Post Syndicated from original https://www.toest.bg/katerino-nomen/

Едно от предизвикателствата, с които редовно се сблъсквам в преводаческата си практика, е „пренасянето“ на имената на литературните герои от български на английски. Kакто е добре известно, по принцип правилото е личните имена да не се превеждат, с изключение на тези в детската и жанровата литература. Нерядко обаче, особено в литературата, която аз обичам да чета и превеждам (без тя да е детска или жанрова), имената на героите не са просто произволно дадени им от автора названия, с които читателят да ги идентифицира, a разкриват – чрез семантичния си заряд, фонетичното си звучене, някаква етимологична заигравка или друго намигване – важни аспекти от личността, характера, произхода и историята на героя и по този начин предоставят на читателя допълнителен интерпретативен ключ.

В романа „Пътуване по посока на сянката“ Яна Букова например дава на героите си изпълнени със значения (и трудни за превод) имена: „… дядо ѝ, който носеше името, което дават на късметлиите сираци – Найден, но никой не го знаеше откъде е дошъл, кой го беше загубил, кой го беше намерил“; Неделя – „жена с име на празник и съзвездия върху кожата си“; или пък полиглота Утис, чието име – заето от Одисей и означаващо „Никой“ на старогръцки – може да се чете (и) като вид намигване към пословичната невидимост на преводача.

Нещата се усложняват допълнително, когато името на литературния герой подсказва свързаност със самия автор, но преводът по една или друга причина я прикрива или направо изтрива. Ето как, докато българският читател би могъл да направи връзка между холандския пътешественик и разказвач в „Пътуване по посока на сянката“ Ян ван Атен и авторката Яна Букова, която (частично) живее в Атина, конвенционалното изписване на „холандското“ наименование на латиница (Jan van Atten), английското название на гръцката столица (Athens) и фактът, че авторката транслитерира името си като Iana, унищожават възможността тази връзка да бъде разкрита от англоезичните читатели.

Докато в художествените текстове тези взаимовръзки между героите и техните (и на авторите им¹) имена са просто литературен похват, истинският живот понякога ни среща със съвсем реални персонажи, чиито характери, професии или съдби са толкова очевидно отразени в имената им, че от тях би се получила доста слаба литература. В световен план имаме американския пилот от Формула 1 Скот Спийд, чиято фамилия означава „скорост“, и ямайския спринтьор Юсейн Болт, чието второ име означава „мълния“. В български контекст се сещам за известната в миналото режисьорка на дублажа Трендафилка Немска, както и за Пламен Горанов – активиста, който през 2013 г. се замозапали, пламна и изгоря в знак на протест срещу управлението на град Варна.

Търсенето и откриването на такъв вид връзки както в литературата, така и в живота отдавна ми е особено любопитно, но едва наскоро научих, че този „феномен“ – или по-точно

идеята, че името на човека влияе върху неговия характер, избора на професия или цялостната му посока в живота – си има наименование: през 90-те години на миналия век се появява понятието „номинативен детерминизъм“.

В английския език съществува и терминът aptonym – от apt (‘подходящо’) + onym (‘име’), добил популярност през втората половина на XX век. Понякога се среща и в по-ранния си вариант от 20-те години – aptronym, за който се смята, че първоначално е формиран по модела на „патроним“. С течение на времето тези думи са изместили датиращото от края на XIX век и вече смятано за остаряло понятие euonym, чийто префикс произлиза от старогръцката дума εὖ ‘добър, истински’².

Термините може да са сравнително нови, но идеята за връзката между човека и неговото име както в литературата, така и в истинския живот съществува още от древността. Платон например твърди, че тъй като собствените имена отразяват природата и същността на даден човек, няма как те да са произволни. Римските автори също поддържат тезата nomen est omen – тоест че името е знак, поличба или предзнаменование. Много от героите на Хораций – например поглъщащият цели „торти“ наведнъж Porcius³ – свидетелстват за това.

Вярването в определящата роля на името за характера и съдбата на неговия носител навлиза и в Средновековието, когато наименованията на светци и добродетели стават особено популярни, а през Ренесанса даже се засилва благодарение на религиозни, социални и езотерични фактори, като възраждането на интереса към херметизма, кабалата, алхимията, астрологията и нумерологията.

Всъщност, като се замисля, номинативният детерминизъм не е кой знае колко по-различен от вярването в значението на зодиите, само дето там опциите са ограничени до дванайсет, докато при имената възможностите на практика са безкрайни.

Така или иначе, в чест на Деня на света Екатерина, който Православната църква отбелязва на 24 ноември, а Католическата (и някои протестантски) – на 25-ти (а защо не и в чест на все така актуалната кампания #namethetranslator, призоваваща преводачът да бъде назован), решавам да науча малко повече за произхода, историята и етимологията на моето собствено име.

И така: за the OG Екатерина, или

първата носителка на името, се смята света великомъченица Екатерина, известна още и като Екатерина Александрийска.

За нея се твърди, че е живяла около 18 години в края на III и началото на IV век⁴. Колкото и да е примамливо (агиографията на светицата я представя като „изключителна интелектуалка и голяма красавица“), ще устоя на изкушението да търся паралели между нейното житие и моя живот не само защото ни делят повече от седемнайсет века, но и заради липсата на исторически доказателства за нейното съществуване.⁵ (И въпреки това образът ѝ на жена, спореща с езически философи, особено ми импонира, а твърдението, било то и непотвърдено, че е знаела „72-та езика на света“ поражда у мен възхищение, вдъхновение и съвсем нехристиянска завист.)

Дори и при липсата на сходства и исторически доказателства обаче не е особено трудно човек, дори и да не споделя нейното име, да се почувства свързан със (a и защитен от) света Екатерина благодарение на впечатляващо дългия, почти поетичен списък с професии, занимания и семейни положения, които тя покровителства: апологети; архивисти; адвокати и юристи; библиотекари; шапкари, галантеристи, модисти и журналисти; философи и теолози; девойки, неомъжени жени и „стари моми“⁶; учени, ученици и учители; писари, преписвачи и стенографи; грънчари, предачи, каруцари и други занаятчии, работещи с колела; кожари и точилари. Свети Йероним може само да завижда. А аз лично, поне към този момент, се разпознавам поне в пет от изброените категории.

Предполагаемите етимологии на самото име също са доста разностранни. Според най-популярната теория първоизточникът на името Екатерина е старогръцкото име Αἰκατερίνη (Aikaterínē), за което се смята, че произлиза от прилагателното καθαρά (kathará, ‘чиста, бистра, неопетнена’)⁷. Според експертите обаче това обяснение е по-скоро фолклорна етимология, която е възникнала впоследствие, през римската и ранната християнска епоха, като обяснение на вече съществуващото име. Теорията също така се прилага като обяснение за аферезата, или отпадането на първата сричка⁸, както и за промяната в изписването на името на латиница – от Katerina на Katharina.

Според втората теория, смятана за по-надеждна, името произлиза от друга старогръцка дума, а именно местоимението ἑκᾰτέρᾱ (hekătérā) което означава както „всяка от двете“, така и „една от двете“. Няма как да не отбележим, че случайно или не тези значения обобщават същността на преводаческата дейност идеално – както буквално, така и метафорично.

Коренът на гореспоменатото местоимение пък е наречието ἑκάς (hekás), което означава „далеч“, „от разстояние“ или „дълго след това“ и също доста добре подхожда не само на преводаческите ми занимания, но и на пътешественическите ми страсти. (Думата е в корена и на едно от слабо известните прозвища на Аполон – Ἑκατός (Hekatós) заради способността му да влияе отдалеч.)

Вероятно е името Екатерина, особено ранното му изписване като Ἑκατερίνη (Ekaterínē), да е етимологично свързано и с друго древногръцко божество – богинята Ἑκάτη (Hekátē), или както е известна на български, Хеката. Нейната сфера на влияние е значително по-тясна (и тъмна!) от тази на светицата – освен богиня на магията, вещерството, нощта, луната, духовете и отвъдното, Хеката се смята и за пазителка на кръстопътища, прагове, портали и всякакви други гранични пространства. Изобразена като разтроена фигура с три глави, гледащи в три различни посоки (към миналото, сегашното и бъдещето), тя ми се струва съвсем достойна за богиня на превода, въпреки че позицията вече е заета от (внука на Атлас) Хермес, от чието име произлиза и терминът „херменевтика“.

Колкото и да са ми забавни тези съвпадения, далеч (тоест ἑκᾰ́ς) съм от мисълта, че името ми предопределя живота или пък е предопределено от него. И макар че моят (пълен, както и кратък⁹) nomen не е недвусмислен omen, аз все пак харесвам името си и се идентифицирам с него. Сложният му, не съвсем ясен произход, отварящ различни възможности за интерпретация, ми предоставя известна свобода – да бъда чиста като светица, могъща като древногръцка богиня, влияеща отдалеч като магьосница, злокобна като вещица, вечно стояща на кръстопът като преводачка… една от двете или пък и двете, трите, четирите, петте. Това нямаше да е възможно, ако носех по-категорично име, например победоносните Николета, Лора, Дафина, Сигрид, Вероника или Виктория, което да предполага някаква еднопосочна, постоянна и недвусмислено славна съдба. Но в края на краищата нали за тази цел си имам зодия.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vremieto-e-v-nas-i-nie-sme-pod-vremeto/

В началото на септември ми се наложи да отменя плановете си да отида до Созопол по здравословни причини. Не бях точно болна, но не бях и съвсем здрава, а докато информирах приятелите, с които вече се бях разбрала да се видим там, съжалих, че на български не съществува еквивалент на английския идиом under the weather, който буквално означава „под времето“, но се използва точно за такива случаи на „неразположение“. Освен пространствено неопределена – „(раз)положение“ спрямо какво? – думата и особено производното ѝ прилагателно „неразположен(а)“ звучат и старомодно евфемистично, сякаш са по-скоро от роман на Джейн Остин, отколкото от съвремието.

Английският израз under the weather също е пространствено озадачаващ – как точно човек се намира „под времето“? – и макар да звучи значително по-модерно, се оказва, че също датира от времето на Остин. Фразата всъщност започва да се използва идиоматично през първите няколко десетилетия на XIX век, често като описание на финансови затруднения, неспособност за справяне или повсеместно непрокопсване, понякога по отношение на цели институции, индустрии или градове. С течение на времето обаче словосъчетанието „под времето“ все пак се установява в английския като идиом, описващ индивидуално излизане от форма и с това значение продължава да се употребява и досега.

Теориите за точната първоначална семантика на израза са няколко, но според всички той е свързан с мореплаването, или по-точно с предизвикателствата на неблагоприятните метеорологични условия, пред които мореплавателите често са изправени. Според една от версиите за произхода на идиома той идва от практиката страдащите от морска болест¹ моряци да търсят спасение от лошото време, като се крият на завет под палубата. Един вид, времеубежище – само че не от хронологията на историята, а от атмосферните условия.

Ако оставим литературните неологизми настрана, идиомът under the weather, за съжаление, не съществува в българския език – нито в буквален превод, нито под формата на някакъв приблизителен еквивалент. Отсъствието му обаче е направо пренебрежимо в сравнение с една много по-съществена – и истински любопитна! – езикова липса.

За разлика от английския, където думата weather обозначава метеорологичния феномен, а time се използва за хронологичния, българският разполага само с едно наименование за двете понятия – това е именно думата „време“.

Неизненадващо, нашият език не е единственият, в който се наблюдава тази липса. Двете понятия се означават с една и съща дума (сходна на българската „време“, от старобългарската врѣмѧ²) и в останалите южнославянски езици, в унгарски (idő), както и в романските езици (temps във френски, tiempo в испански, tempo в италиански и португалски), в които думата произлиза от латинската tempus (а тя от своя страна също съдържа двете значения)³.

Изненадата, поне за мен, идва не толкова от несходствата между езиковите групи, а вътре в самите тях. Западно- и източнославянските езици например се разграничават от южнославянските си братовчеди и се присъединяват към английския и останалите германски (а и повечето световни) езици, където двете понятия се обозначават с две думи. В руски, украински и полски тези две думи са съвсем отделни – съответно „время“ и „погода“; „час“ и „погода“; czas и pogoda, – докато в чешки и словашки те са сходни, но все пак различни: čas и počasí(е).

Интересно изключение прави и румънският, чиято ситуация отразява както формалната му принадлежност към романското езиково семейство, така и практическата му свързаност с неговите балкански съседи. За разлика както от едните, така и от другите обаче, румънският си служи с две отделни наименования: за понятията, свързани с хронологичното време, и за времето като философско понятие се използва думата с латински корен timp, а за атмосферните условия – славянската думата vreme.

Оказва се, че разделението на езиците на географски принцип предлага доста по-чиста картина, отколкото принадлежността им към една или друга езикова група.

Ако си представим картата на Европа според държавите, които използват една обща дума за „време“, и тези, които използват две отделни, тя би била ясно разделена на южна и северна част.

Но и в това разделение също има любопитни изключения, сред които са латвийският (за разлика от заобикалящите го езици, тук думата е една – laiks) и албанският (тук пък са две – kohë и mot). Но най-фрапантното изключение идва от гръцкия, където за понятието „време“ съществуват не една, не две, а цели три отделни думи: χρόνος (khrónos) – времето като интервал между две събития, както и понятие, което изразява последователността и продължителността на явленията (носи и значението на „година“); καιρός (kaírios)⁴ – времето като метеорологично понятие, както и като период/отрязък от време или епоха; и ώρα (óra) – освен за „час“ също може да се използва за времето в смисъл на определена част от деня, подходящо за някакви конкретни дейности. (Последната дума служи и за корен на прилагателното ωραίο (oraío), тоест „хубаво“ или „красиво“, което обаче първоначално е значело „навременно“. Според някои теории оттам произлиза и наименованието на бисквитите Oreo.)

Времето е раздел(е)но и в турския език. Там думата за понятието, свързано с продължителност, епоха, или период, е zaman (навлязла в българския заедно с израза „зор заман“), докато тази, обозначаваща метеорологичното време, е hava, буквално „въздух“ (оттам и въпросът „Как е хавата?“).

Очакванията ми да открия някакво особено вълнуващо обяснение за различните подходи на различните езици се оказват неоправдани – лингвистите не предлагат такова и посочват „езикови инерции“ и „предвидими закономерности“: някои езици просто запазват старата полисемия (една дума с няколко значения) и разчитат на контекста, докато други развиват/заемат нова лексика и така отделните значения започват да се назовават с различни думи.

Със или без вълнуващи обяснения, двете понятия очевидно са концептуално свързани – течението на времето и смяната на сезоните неминуемо влияят на атмосферните условия. Същевременно заобикалящият ни свят (и атмосферните условия) несъмнено се отразява на езика, с който ги възприемаме и описваме. Както, струва ми се, е вярно и обратното: езикът със сигурност влияе на начините, по които възприемаме и описваме околния свят.

Ето защо предполагам, че макар и условно и отнасящо се само за Европа, разделението север/юг вероятно не е съвсем случайно. Може би много по-суровите и екстремни условия в северната част на континента изискват специфични думи, с които да бъдат назовани, докато сравнително мекият климат на Средиземноморието и Балканите няма нужда от отделни наименования?

В тази връзка се сещам за твърдението, че ескимосите разполагат с огромен брой – десетки, а даже и стотици – думи за различни видове сняг. Следвайки тази логика, се питам дали фактът, че в английския има отделна дума, с която се обозначават метеорологичните условия, поне донякъде обяснява пословичния афинитет на англичаните към обсъждането на времето. Тоест имат си думата weather – ползват си я⁵.

Така или иначе, англичаните може и да са световни шампиони по обсъждане на времето, но далеч не са единствените първенци в тази дисциплина – според различни изследвания the weather е популярна тема за разговор и в САЩ, Канада, Ирландия, Австралия и Нова Зеландия – все места, където не само английският е официален език, а и климатът, особено в сравнение с южната част на Европа, е променлив, непредвидим и/или екстремен.

