Tag Archives: комикси

Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/spiderman-sreshtu-chalghata-ili-za-neobhodimostta-ot-populyarna-masova-kultura/

Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура

Навремето, докато още следвах магистратура в Софийския университет, изтръпнах, когато в една от лекциите покойният професор Петър-Емил Митев цитира мисъл на Мао Дзъдун, според която празните съзнания са най-хубави, тъй като са бели листове и върху тях можеш да напишеш всичко. Много може да се каже за откровения цинизъм на диктатора, известен с това, че по време на Културната революция използва необразовани младежи, за да тероризира хората на изкуството и науката. Трябва обаче да признаем, че той доста вярно е осъзнал възможността с помощта на пропагандата да програмира още бедни на житейски опит хора в една или друга посока. 

В демократичните общества подобна работа в смекчен вариант върши масовата култура – тази, която се потребява от хората и особено от младите в ежедневието им. Точно тук ми се струва, че като общество България има проблем, тъй като се опираме на изключително богатата си традиция от времената преди, около и след Освобождението, но изпускаме съвремието.

Можем ли да сме фенове на собствената си култура?

Факт е, че възходът на българската култура, започнал по време на Възраждането и продължил до налагането на комунистическата диктатура на 9 септември 1944 г., буди възхищение. Още от времената на Пенчо Славейков е популярно да се търсят кусури на Иван Вазов, но истината е, че делото му е внушително. Той сам-самичък създава корпус от текстове, достатъчно голям, за да положи основите на бъдещото развитие на литературата у нас, а една сериозна част от тях са наистина на много високо ниво. Повечето съвременни читатели познават Вазов най-вече с „Под игото“ и с някои от стихотворенията му, но той има голям набор от текстове – от хумористични до приключенски. 

В по-късен етап от развитието на книжнината ни силно впечатление прави творчеството на Йордан Йовков и Елин Пелин, като в „Гераците“ според мен виждаме най-точното диагностициране на архетиповете в българската народопсихология, въплътени в образите на тримата братя. Още преди тях нещо подобно обаче прави и Алеко Константинов – не само с широко цитирания „Бай Ганьо“, но и с незаслужено подценявания разказ „Пази боже сляпо да прогледа“. Каквото и да кажем за поезията ни пък, ще е малко. Имената на Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски и Вапцаров заслужено са записани със златни букви в историята ни и е напълно нормално да се преподават в училище и в университета, макар да не съм убеден, че един тийнейджър може напълно да осмисли всичките им текстове, особено пречупени през обобщенията в христоматиите.

В същото време трябва да сме честни: всички тези автори са далеч от съзнанието и вълненията на повечето юноши. Една от причините за това е начинът, по който ги преподаваме – като свещени писания, пред които можем само да се прекланяме, но като че ли не можем да почувстваме като – ще ме извините за съвременния термин – фенове. Друга причина обаче е самото естество на юношеството, когато се формираме като личности, застанали на границата между детството и зрелостта. Ако трябва да бъдем откровени, едва ли и американските тийнейджъри прекарват петък вечер зачетени в томовете на Стайнбек и Хемингуей, при цялото ми уважение към онези от тях, които го правят. Съмнявам се и голяма част от руските юноши да издържат на класиците Достоевски и Толстой. 

Какво искат младите хора и къде го намират?

Младите копнеят за истории, близки до тях, до емоциите им, до мястото, на което са самите те в живота – между невинността и съзряването. Докато голямата и сериозна литература сякаш предполага известен житейски опит, за да я оцениш истински и по достойнство.

Затова и тийнейджърите, за голямо раздразнение на родители и още повече на учители, често посягат към остросюжетните жанрове, като фентъзи и ужаси, понякога към комикси, често филмирани от Холивуд или пък нарисувани от японската анимация. И колкото и невероятно да звучи, преживяват много с тях, учат се на емпатия от героите им, попиват някои общочовешки ценности, получават простички, но важни дефиниции за доброто и злото и дори да не направят следващата крачка към класиката, водят някакъв духовен живот. За целта обаче трябва да имат тази възможност.

Ясно е, че американчетата в това отношение са най-облагодетелствани. Философията на САЩ, че всеки човек, ако е добър, може да успее, и кредото, че дори и да се провалиш, важното е да си опитал, вместо да живуркаш на сигурно, са направили така, че много хора са си създали кариера с умението да разказват истории, които да стигат до младите. Може да започнем с цялата плеяда автори на комикси от началото на миналия век – Джери Сийгъл и Джо Шустър, Боб Кейн и Бил Фингър, Стан Лий и Стив Дитко, създали супергероите Батман, Супермен и Спайдър-Мен, да минем през писатели като Франк Хърбърт, Стивън Кинг и Джордж Р.Р. Мартин и да стигнем до холивудските магьосници Лукас и Спилбърг. Ще видим, че тези хора са отговорни за голяма част от епосите на нашето време, истории, които в някаква степен играят ролята, изпълнявана в древността от Омировите поеми, а през средните векове – от рицарските романи, с тази разлика, че не са запазени за висшата класа, а са достъпни за всеки. И макар много от техните произведения да са отричани от сериозната критика като комерсиални, те формират определени ценности и базова етика.

Йода, докато шава с големите си уши, учи, че макар и по-лесен, пътят на гнева и омразата води до гибел; Батман, при все страховития си външен вид, отказва да убива дори най-големите престъпници; а Спайдър-Мен, освен че се катери по небостъргачи в прилепнал костюм, казва, че с голямата сила идва и голямата отговорност. Все още помня как гледах сцените във филмите на Сам Рейми за Човека паяк, в които обикновени хора се опитваха да му се притекат на помощ. Голяма част от публиката в киносалона у нас започна да се подхилква и още тогава на инстинктивно ниво разбрах, че има някакъв проблем, макар още да не осъзнавах точно какъв. Проблемът е, че при нас самата концепция за солидарност – да се подложиш на опасност заради някой друг – буди присмех.

Британците, независимо че разчитат на вековна литературна традиция с автори като Шекспир и Дикенс, никак не отстъпват и плениха света с „Властелинът на пръстените“ от Джон Р.Р. Толкин в средата на ХХ век, а после и с „Хари Потър“ в началото на XXI, като има статистики, че поредицата на Дж. К. Роулинг не само запалва цяло едно ново поколение за четенето, но и увеличава умението му да съчувства. Японците, които винаги са умеели да съчетават високото и популярното изкуство, накараха целия свят да гледа аниме, а истории като „Железният алхимик“ на Хирому Аракава отправиха посланието, че трябва повече да се стремиш да даваш, отколкото да вземаш. 

Къде обаче сме ние? 

Българската култура действително е в подем в последните години, като наградата „Букър“ за „Времеубежище“ от Георги Господинов е доказателство за развитието на литературата ни, маркирано и от успехи като получилия филмова адаптация „Възвишение“ от Милен Русков и романите на Захари Карабашлиев. Това обаче сякаш са произведения все за зрели хора, да не кажа за хуманитаристи, а в произведенията за подрастващи никакви ни няма. Белите листове на младите умове останаха празни, а върху тях чалгата написа онази пуста думичка от три букви, която редовно виждаме надраскана със спрей къде ли не.

Не искам да бъда разбиран погрешно. Всеки има право да слуша каквото си иска. Но когато изборът е беден, чалгата дава храна, която е изключително оскъдна откъм витамини за душата. Тук мерило за успеха са парите, мечтата е момчето да стане богаташ с беемве, а момичето – плеймейтка и бъдеща негова половинка със силиконов бюст. Учудва ли ни тогава това, че голяма част от младите хора са хиперпрагматични, лишени от съчувствие и от мечти (извън успеха на битово ниво).

Не по-малък проблем има и с част от масовите заглавия, които все пак бележат успех. Книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари де Мео е сръчно написана и в нея има симпатични хрумки, но наред с това проповядва мислене за България като обсадена крепост – че светът наоколо е враждебен и ние трябва да сме настръхнали срещу него. Лично аз се отказах от тази книга, когато прочетох в нея, че дори с италианците не можем да осъществим контакт. В „Бабо, разкажи ми спомен“ между уюта и вкусните рецепти има вмъкната хомофобска нишка. Знайни и незнайни автори тракат произведения на струната на крайния национализъм с твърдения от типа на това, че крал Артур е българин или че гърците са ни откраднали историята. Нашето е добро, чуждото е лошо – светоглед, завещан от литературата на късния социализъм, която от своя страна е наследница на нискокачествените партизански романи от ранния. След подобни четива няма да е учудващо, ако в един момент се окаже, че младите, които изобщо си направят труда да гласуват, ще пускат бюлетини в подкрепа на популистки партии. 

Въпросът е дали има изход от това

Опитът на България показва, че би трябвало. Най-ярък пример е успехът на „Гунди“, показал, че все още можем да разказваме истории, които да развълнуват голям брой хора у нас. Трябва да имаме предвид, че сме изправени пред много трудна ситуация, в която умението ни да се съсредоточаваме е ерозирано от платформи като TikTok и Instagram, целенасочено направени така, че вниманието да не се захваща за нищо, а постоянно да се търсят нови и нови неща. В резултат вече дори гледането на пълнометражен филм се превръща в трудна задача, да не говорим за прочитането на цяла книга.

Не съм съгласен и не приветствам тезата, че западната култура ще надделее над националната, за да формира ценностите на по-голямата част от младите хора. За мен не е добра стратегия да се разчита на това – по няколко причини. Първо, тя не е правена за нас и не е съвсем сигурно, че може да достигне до потребителите тук със същия успех, с който го прави сред основната си аудитория – хората от държавите, в които е създадена. Преведено на прост език, ние, българите, изпускаме много неща от „Хари Потър“, които англичаните улавят. Преди време в разговор с актьора Станислав Яневски (изиграл една от епизодичните роли във филмите от поредицата) научих, че „Хогуортс“, като изключим магиите, е почти реалистично училище, а разделянето на домове и състезанията си ги има и в британските пансиони. 

Второ, западната култура не е лишена от недостатъци, особено във варианта си от последните десет години. Най-малкото, окрупняването на развлекателните компании и в киното, и в литературата направи културата свръхкорпоративна и доведе до пресушаване на новите идеи – не е случайно, че на екран излизат само продължения и епизоди от поредици, а на хартия най-вървежни остават основно все едни и същи автори, изгрели в края на миналия или началото на този век. 

На трето място, ако се върнем към България, през десетилетията сме доказвали, че можем да създаваме качествени автори със силни произведения. Така бихме били ценни и за новото глобално село, в което, макар и мъчително, се превръща светът – не само като пасивна страна, която потребява, но и като активна, умееща да създава. Това трудно ще стане с патриотична литература колко сме велики и как другите са лоши, а няма и нужда. 

По-паметливите фенове на фантастиката си спомнят и приключенските романи на Петър Бобев, като „Каменното яйце“ (1989), разказващ за избягали в Африка тиранозаври години преди „Джурасик парк“, макар твърденията, че Крайтън е вдъхновен от нашия автор, да са малко пресилени (за любопитните – подобен сюжет се появява години по-рано, през 1984 г., в романа Carnosaur на Хари Адам Найт).

За съжаление, вече са забравени книжки като „Педра Пинтада“ на Ангел Сарафов, но за сметка на това мнозина все още са запалени по книгите игри, превърнали се във феномен на родния пазар през 90-те години. Макар и творящи под западни псевдоними, автори като Любомир Николов – Нарви, Георги Миндизов и Богдан Русев създаваха завладяващи приключения, които не само пленяваха въображението на читателите, но и съумяваха да им създадат представи за добро и зло.

Особено изкусен в това отношение беше отишлият си по-рано през тази година Нарви, винаги възнаграждаващ в интерактивните си сюжети моралния избор. Думите ми не стигат да изразя колко ценен беше той лично за мен в един момент, когато за много младежи от моето поколение в идоли се превръщаха героите от криминалната хроника с лъскавите си германски лимузини, тежки мобифони и леки жени, подпяващи попфолк около тях.

В наши дни има сполучливи опити в популярната литература и затова се зарадвах да науча, че романът „Мамник“ от Васил Попов ще бъде адаптиран като филмов сериал. Потенциал показа и поредицата „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, започнаха наново да излизат книги игри. Проблемът обаче е, че поне засега тези произведения остават в сравнително по-затворен кръг, най-често на градската интелигенция, която малко или много вече води активен културен живот. Хубаво е, че тя не е оставена да разчита само на преводни творби, но за съжаление, не е достатъчно. Трябва да се измисли начин да се стигне до широк кръг зрители и читатели, особено млади хора, така че те да получат някакви ориентири за добро и зло и в същото време да не става дума за крайния национализъм, делящ всичко на наше и чуждо. 

Въпросът как да стане това, е, както се казва, за един милион долара, а часовникът отдавна тиктака. Може би обаче е ясно как няма да стане. Ако заклеймяваме младите хора и нещата, които обичат – аниме, комикси и видеоигри, – със сигурност няма да успеем да направим нищо, освен да ги отчуждим тотално от опитите ни да осъществим контакт с тях. Преди години писателят Рик Риърдън, по онова време учител по литература, беше споделил, че се е чудил защо учениците му четат само „Хари Потър“, и когато разбрал, че имат потребност от книги с подобен емоционален заряд, създал поредицата „Пърси Джаксън“, на свой ред превърнала се в хит. Може би хората, занимаващи се с култура, имаме нужда от подобен подход – първо да чуем младите. И чак след това да опитаме да ги заговорим.

Три за превод: Документални комикси

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/tri-za-prevod-dokumentalni-komiksi/

Струва ми се, че комиксите са, от една страна, много директни. Възприемането им е силно интуитивно. От друга страна, те са и твърде абстрактни. Трябва да положиш доста повече труд за дешифрирането на някоя лента (strip), отколкото за разбирането на филм или дори за прочитането на книга,

Три за превод: Документални комикси

казва Арт Спигълман, един от класиците в рисувано-словесните истории.

В България навикът за създаване и потребление на „деветото изкуство“ е трудно забележим, нищо че не му липсват база и контекст – достатъчно е да споменем някои родствени изкуства, в които имаме силни традиции: карикатурата, илюстрованите книги, анимацията, театъра (да, комиксът е не по-малко изкуство на точната реплика и яркия конфликт от драмата). В „Кратка история на българския комикс“ Антон Стайков дори прехвърля мост назад във времето чак до житийните сцени от някои икони и до пещерните рисунки в Магурата…

Българският комиксов пазар обаче продължава да е очебийно малък не само на фона на белгийския, френския, американския и японския (гигантите в тази сфера), но и на тези в балканските страни. От старите фестивали на комикса в България се дочуват само далечни отзвуци – нищо че на миналогодишното издание в Лука имаше над 700 изложители, а благодарение на срещите и събитията в Ангулем комиксите се превърнаха във френските книги с най-много продадени права за издаване в чужбина. Оригиналите ни се броят на пръсти, а преводът на „разкази в картинки“ (както са склонни да ги наричат някои от малкото им съвременни български автори) се оживи напоследък, но преобладаващо в популярната зона на американските супергерои и техните „вселени“. При това положение е очевидно защо

у нас специфичната ниша на комиксовата документалистика пустее.

Вече представихме три подборки от по три непревеждани, но препоръчителни за „внос“ заглавия от различни литератури (нидерландска, норвежка и украинска). Сега ни се ще да привлечем вниманието не върху даден език или ареал, а върху възхитителния жанр на комикса, който се стреми да опознае, осъзнае и обсъди сложни части от света ни, като за целта успешно си служи с градивата на публицистиката и на историята, без обаче да се лишава от характерни черти като хумора, хиперболата, олицетворението, заявените пристрастия и речта в „балончетата“.

Макар името и биографията на комикса да са неразривно свързани с комедията, темите на произведенията по-долу са също така трагични, политически, социални. Тревожно актуални, при все че авторите им са от различни страни и поколения и са твърде несходни като техника и темперамент. Общото е, че и тримата участват в творбите си едновременно като повествователи и персонажи и работят издълбоко, с обилен и съвестно проучен контекст, тласкани от състрадание към онеправданите и от неудобство поради изходната си неосведоменост.

Maus, Art Spiegelman

Събраните в общ том две части на „Маус“ – единствения комикс, награден с „Пулицър“ – възлизат на 300 изключително концентрирани страници, за чието създаване са отишли около 13 години. В тях авторът разговаря с баща си Владек Шпигелман, полски евреин, за събитията преди, по време на и след хвърлянето му в лагера на смъртта Аушвиц. Книгата е колкото за спомените на възрастния мъж от една кошмарна епоха, толкова и за сложните отношения баща–син. Два крайно трудни прехода през почти непреодолими препятствия, с които Арт се справя виртуозно.

Три за превод: Документални комикси
Три за превод: Документални комикси

© „Маус", корицата на норвежкото издание; © Арт Спигълман в интервю за Studio Q (2015)

Спигълман се ражда в Стокхолм през 1948 г. – по бежанския път на родителите си към САЩ, където живее от тригодишен. Амбицията на баща му Владек и майка му Аня е той да стане зъболекар, но Арт знае от дете, че ще рисува. Семейната му история е показателна не толкова за ХХ век, колкото за определен вид изродена социална атмосфера, която не знае времеви и географски ограничения… През 1943 г., от страх пред неизбежната депортация, леля му отравя себе си и трите дечица, за които се грижи – едно от тях е шестгодишният Ришо, по-големият брат на Арт, който завинаги ще витае в живота му като отсъствие – идеалното мъртво дете. В Холокоста загиват 70 от близките на Владек и Аня. Когато Арт е на 20 години, майка му, също оцеляла от Аушвиц, се самоубива.

Maus от заглавието е немската дума за „мишка“ и всички евреи в комикса са изобразени с тела на хора и глави на мишки – метафора, пасваща според автора на представянето на евреите като „вредители“ в нацистката реторика, но и даваща възможност да се дистанцираме от ада на онези времена, да се приближим по-безстрашно до мисли и гледки, трудни за преглъщане. Немците, разбира се, са с муцуни на котки, поляците са прасета, американците – кучета, а Маусшвиц е черната дупка, която тегли материята на целия разказ към себе си.

Първата поява на „Маус“ е в една рисувана антология от 1972 г. – зачатък от три страници. През 1980 г. Спигълман започва да издава със съпругата си Франсоаз Мули годишното списание за комикси Raw и от втория от общо 11-те му реализирани броя се връща към идеята за „Маус“, който публикува на глави.

От странното си начало до блестящата си покъртителна последна реплика „Маус“ е безумно рисковано и красиво начинание.

„Ако беше блус, сега сигурно щеше да звучи в рекламите за коли – казва Спигълман за огромния периметър, в който се прочува през годините „Маус“. – Навлезе в културата по начини, които не можех и да предположа…“

Комиксът е преведен на всички „големи“ езици, но и на литовски, естонски, украински, грузински, унгарски, фарси – каквото ви хрумне. Съседите ни имат „Маус“ на своите езици от 20 години (сърбите и турците), от 15 (гърците), от 10 (румънците), от 5 (македонците)… А у нас го няма дори на английски в каталога на Националната библиотека. Това е не просто културен пропуск, а неизвинено отсъствие на България от часа по история.

(Малка скоба в същия ред на мисли: срамота е и липсата на български на „Персеполис“ на Марджане Сатрапи, иранката, която преди почти две десетилетия превърна този свой страхотно интересен рисуван мемоар в анимационен филм и спечели с него наградата на журито в Кан, а през 2019 г. режисира „Радиоактивност“ по превъзходния научно-любовен комикс на Лорън Реднис за Мари и Пиер Кюри…)

Palestine, Joe Sacco

Както Арт Спигълман е отъждествяван изключително с „Маус“, така и Джо Сако е първо „Палестина“ и чак после всичко останало. С тази разлика, че и много от всичкото му останало заслужава да се преведе час по-скоро: босненските истории „Горажде, безопасна зона“ (2000) и „Помагачът“ (2003), „Бележки под линия в Газа“ (2009), сборникът с репортажи „Журналистика“ (2011).

Сако (1960) се ражда в Малта, отраства в Австралия, завършва журналистика в Университета в Орегон през 1981-ва и същата година получава първия си отказ от списание, на което е пратил малка комиксова история. Това е именно споменатото по-горе Raw… Десетилетия по-късно един от най-влиятелните вестници в света започна така статията си за извънредния нов тираж на най-известната му книга:

Когато Джо Сако създаде „Палестина“, никой нямаше представа що е комиксовата журналистика, а сега неговата основополагаща творба се сдоби с нетърпеливи нови читатели.

Сако сочи като свои кумири в писането и рисуването Джордж Оруел и Робърт Кръмб. Рисунъкът му е елегантен, а точността, с която заковава важните въпроси – впечатляваща. В типа журналистика, която си е избрал, цени особено възможността миналото да се появява редом с настоящето, а неизбежното стилизиране на образите да направи по-поносимо осмислянето им („…рисунките на Сако често оказват въздействие на снимки, които нито един фотограф не би дръзнал да направи“, с право се отбелязва в една рецензия).

Методът му е следният: отива на места, които го вълнуват; остава там колкото е нужно, за да се ориентира; разговаря с голям брой хора; води си записки, щрихира, снима; прибира се вкъщи и месеци наред оформя събраното.

Най-големият ми страх е, че ще предам недостоверно нечия история,

казва Сако. И още:

Научих, че хората обичат да говорят за себе си. Стига да няма нещо, което много се опитват да скрият, фактът, че някой им задава въпроси, им е приятен.

Три за превод: Документални комикси
Три за превод: Документални комикси

© Кадър от France Inter (2020): Джо Сако си прави автопортрет. © „Палестина", корицата на испанското издание

През зимата на 1991/1992 г. Сако изкарва два месеца в Израел и Окупираните територии (Западния бряг, Източен Йерусалим и ивицата Газа) и през 1993 г. започва да публикува поредица от девет брошури по 32 страници, в които нахвърля срещите и впечатленията си от региона. През годините те се превръщат в деветте глави първо на двутомник, сетне на книга с предговор от Едуард Саид („Повечето възрастни са склонни да свързват комиксите с нещо фриволно или ефимерно и съществува нагласата, че с порастването човек ги изоставя в търсене на по-сериозни занимания […] но комиксите явно казват неща, които иначе не биха могли да се кажат, и не се подчиняват на обичайните мисловни процеси, надзиравани, канализирани и прекроявани чрез всякакъв педагогически и идеологически натиск“).

През 2007-а се появява специално издание, вече на 320 страници, с включени вътре спомени, чернови, фотографии, а най-новата „Палестина“ излезе преди дни и съдържа и послеслов от журналистката Амира Хас.

 В „Палестина“ Сако казва:

Аз съм скептик. Като журналист си длъжен да бъдеш Тома Неверни… Трябва да сложиш пръст в раната, а най-добре – цялата си глава.

Всяка негова страница е вихър от лица, жестове, реплики, ненадейни ракурси към характерни интериори и екстериори, внезапни хрумвания, абсурдни сценки, включвания от новините или книгите. Разказът обаче тече съвсем разбираемо и някак се родее с „романа от гласове“ на нобелистката Светлана Алексиевич (както тя нарече творчеството си пред „Тоест“) –

поразителна амалгама от лични разговори с прегазените от историята.

Серия от коментари на Сако за случващото се понастоящем в Газа върви от началото на годината в The Comics Journal – освен за да си съставим мнение за стила и мирогледа му, те могат да ни помогнат и да си набавим още малко нюанси и детайли по една безкрайно наболяла тема.

Kobane Calling, Zerocalcare

Не е изключено да познавате Дзерокалкаре от „Откъсни по пунктира“ (2021) и „Този свят няма да ме направи гадняр“ (2023) – двата му къси анимационни сериала за „Нетфликс“, които е задължително да се гледат със субтитри, за да се чуе как авторът говори като картечница на римски диалект (той озвучава и себе си като главен герой, и част от другите). А ако го познавате от тях, значи сте вече на „ти“ с основните действащи лица в живота и в комиксите му – майката (французойка с външността на квачката Лейди Клъв от Дисниевия „Робин Худ“), приятеля Секо (малословен, луд по сладоледа и покера онлайн), огромния угрижен Броненосец (въплъщение на вътрешния му глас). И сте забелязали колко сърдечен и ангажиран е този човек под смешните си рисунки.

Зад Zerocalcare (букв. „нула варовик“ – интернетски псевдоним, заимстван от натрапчива реклама на препарат против котлен камък) се крие Микеле Рек (1983), който, откак се помни, живее в Ребибия и я превръща в редовен фон на разказите си. Ребибия е краен квартал на Рим с горе-долу три забележителности: последната станция на една от линиите на метрото; едноименния затвор с над 2000 обитатели (апропо там се развива „Цезар трябва да умре“ на братя Тавиани); останките от праисторически мамут.

Стеснителен, тих, с меланхолични сини очи, вечно облечен в черно и способен да дава автографи по 13 часа без почивка, Дзеро е чудна смесица от юношеска възбудимост и дзен безвремие. И той като Спигълман и Сако започва да рисува от ученическите си години, но за разлика от тях се прочува още с блога си и с дебютната си самиздатска „Поличбата на Броненосеца“ (2011), а докъм 35-тата си година вече е продал над милион бройки от тази и следващите си творби. (Стартовият тираж на една от най-новите му книги – посветена на малък язидски град в Иракски Кюрдистан – беше 234 000 екземпляра…)

Три за превод: Документални комикси
Три за превод: Документални комикси

© Дзерокалкаре и Броненосеца, кадър от филма „Откъсни по пунктира" (2021); © „Кобани", корицата на японското издание

Предвестникът на „Кобани зове“ се появява под формата на рисуван репортаж в сп. „Интернационале“ на 16 януари 2015 г. и предизвиква такъв интерес, че на следващата седмица от същия брой е пусната допечатка. Не след дълго невротичният младеж от Ребибия, който изпада в екзистенциална криза дори само ако промени обичайния си списък за пазаруване, се емва отново до Рожава – преобладаващо кюрдски регион в Северна Сирия, в който с цената на страшни жертви неотдавна е заработил един почти утопичен обществен договор. В резултат от срещите му с местните хора и от усилието да проумее какво им се случва под всеобщия натиск („варварството на ИДИЛ, репресиите на Турция, агресията на Ирак“) през 2016 г. излиза „Кобани зове“ и моментално поражда публичен отзвук, преводи на дузина езици, две театрални постановки. В предговора към допълненото издание от 2020 г. авторът формулира задачата, която си е поставил, така:

… да разкажа на широка публика без специални познания относно близкоизточните конфликти… за едно късче земя, в което цяла мозайка от народности се организира и бори за общество, стъпило върху равенството на мъже и жени, мирното съжителство, зачитането на културните и религиозните различия, социалната справедливост и екологията.

И действително, тук се разказва от първа ръка и от човешки ръст за едни изключително самотни в битките си наши съвременници, за които рядко се говори в новините и още по-рядко – като за съвкупност от личности.

Повествованието е по-рошаво и по-егоцентрично от тези на Спигълман и Сако, а езикът е от различно поколение и спонтанно прелива в жаргон и позовавания на музикални парчета, касови филми и други попкултурни дадености

(в един момент разказвачът от неудобство се превръща в жабока Кермит, в друг събеседниците му се явяват в облика на парче козе сирене и подлютена маслина и пр.). Същевременно Дзеро е безпощадно саркастичен към собствените си недостатъци и особено към специфичната западняшка инфантилност – естествена смесица от невежество и изнеженост, – с която е склонен да наднича оттатък границите на уредения си живот. И все пак „Кобани зове“ е истински богато преживяване.

Колкото повече начини да се обсъжда светът – толкова повече събеседници. И толкова повече бъдеще.

„Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще“ – човешкият избор в центъра на пътуването

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2014/05/24/x-men-days-of-future-past/

Напоследък четем все повече книги и гледаме все повече филми в жанра антиутопия – откриваме нови и нови апокалиптични сценарии, в които планетата ни е замърсена, населението – намалено чрез изтребление и/или поробено, и то не от извънземни. Това, което силно ни привлича и което популярната култура ни предлага, е всъщност отражение на собствените ни страхове – страховете от война, от екологична катастрофа, от всякакви беди, породени от човешката алчност и от човешката склонност към неприемане на различните. Чрез книгите и филмите съзнателно или несъзнателно все по-често търсим отговор на въпроса: как може да се избегне това?
1
Вече сме гледали общо шест игрални филма за Х-Мен. Тяхната популярност е огромна, но това важи и за опасността от изхабяване на героите и стесняване на кръга от зрители само до най-запалените читатели на комиксите. Това обаче все още не се е случило.
Трилогия, развиваща се в началото на XXI век („Х-Мен“, „Х-Мен 2“, „Х-Мен 3: Последен сблъсък“), една предистория и една следистория на отделен герой („Х-Мен началото: Върколак“ и „Върколака“), както и една предистория на целия екип, развиваща се през 60-те на ХХ век („Х-мен: Първа вълна“) – какво повече може да се направи, ще се запитат по-незапознатите зрители?
Още много може да се направи, ще отговори всеки, който е по-запознат със света на Х-Мен и на супергеройските комикси като цяло.
Защото тези комикси не само ни дават страхотни герои с готини сили, но и истории, чието богатство не знае граници. И понякога само една-единствена история е достатъчна, за да задвижи отново колелото на филмовата поредица и да върне магията.
2.

„Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще“ е сюжет от броеве 141-142 на „Uncanny X-Men“, публикувани през далечната 1981 г. Наистина далечна, защото антиутопичното бъдеще, което обрисува, се развива в тогава тънещата в мъглите на неизвестното бъдеще 2013 г. Стражите – гигантски роботи, създадени, за да подчиняват мутантите – затварят всеки с Х-гени в трудови лагери. В комикса малкото свободни Х-Мен изпращат ума на възрастната Кити Прайд в по-младото й Аз. Кити от настоящето води Х-Мен към предотвратяването на фатален момент в историята, който ще подбуди антимутантската истерия – убийството на сенатор Кели, извършено от Мистик.
През 1993 г. историята е претворена в двоен епизод на анимационния сериал „Х-Мен“. Вместо Кити в настоящето (през 90-те) от бъдещето идва мутантът Бишоп, който атакува член на Х-Мен заради все още несъстоялото се убийство на сенатор Кели.
Историята несъмнено е любима за феновете, защото през 2001 г. те поставят този комикс на 25-то място в топ 100 на най-добрите комикси на „Marvel“ за всички времена.

И ето я магията за филмовата поредица за Х-Мен – двете времеви линии в сюжета правят възможно той да бъде продължение едновременно на успешната трилогия и на също така любимата предистория „Х-Мен: Първа вълна“. Така можем да видим всичките си любими герои накуп (че дори и с няколко допълнения) и те да обединят сили срещу настъпилия/настъпващия апокалипсис.
3Назад във времето се връща Върколака – понастоящем най-популярният герой, при това единственият от Х-Мен със самостоятелни екранизации. Кити отново има своята роля – силите й са се разширили и развили и именно тя го изпраща в миналото.
Всичко това звучи много обещаващо и много амбициозно, но дали резултатът е на ниво?
Още в първите секунди на филма усещам, че отговорът ще бъде да – чувам думите на Професора, виждам картини на страшното бъдеще. Чудя се – как нещата са се объркали така и защо?
И ето ги добре познатите герои от трилогията – Кити, Колоса, Върколака, възрастните Професора и Магнито – както и новопоявилите се Блинк, Бишоп, Сънспот, Уорпат. А враговете им… о, враговете им са нещо, което не сме виждали нито в комикса, нито в анимацията, нито дори във фенфикшъните с най-развинтена фантазия, вложена в тях.
Стражите са по-ужасни от всичките си образи досега, защото имат способността да се променят.
5Също както в комикса, причината на бъдещия апокалипсис е Мистик. Но не само заради убийство, с чието извършване тя без да иска отприщва антимутантските настроения и бъдещата война, а и заради уникалните й гени, които са направили Стражите наистина непобедими.
В повечето филми за Х-Мен имаме конкретен мутант, който се оказва двигател на действието заради уникалните си сили. В първия филм това е дарбата на Плевел да изсмуква и прихваща чуждите способности, във втория – регенерацията на Върколака, а в третия малкият Лийч, умеещ да блокира способностите на околните, е превърнат в източник за тъй наречено „лекарство“ срещу мутиралите гени, което предизвиква нов разрив в обществото.
Също както и предишните филми за Х-Мен, и в „Дни на отминалото бъдеще“ е поставен въпросът за приемането на различните. И то отново от двете гледни точки – различните мутанти-изроди в очите обикновените хора заплашват самото им съществуване, а различните недоразвити човеци от гледна точка на Магнито могат да бъдат единствено военен враг.
Най-съдбоносният избор в „Дни на отминалото бъдеще“ е в ръцете на Мистик. Тя ни е позната от трилогията като бездушна убийца и от предисторията като добро момиче, тръгващо по лош път заради обикновеното желание да си намери място под слънцето – и именно сега трябва да разберем как тези две толкова различни по характер героини са всъщност един и същи човек.
„Не искам вашето бъдеще. Не искам вашето страдание!“ – роптае младият Чарлз Екзевиър. Непроменимо ли е бъдещето? Обречена ли е Мистик да се превърне в злодей? Обречено ли е човечеството на война, робство и смърт, или има начин крахът да бъде избегнат?
„Дни на отминалото бъдеще“ отговаря на този и на много други въпроси по фантастичен начин. 6Показва ни всичките ни любими герои на едно място, но най-важното – и трансформацията на основните персонажи. Виждаме младият учен Ханк Маккой, който все още не е приел напълно Звяра в себе си, както и Магнито, който с бодри крачки се е устремил към злодея, когото познаваме. Виждаме, че пътят на младия Чарлз Екзевиър към Професор Х далеч не така безпроблемен, както сме си мислели. Виждаме съдбовната важност на човешкия избор. Защото именно в избора е отговорът – в него е бъдещето и от него зависи какво ще е то.
„Дни на отминалото бъдеще“ ни предлага това, както и други послания, а също и много екшън, страхотен, заради фантастичните сили на героите. Типичното за „Х-Мен“ чувство за хумор също не е пропуснато, а Живака надминава всичките ми очаквания към екранизирането на този герой – сериозно, мислиш си, че вече няма как да те изненадат с поредния як мутант и се оказва, че не е съвсем така. 🙂
Едно е ясно – Х-Мен са много далеч от изчерпване на големия екран и отсега нямам търпение за следващия, осми филм от поредицата – „Х-Мен: Апокалипс“, 2016 г. Кой е Апокалипс ли? Един много, ама наистина много обещаващ злодей…

7