Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-istinsko-neshto/

„Истинско нещо“ от Елиът Уайнбъргър

превод от английски Стоян Гяуров, изд. „Колибри“, 2021

Има различни видове есета. Има ясни и целеустремени, последователни като валяк. Има и такива като полет на птица или пеперуда. Те са неочаквани, будещи любопитство и задаващи въпроси, доставящи неусетно удоволствие, а и знание. Те не създават впечатление, че нещата са окончателно изяснени, не – карат те да търсиш още повече. Сборникът на Уайнбъргър е от втория забележителен и рядък вид. Книга, която спокойно поставям до „Приказка без край“ на Михаел Енде – заради богатството ѝ.

Елиът Уайнбъргър е отказал се от поезията поет, но е личен приятел и преводач на Нобеловия лауреат Октавио Пас, също така неслучайно е и преводач на Борхес и Бей Дао – за щастие, все познати на български автори. В тази книга той ни разкрива обширна територия от красота и ерудиция, умело смесвайки проза и поезия. В 34 на брой текста, които за удобство могат да се нарекат и достъпни авангардни есета, авторът отвежда нищо неподозиращия читател, включително и пишещия настоящия отзив, под повърхността на уж познати неща.

От самото начало текстовете тъкат, плетат и хвърлят мрежа, която улавя и извежда на повърхността нещо уж познато, като например сезоните, вятъра или мушитрънчетата. („Че малкото мушитрънче идва от дълбините на миналото, е очевидно от разказите за него. Мушитрънчето е предател на християнството. Когато св. Стефан се опитва да избяга от затвора, едно мушитрънче каца на лицето на пазача и го събужда, което довежда до мъченичеството на светеца.“)

Но мрежата не се задоволява единствено с това. Тя е фина и умна. Стигнала е до дълбочини, които (да, потвърдено е вече) съществуват. Тя слага на масата изрази, предмети, странни левитиращи личности, чудни детайли, явления, празници, континенти и култури, за които малко хора отвъд тесните специалисти са чували. Лошото на такива експерти е, че често пишат и говорят сухо, неразбираемо и отвлечено. Хубавото на Уайнбъргър е, че всичко, което пише, съдържа заразителна свежест и желание за споделяне на нещо, което го е учудило и му е важно. А, да – и притежава чувство за хумор.

Темите елегантно се преплитат, всеки текст се закача към предишните и следващите по деликатен начин, без ненужно подчертаване или шумно щракване. Концептуалното нюансиране е забележително. Неусетно, страница след страница, усещаш, че си във вихър. В него се въртят многото светове, които световната култура предлага, а съвременните ценности и контекст с лекота пренебрегват или зачеркват.

В един момент се запитах кое е „истинското нещо“ от заглавието? Това е може би разговорът, щафетата, обменът на истории, римуваната симетрия на човешкото въображение. Шеметният вихър може да те отведе от земята до небето по главозамайващо концентриран начин. Отдавна не ми се беше случвало толкова интересно и целенасочено скитане из безкрайния свят на колективната фантазия.

Научих за магаре, пишещо любовна поезия, и за италианец, който сравнява носорог с Лаура на Петрарка по красота. Разбрах, че някога на китайски идеалната комбинация и баланс между пиктограмите за вятър и кокал е била птицата, метафора за идеалното стихотворение. Също така в Китай е имало едно време и Министерство на литературните добродетели, а на езика босави думата за „утре“ е същата като за „вчера“.

Учудих се, че представителите на древната перуанска култура моче „са писали върху боб, от който са се запазили много малко зърна, и така писмото им се е изличило“, а „подобно на питагорейците Емпедокъл забранявал на учениците си да ядат боб. „Боб бил вулгарен израз за тестис или пък бобът бил вятърничава работа и преливащ от житейска сила, или бобът приличал на Вратата към Хадес, или пък бобът съдържал душите на мъртвите, или бобът имал несвързани помежду си стъбла, през които душите на мъртвите изпълзявали изпод земята, или пък бобът, заровен в земята, приемал формата на човешка или детска глава.“ Внимавайте с боба.

Според Лидия Дейвис Уайнбъргър ни напомня, че „има повече – и много повече – от това, което виждаме в културата на нашето време“. В свитъците на мандейците се разказва историята на едно странно същество на име Динанукхт – „получовек, полукнига, който седи край водите между световете и чете себе си“. Уайнбъргър и Динанукхт със сигурност са роднини, но слава богу, единият е и писател и споделя какво е прочел. Чрез това споделяне поне аз разбирам колко едностранчиво мисля понякога и как разсъжденията ми са изпълнени с предразсъдъците на времето и средата, в които съм роден и израснал. Такива книги те хващат за раменете, разтърсват те и ти казват, че май нищо не знаеш. Това е здравословно и приятно.

Бих искал да споделя още много истории и любопитни неща. Ще се задоволя само с началото на едни от най-хубавите шест страници от литературата – литературата въобще, – на които съм попадал. Посветени са на звездите:

Какво са звездите? Те са парчета от лед, в които се отразява слънцето; те са светлини, плуващи върху водите отвъд прозрачния купол; те са гвоздеи, забити в небето; те са дупки в голямата завеса между нас и морето от светлина; те са дупки в твърдата черупка, която ни пази от отвъдния ад; те са дъщерите на слънцето; те са пратениците на боговете; те имат формата на колела и са кондензиран въздух, с пламъци, които фучат в пространствата между спиците; те седят на малки столчета; те са разпилени из небето; те са пратеници на влюбените; те се състоят от атоми, които се носят из вакуума и се съединяват помежду си; те са душите на умрели бебета, които се превръщат в цветя на небето; те са птици с горящи пера; те оплождат майките на великите хора; те са блестящи концентрати на дъха-дух, направени от излишните останки при сътворението на слънцето и луната; те са вестители на война, смърт, глад, чума, добри и лоши реколти, раждането на крале; те регулират цените на солта и рибата; те са семената на всички същества на земята; те са стадото на луната, разпръснато по небето като овце на ливадата, които тя води на паша; те са кристални сфери, чието движение произвежда музика в небето; те са неподвижни, а ние се движим; ние сме неподвижни, а те се движат; те са изгубили се ловци на тюлени…

И още, и още. Щедра книга, която, щеш – не щеш, ще те обогати и ще те направи по-грижовен и разбран (а това май е повече от нужно днес), ако я прочетеш. Даже и с голям риск да не гледаш на света по същия начин.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Иво Рафаилов, изд. „Колибри“) и снимка на Giancarlo Duarte / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-istinsko-neshto/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Истинско нещо“ от Елиът Уайнбъргър

превод от английски Стоян Гяуров, изд. „Колибри“, 2021

Има различни видове есета. Има ясни и целеустремени, последователни като валяк. Има и такива като полет на птица или пеперуда. Те са неочаквани, будещи любопитство и задаващи въпроси, доставящи неусетно удоволствие, а и знание. Те не създават впечатление, че нещата са окончателно изяснени, не – карат те да търсиш още повече. Сборникът на Уайнбъргър е от втория забележителен и рядък вид. Книга, която спокойно поставям до „Приказка без край“ на Михаел Енде – заради богатството ѝ.

Елиът Уайнбъргър е отказал се от поезията поет, но е личен приятел и преводач на Нобеловия лауреат Октавио Пас, също така неслучайно е и преводач на Борхес и Бей Дао – за щастие, все познати на български автори. В тази книга той ни разкрива обширна територия от красота и ерудиция, умело смесвайки проза и поезия. В 34 на брой текста, които за удобство могат да се нарекат и достъпни авангардни есета, авторът отвежда нищо неподозиращия читател, включително и пишещия настоящия отзив, под повърхността на уж познати неща.

От самото начало текстовете тъкат, плетат и хвърлят мрежа, която улавя и извежда на повърхността нещо уж познато, като например сезоните, вятъра или мушитрънчетата. („Че малкото мушитрънче идва от дълбините на миналото, е очевидно от разказите за него. Мушитрънчето е предател на християнството. Когато св. Стефан се опитва да избяга от затвора, едно мушитрънче каца на лицето на пазача и го събужда, което довежда до мъченичеството на светеца.“)

Но мрежата не се задоволява единствено с това. Тя е фина и умна. Стигнала е до дълбочини, които (да, потвърдено е вече) съществуват. Тя слага на масата изрази, предмети, странни левитиращи личности, чудни детайли, явления, празници, континенти и култури, за които малко хора отвъд тесните специалисти са чували. Лошото на такива експерти е, че често пишат и говорят сухо, неразбираемо и отвлечено. Хубавото на Уайнбъргър е, че всичко, което пише, съдържа заразителна свежест и желание за споделяне на нещо, което го е учудило и му е важно. А, да – и притежава чувство за хумор.

Темите елегантно се преплитат, всеки текст се закача към предишните и следващите по деликатен начин, без ненужно подчертаване или шумно щракване. Концептуалното нюансиране е забележително. Неусетно, страница след страница, усещаш, че си във вихър. В него се въртят многото светове, които световната култура предлага, а съвременните ценности и контекст с лекота пренебрегват или зачеркват.

В един момент се запитах кое е „истинското нещо“ от заглавието? Това е може би разговорът, щафетата, обменът на истории, римуваната симетрия на човешкото въображение. Шеметният вихър може да те отведе от земята до небето по главозамайващо концентриран начин. Отдавна не ми се беше случвало толкова интересно и целенасочено скитане из безкрайния свят на колективната фантазия.

Научих за магаре, пишещо любовна поезия, и за италианец, който сравнява носорог с Лаура на Петрарка по красота. Разбрах, че някога на китайски идеалната комбинация и баланс между пиктограмите за вятър и кокал е била птицата, метафора за идеалното стихотворение. Също така в Китай е имало едно време и Министерство на литературните добродетели, а на езика босави думата за „утре“ е същата като за „вчера“.

Учудих се, че представителите на древната перуанска култура моче „са писали върху боб, от който са се запазили много малко зърна, и така писмото им се е изличило“, а „подобно на питагорейците Емпедокъл забранявал на учениците си да ядат боб. „Боб бил вулгарен израз за тестис или пък бобът бил вятърничава работа и преливащ от житейска сила, или бобът приличал на Вратата към Хадес, или пък бобът съдържал душите на мъртвите, или бобът имал несвързани помежду си стъбла, през които душите на мъртвите изпълзявали изпод земята, или пък бобът, заровен в земята, приемал формата на човешка или детска глава.“ Внимавайте с боба.

Според Лидия Дейвис Уайнбъргър ни напомня, че „има повече – и много повече – от това, което виждаме в културата на нашето време“. В свитъците на мандейците се разказва историята на едно странно същество на име Динанукхт – „получовек, полукнига, който седи край водите между световете и чете себе си“. Уайнбъргър и Динанукхт със сигурност са роднини, но слава богу, единият е и писател и споделя какво е прочел. Чрез това споделяне поне аз разбирам колко едностранчиво мисля понякога и как разсъжденията ми са изпълнени с предразсъдъците на времето и средата, в които съм роден и израснал. Такива книги те хващат за раменете, разтърсват те и ти казват, че май нищо не знаеш. Това е здравословно и приятно.

Бих искал да споделя още много истории и любопитни неща. Ще се задоволя само с началото на едни от най-хубавите шест страници от литературата – литературата въобще, – на които съм попадал. Посветени са на звездите:

Какво са звездите? Те са парчета от лед, в които се отразява слънцето; те са светлини, плуващи върху водите отвъд прозрачния купол; те са гвоздеи, забити в небето; те са дупки в голямата завеса между нас и морето от светлина; те са дупки в твърдата черупка, която ни пази от отвъдния ад; те са дъщерите на слънцето; те са пратениците на боговете; те имат формата на колела и са кондензиран въздух, с пламъци, които фучат в пространствата между спиците; те седят на малки столчета; те са разпилени из небето; те са пратеници на влюбените; те се състоят от атоми, които се носят из вакуума и се съединяват помежду си; те са душите на умрели бебета, които се превръщат в цветя на небето; те са птици с горящи пера; те оплождат майките на великите хора; те са блестящи концентрати на дъха-дух, направени от излишните останки при сътворението на слънцето и луната; те са вестители на война, смърт, глад, чума, добри и лоши реколти, раждането на крале; те регулират цените на солта и рибата; те са семената на всички същества на земята; те са стадото на луната, разпръснато по небето като овце на ливадата, които тя води на паша; те са кристални сфери, чието движение произвежда музика в небето; те са неподвижни, а ние се движим; ние сме неподвижни, а те се движат; те са изгубили се ловци на тюлени…

И още, и още. Щедра книга, която, щеш – не щеш, ще те обогати и ще те направи по-грижовен и разбран (а това май е повече от нужно днес), ако я прочетеш. Даже и с голям риск да не гледаш на света по същия начин.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-momchetata-ot-nickel/

„Момчетата от Никел“ от Колсън Уайтхед

превод от английски Александър Маринов, изд. „Лист“, 2021

Възможно е да се спечели „Пулицър“ повече от веднъж. (Не е като френската награда „Гонкур“, която се присъжда само еднократно на автор, заради което Ромен Гари си измисли псевдоним, за да я вземе повторно.) Просто в историята на „Пулицър“ подобни случаи не са често срещано явление, особено ако говорим за награждаване в една и съща категория. Сред малкото автори, отличени повече от веднъж за свои романи, е американският писател Колсън Уайтхед.

Уайтхед получава първия си „Пулицър“ през 2017 г. за романа „Подземната железница“ заради „интелигентното смесване на реализъм и алегория и съчетаване на насилието на робството и драмата на бягството в един мит, който говори на съвременната Америка“. Думите са на комитета за наградите и ги цитирам, защото Уайтхед умее да говори за миналото, докато казва неща и за настоящето.