Обсъждането на времето (метеорологичното) е любим начин да се запълни времето (хронологичното) и да се разчупи ледът и в ледовитите – както пряко, така и преносно – скандинавски държави. В това се уверих лично неотдавна – това лято така и не стигнах до Созопол, но за сметка на това прекарах няколко дни в Стокхолм. Там научих, че шведският, подобно на английския и на останалите скандинавски езици, разполага с отделни думи за двете понятия, като väder (атмосферното време) е популярна тема за разговор.

Точно по време – а и благодарение – на един ветровит следобед в Стокхолм, докато слушах как едни хора обсъждат времето, ме осени съвсем неочаквано откритие. Българският може и да не разполага с отделна дума, която да обозначава метеорологичните условия, но шведската väder (както и нейните роднини в останалите германски езици) всъщност споделя общ произход – от праиндоевропейската *h₂weh₁- („вея“) – с българското наименование на едно от основните метеорологични явления, а именно с думата „вятър“!⁶ Етимологията, оказва се, хич не е вятър работа.⁷

Другата българска дума, която – още по-изненадващо! – споделя общ праиндоевропейски корен с прагерманската wedrą, откъдето произлизат английската weather, шведската väder, немската Wetter, исландската veður и т.н., е прилагателното „ведро“. Само че с ударение не на втората сричка, както във „вали като из ведро“⁸, а на първата – в смисъл „ясно, хубаво (време)“.

Използвам случая да премина от вятър на дъжд, и то не в метафорично-темпоралния, а в буквално-метеорологичния смисъл. Докато отменях плановете си за ходене до Созопол, въпреки че прогнозата беше за топло и слънчево време, се сетих за още един англоезичен идиом, който щеше добре да пасне на ситуацията – израза [to take a] rain check, тоест отлагането на план за някакъв неконкретизиран по-нататъшен момент. Тъкмо започвах да съжалявам, че на български, както и за under the weather, не съществува негов достоен еквивалент, когато една приятелка, в отговор на моето съобщение, че се налага да отложим уговорката, ми написа: „Не се притеснявай! Пишем го дъждовен!“

А когато (неуспешно) се опитах да върна неизползвания си билет за влака за Бургас, в ума ми изникна краткия, но красноречив български израз „след дъжд качулка“, който чудесно обединява в себе си както темпоралното, така и метеорологичното понятие за време. Този влак вече беше отпътувал. Или както се казва на изобилстващия от мореплавателска лексика английски, този кораб вече беше отплавал.

 В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/california-dreamin-on-such-a-winters-day/

Въпреки снежната обстановка в България през последните дни аз не мога да спра да мисля за горящия ужас, който се разрази от другата страна на света и изпепели части от Западното крайбрежие на САЩ. Ето защо този път текстът е посветен на името на най-гъстонаселения, но и изпълнения с най-много блянове американски щат – Калифорния. Заедно с Лос Анджелис и Холивуд наименованието отдавна се е превърнало не само в синоним на Америка, а и в нещо като нарицателно, обобщаващо едва ли не цялата съвременна западна цивилизация¹.

В контраст със световната популярност и разпознаваемост на наименованието Калифорния, произходът му е изненадващо слабо известен – както за хората по света, така и за самите американци, а вероятно и за повечето от близо 40-те милиона жители на самия щат. За разлика от останалите американски щати, повечето от които или са наречени на владетелите на държавите, които са ги колонизирали, или наименованията им са заимствани от езиците на местните индиански племена, произходът на „мелодичното, но величествено“ име Калифорния е доста по-любопитен.

Историческите проучвания всъщност така и не стигат до единодушно мнение по въпроса, като предлагат разнообразни теории за произхода на името, които освен изненадващи са и толкова много, че през последните 160 години са им посветени поне същият брой изследвания и анализи. (А в една от теориите, между всичко друго, дори се натъкваме и на българска връзка!)

Все пак известен консенсус – поне относно първоизточника, ако не и относно произхода на името – съществува. Редица изследователи се обединяват около теорията, че през 1533 г., когато конкистадорите на Кортес се натъкват на големия полуостров до северозападния бряг на днешно Мексико, те първоначално го вземат за остров и – в резултат на смесицата от „високи очаквания и дълбоки разочарования“ – му дават името Калифорния, което съвсем непринудено и безцеремонно заимстват от популярен тогава рицарски роман.

Въпросният роман се нарича Las sergas de Esplandián („Приключенията на Еспландиан“) и е издаден в Севиля през 1510 г. В него писателят Гарси Родригес де Монталво разказва за митичен, изобилстващ от злато остров „отдясно на Индиите“, в близост до „Земния рай“².

Островът се нарича Калифорния и се управлява от чернокожа кралица, наречена Калафия. Населен е от подобни на амазонки жени воини, които опитомяват и яздят грифони.

Кралица Калафия отвежда армията си в Константинопол, за да се сражава на страната на „езичниците“, но в края на краищата бива победена и приема християнството.

Тази история е поредното доказателство, че освен завоеватели, конкистадорите се оказват и изключително находчиви именодатели, макар че прибягват до доста произволни названия (виж историята с пуйката). С придвижването им на север и навътре в сушата, наименованието Калифорния се разширява отвъд полуострова, станал известен като Baja California („Долна Калифорния“), за да обхване и териториите на днешните американски щати Калифорния, Невада и Юта, както и части от Аризона, Уайоминг и Колорадо, които пък получават названието Alta California („Горна Калифорния“) или Nueva California („Нова Калифорния“). Цялата територия, носеща общото име Las Californias, съществува като провинция на Испанската империя в периода 1767–1804 г.

Произходът на наименованието Калифорния и връзката му с книгата обаче са „открити“ едва през 1862 г. – 12 години след като Калифорния става 31-вия американски щат (неговото мото и до днес е „Еврика“!), – когато американският писател, историк и свещеник Едуард Еверет Хейл ги посочва в свое изследване. Впоследствие други историци потвърждават теорията като много вероятна и на свой ред правят редица предположения за това как наименованието се е оказало в романа на Монталво и дали то е неологизъм, заемка или преиначена версия на вече съществуваща дума.

През 1917 г., авторката и суфражетка Рут Пътнам публикува изключително подробно, изненадващо забавно и изпълнено с духовити наблюдения проучване от стотина страници със заглавие California: the Name. Там тя посочва Las sergas de Esplandián като вероятен първоизточник на думата и предлага своя допълнителна интерпретация. Според нея името Калафия (и съответно наименованието Калифорния) произлиза от срещаната в много европейски езици дума caliph (навлязла в българския като „халиф“) – титла, означаваща „владетел“ или „водач“, заимствана от арабската خَلِيف (ḵalīf), или „наследник“, но преобразувана в женски род³. Пътнам аргументира това свое твърдение с реторичния въпрос: „Какво по-естествено наименование за суверенна кралица, съюзник на турските езичници?“

Заедно с това Пътнам разглежда и редица други теории за етимологията на наименованието, които в края на краищата отписва като неблагонадеждни, но това не ги прави по-малко любопитни.

Според една от теориите – базирана на твърденията на Монталво, че се е сдобил с разказа от книгата посредством някакъв грък – писателят си е измислил наименованията на базата на гръцки корени: Calafia – от καλλι- (kăllí), коeто в комбинация с други думи означава „красив“, и φίλη (phile), тоест „приятелка“, или пък от καλλιφυής (kalliphues) – „красиво израснал“ или „добре развит“; California – от καλλι- и ὄρνις (ornis), тоест „птица“, като това е подкрепено от твърдението в книгата, че на острова живеят много грифони, които не се срещат в друга част на света.

Когато Пътнам се консултира с различни специалисти по старогръцки обаче, те обявяват тази теория за несъстоятелна, отбелязвайки, че що се отнася до формирането на фантастичните наименования в така наречените libros de caballerías от XVI век, всякакви опити за научен подход са безполезни. Вместо това специалистите предполагат, че наименованията са резултат от асоциативно мислене, подобно на детското, което си играе със звуците на вече съществуващи чудновати думи.

Други източници отбелязват, че е възможно Монталво да е заимствал името Калифорния от съществуващи географски наименования, например Californo и Calafornina в Сицилия или Calahorra в Испания.

В трета версия се посочва предполагаема връзка на името Калифорния с персийското понятие kar-i-farn, обозначаващо митологична „райска планина“, където живеят грифони⁴.

Според четвърта теория наименованието произхожда от латинското словосъчетание calida fornax, или „гореща пещ“, преминало в староиспанския като calit fornay, с което завоевателите на Кортес са оприличили климата на тази част на света при първия си сблъсък с нея. Отбелязвайки, че „нашите conquistadores“ не са били особено начетени, а и не са имали навика да измислят имена на завоеванията си по този начин, Пътнам оборва поредната версия.

Същата съдба сполетява и предположението, че наименованието Калифорния се корени в езиците на местното население, на които kali forno означава „високи хълмове“ или „високи планини“, а думата за „полуостров“ – tchali-falni-al, означава „пясъчната земя отвъд водата“.

В самия край на изследването си Пътнам споменава и версията, че названието идва от Калпурния – името на третата жена на Юлий Цезар, но предположението явно е толкова неблагонадеждно, че авторката дори не го удостоява с допълнителни обяснения.

Сред всички тези много или малко (не)вероятни теории обаче Пътнам откроява и една доста по-убедителна според нея хипотеза, която „прехвърля отговорността за измислянето на името от раменете на Монталво към неизвестния автор“ на старофренския епос La Chanson de Roland от XI век. В стих CCIX от епоса Карл Велики оплаква смъртта на племенника си Роланд и изрежда враговете, които ще го нападнат веднага щом разберат за кончината на храбрия войн. В оригиналния старофренски вариант това изреждане гласи:

Morz est mis nies, ki tant me fist cunquere
Encuntre mei revelerunt li Seisne,
E Hungre e Bugre e tante gent averse,
Romain, Puillain et tuit icil de Palerne
E cil d'Affrike e cil de Califerne;

И без да знаем старофренски, ясно можем да видим, че Affrike и Califerne са сред местата, откъдето се очакват вражески нападения. Това, което може обаче да ни е убегне, е, че списъкът с потенциални варварски агресори, освен саксонци и унгарци, римляни, пулианци (от Пулия) и нашественици от Палермо, също така включва и българи! Виждаме го съвсем ясно в превода на „Песен за Роланд“ от Лъчезар Станчев от старофренски, издаден през 1985 г.:

Умря Роланд, завзел ми не една страна.
Саксонци, хунгри, българи без страх
ще дойдат с рой враждебни племена,
и Рим, Палермо, Пулия със тях,
и тез от Африка и Калиферне чак!

В своето изследване Пътнам отбелязва, че повечето преводи и издания на епоса включват наименованието Califerne без никакъв коментар, някои го маркират като неясно или в най-добрия случай го обясняват като някакво въображаемо халифско владение. В бележка към превода си Лъчезар Станчев пък твърди, че „Калиферне е вероятно местност в Азия“.

Станчев, изглежда, е пропуснал издаденото през 1923 г. проучване на френския историк Проспер Буасонад, резюмирано тук от американския историк Хърбърт Д. Остин, което доста убедително разсейва мистерията около значението, произхода и етимологията на наименованието Калиферне, споменато в „Песен за Роланд“. Според Буасонад то е заимствано от крепостен град на територията на днешен Алжир, който през XI век, благодарение на богатството и великолепието си, е бил обект на страх и почитание сред европейските християни. Името на града – Kalaa-Ifrene или Kal-Ifrene – произлиза от арабската дума قلعة (qalea, тоест „крепост“, навлязла и в българския като „кале“), с която тогава са се обозначавали този вид крепостни градове, в комбинация с името на берберското племе бени ифрен, което го обитавало.

Стъпвайки на проучването на Буасонад, аз пък откривам доста интересна теория за етимологията на наименованието Ифрен. Според арабския учен и философ Ибн Халдун племето е наследило името от своя предшественик Ифри, което на берберските езици (ⵉⴼⵔⵉ) означава „пещера“. Други изследователи отбелязват, че Ифри е името на берберска богиня на слънцето, на пещерите и пазителка на дома, почитана преди приемането на исляма от берберите. (Ето как се оказва, че макар и първоначалната теория за арабския произход на наименованието Калифорния от „халиф“ да не уцелва езика и религията, все пак е налучкала приблизителния географски произход на първоизточника.)

Така или иначе, някогашният великолепен берберския град замира и изчезва през XII век, около столетие след появата му в „Песен на Роланд“. Но благодарение на споменаването му в старофренския епос, а впоследствие и на ненадейното му достигане (с известни изменения и посредством испанския рицарски роман) до западния бряг на новооткритата Америка четири века след това, името Калифорния не само оцелява, а пет века по-късно се превръща в едно от най-известните и разпознаваеми географски наименования в наши дни.

Невъзможно е да предвидим как – и дали изобщо – то ще премине през вековете напред. Дали след 900 години името Лос Анджелис, подобно на Кал-Иферн (и също като него идващо от свещена женска фигура), няма да съществува само в историческите архиви като обозначение на някога процъфтяващ град, впоследствие унищожен от пожари, земетресения, урагани, цунами и други природни, но предизвикани от хората потопи⁵? Няма как да знаем. Можем само да се надяваме в краткосрочен план, че Лос Анджелис и Калифорния ще се възстановят и от сегашното бедствие, а в по-дългосрочен – че с времето наименованията им няма да останат свързани само със спомени за отминали мечти, слава, блясък и богатства, а ще продължат да обозначават места, където животът продължава да процъфтява.

 В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-neshto-gnilo-v-imeto-na-puykata/

След президентските избори в САЩ близо половината американски граждани вероятно се чувстват всякак, но не и благодарни. И все пак това едва ли ще спре огромното мнозинство американци – без значение дали са гласували за Камала Харис, или за Доналд Тръмп – и тази година, както всяка, в четвъртия четвъртък на месец ноември да се съберат със своите семейства, близки, а често и с не толкова близки безпризорни чужденци, за да празнуват.

Точно като такъв безпризорен чужденец през осемте години, които прекарах в Щатите, съм присъствала поне на два пъти по толкова събирания по случай Деня на благодарността. За обкръжаващите ме американци, за които може да се каже всичко, но не и че са негостоприемни, беше немислимо да ме оставят сама на този така важен за тях, макар и незначещ нищо за мен празник. Ето защо аз ежегодно бях канена да присъствам на по две, нерядко на три, а понякога дори и на четири събирания за Деня на благодарността.

При първоначалната ми среща с американската Thanksgiving трапеза няколко месеца след пристигането ми в Америка в края на 90-те се почувствах, както вероятно са се чувствали пилигримите от Плимутската колония през 1621 г., споделяйки празника на реколтата с местното население от индианското племе Уампаноаг. Именно това събитие се смята за първообраза на Деня на благодарността. С други думи,

празничното меню ми се стори изключително екзотично.

Макар че повечето наименования на ястията ми бяха познати поне на теория, много от тях виждах на живо за пръв път, а начинът на приготвяне и комбинирането им надхвърляше и най-развинтеното кулинарно въображение: сос от боровинки и сос „грейви“; печени сладки картофи, покрити с пухкави бонбони маршмелоу; картофено пюре, но приготвено от небелени картофи; плънка от хляб с гъби, печени кестени, бекон и сушени сливи, която се сервира отделно; тиквен пай, пай от пекан или някаква умопомрачаваща комбинация от двете за десерт. Почетното място в центъра на трапезата, разбира се, неизменно беше заето от огромна печена пуйка.

Още тогава, макар и зашеметена от екзотичните гозби и безмерните количества погълната храна¹, усетих, че има нещо гнило – само че не в Дания, а в Турция, или по-точно във факта, че английското название на пуйката по някаква причина е идентично с името на държавата, с която България има граница на югоизток².

Едва сега се заемам да проуча тази мистерия по-внимателно. Оказва се, че макар и летенето изобщо да не ѝ се удава, тази едра, странно изглеждаща птица през изминалите няколко столетия е обиколила цялото земно кълбо – както буквално, така и чрез названията си на различни езици. Проследяването на тези наименования чудесно илюстрира сложните, често водещи до обърквания и недоразумения процеси на глобализация, и то векове преди самият термин да съществува.

