Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/avtentichniyat-interes-pravi-edin-uchitel-uspeshen/

Даниел Симеонов вече е популярен с киношколата, която развива от няколко години в училището в с. Дерманци. Дори докато говорим, той се готви за монтажа на последния ѝ филм и събира средства за обновяване на техниката в кинолабораторията на училището. Но противно на първото впечатление, в работата на Даниел не образованието е отворило врата за киното, а киното отваря множество образователни врати.

Надежда Цекулова разговаря с Даниел Симеонов за ролята на киното като педагогически инструмент. 

---

Учил сте различни специалности в няколко университета в няколко държави. Как се озовахте в училището в село Дерманци?

Откровено казано – не знам. Никога не съм очаквал, че така ще се стекат нещата в моя живот. Аз съм завършил гимназия в Луковит преди много години. Бях добър по философия, ходех по олимпиади. Приеха ме в Софийския университет да уча философия. Оказа се много по-различно от това, което си представях, беше изчезнала цялата магия, която моят учител по философия ми „изпращаше“ с всеки урок. След това заминах в чужбина, върнах се и винаги съм искал да се занимавам с изкуство. Но понеже съм от малък град, а в малкия град мечтите ти са потиснати от какви ли не обстоятелства, не смеех да преследвам големи мечти. И дълго време само тайно исках да се занимавам с кино. 

Не знам как реших, че ще преследвам мечтата си този път. Започнах да уча кинорежисура, след това работих в корпоративния сектор… Така след известно търсене на себе си в чужбина и у нас попаднах на една обява на „Заедно в час“ и реших, че ще ставам учител. Никога преди това не съм си го представял, не съм мислил това за някаква възможна за мен професия. Но започнах и ето ни тук…

Образованието Ви е намерило неочаквано, но е успяло да Ви задържи по-дълго от всичко останало. Защо?

Абсолютно е така. Може би защото още на първата година интегрирах киното, успях да направя тази сглобка (смее се). Избягвах думата, но трябваше да я кажа. И тая сглобка, която се получи, ме кара да се чувствам добре. Най-важното е срещата с децата. Много бързо разбрах, че нищо в децата не може да ме накара да съм тревожен, притеснен, напрегнат. По-скоро с колегите, с училищната среда, с институционалността срещам затруднения. Но се чувствам чудесно с работата си. 

Мислил ли сте как се получава това?

Според мен първо по важност е не дали учителят може прецизно да си предаде урока, дали е добър в прилагането на интерактивни методи и други модерни думи, не че те са лоши. Най-важното е дали има автентично и искрено желание да общува с деца, да му е интересен техният свят. Не искам това да звучи наивно или патетично, но това е истината. 

А как стигнахте до училището в съседство с родното Ви село? 

Работя тук от самото начало. Когато отидох на интервюто в „Заедно в час“, им казах, че имам едно-единствено условие и то е да работя в Дерманци. Истината е, че аз дори знаех, че учителката по английски скоро напуска, и нещата станаха естествено. 

С какви ученици се срещнахте в училището в Дерманци?

С всякакви ученици. Тогава беше основно училище, сега вече сме до 10. клас. Ние сме двама учители по английски и си разпределяме класовете. Например тази година преподавам на деца от втори до седми клас. Това отваря интересни въпроси за образователната система. 

Какви?

Ако си учител в голям град и в училището ти има четири паралелки в пети клас, ти си учител по английски език в пети клас и да кажем, в шести или осми клас. В същото време аз трябва да преподавам във втори, трети, четвърти, пети, шести и седми клас, което са шест различни нива. Ако утре имам пет часа, подготвям пет различни урока – от картинки с думички за втори клас до сегашно перфектно време и граматическа конструкция. И аз пак съм с привилегия, защото това е език. Докато, ако преподаваш биология или история, или математика, това е изключително предизвикателство. Дори да си невероятен учител, колко ефективен можеш да си и колко дълго, когато работиш по този начин? 

Тези неща матурата, НВО и PISA само ги регистрират под формата на разлики между постиженията на децата в градовете и селата, но не ги обясняват. Министърът говори много хубаво, но на следващия ден ние получаваме от МОН някакви инструкции, които са еднакви за мен и за учителя във водеща гимназия в София. Това не ми помага.

Другият въпрос е паралелната вселена на частните уроци. Наричам я вселена, защото тя се отваря и всичко потъва в нея… Тя е назована, идентифицирана и след това си скръстваме ръцете и казваме: „Да, добре.“ МОН имам предвид. МОН е загубило всякаква състоятелност по отношение на работата си с уязвими групи и с решаването на големите образователни неравенства. 

И на този фон Вие правите школа по кино в село Дерманци? Доста бутиково начинание.

Да. Да Ви кажа, начинанието ни би било също толкова бутиково и в София, и в Пловдив, и в Бургас… В рамките на образователната система децата нямат истинска среща с изкуството, всичко минава през занаятчийството. Докато концепцията, която ние имаме за киноучилище, е киното да е педагогически инструмент. Киното да е отправна точка за създаване на устойчиви нагласи у децата, компетентност и т.нар. меки умения – да работят в екип, да изразяват отношение към света, да имат критическо мислене, да развиват своите комуникационни, презентационни умения, като същевременно срещата с изкуството е на първо място. 

Може ли да дадете пример какво означава това?

Процесът при нас протича така – гледаме филм, след това го мислим, обсъждаме, пишем за него. А не: „Извадете си тетрадките и запишете: Видове обективи.“ Образно казано, разбира се. Това обаче е много голямо предизвикателство, понякога институциите изобщо не разбират какво правим. Трябва много време, ние дори сме адаптирали някакви неща, за да се срещнем чисто понятийно. Защото понякога не ни разбират, като казваме, че децата в шести клас разсъждават върху откъс на Тарковски или Бунюел. В България има изключително подценяване на киното и на изкуството изобщо. 

Малко трудно се говори за това, защото хората се обиждат, но ако трябва да си кажем истината, нека обърнем поглед към музиката и изобразителното изкуство, които са представени в учебната програма. Самата програма и какво е заложено в нея, е по-малкият проблем според мен. Но нека погледнем учителите. 

За съжаление, пак трябва да направим разграничение между градовете и селата. В града аз бих направил анкета колко учители по изобразително изкуство и музика ходят на концерти и изложби, каква музика слушат, защото това е най-искреният опит, който ще предадат на децата. Работят ли с текстове, коментират ли произведения на изкуството, или часовете са пълнеж. 

В селата пък в повечето случаи няма учители по музика и изобразително изкуство. Няма как да има учител по изобразително изкуство в нашето училище, защото часовете му трудно ще направят и половин норматив. Така учителката по английски, моята колега, понеже има по-малко часове по английски, взема и музиката. Тя е много отговорен човек, но според Вас колко е мотивирана да преподава музика, каква е нейната компетентност и отдаденост? И макар у нас да липсва съзнание за това, тези проблеми също допринасят за тъжните ни резултати на всякакви видове изпити.

Може ли да обясните по-подробно това?

Ако едно училище може да развива добре предметите по изкуства, без да е специализирано в тях, това води до по-голяма добавена стойност за учениците, за общата им култура. Помага им в разбирането на текстове от по-разнообразни сфери на живота. Защото моите деца, дори да са умни, ако им се падне на PISA един текст за Шопен, те никога не са чували за него и това автоматично вдига трудността на задачата. 

Изпитвал съм това на себе си, когато се явявах на TOEFL (изпит по английски език – б.а.). Падна ми се текст за гама-лъчението, радиоактивните вълни и така нататък. За мен тези понятия са непознати и аз се боря не с английския, а с много други неща. Със своята притесненост, тревожност, с абсолютното усилие да запомня, защото темата ми е безкрайно далечна. Аз съм възрастен човек, явявал съм се на десетки изпити, учил съм в няколко държави. А представете си как се чувства в такава ситуация едно дете на 13–14 години и как това се отразява на представянето му. 

При тези изходни условия как въвличате учениците си в идеята да се занимават с кино? 

Ще се върна в началото на нашия разговор, когато ме попитахте с какви деца съм се срещнал. Аз пътувам много и смело мога да кажа, че са деца като всички. Моите деца са абсолютно същите, със същите страхове, вълнения, радости, тревоги, но с едно голямо изключение – те нямат достъп до възможности. И това, бих казал, е национален проблем. 

Вие споменахте, че децата Ви отиват сега на кино. Просто си взимат връхните дрешки, хващат някакъв обществен транспорт и отиват да гледат филм. Моите деца нямат тази възможност. По пътя към киното или към парка, или където и да отиват, Вашите деца ще видят плакати на други филми, на концерти, може би на някоя по-популярна театрална постановка. Ще видят плаката на „Дюн 2“, ще извадят телефоните и ще си кажат: „Я да го чекна.“ Те неволно вече ще са се срещнали с други изкуства, с един по-широк свят. Моите няма къде да видят този плакат, за да направят това усилие и тоя елементарен рисърч, който връстниците им ще направят, докато се возят в автобуса. Нещо толкова просто и толкова гигантско като проблем. 

