Tag Archives: културни войни

Гласовете на Америка – брой 9

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-9/

Гласовете на Америка – брой 9

„Американците искат умереност и баланс както в живота си, така и у лидерите, които водят държавата – не конфликти и поляризация. Ние не сме нация от фанатици, твърдо решени да превърнат „другите във врагове“. Ние сме общество, което всеки път, когато е било изправено пред криза, рано или късно е намирало общ път напред в името на споделеното ни наследство“, казва политологът Алън Улф, автор на книгата „В крайна сметка една нация. Какво всъщност мислят американците за Бог, държавата, семейството, расизма, помощите, имиграцията, хомосексуалността, работата, дясното, лявото и един за друг“ (One Nation, After All: What Americans Really Think About God, Country, Family, Racism, Welfare, Immigration, Homosexuality, Work, The Right, The Left and Each Other). 

През 2006 г. Улф е един от интелектуалците, които спорят по въпроса има ли, или няма културни войни. На пръв поглед абсурден почти 20 години по-късно, въпросът продължава да е все така актуален във време, в което очевидно неморалното или неправилното лесно се пречупват през призмата на определена културно-политическа идеология и стават основателни, искани, оправдани. Независимо дали говорим за дебати за бъдещето на платформата TikTok в САЩ, за подкрепата за улесняване на пътя на висококвалифицирани имигранти до американско гражданство, или за митата (които дори спечелиха на Тръмп акронима TACO – от Trump Always Chickens Out, или „Тръмп винаги го хваща шубето“), подкрепата или опозицията по даден въпрос обикновено сравнително бързо се разделят по идеологическа линия – докато партията/президентът не промени мнението си. 

Що е то „културна война“? 

Както всяка друга война, и културната цели власт. Словосъчетанието е буквална заемка от немски (Kulturkampf) и набира популярност през 70-те години на XIX в., когато губещата влияние и власт Католическа църква под водачеството на папа Пий IX се изправя срещу зараждащата се идеология на националната държава, в случая Кралство Прусия под властта на Ото фон Бисмарк. Ценностите на Просвещението – не само национализмът, но и секуларизмът, либерализмът и научният реализъм – са в директен конфликт с църковната власт, която от векове държи контрола над държавните работи, образованието и вярата, простичко казано – над обществения ред. 

Пренареждането на обществото от монархия, в която кралят е божи избраник, подкрепян от църквата, към национална държава настъпва не само през зараждането на нови идеологии, методи на мислене и навици, но и с възникването на нова, по-заможна търговска и гражданска класа на фона на обедняването на монархиите и църквата.

Процесът е хем съпоставим с настоящето, хем трудно разбираем от днешна гледна точка: живеем във време, в което държавата и националната принадлежност като обединител на обществото са поставени под въпрос, а корпорации и частни лица имат много по-голям капитал от БВП на множество държави, което им позволява да упражняват и много по-голяма власт, включително през медиите. В такива времена се зараждат нови идеологии и нови идеи как трябва да живеем заедно. Какво точно кристализира накрая, показва само времето. 

В опита си да опази влиянието си Католическата църква се опитва да наложи по-строг контрол над сфери като брака, семейството, образованието. Основават се асоциации, вестници, училища, групи и ордени, които насърчават определени религиозни практики. Католическата пропаганда – включително и за ежедневни събития – се разпространява чрез местни и национални органи из цяла Западна Европа. Папите издават енциклики (папски послания до всички католици), в които заклеймяват либерализма, свободата на пресата, свободата на религиите, разделението между църквата и държавата, гражданския брак, идеята, че народът може да бъде суверен и др. Църквата издава и дълги списъци със забранени книги. Ако ви звучи познато, има причина. От своя страна зараждащият се европейски либерализъм приема църковните догми като война срещу модерната държава, науката и духовната свобода. 

Културната война: на Западния фронт нищо ново

През 1991 г. излиза от печат книгата „Културните войни. Борбата за значението на Америка“ (Culture wars: the struggle to define America) от Джеймс Хънтър, професор във Вирджинския университет. Тезата му е, че е налице война между „традиционалисти“ и „прогресивисти“ – първите поддържат морални идеали, наследени от миналото, а вторите се стремят към промяна и гъвкавост. Тези различни гледни точки са в основата на все по-нажежени дискусии по теми като абортите, сексуалността, образованието и ролята на религиозните институции в обществото. Дебатите се водят от различни групи и проникват чак до нивото на институциите, поради което все по-често се поставя под въпрос какви всъщност са ценностите на САЩ и как трябва да бъде „подредено“ американското общество.