Преди да се озове на американската трапеза за Деня на благодарността и да получи англоезичното си наименование, пуйката прекосява Атлантическия океан не веднъж, а цели два пъти, като междувременно се разпространява из цяла Европа, участва в пиеса на Шекспир, минава през Азия, среща се със свои африкански роднини и стига чак до Индия.

Прародителите на пуйката от американската трапеза първоначално се опитомяват и отглеждат от ацтеките, които я наричат huehxolotl, или „голямо чудовище”, на езика науатъл³.

Европейците в лицето на Кортес и неговите конкистадори за пръв път се срещат с въпросното чудовище през 1519 г., а впоследствие вождът на ацтеките Монтесума им подарява 1500 броя от птиците, които те отнасят в Европа. Но испанците тогава объркват пуйката с вид по-скромно украсен паун, като това се отразява и в наименованието pavo – от pavo real ‘паун’) – което те ѝ дават и под което е известна в Испания и досега.

Още през XV век обаче, тоест преди испанците да срещнат чудатата птица в Америка, английски търговци внасят в Европа друг вид птица, известна на български като „токачка“. Тя наподобява пуйката и принадлежи към същия разред (Кокошоподобни, или Galliformes) като нея, но всъщност произлиза от западния бряг на Африка. Тъй като търговията на много стоки през този период минава през Османската империя, въпросната птица (подобно на много други продукти, обозначени като „турски“, без значение какъв е реалният им произход) става известна на английски като turkey-cock.

Ето как в първите стотина години след пристигането на американската пуйка в Европа тя често била бъркана с африканската птица, а понятието turkey-cock се използвало без особена претенция за прецизност и за двете⁴.

През 1620 г. понятието turkey-cock прекосява Атлантическия океан в обратната посока заедно с английските пилигрими на кораба „Мейфлауър“,

които също толкова непридирчиво започват да го прилагат към всякакви едри птици, включително и към северноамериканските наследници на ацтекските пуйки. По този начин, макар да се смята, че пуйката всъщност не е присъствала на първото празнуване на Деня на благодарността през 1621 г., наименованието, впоследствие скъсено до turkey, се установява в Америка⁵.

Жертва на безразборната употреба става и иначе придирчивият Шекспир, който в пиесата си „Хенри V“ от 1599 г. подигравателно представя (в превод на Валери Петров) „оня подъл, низък, долен, въшлив самохвалко и нахалник Пистол“ с думите: Why, here he comes, swelling like a turkey-cock. (Или, отново в същия превод: „Ха, ето го, иде, наперен като пуяк!“). Но определението всъщност се оказва анахронично, тъй като действието в пиесата се развива непосредствено преди и след Битката при Аженкур, състояла се през 1415 г., когато европейците само са могли да мечтаят за Новия свят и неговите пуйки.

Самият Нов свят, както знаем, е резултат от колосално объркване, първоначално географско, а впоследствие и етимологично, вследствие на което в края на XV век карибските острови стават известни като Западни Индии, а коренното население на Америка – като „индианци“. Това объркване вероятно води и до свързаните с Индия наименования на пуйката на няколко езика. Освен в турския, на който англоезичната turkey се нарича hindi, те включват и френски (dinde, от poule d’Inde, или „пиле от Индия“), руски („индейка“ или „индюшка“), полски (indyk), даже и баски (indioilar arrunt), каталански (gall dindi), грузински (ინდაური/indauri) и иврит (הוֹדוּ/hodu).

Към тези имена можем да добавим и наименованията, заети от съвсем реално съществуващо място в самата Индия, а именно град Каликут, където експедицията на португалския мореплавател Вашку да Гама акостира през 1498 г. Точно Каликут служи като основа за наименованията на пуйката на няколко езика, например скандинавските (kalkon на шведски, kalkun на норвежки и датски), откъдето навлиза и във финския (kalkkuna), а също така и на литовски (kalakutas) и нидерландски (kalkoen), откъдето се озовава в африкаанс и даже в синхалски (කළුකුමා/kaḷukumā), макар че би се очаквало неговите ползватели, бидейки жители на близкия до Индия остров Шри Ланка, да са по-добре ориентирани относно индийската фауна.

Тези наименования също се дължат на объркването на пуйката с токачката, която португалските търговци активно внасят в Индия през целия XVI век, преди значително по-впечатляващата ѝ американска роднина тържествено да пристигне на Индийския субконтинент в началото на XVII век.

Когато през 1612 г. американската пуйка се появява заедно с други екзотични животни в двора на моголския император Джахангир в Агра, тя предизвиква истинска сензация. Джахангир е толкова впечатлен от странната птица, че поръчва на придворния художник Устад Мансур да я нарисува, „така че изумлението, което произтича от научаването за [нея], да се увеличи“ още повече. Рисунката, която днес се намира в колекцията на музея „Виктория и Алберт“ в Лондон, представя пуйката като някакво вълшебно създание от приказките и наистина предизвиква изумление.

Името, което пуйката впоследствие получава на хинди – पेरू /piroo, отвежда до място от другата страна на Земята, което е толкова далече от Индия, че на практика би могло да е приказно. На фона на сериозните обърквания на континенти и посоки обаче това наименование – взето назаем от португалската дума peru, появила се в резултат от схващането, че пуйката пристига в Португалия от Перу – се оказва най-близко до истината.

Ако говорим за фактологична точност, българският език поне на пръв поглед, изглежда, се представя доста добре. Етимологичният речник на БАН цитира предполагаемо родство на думата „пуйка“ с „птица“, сочейки съответствия с няколко различни езика, но също така „допуска и ономатопеичен произход“⁶.

И тъкмо да взема да си помисля, че като по чудо не сме попаднали в капана с обърканите наименования, откривам, че и българският не е застрахован срещу чужди влияния. С други думи, и ние, ако не сме дали, то поне сме взели нещо от света, било то и фактологично неточно. А именно диалектната дума за пуйка „мисирка“ (която през 2020 г. Бойко Борисов направи вайръл, използвайки я като определение на журналисти) всъщност произлиза от арабското наименование на Египет – مِصْر/miṣr, откъдето в миналото (погрешно) се е смятало, че птицата е дошла.

На основата на всички тези разкрития вече ми става трудно да мисля за пуйката като за ястиe, което е типично за Деня на благодарността, или в преносния смисъл на думатa – като синоним на глуповато перчене. Вместо това вече започвам да възприемам птицата като символ на завидна космополитност, както и като особено забавна илюстрация на непредвидимите последствия от човешкия порив да опитоми далечното и непознатото, давайки му отново далечно, макар и по-познато, а често и съвсем грешно име.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/c-kato-kalabaluk-o-kato-ostrov/

През изминалия месец и половина, откакто текат главозамайващите събития около разпада на ДПС и раздора между двамата му председатели, в главата ми непрестанно се върти – със същата настойчивост, като да беше песента Gimme! Gimme! Gimme! (A Man After Midnight) на ABBA – една от най-любимите ми шведски думи за всички времена.

И не, това не е думата lagom, която няма точен еквивалент на други езици и означава ‘достатъчно, точно колкото трябва, нито прекалено много, нито прекалено малко’; не е и livspussel, буквално „живот“ + „пъзел“, описваща баланса между работата и личния живот; нито пък е подвеждащият термин semester, който всъщност означава ‘ваканция’, или отдавна придобилият международно приложение ombudsman, понякога шеговито превеждан на български като „арменски поп“.

Въпросната шведска дума, която доста добре обобщава събитията около ДПС, всъщност е… kalabalik.

Когато миналата година я чух – субтитрирана като „хаос“ – от устата на участник в едно шведско телевизионно риалити, първоначално помислих, че халюцинирам. След няколко връщания и повторни слушания обаче се уверих, че думата наистина си е „калабалък“, макар и произнесена по необичаен за моето ухо, но типичен за шведския език напевен начин, който освен това е преобразувал ъ-то в ий.

Въпросното ъ в оригинал всъщност се означава с буквата ı, известна и като „i без точка“, характерна за турския език, откъдето, разбира се, идва и самата дума kalabalık. Там тя преминава от османския турски (قالابالق, kalabalık), като коренът ѝ може да бъде проследен до арабската дума غَلَبَة (ḡalaba), която означава ‘надмощие, преобладаване, триумф, победа’.

Освен в шведския, думата – с малки изменения в последната гласна – се среща както в българския, така и в останалите балкански езици, включително в македонския („калабалак“), сърбохърватския („калабалук“/kalabaluk), албанския (kallaballëk), румънския (calabalâc), гръцкия (καλαμπαλίκι) и даже в арменския (կալաբալըղ, kalabaləġ).

Но за разлика от обичайните исторически причини за преминаването на думата от турския в балканските езици и в арменския, поводът за ненадейното ѝ навлизане в шведския е доста по-вълнуващ, при все че той също е свързан с реално историческо събитие, или по-точно с едно също толкова ненадейно изгонване.¹

Въпросното събитие, известно на шведски под наименованието Kalabaliken i Bender (буквално „Калабалъкът в Бендер“), става на 1 февруари 1713 г. Целта му е отстраняването на шведския крал Карл XII от Османската империя, където той се установява през юли 1709 г., след съкрушителния разгром, нанесен му от руската армия в Битката при Полтава.

Настанявайки се край град Бендер (днешна Молдова), шведският крал създава нещо като двор в изгнание, „събирайки около себе си казашки ренегати, полски авантюристи, татари и остатъците от шведската армия, разбита при Полтава“, както цветущо е описано в посветена на Бендерския калабалък публикация в социалните мрежи. С течение на времето растящият антураж на краля налага изграждането на военен лагер във Варница, селище на няколко километра от Бендер, което става известно и като „новия Стокхолм“. Освен едноетажната сграда с дебели стени, където се помещава Карл XII, лагерът включва допълнителни постройки и казарми за кралските придворни и военни, наброяващи няколкостотин души.

По време на продължилия три години и половина престой Карл XII живее на издръжката на османската хазна, а многобройният му антураж натрупва сериозни заеми към местното население. След няколко любезни покани да напусне, които кралят отказва, като заедно с това не спира да кандърдисва султан Ахмед III да предприеме военни действия срещу Русия, множество еничари и тълпи от местни хора нападат лагера, където се помещават кралският двор.

Историческите източници се разминават относно числеността на участниците от двете страни на схватката: броят на османците варира между 8000 и 13 000, а на кралския антураж – между 700 и 1000. Но така или иначе, броят им несъмнено е достатъчен, за да създаде сериозна суматоха и събитието да заслужи наименованието си. Така нареченият калабалък продължава около седем часа, като накрая кралят е заловен и арестуван, а впоследствие получава прозвището Demirbaş Şarl, тоест Карл Желязната глава².

(Всякакви прилики със събитията около изгонването на почетния председател на ДПС от сараите в Росенец и „Бояна“, разбира се, са напълно случайни. А и както казва „великият комбинатор“ – и инцидентно, син на турски поданик, – чието фамилно име е същото като гореспоменатия град Бендер, „с парите човек трябва да се разделя леко, без стонове“.)

Така или иначе, експулсирането на краля от покрайнините на Бендер не слага край на неговото гостуване в Османската империя, нито на разходите по неговата издръжка. След ареста Карл XII е заточен в Димотика (днешна Североизточна Гърция), където прекарва времето си в игра на шах и в изучаване на корабната архитектура на османските галеони.³ Гостуването му продължава до 1715 г., когато той най-накрая напуска Османската империя и след двуседмична езда се завръща в Швеция.

Думата „калабалък“ не е единственото турско нещо, което кралят донася със себе си. Според историческите източници именно

благодарение на Карл XII в Швеция пристигат кафето и кюфтетата, както и зелевите и лозовите сарми –

все неща, които в наши дни се считат за неразделна, даже емблематична част от шведската кулинария и ежедневие⁴.

В случая със сармите шведските им наименования – kåldolmar и vinbladsdolmar – пазят етимологична следа за своя произход, като комбинират шведските думи kål (‘зеле’) и vinblads (‘лозови листа’) с турското понятие dolma, което от своя страна обединява всякакви пълнени ястия, включително и сармите, които пък на турски се наричат просто sarma. В едно чудесно преобръщане на значенията, в Швеция датата 30 ноември, която в недалечното минало се e почитала от носталгично настроени шведски националисти и неонацисти като деня на смъртта на Карл XII през 1718 г., от 2010 г. насам се отбелязва Kåldolmens dag, или Денят на зелевата сарма.

Но за да не бъде обменът съвсем едностранен, тук е мястото да отбележим, че Швеция също е дала нещо на Турция, което може и да не се яде, но поне в контекста на настоящата рубрика е не по-малко апетитно. Когато през второто десетилетие на XX век, като част от реформите на Ататюрк, Турция заменя персийско-арабската писменост със специално адаптирана към фонетичните изисквания на турския език латинска азбука, тя включва няколко „специални“ букви с диакритични знаци, взети „назаем“ от други езици. Редом с ç от албански, ş от румънски и ü от немски, в турската азбука фигурира и буквата ö, заета от изобилстващия от (често непроизносими за българския език) гласни шведски, където, освен че е буква, ö означава и ‘остров’.

С буквата ç пък започва думата çatışma, преведена в речника като ‘стълкновение, конфронтация, конфликт; престрелка, схватка; спор, препирня; пререкания’. За съжаление, тя е заменила чудесната и значително по-колоритна дума kalabalık в наименованието, с което историческото събитие е познато на турски: Bender Çatışması. Под подобни прозаични наименования от рода на „схватка“, „бой“ и „сблъсък“ събитието става известно и на много други езици с изключение на руския, където то е наречено с подобно на шведския название, а именно „Калабалык“.

За финал, имайки предвид, че Швеция в лицето на Карл XII губи не само конкретната битка срещу Османската империя, а впоследствие и цялата Велика северна война срещу Русия, Дания и Полша, в която Османската империя пък е неин съюзник, можем да заключим следното: дори да приемем, че историята винаги се пише от победителите, думите, с които тя се описва, принадлежат не само на тях, а и на победените. 

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/moyata-golyama-stranna-grutska-duma/

След сезона на липите настъпва сезонът за ходене на море в Гърция, а заедно с него, поне за мен, и сезонът на „хармолипи“. Макар и самото усещане да ми е познато отдавна, точното му наименование научих наскоро, разглеждайки пореден списък с „непреводими“ думи за иначе познати емоции на различни езици. В него редом с португалското saudade, турското hüzün, немското Lebensmüde и други понятия без директен еквивалент фигурираше и

гръцкото χαρμολύπη, което означава усещането едновременно на радост и тъга.

Думата добре описва противоречивите чувства, които вече от доста години изпитвам при всяко посещение на южната ни съседка. От една стана, това е радостта от всички удоволствия, които Гърция щедро предлага. От друга обаче, е растящата с всяка година тегоба, че въпреки иначе добрите ми намерения така и не успявам да науча дори и елементарен гръцки и си оставам с едни голи „ясас“ и „ямас“, „калимера“ и „калиспера“, „паракало“ и „евхаристо“. Всичко останало – с малки (и не особено полезни) изключения от рода на χαρμολύπη – продължава да ми бъде напълно чуждо и непонятно. С други думи, или както се казва на английски,

it’s all Greek to me.

Усещането за непонятна чуждост се заражда още при вида на гръцката азбука – въпреки редовния ми допир с нея и очевидните ѝ сходства с добре познатите ми кирилица и латиница, разчитането на ελληνικό αλφάβητο за мен се състои в едно безкрайно, често неуспешно налучкване, а изписването даже на елементарни думи (като гореизброените) ми е немислимо.

Дори и азбуката да не представляваше предизвикателство, гръцкият устоява на лесно разшифроване и на лексикално ниво, тъй като изобилства от неразбираеми или подвеждащи думи – особено за понятия, които иначе имат универсални и разбираеми наименования дори и на иначе непознати ми езици. Надписът ΜΕΤΑΦΟΡΆ например не спира да ме стъписва всеки път, щом го видя на автобуси, тирове и всякакъв вид транспортни средства по гръцките пътища – макар добре да знам, че оригиналното значение на термина си е съвсем пряко, а не преносно.

