Post Syndicated from Георги Велев original https://www.toest.bg/6-godini-po-kusno-izgubi-li-kulturata-v-plovdiv-svoyata-posoka/

На 5 септември 2014 г. международно жури обяви, че Пловдив е спечелил титлата „Европейска столица на културата“ в надпревара със София, Варна и Велико Търново. В следващите пет години градът се позиционира като най-интересното място в България за съвременна култура. Приятели и познати все по-често идваха от столицата и морето за уикенд туризъм, обикаляха пешеходните улички из „Капана“ и Стария град, отбиваха се в поне няколко от никнещите като гъби хипстърски барове и заведения и ме питаха за интересни събития, които да посетят. А само няколко години по-рано „Капана“ беше квартал, предизвикващ тъга с комбинацията от рушащи се сгради, паркирали по тротоарите автомобили и неработещо улично осветление.

Съживяване на културния живот в Пловдив

Концепцията за Европейска столица на културата насърчи изпълнението на проекти и реализацията на събития в кварталите, в запуснати градски зони с висок потенциал за развитие, като бреговете на Марица, и в агломерацията около областния град.

Един от реставрираните складове в Тютюневия град беше домакин на изложбата „Дим. Истории на тютюна“, която увлекателно представи историята на индустрията, формирала съществена част от облика на Пловдив в края на XIX и началото на XX век. Немалко жители на града вероятно влязоха в тютюнев склад за първи път и имаха възможност да видят отблизо високите тавани, дървените подове и автентичните метални елементи в интериора.

Фасадата на студентските общежития на Медицинския университет се превърна в поле за изява на впечатляваща вертикална хореография, дело на френския колектив La Compagnie Acte. В селата Бойково и Добралък в Родопите, познати основно като отправни точки за планински туризъм, Фондация „Открити пространства“ реализира проекта „Шепоти от родопски приказки“, който съчета различни артистични форми – работилници за разказване на истории, повлияни от местния фолклор, сетивен театър и преработка на традиционни песни.

Това бяха само три от събитията, които ми направиха силно впечатление през 2019 г.

Но в предишните години One Architecture Week, One Design Week, One Dance Week, Нощта на галериите и музеите, павилионът Fluca, Седмицата на съвременното изкуство, „Арт позитив“, „Капана фест“, Hills of Rock и множество други фестивали и събития очертаха трансформацията в артистичния облик на града. Критична маса икономисти, художници, писатели и културни мениджъри (като Богдан Русев и Георги Стоев) се преместиха да живеят в Пловдив. Доколкото именно активните хора създават културния облик на един град със своята енергия, ентусиазъм и нови инициативи, подемът беше осезаем.

Титлата „Европейска столица на културата“ донесе и целево финансиране от българската държава и Европейската комисия за инфраструктурни проекти, като реконструкцията на площад „Централен“ срещу 12 млн. лв., превръщането на някогашния „Детмаг“ в галерия „Капана“ за 1 млн. лв. и реконструкцията на галерията на Съюза на българските художници в галерия 2019. Към онзи момент Пловдив имаше огромна нужда от подобни инвестиции, тъй като поддръжката и обновяването на културната инфраструктура бяха неглижирани от поредица управници.

2025-та: усещане за застой

Превъртаме лентата шест години напред. В публичното пространство все по-често се чуват мнения, че възможността за утвърждаване на града като международен културен център в годините след 2019 г. е загубена. Част от иновативните фестивали, като One Architecture Week, One Design Week и Нощта на галериите и музеите, прекратиха съществуването си поради натрупаната умора в неправителствените организации, които ги изнасяха на плещите си. За тази умора допринесе и сблъсъкът с недалновидната политиката от страна на Общината, която се забърка в поредица от конфликти с някои от най-активните мениджъри на културно съдържание. Липсват нови събития, които да са насочени към визуални или сценични изкуства, а все по-често се набляга върху комерсиалните музикални форми. 

Често алтернативни арт прояви се посрещат със смесица от неразбиране, възмущение и криворазбран патриотизъм. Седмицата на съвременното изкуство, организирана от сдружение „Изкуство днес“, остава едно от малкото събития, позволяващи си да търсят отговори на трудни въпроси и временно да трансформират градската среда. То обаче неведнъж е нападано с епитети като елитарно, безсмислено и нарушаващо „добрите нрави“. 

Емблематичен е случаят с произведението „Стената“ на утвърдената съвременна артистка Севдалина Кочевска.

То представлява инсталация от сребристи чували, която навява асоциация за окопите от Първата световна война и засяга темата за опазването на културното наследство в държави, раздирани от война. След публичен скандал творбата е премахната заради твърдения за опасност от пожар. Остават обаче съмненията, че не се е харесала на високопоставени политици, дошли за празника на Съединението в Пловдив. 

Превръщането на Тютюневия град в артистичен квартал забуксува, тъй като част от собствениците предпочетоха на ръба на закона да съборят сградите, вместо да се захванат с бавния, скъп и тежък административен и строителен процес по възстановяването им в автентичен вид. Действията на Министерството на културата и Националния институт по недвижимо културно наследство по обявяване на складовете за недвижими културни ценности бяха изпреварени от т.нар. Планове за безопасност и здраве. Така евфемистично се наричат документите, с които Общината позволява унищожаването на ценните архитектурни образци от началото на XX в.

Артистичните намеси в „Столипиново“ не доведоха до траен резултат – неизненадващо за квартал, в който голяма част от населението има много по-належащи проблеми: крайна бедност, липса на адекватно сметосъбиране, неясен законов статус на много от жилищата. 

Река Марица продължава да се усеща като зона с пропилян потенциал,

която разделя града на две, вместо да предлага възможности за разходки, културни събития или спорт. Многократно по форуми за урбанизъм и местно развитие се посочват примерите на градове като Париж, Валенсия и Амстердам, които ползват минаващите през тях реки и канали, за да създадат зелени оазиси с потенциал да трансформират околните квартали. Не е учудващо, че Общината няма визия за развитие на Марица, след като години наред не успя да се справи с наглед лесната задача да възложи почистване на речното корито от дървета и храсти.

Пловдив изглежда и се усеща като град, който не може да намери своя автентичен облик и посока. Наследството от 2019 г. се изразява основно в обявяване на ежегодни покани за организиране на събития от Фондация „Пловдив 2019“, които без съмнение са необходими за града, но ползват вече създадената инерция. Липсва ясна и конкретна цел за развитието на културата, която да сплоти администрацията, хората на изкуството, мултинационалните и местните компании и гражданите. Концепция, която да вдъхнови и да обедини, в синхрон с мотото „Заедно“.

Къде може да се намира Пловдив след десетилетие?

От интернет страницата на Община Пловдив разбираме, че времевата рамка на културната стратегия на града е изтекла преди почти година. Липсва инициатива за изработване на нов стратегически документ, необходим за поставянето на целите за следващото десетилетие. Подобна визия беше включена в Апликационната книга за кандидатстване за Европейска столица на културата през 2014 г.

Тук е мястото да се отбележи, че инициативата Пловдив да кандидатства за престижната титла първоначално идва не от местната администрация, а от група артисти и интелектуалци, един от които е Емил Миразчиев от вече споменатото сдружение „Изкуство днес“. Така остава актуален въпросът могат ли отново независимите творци да бъдат движеща сила на процес, търсещ желания културния облик на града.

Една бъдеща културна стратегия следва да е фокусирана и върху развитието на нови градски пространства,

които да предлагат възможност за провеждане на събития с различни теми и мащаб. Общината може да задели целеви средства, за да закупи банята „Орта мезар“, една от четирите най-стари оцелели сгради в Пловдив, чиято история се проследява до XV–XVI век, но за съжаление тъне в разруха от години, а части от нея са увредени от пожар. Трансформацията на постройката в галерия или в център за съвременно изкуство, ведно с облагородяването на принадлежащите зелени площи, визуално и пространствено би допълнила по подходящ начин наситената в исторически и културен план зона около Градската градина, Природонаучния музей и Дома на младоженците. 

Пешеходният мост е покрит с изключително грозна и неподходяща конструкция и приютява основно магазинчета за дрехи и обувки, които напомнят с бутафорния си облик софийския базар „Илиянци“ от средата на 90-те. Администрацията има възможност да инициира преговори с Българската банка за развитие, която е настоящ концесионер на съоръжението, и да придобие актива срещу сума от порядъка на 4–5 млн. лв. Върху част от пространството на моста би могло да се разположи кафене с панорамни гледки към река Марица, а останалото място е подходящо например за изложбени пана, временни скулптурни форми или провеждане на фестивали. 

Вече съм писал за скрития потенциал на Сахат тепе – локация, която остава непозната за много от туристите и жителите на Пловдив в сянката на Стария град и Небет тепе. През последните две години и половина, изминали от публикуването на предишната ми статия, в състоянието на хълма няма особена промяна, освен че тази пролет бяха изсечени десетки дървета в мащабна акция по поддръжка на зоната от предприятие „Градини и паркове“. Нови пейки, кошчета и осветителни тела се поставят инцидентно. Общината се похвали с монтиран воден часовник, но продължава да липсва цялостна концепция как Сахат тепе да стане част от туристическите маршрути. Площадките в горната част на хълма са подходящи за провеждане на концерти, театрални представления и за кинопрожекции на открито, така че той да привлича и други посетители освен хора от квартала, разхождащи кучета, и младежи с бира в ръка. 

Извън новите градски пространства, от които се нуждае Пловдив,

време е на дневен ред да се постави основополагащата тема за цел, която да вдъхнови местната общност.

В унисон с намерението на Европейския съюз да постигне въглеродно неутрална икономика до 2050 г. са създадени наградите за Европейска зелена столица, като процесът на кандидатстване е отворен за всички градове с над 100 000 жители. Река Марица и тепетата са символите на Пловдив, които едновременно имат статус на природни забележителности и носят потенциал за разгръщане като места за реализация на проекти, свързани с културата и изкуството. Като южен град Пловдив е изложен на заплахи от промяната на климата – внезапни речни наводнения и екстремни летни горещини. Качествената поддръжка на зелените зони и облагородяването на крайречните пространства биха донесли както екологични ползи, така и възможности за създаване на изкуство, което вплита теми, свързани с опазването на околната среда. 

Както показва и примерът на Вилнюс, спечелил титлата „Европейска зелена столица“ за 2025 г.,

гражданското участие, инициативите, свързани с устойчивото развитие и проявите на алтернативно изкуство, често вървят ръка за ръка.

По пътя към отличието литовската столица подкрепя множество инициативи и събития, насочени към подобрено рециклиране, увеличаване на компостирането, локални почиствания и включващи неформално образование за деца и подрастващи. 

Пловдив притежава ценен опит и е средище на активни хора, които спомогнаха да се превърне в Европейска столица на културата. Градът още разполага с възможност да се отърси от удобното статукво и да формира дългосрочна визия за развитие на културата и изкуството, която да служи за репер през следващото десетилетие.

По едноименната книга на урбаниста Ян Геел, това е рубрика за добрите чужди (и не само) примери за градско управление или градоустройствено решение, които са променили средата в добра посока. Които са сложили човека в центъра на вниманието. По изключение даваме и примери за тъкмо обратното, но се надяваме, че добрите практики ще преобладават. Защото имаме нужда от позитивност и показвайки, че и иначе може, се надяваме да повлияем на взискателността и чувството за естетика у читателите.

От февруари 2021 г. в рубриката „Градове за хората“ се включват експерти от Съюза на урбанистите в България, а от декември 2024 г. – автори от „Екипът на София“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/srebro-filipov-za-rugbito-i-za-priobshtavaneto/

Сребро Филипов е роден и израсъл в Пловдив. Описва себе си като „част от едно голямо италианско семейство“. Но всъщност има две – и второто е ръгби общността под тепетата, за чието сформиране носи пряка отговорност.

Той е от онези сърцати, открити хора, с които бързо намирате допирни точки в разговора. Не само заради спокойната си общителност, а и защото е наясно с важните за себе си неща: дома (съпруга и двама сина), образованието, спорта, музиката. Внук е на двама забележителни дядовци – родопчанин и морски капитан, по майчина линия, който до края на живота си бил физически активен, и дядо Сребро, когото не познава, защото е загинал в инцидент. Възхищава се на жените в семейството си, които винаги са се справяли с трудности. Има силна връзка с баща си, а тъста си нарича „вдъхновяващ детски хирург“. В думите, с които говори за всички тях, прозира приветлива обич, примесена с уважение – онази смесица от емоции, която изпитваме към авторитетите, белязали живота ни.

И понеже неизбежно опираме до ръководните му принципи, разбирам, че ръгбито е от спортовете, в чийто фундамент преди правилата са заложени принципи. Те са пет: почтеност, страст, солидарност, дисциплина, уважение.

Ръгбито неслучайно е наричан джентълменски спорт – до 90-те години на XIX век е бил практикуван основно от аристократи и военни. Смята се, че води началото си от 20-те години на същия век, когато по време на футболна игра едно момче грабнало топката в ръка и започнало да тича с нея. По това време правилата във футбола са били доста неустановени и топката се е подавала и с ръце. В края на XIX век се създава Международният ръгби борд, който регулира правилата и започва да организира международни срещи. 

Играта се разпространява широко в страни като Франция, Великобритания, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Аржентина и др. И днес се играе с екипи, приличащи на тези в европейския футбол, и по това нетренираното око най-лесно я различава от американския футбол, в който състезателите носят защитни дрехи, наподобяващи хокейни екипи. Разбира се, топката, игрището и правилата в ръгбито и американския футбол са коренно различни.

Сребро Филипов, когото приятелите наричат Пери, намира пристан именно в ръгби общността, която се оформя покрай създадения от него клуб „Бесите“. И макар всичко да тръгва от една мечта, оказва се, че се стига до пространство, в което различни хора намират възможност да тренират и да се движат – сред тях има нотариус, държавни служители, лицензиран ръгби треньор, университетски преподавател… Ядрото на клуба се състои от хора, между които има голяма възрастова разлика, но и силно приятелство, скрепено с общо (и нерядко цинично) чувство за хумор. Празнуват заедно рождени дни, понякога ходят заедно на музикални фестивали.

Извън ръгбито Сребро Филипов работи в областта на маркетинга и комуникациите. Има опит в български и международни компании, а в момента е част от екипа на образователната платформа „Уча се“.

Да започнем с това, че е Ваша идеята да бъде създаден ръгби клуб в Пловдив. Тук всъщност се ражда общност, в която членуват хора от различни държави, с различни професии и на всякаква възраст.

Да, ние сме пъстра общност – имаме пекар от пекарната в „Капана“, който сутрин става в три за работа, но идва на нашите вечерни тренировки. Имаме английски студенти, които учат медицина. Имаме бивш турски национал, най-усмихнатия човек, когото познавам – той играе с нас, докато е в Пловдив. Също и млади момчета, които в момента играят за Националната спортна академия. Сега в клуб „Бесите“ идва и едно момиче, което е тренирало в Щатите, когато е живяло там. Впрочем тя вече е национал. Разбира се, ние само тренираме, в професионалния спорт е невъзможно отборът да е смесен – трудно ще е за 60-килограмовата Рая срещу 130-килограмов противник.

Клуб „Бесите“ все още не играе в първенството, но всичко предстои. Надяваме се догодина да сме готови за блицформата „Ръгби 7“.

А целта и надеждата ни е от септември да имаме и детско-юношеска школа. Ще отидем в различни училища, в които ще направим презентации и ще разкажем за спорта. Имаме вече и треньор.

Аз исках да създам клуб – роди се общност.

Как се стигна до създаването на ръгби клуб „Бесите“ в Пловдив?

Аз съм израснал в семейство, в което се гледат всякакви видове спорт, баща ми е от поколението, в което доста хора спортуваха, а на него футболът му се е отдавал. Имам страхотна връзка с него – отидохме заедно на първия ми концерт, слушах музика от неговата фонотека, четях книги от библиотеката му, той ме заведе и на стадиона. Гледали сме заедно и доста ръгби през годините. После мои приятели създадоха баскетболен клуб, част от спортното семейство на ПФК „Локомотив Пловдив“, и тогава си казах: искам да играя ръгби, но няма къде. Може би трябва аз да го организирам.

И като човек на комуникациите и маркетинга първото нещо, което направих, беше лого. Тогава беше излязъл и филмът на Васил Върбанов „В името на бог Ръгби“. Аз се свързах с него и той веднага се съгласи да ни помогне, взе нещата много присърце (същата година се навършиха 200 години, откакто съществува този спорт). Ръгби общността в България е много сплотена – по това време хората от различните клубове в страната събраха с дарения сумата, необходима на БНТ да излъчва Световното първенство. После помагаха и на нас, идваха от други градове за тренировките ни.

Но първо трябваше да регистрираме сдружение. Тогава в групата за фенове на ръгби културата в България, се появи въпрос от Павел, който в момента е в Управителния ни съвет: „Има ли къде да се играе в Пловдив?“ Аз отговорих: „Да, скоро ще има.“ Така се запознахме. Помагат ни от ПФК „Локомотив Пловдив“, имаме подкрепата и на Община Пловдив, така че благодарение на тях в неделя играем на игрище 5 на Гребната база.

Спортно-технически за всичко се грижи Абеди Бираджакли, аз съм поел административната работа. С мен се свърза и Костадин Дебренлиев, той ни пое като треньор, направи ни програма, идваше да ни тренира. Костадин и брат му Смилко са потомствени ръгбисти, синове на Димитър Дебренлиев, когото изгубихме миналата година и това беше шок за нас.

Всички ние, които сме в Управителния съвет, имаме професии и никой от нас не е взел нито стотинка. В бъдеще ще кандидатстваме за финансиране, за да можем да плащаме за труда на треньора и лечението на контузените играчи.

Когато ръгби мачът завърши, всички играчи се поздравяват един друг. На какво Ви научи този спорт, какво Ви даде?

Станах по-целеустремен и по-отворен към хората, макар че живеенето в общност не ми е чуждо. Аз винаги съм принадлежал към различни субкултури – болен фен към на „Локо Пловдив“. Музикално съм свързан с хардкор и пънк общността в България, тя е много силна.

Откакто съществуват „Бесите“ обаче, сякаш всичко в живота ми тръгна по-добре. Веднъж казах на съпругата ми Веси: „Това ме спаси.“

Когато при нас дойде нов човек – а ние сме открити към всички, – го приемаме с отворени обятия. Но това е двустранен процес, разбира се. Смея да твърдя, че сме свежа глътка въздух. Човек не бива да се взема много на сериозно, без обаче и да се подценява.

Как ръгбито развива човешкото същество?

Ментално и физически. Интелектуално и физически ти трябва да печелиш територия, да преместваш – понякога с по 50 сантиметра – тази топка с форма на пъпеш, докато я подаваш назад. Тоест като в живота е – трябва да си поставиш цел, да я завоюваш и отстояваш. Движиш се и мислиш на бързи обороти, а ако видиш празно пространство, го атакуваш. Правиш залъгващи движения. И трябва физически да си подготвен, за да няма контузии.

Според мен защитата в този спорт е по-трудна. Ръгбито те сваля на земята – буквално и преносно. Главата ти може да е затисната в калта и тогава трябва да знаеш, че зад теб има още 14 човека, които ще те извадят.

И не на последно място: комуникацията. Един отбор, който извън терена се среща и си говори, ти дава сигурност. Да, с някои хора „кликваш“ по-силно, но научаваш със сигурност, че първо си човек, след това идва конкуренцията.

Две момчета и баща с интереси към футбола, ръгбито, баскетбола. Какви топки имате вкъщи?

Всякакви! Тенис, баскетболни, за ръгби, футболна, имаме и топки за сушилня, които невинаги се използват по предназначение… Единият ми син тренира баскетбол, впрочем двата спорта много си приличат като контакт и физическо натоварване. Децата ми са много щури, но силно се обичат и непрекъснато се търсят.

Ако решат да тренират ръгби, когато създадем детско-юношеската школа, с най-голямо удоволствие бих се търкалял с тях в калта, бих ги измъквал оттам и най-вероятно в някакъв момент и те ще го направят за мен. Но е важно да спортуват! Животът става все по-дигитален, аз им давам възможност да опитат различни начини да спортуват – на ски съм ги водил, на плуване, малкият е ходил на катерене. Искам, докато пораснат, да са опитвали различни outdoor активности и да продължат с това, което им харесва.

Да поговорим за нуждата от образование.

Безспорна е! За единия ми син – той ще бъде в първи клас – избрах училище, за което знам, че се обръща по-голямо внимание на децата, не на родителите. И го видях в деня на отворените врати. Друг въпрос е, че е близо до жилището на родителите ми, защото не знам какво трябва да работи един родител, за да може да си прибере детето в 16:30 ч. Средата в училище е много важна, също и да бъде конкурентна.

Човек не бива да спира да се образова, никога не е късно да надграждаш. Аз съм учил няколко различни специалности, докато реша какво точно искам.

Разбира се, нашето образование има нужда от реформи. Боя се обаче, че ако се увеличат учителските заплати без необходимото сито, ще стане по-зле.

Какво кратко и лично си пожелавате за по-далечното бъдеще?

Да пътуваме с жена ми с кемпер. Да се науча да карам сърф и да си чета любимите криминални романи, докато си почиваме и пием кава [испанско пенливо вино – б.р.]. Да продължим да посещаваме музикални фестивали, да съм навън с децата си и да играя ръгби.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-se-sasipva-kvartal/

Българските градове срещат типичните проблеми на икономическия растеж. Хората започват да пътуват повече и предпочитат това да става по-удобно, с лично превозно средство, за по-кратко време. Притежаването и ползването на автомобил става по-лесно и много семейства започват дори да трупат по две-три и повече леки коли. Степента на моторизация се увеличава, тоест на глава от населението се падат повече автомобили, а ниската им цена също допринася за това увеличение. Отговорът на градовете ни често е да се създаде нова инфраструктура, която обаче невинаги е добре обмислена. И резултатът влошава, вместо да подобрява не само транспортната обстановка, а и цялостното качество на живот. 

Точно такъв е случаят с пробива „Модър“ – „Царевец“ и съпътстващия ремонт на ул. „Царевец“ и бул. „Хаджи Димитър“, които разсичат на две места пловдивския квартал „Христо Смирненски“.

Контекст

Когато придвижването в един град се осъществява само с автомобил, задръстванията неизменно стават ежедневие, допълнени от замърсен въздух и висока концентрация на катастрофи и съответно – на ранени и загинали. Градски площади, градинки, междублокови пространства биват лека-полека замествани от паркирали коли. Зелени площи се превръщат в кална кочина, а след геройската намеса на Общината след няколко години се заливат с асфалт и се превръщат в обикновени паркоместа. От зеленината няма и помен. Това е най-лошият пример за ползване на едно открито публично пространство – да стане склад на превозни средства вместо парк например, където млади и стари да прекарват време, да се срещат с приятели, да спортуват, да се разхождат с децата. 

Осигуряването на паркоместа не е лоша дейност – лошо е, ако един град няма адекватна съвременна транспортна политика, с която да прави придвижването с градски транспорт удобно, комфортно и модерно, за да не се налага всеки за всяко нещо да сяда в колата и да търси след това паркомясто. 

В случая с Пловдив проблемът с автомобилите е особено значителен, понеже общественият транспорт е оставен на финални издихания.

Много малко хора разчитат на него и придвижванията с автомобил преобладават, съответно и задръстванията. 

В големи и малки градове по целия свят, в които транспортът се управлява успешно и които са се справили със задръстванията, се знае, че развитието на удобен градски транспорт е истинското дълготрайно решение. Тази стъпка е незаобиколима – това урбанистите и транспортните инженери го учат още в началните курсове по транспортно планиране. Един автобус с 50 места замества десетки автомобили – това следва от данните, посочени в Плана за устойчива градска мобилност (ПУГМ) на община Пловдив, според които в 44% от колите в града пътува само един човек. 

Тази проста сметка показва как използването на масов транспорт може да разреши проблема със задръстванията, стига този транспорт да е наличен, да е с удобни и директни маршрути между кварталите, да е начесто, превозните средства да са комфортни, да може да се заплаща билет по съвременни начини и да е популярен сред гражданите. 

Липсващата транспортна политика на Пловдив

Незнайно защо Пловдив не гледа към София или Бургас като градове с функциониращ градски транспорт. Реформа в управлението на транспорта в Града под тепетата така и не се прави. Единствените мерки, които се обявяват за „транспортни“, са свързани с преасфалтиране и изграждане на нови автомобилни участъци. Пловдив действително има нужда от доизграждане на няколко ключови връзки, които и до момента липсват. Затова е положително развитие, че пробивът „Модър“ – „Царевец“ се реализира след години на подготовка и обещания. 

Редно е обаче такива проекти да се впишат в по-голямата картина и транспортна политика на града. ПУГМ на Пловдив беше приет през 2024 г. Целта му е да намали автомобилната зависимост на града и да допринесе за развитието на устойчиви форми на придвижване – градски транспорт, велосипедна и пешеходна мобилност. Предложените мерки следва да се структурират и приложат по приоритетност. 

Едно от изискванията към изпълнителя на ПУГМ беше да се създаде дигитален транспортен модел на града. Такива модели се ползват от десетилетия от по-иновативните градски власти, за да се тества как една мярка ще се отрази на транспортната ситуация – например ако се затвори улица, ако се изгради нова транспортна връзка, ако се обособи буслента, ако се направи трамвайна линия или метро, ако се регламентира паркирането. Всичко това се вижда в дигитална среда, преди да е похарчен и един лев за строителство. ПУГМ на Пловдив е предаден и се очаква в общината да е наличен функциониращ такъв модел. Дали наистина обаче той е реализиран и дали изобщо се ползва?

Пробивът „Модър“ – „Царевец“

Пробивът „Модър“ – „Царевец“ поставя под сериозно съмнение наличието на дигитален транспортен модел на Пловдив. Начинът на реализация на този проект повдига въпроса дори дали е правено някакво транспортно проучване на преминаващите и посоката на тяхното движение, на основата на което да се предложат най-добрият проект и най-адекватната организация на движение.

Общината се похвали с отварянето на кръстовището на ул. „Царевец“ с ул. „Солунска“ и го представи като успех. На практика обаче новият светофар работи напразно, тъй като движението е възможно само в една посока, а другата част от ул. „Царевец“ е все още в ремонт. Светофарът доведе до безпрецедентни задръствания.

След месеци чакане и тестване на търпението на хората те всъщност се оказаха в по-лоша ситуация, отколкото преди това.

Ако след приключването на ремонта автомобилният трафик в района се увеличи, няма изгледи проблемът със задръстванията да се реши. Той можеше да се облекчи, ако беше изградено кръгово кръстовище, каквото обаче не е предвидено.

Когато се влагат обществени средства и се отделят месеци, а понякога дори години за ремонтни дейности по определени участъци, които нарушават нормалното ежедневие на гражданите, създават задръствания и губят ценно време, е напълно основателно да се поставят под въпрос ефективността и обосновката на целия проект. Още повече ако в крайна сметка ремонтните дейности водят до по-лоша транспортна ситуация от предишната, следва да се анализира как се е стигнало до неговото одобрение.

Да се изхарчат милиони, да се наруши градският ритъм на хиляди хора и накрая да се влоши качеството им на живот не е символ на добро управление.

Подобен светофар беше инсталиран преди няколко месеца на бул. „Хаджи Димитър“. Той създаде задръстване там, където преди нямаше. Съвсем релевантен е въпросът защо се поставят светофари на места, където пречат и влошават пътната обстановка. 

Параметърът „пропускливост“ е основополагащ в транспортното планиране. Редно е преминаващите през едно кръстовище превозни средства да се преброят предварително, а след това да се изготви проект, който да подобри пропускливостта. Случаят с бул. „Хаджи Димитър“ е пример за влошаване на ситуацията, а новото му кръстовище с ул. „Царевец“ явно ще е със същия резултат. 

Какво не е град за хората?

В книгата си „Градове за хората“ датският урбанист Ян Геел застъпва идеята, че хората, а не автомобилите следва да са в центъра на градския живот и съответно – в основата на градското планиране. А това означава и по-силен акцент върху придвижването пеша и с колело. Ян Геел беше в Пловдив през 2016 г. при представянето на превода на книгата си на български език по време на фестивала One Architecture Week.

Следвайки политиките за устойчива мобилност, в „градовете за хората“ се приоритизират пешеходните и велосипедните маршрути, като се създава мрежа от свързани отсечки и се осигуряват възможности за често пресичане на големи булеварди. Целта е постепенно пешеходецът да се постави на приоритетна позиция спрямо автомобила. 

Пловдив е град с изключително висока концентрация на пътнотранспортни произшествия, което не говори добре за прилаганите до момента мерки за пътна безопасност. Именно чрез проектиране на градска среда и транспортна инфраструктура, които приоритизират уязвимите участници, може да се постигне по-безопасна, а и по-приятна среда за всички – с повече качествени улични пространства. 

Проектите за бул. „Хаджи Димитър“ и ул. „Царевец“ са пример за тотално остаряла концепция,

която се отхвърля от десетилетия от урбанистите и транспортните инженери, работещи за качествена градска среда. Булевард „Хаджи Димитър“ преминава през гъсто застроената част на квартала, която е без открити паркове или площади. Самият булевард включва пешеходна алея по средата именно за да позволи на живеещите в близост да използват това място за отдих и възстановяване – като малък линеен парк близо до техните домове. Обновеният булевард се изгражда с огради по средата, все едно е магистрала в полето, а не част от градската среда. Достъпът до линейния парк е възможен от по-малко места, отколкото преди. По този начин кв. „Христо Смирненски“ се разсече, а пешеходните връзки, вместо да се регламентират с пресичания, да се направят удобни и безопасни, да се улесни достъпът до този линеен парк, бяха почти изцяло прекъснати. 

Такива реализации също допринасят за увеличаването на задръстванията, защото, когато на хората се създадат затруднения да се движат пеш в квартала, им се налага да ползват автомобили дори и за кратки разстояния. Ала и този урок е научен от много градове.

На Пловдив не му е нужно да открива топлата вода, а да смени кранчето.

Каква се очаква да бъде обновената улица „Царевец“?

От улица с богато улично озеленяване, изключително важно за град като Пловдив – с високи температури и малко паркове, ул. „Царевец“ се превръща в магистрала, разрязваща още един път квартала и влошаваща пешеходната му свързаност. Тъй като публичността е основен принцип на доброто управление, редно е Община Пловдив да отговори на следните въпроси: 

• Взети ли са под внимание предложенията на гражданите за обновяването на конкретните отсечки, обхванати от проекта? 
• Разработени ли са различни проектни сценарии за най-адекватно решение? 
• Правено ли е предварително транспортно проучване и ако да, къде е то? 
• Налице ли е изобщо процес на ангажиране на местната общност? 
• Проектът публикуван ли е някъде, или се работи на сляпо и гражданите ще видят резултата, след като строежът приключи?

Инсталирането на светофари там, където няма нужда от тях и където създават повече проблеми, отколкото помагат, е грешка, която може да бъде поправена с премахването им. По-големите въпроси обаче изискват по-големи решения – създаването и следването на съвременна транспортна политика, организация на движението, която дава приоритет на хората, изграждането на инфраструктура, която се грижи за комфорта и безопасността на гражданите, и развитието на обществен транспорт, адекватен за половинмилионен град.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове. 

Post Syndicated from Георги Велев original https://www.toest.bg/gradski-mechti-mezhdu-andalusia-i-plovdiv/

В началото на май имах възможност да пътешествам из Андалусия – автономен регион в Южна Испания, световноизвестен с фламенкото, бикоборството, жаркото лято и неповторимата мавританска архитектура, едновременно повлияна от мюсюлманската традиция и християнския канон. Обикалях по тесните улички, носещи наследството на множество епохи – от Средновековие до неокласицизъм – и в продължение на часове не виждах други превозни средства освен велосипеди и електрически скутери.

В градове като Малага, Гранада и Севиля пешеходците осезаемо са поставени в центъра на урбанистичното планиране,

градският транспорт служи като ефективно допълнение за изминаване на по-дълги разстояния и резултатът е вдъхновяващ.

След като се върнах в Пловдив, контрастът беше особено силен и осъзнах, че през последните години придвижването се е превърнало в нетърпим проблем, включително и заради множеството недовършени ремонти на транспортната инфраструктура и липсата на адекватен обществен транспорт. Зададох си въпроса

къде се изгубиха вдъхновението и визията, съпътстващи подготовката и реализацията на проекта „Европейска столица на културата“?

Какво е необходимо на града, за да се върне към своите пешеходни корени, естествено заключен между древните хълмове и лениво течащата река? Може ли да почерпим идеи от други населени места, в които лятото продължава сякаш безкрайно, температурите достигат 40 градуса и хората търсят прохлада на сянка?

Пешеходци, счупени антипаркинг колчета и управленски непукизъм

В центъра на андалусийските градове хората могат да ползват както изцяло пешеходни зони, така и много улици, в които влизането с превозни средства (основно за зареждане на магазини и измиване на настилките) е разрешено само в ранните сутрешни часове, когато няма потоци от туристи.

Не по-малко важни са инициативи като тази на местната управа в Малага, която използва разширяването на метрото и през 2018–2019 г. трансформира булевард „Аламеда Принсипал“, водещ към историческата част, и отрежда 70% от пространството за пешеходци, портокалови дръвчета и маси на заведения. По този начин се създават условия за плавно преминаване от стандартни градоустройствени решения към пълното изключване на колите в един бъдещ момент.

Кметството в Гранада решава да отбележи Европейската седмица на мобилността през септември 2020 г., като въвежда приоритетен достъп за пешеходци по ул. „Сан Антон“ и някои от пресечките ѝ. Изготвени са карта и подробни указания как живеещите в района собственици на гаражи, пенсионери и хора с увреждания, а също и гости на хотели и доставчици на стоки могат да се сдобият с разрешение за достъп до улицата след подаване на електронно заявление. За останалите моторни превозни средства движението се измества по околните улички, като ясната цел е трафикът в района да бъде значително намален.

По време на мандата на бившия кмет Иван Тотев общинските власти в Пловдив многократно се хвалиха, че с реконструкцията на Главната е изградена най-дългата пешеходна улица в света, и още през 2017 г. се обмисляше вариант за удължаването ѝ по ул. „Иван Вазов“ в посока към Централната железопътна гара. Дали улица „Стрьогет“ в Копенхаген, която държеше тази неформална титла в продължение на години, е действително по-къса от „Княз Александър Първи“, има значение основно от маркетингова гледна точка, но неадекватната поддръжка на околните зони в идеалния център е ежедневен проблем.

След четири години демонстративен непукизъм по време на управлението на Здравко Димитров състоянието на „Капана“ и емблематични улици като „Отец Паисий“ прогресивно се влошава –

счупените антипаркинг колчета дават възможност за непозволено паркиране, ограниченият достъп в т.нар. зелена зона не съществува, а контролът от Общината е минимален.

Опитът на редица градове в Западна и Централна Европа доказва, че постепенното затваряне на нови улици за движение – както на споменатите „Иван Вазов“ и „Отец Паисий“, така и на традиционно търговската „Христо Г. Данов“ – може да доведе до множество позитиви. Подобни действия придобиват допълнителен смисъл, когато става въпрос за вариант, вече търсен от местните занаятчии.

През уикендите и празничните дни пешеходните пространства в центъра са недостатъчни и повече възможности за разходка без автомобили означава да се вдъхне живот в райони, където до момента хората не прекарват достатъчно време. Артериите, водещи към Главната, се нуждаят от засаждане на дървета, поставяне на пейки и изграждане на велоалеи, което няма как да стане, докато са запушени от стотици автомобили, търсещи паркоместа. Не е без значение и фактът, че центърът на Пловдив е визитната картичка на града, която се споделя от туристите, а пешеходните пространства позволяват по-пълноценно и автентично преживяване в сравнение със задръстените улици.

Съвсем отделен, но също толкова важен (и липсващ) е дебатът как да се създадат повече пешеходни зони в кварталите – например около Гребната база и ул. „Карловска“, така че да се обособят нови райони без автомобили съответно в западната и северната част на Пловдив.

Подлезите – антисоциалното наследство на комунизма

В централните зони на Малага, Гранада и Севиля не се натъкнах на нито един подлез. Испанските общини са защитили автентичния облик на населените места и не са се подвели по грешните тенденции от втората половина на XX век, когато се търсят начини за изместване на пешеходните трасета под земята, за да се ускори трафикът. Нещо повече, заради горещините се прилагат иновативни идеи за по-приятно прекарване на времето на открито – например чрез поставяне на платна между сградите в тесните улички, където няма възможност за засаждане на дървета, така че температурите да остават поносими през лятото.

Пловдивските подлези са известни с мръсотията, лошото осветление, честите вандалски прояви и некачествената поддръжка, която води до немалко инциденти.

През последното десетилетие управляващите не спират да обещават, че ще подобрят състоянието на тези съоръжения, но реалността си остава същата. Така се стигна до идеи като колосално скъпия проект за реновиране на подлеза на „Баня Старинна“, който се оценяваше на 3,2 млн. лв. още преди пандемията, инфлацията и значителното увеличение на цените на строителните материали.

Съвременните урбанистични концепции изцяло отричат подлезите като начин за преминаване на натоварени булеварди,

тъй като създават неудобства на пешеходците, ползването им с велосипеди е неприятно, а за майките с деца и хората с увреждания обикновено представляват непреодолими препятствия. Премахването на подземните връзки в централната градска част е стъпка, която ще доведе до значително улеснение за хиляди души всеки ден. За първи етап може да се избере един от главните булеварди, например „Шести септември“, „Христо Ботев“ или „Цар Борис III Обединител“.

Замяната на подлезите с пешеходни пътеки или изграждането на кръстовища със светофарни уредби ще увеличи достъпността, ще позволи свързване на изолирани велоалеи и би представлявало съществена помощ за непривилегированите групи. Може дори да помечтаем за своеобразно възстановяване на разкъсаната градска тъкан между Стария град и „Капана“ след построяването на тунела под Трихълмието, като липсващата улица се замени с повдигнато пешеходно пресичане.

Няма спор, че заместването на подлезите със светофари ще забави скоростта на трафика и ще причини неудобство на шофьорите, но градовете на XXI век се познават по това, че поставят хората, а не автомобилите в центъра на планирането.

Сахат тепе – забравеното съкровище

Историята на Пловдив е свързана неразривно с тепетата, чийто точен брой е обект на дългогодишни спорове, но за съжаление, към днешна дата са останали едва шест. На Небет тепе се изграждат последователно античен гарнизон и ранносредновековна крепост, а през Възраждането по склоновете му, както и по съседните Джамбаз тепе и Таксим тепе знатни търговци и занаятчии издигат внушителни къщи. Бунарджика е ценèн заради многобройните извори на прясна вода, а в съвремието предизвиква противоречия с Паметника на Съветската армия, известен още с името на изобразения войник Альоша.

За разлика от Стария град, който е задължителна част от туристическите маршрути и традиционно е домакин на редица фестивали, и Бунарджика, където се провеждат културни събития до възстановения през 2019 г. акведукт, Сахат тепе остава встрани от радара на множество пловдивчани и гости на града. Известно още с името Данов хълм в чест на известния книгоиздател, то е защитено като природна забележителност заради уникалната си геоморфология и ценни растителни и животински видове, а през ХVI век на него е издигната часовникова кула с височина над 17 метра, все още в много добро състояние. Независимо от значителния си потенциал, Сахат тепе продължава да се свързва с недобре поддържана растителност, еднократни акции за почистване без траен ефект и недобре осветени алеи, осеяни с боклуци.

За сравнение, в Гранада като подстъпи към двореца „Алхамбра“ съществуват няколко различни пешеходни маршрута, някои от които преминават през паркове или съседни квартали с историческо значение. В рамките на ден туристите могат да обиколят множество забележителности, почти без да пресичат автомобилни трасета, а вместо това се наслаждават на реновирани вековни сгради и кокетни площади.

Достъпът до крепостите Алкасаба и Гибралфаро в Малага започва на метри от един от централните площади и приятна разходка води към разцъфнали градини, средновековни укрепления и незабравими гледки към Средиземно море, пристанището и крайбрежните алеи. Преливането между съвременния град и историческата част е плавно, отпадъци по хълмовете не видях и резултатът е хиляди туристи, които всеки ден се запознават с културното наследство на Андалусия.

Сахат тепе може да се превърне в брънка от кипящия живот на Пловдив с няколко стъпки,

като за начало дори не е необходима многомилионна инвестиция. От стотиците служители, работещи в общинската полиция и предприятията „Чистота“, „Градини и паркове“, може да се обособи междуинституционално звено, което да има за задача хълмът да бъде чист, с добре оформени храсти и дървета, без графити по скалите и с постоянна охрана срещу вандалски прояви. Следва поставяне на нови кошчета и пейки с атрактивен дизайн, както и на достатъчно на брой указателни табели, за да се насочва туристическият поток към иначе впечатляващите гледки от високите части. В средносрочен план си струва да се помисли за възстановяване на водните атракции, изграждане на детски площадки и цялостно художествено осветление.

Поглед към бъдещето

В поредица от емблематични научни изследвания и книги датският урбанист Ян Геел насочва към

четири от най-важните характеристики, определящи качеството на градската среда: безопасност, устойчивост, оживеност и стимулиране на здравословни навици.

Поставянето на пешеходците и велосипедистите на преден план са от първостепенно значение, за да се изгради населено място, което да отговаря на тези цели.

Огромният потенциал на Пловдив да се развие като „град за хората“ все още не се осъзнава от местната власт, робуваща на остарели разбирания.

Премахването на подлезите, увеличаването на пешеходните зони и социализацията на Сахат тепе са само три от възможните начини за урбанистична трансформация.

В момента се извършват ремонтни дейности и в други зони с богато културно наследство, като Небет тепе и Източната порта, които също трябва да се включат в туристическите маршрути и постепенно да се припознаят от гражданите за ежедневни разходки.

През последните четири години Здравко Димитров и администрацията му неглижираха пешеходната инфраструктура по недопустим начин, като почти всички инвестиционни разходи на Общината се насочват към ремонти на булеварди на парче. Постигането на привлекателна и зелена визия на центъра на града (и впоследствие на кварталите) би довело до несравнимо повече социално-икономически ползи: увеличаване на туристите, откриване на нови ниши за бизнеса и подобрени възможности за разходка, спорт и прекарване на време на открито за местните жители.

За мен няма съмнение кой е правилният избор в спора между интересите на хората и на автомобилите в контекста на градското планиране. Остава надеждата да сме на едно и също мнение с бъдещите управници на Пловдив, които ще бъдат избрани наесен.