Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/voynata-koyato-nikoy-ne-iska-no-vsichki-veche-vodyat/

Блокадата на Ормузкия проток, наложена от администрацията на американския президент Доналд Тръмп, и ограничаването на военните действия в Близкия изток бяха разтълкувани от много експерти като крачка напред към постигането на мир в региона. Това спокойствие обаче далеч не трябва да се приема оптимистично, тъй като твърдата сила и оръжията далеч не са най-ефективният начин да ескалираш един конфликт през XXI век. 

След продължителната размяна на удари между Вашингтон и Техеран политиците от двете страни явно разбраха, че ескалацията между тях лесно ще трансформира конфликта в криза. Казано с други думи, вместо да контролират ситуацията, тя ще започне да ги контролира, което може да доведе до пълномащабна война в Близкия изток, в която ще се включат и арабските държави. За това осъзнаване допринесе и позицията на много европейски държави, които отказаха да подкрепят САЩ в ударите им с аргументите, че тази война не е война на Европа и че НАТО е отбранителен алианс, който не може да бъде използван като инструмент в американската външна политика. 

В тези условия администрацията на Тръмп реши да вкара в действие план Б – да разшири конфликта икономически и енергийно, като в същото време го ограничи до обхвата му към момента. Това би могло да даде на американските съюзници в региона глътка въздух, като същевременно не би позволило на Иран да се прегрупира и да засили позициите си. 

Каква обаче е истинската дилема на страните в конфликта и какъв е истинският залог? В този материал ще се опитаме да погледнем отвъд шаблонните изказвания на лидерите, към реалната награда, която ще получи победителят във войната.

Американската дилема в Ормузкия проток

В първите часове след началото на операция „Епична ярост“ в международната общност се очертаха две основни гледни точки за ударите, които Вашингтон реши да нанесе върху ядрената инфраструктура на Ислямска република Иран. Много европейски държави, включително съюзници от НАТО, както и доста от арабските държави застанаха на позицията, че интервенцията на Тръмп има нападателен характер, като същевременно отчетоха и опасността Иран да се сдобие с ядрени оръжия за военни цели. 

Най-категорични бяха Италия и Испания, които отказаха достъп на американците до военните си бази, от които САЩ възнамеряваха да нанесат ударите си срещу Техеран. Арабските регионални сили, като Саудитска Арабия и Катар, бяха малко по-сдържани в позицията си, тъй като крахът на шиитската империя би бил добре дошъл за сунитските държави в региона. Но когато конфликтът заплаши да излезе извън границите на Иран, Рияд също отказа достъп на САЩ до собствените им бази, разположени на Арабския полуостров. Тази огромна липса на консенсус сред американските съюзници и партньори, към която по-късно дискретно, но знаково се присъединиха Германия и Кувейт, не позволи на Вашингтон да разгърне сухопътна операция в региона, което накара Тръмп да заложи на морска блокада.

Начело на втория лагер – държави, които подкрепиха САЩ, застанаха Полша, Чехия, Албания, Косово, Република Северна Македония, Литва, Латвия, България и Унгария, които осъдиха иранската ядрена програма, като нашата страна дори предостави въздушното си пространство за рутинни учения на НАТО. Встрани от Израел, който е пряк участник в конфликта, влиятелни съюзници от Алианса, като Великобритания и Турция, осъдиха атаките на САЩ на думи, но в същото време спомогнаха за действията на Америка, особено Лондон, който предостави впоследствие базите си за удари срещу Техеран. Най-хитра от всички беше позицията на Турция, която усилено критикуваше американския президент, а в същото време играеше ролята на мълчалив брокер между двете страни. 

Турция – външна политика по скалата на Рихтер

Турция, разкъсвана между идеологическите основи на Ататюрк и опитите за раздяла с тях, е на прага на общи президентски и парламентарни избори. Каква ще бъде външната ѝ политика, определяща до голяма степен събитията в региона и не само – от Александър Нуцов.

ТоестАлександър Нуцов

Дилемата на САЩ беше доста сложна. Съгласно т.нар. QME акт, приет през 2008 г. от Конгреса, Вашингтон беше длъжен да помогне на Израел, тъй като нормалното съществуване на държавата беше поставено на карта поради продължаващата регионална ескалация на напрежението в Близкия изток след терористичните атентати от 7 октомври 2023. В същото време Тръмп трябваше да защити икономическите интереси на Америка, сериозно пострадали от търговската война с Китай – цел, която не беше постигната поради огромната цена, плащана от Вашингтон във войната с Иран. 

На фона на тази картина ударът на САЩ беше изпреварващ дотолкова, доколкото целеше унищожаването на иранската ядрена програма и защитата на Израел. И тук се появи разделителната линия между съюзниците – Вашингтон виждаше целите на операцията като постигнати, а в Израел заговориха за смяна на режима в Иран. 

Тръмп вероятно си е дал сметка, че ако САЩ започнат сухопътна операция в посока Техеран, „Епична ярост“ ще се превърне от изпреварващ удар в класическа стратегия за смяна на режим, подобно на американските намеси в Ирак и Афганистан след 11 септември. Казано с други думи, САЩ трябваше да избират между „втори Афганистан“, въвличането на арабските партньори във войната и влошаването на отношенията с Израел. В тези условия американската администрация се насочи към единственото възможно решение, което да внесе баланс в ситуацията – блокада на Ормузкия проток. Съвсем отделен е въпросът, че цената за това решение постави на карта ключово важни американски позиции в световната икономика.

Дилемата на Иран и Израел

Парадоксалното е, че ако за САЩ дилемата в Близкия изток е по-скоро критично важна, то за Иран и Израел тя е екзистенциална. Разликата между двете е, че с критично важните си национални интереси можеш да правиш все пак компромис, докато с екзистенциалните няма как – или воюваш, или те завладяват. За Израел ядрено въоръжен Иран, мечтаещ от десетилетия за унищожаването на израелската държава, означава повишено ниво на внимание, което като предизвикателство за националната сигурност от такъв мащаб няма как да бъде сдържано с конвенционални инструменти. 

За Иран развитието на ядрената му програма означава и изграждане на способности, които биха могли да му дадат власт, каквато никой от съседите му не притежава: оръжия, достигащи първо Европа, а в рамките на следващото десетилетие – и САЩ. Без ядрено оръжие оцеляването на режима на аятоласите (или поне на това, което е останало от него) е под въпрос. А по правило авторитарните режими винаги се грижат преди всичко за собствената си лидерска сигурност, а едва след това за живота на цивилните си граждани.

Макар и да изглежда като самотен вълк, Иран далеч не е сам в желанието си да детронира Америка в Близкия изток. Зад него са Русия и Китай, които виждат в Техеран силен лост за проектиране на сила в региона. Проблемът в тези сметки е, че много често Москва и Техеран си представят ядрен Иран като Северна Корея, която продължава да развива нападателните си способности, без да се съобразява със статуквото в Североизточна Азия. Но за Пхенян, или по-точно за династията Ким, врагът винаги е бил един – Южна Корея. Америка остава големият противник, но близостта на Китай и икономическата зависимост на Сеул от Пекин не позволява на Ким Чен Ун и приближените му да разгърнат програмата си до такава степен, че да променят статуквото в Азия. 

Най-важният фактор, който обаче слабо се отчита от съюзниците на Иран, е религиозно-политическият. Точно тук е редно да отбележим, че иранската доктрина няма нищо общо с класическата интерпретация в шиитския ислям. Велаят-е факих – доктрината на Рухола Хомейни – се отрича от много шиитски учени като политическа интерпретация на исляма, сходна с тази на салафизма. Това прави Техеран много по-рисков актьор от Северна Корея – затворена държава, чиято идеология не се е променяла от Втората световна война насам.

Израел, от друга страна, се намира в ситуация, в която оцеляването му е поставено на карта за пръв път от неговото създаване. Иран най-сетне е на път да се сдобие с оръжие, което може да порази Израел фатално – факт, за който свидетелстват много израелски военни учени и висши офицери. Израел гледа на Иран като на много по-голяма заплаха от останалите арабски държави, защото все пак има положителен исторически опит с Египет, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ). Макар и критични към Израел, тези държави винаги са отчитали реалистично цената на мирното съжителство в Близкия изток и необходимостта от баланс на силите, който да предотврати ескалация. Иран е изключение и тъкмо затова голяма част от арабските държави скрито подкрепят САЩ във военната им операция. 

Първата причина за тази скрита подкрепа е религиозно-политическата доктрина, за която вече стана въпрос. Втората е, че ако нещо се случи с Израел, следващата държава в списъка е Саудитска Арабия, а след нея – Катар, ОАЕ и Египет. Ето защо за арабските държави дори и ядрено въоръженият Израел може да се окаже много по-приемлив съсед, отколкото Иран, който лесно би се превърнал в източник на напрежение, особено ако оръжията му попаднат в ръцете на трансграничните терористични мрежи. Единственото изключение от това правило е Турция. Тя обмисля разработването на свой ядрен потенциал – ход, който би се превърнал в истински кошмар за Техеран, тъй като тогава той ще се окаже притиснат между две ядрени държави.

Турция между САЩ и Израел. Посткемализъм или неоосманизъм?

Накъде гледа Турция? На изток или на запад? И какви са отношенията ѝ със страни като САЩ и с Израел? Анализ от Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Какво ще спечелят актьорите?

Ако САЩ победят в тази война, тяхното глобално превъзходство ще бъде съхранено за следващото десетилетие, тъй като пръстенът, който Тръмп се опитва да заключи между Гренландия и Иран, ще е частично завършен. За да стане това обаче, Америка ще има нужда от съюзниците си и от едно голямо „да“ от страна на арабските държави. На този етап подобен хоризонт изглежда нереалистичен и причината са идеологическите борби между политиците в Европа и в Америка – когато от едната страна на океана управляват либерали, а от другата консерватори, позициите им водят до конфликти.

Ето защо американската администрация ще заложи на стратегията на задушаването, която вече виждаме да се осъществява с Русия във войната с Украйна. В контекста на Иран вероятно Вашингтон няма да се стреми непременно към бърза смяна на режима или към тотална война, а към продължителен натиск, който постепенно да отслабва способността на Техеран да проектира влияние. Дали обаче тази ситуация може да сработи в Близкия изток и доколко Европа ще е готова да подкрепя съюзниците на САЩ в региона, както например подкрепя Украйна, също е под въпрос.

Едно стратегическо поражение за Вашингтон в Близкия изток би означавало преди всичко победа за Москва и Пекин. В тези условия Русия и Китай могат да си позволят да диктуват баланса на силите в региона, но за кратко, тъй като в момента, в който Иран завърши ядрената си програма, едва ли ще се съобразява с това, което му се спуска отгоре. 

Бедата е, че в момента Техеран се управлява от военни, които – както и арабските държави добре осъзнават – са едни от най-големите съюзници на терористите. В обозримо бъдеще това създава опасност ядрени технологии да попаднат в ръцете на недържавни актьори, чиято идеология не съвпада с рационалното мислене на държавните. До момента в научния дебат няма трудове, посветени на този въпрос, но повечето анализатори от ерата на Студената война приемат, че такова развитие на нещата може да доведе до ядрена дилема на сигурността в Близкия изток.

Дали обаче е реалистичен и мирен сценарий за региона? Това обикновено се случва, ако страните седнат на една маса и се разберат. Диалогът е основна предпоставка за постигането на консенсус, а желание за такъв диалог липсва. Едно е сигурно – икономическите последици от конфликта ще са изключително трудни за преодоляване и могат да доведат до нова глобална икономическа криза. 

В тези условия България поне има късмета, че се разплаща с основна резервна валута, което би спомогнало Европейската централна банка да регулира ценовата стабилност у нас, ако нещо се обърка. 

Искаме си еврото

Вървим (къде уверено, къде не съвсем) към еврозоната. Според Искрен Иванов това би донесло предимно позитиви за България. Какви са те в политически и геополитически аспект?

ТоестИскрен Иванов

От друга страна, не можем да отречем, че новото негласно разделение в НАТО и ЕС вече е факт – разделение на американски лагер, обхващащ Централна и Източна Европа, и на западноевропейски блок. Тъжното е, че тези разделения не са геополитически, а зависят от идеологическите лагери, към които принадлежат респективно европейските и американските елити. Единственият изход е мащабна реформа в Алианса и в Общността – реформа, която ще промени значително НАТО и ЕС от вида, в който ги познаваме. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/izraelsko-amerikanskata-voyna-sreshtu-iran-kakvi-sa-opasnostite-za-bulgariya/

Америка и Израел в открита война срещу Иран. Развитие, което доскоро беше немислимо или най-малкото разглеждано като изключително нежелана ескалация. До редакционното приключване на тази статия военнополитическите цели на атакуващите страни не са постигнати. Режимът в Техеран е жив, иранската армия не само функционира, а успешно нанася удари срещу западни бази в Близкия изток и срещу енергийни цели в държавите съюзници на американците в региона.

Водейки успешна (засега) асиметрична война срещу многократно по-силни противници, Иран успява да пренесе фронта върху световната икономика и чрез ефективното въвличане на трети страни в конфликта да предотврати бързата победа, за която мечтаеха Тръмп и Нетаняху.

Като държава в непосредствена геополитическа близост до конфликта България е твърде уязвима на проблемите, които войната вече породи, и които, изглежда, ще се задълбочават. Те са в три основни направления. Първо, военната заплаха, тоест риск от разширяване на конфликта до Балканите. Второ, негативните икономически ефекти – галопиращи цени на горивата и задаваща се световна рецесия. На трето място е проблемът с миграционния натиск.

Колко „далече“ е войната всъщност?

Ескалацията на военните действия между САЩ, Израел, Иран и арабските държави от региона постепенно превръща югоизточния фланг на НАТО, включително Балканите, в зона с повишен риск за сигурността. Близостта на България до зоната на военните действия и ролята на страната като логистичен коридор за операции на НАТО я поставят в потенциално уязвима позиция.

Първите сигнали за нарастващ риск бяха иранските атаки срещу югоизточната ни съседка Турция – членка на НАТО, и срещу британска военна база в Кипър – страна членка на ЕС. След поредица от прехванати балистични ракети през март турските власти алармираха за покачване на напрежението по южните си граници и обявиха, че НАТО ще засили отбранителното си присъствие в страната.

В центъра на мерките е авиобазата „Инджирлик“, където ще бъде разположена допълнителна система за противоракетна отбрана „Пейтриът“, предоставена от базата в Рамщайн, Германия. Според Анкара това е трети случай на ирански ракетни атаки за кратък период. Техеран обаче категорично отрича участие и твърди, че ударите са външна провокация от страна на Израел, което допълнително усложнява геополитическата картина. На този фон Турция подчертава, че си запазва правото да реагира при пряка заплаха, но засега се въздържа от активиране на член 5 от договора на НАТО.

Да владееш или да не владееш? Как Западът се върна към началото на XX век

Действията на администрацията на Тръмп може да изглеждат безпрецедентни, но не е точно така. Вярно, че когато ги виждаме в подобен вариант назад в историята, контекстът е бил друг. И все пак добре е да ги четем и в рамките на някои исторически натрупвания. Коментар от Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Тази динамика има пряко значение за България. 

Минаващият през Балканите въздушен коридор между американските бази в Европа и целите в Близкия изток, както и морският коридор между Черно и Средиземно море стават основни за отбранителната архитектура на НАТО в условията на два активни военни конфликта до границите му. В анализи на европейски изследователски центрове се отбелязва, че инфраструктурата на Алианса в Югоизточна Европа – от бази в Гърция до съоръжения в Румъния – вече е поставена в състояние на повишена готовност поради заплахите от ответни удари срещу западни военни обекти.

Накъде след „Мюнхен 2026“? Отворените въпроси пред Европа и България

Мюнхенската конференция по сигурността затвърди усещането (де да беше само такова), че старият трансатлантически баланс се разпада. Вече всички сме на една вълна по този въпрос. Но докато Европа търси автономия, България рискува да остане между линиите на разделението. От Александър Малинов.

ТоестАлександър Малинов

Ескалацията около Иран беше като студен душ за българската отбрана и хвърли още светлина върху сериозните слабости във въоръжените ни сили, които дълго са били неглижирани от държавата. България изглежда неподготвена за съвременните измерения на войната – дронове, ракетни заплахи и високи технологии, а армията ни продължава да разчита на морално остаряла техника и на непълноценни системи за противовъздушна защита.

Забавената модернизация и липсата на ясна стратегическа визия допълнително задълбочават тези проблеми. Апелите за съюзническа помощ звучат по-скоро като признание за дефицити, отколкото като проява на координирана сигурност. Без спешна модернизация на въоръжените сили България ще става все по-зависима от близките си съюзници и на практика ще е лишена от възможността да води самостоятелна отбранителна политика на базата на националния си интерес.

Дълбоките технологии и сигурността на Запада

НАТО вече има фонд за иновации с фокус дълбоките технологии. Какво означава това за бизнеса и по-специално за компаниите с двоен предмет на дейност? И как сътрудничеството на Алианса с частния сектор може да повиши сигурността на ЕС? От Александър Нуцов.

ТоестАлександър Нуцов

Войната е и на борсите

Израелско-американската война срещу Иран променя цените на петрола, както и икономическите очаквания по целия свят. Според анализатори възможността петролът да достигне до космическите 200 долара за барел вече не изглежда невероятна при продължително блокиране на Ормузкия проток, през който минава до една пета от световните петролни потоци. За сравнение, сегашният рекорд при цената на суровия петрол е 146 долара за барел, достигнат в пика на финансовата криза от 2008 г. Цените на природния газ също скочиха рязко след атаките срещу ключови енергийни обекти в Персийския залив, включително срещу големи газови съоръжения в Катар. Това доведе до увеличение на фючърсите в Европа с около 30–35%, а доставките на втечнен природен газ ще бъдат силно затруднени за дълъг период.

Повишаването на цените на петрола и газа не е временен ефект: повредената инфраструктура в Близкия изток може да остане извън строя с години, а продължителният конфликт засилва риска от дългосрочен енергиен и икономически шок. Комбинирането на скоковете при газа и петрола създава силен инфлационен натиск върху цената на електрическата енергия, върху производството и цялостната икономика на Европа. Нарастващите енергийни разходи допринасят за силния инфлационен натиск, който вече се усеща в потребителските цени, а веригите на доставки в глобалната икономика са под напрежение без прецедент в XXI век.

Краят на буферните зони

Как руският акт на агресия срещу Полша прекроява европейската сигурност? Александър Малинов анализира възможните отговори на ЕС и НАТО на провокациите от руска страна. Едно е ясно – крайно време е Европа и Алиансът да спрат да пренебрегват руските актове на агресия.

ТоестАлександър Малинов

По‑високите транспортни разходи и нестабилните суровинни пазари повишават цените на торове, стомана и други основни материали в земеделието и производството, което ще прави икономическото възстановяване по‑трудно дори ако се сбъднат най-оптимистичните сценарии и войната приключи скоро. Българската икономика остава силно уязвима на тези глобални шокове, особено на развиващата се в момента световна инфлация и рязкото поскъпване на горивата. Високата зависимост от внос на енергия и нефтопродукти означава, че ценовите пикове на международните пазари бързо се пренасят върху домакинствата и бизнеса в България.

Данните на НСИ показват, че инфлацията у нас за 2025 г. е 5%. Външни конфликти и геополитическа нестабилност могат допълнително да ускорят натиска върху цените. Вторичните ефекти върху услуги, транспорт и хранителни продукти ще затруднят бюджета на домакинствата и растежа на икономиката.

Нова миграционна криза?

Според Върховния комисариат на ООН за бежанците около 3,2 млн. души от Иран вече са се разселили в страната от началото на нападенията на Израел и САЩ. Въпреки че засега няма вълна от бежанци, съседите на Иран са в нервно очакване на миграционен натиск заради очакванията войната да продължи.

Европейският съюз започва да гледа на конфликта не само като на геополитически риск, но и като на потенциален тест за новите си миграционни правила. Опасенията са, че при по-сериозна ескалация системата за убежище може бързо да се окаже под натиск, особено ако се повторят сценарии, подобни на сирийската криза. Въпреки че към момента броят на иранските молби за убежище в ЕС остава сравнително нисък, анализаторите подчертават, че това може да се промени рязко.

Причината е в мащаба на Иран. При население от около 90 млн. души дори частична дестабилизация би могла да доведе до огромни миграционни потоци. Картината се усложнява допълнително от вътрешните проблеми на страната – икономическа криза, политическо напрежение и дългосрочни фактори, като климатични промени и недостиг на вода, които вече водят до вътрешна миграция. Хипотетично разселване на около 10% от населението извън Иран би се превърнало в една от най-големите бежански вълни в съвременната история. Засега подобен сценарий до голяма степен зависи от ролята на Турция като транзитен коридор към Европа.

България има болезнени спомени от последните две бежански вълни, предизвикани от войните в Сирия и Украйна. И в двата случая популистки политически сили съзнателно засилваха общественото напрежение, превръщайки темата за миграцията в инструмент за набиране на политически рейтинг. Слабостите в държавното управление на кризите и радикализацията в обществото проличаха особено ясно на няколко пъти, включително около бунта в бежанския център в Харманли през 2016 г. и при нападението срещу украински граждани във Варна през 2025 г.

Как думата „мигрант“ стана дехуманизираща

Масовото използване на думата „мигрант“ в смисъл, различен от този, който експертите влагат в нея, има един-единствен ефект: тотална дехуманизация на определени групи хора, за да приеме обществото много по-лесно и естествено ограничаването на достъпа им до убежище. От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Опасенията са, че нов миграционен натиск вследствие на войната в Иран би могъл да претовари и без това крехката система за прием на бежанци у нас. Българският и европейският опит показват, че подобни кризи бързо се превръщат в политическо оръжие, използвано от радикални елементи. В условията на нарастващо напрежение е вероятно отново да се активизират онези политически актьори, които вече имат доказана склонност да експлоатират страха в обществото, да радикализират политическия език и да използват насилието като средство за политическо влияние.

Догонване на реалността

Сериозната неподготвеност на българската политика спрямо очертаните рискове личи най-ясно от отсъствието на темата за войната в Иран в предизборната кампания за предстоящите парламентарни избори. Липсва не само стратегическо мислене за ефектите от конфликта, но дори и базова позиция за ролята на България в бързо променящия се световен ред, белязан от ескалиращи конфликти и нарастваща несигурност.

За да има шанс страната да се справи с тези кризи, ще бъде необходимо ясно формулиране на национални приоритети, укрепване на институционалния капацитет и по-активно участие в рамките на съюзите, към които България принадлежи. Въпреки настоящата липса на визия натискът на събитията може да се окаже катализатор за по-зрял политически дебат и по-дългосрочно мислене. Такъв процес може би започва с плахи стъпки, след като служебният премиера Гюров открито се противопостави на включването на България в „Борда за мир“ на Доналд Тръмп и беше част от правителствената делегация, посетила Киев в края на март.