Tag Archives: чужбина

Поправка: българи в чужбина споменати в #НАПЛийкс

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/popravka-napleaks/

В последната си статия критикувах НАП за функционалността на услугата, която би следвало да позволи на всеки да провери дали данните му са изтекли в мрежата. В действителност тази проверка не дава достатъчно информация, за да се вземат някакви мерки след положителен отговор, но и практически прави невъзможна проверката от българи живеещи в чужбина.

Част от тази статия правеше твърдение, че ЕГН-то, имената и местоположението на около 100 хиляди българи в чужбина може да бъде намерено в архива на #НАПЛийкс. Това число се базираше почти изцяло на таблицата AEOI_OUT/I_NSSI_PENS_EU.csv. След допълнителна проверка днес открих, че съм направил грешка в обработката на данните.

Картата, която използвах в предишната статия, преди да бъде коригирана.

Таблицата съдържа повторни записи с различни кодове и идентични местоположения. При изолиране на уникални ЕГН-та, броят на засегнатите е в действителност малко над 14 хиляди, а не както първоначално твърдях – 100 хиляди. Това отново е сериозен брой хора, но е значително по-малко от първоначалната ми оценка.

Горе показвам снимка на картата, която бях изготвил на база въпросните данни. Тя практически не се променя, тъй като оригиналните местоположения са същите. Броят българи на тях обаче е по-малък. На база коригираните данните направих карта показваща точните местоположения описани в данните. Докато горната групира емиграцията ни с точност до 50 км. тази тук е до 5 км. или общо казано град или по-голям квартал.

Същинската причина да погледна отново тази таблица, беше да открия на колко от българите в Германия са изтекли данните. Както съм обсъждал преди, диаспората ни в Германия е най-голямата в света и в последните години се увеличи значително.

Както коментирах преди, не знаем колко са актуални данните, а за голяма част от тях не знаем все още и какво означават. Тази таблица обаче показва 33208 записа на 4268 българи, които са отбелязани, че живеят в Германия. Това са 1.18% от емиграцията ни.

Разглеждайки по-подробно по възрастови групи се вижда, че почти всички са над 65 годишна възраст. Това, както и някои от кодовете в таблиците в папката показват, че става дума за пенсии и различни социални плащания. В таблицата има и доста суми и конкретни плащания, но не става ясно дали са такива изплатени в България или суми, които България е превеждала в чужбина.

Сравнение на броя, възрастовата структура и дела на българите живеещи в Германия и тези от тях, чиито данни се намират в изтеклия от НАП архив.

В тази графика съм показал в синьо възрастовото разпределение на цялата ни емиграция към края на 2018-та. В червено е броят на споменатите българи живеещи в Германия в теча на данни по възрастови групи в зелено съм отделил споменатите българи като дял от всички отчетени като живеещи в Германия. Забелязва се, че тези на 85 са дори повече в изтеклите данни, отколкото DeStatis отчита в страната. Това може да се дължи на различно време на отчитане и промяна в населението заради смърт или миграция. В тази възрастова група са около 60 човека, така че такива разминавания са очаквани.

На база на това може да се каже, че данните на голяма част от българите пенсионери в Германия или такива получаващи пенсия от Германия са изтекли. Тази справка отчита само една таблица създадена от НОИ, а не всички данни, които са изтекли от тях. В други папки и таблици се съдържат много други данни, немалко от които са на българи живеещи отдавна в чужбина или емигрирали в последните 10 години.

Поправката в конкретното число, което цитирах в предишната си статия, не променя факта, че трябва да има начин сънародниците ни зад граница да могат да проверяват дали данните им са изтекли, както и всички да знаят какви са измеренията на теча. Само това, което сам научих за тази таблица по косвени сведения показва, че е въпрос на време докато се осмисли всичко и някои недобросъвестни наши съграждани не прибегнат до злоупотреби.

НАП признава за 1% от изтеклите лични карти и изключва българите в чужбина от проверката

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/nap-nehae/

Най-накрая НАП пусна справка, с която да проверим дали са позволили личните ни данни да изтекат в мрежата. Оставаме на страна, че им отне повече от седмица, а други услуги със същото ниво на информация се появиха 48 часа след теча. Предполагам, че са проверявали измеренията на проблема.

Проверката става на check.nra.bg и освен ЕГН изисква и мобилен телефон. Това, изглежда, е идеята им за някакво ниво на сигурност и защита на личната информация. Това обаче е абсурден метод, но явно единството, което им е хрумнало при липсата на електронна идентификация и сигурен начин администрацията да общува с нас. Както каза Божо, причината да я няма е, че вече три години проекта се бави.

Облаче ле бяло…

Друг проблем обаче е, че тази проверка може да се използва почти изцяло само от хора живеещи в България. За сънародниците ни зад граница е практически неприложима, тъй като може да нямат или да не могат да използват български номер където се намират. А данните на десетки хиляди българи зад граница могат да се намерят в теча. Освен декларациите на някои от тях, се вижда например, че са декларирали отказ от здравни права. На някои има целия им адрес в страната и в чужбина. Само в таблицата AEOI_OUT/I_NSSI_PENS_EU.csv има над записи с ЕГН, име, местоживеене в чужбина с точност до пощенски код и друга информация за над 100 хиляди наши сънародници.

Тук съм показал къде се намират те. Виждаме, че почти всички са в Европа, което може да е заради спецификата на данните в конкретната таблица. Не съм включил около 100-тина с грешни пощенски кодове, както и още няколко хиляди, чиито точни адреси намерих. Всяка от тъмните точки показва между няколко стотин и няколко хиляди българи засегнати от #НАПЛийкс.

Интересното на тази карта е, че е навярно най-точната карта на концентрацията на емиграцията ни. Не съм показал точното местоположение от данните на тия 100 хиляди записа. За целите на тази статия съм ги групирал по региони с радиус от 50 км.

НАП признава за 1% от личните карти

Дори в страната обаче проверката на НАП не е особено полезна. Това, което дава като информация е дали ЕГН-то ти присъства в теча или не. Нито дава представа какви са измеренията на проблема лично за теб, нито дава съвети.

Все пак след вълната от критика снощи, пуснаха няколко съвета днес като допълнение на списъка от сряда. В тях за пореден път обясняват, че всъщност нямало нужда да се сменят личните карти или друг повод за притеснение. В тях твърдят, че данните от личните карти на само 189 българи са станали публично достояние. Днес добавят, че поне 50-тина от тях са били вече уведомени за проблема.

В действителност, в базата данни виждаме десетки хиляди номера на лични карти и паспорти. Само в таблицата GAMON/PLAYER.csv се виждат 19420 български лични карти, които са издадени в последните 9 години и следователно би трябвало да са валидни. След проверка на няколко от тях се вижда, че има както невалидни, така и вече сменени.

Надявам се, че НАП са направили именно такава проверка и затова твърдят, че само 189 или под 1% от хората с изтекли номера на лични карти са в риск. Не се съмнявам, че ще отговорят така. Ако е вярно обаче, това означава, че цялата концепция на регистрирането в сайтовете за хазарт е сбъркана, щом над 99% от хората слагат невалидни данни. Всъщност, записите във въпросната таблица са над 45 хиляди и голяма част от другите са въвели измислени числа в полето за личната карта. Очевидно никой не проверява, за да са толкова сбъркани собствените им данни. Забелязват се и дузина номера на паспорти от Германия.

И к’во като ми пратиха SMS?

Номерът на заявката беше закрит от автора.

Тази седмица писах пуснах текст в Майко Мила за измеренията на проблема и какви мерки може да вземе всеки от нас. Общо взето – почти нищо не може да направим. Най-важното е това, което НАП също посочиха след статията ми – банки, мобилни оператори и други компании да са бдителни и да внимават в идентификацията на клиенти.

Това, което НАП обаче настояват е, че проблем с личните карти почти няма и хората в риск ще бъдат уведомени лично. В данните обаче виждаме друго. Затова бих препоръчал на всеки, който е въвеждал такава информация в сайтове за хазарт и все още е със същите лични документи, да се замисли.

За жалост, справката на НАП не изпълнява основната задача, за която следваше да бъде създадена. Въпреки всички съображения, които изтъкнах, другите „частни“ услуги правеха същото, а в случая на Биволъ – дори повече. За жалост, те са вече свалени. Проверката на НАП отговаря на въпроса дали данни са изтекли, но не и какво следва от това, което е същественото. Какви мерки могат да вземат хората? Дали домашния им адрес, доходите, роднините, заемите и/или договорите им са изтекли?

В този смисъл проверката пусната от НАП е малко повече от отбивана на номера, а доста хора, къде на шега – къде на сериозно се усъмниха, че НАП така не само събират телефонни номера, но има риск и тези данни да изтекат. Показателно е, че хората имат повече доверие на Биволъ и дори анонимни услуги, отколкото на Министерството на финансите. Нищо в това разследване или досегашната работа на институцията под ръководството на Горанов не ни кара да мислим нещо различно.

Евро-избори 2019: има проблем със заявленията за гласуване в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/ep2019-problem/

Проблемът не е в сайта на ЦИК или в самия формуляр. Не и този път. По-скоро е в броя събрани заявления. Изглежда тази година българите в чужбина не подават толкова заявления, колкото при предишни избори.

Една причина може да е информираността, че е нужно, но най-вероятно става дума за мотивация и очакване, че секциите ще бъдат отворени така или иначе. Доколкото може да се очаква, че интересът към евро-вотът ще е по-нисък от изборите за НС, това, което се вижда е притеснително.

Сега сме в 10-тия ден, откакто започнаха да се събират заявления и има малко над 2000 събрани. За същия период на парламентарните избори през 2017-та имаше над 5000 заявления само от страни от ЕС. Приблизително толкова имаше и за президентските избори година по-рано. Изключвам от тези числа заявленията подадени извън Европейския съюз.

Това означава, че в сегашната кампания заявленията се събират два пъти по-бавно. В същото време имаме доста по-малко време. Докато на изборите през 2016-та и 2017-та имаше 25-26 дни за събиране на заявления, сега са 22 и вече сме ги преповили.

При предишния вот показах нагледно как се развива кампанията по събиране на заявления. За целта използвах данните от Glasuvam.org, които се събират в реално време. Обнових графиките, за да сравня Всичко подадено в рамките на ЕС за този и предишния вот.

На горната графика виждате общата активност. Днес е 10-тия ден от червената линия и показва само заявленията от сутринта. Миналата година най-много са били подавани в последните дни от кампанията, както се надявам да стане и сега. Вече обаче имаме лошо начало.

Тук съм направил разбивка на трите страни с най-много българи в Европа – Германия, Великобритания и Испания.

Най-вече за Германия няма логика предвид, че има шанс да се отворят секции извън консулствата. Явно обаче тази информация не е известна на много.

В следващите две графики съм сравнил разбивката по държави между 2017 и 2019-та. Тази за вота през 2017-та се различава от тази, която пуснах през февруари 2017, защото тук съм махнал Турция и щатите. Двете графики долу са с един и същи мащаб за по-лесно сравнение.

Всичко това показва, че трябва да работим доста повече за информираност и мотивация на българите в чужбина за този вот.

Анкетата на БАСКОМ е сбъркана, но с кампанията „ЗАвръщането“ ще сбъркат повече

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/zavrashtaneto/

Добрите новини в българските медии са рядкост. Не се харчат много. Затова доста хора прегърнаха заглавията, че 1/3 от българите в чужбина искали да се върнат.

Новината се базираше на прес-съобщение на Българската асоциация на софтуерните компании (БАСКОМ) и имаше доста разновидности. Някои цитираха дословно, че 31% процента биха се прибрали, а 21% се колебаят. Други добавяха, че само 14% биха се върнали със сигурност, но едва 3% имали квалификация да работят в софтуерната промишленост. Трети пък не си даваха толкова зор и направо обявиха, че половината емигранти ще се върнат.

Всичко това са интерпретации, за които, ако трябва сме честни, БАСКОМ няма особена вина. Не съм запознат с работата им и затова нямам мнение са тях. Разграничавайки се от свободните съчинения в медиите и взимайки допитването им дословно обаче виждам много проблеми.

Как е направено?

Първо, то беше представено от доста хора като изследване, докато всъщност е проста анкета, както самите автори пишат. При това интернет анкета разпространявана между познати и с реклами. Използвали са Google Forms формуляр, който вече е затворен и не може да видим точно какви са били въпросите. Независимо от тях и дори взимайки големият брой хора, които са го попълнили, тези резултати в никакъв случай не могат да се нарекат представителни не само за българите в чужбина, а дори и за определена част от тях. Иначе казано, тези числа не ни помагат по никакъв начин да разберем както мислят тези 1.2 млн. души родени в България и напуснали в последните 30 години.

Миналата година по подобен начин пуснах една анкета с въпроси за религиозността на хората. Целта ми беше да илюстрирам критиката си към изследване на Pew Research. Анкетата беше попълнена от 3120 души – извадка съизмерима с интернет допитването на БАСКОМ. Въпреки това, когато пуснах резултатите и анализа ми, отделих цяла страница само на това да опиша недостатъците на интернет анкетите, условностите на тази конкретно и защо в никакъв случай не е представителна.

БАСКОМ не са споделили нищо от това, а нито един журналист изглежда не му е хрумнало да попита. Всички издания, включително уважавани от мен, са копирали дословно новината. Изнесените твърдения са силно подвеждащи, но никой не се усъмни тъй като елементи от тях утвърждават предразсъдъците на читателите и самите журналисти – като приказката за теча на мозъци, например. Всъщност, моите наблюдения също са, че много хора в чужбина се двоумят и първият ми инстинкт като прочетох заглавията беше да се съглася. Това обаче се базира на анекдотни примери в моя балон от познати, което е приблизително същото, на което се опира БАСКОМ.

А защо не?

Най-интересното от всичко обаче остава ключовата дума „биха“. Със сигурност „биха“, по-скоро „биха“… Защо БАСКОМ не са попитали „а, защо не вече?“ Това е най-същественият въпрос, но отговорът му е неприятен. Това е най-голямата ми критика към тази анкета и целия шум в медиите – никой не направи втората крачка. Наистина, IT сферата, а и не само тя, се развива доста бързо и заплатите се изравняват бързо с аналогичните в Европа. Наистина, възможностите за започване на нов бизнес в България са доста по-добри от доста държави, както и че покупателната способност при по-висока заплата е несравнима. Верни са и много други аргументи.

Ако БАСКОМ бяха питали обаче, щяха да получат малко отговори свързани със заплатите и повече със средата. Защото възможностите за бизнес са дори, но както един мой приятел започнал такъв в България сподели, появяват се по едно време разни индивиди и започват да оглеждат как да ти откраднат фирмата. Като не разбрали какъв е бизнес модела, се отказали. Той си живее в чужбина впрочем.

Иначе компании и шефове има всякакви – идиоти и тук, и другаде. Дома и офиса може да са супер и с покупателната способност и глада за кадри в България един добър професионалист може да си уреди доста по-добър живот от много други места из Европа. Проблемът идва в пространството между дома и офиса. Тротоарите, градинките, въздуха, безнаказаната наглост на тарикати, а и на онези, които уж следва да контролират. Това е ежедневие, което доста не искат и заради които някои всъщност са напуснали. Не дори толкова заплатите. Както каза друг мой приятел – „В България имам по-висок стандарт на живот, но там имам по-висока степен на нормалност“. Същия сега е в България и прави много, включително на политическо ниво, да подобри нещата.

Желанието е там, кампанията е сбъркана

Всеки има различни приоритети. За все повече България е добър избор, независимо от влошаващото се върховенство на закона, зациклилото електронно управление и съдебна реформа и прочие проблеми. Познавам хора, които се върнаха в последните месеци дори и са доволни. Знам и че доста IT фирми успешно привличат кадри работещи на добри заплати в Германия. БАСКОМ не са далече от истината, макар анкетата да не е добра и числата им да са доста спорни. Проблемът е изводът, до който неизменно се стига, когато заговорим за темата – че просто трябва „да ги убедим“, да покажем заплатите, офисите, хубави снимки на планините, някой в носия, ако трябва. Без изключение на това се залага в подобни кампании, които следя от години и е ужасно сгрешено.

Всъщност, решението винаги е било нещо, което повтарям постоянно – единственият начин да върнеш тези, които се двоумят е да направиш така, че повече хора в България да не искат да заминават. Това понякога са заплатите, особено когато става дума за по-бедните региони. От там обаче огромна част от хората не тръгват към чужбина, а към София. Именно от големите градове е голямата емиграция, а там проблемите са ясни. Някои дори не са толкова трудни – дори да се оправят тротоарите би помогнало много. Всъщност, тук не говоря, че „трябва да се оправи България първо“, а да стане ясно, че промяната се случва и е в добра посока. На това се усеща жестока липса и то от много време. Никой не вярва, че България е тръгнала на добре и то въпреки, че заплатите и покупателната способност наистина растат нагоре.

