Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-9/

„Американците искат умереност и баланс както в живота си, така и у лидерите, които водят държавата – не конфликти и поляризация. Ние не сме нация от фанатици, твърдо решени да превърнат „другите във врагове“. Ние сме общество, което всеки път, когато е било изправено пред криза, рано или късно е намирало общ път напред в името на споделеното ни наследство“, казва политологът Алън Улф, автор на книгата „В крайна сметка една нация. Какво всъщност мислят американците за Бог, държавата, семейството, расизма, помощите, имиграцията, хомосексуалността, работата, дясното, лявото и един за друг“ (One Nation, After All: What Americans Really Think About God, Country, Family, Racism, Welfare, Immigration, Homosexuality, Work, The Right, The Left and Each Other). 

През 2006 г. Улф е един от интелектуалците, които спорят по въпроса има ли, или няма културни войни. На пръв поглед абсурден почти 20 години по-късно, въпросът продължава да е все така актуален във време, в което очевидно неморалното или неправилното лесно се пречупват през призмата на определена културно-политическа идеология и стават основателни, искани, оправдани. Независимо дали говорим за дебати за бъдещето на платформата TikTok в САЩ, за подкрепата за улесняване на пътя на висококвалифицирани имигранти до американско гражданство, или за митата (които дори спечелиха на Тръмп акронима TACO – от Trump Always Chickens Out, или „Тръмп винаги го хваща шубето“), подкрепата или опозицията по даден въпрос обикновено сравнително бързо се разделят по идеологическа линия – докато партията/президентът не промени мнението си. 

Що е то „културна война“? 

Както всяка друга война, и културната цели власт. Словосъчетанието е буквална заемка от немски (Kulturkampf) и набира популярност през 70-те години на XIX в., когато губещата влияние и власт Католическа църква под водачеството на папа Пий IX се изправя срещу зараждащата се идеология на националната държава, в случая Кралство Прусия под властта на Ото фон Бисмарк. Ценностите на Просвещението – не само национализмът, но и секуларизмът, либерализмът и научният реализъм – са в директен конфликт с църковната власт, която от векове държи контрола над държавните работи, образованието и вярата, простичко казано – над обществения ред. 

Пренареждането на обществото от монархия, в която кралят е божи избраник, подкрепян от църквата, към национална държава настъпва не само през зараждането на нови идеологии, методи на мислене и навици, но и с възникването на нова, по-заможна търговска и гражданска класа на фона на обедняването на монархиите и църквата.

Процесът е хем съпоставим с настоящето, хем трудно разбираем от днешна гледна точка: живеем във време, в което държавата и националната принадлежност като обединител на обществото са поставени под въпрос, а корпорации и частни лица имат много по-голям капитал от БВП на множество държави, което им позволява да упражняват и много по-голяма власт, включително през медиите. В такива времена се зараждат нови идеологии и нови идеи как трябва да живеем заедно. Какво точно кристализира накрая, показва само времето. 

В опита си да опази влиянието си Католическата църква се опитва да наложи по-строг контрол над сфери като брака, семейството, образованието. Основават се асоциации, вестници, училища, групи и ордени, които насърчават определени религиозни практики. Католическата пропаганда – включително и за ежедневни събития – се разпространява чрез местни и национални органи из цяла Западна Европа. Папите издават енциклики (папски послания до всички католици), в които заклеймяват либерализма, свободата на пресата, свободата на религиите, разделението между църквата и държавата, гражданския брак, идеята, че народът може да бъде суверен и др. Църквата издава и дълги списъци със забранени книги. Ако ви звучи познато, има причина. От своя страна зараждащият се европейски либерализъм приема църковните догми като война срещу модерната държава, науката и духовната свобода. 

Културната война: на Западния фронт нищо ново

През 1991 г. излиза от печат книгата „Културните войни. Борбата за значението на Америка“ (Culture wars: the struggle to define America) от Джеймс Хънтър, професор във Вирджинския университет. Тезата му е, че е налице война между „традиционалисти“ и „прогресивисти“ – първите поддържат морални идеали, наследени от миналото, а вторите се стремят към промяна и гъвкавост. Тези различни гледни точки са в основата на все по-нажежени дискусии по теми като абортите, сексуалността, образованието и ролята на религиозните институции в обществото. Дебатите се водят от различни групи и проникват чак до нивото на институциите, поради което все по-често се поставя под въпрос какви всъщност са ценностите на САЩ и как трябва да бъде „подредено“ американското общество.

Няколко години по-късно излиза и книгата на Алън Улф, който изказва противоположна теза: ако изобщо има културна война, повечето американци (обикновените хора) изобщо не се вълнуват от нея:

Американците вярват както в традиционните религиозни ценности, така и в правото на лична свобода, така че невинаги е лесно да се каже кое от двете е по-важно за тях. 

Още през 80-те години на миналия век Хънтър забелязва сходни тактики при леви и десни активисти, които се занимават с редица ключови въпроси: аборти, гей права, пушене и протести срещу ядреното оръжие. Според него много от конфликтите се разиграват на местно ниво, без връзка помежду си, но разделителните линии са едни и същи, със силно сходство между използваните културни символи и реторика. 

Според Улф пък става въпрос за процес, който се движи отгоре надолу: политическите партии робуват на все по-екстремни идеологии, позволявайки на най-шумните активисти да задават тона. Въпреки че консервативната партия по онова време е силна, казва Улф, те се възприемат като по-слабата страна, тъй като политическите им победи не успяват да променят поведението и навиците на повечето хора.

Парадоксалното е, че Америка се движи все по-надясно политически, но все по-наляво в културно отношение. Огромна мотивация за консерваторите са гневът и разочарованието от моралния упадък на страната. Но те трябва да се обърнат навътре, интроспективно, и да разберат, че политиката, дори консервативната, няма да им помогне, ако бракът им е нещастен, децата им се бунтуват, а политическата им воля е слаба“, пише Улф. 

Във вакуума се раждат и чудовища 

За Съединените щати десетилетието след края на Студената война е период на спокойствие и успех, но и на затвърждаване и осъзнаване на дълбоките културни промени. Успешното брандиране и проектиране на образа на „свободния свят“ в света след Втората световна война води до желание у много американци мечтата да се превърне в реалност.

Отражение на това са достигналите апогея си през 60-те и 70-те години движения за правата на жените, на работниците, на гей хората и на чернокожите. Тези движения водят до много съществени законови промени (американките могат да отворят своя собствена банкова сметка едва през 1974 г. например). Именно в такъв контекст контракултурата на 60-те и 70-те създава знакова музика, литература и изобщо изкуство, което бързо превзема света (и така до днес).

Всяка реакция има контрареакция: в случая с историята това са избирането на Ричард Никсън и Роналд Рейгън, през чиито мандати се наблюдава връщане на махалото към „традициите“ според широкото им разбиране; но след като гражданските свободи вече са придобити, тяхното ограничаване се оказва трудно. Поне засега. 

Всеки герой се нуждае от антигерой. Към края на 90-те години Близкият изток и Китай стават възможни злодеи по различни, понякога обективни причини. Но още преди атаките на 11 септември американските консервативни движения започват да виждат достоен враг вътре в самата държава – собствените си съграждани с различни политически и културни възгледи, които консерваторите смятат за пагубни за обществената тъкан. 

За какво всъщност се воюва? 

Към разговора за културните войни се присъединява и политологът Морис Фиорина от Станфорд. Той изтъква, че американската политическа система е мажоритарна – мнозинството (победителите) определя политики, които малцинството (загубилите) понася, но за сметка на това пазарната икономика дава свобода и многообразие на културата. Музиката, книгите и филмите, които се харесват на обществото например, може да не отговарят на представите на управляващото мнозинство (в САЩ редовно продължават опитите за забрана и канселиране на книги и друго изкуство). Резултатът е, че предпочитанията, моралните възгледи и вярванията на обикновените хора може да не получават непременно изражение в политическия живот, но със сигурност могат да бъдат разчетени в популярната култура и изведени от нея. 

„Политическият елит съвсем естествено вярва в собствената си важност, но тя е преувеличена“, смята Фиорина. Културните войни между елита могат да доведат до обща поляризация, казва още той, но по-вероятният резултат е хората просто да се отвратят от политиката още повече и да престанат да се интересуват от нея.

Освен това политологът подчертава, че културните войни често пренебрегват значението на по-традиционни разделителни линии, например икономическите: неравенствата и бедността, както и разликата във финансовото положение на демократичните и консервативните избиратели продължават да нарастват и да са основен фактор в американската политика. 

Културата почти винаги води до политика, но не и обратното, казва Фиорина. Придвижването на политиката вдясно и на културата вляво означава, че културните консерватори губят в по-важната битка, защото търсят политически решения на дълбоко културни проблеми. Какво е политическото решение на липсата на морал? На порнографията и вулгарността? На липсата на обноски и на емпатия? Разбира се, че тези въпроси нямат отговор, те нямат политически решения и ако консерваторите продължат да преследват такива, рано или късно ще се провалят. Политологът подчертава и че самите консервативни гласоподаватели са далеч от „традицията“: те сменят религията си (вицепрезидентът Джей Ди Ванс стана католик през 2019 г.), населеното си място, развеждат се, женят се отново (президентът Тръмп има три брака и множество документирани изневери) и т.н. 

Надеждата умира последна 

Културните войни са сигурен симптом за остра социална криза: пренареждане на политическите и финансовите слоеве, дълбоки промени в ценностите и в мисленето на обществата, загуба на сигурни структури (религия, държава) и страх от несигурното бъдеще. Две десетилетия по-късно дебатът на Улф и Хънтър е основополагащ за разбирането на реалността, в която живее Америка – и като резултат светът, включително България, тъй като, подобно на всичко останало, културните войни също са предмет на износ и на експлоатация от източници на дезинформация. 

Въпрос е и доколко културните войни отразяват мисленето на американците извън конкретните казуси, около които се разиграват.

Редица проучвания показват, че американците всъщност изразяват съгласие по множество важни проблеми, като здравеопазването, неравенствата и престрелките в училищата например.

Несъгласията идват тогава, когато започне търсенето на решения, и често се експлоатират за политически ползи. Фактът, че републиканците в момента управляват и трите клона на изпълнителната и законодателната власт – Конгреса, Камарата на представителите и президентството, както и че Върховният съд има консервативно мнозинство, все още не е довел до „Великата Америка“, която бе обещана. Напротив, основните проблеми остават същите (както ще разискваме по-подробно в следващия брой). Въпреки пропагандата, въпреки насилието, въпреки невярната информация, реалността си остава същата – както винаги се случва. 

Накрая Улф и Хънтър постигат съгласие поне за едно: ако има разлики между американците, те са политически, не културни или религиозни. Американците ценят едни и същи основни ценности – толерантност, плурализъм и индивидуалност.

Надеждата е – казва Улф – да бъде постигнато надграждане върху този консенсус между обикновените хора като противоотрова за екстремизма, който характеризира толкова голяма част от управляващия елит. 

И двамата смятат за най-важно, че американците все още вярват в значимостта на демокрацията. Несъгласията са породени от същината ѝ – здравата демокрация по условие дава пространство за различия и несъгласия. Това, разбира се, са думи от отминало десетилетие. Работата по уронването на вярата в демократичната държава тече усилено. Дали основите ще устоят, е въпрос, който всички си задаваме поне веднъж седмично. 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broi-6/

„Препоръката ми е Статуята на Свободата да бъде допълнена със Статуя на отговорността на западния бряг [на САЩ]“, пише австрийският психолог и психиатър Виктор Франкъл в известната си книга „Човекът в търсене на смисъл“, в която описва преживяванията си в концлагера „Аушвиц“. 

Свободата не е финалната дума. Свободата е само част от историята и едва половината от истината. Свободата е пасивен резултат от цялостен феномен, чийто активен аспект е отговорността. Всъщност свободата винаги е в опасност да се разпадне до произвол, ако не живее в контекста на отговорност.*

Идеята на Франкъл още е жива: през 2023 г. проект за Статуя на отговорността е одобрен от губернатора на щата Юта, а за място е предложен бивш затвор. Подобно на Статуята на Свободата, Статуята на отговорността също ще бъде гигантска, с дизайн, одобрен от вдовицата на Франкъл – две ръце, които се държат една друга. Средствата за нейното построяване се събират както за Статуята на Свободата – с дарения. Подобен проект изглежда напълно сюрреалистичен през 2025 г., когато не само че свободата без отговорност е на мода, а и човечеството сякаш е изгубило способността си да вярва в идеали. Но пък Статуята на Свободата може да помогне за разбирането на тези времена – с цялата ѝ противоречива символика. 

Разходка с лодка 

Решавам да посетя статуята съвсем спонтанно, като личен ритуал. Въпреки че съм била в Ню Йорк много пъти, както за повечето американци (и изобщо за повечето хора), и за мен Статуята на Свободата е вдълбан в съзнанието символ, а не нещо, което съм виждала физически. Решението ми лъха силно на americana – една от множеството „естетики“, превърнали се в разпознаваем визуален език от повечето млади хора, чието съществуване е кадрирано от определени символи, преживявания, мотиви, които заедно създават цялостно усещане; в този случай – мотива на Америка, носталгията по Америка, преживяването на нещо по дефиниция американско. 

Всички, с които споделям плановете си, ми казват с лека изненада, че никога не са били на островите Елис и Либърти (Свобода), където се намира статуята. Някои, учили в района, бегло помнят пътуване по време на зелено училище. За повечето статуята е нещо, което се вижда от бреговете на Батъри Парк на ръба на Манхатън. Или като попкултурен символ на екран, върху вещ. 

Пътуването до Статуята на Свободата и о-в Елис – където няколко десетилетия в края на XIX и началото на XX век са „обработвани“ (както се превежда буквално фразата) повечето идващи имигранти – е с комбиниран билет. 

Двете лодки, които трябва да поберат стотиците туристи – повечето чужденци, раздразнени от юлските жеги, – тръгват през половин час от парка, а около тях съществува цяла сива икономика, която в най-добрия случай им продава шапки и сувенири, а в най-лошия ги залъгва, че ако платят няколко десетки долари повече, има как да стигнат по-бързо с друга лодка. Поради това около опашката е пълно с предупредителни табели, а докато вървя към проверката, която се състои от летищен скенер (все пак паметникът на атаките от 11 септември е само няколко пресечки по-нагоре), продавачите на шапки и сувенири панически събират краищата на чаршафите, върху които почива стоката, и се изнасят нанякъде. Явно минава полиция. 

Стигането до о-в Либърти е стандартният съвременен туристически кошмар, който може да се очаква от град като Ню Йорк и атракция като Статуята на Свободата.

Блъсканици, ревящи деца, цяло семейство, опитващо се да пререди всички останали семейства и предизвикващо минискандал, няколко съмнително покашлящи пасажери, човек, отчаяно търсещ половинката си, изгубена в тълпата. Около себе си чувам руски, испански, турски и италиански. Чак по-късно ще срещна две американки от Арканзас. 

Лодката пътува към острова, небето е като картина, металният гръбнак на Манхатън остава зад нас, а на хоризонта се извисява меднозелената Lady Liberty. Неволно си мисля, че всичко това – кошерът от езици, блъсканицата, ужасът на тълпата и гледката (разбира се, с леки промени) – надали е по-различно от чутото и преживяното от много емигранти, пристигащи за пръв път в Щатите през пристанището в Ню Йорк, където на о-в Елис предстои да се реши съдбата им. 

Статуята на Свободата, която осветява света 

Това е пълното име на проектираната от френския скулптор Фредерик Огюст Бартолди статуя, открита на 28 октомври 1886 г. На английски глаголът enlightening реферира към епохата на Просвещението, но френското ѝ име, което може да смятаме за оригинал, не носи директно тази препратка. Бартолди проектира статуята през образа на римската богиня на свободата Либертас, облечена в тога и държаща факел в издигнатата си дясна ръка, а в лявата носи tabula ansata, на която е изписана датата на подписването на Американската декларация за независимост. Широко приетото схващане е, че статуята е подарък за стогодишнината от независимостта на САЩ и Френската революция, но както всяка друга история, и тази е по-сложна и честно казано, по-интересна. 

Сто години след рухването на френския монархически режим Франция е преживяла няколко империи, няколко „реставрации“ на монархията в различни форми (в зависимост от интерпретацията френската монархия всъщност пада пет пъти и е възстановена четири) и множество кървави подеми към идеалите на Просвещението и демокрацията. Идеята за управлението на народа в полза на народа тръгва от Френската революция и разпалва цяла Европа, която прекарва по-голямата част от XIX в. във войни, бунтове и потушаването им, глад и кризи, по време на които старите имперски режими се борят за оцеляването си или се адаптират по един или друг начин към новите условия, воювайки не само вътрешно, но и един с друг в различни съзвездия от съюзници, които често се предават взаимно. 

През това време Съединените щати пишат своя мит.

След разпадането на първата държава поради слаба централна власт, новата конституция изгражда стабилна федерална структура, в която правомощията и задълженията на централната власт се балансират с щатските; изгражда се системата от проверки и баланси; в допълнение се приемат десет поправки в Конституцията, които са по-известни като Закон за правата и гарантират невиждани дотогава свободи и защита на гражданите по отношение управляващите ги. Основното и очевидно противоречие между тези идеали и реалността е робството и в средата на XIX в. Гражданската война избухва именно по тази разделителна линия. След това робството е де факто премахнато, но започва сегрегацията. 

Въпреки тези не съвсем дребни спънки, Европа гледа към Америка за пример, както показват трудове като публикуваните през 1835 г. есета „Демокрацията в Америка“ на френския философ Алексис дьо Токвил. Нещо повече – Европа гледа към Америка като убежище от непрестанните войни, несигурност и конфликти. Тази тенденция се задълбочава особено след европейските революции и войни през 1848 г. и през втората половина на XIX век над десет милиона европейци поемат на пътешествие през Атлантическия океан в търсене на нов живот.

Вдъхновен именно от края на Гражданската война и премахването на робството, френският юрист и поет Едуар де Лабуле предлага Франция да подари Статуята на Свободата на САЩ – не само за да отпразнува стогодишнината и за да подсили връзките между двете държави, а и за да бъде пример за французите по пътя към демокрацията. Бартолди присъства на предложението на Лабуле и вдъхновен, започва работата по проектирането на статуята. 

Метафора за свободата 

Част от тази история е разказана в интерактивния музей, в който посетителите се спират – повечето за малко, а някои и за по-дълго. Там може да се прочете и необикновената история за финансирането на статуята, за която французите набират средства от благотворителност, а от американците се очаква да проектират и построят пиедестала. Парите идват от най-различни такси, фондонабиращи тържества, както и от лотарии – въпреки че по онова време действат различни забрани за хазарта, за статуята се прави изключение. В САЩ пък се провеждат театрални представления, изложби, търгове и състезания с награди.

Поемата „Новият колос“ на Ема Лазаръс, която по-късно ще бъде гравирана на статуята, е написана като част от такъв конкурс. Самият медиен магнат Джоузеф Пулицър публикува обява във вестника си, с която призовава дарители да изпратят средства. В замяна обещава да публикува имената им – 120 000 души даряват и събират необходимата сума за пиедестала. В музея може да се видят различни писма на дарители – включително и на дете, което дава малка сума от джобните си, – както и различни подаръци, изпращани до видни личности, като писателя Виктор Юго. 

Междувременно Бартолди се сблъсква със сериозен проблем: статуята няма как да стои изправена и да устои на ветровете на Ню Йорк без сериозно вътрешно укрепване. Свободата се нуждае от силно вътрешно скеле. В този случай решението намира и проектира самият Густав Айфел. Статуята е завършена през 1884 г., а части от нея са излагани в Париж, включително главата, в която парижани нямат търпение да влязат. След това цялата статуя е разглобена на около 300 части и прекосява океана, за да бъде отново сглобена и поставена на о-в Либърти. 

От една страна, създаването на статуята е вдъхновяваща история, в която е налице може би най-хубавото, на което са способни хората: изграждане с общи усилия на символи в полза на доброто.

Но достатъчни ли са символите? Музеят не пропуска и другата страна: че свободата остава привилегия за малцина в САЩ през 1886 г. Единици от присъстващите на церемонията по откриването са жени, повечето – съпруги на политици или общественици. Членове на движението за право на глас на жените наемат собствена лодка за откриването, от която критикуват церемонията като „огромна лъжа“. Журналисти от афроамерикански произход изразяват своите съмнения: макар оковите на робството да лежат счупени в краката на статуята, в Америка вече тече друга „реставрация“ – т.нар. Реконструкция, по време на която правата на афроамериканците отново са ограничени и започва сегрегацията. 

С издигането на Статуя на Свободата с образа на жена върху земя, където нито една жена не е политически свободна, мъжете демонстрират очарователната си противоречивост,

казва Лили Девъро Блейк, председателка на Дружеството на суфражетките в Ню Йорк. 

От символ към реалност 

Въпросът, който Статуята на Свободата поставя още с издигането си, е актуален и днес: кое идва първо – символът или реалността? Необходимо ли е символите, които избираме, и идеалите, които отстояваме, да бъдат абсолютно морално чисти и справедливи спрямо реалността, за да бъдат допустими, истински, правилни; или стремежът към идеала в една не толкова идеална реалност е единственият начин да стигнем малко по-близо до него? През 1890 г., четири години след откриването на Статуята на Свободата, Федералното правителство поема контрола над имиграцията в САЩ и избира о-в Елис, съвсем близо до статуята, за местоположение на административните сгради, в които се приемат новопристигналите в САЩ имигранти. 

След обиколката на музея и още една кратка разходка с лодка, желаещите да прекарат няколко часа из бившите сгради на имиграционните служби са доста по-малко от онези, които са устояли няколко часа в жегата в името на едно-две селфита със Статуята на Свободата. Атмосферата на о-в Елис е съвсем различна: сградата прилича на едновремешен европейски санаториум от някой роман и е заобиколена със стари дървета, които хвърлят дебела сянка по малките полянки, където почиват малцина туристи. За разлика от туристическия магазин на о-в Либърти, пълен с плюшени играчки, порцеланови чаши, ключодържатели и пластмасови статуи на свободата, произведени в Китай, тук е само почти празният магазин на Националните паркове, наполовина запълнен с книги. 

Макар о-в Елис да е далеч по-неизвестна дестинация, едва ли има място, което може по-добре да предаде на чужденеца – а защо не и на самите американци – есенцията на Америка. Светлината е мека въпреки огромните прозорци на хладния атриум. Около основната зала на втория етаж има четири основни секции, където е разказана историята на имиграцията – всъщност историята на САЩ.

Първите емигранти пристигат на о-в Елис на 1 януари 1892 г. След средата на века и към края на Гражданската война в САЩ се заражда т.нар. нативизъм – изтекло е достатъчно време и някои американци могат да кажат, че заслужават да се наричат „американци“ и че са били тук повече от „другите“. А сред първите „други“, срещу които са насочени тези чувства, са ирландските католици, емигриращи след Големия глад между 1845 и 1848 г., когато умират 1 милион души, а още толкова напускат страната, чието население спада с 20–25%. В САЩ нараства страхът, че католиците – не само ирландци, но испанци, французи, поляци и италианци – са несъвместими с протестантската култура на Америка и с ценностите на републиката и че никога няма да успеят да се интегрират успешно в американското общество. Аргументи, които звучат познато и до днес – не само в Америка, но и в Европа. Просто са насочени срещу други групи. 

„Америка на първо място“, гласи един от изложените плакати.

С въздигането на нативизма се надига и проимигрантското движение – не само от морални и етични съображения, но и защото с премахването на робството развиващата се индустрия на страната има остра нужда от работна ръка. В този случай America First се подвизава върху плакат, който призовава новодошлите имигранти да научат английски, да посещават вечерно училище и да придобият гражданство, за да имат по-добър живот в новата си страна. Призивът е на седем езика – английски, испански, полски, иврит и др. Много американски работодатели активно търсят работна ръка в Европа, плащайки пътя и подкрепяйки работниците и при намиране на жилище. 

За много от новодошлите о-в Елис е само първа спирка. След това те тръгват по безкрайните американски пътища, навътре в земята, обещала им нов, по-добър живот. Първите поколения живеят в изолирани общности, чиито ритуали, традиции и процеси на адаптация са показани нагледно в музея. Техните деца – т.нар. go-betweens, или буквално хора, които съществуват между два свята, са интегрирани напълно в новата култура, но продължават да носят багажа на старата и да полагат грижи за родителите си, които често цял живот не успяват да се адаптират напълно в новата държава. 

Чужди и свои – според потребностите 

Сред стотиците снимки и цитати на имигранти, изложени в музея на о-в Елис, има малък цитат от Стоян Христов, част от есе със заглавие „Наполовина американец“, публикувано през 1919 г.:

Въпреки че не съм изцяло американец, не съм и това, което бях, когато за пръв път стъпих тук, тоест българин. Все пак, запазил някои наследени, заучени навици – достатъчно, за да ми пречат да се приобщя напълно, докато съм жив, – външно и вътрешно съм се отклонил толкова много от българското, че когато наскоро посетих страната, се почувствах като чужденец и другите гледаха на мен като на чужденец… В България не съм напълно българин – в Съединените щати не съм напълно американец.

Кой е Стоян Христов, е тема за друг текст, макар че и неговата история е безкрайно интересна – Щатите са пълни с такива истории. Но думите му обобщават не само собственото ми усещане, не само усещането на други българи, живеещи в чужбина, не само имигрантската съдба като цяло, а и това, от което е направена Америка изобщо и заради което е малък макет на света – хиляди съдби, навици, традиции, вкусове и звуци от цялата планета, вплетени в тъканта на една и съща нация. Затова и американският етнически национализъм е по-смешен от и бездруго смешните други етнонационализми – защото никъде не се вижда толкова ясно, че светът в цялата си цветова гама и красота е изтъкан именно от различия. И че тъкмо на бедните, различните, низвергнатите се дължат успехът и историята на едно от най-интересните места на планетата. 

В музея може да се видят и други познати фигури и тропи: имигрантите като носещи зараза и болести; нативистите като бодигардове и пазители на нацията; богатите наследници на имигранти и чужденци като лицемери, които отказват на следващото поколение право на по-добър живот; подозренията, че европейците изпращат престъпници в САЩ (президентът Доналд Тръмп, внук на германски имигрант, насочи същите обвинения към Мексико по време на първата си кампания през 2016 г., а в момента стотици латиноамериканци без провинения са арестувани и екстрадирани обратно под претекста за борба с престъпността). Известната поема на Ема Лазаръс (превод Диана Кутева, Стамен Стойчев) 

нека аз да поема бремето на вашите тегла, на вашата бедност… Изпратете при мен всички бездомни и изгубени души 

е гравирана през 1903 г. именно в разгара на дебатите между нативисти и проимиграционни активисти. 

Високите нива на имиграция достигат връх в първите години на XX век и в периода след Първата световна война. Военната пропаганда печата специални призиви към новодошлите имигранти, обрисувайки присъединяването към войната и закупуването на военни облигации като родолюбиво действие. Междувременно се въвежда тест за грамотност, в сила от 1880-те е законът за изключване на китайски имигранти, а през 1924 г. са приети официалните квоти, които забраняват да се надвишава определеният прием на хора от определена държава – тези квоти остават в сила до след Втората световна война. След Първата световна САЩ открива посолства в много страни по света и прехвърля имиграционните процедури към тях. През 40-те години о-в Елис се превръща в база на бреговата охрана поради стратегическото си положение. Там са задържани и японци, германци и италианци, набедени за врагове. През 1954 г. последният задържан на о-в Елис – норвежки търговец на име Арне Петерсен – е пуснат на свобода.

Приливите и отливите на историята 

Последната лодка тръгва от о-в Елис в 7 вечерта. Слънцето захожда към хоризонта, но жегата е все така безмилостна. Малкото останали туристи правят планове за вечеря, разговарят към кои атракции ще се насочат утре. 

Чудя се дали това, че историята е превърната в атракция, не е един основните проблеми на века ни и причината да не можем да спрем да повтаряме едни и същи сценарии.

Или историята няма никаква вина, а проблемът е просто в човешката природа. Защото ако на о-в Елис има модел на затворите, в които и преди сто години са държани чужденци, във Флорида, в съвсем истински затвор, са задържани имигранти, за които не е сигурно, че са извършили друго нарушение, освен че са били в държавата незаконно – работейки за американски бизнеси, често с години, плащайки данъци без право на осигуровки или помощи, противно на това, което твърдят някои медии и политици. С много от тези хора човек се среща в ежедневието, защото са навсякъде – в кухните на ресторантите, по строежите, в почистването. Накратко, там, където тече животът, без който ние, другите, не бихме могли да се наслаждаваме на обичайния за нас комфорт. 

И ако вината им е, че са нарушили закона – а някои със сигурност са, – то именно тук, в този експеримент на демокрацията и човешкия прогрес, наречен Америка, трябва да им бъде осигурено човешкото наказание – право на процес, право на достоен път напред или назад, право на справедливост, право на свобода. Поне такива са идеалите. Затова гори факелът на Дамата на Свободата.

Вместо това маскирани мъже обискират супермаркети и паркове, разделят деца и родители, докато политици се снимат ухилени пред клетки, подобни на тези, които днес стоят в музея като част от една по-срамна история. И много, много хора не виждат никакъв проблем в това – което за мен е по-страшното. Мога да простя на група богати политици, изгубили досег с реалността. По-трудно ми е да го направя с обикновените хора и с примирието им пред неморалното – особено когато претендират, че го правят именно в името на морала. 

Единствената успокояваща мисъл е, че някак, докато махалото се движи от крайност към крайност, ценностите и идеалите на Статуята на Свободата се промушват по средата и правят няколко стъпки напред. Може би когато човек стои в сърцето на музеите, на историите, на историята, му е трудно да осъзнае, че е минал по-малко от век от извоюването на равни граждански права. Век и малко от извоюването на правото на жените да гласуват. По-малко от век от последната световна война, от последния опит на умиращите империи да си поделят света.

Вярвам, че днес все още чуваме ехото именно на тази голяма война, родила се от стотици малки войни, чуваме ехото на историята – в Украйна, в Газа. И все пак – толкова болка, несправедливост и вина е имало и вчера. Но някак утре-то все пак е дошло. Все още имаме шанс да вярваме, да се борим, да градим нови символи. След вековете, които ни е отнело да се научим на свобода, може би тепърва ни предстои да се научим на отговорност. 

Небостъргачите хвърлят дългите си сенки над улиците на Манхатън, където отдавна няма слънце.

Решавам да повървя пеша. Минавам покрай останките от кулите близнаци – два огромни квадрата, вдълбани в земята там, където са били основите. Момиче застава на ъгъла на един от квадратите, подпира се с ръце и поглежда назад с усмивка. Нейна приятелка прави снимка. Зад мен вървят двете жени от Арканзас, с които бяхме заедно в музея. Задават си една на друга въпросите от изпита за придобиване на гражданство – на о-в Елис има цяла зала, посветена на това какво означава да бъдеш американски гражданин. Не знаят отговорите на повечето и се смеят. 

– Какво е направила Сюзан Б. Антъни? – пита едната. 

Другата мълчи. Обръщам се. 

– Борила се е за равни права на жените – казвам. 

Самата аз съм минала същия тест преди няколко месеца – не в музей, а в реалността. 

И трите се усмихваме една на друга, после се разсмиваме. Ако САЩ може да те научи на нещо, то е, че няма време да бъдеш уморен, когато се бориш за свободата си. Няма време за мрънкане. Никой не ти дължи нищо – свободата е нещо, което се отстоява всеки ден. За да има бъдеще, си длъжен да се промушиш между крайностите, колкото и да те е страх, че махалото ще те отнесе, остро като гилотина. И всъщност демокрацията ти обещава само това, нищо друго: свободата да се бориш за собствената си свобода. 

Не знам къде е махалото сега, нито какво означава всичко, което ни се случва, нито има ли надежда. Но може би такъв е смисълът на символите – да подхранват наивността ни, за да я превръщаме в истина, в история. 

* Всички преводи в текста с изключение на изрично отбелязаните са на авторката.

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-5/

Едно от обещанията за този бюлетин е да бъде многогласен, изненадващ, различен. Затова в предпоследния брой преди ваканцията съм ви приготвила нещо, което не може да намерите никъде: новини без мнения. В откос от rapid fire (скорострелен огън) съм подбрала най-интересните и най-важни новини от последните седмици. Защото понякога реалността просто няма нужда от коментар (и често именно коментарите я превръщат в нереалност). 

Докато четете, представете си, че между всеки кратък параграф свири някаква музика или се чува звук като от анимационен филм. Може да ни пишете с идеи.

И така: 

„Много съм изненадан, че Джером Пауъл изобщо е бил назначен начело на Държавния резерв“, коментира на 16 юли президентът Доналд Тръмп, който често недоволства от Пауъл. Тръмп назначи Пауъл през 2017 г.

Министерството на природните богатства на САЩ призова посетителите на националните паркове и исторически монументи – включително на Гражданската война и Втората световна война – да съобщават на властите за „негативни“ описания на „живели в миналото или все още живи американци“. Министерството заяви, че всички описания и интерпретации, които сметне за „неуместни“, ще бъдат премахнати до 17 септември т.г. Критици посочват, че в механизма не е предвидено никакво потвърждаване на изпратената информация или на самоличността на подателя. „Хората в двата края на идеологическия спектър могат да си играят с такива акции, както си поискат, без даже да са стъпвали в националните паркове“, заявява представителка на Коалицията за опазване на националните паркове пред американското Национално радио. 

Върховният съд даде зелена светлина за закриването на Министерството на образованието на САЩ.

Министерството на образованието (МО) разпределя милиарди долари федерални средства към университетите и училищата в САЩ и отговаря за управлението на държавни програми за университетски заеми. Под негово управление е и Кабинетът за граждански права, който издава препоръки как гражданските права могат да бъдат прилагани в училищата и какви услуги, свързани с тези права, може да се предлагат на учениците – например рампи за инвалидни колички.

Законодателството на САЩ забранява на държавата да диктува какво да се преподава в училищата. МО може само да създава политики, които да изискват прилагането на вече съществуващи федерални закони, и отговаря за акредитирането на колежите и университетите. Начело на МО на САЩ в момента е Линда Макмеън, която някои читатели може би познават като бившата шефка на Световната федерация по кеч. Призиви за закриването на МО или за неговото реформиране има още от времето на управлението на Обама, като аргументите за това са, че МО разполага с непропорционални лостове за контрол над образователната система и много от функциите му могат да бъдат преразпределени към други държавни учреждения. 

Случаите на морбили в САЩ достигат до нива отпреди 33 години. 92% от заболелите са неваксинирани или с неизвестен ваксинационен статус, а 4% са получили само първа доза. Най-висок е броят на заболелите в Тексас. По време на посещението си там здравният министър Робърт Кенеди-младши заяви, че според него аутизмът и диабетът заслужават повече внимание от морбилите. Кенеди е скептичен спрямо ваксините и поддържа опроверганото вярване, че те причиняват аутизъм. 

Новият мобилен телефон с бранда на президента Тръмп няма да се произвежда в САЩ. Обещанието е, че това ще стане след време, но първата партида ще дойде от Китай. 

Американското Министерство на земеделието премахва изискванията производителите да водят отчет за използването на отровни и силно вредни химикали и пестициди. Според Министерството това намалява регулаторното бреме над производителите, а според критици ще доведе до безконтролно използване на химикали, отровни за човека. 

Изчерпването на подпочвените води в Големите равнини, където са една четвърт от посевите и се отглежда добитъкът, от който идва 40% от говеждото в САЩ, е заплаха за бъдещето на целия регион и за всички зависещи от произвежданата там храна. 

Едва 136 души са задържани за нелегално преминаване на южната граница на САЩ на 28 юни 2025 г. – това е рекорд за най-малко задържани в историята. 

Досиетата на Джефри Епстийн – за които се оказа, че не съществуват, въпреки че доскоро съществуваха, – всяват разкол сред републиканците.

Разривът е във връзка с публикуването на документите, свързани с финансиста Джефри Епстийн, който е oбвинен в трафик на хора с цел сексуална експлоатация, пише Bloomberg. Водещите съюзници на Доналд Тръмп в Конгреса, включително председателят на Камарата на представителите Майк Джонсън, призоваха президентската администрация да прояви по-голяма прозрачност. Казусът с Епстийн е част от сложна, едва ли не конспиративна теория за педофили, световен заговор и дълбока държава с участието на демократите, поради което решението на Тръмп се приема особено болезнено от избирателите му. Демократите вече се възползваха от политическата възможност и поискаха разследване по случая. Кой е Джефри Епстийн, може да си припомните тук. 

Президентът Тръмп заплаши Русия с мита, ако до 50 дни няма „сделка“ за Украйна. Митата ще бъдат наложени на държави, които имат търговски отношения с Русия. Целта ще бъде да се увеличи натискът над Москва чрез принуда върху търговските ѝ партньори, за които ще стане трудно да купуват или продават в енергийния, земеделския и оръжейния сектор. 

Идеологическата пропаст между американците става все по-дълбока.

Демократите вярват най-много на медиите, на които републиканците най-малко вярват, и обратното. Демократите имат по-разнообразна информационна диета от републиканците според най-новото проучване на PEW Research. И все пак има и малко припокриване, казват авторите с надежда. Или може би надеждата си я измислихме и е коментар. 

Има още много новини – вътрешни, външни… За свикналата на климатик Америка ще е все по-скъпо и по-трудно да се охлажда при все по-високи температури и в съревнование за електроенергия с огромните центрове за данни. Администрацията на Тръмп заяви, че няма да публикува важни доклади за климатичните промени на сайта на NASA, както бе обещано. Наводнения в Тексас взеха жертви, а забавената реакция на властите предизвика остра критика – не на последно място, защото се оказа, че предупреждения за подобни събития е имало от години, а липсата на достатъчно персонал в метеорологичните станции може би е довела до лоша координация. 

Но все пак има и други новини.

Десетилетие след като град Флинт в щата Мичиган стана нарицателно заради това, че жителите са се тровили с олово от старата водопреносна система, градската управа приключи обновяването на цялата мрежа и вече може да осигури чиста вода на населението. В 60% от регионите в САЩ има повече дървета, отколкото преди 20 години. Забраната за ползване на полиетиленови торбички пък е довела до 47% по-малко замърсяване по бреговете на Америка. Електроцентрала в щата Юта ще бъде модернизирана, за да работи с водород, което ще доведе до намаляване на въглеродните емисии и произведена енергия за шест щата. 

Новините са много. Коментарите – още повече. Затова нека се спасим в миналото – в което, както разбрахме по-горе, всичко трябва да бъде добро и положително. Но преди това – последна новина: 

Център за задържане на мигранти, заобиколен от блата с алигатори, бе открит наскоро в Националния парк „Евърглейдс“ във Флорида. Центърът е разположен на мястото на изоставено тренировъчно летище. В района има няколко влажни зони, обитавани от алигатори и питони. Местните власти наричат ​​центъра за задържане „Алигаторският Алкатрас“. 

Гласът на миналото

До началото на XX век евгениката се съсредоточава върху въпросите на расата. За разлика от учените в тази област, ранните нативисти от XIX в. се тревожат повече за религията и как да защитят културно-протестантските основи на Америка от католическите имигранти – повечето от които по това време идват от Ирландия и Германия. В основата на тази тревожност стои една стара параноя: могат ли чужденци, които се кълнат във вярност на папата, да станат верни граждани на републиката? 

„Какво трябва да се направи – пита известният проповедник Лиман Бийчър в свое емблематично съчинение от 1835 г., – за да образоваме милионите, които след двайсет години Европа ще излее върху нас?“

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-4/

I, too, sing America. 
И аз съм Америка.

Лангстън Хюз*

Този брой е личен, защото е планиран за публикуване в Деня на независимостта, националния празник на САЩ – Четвърти юли. 

В текста също така няма новини. И е дълъг. Но се надявам поне малко да помогне за по-доброто разбиране на новините. Защото те са моментна вариация на по-сложни и по-големи неща. А в настоящето новините от САЩ не са добри – поне за онези от нас, които гледат отвъд риалитито на политиката и идеологията и вярват в универсални човешки добродетели, като честност, морал, справедливост, смирение, милосърдие, разум, умереност и всичко останало, което е необходимо, за да живеем заедно и с доверие в света. И в бъдещето.

В края на май се навършиха десет години, откакто за пръв път пристигнах в САЩ. Кацнах на летище „Кенеди“ в Ню Йорк в два часа през нощта, ненавършила двайсет години. Десетилетие по-късно съм част от тъканта на Америка, тя е част от моята. Ежедневно се опитвам да разбера как точно се живее с това, какво означава. Особено в настоящето. Нямам еднозначен отговор. Особено в настоящето. 

Промяната на значението на думата „бригада“ от задължителния труд по време на комунизма, за който ни разказваха родителите ни, към т.нар. Work&Travel (букв. „работи и пътувай“) програми в САЩ намирам и до днес за една от най-добрите метафори за Прехода, за връзката между Изтока и Запада, за малките държави, които са приклещени между големите империи. 

По-голямата част от първите си месеци в Щатите като студентка на бригада прекарах в „бавния безславен Делауер“ (slower, lower Delaware). Дотам се стига за четири часа от Ню Йорк по безкрайни многолентови магистрали, чиято маркировка е единственият ориентир в тъмното, ако изключим билбордовете с реклами край по-населените места. За четири часа в България почти стигаш до морето. За четири часа във Франция влизаш в друг регион, с друга история и дори диалект. За четири часа в Нидерландия… вече не си в Нидерландия. Маршрут от четири часа в Америка е смешна чертичка върху умалената GPS карта. 

Значителна част от населението на САЩ вижда големите градове – Ню Йорк, Вашингтон, Ел Ей, Филаделфия, само през екрана, 

ако не броим някоя училищна или семейна екскурзия. Още по-голяма част от населението е концентрирана в градовете и никога не преживява провинцията, нито пустотата и безбрежността на средните и южните щати. Много от приятелите ми в Ню Йорк не могат да повярват какви истории им разказвам от места, на които те самите никога не са стъпвали. Много от хората, с които разговарям на „другите“ места, които не са Ню Йорк, не искат и да чуят за Ню Йорк. И всеки път ми казват много да внимавам във Филаделфия. Все пак са видели по телевизията или онлайн колко е опасно там. 

Голяма част от преживяванията ми през първата година в САЩ се превърнаха в основа на романа „Направени от вина“. Смъртта на студентка от Източна Европа в катастрофа още в първите дни; възходът на Доналд Тръмп и първите знаци за сериозни разломи в американското общество; богатите републиканци, които мразят имигрантите на теория, но ги предпочитат като евтина работна ръка на практика; групите българи, които ходят да чистят къщите на богатите в малкото останали острови на американската мечта и въртят схеми със зелени карти (днес някои от тях са тръмписти); чарът на Америка, безкрайният път, природата, оптимизмът и сърцатостта на хората, жестокостта им, глупостта им… 

Младостта, особено ако има известна доза характер, неизбежно ражда арогантност, глад за път и живот, твърдоглавост и задух спрямо местата, откъдето идваме, и хората, от които сме направени. Америка обещава да засити точно този екстремен, арогантен глад: за свят, за пари, за свобода, за безбрежност, за любов, за преживявания, за динамика, за всичко в крайните му, прекалени състояния, за нов живот, за нов Аз. В есето си Goodbye to All That (букв. „Сбогом на всичко това“) от книгата ѝ „Плъзнал към Витлеем“ американската писателка Джоун Дидиън пише, че Ню Йорк е град на младите, на младостта. Позволявам си да перифразирам, че САЩ е държавата на младите – и то не задължително физически. 

Независимо колко остарява, Америка вечно ще бъде млада, така както Амстердам е най-красив есенно време, а Париж – през пролетта; така както Берлин и Германия събират в себе си цялата болка на XX век; така както София, а и България винаги ще бъдат донякъде неразбиращ себе си палимпсест на всички мъртви империи, които са надживели и от които са направени. Характерът на Америка е характерът на младостта: всичко е възможно, необуздано, сурово. В едната крайност е новото, пълното с надежда, а в другата – незрялото, неадекватното, първично жестокото, както може да бъде първично жестока само младостта. Всяка мечта си има цена. 

Както всяка друга история, историята на Америка е в ежедневното. 

Дори и поп фолкът е пълен с влияния от американската поп музика. Американската музика е родила или силно изменила повечето съвременни жанрове. Цялата ни поп култура – от киното, през анимацията, до литературата, как изобщо мислим и говорим културата – всичко това носи американски оттенък. Както и как разбираме и практикуваме демокрацията. Съвременният политически и обществен дебат в България и в света е директно повлиян от американските „културни войни“, чрез които САЩ опрашва света и които имат дълъг исторически път. 

Европа и Америка са неразривно свързани през колониалните, имиграционните и културните обмени, а европейският мир и просперитет през втората половина на XX в. е до голяма степен възможен именно благодарение на Америка. За хората от Източна Европа самата идея за Америка продължава да е част от двуполюсното мислене на света, в което има добра и зла империя, добра и зла икономическа и социална идеология и т.н. В свое есе срещу позициите на популярния американски политик, социалист и кандидат за президент през 2016 г. Бърни Сандърс руският гросмайстор Гари Каспаров пише: 

Докато Европа може да разчита на Америка да поема рисковете, да прави амбициозни инвестиции, да привлича мечтателите и иноваторите на света, и да, да бъде страна на неравенства, Европа може да жъне позитивите от всичко това, без да прави същите жертви. 

Британският историк Тимъти Гартън Аш пък казва: 

Европейците следят сапунката на американската политика в пъти по-съсредоточено, отколкото се интересуват от европейските политики в Брюксел, камо ли пък от националната политика на друга държава членка на ЕС. Всъщност Америка си остава едно от малкото общи между всички европейци неща, заедно с музиката и футбола.

Склонността на Америка да бъде отворена към експерименти – социални, политически, технологични, културни, е причина както за някои от най-светлите моменти в съвременната ни история, така и за едни от най-отвратителните и безчовечни. Вярвам, че сега е опасно залитаме към второто. Надявам се, че светлината ще се върне. Но за разлика от много хора мога да повярвам, че това са САЩ, защото САЩ винаги са били и това. 

Постоянна борба между най-висшето и най-нисшето в човешката природа. 

Стиховете на Ема Лазаръс, гравирани върху Статуята на свободата – „Нека аз да поема бремето на вашите тегла, на вашата бедност…“ – са избрани по време на труден исторически период, в който страната отново е разделена по линия на имиграцията. По-късно, когато Америка се бори за свободата на Европа през Втората световна война, расовата сегрегация все още е факт, а квотите за имигранти от Европа, включително за българи, не позволяват на много да намерят спасение отвъд океана от войната. Докато Америка стъпва на Луната, в Азия валят американски бомби, необезвредени и до днес. Докато Америка бори тиранията на комунизма по света, американките получават правото да отворят банкова сметка и да кандидатстват за заем без гарант мъж едва през 1974 г. Светлина и тъмнина.

В крайна сметка това е страна, построена върху противоречия: „живот, свобода и стремеж към щастие“, но само за някои, докато другите не се преборят за своето; върховенство на закона, но той не гарантира справедливост, ако тя не се извоюва; изграждане на свободна демократична държава, но пропита с чужда кръв. Историкът и биограф на няколко републикански президенти Джон Мичъм съвършено обобщава с фразата „борбата за душата на Америка“. Америка е в постоянна борба за собствената си душа – често със самата себе си. 

Виждам крайностите, които правят Америка мечта и месомелачка, спасителка и узурпаторка, гений и глупачка, люлка на разума и на глупостта – всичко, едновременно, през цялото време, навсякъде – като метафора за вътрешната борба на всеки един човек. Както казва Гьотевият Фауст, „онази сила, която вечно към злото се стреми, но всъщност все добро твори“. Или обратното. 

Все още имам надежда – и историографията донякъде ми дава основание – че националният мит и история на Америка почиват върху убеждението, че човек трябва да се стреми към доброто. Затова и наративите ѝ са обект на постоянна критика, пренаписване, анализ. Отвъд идеологията, отвъд национализма, отвъд всичко останало все още стоят някакви ценности. 

По същия начин вярвам и в европейската идея – не като политика, а като принцип. Принципът на доброто, на човешкото. 

Не е ли това всъщност пустото право на живот, свобода и стремеж към щастие – не гаранцията, че ще ги получиш, а свободата да се бориш за тях. Никой не е обещал, че борбата ще е лесна. Съвременната демокрация, включително и тази в САЩ, е родена в кръв и войни. И това, че веднъж сме се преборили, съвсем не означава, че не се връщаме именно там, откъдето сме дошли. Но в крайна сметка кои сме ние, че така нагло да очакваме края на историята да се падне точно на нас? 

Откакто се върнах да живея в САЩ, съм била в 14 щата, пресякох линията Мейсън–Диксън, шофирах повече от двайсет часа от Източния бряг до Големите езера – и вероятно не съм видяла и преживяла и прашинка от всичко, което има за виждане и преживяване. Европейците често обвиняват американците, че не пътуват и не говорят чужди езици, но преди да си живял в държава гигант, е трудно да разбереш какво е да обитаваш огромна територия между два океана, която може да ти предложи всичко – какъв е смисълът да бъдеш другаде? 

Умберто Еко казва, че „общият език на Европа е преводът“. Америка говори само един език, който е и световен (Олга Токарчук тъжи за англоговорещите, които никога не могат да се оттеглят от света в самотата на езика си), и затова може би понякога ѝ липсва концепцията за друг, както и свързаност със света. 

Още от времето на The Frontier – невидимата и вечно движеща се граница, която американците преследват 

и в рамките на която разбират територията на държавата, но и на личността – светът и бъдещето се вземат, доминират, опитомяват. Веднъж изпълнила географската си мисия, днешната Frontier (импулсът за завладяване) може да се измести към Аза (т.нар. уелнес култура на самоусъвършенстване и овладяване на човека, на етикетирането и контролирането на всяка емоция, на продуктивността, на свръхчовека); към Космоса; към изкуствения интелект. 

Дори и в ужаса на настоящето, в Америка се намира добро – и то много. Както дълбоко в „Тръмпландия“ – в кварталите с каравани, където се веят знамена и хората се обличат в цветовете на американския флаг; или в мрежите от клубове, където се събират полицаи, пожарникари и ветерани от войните и които обикновено са затворени за външни посетители; така и в „либералните“ среди на Ню Йорк; в алтернативните квартали на Филаделфия, където властват уелнесът, политическата коректност, вярата, че с повече усилия можем да видим цвета на аурата си; на „безопасните места“ (safe spaces) и т.н. Говоря си със земеделци и академици, с бизнесмени и чистачи, с 80-годишни хипита и млади консерватори. На живо, извън сапунката и машината за гняв на телевизията и социалните мрежи, които настоящата администрация владее до съвършенство и на които е продукт, всъщност винаги надделява човешкото. 

А може би просто съм наивна. Америка има навика да ни прави наивни. 

Прекомерният комфорт, изолацията, самотата, дигиталното съществуване подкопават връзката на човека с живота, с общността, със света, със самия себе си и с последствията от действията му; никъде това не се усеща по-силно от мястото, където се ражда и първо идва бъдещето. Доброто ражда зло. Но и злото ражда добро: опитите за политически репресии, цензура и крайностите все още срещат съпротива и водят до осъзнаване колко крехка всъщност е свободата, колко трудна работа е демокрацията. Всеки американец, с когото разговарям, независимо от политическите, религиозните или каквито и да било други убеждения, прави това, което прави, защото вярва в нещо. И защото е убеден, че ще промени света към по-добро. Точно толкова красиво, колкото и опасно. Но все пак си мисля, че е по-добре да вярваш в нещо, отколкото да не вярваш в нищо. 

Америка винаги е била машина за истории, особено умела в това да разкаже мита за самата себе си и да го продаде на света като чиста истина. Маркетинг висш пилотаж. Търговец на вяра. Привидната близост със САЩ създава у много европейци илюзията, че познават американската култура и живот или че те са (ни) близки. Нищо не е по-далеч от истината. Затова и Америка ще продължава да (ни) изненадва, шокира, отвращава, омайва, разочарова, привлича, да предизвиква завист или смях, възхита и така нататък, и така нататък. I’m afraid of Americans, пее Дейвид Боуи. Страхувам се от американците. 

Shine, perishing republic! („Сияй, гинеща републико!“), пише пък поетът Робинсън Джефърс през 1925 г. Три години преди това афроамериканският поет Клод Маккей описва своята родина като хранеща го с хляба на горчивината, задушаваща го. И все пак същата тази сила тече във вените му, продължава сонетът, и именно затова той устоява на жестокостта ѝ. А един ден всичко това ще е потънало в пясъка на времето. Нишката на литературата и изкуството – почти винаги обект на някаква форма на цензура и отпор от страна на американските институции – успява най-добре да улови душата на Америка в кехлибара си. 

Или по Сюзан Зонтаг: 

На Америка: отдавам ти чест, особено на онези твои страни, които не са красиви: новите ти банки; захарта ти; паркингите ти. Винаги съм се опитвала да видя най-доброто в теб и в хората ти, които често са привидно приятелски настроени и забавни, но вътрешно зли. Това няма значение. Прекарах живота си в това да те откривам – тоест да откривам себе си. Аз съм това, което съм, защото съм гражданка на тази държава и жрица на този начин на живот. И затова – изгорете тялото ми и разпръснете останките му сред цигарената пепел до неизядените картофи в чиниите ви (защото сте на диета).

Обичана, мразена, идеализирана, очерняна, необходима, арогантна, спасителка, мъчителка – честит рожден ден, Америка! Бъди добра със света, от който си направена. И който често пряко волята му, а понякога и за добро, продължаваш да дълбаеш с острото си длето. 

* Превод: Леда Милева

Заглавна снимка: „Руините на Империята II, или Земята поглъща къщата на господаря“ – инсталация на американския визуален артист Киян Уилямс на Биеналето в Музея на американското изкуство „Уитни“, Ню Йорк, 2024 г. Скулптурата, която е копие на западната фасада на Белия дом, потъва в земята. Обърнатият американски флаг е сигнал за военно положение или криза. 

Всички снимки в статията са от личния архив на авторката.

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-3/

Има нещо, което българите авторитетно можем да заявим на американците: когато властимащите изкарат знамената, бутафорните възстановки от стиропор и разпятията, значи държавата със сигурност отива на кино. 

Колкото разпятието на кръговото в Елин Пелин ще предотврати катастрофите при липсата на системно прилагане на законите и на адекватни мерки, толкова и двете чисто нови гигантски знамена около Белия дом успяха да спестят на президента Тръмп въпроси за намесата на САЩ в израелско-иранския конфликт, които ядосаха държавния глава не на шега, но пък поне поразбудиха присъстващите на церемонията. 

Президентът заяви, че двете знамена са личен подарък от него и той ще ги плати. От такива подаръци вероятно ще има нужда все повече, след като стана ясно, че проектобюджетът му ще добави 3,4 трилиона долара към дефицита на страната. 

Вече дори не съм сигурна как точно да опиша Републиканската партия, която от години твърди, че намаляването на раздутия бюджет е сред основните ѝ приоритети. Затова ще оставя числата да говорят: Тръмп води със 7,1 трилиона външен дълг, следван от Обама и Байдън със съответно 5,6 и 2,8 трилиона. След това са двамата президенти на републиканците – Буш и Рейгън. Всичко е точно. На когото не му харесва, може да си намери други числа, разбира се. Такива са времената. 

Илън Мъск и Доналд Тръмп си размениха остри реплики в социалните мрежи по този повод. Мъск имплицитно обвини Тръмп в педофилия през вектора на случая с Джефри Епстийн, а Тръмп като истински лидер го нарече „неблагодарник“ с оглед на всичко, което е получил дотук. Защото какво е държавата, ако не група хора, които си правят услуги и трябва да са благодарни на даващите (този урок също можем да го преподадем на американците, ала ББ). 

След като и двамата се успокоиха, Мъск дори се извини – оттогава никой не е чувал за него, освен почитателите му в X, където продължава да се заканва на изкуствения интелект Grok всеки път, когато последният се осмели да му говори с факти. В случая става въпрос за следния обмен на информация между потребител и изкуствен интелект: 

@GrokChecker: Grok, от 2016 г. насам насилието идва повече отляво или отдясно? 
Grok: Данни от 2016 г. насам показват, че идеологически дясното политическо насилие е по-често разпространено и по-смъртоносно, с инциденти като щурма на Капитолия на 6 януари и масовите престрелки (например в Ел Пасо през 2019 г.), които вземат сериозни жертви.
Мъск: Голям провал, това е абсолютно невярно. Grok цитира мейнстрийм медиите. Работим по въпроса. 

Както казах, приятели, на когото не му харесва истината, е добре дошъл да си създаде друга. 

Не такъв е случаят с Тъкър Карлсън, който внезапно отново стана известен, след като миналата година обикаляше руските супермаркети и се впечатляваше от московското метро (което, в интерес на истината, е в по-прилично състояние от хронично лишавания от финансиране щатски градски транспорт; в крайна сметка според настоящата администрация работата на държавата е да залага на крипто и да отнема на щатите правото да регулират изкуствения интелект, а не да субсидира градския транспорт). 

Потенциалното участие на САЩ в поредна война в Близкия изток разцепи MAGA вселената по-сериозно и от сблъсъка между Мъск и Тръмп, а Тъкър Карлсън доказа, че все още може да прави телевизионна журналистика – или че дори и спрелият часовник е верен поне два пъти дневно. Това се случи в интервю със сенатора Тед Крус, в което последният, меко казано, се изложи след поредица от елементарни въпроси и цитиране на Библията като аргумент защо САЩ трябва да подкрепят Израел и Нетаняху. 

Сред критиците на потенциалната намеса на САЩ в конфликта е и друга проруски настроена американска личност – Тълси Габард, понастоящем начело на разузнаването, макар може би не задълго. Дори крайнодясната депутатка от Камарата на представителите Марджъри Тейлър Грийн избухна срещу Тръмп. 

Независимо дали читателят е съгласен, или не с позициите на изредените, трябва да се признае, че поне проявяват повече характер и постоянство от мнозинството в редиците на републиканците, които агитират за оттегляне на финансирането за Украйна, но нямат нищо против да финансират „безкрайните войни“ в Близкия изток, срещу които говорят само когато опозицията е на власт. Не е лошо и да си припомним, че на 17 януари Русия и Иран подписаха споразумение за защита и сътрудничество. Това не е текст по сложната тема за Близкия изток. Но е текст, който напомня, че руските интереси имат своите гласове във вътрешната политика на САЩ. И Иран е добър пример за това. Совите не са това, което са. 

Разбира се, всичко изброено ни води до дежурния въпрос: къде е опозицията? Ами, оплетена в собствения си политически хаос и със сериозни проблеми с финансирането. Вътрешната борба за власт и отказът на демократите да се придвижат извън статуквото на рухващата система могат да им костват и междинните избори, смятат редица експерти. Сенаторът Бърни Сандърс, едно от най-популярните лица не само сред демократите, но и в страната като цяло, призова демократите да скъсат с корпоративните донори и продължава политическото си турне из страната, което привлича огромна публика. Сандърс обаче е на 83 години – част от застаряващия политически елит. Това е един от основните проблеми на Демократическата партия, чиито членове са с по-голяма средна възраст от републиканците. 

Междувременно на 14 юни се проведоха едни от най-мащабните протести в историята на страната – на повече от 2000 места във всички 50 щата, включително и в селища, които се държат от републиканците с добри мнозинства. Следващата дата е 17 юли. 

Протестите съвпаднаха с т.нар. военен парад на Тръмп, който не можа да се похвали с голяма публика и висок дух. Дори руснаците, обичайно подкрепящи Тръмп, си позволиха да му се подиграват в социалните мрежи. В същия ден в домовете си бяха застреляни двама политици от Минесота и партньорите им. Конгресменката Мелиса Хортман и съпругът и загинаха, след като мъж, преоблечен като полицай, влезе в дома им с оръжие. В списъка на 57-годишния Ванс Болтър, заловен след една от най-мащабните полицейски акции в историята на щата Минесота, са били още 45 души – всички от Демократическата партия. Болтър е бял, свръхрелигиозен и обявяващ се срещу правото на аборт. 

Убиецът е бил преоблечен като полицай, както вече споменах. Интересното е, че е нямал идентификация – както напоследък действат и имиграционните служби в страната. Местна тексаска медия например разказва, че мъж без криминални прояви е депортиран, след като на телефона му са открити снимки с друг мъж, който има татуировки [подозренията са, че е член на групировка – б.р.]. Подобни арести в необозначени автомобили и без право на процес са все по-често явление, особено в градовете, където хората гласуват предимно за демократите. 

Със сигурност не това е мотивацията на президента да нареди още по-сериозни акции в Чикаго, Ню Йорк, Лос Анджелис и Филаделфия, след като първо отмени, а после отново поиска арестите на хора, работещи в областта на услугите и земеделието. Това стана след оплаквания на работодатели, че бизнесът им ще пострада. Самият Тръмп продължава да наема чужденци за работа в собствените си обекти.  

Нищо не казва „свобода“, „величие“ и „свиване на държавата“ както произволните арести, следенето на социалните мрежи на чуждестранни студенти и натиска над университетите, разпродаването на държавни земи и природни паркове, признанията на Тъкър Карлсън, че най-гледаната в страната телевизия Fox е разпространител на пропаганда (нещо, което допреди това, естествено, не подозирахме), арестите на политици, управлението с укази и извънредни правомощия и най-накрая, но не на последно място – вкарването на хората начело на технологичните компании в армията и събирането на личните данни на всички американци в огромна система за следене. 

Разбира се, всичко това е в името на реда, законността и безопасността. Да не си помислихте нещо друго? Все пак Америка ще бъде велика отново. Не виждате ли как нещата вече се получават? 

Този път гласът на миналото е литературен:

цитат от Чък Паланюк, американски писател и журналист, автор на „Боен клуб“. Откъсът е от романа му „Приспивна песен“, публикуван на български език през 2004 г. в превод на Марин Загорчев. 

Старият Джордж Оруел не е разбрал нищо.
Големият брат не ни гледа. Той пее и танцува. Вади бели зайци от цилиндри. Големият брат се старае да привлече вниманието ти във всеки момент, докато си буден. За да не можеш да се съсредоточиш. За да бъдат сетивата ти винаги притъпени.
Той се стреми да убие въображението ти. Докато закърнее като апендикса ти. Стреми се да отвлича вниманието ти.
Това постоянно разсейване е по-лошо от непрекъснатото наблюдение. Когато сетивата ти са притъпени, никой не се интересува какво можеш да си мислиш. Когато въображението на всички е атрофирало, никой не може да бъде заплаха за властта.

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-2/

Едно време всички баби гледаха сериали. Сигурно още гледат. Но едва сега, като зрял човек, който цени разказването на истории и дори понякога се опитва да го прави, мога да оценя тънкото изкуство на сапунката. 

Половин час гледане на който и да е епизод на сериала стига, за да се запознае човек с всички герои, да отгатне кой каква връзка има с друг, да си избере любимец, да намрази злодеите и да провери в програмата кога е следващият епизод, за да не пропусне развитието. 

Но дори и да се изпусне повече от един епизод, упражнението просто се повтаря, защото такъв е гениалният дизайн на сапунката – верига от циклични микроразкази, които никога не омръзват. Така човек може да не е гледал повече от половината сериал, но да знае точно какво се случва. И дори да предскаже събитията с относителна точност. 

Е, нещо такова е и американската политика. 

Разрив в рая: Тръмп и Мъск 

Последната седмица донесе очакван обрат: двама от главните герои охладняха един към друг и дори си размениха остри реплики. В крайна сметка в никой класически сюжет няма място за двама главни герои, освен ако не са влюбени, разбира се. След като парализира или напълно премахна множество от държавните агенции, които разследваха бизнесите му, милиардерът Илън Мъск обяви, че напуска властта, за да се фокусира върху компаниите си. На разлъка разкритикува проектобюджета на президента Тръмп, наричайки го „гнусно недоразумение“. 

Големият красив законопроект 

Според независимата Бюджетна агенция на Конгреса „Големият красив законопроект“ на президента Тръмп ще увеличи националния дълг с 2,4 трлн. долара. Това може да се окаже проблем за републиканците, за които намаляването на дълга е основен приоритет от години. Естествено, ако допуснем, че е възможно да се мисли извън партийната линия, във факти и реалности, което също е проблем за републиканците. Вече тече активна кампания, според която експертите, позволяващи си волности, като критичност и обективни оценки, лъжат народа и са част от световната конспирация. Отново – предвидимо. На всички е ясно, че са прави само онези експерти, които са съгласни с нас.

Илън Мъск вече подстрекава избирателите да звънят на своите представители, за да стопират законопроекта. Няма как да не го кажа: въпреки че понякога е ужасно глупава, демокрацията все пак продължава да бъде красива. 

Подробна разбивка на спестяванията и разходите, ако законопроектът бъде приет в този вид, може да бъде видяна тук. За потребителите, които не си падат по аргументирани обяснения или „мейнстрийм медии“, ето какво казва изкуственият интелект „Грок“ на Мъск: 

По-малко пари за медицина, повече за крипто, плюс търговски сделки и яйца 

Сред другите постижения на администрацията от последните дни и седмици са над 2500 медицински изследвания с орязано или напълно спряно финансиране. „Хората трябва да знаят, че се спират проучвания, които вероятно биха подкрепили – казва пред „Ню Йорк Таймс“ д-р Идън Танър, химик от Университета в Мисисипи. – Бих искал да открия лечение за рака на мозъка. Не мисля, че в това има нещо кой знае колко скандално.“ 

Трябва да се пестят пари, особено държавни. От началото на президентството си семейство Тръмп е увеличило богатството си с милиарди. Но в крайна сметка не може само да се работи, човек трябва и да си угажда. Президентът до такава степен отговаря на американския идеал за себереализация и уповаване на частния капитал, че дори сам си подсигури самолет. Може обаче да се окаже, че администрацията е поискала самолета от Катар, а не е точно подарък, както съобщиха в началото. Някой може да сметне това за леко awkward или криндж, както казват младите, но всъщност е the art of the deal (от „Изкуството на сделката“ – книгата и слоганът, с който е известен настоящият президент). А президентът и бездруго каза, че този самолет му е прекалено голям. 

Междувременно през април администрацията на Тръмп се закани, че за 90 дни ще сключи 90 търговски сделки с 90 държави – нещо като 800-те дни на Сакскобургготски, но по американски. Дотук е сключена цифром и словом една сделка, но е само юни, а и винаги можем да отхвърлим реалността с аргумента, че мейнстрийм медиите лъжат, и да си измислим друга – докато не се наложи да напазаруваме в магазина, където тази седмица може да няма яйца или когато има, цените да са като за реплики на Фаберже. Но пък баба ви само яйца е яла в миналото, към което Америка трябва да се върне, за да бъде велика отново. Ако нещата стават все по-автентични, значи вървим към успех.* 

Сега сериозно: през април инфлацията се забавя съвсем леко, но непредвидимостта на администрацията не позволява стабилни икономически прогнози, казват експерти. Митата вече се отразяват в повишение на цените на някои стоки, а производителите започват да вдигат цените за крайния потребител. Сред ключовите стоки, които се следят като индикатор за добра икономика и покупателна способност, през май са се вдигнали цените на яйцата, пилешкото, мляното говеждо и портокаловия сок, цената на хляба е стабилна, а беконът леко е поевтинял – като няма яйца, да ядат бекон. 

Има ли последно мита, или няма? 

Заради митата над стоманата се очаква поскъпване на строителните материали и автомобилите. Някои мита остават в сила дори след като съдът се произнесе, че Тръмп може би е превишил правомощията си. Ако човек обаче иска да разбере кои мита точно, трябва да проверява ежедневно. Но ежедневната проверка вече се е превърнала в общ навик, тъй като президентът си мени мнението бързо – все пак е зодия Близнаци, а на 14 юни отбелязваме рождения му ден с първи по рода си военен парад. Освен ако дотогава не реши нещо друго. 

Наясно със ситуацията са само твърдите поддръжници на президента, които също променят мнението си със завидна гъвкавост спрямо актуалните сюжети. Но това може само да предизвика възхита, защото тази вяра издава таланта на Тръмп да прави политика. Или пропаганда. Или пък по малко и от двете. И при латиноамериканските сериали човек рядко помни какво точно е станало в предишния епизод, затова винаги му е интересно. Актуалните социологически проучвания показват около 50% неодобрение и между 46% и 49% одобрение. Кучетата си лаят, сериалът си върви. 

Ало, ало, говори опозицията?

Хубаво е, че американската политика може да разчита на силна, витална опозиция с ясно изграден план за (противо)действие. Това ни разкрива най-малкото заглавие в Newsweek, което гласи: „Колко представители на демократите са умрели от началото на политическия сезон?“ Отговорът е трима, а за позналите правилно има предвидено по едно яйце. Да знаете, че последното си го измислих, защото напоследък ни е трудно да различаваме реалност от нереалност, а и всички са станали ужасно обидчиви. 

Анкета показва, че избирателите на демократите предпочитат популистки послания, като например борба срещу монополите на корпорациите и концентрацията на богатство пред „плановете за изобилие“, вероятно защото не са разбрали какво точно означава последното, което, общо взето, резюмира политическите послания на Демократическата партия. Междувременно много корпорации не празнуват и не подкрепят Месеца на прайда тази година, а данни показват, че американците започват да се усещат, че поставянето на определено знаме върху корпоративното лого и използването на „правилните“ думи и местоимения поради страх от онлайн линч може би не успява да реши нито проблема с равноправието, нито този със свободата. 

А със стоте дни какво стана? 

За домашно от предишния път ни останаха данъчните реформи и цените, които вече засегнахме. В случай че още не сте разбрали за войните в Украйна и Израел, които президентът обеща да прекрати за отрицателно време, в истинския дух на бавните новини и на мисията на „Тоест“ ще ви съобщя, че и двете все още продължават. 

Президентът Тръмп обяви, че Путин му съобщил, че ще отмъсти на Украйна за атаките в края на май, които унищожиха значителна част от руските ядрени бомбардировачи и ще останат в историите като една от най-впечатляващите военни операции. Добре, Владимир, изглежда е казал президентът Тръмп, защото обществото не научи повече. Вероятно се разбират добре, защото Путин има Луна в Близнаци; в следващ бюлетин може да предложим и синастрия.

Не че американският президент се слави с пословично търпение – екипът му обмисля да му прави брифинги като риалити шоу, защото хич не обичал да чете – но агресивната кампания по изтребването на населението на Газа зад паравана на антитероризма явно вече е неудобна дори на САЩ, защото в последните седмици се наблюдава охладняване в отношенията с Израел и лека смяна на тона, което не попречи на САЩ да наложат ново вето в ООН. Разбира се, по-вероятната причина е промяна в политиката на страната спрямо Иран и цялостното преориентиране на ролята на Америка в Близкия изток, където Тръмп наскоро държа съвсем нелоша реч със заявки за промяна във външната политика в региона, което има потенциал да бъде част от конструктивно наследство. Такъв потенциал имаха и редица други политики на Тръмп, но както винаги, изпълнението е по-сложна работа.

А на образованието ще посветим следващия брой. 

* Гласът на миналото и обяснителна журналистика за едно яйце 

Споменаваме яйцата полуиронично, защото са политическа басня с поука и добра илюстрация за настоящия политически и медиен климат. 

Цената на яйцата се превърна в тема през последните месеци на президентската кампания, когато Джо Байдън все още беше на власт, въпреки че определянето на цените няма нищо общо с това кой е президент, а се влияе от много по-сложни фактори. 

Тръмп обеща 50% спад на цената на яйцата, но въпреки тези обещания тя достигна рекордни нива. В началото на май прорепубликанската Fox News публикува материал със заглавие „Цената на яйцата е спаднала с 61% от началото на управлението на Тръмп“. Отвъд заглавието обаче става ясно, че понижението на пазарните цени е в резултат на „слабото търсене и спад на случаите на птичи грип“, както и на внос от Турция, Бразилия и Южна Корея плюс уравновесяване между цените на едро и пазарните цени. Статията на Fox не казва каква конкретно е ролята на президента за промените в пазара, защото както Джо Байдън, така и Тръмп няма никаква власт над яйцата (което би било добра идея за герой на Marvel или DC). От другата страна пък демократите също опитаха да извлекат политически дивидент от яйцата, например с отворено писмо до Тръмп, а много медии използваха случая за провокативни заглавия, които да хвърлят по някое виртуално яйце към президента. 

И разбира се, поантата – от януари насам президентът Тръмп повтаря, че цените на яйцата падат. Заглавието на CNN резюмира финала на баснята (и политическата стратегия на Тръмп) най-добре: „Фикцията на Тръмп става реалност“. Бих добавила едно „в редки случаи“. Този път за доброто на потребителя. 

Останалото е просто зрелището на политиката, което трябва да понасяме спокойно, с критична мисъл, и както в този случай – с щипка хумор. 

Карикатурата изобразява схватка между огромен рицар на златен кон с надпис „Монопол“. Върху перото на шлема му пише „арогантност“, върху щита – „корумпирано законодателство“, а върху копието – „субсидирана преса“. Босият му опонент работник язди „бедността“ и държи в ръката чук с надпис „стачка“. Местата вляво са „запазени за капиталисти“, а между тях виждаме Уилям Вандербилт и Джон Роуч, магнати от т.нар. Позлатена епоха, период на висока концентрация на богатство и огромни неравенства от историята на САЩ. 

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-1/

Преди повече от половин век почти забравеният днес американски поет отшелник Робинсън Джефърс описва своята „изчезваща република“ като затворник в „калъпа на своята вулгарност, втвърдяваща се в империя“. Стиховете на Джефърс дават името на този бюлетин, защото Америка има повече от един глас; повече от едногласието на собствените си митове за американската мечта, на героичната победителка над нацизма, на добрата страна в Студената война. Но повече и от монофонията, която представя антизападната пропаганда в България. 

През изминалите три месеца от встъпването в длъжност на американския президент Доналд Тръмп Европа и светът се справят със смяната в тона и с новия глас, с който говори Америка. Дори вътре в държавата хората не могат да асимилират склонността на новата администрация да тества границите. Вярата на света и на самите американци в системата от проверки и баланси и способността им да озаптят всеки самозабравил се политик все още е силна. 

Дали? 

И ако да – докога?

Отсяване на същественото 

През 2018 г. Стивън Банън, един от стратезите (де факто вече бивш) на Доналд Тръмп, се похвали с тактиката на „наводняване на зоната“ – засипването с информация на демократите и на медиите, които републиканците възприемат като опозиционни. 

Джеси Уотърс, един от водещите на вечерното шоу на консервативния канал FOX News, каза през февруари тази година:

Ние водим модерна информационна война срещу лявото, а те използват тактики от 90-те. Те организират мънички пресконференции, мънички протести. Крещят в нищото по MSNBC [телевизия с продемократически уклон]. Това се нарича командване и контрол отгоре надолу, top-down. Имаш опорките от вестника, слагаш ги в новините и те изчезват. Това, виждаме вдясно, е асиметрично – органична партизанска война. Някой казва нещо в социалните мрежи, [Илън] Мъск го ретуитва, [Джо] Роган го вкарва в подкаста си, Fox го излъчва и така милиони го виждат. Това е свободата на парите, говорим за излъчване на информация. Те [демократите] потискат информация. Ако гледате CBS News, там дори не говорят за скандалите с парите. Трансджендъри от Шри Ланка получават електрически автомобили и това струва милиони? [Твърдението е проверено и се смята за преувеличено, с умишлено премълчан контекст.] Те няма да ви кажат за това. Ние ще ви кажем. Защото е необичайно, закачливо, интересно и бързо става популярно. В това е разликата.

В първите 100 дни от мандата си Тръмп подписа 143 президентски указа – повече от всеки друг президент в историята на САЩ. Заглавията, често шокиращи, се променяха на всеки час, а спекулациите с катастрофалните последици на някои от заповедите – както и реалните последици от други – наводниха информационното пространство. Паниката и немощта на опозицията доведоха до силно емоционални реакции в различни посоки. Бомбастичното съдържание на указите и информационната стратегия на Белия дом и на консервативната медийна екосистема пък видяха решения там, където всъщност се създадоха повече проблеми. 

Бавната, съсредоточена и критична журналистика остава сред най-добрите антидоти срещу силно поляризираната и емоционална страна на социалните мрежи и срещу информационната война, която се води онлайн и през различни медийни източници. Това е и целта на този бюлетин. А за встъпителния брой едва ли има по-подходяща тема от 

резултатите от първите 100 дни управление на президента Тръмп 

За този период той е предприел общо 247 еднолични инициативи, свързани с устройството на държавата. Associated Press анализира 196 от тях: 78 са частично или изцяло блокирани, 72 са на изчакване за съдебно решение и 46 са в сила. Целият свят следи в актуално време ефективността на американското правораздаване през танца между президента, който тества границите на правомощията си, и съдебната система, чиято цел е да го удържи. 

Доналд Тръмп изпълнява обещанията си от предизборната кампания: той заложи на позиция срещу имиграцията, на депортации, намаляване на харчовете на федералното правителство, връщане на производството в САЩ и налагане на мита, както и на прекратяването на войните в Газа и Украйна. Освен това Тръмп се зарече да реформира университетите, да свали цените, да се бори срещу инфлацията и да въведе данъчна реформа. 

Южната граница, имигрантите, депортациите 

Наблюдава се драстичен спад в потока от нелегални мигранти по южната граница на САЩ. Това вероятно е най-добре спазеното обещание на настоящата администрация. Не така стоят нещата с „масовите депортации“, обещани от Тръмп – броят на депортирани нелегални мигранти остава по-нисък от броя им по времето на администрацията на Джо Байдън. Белият дом твърди, че 75% от депортираните имат криминални прояви в страната, но журналистически разследвания показват, че с провинения са едва 25% от 238-те мигранти, изпратени в мегазатвора в Ел Салвадор. Целите на Тръмп да депортира 15–20 млн. нелегални мигранти изглеждат недостижими – не само защото съдилищата, включително Върховният съд, блокират много от механизмите, които Тръмп се опитва да използва, а и защото това би унищожило икономиката на страната. В допълнение, задържането и тормозът на легално влизащи в страната хора разбираемо разбунват духовете както в САЩ, така и по света. 

Продължава и казусът с връщането на Килмар Абрего Гарсия, изпратен по погрешка в затвор за терористи. Аргументът на администрацията на Тръмп е, че неговата депортация е в правомощията на президента да управлява външната политика. Експерти съдии и Върховният съд на САЩ обаче подчертават нуждата от справедлив процес, какъвто Гарсия и други депортирани не получават, и изтъкват възможни нарушения на закона от страна на администрацията на Тръмп. 

Намаляване на харчовете на федералното правителство 

Още в първите дни на мандата си Доналд Тръмп назначи милиардера Илън Мъск в Департамента за правителствена ефективност (DOGE) заедно с друг американски предприемач – Вивек Рамасвами, който напусна броени дни по-късно. Според собствените им заявки в последвалите седмици и месеци DOGE са орязали около 160 млрд. долара федерални разходи. 

Това число бе променено няколко пъти и остава далеч дори от ревизираните цели, които първоначално бяха много по-високи. Мъск обеща, че новият орган, чийто неясен статут също бе разискван от експерти и от съдебните органи, ще спести 2 трлн. долара, което бе свалено до 1 трлн., а накрая до 150 млрд. до края на следващата фискална година. Разследвания показаха, че от обявените спестени 160 млрд. едва 61,5 мрлд. са с разбивка по пера и само за 32,5 млрд. има подробни разписки, сметки и документи. Междувременно независим анализ показва, че DOGE всъщност струва 135 млрд. долара на данъкоплатците. 

В допълнение, департаментът получава достъп до личните данни на всички американци. Критици посочват, че това представлява не само етичен конфликт, но и конфликт на интереси с оглед на бизнесите на Илън Мъск, в които има търговия с данни и информация. В много случаи съкратените и уволнените правителствени служители (или поне част от тях) биват върнати на работа дни по-късно. Това повдига редица въпроси относно ефективността и метода на работа на Мъск и подчинените му, които нямат опит в държавното управление. Агенцията на Мъск не се радва на широка обществена подкрепа дори сред републиканците, а самият той заяви, че ще се отдръпне от държавна дейност, за да се фокусира върху бизнеса си. 

Митата 

Проследяването на митата, наложени от президента Тръмп, се оказва сложна задача. Още при встъпването си в длъжност на 20 януари той заяви, че ще наложи мита от 25% на вносни стоки от Канада и Мексико. На 26 януари Тръмп обяви в социалните мрежи, че ще наложи мита и на Колумбия, като след медиен сблъсък между държавните глави мерките бяха отменени. Митата за Канада и Мексико влязоха в сила на 1 февруари заедно с мито от 10% за стоки от Китай, а на 2 февруари Тръмп за пръв път използва аргумента за краткотрайните жертви, които американците ще трябва да направят в името на новия държавен ред (но добави, че може и да не трябва да правят жертви). На следващия ден Тръмп сложи митата на пауза. На 4 февруари влязоха в сила митата за Китай. Хронологията продължава в подобен ритъм до 9 април, когато Тръмп наложи мита от 104% на китайски стоки заедно с мита за други държави и де факто ескалира търговската война… След което в същия ден отмени митата за всички, освен за Китай. 

Тази част от текста бързо омръзва. Същината е, че мита в сила в момента има, но към 29 април Тръмп подписа два указа, които отменят някои от митата за автомобилните производители и променят системата на събиране на мита върху определени стоки, като алуминий и стомана. На 12 май Китай и САЩ обявиха, че отменят значителна част от реципрочните си мита. Ефектът от политиките през последните няколко месеца ще започне да се усеща в САЩ съвсем скоро, тъй като доставките по веригата отнемат около месец и половина път по море до големите пристанища на западния бряг и след това още две седмици до месец към източния. 

Според експертите митата ще генерират значителни приходи – към 5,2 трлн. долара за период от 10 години, като тези приходи биха могли да се използват за изплащане на държавния дълг и за насърчаване на частните инвестиции. Тъй като митата тежат на търговците и купувачите обаче, специалистите са единодушни, че „всички домакинства ще пострадат“. Разбира се, ако митата изобщо се задържат. 

Специалистите са единодушни и че това със сигурност ще попречи на осезаемото сваляне на цените и борбата с инфлацията, за което ще пишем в следващия текст заедно с темите за войните в Газа и Украйна, данъчните и университетските реформи. А дотогава ви оставям с част от историята на САЩ, с което ще завършвам всеки материал от поредицата – просто за да се успокояваме, че нищо никога не е начало или край, а просто безкрайно и понякога изтощително повторение. 

Гласът на миналото

Законът за митата от 1930 г., познат като Smoot–Hawley Tariff Act, е подписан от американския президент Хърбърт Хувър на 17 юни. Той налага мита на над 20 000 вида стоки в опит да защити американския пазар от вносните продукти малко след началото на Голямата депресия, която започва през октомври 1929 г. Хувър подписва закона въпреки съветите на множество старши икономисти и под партийно влияние. Вместо да подкрепят американската икономика, митата задълбочават депресията, защото търговските партньори на САЩ отговарят със собствени мита, което води до спад в износа на САЩ и в световната търговия. Днес законът се смята за учебникарски пример за протекционистка политика. 

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Можете директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика: