Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/bulgariiya-mezhdu-chlen-4-i-straha-ot-rusiya/
Член 4
Страните по Договора ще се консултират съвместно всеки път, когато по мнение на някоя от тях е възникнала заплаха за териториалната цялост, политическата независимост или сигурността на която и да е от тях.Член 5
Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях, вследствие на което те се договарят, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в член 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в Северноатлантическата зона.(Северноатлантически договор, Вашингтон, 4 април 1949 г.)
Военните конфликти, в които е участвала България през своята най-нова история, винаги са били предшествани от поляризация в общественото мнение. Достатъчно е да си припомним разделението, което цари сред българския елит и избирателите в навечерието на двете световни войни, както и отчаяните опити на българските монарси да лавират между силните на деня в Европа. Някой би нарекъл тези исторически събития специфични само за българското житие, но ако погледнем историята на международните отношения ще видим, че не е така.
Въпреки че войната взема много човешки жертви и води до тотално разрушение, може би една от най-фаталните последици от нея е слагането на край на солидарността между хората. Всъщност смело можем да кажем, че днес България дори няма нужда да влиза в нов военен конфликт, тъй като тук вече се води вътрешна война, а изходът от нея ще е решаващ за дългосрочното бъдеще на нашата страна.
Но какво тогава трябва да ни притеснява в случващото се съвсем близо до нашите териториални води?
Защо сега и защо Черно море?
Войната в Украйна продължава вече четири години, а през цялото това време нашата морска граница изглеждаше неестествено спокойна. Анексията на Крим през 2014 г. и последвалата ескалация на конфликта останаха някак си далечни за българина, който обикновено посрещаше новините за ставащото с отегчение от факта, че постоянно го занимават с едно и също, с недоверие, че войната може да стигне до България, или с неоправдана истерия, че страната ни ще стане жертва на амбициите на Запада Русия да бъде победена на всяка цена.
Тези наративи бяха същинското проявление на войната у нас, тъй като в началните ѝ етапи Москва нямаше интерес да я изнася извън границите на Украйна. Реално целта на Русия в тази война е Америка, но пътят към нея минава през Украйна – една руска победа би принудила Вашингтон отново да приеме Москва като глобален актьор в международната система. САЩ обаче декларираха категоричната си подкрепа за България и Румъния, а Европа започна усилено да се въоръжава. Истинската война на Стария континент се водеше на когнитивно ниво – в интернет, в социалните мрежи, дори и в медиите.
Нещата започнаха да се променят след 28 февруари тази година, когато САЩ нанесоха първите си въздушни удари срещу Иран – преломен политически момент, който за пореден път показа, че Вашингтон разглежда ядрената програма на Техеран като екзистенциална заплаха за сигурността си. По това време Украйна вече разполагаше с най-силната армия от дронове в Европа, докато Русия се опитваше да допълни конвенционалната си стратегия с ядрено говорене. В същото време присъединяването на Финландия и Швеция към НАТО лиши Русия от стратегическото ѝ превъзходство в Калининградска област, а Полша даде да се разбере, че е готова да посрещне решително всяко руско нападение срещу границите ѝ.
Така Черно море остана единствената уязвима точка, в която Кремъл можеше директно да провокира Алианса. Тази опасност не беше отчетена навреме нито от България, нито от останалите страни в региона, тъй като падането на иранския режим изглеждаше въпрос на време, а подобен развой би отслабил стратегическите позиции на Русия и би освободил американски ресурс за възпиране на Москва. Оказа се обаче, че Иран има технологии и стратегия, с която да воюва, и това сякаш даде кураж на Русия да продължи да предизвиква НАТО.
Основната причина за уж закъснялото желание на Русия да изнесе конфликта се появи, когато руските загуби на фронта рязко се повишиха, след като Киев започна все по-широко да прилага асиметрична стратегия, основана на масовото използване на дронове. Нещо повече, Кремъл имаше нужда конфликтът да излезе извън рамките на руско-украинската война, за да легитимира собствената си теза, че истинският сблъсък е със САЩ и НАТО. Това би могло да стане по два начина.
Първият е директен военен конфликт между Вашингтон и Пекин за Тайван – сценарий, на който Русия, изглежда, много се надяваше, но той така и не се реализира. Подобен конфликт би отворил втори фронт на глобалното противопоставяне със САЩ и би отклонил американски ресурси и внимание от войната в Украйна. За Китай обаче това би означавало да рискува собствения си възход в името на руския стратегически интерес.
Това постави руските политици в особено положение – те или трябваше да признаят, че в продължение на четири години Русия не може да победи Украйна, или все пак да търсят как да изнесат конфликта извън украинските граници, с което да покажат на партньорите си, че войната с Киев е част от американския план за унижението на руснаците.
Как би започнала войната в Черно море?
Първото и основно условие за пламването на конфликт в Черно море парадоксално са действията на самото НАТО, или по-конкретно стъпките, които Алиансът ще предприеме, за да отговори на инцидентите с нападнатите кораби в басейна. Тук следва да отбележим, че макар в официалната позиция на българското правителство да не се назовава по име държавата, която стои зад тези атаки, случващото се недвусмислено е заплаха за националната ни сигурност. И не само защото е в териториалните ни води, а защото задълбочава разделението в обществото, което съществува от началото на войната в Украйна. Всъщност управляващите вече няколко пъти намекнаха, че всички доказателства сочат в полза на Русия, макар че самата Русия отрича.
Ситуацията е класическа провокация към страна членка на НАТО. Такива провокации суперсилите са предприемали по време на Студената война, за да проверят какви ще бъдат действията на отсрещната страна. Или по-просто казано – хвърлена ръкавица. Затова и най-недалновидното, което Алиансът би могъл да направи, е да не демонстрира решителност.
За щастие, в Европа вече се чуха множество гласове в подкрепа на страната ни, а България, Румъния и Турция вече обсъждат задълбочаване на тристранното си сътрудничество за сигурността и безопасността на корабоплаването в Черно море. До голяма степен това изчерпва и прагматичните стъпки, които бихме могли да предприемем на този етап, макар в публичното пространство все повече да се дискутира задействането на член 4 от Северноатлантическия договор.
Може ли обаче член 4 може да влоши нещата?
Механизмът на съюзническите консултации, залегнал в член 4, е доста стар и може да служи като последна политическа бариера пред ескалация, която би поставила на дневен ред член 5. Тук идва и обективната реалност – Русия иска точно това. Атаките с дронове ще продължат, докато член 4 не бъде задействан, което ще даде основание на Москва да започне подготовка за потенциално нахлуване в Европа просто защото нито руският президент, нито неговите генерали ще чакат задействането на члена за колективната отбрана.
САЩ са свръхфокусирани върху войната с Иран и възпирането на Китай и макар техните войски все още да са разположени в Европа, реалната тежест за отбраната на Стария континент пада върху самите европейци. Затова и един потенциален конфликт между Русия и Алианса в Черно море би могъл да започне именно след задействането на член 4 или ако някой от съюзниците директно отговори на провокациите (освен ако договорката между Тръмп и Путин за руския дизел не се окаже толкова обещаваща, че да разубеди руснаците във „виновността“ на Европа).
Ролята на САЩ в конфликта с Русия
Основният предупредителен сигнал за евентуална война в Европа би бил зачестяването на атаките с дронове в Черно море, а той вече е налице. Големият проблем е, че ако НАТО задейства член 4, Москва може да използва това като аргумент пред Тръмп, че Европа, а не Русия тласка Алианса към война.
За Кремъл подобно внушение не противоречи на стратегическото му противопоставяне със САЩ – напротив, то би могло да отслаби трансатлантическата връзка и да остави европейските съюзници без пълната подкрепа на Вашингтон. Ролята на Америка ще е решаваща при евентуален опит на Русия да нападне европейските държави – ако това се случи по време на междинните избори, може да бъде използвано от привържениците на Тръмп като аргумент Вашингтон да не се въвлича в още една война.
Изглежда, че американският президент е сред малкото лидери, които разполагат с реални инструменти да повлияят върху сметките на Кремъл за евентуална ескалация в Европа. Сделката между Тръмп и Путин за руския дизел би могла да даде на Москва допълнителен икономически стимул да се въздържа от подобни провокации, но руснаците едва ли ще се трогнат от това.
Да, някой би нарекъл този опит изключително циничен, защото предложението Европа отново да купува руски газ я връща в прегръдката на Москва, докато зависимостта ѝ от американските енергийни доставки остава. Но и Тръмп не би се трогнал от това, тъй като е доста обиден на някои европейски държави, че не го подкрепиха във войната с Иран.
В същото време Москва не трябва да си прави илюзии, че САЩ ще гледат безучастно какво се случва в Европа. В най-лошия случай ще предприемат политика на офшорно балансиране, отваряйки по-широк фронт за възпиране на Русия на територията на НАТО. В публични изказвания на високопоставени военни от Алианса се допуска при евентуална руска атака той да нанася бързи удари по военни цели на руска територия, включително в района на Санкт Петербург, при избягване на ядрена ескалация.