Но Вие ме попитахте как ги въвличам – много просто, аз искам автентично да общувам с тях и това се отплаща. От значение е, че съм от тяхната общност, живея на 7 километра, някои деца живеят в моето село. И в същото време имам високи очаквания от тях. Ето, днес е събота, след 15 минути трябва да тръгна към Дерманци, защото ще монтираме филма, който ще представяме в Португалия. И съм малко разочарован, че няма да дойдат всички седем деца, а ще дойдат четири. В същото време си казвам: „Луд ли си, днес е събота и цели четири деца ще дойдат доброволно, без заплаха от двойки или отсъствия, да правят нещо за училище.“ Те са мотивирани от дейността и от връзката ни; от една страна, им е интересно, от друга страна, за тях е важно да не ме разочароват. 

Споменахте, че се подготвяте за фестивал в Португалия, в предходни години сте водили учениците си на фестивали за младежко кино в Германия, във Франция… Как успявате? Някои от децата, които живеят в малки и отдалечени населени места, не са стигали дори до областния град.

Успявам с лични усилия и с подкрепата на организацията „Арте Урбана Колектив“, с която правим всичко това. Това е много дълъг и трудоемък логистичен процес, но си струва, за децата е страхотна възможност. За съжаление, българското образование чрез националните си програми не дава такива възможности. Националните програми много често ти казват: „Ние ти даваме пари за едно пътуване в рамките на областта.“ Благодаря, но аз в моята област нищо не мога да направя. Например, ако живея на 20 км от Плевен и на 40 км от Ловеч, но съм в Ловешка област, трябва да отида в Ловеч. Освен че е по-далеч, там изборът на изложби или концерти е много по-ограничен. 

И за съжаление, тези недомислици дори не са резултат от злонамереност, а от комбинация на инерция, липса на инициативност и желание за прогрес. Написах едно писмо, с което предложих тези ограничения да се променят, и получих положителен отговор. Същото стана с програмата „Заедно в изкуството и спорта“. Там бяха заложени ограничен брой изкуства, най-популярните. По време на общественото обсъждане ние предложихме да се включи и филмовото изкуство. Отговориха ни, че от догодина ще се включи. И това се случи. Тази година добавят и фотография. Добре, но има още толкова необхванати възможности. Защо не се даде възможност училищата да определят изкуството, което ще развиват. Някой може да има възможност да развива цирково изкуство, знам ли. Или да се направи микс от изкуства, защо не?

Смесвате ли кино и английски? 

Не. Напротив, искам да бъдат ясно разграничени. Искам да знаят, че клипчетата, които гледаме в часовете по английски, не са кино. И в същото време не искам нивото на английския да им пречи да се срещат с киноизкуството. В нашето училище е абсолютно забранено да пускаме филми без педагогическа идея, просто за да пълним време. Едно е по история в девети клас да пуснеш филм за Втората световна война, друго е на втори клас да им пуснеш „Мики Маус“, за да мълчат. 

Навеждате ме на мисълта как се вписва в този контекст пускането в час по „Човекът и обществото“ в начален курс клип на Слави Клашъра…

Зле. Слави Клашъра не можем да го забраним, но един уважаващ себе си учител не може да го пуска като образователен материал. Ако ще го пускаме на децата, след това трябва да направим критично обсъждане – как смесва доказани факти и разни мистики и измислици, защо това е проблем, защо не е добре да го ползваме за източник. Тук топката пак е в учителите. Както срещаме децата с автентичното киноизкуство, така очакваме и другите учители да ги срещат с автентична наука.

Тук според мен има едно оправдание на възрастните, не само на учителите – че сегашните деца не се интересуват от това, което ние като възрастни искаме да им кажем. Вашите наблюдения такива ли са?

Откога преподаваме само неща, които предварително се харесват на децата? На тях може да им харесва по цял ден да са на телефоните, на моите – по цял ден да играят кючеци. Училището е там, за да каже нещо ново – ето, сега ще си говорим някакви безинтересни неща, а аз ще се постарая да ги предам по интересен начин. Не е вярно, че децата не се интересуват, но когато човек има ниски очаквания и от тях, и от себе си, няма как да са успешни. Твоя работа е да го направиш интересно – съжалявам, но това е истината. Твоя работа е да помислиш как да стане. Как да направиш връзка с техния свят. 

Примерно, как да говорим за стереотипи и предразсъдъци? Да извадя един учебник и да им диктувам? Не, аз говоря през техния опит, защото те са се срещали с това. Гледахме един филм на Фасбиндер – „Страх изяжда душата“. Моите деца ги познавам, те имат близки роднини, приятели, които са гастарбайтери. И така през техния опит отворихме много дълбок разговор. След това снимаха интервюта с хора, които работят в чужбина, за препятствията в техния живот, как се чувстват там и какви са предразсъдъците, които срещат. И повярвайте ми, че всички работиха с голяма мотивация и разбиране.

Искам да завършим този разговор с някой много умен въпрос, но за съжаление, не разполагам с такъв. Може би Вие като учител ще ми подскажете какъв е умният отговор, който търся за финал?

Ъглите, от които можем да гледаме към образованието, са прекалено много, травмата е прекалено голяма. 

Но ако търсим умен финал, бих казал, че „дела трябват, а не думи“. Съжалявам, че ползвам този цитат на Левски, който се е превърнал в клише. За реформа в образованието се говори отдавна, но се работи на парче – един текст в тази наредба, втори в онази наредба. Това не води доникъде. Ужасно закъснели сме с това усилие и то трябва да мине през всички пластове на системата – от преформулиране на ролята на синдикалните структури, през програмите, учителите, всичко останало. И да се направи.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/ot-promyana-v-uchilishtnata-sreda-kum-promyana-v-obshtestvenata/

Мария Стайнова и Виолетка Славова са лицата на Архитектурно студио „Лусио“, което от основаването си се специализира в създаване на образователни пространства. Двете архитектки вярват, че именно промяната на учебната среда може да помогне за цялостната трансформация на образованието – от преподаването, през ученето, до преживяването на всички участници в образователния процес. 

Ако излезем на улицата, ще видим, че проблемът не е само в образователните пространства. Неглижирането на средата е навсякъде около нас. Какво ви отведе в училищата?

М: Отнякъде трябва да се започне. Макроцел ни е да създадем именно уважение към средата и грижа за нея, защото училището е една от първите обществени сгради, до която всеки от нас има досег. И ако човек влезе в случайно българско училище сега, това, което вижда, са висящи кабели, неравномерно измазани стени, недовършени ремонтни работи… За много деца мястото, където те прекарват практически целия си ден, е потресаващо. Ние дълбоко вярваме, че когато се учиш в такава среда, после изкарваш това навън, в общественото пространство. Ако тази пренастройка в отношението ни към средата, в грижата за нея започне от училището, с порастването на личността това ще се пренесе и в средата, в която живееш. 

Представях си, че имате личен мотив…

М: Добър въпрос. Когато разказваме историята на „Лусио“, винаги отдаваме пътя си на някаква случайност. Ние с Виолетка бяхме много близки в университета и след кратка раздяла на пътищата ни се оказахме в един момент заедно отново в България. Тогава се появи един конкурс на „Америка за България“ за изграждане на STEM центрове в училища. Решихме да пробваме, докато подготвяме портфолиата си за чужбина. Това е историята как започнахме. 

Но после, когато създадохме екипа и започнахме да си говорим за образователни пространства, за това как влияят на хората, излезе, че наистина е лично. И че и двете имаме много неприятни преживявания по време на образованието си, като учебните пространства имат принос за това. 

В: За първи път се замислям сега, като задаваш този въпрос. Не е като да нямаше и други конкурси, но точно този ни запали, и то в момент, в който се подготвяхме да напуснем страната, не да се развиваме тук. Давам си сметка, че май още тогава съм имала вътрешното усещане, че учебната среда може да е нещо много по-различно. 

Колко проекта реализирахте оттогава?

М: Осем. Една малка част, при които нямаше възможност за авторски надзор, не ги броим сред проектите, с които се хвалим (смеят се).

Може ли да разкажете историята на първия проект? Какво преживяхте при срещата си със средата, как ви прие училището?

В: Първият ни проект беше по този конкурс, който споменахме. „Америка за България“ и списание „Градът“ бяха селектирали 23 училища, които да получат грант за създаване на STEM център. Ние имахме възможност да ги разгледаме и да си харесаме едно от тях, за което да разработим проект. Избрахме училището на базата на това, че са работили с децата при подготовката на заданието. Имаше много детски рисунки, препратки, беше взета под внимание гледната точка на децата и на учителите. Това много отличаваше тази презентация от други, в които се виждаше, че директорът е седнал и е написал какво според него е нужно. 

Кое беше това училище?

М: Първо ОУ „Никола Вапцаров“ в Берковица. 

В: Запознахме се с директорката и заместничката ѝ, помолихме ги за среща с децата и учителите. Това много ги зарадва. Беше ключов момент, защото има директори, които държат комуникацията под личния си контрол, а в това училище имаха отворена система, приеха ни много радушно. И на базата на това проектът се получи добре, после успя да спечели конкурса. 

М: Беше страшно вълнуващо. Сблъскахме се и с много неподозирани трудности, но просто имахме късмет – всички хора, които работиха по това пространство, най-вече местните изпълнители, имаха огромно желание да стане добре и работиха от сърце. И после във всеки следващ проект осъзнавахме отново и отново, че всъщност невинаги се получава така.

Кой беше най-трудният ви проект?

М: Всеки проект си има особености. Понякога е много трудно откъм изпълнение. Изведнъж се оказва, че бюджетът е наполовина, и започва едно чудене откъде да спестим – строителят вече е влязъл и трябва да се борим с него за всеки елемент. Друг път учителите или колективът имат някаква вътрешна борба с нас или пък имат конфликт помежду си и нашата работа само го подклажда, давайки нови поводи. Това може би е бил най-неприятният сценарий, в който сме попадали.

В: Ние много държим на взаимодействието. Правим работилници за идеи с учители и ученици, понякога и с родители. Но има училища, в които се смята, че това е абсолютно излишно. 

Кое е трудното за приемане?

М: Излиза, че цялото това нещо е много лично. Обикновено децата имат нужда от сериозна промяна и ако зависи от тях, в училището винаги трябва да има пилон като в пожарната и аквапарк (смеят се). Но учителите се опитват да пазят авторитет, имат си график, държат нещата под контрол. И там идваме ние и казваме: „Вие вече няма да сте на подиум, децата няма да са в редички, защото това е остаряло. Ще ги разместим, ще съборим стените, ще сложим стъкло.“ Това предизвиква сериозен конфликт. Учителите си представят, че това ще ги уязви, че някой ще ги гледа осъдително и това ще наруши както комфорта, така и авторитета им. Затова винаги предвиждаме време за работа с тях, за да се запознаем, да може между нас да се създаде някакво доверие. 

Всички знаем как изглежда едно традиционно българско училище. Можете ли да ни „нарисувате с думи“ пътя на промяната му към съвременни образователни пространства? Как трябва да се промени училищният сграден фонд, за да стане обстановката по-модерна, по-приветлива, по-включваща, по-достъпна…

В: Едно от нещата, които липсват в българските училища, са места за събиране. Архитектурата на огромната част от българските училища включва само едно фоайе, което не е предвидено да служи за събиране и общуване между хората, то само разпределя потока по коридорите. Това е голяма тема и влияе много на вътрешния живот в училището. Можем да покажем проекта ни в 90. СУ в София, където се опитахме да предложим решение на проблема на микрониво. Разбихме доста стени, за да осигурим такова пространство. Голяма радост ни носи, че успяват да го ползват по невероятни начини. Просто гледаме на живо как се случва всичко, което сме чели по книгите – че едно от първите неща е да се удовлетвори нуждата от събиране, от социален контакт, обмяна на идеи, учене чрез другите. 

На много интересни мисли ни наведе една лекция на архитектка от Литва. Тя разглеждаше модела на старите руски училища, който в периода на комунизма се разпростира и сред държави сателити на СССР, каквато е България. Колежката ни разви тезата, че тези пространства липсват в комунистическото училище, защото не може да се контролират. 

М: Отвъд архитектурата е идеологическата тревога, че на места, където безконтролно се събират хора, може да се раждат различни идеи. Това не е в интерес на системата и тук е ролята на архитектурата – чисто пространствено тази възможност се елиминира. Виждаме, че идеята работи „прекрасно“ до ден днешен. 

Как промяната в средата води до промяна във взаимоотношенията?

В: В 90. СУ беше предвидено това пространство да се ползва от големите ученици. Разбрахме обаче, че поради големия интерес са намерили начин да го посещават и по-малките. То се е превърнало в някаква точка, в която поколенията се срещат. Споделиха с нас, че се наблюдава спад в агресията в цялото училище. Според екипа причината е, че децата вече се познават по-добре, имат по-развито усещане за общност. Това пространство, колкото и да е малко, е дало възможност за промяна. 

М: На едно такова място се срещат различни възрасти, различни хора. Това е микромодел на нашето общество, там срещаш по-големи или по-малки, с различни интереси, общуваш с тях… А училището е много важно за формирането на тези социални умения. То учи децата не само на академични знания, а и как да общуват, да са човеци. Общуването с другите човеци, струва ми се, е най-важната функция на училището. И архитектурата трябва да я стимулира. 

В: Рядко се обсъжда това, че пространството стимулира определени типове поведение. Например във всички училища се изисква от децата да не тичат в коридорите, но в същото време тия коридори изглеждат като писти – дълга права, на която не ѝ виждаш убежната точка. Естествено, че ще искаш да тичаш, то е интуитивно. Ние гледаме на училището не само като място за академично учене, а като място, където да се научиш да живееш. В днешно време може да учиш и от вкъщи, има чудесни образователни програми онлайн. Но се изпуска нещо фундаментално по този начин. 

След пандемията от COVID-19 видяхме и резултатите от дистанционното обучение и затварянето на децата вкъщи за две години. Този тип опит и знания отразява ли се някак във вашата сфера? 

М: Да. Имахме работилници с деца малко след края на пандемията. Тях просто ги нямаше, отсъстваха, не смееха да изразяват себе си, което е много страшно да се наблюдава при деца. След една такава работилница и учителите споделиха, че просто не могат да разпознаят учениците си. Защото децата само слушаха и нямаше интеракция. Нямаше „аз искам“, нямаше „аз“ въобще. 

В: Преди пандемията имахме размисли, а имаше и професионален дебат – ето, изкуствен интелект, дистанционно учене, училището колко ли време още ще просъществува като сграда? Благодарение на COVID-19 сякаш за всички стана ясно какво правим в училище и защо е много важно. И то не е да си научиш уроците. 

Каква е ролята (а и концепцията) на съвременната класна стая в този контекст? Приложима ли е и приемлива ли е тя за българското образование?

М: Абсолютно приложима и приемлива е, въпросът е кой ще я приеме. В системата работят учители от много широк спектър. От едната страна са тези, които са много отворени и адаптивни и са готови за промяна. От другата са тези, които биха искали нищо да не се променя – да си отворят учебника, да диктуват, а след това да изпитват на дъската. Ние много разчитаме на първата група и вярваме, че техният пример е заразителен и би повлиял върху по-консервативните им колеги. Стараем се самата среда да направи мост между различните групи. 

В 90. СУ имаме един много любопитен пример. За едно пространство не стигна бюджетът да бъде завършено. Бяхме планирали амфитеатър, кът с меки мебели, масички, но нищо от това не можеше да се осъществи и от училището си донесоха чинове от друга стая. Ние бяхме доста разочаровани, че в това пространство, за което имахме такава модерна идея, са сложени старите чинове, и не само са сложени, а са в редички, с катедрата отпред – по най-традиционния начин. Но когато отидохме там една година по-късно, за да направим проучване как се ползват пространствата, каква е обратната връзка от тях, се оказа, че това пространство е ключово. Защото точно там влизат учителите, които още не се чувстват готови да разтворят напълно класната стая. То служи за „входно ниво“ и ги мотивира постепенно да ползват и по-алтернативните пространства, а с това да променят и начина си на преподаване, само че със своята си скорост. 

Значи ли това, че когато говорим за промени в образованието, трябва да се мисли за преход, включително архитектурен? 

В и М: Да. 

В: Ние също започнахме да осъзнаваме, че не можем да очакваме да предложим нещо драстично различно и то да се възприеме стопроцентово. Трябва да има възможност за градация. 

В какво се състои промяната на класните стаи всъщност? 

В: Сега имаме модел, който поставя учителя в центъра. Всички са подредени така, че той да ги вижда, те него също, слушат и изпълняват едновременно, режимът на преподаване е лекционен. 

В днешно време обаче това е само един от многото възможни режими на преподаване. Не че лекционният е лош сам по себе си, но не би трябвало да е единствен, а да може да се превключва на групов, на индивидуален, на малки групи – има много варианти. И пространството също трябва да го позволява. Затова например в една от лабораториите, които проектирахме, изместихме мивките в периферията, за да се освободи пространството. Масите са мобилни, има висящи контакти, за да може бързо да се включат лаптопи, микроскопи. Но основната идея на тези пространства е учителят да може да преподава от различни места, по различни методики и лесно да преструктурира класа. 

М: Ако се върнем малко назад и се запитаме какво налага всичко това, ще стигнем до извода, че в днешно време учителят не е носител на цялото знание. Информацията е достъпна и фактологията може да бъде намерена и сверена в телефона ни. Ролята на учителя се променя и от единствен източник на знание той става ментор. Той подпомага учениците да стигат до знанието и ги насочва. Символно той слиза от подиума и тръгва между учениците – и съответно пространството трябва да позволява това да се осъществи.

Когато си говорим за модерна класна стая, това, което тя изразява, е онзи момент, в който учениците стават общност. Стъклото, видимостта, отварянето стимулират именно това. В училищата винаги има големи притеснения, когато кажем, че искаме да сложим витрини. 

„Децата ще се разсейват“?

М и В: (смеят се)

М: Да, точно така! Но отново от последващите проучвания разбираме, че всъщност не се получава така. Напротив, когато децата се озовават в коридора и виждат, че някой там учи, сами се регулират и спират да вдигат шум. Този резултат се повтаря в много проучвания. 

Всъщност има много притеснения за средата на бъдещето, но от опита си виждаме, че когато учителите влязат в тази среда и започнат да я ползват, тревогите им бързо се изпаряват и дори не искат да се връщат в пространствата си от миналото. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/traditsii-v-obrazovanieto-ili-urok-v-minalo-vreme/

Представете си, че сега сте на 9 години и е 15 септември. В днешно време това би означавало, че сте на прага на трети клас. Предстои ви да учите за частите на речта, видове морфеми, трицифрени числа, умножение и деление. Започвате да трупате първоначални знания по география, история, гражданско образование, нищо че още не ги наричате така. Ще чуете за живата и неживата природа, за здравословното хранене, ще работите с дигитални устройства, файлове, ще прохождате в програмирането. 

А сега да се върнем към спомените: какво учеше всеки от нас в трети клас? Със сигурност учехме същата математика и същия български език, но не в трети, а в по-горен клас. Предметът човекът и обществото не съществуваше. Никога не е намирала място в учебната ми програма в начален и в прогимназиален етап и една от настоящите му основни „компетентности като очаквани резултати от обучението“, според която ученикът

разбира, че обществото се състои от различни по състав групи от хора. 

За файлове или здравословно хранене в днешния му вид не бяхме чували.

Може да се върнем още 30 години назад и да сравним, после още 50, после още и още. Ще вървим по все по-изтъняваща нишка, която ще ни води до предшественика на днешен предмет, урок, факт. Колкото и да изтънява, тази нишка няма да се скъса, защото ученето е в основата на човешката природа и то ни съпътства от първия ден на човечеството.

Ако изключим най-очевидните разлики, като тези в наименованията на предметите и допълването на съвременни технологии и факти, не знам дали ще намерим значителни промени. Стандартният учебен час все още масово е с продължителност 40 или 45 минути. Оценките все още са единственият критерий за приемане на даден учебен материал за научен. Въпреки модерните помагала рецитирането на уроците е търсената форма за изразяване на напредъка. Да не говорим за тъжната действителност, с която се сблъсках само преди няколко месеца в едно от най-желаните държавни училища в Пловдив – в повечето стаи стояха същите разбити и грозни чинове и столове, на които са учили моите връстници от това училище преди повече от 20 години.

Изобщо – традицията е жива.

Законът за предучилищно и училищно образование твърди в отделни алинеи на чл. 3, че образованието се реализира в съответствие с (ал. 5) „принципите на запазване на българската образователна традиция“ и (ал. 8) „иновативност и ефективност в педагогическите практики и в организацията на образователния процес“. Българската образователна традиция може и да не е строго дефинирана в методики или структура, но е видима дори за неучастващите в нея.

Образователната ни система, останала в далечното минало и правеща плахи опити за преминаване към модерност, които са по-скоро по задължение, все още не обръща внимание на единствения си продукт – собствените си ученици. И въпреки че в правилниците на повечето училища може да прочетем, че учителят е свободен сам да прецени и приложи методите и средствата за провеждане на образователния процес, стига крайният резултат да покрива изискванията, поставени от Министерството на образованието, традиционно се подкрепят твърдата ръка, класическото писмено/устно изпитване и морално остарелият подход към учениците като към послушници. 

Всеки има право на (задължително) образование

Чл. 53 [от Конституцията на Република България]
(1) Всеки има право на образование. 
(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.

Времето, което прекарват децата в образователната система в България, възлиза на около 15 години, включва предучилищно и училищно образование и обхваща периода от 4-годишна до 19-годишна възраст. Това са 12 училищни учебни години, всяка от които средно по 10 месеца, или 40 седмици, по 5 учебни дни, по 7 учебни часа на ден. Това прави близо 17 000 учебни часа, без да броим извънкласните форми или заниманията по интереси. 

Въпросът, който си задаваме най-рядко като родители, е какво очакваме да получи един ученик през това време. Или другояче: кое в моето собствено образование беше толкова полезно, че е запазило непреходната си стойност и трябва да е част от обучението на децата в наши дни? 

Когато заговорим за „традиционно образование“, имаме предвид начина на преподаване и учебното съдържание, конструкцията на учебния ден, йерархията и дори материалната среда, в която се намира учещият. Традиция, в чиято основа стоят дидактическите принципи, формулирани през XVII век от Ян Амос Коменски. 

Традиционно децата: 

• започват училище между шестата и седмата си година; 
• са разделени стриктно по възраст в групи, наричани класове, от приблизително 26 деца;
• посещават часове, имат учебници и помагала; 
• седят на чинове, а учителят е пред тях; 
• биват изпитвани устно и писмено;
• получават част от възпитанието си точно в училище, развиват характера си и се подготвят за самостоятелно съществуване като членове на обществото.

Коменски си е представял образованието по подобен начин преди четири века. Днес на много места в българските класни стаи то продължава да изглежда горе-долу в рамките на неговите представи. Може би е време да помислим за промяна.

Културно наследство

Аналогично и почти автоматично се замисляме за опазване на културното наследство, когато говорим за традиции в образованието. Да предадем на децата знанието за собствената ни култура е изключително важно, но какво можем да постигнем, ако всяка година в часа по изобразително изкуство подготовката за Деня на будителите включва задачата „Нарисувайте картина за празника на будителите“. И в първи, и във втори, та дори и в пети клас! 

Колко по-удачно, запомнящо се и полезно би било този час да е извън класната стая – в музей, галерия, та дори и на улицата, наречена на някой заслужил мястото си в празника. Няма как да очакваме различен резултат, когато действието ни е едно и също. Винаги ще получаваме от децата опит за портрет на някой будител, вместо да ги запознаем с човешката страна на будителите и да ги потърсим в наши дни.

Мястото на обучение

Излизането извън класната стая е наложително. Независимо по кой предмет. Отдавна учителят не стои само на подиум и не е единственият, който притежава книга. Затвореното и подредено класически помещение с учителя най-отпред не предполага свободна дискусия, взаимодействие и комуникация, а чисто психологически създава дистанцираност и контрапродуктивност. 

Приложение на предметите във всекидневието

Математиката не свършва със звънеца за междучасие, защото в него отиваме до закусвалнята, където трябва да си платим, и е добре да можем да преценим дали имаме пари за всичко, което искаме. Ако сме по-големи, може би ще е полезно, освен в урока в шести клас за изчисляване на ДДС, да сме чували от кого и за какви цели се дължи то. Ето как лесно се прави връзката между гражданско, математическо и икономическо образование.

Изучаването на чужд език отдавна не включва само безкрайни граматически текстове. На фона на всички модерни учебници не е адекватно на някои места децата да получават лошо ксерокопиран лист от поне 30-годишен учебник. Културата, нравите и порядките в чуждото общество, чийто език изучаваме, ще ни улеснят да запомним падеж или склонение. При наличието на толкова много заселили се по една или друга причина тук чужденци защо да не проведем часа по немски или френски при някого от тях или заедно с него?

Учебници и изпити

И като говорим за учебници – колко точно адекватен в днешно време е възпроизвеждащият характер на традиционния учебен процес? Факти и информация, които се преподават и после трябва да бъдат предадени от изпитвания в писмена или устна форма.

С малки изключения ученикът изобщо няма възможността да оформи критична мисъл, да бъде предизвикан да намери собствено решение или да сътвори нещо самостоятелно. Ако имате късмет да сте с добре развита визуална памет, ще се справите отлично, дори и да не разбирате добре какво точно учите. Но то сигурно и не е толкова важно, щом няма досег до реалния живот.

Минало незабравимо

Образованието е изцяло фиксирано в миналото. История, предания, творци, традиции – изучаваме само това, което е било. При скоростните промени, които съпътстват живота ни и засягат модела на модерното семейство, видовете професии, структурата на целия свят, а и самите деца, които не са същите, каквито са били преди, е абсолютно необясним отказът на образователната система да погледне отвъд вчерашния ден. 

Ако искаме да имаме подготвени за бъдещето специалисти, които са конкурентоспособни, и им гласуваме доверието си отсега, трябва спешно да актуализираме образователните си стандарти. Няма значение дали децата ни ще са работодатели, или служители, те ще се нуждаят от адаптивност, за да се справят с неизвестни за нас предизвикателства, ще трябва да са креативни, ще трябва да могат да работят в екип. Нито едно от тези качества не може да бъде придобито, ако теорията продължи да е по-важна от практиката, ако все така се поощряват конформизмът и конкуренцията за оценки, нито пък ако миналото продължи да е по-важно от настоящето и бъдещето.

Никога в историята на човечеството не е имало толкова много образовани хора, колкото има сега. Образованието днес е широко достъпно и обхваща почти всички групи на обществото. Това, за съжаление, не го прави по-качествено и по-градивно. Традициите могат да са корен на сигурност и стабилност, който да бъде подхранен с нуждите и интересите на разнородни по възраст и интереси деца. Така те ще могат да минат сигурно по пътя си в училище и да се развият като неповторимите хора, които знаем, че имат потенциала да бъдат. А това би било възможно само ако започнем да мислим какво е важно и според тях.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.