Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-golyamo-cherveno-sluntse-samotni-elektricheski-svetlini/

„Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ от Пламен Антов

София: изд. „Ерго“, 2019

Позволявам си да напиша тази статия като автор (какъвто всъщност съм, преди да се упражнявам и като рецензент). Не знам дали е „разрешено“, но е неизбежно, когато срещнеш своеобразен литературен близнак в лицето на писателя, за когото ще стане дума. Това припознаване се случи спонтанно, от раз, и върви по линия не толкова на сюжетите, колкото на цялостната нагласа и тоналност; на кръженето около големите, вечни теми; поетичните затишия и чувствеността в езика; реферирането към собствените текстове; предизвикването на читателя и съзнанието, че не си отговорен за удобството му; саботирането на мелодрамата и клишетата (което отнема сантименталността, но не и призрака ѝ); веруюто, че „ако в една идея или мисъл липсва парадоксът, тя е незавършена и невярна“; дори начина, по който две от историите ни (излезли в сборници през същата година) са дотолкова сходни, чак до конкретната сцена, че някой би могъл да ни обвини в плагиатство. Рецензионният поглед е изотвътре, макар и отдалечен, но

радостта автор да срещне и припознае като себе си друг е рядка, особена и плътна.

Запознавам се с творчеството на Пламен Антов чак до неудобство късно, докато той е на литературната сцена отдавна, ала – иска ли питане – изглежда, присъства тихо, ненатрапливо, може би с онова специфично пренебрежение на пътуващия човек от книгата, за която ще стане дума тук: „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“. В края на миналата година „Жанет 45“ издадe и най-новия му сборник, събрал (случайно или не) девет разказа – „Нагоре по реката назад“. Той обединява в един почти митологичен общ разказ истории от далечните му пътувания „в дивото“ и само сенки на сюжети, построени върху архетипни дихотомии, философски разсъждения и напоителни диалози, които разхождат белия културен пътешественик нагоре и назад отвъд западната цивилизация. Силно ви препоръчвам да обърнете внимание и на тази книга.

В „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ историите също са обединени от пътя и също са автофикционални или дори автобиографични (затова за по-лесно ще наричам героя вътре „автора“), но се случват не из дебрите на далечна Азия и Южна Америка, а в България, по време на пътувания на стоп или с влак. И тук авторът се придвижва в леко абстрактната география, в неназованите градчета, по пътищата между големия град и провинцията, между планините и морето, между голямото червено слънце на свободата и изкуствените електрически светлини на нейното обратно, между невъзможността на природата и неизкоренимостта на цивилизацията – защото „всъщност името изобщо нямаше значение“. Неслучайно всеки път въпросът откъде идва и накъде пътува, отправен към него, остава без ясен отговор.

И тук времето е изведено в скоби или по-скоро авторът се самоизвежда извън него (макар и не така метафизично, както е преминаването между хронологичното и цикличното време в новия му сборник). И тук символично присъства – или по-скоро липсва – часовникът, когато някой друг герой стратегически го попита за часа. Тази неопределеност важи и за времето на самите сюжети; усещането е за флуидност – струва ти се например, че авторът е съвсем млад и пътува през 80-те или 90-те, а после се появява мобилен телефон, докато накрая, в последния разказ, героят съществува в суперпозиция с възрастния си Аз.

Всеки разказ представя някаква среща „по пътя“, и то с различни типове хора.

В някакъв смисъл тези истории са много по-сюжетни и по-социално ангажирани (мразя това леко неточно определение, но не разполагам с по-общопонятно), отколкото новите, които са далеч по-съзерцателни, разсъдителни. (Не, тук съзерцанието далеч не липсва – просто в тях Пламен Антов повече показва, отколкото казва.) Та, авторът среща например пиещи жп работници, деветдесетарски нимфетки, ревниви жени на ръба на нервна криза, бивши любими, избягал престъпник, просяк, пътни работници цигани, хомосексуален пич в мотел, съученици по време на среща на класа, а накрая и изобщо: самия себе си. Момичетата са много. Във всяка история героят по одисеевски копнее, очакван е, отделен е от, съжалява за, пътува към… (и така нататък) едно момиче/жена – на различни възрасти, в различни роли, в различни фази на отношенията, маркиращи и собственото му движение във времето.

И те, и срещите обаче по-скоро не обживяват, а рамкират екзистенциалната самота на героя („космическата ни самота в смъртта“) и тази самота е един от героите в тези разкази, защо не дори главният. Самият автор е отстранен от света, носи известна неприязън, натъртва на своето безразличие, казвайки за себе си:

… все се по-малко гледах да се намесвам в света, все по-малко ме интересуваше той, достатъчно ми беше да бъда само едно невидимо, само едно око невидимо, изпълнено с досада и омерзение.

Или:

Общуването с хората не е моята стихия, аз съм от самотните скитници. Но понякога изведнъж ми става нещо.

Това остава в сила и когато неговите действия го потвърждават, но дори и когато го опровергават. В тези истории например има достатъчно примери за обмен, за даване (цигари, храна, помощ, съчувствие, компания, разговори), но тези дребни жестове се явяват като изключенията, потвърждаващи заблудата, че „малките неща не умират“. Има и вземане в този обмен – от това да те качат по пътя, но най-вече на нечие тяло.

Впрочем цялата книга е пронизана от една смътна, опосредствана, копнежна или неочаквана сексуалност,

която винаги е там. Може би неин е червеният цвят, който се появява на много места (а и на всичко друго, на което можем да го припишем символично).

Та тези срещи са на една самота с друга самота, защото в крайна сметка са просто част от пътя, от преходността му и същевременно от неговата неизменност. От една страна, това са човеколюбиви, протягащи се към другия разкази, написани с на места почти социална чувствителност и дори сантименталност. (Последната, слава богу, веднага подрива или може би дори подиграва себе си, за да не прозвучи евтино, както биваме предупредени в предговора – че тук има „пародии на литературни сюжети и ситуации“.) От друга страна обаче, състои ли се наистина срещата и доколко? Един разказ, в който това е особено видно, е „Самотните електрически светлини“, където отказът на просяка да потвърди присъствието си в носталгичния спомен на приютилия и обгрижилия го герой, оказва съпротива на „сълзливата сантименталност“ на този филмов момент:

И едва сдържах някакъв странен порив да падна на колене пред този непознат, да целуна ръката му и да поискам прошка – със същата сълзлива сантименталност както у Достоевски, само че без капчица религиозен патос, който е по-непоносим от всичко.

Така че срещата е просто забавянето при отминаването, крехкостта на спирането, преди да продължиш. Неслучайно заедно с отсъстващия часовник ,един от другите най-присъстващи символи в историите е цигарата. Героите току си предлагат цигара и пушат заедно, и в нейната краткотрайност, в съскащото ѝ горене-гаснене на вечния студ, в споделената компания на издишания дим е може би смисълът на този повтарящ се мотив.

Онази неопределеност, за която стана дума по-горе, е и по отношение на моралните (и естетическите) координати. Тук те са пресечени, дифузни. И по отношение на разказвача, и по отношение на други герои/постъпки. Самият автор е нюансиран, диалектичен тип, иска ли питане. Във „Влизане в непознат град и излизане“ например сюжетната кулминация го превръща от избавител в насилник (морбидна подигравка на идеята за „спасителя“), а героинята осцилира между жертва и „просеща си“ го изкусителка. Невинността и вината се проникват, мотивацията на действията е противоречива. Бунтът прераства в насилие срещу онази, която в този момент в очите на героя олицетворява еснафското примирение; свеждането на вектора на „пътя“ до кратката затворена отсечка на ежедневното дерзание, конвенционалното примирение и неспособността да зададеш големите, страшните въпроси. Така от красиво и невинно момиче героинята се превръща в „тъпа кукла“, а накрая просто в „нещо, пълно с лайна“.

Подобни преходи има и в „Нощен влак“, и в „Майтап бе, Уили“, и в „Самотните електрически светлини“, и в „Шантав автостоп“. В много разкази отделните жестове на добрина, на протегната ръка биват избавяни от мелодраматичността си именно от замъгления морален фон, от нагласата на героя, от съпътстващите цинични размисли.

Сходна е ситуацията и по отношение на естетическото. В „Като във филм отпреди новата ера“ онова, което първо е намирал за изключително грозна гледка заедно с нас, ще се разкрие пред автора като „най-красивото нещо на света“ в голотата си. В „Нашата голота“ ще надделее нечовечното, но и небаналното, като реакция пред вестта за смъртта на нечий родител. Еросът отхвърля Танатоса; красотата на един момент на живеене, страст, телесност тук и сега, когато сме „така измамно млади, измамно живи и топли“, отхвърля досадната натрапчивост, неестетичността на смъртта и тленността. Този нетактичен егоизъм отново подрива мелодрамата на момента – той е искрен, жизнеутвърждаващ, справедлив дори.

В предговора към книгата Пламен Антов посочва, че тя е незавършена и в техническия смисъл на думата е така. Но доколкото пътят поражда тези сюжети, да, тази книга е невъзможна за завършване. В крайна сметка дори и пътят да свърши, както си казват героите в „Шантав автостоп“, трябва да започнеш да се връщаш (а това е нов път).

И не съществува никаква утеха, само пътят, само пътят, по който вървиш, тази улица в това безименно, смътно познато или съвсем друго градче, само пътят, който е свобода.

Малко ще е глупаво накрая да обобщя тези разкази и като „хипарски“, макар битническият начин на живот да има доста общо със сюжетната рамка на сборника. (Лично на мен историите ми напомнят и мъничко на Колдуел, и дори на Селинджър). Не върви да ги огранича и до „социални“, никак даже. Те са по малко от всичко, в тях има игра, има закачка с литературни формули и стереотипни образи, има дори авторски нарцисизъм: в „Три“ момичето ще отхвърли героя като реалния автор на книгата, която чете (настоящата, като нас). Има поставени в кавички емоционални изблици, макар и минорни, меланхолични. Има и нещо сурово, момчешко, грубовато. И нещо филмово (честата фраза „звучиш ми като реплика от филм“). И да – онези бегли поетични затишия, словесните пейзажи. Понеже няма начин за завършване на всичко, което казвам, съвсем в духа на тази книга, слагам рязко точката тук.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-duhut-na-blijnite/

„Дъхът на ближните“ от Андонис Георгиу

превод от гръцки Ирена Алексиева, София: изд. ICU, 2023

Харесах кипърския писател Андонис Георгиу още покрай предишната му книга, издадена от „ICU“ – „Албум с истории“: полифоничен роман в разкази, един мащабен неформален разговор, който скача от тема на тема и сменя разказвачите си. В голяма част от тези до голяма степен нефикционални монолози, засягащи и вечни, и злободневни теми, особено място намират събитията около окупацията и разделянето на острова, причинените жестокости и безследно изчезналите и от двете страни – гръцката и турската.

„Дъхът на ближните“ не е много по-различна книга – и по звучене, и тематично, та дори и графично. И тук някои разкази са свързани чрез общи герои, видени от различен ъгъл и в различна роля. И тук на много места разказът е почти поток на съзнанието. И тук абзаците следват с малка буква, без традиционното отграничаване, правилата се нарушават, а изреченията са дълги и разделени предимно със запетайки. Последното създава един мисловен ритъм, усещане за неистовост, за болезнен устрем, понякога стигащ до отчаяние. Мисълта дриблира, отнася се и се завръща, сюжетите – също. Езикът е едновременно делничен, разговорен, земен, но и скрито поетичен. Няма как тук да не спомена усилието на преводачката Ирена Алексиева, тъй като освен на новогръцки, в по-голямата си част разказите всъщност са написани на говоримия кипърски диалект (и в този смисъл тя е открила чудесни съответствия на български).

Разказите са актуални, доколкото темите им са част от традиционната динамика в ежедневието и разговорите на обикновените кипърци. Сред тях са: травмите от историческото минало, вината и от двете етнически страни, човешката жестокост, домашното насилие, отмъщението, личностното пропадане в различни зависимости, расизмът, отношението към бежанци, хомосексуални или просто различни, корупцията, продължаващото неравенство между половете, патриархалността, браненето на родовата чест. Но някак

над това като че ли стоят най-вечните теми: преди всичко тленността и смъртта, но и извечната самота на човека, желанието да се свържеш някак с „дъха на другите“, прошката и любовта.

Да, битката между Ерос и Танатос, между живота и смъртта, рамкира тези страници, напоени от усещането за човешката преходност, изоставеност и безутешност. И съответно – от човешките опити мисълта за тях да бъде потисната или отхвърлена. В някои разкази съвсем буквално еротичното начало се стреми да заглуши неумолимия ход на другото.

В „Като чужд“ например героят преодолява смъртта на баща си, на чието постепенно изтляване и психическо и физическо разпадане в болницата става свидетел, чрез нуждата буквално да изтощи и „малтретира“ сексуално тялото си чрез непрекъсната мастурбация и порнографски фантазии. Така той откроява усещането за (все още) живото си тяло от мъртвото бащино. Борейки „онзи атавистичен страх, който се събужда у всеки от нас при смъртта на друг човек“, и последващото усещане за самота и изоставеност, чрез желанието

да можеше хората винаги да се докосват, да се събират хората, да се сливат телата, всички тела, и младите, и тези, които вече не са млади, телата, пълни с живот, да се съвкупяват, телата с живот, телата, живот.

В „С дъха на ближните“ (фраза, която е изведена в заглавието и се повтаря на редица места в разказите) социално изолиралата се героиня редовно подслушва съседите си, докато правят любов, докосвайки самата себе си. Това е начин да съучаства в утвърждаването на любовта, в илюзията за единение и (съ)причастие. Едновременното свършване, разделено от стената, се приема за „нейното лично богослужение и причастие“. Оттук и програмното

 засега това ѝ стига, това и дъхът на ближните.

По сходен начин възрастната парижанка Шарлот ще отдава на непознати апартамента си, за да усеща „че има хора до себе си, макар и непознати, макар и дошли за кратко, стигаше ѝ, че дишаха от другата страна на стената“; болната от рак ще се обсеби и ще се отдаде на фантазии с Джуд Лоу, за да изтласка ужаса от тежката си диагноза; Афула ще излиза буквално от тялото си и ще си представя отнетите от нея деца, за да „улови ритъма и да диша с тях“.

На този фон загубата на близък човек е една от най-често срещаните сюжетно теми: родител, съпруга, син – независимо дали вследствие на исторически събития, болест, бягство, зависимост, предателство или просто отчуждение. Или на насилие. Защото редица разкази засягат

границата, която ги удържаше, границата между това да си човек или убиец, човек или не-човек.

В много от тях насилието е срещу жените, насилие, което мъжът – тестостеронен, травмиран, неосъществен, унизен – упражнява спрямо тях; другаде – срещу бежанец имигрант (и то от хора, произлизащи от бежанци, както ще отбележи авторът); но най-често, както в много други истории на Георигиу – между двата етноса след събитията от 70-те. Темата за насилието очертава и едно все още традиционно, патриархално по същността си общество, в което моралът е черно-бял, отмъщението е сила, жената е зависима и отклони ли се, пожелае ли за себе си друг живот и/или друг мъж, най-малкото бива отречена като уруспия и курва.

В „Добър час“ момчето, отнето от майка си Афула (вписваща се в горното определение и – внимание! – отхвърлена първо и най-категорично от собствената си майка), ще се превърне в емоционално кастриран мъж, сам той насилник, виждащ в жените единствено мръсници, които си го заслужават (сексът е част от наказанието). Срещаме главната героиня и в „Афула – удавник в дълбоки води“, където е периодично откривана и пребивана от мъжете от фамилията в името на семейната и мъжката чест. В „Не мога вече под това небе“ насилствено отхвърляните и тормозените са травестити, събрали се да оплачат със смесица от драгшоу и песнопения (един истински човешки и християнски по същността си помен) изгубения Михалис/Рита.

Но дори когато не биват удряни и разкървавявани, жените могат да станат индиректни жертви на мъжкото насилие, упражнено другаде. В „Кръстът“ съпругът, който е трябвало да иде да потърси изчезналия им при окупацията син, след години разказва на жена си как вместо това с група мъже са изтребили цяло село турски жени и деца, гаврейки се, изнасилвайки, смазвайки ги. И разбираемо, и перфидно, и егоистично е това споделяне, защото е плод на желанието да стовариш бремето на престъплението върху другия, да породиш у него вината и ужаса, които сам не изпитваш. Жената, която не може да повярва, че подобно отмъщение е по силите на най-близкия ѝ, че то е легитимен начин за справедливост, ще трябва да живее десетилетия с тези страшни истини. (Впрочем за този потресаващ разказ писателят, както често прави, използва разкрития на журналистката Севгюл Улудаг, изследвала съдбата на безследно изчезналите и заровените в масови гробове в Кипър турци.)

В „Какво направихме“ насилието също е групово. Пред очите на разказвача ще убият имигрант, разигравайки всички словесни щампи на ширещата се днес ксенофобия. Неговата смърт така или иначе ще мине незабелязана. Защото „колко струва животът на един мургав азиатец в тази страна?“, както си помисля героят, преди да затвори вратата на балкона, от който е наблюдавал случката, и да се върне вътре на хлад край климатика, далеч от геената на живота, причиняващ смърт.

И все пак – въпреки цялата минорност и тежест – Георгиу не ни оставя в мрака, а утвърждава крехкото присъствие на любовта и свързването, на търсенето на дъха на другите като залог за живота. Над ръкоплясканията на убийците на имигранта се извисява гласът на момичето, което повтаря истерично: какво направихме, какво направихме. След куп пътувания Одисеас прозира, че светът е същият навсякъде и че в него човекът е lonely planet, невидим пазач в щурмувания от тълпите музей на живота. Момчето, което някога е мразело Дядо Мраз и е искало да го убие, защото никога не е донесъл подарък в разбитото му семейство, ще прости и забрави заради истината, че той самият сега е баща, който може да носи подаръци. Семейният мъж, понякога мечтаещ да няма нищо от това, което има, описващ истинското, морно, делнично и трудно лице на семейния живот, ще осъзнае, че това и е любовта. Дъщерята, която с огромни усилия и увещания къпе стария си, труден и упорит като дете баща, водейки с него изтощителен диалог, ще ни разкрие друго такова лице на обичта.

А накрая в „Миг безгрижие“ героят, който не знае кое е сънят – пленничеството му през 70-те или сегашното му щастие, – ще осъзнае, че единственото, което е искал, е да оцелее (отново Ерос срещу Танатос), но че това оцеляване не е просто акт, а е плод на късмета му:

… ако беше запазил разсъдъка си след всичко, което бе преживял, то се дължеше единствено на това, че беше обичан и обичаше.

Макар не всички разкази да са достатъчно добри или убедителни, Андонис Георгиу със сигурност притежава собствен тематичен и езиков почерк. И макар да не обичам никак определението „човешки“ (спрямо какво?), то тези истории са тъкмо такива в своята обикновеност, в универсалните прочити на своята регионалност и културна специфичност, в това, че в тях се съдържа почти всичко между живота и смъртта.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-kolaryat-na-smurtta/

„Коларят на Смъртта“ от Селма Лагерльоф

превод от шведски Меглена Боденска, София: изд. „Лист“, 2021

Вместо въведение – писателски спиритичен сеанс. Представете си, че сте на вечеря с духовете на Достоевски, Дикенс и Едгар Алън По. Те пият тежко червено вино, обсъждат моралните падения на човечеството и някъде между диалектиката на вината и херменевтиката на покаянието изведнъж влиза една фина, но неумолима и волева скандинавка – Селма Лагерльоф. Оставя на масата тънък том със заглавието Körkarlen („Коларят на Смъртта“), оглежда всички с онзи особен поглед на човек, който знае, че разказът му е по-силен от тяхната логорея (надменно и снизходително, но може да си го позволи, знае си цената), и сяда, оставяйки произведението си да говори вместо нея.

Но защо този роман, публикуван през 1912 г., продължава да резонира и в XXI век? Защо той се нарежда сред тези литературни произведения, които не само разказват история, а изискват читателят да се превърне в техен съучастник?

Лагерльоф оставя след себе си внушително творчество, което смесва фолклор, мистицизъм и социална критика. Тя често изследва границите между реалността и фантастичното, превръщайки я в нещо като северен еквивалент на Габриел Гарсия Маркес, но с далеч по-суров климат и без тропически плодове.

Нужен е малко биографичен фон, който да препотвърди за пореден път, че с лични демони почти винаги се пише по-добре. Селма Лагерльоф не е единствено писателка от канона – тя е явление. В края на XIX и началото на XX век шведската литература изпитва силна нужда от нови гласове, които да избягат от натурализма и неговата непоколебима обсесия с мизерията и клетостта.

Влиза Лагерльоф, която – въпреки че разказва истории за несретници – ги превръща във всекидневни и архетипни герои, способни на трансформация в една магическа реалност.

„Коларят на Смъртта“ до голяма степен черпи вдъхновение от личния ѝ живот. Алкохолизмът на баща ѝ, смъртта на нейната сестра Анна от туберкулоза, както и дълбокият ѝ интерес към социалните проблеми на времето са вградени в тъканта на романа. И ако се замислим, цялата ѝ кариера е един бунт срещу структурите, които потискат индивидуалния дух: тя е първата жена, получила Нобелова награда за литература (1909), активно се бори за правата на жените, а като автор не се побира в удобните рамки на шведската академична традиция​.

Но да се върнем на сюжета. Той е чист, ясен и мрачен – Смъртта кара нощна смяна. В медийното пространство е новина кое е първото бебе за годината, а в литературното пространство е важно кой е последният покойник за годината.

Историята започва с класическата сцена на умираща светица – сестра Едит, член на Армията на спасението, която на смъртния си одър настоява да повикат най-големия грешник, когото някога е срещала: пияницата и побойник Давид Холм. Само че съдбата – както знаем – обича добрите обрати и вместо да се разиграе стандартната драматична среща, Холм умира точно в полунощ на Нова година, ставайки новият Колар на Смъртта. Това означава, че ще трябва цяла година да събира душите на починалите – точно както предишният колар, негов стар познайник, е правил преди него​.

В този момент Лагерльоф натиска бутона „свръхестествено“ и разказът се превръща в бавна разходка през моралния разпад на героя. Холм е класически персонаж от епохата на реализма – паднал мъж, който, по всички канони на литературата, е обречен. Но тук идва голямото „но“: чрез поредица от видения, връщания в миналото и финален акт на осъзнаване той намира спасение.

Темите и мотивите, с които Лагерльоф джазира виртуозно, варират от Данте до Дикенс и обратно. Тя представя изкуплението и вината като екзистенциален и жизненонеобходим душевен аксесоар. Лагерльоф се заиграва с християнската концепция за покаянието, но го прави по начин, който би накарал дори и най-закоравелия атеист да преглътне тежко. Холм е повече от типичен грешник – той е прамъжът, изгубил себе си в разрушителната сила на алкохола, насилието и безразличието. Но романът отказва да го демонизира напълно. Вместо това го оставя да страда, докато сам не разбере, че вината е безполезна, ако не води до действие​.

Смъртта от своя страна е разгледана като бюрократична институция. Коларят, освен митична фигура, е и работник. Един уморен, леко отчаян, но неизменно задължен към своята работа персонаж, който напомня за готическите видения на По, но с нотка на институционален цинизъм. Лагерльоф не представя смъртта като трагичен или епичен акт – тя е неотменна част от процеса.

Романът се занимава с два основни социални кошмара на своето време – туберкулозата и алкохолизма.

И двете са представени като епидемии, но с една съществена разлика – докато болестта е безмилостна, пиянството е и избор. Давид Холм не е жертва, той е активен участник в своята деградация​.

Но на кого му пука за още един алкохолизиран неудачник, би си казал някой читател, след като вече е чел Лоури, Буковски, Селби и Венедикт Ерофеев? Ако сложим „Коларят на Смъртта“ в диалог с други произведения, ще видим, че той си комуникира с класики от различни традиции. И изпъква. Скрудж от „Коледна песен“ на Дикенс и Давид Холм са братовчеди по дух, но докато Скрудж намира спасение чрез духове, Холм го намира чрез смъртта си. Холм може да се разглежда и като по-лузърска версия на герой на Достоевски или дори на Фауст – човек, който без много размисъл продава душата си, но за бутилка ракия, а не за вселенската мъдрост.

Нужно е да се припомни и че филмовата адаптация на Виктор Шьострьом (1921) е сред най-влиятелните филми на нямото кино и любима творба на Ингмар Бергман. Мотиви от романа присъстват и в пиесата „Майсторите на образи“ на П. У. Енквист, поставена от Бергман през 1998 г.

Това очевидно е разказ за смъртта, но и разказ за живота, за границите на човешката промяна и за това, че дори най-изгубените души може би не са толкова изгубени. В този смисъл романът е нещо повече от готическа притча. Той е метафора за неизбежния сблъсък между миналото и бъдещето, между греха и опрощението, между човека и самия него.

Или казано по-просто: ако някога чуете скрибуцането на стара каруца в новогодишната нощ, може би е време да преразгледате житейските си решения и да си кажете:

Боже, позволи на душата ми да узрее, преди да бъде прибрана!“

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-a-sled-tyah-i-detsata-im/

„А след тях и децата им“ от Никола Матийо

превод от френски Владимир Сунгарски, София: изд. „Парадокс“, 2020

В самото начало на тази книга се чудех само толкова ли е достатъчно, за да вземе „Гонкур“. В края ѝ вече съм напълно наясно защо „А след тях и децата им“ на Никола Матийо е получила това най-високо френско литературно отличие през 2018 г. Между началото и края на едно десетилетие, между две социално-икономически реалности, между две огледални кражби, затворили сюжетната рамка,

Матийо сътворява един проникновен портрет на френското общество от 90-те години, подобно на някогашните френски майстори на реализма.

Неслучайно писателят споделя в интервюта, че е чел доста Ани Ерно (тук може да прочетете и рецензията за нейния роман „Годините“, донесъл ѝ Нобелова награда), както и Зола, Флобер, Селин, Колет, Жионо, Стайнбек и др. И макар да описва всички безжалостно настъпващи промени под валяка на историята, посланието на този роман в крайна сметка е, че може би нищо не се променя във въртележката от поколения, както пределно ясно ни посочва и заглавието. Бунтът и приемствеността, мечтите и разочарованията, стремежът и конформизмът са обречени да се редуват и поглъщат едни други.

Всички ставаме родителите си, дори и обстоятелствата привидно да се менят, а светът непрестанно да се обновява.

„А след тях и децата им“ (сдобил се и с филмова адаптация тази година) е хронологичен билдунгсроман, прекъсван инцидентно от кратки реминисценции. В неговата орбита са редица герои – младежи и техните родители, но фокусът пада върху трима тийнейджъри, родени с малка разлика през 70-те: Антони – френско момче от работническо семейство, малко по-големият син на марокански имигранти Хасин, както и Стефани, която принадлежи към по-заможната средна класа. Частите на книгата са разделени между годините (следващи през две), когато се развива действието – от 1992-ра до 1998-ма.

Матийо е написал роман, който благодатно би могъл да се чете през марксическата литературна теория, тъй като описва в дълбочина класово (и етнически) разделеното френско общество и извежда личната история като функция и проявление на обществено-икономическата.

Той поставя на изпитание смисъла на „свободата, братството и равенството“ на фона на „кризата, мизерията, социалната катастрофа“.

Залагайки на социалния детерминизъм, писателят ни води към неизбежния извод, че почти всичко е предопределено от средата. Че между „обстоятелства, личния мързел и общото потисничество“ причините за провала са смътни. Че в крайна сметка всеки порив и амбициозен опит за надмогване на даденостите дерайлира.

Семействата на Антони и Хасин са нефункционални и работнически (а на Хасин и имигрантско), това на Стефани – доста по-предприемчиво и заможно, но затънало в своята повърхностна еснафщина. Младежите живеят в сякаш екзистенциално отдалечено от Париж провинциално градче и дори не са ходили в столицата. До неотдавна родното им място е било средище на металургичната промишленост в района, но сега, поради процесите на деиндустриализация, останките на бившия завод, „веднъж зарязани и продадени за скрап“, са оставили „жестоки кървави дупки в града“. Долината е западнала, а мъжете, останали без традиционния си поминък, трябва да се оправят с помощи, обезщетения или поредица от недостатъчно платени работи.

Матийо майсторски рисува поколението на родителите – отломка от онзи католически, традиционен и патриархален поствоенен свят, възпитавано в ценността на общия труд, на това да блъскаш заедно с другите. То е неадекватно на фона на постепенното преориентиране на икономиката; на убиването на малките бизнеси за сметка на безличните търговски мастодонти; на нарастващия индивидуализъм; на корпоративната офис култура и въвеждането на технологиите; на нуждата от нови социални умения, нагласи и кълнене в клишета. Имиграционните потоци променят посоките си и сега самите местни търсят възможности в Германия и Люксембург. Чрез символичната смърт на един от синдикалните лидери, популярна фигура от работническите протести, романът ознаменува този преход. Краят на работници и синдикати е описан така:

Стогодишната солидарност се разтваряше в голямата вана от конкуриращи се сили. Навсякъде нови, малки, неблагодарни, зле платени работи, пълни с унизително раболепничество, заместваха някогашното колективно размазване от бачкане. Производството вече нямаше смисъл. Използваха се думи като връзки с обществеността, качество на услугата, комуникационна стратегия, удовлетворени клиенти. Всичко беше станало малко, изолирано, мъгляво, педерастко по дух.

В новата „икономика, призвана да менажира мизерията“ и неугледния, едва закърпен бит, имаме всички маркери на живота тип lowlife и redneck: нефункционални домове, изплащани с десетилетия; хроничен недостиг на пари; треперене за сметките и за несигурната, механична работа; нездравословен начин на живот; липса на емоционална интелигентност в отношенията; промиване на мозъците от масовата тв култура и т.н. Матийо говори за „конюнктурните нещастия“ в средата на героя си: изоставени, разведени, алкохолизирани, пребити по пътищата, пукясали рано, уволнени, съсипани, инвалидизирани, болни, прибягващи редовно до ксанакс или дрога хора.

Най-големите късметлии бяха успели да си купят къща с дворче, плод на двайсет години саможертви. Тези порутени сгради бяха живото доказателство за провала на един свят и неговите архитекти.

И въпреки всичко това изглежда някак нормално, недраматично, естествено. Самите те дребни дилъри и хулигани в началото, без каквито и да било културни интереси освен обичайните футбол, чукане, пафкане, електронни игри, мотори, киснене с приятели, с абстрактни и неясни мечти и идея за свобода, опираща най-вече до достатъчното пари, Антони и Хасин са по-скоро тъжни, отколкото катарзисно трагични образи. Хасин ще поиска да бъде хитър и вездесъщ цар на дрогата от Мароко към Европа, но ще пострада от собствената си наивност и от упойващото ежедневие в интимна двойка (която е едновременно капан за индивидуалността, но и единственият начин да посрещнеш живота поне с някакъв съюзник). Антони завистливо ще мечтае за живота на своята дългогодишна тръпка Стефани, както си го представя:

Свят на летни вили, семейни снимки, разтворена книга върху шезлонга, голямо куче под черешовото дърво, онова безоблачно щастие, което виждаш в списанията пред зъболекарския кабинет.

Преследвайки невъзможния призрак на любовта, той ще го (анти)сублимира просто до сексуалното желание. Но посланието на романа ще бъде препотвърдено от невъзможността двамата да се слеят еротично докрай, до удовлетворителна кулминация. Този почти вулгарен в наивността и натурализма си копнеж ще отрази социалния, материалния, екзистенциалния такъв – оставайки си неудовлетворен, прекъсван, провалян…

Преходът между класите е неосъществим. Изходът – невъзможен. В крайна сметка и Антони (чрез записването в армията), и Хасин (чрез намирането на работа във фирма, която събаря стари и ненужни сгради) пренасочват фрустрацията, агресията, нуждата да разрушат наследството си, „непрестанното желание [Антони] да удря, да си причинява болка, да се блъска право в стените“.

Тежка, задушаваща, обездвижваща жега цари във всички части на романа – действието се развива винаги през летните месеци и ваканция, когато и работа, и училище спират. Жегата се превръща във всеобхватна метафора на тази съдбоносна житейска застоялост, парализа, безизходност. И двамата младежи търсят тръпката, раздвижването в изживяванията на ръба, в опасността, в предизвикването на съдбата – чрез скоростта на моторите или насилието.

Страхуваше се, беше прелестно. (Антони)

Понякога смъртта му се струваше нещо примамливо. (Хасин)

Но те не могат да осъществят докрай дори насилието, когато периодично биват изправени един срещу друг уж като врагове (неслучайно повечето пъти това се случва, докато уринират, една от най-уязвимите за мъжа ситуации). И въпреки че допирните им точки не значат нищо за тях, Матийо ще събере двамата символично върху един мотор, за да ни покаже еднаквостта им. Единият – с баща възпламеним, склонен към бурни реакции и насилие, зависим от алкохола, другият – с баща примирен, унизен, драпащ десетилетия да свърже двата края на имигрантското си битие. Но и Антони, и Хасин – счупени, макар и всеки посвоему.

В тази връзка Матийо изгражда много убедителни, макар и малко крайни тийнейджърски образи спрямо времето – книгата изобилства от познати и у нас реалии, жалони, музика, филми, заглавия, плакати, марки. Главите са наречени на базови парчета от онова време. Например сцената, озвучена от Smells Like Teen Spirit, в която всички купонястващи се клатят в един ритъм в своите карирани ризи, е прекрасно обобщение на поколението:

Във всеки град, роден от този деиндустриализиран и недвусмислен свят, във всяко западнало място хлапетии, останали без мечти, слушаха тази сиатълска група, която се казваше „Нирвана“. Пускаха си дълги коси и се опитваха да превърнат тъгата си в гняв, депресията си – в децибели. Раят беше безвъзвратно изгубен, революцията нямаше да се случи; оставаше единствено да се вдига шум.

Езикът на Матийо също е директен, грубоват, циничен, недодялан, пълен с жаргонни думи (малко странно или може би твърде локално подбрани на български от преводача). Но тук и там той подпъхва красиви, поетични авторови фрази, които по странно красив начин засилват усещането за предопределеност, за фатална безизходност, за всеобща тъга на това поколение, което е все още ошамарвано вместо разбирано от родителите си. Изобилстват и натуралистичните сексуални сцени. Дори романтиката се случва насред тинята или разрухата, на места, които съвсем не я предполагат. Както е на тази възраст, както е в този живот, мръсното се смесва с чистото, вулгарното с невинното, ниското с високото.

Не на последно място в романа – разбираемо – изобилства расизмът от страна на белия провинциален французин от работническата класа, който обаче е горе-долу на същия хал. Подредбата е ясна: главестите, имигрантите работници от Източна и Южна Европа, арабеските, резняците, чернилките и т.н. Всички, които могат да поемат вината. Този въпрос не е решен от Матийо мелодраматично или дидактично, а съвсем честно. Защото макар да принадлежат на различни етноси и обкръжения, световете на Антони и Хасин са еднакво изпълнени с безперспективност. Счупването между поколенията (дори срамът на Хасин от дълголетния акцент и лош френски на баща му) не е достатъчно, за да се изтръгнеш. Не е достатъчно желанието да успее по друг, дързък, цялостен начин, който да го издигне много над жалкото съществуване на баща му, чието относителното задържане на повърхността се дължи на „професионалните оскърбления, на унизителния труд, на изолацията, на самата дума имигрант“, която се използва навсякъде и ги поставя под общ знаменател.

Като възможно обединение обаче Матийо предлага единствено илюзията на футбола (успеха на Франция на Световното през 1998-ма) и образа на Зинедин Зидан. Това единение е почти сексуално и фанатично по природа, но е крехко, каквато е несигурността и преходността на всяка победа. В нея само временно изчезват разликите, дълговете, историята.

Написан реалистично, романът не предлага оптимистична теория за „класово израстване“. Грешките, провалите, слабостите като че ли тегнат наследствено. И тъй като в тази книга спойлерите определено имат значение, понеже цялостната характеризация на героите минава предимно през поведението и диалозите им, нека кажем само, че дори амбициралата се Стефани успява само донякъде. През нейния образ авторът разкрива познанията си и за дебрите на френската образователна система с нейните строги йерархии и производство на кадри – в мнозинството си те са от „голямата и язвителна категория хора, които са свръхквалифицирани и неизползвани“, които разбират всичко, но не могат нищо. В крайна сметка тя, която презира угодливостта, посредствеността и дребнавостта на „нормалните си родители“, без да си дава сметка за цената на тази нормалност, може би също някой ден ще превърне в част от

тези жени, които поколение след поколение се сриваха, превръщаха се наполовина в слугини, чиято единствена задача бе да се грижат за оцеляването на едно потомство, обречено да изпита същите радости и скърби.

Финалната сцена в романа символично събира Антони с майка му на пикник край езерото, около което кипи социалният живот в провинциалното им градче. Близо до тях (както някога и те двамата са правели в детството и младостта си) се забавляват нови тийнове. В тази последна картина три поколения остават свързани невидимо от нишките на гнева и меланхолията. И от тегнещия над всеки по реда си въпрос: „Къде е животът, бе, деба?“ Именно с този прочит на „свободата, братството и равенството“ ни оставя Никола Матийо.

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-oliv-kitridzh-otnovo/

„Олив Китридж отново“ от Елизабет Страут

превод от английски Диляна Георгиева, София: изд. „Кръг“, 2023

Цяло десетилетие и един сериал дели първата и втората книга за Олив Китридж и всъщност е добре, че у нас преводите им се появиха достатъчно скоро един след друг. При всички случаи усещането е, че американската писателка Елизабет Страут, написала междувременно други два романа, изглежда, нито за миг не е изпускала от мисълта си своята необикновена героиня, защото този промеждутък изобщо не се усеща в продължението на едноименния роман.

Срещаме Олив отново малко след като сме я оставили да лежи до Джак, новия мъж в живота ѝ след смъртта на съпруга ѝ Хенри. В продължението Страут ни превежда през решението за повторния брак на героинята си и последвалите осем години съвместен живот до окончателно ѝ настаняване в старчески дом. И макар загубата и разрастващата се с годините самота, бавно изместваща ужаса от живота, да не са я смазали, Олив е неизбежно променена заради осъзнаванията под тежестта на времето. И все пак Олив е просто Олив – това определение, което авторката току използва, за да опише с две думи героинята си, е пределно изчерпателно само по себе си.

Преди няколко години българските читатели се влюбиха в тази директна, безцеремонна, винаги леко намусена и грубовата в отношението си, лишена от филтри и понякога почти аутистична в незачитането на общоприетото героиня. Причината бе, че зад нейния едър, не особено лицеприятен и дори леко занемарен вид, както и въпреки трудно поносимия ѝ нрав се таеше и другата ѝ страна: на емпатичен, справедлив, толерантен човек, интересуващ се от съдбата на другите. На прикрита зад тази фасада жена, обичана в крайна сметка от двама прекрасни мъже. Още повече че този неин едновременно семпъл, но многопластов и труден образ бе пресъздаден до съвършенство от голямата актриса Франсис Макдорманд в сериала на HBO.

Помня как още тогава, непреполовила първата книга, възкликнах:

Добре, защо по нашите ширини не се пише така – просто, но напоително, красиво, но без нито една излишна дума, проникновено, ала без грам претенция?

Не е случайно, че издаденият през 2008 г. първи роман бе отличен с наградата „Пулицър“. И в този

Страут не е изневерила на естествения си стил, на своя мръсен реализъм.

Да, винаги свързвам с американците това майсторство на разказването през несъбитийното, през пределно ежедневното, през уж небрежните разговори. Много трудно е всъщност да се пише за такива книги, в които нещата не са просто „казани“. В които драмата, тежестта, смисълът, големите прозрения се долавят ненатрапливо през рехавата тъкан на битовизмите, на почти случайните действия и лишените от апломб и афекти обстоятелства – и тъкмо затова удрят по-силно, защото са органична част от съществуването, нямат „специален статус“. Моментите на епифания, на преображение и осъзнаване, на съжаление и катарзис са тихи, незабележими, имплодиращи. А понякога просто красиво закъснели и тъжно безполезни.

Изумително е как може да се пише за остаряването (тази едва ли не най-скучна, най-малко привлекателна и досадна за читателите тема) без грам мелодраматичност и сантименталност, без тежест, без съжаление.

Графичният реализъм на старостта – с нейните бавни счупвания, попиващи памперси, напоителна самота, гравитационен колапс и липса на хоризонт – да потъва в меката есенна светлина, да бъде посрещан с олекотяваща ирония, с любимите на Олив изрази „глупости на търкалета“ и „върви по дяволите“.

Втората и може би неизбежно последна книга (макар че кой знае) е организирана по същия начин: в отделни разкази, които образуват рехаво споена романова цялост заради присъствието на Олив и заради общото място – същото провинциално крайбрежно градче Кросби в щата Мейн. И тук разказът е ту пряко за Олив (през нейната гледна точка), ту за други герои (през тяхната гледна точка), в чието ежедневие протагонистката се появява за кратко камео, в случайни срещи, за кратки посещения или просто колкото да размени с тях реплика или да им помаха от другия край на магазина. По този начин обаче се получава един фасетъчен образ, чиято централност оставя място за историите на куп други герои.

Въпросните истории са изпълнени с грешки, вини, лъжи, изневери, тайни, разочарования, предателства, слабости, болести, престъпления, самоубийства, отчуждение, скръб, смърт, срам, самота, провалено родителство и изгубени деца. И парадоксално, тъкмо поради това те звучат не прекомерни, а пределно обикновени, естествени, ежедневни. Страут успява да замаскира този житейски мащаб в лаконичност, в семпли щрихи, разкривайки промените по-късно и епизодично в следващите разкази.

Джак е развалил отношенията с дъщеря си, защото не може да приеме, че е лесбийка; пропилял е връзката с първата си съпруга заради извънбрачните им афери. Олив осъзнава, че се е провалила като майка по отношение на близостта си със своя син и че трудно приема семейството му, а той пък – повторния ѝ брак. Джак е саркастичен екстроверт, Олив е своеволен чешит. Историята на остаряването им обаче е и история на приемането, помиряването, протягането на ръка – било то и по нелеп начин, с всичките му дразнения и несъвършенства.

Недодяланата Олив ще съумее да живее с всичко онова, което я дразни в Джак, с

едрите им тела, захвърлени на брега като след корабокрушение и вкопчени на живот и смърт.

Ще открие женско приятелство насред упорития си индивидуализъм, ще преглътне предателството на поетеса, изложила едно към едно живота ѝ в своя творба, ще прости дори на болногледачката си, чиято ксенофобия и подкрепа за Тръмп категорично не желае да приеме.

Може би остаряването е именно това – загуба на твърдост.

„Олив отново“ е задължителна за прочит, ако вече сте прочели първата книга. Един роман в разкази за свързването дори когато то изглежда невъзможно; за намирането на изход в унинието и безнадеждността; за поемането на отговорност въпреки слабостта и усещането за изгубеност. За човека, който винаги трябва да бъде срещан отвъд политиката, съображенията и формалностите. И за грешките – онази субстанция на пределно човешкото, без която е невъзможно да съществуваме. За грешките със снизходителност и състрадание. Защото, както пише Страут за един от героите си,

тогава осъзна, че никога не бива да се омаловажава дълбоката човешка самота и че решенията, които хората вземат, за да се предпазят от зейналия мрак, изискват уважение.

Може би най-символичният диалог, който осмисля тези две книги за жителите на фиктивното провинциално градче, с привидната му скука и еднообразие, е следният: (Изкушавам се в края да го цитирам целия, защото звучи почти като идейно-програмен за този тип литература, която не се плаши от тривиалността и баналността, а ни превежда през тях, осмисляйки и обглеждайки ги, за да се открият пред нас дълбочините им.)

Бети я погледна:

– Моят живот ли? – попита тя и още сълзи се стекоха по лицето ѝ. – О, нали знаеш. – Тя махна леко с кърпичката във въздуха. – Ужасен – рече и се опита да се усмихне.

– Е, разкажи ми. Ще се радвам да те изслушам.

Бети още подсмърчаше, но и се усмихваше по-широко.

– О, Олив, обикновен живот.

Олив обмисли думите ѝ.

– Но е твоят живот. Има значение.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-mateo-ostana-bez-rabota/

„Матео остана без работа“ от Гонсало М. Тавареш

превод от португалски Даринка Кирчева, София: изд. „Ерго“, 2021

Тавареш има много награди и номинации. Наричан е португалският Кафка и наследник на Сарамаго. Според португалската критика има поне 160 превода на негови книги в 35 държави. Но не заради това избрах за втори път да пиша за него.

Когато видях името на Тавареш в каталога на „Ерго“, се сетих за удоволствието от „Дневник на чумата“ преди година. Заглавието на настоящата му книга ми беше смътно познато. Стана ми ясно защо едва след като я прочетох, преписах си на компютър бележките и проверих дали някой е писал за нея на български.

Помнех, че Марин Бодаков ми е говорил за тази книга. Но бях забравил, че е говорил за нея и във видео. Отне ми два часа да се насиля да го пусна. Беше ми трудно. Прозорецът стоеше отворен, но просто не го пусках. Не знаех как ще реагирам, когато отново го чуя и видя, а няма как това да се случи отново в живота ми, в плът и кръв. Едно от тези неща, съвпадения, синхроничности, които те изваждат от релси и те нокаутират.

Не мога да не цитирам и преразкажа част от това, което Марин говори. И да му отговоря. Искам отново да вляза в разговор с него. И съм благодарен за тази възможност.

След биобиблиографското си въведение за Тавареш и как е чел (а с него и аз, защото ми ги пращаше) откъсите от „Дневник на чумата“, публикувани в „Либерален преглед“, как ги следи и колко харесва тези вкопчени във всекидневието фрагменти, Марин ахва пред „Матео остана без работа“.

Не точно заради сложната повествователна конструкция, чиято композиция е истории, вързани с верижка една за друга.

Историите вървят по азбучния ред на имената на героите в тях. И така, докато се стигне до М и Матео.

Тази конструкция има своите клопки, двойни дъна и уловки. Това са еврейски имена. Те идват от надгробни плочи на евреи, депортирани в концентрационни лагери. Имена на жертви и мъченици. На корицата и между отделните части има фотографии на чудовищно красиви и зловещи манекени.

Марин не говори за връзка с Кафка, а по-скоро за близост с Борхес. С неговите филигранни конструкции, симетрии и иронично осъзнато безсилие на литературата да бъде както изчерпателна, така и същностно полезна в лечебните и човеколюбиви амбиции на изкуството. Не е случайно също, че редактор на превода е Анна Златкова, преводачка и на Борхес.
 
Третата част на книгата, след 24 текста за отделните персонажи и след по-дългия текст за самия Матео, е съставен от микроесета и философски парчета. Те се явяват авторовият ключ за книгата. Така, казва Марин, може да се прецени доколко той съвпада с читателския.

Тази книга с лекота поставя редица проблеми. Въпреки огромната ерудиция на автора, това не е учена книга – Тавареш не спекулира с ерудиция. Това не е и надменна книга. Писането на португалеца тук се състои в деликатната работа на тънката граница между реда и хаоса и доколко формата може да подреди съдържанието. С традиционни хватки и класически трикове писателят сглобява историите една с друга. Монтира ги заедно в един пъзел. Същностното му занимание обаче е друго. И то е ювелирно и ненатрапчиво проведено.

Тавареш пита как можем, като разказваме, да подредим света, ползвайки класически прийоми. Като имаме начало, завръзка, кулминация, развръзка и финал.

Как може разказването на истории с кристално ясна и прозрачна структура да поеме всичко причудливо, болезнено, неустановено и да го опитоми.

Да го направи поносимо, да го подчини на реда, за да не довежда до късо съединение в съзнанието. Да обезсили немислимото. Можем ли, пита се и Марин, с думите си, чрез литературата, да вложим порядък, има ли нужда от това усилие и какво в крайна сметка ни дава то. Какво се случва, когато очовечаваме чудовищното, когато даваме човешка мярка на немислимото и на неопределеното.

Марин не би нарекъл тази книга постмодерна, а старомодна. Аз бих добавил: и човешка. Писателска и човешка. Авторът вади на показ занаята и инструментите си. Демонстрира ги. Тази овладяна, но пищна словесна показност е провокирана от болезнен и честен интерес. Тавареш се интересува от способността да мислим и от възможностите на литературата да се опитва да съшие парчетата на един изначално разпокъсан и проблематичен свят, в дъното на който има нещо, което не подлежи на лечение. Има рана и безсмислие. В историите го има и обсценното говорене, фигурира и сквернословието, но не с такъв тон се усеща разбирането, с което са пропити текстовете – разбиране, че нито една разказана история няма да подреди хаоса на света веднъж и завинаги.

Тавареш не вие срещу смъртта на светлината в литературата, напротив, радва се на ценността на проблясъците, на самоценността на извлечената от словото светлина. Това е силата и това е слабостта на литературата. Тя свети, но гасне. Гасне, но свети. Този безмилостен и лишен от илюзии поглед не обезкуражава. Той успокоява и дава коректна представа за състоянието за силата на думите. И на човека.

Бих искал да кажа на Марин кое ме е разсмяло и кое ме е трогнало. Къде съм видял смъртта да се промъква между редовете. Къде съм усетил неназовимото и къде според мен е тайният център на книгата.

Как съм усетил определена близост както с „Некролози“ на Сароян и със „Спун Ривър“ на Мастърс, така и със Сесар Айра, с Гомбрович, с Жорж Перек, с Едуардо Галеано и с „Българският модел“ на Стратиев. И колко всъщност тази прозаична щафета, в която абсурдът триумфира и реалността е дала накъсо, ми изглежда като почти документална хроника на едно наистина възможно всекидневие. Фактът, че (както пише в бележка под линия Даринка Кирчева)

в португалския език няма въпросителна частица, подобна на българската „ли“, нито инверсия за изразяване на въпрос и само въпросителният знак отличава въпросителното от съобщителното изречение,

прави още по-възможна метаморфозата на фантастичното в реалистично в света на Тавареш.

Героите му тичат в посока обратна на движението на кръговото, мият боклук и го връщат отново в магазина, задават въпроси за анкети с възможни отговори само „да“ или „не“, имат тикове, синдром на Турет и изкуствено сърце, татуират си Менделеевата таблица на брайлова азбука, събират хлебарки, воюват гротескно помежду си и така нататък, и така нататък.

При Тавареш, бих казал на Марин,

колебанието тържествува.

В компанията на непрекъснато преобръщане и поставяне под въпрос. Непоколебим е отказът да се вземе реалността наготово. Светът и животът ни са за Тавареш кървава задача, дългосрочна спекулация и болезнен ребус. И всяка възможна концепция и хипотеза за разгадаването им са добре дошли. Толкова са нужни опорна точка и минимално количество сигурност, за да може да се понесе това, което реалността неспирно поднася с перверзна и постоянна усмивка. Нужно е петно светлина преди черната точка.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-grand-hotel-evropa/

„Гранд хотел Европа“ от Иля Леонард Пфайфер

превод от нидерландски Мария Енчева, София: изд. „Колибри“, 2022

Изумително е как в родното интернет пространство не може да се открие почти нищо за този абсолютен шедьовър на европейската литература – роман от и за Европа, заслужаващ най-значимите литературни награди и преведен на почти всички европейски езици. Издаден през 2018 г. (и може би единствено поради това пропуснал да поразсъждава и върху пандемията) и преведен на български през 2022 г., „Гранд хотел Европа“ е останал извън прожекторите. А може би това идва да ни покаже колко встрани сме все още от големите, значимите теми в дискурса за Стария континент днес. От сюжетите и въпросите, които един класически филолог по образование с над четирийсет заглавия в библиографията си не просто е диагностицирал, а разнищва до последната нишка – със смущаваща директност и иронична проницателност, – водейки ни до повече от обезпокоителни изводи. 

„Гранд хотел Европа“ е превъзходен хибрид – и жанрово, и тематично, и езиково. Текст съвременен и злободневен, но същевременно издържан в традицията на големите романи на ХХ век –

тези от калибъра на писатели като Стефан Цвайг и Томас Ман (Пфайфер сам нарича романа си „Вълшебната планина“ на ХХI век). Внушителната мащабност на текста се дължи на толкова много неща. На всеобхватната чак до неправдоподобност ерудиция, която въпреки това струи естествено и от автора разказвач (самият Пфайфер, разбира се), и от героите му. На обърнатия едновременно към миналото, настоящето и бъдещето поглед. На умението на писателя да създава ехо от метафори и символи, отекващо от най-битовото до дълбоко екзистенциалното.

Написаното от Пфайфер би могло да се чете като подробен и проникновен труд, може би дори като поредица от статии в куп дисциплини. То обаче умело е било интегрирано в роман – истински, увлекателен, предизвикателен, непотъващ нито за миг. Текстът съчетава и автобиография, и горчива сатира, и философски етюди, и почти лекционни диалози, та дори детективска мистерия. Интелектът на този едва ли не ренесансов по усет писател ни разхожда педантично – с проверени от първа ръка познания, с прецизни данни и способност за дълбоки философски умозаключения – от изкуството до икономиката, от историята до статистиката, от религията до екологията и от геополитиката до

най-важната тема в книгата: масовия туризъм, „най-видимото последствие от глобализацията“.

Удържайки десетки тематични нишки, Пфайфер ни разказва и две централни истории за себе си като протагонист. Холандският писател на средна възраст, живеещ от години в Генуа, за която е написал романа си La Superba, се нанася в хотел в неназована част на Европа. От една страна, за да осмисли чрез писане приключилата си наскоро връзка с италианката Клио – специалистка по история на изкуството от аристократична фамилия. От друга – за да работи върху романа си за туризма.