Затова с големи очаквания беше посрещната следващата му книга – „Момчетата от Никел“ от 2019 г. Бях сред тези, които я чакаха с нетърпение, а сега я прочетох за втори път, вече на български. Това, че с този роман Уайтхед отново спечели „Пулицър“, е несъмнено успех за автора, но по-важното е как успява да спечели читателя. Беше интересно да видя как ще реагирам на историята, след като вече я познавам – поне за мен това е най-точният тест доколко наистина е силна. През последните години съм препоръчвала романа и неговия автор многократно. Сега само затвърдих убеждението си, че Уайтхед е един от най-добрите съвременни автори.

„Момчетата от Никел“ е книга, която е, меко казано, просмукана от дълбок мрак. Базира се на истинската история на поправителното училище за момчета „Дозиър“ във Флорида, функционирало 111 години въпреки ужасяващото насилие на надзирателите над децата, влезли там заради дребни провинения. При това са известни около сто убийства на малолетни (поне за толкова има доказателства). От тях чернокожите момчета са три пъти повече от белите.

Колсън Уайтхед разказва за това в своя роман, като кръщава училището „Никел“: това е фабрика за мъчения, без значение дали спиш в сградите на белите, на черните, или пък – като детето с майка мексиканка – те местят от единия в другия лагер според това колко бял изглеждаш сред едните и тъмен сред другите през въпросната седмица. Огромен фактор обаче са расизмът и сегрегацията. Също както и в момента от системите на затворническо-промишления комплекс страдат много хора в Щатите, но диспропорционална част от тях са чернокожи американци. Тази история се съсредоточава върху тях.

Не е лесно да подхванеш подобна тема и да я разработиш, без да излезе, че я експлоатираш. Без да ставаш поредният, който се възползва от момчетата за собствени дивиденти. Затова и авторът още от първата страница разказва за убийствата в училището („Дори мъртви, момчетата създаваха неприятности“). Както още от началото ни става ясно, главният герой Елуд някак ще се озове накрая в поправителното училище. Няма да го спаси нито любознанието му, нито пламенните му идеи за равенство в съзвучие с речите на Мартин Лутър Кинг, които често слуша в дома на баба си. Опознаваме това чудесно дете, става ни симпатично, докато чакаме неизбежното – някъде нещо ще се обърка. Елуд ще стане жертва на системата, защото няма как сам да извърши дори дребно престъпление.

Той иска да преследва амбицията си – да стигне до колеж, за което му помага негов преподавател. Тръгва на стоп, но полицаи спират колата, която се оказва крадена от човека зад волана. Какво значение има, че дори крадецът признава, че не е срещал момчето преди? Кой ще слуша обясненията им? И така вместо в колежа Елуд се озовава в „Никел“, където часовете са посветени на едва сричащите му съученици. Но кой ти гледа академичния прогрес, когато въпросът буквално е дали ще излезеш жив от това място. Тук законите се пишат в Белия дом – бараката, в която водят момчетата посред нощ за удари с камшик заради всякакъв вид провинения.

На Елуд е поверена тайна задача, свързана с корупцията на надзирателите (продават голяма част от храната, предназначена за учениците) – избран е, защото е кротък и няма вид да създава проблеми. Точно тогава той се сближава с Търнър, другия избран за задачата, с когото ще имат не просто приятелство, а изключително силна връзка – като войници на фронта, те се доверяват изцяло един на друг.

Пред автора на тази история има и друга трудност. Как да опишеш това място, без да станеш емоционален до степен да задушаваш читателя си на всяка страница, докато не му остане нито дъх, нито сили да продължи? А и става дума за деца. Уайтхед много съзнателно и последователно страни от сензацията. Най-големите кошмари са оставени на въображението ни. Или вместо да са описани, виждаме единствено последствията от тях върху поведението на момчетата – било свръхестественото им послушание, било желанието за мъст, дори това да означава да се поставят в опасна ситуация. Много думи няма нужда да се изричат и пак имат силно присъствие. Също като някой, който трепва, когато рязко тръгнеш да го прегръщаш – няма нужда да го питаш, вече си видял в очите му, че е очаквал да замахнеш.

Авторът щади децата от воайорство, докато проявява смелостта да говори директно – не само за това какво им се случва в училището, а за една система на корупция и омраза, в която участват всички, включително хората, които би трябвало да се борят срещу тези недъзи. В крайна сметка училището оцелява именно защото въвлича в схемите си целия окръг. Кого да го е грижа за децата, в по-голямата си част изоставени от своите семейства?

Дори само с това – смелостта да се разказва директно, но и с уважение – тази история е достатъчно добра. На ужасното насилие обаче реагираме с ръка пред устата, застинали в шок. Това, което ни разплаква, е надеждата. Именно тя превръща „Момчетата от Никел“ от добър роман в изключителен. Няколко умни обрата, изковани внимателно и с въображение, се появяват точно когато си мислиш, че ти е ясно за какво е тази книга и какво ти казва. Авторът обръща плочата и се оказва, че от другата страна през цялото време е било записано нещо друго.

Няма да я нарека история за силата на човешкия дух, защото това клише не обхваща всичко. Защото толкова много деца излизат с прекършен дух от това място; защото толкова други изобщо не излизат; защото системата ги предава отново и отново и това е наистина сломяващо. Но е история за човешкото. Именно в умението да го демонстрира без патос е силата на Уайтхед.

От истината тук има достатъчно, за да стане историята важна; от въображението на Уайтхед има толкова, че да стане тя напълно нова. Така неочаквано се превръща в съд, направен от болка, но преливащ от надежда.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Костадин Кокаланов, изд. „Лист“) и снимка на Zia King / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-malki-zhabeshki-istorii/

„Малки жабешки истории“ от Йордан Радичков

илюстрации и корица Виктор Паунов, изд. „Нике“, 2014

Беше ми нужно доста време, за да осъзная колко обнадеждаващ е Радичков и каква утеха носи. Препоръчвам четенето му в пристъпи на сезонна тъга, а даже и на моментна радост. Това е българският писател, който изпълва със смисъл архетипа за добрия и мъдър стар човек с озаряваща лицето му усмивка.

Тези есенни месеци отново идват с поредна свръхдоза изборна и парламентарна суматоха, с дефицит на усмивки и изобилие от бръчки. И не само с това, уви. Поръсени са отгоре с правосъдни фриволности, катастрофи, война, хомофобия и каквото още може да роди едно смутно време.

Ако някой читател, освен мен, нещо се е угрижил или объркал поради този листопад от неприятности, може да подхване за пореден път Радичков. Може в ръцете му да е „Свирепо настроение“, „Неосветените дворове“, интервютата му. Или, в моя случай, третата му и последна детска книга след „Шарена черга“ и „Ние, врабчетата“ – „Малки жабешки истории“. Тя е подходяща, естествено, и за всички почитатели на Васко Жабата.

Както често се случва в историята на детските книги, писателят е вдъхновен от внучката си. Жабешките патила са публикувани за първи път през легендарната златна и футболна 1994 г. Илюстрациите тогава са на Румен Скорчев, а в това издание са дело на Виктор Паунов.

Може някой вече да е написал задълбочено академично изследване за флората и фауната в Радичковото творчество. В такова изследване непременно ще има и глава, посветена на жабата. От „жабата е мрачно животно“ в „Суматоха“ до жабата, безкрайно повтаряща въпроса си с металически глас в „Как така?“. Има и много други, разбира се. Конкретно в тази книга се е промъкнала и една жаба на Акира Куросава, излязла директно от мемоарите на режисьора, закономерно кръстени „Нещо като автобиография, или потта на жабата“.

Настоящото проучване на писателя сред царството на безопашатите земноводни може да се нарече и жабешко. Но може и да е иначе. То си е чиста проба антропологическо изследване. Както винаги, чрез притчи и алегории, Радичков казва едно и има предвид друго. Така е и този път. Та уж за жаби става дума, но се повдигат доста човешки въпроси и върху тях се хвърля добронамерено-иронична и критична светлина. И уж е детска книгата, но всъщност е и за родителите. И уж е главно за жаби, но е и за всякакви други твари и създания. Сред тях само човекът не се радва, ами главно завижда, чуди се и не разбира очевидни за цялото животинско царство неща.

Като цяло и тази книга на Радичков може да се причисли към „гротесковия реализъм“ – понятие, умело и специално създадено от Енчо Мутафов през 1973 г. за окончателно дефиниране на писателя. За добро или за лошо, това определение слабо вълнува вече няколко поколения читатели. Те просто четат. И като видят такова начало: „От живеещите в блатото най-напред и по достойнство се нарежда жабата“, бързо им става ясно, че блатото може и да е нещо като родната ни страна, но по-спокойно, а жабите може би сме самите ние, също по-уравновесени.

Многообразие от същества шества по страниците. Включително има и едно такова, което цял живот се чеше по корема. Това не е водният вампир, но и той е поне толкова мързелив, защото не знае и азбуката. Блатото, казва писателят, е като брашнен чувал и не може да се изтупа, все нещо остава в него, все има нещо неизяснено или такова, което да те учуди и зарадва.

Блатото е подредено и в него никой на никого не пречи. Всеки си знае гьола. Има гьол за жаба, която мечтае за велосипед. Има и гьол за Бил Клинтън и за повтаряне на думата „монокини“ от жабешкия хор, за библейски египетски жаби и зъболекари, за пътешественическия устрем на жабите към Европа или за опасното им желание да отидат до другата страна на магистралата. Има и истории за човеци, които колкото повече се разхубавяват, толкова по-грозни стават. Има и разкази за това как се перат и сушат гащите на жабите. Има и приказка как не е останала и една жаба, която да не се смята за принцеса.

За зла участ, има и жабешки скандали. Който чете внимателно, ще разбере за какво се карат жабите и защо (подозрително много подобно на хората) толкова много ровят в тинята и така създават непрогледна мътилка. Лично на мен най-близки са ми чудаците сред жабите. Онези, които обичат да правят компания на всичко живо или не чак толкова живо, за да не живее никой в природата в самота.

Убеден съм, че някоя от тях настойчиво е правила компания и на Кафка, даже той да е твърдял непрекъснато, че има нужда да живее в самота, за да може да пише. При това самота не на отшелник, не, това не би било достатъчно – Кафка имал нужда от самотата на мъртвеца. Дълго време се вслушвах и в едни сходни черногледи думи за жабите. Димитър Воев пее „Всички сте жаби и аз просто не мога да проговоря езика ви сам“ в „Студен живот“ на „Нова генерация“, една от любимите ми техни песни.

В интервю по повод книгата Радичков казва следното:

Ние, възрастните, съзнателно сме оклеветили блатото, докато то кипи от живот. Исках децата да се научат без предубеждение да се отнасят към пъстрото му население. И да усетят колко прекрасна е природата, която ни заобикаля. Дори в презрените от нас локви има очарование, поезия, музика, мистицизъм.

Желанието да си сам със себе си не изчезва лесно, а не е и нужно. Понякога се завръща и дълбоката убеденост, че не говорите на един език, човешки или ангелски, с голяма част от сънародниците. Но я има и надеждата, която писатели като Радичков разпръскват. Надеждата, че и това ще мине и може да стане и по-добре.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Виктор Паунов, изд. „Нике“) и снимка на Alex Vasey / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-amerikanskiyat-lyubovnik/

„Американският любовник“ от Роуз Тримейн

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2017

Вероятно най-известната книга на английската писателка Роуз Тримейн e романът The Gustav Sonata – виртуозно изградена история за приятелство между двама мъже, продължило с десетилетия. Част от действието се развива в Швейцария по време на Втората световна война. Авторката рисува с контрасти и един от тях е неутралитетът на държавата и точно обратното от страна на героите – гняв, расизъм, любов. Те не могат да бъдат неутрални, нито да оставят миналото назад.

Сборникът с разкази „Американският любовник“ също е пълен с хора, движени от страст – своята или чуждата. Това е едно от общите неща между героите в сборника, които иначе са много различни: от една объркана млада жена, която се влюбва в полски имигрант (или поне в уменията му в леглото), до измислената любовна история на икономка с писателката Дафни дю Морие.

Роуз Тримейн пише без особена сантименталност. Перото ѝ е точно, наблюдателно и лаконично, докато показва как героите ѝ се справят с онова малко или огромно „но“, което преобръща досегашния им живот.

Едноименният разказ, който е първи в сборника, е за младата англичанка Бет и нейния американски любовник Тадеус. Тя го следва до Париж, където започват афера с трети човек, но когато се връщат в Лондон и Бет се оказва бременна, Тадеус изчезва също така небрежно и съдбоносно, както се е появил. Тази любов, която завършва с таен аборт, едновременно отнема и дава живот на Бет. Главната героиня превръща преживяното в скандален роман и става известна и богата млада авторка. Но в артистичния жест тя не открива освобождаването си от историята – напротив, разбира колко е невъзможно да продължи напред.

В контраст с този свят на богаташи и любовници, следващата история разказва за мъж, който живее в изолация от общността си – съвсем сам, като се изключат любимите му кучета. Оуен продава семейната ферма, за да покрие дълговете на починалите си роднини, но му остава малка част от имота, където решава да отвори хотел за кучета. Щом новите собственици се нанасят в съседство, те изкореняват ябълковите дръвчета, за да направят място за вилата си. А Оуен внимателно и отговорно изгражда удобни кучешки колибки и малко по малко си прави план за бъдеще, което да му е приятно. Краткият разказ обаче концентрира напрежение, което показва колко ще е труден пътят му до щастието – даже до спокойствието. Цялата история сякаш е започнала още от жестокия и безсмислен жест да изкорениш плодно дръвче.

Често се случва подобни малки знаци да подсказват накъде отива всичко. И ние като героите се надяваме да не е така и не обръщаме такова внимание на поличбите. Също като възрастната двойка, предупредена да не преименува лодка, защото е на лош късмет. Опитът им да открият ново име на това, което се случва – че бягат от тиранията на хаотичната си дъщеря, което те наричат възможност най-сетне да се отдадат на почивка и спокойствие в отдалечена вила – също няма да доведе до нищо хубаво.

