След като в последните месеци написах няколко текста, пълни с горчиви и песимистични констатации за родния ми град, сега реших да напиша нещо оптимистично и положително за Варна. А това, да ви призная, никак не е лесно…
Скандалът с „незаконния град“ Баба Алино за момента леко е затихнал, но големите драми там тепърва предстоят, когато започнат делата и някой тръгне реално да събаря нещо повече от оградата. Междувременно се появяват нови сигнали за имотни и строителни далавери, но десант на министри заради тях не се очаква, защото едва ли ще донесат политическия ефект, който се търси на първо място.
Семейната фирма на кмета Благомир Коцев ще трябва да плати близо 200 000 евро на държавата, защото е ползвала без правно основание две поляни в Морската градина. Решението беше окончателно потвърдено от Върховния касационен съд. Коцев обаче реши да гледа положително на нещата и заяви, че това само доказвало, че прословутите беседки около семейния ресторант „Хоризонт“, заради които тръгна делото, са законни. Кметът обаче няма как да отрече, че той е ръководил бизнеса в периода, за който фирмата е глобена, преди да се качи на политическата сцена първо като областен управител, после като кмет. А това поставя неудобния въпрос за разделението между кмета Коцев и бизнесмена Коцев – въпрос, който просто няма как да получи някакъв позитивен отговор.
В Общинския съвет боричкането между фракциите стигна до такова ниво, че две седмици преди Деня на Варна – 15 август, големият концерт за празника е пред провал. Така че варненци може и да не видят съгражданката си Дара да пее на най-голямата сцена точно в годината на нейния тотален триумф. Е, то няма да сме варненци, ако не си причиним сами нещо такова.
На всичко отгоре напоследък се заговори за „забавяне“ на пазара на недвижими имоти – биещото сърце на градската икономика – и това създава сериозна тревога. А новият туристически сезон тръгна зле и не е ясно дали това ще се компенсира до края на лятото, което както винаги ще се изниже неусетно и по-бързо от очакваното.
Но! Когато търси, човек намира положителното и оптимистичното дори в цялата тази каша.
Добрата новина за Варна, която открих, е свързана с една мистериозна сграда в центъра на града, буквално на метри от Общината. Тя е опасана с висока ограда, през която трудно ще надникнеш, защото е подсилена с ламарина. В двора ѝ сега има буйна растителност и тя също пречи да се види постройката, която иначе е отличен екземпляр на бетонната архитектура от епохата на социализма.
По онова време градската легенда гласеше, че под сградата има тунели, които я свързват с Партийния дом (сега Община Варна) и от които веднага ще излязат бронетранспортьори, „ако стане нещо като в Полша“.
Генералното консулство на СССР, а после на Руската федерация във Варна стои празно и лишено от дългогодишните си функции на практика от средата на 2022 г. Тогава почти всички негови служители начело със самия консул бяха обявени за персоне нон грате. През 2024 г. сградата е прехвърлена от областния управител за управление от Общината.
Първоначално местната власт беше решила, че там трябва да се отвори детска градина. Впоследствие обаче стана ясно, че реконструкцията за тази цел ще струва доста. За сметка на това обаче бившето консулство предоставя отлични условия за културен център, за което не е необходима кой знае каква инвестиция. Даже напротив, каквато и да е интервенция е нежелателна и по-скоро ще навреди на сградата, обясни за „Тоест“ директорката на общинската дирекция „Култура и духовно развитие“ Светослава Георгиева.
Според нея бившето Руско консулство е образец на архитектурния стил брутализъм, към който се забелязва подчертан интерес в последно време. Сградата е запазена почти в оригиналния си вид от 1979 г., когато е построена по проект на арх. Георги Саваков, а големият скулптор Евгени Баръмов добавя акцент с пластичната композиция на фасадата и с други свои произведения.
Акустични тавани, мозайки и дъбов паркет – примерите за социалистически лукс са оцелели през десетилетията непокътнати, а като имаме предвид, че навремето те са правени за „братушките“, изработката им със сигурност е „първо качество“, както се казваше тогава. Осветлението, което е специално проектирано за мястото, също е запазено в оригиналния си вид. Без да има такъв статус, бившето консулство е на практика архитектурен паметник на една епоха, която все още вълнува хората и в никакъв случай не бива да бъде забравяна.
Социализирането на сградата като център за култура и изкуство е планирано още тази есен, каза директорката на общинската културна дирекция. Едно от хубавите последствия е, че Галерията за графично изкуство, която пази изключителната колекция на Варненското международно биенале на графиката, най-сетне ще намери адекватен и достоен дом, какъвто досега все не се откриваше. Освен това залите на дипломатическата мисия, по думите на Светослава Георгиева (самата тя е художничка), са идеални за изложби на съвременно изкуство, за камерни и експериментални концерти, за прожекции и като цяло за разтоварване на останалите пространства за култура във Варна, които откровено изнемогват от години.
Естествено, без стискане на палци няма да се мине.
Както по всички варненски въпроси, не трябва да се радваме на една добра идея, преди да я видим реализирана. Според официалния си статус Генералното консулство на Русия във Варна не е „закрито“, а „временно затворено“. И освен това сградата не е станала общинска, а само е дадена за управление на местната власт от държавата.
На фона на все по-обърканата външно-вътрешна политика, демонстрирана от новите управляващи, нищо чудно на някоя умна глава в управляващото мнозинство да ѝ хрумне да „пази“ вече бившето консулство с убеждението, че „руснаците ще се върнат“.
Подобна хипотеза може да изглежда пресилена и твърде песимистична, но нека напомним, че все пак говорим за Варна – града, в който и най-невероятните сценарии се оказват възможни, особено ако са в ущърб на обществения интерес.
Аз лично имам блед спомен, че в детството ми, като пионерче, с класа са ни водили на посещение в Съветското консулство. Смътно си спомням, че може да съм бил там в ранните си репортерски години – или в края на миналия век, или в началото на този. Но така или иначе помня усещането си за мястото. То притежава атмосфера на стилна строгост и вдъхва особено страхопочитание, някак си налага да се държиш по-дисциплинирано. Може би в съзнанието ми е била жива градската легенда за бронетранспортьорите в тунелите отдолу и затова съм се усетил така.
При всички случаи обаче съм любопитен да видя сградата отворена, изпълнена с изкуство и културен живот. Сигурен съм, че много варненци също биха я посетили с интерес – най-малкото защото е изкушаващо да разгледаш нещо, което е в сърцето на града, а десетилетия е било пълна мистерия.
Планът на Общината е хрониката на бившето Руско консулство да бъде показана и разказана в новия център за изкуство и култура, така че да се превърне в постоянен и нагледен урок по история. А такъв е нужен, защото спомените на тези, които сме живели в соца, започват да избледняват, а новите поколения оформят виждането си за този исторически период от източници, които почти задължително са размътени от откровена политическа пропаганда, без значение в каква насока.
Месец след избухването на скандала с Баба Алино прокурорите излязоха пред Съдебната палата във Варна и казаха, че няма достатъчно доказателства за повдигане на обвинения по случая. Работи се, може и да има в бъдеще, ама засега – нищо.
Аз, признавам си, това не го разбирам.
Нали говорим за „незаконния град“, охраняван с оръжие от мъже, които не говорят български, строен без никакви разрешения; за най-яркия пример за корупция и беззаконие; за поредния варненски ужас, който телевизиите ни показват всеки ден по няколко пъти?
Ами да, но доказателствата не стигат за обвинение, какво да се прави. Не стигат дори да се обвини инвеститорът на комплекса Олег Невзоров. От очевиден извършител на безобразието в гората над Златните пясъци той изведнъж грейна в нова светлина, целия в бяло, в качеството си на свидетел.
Е, как така свидетел, нали неговата корпорация е построила тайно този незаконен град с въоръжената охрана, която не пуска и чиновник да прехвръкне?
За момента няма доказателства той да е извършил лично някое от тези престъпления,
това ни казаха прокурорите.
В същото време вътрешният министър Иван Демерджиев излезе и съобщи, че свидетелят Невзоров всичко си е казал и показанията му били „доста интересни“.
Е, и? Аз като един ядосан варненец си чакам обвиненията за виновниците, които и да са те. Но това, което леко лъсна изпод изказванията и на прокуратурата, и на МВР, е, че май самият украински бизнесмен няма да е сред тях. Стига да натопи достатъчно качествено тези, които новата ни родна власт ще обвини и евентуално ще осъди с много по-голямо удоволствие.
Месец след избухването на скандала името Баба Алино стана нарицателно за беззаконие. А това може би не е съвсем справедливо. Във Варна и околностите има далеч по-сериозни беззакония.
От незаконното застрояване в Баба Алино никой не е умрял. А не беше така с незаконното застрояване на дерето в квартал „Аспарухово“, заради което 13 души изгубиха живота си в пороя през 2014 г. Незаконното застрояване в Баба Алино нанесе щети на гората, но тя ще се възстанови бързо, ако постройките изчезнат. Гората северно от Варна е прекрасна и силна въпреки постоянните опити да бъде завладявана от „курортите“, които в последните години са се превърнали де факто в жилищни квартали.
Незаконното застрояване в Баба Алино не предизвика и свлачище, което е по-скоро изключение от многобройните случаи на подобно строителство край морето. Разбира се, това изобщо не прави беззаконието по-малко отвратително.
Тук ще отворя една скоба за местен варненски колорит. Местността Баба Алино всъщност трябва се нарича Светеца – така твърдят (или твърдяха) от „Възраждане“. Преди много време, още като редови общински съветник, Костадин Костадинов поиска смяната на 215 топонима във Варна и околностите с български имена и думи. В битката му местности като Манда гьолджу, Узун келеме, Кьор дермен, Боклук тарла, Балъм дере и т.н. да получат разбираеми или поне произносими наименования имаше смисъл. Тогава Костадинов превърна идеята в една от най-устойчивите си каузи, а медии и опоненти веднага я нарекоха иронично „възродителен процес“. Проблемът беше в това, че наред с изброените по-горе примери нови имена трябваше да получат и добре познати варненски места, като Джанавара, Паша дере, Кабакум, а Гръцката махала, сърцето на града, трябваше да се прекръсти на Стария квартал.
От 2012 г., когато въпросът е поставен за пръв път пред Общинския съвет, решението за топонимите е приемано и връщано от областния управител, гласувано наново, отхвърляно, пак приемано, и така цели 11 пъти, докато е окончателно прието през 2019-та.
Но за да влезе реално в сила, новите имена на местностите трябва да се впишат в кадастъра. А кое, как и кога се вписва там, както си знаем, е сложен въпрос.
Та според виждането на „Възраждане“ Баба Алино трябва да се прекръсти на Светеца, защото местността била наречена на уважаван и почитан човек (Баба Али), който явно има нещо общо (не е много ясно какво) с мястото.
Трябва да признаем, че „Възраждане“ има основната заслуга за разкриването на безобразието в гората.
Не друг, а активисти, общински съветници и депутати от партията вдигнаха шума около Баба Алино, което доведе до отварянето на станалите прословути „широко затворени очи“.
Мотивите на последователите на Костадинов обаче са отделна тема. Всички сме наясно, че скандалът нямаше да е толкова „вкусен“ за медиите и политиците, ако в основата му не беше украински бизнесмен. Тази подробност е най-важната.
Антиукраинските настроения във Варна съществуват, при това още от началото на бежанската вълна. Още от първите дни на войната в Украйна обществеността в града се раздели. Мнозина доброволно и всеотдайно започнаха да помагат на преминаващите границата украинци и доказаха, че гражданското общество във Варна може само да се гордее с реалните си действия.
