Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/neprivichna-zemya/
„Непривична земя“ от Джумпа Лахири
превод от английски Зорница Христова, изд. „Жанет 45“, 2013
Това е една от книгите през последните години, с които най-трудно съм се разделял, наред с всички на Карл Уве Кнаусгор и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова. Препоръчвам книгата на приятели, срещнати в Родопите, на протест или на рожден ден. И им казвам, общо взето, следното:
Ниланджана Судешна Лахири, наричана на галено Джумпа, има красноречива биография с блестящи постижения и награди, прекрасно образование и важна преподавателска кариера, но най-важното е, че тя е
един от най-добрите разказвачи на своето поколение.
„Преводачът на болести“, дебютният ѝ сборник с разкази, издаден след дълга поредица от откази, печели „Пулицър“ за литература – един от само седемте случая в историята на наградата. „Непривична земя“, вторият ѝ сборник, печели наградата на името на Франк О’Конър. След тази си книга тя се премества да живее в Рим, където започва да пише на италиански. Това не е първото ѝ сменяне на континенти.
Лахири е родена в Лондон в семейство на индийски имигранти от Западна Бенгалия, но когато е на три години, те се преместват в Америка. Баща ѝ е университетски библиотекар, а майка ѝ е държала децата ѝ да познават културното си наследство. Семейството на писателката често се връща в Калкута. Още в детската градина учителката предлага да я наричат Джумпа, защото другите деца трудно произнасят цялото ѝ истинско име. По този повод писателката казва, че „винаги се е чувствала засрамена от името си“ и че дори само с него „сякаш причиняваш някому болка, като си просто себе си“.
През младостта си е изпитвала напрежението да бъде лоялна към стария свят, но и да се вписва в новия. С течение на времето открива, че балансът е възможен без болка, притеснение или компромис. Когато е започнала да пише, не си е давала сметка, че анализира опита да си американка от индийски произход – а всъщност просто е имала желанието да смесва различните светове на страницата, защото още не е била достатъчно зряла или смела, за да го стори в живота.
„Непривична земя“ излиза на английски на 1 април преди дванайсет години, но не е шега или лъжа, че дебютира под номер едно в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ – и това е напълно заслужено, макар на пръв поглед неочаквано.
Писането на Лахири не е постмодерно, игриво или иронично, а ясно и човешко.
Опитва се да схване сложността в живота на близки, познати, роднини или в собствения си живот, защото в разказите ѝ има много автобиографичност, но по един деликатен и ненатрапчив начин. Тъканта на сборника оформя гледка, в която отделни елементи и сюжетни нишки се допълват, римуват и развиват в отделните разкази, докато героите пътуват. Дестинациите им варират от себе си и от дома, без значение на кой континент е, до семейството, любовта и преодоляването на страховете. Животът без страх е едно от най-изпълнените с копнеж пространства в прозата ѝ, но до него най-трудно се стига.
Толкова е нюансирано писането ѝ при описанието на разминавания, кавги, разочарования и сближавания между различни поколения от майки и бащи, дъщери и синове, братя и сестри, любовници или съпружески двойки, че човек не обръща толкова голямо внимание дали става въпрос за Америка, Индия, Тайланд, или Италия – защото универсалното и общото в голямата човешка комедия преодолява граници с лекотата на облак или слънчев лъч.
Лахири хвърля светлина върху трудната задача да си себе си в един сложен и глобализиран свят, без помощта на патериците на рода и традициите, които са помагали в течение на хилядолетия. От това в крайна сметка може да произлезе нещо като щастие, но и голяма лична тревога, неспособност за справяне и постоянно желание за бягство вследствие на дълбокия инстинкт за непринадлежност.
Разказите ѝ, ако трябва да бъдат сравнявани, са като независими наследници на писането на Чехов и Реймънд Карвър.
А докато четях, се питах кога българските роми и турци ще напишат своите стихотворения, разкази, романи и пиеси, за да прочета най-сетне за техния живот от тях самите? Кога ще науча имената на тези автори? Също като Лахири поне се надявам, че и те няма да експлоатират модна тема или тенденция. А като нея ще превръщат писането в дълъг разговор и среща с приятел, след които мълчиш, защото думите и историите те карат да проведеш диалог със самия себе си.
Отдавна не бях чел толкова изчерпателна и смела книга, която започва и казва „а“ и продължава историята до края ѝ, до „я“. И нищо не липсва. Препоръчвам я на всеки срещнат познат, защото е дълбока, без да е претенциозна. Разказва всекидневието със завидна всеобхватност и свобода, но без леснината на зачеркването или вулгарността. Екатерина Йосифова има едно кратко стихотворение, което се отнася много директно към първия разказ в сборника:
Не е поливал.
Не е хранил.
Не е такъв човек.
Не е моят човек.
В сборника е пълно с хора, които са нейни хора – такива, които се грижат.
Филмът „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева е едно от малкото тазгодишни съвременни български произведения, за които се сещам, с които бих могъл да сравня този сборник с разкази – заради толкова ярката проява на грижа към ближния, без никакво флиртуване с леснината на сантименталността.
На пръв поглед, още от началния цитат от Натаниъл Хоторн, с който започва „Непривична земя“, става ясно, че ще има изследване върху това как се пресажда човек в почвата на чужда страна – хваща ли, изсъхва ли, цъфти ли, връзва ли, дава ли плод? Изследване върху това какво му е нужно на човек, за да бъде себе си. Всеки разказ, особено с финия си, но категоричен финал, дава един възможен отговор. Показва какво би могло да стане, ако спазваш правилата на средата. Или ако ги потъпкваш – отхвърлен ли си, или приет?
Правилните действия осигуряват ли кариера, дом, смисъл и спокойствие?
Историите са правдоподобни и неизбежни, сякаш е необходимо да бъдат разказани. Лахири не е от писателите, при които езикът диктува. Тя е тази, която диктува познанието, но не като факт, а като нещо, с което си имал дълъг и пряк досег, разбрал си го. Хората в разказите ѝ диктуват фразите като излезли от черна кутия на не едно семейство, всяко със собствените си плюсове и дефицити. Така тя разширява познанието за човека – не просто за някое първо, второ или трето поколение имигранти от коя да е страна, а за днешния човек, който тази година трябваше да си стои вкъщи, и това постави на световната маса въпросът къде точно е домът.
Лахири дава детайлна представа за борби, компромиси, жажда за признание, усилия за разбиране и скандали между близки хора с различни ценности. Невидими и хладни трагедии, в които няма нищо сензационно. Най-често в тях се промъква провалът и се застоява. Той идва капка по капка, чашата прелива, катурва се. Настъпва хладен и необратим домашен потоп, който пропива всичко с вкуса на стаени сълзи, оправдани опасения и устойчива вина. Но и с удовлетворение. Отдавна не бях чел такива достоверни описания на семейни взаимоотношения, които не са идеализирани или опростени, а сложни, противоречиви и понякога нелицеприятни.
Вкусът, който оставя книгата, е, че всеки има своя лъкатушещ път. Никой не може да построи и да премине през магистралата на другия. Не може и да влезе в ролята на великия регулировчик. Книгата нашепва за нуждата от уважение към траекторията на другия, към планинската пътека, по която е поел или е тръгнал на стоп, с автобус или кораб. По пътя си човек може и да не остави следа от себе си, да изчезне безследно. Но може и да се отпечата с букви от плът в паметта на хората.
Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Днес ще ви разкажа за една книга – или по-скоро за две, – за която от ужасно отдавна се каня да пиша. „Луната, която убива“, първа част от дуалогията „Сънна кръв“. Ще започна оттам, че съм редактор на българския превод, а това ме прави донякъде пристрастна – когато работиш по дадена книга, дори невинаги да е точно твоят тип четиво (в случая се оказа, че е), обикновено се задълбочаваш в нея повече, отколкото ако само си читател. Особено щом става въпрос за фентъзи или фантастична книга – ако като читател разнородният превод на терминологията от дадения свят примерно просто ще те подразни, като редактор лично отговаряш такъв да няма, т.е. трябва да вникнеш във всеки детайл, да проумееш как функционира всяко нещо и да се увериш, че всичко е предадено както трябва на езика ти.
Авторката Н. К. Джемисин е известна с изграждането на светове. „Луната, която убива“ е първата й завършена книга (макар че е издадена след по-късна нейна книга). След това има и други творби с други светове, като тази година The Fifth Season бе наградена с „Хюго“ – тя е началото на трилогия, чието действие се развива на планета, на която на всеки пет години настава своеобразен апокалипсис от земетресения и други природни бедствия.
Цялата магическа система – силно различаваща се от тези в другите фентъзита – е изградена върху комбинация от сънища, чийто свят е вдъхновен от колективното несъзнавано на Юнг, и от древноегипетски схващания за медицината, живота и смъртта. Магията на могъщите жреци на богинята Хананджа, около които се движи сюжетът, произтича от сънищата на всички хора, от четирите „сънни съставки“, които всяка сънуваща душа притежава и които вярващите периодично даряват в храма. Тази магия се използва за лечение и помощ, като помощта понякога се явява във формата на прекъсване на живота на твърде старите и болни или на сметнатите за покварени.
набелязаните като твърде стари, нелечимо болни или покварени, да изпраща душите им в света на сънищата и да събира и носи на братята си сънната им кръв за лечение на болните. Той е честен и всеотдаен, следващ строги морални норми и въвлечен в заговор, който е на път да то превърне от помагащ на нуждаещите се в наемен убиец. Ниджири е преданият му чирак, който за разлика от него е способен понякога да нарушава правилата, тъй като учителят му е толкова отдаден на вярата в абсолютното добро, че понякога е опасен за себе си и някой трябва да се грижи за него. Сунанди пък е посланичка на Кисуа и на практика противница на култа на Хананджа. Тя е по петите на истината за зреещия в Гуджааре ужасяващ политически заговор за световно господство и потапяне на света в смърт в името на тоталното могъщество на един маниак.
Също така никоя от двете държави не е съвършено добра или съвършено лоша – нито като позиция в романа, нито като описание на държавното устройство (например едните имат равенство на половете, но и робство, в другите няма роби, но жените често са безгласни букви – и така нататък). Положителните персонажи имат своите слаби места – като разбирането за цената на човешкия живот и правото (или липсата на такова) да бъде доизживян според волята на притежателя му, а дори и злодеят има своите човешки моменти – като искрената любов и грижа към жената и сина и болката от изживяна несправедливост. Различните култури са богато описани и живи пред очите на читателя, подобно на света на „Колелото на времето“ (за което се сещах често, четейки за пустинните племена във втората част). Героите са хем странни всеки със своите различни и често чудати схващания, хем близки до читателя с чисто човешкия си стремеж да спасят хората, които обичат, да останат верни на себе си, да опазят мира и света си.
„Луната, която убива“ предлага завладяваща история в интересен свят, много различен от типичния средновековен сетинг на повечето книги от жанра. В центъра на сюжета е битката за оцеляването срещу злото – както на света, така и личната борба на самите герои с дремещите вътре в тях чудовища. И това е по-сложната и дълбока борба, живо описана и осезаема, независимо дали става въпрос за потъването в нежеланите и опасни селения на магията и човешкото съзнание или за приемането на чуждите обичаи и правенето на компромис със своите, или за откриването на човешкото у тези, които са ти изглеждали нечовеци, преди да ги опознаеш.
И като споменах дуалогия, втората част – „Засенчено слънце“ – също пленява както с допълнителното изграждане на света (нови измерения на магията, нови народи), така и с нови герои, нови завръзки и премеждия. Тя и „Луната, която убива“ могат да се четат и самостоятелно, защото ги делят десет години време, макар конфликтът в „Засенчено слънце“ да се корени в първата част и някои от главните й герои да се явяват като второстепенни там. Продължението е много по-динамично, с повече събития и обрати, а главната героиня, жрицата лечителка Ханани, ми стана любима от самото начало. Но за това – друг път. 