Преди да се разделят, новата работа на емоционалната, сприхава и професионално фрустрирана Клио (името на музата на историята не е случайно) ги отвежда във Венеция. Именно там – изправени пред туристическото чудовище, в което се е превърнала потъващата Ла Серенисима, – за първи път ще им хрумне идеята за въпросния роман. Проектът ще отведе Пфайфер (на живо или чрез историите на други герои) и до други дестинации, които се задъхват под наплива на туристите, такива, които никога не са желали ордите от посетители, или път трети, които отчаяно се мъчат да ги привлекат. Ще идем в Генуа, Венеция, Чинкуе Тере, Амстердам, Хийтхорн, Абу Даби, Пакистан и дори в Скопие, чиито абсурдни амбиции за сдобиване с история чрез мегаломанския проект „Скопие 2014“ авторът обяснява и осмива със завидно разбиране.

Разбиране, защото, както Пфайфер заключава:

Историята на Европа може да се опише като история на копнежа по история.

Единствена от всички континенти, Европа е обсебена (до степен да е негов заложник) от своето минало, от носталгията и меланхолията, от комплекса за „златния век“. Както и от изкусителната заблуда на десния популизъм, че идиличното и идеализирано минало може да поправи изплъзващото се настояще. Оттам и инстинктът да се съхранява това минало, което се явява идентичност и единствена ценност на застаряващия континент, маргинализиран вече и икономически, и демографски. Именно миналото е може би последната валута, онова, което Европа има все още да предложи „за продан“ на останалия свят, преди потъването ѝ „а ла Залезът на Запада“. Именно затова

Европа се е превърнала в увеселителния парк на света.

Туризмът не звучи като апетитна литературна тема. Точно такава е обаче под перото на Пфайфер. През блендата на масовия туризъм от ХХI век писателят ще ни покаже всичко онова, което се случва на Стария континент. Психологията на туризма, понякога съвършено абсурдна и парадоксална, бива безмилостно разнищена. Видовете туристи, с техните мотиви, очаквания, привички и дори начин на обличане, са прецизно и гротесково описани. Деструктивните за местните общества, култури, икономики и природа хедонизъм и консумеризъм – обяснени и изобличени. Пфайфер разглежда и най-дребните аспекти в тази далеч не еднозначна игра на консумиране vs. опознаване, на истинско vs. фалшиво и инсценирано, на старо и импозантно vs. ново и практично, на очаквания vs. илюзорна автентичност. 

Туризмът, който има амбицията за не-туризъм, избягването на другите туристи off the beaten track, заема особено място в разсъжденията на Пфайфер. Търсенето на прословутата автентичност на всяка цена е тъкмо това, което в крайна сметка я убива. Което води до една фалшива, вторична, театрална и инсценирана автентичност, захранвана от повърхностните очаквания на туристите и обезпечена материално от китайската икономика.

И докато азиатците и американците прииждат в Европа в търсене на вехтия някогашен разкош, за да си направят селфи, то западняците в същото време скитат из Азия и Африка уж в търсене на една неразкрасена, бедна, окаяна достоверност, за да се почувстват привилегировани. В една от най-потресаващите сцени скитащи из Пакистан холандци стават свидетели на племенен съд и публично изнасилване на младо момиче – само за да установим, че може би целият разиграл се ужас е бил просто представление като за пред туристи, такова, което един западняк очаква, за да задоволи каприза си за автентичност.

„Нашествието на варварите“ е и в двете посоки. Масовият туризъм и настъпателният азиатски бизнес са равносилни на това определение по отношение на Европа. Много повече, отколкото предполагаемото апокалиптично нашествие на бежанците и мигрантите тук. Туристите винаги са другите, пише Пфайфер, ала не оставя тази идея само дотам, а очаквано я пренася и до гореспоменатите нежелани други.

Туризмът е в неловък контраст с другата форма на миграция, резултат от глобализацията. Нея ние без всякакво колебание наричаме „проблемна“. Отваряме широко границите си за чужденците, дошли да си харчат парите при нас, а ги захлопваме под носа на чужденците, дошли да припечелят нещичко.

Предлагайки своето минало на туристите, Европа очаква пари. Идвайки да търсят прехрана и нов живот в нея, бежанците (политически или икономически) са шанс за бъдеще на застаряващия континент. Бъдеще, което Европа отхвърля и от което се страхува.

Авторът ще ни срещне с един от пришълците в образа на пиколото Абдул. Историята на избягалия от пустинята младеж ще се затвори от историята на европееца, тръгнал към пустинята от своята Европа. Великолепната ирония е в това, че пътят на бежанеца Абдул преповтаря този на Еней, тоест преразказан е чрез един от основополагащите за европейската литература произведения. Архетипите нямат националност – и именно националистическите попълзновения отхвърля Пфайфер в името на една обединена Европа. Европа, която в крайна сметка е единственото място, където той може да съществува, обича, разсъждава и пише, отдавайки почит на нейните базови мислители.

Да, този роман е обяснение в любов към Европа.

Във втора сюжетна линия, която се развива изцяло в гранд хотел „Европа“, това е особено осезаемо. Пфайфер ни запознава с постоянните му гости – особняци, самотници, ерудити насред почти музейната атмосфера, напомняща за една отминала епоха на европейски стил и елегантност в маниерите, езика и облеклото. Тази нарочна старомодност изобразява носталгията по отминалото и възкресява духа на редица европейски романи. А случващото се в хотела се превръща в съвършена метафора за съдбата на Европа. Така всичко започва да се променя, когато се появява новият собственик – китайски бизнесмен с различно виждане за „автентично европейското“ и за воденето на бизнеса, който до момента е затихвал елегантно под безупречния контрол на съдбовно призвания за длъжността си майордом г-н Монтебело.

Отделно пък двамата любовници въвеждат и нишка на приключенска мистерия в романа. Докато разсъждават над историята и европейското изкуство, Лео и Клио търсят последната, изгубена за света картина на Караваджо, чиято история също присъства обилно в романа. Те развиват собствена, неустоима по логиката си теория за съдбата и смъртта на противоречивия художник и за неговите картини. И ни показват, че

„Европа тъне в носталгия“ не е диагноза само на настоящето, а вековен подход в изкуството, валиден и по времето на Ренесанса, и през всички останали епохи.

Да, няма съмнение, че този роман е плод на наричания понякога „лошото момче на нидерландската литература“ Пфайфер. Автор, чаровно или дразнещо (според читателя) егоцентричен, обърнат и рефериращ към себе си и романите си, саморекламиращ се и дори предлагащ разяснения и похвали към книгата, която тепърва ще държим в ръцете си. Но е несъмнено, че читателите му трябва да са на ниво, за да се справят с този венециански карнавал на интелекта, който се движи от профанното до възвишеното и обратно. „Гранд хотел Европа“ е незаобиколима част от дискурса за континента ни, за неговата идентичност (в която няколко пъти се споменава и нещо българско). Както и не особено оптимистична прогноза.

Но „красивите истории никога не завършват добре“, напомня ни този истински европейски патриот. И веднага след това ни обяснява (успокоява ни?), че в миналото си Европа е „била свидетел на залеза на толкова могъщи империи, че цикълът на раждане, разцвет и упадък се е загнездил дълбоко в мозъчната кора на историческото ни съзнание“. Може би тъкмо затова „за нас упадъкът е част от една завършена структура, която без последния си елемент би била естетически несъвършена и непълна“. А естетиката е базова европейска категория и ценност. Именно такова – естетично и тържествено – е и финалното погребение на „Европа“ (тук обаче има мистерия, която няма да разкрием).

Оставяме ви с един от най-носталгичните пасажи от книгата, пропити с трудна любов:

Мисля, че не мога да живея извън Европа. Не просто го мисля – уверен съм. В Европа, където единственото сигурно нещо е упованието в мисълта; където в хода на дългата и уморителна история сме намерили толкова много решения, че у нас се е зародила любов към проблемите; където липсва убедително оправдание да проявяваш усърдие, затова предпочитаме да залагаме на елегантността; където са изобретени както снобизмът, така и иронията; където белезите ни се струват красиви, защото ни карат да бъдем предпазливи […]; където […] още не сме постигнали единодушие относно дефинициите и отправните точки, така че да поведем смислена дискусия за красивото, доброто, и истината; където съмнението е издигнато до религия; където живеят повече философи, отколкото келнери, които да ги обслужват, и повече поети, отколкото читатели; където всеки пейзаж, всеки градски облик и страните на всяка жена са напукани от зрелост; където миналото е веществено като камък, а улиците са четливи като палимпсест; […] където всяко нещо някога е било многократно по-добро и красиво, отколкото е сега; и където си заслужава да си отпочинеш от безкрайното попълване на аналите на хилядолетната история; само там мога да дишам и да обичам.

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neka-zabravim-tezi-razkazi/

„Нека забравим тези разкази“ от Дилян Еленков

изд. ИК „Жанет 45“, 2023

Започнах да чета тези разкази (моля, нека не ги забравяме по никакъв начин!) след първия концерт на група „Манекен“, чийто едва навлязъл в тийнейджърството вокалист и китарист познавам още от раждането му. Те имат вече и авторски песни, но ядрото на концерта бяха шест кавъра на „Нирвана“ и един на „Клаш“. Учудих се, доста наивно, как, въпреки че не е израснал през 90-те, не познава контекста от първо лице и не е белязан от автентичната болка и мъка на Кобейн, той припознава и усеща напълно суровата енергия на песните и тя му е толкова близка, че кавърите не се усещат като кавъри, ами като оригинали. Ясно е, че има песни и произведения на изкуството, които с лекота надскачат времето си и остават важни. И въпреки това се учудих и усетих момчето на сцената още по-познато. Но всъщност защо да се учудвам, аз усещах като свои и „Нова Генерация“, а когато Воев си е отишъл, съм бил на шест…

Усещам и тези разкази като случили се край мен и си мисля, че те тепърва ще бъдат оценени и прочетени. Познавам техния автор от повече от двайсет години. Първо от група „Кака Сяра“, една от десетките странни, красиви и особени пост пънк групи, разцъфнали в софийските гаражи и мазета. После и от книгите му с поезия, а сега и от прозата му.

Дилян Еленков е истински и неподправен пънкар. Писането му надскача дневниковото и автобиографичното с лекота и е литература с честно и неподправено сърце.

Сърце, белязано от болка, всекидневни трудности, зависимости и не точно органично нежелание да е като другите, ами откровен отказ да е като тях, без поза и кокетство. Един от любимите ми графити си остава „познавате ли нормални хора, а харесвате ли ги“ и той спокойно би могъл да е написан от автора на тези истории. В тях, естествено, го има припознаването и влиянието на Буковски, но американският автор не е отвлякъл почерка на Еленков, нито стила му, както често се случва. Усеща се и влиянието на Хармс, Борис Виан, Ървин Уелш, Бредбъри, Анна Старобинец.

Някои разкази са като приказки и притчи, в които мирът има обсесивно-компулсивно разстройство, а войната е малко момиче, което иска край и го открива, когато намира мира. Има клаустрофобични и макабрени истории, толкова изчистени и ясни в действието и сюжета си, че вече са превърнати в късометражни игрални и анимационни филми, награждавани в десетки фестивали.

Писането на Еленков е прецизно и майсторско, има повтарящи се лайтмотиви. Има кървящи венци и ежедневни окови, но най-често има борба за оцеляване, борба за любов, борба за лична свобода. Борба да си човек, да си добър човек, честен и себе си, доколкото е възможно.

И в тази борба, която се води в България, сред панелни блокове, боклук, по нощите, в опиянение и алкохолизъм, има невинност и красота, има романтика и отказ от самосъжаление. Има колкото сила, толкова и страдание. Четейки разказите, препусках през тях, прелиствах и поглъщах бързо и ненаситно, сякаш се бях качил на кон, карах колело или се возех (както в пасажерската песен на Иги Поп). Отново бях в низ от приятелски компании, безизходни и съдбовни случки, които преливат една в друга.

Историите за трудностите по изграждане на всекидневни навици, ходенето по болници и публични домове, отварянето на бутилки с подръчни средства, пътуванията на стоп с момичета, работата като продавач на хотдог, завръщането в рая на детството, просенето по улиците, за да си купиш евтино пиене, срещата с черна дупка в кухнята, която се казва Наташа и лочи лакомо ракия, се натрупват и образуват цялост, която се доближава в концентрацията си до роман. Много искам и се надявам Дилян Еленков да напише и такава книга. Той има какво да разкаже и може да го направи неповторимо.

На пръв поглед това са истории за първите десетилетия на настоящия век, разказани по-често от първо лице. На втори поглед – за зависимости.

На трети – колко е трудно да свикнеш с промяната в тялото, работата, обществото, в живота. На четвърти – изследване на това какво е мръсно и какво чисто. На пети – анализ на произхода на волята да изчезнеш, да не си тук и сега, в себе си, и да потънеш в сянка, в електрически стол, в слепота, в пристрастяване, в четене, гледане или слушане, защото ти е изключително трудно да функционираш пълноценно като човешко същество в едно толкова счупено общество.

Колкото и повторни погледи да хвърлям към разказите, не откривам жалване. Не, нищо сълзливо и нарочно милозливо няма тук. Напротив, от тях лъха достойнство, което, напук на всичко, не вехне. От тях струи самоирония и честност, които са рядкост в съвременното българско писане. Има воля да се види чуждият смисъл, да се навлезе до шия в съчувствие и състрадание, да се скочи в дълбокото и страшното, в безизходното на живота и да се извади оттам каквото е открито, за да бъде споделено. И това, поне за мен, е писателски и човешки подвиг, който се надявам да бъде разпознат и оценен в цялост. Защото го заслужава.

Както и всеки български квартал заслужава по една Розова къща – човешки и читав социален център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол.

Една от любимите думи на майка ми: урбулешката – набързо, презглава, на юруш; прибързано, необмислено, както дойде. Така живеем, така обичаме, така умираме. Кои сме ние ли? Онези, които не си признават кои са. Благодарен съм на тази книга, защото съдържанието ѝ е такова признание. Без претенции и ненужни амбиции. Писане, без на автора да му мигне окото и без да се обезкуражи. Такива литературни постижения вдъхват увереност и мотивират и други да ги последват. Което, убеден съм, ще стане. Нека по никакъв начин не забравяме тези разкази.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“ , както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-spomen-za-gorata/

„Спомен за гората“ от Дамир Каракаш

превод от хърватски Русанка Ляпова, София: изд. ICU, 2023

Клише е, но не е лъжа – в малките книги има една особена големина. Не равностойна на мащабност и епичност, а измерима като разрастване навътре. „Спомен за гората“ е точно такава книжка (в нежния смисъл на това умалително). Тази проза напълно се вписва в профила на своите издатели от ICU, които публикуват на български и словенеца Горан Войнович.

Дамир Каракаш е хърватин, един от водещите писатели в страната си, но засега това е първата му и единствена книга на български. Не знам дали изборът точно на този автобиографичен роман, а не на някой от по-мащабните или известните му е продиктуван от други съображения (например финансиране), но със сигурност това му произведение, почти повест, отвори апетита ми за още от прозата на автора.

Каракаш е роден в село в Лика, планинския район на страната, и – наред с други „по-сериозни“ неща – е учил и агрономия – съвсем тематично за автор, толкова обвързан със селския живот и земята, както е в тази книга. Изглежда, че и в други свои романи той проблематизира сблъсъка между селския произход и градската среда. При това за Каракаш се казва, че е от малцината автори, които пишат за своята Лика, използвайки тамошния диалект. Други негови романи пък описват живота му в Париж („Прекрасно място за нещастие“) или се занимават с представителите на загребската субкултура по време на войната в Югославия (Blue Moon).

„Спомен за гората“ е носталгичен разказ за детството и израстването на село през 60-те –

ту земен, жив и натуралистичен до графичност на езика, ту лиричен и чувствителен, ту почти комичен. Гората е символичната рамка на този живот в оазиса на опитоменото от човека пространство – тя е място за излаз на детското въображение, уютна възможност за отдалечаване от дома, но и място друго, застрашително, в което броди една от метафорите на романа – голямата и страшна мечка, разкъсваща хора. Място на търсене и изпитания и в крайна сметка – на инициация за порасналия герой.

Героят, разбира се, е алтер егото на Дамир Каракаш – момче, страдащо от слабо, болно сърце. Факт, който в тази сурова, лишена от префиненост и „лигавщини“ среда, където най-важното е да се утвърдиш като мъж, ще се окаже проблемен. Неслучайно най-голямото опасение на героя е да го преценят като недостоен да влезе в казармата, а най-голямата му мечта – да стане военен. Заради желанието да възмъжее момчето ще подложи себе си на режим, който ще застраши здравето и дори живота му. В този контекст отношението на близките се лута между смута от грубоватото му жалене („Де ще се дене клетият, такъв недъгав?“, „Що ги създава Господ такива, негодни за живот?“) и порива да омаловажат слабостта му в името на вярата, че за да се кали и да бъде като всички останали, той не бива да бъде щаден.

Книгата е организирана в глави, които са привидно несвързани, макар между тях да има някаква – най-малкото хронологична – връзка: от детството, през неусетното порастване, до юношеството. Всяка е сцена сама по себе си, като особено ми допадна предизвикателството към читателските очаквания. Защото главите не следват сюжетните необходимости и често завършват без изненади, без кулминации и драма. Просто става онова, което се случва в ежедневния живот. Да, невинаги в него има обрати, напрежение преди добрия завършек, та дори понякога да си казваме „Е, и?“. Каквото и да се случва тук, дори да е нелеко и различно от ежедневния битов ритъм, то е обгърнато в някакво усещане за естественост, за познатост, дори за покой.

Каракаш не е търсил изключителното, откроената събитийност – напротив, наративът е изграден от „баналности“ (в хубавия, познат смисъл на тази дума), от битовизми, които ни се струват толкова близки и познати в един балкански контекст. Ето например едно „събитие“ – баща му донася първата в селото тоалетна тип „клекало“ и първия допотопен душ, като, разбира се, е страшно горд от това („Да се види кой е пръв в селото“). За разлика от това, другите, големите събития на историческия контекст присъстват изключително фоново, дискретно, на практика незабележимо.

Романът на Дамир Каракаш ни връща към осъзнаването, че добрата литература може да е направена от житейските незначителности.

От важните извън нея битови всекидневности. Игрите, първите цигари и мастурбации; пасенето на добитъка и работата на полето; дочуването на прибързаното съвкупление на родителите в тясната къща; типичното безцеремонно отношение към животните на село; страхопочитанието пред първия телевизор; неизбежните псувни; коленето на прасето; ценността и на най-малките притежания по времето на соца; толкова естествената липса на гузност да се сдобиеш с тях по коварен начин; местните „лоши момчета“; лова с баща ти; дъжда или жегата; човешките нечистотии; тайната болка по възрастен съсед, който приживе е бил твое убежище; и да, грубите, натурални емоции…

… най-неочаквано тя [майка ми] ме целуна по бузата, а аз се стреснах, защото не съм свикнал. Баща ми и майка ми никога не ме целуват, само се ръкуват с мен. Не ме целуват даже за рождения ми ден, защото никога не го празнувам. У нас на село не съм виждал някой да целуне някого. А баща си не съм го виждал и да плаче; даже не мога да си го представя.

Не обичам клишето „тиха книга“, но тази е точно такава, при цялата си фина живост. Разказ, в който въображението надскача уредения бит, за да навлезе в гората – там, където дебне стръвницата, символ на болестта, на опасността, но и въобще на предстоящото. Всяко порастване – всяко живеене – е дебненето за тази мечка. И срещата е неизбежна.

„Спомен за гората“ е и от тези книги, които задължително ти напомнят за други подобни. Нима не сме чели десетки романи за същите онези неща, които правят всички на тази възраст, дори и отвъд конкретното поколение? Тайната се крие именно в това дежавю, в тази уютна познатост. Мисля си тук за прекрасната и много подобна автофикционална книга на Юли Шумарев „Макгахански блусове и балади“ (за детството с родителите му, баба му и дядо му на един от пловдивските сокаци през 70-те); за „Когато големите станат малки“ от Алберт Бенбасат (за детството му и еврейското му семейство в стара София от 50-те); за „Струни“ на Радко Пенев; за първата част от трилогията на Иван Станков (детството през 60-те покрай Дунава); за „Цялото наше безумство“ на малайската авторка Ши-Ли Коу (да, звучи далечно, но е точно като при нас!) и за още много други книги. Всички те си струват да бъдат прочетени, също като тази.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-zavrushtaneto-na-buda/

„Завръщането на Буда“ от Гайто Газданов

превод от руски Даря Хараланова, София: изд. „Аквариус“, 2022

Прекрасна, призрачна и донякъде присмехулна книга, която не би съществувала (както и останалите на Газданов) на български без силата на вкуса на нейнaта преводачка и издателка Даря Хараланова – за поредното ѝ постижение съм читателски благодарен. Пиша този текст именно на Международния ден на преводача и не желая да си представям литературата без преводачи. Честитя им празника и благодаря – за срещите, новите светове и предоставеното убежище. Без тях литературата нямаше да бъде дъга и може би щеше да познава граници. Международният ден на преводача се отбелязва именно след падането на Берлинската стена, от 1991 г. насам. На 30 септември се почита паметта на патрона на преводачите – св. Йероним Блажени, превел Библията на латински. Той е починал на този ден през 420 г.

В западната, че и в източната християнска култура не се завръща никакъв Буда, завръща се Христос. (В романа Буда е нещо като малтийския сокол – златна скулптура.) А ако това се случва, нещата вървят към своя финал, известен още като Второ пришествие, Парусия, или по-популярно като Страшния съд. Целта на пришествието е да се установи Божието царство на земята и да няма вече болка, скръб и глад.

Газданов е познал и трите отблизо. На 16-годишна възраст, през 1919-та, се включва в Гражданската война като белогвардеец танкист. След загубата на белогвардейците бяга със своята войскова част от Крим в Истанбул. Оттам се мести в Шумен, където има специално основана гимназия за руски бежанци. В този град завършва и средното си образование. През 1923 г. се включва в потока от хиляди руски емигранти за Париж. Във френската столица работи като чистач на локомотиви, слуша лекции по литературознание, социология и икономика в Сорбоната, работник е във фабрика на „Рено“, шофьор е на такси, радиоводещ в „Свободна Европа“.

Това, което е наистина специфично при Газданов, е, че сближава някои коренно различни неща. Руската литературна традиция и западния и френския модернизъм, метафизиката и криминалния жанр, Буда и Йероним –

екстазът на Буда например, предаден така убедително в златната статуетка, ми напомняше за някои образи в Лувъра и по-точно – за възторженото лице на свети Йероним.

Това сближаване на идеи и образи, които на пръв поглед не са никак близки, доставя голямо удоволствие и създава неочаквана и неповторима комбинация.

В романа на Газданов я има драмата на скиторещия и фланьорстващ парижки студент. Това е типичен образ в прозата, есеистиката и поезията от Бодлер насам. Образ, който в този случай – поради класическа любовна мъка и традиционна меланхолия – съвсем не знае какво да прави с живота си. До такава степен не знае, че често му се случва под всекидневната реалност да открива, че има една друга реалност и тя е по-голяма и плашеща. С укротен ужас и умерено нежелание той навлиза дълбоко в нея.

Под рутината и видимото, отвъд улиците, пасажите и музеите, студентът открива това, което Лакан би нарекъл „реалното“.

Томас Пинчън би го назовал „паралелната и неясна истина в дъното на нещата“. Уилям Бъроуз, самопровъзгласилият се „космонавт на вътрешното пространство“, би се чувствал комфортно в тази зона, владяна от сънища и видения, толкова близка до собствената му „интерзона“. Набоков, с цялата върволица от двойници, отражения и двойни дъна на историите на Газданов, би се чувствал като у дома си. Също както и Патриша Хайсмит. Казано накратко, това е писане в жанровия ключ на криминална история –

наричат книгите на Газданов именно „метафизични трилъри“ в духа на Достоевски, но в състояние на ирония и халюцинация.

Коренът на това писане е във внимателния прочит на Лотреамон и в разбирането на Рембо, че „аз е някой друг“, и вследствие на това главният герой през цялото време нито е само себе си, нито пребивава само в една-единствена реалност, а е попаднал в потока на съзнанието на автора си, който го поставя във въобразими и невъобразими ситуации:

… някакъв друг, призрачен свят ме съпътстваше винаги и навсякъде и почти всеки ден, понякога в стаята, понякога на улицата, в гората или в парка аз преставах да съществувам – аз, сам по себе си такъв и такъв, роден там и там, през еди-коя си година, преди няколко години завършил гимназия, а сега посещаващ лекции в еди-кой си университет – и вместо мен с властна неизбежност се появяваше някой друг.

Газданов се опитва да превърне в ясновидец героя си, а формулата за това е ясна – такъв се става, отново според Рембо, „с дълго, огромно и системно разстройване на всичките сетива. На всички форми на любов, страдание, лудост“. И писателят създава изключително вълнуващо пътешествие с лунапарково влакче през всички тези гари, за да се стигне до финалната спирка. Тя, поне привидно, е щастлива и любовна.

В хода на този параноичен реализъм, в който нищо не е каквото изглежда „и не знаеш билото преди бе ли всъщност, или сега го измисли“, както пише Рупчев, научаваме много за руските имигранти в Париж. За случайни и съдбоносни срещи в Люксембургската градина. За живота и манипулациите на просяци, новобогаташи и израснали в Тунис фатални жени и алчните им сутеньори. За лекотата, с която хора си разменят местата и ролите в живота или биват прелъстени и убити. За влиянието на изкуството и културата върху внимателни или неопитни читатели. За важността да имаш око за детайла.

В свят с перманентна криза на идентичността и ценностите тази книга може да е като отрезвяващо самоиронично огледало. В отражението Газданов може да е като водач. Или като преводач, като възторжен и екстатичен свети Йероним, който облекчава тревогите, като ги описва в детайли и така ги прави по-малко страшни и катастрофални.

Европа живее като убиец, преследван от кървави спомени и угризения на съвестта, в очакване на нови държавни престъпления. Не, аз съм твърде стар за това, изморен съм. Непрекъснато ми се иска топлина и спокойствие. Толкова години съм мръзнал и гладувал, без надежда, в неясно очакване на смъртта или на някакво чудо, че сега, мисля си, имам право на почивка и на някои илюзорни и сантиментални утехи, вероятно последните, които са ми отредени.

Горното в някаква степен важи не само за Европа, а уют и утеха са нужни и днес. Масово. Особено във всекидневния и прекалено близък, смешен и болезнен български и международен абсурд, вонящ на кич, страдание и посредственост. Проблемът понякога е, че, както и в книгата, завръщането на Буда може да е спасително за един и пагубно за друг. И за всеки, който познава радост и мир, има поне сто пъти по толкова, които познават болка и нещастие. Или война.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-godinite/

„Годините“ от Ани Ерно

превод от френски Валентина Бояджиева, София: изд. „Лист“, 2022

Това е правено – и винаги ще бъде правено – в стотици мемоари. И в същото време не е. Колективната „неутрална автобиография“ на Ани Ерно (както самата тя я нарича) е собствен жанр – достатъчно специфичен в своето отстранение и широкообхватност, за да донесе на писателката Нобеловата награда за литература през 2022 г. и своевременно да бъде издаден от „Лист“ като неин знаков текст. А Ерно да се утвърди като един от значимите гласове в съвременната френска литература.

Някак си е очаквано, че оценките за една високоотличена книга като „Годините“ (поне у нас според моята малка импровизирана анкета) ще бъдат още по-разнобойни, отколкото за която и да е друга. От „абсолютен шедьовър“ до „непоносима разказвачка“, от скучна и лишена от всякаква емоционалност до монументална по амбицията си. Докато напредвах бавно, но упорито с романа, поне няколко души – четящи, интелигентни – споделиха с мен, че не са го дочели, всеки по различна причина. Малко на шега, малко извинително си казахме, че книгата е трудна дори за французите – камо ли за незапознатите в дълбочина с френската култура и политика. Или пък за онзи нарастващ брой нови читатели, които изобщо не са живели през миналия век, един от най-богатите на история и промени периоди.

Защото

тази книга е като квазидокументален архив на един век и на едно поколение

(или на няколко застъпващи се), който изобилства от реалии, препратки, дати, събития, имена, заглавия. При това без грам обяснителност (каквато например често се среща в нови български романи за близкото минало, дидактично поясняващи как е било тогава).

И ако последното е вид безпомощност и същевременно самонадеяност, Ерно е „арогантна“ по друг начин – чрез маниера на своята самопонятност. Авторката очертава отминалото стенографски, в бързи щрихи и криптични бележки, чрез не повече от бегли напомняния, които са разбираеми единствено за преживелите същото, за онези, които ще си кажат „О, да, май наистина беше така“ или „О, да, да, преживяхме и това“. На останалите е предоставено предизвикателството на любопитството, общата култура, образованието или като минимум поне ресурсите на Google, Wikipedia и YouTube.

(Правя малка вметка, за да поразсъждавам върху риска, свързан с бележките под линия, каквито в тази книга неизбежно изобилстват. Давам си сметка, че те ще подразнят едни, а за други ще са крайно недостатъчни. Че е неизбежно в поставянето им определяща роля да играят познанията и личният усет на преводача/редактора кое би следвало да е всеобщо знание и за кое се налага пояснение – в резултат неравномерността между обясненото (макар и ясно за едни) и оставеното така (макар и непознато за други). От друга страна, когато за десетки имена се пояснява, че са например на известни френски певци, човек няма как да придобие кой знае каква яснота, освен ако не влезе в YouTube, за да изслуша техни песни. Край на вметката.)

Детската памет на родената през 1940 г. Ерно започва да се прояснява и задържа едва след Втората световна война, в една Франция, напълно белязана от нея, от разрушенията и недоимъка, от духа на Съпротивата. Този наратив ще присъства с години в разговорите около празничните обеди, използвани в романа като своеобразна сюжетна рамка и същевременно като лакмус за хода на времето. Защото колкото и привидно да остават неизменни, упорито фокусирани върху най-базовите човешки преживявания, тези семейни разговори ще отразят неумолимо настъпващите промени в обществото и в света. Паметта на Ерно ще затвори текста в средата на първото десетилетие от новото хилядолетие, а самата книга ще излезе през 2008 г.

В нея авторката ще спомене нейното дълго обмисляне – сякаш никога преди „Годините“ не е писала друга книга. Сякаш цялата ѝ памет е била отдадена на това търпеливо да трупа изплъзващите се спомени заедно с намерението те да бъдат събрани в „историята на една жена“. Жена, родена в семейство на дребни търговци в селско-работническата провинция, в една все още бяла, национална, етнически монолитна, строго католическа, силно порядъчна, изпълнена с куп срамове и забрани Франция. Но и жена, постепенно пораснала и съзряла в драматично въстаналия срещу предишното свят на правна и интелектуална еманципация, феминизъм, идеологии, социални протести, сексуални и материално-потребителски революции. Не на последно място – жена, остаряла в една неузнаваема епоха – на новите технологии и интернет.

Смазващо е усещането за тази гъсто резюмирана памет – до степен, в която сърцевината на ХХ век ни се струва невъзможна за обживяване в рамките на един човешки живот. Историческите вододели (68-ма, Студената война, кризата в Алжир, обединена Европа, падането на Берлинската стена, Войната в залива, 11 септември и безкрайно много други); интелектуалните икони; медийните стожери; култовите творби от всяко едно изкуство, белязали и поколенчески, и интимно ежедневието на хиляди; поредицата политически личности и социално-икономически ходове, олицетворяващи десетилетията; траекторията на ценностите; превръщането на националната държава в котле от етноси и религии; появата на нови страхове и проблеми, но и на куп нови решения, възходът на материалния хедонизъм и на всеобщата свързаност…

В анонса на „Годините“ на български се казва:

Тя е никоя. Но може да бъде всяка французойка.

Защото макар да съзнаваме единственото число на разказвачката, разказът се води през едно нетипично, абстрактно-колективно „ние“, заради което е припознат като наратив на цялото ѝ поколение. И все пак ми се иска да поспоря за обхвата на това „ние“, който неизбежно се припокрива с профила на Ерно като част от една определена, еманципирала се от работническия си произход, обуржоазила се, възприела прогресивността и прегърнала новото прослойка със свои позиции, вкусове и копнежи. Защото има и други, за които тя говори (богати, провинциалисти, имигранти, араби, чужденци, с различна политическа ориентация и т.н., и т.н.), включени като обекти, а не субекти в това „ние“. Може би и това също може да се мисли като вид арогантност в кавички, егоцентрично налагане на идентичност.

Там, където Ерно все пак говори бегло за себе си, тя го прави в трето лице – обикновено за да ни покаже поредната си снимка, по една от всяка преходна своя възраст. Не използва имена, не индивидуализира близките си, пропуска редица биографични факти, включително (макар и леко да го загатва) незаконния си аборт през 60-те, който после ще даде повод за написването на „Изпитанието“. Парадоксално, от книгата на Ерно за нея самата може да се научи по-малко, отколкото от която и да е статия или подробна нейна биография в произволен сайт или в Уикипедия.

Но същевременно е и тъкмо обратното, защото невинаги фактите имат първостепенно значение. А и същината е там, в разказа: как малкото момиченце разцъфва в стеснителна, притисната от ограничения и забрани, но чувствена и мечтателна девойка, преди да се превърне в жертва на забраната върху абортите, после, след 68-ма, в хода на сексуалната революция – във все по-свободно наслаждаваща се на тялото, изборите и желанията си млада жена, после – в малко или много буржоазна съпруга и майка, а след това – в разведена жена с млади любовници.

Един от аршините, с които Ерно мери историята на тази своя „една жена“ – всъщност на всяка жена, – е именно свободата да разполагаш с тялото си.

Това движение между забранителната традиция и мощта на инстинктите, между дълга и удоволствието, срама и липсата на задръжки, трудността да обгрижваш тялото си и безбройните нови улеснения и глезотии, свързани с него, е проследено в цялата книга. Ерно дори пише за това как паметта се предава от тялото, преминава „от тяло в тяло“. Но дали, от друга страна обаче, индиректно не се съгласява, че историята на жената минава именно през базовите, споменати от нея преживявания, свързани с мъжа, с децата, с плътта, и в много по-малка степен с преподаването на литература и с писането, които споменава съвсем лаконично, и дори с големите събития, за които често се случва да каже: „не се интересувахме“, „не ни засягаше“, „нямахме време да…“.

Същото важи и за забавленията и най-вече за материалните придобивки. За продуктите на всеобщото консуматорство, сдобиването с които (нови и нови марки, модели, изобретения, щателно изредени от Ерно) се превръща в календарна справка и измерител на промяната. И на прогреса, за който пише:

прогресът беше хоризонтът на съществуването.

Този нов вид униформеност е отвъд старата сезонност и цикличност на ежедневието, религията, традициите, а после и на „майските идеали [които] се конвертираха в предмети и развлечения“.

Претенциозен и същевременно небрежен, препускащ, но непропускащ, хладно дистанциран, но ангажиран с най-интимното, отстранено критичен, но и великодушно, по френски толерантен, романът „Годините“ може би ще бъде четен като почти документална абревиатура на ХХ век, в който от Дьо Гол до Уелбек

цялата действителност беше подложена на преразглеждане.

Или като своеобразна версия, макар и много по-различна, на романа „По следите на изгубеното време“. Към последния самата Ерно реферира на няколко пъти в своя собствен текст, чието първо изречение е

Всички образи ще изчезнат.