В една от най-силните истории сме някъде в Русия и всичко звучи до такава степен като схема на класически руски разказ, че почти се превръща в пародия. Особено когато главният герой – началник-гара на малката спирка Астапово – философства, докато се опитва да убеди млада вдовица да му стане любовница. Казва ѝ, че смешните му чорапи са доказателство за това колко е несериозен целият живот – че е една шега. Когато той се съгласява да приюти вкъщи тежко болен пътник и неговата дъщеря, му прошепват името на непознатия: Лев Толстой, който бяга от съпругата си. И историята наистина се превръща в нещо толкова битово, комично и едновременно съществено, колкото са чифт бели чорапи, когато си тръгнал да убеждаваш някого да ти стане любовник.

Има много цвят в тези разкази, особено когато се озовем на напълно ново място – например с няколко хлапачки на игрището за лакрос. И внезапно гласът на авторката се променя напълно („Докопахме ли топката, улавяхме ли я в мрежичката, се понасяхме като вятър по калната трева.“). Такива неочаквани игри има много – например в едно от най-хубавите първи изречения, които съм чела: „Уолтър и Лина Паркър караха седемдесетте, когато решиха да избягат от вкъщи.“

Авторката не само умело ни пренася в тези малки и големи светове, но и елегантно ни извежда от тях. Точно на финала нерядко се случва писателите да ни изпуснат от дланта си и да се чувстваме даже предадени. Но тук историите приключват навреме, което някак естествено те увлича да продължиш да четеш – в края на разказа си готов за следващия.

Трогна ме много историята на самотен възрастен мъж, приел за свое задължение да поддържа чиста една общодостъпна алея:

Беше се самоназначил за пазач на мястото. Всеки ден събираше всякакви оставени от други хора неща: опаковки от шоколад, кутийки от бира, фасове, пластмасови бутилки и найлонови торбички. Презервативи. Дните, в които нямаше нищо за събиране, се брояха на пръсти. Смити слагаше всички боклуци в градински чувал за отпадъци и ги носеше у дома, където ги сортираше съгласно общинските указания за разделно събиране на отпадъци, а след това, уморен от обиколката, сядаше в един стар фотьойл и заспиваше.

Няма как да не се зачудиш какво щеше да е, ако всеки от нас осиновеше любимото си място за разходка и го поддържаше чисто. Сетих се за Смити и неговата отдаденост, когато излязоха резултатите от последната избирателна активност. В крайна сметка това сякаш е най-добрата препоръка за сборник с разкази – че героите остават да ти правят компания и след като си приключил с четенето.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Деси Баева, изд. ICU) и снимка на Lisa Fotios / Pexels

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-zhivi-yu-hua/

„Живи“ от Ю Хуа

превод от китайски Стефан Русинов, изд. „Жанет 45“, 2020

Понякога изпитвам изключителни затруднения да говоря или пиша за книга, която наистина ми харесва. В такива случаи съм склонен да я препоръчам категорично и без аргументи, защото тя говори достатъчно добре сама за себе си и ми е доставила неимоверно удоволствие, което просто бих искал да споделя, и нищо повече. Такава е и книгата на Ю Хуа. За добро или за лошо, ще се наложи да съм по-детайлен.

Но първо искам да изразя благодарността си към преводача Стефан Русинов. Той е методичен, последователен и награждаван за усърдието си контрабандист на съвременна китайска литература. Един от малцината, за съжаление. Негова е отговорността да можем да четем и У Цин, Лиу Цъсин, Ма Дзиен и Мо Йен на български. Той водеше и рубриката „Китай отвътре“ в „Тоест“ за промените в страната през последните четири десетилетия, разказани през погледа на китайски писатели.

Ю Хуа има неочаквано вдъхновение за романа си. То идва, по собствените му думи, от американската фолк песен Old Black Joe. Тя е за трудностите в живота на афроамерикански роб, за смъртта на семейството му, но и за несломимата му воля за живот и светла доброта.

Когато бях с десет години по-млад от сега, се сдобих с една лентяйска професия: да събирам народни песни из селата. Цяло лято изкарах като безцелно врабче, скитайки се сред къщите и нивята, напоени със слънчеви лъчи и цикадно цвъртене.

По забележително лекомислен начин започва този потресаващ роман. Още от началото книгата тече плавно, с хумор и увлича спонтанно да бъде четена и на глас. Така е до самия ѝ край. От първите страници на книгата лъха на младежка свобода и бохемско нехайство, а живият им, земен език напомня на естествено опияняващата и сочна свежест на Радичков и почудата му от разнообразието на природата и хорските дела.

Събирачът на песни скоро се натъква на Фу-Гуей, чиято житейска история изслушва от началото до края. Фу-Гуей разказва за лъкатушенията, които е преживял и понесъл на гърба си. Той израства като наследник на богат земевладелец, докато чудовищните исторически събития, причинени от Китайската революция, променят фундаментално тъканта на обществото. Контрастът между предреволюционния му статус на егоистичен богат безделник, буквално носен на раменете на проститутка, докато армията приближава селото му, и следреволюционния му статус на преследван селянин е рязък. Той постепенно се превръща в добър и предан съпруг и баща, чиято мисия е да запази живи себе си и семейството си. Неслучайно наричат тази творба на Ю Хуа „китайската книга на Йов“.

Романът описва поредица от трагедии на фона на период, определил посоката на развитие на Китай до ден днешен. Това позволява на читателите да видят жестокостта на войната, култа към личността и обожествяването на политическите фигури, мисли и движения. Вижда се и катастрофалният провал на иновативните идеологически, земеделски и промишлени реформи, довели до неописуем масов глад, болка, страдание и смърт. В такива преломни времена, когато властта своеволно проиграва съдбата и живота на населението на една огромна страна, т.нар. обикновени хора като Фу-Гуей са най-големите жертви.

Изумителното в книгата е, че Фу-Гуей не се изживява като жертва – не, по никакъв начин. Той проявява радикален стоицизъм, сила и смирение и въпреки трагичната си съдба продължава пътя си с изумителна воля за живот. Фу-Гуей живее на инат. Въпреки всичко, което му се случва, и всички, които надживява, той е решен да посрещне финала на историята си в мир и спокойствие. С достойнството и хумора на препатилия.

Отдавна не бях чел такава съвременна проза. Едновременно сурова и брутална, но пропита със съчувствие, красота и любов. И пронизана от изкупление. Романът с лекота можеше да бъде едностранна морализаторска история, но без усилие чупи калъпа на предвидимото, на клишето. Писателят е напълно честен, когато споделя: „В момента сякаш съм по-наясно от всякога защо пиша – старая се да доближа истината.“ И го постига в този малък шедьовър, побрал епична история в рамките на само двеста страници.

Ю Хуа също има интересна лична история. Родителите му са лекари, домът им гледа към моргата и той често вижда и чува скърбящи хора. След гимназията учи стоматология и пет години е зъболекар. Установява, че това не му подхожда особено. Както той казва в интервю от 2003 г., „вътрешността на устата е едно от най-грозните зрелища на света“. Решен е да описва други зрелища и да стане писател.

По времето на Културната революция и хунвейбините хората са насърчавани да бъдат доносници и да изобличават онези, за които смятат, че са се отклонили от социалистическия път. Стените по градовете са покрити с лозунги и обвинения. Тъй като почти няма достъп до книги, тези четива са едни от първите допири на Ю Хуа с литература. „Спомням си, че носех чантата си с книги на път за вкъщи от училище и четях всеки плакат, докато вървях – казва той в същото интервю. – Не се интересувах от революционните лозунги. Интересувах се от историите.“

Ю Хуа често се притеснява, че ще види името на баща си в някой публичен донос. Страхът му е бил основателен, защото един ден баща му бил наречен „предрешил се хазяин“ и „капиталистически проводник“. Обвиненията произтичат от родовата история на Ю Хуа. Семейството на дядо му е притежавало много земя. Но дядо му – „мързеливец и гуляйджия“, както го нарича писателят – разпродава имотите малко по малко, за да плати за екстравагантния си начин на живот, докато през 1949 г. пропилява всичко и губи статуса си. За щастие, нищо освен публично посрамване не застига бащата на Ю Хуа и няма други последствия за него или семейството му.

Тази история стои в основата на „Живи“, но е изведена до нивото на притча и мит, в който последните са първи. Разказът, макар и наситен с детайли от китайското всекидневие, история и култура, е универсален. Ю Хуа е писател от категорията на Чехов, Тони Морисън и В. С. Найпол.

Докато четях, на няколко пъти се сещах за дядо ми от Котел и приживе заделените от него пари за погребение. Някак не се изненадах, когато това присъстваше и в „Живи“. Сетих се и за стихотворение на Марин Бодаков:

Кой знае

Наруших неприкосновения запас,
достатъчен за скромно погребение
(а вкъщи сме поне чeтирима),
и наистина не знам какво означава това:
може би знак за триумфираща бедност
или предчувствие за вечен живот…

Ако някой все още се чуди каква му е не само Хекуба, но и Ю Хуа, или защо му е да чете китайски роман, ще го кажа кратко – това е учебник по човещина. Такaва е и филмовата адаптация на Джан И-моу, спечелила „Гран При“ на фестивала в Кан през 1994 г.

Във време, белязано от война, недостиг на хуманност и преизобилие от бруталност и лъжа, такова писане е противоотрова. С такива книги добротата може да си осигури ако не вечен, то поне достатъчно дълъг живот. Не само на хартия.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Георги Калев, изд. „Жанет 45“) и снимка на Ben Moreland / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-cherniyat-kabinet/

„Черният кабинет“ от Макс Жакоб

превод от френски Ния Трейман, изд. „Ерго“, 2017

Макс Жакоб е писател, поет и художник, роден през 1876 г. в Кемпер, Франция, в семейство с еврейски произход. В началото на ХХ век той е сред първите приятели на Пабло Пикасо в Париж – двамата споделят жилище и един и същ бохемски приятелски кръг. Пикасо го включва в двете си картини с общо заглавие „Трима музиканти“, където Жакоб (изобразен като монах) е редом до френския поет Гийом Аполинер (като трагик) и до самия художник (като палячо). В друг, по-ранен портрет от Амедео Модиляни, също приятел на Жакоб, виждаме писателя с цилиндър, тънка иронична усмивка и характерните за стила на художника изцяло запълнени очи.

Както пише Ния Трейман във въведението си към „Черният кабинет“, през 1909 г. Макс Жакоб „получава божествено видение, благодарение на което решава да се обърне към католическата вяра, като избира Пикасо за свой кръстник“. По-късно писателят се оттегля в манастир, надявайки се това да отслаби хомосексуалността му. Около този период той пише „Черният кабинет“.

Заглавието идва от историята за министър, на когото му хрумнало да отвори личната си кореспонденция и да долага идеи от писмата в нея на тогавашния крал Луи XIV. В книгата Жакоб също сякаш отваря писма от (измислени) хора до техни роднини, обожатели или работодатели. Текстовете са вид наблюдение върху различни социални кръгове; почти като в научнопопулярна литература – наблюдение в естествен хабитат. Авторът задълбочава играта на воайорство, включвайки в края на повечето писма и свои коментари. В тях той обяснява какво мисли за написаното, разказва за реакцията на получателя или пък как са протекли интригите от кореспонденцията. В коментарите му се усеща същата иронична усмивка, изобразена в портрета на Модиляни.

Тази преструвка с читателите, че писателят коментира сякаш някакви съвсем доказуеми факти, на моменти напомня на похвата на „всевиждащото око на автора“ в някои детски книги. В други случаи пък като че тайно ни се прошепва апетитна клюка – момент на интимност с Жакоб. В коментарите си той издава тайните недостатъци на героите, разказва за техните изневери, глупост или честолюбие, добавяйки и мнението си за всичко това.

Писателят говори от една интересна позиция: като хомосексуален, като евреин, като бохем и писател, работил какво ли не, за да се издържа, той е маргинализиран аутсайдер. Наблюдателността и вниманието му към френското общество обаче му дават авторитета на човек, който притежава тайна вътрешна информация.

Някои от най-забавните текстове са писмата, изпъстрени с къде поискани, къде непоискани поучения: приятел, който пише до младоженец как да бъде добър съпруг; лекар, който съветва племенника си за общата им професия. В този тип неформално обучение обществото си предава знания, предразсъдъци или пък… съвети за клинчене от работа. Ето част от най-важните съвети на доброжелателния лекар, ветеран в професията:

Пишеш ми, че още не си решил каква клиентела да търсиш и къде да се установиш. Пишеш ми: „Скъпи чичо, дай ми съвет, тъй като си работил в различни обществени среди и на различни места!“ Повярвай ми, средата на дребната буржоазия и състоятелната работническа класа все още са най-добрите. Там има движение! Часовете, Албер! Часовете, които ще посветим на болния у богатите клиенти! Представи си един вестибюл! Чакаш лакея! Чакаш госпожата! Госпожата се появява и начева поредица от безкрайни истории. Тя има време да говори и не мисли за това, че ти нямаш време да я слушаш. След половин час се осмеляваш да помолиш да прегледаш болния. После трябва да си придадеш изключително заинтересован вид, да се отнасяш към детето (ако става дума за детето у дома) като към една уникална малка личност, а към случая му – като към изключение.

Четенето на тези писма е особен поглед към миналото – към голямата история, движена от индивидуалните човешки истории, както вълната е съставена от капки. Понякога откриваш нещо странно или остаряло по днешните разбирания, но по-често виждаш дребни свади, всекидневие и всякакви притеснения. Периодът между двете световни войни почти не се споменава. Големите събития присъстват с наблюдения върху следите, които оставят върху обществото, както се казва в един коментар към писмо:

Г-н Х., с когото си обменяме хуманитарни текстове и разсъждения, ми писа във връзка с Викторин Лангле: „Следвоенните поколения търсят отговорности, не приемат нищо извън собствения си опит и са се научили да държат единствено на същината на желанията си – но държат здраво на нея. Не че отхвърлят обществените порядки и почести, но ги приемат единствено ако те ги удовлетворяват или им помагат: например или въобще не искат да знаят за лукса, за свръхестественото в религията или извън нея, за поезията и изкуствата, или се отнасят към тези неща като към самата действителност.

В началото на Втората световна война Макс Жакоб става жертва на антисемитска пропаганда, уличен е в заговор и е прехвърлен в лагера в Дранси, където умира от бронхопневмония. Жакоб се вълнува от социалните и историческите процеси, както личи от този епистоларен сборник. А както показва личната му история – същите тези процеси драстично повлияват на собствения му живот. Философът и психоаналитик Жак Лакан пише, че Макс Жакоб е автор на фразата „Истината е винаги нова“. Струва ми се вярно – може би затова четенето на този сборник се усеща и днес като откривателство вместо като нещо изцяло от миналото.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Йоанна Иванова, изд. „Ерго“) и снимка на Rashtravardhan Kataria / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-tri-bulgarski-debyutni-stihosbirki/

Преди да припомня тези три дебютни книги с поезия, издадени миналата година, е важно да кажа, че едно от последните издания на „Арс“ и Scribens е изцяло благотворителната антология „Поезия срещу войната“. В нея 101 поети (80 от които – български) съжителстват заедно между кориците. Сред тях са Тарас Шевченко, Борис Христов, Юрий Андрухович, Марин Бодаков, Сергий Жадан, Силвия Чолева, Любов Якимчук, Никола Петров и много други. Появата на тази антология е изключително обнадеждаващ факт. Въпреки поляризацията в обществото и в политиката, а донякъде и в културата, поети спонтанно се събират за една ценна и смислена кауза. Като общност.

Едно от най-големите достойнства на издателската група „Арс“/Scribens е именно в последователните ѝ действия през годините по култивиране и подхранване на такава общност. Тя подкрепя и издава дебютанти и организира множество четения, работилници, срещи и разговори. Истинска похвала заслужава работата на Валентин Дишев, Георги Гаврилов, Анна Лазарова и останалите литературни активисти.

„Съвсем друга история“ от Ева Гочева

изд. Scribens, 2021

Всяка от трите зрели и хубави дебютни стихосбирки е именно дълга среща и разговор. Още от първите страници от диалога с Ева Гочева се сетих за „Уморени от чудото“, първата стихосбирка на Георги Рупчев, и някак не се учудих, когато Рупчев буквално се появи в стих към края на книгата. Но за да се стигне до него и до преоткриването на тихото чудо, се преминава през целия гръбнак и съдържание на стихотворенията. От изцапаното до бялото и чистото е извървян дълъг път. По него, разбира се, има тъга, но и ясни, лаконични, открити, красиви и болезнено жестоки стихове. В тях София е пространство за едно бездомно всекидневие с множество потни и разплакани часове. Време на раздели и самота.

Направи ми силно и хубаво впечатление, че това е конкретна, а не абстрактна поезия. Гочева не пише за неща и действия по принцип – не, те имат присъствие и силен образ. Думите ѝ, убеден съм, идват от преработен личен опит. Тя пише толкова уверено за безизходицата, че буквално усещам обнадежденото ѝ облекчение, което със сигурност я е обзело след написването на всяко хубаво стихотворение. Облекчението е заразително. И макар да се чува викът на окосената трева, макар да има атмосфера на паника, болка и тревога, да има памет за скръб, в сърцевината на книгата е жизнеутвърждаващата воля да спасиш собствения си живот. Да го наблюдаваш, да се губиш, да си във ваканция от него, докато го преоткриеш – в цялата му посчупена и сложна прелест. 

В поезията на Гочева има уют, а това, че някои от стихотворенията елегантно се стягат като примка, само помага да се усети още по-силно вкусът на близостта и любовта в края на книгата. Когато не се възприемаш като чужденец в собствения си живот, можеш да си опитомиш паяк, да имаш чувство за хумор – и от метрото, куриерските фирми или графитите да изпадаш в пристъп на нежност. Изпитах удоволствие да чета една ненатрапчиво женствена и честна поезия с много въображение, която уверено показва, че е възможно да се живее в режим не на самосаботаж, а на радост и осъществени мечти. 

„Познах те по сянката“ от Калина Линкова

изд. „Арс“, 2021

С Калина имаме общ терапевт – Езика! Заедно се учим и да споделяме открито уязвимостта си, и да пазим животворните тайни на преносните значения. Разпознахме се по сенките. А след тези стихотворения сенките са много по-вежливи с нас. 

Мога само да се съглася с тези думи на Марин Бодаков, редактор на дебютната стихосбирка на Калина Линкова. За някого може и да е неочаквано, но това е една много плътна и искрена поезия, която се основава колкото на аналитичната психология на Юнг, толкова и на изборите, историите и биографията на авторката си. Стихотворенията са фини и точни, но и ненатрапчиво изповедни и интимни. 

Толкова се радвам, че липсват излишни игри на думи и каламбури. Езиковите открития са по-скоро игри на дълбинен смисъл. Те не са повърхностно шеговити или иронични намигвания. В техния минимализъм има тежест и ангажимент. Те са сериозни – и в това е тяхното достойнство. Стихотворенията се отличават с деликатност и устойчивост, с твърда крехкост. В тях, също както и при Гочева, има и особено сгъстено облекчение. Поетичните образи се родеят с някакъв укротен барок, отказал се от ненужна пищност, но познал блясъка му в пълнота. Много интересен блясък, който сякаш се оттегля, за да се видят нещата такива, каквито са. Без илюзии, но с гласувано доверие. 

Стихотворенията скитат между светлосенки от ерудиция, любопитство, тайни и признания. Тази поезия ми припомни, че не само в литературата може да се придава смисъл. При това – без да има нужда от окончателно обяснение. Без да има нужда езикът и разумът да се стискат и да не се пускат в опит да са единствени гаранти за значение в живота. Едни от най-хубавите неща са и едни от най-необяснимите, но това не променя факта, че съществуват. В битката за себе си и в схватката с неназовимото бих казал, че Линкова е победител. От поезията ѝ се усещат цялостност, грижа и топлота. И щастие, което е абсурдно, подобно на всяка една пълноценност. Дано винаги е така.

„Човекът, който си тръгва“ от Камелия Панайотова

изд. „Арс“, 2021

При Камелия Панайотова има една специфична, овладяна, хладна, но и много наситена тъга. Учудващо е колко болезнено и добре узрели са тези стихотворения за един толкова млад и дебютиращ автор. На пръв поглед в тях липсват събития. Най-важното сякаш вече се е случило и на бойното поле на всекидневието има останки, има оцелели и подлежащи на лечение образи, спомени и предизвикателства. 

Цялата книга е красноречив и успешен отговор на това как да се скъса с парализиращата тъга. Книгата предоставя достатъчно доказателства, че можеш да се справиш с живота, и то преди той да се справи с теб. Но това не отменя факта, че не е лесно, че има белези и рани, че има минало, от което плачеш. Наистина беше ценно за мен да следя поредицата от озарения на всекидневно ниво, с които е изпъстрена поезията на Панайотова. Как се губят илюзии, но се печелят наслада, усмивка и приемане. Печелят се зрялост и смелост, сила и издръжливост. 

Общото между трите книги е, че са несъмнена част от ценната съвременна българска поезия. И също така, че ударението и при трите е поставено върху споделянето. В тях има стремеж към спокойствие, време за себе си и време за проумяване какво въобще става наоколо. Не само в социален, икономически, политически или културен план, но и в личен. Забележително е колко смело и трите авторки гледат към себе си и към най-страшното възможно – и не отвръщат поглед. Това е поезия, която говори за днешния ден и за днешния човек, не само за себе си. Заслужава да я четем, да я чуем, да се вслушаме в нея.

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Emma Tsui / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-mozhe-bi-ester/

„Може би Естер“ от Катя Петровская

превод от немски Милен Милев, изд. „Парадокс“, 2016

За какво се нуждаеш от този човек, защо разравяш прахта му? И какво е да си свързана с него?

Тези въпроси са отправени към Катя Петровская в писмо, което тя помества в книгата. Родена в Киев, в семейство от еврейски произход, авторката пише на немски историята на рода си – и сякаш търси именно отговорите на тези два въпроса.

Случи се няколко пъти да ме питат какво чета, след като бях започнала „Може би Естер“. И установих колко е трудно да се отговори. Когато казвах за какво става дума в книгата, хората първо предполагаха, че е автобиография. Обяснявах, че не се усеща точно така, защото историите са не само на авторката и рода ѝ, но и на хора извън него – тоест на по-големия контекст, включващ световните войни. Значи е историческа? И това не е съвсем точно – пояснявах, че книгата е разделена на отделни истории, малко като сборник с разкази. Има части от какви ли не източници, като цитираното горе писмо, а има и пасажи в поток на съзнанието и дори един сън. Значи са есета? Може би нещо такова, казвах, но продължавах да се чудя за по-подходяща дума. Тогава проверих как е описана на български „Може би Естер“ – най-често е обяснена просто като „книга“. Трудно е да се определи жанрът на онова, което е по-болезнено от история, по-отдалечено от мемоар, по-лично от есе.

В интервю с Капка Касабова Марин Бодаков сравнява нейната книга „Към езерото“ с „Може би Естер“ и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова – защото са все книги за биографичната и автобиографичната памет. Капка Касабова говори за новите търсения:

Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав.

Четенето на Катя Петровская наистина се усеща, като да присъстваш на алхимичен процес с цялото му обръщане на прах в злато. Какво виждаме, когато гледаме назад? Себе си? Липсите? Силата на корените? Всичко това – стига да поискаме да го видим. В „Драмата на надареното дете“ терапевтката Алис Милер говори за необходимостта да познаваме историята на собственото си детство, да разберем истината за това, което сме преживели. Тя пише за нуждата да погледнем отвъд обичайно приетото – че детството е един щастлив момент от живота – и да видим къде всъщност ни е било трудно, в кое сме останали неразбрани, сами или наранени. Това е нужно, за да пораснем истински – и да успеем да бъдем истинското си аз.

Катя Петровская минава през подобен процес, но задачата ѝ е още по-голяма и по-болезнена: не само собствената ѝ личност, но цялото ѝ семейство минава под лупата. Също както приемаме, че детството е щастлив период, така и за някои семейни травми се знае, че са тежки – и толкова. Но какво означава да видиш семейството си не като брой загинали или оцелели в Холокоста и брой съдби, променени от войната и революцията, а да се заровиш в историите? Да изградиш поне емоционална връзка с онези, които по една или друга причина отсъстват от семейния пейзаж, да видиш лицата им, да научиш имената им.

В търсенето някои парчета си остават липсващи. Заглавието идва от името на нейната прабаба, която може би се е казвала Естер, но със сигурност е била единствената останала в Киев, когато семейството бяга от нацистите. Тя става тяхна жертва – отзовава се на призива всички от еврейски произход да се явят на определено място. Бащата на авторката не може да си спомни името ѝ с точност не защото я чувства твърде далечна или защото тя няма значение, а напротив, от близост – защото сам я е наричал „бабо“ и не е чувал други нейни имена освен „бабо“ и „мамо“.

Авторката се опитва едновременно да се отдалечи и да се приближи. Заглавието на книгата съдържа точно това – опита да се видят хората като история, но и приемането, че някои части ще останат неясни, понеже са твърде близо, за да бъдат фокусирани.

В нашите географски ширини много хора познаваме от първо лице прийома, че за семейството не се говори извън него. И заради това е важно да се разказват тези истории. В един момент авторката споменава, че майка ѝ я моли изрично да не слага нещо в книгата. Не само конкретният факт, но и молбата да бъде прикрит биват показани. По този начин е конструирана цялата книга. Съсредоточеното усилие да се изровят тези забравени или труднодостъпни спомени е съчетано с описанието на трудностите. Авторката говори и как е забравила всичко от момента, в който влиза в Освиенцим. Липсата на спомени също може да говори.

Езикът и липсата му са не само символично, но и буквално част от историята. Поколения след поколения, семейството е преподавало на глухонеми деца. Поместени са писма от благодарни родители и историите на тези учители в семейството. Но това се превръща и в метафора за идентичността на самата авторка: „Нашето юдейство за мен си остана глухонямо, а глухонямостта – юдейска.“ А за преместването си в Германия авторката казва:

Впуснах се в немския, все едно борбата срещу немотата продължаваше, нали немският, немецкий, на руски е езикът на немите, немой немец, че той немецът въобще не може да говори. Този немски ми беше като багета или лозова пръчка в търсенето на домашните ми, които векове наред бяха учили глухонеми деца на говор, като че трябваше да науча немия немски, за да мога да говоря, а това желание ми беше непонятно.

Разбира се, особено трудно е да се четат истории за война и смърт по тези земи точно днес. Но е и особено важно. В книгата има много въпроси без отговор – не защото не им е даден такъв, а защото отговор може би не съществува. Авторката пита:

Остава ли едно място същото място, ако на това място човек убива, после заравя, взривява, изравя, изгаря, смила, разпръсква, мълчи, сади, лъже, зарива с боклук, наводнява, бетонира, отново мълчи, отцепва, арестува опечалени, по-късно изгражда десет паметника, поменува личните жертви веднъж годишно или пък смята, че няма нищо общо с това?

Да смятаме, че нямаме нищо общо, все така ми се струва едно от най-ужасните неща. „Може би Естер“ ми върна усещането за връзките – семейни, исторически, лични, емоционални, – които държат всички ни заедно. За мен беше напомняне за общото, което имаме, и за отговорността ни към него.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата „Може би Естер“ (изд. „Парадокс“, худ. Христо Райчев, Румен Баросов) и снимка на Sincerely Media / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-chervena-babichka-sum-dan-lungu/

„Червена бабичка съм“ от Дан Лунгу

превод от румънски Иван Станков, изд. „Фабер“, 2009

Ако искате да разберете как може би се чувства някой, който е живял по време на социализма – прочетете тази книга. Въпреки (или пък точно заради) провокативното ѝ заглавие. Дан Лунгу може и да е популярен и награждаван румънски писател, но героите спокойно биха могли да са българи. В романа му с прекрасен хумор е представена цяла палитра от гледни точки. Това прави книгата особено ценна точно сега, когато властват емоции, разделение и поляризация по всеки въпрос. И когато всичко сякаш от пръв поглед е ясно на всеки.

