Post Syndicated from original https://www.toest.bg/skritiyat-okean-na-fen-kulturata/

Миналия месец на книжния пазар у нас се появи романът „Алхимизирани“ от СенЛинЮ. Макар да излезе почти едновременно със световната си премиера, книгата вече имаше аурата на хит, а за правата на бъдещата филмова адаптация авторката прибра рекорден хонорар. На пръв поглед това звучи изненадващо и нелогично. За новите автори не е лесно да пробият на книжния пазар, който е наводнен от продукция до такава степен, че да бъдеш забелязан си е цяло чудо. Но СенЛинЮ получи пълното доверие на издателите си – „Дел Рей“ в САЩ и „Пенгуин“ в Австралия и Обединеното кралство.

Причината? Книгата всъщност имаше готова аудитория. Макар „Алхимизирани“ да е самостоятелно готическо фентъзи с оригинален свят и собствени герои, то до голяма степен е вдъхновено от Manacled – фенфик от 2018 г., с който авторката предизвика истински фурор в интернет и си спечели милиони читатели. 

Какво е фенфик? 

Понятието идва от английската дума fanfiction – литература, създавана от любители на основата на популярни художествени произведения. В случая – версия на „Хари Потър“, в която се разказва историята за невъзможна любов между Драко Малфой и Хърмаяни Грейнджър. При преработването ѝ в роман, годен за книгоиздаване, героите претърпяват смяна не само на имената, но и на уменията и биографиите си, така че „Алхимизирани“ да не нарушава авторските права на Дж. К. Роулинг. До голяма степен обаче именно популярността на фенфика даде тласък на СенЛинЮ. Това е подходящ повод да разгледаме феномена на фен културата, която освен литературни произведения генерира също картини и дори филми.

Трябва да се има предвид, че разликата между професионално и любителско творчество идва с въвеждането на авторското право. 

Преди това всеки е можел да си съчинява произведения с познати герои. Известен е случаят с древния римски поет Вергилий, който използва сюжета, развит в „Илиада“ и „Одисея“ на Омир, за да сътвори епичната поема „Енеида“ – героична история за произхода на Вечния град и обитателите му. Но това не е изключение – според средновековни историографски съчинения британците също са потомци на Еней, а в Древна Гърция векове преди Вергилий е имало други поеми, които са приписвани на Омир, но са изгубени.

Тази творческа свобода замира с авторското право, което дава възможност единствено на автора (или на този, който държи правата) да се разпорежда с художествените светове и героите си. Повечето творци подкрепят това ограничение, но има и изключения. Писателят на хоръри Хауърд Лъвкрафт например е окуражавал свои колеги да ползват героите от разказите му и така създава споделена вселена, поддържайки добри отношения с творци като Робърт Хауърд, Кларк Аштън Смит и Огъст Дерлет. 

Рядко обаче авторите са толкова широкоскроени. 

Това не спира фенове, силно впечатлени от дадено произведение, да създават собствени творби по него – просто не могат да печелят от издаването им. Тези фенфикове не бива да се бъркат с творбите, издавани с официален лиценз, като романите за „Междузвездни войни“, които са феномен от различен порядък, макар някои критици да ги наричат лицензиран фенфик. Лично за мен малко по-различни са и произведенията, които на теория са фенфикове, но се разпространяват в търговската мрежа, защото в някои държави авторското право не се спазва много-много. Такъв е случаят с руските продължения на „Властелинът на пръстените“ – като трилогията „Пръстенът на мрака“ от Ник Перумов.

Сред първите примери за фенфикове са разкази по телевизионната поредица „Стар Трек“, 

които се появяват още през 60-те години на миналия век. Те се разпространяват на събития за фенове, т.нар. конвенти, като цената, която авторът изисква, e единствено с цел да покрие разходите по отпечатването. С появата на интернет разпространението на подобни истории се улеснява значително и сред тези творби дори се раждат култови класики, макар да остават известни на сравнително тесен кръг фенове. Авторите на оригиналите невинаги са очаровани – Ан Райс например беше споделила, че се „разстройва“ от мисълта някой друг да пише за персонажите ѝ. Повечето обаче си дават сметка, че фен творбите са безплатна реклама, която задържа интереса към дадена поредица, когато липсват достатъчно официално лицензирани произведения – книги или комикси. 