Или пък думата „хотел“, която в точно тази или сходни форми срещаме на английски, чешки, полски, сръбски, нидерландски, немски, френски, естонски, даже и на японски като ホテル (hoteru). На гръцки „хотел“ обаче е ξενοδοχεíο, което дори да можех да разчета и произнеса, щеше да ми бъде точно толкова разбираемо, колкото ако беше на патагонски.

Всъщност, ако беше „на патагонски“ – като имаме предвид, че в Патагония се говори главно на испански, – думата щеше да ми е значително по-понятна. (И без да разчитам на трите семестъра испански, който съм учила в университета, а просто защото на испански „хотел“ си е hotel.)

Така или иначе, изразът „все едно е на патагонски“ се е установил и продължава да се използва на български, като определение за (говорим или писмен) език, който е непознат, неясен или неразбираем.

Сайтът bgjargon.com предлага следното обяснение:

Вероятно асоциацията идва от това, че областта Патагония, която се намира в най-южния край на континента Южна Америка, е и най-отдалечената южно от екватора суша […], поради което се е наложила в хорските представи (поне в България) като еквивалент на „края на света“.

Според моята лична представа обаче, поради гореизброените причини, оприличаването на неразбираем език с гръцки – макар и той да се говори не на края на света, а току от другата страна на южната граница на България – ми се струва много по-намясто, така да се каже.

Историческите корени на идеята за гръцкия като неразбираем език могат да бъдат проследени до Средновековието. През този период, когато писарите в Западна Европа превеждали ръкописи от латински, те изписвали фразата Graecum est, non legitur („Гръцки е, [следователно] нечетимо“) като бележка в полетата до непонятни за тях пасажи и цитати¹.

Както много други идиоми, които се използват и до днес, изразът It’s (all) Greek to me също навлиза в английския благодарение на Шекспир, които през 1599 г. го използва в трагедията „Юлий Цезар“, в диалог между две от ключовите фигури в заговора срещу великия римлянин. В българския превод на Валери Петров от 1973 г. споменаването на гръцкия е съхранено, но изразът така и не придобива популярност, нито влиза в употреба във всекидневната ни реч.

КАСИЙ
А Цицерон? Не каза ли той нещо?

КАСКА
Да, на гръцки.

КАСИЙ
В какъв смисъл?

КАСКА
Ако мога да го кажа, слънце да не видя! Тези, дето го разбраха, се захилиха помежду си и заклатиха глави, но за мене беше гръцки език.

Освен в езика на Шекспир (и латинския), гръцкият служи като определение за нечленоразделна реч или писменост и в няколко други езика – нидерландски, африканс, шведски, норвежки, португалски и испански.

Самият испански – макар и не като език, а като част от фразата „испанско село“ – пък се използва като определение за объркващ или неразбираем изказ, и то не на някакви екзотични езици, а на близките на българския славянски езици – македонски, сръбски, хърватски, словенски, чешки и словашки.

Фразата всъщност произлиза от немски – и то не от друг, а от Гьоте, който първи я използва в „Страданията на младия Вертер“ (1774 г.). В пълния си вид тя гласи:

Das waren dem Gehirne spanische Dörfer, und ich empfahl mich, um nicht über ein weiteres Deraisonnement noch mehr Galle zu schlucken.²

Когато Бранко Мушицки превежда романа на сръбски през 1905 г., той предава въпросната фраза буквално („To су била за послаников мозак шпанска села, и ја се препоручим да се не бих морао још више мучити због даљег неразумног говора“), а впоследствие изразът „шпанска села“ навлиза в разговорния сръбски и добива популярност и на другите славянски езици. 

В българския си превод от 1929 г. Асен Разцветников обаче решава да предаде фразата с по-малко маркиран израз, като

Това бяха странни неща за тоя мозък и аз се оттеглих, за да не бъда принуден при по-нататъшни брътвежи да погълна още повече.

В резултат идеята за „испанските села“ така и не навлиза в българския.

На сръбски като синонимен израз на „шпaнска села“ се използва и фразата „К’о да кинески причаш“. Всъщност китайският, вероятно благодарение на „благодатната“ комбинация от нечленоразделни (особено за западното ухо и око) говор и писменост се използва като определение на непонятна реч на най-много езици, и то далеч не само западни. Любопитно е, че освен албански, арабски, естонски, филипински, френски, немски³, унгарски, италиански, сред тях е и японският⁴, та дори и гръцкият – както древният, така и съвременният.

Китайският на свой ред определя нечетими и непонятни езици като „призрачно писмо“, „книга от небесата“, „птичи език“, или „пилешки черва“. По този начин той се оказва един от малкото езици, които в опита си да обозначат неразбираемост, не проявяват ксенофобия към реално съществуващи чужди езици, народи или места.

И като стана дума за „ксенофобия“… въпреки първоначалната паника, която чуждостта на гръцкия поражда у мен, все по-често откривам, че множество понякога съвсем неочаквани думи на езиците, които знам, всъщност произлизат от гръцки. Само някои, особено забавни примери за това включват: „динозавър“, от δεινός (deinós ‘ужасен, страховит’) + σαῦρος (saûros ‘гущер, влечуго’); „гинеколог“, от γυνή (gunḗ ‘жена’), „планета“, от πλανήτης (planḗtēs ‘скитник’, съкращение на πλάνητες ἀστέρες (plánētes astéres ‘скитащи звезди’); шизофрения, от σχίζω (skhízō ‘разцепване, разделение’) +‎ φρήν (phrḗn ‘ум, сърце’); „маратон“, от древеногръцкия град Μαραθών; „акробат“, от ἄκρον (ákron ‘най-високата или най-отдалечената точка, планински връх, връх’) + βαίνω (baínō ‘ходя, стъпвам’), и т.н., и т.н.

А, разбира се, и „ксенофобия“, която произлиза от старогръцките ξένος (xénos ‘чужд’) + φοβία (phobía ‘страх’). Първата ѝ част също така е корен и на споменатата в началото на този текст на пръв поглед непонятна дума ξενοδοχεíο, съставенa от ξένος + δοχεῖον (dokheîon, тоест ‘съд’ или ‘контейнер’). Та какво друго е хотелът, ако не контейнер за чужденци?

В заключение, с риск да прозвуча като г-н Портокалос, бащата от „Моята голяма луда гръцка сватба“, няма как да не отбележа, че е доста вероятно дори и наименованието Патагония да идва от гръцкия. Според аржентинския изследовател Мигел Дура топонимът Патагония вероятно произлиза от древногръцкия регион в днешна Турция, наречен Paphlagonia и смятан за родното място на рицарския персонаж Patagón, на когото според една от теориите Магелан кръщава южната част на Южна Америка през 1520 г.

И ето как по неведоми етимологични пътища може да се окаже, че „говори ми на патагонски“ всъщност е просто друг начин да се каже it’s Greek to me.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vinagi-drugitie-sa-tezi-koito-se-izmukvat-po-terlitsi/

Ако на 17 март сте пропуснали да отпразнувате Деня на свети Патрик подобаващо, не унивайте. Съвсем спокойно и по всяко друго време може да извършите някоя от дейностите, с които се отбелязва празникът – да се закичите с трилистна детелина, да се облечете в зелено или да се почерпите с пинта „Гинес“. А ако пинтите станат повечко и се наложи, може дори да упражните т.нар. ирландско сбогуване.

Наименованието на последната „дейност“ все още не е сериозно навлязло в българския език, но самата тя – състояща се в това

да си тръгнеш от купон или друго събиране тихомълком и без да се сбогуваш

– със сигурност е добре позната и широко разпространена практика както в България, така и на много други географски ширини. И макар че на дейността като цяло се гледа с неодобрение като проява на лошо възпитание, тя все пак има и известни преимущества.

От практическа гледна точка „ирландското сбогуване“ несъмнено предотвратява загубата на време, тъй като се избягват ненужни формалности. Наскоро попаднах на изследване, проведено сред австралийци. Според резултатите от него хората, които систематично напускат купони, без да се сбогуват, спестяват по цели два дни на година¹. Макар и числото вероятно да варира според конкретния случай, личностните специфики на отделния човек и общоприетите нрави в различни култури, безспорно е, че безкрайните сбогувания в края на социални сбирки могат да погълнат минути, часове (а с натрупване очевидно и цели дни), които бихме могли да вложим в други (по презумпция) по-полезни дейности.

Но извън чисто практичната му полза „ирландското сбогуване“ също така ни предоставя възможност да разгледаме отблизо някои любопитни езикови особености, които от своя страна отразяват още по-любопитни културни, социални и исторически феномени – и то без риск да ни обвинят в неприлични обноски.

Смята се, че

изразът Irish goodbye всъщност произлиза не от Ирландия, а от Америка.

Макар че няма единодушна теория за появата му, според една от версиите, цитирана в базата данни с неологизми на университета „Райс“, изразът е разговорен и води началото си от Бостън, Масачузетс, a употребата му се отнася за някой, който напуска парти, бар или друго социално събиране, защото е пиян и иска да си тръгне, без да разговаря с никого и да разкрива нетрезвото си състояние.

Други, по-сантиментални теории свързват произхода на израза с т.нар. Ирландски картофен глад в средата на XIX век, който принуждава между един и два милиона души да eмигрират от Ирландия, голяма част от които впоследствие се заселват в Америка. Трети пък правят връзка между горните две теории, изтъквайки репутацията на ирландските имигранти и техните потомци като големи пиячи, на които често им се налага да практикуват „ирландското сбогуване“, поради което и самата практика започва да се нарича по този начин.

Както можем да предположим, макар и произходът на конкретния израз да е сравнително скорошен, самата практика е много по-стара, като лингвистите проследяват първообраза му не до другаде, а до родното място на добрите обноски – Англия. Използвайки възможността за пореден път да покажат два пръста² на древните си врагове от другата страна на Ламанша (който те, разбира се, наричат The English Channel), англичаните още от средата на XVIII век – като определение на страхливото оттегляне на французите по време на военни сражения³ – назовават практиката на напускане без сбогуване French leave, а в по-съвременен вариант тя съществува и като French exit.

От английския език изразът се разпространява и навлиза в испанския (despedirse a la francesca) и португалския (sair á francesca), а даже и в словенския (oditi po francosko), гръцкия (την κάνω/το σκάω αλά γαλλικά) и немския (sich auf französisch empfehlen), макар че там съществува и понятието einen polnischen Abgang machen („да направиш полски изход“)⁴.

Както може да се очаква, французите не остават длъжни на англичаните и на свой ред им показват една bras d’honneur, обозначавайки безцеремонното тръгване като filer a l’anglaise, тоест „измъкване по английски“. На свой ред цял набор от други езици заимстват израза, като например унгарският (angolosan távozik), румънският (a o sterge englezeste), полският (wyjść po angielsku), чешкият (vypařit se po anglicku), украинският („пiти по-англiйськи“) и руският („уйти по-английски“)⁵.

Италианците пък, явно предпочитайки да не заемат страна – или пък смятайки англичаните и французите за еднакво невъзпитани, – използват и двете разновидности: както andarsene alla francese, така и filarsela all’inglese.

Както съвсем намясто се отбелязва в статия по темата в Zeit Magazin,

винаги тези, които се измъкват, са другите.

Но не и според българския език, който – като никога! – в този случай се проявява доста по-възпитано и политкоректно от европейските си роднини.

Макар че ирландското, английското и френското сбогуване до известна степен вече са навлезли като фрази и в българския език, той по-скоро разчита на благозвучни, почти ономатопеични и винаги възвратни (тоест насочени не към друг, а към самия извършител на безцеремонното напускане) глаголи, за да назове въпросната практика, например: „изсулвам се“, „измъквам се“, „изнизвам се“, „изнасям се“, „спасявам се“, „чупя се“ и т.н. Някои от другите често използвани глаголи, освен възвратни, са и метафорични: „изпарявам се“, „омитам се“, „омъглявам се“⁶.

А когато изразите съдържат някакво сравнение, се разчита по-скоро на конкретни образи от всекидневието, отколкото на стереотипизиране на цели народи, например: „измъквам се по терлици/пантофи/капли“, „изхлузвам се като мокра връв“, „изнизвам се през задния вход“ или „изпарявам се като дим“. Вероятно всички вие вече сте се досетили и за най-цветистия български израз за въпросната практика, който може и да не обижда ничия национална принадлежност, но със сигурност нарушава добрия тон. (Да, става дума точно за фразата, в която напускането тихомълком се сравнява с друга универсална „човещинка“, или измъкването като „газ“ из „бельо“.)

Тук все пак е справедливо да отбележим, че и в нарочените по-горе за неполиткоректни езици съществуват и „по-дипломатични“ изрази за практиката да се изнижеш без обяснения. В САЩ например като синонимни за Irish goodbye се използва и вече леко остарялото понятие houdini, по името на американския илюзионист, живял в края на XIX и началото на XX век и известен с ловкото си измъкване от белезници, усмирителни ризи и всякакви други примки, както и новопоявилият се (и вече навлязъл и сред младото поколение по света, включително и в България) глагол to ghost, от „призрак“⁷. Французите пък, когато искат да спазят благоприличие и да не обиждат англичаните, използват израза partir comme un voleur („да напуснеш като крадец“).

За финал няма как да не се запитаме какво е положението в самата Ирландия. Според единия от тримата ирландци, до които се допитах, там не съществува конкретен израз, еквивалентен на „ирландско сбогуване“⁸. Другите двама изобщо не ми отговориха, което – вярвам, ще се съгласите – е точно толкова грубо, колкото да си тръгнеш, без да се сбогуваш.

Но все пак изглежда, че не само изразът, а и практиката, поне до известна степен, са достигнали и до Изумрудения остров. Миналата година например гледахме ирландската комедия, взела „Оскар“ за най-добър късометражен игрален филм, чието заглавие – An Irish Goodbye – е директно заимствано от израза. И докато в „Баншите от Инишерин“ – другия ирландски фаворит от 2023 г. – изразът може изобщо да не се споменава, няма как да не отбележим, че в самия център на историята, която филмът разказва, е точно едно абсолютно безцеремонно сбогуване. (Или поне опит за такова, макар и то впоследствие да се превръща в разтегленото сбогуване от алтернативната дефиниция на израза, което – освен че става доста кърваво – трае не часове, а дни наред, отваря нови теми за разговор и претърпява вълнуващи обрати.)⁹

Но дори и изразът Irish goodbye да не се използва в Ирландия, там сбогуването – както рязкото, така и разтегленото във времето и пространството – несъмнено е на почит¹⁰. Достатъчно е да споменем (без да се лъжем, че сме го чели) един от шедьоврите на ирландската литература: романа „Бдение над Финеган“ на Джеймс Джойс. Повествованието в него хем се разпростира подобно на болезнено дълго пиянско бълнуване, чийто край сякаш никога няма да настъпи (малко като настоящия текст), хем завършва напълно внезапно, без никакво предупреждение и по средата на изречението – съвсем в стила на ирландското сбогуване. 

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/la-grippe-cest-chic/

Казват, че назоваването на опасностите и страховете е първата стъпка към овладяването им. В този текст ще разгледаме думи, свързани с една от главните опасности, които традиционно застрашават живота и здравето ни през зимата, а именно – сезонният грип. Тази година се очаква пикът на грипната епидемията да настъпи в края на януари. Назоваването на болестта едва ли ще ни спаси от разболяване, но вглеждането в наименованията ѝ на различни езици може поне да ни разведри, ободри и помогне да преживеем симптомите ѝ по-леко.

Дори самите симптоми сякаш придобиват по-приятен характер в превод: кашлянето, кихането и подсмърчането може и в същността си да не представляват нищо повече от досадни дейности, но с френските си наименования tousser, éternuer и renifler – макар да са също толкова ономатопеични колкото и българските – зазвучават някак по-изискано.

С преминаването от проста настинка в грип нещата стават още по-извисени:

описанието на грипните симптоми на френски звучи толкова поетично, че на човек едва ли не му се приисква тутакси да се разболее,

само и само да изпита une sensation de malaise général, un abattement, une brusque poussée de fièvre, des frissons, des maux de tête, des douleurs musculaires et articulaires, généralement suivis d'une perte d'appétit et de vertiges.