Ясно обаче не е. Винаги е нужен втори, трети, че и четвърти поглед. Най-малкото защото всеки гледа от различна перспектива, има различно възпитание, образование, доходи, травми и ценности. Оттам и самото преживяване на настоящето и миналото е индивидуално. След като прочетох книгата, размишлявах много по-хладнокръвно по разнообразни злободневни теми от близките седмици и месеци.

Най-голямото достойнство на книгата на Дан Лунгу е, че диалогът и разбирането на другия са гръбначният ѝ стълб. Той не е изкривен от омраза и предразсъдъци, а е съставен от здрави, силни прешлени от срещи и разговори.

Другото, което ме хвана от самото начало, е вкусът на езика и стила. Четейки, чувах естествения словесен поток на баща ми, на майка ми, на техните родители и приятели. Важно е да отбележа, че за мен това са поколения, които умеят да разговарят, да общуват. Може и да не могат да пишат статуси или туитове, но това не им пречи. Усетих специфичното търпение и спокойствие, което ме е поразявало и като тийнейджър, а особено много и сега. То не идва от незаинтересованост или безразличие, а от практическото знание, че заклеймяването не е лесна и бърза работа. И че е възможно да си скептичен, търпелив, критичен и да мислиш, преди да стреляш на месо с думи или действия.

Сякаш тези поколения са далеч по-свързани със себе си и с конкретната реалност, отколкото поколенията след тях, при които по една или друга причина има тенденция към радикално бягство към различни виртуални пространства и разнообразни пристрастености. Езикът на тези поколения е уютен, защото в него не усещам непрекъснатата криза на идентичността и съответното чувство за бездомност, които долавям в езика на днешните поколения.

Това, разбира се, също е донякъде илюзия. Всяко поколение има своите мрачни и тъмни места. Има своите слепи петна и кусури. Така е и за Емилия, възрастната героиня на романа. С помощта на разговори с дъщеря си, заминала за Канада, и с хора, с които се познава от десетилетия, тя постепенно открива нещо, което ѝ е убягвало. Полека осъзнава, че под идеализираните пластове от носталгия по младостта и миналото, под възхищението от злоупотребите с познанства, служебно положение, връзки и контакти, под целия ѝ живот има и друг пласт – и той е бил дълбоко потискащ и ограбващ както нея, така и цялото общество.

Но за да разбере това, тя извървява дълъг път. От безусловната и категорична убеденост в собствената си правота, че преди 1989 г. е било честно, хубаво и справедливо, до разколебаването и проглеждането, че нещата май не са толкова прости и плитки, а всъщност убийствено сложни и покъртителни. И че и „преди“, и „сега“ не бива да бъдат идеализирани или просто наблюдавани. Могат да бъдат и разбрани, а с определено активно гражданско участие – и променяни.

Лунгу майсторски и без претенция проследява живота на Емилия – от детството ѝ на село до избора ѝ да не гласува за социалистите на предстоящите избори. На някои читатели този живот може да не казва нищо ново. Може да им се стори изпъстрен с до болка втръснали истини или клишета. Но съм сигурен, че дори моите връстници биха могли да научат нещо, а за следващите поколения съм напълно убеден, че ще се учудят колко непознат и различен е животът преди трийсет и повече години. И как няма общо с този от Stranger Things например. Единственото общо всъщност е, че е страшен. Сигурен съм и че никой от тях не би искал едно завръщане към това българско или румънско минало – с неговата скука, авторитаризъм, липса на свобода и какво ли още не.

Детайлно е описано тоталитарното всекидневие. С целия му обигран цинизъм и с целия му непрекъснат фарс, фалшификация, репресивен апарат, чиито отровни плодове все още са част и от днешното българско общество. Романът рисува нюансирана, а не черно-бяла картина. И много малко неща остават извън нея. Впечатляващо е желанието на писателя да дава думата на тези, които човек инстинктивно не би искал да чуе. Но ако ги изслуша, ще спечели разбиране за живота, което дотогава не е имал.

След като прочетох книгата, отново си припомних какво стои зад израза и позицията „съсипаха я тая държава“, с който сме свикнали да се шегуваме и да се подиграваме. Припомних си, че не трябва да се подхожда към цели сегменти от обществото със снизхождение и надменност. Че не бива тези живи части от България да бъдат зачерквани с ирония и мемета. Не всички, които имат носталгия по младостта си, заслужават да бъдат демонизирани. Не всички са се снишавали или пък са били агресивни чудовища, не всички са били кукли на конци или пък съучастници в една всекидневна баналност на злото.

Преди няколко дни Facebook ми припомни тези думи от интервю с Марин Бодаков:

Това, което мен най-много ме плаши, е нашата тяга към автопровинциализация. Да сме самодоволни, да сме самодостатъчни, и в тази тяга ми се струва, че са и корените на всяко едно тоталитарно мислене.

Книгата на Лунгу стига до корените и е литературна противоотрова. Такива смели книги, които защитават достойнството на хора, чиято позиция и самият автор не споделя, са необходимо огледало. В него надеждата се редува с безнадеждност, с чакане на нови спасители, с разочарование от тях. С помощта на това огледало може постепенно да се излезе и от българския порочен кръг. Масовата депресия води до колективен отказ от бавен, търпелив и задълбочен диалог за това, което всеки ден е пред очите ни. Нужна е сериозна работа по неговата редакция. Това е работа, която няма да спра да вярвам, че е възможна, а и желана. Както са нужни и такива български романи.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата „Червена бабичка съм“ (изд. „Фабер“) и снимка на Adrienne Andersen / Pexels

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-evelina-frances-byrney/

„Евелина“ от Франсис Бърни

подзаглавие „Историята за навлизането на една млада жена в обществото“, превод от английски Златина Сакалова, изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, 2018

Франсис Бърни, родена през 1752 г., публикува социалната сатира „Евелина“ анонимно. Това е нейният дебют, но не и първият ѝ опит в писането. Историята на предишната ѝ книга е символична за времето си. Бърни изгаря първия си роман, усещайки натиска на тогавашното общество, което смята, че писането не е занимание за една дама. Тя се притеснява и от реакцията на баща си, но все пак продължава да твори. Така се появява „Евелина“, без да е подписана от писателката, и постига сериозен успех. Малко след това се разкрива истинското ѝ авторство. Бащата на Бърни така и не приема напълно нейната кариера – например противостои и на поставянето на пиесите ѝ на сцена.

Бърни пише „Евелина“, когато е на 26 години. Постижението ѝ не е толкова впечатляващо, колкото това на Мери Шели, написала „Франкенщайн“ и изобретила научната фантастика на 18. Но пък без силното влияние на Бърни, автори като Джейн Остин едва ли щяха да съществуват. Докато четях, няколко пъти се сещах за възрастта на писателката, когато е написала тази социална сатира. В романа някои герои имат остър ум, непритъпен от ръжда дори като го четеш толкова векове по-късно. Разбира се, това се очаква от жанра – и все пак някои от наблюденията са толкова фини, че успяват да изненадат.

Героинята, дала името на романа, е 17-годишната непризната дъщеря на английски аристократ. Тя е отгледана в провинцията от преподобния мистър Виларс, близък на починалата ѝ майка, който ѝ е дал възможно най-доброто образование и я е наставлявал. Когато обаче Евелина е поканена да се присъедини към приятелско семейство, което се отправя към Лондон, градът е точно толкова вълнуващ за нея, колкото са объркващи порядките му. Изтънчените маниери, които се изискват от нея, са съвсем нови за Евелина.

Историята е написана под формата на писма – най-често адресирани от Евелина до мистър Виларс. Епистоларната форма е доста популярна за онова време и си спомних защо е толкова убедителна – чувстваш се, все едно лично ти надничаш да разбереш повече.

Известна част от романа се движи точно от невежеството на Евелина по отношение на социалните правила. Най-голямата каша обаче се забърква, когато тя се натъква на баба си по майчина линия, разбрала съвсем наскоро, че има внучка, и дошла в Англия от Франция, за да я търси. Поредица от събития, някои – комични, други – доста сериозни, ще доведат до това момичето да се срещне с част от семейството си, което е от по-ниска прослойка. Тук проличават и жестоките класови предразсъдъци в Англия. Сюжетът продължава с искането на Евелина баща ѝ да я признае за своя дъщеря – което ще ѝ осигури големи средства, освен че ще изчисти името на майка ѝ.

Самата тя е типична героиня за романите от онова време. С други думи – съвършен ангел, истинска дама, изтъкана от добродетели, а на това отгоре е и толкова красива, че всеки мъж по пътя ѝ се влюбва в нея. Самата тя се влюбва само в един от тях – лорд Орвил, който осигурява задължителния романтичен елемент в книгата. Езикът на Евелина обаче е по-остър от очакваното за един ангел. Това, което я превръща от стеснителна девойка в млада жена с характер, е именно нежеланото внимание на мъжете около нея. Самата тя казва:

Всъщност безмерната суетност на този мъж ме предизвика да проявя сила на характера, която досега не съм подозирала, че притежавам. Не можех да търпя той да си въобразява, че съм на негово разположение. 

Всеки от тези мъже иска да я грабне за ръка или да я принуди да се качи в каретата му. Докато тя в началото смутено мълчи, към края на романа отвръща на един от обожателите си така:

Вашето мнение, сър, относно брачен или свободен живот по никакъв начин не ме засяга. Така че не се напрягайте да обсъждате различните им достойнства.

Сюжетът се движи от нежеланието ѝ да бъде „инструмент, макар и невинен“, когато хората около нея си позволяват да използват името ѝ или самата нея, както решат за подходящо. Това ме кара отново да се върна към биографията на авторката – и не само покрай нейния властен баща. Бърни приема да влезе в английския двор, защото си дава сметка, че като неомъжена жена на 33 години, която иска да продължи да се занимава с това странно действие – писането, ѝ трябват самостоятелност и доходи (общо взето това, което и Вирджиния Улф, нарекла Бърни майката на английския роман, посочва като необходими условия за една жена да пише). Така тя създава за себе си необичаен за времето живот – още преди късния ѝ брак.

Мисля за връзките между тези истории – реалната и измислената – и за жените, които търсят пътя си и самостоятелността си. Поне доколкото, естествено, това е било възможно тогава (в романа някои от най-важните неща за Евелина се решават, докато тя не е в стаята). Междувременно един от мъжете в романа в разговор казва: „Не ми е ясно защо, по дяволите, жените трябва да живеят над трийсетте, само се пречкат на другите хора.“

Отношенията между мъжете и жените понякога са потиснически, друг път стават повод за забавление на гърба на предразсъдъка. Бърни – също като Остин – говори с ирония за идеята, че четенето е женско занимание. Както един джентълмен, засрамен от непознаването на Хораций, обяснява: „Ами, заради ездата иии така нататък наистина на човек не му остава много време за четене дори в университета.“

Мисля си, че книгата е ценна като показател за развитието на литературата и на романа в частност, но и на отношенията между мъжете и жените. Надявам се, че с повече читатели книгата ще има и ново издание, при което тя да премине още един коректорски преглед, който ѝ е необходим. Този роман обаче е повече от исторически документ и всъщност най-важното поне за мен е, че е писан за забавление на своите читатели.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на романа „Евелина“ (изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“) и снимка на Amber Faust / Pexels

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-t-singer-dag-solstad/

„Т. Сингер“ от Даг Сулста

Надявам се това да е само началото на дълга поредица книги от Даг Сулста на български. Надявам се такъв късмет да имат и други норвежки писатели – като Тор Улвен, а защо не и изключително харесваният от мен Карл Уве Кнаусгор, от когото на български имаме само първия от общо шест тома на „Моята лична борба“.

Знаех малко за Даг Сулста, преди да прочета романа за Сингер. След като с удоволствие го завърших, се заех да запълня пропуските в познанията си. Имах смътен спомен, че Кнаусгор пише за него на някоя от хилядите страници от автобиографичния си епос – но толкова.

Сулста (р. 1941) е все още активен писател с петдесетгодишна кариера. Автор е на над 30 книги, от които 19 романа, и е многократен носител на най-престижните норвежки и скандинавски литературни награди. Писал е романи за разходките си в Берлин и за историята на индустриална компания, която буквално се явява и главен герой на една от книгите му. Има дългогодишен проект в съавторство, в чийто фокус са пет поредни световни първенства по футбол – може да се създава литература и от аналитичната и артистична комбинация на политически и културен коментар, докато се гледат мачове. Двайсетина години по-късно Кнаусгор прави същото за първенството през 2014 г. в Бразилия. Сулста харесва защитния футбол и срещи, които завършват наравно и без никакви голове.

Разностранните интереси и умения на Сулста може да са предмет на отделно обсъждане, но аз по-скоро бих продължил с това, че е наричан „най-великият съвременен норвежки писател“ от литературната критика в лицето на Ингер Йостенстад. И не само. По-младите му колеги и сънародници Пер Петершон и Карл Уве Кнаусгор открито признават колко важен и ценен е Сулста за собственото им писане.

Кнаусгор например казва, че „езикът на Сулста блести с винаги нова старомодна елегантност и излъчва неподражаем и уникален блясък, пълен с жар“. За Петершон той е „несъмнено най-смелият и най-интелигентен норвежки романист“. Лидия Дейвис, носителка на „Букър“ за прозата си, преводачка на Флобер и Пруст на английски и бивша съпруга на Пол Остър, научава норвежки, четейки в оригинал негов роман. Нобеловият лауреат Петер Хандке открито предпочита Сулста пред Кнаусгор, а Харуки Мураками е публикувал собствен превод на Сулста на японски. Романът му „Арман В.“ от 2006 г. за ролята на Норвегия във войната в Афганистан е толкова неочаквано полемичен, че подтиква външния министър на Норвегия да напише в отговор рецензия на книгата.

Общото мнение за Сулста е, че е провокатор, експериментатор, икона.

Стилът му се характеризира с дълги изречения със сухи логически завои, изпъстрени с особена ирония, реализъм и понякога сюрреализъм. Постоянно критичен е спрямо статуквото. Без значение дали става въпрос за политика, книгоиздаване, или медии. Американската литературна критика го сравнява с добре познатия им Филип Рот, но през различните десетилетия е бил по-близък до писатели като Витолд Гомбрович и Томас Бернхард, а сам заявява родството си по избор с Томас Ман и Марсел Пруст. Сулста, след като чете Кнут Хамсун на 16-годишна възраст, не е имал друга цел, освен да стане писател.

За него предпочитаният читател е този в 20-те си години, когато най-лошата възможна сантименталност е отминала и идва време за важни решения. Именно тогава, твърди Сулста, човек най-много слуша, наблюдава, трупа познания и впечатления; тогава има възможността да избегне бъдещи нещастия и страдания. Писателят се опитва да помогне за това с писането си и с радикалното си нежелание да е повърхностен. И наистина, много щеше да ми помогне да прочета „Т. Сингер“ преди десетина години. Вероятно щеше да ми спести лични тревоги и изгубено време… но какво да се прави.

На пръв поглед „Т. Сингер“ се родее с „Чужденецът“ на Камю или „Самотникът“ на Йонеско, но

най-близък, поне според мен, е до шедьовъра „Стоунър“ на Джон Уилямс.

Сингер е аутсайдер, който живее по инерция своя неутрален, сив и празен живот. И желае да е точно така. На колосална дистанция е от всичко живо. Отказва да се занимава със света, не иска и той да го закача. Дълго време не знае какво да прави със себе си, но все пак решава да стане библиотекар. Да работи и живее с ясен ритъм и с много тишина. Оженва се, вписва се в ролята на съпруг, но само донякъде. В момента, в който жена му иска да се разделят, тя загива и той остава да се грижи за детето, което тя има от предишна връзка. С детето никога не стават наистина близки.

Той е погълнат от себе си, неспирно прави философски наблюдения и води екзистенциални дебати сам със себе си. Те са гарант за автентичността и идентичността му. Те са алибито му, че е живял. Действията и изборите му през цялото време казват единствено „предпочитам да откажа“ (както не спира до смъртта си да повтаря Бартълби на Херман Мелвил).

Даже „предпочитам да откажа да живея“.

Живот, застинал завинаги на ръба между удовлетворението и разочарованието. Живот в самота и изолация за сметка на пълноценно включване и интеграция в обществото. Сингер е последното парче от пъзела, което все изчезва, и този роман дава отговор на въпроса как и къде се губи то, каква е съдбата му. Литературата за пореден път по майсторски начин ясно и категорично потвърждава, че няма живот, който да не заслужава да бъде изследван и описан.

Лесно е да се изпитва съчувствие и състрадание към Сингер, но по-трудно е да бъде разбран и приет без снизхождение. Сякаш за него е написан най-известният стих на Марк Странд – „където и да съм, аз съм нещо отсъстващо“. Самият Сулста описва героя си с грижовна ирония и му дарява сложност, достойнство, пълноценност и свобода, които отдавна не бях срещал в съвременна книга.

В романа няма нито затихваща пандемия, нито война, но има всекидневни трудности. Има срам, паника, притеснение и тревога. Има полуприятелства, които отдавна са приключили, но някак са поддържани по силата на навика. Има нерешителност и страх, които са част от баналното и от бита, но натрупването им може да доведе до обсесивно-компулсивно разстройство или синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Сякаш Сингер страда и от тях. Искал е да стане писател, но творчеството му започва и свършва само с едно изречение, което редактира стотици пъти в продължение на десетилетия.

В крайна сметка романът е сериозно изследване на трудността да се впишеш в собствения си живот.

За това как катастрофално намаляват възможностите и желанието за непосредственост, спонтанност и свързаност между хората. Как да си себе си може да се окаже непосилна задача. И колко тежко може да е всъщност да живееш в автентична безтегловност – като сфинкс без загадка. Животът ти може да се е разпаднал и без да се е счупило нещо особено забележително. Даже и без да имаш билет, за да си зрител в него. Това е неподражаем поглед към една идея за човек, изведена до възможната ѝ крайност.

Впечатляваща е свободата, с която Сулста е едновременно толкова интимен, интелектуален и литературен, но същевременно и толкова политически и полемичен. Потвърждавам думите на литературната критика за него, че е неочаквано удоволствие да четеш писател, който пише по съвременен и сериозен начин за самота и използва думи и понятия като душа, дух и плът, без те да олекват, а тъкмо обратното – да звучат сериозно и честно. Кнаусгор използва донякъде същата реторическа техника и сега виждам откъде още се е учил на нея.

Наистина важното, което си припомних, докато четях романа, е колко е лесно никой да не знае кой си всъщност, ако откажеш да говориш за това. И колко болезнено може да бъде.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Т. Сингер“ (худ. Росица Ралева, изд. „Аквариус“) и снимка на NMG Network / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-lincoln-v-bardo-george-saunders/

„Линкълн в бардо“ от Джордж Сондърс

превод от английски Владимир Полеганов, изд. „Лист“, 2019

За дебютния си роман „Линкълн в бардо“ американският писател Джордж Сондърс получава наградата „Мен Букър“ за 2017 г., но това далеч не е първият успех за автора. Сондърс е известен с кратките си разкази, преди да се впусне в обичания американски жанр – книги за президенти и тяхното семейство и обкръжение, за времето преди, във и извън Белия дом. Ако потърсим биография или исторически роман за който и да е американски президент, обичайно ще намерим цяла лавица от книги – и то ако броим само добрите. Джордж Сондърс се включва с експериментален роман за починалото дете на президента Линкълн. Книгата отдава почит не само на трогващата история за баща, изгубил сина си, но и на всички текстове около нея.

„Линкълн в бардо“ е разказана от десетки гласове, които се преплитат, прекъсват, носят собствения си заряд от тъга, радост, хумор, дори граматика, разказват истории, правят признания или опити да се превърнат в значими исторически източници. Чисто формално това не е предшествано от тире отпред – като при диалог. Нито пък името на този, който говори, е поместено в началото на репликата – като в пиеса. Вместо това колажът от цитати е оформен точно както би бил поместен епитаф: първо е текстът, а после – името и евентуално източникът. Епитафите тук обаче текат един след друг. И няма друго.

В тази река от цитати има риск страниците да се пометат и разтворят в течението, докато накрая остане само кашава целулоза. Това, което прави романа толкова впечатляващ, е именно че структурата издържа, макар първоначално да не разбираш точно как. Причината е, че това не е самоцелен експеримент, а е подкрепен от литературна традиция – и тя се усеща, без значение дали си наясно с нея, или не. Но важно е и друго – емоционалният център на една от най-хубавите книги за скръбта, които съм чела.

Действието се развива в една-единствена нощ. За сметка на това в известен смисъл протича на две места. Едното е физическото: гробището, в което е положен Уили. Историческите източници показват, че Линкълн е посетил гроба на сина си поне два пъти в първата нощ, и именно това е зрънцето, от което се заражда целият роман. Заради скръбта на баща си Уили е заседнал в бардо. Това е второто, метафизичното място, на което се осъществява романът – будистката представа за пространството между живота и смъртта. Тук то се обитава от духове, заседнали между световете.

Духовете в бардо не успяват да пуснат живота и да приемат смъртта. Те наричат ковчезите си „болнични кутии“, които биха били „ефикасни“ за особения вид „болест“, от която страдат. Все пак обаче изглежда, че всичко това са внимателно построени евфемизми, но всеки знае точно какво се случва. В състоянието, в което се намират, те се виждат един друг, но остават невидими за живите – на които обаче успяват да влияят емоционално. Придобиват и особени външни белези, символ на това, което ги задържа между световете. Размислилият след самоубийството си Роджър Бевинс III например, който късно осъзнава колко е изпуснал от света, има много очи, които се оглеждат, носове, които се опитват да подушат, ръце, които искат да докосват.

Бевинс III е единият от тримата главни герои в бардо. Другите са Ханс Волман, починал в нощта, преди да консумира брака със съпругата си, и преподобният Евърли Томас. В срещата с 11-годишния Уили те искат да му помогнат да приеме смъртта си, преди да бъде трансформиран в нещо чудовищно. Децата обичайно не се задържат в бардо, но когато това стане, те минават през страшни трансформации, както се е случило с едно момиче:

Тя светкавично се преобрази в рухналия мост, лешояда, голямото куче, зловещата старица, тъпчеща се с черна торта, царевичната нива, съсипана от наводнение, чадъра, разкъсан от вятър, който не можехме да усетим.

Дори при подобни детайли от историята, тя е изненадващо нежна. Духовете се подкрепят при трудното си пътешествие. Срещаме се и с живи „гласове“, които разказват за своята съдба по време на Гражданската война. Между духовете се ражда приятелство, в което има и място за тъга. Колкото и евфемизми да използват, все пак знаят, че положението, в което се намират, е най-трудното за всички тях. Те са дълбоко затрогнати от посещението на президента в гробището: доказателство, че не са напълно забравени. В тези моменти е голямата сила на книгата.

Чела съм я три пъти, първите два – на английски. Още при излизането ѝ ревютата бяха толкова силни, че си купих първото издание с твърди корици. Тогава ми направи силно впечатление формата – признавам, че първите 15–20 страници се четат трудно, но като свикнеш, полифоничността на романа е чудесна. Бързо разбираш, че няма да получиш стандартен сюжет, а нещо по-интересно, поне в случая. Втория път я четох за книжен клуб миналото лято – тогава най-голямо впечатление ми направи колко утеха може да донесе на скърбящия (поне според мен: някак намалява самотата в тази тема). Третия път, за написването на този текст, я четох на български. Най-голямо впечатление ми направи преводът на Владимир Полеганов (с награда за ярко постижение в областта на превода на художествена литература от Съюза на преводачите в България през 2020 г.). Беше хубаво да срещна по съвсем нов начин един от любимите си пасажи от книгата – поетично описания момент, в който Бевинс размишлява в последните минути на живота си:

Едва тогава (вече с единия крак отвъд, така да се каже) осъзнах колко неописуемо красиво е всичко това, с каква прецизност е създадено за наша наслада, и разбрах, че съм на ръба да пропилея този удивителен дар, дара да можеш – всеки ден – да блуждаеш из безкрайния рай на сетивата, из огромния пазар, зареден всеотдайно с всички велики неща: рояци насекоми, разтанцували се в лъчите на августовското слънце; трио черни коне, допрели глави, затънали до коленете в снежно поле; ароматът на телешки бульон, донесен от бриза от осветен в оранжево прозорец в хладния есенен ден…

Накрая ми се иска да кажа само, че именно книги като „Линкълн в бардо“ са причината изобщо да я има тази рубрика за връщане назад към хубавите четива. Всеки понякога усеща, че само на ръка разстояние може да съществува цяла градина, пълна с чудеса. А романът на Сондърс е точно от тези градини, които според мен трябва да се посетят – ако не три пъти, то поне веднъж.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Линкълн в бардо“ (худ. Виктория Николова, изд. „Лист“) и снимка на Lisa Fotios / Pexels

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-timbuktu-paul-auster/

„Тимбукту“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2021

Пол Остър ми е любим писател още от гимназията, когато го открих с „Лунен дворец“ и „Нюйоркска трилогия“, отново в забележителния превод на Иглика Василева. На нея дължим появата на български не само на този писател, но също и на Вирджиния Улф, Джеймс Джойс, Лорънс Дърел, Е. Л. Доктороу, Пат Конрой и още, и още. Радвам се, че имам възможността да ѝ благодаря отново за това. Наскоро на български излезе и „Изобретяване на самотата“ (необходимо ли е да се повтаря в чий превод?). Тя е може би любимата ми книга на Остър. В нея – в концентриран, автобиографичен, суров и непосредствен вид – може да се разберат личните му основания за писане и да се провидят структурите, мотивите и черновите на бъдещите му романи.

Пол Остър, макар и неочаквано, е изключително важен за съвременната българска литература. И най-вече за Георги Господинов. Двамата имат забележително сходна и обща любов към драматичната и интимна метафикция, панорамното концептуално мислене, иронията и алюзиите. Понякога споделят пристрастие и избор към едни и същи скрити и явни цитати, писателски техники, игри на думи и смисъл. Но също така са представители и на донякъде нетипично постмодерно писане, чиито белези са неподправеното присъствие на автентична човещина и сантименталност в книгите им. Така твърдят читателите, критиката и журитата вече с десетилетия и го оценяват високо и щедро.

В „Тимбукту“ американският писател разказва приказна история за полубездомното куче Господин Боунс и неговия полубездомен човек Уили Г. Кристмас. Те са особена двойка, тип Дон Кихот и Санчо Панса. Господин Боунс има изключително богат и забавен вътрешен свят и води непрекъснат диалог със себе си. Уили Г. Кристмас е несполучил и непубликуван поет, студент, прекъснал преждевременно образованието си през 1968 г. не само заради прекомерна употреба на наркотици, но и заради психично заболяване.

На следващата година, около Рождество, когато вижда Дядо Коледа да му говори от телевизора и да го насърчава да стане съвременен светец, животът на Уили Г. Кристмас е окончателно променен. Той се превръща в скитник, който се опитва да върши добро. И го прави. С риск за живота си спасява от удавяне четиригодишно момиче. Притичва се на помощ на нападнат старец и е възнаграден с прострелване и намушкване. Дава и последните си пари на приятели и непознати. Тъжни и самотни хора плачат на рамото му. Отказва трима души от самоубийство.