Всичко това обаче отива към темите за овладяната държава, спец. прокуратурата изпълняваща мокри поръчки, неработещите регулаторни органи и влошаващата се медийна свобода. Разбираемо е защо БАСКОМ ги избягва. Вместо обаче да пишат писма на българите в чужбина, както щеше да прави един арестуван шеф на ДАБЧ, следва да се обърнат към хората във властта и да поискат работещ съд, за да не се замитат престъпленията на „когото трябва“. Или към местната власт, за да има нормална градска среда. Или дори към собствените си членове, за да се отнасят по-добре със служителите си.

Последните хора, към които такива кампании като ЗАвръщането трябва да са обърнати, са българите в чужбина. Тези, които „биха“ искали да се върнат, виждат. Когато нещо тръгне на добре се забелязва веднага. Особено в градската среда. Обратните примери като спирането на електронното гласуване, сделките в кабинета, продажбата на паспорти, презастрояването на София и скапаните булеварди са по-шумни, особено в социалките, но личните примери имат дори по-голям и траен ефект. Когато близките им споделят, че „абе знаеш ли, май тръгнаха да стават нещата“, поне част от българите в чужбина наистина биха се върнали. Това кога?

Текстът на БАСКОМ ще намерите тук, а това е презентацията към него.

Осъдих Външно за данните за издръжката на консулствата ни

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/osadih-vanshno/

Преди точно две години пуснах заявление за достъп до обществена информация до Министерството на външните работи. С него исках данни за работата на дипломатическите ни представителства. Запитването включваше както колко хора работят с граждани в консулствата и какви приходи имат от такси, така и колко са разходите за издръжка на представителствата. Исках да видя колко Външно инвестира като хора и ресурси и колко пари получава обратно от предоставените услуги.

От 8-те въпроса, които зададох, ми беше отговорено само на половината – тези за броя служители в консулствата. На тяхна база показах колко крайно недостатъчни са хората, които работят с българите зад граница. В западна Европа, САЩ и Канада през 2016-та е имало 26 консулски служби със 70 служителя. Българите в тези региони са над милион. Това е все едно кметство в малко градче да поеме управлението на град като София. 2/3 от всички консулства са били с един или двама служителя. Такъв беше случая с консулството във Франкфурт, което отговаря за 100 хиляди българи.

europe

Резултатът е, че за някои хора излиза по-бързо и евтино да летят до България да извадят нужните им документи. Електронните услуги, за които бяха платени стотици хиляди, не са достъпни за всички, а и не работят съвсем, както сам се убедих. За доста обаче пътуването не е възможно, както свидетелстват редовните опашки пред консулствата ни. В щатите и Канада това довежда до по-малко деца получили български акт за раждане, въпреки, че имат право на това. Това е процедура, която по закон консулствата следва да правят дори сами, но отсъства от вътрешните указания и е практически невъзможно.

Броят на служителите е обаче само една страна от монетата. Натоварването на консулствата е друг съществен аспект и е много трудно да се оцени. Един начин да се сравни колко пари получават от консулски услуги и колко Външно инвестира обратно под формата на техника, заплати и други. Консулите далеч не са само чиновници подпечатващи пълномощни или молби за паспорти. Те имат ред други задължения включително с българските общности и ако нямат достатъчно ресурс, няма да могат да ги изпълняват адекватно.

Именно тези данни ми бяха отказани от Външно и реших да ги съдя. Подадох жалба до Административен съд София-град и през октомври 2016 той отсъди в моя полза. Защитата на постоянния секретар на Министерство на външните работи беше, че данните били вече на страницата на министерството и са ме насочили да си ги взема от там. В действителност в бюджетните им отчети бяха публикувани само общо приходи и разходи от всички дейности без разбивка по консулства. Отделно по закон дори информацията да е достъпна някъде, при запитване по ЗДОИ следва да ми я предоставят директно като отговор, а не да ме насочват „вижте ни сайта“.

Скоро след това Външно обжалва пред ВАС и делото беше насрочено за март 2018. Вчера излезе решението, което потвърждава долната инстанция. Това означава, че Външно трябва да ми предостави данните във вида, в който съм ги искал. Съдейки по опита ми с тях обаче, имам известни съмнения, че това няма да стане съвсем. Предполагам, че пак ще се налага да пускам жалби за неизпълнение на съдебно решение, за което в случая постоянният секретар ще носи лична финансова отговорност.

Интересното в това дело е, че направих всичко през интернет без адвокат или друг представител. Пуснах жалбите и последвалите становища по мейл с електронен подпис. Платих таксата с електронно банкиране. Нямах възможност да присъствам и реших да пробвам без адвокат. Отделих доста време да се ровя из нормативните актове определящи дейността на Външно, както и вътрешните им правила. В становищата си се аргументирах коя дирекция и защо следва да има информацията, която искам и то именно във вида, в който я очаквам. Опитах се да оборя тезите в заповедта и жалбата на Външно и свободните им интерпретации на ЗДОИ. Единственото ми притеснение беше, че Външно ще искат да покрия разходите им за юристконсулта по тарифи за частен адвокат (около 500 лв). Докато чаках заседанието обаче промениха закона, че може да искат само сума колкото за служебен защитник (около 150 лв). Не се наложи обаче.

Този пример всъщност ми дава увереност да гоня през съда повече министерства и агенции, които са ми отказвали отговори. Докато в някои случаи просто решават да не отговорят и дори да дадат входящ номер, в други отказват да коментират или споделят източници на твърдения, които са правили. Както съм споделял преди, системата работи, но има нужда от побутване. Трябва упорство, а и отнема време, което е донякъде нормално предвид вида жалба и натовареността на съда.

Днес ще припомня на Външно да ми изпратят данните и ще пусна ново запитване за същите данни от 2016-та насам. Когато ги предоставят, ще пусна обновен анализ на това как държавата ни общува с българите в чужбина. Заявки виждаме много, но на практика може да се окаже, че емиграцията ни не само е най-големият инвеститор в икономиката, а и че практически издържа дипломатическите ни представителства.

Ето данните, за които осъдих Външно:

  1. Справка за приходите от такси за издаване на документи, сключване на граждански брак, легализация и заверка на документи, както и други услуги извършвани в консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  2. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  3. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на всички останали дипломатически представителства (включително търговските представители в консулствата) разделена по представителства и години за последните 10 години
  4. Справка за разходите за ново техническо оборудване, поддържане или ремонт на съществуващото – компютри, телефони, копирни машини и друга техника необходима за извършване на консулски услуги – разделена по консулства и години за последните 10 години

Прогноза за демографското време утре – мазно с превалявания от жлъч

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/demografsko-verme/

Отново е април и наближава един вид празник за всички сутрешни блокове – обновяване на демографските данни на НСИ. Това ще стане утре и покрай много други показатели ще видим броя на ражданията и смъртните случаи за 2017-та. Писал съм доста по тези теми, както и за яркото неразбиране на процесите и дори терминологията от екрана.

Това, което може да очакваме в следващите дни е отново същата сензационност поднесена в мазен вестник и с ехидна усмивка на чичка от пазара, който определено не иска да задаваме въпроси защо вестникът е мазен и най-вече откъде е извадил това, което ни подава в него. Водещите ще канят знайни и незнайни експерти и също няма да поставят под съмнение нито мазния вестник, нито твърденията на гостите си. Поне стига да са достатъчно сензационни и жлъчни.

Разбира се, ще чуем неща като „българите сме на изчезване“ или че сме сред първите места по смъртност. Неизменно ще чуем и за регистъра за ражданията – този любим източник за фалшиви новини за родните журналисти. Тази година той предоставя още по-пикантни детайли. Ако сравните в него ражданията през първите три месеца от годината, както неизменно журналистите ще искат да „украсят“ данните на НСИ, ще забележите, че за 2017-ва са 14019, а през 2018-та – 10841. Тоест цели 3170 раждания по-малко или привидно намаление с 22.7%. Крайно изкушителна възможност за сензация, на която несъмнено доста ще се отдадат.

Истината обаче е отново в нещо, за което предупреждавам от години – регистърът е безполезен. През декември писах за големите забавяния и пропуски във въвеждането на данните. Различни лица в Министерството на здравеопазването признаха, че на практика липсва контрол над качеството на данните и не се налагат санкции над нарушаващите заповедта болници. Когато през януари сървърът на регистъра падна, отне три седмици да го възстановят. Причината далеч не беше това, че отделните служители не си вършат работата, а че организацията идваща от ниво заместник министри и предвидена в нормативната уредба е толкова сбъркана, че практически никой не отговоря да се следи изцяло правилната работа на регистъра. Наскоро разбрах, че донякъде това, че съм въртял телефони из дирекции в министерството всъщност е ускорило възстановяването на сървъра.

Резултатът от този проблем е, че имаше сериозно забавяне във въвеждането, което все още не е наваксано. Съществува допълнителен проблем със системата и сертификатите, които се използват от отговорни лица в болниците, за да въвеждат данните. Както изглежда, някои от тях все още нямат достъп до системата или просто са решили да не въвеждат повече. Резултатът е, че и без това забавените и неточни данни сега са с още почти 1/4 по-малко верни.

Както споделих преди, намерих начин да следя автоматично какво се въвежда в регистъра всеки ден. Накратко казано – ако на 7-ми януари се родят 20 деца в област Пловдив, мога да проследя кога са въведени в системата. Например 10 на третия ден, още 3 след седмица и останалите – в различни дни през следващия месец. На тази графика съм показал с какво забавяне са въвеждани данните по седмици. Не кога са се родили децата, а с колко средно са се забавяли болниците, когато са въвеждали в регистъра. Вижда се дупката през трите седмици, когато сървърът е бил паднал. Вижда се и пикът след това на забавените въвеждания.

Според изискването, данните следва да се добавят до 3 дни след раждането – маркирал съм тази граница в зелено. Средното забавяне е повече от две седмици тази година. Миналата година 1/3 от ражданията са били въвеждани чак след месец. При това тук говорим за данните, които се въвеждат. Както показах в предишните си анализи, има цели болници, които не въвеждат данни или до правят наведнъж няколко пъти в годината.

Дефектите не са само във вътрешната организации и непукизма на политическото ръководство на министерството, но и в самата система и достъпа до нея. Данните имат за цел не просто да броим ражданията, а да се правят научни изследвания какви са проблемите и как да се подобри както майчината грижа, така и да се намали детската смъртност и заболеваемост. Данни от регистъра обаче се отказват дори на тези, за които са предназначени – научните работници. Наскоро обявиха, че се планира създаването на нов регистър. Това обаче може би ще подобри само техническата страна, която е най-малкия проблем. WHO и UNICEF имат стандартизирани категоризации на състояния и събития, които следва да следим и у нас чрез такъв регистър. Дали ще се въведат е доста съмнително след като не могат да се оправят дори с наличното.

Всичко това показва, че очакваната сензация за „рекордно намаление на ражданията в началото на 2018-та“ ще е поредното журналистическо недоразумение по темата. Може да изглежда маловажно, но всъщност не е. Едното число е много важно в действителност, тъй като около него, тенденциите и анализите се формират политики. Затова виждаме странните опити на ДАБЧ да прокара идеята, че имало 8-9 млн. българи зад граница. Фалшивите новини влияят не само на широката публика, но и на официални лица, които би трябвало най-добре да знаят фактите. Новината за работещите българи в чужбина е друг пример за това.

Каква ще е реалният брой раждания на деца в България ще видим утре. Очаквам да е малко по-нисък от 2017-та, най-вече защото броят на жените в детеродна възраст намалява плавно. Описвал съм вече причините за това и защо цялата дискусия по темата е сбъркана.

При това условие някои биха ме запитали, както са правили и преди, „Какво се пениш, като все пак намаляваме?“ Позволете ми една аналогия – по редица причини губите контрол над колата и тя се забива в дърво. Ще се разминете ли с огъната броня или ще загинете? Има огромна разлика между това дали се движите с 120 и 20 км/ч, дали сте с колан и дали правите маневри преди сблъсъка. В момента ни облъчват с крясъци, че се движим с 200 км/ч към сигурна смърт и трябва да вдигнем ръце в паника. Истината е доста различна когато разберем данните, а не сравняваме ябълки с трактори. Да, няма толкова кръв и жлъч и това навярно е проблема. Може би имаме нужда от южноамерикански футболен коментатор, който с разпален глас да обяснява базови статистически концепции и анализи.

Закон за развитието на академичния състав в РБ – с измененията от 2018

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/04/acad_law_amendm/

В Държавен  вестник,  бр.30 от 3 април 2018 г. са обнародвани измененията в Закона за развитие на академичния състав в РБ.

Ето актуалният текст на закона.

За отбелязване е новият чл.2б – в който има препратка към правилник за прилагане на закона и още една – към правилниците на висшите училища, които могат да определят и допълнителни изисквания.

Чл. 2б. (Нов – ДВ, бр. 30 от 2018 г., в сила от 04.05.2018 г.) (1) Кандидатите за придобиване на научна степен и за заемане на академичните длъжности “главен асистент”, “доцент” и “професор” трябва да отговарят на минимални национални изисквания към научната, преподавателската и/или художествено-творческата или спортната им дейност, определени в този закон, наричани по-нататък “минимални национални изисквания”.
(2) Минималните национални изисквания са съвкупност от изисквания, всяко от които се определя чрез числовите стойности на един или няколко обективно измерими показатели, съотносими към съответната научна област и/или професионално направление, като:
1. наукометрични показатели, които отразяват научните резултати и техния отзвук в научната литература, и/или показатели, които отразяват измерими постижения в художествено-творческата или спортната дейност, като: брой авторски монографии, брой публикации в реферирани и индексирани издания, брой глави в книги, брой студии и/или обзори, брой цитати без автоцитати в реферирани и индексирани издания от други автори на публикациите на кандидата, брой подадени заявки за международни патенти, брой подадени заявки за национални патенти, брой издадени международни и/или брой национални патенти, брой изнесени доклади – включително пленарни и поканени, на научни конференции, получени отличия и награди във връзка с научните, художествено-творческите или спортните постижения на кандидата, брой участия в научни и/или организационни комитети на международни конференции, участия като редактор или като член на редакторския колектив в реферирани и индексирани издания, брой ръководени успешно завършени научни проекти от кандидата в областта на съответната научна, художествено-творческа или спортна дейност или участия като член в тях, брой авторски изложби, брой авторски филми, брой излъчени авторски радио- и/или телевизионни предавания, брой изнесени авторски концерти, брой написани партитури и други сходни постижения, и други авторски права;
2. показатели, които отразяват измерими академични резултати в преподавателската дейност, като: брой защитени под ръководство на кандидата дисертации за придобиване на образователната и научна степен “доктор”, брой въведени нови лекционни курсове, брой разработени нови упражнения за лекционни курсове, брой издадени учебници в чужбина, брой издадени учебници и/или учебни пособия в Република България, включително електронни учебници, ръководство на магистърски и/или бакалавърски програми и други сходни академични постижения в преподавателската дейност.
(3) Минималните национални изисквания по ал. 2 по научни области и/или професионални направления за придобиването на всяка научна степен и заемането на всяка академична длъжност се определят в правилника за прилагане на този закон въз основа на група показатели измежду показателите по ал. 2 и се изразяват в минимален брой точки, които трябва да получи кандидатът в съответствие с индивидуалните си резултати по тези показатели.
(4) Кандидат, получил не по-малко от минималния брой точки за съответната научна област или професионално направление и за съответната научна степен и академична длъжност въз основа на индивидуалните си резултати по показателите по ал. 3, отговаря на минималните национални изисквания. Минималният брой точки и редът за изчисляването им се определят в правилника по ал. 3 за всяка научна област и/или професионално направление и за всяка научна степен и всяка академична длъжност.
(5) Висшите училища и научните организации могат да определят в правилниците си и допълнителни изисквания към кандидатите за заемане на академичните длъжности при спазване на този закон и на правилника за прилагането му.
Членовете на научното жури също трябва да отговарят на изискванията на чл.2б, ал.2 и 3. (член 4, ал.4)
Рецензиите и становищата, резюметата на рецензираните публикации и авторефератите се публикуват на публичен достъп на интернет страницата на висшето училище или научната организация на български език и на един от езиците, които традиционно се ползват в съответната научна област. (член 4, ал.13)
Не става ясно чие е задължението рецензиите и становищата да се представят и на чужд език. И как това ще се отрази на разходите за защитата.
Чл.2б, ал.2 и 3 се прилага съответно и за придобиване на научни степени. Образователната и научна степен “доктор” се придобива от лице с образователно-квалификационна степен “магистър”, което отговаря на минималните национални изисквания по чл. 2б, ал. 2 и 3.(член 6, ал.1) Научната степен “доктор на науките” се придобива от лице с образователна и научна степен “доктор”, което отговаря на минималните национални изисквания по чл. 2б, ал. 2 и 3.(член 12, ал.1)
За придобиване на  академичната длъжност  “доцент”  и “професор”  е необходимо кандидатът да има образователната и научна степен “доктор”, която за специалностите от регулираните професии трябва да бъде от същата специалност.

