Tag Archives: масова култура

Скритият океан на фен културата

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/skritiyat-okean-na-fen-kulturata/

Скритият океан на фен културата

Миналия месец на книжния пазар у нас се появи романът „Алхимизирани“ от СенЛинЮ. Макар да излезе почти едновременно със световната си премиера, книгата вече имаше аурата на хит, а за правата на бъдещата филмова адаптация авторката прибра рекорден хонорар. На пръв поглед това звучи изненадващо и нелогично. За новите автори не е лесно да пробият на книжния пазар, който е наводнен от продукция до такава степен, че да бъдеш забелязан си е цяло чудо. Но СенЛинЮ получи пълното доверие на издателите си – „Дел Рей“ в САЩ и „Пенгуин“ в Австралия и Обединеното кралство.

Причината? Книгата всъщност имаше готова аудитория. Макар „Алхимизирани“ да е самостоятелно готическо фентъзи с оригинален свят и собствени герои, то до голяма степен е вдъхновено от Manacled – фенфик от 2018 г., с който авторката предизвика истински фурор в интернет и си спечели милиони читатели. 

Какво е фенфик? 

Понятието идва от английската дума fanfiction – литература, създавана от любители на основата на популярни художествени произведения. В случая – версия на „Хари Потър“, в която се разказва историята за невъзможна любов между Драко Малфой и Хърмаяни Грейнджър. При преработването ѝ в роман, годен за книгоиздаване, героите претърпяват смяна не само на имената, но и на уменията и биографиите си, така че „Алхимизирани“ да не нарушава авторските права на Дж. К. Роулинг. До голяма степен обаче именно популярността на фенфика даде тласък на СенЛинЮ. Това е подходящ повод да разгледаме феномена на фен културата, която освен литературни произведения генерира също картини и дори филми.

Трябва да се има предвид, че разликата между професионално и любителско творчество идва с въвеждането на авторското право. 

Преди това всеки е можел да си съчинява произведения с познати герои. Известен е случаят с древния римски поет Вергилий, който използва сюжета, развит в „Илиада“ и „Одисея“ на Омир, за да сътвори епичната поема „Енеида“ – героична история за произхода на Вечния град и обитателите му. Но това не е изключение – според средновековни историографски съчинения британците също са потомци на Еней, а в Древна Гърция векове преди Вергилий е имало други поеми, които са приписвани на Омир, но са изгубени.

Тази творческа свобода замира с авторското право, което дава възможност единствено на автора (или на този, който държи правата) да се разпорежда с художествените светове и героите си. Повечето творци подкрепят това ограничение, но има и изключения. Писателят на хоръри Хауърд Лъвкрафт например е окуражавал свои колеги да ползват героите от разказите му и така създава споделена вселена, поддържайки добри отношения с творци като Робърт Хауърд, Кларк Аштън Смит и Огъст Дерлет. 

Рядко обаче авторите са толкова широкоскроени. 

Това не спира фенове, силно впечатлени от дадено произведение, да създават собствени творби по него – просто не могат да печелят от издаването им. Тези фенфикове не бива да се бъркат с творбите, издавани с официален лиценз, като романите за „Междузвездни войни“, които са феномен от различен порядък, макар някои критици да ги наричат лицензиран фенфик. Лично за мен малко по-различни са и произведенията, които на теория са фенфикове, но се разпространяват в търговската мрежа, защото в някои държави авторското право не се спазва много-много. Такъв е случаят с руските продължения на „Властелинът на пръстените“ – като трилогията „Пръстенът на мрака“ от Ник Перумов.

Сред първите примери за фенфикове са разкази по телевизионната поредица „Стар Трек“, 

които се появяват още през 60-те години на миналия век. Те се разпространяват на събития за фенове, т.нар. конвенти, като цената, която авторът изисква, e единствено с цел да покрие разходите по отпечатването. С появата на интернет разпространението на подобни истории се улеснява значително и сред тези творби дори се раждат култови класики, макар да остават известни на сравнително тесен кръг фенове. Авторите на оригиналите невинаги са очаровани – Ан Райс например беше споделила, че се „разстройва“ от мисълта някой друг да пише за персонажите ѝ. Повечето обаче си дават сметка, че фен творбите са безплатна реклама, която задържа интереса към дадена поредица, когато липсват достатъчно официално лицензирани произведения – книги или комикси. 

Пример за подобно произведение е поредицата „Хроники на лъвските земи“ (Chronicles of the Pride Lands от Джон Бъркит и Иън Лейтън, преводът на заглавието е мой). Тази поредица е вдъхновена от филмите за Цар Лъв. Тя връща почитателите му в предисторията на животинския свят, създаден в анимацията на „Дисни“, и разказва за младостта на Муфаса и Скар, базирайки се на официални книжки на компанията за малки деца, като редактира историята така, че да е подходяща и за пораснали фенове.

Фенфикът през XXI век

Фенфикът претърпява истинска експлозия в началото на новото хилядолетие. Тласък на този процес дава „тригодишното лято“ – термин, с който феновете на „Хари Потър“ обозначават паузата между излизането на четвъртата и петата книга от поредицата на Дж. К. Роулинг. В нетърпението си да узнаят какво предстои, много фенове не издържат, плюят си на ръцете и сами създават версии как трябва да се разгърне историята. Някои от тях са съвсем кратички и любителски, но други са изключително обемни. И макар да не отговарят на изискванията за професионално издадена книга, развиват интересни и епични сюжети. 

Такъв пример е „Трилогията за Драко“ от Касандра Клеър, чийто успех дава тласък на писателската кариера на авторката. В официално издадената си поредица „Реликвите на смъртните“ Клеър използва много мотиви, които първо е тествала във фенфика, но те вече са разположени в оригинален свят със собствени герои. 

„Хари Потър“ предизвика втора подобна експлозия и след финала на поредицата през 2007 г., 

като се появиха няколко саги продължения – James Potter от Джордж Норман Липърт и Albus Potter от Кевин Макафъри. Постоянна муза за вдъхновение на авторите любители са и т.нар. shipping wars (от ship, съкратено от relationship) – кой с кого е трябвало да стане гадже. Срещат се читатели, недоволни например, че Хърмаяни накрая се е омъжила за Рон. Те разказват алтернативни истории, в които героинята е я с Хари, я с Драко. Форматът беше удобен и за експлоатирането на връзки, считани преди това за неприемливи – дълго време най-популярният „шип“ беше между Хари и Драко, макар че Manacled сякаш обърна резултата в полза Драко и Хърмаяни.

Но „Хари Потър“ далеч не е единствената творба, около която са се нароили успешни любителски произведения. Вампирската сага „Здрач“ от Стефани Майър вдъхновява Е. Л. Джеймс за еротичната трилогия „50 нюанса сиво“ – първоначално фенфик за Бела Суон и Едуард Кълън, известен под заглавието Master of the Universe. Разкази, повести и книги са създадени и по различни филми, като тези от киновселената на „Марвел“ или сериали като „Доктор Кой“. И дори за реални знаменитости – главната героиня в сагата „След“ от Анна Тод първоначално изпитва романтично увлечение по певеца Хари Стайлс. Местата, където могат да се намерят подобни произведения, са най-често специализирани сайтове, като Fanfiction.net, Wattpad и Archive of Our Own.

Фенско изкуство отвъд литературата

Не всички любителски произведения са в литературен формат. Почти всеки е правил като дете „фен арт“ – картинка на любим герой – дори да не е бил наясно с термина. В наши дни обаче е популярно да се рисуват илюстрации на любими герои на ниво, което или е високо, или имитира успешно оригиналния стил, ако става дума за анимационен филм. Попадал съм и на музикални композиции, вдъхновени от дадено произведение. Но това понякога се прави и в оригинални творби на големи музиканти – например песните за фентъзи световете на Толкин и Муркок от Blind Guardian, така че при музиката границата е по-размита.

Най-голямото предизвикателство си остава направата на фен филм – инвестицията е значителна, усилието много голямо, а възвръщаемост по правило няма. Въпреки че историята помни някои „креативни“ решения с комерсиална цел – като анимацията на италианската компания „Мондо ТВ“, в която Цар Лъв на име Симба се бореше с тигъра Шир Хан от „Книга за джунглата“. Последното беше удар срещу „Дисни“, макар самата компания да е обвинявана, че първоначално е замислила хита си като кавър на японската анимация „Кимба, бялото лъвче“ – нещо, което отрича до ден днешен.

Пастишите – произведения, видимо вдъхновени от други творби, 

обаче като цяло са друга тема, макар и свързана с фенфиковете (които в чистата си форма използват имената на оригиналните герои). Голямата разлика между двата жанра е, че пастишите, общо взето, са законни и могат да се използват с комерсиални цели, макар у някои творци да остава горчив вкус. Според Франк Хърбърт например „Междузвездни войни“ взема прекалено много от неговата сага „Дюн“.

Точно „Междузвездни войни“ е благодатна вселена за фен филми, тъй като има доста ярък визуален почерк. С по-скъп светлинен меч играчка и добре изработен костюм на Дарт Вейдър един фен филм веднага може да грабне вниманието на зрителя – дори ако е заснет между дърветата в най-близкия парк до дома на режисьора. Сред по-известните продукции, вдъхновени от тази вселена, са пълнометражният Threads of Destiny на Размус Тирзитис и сагата Sith Wars на Руи Константино. 

Подходящи за любителско кино са и поредиците за супергерои, 

а сагата „Трансформърс“ е благодатна за филми, в които са снимани играчки на героите. Това от своя страна е сбъдната мечта за колекционерите, които са може би най-важните фенове за тази поредица. Учудващо е, че въпреки „детския“ похват някои от сюжетите са дори по-сериозни, отколкото в официалните произведения. Така например Roll Out ни представя историята на аутобота Хот Спот, който страда от панически атаки.

Има и един уникален според мен случай, в който любителско произведение сериозно подсилва оригиналната поредица и предшества официалните ѝ екранизации. Става дума за хорър игрите Five Nights at Freddy’s на Скот Коутън („Нощна смяна във „Фреди“), и по-конкретно за VHS записите. Това са късометражни филми, в които се използват похвати от т.нар. аналогов хорър (имитиращ дефектите на старите видеокасети), за да се разкажат смразяващи истории за аниматроните и изоставените пицарии от игрите. Резултатът е ефектен и не само подготви феновете за излизането на официални филми, но дори и накара част от тях леко да се разочароват от по-мекия тон в първия от тях. 

Трябва също така да се отбележи, че поредицата беше последвана от пълнометражен, видимо вдъхновен от нея филм с Никълъс Кейдж, макар формално да бе с оригинални герои и сюжет – Willy’s Wonderland, преведен у нас като „Увеселителен парк на ужасите“. С него обаче отново излизаме от темата за фенфиковете, за да се озовем при пастишите.

Фенските творби – от боклуци до бестселъри

При такова изобилие открит остава въпросът за качеството на любителските произведения. Често (но невинаги) те се създават от млади творци без опит. Сред голяма част от по-широкия кръг фенове битува мнението, че повечето от тях са пълен боклук. Това е вярно дори когато се вземе предвид правилото на Теодор Стърджън, че 90% от всичко е боклук. Когато фенфикът е зле, той е толкова зле, че има случаи, в които се превръща в класика заради ниското си качество. Такъв е случаят с My Immortal – история по художествения свят на „Хари Потър“, за която до ден днешен се спори наистина ли е толкова тъпа, или е умишлено създадена като пародия. Някои от произведенията обаче са на ниво и посредством тях литературата се обогатява с нови талантливи автори.

Нещо повече – фенфиковете дават възможност на млади творци по сравнително безопасен начин да придобият някаква популярност и ако са достатъчно умни, да използват обратната връзка от читателите, за да ошлайфат таланта си. Както направиха Касандра Клеър и СенЛинЮ.

Има ли филм през 2024 г. в българското кино?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-film-priez-2024-g-v-bulgharskoto-kino/

Има ли филм през 2024 г. в българското кино?

Сядам да пиша в кино „Влайкова“. Поводите са два. Първият е, че интериорът на клуба в преддверието е уютен, напомня ми на някогашните киносалони около „Славейков“, в които прекарвах свободното си време. Другият повод е оптимистичен – около Коледа адвокат Димитър Ганев, познат още като Маляка от „Войната на таралежите“, дари хонорарите от детските си роли, които от години е събирал, за каузата на читалище и кино „Влайкова“. 

Ето някои боксофис факти 

В периода ноември 2023 г. – декември 2024 г. във Facebook страницата ми @Има ли филм? бяха публикувани ревюта за 24-те български кинопремиери, гледани от 1 238 764 зрители. Те са чудесна новина за нашето кино. Може да се заключи, че салоните през миналата година са посетени от нова аудитория. 1 053 764 зрители са гледали частно продуцирани филми. Дори без „Гунди – легенда за любовта“ (отзивите ми за филма може да прочетете тук и тук, а връзките към останалите ревюта са при имената на съответните филми) – до неговия резултат в последните десетилетия се доближават само „Мисия Лондон“ и „Възвишение“ – зрителите на частно произведени филми са 333 764. Продукциите, дотирани от Националния филмов център (НФЦ), имат аудитория от 185 000 души. 

Защо държавно финансираните филми привличат шест пъти по-малко зрители? Ако отговорът е „Такова е качеството на зрителя“, то авторите на тези заглавия са загърбили основната си функция. Публиката е функция на времето, а творците имат задача да изпреварват нагласите ѝ и да я водят. Тезата ми е, че подборът на проекти в НФЦ е поставен на грешна основа от Закона за филмовата индустрия. Художествената комисия поощрява не проекти със зрителски потенциал, а тези, които биват внесени от определен кръг хора. 

Ето основните проблеми най-вече в подкрепените от НФЦ филми.

Историята и сценарият

Всяка история артикулира проблем и авторите трябва да създадат свят, разбираем за зрителя, от който тръгва пътешествието на главния герой. Като носител на значимата тема той се бори с неправда или жизненоважно за него препятствие. Темата влияе и подтиква героя към вътрешна борба, след която той променя и света около себе си. Тема се изказва с теза и послание. Ако на героя му липсват положителни качества или стремеж към тях, то киноисторията трудно стига до зрителя, той не ѝ вярва и не я съпреживява. Там се провалят филмите „Диада“, „Добрият шофьор“, „Уроците на Блага“, „Цената на властта“, „Аферата Пикасо“, „Уроци по немски“, „Заведи ме вкъщи“, „Сватба“, „Без крила“. Героите лесно разрешават проблемите си, като извършват морално укорими действия или вземат такива решения. 

Слабостите на един проект са ясни още на ниво сценарий. Повечето сценарии, подкрепени от НФЦ, са неструктурирани. Липсва изграден контекст за начало на действието. Авторите знаят предисторията, но зрителят не, а той има нужда от ясен първичен свят, от който тръгва героят. Сценаристите не създават нравствено устойчиви герои, които да защитят темата.

Бърз преглед на най-гледаните в последните 30 години наши заглавия сочи, че само „Гунди – легенда за любовта“ има авторски сценарий. Другите три заглавия са написани по романи – „Мисия Лондон“ от Алек Попов, „Възвишение“ от Милен Русков и „Дзифт“ от Владислав Тодоров. При проекти като „Почивката“, създаден на основата на канала в Youtube „Светът на Ванката“, не може да се говори за добър текст. 

Сценарият за един филм отнема в най-добрия случай два-три месеца в много изтощителен режим на работа от опитен професионалист. Проучването отнема месеци. Пренаписване до работна версия отнема още толкова. Наблягам, че това е в тежък режим на работа, с над десет часа работа на ден. Предлагането му на продуцент отнема поне още няколко месеца. Сглобяването на смислен проект – още толкова. Следват месеци или години за кандидатстване. Сключване на договор и финансиране – два-три месеца. После подготовка, заснемане и монтаж – година и половина до премиера. Дотук почти пет години за проект, осъществен в най-кратки срокове от идея до салон.

Представете си в този ежедневно променящ се свят колко важен е погледът на авторите в бъдещето. Изключително трудно е да поставиш актуална тема. Затова глобални и общовалидни теми като „любовта побеждава всичко“, „човек срещу общество“, „добро срещу зло“ и др. са винаги печеливши, а само обстоятелствата, в които са поставени героите, се менят. Контекстът на идеята за филм трябва да прозира по-напред и да уцели нагласите на публиката. Пример за това са „Гунди – легенда за любовта“, „Русалки“ (само в частта с темата) и „Любен“. Негативен пример е „Уроците на Блага“ – с много добра тема, която е болезнена от десетилетия, но филмът не я поставя в нов контекст и така тя губи актуалността си.

Актьорската игра, операторската работа, музиката

Задаването на правилна актьорска задача изглежда трудно за повечето ни режисьори. Тя е обстоятелство или мотивация, които режисьорът предлага на актьора да преодолее или да постигне по свой начин. В театъра процесът е дълъг, за да се изградят трайни инстинкти за проблемите на всяка сцена, докато спектакълът се твори в реално време пред зрителя. В сценичната репетиция режисьорът вижда завършена играта на актьора.

В киното актьорът има слаба представа за крайния резултат поради липсата на хронология в снимачния процес и многото дубли. В няколко фестивално успешни наши филма героите крият емоционалността си зад непроницаема маска. Липсва вътрешен монолог, който би помогнал без думи да се предаде моментната динамика на емоцията в образа. Изпадането в такова състояние е знак, че актьорът или не може да изгради образа си, или няма добре поставена режисьорска задача. Както пътеката към върха следва спадове и изкачвания, така и пътят на героя никога не е равен.

В разкадровката (гледните точки и близостта до действието в различните кадри на сцените) липсват достатъчно установяващи мястото на действието кадри. Често покритието на сцените, тоест снимането им от различни гледни точки и с различна крупност (различни мащаби на приближение), е недостатъчно. Монтажът страда от липса на гледни точки. Изборът на план във всяка сцена трябва да следва драматургичната логика. Ако у героя назрява решение или напрежение, то движението на камерата към него е оправдано драматургично. С камера, която просто се движи насам-натам, се снимат евтините реклами и видеоклипове.

Стълб в българското кино през наблюдавания период е операторската работа. Емил Христов, Фран Гарсия Вера, Иван Вацов, Борис Славков, Вашко Виана, Александър Станишев, Симеон Кермекчиев, Румен Василев, Кирил Проданов са постигнали много в работата си по тези филми. Пожелавам им работа по добри проекти.

Забелязвам тенденция от композиторите да се изисква работата им да е самостоятелен носител на драматизъм, епичност, тревога. Това са състояния, които сценарият, режисурата, актьорската игра и операторската работа би трябвало вече да са изградили, а музиката само да акцентира върху тях.

Криворазбран „арт“ и липса на мъдрост

Някои автори са успели да пришият към филмите си етикета „арт“. Арт киното е жанр, както и драмата. Той борави с нови похвати, опитва да изкове различен от стереотипа глас, да разчупи форма и структура. Слабо изградената драма не е „арт“, нито „социално“ кино. Друг стереотип налага мнение, че жанрът „драма“ е гаранция за зрителски неуспех. Но не изборът на жанр е проблем, а качеството. „Ерин Брокович“ е социална драма, защото, докато преодолява житейските си проблеми (драма), героинята успява да разреши голям проблем и на хората около себе си (социално кино). „Уроците на Блага“ и „Уроци по немски“ не са „арт“, нито „социално“ кино, а драми със зле структурирани сценарии, защото героите им не разрешават екзистенциален проблем, свързан с тях и социума, а просто се носят по течението. Главен герой, който да противостои и да защитава темата на филма, всъщност няма.

Липсва мъдрост в работата на режисьорите по темата. Изкуството е скалпел, през чийто срез филмовият герой вниква в обществена рана, която му влияе. С усилията или с провала си той се стреми да я излекува. И ако му липсва морален компас, то филмът е обречен на зрителски бойкот въпреки фестивалните си успехи.

Често темата нищи социални недъзи, но вместо значими послания авторите просто регистрират проблем. „В България е лошо, това е системата, всеки е част от играта.“ Тези послания остават повърхностни, с герои, които лесно се предават пред препятствията. В много филми тандемът режисьор–продуцент пропуска функцията на темата като спойка. Всяко действие във филма се съотнася с темата. Игралното кино показва как главният герой се съпротивлява на това, което разтърсва света му. Колкото по-жизненоважен е залогът, толкова по-мощна е драматургията. Липсата на пари, ако не е жизненоважна, не е мотив за престъпване на морална ценност. Това е линията на „лошия“. В „Добрият шофьор“, „Диада“, „Цената на властта“, „Уроците на Блага“, „Уроци по немски“, „Аферата Пикасо“ героят много лесно избира тъмната страна. Той става активен участник в проблема и няма кой да се бори в посока на темата на филма. В „Чума“, „Заведи ме вкъщи“, „Без крила“ на героя му липсват ясни морални устои. 

Продуценти или изпълнителни директори?

В България продуценти почти няма. С добрите бюджети на „Уроците на Блага“, „Уроци по немски“ и „Клопка“ на екран се предлагат постни локации и липса на всякакъв размах и въображение във визуалната част. Наличието на бюджет би трябвало да е видимо на екрана. В повечето случаи се приема, че българските филми нямат възвръщаемост. Е, някои доказаха противното. За съжаление, при най-печелившия проект, ако гледаме съотношението между бюджета и постъпленията – „Почивката“ (тук говорим за устойчив проект, развит в „Светът на Ванката“), има творчески дефицити и филмът по-скоро влияе зле на публиката в дългосрочен план. Ако се повиши качеството на филмите, с тях ще израсне и публиката. Така зрителят сам ще започне да отсява слабите филми.

В България има изпълнителни директори. Те разпределят бюджет. За разлика от тях, продуцентът познава пазара в дългосрочен план. Той предчувства какви теми биха вълнували публиката в следващите години, защото има широк поглед върху световното развитие. В портфолиото му чакат идеи за проекти, за които времето още не е дошло, и други, които отлежават, защото е пропуснал момента. Продуцентът има глас за финалния монтаж, следи за ясно артикулиране на темата спрямо сценария. Той е гарант, че ще се създаде добър и гледаем продукт, чието място е в кината. 

Присъствие на фестивали и проблеми с подбора

Големите фестивали са огромни пазари за сключване на сделки. Но има и алтернативни, в които са добре дошли гласовете от малки кинематографии и по-непознати култури. В тях НФЦ се позиционира изключително добре. Филмите, финансирани от Центъра, печелят награди, авторите им обикалят фестивалната мрежа и подпомагат следващите си проекти. Но те не са определящи за облика на едно национално кинопроизводство. То би трябвало да е многообразно и да е огледало на обществото ни. Затова трябва да се продуцират проекти с добре структурирани сценарии и ясни теми, които да се задържат в салона. 

НФЦ изнемогва в подбора на сценарии и в режисурата. От излезлите последни 24 филма добре структурирани истории имат само четири – „Гунди – легенда за любовта“, „Любен“, „Отговор на всички въпроси“ (филмът е без написан сценарий), „Пулсът на танца“, и донякъде „Без крила“. Първите четири са отхвърлени от НФЦ. Неразбираема е липсата на подкрепа за следващия проект на „Междинна Станция“ след изумителния успех на „Гунди – легенда за любовта“. Подобен беше и случаят с „Игра на доверие“. След като „В сърцето на машината“, филм със субсидия от НФЦ, постигна 121 000 зрители за 2023 г. и беше избран за българско предложение за „Оскар“, следващият проект на същия екип не получава субсидия. Все пак продуцентите му финансират проекта с частни средства. „Игра на доверие“ е филм – пример за добро кино. Тук има структуриран сценарий, режисурата е вдъхновяваща, актьорският състав – също, а в операторската работа има недостигнати за наш филм кадри в добре пресъздадена епоха.

Накратко, основните слабости на проектите, финансирани от НФЦ, са темата, структурата на сценария и работата с актьори. Някои продуценти успяват да спечелят не един проект, което ги прави успешни в конюнктурата на НФЦ. Но филмите им не привличат публика. Работата на триото продуцент–сценарист–режисьор не е на ниво, защото не поставя ясно темите си спрямо пулса на зрителските нагласи. Много филми артикулират важни недъзи в обществото – така е в България, това са ни тежките проблеми, безпътица, мъка. Но без съпротива срещу проблема само се регистрира действителността. Ако главният герой не е носител на промяна, това е причина за зрителски неуспех.

В заключение, сценариите, които се поощряват от комисиите в НФЦ, не са пример за подражание. Някои продуценти, които работят активно с проекти, финансирани от НФЦ, нямат желание за промяна, която да създаде работеща среда, за да се издирват и финансират актуални и талантливи проекти. Така те биха се борили за финансиране с все повече творци. Това е причината все още да няма критична маса от съсловието, която да поиска реформа. Затова идеята, че реформата трябва да се инициира от хора извън гилдията, е логична. Не вярвам, че това е най-доброто, което българските творци правят. Но ако наистина е така, проблемът трябва да се сведе до ниво образование. И в двата случая е нужна реформа, а в каква посока може да се развие – на тази тема ще е посветена втората част на статията.

Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/spiderman-sreshtu-chalghata-ili-za-neobhodimostta-ot-populyarna-masova-kultura/

Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура

Навремето, докато още следвах магистратура в Софийския университет, изтръпнах, когато в една от лекциите покойният професор Петър-Емил Митев цитира мисъл на Мао Дзъдун, според която празните съзнания са най-хубави, тъй като са бели листове и върху тях можеш да напишеш всичко. Много може да се каже за откровения цинизъм на диктатора, известен с това, че по време на Културната революция използва необразовани младежи, за да тероризира хората на изкуството и науката. Трябва обаче да признаем, че той доста вярно е осъзнал възможността с помощта на пропагандата да програмира още бедни на житейски опит хора в една или друга посока. 

В демократичните общества подобна работа в смекчен вариант върши масовата култура – тази, която се потребява от хората и особено от младите в ежедневието им. Точно тук ми се струва, че като общество България има проблем, тъй като се опираме на изключително богатата си традиция от времената преди, около и след Освобождението, но изпускаме съвремието.

Можем ли да сме фенове на собствената си култура?

Факт е, че възходът на българската култура, започнал по време на Възраждането и продължил до налагането на комунистическата диктатура на 9 септември 1944 г., буди възхищение. Още от времената на Пенчо Славейков е популярно да се търсят кусури на Иван Вазов, но истината е, че делото му е внушително. Той сам-самичък създава корпус от текстове, достатъчно голям, за да положи основите на бъдещото развитие на литературата у нас, а една сериозна част от тях са наистина на много високо ниво. Повечето съвременни читатели познават Вазов най-вече с „Под игото“ и с някои от стихотворенията му, но той има голям набор от текстове – от хумористични до приключенски. 

В по-късен етап от развитието на книжнината ни силно впечатление прави творчеството на Йордан Йовков и Елин Пелин, като в „Гераците“ според мен виждаме най-точното диагностициране на архетиповете в българската народопсихология, въплътени в образите на тримата братя. Още преди тях нещо подобно обаче прави и Алеко Константинов – не само с широко цитирания „Бай Ганьо“, но и с незаслужено подценявания разказ „Пази боже сляпо да прогледа“. Каквото и да кажем за поезията ни пък, ще е малко. Имената на Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски и Вапцаров заслужено са записани със златни букви в историята ни и е напълно нормално да се преподават в училище и в университета, макар да не съм убеден, че един тийнейджър може напълно да осмисли всичките им текстове, особено пречупени през обобщенията в христоматиите.

В същото време трябва да сме честни: всички тези автори са далеч от съзнанието и вълненията на повечето юноши. Една от причините за това е начинът, по който ги преподаваме – като свещени писания, пред които можем само да се прекланяме, но като че ли не можем да почувстваме като – ще ме извините за съвременния термин – фенове. Друга причина обаче е самото естество на юношеството, когато се формираме като личности, застанали на границата между детството и зрелостта. Ако трябва да бъдем откровени, едва ли и американските тийнейджъри прекарват петък вечер зачетени в томовете на Стайнбек и Хемингуей, при цялото ми уважение към онези от тях, които го правят. Съмнявам се и голяма част от руските юноши да издържат на класиците Достоевски и Толстой. 

Какво искат младите хора и къде го намират?

Младите копнеят за истории, близки до тях, до емоциите им, до мястото, на което са самите те в живота – между невинността и съзряването. Докато голямата и сериозна литература сякаш предполага известен житейски опит, за да я оцениш истински и по достойнство.

Затова и тийнейджърите, за голямо раздразнение на родители и още повече на учители, често посягат към остросюжетните жанрове, като фентъзи и ужаси, понякога към комикси, често филмирани от Холивуд или пък нарисувани от японската анимация. И колкото и невероятно да звучи, преживяват много с тях, учат се на емпатия от героите им, попиват някои общочовешки ценности, получават простички, но важни дефиниции за доброто и злото и дори да не направят следващата крачка към класиката, водят някакъв духовен живот. За целта обаче трябва да имат тази възможност.

Ясно е, че американчетата в това отношение са най-облагодетелствани. Философията на САЩ, че всеки човек, ако е добър, може да успее, и кредото, че дори и да се провалиш, важното е да си опитал, вместо да живуркаш на сигурно, са направили така, че много хора са си създали кариера с умението да разказват истории, които да стигат до младите. Може да започнем с цялата плеяда автори на комикси от началото на миналия век – Джери Сийгъл и Джо Шустър, Боб Кейн и Бил Фингър, Стан Лий и Стив Дитко, създали супергероите Батман, Супермен и Спайдър-Мен, да минем през писатели като Франк Хърбърт, Стивън Кинг и Джордж Р.Р. Мартин и да стигнем до холивудските магьосници Лукас и Спилбърг. Ще видим, че тези хора са отговорни за голяма част от епосите на нашето време, истории, които в някаква степен играят ролята, изпълнявана в древността от Омировите поеми, а през средните векове – от рицарските романи, с тази разлика, че не са запазени за висшата класа, а са достъпни за всеки. И макар много от техните произведения да са отричани от сериозната критика като комерсиални, те формират определени ценности и базова етика.

Йода, докато шава с големите си уши, учи, че макар и по-лесен, пътят на гнева и омразата води до гибел; Батман, при все страховития си външен вид, отказва да убива дори най-големите престъпници; а Спайдър-Мен, освен че се катери по небостъргачи в прилепнал костюм, казва, че с голямата сила идва и голямата отговорност. Все още помня как гледах сцените във филмите на Сам Рейми за Човека паяк, в които обикновени хора се опитваха да му се притекат на помощ. Голяма част от публиката в киносалона у нас започна да се подхилква и още тогава на инстинктивно ниво разбрах, че има някакъв проблем, макар още да не осъзнавах точно какъв. Проблемът е, че при нас самата концепция за солидарност – да се подложиш на опасност заради някой друг – буди присмех.

Британците, независимо че разчитат на вековна литературна традиция с автори като Шекспир и Дикенс, никак не отстъпват и плениха света с „Властелинът на пръстените“ от Джон Р.Р. Толкин в средата на ХХ век, а после и с „Хари Потър“ в началото на XXI, като има статистики, че поредицата на Дж. К. Роулинг не само запалва цяло едно ново поколение за четенето, но и увеличава умението му да съчувства. Японците, които винаги са умеели да съчетават високото и популярното изкуство, накараха целия свят да гледа аниме, а истории като „Железният алхимик“ на Хирому Аракава отправиха посланието, че трябва повече да се стремиш да даваш, отколкото да вземаш. 

Къде обаче сме ние? 

Българската култура действително е в подем в последните години, като наградата „Букър“ за „Времеубежище“ от Георги Господинов е доказателство за развитието на литературата ни, маркирано и от успехи като получилия филмова адаптация „Възвишение“ от Милен Русков и романите на Захари Карабашлиев. Това обаче сякаш са произведения все за зрели хора, да не кажа за хуманитаристи, а в произведенията за подрастващи никакви ни няма. Белите листове на младите умове останаха празни, а върху тях чалгата написа онази пуста думичка от три букви, която редовно виждаме надраскана със спрей къде ли не.

Не искам да бъда разбиран погрешно. Всеки има право да слуша каквото си иска. Но когато изборът е беден, чалгата дава храна, която е изключително оскъдна откъм витамини за душата. Тук мерило за успеха са парите, мечтата е момчето да стане богаташ с беемве, а момичето – плеймейтка и бъдеща негова половинка със силиконов бюст. Учудва ли ни тогава това, че голяма част от младите хора са хиперпрагматични, лишени от съчувствие и от мечти (извън успеха на битово ниво).

Не по-малък проблем има и с част от масовите заглавия, които все пак бележат успех. Книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари де Мео е сръчно написана и в нея има симпатични хрумки, но наред с това проповядва мислене за България като обсадена крепост – че светът наоколо е враждебен и ние трябва да сме настръхнали срещу него. Лично аз се отказах от тази книга, когато прочетох в нея, че дори с италианците не можем да осъществим контакт. В „Бабо, разкажи ми спомен“ между уюта и вкусните рецепти има вмъкната хомофобска нишка. Знайни и незнайни автори тракат произведения на струната на крайния национализъм с твърдения от типа на това, че крал Артур е българин или че гърците са ни откраднали историята. Нашето е добро, чуждото е лошо – светоглед, завещан от литературата на късния социализъм, която от своя страна е наследница на нискокачествените партизански романи от ранния. След подобни четива няма да е учудващо, ако в един момент се окаже, че младите, които изобщо си направят труда да гласуват, ще пускат бюлетини в подкрепа на популистки партии. 

Въпросът е дали има изход от това

Опитът на България показва, че би трябвало. Най-ярък пример е успехът на „Гунди“, показал, че все още можем да разказваме истории, които да развълнуват голям брой хора у нас. Трябва да имаме предвид, че сме изправени пред много трудна ситуация, в която умението ни да се съсредоточаваме е ерозирано от платформи като TikTok и Instagram, целенасочено направени така, че вниманието да не се захваща за нищо, а постоянно да се търсят нови и нови неща. В резултат вече дори гледането на пълнометражен филм се превръща в трудна задача, да не говорим за прочитането на цяла книга.

Не съм съгласен и не приветствам тезата, че западната култура ще надделее над националната, за да формира ценностите на по-голямата част от младите хора. За мен не е добра стратегия да се разчита на това – по няколко причини. Първо, тя не е правена за нас и не е съвсем сигурно, че може да достигне до потребителите тук със същия успех, с който го прави сред основната си аудитория – хората от държавите, в които е създадена. Преведено на прост език, ние, българите, изпускаме много неща от „Хари Потър“, които англичаните улавят. Преди време в разговор с актьора Станислав Яневски (изиграл една от епизодичните роли във филмите от поредицата) научих, че „Хогуортс“, като изключим магиите, е почти реалистично училище, а разделянето на домове и състезанията си ги има и в британските пансиони. 

Второ, западната култура не е лишена от недостатъци, особено във варианта си от последните десет години. Най-малкото, окрупняването на развлекателните компании и в киното, и в литературата направи културата свръхкорпоративна и доведе до пресушаване на новите идеи – не е случайно, че на екран излизат само продължения и епизоди от поредици, а на хартия най-вървежни остават основно все едни и същи автори, изгрели в края на миналия или началото на този век. 

На трето място, ако се върнем към България, през десетилетията сме доказвали, че можем да създаваме качествени автори със силни произведения. Така бихме били ценни и за новото глобално село, в което, макар и мъчително, се превръща светът – не само като пасивна страна, която потребява, но и като активна, умееща да създава. Това трудно ще стане с патриотична литература колко сме велики и как другите са лоши, а няма и нужда. 

По-паметливите фенове на фантастиката си спомнят и приключенските романи на Петър Бобев, като „Каменното яйце“ (1989), разказващ за избягали в Африка тиранозаври години преди „Джурасик парк“, макар твърденията, че Крайтън е вдъхновен от нашия автор, да са малко пресилени (за любопитните – подобен сюжет се появява години по-рано, през 1984 г., в романа Carnosaur на Хари Адам Найт).

За съжаление, вече са забравени книжки като „Педра Пинтада“ на Ангел Сарафов, но за сметка на това мнозина все още са запалени по книгите игри, превърнали се във феномен на родния пазар през 90-те години. Макар и творящи под западни псевдоними, автори като Любомир Николов – Нарви, Георги Миндизов и Богдан Русев създаваха завладяващи приключения, които не само пленяваха въображението на читателите, но и съумяваха да им създадат представи за добро и зло.

Особено изкусен в това отношение беше отишлият си по-рано през тази година Нарви, винаги възнаграждаващ в интерактивните си сюжети моралния избор. Думите ми не стигат да изразя колко ценен беше той лично за мен в един момент, когато за много младежи от моето поколение в идоли се превръщаха героите от криминалната хроника с лъскавите си германски лимузини, тежки мобифони и леки жени, подпяващи попфолк около тях.

В наши дни има сполучливи опити в популярната литература и затова се зарадвах да науча, че романът „Мамник“ от Васил Попов ще бъде адаптиран като филмов сериал. Потенциал показа и поредицата „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, започнаха наново да излизат книги игри. Проблемът обаче е, че поне засега тези произведения остават в сравнително по-затворен кръг, най-често на градската интелигенция, която малко или много вече води активен културен живот. Хубаво е, че тя не е оставена да разчита само на преводни творби, но за съжаление, не е достатъчно. Трябва да се измисли начин да се стигне до широк кръг зрители и читатели, особено млади хора, така че те да получат някакви ориентири за добро и зло и в същото време да не става дума за крайния национализъм, делящ всичко на наше и чуждо. 

Въпросът как да стане това, е, както се казва, за един милион долара, а часовникът отдавна тиктака. Може би обаче е ясно как няма да стане. Ако заклеймяваме младите хора и нещата, които обичат – аниме, комикси и видеоигри, – със сигурност няма да успеем да направим нищо, освен да ги отчуждим тотално от опитите ни да осъществим контакт с тях. Преди години писателят Рик Риърдън, по онова време учител по литература, беше споделил, че се е чудил защо учениците му четат само „Хари Потър“, и когато разбрал, че имат потребност от книги с подобен емоционален заряд, създал поредицата „Пърси Джаксън“, на свой ред превърнала се в хит. Може би хората, занимаващи се с култура, имаме нужда от подобен подход – първо да чуем младите. И чак след това да опитаме да ги заговорим.