Tag Archives: апи

След iOS 11 mobile-only е все по-възможно

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/ios11/

В края на септември Apple пусна на вода новата версия на мобилната си операционна платформа. И едва ли щях да пиша нарочен пост за това, ако най-значимият белег на iOS 11 някак не остана подценен, вероятно защото е свързан с философията на платформата по отношение на посоката на развитието ѝ, а не с поредните технологични характеристики. А iOS 11 е крайъгълен камък не защото впечатлява с кой знае каква нова визия или подход, а защото дава заявка за пълноценна, самостоятелна операционна система и изглажда пътя към mobile-only работата. Като блести най-вече на iPad – даже не просто блести, а започва да ти се струва, че направо все едно iPad се е преродил отново.

Признавам, че темата ме вълнува, защото си мечтая един ден (и се очертава да е скоро) да не си купувам повече лаптоп, а таблетът да е всичко, което ми е нужно за да върша работата си пълноценно и удобно. Все още не мога да си го позволя, защото има няколко неща, които не мога да свърша с iPad, но те остават все по-малко и по-малко.

Експериментирам да работя само с iPad от години насам, но нищо не ми е давало такава увереност, че един ден това ще е възможно, както промените, които донесе iOS 11.

Всъщност най-голямата благина, която ми дава работата с iPad е… концентрация. Което от своя страна ми носи по-голяма ефективност и съответно повече удовлетворение. Личи от няколко версии насам, като очевидно е мислено отдавна, че многозадачността в iOS е планирана да е далеч по-грижовна към концентрацията в основната задача, с която се предполага да съм зает в момента. Всички други мобилни и десктоп платформи сякаш изпитват перверзно удоволствие да разфокусират вниманието ми с всевъзможни нотификации, чието озаптяване до приемлива норма изисква екстра усилия, които трябва да бъдат положени, за да може човек да свърши нещо. Затова, особено когато пиша или чета внимателно някакъв текст или код, концентрацията ми е ключова, и често в такива моменти предпочитам iPad-а си пред компютъра.

С появата на iOS 11 многозадачността е под още по-голям контрол – като отново най-невъзмутимо мога да продължа да си бъда фокусиран в най-важното, което правя (еднозадачният режим винаги ми е най-любим), но имам и гъвкавост, с която мога да си поделя екрана с други задачи или да оставя комбинации от различни приложения върху един екран „залепени“ и на background с не повече от две докосвания. А това е голямо облекчение в ежедневието с таблет. Това заедно с появата на Dock и усъвършенстваните Split View и Slide Over функционалности ми дава не просто почти пълноценно десктоп усещане, ами изцяло ново такова, което намирам за много по-удобно и ергономично. За което помага и едно приложение, което от скоро е собственост на Apple, но иначе не беше тяхно, а именно Workflow, но за него някой друг път. Сега само ще кажа, че веднъж като го вкусиш и повече не можеш без него.

Другият голям бонус (още от iPad 1, всъщност) е мобилността и факта, че с едно зареждане на батерията мога с часове да работя напълно автономно и безгрижно. Тук с уговорката, че при дълга работа с iPad, особено на бюро, предпочитам да пиша с реална клавиатура – ползвам класическата Apple Magic keyboard.

Някои от тези неща с iPad Pro и наличието на pensil, който пък отключва и други функции, са още по-секси, но понеже нещата на Apple не само работят добре, ами работят и дълго с години, и могат да носят доста време всички обновявания на платформата, текущият ми iPad e още твърде пълноценен за да го сменям с Pro. Но ще държа темата отворена, защото mobile-only подхода ще продължи да занимава вниманието ми и занапред и имам какво да разкажа за няколко различни направления.

И понеже като напиша нещо за Apple, обикновено следва хейт и легенди как с едни други платформи било по-гот – приключвам този текст с едно от любимите ми шеговити клипчета на Apple по въпроса 😉

Какво искат каталунците? (Част 1)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-1/

Този текст няма как да е кратък, защото се налага да ви разходя из историята на Иберийския полуостров и да обърна внимание на няколко ключови факта, които ние, българите, или не сме учили в училище, или те са били споменати бегло, доколкото нямат отношение към нашата история, но имат тежест и значение за днешната ситуация в Каталуния. За мен простичкият отговор какво искат каталунците е наистина адски ясен, но за съжаление чувстителността на съвременния човек към непоколебимите принципи, около които е изградено общството ни, е твърде притъпена и тези прости и принципни отговори все не са ни достатъчни. Иначе казано някъде в последните абзаци на втората част на този текст ще споделя тези уж, очевидни неща, които проумяваме толкова трудно.

Пиша този текст, защото у нас (включително в уж реномирани издания) се публикува обикновено само част от истината и предимно тази на Кралство Испания. Това донякъде е обяснимо – за българите Испания е една от посоките, които олицетворяват Европа. Достатъчно българи говорят испански и следят испански медии, но каталунският у нас е екзотика и информация за другата гледна точка стига или чрез преразкази от испански медии, или другоезични такива. И тук е част от проблема – каталунската позиция рядко достига до националните испански медии в чист вид, а каталунските медии, които излизат на английски, испански или друг език, са с твърде скромна публика, за да бъдат забелязани.

Затова все по-често попадам на притеснени познати, които се питат “Какво точно се случва?” и “Какво толкова искат каталунците?”.

На 1 октомври предстои референдум за независимост, който Испания твърди, че е незаконен. Само че това не е точно така. Референдумът беше узаконен чрез сложен процес от закони и процедури през последната година и половина от Парламента на Автономната област Каталуния. Това, което е дискусионно, е дали целият този процес и новопретият закон за този референдум са ОК – и понеже той беше приет буквално преди дни, Конституционният съд на Испания го суспендира за неопределено време, докато успее да си изясни ситуацията (или поне това е официалната теза). И това е спор за юристи.

Оттук следват няколко проблема – референдумът е вече насрочен (и не е незаконен, а само суспендиран). Тезата, че е незаконен, е любима на испанските медии и на премиера на Испания, Мариано Рахой, който си я повтаря от години и при предишните опити за референдуми. Всички останали я папагалстват. По-големият проблем е, че Конституционният съд на Испания напоследък суспендира почти всичко, което излиза от Каталуния, включително суспендиран е основният закон на автономията от 2010 (по-точно поправките в него, нищо че те са гласувани както от Каталунския парламент, така и от Испанския). Но за това малко по-късно…

Каша има. Тя е голяма, но се обяснява простичко… Нека преди това обаче се разходим из историята на тази част на света.

Ако не си падате по историята и не държите да сте наясно с крайъгълните моменти в миналото на Каталуния можете да отскочите направо към съвремието и втората част.

Графство Барселона

На Иберийския полуостров след VII-VIII век, след постепенното отблъскване на маврите започват да се появяват множество кралства и графства. Във времето те са се обединявали (предимно след женитби между техните владетели), враждували са, влизали са в различни конфигурации под нечия корона, а някои са били едновременно и част от някакво обединение, но и са запазвали някаква независимост.

Историята на каталунците е свързана предимно с графство Барселона и Арагонската корона. Графството в най-близка степен отговаря на днешната територия на автономната област Каталуния. За времеви репер на появата му се счита 801 година (или началото на 9 век), което го прави една от най-старите частички от пъзела, които сглобяват днешна Испания. Само едно друго кралство е по-старо – Астурия – с едва около 80 години.

IХ – XI век

Отблъсквайки маврите (по това време днешната територия на Испания е била ислямска), Карл Велики (същият, който днес считаме за създател на френската и германската монархии и едва ли не прародител на Европа) се сдобива с Барселона през 801 година, а малко по-късно – и с Тарагона и Валенсия. Около столетие по-късно (през Х век) графовете на Барселона вече са независими и наследствени владетели и чрез множество бракове помежду си са успели да присъединят повечето каталунски графства и да разширят сериозно влиянието си в региона.

ХII век

Най-старото открито историческо писмено споменаване на каталунци (в смисъл на етнос) и Каталуния (като географско обозначение) е в документ, за който се счита, че е написан между 1117 и 1125 година.

През второто столетие на века Арагонската кралица се жени за графа на Барселона и така техният син наследява както графство Барселона, така и Кралство Арагон, и занапред историята на каталунците е свързана с т.нар. след този момент обединение Корона Арагон, което освен Арагон и Барселона, до ХVIII век ще включва и кралствата Валенсия и Майорка. Езиците, които са се говорели тогава там, са арагонски, каталунски и латински.

Днес най-вероятно бихме определили държавното устройство на формированието Арагонска корона като конфедерация, а постепенно то се превръща в нещо като средиземноморска империя, предвид че мореплаването се превръща в основен бизнес и военна мощ.

Междувременно между ХII и ХVIII век Кастилската корона ще обедини кралствата Астурия, Галисия, Леон и Кастилия.

ХIII век

Каталуния развива сложна институционална и политическа система за разпределение на властта между краля и интересите на съсловията. През 1283 г. в Каталуния законодателната власт преминава в нещо като първообраз на парламент (наричат го Corts Catalanes или Cort General de Catalunya) и действа в Барселона до ХVIII век, когато Каталуния губи автономията си.

Този орган реално твори законодателството (разписват го като Constitucions catalanes), по което се управляват Кралство Арагон и Графство Барселона. Обърнете внимание, че всичко това е само няколко десетилетия след Магна харта.

Първообразът на правителство пък се нарича Consell de Cent, което означава нещо като Съветът на стоте, защото толкова са били членовете му. Постепенно обаче този съвет губи тази роля, като му остава само ролята да избира членовете на общинското управление на Барселона.

ХIV век

През 1359 г. се появява следваща надстройка на политическата система в Каталуния, обусловена от необходимостта да се събират и разпределят данъците. Наричат я нещо като постоянно представителство или Diputació del General или Generalitat и към нея с времето се измества политическата власт. Днес така се нарича локалното правителство на автономната област Каталуния.

За да не прекалявам с всичко това, ще спра до тук, но ако ви е интересно, потърсете за Reial Audiència i Reial Consell de Catalunya, Conferència dels Tres Comuns, Junta de Braços, Tribunal de Contrafaccions и ще ви падне шапката, когато откриете зад тези институции първообразите на това, което днес бихме нарекли Върховен съд, да кажем съвещателни органи за съгласуване на действията на различните власти и дори нещо като първообраз на съд за гарантиране на индивидуални и граждански права. Забележително институционално строителство и то през ХIII-ХVIII век!

Разказвам всичко това не за друго, а защото една от адски популярните атаки по това имат ли или не основание каталунците да твърдят, че са имали собствена държава, е нещо като “Абе, мани ги тея, били са там някога едно племе пирати-разбойници!”…

ХV век

Кастилската корона и Арагонската корона се обединяват след брак между престолонаследника на Арагон и кралицата на Кастилия. Короната на Арагон през това време е в своя пик на могъщество като владее големи части от днешна източна Испания, южна Франция, Балеарските острови, Сицилия, Корсика, Сардиния, Малта, Южна Италия и части от Гърция (дори за кратко и Атина). Столицата по това време даже е била в Неапол, защото Сарагоса (днешната столица на област Арагон) е твърде встрани от центъра на владенията на тази средиземноморска “империя”.

Междувременно е написан (на каталунски) Consolat de mar, който представлява един от най-старите опити за установяване на юридическа рамка за морско и търговско право. Във Валенсия (която е част от Короната на Арагон) е отпечатана първата книга на Иберийския полустров.

ХVI век

Арагон и Кастилия присъединяват и кралство Навара (останало независимо до 1513 г.) и това се счита за началото на кралство Испания. Моля, обърнете внимание – едва тук в нашата сага на сцената се появи Испания, уважаеми зрители и скъпи радиослушатели!

През ХVI и ХVII век Испания е една от най-могъщите държави в света, но още в средата на ХVI век започва да зрее криза, свързана с проблемите на роднинските бракове, понеже първите владетели на все още новото кралство Испания са Хабсбургите, които се женят предмно за свои братовчеди и племенници, за да остава богатството във фамилията. Така веднага след царуването на Карлос I (известен още и като Карл V) и синът му Филип (или Фелипе II) започват няколко години на нестабилност освен в религиозно-политически контекст, но и за това кой да наследи короната, понеже първородният син на Фелипе II е с психични отклонения и е отстранен от власт (после и убит). Цели 4 други негови деца умират още като малки. Следващият му син е чак от четвъртата му жена и е толкова мекушав и невзрачен по характер, че придворните го превръщат в играчка на манипулациите помежду си. Неговият наследник е същата трагедия и реално властта е в ръцете на приближен нему граф. И така стигаме до Карлос II, който е толкова зле ментално и физически, че мисли бавно, ходи трудно и е трябвало да бъде привързван с колани към трона, за да може изобщо да стои изправен без да падне (неговият баща е на 56 години при раждането му, а майка му е с 30 години по-малка и е племенница на баща му). Въпреки че формално се жени два пъти (едната му съпруга е внучка на Луи XIII, а другата е негова австрийска братовчедка), Карлос II не може да има наследници и след неговата смърт няма кой да наследи кралството.

Така стигаме до ключов крайъгълен камък – войната за испанското наследство – и е важно да уточним, че то включва освен Испания, колониите ѝ в Америка и Филипините, също и Южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано и част от днешна Белгия (тогава наричана Южна Нидерландия) заедно с малко от Северна Африка. Очевидно мераците са били отявлено нескромни.

ХVIII век

Основните заподозрени за наследници са с корени от Австрия и от Франция, но Луи XIV действа най-пъргаво и, пренебрегвайки някоя друга честна дума и подписано споразумение с Англия, директно изпраща внука си в Мадрид, заявявайки, че “няма вече Пиренеи”. Това вбесява Австрия, но без съюзници не смее да предприеме нищо, докато само година и нещо по-късно французите не се оливат в своята алчност и не окупират крепости в Нидерландия, които са буферни за доставката на роби и от които Англия има ключов интерес. Така Австрия и Англия решават да не позволят на Франция да се превърне в нова доминираща държава в Европа, подобна на империята на Карл Велики, и обявяват война на Франция (и Испания, доколкото през тази около година и половина на колебания тя се води френска).

Така от една страна Франция е нападната от Англия и съюзническите войски, а от друга австрийският претендент за испанската корона Карл (наричан още и Карлос III) нахлува в Испания с австрийски и английски сили. Нашите приятели, каталунците и арагонците, застават на негова страна, което се оказва историческа грешка.

Войната е сложна – води се на много места и се развива на приливи и отливи и за двете страни. В крайна сметка обаче умира австрийският император и понеже и той няма наследници, същият Карл, който претендира за испанския престол, се сдобива с австрийския, а това пък разколебава подкрепата на англичаните за него. В крайна сметка войната вече е омръзнала на всички, французите са дали много човешки жертви, Карл си има друго кралство и примирието се случва, като Филип V (внукът на Луи XIV) запазва испанската корона, но е принуден да се откаже от френската. (И до ден днешен ще намерите както французи, така и испанци, които да считат, че това не било законно – пуста алчност и имперски бленувания!). Испания губи своята част от Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Гибралтар и официално до днес е владение на династията на Бурбоните.

Барселона не се дава до последно, заедно с Майорка тя остава последната страна, която защитава интереса на австрийския претендент, а след като е подписано примирието Corts Catalanes (онзи същият парламент) решава, че трябва да продължат войната, за да съхранят Каталунската конституция и институции! Тук е редно да признаем, че този момент се преекспонира от някои каталунски историци, които твърдят, че това вече е битка за независимост от Испания. Формално е така, но няма как да сме сигурни, че аргументацията е била такава (независимост). Това решение на парламента може да е било провокирано от чисто търговски, политически или други съображения, за които историците тепърва ще спорят.

Барселона преживява тежка обсада, продължила година и половина в периода 1713-1714 г., но когато през април 1714 г. Бурбоните струпват 20-хилядна армия и на 30 август успяват да пробият защитата и да влязат в града, на 11 септември Барселона капитулира, след като са убити ключовите военни, ръководещи съпротивата. Каталунските лидери едва тогава предлагат преговори. Филип V отлага преговорите с един ден, през който насъсква войниците си да колят, насилват и отмъщават, но неговият пълководец, уплашен това да не ескалира в партизанска война, го разубеждава и се ангажира да уважава загубилия противник.

Така на 11 септември 1714 г. Каталуния престава да съществува, институциите ѝ са разпуснати и забранени, отнети са привилегиите и титлите на каталунския елит, забранени са събиранията и всякакви форми на обществени организации. Каталунският език е изцяло забранен не само в Испания, но и във Франция. Забранено е не просто да се ползва в официални документи, но и да се преподава. Филип V установява абсолютна монархия от френски тип и ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Каталуния, Валенсия и Арагон).

Днес този ден е Национален празник на Катауния (Diada Nacional de Catalunya) или просто La Diada. Странно е някак денят, в който си загубил независимостта си, да е националният ти празник, но ако попитате каталунците защо, много от тях ще се усмихнат многозначително и ще отговорят – за да помним, че имаме несвършена работа…

ХIХ век

Още през втората половина на ХVIII век в Каталуния започва сериозно развитие на индустрията, а в началото на ХIХ век и културен ренесанс около каталунският език. И до днес Каталуния е най-развитата индустриална и предприемаческа област в Испания.

След кралска абдикация испанският парламент провъзгласява Първата испанска република, просъществувала малко по-малко от две години, когато военнен преврат възстановява отново монархията на Бурбоните.

ХХ век

През 1931 г. резултатите от местните избори в Испания показват грандиозен успех за републиканските партии. Два дни по-късно е провъзгласена Втората испанска република, а кралят бяга в изгнание. Новата конституция установява свобода на словото и сдружаването, увеличава правата на жените, позволява разводите и ограничава ролята на Католическата църква в образованието и държавното управление. Знамето на Испания е сменено с трикольор от червено, жълто и виолетово, а испанските региони получават право на автономно управление. Каталуния първа договаря своята още през следващата година, Баските успяват през 1936 г., но останалите нямат този шанс заради започналата междувременно гражданска война.

Изборите през 1933 г. са спечелени от дясно-центристки и крайнодесни партии не без помощта и манипулациите на църквата, използвайки влиянието си сред силно религиозните испанци. Новата дясна коалиция, наречена Национален фронт, суспендира започнатите реформи. Левичарите са бесни и на 6 октомври 1934 огранизират обща стачка, покрай която нещата излизат извън контрол, след като миньори окупират столицата на Астурия, избиват местната власт и палят театрите и университета. Две седмици по-късно стачката е потушена от армията толкова жестоко, че са разрушени огромни части от града и са избити толкова хора, че командващият операцията генерал Франциско Франко се сдобива с прозвището “Касапинът на Астурия”.

На същия 6 октомври 1934 г. президентът на Каталуния Lluís Companys, юрист и лидер на партията ERC (Републиканска левица на Каталуния) повежда Каталунско национално въстание и провъзгласява Estat Català (Каталунска държава) в рамките на Испанската федерална република. Въстанието е потушено жестоко, с много арестувани и осъдени. Възприето е от дясното правителство в Мадрид като подкрепа на миньорите в Астурия и като опит за преврат. Lluís Companys е осъден на 30 години затвор, но излиза от затвора през 1936, когато поредните избори в Испания са спечелени този път от лява коалиция, нарекла се Frente Popular (Народен фронт), която възстановява и каталунското правителство. 

Политическата конфронтация в Испания обаче е безумна. Двете коалици вляво и вдясно нямат желание за сближаване на позиците, а центристи-балансьори не са останали. Отгоре на това вече е възникнала вдъхновената от идеологията на фашизма Falange Española – малка националистическа партия, която успява да спечели по-малко от 1% на изборите, но има над 40 хиляди членове.

Скоро се случва така, че фалангист убива антифашист, а като отмъщение неговата организация отвлича лидер на крайнодясно формирование, известен с това, че призовава “армията да спаси Испания от болшевиките, след като политиците не могат”. Десните обвиняват правителството за отвличането и в тази гмеж от политическа неразбория, поляризация и популизъм се случва планиран военен преврат, който започва с военно въстание в Мароко. Това е началото на испанската гражданска война между републиканците и националистите. Същият онзи “касапин” генерал Франко ще поведе разбунтувалите се срещу републиката генерали и с подкрепата на нацистка Германия, фашистка Италия и Португалия ще спечели войната. Само през първите няколко дни са избити над 50-хиляди души, озовали се от грешната страна на барикадата. Националистите избиват верните на републиката с обвинения, че са болшевики и комунисти. Левичарите и анархистите пък убиват заможни хора, свещеници и по-консервативно настроени с аргументите, че са “буржоа” и десни.

 Барселона е “лява” и прорепубликански настроена. Само през лятото и есента на 1936-та се счита, че там са загинали повече от 8000 души. Lluís Companys не успява да контролира града и след края на войната през 1939 бяга във Франция, но е арестуван през 1940 г. и нацистите го връщат на Франко. Изтезаван е жестоко със седмици, физически и психически. Осъден е на смърт в скалъпен процес, продължил по-малко от час. Разстрелян е на 15 октомври 1940 в замъка Montjuïc в Барселона като отказва превръзка на очите и успява преди изстрелите да извика “Per Catalunya!” (За Каталуния!). В смъртния му акт е записана като причина за смъртта “травматичен вътрешен кръвоизлив”.

Lluís Companys е със статут на национален символ в Каталуния и за каталунците. Той е единственият действащ демократично избран президент в европейската история, който е бил екзекутиран и вече 77 години по-късно още не е реабилитиран.

Продължение – втора част

Признаците на фашизма

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2085


Това е статия, написана през 1995 г. и публикувана във вестник „Невское время“. Авторът ѝ е един от най-мъдрите и дълбоки фантасти – Борис Стругацки.

Превеждам я тук едно към едно. Без никакво зачитане на авторски права. И смятам, че ако Борис Стругацки беше жив, щеше да ми благодари. Защото докато човек го помнят, той е жив. А такива като него трябва да бъдат помнени. Най-малко заради нас самите.

И защото фашизмът не си е тръгнал, и го има предостатъчно – и тук, и в други страни. Иска ли човек да се бори с една болест, трябва да познава симптомите ѝ. (Не зная дали ще събера някой ден смелостта да стъпя в гигантските обувки на Борис Стругацки и да напиша за разпознаването на причинителите на тази болест и лечението ѝ.)

—-

Чумата е в нашия дом. Да я лекуваме не умеем. Нещо повече, масово не умеем дори да поставим правилната диагноза. И заразеният вече често не забелязва, че е болен и сее заразата.

Култ към традицията

Сам по себе си традиционализмът е древно явление и чудесно си съществува без всякакъв фашизъм. Всички известни фашистки движения обаче се опират на идеите на традиционалисти, които търсят смисъл в наследството от миналото. В древни символи, народни ритуали, легенди и митология. Като пример можем да си припомним използването от нацистите на езически символи, включително свастиката, и символите и ритуалите на Свещената римска империя. Възхваляването на мъдростта и традициите на предците до равнището на всенароден култ утвърждава традиционните възгледи, порядки и устои като неоспоримо праведни. Съответно всяко развитие на познанието и убежденията, всяка еволюция на манталитета и на ценностната система биват смятани за априори грешни и вредни явления. За традиционалистите правдата е отдавна очертана, и всяко отклонение от нея може да бъде единствено в посока на неправдата и злото.

Отричане на съвременността

Традиционалистите възприемат враждебно новите технологии и повеи, понеже виждат в тях предизвикателство към традиционните духовни ценности. И макар че и италианските фашисти, и германските нацисти са се гордеели с индустриалните си достижения, цялата им идеология е построена на отричане на съвременния свят. За тях той е плод на западната капиталистическа плутокрация и нравственото разложение на епохата на Възраждането, противопоставила на традиционните ценности такова мерзко нещо като здравия разум.

Действие заради действието

Фашистите от 1930-те са се отнасяли с пренебрежение към интелектуалците, понеже интелектуалното мислене поставя всяко действия под въпроса „защо“. Фашистите упорито не желаят да обосновават действията си, понеже намират прелест в самото действие, даже ако то няма рационално обяснение. Маршове, погроми, смени на символиката, черни ризи, хитлеристки приветствия, помпозни съоръжения без практическо приложение – всичко това трудно може да даде рационален отговор на въпроса „защо“. С поставянето на този въпрос интелигенцията винаги е предизвиквала лютата ненавист на фашистите, и те са я обвинявали в предателство към традиционните ценности.

Несъгласието е предателство

Фашизмът не допуска плурализъм на мненията. За традиционалистите истината е една и всички, които се опитват да я поставят под въпрос, са врагове и предатели.

Ксенофобия

Този древен животински инстинкт – неприязънта към всичко другородно, чуждестранно, непонятно, непривично, ненормално – е благодатна почва за зараждането на фашизма. То е особено важен признак на фашистката идеология – деленето на хората на „наши“ и „не наши“.

Раздразнение сред масите

Неслучайно фашистките движения винаги са набирали особена популярност когато широките слоеве на обществото са преживявали трудни времена, катаклизми, икономическа стагнация, национални унижения (като например в Германия след Първата световна). Обидата и злобата сред широките маси ги прави възприемчиви към агресивни призиви. Раздразненият човек е по-малко склонен да мисли рационално. На него му се иска да излее агресията си.

Спекулиране с патриотизъм

В общество, което страда от комплекс за непълноценност, фашизмът изглежда като някакъв вид лекарство. Той въздига в основен повод за гордост това, което е свойствено на почти всички – да са се родили в тази страна. Идеята на патриотизма работи ефективно само при наличието на външни врагове. Без тях тя губи какъвто и да е смисъл.

Хората трябва да се чувстват обкръжени от врагове.

Образът на врага

Врагът трябва да изглежда едновременно силен и слаб. Той може да бъде по-богат, по-развит, по-добре въоръжен, но трябва да е също така глупав и страхлив. По такъв начин в самия образ на врага се залага сценарий, който вдъхновява патриотите – как по-слабият, но по-хитър и смел задължително ще победи накрая. Повярват ли в този образ, хората няма да разбират пред колко сериозна заплаха са, тъй като ще вярват в неизбежната победа.

Култ към силата и властта

Идеята за народния елитизъм – принадлежност към най-великия народ на света – сама по себе си подразбира превъзходство на едни над други, на по-добрите над по-лошие, на по-силните над по-слабите. Ако нашият народ е най-силният, героичен и духовно праведен, значи има и народи на обратния край – най-слаби, жалки и гнусни. При такъв подход един народ трябва да предизвиква възхищение, а друг (или всички други) – съответно презрение. Ако обществото допуска такава логика, то и вътре в самото него се формира елитарна йерархия, която култивира силата и презира слабостта. Висшестоящите ги възнасят до небесата, силата и храбростта на вождовете бива прославяна, а в низшестоящите си изтриват краката.

Култ към героизма и смъртта

Във фашисткото общество героизмът е норма. Всеки е длъжен да бъде герой, да извършва подвизи, и ако е необходимо, да даде живота си за Родината. Нещо повече – именно героичната смърт е основният вдъхновяващ образ, който фашистките идеолози транслират към своите последователи. Те възхваляват падналите герои и разпространяват истории за подвизите им. Тази тема е много популярна в съвременните песни от жанра „Бялата сила“.

(Бел. прев. – „Бялата сила“ е популярен песенен жанр в Русия. Типичните му теми са славянско-богатирско-патриотични, паднали герои и т.н.)

Култ към мъжествеността

Фашизмът има мъжко лице. И не само лице. Той е груба и агресивна идеология с лице на брутален мачо и алфа-самец. Фашистите обикновено придават на вождовете си именно такъв образ. Джентълмените не се вписват в него, те биват смятани за женствени и биват презирани. Този образ е силно привлекателен, тъй като се опира на основните животински инстинкти за размножаване и стадно поведение.

Избирателен популизъм

От една страна фашизмът е по начало популистка идеология, която мобилизира мнозинството, като дава прости отговори на вълнуващите го проблеми (които предварително му създава). Дразнят ви мигрантите? Да ги изгоним! Дразнят ви гейовете? Да ги забраним! Омръзнали са ви корупционерите? Ще започнем борба с корупционерите! (Или ще я симулира.)

Фашистите винаги оправдават действията си с „волята на народа“. Ясно е, че няма как да има воля, обща за целия народ. В най-добрия случай може да има воля на мнозинството. Фашистите нямат намерение да се съобразяват с волята на мнозинството по въпроси, които не се вписват във фашистката парадигма, така че си присвояват ролята на „глас на обществото“.

Всеки човек трябва да вярва, че действията на фашистките власти винаги отразяват волята на народа, и че ако той се съмнява, значи е сам и изолиран. Присвоявайки си ролята на глас на народа, фашистите се опитват да дискредитират всички свои противници като предатели и антинародни наемници на външни врагове.

Именно с помощта на такава риторика фашистите успяват да убедят масите, че демократичните институции и парламентът не са в състояние да изпълняват волята на народа, и затова основната власт трябва да бъде поверена на „гласа на народа“. Точно така са протекли нещата в Германия и Италия, където парламентарната демокрация е била заменена с фашизъм именно със съгласието на широките маси.

Подмяна на понятията

Фашизмът може да се върне и под маската на борба с фашизма. Уинстън Чърчил казва: „Фашистите на бъдещето ще се наричат антифашисти.“

Коренът на фашизма и досега живее сред нас и може да се възражда под най-невинен облик. Дори под облика на борба с фашизма. Тъй като думата „фашист“ отдавна вече е нарицателно, съвременните фашисти със сигурност няма да се кичат с нея. Могат обаче в най-добрите традиции на Оруеловия новоезик и подмяна на понятията да лепнат клеймото „фашист“ на враговете си. А както вече знаем, за да станеш враг на фашиста е достатъчно да си несъгласен с политиката му, която той спокойно може да нарече „антифашистка“. Противоречивостта и ирационалността са естествени черти на фашизма.

Съд на ЕС: издателските права

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/22/vg_media/

В Официален вестник на ЕС от 18 септември 2017 г. – информация за интересно преюдициално запитване от Германия, спорът е между организация за колективно управление на права и Google.

Преюдициално запитване от Landgerichts Berlin (Германия) — VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH/Google Inc.

(Дело C-299/17)

(2017/C 309/27)

Език на производството: немски

Запитваща юрисдикция

Landgericht Berlin

Страни в главното производство

Ищец: VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH

Ответник: Google Inc.

Преюдициални въпроси

1)

Представлява ли по смисъла на член 1, точки 2 и 5 от Директива 98/34/EО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти (изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г.)  правило, което не е специално насочено към услугите, определени в тази точка, национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците—доставчици на услуги, които обработват съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да публикуват изцяло или частично издания от пресата (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст)

и ако отговорът е отрицателен,

2)

Представлява ли технически регламент по смисъла на член 1, точка 11 от Директива 98/34/EО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти (изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г.), и по-конкретно, задължително правило, свързано с предоставянето на услуга, национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците-доставчици на услуги, които обработват съдържание, но не и на другите потребители, в това число търговци, да публикуват изцяло или частично издания от пресата (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст)?

Eто какво пише Ройтерс по въпроса: германски издатели подадоха жалба срещу Google с искане търсачката   да плаща на издателите, за да показва  статии онлайн, заяви говорител на VG Media – консорциум от около 200 издатели.  Google   не иска да плати, за да използва  публикациите.  Затова предявяването на граждански иск пред компетентния съд е единственият начин да се приложат  издателските права (ancillary copyright) по отношение на Google”, каза говорителят на VG Media.

Имат си закон – ще си го прилагат.

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: Регламент № 1215/2012: международна компетентност относно засягане на доброто име на юридическо лице в интернет

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/22/1215-2012/

Вече е известно заключението на Генералния адвокат Бобек по дело  C‑194/16 Bolagsupplysningen OÜ Ingrid Ilsjan срещу Svensk Handel AB по преюдициално запитване от Естония.

Заключението започва описанието на фактите с известна поетичност:

Естонско дружество, извършващо дейност в Швеция, е включено в черен списък на уебсайта на шведска федерация на работодателите заради предполагаеми съмнителни бизнес практики. Както неизбежно се случва в епохата на анонимната храброст в интернет, всеизвестна със своя изтънчен стил, проницателно разбиране и сдържаност, уебсайтът предизвиква някои враждебни коментари от своите читатели.

Естонското дружество предявява иск срещу шведската федерация пред естонските съдилища . То се оплаква, че публикуваните данни засягат неблагоприятно неговата чест  и добро име и  иска от естонските съдилища да осъдят шведската федерация да поправи данните и да заличи коментарите от уебсайта си, както и обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпяло вследствие на публикуваните в интернет данни и коментари.

Така се стига до преюдициално запитване на Riigikohus (Върховен съд, Естония) – по същество, по три въпроса: 

  • Първо, могат ли естонските юрисдикции да установят, че са компетентни да разглеждат този иск въз основа на „центъра на интересите“ на ищеца — специално основание за компетентност, което Съдът досега е прилагал по отношение на физически лица, но не е по отношение на юридически лица?
  • При утвърдителен отговор, второ, как следва да се определи „центърът на интересите“ на юридическо лице?
  • Трето, ако компетентността на естонските юрисдикции се ограничава до случаи, в които вредите са настъпили в Естония, запитващата юрисдикция се пита дали може да задължи шведската федерация да поправи и да заличи въпросните данни.

Заключението

Бобек тръгва от констатацията, че съгласно съображение 15 от Регламент (ЕС) № 1215/2012  правилата за компетентността следва да са „във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника“.

След това посочва, че не вижда основание за разграничение между физическите и юридическите лица по отношение признаването на международна компетентност по дела във връзка с извъндоговорна отговорност за засягане на добро име –  по отношение на международната отговорност те следва да се третират еднакво.

Прегледът на досегашната практика – едновременният прочит на решения Shevill и eDate на Съда на ЕС

показва, че понастоящем в случай на твърдение за накърняване на репутацията чрез публикуване на данни в интернет ищецът, ако е физическо лице, разполага с възможност за избор между четири типа компетентни юрисдикции. Три от тях са „напълно“ компетентни: могат да се произнесат по искове за отговорност за цялата вреда. Четвъртият тип юрисдикции имат „частична“ компетентност: могат да се произнесат единствено по вредата, причинена на територията на тяхната държава. Напълно компетентни са съдилищата с обща компетентност (по местоживеенето на ответника) и тези с два вида специална компетентност (по мястото на настъпване на вредите, което в повечето случаи съвпада с местоживеенето на ответника, и по мястото, където се намира центърът на интересите на ищеца). В допълнение, възможно е съдилищата на всички останали държави членки да бъдат сезирани като частично компетентни, тъй като данните в интернет са достъпни във всички държави членки.

Бобек прави и обзор на практиката на ЕСПЧ – известно е, че  Съдът се е занимавал с доброто име на юридически лица, тук се цитира  Fayed v. the United Kingdom, но известно е също и  Steel and Morris v. the United Kingdom, където засегнатото лице е МакДоналдс.

Така стига до извода [60], че

 в правото на Съюза трябва да съществуват еднакви правила относно компетентността, въз основа на които да се определи компетентният съд по искове като разглеждания в главното производство.

В заключение:

„–      Член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст) следва да се тълкува в смисъл, че юридическо лице, което твърди, че неговите права на личността са били нарушени чрез публикуване на данни в интернет, може да предяви иск за всички претърпени вреди пред съдилищата на държавата членка, в която се намира центърът на неговите интереси.

–      Центърът на интересите на юридическо лице се намира в държавата членка, в която това лице извършва основната си професионална дейност, при условие че данните, за които се твърди, че са причинили вреда, са в състояние да засегнат неговата професионална дейност в тази държава“.[131]

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: такси, събирани от организация за колективно управление на авторски права и злоупотреба с господстващо положение

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/15/okup/

На 14 септември 2017  Съдът на ЕС се произнесе по дело  C‑177/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstākā tiesa Administratīvo lietu departaments (Върховен съд, административно отделение, Латвия) в рамките на производство по дело Autortiesību un komunicēšanās konsultāciju aģentūra / Latvijas Autoru apvienība срещу Konkurences padome.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 102, втора алинея, буква а) ДФЕС.

AKKA/LAA е организация за колективно управление на авторски права върху музикални произведения и е единствената организация в Латвия, оправомощена да издава срещу заплащане лицензии за публичното представяне на музикални произведения, по отношение на които управлява авторските права. Тя събира такси, от които се изплащат възнаграждения на притежатели на авторски права.

Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба за злоупотреба с господстващо положение поради прилагането на прекомерно високи тарифи. Впоследствие AKKA/LAA приема нови тарифи,  по отношение на които Съветът по конкуренция започва  нова проверка. Съветът по конкуренцията сравнява таксите, които са в сила в около двадесет други държави от ЕС  и установява, че тарифите в Латвия надхвърлят с 50 %—100 % равнището на прилаганите в другите държави. По-специално, за търговски обекти или центрове за услуги с площ от 85,5 m² до около 140 m² прилаганите тарифи били по-високи само в Румъния.

Като приема, че таксите, които са в сила в Латвия, не са справедливи в сегментите, където те са чувствително по-високи отколкото в Естония и Литва, с решение от 2 април 2013 г. Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба в размер на 45 645,83 LVL (латвийски лата) (около 32 080 EUR) за злоупотреба с господстващо положение. Съветът по конкуренцията изчислява размера на посочената глоба въз основа на оборота на AKKA/LAA.

В условия на съдебен спор Върховният съд, административно отделение  решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Прилага ли се член 102, [втора алинея, буква a) от [ДФЕС] в спор относно тарифите, установени от национална организация за управление на авторски права, ако тази организация събира и такси за произведения на чуждестранни автори и установените от нея тарифи могат да препятстват ползването на тези произведения в съответната държава членка?

2)      Целесъобразно и достатъчно ли е — и съответно в кои случаи — с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква a) ] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се прави сравнение между цените (тарифите) на съответния пазар и цените (тарифите) на съседните пазари?

3)      Целесъобразно и достатъчно ли е с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се използва основаният на брутния вътрешен продукт коефициент на паритетите на покупателната способност?

4)      Трябва ли да се прави сравнение на тарифите във всеки отделен техен сегмент или спрямо средното равнище на тарифите?

5)      Кога трябва да се счита, че разликата между тарифите, разглеждани за целите на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени, е толкова значителна, че икономическият оператор, който има господстващо положение, трябва да докаже, че тарифите му са справедливи?

6)      Каква информация разумно може да се очаква от икономически оператор, за да докаже справедливия характер на тарифите по отношение на защитените с авторски права произведения в обхвата на член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС, ако разходите за тези произведения не могат да се определят по същия начин като при продукти с материален характер? Става ли въпрос само за административните разходи на организацията за управление на авторски права?

7)      В случай на нарушение на конкурентното право целесъобразно ли е за целите на определянето на глобата от оборота на организация за управление на авторски права да се изключат платените от този икономически оператор възнаграждения на авторите?“.

Както се вижда, въпросите са сходни с възникващите и у нас съмнения за злоупотреба с господстващо положение поради прилагането на прекомерно високи тарифи, поради което решението е интересно и за местните дружества  и лицензополучатели.

Съдът

Търговията между държавите  може да бъде засегната от равнището на таксите, определени от организация за управление на авторски права, която има монопол и която управлява и правата на чуждестранни притежатели на права, поради което член 102 ДФЕС може да се приложи.

Злоупотребата с господстващо положение по смисъла на посочения член може обаче да се състои в прилагането на прекомерно високи цени, които не са разумни с оглед на икономическата стойност на предоставяната услуга. Как да се установи евентуално прекомерният характер на дадена цена?

Ако сравнителният метод покаже значителни разлики с другите държави, това е индикация за злоупотреба с господстващо положение – но при определени условия. В случая анализът обхваща 20 държави  – но не може да се твърди, че не е достатъчно представителен, защото не обхваща всички държави от ЕС, зависи:  не може да има минимален брой пазари, които да бъдат сравнявани, а изборът на подходящи сходни пазари зависи от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Запитващата юрисдикция трябва да провери спозването на определени условия. Следователно за да се провери дали дадена организация за управление на авторските права прилага несправедливи цени по смисъла на член 102, втора алинея, буква a) ДФЕС, е целесъобразно посочените тарифи да се сравнят с приложимите в съседните държави, както и с приложимите в други държави членки, коригирани с коефициента ППС, при условие че референтните държави са били избрани съобразно обективни, подходящи и подлежащи на проверка критерии и че основата за сравнение е една и съща. Допустимо е да се сравняват прилаганите тарифи в един или повече отделни сегменти на използващите лица, ако има индиции, че прекомерният характер на таксите засяга тези сегменти.

Кога се приема, че разликата между сравняваните тарифи е чувствителна? Съдът казва, че разликата трябва да е значителна и трайнада продължава да съществува през определен период, а не да е временна или епизодична. Все пак разликата е само индиция, организацията за управление на авторските права има възможността да обоснове разликата, като посочи обективни различия между ситуацията в съответната държава членка и преобладаващата във всички останали държави членки ситуация  –  става дума за фактори, които оказват влияние върху разходите за управление или върху възнаграждението на притежателите на права (ако има такива).

Последният въпрос е за определянето на размера на глобата. Санкцията трябва да е ефективна, пропорционална и възпираща.  Предоставяните от AKKA/LAA услуги се състоят в събирането на такси, от които се изплащат възнаграждения на авторите на музикални произведения. Според Съда за целите на определянето на размера на глобата възнагражденията, предназначени за притежателите на права, трябва да се включат в оборота на съответната организация за управление на авторските права, при условие че тези възнаграждения са част от стойността на предоставените от тази организация услуги и включването им е необходимо, за да се гарантира ефективният, пропорционален и възпиращ характер на наложената санкция. Запитващата юрисдикция следва да провери с оглед на всички обстоятелства на конкретния случай дали посочените условия са изпълнени.

 

 

Filed under: EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Industry 4.0

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/industry-4-0/

Лятото беше горещо, не само заради температурите, които отчетоха термометрите. С група съмишленици решихме да стиснем ръце помежду си и да поставим началото на един проект, който има за цел да събира хора с идеи за развитие на традиционните индустрии и сферата на финансите или по-точно това, което напоследък се нарича дигитална трансформация. Нарекохме се Trakia Tech, защото всичко започна в Пловдив като се надяваме да не му поставяме географски граници.

Скоро, ако всичко върви по план ще имаме и собствено място, където да посрещаме събития, да провеждаме обучения или да приютяваме екипи, чийто идеи сме харесали и искаме да помогнем да се случат по-бързо – с менторство, споделен опит или свързване с подходящ инвеститор.

Започнахме с две събития ([1], [2]), с които искахме да заявим присъствие, още докато изчаквахме съда да впише регистрацията ни и благодарим за приятния отзвук, който получихме след тях. От миналата седмица сме официално регистрирани от Окръжен съд – Пловдив и съвсем навреме за да бъдем пълноценни съорганизатори на двудневната конференция Индустрия 4.0, заедно с Капитал и община Пловдив.

Това всъщност е традиционната конференция Doing Business, която от миналата година се провежда в Пловдив, а от тази година има ново име, а именно Industry 4.0.

Четвъртата индустриална революция е много интересен момент в технологичната история на човечеството, защото ако предходните три досега (първата свързваме с парните двигатели и механизацията; втората с електричеството, поточните линии и масовите производства; третата с автоматизацията и електрониката;) са добавяли иновации, свързани предимно с материалния свят, то четвъртата, която се случва в момента е комбинация от технологичния напредък в информационните технологии, новите материали, вкл. нанотехнологии, а дори и съвременните открития в генетиката и биологията. Четвъртата индустриална революция е перфектна буря от иновации, които и най-смелите футуристи оглеждат внимателно и предпазливо. Най-хубавото е, че много от тези нови технологии са съвсем достъпни или с нисък праг на внедряване – та – хей, можете да си поръчате 3D-принтер от магазинче в Капана!

И да – отличителен белег на Индустрия 4.0 е дигиталната трансформация – софтуерът, роботизацията, IoT, AI, автономността и виртуализацията.

За всичко това (и още много други съпътстващи неща) ще си говорим цели два дни – на 28 и 29 септември 2017 – в Пловдив, в палата 7 на панаирното градче. Освен възможността да се запознаете с интересните гости, които традиционно посещават събитието, ще имате възможност и да чуете различните мнения и гледни точки на интересни панелисти.

Ние от Тракия Тех ще модерираме точно панел на тема „Дигитална трансформация и готовност за дигитална култура на традиционните индустрии“ в началото на втория ден на конференцията.

Необходима е регистрация за събитието – и побързайте защото след 15 септември цената ще се увеличи. Ако вече сте присъствали на някое от двете предходни събития на Trakia Tech през лятото вече сте получили своя код за отстъпка при регистрацията 🙂

Заповядайте!

ЕСПЧ: проследяване на електронните съобщения на работното място

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/13/echrretention/

Решението на ЕСПЧ по делото Bărbulescu v. Румъния (61496/08) засяга решението на едно търговско дружество да освободи служител, след като наблюдава електронните  комуникации вътре в дружеството. 

Голямата Камара (11:6 гласа) решава, че е налице нарушение на чл.8   (право на зачитане на личния и семейния живот, дома и кореспонденцията) от Европейската конвенция за правата на човека. Съдът стигна до заключението, че националните органи не са защитили по подходящ начин  правото на г-н Bărbulescu на зачитане на личния живот и кореспонденция.  По-специално, националните съдилища не са установили:

  • дали г-н Bărbulescu е получил предварително уведомяване на работодателя си, че комуникацията му може да бъде наблюдавана;
  • дали  е бил информиран за естеството и  степента на мониторинга и  степента на навлизане в личния  живот и кореспонденция;
  • конкретните причини, обосноваващи въвеждането на мерки за мониторинг;
  • дали работодателят е могъл да използва мерки, които водят до по-малко навлизане в личния живот и кореспонденция на г-н Bărbulescu;
  • дали комуникациите биха могли да бъдат достъпни без негово знание и др.

 Фактите

Жалбоподателят Bogdan Mihai Bărbulescu е румънски гражданин, нает от частна компания като инженер, отговарящ за продажбите. По искане на работодателя си той създава акаунт в Yahoo Messenger с цел да отговаря на  запитванията на клиентите. По-късно Bărbulescu е уволнен с мотив, че неговите съобщения в Yahoo Messenger са били наблюдавани и че е имало доказателство, че е използвал интернет за лични цели, което било забранено от правилника. Г-н Bărbulescu оспорва неуспешно решението на работодателя си пред съда в Букурещ.

В решението си в състав от 12 януари 2016 г. Европейският съд по правата на човека се произнесе (6:1), че няма нарушение на чл.8 от Конвенцията и съдът е постигнал справедлив баланс между правото на г-н Bărbulescu на зачитане на личния му живот и кореспонденцията по член 8 и интересите на  работодателя.
Голямата камара

 В решението се отбеляза, че  – дори ограничени – на работното място правото на зачитане на личния живот и кореспонденцията продължават да съществуват.
 Националните органи са били задължени да намерят баланс между конкурентни  интереси:  правото на г-н Bărbulescu на зачитане на личния му живот, от една страна, и правото на работодателя му да предприеме мерки за  гладкото функциониране на търговското дружество, от друга страна.
 
Националните съдилища обаче не са установили дали г-н Bărbulescu е бил уведомен предварително за възможността работодателят му да въведе мерки за мониторинг и на естеството на такива мерки.  За да се квалифицира като предварителнопредупреждението от страна на работодателя трябва  да бъде дадено преди започване на мониторинга. От материалите   по делото е видно, че г-н Bărbulescu не е бил предварително информиран за обхвата и характера на наблюдението.
Националните съдилища не са анализирали дали причините, които   оправдават  мониторинга върху комуникациите на г-н Bărbulescu, са достатъчни. Има ли основателно предположение, че поведението на служителя излага на риск дружеството и може да ангажира отговорността му.
Националните съдилища не са проверили дали целта, преследвана от работодателя,  би могла да бъде постигната чрез   методи, представляващи по-малка намеса в личния живот и кореспонденцията.
Не е изяснено също  налага ли се служителят да бъде уволнен, т. е. вследствие на наблюдението да се наложи най-тежката дисциплинарна санкция.
Нарушение на чл.8 ЕКПЧ.
Очаква се и решение по делото Libert v. France ( 588/13), в което служител възразява срещу уволнение, основано на достъп на работодателя до лични файлове на служителя на служебния компютър.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Граница

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/border/

Някои неща са не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи.

С Капка Касабова се оказваме връстници. По-голяма е от мен с едва няколко месеца. Съзнавам това, докато прелиствам първите страници на „Граница“ и откривам съпадения във времето и гледните точки към събитията от сходен с моя възрастов ракурс. Не вярвам обаче, че тази книга ме докосна толкова дълбоко само заради това.

Написана е виртуозно. Рядко може да се открие толкова много поезия в проза, която е само донякъде документалистика, само донякъде пътепис, но най-вече е съпреживяване… на онези балкански трагедии, които още кървят. Съпреживяването им по най-истинския възможен начин – като лични, човешки истории, които засядат в гърлото.

Корица на Граница от Капка Касабова

Не мисля че съм чел по-човеколюбива книга напоследък. С историите си за прокудените, заселените, избягалите и завърналите се заради световните и балканските военни сблъсъци или пък заради желязната завеса, с историите за убитите и убийците им, „Граница“ е учебник по човеколюбие. И трагедиите на загубилите своите любими хора и тези на техните палачи са разказани честно, без драма или стремеж за възмездие – произнасянето на присъдите е оставено в ръцете на времето, а то, оказва се, е суров съдник.

Границата формално е тази между България, Гърция и Турция, но книгата я мести и размива непрекъснато, защото хората от едната страна и от другата са толкова еднакви, че човек се пита колко много политическа жлъчка е разсипана върху ни, но тя пак не стига да спрем да бъдем хора и комшии… въпреки кръвопролитията, предателствата и… границите в собствените ни глави.

— Видях ги за малко, преди да ги покосим с картечниците — разказа ми граничарят. — Хубави момчета бяха, левенти. Най-лошото беше, че след това трябваше да ги разчистим от гората, от дърветата съм ги чистил, ти казвам, парче по парче. Оказа се, че не носят никакви гранати, просто са бягали. И докато чистех, не ми излизаше от главата майката.

Историята започва от Странджа, нестинарите, граничните застави на комунистическа България, пропълзява към Родопите, оттам през Гърция и Турция, за да завърши отново в Странджа. А по пътя разказва за бягащите от комунизма, от войните – от тогава до днес – за тогавашните бежанци и за днешните бежански лагери. За тогавашните изверги, и за днешната безчовечност. За добротата и за предателите. За легендите и преданията. За омразата и за любовта. За спасените и за пожертваните (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За прокудените и преселените (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За преименуваните насила… и по няколко пъти. За нас – вечните бежанци – балканците, каквито и иначе да се наричаме.

Прочетете тази книга! Когато и да го направите, ще бъде ужасно късно. Това, за което се разказва в „Граница“ така или иначе вече се е случило и не може да се промени, но не бива да се забравя. Защото към бъдещето можем да гледаме не с границите в главите ни, а само с безграничността на човеколюбието си – поне ако искаме различно бъдеще за идните поколения.

Местните я наричат Крейнеро, леко изкривяване на гръцките думи крио неро, студена вода… Върху камъка на чешмата все още личи съветска звезда, издялана и датирана 1971 година… Водата на Крейнеро е като името си: студена, вкусна и тежка като желязо. Колкото и да пиеш, не утолява, само натежава. Казват, че независимо откъде си, ако дойдеш да пиеш три пъти, ще продължиш да се връщаш в тази долина между България и Турция, при тази чешма с побългарено гръцко име, въпреки че усещането е за място без страна, без националност, място за всички и за никого.

2017-09-05 апокрифи 2

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3365

Насъбрали са се още апокрифи, та след първата част, ето и втора…

На един мобилен оператор му се строшило нещо по billing-а. Оказал се тежък проблем, и докато го решавали тумбата техничари, се оказало, че от другата страна нещата имат двучасов буфер за CDR-ите и почнали да се drop-ват. Последвали тайно обаждания “звъни където искаш, сега не се отчита”…

Случка, която най-вероятно е позната от личен опит на много хора – един админ щял да си ляга и написал “halt” на лаптопа си. Учудил се, след като 10на минути лаптопа не угаснал, погледнал и открил, че това го бил пуснал на един от сървърите. Последвало ходене в снега посред нощ да го включи обратно.

В древни ISP времена, едно ISP искало да пусне нов ADSL link нанякъде. Имали си един дебел телефонен кабел в мазето, който бил развързан частично на една глава. Та, обадили се те на БТК, дошъл някакъв ядосан чичко, той гледал 5 минути кабела, след което хванал един чифт, казал ядосано “На!” и си тръгнал. Имало 30-40 стърчащи чифта там…

Един друг древен интернет доставчик хванал един програмист да им напише dialer за техните услуги (някакво програмче, което да настрои модеми, account-и и т.н., та да не се мъчи крайния потребител). Та, приложението тръгвало с един wizard, в който първия въпрос бил на какъв език да работи, втория – “приоритет на thread-а”.

Седнали няколко студента да играят sokoban (явно им било скучно). Дошъл им на гости един техен приятел, състезател по информатика (щях да кажа бивш, ама то бивши няма), който видял играта, седнал и написал нещо, което разпознавало нивото на екрана и го решавало.

В още по-древни времена, когато стандартното набиране беше пулсово, един от админите на ISP си звъни на dialup-а и нещо не се връзва. Вдига телефона да чуе какво става и чува някакъв женски глас отсреща. Казва “ама аз очаквах да ми вдигне модем” и отговора отсреща бил “модем съм, модем съм, говори ми”. Бил се преплел със секс телефон…

Като пример, че хората не се научават, на ТРИ пъти DNS зоната на една фирма, host-вана в определено ISP спирала да работи за по няколко часа, защото тамошния админ я редактирал с notepad, записвал я с CR/LF редове, и не забелязвал как nameserver-а отказва да я разбира.

И за завършек, нещо от VFU:
Преди около година .bat + oracle-джийските програмисти от Софийската фирма Б.С. заминават в командировка до град Плевен за да сменят локалната компютърна система на една банка. Пристигат в града, влизат в местния офис на банката; казват, че идват от София; служителите съответно ги пускат; момчетата преконфигурират и преинсталират всичко; инструктират персонала как да работи с новия софтуер.
Каква била изненадата им, когато на излизане поглеждат нагоре и разбират, че са объркали банката!

Да поговорим за религията

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2937

Отдавна искам да напиша нещо по въпроса с религията, вярата, догматизма и атеизма. „Скандала“ с махнатите кръстове от Лидъл е добър повод. И не заради самото махане на кръстовете (странен маркетингов ход), а заради реакциите на двата „лагера“ – догматични християни от едната страна, и гласовити атеисти от другата.

Заради по-либералните ми възгледи човек може да реши, че съм атеист. Но всъщност съм (с известно приближение) теистичен агностик. Т.е. не приемам ритуалните елементи на нито една религия, смятам, че съществува висша сила/Бог, и също така, че това (към момента) е недоказуемо, но и не може да се отхвърли.

Съгласен съм с атеистичния лагер по много въпроси – че религиозният догматизъм е вреден и (буквално) убива, че хората използват религията като претекст за собствените си предразсъдъци, че част от религиозните организации са меркантилни и дори алчни на гърба вярващите, че религията често пречи на науката (не само чрез изгаряне на клада на учени). В момента религията и консерватизмът изглеждат вредни – най-вече заради бъркането им в политиката на светски (секуларни) държави, по отношение на права на сексуални малцинства, на жените (по темата с абортите), по отношение на преподаването на еволюцията и други. Най-гласовитите сред консервативните религиозни общности изглеждат като останки от миналото, които продължават да ни тровят настоящето.

Не съм съгласен с крайните мнения на Ричард Доукинс, Сам Харис и Кристофър Хитчънс, които са обявили „свещена война“ на религията и смятат, че религията е най-вредното нещо и всеки трябва да е атеист.

И не споделям ентусиазма на феновете на науката (много от които никога не са се занимавали с наука). Научният метод има своите ограничения, начините на прилагането му (чрез научни публикации и журнали) – също. В този ред на мисли, „религия срещу наука“ е фалшива дилема и превръщането на дебата в дебат дали науката е по-права или религията, пропуска общо взето…всичко. Разбира се, че науката е права. Разбира се, че има еволюция, гравитация, климатични промени, ваксините работят, а всеки път, когато сте болни, трябва да отидете първо на лекар, а след това евентуално при свещеник/врачка/шаман/имам/какволиощене.

Не съм съгласен с атеистите по два основни въпроса – философски и исторически. По историческият – не съм дочел още „Политически ред и политически упадък“ на Фукуяма, но добре аргументираната теза на автора е, че през годините религията и религиозните институции са имали доста позитивен ефект върху човешките общества. Да, знам, „кръстоносни походи“, „инквизиция“ и други. Обаче трябва да си представяме нещата в контекст – алтернативата на църквата тогава не са били либерални демокрации, а оядени феодали, необразовани крепостни селяни и сбирщина „диваци“. Дори правата на жените са започнали да се развиват в Европа благодарение на църквата, макар и по доста заобиколен и материално мотивиран начин. В по-ранни етапи пък алтернативата са просто междуплеменни и междукланови войни, а религиозните вярвания са служили за обединител. Така че да зачеркнем ролята на религията в изграждането на човешките общества би било грешно, и би било следствие от непознаване на историята.

Но разбираем би бил аргументът „окей, религията си е свършила работата в по-примитивните общества от миналото – време е да я разкараме, защото вече пречи“. За съжаление, не е толкова лесно. Това, което „пречи“ не е религията, а предразсъдъците и несигурностите, които хората „крият“ зад нея и които оправдават с нея. Религията отразява вижданията на този, който я тълкува (както отбелязва Реза Аслан). Аз номинално съм християнин, и мога да мина през цялата Библия и да построя една прекрасна, пацифистка и либерална филосософия за живота. Игнорирайки части от стария завет (които новият променя), и обяснявайки повечето кофти звучащи неща с метафори или исторически контекст. Депресираният американец от средните щати, в същата книга, намира причини да е против еволюция, гей-бракове, аборти, мюсюлмани, а сигурно и имигранти и цветнокожи. Затова и няма да се занимавам с въпроса „коя религия е по-вярна“, защото той няма смисъл – религията е и функция на тезите, които проектират върху нея последователите ѝ, а не (само) обратното. Ислямът не е по-войнстващ или по-мирен от другите религии, просто социо-културният и геополитическият контекст се различават от този на европейските деноминации на християнството.

Но ако „махнем“ религията, проблемите на обществата няма да изчезнат. Даже напротив – вече няма да има обединяващото, смиряващото, дори страхът от наказание. Ако живеехме в един идеален свят с едни идеални и напълно рационални и добре образовани хора, най-вероятно религията би била напълно излишна. Може би и затова комунизмът е атеистичен – защото е утопия.

Всеки вярва по своя причина и по свой начин. Дори, ако сме цинични, можем да разгледаме вярата като едно плацебо – чувстваме се по-добре, защото вярваме, че тя работи. И това е окей. И вярващият ще продължи да се чувства добре дори някой Кристофър Хитчънс да му обяснява колко е лош и как трябва да спре да вярва.

Философският аргумент го започнах малко по-нагоре – религията не е обратното на познанието (и науката). Двете могат да не си пречат и могат да са независими едно от друго. Тук е необходимо да направя прехода от „религия“ към „вяра“ – религията е формализирана и организирана форма на вяра, така че когато говорим за конкретния човек и неговите виждания, можем да говорим за вяра. Та, според фидеизма, вярата е независима от знанието и разума. Като агностик смятам, че към момента е невъзможно да докажем съществуването или липсата на по-висши същества, и също така нямаме нужда да го правим. Тя затова е вяра – защото не изисква доказателство. В тази връзка, любим цитат от Пътеводител на галактическия стопаджия:

— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.
— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.
— Олеле… — каза бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика.
— О, я виж колко лесно стана — казва си човекът и както е насъбрал инерция, решава да докаже, че черното е бяло, и бива прегазен на следващата зебра.

„Ама как така хем вяра, хем наука“? Не е толкова лесно, защото и религиозните институции държат да поставят двете в конфликт. Но те няма нужда да бъдат. Къде в библията се отрича теорията на еволюцията? Адам и Ева е напълно вероятно да са съществували – може би не точно „двама“, но като събирателен образ на малка група човешки прародители. Предвид, че 8% от населението на Азия са наследници на Чингис Хан, Адам и Ева не изглеждат толкова невероятни. И все пак – според библията Бог е създал човека, което би било в противоречие с еволюирането „от маймуни“. Не непременно. Знаем, че има еволюция, и горе-долу как работи тя, но детайлите все още се изследват. Съществуват т.нар. еволюционни скокове, за които има много възможности. Е, ако аз бяха религиозна институция, щях да поддържам тезата, че намесата на Бог в създаването на човека е външно стимулиран еволюционен скок. Има сериозна вероятност никога да не разберем с достатъчна доза сигурност какво е довело до всички еволюционни скокове по пътя, та това е добър компромис – и науката вярна, и религията неразклатена.

Нийл деГрас Тайсън в своя лекция казва „Ако вярата ти не ти пречи да откриваш нови хоризонти, аз съм окей с нея“. Дарвин пък казва „Никога не съм бил атеист, в смисъла на отричане на съществуването на Бог – мисля, че в общи линии „агностик“ би описало най-правилно позицията ми“. Така че няма нужда от тази фалшива дилема между наука и вяра, няма нужда от словесни престрелки и кръстоносни походи срещу вярващи или срещу атеисти. Най-вече защото „ти не си прав и (ще гориш в ада/си виновен за всичко)“ рядко успява да промени нечие мнение.

Има нужда от повече диалог и сближаване в името на общи цели – а такива има предостатъчно. И организираната вяра – т.е. религията – е удобен канал, чрез който можем да стигаме до консенсуси. Да се съгласим, че вярваме в различни неща, да се съгласим, че никой не е напълно рационален, да приемем ограниченията на научния метод. Да отхвърлим догматизма, буквализма и абсолютизирането на метафорични текстове, да спрем да използваме религията като оправдание за ограничаване на нечии права.

Не звучи толкова трудно, но на практика е. И вместо това водим изтощителни спорове колко обидно били опаковките на хранителни стоки.

Докъде сме с електронната идентификация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2928

(статията е публикувана първоначално в Капитал)

Проектът за електронна идентификация е основен и централен за развитието на електронното управление. Както в изискванията на оперативна програма „Добро управление“ (ОПДУ), така и в законовата рамка, има изисквания всички системи да бъдат интегрирани със системата за електронна идентификация, за да може гражданите да ползват всички услуги на държавата с едно средство. От тази гледна точка проектът е с много висок приоритет.

Докъде е стигнал той? Законът за електронната идентификация беше приет през май миналата година, а подзаконовата уредба – няколко месеца по-късно. На база на това до края на 2016-а беше подготвено техническо задание. Обществената поръчка за самата система беше обявена през май тази година, след като беше сключен договор с управляващия орган на оперативна програма „Добро управление“ за финансирането и беше подготвена цялата документация по ЗОП.

Това представлява известно забавяне от първоначалните планове, заложени в пътната карта за електронно управление, но предвид, че всички останали системи също имат забавяне, тази за електронна идентификация ще бъде стартирана първа и забавянето няма да има силен негативен ефект.

Какво ще получим в резултат на този проект – цялостна инфраструктура, чрез която всички държавни системи да могат да идентифицират граждани. Системите ще трябва да бъдат надградени, но за това има предвидено финансиране по ОПДУ, а и самото надграждане е тривиална задача от технологична гледна точка. Освен това наредбата към Закона за електронното управление допуска използване на съществуващите средства за идентификация и занапред, като те ще могат да минават през същия процес, през който и новата електронна идентичност. Това са например квалифицираният електронен подпис и ПИК-ът на НАП. От гледна точка на гражданина това ще изглежда така – влизане в сайта на администрацията, натискане на бутон „вход“, избор на средство за вход (eID, КЕП, ПИК). В допълнение ще получим и национална точка за интеграция с други държави членки (съгласно Регламент 910/2014 на ЕС), така че български граждани да могат да използват електронни услуги навсякъде в Европа.

Забавянето, споменато по-горе, има риск да стане по-сериозен проблем обаче заради обжалване на поръчката. Справка в регистъра на КЗК показва, че откакто е обявена поръчката, са постъпили две жалби. Едната е на фирма „Теко“, а втората – от физическо лице. По първата КЗК се е произнесла в полза на възложителя (МВР), но предстои евентуално обжалване пред ВАС. Съдържанието на жалбите не е видно на сайта на КЗК.

Паралелно с това би трябвало да се движи и проектът за електронни лични карти, в които да бъде записано удостоверението за електронна идентичност. Личните карти няма да са единственият възможен носител на електронна идентичност, т.е. дори без тях проектът за електронна идентификация няма да е напразно – в него са включени определен брой карти, които гражданите могат да получат отделно от личната си карта. Доставчиците на електронни подписи също ще могат да издават такива карти (или да записват удостоверенията за електронна идентичност директно на „флашката“, на която вече е записано такова за електронен подпис).

Но все пак личните карти биха осигурили необходимата масовост, която досегашните решения като квалифицирания електронен подпис не успяват да постигнат. Т.е., за да бъде целият комплекс от проекти и мерки наистина успешен, електронните лични карти са необходими, какъвто е и примерът на Естония. В този смисъл решението на правителството да отложи с една година (от 2018 за 2019) въвеждането на новите лични карти, както и липсата на видима работа по проекта, е притеснително. През 2016-а беше обявена обществена поръчка за електронни лични карти, документацията на която е до голяма степен достатъчна за нова поръчка. Проблемът с предишната беше твърде завишената цена. Няма рационално обяснение защо година и половина по-късно липсва развитие по иначе готовата документация.

Дали така изградената система за електронна идентификация най-после ще „отпуши“ електронното управление зависи от това как ще бъде реализирана системата, колко още ще се забавят личните карти и колко бързо други държавни системи ще се включат. Държавна агенция „Електронно управление“ и МВР имат задачата да осигурят случването на този процес, но както всичко друго, това много зависи от политическата воля. Иначе казано – дали някой в Министерския съвет държи това да се случи, или нещата ще се движат по инерция.

Управлението като бизнеса. Бизнесът като манталитет. Манталитетът като проблем.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/upravlenie-biznes-mantalitet/

Това е една история, която се каня отдавна да опиша. Става въпрос за моя близка и препятствията в работата ѝ при малък производител в България. За мен поне случаят е абсолютен аналог на мисленето, манталитета, надеждите, трудностите и дори финансовото положение на ниво управление в държавата ни. Всичко това обаче свито до размерите на семеен бизнес.

Преди около две години тя търсеше нови възможности и се сблъска с тази фирма. Собствениците бяха успели доста сериозно да модернизират производството си с помощта на евро фондове. Имат добри майстори и технически опит, имат клиенти и сериозни изгледи за растеж предвид потенциала на машините. Това, което им липсва обаче е организация и качество. Редуват се оплаквания от клиенти за брак, стока залежава, възможностите не се използват.

Тогава шефката на фирмата започва да търси някой с професионален опит в управлението на проекти и контрол на качеството в производството. Познатата ми пасва идеално и я наемат на доста добра заплата. Не по-малко важна част от работата ѝ е изготвянето на техническа документация, с която да доказват качество пред международните клиенти, които губят търпение с всяка изминала седмица. Водят се разговори какво следва, каква организация да се изгради, каква информация е нужна и как да се използва максимално възможностите на производството.

В следващите месеци тази фирма ми беше буквално пример в очите как един шеф на семеен бизнес в България има прозорливостта да осъзне, че няма нужната квалификация и опит и е готов да даде добри пари за специалист, вместо да влачи ситуацията към провал. Нещата, изглежда, не са стоели съвсем така.

Още с първите седмици започват проблемите. За да се подобри качеството, трябва да се преорганизира производството или най-малкото поне да се въведе някаква проследимост. Това удря на камък заради тъй типичното „ами той бай Иван така си е свикнал и ако го накараме да го промени ще го загубим“. Тъй като е малка семейна фирма, разчитат на няколко ключови служителя, които сами по себе си са вече като семейство. Да обясниш като външен човек, че вината е в работата им, е практически невъзможно без подкрепа отгоре. Инвентаризацията също показва огромни пропуски в самото управление. Липсва документация какво е произведено и понякога се прави наново нищо, че вече е в наличност някъде из кашоните. Старата стока се разваля и хвърля, което води до сериозни загуби. На места бракуваната стока достига 50% от произведеното. Въобще пълен кошмар за всеки със задача да въведе ред. И тук се среща неразбиране от собствениците, които отмятат усилията за документиране и проследимост на процеса като загуба на време.

Тук идва грешката в първоначалното ни впечатление за тях. Наистина, собствениците са осъзнавали, че нещо им липсва. Няма как щом клиентите неспирно им крещят за ниското качество. Оказва се обаче, че са смятали, че не знаят как да напишат мейлите към клиентите правилно, как да им завъртят главите и да ги подмамят. Мислили са, че нищо не следва да се промени в работата им, защото „те си знаят най-добре“. Мислили са, че има някакъв „таен кодов език“, с който ония там чужденците трябва да се подмамят. За тях парите дадени на специалист са били за това – да се излъже, че положението се подобрява и че всичко ще е наред.

Мисля, че се досещате къде тегля паралели с управлението на страната ни. Тъкмо идва някаква надежда, че нещо ще стане, че има воля за промяна, ефективност и действие и ти лепват шамар. Видяхме го тези дни с електронната идентичност и новите лични карти. Виждаме го години наред със съдебната реформа, където правителство след правителство пишат доклади към ЕК мислейки, че ще могат да ги залъжат с красиви думи и обещания. Редки са случите, когато знаещи и можещи са влезли и са направили нещо. Още по-рядко тези неща се запазват поне един мандат.

Наистина, държавната машина по принцип се променя бавно и мудно. Същото важи за всяка частна корпорация с такива размери – знам много добре, тъй като сега работя в такава. При публичната администрация има обаче още повече трудности предвид политиката и социалните отговорности. Това в никакъв случай не е извинение за глупостите, които се случват, но е важен аспект, за да ги разберем.

В случая обаче не говоря за действията на чиновници, а за висшия ешелон – министри, зам. министри и шефове на агенции. Особено в едноличния режим на взимане на решения при Борисов, вината ляга до голяма степен в неговия стил на работа. Отношението му и на хората под него е досущ като това в малкия семеен цех. Аналогично възможностите за растеж са огромни, парите са налице, макар видимо или потъват някъде, или се похарчат за нещо, което просто застоява. Всяко желание за реформа се среща на нож, щото „бай Иван така е свикнал“ и се подменя набързо с шарени обещания и декларации.

Познатата ми вече не работи в тази фирма. Отказа се след много усилия когато осъзна, че нищо не може да промени. Всъщност промяна се очаква – с липсата на качество пада и доверието и скоро няма да имат избор освен да продадат цеха. До тогава обаче не е ясно колко ще изгубят като хора, възможности и пари. В никакъв случай не казвам, че всички или дори повечето фирми са такива. Има предостатъчно с изцяло българска собственост и управление, които са в другия край на махалото. Повечето от нас имат обаче подобни негативни примери и те някак успяват да оцелеят на пазара въпреки всичко.

Аналогично, докато управляващите ни не осъзнаят, че само на думи реформи не стават, държавата ще губи все повече хора със знания и опит, които напускат, защото виждат, че липсва желание за промяна. С тях България ще губи не само производителност, инвестиции, доверие и бизнес контакти, но и най-ценното – още едно поколение. В интервю наскоро Борисов каза, че раждаемостта щяла да се увеличи когато „народът се успокои“. Не, няма. Особено, когато биват хранени постоянно с фалшиви новини и се въртят едни и същи красиви обещания, „па дано клиентът да не се усети, че половината дето правим е за бракуване“. 

Електронно управление – ефективност или изтичане на милиони?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2922

(статията е публикувана първоначално в списание „Мениджър“ под заглавие „Криво-ляво електронно управление“)

Думата „приемственост“ се е превърнала в нищо незначещо клише. Но именно нейната липса е сред основните причини все още да нямаме електронно управление. Не единствената, разбира се. Липсата на визия, липсата на институции, липсата на правила, липсата на капацитет, корупцията са също доста важни фактори за това в немалко институции все още да обикалят хора с папки, гражданите все още да разнасят хартийки между институции, управлението да е непрозрачно, а в цялата тази „мъгла“ да процъфтява „другият начин“ – на дребно и на едро.

С риск да прозвучи особено нескромно, смятам, че много от тези негативни фактори бяха ако не премахнати, то застрашени, благодарение на усилията на вицепремиера Румяна Бъчварова и нейния кабинет, от който бях част. А това, което наблюдаваме в момента като заявки на правителството за борба с административната тежест е по същество приемственост (макар вицепремиерът Дончев да не го представя като такова) – стъпване на основните, които бяха поставени, и продължаване на реформата.

Защото електронното управление не е просто да се направи един сайт, или да се обучат няколко служители, или да се усвоят едни пари по оперативна програма, или да се приемат едни пожелателни закони. Електронното управление е държавата да не занимава гражданите и бизнеса със себе си, а това изисква промяна на мисленето. Такава промяна не се случва за три месеца.

За добро или за лошо, държавата е тромава структура и промени се случват бавно. Доста по-бавно отколкото на мен ми се иска. Но ако има както ясна визия, така и познаване на проблемите в детайл, тази промяна непременно се случва.

Защо все още няма истинско електронно управление? През годините са похарчени милиони за софтуер и хардуер. Създавани са и са разформировани различни структури (МДААР, ДАИТС, МТИТС/ЕСМИС). Приети са редица закони, като Закона за електроното управление, закона за ограничаване на административното регулиране, административнопроцесуалния кодекс. Милионите (или дори милиардите) са изтекли в нищото, структурите са били просто многобуквени съкращения, а законите никой не ги е спазвал. Да, в не един закон отдавна пише, че администрацията няма право да изисква от гражданите да представят документи, които администрацията сама може да си събере служебно от друга администрация. Но това са просто думи в Държавен вестник.

А дяволът е в детайлите. Новата оперативна програма („Добро управление“) може да изглежда като „втори ОПАК“ отстрани, но всъщност много грешки на ОПАК вече ги няма – най-вече раздаването на пари „на калпак“ без оглед на резултата. Измененията в Закона за електронното управление, наредбите към него и новия Закон за електронната идентификация изглеждат като поредния нормотворчески напън, но зад всяка изменена алинея, стои конкретен проблем, който до момента е пречил на реализирането на електронното управление.

Един пример – администрациите бяха свикнали да сключват тристранни споразумения, за да обменят данни (между първичният администратор на данни, ползвателят, и операторът на инфраструктурата за комуникация, към 2016-та МТИТС). Това беше бавен процес и често беше спънка пред реализиране на електронно управление, защото първичните администратори просто не даваха достъп. Общини с месеци и години чакаха такъв, за да реализират електронни услуги, но това така и не се случваше. С измененията на закона тези споразумения бяха забранени и вече никой първичен администратор няма право да налага допълнителни изисквания извън тези в закона. Само месец след приемането на измененията, общини, чакащи отдавна, получиха достъп и най-накрая пуснаха услуги за гражданите си. И то чрез вече изградени системи, които просто никога не са били ползвани както е предвидено.

Информационните системи, които се изграждат за държавата пък, никога не са се славили с високо качество, и като потребители можем да потвърдим това. Администрацията никога е нямала капацитетът да напише техническо задание, което да изиска разработването на софтуер, отговарящ на съвременни изисквания за качество. Затова със закона и наредбата се въведе шаблонно задание, с което се покриват повечето от често срещаните пропуски. С въвеждането на отворения код за всеки разработен по поръчка софтуер пък станахме първата държава в света с такова ниво на прозрачност, а Европа и САЩ се опитва да ни догони (и това не е преувеличение – малко след нас САЩ въведе сходни на нашите изисквания).

Но дори с най-добрите правила, с премахването на всички административни пречки и с най-качествения софтуер, промяната не е гарантирана. Нужна е институция, която да бъде инструмент за такава промяна. И Държавна агенция „Електроно управление“ не е създадена да бъде просто поредното съкращения. Създадена е по примера на такива агенции в успешни държави като Естония, и със законовите си правомощия тя не е безгласна буква в процеса, а реално може да налага на останалите администрации как и какво да правят, за да въведат електроно управление.

Визията пък е компасът, който дава посоката. Защото електронното управление не е магистрала, която свързва два града, а сложна комбинация от технологии, процеси и начин на мислене. Визия почти никога е нямало – само отделни парчета от цялата система са били на дневен ред, което е оставяло усилията да висят и рано или късно да бъдат изоставяни.

Именно тези основни – визията, правилата, оправомощената инстутуция правят възможно в момента реформата да се случи и тя да бъде устойчива. „Акциите“, за които чуваме по медиите са само повърхността на огромното количество вътрешни правила и процедури, някои от които са от времето на социализма, които трябва да бъдат променени или дори изкоренени. Защото положението е „царят дава, пъдарят не дава“ (в закона пише, че удостоверения не трябва да се изискват, но във вътрешните правила, които следва съответнията служител, пише, че се изисква).

Дали това ще стане – не е ясно. Както често се случва, политическата воля може да потъне в небитието след липсата на бързи резултати, администрацията може да удави процесите със своето умение да се снишава, докато поривът за реформа отмине, корупцията може да продължи да изяжда милиони, без да доставя качествени продукти. Агентите на промяната може да се отвратят от средата и да си тръгнат, оставяйки електронното управление отново „за следващата петилетка“.

И това са реални рискове – държавната агенция няма достатъчно хора, с които да изпълни реформата, а такива трудно се намират. Корупцията чука на вратата, а някои проекти, заложени като част от визията, се отлагат и забавят. Лошото е, че липсва гражданският натиск, контрол и подкрепа. Електронното управление никога не е централна тема, което я прави и слабо политически популярна. Говори се за нея когато няма за какво друго (например както в случая – през лятото). Ефектът не е осезаем – не се появява изведнъж нов, лъскав път, или детска площадка. Просто отпадат неща, за които преди сме си вземали отпуск, а вече или не се налага да правим, или можем да правим отдалечено. Интересът дори в иначе популярни административни услуги е нисък – отчасти защото не са популяризирани, отчасти защото първата мисъл на гражданина не е „дали има електронна услуга за това?“.

Дали ще има електронно управление? То и сега има, криво-ляво. Някои системи си говорят, някои институции имат що-годе прилични електронни услуги. Според мен в момента има предпоставки този процес да се забърза, и до няколко години да имаме по-електронна и по-прозрачна администрация. Но това зависи най-вече от човешкия фактор – от политическото ръководство, от администрацията и не на последно място – от гражданите.

И с всяка стъпка в правилната посока, държавата ще става по-ефективна и по-прозрачна. А с всяка стъпка в грешната посока, просто още милиони ще изтичат в нищото.

Обществените медии: към въпроса за финансирането чрез такси

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/08/26/bnt-18/

Разговорите за обществените медии не  престават и  през август, по волята на Съвета за електронни медии, който  направи конкурс  за генерален директор на БНТ през отпускарския за Европа месец.

Капитал публикува Кой ще контролира БНТ, анализира какъв е смисълът от обществената телевизия и в заключение предлага три мерки – “минимумът от задължителни условия, за да може отговорът на въпроса кой ще контролира БНТ да бъде: ние, гражданите”. Една от мерките е “Да се промени начинът, по който се финансира БНТ, и това да става през потребителски такси, а не през субсидия, която се отпуска от правителството и позволява директна намеса на политици в независимостта на медиата.”

Обществените медии трябва да са независими, всички мислими мерки е добре да се предвидят в законодателството. Смятам обаче, че  в днешно време въвеждане на финансиране чрез такси от аудиторията не е реалистична мярка, най-малко защото

  1. Таксата е цена за услуга, плаща само който получава услугата и контролът за това е конкретен във времето. Това е причината, заради която президентът Петър Стоянов наложи вето на тези текстове.
  2. Броят на гледащите БНТ е динамичен, трябва да се следи конкретно, но във всеки случай е такъв,  че ако трябва с таксите на зрителите да се финансира телевизията, размерът на таксите би бил нереалистично голям дори само да се достигне сегашната държавна субсидия.
  3. Доколкото събираемостта е неизвестна величина,  не може да има устойчиво, ефективно и предсказуемо финансиране чрез такси. В някои държави събираемостта е много ниска, другаде постъпленията намаляват – например за 2016 в Полша   събраните такси   са 43 милиона злоти по-малко от 2015 г.
  4. Телевизия се приема чрез различни крайни устройства и принципът такса на приемник (каквато е била въведена у нас при социализма и  се е плащала всеки месец в пощата) не може ефективно да се прилага. Остава принципът такса на домакинство (вариант на този принцип беше  българското решение в закона от 1998 г.), но тогава остава да се реши въпросът кой гледа, съответно дължи такса.
  5. Контролът кой гледа изисква техническо решение.  Системата за мониторинг, както и системата за събиране на таксите  имат цена, която трябва да се взема предвид при определяне на размера на таксите.
  6. Изключенията са много (пенсионери, хора с увреждания и пр.), което намалява обема на финансирането – за България съществено –  и оскъпява контрола за плащането на таксите.
  7. В цифровото време обществените медии произвеждат и предоставят за разпространение не само програми, но и съдържание онлайн. Такси трябва да се дължат и в случай (дори само) при достъп до съдържанието на сайта на БНТ.
  8. Същото упражнение трябва да се повтори за радио, аудиториите са различни.

По данни на EBU за 40 държави:  в 21 основен източник на финансиране са таксите (от 50 до 90 на сто от финансирането), в 18 – държавната субсидия, в 1 – рекламата.

Ако идеята е  да плаща аудиторията, но да се прекъсне връзката услуга – цена за услуга, зрителите  трябва да плащат  данък – не такса:  данъкът   се  дължи без оглед дали се гледа БНТ.  Но публичното финансиране чрез бюджета също има предимства, особено ако е устойчиво и предсказуемо и позволява средносрочно планиране.

Източникът на финансиране е само един от въпросите, който трябва да се решава.  Друг ключов въпрос е от какво финансиране се нуждаят обществените медии. Отговорът , който се чу тези дни, е много пари:  телевизия се прави с много пари. Всъщност не. Парите не трябва да са много или малко – и не трябва повече да е критерий  обемът произведена тв продукция (принцип на час програма), който сега бил по-голям, отколкото преди години.  Парите трябва да са толкова, колкото да се изпълни обществената мисия, без да се нарушават принципите на конкуренцията. Но това е отделна тема.

Filed under: BG Law Making, BG Media, Media Law

Michael Reeves and the ridiculous Subscriber Robot

Post Syndicated from Alex Bate original https://www.raspberrypi.org/blog/michael-reeves-subscriber-robot/

At the beginning of his new build’s video, YouTuber Michael Reeves discusses a revelation he had about why some people don’t subscribe to his channel:

The real reason some people don’t subscribe is that when you hit this button, that’s all, that’s it, it’s done. It’s not special, it’s not enjoyable. So how do we make subscribing a fun, enjoyable process? Well, we do it by slowly chipping away at the content creator’s psyche every time someone subscribes.

His fix? The ‘fun’ interactive Subscriber Robot that is the subject of the video.

Be aware that Michael uses a couple of mild swears in this video, so maybe don’t watch it with a child.

The Subscriber Robot

Just showing that subscriber dedication My Patreon Page: https://www.patreon.com/michaelreeves Personal Site: https://michaelreeves.us/ Twitter: https://twitter.com/michaelreeves08 Song: Summer Salt – Sweet To Me

Who is Michael Reeves?

Software developer and student Michael Reeves started his YouTube account a mere four months ago, with the premiere of his robot that shines lasers into your eyes – now he has 110k+ subscribers. At only 19, Michael co-owns and manages a company together with friends, and is set on his career path in software and computing. So when he is not making videos, he works a nine-to-five job “to pay for college and, y’know, live”.

The Subscriber Robot

Michael shot to YouTube fame with the aforementioned laser robot built around an Arduino. But by now he has also be released videos for a few Raspberry Pi-based contraptions.

Michael Reeves Raspberry Pi Subscriber Robot

Michael, talking us through the details of one of the worst ideas ever made

His Subscriber Robot uses a series of Python scripts running on a Raspberry Pi to check for new subscribers to Michael’s channel via the YouTube API. When it identifies one, the Pi uses a relay to make the ceiling lights in Michael’s office flash ten times a second while ear-splitting noise is emitted by a 102-decibel-rated buzzer. Needless to say, this buzzer is not recommended for home use, work use, or any use whatsoever! Moreover, the Raspberry Pi also connects to a speaker that announces the name of the new subscriber, so Michael knows who to thank.

Michael Reeves Raspberry Pi Subscriber Robot

Subscriber Robot: EEH! EEH! EEH! MoistPretzels has subscribed.
Michael: Thank you, MoistPretzels…

Given that Michael has gained a whopping 30,000 followers in the ten days since the release of this video, it’s fair to assume he is currently curled up in a ball on the office floor, quietly crying to himself.

If you think Michael only makes videos about ridiculous builds, you’re mistaken. He also uses YouTube to provide educational content, because he believes that “it’s super important for people to teach themselves how to program”. For example, he has just released a new C# beginners tutorial, the third in the series.

Support Michael

If you’d like to help Michael in his mission to fill the world with both tutorials and ridiculous robot builds, make sure to subscribe to his channel. You can also follow him on Twitter and support him on Patreon.

You may also want to check out the Useless Duck Company and Simone Giertz if you’re in the mood for more impractical, yet highly amusing, robot builds.

Good luck with your channel, Michael! We are looking forward to, and slightly dreading, more videos from one of our favourite new YouTubers.

The post Michael Reeves and the ridiculous Subscriber Robot appeared first on Raspberry Pi.

Какво трябва да се случи с електронното управление според пътната карта?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2887

„Пътна карта за развитие на стратегията за електронно управление“ звучи като тежко бюрократичен документ. Когато го писахме дори си позволих да иронизирам стратегическите документи.

Но всъщност такива документи са необходими, за да се знаят както посоката и целите, така и конкретните проекти и интервенции, които трябва да се случат. Пътната карта обхваща разбирането на авторите ѝ (и техните ръководители) за това какво трябва да се случи в следващите няколко години.

Медиите спорадично се сещат за пътната карта – като например при приемането ѝ генерираха мини-скандал как така държавата ще прави електронна поща за 25 милиона, което беше напълно грешен опит за тълкуване на един абзац от документ. Наскоро пътната карта беше преоткрита, в частта за изцяло нов адресен регистър и ново ГРАО, този път с по-позитивна конотация. Но отново цялостния и лесно разбираем поглед липсва.

Признавам си, че макар да беше доста харесана от хора извън администрацията (напр. бизнеса), пътната карта все пак е голям документ с много текст, който не непременно е интересен за четене. Затова година и половина след приемането ѝ, но преди който и да било от проектите вътре да се е случил, ще опитам да я разясня – по няколко изречения на проект. В самата пътна карта има малко повече информация (което всъщност не е стандартно за пътни карти – обикновено те включват доста общи и разтегливи мерки. Ние решихме да бъдат конкретни проекти с реални цели и резултати). Може някои от тях да са скучни или прекалено „вътрешни“, но електронизацията на цяла държава е дълъг и сложен процес пълен с много детайли. „Прости“ решения няма и малко неща са „wow, това е яко“. Но ето по няколко думи за проектите:

  • Електронно гласуване – започвам с този проект, макар да е в края на таблицата, защото е популярен в момента – Мая Манолова е „вдигнала“ темата след писмо, което е получила. Проектът беше вкаран като приоритетен в пътната карта през есента (няколко месеца след като бяха приети измененията в изборния кодекс). Оттогава досега мина доста време, но проектът най-накрая е в някаква видима фаза. Първата стъпка е да се проучат добрите практики по света и на база на това да се подготви техническо задание за системата. Това може да се разгледа като известно изоставане от първоначалния график, но така или иначе другия ключов за електронното гласуван проект – този за електронната идентификация – също е назад. Все пак срокът „май 2019-та“ не е непостижим, особено ако се използва някое от готовите решения на пазара, вместо да се изгражда нещо от нулата. ЦИК и Държавната агнеция за е-управление засега изглежда да имат намерения да изпълнят проекта. Има ли риск да стане както с машините, с които ЦИК не беше готова навреме? Има, но според мен това няма да е фатално – 6 месеца или 1 година по-късно, електронното гласуване ще е факт, а по-добре малко закъснение, отколкото прибързано въвеждане на нещо с такова голямо значение. Защото объркаме ли го, втори шанс няма да има скоро. (Защо системата се казва „пилотна“ – защото първо ще има пилотно внедряване. След това обаче няма да се прави нова система, а просто пилотната ще бъде въведена в продукционен режим)
  • Одит на информационната и комуникационната инфраструктура (на администрацията и в сектор „правосъдие“). Проблемът в момента е че никой в държавата не знае какви компютри, какви мрежи, какви лицензи, какъв софтуер, какви и колко стари компютри има по администрациите. Идеята е тази информация да се събере еднократно и след това да бъде поддържана в актуален вид чрез изграден за целта регистър. Нормативното задължение го създадохме с наредба, сега остава да бъде изпълнен и проекта. Защо това е нужно изобщо? За да се планира каквото и да било в мащаб, е нужна информация. За да се правят изгодни сделки за лицензи, например, е нужно да се знае какво има налично. На практика най-вероятно ще се окаже, че държавата е купила два пъти повече лицензи за бази данни, отколкото реално ползва. Отделно, тази информация ще позволи да се консолидират част от тези ресурси в облачна инфраструктура. Но за да може да се планира каквото и да било, трябва информацията да е налична. Документацията за проекта е налична на сайта на Държавна агенция „Електронно управление“
  • Държавен хибриден частен облак, или серия от дейта-центрове, в които държавата да си консолидира хардуерния ресурс. В момента „сървъри“ биват наричани всевъзможни настолни компютри, стоящи в краката на някой системен администратор или секретарка, или в добрия случай – в килера на чистачките. Това няма да е първият опит за държавен дейта-център, но целта е най-накрая да се направи както трябва. Не просто да бъдат изсипани железа, а реално да предлага „инфраструктура като услуга“ – администрация Х казва „трябва ми толкова RAM и толкова дисково пространство“ през потребителски интерфейс…и го получава веднага, автоматично. И не се грижи за поддръжката му, защото тя е осигурена централно, в т.ч. резервни копия, защита от атаки, резервираност и т.н.
  • Развитие на пилотната система за електронна идентификация – това е един от най-важните проекти, който се основава на цял закон – целта е да има софтуерна инфраструктура за идентифициране на гражданите в електронна среда. Това на практика значи, че всеки ще може да получи електронна идентичност на избран от него носител (лична карта, друга карта, „флашка“ с електронния му подпис, мобилен телефон) и с нея ще има достъп до всички електронни услуги в държавата. И не само в нашата държава, а във всички европейски държави, защото електронната идентификация ще има трансгранично признаване. Този проект е най-напреднал, и е на етап набиране на оферти. Всички други проекти имат предвидена интеграция с него, така че е важно, че се движи пред останалите (макар и всички да изостават от планираните срокове). (Защо пилотна система – защото има такава, дадени са пари за нея, и трябва да се ползва като отправна точка)
  • Реализиране на система за мониторинг на индикаторите за изпълнение на всички оперативни програми – сравнително скучен от гледна точка на цялостната картина вътрешен проект, който просто е необходим за мониторинга на евросредствата. Има още два проекта за НСИ, които са „вътрешни“ и са свързани с покриване на задължителни изисквания, идващи от ЕС.
  • Публични регистри за бюджетен и проектен контрол и информационни ресурси на електронното управление – със Закона за електронното управление беше създадена държавна агенция с доста правомощия за контрол. Причината е, че нещата в държавата се случват некоординирано, „както дойде“ и „на парче“ и за да имаме накаква устойчивост, трябва това да спре. За целта агенцията трябва да осъществява контрол на всички проекти и дейности и на всички бюджети за информационни технологии. А не всеки да си „маже“ технически задания, които изпълнителите могат да тълкуват както им е удобно, или пък да харчи пари за лицензи и компютри, каквито си е купил само една година преди това и реално не му трябват. В момента агенцията започва да осъществява този контрол без такива регистри (използвайки интернет страницата си вместо това), но тези регистри ще позволят по-плавното му и по-прозрачното му осъществяване.
  • Реализира не на ЦАИС „Съдебен статус“ – това е прословутото „свидетелство за съдимост“. В момента съществува система за това, на база на което е реализирано електронното свидетелство за съдимост, но тя е децентрализирана и остаряла, изисква много ръчно въвеждане на данни, и няма да може да обслужи достатъчно нарастващ брой автоматизирани заявки. За това трябва да се изгради изцяло нова такава, централизирана, така че на едно място да има съдебния статус на всички граждани, и със съответния контрол на досдтъпа тази информация да се предоставя на администрациите (и на гражданите, ако например искат да представят свидетелството в чужбина).
  • Реализиране на универсална ЦАИС „Анализ на корупционния риск“ – каквото и антикорупционно звено да бъде направено, то трябва да има аналитичен капацитет, за да може да установява конфликти на интереси и корупционни практики. Това „на ръка“ не че няма как да стане, но е много несигурно, бавно и подлежащо на „външни влияния“. Целта на системата за анализ на корупционния риск е да събира на едно място информация за лица, заемащи публични длъжности от множество източници и да търси в тях потенциални конфликти на интерерси. Да сравнява декларации пред сметната палата с данни от НАП, да сравнява обществени поръчки с фирми, регистрирани от свързани лица, и т.н. В един момент бях предложил дори данните от системата да бъдат частично публични – т.е. всеки месец системата да публикува колко потенциални проблеми е открила системата, и по колко от тях са образувани проверки. Така неща по-трудно ще се замитат под килима. Вероятно този проект ще трябва да изчака създаването на поредния антикорупционен орган.
  • Реализиране на ЦАИС „Единна входна точка“ за подаване годишни финансови отчети – всеки, който има бизнес, сигурно е „псувал“ защо държавата му иска едни и същи данни по няколко пъти – НАП, Търговския регистър, НСИ. Отговорът е – защото никой не се е бил сетил да ги обедини, а и да се е бил сетил, е нямало техническа И нормативна възможност. Реално в момента законите не позволяват това да се случи, защото Законът за счетоводството изисква печат на счетоводител преди да бъде качен документа, с което се губи машинната му четимост. Т.е. освен проекта ще трябват и нормативни изменения, но идеята е като дойде време за отчитане пред държавата, счетоводителят да извади един файл от счетоводната си система, да го прати на управителя, който да го качи в единната система (подписано с електронен подпис)… и това е. Без декларации и отчети към няколко институции – системата сама ще преценя коя част от данните на коя институция да изпрати. Реализирането на този проект трябва да стартира всеки момент (ако вече не е).
  • Надграждане на Тъговския регистър – Търговският регистър е едно от най-хубавите неща за електронното ни управление по принцип. На практика има много неща, които могат да бъдат подобрени. На първо място – потребителският интерфейс. В рамките на проекта той трябва да стане по-съвременен (най-накрая), но и много други неща – обмен на данни с европейските търговски регистри, както и с имотния регистър. Също така регистърът на особените залози (който е на 20 години и „плаче“ за пълно подновяване) и регистъра на юридическите с нестопанска цел минават към агенция по вписванията, та съответните промени в Търговския регистър трябва да бъдат реализирани. Това може би звучи скучно, но всъщност е ключово, тъй като в Агенцията по вписванията е съсредоточен доста материален интерес – фирми, имоти, особени залози, и системите трябва да са в добро състояние, за да няма злоупотреби.
  • Надграждане на имотния регистър – имотният регистър в момента предоставя малка част от услугите, които реално може, а процесът по закупуване на имот включват доста „хартиени“ стъпки, които от своя страна отварят вратички за имотни измами. Тези дупки трябва да бъдат затворени, а административните услуги на имотния регистър трябва да се електронизират, за да се спестят опашки.
  • Базов регистър на субекти, обекти и събития – в държавата се водят хиляди регистри и регистърчета. Голяма част са на хартия, друга голяма част с в екселски таблици или (не се бъзикам) в Doc файлове. За много от тях би било прекалено скъпа и излишна инвестиция да бъдат изграждани отделни информационни системи – те съдържат малко данни, обновяват се рядко. Но минусите на хартията и екселските таблици (на които не се правят резервни копия) са много. Затова целта на този проект е да има централизирана държавна система за „регистър като услуга“ – някой от съответната администрация (включително общинска) влиза, натиска „създай регистър“, дефинира какви полета има в него, кой има достъп до него, и готово – вече имаме електронен регистър, с резервни копия, отворени данни, контрол на достъпа, защита от атаки и какво ли още не. Това, разбира се, няма да е приложимо на големите и важни регистри като Търговския, имотния, ГРАО, защото там вписванията минават през сложни процеси, но мнозинството от регистрите могат да бъдат електронизирани много лесно чрез такава система. Идеята за проекта тръгна от т.нар. „професионално-квалифицирани лица“, тъй като в секторите „Здравеопазване“ и „Правосъдие“ има множество регистри, в които се водят различни лица – лекари, сестри, санитари, фармацевти, съответно вещи лица, заклети преводачи, оценители, синдици и т.н. Но от „регистър за хора“ решихме, че стъпката до „регистър за всичко“ е лесна и дава много повече ползи.
  • Реализиране на ЦАИС „Гражданска регистрация“ и ЦАИС „Адресен регистър“ – може би най-важните бази данни в държавата – тези на физическите лица (и адресите). Реално това са два проекта, обединени в един, тъй като са към едни и същи институции – ГРАО и ДАЕУ. В момента ГРАО е децентрализирано, писано е на архаична технология, за която поддръжка е много трудно да се намери, не е ясно дали ще издръжи на хиляди заявки в реално време (каквато е целта на електронното управление). Изцяло нова, централизирана система, с уеб-услуги, отворени данни (при защита на личните данни) ще „отключи“ електронното управление. Адресен регистър обаче досега няма. Има номенклатура с адреси на физически лица, има кадастър, но и двете не са достатъчни – съответно съществуват отделни бази данни с адреси в ГРАО, в пощите, в кадастъра и вероятно по частните компании. Целта е всеки адрес да има единен идентификатор, който не се променя никога (за разлика от тези в кадстъра), и по който да може да бъде рефериран и намерен всеки адрес. Т.е. вместо в базата данни да се записва целия адрес, ще се записва само един идентификатор, а реалния адрес ще се извлича от адресния регистър. Плюсовете са много, но един пример е – преименуване на улица. Ако една улица се преименува, всички бази данни, в които са записани адреси, ще имат грешни адреси. Ако използват референция към адресния регистър, това няма да е проблем (а в регистъра ще се вижда кога и защо е преименувана дадената улица).
  • Регистър на годишните технически прегледи и на проведените изпити за водачи – общо взето регистри на ИААА (известна като ДАИ). Няма нужда от много пояснения, но съществуващите системи (част от които са децентрализирани и/или разчитат на хартиен обмен на документи) трябва да се приведат в модерен вид. Защо? Защото в момента се допускат много грешки, данните са неконсистентни и системите не си говорят помежду си.
  • Централизиран регистър на МПС – в момента има регистър, който обаче е децентрализиран, стар, неинтегриран с европейската платформа EUCaris и на който му липсва доста важна функционалност. Най-вече новият регистър ще позволи по-бързото и лесно регистриране на автомобили, тъй като процесите по регистрация ще са част от регистъра и ще бъдат оптимизирани.
  • Регистър на пълномощните – в момента нотариусите имат нещо като регистър на пълномощните, но той е толкова „нефелен“, че реално не върши работа – когато отидеш с пълномощно някъде (напр. в банка), оттам звънят на нотариуса да го питат за пълномощното, защото не всички пълномощни се въвеждат, ако се – не веднага, а и се въвеждат в свободен текст, в който се допускат грешки. Например веднъж в мое пълномощно беше сбъркано ЕГН-то ми, което установих в банката. Ако пълномощното беше вписано, тази проверка щеше да „изгърми“ още при нотариуса. Но това е само на повърхността – от регистъра ще могат да се избират типови пълномощни, пълномощни да се преглеждат и оттеглят от граждани по електронен път.
  • Регистър на запорите – освен нотариусите, и съдебните изпълнители (частни и държавни) имат нужда от централизирана система. Освен чисто административното улеснение, такава система ще намали и злоупотребите на някои ЧСИ-та, които се случват в момента
  • Административно-наказателна дейност. в момента всеки държавен орган с право да „наказва“, си вписва актовете както му дойде – къса ги от кочан най-често. Целта е цялата административно-наказателна дейност в държавата да се вписва в централизиран регистър. Така ще може да се следи кой какви актове съставя, на какви основания, каква част от тях биват платени, в какви срокове. Ще могат да се идентифицират законови текстове, които се нарушават твърде често (или с които администрацията злоупотребява твърде често, налагайки „сплашващи“ глоби), както и законови текстове, които са напрактика глухи – има ги, ама никой не следи за тях. Това от своя страна ще позволи намаляване на административната тежест на база на реалността, а не на база на „тука ни хрумна, че можем да оправим нещо“. Проследимостта на вземанията също е важна, тъй като администрациите рядко знаят дали НАП е събрала глобите, които са наложили.
  • Реализиране на „ЦАИС“ Обществени поръчкитемата беше популярна преди месец-два във връзка с Auxionize. За съжаление държавната централизирана платформа за изцяло електронни обществени поръчки още не е факт, основно заради обжалвания и решения на КЗК. Но целта е ясна – всички обществени поръчки задължително да са изцяло електронни, през централна система, която да е сигурна и прозрачна (т.е. да публикува автоматично отворени данни за всички поръчки, а не както сега това да става ръчно).
  • Реализиране на национална здравна информационна система – това е огромен проект, с няколко етапа, като първите неща (които трябваше да са се случили преди 2 години, но вместо тях получихме пръстови отпечатъци) са – електронна рецепта, електронно направление, електронен здравен запис. На база на това ще се изграждат още доста системи, чрез които лекарите да не са залети с бюрокрация, пациентите да не разнасят хартии напред-назад и да са по-добре информирани. Централизирана (и вярна) здравна статистика ще позволи реална политика в здравеопазването, а не гледане в тавана.
  • Надграждане на основните системи на НАП – НАП е най-електронната администрация (заедно с Агенция по вписванията), но и там има доста кусури. Не всички системи предоставят възможност за интеграция, когато такава има, тя е по архаичен начин с копиране на файлове, а потребителските интерфейси често са ужасни. Тези и други проблеми трябва да бъдат адресирани с този проект. Аналогичен проект за Агенция митници, на който няма да се спирам, и чиято цел е подобряване на вътрешните системи на агенцията. Все пак би трябвало в рамките на проекта най-накрая да направят човешко електронно получаване на EORI номер, че това, което има в момента, е обидно.
  • Национален портал за пространствени данни – има европейска директива INSPIRE, според която трбва да имаме национален портал с отворени пространствени данни. Има няколко опити за такива, всичките са катастрофа (колкото и в администрацията да твърдят иначе), съответно сме на практика в нарушение на директивата и подлежим на санкции. Порталът ще бъде интегриран с портала за отворени данни и ще включва географски данни от страната – пътища, административни единици, водоизточници и др. Като цяло директивата не се изпълнява и от доста други страни, а наличните данни са с кофти качество, така че личното ми мнение е, че не е особено смислена предвид резултатите, но да видим.
  • Портал за споделени ресурси за разработка на софтуерни системи за електронно управление – нещо като „Бг-мама“ за електронно управление. В момента разработчиците на системи за държавата откриват топлата вода всеки път – всеки си пише компоненти за интеграция, аплети за електронни подписи, интеграции с деловодни системи и какво ли още не – идеята е всички да споделят както код, така и знание чрез обща система, така че да не губим време в откриване на топлата вода.
  • Цифровизиране на кадастрални карти – далеч не цялата кадастрална информация е електронизирана, а трябва. Всъщност към момента само за 20% от страната има цифрови кадастрални карти. А електронни услуги на кадастъра всъщност съществуват, но са с ужасен потребителски интерфейс и много малко хора реално знаят за тях и могат да ги ползват. Това трябва да се промени.
  • Регистър на недвижимите културни ценности – помните като изгоряха тютюневите складове в Пловдив. Или като събориха поредната къща-паметник на културата. Ами, това, че те са паметник на културата всъщност е трудно установимо, тъй като няма централизиран регистър, няма и публично достъпна систематизирана информация. Е, целта на този проект е да има такава.
  • Единна информационна точка – общо взето целта е да има информация за подземна инфраструктура (тръби, кабели), така че някой като копае някъде, да не вземе да скъса нещо. И да е ясно, къдет вече има прокопано, така че да не се копае излишно. По-сложно е, разбира се, и произтича от европейска директива, но накратко е това.

Ако сте оцелели дотук – супер. Но всичките тези детайли вероятно не интересуват много хора. Което е и единият от проблемите на електронното управление – нито печелят избори, нито някой забелязва, когато нещо се случи (например последният проект и да стане, много малко хора ще разберат, но от друга страна ще бъдта спестени доста пари и доста главоболия на бизнеса; или пък това, че ще има ново ГРАО едва ли ще бъде усетено директно, но това ключово за развитието на … всичко).

И се надявам да е видимо, че нещата са „мислени“. Дали ще бъдат реализирани както са замислени е друга тема – засега виждаме само забавяне (по редица причини, някои от които обективни, други – свързани със смяната на властта, трети – с мудност на част от администрацията). Пътната карта има и втора част със следващи проекти, но там съвсем ще ви отегча, та ще я оставя за момента, в който сме по-близо до нея – например след 2 години.

А дотогава всички проекти по-горе трябва да са се случили, трябва да са с отворен код, за да можем да следим дали се случват както трябва, да предоставят отворени данни, за да следим дали оперират както трябва след като бъдат внедрени, и изобщо – да „станат както трябва, а не както обикновено“. И като казвам „трябва“ – имам предвид, че го пише в закон и наредба. Дали ще се спазват – ще видим.

Да разберем GDPR. Готова ли е компанията ви?

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/gdpr-event/

Вероятно сте чували, а може би още не сте, но Регламентът за защита на личните данни (GDPR) е вече факт. След 4 години на обсъждане, лобиране и събиране на примери и добри практики Европейският съюз създаде нормативен акт, който променя мисленето ни за личните данни. Разбирането на нуждата от GDPR минава през осъзнаването, че четвъртата индустриална революция се случва сега. Все по–често конкурентното предимство на новите бизнес модели спрямо утвърдените такива се състои в достъпа, анализа и управлението на данни.

Политически кампании се печелят и компании излизат на върха на класациите чрез дейности по профилиране, анализ на големи масиви от данни и персонализиран маркетинг.

Какво променя GDPR и готова ли е компанията ви за новите правила или по-точно – кога е трябвало да бъде готова? Какво реално ще трябва да промените – организация, техническа инфраструктура или нагласа на служителите и ръководството? Ще може ли френския държавен орган по защитата на данните да вземе отношение спрямо нарушение, извършено от компания в Пазарджик? Какво е доклад относно въздействието от защитата на данни? Можете ли да продадете бизнеса си или да сключите стратегически договор без такъв доклад?

На 30 август в Пловдив експерти от адвокатско дружество Точева и Мандажиева заедно с Trakia Tech ще се опитат да отговорят на тези въпроси. Обещаваме Ви да е интересно и полезно. Нетърпеливи сме да чуем Вашите въпроси, които ще ни накарат да мислим още по-задълбочено в тази насока. Събитието организираме съвместно с нашите партньори от Капитал и ETNHost.

Работният език е български, а събитието е в малък формат и местата са ограничени, затова регистрацията на адрес capital.bg/gdpr е задължителна.

Очакваме ви в Център за събития Limacon, чийто адрес е: Пловдив, бул. Марица 154A (до големия паркинг на Билла).

Идва ли регулация на интернет

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/08/08/online_reg/

Медиите напоследък се активизираха по въпроса идва ли регулация на интернет. Излязоха публикации в някои сайтове, телевизиите правят предаване след предаване за съдържанието в мрежите.

Идва ли регулация на интернет? Не идва:  тя съществува

и в момента, каквото и значение да се влага в термина (допускам, че задаващите въпроса имат предвид съдържанието в интернет – защото ако имат предвид интернет като мрежа, правната уредба е съвсем очевидна):

Накратко: на този въпрос времето му е минало. Ако сте искали принципно да се съпротивлявате срещу регулация на съдържание онлайн – трябвало е вече да сте го направили.

Какво все пак се случва в момента?

Идеята за очаквана регулация вероятно идва от разговорите за речта на омразата онлайн и фалшивите новини онлайн, тъй като интензивно се обсъжда ефективна реакция към тях. За регулацията като средство за борба с речта на омразата онлайн се заговори по повод закон, приет в  Германия (The Network Enforcement Act, Netzwerkdurchsetzungsgesetz), който се очаква да влезе в сила през октомври 2017 – този закон предвижда отговорност за посредниците до 50 милиона евро.

Това е новината. Новото не е , че закон предвижда отговорност за реч на омразата. Нито  – за реч на омразата онлайн. Новото е, че отговорността се предвижда не за този, който говори – това и сега е въведено навсякъде – а за посредниците онлайн. Неслучайно германският закон става известен като Закон за Фейсбук.

Реакция – да, цензура – не: как да стане?

Проблеми при въвеждане на отговорност за посредниците има, и то не един. Да започнем от основното: искаме ограничаване на фалшивите новини и речта на омразата онлайн, но не искаме цензура. Можем да се позовем на члена на ЕК Ансип, и той смята така: по-лошо от фалшивите новини е Министерството на истината.

Какви са мислимите решения? За удобство аз ги разделям (по два критерия)  в четири групи:

1. саморегулиране на национално равнище –  етичните кодекси да се актуализират и самите посредници (компаниите) и техните асоциации да препятстват ефективно незаконното и причиняващото вреда съдържание. Пример в САЩ е т.нар. Партньорство за верификация на фалшивите новини – First Draft Partner Network (2016).

2. саморегулиране на наднационално равнище – пример за такава мярка е поемането на ангажименти от Facebook, Twitter, YouTube и Microsoft заедно с ЕК –  за преглед на   уведомления за незаконни изказвания, пораждащи омраза, за по-малко от 24 часа и, ако е необходимо, тези компании да премахват или прекратяват достъпа до подобно съдържание. Наистина, по данни на ЕК сега се реагира  за по-кратко време.

3. регулиране на национално равнище – вж примера със закона в Германия.

4. регулиране на наднационално равнище (с международноправни актове или с вторичното право на ЕС) – новото тук:

Ревизията на Директивата за аудиовизуални медийни услуги напредва. В момента се провежда триалог между институциите в търсене на работещи решения. Много вероятно е в ревизията да остане новото положение от проекта на ЕК за отговорността на платформите за споделяне на видеоклипове. Към това имат отношение и социалните медии (в частност социалните мрежи – засега не е известно ще бъде ли по-широко дефинирано в ревизията понятието социални медии), тъй като  – въпреки че директивата няма за цел   да регулира услугите на социалните медии – тези услуги   трябва да бъдат обхванати от регулиране, ако предоставянето на предавания и генерирани от потребители видеоклипове представлява съществена функционална възможност на съответните социални медии.

Накратко, отговорността на посредниците вероятно скоро ще бъде уредена на наднационално равнище в ЕС и държавите ще трябва съответно да въведат отговорност в националните законодателства. Това не е предпочитание, това е констатация за факт.

Моето предпочитание е да не се стига до отговорност на посредниците в директивата –

  • първо, защото има риск решението кое е законно /кое е незаконно да се взема от интернет компания (трите удара във Франция или трудностите с правото да бъдеш забравен);
  • второ, защото вече има принцип в правото на ЕС – за  условната неотговорност на посредниците според Директивата за електронната търговия. Този принцип вече е в смущаващо взаимодействие със съдебната практика на ЕСПЧ (Делфи срещу Естония), както и с национални законодателства на държави от ЕС (за отговорност на социалните мрежи).

А що се отнася до СЕМ – регулаторът няма да се справи по-добре от нас с фалшивите новини, пише КлубZ – и аз също засега нямам основание да смятам друго.

 

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law

Питах ДАБЧ къде са 6-7-те млн. българи в чужбина. Отказаха ми.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/aba_taina_maina/

Преди около месец проверих твърдението на Петър Харалампиев от позицията на шеф на Държавната агенция за българите в чужбина, че извън страната има „6-7 млн. българи“. Всъщност, още на следващия ден в предаването „Тази сутрин“ по БТВ той вече говореше за 8-9 млн. Когато стана дума от къде идват тези числа, той не беше толкова словоохотлив:

…по изчисленията, които … така ние имаме, координирано със статистиката…

Тъй като това не ми стигаше, поисках следната информация по ЗДОИ:

В становище до ресорната комисия в Народното събрание на председателя на агенцията г-н Харалампиев на 5 юли 2017 той цитира оценка за между 6 и 7 млн. българи по света. На 7 юли в студиото на БТВ споменава друга цифра – 8-9 млн.

  1. Каква е оценката на ДАБЧ за броя българи родени в страната, които към този момент са в чужбина?
  2. Каква е оценката на ДАБЧ за броя деца родени в чужбина, които имат един или двама родители българи?
  3. Каква е оценката на ДАБЧ за броя българи в историческите общности, кои са те и колко българи смятат, че има във всяка?
  4. На какви данни и източници се базират тези оценки?
  5. На какви източници се базират оценките дадени от г-н Харалампиев в НС? На какво се дължи разминаването с изявлението му два дни по-късно пред БТВ?
  6. Оценките на г-н Харалампиев в тези два случая отразяват ли позицията на ДАБЧ и базират ли се на данни събрани от различни източници в ДАБЧ?

Изпратих запитването на 11-ти юли и 14 дни след това, колкото е срокът по закон, отговор нямаше. Писах им, че срокът изтича и им напомних, че ако имат нужда от удължаване на срока, за да съберат информацията, то следва да ме информират своевременно. Това и направиха – веднага получих две съобщения за удължаване с 10 дни от различни служители на агенцията.

Днес най-накрая получих отговор. Отказват да ми предоставят информацията, защото „не представляват обществена информация“ в смисъла на ЗДОИ. Посочват също, че дата в запитването ми е сгрешена, което е вярно.

Не е вярно обаче е, че исканите от мен данни не са обществена информация. В изказванията на г-н Харалампиев говореше за оценки на ДАБЧ и информация, с която разполагат в агенцията. Може би юристите им да смятат, че първите пет въпроса се отнасят до искане на мнение, а не на обективна информация. Навярно е можело да формулирам по-добре тези точки, макар именно „бате Харо“ да даваше оценки от името на агенцията. Последният въпрос обаче е ясен и се отнася до официалната позиция на ДАБЧ и данни, които са събирани в агенцията.

Също така, това, че удължиха срока с 10 дни, означава, че се възползват от чл. 30 от ЗДОИ. Този член позволява това единствено, когато данните са с голям размер и подготовката отнема време. Изисква също да се даде обосновка в уведомлението. Посочих им тези две неща, както и че това, че използването на чл. 30 предполага, че имат данните, че ги събират и следва да ги предоставят.

Все пак, отговор няма. Мисля, че всички сме наясно защо. Щеше да е полезно да имаме официално потвърждение, че си ги изсмукал от пръстите тия милиони. Поне Министерството на образованието имаше доблестта да си признае, че нямат данни подкрепящи подобни странни твърдения на тогавашния министър Игнатов.

Сега въпросът е дали да обжалвам пред Административен съд София-град или не?
Мислите ли, че си струва?