Tag Archives: Иран

Ядрената дилема на Иран: Към сделка или към нова война?

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/yadrenata-dilema-na-iran-kum-sdelka-ili-kum-nova-voyna/

Ядрената дилема на Иран: Към сделка или към нова война?

Голяма част от анализите за региона на Близкия изток приемат за отправна точка на хипотезите си съществуващата дилема за сигурност между Държавата Израел и Ислямска република Иран заедно със съвременните тенденции във външната политика на САЩ. Въпреки предимствата си този подход крие един голям риск – ролята на Иран в региона далеч не се свежда до познатото ни уравнение в учебниците – когато една страна напада, другата се отбранява. Това е доста наивна представа за политическите реалности в Близкия изток, която не ни позволява правилно да оценим какви рискове крият иранските ядрени амбиции и защо ядрената програма на страната има глобални измерения. В този анализ ще се постараем да хвърлим светлина върху скритите аспекти на ядрената дилема на Иран и да отговорим на въпроса дали мечтаната ядрена сделка е постижима геополитическа реалност.

Стратегическата култура на Иран и ядрените ѝ амбиции

Първото уточнение, което е необходимо да направим, е, че политическата формула на властта в днешен Иран няма нищо общо с хилядолетната му култура, която е дори по-древна от китайската. Неин първи стълб са зороастрийските вярвания, които пресъздават религиозната представа за дуализъм между добро и зло, чиято вечна битка е белязана от есхатологичната визия за края на света.

Вторият стълб е шиитският ислям, който се превръща в доминираща формула на властта по време на Сефевидската династия, след близо десет века ислямизация на региона. По този начин зороастрийската и шиитската традиция успяват да влязат във взаимодействие, което прави исляма в Иран много по-различен дори от исляма при шиитите, тъй като той инкорпорира в себе си някои древни вярвания на персите, включително редица молитви, преведени по времето на Сефевидите от шиитското духовенство. Тази стратегическа амалгама от синкретични религиозни доктрини процъфтява по време на династията Пахлави, която въпреки модернизаторския си дух успешно балансира между запазването на традиционната иранска култура и отварянето си към Запада.

Второто важно уточнение е свързано с научно необоснованото твърдение, че днешен Иран е легитимен наследник на династията Пахлави и Персия.

Това е силно идеологизирана презумпция, която не отговаря на историческата истина. От културно-историческа и политическа гледна точка Ислямска република Иран не може да се счита дори за правоприемник на шиитските империи от времето на Сефевидите по една основна причина: след Ислямската революция от 1979 г. шиитската традицията в страната се пречупва през визията на Рухола Хомейни – вилаят-е факих, която значително модифицира шиитската доктрина, отстоявана от иранските монархии в продължения на столетия. Хомейни „революционизира“ шиитската традиция, връчвайки политическата власт еднолично на духовенството – аятоласите, като отхвърля напълно принципа на секуларизма в политиката.

Трябва да направим уточнението, че класическите интерпретации на исляма не отхвърлят секуларизма или в някои случаи просто предписват правила за поведението на мюсюлманите, живеещи в секуларни и плуралистични общества, с уговорката, че трябва да извършват т.нар. „хиджра“ – религиозна миграция, с която да разпространяват ислямския начин на живот и култура. Понятието датира от времето на Мохамед, който е принуден да избяга (мигрира) от Мека в Медина, след като заговорници се опитват да го убият. 

Наред с това, като оставим настрана и доктриналната сунитска несъвместимост с шиитския клон на исляма, идеите на Хомейни се сблъскват със сериозни критики от влиятелни шиитски учени, като Ал ал-Шишани и Садик ал-Ширази, които дефинират вилаят-е факих като тоталитарна религиозно-политическа доктрина. Тя циментира управлението на един лидер – аятолаха, лишавайки мюсюлманите от справедливото право да го свалят в случай на недоволство.

В този смисъл стремежът на Иран да придобие оръжия за масово унищожение е последната крачка в наследството на Хомейни, което цели да превърне страната в регионален хегемон и в глобална сила. Ако Техеран успее да завърши ядрената си програма, това ще повдигне два сериозни въпроса, които до този момент нямат отговор нито в политическия, нито в научния дебат. 

Първият е какво би се случило, ако тоталитарен режим като иранския придобие ядрен потенциал.

Възможните отговори са много, но най-прагматичният е един: той би бил много по-склонен да го използва, тъй като, за разлика от студения прагматизъм на Пхенян и Москва, политическата формула на властта в Техеран съдържа силен теократичен елемент, което я прави по-малко рационална и от Северна Корея, и от Русия. Да не говорим, че Иран няма да членува в нито един формат за ядрено сдържане, което ще го направи неуправляем дори за Русия.

Вторият е какво би се случило, ако иранските проксита в лицето на „Хизбула“ и на това, което е останало от „Хамас“, се сдобият с ядрен потенциал.

Тази опция не бива да се изключва, тъй като иранските управляващи на няколко пъти казаха каква е истинската им цел – унищожаването на Държавата Израел. Ако тези групировки се сдобият макар и с ограничен ядрен арсенал, тогава всички, които са убедени, че държавите са рационални актьори и няма да използват оръжия за масово унищожение, ще трябва да проверят дали валидността на теорията им може да бъде съотнесена и към трансграничните терористични мрежи.

Кои са сдържащите сили пред Иран в Близкия изток?

На този етап се очертават няколко актьора, които ефективно биха могли да сдържат Техеран. Първият е Израел. Причината е новата отбранителна доктрина на страната, която беше модифицирана в месеците след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. В своя оригинален вариант израелската отбранителна доктрина „Дахия“ съдържа постановката, че Израел си запазва правото да действа диспропорционално, в случай че бъде нападнат, но с презумпцията, че приоритетно трябва да бъдат поразени властовите и ресурсните центрове на агресора. Тази доктрина доминираше в израелското стратегически мислене в годините след 11 септември 2001 г. и многократно беше критикувана от европейските правителства под предлог, че взема много цивилни жертви. 

Подобна логика обаче е погрешна, тъй като по обхват доктрината е избирателна (може да се приложи или не в зависимост от решението на командването), а ако Европа има НАТО, Израел е сам срещу много противници в Близкия изток. Ето защо през 2024 г. Военното командване на Израел реши да реформира доктрината си, включвайки в нея концепцията за pre-emptive strike (изпреварващ удар): правото на един държавен актьор да нанесе предварителен военен удар върху друг, ако са налице доказателства, че действията на отсрещната страна са заплаха за националната сигурност на нападащата, един вид, „нападам, за да не бъда нападнат“. Тук е мястото да кажем, че това понятие няма общо с друго понятие – preventive war (превантивна война), при което държавите прилагат сила само въз основа на предположения, а не на реални доказателства за неизбежно нападение. 

Първото понятие попада под юрисдикцията на международните отношения като част от правото на всяка суверенна държава да се защитава, а второто е акт на военна агресия. В този смисъл руската военна интервенция срещу Украйна е израз на превантивна война (агресия) с предлога, че действията на Киев са заплаха за националната сигурност на Москва. Израелските удари върху иранската ядрена програма, от друга страна, са предварителен военен удар с цел ликвидирането на реално съществуваща заплаха за националната сигурност на страната. Взети заедно, доктрината „Дахия“ и концепцията за предварителния военен удар на този етап се явяват единствената регионална сдържаща сила пред ядрените амбиции на Иран.

Вторият играч са САЩ, тъй като те разполагат със стратегическите ресурси да унищожат напълно иранската ядрена програма или поне да я забавят с десетилетия.

Както историята често си прави шеги, изборът за това се падна на президент, който дълго време обещаваше на американците, че ще се грижи преди всичко за Америка, а след това за нейните съюзници. Доналд Тръмп се озова в същата роля като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, чиято съпротива срещу влизането на САЩ в двете световни войни в крайна сметка беше победена от нуждата някой да балансира разрушителните амбиции на агресорите. Вашингтон попадна в тази позиция за пореден път, тъй като обективният баланс на силите в системата на международните отношения го позиционира като единствения държавен актьор, който разполага с военностратегическите, икономическите и културните ресурси да реагира във всяка точка на света. В допълнение, лобито на изолационистите в американската външна политика е изключително малко и влиянието му върху Тръмп е по-скоро периферно. 

Намесата на САЩ в Близкия изток доказа и още нещо – че американският ядрен чадър над съюзниците функционира и че на Вашингтон може да се разчита, ако държавите изпълняват простото условие на бизнесмена Тръмп – да развиват отбранителните си способности солидарно със САЩ и да продължат да купуват американски оръжия.

Последната сдържаща сила пред Иран са останалите арабски държави, и по-точно Кралство Саудитска Арабия.

Арабските държави всъщност са най-големият победител от войната между Израел и Иран, тъй като въпреки критиките към Израел тайната мечта на всеки сунит в региона е да види как шиитската империя се сгромолясва. Затова и нито една сунитска държава не изпрати помощ на Иран. В Рияд ясно си дават сметка, че ако нещо се случи с Израел, те са следващите, тъй като ядреното оръжие ще даде на аятоласите пълна хегемония в Близкия изток. Това е дори по-силна мотивация от разрешаването на палестинския въпрос, защото въпреки отношението си към Израел Саудитска Арабия до този момент не е дала правен статус на палестинските бежанци на своя територия от съображения за националната си сигурност. 

Република Турция, от друга страна, като част от НАТО и бидейки под американския ядрен чадър, си позволява лукса да флиртува с Иран. Това ѝ дава възможност да балансира между САЩ и Иран в позицията си и донякъде е мотив за Вашингтон да пуска покрай ушите си турските критики към Израел. Дали обаче Анкара ще продължи в същия дух при една повторна намеса на САЩ в Близкия изток или ако в близко бъдеще иранските шиитски проксита опитат терористичен атентат на турска територия – предстои да видим.

Какво ни чака оттук нататък?

Най-лесният начин да предвидим какво ни чака оттук нататък, е не чрез напразни идеологически догадки и политически мотивирани лозунги, а на базата на ясни емпирични изчисления. Теорията за войната на Фиърън е ценен източник на модел за бъдещето на региона и мястото на Иран в него. В същността си тази теория е много подходяща за конкретния конфликт, тъй като посочва като причини за всяка война липсата на информация (дезинформацията) и невъзможността да се установи диалог. Това са и двете причини, поради които днес Близкият изток е пред дилемата на затворника, както се нарича на езика на международните отношения. От нея не може да избяга нито един актьор, колкото и силен да е той.

Първият формат, в който може да се реализира политиката на Иран в региона, е конфронтационният.

Това е най-лошият възможен сценарий, тъй като при него дезинформацията, разпространявана от Техеран посредством „Хизбула“ и „Хамас“, ще продължава да се засилва, което ще доведе до липса на всякакъв диалог с Америка и съюзниците ѝ. Резултатите от такъв курс на събитията са ясни: нова война, в която Вашингтон ще се включи активно, за да защити Израел, а европейските държави вероятно ще участват избирателно. 

Позицията на Франция ще е решаваща за Европа в този случай, тъй като само американската и френската армия разполагат със сили, които могат да бъдат разгърнати зад граница в най-кратък период. Такава война вероятно ще доведе до края на режима в Техеран и до окончателното унищожение на иранската ядрена програма. И нека не си правим илюзии, че в един такъв конфликт най-сетне ще видим кои държави ще застанат в лагера на демокрациите начело със САЩ и кои с мълчаливото си съгласие ще споделят симпатиите си към Иран и Русия. Във втория лагер по всяка вероятност ще попаднат традиционните партньори на Москва и Техеран, които са обединени от идеята да детронират глобалното лидерство на Вашингтон, а в първия – онези съюзници и партньори на САЩ, които прозират, че въпреки грешките си демокрациите остават най-добрият източник на сигурност и свобода.

Вторият сценарий не би бил толкова разрушителен за региона, но ще е най-мъчителен за Израел.

При него САЩ и Иран могат да успеят да постигнат формален диалог, който ще доведе до някаква договорка, но Техеран ще продължи с дезинформационната си кампания срещу Израел, която включва финансиране на иранските проксита в региона. Това означава Израел да продължи да бъде подлаган на постоянни нападения от терористичните мрежи в региона, а Иран да отрича, че подкрепя това, с мотива, че спазва договореностите с Вашингтон по ядрената сделка. 

Ако Доналд Тръмп се съгласи с такова статукво в Близкия изток, за да си осигури подкрепата на консервативните републиканци изолационисти, той ще се върне към т.нар. политика на офшорно балансиране. САЩ ще продължат да снабдяват Израел с оръжия и ресурси, намесвайки се директно само ако иранските атаки застрашават пряко американските интереси. Ще станем свидетели на дирижирани битки и добре обмислени „сблъсъци“, което ще уеднакви политиката на Тръмп в региона с тази на Байдън. 

Третият сценарий е промяна на режима в Техеран, при който Иран окончателно ще скъса с тоталитарното си минало, ще възобнови диалога със Запада и ще постави ново начало в отношенията си с Израел.

Това развитие на събитията започва да набира популярност, макар че много анализатори спорят дали падането на режима би довело до връщане към прозападно монархическо управление, или до тиранично управление, каквото последва след американските интервенции в Ирак и Афганистан. 

Прозападното управление е вариант, ако иранците сами детронират аятоласите. Но ако режимът бъде свален насила от Вашингтон, по всяка вероятност ще се стигне до тиранично управление. Това е и основната причина, поради която Доналд Тръмп не желае насилствена промяна на режима в Иран и наложи вето върху планираното ликвидиране на аятолах Хаменей, а израелският президент Исак Херцог ясно заяви, че целта на предварителния военен удар срещу Техеран е бил унищожаването на иранската ядрена програма, а не свалянето на иранския режим. На този етап обаче иранците не показват такива признаци на желание за промяна, а доказателството за репресивната политика на Иран е, че режимът започна масови арести и екзекуции, след като стана ясно, че няма да бъде свален.

И накрая – нека си представим, че Иран просто спира с дезинформацията, без да води диалог, затваря се в себе си и не пречи на никого.

Регионът изглежда фалшиво спокоен, терористичните атаки срещу Израел спират, а Техеран решава да ограничи антиамериканската реторика. Това е сценарият, който си представят много от критиците на САЩ и Израел, а някои от тях призовават Конгреса да гласува импийчмънт на Тръмп заради бомбардировките над иранските ядрени обекти. Доста от тези критици, които преди време критикуваха реализма и Кенет Уолц, задето представя системата на международните отношения като бездушен пъзел, днес запалено цитират статията на Уолц, в която се обяснява защо Иран трябва да има ядрено оръжие. Материалът на този гениален автор, разбира се, отразява съвсем друга геополитическа действителност, а казусът, който бащата на структурния реализъм операционализира, е насочен към тестване на теорията дали разпространението на ядреното оръжие може да направи света по-стабилен в условията на съвсем друг двуполюсен модел, където едно телефонно обаждане от Москва или Вашингтон е достатъчно, за да спре която и да е ядрена програма. 

Днес обаче времената са други. Но да се върнем към розовия сценарий. Той е най-опасният, тъй като един ден Близкият изток ще се събуди на прага на втора Кубинска ракетна криза. В случай че това стане, Иран вече ще разполага с ракети, които могат да достигнат територията на европейските съюзници от НАТО, както и на Русия, Индия, Пакистан, Китай, а в дългосрочен план – и Източното крайбрежие на САЩ. Парадоксално е, че Америка осъзна тази реалност и без да е заплашена в краткосрочен план, се намеси, докато Европа, която е пряко застрашена, не го стори. 

Ако трябва да обобщим, съдбата на иранския ядрен въпрос не е просто политическа прищявка на Израел или пък популистки опит на Доналд Тръмп да докаже военностратегическото превъзходство на САЩ. То е геополитическа реалност, която засяга целия свят и за която изобщо не сме подготвени. А Европа закъснява отново. Фатално.

Дилемата пред Близкия изток. Разговор с Надим Шeхади

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/nadim-shehadi-interview/

Надим Шехади (р. 1956) е изпълнителен директор на Академичния център на Ливано-американския университет в Ню Йорк и асоцииран сътрудник в Кралския институт за международни отношения („Чатъм Хаус“), където по-рано е ръководил програмата за Близкия изток. Бил е директор на Центъра за източносредиземноморски изследвания „Фарес“ към Факултета по право и дипломация в Университета „Тъфтс“ и дългогодишен директор на „Ливански изследвания“ в колежа „Св. Антоний“ към Оксфордския университет. Той е водещ учен по въпросите на Близкия изток и Северна Африка и е консултант на няколко правителства и международни организации, в т.ч. и на Европейския съюз. Негови статии са публикувани в големи международни новинарски издания, като „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“ и Си Ен Ен. 

По повод наскоро състоялите се парламентарни избори в Ливан, а и цялостната обстановка в Близкия изток в светлината на настоящите глобални кризи, с г-н Шехади разговаря Мирослав Зафиров. 

Според мнозина Ливан е своеобразен паноптикум на Близкия изток. Доколкото това е вярно, смятате ли, че е трудно да се предвиди какво е бъдещето на Близкия изток? Вече много години регионът сякаш не може да намери себе си.

Мнозинството от дисидентите, интелектуалците и хората на бизнеса намираха пристан в Бейрут, където свободно можеха да упражняват своите професии и да изразяват себе си. На практика Бейрут беше поле на сблъсък на идеи, които едва по-късно намираха аудитория на други места. Ливанската гражданска война от 1975 до 1990 г. се превърна в лаборатория на съперничещите си идеологии на исляма и национализма, на светското и религиозното начало, на шиитския и сунитския ислям, на либерализма и авторитаризма, и т.н.

Ние вече не се намираме в това положение, днес ще откриете този дебат по-скоро в Лондон, отколкото в Бейрут. Регионът постепенно навлезе в спиралата на непредсказуемостта – процес, започнал още през 50-те години на XX век. Възходът на светските националистически военни режими, който постепенно изтласка традиционната аристокрация и елитите, останали от Османската империя, показа истинското си лице – това на репресивния режим. Този режим бе особено безпощаден спрямо движенията, принадлежащи към политическия ислям. Но не само ислямистите бяха целта, скоро жертви на преследвания станаха левите политически течения и либералите.

Вероятно всичко това е в дъното на т.нар. Арабска пролет и е в основата на исканията на младото поколение за решително противопоставяне срещу доминацията на организации като милициите, свързани с иранския Корпус на стражите на Ислямската революция. Борбата беше срещу опита на КСИР да получи надмощие на всички места, където институционалността на държавата отслабваше или отсъстваше.

Какво е мнението Ви за наскоро проведените парламентарни избори в Ливан? След години на нарастващо напрежение, икономическа криза и политическа нестабилност смятате ли, че страната е готова да излекува своите рани? 

Изборите в Ливан наподобяват тези в Ирак от 2021 г., доколкото резултатите демонстрираха намаляване на влиянието на проиранските партии и милиции. И в двете държави имаше сходно по дух обществено настроение. В случая с Ливан „Хизбулла“ се ползваше с абсолютния контрол над шиитските гласове, а коалицията ѝ с другата шиитска партия – „Амал“, ѝ осигури 27 места в парламента, въпреки че партиите загубиха двете места, които не бяха предвидени за шиитите.

Системата в Ливан дава възможност на „Хизбулла“ и нейните съюзници да упражняват правото на вето върху всички назначения: председател на парламента, министър-председател, президент и т.н. Коалицията е в състояние да парализира всеки изборен процес, докато условията, налагани от „Хизбулла“, не бъдат изпълнени. Те направиха това през 2006 г., когато окупираха центъра на Бейрут и парализираха страната за 19 месеца. Кризата приключи едва със Споразумението от Доха от 2008 г., в което ветото на „Хизбулла“ беше на практика институционализирано. По-късно отново шиитската коалиция блокира политическия процес за нови 29 месеца – между 2013 и 2016 г., когато Ливан съществуваше без президент, изборите за парламент бяха забавени, а правителството беше лишено от възможност да функционира. И всичко това – за да може отново „Хизбулла“ да наложи избора си за държавен глава.

На 15 май 2022 г. бяха проведени парламентарни избори в Ливан, на които за първи път след десетилетия на доминация „Хизбулла“ загуби мнозинството си. Коалицията, водена от шиитското движение, разполага с 62 от 128 места в Народното събрание. Противниците на шиитската коалиция – в т.ч. и финансираната от Саудитска Арабия християнска партия „Ливански сили“ – спечелиха мнозинство. Сред големите изненади бе и победата на движението на друзкия лидер Уалид Джумблат над неговия исторически противник и лидер на другата основна друзка фамилия – Талал Арслан. Джумблат е известен с позицията си срещу влиянието на Сирия в Ливан. Заслужава внимание и ниската избирателна активност сред сунитското население, като много от поддръжниците на бившия премиер Саад Харири по този начин изразиха подкрепа за сина на загиналия през 2005 г. Рафик Харири и решението му да не участва в изборите.

Какъв е Вашият анализ на парламентарните резултати? Наистина ли говорим за постепенно отслабване на „Хизбулла“? 

Резултатите демонстрираха нарастваща опозиция срещу „Хизбулла“, но тези резултати засегнаха единствено нейните нешиитски съюзници. Основно „пострадаха“ просирийските кандидат-депутати, чиито имена бяха включени в списъците под натиска на Сирия или на „Хизбулла“. Всичко това обаче няма да повлияе особено на позициите на партията, защото хегемонията ѝ над шиитите остава, както и влиянието ѝ над шиитските депутати. Тя е в състояние да диктува своите условия.

Важно е да се отбележи, че общите листи между „Амал“ и „Хизбулла“ са резултат от споразумение, постигнато след тригодишни преговори. Лидерът на „Амал“ Набих Бери беше заявил, че „Хизбулла“ олицетворява Дракула, защото живее за сметка на кръвта, която пролива, и обвини партията, че е отговорна за убийството на повече шиити, отколкото самият Израел. Няколко от водещите фигури в „Амал“ бяха убити, а други напуснаха страната или бяха изолирани, докато най-сетне не беше сключено споразумението за обща листа. По този начин това, което по-късно стана известно като „шиитското дуо“, видя бял свят и не позволи появата на нови независими политически гласове сред шиитите. В шиитските части на Ливан общата листа получи почти пълна подкрепа. Подобно на вота в един авторитарен режим, 97,6 % от гласовете на шиитите бяха за коалицията между „Амал“ и „Хизбулла“.

През 2020 г. в статия за „Ню Йорк Таймс“ Лина Мунзер написа, че въпреки убеждението си, че могат да преживеят всичко, ливанците се оказаха излъгани. Вие съгласен ли сте с нея? И ако е така, кое е онова нещо, което ливанците не успяха да преживеят – последиците от Споразумението от Таиф? Възхода на „Хизбулла“ през годините? Сирийската война, а преди нея – израелската окупация в Южен Ливан? 

Признавам си, че не си спомням тази статия, но дори последните две години в Ливан бяха достатъчно трудни. Мнозина ливанци осъзнаха, че повече не са в състояние да „преживеят всичко“. Ливанците трябваше да избират между няколко дилеми – конфронтация или компромис, сигурност или свобода, война или мир, и т.н. Но в крайна сметка политическата ни система не можа да издържи на постоянния натиск на „Хизбулла“. Това е все едно да играете футбол под прицела на снайперист, по чиято воля във всеки момент всеки от играчите може да бъде елиминиран. Някои ливанци обвиняват системата, но аз лично смятам, че никоя система не е в състояние да понесе подобен партньор и да оцелее под подобен натиск.

Вие сте известен с позицията си спрямо Иран. Предвид санкциите смятате ли, че Иран някак успя да оцелее въпреки всички атаки срещу себе си? Също така успя ли Техеран да намери изход от кризата в Сирия?

Моето отношение не е спрямо Иран, а спрямо регионалната криминална структура, от която страдат включително и иранските граждани – по същия начин, по който жертви са и сирийците, и иракчаните, а донякъде – и палестинците и йеменците. Регионът е заложник на КСИР и неговите военни съюзници. Всички те използват един и същи набор от средства: убийства, парализа на политическата система, натиск.

Ние всички живеем в условията на последиците от войната между Иран и Ирак от 1980 г. Войната позволи на режима на Саддам Хюсеин да консолидира властта си и да наложи пълен контрол над Ирак, така както стори и КСИР в Иран. „Хизбулла“ е продължение на този процес, използвайки същата методология. Днес обаче ние виждаме ново поколение от хора, които се изправят срещу описаната тенденция в Ливан, Ирак, а и в самия Иран.

През 2011 и 2012 г., благодарение на Вашата помощ, София успя да стане домакин на първата истинска среща на сирийската опозиция. Мнозина бяха скептични, но срещата произведе първата обща декларация, която, за съжаление, впоследствие беше неглижирана от някои страни. Днес, десет години по-късно, какъв е изходът от продължаващата криза в Сирия, или тя вече е хроничен проблем, подобно на палестинския въпрос – две кризи, които влияят на стабилността в региона? 

От работата си по Сирия мога да направя два извода. Първият сочи, че беше грешка да се опитваме да формираме опозиция на режима в Дамаск. Подобен опит всъщност беше в полза на самия режим, тъй като това доведе до необходимостта самата опозиция да доказва своята легитимност и жизнеспособност. Дамаск се възползва от ситуацията, тъй като цялото световно обществено внимание се съсредоточи върху опозицията, а не върху деянията на режима.

Появата на опозицията също така позволи на медиите да започнат да говорят за водена в Сирия „гражданска война“, като по този начин се измести акцентът от темата за революцията, която настъпи там, и престъпленията, които режимът на Башар ал Асад извършваше срещу своите граждани, за да остане на власт. Опозицията беше под натиск да докаже легитимността си, че е обединена, че е светска, че има силно ръководство и т.н. Докато всъщност някаква форма на плурализъм, а и отсъствие на единно ръководство можеше да се смята за положителен феномен в нововъзникващото демократично общество след периода „Асад“.

Вторият извод, който мога да направя, говори за това, че в резултат на над 50-годишното управление на режима на семейство Асад сирийското общество беше доведено до ниво на политическа нефункционалност. Хората се надигнаха, излизайки анонимно по улиците, но едва сблъскали се с форма на лидерство или алтернативни групи, у тях веднага се появи едно вродено недоверие и подозрителност. Подозрение, което режимът и неговите служби за сигурност съзнателно подклаждаха.

Попаднеш ли в затвора, от теб ще бъде поискано да станеш доносник. Тези, които откажат, никога не напускат затвора и загиват там. Прекаралите години в затвора и хората, чиито семейства са страдали, веднага попадат под подозрение единствено заради това, че са успели да оцелеят. Всичко това наподобява поведението на ЩАЗИ и останалите служби за сигурност. По тази причина беше безсмислено да се опитваме да формираме опозиция, при условие че режимът бе все на мястото си, очаквайки, че ще можем да го заменим. Имаше един мъничък Башар във всеки човек в Сирия по това време.

След 24 февруари т.г. системата на международните отношения, завещана ни след Втората световна война, сякаш престана да съществува. Русия де факто не се ползва от привилегията да е част от клуба на т.нар. големи сили, представени от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН. Струва ли си да се поддадем на изкушението да мислим за свят след модела, заложен от държавите победителки, или по-скоро следва да запазим реда, докато не намерим с какво по-добро да заменим вече съществуващата система? 

Много от държавите в Близкия изток сякаш гледат на войната в Украйна с оптимизъм. Западът игнорираше руските действия в Сирия и сега западните държави осъзнават, че това, което се случва в Украйна, е своеобразно повторение на сирийския сценарий. Ние непрекъснато повтаряхме, че Башар ал Асад следва правилата от Хама и Грозни и че Иран действа по един криминален начин в Сирия чрез своите милиции, извършващи масови убийства. Но Западът избра да сключи сделка с Русия, с Иран и с Ал Асад за сметка на сирийския народ и за сметка на задълбочаваща се криза в Близкия изток.

Мнозина в Близкия изток са някак скептични да последват действията на САЩ и ЕС спрямо Русия. Египет, Ирак и ключови държави от Залива са дори доста внимателни. Какво мислите за това? 

Много малко е доверието в региона спрямо способността на САЩ или ЕС да отстояват своите позиции в Украйна. Видяхме, че и Вашингтон, и Брюксел сякаш признаха своето поражение в тази война, преди дори тя да е започнала. На президента Зеленски беше предложено той и семейството му да напуснат Украйна, докато САЩ и ЕС обсъждаха санкции, които да бъдат наложени едва след войната, а дори и по този въпрос нямаше съгласие. Да обсъждаш последиците от дадено събитие на практика означава да го приемеш за вече случило се. И страните в Залива и Ирак са непосредствено изложени на иранската заплаха и нямат никакво доверие, че САЩ ще ги защити. Египет се намира във фарватера на Залива, а режимът на Абделфатах ал Сиси не е в състояние да оцелее дори седмица без финансовата помощ на ОАЕ и Саудитска Арабия. Така виждам аз събитията.

Заглавна снимка: © Chatham House / Flickr

Източник