Пример за подобно произведение е поредицата „Хроники на лъвските земи“ (Chronicles of the Pride Lands от Джон Бъркит и Иън Лейтън, преводът на заглавието е мой). Тази поредица е вдъхновена от филмите за Цар Лъв. Тя връща почитателите му в предисторията на животинския свят, създаден в анимацията на „Дисни“, и разказва за младостта на Муфаса и Скар, базирайки се на официални книжки на компанията за малки деца, като редактира историята така, че да е подходяща и за пораснали фенове.

Фенфикът през XXI век

Фенфикът претърпява истинска експлозия в началото на новото хилядолетие. Тласък на този процес дава „тригодишното лято“ – термин, с който феновете на „Хари Потър“ обозначават паузата между излизането на четвъртата и петата книга от поредицата на Дж. К. Роулинг. В нетърпението си да узнаят какво предстои, много фенове не издържат, плюят си на ръцете и сами създават версии как трябва да се разгърне историята. Някои от тях са съвсем кратички и любителски, но други са изключително обемни. И макар да не отговарят на изискванията за професионално издадена книга, развиват интересни и епични сюжети. 

Такъв пример е „Трилогията за Драко“ от Касандра Клеър, чийто успех дава тласък на писателската кариера на авторката. В официално издадената си поредица „Реликвите на смъртните“ Клеър използва много мотиви, които първо е тествала във фенфика, но те вече са разположени в оригинален свят със собствени герои. 

„Хари Потър“ предизвика втора подобна експлозия и след финала на поредицата през 2007 г., 

като се появиха няколко саги продължения – James Potter от Джордж Норман Липърт и Albus Potter от Кевин Макафъри. Постоянна муза за вдъхновение на авторите любители са и т.нар. shipping wars (от ship, съкратено от relationship) – кой с кого е трябвало да стане гадже. Срещат се читатели, недоволни например, че Хърмаяни накрая се е омъжила за Рон. Те разказват алтернативни истории, в които героинята е я с Хари, я с Драко. Форматът беше удобен и за експлоатирането на връзки, считани преди това за неприемливи – дълго време най-популярният „шип“ беше между Хари и Драко, макар че Manacled сякаш обърна резултата в полза Драко и Хърмаяни.

Но „Хари Потър“ далеч не е единствената творба, около която са се нароили успешни любителски произведения. Вампирската сага „Здрач“ от Стефани Майър вдъхновява Е. Л. Джеймс за еротичната трилогия „50 нюанса сиво“ – първоначално фенфик за Бела Суон и Едуард Кълън, известен под заглавието Master of the Universe. Разкази, повести и книги са създадени и по различни филми, като тези от киновселената на „Марвел“ или сериали като „Доктор Кой“. И дори за реални знаменитости – главната героиня в сагата „След“ от Анна Тод първоначално изпитва романтично увлечение по певеца Хари Стайлс. Местата, където могат да се намерят подобни произведения, са най-често специализирани сайтове, като Fanfiction.net, Wattpad и Archive of Our Own.

Фенско изкуство отвъд литературата

Не всички любителски произведения са в литературен формат. Почти всеки е правил като дете „фен арт“ – картинка на любим герой – дори да не е бил наясно с термина. В наши дни обаче е популярно да се рисуват илюстрации на любими герои на ниво, което или е високо, или имитира успешно оригиналния стил, ако става дума за анимационен филм. Попадал съм и на музикални композиции, вдъхновени от дадено произведение. Но това понякога се прави и в оригинални творби на големи музиканти – например песните за фентъзи световете на Толкин и Муркок от Blind Guardian, така че при музиката границата е по-размита.

Най-голямото предизвикателство си остава направата на фен филм – инвестицията е значителна, усилието много голямо, а възвръщаемост по правило няма. Въпреки че историята помни някои „креативни“ решения с комерсиална цел – като анимацията на италианската компания „Мондо ТВ“, в която Цар Лъв на име Симба се бореше с тигъра Шир Хан от „Книга за джунглата“. Последното беше удар срещу „Дисни“, макар самата компания да е обвинявана, че първоначално е замислила хита си като кавър на японската анимация „Кимба, бялото лъвче“ – нещо, което отрича до ден днешен.

Пастишите – произведения, видимо вдъхновени от други творби, 

обаче като цяло са друга тема, макар и свързана с фенфиковете (които в чистата си форма използват имената на оригиналните герои). Голямата разлика между двата жанра е, че пастишите, общо взето, са законни и могат да се използват с комерсиални цели, макар у някои творци да остава горчив вкус. Според Франк Хърбърт например „Междузвездни войни“ взема прекалено много от неговата сага „Дюн“.

Точно „Междузвездни войни“ е благодатна вселена за фен филми, тъй като има доста ярък визуален почерк. С по-скъп светлинен меч играчка и добре изработен костюм на Дарт Вейдър един фен филм веднага може да грабне вниманието на зрителя – дори ако е заснет между дърветата в най-близкия парк до дома на режисьора. Сред по-известните продукции, вдъхновени от тази вселена, са пълнометражният Threads of Destiny на Размус Тирзитис и сагата Sith Wars на Руи Константино. 

Подходящи за любителско кино са и поредиците за супергерои, 

а сагата „Трансформърс“ е благодатна за филми, в които са снимани играчки на героите. Това от своя страна е сбъдната мечта за колекционерите, които са може би най-важните фенове за тази поредица. Учудващо е, че въпреки „детския“ похват някои от сюжетите са дори по-сериозни, отколкото в официалните произведения. Така например Roll Out ни представя историята на аутобота Хот Спот, който страда от панически атаки.

Има и един уникален според мен случай, в който любителско произведение сериозно подсилва оригиналната поредица и предшества официалните ѝ екранизации. Става дума за хорър игрите Five Nights at Freddy’s на Скот Коутън („Нощна смяна във „Фреди“), и по-конкретно за VHS записите. Това са късометражни филми, в които се използват похвати от т.нар. аналогов хорър (имитиращ дефектите на старите видеокасети), за да се разкажат смразяващи истории за аниматроните и изоставените пицарии от игрите. Резултатът е ефектен и не само подготви феновете за излизането на официални филми, но дори и накара част от тях леко да се разочароват от по-мекия тон в първия от тях. 

Трябва също така да се отбележи, че поредицата беше последвана от пълнометражен, видимо вдъхновен от нея филм с Никълъс Кейдж, макар формално да бе с оригинални герои и сюжет – Willy’s Wonderland, преведен у нас като „Увеселителен парк на ужасите“. С него обаче отново излизаме от темата за фенфиковете, за да се озовем при пастишите.

Фенските творби – от боклуци до бестселъри

При такова изобилие открит остава въпросът за качеството на любителските произведения. Често (но невинаги) те се създават от млади творци без опит. Сред голяма част от по-широкия кръг фенове битува мнението, че повечето от тях са пълен боклук. Това е вярно дори когато се вземе предвид правилото на Теодор Стърджън, че 90% от всичко е боклук. Когато фенфикът е зле, той е толкова зле, че има случаи, в които се превръща в класика заради ниското си качество. Такъв е случаят с My Immortal – история по художествения свят на „Хари Потър“, за която до ден днешен се спори наистина ли е толкова тъпа, или е умишлено създадена като пародия. Някои от произведенията обаче са на ниво и посредством тях литературата се обогатява с нови талантливи автори.

Нещо повече – фенфиковете дават възможност на млади творци по сравнително безопасен начин да придобият някаква популярност и ако са достатъчно умни, да използват обратната връзка от читателите, за да ошлайфат таланта си. Както направиха Касандра Клеър и СенЛинЮ.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-9/

„Американците искат умереност и баланс както в живота си, така и у лидерите, които водят държавата – не конфликти и поляризация. Ние не сме нация от фанатици, твърдо решени да превърнат „другите във врагове“. Ние сме общество, което всеки път, когато е било изправено пред криза, рано или късно е намирало общ път напред в името на споделеното ни наследство“, казва политологът Алън Улф, автор на книгата „В крайна сметка една нация. Какво всъщност мислят американците за Бог, държавата, семейството, расизма, помощите, имиграцията, хомосексуалността, работата, дясното, лявото и един за друг“ (One Nation, After All: What Americans Really Think About God, Country, Family, Racism, Welfare, Immigration, Homosexuality, Work, The Right, The Left and Each Other). 

