирането ѝ на практика. И за шест месеца едва ли една платформа с друг фокус би успяла да ги догони. Най-вече защото не би имало особен бизнес смисъл за собственика.

Това, което можем да направим обаче, е, да следим внимателно развитието на единната система за електронни обществени поръчки и дали тя ще даде необходимата прозрачност в целия процес, съответно дали ще намали корупцията.

(текстът е публикуван първо в Капитал)

Тест: разбирате ли от електронно управление?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2834

Преди време си бях нахвърлял въпроси за евентуално интервю в бъдещата (тогава) държавна агенция за електронно управление. Тъй като до това не се стигна (а и няма много наплив за служители), превърнах тези въпроси в тест, който би трябвало повечето сравнително грамотни хора да могат да решат. Ето го и него:

За всеки тест трябва да има подготвителни материали, та ето колекция от почти всичко, което съм писал по темата е-управление:

Обобщения/отчети:
Отчет за две години работа
Отчет за една година работа
Презентация за свършеното (на английски)
Слайдове от презентации
Следващи стъпки

Електронна идентификация:
Разяснения на Закона за електронната идентификация
Мотиви към ЗЕИ
Разликата между електронната идентификация и електронния подпис
Лекция (сравнително техническа)
Разяснения относно бъдещия чип в личните карти

Електронно управление, Закон за електронното управление (ЗЕУ):
Пътна карта за е-управление
Разяснения на ЗЕУ
Мотивите към ЗИД на ЗЕУ
Наредба към ЗЕУ (+мотиви)
Разяснения за отворения код
Презентация за отворения код и отворените данни
Лекция за отворения код
Архитектура
Защита на личните данни
Връчване на електронни документи на граждани
Ползваемост и User Experience

Отворени данни:
Обобщение на конференцията Данни Канят
За достъпа до обществена информация и отворени данни

Електронно гласуване:
Кратка презентация в Народното събрание
По-техническа лекция
Обобщение