Друга група от градската общественост обаче гледаше отстрани с очевидно недоверие към бежанците. Коментираха скъпите коли, с които част от тях пристигат, възмущаваха се, че имали претенции към хазяите си, мрънкаха за поведението им в магазини и заведения.
Признавам си, не разбирам ксенофобията, но имам предположение защо украинците и цветовете на знамето им толкова бодат очите на много българи, в частност на варненци.
Става въпрос за форма на завист, да я наречем национална завист.
След нахлуването на руската армия в Украйна масовото мнение у нас беше, че украинците ще се предадат, при това по-скоро рано, отколкото късно. Мисленето ни е такова, схващанията ни за силните и слабите в този свят са такива и сме с ясното съзнание, че ако външен враг нападне България, страната ни ще развее белия флаг на третия ден. Поведението на Украйна просто не се вмести в матрицата на родните ни предразсъдъци. Завистта от това, че друг народ и друга държава имат смелостта и твърдостта да устоят на агресора се прехвърли върху украинските бежанци.
Не бива да отричаме и очевидното – сред украинците, укрили се у нас от мобилизацията, има и „сенчести“ бизнесмени, перачи на пари, вероятно контрабандисти и всякакви други криминални елементи. Ясно е, че такива хора са първите, които ще избягат, когато страната им е подложена на военна агресия. А да се заселиш в България, световноизвестна с рехавото си правосъдие и всевластната си корупция, е логичен избор.
При наличието на всички тези фактори антиукраинските настроения могат да се обяснят, макар да си остават все така срамни.
И тук идват политиците, които видяха потенциала на скандала в Баба Алино и възможността да спечелят от него.
„Възраждане“ вече ги споменахме, те са ясни. Но дали „победата“ ще е тяхна, или на „Прогресивна България“, ще се разбере в крайна сметка на местните избори догодина. А Радев и хората му искат антиукраинския електорат – в това няма съмнение. Ето защо и министрите толкова ентусиазирано коментираха скандала, подклаждайки го до такава степен, че на телевизиите им се наложи да предават на живо премахването на ограда – все едно е разбит наркокартел.
Обобщението направи министър Шишков, който обяви, че за Баба Алино е виновна „сглобката“. Тоест ГЕРБ, ДПС, ПП–ДБ – тези, които ще са основна конкуренция на новите управляващи за местните избори. Те са „лошите“, те са защитавали беззаконието, което изведнъж стана „невиждано“, макар явно да не е, защото, както споменахме още в началото, „не са събрани достатъчно доказателства“. С възможността всички конкуренти да бъдат натикани под общ знаменател, Баба Алино се превърна в златен шанс за „Прогресивна България“.
Най-големият губещ от ситуацията се оказа кметът на Варна Благомир Коцев. Миналата година той получи ореола на политически мъченик, след като кисна с месеци в ареста, което си беше безобразна репресия. Дори Бойко Борисов настояваше да го пуснат при семейството, а гласове в ПП–ДБ (тогава единни и сплотени) даже го сочеха за потенциален кандидат-президент. Но ореолът на Коцев угасна безвъзвратно след Баба Алино. Не защото непременно лично има нещо общо с незаконното строителство, а просто защото това е станало и в рамките на неговото управление.
Въпросът „Недобросъвестност или некомпетентност?“ вече е безсмислен във Варна. Градът е в лошо състояние, нито транспортът, нито почистването са задоволителни, избуялите треви вбесяват гражданите, туристи няма, няма и смислени опити нещо да се направи, че да се поизлъска имиджът на нашата „перла на Черноморието“. А „незаконният град“ просто сложи капака на цялата каша.
Иначе, Коцев се зае да действа енергично – издава заповеди за събаряне на къщите (за които прокуратурата „няма достатъчно доказателства“), уволнява общинари, дава интервюта… Не че има какво друго да направи при така стеклите се обстоятелства. А те вероятно ще станат още по-сложни.
Почти сигурно е, че през следващите месеци „Прогресивна България“ ще проникне и ще получи влияние във Варненския общински съвет. В него има достатъчно съветници и фракции, които с лекота ще се извъртят и ще се наредят зад новите управляващи. И те задължително ще стъжнят живота на кмета допълнително, за да се докажат. В момента формацията на Радев няма изявени лидери на местно ниво, така че опитни играчи в местния парламент могат да се окажат на изненадващо високи позиции.
А накрая ще добавя нещо, за което ми е неприятно да пиша, но не трябва да се пропуска. Става въпрос за трагикомичните вопли по темата Баба Алино на бившия варненски кмет Иван Портних. Човекът, който почти еднолично загуби Варна за ГЕРБ, буквално опищя орталъка колко е невинен за този скандал. Едва ли някой му вярва. А изглежда, има и доказателства – според прокуратурата обаче недостатъчни за обвинения, – че тъкмо по негово време е започнала цялата далавера. Да не забравяме все пак, че Благомир Коцев е кмет, защото варненци казаха на предишните избори:
Всеки друг, само да не е Портних!
А иначе във Варна месец след избухването на най-шумния скандал в държавата става все по-хубаво – морето вече е топло, забранен за къпане е само един от плажовете, липите ухаят опияняващо… А законността и справедливостта се задават откъм София по автомагистрала „Хемус“, но малко бавно, че още не е завършена. Ще дойдат някога, само да се съберат достатъчно доказателства.
Замисляли ли сте се как и държавата, и обществото проявяват склонност да не забелязват някои неща, които са толкова видими, че могат да ни извадят очите? В някакъв момент сякаш някой ни натиска копчето и дружно забелязваме. И започва масово чудене: къде са били институциите досега, къде е било обществото, къде са били медиите, къде сме гледали ние самите?
Край Варна в продължение на няколко години се строи незаконно селище от над 100 сгради.
Това се е случвало поне от 2023 г. – по времето на двама кметове (Иван Портних и Благомир Коцев) и на няколко правителства. Селището в защитената местност Баба Алино дори се е рекламирало преди три години. Но мащабът на беззаконието стана водеща тема едва в края на май 2026 г.
Междувременно в случая са замесени всевъзможни институции на различни нива, чиито представители твърдят, че не са направили нищо нередно. По-точно така се оправдават представителите на институциите, които си правят труда да кажат нещо по въпроса. Сред тях не е ДАНС, нито посланичката на Украйна, които също имат отношение към случая. Но нека караме поред.
Откъслечни знаци
Всъщност не е съвсем коректно да се твърди, че никой не е алармирал публично за незаконните строежи в Баба Алино. Затова е много интересно да се проследи избирателната пропускливост на чуваемостта.
Още към октомври 2023 г. Регионалната дирекция по горите и Държавното горско стопанство във Варна са разполагали със сигнал за незаконна сеч, във връзка с който извършват проверка и уведомяват прокуратурата. След това се подават още сигнали, образуват се и досъдебни производства.
През март 2025 г. тогавашният зам.-кмет на Варна Илия Коев (уволнен от Благомир Коцев на 9 юни 2026 г.) говори по БНТ за незаконната сеч в района и обещава Общината да предприеме мерки. Взета е и позиция на фирмата, която обещава, че всичко ще е законно. Нито Коев обаче, нито репортерът на БНТ споменават името на фирмата – КУБ, както и това на инвеститора Олег Невзоров. Не става дума също, че в района вече има построени сгради.
Абревиатурата КУБ се вкарва в публичното пространство от „Възраждане“
през септември 2025 г. – първо в заседание на парламентарната Комисия за контрол над службите за сигурност, а след това и месеци наред в заседания на Народното събрание. „Възраждане“ впрочем прикачва към фирмата на Невзоров квалификацията „престъпна украинска групировка“.
През октомври 2025 г. BIRD и журналистът от „Дневник“ Спас Спасов споменават Невзоров във връзка с ареста на Благомир Коцев, изразявайки предположението, че именно той е тайният свидетел срещу варненския кмет. И това е контекстът, в който е споменаван Невзоров в този период. Самият той отрича да е въпросният таен свидетел. Но няколко дни преди ареста на Коцев ДАНС издава заповед за изгонването на Невзоров от страната. Дни по-късно заповедта е оттеглена – поведение, твърде нетипично за тази институция, чиито решения не подлежат на никакъв контрол.
Таймингът
Накратко, какво се случва в Баба Алино и кой го извършва, е публично известно още през 2025 г. То обаче е тема най-вече на проруската партия „Възраждане“, която вижда подходящ повод да уличи „лошите“ украинци, а Невзоров се споменава основно в контекста на ареста на Благомир Коцев. Като изключим Спас Спасов, който още през октомври 2025 г. обръща внимание на незаконните строежи.
Малко вероятно е Румен Радев чак сега да научава за незаконната дейност на фирмата на Невзоров – още повече че докато е заемал президентския пост, той е имал достъп до мистериозно отменения доклад на ДАНС. Ако беше използвал случая в предизборната кампания, това щеше да е удар срещу основните му политически конкуренти – ГЕРБ и ПП–ДБ, които не са направили нужното, за да спрат беззаконието. И срещу ДПС, което се оказва свързано с комай всяко крупно беззаконие.
Изобщо, в тази история като че няма невинни. Всеки по веригата е отговорен. Било с издаването на документи с невярно съдържание, било с бездействието си, било с недостатъчно решителните си действия.
Преди изборите обаче Радев се позиционира в максимално широк периметър, за да привлече повече избиратели. А освен срещу политическите му конкуренти,
случаят в Баба Алино може да се използва и срещу Украйна.
Защото незаконното строителство се извършва от фирма на украински бизнесмен, който на всичкото отгоре развива дейност и в организация, подкрепяща украинските бежанци. Участвал е в публични събития, на които е присъствала и посланичката на Украйна Олеся Илашчук.
В допълнение, вътрешният министър Иван Дерменджиев твърди, че Илашчук се е намесила във връзка със заповедта на ДАНС за екстрадирането на Невзоров. Как точно се е намесила, не е известно, но думите на Дерменджиев оставят впечатлението, че тя се е застъпила за Невзоров. Как посланик на чужда държава може да повлияе на решение на българските разузнавателни служби – също е неясно.
Незаконното селище в Баба Алино се превръща във водеща тема точно сега, когато правителството на Радев поема курс към промяна на геополитическата ориентация на България.
На първо време този курс е основно за вътрешна употреба и цели постепенна промяна на нагласите на обществото. Сред начините за постигане на тази промяна са нарочването на врагове и оправдаването на антидемократични режими.
В периода, в който публичното говорене в България е заето основно с Баба Алино, а много медии използват въведеното от „Възраждане“ клише „украинска групировка“, се случиха някои на пръв поглед несвързани събития, които обаче, взети заедно, създават обща картина към каква България се стреми новата власт.
На 1 юни беше възстановена Асамблеята „Знаме на мира“ – детски фестивал, създаден по идея на Людмила Живкова, дъщерята на социалистическия диктатор Тодор Живков. Днес фондацията, която организира Асамблеята, се ръководи от дъщерята на Людмила Живкова – Евгения. Както някога, така и днес фестивалът е не на последно място политическо събитие, демонстриращо определена геополитическа ориентация. А „мирът“ е „руският“. Чий да е, ако се изразим в стил „Радев“.
Седмица по-късно държавата се посвети на добрите си отношения с Китай. Президентката Илияна Йотова, премиерът Румен Радев и вицепремиерът Гълъб Донев поотделно проведоха срещи с Шън Ицин – държавната съветничка на Китайската народна република, и обещаха да задълбочат отношенията на България с азиатската социалистическа страна. Освен че произвежда голяма част от нещата, които се продават, и че се опитва да разшири влиянието си по света, Китай е държава, която системно нарушава човешките права, налага цензура и следи всяка крачка на гражданите си.