Има и редица разпоредби срещу плагиатство. Както вече писаха колеги, не е ясно как констатирането на плагиатство и/или недостоверност на предоставените научни данни   се съотнася с разпоредбите на Наказателния кодекс.

До Париж и назад… с влак (първа част)

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2018/02/24/do-paris-i-nazad-s-vlak-1-chast/

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно приключение, наречено пътуване до Париж с влак (или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
dsc07508Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1-2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване – не пътуване, ами цяло пътешествие… но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имdsc08777ат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че

пряк влак София – Париж няма.  🙂

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Как се организира такова нещо? Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.
За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.
Маршрутът на отиване: унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен) Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен, немски влак Мюнхен – Щутгарт, шест минути по-късно – немски влак стрела Щутгарт – Париж. Влак стрела, да! 🙂
На връщане: швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града, спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща, а оттам – руски спален влак до София. Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж. 🙂

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин. Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.
Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост).


Всичко прекрасно, напуснахме Видин с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща. Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе, най-красиви в Румъния бяха горите, както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.




Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до границата с Унгария, където нещо запецнахме.
Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака.

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на гара Будапеща – Келети (една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2-3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим. 🙂 Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.
Вътре за първи път попаднах в модерен европейски влак и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството… Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни. Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в Мюнхен се събудих отпочинала.



Оттук нататък закъснения нямаше. Дори подранихме с пет минути. Мюнхен най-малко разгледахме от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.




За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си. Вътре – фантастично! И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.
dsc07574А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца. По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.
Та, Германия… Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни. 🙂



Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.
Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме dsc07576време да се почудим колко дълъг е и този влак… влакът стрела за Париж!
Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна

318 км/ч

Четири (?) часа на изумление, през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.
Прекосихме Франция за отрицателно време и пристигнахме на гара Paris Est точно навреме…

DSC07600
Следва продължение…

Визия за електронно бъдеще

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3047

Не се имам за визионер. Най-вече защото смятам за нужно да мога да си представя почти всички стъпки, необходими за реализирането на всичко, което предлагам. И тогава то не е точно „визия“, а по-скоро „план“. Но така или иначе, наскоро се замислих какво бих искал да имаме след като реализираме пътната карта за е-управление (която е доста конкретен план). Нещо като … визия за 2025-та. И направих следния списък:

  • Електронно гражданство – това естонците вече го имат, а в заданието за системата за електронна идентификация бяхме заложили гъвкавост в идентификаторите – в момента са само ЕГН и ЛНЧ, но ако законодателството позволи на произволни чужди граждани да се издава електронна идентичност, това да бъде възможно и със съществуващата система. Това би позволило на чужденци да откриват фирми, да плащат данъци и да развиват дигитален бизнес без да са стъпвали в страната.
  • Гъвкава електронна идентификация – в момента електронната идентификация се предвижда на носител (смарткарта). Това не е най-удобното решение, но за желаните нива на сигурност е горе-долу единствената опция. Но след 5-6 години мобилните телефони, а и други преносими устройства ще имат, надявам се, същото ниво на сигурност (в момента са възможни хибридни схеми със split key между телефон + HSM, но да не влизаме в подробности.)
  • Пълен контрол на гражданите върху данните им – всеки да може да определя кой има достъп до данните му, да вижда кога са четени – не само в публичния сектор но и в частния. Това технологично изглежда трудно, но за публичния сектор е напълно постижимо, а за частния – с развитието на криптографията се надявам да има как да управляваме данните си без да се налага да правим „крипто-шаманизми“, които са трудни дори за напреднали.
  • Всички системи да имат програмни интерфейси и да си „говорят“. Това вече е заложено като изискване, но ще стане реалност най-рано след 4-5 години. Това ще превърне системите на държавата (а и не само) в лего-блокчета, от които и държавата, и бизнесът ще могат да сглобяват нови приложения.
  • Единен портал за граждани – и това е заложено като „първа версия“ в системата за електронна идентификация, но в неговата пълнота би изглеждало така – влизате (с електронната си идентичност) в портала и там виждате всички данни за себе си, всички данъци и такси, които дължите (и история на тяхното плащане), срокове, в които да извършите някакви задължения или препоръчителни действия (технически прегледи, гражданска отговорност, смяна на лична карта, записване на дете в детска градина или училище, профилактични медицински прегледи) и всичко това да може да се направи с един бутон – „плати данъци“, „записи дете в детска градина Х“, „поднови гражданска отговорност“, „запази си час за личния лекар“ и т.н. Някои от нещата може да стават и автоматично и само да получаваме известия, че са станали. Това разбира се би изисквало оптимизиране или изграждане наново на стотици процеси, но е постижимо.
  • Хартия в администрацията и в отношенията между бизнеса и гражданите – само в тоалетната. Това е шега на естонците, но колкото по-малко хартия размотаваме напред-назад, толкова по-добре. И не само заради спасените гори, а защото това би значело, че всичко можем да свършим в движение, отдалечено, лесно и бързо.

Това са неща пряко свързани с електронното управление. Ето още някои идеи за по-добро управление в по-общ смисъл. Те разчитат на голямо хранилище от данни, което може да звучи и малко антиутопично (напр. като в този разказ), но всичко това биха били данни, които държавата вече има и събира и в голямата си част не са данни за отделния гражданин, т.е. не биха нарушили личната му свобода:

  • Автоматична оценка на въздействието на законодателството – всеки закон или наредба в момента трябва да бъде приеман само след като е оценено въздействието му (напр. върху бизнеса). Това обаче далеч не се прави винаги. Според мен може да бъде автоматизирано до голяма степен – ако всички данни на държавата са налични в голямо хранилище и поддържани и класифицирани прилежно, а текстът на законопроектите не се твори „на колянце“, а следват адекватен, електронизиран и прозрачен процес, то той ще може да бъде анализиран машинно и съпоставян с данните, като така ще може по време на писането да е ясно какви аспекти засяга. Разбира се, това няма как да е пълно (освен ако изкуственият интелект не напредне драматично), но поне ще можем да имаме частична картина.
  • Изкуствен интелект за идентифициране на проблемни сфери – следейки гореспоменатите данни за дълги периоди от време, изкуствен интелект ще може да вдига „червени флагчета“ за проблемни сфери – ако раждаемостта намалява 7-8 години поред, значи може би е нужна политика, която да адресира проблема; ако чуждите инвестиции намаляват, значи е нужна политика по привличането им; ако броят на деца, оставащи извън детски градини расте, значи спешно трябва политика по осигуряването на такива (стимул за частни; ускорено строене на общински и др.); ако въздухът е мръсен за продължителен период… и т.н, и т.н. И всеки управляващ (министър/кмет) да има едно табло, на което да вижда проблемите сфери подредени по риск и приоритетност.
  • Система за идентифициране на корупция – в предложения проект за анализ на корупционния риск в пътната карта е залегнало автоматичен анализ, но той не е проактивен – на база на хранилището за данни може да се идентифицира корупция много по-ефективно.

Има обаче и много други аспекти на дигитализацията:

  • Пряко гражданско участие – не само електронно дистанционно гласуване и електронни референдуми, а възможност за активно участие във вземането на решения. Не смятам, че представителната демокрация е лоша и че пряката непременно ще реши всички проблеми, но със сигурност повече възможности за електронно гражданско участие (напр. в гласувания в парламентарни комисии; в изготвяне на законопроекти и др.) биха значели по-демократично-осъзнатео общество.
  • Дигитална грамотност (e-literacy) – в момента България е на последните място в Европа по дигитална грамотност. Не ползваме възможностите, които новите технологии предоставят, не се ориентираме в интернет-лабиринта, вярваме на фалшиви новини, не умеем да комунимираме онлайн и т.н. Това всичко може и трябва да се подобри, за да не изоставаме и да не ставаме по-бедни поради това си изоставане. Политика на министерство на образованието е необходима, но не достатъчна. Трябва електронното ограмотяване да се случва на всички нива, във всички възрасти. И не просто „как да ползваме компютър, за да се обаждаме на децата в чужбина“. А дори да можем да програмираме прости програми, ако щете. Защото това би повишило ефективността ни многократно, без значение от професията.
  • ИТ индустрията да премине отвъд аутсорсинга. Отвъд това да изпълнява тривиални (но времеемки) задачи на големи компании. Имаме потенциала да решаваме световни и местни проблеми и поне някой от е-гигантите на бъдещето да бъде тук. Да, за това е нужно не само технологична експертиза и предприемчивост, а и инвеститорска екосистема, но напредваме в това отношение.
  • Реален единен цифров пазар в Европа (а защо не и Европа+САЩ+други държави). В момента регулациите в различните европейски държави са толкова различни, че ако един бизнес иска да продава навсякъде, трябва да си наема юристи във всяка държава (образно казано). Опитите на настоящата комисия не бяха достатъчни и много сфери останаха или нехармонизирани, или хармонизирани проформа (напр. директивата за авторското право, за която ще пиша скоро, няма изгледи да постигне желания ефект). Дали европейските регламенти и директиви ще премахват местни особености или ще ги хармонизират между нациите, резултатът трябва да е един – единствената разлика между България, Франция, Естоняи и Испания да бъде езикът на потребителския интерфейс. А той би трябвало да бъде превеждан машинно в следващите 5-6 години.
  • Позволяване на реална споделена икономика чрез умни и гъвкави регулации и дерегулации – не твърдя, че Uber и AirBNB „са бъдещето“, но и такива и по-децентрализирани модели на предоставяне на услуги трябва да бъдат допустими, а не „по ръба на закона“. Схемите за репутация на шофьори, хотели, ресторанти и какво ли още не не трябва да са държавен монопол – държавата трябва да ги делегира на технологично по-адекватните.

„Абе т’ва ваш’то не е точно визия“. Сигурно не е, но поне е част от представата ми за възможното и постижимото след 10 години. И наличието просто на един списък с идеи, хрумнали в трамвая, не е начин нещо от тях да се случи. Но може би е първа стъпка, която в комбинация с достатъчна активност, попътен вятър и късмет, може пък и да стане.

Но защо всичко да е дигитално? Защо ни е този напън към електронизация, към преминаване към виртуалния свят? Не е ли това лошо, рисковано, откъсващо ни от корените, антиутопично? Не мисля. Технологията е и ще си остане само средство, а не самоцел, но като средство може да бъде много ефективна – за това да прави хората по отделно, и обществата като цяло, по-щастливи, по-богати (и материално и нематериално) и дори по-добра версия на самите себе си. „Само“ трябва да се научим как да я използваме.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/catalonia-textbooks/

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Тази статия бе написана за Дневник и публикувана там на 8 ноември 2017 под заглавие „Желанието за независимост на Каталуня не идва от учебниците“. Не съм търсил и получавал хонорар за този текст – написах го по свое желание и настоях да бъде публикуван заради предходен материал, към който имах сериозни критики и за който става дума в текста. Препубликувам го и тук, в блога си, за да остане за личния ми архив.

Не съм изоставил темата Каталуния – макар да съзнавам напълно, че това се превръща в моя лична и самотна битка. Напоследък не смогвам с всичко, което е важно за мен, а и ситуацията в собствената ни превзета държава не е по-различна от театралната демокрация в кралство Испания. Тъжно е, че Каталуния извади на яве симптом на много тежка болест, свързана с егоизма на европейците и липсата на обикновена човешка солидарност в Европа. Симптом, който не предвещава нищо добро за бъдещето ни. Но ще го осъзнаем късно.

Важността да се направи езика един и същ винаги е била признавана за нещо велико и е признак на доминация или превъзходство на принцове или нации… но тъй като всяка нация чувства собствения си език като дар от Природата, това прави трудно завладяването им и ще ви е нужно известно време да го направите, особено когато хората, както в случая – каталунците, са упорити, арогантни и влюбени в своята страна, затова е добре внимателно да се помисли и да се дават скрити инструкции и съвети, така че целта да се постигне незабелязано…

Хосе Родриго Вилялпандо, старши служител в Съвета на Кастилия, 1716 г., извадка от “Тайни инструкции” до магистратите в Каталуния

В наш интерес е да “испанизираме” каталунските деца.

Хосе Игнасио Верт, испански министър на образованието, 2012 г.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/6.jpg)
Дори по математика се учи за Испания

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/5.jpg)

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/2.jpg)
Каталуния е една от автономните области на Испания
![](https://yovko.net/content/images/2017/12/1.jpg)
Дон Кихот
![](https://yovko.net/content/images/2017/12/0.jpg)
Сервантес и Дон Кихот

“Нивото на университетското образование е високо, студентите имат много богат избор от дисциплини и относително малък брой „задължителни“ лекции. В университета всички предмети се преподават най-малко на два езика (каталунски и испански). Много често има възможност и за обучение на английски.” Това ми казва мой приятел, който от три години живее в едно от по-малките градчета на север от Барселона и завършва докторантура.

Поводът да говорим по темата е статия, публикувана в Дневник и озаглавена Испания отсъства, монархията е зло, Европа се проваля – какво пише в каталунските учебници, която преразказва прочита на испанската медия ABC на едно изследване. Самото изследване е валидно и съдържа анализ на учебен материал за V и VI клас, заедно със забележки и препоръки, но преразказът на ABC е далеч от обективен и преднамерено внушава напълно недостоверни неща: като например, че в каталунските училища всичко се учи на каталунски, учебният материал е манипулиран и манипулативен, испаноговорящите деца са в неравностойно положение, учениците дори не знаели кой е Дон Кихот и биват облъчвани с антиевропейски послания.

За жалост, това е част от активна кампания, обслужваща пряко тезата на испанското централно правителство на Народната партия, че каталунското движение за независимост е подхранвано от манипулирани исторически факти и систематично промиване на съзнания. В конфликта между Барселона и Мадрид медиите играят активна, но невинаги достатъчно чистоплътна роля.

Затова помолих няколко събеседници, които имат преки наблюдения върху образователната система в Каталуния, да споделят своята гледна точка.

Валентина е българка, която живее от 17 години в каталунската област Тарагона. Майка е на две деца (на 9 и 11 години), нейни са снимките от учебниците за IV, V и VI клас от обикновено държавно училище, които илюстрират тази статия.

Румен също е българин и е баща на две деца. Живее от две години и половина с цялото си семейство много близо до Барселона, а по-големият му син учи в частно международно училище.

Роса е каталунка, живее вече 48 години в град от област Барселона. Има две деца (на 8 и на 11 години) и е преподавател в системата на държавното образование на Каталуния. Комуникацията ни с Роса е на испански.

Споделям им, че в България се прокрадва тезата, че каталунският стремеж за независимост е подклаждан от манипулации в образователната система и моля за техните гледни точки.

“Мисля, че статията е едностранчива, защото учениците имат по два комплекта учебници (испански и каталунски), като първите се спускат от Мадрид. Освен това има сериозен контрол от централното правителство.”, споделя Румен.

“Тази информация е невярна и не отговаря на действителността.”, още по-категорична е Роса. “Учебниците не индоктринират. Те обясняват съвременната история с исторически факти, съвсем коректно и без да вменяват какви намерения е имала една или друга страна. Учителите също не индоктринират, най-малкото нямат никакво време за това. Всяко ново правителство променя образователния закон и учебните програми дори без съобразяване с децата със специални нужди, например. Има паралелки с повече от 30 деца (в тази на дъщеря ми са 31), но ако дете зададе въпрос на испански, ще му бъде отговорено на испански, дори и в час по каталунски.”

А Валентина допълва, че проблемът е всъщност обратен и “борбата винаги е била и е на основата да се запази езикът, културата и традициите. „Залитането“ на Каталуния към независимост няма нищо общо с това, което се изучава в училищата, по-скоро с политиката на испанските власти, която подтиска всякаква възможност за развитие и подобряване условията на живот в Каталуния.”

Питам Румен как се обучават децата в частно международно училище и на колко езика се преподава и общува. “Там основно ги обучават на английски език, но все пак имат минимум 30% от учебния материал на испански и каталунски, предимно по география, история и социални науки. Предметите се преподават на три основни езика и един чужд, приблизително 60% английски, 20% испански, 10% каталунски и 10% френски (чуждия език). Единственият сериозен недостатък, който съм забелязал в образователната им система, е много ниското ниво на владеене (когато въобще го има) на английски сред местното население и най-вече младежите под 25 г. Живял съм в три европейски държави освен в България и мога да кажа с чисто сърце, че Испания е най-назад във владеенето на чужди езици.”

В едно свое есе Пере Маянс Балселс, който е професор по каталунски език и литература, разказва как още през 1979 г. Каталунският автономен статут (регионалния основен закон) установява каталунския език като официален (поделяйки, разбира се, този статус с испанския), а Законът за езиково нормиране в Каталуния от 1983 г, има за цел да изравни положението на каталунския език, който дотогава на всички нива е бил поставен неоспоримо по-ниско от испанския. С този закон каталунският език става главният език, използван в основното и средното образование. “Той също признаваше правото на децата да получават начално образование на своя първи език, дали каталунски или испански, и изискваше двата езика да бъдат преподавани на всички нива на неуниверситетското образование, държеше заедно учениците с различен езиков произход и осигуряваше на всички деца в Каталуния на училищна възраст, независимо какъв език са ползвали при започване на училище, в края на своето основно обучение да могат да си служат и с каталунския, и с испанския език правилно и свободно.”, пише проф. Балселс. “Общо диагностично оценяване от 2010 г., публикувано от испанското министерство на образованието, показва, че езиковата компетенция на каталунските ученици по испански език е еднаква със средната за испанската държава, и в действителност е по-голяма от тази в някои едноезични общности като Канарските острови, Екстремадура или Андалусия, или тази в двуезични общности, където испанският има много по-силно присъствие като език на преподаване (като в Балеарските острови, Галисия и област Валенсия).”

Между другото, каталунският езиков модел е признат за добра практика в областта на преподаването в многоезични общности и отличен от групата на високо равнище по въпросите на многоезичието, създадена от Европейската комисия през 2005 г.

Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. “Реалният проблем тук в Каталуния не е дали се изучава испански език и дали децата могат да общуват на него свободно.”, уточнява Валентина. “Реалният проблем е, че децата се връщат вкъщи с речник, пълен с испанизирани думи (espanyolismes) по вина на самите учители, които нямат добър каталунски, и, разбира се, на съученици, с които не могат да говорят на каталунски, защото те не искат да го говорят. Свидетели сме на това всеки ден от много време насам. Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. Истината е, че малко хора говорят правилен каталунски, използват се много испански фрази и се забравят традиционните каталунски фрази и изрази. Нужно е учителите да имат по високо ниво за да се даде по-добра основа за бъдещото образование. Определено е много странно, когато получиш съобщение от преподавател в бележника на детето ти с правописни грешки, видни дори за мен, която съм българка с ниво С по каталунски.”

Съгласно данни на официалната анкета за употреба на езиците EULP (Enquesta d’usos lingüístics de la població), проведена през 2013 г., 94,3% от жителите над 14-годишна възраст заявяват, че разбират каталунски, 80,4% го говорят, 82,4% могат да четат и 60,4% могат да пишат на него. Но трябва да се има предвид, че Каталуния е общност на имигранти и едва малко повече от половината от анкетираните са родени в Каталуния, а около четвърт от тях на друго място в Испания – главно в региони, в които се говори кастилски, 18% са от чужбина.

Ф. Чавие Вила (доцент в Барселонския университет по каталунска филология и доктор по лингвистика от Vrije Universiteit в Брюксел) пише: “През 2010 г. Конституционният съд постанови, че кастилският език ще е задължителен в Каталуния, но не и самият каталунски. И на базата на това решение, две години по-късно испанският министър на образованието подпали Каталуния, когато се похвали, че неговата цел е да се “испанизират” (españolizar) каталунските ученици. Той представи законопроект, който не само посегна на каталунската юрисдикция, но позволи каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на кастилски – позиция, която беше възприета като колониална и напълно неприемлива от повечето каталунци.”

Жузеп Мария Ганиет, компютърен инженер от Барселонския автономен университет, специализирал Изкуствен интелект, твърди, че “испанската държава, съзнавайки силното чувство за идентичност, което езикът поражда у хората, винаги е гледала на некастилските езици и култури като на историческа аномалия, вместо да ги приеме като общо културно наследство, което следва да бъде запазено и защитено.”

В заключение питам събеседниците си, дали считат, че учебниците провокират анти-европейски нагласи сред учениците или внушават, че Европа е провален проект?

Валентина споделя: “Определено не вярвам в това, тук хората са с точно противното мнение. Макар че след последните събития и позицията си относно 1 октомври, смятам, че ЕС загуби много почитатели, както и част от желанието за членство на Република Каталуния в ЕС.”

Румен допълва: “Според мен каталунците са абсолютно проевропейски настроени и това е една от причините сепаратизмът да не е толкова разпространен, защото ЕС е по-важен за каталунците от независимостта им. Твърдя това въз основа на многобройни разговори и с про-, и с антинастроените към отцепването. Историята на Испания, както и на България, има много гледни точки, така че дали е преподавана манипулативно е страшно трудно да се установи обективно, вероятно има такива елементи, но не вярвам спорните моменти да са много.”

Роса обобщава: “Убедена съм, че образованието в Каталуния защитава демокрацията, свободата и мира, и разказва за Европа на многообразието и плурализма и в никакъв случай за Европа като за провален проект.” Питам я накрая и за гледната ѝ точка за политическата криза между централното и автономното правителство и тя споделя: “Каталунското правителство действа съгласно демократичния мандат, който получи след изборите през септември 2015 г. и действията им бяха отговорни. Има неща, които бих искала да бяха направили по-добре, но и Мадрид не остана по-назад, особено провокирайки ситуации, които можеха да бъдат избегнати. Аз твърдо вярвам, че независимостта ще се случи. Ще отнеме повече или по-малко усилия, но ще се случи. Когато едно гражданско общество с постоянство и мир направи крачка към по-добро общество за себе си и децата си… няма връщане назад. Достатъчно е да си спомним, че всичките многолюдни демонстрации бяха като празненства, по лицата на хората грееха усмивки, завладяни от мечтата за по-добър проект. Това не може да бъде спряно. Гневът и конфронтацията, или отрицанието в името на самото отрицание, не могат да спрат това.”

В този материал са използвани извадки от есета, включени в книгата “Какво става с Каталуния?”, преведена и издадена на български език от Сдружение “Диалози” като свободна за разпространение електронна книга. Снимките са от учебници за IV, V и VI клас и опровергават твърденията, че всички учебни материали са само на каталунски език, избягват споменаването на Испания и Европейския съюз, а децата не учат кой е Сервантес и Дон Кихот. Направени са от Валентина Григорова. Благодаря за съдействието на Юлияна Кръстева при подготвянето на този материал.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/catalonia-textbooks/

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Тази статия бе написана за Дневник и публикувана там на 8 ноември 2017 под заглавие „Желанието за независимост на Каталуня не идва от учебниците“. Не съм търсил и получавал хонорар за този текст – написах го по свое желание и настоях да бъде публикуван заради предходен материал, към който имах сериозни критики и за който става дума в текста. Препубликувам го и тук, в блога си, за да остане за личния ми архив.

Не съм изоставил темата Каталуния – макар да съзнавам напълно, че това се превръща в моя лична и самотна битка. Напоследък не смогвам с всичко, което е важно за мен, а и ситуацията в собствената ни превзета държава не е по-различна от театралната демокрация в кралство Испания. Тъжно е, че Каталуния извади на яве симптом на много тежка болест, свързана с егоизма на европейците и липсата на обикновена човешка солидарност в Европа. Симптом, който не предвещава нищо добро за бъдещето ни. Но ще го осъзнаем късно.

Важността да се направи езика един и същ винаги е била признавана за нещо велико и е признак на доминация или превъзходство на принцове или нации… но тъй като всяка нация чувства собствения си език като дар от Природата, това прави трудно завладяването им и ще ви е нужно известно време да го направите, особено когато хората, както в случая – каталунците, са упорити, арогантни и влюбени в своята страна, затова е добре внимателно да се помисли и да се дават скрити инструкции и съвети, така че целта да се постигне незабелязано…

Хосе Родриго Вилялпандо, старши служител в Съвета на Кастилия, 1716 г., извадка от “Тайни инструкции” до магистратите в Каталуния

В наш интерес е да “испанизираме” каталунските деца.

Хосе Игнасио Верт, испански министър на образованието, 2012 г.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/6.jpg)
Дори по математика се учи за Испания

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/5.jpg)

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/2.jpg)
Каталуния е една от автономните области на Испания
![](https://yovko.net/content/images/2017/12/1.jpg)
Дон Кихот
![](https://yovko.net/content/images/2017/12/0.jpg)
Сервантес и Дон Кихот

“Нивото на университетското образование е високо, студентите имат много богат избор от дисциплини и относително малък брой „задължителни“ лекции. В университета всички предмети се преподават най-малко на два езика (каталунски и испански). Много често има възможност и за обучение на английски.” Това ми казва мой приятел, който от три години живее в едно от по-малките градчета на север от Барселона и завършва докторантура.

Поводът да говорим по темата е статия, публикувана в Дневник и озаглавена Испания отсъства, монархията е зло, Европа се проваля – какво пише в каталунските учебници, която преразказва прочита на испанската медия ABC на едно изследване. Самото изследване е валидно и съдържа анализ на учебен материал за V и VI клас, заедно със забележки и препоръки, но преразказът на ABC е далеч от обективен и преднамерено внушава напълно недостоверни неща: като например, че в каталунските училища всичко се учи на каталунски, учебният материал е манипулиран и манипулативен, испаноговорящите деца са в неравностойно положение, учениците дори не знаели кой е Дон Кихот и биват облъчвани с антиевропейски послания.

За жалост, това е част от активна кампания, обслужваща пряко тезата на испанското централно правителство на Народната партия, че каталунското движение за независимост е подхранвано от манипулирани исторически факти и систематично промиване на съзнания. В конфликта между Барселона и Мадрид медиите играят активна, но невинаги достатъчно чистоплътна роля.

Затова помолих няколко събеседници, които имат преки наблюдения върху образователната система в Каталуния, да споделят своята гледна точка.

Валентина е българка, която живее от 17 години в каталунската област Тарагона. Майка е на две деца (на 9 и 11 години), нейни са снимките от учебниците за IV, V и VI клас от обикновено държавно училище, които илюстрират тази статия.

Румен също е българин и е баща на две деца. Живее от две години и половина с цялото си семейство много близо до Барселона, а по-големият му син учи в частно международно училище.

Роса е каталунка, живее вече 48 години в град от област Барселона. Има две деца (на 8 и на 11 години) и е преподавател в системата на държавното образование на Каталуния. Комуникацията ни с Роса е на испански.

Споделям им, че в България се прокрадва тезата, че каталунският стремеж за независимост е подклаждан от манипулации в образователната система и моля за техните гледни точки.

“Мисля, че статията е едностранчива, защото учениците имат по два комплекта учебници (испански и каталунски), като първите се спускат от Мадрид. Освен това има сериозен контрол от централното правителство.”, споделя Румен.

“Тази информация е невярна и не отговаря на действителността.”, още по-категорична е Роса. “Учебниците не индоктринират. Те обясняват съвременната история с исторически факти, съвсем коректно и без да вменяват какви намерения е имала една или друга страна. Учителите също не индоктринират, най-малкото нямат никакво време за това. Всяко ново правителство променя образователния закон и учебните програми дори без съобразяване с децата със специални нужди, например. Има паралелки с повече от 30 деца (в тази на дъщеря ми са 31), но ако дете зададе въпрос на испански, ще му бъде отговорено на испански, дори и в час по каталунски.”

А Валентина допълва, че проблемът е всъщност обратен и “борбата винаги е била и е на основата да се запази езикът, културата и традициите. „Залитането“ на Каталуния към независимост няма нищо общо с това, което се изучава в училищата, по-скоро с политиката на испанските власти, която подтиска всякаква възможност за развитие и подобряване условията на живот в Каталуния.”

Питам Румен как се обучават децата в частно международно училище и на колко езика се преподава и общува. “Там основно ги обучават на английски език, но все пак имат минимум 30% от учебния материал на испански и каталунски, предимно по география, история и социални науки. Предметите се преподават на три основни езика и един чужд, приблизително 60% английски, 20% испански, 10% каталунски и 10% френски (чуждия език). Единственият сериозен недостатък, който съм забелязал в образователната им система, е много ниското ниво на владеене (когато въобще го има) на английски сред местното население и най-вече младежите под 25 г. Живял съм в три европейски държави освен в България и мога да кажа с чисто сърце, че Испания е най-назад във владеенето на чужди езици.”

В едно свое есе Пере Маянс Балселс, който е професор по каталунски език и литература, разказва как още през 1979 г. Каталунският автономен статут (регионалния основен закон) установява каталунския език като официален (поделяйки, разбира се, този статус с испанския), а Законът за езиково нормиране в Каталуния от 1983 г, има за цел да изравни положението на каталунския език, който дотогава на всички нива е бил поставен неоспоримо по-ниско от испанския. С този закон каталунският език става главният език, използван в основното и средното образование. “Той също признаваше правото на децата да получават начално образование на своя първи език, дали каталунски или испански, и изискваше двата езика да бъдат преподавани на всички нива на неуниверситетското образование, държеше заедно учениците с различен езиков произход и осигуряваше на всички деца в Каталуния на училищна възраст, независимо какъв език са ползвали при започване на училище, в края на своето основно обучение да могат да си служат и с каталунския, и с испанския език правилно и свободно.”, пише проф. Балселс. “Общо диагностично оценяване от 2010 г., публикувано от испанското министерство на образованието, показва, че езиковата компетенция на каталунските ученици по испански език е еднаква със средната за испанската държава, и в действителност е по-голяма от тази в някои едноезични общности като Канарските острови, Екстремадура или Андалусия, или тази в двуезични общности, където испанският има много по-силно присъствие като език на преподаване (като в Балеарските острови, Галисия и област Валенсия).”

Между другото, каталунският езиков модел е признат за добра практика в областта на преподаването в многоезични общности и отличен от групата на високо равнище по въпросите на многоезичието, създадена от Европейската комисия през 2005 г.

Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. “Реалният проблем тук в Каталуния не е дали се изучава испански език и дали децата могат да общуват на него свободно.”, уточнява Валентина. “Реалният проблем е, че децата се връщат вкъщи с речник, пълен с испанизирани думи (espanyolismes) по вина на самите учители, които нямат добър каталунски, и, разбира се, на съученици, с които не могат да говорят на каталунски, защото те не искат да го говорят. Свидетели сме на това всеки ден от много време насам. Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. Истината е, че малко хора говорят правилен каталунски, използват се много испански фрази и се забравят традиционните каталунски фрази и изрази. Нужно е учителите да имат по високо ниво за да се даде по-добра основа за бъдещото образование. Определено е много странно, когато получиш съобщение от преподавател в бележника на детето ти с правописни грешки, видни дори за мен, която съм българка с ниво С по каталунски.”

Съгласно данни на официалната анкета за употреба на езиците EULP (Enquesta d’usos lingüístics de la població), проведена през 2013 г., 94,3% от жителите над 14-годишна възраст заявяват, че разбират каталунски, 80,4% го говорят, 82,4% могат да четат и 60,4% могат да пишат на него. Но трябва да се има предвид, че Каталуния е общност на имигранти и едва малко повече от половината от анкетираните са родени в Каталуния, а около четвърт от тях на друго място в Испания – главно в региони, в които се говори кастилски, 18% са от чужбина.

Ф. Чавие Вила (доцент в Барселонския университет по каталунска филология и доктор по лингвистика от Vrije Universiteit в Брюксел) пише: “През 2010 г. Конституционният съд постанови, че кастилският език ще е задължителен в Каталуния, но не и самият каталунски. И на базата на това решение, две години по-късно испанският министър на образованието подпали Каталуния, когато се похвали, че неговата цел е да се “испанизират” (españolizar) каталунските ученици. Той представи законопроект, който не само посегна на каталунската юрисдикция, но позволи каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на кастилски – позиция, която беше възприета като колониална и напълно неприемлива от повечето каталунци.”

