Tag Archives: От дума на дума

La grippe, c’est chic

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/la-grippe-cest-chic/

La grippe, c’est chic

Казват, че назоваването на опасностите и страховете е първата стъпка към овладяването им. В този текст ще разгледаме думи, свързани с една от главните опасности, които традиционно застрашават живота и здравето ни през зимата, а именно – сезонният грип. Тази година се очаква пикът на грипната епидемията да настъпи в края на януари. Назоваването на болестта едва ли ще ни спаси от разболяване, но вглеждането в наименованията ѝ на различни езици може поне да ни разведри, ободри и помогне да преживеем симптомите ѝ по-леко.

Дори самите симптоми сякаш придобиват по-приятен характер в превод: кашлянето, кихането и подсмърчането може и в същността си да не представляват нищо повече от досадни дейности, но с френските си наименования tousser, éternuer и renifler – макар да са също толкова ономатопеични колкото и българските – зазвучават някак по-изискано.

С преминаването от проста настинка в грип нещата стават още по-извисени:

описанието на грипните симптоми на френски звучи толкова поетично, че на човек едва ли не му се приисква тутакси да се разболее,

само и само да изпита une sensation de malaise général, un abattement, une brusque poussée de fièvre, des frissons, des maux de tête, des douleurs musculaires et articulaires, généralement suivis d'une perte d'appétit et de vertiges.

Въпреки че общото неразположение, температурата, втрисането, главоболието, болките в мускулите и ставите, загубата на апетит и световъртежът звучат значително по-прозаично, можем да открием известна утеха във факта, че българското наименование на самата болест все пак е от френски произход, благодарение на който съдържа известен чар и финес.

Според етимологичните речници думата „грип“ е заемка от френски – терминът la grippe произлиза от глагола gripper, който означава ‘грабвам, сграбчвам, хващам, обземам, улавям’.

Ето как, етимологично погледнато, се оказва, че

не ние сме тези, които хващаме грип, а грипът е този, който ни сграбчва.

Това важи и за множество други близки и далечни езици, в които названията на болестта произлизат от френската дума: албанците ги залавя gripi, баските ги обзема gripea, хърватите, босненците, словенците и латвийците ги държи gripa, литовците – gripas, a естонците – gripp, испанците и португалците ги лови gripe, чехите и словаците ги хваща chřipka, нидерландците и фламандците ги превзема griep, гърците ги сграбчва γρίπη (grípi), а германците – Grippe. И така нататък.

 От този непълен списък може да видим, че думата – в различни „варианти“ – се е разпространила по света подобно на зараза. И все пак изглежда, че някои езици са устояли – ако не от епидемична, то поне от етимологична гледна точка – и вместо с термини, свързани със „завладяващия“ ѝ ефект, назовават болестта с наименования, чийто произход е още по-поетичен и извисен (второто – съвсем буквално), тъй като отдават появата ѝ на влиянието на звездите.

Както може би се досещате, става въпрос за думата influenza. През Средновековието терминът – от influentia, буквално ‘вливам се’ на средновековен латински – първоначално се използва като понятие в астрологията. То описва неуловима течност, произтичаща от звездите и планетите, за която се смятало, че влияе на човешката съдба. Когато през 1743 г. в Италия избухва заразна епидемия, италианците я наричат influenza di catarro¹, а тя – заедно с наименованието си, вече съкратено до influenza – бързо се разпространява из Европа.

Ето как в някои езици, макар и по-малобройни от гореизброените, грипът става известен под названия, „произтичащи“ и „повлияни“ от италианския първоизточник. Освен на английски, където името на болестта е скъсено още повече (flu), думата с малки вариации се среща и в скандинавските езици (influenza на датски, flensu на исландски, influensa на шведски и норвежки), във финския (flunssa), унгарския (influenza), малтийския (influwenza), както и в арабския (أنفلونزا/anfilunza) и във фарси (آنفولانزا/anfulanza).

Но тъй като езиците са живи организми, те не са „имунизирани“ срещу „чужди“ влияния: и между тях, както между хората, „тече“ постоянен обмен,

те редовно си „влияят“, предават си думи и прихващат един от друг понятия, както хората си влияят, предават си бацили и прихващат един от друг вируси. (Думата „епидемия“, между другото, произлиза от древногръцката ἐπιδήμιος (epidḗmios), от ἐπί (epí ‘върху’) + δῆμος (dêmos ‘народ’).)

Ето така например, макар и да се използва доста рядко, понятието „инфлуенца“ фигурира в българските речници като синоним на „грип“², а някои англоезични речници включват иначе смятаната за остаряла и като цяло излязла от употреба дума grippe³ и я дефинират като influenza.

Но нека все пак завършим с оптимистична нотка, като разгледаме и етимологията на думата „ваксина“, чийто произход – макар и по-скоро аграрен, отколкото поетичен – също, поне според някои източници, се води френски. Терминът всъщност произлиза от латинската дума за „крава“ (vacca), a първоначално се появява благодарение на английския лекар Едуард Дженър, който в края на XVIII век инжектира здрави хора с малки дози гной от болни от кравешка шарка (наречена variolæ vaccinæ) и открива, че това впоследствие ги предпазва от разболяване от човешка едра шарка.

С течение на времето и с разработването на ваксини срещу други болести, семантичното поле на думата се разширява, така че тя започва да се използва във връзка с инокулации срещу всякакъв вид вирусни и бактериални заболявания. Според някои източници не друг, а Луи Пастьор през 1881 г. въвежда в по-широка употреба думата „ваксина“ в чест на Дженър, а неговото име – макар самият той да открива ваксини срещу бяс, кокоша холера, свински еризипел и антракс – служи за основа на думата „пастьоризация“, чиято цел също е да опази човешкия организъм от бактерии, вируси и други „патогени“, тоест – от πάθος (pathos) + -γενής (-genēs) на старогръцки – „производители на страдание“.

1 Catarro на български се превежда като „катар“, което няма нищо общо с едноименната държава, а според медицинските речници означава „възпаление на лигавиците с образуване на серозен ексудат, особено на тези на респираторния тракт“.

2 Според Етимологичния речник на БАН думата „грип“ е навлязла в българския чрез френската grippe, от руската „хрип“, проникнала заедно с разпространилата се през 1782 г. епидемия, позната като „руска инфлуенца“.

3 Думата grippe фигурира в американския речник „Мериам Уебстър“ и в Оксфордския речник, но не и в другите популярни англоезични речници. Според Online Etymology Dictionary тя влиза в английския през 1776 г., а се разпространява в европейските езици след грипната епидемия по време на руската окупация на Прусия през Седемгодишната война (около 1760 г.). Там също се споменава и предположението, че ономатопеичната дума „хрип“ (която от руски е навлязла и в българския) може да е вдъхновила появата ѝ. 

4 Езиковият обмен не свършва дотук. Преди няколко години например в българския навлиза и оттогава набира все по-голяма популярност думата „инфлуенсър“, която също се базира върху идеята за звездно влияние, макар звездите в случая да са от друго естество, а влиянието – с доста по-различни цели. На английски пък, дори и grippe почти да не се използва, нейни родственици – с общ праиндоевропейски корен *gʰreyb- (‘сграбчвам, хващам’) – всъщност са често срещани: grip (‘хватка, захващам’), gripping (‘завладяващ’) и gripe (‘оплакване, мърморя’).

5 Въпреки че се появява преди повече от два века, думата „ваксина“ – по обясними причини – е обявена за дума на годината за 2021 г. от американския речник „Мериам Уебстър“. На сайта на речника има статия, в която подробно се разказва историята за появата и развитието на ваксините. Тя завършва с наблюдение, което ще взема назаем (в свободен превод) и за финал на този текст: „Това показва, че не е задължително науката да е красива, за да бъде велика – същото важи и за етимологията.“


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Годината на изкуственото мислене

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/godinata-na-izkustvenoto-mislene/

Годината на изкуственото мислене

Заедно с обичайните годишни равносметки през месец декември имаме възможност да осмислим 2023-та и през призмата на думите – или по-точно онези от тях, назоваващи събитията и тенденциите, които през изминалата година са ни занимавали, вълнували, тревожили или озадачили.

Българските думи на 2023 г. предстои да бъдат избрани през януари чрез кампания, организирана от платформата за грамотност „Как се пише?“. Няколко от най-популярните англоезични речници обаче вече оповестиха английските думи, които според тях улавят духа на годината. Макар че точно тези думи едва ли ще влязат в българската селекция, все пак е интересно да ги разгледаме. От една страна, защото по стечение на обстоятелствата всички те съществуват и на български. А от друга, защото заради все по-тясната взаимосвързаност на световните процеси и тенденции отразяват теми, които са значими и за българската езикова общност.

Любопитно е – но не изненадващо, имайки предвид посоката, в която се движат тези световни процеси и тенденции, – че

голяма част от излъчените като ключови за 2023 г. английски думи са свързани с темата за – или по-скоро с кризата на – истината и реалността.

Според най-популярния американски речник Мериам Уебстър“ например думата на годината за 2023-та е прилагателното аuthentic. Също като българския ѝ еквивалент „автентичен“, думата идва от латински (в английския влиза през френски, а в българския – през руски), където пък се появява като заемка от старогръцката αὐθεντικός (authentikós), тоест „присъщ на абсолютна власт; първичен, начален“.

Според един от редакторите на речника – лингвиста Питър Соколовски, цитиран от Associated Press:

През 2023 г. виждаме криза на автентичността. Осъзнаваме, че поставяйки под въпрос автентичността, ние я ценим още повече.

Соколовски и екипът му следят как определени световни събития водят до повишено търсене на определени думи. В случая с authentic такива изолирани пикове не е имало, а към думата по-скоро се е наблюдавал постоянно растящ интерес през цялата година.

Темата за автентичността се промъква по един или друг начин и в голяма част от думите „подгласници“, които според редакцията на Мериам Уебстър“ също в рамките на годината са привлекли необичаен интерес, измерван в трафик към онлайн изданието на речника.

Макар и индиректно, значенията на много от тях се оказват концептуално свързани с темата „реалност vs. измислица“, например: deepfake, dystopian, doppelganger, indict (чието търсене в речника се е увеличило с 9440% на 30 март, когато на бившия президент на САЩ Доналд Тръмп е повдигнато обвинение в заплащане на пари в замяна на мълчанието на порноактрисата Сторми Даниълс) и deadname („името, което транссексуален човек е получил при раждането си и вече не използва“).

С малко въображение, можем дори да сметнем, че по някакъв начин изкуствено създадената реалност стои и в основата на думата coronation, която благодарение на коронацията на Чарлз III се е радвала на интерес, по-голям с 15 681% от предишната година¹.

Не е нужно особено въображение, за да забележим и отбележим, че въпроси за реалността и нейната подмяна са повлияли директно на избора и на други англоезични речници. Водещият в света по посещения безплатен речник на Кеймбридж например обявява глагола hallucinate за дума на 2023 г.

Думата е навлязла в английския още през XVII век: смята се, че тя – подобно на „автентичен“ – е дошла от старогръцки (от ἀλύω/alúō ‘рея се, скитам се’) през латински (от alucinor ‘блуждая, бълнувам, бръщолевя’).