Няколко години по-късно излиза и книгата на Алън Улф, който изказва противоположна теза: ако изобщо има културна война, повечето американци (обикновените хора) изобщо не се вълнуват от нея:

Американците вярват както в традиционните религиозни ценности, така и в правото на лична свобода, така че невинаги е лесно да се каже кое от двете е по-важно за тях. 

Още през 80-те години на миналия век Хънтър забелязва сходни тактики при леви и десни активисти, които се занимават с редица ключови въпроси: аборти, гей права, пушене и протести срещу ядреното оръжие. Според него много от конфликтите се разиграват на местно ниво, без връзка помежду си, но разделителните линии са едни и същи, със силно сходство между използваните културни символи и реторика. 

Според Улф пък става въпрос за процес, който се движи отгоре надолу: политическите партии робуват на все по-екстремни идеологии, позволявайки на най-шумните активисти да задават тона. Въпреки че консервативната партия по онова време е силна, казва Улф, те се възприемат като по-слабата страна, тъй като политическите им победи не успяват да променят поведението и навиците на повечето хора.

Парадоксалното е, че Америка се движи все по-надясно политически, но все по-наляво в културно отношение. Огромна мотивация за консерваторите са гневът и разочарованието от моралния упадък на страната. Но те трябва да се обърнат навътре, интроспективно, и да разберат, че политиката, дори консервативната, няма да им помогне, ако бракът им е нещастен, децата им се бунтуват, а политическата им воля е слаба“, пише Улф. 

Във вакуума се раждат и чудовища 

За Съединените щати десетилетието след края на Студената война е период на спокойствие и успех, но и на затвърждаване и осъзнаване на дълбоките културни промени. Успешното брандиране и проектиране на образа на „свободния свят“ в света след Втората световна война води до желание у много американци мечтата да се превърне в реалност.

Отражение на това са достигналите апогея си през 60-те и 70-те години движения за правата на жените, на работниците, на гей хората и на чернокожите. Тези движения водят до много съществени законови промени (американките могат да отворят своя собствена банкова сметка едва през 1974 г. например). Именно в такъв контекст контракултурата на 60-те и 70-те създава знакова музика, литература и изобщо изкуство, което бързо превзема света (и така до днес).

Всяка реакция има контрареакция: в случая с историята това са избирането на Ричард Никсън и Роналд Рейгън, през чиито мандати се наблюдава връщане на махалото към „традициите“ според широкото им разбиране; но след като гражданските свободи вече са придобити, тяхното ограничаване се оказва трудно. Поне засега. 

Всеки герой се нуждае от антигерой. Към края на 90-те години Близкият изток и Китай стават възможни злодеи по различни, понякога обективни причини. Но още преди атаките на 11 септември американските консервативни движения започват да виждат достоен враг вътре в самата държава – собствените си съграждани с различни политически и културни възгледи, които консерваторите смятат за пагубни за обществената тъкан. 

За какво всъщност се воюва? 

Към разговора за културните войни се присъединява и политологът Морис Фиорина от Станфорд. Той изтъква, че американската политическа система е мажоритарна – мнозинството (победителите) определя политики, които малцинството (загубилите) понася, но за сметка на това пазарната икономика дава свобода и многообразие на културата. Музиката, книгите и филмите, които се харесват на обществото например, може да не отговарят на представите на управляващото мнозинство (в САЩ редовно продължават опитите за забрана и канселиране на книги и друго изкуство). Резултатът е, че предпочитанията, моралните възгледи и вярванията на обикновените хора може да не получават непременно изражение в политическия живот, но със сигурност могат да бъдат разчетени в популярната култура и изведени от нея. 

„Политическият елит съвсем естествено вярва в собствената си важност, но тя е преувеличена“, смята Фиорина. Културните войни между елита могат да доведат до обща поляризация, казва още той, но по-вероятният резултат е хората просто да се отвратят от политиката още повече и да престанат да се интересуват от нея.

Освен това политологът подчертава, че културните войни често пренебрегват значението на по-традиционни разделителни линии, например икономическите: неравенствата и бедността, както и разликата във финансовото положение на демократичните и консервативните избиратели продължават да нарастват и да са основен фактор в американската политика. 

Културата почти винаги води до политика, но не и обратното, казва Фиорина. Придвижването на политиката вдясно и на културата вляво означава, че културните консерватори губят в по-важната битка, защото търсят политически решения на дълбоко културни проблеми. Какво е политическото решение на липсата на морал? На порнографията и вулгарността? На липсата на обноски и на емпатия? Разбира се, че тези въпроси нямат отговор, те нямат политически решения и ако консерваторите продължат да преследват такива, рано или късно ще се провалят. Политологът подчертава и че самите консервативни гласоподаватели са далеч от „традицията“: те сменят религията си (вицепрезидентът Джей Ди Ванс стана католик през 2019 г.), населеното си място, развеждат се, женят се отново (президентът Тръмп има три брака и множество документирани изневери) и т.н. 

Надеждата умира последна 

Културните войни са сигурен симптом за остра социална криза: пренареждане на политическите и финансовите слоеве, дълбоки промени в ценностите и в мисленето на обществата, загуба на сигурни структури (религия, държава) и страх от несигурното бъдеще. Две десетилетия по-късно дебатът на Улф и Хънтър е основополагащ за разбирането на реалността, в която живее Америка – и като резултат светът, включително България, тъй като, подобно на всичко останало, културните войни също са предмет на износ и на експлоатация от източници на дезинформация. 

Въпрос е и доколко културните войни отразяват мисленето на американците извън конкретните казуси, около които се разиграват.

Редица проучвания показват, че американците всъщност изразяват съгласие по множество важни проблеми, като здравеопазването, неравенствата и престрелките в училищата например.

Несъгласията идват тогава, когато започне търсенето на решения, и често се експлоатират за политически ползи. Фактът, че републиканците в момента управляват и трите клона на изпълнителната и законодателната власт – Конгреса, Камарата на представителите и президентството, както и че Върховният съд има консервативно мнозинство, все още не е довел до „Великата Америка“, която бе обещана. Напротив, основните проблеми остават същите (както ще разискваме по-подробно в следващия брой). Въпреки пропагандата, въпреки насилието, въпреки невярната информация, реалността си остава същата – както винаги се случва. 

Накрая Улф и Хънтър постигат съгласие поне за едно: ако има разлики между американците, те са политически, не културни или религиозни. Американците ценят едни и същи основни ценности – толерантност, плурализъм и индивидуалност.

Надеждата е – казва Улф – да бъде постигнато надграждане върху този консенсус между обикновените хора като противоотрова за екстремизма, който характеризира толкова голяма част от управляващия елит. 

И двамата смятат за най-важно, че американците все още вярват в значимостта на демокрацията. Несъгласията са породени от същината ѝ – здравата демокрация по условие дава пространство за различия и несъгласия. Това, разбира се, са думи от отминало десетилетие. Работата по уронването на вярата в демократичната държава тече усилено. Дали основите ще устоят, е въпрос, който всички си задаваме поне веднъж седмично. 

Политкоректност по български

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/politkorektnost-po-bulgarski/

Политкоректност по български

Един от въпросите, който буди най-много спорове в обществото през последните вече около десет години, е този за така наречената политкоректност. В действителност става дума за термин, който в Америка се налага през 90-те години, а по-късно бива заменен от по-актуални названия. По времето на първия мандат от управлението на президента Тръмп той се наричаше „борба за социална правда“ (social justice), а напоследък се възприе понятието woke, или „будна“ (за несправедливостите) култура“. В най-общи линии понятието поставя въпроса за наличието на структурни неравенства, основани най-често на расата и пола, в обществата на западните държави (но и не само). 

Може би своя пик политкоректността достигна през 2020 г., когато смъртта на Джордж Флойд предизвика бурни протести от страна на движението „Животът на черните има значение“, в резултат на които биваха събаряни статуи, преименувани сгради, проблематизирани моменти от цялата американска история. За мнозина това бе дълго чакана справедливост. За други – опасна крайност, заплашваща да се изроди в нова мутация на комунизма.

Признавам си, че аз лично сериозно се притесних от случващото се в онези години, когато всички бяхме безкрайно изнервени и заради коронавируса, сеещ смърт и предизвикал толкова ограничения при свободата ни на движение и контакт с други човешки същества. Стори ми се двоен стандарт, че нормалните човешки срещи са проблем, а за масовите протести се казва, че са безобидни или дори че рискът от избухване на нови огнища на пандемията е приемлив заради борбата с расизма. Тогава си спомням, че разговарях с моя приятел доц. Искрен Иванов и по човешки го запитах дали смята, че този тип протести ще стигнат и дотук.

Не само че ще стигнат, те са вече тук – отговори ми той. – Но няма да са като тамошните. Ще бъдат пречупени през нашата национална специфика.

Тогава не разбрах абсолютно нищо от това, което ми каза. Попитах го дали ще става въпрос за правата на малцинства като ромското или турското у нас. Но той отрече и повтори, че движението ще бъде пречупено през българската национална специфика. Отново не схванах, но малко по-късно и в България избухнаха протести, които бяха насочени срещу корупцията и стигнаха до създаването на така наречения Орловград, превърнал се в символ на съпротивата срещу властта. Тогава ми се стори, че тези протести действително напомнят на американските по това, че отново се стига до крайности – разнасяха се ковчези, сгради се целеха с риба и яйца. 

Но не ми хрумна, че може да става въпрос и за друг общ корен – борбата с привилегията.

На тогавашните протести имаше много студенти, учещи в чужбина и върнали се временно у нас заради коронавируса, който затвори и университетите. Това, което не беше наред в страната ни според тях, беше шуробаджанащината. Склонността да се назначават хора, които са верни, но не и умни. Гневът към т.нар. калинки, заради които тези млади хора, заминали в чужбина, не получават равен шанс в страната си, така както в Америка едни хора са уверени, че изостават по рождение заради цвета на кожата си.

И все пак прилика с дълбоки социални кливиджи, като расовото неравенство в САЩ, тогава не можах да намеря. 

Протестите минаха и заминаха. Байдън стана президент и това като че ли отне от кислорода на възмущение, захранващ западната политкоректна култура, имаща нужда да е в опозиция, за да бъде ефективна – неслучайно звездният ѝ миг настъпи по време на първото управление на Тръмп.

У нас протестът роди партии, които поставиха под въпрос управлението на ГЕРБ и за един кратък период дори задържаха партията на Бойко Борисов извън властта. Наличието на дълбоки, неразрешими противоречия относно геополитическата ориентация на страната направи този успех нетраен, но за известно време изглеждаше, че протестът е победил – както тук, така и там. Ако обаче в САЩ болезненият разговор за неравенствата предизвика остра реакция, то у нас той още не беше започнал.

Това се случи, след като Путин нападна Украйна.

И до ден днешен не мога да осмисля това събитие. Отново Искрен Иванов беше този, който ме предупреждаваше още преди години, че тази война е неизбежна. Аз до последно смятах, че тя не може да избухне. Рискът за Русия ми се виждаше прекалено голям, загубите, които тя можеше да понесе при атака срещу съседите си – твърде непоносими.

„Те не са рационални. Няма да ги разбереш, ако търсиш мотиви на действията им като на западна държава“, казваше ми Искрен, автор на книгата „Православната геополитика на Русия“. По-късно и баща ми каза същото: „Вашето поколение обича да калкулира плюсовете и минусите от едно начинание. Не можете да разберете култура като руската.“

Непосредствено след началото на войната като че ли обществото се обедини от възмущението си срещу агресора, беше солидарно с нападнатите, възхитено от дръзката им отбрана, като че излязла от подвизите на Гондор в книгите на Толкин. Това обаче не трая дълго. Глашатаите на режима в Кремъл, стъписани от първоначалния неуспех, навириха гребен и пронизителният им вой огласи социални мрежи и сайтове. Русия бе предизвикана, твърдяха те. НАТО я заплашваше до границите ѝ. Тя е тази, която е нападната. Тя е тази, която се отбранява.

Контрааргументите на спорната теза достигнаха мнозина, но за други се оказаха безсилни. Че НАТО вече граничеше до Русия с балтийските държави. Че с контрола на Москва над Крим възможното членство на Украйна в Алианса вече е на практика предотвратено заради негласната му политика да не приема държави, които не контролират териториите си, и по този начин да избегне включването си във война автоматично (независимо от реторическите сигнали в една или друга посока).

Нищо от това нямаше значение. Защото голяма част от българите обичат Русия. И не говоря (само) за действително великолепната, изумителна култура, изразяваща се в прекрасната литература, дръзко кино или красив балет. Говоря за Руската федерация, преди това за Съветския съюз, за самата идея за самодържавие. И сега сигурно се чудите: но какво общо има това с политическата коректност?

Общото е, че това е въпросът за привилегията в България. 

В Съединените щати едни хора са били роби, а други господари и тази рана не е зараснала никога, а периодично гнои до ден днешен. Но и в България се е случило нещо такова след 9 септември, когато съветските войски окупират страната и инсталират марионетен режим, който я управлява близо половин век. За една част от нашия народ този период е свързан с репресии и убийства, с несправедливо осъдени и безследно изчезнали близки, с ежедневни унижения от всякакъв аспект – колко дълга коса можеш да носиш, колко къса пола може да облечеш, къде можеш да пътуваш, какво можеш да си купуваш. 

Но за други не е така. За много хора комунизмът е като манна небесна, спуснала се от Съветския съюз, за да ги извади от мизерията на западналите села, от които произлизат, и да ги постави в уютни апартаменти (някои от които чужди) и приятна работа „на бюро“. Да цивилизова децата им и те постепенно да развият рефлекса едва ли не на аристократи – културни, образовани, пътували в чужбина и знаещи езици. 

Това развива лоялност, вярност, а понякога (но само понякога, други са отблъснати от това си минало) дори и любов към силата, която ти е дала всичко това – Съветския съюз и неговия наследник Руската федерация (обичта към царското време в Русия е рефлексия от опитите на Кремъл да примири различните периоди от историята си). Защото каква е целта на Путин, ако не да върне СССР, да спусне отново желязната завеса, да обърне стрелките на часовника назад? Това неговите сподвижници много добре го знаят, на това се и надяват, макар малцина да го разкриват толкова простодушно, както прави Костадин Костадинов със заплахите си да отвори отново лагера в Белене.

Тръмп обеща да направи „Америка отново велика“ и да възстанови славното десетилетие на 50-те, когато американският (бял) мъж можеше с работа в завода да гледа цялото си семейство. А жената (предполагаемо) е била щастлива да си живее у дома и да гледа децата, докато по телевизията се въртят реклами колко опасни са гейовете, а чернокожите са сегрегирани в градския транспорт, образователните институции, обществените сгради и т.н.

Путин обещава на русофилите и на комунистите да се върнат времената, когато те са решавали кой какви права има в обществото. И когато с един донос могат да зачеркнат цялото ти бъдеще.

Но не всички българи са съгласни с това, напротив, много не са и те водят борба с останалите – такава, каквато има между движенията на „будните“ и MAGA в Америка. Там либералите искат САЩ да ревизират погледа към историята си в частта с изграждането на институциите, твърдейки че те са заложени като несправедливи и расистки. А тук – да се погледне критично към ролята на Русия за независимостта на България още от времената след Освобождението, а може би и преди това. Там се опитват да премахнат паметниците, свързани с миналото на Конфедерацията и с нейния бунт за запазване на робството. Тук статуите, които възхваляват съветския окупатор, извисяващ се над не един и два български града – ПСА (или МОЧА) в София и Альошата в Пловдив, – са само най-фрапантните примери. 

Затова у нас БСП е партията, която се опитва да консервира, макар да е лява. Защото нейното минало е миналото на властта. Тази нейна характеристика, между другото, е и причината за много мъчителните разломи сред съмишленици. Част от тях са десни срещу комунизма у нас в лицето на БСП и автоматично са срещу демократите в САЩ, защото са лява партия, при това ставаща все по-радикална в ревизията си към историята. Други са либерали срещу Русия, която сега, наопаки на времената на Студената война, се ползва със симпатии от страна на републиканците. Разбирам и двете страни, макар да не искам да казвам на коя симпатизирам.

Лично за мен обаче е безспорно, че американската политкоректност достигна до крайности и започна да се усеща не като насочена „за“ представителите на малцинствата и жените, колкото „против“ белите и мъжете – нещо, което те също чувстват и което ги кара да подкрепят шоумена Тръмп, дори част от тях вътрешно да не харесват просташкия му маниер. У нас отрицанието на Русия сред демократите също е прекомерно обострено според мен. Редом с Путин се отрича и Пушкин, заедно със Съветския съюз и 9 септември се отхвърлят още Трети март и Освобождението. Това прави русофобите да изглеждат ирационални в очите на пасивното мнозинство, което не харесва инвазията на Путин, но не може да се откаже от симпатията си към Дядо Иван.

Факт е обаче, че в България има голям проблем с предимството, което децата на старата комунистическа номенклатура, свързана с Русия, имат пред останалите, свръхпредставени са във всички партии, дори в демократичните (спомнете си каква буря от негодувание предизвика номинацията на Васил Терзиев за кмет на София). Още по-голям е проблемът с отношението към историята и с това, че дните на болка и страдание за едни са символ на триумф за други. Опасявам се, че докато не разрешим това противоречие, трудничко ще стигнем до въпросите за расата и пола, които са в основата на културните войни сред държавите, в чиито политически семейства все още сме. Разбира се, стига да искаме – все пак България не е била колониална държава и нещата тук не могат и не бива да се повтарят на сляпо. Или поне могат да се избегнат някои грешки.

А що се отнася до САЩ, всичко ще зависи от това дали Тръмп ще успее да овладее икономиката, така че да върне силните времена на Рейгън и Никсън за Републиканската партия и с това да спечели културните войни, или ще бъде поредният президент, повален от високите цени, както стана с Байдън. За нас обаче може би е по-добре да се съсредоточим върху нашата държава, защото, увлечени в безспорно вълнуващите спорове около културните войни на глобалното село, може и да пропуснем как нашият Голям брат отново слага хомот на шията ни, за да ни поведе в друга посока.