И ето, на 9 юни министърът на отбраната Димитър Стоянов заяви, че България вече няма да изпраща оръжия на Украйна. Дали действително ще престане, или ще изпраща под сурдинка, както и през 2022 г., когато бившата председателка на БСП Корнелия Нинова, по онова време министърка, уж не даваше, е друг въпрос. Важно е публичното послание – в момент, в който навсякъде се говори за „украински групировки“.
КУБ с двойно дъно
Една от основните характеристики на дискриминацията е вменяването на колективна вина. Макар повечето извършители на престъпления да са мъже, не се говори за „мъжка престъпност“, но когато ром наруши закона, това вече е „ромска престъпност“. И често общественият гняв се насочва срещу всички роми.
По същия начин незаконното селище в Баба Алино става повод да се вменява вина на всички украинци, за което допринасят и устойчивите клишета „украинска групировка“ и „престъпна украинска групировка“. А фактът, че Олег Невзоров е подпомагал украински бежанци, се използва за настройване на общественото мнение и срещу тях.
В тази ситуация е много важно и какво не се казва.
Когато се поставя знак за равенство между Невзоров, държавата му по произход и съгражданите му, обикновено се изпуска от поглед, че украинската държава разследва него и негови роднини за престъпления – заради строителни измами в Одеса, заради невърнати кредити, фалшифициране на документи и придобиване на оръжия с фалшив сертификат.
Публикация в „Капитал“ на Спас Спасов хвърля светлина и върху политическата ориентация на Невзоров. През 2020 г. той се е кандидатирал за кмет на Таировската община в Одеса от проруската партия „Победа Пальчевского“, която също е финансирал. Партията е кръстена на лидера си Андрей Палчевский. Той пък е свързан с друга проруска партия („Опозиционна платформа – За живот“), чиято лидерка Наталия Королевска понастоящем се издирва от украинските власти. Същата Королевска е свързана със сдружението United Women, научаваме пак от статия на Спас Спасов – от юли 2025 г. Сдружението, на което Невзоров е спонсор, хем помага на украински бежанки, хем членовете на управителния му съвет са с проруски възгледи.
От BIRD споменават и за данни за връзки с руските служби на сътрудника на Невзоров – грузинеца Джони Читадзе (депортиран от България заради заповедта на ДАНС, в която е бил включен и Невзоров, преди ДАНС да отмени мярката за него).
Как е възможно хем да си за Русия, хем да помагаш на бежанци от Украйна? Ами очевидно е възможно. Като в „Хлапето“ на Чарли Чаплин – детето чупи прозорци, героят на Чаплин ги поправя. Нападайки родината им, Русия прогонва милиони украинци, а после нейни хора се грижат за прогонените. И ги държат под око. Затворен цикъл. Ако нещо се обърка, то се пише на сметката на Украйна („престъпна украинска групировка“), а Русия остава чиста.
Ето как не фактите сами по себе си, а употребата им задава посоката на публичното говорене.
Остава послевкус на активно мероприятие.
Освен че се използва в контекста на геополитическата преориентация на България, казусът с незаконното селище в Баба Алино играе и друга роля. Той успешно отвлича общественото внимание от трагедията край Петрохан и Околчица (също използвана за политически цели), при която загинаха шестима души, между тях и дете, и въпросите около която продължават да са доста повече от отговорите.
Впрочем и в двата случая е намесена ДАНС, но не това е най-важното. По-важното е как общественото внимание може да бъде моделирано и насочвано. Как и институции, и медии, и общество (с незначителни изключения) години наред са слепи за нещо огромно. И изведнъж проглеждат, но точно по определен начин и в точно определена посока.
И така до следващото „откриване“ на нещо, което ще бъде използвано за поредното разчистване на сметки. И за отвличане на вниманието от нещо друго.
Заглавно изображение: Съвсем истински слон в стаята, който никой не вижда, защото всички са заети да пият чай. Сидни, Австралия, март 1939 г.
Тия дни изчетох доста от написаното за Баба Алино. Твърденията на кмета на Варна, на предишния кмет, на Радевките, на ДНСК, на инвеститора и купилите имоти. Хареса ми как Красен Николов и Димитър Николов са подредили хронологията в Медиапул, но знам, че повечето няма да си направят труда да прочетат извън лозунгите на купувачи и политици.
В понеделник говорих по Дарик за темата за незаконното строителство, нарушенията, прозрачността на документите и контрола. Също за риска за пореден път единният регистър по устройството на територията да не се случи и да не позволи прозрачността, която служебния кабинет заложи в проекта. Най-вече, че липсата на отворени данни и прозрачност пречи на комуникацията между институциите, което всъщност стои в голяма степен в корена на проблема с ония 100 декара Баба Алино. Че злоупотреби и чадър е имало – имало е, че полицията не е съдействала също е вярно, но е вярно и че измамата е успяла, защото отговорните институции не си говорят.
Говорих също, че е грешно да се смята, че банките правят някакви реални проверки и щом са дали ипотека значи, че всичко било наред. Отдавна говоря как имотния (не)пазар поставя под огромен риск банковата ни система и управлението на този риск е под всяка критика гледайки данните за заемите на БНБ. Тук липсата на прозрачност – особено за сградите без акт 16 и фалиралите фирми-бушони на инвеститори – пречи да се осъзнае колко рискови всъщност са инвестициите в имот.
Тук обаче се чудя за съвсем друго
Купувачите на тези жилища в комбина с инвеститора изглежда искат да съдят общината и държавата, че ще им бутат сградите. Учудва ме, защото вместо това следва да съдят точно инвеститора за измама, на каквото всъщност сме свидетели в момента. Мисленето обаче е, че „то незаконно, ама нали минаваше номер до сега, защо изведнъж стана проблем“ по същия начин както някой си хвърля боклука през прозореца години наред и става агресивен като му направят забележка. Щом са си платили на някого там, значи имат право независимо, че всичко е незаконно и са засегнали защитена местност.
При това доста други хора ги защитават, а в същото време крещят за скоростно събаряне на единственото жилище – макар и незаконно – на семейства в ромски махали. Единствената разлика, която виждам е, че в случая в Баба Алино става въпрос за милиони и чадъри много години назад във всякакви институции, а във втория – за социален, образователен и в немалка степен плод на ефективната сегрегация в обществото ни.
Та затова говоря, че трябва да внимаваме за червените флагове и хората със схема. На теб може да не ти пука, че някой заобикаля закон и наредби и укрива данъци за няколко процента печалба отгоре. Могъл – откраднал, нали? Какво обаче те кара да мислиш, че по същия начин няма прецака и теб? Дори толкова повече следва да си сигурен. Затова е добре да прилагаме здрав разум.
А за случая във Варна тепърва следва да разбираме фактите. По паниката на предходния кмет ми става ясно накъде ще излязат нещата, ако не се заметат под килима в премиерския кабинет. С тази прокуратура в този вид обаче не очаквам шанс за реални мерки дори да се подмени главния прокурор.
Полезно стълпновение
За само няколко дни по темата за незаконните имоти се изказа половината администрация. Хареса ми интервюто на бившия служебен министър Найденов. През час излизат отрязани снимки на разрешения и решения – дали са за строеж, дали за търпимост, дали за ПУП или изготвянето на такъв. Неизменно са придружени не само от твърдения на собственици, но и сносни обяснения на архитекти, юристи и чиновници какво значат.
Замислих се, че този поток на документи може да е искрено полезен. Липсва основно разбиране как протича процесът и какво значат отделните документи. След толкова години дълбане в темата аз също едва виждам повърхността. Според архитекти много в самата гилдия не разбират дори половината. Затова ми хрумна, че този скандал е възможност не само да се осветлят механизмите за подобни измами, пропуските в регулацията и оперативната работа на администрацията, но и да служи като средство за повишаване на общата култура поне на онези, които следят случая. И отново – разбирането не значи да приемаме проблемите, сложността и ограниченията на самата администрация, а да задаваме по-добри въпроси и да искаме промени с конкретика.
Поне половината българи бъркат глаголите плувам и плавам или ги използват като синоними – просто както им звучи по-добре. Може и да не съм прав в това обобщение, но такива са наблюденията ми. Понякога грешките са направо трагикомични, като онова прословуто съобщение на пресцентъра на правителството на Кирил Петков, в което се предупреждаваше, че към българския бряг плуват (не стана ясно в какъв стил – гръб, кроул или кучешката) морски мини и може да навлязат в нашата екватория (такава дума няма, има акватория – водно пространство, както вече е било поправено на сайта, след като някои медии обърнаха внимание на грешката).
В много репортажи корабите акУстират вместо да акОстират и за да не стават грешки, случвало се е и направо да паркират на пристанищата. Като цяло морската култура на българите е доста слаба, може би с изключение на кулинарния раздел в нея.
А иначе, много българи плуват – от легендата Петър Стойчев до участниците в „Игри на волята“, и можем да кажем, че плуващата България се разраства.
Като пълноправни европейци ние вече имаме достъп до прословутите „три морета“, както и до всички останали, за които националистите ни не са се и осмелявали да мечтаят. Хората с възможности си купуват яхти или си организират почивки на катамарани в Егейско море, но някак си все сме далече от претенцията да сме морска нация.
Ех, само ако имаше нещо, което да послужи за символ на българската морска идея; което да е за младите; нещо, което да ги научи да познават и усещат същността на морето и да влязат в кожата на знаменитите световни мореплаватели, откриватели и изследователи…
Има такова нещо. Красив кораб с високи мачти. Вързан е на кея на пристанището във Варна. Използва се за декор и допълнителна площ с маси към популярен ресторант. И за частни партита, когато някой реши да се изфука.
Ситуацията, в която се намира българският учебен ветроходен кораб „Калиакра“ в последните години, може да се сравни само с това някой училищен физкултурен салон през лятната ваканция да се ползва за стриптийз бар.
Срамното не е това, че на палубата на славната ни баркентина се разнасят чинии и чаши. Срамното е, че „Калиакра“ не плава. От много години.
„Калиакра“ е построена през 1983–1984 г. в полските корабостроителници в Гдиня и Гданск по проект на изключителния корабен дизайнер Зигмунд Хорен. Учебният ветроход има две по-стари „сестри“ – „Погория“ и „Искра II“. Те са създадени със същата цел: да служат за учебна база на курсанти и кадети, в случая с „Погория“ – 14-годишни бъдещи моряци.
С направените подобрения на базовия проект „Калиакра“ се превръща не само в красив, но и в много бърз ветроход, а ентусиазираните български ветроходци започват да печелят победи над далеч по-опитни съперници от всички големи морски нации. „Калиакра“ постига и двете цели, заради които социалистическата държава я е поръчала. От една страна, обучението на курсантите от ВВМУ „Никола Вапцаров“ минава на ново ниво, а от друга – и това в крайна сметка е по-ценното, – България влиза в престижното общество на страните, които имат учебни ветроходи.
Снимка: Веселин Златков
„Калиакра“ не идва на празно място – през 70-те и 80-те години на миналия век българското ветроходство има своите исторически успехи. На първо място, разбира се, е истинският подвиг на капитан Георги Георгиев, който става първият българин, направил солова обиколка на света с яхта. Постижението му с „Кор Кароли“ е записано в Книгата на рекордите „Гинес“ заради необичайния маршрут през Панамския канал.
Николай Джамбазов строи сам своята „Тангра“ и прави околосветското си самотно плаване напук на спънките от партийни лидери, които се опитват да го спрат. Дончо и Юлия Папазови обикалят света с малката си дъщеря Яна на борда на „Тивия“, а книгите за пътешествията им стават вдъхновение за деца и възрастни.
Българската баркентина обаче придава съвсем различен контекст за страната ни в общността на морските държави
В епохата на т.нар. развит социализъм Народна република България има ужасна нужда от приходи не в преводни рубли, а в долари, и корабоплаването, международните превози и търговията са очевидният начин да си ги осигури. Тъй като морският бизнес не се съобразява с правилата на Източния блок, Държавно параходство „Български морски флот“ (БМФ) трябва да се държи като морска компания – по подобие на всички останали. Като маркетингова стратегия БМФ финансира плаващата под ветрила България, като това довежда и до огромен успех в спортното ветроходство на най-високо ниво. Яхта „Булкон стар“ (носеща името на контейнерната компания на БМФ „Булкон“) завършва първа в класа си в трансатлантическата регата „Тустар“ благодарение на майсторството на шкипера Светлозар Тенев и екипажа му Васил Попов.
Снимка: Веселин Златков
На този фон „Калиакра“ става най-големият посланик на все по-уверено плаващата България – не само по света, а и в съзнанието на българите, традиционно резервирани за морската идея като нещо повече от лято и плаж. Както имаме космонавти и български флаг на Еверест, така имаме ветроходен кораб, който трупа престиж в световните океани и морета.
„Калиакра“ става мечта за хиляди български деца и младежи, жадни за приключения
Междувременно през 1986 г. по телевизията се появява екранизацията на шедьовъра на Братя Мормареви „Васко да Гама от село Рупча“, от който става ясно, че един тийнейджър може да е влюбен в морето и плаването, колкото и в Тинчето. А Павел Поппандов просто „заковава“ образа на българския пампорджия.
Тук трябва да отворя скоба, в която вероятно ще стане ясно защо смятам съдбата на „Калиакра“ за важна. За мен плаването на борда ѝ беше мечта, която се сбъдна в най-точния момент. През 1987 г. БМФ и легендарното (не само с тематиката си, но и с дизайна и качеството на печат) списание „Морски свят“ организира конкурса „Най-добър млад моряк“. Той беше за 14-годишни момчета и момичета, имаше теоретична и практическа част, с плуване и гребане, както и връзване на морски възли. С голям късмет влязох в групата, която стигна до наградата – плаване с „Калиакра“ за 10 дни в началото на учебната година.
Катеренето по мачтите, прибирането и спускането на ветрилата, спането в тясната койка, нощната тревога за смяна на курса, даже лъскането на палубата и другите всекидневни дейности на „Калиакра“ ме промениха напълно. Може би не за цял живот, но със сигурност в точния момент, когато се изгражда личността на един тийнейджър. Нищо не създава такова усещане за екипна отговорност, както тегленето на въжета, за да поеме корабът в правилната посока…
Това е същността на „Калиакра“ – да възпитава. Но за да го прави, трябва да плава. Като стационарен тренажор, до какъвто е сведена в момента като учебен кораб, тя не може да изпълни главната си функция.
Снимка: Веселин Златков
Междувременно морска България преживя десетилетия на твърде противоречиви промени. По отношение на ветроходството станаха невероятни неща, появи се втори ветроход – „Роял Хелена“, частен кораб, копие на „Калиакра“, построен от българска частна корабостроителница. След поредица забележителни плавания в крайна сметка втората българска баркентина беше продадена на Доминиканската република, където на нея се обучават тамошните млади моряци.
Заради престижа на „Калиакра“ в общността на учебните ветроходни кораби Варна три пъти беше домакин на регатата „Тол шипс“, най-престижното морско събитие в света. А после… После изведнъж на държавата сякаш ѝ омръзна да има морска политика и всичко замря.
Параходство БМФ беше приватизирано през 2008-ма, по обща оценка – много успешно. През 2019-та България изгуби своя морски флаг, след като вече частното параходство беше регистрирало повечето си кораби в Малта и така флагът ни стана „невидим“ за Парижкия меморандум – организацията, която се занимава с пристанищния контрол на корабите.
А „Калиакра“ спря да плава и стана това, което е днес – декор и морско сепаре на крайбрежен ресторант.
Снимка: Веселин Златков
Разбира се, това не е последен пристан за българската морска идея
Научноизследователският кораб „Св. св. Кирил и Методий“ върна морския престиж на страната ни със своите плавания до Антарктида. Максим и Стефан Иванови и тяхното шеметно гребно пътешествие с „Неверест“ показаха ясно, че има българи, които не се страхуват да предизвикат стихиите на океана и да се срещнат с тях лице в лице. Има и още примери, макар и не много. Но това са единици, по-скоро изключения от правилото, че държавата ни няма никаква идея как да развива морския си сектор, и честно казано, това е последната ѝ грижа.
Нека предложа един факт, по който можем да разсъждаваме. Общата дължина на българската държавна граница е 2245 км. От тях 848 км са водни пътища – 378 км по брега на Черно море и 470 км по Дунав. Поправете ме, ако греша, но България може и трябва да плава повече. Добро начало на този път ще е връщането на „Калиакра“ там, където ѝ е мястото – в морето, в океана, под ветрила и с екипаж от млади хора, които самото плаване ще превърне в по-силни и по-осъзнати личности, променяйки живота им – ако не завинаги, то със сигурност в точния момент.
Докато все още осъзнаваме резултатите от най-новите избори, можем с облекчение да отбележим едно: „варненската“ партия в следващия парламент ще е само една. Защо в кавички? Първо, „Възраждане“ отдавна е надраснала регионалния си произход. И второ, явлението „варненски политик“ надхвърля чисто географския си смисъл, защото предизвиква реакция едва когато се превърне в национален проблем.
Факт е, че за две десетилетия Варна даде на българския политически живот уникати като Веселин Марешки, Костадин Костадинов и Ивелин Михайлов.
Има нещо гнило и този път не е в Дания. Но какво е то?
Провокации с думи и действия, съзнателно търсене на скандала в пленарната зала или на живо в телевизионното студио, вграден проруски уклон, завидно самочувствие и демонстративен манталитет – това са нещата, които дразнят най-много у „варненските“ народни избраници, особено у споменатите по-горе лидери.
„Как все такива ги избирате, бе?!“ Тази реплика съм я чувал стотици пъти от хора, които не са от Варна. Истината е, че не ги избираме ние. И „Воля“, и „Възраждане“, и „Величие“ са постигнали резултатите си, които ги правят по някакъв начин важни, далеч от родния си град. А „Величие“ – далеч от родната си област.
Варненските местни политици, не без доза самохвалство, обичат да казват, че варненският Общински съвет е нещо като лаборатория – каквото стане в него, скоро ще се повтори и в други градове, както и в държавата като цяло. В това може и да има някаква доза истина, но дори и да е така, изобщо не е повод за гордост.
Като дългогодишен общински репортер лично мога да потвърдя, че именно в местния парламент се формира дразнещото поведение на „варненските“ политици. В него повечето съветници са представители не само на политическите си сили, а и на самите себе си – като част от неформални кръгове, браншове, съсловия, клубове, фамилии, ако щете и приятелски компании, често с голямо обществено влияние.
И тъй като Варна не е толкова голям град, колкото ни се иска, винаги сред общинските съветници се пораждат лични конфликти. Понякога и с големи последствия. Марешки сигурно щеше още да е на политическата ни сцена, ако не беше ударил онзи прословут шамар на Костадин Костадинов, който в крайна сметка търкулна политическата му кариера по нанадолнището, за да се стигне до присъдата му за изнудване. Миналата година тя беше окончателно отменена от ВКС, като бизнесменът междувременно заяви, че е изгубил интерес към кандидатури и избори.
За Веселин Марешки политиката винаги е била застраховка за бизнеса му
Самият той е казвал, че законите, свързани с аптеките, са променяни поне пет пъти, за да се спре разрастването на веригата му. Влизайки в политиката, той получи възможност да заяви, че атаките срещу бизнеса му са заради това, че е критик на властта. И обратно – когато е атакуван политически, да каже, че това е опит разни сили да се намесят в бизнеса му.
А при Костадин Костадинов нещата са съвсем различни
Още във ВМРО той показа талант на професионален политик, както и умение да бъде достатъчно гъвкав в отношенията с конкурентите си, стига да има полза от това. Големият му пробив на местно ниво дойде на изборите през 2011 г., когато се оказа кандидат-кмет на много шарената коалиция „Варна утре“, съставена от ВМРО, „Новото време“, „Гергьовден“ и БНД, като последната тогава беше събрала най-популярните варненски фигури на разпадащото се НДСВ.
Силната фигура зад коалицията беше Красен Кралев – бъдещ депутат от ГЕРБ и бъдещ спортен министър в две от правителствата на Бойко Борисов. В много любопитно интервю за „Дарик“ той обяснява, че вижда в Костадинов потенциален обединител на десницата във Варна.
„Костадинов е всичко това, което останалите участници в кметската надпревара не са. Млад, суперинтелигентен, непокварен от изпълнителната власт, твърда и решима личност. Патриот!“, заявява Кралев.
Днес и той, и Костадинов не обичат да говорят за това свое сътрудничество, реализирано във варненската политическа „лаборатория“.
Бъдещият лидер на „Възраждане“ бързо показа, че обединител на десницата от него няма да излезе. Вместо това обидите и демонстрациите му срещу всяко възможно малцинство зачестиха и в крайна сметка се оказаха бързата писта към държавната политика, която той търсеше.
Между другото, трябва винаги да се напомня откъде произлиза името на партията на Костадинов. Партия „Възраждане“ се появи на основата на инициативния комитет „Възраждане“, наречен на едноименния варненски жилищен квартал. Този комитет беше създаден заради проекта за изграждане на социален блок там.
Проектът, представен още през 2013 г., беше за осигуряване на жилища за хора с увреждания, пригодени специално за тях. В блока се предвиждаше да има и апартаменти за социално слаби лица. Костадинов и последователите му буквално насъскаха хората от квартала и ги наплашиха, че „ще им докарат цигани“. И жителите на „Възраждане“ се вдигнаха на протести, а Общината се отказа от проекта и обеща да намери друго място за социалния блок. Но и другите квартали се вдигнаха по същата схема, а хората с увреждания така и не си получиха жилищата.
Две години по-късно, през 2015-та, Общината се опита да рестартира проекта. Този път, вече организирана като партия, а не като гражданска структура, „Възраждане“ даде много по-шумен отпор на идеята.
Ивелин Михайлов и „Величие” са другият ярък пример за „варненска политика“, който често се изтъква
Това не е много справедливо, защото техният произход не е от община Варна, а от община Ветрино, но аналогията е ясна – варненския елемент в това серийно електорално чудо определено го има.
В някои отношения политиката на Ивелин Михайлов прилича доста на тази на Веселин Марешки. Тя е функция за защита на бизнеса – ако някой го подлага на съмнение и проверки, се казва, че това е заради недоволството и критиките към властта; ако атаката е политическа, вади се обяснението, че е заради бизнес интереси.
„Величие“ обаче е съвсем различен феномен, при това не само заради факта, че е първият успешен пример за TikTok популизъм у нас. Проектът разчита на конкретна група хора, които търсят по-добър и по-смислен живот на село, обръщайки съзнателно гръб на града. А такива във Варненска област има много. Статистиката сочи, че към края на 2024 г. населението на град Варна се запазва и дори леко намалява, но пък жителите на областта се увеличават с над 3000 души.
По-далеч от морето, но все пак близо, сред зеленина и спокойствие, с истинска храна от градината, но и с добра интернет връзка, без стреса на града и с много независимост, която не можеш да имаш в „мравуняка“ – тази идилична картина изкушава немалко варненци, които са запазили връзката си с региона. И като добавим и един „Исторически парк“, имаме си всичко.
Ивелин Михайлов показа истинския си потенциал да е лидер на подобна общност в битката си с ветрогенераторите. По същия начин, по който Костадинов и „Възраждане“ не позволиха изграждането на социален блок и всеки варненски квартал, където се споменеше за проекта, се вдигаше на протест, така и „Величие“ настрои поредица от общини във Варненско срещу ветрогенераторите. За Михайлов стана ясно, че има основа за издигане на ново ниво, а ситуацията с недостигащите 21 гласа и всичко, което произлезе от това, придаде на партията му особен ореол в очите, отворени широко за всякакъв тип конспирации. Дали оставането извън парламента ще срине „Величие“, както стана с „Воля“ – това е въпрос на преценка на лидера. Но няма да се учудя „Величие“ да се възроди.
И все пак защо всички тези явления идват от Варна?
Обясненията са няколко и във всяко от тях има основание. Първото е, че варненци са просто наивни хора. В този случай обикновено се споменава рухването на финансовите пирамиди през 90-те, при което Варна се оказа най-сериозно засегната. Това промени много съдби и размести пластове в общността. Повечето хора, затънали в пирамидите, по детски вярваха, че ще се измъкнат преди рухването на измамните схеми. Мнозина бяха наясно в какво се забъркват, но решиха да пробват могат ли да измамят измамниците.
Тарикатлъкът буквално беше завладял града като масова психоза, измествайки прагматичния скептицизъм, който сега доминира в мисленето на повечето варненци. Но урокът беше научен по трудния начин. А може би вече е забравен, кой знае?
Второто обяснение пак хвърля вината върху варненци. Те винаги се имат за нещо по-специално и повече, тресе ги местен шовинизъм и гласуват за „своите“. Освен мита за „лабораторията“ в местната политика във Варна има и друг – трябва да сме град държава. Специалният статус на „Морската столица“ – прозвище, което самите варненци вече използват само иронично, дълго време беше неизменна тема за кандидати за общински съветници и кметове.
За кандидатите за депутати има друг мит – той е за „варненското лоби“, в което представители на враждуващи политически партии ще се обединят, за да защитят стратегическите интереси на града си. Което не се е случвало нито веднъж.
Третото обяснение е малко по-различно.
Варненци са като всички останали българи, но малко по-разочаровани.
Годините на неадекватна или липсваща държавна политика в двете сфери, които определят съществуването на града – туризмът и морската индустрия, – изградиха огромно недоверие в централната власт. А оттам – в националните политици и партии. Често във Варна се виждат толкова неадекватни кандидатски листи от уж сериозни партии, че мнозина предпочитат да гласуват просто за други политици. „Варненски“, пък били те и очевидни популисти. Наивност, тарикатлък, разочарование – всеки сам да си избере обяснението. Важното е да има „критично мислене“, както каза големият нов победител.
На хората им е тъжно за Варна. Признават ми го често, когато посещават града, когато им разказвам за него, когато четат новините. Правят го по начин, който е различен от преди. Някога обвиняваха – къде с основание, къде без, че варненци сме твърде инертни и подозрително толерантни към властта на митичния ТИМ – първото, което идва наум, като се заговори по варненски теми. Всички бяхме подозирани, че сме се колаборирали с „голямото зло“ на основа постоянен адрес. Днес в тъгата по Варна има и голяма доза съчувствие – това е разликата.
Вече цяла България (от която половината е София) вижда, че гражданите на Варна правят каквото могат, изразяват позиция, протестират, гласуват, а резултатът – все по-голям упадък на града, който преди 30–40 години беше „най-европейският“, „лицето на държавата“ и т.н.
Никой обаче не е наясно с това повече от самите варненци.
Преди две десетилетия, когато започна да се прави новият Общ устройствен план на Варна, прогнозата за развитието на града беше фантастична. Нови булеварди и урбанизирани зони смело се чертаеха около една централна идея – населението ще расте. Според предвижданията към 2030 г. Варна трябваше да е половинмилионен град, а след още 20 години да е пораснала толкова, че да има нужда от метро.
Реалността се оказа друга. През 2012-та, когато с доста зор Планът беше най-сетне приет, във Варна живееха около 340 000 души. Според някои данни обаче през 2025-та населението не само не се е увеличило над тези стойности, а даже леко е намаляло. Все по-ясно е, че красиво обрисуваната „варненска мечта“, превърната в план със силата на закон, няма да се сбъдне.
Колкото по-голяма е амбицията, толкова по-болезнен е провалът
Идеите бяха наистина мащабни, но не стигнаха доникъде. На отворената обществена зона на пристанището трябваше да има концертна зала (нещо като Операта в Сидни), морски музей, аквариум (като в Барселона). В момента тя е запълнена с широка палитра от кръчми, лунапарк и автомивка.
Аспаруховият мост си остава единствен над канала море–езеро, поемайки самостоятелно целия трафик на Черноморието. Големият стадион все така се строи със скоростта на магистрала „Хемус“ и оптимистичната версия е, че след 20 години бавене най-накрая ще го има, макар и с двойно по-малък капацитет от някогашния „Юрий Гагарин“, който заслужено носеше титлата „национален“.
На този фон е очевидно едно – Варна е по-малък град, отколкото ни се иска, въпреки потенциала му, който винаги е бил огромен. Защо се получава така, е наистина дълга тема, в която са намесени сериозно и геополитически фактори. Нека припомним само, че тъкмо по времето на големите мечти и амбиции във Варненския залив военни кораби на България, Румъния, Украйна, Русия, Грузия и Турция правеха съвместни учения, а на Морска гара се извиваха опашки от семейства с деца, които чакаха да се качат на борда им и да се снимат за спомен с нагиздените в безупречно бели униформи чуждестранни моряци. Честите посещения на бойни кораби на САЩ и другите държави от НАТО също бяха атракция, не знак за някакво напрежение.
Руско-грузинската война и най-вече анексирането на Крим сложиха край на идиличната ситуация в Черно море и го превърнаха в рискова зона, което удари лошо Варна тъкмо когато тя беше намерила мястото си в тази оптимистична картинка. Няма ги днес десетките големи круизни кораби на сезон, няма ги красивите ветроходи от регатата „Тол Шипс“, която си остава най-престижното (и единственото) световно морско събитие не само за града, а и за цяла България. Липсва това, което караше и варненци, и туристи да въздъхват с възторг: „Ех, друго си е…“
Това, което има Варна днес, е имоти
Апартаменти – нови, стари, малки, големи, реновирани, санирани, в центъра, в комплексите, в курортите, които окончателно се превръщат в жилищни квартали. А има също и парцели, на които да изникнат още нови апартаменти, натъпкани в абсурдни сгради със съмнителни архитектурни и инженерни качества. На практика това вече не е град, а РЗП – разгърната застроена площ.
Не е ли абсурдно, че жилищата в един град растат като брой, а населението му намалява?
За мен е, но не и за пазара на имоти у нас. След като българите виждат в недвижимото едва ли не единствената възможна инвестиция, високите цени във Варна стават обясними. Все пак говорим за имот на морето. Да, не е гръцкото море, но все пак е нещо. А и по необясними за мен причини цените на имотите във Варна продължава да растат неудържимо, така че, ако си купил нещо преди няколко години, днес можеш да го продадеш с печалба. Или пък да събираш наеми, които също са диспропорционално високи на фона на състоянието на града и бизнеса в него.
Разбира се, жилища купуват не само българи, а и чужденци. Един пристанищен град винаги е отворен към света и вълните от преселения са напълно естествени. Руското присъствие във Варна често е най-яркият елемент на засилващата се тъга по развитието ѝ. Мнозина директно изказват притеснение, че тя е станала „руски анклав“; че по улиците не се чува българска реч. Това не е далеч от истината, но с една малка подробност.
„Руснаците“ във Варна не са само руснаци, а и украинци, молдовци, казахстанци. Варненците, дори и без филологическо образование, вече правят разлика между украински и руски говор, но това е, общо взето, новост – преди 2014-та никого не го беше грижа за това. Самите рускоговорещи пък се принудиха бързо да учат български, защото езикът им вече не е универсалното средство за комуникация от епохата на „вечната дружба“ с България. Преди дни магазинерка с характерен акцент ми обясни, че еди-коя си стока е „на него рафт“, което ме накара да се усмихна. Ясно, тя вече е от местните, вече си е варненка, независимо откъде е дошла.
За имигрантите „варненската мечта“ си е жива, защото им дава повече възможности за бизнес, за по-нормален живот, за повече свобода, ако щете.
По тази причина твърденията за „руски анклав“ са преувеличени и леко намирисват на ксенофобия, която няма как да просъществува в един пристанищен град, където и да е по света. Така че руснаците не са големият проблем на Варна.
Доста по-голям проблем е амбицията на местните управници да гонят „челни позиции“ за себе си и уж за града. Това води до грешки и безсмислици, които остават като паметници на глупостта, при това изключително трайни, защото в тях е налят бетон за милиони. Обектите, които се появиха в последните години с главна цел „усвояване“, са твърде много, за да бъдат изброени.
Емблематичен пример обаче е рибарското пристанище „Карантината“, заради което Европейската прокуратура повдигна обвинения за измама срещу бившия кмет Иван Портних и бившия областен управител Стоян Пасев, както и срещу други лица. Делото беше прекратено, а обвинението върнато от Софийския градски съд. Каквото и да е продължението на тази история, пристанището си остава на мястото, както и куриозният му проблем.
Оказа се, че то има вграден дефект от самото начало – точно на входа му се събират наноси и се образува плитчина, в която всеки по-голям плавателен съд може да заседне. При по-сериозно спадане на водното ниво плитчината се превръща в малко островче. Удълбочаването и изгребването на наносите, което не е евтино и не може да се прави постоянно, не решава проблема, защото теченията са такива, че пясъкът отново се натрупва на същото място. Грешката е в проекта, в който явно въпросните течения не са отчетени или нещо друго е сбъркано въпреки уверенията, че всичко е съгласувано със специалисти океанолози и всякакви други експерти, които би трябвало да предвидят тази „малка подробност“.
Днес „Карантината“ е пълна с малки лодки и яхти с по-малко газене, за които плитчината очевидно не е пречка, а шкиперите им са се научили да я заобикалят безпогрешно. Резултатът от инвестираните милиони обаче е много далеч от предвиденото.
Целта беше пристанището да се превърне в рибна борса, на която рибарските кораби да предлагат пресния си улов директно от морето при всички необходими условия. Но тъй като то е недостъпно за корабите им, това просто няма да го бъде, докато не се намери трайно решение за справяне с наносите. А то ще бъде сложно и скъпо.
Нещо подобно се случи и с Шишковата градинка в сърцето на града.
Целта беше тя да стане образец на модерна паркова архитектура, след като дълги години остарелият ѝ вид будеше съжаление. Изготви се красив проект, с амбициозен воден обект, наричан ту „водно огледало“, ту „водна стена“… Необходимите и за това милиони бяха намерени. След реконструкцията и с няколко години разлика Шишковата градинка изглежда точно толкова запусната, колкото и преди амбициозната намеса. Водното съоръжение бързо-бързо спря да работи и сега никой даже и не го забелязва, камо ли да помни било ли е красиво някога.
В крайна сметка стана така, че когато във Варна се започва нещо ново, това не буди някакво положително вълнение у гражданите, а по-скоро притеснение какво ще се обърка или скапе този път.
Новата коренна промяна, която очаква града, е свързана с Крайбрежната алея в района на буните. Там в момента са разчистени всички стари заведения, някои датиращи от 90-те, заради предстоящата реализация с огромно закъснение на проекта „Алея първа“ на „Холдинг Варна“ АД. По-младите поколения не помнят варненското крайбрежие в този вид и се чудят на радикалното разчистване.
Това отговарят многозначително варненците над средна възраст, защото е общоизвестно, че каквото и да се случва край морето, е свързано с икономическите структури, които местните наричат с това общо прозвище. И млади, и стари в крайна сметка стискат палци сега нещата да се получат поне прилично в този град, в който провалите са се превърнали в устойчива тенденция. Защото голямото богатство на Варна е едно – морето. В повечето случаи то е достатъчно, за да преглътнеш проблемите, с които градът те товари всекидневно. Но ако връзката на хората с него бъде нарушена, а не подобрена, вероятно Варна ще стане още по-малък град – и като население, и като значение.
Един от многото повдигнати въпроса покрай картата ми с 4400-те имота готвени за продажба от правителството на Желязков беше, че много хора включително кметове не са знаели, че определени имоти са собственост на държавни институции и фирми. Трагедията в Елените пък постави интересени въпроси за собствеността на парцелите около и върху заличеното корито на реката, както и на склоновете над селището. Един от ключовите въпроси за изчезващите градинки, градоустройството и презастрояването не само в София, но във всички градове в България е изненадаващата частна собственост на междублокови пространства, градинки и места иначе предназначени и отдавна използвани за инфраструктура, училища и публични пространства.
С други думи, собствеността на земята е важен аспект засягащ много публични дебати ставащ често неразбран и настрана. Част от причината за това е огромното количество на данни, ниското качество на източниците и липсата на публичност на първоизточника – имотния регистър
Затова преди няколко месеца седнах и изготвих картата на собствеността на няколко български града. Исках да видя кои градинки са частни, кои реки са държавни, кои поля и места за инфраструктура са останали общински или вече са в частни ръце с цел застрояване. Наскоро реших, че ще е полезно да публикувам картата. Това обаче беше отново техническо предизвикателство отново заради огромното количество информация, качеството и принципът на който изготвям всичките си визуализации.
Картата ще намерите на govalert.eu/landown. Препоръчвам преди да я разгледате да се запознаете със секциите в тази статия, защото ще отговорят на почти всички въпроси за самата карта и какво показва. Други подобни карти ще намерите на opendata.yurukov.net/govbg и govalert.eu.
За целите на този текст е възможно да използвам думите парцел и имот в един и същи смисъл. Имот може да има значение и за апартамент, офис, къща или друг вид сграда. В случая за избягване на тафтологии ще използвам в смисъл конкретно на парцел.
Доколкото по-нататък обсъждам качеството на данните, картата почти сигурно не показва реалното положение. Причината е не само в наличността на данните, а и че много имоти са с неизвестна собственост. В този смисъл и както винаги, картата следва да бъде начална точка за проверки, търсене на информация и задаване на въпроси, отколкото като източник на фактическо положение. Данните от кадастъра са свалени на 13-ти ноември 2025, а от общински и държавни регистри – в рамките на ноември.
Когато споменах в социалките, че ще публикувам нещо такова, се появи критика, че това ще е възможност за измамници да се възползват и да крадат земя от частни лица и институции. В действителност, подобно на достъпа до нотариалните актове, измамниците почти винаги имат вече тази информация, както и вътрешен източник и достъп. Често ограбването на общински имоти става със съдействие на общинския съвет и служители в общината. Кражбата на частни и държавни имоти става с корумпирани съдии и нотариуси. Липсата на прозрачност е тази, която позволява в голяма степен всичко това. Също липсата на работеща прокуратура.
Източници на данни
Като основа използвах отворените данни от кадастъра. Те имат своите проблеми, един от които е именно с точността на данните за собствеността. Причината е, че доста сделки не обявават сменена собственост в кадастъра. Доколкото в повечето случаи това би засегнало смяна на записа за крайния собственик, виждаме как приватизация и одържавяване може да не бъде отбелязана като такава.
Въпреки споразумение за обмен на данни между кадастъра и имотния регистър – способ за взаимна работа, който принципно е абсурден като концепция – изглежда кадастъра използва достъпа си до данните за собственост единствено за административни операции, а не да приведе отворените си данни в нужното качество. Това е най-доброто обаче, което имаме като за начало и все пак се радвам, че въобще съществува, особено на фона на напъните за по-малко прозрачност и как под прикритието на протестите срещу бюджета и дърпането на уши от Пеевски на министри, една марионетка на ГЕРБ в кабинета всъщност затри критичен елемент на публичност на имотния регистър с оправданието. Оправданието му е, че така борил имотните измами, но практически всички юристи, нотариуси и журналисти обявиха, че прави точно обратното с крайна цел спиране на журналистически разследвания.
Концентрирах се върху 25 български града – Благоевград, Бургас, Варна, Велико Търново, Видин, Враца, Габрово, Добрич, Кърджали, Кюстендил, Ловеч, Монтана, Пазарджик, Плевен, Пловдив, Русе, Смолян, София, Стара Загора, Търговище, Хасково, Шумен и Ямбол. По-нататък обяснявам защо не можах да покрия в детайли цяла България. В повечето взех самото землище на града, но където виждам свързани квартали и села добавих и тях. Така получих 1095933 парцела.
За да коригираме данните, трябва да черпим от други източници. Започнах от данните на АППК, където имаме над 1000 търга от последните години. Презумпцията там е, че щом един търг е успешен, значи имотът вече е в частни ръце. Ако не е успешен, значи все още е в държавната фирма или инстритуция. Доста от търговете са за жилища, офиси и сгради. Някои въобще не споменават идентификатора на имота. Има и имоти, които са имали няколко неуспешни търга. Намерих един с два успешни търга, което говори, че спечелилият не е платил за имота. Няма как да знаем дали и колко още такива. Приемам, че след търговете земята е била сменена, както и че споменати там имоти не са продавани без търг. Също така не разглеждам имоти, които са отбелязани правилно в кадастъра. С тези презумпции обаче намерих 71 имота, които са минали в частни ръце и 13, които предполагаме, че са останали в държавни. Т.е. 84 имота, които много вероятно са отбелязани грешно в кадастъра.
На база тази и следващите корекции ще видите тези имоти в новия си цвят – например при успешен търг парцел маркиран като държавен в кадастъра ще се вижда като частен в моята карта. Тогава в информацията към този парцел ще виждате защо и линк към източника.
След това се обърнах към общинската собственост тя е пръсната и разнородна. Често трудна за сваляне и обработка. Отне ми значително време да сваля данните от София, Пловдив и Варна. Започнах да обработвам и останалите 22 града, но често или липсва регистър, или липсват данни за идентифициране на имотите. Пример е Бургас, където макар да има регистър, той не позволява по никакъв начин да се разбере за кои имоти всъщност става дума. Има предвидена функция за идентификатор, географски данни и прикачени документи, но липсват навсякъде. Именно за това лошо качество на данните говорих в началото и доколкото за други има бюрократично или обективно обяснение, в случая с общинската собственост най-често става въпрос за умишлено прикриване.
Подобно е положението в много други общини. Обработвам ги една по една и скоро ще обновя картата с нова информация. Публикувам я преди това, защото очаквам сравнително малко нови данни и съответно корекции за по-малките градове. В София „поправих“ собствеността на 3738 парцела, което е 0.96% от всички. В Пловдив – 239 или 0.62% от всички в общината. Във Варна – 1497 или 1.88% от парцелите.
Това не са всички общински имоти, а само тези, които сметнах за сгрешени в кадастъра. Също така не значи, че почти 1% от територията на София е сгешена, тъй като някои от парцелите са много малки. Не на последно място, данните в самите регистри са под въпрос, защото как се поддържат не е много ясно. Общинската собственост е чест източник на измами и схеми, особено от страна на общински съветници, чиновници и свързани с тях лица. По времето на Фандъкова, например, точният списък е бил изключително ревностно пазена тайна дори в рамките на администрацията. Това означава, че като правило липсват технически и организационни механизми тази информация да се публикува коректно и автоматично.
Това, което ни липсва като данни, е собствеността на държавни и общински фирми. Много години имаше обещания за такъв регистър, но не видя бял свят. Това изглежда е отчати лоша организация, отчасти нужда от продължително усилие на иначе кратковременни кабинети, отчасти чадър над многобройни схеми и точене на публичен ресурс по места, но също и факта, че изглежда много институции всъщност не знаят къде какво притежават.
Бихме могли да използваме информацията в АППК за отдаване под наем. Някои от тях са на държавни фирми. Като правило тези обаче се отнасят за офиси и сгради и няма яснота дали земята под тях е на същата фирма. Бихме могли да използваме решенията на Министерски съвет за промяна на предназначение на имоти, одържавяването или приватизацията им – добавих всички тези за София, Пловдив и Благоевграда в картата ми с документите за градоустройството. Оказва се обаче, че не е ясно колко от тези решения са изпълнени. Пример е решението за 12 имота в София да се прехвърлят на общината за изграждане на линеен парк, от които областния управител прехвърли след много време едва два.
Друг косвен индикатор би могъл да бъде списъкът с 4400 имота на Желязков. Там наистина има инфорамция коя държавна фирма какво държи и с какво кабинета би му се искало да закърпи невъзможния бюджет. Оказва се обаче, че данните са също крайно ненадеждни. Това не е учудващо предвид изписаното до тук и методът за събиране на инфорамцията първоначално „на крак“. Впрочем, след като списъка „изчезна“ не са публикували нов въпреки уверенията, че работят по такъв. Отказват да отговорят защо. В сега известния списък обаче намираме парцели, които са вече минали търгове и са продадени. Преглеждам отново данните за такива несъответствия и ще преценя дали има смисъл да се използват за тази цел. Вероятно ще трябва да прегледам повечето един по един. Това обаче би покрило само описаните като „отпаднала необходимост“ имоти, а не всички на съответните фирми.
Бих могъл, разбира се, да мина всички държавни фирми от регистъра на АППК и да извадя собствеността на всички 307 предприятия от Имотния регистър. Това би отнело значително време и ресурс предвид таксата за такава операция, възможни дъщерни фирми и прочие. Дори тогава не бихме имали цялата картина, тъй като немалко имоти не са с вписана собственост и дори понякога липсват документи за собственост.
Разбира се, всичко това следва да бъде излишно. Задължително трябва да имаме регистър на държавна и общинска частна и публична собственост, както и на такава на компании с над 50% държавно и общинско участие. Следва данните от имотния регистър да бъдат свободно достъпни без личните данни на частни лица и да бъдат обновени в съответните записи в отворените данни на кадастъра.
Ефект от тази липса на прозрачност и неточности в регистрите сега ще видите доста собственост на държавни и общински фирми като частна такава. В известен смисъл следва да бъде такава, защото въпреки формалните правила за използване на публични търгове през съответната агенция, всъщност нищо не спира борда на дадено ЕООД да продава имотите си пряко или прикрито чрез продажба на дъщерни фирми. Подсъдимо би било, но в определени случаи самата операция не би била обратима, а виновните могат да са спокойни при така услужлива и опъваща чадъри прокуратура.
Техническо изпълнение
Използвам Leaflet с d3js както винаги. За базов слой използвам OSM със стил от Carto и сателитните снимки на Google. За обработка и обръщане на формати и създаване на tiles използвам mapshaper и QGIS.
В повечето си проекти зареждам данните директно и ги визуализирам директно в browser-a. Затова и 3D картата или тази с документите е толкова тежка и бавна понякога. Това обаче ми позволява да филтрирам в реално време, да се клика за повече информация за конкретен обект и прочие операции. В този случай говорим обаче за гигабайти, което е невъзможно да се обработи в реално време на почти всички устройства.
Класическия подход е да се вдигне една GIS система отзад, която да кешира слой с данните и когато някой натисне някъде, с отделни заявки да се зарежда информацията. Това изисква значително пространство и отделен сървър, който да обработва заявките. Това правят кадастъра, всички GIS системи на общините (където въобще има). Основна задача когато изготвям визуализациите си обаче е да са портативни. Тоест да няма сървърна част, която динамично да изготвя всичко. Използвам само статични ресурси, които лесно да може да се свалят локално или прехвърлят другаде. Това означава първо, че практически липсват разходи за сайта, но най-вече, че не се изисква специализиран софтуер и поддържка. Най-вече обаче значи и че картите и графиките ще продължат да съществуват дори да ги изоставя.
Затова се обърнах към vector tiles, които позволяват хем статично зареждане, хем може да се стилизират в реално време според филтриране – например да се скрият всички държавни парцели. Генерирах ги използвайки две node библиотеки – geojson-vt и vt-pbf. Първо опростявам геометрията където не е нужна голяма точност (например при по-малко увеличение), а после ги режа на tiles, които да се зареждат.
Това създаде друг проблем. Доколкото при голямо увеличение (над 15) картата да работи добре, при отдалечаване се зарежда твърде много отделни пацели във всеки квадрат. Тъй като при отдалечаване на картата трудно се различават така или иначе отделни парцели – освен най-големите – минах на растерни tiles. Тях генерирах на база същите данни с QGIS. Тъй като не може да се клика на отделни парцели и поради спецификата на обръщането на снимки, за да не се виждат празни линии межди парцели от един и същи тип ги слях с mapshaper. Все пак запазих само данните за отделни градове поради големият обем данни при това увеличение. Ето, например, Смолян. Вижда се границата на пацелите, които съм показал.
При още по-голямо отдалечение, когато виждаме вече цели области, размерът на слоя стана доста малък при растерно изображение. Затова се пробвах да извадя снимки на цялата страна. Така виждаме снимката в началото. При промяна на увеличението на картата се зареждат различни източници – векторни, растерни и цялата страна. Отдолу ще се покаже каратко съобщение какво виждаме и кога може да кликаме на отделни имоти. Ето същото място на Смолян при отдалечаване. Вижда се землището на Бостина и земите около Пампорово нагоре.
При промяна на увеличението на картата ще видите освен съобщение, промяна и в легендата. С натискане на категориите ще може да скриете някои от тях. С бутона наподобяващ карта вляво горе може да смените между административна карта на OSM или сателитна на Google. Сега търся начин да взема ортофото картите от кадастъра. Ето например карта на централната част на Бургас с отбелязани частни парцели.
Бутона над него е за промяна на прозрачността на слоя с имотите. С повече натискания се увеличава на стъпки между 20% и 100%. Най-отдолу се извежда информацията за картата с различни линкове. Ще добавя тия дни и бутон за локация и търсене на адреси – да довежда картата до местоположението на гледащия я, както и да се намират адреси градове директно. Тук виждате изглед на Странджа при 40% прозрачност на имотите.
При отваряне на всеки парцел ще виждате собствеността му според кадастъра, друга информация за същото, ако съм я открил, кадастрален идентификатор и линкове към източници като КАИС и АППК. Макар конкретния собственик – конкретна община, фирма или частно лице са публикувани без разкриване на лична инфорамция, зареждането на тези данни статично би било твърде много. Би могло да се вложи като инфорамция в статичния слой, но пак ще стане твърде тежка картатам особено предвид, че за няколко клика ще са нужни данни.
Алтернативата е от страна на сървъра да има услуга, която да предоставя конкретния собственик при поискване. По-горе обаче обясних защо не съм го направил. По-важното тук е, че дори да покажа собственика според кадастъра, както беше обсъдено до тук Имотния регистър е отправната точка. Затова давам идентификатора и ако някой се интересува, може да плати лев да провери историята на въпросния парцел. Би било интересно да събираме тези справки на едно място. Вече имам няколко стотин по други поводи.
Конкретни казуси
Когато направих първата карта със София и ведната се забеляза как природен парк Пирин е собственост на държавата. Далеч не целия обаче. Виждат се много частни имоти доста навътре в парка. Може да се отриентирате ясно къде следва да минава границата на парка и как „инвеститорския интерес“ го окупира.
Аналогично във Варна исках да видя как стоят нещата с Алея първа и къщата на Копейкин. Тук виждате в червено всичко по алеята в Приморски парк, както и имоти зад нея. Вижда се и че в жк. Бриз нагоре почти няма общинска земя, с изключение на улиците.
Когато направих растерния слой на цялата страна, забелязах няколко неща, които ме накараха да мисля че съм объркал обработването на информацията или съм свалил нещо грешно. Първото шокиращо нещо беше, че половината планина Рила е всъщност частна. Виждаме го долу. Става въпрос за парцели 62685.10.1, 62685.10.2, 62685.50.3, 62685.45.1, 62685.46.1 и много други. Отблязани са като земеделска или горска земя и са собственост на „частни религиозни организации“. Разбирайте Българска православна църква. С изкючение на самите природни паркове, това е най-голямото непрекъснато парче земя собственост на няколко в България. Знаех, че имат доста земи около Рилския манастир, но мащабите ме шокираха. Това поставя редица въпроси, на които ще отговоря по-нататък.
На картата се виждат и доста „бели петна“ – липсващи райони, обикновено около села. Най-голямото е около с. Голец край Ловеч, с. Равнище край Правец (където също има липси), част от средногорието край Златица и Пирдоп и слоновете над Обзор и Бяла на морето. Виждат се и други странности като това долу – един вид линия от държавни имоти между Стара Загора и Казанлък простираща се от изток на запад до село Розовец. Става дума за десетки държавни имоти, които обаче на практика отрязват имотите над съседните села. В кадастъра се виждат едва когато човек увеличи значително. Търсете, например, парцели 05431.57.66 и 54314.238.3.
На горната карта се вижда и че доста села са отбелязани като съсобственост. В действителност, отделните парцели в тях не са отбелязани, а всичко е сложено наедно като „съсобственост“. Това е по-скоро правилото, отколкото изключението в България. Затова ако се чудите защо наследствената ви къща няма идентификатор и не може да я намерите, това е причината. Ето пример за с. Остра Могила в Стара Загора. Всичко е под КИ 54314.888.9901
Аналогично нещо виждаме и в планините около Чепеларе. Тук съм склонен да вярвам, че става дума за грешка, но не съм седнал да проверявам отделните парцели в Имотния регистър. Повечето, които разгледах са си наистина отбелязани като съсобственост и са всъщност иглолистни гори. Пример е 80371.202.42 от 1566 декара иглолистна гора.
Връщайки се на ниво град отново става интересна собствеността на парцелите около гребната база в Пловдив и неспирните опити да се застроят малкото останали зелени площи там. Оттатък реката, където искаха да правят нов канал, битката вече е загубена. С активните действия сегашния кмет и екипа му, градът се разпродава и презастроява още повече.
Защо е важно и какво трябва да се случи?
Описах няколко неща, които ми направиха впечатление. Подобно на картата за имотите на Желязков и много други, целта ми е да дам възможност на хора с местно знание, които ги е грижа за района им да си задават въпроси. Детайлите са налични, за съжаление, само за големи градове, но и общата картина помага, както видяхме в горните примери.
Най-простата употреба на картата е да проверите дали градинката, паркинга или полето край блока ви всъщност е частна собственост. Предвид изписаното до тук като методология, източници на данни и тяхното качество, това може да е само първа стъпка към по-нататъшно търсене. Препоръчвам тази статия, където описах миналата година как да търсим такава информация. Фокусира се върху София, но някои от линковете важат и за други градове.
Важно е да задаваме въпроси защо няма публичен регистър на общински и държавни имоти, както и какво всъщност притежават държавните и общинските фирми. Доколкото наистина последните като форма позволяват далеч по-голяма гъвкавост, всъщност най-често са средище на злоупотреби и източване на публичен ресурс. Именно имотите заедно с еврофондовете и бюджетните средства са основни източници за това.
Изискването сделките да стават само през АППК и с решение (в повечето случаи) на Министерски съвет е добра стъпка. Проблемът е, че практически липсва контрол при прокуратура и административен съд, които са в кюпа. Няма такова задължение и за общинските имоти и фирми. В действителност, прехвърлянето на имоти от държавата на общините понякога е схема за продажбата им на точно определени интереси. Причината е, че работата на общинските съвети се следи много по-малко, по-трудно е и се разбира от шепа хора. Вероятно затова почти всички от разпорежданията за прехвърляне на част от имотите с отпадната необходимост на общини отиде именно при кметове от ГЕРБ и ДПС пряко или непряко контролирани от Пеевски.
Казват, че светлината е най-добрия дезинфектант. Макар да имам забележки към тази максима, наистина е важно да разберем по-добре какво се случва в страната ни в мащаб, за да търсим отговори да настояваме за решения. Защото онези, които иска и вече я грабят ги знаят тези неща. Също работят неспирно в парламента, общински съвети, съдебни зали и тъмни офиси на нотариуси по нощите да прехвърлят и заличават следи. Работят и през една марионетка в министерски съвет, за да спрат разследванията, към които настоявам затваряйки публичността в Имотния регистър и блокират отварянето на данните ѝ.
Тази статия и картата имаха работно заглавие „Кой притежава България?“ В действителност не отговаря на този въпрос, а за го задава. Картата показва само каква територия вече не е в публични ръце. Доколкото повечето от описаните схеми крадат земя от наподозиращи наследници, най-големият грабеж именно е на публичен ресурс. Затова е добре да питаме кой всъщност държи даден парцел, гора, плажна ивица, природен парк, детска градина, езеро или река, кой го е позволил и кой прокурор е затрил преписката.
Новата сграда за Регионалната библиотека на Варна беше една от шумно популяризираните и мъчително потънали в забрава инициативи на предишната общинска власт на града. През 2015 г. се проведе популярен международен архитектурен конкурс, който събра 370 конкурсни предложения от 66 страни, оценени от авторитетно международно жури.
Междувременно през 2018 г. правителството осигури 43,2 млн. лв. от националния бюджет за община Варна, за да купи „Дупката“ в центъра на града от бизнесмена Георги Гергов. А реконструкцията на 3 километра от злополучния варненски булевард „Васил Левски“ през 2019 г. погълна 113 млн. лв. и се превърна в един от най-скъпите пътни проекти в републиката и непресъхващ извор на трагикомични гафове. За библиотеката по същото време, по изчисления на базата на проекта от 2018 г., бяха нужни около 35 млн. лв. за строителство и 5 млн. лв. за обзавеждане и оборудване. Но те така и не бяха намерени от Портних.
Конкурсът беше организиран от Община Варна със съдействието на КАБ – Варна и независимата архитектурна организация WhAT Association (WhATA)*. Конкурсната програма бе съставена след онлайн анкета, проучваща общественото мнение, нагласи и навици на четене, както и след многобройни консултации с общинските власти и с представители на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – град Варна, за техните нужди и изисквания.
Къде
За терен на бъдещата библиотека варненските власти определиха общинския паркинг до сградата на Община Варна заради ясната собственост и централното местоположение. Целта им бе да създадат съвременна библиотека в смисъла ѝ на нов тип културно пространство, която като „градска дневна“ да бъде разположена в сърцето на града.
Защо
Конкурсът трябваше да разреши дългогодишен проблем: въпреки че библиотеката на Варна е институция с над 130-годишна история, в момента колекцията ѝ от над 860 000 документа е разпръсната в 6 сгради в различни части на града. Конкурсът за нова сграда целеше да събере библиотеката под един покрив и да осигури безпрепятственото ѝ функциониране, като едновременно с това създаде ново активно обществено пространство.
Ключово послание
От обявяването на конкурса се използваше всеки повод да се подчертае, че бъдещата сграда трябва да демонстрира съвременно отношение към книгите и читателите и да излъчва едно основно послание: „Ние сме модерна, отворена и приятелска институция. Елате да прекарате свободното си време тук.“
Участници
Конкурсът бе обявен в началото на септември 2015 г. и в края на ноември събра 370 конкурсни предложения от 66 страни (около 90 от тях от България), които бяха оценени от международно жури.
Жури
Повечето членове на журито бяха архитекти от популярни студиа с международен опит в проектирането на значими обществени сгради и особено на библиотеки. В журито бяха включени също представители на КАБ – Варна и главният архитект на града.
По време на журирането бяха поканени представители на Регионалната библиотека, включително нейната директорка Емилия Милкова, които даваха мнението си на „потребители“ на бъдещата сграда, без да имат право на глас или да влияят директно на процеса на журиране. Аналогична беше ролята на двама инженери, представители на КИИП (част „Строителни конструкции“ и част „Енергийна ефективност“), които успяха да прегледат разширената селекция от проекти и да напишат ключови препоръки и забележки за тяхната изпълнимост, отношение към противоземетръсните правила в България, енергоефективност и т.н. Писменото становище на специалистите беше взето предвид от журито при разглеждането на всеки проект.
Победителите
Международното жури класира трима победители: младото холандско бюро Architects for Urbanity на първо място, българите от I/O Architects на второ, а на трето – проекта на Spatial Practice от Хонконг. Определени бяха и 2 поощрителни награди: на Stewart Hollenstein от Австралия и на PLUSR Chitecture от Гърция.
Конкурсът носеше духа на времето си, с всичко добро и лошо от това време. Тогава в България все още се градеше доверието към тази най-лека конкурсна форма – отворения, анонимен, едноетапен и безплатен конкурс, който събира стотици участници, хиляди човекочасове архитектурен труд, но не дискриминира никого и дава шанс на младите архитекти, както и на специалисти без опит и реализация.
Проектите финалисти в архитектурния конкурс
Една нова библиотека винаги е привлекателна архитектурна задача – още от времената на Франсоа Митеран. През 2015 г. конкурсът за варненската библиотека носеше в себе си оптимизъм и ентусиазъм – наивния оптимизъм на много хора, че властта е разбрала смисъла от архитектурното състезание, а добрите конкурсни практики развиват не само конкурсната култура в България, но и работят за качествена съвременна архитектура и градска среда, разказвайки истории с щастлив край.
А Варна и тогава, и сега има нужда от история с щастлив край.
Но не конкурсът е темата на тази статия.
Проектът накратко
През 2015 г. проектът победител бе избран единодушно от международното жури. Той е неделимо свързан с конкурсната локация, съобразен със заданието и отразява напълно контекста на мястото.
Сградата е на шест етажа, с три подземни нива за паркиране за 300 автомобила, които имат самостоятелен достъп и обслужват голяма част от централната зона на града. Предвидено е библиотеката на Варна да разполага с най-новите технологични въведения, да има 30 места за зареждане на електроавтомобили, велостоянки за 200 велосипеда, както и 24-часова система за връщане на книги. Освен библиотека, сградата представлява и културен център – с амфитеатрална зала с 200 места, 6 помещения за провеждане на събития, картинна галерия на партера, както и редица по-малки помещения за извънкласна дейност и различни прояви. Проектът предвижда обществено достъпен атриум по цялата височина на сградата, който да събира всички, включително деца и младежи, които да прекарват свободното си време там в общуване, четене на книги или работа.
Коментари на журито за проекта победител (сп. „Архитектура“, 2016)
Трине Бертхолд, партньор в schmidt hammer lassen architects, Дания:
Проектът има убедителен разрез: огромна рампа с книги се развива на стъпки през библиотеката. Движението в разреза се възприема като приветлив жест и приканва града и посетителите да влязат в библиотеката. Мащабът на сградата е съобразен с околните сгради, а сградата на Общината остава най-високата точка в района.
Матя Бевк, съосновател на Bevk Perović arhitekti, Словения:
Идеята на проекта е за голяма читалня, която се развива напряко, през целия обем на сградата. Цялата сграда е организирана именно около тези стъпаловидни пространства читални. Те са сърцето на библиотеката – една дневна за посетителите. Сградата има потенциала да създава богат и сложен вътрешен живот, като едновременно с това остава визуално семпла.
Калоян Еревинов, водещ архитект в Zaha Hadid Architects, Китай:
Проектът предлага впечатляващо интериорно решение, отваряне и свързване на центъра на библиотеката с външното пространство. Доминиращият разрез осигурява визуални връзки през сградата и позволява на естествена светлина да достига в дълбочина на обема.
Петр Лешек, съосновател на Projektil architekti, Чехия:
Чиста схема, подходяща за всяка главна улица. Има силно присъствие, но в същото време не доминира над заобикалящата среда. Ще оживи сериозно главната улица. Иконична сграда, но едновременно с това въздействаща на едно деликатно ниво.
Анета Булант-Каменова, съосновател на Bulant & Wailzer, Австрия:
Характерно вътрешно пространство, с възможност за гъвкаво използване и общуване на посетителите. Архитектурата е ясно изразена, неутрална спрямо околната среда, с визуална връзка между външното и вътрешното пространство.
От своята конкурсна фаза до финалното решение с разрешение за строеж проектът остава максимално близко до конкурсната идея, включително визуално, като се съобразява с всички бележки на журито. Това е постижение, за което проектантите трябва да бъдат поздравени.
В любопитен момент се намира обществото ни днес. И това е така от няколко години. Идеята за прогрес изглежда напълно изчезнала. Въобразяваме си, че сме достигнали някакво ниво и можем да продължим напред, но не! Във всяко нещо, по всяко време напредъкът може да бъде оспорен и мигновено скачаме бодро назад, зачерквайки години бавно и мъчително развитие.
Нещо повече. В днешните времена на социални балони и умиращи авторитети имаме реална криза на доверието в експертността. Протестира се за всичко. В резултат, освен че успешно блокираме безумства в градската среда, също толкова успешно стопираме почти всичко ново, както и крехките, нефелни опити за реформи. Така имаме постоянни дребни информационни бури и скандали, но малко реална промяна, а управляващите стават заложници на общественото мнение и все по-често се чувстват парализирани да прокарват смели визионерски решения.
Новият архитектурен популизъм
Още през 2011 г. в текста си „От плурализъм към популизъм“ холандският архитектурен теоретик и критик Барт Лутсма пише:
Архитектурата се промени: от професия, която правеше обществени сгради, социални и масови жилища, публични пространства, градоустройство и дизайн в служба на по-голяма част от населението във все по-конкретен и вгледан в себе си нишов пазар, обслужващ предимно бизнеса с недвижими имоти, който вече има повече общо с медийната индустрия, отколкото с обществено отговорни задачи.
Лутсма развива теорията за възхода на „пазарния популизъм“, дефиниран от Томас Франк през 2000 г., като част от процеса на индивидуализация и доминиращата парадигма на свободния пазар. Той определя популистите като онези, които се опитват да достигнат до „обикновените хора“, като реагират на техните икономически и социални тревоги чрез „здрав разум“.
Новият архитектурен популизъм обаче добавя още няколко щрихи към този иначе строен икономическо-политически образ на „пазарния популизъм“. Защо? Защото
от 2011 г. до днес социалните мрежи се развиват главоломно и допълнително усложняват отношенията на архитектурата с властта.
Свикнали сме да откриваме популизма в парламентарното ежедневие, около местни избори, както и за прикриване на корупционни практики. Изумително е обаче как той може да засегне нещо толкова безспорно като нова библиотека в третия по големина български град, който вече много години отчаяно се нуждае от такава.
Политиците и Facebook
На 15 декември 2023 г. става ясно, че Община Варна ще кандидатства за 100 млн. лв. от държавния бюджет за 2024 г. с близо 50 обекта, които са от стратегическо значение за развитието на града. „В Общината заварихме липса на проектна готовност. Имаше твърде малко проекти на етап разрешение за строеж“, коментира тогава Благомир Коцев. Новата библиотека е едно от тези изключения – с наличен технически проект и разрешение за строеж. На 20 декември се оказва, че тя е сред „големите проекти, които най-после ще се случат във Варна“ с предвидени 5,5 млн. лв. за поетапно стартиране на строителството.
През януари обаче темата „Да има ли нова библиотека във Варна?“, „Това ли е мястото?”, „Сега ли е моментът?“ е активирана в онлайн дискусии в социални мрежи и Facebook групи.
Мине – не мине време, и се претопля темата за нова библиотека на Варна. Или по-точно абсурдният проект да се застрои една от малкото останали градинки в центъра на Варна.
Моите колебания са дали реализирането на този скъп проект ще запълни липсите в културната инфраструктура във Варна. Това ще е дворец на книжното тяло, а дали книжното тяло е нещо с бъдеще? Трябва да си отговорим на въпроса дали искаме да създадем такъв дворец.
Като продължение на предложението си за обществено обсъждане на темата, на 5 февруари 2024 г. варненският кмет Благомир Коцев призова във Facebook своите съграждани да изкажат мнението си дали и каква нова библиотека да получи градът. Там той разумно отбелязва, че
Мястото, където е предвидена да се реализира библиотеката, не може да бъде променяно. То е градска градинка и зелена площ точно до сградата на Общината. Това означава, че ще загубим няколко големи дървета и част от зелените пространства, преди да ги изградим наново, тъй като това е част от проекта.
Дебатът започва директно в социалната мрежа, а кметският пост бързо получи близо 1000 коментара.
За всеки страничен наблюдател ситуацията е съвършено необяснима.
Как е възможно след девет години усилия, започнали в пълен обществен консенсус, след хиляди часове работа на десетки експерти, след международно акламиран конкурс, който приключва без обжалвания и с категоричен победител, след похарчени близо 1 млн. лв. за конкурс, награди и проектиране, при наличието на готов архитектурен проект, неделимо обвързан с една точно определена локация, направен с желание и ентусиазъм и получил разрешение за строеж преди шест години, новата библиотека на Варна отново да бъде под въпрос? При това в ситуация на възможно държавно финансиране.
Това е може би единственият проект на Община Варна, който беше надпартиен и подкрепен от цялата общественост. Ако се загуби насъбраната енергия и свършената до момента работа, това ще е лош сигнал за всяко следващо начинание,
казва в интервю от 20 януари 2024 г. пред „Дарик Варна“ архитект Александър Минчев, един от проектантите на новата библиотека – и е напълно прав.
„Варна има нужда от съвременна библиотека“
беше мотото на архитектурния конкурс през 2015 г. Днес, струва ми се, повече от всякога, Варна има нужда и от мислещи хора, от отговорни експерти и от власт, която не се страхува да вземе стратегически решения, да застане открито зад тях и да ги доведе докрай. Включително да построи една библиотека и най-после да разкаже една история с щастлив край от Варна.
* Авторката участва в организацията на международния конкурс за нова библиотека във Варна (2015) като част от независимата архитектурна група WhAT Association (WhATA). WhATA са автори и на заданието за конкурса. В тази връзка тази статия не е безпристрастна.
Статията е в памет на Емилия Милкова, дългогодишна директорка на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ във Варна и двигател на конкурса за нова сграда на библиотеката в града.
В третия по големина и икономическо значение град в България, Варна все повече се налага общественото мнение, че общината е обречена да бъде вечен заложник на управляващата Сглобка между ГЕРБ…
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