Жузеп Мария Ганиет, компютърен инженер от Барселонския автономен университет, специализирал Изкуствен интелект, твърди, че “испанската държава, съзнавайки силното чувство за идентичност, което езикът поражда у хората, винаги е гледала на некастилските езици и култури като на историческа аномалия, вместо да ги приеме като общо културно наследство, което следва да бъде запазено и защитено.”

В заключение питам събеседниците си, дали считат, че учебниците провокират анти-европейски нагласи сред учениците или внушават, че Европа е провален проект?

Валентина споделя: “Определено не вярвам в това, тук хората са с точно противното мнение. Макар че след последните събития и позицията си относно 1 октомври, смятам, че ЕС загуби много почитатели, както и част от желанието за членство на Република Каталуния в ЕС.”

Румен допълва: “Според мен каталунците са абсолютно проевропейски настроени и това е една от причините сепаратизмът да не е толкова разпространен, защото ЕС е по-важен за каталунците от независимостта им. Твърдя това въз основа на многобройни разговори и с про-, и с антинастроените към отцепването. Историята на Испания, както и на България, има много гледни точки, така че дали е преподавана манипулативно е страшно трудно да се установи обективно, вероятно има такива елементи, но не вярвам спорните моменти да са много.”

Роса обобщава: “Убедена съм, че образованието в Каталуния защитава демокрацията, свободата и мира, и разказва за Европа на многообразието и плурализма и в никакъв случай за Европа като за провален проект.” Питам я накрая и за гледната ѝ точка за политическата криза между централното и автономното правителство и тя споделя: “Каталунското правителство действа съгласно демократичния мандат, който получи след изборите през септември 2015 г. и действията им бяха отговорни. Има неща, които бих искала да бяха направили по-добре, но и Мадрид не остана по-назад, особено провокирайки ситуации, които можеха да бъдат избегнати. Аз твърдо вярвам, че независимостта ще се случи. Ще отнеме повече или по-малко усилия, но ще се случи. Когато едно гражданско общество с постоянство и мир направи крачка към по-добро общество за себе си и децата си… няма връщане назад. Достатъчно е да си спомним, че всичките многолюдни демонстрации бяха като празненства, по лицата на хората грееха усмивки, завладяни от мечтата за по-добър проект. Това не може да бъде спряно. Гневът и конфронтацията, или отрицанието в името на самото отрицание, не могат да спрат това.”

В този материал са използвани извадки от есета, включени в книгата “Какво става с Каталуния?”, преведена и издадена на български език от Сдружение “Диалози” като свободна за разпространение електронна книга. Снимките са от учебници за IV, V и VI клас и опровергават твърденията, че всички учебни материали са само на каталунски език, избягват споменаването на Испания и Европейския съюз, а децата не учат кой е Сервантес и Дон Кихот. Направени са от Валентина Григорова. Благодаря за съдействието на Юлияна Кръстева при подготвянето на този материал.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/catalonia-textbooks/

Тази статия бе написана за Дневник и публикувана там на 8 ноември 2017 под заглавие „Желанието за независимост на Каталуня не идва от учебниците“. Не съм търсил и получавал хонорар за този текст – написах го по свое желание и настоях да бъде публикуван заради предходен материал, към който имах сериозни критики и за който става дума в текста. Препубликувам го и тук, в блога си, за да остане за личния ми архив.

Не съм изоставил темата Каталуния – макар да съзнавам напълно, че това се превръща в моя лична и самотна битка. Напоследък не смогвам с всичко, което е важно за мен, а и ситуацията в собствената ни превзета държава не е по-различна от театралната демокрация в кралство Испания. Тъжно е, че Каталуния извади на яве симптом на много тежка болест, свързана с егоизма на европейците и липсата на обикновена човешка солидарност в Европа. Симптом, който не предвещава нищо добро за бъдещето ни. Но ще го осъзнаем късно.

Важността да се направи езика един и същ винаги е била признавана за нещо велико и е признак на доминация или превъзходство на принцове или нации… но тъй като всяка нация чувства собствения си език като дар от Природата, това прави трудно завладяването им и ще ви е нужно известно време да го направите, особено когато хората, както в случая – каталунците, са упорити, арогантни и влюбени в своята страна, затова е добре внимателно да се помисли и да се дават скрити инструкции и съвети, така че целта да се постигне незабелязано…

Хосе Родриго Вилялпандо, старши служител в Съвета на Кастилия, 1716 г., извадка от “Тайни инструкции” до магистратите в Каталуния

В наш интерес е да “испанизираме” каталунските деца.

Хосе Игнасио Верт, испански министър на образованието, 2012 г.

Натиснете тук за да видите презентацията.

“Нивото на университетското образование е високо, студентите имат много богат избор от дисциплини и относително малък брой „задължителни“ лекции. В университета всички предмети се преподават най-малко на два езика (каталунски и испански). Много често има възможност и за обучение на английски.” Това ми казва мой приятел, който от три години живее в едно от по-малките градчета на север от Барселона и завършва докторантура.

Поводът да говорим по темата е статия, публикувана в Дневник и озаглавена Испания отсъства, монархията е зло, Европа се проваля – какво пише в каталунските учебници, която преразказва прочита на испанската медия ABC на едно изследване. Самото изследване е валидно и съдържа анализ на учебен материал за V и VI клас, заедно със забележки и препоръки, но преразказът на ABC е далеч от обективен и преднамерено внушава напълно недостоверни неща: като например, че в каталунските училища всичко се учи на каталунски, учебният материал е манипулиран и манипулативен, испаноговорящите деца са в неравностойно положение, учениците дори не знаели кой е Дон Кихот и биват облъчвани с антиевропейски послания.

За жалост, това е част от активна кампания, обслужваща пряко тезата на испанското централно правителство на Народната партия, че каталунското движение за независимост е подхранвано от манипулирани исторически факти и систематично промиване на съзнания. В конфликта между Барселона и Мадрид медиите играят активна, но невинаги достатъчно чистоплътна роля.

Затова помолих няколко събеседници, които имат преки наблюдения върху образователната система в Каталуния, да споделят своята гледна точка.

Валентина е българка, която живее от 17 години в каталунската област Тарагона. Майка е на две деца (на 9 и 11 години), нейни са снимките от учебниците за IV, V и VI клас от обикновено държавно училище, които илюстрират тази статия.

Румен също е българин и е баща на две деца. Живее от две години и половина с цялото си семейство много близо до Барселона, а по-големият му син учи в частно международно училище.

Роса е каталунка, живее вече 48 години в град от област Барселона. Има две деца (на 8 и на 11 години) и е преподавател в системата на държавното образование на Каталуния. Комуникацията ни с Роса е на испански.

Споделям им, че в България се прокрадва тезата, че каталунският стремеж за независимост е подклаждан от манипулации в образователната система и моля за техните гледни точки.

“Мисля, че статията е едностранчива, защото учениците имат по два комплекта учебници (испански и каталунски), като първите се спускат от Мадрид. Освен това има сериозен контрол от централното правителство.”, споделя Румен.

“Тази информация е невярна и не отговаря на действителността.”, още по-категорична е Роса. “Учебниците не индоктринират. Те обясняват съвременната история с исторически факти, съвсем коректно и без да вменяват какви намерения е имала една или друга страна. Учителите също не индоктринират, най-малкото нямат никакво време за това. Всяко ново правителство променя образователния закон и учебните програми дори без съобразяване с децата със специални нужди, например. Има паралелки с повече от 30 деца (в тази на дъщеря ми са 31), но ако дете зададе въпрос на испански, ще му бъде отговорено на испански, дори и в час по каталунски.”

А Валентина допълва, че проблемът е всъщност обратен и “борбата винаги е била и е на основата да се запази езикът, културата и традициите. „Залитането“ на Каталуния към независимост няма нищо общо с това, което се изучава в училищата, по-скоро с политиката на испанските власти, която подтиска всякаква възможност за развитие и подобряване условията на живот в Каталуния.”

Питам Румен как се обучават децата в частно международно училище и на колко езика се преподава и общува. “Там основно ги обучават на английски език, но все пак имат минимум 30% от учебния материал на испански и каталунски, предимно по география, история и социални науки. Предметите се преподават на три основни езика и един чужд, приблизително 60% английски, 20% испански, 10% каталунски и 10% френски (чуждия език). Единственият сериозен недостатък, който съм забелязал в образователната им система, е много ниското ниво на владеене (когато въобще го има) на английски сред местното население и най-вече младежите под 25 г. Живял съм в три европейски държави освен в България и мога да кажа с чисто сърце, че Испания е най-назад във владеенето на чужди езици.”

В едно свое есе Пере Маянс Балселс, който е професор по каталунски език и литература, разказва как още през 1979 г. Каталунският автономен статут (регионалния основен закон) установява каталунския език като официален (поделяйки, разбира се, този статус с испанския), а Законът за езиково нормиране в Каталуния от 1983 г, има за цел да изравни положението на каталунския език, който дотогава на всички нива е бил поставен неоспоримо по-ниско от испанския. С този закон каталунският език става главният език, използван в основното и средното образование. “Той също признаваше правото на децата да получават начално образование на своя първи език, дали каталунски или испански, и изискваше двата езика да бъдат преподавани на всички нива на неуниверситетското образование, държеше заедно учениците с различен езиков произход и осигуряваше на всички деца в Каталуния на училищна възраст, независимо какъв език са ползвали при започване на училище, в края на своето основно обучение да могат да си служат и с каталунския, и с испанския език правилно и свободно.”, пише проф. Балселс. “Общо диагностично оценяване от 2010 г., публикувано от испанското министерство на образованието, показва, че езиковата компетенция на каталунските ученици по испански език е еднаква със средната за испанската държава, и в действителност е по-голяма от тази в някои едноезични общности като Канарските острови, Екстремадура или Андалусия, или тази в двуезични общности, където испанският има много по-силно присъствие като език на преподаване (като в Балеарските острови, Галисия и област Валенсия).”

Между другото, каталунският езиков модел е признат за добра практика в областта на преподаването в многоезични общности и отличен от групата на високо равнище по въпросите на многоезичието, създадена от Европейската комисия през 2005 г.

Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. “Реалният проблем тук в Каталуния не е дали се изучава испански език и дали децата могат да общуват на него свободно.”, уточнява Валентина. “Реалният проблем е, че децата се връщат вкъщи с речник, пълен с испанизирани думи (espanyolismes) по вина на самите учители, които нямат добър каталунски, и, разбира се, на съученици, с които не могат да говорят на каталунски, защото те не искат да го говорят. Свидетели сме на това всеки ден от много време насам. Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. Истината е, че малко хора говорят правилен каталунски, използват се много испански фрази и се забравят традиционните каталунски фрази и изрази. Нужно е учителите да имат по високо ниво за да се даде по-добра основа за бъдещото образование. Определено е много странно, когато получиш съобщение от преподавател в бележника на детето ти с правописни грешки, видни дори за мен, която съм българка с ниво С по каталунски.”

Съгласно данни на официалната анкета за употреба на езиците EULP (Enquesta d’usos lingüístics de la població), проведена през 2013 г., 94,3% от жителите над 14-годишна възраст заявяват, че разбират каталунски, 80,4% го говорят, 82,4% могат да четат и 60,4% могат да пишат на него. Но трябва да се има предвид, че Каталуния е общност на имигранти и едва малко повече от половината от анкетираните са родени в Каталуния, а около четвърт от тях на друго място в Испания – главно в региони, в които се говори кастилски, 18% са от чужбина.

Ф. Чавие Вила (доцент в Барселонския университет по каталунска филология и доктор по лингвистика от Vrije Universiteit в Брюксел) пише: “През 2010 г. Конституционният съд постанови, че кастилският език ще е задължителен в Каталуния, но не и самият каталунски. И на базата на това решение, две години по-късно испанският министър на образованието подпали Каталуния, когато се похвали, че неговата цел е да се “испанизират” (españolizar) каталунските ученици. Той представи законопроект, който не само посегна на каталунската юрисдикция, но позволи каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на кастилски – позиция, която беше възприета като колониална и напълно неприемлива от повечето каталунци.”

Жузеп Мария Ганиет, компютърен инженер от Барселонския автономен университет, специализирал Изкуствен интелект, твърди, че “испанската държава, съзнавайки силното чувство за идентичност, което езикът поражда у хората, винаги е гледала на некастилските езици и култури като на историческа аномалия, вместо да ги приеме като общо културно наследство, което следва да бъде запазено и защитено.”

В заключение питам събеседниците си, дали считат, че учебниците провокират анти-европейски нагласи сред учениците или внушават, че Европа е провален проект?

Валентина споделя: “Определено не вярвам в това, тук хората са с точно противното мнение. Макар че след последните събития и позицията си относно 1 октомври, смятам, че ЕС загуби много почитатели, както и част от желанието за членство на Република Каталуния в ЕС.”

Румен допълва: “Според мен каталунците са абсолютно проевропейски настроени и това е една от причините сепаратизмът да не е толкова разпространен, защото ЕС е по-важен за каталунците от независимостта им. Твърдя това въз основа на многобройни разговори и с про-, и с антинастроените към отцепването. Историята на Испания, както и на България, има много гледни точки, така че дали е преподавана манипулативно е страшно трудно да се установи обективно, вероятно има такива елементи, но не вярвам спорните моменти да са много.”

Роса обобщава: “Убедена съм, че образованието в Каталуния защитава демокрацията, свободата и мира, и разказва за Европа на многообразието и плурализма и в никакъв случай за Европа като за провален проект.” Питам я накрая и за гледната ѝ точка за политическата криза между централното и автономното правителство и тя споделя: “Каталунското правителство действа съгласно демократичния мандат, който получи след изборите през септември 2015 г. и действията им бяха отговорни. Има неща, които бих искала да бяха направили по-добре, но и Мадрид не остана по-назад, особено провокирайки ситуации, които можеха да бъдат избегнати. Аз твърдо вярвам, че независимостта ще се случи. Ще отнеме повече или по-малко усилия, но ще се случи. Когато едно гражданско общество с постоянство и мир направи крачка към по-добро общество за себе си и децата си… няма връщане назад. Достатъчно е да си спомним, че всичките многолюдни демонстрации бяха като празненства, по лицата на хората грееха усмивки, завладяни от мечтата за по-добър проект. Това не може да бъде спряно. Гневът и конфронтацията, или отрицанието в името на самото отрицание, не могат да спрат това.”

В този материал са използвани извадки от есета, включени в книгата “Какво става с Каталуния?”, преведена и издадена на български език от Сдружение “Диалози” като свободна за разпространение електронна книга. Снимките са от учебници за IV, V и VI клас и опровергават твърденията, че всички учебни материали са само на каталунски език, избягват споменаването на Испания и Европейския съюз, а децата не учат кой е Сервантес и Дон Кихот. Направени са от Валентина Григорова. Благодаря за съдействието на Юлияна Кръстева при подготвянето на този материал.

Пет мита за електронното гласуване

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3004

Тази седмица ЦИК ще направи демонстрация на електронно гласуване в рамките на проекта, който преди малко повече от година заложихме в пътната карта за електронно управление. На „дистанционно електронно гласуване“, ако трябва да сме коректни – терминологията не е унифицирана, и често само „електронно гласуване“ може да значи и „машинно“. Та във връзка с раздвижването по темата, по медиите канят знайни и незнайни хора (сред които и уважавани експерти) да коментират. Случват се и разни събития/кръгли маси/конференции по темата, на някои от които присъствам.

Това, което чувам са доста неинформирани мнения и разпространяване и преповтаряне на митове. Затова реших да си избера пет мита, които говорещите против електронното гласуване разпространяват. Винаги дяволът е в детайлите, а с една подхвърлена полуистина в ефира се създават настроения в обществото.

„Много държави го забраниха или се отказаха“ – тук посланието е „всички се отказват от него, ние къде сме тръгнали“. Разбира се, това е невярно. Половината от държавите, които се изреждат, не са и опитвали дистанционно електронно гласуване, а само машинно. И поради машини „черни кутии“ (със затворен код) и висока цена, наистина се отказват от тях. Но когато говорим за дистанционно електронно гласуване, картинката е по-различна. Експертимент, след който не е пристъпено към реално гласуване, е имало в Норвегия. Причината за да не се пристъпи нататък? В официалния доклад техническият проблем е тривиален – функцията за генериране на случайни числа не е била добра. Но по-важният фактор е, че на власт е дошла опозицията (социалистическата партия) и тя е спряла проекта на предишното правителство. Германският Конституционен съд пък е взел решение – експерименти е нямало, та докато нашия Конституционен съд не вземе такова решение за действащия изборен кодекс, нямаме такъв проблем (има решения за предишни текстове в кодекса, но това е по вина на текстовете – новите адресират мотивите на съда). Холандия е забранила машини, не дистанционно електронно, и то по много специфични за конкретната машина съображения, така че не е по темата с дистанционно електронно. „Франция го забрани/се отказа“ също не е вярно. Франция позволява дистанционно електронно гласуване от 2012-та, но конкретно на тазгодишните избори реши да не позволява този канал за гласуване, заради потенциалната руска намеса. Това не значи, че на следващите избори няма да имат електронно гласуване, нито, че решението е било мотивирано с нещо различно от страх. В нашия изборен кодекс тази опция е предвидена – ЦИК може да вземе решение да не прилага дистанционно електронно гласуване, ако мотивира това с технически доклад за неизбежни и непосредствени рискове. Това обаче не е „винаги“. Та, като някой тръгне да ви изрежда държави, които го били „забранили“…не приемайте това като чиста истина.

„Само Естония гласува електронно“ – на национални избори – Естония и Франция (за живеещите извън Франция), но няколко швейцарски кантона гласуват електронно, един австралийски щат (Нови Южен Уелс, в който е Сидни), Аляска и общини на различни места по света, в т.ч. Мексико Сити. Това, разбира се, не е аргумент сам по себе си – другите държави имат много различен дневен ред и изборна ситуация. Структурата на нашето население е специфична – немалка част от него е в чужбина, а това не може да се каже за много други европейски държави. Според доклад на ООН 14% от българите живеят в чужбина. Другите държави са нямали референдум за електронно гласуване, нямат и такъв проблем с купен и контролиран вот, имат по-висока избирателна активност и т.н. Много други държави обаче позволяват гласуване по пощата, което е аналоговото решение на сходен проблем. На нашите пощи обаче не може да се разчита, нито на процеса, в който се отварят пликовете.

„Естонското беше хакнато“ – това е съвсем невярно. Базира се на един доклад на Алекс Халдерман, който критикува някои аспекти на оперативната сигурност (т.е. практиките на длъжностните лица при провеждане на изборите). Отговорът на естонската агенция за електронно управление е доста ясен – нямало е манипулации, а оперативните практики се подобряват постоянно. И имайки предвид, че Русия организира сериозна кибератака срещу Естония преди десетина години (във връзка с премахване на паметник), липсата на проблеми след над 10 години електронно гласуване е показателна. Освен докладът на Халдерман, тази година стана ясно, че производителят на чипа в естонските лични карти е допуснал грешка, заради която те не са толкова сигурни, колкото сме си мислели. Това не засяга всички естонски лични карти, а засегнатите се подменят. Ако по това време имаше електронно гласуване, то просто щеше да бъде спряно и хората щяха да бъдат уведомени да отидат да гласуват на хартия, както позволява естонският изборен кодекс, и съответно нашият (в който сме заимствали от естонския). Т.е. не, естонското не е хакнато, а при установяване на нерешим проблем, избирателната комисия има правото да го спре и да прати хората да гласуват на хартия (защото електронното е няколко дни преди изборния ден).

„Ще улесни купуването на гласове“ – не, няма. По много причини, някои технологични, други – пазарни. Кодексът предвижда предварителна регистрация за електронно гласуване, предвижда и двустепенна оторизация (т.е. използване на мобилен телефон освен електронната личната карта), предвижда технически мерки за ограничаване на много последователни гласувания от един компютър. И докато всички тези неща са заобиколими със стройна организация и технически умения на купуващите, това ще бъде много по-трудно, отколкото просто да купиш гласовете и да пратиш хората да гласуват на хартия в секция. Да сравним правенето на списък и чакането пред секция на неквалифициран персонал (най-често цигански тартор), със зачистване на регистри/смяна на мак адреси, събиране на лични карти И телефони, и то за период от няколко дни, за да не може купеният да си промени гласа след това. И отгоре на всичко, в ЦИК и МВР ще има карта на регистрираните за електронно гласуване, така че ако в рискови райони има концентрация, да бъде направена проверка. Т.е. бариерите пред купуването (а и контролирането) на гласове при електронното гласуване са много повече от тези при хартиеното. Сценарият „ще им събере личните карти и ще напуска гласове“ звучи възможен само ако човек не познава подробностите.

„Трябва да има първо електронно управление и чак тогава електронно гласуване“ – бившият председател на естонската комисия за електронно гласуване ми разказа интересна история. Преди първото електронно гласуване (2005-та) броят активно използвани електронни лични карти е бил около пет хиляди. Да, Естония ги въвежда 2001-ва, но докато хората ги получат, докато започнат да ползват услуги, докато се появяват услуги, минават няколко години. На първото електронно гласуване онлайн гласуват 9300 души, т.е. почти два пъти повече. Електронното гласуване е катализатор на електронното управление и няма причина да чакаме да си вържем всички регистри, за да имаме електронно гласуване. Единствената предпоставка е електронната идентификация (електронна лична карта или друго средство). За съжаление, там правителството доста изостава от планираните срокове (това лято отложи електронната лична карта с още една година).

Почти всичко това съм го разказал в детайли в лекцията си от преди две години. Но детайлите са скучни и затормозяващи и затова пръскането на митове в ефира е по-ефективно и по-въздействащо.

Аз също съм против прибързаното въвеждане на технология в толкова важен процес като изборите, и съм го казвал неведнъж. Но референдумът беше 2015-та, а първите обвързващи електронни избори трябва да са 2019-та. Три години и половина не е „прибързване“. Затова има пътна карта, има проект, има изборен кодекс, има предвидени симулации и експерименти.

Но линията, която в момента започва все по-отчетливо да се появява е „абе, то не е сигурно, дай да го отложим за неопределено време“. Иска ми се да я отдам на неиформираност, а не на конспирация. И когато януари 2019-та стигнем до момента на вземане на решение „спазваме или изборния кодекс или не“, силно се надявам решението да бъде доста по-информирано от простото цитиране на горните митове.

Добре отъпканите пътеки и тротоари на България

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/heatmap-activnost/

Да се представят и осмислят големи масиви от информация е трудна задача. В бизнеса тя обаче става все по-важна, тъй като много фирми разбират важността на данните, които събират и ползата, която могат да имат от тях. Част от тези данни могат да бъдат пуснати свободно в полза на обществото, което както съм писал преди, е новата дефиниция на социална отговорност.

Данните обаче не трябва да са сухи, графиките скучни и затворени в нескопосани слайдове. Те може да са красиви, същинско изкуство. Всъщност, самият процес на създаване да доставя дори повече удоволствие от самия резултат. За мен лично такъв беше проектът за карта на българчетата родени в чужбина. В началото на ноември попаднах на нещо много по-добро, всеобхватно и красиво. Услугата за следене на спортна активност Strava са обновили картата си съдържаща един милард записани дейности – каране на колело, бягане, плуване – по цял свят. Резултатът е просто прекрасен.

Само хора, които са се занимавали с визуализация на гео данни биха оценили описанието как се е променила картата за последните две години. Сложността в изчистване на неточности в измерванията, изглаждане на линиите за сметка на точността, но в полза на четимостта, филтриране на данните и прочие подробности са твърде технически. Затова ще покажа само няколко отрязъка от картата, които може да са интересни на всички. Интерактивната версия ще намерите тук.

В началото виждате картата на София събираща цялата дейност. Забелязват се няколко доста „горещи“ региона – най-вече парковете. Следващата снимка показва само бягането и ходенето наложени върху сателитна снимка на града. Отново парковете са изключително посещавани. Почти нищо във Факултета, Красно село, Манастирски ливади и няколко други крайни квартала.

Тук не разглеждам активността плуване, макар да се забелязват няколко басейна в градовете – най-вече по гребната в Пловдив. Липсата на активност по езерата е ясно видима и показва колко нечисти са и колко липсва спортна инфраструктура.

Ако погледнем зимните спортове (ски, кънки), вижда се ясно очертана пистата на Витоша заедно с няколко връщания с колите до София.

Погледнато по на юг се вижда значително по-голяма активност на Боровец и Банско заедно с ясни очертания къде са пистите.

За цяла България карането на ски изглежда ето така. Това изглежда е практически единственият зимен спорт. Разбира се, важно е да се разбере, че това тук не е представителна извадка за всички спортуващи – нито каращите ски, нито колело, нито бягащите. Това показва активността единствено на потребителите на едно от много приложения за следене на спортна активност, макар и едно от големите. Явно достатъчно в България го използват, за да виждаме толкова добре очертанията.

Често Банско се сравнява с пистите в Алпите – какви цени и условия имало там и какви тук. Това се дава като аргумент ту за, ту против конкретния концесионер, нова писта или лифт. Тези карти дават ясна представа за разликата в мащабите и възможностите, които предоставя релефа. От там идва и конкуренцията, алтернативите и прочие.

Тук виждате по-голямата част от Алпите – предимно Швейцария и Австрийската част. Мащабът е еднакъв с горната карта.

Връщаме се в България, тъй като всъщност ските не са единствените зимни спортове записани от мобилното приложение. Ето тук виждате ледената пързалка в Пловдив.Такива се забелязват в София и други градове.

И накрая – пешеходната карта на България. Мисля, че всички дължим овации на онези записали активност „ходене“ по билото на Стара Планина от край до край.

Картата сама по себе си е интересна и красива, поне по мое мнение, но може да бъде полезна по още неочаквани начини. Strava очевидно са направили картата, за да покажат колко много потребители имат и да поставят в контекст активността на всеки от тях. Данните, които са пуснали са анонимизирани и взети заедно показват „горещите“ точки в градовете. Това може да е още един източник на информация за пропуски в инфраструктурата, неизползван потенциал, концентрация на пешеходци и велосипедисти, а от там и повишен риск от инциденти и прочие. Именно от там идва ползата частни компании да споделят „изчистени“ данни от работата си – допринасят към общата екосистема.

Бащино име на родените в чужбина ще се получава вече лесно

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/bashtino-ime/

Преди повече от две години писах за един проблем, с който десетки хиляди българи се сблъскват. Става въпрос за издаването на български актове за раждане на деца родени зад граница. Както показах по-рано, такива има доста и макар самата процедура да е лесна, често се сблъскват с един проблем – бащиното име. В доста страни не позволяват вписването на такова, а практиката на ГРАО е да спазва буквата на закона и да вписва буквално транслитерираното име както е оригиналният акт за раждане. Така много деца остават без бащино име.

Това само по себе си не е такъв проблем, макар да създава някои административни трудности пред българските институции и дори фирми. За да се добави се налагаше да се мине през съда, да се наема адвокати и да се губят стотици човекочаса между съда, общината, агенцията за защита на децата и прочие за нещо тривиално.

Още през 2015-та, когато няколко души повдигнахме въпроса пред тогавашния омбудсмана беше внесен законопроект, който да позволи вкарване на името още при подаването на документите с писмена декларация на родителите. Законопроектът остана висящ в комисията за българите в чужбина. Не помогна и това, че вносителят нямаше подкрепа, а и МРРБ, който отговарят за ГРАО, открито се противопоставяха на текста.

В началото на тази година беше внесен аналогичен законопроект от Обединени патриоти, който беше приет окончателно вчера. Той има допълнение, което позволява добавяне на бащиното име в последствие с писмено заявление до общината, което ще спести доста време и пари на семейства вече минали процедурата с акта.

Където си трябва, отдавам заслуженото на ОП – наистина са натискали за проекта. Определено е помогнало това, че МРРБ променя позицията си, омбудсмана продължава да натиска, МВР няма становище и практически всички вече са за промените, за разлика от преди две години. Това показва и как дискусията започнала тогава е помогнала ситуацията да узрее, за да може да се направи една толкова малка промяна, която ще помогне на много.

За да може да се възползват семейства живеещи в чужбина, законът трябва първо да бъде публикуват в Държавен вестник. След това може да искат писмено в свободен текст да бъде добавено бащино име към заявлението за нов акт за раждане или към вече издаден акт издаден на база оригинал от чужбина, в който липсва второ име.

Разбира се, това е само една спънка от многото, с които се сблъскват българите в чужбина. Добър напредък е, но има още много какво да се желае. Пример за това е, че такива актове за раждане по закон може да се вадят в самите консулства. Това обаче никога не е правено, просто защото отнема почти година. Същото важи за много услуги и причината е най-вече в претовареността на консулствата. За това писах миналата година показвайки с колко малко персонал се налага се справят. Успях да осъдя МВнР за данните за приходите на консулставата и това колко инвестират в тях, но те в момента обжалват във ВАС твърдейки, че им се вменява „несвойствено задължение“ да следят финансите на консулствата си. Делото е през февруари.

Господа министри, мерете си данните

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2965

Когато някой „по телевизора“ изкаже някакво твърдение, никога не е ясно откъде са му данните. Разпространяват се доста митове, основани на гледане в тавана. Но в тези случаи има поне частично обяснение – хората може би просто няма откъде да вземат данните, за да ги анализират.

Не така стоят нещата с министрите, обаче. Министрите (и председателите на агенции) разполагат с администрация, която може да им даде данни. Прави впечатление обаче фриволното боравене с метарията, и разпространяване на данни, които просто са грешни. Боян Юруков вече е писал за председателя на агенцията за българите в чужбина, който напълно необосновано обяви, че има 6-7 милиона българи в чужбина.

Аз ще се спра на министъра на околната среда, Нено Димов, който през седмицата е обявил, че „през 2016 г. в столицата е имало едва две минимални превишения на показателите за замърсяване с фини прахови частици“. Това ми звучеше доста малко вероятно, предвид, че данните за 2015-та, които съм разглеждал, показваха 60 дни над нормата (при допустими 35). За 1 година такъв напредък, въпреки позитивния тренд, изглеждаше невероятен.

За съжаление ИАОС не публикува суровите данни във формата, в който бях взел тези до 2015 (с искане за обществена информация), но благодарение на инициативата за отворени данни все пак всеки ден качват данни от бюлетина за качеството на въздуха, където пише коя станция е превишила дадена норма. На база на тези данни не мога да направя същите графики като в предишния анализ, но мога да проверя твърдението на министъра.

И то, разбира се, се оказа грешно. Ето броя дни, в които нормата е превишена:

Превишена стойност в поне 1 станция: 74 дни
Превишена стойност в поне 2 станции: 48 дни
Превишена стойност в поне 3 станции: 43 дни
Превишена стойност в поне 4 станции: 36 дни
Превишена стойност в поне 5 станции: 15 дни

По спомен, станциите са 6, но последната е на Копитото и там винаги е чисто. С наличните данни (които са качени за 340, а не за 365 дни) не мога да кажа за средната стойност за града, но когато 4 от 5 станции имат превишение 36 дни (1 над европейската норма), министърът просто изнася грешни данни. Или „е имал предвид друго“, в който случай – нека обясни.

Пак подчертавам, че трендът наистина изглежда позитивен. Също така приветствам вземането на мерки срещу замърсяването от страна на министерството – именно национална политика по въпроса е начинът за решаване на проблема. Но не е редно да имаш цялата администрация на МОСВ и ИАОС под себе си и да кажеш, че само 2 дни била превишена нормата. Надявам се мерките, които се подготвят, да са основание на по-верни данни.

Всъщност, трендът може би изглежда възходящ заради факта, че от няколко години измервателната станция на Орлов мост е премахната. Там, разбира се, фините прахови частици са в най-големи количества. Вероятно има разумно обяснение за премахването (наистина Орлов мост е граничен случай), но трябва да го имаме предвид.

И в това всъщност е част от проблема – в София има доста малко измервателни станции, за да придобием пълна картина. Най-близката станция до мен е на километри. За щастие има проекта airbg.info, чрез който всеки може да си постави измервателна станция и да докладва данните. Така се създава доста по-пълна картина на замърсяването. В съботната сутрин, без мъгли и без нужда от сериозно отопление, картата на София изглежда добре.

Но да се върнем на министрите и данните. Политиката за отворени данни има за цел както повече прозрачност, така и по-информирани решения в управлението. Второто засега не изглежда да е постигнато, решения продължават често да се вземат „по интуиция“, а официални лица продължават да разпространяват неосновани на данни твърдения. Но поне данните ги има, та гражданите можем да посочим грешките.

Новоезични

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2082

– Тате, тате, какво е това патриотизъм?

– Това, сине, е когато цял народ работи здраво и упорито, за да можем ние политиците да живеем като царе, да сме милиардери без да работим, да имаме купища имоти и тайни сметки в чужбина, и така нататък.

– Тате, абе народът не е ли несъгласен да се гърби за нас? Не протестира ли?

– Понякога да, момчето ми. Когато народът не е съгласен да се гърби за нас, това е екстремизъм. А когато протестира, това е тероризъм.

Имиграционният проектозакон на Котън и Пердю

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2077

Преди няколко дни един мой познат, който се интересува от имигриране в Америка, се обърна към мен с въпрос. Научил, че Тръмп предлага нова система от имиграционни правила, и се интересуваше какви са те.

Проучих темата и му обясних нещата. След това се замислих – защо да стискам тази информация за себе си? Може би ще е полезна за още някого… Ето я.

Имиграционната система е предложена от американските сенатори Том Котън и Дейвид Пердю, и подкрепена от президента Тръмп. Базирана е на т.нар. RAISE Act, предложен по-рано тази година от същите сенатори. Целта ѝ е „даване на шанс на американските работници и намаляване на легалната имиграция до историческите ѝ нива“. (Към момента САЩ приемат около 1 милион имигранти годишно – целта е намаляване на този брой наполовина.)

Тя все още не е приета от Конгреса и Сената – всъщност, към момента (20 август 2017 г.) дори не е обсъждана там. Няма гаранции, че ще бъде приета. Няма гаранции, че ако бъде приета, няма да бъде променена в каквото и да било отношение. Тук я представям каквато е в първоначалното предложение на двамата сенатори.

По същество тя е точкова система, подобна на тези в Канада и Австралия. Повечето сегашни имиграционни категории се премахват – например лотарията „зелена карта“ и спонсорирането на роднини, с изключение на съпрузи и малолетни деца на американски граждани. Броят на приетите бежанци се ограничава на до 50 000 годишно (към момента са около 100 000, но този брой почти никога не е бил достиган през последните 20 години). Вместо тези се определя годишна квота зелени карти, която в различните източници варира между 125 000 и 140 000. Те ще бъдат запълвани от кандидатите, които събират най-много точки по точковата система.

Критериите, по които ще се оценяват кандидатите, зависят от няколко показателя – образование, възраст, владеене на английски език, обещана работа, инвестирани средства и изключителни постижения. Информацията колко точки носи всеки показател и при какви условия, както и информацията колко е максималният възможен брой точки и минималният необходим за кандидатстване, се различават в различните източници. Описвам тук най-често срещаният вариант.

При него максималният теоретично възможен брой точки е 100. За кандидатстване за имигриране са необходими минимум 30 точки. Получаването им по категории се разпределя както следва:

—-

1. Образование

– Средно образование – 1 точка.
– Бакалавърска степен от извън САЩ – 5 точки.
– Бакалавърско степен от САЩ – 6 точки.
– Master степен от извън САЩ, ако специалността е STEM – 7 точки.
– Master степен от САЩ, ако специалността е STEM – 8 точки.
– Докторат от извън САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 10 точки.
– Докторат от САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 13 точки.

Всички тези образования трябва да са признати от американското Ministry of Education.

2. Възраст

– до 18 години – 0 точки. (Плюс че кандидатът е непълнолетен и няма право да кандидатства.)
– 18 до 21 години – 6 точки.
– 22 до 25 години – 8 точки.
– 26 до 30 години – 10 точки.
– 31 до 35 години – 8 точки.
– 36 до 40 години – 6 точки.
– 41 до 45 години – 4 точки.
– 46 до 50 години – 2 точки.
– 50 и повече години – 0 точки.

3. Владеене на английски език

Доказва се с резултат от утвърден официален тест по английски език. Засега се предвижда утвърдените да са TOEFL и IELTS.

Точките се определят според това в кой персентил от полагащите теста се пада кандидатът. (Иначе казано – колко процента от тях са по-зле от него, и колко са по-добре. Ако примерно 70% от полагащите теста са по-зле от кандидата, а 30% са по-добре, той се пада в 70 персентил.)

– До 50 персентил – 0 точки.
– 50-70 персентил – 6 точки.
– 71-80 персентил – 10 точки.
– 81-90 персентил – 11 точки.
– 91-100 персентил – 12 точки.

4. Обещана работа

Оценява се според предложената заплата като процент спрямо средната заплата в щата, където е работата.

– 150-200%: 5 точки.
– 200-300%: 8 точки.
– 300% и по-висока заплата: 13 точки.

(Ако не получавате точки по този параграф, е възможно да ви откажат право на кандидатстване.)

5. Инвестирани средства

Средствата трябва да са инвестирани в проект, който е одобрен от местното правителство (щатско, областно или градско, в зависимост от обхвата на проекта). Инвеститорът трябва да поддържа инвестицията поне 3 години и да участва лично в ръководството на проекта.

– Над 1.35 милиона долара: 6 точки.
– Над 1.8 милиона долара: 12 точки.

6. Изключителни постижения

– Нобелова награда, или сравнимо с нея научно постижение: 25 точки.
– Медал от Олимпийски игри, или първо място на световно първенство в олимпийски спорт: 15 точки.

—-

Ако кандидатът е сключил брак, съпругът/съпругата му също трябва да премине оценяване по образование, възраст и езикови умения. Ако съпругът/съпругата получава по-малко точки от кандидата в някоя от тези категории, броят точки на кандидата се намалява – неговите точки се умножават по 70%, а тези на съпруга/съпругата по 30%, и се сумират.

Ако кандидати с еднакъв брой точки са на границата на приемане, предимство ще бъде дадено на тези с по-високи резултати за образование, след това за владеене на език, и след това за възраст.

Имигриралите чрез тази система няма да имат право да използват социални помощи в продължение на пет години.

Събиране на точките

На теория 30 от 100 точки изглежда една съвсем ниска граница. (За кандидатстване за имигриране в Канада например се изискват минимум 67 от 100 възможни точки, но при твърде различни критерии за оценяване.) На практика обаче събирането на брой точки, близък до максималния, е нереалистично:

– Не е възможно едновременно да се получат точки за предложена работа и за инвестиции. (Работата трябва да е предложена от американски работодател, а инвеститорът трябва да работи лично в свой собствен проект).
– Набирането на повече от едно изключително постижение не е реалистично. (Не ми е известен в историята на човечеството случай, когато Нобелов лауреат е едновременно и олимпийски шампион.) От имиграционна гледна точка, дори едно ще е изключителна рядкост – броят на живите Нобелови лауреати и олимпийски шампиони, които не са американски граждани, е около една стотна от ежегодната квота.

Като се вземат предвид тези ограничения, е що-годе реалистично кандидатът да събере максимум от 45 точки. Дали обаче и това ще е възможно на практика?

Представете си, че сте американски работодател. Отчаяно ви е нужен специалист, какъвто сте успели да намерите зад граница – толкова, че сте се съгласили да му плащате заплата в пъти над средната. Какво става?

Принципно вие нямате право да попитате този кандидат за възрастта му – би било нарушение на анти-дискриминационните разпоредби. Нито да проследите дали за отличния английски на писмата му не помага някой друг. Така че нямате как да прецените дали той ще бъде допуснат да имигрира, и така да получи позволение да работи за вас.

Изхитряте се и провеждате интервю онлайн. За щастие кандидатът изглежда на идеална възраст и английският очевидно му е роден език. Решавате да нарушите регулациите и изисквате от него необходимата ви информация. Той не ви издава или съди, предоставя я – наистина е на 28 години, роден в Англия англичанин, завършил е с отличен успех американски технически университет. Заедно с вашето чудесно предложение за работа би бил приет като имигрант с пълна гаранция.

Като начало, трябва да изчакате до края на годината – дотогава кандидатурите за имигриране се събират. След това още поне 3-4 месеца, докато те бъдат обработени и точкувани. След това още поне 2-3 месеца, докато на всичките 140 000 кандидати бъдат проведени интервюта. След това още 2-3 месеца, докато кандидатите бъдат проучени и визите им бъдат издадени. И след това още поне 1-2 месеца, докато кандидатът, уверил се вече че е приет за имигрант, се разпореди с имущество, работа и прочее и се премести… Общо средно към година и половина от момента, в който сте го намерили. Можете ли да си позволите да чакате толкова, ако сте така закъсали за служител?

Затова подозирам, че такава система ще се превърне в по-грозен вариант на това, което става сега с работните визи H-1. Имиграционните квоти ще бъдат обсебени от компании „роботърговци“, които ще внасят специалисти от чужбина, за да ги предлагат под безумен наем на реално нуждаещите се от тях американски компании. Самите специалисти вероятно ще бъдат изнудвани и държани с твърде брутални средства да не напуснат „роботърговеца“, и вероятно ще получават малка част от официалните си заплати. (Като се има предвид, че те ще са вече законни постоянни жители, тези средства вероятно ще са „документи“, че специалистът „е използвал измама при кандидатстване“, или нещо подобно. Иначе казано, ситуацията с трудовата имиграция ще се превърне от корумпирана в престъпна.)

Изгодна ли е тази система за САЩ?

Принципно идеята за пренасочване на имиграцията от предимно семейна основа към предимно професионално-икономическа основа е мъдра и нужна. Дяволът обаче се крие в детайлите.

Като начало, средният годишен брой имигранти за съществуването на САЩ наистина е от този порядък. Реално обаче е бил такъв, когато населението на САЩ е било 40 милиона. За всякакви икономически, трудови, социални и прочее цели е адекватно имигрантите да се преценяват не като абсолютен брой, а като процент от населението. Тоест, адекватният брой визи е не 140 000, а около 800 000 годишно. (Годишният процент имигранти в Канада и Австралия сега е такъв.)

Другата подробност е, че когато се касае за икономически активни имигранти, които носят икономиката на гърба си, максимален допустим брой просто няма. Да бъде установяван е все едно човек да си установи сам личен максимален приход и да отказва суми над него, ако му бъдат предложени.

Не знам дали тази имиграционна система ще бъде разгледана от Конгреса и Сената, дали ще бъде приета и евентуално с какви поправки. Уважаемите сенатори Котън и Пердю обаче имат отчаяна нужда някой да им обясни примера с личния максимален приход. Вероятно и да им го повтори десетина пъти. Тяхната глупост може да е благо за останалия свят, но за родината им би била начало на катастрофа. А пък никой нормален човек няма изгода от това САЩ да катастрофират – поне не и когато алтернативните модели за икономическо и социално развитие са тези на Русия и Китай.

Какво трябва да се случи с електронното управление според пътната карта?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2887

„Пътна карта за развитие на стратегията за електронно управление“ звучи като тежко бюрократичен документ. Когато го писахме дори си позволих да иронизирам стратегическите документи.

Но всъщност такива документи са необходими, за да се знаят както посоката и целите, така и конкретните проекти и интервенции, които трябва да се случат. Пътната карта обхваща разбирането на авторите ѝ (и техните ръководители) за това какво трябва да се случи в следващите няколко години.

Медиите спорадично се сещат за пътната карта – като например при приемането ѝ генерираха мини-скандал как така държавата ще прави електронна поща за 25 милиона, което беше напълно грешен опит за тълкуване на един абзац от документ. Наскоро пътната карта беше преоткрита, в частта за изцяло нов адресен регистър и ново ГРАО, този път с по-позитивна конотация. Но отново цялостния и лесно разбираем поглед липсва.

Признавам си, че макар да беше доста харесана от хора извън администрацията (напр. бизнеса), пътната карта все пак е голям документ с много текст, който не непременно е интересен за четене. Затова година и половина след приемането ѝ, но преди който и да било от проектите вътре да се е случил, ще опитам да я разясня – по няколко изречения на проект. В самата пътна карта има малко повече информация (което всъщност не е стандартно за пътни карти – обикновено те включват доста общи и разтегливи мерки. Ние решихме да бъдат конкретни проекти с реални цели и резултати). Може някои от тях да са скучни или прекалено „вътрешни“, но електронизацията на цяла държава е дълъг и сложен процес пълен с много детайли. „Прости“ решения няма и малко неща са „wow, това е яко“. Но ето по няколко думи за проектите:

  • Електронно гласуване – започвам с този проект, макар да е в края на таблицата, защото е популярен в момента – Мая Манолова е „вдигнала“ темата след писмо, което е получила. Проектът беше вкаран като приоритетен в пътната карта през есента (няколко месеца след като бяха приети измененията в изборния кодекс). Оттогава досега мина доста време, но проектът най-накрая е в някаква видима фаза. Първата стъпка е да се проучат добрите практики по света и на база на това да се подготви техническо задание за системата. Това може да се разгледа като известно изоставане от първоначалния график, но така или иначе другия ключов за електронното гласуван проект – този за електронната идентификация – също е назад. Все пак срокът „май 2019-та“ не е непостижим, особено ако се използва някое от готовите решения на пазара, вместо да се изгражда нещо от нулата. ЦИК и Държавната агнеция за е-управление засега изглежда да имат намерения да изпълнят проекта. Има ли риск да стане както с машините, с които ЦИК не беше готова навреме? Има, но според мен това няма да е фатално – 6 месеца или 1 година по-късно, електронното гласуване ще е факт, а по-добре малко закъснение, отколкото прибързано въвеждане на нещо с такова голямо значение. Защото объркаме ли го, втори шанс няма да има скоро. (Защо системата се казва „пилотна“ – защото първо ще има пилотно внедряване. След това обаче няма да се прави нова система, а просто пилотната ще бъде въведена в продукционен режим)
  • Одит на информационната и комуникационната инфраструктура (на администрацията и в сектор „правосъдие“). Проблемът в момента е че никой в държавата не знае какви компютри, какви мрежи, какви лицензи, какъв софтуер, какви и колко стари компютри има по администрациите. Идеята е тази информация да се събере еднократно и след това да бъде поддържана в актуален вид чрез изграден за целта регистър. Нормативното задължение го създадохме с наредба, сега остава да бъде изпълнен и проекта. Защо това е нужно изобщо? За да се планира каквото и да било в мащаб, е нужна информация. За да се правят изгодни сделки за лицензи, например, е нужно да се знае какво има налично. На практика най-вероятно ще се окаже, че държавата е купила два пъти повече лицензи за бази данни, отколкото реално ползва. Отделно, тази информация ще позволи да се консолидират част от тези ресурси в облачна инфраструктура. Но за да може да се планира каквото и да било, трябва информацията да е налична. Документацията за проекта е налична на сайта на Държавна агенция „Електронно управление“
  • Държавен хибриден частен облак, или серия от дейта-центрове, в които държавата да си консолидира хардуерния ресурс. В момента „сървъри“ биват наричани всевъзможни настолни компютри, стоящи в краката на някой системен администратор или секретарка, или в добрия случай – в килера на чистачките. Това няма да е първият опит за държавен дейта-център, но целта е най-накрая да се направи както трябва. Не просто да бъдат изсипани железа, а реално да предлага „инфраструктура като услуга“ – администрация Х казва „трябва ми толкова RAM и толкова дисково пространство“ през потребителски интерфейс…и го получава веднага, автоматично. И не се грижи за поддръжката му, защото тя е осигурена централно, в т.ч. резервни копия, защита от атаки, резервираност и т.н.
  • Развитие на пилотната система за електронна идентификация – това е един от най-важните проекти, който се основава на цял закон – целта е да има софтуерна инфраструктура за идентифициране на гражданите в електронна среда. Това на практика значи, че всеки ще може да получи електронна идентичност на избран от него носител (лична карта, друга карта, „флашка“ с електронния му подпис, мобилен телефон) и с нея ще има достъп до всички електронни услуги в държавата. И не само в нашата държава, а във всички европейски държави, защото електронната идентификация ще има трансгранично признаване. Този проект е най-напреднал, и е на етап набиране на оферти. Всички други проекти имат предвидена интеграция с него, така че е важно, че се движи пред останалите (макар и всички да изостават от планираните срокове). (Защо пилотна система – защото има такава, дадени са пари за нея, и трябва да се ползва като отправна точка)
  • Реализиране на система за мониторинг на индикаторите за изпълнение на всички оперативни програми – сравнително скучен от гледна точка на цялостната картина вътрешен проект, който просто е необходим за мониторинга на евросредствата. Има още два проекта за НСИ, които са „вътрешни“ и са свързани с покриване на задължителни изисквания, идващи от ЕС.
  • Публични регистри за бюджетен и проектен контрол и информационни ресурси на електронното управление – със Закона за електронното управление беше създадена държавна агенция с доста правомощия за контрол. Причината е, че нещата в държавата се случват некоординирано, „както дойде“ и „на парче“ и за да имаме накаква устойчивост, трябва това да спре. За целта агенцията трябва да осъществява контрол на всички проекти и дейности и на всички бюджети за информационни технологии. А не всеки да си „маже“ технически задания, които изпълнителите могат да тълкуват както им е удобно, или пък да харчи пари за лицензи и компютри, каквито си е купил само една година преди това и реално не му трябват. В момента агенцията започва да осъществява този контрол без такива регистри (използвайки интернет страницата си вместо това), но тези регистри ще позволят по-плавното му и по-прозрачното му осъществяване.
  • Реализира не на ЦАИС „Съдебен статус“ – това е прословутото „свидетелство за съдимост“. В момента съществува система за това, на база на което е реализирано електронното свидетелство за съдимост, но тя е децентрализирана и остаряла, изисква много ръчно въвеждане на данни, и няма да може да обслужи достатъчно нарастващ брой автоматизирани заявки. За това трябва да се изгради изцяло нова такава, централизирана, така че на едно място да има съдебния статус на всички граждани, и със съответния контрол на досдтъпа тази информация да се предоставя на администрациите (и на гражданите, ако например искат да представят свидетелството в чужбина).
  • Реализиране на универсална ЦАИС „Анализ на корупционния риск“ – каквото и антикорупционно звено да бъде направено, то трябва да има аналитичен капацитет, за да може да установява конфликти на интереси и корупционни практики. Това „на ръка“ не че няма как да стане, но е много несигурно, бавно и подлежащо на „външни влияния“. Целта на системата за анализ на корупционния риск е да събира на едно място информация за лица, заемащи публични длъжности от множество източници и да търси в тях потенциални конфликти на интерерси. Да сравнява декларации пред сметната палата с данни от НАП, да сравнява обществени поръчки с фирми, регистрирани от свързани лица, и т.н. В един момент бях предложил дори данните от системата да бъдат частично публични – т.е. всеки месец системата да публикува колко потенциални проблеми е открила системата, и по колко от тях са образувани проверки. Така неща по-трудно ще се замитат под килима. Вероятно този проект ще трябва да изчака създаването на поредния антикорупционен орган.
  • Реализиране на ЦАИС „Единна входна точка“ за подаване годишни финансови отчети – всеки, който има бизнес, сигурно е „псувал“ защо държавата му иска едни и същи данни по няколко пъти – НАП, Търговския регистър, НСИ. Отговорът е – защото никой не се е бил сетил да ги обедини, а и да се е бил сетил, е нямало техническа И нормативна възможност. Реално в момента законите не позволяват това да се случи, защото Законът за счетоводството изисква печат на счетоводител преди да бъде качен документа, с което се губи машинната му четимост. Т.е. освен проекта ще трябват и нормативни изменения, но идеята е като дойде време за отчитане пред държавата, счетоводителят да извади един файл от счетоводната си система, да го прати на управителя, който да го качи в единната система (подписано с електронен подпис)… и това е. Без декларации и отчети към няколко институции – системата сама ще преценя коя част от данните на коя институция да изпрати. Реализирането на този проект трябва да стартира всеки момент (ако вече не е).
  • Надграждане на Тъговския регистър – Търговският регистър е едно от най-хубавите неща за електронното ни управление по принцип. На практика има много неща, които могат да бъдат подобрени. На първо място – потребителският интерфейс. В рамките на проекта той трябва да стане по-съвременен (най-накрая), но и много други неща – обмен на данни с европейските търговски регистри, както и с имотния регистър. Също така регистърът на особените залози (който е на 20 години и „плаче“ за пълно подновяване) и регистъра на юридическите с нестопанска цел минават към агенция по вписванията, та съответните промени в Търговския регистър трябва да бъдат реализирани. Това може би звучи скучно, но всъщност е ключово, тъй като в Агенцията по вписванията е съсредоточен доста материален интерес – фирми, имоти, особени залози, и системите трябва да са в добро състояние, за да няма злоупотреби.
  • Надграждане на имотния регистър – имотният регистър в момента предоставя малка част от услугите, които реално може, а процесът по закупуване на имот включват доста „хартиени“ стъпки, които от своя страна отварят вратички за имотни измами. Тези дупки трябва да бъдат затворени, а административните услуги на имотния регистър трябва да се електронизират, за да се спестят опашки.
  • Базов регистър на субекти, обекти и събития – в държавата се водят хиляди регистри и регистърчета. Голяма част са на хартия, друга голяма част с в екселски таблици или (не се бъзикам) в Doc файлове. За много от тях би било прекалено скъпа и излишна инвестиция да бъдат изграждани отделни информационни системи – те съдържат малко данни, обновяват се рядко. Но минусите на хартията и екселските таблици (на които не се правят резервни копия) са много. Затова целта на този проект е да има централизирана държавна система за „регистър като услуга“ – някой от съответната администрация (включително общинска) влиза, натиска „създай регистър“, дефинира какви полета има в него, кой има достъп до него, и готово – вече имаме електронен регистър, с резервни копия, отворени данни, контрол на достъпа, защита от атаки и какво ли още не. Това, разбира се, няма да е приложимо на големите и важни регистри като Търговския, имотния, ГРАО, защото там вписванията минават през сложни процеси, но мнозинството от регистрите могат да бъдат електронизирани много лесно чрез такава система. Идеята за проекта тръгна от т.нар. „професионално-квалифицирани лица“, тъй като в секторите „Здравеопазване“ и „Правосъдие“ има множество регистри, в които се водят различни лица – лекари, сестри, санитари, фармацевти, съответно вещи лица, заклети преводачи, оценители, синдици и т.н. Но от „регистър за хора“ решихме, че стъпката до „регистър за всичко“ е лесна и дава много повече ползи.
  • Реализиране на ЦАИС „Гражданска регистрация“ и ЦАИС „Адресен регистър“ – може би най-важните бази данни в държавата – тези на физическите лица (и адресите). Реално това са два проекта, обединени в един, тъй като са към едни и същи институции – ГРАО и ДАЕУ. В момента ГРАО е децентрализирано, писано е на архаична технология, за която поддръжка е много трудно да се намери, не е ясно дали ще издръжи на хиляди заявки в реално време (каквато е целта на електронното управление). Изцяло нова, централизирана система, с уеб-услуги, отворени данни (при защита на личните данни) ще „отключи“ електронното управление. Адресен регистър обаче досега няма. Има номенклатура с адреси на физически лица, има кадастър, но и двете не са достатъчни – съответно съществуват отделни бази данни с адреси в ГРАО, в пощите, в кадастъра и вероятно по частните компании. Целта е всеки адрес да има единен идентификатор, който не се променя никога (за разлика от тези в кадстъра), и по който да може да бъде рефериран и намерен всеки адрес. Т.е. вместо в базата данни да се записва целия адрес, ще се записва само един идентификатор, а реалния адрес ще се извлича от адресния регистър. Плюсовете са много, но един пример е – преименуване на улица. Ако една улица се преименува, всички бази данни, в които са записани адреси, ще имат грешни адреси. Ако използват референция към адресния регистър, това няма да е проблем (а в регистъра ще се вижда кога и защо е преименувана дадената улица).
  • Регистър на годишните технически прегледи и на проведените изпити за водачи – общо взето регистри на ИААА (известна като ДАИ). Няма нужда от много пояснения, но съществуващите системи (част от които са децентрализирани и/или разчитат на хартиен обмен на документи) трябва да се приведат в модерен вид. Защо? Защото в момента се допускат много грешки, данните са неконсистентни и системите не си говорят помежду си.
  • Централизиран регистър на МПС – в момента има регистър, който обаче е децентрализиран, стар, неинтегриран с европейската платформа EUCaris и на който му липсва доста важна функционалност. Най-вече новият регистър ще позволи по-бързото и лесно регистриране на автомобили, тъй като процесите по регистрация ще са част от регистъра и ще бъдат оптимизирани.
  • Регистър на пълномощните – в момента нотариусите имат нещо като регистър на пълномощните, но той е толкова „нефелен“, че реално не върши работа – когато отидеш с пълномощно някъде (напр. в банка), оттам звънят на нотариуса да го питат за пълномощното, защото не всички пълномощни се въвеждат, ако се – не веднага, а и се въвеждат в свободен текст, в който се допускат грешки. Например веднъж в мое пълномощно беше сбъркано ЕГН-то ми, което установих в банката. Ако пълномощното беше вписано, тази проверка щеше да „изгърми“ още при нотариуса. Но това е само на повърхността – от регистъра ще могат да се избират типови пълномощни, пълномощни да се преглеждат и оттеглят от граждани по електронен път.
  • Регистър на запорите – освен нотариусите, и съдебните изпълнители (частни и държавни) имат нужда от централизирана система. Освен чисто административното улеснение, такава система ще намали и злоупотребите на някои ЧСИ-та, които се случват в момента
  • Административно-наказателна дейност. в момента всеки държавен орган с право да „наказва“, си вписва актовете както му дойде – къса ги от кочан най-често. Целта е цялата административно-наказателна дейност в държавата да се вписва в централизиран регистър. Така ще може да се следи кой какви актове съставя, на какви основания, каква част от тях биват платени, в какви срокове. Ще могат да се идентифицират законови текстове, които се нарушават твърде често (или с които администрацията злоупотребява твърде често, налагайки „сплашващи“ глоби), както и законови текстове, които са напрактика глухи – има ги, ама никой не следи за тях. Това от своя страна ще позволи намаляване на административната тежест на база на реалността, а не на база на „тука ни хрумна, че можем да оправим нещо“. Проследимостта на вземанията също е важна, тъй като администрациите рядко знаят дали НАП е събрала глобите, които са наложили.
  • Реализиране на „ЦАИС“ Обществени поръчкитемата беше популярна преди месец-два във връзка с Auxionize. За съжаление държавната централизирана платформа за изцяло електронни обществени поръчки още не е факт, основно заради обжалвания и решения на КЗК. Но целта е ясна – всички обществени поръчки задължително да са изцяло електронни, през централна система, която да е сигурна и прозрачна (т.е. да публикува автоматично отворени данни за всички поръчки, а не както сега това да става ръчно).
  • Реализиране на национална здравна информационна система – това е огромен проект, с няколко етапа, като първите неща (които трябваше да са се случили преди 2 години, но вместо тях получихме пръстови отпечатъци) са – електронна рецепта, електронно направление, електронен здравен запис. На база на това ще се изграждат още доста системи, чрез които лекарите да не са залети с бюрокрация, пациентите да не разнасят хартии напред-назад и да са по-добре информирани. Централизирана (и вярна) здравна статистика ще позволи реална политика в здравеопазването, а не гледане в тавана.
  • Надграждане на основните системи на НАП – НАП е най-електронната администрация (заедно с Агенция по вписванията), но и там има доста кусури. Не всички системи предоставят възможност за интеграция, когато такава има, тя е по архаичен начин с копиране на файлове, а потребителските интерфейси често са ужасни. Тези и други проблеми трябва да бъдат адресирани с този проект. Аналогичен проект за Агенция митници, на който няма да се спирам, и чиято цел е подобряване на вътрешните системи на агенцията. Все пак би трябвало в рамките на проекта най-накрая да направят човешко електронно получаване на EORI номер, че това, което има в момента, е обидно.
  • Национален портал за пространствени данни – има европейска директива INSPIRE, според която трбва да имаме национален портал с отворени пространствени данни. Има няколко опити за такива, всичките са катастрофа (колкото и в администрацията да твърдят иначе), съответно сме на практика в нарушение на директивата и подлежим на санкции. Порталът ще бъде интегриран с портала за отворени данни и ще включва географски данни от страната – пътища, административни единици, водоизточници и др. Като цяло директивата не се изпълнява и от доста други страни, а наличните данни са с кофти качество, така че личното ми мнение е, че не е особено смислена предвид резултатите, но да видим.
  • Портал за споделени ресурси за разработка на софтуерни системи за електронно управление – нещо като „Бг-мама“ за електронно управление. В момента разработчиците на системи за държавата откриват топлата вода всеки път – всеки си пише компоненти за интеграция, аплети за електронни подписи, интеграции с деловодни системи и какво ли още не – идеята е всички да споделят както код, така и знание чрез обща система, така че да не губим време в откриване на топлата вода.
  • Цифровизиране на кадастрални карти – далеч не цялата кадастрална информация е електронизирана, а трябва. Всъщност към момента само за 20% от страната има цифрови кадастрални карти. А електронни услуги на кадастъра всъщност съществуват, но са с ужасен потребителски интерфейс и много малко хора реално знаят за тях и могат да ги ползват. Това трябва да се промени.
  • Регистър на недвижимите културни ценности – помните като изгоряха тютюневите складове в Пловдив. Или като събориха поредната къща-паметник на културата. Ами, това, че те са паметник на културата всъщност е трудно установимо, тъй като няма централизиран регистър, няма и публично достъпна систематизирана информация. Е, целта на този проект е да има такава.
  • Единна информационна точка – общо взето целта е да има информация за подземна инфраструктура (тръби, кабели), така че някой като копае някъде, да не вземе да скъса нещо. И да е ясно, къдет вече има прокопано, така че да не се копае излишно. По-сложно е, разбира се, и произтича от европейска директива, но накратко е това.

Ако сте оцелели дотук – супер. Но всичките тези детайли вероятно не интересуват много хора. Което е и единият от проблемите на електронното управление – нито печелят избори, нито някой забелязва, когато нещо се случи (например последният проект и да стане, много малко хора ще разберат, но от друга страна ще бъдта спестени доста пари и доста главоболия на бизнеса; или пък това, че ще има ново ГРАО едва ли ще бъде усетено директно, но това ключово за развитието на … всичко).

И се надявам да е видимо, че нещата са „мислени“. Дали ще бъдат реализирани както са замислени е друга тема – засега виждаме само забавяне (по редица причини, някои от които обективни, други – свързани със смяната на властта, трети – с мудност на част от администрацията). Пътната карта има и втора част със следващи проекти, но там съвсем ще ви отегча, та ще я оставя за момента, в който сме по-близо до нея – например след 2 години.

А дотогава всички проекти по-горе трябва да са се случили, трябва да са с отворен код, за да можем да следим дали се случват както трябва, да предоставят отворени данни, за да следим дали оперират както трябва след като бъдат внедрени, и изобщо – да „станат както трябва, а не както обикновено“. И като казвам „трябва“ – имам предвид, че го пише в закон и наредба. Дали ще се спазват – ще видим.

Преброяване на българите в Германия по общини и години

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/bgde/

Настрана от очевидното, основаната причина да разглеждам данните за българите в Германия е това, че изглежда е най-голямата ни диаспора в света с над 260 хиляди българи. От това се повдига отново и неизбежния въпрос доколко е адекватно покритието на консулските услуги в Европа. За него ще пиша пак скоро.

Тук искам да покажа нагледно данни на DeStatis, които някак съм пропускал до сега. Предоставят броя чуждестранни граждани по общини в страната и има данни за последните 19 години. Направих бърза карта, за да илюстрирам как са емигрирали българите към и в Германия. Позволява фокусиране върху конкретна община и анимиране на данните през времето.

Дяволът е в детайлите

Разбира се, както винаги данните имат някои условности. Те представят единствено регистрираните българи в дадената община или административен регион. Системата в Германия е много строга и не може да направиш почти нищо без регистрация, но все пак това не изключва нелегално пребиваващи, особено в годините преди 2007-ма. Също така, данните разглеждат единствено българите без немски паспорт. Такъв са получили 17000 българи за този период. Събирането на данните от общините също е особено. С Saarland, например се отчита наедно за няколко landkreis-а. В Kassel пък до 2007-ма са се събирали данни за landkreis-а, а след това са включени в данните за града. Опитал съм се да представя коректно данните взимайки предвид промените в устройството за този период. Отделно, в информацията за всяка община съм посочил съотношението мъже/жени. Не съм го представил на картата, тъй като повечето общини са с твърде малко българи, за да може да се направи някакво смислено сравнение.

Къде, кога, колко

Като натиснете на дадена година, на картата се показва разпределението им тогава. Ако натиснете определена община ще видите на графиката броя българи регистрирани точно там между 1998 и 2016-та. Натиснете където и да е другаде на картата, за да изчистите фокуса на общината.

Ще забележите, че има два линка под картата. Първият пуска анимация през годините. Вторият превключва режима на представяне от абсолютен брой българи към такъв на брой българи на всеки 100000 население. Последното дава по-добра представа за концентрацията, тъй като подобно на България доста селски региони са почти обезлюдени. Допълнително съм изсветлил общините с малко население, за да се отрази това. Така се вижда, че Берлин макар с най-много българи – над 15000, има по-малко концентрация спрямо населението, отколкото общините в региона Frankfurt-Mannheim.

Интересно ми е какви са вашите наблюдения на база тези данни. Споделете ги в коментарите. След картата съм дал линкове към други мои статии разглеждащи българите в чужбина.

Източник: DeStatis