Tag Archives: Палестина

Европа за европейците, България за българите, Америка за американците?

Post Syndicated from Милена Делева original https://www.toest.bg/evropa-za-evropieitsite-bulgaria-za-bulgarite-amierika-za-amerikantsite/

Европа за европейците, България за българите, Америка за американците?

„Европа…“ Това гласи надписът върху снимка, на която жена, покрита с бурка, пътува в европейско метро. Може да бъде в Германия, Белгия, Франция или Испания – няма значение. Тя прави същото, което правят почти всички пътници около нея – гледа си в телефона, докато се вози. 

Но не друг, а тази жена е причината за многоточиeто след името на Стария континент. Вероятно тя също е причината снимката да бъде направена и след това разпространена в социалните медии от привърженици на хомогенна Европа. 

Европа за европейците, или какво ни казват няколко изображения

Изображението попадна в полезрението ми чрез пост в българските социални мрежи и предизвика двойно недоумение. Първо, защото и снимката, и съпровождащият я коментар бяха публикувани от преводач и второ, защото този преводач е от еврейски произход. 

Дотогава смятах, че хората, които превеждат светове, волно или неволно разчупват нормативната гледна точка към другостта. И че евреите разбират вредите, причинени от етноцентризма и всички производни -изми

Зачитам се в коментарите под поста с надеждата да открия критичен отговор, но вместо това попадам на още от същото. 

Българска гражданка, живееща в Израел, коментира: „Ако искате Европа, елате в Тел Авив“. Същата потребителка e споделила и карикатура, изобразяваща бедстващи араби в лодка, които търсят убежище в Европа. След като получават помощ, вместо благодарност, те хвърлят спасителите си във водата и безцеремонно заемат мястото им в лодката. 

Направи ми впечатление начинът, по който е изобразен арабинът – с голям нос, тъмна кожа, брада –

същите черти, които сa били преувеличавани в популярните в края на XIX век карикатури на евреите.

Това е класическа техника за представяне на евреите като „расово различни“ и с тази си различност страшни в очите на западните общества – с цел да се подхрани ксенофобията и да се оправдае антисемитизмът. 

Психологическият ключ, който често се използва за обяснение на подобно парадоксално поведение – междупоколенческата травма и цикълът на насилието (синдромът на насилника жертва), – може би е приложим и тук. Не трябва да пренебрегваме обаче и хипотезата, че основата на това отношение е вкорененото чувство за превъзходство, което много от нас наследяват – било през образованието, било през семейната или социалната среда. Вероятно това е една от причините много хора в България да не възприемат стереотипите за евреите като антисемитизъм.

Но нека се върнем към Facebook потребителката, която ни кани да се преместим в Израел, ако искаме да живеем сред европейци. Думите ѝ представят Израел като възстановка на „цивилизацията“ в сърцето на Близкия изток – обещание за истинска Европа, а не тази от снимката, допуснала имигранти от арабския свят в лоното си. Географски – неевропейска територия, но прочистена от неевропейците. Израел на европейците. Няма значение, че 50% от населението са мизрахи, тоест произходът им е от Близкия изток, Северна Африка или Централна Азия, 2% са етиопски евреи, а 1% – йеменски.

Многоточието в надписа на снимката самоуверено разчита на съмишленици, които се разпознават във взаимното си разочарование от Европа. Неизказаността е безопасно изразен консенсус, че Европа като модел на културна многоликост се е провалила. 

Нека си направим и следния експеримент: да сменим картинката, но да запазим семиотичния формат.

Над снимката все още пише „Европа…“, но под нея поставяме изображение на футболната агитка на „Макаби Тел Авив“, скандираща в европейския град Амстердам: „Нека селото ви изгори“, „Смърт на арабите“ и „Няма училищa в Газа, защото всички деца са мъртви“. 

Първоначално голяма част от световните медии отразиха единствено антисемитския призив за лов на евреи (с малки изключения, като например The Guardian), който, без съмнение, е категорично неприемлив. Ала спестиха уличното напрежение, провокирано от стотиците израелски футболни запалянковци и техните антиарабски действия и възгласи. А оригиналният репортаж на Sky News, уловил последователността и развоя на събитията, беше свален и редактиран. В интервю за Zeteo холандската фотографка Анет де Грааф обвини Sky News, New York Times и BBC, че са използвали материала ѝ манипулативно и са разказали история, точно обратната на случилата се – история, в която агресорът е представен като жертва. 

В Америка, Европа, България, уви, както ислямофобията, така и антисемитизмът са налице. Но като че ли има по-висок праг на търпимост към първото – от опитите да се постави знак на равенство между критиката на Израел и антисемитизма до начина на отразяване на проявите на ислямофобия и от двете страни на Атлантическия океан. Убийството на шестгодишното палестинче в Чикаго например, както и нападението срещу тримата студенти от палестински произход във Върмонт, след което един от тях беше парализиран, останаха маргинални новини. 

Ала нима не става дума за едно и също – расизъм? Нюансът е в йерархията на различието. Близостта до белотата е близост до власт. Това до голяма степен обяснява и двойния стандарт, и селективната емпатия на обществата, към които принадлежа (България и САЩ). 

България за българите, или разходка из социалните медии и до избирателната секция

По време на седмото поредно гласуване за парламент с приятели проведохме информационна кампания пред избирателната секция в Ню Йорк срещу експулсирането на саудитския гражданин Абдулрахман ал-Халиди, неправомерно задържан в Специалния дом за временно настаняване на чужденци в село Бусманци. Една сънародничка съвсем добронамерено ми обясни, че много съжалява за човека, но не иска чужденци в България: 

Ние сме най-старата държава в Европа и трябва да се запазим като чиста нация.

Не е съгласна обаче Америка да е само за американците.

В космополитния град, в който живея, електоратът на „Възраждане“ сред българската диаспора нараства значително с всяко следващо изборно събитие. Без да разполагам с конкретни данни, наблюденията ми са, че се увеличава и българският вот за Тръмп.

Обратно в България, в дните непосредствено след атентата на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври 2023 г. писатели, журналисти и интелектуалци се надпреварваха да подчертават ценността на „цивилизацията“ и да цитират „Сблъсъкът на цивилизациите“ на Хънтингтън. Някои от тях публикуваха, меко казано, расистки илюстрации на еволюцията на арабите, противопоставяйки ги на западния човек.

Познайте къде завършва това състезание: в Космоса.

Западният човек е в Космоса, а арабинът си стои в Античността. Здравей, Илон Мъск! Като бъдещ ръководител на Групата за ефективност на правителството на Доналд Тръмп, моля те, на 20 януари 2025 г. се изстреляй заедно с целия кабинет на бъдещия президент в Космоса. И си пуснете тази песен на Гил-Скот Херън за съпровод.

На годишнината от атентата на 7 октомври някои от българските ми контакти в социалните медии споделиха, че няма да забравят гледката на танцуващите жители на Газа от този ден. Нищо не може да оправдае изблиците на радост по отношение на човешко страдание. В този смисъл призивите за освобождаване на Палестина само ден след трагедията бяха неуместни, защото така се оправдава и инструментализира насилието срещу невинни цивилни граждани на Израел. Също толкова неуместни са обаче танците от другата страна на телената мрежа, разделяща Газа от Израел, в които участват израелски политици, както и незаконно заселили се на Западния бряг евреи, за да отпразнуват обещанието за нови израелски колонии в Газа. 

Два народа, свързани чрез любовта и борбата за едно и също късче земя, утвърдиха радостта си чрез сходна хореография (мъжко подскачане нагоре-надолу).

Иронично, единият танц изразява радостта от обещанието за край на колонизирането, а другият – от обещанието за реколонизиране на Газа, от която Израел изтегля своите граждани през 2005 г. Моралният детектор в моя микрокосмос от индивиди с изразени позиции в социалните медии се възмущава само от единия танц и пренебрегва другия. Също като в манихейски прочит по Франц Фанон, в който колонизаторът, обикновено бял, е добър и цивилизован, а колонизираният, обикновено с друг цвят на кожата – примитивен и зъл. В дуалистичния модел колонизаторът е възвеличен като стандарт на цивилизацията.

Този наложен стандарт поражда у мен повече въпроси, отколкото отговори, и поставя под съмнение схващането, че подкрепата за Израел се основава на истински филосемитизъм. Доколко тази атмосфера на нова студена война и бинарност е автентична грижа за Израел? Като българка се питам: защо това расистко деление на цивилизовани и нецивилизовани народи така бързо и дълбоко се е вкоренило в България? Сякаш България като сравнително нов член на т.нар. цивилизован свят оправдава действията на Израел, използвайки същия понятиен апарат („цивилизация“ и „варварство“), който европейските колониални сили прилагат, за да легитимират подчиняването на други народи.

Доколкото съвременното разбиране за цивилизация включва и базисен хуманизъм по отношение на другия, защо да не го приложим анахронично към европейските народи, които, започвайки от 1492 г. насам, са осъществявали гонения на евреите? Да не говорим за погромите и Холокоста. Нима палестинците не плащат цената за варварския европейски антисемитизъм, в резултат на който значително нараства емиграцията на евреи от Европа в Палестина по време на Британския мандат (1917–1948)?

Америка за американците, или кой се страхува от расово равенство

Денят след изборите за американски президент за мен започна в 4 часа сутринта с плачещото лице на дъщеря ми, която ме събуди с въпроса: „Мами, защо хората в тази държава отказват да изберат черна жена за президент?“ Макар това да не е единствената причина Камала Харис да не бъде избрана, несъмнено е една от тях (56% от белите гласоподаватели подкрепят Тръмп). 

Расистката есемес кампания, която изпрати съобщения от рода на „избрани сте за бране на памук в най-близката плантация“ до черни хора в девет щата в деня след избирането на Тръмп за президент, a седмица по-късно и до латиноамериканци, е предупреждение за бъдещето и симптом на настоящото.

Крехкото движение за равенство, многообразие и приобщаване на исторически маргинализирани групи, възникнало през 60-те години на ХХ век, претърпя няколко удара през последните години. От 2023 г. насам са предложени 86 нови закона за премахване на активни мерки за равенство в университетите, от които 14 са приети и вече се прилагат, а други 14 са току-що одобрени. Според The Chronicle of Higher Education промените вече са оказали въздействие върху 213 кампуса в 33 щата.

Антиимиграционната реторика е в пълна сила и с новия кабинет на Тръмп обещава да се превърне в реалполитика¹ с невиждани масови депортации.

Стивън Милър, радетел за хомогенна Америка, създател на правната фирма „Америка на първо място“, архитект на т.нар. мюсюлманска забрана при първото управление на Тръмп и съветник на „Проект 2025“, е гласен за заместник-началник на отдел „Политика“ на Тръмп. Противоречивият проект, зад който стоят поне петима от спряганите за членове на бъдещия кабинет на Доналд Тръмп, е заплаха за мерките срещу дискриминация въз основа на раса, цвят на кожата, религия, национален произход и пол, приети преди 60 години.

Очаква се бившият директор на американската Имиграционна и митническа полиция Том Хоман (първоначално назначен от Обама) да поеме ресора „Граници и депортации“. Известен с участието си в пронацистки и антисемитски подкастове, той вече се закани да проведе най-мащабната депортация в страната. 

Дейвид Хоровиц е автор на книгата „Врагът отвътре. Как тоталитарното движение разрушава Америка“, от чието заглавие Тръмп явно е почерпил вдъхновение за заканите срещу „врага отвътре“ в предизборната си кампания, и на няколко антиарабски и антимюсюлмански инициативи. Той се закани да забрани приема на бежанци от Газа след започването на втория мандат на Тръмп. Сякаш сега САЩ ги приема с отворени обятия. 

Това е само началото на дълъг списък от представители на белия елит, предимно мъже, паникьосани от демографската картина, която се задава. Очаква се бялото население в САЩ да намалее от малко над 60% през 2020 г. до около 43% през 2060 г. 

На 8 ноември 2024 г. Руха Бенжамин, преподавателка в Университета в Принстън, написа в El Pais

Когато хората се сблъскат с факта, че идеализираният образ, който имат за своята нация или група, е лъжа, насрещната реакция е, че се чувстват удобно в лъжата. Те не искат да приемат истината за расистката история на нашите общества, за продължаващите неравенства и форми на потисничество. Лъжата е удобна за тези, които са били социализирани да се смятат за по-висши от другите, защото превъзходството им е застрашено. И политиците им казват, че лъжата е нормална, че лъжата е истина. Виждаме го в Съединените щати, Европа или в Индия, където съм родена.

Виждаме го и в Израел по отношение на сегрегирането на палестинците, и в България – в отношението към бежанците и ромите. Виждаме го и сред българската диаспора в САЩ, която нерядко оправдава неуспехите си с политиките на идентичността. Да, като малцинство в привилегирована група понякога се озоваваме в неизгодна позиция. Но това е асиметрична и исторически несводима перспектива, която не отчита и не признава преживения опит на афроамериканците или на коренните американци.

Ако не виждаме раса, това не означава, че тя не съществува. В един идеален свят няма да класифицираме хората по расови белези, но дискриминацията на расова основа е била провеждана институционално и систематично (и продължава, макар и неофициално). Затова – защо хората да не бъдат включени на същата основа, на която са били изключени?

Предстои да разберем докъде ще доведe режимът на новата политическа класа и на новия президент на САЩ. Междувременно единствената надежда е в нас самите – въпреки политическите игри, културните войни, социалните балони и идеологическите конструкции.

1 Политика или дипломация, основаваща се не върху идеология, а върху материални фактори и правото на силата. – Б.р.

Израел и Палестина – нито да говориш, нито да мълчиш

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/izrael-i-palestina-nito-da-govorish-nito-da-mulchish/

Израел и Палестина – нито да говориш, нито да мълчиш

Тъй като всичко казано по темата за Израел и Палестина може да има негативни последствия, започвам с уговорката, че тази статия изразява личните ми позиции. А не тези на редакторите на „Тоест“, които може да не са съгласни както с мен, така и помежду си. Затова моля авторите на бъдещи критики да ги насочват лично към мен.

Защо е тази статия

Напоследък „Тоест“ е обект на остри критики заради няколко статии, свързани с темата за Израел и Палестина. Редакцията е обвинявана в ционизъм, псевдолиберализъм, защита на геноцида, както и че ѝ се плаща да подкрепя позициите на Израел. Повод за критиките са най-вече анализът на Искрен Иванов за политиката на Бенямин Нетаняху и поредицата от материали на Еми Барух, от които към момента на написване на настоящия текст са публикувани два: интервю с писателя Етгар Керет и репортажът „Раната Израел“.

Към това се добавят и упреци заради липсата на реакция от редакцията във връзка с публикуването на отворено писмо до организаторите на „София прайд“, осъждащо присъствието на представители на Посолството на Израел и на еврейската организация „Шалом“ на прайда.

Атаките срещу „Тоест“ не се случват във вакуум. Те са малка част от проявите на крайно изострените отношения между произраелските и пропалестинските лагери – далеч не само в България. Това е конфликт, който взема неочаквани имиджови жертви освен физическите.

Така например през май т.г. „Шалом“ отне на главната редакторка на „Маргиналия“ Юлиана Методиева наградата „Шофар“ за противодействие на антисемитизма, ксенофобията и езика на омразата, връчена на редакцията на правозащитния сайт през 2018 г. През последната седмица пък същата организация плюс още няколко изпратиха писмо до собственика на „Икономедиа“ по повод повтаряната от години шега на журналистката от „Капитал“ Полина Паунова, че иска да се ожени за богат възрастен евреин. Тази шега те определиха като проява на антисемитизъм.

В сегашната крайно напрегната ситуация най-безопасно е човек да си мълчи, въпреки че може да бъде обвиняван и за мълчанието си. Ала колкото повече умерените гласове мълчат, толкова повече се чува само крещенето на радикалните. Докато в един момент буквално не почнем да се избиваме с доскорошни приятели и съюзници. Затова се връщам към думите на Стивън Хокинг: „Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.“ Колкото и да е трудно и колкото и неприятни да са последствията.

Всичко ли е контекстът?

„Контекстът е всичко“, обича да повтаря южноафриканският комик Тревър Ноа. Един от примерите, които той дава в тази връзка, е как едно и също изречение може да бъде или да не бъде проява на расизъм – зависи кой и защо го казва. Изречението е „Африка спечели Световната купа“. То се отнася до факта, че доста от играчите в националния отбор на Франция, който спечели Световното първенство по футбол през 2018 г., са от африкански произход. Когато това изречение се изрича от бели националисти, то е расизъм. Но казано от хора с африкански произход е проява на радост и гордост.

Има ли обаче контекстът граници? Участниците в разговор с Еми Барух за влиянието на снимките от войните върху въображението споделят различни позиции. Философът и писател Тодор Тодоров изглежда съгласен със Славой Жижек, който твърди, „че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст“. „Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията“, смята обаче поетът и културолог Кирил Василев. Тази позиция, изглежда, се споделя и от самата Еми Барух, която критикува „контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора“.

Да контекстуализираме, без да релативизираме, не е лесна задача. Още повече, че неизбежно стоим на една или друга ценностна позиция, която се опитваме да оправдаем. Моралната тежест на престъпленията може да се релативизира както от пропалестински, така и от произраелски позиции. Но пък без контекст изобщо не е ясно за какво говорим. Трудното е, реконструирайки контекста, да се опитваме да отделяме фактите от оценките.

Упражнение по контекстуализиране

Нека започнем с няколко цитата извън контекста, за да видим после какво е неговото значение:

Женевската конвенция постановява, че когато окупираш една територия, си отговорен за хората, които живеят там. Ако ние сме окупирали тази земя [Палестина – б.м., С.Е.] и не доставяме достатъчно хуманитарна помощ или ако твърдим, че това не е наша отговорност, от гледна точка на закона извършваме престъпление.

Как мога да бъда човек, който подкрепя липсата на достатъчно храна в Газа, как мога да подкрепям бомбардировките, които костват огромен брой невинни жертви?

„Множеството от улица „Каплан“ е нарицателно за онази колективна енергия, в която е концентриран ураган от непоносимост към религиозната мегаломания на фанатичните екстремисти в коалицията на премиера Нетаняху. Две имена предизвикват яростно освиркване – Бен-Гвир и Смотрич. Известни със своята агресивна и расистка реторика, и двамата са ревностни поддръжници на идеята за завръщане на еврейските заселници в Газа и за разселване на палестинското население.

Тези цитати, взети сами по себе си, няма защо да не се харесат на пропалестинските читатели, а някои от произраелските може да се подразнят от съдържанието им. Но, изненада – първите два са от интервюто на Еми Барух с писателя Етгар Керет, а третият – от репортажа ѝ „Раната Израел“. Все статии, заради които „Тоест“ получи упреци в „ционизъм“ и т.н.

Ето как контекстът променя всичко. Изглежда, самият факт, че определени публикации показват вътрешни гледни точки за Израел, предизвиква гняв у определена група читатели, независимо колко критични към политиката на Израел са статиите. Щом не се крещи за „геноцид“, желанието за разбиране секва.

Същата липса на желание за разбиране се наблюдава и по отношение на статията на Искрен Иванов, която представлява анализ на политиката на Израел, без да ѝ дава морални оценки. Що се отнася до споменатото по-горе отворено писмо – в „Тоест“ няма практика да се публикуват отворени писма.

Второ упражнение по контекстуализиране… и една прахосмукачка

Преминавам към другите два примера, които споменах в началото – отнемането на наградата на Юлиана Методиева и отвореното писмо срещу Полина Паунова.

Абсурдът с отнемането на наградата на Юлиана Методиева е двоен. По-малкият абсурд е, че редом с нея от наградата си е лишен заради антисемитизъм и вече бившият журналист от БНР Петър Волгин, който стана евродепутат от листата на националистическата партия „Възраждане“. Антиизраелските позиции на Волгин са следствие от проруските му. Що се отнася до Методиева, тя е дългогодишна правозащитничка, която не може да остане безразлична пред големия брой цивилни жертви сред палестинското население. Така както не остават безразлични и множество правозащитни организации.

По-големият абсурд е, че точно Юлиана Методиева беше съдена в продължение на близо четири години от вече покойния бивш легионер Дянко Марков, който се обидил от определението „антисемит“ в отворено писмо, публикувано в „Маргиналия“. Въпреки че от трибуната на Великото народно събрание е нарекъл евреите „враждебно население“, оправдавайки депортацията им.

Методиева беше съдена първо редом с екипа на „Маргиналия“ (част от който бях и аз), после и лично – заради статията ѝ „Внимавайте с антисемитите, могат да ви осъдят“. В този контекст получи и наскоро отнетата ѝ награда от „Шалом“. Съдът я оправда окончателно в края на 2018 г.

Що се отнася до Полина Паунова, шегата ѝ как иска да се омъжи за богат евреин в преклонна старост би могла да се интерпретира като проява на лош вкус, ако не беше специфичният контекст на възникването ѝ. А той е, че журналистите, критични към властта (сред които е и Паунова), представителите на неправителствени организации, правозащитниците и гражданските активисти от дълги години са упреквани, че са „соросоиди“. Тези упреци идват от хора, които къде със скрит, къде с явен антисемитски патос демонизират личността на основателя на „Отворено общество“ Джордж Сорос.

Шегата на Паунова прилича на заигравка тъкмо с тези обвинения в „соросоидство“ и в този смисъл е имплицитна критика на антисемитизма. Щом така и така я упрекват във връзки със Сорос, който е богат възрастен евреин, тя казва, че иска да намери такъв, който действително да я направи богата (понеже Сорос не го е направил). Преди години и аз се бях пошегувала в подобен дух – че Сорос ми е купил прахосмукачка.

Препъникамъни и неподходящи компании

Крайните пропалестински и произраелски позиции в България, слепи за контекстите, не са изолирано явление – такива има на глобално равнище. Те са впрочем и сред факторите, разклащащи устоите на европейската идентичност. Която след Втората световна война е изградена върху един основен принцип: никога повече.

Из градовете на почти цяла Германия човек може да се натъкне на т.нар. Stolpersteine, или „препъникамъни“. Това са павета с месингово покритие, върху които е гравирана информация за убити евреи. Всяко паве съдържа името само на един загинал човек. Такива „препъникамъни“, каквито вече има над 100 000, са поставени в трийсетина страни, но огромната част от тях е в Германия. И както си върви, човек се натъква на някой от тях и се сепва: „Никога повече.“

Израел и Палестина – нито да говориш, нито да мълчиш

Това отказват да разберат радикалните пропалестински гласове, които упрекват Германия и други западни държави, че не прекъсват дипломатическите си отношения с Израел. Някои от тях дори отричат правото на съществуване на Държавата Израел. В тази компания някои са по чисто правозащитни съображения. Други са мюсюлмани или имат приятели мюсюлмани, затова е обяснимо, че преобладаващо срещат и подкрепят такива позиции. Много от тях познават жертви на конфликта или техни близки. Трети, четвърти и пети са проруски, леви и/или анархисти, някои от които винаги са говорили срещу Израел и за „геноцида“ в Газа дори когато е нямало и намек за геноцид. Някои са си откровени антисемити. Да не забравяме и ислямските терористи.

От другия лагер също има правозащитни гласове на хора, борещи се систематично срещу антисемитизма. Както и евреи и техни приятели, които са познати или близки на жертви на терора на „Хамас“. Но и хора, които безкритично оправдават всички действия на Държавата Израел и наричат „антисемитизъм“ всяка критика срещу нея, дори от своите съмишленици. Има и такива, които подкрепят евреите, защото мразят арабите и изобщо мюсюлманите. И крайни консерватори (и еврейски, и американски, че и някои европейски), и религиозни фанатици (и еврейски, и християнски).

И сред двата лагера има типажи, в чиято компания едва ли бихте искали да бъдете. Но ще ви причислят към някоя от тези компании (или и към двете) дори ако се опитате да изкажете умерено мнение. А вие ще се чудите кога – и дали – отново ще бъдете рамо до рамо с доскорошните си приятели и съюзници. Особено ако сред тях има и евреи, и араби. И каква форма ще е придобил светът ви след тази поредна криза.

Отсъстващата мъдрост. И едно стихотворение.

В тези времена много ми липсват мъдрите думи на Емил Коен. Ще ми се да знам какво би казал той, който хем се идентифицираше с еврейския си произход, хем не свеждаше човешките права до групите, към които самият той принадлежи.

Не смея да гадая и какво би казал Марин Бодаков. Изпитвам силно желание да го попитам, но уви. Сещам се за едно негово стихотворение, с което ще завърша. Не за да оправдавам с авторитета на Бодаков всичко, което написах по-горе и за което отговорна съм само аз. А за утешение за онези, които също като мен не знаят дали в тази ситуация е по-правилно да говорят, или да мълчат.

Мимоходом манифест

Толкова войни,
в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
и никога срещу хора.

Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/shte-oburne-li-palestina-izborite-v-usa/

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?

Устойчивостта, или т.нар. резилиънс (чуждицата често се използва в научни текстове в областта на психологията), е едно качествата, които са най-важни за оцеляването. Така се нарича способността ни да устояваме на травми, да оцеляваме в трудности и да се адаптираме към изключително неблагоприятни условия. Устойчивостта не е константа – тя се променя спрямо развитието ни и взаимодействието ни с околната среда. Благодарение на устойчивостта хората се учат да живеят със и въпреки тежки заболявания, инвалидност, загуба на деца и близки, в рамките на жестоки репресивни диктатури, в условия на крайна бедност и недостиг, в ужаса на войната. 

Погледнато от друга страна обаче, устойчивостта може да представлява и това, което наричаме „синдром на сварената жаба“ – ако жива жаба се постави в съд с гореща вода, тя мигновено ще изскочи и ще се спаси. Но ако я поставим в съд със студена вода и постепенно повишаваме температурата, тя ще се адаптира, или ще прояви устойчивост – докато не бъде сварена до смърт. 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен с президента на Израел Ицхак Херцог в Тел Авив, 9 януари 2024 г., Amos Ben Gershom / Government Press Office of Israel

В статия за литературното списание n+1 журналистката Розина Али изброява всички думи, изречени от световни организации, политици, журналисти и свидетели на израелската офанзива в Газа от атаката на „Хамас“ през октомври насам. С натрупването на суперлативите, с натрупването на думите и ужасяващите кадри – както се случва и с руската инвазия в Украйна, както се случва и в политическия живот през последното десетилетие, в който немислимото за изричане се превърна в ежедневно заглавие и анонимен коментар – съзнанието претръпва и ужасът се нормализира. Свикваме. За това помага и относителната изолация на Запада, САЩ и Европа от горещите точки на конфликт. Засега. 

Въпрос на перспектива е дали проявяваме устойчивост спрямо ужаса на времената, или се варим бавно като жаби. Едно от проявленията на този въпрос е способна ли е (не)позицията на САЩ спрямо случващото се в Палестина да обърне хода на изборите в страната през ноември. И какво изобщо би означавало това.

Публикация на журналиста и писател Итън Нечин, кореспондент за израелския „Хаарец“, „Гардиън“ и др.: „Тел Авив тази вечер [25 май 2024 г.]: протести с призив за връщане на заложниците и оставка на правителството. Според анкетите по-голяма част от израелците подкрепят прекратяване на войната. Правителството на Израел не би позволило това.“

Позиция, противоречие, парадокс 

Хронологията на Розина Али се състои от изказвания на представители на организации като „Оксфам“, „Лекари без граници“, Би Би Си, „Ню Йорк Таймс“, ООН, УНИЦЕФ, „Уошингтън Поуст“, Си Ен Ен, „Ню Йоркър“, „Амнести Интернешънъл“ и др.

Техните цитати са придружени от данни на контролираните от терористичната организация „Хамас“ палестински официални власти за броя на цивилните жертви, загинали под израелски удари. Заради източника си тези данни следва да се интерпретират критично, но не и да бъдат игнорирани. Организации като ООН се стараят да проверяват и обновяват данните с обективна информация с помощта на хора на терен, доколкото е възможно по време на сериозен военен конфликт. Но дори консервативните цифри представят ужасяващ брой загинали цивилни, много от които жени и деца. Освен данните и цитатите Розина Али добавя и изказвания на американски и израелски политици, както и данни за предоставените оръжия на Израел от САЩ.

Колажът е красноречив: „безпрецедентна хуманитарна криза от невиждан мащаб“; „броят на убитите деца в Газа в рамките на три седмици е по-висок от броя на убитите във въоръжени конфликти в световен план в над 20 държави в рамките на цяла година за последните три години“; „лавина от човешко страдание“; „свидетели сме на изтребване на цивилни без еквивалент и прецедент в рамките на който и да е конфликт от началото на поста ми“ (цитат от генералния секретар на ООН Антонио Гутериш); „израелската военна кампания в Газа според експерти е сред най-смъртоносните и унищожителни кампании в близката история“; „според експерти в рамките на малко повече от два месеца израелската офанзива е причинила повече щети от сриването на Алепо между 2012 и 2016 г. и унищожението на Мариупол или пропорционално на бомбардировките на съюзниците над Германия по време на Втората световна война“ (и двата цитата от „Асошиейтед Прес“). 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Плакати в Тел Авив, които призовават за връщането на израелските заложници от Газа, 14 октомври 2023 г., снимка: Oren Rozen

Освен данните на Али – например „В началото на декември Белият дом заобикаля Конгреса и изпраща 14 000 единици танкови муниции на Израел“ – данни на Council for Foreign Relations (CFR) показват огромното количество помощ, което САЩ осигурява на Израел. Част от причините за това са изброени в текста на Искрен Иванов, публикуван в „Тоест“ на 29 май 2024 г. Авторите на доклада в CFR – политолозите Джонатан Мастърс и Уил Мероу, също говорят за безпрецедентност: от атаката на Хамас на 7 октомври насам САЩ са предоставили огромно количество военна помощ на Израел, възлизаща по предварителни изчисления на 12,5 млрд. долара. Администрацията на президента Джо Байдън мотивира политиката си с подкрепа на правото на Израел на защита, но тази позиция губи тежест с нарастването на цивилните жертви и информацията за блокиране на хуманитарна помощ, насочена към Газа. 

Хуманитарната помощ за Палестина идва от… САЩ. Мащабите обаче са различни. Още през 2021 г. държавата предоставя 5,5 млн. долара, част от които за здравеопазване, в допълнение към 90 млн. долара, насочени към специфични организации, част от ООН. Седмица след началото на конфликта ООН изчислява, че на Палестина са нужни над 1,2 млрд. долара за спешна хуманитарна помощ. На 5 юни т.г. американската агенция USAID обещава още 90 млн. долара, а армията работи за построяването на инфраструктура, която да спомогне за доставките на хуманитарни помощи за Палестина. Проектът се оценява на стойност 320 млн. долара.

Какъв е смисълът от „все по-противоречивата политика на Байдън в Израел“, както я определя „Ню Йоркър“? 

Цената на realpolitik и скъсването с реалността 

Политиката на Джо Байдън има две основни цели: да овладее конфликта в настоящите рамки и да предотврати прерастването му в регионален конфликт, както и да подсигури унищожението на „Хамас“ до степен, в която повторение на кръвожадната атака от 7 октомври е невъзможно, казва регионалният експерт Арън Дейвид Милър в интервю пред американското списание. Обясненията за тези цели са както лични – траекторията на Джо Байдън като политик, десетилетията му опит в Сената, отношението му към Израел, – така и политически, например вече споменатата дългогодишна политика на САЩ като съюзник на Израел. 

„Бих нарекъл политиката на кабинета на Байдън пасивно-агресивна. Те са бесни на Нетаняху, и то от много време насам. Нетаняху управлява едно от най-екстремистките правителства от началото на историята на Държавата Израел. Настоящото правителство и предшестващото го управление на Нетаняху уронват фундаментални устои на връзката между САЩ и Израел, споделените ценности и общите интереси. Така че когато казвам „пасивно-агресивна“, имам предвид, че шест месеца след началото на тази война американската администрация не желае – и е неспособна – да наложи каквито и да е последствия, които аз и вие като нормални човешки същества бихме приели за реален натиск“, казва Милър.

Той описва три възможни лоста за прилагане на този натиск: прекратяване на военната помощ (почти невъзможен сценарий), промяна на позицията на САЩ в ООН (все още неизпълнено) и радикално оттегляне от преговорите за освобождаване на израелските заложници и присъединяване към гласовете на международната общност, които призовават за прекратяване на огъня от страна на Израел. Всеки един от тези сценарии обаче би предизвикал цунами от последствия и във вътрешнополитическата ситуация в САЩ. „Ако Джо Байдън иска да промени ситуацията в Газа, той трябва да открие начин да деескалира военната офанзива на Израел, да увеличи хуманитарната помощ и да предложи план за възстановяване на Газа, както и да освободи заложниците, което няма да стане със заклеймяване, открита критика или публично скъсване с израелския премиер.“ 

Публикация на разследващия журналист Евън Хил, „Уошингтън Поуст“: „Израелското Министерство на диаспората е поръчало кампания за влияние, насочена основно към чернокожи законодатели и млади протестиращи в САЩ и Канада, в която се използват фалшиви сайтове и профили, за да се разпространяват публикации, благоприятни за Израел, според разследване на „Хаарец“.

Проблемът е, че Америка е държава, построена върху митове и ценности, в които повечето граждани вярват искрено. Тези ценности – човешки права, свобода на изразяване, демокрация и т.н., представляват и експортен продукт, културна политика, захранват шовинизъм и усещане за превъзходство, а загубата на този ореол води до национална криза на идентичността и все по-дълбоки разделения. САЩ искат образа на спасител от Втората световна война, а не онзи на жестокостта от Виетнам или Ирак. В очите на обществото случващото се в Газа напомня по-скоро за последните и е възможно благодарение на оръжията на САЩ. Това поражда все по-голямо недоволство сред определени сегменти на обществото, както и протести, разриви в академичните среди и все по-силни политически движения, които са критични към действията на администрацията на Байдън. 

Липса на алтернатива 

И докато много прогресивни и демократично настроени американци се канят да бойкотират изборите и са все по-открито критични към Демократическата партия, която ще излъчи Джо Байдън като кандидат за президент за втори мандат, по-добра алтернатива всъщност няма. Още през 2021 г. Доналд Тръмп признава, че Бенямин Нетаняху не се интересува от припознаването на палестинска държава и т.нар. двустранно решение на кризата, което се състои в обособяването на две държави – Израел и Палестина. През 2017 г. Тръмп саботира собствените си усилия за мир в региона, като припозна Йерусалим за столица на Израел и премести Посолството на САЩ, допълнително нагнетявайки напрежението. Към края на мандата на Тръмп връзките с Израел са в застой. 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Плюшени мечета, покрити с червени петна, на площад в Тел Авив. Всяко мече е символ на едно от трийсетте деца, отвлечени от Хамас. 27 октомври 2023 г., Yossipik

На 4 април кандидат-президентът на Републиканската партия заяви, че Израел „губи медийната война“ и трябва да „приключи“ с Палестина. В характерния си стил, в който изказванията му могат да се тълкуват двояко според това към кое идеологическо племе принадлежи тълкуващият и как избере да ги интерпретира, Доналд Тръмп заяви, че „това трябва да приключи и да се върнем към мира и стига сме убивали хора. Трябва да приключат нещата. Свършвайте работата и приключвайте бързо, защото трябва да… се върнем към някаква нормалност и мир“.

Тръмп критикува опонента си за недостатъчната му подкрепа за Израел, а след това казва, отново в същия стил, че „трябва да има победа“, без да е ясно за кого, на каква цена и при какви условия. Много по-категоричен пример за позицията на републиканците са действията на бившата кандидат-президентка и представителка на САЩ в ООН Ники Хейли, която написа „Довършете ги“ върху израелска ракета, добавяйки сърчице и подписа си. Републиканската медия „Фокс Нюз“ публикува новината със заглавие, в което уточни, че ракетата била предназначена за „Хамас“. „Кандидатът на Републиканската партия се представя като най-произраелския президент в историята. Републиканската партия затвърждава имиджа си на партия, която вярва, че Израел не е способен на грешни ходове“, казва Милър пред „Ню Йоркър“.

Публикация на „Лекари без граници“: „Най-малко 70 убити и над 300 ранени, основно деца и жени, са постъпили в болницата „Ал-Акса“ от вчера [4 юни 2024 г.], след тежки удари от страна на Израел в централните части на ивицата Газа.“

Реакцията на американците 

Към необичайната за поляризираната политика на САЩ консолидация на двете партии по отношение на политиката спрямо Израел се прибавя и сложната картина на реакциите на американците спрямо конфликта. Повечето американци определят отношението си към войната в Газа като силно емоционално. Парадоксално обаче, голяма част от тях не следят конфликта в детайли. Едва половината от запитаните дават верни отговори на въпроси, свързани с конкретни факти.

Израело- и мюсюлмано-американците съвсем естествено, са много по-информирани по темата. Все пак 83% от запитаните отговарят, че конфликтът предизвиква у тях тъга, а 65% – гняв. 51% казват, че са изморени от новинарския обмен, свързан с Израел и Палестина. Едва 22% заявяват, че следят новините по темата в детайли. Стойностите са сходни сред симпатизантите на двете партии. Важен нюанс е, че следящите конфликта принадлежат към двата изявени края на политическия спектър, докато политически по-умерените респонденти отделят по-малко внимание.

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Семейството на 19-годишната Даниела Гилбоа на демонстрация за връщане на заложниците, 14 октомври 2023 г., Lizzy Shaanan Pikiwiki, Israel

Едва 5% смятат, че атаките на „Хамас“ от 7 октомври са приемливи. По-голям дял счита обаче, че цялостните причини на „Хамас“ да се бори срещу Израел са валидни. 58% от американците подкрепят офанзивата на Израел срещу „Хамас“, но едва 38% определят методите на офанзивата като приемливи. 57% от респондентите симпатизират еднакво на израелците и палестинците, а като цяло тенденцията е симпатията да е по-скоро към израелците като народ, отколкото към израелското правителство и Бенямин Нетаняху. Същото важи и за палестинците.

Демографското разделение е важно, ако искаме да дадем поне донякъде верен отговор на въпроса в заглавието: респондентите под 30 години са много по-категорични в мнението, че „Хамас“ има валидни причини да атакува Израел, а младите американци като цяло са по-склонни да гледат положително на палестинците, отколкото на израелците. И все пак мнозинството (58%) от отговорилите в тази възрастова група заклеймява действията на палестинската терористична организация. 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Ранени палестинци получават първа помощ на пода в препълненото спешно отделение на болницата „Ал-Шифа“ в Газа, 11 октомври 2023 г., Palestinian News & Information Agency (Wafa) в сътрудничество с APAimages

Младите, образовани и по-заможни избиратели, които живеят в градовете, традиционно гласуват за демократите. Те са и тези, които изразяват най-силна симпатия към палестинската кауза и народ. Протестиращите студенти не са добра представителна извадка, но със сигурност са културен феномен, сравним с антивоенните протести в ерата на войната във Виетнам. Освен тази демографска група може да има отлив на гласове и от страна на мюсюлманите и други малцинства, които също подкрепят Демократическата партия, но и палестинската държава и прекратяването на огъня в Газа.

В допълнение, парадоксалната политика на администрацията на президента Байдън е в полза на републиканците, независимо от взетите решения: консерваторите заклеймяват протестите в университетите като хаос и провал на образователната система, която самите те определят като проядена от „марксизъм“ и „либерализъм“; вкарват в калъпа на антисемитизма всеки, изразяващ опозиция срещу избиването на цивилни палестинци (не помага това, че проявите на антисемитизъм зачестяват, макар и сред малцина); и накрая, вътрешно- и външнополитическият хаос така или иначе традиционно подкопават позицията на настоящия президент. 

Няма полезен ход 

Конфликтът между Израел и Палестина осветява и вътрешните проблеми в САЩ. От въпроси за цензурата и свободата на словото до печалбата от войни и разходването на ресурси за военни конфликти (позицията на САЩ спрямо Украйна също е компрометирана и разклатена, тъжно последствие), докато вътрешните кризи в страната се разрастват и пораждат все по-голямо недоволство. Поради консолидацията на корпоративни интереси и безконтролен капитализъм, ежедневните политически кризи и растящите като последствие рекордни неравенства за „обикновения човек“ и гласоподавател, живеещ далеч от метрополисите Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис, ежедневието е все по-трудно и несигурно. Газа и Украйна са все по-големи абстракции; изолационизмът, радикализмът и недоверието в системата – все по-сериозни. Към това се добавят и идеологическите различия – ако гласуващите за демократите са по-склонни да проявяват емпатия и загриженост за хора отвъд пределите на своята държава, то консервативно настроените определят като приоритет просперитета на най-близките си и на малката общност. 

Публикация на репортера на „Аксиос“ Барак Равид: „Байдън заявява пред „Тайм“, че „има предостатъчно основания“ хората да стигнат до заключението, че израелският премиер Бенямин Нетаняху продължава войната в името на собственото си политическо оцеляване.“

Всички тези фактори накланят везните в полза на републиканците, въпреки че съвсем прясната присъда на Доналд Тръмп според първоначални данни е успяла да промени мнението на част от независимите гласоподаватели, тоест тези, които не се идентифицират с нито една партия. Но независимо от това на кой котлон е поставена тенджерата – вляво или вдясно, – температурата се покачва.

Освен ако Израел и „Хамас“ не се съгласят с настоящото предложение за прекратяване на огъня и с последващите стъпки за двустранно решение за света, няма полезен ход. Независимо дали Америка ще реши да оттегли подкрепата от Украйна и да продължи да подкрепя Израел (вероятен сценарий при победа на Тръмп), или да направи рязък завой в политиката спрямо Израел (който ще дойде на друга геополитическа цена с оглед на интересите на Русия и Китай в региона), или пък да продължи досегашния курс (с цената на хиляди избити цивилни и вероятно напълно разрушена репутация в дългосрочен план). 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Палестински мъж сред чували с тела в бежанския лагер в Джабалия, 18 октомври 2023 г., Palestinian News & Information Agency (Wafa) в сътрудничество с APAimages

Когато сме принудени да претегляме чий живот е по-важен – на жертвите на зверствата на „Хамас“ от 7 октомври или на убитите цивилни палестинци например; когато се налага да се връщаме все по-назад в историята, за да подкрепим правото на една или друга страна да убива, за да съществува; когато човешкият живот се превърне в кръчмарска геополитическа сметка; когато политиката се сведе до жертване на едни, за да не бъдат жертвани други; когато хората се редуцират до едноизмерно свое качество – политическа принадлежност, религия или националност, до страна в някакъв конфликт, за да получим право да одерем човешката им кожа и да ги третираме като безлики единици с извратено удоволствие от собственото си въображаемо морално превъзходство; когато се превръщаме в онлайн запалянковци на това непрестанно дране; когато призоваваме за отнемане на правото на една или друга страна да говори, защото сме толкова освирепели, че вече не можем да понесем различна реалност от своята; когато сме толкова уморени от жестокостта и покварата на света, че изберем жестокостта и покварата на свой ред, или изберем да изключим телевизора, да игнорираме неудобните истини, да отречем тежката сложност на света, да се преструваме, че реалността не съществува… Тогава няма полезен ход, защото, независимо дали в Украйна, в Европа, в Газа, в Судан, в Китай, или другаде, точката на кипене е опасно близо. И отдавна сме привикнали с немислимото. 

Заглавно изображение: Израелските отбранителни сили се подготвят за действия в Газа, 29 октомври 2023 г., IDF Spokesperson's Unit

Има ли право Палестина на литература?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/ima-li-pravo-palestina-na-literatura/

Има ли право Палестина на литература?

„Литпром“: диалог през литературата“, четем на едноименния сайт на германската асоциация на професионалисти в сферата на издателския бизнес, журналистиката, литературните науки и критиката.

Следващо съобщение, малко по-долу: 

Поради войната, започната от „Хамас“, причинила страдание на милиони израелци и палестинци, организаторът „Литпром“ реши да отмени церемонията по връчване на наградата „ЛиБературпрайс“ […] 

Носителката на въпросната награда? Адания Шибли, палестинска писателка, чиято дискусия в рамките на Франкфуртския панаир на книгата също бе отменена („Литпром“ се финансира частично от германското правителство, Франкфуртския панаир на книгата и други организации). 

Първото прессъобщение на „Литпром“ от 13 октомври гласеше, че авторката сама е изявила желание събитията да не се състоят. Но по-късно Шибли отрече и заяви, че ако възможността ѝ е била предоставена, е щяла да се възползва и да инициира разговор за ролята на литературата във време на жестокости и болка. Следват протестни писма от издателите на Шибли в САЩ и Великобритания, както и отворено писмо срещу решението, подписано от над 350 писатели, редактори, литературни агенти и издатели, сред които нобелистите Абдулразак Гурна, Ани Ерно и Олга Токарчук, авторите Колм Тойбин, Олга Равн и други.

След отмяната на събитията британският издател на Адания Шибли предостави книгата за свободно теглене в рамките на дните на Франкфуртския панаир

„Същият панаир, който отмени церемонията на Шибли, беше критикуван за включването на крайнодясното издателство Antaios, както и за гостуването на членове на „Алтернатива за Германия“ (AfD), написа в есе босненската писателка Лана Басташич. 

Докато артисти и писатели биват заглушавани заради предполагаем антисемитизъм, истинският неонацизъм се завръща с крайнодесните AfD, които печелят местни избори, a опитни политици обмислят варианти за сделки с тях.

Разговор за ролята на литературата и конфликта между Израел и Палестина нямаше. Но се появиха задължителните лагери „за“ и „против“, безпочвени обвинения в антисемитизъм, истински антисемитизъм, също толкова истинска омраза към палестинците… Решението на Франкфуртския панаир е още по-интересно в контекста на провелия се преди шест месеца Книжен панаир в Лайпциг, на който голямата награда получи руската писателка Мария Степанова (украинската общност, а и други протестираха това решение). Никой не сметна за нужно да „търси други формати“ за награждаването на Степанова, която не живее в Русия, но пише на руски и е рускиня. Необходима ли е отмяната на Шибли? И какви глобални тенденции биха могли да обяснят това решение? 

Кой се страхува от Адания Шибли? 

Родена в Палестина през 1974 г., Шибли живее между Йерусалим и Берлин, говори шест езика и е авторка на романи, пиеси, разкази и есета. Преподава философия и културология в Бирзейтския университет в Палестина.

Награденият ѝ в Германия роман Minor Detail („Незначителен детайл“*) не е преведен на български. Действието в него се развива през лятото на 1949-та, година след т.нар. Накба, или Палестинската катастрофа, когато са унищожени около 500 палестински села, а над 700 000 палестинци са принудени да напуснат домовете си. Катастрофата е следствие от сложни събития в контекста на Плана на ООН за разделяне на териториите на Палестина.

Има ли право Палестина на литература?
Адания Шибли в интервю с Арнон Грюнберг. Източник: YouTube

„Незначителен детайл“ се основава на истински случай – историята на млада бедуинка, изнасилена от израелски военни. Читателят прекарва няколко горещи дни през 1949 г. с войниците, които „прочистват“ пустинята от арабите. Другата сюжетна линия е в настоящето, където героиня на име Рамала търси исторически сведения за престъплението. Чрез двете линии пред читателя се разкрива абсурдният свят на болка без начало и край, без смисъл, неизбежна. Всъщност болката е такава, каквато е и в живия живот.

Да го пишем ли това (сега)? 

Адания Шибли не е маргинален глас, не е пропагандаторка, не поддържа терористи. Във Великобритания романът ѝ се издава от независимото издателство „Фицкаралдо“, чиито автори печелят Нобеловата награда вече няколко поредни години. През 2020 г. книгата е финалист за престижната американска Национална литературна награда, а през 2021 г. е в дългия списък за Международния „Букър“. Получава признание от критиците на New York Review of Books, Guardian, New York Times, Words Without Borders и редица други издания. 

Друг роман на Шибли разглежда събитията по време на Гражданската война в Ливан, свързани с убийствата на палестински бежанци и ливански шиити в Сабра и Шатила. Действието се развива през 1982 г. в Бейрут, тогава окупиран от Израел. Книгата We Are All Equally Far from Love („Всички сме еднакво далеч от любовта“) пък изследва ограниченията на живота под окупация, физическата и психическата клаустрофобия, емоционалната парализа. „Когато човек живее на място, което му се струва като наказание за неизвършено престъпление, от много ранна възраст започва да си задава трудни въпроси относно простички идеи като справедливост – или нейното отсъствие“, казва Шибли пред LitHub

Спомням си как два пъти ме разпитваха членове на израелското разузнаване, които искаха да знаят за какво пиша. Когато казах, че са истории за нещастна любов, те изгубиха всякакъв интерес към мен.

Няма книга, няма проблем 

Франкфуртският панаир на книгата е най-големият панаир по брой представени издатели. Смятан е за най-важният книжен панаир в света. Не е преувеличено да се каже, че това е литературен макет на света. Тази година „Литпром“ дава наградата на Шибли заради „безкомпромисно написаната ѝ творба, която разказва за силата на границите и за онова, което жестоките конфликти причиняват и правят с хората“. След 7 октомври обаче Израел, Палестина и светът осъмнаха различни. Адания Шибли ли е виновна за това? Справедливо ли е „наказанието“ нейният глас да бъде погълнат от взривовете на бомбите на „Хамас“ и Израел? 

Има ли право Палестина на литература?
Щандове на Франкфуртския панаир, снимка от 2016 г. Източник: Wikimedia

„Добрата литература ни показва сложността на живота, който не може да влезе в тесни идеологически рамки, било то леви или десни. И обратното – слабата литература следва идеологически схеми и не се различава особено от манифест“, коментира случая за „Тоест“ писателят и журналист Димитър Кенаров. 

Точно тук е и трагедията в днешно време – може би в което и да било време. Хората, които мислят по-сложно за живота (независимо дали се занимават с писане, или с нещо друго), не са особено популярни.

В есето си „Крахът“ от февруари 1936 г. Франсис Скот Фицджералд пише, че „проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш“ (превод от английски Рада Шарланджиева). Всъщност „Крахът“ се занимава с разпадите – както големите исторически, така и вътрешните разпади. Двата процеса, разбира се, са взаимносвързани. 

А XXI в. е време на разпади: разпадат се обществата ни, демокрациите ни, способността ни да общуваме; пандемията разби на пух и прах увереността, че сме победили смъртта и че можем да предскажем бъдещето; разпадна се и идеята, че Студената война или която и да е война има еднозначен край… Разпада се и планетата. Какво друго във време на разпади, ако не литература, тоест разговор, съпреживяване? Пълната противоположност, разбира се – война. 

„Циничното възползване от ужасите, причинени от насилието на „Хамас“, за да се обявят всички палестински гласове за нелегитимни, е част от кампания за ограничаване на пространството за емпатия, мисъл, дебат и истина“, коментира журналистката Урсула Линдзи, покриваща теми, свързани с Близкия изток, в свое есе за Washington Post. Но тенденцията за „отмяна“ на литературата не принадлежи на Франкфурт. Тя е естествен рефлекс, придобит след поне десетилетие публична реактивност. 

В книгата си Professing Criticism: Essays on the Organization of Literary Study („Професия критик: есета върху организацията на литературната наука“) Джон Гилъри, американски литературен критик и професор в Нюйоркския университет, разглежда идеологическите борби и културните войни около литературния канон – например кои автори трябва да се четат и кои да се забранят, защото например от определена гледна точка са расисти, евгеници и т.н. 

В западните метрополиси борбата за многообразие в учебния план се оказа много по-лесна от реалното осигуряване на многообразие сред учениците и още по-лесна от налагането на многообразие в университетските среди и администрации. Западната „висока култура“ стана лесната битка на движението за деколонизация. 

Изливаме гнева си от неспособността да поправим несправедливостите и неравенствата в настоящето върху мъртвите автори, разсъждава Гилъри. Но ако литературата (на миналото), която не отговаря на нечии морални стандарти в настоящето, наистина бъде премахната, спряна от изучаване, забранена, заглушена – нима това няма да доведе до изкривена представа за историята, а оттам и за реалността? Не би ли се случило същото и с изтриването на палестинските, руските гласове? Не на онези, които насърчават насилието (тук не става въпрос за пропаганда, а за литература), а които изговарят травмите, довели до него, и то отвътре? 

„Тези, които проблематизират черно-белите идеологически модели (свобода–робство, цивилизация–варварство, Европа–Азия, Украйна–Русия, Израел–Палестина), се оказват в доста сложна ситуация. Никой не обича сложните неща“, смята и Кенаров. 

Към тази сложност се стреми Гилъри, който пише: 

Искаме студентите ни да се интересуват от другостта, включително от хора, които са различни от тях, но и нещо повече – искаме да се интересуват от цели светове другост и непреодолими различия. 

В американската среда, която влияе върху целия западен свят, амбицията на Гилъри и амбивалентността на Фицджералд са подложени на изпитание. Трудно е да се мисли сложно в свят на политика на идентичностите, където човек не е изграден от истории, а е еднолинеен сюжет, който се развива или не според определени критерии. И който може да бъде прекъснат, редактиран и дори изтрит от публичното пространство. Подобни тенденции се наблюдават както в левия, така и в десния политически спектър.

Има ли право Палестина на литература?
Снимка: Michael Dziedzic / Unsplash

Без литература няма разговор

Това не е експертен анализ по въпроса Израел–Палестина. Социалните мрежи превръщат привилиегированите да живеят далеч от света на жестоките конфликти, в които реална смърт застига истински хора, в кризисни запалянковци, заемащи една или друга страна, викащи за една или друга смърт, понякога единствено в името на това да бъдат чути гласовете им. Про- или антиваксър? Консервативен или либерален? Комунист или фашист? Русофил или русофоб? Кой заслужава да умре повече – палестинец или израелец? Страшно е, когато светът се преживява в бинарности. Страшно е и другото – когато изберем моралния релативизъм: в него няма зло, което да заслужава осъждане. 

Това е текст за литературата, която – когато е добра – помага да преодолеем всичко: политиката, хюбриса, пропагандата, говорещите глави, социалните мрежи и първосигналното, мненията, фоновия шум… За да се върнем към съществените, съвсем реални проблеми. Към човешкото. Защото ако сме способни да зачеркнем цели групи хора (а и тяхната литература, техния разговор), вече сме загубили частица от човечността си. Така се продължава и цикълът на жестокост. Литературата остава сред редките антидоти срещу тези отрови, както казва Милан Кундера.

Романът е пространство, в което моралното порицание временно се отменя. Тази отмяна не означава, че на романa му липсва морал; именно тя е неговата моралност. Моралността, която застава срещу неизкоренимия човешки навик да съдим светкавично, непрестанно и всички; да съдим, преди да сме разбрали, както и в отсъствието на разбиране. От гледната точка на мъдростта на романа тази трескава готовност да се съди е най-омразната глупост, най-гибелното зло. Не че романистът изцяло отрича, че моралната присъда е легитимна. Той просто отказва да я постави в романа. 

А че романът на Шибли е литература, която приканва към разговор, доказват множеството международни признания. Включително от хората, които „отмениха“ писателката. Именно заради тази отмяна, заради страха от нещо неопределено, нямахме шанс да чуем разговора за Израел–Палестина през литературата. Но предстоят няколко участия на Шибли, които може би ще ни дадат другите истории на Палестина – не на терора и вендетата; не на западняците, за които това е поредната криза, която ще преживеят в риалити формата на социалните мрежи и с която ще смажат стрелките на моралния си компас в съответните посоки, разбира се, на всеослушание; а на хората, които живеят тази история. Които са направени от тази история. Които единствени могат да я разкажат. И единствени имат силата да я променят.

Независимо дали авторите избират да говорят за определени събития, или да стоят встрани от тях, добрата литература се занимава с много просто нещо: животът (човешки, но не само) като основна ценност, казва Димитър Кенаров. „Литературата може да бъде всякаква, дори в най-ужасните моменти от историята. Важното е изкуството да бъде смело и свободно, независимо какъв подход или тема ще избере. Адорно казва, че не може да има поезия след Аушвиц, но всъщност поезия е имало и ще има винаги.“

В интервю за New York Times, публикувано ден преди завършването на този текст, израелският писател Едгар Керет каза някои от нещата, които изредихме и тук: за бинарния свят, за хляба и зрелищата, за болката, която е захапала опашката си. 

Преди доста време написах есе за New York Times, в което казах, че не харесвам етикетите „про-Израел“ или „про-Палестина“ […] Тоест ако си „про-Израел“, значи си за бомбардирането на деца в Газа? Идеята ми е, че реалността е сложна, и за мен най-важна е отговорността към човека. Когато виждам как хората гледат ужасната трагедия, разиграваща се тук, все едно е надпревара кой ще излезе по-голяма жертва, в която подкрепяш единия отбор и не ти пука за другия, емпатията става много, много избирателна. Виждаш само едната болка. Отказваш да видиш другата. 

Превърнала ли се е реалността в арената на Колизея? А социалните мрежи – в скамейките, от които осъждаме чуждите борби и решаваме кой е достоен да говори, да живее и кой не? Отменянето на легитимни гласове не разплита възлите в реалността, дори напротив. Защото в тази реалност хората не са аватари – те кървят, умират, губят близки, мразят и убиват съвсем наистина. Когато откажем да проведем трудния разговор, оставаме само с насилието. Защото времената на криза не търпят вакуум. Думи винаги трябват. Въпросът е кой говори. На кого позволяваме? От чие име? А как слушаме? От това зависи най-малкото дали ще останем хора.


*Всички преводи в текста са на авторката Йоанна Елми, освен там, където е изрично посочено друго.

Какво става в Израел? Разговор с доц. Искрен Иванов

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/kakvo-stana-v-izrael-razgovor-s-dots-iskren-ivanov/

Какво става в Израел? Разговор с доц. Искрен Иванов

Първо броихме жертви. После гледахме ужасяващи видеа в Telegram. След това дойдоха конспиративните теории. И накрая всички се оказахме безкрайно компетентни по въпросите на Близкия изток и на всички конфликти в Обетованата земя. 

За това какво се случи, защо сега и как ще се развие ситуацията оттук нататък за Израел, Европа и света, решихме да поговорим с доц. Искрен Иванов от СУ „Св. Климент Охридски“.

Какво става в Израел? Разговор с доц. Искрен Иванов
Искрен Иванов е завършил Софийския университет, а след това има и няколко специализации в Европа и САЩ, сред които по противодействие на тероризма, международна сигурност и американска политика в Принстънския университет, „Йейл“ и „Уест Пойнт“. От 2014 г. е част от преподавателския екип на катедра „Политология“ на Философския факултет в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е гост-лектор в Университета в Остин, в Сорбоната и в Католическия университет в Лил. Сред дисциплините, които преподава, са „Управление на конфликти“, „Въведение в американската политика“, „Международни отношения и външна политика на САЩ“. Автор е на три книги и на над 20 публикации. Снимка: личен архив

Доц. Иванов, според Вас международната общност даваше ли си сметка, че това, което стана в Израел, е възможно?

Международната общност не си даваше сметка какво се случва, защото част от нея все още отказва да признае очевидната истина, че светът става двуполюсен. От едната страна имаме лагера на Съединените щати и на Европейския съюз, към който се ориентира понастоящем и България. От другата страна са Русия, Китай и актьори, ориентиращи се към по-засилено сътрудничество с тях. Същевременно има държави, които се опитват да балансират между двата лагера. Като Саудитска Арабия, която гледа да поддържа добри отношения с Америка предвид икономическите си интереси там, но и с Русия и Китай по линия на инициативата „Един пояс, един път“. Напоследък саудитският принц има приказка и с руския президент вероятно заради желанието на саудитите да развиват енергийното си сътрудничество с Москва. 

Нашата съседка Турция има голямо желание да е медиатор по различни глобални въпроси. Тя от държавите, опитващи се да балансират между лагерите, ли е?

Република Турция е твърдо позиционирана в лагера на НАТО. Да, тя флиртува с Русия от време на време, но е много зависима от американската икономика. А и Ердоган добре знае, че членството на Турция в НАТО гарантира липсата на ескалация от страна на кюрдите.

Всъщност мечтата на турския президент е Турция да бъде глобален актьор, а не просто регионална сила. Но истината е, че засега няма този потенциал просто защото ясно е позиционирана като част от западния лагер. Русия не би допуснала Анкара да бъде медиатор между нея и Украйна в едни бъдещи, но все по-невероятни мирни преговори. Съвсем друг е въпросът, че членството на Турция в НАТО всъщност гарантира, че утре кюрдите няма да си направят държава, а да не говорим пък, че гарантира добрите отношения с България и останалите балкански държави предвид историческото минало на Балканите. 

Та в контекста на това глобално поделяне и преразпределение на баланса на силите се нагорещиха всички онези конфликти, които по време на еднополюсния свят Америка успяваше с едно обаждане или с едно изпращане на дипломати да циментира. Ще дам пример с конфликта в Нагорни Карабах. Много дълго време Алиев (президентът на Азербайджан Илхам Алиев, б.р.) не си позволяваше такива провокации към Армения. Но когато започна разместването на геополитическия баланс, той стана много по-уверен. И всъщност точно това ще продължи да се случва, ако Америка се разколебае в подкрепата за съюзниците си. Още много конфликти ще се активизират и още много като Алиев ще си позволят действия, които не са предприемали досега, просто защото ще видят, че силата на Америка лека-полека се балансира със силата на Русия и Китай. 

Терористичните мрежи видяха, че Америка е фокусирана да сдържа Русия в Украйна, и решиха отново да хвърлят Близкия изток в хаос.

От това пък могат да се възползват актьори като Русия, която също има трайни интереси да вземе част от региона, защото в момента Сирия е бастионът на нейното влияние. Иран също ѝ помага, макар че там има други интереси. Но пък Русия винаги има интерес да вземе повече, отколкото притежава. 

Конфликтът между „Хамас“ и Израел е част от една много по-голяма геополитическа игра, свързана с преходния период от еднополюсен към двуполюсен модел. А историята е доказала, че подобен период неминуемо е съпроводен с войни и конфликти, докато се наместят пластовете.

Тогава, ако четем историята като нещо, което се повтаря, какво предстои да се случи сега?

Онова, което не трябва да се случва, е Трета световна война, защото в нея няма да има победители. Историята сочи, че държавите винаги са намирали някаква формула за мир, но с появата на ядреното оръжие този баланс на силите, който познаваме и от системата на Вестфалските договори, и от Първата и Втората световна война, не е приложим към сегашните обстоятелства. 

Така че по-скоро трябва да се намери трайна формула, в рамките на която тези два полюса да постигнат консенсус по три точки. Първата точка – по нея вече има консенсус, за щастие, – това е, че ядрена война не може да бъде спечелена и не трябва да бъде водена. Втората точка е ясно да се разграничат сферите на влияние. Това ще отнеме години, най-малкото защото Америка няма да отстъпи традиционни сфери на влияние, а в момента Русия и особено Китай разширяват своите, което води до напрежение. 

И третата точка е върху какви принципи ще стъпва този нов свят.

Най-важното е да запазим все пак Хартата на ООН във вида, в който съществува в момента, а именно че най-висшите ценности, въпреки всички търкания между Великите сили, въпреки всички атентати и всички конфликти, са човешкият живот и човешките права.

Ето върху тази точка глобалните сили трябва да се фокусират най-много, защото, ако тя не значи нищо, тогава се връщаме обратно в онзи предмодерен свят, където важи законът на джунглата.

В момента изглежда точно така – че човешкият живот не значи нищо.

Така изглежда, защото дълго след края на Студената война доминираше тезата, че светът е навлязъл в състояние, бележещо края на историята. И в рамките на това състояние най-усъвършенстваният човек е човекът на демокрацията. Оттук се даде зелена светлина на либералната демокрация, чиято идея беше нейният модел да бъде изнасян така, щото да бъде универсално приложен. Тук, в Източна Европа, демокрацията си я разбираме по балкански, но някак си може да се случат нещата. Обаче същото не важи в Близкия изток, в арабския свят. Няма как да се приложи там просто защото страните имат коренно различна политическа култура и те демокрацията си я разбират по техен много различен начин.

Излиза, че демокрацията не е франчайз, който може да вирее навсякъде?

Точно така. Ако питате руснаците, ще ви кажат, че и Путин говори за суверенна демокрация. Но да вземем либералната демокрация в най-чистия ѝ вид – такава, каквато я виждаме в Европа например. За да стигне до нея, Европа преминава през културните феномени на Ренесанса, на Просвещението, на класицизма, през Лок, Хобс, Бърк, които впоследствие оказват много силно влияние върху американските бащи основатели. 

А сега да обърнем поглед към Китай. Той минал ли е през тези периоди на културно развитие? Не. Китай е древна цивилизация на 5000 години. В продължение на почти 5000 години там е управлявал императорът, който е Син на Небето и съгласно конфуцианската традиция има мандата на Небето да бъде абсолютен управник. Когато Мао Дзъдун извършва революцията след гражданската война, създава Китайската народна република и започва да говори за демокрация, за пръв път китайците виждат, че някой нещо ги пита. Макар че за нас, европейците, е едва ли не безумие да говорим за демокрация, в която избирателите просто се съгласяват с политиците си, за китайците е огромен пробив. 

Същото е и в арабския свят. Как доктрината за човешките права на либералната демокрация ще сработи в Саудитска Арабия в контекста на уахабизма и уахабитската култура? Няма как да стане. Е, да, обаче имаше един период, в който Саудитска Арабия председателстваше Съвета по правата на човека в ООН със съгласието на президента Барак Обама.

Тогава защо при тези големи културни различия и исторически натрупвания немалка част от хората от близкия и по-далечен Изток търсят живот и препитание на Запад?

Защото болезнената истина е, че демокрацията дава възможност за възникването на онзи феномен, наречен средна класа. Когато имаме една много богата държава, това богатство невинаги се дължи на нейния жизнен стандарт и на средната класа. Една държава може да бъде много богата, но това богатство да отива при олигархията – 2–3% милионери и милиардери, а всички останали живеят на прага на бедността. Тази държава може да бъде много силна военно, политически, икономически, културно, но в нея хората не живеят добре.

Демокрацията, и по-конкретно европейската демокрация и европейската социална държава, дава възможност за възникването на средна класа, от която произтичат безплатното здравеопазване, безплатното образование, достъпът до много услуги, на които в азиатската политическа традиция, че дори в Америка се гледа като на привилегия. 

Едно от нещата, което подразни Запада, е, че Китай със своя модел за пръв път започна да формира някаква средна класа. Да, по начина, по който там я разбират, но започна да се формира. Докато в Русия такава класа няма и никога не се е формирала, защото има олигархия, съсредоточена около президента, и останалото са бедни хора. 

Хващам се за думите Ви, че Западът се е „подразнил“. Защо, при положение че китайците се опитват да постигнат модела, който Западът счита за най-добър?

Когато бях специализант в Америка, питах много американци кой им е любимият президент. Защото в Източна Европа хората казват: „Любимият ни президент е Роналд Рейгън. Той събори Съветския съюз и сега ние живеем в демокрация.“ За американците любим президент се оказа Джон Кенеди. „Искаме си 60-те години“, казват те. И като ги попитах защо, отговорът беше: „Защото тогава в Америка имаше социална държава. Имаше си здравеопазване, имаше достъп до социални услуги.“ През 90-те години тази социална държава беше напълно унищожена.

В Европа идват много имигранти, защото европейската социална демокрация и европейският капитализъм не целят създаването на армия. Аз много се смея, като слушам, че трябва да създадем европейска армия.

Целта на европейския проект е хората да живеят добре, да няма войни и да няма конфликти. И затова нашата демокрация е социална. Тя цели добър живот, а не налагането на универсален модел на всички общества.

В този ред на мисли и гледайки към конфликта между Израел и „Хамас“, Израел като каква държава се позиционира?

Израел е държава с много специфична политическа култура. Тук ще си позволя да вмъкна малко религия – няма как да дефинираме политическата култура на Израел без това. В сърцето на еврейската политическа култура, както казва и Даниел Елазар, стои концепцията за завета между Бог и Неговия народ; идеята за избрания народ, който населява тази част на земята и в този смисъл я има за свой свещен дълг. Казано с други думи, тук говорим за култура, при която, когато по някакъв начин еврейското политическо цяло е заплашено, то се сплотява, независимо кой е начело на държавата. 

Едва 22% от израелците подкрепяха премиера Нетаняху. Когато „Хамас“ удари, вече всички го подкрепят. Такъв прецедент имаше в Съединените щати, когато терористите удариха на 11 септември Вашингтон и Ню Йорк.

Да, знаем колко много хора всъщност не харесваха Буш-младши тогава, но го избраха за втори мандат.

Спомням си думите на един миньор, който тогава работеше по разчистването на останките от Кулите, към Буш. Човекът беше демократ, защото в Ню Йорк републиканците не са популярни, и въпреки това му каза: „Сър, не Ви харесвам, не гласувах за Вас, но ще гласувам за Вас на следващите избори.“

Затова няма значение каква държава е Израел. Нетаняху не може да си позволи да не отговори на удара, защото това ще означава, че пренебрегва основния принцип на еврейското политическо цяло. Кой ще го избере за премиер след това? За него като израелец това е въпрос на принципи, а като политик е въпрос на оцеляване.

Правителството на Нетаняху беше доста разклатено през последната година.

Това, между другото, е една от основните причини да се стигне дотук. Всеки път, когато държавата е била разделена, са ги сполетявали подобни нападения. Но сега Израел трябва да има предвид поне две неща. Първо, не бива да се допускат грешките на САЩ след 11 септември, когато американците влязоха във вражеските територии, останаха дълго там и после имаха вътрешнополитически проблеми. Предвид технологиите, с които Израел разполага, нещо подобно е малко вероятно, освен ако конфликтът не се разлее. Другата опасност е, разбира се, Иран. Никой не знае дали Иран няма да удари в гръб.

Всъщност отговорихте на въпроса, който си задавахме настойчиво от първия миг – защо израелските служби, които са нарицателно за най-високо ниво на разузнаване, проспаха това, което би трябвало да знаят, че ще се случи.

Никой не вярваше, че терористите ще ударят. „Американците са зад гърба ни“, мислеха си в Израел. Да, ама американците не бяха съвсем зад гърба на Израел.

Байдън обаче направи скоростна визита няколко дни след нападението на 7 октомври.

В Съединените щати има закон за лобизма и той казва, че всяко лоби има правото да влияе директно върху външнополитическия процес на страната. Еврейското лоби е най-влиятелно в американската външна политика. Още повече че Израел е апетитен съюзник и за него ще се борят и двата лагера – нека не забравяме, че в Израел живеят два милиона руски евреи. Въпреки че за мен шансовете на Русия рязко намаляха, след като тя започна да говори за създаването на независима палестинска държава. Това Израел няма да го забрави лесно.

И все пак имаше моменти, в които изглеждаше, че Путин и Нетаняху си имат приказката.

Те имаха много добра приказка, дотам че бяха станали доста съмнителни. Но Нетаняху разбра, че не може да вярва на Путин, а Русия си даде сметка, че няма как да подкрепи американски съюзник, колкото и да е критична ситуацията в момента.

Какво ще се случи оттук нататък?

Това, което в момента се случва в региона, може да бъде най-точно дефинирано с думите „прокси война“. Иран действа чрез „Хизбулла“ или чрез „Хамас“. Дава им средства, помага им да държат Израел настрана. Израел изстрелва някакви ракети, действа чрез свои агенти в ивицата Газа така, че да не се стигне до директна конфронтация.

По неофициална информация Израел разполага с тактически ядрени бойни глави, а Иран също разработва своя ядрен потенциал. Ако се стигне до война между двата актьора, тогава дилемата става ядрена и е почти сигурно, че Америка ще се намеси, за да свали аятоласите в Техеран, а и защото никой не иска ядрена ескалация в региона.

Ако се случи нещо подобно, войната в Украйна ще ни се стори като дребен регионален конфликт. Не се ли действа сега срещу трансграничните терористични мрежи, утре ще пламне Египет, защото ислямистите ще свалят Сиси и ще вдигнат във въздуха египетските пирамиди. После ще пламне Сирия, защото, да, в Сирия има предимно сунити, но Башар Асад е алауит. След това ще пламне Саудитска Арабия. Хората там са уахабити, обаче последния път, когато ИДИЛ говори за Саудитска Арабия, каза, че били много либерални. Разбира се, трябва да се гарантира животът на цивилните, но ако не се реагира бързо на тази криза, тя ще обхване целия регион.

Какво значи да се реагира бързо в тази ситуация?

Мисля, че трябва да се направят три неща. Първо, да се прокарат транспортни коридори, за да може цивилните да напуснат най-бързо зоната на военните действия. Добре е да има актьор, който да бъде гарант на тези коридори. Може да бъде Египет, може да бъде Турция, но по-добре би било това да е държава, която има глобално влияние – може би САЩ. 

Второто нещо: не се съмнявам, че Израел ще извърши успешна операция, но тя трябва да е организирана така, че да не повтори онова свръхразпростиране, което Америка направи след 11 септември и за което говорих вече. Израел трябва да разграфи точно колко ресурс иска да отдели, за кой регион, къде ще остане и откъде ще се изтегли. Третата стъпка е да се избегне ядрена ескалация и превантивен удар от страна на Иран. А това, уви, в момента не е във властта на актьорите в региона. Ако американски войски стъпят още веднъж там, това почти сигурно означава, че Иран ще реагира. И тогава дори руснаците няма да могат да убедят иранците да не се намесват.

В момента не гледаме към Украйна, но как изглежда тази война в настоящия контекст? Ще се задълбочи ли?

Това зависи единствено и само от Вашингтон. Ако американският Конгрес продължи да отпуска пари в равна степен и за Украйна, и за Израел, ако президентът Байдън е склонен да продължи политиката на офшорно балансиране, така че ресурси да отиват и за Украйна, и за Израел, мисля, че ситуацията ще се задържи така, както е в момента. (Няколко часа след вземането на това интервю американският президент Джо Байдън направи специално обръщение, в което заяви, че подкрепата за Украйна и Израел е от съществена важност за американската сигурност – б.а.)

Но докога Американският конгрес ще подкрепя воденето на война на два фронта, предстои да видим, защото пък и на Байдън му предстоят избори. Тръмп става все по-популярен в Америка, което в един момент може да наложи компромиси.

Рейтингът на Байдън играе и не се знае какво би се случило, ако Тръмп отново стане президент. Тогава преходът към двуполюсен свят може да приключи много по-бързо, отколкото ни се иска.

Възможни ли са съвсем преки, директни и ясни разговори между САЩ и Китай, в които да се стигне до някакъв баланс?

Такива разговори винаги е имало и продължава да има. Америка е последователна в спазването на Политиката на единен Китай. Тя има някакви отношения с Тайван, които в момента дразнят Китай най-вече поради факта, че се пращат оръжия за Тайван. Но на хартия Америка продължава да спазва тази политика. 

А на практика?

Факт е действително, че в последно време Вашингтон модифицира част от Политиката на единен Китай – негласно, разбира се. Виждаме, че връзките между Америка и Тайван са все по-силни. Виждаме посещения на американски официални лица в Тайван, което откровено дразни Китай. Но Китай няма да реагира поне докато не видим директна военна помощ за Тайван. Защото неоконфуцианската дипломация почива върху презумпцията, че конфликти и войни трябва да бъдат избягвани.

Китай не обича да воюва и не иска да воюва, затова до последно ще избягва директна военна конфронтация със Съединените щати. Ако обаче Америка разположи военни сили в Тайван или се опита по някакъв начин да наруши този интегритет и Политиката на единен Китай, тогава съгласно закона, който самият Китай прие, вероятно ще се стигне до конфликт между Пекин и Вашингтон. А това е много лош сценарий, защото тогава цялата глобална икономика просто ще рухне.

Тук трябва да обърна внимание на коментарите, които се правят от мнозина, че и Америка, и Китай имат проблеми с икономиката. Америка – защото залязва, Китай – защото го управляват хардлайнери. Нищо такова. Това, че еднополюсният свят си е отишъл, не означава, че Америка залязва. Просто вече не е толкова силна, че да командва какво се случва по света. Що се отнася до Китай, там в момента на власт може да са хардлайнерите, но тези управляващи продължават да генерират мощна средна класа, която гарантира високия жизнен стандарт на китайците.

В момента американската и китайската икономика се откачат една друга, а това води до ефекта на бумеранга. Когато Америка налага санкции на Китай, те се връщат срещу нея и обратното. Тази взаимозависимост, наречете го политическо тайдзи, води до ситуацията, в която се намираме в момента.

Как изглежда Европа на този фон?

Най-важното за Европа е да гарантира сигурността си. Въпросът за Европа е един: по какъв начин да намери баланса между това да създаде армия или по-скоро сили за бързо реагиране, които да ни помагат по-ефективно да охраняваме границите си. 

И още нещо: да запазим социалния модел, който ни дава възможност да имаме блага като здравеопазване, осигуряване, пенсии. Съвсем друг е въпросът какво би се случило, ако човек като Тръмп отново застане начело на Щатите. Такива хора обикновено казват, че не биха защитили страна членка на НАТО.

Доколкото си спомням, тъкмо той държеше Европа да си прави армия.

Точно така. Истината е, че тези неща не ги решава президентът. Парите ги отпуска Конгресът. За щастие. По конституция той решава ще има ли война и какви войски ще бъдат изпратени. Така че който и да е президентът на САЩ, той ще трябва да се съобразява с Конгреса, който дава парите.

Какво не чухте, а трябваше да се каже според Вас след нападението на 7 октомври?

Каквото можа, се каза. По-скоро въпросът е какво остана свръхизказано. Няколко са наративите. Първият наратив е, че Нетаняху е виновен за всичко. Вторият е, че случващото се в Близкия изток става, защото някой е платил на друг. И третата конспирация е, че всичко това работи в полза на Русия. 

Не може цялата едноличната отговорност да се стоварва върху Нетаняху, защото той беше принуден шест месеца да се оправя с протестите, които парализираха Израел. Да, балансът на силите обективно се променя, но нека не влизаме в конспирации, че някой нарочно е проспал атентата или че американците и руснаците са платили, за да може Израел да отиде в западния лагер.

Трябва да вярваме на суровите емпирични факти. А те са, че от едната страна е актьор като Израел с военна доктрина, наречена „Дахая“, според която винаги когато има асиметрична война срещу страната, евреите се обединяват, за да приложат диспропорционална сила спрямо противника си и да го смажат. Така е било в миналото, така е и сега. От другата са групировките, които осъществяват политически мотивирано насилие, а то, независимо от религията на осъществяващите го, на езика на международната сигурност се нарича тероризъм. Няма смисъл да ровим в конспиративни теории.

Истината е, че в целия регион живеят хора, които се мразят. Тук не става въпрос просто за политически конфликти, а за междурелигиозен, междуетнически и междукултурен диалог. Такива конфликти решаване нямат, защото от едната страна имаме хора, които искат политическо оцеляване, а от другата – такива, които искат физическо оцеляване. Има и трети, които искат просто насилие. За Иран това е въпрос на политическо оцеляване. За Израел – на културно-религиозно и физическо оцеляване. За терористите е въпрос на насилие.

На Западния бряг нищо ново?

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://www.toest.bg/na-zapadniya-bryag-nishto-novo/

Това, което виждаме днес, е пълзяща интифада. За разлика от предишните две, тя няма изявени лидери, не е дори толкова идеологическа, колкото съпротива на младото поколение срещу статуквото и липсата на политически хоризонт през последните 30 години. Организиралите се в Наблус, Дженин и Хеброн дори нямат толкова сериозно отношение към големите военни терористични фракции. Чрез социалните медии те се организират, самоиндуцират и изправят срещу Израел.

На Западния бряг нищо ново?

Думите са на високопоставен израелски представител по време на една от многото срещи, чиято задача е да обсъди и избере стратегия за изход от влошаващата се ситуация на Западния бряг на река Йордан. 75 години след началото на конфликта между Израел и палестинците и 30 години след Споразуменията от Осло, процесът за мир е в най-ниската си точка, без особени перспективи за намиране на компромис. Такъв в момента е почти невъзможен.

Стар конфликт – ново правителство

Кризата в палестинската власт, съчетана с неотстъпчивостта на Израел по отношение на основните въпроси, свързани с конфликта, стигна своя апогей с активизирането на бойните групи в ключови градове и бежански лагери на Западния бряг, но и с встъпването в длъжност на новото правителство на Бенямин Нетаняху.

Сред членовете на новия кабинет има министри, чиято биография буди доста въпроси сред мнозина. Номинациите за министри на Безалел Смотрич и Итамар Бен Гвир, които принадлежат към крайнодесния спектър в Израел, будят най-много съображения. ЕС и дори САЩ заявиха мнението си за състава на кабинета, като според слуховете Вашингтон дори е посочил, че двамата коалиционни министри не следва да заемат определени министерски кресла. Новите политици, както ги наричат в Израел, имат свое виждане за баланса на силите в Източен Йерусалим, за статуквото на джамията „Ал Акса“, както и за съдбата на израелските селища, разположени дълбоко в палестинските територии.

Действията и изявленията на Смотрич и Бен Гвир накараха радикалните фракции, начело с „Хамас“, да предупредят за последиците от управлението на кабинета „Нетаняху“. Преди дни  Маруан Иса, вторият човек във военното крило на „Хамас“, заяви в съобщение за медиите, че политическите опити за решаване на напрежението на Западния бряг са приключили и остава пътят на войната. За последен път лидер на военното крило „Ал Кассам“ се обърна към медиите през май 2021 г., часове преди началото на последния конфликт, продължил 11 дни.

Водени от принципа „Това търсехте – това получихте“, и „Хамас“, и „Ислямски джихад“ видимо увеличават своята активност на Западния бряг, която, съчетана с твърдите мерки на израелската армия и полиция, доведе до най-големия брой загинали в конфликта от 15 години насам. От началото на 2023 г. до момента 82 израелски и палестински граждани са намерили смъртта си.

Горещи точки

Наред с вече посочените бойни групи, като например „Леговището на лъва“ в Наблус, сред центровете на напрежение е и бежанският лагер в Дженин. Той е под контрола на „Хамас“, „Ислямски джихад“ и Националния фронт за освобождение на Палестина. Оръжието, за което се знае, че се намира в лагера и околните селища, е достатъчно за продължителна съпротива. Опитът на израелската армия и граничната полиция да проведат няколко операции в Дженин и Наблус срещу въоръжените групи доведе до десетки загинали. Само в Дженин за ден загинаха 11 въоръжени палестинци и един цивилен. Размяната на удари продължи с атентата в сърцето на Тел Авив, при който загинаха двама израелци, докато инцидентите около Наблус и Дженин са вече част от ежедневната хроника. Няма основание да смятаме, че насилието ще затихне.

Ключов елемент от описвания пъзел е състоянието на Палестинската автономна власт (ПАВ). Създадена преди 30 години със Споразуменията в Осло, тя е институцията, която трябваше да изведе палестинците до независима държава. Три десетилетия по-късно властта в Рамалла, както и самата идея за два народа – две държави е в пагубно състояние.

Мнозина се питат какво следва, ако президентът Махмуд Абас слезе от политическата сцена, но малко са онези, които имат хипотеза и план. Връзка между Рамалла и голяма част от палестинското население, което в мнозинството си е под 35 години, почти не съществува. Това е и една от причините за ръста на новопоявилите се групи на Западния бряг – в условията на изтляваща легитимност палестинските сили за сигурност на практика абдикираха от задълженията си. Това доведе до решението на Израел да активизира своите операции, което пък от своя страна даде поле за изява на фракции като „Хамас“ и „Ислямски джихад“ да задействат силите си в обсъжданите горещи точки на Западния бряг.

Палестинската полиция, силите за сигурност и разузнаването все по-рядко са в състояние, а и все по-рядко са готови да се сблъскат лице в лице с палестинското население. Те са обвинявани, че обслужват интересите на Израел, като остават верни на координацията в сферата на сигурността, съществуваща между двете страни по силата на Споразуменията от Осло. В социалните медии силите за сигурност често са наричани „предатели“ и „колаборационисти“.

Процесът „Акаба“

В опит да прекъсне вълната от насилие и да възстанови усещането за диалог между Израел и палестинската власт, преди месец започна т.нар. процес „Акаба“ под егидата на Йордания, САЩ и Египет. На завършилата току-що втора среща от инициативата, провела се в египетския курорт Шарм ел Шейх, двете страни се споразумяха да заявят, че са в съгласие, но конкретните измерения на водените преговори засега остават неясни въпреки финалното комюнике от срещата. Властта в Рамалла дефинира като свой основен проблем тежката финансова криза, в която се намира. Палестинската страна, която не може да се надява на финансова подкрепа от Аман или Кайро, очаква от Израел конкретни стъпки, в резултат на които да бъдат освободени финансови средства за палестинския бюджет.

По силата на Парижкия протокол след Споразумението от Осло Израел и палестинската власт споделят отговорности за палестинския бюджет. Значителни суми към днешна дата не са изплатени. Предстои да се намери решение между страните по стария спор за плащанията, които Рамалла прави на семействата на загинали във военни операции срещу Израел или на лица, намиращи се в затвора (т.нар. pay for slay). Израел предприе особено твърди действия срещу тези плащания, смятайки ги за предназначени за терористи. В отговор на тази мярка, определяна като социална в Палестина, Израел също удържа около 100 млн. шекела (около 27 млн. долара) годишно от бюджетните плащания към ПАВ. Една от причините, поради които и САЩ не прави директни плащания на палестинската власт, е именно тази т.нар. социална програма.

Дали процесът „Акаба“ ще проработи, ще видим в следващите дни и седмици, тъй като предстои периодът на религиозните празници за мюсюлмани и евреи. Никой не е готов за повторение на сценария от май 2021 г., когато в продължение на 11 дни светът очакваше да види дали интензивната размяна на ракетни удари между Израел и „Хамас“ няма да прерасне в пълномащабна война.

„Хамас“ и „Ислямски джихад“

Независимо от войнствения си наратив, и „Хамас“, и „Ислямски джихад“ са по-скоро внимателни в действията си към момента. В поредица от срещи с представители на всяка от двете групировки се изразяват опасения от крайнодясното израелско правителство, но за момента не се призовава открито към интифада. Фракциите са изправени пред няколко важни решения, които ще определят съществуването им за години напред.

Особено за „Хамас“ военен конфликт с Израел би коствал усилия и средства, които движението не е готово да жертва в момента. Неговите лидери, намиращи се в Газа и някои градове в Близкия изток, изглежда, смятат, че стратегията на поддържане на напрежението чрез отделни операции на Западния бряг и за сметка на спонтанни случаи на насилие засега обслужва интереса на „Хамас“. След май 2021 г. движението насочи и немалко усилия в пропагандата си спрямо т.нар. израелски араби, или арабите от 1948 г. (става дума за арабското население на Израел, получило гражданство след 1948 г. – б.а.).

„Хамас“ акцентира върху статута на това население и зависимостта му от еврейското мнозинство, а с назначаването на новото правителство със Смотрич и Бен Гвир в редиците му, откровено говори за Израел като за държава, провеждаща апартейд. Единствено при много сериозна ескалация около джамията „Ал Акса“ и в случай на откровени провокации от страна на заселниците може да очакваме повторение на сценарий като този от средата на 2021 г.

„Хамас“ и „Ислямски джихад“, подобно на идеологическия си съперник – партията „Фатах“ на президента Абас, също имат вътрешни противоречия. Ако изборите за ново ръководство в „Ислямски джихад“ преминаха относително спокойно и без особени изненади, то тези в „Хамас“ предстоят и се очакват с нетърпение. Трима са основните претенденти за лидер на движението, като поне един от тях има особено силно влияние на Западния бряг и би могъл да го използва, за да разпали действия, които са отвъд революционната риторика.

Контактите на двете движения на Западния бряг и в Газа, както и в бежанските лагери в Йордания, Сирия и Ливан са добре известни, влиянието им – също, но дори при тези условия лидерите им си дават сметка за появилата се нова сила сред младото палестинско поколение. Макар да е известно, че поддържат контакти с по-големите си събратя, за момента бойните групи, подобни на „Леговището на лъва“, не желаят и не се асоциират идеологически или организационно с „Хамас“ или „Ислямски джихад“. Въпреки опитите на двете движения да намерят път към сърцето на новите групи, засега те остават по-скоро самостоятелни.

Не на последно място, и двете военни фракции внимателно наблюдават случващото се в региона. Споразумението между Иран и Саудитска Арабия за възобновяване на дипломатическите отношения е от особена важност, тъй като Техеран е основен съюзник и поддръжник на палестинските радикални движения. След затоплянето на отношенията между Израел и Турция Анкара ограничи свободата на пребиваване на лидерите на „Хамас“ на своя територия, което допълнително затруднява тяхното движение, след като и Ливан изрази своите съображения относно действията им в бежанските лагери. Опитите за сближаване между „Хамас“ и Сирия засега също не са успешни, въпреки приповдигнатия тон на някои медийни публикации.

Смяна на подхода

Сцената на конфликта между Израел и Палестина остава особено сложна и зависима от множество фактори, които определят поведението на страните и на регионалните сили, заети в търсене на решение. Посочената по-горе комбинация от нестабилност, криза на сигурността, финансова и икономическа стагнация и социално недоволство не позволява да се прогнозира възможен по-нататъшен сценарий с голяма доза сигурност. В условията на война в Украйна и задълбочаваща се поляризация в световен мащаб принципите на международните отношения и право са изложени на сериозен стрес тест.

В конкретния случай с кризата в близкоизточния мирен процес вече сме свидетели на промяна на подхода, като на мястото на установените механизми се появяват нови. Вместо блокирания „Квартет“, съществуващ с мандата на ООН, се появяват предложения за на т.нар. Мюнхенски формат (Германия, Франция, Йордания, Египет), а сега и за процеса „Акаба“. В условията на отсъстваща алтернатива, базирана на международното право и отчитаща интересите на страните в конфликта, свободата на интерпретация носи опасност от последици. Завръщането към установените принципи на диалог или тяхното преформулиране в рамките на Съвета за сигурност на ООН би съхранило традиционния подход за решаване на кризи, като остави настрани желанието за непременна импровизация. Цената на подобни импровизации в контекста на обсъждания конфликт обикновено се плаща с живота на много хора.

Заглавна снимка: Джамията „Ал Акса“. Източник: Dave Herring / Unsplash

Дипломация в опасност. Ефектът на пеперудата от войната в Украйна

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/diplomatsiya-v-opasnost/

Две седмици след началото на войната в Украйна немалко експерти и обикновени наблюдатели намериха поле за изява в медийното пространство и социалните мрежи. Усещането е за информационна какофония, създавана от хора, чиито източници на информация са същите като на тяхната публика, само че „фактите“ са представени с маниер.

Всевъзможни теории, версии и разсъждения за случващото се не само не помагат за разбирането на кризата, но водят неволно или умишлено до объркване у потребителите на информационния поток. Това от своя страна е пагубно за изграждането или съхраняването на обществената устойчивост, така необходима в условията на война в непосредствена близост. Точно сега трезвата мисъл и спокойствие трябва да бъдат запазени.

Настъпи радикална, немислима доскоро промяна в световния дневен ред – война в Европа.

Една ненужна и ужасна авантюра на Владимир Путин. На полето на международните отношения, наред със съкрушителните санкции срещу руската икономика, започна процес, който почти няма аналог след 1945 г. Особено по отношение на държава членка на Съвета за сигурност на ООН – най-високия международен орган, призван да крепи тялото на световния ред след Втората световна война.

На седмия ден след началото на войната в рамките на ООН започна промяна на начина, по който се прави международната политика. С огромно мнозинство членовете на Общото събрание на ООН осъдиха действията на Русия в Украйна. Преди това с 11 гласа „за“ и само три „въздържал се“ членовете на Съвета за сигурност на ООН приеха резолюция, която закрепи за Русия дефиницията „държава агресор“. Въз основа на тази резолюция по-късно в Общото събрание на ООН дори държави, които по принцип се смятат за част от зоната на влияние на Москва, се въздържаха или не присъстваха в залата, с което лишиха Русия от подкрепата си.

Русия остана изолирана.

Всеобщото осъждане на войната срещу Украйна се проявява както във всички сфери на обществения живот (например в културата и спорта), така и в лишаването на Русия от възможността пълноценно да участва в редица организации, комитети и работни групи. Включително там, където от години руските дипломати или имат водеща роля, или са сред основните действащи лица. Трябва да вземем предвид всичко това, когато правим оценка на случващото се.

Промяната в принципите на водене на международните отношения под натиска на кризисните обстоятелства може да създаде редица проблеми в световен план, което допълнително ще затвърди усещането за трайна и цялостна ерозия на съществуващата архитектура на сигурност и на основните принципи в дипломацията, закрепени в Устава на ООН.

Дали Русия трябва да понесе отговорността си за извършваната военна агресия? Безусловно да. Тя и всяка друга държава, която е нарушила международното право. Но за да излезем извън полето на теорията и неекспертното говорене за войната в Украйна, нека се спрем на

последиците за определящия съдбата на Близкия изток конфликт – този между Израел и Палестина.

По-конкретно – на възможната промяна на баланса, основан на релевантните резолюции на ООН и споразуменията за мир от 1994 г. в Осло. Всички тези решения очертават законовата рамка, която предвижда чрез преговори страните в конфликта – Израел и Палестинската автономна власт – да постигнат съгласие и взаимно признаване като две независими държави, живеещи една до друга в условия на мир и сигурност. За хода на преговорите и за самия процес отговорност носи т.нар. Квартет за Близкия изток – обединение между САЩ, Русия, ООН и ЕС.

След 2018 г., вследствие на политиката на администрацията на американския президент Доналд Тръмп и най-вече на решението да бъде признат град Йерусалим за неделима столица на Израел, перспективите за постигане на трайно решение в процеса между палестинците и израелците заглъхнаха значително. Обвиненията от страна на Палестинската власт към Израел и САЩ, че нарушават резолюциите на ООН и нормите на международното право, традиционно срещат разбирането на по-голямата част от световната общност, а решението на американския президент не бе прието в рамките на Квартета нито от ООН, нито от ЕС или Русия.

И все пак от страна на Вашингтон беше направен опит да се действа от позицията на свършения факт. Решението на САЩ на практика блокира работата на Квартета, но бе предпоставка и за по-сериозна тенденция –

маргинализирането на Палестинската власт като законен представител на палестинския народ.

Това бързо бе използвано от радикалните палестински групировки и най-вече от „Хамас“, които в тон с пропагандната си реторика, че договореното в Осло е акт на национално предателство, призоваха за борба срещу Израел. Помним кризата от май 2021 г. – тя започна, след като „Хамас“ изстреля ракета срещу Йерусалим в „отговор“ на сблъсъците в Стария град, поемайки главната роля в „борбата за защита на Светите места“ в града.

В условията на политически, а и икономически ступор Палестинската власт засега остава на краката си единствено за сметка на подкрепата на традиционните си донори и политически съюзници, сред които ЕС, неговите държави членки и ООН играят основна роля. Допълнителен удар върху имиджа на мирния процес бяха и подписаните мирни споразумения между Израел и редица арабски държави, познати като Abraham Accords. Мирните договори на практика накараха много хора да си зададат въпроса:

Дали в крайна сметка фактите не надделяха над принципите и логиката на международното право?

И не наблюдаваме ли края на процеса? Доколко палестинска държава въобще е възможна? И ако не е възможна, то какво следва?

Опитите на участниците в Квартета да поддържат неговото съществуване в периода „Тръмп“ са белязани с много усилия, като едва след изборите в САЩ и встъпването в длъжност на новия държавен глава Джо Байдън форматът беше реанимиран. Връщането му на сцената на дипломацията обаче се оказа трудна задача. Политиката на свършените факти, за която стана дума по-горе, и процесите между Израел и арабските му съюзници продължиха да изместват фокуса от същината на проблема.

Членовете на Квартета търсеха начини да балансират между принципите, върху които почива форматът, и интересите на своите столици. Разговорите за среща на ниво министри и ръководители на Квартета бяха в ход. До 24 февруари 2022 г., когато решението на Москва да нахлуе в Украйна на практика сложи точка – и то за дълъг период – на този международно признат механизъм.

Русия е де факто изключена от участие в Квартета.

Определени столици смятат, че смисълът на това обединение е изчерпан и поради обстоятелствата и отсъствието на Русия следва то да бъде преформулирано или дори закрито. Съмнително е дали такова решение може да се вземе без санкцията на органа, създал Квартета – Съвета за сигурност, където едва ли Русия ще гласува „за“. Но това, че международната общност през очите на водещи държави е в настроение да приеме „политика на свършените факти“, би могло да доведе до сериозни последици.

Не може да не се признае обаче, че с началото на войната в Украйна Квартетът се намира в нова фаза на фактическа нефункционалност. Няма никаква възможност страните участнички да се съберат на една маса. Макар и това да бе единственият формат, който обединяваше Русия и САЩ по въпроса, че мирът в Близкия изток може да бъде постигнат единствено чрез преговори между засегнатите страни, независимо от опитите на трети страни да намерят начин да се наместят в процеса чрез алтернативни инициативи. Въпреки усилията на Франция, Египет, Йордания и Германия, идеята, известна като „Мюнхенски формат“, не успя да набере скорост и беше бламирана от самите Израел и Палестина.

Единственият член на Квартета, който има естествената роля и привилегия да е в контакт с враждуващите в момента Русия, ЕС и САЩ, е ООН.

Това е тежка и изключително отговорна задача. От първостепенна важност за офиса на ООН, воден от специалния представител на генералния секретар, е да запази принципите, заради които е създаден Квартетът, за да може той да продължи да функционира дори в условията на изолация на Москва. По този начин се съхранява идеята за ненарушимост на международно договорените принципи между основните участници в мирния процес. По въпроса за мира между Израел и Палестинската власт ООН има историческата отговорност да осигури континуитета във воденето на дипломация, за да се предотврати пренасянето на случващото се в Украйна върху други въпроси, свързани с мира, сигурността и стабилността в останалите точки на света.

Авторитетът на международните посредници не трябва да бъде поставян под съмнение, защото особено сега, след 24 февруари, светът се нуждае изключително много от него. Нито войната в Украйна, нито продължаващият вече 70 години конфликт в Близкия изток ще намерят своето решение с военни средства. Отделни представители в региона вече обсъждат по-директен подход, който евентуално ще канализира контактите директно с Израел и Палестина и ще привлече Египет и Йордания на масата на преговорите. Без ЕС и в отсъствието на ООН. Подобна инициатива е осъдена на неуспех.

В системата на международните отношения правото е основополагащ елемент, за да съществува ред. А центърът на тази система е ООН и неговите решения.

Относно перспективите пред един нов подход за разрешаване на кризата в Близкия изток трябва да се споменат само няколко детайла. За различията между Кайро и Аман по отношение на палестинския въпрос може много да се говори. Често се твърди, че Газа е грижа на Египет, а за Йордания остава Западният бряг. От друга страна, Палестинската власт едва ли ще  седне на масата на преговорите само с Израел. Палестинското правителство и президент се чувстват изключително некомфортно в момента и търсят мнението на традиционните си партньори. Те разбират, че при така стеклите се обстоятелства Москва не може да бъде контрапункт на никакви евентуални решения, насочени срещу интересите на палестинците. На среща с посланиците от Г7, състояла се преди дни в палестинската столица, прозвуча предупреждение: Палестинската власт трябва да знае, че връзките с Русия са нежелателни.

В Рамала се страхуват, че изкушението на израелското правителство да продължи с политиката на свършените факти би могло да нарасне, а с това – и перспективите за нова, много по-мащабна война с Израел. Кризата от май 2021 г., а и войните с радикалните палестински групировки и особено с „Хамас“ от 2006 г. насам биха могли да ни се сторят прелюдия към една много по-сериозна криза. Мнозина от палестинските лидери смятат, че на практика не е останала база за преговори. Усещането, че воюващите са водени от убеждението за „всичко или нищо“, не е само привилегия на войната в Украйна.

Подобен сценарий не може да бъде допускан.

Пренебрегването на дипломацията за сметка на аргументите на силата ще има пагубни последици. Историята на Европа нееднократно е доказвала това. Цената винаги е била и ще бъде непосилна.

Състоянието на мирния процес в Близкия изток може да е само частен случай, но ако се вгледаме в геополитическата карта на света след 1945 г., ще открием множество такива примери. В момента много хора анализират например възможните сценарии между страните в Южнокитайско море. Или относно съдбата на т.нар. Иранска сделка. И някак политическите шеги в сегашната ситуация не звучат смешно. Не е смешно и в Палестина.

Усещането за ерозия в механизма, заложен след 1945 г. чрез Съвета за сигурност на ООН и петте постоянни страни членки, се задълбочава. Още преди няколко години в анализ на една от тези членки се стига до извода, че от 2000 г. насам балансът на силите, в който от едната страна стоят САЩ и Великобритания, а от другата – Русия, е нарушен. Ако това е така, то необходимостта от изкуството на дипломацията е по-голяма от всякога.

Заглавна снимка: Пано от улична фотографска изложба до „Чекпойнт Чарли“, 6 март 2022 г. © Мирослав Зафиров. На оригиналната снимка (© LAB) са външните министри на ФРГ, ГДР, САЩ, Великобритания, СССР и Франция, както и двамата кметове на Източен и Западен Берлин по време на церемонията по демонтиране на известния контролно-пропускателен пункт в Берлин на 22 юни 1990 г. 

Източник