Според замисъла ѝ „Годините“ е „пълзящ разказ, в продължително минало несвършено“, което постепенно ще погълне настоящето. И онова преди нас, и нашето сега, и предстоящото – много след като сме си отишли.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-iztokut/

„Изтокът“ от Анджей Сташук

превод от полски Милена Милева, София: изд. „Парадокс“, 2022

Чух за Сташук покрай излизането на „По пътя за Бабадаг“ преди 14 години от Силвия Чолева, която възторжено ми го препоръчваше. И тази негова книга, както и настоящата си заслужават. Той отново и отново изненадва, като говори за уж добре познати неща. „Изтокът“ е пътешествие към сърцето на една метафора – за Изтока. От дете, още преди да чуя Go West, песента на „Пет Шоп Бойс“, слушам за Изтока и за Запада. Сташук също е слушал.

От много години той се е оттеглил, подобно на Борис Христов, и не живее във Варшава, а в карпатско село. В разговор в София през 2013 г. казва:

Видях този пейзаж, планинските силуети и си казах: ето това е, което ми трябва. Свободата, дивото около мен. Такъв характер съм, аз съм близко до природата. Не се чувствам добре в града, той не е моята среда. Обичам да спя в спален чувал на верандата, обичам да не се къпя няколко дена, най-вече обичам тишината. Не мога да живея без тишината. Не работя в къщата, имам една малка барака, където пиша. Трябва ми пълна тишина. Оттам се виждат Карпатите, великолепен пейзаж. И е тихо, чувам как птичка прехвръква пред прозореца. Градът не може да ми даде това.

Важен е контекстът на написването на тази и останалите му книги. Сташук не обикаля писателски резиденции, той постоянно е в такава. И в писането му се усеща този простор. Даже и когато пътеписът му за изворите на Изтока през Русия, Китай и Монголия го среща с травми от миналото и настоящето,

писането му е освобождаващо, в него няма перверзна и популистка носталгия, суетна тъга или снизходителност.

Налице са единствено желание да се преброди географията с широко отворени очи и с пуснати шлюзове, за да може паметта да потече и да напои градината или гората, каквато тази книга всъщност е. Гора на паметта, в която източните страни са влюбени в националните си катастрофи, а не в свободата или справедливостта, и градина на днешната несигурност, в която границите са паднали, но цъфти буренът на национализма.

Книга за уроците, научени от Платонов, чиято повест „Изкопът“ е настолното четиво на Сташук, заедно с писаното от Бруно Шулц, докато се придвижва в себе си и в света, чийто дом разширява. Европа му е тясна, но не и раната, която падането на комунизма е затворила и отворила едновременно. Докато го чета, пред очите ми изникват части от книги на Капка Касабова – за граници, грешки и съвест.

Сташук смесва спомените за детството си и с тогавашната липса на разговор за идеологията, защото е куха и никой не вярва в нея, и същият „никой“, всъщност цели народи се опитват да се адаптират по човешки или нечовешки начин към нея. Той преминава през „небитието на тази странна империя, която покорявала пустошта, за да остави след себе си небитие“, за да си представи какво е било за родителите му и тяхното поколение да напуснат селото, да отидат в града, да се настанят в опразнени домове, чиито собственици са умрели в концентрационните лагери. Какво е било за дядо му като селски кмет да бъде и таен свещеник.

В прозата му, лишена от ювелирна прецизност, но наситена с непосредственост и спонтанност, човек може да разбере повече за себе си и за страната си, за България (без даже и дума да е казана директно за нея), отколкото от няколко специализирани академични изследвания. Сташук пътува в дълбочина, а не с ефектни фрази и сентенции.

В основата си това е политическо писане и на хоризонта му е не абстрактна идея, а съвсем конкретно желание животът на хората да не бъде превърнат в еднообразен и скучен затвор.

Живот, лишен както от ужаса на ГУЛАГ, така и от ужаса на моловете. Живот, който да е прост и естествен, колкото и наивно да звучи това:

… винаги съм бил за народа, макар да знаех, че народът винаги пада жертва. Така че поне в мислите си му позволявах да победи. За да може да живее на остров или кораб и силните на този свят да нямат достъп до него. За да може да живее така, както иска. За да не го принуждава никой нито на покорство, нито на свобода. Такава беше моята утопия.

Сташук не е кабинетен човек, не е университетски преподавател; в това, което пише, има сериозност и тежест, защото то наистина има нужда да бъде написано. Необходимост – етическа и естетическа. Той седи зад думите си. Пацифист е и лежи година и половина в затвора за дезертьорство в края на 80-те. Първата му книга е за неговия престой там. 

Преди повече от две години, когато започна войната на Русия с Украйна, Сташук казва:

Украйна започва оттук. Той седи в своята затоплена кухня в село в Югоизточна Полша и поглежда през прозореца. Отвъд снега и гората, на два часа и половина път с кола, е полско-украинската граница.

И Сташук отново пътува. Този път до границата. Носи лекарства и храна, връща се с хора, с жени и деца.

Най-трудно е да се гледа как се сбогуват. Как мъжете поемат назад в пустотата, по осеяния с дупки асфалт.

За него още преди десет години е било ясно, че ще се стигне до тази катастрофа. И заедно с десетки писатели и интелектуалци е подписал писмо предупреждение за бъдещето. За да не гледа Западът за пореден път безучастно на поредното зверство в Изтока, както това се е случвало и преди.

Безучастието или предразсъдъците не са привилегия само на Запада. Андрей Сташук казва пред „Шпигел“ преди осем години:

Мнозина поляци възприемат украинците само като работници и чистачки… Преди украинците бяха определяни негативно, с изрази като „селяни“ и „примитивни“, сега тези асоциации изчезват. На украинците се гледа като на братя, смели бойци, хора с достойнство. 

Голямото и забележително постижение на Сташук, поне за мен, е в синтеза между рискован и смел литературен размах и мащаб и човешка и писателска честност. В отказа от лесна и лека сантименталност, която едновременно да загатне за размерите на трагедията и последствията ѝ, но да се притеснява да погледне изключително сложната реалност в очите.

За Сташук е важно лицето на света, който той създава с думите си, да не е покрито с грим, да не е подложено на различни процедури. В това лице ги има страхът и смелостта, достойнството и низостта, радостта и скръбта, смъртта и детството, забравата и светкавицата на внезапното припомняне в детайли. Това не е майсторско или зубърско писане, не е образцово или съвършено, но е живо и безсрамно гребе от живота с пълни шепи. Преди Нобеловата награда на Токарчук, Сташук беше титулуван като най-популярния и ценен писател на Полша. Според мен това е напълно уместно даже и след награждаването. Мечтая си примерът и на двамата автори да бъде наистина заразителен за българската литература.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neudachnitsite/

„Неудачниците“ от Том Ракман

превод от английски Ангел Игов, София: изд. „Кръг“, 2020

Странно е да четеш стари новини, а такива са всички освен днешните, нали? Действието в романа, за който пиша днес, се развива в периода 2005–2007 г., но и назад във времето, чак до 50-те, и в него са щрихирани световни новинарски събития. Неслучайно

повествованието проследява един вестник и неговия редакционен екип от създаването до края им

и затова книгата може да бъде четена като почит към печатната преса и традиционната журналистика, които дори тогава, в зората на интернет, вече носят печата на остаряла новина. Към бранш, който, ако не бъде погълнат, ще бъде радикално преобразен от прогресивно променящите се технологични реалности.

Канадско-американският писател, който се радва на световен успех още с този дебютен свой роман, проследява в индиректно свързани разкази съдбата и работните навици и премеждия на поредица от герои, всеки от които е част от екипа на вестника. В отделни, много по-кратки и обзорни части към всяка глава Ракман прави същото и по отношение на развитието на бизнеса – от създаването на международния вестник на английски в Рим през 50-те до закриването на редакцията през 2007 г. (или от „вибриращия от енергия нюзрум“ до твърдението, че „атмосферата ставаше все по-токсична: старото колегиално време си беше отишло“).

Чрез работата във вестника и ежедневните задачи писателят ни припомня водещи заглавия и теми от областта на политиката и икономиката, които едва ли не сме забравили – от изслушванията на Маккарти, през залавянето на Айхман в Аржентина, войните в Югославия, в Ирак и срещу тероризма, преговорите Абас–Олмерт, импийчмънта на Клинтън, спадащия рейтинг на Буш, Гуантанамо, обесването на Саддам, ядрените програми, чак до предусещането, че САЩ ще има за първи път чернокож президент.

Днес някои от тези имена и събития ни изглеждат като нещо отдавна отминало, но тогава, в кипежа на всеки ден, над тях са си късали нервите и са замръквали много репортери, редактори, страньори, главни редактори, фотографи. Именно те са фокусът на историите.

Всеки, който някога е работил в редакция, пък дори и доста по-съвременна (сред тях и моя милост), може да разпознае типажите.

Главна редакторка, която плаши, но и балансира и с която всеки оправдава действията си и търси одобрение. Тя често си изкарва личните проблеми на подчинените и взема спорни решения, но всъщност ѝ пука за вестника, от който нееднократно е заплашвала да вдигне ръце.

Строг стилистичен редактор (малцина медии днес си имат такъв, какъвто ние имаме в лицето на Павлина Върбанова!), който гони до дупка всяка правописна грешка и глупава или неточна употреба на дума, прави месечни бюлетини с гафове и е институция от ранга на Библията – но за сметка на това никога не поправя съпругата и внуците си.

Мразена финансова директорка, която решава кой ще бъде съкратен, за да оцелее вестникът, но всъщност спестява много повече съкращения и се бори да закърпи катастрофалните счетоводни баланси. Бизнес репортерка, която следи компетентно борсите, но не е съгласна да бъде финансово използвана от по-младия си приятел. Възрастен и обеднял кореспондент в Париж, който все още праща материалите си по факс, но дотолкова е закъсал за теми в променящата се действителност, че открива подхода, който в ХХI в. ще придобие епидемични размери – да създаде фалшива новина, манипулирайки журналистически прийоми и имитирайки „източници“.

Никога досега не е фалшифицирал история. „Много е приятно – казва си. Отдавна трябваше да го пробвам. Толкова труд спестява!“

Потискан служител с далеч по-голям капацитет, натикан да запълва страници с главоблъсканици, смешки и некролози, който няма да може да произведе нито дума за най-важния от тях. Млад репортер в Кайро, който няма нищо общо с журналистиката, страда почти от агорафобия и дори не знае откъде да се сдобие с материал от реалния живот. Неговият образ е предвестник на своеобразния край на стопроцентовото репортерство от „горещите точки“ и началото на телеграфно-агенционното, офисно онлайн новинарство („предпочитам книгите пред хората – източниците от първа ръка ме изнервят“). На него, с много сарказъм, но донякъде и с носталгия и възхищение, авторът противопоставя карикатурния образ на старото куче „а ла Индиана Джоунс“: безпардонен репортер, готов на всичко, за да се добере до целта си – непоносим, егоцентричен, използвач, обаятелен по свой начин; от тези, които говорят куп езици и разполагат с безброй хитри номера, които не се страхуват да пътуват, да се навират, да рискуват „на терен“.

През образите на героите, дошли от Америка в Европа заради вестника, Том Ракман ни запознава със заплахите пред бизнеса, особено с тези, които новото хилядолетие и технологии донесоха. Някои са класически: неадекватността или неангажираността на собствениците (които винаги имат други, по-важни бизнеси, докато медията е само странично занимание/опит за влияние/приумица); липсата на финансиране и нуждата от съкращения; липсата на адекватни кадри; борбата за аудитория и задържането ѝ, падащите тиражи.

Други са строго професионални: балансът между печалба и кауза, между строгата информация и нарастващата нужда на аудиториите от забавление, между оригиналните материали и мързеливо преписаните от агенциите, между изчерпателността и трайното смаляване на печатните текстове с цел побирането на екран, между важното и засягащото ни („един мъртъв бял мъж е равен на двайсет мъртви африканци“), между лесните, безплатни и достъпни новини и сериозните, които трябва да се заплатят, между достоверността и ефекта, между истината и сензацията и т.н. И така в крайна сметка в единия от разказите журналистът ще напише „статията, която искат“, от която ще са доволни, вместо тази, която отразява автентичното му виждане.

Но винаги остава нуждата от непрестанно обновяване, зад чийто борд изпадат идеалистите, носталгиците, традиционалистите, заклетите работари.

За някои тази работа е смисъл и кауза, за други – досадно и стресиращо ежедневие, за трети – стихия, за четвърти – случайност.

Въпреки че разкрива компетентно живота в една редакция, атмосферата в европейски Рим, както и начина, по който всеки служител вижда бранша през своята собствена позиция, това съвсем не е просто роман за пресата, нито пък е нишов, специализиран. Напротив, в много по-голяма степен Том Ракман ни прави съпричастни на личния живот, драми и провали на своите герои. Този калейдоскоп на съдби сякаш е обединен от хаштага „неудачници“ (казано поднешному). Съзнателно или не, авторът ни оставя с усещането, че

хората, които работят в медията (а дали не изобщо в медиите?), макар и безкрайно различни, са обединени от едно общо усещане за провал,

неудовлетвореност или изгубеност в личностен план. Независимо дали става въпрос за изневери (както в няколко от историите), за мъчителна за приемане истина (че вече са динозаври в променящия се свят, обедняващи или принудени да приемат друга, каква да е работа), за загуба на близък, за отчужденост от семейството, за несполучливо запълвана самота, за професионална неадекватност, или цялостна човешка неефективност.

Героите на Ракман са далеч от съвършенството – те са нелепи, нервни, объркани, травмирани, хитруващи, страдащи от слабости или от либидото си, провалящи се като перфекционисти, изневеряващи като партньори, подценявани като професионалисти и т.н. Любовта на автора към тях обаче се проявява особено силно именно в иронията, в насмешливия поглед, който пронизва цялата книга и я прави (привидно) леко четиво.

Впрочем самото създаване на вестника в поствоенните години е плод на слабост, на лична приумица, която няма нищо общо с бизнеса или с желанието за печалба, с каквото е известен иначе оригиналният му американски собственик. За мастития бизнесмен това е носталгично-романтичен опит да компенсира факта, че някога е оставил любима жена. Той го прави, назначавайки я на главна позиция – а тя се оказва съвършено подходяща за нея и осмисля съществуването на цялата медия. Този на практика интимен мотивационен жест може да се разчете като сюжетна метафора, ако приемем, че

романът е обяснение в любов към традиционната преса. В крайна сметка вестникът е създаден заради една любов.

По подобен начин може би класическият въпрос „Кое е новина?“ действително има за верни само личните отговори. Ето например историята на вдовицата на дипломата. Дълго време тя чете събраните броеве на вестника с огромно закъснение от години, така че, докато светът вече е пред ерата Обама, тя все още е на „историята“ за войната в Югославия. Прави го, както се чете книга – методично, подред, от първия до последния ред, избягвайки всякакви спойлери на днешни новини, – докато всъщност очаква и се страхува от броя, белязал деня на най-голямата семейна трагедия. Когато не го открива и идва времето за броя след него, тя ще се отърве от целия този баласт на миналото.

Да, може би само това остава в живота на човека – не големите заглавия и едрият исторически фон, а онова, което бележи собствения ни живот. Колко изумително е прозрението, че понякога цели години могат да преминат, без събитията, които са ги обозначили и оформили за архивите, да са имали каквото и да било значение за нас, да са ги белязали. Нима и некрологът в печата, дори и на известна личност, не затваря

десетилетия човешки живот, натъпкан в няколко абзаца, и място за вечен покой на дъното на девета страница, между [рубриките – б.а.] „Грешки-смешки“ и „Времето по света“.

Спомням си моментите, в които се питахме: ще оцелее ли вестникарската индустрия и кога ще напишем нейния некролог? Днес се питаме

ще оцелее ли изобщо чистата журналистика за сметка на развилнелите се социални медии, фалшивите новини, трол фабриките и медиите ментета.

И все пак нека завършим оптимистично с прогнозата – може би остаряла, а може би все още валидна, – че

пресата ще оцелее, а качествената журналистика винаги ще се котира, както и да го наречете – дали ще е новини, текст, съдържание, – някой трябва да го предава, друг – да го напише, трети – да го редактира.

В една от най-хубавите истории в книгата героят осъзнава, че приятелят, когото цял живот е закрилял, съзирайки в него огромен талант, оригиналност и изключителност, всъщност е лишен от тях и е съвсем посредствен. Героят винаги е чакал другарят му да напише книгата на своя живот, а той – съответно биографията му, без да съзнава, че щастливият, успешният и способният винаги е бил самият той.

„Моят живот беше съвсем приличен, един обикновен живот“, опитва се да го убеди приятелят му. Но има хора – като нашият протагонист, – които така или иначе винаги ще търсят извънредното, изключителното. Ще търсят новината в човешкия живот.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetiene-za-kakvo-misli-chovek/

„За какво мисли човек“ от Васил Габор

превод от украински Павлина Мартинова, изд. „Ерго“, 2023

Първото нещо, за което ме подсети заглавието на този сборник с разкази, е „За какво мислите“ – подканата на Facebook, когато още не си започнал да пишеш публикация. Украинският писател Васил Габор обаче е възможно най-далеч от света на социалните мрежи, от суетнята, суматохата и поредните скандали на деня. Писането му е лаконично и прозрачно, лишено от големи думи и обобщения, взряно в детайли, дреболии и чудеса. Писането му напомня на Радичковото, защото не се наблюдава умора от чудото, напротив, удоволствието от очарованието на света е невинно и сърцато.

Габор казва:

… всеки писател си има своя карма: едни пишат много, други – малко. Аз пиша много малко. Първата си оригинална „Книга на екзотичните сънища и реалните събития“ писах двайсет години и изписах в нея всички думи, които знаех, а ето към тази, втората, вървях почти петнайсет години, събирайки за нея нови думи, образи и впечатления. Но не бързах да пиша. Защото не ми се искаше да прилича на първата, а и впоследствие ми стана безинтересно да пиша разкази или новели, като спазвам строго изискванията на жанра и измислям нови герои.

