Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/yadrenata-dilema-na-iran-kum-sdelka-ili-kum-nova-voyna/

Голяма част от анализите за региона на Близкия изток приемат за отправна точка на хипотезите си съществуващата дилема за сигурност между Държавата Израел и Ислямска република Иран заедно със съвременните тенденции във външната политика на САЩ. Въпреки предимствата си този подход крие един голям риск – ролята на Иран в региона далеч не се свежда до познатото ни уравнение в учебниците – когато една страна напада, другата се отбранява. Това е доста наивна представа за политическите реалности в Близкия изток, която не ни позволява правилно да оценим какви рискове крият иранските ядрени амбиции и защо ядрената програма на страната има глобални измерения. В този анализ ще се постараем да хвърлим светлина върху скритите аспекти на ядрената дилема на Иран и да отговорим на въпроса дали мечтаната ядрена сделка е постижима геополитическа реалност.

Стратегическата култура на Иран и ядрените ѝ амбиции

Първото уточнение, което е необходимо да направим, е, че политическата формула на властта в днешен Иран няма нищо общо с хилядолетната му култура, която е дори по-древна от китайската. Неин първи стълб са зороастрийските вярвания, които пресъздават религиозната представа за дуализъм между добро и зло, чиято вечна битка е белязана от есхатологичната визия за края на света.

Вторият стълб е шиитският ислям, който се превръща в доминираща формула на властта по време на Сефевидската династия, след близо десет века ислямизация на региона. По този начин зороастрийската и шиитската традиция успяват да влязат във взаимодействие, което прави исляма в Иран много по-различен дори от исляма при шиитите, тъй като той инкорпорира в себе си някои древни вярвания на персите, включително редица молитви, преведени по времето на Сефевидите от шиитското духовенство. Тази стратегическа амалгама от синкретични религиозни доктрини процъфтява по време на династията Пахлави, която въпреки модернизаторския си дух успешно балансира между запазването на традиционната иранска култура и отварянето си към Запада.

Второто важно уточнение е свързано с научно необоснованото твърдение, че днешен Иран е легитимен наследник на династията Пахлави и Персия.

Това е силно идеологизирана презумпция, която не отговаря на историческата истина. От културно-историческа и политическа гледна точка Ислямска република Иран не може да се счита дори за правоприемник на шиитските империи от времето на Сефевидите по една основна причина: след Ислямската революция от 1979 г. шиитската традицията в страната се пречупва през визията на Рухола Хомейни – вилаят-е факих, която значително модифицира шиитската доктрина, отстоявана от иранските монархии в продължения на столетия. Хомейни „революционизира“ шиитската традиция, връчвайки политическата власт еднолично на духовенството – аятоласите, като отхвърля напълно принципа на секуларизма в политиката.

Трябва да направим уточнението, че класическите интерпретации на исляма не отхвърлят секуларизма или в някои случаи просто предписват правила за поведението на мюсюлманите, живеещи в секуларни и плуралистични общества, с уговорката, че трябва да извършват т.нар. „хиджра“ – религиозна миграция, с която да разпространяват ислямския начин на живот и култура. Понятието датира от времето на Мохамед, който е принуден да избяга (мигрира) от Мека в Медина, след като заговорници се опитват да го убият. 

Наред с това, като оставим настрана и доктриналната сунитска несъвместимост с шиитския клон на исляма, идеите на Хомейни се сблъскват със сериозни критики от влиятелни шиитски учени, като Ал ал-Шишани и Садик ал-Ширази, които дефинират вилаят-е факих като тоталитарна религиозно-политическа доктрина. Тя циментира управлението на един лидер – аятолаха, лишавайки мюсюлманите от справедливото право да го свалят в случай на недоволство.

В този смисъл стремежът на Иран да придобие оръжия за масово унищожение е последната крачка в наследството на Хомейни, което цели да превърне страната в регионален хегемон и в глобална сила. Ако Техеран успее да завърши ядрената си програма, това ще повдигне два сериозни въпроса, които до този момент нямат отговор нито в политическия, нито в научния дебат. 

Първият е какво би се случило, ако тоталитарен режим като иранския придобие ядрен потенциал.

Възможните отговори са много, но най-прагматичният е един: той би бил много по-склонен да го използва, тъй като, за разлика от студения прагматизъм на Пхенян и Москва, политическата формула на властта в Техеран съдържа силен теократичен елемент, което я прави по-малко рационална и от Северна Корея, и от Русия. Да не говорим, че Иран няма да членува в нито един формат за ядрено сдържане, което ще го направи неуправляем дори за Русия.

Вторият е какво би се случило, ако иранските проксита в лицето на „Хизбула“ и на това, което е останало от „Хамас“, се сдобият с ядрен потенциал.

Тази опция не бива да се изключва, тъй като иранските управляващи на няколко пъти казаха каква е истинската им цел – унищожаването на Държавата Израел. Ако тези групировки се сдобият макар и с ограничен ядрен арсенал, тогава всички, които са убедени, че държавите са рационални актьори и няма да използват оръжия за масово унищожение, ще трябва да проверят дали валидността на теорията им може да бъде съотнесена и към трансграничните терористични мрежи.

Кои са сдържащите сили пред Иран в Близкия изток?

На този етап се очертават няколко актьора, които ефективно биха могли да сдържат Техеран. Първият е Израел. Причината е новата отбранителна доктрина на страната, която беше модифицирана в месеците след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. В своя оригинален вариант израелската отбранителна доктрина „Дахия“ съдържа постановката, че Израел си запазва правото да действа диспропорционално, в случай че бъде нападнат, но с презумпцията, че приоритетно трябва да бъдат поразени властовите и ресурсните центрове на агресора. Тази доктрина доминираше в израелското стратегически мислене в годините след 11 септември 2001 г. и многократно беше критикувана от европейските правителства под предлог, че взема много цивилни жертви. 

Подобна логика обаче е погрешна, тъй като по обхват доктрината е избирателна (може да се приложи или не в зависимост от решението на командването), а ако Европа има НАТО, Израел е сам срещу много противници в Близкия изток. Ето защо през 2024 г. Военното командване на Израел реши да реформира доктрината си, включвайки в нея концепцията за pre-emptive strike (изпреварващ удар): правото на един държавен актьор да нанесе предварителен военен удар върху друг, ако са налице доказателства, че действията на отсрещната страна са заплаха за националната сигурност на нападащата, един вид, „нападам, за да не бъда нападнат“. Тук е мястото да кажем, че това понятие няма общо с друго понятие – preventive war (превантивна война), при което държавите прилагат сила само въз основа на предположения, а не на реални доказателства за неизбежно нападение. 

Първото понятие попада под юрисдикцията на международните отношения като част от правото на всяка суверенна държава да се защитава, а второто е акт на военна агресия. В този смисъл руската военна интервенция срещу Украйна е израз на превантивна война (агресия) с предлога, че действията на Киев са заплаха за националната сигурност на Москва. Израелските удари върху иранската ядрена програма, от друга страна, са предварителен военен удар с цел ликвидирането на реално съществуваща заплаха за националната сигурност на страната. Взети заедно, доктрината „Дахия“ и концепцията за предварителния военен удар на този етап се явяват единствената регионална сдържаща сила пред ядрените амбиции на Иран.

Вторият играч са САЩ, тъй като те разполагат със стратегическите ресурси да унищожат напълно иранската ядрена програма или поне да я забавят с десетилетия.

Както историята често си прави шеги, изборът за това се падна на президент, който дълго време обещаваше на американците, че ще се грижи преди всичко за Америка, а след това за нейните съюзници. Доналд Тръмп се озова в същата роля като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, чиято съпротива срещу влизането на САЩ в двете световни войни в крайна сметка беше победена от нуждата някой да балансира разрушителните амбиции на агресорите. Вашингтон попадна в тази позиция за пореден път, тъй като обективният баланс на силите в системата на международните отношения го позиционира като единствения държавен актьор, който разполага с военностратегическите, икономическите и културните ресурси да реагира във всяка точка на света. В допълнение, лобито на изолационистите в американската външна политика е изключително малко и влиянието му върху Тръмп е по-скоро периферно. 

Намесата на САЩ в Близкия изток доказа и още нещо – че американският ядрен чадър над съюзниците функционира и че на Вашингтон може да се разчита, ако държавите изпълняват простото условие на бизнесмена Тръмп – да развиват отбранителните си способности солидарно със САЩ и да продължат да купуват американски оръжия.

Последната сдържаща сила пред Иран са останалите арабски държави, и по-точно Кралство Саудитска Арабия.

Арабските държави всъщност са най-големият победител от войната между Израел и Иран, тъй като въпреки критиките към Израел тайната мечта на всеки сунит в региона е да види как шиитската империя се сгромолясва. Затова и нито една сунитска държава не изпрати помощ на Иран. В Рияд ясно си дават сметка, че ако нещо се случи с Израел, те са следващите, тъй като ядреното оръжие ще даде на аятоласите пълна хегемония в Близкия изток. Това е дори по-силна мотивация от разрешаването на палестинския въпрос, защото въпреки отношението си към Израел Саудитска Арабия до този момент не е дала правен статус на палестинските бежанци на своя територия от съображения за националната си сигурност. 

Република Турция, от друга страна, като част от НАТО и бидейки под американския ядрен чадър, си позволява лукса да флиртува с Иран. Това ѝ дава възможност да балансира между САЩ и Иран в позицията си и донякъде е мотив за Вашингтон да пуска покрай ушите си турските критики към Израел. Дали обаче Анкара ще продължи в същия дух при една повторна намеса на САЩ в Близкия изток или ако в близко бъдеще иранските шиитски проксита опитат терористичен атентат на турска територия – предстои да видим.

Какво ни чака оттук нататък?

Най-лесният начин да предвидим какво ни чака оттук нататък, е не чрез напразни идеологически догадки и политически мотивирани лозунги, а на базата на ясни емпирични изчисления. Теорията за войната на Фиърън е ценен източник на модел за бъдещето на региона и мястото на Иран в него. В същността си тази теория е много подходяща за конкретния конфликт, тъй като посочва като причини за всяка война липсата на информация (дезинформацията) и невъзможността да се установи диалог. Това са и двете причини, поради които днес Близкият изток е пред дилемата на затворника, както се нарича на езика на международните отношения. От нея не може да избяга нито един актьор, колкото и силен да е той.

Първият формат, в който може да се реализира политиката на Иран в региона, е конфронтационният.

Това е най-лошият възможен сценарий, тъй като при него дезинформацията, разпространявана от Техеран посредством „Хизбула“ и „Хамас“, ще продължава да се засилва, което ще доведе до липса на всякакъв диалог с Америка и съюзниците ѝ. Резултатите от такъв курс на събитията са ясни: нова война, в която Вашингтон ще се включи активно, за да защити Израел, а европейските държави вероятно ще участват избирателно. 

Позицията на Франция ще е решаваща за Европа в този случай, тъй като само американската и френската армия разполагат със сили, които могат да бъдат разгърнати зад граница в най-кратък период. Такава война вероятно ще доведе до края на режима в Техеран и до окончателното унищожение на иранската ядрена програма. И нека не си правим илюзии, че в един такъв конфликт най-сетне ще видим кои държави ще застанат в лагера на демокрациите начело със САЩ и кои с мълчаливото си съгласие ще споделят симпатиите си към Иран и Русия. Във втория лагер по всяка вероятност ще попаднат традиционните партньори на Москва и Техеран, които са обединени от идеята да детронират глобалното лидерство на Вашингтон, а в първия – онези съюзници и партньори на САЩ, които прозират, че въпреки грешките си демокрациите остават най-добрият източник на сигурност и свобода.

Вторият сценарий не би бил толкова разрушителен за региона, но ще е най-мъчителен за Израел.

При него САЩ и Иран могат да успеят да постигнат формален диалог, който ще доведе до някаква договорка, но Техеран ще продължи с дезинформационната си кампания срещу Израел, която включва финансиране на иранските проксита в региона. Това означава Израел да продължи да бъде подлаган на постоянни нападения от терористичните мрежи в региона, а Иран да отрича, че подкрепя това, с мотива, че спазва договореностите с Вашингтон по ядрената сделка. 

Ако Доналд Тръмп се съгласи с такова статукво в Близкия изток, за да си осигури подкрепата на консервативните републиканци изолационисти, той ще се върне към т.нар. политика на офшорно балансиране. САЩ ще продължат да снабдяват Израел с оръжия и ресурси, намесвайки се директно само ако иранските атаки застрашават пряко американските интереси. Ще станем свидетели на дирижирани битки и добре обмислени „сблъсъци“, което ще уеднакви политиката на Тръмп в региона с тази на Байдън. 

Третият сценарий е промяна на режима в Техеран, при който Иран окончателно ще скъса с тоталитарното си минало, ще възобнови диалога със Запада и ще постави ново начало в отношенията си с Израел.

Това развитие на събитията започва да набира популярност, макар че много анализатори спорят дали падането на режима би довело до връщане към прозападно монархическо управление, или до тиранично управление, каквото последва след американските интервенции в Ирак и Афганистан. 

Прозападното управление е вариант, ако иранците сами детронират аятоласите. Но ако режимът бъде свален насила от Вашингтон, по всяка вероятност ще се стигне до тиранично управление. Това е и основната причина, поради която Доналд Тръмп не желае насилствена промяна на режима в Иран и наложи вето върху планираното ликвидиране на аятолах Хаменей, а израелският президент Исак Херцог ясно заяви, че целта на предварителния военен удар срещу Техеран е бил унищожаването на иранската ядрена програма, а не свалянето на иранския режим. На този етап обаче иранците не показват такива признаци на желание за промяна, а доказателството за репресивната политика на Иран е, че режимът започна масови арести и екзекуции, след като стана ясно, че няма да бъде свален.

И накрая – нека си представим, че Иран просто спира с дезинформацията, без да води диалог, затваря се в себе си и не пречи на никого.

Регионът изглежда фалшиво спокоен, терористичните атаки срещу Израел спират, а Техеран решава да ограничи антиамериканската реторика. Това е сценарият, който си представят много от критиците на САЩ и Израел, а някои от тях призовават Конгреса да гласува импийчмънт на Тръмп заради бомбардировките над иранските ядрени обекти. Доста от тези критици, които преди време критикуваха реализма и Кенет Уолц, задето представя системата на международните отношения като бездушен пъзел, днес запалено цитират статията на Уолц, в която се обяснява защо Иран трябва да има ядрено оръжие. Материалът на този гениален автор, разбира се, отразява съвсем друга геополитическа действителност, а казусът, който бащата на структурния реализъм операционализира, е насочен към тестване на теорията дали разпространението на ядреното оръжие може да направи света по-стабилен в условията на съвсем друг двуполюсен модел, където едно телефонно обаждане от Москва или Вашингтон е достатъчно, за да спре която и да е ядрена програма. 

Днес обаче времената са други. Но да се върнем към розовия сценарий. Той е най-опасният, тъй като един ден Близкият изток ще се събуди на прага на втора Кубинска ракетна криза. В случай че това стане, Иран вече ще разполага с ракети, които могат да достигнат територията на европейските съюзници от НАТО, както и на Русия, Индия, Пакистан, Китай, а в дългосрочен план – и Източното крайбрежие на САЩ. Парадоксално е, че Америка осъзна тази реалност и без да е заплашена в краткосрочен план, се намеси, докато Европа, която е пряко застрашена, не го стори. 

Ако трябва да обобщим, съдбата на иранския ядрен въпрос не е просто политическа прищявка на Израел или пък популистки опит на Доналд Тръмп да докаже военностратегическото превъзходство на САЩ. То е геополитическа реалност, която засяга целия свят и за която изобщо не сме подготвени. А Европа закъснява отново. Фатално.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kum-yadrena-voyna-neka-pomislim-otnovo/

Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света. 

Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има. 

Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила. 

И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война. 

Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.

Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина

Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората. 

По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.

С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение. 

Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир. 

Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.

Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата. 

С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление. 

Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.

Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор

Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт. 

И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.

Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия. 

Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той. 

Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи. 

Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.

Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна. 

В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.

Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО. 

Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.

И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.

Равносметката: къде е Европа на тази карта?

Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.

Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи: 

Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. 

Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.

Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му. 

Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.