Въпреки че общото неразположение, температурата, втрисането, главоболието, болките в мускулите и ставите, загубата на апетит и световъртежът звучат значително по-прозаично, можем да открием известна утеха във факта, че българското наименование на самата болест все пак е от френски произход, благодарение на който съдържа известен чар и финес.

Според етимологичните речници думата „грип“ е заемка от френски – терминът la grippe произлиза от глагола gripper, който означава ‘грабвам, сграбчвам, хващам, обземам, улавям’.

Ето как, етимологично погледнато, се оказва, че

не ние сме тези, които хващаме грип, а грипът е този, който ни сграбчва.

Това важи и за множество други близки и далечни езици, в които названията на болестта произлизат от френската дума: албанците ги залавя gripi, баските ги обзема gripea, хърватите, босненците, словенците и латвийците ги държи gripa, литовците – gripas, a естонците – gripp, испанците и португалците ги лови gripe, чехите и словаците ги хваща chřipka, нидерландците и фламандците ги превзема griep, гърците ги сграбчва γρίπη (grípi), а германците – Grippe. И така нататък.

 От този непълен списък може да видим, че думата – в различни „варианти“ – се е разпространила по света подобно на зараза. И все пак изглежда, че някои езици са устояли – ако не от епидемична, то поне от етимологична гледна точка – и вместо с термини, свързани със „завладяващия“ ѝ ефект, назовават болестта с наименования, чийто произход е още по-поетичен и извисен (второто – съвсем буквално), тъй като отдават появата ѝ на влиянието на звездите.

Както може би се досещате, става въпрос за думата influenza. През Средновековието терминът – от influentia, буквално ‘вливам се’ на средновековен латински – първоначално се използва като понятие в астрологията. То описва неуловима течност, произтичаща от звездите и планетите, за която се смятало, че влияе на човешката съдба. Когато през 1743 г. в Италия избухва заразна епидемия, италианците я наричат influenza di catarro¹, а тя – заедно с наименованието си, вече съкратено до influenza – бързо се разпространява из Европа.

Ето как в някои езици, макар и по-малобройни от гореизброените, грипът става известен под названия, „произтичащи“ и „повлияни“ от италианския първоизточник. Освен на английски, където името на болестта е скъсено още повече (flu), думата с малки вариации се среща и в скандинавските езици (influenza на датски, flensu на исландски, influensa на шведски и норвежки), във финския (flunssa), унгарския (influenza), малтийския (influwenza), както и в арабския (أنفلونزا/anfilunza) и във фарси (آنفولانزا/anfulanza).

Но тъй като езиците са живи организми, те не са „имунизирани“ срещу „чужди“ влияния: и между тях, както между хората, „тече“ постоянен обмен,

те редовно си „влияят“, предават си думи и прихващат един от друг понятия, както хората си влияят, предават си бацили и прихващат един от друг вируси. (Думата „епидемия“, между другото, произлиза от древногръцката ἐπιδήμιος (epidḗmios), от ἐπί (epí ‘върху’) + δῆμος (dêmos ‘народ’).)

Ето така например, макар и да се използва доста рядко, понятието „инфлуенца“ фигурира в българските речници като синоним на „грип“², а някои англоезични речници включват иначе смятаната за остаряла и като цяло излязла от употреба дума grippe³ и я дефинират като influenza⁴.

Но нека все пак завършим с оптимистична нотка, като разгледаме и етимологията на думата „ваксина“⁵, чийто произход – макар и по-скоро аграрен, отколкото поетичен – също, поне според някои източници, се води френски. Терминът всъщност произлиза от латинската дума за „крава“ (vacca), a първоначално се появява благодарение на английския лекар Едуард Дженър, който в края на XVIII век инжектира здрави хора с малки дози гной от болни от кравешка шарка (наречена variolæ vaccinæ) и открива, че това впоследствие ги предпазва от разболяване от човешка едра шарка.

С течение на времето и с разработването на ваксини срещу други болести, семантичното поле на думата се разширява, така че тя започва да се използва във връзка с инокулации срещу всякакъв вид вирусни и бактериални заболявания. Според някои източници не друг, а Луи Пастьор през 1881 г. въвежда в по-широка употреба думата „ваксина“ в чест на Дженър, а неговото име – макар самият той да открива ваксини срещу бяс, кокоша холера, свински еризипел и антракс – служи за основа на думата „пастьоризация“, чиято цел също е да опази човешкия организъм от бактерии, вируси и други „патогени“, тоест – от πάθος (pathos) + -γενής (-genēs) на старогръцки – „производители на страдание“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/godinata-na-izkustvenoto-mislene/

Заедно с обичайните годишни равносметки през месец декември имаме възможност да осмислим 2023-та и през призмата на думите – или по-точно онези от тях, назоваващи събитията и тенденциите, които през изминалата година са ни занимавали, вълнували, тревожили или озадачили.

Българските думи на 2023 г. предстои да бъдат избрани през януари чрез кампания, организирана от платформата за грамотност „Как се пише?“. Няколко от най-популярните англоезични речници обаче вече оповестиха английските думи, които според тях улавят духа на годината. Макар че точно тези думи едва ли ще влязат в българската селекция, все пак е интересно да ги разгледаме. От една страна, защото по стечение на обстоятелствата всички те съществуват и на български. А от друга, защото заради все по-тясната взаимосвързаност на световните процеси и тенденции отразяват теми, които са значими и за българската езикова общност.

Любопитно е – но не изненадващо, имайки предвид посоката, в която се движат тези световни процеси и тенденции, – че

голяма част от излъчените като ключови за 2023 г. английски думи са свързани с темата за – или по-скоро с кризата на – истината и реалността.

Според най-популярния американски речник „Мериам Уебстър“ например думата на годината за 2023-та е прилагателното аuthentic. Също като българския ѝ еквивалент „автентичен“, думата идва от латински (в английския влиза през френски, а в българския – през руски), където пък се появява като заемка от старогръцката αὐθεντικός (authentikós), тоест „присъщ на абсолютна власт; първичен, начален“.

Според един от редакторите на речника – лингвиста Питър Соколовски, цитиран от Associated Press:

През 2023 г. виждаме криза на автентичността. Осъзнаваме, че поставяйки под въпрос автентичността, ние я ценим още повече.

Соколовски и екипът му следят как определени световни събития водят до повишено търсене на определени думи. В случая с authentic такива изолирани пикове не е имало, а към думата по-скоро се е наблюдавал постоянно растящ интерес през цялата година.

Темата за автентичността се промъква по един или друг начин и в голяма част от думите „подгласници“, които според редакцията на „Мериам Уебстър“ също в рамките на годината са привлекли необичаен интерес, измерван в трафик към онлайн изданието на речника.

Макар и индиректно, значенията на много от тях се оказват концептуално свързани с темата „реалност vs. измислица“, например: deepfake, dystopian, doppelganger, indict (чието търсене в речника се е увеличило с 9440% на 30 март, когато на бившия президент на САЩ Доналд Тръмп е повдигнато обвинение в заплащане на пари в замяна на мълчанието на порноактрисата Сторми Даниълс) и deadname („името, което транссексуален човек е получил при раждането си и вече не използва“).

С малко въображение, можем дори да сметнем, че по някакъв начин изкуствено създадената реалност стои и в основата на думата coronation, която благодарение на коронацията на Чарлз III се е радвала на интерес, по-голям с 15 681% от предишната година¹.

Не е нужно особено въображение, за да забележим и отбележим, че въпроси за реалността и нейната подмяна са повлияли директно на избора и на други англоезични речници. Водещият в света по посещения безплатен речник на Кеймбридж например обявява глагола hallucinate за дума на 2023 г.

Думата е навлязла в английския още през XVII век: смята се, че тя – подобно на „автентичен“ – е дошла от старогръцки (от ἀλύω/alúō ‘рея се, скитам се’) през латински (от alucinor ‘блуждая, бълнувам, бръщолевя’).

Въпреки че с обичайната си дефиниция („да виждаш, чуваш, усещаш или помиришеш нещо, което не съществува, обикновено поради здравословно състояние или като резултат от вземане на наркотици“) hallucinate се използва в английския език отдавна², Кеймбриджкият речник я избира за дума на 2023 г. заради нейното новопоявило се значение, което вече е добавено като втора дефиниция: „когато изкуствен интелект (= компютърна система, която притежава някои качества на човешкия мозък, като например способността да произвежда език по начин, изглеждащ човешки) халюцинира, той произвежда невярна информация“.

Д-р Хенри Шевлин, който изучава етиката на изкуствения интелект в Кеймбриджкия университет, допълва:

Широко разпространеното използване на термина „халюцинирам“ във връзка с грешки от системи като ChatGPT предоставя завладяваща моментна картина на това как осмисляме и антропоморфизираме изкуствения интелект. Неточната или подвеждаща информация, разбира се, съществува отдавна, независимо дали под формата на слухове, пропаганда, или „фалшиви новини“.

Като потвърждение на това, ако се върнем назад можем да видим, че терминът fake news – отново благодарение на Доналд Тръмп, в чиито изказвания присъства постоянно – е обявен за дума на годината за 2017-та от британския речник „Колинс“. Но докато преди пет години източниците на дезинформация все пак бяха най-вече с човешки произход, в наши дни вече имаме (и) друг сериозен, неизчерпаем и доста плашещ източник на шарлатанство. Споменатите дотук думи несъмнено са свързани с него, макар и косвено. Лексикографите на „Колинс“ обаче го назовават съвсем директно и без никакви заобиколки, избирайки го за най-значимата дума за 2023 г.

Става въпрос, разбира се, за термина „изкуствен интелект“, познат на английски под съкращението AI. Дефиниран като „моделиране на човешки умствени функции чрез компютърни програми“ според издателя на речника, терминът е избран заради силно ускореното му развитие, което го е превърнало в главна тема за разговор през 2023 г. В рамките на годината употребата на термина (точно под формата на инициалите AI) се е увеличила четирикратно.

Четвъртата дума, избрана за дума на годината в англоезичния свят – този път от Оксфордския речник, – също е вид съкращение, което допреди множеството медийни съобщения, оповестяващи избора на речника, вероятно е било тотално непознато за голяма част от порасналите читатели. От подрастващите обаче, включително и от българските, тя, изглежда, се използва активно.

Става въпрос за разговорната дума rizz – съществително име³, дефинирано като „стил, чар, привлекателност, както и способността на някого да привлича или съблазнява романтични или сексуални партньори“.

На пръв поглед думата rizz звучи много забавно и далеч по-незастрашително от другите думи на годината, но при по-внимателно вглеждане можем да видим, че тя също съдържа в себе си елемент на измама – или поне на някакъв вид примамване – още в самия си произход. Rizz всъщност произлиза от charisma („харизма“)⁴ и идва от старогръцката χάρισμα (khárisma, ‘благосклонност, божествен дар’, която пък идва от χάρις (kháris, ‘благосклонност, красота, благодат’)⁵.

Думата charisma започва да се употребява с познатото ни съвременно значение някъде около средата на миналия век, като преди това значението ѝ е имало главно религиозен оттенък. От една страна, тя се е използвала като обозначение за особен божи дар, благодарение на който получилият го човек притежава някакви способности, качества или власт, без да има съществени лични заслуги за тях. Освен това християнското разбиране за харизма предполага, че даровете на Светия Дух, получавани при тайнства като кръщение и евхаристия, също са харизматични.

Оказва се, че точно през идеята за „(по)дар(ък)“ думата „харизма“ споделя изненадваща етимологична връзка и с друга дума в българския език⁶. Това е глаголът „харизвам“, който произлиза от гръцката χαρίζω (charízo ‘подарявам’), макар че старогръцките му корени са в много по-извисен регистър от разговорния начин, по който се използва българската дума.

Имайки предвид предстоящите празници и придружаващите ги ритуали, темата за подаръците ми се струва подходяща за край на този текст. И нека си пожелаем новата година освен честита – от „част“, не от „чест“! – да е изпълнена с повече автентичност, всестранен rizz и само приятни, чисто човешки халюцинации.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/namereni-v-prevoda/

Последния път завършихме със свети Йероним, сега ще започнем с него. Познат и като Йероним Блажени, светецът е най-известен с превода си на Библията от гръцки и еврейски на латински език, наречен Вулгата (Vulgata), с придружаващите го преводачески коментари, както и с множеството си други писания по преводачески теми. Заради тези свои дейности свети Йероним се смята за патрон и покровител на преводачите, а на 30 септември (деня на смъртта му през 420 г.) се чества Международният ден на превода.

И въпреки че септември вече е зад нас,

за превода – и преводачите! – си заслужава да се говори по-често, а не само по официални поводи.

В този текст, поне първоначално, ще подходим към превода съвсем буквално в опит да проследим етимологията на думата в различни езици. А сякаш като олицетворение на дейността, която обозначава, самото проследяване се оказва доста сложно и главозамайващо оплетено.

Освен чисто езиково, вглеждането в разнопосочните етимологии на думата „превод“ е любопитно и защото разкрива широкия спектър от разбирания за това в какво всъщност се състои дейността на преводачите. С други думи,

самите понятия, които обозначават превода, може да се разглеждат като метафори – преводът като пре-веждане, пре-местване, пре-насяне, пре-обръщане, а дори и като бродиране и чеверме.

По някаква причина иначе доста обширният Български етимологичен речник на БАН не включва думата „превод“, а другите речници, с които се консултирах, не съдържат етимологичните ѝ тълкувания. Затова не ни остава друго, освен да предположим, че българската дума споделя сходна етимология с руския си еквивалент. Той („перевод“) е образуван от глагола „переводѝть“, чийто корен произлиза от праславянската *voditi, а тя на свой ред – от праиндоевропейската *wodʰéyeti, с корен *wedʰ- (‘водя’)¹.

Макар и с различен корен, идеята за превода като „водене през“ съществува и в еквивалентните думи на романските езици – френската traduction, испанската traducción, италианската traduzione произлизат от латинската transducere: от trans (‘през’) + ducere (‘водя’).

Отделна теория, която освен леко съмнителна е и доста изкушаваща – особено за преводачи, които смятат заниманията си за ювелирно изкуство, – обяснява етимологията на думата „превод“ в сърбохърватския като свързана с „превести“, чийто праславянски корен *vęzti означава „везам, бродирам, шия“.

На други славянски езици, например украински и чешки, думата за „превод“ – съответно „переклад“ и překlad – е съставена от корен, произлизащ от праславянската дума *ložiti, която пък идва от праиндоевропейската *logʰ-éye-ti, тоест „слагам, полагам, поставям“.

Идеята за формирането на немската Übersetzung и скандинавските översättning, oversættelse, oversettelse (съответно на шведки, датски и норвежки) е подобна, макар че всички те произлизат от прагерманския корен *satjaną, който също означава „поставям“.

На унгарски преводът е известен като fordítás, което се смята, че произлиза от прауралския корен *pürke- (*pᴕrγɜ-), тоест „въртя, обръщам”. Идеята за въртене се открива и в турския, където – както научих от едно интервю с преводача Азиз Шакир-Таш – думата за „превод“ (çeviri) споделя общ корен с „чеверме“.

В различните начини на формиране на думата на различните езици, разбира се, няма нищо необичайно. Тези различия обаче създават сериозни предизвикателства за същинския процес на превод, особено когато е важно смисловият заряд на корена от оригинала да се съхрани.

Преди време например, докато работех по текст на преводачката Василена Мирчева, посветен на баща ѝ Красимир Мирчев и озаглавен „Баща ми преводачът“, ми се наложи да преведа следните две изречения: „Баща ми е преводач, така пише на визитката му. Баща ми е от хората, които ще те преведат през пяната на дните, без да те лъжат, че ще излезеш оттам окъпан, но ще те научи да се гмуркаш за съкровища по дъното.“

В моя превод на английски, за съжаление, връзката между „преводач“ и „ще те преведат“ – които аз съм превела като translator и will carry you through – става почти изцяло незабележима. Загубата е налице, въпреки че английският превод също отразява етимологията на думата, формирана чрез представката trans (‘през’) и корен, произлизащ от латинското latus (минало причастие на ferre, тоест „нося, понасям”).

Заниманието с художествен превод постоянно води до такъв тип загуби, поради което преводачите често биват обвинявани в предателство.