И тук, ни в клин, ни в ръкав, противно на всичко, което мисля и по-рано написах за Остър, той ме изненада с описанието на героя си: „… да, без съмнение той беше един дрипав, мърляв, налудничав нещастник.“ Уили е наречен нещастник още веднъж, тъй че не е случайност.

Това беше нещо, което не очаквах. Чел съм книгата преди години и на английски. Едва сега, на български, усетих почти доброжелателна карикатурност, но и назидателност, снизхождение и подигравка към главния герой. Сякаш имаше едноизмерност и схематичност, а не емпатия, състрадание или пълнокръвие. Не че са нужни, естествено – в литературата всичко е позволено. Но за първи път сякаш усетих как Пол Остър, макар и несъмнен майстор, е прекрачил границата, в рамките на която може да е безпристрастен и нюансиран към собствения си герой.

Може, разбира се, това да е субективно мое преувеличение, чието обяснение се корени и в настоящата ситуация, белязана от пропаганда, насилие и война. Но ми се стори, че сякаш с това „нещастник“ Остър казва, че аутсайдерите, маргиналите, психичноболните, невписалите се в обществото, неуспелите, ненаправилите кариера поети не заслужават уважение или достойнство. А това категорично не е така. Наистина се учудих, защото героите на Остър са преди всичко човеци в ъгъла и са от страната на изолацията, травмата и самотата.

Отделно от това, за което може и да не съм прав, романът е на традиционни за Остър теми, представени по максимално достъпен начин, но без да губят от смисъла и силата си. Писателските му обсесии са отново тук – движение по безцелен път, който води нанякъде, понякога и към себе си; смърт на баща, после и на майка; безтегловно живеене благодарение на наследство; спасение чрез самоубийство.

„Тимбукту“ с лекота влиза в компанията на важни заглавия, в които думата е дадена и на животни. Като „Метаморфозата“ и „Изследванията на едно куче“ на Кафка или „Флъш“ на Улф, забележителната история на един кокер шпаньол. Но като прочетох романа на Остър, се сетих за произведение, за съжаление, непревеждано в официално българско издание – „Последната воля и завещание на едно забележително куче“ от Юджийн О’Нийл. Той го пише, когато кучето му Блеми е отишло да тича на едно по-добро място. Това е финалът на текста:

Последна дума за сбогом, скъпи господарю и господарке. Винаги, когато посещавате гроба ми, промълвявайте с печал, но и с щастие в сърцата си, когато си спомните за дългия ми щастлив живот при вас: „Тук почива едно същество, което ни е обичало и което ние също сме обичали.“ Няма значение, че сънят ми ще е дълбок, ще ви чуя и смъртта няма да е достатъчно силна да попречи на духа ми да завърти опашка в знак на благодарност.

Понякога обаче хората, с които кучетата живеят, си отиват преди тях. И няма кой да погребе кучето. А кучетата, твърди по категоричен начин Остър и аз напълно се съгласявам с него, усещат всяко стъпване накриво на своя човек и всеки белязан от болка момент, който отвежда по-близо до големия сън.

От първото до последното си изречение романът е и размишление за смъртта. Понякога тя е мудна или се прави, че вече е тук, а още не се е вяснала. Но това дава време. Време за кучешки мечти и четириноги пророчески съновидения. Време за подготовка за сбогуване. Възможност за трагична и разочароваща равносметка, но и за облекчение, че опитите за грижа, свобода, поезия и любов са били водещи в един кучешки и човешки живот. И това е достатъчно. Кучешкото и човешкото сърце на книгата, а и на Остър, въпреки дребнавата ми забележка, са на правилното място. И същността на романа, поне за мен, е тук – „без състрадание всяка двукрака душа не представлява нищо повече от бясно куче“.

А ако някой се пита какво в крайна сметка е Тимбукту, нека е спокоен, ще кажа. Тимбукту е мястото, където кучетата и техните хора се срещат отново. Убеден съм, че там някога отново ще живея с кучето, с което вече не съм. Така ще бъде и за простреляния колоездач от Буча, който лежи на тротоара, а до него е обърканото му куче, което чака той да стане от дрямката си. Ще се събуди в Тимбукту. А аз няма да забравя тази снимка.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Тимбукту“ (худ. Стефан Касъров, изд. „Колибри“) и снимка на Frosty Ilze / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-umnozhenie-bez-umorenie/

„Умножение без уморение“ от Зорница Христова

илюстрации Миглена Папазова, изд. „Точица“, 2018

Пиша професионално вече към 15 години. Едва ли съществува един-единствен отговор на въпроса защо го правя – с времето са се трупали различни причини. Сред ранните обаче е таблицата за умножение. Тя заема интересно място в живота ми, и то по начин, който ще разберат напълно между 5 и 10% от населението, доколкото видях последно. А именно хората с дискалкулия като мен. За нея ще разкажа малко по-късно, но може би тя е причината да поискам да пиша за „Умножение без уморение“. Тази книжка учи малките деца на различни принципи, които правят по-лесно усвояването на „таблицата за мъчение“, както я наричахме ние. По-важното е, че със стихчета и рима учи малките, че математическите принципи не са нито сухи, нито скучни, нито страшни.

Всяко от числата до десет, с които умножаваме, има своя кратка част в книгата. Първо весели илюстрации и стихче показват умен принцип за умножение и лесен съвет как да се запомни. Новото се приближава до нещо познато. Наскоро запомних как се казва новият съсед, като си представих сина на близка приятелка със същото име (сега всеки път в главата си ги виждам и двамата, което също е приятно). И тук историите в стихчетата често правят връзки, които са близо до децата и живота им. Така например умножаването по три разказва историята, в която двамата родители имат „две салфетки, две паници“, докато в един момент семейството започва да расте:

Но когато ме видял,
моят татко изкрещял
силно три пъти „Ура“!
Оттогава досега
3 да царства е наред –
три фунийки сладолед… 

И така нататък, докато историята стига до своя принцип за умножение по три:

По три значи: удвояваш
и пак същото прибавяш. 

Други от историите пък са толкова специфични и с такива находчиви рими, че няма как да не ги запомниш. Като тази, която разказва за „злобен, шкембест и тиран“ цар Осман и неговата дъщеря – Осмица, „ненагледна хубавица“. Героят в стихчето иска да спечели принцесата, но първо трябва да мине през предизвикателството, поставено от баща ѝ. Вместо например да се бие с триглав змей, героят трябва да умножи – наистина страховито! – следното по осем:

… шест камили с дълъг косъм,
седем любопитни лоса,
девет мрачни албатроса. 

Умницата Осмица се включва и подсказва:

Осем ли? Не се коси!
Три пъти го удвои!

Лесносмилаемо е по много причини, не само защото някои от числата са изписани от тесто за сладки. След историите следват и задачи: две страници с упражнения, също пълни със смешки и хубави илюстрации. Има и места, на които детето може да пише, но някак не се усеща като учебник или тетрадка – игривата форма се запазва.

Харесва ми, че всичко е обяснено със семантика и език. За мен математиката е неразбираема. В училище се справях толкова зле, че започнах да се притеснявам, че съм глупава. Сякаш това ме мотивира повече да чета и ме приближи към езика, после – и към писането.

До ден днешен не знам таблицата за умножение – факт, който се е превърнал в семейна шега през годините. Също като това колко е лошо пространственото ми мислене и колко лесно се губя. Голямо облекчение беше да имам много висок близък приятел, защото тогава 4, 6 или 10 метра станаха най-сетне разбираеми величини: представях си го легнал на земята два, три или пет пъти и що-годе схващах. Ужасно трудно ми е да помня конкретни данни, дати, години, телефонни номера и много други работи. Всеки път внимавам, когато пиша 6 или 9, 3 или 8 – защото ги бъркам. На клавиатурата сега беше лесно, виждам веднага отляво надясно кое е по-малкото.

Криво-ляво се научих да живея с тези специфики и да избягвам математиката колкото мога. На 19 в университета трябваше да направя задължителен тест за дислексия. Мисля, че беше заради това колко често се случва учениците дори да не знаят, че я имат. Излезе, че имам дискалкулия. Един немного точен, но пък удобен начин да бъде обяснена е, че е като дислексия, но свързана с числа. Най-сетне си отдъхнах, че не съм глупава!

В този смисъл аз чета „Умножение без уморение“ като човек, който до огромна степен няма формирано математическо мислене. С което не искам да кажа, че я чета като дете (ех, за жалост, това е невъзможно), нито пък че тя ще промени начина, по който работи мозъкът ми. Имам все пак един малък бонус поне за това ревю – влизам в темата абсолютно боса.

Помогна ли ми книгата? Донякъде – някои видове сметки са ми по-лесни и съм забелязала, че ако разполагам с трик, като подсказания от Осмица например, нещата са по-възможни. За мен обаче по-важното беше друго – беше ми забавно да чета книгата и да следя задачите. А съм човек, който има силна тревога за всичко, свързано с математика.

В училище не съм имала усещането, че да се учи е забавно, освен доста полезно. А пък тук това е принцип на цялата книга. Не само заради находчивите игри с думи, а и заради илюстрациите. Харесвам много рисунките на Миглена Папазова. Богати, без да има нищо пластмасово в тях, и чудновати по весел начин. Акула си играе с тарантули, мечка носи раничка калинка… Дълго може да се гледат тези рисунки – за разлика от повечето учебни помагала, от които бързо-бързо искаш да избягаш към нещо по-забавно.

А дали книгата подобри разбирането ми за таблицата за умножение? Е, за мен това би било по-трудно. Направи нещо друго обаче – забавлявах се в компанията на таблицата за умножение, а не ми се беше случвало преди. Затова я препоръчвам и за вашето дете. Пък и с принципите си тя, освен че е забавна, е и доста полезна.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-yugoslaviya-moya-strana-goran-vojnovic/

„Югославия, моя страна“ от Горан Войнович

превод от словенски Лилия Мързликар, изд. ICU, 2019

Когато се събудихме на 24 февруари и се оказа, че още преди изгрев-слънце Русия е започнала война с Украйна, някои от спонтанните, шокирани коментари, които чух и четох, бяха, че това е първото подобно събитие от Втората световна война насам. Моята първа мисъл беше, че клането в Сребреница е от още по-скоро, а градчето е на няма и 500 километра от София.

Затова и потърсих книга за войната в Босна и Херцеговина. Защото за което не може да се говори, понякога още повече трябва да се говори. Да се пишат романи за него, но и да се четат. Да се помни, за да може да се избегне, ако е възможно, катастрофалното и порочно безкрайно повторение.

Днес за Босна и Херцеговина все още има реален риск от разпад. Литературата (да не се бърка с пропагандата) желае да предотврати такива разпади. Тя сънува и мечтае за едни и същи неща, откакто я има – прехвърляне на буквалните и брутални конфликти в полето на символното и словесното. Част от литературата дори си мислеше, че го е постигнала и че е дошъл краят на реалната война, краят на национализма и фанатизма, настъпил е конкретен вечен мир, в който като планетарно общество трябва да се справим с климатичната криза.

Понякога и литературата е късогледа и наивна.

Когато разбрах, че словенският писател Горан Войнович е издал „Югославия, моя страна“ на 33-годишна възраст, се учудих как е могъл да напише толкова цялостен, детайлен, майсторски, мъдър, дълбок и панорамен роман. При това и с чувство за хумор. В разговор с Антония Апостолова той казва, че книгата „като че ли отваря най-много личната ми рана“. И е наистина така. Трудно ми беше да повярвам, че това не е автобиография и изповед, стигаща до дъното на всичко, което може да се разкаже. Като читател още чакам поне сходен такъв български роман. Дано го дочакам.

Войнович отново ми връща вярата, че има голяма ценност и смисъл от такова рисковано писане, което всячески се опитва да не премълчава нищо. Нито красотата на детството, нито националните предразсъдъци, нито родовите травми, нито безизходицата, която идва и не си отива, каквото и да направиш, нито сякаш неизчерпаемата способност на хората на Балканите да се обиждат от всичко и после да си отмъщават. Войнович не ги превръща в стилизирани, безобидни и сантиментални лостове за трогване и сълзи. Те имат своята тежест и сила. Не са в кавички.

Писателят не спекулира и не си играе с дистанцирани или иронични предположения и фантасмагории. Не. В същото интервю по-горе той казва:

… една от способностите на литературата е да разглоби официалната история на отделни части и след това от тях да сглоби една по-различна история. Литературата всъщност си играе свободно със спомените и понякога извиква и онези, вече забравените, а по този начин, естествено, разкрива истинската природа на спомените, както и на историите.

Той се пита и усилено се опитва да отговори откъде идват тези пръчки, които все се забиват в колелата на личния и общия живот. Защо те увреждат съдбите на поколение след поколение жители на Балканите и не само тук. И възможни ли са прошка и помирение. Войнович препотвърждава старата и уж очевидна истина, че въображението и свободата, които дава романът като жанр за изразяване на множество разкази, ценности и разбирания, трудно могат да бъдат постигнати с друг тип писане. Истински литературен подвиг е да обемеш сложността на случилото се през 90-те в бивша Югославия и да го предадеш по такъв директен и открит начин. Книгата буквално се чете на един дъх.

Но за какво всъщност става въпрос в нея?

За син, който мисли, че баща му е покойник, а всъщност се оказва, че не е – и синът тръгва да го търси. За баща, който е спрял да бъде баща, за да бъде само военен, а после и военен престъпник и беглец от закона и съвестта си. За майка, която е спряла да бъде майка на сина си, така както и нейните майка и баща са се отказали да ѝ бъдат родители. За Югославия, Сърбия, Хърватия, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина. За изгубената невинност, която от един момент нататък няма как да си наденеш даже като маска.