Въпреки че с обичайната си дефиниция („да виждаш, чуваш, усещаш или помиришеш нещо, което не съществува, обикновено поради здравословно състояние или като резултат от вземане на наркотици“) hallucinate се използва в английския език отдавна², Кеймбриджкият речник я избира за дума на 2023 г. заради нейното новопоявило се значение, което вече е добавено като втора дефиниция: „когато изкуствен интелект (= компютърна система, която притежава някои качества на човешкия мозък, като например способността да произвежда език по начин, изглеждащ човешки) халюцинира, той произвежда невярна информация“.

Д-р Хенри Шевлин, който изучава етиката на изкуствения интелект в Кеймбриджкия университет, допълва:

Широко разпространеното използване на термина „халюцинирам“ във връзка с грешки от системи като ChatGPT предоставя завладяваща моментна картина на това как осмисляме и антропоморфизираме изкуствения интелект. Неточната или подвеждаща информация, разбира се, съществува отдавна, независимо дали под формата на слухове, пропаганда, или „фалшиви новини“.

Като потвърждение на това, ако се върнем назад можем да видим, че терминът fake news – отново благодарение на Доналд Тръмп, в чиито изказвания присъства постоянно – е обявен за дума на годината за 2017-та от британския речник „Колинс“. Но докато преди пет години източниците на дезинформация все пак бяха най-вече с човешки произход, в наши дни вече имаме (и) друг сериозен, неизчерпаем и доста плашещ източник на шарлатанство. Споменатите дотук думи несъмнено са свързани с него, макар и косвено. Лексикографите на „Колинс“ обаче го назовават съвсем директно и без никакви заобиколки, избирайки го за най-значимата дума за 2023 г.

Става въпрос, разбира се, за термина „изкуствен интелект“, познат на английски под съкращението AI. Дефиниран като „моделиране на човешки умствени функции чрез компютърни програми“ според издателя на речника, терминът е избран заради силно ускореното му развитие, което го е превърнало в главна тема за разговор през 2023 г. В рамките на годината употребата на термина (точно под формата на инициалите AI) се е увеличила четирикратно.

Четвъртата дума, избрана за дума на годината в англоезичния свят – този път от Оксфордския речник, – също е вид съкращение, което допреди множеството медийни съобщения, оповестяващи избора на речника, вероятно е било тотално непознато за голяма част от порасналите читатели. От подрастващите обаче, включително и от българските, тя, изглежда, се използва активно.

Става въпрос за разговорната дума rizz – съществително име³, дефинирано като „стил, чар, привлекателност, както и способността на някого да привлича или съблазнява романтични или сексуални партньори“.

На пръв поглед думата rizz звучи много забавно и далеч по-незастрашително от другите думи на годината, но при по-внимателно вглеждане можем да видим, че тя също съдържа в себе си елемент на измама – или поне на някакъв вид примамване – още в самия си произход. Rizz всъщност произлиза от charisma („харизма“)и идва от старогръцката χάρισμα (khárisma, ‘благосклонност, божествен дар’, която пък идва от χάρις (kháris, ‘благосклонност, красота, благодат’).

Думата charisma започва да се употребява с познатото ни съвременно значение някъде около средата на миналия век, като преди това значението ѝ е имало главно религиозен оттенък. От една страна, тя се е използвала като обозначение за особен божи дар, благодарение на който получилият го човек притежава някакви способности, качества или власт, без да има съществени лични заслуги за тях. Освен това християнското разбиране за харизма предполага, че даровете на Светия Дух, получавани при тайнства като кръщение и евхаристия, също са харизматични.

Оказва се, че точно през идеята за „(по)дар(ък)“ думата „харизма“ споделя изненадваща етимологична връзка и с друга дума в българския език. Това е глаголът „харизвам“, който произлиза от гръцката χαρίζω (charízo ‘подарявам’), макар че старогръцките му корени са в много по-извисен регистър от разговорния начин, по който се използва българската дума.

Имайки предвид предстоящите празници и придружаващите ги ритуали, темата за подаръците ми се струва подходяща за край на този текст. И нека си пожелаем новата година освен честита – от „част“, не от „чест“! – да е изпълнена с повече автентичност, всестранен rizz и само приятни, чисто човешки халюцинации.

1 Огромният скок в търсенето на думата coronation несъмнено е впечатляващ, но все пак трябва да отбележим, че той вероятно до голяма степен се дължи на факта, че речникът „Мериам Уебстър“ е американски, а не британски.

2 Въпреки че е навлязла в английския през XVII в. със значението „храня илюзии“, справка в онлайн търсачката на Google Nrgram Viewer, която проследява колко често конкретни думи или фрази се появяват в публикувани източници между 1500 и 2019 г., показва, че популярността на думата hallucinate се повишава видимо през 50-те години на миналия век и нараства стабилно през втората му половина и в началото на XXI в.

3 Освен като съществително име, описващо нещо, което човек притежава, rizz – както на английски (обикновено в комбинация с наречието up), така, оказва се, и на български (като „rizz-вам“) – се използва и като глагол, означаващ „привличам, свалям, съблазнявам, очаровам“. Rizz първоначално се появява като сленг термин за „омайващото“ въздействие, което мъжът има върху жената, но изразът еволюира и вече се използва без оглед на пол за всеки, който притежава магнетичност и очарователност.

4 Формирането на съкращения чрез използване на част от думата се среща сравнително рядко в английския, но все пак има прецедент: например fridge от refrigerator („хладилник“) и flu от influenza („грип“).

5 Думата „харизма“ е етимологично свързана и с т.нар. харити от древногръцката митология – богини на грацията, красотата и чара, които съответстват на грациите в древноримската митология. Броят им варира, като обикновено се смята, че те са три, най-често срещани с имената Аглая („сияйна“), Ефросина („благоразумна“) и Талия („цветуща“), но една от тях понякога се появява и с наименованието Харис.

6 Думата „подарък” произлиза от праславянската *darъ, която също е етимологично свързана със старогръцката дума за „дар“ – δῶρον (dôron). Оттам, разбира се, идва и името Тодор, или „дар от Бога“.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Намерени в превода

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/namereni-v-prevoda/

Намерени в превода

Последния път завършихме със свети Йероним, сега ще започнем с него. Познат и като Йероним Блажени, светецът е най-известен с превода си на Библията от гръцки и еврейски на латински език, наречен Вулгата (Vulgata), с придружаващите го преводачески коментари, както и с множеството си други писания по преводачески теми. Заради тези свои дейности свети Йероним се смята за патрон и покровител на преводачите, а на 30 септември (деня на смъртта му през 420 г.) се чества Международният ден на превода.

И въпреки че септември вече е зад нас,

за превода – и преводачите! – си заслужава да се говори по-често, а не само по официални поводи.

В този текст, поне първоначално, ще подходим към превода съвсем буквално в опит да проследим етимологията на думата в различни езици. А сякаш като олицетворение на дейността, която обозначава, самото проследяване се оказва доста сложно и главозамайващо оплетено.

Освен чисто езиково, вглеждането в разнопосочните етимологии на думата „превод“ е любопитно и защото разкрива широкия спектър от разбирания за това в какво всъщност се състои дейността на преводачите. С други думи,

самите понятия, които обозначават превода, може да се разглеждат като метафори – преводът като пре-веждане, пре-местване, пре-насяне, пре-обръщане, а дори и като бродиране и чеверме.

По някаква причина иначе доста обширният Български етимологичен речник на БАН не включва думата „превод“, а другите речници, с които се консултирах, не съдържат етимологичните ѝ тълкувания. Затова не ни остава друго, освен да предположим, че българската дума споделя сходна етимология с руския си еквивалент. Той („перевод“) е образуван от глагола „переводѝть“, чийто корен произлиза от праславянската *voditi, а тя на свой ред – от праиндоевропейската *wodʰéyeti, с корен *wedʰ- (‘водя’)¹.

Макар и с различен корен, идеята за превода като „водене през“ съществува и в еквивалентните думи на романските езици – френската traduction, испанската traducción, италианската traduzione произлизат от латинската transducere: от trans (‘през’) + ducere (‘водя’).

Отделна теория, която освен леко съмнителна е и доста изкушаваща – особено за преводачи, които смятат заниманията си за ювелирно изкуство, – обяснява етимологията на думата „превод“ в сърбохърватския като свързана с „превести“, чийто праславянски корен *vęzti означава „везам, бродирам, шия“.

На други славянски езици, например украински и чешки, думата за „превод“ – съответно „переклад“ и překlad – е съставена от корен, произлизащ от праславянската дума *ložiti, която пък идва от праиндоевропейската *logʰ-éye-ti, тоест „слагам, полагам, поставям“.

Идеята за формирането на немската Übersetzung и скандинавските översättning, oversættelse, oversettelse (съответно на шведки, датски и норвежки) е подобна, макар че всички те произлизат от прагерманския корен *satjaną, който също означава „поставям“.

На унгарски преводът е известен като fordítás, което се смята, че произлиза от прауралския корен *pürke- (*pᴕrγɜ-), тоест „въртя, обръщам”. Идеята за въртене се открива и в турския, където – както научих от едно интервю с преводача Азиз Шакир-Таш – думата за „превод“ (çeviri) споделя общ корен с „чеверме“.

В различните начини на формиране на думата на различните езици, разбира се, няма нищо необичайно. Тези различия обаче създават сериозни предизвикателства за същинския процес на превод, особено когато е важно смисловият заряд на корена от оригинала да се съхрани.

Преди време например, докато работех по текст на преводачката Василена Мирчева, посветен на баща ѝ Красимир Мирчев и озаглавен „Баща ми преводачът“, ми се наложи да преведа следните две изречения: „Баща ми е преводач, така пише на визитката му. Баща ми е от хората, които ще те преведат през пяната на дните, без да те лъжат, че ще излезеш оттам окъпан, но ще те научи да се гмуркаш за съкровища по дъното.“

В моя превод на английски, за съжаление, връзката между „преводач“ и „ще те преведат“ – които аз съм превела като translator и will carry you through – става почти изцяло незабележима. Загубата е налице, въпреки че английският превод също отразява етимологията на думата, формирана чрез представката trans (‘през’) и корен, произлизащ от латинското latus (минало причастие на ferre, тоест „нося, понасям”).

Заниманието с художествен превод постоянно води до такъв тип загуби, поради което преводачите често биват обвинявани в предателство.

Понякога обаче боговете на превода (или може би самият свети Йероним) са благосклонни и се случва така, че определен израз или фраза съвсем гладко и без усилия преминават от един език в друг – дори и когато тези езици не са близки.

Крилатата фраза „traduttore, traditore“ е идеален пример за това: първоначално появила се като определение от гневни италианци за (според тях нескопосаните) френски преводачи на Данте, тя – благодарение на споделения префикс между двете думи – в голяма степен запазва благозвучието си и на други, дори и далечни на италианския езици.

Английската „translator, traitor“ например е почти толкова алитеративна колкото италианската, а даже и българската „преводач, предател“ притежава известна доза мелодичност. На унгарски, в опит да се запази алитерацията, фразата понякога се предава по-свободно като „fordítás: ferdítés“, тоест „превод: изкривяване“.

Нещата стават още по-оплетени, когато вземем предвид и различните видове превод, които на български обикновено се обозначават доста прозаично като „писмен“ и „устен“, но в много други езици за тези дейности – както и за преводачите, които ги извършват – съществуват съвсем отделни думи.