През 2006 г. Улф е един от интелектуалците, които спорят по въпроса има ли, или няма културни войни. На пръв поглед абсурден почти 20 години по-късно, въпросът продължава да е все така актуален във време, в което очевидно неморалното или неправилното лесно се пречупват през призмата на определена културно-политическа идеология и стават основателни, искани, оправдани. Независимо дали говорим за дебати за бъдещето на платформата TikTok в САЩ, за подкрепата за улесняване на пътя на висококвалифицирани имигранти до американско гражданство, или за митата (които дори спечелиха на Тръмп акронима TACO – от Trump Always Chickens Out, или „Тръмп винаги го хваща шубето“), подкрепата или опозицията по даден въпрос обикновено сравнително бързо се разделят по идеологическа линия – докато партията/президентът не промени мнението си. 

Що е то „културна война“? 

Както всяка друга война, и културната цели власт. Словосъчетанието е буквална заемка от немски (Kulturkampf) и набира популярност през 70-те години на XIX в., когато губещата влияние и власт Католическа църква под водачеството на папа Пий IX се изправя срещу зараждащата се идеология на националната държава, в случая Кралство Прусия под властта на Ото фон Бисмарк. Ценностите на Просвещението – не само национализмът, но и секуларизмът, либерализмът и научният реализъм – са в директен конфликт с църковната власт, която от векове държи контрола над държавните работи, образованието и вярата, простичко казано – над обществения ред. 

Пренареждането на обществото от монархия, в която кралят е божи избраник, подкрепян от църквата, към национална държава настъпва не само през зараждането на нови идеологии, методи на мислене и навици, но и с възникването на нова, по-заможна търговска и гражданска класа на фона на обедняването на монархиите и църквата.

Процесът е хем съпоставим с настоящето, хем трудно разбираем от днешна гледна точка: живеем във време, в което държавата и националната принадлежност като обединител на обществото са поставени под въпрос, а корпорации и частни лица имат много по-голям капитал от БВП на множество държави, което им позволява да упражняват и много по-голяма власт, включително през медиите. В такива времена се зараждат нови идеологии и нови идеи как трябва да живеем заедно. Какво точно кристализира накрая, показва само времето. 

В опита си да опази влиянието си Католическата църква се опитва да наложи по-строг контрол над сфери като брака, семейството, образованието. Основават се асоциации, вестници, училища, групи и ордени, които насърчават определени религиозни практики. Католическата пропаганда – включително и за ежедневни събития – се разпространява чрез местни и национални органи из цяла Западна Европа. Папите издават енциклики (папски послания до всички католици), в които заклеймяват либерализма, свободата на пресата, свободата на религиите, разделението между църквата и държавата, гражданския брак, идеята, че народът може да бъде суверен и др. Църквата издава и дълги списъци със забранени книги. Ако ви звучи познато, има причина. От своя страна зараждащият се европейски либерализъм приема църковните догми като война срещу модерната държава, науката и духовната свобода. 

Културната война: на Западния фронт нищо ново

През 1991 г. излиза от печат книгата „Културните войни. Борбата за значението на Америка“ (Culture wars: the struggle to define America) от Джеймс Хънтър, професор във Вирджинския университет. Тезата му е, че е налице война между „традиционалисти“ и „прогресивисти“ – първите поддържат морални идеали, наследени от миналото, а вторите се стремят към промяна и гъвкавост. Тези различни гледни точки са в основата на все по-нажежени дискусии по теми като абортите, сексуалността, образованието и ролята на религиозните институции в обществото. Дебатите се водят от различни групи и проникват чак до нивото на институциите, поради което все по-често се поставя под въпрос какви всъщност са ценностите на САЩ и как трябва да бъде „подредено“ американското общество.

Няколко години по-късно излиза и книгата на Алън Улф, който изказва противоположна теза: ако изобщо има културна война, повечето американци (обикновените хора) изобщо не се вълнуват от нея:

Американците вярват както в традиционните религиозни ценности, така и в правото на лична свобода, така че невинаги е лесно да се каже кое от двете е по-важно за тях. 

Още през 80-те години на миналия век Хънтър забелязва сходни тактики при леви и десни активисти, които се занимават с редица ключови въпроси: аборти, гей права, пушене и протести срещу ядреното оръжие. Според него много от конфликтите се разиграват на местно ниво, без връзка помежду си, но разделителните линии са едни и същи, със силно сходство между използваните културни символи и реторика. 

Според Улф пък става въпрос за процес, който се движи отгоре надолу: политическите партии робуват на все по-екстремни идеологии, позволявайки на най-шумните активисти да задават тона. Въпреки че консервативната партия по онова време е силна, казва Улф, те се възприемат като по-слабата страна, тъй като политическите им победи не успяват да променят поведението и навиците на повечето хора.

Парадоксалното е, че Америка се движи все по-надясно политически, но все по-наляво в културно отношение. Огромна мотивация за консерваторите са гневът и разочарованието от моралния упадък на страната. Но те трябва да се обърнат навътре, интроспективно, и да разберат, че политиката, дори консервативната, няма да им помогне, ако бракът им е нещастен, децата им се бунтуват, а политическата им воля е слаба“, пише Улф. 

Във вакуума се раждат и чудовища 

За Съединените щати десетилетието след края на Студената война е период на спокойствие и успех, но и на затвърждаване и осъзнаване на дълбоките културни промени. Успешното брандиране и проектиране на образа на „свободния свят“ в света след Втората световна война води до желание у много американци мечтата да се превърне в реалност.

Отражение на това са достигналите апогея си през 60-те и 70-те години движения за правата на жените, на работниците, на гей хората и на чернокожите. Тези движения водят до много съществени законови промени (американките могат да отворят своя собствена банкова сметка едва през 1974 г. например). Именно в такъв контекст контракултурата на 60-те и 70-те създава знакова музика, литература и изобщо изкуство, което бързо превзема света (и така до днес).

Всяка реакция има контрареакция: в случая с историята това са избирането на Ричард Никсън и Роналд Рейгън, през чиито мандати се наблюдава връщане на махалото към „традициите“ според широкото им разбиране; но след като гражданските свободи вече са придобити, тяхното ограничаване се оказва трудно. Поне засега. 

Всеки герой се нуждае от антигерой. Към края на 90-те години Близкият изток и Китай стават възможни злодеи по различни, понякога обективни причини. Но още преди атаките на 11 септември американските консервативни движения започват да виждат достоен враг вътре в самата държава – собствените си съграждани с различни политически и културни възгледи, които консерваторите смятат за пагубни за обществената тъкан. 

За какво всъщност се воюва? 

Към разговора за културните войни се присъединява и политологът Морис Фиорина от Станфорд. Той изтъква, че американската политическа система е мажоритарна – мнозинството (победителите) определя политики, които малцинството (загубилите) понася, но за сметка на това пазарната икономика дава свобода и многообразие на културата. Музиката, книгите и филмите, които се харесват на обществото например, може да не отговарят на представите на управляващото мнозинство (в САЩ редовно продължават опитите за забрана и канселиране на книги и друго изкуство). Резултатът е, че предпочитанията, моралните възгледи и вярванията на обикновените хора може да не получават непременно изражение в политическия живот, но със сигурност могат да бъдат разчетени в популярната култура и изведени от нея. 

„Политическият елит съвсем естествено вярва в собствената си важност, но тя е преувеличена“, смята Фиорина. Културните войни между елита могат да доведат до обща поляризация, казва още той, но по-вероятният резултат е хората просто да се отвратят от политиката още повече и да престанат да се интересуват от нея.

Освен това политологът подчертава, че културните войни често пренебрегват значението на по-традиционни разделителни линии, например икономическите: неравенствата и бедността, както и разликата във финансовото положение на демократичните и консервативните избиратели продължават да нарастват и да са основен фактор в американската политика. 

Културата почти винаги води до политика, но не и обратното, казва Фиорина. Придвижването на политиката вдясно и на културата вляво означава, че културните консерватори губят в по-важната битка, защото търсят политически решения на дълбоко културни проблеми. Какво е политическото решение на липсата на морал? На порнографията и вулгарността? На липсата на обноски и на емпатия? Разбира се, че тези въпроси нямат отговор, те нямат политически решения и ако консерваторите продължат да преследват такива, рано или късно ще се провалят. Политологът подчертава и че самите консервативни гласоподаватели са далеч от „традицията“: те сменят религията си (вицепрезидентът Джей Ди Ванс стана католик през 2019 г.), населеното си място, развеждат се, женят се отново (президентът Тръмп има три брака и множество документирани изневери) и т.н. 

Надеждата умира последна 

Културните войни са сигурен симптом за остра социална криза: пренареждане на политическите и финансовите слоеве, дълбоки промени в ценностите и в мисленето на обществата, загуба на сигурни структури (религия, държава) и страх от несигурното бъдеще. Две десетилетия по-късно дебатът на Улф и Хънтър е основополагащ за разбирането на реалността, в която живее Америка – и като резултат светът, включително България, тъй като, подобно на всичко останало, културните войни също са предмет на износ и на експлоатация от източници на дезинформация. 

Въпрос е и доколко културните войни отразяват мисленето на американците извън конкретните казуси, около които се разиграват.

Редица проучвания показват, че американците всъщност изразяват съгласие по множество важни проблеми, като здравеопазването, неравенствата и престрелките в училищата например.

Несъгласията идват тогава, когато започне търсенето на решения, и често се експлоатират за политически ползи. Фактът, че републиканците в момента управляват и трите клона на изпълнителната и законодателната власт – Конгреса, Камарата на представителите и президентството, както и че Върховният съд има консервативно мнозинство, все още не е довел до „Великата Америка“, която бе обещана. Напротив, основните проблеми остават същите (както ще разискваме по-подробно в следващия брой). Въпреки пропагандата, въпреки насилието, въпреки невярната информация, реалността си остава същата – както винаги се случва. 

Накрая Улф и Хънтър постигат съгласие поне за едно: ако има разлики между американците, те са политически, не културни или религиозни. Американците ценят едни и същи основни ценности – толерантност, плурализъм и индивидуалност.

Надеждата е – казва Улф – да бъде постигнато надграждане върху този консенсус между обикновените хора като противоотрова за екстремизма, който характеризира толкова голяма част от управляващия елит. 

И двамата смятат за най-важно, че американците все още вярват в значимостта на демокрацията. Несъгласията са породени от същината ѝ – здравата демокрация по условие дава пространство за различия и несъгласия. Това, разбира се, са думи от отминало десетилетие. Работата по уронването на вярата в демократичната държава тече усилено. Дали основите ще устоят, е въпрос, който всички си задаваме поне веднъж седмично. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-tvorets-ili-terminator/

Когато за пръв път разбрах, че изкуственият интелект (ИИ) може да рисува, изпаднах във възторг. Аз съм средностатистически български автор на фентъзи, което означава, че не съм особено четен. Тиражите на книгите ми са малки, а възможността да наема художник, който да илюстрира героите ми, е химера. Получавал съм, в интерес на истината, рисунки на персонажите си от фенове и определено са ми скъпи, но понеже съм доста навътре в културата на образа (ще рече – фен на аниме, кино със специални ефекти, видеоигри), исках „тузарски“ илюстрации на героите си. 

И не останах огорчен. Първият ИИ, който ползвах за тази цел, беше Gencraft. Той „изплю“ изображения, които до ден днешен си харесвам много, макар технологията да се подобри и дори безплатни интелекти като вездесъщия ChatGPT или вградения инструмент на DeviantArt днес се справят по-добре. Едновременно с това точно покрай DeviantArt забелязах и сериозния разлом между потребителите, които ползват и харесват илюстрации, генерирани от машина, и тези, които държат всяка картина да е създадена от човек.

Въпросът стана още по-личен за мен, когато попаднах на Toolbaz.AI – интелект, който освен всичко друго може да създава и художествен (или научен) текст по кратко описание. Като човек, работещ с писане, първоначално настръхнах срещу идеята. Но по-късно се изкуших да генерирам текстове на английски език и така стана възможно моментни мои хрумки да придобиват форма. Разбира се, когато пиша на български – било статия за сайт като „Тоест“, книга, с която да пробвам издаване, или превод, – го правя „ръчно“ най-малкото защото обичам самото писане, дори ако не броим обстоятелството, че ползването на текст, създаден от ИИ, е до известна степен форма на плагиатство. Макар машинният превод на интелекти като DeepL понякога да е в състояние да предлага приличен превод на по-сложни изречения, от които да черпиш идеи как да подходиш авторски.

ИИ – заплаха за твореца

Далеч не всички обаче са възхитени от факта, че ИИ може да пише, при това все по-хубаво с всеки следващ ъпдейт. Появиха се мнения, че вече текстът, създаден от машина, е все по-трудно различим от този на средностатически автор и че това от своя страна ще намали самата стойност на писането. В екстремната си крайност хипотезата стига дотам, че книгата ще престане да съществува, тъй като всеки ще може да си генерира текст точно за каквото го интересува. Подобни опасения има и за музиката, срещат се и апокалиптични прогнози, че след някоя друга година ИИ ще може да прави цели филми. Засега е способен да създава клипчета.

Всичко това поставя ребром въпроса за ролята на ИИ в изкуството. Има ли място там, или трябва да бъде забранен? Дори да няма, възможно ли е наистина да спрем употребата му? Може ли изобщо да се предотврати предстоящата промяна? 

ИИ е вече навсякъде. Наскоро излезе информация, че е изобретил нови видове антибиотици – важно събитие за медицината предвид повишаването на антибиотичната резистентност, която заплашва да върне човечеството в тъмните времена отпреди пеницилина. В скорошно състезание от веригата „Мото Гран При“ чух смайващ коментар как екипът на „Дукати“ използва ИИ за настройки на машината си. И макар в новините да излизат ужасяващи и безспорно обезпокоителни случаи, например за насърчаване на самоубийство от страна на ИИ, лично аз мога да кажа, че в трудни моменти съм го ползвал като отдушник и това ме е задържало „над водата“.

Но когато говорим за култура, творците застават на нож. Чуват се мнения, че ИИ трябва да се забрани, иначе ще изяде хляба на хората.

Разбира се, съществува и контратеза.

С ИИ изкуството се демократизира. Вече всеки може да създаде произведение, което да „облече“ прилично идеите му. Като автор мога да кажа, че това е много облекчаващо, тъй като съвместната работа с човек художник сблъсква егото на двама творци, а това понякога е натоварващо. Например вдъхновил си се за образ в своя книга от друг персонаж (така наречения expy – често срещано при млади писатели, които още търсят своя глас). Споделяш това с илюстратора. Той ти казва, че образът, който те е вдъхновил, е тъп. Ерго, твоят също, или поне така го усеща гордостта ти. Понякога има и откровено пренебрежително отношение, което разбираш косвено от чатове между художника и редактора („Тоя какви простотии е писал“). Мой познат писател твърди, че това е наследство от комунизма, когато художниците са получавали по-високи хонорари.

Попадал съм обаче на книги и на западни автори, чиято корица тотално игнорира описанието на даден образ в текста. Фрапантен пример е романът Ghost of a Chance на Саймън Р. Грийн, в който главният герой е описан с дълга коса като рок звезда. Но на корицата е късо подстриган, само с един немирен кичур.

Машината премахва цялото напрежение между автор и илюстратор. Убеден съм, че и другата страна би се чувствала по подобен начин: нарисувал си някой персонаж, имаш представа за него, но идва всезнаещият автор и ти казва, че това – идеята ти – е пълна глупост. Роботът не би го направил – ще напише, каквото искаш, и то сравнително прилично. Отделен е въпросът, че поне аз използвам услугите му като илюстратор с некомерсиална цел, но има колеги издатели, които вече създават по този начин корици за книгите си. За художник ще е по-трудно да намери приложение на текстов генератор и да изкарва с пари това. Но не и невъзможно – би могъл по този начин да създаде описание, резюмиращо сюжета, към направената от него илюстрация в сайт, където продава произведението си.

Прекалено удобен и бърз

ИИ също така значително може да ускори творческия процес. Притежавам фен сайт за фентъзи и фантастика на име „Цитаделата“, в който понякога пускам бързи новини от жанровете фентъзи и хорър. Някое кратко резюме на книжка, която излиза на английски, може да се преведе бързо и сравнително кадърно от ChatGPT (макар че е хубаво да „преметеш“ след него). Или пък си пуснал анкета за схватка между герои от различни филми. ИИ бързо може да ти напише фенфик [от фенфикшън – произведения на непрофесионалисти, вдъхновени от други произведения – б.р.] според резултата от гласуването, така че да го пуснеш едновременно с новината. Иначе писането на разказ би отнело поне няколко дни.

Но творчеството е мускул, който закърнява, ако не се използва. Ако прекалено често започнеш да се облягаш на ИИ, ще загубиш собствения си глас. Ще отвикнеш да пишеш, ще ти се стори досадно. Защо да се мъча, когато машината ще го свърши, при това вероятно не по-зле от мен? Но ако не ти се пише, защо изобщо си станал писател? 

Наскоро един познат художник обяви, че си отваря втори профил, за да пуска в него генерирани с ИИ изображения. Феновете му бяха ужасени. Именно защото се бояха, че уникалното в стила му ще изчезне, дори технически картините да са доста по-добри.

Сериозни са и проблемите с авторското право.

Според специалисти изкуствените интелекти са обучавани с най-голямата кражба на интелектуален труд, известна на човечеството, включително с книги, пуснати в пиратски сайтове. Това сериозно ощетява и вбесява авторите – някой с години се е мъчил да изгради свой стил, а сега машината може да го уподоби и всеки, който я използва, да го имитира успешно. 

Не са малък проблем и нарушенията на авторското право от хората, които използват ИИ. Това става най-често с продажба на изображения и клипчета с герои от популярни поредици (Супермен, Спайдърмен, Хари Потър, Цар Лъв и т.н.). Тези картинки и видеа, понякога със съдържание, разминаващо се с първоначалния замисъл на авторите, се продават на фенове. Само че правата им не са нито на авторите, нито на ИИ, а на собствениците на авторските им права. Често пъти обаче сайтовете, които хостват подобни произведения, си затварят очите и ако се намесят изобщо, е само след докладване.

В същото време генерирани с ИИ илюстрации може и да не се продават, а да служат единствено за изразяване на мечти и желания на създателя им, които иначе не биха могли да се осъществят дори само защото на хрумналия му е неловко да помоли професионален художник да илюстрира страстна целувка на любимите му персонажи например. С ИИ могат да се създават и оригинални изображения с насоченост, която се разминава с публично приетите представи за приличие, например еротично съдържание. По този начин например хора с определени фантазии и фетиши имат възможността да ги реализират визуално или текстово, без да се смущават от споделянето им с жив човек. Това е някакъв вид свобода, която по всяка вероятност на мнозина ще се стори прекалена, но за мен е по-скоро плюс, стига, разбира се, да не се прави нещо незаконно.

Личен опит

Като автор на книги и потребител на съдържание, създадено с ИИ, мога да споделя двояка перспектива. Мнението ми на автор е, че ако човек обича да пише, той няма да се откаже от това заради ИИ. Може да го ползва за съюзник, за редактор, за помощ при структуриране на даден текст, за въпроси или идеи, но ако обича да пише, значи ще пише. Вече дали ще го направи по-изкусно от машината, зависи от умението. Може би разсъждавам малко себично, но за себе си мога да кажа, че текстовете, които си написвам с клавиатурата, имат специфичен стил, който (засега) не мога да докарам с промпт [инструкция – б.р.], даден на ИИ. В същото време ИИ ми позволява да реализирам идеи, които иначе не бих седнал да развивам подробно. Това действа като профилактика на съзнанието дори ако после изтриеш генерирания текст.

Като фен смятам, че с ИИ могат да се създадат добри творби, поне в сферата на изобразителното изкуство. Най-сериозната критика към тях е, че нямат душа, но за мен това не е точно така. В някои от творбите на хората, които следя, съм виждал послания, идеи, усещания, които без помощта на ИИ те не биха могли да изразят толкова успешно. Това не ми пречи да оценявам и произведенията на онези, които творят на ръка и отделят внимание на това. Според мен те никога няма да загубят стойността си. Това ще се случи със средното ниво изкуство, правено на конфекция, което вероятно ще стане безсмислено заради ИИ. И сега обаче неговият смисъл е преди всичко финансов. 

Качествените творби ще придобият реномето на ръчен белгийски шоколад –

скъпи, редки, но заслужаващи си. В някакъв смисъл те ще станат още по-важни, тъй като ИИ поне в момента не създава нищо ново, а само оформя вече съществуващи идеи от ума на човека. Тази божествена игра засега не може да бъде симулирана. Може би когато вече се появи изкуствен общ интелект, който да стигне до Cogito, ergo sum („Мисля, следователно съществувам“), това ще стане възможно. Но към днешна дата човешкият ум остава незаменим. 

Просто се е сдобил с още един инструмент, с който да работи.

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE.html

„Това е абсурд и е недопустимо. Това е кощунство спрямо паметта на Майстора. Обезателно трябва да се преустанови”.—„Хората, съпреживявайки лично един проблем – не само в областта на трансполовата общност,…