Понякога обаче боговете на превода (или може би самият свети Йероним) са благосклонни и се случва така, че определен израз или фраза съвсем гладко и без усилия преминават от един език в друг – дори и когато тези езици не са близки.

Крилатата фраза „traduttore, traditore“ е идеален пример за това: първоначално появила се като определение от гневни италианци за (според тях нескопосаните) френски преводачи на Данте, тя – благодарение на споделения префикс между двете думи – в голяма степен запазва благозвучието си и на други, дори и далечни на италианския езици.

Английската „translator, traitor“ например е почти толкова алитеративна колкото италианската, а даже и българската „преводач, предател“ притежава известна доза мелодичност. На унгарски, в опит да се запази алитерацията, фразата понякога се предава по-свободно като „fordítás: ferdítés“, тоест „превод: изкривяване“.

Нещата стават още по-оплетени, когато вземем предвид и различните видове превод, които на български обикновено се обозначават доста прозаично като „писмен“ и „устен“, но в много други езици за тези дейности – както и за преводачите, които ги извършват – съществуват съвсем отделни думи.

Два примера ни разкриват любопитни етимологии: на немски писменият преводач се нарича Übersetzer, а устният – Dolmetscher, докато на шведски тези думи са съответно översättare и tolk. Както вече споменах, и в двата случая думите за писмен превод имат общ корен, означаващ „поставям“. Думите за устния обаче се различават. За немската Dolmetscher се смята, че е заимствана от праславянската *tъlmačь (оцеляла и на български като остарялата „тълмач“), която на свой ред произлиза от пратюркската *til, означаващ „език“ и в двата смисъла на думата. (Полската дума за преводач – tłumacz, споделя същия произход.)

Скандинавската дума за устен преводач – tolk, също – доста изненадващо! – има праславянски произход: думата *tъlkъ (това е коренът и на съвременния глагол „тълкувам“), а тя от своя страна произлиза от праиндоевропейската *telkʷ- и е сродна със санскритската तर्क (tarka, ‘предположение’), латинскaта loquor (‘говоря’) и староирландскиите do·tluchethar (‘питам’) и ad·tluchedar (‘благодаря’).

На английски и френски, докато писменият преводач се нарича translator/traducteur, устният е познат като interpreter/interprète. Втората двойка думи произлиза от латинската interpres ‘агент, брокер, обяснител, посредник’, която от своя страна е формирана от inter (‘между’) и pres, смята се, за корен на pretium (‘цена’) и се предполага, че е свързана със старогръцката φράζειν (phrázein ‘посочвам, показвам, обяснявам, декларирам, говоря’), от която произлизат и φραδή (phradḗ ‘разбиране, знание’) и φράσις (phrásis ‘фраза, израз, говор’).

Думата φράσις (phrásis) служи и като корен на гръцката дума за „(писмен) превод“: μετάφραση (metáfrasi). Както е известно, този термин е навлязъл и в други езици с леко изменено значение².

Сега се замислям, че ако гръцката дума за „превод“ беше формирана по модела на английската – на базата на корена „нося, понасям“ – тя щеше да звучи като μεταφορά (metaforá).

Освен като познатото ни стилистично средство в реториката, μεταφορά на гръцки също така означава чисто и просто „транспорт“. A етимологично погледнато, думата „транспорт“ – от латински, trans (‘през’) + portare (‘нося’) – се оказва нещо като калка, тоест буквален превод на „превод“.

Ето как в края на краищата се оказва, че преводът неизбежно е и пренос(ен). И въпреки първоначалните ми намерения да пиша по темата съвсем буквално, все пак достигнахме метафоричното – и то буквално.

Като голям застъпник на духа пред буквата свети Йероним със сигурност би одобрил.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/you-say-tomatl-i-say-domat/

Откакто се помня, винаги съм смятала доматите – особено онези огромните, буквално пукащи се от сочност и вкус, които се появяват през месец юли – за божествена храна. Но когато преди години тръгнах да пътувам из Балканите, личното ми благоговение пред домата като пред райски плод – или ако предпочитате, зеленчук¹ – получи и етимологично потвърждение. И то многократно.

На първото попаднах в един ресторант в Любляна, когато си поръчах екзотично звучащата solata paradižnik na posteljici iz rukole, но вместо с очакваната райска ябълка, канапето от рукола беше посипано с чери доматчета. Впоследствие, вече подготвена за божествени кулинарни преживявания, ядох пица с rajčice i šunke в Загреб, дюнер с paradajz i ljuti sos в Сараево, a в Белград един месец се изхранвах почти изцяло с парадаjз сок.

Българската дума, за съжаление, не съдържа такива „(па)ра(да)йски“ асоциации, но за сметка на това нейната етимология отразява географския произход и историята на разпространението на домата. Според Българския етимологичен речник думата е навлязла в нашия език чрез турската domates или гръцката ντομάτα (domata, самата тя заета от турски), а те от своя страна идват от френската и испанска tomate.

Но първоизточникът както на тези думи, така и на самия плод всъщност е Южна Америка.

Столетия преди европейците да стъпят на континента, диви предшественици на днешните домати с размер на грахови зърна растат из Андите, а местното население постепенно ги пренася на север към Централна Америка и от около 700 г.сл.Хр. започва да ги култивира.

Когато испанските завоеватели влизат в контакт с ацтеките в началото на XVI век, те вече отдавна отглеждат и консумират домата, който наричат

tomatl на уто-ацтекския език науатъл. Наименованието, буквално означаващо „набъбнал плод“, произлиза от думите tomahuac (‘голям’, ‘дебел’, ‘тежък’) и atl (‘вода’).

Като част от т.нар. Колумбова обмяна, включваща много други растения, животни, ценни метали, болести, а даже и хора, испанците пренасят домата – а заедно с него и думата – в Европа. След като навлиза в испанския като tomate, с малки вариации тя се разпространява в различни езици от разнообразни езикови групи не само из Стария континент, а и отвъд него: освен в гореспоменатите испански, френски, турски и гръцки, а оттам и в български, македонски и албански, думата е сродна в шведски, датски, норвежки, но и в иначе несродните един с друг естонски (tomat) и латвийски (tomāts), в арабски (طماطم/tamatim), a даже и в хинди (टमाटर /tamaatar), зулуски (utamatisi) и японски (トマト/tomato).

В английския език думата tomato се появява чак в средата на XVIII век², като през предходните два века доматът – смятан по-скоро за декоративен и негоден за консумация, а вероятно и отровен – e бил известен като love applе, калка от френската pomme d’amour, преминала и в немския като Liebesapfel. Едно от възможните обяснения за тези „любовни“ названия са предполагаемите (може би заради еротичния вид на разрязания плод) свойства на домата като афродизиак.

Според експертите обаче по-вероятно е тези понятия да произлизат от грешния превод на италианското наименование на домата, pomodoro – вместо от d’oro (‘от злато’), то е било интерпретирано като произлизащо от adorare (‘обожавам’). Италианското название, което буквално означава „златна ябълка“ – вероятно тъй като първите домати, стигнали до Италия, са били жълти и оранжеви на цвят – е измислено от ботаника Пиетро Андреа Матиоли, който първоначално нарича домата с латинското название malum aureum³, a впоследствие го превежда на италиански.

Въпреки че италианското название на домата не се задържа (поне не и под формата на грешно калкирана дума) в английския, френския или немския, думата pomodoro прескача централната и югоизточната част на Европа и се озовава в североизточната⁴. Там тя се превръща в база на думите, означаващи „домат“ – първо на полски (pomidor), а оттам и на няколко съседни езика: украински (помідор), беларуски (памідор), литовски (pomidoras) и руски (помидор)⁵.

Междувременно в „прескочената“ югоизточна част на Европа, както стана ясно в началото на текста, доматът получава серия наименования, навяващи „райски“ асоциации. Техният първоизточник, оказва се, е остарялата диалектна немска дума Paradeiser, която в Австрия и досега често се използва вместо книжовната Tomate. Освен в споменатите по-горе балкански езици, Paradeiser вдъхновява думите за „домат“ и в унгарски (paradicsom), словашки (paradajka) и чешки (rajče).

Самата дума Paradeiser пък идва от Paradiesapfel, което буквално означава „райска ябълка“ и служи за наименование на библейския „забранен плод“. Ето как, понеже

в Библията точният вид на „забранения плод“ всъщност не е упоменат, той като нищо може да се окаже, че е не ябълка, а домат⁶.

Лично на мен това предположение ми звучи доста убедително – не само защото се римува, а най-вече защото дори и най-свежата и сочна ябълка не може да ме изкуши така, както може да го направи един юлски градински домат.

И като стана дума за изкушения, интересен е случаят с думата на иврит, която не е етимологично свързана с никоя от гореспоменатите групи. Появила се едва през 1886 г., вероятно като отражение на европейските „любовни“ наименования на домата, думата עגבניה (agvania) произлиза от корена עגב („желая, изпитвам страст/похот“). Въпреки съпротивата срещу нея заради „непристойния“ ѝ корен (който е в основата и на думата „сифилис“!), опитите да бъде заменена с по-прилично наименование – например סומקנייה (sumkaniya), от סומק (sumak), тоест „червен“ – се оказват неуспешни и тя, с цялата си греховна изкусителност, трайно се установява в иврит.

Независимо дали се обозначава с термин, произлизащ от науатълския tomatl, италианския pomodoro, германския Paradiesapfel или с нещо съвсем отделно, доматът неизменно се свързва и с още една интересна дума, която идва от японския, но вече е навлязла в много други езици, а именно „умами“. Произлизащо от думата 旨い (umai), или „вкусно“, която има същевременно хедонистки и чисто вкусови конотации,

„умами“ е наименованието на един от петте основни вкуса

(заедно със солено, сладко, кисело и горчиво), които човешкият език разпознава и – буквално и преносно – може да идентифицира.

Когато неотдавна научих за съществуването му, разбрах, че много от любимите през целия ми живот храни всъщност принадлежат точно към категорията на умами – сред тях са киселото зеле, месото, гъбите, соевият сос, различните видове риба, ферментиралите сирена и… разбира се, доматите⁷.

Въпреки че се изкушавам да търся някаква небесна (или пък греховна) причина за вкусовите качества на умами, за тях си има съвсем научно обяснение – съдържанието на глутамат във всички тези храни. Освен като основен невротрансмитер в мозъка, тоест мозъчен стимулант, глутаматът, който е най-изобилната аминокиселина в човешкото тяло, действа и като индикация, че във въпросната храна има протеин. Това засилва апетита, като същевременно създава по-бързо усещане за ситост.

Точно вкусът умами обяснява още един феномен, който досега съм смятала за доказателство за „божествените“ качества на домата, а именно че

нивата на консумация на доматен сок са многократно по-високи „в небесата“, отколкото на земята.

Според научни изследвания шумът, ниската влага и налягането в самолета по време на полет намаляват способността ни да усещаме всички останали вкусове с изключение на умами, който не само не е притъпен, а става по-интензивен.

Макар и, както вече споменах, италианското наименование на домата да е навлязло в относително ограничен брой други езици, думата pomidoro в наши дни все пак е доста разпространена по света – но не благодарение на самия плод, а на кухненски таймер с формата на домат. Когато Франческо Чирило измисля метода „Помодоро“ в края на 80-те години – техника за съсредоточена работа в интервали от 25 минути, последвани от кратка почивка – той използва точно такъв таймер, за да засича времето.

Аз също реших да приложа метода, за да напиша този текст. Подозирам обаче, че успешното му завършване се дължи не толкова на това, колкото на огромните количества домати под формата на салати, сокове, сосове и гарнитури, които изконсумирах по време на писането му.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-imeto-na-bashtata/

Преди две години имах възможност да прекарам един месец в творческа резиденция в Белград. Първият ден от престоя ми се падаше на 1 юни и след като се настаних и си разопаковах багажа, се запътих към офиса на домакините ми от литературната и културна Асоциация KROKODIL, за да се запознаем на живо. Задавайки маршрута натам в Google Maps, забелязах, че в непосредствено съседство до офиса се намира заведение, наречено „Jazz башта“.

Реших да интерпретирам това като някакво шеговито намигване от баща ми по случай Деня на детето, който той така и не бе спрял да ми честити дълго след като вече не бях в детска възраст. Стана ми мило и малко мъчно.

Чувството за носталгия се засили, когато стигнах до сградата, където се помещаваше асоциацията – на фасадата наистина висеше табела Bašta, този път на латиница, но съвсем неподготвена всъщност ме хвана това, че малкото дворно пространство отпред беше покрито с жълти павета – досущ като софийските! Освен родния ми баща, сякаш и родният ми град, където бях прекарала детството си, ми „намигваше“ по случай Деня на детето.

Залисана в проследяването на произхода на паветата, който, разбира се, тръгва от Будапеща, тогава така и не проверих значението на думата, нито разбрах какъв ще да е този джазов „башта“.

Няколко седмици по-късно дойде мой ред мислено да намигна на баща си – знаех, че на много места по света Денят на бащата се чества в третата неделя на месец юни, макар и никога да не го бяхме отбелязвали, докато баща ми беше жив. Точно в тази неделя обаче се случи да мина покрай Bašta u Mišarskoj – заведение с двор на улица „Мишарска“, което точно в този ден се оказа затворено, но онлайн ревю го описваше като „Једна од најпријатнијих башти у граду“.

Тогава разбрах, че сръбската дума „башта“, освен че е в женски, а не в мъжки род и се произнася с ударение върху първата, а не върху втората сричка,

всъщност означава не „баща“, а „градина“.

По-точна дефиниция на думата получих скоро след това от изтъкнатата преводачка от и на сръбски език Мария-Йоанна Стоядинович: „Обикновено „башта“ се ползва както за малка домашна градина със зеленчук, тук-там цвете и по някое плодно дръвче, така и за двор.“ Обяснението ѝ се появи под пост на Георги Господинов във Facebook, където той бе публикувал няколко снимки на цъфнали рози, череши и други растения, които доста точно илюстрираха горната дефиниция, а неговото пояснение към снимките – „Градината на баща ми…“ – идеално, макар и напълно случайно обхващаше моето първоначално объркване между „башта“ и „баща“.

Случи се така, че попаднах на снимките, докато пътувах с автобус към хотела на майка ми и вуйчо ми¹, които току що бяха пристигнали в Белград. Когато в следващия момент отворих Google Maps, за да проверя колко спирки ми остават, попаднах на поредно странно съвпадение. Синята точка, която показваше местоположението ми на картата, тъкмо преминаваше покрай голям зелен петоъгълник, чието обозначение звучеше, все едно някой на шега е превел гореспоменатото „Градината на баща ми…“, без да знае сръбски: Botanička bašta.

През изминалите няколко седмици бях минавала покрай желязната ограда² на „Булевар деспота Стефана“ десетки пъти, но така и не бях обърнала внимание, че от другата ѝ страна се намира Ботаническата градина „Јевремовац“, принадлежаща на белградската алма-матер. (Моята собствена и съвсем буквална „майка хранителка“ междувременно ме очакваше няколко спирки по-нататък.)

С малко допълнителни проучвания разбрах, че сръбската дума „башта“ – подобно на остарялата диалектна българска дума за зеленчукова градина „бахча“ (макар че и тук ударенията се разминават) – произлиза от османотурската باغچه‎ (bâğçe), преминала в съвременния турски като bahçe, тоест „градина“. Първоначално думата е заета от персийски – باغچه‎ (bâğče), умалителна от باغ‎ (bâğ), която тя на свой ред означава „градина“ или „лозе“, но също така и – забележете! – „светът“ и „лицето на любимия/любимата“³. За неин първоизточник се смята праиндоиранската дума *bʰāgás („част“, „дял“, „парцел“), съответно от праиндоевропейската *bʰeh₂g- („разделям“, „разпределям“).

Това може и да обяснява произхода на сръбската „башта“, но не помага особено за изясняването на етимологията на българската дума „баща“. Самата дума „баща“ не се среща в останалите славянски езици, като в повечето от тях родителят от мъжки пол се обозначава със сходни на съществуващите и на български синоними, макар те да принадлежат към доста различни регистри. В македонския език например за „баща“ се използва „татко“, в сръбски и хърватски – „отац“ и otac, в чешки и словашки – otec, в полски – ojciec, и т.н.

Любопитен е случаят с украинския, на който „баща“ – тоест най-неутралната дума за „мъжа родител“ – е „батько“. А на руски, макар и прекият еквивалент на „баща“ да е „отец“, речниците предлагат и думите „батька“, „батя“, „батюшка“ като синоними, но определят първите две като остарели и/или рядко използвани думи, а „батюшка“ – като обръщение към възрастен човек или свещеник. Същевременно нито на украински, нито на руски съществува еквивалент на българската дума „батко“ – вместо нея и двата езика използват описателната фраза „старший брат“.

Обяснението за произхода на думата „баща“, както се оказва, се крие точно в тези роднински връзки и тяхното преплитане.

Българският етимологичен речник проследява произхода на „баща“ до праславянската дума *bat-(i)-ja, умалително от *brаt(r)ъ,

и набързо ни отпраща към заглавките „бате“ и „брат“. Други източници стигат по-назад, сочейки индоевропейската дума *bʰréh₂tēr („брат“) за първоизточник на праславянската *bratrъ.

Не става съвсем ясно точно как и защо думата освен „по-голям брат“ приема и значението на „баща“, но се смята, че праславянската *batę (умалителна от *batь⁴) вече съдържа и двете значения, както и по-общото „по-възрастен роднина“⁵.

Руският лингвист и славист Алексей Соболевски пък развива теория, според която праславянската *batь произлиза от праиранската *pHtā („баща“), която на свой ред идва от праиндоевропейската *ph₂tḗr („баща“) – от *peh₂- („защитавам, грижа се, водя“, както пастир води стадо). Ако приемем тази теория за достоверна, може да се окаже, че българската дума „баща“ всъщност споделя праиндоевропейските корени на своите германски и романски еквиваленти (father, Vater, père, padre и т.н.)

И докато сме на темата за корените: въпреки че, както споменах по-горе, думата „баща“ сама по себе си не съществува на останалите славянски езици, тя все пак се появява като основа на някои думи в тях. Етимологичният речник посочва сърбохърватските „баштина“ (‘родно място’, ‘бащино наследство’) и „баштиник“/„баштиница“ (‘наследник/наследница на бащин имот’) като нейни производни. „Баштина“ на сръбски и македонски означава „наследство“, а на сръбски съществува и думата „разбаштинити“, тоест „лишаване от наследство“.

Но още по-изненадващо се оказва преминаването на думата „баща“ като корен на думи на несродни на българския езици, например румънската baştină („произход“) и гръцката μπάστινα (bastina, „имот, имение“)⁶. С по-старото си значение думата даже е стигнала и до родното място на жълтите павета заедно с множеството славянски думи, свързани с градинарството – на унгарски bátya се използва за „по-голям брат“, а вече остарялата nagybátya (буквално „голям батко“) означава „чичо“.⁷

И още нещо за корените:

Моят баща никога през живота си не бе проявявал градинарски наклонности. Стана така обаче, че есента, преди да си отиде – под вещото ръководство на майка ми, – той засади цяла леха рози в двора (сърбите биха казали „баштата“) на семейната ни къща, покри резниците с буркани за през зимата, но така и не доживя пролетта, за да ги види как разцъфват. С всяка изминала година, откакто го няма, розите на баща ми стават все по-големи, а първите им пъпки неизменно се появяват около 1 юни.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/mezhdu-redovete-mezhdu-listata-v-laiptsig/

В края на април, благодарение на пилотна програма на Гьоте-институт и мрежата „Традуки“, имах възможността да посетя тазгодишното издание на отменяния три поредни години Лайпцигски панаир на книгата заедно с още девет литературни професионалисти от останалите страни на Балканите.

Гостуването ни се проведе в рамките на традиционния фокус на панаира върху литературите от Централна, Източна и Югоизточна Европа, а тазгодишната програма на „Традуки“ под мотото „Между редовете – между времената“ включваше литературни четения и дискусии с над 40 автори от Албания, Босна и Херцеговина, България, Косово, Хърватия, Черна гора, Северна Македония, Румъния, Сърбия и Словения.

Освен специално обособената сцена Traduki-Kafana на територията на панаира, където ежедневно се провеждаха представяния, всяка държава имаше и свой собствен изложбен щанд (за България това ставаше за първи път от 1999 г., когато страната е била почетен гост). А едно от най-популярните събития в съпътстващата програма на литературния фестивал Leipzig liest беше т.нар. Balkannacht, или Балканска нощ, която включваше музика и четения на автори от региона.

Може би точно заради това толкова осезаемо, почти вездесъщо присъствие на литератури (а съoтветно и на езици) от Югоизточна Европа на панаира, на мен

започнаха да ми се привиждат балкански връзки и да ми се причуват славянски думи дори и там, където реално ги нямаше.

Името на гореспоменатия фестивал например, макар много добре да знам, че всъщност означава „Лайпциг чете“, постоянно ми създаваше допълнителни книжни и дървесни асоциации с листове и листа.

Тези асоциации вероятно бяха подсилени и от факта, че навсякъде из града беше пълно с разлистени и разцъфнали дървета.

Докато си въобразявах фалшиви етимологични връзки между несродни езици и се захласвах по цъфтящите в розово японски вишни, белите цветчета на черешите и лилавите люлякови храсти, даже и не подозирах, че славянското наименование на друго дърво съвсем наистина стои в корена на името на германския град.

Наименованието Лайпциг, оказва се, произлиза от славянската дума „липа“.

Първоначално наречен Lipsk („място при липите“) на лужишките езици, градът и до днес е запазил това (или сходни на него) наименование на някои славянски езици, където връзката с „липа“ е доста по-видима: на полски той е известен като Lipsk, а на чешки и словашки – като Lipsko.

Според неправителствената организация за опазване на околната среда и природата BUND 34% от дърветата по улиците на Лайпциг са липови¹. Това ме кара да подозирам, че етимологичната връзка между името на града и дървото може би щеше да бъде малко по-осезаема, ако бях посетила Лайпциг не в края на април, а през лятото, когато липите цъфтят и ухаят. (Липовият цъфтеж е отразен по един особено очарователен начин в наименованията на летните месеци на някои славянски езици: на хърватски lipanj означава „юни“, докато на украински месец юли се нарича „липень“, а на полски – lipiec².)

Но да се върнем към книжно-дървесните връзки, които, за радост, не спират дотук.

Друго дърво, което според BUND също се среща в Лайпциг, е дъбът, принадлежащ към семейство Букови, а техен член, разбира се, е и самият бук. Не е нужно човек да е експерт лингвист, за да забележи

връзката между немското название на дървото (Buche) и немската дума за „книга“ (Buch), която – както и английската book – му дължи произхода си:

според водещата етимологична теория немските и английските „книги“ получават наименованието си от бука, чиято дървесина била използвана за таблети и дъсчици, върху които били дълбани древни руни³.

Въпреки че българската дума „книга“ не споделя тази етимология, букът все пак се е промъкнал в друга ключова за писането и четенето дума, която Българският етимологичен речник определя като „стара германска заемка“, а именно думата „буква“. (Букът се е промъкнал също и в нейните производни, като „буквар“, „буквален“⁴ и чудесната дума „буквоед“, за чийто автор се смята Ботев⁵.)

Доста по-сложна, объркваща и оспорвана обаче е ситуацията с произхода на думата „книга“.

В сравнение с десетината реда, отделени на „буква“, Българският етимологичен речник се занимава с думата „книга“ в продължение на цели две и половина страници, изпълнени с повече или по-малко вероятни, главозамайващи, трудни за разшифроване предположения за произхода ѝ, като например „стара културна източна заемка може би от хуни, авари и първобългари“.

Проследени са възможните връзки на думата с различни, знайни и незнайни, древни и съвременни езици и езикови групи, вариращи от унгарски и полски, през асирийски, алтайски, китайски, латински, до староруски и старонорвежки, като в списъка с нейни производни на други славянски езици с обезпокояваща честота се появява дефиницията „трети стомах на преживен бозайник“.

Доста интересна, особено в контекста на книжно-дървесните връзки, описани в настоящия текст, ми се стори включената в речника теория на цяла група езиковеди, които „се застъпват за домашно потекло и свързват с праслав. *kьнь, *kьneja, срв. пол. kien ’дънер; дебел клон; кърпел’, kniejа ’гъсталак, дебри’, пол, остар. knowie ’трескà; парче дърво’, рус. диал. кнея ’храсталак, горичка’, струс. кнѣсъ ’греда на покрив’, като приемат прв. знач. ’дървени дъсчици, върху които са дълбани разни мнемотехнически знаци’ и виждат смислова успоредица в лат. соех (< caudex) ’дънер, пън’ > ’дъсчици за писане’ > ’ръкопис, свезка, бележник, книга’, нем. Buch = Buchenholz“.

Точно когато книжните и дървесните връзки започват удобно да се навързват обаче, речникът отбелязва:

но това обяснение се натъква на културноисторически и словотворни мъчнотии.

Друга теория за произхода на думата „книга“, която доста добре би сe вързала с немската нишка, преминаваща през този текст, е, че праславянският ѝ корен kъňiga представлява заемка от старогерманската дума kenning („символ, знак“) или от друг германски източник, като готическата 𐌺𐌿𐌽𐌽𐌰𐌽 (kunnan) и старонорвежката kunna („да знам“). Тази теория обаче също остава недоказана. В края на краищата

категоричен отговор за произхода на думата „книга“ така и не откривам.

След като превъзмогвам първоначалната си фрустрация, успявам все пак да открия някаква закономерност, а даже и правота във факта, че точно етимологията на „книга“ се оказва толкова оплетена и неясна. Та нали сама по себе си книгата, или поне добрата книга, по дефиниция е нещо сложно, съдържащо множество – понякога противоречиви – възможности, пътища, нишки и идеи, с други думи – „мъчнотии“. Същевременно нашата задача като читатели е ако не задължително да ги разнищим, то със сигурност да позволим на тези противоречивости да влязат в съзнанието ни и – дума по дума, ред по ред, лист по лист – да променят начина, по който виждаме, осмисляме и общуваме със света.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/svetut-e-golyam-i-atlas-debne-otvsyakude/

Докато в България течаха предизборни дебати за и против евроатлантическото бъдеще на страната, аз предприех свое собствено евроатлантическо пътуване: прелетях от София до най-западната част на Европа, пресякох протока между Атлантическия океан и Средиземно море и се озовах в Африка. Освен със зашеметяващи гледки, а често и с необичайни вкусове, звуци и миризми, пътуването в Андалусия, през Гибралтар, а впоследствие и из Мароко ме впечатли и с изобилието от любопитни и неочаквани етимологии на иначе познати думи и топоними.

За илюстрация: наименованието Андалусия (الأندلس, или Al-Andalus на арабски) произлиза от племената на вандалите, чието име впоследствие става нарицателно за хора, които безсмислено унищожават културни ценности; Гибралтар е испанизирана версия на арабското جبل طارق (Jabal Ṭāriq), или „планина Тарик“, наречена на арабския пълководец от берберски произход Тарик ибн Зияд, който предвожда мюсюлманското завладяване на Пиренейския полуостров през VIII век; Мароко пък идва от наименованието на град Маракеш, за което се смята, че е заимствано от берберското словосъчетание ⴰⵎⵓⵔ ⵏ ⴰⴽⵓⵛ (amur n Yakuš), буквално „божия земя“¹.

Точно в покрайнините на Маракеш, докато пиех кафе на покрива на една къща, видях гледка, която ще остане в съзнанието ми дълго след края на пътуването: редица високи палми² на фона на заснежените върхове на планината Атлас.

Всъщност от тази част на Мароко се вижда Висок Атлас – една от трите вериги, заедно с Антиатлас в югозападната част на страната и Среден Атлас в западната, която съставлява мароканската част на планината. Цялата планинска система, чиято обща дължина е около 2500 км, започва от мароканския бряг на Атлантическия океан и се простира по посока изток покрай крайбрежието на Средиземно море, през териториите на Мароко, Алжир и Тунис.

Подобно на начина, по който гледката събира неочаквани и някак (смятани за) несъвместими елементи (тропици, пустиня и планини, Изток и Запад, съвременност и безвремие), наименованието на планината Атлас – а както с изненада научих, също и на Атлантическия океан³ – вплита в себе си многостранни, често противоречиви етимологии и разнообразни езикови, географски и исторически елементи.

Най-популярната теория за произхода на топонима е, че планината е наречена на древногръцкия титан Атлас, за когото съществуват множество легенди и истории.

Според една от тях Атлас участва заедно с други титани в Титаномахия, 10-годишната война срещу олимпийските богове, която титаните загубват. За наказание Зевс изпраща Атлас в най-западния край на познатия тогава свят (за който се смятали Северозападна Африка и Атлантическият океан⁴) и го осъжда да носи небесата върху плещите си за вечни времена.

В „Одисея“ Омир споменава Атлас като морско създание, което поддържа стълбовете между небето и земята, за да не се слеят. А за самите стълбове се смятало, че се намират в океана отвъд най-западния хоризонт⁵. Атлас се появява и в мита за Херакъл (по-известен с древноримското име Херкулес), където титанът успява временно да се отърве от бремето си, но в края на краищата бива надхитрен и отново принуден да се нагърби с небесната сфера.

В друг мит пък Атлас е представен като крал, който отказва на Персей гостоприемство, а Персей му отмъщава, като му показва отрязаната глава на Медуза. Виждайки това, Атлас се вкаменява: брадата и косата му се превръщат в гъсти гори, ръцете и раменете – във високи скали, а главата му – в планински връх, и той отново е заставен да поддържа небесния свод и съзвездията⁶.

По-късни легенди разказват за Атлас като за митологичен крал на Мавретания (да не се бърка с днешната държава Мавритания) – старото латинско наименование на региона, днес известен като Магреб, който включва Мароко, Западна Сахара, Алжир и Тунис (тоест района на Атласките планини)⁷. Въпросният крал, подобно на древногръцкия титан, имал дълбоки познания по философия, математика и астрономия и се смята за откривател на първата небесна сфера.

Идеята за тежкия товар, поне според някои лингвисти, е отразена и в етимологията на името Атлас (или Атлант). Според тях то идва от древногръцката дума τλῆναι (tlênai), която означава „понасям“, „издържам“, „търпя“, и на свой ред произлиза от протоиндоевропейското *telh₂- („издържам“, „поддържам“, „подкрепям“). В Etymological Dictionary of Greek (Етимологичен речник на гръцкия език) от 2010 г. обаче нидерландският лингвист Роберт С. П. Бекес опровергава тази теория с аргумента, че няма как древногръцкият титан да носи име с индоевропейски корен. Вместо това Бекес предполага, че произходът на думата всъщност е предгръцки, какъвто често е случаят с думи, завършващи на -ant.

Според други теории името на планината всъщност произлиза от езиците на нейните коренни обитатели, берберите.

Тук отварям скоба: наименованието на берберите идва от древногръцкото βάρβαρος (bárbaros), което първоначално означава „негръцки“ или „чужд“, а разбира се, впоследствие се превръща в източник и на думата „варвари“⁸. Някои лингвисти предполагат, че оригиналната дума има ономатопеичен произход, като имитация на неразбираемия за древните гърци говор на чужденците (нещо като „бъра-бъра“). Първоначално думата е била по-скоро неутрална, но с течение на вековете значението ѝ става пейоративно и в речниците на много европейски езици, включително и на български, тя започва да се използва като определение за „див, жесток, изостанал, нецивилизован човек“. Поради тази причина наименованието „бербери“ вече все повече и повече се смята за проблематично и на негово място започва да навлиза алтернативното ⵉⵎⴰⵣⵉⵖⵏ, ⵎⵣⵗⵏ (Imaziɣen), или „свободни хора“, а колективното име на различните им, но сходни езици е „тамазигт“⁹.

Точно на въпросните езици тамазигт думата за „планина“ е ⴰⴷⵔⴰⵔ (adrar) и според някои теории наименованието Атлас всъщност произлиза точно от нея.

Ето как, противно на общоприетите теории,

може да се окаже, че не древногръцкият титан е заел името си на планината, а обратното –

берберската дума за „планина“ е послужила като първоизточник на името Атлас, а съпътстващите легенди за поддържащия небесата титан са натъкмени към името и планината впоследствие.

Освен че обръща разбиранията ни за света с главата надолу, от тази етимологична теория също така следва, че словосъчетанието „планината Атлас“ е тавтологично, тоест ако се върнем на произхода на наименованието, то на практика гласи „планината Планина“.

Но дори и Атлас да не е дал името си на планината, със сигурност го е дал на няколко други немаловажни, макар и не толкова монументални географски, архитектурни, анатомични и психологически понятия.

На първо място, разбира се, е добре познатият ни географски атлас.

Появата на думата като съществително, което според Речника на българския език на БАН описва „събрани и подредени по определена система географски карти, издадени във вид на албум или книга“, датира от края на XVI век. Образът на древногръцкия титан първоначално се появява на заглавната страница на колекция от географски карти, издадена през 1572 г. от картографа и издател Антонио Лафрери в Рим. Самата дума „атлас“ обаче се използва за първи път от немско-фламандският картограф Герардус Меркатор в издадения през 1595 г. (една година след смъртта му) Atlas, sive cosmographicae meditationes de fabrica mundi. Както подсказва латинското заглавие, Меркатор използва неологизма не просто за да опише колекция от карти, а като синоним на трактат за създаването, историята и описанието на Вселената и света. С течение на времето значението на думата се променя и от средата на XVII век тя започва да се използва с дефиницията, с която ни е позната и до днес. В английския език думата навлиза през 1636 г. чрез превода на гореспоменатото издание, а в българския според Етимологичния речник тя идва чрез руски или немски¹⁰.

Друго езиково понятие, което дължи произхода си на Атлас, е от сферата на архитектурата.

Известен като „атлант“ (получено от множественото число ἄτλαντες (atlantes), терминът обозначава каменна скулптура във формата на мъжка фигура, която служи като колона и подпира на раменете си издадена част от фасадата, например балкон или еркер. За разлика от други подобни архитектурни елементи със сходна функция, които обикновено имат неутрални пози и физиономии, като например женските скулптурни фигури, наречени „кариатиди“, изражението на атлантите много често отразява мъчителното усилие, причинено от поддържането на тежкия товар.

Тежкият товар – само, че този на собствената ни глава – става причина думата „атлас“ да навлезе и в анатомията,

където обозначава първия, най-горен шиен прешлен при хората (и при някои животни). Наименованието му, разбира се, се дължи на функцията на прешлена да поддържа нелекото „кълбо“ на главата. Когато в прешлена настъпят изменения, това може да доведе до заболяването фибромиалгия, известно още като синдром на Атлас.

Синдромът на Атлас съществува и в психологията

като обозначение на определен личностен тип (известен на английски като Atlas personality), проявяващ се при индивиди, които като деца са били сериозно психически натоварвани от родителите си и е трябвало да се грижат за тях. Като възрастни тези хора не са способни да се забавляват и живеят в постоянна тревога и с усещането, че целият свят тежи върху техните плещи.

Въпреки всички тези тягостни асоциации от различни сфери и въпреки тежестта, която започвам да чувствам в атласния си прешлен от дългото седене пред компютъра, споменът за гледката към заснежените върхове на планина Атлас ми носи усещане за спокойствие, въздух и лекота – все едно от раменете ми е паднал товар. Но е възможно и това олекване да е породено от завършването на настоящия текст.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tudora-leji-banshi-pishti/

Ако не сте чували за „Баншите от Инишерин“, вероятно през последния месец и половина сте живeли в изолация, подобна на тази, в която живеят обитателите на едноименния остров (с измислено име¹) от филма, а и тотално сте проспали вълненията (и разочарованията) покрай Оскарите в неделя. Но дори да сте гледали филма, предполагам, че малко от вас са задълбали особено в етимологията на думата „банши“, а още по-малко са се замислили за превода на благозвучното и същевременно трудно произносимо заглавие. Това смятам да направя аз тук, дори и с риск да разкрия подробности от филма и да разваля удоволствието на тези от вас, на които предстои да го гледат.

Самият филм съдържа елегантно вмъкнато в един кратък диалог обяснение какво представляват „баншите“, а много от рецензиите също предлагат базисна дефиниция на думата като

духове от ирландския фолклор, чиито писъци предвещават смърт.

При малко по-задълбочено търсене откриваме, че

думата banshee произлиза от ирландското понятие bean sí, което от своя страна идва от староирландското ben sídhe и буквално означава „жена от хълма“².

След като се модифицира в banshee, думата навлиза в английския език през 1771 г. и освен с горната дефиниция, впоследствие започва да се използва и като обидно название за шумна, проклета и зла жена.

Някои източници описват съществото banshee като старица с бяла коса и бледо лице, загърната в наметало с качулка, което доста се доближава до образа на мисис Маккормик от филма. Други експерти по ирландски фолклор и легенди твърдят, че баншите оплакват смъртта само на „истинските“ ирландци, които се познават по това, че фамилните им имена започват с О’ или Мак. (Това до известна степен може да ни успокои относно съдбата на двамата главни герои във филма Падрик и Колм, чиито фамилии, за разлика от на гореспоменатата госпожа, не съдържат тези представки³.)

Оказва се, обаче, че

най-съществената характеристика на баншите не е нито видът им, нито адресатите на предупредителните им писъци, а самите писъци.

Откакто преди двайсетина години за първи път чух думата banshee (като наименование на едно американско студентско списание за поезия), почти неизменно съм я срещала във фразеологични комбинации с викове, крясъци или ридания⁴.

Макар и да се срещат сравнително рядко и да звучат леко ретро, английските изрази, в които се споменават този вид пронизителни писъци, се използват като описания на изненадващо разнообразни ситуации: от умилени майки, твърдящи, че бебетата им „врещят като банши“ (screeching like a banshee), през военни кореспонденти, оприличаващи звука, с който руските снаряди приближават украинските градове, на „писък на банши“ (banshee-scream), до неуки готвачки в английски сериали, които възкликват, че настоятелният и пронизителен звън на новоинсталирания телефон е като „рев на банши“ (cry of the banshee).

Не е учудващо, че писъците на баншите се появяват и в музикален контекст: дебютният албум на британската група Siouxsie and the Banshees от 1978 г. например се казва The Scream. Но ако съдим по музикалния подбор във филма на Макдона⁵, като че ли най-доброто музикално въплъщение на зловещия, обезпокоителен, не от този свят повик на баншите е не пънкарска мелодия, а песента „Полегнала е Тодора“ в изпълнение на The Ensemble of the Bulgarian Republic⁶. В звученето на песента, особено ако се абстрахираме от иначе прозаично-любовния ѝ текст, наистина има нещо извънземно, макар че – ако ще си говорим за български народни песни – „Назад, назад, моме Калино“ е доста по-свързана с темата за предизвестяването на смъртта („жена ке уморам…“), а може би още по-подходящ избор щеше да бъде „Излел е Дельо хайдутин“ – не само заради „космическата“ асоциация, а и заради звука на гайдите, които освен на Балканите, са традиционен музикален инструмент в Ирландия и Шотландия.

Така или иначе, инишеринските банши далеч не са първите, които се появяват на български под това наименование. През годините сме ги срещали в заглавия на литературни произведения, филми и телевизионни сериали, като например разказа „Банши“ на Рей Бредбъри⁷ и екшъна с участието на Антонио Бандерас „Кодово име Банши“⁸.

На фона на вече съществуващите преводи, а и сам по себе си

българският превод на заглавието на филма на Мартин Макдона е доста сполучлив.

Макар все още да не може да се каже, че думата „банши“ е широко навлязла и добре позната в българския език⁹, решението на преводача Камен Велчев да я използва в българското заглавие, вместо да търси някакъв приблизителен местен еквивалент, без съмнение е добро. Колкото и да са цветисти, караконджулите, таласъмите¹⁰ и полтъргайстите¹¹, одомашнявайки ирландското понятие, просто нямаше да постигнат ефекта на баншите, а по-неутрални думи като „духове“, „призраци“ или „привидения“ щяха да нормализират и сплескат заглавието до нива на отчайващa скука. И в двата случая чудесната алитерация – двойният звук „ш“, който много се нрави и на героя Колм във филма – съвсем би изчезнала.

Но дори и българският преводачески подход да ни се струва правилен, един бърз преглед на заглавието на различни езици показва, че той далеч не е единственият възможен. Повечето преводи, както може да се очаква, все пак следват този модел и само адаптират заглавието към граматиката на приемащия език, например Les Banshees d’Inisherin на френски, Inišerinas Banšī на латвийски, или „Банші Інішерина“ на украински. Някои, като датския, холандския и норвежкия, даже оставят английското заглавие в оригинал, без никакви промени.

Но има и изненадващо много преводи, които заменят баншите с някаква обща дума: на езика на баските например те стават феи (Insiheringo Maitagarriak), на немски – феи на смъртта (Die Todesfeen von Inisherin), на турски – нимфи на смъртта (Inisherin'in Ölüm Perileri), на полски – призраци (Duchy Inisherin), а на румънски – духове (Spiritele din Inisherin, които и доста добре си кореспондират с Aventuri în Bruges).

Но най-несполучливи, поне за мен, са преводите, които унищожават спецификата и на двете реалии, като ги превеждат с генерични понятия, сред които са сръбският „Духови острва“ и италианският Gli spiriti dell’isola. Особено любопитни са испанските и португалските преводи, като на всеки език заглавието съществува в две различни версии. В Испания филмът излиза под заглавието Almas en pena de Inisherin („Изтерзани души от Инишерин“), а в Латинска Америка – Los espíritus de la isla („Духовете от острова“). На португалски стратегиите са огледални: в Бразилия филмът е озаглавен Os Banshees de Inisherin, а в Португалия – Os Espíritos de Inisherin.

Принципното ми одобрение на подхода, използван в превода на българското заглавие, съвсем не означава, че не изпитвам известни притеснения относно граматическата му правилност. Според моята логика, тъй като думата banshee е в единствено число, в множествено тя би трябвало да бъде „баншита“ (подобно на „уиски“, съответно „уискита“¹²), а членувана да стане „баншитата“ – дори и „Баншитата от Инишерин“ да звучи леко нелепо. От Службата „Езикови справки и консултации“ на Института за български език към БАН обаче любезно опровергаха моите опасения и ме успокоиха. Според тях,

въпреки че думата „банши“ все още не е формално навлязла в българския език и не е нормирана, сегашното заглавие би могло да се сметне за граматически правилно, ако при формирането на членуваното множествено число се следва моделът не на „уиски“, а на „янки“.

Ето че дори и тук, въпреки географската отдалеченост, можем да открием връзка с българската народна музика: една от теориите за произхода на думата yankee като прозвище на американците е от Janke, умалителна форма на името Jan/John, използвано от холандските заселници в Америка. От умалителна форма на същото име, но в българския му вариант Иван/Йоан, пък идва собственото име на една от най-известните български народни певици – Янка Рупкина. A една от песните, които тя пее, също има „извънземно“, или по-скоро космическо измерение: песента „Калиманку Денку“ в нейно изпълнение е звучала вместо Сватбения марш на Менделсон на сватбата на Дейвид Боуи и Иман.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ba-la-klava-za-vseki-vkus/

В първия момент, щом го зървам във фийда си, заглавието от Vogue Scandinavia ме озадачава – нима баклавата не е винаги актуална?! Нима за нея може да има сезони, та да е нужно да се провъзгласява, че остава на мода и тази година? При по-внимателно вглеждане обаче разбирам, че в бързината съм пропуснала една сричка и заглавието всъщност гласи: The balaclava is here to stay in 2023. Тоест

не било баклава, а балаклава.

Статията обявява т.нар. балаклава – нещо средно между плетена качулка и шапка с яка – за модния хит на сезона. В началото на февруари, освен върху главите на много от посетителите на Седмицата на модата в Копенхаген, с подобен модел шапко-качулка (на непознатия ми до този момент бранд Gunia) – в бежово и с връзки под брадичката – е забелязана и Лили Колинс, главната актриса в сериала „Емили в Париж“, да се разхожда по улиците на снежен Стокхолм.

Според друга статия на сайта на CNN пък задаването на въпроса „как се плете балаклава“ в Google се е увеличило с 5000% в рамките на 2022 г., а само между началото на ноември и края на декември търсенето на аксесоара е скочило с 230%. Бърза проверка показва, че в момента в Instagram има 339 000 изображения, отбелязани с хаштаг #balaclava, и още 147 000 с #balaklava. (И все пак, дори и заедно, те все още са далеч от 2,2-та милиона изображения с хаштага #baklava.)

Като поредния пример за постоянното рециклиране на модни тенденции (лично аз имам спомен за такъв модел шапко-шалове, тогава известни като „ски маски“ или „кюнци“, още от 80-те, когато ми се струваха безнадеждно смотани), балаклавата не ми е особено интересна като „сарториален“ аксесоар, а и продължава да не е по вкуса ми, но за сметка на това ми се струва доста любопитна от лингвистична, историческа и географска гледна точка.

Самата аз чух думата „балаклава“ за първи път през 2012 г., покрай арестите на членовете на групата Pussy Riot след протестното им изпълнение в московската катедрала „Христос Спасител“. Отличителният белег и запазена марка на групата, както знаем, са въпросните балаклави в ярки цветове. За разлика от тези на модните последователи в Копенхаген, които остават лицето непокрито, балаклавите на жените от Pussy Riot са с дупки за очите и устата и служат не за да държат топло, а за да скрият самоличността на носещите ги. С такава цел, разбира се, подобни шапко-маски в днешно време се използват както от престъпници, така и от спецотряди и други пазители на реда, а в миналото са носени от нинджи и тем подобни криминални субекти¹.

Чак след уверението от скандинавския Vogue, че балаклавата „никъде няма да си ходи“, решавам все пак да се поразровя за произхода ѝ. С голяма изненада разбирам, че

не само не било баклава, а балаклава, ами и корените ѝ не били криминални, а кримски.

Оказва се, че наименованието на така модерния аксесоар датира още от ХIХ век и е взето назаем от тогавашния град (сегашен квартал на Севастопол) със същото име² в Крим³. В опит да се предпазят от големия зимен студ, британските войници, сражаващи се в Кримската война (1853–1856), носят именно такива ръчно плетени и изпратени им специално от дома шапко-шалове под каските си. Ето че изборът на бранда Gunia от страна на Лили Колинс, макар вероятно да е случаен, се оказва доста удачен – въпросната марка е украинска и цели промоцията и опазването на украинските традиционни занаяти⁴.

Не съвсем неуместна се оказва и моята първоначална асоциация с баклавата,

тъй като една от версиите за етимологията на името на град Балаклава е именно от турски език – някои източници твърдят, че то произлиза от balık („риба“⁵) и yuva („гнездо“), а други го свързват с думата balıklaga, тоест „добро място за риболов“, като и двете версии се базират на изобилието от риба в едноименния залив, където се намира градът. Това изобилие е отразено и от третата теория за произхода на името, според която то идва от кримскотатарски език, на който изразът balıqlı ava буквално означава „рибно време“⁶.

А и връзката с етимологията на самата баклава може би не е толкова далечна – твърди се, че думата произлиза от монголския корен baγla- (от своя страна тюркска заемка), чието значение „връзвам, увивам, наслоявам“ освен свойствата на баклавата всъщност доста добре описва и функциите на балаклавата, чиито връзки връзваме под брадичката и с която увиваме главата си.

И докато в днешно време е възможно човек да обърка баклавата с вид шапка, в миналото объркването е можело да бъде от съвсем различно естество: кулинарните историци смятат един древноримски сладкиш от наслоени кори с медена заливка, рецептата за който датира от II век пр.Хр., за вероятен предшественик на баклавата. Латинското му название, произлизащо от древногръцката дума πλακόεις (plakóeis, тоест „плоско“), означава „плосък сладкиш“, или иначе казано – placenta.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания – да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща“)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно⁴ отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“⁵. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания – да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща“)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“⁴. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.