Става въпрос и за дузина човеци, живеещи в малък апартамент по време на война и как „спокойният сън представляваше единствената привилегия, която можеха да предоставят на децата си“:

Вероятно само затова не спираха да ходят на пръсти, сърбаха в мълчание едно след друго джезве турско кафе, четяха вестници и си кимаха или поклащаха глава […] всичко това без думи, без да изпуснат един-единствен звук. Бяха си създали свой собствен и тих свят, в който за няколко часа всички телефони, транзистори, чайници, тенджери под налягане, домофони, машинки за бръснене, сешоари, телевизори, мелнички за кафе, кухненски роботи и перални млъкваха. Всяка сутрин тези хора се отказваха отново и отново от тях, само и само да не събудят случайно Йована, Мишо или Владан, които бяха толкова сладки, докато спят, както обичаше да прошепва Сава, надничайки в спалнята.

В крайна сметка в тъмното и болезнено сърце на романа е историята за това как се става „човек, който подпалва села и хвърля мъртъвците в купища един върху друг“:

Това беше омагьосан кръг и за миг през ума ми мина мисълта, че може би и самият аз съм част от тази проклета история и някога някой може да захвърли и моя труп върху купчина други трупове, в която след това ще се взира онзи, който ще остане след мен. В тази премълчана история жертвите ставаха палачи, а палачите ставаха жертви и всички в тази история убиваха или бяха убити.

Как да се изплъзнеш от порочния кръг? Как да вземеш съдбата си в ръце? Как да избереш да не повтаряш същата грешка? Как може войната да свърши и човешкото същество не само да оцелее, но и да продължи живота си?

Книгата на Войнович поставя и тези въпроси, но читателят, с действията си във всекидневието, ще даде собствените си отговори.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-vsichki-si-trugvat-wendy-guerra/

„Всички си тръгват“ от Уенди Гера

превод от испански Еми Барух, изд. „Жанет 45“, 2010

За тези, които нямат глас, воденето на дневник се превръща в революционен акт или протест. Заради това е силна формата на „Всички си тръгват“ на кубинската писателка Уенди Гера.

За разлика от други романи, разказани под форма на дневник, тук историята сякаш не подозира, че някой ще я чете. Няма специално въвеждане на читателя, защото никой не би сложил изрично уводи и уточнения в дневника си. Всеки, който води бележки за собствения си живот, ще разпознае формата като истинска. Има много фрагменти, липсващи части, описаното е като за напомняне пред себе си. Може би вълнува именно с това – с интимното усещане за тайната на чуждото съществуване.

Дневникът на Ниеве Гера започва немного години след Кубинската революция. Тя е дете, още не разбира много неща, но това, което ѝ се случва през 70-те, е неразбираемо дори ако си възрастен. Историята започва със съдебния процес по отнемането ѝ от майка ѝ – самата тя донякъде дете, поне емоционално, се оказва неспособна да предпази дъщеря си от това, което следва.

Ниеве е предадена на баща си след ожесточената съдебна битка. Защо обаче той изобщо е водил тази битка, предвид че не иска да се грижи за детето, а обгрижва единствено собствената си пристрастеност към алкохола? Той наранява Ниеве, подлага я на глад и на всякакви мъчения. Баща ѝ е егоистичен деспот, който не може да повярва, че бившата му жена е продължила живота си без него – и решава да отмъсти на дъщеря им.

Още от първата сцена, в която Ниеве го описва, разбираме какъв е този непоносим персонаж:

Баща ми викаше и се отбраняваше, без никой да го напада. Обикновено баща ми винаги накрая ни бие. Никога пред хора, много внимава. Но този път това стана пред шведа. Страшно се засрамих.

Трудно е да се четат тези страници. Ниеве е напълно сама – и твърде често изпитва срама, който би трябвало да изпитват възрастните около нея. Не просто всички си тръгват, както казва заглавието, но и никой не идва загрижен. Дори тези, които уж помагат, всъщност не се ангажират достатъчно, за да променят нещо в живота на това оставено на себе си дете. При редките посещения на майка ѝ, вместо истински да види белезите от насилие или глад върху дъщеря си, тя я съветва да мълчи, за да не разгневи допълнително баща си. Ниеве твърде добре се учи на урока, който нито едно дете не трябва да знае: как да лъжеш възрастните и да ги успокояваш колко си добре, защото те не могат да се справят с това, през което минаваш ти.

Не е чудно, че книгата започва с цитат от Ане Франк – друго дете, водило дневници по време на война (макар че войната на Ниеве е вътрешна и често се усеща, като да е срещу цял един враждебен свят):

Бихме могли да си затворим очите пред цялата тази мизерия, обаче мислим за онези, които са ни били скъпи, и се опасяваме от най-лошото за тях, без да можем да им помогнем.

Детството е ценното в романа. Но за мен най-важното в историята е, че Ниеве пораства, че дневникът ѝ продължава, докато тя става тийнейджърка – и нататък. Научава се на законите на света. Виждаме я как се променя в изречения като: „Мама е толкова наивна и не си дава сметка, че тук никой не е господар на нищо. Тя също си измисля, но не за да ме измами, а защото иска да сме щастливи, и ми го казва, за да ме зарадва. Мисля, че на моите девет години съм по-проклета от нея.“

Ниеве иска да бъде художничка. След подобно детство тя е изградила твърда обвивка, но отвътре изобщо не е станала на камък. Напротив, вълнува се, преписва цитати за свободата, които ѝ помагат, или такива във възхвала на режима. Преписването на страниците на дневника се превръща в един вид осмисляне, избор, пресяване: това тук – да, онова там – не, благодаря.

Живеем между забраненото и задължителното. 

Не всичко обаче е политика и солидарност: „Не искам да бъда хипи като майка ми, не искам Peace and Love. Искам да бъда себе си. Не ми е нужен никакъв стадий на алкохолно опиянение. Аз съм на петнайсет.“ Има много от това, което вълнува 15-годишните – конфликти със себе си и със семейството, решения коя прическа най-добре я изразява, уговорки да се държи на разстояние от този, когото искрено харесва.

Като студентка ѝ се случва какво ли не – романът е наситен с бележки под линия за кубински художници, социално ангажирани певци от 80-те, писатели, движения за улично изкуство. Измисленото се смесва с реалното, за да даде на романа пълноводна сила.

Нищо не разбирам, но оцелявам в този цирк.

Докато оцелява, дневникът ѝ се превръща в спътник. Той е винаги с нея – достатъчно дребен и неангажиращ като предмет, но с огромно значение като подкрепа. Все пак това е мястото, на което тя може да бъде себе си, да говори открито, да признава това, което иначе не може да се допусне. В свят, в който връзките в обществото се разпадат под един „неразгадаем за никого карибски социализъм“, Ниеве се чувства силна, защото е сама.

Иска ми се да завърша с това, че не очаквах тази книга да ми хареса. Жанрът „история в дневник“ дава твърде голяма възможност на писателя за емоционална манипулация. Да не говорим и колко много автори на творби с главен герой дете го описват така, сякаш не просто самите те никога не са били деца, но и никога не им се е удавала възможност да срещнат някое даже на улицата. Тук обаче ме трогнаха много неща. В тази история го има и човешкото преживяване на големите процеси в обществото, и прекарването им през личното и всекидневното. И растежа с тях и през тях. А смаляването на историята до всяко отделно семейство, име и индивид има огромната сила да въздейства.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-razvalinata-endre-kukorelly/

„Развалината. История на комунизЪма“ от Ендре Кукорели

превод от унгарски Стефка Хрусанова, изд. „Ерго“, 2012

Без предварително да съм планирал да стане така, дочетох книгата на 1 февруари, Деня за почит на жертвите на комунизма в България. Изненадах се от съвпадението.

Неприятно съвпадение е и фактът, че руската армия продължава да стои на границата с Украйна и сякаш очаква Годо, а унгарският министър-председател Орбан открито подкрепя политиката на Путин. Не само в литературата, а и в живота някои парчета от пъзела се напасват по странен и често пъти брутален начин.

Сетих се за думите на полския интелектуалец Адам Михник, произнесени на конференция в София преди почти осем години:

… в Полша създадохме дефиниция за агресия. Какво е агресия? Агресия е, когато една страна напада друга страна без съгласието на Съветския съюз. […] Повече няма какво да кажа. В днешно време основната мисъл е да отваряме границите, а не да ги местим.

„Развалината“ е третата книга на Кукорели на български и е особен роман, който свободно смесва мемоара и есето. Към финала унгарският писател го определя като „аз-роман“, в който той разказва за „комунизъма“ (грешката присъства и в оригиналното заглавие и е преведена уместно) от личната си позиция на човек и читател.

Кукорели има интересна биография. Освен че е поет, прозаик, преподавател по творческо писане, той участва във футболния отбор на унгарските писатели, станали европейски шампиони през 2008 г. На парламентарните избори през 2010 г. е избран за депутат от листата на новосъздадената партия LMP (Lehet Más a Politika – „Възможна е и друга политика“), но след две години се отказва от депутатското си място. Тогава е издадена „Развалината“ в България.

Безусловно твърдя, че това е ценна книга. Със своите 220 страници, поне за мен, тя е най-кратката, конкретна и концентрирана, лична и непосредствена, но също така исторически и интелектуално издържана книга за комунизма в страните от Източна Европа, която съм чел. Освен това е смешна, стилово цапната в устата, хич не си поплюва. Достойнство е, че запазва мярата и не е едноизмерно обвинителна или вулгарна. Морално и естетически все още липсва (отново – поне за мен) такъв български роман, а мисля, че е болезнено необходим.

Кукорели качва читателя на бързо и вълнуващо лунапарково влакче. Първите спирки са от семейната история – детството му, песните за диктатори и трудови подвизи в детската градина и как коледната звезда за прекалено дълго време се превръща в червена идеологическа петолъчка. Маршрутът продължава през изчерпателно анализирани цитати от предтечите и пророците на Октомврийската революция – Достоевски, Бакунин, Кропоткин, Нечаев, Маркс и Енгелс. Стига се и до стахановските подвизи и как работата за три дни се свършва за три часа. Не е прескочено и клинченето от празници и манифестации. Не е заобиколен лъжливият, дървен и тъп език на официалните идеолози в СССР и Унгария, в чиято сърцевина се е разпрострял могъщ и откровен нонсенс. Позволявам си такива квалификации, защото и днес чуваме сходен политически жаргон, който е главно шум и няма нищо общо с каквото и да е от смислената част на езика.

Кукорели не е спестил и преживяванията от „свободното време“, което всъщност е организирано и подредено така, че да не остава никакво свободно време. Дори и през летните ваканции и в детските лагери. Изчерпателен е и за безкрайната учебна, всекидневна, телевизионна, сексуална, потребителска и въобще всякаква и всевъзможна скука, нищета и монотонност, от която всички се опитват да избягат по свой си начин. Едни – като станат верни и цинични партийци и другари с привилегии. А други, макар и по-открити или честни и също да не вярват в „светлото бъдеще“, се опитват да се впишат в контекста в името на житейското оцеляване. Трябва да се отбележи, че авторът не си спестява и самообвиненията.

От един момент нататък, след забележителния си престой в казармата, Кукорели редовно пътува до СССР и противопоставя наблюденията си на тези на западните писатели и интелектуалци, защитавали режима след революцията – Бретон, Жид, Барбюс, Жионо, Кьостлер, Арагон, Брехт, Батай, Казандзакис и Малро. Той с почуда се пита дали наистина са вярвали в това, което са писали. С такава почуда се пита и как френските интелектуалци от 1968-ма с лекота са ставали маоисти. Как не са видели или усетили очевидното.

От многото подходящ материал това е най-краткият, ясен и подходящ цитат, който подбрах за представяне или припомняне на „комунизъма“, уж продължил до 1989 г.:

… едни хора убиваха други, унижаваха и осакатяваха, ограбваха ги, лишаваха ги от времето им, прогонваха ги от мястото им, убиваха надеждата в тях.

Разбира се, не е подмината и 1956-та. Не може да се подминат спонтанният революционен бунт срещу правителството на Унгарската народна република и неговата просъветска политика:

Също така рядко се случва толкова бързо, направо от нищото, нацията да се надигне. Рядко се случва в отегчените от сериозни и несериозни беди, уморени, изплашени и разпръснати милиони да се създаде онази определена национална идентичност, която се нарича поемане на отговорност. Изведнъж водата престава да тече спокойно към устието и скъсва дигата. Увереност, съставена от отделни незнания, от липсата на мисъл, от неосмисленост, която вече не е вяра и надежда, не е прост копнеж, а осъществяване.

През 1956 г. авторът е бил все още дете и звукът на изстрелите се смесвал с приказките, които майка му четяла. Покривът на вилата им до Будапеща бил покрит с насмолен картон; със същия насмолен картон органите на властта опаковали и хората, след като ги обесели:

Говореше се, че ги погребвали с лицето надолу. Не вярвам. Би било прекалено сатанинско, някак си мрачно романтично, с лицето надолу, онези не могат да измислят такова нещо.

Защо в крайна сметка е важна и нужна тази книга точно днес? Защото припомнянето винаги е необходимо. Такъв е занаятът на писателя – да пази и съхранява. Даже и да става въпрос за събития и периоди, които са неописуеми или невъобразими и от които ти се иска да отвърнеш поглед. И защото винаги ще има и такива, които се възползват от това тази памет да я няма:

Мислеха, че това парче земя не съществува. Че не съществува полето на убитите хора. Че не съществува нито този парцел, нито това гробище. Че не съществува тази Унгария.

Но и тази България съществува.

Волята за памет се смесва и с друга – с волята за солидарност:

Не вярвам, че в това блато, в състоянието на радикална забрава, може да има друго решение, освен солидарността. Поне толкова. Солидарността е безпринципна. За щастие. Принципите идват много по-късно. […] Не трябва, не бива да се сърдим на предателите. Не е възможно. Който се сърди, нищо не разбира. Но трябва да разберем, че те са се отказали от нещо основно и за това си плащат скъпо. […] Почти е достатъчно, че те са научили за себе си, после ще искат да се освободят. Странно е, че не искат. Страшно е, че не се разграничават от себе си, това е най-страшното. Страшният символ на забравата. Най-страшна е забравата.

Повече няма какво да кажа.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник