Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/otnovo-na-krustoput-bulgarskata-vunshna-politika-mezhdu-vashington-i-moskva-vtora-chast/

<< Към първа част

А сега накъде?

Крайно време е да приемем, че България е изправена пред нов геополитически избор, който ще предопредели външната ѝ политика за десетилетия напред. По този въпрос трябва да се говори по-често, защото в противен случай рискуваме новата политическа реалност да ни изненада, когато сме най-малко подготвени – както стана с войната в Украйна и i начина, по който Европа пренебрегна американските предупреждения за вътрешнополитическите проблеми в страните от източния фланг. Или пък с избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. 

Опциите пред нашата страна не са много и по всяка вероятност ще са продукт на нов консенсус, който ще замени малтийската формула. Политическата нестабилност в България ще продължи, докато този консенсус не бъде постигнат, тъй като политическите сили явно нямат работеща формула каква да бъде външната ни политика встрани от дежурното клише, че България трябва да се държи като член на ЕС и НАТО. В този смисъл, необходимо е да развенчаем няколко мита, което ще ни помогне да очертаем очакваните сценарии.

Цивилизационни избори и политическо говорене

Първият наратив, който разделя обществото, е политическото говорене за цивилизационния избор на България. Присъединяването на страната към ЕС и НАТО легитимира консенсуса между Вашингтон и Москва, а не го отменя. Ето защо, ако продължим да си говорим за цивилизационен избор, на практика признаваме, че България трябва да се върне към състоянието, в което беше през последните 30 години, или казано с други думи – да признаем, че е по-добре да останем в ролята на буфер между Изтока и Запада.

Уви, по-голямата част от политическия елит и неговите избиратели виждат бъдещето на България точно по този начин, защото това ще легитимира управляващите и ще им даде дългосрочна възможност да гарантират политическата си власт. Казано по български, да се разбереш с американци, руснаци, пък и с китайци е мечта на всеки български политик, тъй като тогава никой няма да го пита каква политика води в страната си, а ще го смята за съюзник и за партньор. 

Дали обаче тази формула е удобна вече в рамките на ЕС и НАТО, е съмнително. Например ако България иска се позиционира трайно в западната сфера на влияние, новият ѝ цивилизационен избор следва да включва не просто присъединяване към еврозоната и Шенген, но и интегриране в европейската ценностна система – такава, каквато тя е залегнала в европейските политики. А неудобната истина е, че у нас няма консенсус за последното нито сред политиците, нито сред избирателите, което прави идеята България да бъде буфер, или по-привлекателно казано – мост между Изтока и Запада, все по-популярна.

Мантри и настроения

Вторият наратив е политическата мантра за ролята на американската външна политика в българския политически живот. Това е и един от политическите разкази, които захранват антизападните настроения у нас. Идеята, че Вашингтон оказва пряко влияние върху българската политика, е също толкова наивна, колкото и надеждите, че Тръмп ще прави компромиси с американския национален интерес. 

Обективната истина е, че основният гарант за сигурността на страната си остава НАТО, тъй като ангажиментът на Германия и Франция към Централна и Източна Европа устойчиво намалява най-вече поради факта, че в региона се появиха острови на нестабилност като Унгария и Словакия. Ето защо антиамериканското говорене е толкова вредно – то може да доведе до намаляване на американския ангажимент към България и препозиционирането на страната в щатските външнополитически приоритети. 

Парадоксът тук е, че популярността, на която Тръмп се радва у нас, може да изиграе положителна роля в бъдещите ни отношения със САЩ. И това е причината, поради която антитръмписткото говорене също трябва да следва разумни граници както сред избирателите, така и сред политиците. Нещо повече, изборът на Доналд Тръмп за американски президент лесно може да неутрализира антиамериканската пропаганда в България, тъй като сред големите привърженици на Тръмп са българските националисти. Вероятно много от тях ще останат разочаровани от решенията на американската администрация, но при всички случаи най-рационално би било за нашата страна да не ревизира отношенията си със САЩ, независимо от последващите стъпки на президентската администрация.

И накрая – Русия

Обективната геополитическа реалност за Москва е, че тя няма просто да си тръгне или да изчезне от този регион, защото е била част от европейската архитектура за сигурност векове наред. Наивно е да смятаме, че администрацията на Тръмп би направила значителни стратегически отстъпки пред Кремъл, но е реално да приемем, че Вашингтон ще се опита да сложи край на войната, тъй като това беше едно от основните предизборни обещания на новоизбрания президент. 

По аналогичен начин стоят нещата с вътрешнополитическата подкрепа за Русия в България. Всяка атака към историческото минало на страната сериозно разделя обществото по същия начин, по който го разделя и недвусмислената подкрепа на Америка за България. Тези процеси имат обратен ефект, тъй като всеки наратив в полза на Америка бива използван срещу Вашингтон от отсрещния лагер, а антируското говорене се представя като антибългарско. 

Каква ще е съдбата на руското влияние у нас обаче, зависи от два фактора: как ще свърши войната в Украйна и какъв ще е новият геополитически консенсус за отношенията между Вашингтон и Москва. В тези условия на България би се гледало като на надежден съюзник само ако в политическия елит има консенсус да се закупуват оръжия от САЩ и да се отделят минимум 3% от брутния вътрешен продукт за отбрана в рамките на НАТО.

Краят на Малтийския консенсус

В заключение смело следва да признаем, че геополитическият избор на България е следният: или да скъса окончателно с Малтийския консенсус и да се превърне в работеща демокрация, или да се върне към ролята на буфер между Изтока и Запада. 

В първия случай нашата страна ще извърши преход от постсоциалистическа към развита европейска демокрация и ще се позиционира трайно в западната сфера на влияние в един свят, който вече се раздели на два лагера. Във втория случай се очертава нов преход от постсоциалистическа демокрация към унгарския модел, при който България ще продължи юридически да бъде част от семейството на ЕС и НАТО, но фактически ще изпадне в периферията на Европа. В по-дългосрочен план това може да я постави фактически и извън колективната система за сигурност на Алианса и чадъра на американското военно присъствие, тъй като все още не знаем какви стъпки ще предприеме администрацията на Тръмп по отношение на НАТО. 

И накрая, редно е да обобщим, че каквото и да бъде решението на България, то ще е продукт както на новия геополитически консенсус, така и на волята на българите. Първата крачка към осъзнаването на този нов избор следва да бъде премахването на разделителните линии в обществото и формирането на работна формула и дългосрочна стратегия как трябва да дефинираме националния интерес на нашата страна.