Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-9/
„Американците искат умереност и баланс както в живота си, така и у лидерите, които водят държавата – не конфликти и поляризация. Ние не сме нация от фанатици, твърдо решени да превърнат „другите във врагове“. Ние сме общество, което всеки път, когато е било изправено пред криза, рано или късно е намирало общ път напред в името на споделеното ни наследство“, казва политологът Алън Улф, автор на книгата „В крайна сметка една нация. Какво всъщност мислят американците за Бог, държавата, семейството, расизма, помощите, имиграцията, хомосексуалността, работата, дясното, лявото и един за друг“ (One Nation, After All: What Americans Really Think About God, Country, Family, Racism, Welfare, Immigration, Homosexuality, Work, The Right, The Left and Each Other).
През 2006 г. Улф е един от интелектуалците, които спорят по въпроса има ли, или няма културни войни. На пръв поглед абсурден почти 20 години по-късно, въпросът продължава да е все така актуален във време, в което очевидно неморалното или неправилното лесно се пречупват през призмата на определена културно-политическа идеология и стават основателни, искани, оправдани. Независимо дали говорим за дебати за бъдещето на платформата TikTok в САЩ, за подкрепата за улесняване на пътя на висококвалифицирани имигранти до американско гражданство, или за митата (които дори спечелиха на Тръмп акронима TACO – от Trump Always Chickens Out, или „Тръмп винаги го хваща шубето“), подкрепата или опозицията по даден въпрос обикновено сравнително бързо се разделят по идеологическа линия – докато партията/президентът не промени мнението си.
Що е то „културна война“?
Както всяка друга война, и културната цели власт. Словосъчетанието е буквална заемка от немски (Kulturkampf) и набира популярност през 70-те години на XIX в., когато губещата влияние и власт Католическа църква под водачеството на папа Пий IX се изправя срещу зараждащата се идеология на националната държава, в случая Кралство Прусия под властта на Ото фон Бисмарк. Ценностите на Просвещението – не само национализмът, но и секуларизмът, либерализмът и научният реализъм – са в директен конфликт с църковната власт, която от векове държи контрола над държавните работи, образованието и вярата, простичко казано – над обществения ред.
Пренареждането на обществото от монархия, в която кралят е божи избраник, подкрепян от църквата, към национална държава настъпва не само през зараждането на нови идеологии, методи на мислене и навици, но и с възникването на нова, по-заможна търговска и гражданска класа на фона на обедняването на монархиите и църквата.
Процесът е хем съпоставим с настоящето, хем трудно разбираем от днешна гледна точка: живеем във време, в което държавата и националната принадлежност като обединител на обществото са поставени под въпрос, а корпорации и частни лица имат много по-голям капитал от БВП на множество държави, което им позволява да упражняват и много по-голяма власт, включително през медиите. В такива времена се зараждат нови идеологии и нови идеи как трябва да живеем заедно. Какво точно кристализира накрая, показва само времето.
В опита си да опази влиянието си Католическата църква се опитва да наложи по-строг контрол над сфери като брака, семейството, образованието. Основават се асоциации, вестници, училища, групи и ордени, които насърчават определени религиозни практики. Католическата пропаганда – включително и за ежедневни събития – се разпространява чрез местни и национални органи из цяла Западна Европа. Папите издават енциклики (папски послания до всички католици), в които заклеймяват либерализма, свободата на пресата, свободата на религиите, разделението между църквата и държавата, гражданския брак, идеята, че народът може да бъде суверен и др. Църквата издава и дълги списъци със забранени книги. Ако ви звучи познато, има причина. От своя страна зараждащият се европейски либерализъм приема църковните догми като война срещу модерната държава, науката и духовната свобода.
Културната война: на Западния фронт нищо ново
През 1991 г. излиза от печат книгата „Културните войни. Борбата за значението на Америка“ (Culture wars: the struggle to define America) от Джеймс Хънтър, професор във Вирджинския университет. Тезата му е, че е налице война между „традиционалисти“ и „прогресивисти“ – първите поддържат морални идеали, наследени от миналото, а вторите се стремят към промяна и гъвкавост. Тези различни гледни точки са в основата на все по-нажежени дискусии по теми като абортите, сексуалността, образованието и ролята на религиозните институции в обществото. Дебатите се водят от различни групи и проникват чак до нивото на институциите, поради което все по-често се поставя под въпрос какви всъщност са ценностите на САЩ и как трябва да бъде „подредено“ американското общество.
Няколко години по-късно излиза и книгата на Алън Улф, който изказва противоположна теза: ако изобщо има културна война, повечето американци (обикновените хора) изобщо не се вълнуват от нея:
Американците вярват както в традиционните религиозни ценности, така и в правото на лична свобода, така че невинаги е лесно да се каже кое от двете е по-важно за тях.
Още през 80-те години на миналия век Хънтър забелязва сходни тактики при леви и десни активисти, които се занимават с редица ключови въпроси: аборти, гей права, пушене и протести срещу ядреното оръжие. Според него много от конфликтите се разиграват на местно ниво, без връзка помежду си, но разделителните линии са едни и същи, със силно сходство между използваните културни символи и реторика.
Според Улф пък става въпрос за процес, който се движи отгоре надолу: политическите партии робуват на все по-екстремни идеологии, позволявайки на най-шумните активисти да задават тона. Въпреки че консервативната партия по онова време е силна, казва Улф, те се възприемат като по-слабата страна, тъй като политическите им победи не успяват да променят поведението и навиците на повечето хора.
Парадоксалното е, че Америка се движи все по-надясно политически, но все по-наляво в културно отношение. Огромна мотивация за консерваторите са гневът и разочарованието от моралния упадък на страната. Но те трябва да се обърнат навътре, интроспективно, и да разберат, че политиката, дори консервативната, няма да им помогне, ако бракът им е нещастен, децата им се бунтуват, а политическата им воля е слаба“, пише Улф.
Във вакуума се раждат и чудовища
За Съединените щати десетилетието след края на Студената война е период на спокойствие и успех, но и на затвърждаване и осъзнаване на дълбоките културни промени. Успешното брандиране и проектиране на образа на „свободния свят“ в света след Втората световна война води до желание у много американци мечтата да се превърне в реалност.
Отражение на това са достигналите апогея си през 60-те и 70-те години движения за правата на жените, на работниците, на гей хората и на чернокожите. Тези движения водят до много съществени законови промени (американките могат да отворят своя собствена банкова сметка едва през 1974 г. например). Именно в такъв контекст контракултурата на 60-те и 70-те създава знакова музика, литература и изобщо изкуство, което бързо превзема света (и така до днес).
Всяка реакция има контрареакция: в случая с историята това са избирането на Ричард Никсън и Роналд Рейгън, през чиито мандати се наблюдава връщане на махалото към „традициите“ според широкото им разбиране; но след като гражданските свободи вече са придобити, тяхното ограничаване се оказва трудно. Поне засега.
Всеки герой се нуждае от антигерой. Към края на 90-те години Близкият изток и Китай стават възможни злодеи по различни, понякога обективни причини. Но още преди атаките на 11 септември американските консервативни движения започват да виждат достоен враг вътре в самата държава – собствените си съграждани с различни политически и културни възгледи, които консерваторите смятат за пагубни за обществената тъкан.
За какво всъщност се воюва?
Към разговора за културните войни се присъединява и политологът Морис Фиорина от Станфорд. Той изтъква, че американската политическа система е мажоритарна – мнозинството (победителите) определя политики, които малцинството (загубилите) понася, но за сметка на това пазарната икономика дава свобода и многообразие на културата. Музиката, книгите и филмите, които се харесват на обществото например, може да не отговарят на представите на управляващото мнозинство (в САЩ редовно продължават опитите за забрана и канселиране на книги и друго изкуство). Резултатът е, че предпочитанията, моралните възгледи и вярванията на обикновените хора може да не получават непременно изражение в политическия живот, но със сигурност могат да бъдат разчетени в популярната култура и изведени от нея.
„Политическият елит съвсем естествено вярва в собствената си важност, но тя е преувеличена“, смята Фиорина. Културните войни между елита могат да доведат до обща поляризация, казва още той, но по-вероятният резултат е хората просто да се отвратят от политиката още повече и да престанат да се интересуват от нея.
Освен това политологът подчертава, че културните войни често пренебрегват значението на по-традиционни разделителни линии, например икономическите: неравенствата и бедността, както и разликата във финансовото положение на демократичните и консервативните избиратели продължават да нарастват и да са основен фактор в американската политика.
Културата почти винаги води до политика, но не и обратното, казва Фиорина. Придвижването на политиката вдясно и на културата вляво означава, че културните консерватори губят в по-важната битка, защото търсят политически решения на дълбоко културни проблеми. Какво е политическото решение на липсата на морал? На порнографията и вулгарността? На липсата на обноски и на емпатия? Разбира се, че тези въпроси нямат отговор, те нямат политически решения и ако консерваторите продължат да преследват такива, рано или късно ще се провалят. Политологът подчертава и че самите консервативни гласоподаватели са далеч от „традицията“: те сменят религията си (вицепрезидентът Джей Ди Ванс стана католик през 2019 г.), населеното си място, развеждат се, женят се отново (президентът Тръмп има три брака и множество документирани изневери) и т.н.
Надеждата умира последна
Културните войни са сигурен симптом за остра социална криза: пренареждане на политическите и финансовите слоеве, дълбоки промени в ценностите и в мисленето на обществата, загуба на сигурни структури (религия, държава) и страх от несигурното бъдеще. Две десетилетия по-късно дебатът на Улф и Хънтър е основополагащ за разбирането на реалността, в която живее Америка – и като резултат светът, включително България, тъй като, подобно на всичко останало, културните войни също са предмет на износ и на експлоатация от източници на дезинформация.
Въпрос е и доколко културните войни отразяват мисленето на американците извън конкретните казуси, около които се разиграват.
Редица проучвания показват, че американците всъщност изразяват съгласие по множество важни проблеми, като здравеопазването, неравенствата и престрелките в училищата например.
Несъгласията идват тогава, когато започне търсенето на решения, и често се експлоатират за политически ползи. Фактът, че републиканците в момента управляват и трите клона на изпълнителната и законодателната власт – Конгреса, Камарата на представителите и президентството, както и че Върховният съд има консервативно мнозинство, все още не е довел до „Великата Америка“, която бе обещана. Напротив, основните проблеми остават същите (както ще разискваме по-подробно в следващия брой). Въпреки пропагандата, въпреки насилието, въпреки невярната информация, реалността си остава същата – както винаги се случва.
Накрая Улф и Хънтър постигат съгласие поне за едно: ако има разлики между американците, те са политически, не културни или религиозни. Американците ценят едни и същи основни ценности – толерантност, плурализъм и индивидуалност.
Надеждата е – казва Улф – да бъде постигнато надграждане върху този консенсус между обикновените хора като противоотрова за екстремизма, който характеризира толкова голяма част от управляващия елит.
И двамата смятат за най-важно, че американците все още вярват в значимостта на демокрацията. Несъгласията са породени от същината ѝ – здравата демокрация по условие дава пространство за различия и несъгласия. Това, разбира се, са думи от отминало десетилетие. Работата по уронването на вярата в демократичната държава тече усилено. Дали основите ще устоят, е въпрос, който всички си задаваме поне веднъж седмично.
