Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sluchayat-na-sudiya-vladislava-tsarigradska-ili-kakvo-oznachava-da-nyama-pravosudie/

Широко разпространено в България (а и в други страни) е убеждението, че увеличаването на наказанията е превенция срещу престъпността. Затова след всяко тежко престъпление, станало водеща тема в новинарските емисии, се чуват гласове за промяна на Наказателния кодекс (НК) и по-тежки присъди. Някои изразяват носталгия по законите от времето на хан Крум, когато за кражба са се рязали крайници, а националпопулисти като председателя на „Възраждане“ Костадин Костадинов дори искат връщане на смъртното наказание.

Два проблема плюс един

Проблемите с това популярно убеждение са два. Първо, то не почива на реални факти. В изследването на историка Стефан Иванов „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 г.)“ например се доказва, че въпреки ефективното изпълнение на смъртни присъди, умишлените убийства по времето на социализма са дори повече, отколкото в посттоталитарния период.

Второ, въпреки това въпросното убеждение стои в основата на не една и две законови промени. Не поради некадърност на законотворците, а от чист популизъм, достигащ шизофренни висини. Например през 2020 г. отзвукът от катастрофата, при която загина журналистът Милен Цветков, стана повод ГЕРБ да предложи увеличаване на наказанията в НК за шофьори, употребили алкохол или наркотици. Две седмици по-късно партията представи концепция за наказателната политика за пет години напред, в която се казва: „Статистиката ясно сочи, че повишаването на размерите на наказанията не води до намаляване на престъпността.“

Към тези проблеми се прибавя и трети, местен – правосъдната система в България не изпълнява основната си функция да гарантира справедливо правосъдие в съответствие със законите. В такъв случай какво значение има колко строги са те? След като някои извършители на престъпления няма да бъдат осъдени, каквото и да са направили, а някои жертви на престъпления няма да получат не само справедливост, а дори и защита.

Защо е важно да говорим за Владислава Цариградска

Ако правосъдната система не е в състояние да защити един съдия, който просто се опитва да работи както трябва, тя не може да защити никого. Пример за такъв съдия e Владислава Цариградска. Одисеята си тя обобщава в писмо, което на 12 април изпраща до членовете на Висшия съдебен съвет и председателката на Върховния касационен съд, както и до медии. Татяна Ваксберг го обобщава:

Съдийката твърди, че я заплашват със смърт, а хората, които трябва да я защитят, все едно не я чуват. И така пет години.

В този период от пет години, в който се сменят трима главни прокурори, Цариградска работи в Районния съд в Луковит, а след това – в Окръжния съд в Плевен. Първоначално я заплашват Мартин Божанов, известен като Нотариуса, и хора около него, защото тя отказва да решава дела така, както той иска, и да си направи отвод по тях. Божанов дори отправя заплахи към нея в съдебната зала.

Следва компроматна кампания срещу Цариградска първоначално в ПИК, но тъй като съдийката продължава да не се подчинява, компроматите се множат и из други от „пеевските“ медии. Същевременно тя получава и заплахи. През 2020 г. е под охрана за 6 месеца, но охраната си тръгва, а заплахите постоянстват. Цариградска търси правата си в съда, не я държат в течение по хода на делата ѝ, но пък сайтът „Афера“ публикува части от нейни показания – значи се е сдобил с тях от вътрешен на съда човек.

След убийството на Мартин Божанов заплахите не престават, а стават все повече (над 70) и все по-страшни – че ако не „млъкне“, ще ѝ изкормят гениталиите, че съпругът и трите ѝ деца „ще са с бетонирани крака на дъното на язовира“ и т.н. Полицията задържа клошар, който беше обвинен, че е изпращал анонимни заплахи и до различни институции. Тази версия не изглежда реалистична – най-малкото заради упоритата слепота на правосъдната система за случая на Цариградска. А и например защото предупреждение „да се кротне“ идва също от човек на име Веселин Иванов – бивш служител в Дирекция „Публична комуникация“ при главния прокурор.

От средата на февруари 2024 г. Цариградска отново е с охрана, но след смяната на правителството отговорна за охраната в Министерството на правосъдието става представителка на прокуратурата. А прокуратурата години наред упорито отказва да разследва заплахите срещу съдийката. В писмото си Цариградска иска мерки, които да осигурят защита и правото на честно правосъдие както за нея, така и за всеки съдия, който е в подобна ситуация.

Репресии срещу други съдии

Съчетанието от компроматна война и излагане на риск на „непослушни“ съдии не е прецедент, независимо на колко висока позиция се намират те. Лозан Панов, който беше председател на Върховния касационен съд между 2015 и 2020 г., беше редовен обект на компромати в „пеевските“ медии. В писмото си Владислава Цариградска припомня протеста срещу него през 2017 г., който се запомни с одраните агнешки главички. След години Любена Павлова – тогава бъдеща, а днес бивша съпруга на Петьо Петров, известен като Еврото – призна, че е организирала протеста по поръчка на Еврото, чието име нашумя покрай аферата „Осемте джуджета“.

Цариградска припомня и част от перипетиите на съдия Мирослава Тодорова. През 2021 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България заради дисциплинарни производства срещу съдийката в периода 2011–2012 г. Тя е уволнена през 2012 г., а през 2013 г. е възстановена на работа, но на по-ниска длъжност за една година.

Обвиненията срещу Тодорова са скалъпени, а истинската причина е, че по онова време тя е председателка на Съюза на съдиите в България – неправителствена организация, позволяваща си критични позиции по отношение на правосъдната система. През 2012 г. организацията излиза с остра реакция срещу назначаването на Владимира Янева за председател на Софийския градски съд. На следващия ден Мирослава Тодорова е уволнена.

Затова ЕСПЧ отсъжда, че по отношение на нея е нарушена Европейската конвенция за правата на човека, по силата на която, казано накратко, човек не може да бъде наказван по причини, различни от описаните в закона, по който е наказан. Обвиненията срещу Тодорова са, че бави делата си, но по същество „наложените ѝ санкции са представлявали намеса в упражняването на правото ѝ на свобода на изразяване“.

Янева впрочем също е уволнена през 2015 г. , а после – осъдена условно. Причината е, че е разрешавала незаконно подслушване. Името ѝ беше замесено в редица скандали, свързани с отношенията между политическата власт и прокуратурата – достатъчно е да си спомним за „опраскването“ и „двете каки“.

С това обаче репресиите срещу Мирослава Тодорова от страна на върховете на правосъдната система не престават. През 2019 г. Инспекторатът на Висшия съдебен съвет (ИВСС) публикува онлайн, както всяка година, имотните декларации на съдиите. От всички над 4400 декларации само тази на Тодорова е с незаличени лични данни. Така ЕГН-то, адресът и номерът на личната ѝ карта стават общодостъпни (включително за хората, които е осъдила), както и ЕГН-тата на нейния партньор и непълнолетния ѝ син – в противоречие със Закона за защита на личните данни.

Според ИВСС става въпрос за „пропуск“. Файлът с декларацията на Тодорова е озаглавен NE SE CHISTIIIIIIIIIIIIIIIIII, което навежда на мисълта, че съответната информация умишлено не е изчистена и ИВСС нарочно е изложил съдийката на риск.

Потребност от възстановително правосъдие

Освен че правосъдната система ги репресира, защото имат дързостта да работят съвестно и да имат високи професионални стандарти, между Владислава Цариградска и Мирослава Тодорова има още нещо общо – и двете застават зад принципите на възстановителното правосъдие. Това означава не просто извършителите на престъпление да бъдат наказани, а да имат възможност да компенсират поне отчасти стореното и да помогнат на жертвите.

„Това не значи някой да бъде освободен от отговорност, означава да се намесиш и да подпомогнеш след това съвместното живеене на хората“, разяснява Владислава Цариградска пред „Свободна Европа“. В статия за „Тоест“ съдиите Мирослава Тодорова и Калин Калпакчиев дефинират възстановителното правосъдие като „способ да видиш другия като пълноценно човешко същество“.

Да си представим правосъдна система, в която хората носят отговорност за престъпленията си, но тя не се свежда до изолиране от обществото и издевателства в затвора, а включва сериозни усилия за превъзпитание и възможност за компенсиране на щетите впоследствие.

В тази система Мартин Божанов не е оръжие за кални поръчки, докато стане неудобен и съответно бъде убит, а просто далавераджия и имотен измамник. След като е осъден и излежава намален срок на присъдата си, защото се съгласява да премине през рехабилитационна програма, той се свързва, с посредничеството на медиатор, със свои жертви и им помага. На единия прави ремонт в дома, който преди се е опитал незаконно да отнеме. На друг помага да си отвори кафене, понеже има опит в това. И той е жив и доволен от живота си, и потърпевшите са компенсирани, и правосъдната система си е свършила работата.

Ще си кажете: проблемът не е, че нямаме възстановително правосъдие, а че и това правосъдие, което имаме, не работи справедливо и не успява да гарантира справедливост дори за онези, които го практикуват. Прави сте, знам. От друга страна обаче, ако една система не функционира, може би трябва да бъде конструирана по друг начин. И след като по-строгите наказания така и така не дават желания ефект, защо да не пробваме с добро?

Водещо изображение: Владислава Цариградска в студиото на „Здравей, България“ по Нова телевизия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/schupenoto-pravosudie-i-prekurshenata-humannost/

„Не искаме убийците сред нас.“ „Един човешки живот не струва 5000 лв.“ Тези лозунги можеше да се видят на протеста срещу освобождаването на Пламен Владимиров под гаранция от 5000 лв. Едва 20 дни по-рано освободеният беше осъден на доживотен затвор на първа инстанция, защото заедно със сина си Орлин е планирал убийството на снаха си Евгения. После лично е превозил и изхвърлил трупа ѝ. След това и двамата в продължение на цял месец хладнокръвно са поддържали лъжата, че жената е излязла и не се е прибрала.

Основанието за освобождаването под гаранция е тежкото здравословно състояние на Пламен Владимиров. Освен сериозните си хронични заболявания той е и с оперативно отстранен анус. Българските затвори не са места, където хората със сериозни здравни проблеми могат да получават адекватна терапия. От правозащитна гледна точка, макар и съучастник в убийството на снаха си, Владимиров-старши заслужава хуманно отношение – само защото е човек. Концепцията за правата на човека обаче ерозира поради двойните стандарти в правосъдието.

Сред най-важните условия една правосъдна система да бъде справедлива е тя да действа еднакво в аналогични случаи. А българското правораздаване е твърде избирателно – както спрямо подсъдимите и осъдените със здравословни проблеми, така и по отношение на размера на гаранцията. Ето само няколко от безбройните примери, които показват как правосъдието може за едни да играе ролята на инквизиция, а към други да е толкова толерантно, че чак липсващо.

Правосъдието като инквизиция

Помните ли унизителния арест на бившата кметица на „Младост“ Десислава Иванчева и заместничката ѝ Биляна Петрова по обвинение, че са взели подкуп? Те останаха в ареста 8 месеца въпреки влошеното здравословно състояние на Петрова и на майка ѝ, за която тя полага грижи. Гаранцията за Петрова беше 8000 лв., а за Иванчева – 10 000. Двете бяха ту зад решетките, ту под домашен арест в продължение на три години, след което бяха осъдени на затвор. Междувременно Иванчева роди и беше отделена от детето си, за да изтърпи присъдата си. Тя заведе дело срещу Сливенския затвор заради липсата на животоспасяващи лекарства и стоматологична помощ, което моментално се оказа прекратено.

Певицата Лиляна Деянова (известна като ЛиЛана) пък остана в ареста четири месеца въпреки непоносимите болки в гърба си, претърпял три операции. Тя беше арестувана заедно с брат си и техен съдружник по подозрения, че са злоупотребявали с евросредства и в контекста на обвиненията срещу хазартния бос Васил Божков, на когото се смята, че е била приближена. Гаранцията на ЛиЛана беше цели 40 000 лв.

Иванчева, Петрова и Деянова никого не са убили, нито са причинили телесна повреда. Обвиненията срещу певицата досега не са доказани, а въпреки присъдата за бившата кметица и сътрудничката ѝ общественото мнение така и не се убеди във вината им.

Правосъдието като отсъствие

Само срещу подписка обаче се отърва от ареста Начо Пантелеев, и то едва 24 часа след задържането си. Той е обвинен, че е причинил смъртта на футболния треньор Ферарио Спасов с автомобила си, който е карал със 150 км/ч. Пантелеев, който е шофьор от малко повече от година, но има скъпа кола, се е хвалил в социалните мрежи как развива скорост от… 268 км/ч. В първите часове след инцидента дори не му беше отнета книжката и не му беше забранено да напуска страната.

Печално известен е случаят с Васил Михайлов, син на пернишкия прокурор Бисер Михайлов – все е освобождаван от ареста, независимо колко хора е пребил и колко е заплашил. А когато Михайлов-баща беше задържан заради сигнал за насилие над жена си, която отрече той да ѝ е посегнал, не се намери прокурор, който да оспори освобождаването му. Въпреки че според Наказателния кодекс средната телесна повреда, каквато според медицинската експертиза е нанесена на жената, трябва да се разследва дори ако жертвата не настоява за това.

Списъкът може да продължава още дълго и назад във времето. Да си припомним само т.нар. братя Маргини, които бяха обвиняеми в подготовка на три убийства. Преди да бъдат окончателно оправдани през 2012 г., различни здравословни причини ставаха основание я за отлагане на делата, я за излизането на някого от тях под гаранция.

Неусетният път към дехуманизацията

Тези двойни стандарти засилват у обществото – и особено у близките на жертвите – чувството за несправедливост на правосъдието. То от своя страна допълнително подкопава и без това крехкото доверие в съдебната система. Честите протести срещу тази или онази присъда, мярка или срещу липса на наказание допринасят за една все по-устойчива нагласа, че общественото мнение знае по-добре от съда как да отсъжда той.

Когато общественото мнение е на страната на жертвите на престъпление, справедливостта обикновено изглежда като възможно най-строгото наказание. Щом няма смъртна присъда, то нищо по-малко от доживотен затвор без право на замяна. Извършителите на престъпления се приравняват с онова, което са извършили. Личността на причинилите нечия смърт се свежда до „убийци“, все едно дали са отнели човешки живот планирано, спонтанно, или пък по непредпазливост. А редуцирането на група хора само до една тяхна (негативна или смятана за негативна) характеристика е един от признаците на дехуманизацията.

„С какво този човек може да бъде полезен на обществото? С кое? Не знам. Ако може някой от вас да ми отговори. И двамата с какво могат да бъдат полезни? С нищо.“ Думите са по адрес на Орлин и Пламен Владимирови и принадлежат на Иво Найденов, който е адвокат на семейството на убитата Евгения.

С работата си като компютърен специалист Орлин Владимиров е можело да продължи да бъде полезен на обществото, ако не беше заловен. Баща му също вероятно притежава някакви качества, с които би могъл да има принос. Но това не означава, че те не следва да понесат своята отговорност. Смисълът на присъдата не е, че те са безполезни, а че са извършили престъпление.

Престъпление и изкупление

Съдбата на баща, син и внук Владимирови е история за токсичната мъжественост. Баща, за когото е толкова в реда на нещата една жена да бъде следена и убита, ако е „излязла от правия път“, че помага на сина си и в следенето, и в убийството. Малко момче, което цял живот ще трябва да се справя с травмата, че баща му е убил майка му с помощта на дядо му.

Токсичната мъжественост е тема и на филма на Марк Фостър от 2001 г. „Балът на чудовищата“. Баща, син и внук – потомствени палачи, възпитани в презрение към жените. Внукът не преживява бащиния натиск да бъде „корав мъж“. Бащата се опитва да изкупи вината си, като прекъсва веригата на токсичната мъжественост и се влюбва във вдовица на затворник, когото е екзекутирал. Започва да се учи на емпатия. Жената разбира, че той е изпълнил смъртната присъда на мъжа ѝ, и намира сили да му прости. Справедливостта е постигната – не с наказание, а с катарзис, изкупление и тръгване по нов път.

Да си представим възможен свят, в който Орлин Владимиров действително се разкайва за стореното и решава да направи нещо полезно. Той започва да записва в затвора лекции за вредата от токсичната мъжественост, предназначени за ученици и младежи с проблемно поведение, като се позовава на собствения си опит. След време получава възможност и лично да се среща с младите хора, за да ги убеждава да не станат като него.

Да си представим и че Начо Пантелеев или някой като него постъпва по аналогичен начин – убеждава младите шофьори да карат внимателно и да не се държат като бабаити, разказвайки им за последствията от своята фатална грешка.

Всъщност има такива случаи, макар и не в България. Германецът Хенри Оливер Якобс например е лежал 19 години в затвора за убийство, но днес се е посветил на превенцията на насилието и престъпността. И споделя собствения си опит в интервюта.

Трудно представимото възстановително правосъдие

Идеята за възстановителното правосъдие отива дори още по-напред. То се основава на схващането, че традиционното правосъдие не прави обществата по-добри, нито лежането в затвора намалява престъпността. Ала ако извършителите на престъпления и техните жертви (или близките на жертвите) успеят да се видят едни други като човешки същества и пострадалите дадат шанс на извършителя, той би могъл да направи нещо полезно за тях, вместо да стои зад решетките.

Така пострадалите ще са получили някаква смислена компенсация, а не само удовлетворение от факта на наказанието. Извършителят ще е получил втори шанс, а обществото ще е станало една идея по-хуманно.

В България е трудно да си представим това като разпространена практика именно поради дехуманизиращото отношение към престъпниците. Действително, за някои от тях е трудно да предположим, че преживяват катарзис. Например Орлин Владимиров и баща му с цялото им хладнокръвие, с което лъжеха и променяха версии – не изглежда много реалистично те от днес за утре да съжалят и да станат нови хора. И все пак не можем да знаем със сигурност какви предстои да бъдат.

Възстановителното правосъдие може да бъде възприето от едно общество, ако то е способно да направи базисното допускане, че човекът е повече от това, което е извършил или което му е причинено. Ето защо най-голямата пречка пред наличието на реално възстановително правосъдие е дехуманизиращото отношение. А в България хуманността като че ли става все по-дефицитна.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/zatvorut-na-21-vek/

Този текст е базиран на проучванията, направени заедно с Дарина Банова през есента на 2022 г. в рамките на изследователския и експериментален проект на тема „Форми на несвобода. Затворът на ХХI век“: тя – като дипломант към катедра „История и теория на архитектурата“ в УАСГ, а аз – като неин ръководител.

Във времена, в които бъдещето на демокрацията в България изглежда объркано и все по-обвързано със съдебната система, има едно място, където правораздаването се пресича с архитектурата, при това буквално. Състоянието на затворите и условията, в които живеят лишените от свобода и работят техните надзиратели, е активна тема вече няколко години, включително за няколко български правосъдни министри. Междувременно български затворници съдят България в Европейския съд по правата на човека. Служители на затворите провеждат национални протести. А в дупнишкото село Самораново, където в момента се изгражда нов затвор за 400 души на мястото на бившето военно поделение, хората са притеснени.

Всъщност темата за затворите, макар на пръв поглед периферна и често пренебрегвана, говори много за обществото ни днес. А архитектурата на затворите е добър повод да анализираме еволюцията на идеите ни за контрол, наказание и морал, за свобода и несвобода и как пространствата всъщност формират хората.

Властта на пространството

Архитектурата не е даденост. Тя е среда, която ни определя и изгражда дори само през чисто физическото изживяване на пространството, заобикалящо телата ни. Това е най-устойчивото клише на архитектурната теория, което е също толкова непоклатимо вярно. Замислете се, че има сгради, които ви карат да се чувствате добре, и други, които ви потискат. По определени настилки вървите бързо, по други – бавно и несигурно. Има места, където с удоволствие се спирате, и други, в които се чувствате напрегнати. Има публични пространства, които естествено припознавате като места за протест, и други, които носят със себе си невидим, но неизбежен контрол.

Популярен пример от архитектурната история е планът за тотална реконструкция на Париж, осъществен от барон Осман след средата на XIX в. и формирал онзи парижки център с широки булеварди и красиви сгради, който познаваме и до днес. Но това е план не само за модернизиране на един град със средновековни тесни улици, с липса на въздух и светлина и с много болести. Това е план и за контрол над гражданите му, които успешно преграждат тези тесни улици с барикади в поредица въоръжени въстания през първата половина на века и особено по време на Френската революция от 1848 г.

Пространствата обаче могат не само да контролират. Ето още два известни примера.

През 60-те години на ХХ в. Лудвиг Ерхарт, канцлер на ФРГ, поръчва нова резиденция на властта, т.нар. Kanzlerbungalow в Бон – изящен едноетажен павилион с много стъкло, който дава усещането за прозрачност, достъпност и човешки мащаб. До обединението на Германия това е мястото, където западногерманските канцлери живеят, забавляват се и посрещат чуждестранни дипломатически делегации. Сградата е представителната „дневна“ на ФРГ, а светлите ѝ модернистични пространства стават символ на демокрацията.

Държавната детска болница Alder Hey в Ливърпул, завършена през 2015 г., е друг вид сграда. Тя не е просто здание в парк, а сграда, органично свързана с природата. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка. Целта на архитектите е ясна – те създават пространство, което лекува: дава усещане за добър живот, има дизайн, който повдига духа, свързано е с природата за максимален терапевтичен ефект.

Но да се върнем на затворите. Още по-интересен е въпросът

дали пространствата ни правят лоши, или добри, дали могат да влияят на моралния ни избор.

Морално ли е изобщо архитектите да проектират места за изолация? И как трябва да изглежда наказателната архитектура днес?

Паноптикумът

В холандския град Бреда има една сграда, която се вижда отдалеч – голяма, цилиндрична, четириетажна и покрита с купол. Няма нищо общо с тесните къщички по уютните улички и каналите на града. Вътре сградата е куха, с кръгъл покрит двор, колкото половин футболно игрище, а около него по извитите тухлени стени се виждат стотици еднакви оранжеви врати, равномерно разпръснати из четирите етажа нагоре, гледащи към двора. Зад всяка врата има по една малка стая, която някога е била затворническа килия. Но това не е обикновен затвор. Сградата, построена през 1886 г., е паноптикум.

Паноптикумът е най-популярният идеален теоретичен модел за затвор.

Създаден през 1791 г. от английския философ и юрист Джереми Бентъм, той е планиран така, че всеки затворник да бъде отделен в килия и скрит от погледа на останалите. Килиите са построени около централната наблюдателна кула, откъдето се предполага, че всеки затворник е видим единствено за надзирателя. Бентъм смята, че изолацията е ключова за успешното функциониране на един затвор. Индивидуалните килии ограничават побоищата и конспирациите. Контролът e съвършен.

Бентъм така и не успява да построи своя идеален затвор през XVIII в., но сто години по-късно холандците издигат един от малкото истински паноптикуми в Бреда. И какво се оказва? Оказва се, че скъпият революционен експеримент е грандиозен провал.

Изолацията не превъзпитава никого. Напротив, причинява остри умствени заболявания и смърт сред затворниците.

А тоталният контрол – другият инструмент на паноптицизма, става олицетворение на модерната дисциплинарна власт с всички нейни плашещи последствия. За френския философ Мишел Фуко паноптикумът е не просто сграда, а властта, дестилирана до нейната есенция. Надзирателят невинаги гледа към затворниците; ключовото е, че може да го направи по всяко време, когато пожелае. Тъй като затворниците не могат да разберат дали са наблюдавани, или не, те трябва винаги да се държат така, сякаш са. В резултат на това контролът става самоконтрол – чувството, че някой те наблюдава, е достатъчно.

Възстановителното правосъдие

През XXI век нещата са различни. Ясно е, че изолацията не помага нито на престъпниците, нито на обществото. Възстановителното правосъдие е метод, който се налага напоследък и в България и цели поемането на отговорност от страна на правонарушителите, създаването на усещане за принадлежност към общността и чувство за безопасност от страна на обществото спрямо престъпилите закона. Окуражават се самоконтролът и самонаблюдението сред затворниците, превъзпитанието се осъществява чрез образование и развитие на различни умения, чрез разговори и срещи.

Положителен съвременен пример за лишаване от свобода, който прилага принципите на възстановителното правосъдие, са норвежките затвори.

Затворът Халден многократно е отличаван като пример за „най-хуманния затвор в света“ въпреки най-високата степен на сигурност, която предоставя.

Пространствената организация се изразява в павилионна структура с множество открити пространства и озеленяване, което кара лишените от свобода да се чувстват в природна среда. Надзорът се извършва директно, на малки групи, а служителите са в постоянно взаимодействие с криминално проявените и участват в дейностите им.

Но каква е ситуацията в България?

Затворът на ХХI век и България

Първите български затвори са проектирани в началото на ХХ век по стандартна схема с кръстосан план с главна наблюдателна кула в центъра и жилищни корпуси с дълги коридори, от които се стига до килиите. Надзирателят наблюдава от кулата и има видимост към всички крила на сградата. Това де факто е вид паноптикум. Такива са затворите в София, Враца, Варна и Стара Загора, проектирани между 1905 и 1931 г. Характерни елементи на тези сгради са масивните огради, централните наблюдателни кули с т.нар. колело в тях и второстепенните охранителни кули. Последният нов затвор, построен в България, е Сливенският женски затвор от 1961 г.

Местата за лишаване от свобода в България се делят на няколко вида: затвори, затворнически общежития от закрит тип и затворнически общежития от открит тип. Диференцирането на лишените от свобода в съответния вид заведение се извършва според режима на изтърпяване на наказанието – специален, строг, общ и лек.

Статистически данни показват, че за последните 10 години лишените от свобода са намалели почти двойно. Това, както и откриването на нови затворнически общежития за по-леките режими, облекчава системата и дава възможност за подобряване на условията в заведенията за лишаване от свобода. Фактори като намалелия брой престъпления и респективно лишени от свобода, влизането на България в Европейския съюз и налагането на Европейските правила за затворите, както и финансирането на програми за подобряване на местата за лишаване от свобода дават оптимистичен шанс за промяна на сегашното състояние.

Какъв би могъл да бъде новият универсален архитектурен модел на тази промяна?

Моделът

Първо, килията трябва да загуби ролята си на централно място в живота на затворниците, отстъпвайки мястото на модел, организиран на принципа на самодостатъчни жилищни единици. В рамките на всяка жилищна единица затворниците да могат сами да управляват времето си и да организират разпределението на отговорностите по отношение на общите части. Това овластява хората и предразполага към проактивно поведение. Жилищните единици да бъдат балансирана организация между индивидуални пространства за самостоятелни дейности и колективни пространства за социално взаимодействие с фокус върху вторите – отново с цел изграждане на микрообщности.

После, нужна е борба със стереотипите – премахване на плашещия образ на затворите и стигмата на лишаването от свобода. Като социална институция пенитенциарното заведение трябва, доколкото е възможно, да бъде интегрирано в общността, в която ще бъде освободен затворникът, и да взаимодейства с околността.

Разбира се, не може без бариери към външния свят за поддържане на сигурността. Но архитектурният образ трябва да деинституционализира сградата и да я интегрира в по-широката общност чрез представяне на нормализиран, съвременен, ориентиран към гражданите облик и подходящ мащаб. Затворът трябва да е във връзка с външния свят, за да не се превърне в непроницаем елемент, неотзивчив към стимулите, идващи от града.

Възможно ли е такова бъдеще на затворите? Вероятно да. Възможно ли е в България? Разбира се. Но то е в пряка връзка и с осъзнаването на властта на архитектурата да решава социални проблеми, като създава смислени пространства.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-vuzstanovitelniyat-podhod-mozhe-da-se-suchetae-s-traditsionnoto-pravosudie/

<< Към част първа

В първия текст – „Възстановителното правосъдие – опит за помирение“, представихме как и защо възниква необходимостта от възстановително правосъдие в съвременните общества и какво по същество представлява тази концепция, разработена от критичната криминология. За да откроим отчетливо основните възстановителни ценности и практики, често ги сравняваме с установените практики в традиционното правосъдие и ги противопоставяме на тях. Но също така всекидневно се убеждаваме, че традиционното правосъдие невинаги е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на станалото.

Една история, която може да се случи навсякъде

В този втори текст ще разкажем историята на един казус от практиката на съдия от районен съд в малък град близо до София. Макар че съдебното дело отдавна е приключило и наказанието е изпълнено, за да бъде защитено правото на личен живот на участниците в наказателното производство, техните имена, названията на населени места и други отличителни особености на случая са променени.

Тази история показва потенциала на възстановителния подход да повиши доверието в традиционното правосъдие, да го направи по-ефективно и да осмисли целите и съдържанието на наказанието. Ясно се вижда, че усилията на съдията, ангажирането на инициативата на кмета и на близките на извършителите и жертвата спомага за изграждането и развитието на местната общност. Своеобразната възстановителна програма, която съдията е приложил по време на изпитателния срок, е довела до насърчаване на толерантността и готовността за лично участие – първоначалното недоверие и сдържаност на участниците постепенно се преодоляват, като в крайна сметка е поставено начало на пълноценна промяна в живота на двамата младежи и на пострадалия от извършеното престъпление.

Става въпрос за двама приятели – Калоян и Никола, които живеели в село, намиращо се в близост до малкия град – седалище на районния съд. Семействата и на двете момчета били бедни, родителите им – безработни, нямали добро образование и трудно намирали препитание в малкия град. Затова родителите на Калоян и Никола напуснали селото в търсене на работа в чужбина или в по-големи градове в страната.

Калоян бил на 24 години, а Никола – на 20 години. И двамата завършили осми клас, трудно се справяли, нямали подкрепа и напуснали училище. Не работели постоянно, тъй като в селото нямало подходяща работа за тях. Разчитали техните близки да им осигуряват подслон и прехрана, както и от време на време да им дават пари, с които си купували основно алкохол и цигари. Калоян живеел при по-големия си брат в селото, защото родителите им работели от дълго време в чужбина. Никола съжителствал с баба си в селото, а неговите родители се преместили в друг отдалечен град, където управлявали неголяма селскостопанска ферма.

Жертвата на престъплението – Георги, бил трудноподвижен възрастен мъж, който живеел сам, а в селото живеели двама от неговите племенници.

Калоян и Никола предварително се уговорили да извършат грабеж от дома на Георги, тъй като имали нужда от пари, за да си купят алкохол и цигари. Те познавали човека, понеже преди време му помогнали при цепенето на дърва за огрев. Било им известно също, че има спестени пари от пенсията си. При сговарянето двамата се разбрали, че ще влязат с взлом в дома на възрастния мъж, за когото знаели, че е безпомощен и беззащитен. При извършване на престъплението младежите повредили външната порта на двора, разбили входната врата на къщата, като счупили стъклата, и влезли в чуждия дом. Грабежът бил извършен на 20 януари 2015 г. в 2 часа през нощта. Двамата взели от възрастния мъж 95 лв.

При нападението Георги не оказал съпротива, бил силно уплашен и молел двете момчета да не го бият, след което сам им посочил къде държи парите си.

Въпреки липсата на съпротива и отправените молби двамата извършители упражнили сила, като нанесли удари с юмруци и ритници по тялото и лицето на възрастния мъж – причинили му разкъсно-контузни рани и кръвонасядания по лицето и тялото, които били установени при проведения впоследствие медицински преглед. Освен че причинили физически травми, двамата младежи заплашвали пострадалия, че ако не им даде парите си, ще го убият. Дълго време след престъплението жертвата Георги изпитвал безпокойство и страх, не излизал от дома си и молел своите близки да се редуват да стоят при него, защото не искал да остава сам, опасявайки се, че ще бъде нападнат отново.

С парите, взети от възрастния човек, двамата младежи си купили цигари и алкохол, които консумирали следващите няколко дни.

Калоян бил осъждан през 2011 г. за множество кражби. Наложено му било наказание лишаване от свобода, като изпълнението на това наказание било отложено с тригодишен изпитателен срок. В този срок Калоян не бил извършил престъпление, поради което настъпила реабилитацията му. Грабежа извършил месец и половина след изтичане на изпитателния срок.

След като били заловени от полицията, двамата младежи се признали за виновни и изразили съгласие наказателното дело да приключи със споразумение. За да може да се реши наказателното дело по този начин, е необходимо да се възстановят на жертвата отнетите насила пари. Поради това бащата на Калоян възстановил на Георги отнетата сума от 95 лв.

Прокурорът и защитниците на двете момчета постигнали споразумение за решаване на наказателното дело, в което предвидили всеки от тях да получи минимално наказание: Калоян – пет месеца, а Никола – три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което да бъде отложено за три години.

Съдията обяснил на адвокатите и подсъдимите, че определените наказания са занижени и не отговарят на тежестта на престъплението, включително на болките и страданията, които е претърпял пострадалият. Според закона за престъплението, което са извършили Калоян и Никола, се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. При сключване на споразумение законът позволява наказанието да бъде определено и под минимума от три години – това е своеобразен стимул за подсъдимите да признаят вината си и така да се постигне бързина на правосъдието, защото известно е, че скъсената дистанция между престъплението и наказанието спомага за ефективността на наказателната политика и за възстановяване на общественото спокойствие.

По правило в това съдебно производство съдът има за задача да осъществи контрол върху решените със споразумението въпроси и ако не открие противоречие със закона и морала, едва тогава да го одобри. Смисълът на тази процедура е, че одобреното от съда споразумение има същата правна стойност като влязла в сила присъда. При споразумението подсъдимите се признават за виновни и така спестяват на държавата време и средства за постигане на окончателна присъда. Същевременно съдът следи за това законът да бъде правилно приложен и да не се стигне до несправедлив резултат, включително да не се злепоставят интересите на подсъдимите, жертвата и обществото.

След като се съобразили с дадените от съдията указания, защитниците и прокурорът предложили споразумение, според което Калоян и Никола се признавали за виновни, че са извършили престъплението грабеж, отнемайки със сила 95 лв. от Георги, за което Калоян приел да изтърпи три години, а Никола – една година лишаване от свобода. И за двамата подсъдими съдът постановил изпълнението на наказанията да се отложи за изпитателен срок – пет години за Калоян и четири години за Никола. В случай че в така определения изпитателен срок подсъдимите извършат друго умишлено престъпление, те при определени условия трябва да изтърпят и отложените наказания.

Смисълът на възпитателната грижа

По-същественото в случая е, че законът дава възможност в този изпитателен срок да се упражнява възпитателна грижа спрямо осъдените лица. Смисълът на възпитателната грижа е да се предложи на извършителя на престъплението подходяща за неговите нужди образователна програма, да му се помогне да си намери работа, да бъдат осигурени подходящи здравни и психологически услуги.

Възпитателните грижи може да включват и различни по вид възстановителни програми – най-общо да се предложи на извършителя и жертвата начин да се срещнат и да разговорят за причините и последиците от престъплението. Тази възстановителна среща (или поредица от срещи) трябва да бъде добре подготвена от трето лице – може да го наречем помирител, – който да предпази както жертвата, така и извършителя от задълбочаване на проблема и да им помогне сами да стигнат до приемливо и за двете страни решение. В нашия случай, доколкото законът предвижда прилагане на възпитателни грижи за условно осъдените, съдът предвидил със споразумението организирането на грижите за осъдените да се възложи на кмета на селото, в което живеели Калоян, Никола и жертвата Георги.

Една седмица след одобряване на споразумението съдията организирал среща в кметството на селото, на която освен кметът присъствали двамата осъдени – Калоян и Никола, жертвата Георги, бащата и братът на Калоян, майката и бащата на Никола, двамата племенници на Георги, полицейският инспектор на селото. Преди срещата съдията провел отделен разговор с осъдените и жертвата. Никола и Калоян изразили готовност да участват, докато Георги имал опасения и се страхувал да се изправи очи в очи отново със своите нападатели. След няколко дни възрастният мъж склонил да участва в срещата, но пожелал да присъстват и двамата му племенници.

На тази първа среща осъдените получили възможност да говорят за причините за престъплението. Те обяснили, че съжаляват за нанесените материални и морални вреди на Георги, че не са искали да го наранят, че са постъпили лекомислено и никога няма да повторят извършеното. Двамата се извинили на пострадалия и изразили намерение да поправят счупената врата и повредената ограда, както и да помагат на Георги в грижите за домакинството му.

Георги първоначално бил много резервиран и уплашен, не искал да говори, но впоследствие разказал как е преживял нападението – за изпитания страх, ужас и несигурност. Най-шокиращо за него било това, че той познавал двете момчета и не очаквал от тях да проявят такава непредизвикана агресия и насилие спрямо него. Племенниците на пострадалия били загрижени за здравето и сигурността на своя чичо и настояли той да не бъде притесняван повече.

Общ(ностен) контрол

След проведения разговор участниците се обединили около няколко решения, които да спомогнат за поправяне на вредите от престъплението, за възстановяване на нарушеното спокойствие в селото, както и за подпомагане на личното развитие на двете момчета.

Кметът на селото поел задължение да осигури работа на Калоян в полза на общността на селото и за поправяне на причинените на Георги материални щети, както и да помогне за индивидуалното му обучение. Братът на Калоян се съгласил да му предостави подслон и грижа в дома си в същото село. Родителите на Никола обещали да упражняват надзор и да полагат грижи за сина си, както и да му гарантират работа в управляваната от тях селскостопанска ферма. Присъстващият на срещата съдия поел задължение да осъществява общия контрол за изпълнение на взетите на срещата решения.

При проведената среща между извършителите и жертвата на престъплението съдията е приложил познатата възстановителна практика на фамилната конференция, за която споменахме в първия текст. Разликата е, че при възстановителните срещи по дефиниция не трябва да присъстват овластени лица – съдия, кмет, полицейски инспектор, а самите участници в конфликта и техните близки да бъдат подпомагани само от непрофесионален помирител.

В нашето законодателство все още не е предвидена възможност непрофесионални помирители да участват в помирителни срещи извършител–жертва или във фамилни и училищни конференции. Организираната от съдията среща е добър пример за изпълване с ново съдържание на съществуващо от десетилетия в нашия наказателен закон задължение на районния съдия по местоживеене на извършителите да осъществява общия контрол относно възпитателните грижи и поведението на условно осъдените. Срещата е показателна и за възможностите на възстановителния подход да хуманизира и обогатява практиките на традиционното правосъдие.

След един месец в сградата на районния съд се провела втора среща, на която присъствали Калоян и Никола, както и бащите на двете момчета, кметът на селото и полицейският инспектор. След като обсъдили изпълнението на решенията от първата среща, участниците разговаряли за промяната на част от обстоятелствата в живота на младежите, което налагало да се предвидят нови мерки.

Поради това, че братът на Калоян, в чийто дом той живеел, заминал в чужбина, Калоян поел задължение да се грижи за домашните животни в неговото стопанство. Той обещал да изпраща на полицейския инспектор на селото всяка сутрин няколко бутилки мляко от кравите, за които щял да се грижи, а инспекторът да ги доставя в дома на Георги. Полицейският инспектор поел задължение да разговаря с племенниците на Георги и да им гарантира, че Калоян по никакъв начин няма да представлява заплаха за техния чичо, а те съответно да проявят толерантност и да му дадат шанс за промяна.

Кметът на селото се ангажирал да предостави възможност на Калоян един ден от седмицата да помага на общинските служители за почистване на гробищния парк в селото. Кметът намерил възможност и да го подпомогне за продължаване на образованието му, като разговарял с пенсиониран учител от селото, който доброволно да преподава на момчето по български език, литература и география.

Никола продължавал да работи във фермата на родителите си. По време на срещата се разбрало, че ще замине с родителите си в чужбина, където те си намерили работа. Баща му обещал всеки месец да изпраща писмо, в което да разказва какво се случва със сина му – дали работи и най-общо как се развива животът му.

В следващите няколко години съдията продължил през няколко месеца да организира срещи, в които участвали Калоян и неговият баща, а бащата на Никола изпращал редовно писма. По време на срещите се обсъждали актуалните нужди на двете момчета, а кметът на селото помагал на Калоян при намиране на работа и за повишаване на образованието му.

В продължение на няколко месеца Калоян предоставял на Георги бутилки прясно краве мляко, като използвал посредничеството на полицейския инспектор на селото. Освен това Калоян с помощта на брат си поправил повредената ограда и входна врата на къщата на Георги. С помощта на кмета на селото се включил в почистването на гробищния парк и редовно посещавал уроците, провеждани от пенсионирания учител.

При изтичането на изпитателния срок се установило, че Калоян и Никола не са извършили нарушения на закона – и двамата работели, издържали се сами, а пострадалият Георги не ги възприемал повече като заплаха за живота и имуществото си.

Примерът от практиката на съдията трябва да ни окуражи да създаваме различни по вид възстановителни програми, които да стимулират на свой ред развитието на социални услуги в полза на извършителите и жертвите на престъпления, а това е добра алтернатива за оздравяване на разкъсваната от противопоставяне и разделения обществена тъкан.

Изследването на отношението между разобличението, наказанието и защитата на обществената сигурност, включително чрез насърчаване на извършителя на престъпление с подходящи средства да развие ресурса си за законосъобразен начин на живот, за да не представлява опасност за обществото, показва областите на възможното и полезно съвместяване на възстановителния подход и възстановителните практики с нормативно уредения процесуален ред за реализиране на наказателната отговорност и за изпълнение на наказанието.

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/vuzstanovitelnoto-pravosudie-opit-za-pomirenie/

Възстановителното правосъдие е тема, която не е много позната на широката публика в България, макар че страната ни има традиции в тази насока още от времето след Освобождението. За нас е истинска чест, че Мирослава Тодорова, наказателен съдия в Софийския градски съд, и Калин Калпакчиев, съдия в Софийския апелативен съд, и двамата – бивши председатели на ССБ, се съгласиха да ни разяснят в тази обстойна статия какви са основните принципи на възстановителното правосъдие и как то може да бъде социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие към институциите и между самите хора.

Автори: Мирослава Тодорова, Калин Калпакчиев

В този текст се опитваме да разкажем за основните ценности и принципи на възстановителното правосъдие като шанс не само за очовечаване на традиционното възмездително правосъдие, но и за изграждане на гражданска култура за мирна работа с конфликти без намеса на държавната власт, за участие в дебати по болезнени теми с нагласата да се разбере, а не да се заклейми с ненавист насрещната гледна точка, независимо от дълбокото ни несъгласие с нея.

Възстановителното правосъдие – такова, каквото е създадено от критическата криминология – е преди всичко способ да видиш другия като пълноценно човешко същество. А това означава да приемеш, че си включен в мрежата от норми, които ни правят хора, както казва норвежкият социолог и криминолог проф. Нилс Кристи. Именно тази сърцевина на възстановителното мислене го прави изключително уместен социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие както между хората, така и към собствените им държавни и обществени институции.

Българското общество е такова отдавна – ежедневно на пътни кръстовища между напълно непознати хора се упражнява насилие заради неправилна маневра и неспособност да се овладее гневът и да се постигне мирна саморегулация. А на последните парламентарни избори се видяха дълбоките разломи между социалните групи и критично ниското ниво на доверие, проявено в отказа на голямата част от гражданите с право на глас изобщо да отиде до избирателните секции или в избора на онези 87 635 души (близо 3,5% от гласовете на избирателите), отбелязали в бюлетината „Не подкрепям никого“. Те са поредното тъжно потвърждение за социална травматичност.

Нуждата да се обърне посоката, да се пречупи тенденцията изисква всеки от позицията на собствения си личен или професионален опит да търси и споделя средства за укрепване на способността за съпричастие, за осъзнаване и обществена консолидация. Затова и ние, през призмата на своята опитност, се осмеляваме да ви занимаваме с възстановителното правосъдие.

Движението за възстановително правосъдие се разраства след Втората световна война като отговор на провала на традиционното правосъдие в модерната държава да спре нечовешките зверства, извършени от формално законните нацистки режими. Правото е нормативна система, която има за цел да регулира обществените отношения чрез въвеждане на общовалидни и абстрактни правила за поведение, чието спазване се гарантира с държавна принуда. Целта му е да установи правна сигурност и върховенство на правото, което постига равенство на всички граждани пред закона.

Тази цел е от първостепенна важност за функционирането на демократичните държави. Тя обаче лесно може да бъде подменена, ако на правната форма се придаде съдържание, което не е насочено към постигане на справедливост. Така след трагичната равносметка на факторите и причините за индустриализираната система за убийства в концлагерите и за законното експроприиране на собствеността на „не-арийците“, юристите, криминолозите и другите социални учени търсят средства, които да възпрепятстват отчуждаването на правото от неговото основание и да укрепват системата от мерки за защита на човешкото достойнство. Този стремеж е благодатната почва за интензивното развитие на доктрината за човешките права и на възстановителното правосъдие.

За разлика от традиционното правосъдие, възстановителното не търси унифициране и не изхожда от общи типизирани положения. То винаги е конкретно, фокусирано върху особеностите и силите на определения човек, съсредоточено е в личната му история, не се основава на принуда, способства за създаване на ред в отношенията на хората в общността и не разчита на никакво покровителство и институционализирана сила. Тоест не само че не изисква, но и не допуска влиянието на външен авторитет и не толерира нагоните за сближаване с властта.

Последната особеност представлява по естеството си силен антикорупционен фактор. Изграждането на общности от взаимнозависими един от друг граждани прави безобразията видими, а същността на конфликтите – отчетлива. В такава реалност всяка злоупотреба с власт вече не може лесно „да остане скрита в неясни компромиси“ (по Нилс Кристи). Възстановителното правосъдие отваря пространство за хората да изнесат цялата истина за събитията, в които те са централните персонажи, без професионални посредници.

На този принцип са създадени Комисиите за истина и помирение в редица държави с цел да се разкрие истината за различни форми на потиснически политически режими в период на преход на обществата към демократична форма на публично управление. Такива комисии възникват в държави с дългогодишно изключване на социални групи и етническа дискриминация, характерни например за политиката на апартейд спрямо чернокожите в ЮАР, спрямо инуитите в Канада, спрямо аборигените в Австралия.

Така например Комисията в ЮАР е създадена, след като се стига до убеждението, че наказването на извършителите на престъпления не би било достатъчно за постигане на социален мир и за преодоляване на травмите от дискриминацията и дългогодишното насилие, защото в почти всеки дом е имало жертва или насилник и конфликтът помежду им би бил взривоопасен. На формите на социалното изключване в миналото е безсмислено да се отговаря чрез реципрочно възмездие – с нови форми на социално изключване. Затова и преамбюлът на новата Конституция на ЮАР започва с изразената готовност да се разбере миналото, за да може общността да продължи напред: „Ние, хората на Южна Африка, признаваме несправедливостите на своето минало…“

Още една съществена разлика с традиционното правосъдие е, че възстановителното включва в процеса на осъществяването си активно участие на страните в конфликта и крайното решение се приема от тях не като „спуснато“ по вертикала на държавната власт, а като лично постижение – достигнато въз основа на собствено усилие и поемане на отговорност.

Това директно кореспондира с някои от основните липси и нужди на българската ситуация. В България съществува проблем с доверието в правосъдието. Генезисът на този проблем е сложен и произтича от множество фактори – правен нихилизъм, понякога стимулиран от изпълнителната власт; неразрешени структурни проблеми на съдебната власт; недостатъчно развита правна култура; историческа обремененост, произтичаща от продължителни периоди без реално разделение на властите, политически плурализъм и свобода на словото и др.

Всички тези фактори водят до усещане за липса на справедливост у част от гражданите, което от своя страна се превръща в значим фактор за дезинтеграцията на обществото. В резултат се провокира разделение между хората, което поради ниското доверие помежду им лесно прераства в ненавист, дори във физическа агресия. Формира се среда, в която гражданите привикват да нарушават правилата, без да очакват да носят отговорност под каквато и да било форма.

Тъкмо заради същностните си различия с традиционното правосъдие възстановителното правосъдие може да се превърне в ефективно средство за преодоляването на недоверието в съдебната власт. Действително всяко правосъдие би следвало да е изградено върху ценностния императив за постигане на справедливост, тъй като от това произтича неговата легитимност.

Но до справедливия завършек на традиционния съдебен процес се стига по пътя на формални процедури, в които засегнатите лица с процесуални средства реконструират тази истина, която законът определя за „относима“. Не всякога обаче относимите към правната норма факти пресъздават изчерпателната истина, от чието възстановяване и оповестяване често засегнатите хора имат първостепенна необходимост. В този смисъл невинаги традиционното правосъдие е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на случилото се.

Тази „недостатъчност“ на традиционното правосъдие, разбира се, не омаловажава неговата първостепенна значимост за установяване на правовата държава, която вече изтъкнахме. Но осъзнатите му ограничения показват, че системите за социален контрол (за постигне на социален мир и обществено благополучие) имат нужда от създаване на такива мрежи от взаимозависимости между гражданите, които не се основават на власт и подчинение, не разчитат на санкция от страна на държавната власт.

Научни аргументи за осъзнаването на тази необходимост се развиват в криминологията, в частност – в критическата криминология, защото възстановителното правосъдие като едно от средствата за създаване на споена общност от зависими един от друг граждани е в основата на ефективната и трайна превенция на престъпността.

Макар обичайно възстановителното и традиционното възмездително правосъдие да се разглеждат в опозиция, те неминуемо си влияят взаимно. Успешните системи за социален контрол върху факторите, генериращи престъпност, създават ситуации, в които е възможно обикновеният човек да е ангажиран в процеса и да е слушан като най-големия експерт за живота си.

В основополагащата лекция на проф. Нилс Кристи „Конфликтите като собственост“ се изяснява важността на конфликтите за обществото и се разсейва предразсъдъкът, че конфликтите са вредни и опасни. Напротив, обяснява проф. Кристи, в силно индустриализираните общества вътрешните конфликти не са много, те са дори твърде малко. А социалните системи следва да бъдат устроени така, че да подхранват конфликтите и да ги правят видими, като в същото време професионалистите бъдат възпрени да монополизират тяхното разрешаване и се възвърне правото на жертвите на престъпления да участват в разрешаването на конфликтите, които ги засягат.

Затова ефективно функциониращото традиционно правосъдие, което разбира заложените си по дефиниция ограничения, оставя достатъчно широко поле за включване на алтернативни форми. Възстановителните подходи не застрашават целите на традиционното наказателно правосъдие, защото, ако се използват разумно и хуманно, те могат да способстват за пълноценно постигане на целите на наказанието, да разширят и увеличат потенциала на съществуващата правосъдна система. Стига да се справят с основното предизвикателство за правосъдието, основано на личното участие – да се намерят начини за ефективно ангажиране на гражданите и да се осигури пълноценна защита на правата и законните интереси както на пострадалите, така и на нарушителите.

Критическата криминология стига до извода, че колкото и усилено да се демократизира правосъдието, това не е достатъчно, за да не се повтори крахът, ако не се намерят средства и начини за овластяване на хората. Това е така, защото, колкото повече човекът е лишен от отговорност, а тя е поставена в ръцете на „властта“ и експертите (включително съдебните), толкова по-силно той реагира с безотговорност, а това се превръща в най-силния криминогенен фактор и заплаха за трайния мир.

Програмите за възстановително правосъдие са основани на водещия принцип, че престъпното поведение не само нарушава закона, но и уврежда пострадалите и общността. Ето защо се изисква винаги когато е възможно, в процеса по възстановяване след увреждането да бъде въвлечен както нарушителят, така и засегнатите страни – не само пострадалият, а и останалите хора, които като част от съответната общност (квартал, училище, работно място) са поставени в опасност или е накърнена сигурността им. И в същото време да се осигурява необходимата подкрепа на всички замесени, приоритетно – на жертвата.

Затова в някои случаи програмите спомагат и за изграждането и развитието на местни общности, което е особено актуално в нашия национален контекст, доколкото от десетилетия сме свидетели на рушащи се и изчезващи общностни структури на различни нива – в населените места, в училищата, в професионалните среди. Възстановителните програми насърчават толерантността и готовността за лично участие, за изграждане на уважение към различията и за създаването на отговорни обществени практики.

Характерно за възстановителните подходи е, че те не следват формално предписани процедури и могат да се адаптират според нуждите на страните, участващи в конфликта. Най-същественото е, че всички възстановителни практики и програми включват под някаква форма диалог между жертвата и извършителя, както и между останалите засегнати от конфликта представители на семейната, кварталната, училищната, професионалната и т.н. общност.

Голяма част от възстановителните форми са вдъхновени от съществуващи от столетия обичайни практики на местното население. Така например маорите (местното население в Нова Зеландия) използват за разрешаване на конфликтите в общността различни видове кръгови срещи, които включват жертвата, извършителя и членове на техните семейства и на близкия им приятелски кръг – тоест лица, на които те имат доверие. Тази възстановителна форма сега се нарича фамилна конференция. Тя се изразява в поредица от срещи разговори, в които участниците обсъждат какво точно се е случило, какво са почувствали жертвата и извършителят, какви са моралните и материалните вреди, как да се възстановят вредите и отношенията между засегнатите.

Възстановителните кръгове се подпомагат от доброволец, който не е професионалист, но е обучен най-общо да улеснява срещата и да подпомага участниците сами да стигнат до решение, без да ги напътства и да взема отношение по случая. Посредникът помирител трябва да проведе предварителни поверителни разговори с жертвата, извършителя и техните близки. При срещите в кръг правилата обичайно включват няколко прости условия: всеки има право да говори, като дава знак; думата се дава от координиращия помирител; всички се изслушват и не се прекъсват; участието е доброволно и във всеки момент може да бъде оттеглено; решението трябва да бъде взето и възприето от всички.

Друга популярна възстановителна форма е помирителната среща между жертвата и извършителя. Тя също се подпомага от доброволец помирител, който е обучен да спазва базисните правила на възстановителните срещи, да насочва и да следи за риск от злоупотреби и увреждане на участниците, но не и да изземва решението на конфликта от самите страни. В случаите, в които жертвата отказва да се включи в срещата, има възможност за участие на т.нар. сурогатна жертва – пострадал от подобно правонарушение, който се съгласява да говори с извършителя и така да му помогне да осъзнае последиците и вредите от извършеното.

Това показва и нещо друго, което е от особено значение за възстановителните практики: не е важно на всяка цена да се постигне решение на конфликта, а да се помогне на участниците да разберат какво се е случило, да приемат неговите последици и да продължат да живеят с тях, като така сложат основите на бъдещи мирни взаимоотношения.

Често възстановителното правосъдие се прилага посредством съществуващи местни норми – споменахме за Нова Зеландия и възприетите практики на маорите; друг пример е Канада, която стъпва върху обичайните правила на местното коренно население.

България също има традиции в тази насока. След Освобождението са функционирали помирителните (полюбовни съдилища), които са следвали вековната традиция на старейските съвети. Помирителните съдилища са разглеждали единствено граждански спорове и наказателни дела по тъжба на пострадалия, по които страните могат да постигнат спогодба, а също и дела за настойничество. Съдът не е бил ограничен от никакви процесуални форми и правила, а се е ръководел от обичая и се съобразявал с исканията на страните. Решенията му са имали сила само ако двете страни са дали предварително писмено съгласие за това. Решенията са били окончателни, не подлежали на обжалване и се привеждали в изпълнение от кмета.

Възстановителните подходи и практики и сега може да се използват в наказателните процеси, най-вече когато извършители на правонарушения са младежи. Не е спорно, че децата извършители на деяния, които осъществяват състав на престъпление, в изключителен случай следва да влизат в затвора, защото поначало са жертви на лошо възпитание, социална занемареност, домашно насилие и т.н. Стремежът на общностите е насочен към усилието да се въздейства навреме и с минимална принуда върху поведението на личностите в процес на физиологично и социално формиране, като по този начин да се преодолеят криминогенните фактори, които са били в основата на правонарушението, без да се нанесат нови травми, неоправдани за постигане на целите на правосъдието.

Опитът на държавите с развити помирителни системи показва, че участието на непълнолетните във възстановителни програми, самостоятелно или наред с наказанието, има благоприятно възпитателно въздействие и е реална превенция на престъпността. Българската традиция не е чужда и на това разбиране. В периода 1943–1948 г. действа Закон за съдилища за маловръстни, в който е уредена система за съчетаване на възпитателни мерки с наказанието под контрола от съда.

Възстановителното правосъдие е шанс в България да се справим с липсата на доверие в съдебната власт, с нарастващото отчуждение на гражданите от институциите и с девалвацията на държавната принуда в резултат на погрешна наказателноправна политика – увеличаването на наказанията, без да се дава отговор на въпросите защо се прави това и каква обществена полза би донесло. Създаването на различни по вид възстановителни програми ще има стимулиращ ефект и за изграждане на животоспособна социална инфраструктура с развитие на разнообразни и адекватни на нуждите социални услуги, която да извършва рехабилитация на извършителите на престъпления.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez / Unsplash

Източник