Tag Archives: младежи

ЛГБТИ+ учениците и вредата от забраната на несъществуващи неща

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/lgbti-uchenitsite-i-vredata-ot-zabranata-na-nesushtestvuvashti-neshta/

Не съм отворена спрямо сексуалната си ориентация, защото тази тема никога не е била засягана в училище преди и след закона. „Пропаганда“ никога не е имало.

ЛГБТИ+ учениците и вредата от забраната на несъществуващи неща

Думите са на анонимна 12-класничка от София, взела участие в третото национално проучване (след първото от 2018 г. и второто от 2024 г.) на нагласите към ЛГБТИ+ учениците в българските училища. То е проведено през лятото на 2026 г. от Фондация „Сингъл Степ“, а в доклада върху изследването с правен анализ се включва и Сдружение „ЛГБТИ Действие“. Следва да отбележа, че бях редакторка на доклада, както и на този от 2024 г.

Актьори четат цитати от участници в изследването на „Сингъл Степ“

Анализът на резултатите включва отговорите на 1071 ЛГБТИ+ младежи от всички 28 области в България.

Респондентите са между 14- и 20-годишни и през учебната 2025/2026 г. са били ученици. Проучването, както и подборът на участниците са осъществени изцяло онлайн. То не е представително, но няма и как да бъде. Както уточних и в статията си за втората вълна на изследването от 2024 г., не е възможно да има представително изследване на ЛГБТИ+ хората. Защото не знаем колко са те и какви са основните им социално-демографски характеристики.

Имат думата ЛГБТИ учениците. Докато не е забранено да говорят

Основната задача на възрастните е да направят света по-сигурно място за децата. И когато децата чувстват, че е забранено да бъдат себе си, значи възрастните се провалят. Как точно – става ясно от ново проучване на нагласите на ЛГБТИ тийнейджърите. Светла Енчева анализира доклада върху изследването.

Въпреки това обаче методологията на проучването е изключително прецизна и е скрупульозно описана в доклада. Тя е изработена по образец на методологията на Националното проучване на училищния климат на американската организация Glisten.

Изследването е проведено две години след промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), известни като „закона за ЛГБТ пропагандата“, с които се забранява извършването на

пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната.

Проучването си поставя за цел да се разбере дали за ЛГБТИ+ учениците са настъпили промени след приемането на т.нар. закон за ЛГБТ пропагандата и ако да – какви са те. Това се установява по два начина. Първо, във въпросника е включен специален панел за последствията от закона. Второ, наличието на три вълни от изследването дава възможност за проследяване на тенденции – как се променят отговорите на едни и същи въпроси, зададени през 2018, 2024 г. и след закона – през 2026 г.

Последствията от закона

В края на май 2026 г. депутати от „Да, България“ внесоха в Народното събрание предложения за промени в ЗПУО, между които беше и отпадането на забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда. След последвалата вълна от хомофобски реакции обаче оттеглиха предложението за отпадане на забраната. Елисавета Белобрадова, която беше една от вносителките, защити оттеглянето с аргумента, че тази тема е изместила общественото внимание от останалите предложения на „Да, България“, и заяви (оригиналният правопис в този и останалите цитати е коригиран):

Интересът на обществото бе привлечен към едно-единствено предложение за отпадане на един „мъртъв“ текст, касаещ измислен и несъществуващ проблем, за който няма и никога не е имало нито един регистриран сигнал в МОН. Няма и да има.

Да, проблемът с „ЛГБТ пропагандата“ в училище е „измислен и несъществуващ“. Може ли обаче да настъпят реални вреди, ако забраните нещо, което не съществува?

Резултатите от изследването на „Сингъл Степ“ показват, че отговорът на този въпрос е положителен. Близо 80% от респондентите посочват, че знаят за закона – доста висока степен на осведоменост, като се има предвид, че тийнейджърите по принцип не се интересуват особено от законодателни промени. От тях близо една четвърт (23,8%) са чули учител или друг член на училищния персонал да се оправдава със закона, като прави негативни коментари за ЛГБТИ+ хората. Повече от половината (52,1%) имат съученици, които са постъпвали по същия начин. 29% пък са чули от работещи в училището, че заради закона или заради официална политика не може да се обсъждат ЛГБТИ+ теми в положителен контекст.

23,8%

са чули учител или друг служител да се оправдава със закона и да прави негативни коментари за ЛГБТИ+ хората

52,1%

имат съученици, които са постъпвали по същия начин

29%

са чули от работещи в училището, че заради закона не може да се говори положително за ЛГБТИ+ теми

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

Понякога цензурата се отразява и на теми, включени в учебната програма – респондентка осмокласничка например споделя:

Тази година изучавахме Сафо по литература и госпожата предварително ни предупреди да не споменаваме нищо, свързано с лесбийство, че иначе ще трябвало да си учим произведението вкъщи сами.

Заради закона са настъпили промени и в достъпа до информация на респондентите. Поне на онези респонденти, в чиито училища е имало информация по ЛГБТИ+ теми – от 87-те участници, отговорили свободно на въпроса дали изобщо е имало подобни ресурси в училище преди закона, 79 отговарят отрицателно. А 106 от знаещите за закона (14,8%) познават поне един ЛГБТИ+ ученик, който по някакъв начин е бил репресиран от училищния персонал – наказан, докладван, разкрит или набелязан.

Затова не е изненадващо, че близо 80% смятат, че законът ги кара да се чувстват по-невидими, а според 46,4% след въвеждането му положението на ЛГБТИ+ учениците в училището им се е влошило. Според почти толкова (43,1%) пък положението си е същото като преди. Но ако климатът и преди не е бил подкрепящ, „същото“ означава „пак лошо“. Респондент 12-класник обобщава ситуацията със следните думи:

Мога да кажа, че учители, които си бяха хомофобски настроени преди закона, все още говорят негативно за ЛГБТИ общността в часовете. Някои учители, които имат донякъде положително отношение към ЛГБТИ общността, вече не говорят за ЛГБТИ теми, само един учител тази година заяви пред класа, че подкрепя ЛГБТИ обществото.

Не е учудващо и че почти половината от запознатите със закона не смеят да повдигат ЛГБТИ+ теми в час. Според 38,1% законът е влошил психичното им здраве, а малко над половината не смеят да потърсят подкрепа в училище заради притеснение от закона или от училищните политики. А понякога търсенето на подкрепа допълнително би влошило нещата. Един от респондентите например споделя:

Психоложката е била казала на нашите: „Ама нали знаете, че сега с този закон […] ние не можем да говорим за толерантност.“

47,6%

са по-малко склонни да повдигат ЛГБТИ+ теми в час

38,1%

оценяват, че законът е влошил психичното им здраве

51,9%

са избягвали да потърсят подкрепа в училище заради закона или училищните политики

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

От друга страна, законът може да се използва и за разправа с учители, които не се харесват на някои от учениците си:

Миналата година целият ми клас беше направил план за уволнение на госпожата ни […]. Питаха я дали подкрепя ЛГБТ, тя отговори, че подкрепя хетеросексуалните, понеже нейните деца са били хетеросексуални, но пък би ги подкрепяла, ако са били и хомосексуални. След това класът ми отиде при класната и съобщи, че госпожата е била говорила за гейовете […] Госпожата просто беше строга и не я харесваха, но пък подобно [нещо би] могло да се случи на реален учител, който е гей, транс, т.н. Този закон е опасен.

Тревожни тенденции

Тенденциите, които анализът на изследването проследява, са групирани в пет области. Първата включва теми, свързани с тормоза и безопасността в училище. Втората изследва какви са ресурсите за подкрепа, до които участниците в трите вълни на изследването имат достъп в училище и вкъщи. Третата е посветена на психичното здраве и включва болезнени теми, като например отношението към самоубийството. Четвъртата е посветена на нагласите към емиграция на респондентите, а петата – на сигнализирането за случаи на тормоз и нападение.

Но вместо да преразказвам доклада, нека спомена някои от най-притеснителните тенденции, при които през 2026 г. се наблюдава статистически значима разлика спрямо 2024 г. и 2018 г. Започвам с най-тревожния резултат:

През 2026 г. повече от половината респонденти – 58,5%, сериозно са обмисляли опит за самоубийство през последните 12 месеца.

За сравнение, през 2024 г. подобни суицидни идеи са имали 49,4% от отговорилите на този въпрос. Ръстът спрямо 2024 г. е 9,1 процентни пункта. Ако делът на участниците, които поне веднъж са били нарочно изключвани или изолирани от съучениците си, през 2018 г. и 2024 г. е 71,1%, през 2026 г. той вече е 80,7%. Онлайн тормоз или заплахи поне веднъж са преживели 40,8% от респондентите през 2026 г. Точно една трета от участниците избягват тоалетните, понеже ги е страх. През 2024 г. така са постъпвали една четвърт, а през 2018 г. – една пета.

Сериозно са обмисляли опит за самоубийство

42,1%

2018 г.

49,4%

2024 г.

58,5%

2026 г.

Изключвани или изолирани от съученици

2018 г.71,1%
2024 г.71,1%
2026 г.80,7%

Преживели онлайн тормоз или заплахи

2018 г.34,1%
2024 г.35,5%
2026 г.40,8%

Избягват тоалетните заради несигурност

2018 г.20,3%
2024 г.24,8%
2026 г.33,3%

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

Нараства и делът на участниците, според които съучениците им не приемат ЛГБТИ+ хората – от 54% през 2018 г., през 57,6% през 2024 г., до 63% през 2026 г. Същото се отнася и до хомофобските подмятания – от 40% през 2018 г. до 54,2% през 2026 г. Една от респондентките споделя:

В училище винаги чувам някой да нарича друг „гей“ или „лесбийка“ по негативен начин. Няколко пъти са ме питали дали съм лесбийка, и винаги трябва да кажа „не“, но усещам колко ми трепери гласът и как изчаквам малко, преди да отговоря, и как сърцето ми започва да тупти по-бързо. Когато чуя съученик да говори лошо за ЛГБТ, винаги искам да питам защо мисли така, но просто замълчавам от страх.

Съучениците не приемат ЛГБТИ+ хората

2018 г.54%
2024 г.57,6%
2026 г.63%

Повечето ученици правят хомофобски подмятания

2018 г.40%
2024 г.48,3%
2026 г.54,2%

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

След приемането на закона се затвърждават и половите стереотипи. Например все повече респонденти чуват често или много често упреци към момичета, че не изглеждат достатъчно „женствени“ – 46,6% спрямо около 36% за предишните две издания на изследването. При аналогичния упрек към момчета – че не изглеждат достатъчно мъжествени – резултатът от 65,9% представлява статистически значимо увеличение само спрямо 2024 г., когато така са отговорили 55,3%, докато шест години по-рано нагласите към мъжествеността са подобни на днешните – 62,1%.

При това общо влошаване на климата в училище не е учудващ спадът в дела на участниците, които са разкрити за сексуалната си ориентация или половата си идентичност пред всичките си съученици. Докато през 2018 г. са разкрити 12,1%, през 2024 г. малко повече – 12,3%, две години след приемането на закона се наблюдава срив до 6,8%. Не е изненада и че чувството за принадлежност към училището прогресивно отслабва, както се вижда на графиката по-долу.

Подмятания за момичета, че не изглеждат достатъчно „женствени“

2018 г.36,1%
2024 г.36%
2026 г.46,4%

Подмятания за момчета, че не изглеждат достатъчно „мъжествени“

2018 г.64,1%
2024 г.55,3%
2026 г.65,9%

Разкрити пред всички съученици

2018 г.12,1%
2024 г.12,3%
2026 г.6,8%

Не чувстват, че принадлежат към училището си

2018 г.52,4%
2024 г.59,6%
2026 г.67,4%

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

Що се отнася до чувството за принадлежност към училището,

следва да споменем, че някои от въпросите, зададени в изследването, съвпадат с въпроси, на които са отговаряли учениците (15–16-годишни) в международното представително изследване PISA през 2025 г. В доклада се отделят отговорите на участниците в проучването на „Сингъл Степ“, които са на същата възраст, и се сравняват с дадените от българските ученици за PISA.

Резултатите от съпоставката показват, че ЛГБТИ+ респондентите в тази възрастова група се чувстват много по-отчуждени от училището спрямо връстниците си в България. Например според резултатите от PISA над 80% от 15–16-годишните ученици в България лесно създават приятелства в училище, докато през 2026 г. по-малко от половината от връстниците им в изследването на „Сингъл Степ“ отговарят така.

Пълноценна част от училището се чувстват 76,3% от всички спрямо близо два пъти по-малко – 39%, от ЛГБТИ+ ученици. Три четвърти от всички спрямо малко над 44% от респондентите на „Сингъл Степ“ се чувстват харесвани в училище, а близо 24% спрямо 61,8% се смятат за аутсайдери. Подобни са отговорите и на въпроса дали учениците се чувстват странно и не на място в училище. Самота изпитват 1/5 от 15–16-годишните спрямо близо половината от ЛГБТИ+ връстниците им сред респондентите на „Сингъл Степ“. Както казва една участничка в изследването:

Понякога се чувствам, като че ли никога няма да съм като връстниците си, и това е факт […] и съм по-склонна да стоя в тишина и да потъвам в собствените си мисли, отколкото да разговарям с класа ми.

Ученици на 15–16 години

Лесно създават приятелства

PISA 2025 г.82,6%
ЛГБТИ+ 2026 г.48,3%

Чувстват се пълноценна част от училището

PISA 2025 г.76,3%
ЛГБТИ+ 2026 г.39%

Мислят, че съучениците ги харесват

PISA 2025 г.75%
ЛГБТИ+ 2026 г.44,3%

Чувстват се аутсайдери

PISA 2025 г.23,9%
ЛГБТИ+ 2026 г.61,8%

Чувстват се странно и не на място в училище

PISA 2025 г.26,2%
ЛГБТИ+ 2026 г.61%

Чувстват се самотни в училище

PISA 2025 г.20,5%
ЛГБТИ+ 2026 г.47,7%

Данни: PISA 2025 г. и „Сингъл Степ“ 2026 г.

Отчуждението не е само от училището, а и от държавата.

И през трите вълни на изследването над 80% (за 2026 г. делът е 88,25) планират или обмислят да напуснат България. От тях през 2026 г. 77,8% посочват идентичността си като част от причините да емигрират (две години по-рано този дял е 72,3%, а през 2018 г. – 51,9%). А 72,2% от учениците, които знаят за закона за „ЛГБТ пропагандата“, биха напуснали страната заради него.

88,25%

планират или обмислят да напуснат България

От тях – посочват идентичността си като част от причините да емигрират

2018 г.51,9%
2024 г.72,3%
2026 г.77,8%

72,2%

от учениците, които знаят за закона за „ЛГБТ пропагандата“, биха напуснали страната заради него

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

Ето какво казват за емиграцията някои от участниците в изследването:

Хората и преди този закон бяха много токсично настроени към ЛГБТИ+ хората. Хомофобията е страшно нещо, особено в България. Често съм мислила, че е време да се местя. Тук няма да бъда приета.

Единственото нещо, което законът постигна, е да покаже, че младежите от тази прослойка нямат бъдеще в България.

Приетият закон позволява аз и хората като мен да бъдем тормозени и да си мислим за бъдеще в чужбина, където това, което сме, няма да бъде считано за „неморално“ и странно.

Стадии на отчуждението

Резултатите от трите издания на проучването на „Сингъл Степ“ разкриват плашеща картина след промените в ЗПУО. Средата в училище, където ЛГБТИ+ младежите прекарват голяма част от времето си, е станала по-неприемаща и враждебна. Дискриминационната реторика на политическо равнище се отразява негативно и на отношенията у дома – ако през 2024 г. 40,9% от респондентите не са били разкрити пред нито един член на семейството си, през 2026 г. така постъпват вече близо половината – 49,9%. Това обяснява защо участниците в изследването са все по-отчуждени.

Отчуждението обаче има степени. Първо ЛГБТИ+ младежите не се чувстват на мястото си в училище и/или вкъщи. В резултат на дискриминационното законодателство и враждебния климат в обществото обаче голяма част от тях не виждат бъдещето си в България, а искат да емигрират.

Ала най-радикалната форма на отчуждение е отказът от живота.

Ако дискриминацията, омразата, тормозът и насилието вече са нанесли непоправими щети върху психиката, и емиграцията не е спасение. Трагичен пример за това е самоубийството на активиста Марко Марков в Нидерландия.

Задължително образование по самоомраза

Много личен и също толкова важен текст на Светла Енчева за това, че с омраза едни към други и към себе си няма да стане. Наистина няма да ни се получи. Най-много да прогоним децата си някъде, където не им обясняват, че съществуването им е грешка и/или грях.

Фактът, че през 2026 г. близо 60% от ЛГБТИ+ младежите, участвали в проучването на „Сингъл Степ“, сериозно са обмисляли самоубийство, би трябвало да бъде червена лампа за институциите. Защото най-високата цена, която плащаме за популисткото и насаждащо омраза законодателство, е човешкият живот.

Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/spiderman-sreshtu-chalghata-ili-za-neobhodimostta-ot-populyarna-masova-kultura/

Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура

Навремето, докато още следвах магистратура в Софийския университет, изтръпнах, когато в една от лекциите покойният професор Петър-Емил Митев цитира мисъл на Мао Дзъдун, според която празните съзнания са най-хубави, тъй като са бели листове и върху тях можеш да напишеш всичко. Много може да се каже за откровения цинизъм на диктатора, известен с това, че по време на Културната революция използва необразовани младежи, за да тероризира хората на изкуството и науката. Трябва обаче да признаем, че той доста вярно е осъзнал възможността с помощта на пропагандата да програмира още бедни на житейски опит хора в една или друга посока. 

В демократичните общества подобна работа в смекчен вариант върши масовата култура – тази, която се потребява от хората и особено от младите в ежедневието им. Точно тук ми се струва, че като общество България има проблем, тъй като се опираме на изключително богатата си традиция от времената преди, около и след Освобождението, но изпускаме съвремието.

Можем ли да сме фенове на собствената си култура?

Факт е, че възходът на българската култура, започнал по време на Възраждането и продължил до налагането на комунистическата диктатура на 9 септември 1944 г., буди възхищение. Още от времената на Пенчо Славейков е популярно да се търсят кусури на Иван Вазов, но истината е, че делото му е внушително. Той сам-самичък създава корпус от текстове, достатъчно голям, за да положи основите на бъдещото развитие на литературата у нас, а една сериозна част от тях са наистина на много високо ниво. Повечето съвременни читатели познават Вазов най-вече с „Под игото“ и с някои от стихотворенията му, но той има голям набор от текстове – от хумористични до приключенски. 

В по-късен етап от развитието на книжнината ни силно впечатление прави творчеството на Йордан Йовков и Елин Пелин, като в „Гераците“ според мен виждаме най-точното диагностициране на архетиповете в българската народопсихология, въплътени в образите на тримата братя. Още преди тях нещо подобно обаче прави и Алеко Константинов – не само с широко цитирания „Бай Ганьо“, но и с незаслужено подценявания разказ „Пази боже сляпо да прогледа“. Каквото и да кажем за поезията ни пък, ще е малко. Имената на Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски и Вапцаров заслужено са записани със златни букви в историята ни и е напълно нормално да се преподават в училище и в университета, макар да не съм убеден, че един тийнейджър може напълно да осмисли всичките им текстове, особено пречупени през обобщенията в христоматиите.

В същото време трябва да сме честни: всички тези автори са далеч от съзнанието и вълненията на повечето юноши. Една от причините за това е начинът, по който ги преподаваме – като свещени писания, пред които можем само да се прекланяме, но като че ли не можем да почувстваме като – ще ме извините за съвременния термин – фенове. Друга причина обаче е самото естество на юношеството, когато се формираме като личности, застанали на границата между детството и зрелостта. Ако трябва да бъдем откровени, едва ли и американските тийнейджъри прекарват петък вечер зачетени в томовете на Стайнбек и Хемингуей, при цялото ми уважение към онези от тях, които го правят. Съмнявам се и голяма част от руските юноши да издържат на класиците Достоевски и Толстой. 

Какво искат младите хора и къде го намират?

Младите копнеят за истории, близки до тях, до емоциите им, до мястото, на което са самите те в живота – между невинността и съзряването. Докато голямата и сериозна литература сякаш предполага известен житейски опит, за да я оцениш истински и по достойнство.

Затова и тийнейджърите, за голямо раздразнение на родители и още повече на учители, често посягат към остросюжетните жанрове, като фентъзи и ужаси, понякога към комикси, често филмирани от Холивуд или пък нарисувани от японската анимация. И колкото и невероятно да звучи, преживяват много с тях, учат се на емпатия от героите им, попиват някои общочовешки ценности, получават простички, но важни дефиниции за доброто и злото и дори да не направят следващата крачка към класиката, водят някакъв духовен живот. За целта обаче трябва да имат тази възможност.

Ясно е, че американчетата в това отношение са най-облагодетелствани. Философията на САЩ, че всеки човек, ако е добър, може да успее, и кредото, че дори и да се провалиш, важното е да си опитал, вместо да живуркаш на сигурно, са направили така, че много хора са си създали кариера с умението да разказват истории, които да стигат до младите. Може да започнем с цялата плеяда автори на комикси от началото на миналия век – Джери Сийгъл и Джо Шустър, Боб Кейн и Бил Фингър, Стан Лий и Стив Дитко, създали супергероите Батман, Супермен и Спайдър-Мен, да минем през писатели като Франк Хърбърт, Стивън Кинг и Джордж Р.Р. Мартин и да стигнем до холивудските магьосници Лукас и Спилбърг. Ще видим, че тези хора са отговорни за голяма част от епосите на нашето време, истории, които в някаква степен играят ролята, изпълнявана в древността от Омировите поеми, а през средните векове – от рицарските романи, с тази разлика, че не са запазени за висшата класа, а са достъпни за всеки. И макар много от техните произведения да са отричани от сериозната критика като комерсиални, те формират определени ценности и базова етика.

Йода, докато шава с големите си уши, учи, че макар и по-лесен, пътят на гнева и омразата води до гибел; Батман, при все страховития си външен вид, отказва да убива дори най-големите престъпници; а Спайдър-Мен, освен че се катери по небостъргачи в прилепнал костюм, казва, че с голямата сила идва и голямата отговорност. Все още помня как гледах сцените във филмите на Сам Рейми за Човека паяк, в които обикновени хора се опитваха да му се притекат на помощ. Голяма част от публиката в киносалона у нас започна да се подхилква и още тогава на инстинктивно ниво разбрах, че има някакъв проблем, макар още да не осъзнавах точно какъв. Проблемът е, че при нас самата концепция за солидарност – да се подложиш на опасност заради някой друг – буди присмех.

Британците, независимо че разчитат на вековна литературна традиция с автори като Шекспир и Дикенс, никак не отстъпват и плениха света с „Властелинът на пръстените“ от Джон Р.Р. Толкин в средата на ХХ век, а после и с „Хари Потър“ в началото на XXI, като има статистики, че поредицата на Дж. К. Роулинг не само запалва цяло едно ново поколение за четенето, но и увеличава умението му да съчувства. Японците, които винаги са умеели да съчетават високото и популярното изкуство, накараха целия свят да гледа аниме, а истории като „Железният алхимик“ на Хирому Аракава отправиха посланието, че трябва повече да се стремиш да даваш, отколкото да вземаш. 

Къде обаче сме ние? 

Българската култура действително е в подем в последните години, като наградата „Букър“ за „Времеубежище“ от Георги Господинов е доказателство за развитието на литературата ни, маркирано и от успехи като получилия филмова адаптация „Възвишение“ от Милен Русков и романите на Захари Карабашлиев. Това обаче сякаш са произведения все за зрели хора, да не кажа за хуманитаристи, а в произведенията за подрастващи никакви ни няма. Белите листове на младите умове останаха празни, а върху тях чалгата написа онази пуста думичка от три букви, която редовно виждаме надраскана със спрей къде ли не.

Не искам да бъда разбиран погрешно. Всеки има право да слуша каквото си иска. Но когато изборът е беден, чалгата дава храна, която е изключително оскъдна откъм витамини за душата. Тук мерило за успеха са парите, мечтата е момчето да стане богаташ с беемве, а момичето – плеймейтка и бъдеща негова половинка със силиконов бюст. Учудва ли ни тогава това, че голяма част от младите хора са хиперпрагматични, лишени от съчувствие и от мечти (извън успеха на битово ниво).

Не по-малък проблем има и с част от масовите заглавия, които все пак бележат успех. Книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари де Мео е сръчно написана и в нея има симпатични хрумки, но наред с това проповядва мислене за България като обсадена крепост – че светът наоколо е враждебен и ние трябва да сме настръхнали срещу него. Лично аз се отказах от тази книга, когато прочетох в нея, че дори с италианците не можем да осъществим контакт. В „Бабо, разкажи ми спомен“ между уюта и вкусните рецепти има вмъкната хомофобска нишка. Знайни и незнайни автори тракат произведения на струната на крайния национализъм с твърдения от типа на това, че крал Артур е българин или че гърците са ни откраднали историята. Нашето е добро, чуждото е лошо – светоглед, завещан от литературата на късния социализъм, която от своя страна е наследница на нискокачествените партизански романи от ранния. След подобни четива няма да е учудващо, ако в един момент се окаже, че младите, които изобщо си направят труда да гласуват, ще пускат бюлетини в подкрепа на популистки партии. 

Въпросът е дали има изход от това

Опитът на България показва, че би трябвало. Най-ярък пример е успехът на „Гунди“, показал, че все още можем да разказваме истории, които да развълнуват голям брой хора у нас. Трябва да имаме предвид, че сме изправени пред много трудна ситуация, в която умението ни да се съсредоточаваме е ерозирано от платформи като TikTok и Instagram, целенасочено направени така, че вниманието да не се захваща за нищо, а постоянно да се търсят нови и нови неща. В резултат вече дори гледането на пълнометражен филм се превръща в трудна задача, да не говорим за прочитането на цяла книга.

Не съм съгласен и не приветствам тезата, че западната култура ще надделее над националната, за да формира ценностите на по-голямата част от младите хора. За мен не е добра стратегия да се разчита на това – по няколко причини. Първо, тя не е правена за нас и не е съвсем сигурно, че може да достигне до потребителите тук със същия успех, с който го прави сред основната си аудитория – хората от държавите, в които е създадена. Преведено на прост език, ние, българите, изпускаме много неща от „Хари Потър“, които англичаните улавят. Преди време в разговор с актьора Станислав Яневски (изиграл една от епизодичните роли във филмите от поредицата) научих, че „Хогуортс“, като изключим магиите, е почти реалистично училище, а разделянето на домове и състезанията си ги има и в британските пансиони. 

Второ, западната култура не е лишена от недостатъци, особено във варианта си от последните десет години. Най-малкото, окрупняването на развлекателните компании и в киното, и в литературата направи културата свръхкорпоративна и доведе до пресушаване на новите идеи – не е случайно, че на екран излизат само продължения и епизоди от поредици, а на хартия най-вървежни остават основно все едни и същи автори, изгрели в края на миналия или началото на този век. 

На трето място, ако се върнем към България, през десетилетията сме доказвали, че можем да създаваме качествени автори със силни произведения. Така бихме били ценни и за новото глобално село, в което, макар и мъчително, се превръща светът – не само като пасивна страна, която потребява, но и като активна, умееща да създава. Това трудно ще стане с патриотична литература колко сме велики и как другите са лоши, а няма и нужда. 

По-паметливите фенове на фантастиката си спомнят и приключенските романи на Петър Бобев, като „Каменното яйце“ (1989), разказващ за избягали в Африка тиранозаври години преди „Джурасик парк“, макар твърденията, че Крайтън е вдъхновен от нашия автор, да са малко пресилени (за любопитните – подобен сюжет се появява години по-рано, през 1984 г., в романа Carnosaur на Хари Адам Найт).

За съжаление, вече са забравени книжки като „Педра Пинтада“ на Ангел Сарафов, но за сметка на това мнозина все още са запалени по книгите игри, превърнали се във феномен на родния пазар през 90-те години. Макар и творящи под западни псевдоними, автори като Любомир Николов – Нарви, Георги Миндизов и Богдан Русев създаваха завладяващи приключения, които не само пленяваха въображението на читателите, но и съумяваха да им създадат представи за добро и зло.

Особено изкусен в това отношение беше отишлият си по-рано през тази година Нарви, винаги възнаграждаващ в интерактивните си сюжети моралния избор. Думите ми не стигат да изразя колко ценен беше той лично за мен в един момент, когато за много младежи от моето поколение в идоли се превръщаха героите от криминалната хроника с лъскавите си германски лимузини, тежки мобифони и леки жени, подпяващи попфолк около тях.

В наши дни има сполучливи опити в популярната литература и затова се зарадвах да науча, че романът „Мамник“ от Васил Попов ще бъде адаптиран като филмов сериал. Потенциал показа и поредицата „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, започнаха наново да излизат книги игри. Проблемът обаче е, че поне засега тези произведения остават в сравнително по-затворен кръг, най-често на градската интелигенция, която малко или много вече води активен културен живот. Хубаво е, че тя не е оставена да разчита само на преводни творби, но за съжаление, не е достатъчно. Трябва да се измисли начин да се стигне до широк кръг зрители и читатели, особено млади хора, така че те да получат някакви ориентири за добро и зло и в същото време да не става дума за крайния национализъм, делящ всичко на наше и чуждо. 

Въпросът как да стане това, е, както се казва, за един милион долара, а часовникът отдавна тиктака. Може би обаче е ясно как няма да стане. Ако заклеймяваме младите хора и нещата, които обичат – аниме, комикси и видеоигри, – със сигурност няма да успеем да направим нищо, освен да ги отчуждим тотално от опитите ни да осъществим контакт с тях. Преди години писателят Рик Риърдън, по онова време учител по литература, беше споделил, че се е чудил защо учениците му четат само „Хари Потър“, и когато разбрал, че имат потребност от книги с подобен емоционален заряд, създал поредицата „Пърси Джаксън“, на свой ред превърнала се в хит. Може би хората, занимаващи се с култура, имаме нужда от подобен подход – първо да чуем младите. И чак след това да опитаме да ги заговорим.

Репортаж от Бургас Трима отличени и от „Биволъ“. С награди приключи Десетият международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/nagradeni-alef-bivol.html

четвъртък 22 юни 2023


На впечатляваща и емоционална церемония Център за еврейско-българско сътрудничество „Алеф” връчи наградите на победителите в юбилейното десето издание на Международния ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”.…