Два примера ни разкриват любопитни етимологии: на немски писменият преводач се нарича Übersetzer, а устният – Dolmetscher, докато на шведски тези думи са съответно översättare и tolk. Както вече споменах, и в двата случая думите за писмен превод имат общ корен, означаващ „поставям“. Думите за устния обаче се различават. За немската Dolmetscher се смята, че е заимствана от праславянската *tъlmačь (оцеляла и на български като остарялата „тълмач“), която на свой ред произлиза от пратюркската *til, означаващ „език“ и в двата смисъла на думата. (Полската дума за преводач – tłumacz, споделя същия произход.)

Скандинавската дума за устен преводач – tolk, също – доста изненадващо! – има праславянски произход: думата *tъlkъ (това е коренът и на съвременния глагол „тълкувам“), а тя от своя страна произлиза от праиндоевропейската *telkʷ- и е сродна със санскритската तर्क (tarka, ‘предположение’), латинскaта loquor (‘говоря’) и староирландскиите do·tluchethar (‘питам’) и ad·tluchedar (‘благодаря’).

На английски и френски, докато писменият преводач се нарича translator/traducteur, устният е познат като interpreter/interprète. Втората двойка думи произлиза от латинската interpres ‘агент, брокер, обяснител, посредник’, която от своя страна е формирана от inter (‘между’) и pres, смята се, за корен на pretium (‘цена’) и се предполага, че е свързана със старогръцката φράζειν (phrázein ‘посочвам, показвам, обяснявам, декларирам, говоря’), от която произлизат и φραδή (phradḗ ‘разбиране, знание’) и φράσις (phrásis ‘фраза, израз, говор’).

Думата φράσις (phrásis) служи и като корен на гръцката дума за „(писмен) превод“: μετάφραση (metáfrasi). Както е известно, този термин е навлязъл и в други езици с леко изменено значение².

Сега се замислям, че ако гръцката дума за „превод“ беше формирана по модела на английската – на базата на корена „нося, понасям“ – тя щеше да звучи като μεταφορά (metaforá).

Освен като познатото ни стилистично средство в реториката, μεταφορά на гръцки също така означава чисто и просто „транспорт“. A етимологично погледнато, думата „транспорт“ – от латински, trans (‘през’) + portare (‘нося’) – се оказва нещо като калка, тоест буквален превод на „превод“.

Ето как в края на краищата се оказва, че преводът неизбежно е и пренос(ен). И въпреки първоначалните ми намерения да пиша по темата съвсем буквално, все пак достигнахме метафоричното – и то буквално.

Като голям застъпник на духа пред буквата свети Йероним със сигурност би одобрил.

1 Смята се, че праиндоевропейската *wedʰ-, освен на думата „водя“ и нейните сродни думи на другите славянски езици, е първоизточникът и на английските wed (‘венчавам’) и wage (‘водя, провеждам’, обикновено в комбинация с „война“).

2 Терминът „метафраза“ е навлязъл и в други езици, в които се използва като обозначение на буквален превод, тоест пренасяне на текста дума по дума и ред по ред, а също така и на превода на поезия в проза. Tова, с други думи, е вид превод, който свети Йероним не би одобрил. С право той се запитва: „Каква е ползата да се гони буквата, да се спори за грешките на пишещия или за хронологията, когато много ясно е казано, че буквата убива, а духът животвори.“


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

You say tomatl, I say домат

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/you-say-tomatl-i-say-domat/

You say tomatl, I say домат

Откакто се помня, винаги съм смятала доматите – особено онези огромните, буквално пукащи се от сочност и вкус, които се появяват през месец юли – за божествена храна. Но когато преди години тръгнах да пътувам из Балканите, личното ми благоговение пред домата като пред райски плод – или ако предпочитате, зеленчук¹ – получи и етимологично потвърждение. И то многократно.

На първото попаднах в един ресторант в Любляна, когато си поръчах екзотично звучащата solata paradižnik na posteljici iz rukole, но вместо с очакваната райска ябълка, канапето от рукола беше посипано с чери доматчета. Впоследствие, вече подготвена за божествени кулинарни преживявания, ядох пица с rajčice i šunke в Загреб, дюнер с paradajz i ljuti sos в Сараево, a в Белград един месец се изхранвах почти изцяло с парадаjз сок.

Българската дума, за съжаление, не съдържа такива „(па)ра(да)йски“ асоциации, но за сметка на това нейната етимология отразява географския произход и историята на разпространението на домата. Според Българския етимологичен речник думата е навлязла в нашия език чрез турската domates или гръцката ντομάτα (domata, самата тя заета от турски), а те от своя страна идват от френската и испанска tomate.

Но първоизточникът както на тези думи, така и на самия плод всъщност е Южна Америка.

Столетия преди европейците да стъпят на континента, диви предшественици на днешните домати с размер на грахови зърна растат из Андите, а местното население постепенно ги пренася на север към Централна Америка и от около 700 г.сл.Хр. започва да ги култивира.

Когато испанските завоеватели влизат в контакт с ацтеките в началото на XVI век, те вече отдавна отглеждат и консумират домата, който наричат

tomatl на уто-ацтекския език науатъл. Наименованието, буквално означаващо „набъбнал плод“, произлиза от думите tomahuac (‘голям’, ‘дебел’, ‘тежък’) и atl (‘вода’).

Като част от т.нар. Колумбова обмяна, включваща много други растения, животни, ценни метали, болести, а даже и хора, испанците пренасят домата – а заедно с него и думата – в Европа. След като навлиза в испанския като tomate, с малки вариации тя се разпространява в различни езици от разнообразни езикови групи не само из Стария континент, а и отвъд него: освен в гореспоменатите испански, френски, турски и гръцки, а оттам и в български, македонски и албански, думата е сродна в шведски, датски, норвежки, но и в иначе несродните един с друг естонски (tomat) и латвийски (tomāts), в арабски (طماطم/tamatim), a даже и в хинди (टमाटर /tamaatar), зулуски (utamatisi) и японски (トマト/tomato).

В английския език думата tomato се появява чак в средата на XVIII век², като през предходните два века доматът – смятан по-скоро за декоративен и негоден за консумация, а вероятно и отровен – e бил известен като love applе, калка от френската pomme d’amour, преминала и в немския като Liebesapfel. Едно от възможните обяснения за тези „любовни“ названия са предполагаемите (може би заради еротичния вид на разрязания плод) свойства на домата като афродизиак.

Според експертите обаче по-вероятно е тези понятия да произлизат от грешния превод на италианското наименование на домата, pomodoro – вместо от d’oro (‘от злато’), то е било интерпретирано като произлизащо от adorare (‘обожавам’). Италианското название, което буквално означава „златна ябълка“ – вероятно тъй като първите домати, стигнали до Италия, са били жълти и оранжеви на цвят – е измислено от ботаника Пиетро Андреа Матиоли, който първоначално нарича домата с латинското название malum aureum³, a впоследствие го превежда на италиански.

Въпреки че италианското название на домата не се задържа (поне не и под формата на грешно калкирана дума) в английския, френския или немския, думата pomodoro прескача централната и югоизточната част на Европа и се озовава в североизточната. Там тя се превръща в база на думите, означаващи „домат“ – първо на полски (pomidor), а оттам и на няколко съседни езика: украински (помідор), беларуски (памідор), литовски (pomidoras) и руски (помидор).

Междувременно в „прескочената“ югоизточна част на Европа, както стана ясно в началото на текста, доматът получава серия наименования, навяващи „райски“ асоциации. Техният първоизточник, оказва се, е остарялата диалектна немска дума Paradeiser, която в Австрия и досега често се използва вместо книжовната Tomate. Освен в споменатите по-горе балкански езици, Paradeiser вдъхновява думите за „домат“ и в унгарски (paradicsom), словашки (paradajka) и чешки (rajče).

Самата дума Paradeiser пък идва от Paradiesapfel, което буквално означава „райска ябълка“ и служи за наименование на библейския „забранен плод“. Ето как, понеже

в Библията точният вид на „забранения плод“ всъщност не е упоменат, той като нищо може да се окаже, че е не ябълка, а домат⁶.

Лично на мен това предположение ми звучи доста убедително – не само защото се римува, а най-вече защото дори и най-свежата и сочна ябълка не може да ме изкуши така, както може да го направи един юлски градински домат.

И като стана дума за изкушения, интересен е случаят с думата на иврит, която не е етимологично свързана с никоя от гореспоменатите групи. Появила се едва през 1886 г., вероятно като отражение на европейските „любовни“ наименования на домата, думата עגבניה (agvania) произлиза от корена עגב („желая, изпитвам страст/похот“). Въпреки съпротивата срещу нея заради „непристойния“ ѝ корен (който е в основата и на думата „сифилис“!), опитите да бъде заменена с по-прилично наименование – например סומקנייה (sumkaniya), от סומק (sumak), тоест „червен“ – се оказват неуспешни и тя, с цялата си греховна изкусителност, трайно се установява в иврит.

Независимо дали се обозначава с термин, произлизащ от науатълския tomatl, италианския pomodoro, германския Paradiesapfel или с нещо съвсем отделно, доматът неизменно се свързва и с още една интересна дума, която идва от японския, но вече е навлязла в много други езици, а именно „умами“. Произлизащо от думата 旨い (umai), или „вкусно“, която има същевременно хедонистки и чисто вкусови конотации,

„умами“ е наименованието на един от петте основни вкуса

(заедно със солено, сладко, кисело и горчиво), които човешкият език разпознава и – буквално и преносно – може да идентифицира.

Когато неотдавна научих за съществуването му, разбрах, че много от любимите през целия ми живот храни всъщност принадлежат точно към категорията на умами – сред тях са киселото зеле, месото, гъбите, соевият сос, различните видове риба, ферментиралите сирена и… разбира се, доматите.

Въпреки че се изкушавам да търся някаква небесна (или пък греховна) причина за вкусовите качества на умами, за тях си има съвсем научно обяснение – съдържанието на глутамат във всички тези храни. Освен като основен невротрансмитер в мозъка, тоест мозъчен стимулант, глутаматът, който е най-изобилната аминокиселина в човешкото тяло, действа и като индикация, че във въпросната храна има протеин. Това засилва апетита, като същевременно създава по-бързо усещане за ситост.

Точно вкусът умами обяснява още един феномен, който досега съм смятала за доказателство за „божествените“ качества на домата, а именно че

нивата на консумация на доматен сок са многократно по-високи „в небесата“, отколкото на земята.

Според научни изследвания шумът, ниската влага и налягането в самолета по време на полет намаляват способността ни да усещаме всички останали вкусове с изключение на умами, който не само не е притъпен, а става по-интензивен.

Макар и, както вече споменах, италианското наименование на домата да е навлязло в относително ограничен брой други езици, думата pomidoro в наши дни все пак е доста разпространена по света – но не благодарение на самия плод, а на кухненски таймер с формата на домат. Когато Франческо Чирило измисля метода „Помодоро“ в края на 80-те години – техника за съсредоточена работа в интервали от 25 минути, последвани от кратка почивка – той използва точно такъв таймер, за да засича времето.

Аз също реших да приложа метода, за да напиша този текст. Подозирам обаче, че успешното му завършване се дължи не толкова на това, колкото на огромните количества домати под формата на салати, сокове, сосове и гарнитури, които изконсумирах по време на писането му.

1 Тъй като съдържа семена, доматът от ботаническа гледна точка се класифицира като плод заедно с краставицата и чушката. Но от кулинарна, понеже никога не се използва в десерти или сладки ястия, доматът се смята за зеленчук. Имайки предвид неоспоримите му вкусови качества обаче, този дебат ми се струва безсмислен като спора между „томато“ и „томейто“ от Let's Call the Whole Thing Off.

2 Tова, че в песента – откъдето е заето и заглавието на този текст – Ела Фицджералд и Луис Армстронг редом с доматите пеят и за картофи, изглежда, изобщо не е случайно. Според Online Etymology Dictionary изписването на английската дума tomato е повлияно от изписването на внесената пак от Новия свят (по-точно от карибския език таино) два века по-рано дума potato.

3 Като един от най-често срещаните плодове в Европа ябълката е дала името си, в комбинация с допълнителна пояснителна дума, на редица плодове, внесени на континента през вековете, например английската дума за „нар“ (pomegranate, от „ябълка“ + „семена“) и „пъпеш“ (melon, от старогръцката μηλοπέπων (mēlopépōn), от μῆλον (melon), тоест „ябълка“ + πέπων (pépōn), или „зряла“), френските и фламандските думи за „картоф“ (pomme de terre и aardappel), буквално „земна ябълка“) или думата „портокал“ на идиш (פּאָמעראַנץ/pomerants), от латинската pomum (‘ябълка’) + arancia (‘оранжево’). На български, разбира се, имаме „райска ябълка“, чието ботаническо наименование Diospyros kaki идва от гръцкото διόσπυρος (‘божествен огън’).

4 Макар и историците да го оборват като кулинарен мит, според една от версиите италианското наименование на домата пристига в Полша благодарение на Бона Сфорца, италианска херцогиня, която през 1518 г. става втора съпруга на полския крал Зигмунт I и кралица на Полша. Според мита тя внася редица непознати до този момент зеленчуци, чиито наименования на полски – а както се оказва и на български! – произлизат от италианския: освен доматите (pomodori/pomidory) те включват и карфиола (cavolfiore/kalafior), артишока (carciofi/karczochy) и зеления фасул (fagiolo/fasola). А връзката от моркови, праз, пащърнак и други зеленчуци, използвани за готвене на супа, се нарича włoszczyzna, което буквално означава „нещо италианско“ (Италия на полски е Włochy).

5 Вероятно през руския „помидор“ италианската дума достига и до грузинския (პომიდორი/pomidori), азербайджанския (pomidor) и казахския (помидор). И макар че на книжовен арабски думата ﻃَﻤَﺎﻃِﻢ (tamatim) произлиза от ацтекския първоизточник, в Сирия, Ливан и Палестина за „домат“ се използва думата بندورة (banadūra).

6 В еврейския текст на Стария завет забраненият плод е наречен פֶּ֫רִי (peri ), тоест просто „плод“, а различни интерпретации предлагат разнообразни версии относно точния му вид, сред които са смокиня, нар, грозде, кайсия, круша, дюля, цитрон и др. Но когато св. Йероним превежда Библията от гръцки и еврейски на латински език между 383 г. и 406 г., той не пропуска шанса за игра на думи и превежда peri с думата malum, която на латински има две съвсем различни значения: едното е „зло“, от прилагателното malus, тоест „лош“ или „зъл“, а второто е „ябълка“, от старогръцката дума μᾶλον (mâlon).

7 Освен гореизброените храни, човешката кърма също има изразен умами вкус, като според някои изследвания вкусът умами в кърмата е десет пъти по-силен от този в кравето мляко. (Тук се изкушавам да се заиграя с „у мама“ и „умами“, но не на всички ни е дадено да сме остроумни и забавни като св. Йероним.)


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

В името на „баштата“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-imeto-na-bashtata/

В името на „баштата“

Преди две години имах възможност да прекарам един месец в творческа резиденция в Белград. Първият ден от престоя ми се падаше на 1 юни и след като се настаних и си разопаковах багажа, се запътих към офиса на домакините ми от литературната и културна Асоциация KROKODIL, за да се запознаем на живо. Задавайки маршрута натам в Google Maps, забелязах, че в непосредствено съседство до офиса се намира заведение, наречено „Jazz башта“.

Реших да интерпретирам това като някакво шеговито намигване от баща ми по случай Деня на детето, който той така и не бе спрял да ми честити дълго след като вече не бях в детска възраст. Стана ми мило и малко мъчно.

Чувството за носталгия се засили, когато стигнах до сградата, където се помещаваше асоциацията – на фасадата наистина висеше табела Bašta, този път на латиница, но съвсем неподготвена всъщност ме хвана това, че малкото дворно пространство отпред беше покрито с жълти павета – досущ като софийските! Освен родния ми баща, сякаш и родният ми град, където бях прекарала детството си, ми „намигваше“ по случай Деня на детето.

Залисана в проследяването на произхода на паветата, който, разбира се, тръгва от Будапеща, тогава така и не проверих значението на думата, нито разбрах какъв ще да е този джазов „башта“.

Няколко седмици по-късно дойде мой ред мислено да намигна на баща си – знаех, че на много места по света Денят на бащата се чества в третата неделя на месец юни, макар и никога да не го бяхме отбелязвали, докато баща ми беше жив. Точно в тази неделя обаче се случи да мина покрай Bašta u Mišarskoj – заведение с двор на улица „Мишарска“, което точно в този ден се оказа затворено, но онлайн ревю го описваше като „Једна од најпријатнијих башти у граду“.

Тогава разбрах, че сръбската дума „башта“, освен че е в женски, а не в мъжки род и се произнася с ударение върху първата, а не върху втората сричка,

всъщност означава не „баща“, а „градина“.

По-точна дефиниция на думата получих скоро след това от изтъкнатата преводачка от и на сръбски език Мария-Йоанна Стоядинович:Обикновено башта“ се ползва както за малка домашна градина със зеленчук, тук-там цвете и по някое плодно дръвче, така и за двор.“ Обяснението ѝ се появи под пост на Георги Господинов във Facebook, където той бе публикувал няколко снимки на цъфнали рози, череши и други растения, които доста точно илюстрираха горната дефиниция, а неговото пояснение към снимките – „Градината на баща ми…“ – идеално, макар и напълно случайно обхващаше моето първоначално объркване между „башта“ и „баща“.

Случи се така, че попаднах на снимките, докато пътувах с автобус към хотела на майка ми и вуйчо ми¹, които току що бяха пристигнали в Белград. Когато в следващия момент отворих Google Maps, за да проверя колко спирки ми остават, попаднах на поредно странно съвпадение. Синята точка, която показваше местоположението ми на картата, тъкмо преминаваше покрай голям зелен петоъгълник, чието обозначение звучеше, все едно някой на шега е превел гореспоменатото „Градината на баща ми…“, без да знае сръбски: Botanička bašta.

През изминалите няколко седмици бях минавала покрай желязната ограда² на „Булевар деспота Стефана“ десетки пъти, но така и не бях обърнала внимание, че от другата ѝ страна се намира Ботаническата градина „Јевремовац“, принадлежаща на белградската алма-матер. (Моята собствена и съвсем буквална „майка хранителка“ междувременно ме очакваше няколко спирки по-нататък.)

С малко допълнителни проучвания разбрах, че сръбската дума „башта“ – подобно на остарялата диалектна българска дума за зеленчукова градина „бахча“ (макар че и тук ударенията се разминават) – произлиза от османотурската باغچه(bâğçe), преминала в съвременния турски като bahçe, тоест „градина“. Първоначално думата е заета от персийски – باغچه(bâğče), умалителна от باغ‎ (bâğ), която тя на свой ред означава „градина“ или „лозе“, но също така и – забележете! – „светът“ и „лицето на любимия/любимата“³. За неин първоизточник се смята праиндоиранската дума *bʰāgás („част“, „дял“, „парцел“), съответно от праиндоевропейската *bʰeh₂g- („разделям“, „разпределям“).

Това може и да обяснява произхода на сръбската „башта“, но не помага особено за изясняването на етимологията на българската дума „баща“. Самата дума „баща“ не се среща в останалите славянски езици, като в повечето от тях родителят от мъжки пол се обозначава със сходни на съществуващите и на български синоними, макар те да принадлежат към доста различни регистри. В македонския език например за „баща“ се използва „татко“, в сръбски и хърватски – „отац“ и otac, в чешки и словашки – otec, в полски – ojciec, и т.н.

Любопитен е случаят с украинския, на който „баща“ – тоест най-неутралната дума за „мъжа родител“ – е „батько“. А на руски, макар и прекият еквивалент на „баща“ да е „отец“, речниците предлагат и думите „батька“, „батя“, „батюшка“ като синоними, но определят първите две като остарели и/или рядко използвани думи, а „батюшка“ – като обръщение към възрастен човек или свещеник. Същевременно нито на украински, нито на руски съществува еквивалент на българската дума „батко“ – вместо нея и двата езика използват описателната фраза „старший брат“.

Обяснението за произхода на думата „баща“, както се оказва, се крие точно в тези роднински връзки и тяхното преплитане.

Българският етимологичен речник проследява произхода на „баща“ до праславянската дума *bat-(i)-ja, умалително от *brаt(r)ъ,

и набързо ни отпраща към заглавките „бате“ и „брат“. Други източници стигат по-назад, сочейки индоевропейската дума *bʰréh₂tēr („брат“) за първоизточник на праславянската *bratrъ.

Не става съвсем ясно точно как и защо думата освен „по-голям брат“ приема и значението на „баща“, но се смята, че праславянската *batę (умалителна от *batь) вече съдържа и двете значения, както и по-общото „по-възрастен роднина“.

Руският лингвист и славист Алексей Соболевски пък развива теория, според която праславянската *batь произлиза от праиранската *pHtā („баща“), която на свой ред идва от праиндоевропейската *ph₂tḗr („баща“) – от *peh₂- („защитавам, грижа се, водя“, както пастир води стадо). Ако приемем тази теория за достоверна, може да се окаже, че българската дума „баща“ всъщност споделя праиндоевропейските корени на своите германски и романски еквиваленти (father, Vater, père, padre и т.н.)

И докато сме на темата за корените: въпреки че, както споменах по-горе, думата „баща“ сама по себе си не съществува на останалите славянски езици, тя все пак се появява като основа на някои думи в тях. Етимологичният речник посочва сърбохърватските „баштина“ (‘родно място’, ‘бащино наследство’) и „баштиник“/„баштиница“ (‘наследник/наследница на бащин имот’) като нейни производни. „Баштина“ на сръбски и македонски означава „наследство“, а на сръбски съществува и думатаразбаштинити“, тоест „лишаване от наследство“.

Но още по-изненадващо се оказва преминаването на думата „баща“ като корен на думи на несродни на българския езици, например румънската baştină („произход“) и гръцката μπάστινα (bastina, „имот, имение“). С по-старото си значение думата даже е стигнала и до родното място на жълтите павета заедно с множеството славянски думи, свързани с градинарството – на унгарски bátya се използва за „по-голям брат“, а вече остарялата nagybátya (буквално „голям батко“) означава „чичо“.

И още нещо за корените:

Моят баща никога през живота си не бе проявявал градинарски наклонности. Стана така обаче, че есента, преди да си отиде – под вещото ръководство на майка ми, – той засади цяла леха рози в двора (сърбите биха казали „баштата“) на семейната ни къща, покри резниците с буркани за през зимата, но така и не доживя пролетта, за да ги види как разцъфват. С всяка изминала година, откакто го няма, розите на баща ми стават все по-големи, а първите им пъпки неизменно се появяват около 1 юни.