Нямам усещането, че тази проява на скромност, за разлика от толкова много други, прикрива раздуто его и безмерни амбиции. Постепенно Габор стига до решението книгата му да бъде в японския жанр „дзуйхицу“, който се характеризира със свободно и асоциативно, фрагментарно и есеистично писане. Родоначалничката на жанра е легендарната и добре позната в България придворна дама Сей Шонагон със своите неподражаеми и красиви „Записки под възглавката“, създадени преди хилядолетие. Парадоксално, писането на Шонагон е изключително съвременно и днес заради списъците си, кратките истории и анекдоти, описанието на всекидневни случки и пейзажи. Някои от тях са точно като разговори с близък от днес или вчера, в чат или на живо.

Габор по спокоен, заземяващ и медитативен начин разкрива личния си и непосредствен свят. Той изрежда за какво мисли човек, докато отива на работа – за улицата, за тъжните неща, за света на детството, за това кое носи удоволствие и радва. Но мисли и за неща, за които не му се иска. Натрапчивите мисли могат да пробият всяка защита. Друг автор, с който спонтанно откривам близост, е Кенет Уайт, също заслужено популярен в България. Неговата особена смесица между източна уединена естетика и западна ирония и отказ от конформизъм също са в родословното дърво на поетиката на Габор.

На пръв поглед изглежда лесно или ненужно фокусът върху очевидното да е толкова интензивен акт, но в това няма нищо самоцелно. Популярни и болезнено актуални са думите на Оруел, че

вече сме потънали до дълбочина, в която потвърждаването на очевидното е първото задължение на интелигентните хора. Ако свободата изобщо означава нещо, то е правото да казваш на хората това, което не искат да чуят. Във времена на всеобща измама да казваш истината ще бъде революционен акт.

Когато Габор пише тази книга, в Лвов и в Украйна все още няма война, но тя от години е на прага. Неговият писателски и човешки опит е да реабилитира очевидното и простото, да създава противоотрова по един безхитростен и честен начин, да свидетелства за това, което е и каквото е, а не за това какво може да бъде. Далечни са му абстракцията и плакатната идеология. В писането на украинския автор има воля да види и разбере тайните неща, трагедията на птичетата, които са паднали от гнездото, да чуе човека в ъгъла, да види сградата на живота му, да види ангела в спящото дете. И не, това не са сантиментални и трогателни по кичозен начин разкази.

Споменах, че се родее с Радичков и с неговия поглед, взрян в неопетненото чудо. Габор също е от страната на светлата и добронамерена наивност. В нея има призраци и върколаци, магия и блаженство, съдба и случайност.

Това е проза, която е старовремска, класическа и ретро по възможно най-добрия начин. В нея го има палавия смях на джаза, но го има и оправдания плач и скръб по един свят, който вече е друг.

Във време на виртуална реалност да пишеш за това, което наистина живееш и виждаш, е важно. Важно е, защото светът не се превръща и няма да се превърне в метареалност, която има някакво отношение към интелектуални, културни или материални натрупвания. Светът няма да се побере в телефон или приложение. Не може да бъде опростен до черно и бяло. И това трябва да се припомня, защото самото нещо постепенно е измествано от символа, територията е замествана от картата и това отдалечаване от естеството на всекидневието започва още от детството.

Книгата на Габор е като гръмоотвод, който отвежда електричеството на тревогата и стреса под земята, обезопасява ги, за да не се превърнат фантазмите в реални болки и причини за крах.

Крахът е обратим. Сборникът няма такъв залог и амбиция, но създава пространство на силни емоции и екзистенциални размисли. Те резонират с масово вроденото днес безпокойство, но прочитът на тази книга е трансформиращо преживяване. Освежава и вълнува.

Няма да се въздържа да споделя част от биографията и възгледите на Габор, защото във времена на носталгици и популисти трябва да се припомнят и очевидни неща. Той е писател, литературовед и издател. Роден в Закарпатието през 1959 г. Завършва Факултета по журналистика в Лвовския университет през 1986 г. и работи в редакционните екипи на местни вестници и списания. От 1993 г. е в академичната библиотека в града. Там се съсредоточава върху изучаването на украинската периодика от XIX и XX век.

Преживял е както епохата на тоталитарния режим, така и последвалото възкръсване на независима Украйна. Животът му е пример за безграничните възможности, които предоставя свободата.

В независима Украйна аз, просто момче от планинско село, постигнах това, което някога изглеждаше невъзможно. Получих докторска степен и публикувах няколко научни книги, романи, есета, разкази. Освен това в продължение на две десетилетия ръководех издателската си инициатива „Частна колекция“. В рамките на този проект на бял свят се появиха над 200 книги и антологии на съвременни украински автори.

Габор е допринесъл и за възраждането на интереса към творчеството на забравени и забранени писатели и учени.

По времето на тоталитаризма подобни начинания биха били немислими. Ето защо за мен свободата е най-ценното понятие както в Украйна, така и в световен мащаб. За новите поколения, родени в независима Украйна, свободата е толкова естествена, колкото и въздухът, който дишат, и това е правилно. И все пак днес сме изправени пред сериозна заплаха от страна на Путинова Русия. Тя има за цел да ни лиши от най-ценните ни активи – нашата земя и нашата свобода. Твърдо вярвам, че творческото изразяване на всеки украински писател сега служи като оръжие в тази борба.

Сърцето на книгата, поне за мен, е в разказа за помориеца Стефан Кърнов и за черния пясък на плажа. От него раните зараствали, но не всички. Това обаче не отменя болезнено красивата нужда да се говори за тях.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-krasnorechieto-na-sardinata/

„Красноречието на сардината“ от Бил Франсоа

превод от френски Наташа Колевска-Куртева, изд. „Жанет 45“, 2022

Когато за пръв път мернах прекрасния сборник с есета „Красноречието на сардината“, моментално се сетих за „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери и двете книги наистина имат общи неща – освен подобието в заглавията. Франсоа смесва изискан и хуманен хумор с личния си морски опит, ерудицията и научното си познание – с любовта към пословичните дълбини под вълнитe.

Едва ли в много други страни саундтракът към „Аризонска мечта“ – наистина невероятна среща между Брегович и Иги Поп, е имал толкова радушен или даже култов прием, колкото в България. В една от песните Иги Поп казва в речитатива си, че

рибата не мисли / рибата е безмълвна, без изражение / рибата не мисли, защото тя знае всичко.

Дълго време заради любовта си към песента аз се съгласявах с тези поетични твърдения.
 
След като прочетох книгата – кратка, но концентрирана и с много истории, анализи и критичност към лишеното от мяра унищожение на морските обитатели, – все още съм склонен да се съглася, че рибата знае всичко, но не и че е безмълвна.

Рибата говори, просто ние не владеем нейния език.

Сардината наистина е красноречива. А съм сигурен, че при друго еволюционно стечение на обстоятелствата планетата щеше да е владяна от цивилизация на октоподи, които с грижа щяха да наблюдават варварските изстъпления на куриоза, известен като човек.

През годините, а и до ден днешен не съм любител на морските почивки. Не съм привърженик на печенето на слънце. Не мога и да плувам. Но същевременно името на един от най-добрите ми приятели на тази земя означава буквално „морски“. А чувството, което ме обзема, когато гледам морето, усещам вятъра и слушам вълните, е наистина „океанско“, както го нарича Ромен Ролан в писмо до Фройд. Впоследствие Фройд, както често прави, развива своя собствена и своеобразна теория. Ролан има предвид вътрешното усещане за вечност, което те обзема, когато се усещаш част от целия външен свят. Когато се усещаш като част от цяло, като вода във водата, като песъчинка от плажа, който е част от големия пясъчен часовник, чието съществуване и изтичане нямаме капацитета да осъзнаем.

С удоволствие бих препрочел книгата. На пуст скалист плаж в Резово или на пейка на остров Света Анастасия, докато се чудя дали наистина цацата в близкото капанче е китайска заради свръхулова на дефицитната българска, а изчезналият от родното Черноморие тюлен монах просто не се е скрил много добре в някоя тайна пещера.

Уви, чета книгата на балкон и гледам морето от облаци, и как седем бързолета прелитат, и се надявам да изядат комарите, за да не нахапят бебето до мен, което скоро ще стане на година. Писането на Франсоа е увлекателно, защото той обича това, за което пише, и обичта му е заразна. За него рибите, мекотелите и бозайниците във водата са приятели. Той търпеливо държи за ръка читателя, докато се гмуркат заедно, и го чака да се зарадва на съществата, на които сам той се възхищава.

Франсоа е колкото информативен, толкова и ненатрапчиво поетичен, когато смесва и натрупва впечатленията си за песента на китовете, за гостуванията си на средиземноморските риби меч, или как брои албатросите и играе със скатове манта. Опияняващо и страшно е да се чете, като разказва за живота в перфектна симбиоза на постоянно застрашения в момента коралов риф. Или за безумната любов на римляните към „гарум“ – соса, който се получава чрез ферментация на хамсия. Или как е измислена изкуствената перла от майстор Жакен, който не искал да създаде за жената на сина си токсичната до този момент алтернатива на истинската перла. Или как Плиний Стари загива, опитвайки се да спаси приятел от Везувий. Или как Франсоа разчита сигналите на делфините, как разбира колко брутално се лови риба тон или какво е изкуството да се доближиш до тюлени. Или как… Историите са наистина много.

Описанията на Франсоа могат да влюбят читателя в подводните жители и да разширят неимоверно представите му. Той разказва как зеленушки и морски каракуди се носят над пяната и скалите. Как

атлантическата сьомга е в състояние да различи във водите на Гренландия мириса на бретонския поток, където е родена, да тръгне да плува по следите на този мирис, докато открие извора му.

Как

раците богомолки могат да щракат толкова силно и толкова бързо с щипците си, че да накарат водата да заври на малки мехурчета и да произвежда звук като от изстрел на пушка, най-силния от всички звуци под водата.

Или как

лангустите пък се мислят за по-музикални и свирят на цигулка със своите антени,

защото „като използва същия механизъм – триене на лъка върху струните на цигулката, за да произведе вибрация, – лангустата трие антените си към основата на очите.“

Историята, която ме покърти, е за най-самотния кит на света.

Песента му приличала на тази при финвалите и имала честота 52 херца, която е еквивалентна на най-ниската нота, произвеждана от туба. Това е прекалено висок, пронизителен звук за финвалите, които се свързват на звукова честота от 10 до 35 херца. Затова от десетилетия този кит пее, говори и зове себеподобните си, без да получава отговор. Той се скита самотен в необятната водна шир и само океанографските хидрофони чуват всяка година неговия зов. Никой не знае защо той има толкова странен глас. […] също така никой не знае дали някога е срещал други китове, нито какво може да е почувствал при такава среща, като е виждал другите, без да може да разговаря с тях. Никой не е успял да го види, въпреки че всяка година самотната му миграция може да бъде проследена по звука. За хората самотният кит съществува само чрез своята песен, същата тази, която го изолира от събратята му, тази песен, която той изпраща неуморно с надежда в пустотата на Тихия океан.

Този кит е като обобщение за красноречието на морските и водни същества, които за мнозина си остават мъртва стока, кулинарен продукт и сякаш никога не са плували и живели прекрасния си, рискован и сложен живот, а винаги са били невидими. Безмълвни и неми – като в песента на Иги Поп.

Такива книги (като „Черноморски упанишад“ на Николай Грозни или като излязлата наскоро „Кратка философия на морето“ на Лоранс Дьовилер) са усилия по посока на усъмняване в превъзходството и нарцисизма на човешкия род и в превръщането му в един по-добър представител на екосистемата на планетата ни. Преди да я досъсипе с ентусиазъм и задоволство от постигнатите резултати.

Ако трябва да перифразирам Радичков, при когото лисицата не е умряла, а само се прави на умряла, то сардината е прекрасен оратор и само се прави, че не може да говори.

Това, което казва, ако човек се вслуша, разбира се, единствено може да помогне за опознаването и грижата за живота, който е под водата. Под водата глупости и лъжи не се говорят, пропагандата е кът и почти никой не упражнява самоцелна агресия срещу когото и да било. Полезни и красиви уроци. Все още ненаучени.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-istoriya-na-edin-germanec/

„История на един германец. Спомени 1914–1933“ от Себастиан Хафнер

превод от немски Евгения Дебелянова, изд. „Аквариус“, 2021

Страхотна и страховита книга за света от вчера, изпълнен с омраза, варварство и войни. За света, който винаги има възможността да се превърне в света от днес. И същите уж забравени, забранени и заметени под килима на историята, причиняващи колосални щети и травми демони могат отново да се разбеснеят унищожително. И те, за съжаление, беснеят.

С думите „естествено, става дума за ръкопис“ започва „Името на розата“ на Еко. Книгата на Хафнер (който, след като напуска нацистка Германия, се установява в Англия) излиза в родината му след смъртта на автора и се превръща в сензация. Неговият син открива ръкописа в тайник в бюро, което баща му подарява на внука си. Но усещането за мистификация в духа на XIX век или на постмодернизма свършва тук.

Всичко в книгата е лична и преживяна конкретика. Мощно свидетелство за наличие на съвест и несъгласие. За нежелание да се претопиш в хомогенна и апатична гражданска маса, насъсквана и изпълнителна в баналното си и катастрофално зло.

Красноречив биографичен опит, категоричен в оценките си и детайлен в описването на климата в Германия по време и след Първата световна война и в навечерието на Втората.

По сила, качество и интензитет тази изключително прецизна хроника на заболяването и описанието на изпадането на духа, на личната и политическа отговорност в клинична смърт и на морала в Германия в несъстоятелност е сравнима с дневниците на Клемперер, с мемоарите на Траудъл Юнге, последната лична секретарка на Хитлер, както и с писаното от Ремарк.

Добре, защо отново да се връща човек назад и да чете за време, за което толкова много е изписано, заснети са толкова много игрални и документални филми? Краткият отговор, макар и да се повтарям, е, че то може да се случи отново и се случва в отделно взети страни, които натрапчиво се опитват да въвлекат света в сходни реваншистки конфликти и в които обществото няма достатъчно съпротивителни механизми да противостои на индивидуалната лудост на лидерите си. Лудост, която плъзва като масова психоза и води до такива изкривявания във всекидневието, че границата между обществен и личен живот се разрушава, конституцията и правото не значат нищо, а смисълът и основите на демокрацията са не само подкопани, а педантично екзекутирани и хвърлени в масов гроб.

От Гьотевия „Фауст“ в немския са навлезли поне две словосъчетания. Едното е „същината на пудела“, защото Мефистофел следва Фауст от градските порти до кабинета му в кожата на куче от тази порода. Дяволът е черен пудел. Другото е „въпрос на Гретхен“, който е така нацелен, че предизвиква изповед или трудно решение.

Хафнер задълбава много сериозно в „същината на пудела“, сиреч в „причините за нацизма“, и въпросите му са „въпроси на Гретхен“ колкото към времето, в което е живял, толкова и към самия него. Те карат и читателя да се пита как би реагирал на мястото на автора. И за добро или за лошо, всекидневно има възможността да си отговаря с думи и действия, защото плевелите на долнопробен и кален популизъм, национализъм и заредени с желание за мъст партии срещу несъществуващи и измислени врагове се радват на неочаквано добър и радушен прием и в България. И този прием не среща достатъчно добър и категоричен отпор нито от партии, нито от общество.

Това е книга за дуел, който не спира да се случва, „дуел между двама далеч не равни противници: една извънредно мощна, силна и безогледна държава и един малък, анонимен, неизвестен човек“. В това е силата на книгата. Тя разказва от първо лице как цяла една държава се сварява бавно и постепенно чрез страх и пропаганда като рак в тенджера. И сварен, ракът придобива формата на свастика, лагер и тумор. Авторът не спестява нищо и на самия себе си, за да направи едно крайно важно и днес откритие.

Всичко това е вярно: не се намесих в събитията, не бях дори и особено осведомен свидетел, но и никой не може да погледне на собствената ми личност по-скептично от самия мен. Аз все пак съм убеден – и моля това да не се смята за дързост от моя страна, – че със случайната частна история на моята случайна частна персона разказвам една важна и неразказана още част от германската и европейската история – по-важна и по-значима за бъдещето, отколкото ако разкажех кой е подпалил Райхстага и за какво в действителност са разговаряли Хитлер и Рьом. Какво е историята? Къде се разиграва тя? Когато чете обичайни исторически трудове – като обикновено лесно забравя, че те съдържат само контурите на нещата, а не самите неща, – човек се изкушава да повярва, че събитията се разиграват между няколко десетки личности, които решават съдбата на народите, и че от техните решения и дела произлиза това, което по-късно наричаме „история“. И тогава историята на настоящото десетилетие ще му изглежда като игра на шах между Хитлер, Мусолини, Чан Кайшъ, Рузвелт, Чембърлейн, Даладие и още няколко десетки мъже, чиито имена малко или много са в устата на всички. Ние, останалите, безименните, в най-добрия случай сме нейни обекти, пешки в шахматна партия, които биват местени или не, жертвани и губени, и чийто живот, ако имат такъв, минава в един съвсем друг свят, без връзка със ставащото на шахматната дъска, където присъстват дори без тяхно знание.
Може да прозвучи парадоксално по отношение на казаното дотук, но е неоспорим факт, че единствените исторически събития, които наистина имат значение, се случват между нас, безименните, в душата на всеки случаен и отделен човек, и че спрямо тези синхронно и често пъти несъзнавано взети решения на масите са абсолютно безсилни и най-могъщите диктатори, министри и генерали. Характерното за подобни кардинални събития обаче е, че те никога не избиват на повърхността под формата на масови прояви и демонстрации – работата е там, че щом се масовизира, масата губи способност за действие, – а винаги съществуват само като лични преживявания на хиляди и милиони отделни индивиди.

За мен това е сърцето на книгата и най-важното ѝ послание. Тъй снизходително нареченият от големите хора на власт „малък човек“ да не се отказва масово от голямата си сила. От несъгласието и присмеха си, от гласа си по време на избори и от гласа си в личния си живот, когато има вероятност първо да дойдат за приятелите му, а скоро и за него. Свободата, справедливостта и мирът са привилегии, които трябва да се отстояват постоянно.