Стратегическият проблем е, че Алиансът никога не е бил предвиден да напада или да воюва срещу СССР, а да защитава Европа от него. И ако след 11 септември беше ясно, че елитните части на НАТО могат да се справят с „Ал Кайда“, когато срещу тях стои ядрена сила, сценариите могат лесно да се размият.
Най-решаващата променлива за изход от ескалацията обаче остава ядреният фактор, който на този етап е и най-успокояващият. Докато Русия говори как ще изпепели цяла Европа, едва ли Европа има от какво да се страхува – това е остаряла реторика от съветско време, която може да е в състояние да разбуни духовете в обществото, но сама по себе си не означава непосредствена ядрена заплаха за Алианса. Реалната употреба на ядрено оръжие срещу страна от НАТО би създала риск от ответен удар и ескалация с катастрофални последици и за самата Русия.
Когато обаче подобно говорене отстъпи място на зачестили провокации от страна на Москва, това би могло да е сигнал, че Русия се готви да изнесе конфликта извън границите на Украйна. Сред факторите, които ограничават подобна ескалация, остава способността на САЩ бързо да съсредоточават военни сили там, където възниква заплаха, включително чрез самолетоносачите си, разположени в Близкия изток. Един от тях е атомният самолетоносач „Джордж Х. У. Буш“, чието Седмо палубно авиокрило разполага със значителни възможности за нанасяне на удари по наземни цели. Затова за Москва би било по-изгодно да избягва пряка провокация срещу Алианса и да остави НАТО да направи следващия ход.
Ролята на България и реалната опасност от война
Може би най-сигурният сценарий, при който Русия няма да бави започването на война срещу европейците и би действала решително срещу Алианса, е, ако САЩ започнат сухопътна операция срещу Иран. Тогава американските стратегически ресурси ще са толкова ангажирани с военните действия в гигантската държава, че едва ли ще успеят да се намесят пълноценно в Европа, освен с настоящото си военно присъствие на Стария континент, което и без това е силно редуцирано.
Една голяма стратегическа грешка, която европейците допуснаха, е, че ако иранският режим беше свален по-рано, южният фланг на Русия отдавна щеше да бъде оголен и Москва щеше да възприеме малко по-различен подход. За нещастие, това така и не се случи, като нежеланието на Европа да се намеси не трябва да се търси само в една посока – както вече пояснихме в един от предишните материали.
В останалите сценарии всичко зависи от реакциите на НАТО на следващите провокации, а отговорът на България ще е особено важен за целостта на Алианса. В това отношение новите многостранни формати в Черно море са обнадеждаващи.
Липсата на противоракетна система и противодронова защита обаче крият сериозни рискове от инцидент, което от своя страна се корени в погрешната стратегия, по която се модернизираха въоръжените сили на страната ни. Тази модернизация беше завършена някак си на парче, а крайъгълният камък на всяка подобна реформа е придобиването на способности, с които една държава да се защитава от ракети и дронове, следвано от обновяване на военния авиопарк и флота. Затова и до осигуряването на такива ресурси съюзническата подкрепа от съседите ни ще има водеща роля, а присъединяването ни към Европейската инициатива за защита от дронове е повече от закъсняло.
И накрая, нека не забравяме, че прибързаното активиране на член 4 и член 5, както и необузданите призиви НАТО да използва „цялата си мощ“ срещу Русия са проява на същата истерия, която наблюдаваме и в онзи сегмент от обществото ни, който мечтае за завръщането на добрия стар СССР.
Реалностите обаче са други – въпреки стратегическата надпревара и санкциите САЩ и Русия продължават да имат пресечни икономически и енергийни интереси.
Отношенията с Китай и Иран заемат далеч по-важно място в дневния ред на американската президентска администрация и това може да се промени най-рано след междинните избори. Ето защо решението да бъде въведен мораториум върху военните удари срещу цивилните и търговските кораби в Черно море и засилването на натовското присъствие в черноморския регион са може би най-адекватната политика, която страните в региона могат да следват на този етап. Така, ако един ден се стигне и до задействането на член 4 или член 5, България ще е изчерпала възможностите за деескалация, преди да потърси съюзническа защита, а за Москва ще бъде далеч по-трудно да представи този избор като поредното българско „предателство“ спрямо Русия и да задълбочи още повече разделението в българското общество.