1 В произхода на думата „вуйчо“ също се наблюдава смесване на понятия за мъже роднини от различни възрасти: смята се, че тя произлиза от праславянската дума *ujь, която на свой ред произлиза от праиндоевропейската *h₂ewh₂yos, означаваща както „чичо по майчина линия“, така и „дядо“, пак по майчина линия.

2 Думата „ограда“ споделя произхода си с думата „градина” – не само на български и на останалите славянски езици (особено видимо е на полски, където ogród означава „градина“), но и на много други езици, на които и двете думи произлизат от праиндоевропейската *gʰórdʰos („плет, ограда, заграждение“).

3 Източник на дефинициите на персийската дума باغ‎ (bâğ): Steingass, Francis Joseph. A Comprehensive Persian-English dictionary, including the Arabic words and phrases to be met with in Persian literature. London: Routledge & K. Paul, 1892.

4 Особено трогателна е теорията на немския лингвист и славист Ерик Бернекер и на чешкия лингвист Вацлав Махек, които предполагат, че умалителната форма *batь се появява в резултат от бебешкото произношение на праславянската дума *bratrъ („брат“).

5 Някои източници отбелязват морфологичната прилика на *batь с други праславянски думи, които също завършват на *-tь и се отнасят към роднини от мъжки пол: например *zętь („зет“), *tьstь („тъст“) и *netь („племенник“). Въпреки че последната дума не съществува в съвременния български език, тя споделя един и същ праиндоевропейски корен (*népōts, тоест „племенник“, „внук“) с думата „непотизъм“.

6 Особено хубаво ми се струва, че думата „градина“ (γραδίνα) е заета в гръцки, където – както е отбелязано в Българския етимологичен речник – означава „вид грозде“. Това пък създава асоциации с персийския корен на думата, който освен „градина“ означава и „лозе“.

7 В българския език думата „чичо“ е заета от османотурския – چیچه‎ (çiçe). Но и тук понятията се смесват между възрасти и родове – на съвременен турски език, където отсъстват маркери за граматичен род, освен „чичо“ думата çiçe може да означава както „леля“, така и „по-голяма сестра“. Тъй като думата е диалектна, а не книжовна обаче, търсенето ѝ в речници обикновено отправя към друга доста близка, макар и не етимологично свързана дума: çiçek. А тя означава „цвете“.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Между редовете, между листата в Лайпциг

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/mezhdu-redovete-mezhdu-listata-v-laiptsig/

Между редовете, между листата в Лайпциг

В края на април, благодарение на пилотна програма на Гьоте-институт и мрежата „Традуки“, имах възможността да посетя тазгодишното издание на отменяния три поредни години Лайпцигски панаир на книгата заедно с още девет литературни професионалисти от останалите страни на Балканите.

Гостуването ни се проведе в рамките на традиционния фокус на панаира върху литературите от Централна, Източна и Югоизточна Европа, а тазгодишната програма на „Традуки“ под мотото „Между редовете – между времената“ включваше литературни четения и дискусии с над 40 автори от Албания, Босна и Херцеговина, България, Косово, Хърватия, Черна гора, Северна Македония, Румъния, Сърбия и Словения.

Освен специално обособената сцена Traduki-Kafana на територията на панаира, където ежедневно се провеждаха представяния, всяка държава имаше и свой собствен изложбен щанд (за България това ставаше за първи път от 1999 г., когато страната е била почетен гост). А едно от най-популярните събития в съпътстващата програма на литературния фестивал Leipzig liest беше т.нар. Balkannacht, или Балканска нощ, която включваше музика и четения на автори от региона.

Може би точно заради това толкова осезаемо, почти вездесъщо присъствие на литератури (а съoтветно и на езици) от Югоизточна Европа на панаира, на мен

започнаха да ми се привиждат балкански връзки и да ми се причуват славянски думи дори и там, където реално ги нямаше.

Името на гореспоменатия фестивал например, макар много добре да знам, че всъщност означава „Лайпциг чете“, постоянно ми създаваше допълнителни книжни и дървесни асоциации с листове и листа.

Тези асоциации вероятно бяха подсилени и от факта, че навсякъде из града беше пълно с разлистени и разцъфнали дървета.

Докато си въобразявах фалшиви етимологични връзки между несродни езици и се захласвах по цъфтящите в розово японски вишни, белите цветчета на черешите и лилавите люлякови храсти, даже и не подозирах, че славянското наименование на друго дърво съвсем наистина стои в корена на името на германския град.

Наименованието Лайпциг, оказва се, произлиза от славянската дума „липа“.

Първоначално наречен Lipsk („място при липите“) на лужишките езици, градът и до днес е запазил това (или сходни на него) наименование на някои славянски езици, където връзката с „липа“ е доста по-видима: на полски той е известен като Lipsk, а на чешки и словашки – като Lipsko.

Според неправителствената организация за опазване на околната среда и природата BUND 34% от дърветата по улиците на Лайпциг са липови¹. Това ме кара да подозирам, че етимологичната връзка между името на града и дървото може би щеше да бъде малко по-осезаема, ако бях посетила Лайпциг не в края на април, а през лятото, когато липите цъфтят и ухаят. (Липовият цъфтеж е отразен по един особено очарователен начин в наименованията на летните месеци на някои славянски езици: на хърватски lipanj означава „юни“, докато на украински месец юли се нарича „липень“, а на полски – lipiec².)

Но да се върнем към книжно-дървесните връзки, които, за радост, не спират дотук.

Друго дърво, което според BUND също се среща в Лайпциг, е дъбът, принадлежащ към семейство Букови, а техен член, разбира се, е и самият бук. Не е нужно човек да е експерт лингвист, за да забележи

връзката между немското название на дървото (Buche) и немската дума за „книга“ (Buch), която – както и английската book – му дължи произхода си:

според водещата етимологична теория немските и английските „книги“ получават наименованието си от бука, чиято дървесина била използвана за таблети и дъсчици, върху които били дълбани древни руни³.

Въпреки че българската дума „книга“ не споделя тази етимология, букът все пак се е промъкнал в друга ключова за писането и четенето дума, която Българският етимологичен речник определя като „стара германска заемка“, а именно думата „буква“. (Букът се е промъкнал също и в нейните производни, като „буквар“, „буквален“ и чудесната дума „буквоед“, за чийто автор се смята Ботев.)

Доста по-сложна, объркваща и оспорвана обаче е ситуацията с произхода на думата „книга“.

В сравнение с десетината реда, отделени на „буква“, Българският етимологичен речник се занимава с думата „книга“ в продължение на цели две и половина страници, изпълнени с повече или по-малко вероятни, главозамайващи, трудни за разшифроване предположения за произхода ѝ, като например „стара културна източна заемка може би от хуни, авари и първобългари“.

Проследени са възможните връзки на думата с различни, знайни и незнайни, древни и съвременни езици и езикови групи, вариращи от унгарски и полски, през асирийски, алтайски, китайски, латински, до староруски и старонорвежки, като в списъка с нейни производни на други славянски езици с обезпокояваща честота се появява дефиницията „трети стомах на преживен бозайник“.

Доста интересна, особено в контекста на книжно-дървесните връзки, описани в настоящия текст, ми се стори включената в речника теория на цяла група езиковеди, които „се застъпват за домашно потекло и свързват с праслав. *kьнь, *kьneja, срв. пол. kien ’дънер; дебел клон; кърпел’, kniejа ’гъсталак, дебри’, пол, остар. knowie ’трескà; парче дърво’, рус. диал. кнея ’храсталак, горичка’, струс. кнѣсъ ’греда на покрив’, като приемат прв. знач. ’дървени дъсчици, върху които са дълбани разни мнемотехнически знаци’ и виждат смислова успоредица в лат. соех (< caudex) ’дънер, пън’ > ’дъсчици за писане’ > ’ръкопис, свезка, бележник, книга’, нем. Buch = Buchenholz“.

Точно когато книжните и дървесните връзки започват удобно да се навързват обаче, речникът отбелязва:

но това обяснение се натъква на културноисторически и словотворни мъчнотии.

Друга теория за произхода на думата „книга“, която доста добре би сe вързала с немската нишка, преминаваща през този текст, е, че праславянският ѝ корен kъňiga представлява заемка от старогерманската дума kenning („символ, знак“) или от друг германски източник, като готическата 𐌺𐌿𐌽𐌽𐌰𐌽 (kunnan) и старонорвежката kunna („да знам“). Тази теория обаче също остава недоказана. В края на краищата

категоричен отговор за произхода на думата „книга“ така и не откривам.

След като превъзмогвам първоначалната си фрустрация, успявам все пак да открия някаква закономерност, а даже и правота във факта, че точно етимологията на „книга“ се оказва толкова оплетена и неясна. Та нали сама по себе си книгата, или поне добрата книга, по дефиниция е нещо сложно, съдържащо множество – понякога противоречиви – възможности, пътища, нишки и идеи, с други думи – „мъчнотии“. Същевременно нашата задача като читатели е ако не задължително да ги разнищим, то със сигурност да позволим на тези противоречивости да влязат в съзнанието ни и – дума по дума, ред по ред, лист по лист – да променят начина, по който виждаме, осмисляме и общуваме със света.

1 Немското наименование на липите – Linden, автоматично предизвиква асоциации с друг германски град заради култовия булевард Unter den Linden в Берлин. Но все пак и из Лайпциг има множество локации, чиито наименования произлизат от немската дума, сред които присъединеното към града някогашно село Lindenthal, кварталът Lindenau, раздeлен на нова и стара част (Neulindenau и Altlindenau), който е бил старото индустриално сърце на Лайпциг, улиците Lindenauer Markt, An den Linden, Lindenpark и т.н.

2 За разлика от прозаичния латински произход на имената на месеците на български (и на много други близки и далечни езици), в някои от славянските езици те носят доста поетични и изпълнени със смисъл названия, отразяващи метеорологичните условия, природните събития и/или човешките дейности през различни периоди на годината. На хърватски например, освен че lipanj означава „юни“, „януари“ е siječanj (от „сеч“), „февруари“ е veljača (от „валяне“, „търкаляне“ – заради нестабилното време), „март“ е ožujak (от „лъжа“ – заради лъжливото време), „април“ е travanj (от „трева“), „май“ е svibanj (от „сви̑б“, наименованието на дряна, чието латинско име е Cornus sanguinea), „юли“ е srpanj (от „сърп“, заради жътвата), „август“ е kolovoz (заради извозването на житото), „септември“ е rujan (от „руен“), „октомври“ е listopad, „ноември“ е studeni, а „декември“ е prosinac (според някои източници като месец на молитвата, от pròsiti, „да се моля“, или пък от prosínuti, „да просветвам“ – заради зимното слънцестоене).

3 Макар да няма етимологична връзка с германските Buch и book, френската дума за „книга“ – livre, също има „дървесен произход“, поне според една от етимологичните теории, която сочи като първоизточник латинското liber – „слой от дървесната кора“, върху който се е пишело. Другата теория за произхода на френската „книга“ е от протоиндоевропейския корен *h₁lewdʰ-, или „хора“, откъдето произлизат немските Leute, руските „люди“, староанглийските leod, както и старогръцкото ἐλεύθερος (eleutheros), което означава „свободен“, откъдето е и връзката с liberty, liberté („свобода“).