Да, бих могъл да проследя с богат пъзел от цитати отделните части и етапи от историята на Хафнер, която той споделя с нас, но намирам посланието му за осъзнаването на личния потенциал и отговорност на индивидуално ниво за най-голямото достойнство на книгата. Прочее, поука, която е лесна за рационално усвояване и трудна за практическо прилагане. Историята на Хафнер започва с това как като дете е бил вманиачен в Първата световна война и е гледал статистиките по вестниците и на стената в училище, сякаш става въпрос за спорт, а не за смърт.

Как – впоследствие и след загубата на войната – се оказало, че

цяло едно поколение в Германия не знаеше какво да прави с подаръка „свободен, независим частен живот“.

Как

тази младеж не познаваше друго освен публичен шум, сензации, анархия и опасния чар на безотговорното жонглиране с числа. Тя само чакаше момента да повтори сама всичко, видяно през изминалите години, и то с още по-голям замах, а личният живот започна междувременно да ѝ се струва „скучен“, „еснафски“ и „демоде“. Масите също бяха свикнали с всевъзможните проявления на хаоса.

Как поколението,

което сега беше „на ред“, отказваше да се научи да живее честно и по човешки и използваше всяка свобода само за да извърши някакво колективно безобразие.

Как

в годините между 1925 и 1930 у най-добрите представители на германската младеж съвсем незабелязано се зараждаше нещо много хубаво и обещаващо: един нов идеализъм отвъд съмненията и разочарованията; една втора либералност, по-широка, по-всеобхватна и по-зряла от политическия либерализъм на деветнайсети век; да, може би дори основите на едно ново благородство, на една нова аристократичност, на една нова естетика на живота. Превръщането на всичко това в действителна сила беше още твърде далеч; то тъкмо се беше проявило в мисъл и слово, когато четириногите дойдоха и го стъпкаха.

Как

най-елементарната и кажи-речи навсякъде, където и да погледнеше човек, най-дълбоката причина беше: страхът. Да участваш в пердаха, за да не се окажеш сред напердашените.

Как

решението беше само едно: физическо отдалечаване; емиграция; раздяла със страната, към която принадлежиш по рождение, език и възпитание, и с всякакъв род обвързаности с нея.

Написаното е твърде актуален и жив портрет и много напомня на обществени сривове в днешния и вчерашния ден или година, две или десетилетия в прекалено много страни. 

С думите „естествено, става дума за ръкопис“ започва „Името на розата“ на Еко. В първа глава на „Алената буква“ Хоторн нарича затвора „черното цвете на цивилизованото общество“, а пред затвора, пред вратата на „черното цвете“, расте буен розов храст. Не бива отново и отново да се позволява буйният розов храст да се превръща в черно цвете. В букет за поредно погребение на някоя държава и общество.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-cyaloto-nashe-bezumstvo/

„Цялото наше безумство“ от Ши-Ли Коу

превод от английски Светослава Павлова, изд. „Алтера“, 2022

Обикновено има или целенасочен интерес и изрично любопитство, или някаква странна съпротива и съмнение, когато човек посяга към литература от автори, принадлежащи на крайно далечна от нас култура. Признавам си, че зачетох „Цялото наше безумство“ на малайската авторка Ши-Ли Коу по втория начин само за да установя

колко изумително сходен на нашия е светът, който тя описва –

в устройството на обществото и специфичните му недъзи; в хитрите и често смехотворни преки към справянето с бита, спецификата на отношенията и живописните характери в провинцията; в противопоставянето на глобалния мегаполис и справянето с неумолимо настъпващия „прогрес“; в шегите и езика.

Романът представлява двугласен хор от разкази в първо лице, като едното повествование се води от възрастен етнически китаец, а другото – от подрастващо християнско момиче.

Съдбата на двамата се преплита, когато момичето бива осиновено след катастрофа от близката на мъжа – малайката Мами Биви. Жена, която като че ли сме срещали в редица други любими книги: самодостатъчна особнячка, самотна и самобитна, чудата и доизмисляща истории, всяка от които започва с „Беше/Имаше неестествен…“. Тази дума – неестествен, ще бележи всичко случващо се в измисления градец Лубок Сайонг в щата Перак, така че дори нормалните и обичайни неща ще придобият някакъв друг, извънвремеви и леко магичен привкус. Така както някои от героите ще виждат неспокойни мъртви или ангели, рибите ще имат съзнание, а част от събитията ще се случват като че ли по неведомо съвпадение.

Не, романът далеч не е в традицията на латиноамериканския магически реализъм, макар тук-там да има подобни краски.

Разказът е изключително земен, изпълнен със сладостна ирония и ярък социален сарказъм.

Книгата не представлява също така нито мемоари на възрастния мъж (макар и донякъде да наподобява градски летописи, водени в ние-форма), нито роман на израстването в аз-форма, както се споменава в анотацията. Може би защото героите разказвачи не са наистина важните, фокусът не е тяхната промяна или израстване, те не са в центъра на събитията.

Големият герой на този роман е всъщност самият градец, както и неговите типажи, чешити, местни и случайно приходящи. Това неголямо и не особено уредено място няма как да не ви се стори безкрайно познато – то все още е далеч от инфраструктурата, привилегиите и шаблонния лукс на глобалното, макар „прогресът“ по един или друг начин да пълзи към него. Иска ли питане, че политиците минават през него инцидентно преди избори и с известна погнуса, а ежегодните наводнения са нещо, което жителите са приели като природна даденост, както – уви – често се случва и у нас:

В Лубок Сайонг не виним пътното строителство, обезлесяването, затинените реки, запушените отводнителни тръби или универсалния виновник, корумпираните бюрократи, които работят в отделите, отговарящи за гореспоменатите пътища, гори, реки и тръби.

В този град, където всичко е едно – една болница, едно полицейско управление, една бензиностанция и така нататък – легендата е най-близката възможност за преодоляване на нелицеприятната и скучна истина за реалността такава, каквато е. Дори и тя обаче е оскъдна и не особено атрактивна, за да привлича достатъчно интерес към града, или както разказвачът описва местното предлагане на легендите –

хладни и слабо гарнирани, на порции, недостатъчни да задоволят апетита или въображението.

Ши-Ли Коу е изключително забавна в начина, по който кара разказвача си да (само)иронизира местните поверия, да „героизира“ на шега обикновеното, докато подкача „автентичното“ и „традиционното“, да извежда на преден план смешното, като същевременно буди у нас симпатия към него. 

Съпоставяйки от време на време живота с този в столицата Куала Лумпур, авторката очертава ясни дихотомии, без нито за миг да бъде мелодраматична или да идеализира едното за сметка на другото: уж автентичното ръчно труд-и-творчество (често „подпомагано“ от поръчаните в Китай масовки) срещу индустриализацията и големите фабрики, в които в крайна сметка работят същите „мързеливи, глупави и злочести хора, които просто се опитват да си изкарат прехраната“; неугледния локален туризъм, на който се отдават само случайно изпаднали авантюристи, срещу маститите спа комплекси за добре плащащите чуждестранни гости; местната храна, която може да предизвика позиви за често ходене до тоалетната, срещу безличните световни вериги, като „Старбъкс“ и „Макдоналдс“; самодоволните доброволци от големия град и свикналите с бедствията провинциалисти, които се дразнят от тяхната жизнерадостна и клиширана помощ; забавната неприветливост на самобитното срещу абсурда на привнесеното; традиционните ислямски закони и илюзорното приличие срещу реалното съществуване на травестити и други сексуални и личностни свободи зад кулисите.

Възможно е тогава да се каже, че „Цялото наше безумство“ може да се чете като своеобразна социална сатира,

тъй като във всяка възможна ситуация и чрез куп метафори Ши Ли-Коу не пропуска да ни напомни за обществените реалности. Макар и история на един отделно взет малък град, тя е история на съвременна Малайзия встрани от лъскавите туристически брошури. Ши Ли-Коу очертава ежедневието на земния, обикновен човек (чиято практичност измества дори въпросите на живот и смърт) чрез поредица от забавни, полукомични и леко тъжни случки. Ще научим как се клинчи от час, как се спасяват пиявици, как се превъзпитават травестити, как се прави мост в нищото и т.н. И във всичко това ще личи носталгията по непревзетото от глобализма, по малкия град, по твърде човешкото. 

Тази книга наистина е изпълнена с неподправено човеколюбие,

с великодушно снизхождение към кривиците и недостатъците на всеки и с обич към доброто и достойното у всеки – независимо от неговата етническа, верска, сексуална и друга принадлежност. В мешавицата от етноси, която Ши-Ли Коу забърква – малайци, индийци, китайци, индонезийци, – човекът в която и да е координатна точка на споменатото в горния абзац остава просто човек: погрешим, в никога незавършен процес на себесъздаване, очарователно комичен. Важното е, че той не е сам за себе си – героите на романа неизбежно намират път един към друг, колкото и криволичещ да е той, образуват сложни, но автентични връзки и в крайна сметка една истинска човечна общност в епруветката на измисления Лубок Сайонг.

В „Цялото наше безумство“ няма поука, както признава чрез героите си авторката:

Искам да кажа на тези, които идват, на всеки, който би ме чул, че урокът не е в разказа, а в живота.

И за да затворим кръга към далечното, което особено на нас, българите, ще ни се стори безкрайно познато, ще ви оставя

кратък списък с някои неща от ежедневния дискурс, които веднага ще разпознаете като родни

и които присъстват в книгата:

• всичко е политика;
• таксиметровите шофьори се оплакват, че държавата е съсипана и никой не се грижи за тях, а всички искат да ги прецакат;
• всичко гнило идва от Китай – отровено мляко за кърмачета, консервирана храна с живак, масово произведените сувенири;
• всички гледат ужасно дублирани сапунени опери;
• хората в крайна сметка си предпочитат съмнителната и мързелива помощ на корумпираните институции;
• те споделят тихото чакане и кротката търпимост по отношение на некадърността, защото общата мизерия свързва;
• политиците раздават пари на калпак преди избори на всички социално ощетени групи освен данъкоплатците на платена работа;
• природните бедствия са по вина на корупцията и нехайството, но са представяни като добри за нацията, защото карат обществото да се обединява около обща кауза;
• младите, които все пак остават в малкия град, просто твърде много обичат мързеливия си живот, за да се бъхтят на някаква работа;
• прогресът не е исторически, а преди всичко търговски и се измерва с потреблението на куп жалонни боклуци.

Завършвам с една присъда на Мама Биви:

Вие сте тези, които погубихте Куала Лумпур. Продължихте да строите магазини, офиси, жилищни сгради и огромни молове. Живеехте си в множеството ви мезонети и вили и те пак не ви бяха достатъчни. Строите още по-големи сгради, за да продавате все повече неща. Настоявате за все повече чуждестранни майстори готвачи и лъскави ресторанти, които трябва да се обновяват на всеки три години. Построихте още пътища за шестте ви коли, с които задушавате града, защото много ще се изпотите, ако се качите в метрото или автобуса. И се оплаквате, че градът бил загубил чара си?

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-eline-vere/

„Елине Вере“ от Луи Куперюс

превод от нидерландски Елица Колева, изд. „Жар – Жанет Аргирова“, 2021

Ако тази книга беше написана на някой голям европейски език, тя щеше да е световна, а не само нидерландска класика. Големи думи за голяма книга. Такива са и литературните роднини на романа. Директно влияние върху него оказват както хората на Хага и самият град, така и „Анна Каренина“ на Толстой и „Призраци“ на Ибсен. От Толстой идва разделянето на кратки и енергични глави, а от Ибсен – един делириумен епизод и начинът, по който главната героиня слага край на живота си. Не мисля, че издавам някаква особена сюжетна тайна.

Има дълга традиция в историята на литературата книги с женски имена за заглавия да завършват трагично. Не е и нужно читателите внимателно да броят точно колко пъти думата „меланхолия“ се среща по страниците (65 пъти), за да могат да предположат каква в крайна сметка ще бъде съдбата на Елине Вере. Трагична, разбира се.

Романът е публикуван глава по глава в пресата и има спецификите на сериал. И всъщност е такъв, приковава погледа, така че с нетърпение очакваш следващата част, за която – наистина се радвам – не ми се налагаше да чакам седмица. В действителност не е правен сериал по книгата, но има нелош филм от 1991 г. – за всеки желаещ да сравни адаптацията и първоизточника.

Това, което ме очарова в романа, не е родството по избор с Вертер; не е описанието на пищните живи картини, които представителите на нидерландския хайлайф правят по домовете си; не е и детайлната панорама на тогавашното общество, привилегиите на колониализма и на фантазмите по Ориента и екзотиката, която той носи; не е и възможността да се анализират критично неврозата и истерията и как са конструирани от доминиращия мъжки поглед; не е и преоткритата теория за хуморите и за телесните течности, според която може да си сангвиник или холерик (за меланхолик вече стана ясно); не е неутешимият като бебешки плач Weltschmerz на героите; не е и много други неща, с които мога да продължа до края на текста, че и след него.

Това, което ме очарова, е внезапният ми личен спомен, породен от книгата – как съученици в основното училище се питат един друг „Обясни ли му се? Обясни ли ѝ се?“ и говорят часове наред за обяснения. За обяснения в любов.

Това, което ме очарова в романа, е отдадеността в разговора за чувства и за възпитанието им.

За самото наличие на толкова преувеличен в сериозността си разговор. За възможността да съществува пространство, в което да се състоят тези диалози, и те да са непосредствени – на живо, лице в лице. Или ако не са, то да са в дълги и гъсти писма. Никой не си праща селфита или клипчета. Най-много фотографски портрет, но и това не е било толкова често срещано – все още. И в това говорене да няма мелодрама, а да е форма на общуване. Очарова ме наличието на такава воля у Елине – за

автентичност и непримиримост в желанието общуването да е на нивото на възможното във въображението, а не на ограниченията в реалността.

Чудя се: много ли е загубило общуването от написването на „Елине Вере“ до днес? Изчезнала ли е вярата в това, че думите имат силата да обясняват и да сближават? Това е една възможна гледна точка, разбира се. Друга е, че това, което ме очарова, може иронично да предизвика криндж реакция у някой, който не си дава сметка, че присмивайки се и вземайки на подбив, не обезоръжава написаното, а единствено показва, че е делегирал прекалено много власт не на думите в себе си, думи, които няма да каже нито на глас, нито в писмо, а на медии и техника, които правят общуването хигиенично, удобно и лесно. И го отдалечават неимоверно от това, което хората, с които израснах, наричаха „да седнем на приказка“.

Не съм вярвал, че някога ще защитавам уж стерилния и изпълнен с предразсъдъци и консерватизъм свят от миналото, но все повече ми се струва, че той – или най-вече романите му – са имали капацитета или поне смелото желание да назовават неща, за които днес не ни стигат думите или пък смятаме, че думите са изгубили силата си. Или всъщност литературата създава илюзията, че хората са разговаряли по-добре и повече от нас за чувствата си. Да не забравяме, че Елине все пак умира, а не живее щастливо до края на дните си. Тя е литературно същество, родено да живее и умре в самота, за съжаление.

Защото литературата се ражда и от воля за компенсация, от стремеж за справедливост и красота. От желание нещо, което липсва – да съществува. Като свободното и задълбочено общуване.

Когато преди няколко години препрочитах „Мадам Бовари“, ме шокира и ми достави удоволствие това как почти всяка фраза е едновременно сериозна и иронична (като при Платонов в „Чевенгур“ впрочем) и как изречение след изречение Флобер ни приближава към това, за което говори – първо го виждаме с телескоп, после идва ред на бинокъла, след това на лупата и накрая е микроскопът. Детайлно и прецизно писане, което разнищва, уверено е във възможностите си и прекрачва граници – етически и естетически, – без да му мигне окото. Писане, което не си и помисля да маркира сериозност, да фалшифицира многозначителност или да върви по утъпканата пътека на една определена конвенция и клише. Каквито в момента има предостатъчно.

Луи Куперюс не е толкова безпощаден присмехулник и сатирик като Флобер. Той пише с голяма доза съчувствие за безизходиците, счупванията и бездните на Елине Вере. Те са същите, които Стриндберг и Ибсен откриват, а Бергман окончателно разширява, оживява и превръща както в кино, така и в лична биография. Друга класова и писателска близост е и с Едит Уортън, неслучайно публикувана от същото издателство.

Елине Вере е, поне на пръв поглед, типичен някогашен млад човек от добро семейство. Ходи редовно на опера, където се влюбва, чете „Парижката Света Богородица“, ухажвана е и флиртува в будоари и на соарета, радва с обаяние, води кореспонденции и разговори, не харесва баналните и скучни хора, в крак е с модата и тенденциите и е безкрайно уморена и тъжна. С лекота черпи от духа на времето и от средата си, но ѝ е трудно да бъде част от тях. Усеща слепите им петна, маниите и преувеличенията. Фетишизира колебанията и тъгата си, носталгията и меланхолията. Уютът им я привлича като почивка в санаториум, от който никога няма да излезе. Не я привличат бракът по сметка или някаква друга форма на интимност, наподобяваща транзакция. Тя иска нещо повече, което няма как да получи.

Представям си, че Кафка, принцът на разваления годеж (с четири зад гърба си), би харесал този роман,

колкото и той да е привидно далечен на неговото писане. Куперюс описва света и резервите към този свят, чиито устои Кафка подкопава и осмива в радикален знак на съпротива. Елине Вере няма толкова силни съпротивителни механизми. Тя зачерква всички възможни версии на живота си. Самоубива се почти случайно с морфин, защото иска да заспи и да не будува в този свят – той изобщо не може да ѝ предложи пълноценната форма на любов, за която тя копнее. И за която Кафка също е копнял. (Фелице Бауер пренася и в Америка стотиците му писма до нея и ги продава за публикация едва след смъртта на съпруга си и поради финансови трудности, четвърт век след смъртта на Кафка.)

Това е в крайна сметка книга, чийто подходящ и дори идеален читател би бил човек, изпитващ трудности да се намести в настоящето. А светът в момента е рядко неуместен.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жар – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.