Tag Archives: кандидати

Какъв национален хоризонт чакаме от президента?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/kakuv-natsionalen-horizont-chakame-ot-prezidenta/

Какъв национален хоризонт чакаме от президента?

Месец и половина преди осмите преки президентски избори българските граждани знаят имената на кандидатите. Но знаят ли какъв президент избират? „Обединител на нацията“, както твърди политическото клише? Церемониалмайстор на държавата? Или коректив на властта, от когото се очаква да вижда по-далеч от следващия бюджет и следващото правителство?

Когато през 1990 г. Националната кръгла маса обсъжда създаването на президентската институция в новата конституция, отрежда на държавния глава далеч по-съдържателна роля. Той трябва да бъде „арбитър и гарант“ за нормалното функциониране на държавата, националната сигурност, териториалната цялост и международните ѝ ангажименти, казва Георги Пирински (БКП). И още: да пази баланса на интересите и правовия ред в полза на всички граждани, а не на отделна част от тях.

Президент на всички българи. Парламентарно представен

България очаква своя спасител, епизод пореден – президентските избори са хубав повод. Емилия Милчева разнищва потенциалните стратегически ходове на партиите – дори на онези…

Тогавашният представител на СДС Крум Неврокопски добавя друго определение: президентът е „гарант и арбитър за националното съгласие“, но и „гарант за бъдещето“ – фигура, призвана да утвърждава посоката напред и да осигурява мирния преход към демокрация. Така е замислена институцията в началото – като гарант, че политическото противопоставяне няма да разруши държавата и нейното бъдеще.

В Конституцията обаче президентът не е наречен нито обединител, нито арбитър. Според чл. 92 той е държавен глава, който „олицетворява единството на нацията“. Глаголът олицетворява е важен: 

президентът не е натоварен да създава единство там, където има различни убеждения и политически конфликти, а да представлява нацията като цяло – включително и гражданите, които не са гласували за него.

Още през 1995 г. Конституционният съд пресича удобното тълкуване, че държавният глава трябва да стои безмълвен и равноотдалечен от всички. „Националното единство не означава политическо единомислие“, се казва в Решение №25. Президентът не е деполитизиран орган: той има право да заема позиции, да отправя политически послания и да издава актове със съществени политически последици. Неговата надпартийност не е безразличие, а задължение да преценява властта и политическите конфликти от гледна точка на Конституцията и интереса на цялата общност, а не на партията, която го е издигнала.

„Длъжностната характеристика“ на практика

Петимата президенти след началото на демократичните промени влизаха на „Дондуков“ 2 в различна България, а и с различна представа каква посока да отстоява държавата. Представите им се формираха от политическите сили, които ги излъчваха, но и от техните убеждения и зависимости. 

Първият пряко избран президент Желю Желев не произнася програмна реч при полагането на клетвата си през януари 1992 г. – само подписва клетвения лист. Неговата заявка обаче е зададена още от биографията и политическата му роля: демонтиране на тоталитарната държава, утвърждаване на парламентарната демокрация и връщане на България към Европа.

Желев: коректив и „Боянски ливади“

Философът и един от водачите на демократичната опозиция Желев показа как президентът може да бъде коректив на политическата сила, която го е издигнала. Но „Боянските ливади“ оставят открит въпроса къде свършва корективът и откъде започва намесата в управлението. На пресконференцията от 30 август 1992 г. той обвини кабинета на Филип Димитров, че е влязъл в конфликт с медиите, синдикатите, Църквата, Президентството и извънпарламентарните сили. Два месеца по-късно правителството на „сините“ изгуби поискания вот на доверие, след като ДПС и част от депутатите, избрани от СДС, отказаха подкрепа. 

Намесата на Желев задълбочи разцеплението и придаде институционална тежест на атаката срещу кабинета. Следващото правителство на проф. Любен Беров, подкрепено от БСП и ДПС, не донесе нито по-голяма прозрачност, нито по-убедителни реформи. Затова „Боянските ливади“ остават двусмислен епизод: доказателство за независимостта на президента от собствената му политическа среда, но и предупреждение, че корективът може да разклати властта, без това да е от полза за демократичния преход. 

Националният хоризонт при Желев беше по-ясен от вътрешнополитическите му маневри: демокрация, европейска принадлежност и излизане от съветската орбита. През февруари 1994 г. той подписа рамковия документ за включването на България в програмата на НАТО „Партньорство за мир“ – първата институционална крачка по пътя към членството в Алианса.

Стоянов: посоката е ЕС и НАТО

При юриста Петър Стоянов ролята на президента като коректив и носител на национален хоризонт се прояви още преди официално да встъпи в длъжност. Той положи клетва на 19 януари 1997 г. в държава с хиперинфлация, масови протести и рухнало доверие в управлението на БСП. В първата си реч поиска предсрочни избори, валутен борд и „нова воля за промяна“. Но най-важната му заявка беше посоката: България трябва да избере „европейския тип цивилизация“ и интеграцията в Европейския съюз и НАТО.

Две седмици по-късно Президентството се оказа в центъра на политическата криза. На 4 февруари 1997 г., след заседание на Консултативния съвет за национална сигурност и преговори между основните политически сили, БСП върна мандата за съставяне на ново правителство. Последваха служебен кабинет и предсрочни избори. Стоянов не изведе сам България от кризата, но използва авторитета и инструментите на президентската институция, за да предотврати продължаването на управление, изгубило обществена легитимност.

Неговият хоризонт беше формулиран ясно: върховенство на закона, пазарна икономика и необратима принадлежност към ЕС и НАТО. Това беше и мярката, с която Стоянов оценяваше текущата политика. В момент на дълбоко разделение той не обедини всички около общо мнение. Помогна да се постигне съгласие накъде да върви държавата. 

И макар да беше избран с гласовете на избирателите, довели на власт и ОДС, и кабинета на Иван Костов, отново настъпи разрив между него и изпълнителната власт. 

На терена на постполитиката президентът е цар

Стига да поискат, политиците в България могат да продават лиценз за това как се линчува политиката, за да се замени с постполитика. На модерния Запад за тази цел бяха нужни десетилетия, но българите се справиха бързо и направиха една хубава работа, ама българска. Деидеологизация – няма ляво, няма дясно, и левите,

Първите признаци се появиха още през 1998 г., когато Стоянов започна да критикува кадрови решения и начина, по който СДС упражнява властта. До открит сблъсък се стигна през април 2000 г., след обвиненията на уволнения вътрешен министър Богомил Бонев за корупция във властта (Бонев беше отстранен поради съмнения за същото). Стоянов упрекна премиера, че не обяснява причините за смените в правителството от декември 1999 г. 

Последва разгром на сините на изборите през 2001 г., когато отношенията между премиер и президент фактически бяха прекъснати. Стоянов се кандидатира за втори мандат като независим, макар и подкрепен от ОДС, и загуби, а Костов подаде оставка като лидер на СДС. 

Първанов: прегръдка с капитала

Единственият политически лидер, избран за президент – председателят на БСП Георги Първанов, встъпи в длъжност през 2002 г. Закле се в името на „националното помирение и съгласие“. След ожесточеното противопоставяне на 90-те години той предложи друга представа за Президентството – посредник между политическите сили, и даже се самоопредели като „социален президент“.

По време на двата му мандата България постигна двете големи цели на Прехода – членството в НАТО през 2004 г. и в ЕС през 2007 г. Първанов не беше техният архитект, но Президентството му осигури приемственост във външнополитическата посока. 

Договореният между него и Путин „Голям шлем“ от руски енергийни проекти не се превърна в национален хоризонт, а в източник на зависимости, политически спорове и провал. По изчисления на „Капитал“ „България пропиля поне 2,3 млрд. лв. в трите лошо обмислени енергийни проекта [АЕЦ „Белене“, газопровода „Южен поток“ и нефтопровода „Бургас–Александруполис“ – б.а.]“.

На 17 септември 2001 г. – по-малко от два месеца преди президентските избори – беше учреден бизнес клуб „Възраждане“. Сред основателите му бяха някои от най-могъщите фигури на Прехода: банкерът Емил Кюлев, президентът на „Мултигруп“ Илия Павлов и Васил Божков. В следващите години първите двама бяха убити от неизвестни и до момента извършители. 

Кюлев, който оглави клуба, след победата на Първанов стана и негов икономически съветник. Така още в началото на мандата около „социалния президент“ се оформи кръг, в който политическото влияние и едрият капитал се срещаха без особена дистанция. По-късно от американска дипломатическа грама, разпространена от WikiLeaks, се разбра, че Кюлев е финансирал кампаниите на Симеон Сакскобургготски и Първанов.

Близостта не се изчерпваше с „Възраждане“. Сред официалните спонсори на кампанията на Първанов за втори мандат фигурираха и фирми на Людмил Стойков – бизнесмен, чието име се появи в разследването на ОЛАФ за злоупотреби със средства по САПАРД. 

Това показва парадокса на Първановото „помирение“: президентът, който обещаваше да представлява губещите от Прехода, отвори Президентството за хората, спечелили най-много от него. Така социалната реторика започна да служи като прикритие на близостта между властта и едрия капитал. 

Дали не виждаме същата хамелеонщина и при Румен Радев?

Днес Първанов е един от хората в инициативния комитет, издигнал настоящата президентка Илияна Йотова и генералния директор на БТА Кирил Вълчев за президент и вицепрезидент. 

Плевнелиев: с план за бъдещето

Предприемачът Росен Плевнелиев дойде през 2012 г. със заявката да бъде „прагматичният президент“. Неговият речник беше различен: модернизация, конкурентоспособност, образование, електронно управление, иновации, енергийна независимост. 

Той опита да превърне Президентството в място за изработване на дългосрочни приоритети чрез националната програма „България 2020“ и чрез обществените съвети към институцията. Във встъпителното си слово обеща Президентството да бъде отворено за гражданите, защото „президентът не е началник на гражданското общество“.

Политическите кризи след 2013 г. го превърнаха и в коректив. След избухването на протестите #ДАНСwithme, предизвикани от избора на Делян Пеевски за шеф на контраразузнаването, Плевнелиев застана срещу кабинета „Орешарски“. По време на мандата си той назначи две служебни правителства, защитаваше категорично европейската принадлежност на България и осъди руската анексия на Крим. 

Избран с подкрепата на ГЕРБ, Плевнелиев имаше хоризонт, но не и политическа тежест. В рамките на президентския си мандат изработваше стратегии и защитаваше позиции, които така и не станаха част от дневния ред на правителствата на Бойко Борисов. 

Радев: архитект на промяна

През 2017 г. бившият командир на Военновъздушните сили ген. Румен Радев влезе в Президентството като коректив. Във встъпителната си реч той посочи корупцията, неравенството, обезлюдяването като нерешените проблеми на Прехода. Радев декларира, че членството в ЕС и НАТО е стратегически избор, който не бива да бъде поставян под въпрос, но добави формулата, която предвещаваше бъдещата му политика: българската външна политика трябва „да се формулира у нас и да се отстоява навън, а не обратното“.

През първия мандат противопоставянето на Борисов постепенно се превърна в главната му политическа роля. Кулминацията настъпи с протестите от 2020 г. и „Мутри, вън!“. Президентът застана на страната на общественото недоволство, но не предложи ясна програма за времето след Борисов.

През 2022 г. заявката вече беше по-голяма. Радев сам формулира тази роля:

Мой дълг като държавен глава е да връщам дневния ред към дългосрочните цели на нацията, далеч отвъд хоризонта на политическите мандати.

Обяви още, че Президентството трябва едновременно да „катализира обществената трансформация“ и да бъде „стожер на стабилността“. Това вече беше заявка за архитект на следващия политически период. Продължителната парламентарна криза и поредицата от служебни кабинети му дадоха възможност да превърне Президентството в център на изпълнителна власт. 

Въпреки знаменитата му реплика в кампанията през 2021 г. в отговор на въпроса „Чий да е Крим?“ – „Руски, какъв да е!“, той получи подкрепата на „Продължаваме промяната“, а и на част от „Демократична България“ за втория мандат.

Успя ли Радев да превърне отрицанието на стария модел в национален хоризонт? Беше коректив – понякога необходим, друг път пристрастен и избирателен. Сега като премиер с парламентарно мнозинство е неубедителен в уверенията, че демонтира олигархията.

Пирамидата

Абсолютното мнозинство на „Прогресивна България“ пренарежда властовия модел и предлага централизиран контрол с бързи решения и по всяка вероятност слаб отпор. Кой с какви заявки влиза в 52-рия парламент? От Емилия Милчева.

Кандидатите – посока или позициониране

Какво се чува в заявките на сегашните кандидати? 

Заявката на Илияна Йотова и Кирил Вълчев е за приемственост (на политиката на Радев). Президентството трябва да бъде „място за диалог, а не за партийни решения“, казва Йотова, а Вълчев обещава да работи за културата. Към това се прибавя и предложението на Йотова за „коалиция за мир“, която да настоява за преговори с Русия.

Имаме си президентка. И?

Имаме си президентска институция с жена начело, но то е по стечение на обстоятелствата, а не защото сме я избрали и сме решили, че тъкмо нея искаме тъкмо на това място. За жените в българската политика и защо президентКАТА не е пробив – от Светла Енчева.

Вълчев внася и културен национализъм: България, свързана от езика, историята и културата и чрез българите зад граница. Той познава общностите в чужбина – посетил е 191 от 193 държави в ООН. Към това се прибавят обещанието му да показва българския принос в Европа и намерението на двойката да „съживи културата“. 

Остава неясно как разбират мястото на България в самата Европа – като държава, която участва в общите решения, или като периферия, която се отдръпва зад думите за мир?

При Андрей Гюров и Георги Кандев има хоризонт – единна, достойна и модерна България, неразделна част от обединена Европа, която гради икономика на знанието и разчита на хората като свой най-голям капитал. Към това се прибавят европейската принадлежност, равенство пред закона за всички граждани и държава, която предпочита можещите пред лоялните на властта. 

Неясното засега остава как президентът с ограничените си правомощия ще превърне тази картина на желаната държава в последователен политически дневен ред. 

По-съдържателна е заявката на Гюров за президентство, което не чака „ножът да стигне до кокала“, а оказва натиск властта да показва компетентност и отчетност. Иронията е, че срещу авторитарния Радев Гюров влиза в ролята, в която самият Радев натрупа политически капитал – президент, който беше критик на изпълнителната власт.

След 44 дни българите ще избират дали Президентството да продължи политиката на Радев, да ѝ се противопостави, или да предложи друга посока. Президентът не е длъжен да обедини всички около себе си. Длъжен е да каже какво да е общото помежду ни. 

Търси се чистокръвен полупартиец

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/tursi-se-chistokruven-polupartiets/

Търси се чистокръвен полупартиец

За президентските избори догодина партиите са в търсене на някакво митично същество – получовек, полупартиец или в краен случай партийно лоялен. Да е европеец на думи и патриот по сърце, да говори на езика на Брюксел, но да разбира и диалектите в провинцията. 

Фигурите на кандидатите за президент и вицепрезидент са изпитание не само за ПП–ДБ и силите от демократичната общност, но и за ГЕРБ. Докато ГЕРБ търси кандидата, който да надскочи партийния апарат, ПП–ДБ стои пред задачата да издигне фигура, която да мобилизира градския и реформаторския електорат.

Наглед ГЕРБ и нейният лидер Бойко Борисов са в изключително затруднена ситуация. Росен Плевнелиев беше първият им и единствен (успешен) президент, но след това формацията не успя да наложи нова фигура с подобна легитимност и даже „надпартийност“. Всъщност Борисов не поиска това: през 2016 г. издигна неизбираемата Цецка Цачева и така изобщо не затрудни военния летец Румен Радев да кацне на „Дондуков“ 2. 

Надпартията

Сега задачата пред лидера на ГЕРБ е неимоверно усложнена. В България президентските избори се оформиха като терен за хора с „надпартийна“ стойност. Нужен е кандидат с харизма, който да надскочи партията, а кадровият ресурс на ГЕРБ е в администрацията и местното управление, и при това съвсем изхабен от властта. За Борисов и дума не може да става.

Един добре приет кандидат е в състояние да мобилизира структурите и електората преди или ведно с предсрочни парламентарни избори. Загуба или липса на убедителна кандидатура вече е слабост и отваря път за брожения в редиците и смаляване на партията, особено ако на терена се появи политическият проект на Румен Радев. Без лице, подходящо за президентската институция, ГЕРБ е партия на апаратчиците без визия и с бремето на корупционните практики. 

СДС и по-малки десни формации нямат особена електорална тежест, за да помогнат на ГЕРБ в президентските избори, където избирателната активност традиционно е по-висока. През 2011 г. ГЕРБ наложи Плевнелиев, който се оказа по-голям евроатлантик от Борисов, също и критик на Москва, балансирайки по този начин Борисовите възгледи за геополитика – „руски газ, американски изтребители“. Сега лидерът на ГЕРБ няма как да извади втори Плевнелиев – направи ли го, не би спечелил президентските избори. На партиен форум в Кюстендил през септември Борисов прогнозира победа на лявопопулистки кандидат. 

Дали отново не се кани да направи подарък на кръговете зад подобна номинация?

Проевропейски или пронароден?

„Магнетичните“ лица за общонационален вот следва да са внимателно балансирани между политическа легитимност и емоционално въздействие. ГЕРБ е пред дилемата дали да издигне проевропейски кандидат, който да е и геополитически надежден, или пронароден, тоест популист, който да мобилизира хората.

Проевропейският кандидат е добре дошъл за имиджа на ГЕРБ и има шанс да привлече десни и центристки избиратели, ориентирани към институционална стабилност. Рискът е обаче да изглежда по-отдалечен от традиционния електорат на партията. Обратно, кандидат с характеристиките на Борисов може да събуди активността на широка избирателна база, но е необходимо да покаже недвусмислена европейска принадлежност. Особено в контекста на приемането на еврото от 1 януари догодина и засилването на напрежението между Русия и НАТО.

Сценарии

Балансите са от особено значение, ако ГЕРБ се стреми към победа на президентските избори. Ако националпопулистите от „Възраждане“ влязат в играта за кандидат-президент, те могат да изтеглят част от твърдия електорат на ГЕРБ, особено в провинцията, сред по-консервативните гласоподаватели. Така стратегията за комуникация с периферните групи придобива особено значение. 

Кой ще привлече обаче по-умерените и колебаещите се? Активният и мотивиран електорат на „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ в градските центрове очаква кандидатпрезидентската двойка на демократичната общност. 

Барометър

Кандидатът за президент служи като своеобразен барометър за електоралното здраве на партиите: той измерва жизнеността на партийните структури, но и потенциала извън твърдите ядра.

За ГЕРБ това означава, че президентът може да бъде инструмент за възстановяване на централната роля на партията, ако излезе от рамките на чисто „апаратната“ логика и успее да ангажира умерените гласоподаватели и периферните райони. За ПП–ДБ, от друга страна, президентският кандидат е възможност да докаже, че коалицията има способността да формира стабилна алтернатива, която не само критикува статуквото, но и мобилизира градския и реформаторския електорат.

Уравнението

Ако настоящият президент Румен Радев се включи със свой проект в предсрочни парламентарни избори, харизматичен кандидат-президент ще осигури подкрепа за политическата сила, която го номинира. Засега от партийните лагери имена не се чуват и вероятно ще бъдат обявени няколко месеца преди изборите следващата есен. Но този път се очаква битката за президентската институция да е оспорвана, тъй като и ГЕРБ – като първа политическа сила в момента, и ПП–ДБ, а и „Възраждане“ ще бъдат застрашени от евентуален президентски проект, който потенциално може да обере гласоподаватели и от трите формации. Разбира се, в хипотезата на предсрочни парламентарни избори. Президентската кампания може да презареди партиите, омаломощени от безплодните парламентарни дебати, като влее нова енергия, включително и за активиране на периферията от избиратели. 

Тенденцията от 2020-та насам показа, че протестните вълни изваждат на сцената нови политически актьори, които обират електорат. Така се родиха „Български възход“, „Има такъв народ“, „Изправи се БГ“, „Продължаваме промяната“, „Величие“, някои от които и бързо залязоха. В случай че Румен Радев избере да се появи като претендент за изпълнителната власт и го направи в момент, в който избухне гражданско недоволство, вълната ще се прелее към него. Това е сериозна конкуренция – за Борисов, който се тупа в гърдите като първи, както и за лидерите на ПП–ДБ, тъй като и президентът се позиционира като антикорупционер и противник на Пеевски.

Червените линии

В декларация, прочетена от парламентарната трибуна, от ПП–ДБ предупредиха, че е в ход проруска кампания за оказване на влияние върху предстоящите президентски и евентуални предсрочни парламентарни избори. Целта – „инсталиране на зависимо, марионетно правителство и проруски президент“.

В настоящия момент България е една от главните цели на руските специални служби поради присъединяване към еврозоната от 1 януари 2026 г. и предстоящите президентски избори. Целта им е засилване на антиевропейските настроения в страната, подкопаване на подкрепата за Украйна, директна намеса в политическите процеси, предизвикване на дестабилизация, дискредитиране и отслабване на демократичните институции, засилване на разделението в обществото, печелене на симпатиите на големи социални групи въз основа на исторически сантимент, фамилни връзки или антиевропейска реторика. 

Опасността, за която предупреждават от ПП–ДБ, е съвсем реална и това повишава отговорността на партиите, които претендират да защитават европейските ценности и са представителки на политически семейства като ЕНП и „Обнови Европа“. Те са длъжни да издигнат кандидати за президентските избори, способни да се противопоставят на такива заплахи.

По Нова телевизия наскоро Николай Денков (ПП) коментира, че като възможни номинации на ПП–ДБ си заслужава да бъдат обсъдени кметовете на Варна и на София Благомир Коцев (в момента в ареста) и Васил Терзиев, но също и граждански активисти, които могат да бъдат издигнати.

Не сме обсъждали Благомир Коцев да е кандидат за президент. Чуваме я тази идея. Аз и друг път съм казвал, че сега е периодът, в който да се обсъждат различни имена, които и да се сложат заедно, и да се гледа кой ще бъде най-подходящ. Благомир Коцев е една такава възможност със сигурност. Това си заслужава да се обсъди.

В „Денят с Веселин Дремджиев“ лидерът на ДСБ Атанас Атанасов пък повтори идеята си за предварителни избори за кандидата за президент на демократичната общност.

За президентските избори опозицията трябва да обедини усилия. Трябва да вдигнем избирателната активност и да привлечем свободните граждани. Кандидатът трябва да се избере на предварителни избори. Според мен кандидатът трябва да е широкоспектърна личност, която не е чист партиец. 

Такъв рядък политически хибрид трудно се открива. А и какво значи нечистокръвен партиец – това е нещо като лов на еднорог. Наличието на известен процент партийност е гаранция за лоялността му, но от президента се изискват други качества – визионерство, характер, способност да бъде обединител. Партиите не са добри градинари за такива личности.

Някой чу ли Иван Костов?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/nyakoy-chu-li-ivan-kostov/

Някой чу ли Иван Костов?

Бившият премиер и реформатор Иван Костов каза нещо съществено по bTV, което политиците се направиха, че не са чули. Той смята, че може да се намери такъв кандидат за президент, който да бъде подкрепен и от ГЕРБ, и от ПП–ДБ, ако това ще предотврати „румънски сценарий“ в България. 

Има кандидати, които според мен могат да бъдат подкрепени и от ГЕРБ, и от ПП, и от ДБ. Друг е въпросът дали може да се постигне съгласие. Но има такива хора. И не мисля, че това трябва да се изключва като възможност. Коалицията ПП–ДБ трябва да изчислява и този сценарий. Какво ще стане, ако ГЕРБ им предложи кандидатура? Какво ще направят? Защото рискът да се повтори румънският сценарий – всички да стоят на тръни и на нокти, да очакват изборите и да се провалят – е много по-голям в България, отколкото беше в Румъния. Защото България е по-силно поразена от хибридната агресия на Руската федерация.

Казаното от Костов поставя геополитическата ориентация и интереси над вътрешнопартийните вражди. Бившият премиер не призовава към „голяма коалиция“, а към минимален консенсус: ако в предстоящите президентски избори се яви кандидат, който носи риск за демократичния прозападен курс на страната, ГЕРБ и ПП–ДБ трябва да загърбят омразата и да подкрепят приемлива фигура. Не партийна, а именно общоприемлива, за да запазят посоката на България като евроатлантическа демокрация, в която президентът не работи срещу парламента, правителството и националните интереси.

Разбира се, тук има сериозни препятствия – цялата платформа на ПП–ДБ се гради върху антикорупционния наратив и превзетите институции, а Борисов и ГЕРБ са символ на този модел. А и вече зависимостите са ясно дефинирани по оста Борисов–Пеевски, от която лидерът на партията с най-голямо електорално влияние не може да се откъсне. Поне не и безболезнено. Корупцията продължава да е фокус за обществото. Изследване на „Алфа Рисърч“ показва, че 49% от запитаните биха гласували за „нова партия, която е истински борец срещу корупцията“.

ПП–ДБ вече бяха в управленска конфигурация с Борисов и олигарха и лидер на ДПС – Ново начало Пеевски в името на конституционната реформа. Това им коства значителен брой избиратели. Ако решат да издигнат кандидат за президент, без да търсят подкрепа от ГЕРБ, той трябва да е достатъчно ярка фигура, която да събира широко обществено одобрение извън теснопартийния спектър и да стигне до балотаж. 

В кампанията за първия си президентски мандат (2017–2022) Румен Радев беше критичен към управлението на ГЕРБ, за да покаже, че прокламираната стабилност е фалшива. Беше твърд, без да е агресивен, умело се позиционира между национално отговорен и антисистемен кандидат. И още преди да се е заклел, даде първите убедителни доказателства за лоялност към Москва. В интервю за френския канал France 24, озаглавено Radev: It Is Positive That Trump Is No Slave to Political Prejudices, се противопостави на санкциите срещу Русия, наложени заради анексирането на Крим.

… Крим е украински; той е на картата на Украйна. Де факто обаче е руски; не можем да пренебрегнем реалността, че над Крим има руски флаг. Бъдещето на Крим трябва да бъде решено от хората. Те трябва да бъдат запитани дали искат да се върнат към Украйна.

От 2017 г. насам геополитическото напрежение се е повишило значително – войната на Русия в Украйна позиционира държавите в ясни лагери, а тече и усилено превъоръжаване „до зъби“, както го определиха някои анализатори. За каквито и да е избори догодина в България – били те президентски и/или предсрочни парламентарни, партиите ще трябва да отчитат и къде и как да се позиционират предвид въвеждането на еврото и ефектите от новата валута. Една по-висока инфлация ще бъде използвана като аргумент от националпопулистите и евроскептиците, не са изключени и организирани протести. Предвид съпротивата и недоверието в част от българското общество, която съвсем не е незначителна, това ще повлияе на резултатите от вота. 

Бъдещият кандидат за президент на „демократичната общност“ ще води кампания в трудна среда. 

С ГЕРБ или без ГЕРБ?

Хамлетовски, изглежда, е въпросът могат ли ПП–ДБ да включат ГЕРБ в „демократичната общност“, поставила си за цел да излъчи кандидат, за когото липсва единение дори между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Макар никой досега да не се е наел да дефинира ясно границите на тази общност – кой има място в нея и кой е неприемлив, – включването на ГЕРБ би означавало преместване на червени линии. Дори въпросът да стане актуален при балотаж, отговорът трябва да е обмислен отрано.

А този отговор ще е изпитание не само за стратегическата зрялост на ПП–ДБ, но и за способността им да балансират между моралната си легитимност и геополитическата необходимост. Още повече че вече го направиха при сглобката, като „прегрешиха“ с ГЕРБ и Пеевски. 

Преди месец Бойко Борисов потвърди, че би преговарял с двете политически сили за общ кандидат:

Разбира се, че бих участвал.

Има поне двама политици в държавата, които ще направят всичко по силите си подобно обединение зад обща кандидатура да не се осъществи – Делян Пеевски и Румен Радев.

Първият иска ГЕРБ за себе си, вторият иска да остане главен фактор в българската политика и след края на мандата си – и защо да не го направи чрез структуриране на нова коалиционна ос около антисистемен вот (както спечели втория си мандат)? Президентът разполага с 14 месеца до края на втория си и последен мандат и кръговете зад него нямат интерес от държавен глава, който може да гарантира прозападна последователност – защото би бил коректив на наследството на Радев, а не негов продължител. 

Пеевски отдавна не се крие и действа през натиск, зависимости и интриги. Първият удар през Комисията за противодействие на корупцията и през прокуратурата дойде седмица след старта на инициативата на ПП–ДБ за общ кандидат-президент и удари върху Столичната община и фигури, свързани с „Промяната“.

Радев използва антисистемен език и говори за „надпартийност“, за да си осигури подкрепа отвъд традиционния спектър, който обитава с образа си на консервативен евроскептик с проруски симпатии. Последните – вече умело прикрити, да не бият на очи на първи план.

Кого ще донесе вълната?

Призивът на Иван Костов следва да се разбира като предупреждение за стратегически риск пред България, който включването в еврозоната от 1 януари 2026 г. намалява, но не елиминира. „Румънски сценарий“ е напълно реална опция, при която от вълната от антиелитарни, конспиративни и проруски настроения може да изплува кандидат, който с подходяща емоционална реторика и подкрепа от радикализираните периферии да обедини протестния вот и да спечели. 

Страховете и напрежението, нагнетявани от правителството с мерките му срещу повишаването на инфлацията, само помагат за изпълнението на такъв сценарий. Един безспорно исторически момент за България, какъвто е приемането на еврото, е зареден в аванс с негативизъм (срив на стандарта на живот и обедняване), който се превръща в идеална платформа за фалшив спасител.

В български условия това би бил кандидат с хибриден профил между Радостин Василев, Костадин Костадинов и Ивелин Михайлов – популист, способен да канализира общественото недоволство в посока, опасна за евроатлантическата ориентация на страната. При това румънският сценарий в България изключва здрави институции, които да се намесят, както направи Конституционният съд в Румъния. Така че всъщност сценарият ще си е 100% български. 

„Бухалките“ върху кмета на Варна Благомир Коцев съживиха обществената енергия, също и ПП–ДБ. Ето че коалицията води разговори за общ вот на недоверие с МЕЧ на Радостин Василев. МЕЧ предлага да е за провал на правителството в сферата на обществения ред и сигурност, а от ПП–ДБ – да се разшири със „завладените институции“. Аргументът, представен от съпредседателя на ДБ Божидар Божанов, е, че това правителство е смокинов лист на процесите по завладяване на държавата от Пеевски:

Вотът на недоверие трябва да е изключително сериозен и да удари в сърцето на управляващата коалиция на Пеевски, затова предложихме темата да бъде разширена до „завладените институции“.

Изглежда, че темата за кандидат-президента на демократичната общност е оставена за наесен или когато ѝ дойде времето. 

И въпросът остава: някой чу ли Иван Костов? 

Защото, ако „демократичната общност“ не може дори да се дефинира, камо ли да действа като политически субект със смелост и отговорност, тогава няма да е страна в предстоящата битка, а наблюдател. Кандидатът трябва да бъде издигнат навреме, за да поведе. Иначе ще е принуден да се бие на терена на популизма.

Младите, глупако!

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/mladite-glupako/

Младите, глупако!

С извинение към Джеймс Карвил и неговото „Икономиката, глупако!“ – истинския хит от президентската кампания на Бил Клинтън през 1992 г., но в застаряваща Европа, част от която е и застаряваща България, важни са младите. Върху тях ще падне отговорността за повече социални услуги и повече здравеопазване за увеличаващата се армия от възрастни, за климатичните кризи и управлението на/с изкуствен интелект. Следователно младите трябва да избират политиците (си). Ако демократичната общност в България наистина иска президент на европейското бъдеще, той трябва да спечели гласовете на бъдещето. 

Дали номинацията на кандидат-президент на демократичната общност да не бъде поставена и като задача на хакатон, където млади таланти, иноватори и активисти да предложат идеи и стратегии, които най-добре отразяват техните ценности и стремежи за бъдещето на страната. А то принадлежи тъкмо на тях – на отчуждените от политиката, но жадни за справедливост и свобода млади хора с дух на либерали и с вяра, че могат да променят България.

Българската политика не ги търси, не ги пита, не говори езика им. Те са малка част в сравнение със застаряващото население и избирателите като цяло – във възрастовата категория 20–29 години попадат 554 975 души, по данни на националната статистика към 31 декември 2024 г. (В групата 30–34 години са още близо 343 000.) Делян Пеевски и подобните му рекрутират напористи кариеристи, дъщерите и синовете на политици биват уреждани с държавни постове и имуществени придобивки, а някои от тях могат да бъдат открити и в състава на парламентарните групи. 

Други участват в доброволчески кампании, защитават каузи за опазване на природата, включват се в протести за справедливост в съдебната система и срещу символите на корупцията. Не са мнозинство, но са видими. Трети крещят срещу еврото и издигат плакати в защита на традиционното семейство.

Къде са другите?

Къде са другите – онези, които не маршируват с лозунги, не водят кампании и не вярват, че политиката може да се промени? Тяхната апатия не е отказ от правене на политика, а начин да протестират. Кога политиците и партиите най-сетне ще говорят за липсата на ефективна връзка между образованието и професионалната реализация? За безсмислени специалности във вузове, произвеждащи висококвалифицирани продавачи в молове, за ниското заплащане при младите хора… 45% от младежите на възраст 15–29 години се притесняват от финансови проблеми, показва миналогодишно проучване. 

И ако политическата обвързаност на изпълнителната власт ѝ пречи да говори за безполезни университети, за сивия сектор на частните уроци, използван от 60% от родителите, за да превъзмогнат децата им дефицитите в образованието, то един президент може да го направи. Държавният глава може да говори за предизвикателствата на ΧΧΙ век, за петата индустриална революция, за бъдещето – не за това чий е Крим, докато прокарва задкулисно сделки, които превръщат турските енергийни интереси в български зависимости. 

Дали ще се открие кандидат, който да намери път към младите българи по теми като свободата на словото, личните свободи, климатичните промени, социалната справедливост, антикорупцията, истинската конкуренция и почтеност, и да им покаже смисъла да останат в България? 

Защото точно такава просветителска и визионерска мисия отива на президента, а не удовлетворяване на властови и парвенюшки амбиции.

Инициативата за излъчване на общ кандидат-президент на демократичната общност едва започна и наред с въпросите за обхвата ѝ, технологията на селектиране, профила на кандидата, ще е от полза да бъде насочена към конкретни кръгове избиратели.

Събудят ли се за гласуване младите хора, ще се увеличат шансовете на кандидата да стигне до балотаж. 

Основа, върху която да се гради, има – на последните избори на 27 октомври коалицията ПП–ДБ се е представила по-добре от средното сред по-младите възрастови групи до 40 г., показва проучване на „Тренд“. (Близо 2/3 от всички избиратели на коалицията са с висше образование, малко под една трета са софиянци, а 58% от всички гласували за ПП–ДБ са жени.)

Разбуждат се

В Полша, най-голямата икономическа и военна сила в бившия социалистически блок, 69% от младите хора са гласували на парламентарните избори през 2023 г. На президентските избори през май избирателите на възраст от 18 до 29 години подкрепиха на първия тур антисистемни кандидати, които не успяха да стигнат до балотажа. Те до голяма степен отхвърлиха кандидатите, представляващи двете доминиращи политически партии в Полша – „Гражданска платформа“ на Доналд Туск и „Право и справедливост“, бившата управляваща партия, водена от Ярослав Качински. Както и в Румъния, България и други европейски държави, младите са гневни на политиците и са склонни да гласуват за хора, които не изглеждат партийно форматирани. 

В Румъния младите хора проявиха зрелост при балотажа за президент, когато 58% от избирателите на възраст между 18 и 30 години гласуваха на втория тур за проевропейския кандидат Никушор Дан. Румънски медии отбелязват този факт като забележителна промяна в сравнение с първия тур. Тогава националистът Джордж Симион беше фаворит сред тази възрастова група с 43% в сравнение с 34% за Дан. Друга особеност на румънските избори за президент е, че жените са изиграли ключова роля на балотажа, като над 55% са избрали Никушор Дан – решаващ принос за неговата победа. 

Според изследване на Евробарометър от миналата есен, макар младите българи да гледат положително на Европейския съюз, почти половината не следят европейската политика, а 78% от младежите до 24 години не са гласували на последните европейски избори. Но един мажоритарен вот, какъвто е изборът за президент, би могъл да разпали интереса им, стига да им се предложи кандидат, говорещ на техния език. Това не означава само да е популярен в TikTok – макар че ще трябва да умее да комуникира и там, ако иска да достигне до тях, но също и бързо да сменя темпото и наратива. Например да носи кроксове с вечерно облекло и да е готов да завърже непринуден разговор на улицата, а после да държи официална реч и при това да не преиграва, защото младите хора бързо засичат фалша.

На каква личност ще заложи демократичната общност и колко обединена ще е зад нея, е от решаващо значение за подкрепата. Вероятен или невероятен избор – това е въпросът. 

Най-вероятният би означавал някой като досегашните стандартни костюмирани кандидати – мъж, скован в парадигмите на „градската десница“, самата тя несплавена. Ако целта е да се стигне до балотаж, трябва да се излезе извън тази матрица.

Вероятният избор означава кандидат, неспособен да повтори уникалния (и единствен) успех на обединеното дясно за избора на Петър Стоянов през 1996 г. с неговите 2 502 517 на втория тур. 

Онази „дихотомия“ (БСП–СДС, б.а.), по определението на проф. Калин Янакиев на кръгла маса за общ кандидат на демократичната общност, работеше в полза на моралното противопоставяне и гражданската мобилизация. Но това време няма да се повтори, остана в историята на Прехода. Светът се промени. България, политиката, избирателите – всичко претърпя дълбока трансформация. Дигиталната (не)реалност вече е цяла паралелна вселена, демокрацията е в криза, световният ред, установен след Втората световна война, се разпада. През 1996 г. Петър Стоянов олицетворяваше европейската цел на просветената част от българското общество. През 2026 г. на България е нужен президент, който да я защити.

Докато демократичната общност умува за бъдещата кандидатпрезидентска двойка, ГЕРБ и лидерът ѝ Бойко Борисов в опит да разпределят главните роли в бъдещата кампания вече се позиционираха като стожер на ЕС и всичко евро-, дефинирайки противник в лицето на президента Румен Радев. Най-вероятният избор не би помогнал на демократичната общност да стигне до балотаж, по-добре да рискува с невероятен, излизайки от стандартните сценарии. Бъдещето може да вдъхновява, стига да има кой да го разкаже по добър нов начин. Един кандидат за президент може да го направи. Защото политиците само плашат. 

Седмото пришествие на същите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/sedmoto-prishestvie-na-syshtite/

Седмото пришествие на същите

Изглежда, че в българските избиратели още се крие жилав като плевел оптимизъм, щом реденето на листите за седмите за три години парламентарни избори предизвиква интерес – макар изборите да не са важни за гражданите, ако се съди по активността за гласуване. Вместо натиск върху политиците да не шикалкавят, а да дадат честни отговори за коалиране, вървят гадания като на хвърлен боб кой е в немилост и кой – фаворит, като че ли подредбата има значение за някой друг освен за самите кандидат-депутати и за вождовете, поставили ги там. 

Колко е представителна демокрацията

В крайна сметка, колкото и да влязат в парламента, ще имат по-силна връзка с партийната централа, отколкото с избирателния си район. Защо ли не ги наричат партийни вместо народни представители? В крайна сметка партията ги спуска или отстранява, поради което връзката между депутата и района, който представлява, в повечето случаи е прекъсната. Нововъведението на ГЕРБ – да издига за водачи успешни кметове с по 4–5 мандата, които след това ще се оттеглят в общините си и ще оставят следващите в листите, е мюре за електората и недотам честно. 

В българската политика е практика и политиците да водят по две листи, както и да сменят избирателните си райони за всеки вот. А именно свързаността на депутата с избирателния му район е важен елемент от функционирането на представителната демокрация. Личната ангажираност винаги дава по-силна мотивация за решаване на проблемите.

Ако депутатът има силна връзка с избирателния си район, той е по-добре запознат с местните проблеми, нужди и приоритети. Когато е в редовен контакт с хората от региона, е подложен на по-пряк контрол, тъй като се създава механизъм за обратна връзка. Избирателите мога да държат отговорен „своя“ депутат дали и как изпълнява обещанията си. Народният представител също ще е по-полезен на общността, като насочва ресурси и участва в създаването на закони, които отговарят на реалните ѝ нужди. 

Ако тези механизми работят, избирателите знаят, че гласът им е чут и техните проблеми са взети под внимание, което е от съществено значение за поддържането на легитимността на демократичните институции. В началото на българския Преход, когато дори не функционираха демократични институции, депутатите имаха много по-здрави връзки с избирателните си райони и избягваха да пропускат приемните си дни.

Впоследствие тези контакти изтъняха, а платформи като Facebook и YouTube станаха основни канали за комуникация между избраници и избиращи, което прави връзките по-малко лични и много по-масови, едностранчиви и по-скоро имиджови, отколкото ефективни.

С изключение на Ахмед Доган и Делян Пеевски, всички лидери на парламентарно представените партии се скупчиха в трите избирателни района в София, осигуряващи общо 46 мандата. Тази софиоцентричност, която се проявява не само в най-голямото население, най-голямата икономическа активност и най-високите средни заплати, взема връх и в парламентарната конкуренция. 

ГЕРБ заложи на фундамента си

Монополист в местната власт, ГЕРБ заложи на няколко кметове за водачи – от една страна, символно, от друга – практично в стремежа да постигне целта от 80 депутати в 51-вия парламент. За разлика от изпълнителната власт, където редовни и служебни правителства се редуват за по 6–7 месеца, местната стои стабилно и харчи милионите, одобрени с бюджета за 2024 г. Инвестиционната програма на общините за периода 2024–2026 г., гласувана от парламента към бюджета, е за 6,2 млрд. лв. Само за 2024 г. средствата са 4,5 млрд. лв. Така, докато е в ход дестабилизацията на парламентарната република, доминираната от ГЕРБ и от доскоро единното ДПС местна власт е осигурена, а значи и свързаните с нея бизнеси.

За кметове като Живко Тодоров (Стара Загора) и Димитър Николов (Бургас), изкарали по няколко мандата, преутвърждаването им като регионални лидери няма да е проблем. За кмета на Смолян Николай Мелемов, който трудно спечели своя четвърти пореден мандат, ще е изпитание. В Пловдив-град кметът Костадин Димитров е втори след лидера Бойко Борисов, който и заяви, че се разчита „да привлече гласове и да бъде част от витрината за постиженията на партията“.

В София бившата кметица Йорданка Фандъкова е водач на листата в 24-ти МИР на фона на остра кампания срещу настоящия кмет Васил Терзиев (ПП–ДБ–„Спаси София“) и неуспехите му да се справи с наследството на ГЕРБ – над 20-те милиона задължения на столичния градски транспорт, конфликта с местни общности заради проекта на ул. „Опълченска“, лошата комуникационна политика и др.

ПП–ДБ залага на София

Значението, което в коалицията отдават на София, където печелят най-много гласове и депутатски места, особено силно проличава при настоящото разпределение на листите без значими промени. Целта обаче е да си върнат поне 100 000 избиратели, след като изгубиха три пъти повече на вота на 9 юни.

В ПП–ДБ така и не успяха да се споразумеят по искането на „Да, България“ за нови критерии и механизми за номинации, при които да имат тежест свършената работа, отварянето към гражданското общество и разпознаваемостта. Предимството отново е на страната на „Продължаваме промяната“, която има водачи в двайсет многомандатни избирателни района, „Да, България“ – в пет, а партньорът ѝ в „Демократична България“ (ДБ) – ДСБ, получава три челни места. 

В ДБ залагат на изпитаната тактика на гласуване с преференции, която обикновено пренарежда листите. В Пловдив-град например издателят Манол Пейков е четвърти в листата на ПП–ДБ, но е лидер по преференции досега. Първи в пловдивската листа е съпредседателят на ПП Асен Василев, втори е председателят на Правната комисия Стою Стоев, също от ПП, трета е Катя Панева от ДБ. Във Варна начело отново е Даниел Лорер от ПП, но на предишните избори Стела Николова от ДБ, тогава четвърта, пренареди листата със своите 3280 гласа подкрепа, или 16% от всички гласове за ПП–ДБ.

Политици, знакови за ДБ, няма да водят листи – Ивайло Мирчев и Божидар Божанов са в софийските листи, но не на първите позиции, докато Атанас Атанасов е втори в една от тях, а Антоанета Цонева е трета в Бургас, което почти сигурно я оставя и извън парламента. Цонева, която беше водач в Разград на предишния вот, бе изместена с преференции от Джипо Джипов, а сега той е водач. Синът на Никола Джипов Николов, председател на Икономическата комисия по времето на Иван Костов, е предприемач в региона и трети мандат общински съветник в Разград.

ДПС се бори със себе си

Разцепеното Движение за права и свободи ще води битка със… себе си. ДПС – Ново начало и Алиансът за права и свободи ще сблъскат местни активисти и кметове, преминали в единия или в другия лагер. В най-силния за ДПС район – Кърджали, осигуряващ пет мандата, трима кметове, верни на Делян Пеевски – на Кърджали, Черноочене и Джебел, се изправят срещу депесарите на Доган, силни в другите четири общини – Ардино, Момчилград, Крумовград и Кирково. 

Конфликтът в района, където е най-голямата организация на ДПС, ще е особено остър предвид факта, че центърът Кърджали премина към олигарха, партийна креатура на почетния председател Ахмед Доган. Самият Доган води листата в Кърджали, а срещу него е кметът първи мандат Ерол Мюмюн, когото „изпитваше“ миналия септември в Сараите заедно с Хасан Азис. Ходът да се изправи Мюмюн е доста символен – той се опитва да убеди избирателите, че именно с него се слага ново начало за Кърджали с ремонтите на улици и разчистването на дълговете от Азис.

В Бургас листата на ДПС – Ново начало води бившият кмет на община Руен – Исмаил Осман. От тази община са и повечето гласове за ДПС в района. След него е бившият вътрешен министър Калин Стоянов, който обаче е и водач на листата на ДПС – Ново начало в София-област – обещание, дадено му по-рано от самия Пеевски.

Иначе нищо ново в кампанията на двете ДПС-та. Доган пак напомня за Възродителния процес, Пеевски обещава възмездие за същото и двамата горещо уверяват, че ще работят за хората. Но всеки опит на Доган да омаловажи ролята си в създаването на феномена „Пеевски“ е комичен, както е комичен и опитът да дистанцира ДПС от зависимостите в съдебната система. Контролът на това задкулисие обаче засега остава в ръцете на Пеевски, доказателство за което са акциите на прокуратурата и Антикорупционната комисия срещу кметове, останали верни на Доган и свитата му.

Един от проблемите за лагера на Доган е, че старите „автентични“ лица на ДПС досега оставяха изборите в ръцете на Пеевски и кръга му, а сега ще им се наложи да правят кампания. 

Разцеплението в ДПС обаче намали значително конкуренцията за второто място, оспорвано още от предишните избори. Тогава ДПС, ръководено от Делян Пеевски, се класира второ. Сега битката ще е между ПП–ДБ и „Възраждане“. Националпопулистите обаче ще бъдат отслабени заради „Величие“ и МЕЧ, които се борят да прескочат 4-процентовата бариера и са на терена за един и същи електорат. За парченце от него ще се борят, доколкото им е по силите със заявените ретролисти, и БСП и трудно скрепената коалиция. 

Всички те се надяват на участие в едно бъдещо управление, където им се привиждат властови позиции и порции. По-далечни стратегии засега няма, само опити да е още от същото.

Превръщат ли се САЩ в геронтокрация?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/prevryshta-li-se-usa-v-gerontokratsiya/

Превръщат ли се САЩ в геронтокрация?

Да си представим една от онези задачи по математика, с каквито, ако имате деца, вероятно се измъчвате поне веднъж месечно у дома. Или поне нещо подобно на такава задача. Дядо ви е роден през 1942 г., а брат му – през 1946 г. И двамата имат проблеми с говора, често не разбирате какво изобщо се опитват да ви кажат; не са във върхова физическа форма (логично) и познават миналото много по-добре от настоящето (братът на дядо ви даже упорито настоява, че човек може да се върне в миналото). В задачата се пита: на кого от двамата бихте поверили управлението на една от най-важните държави в света? 

Задачата по-скоро отива към философска дилема като тази с трамвая/влака. Към разклонение на две линии се задава трамвай. На едната линия е завързан само един човек, а на другата – четирима. Как ще смените стрелката и кого ще решите да убиете? Така се чувстват много американци, за които изборите този ноември са повторение на вота от 2020 г. Проявленията са много: недоволство от двупартийната система, недоверие спрямо Доналд Тръмп и Джоузеф Байдън от страна на избиратели в собствените им партии, морално огорчение за позицията на САЩ спрямо Израел и Палестина, все по-отчетливо радикализиране и в двете посоки на политическия спектър. 

Сред най-съществените проблеми обаче си остава възрастта на двамата кандидати: настоящият президент Джо Байдън е най-старият в историята на страната, следван от Роналд Рейгън. Алтернативата не е особено добра, тъй като Доналд Тръмп е на трето място в тази класация. Но президентските избори всъщност са само проявление на много по-голям проблем.

Републиканският сенатор Мич Маконъл замръзва и не успява да отговори на въпрос по време на пресконференция

Демократическата партия – страх и липса на визия 

През 2020 г. Джо Байдън се наложи не като идеален, а като компромисен кандидат. По време на първичните избори той се изправи срещу Бърни Сандърс, Елизабет Уорън, Майкъл Блумбърг и Пийт Бътиджидж, всеки от които има немалък политически капитал. 

Сенатор Сандърс (р. 1941 г.) от Върмонт беше изключително популярен както на първичните избори през 2016 г., така и на последните, но съдбата му отреди вечното второ място. В Демократическата партия съществуваха опасения, че неговите политики биха могли да отблъснат по-центристки настроения електорат, тъй като в САЩ те се определят като твърде леви. (Повечето европейски държави, сред които и България, прилагат много от принципите и идеите, зад които стои Сандърс; подобно на доста интелектуалци от американските леви среди, и той има сериозни пропуски в осмислянето на тоталитарния характер на левите режими, сред които авторитаризма и колониалната история на СССР например.) 

Подобен е и случаят с Елизабет Уорън (р. 1949 г.), сенаторка от Масачузетс, която също е прогресивна, макар и по-умерена от Сандърс. Кандидатурата на бившия кмет на Ню Йорк – филантропа и бизнесмен Майкъл Блумбърг (р. 1942 г.), беше смятана за недостатъчно популярна, за да спечели подкрепата на всички делегати от партията. Пийт Бътиджидж (р. 1982 г.), понастоящем министър на транспорта в администрацията на Джо Байдън, също не успя да се пребори за номинация, но е смятан за една от политическите надежди на Демократическата партия. 

За избирателите основните качества на Джо Байдън бяха две. Първото – че е центрист, компромисен избор между различните крила на партията, които имат свои идеи за воденето на политика. Второто – че не е Доналд Тръмп. След четири години на непрестанни скандали, чести промени в кабинета, противоречиви пресконференции, пропаганда и хаос, както и в контекста на току-що започналата пандемия САЩ избраха да се върнат към познатото, надеждното, спокойното. А Джо Байдън даде индикации, че се кандидатира само за един мандат, за да бъде свързващ президент между ерата на политическия цирк и бъдещето, което идва все по-бързо. 

Покойната сенаторка на демократите Даян Файнстийн е инструктирана как да отговори по време на заседание. Файнстийн, която почина на 90 години, отсъстваше дълго време поради влошено здраве, но отказа да се пенсионира. 

Оттогава изтече много вода: привърженици на Тръмп вдигнаха най-пародийния бунт в историята, който, за съжаление, взе жертви; пандемията блокира глобалната икономика, а политици не само в САЩ, но и в България и по света видяха в това удобна възможност да обвинят опонентите си за икономическата стагнация и да подсилят различните си популистки наративи; същевременно корпоративната власт продължи да се консолидира, а големите корпорации използваха пандемията и последвалата инфлация, за да натрупат рекордни печалби. Русия нахлу в Украйна, Израел превърна правото си на защита срещу „Хамас“ в оправдание за изтребление на цивилни. В САЩ неравенствата се задълбочават до рекордни нива, а топ 1% от най-богатите американци притежават повече богатство, отколкото цялата средна класа. 

Джо Байдън не успя да постигне обединението, към което се стремеше, напротив – решенията в държавата продължават да се вземат на идеологическа, а не на рационална основа. Да не говорим, че на първо място по-често се поставят интересите на бизнеса, а не на обществото, особено в по-дългосрочен план. Така например огромна част от федералните пари за устойчива и чиста енергия се инвестират в разширяване на магистрали – ход, наричан от експертите „бомба със закъснител“. 

Републиканската партия – завръщане в миналото и християнски талибани 

За онези, които смятат, че решението е Доналд Тръмп, новините не са добри. Републиканската партия не може да се откъсне от образа на бившия президент, който продава не решения, а мечти, и го прави добре. Платформата на консерваторите прилича повече на култ към личността на един човек, който няма грешен ход и който с действията си влиза в противоречие с всички ценности за законност и ред, зад които партията уж стои. 

Републиканците призовават за още от същата дерегулация, довела до най-големите неравенства в САЩ от Голямата депресия насам и до безпрецедентна консолидация на бизнеса, вследствие на която де факто неизбрани демократично личности разполагат с неограничени възможности да въздействат на законодателството, включително и чрез Върховния съд. 

Един от многото случаи, в които Доналд Тръмп бърка имената на своите опоненти, лидери на други държави, инициативи… 

Консервативно настроените политици отричат човешкия фактор в климатичните промени и подобно на ситуацията в Путинова Русия се борят с плашила като ЛГБТИ+ общността, забраняват книги и преподаването на исторически факти и възстановяват „традиционните ценности“, които никой не успява да дефинира, но подозрително съвпадат с доктрините на най-крайните християнски религиозни секти. Решението на доминирания от консервативни съдии Върховен съд да отмени конституционното право на аборт е довело до по-голяма смъртност сред жените в щатите, където абортите са забранени, както и до ужасяващи истории, в които жени рискуват или губят живота си вследствие на отказ да бъдат прекратени бременности, в които плодът не може да бъде износен. 13-годишно изнасилено момиче в Мисисипи ражда, след като щатът отказва аборт, а майката не може да си позволи да пътува до друг щат за процедурата. Подобни истории не са рядкост. 

Републиканците се обявяват срещу социалното подпомагане и искат да орежат пенсионните фондове и здравните осигуровки, не предлагат и решения за кризата в образованието, например за липсата на обществени детски градини за деца под петгодишна възраст. САЩ остава единствена от развитите държави без платено майчинство/бащинство. Въпреки че рекорден брой хора в страната умират вследствие на масови стрелби, престъпления и самоубийства с огнестрелни оръжия, републиканците настояват, че притежанието на оръжие не бива да се регулира или ограничава. Партията, която защитава светостта на живота, не се интересува от всичко това. А списъкът може да продължава до безкрай. 

Политическото шоу и невидимият консенсус 

Американците имат мнение по повечето от изброените проблеми. И независимо от това, което виждаме в социалните мрежи и медийното пространство, съществува известно единодушие относно решенията. Мнозинството американци например смятат, че абортите трябва да бъдат легализирани, като разликата в мненията е относно периода на прекратяване на бременността. Мнозинството американци искат по-стриктна регулация на огнестрелните оръжия. Мнозинството американци се обявяват срещу монопола в бизнеса. Мнозинството американци смятат, че е задължително да има платено майчинство/бащинство. Доколко обаче обикновеният избирател може да прозре отвъд политическия шум, поляризацията, политическата пропаганда и дезинформацията и да свърже проблемите с определени тенденции извън идеологическата рамка на двупартийната система? И ако това е възможно, колко по-очевиден би бил консенсусът? 

Дори големите стари медии (т.нар. legacy media) не успяват да излязат извън отразяването на политиката като риалити шоу, в което скандалът и думите, извадени от контекст, генерират кликове, а съответно и печалба. Както и другаде по света, журналистиката в САЩ е в криза, породена не само от общественото недоверие, дигитализацията и дезинформацията, а и от остарели методи на отразяване и неспособност за откриване на бизнес модели, които да не налагат големи компромиси с обществения интерес в името на финансовото оцеляване. 

Един от случаите, в които президентът Джо Байдън пада пред камера по време на събитие

Могат ли (буквално) стари лица да решават проблемите на новото време? 

От всички изброени кандидати на първичните избори на Демократическата партия през 2020 г. само Пийт Бътиджидж не е роден през 40-те години на миналия век. При републиканците положението е малко по-добро, но радикализацията на партията компенсира сравнително по-младите кандидати. Средната възраст на сенаторите в момента е 58 години; средната възраст на населението на САЩ – 38 години. Това е вторият най-стар Сенат в историята на държавата. Мич Макконъл е сенатор от 1985 г. Нанси Пелоси – от 1987 г. 

Въпросът за възрастта не се ограничава до когнитивните способности и енергията за справяне с тежката работа. Той засяга и нуждата да се наваксат и разберат все по-интензивните промени в света, които определят живота на милиони, и то не само в Америка. Тези липси станаха явни в абсурдните въпроси по време на изслушването на Марк Зукърбърг, основателя на Facebook, през 2018 г., а и при много други изслушвания оттогава насам. Аналоговият опит и мислене често не успяват да се справят с предизвикателствата на дигиталната епоха. Същото важи и за ускорената глобализация, раждането на интернет културата, хибридните войни, информационните операции. 

На второ място, въпросът засяга и представителната демокрация. Половината от Сената е съставен от двете поколения, родени между 1925 и 1964 г. Американците обаче са значително по-млади, а същите две поколения съставляват 26% от населението. Липсата на ограничения в мандатите, които могат да бъдат отслужени, е проблем, по който отново има единодушие: 87% от американците смятат, че подобни ограничения са необходими. Хората, които трябва да ги прокарат обаче, се възползват именно от тяхната липса. 

Опитите за обявяването на дискусията за „ейджистка“ срещат редица контрааргументи. Сред основните не е, че Байдън е непременно неспособен президент или че по-младата възраст задължително е гарант за добро управление (макар в обратната посока да съществуват ограничения, кандидатите за президент трябва да имат навършени 35 години). Става дума за поколението, на което Байдън (както и Тръмп) е символ и което се е възползвало от редица привилегии, които са по-скоро изключение в историята, отколкото правило.

Политици задават въпроси на Марк Зукърбърг по време на изслушване

Както пише журналистът Финтън О’Тул, поколението на бумърите (родени между 1946 и 1964 г.) се възползва от необичайно гъвкава социална мобилност, която по време на техния живот спада до изключително ниски нива за следващите поколения. В исторически план по-старите поколения предават щафетата и стават по-малко значими за обществените решения с напредването на времето.

Но бумърите са изключение от това правило. Икономическата им сила само нараства с времето, а културната им значимост – или поне тяхното настояване, че са значими – е все така силна. Макар и да не са най-многобройното поколение, те имат по-голяма финансова възможност да правят дарения за политически кампании и са най-многобройно гласуващата кохорта от населението. Същевременно техният начин на живот, преживявания и възприятия са коренно различни от тези на децата и внуците им не само по отношение на икономиката, но и на расовото и социалното разнообразие – бумърите са най-бялото поколение в историята на САЩ, което се дължи на редица фактори. 

Байдън, който има дълга политическа кариера, символизира всичко това. За разлика от него, Тръмп е по-свеж, на политическата арена е едва от десетилетие. Но разликите свършват дотук. Иронията си проличава в това, че Великата Америка, към която той иска да върне САЩ, прилича на следвоенната Америка, в която социалната държава е в своя апогей, и благодарение на това просперира цяло едно поколение. 

Остаряването на политическата класа в САЩ и вкопчването ѝ във властта е символ на огромната пропаст между поколенията вследствие на радикалната промяна в начина на живот през последните три десетилетия. Технологичните и социални революции, както и все по-неустойчивият икономически модел в комбинация с явните последствия от промените в климата и все по-настървения за войни свят раждат нов електорат, който не само че не живее по-добре от предходните поколения, но и се оказва по-изолиран от властта и по-принуден да се бори за съществуването си през радикализиране, независимо дали към религиозното и консервативното, или към социализма. 

Тръмп е явният резултат от тази тенденция в едната посока, подсилен от медийната машина на Роджър Ейлс и Рупърт Мърдок. Байдън е отказът на демократите да приемат, че светът от вчера си е отишъл и че ще бъдат нужни коренни промени, включително и прощаване с някои от привилегиите, от които се ползва целият политически елит на САЩ независимо от цветовете, които развява. В историята на САЩ е имало и други такива периоди на напрежение и неизбежна промяна, за които ще разкажем друг път. Най-старата демокрация отново ще оцелее, това е почти сигурно. Въпросът е колко още време ще тъпче на едно място и ще си затваря очите пред урагана на бъдещето, който се задава на хоризонта. Засега 2024 г. се оказва връщане назад към 2020 г. Последствията обаче могат да бъдат много по-болезнени.