4 Както личи от мотото на Лайпцигския панаир – Buchstäblich überraschend („Буквално изненадващ“), немската дума за „буквално“ също произлиза от Buch – за разлика от английската (literal), която се е формирала на основата на латинския корен. (Да не се бърка с literary („литературен“), макар че, разбира се, двете думи са свързани.)

5 Противно на очакванията, думата „азбука“ произлиза не от „буква“, а от имената на първите две старобългарски букви от глаголицата азъ и боукꙑ, като калка от старогръцката ἀλφάβητος (alphábētos), от ἄλφα (álpha) и βῆτα (bêta). От своя страна думата alphabet, разбира се, преминава и в много други езици, включително английски, френски и немски, в руски („алфавит“), а даже и в турски (alfabe) и баски (alfabetoa). Подобен принцип за образуване на думата, макар и с малко по-различен краен резултат, е приложен и на унгарски (ábécé), босненски (abeceda) и литовски (abėcėlė).


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Светът е голям и Атлас дебне отвсякъде

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/svetut-e-golyam-i-atlas-debne-otvsyakude/

Светът е голям и Атлас дебне отвсякъде

Докато в България течаха предизборни дебати за и против евроатлантическото бъдеще на страната, аз предприех свое собствено евроатлантическо пътуване: прелетях от София до най-западната част на Европа, пресякох протока между Атлантическия океан и Средиземно море и се озовах в Африка. Освен със зашеметяващи гледки, а често и с необичайни вкусове, звуци и миризми, пътуването в Андалусия, през Гибралтар, а впоследствие и из Мароко ме впечатли и с изобилието от любопитни и неочаквани етимологии на иначе познати думи и топоними.

За илюстрация: наименованието Андалусия (الأندلس, или Al-Andalus на арабски) произлиза от племената на вандалите, чието име впоследствие става нарицателно за хора, които безсмислено унищожават културни ценности; Гибралтар е испанизирана версия на арабското جبل طارق (Jabal Ṭāriq), или „планина Тарик“, наречена на арабския пълководец от берберски произход Тарик ибн Зияд, който предвожда мюсюлманското завладяване на Пиренейския полуостров през VIII век; Мароко пък идва от наименованието на град Маракеш, за което се смята, че е заимствано от берберското словосъчетание ⴰⵎⵓⵔ ⵏ ⴰⴽⵓⵛ (amur n Yakuš), буквално „божия земя“¹.

Точно в покрайнините на Маракеш, докато пиех кафе на покрива на една къща, видях гледка, която ще остане в съзнанието ми дълго след края на пътуването: редица високи палми² на фона на заснежените върхове на планината Атлас.

Всъщност от тази част на Мароко се вижда Висок Атлас – една от трите вериги, заедно с Антиатлас в югозападната част на страната и Среден Атлас в западната, която съставлява мароканската част на планината. Цялата планинска система, чиято обща дължина е около 2500 км, започва от мароканския бряг на Атлантическия океан и се простира по посока изток покрай крайбрежието на Средиземно море, през териториите на Мароко, Алжир и Тунис.

Подобно на начина, по който гледката събира неочаквани и някак (смятани за) несъвместими елементи (тропици, пустиня и планини, Изток и Запад, съвременност и безвремие), наименованието на планината Атлас – а както с изненада научих, също и на Атлантическия океан³ – вплита в себе си многостранни, често противоречиви етимологии и разнообразни езикови, географски и исторически елементи.

Най-популярната теория за произхода на топонима е, че планината е наречена на древногръцкия титан Атлас, за когото съществуват множество легенди и истории.

Според една от тях Атлас участва заедно с други титани в Титаномахия, 10-годишната война срещу олимпийските богове, която титаните загубват. За наказание Зевс изпраща Атлас в най-западния край на познатия тогава свят (за който се смятали Северозападна Африка и Атлантическият океан) и го осъжда да носи небесата върху плещите си за вечни времена.

В „Одисея“ Омир споменава Атлас като морско създание, което поддържа стълбовете между небето и земята, за да не се слеят. А за самите стълбове се смятало, че се намират в океана отвъд най-западния хоризонт. Атлас се появява и в мита за Херакъл (по-известен с древноримското име Херкулес), където титанът успява временно да се отърве от бремето си, но в края на краищата бива надхитрен и отново принуден да се нагърби с небесната сфера.

В друг мит пък Атлас е представен като крал, който отказва на Персей гостоприемство, а Персей му отмъщава, като му показва отрязаната глава на Медуза. Виждайки това, Атлас се вкаменява: брадата и косата му се превръщат в гъсти гори, ръцете и раменете – във високи скали, а главата му – в планински връх, и той отново е заставен да поддържа небесния свод и съзвездията.

По-късни легенди разказват за Атлас като за митологичен крал на Мавретания (да не се бърка с днешната държава Мавритания) – старото латинско наименование на региона, днес известен като Магреб, който включва Мароко, Западна Сахара, Алжир и Тунис (тоест района на Атласките планини). Въпросният крал, подобно на древногръцкия титан, имал дълбоки познания по философия, математика и астрономия и се смята за откривател на първата небесна сфера.

Идеята за тежкия товар, поне според някои лингвисти, е отразена и в етимологията на името Атлас (или Атлант). Според тях то идва от древногръцката дума τλῆναι (tlênai), която означава „понасям“, „издържам“, „търпя“, и на свой ред произлиза от протоиндоевропейското *telh₂- („издържам“, „поддържам“, „подкрепям“). В Etymological Dictionary of Greek (Етимологичен речник на гръцкия език) от 2010 г. обаче нидерландският лингвист Роберт С. П. Бекес опровергава тази теория с аргумента, че няма как древногръцкият титан да носи име с индоевропейски корен. Вместо това Бекес предполага, че произходът на думата всъщност е предгръцки, какъвто често е случаят с думи, завършващи на -ant.

Според други теории името на планината всъщност произлиза от езиците на нейните коренни обитатели, берберите.

Тук отварям скоба: наименованието на берберите идва от древногръцкото βάρβαρος (bárbaros), което първоначално означава „негръцки“ или „чужд“, а разбира се, впоследствие се превръща в източник и на думата „варвари“. Някои лингвисти предполагат, че оригиналната дума има ономатопеичен произход, като имитация на неразбираемия за древните гърци говор на чужденците (нещо като „бъра-бъра“). Първоначално думата е била по-скоро неутрална, но с течение на вековете значението ѝ става пейоративно и в речниците на много европейски езици, включително и на български, тя започва да се използва като определение за „див, жесток, изостанал, нецивилизован човек“. Поради тази причина наименованието „бербери“ вече все повече и повече се смята за проблематично и на негово място започва да навлиза алтернативното ⵉⵎⴰⵣⵉⵖⵏ, ⵎⵣⵗⵏ (Imaziɣen), или „свободни хора“, а колективното име на различните им, но сходни езици е „тамазигт“.

Точно на въпросните езици тамазигт думата за „планина“ е ⴰⴷⵔⴰⵔ (adrar) и според някои теории наименованието Атлас всъщност произлиза точно от нея.

Ето как, противно на общоприетите теории,

може да се окаже, че не древногръцкият титан е заел името си на планината, а обратното –

берберската дума за „планина“ е послужила като първоизточник на името Атлас, а съпътстващите легенди за поддържащия небесата титан са натъкмени към името и планината впоследствие.

Освен че обръща разбиранията ни за света с главата надолу, от тази етимологична теория също така следва, че словосъчетанието „планината Атлас“ е тавтологично, тоест ако се върнем на произхода на наименованието, то на практика гласи „планината Планина“.

Но дори и Атлас да не е дал името си на планината, със сигурност го е дал на няколко други немаловажни, макар и не толкова монументални географски, архитектурни, анатомични и психологически понятия.

На първо място, разбира се, е добре познатият ни географски атлас.

Появата на думата като съществително, което според Речника на българския език на БАН описва „събрани и подредени по определена система географски карти, издадени във вид на албум или книга“, датира от края на XVI век. Образът на древногръцкия титан първоначално се появява на заглавната страница на колекция от географски карти, издадена през 1572 г. от картографа и издател Антонио Лафрери в Рим. Самата дума „атлас“ обаче се използва за първи път от немско-фламандският картограф Герардус Меркатор в издадения през 1595 г. (една година след смъртта му) Atlas, sive cosmographicae meditationes de fabrica mundi. Както подсказва латинското заглавие, Меркатор използва неологизма не просто за да опише колекция от карти, а като синоним на трактат за създаването, историята и описанието на Вселената и света. С течение на времето значението на думата се променя и от средата на XVII век тя започва да се използва с дефиницията, с която ни е позната и до днес. В английския език думата навлиза през 1636 г. чрез превода на гореспоменатото издание, а в българския според Етимологичния речник тя идва чрез руски или немски10.

Друго езиково понятие, което дължи произхода си на Атлас, е от сферата на архитектурата.

Известен като „атлант“ (получено от множественото число ἄτλαντες (atlantes), терминът обозначава каменна скулптура във формата на мъжка фигура, която служи като колона и подпира на раменете си издадена част от фасадата, например балкон или еркер. За разлика от други подобни архитектурни елементи със сходна функция, които обикновено имат неутрални пози и физиономии, като например женските скулптурни фигури, наречени „кариатиди“, изражението на атлантите много често отразява мъчителното усилие, причинено от поддържането на тежкия товар.

Тежкият товар – само, че този на собствената ни глава – става причина думата „атлас“ да навлезе и в анатомията,

където обозначава първия, най-горен шиен прешлен при хората (и при някои животни). Наименованието му, разбира се, се дължи на функцията на прешлена да поддържа нелекото „кълбо“ на главата. Когато в прешлена настъпят изменения, това може да доведе до заболяването фибромиалгия, известно още като синдром на Атлас.

Синдромът на Атлас съществува и в психологията

като обозначение на определен личностен тип (известен на английски като Atlas personality), проявяващ се при индивиди, които като деца са били сериозно психически натоварвани от родителите си и е трябвало да се грижат за тях. Като възрастни тези хора не са способни да се забавляват и живеят в постоянна тревога и с усещането, че целият свят тежи върху техните плещи.

Въпреки всички тези тягостни асоциации от различни сфери и въпреки тежестта, която започвам да чувствам в атласния си прешлен от дългото седене пред компютъра, споменът за гледката към заснежените върхове на планина Атлас ми носи усещане за спокойствие, въздух и лекота – все едно от раменете ми е паднал товар. Но е възможно и това олекване да е породено от завършването на настоящия текст.

1 Любопитно е, че на арабски името на Мароко всъщност е المملكة المغربية (al-Mamlakah al-Maghribiyyah), което в превод означава „Кралството на западното място“. Думата за „западното място“ е много сходна с наименованието Магреб, което иначе се използва като групово название за северната част на Африка, включваща Мароко, Западна Сахара, Алжир, Тунис – тоест за района на Атласките планини. На някои езици, например персийски, Мароко продължава да се нарича Маракеш, а на турски държавата е известна като Фaс, което идва от древната столица Фес.

2 Използвам случая, за да спомена и интересната етимология на думата „палма“, която произлиза от латинския термин за „длан“ – palma, поради приликата на палмовия лист с отворената длан на човешката ръка. По стечение на обстоятелствата пиша този текст на Цветница, чието наименование на някои езици не е свързано с цветя и растения по принцип, а конкретно с палми заради палмовите клонки, с които тълпите посрещнали Христос в Йерусалим. Това е отразено и в наименованията на празника на някои езици: Palm Sunday на английски, Palmsonntag нa немски, Palmzondag на нидерландски и т.н.

3 Връзката между планината Атлас и Атлантическия океан е по-ясно видима в наименованието ѝ на някои езици, например италиански, където тя се казва Atlante. Името на океана за първи път се среща през V в.пр.Хр. в трудовете на Херодот, който пише, че „морето на запад от Херкулесовите стълбове се нарича Ἀτλαντίς“. В „Илиада“ и „Одисея“, океанът е наречен с името на най-големия титан, Ὠκεανός, олицетворяващ митологичната огромна река, за която се вярвало, че опасва цялата земя.

4 Неслучайно древноримското наименование на Средиземно море е било Mare Nostrum, или „Нашето море“.

5 Макар че двете височини от европейската и от африканската страна на входа на Гибралтарския пролив са известни като Херкулесовите стълбове (Columnae Herculis), понякога – например в „Одисея“, те се срещат и под наименованието Стълбовете на Атлас. По време на Ренесанса се появява идеята, че между стълбовете е стоял надписът Non plus ultra, или „Нищо по-нататък“. (С обратното си значение – Plus ultra, думите се възприемат като лично мото от императора на Свещената Римска империя Карл V през XVI век, няколко десетилетия след като Колумб „открива“ Америка.)

6 Разглеждайки изображения на титана Атлас, забелязвам една съществена разлика: на някои от тях Атлас наистина държи небесния свод заедно със звездите, което отразява вярването на древните гърци, че земята е плоска. В други скулптури и картини обаче Атлас е изобразен да държи на раменете си цялото земно кълбо.

7 В периода между XV и началото на XIX век европейското название на средиземноморското крайбрежие на Магреб в Северна Африка е било Варвария (Barbaria) или Варварският бряг (Barbary Coast на английски, Côte des Barbaresques на френски, costa berberisca на испански, Costa berbera на италиански и т.н.).

8 За пръв път думата „варвари“ е използвана от Омир, който нарича племето кари βαρβαρόφωνος (barbarophonos) – буквално „варвароезични“, тоест с чужда, неразбираема реч.

9 Въпреки че заради „варварските“ асоциации думата „бербери“ вече се смята за проблематична и често се заменя с „имазиген“, наименованията (поне на някои езици) на част от животинските видове, които населяват планината Атлас, продължават да включват определението, като например берберски макак, берберски леопард и берберски елен, както и за съжаление вече изчезналия берберски лъв.

10 В Етимологичния речник думата „атлас“ се предхожда от нейния омофон „атлаз“, с който обаче не споделя общ произход – атлазът е копринен плат, чието наименования идва в българския чрез турски и произлиза от арабския глагол طَلَسَ (ṭalasa), означаващ „лъскам“, „чистя“, „изтривам“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Тудора лежи, банши пищи

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tudora-leji-banshi-pishti/

Тудора лежи, банши пищи

Ако не сте чували за „Баншите от Инишерин“, вероятно през последния месец и половина сте живeли в изолация, подобна на тази, в която живеят обитателите на едноименния остров (с измислено име¹) от филма, а и тотално сте проспали вълненията (и разочарованията) покрай Оскарите в неделя. Но дори да сте гледали филма, предполагам, че малко от вас са задълбали особено в етимологията на думата „банши“, а още по-малко са се замислили за превода на благозвучното и същевременно трудно произносимо заглавие. Това смятам да направя аз тук, дори и с риск да разкрия подробности от филма и да разваля удоволствието на тези от вас, на които предстои да го гледат.

Самият филм съдържа елегантно вмъкнато в един кратък диалог обяснение какво представляват „баншите“, а много от рецензиите също предлагат базисна дефиниция на думата като

духове от ирландския фолклор, чиито писъци предвещават смърт.

При малко по-задълбочено търсене откриваме, че

думата banshee произлиза от ирландското понятие bean sí, което от своя страна идва от староирландското ben sídhe и буквално означава „жена от хълма“².

След като се модифицира в banshee, думата навлиза в английския език през 1771 г. и освен с горната дефиниция, впоследствие започва да се използва и като обидно название за шумна, проклета и зла жена.

Някои източници описват съществото banshee като старица с бяла коса и бледо лице, загърната в наметало с качулка, което доста се доближава до образа на мисис Маккормик от филма. Други експерти по ирландски фолклор и легенди твърдят, че баншите оплакват смъртта само на „истинските“ ирландци, които се познават по това, че фамилните им имена започват с О’ или Мак. (Това до известна степен може да ни успокои относно съдбата на двамата главни герои във филма Падрик и Колм, чиито фамилии, за разлика от на гореспоменатата госпожа, не съдържат тези представки³.)

Оказва се, обаче, че

най-съществената характеристика на баншите не е нито видът им, нито адресатите на предупредителните им писъци, а самите писъци.

Откакто преди двайсетина години за първи път чух думата banshee (като наименование на едно американско студентско списание за поезия), почти неизменно съм я срещала във фразеологични комбинации с викове, крясъци или ридания.

Макар и да се срещат сравнително рядко и да звучат леко ретро, английските изрази, в които се споменават този вид пронизителни писъци, се използват като описания на изненадващо разнообразни ситуации: от умилени майки, твърдящи, че бебетата им „врещят като банши“ (screeching like a banshee), през военни кореспонденти, оприличаващи звука, с който руските снаряди приближават украинските градове, на „писък на банши“ (banshee-scream), до неуки готвачки в английски сериали, които възкликват, че настоятелният и пронизителен звън на новоинсталирания телефон е като „рев на банши“ (cry of the banshee).

Не е учудващо, че писъците на баншите се появяват и в музикален контекст: дебютният албум на британската група Siouxsie and the Banshees от 1978 г. например се казва The Scream. Но ако съдим по музикалния подбор във филма на Макдона, като че ли най-доброто музикално въплъщение на зловещия, обезпокоителен, не от този свят повик на баншите е не пънкарска мелодия, а песента „Полегнала е Тодора“ в изпълнение на The Ensemble of the Bulgarian Republic. В звученето на песента, особено ако се абстрахираме от иначе прозаично-любовния ѝ текст, наистина има нещо извънземно, макар че – ако ще си говорим за български народни песни – „Назад, назад, моме Калино“ е доста по-свързана с темата за предизвестяването на смъртта („жена ке уморам…“), а може би още по-подходящ избор щеше да бъде „Излел е Дельо хайдутин“ – не само заради „космическата“ асоциация, а и заради звука на гайдите, които освен на Балканите, са традиционен музикален инструмент в Ирландия и Шотландия.

Така или иначе, инишеринските банши далеч не са първите, които се появяват на български под това наименование. През годините сме ги срещали в заглавия на литературни произведения, филми и телевизионни сериали, като например разказа „Банши“ на Рей Бредбъри и екшъна с участието на Антонио Бандерас „Кодово име Банши“.

На фона на вече съществуващите преводи, а и сам по себе си

българският превод на заглавието на филма на Мартин Макдона е доста сполучлив.

Макар все още да не може да се каже, че думата „банши“ е широко навлязла и добре позната в българския език, решението на преводача Камен Велчев да я използва в българското заглавие, вместо да търси някакъв приблизителен местен еквивалент, без съмнение е добро. Колкото и да са цветисти, караконджулите, таласъмите10 и полтъргайстите11, одомашнявайки ирландското понятие, просто нямаше да постигнат ефекта на баншите, а по-неутрални думи като „духове“, „призраци“ или „привидения“ щяха да нормализират и сплескат заглавието до нива на отчайващa скука. И в двата случая чудесната алитерация – двойният звук „ш“, който много се нрави и на героя Колм във филма – съвсем би изчезнала.

Но дори и българският преводачески подход да ни се струва правилен, един бърз преглед на заглавието на различни езици показва, че той далеч не е единственият възможен. Повечето преводи, както може да се очаква, все пак следват този модел и само адаптират заглавието към граматиката на приемащия език, например Les Banshees d’Inisherin на френски, Inišerinas Banšī на латвийски, или „Банші Інішерина“ на украински. Някои, като датския, холандския и норвежкия, даже оставят английското заглавие в оригинал, без никакви промени.

Но има и изненадващо много преводи, които заменят баншите с някаква обща дума: на езика на баските например те стават феи (Insiheringo Maitagarriak), на немски – феи на смъртта (Die Todesfeen von Inisherin), на турски – нимфи на смъртта (Inisherin'in Ölüm Perileri), на полски – призраци (Duchy Inisherin), а на румънски – духове (Spiritele din Inisherin, които и доста добре си кореспондират с Aventuri în Bruges).

Но най-несполучливи, поне за мен, са преводите, които унищожават спецификата и на двете реалии, като ги превеждат с генерични понятия, сред които са сръбският „Духови острва“ и италианският Gli spiriti dell’isola. Особено любопитни са испанските и португалските преводи, като на всеки език заглавието съществува в две различни версии. В Испания филмът излиза под заглавието Almas en pena de Inisherin („Изтерзани души от Инишерин“), а в Латинска Америка – Los espíritus de la isla („Духовете от острова“). На португалски стратегиите са огледални: в Бразилия филмът е озаглавен Os Banshees de Inisherin, а в Португалия – Os Espíritos de Inisherin.

Принципното ми одобрение на подхода, използван в превода на българското заглавие, съвсем не означава, че не изпитвам известни притеснения относно граматическата му правилност. Според моята логика, тъй като думата banshee е в единствено число, в множествено тя би трябвало да бъде „баншита“ (подобно на „уиски“, съответно „уискита“12), а членувана да стане „баншитата“ – дори и „Баншитата от Инишерин“ да звучи леко нелепо. От Службата „Езикови справки и консултации“ на Института за български език към БАН обаче любезно опровергаха моите опасения и ме успокоиха. Според тях,

въпреки че думата „банши“ все още не е формално навлязла в българския език и не е нормирана, сегашното заглавие би могло да се сметне за граматически правилно, ако при формирането на членуваното множествено число се следва моделът не на „уиски“, а на „янки“.

Ето че дори и тук, въпреки географската отдалеченост, можем да открием връзка с българската народна музика: една от теориите за произхода на думата yankee като прозвище на американците е от Janke, умалителна форма на името Jan/John, използвано от холандските заселници в Америка. От умалителна форма на същото име, но в българския му вариант Иван/Йоан, пък идва собственото име на една от най-известните български народни певици – Янка Рупкина. A една от песните, които тя пее, също има „извънземно“, или по-скоро космическо измерение: песента „Калиманку Денку“ в нейно изпълнение е звучала вместо Сватбения марш на Менделсон на сватбата на Дейвид Боуи и Иман.

1 Голяма част от филма е заснета на остров Инишмор, най-големия от Аранските острови, които са разположени покрай западния бряг на Ирландия. Въпреки че истинското наименование също създава хубава алитерация с „банши“, Мартин Макдона решава да не го използва, а да кръсти острова с измислено име, като по този начин цели да придаде на историята по-митологичен и алегоричен тон.

2 Думата sidhe (произнася се „ши“) означава не просто хълм, а хълм, във и под който според ирландския фолклор и келтската митология живеят т.нар. Aos Sí – свръхестествена „раса“ създания, сред които феи, самодиви, елфи и тем подобни. С времето думата, освен със значението си като „хълм“ или „могила“, става синоним и на самите митологични същества.

3 Силно се съмнявам самият Мартин Макдона да се е съобразявал с това „правило“, докато е писал сценария на филма, но все пак ще отбележа, че фамилното име на трогателния герой Доминик Киърни също не започва с О’ или Мак, макар и това да не го спасява от трагичната му участ.

4 Любопитно е да се отбележи, че макар и да няма етимологична връзка между думата „банши“ и английските думи за тези писъци, плачове и крясъци (screaming, wailing, shrieking), между тях се усеща звукова връзка, която вероятно се дължи на това, че както изброените глаголи са ономатопеични, така и самата думата „банши“ – особено ако двойното е накрая се произнесе издължено – звучи като зловещо пищене.

5 Според композитора на филма Картър Бъруел, който също беше номиниран за „Оскар“ в категорията „Най-добра оригинална музика“, Мартин Макдона e искал саундтракът да не отразява ирландската атмосфера на филма, а да е по-скоро приказен. Ето защо Бъруел се вдъхновява и базира композициите си на изпълнение на традиционен индонезийски ансамбъл, известен като гамелан, който свири на металофони, гонгове и звънци.

6 „Баншите от Инишерин“ не е първият англоезичен филм, в който се използва българска народна музика, за да внуши на зрителите си чувство за приказност и мистерия. В британската комедийна драма Skeletons, която разказва за двама професионални екзорсисти, като постоянен мотив звучи друга народна песен, пак за полягане – „Полегнала е пшеница“ в изпълнение на „Мистерията на българските гласове“. Във филма, когато работата се обърка и героите се заклещят между две различни измерения, това се нарича going Bulgarian и предизвиква говорене на български.

7 Българският преводач на разказа „Банши“, чието име, за съжаление, не е упоменато в chitanka.info, е удържал на изкушението да побългари заглавието, но не и на порива да сложи обяснителна бележка под линия при първото споменаване на думата в текста, въпреки че значението ѝ става ясно в течение на самия разказ.

8 Из мрежата също така откривам американски хорър филм The Scream of the Banshee от 2011 г., преведен като „Викът на Банши“ и „Писъкът на Банши“. Съдейки по анотацията, според която филмът „преразказва мита за крещящото банши“, главната буква в заглавието е подвеждаща, тъй като подсказва, че „банши“ е собствено име, а не нарицателно. (Откривам и британски хорър филм от 1970 г. с участието на Винсънт Прайс, чието заглавие The Cry of the Banshee не е превеждано на български, но пък е вдъхновило името на гореспоменатата пънк група Siouxsie And The Banshees.) Американският криминален драма сериал с оригинално заглавие Banshee (2013–2016) е преведен на български като „Банши, Пенсилвания“, което разкрива, че Банши в случая е име на град, и по този начин унищожава част от мистерията на оригинала. В превода на екшън филма с участието на Антонио Бандерас като „Кодово име Банши“ (Code Name Banshee) главната буква си е намясто, тъй като в случая Банши е прякор на един от героите.

9 Думата „банши“ не фигурира в последното издание на „Речник на българския език“, т. 1, 2001 г., но из интернет вече се намират доста български материали, които съдържат думата, включително и страница, посветена на понятието в българската Wikipedia.

10 На пръв поглед, преводът на „банши“ като „караконджули“ или „таласъми“ изглежда неудачен, но всъщност не е – гореспоменатата мисис Маккормик във филма неколкократно е описана като ghoul, което на български се превежда точно като „таласъм“ или „караконджул“.

11 Полтъргайстите също получават наименованието си заради шумовете, които произвеждат: от немското poltern („шуми“) + Geist („дух“).

12 Произходът на думата „уиски“, както този на „банши“, също е от староирландски: uisce („вода“) + bethu („живот“). Предполага се, че думата е калка на латинския термин aqua vitae.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Ба(ла)клава за всеки вкус

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ba-la-klava-za-vseki-vkus/

Ба(ла)клава за всеки вкус

В първия момент, щом го зървам във фийда си, заглавието от Vogue Scandinavia ме озадачава – нима баклавата не е винаги актуална?! Нима за нея може да има сезони, та да е нужно да се провъзгласява, че остава на мода и тази година? При по-внимателно вглеждане обаче разбирам, че в бързината съм пропуснала една сричка и заглавието всъщност гласи: The balaclava is here to stay in 2023. Тоест

не било баклава, а балаклава.

Статията обявява т.нар. балаклава – нещо средно между плетена качулка и шапка с яка – за модния хит на сезона. В началото на февруари, освен върху главите на много от посетителите на Седмицата на модата в Копенхаген, с подобен модел шапко-качулка (на непознатия ми до този момент бранд Gunia) – в бежово и с връзки под брадичката – е забелязана и Лили Колинс, главната актриса в сериала „Емили в Париж“, да се разхожда по улиците на снежен Стокхолм.

Според друга статия на сайта на CNN пък задаването на въпроса „как се плете балаклава“ в Google се е увеличило с 5000% в рамките на 2022 г., а само между началото на ноември и края на декември търсенето на аксесоара е скочило с 230%. Бърза проверка показва, че в момента в Instagram има 339 000 изображения, отбелязани с хаштаг #balaclava, и още 147 000 с #balaklava. (И все пак, дори и заедно, те все още са далеч от 2,2-та милиона изображения с хаштага #baklava.)

Като поредния пример за постоянното рециклиране на модни тенденции (лично аз имам спомен за такъв модел шапко-шалове, тогава известни като „ски маски“ или „кюнци“, още от 80-те, когато ми се струваха безнадеждно смотани), балаклавата не ми е особено интересна като „сарториален“ аксесоар, а и продължава да не е по вкуса ми, но за сметка на това ми се струва доста любопитна от лингвистична, историческа и географска гледна точка.

Самата аз чух думата „балаклава“ за първи път през 2012 г., покрай арестите на членовете на групата Pussy Riot след протестното им изпълнение в московската катедрала „Христос Спасител“. Отличителният белег и запазена марка на групата, както знаем, са въпросните балаклави в ярки цветове. За разлика от тези на модните последователи в Копенхаген, които остават лицето непокрито, балаклавите на жените от Pussy Riot са с дупки за очите и устата и служат не за да държат топло, а за да скрият самоличността на носещите ги. С такава цел, разбира се, подобни шапко-маски в днешно време се използват както от престъпници, така и от спецотряди и други пазители на реда, а в миналото са носени от нинджи и тем подобни криминални субекти¹.

Чак след уверението от скандинавския Vogue, че балаклавата „никъде няма да си ходи“, решавам все пак да се поразровя за произхода ѝ. С голяма изненада разбирам, че

не само не било баклава, а балаклава, ами и корените ѝ не били криминални, а кримски.

Оказва се, че наименованието на така модерния аксесоар датира още от ХIХ век и е взето назаем от тогавашния град (сегашен квартал на Севастопол) със същото име² в Крим³. В опит да се предпазят от големия зимен студ, британските войници, сражаващи се в Кримската война (1853–1856), носят именно такива ръчно плетени и изпратени им специално от дома шапко-шалове под каските си. Ето че изборът на бранда Gunia от страна на Лили Колинс, макар вероятно да е случаен, се оказва доста удачен – въпросната марка е украинска и цели промоцията и опазването на украинските традиционни занаяти.

Не съвсем неуместна се оказва и моята първоначална асоциация с баклавата,

тъй като една от версиите за етимологията на името на град Балаклава е именно от турски език – някои източници твърдят, че то произлиза от balık („риба“) и yuva („гнездо“), а други го свързват с думата balıklaga, тоест „добро място за риболов“, като и двете версии се базират на изобилието от риба в едноименния залив, където се намира градът. Това изобилие е отразено и от третата теория за произхода на името, според която то идва от кримскотатарски език, на който изразът balıqlı ava буквално означава „рибно време“.

А и връзката с етимологията на самата баклава може би не е толкова далечна – твърди се, че думата произлиза от монголския корен baγla- (от своя страна тюркска заемка), чието значение „връзвам, увивам, наслоявам“ освен свойствата на баклавата всъщност доста добре описва и функциите на балаклавата, чиито връзки връзваме под брадичката и с която увиваме главата си.

И докато в днешно време е възможно човек да обърка баклавата с вид шапка, в миналото объркването е можело да бъде от съвсем различно естество: кулинарните историци смятат един древноримски сладкиш от наслоени кори с медена заливка, рецептата за който датира от II век пр.Хр., за вероятен предшественик на баклавата. Латинското му название, произлизащо от древногръцката дума πλακόεις (plakóeis, тоест „плоско“), означава „плосък сладкиш“, или иначе казано – placenta.

¹ Модните анализатори обясняват сегашната популярност на балаклавата сред „цивилното“ население като резултат от пандемията, през която свикнахме част от лицата ни да са покрити.

² Въпреки че името на селището и наименованието на модния аксесоар са идентични, с латиница те се изписват различно: мястото е Balaklava, a шапката е balaclava. В гореспоменатите хаштагове в Instagram обаче се използват и двете изписвания, за да отбелязват почти изцяло изображения на шапки, с много малки изключения на снимки от града.

³ През втората половина на ХIХ век наименованието Балаклава е дадено на редица градове, улици и други локации в англоезични държави, сред които Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, а даже и Ямайка.

Скандинавският Vogue определя аксесоара на главата на Лили Колинс като балаклава, но за да сме точни, трябва да отбележим, че на сайта на Gunia този модел с връзки под брадичката се казва „плетена вълнена шапка“. Брандът все пак предлага и съвсем класическа плетена балаклава в червен или сив меланж.

Българската дума „балък“, макар и с доста променено значение, произлиза точно от турската дума за „риба“ (balık).

На кримскотатарски обаче името на града няма как да бъде объркано с баклавата, тъй като там тя е известна като „пахлава“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

„Частит“ да бъде този ден

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

¹ Любопитно е, че докато „среќно/среќна/среќен“ се използва за честитене на рождени дни или празници като Нова година, на македонски постиженията или придобивките се честитят с „Честито…!“ или с „Честитки!“.

² Още нещо любопитно: за разлика от българския, сръбският и македонският имат различни думи за случайна среща („сусрек“/„средба“) и нарочна, уговорена среща („састанак“/„состанок“).

³ Освен произхода на думата „честит“, в публикацията си „Словообразуване и етимология“ (В: Ѕѣло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х–ХХI век, 2016, №7) Людвиг Селимски оспорва и широко приетите етимологии на думите „сцепление“ и „сношение“.

Тоест написано и произнасяно по един и същ начин, но с различно значение.

В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

„Частит“ да бъде този ден

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

¹ Любопитно е, че докато „среќно/среќна/среќен“ се използва за честитене на рождени дни или празници като Нова година, на македонски постиженията или придобивките се честитят с „Честито…!“ или с „Честитки!“.

² Още нещо любопитно: за разлика от българския, сръбският и македонският имат различни думи за случайна среща („сусрек“/„средба“) и нарочна, уговорена среща („састанак“/„состанок“).

³ Освен произхода на думата „честит“, в публикацията си „Словообразуване и етимология“ (В: Ѕѣло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х–ХХI век, 2016, №7) Людвиг Селимски оспорва и широко приетите етимологии на думите „сцепление“ и „сношение“.

В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.