Tag Archives: граждански права

Детето като обект, детето като залог

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/deteto-kato-obekt-deteto-kato-zalog/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. Не, това не е статията отпреди две седмици, въпреки че започва по същия начин. Тъй като пропагандата на ВМРО наистина не знае почивка, съществува силна вероятност да има повод за публикация с такова начало във всеки брой на „Тоест“ – чак до парламентарните избори на 28 март 2021 г. Дали от наличието на повод следва, че на ВМРО трябва да му се обръща толкова внимание, е друг въпрос. Този път обаче темата е важна, защото се засягат правата на децата. Затова Георги Богданов от Националната мрежа за децата реагира с остра публикация във Facebook, озаглавена „Коледни подаръци“ от ВМРО за децата на България!.

„Като цяло този законопроект не следва интересите на детето и е в пълно противоречие както с българското право, така и с международното право“, коментира Богданов пред „Капитал“ и пояснява: „Ние нямаме реформа в системата за грижата към хората, особено за най-уязвимите хора, и всичко това е нападнато от едни пропагандни тези, като тази, че детето е подчинено на своето семейство и аз мога да си правя с детето каквото си поискам. Това е абсолютно недопустимо от гледна точка на международното право, защото детето не е собственост на никого.“

Субект ли е детето?

Във Факултативния протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето за процедурата по комуникация изрично се споменава, че детето е „субект на права и човешко същество с достойнство и развиващи се способности“. И без това уточнение в основата на Конвенцията стои предпоставката, че детето притежава характеристиките на субектността – достойнство и ценност на личността, права и интереси. Именно защото детето като субект е същевременно в зависимо положение, правата му се нуждаят от специална защита. Тази предпоставка стои в основата на законодателството за закрила на децата изобщо.

Участващата в управляващата коалиция партия ВМРО обаче приема за очевидна даденост, че детето не е субект. Партията твърди това в публикацията на сайта си, с която анонсира предложението си за промени в Закона за закрила на детето (ЗЗД), без дори да сметне за нужно да подкрепи тезата си с аргументи:

„За нас фокусът винаги е бил и трябва да остане върху семейството и детето в неговия център. Детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята.“

Как се наричат нещата, които не са субект? Обект. Ако детето не е субект, остава да е обект.

А представата за един обект, който е в центъра на кадъра, се асоциира с натиск. В законопроекта на ВМРО този натиск се изразява в абсолютизиране на волята на родителите да решават какво да се случва със и на децата им. Това се прави в името на „правото на родителите да налагат собствени морални и ценностни принципи при отглеждането на децата“. По този начин националистическата партия продължава линията си от кампаниите си срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Според „войводите“ всички тези документи си поставят за цел подмяна на „ценности, които за българското общество са съкровени и не подлежат на дебат“.

От ВМРО не казват кои са „съкровените ценности“, но от законопроекта им може да се направят определени изводи в тази посока.

Първото, което прави впечатление в предложението за промени в ЗЗД, е фаворизирането на „биологичните родители“.

В него става дума за „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държавата“. Къде са в тази картина осиновителите, които по закон също са родители, макар и не биологични? Същото може да попитаме и за съпрузите, които по силата на Семейния кодекс се водят по презумпция бащи на дете в определени случаи, когато то биологично не е тяхно.

Осиновителите не са случайно пропуснати в законопроекта при изброяването на свързаните с детето лица, които имат някакви права. Вносителите му явно допускат, че това са едни лоши хора, на които не им се полагат права, а единствено подлежат на контрол. Според тях контролът е необходим при процедурите за осиновяване, а в случаите на международно осиновяване – и върху „правилното развитие на децата“ чак до навършване на пълнолетието им. Според ВМРО осиновяването трябва да е крайна мярка, към която да „се пристъпва след изчерпване на всички останали мерки за закрила по този закон“.

По тази логика е за предпочитане едно дете да живее при биологичните си родители, които не го искат или нямат капацитета да се грижат за него, да бъде институционализирано до пълнолетието си, да гастролира при различни приемни родители, но не и да бъде осиновено.

Защо ВМРО не харесва осиновителите, можем само да гадаем. Може би в съзнанието на партийните законотворци те се асоциират с гей двойки, които искат насила да отнемат български деца от любящите им семейства. Въпреки че любящите семейства не дават децата си за осиновяване.

Обективирането на децата в законопроекта е доведено до такава крайност, че те буквално могат да бъдат завещавани като вещи от родителите си.

Просто така – с нотариално заверена декларация. Без съдебни решения и изобщо – без никакъв контрол от страна на държавата, в контраст със строгия контрол, който се предвижда при осиновяването. Така излиза, че според ВМРО децата могат да бъдат осиновявани само в краен случай, но пък няма проблем да попаднат в ръцете на някой чичо, който ги изнасилва, само защото биологичните им родители така са преценили.

Не поставя ли това децата в риск? Вносителите на законопроекта, изглежда, не възприемат сериозно понятието „дете в риск“, защото смятат, че тези деца нямат нужда от специална закрила. Дори предлагат да се релативизира отношението към упражняването на физическо насилие върху деца. Според тях при прояви на физическа агресия трябва да се вземат предвид „нуждите на възрастта“ на детето. Какво означава това? Ами може би че в различна възраст децата имат „нужда“ от различен вид бой. Примерно: ако са още бебета – само пошляпване по дупето; ако вече са проходили – може и шамарчета; а ако ходят на училище, вече влизат в употреба коланът и точилката.

В същото време, ако някой иска да съобщи за дете в риск, трябва да представи „писмена декларация за истинност“ и да е в състояние да докаже сигнала си, ако не иска сам да стане обект на съдебно преследване.

И разбира се, всичко това се предлага в името на „добрите нрави и общоприетия морал“.

С други думи – което е общоприето, е добро. Ако е общоприето да третираш децата си като собственост, така и трябва да бъде, а всякакви опити за ограничаване на злоупотребата с деца се разглеждат като неприемливи. Затова ВМРО използва и този законопроект, за да се опита да си разчисти сметките с неправителствените организации, работещи в областта на закрилата на децата. В него на практика се забранява дейността на доброволците и НПО-тата в тази сфера. Така освен семейството, разбирано като „биологичните родители“, единствено държавата остава натоварена с тази работа. А „способностите“ на българската държава да подкрепя ефективно представители на уязвими групи са международно известни – като започнем от нечовешките условия в домовете за изоставени деца, хора с увреждания, психиатрии и прочее институции.

Това са само част от предложенията на ВМРО за промени в ЗЗД, но философията на законопроекта е ясна. Така законът се превръща не в такъв, който защитава децата, а в щит на семейството, и то конкретно – на биологичните родители на детето. На самите деца им остава да бъдат залог в отношенията между родителите си и семейните борби между тях. Скорошният случай с убийството на двете деца в Сандански показва колко далеч може да стигнат тези борби, когато няма адекватна и навременна закрила. На този фон предложението на ВМРО изглежда още по-цинично. Но то показва, че

децата са превърнати в залог не само на семейни, но и на политически борби.

Не че това е новина, но е редно периодично да се припомня, че това е смисълът и на кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, че и срещу Истанбулската конвенция, която уж пак отчасти „в името на децата“ беше демонизирана. Заради политически интереси години наред буксува и реформата в областта на детското правосъдие, която би гарантирала достъп до съд на децата, които са в конфликт със закона и са лишени от свобода. Понастоящем те на практика са лишени от правна защита, което Европейският съд по правата на човека в Страсбург определя като нарушение на правата им.

За съжаление, в борбите на големите най-уязвимите са и най-големите потърпевши. Ето защо е необходимо да има ефективни механизми за тяхната защита. Но когато борещите се големи са и представители на властта, хоризонтът пред уязвимите е… безнадеждност. Поне докато управлява такава власт.

Заглавна снимка: Caleb Woods / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Отвъд грижата. Разговор с Валентина Христакева за състоянието на психиатриите у нас

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/valentina-hristakeva-interview/

След проверка в три държавни психиатрични болници и в три от социалните домове за хора с интелектуални затруднения и психични разстройства в страната ни, в свой доклад Комитетът за предотвратяване на изтезанията към Съвета на Европа призова България да прекрати физическото малтретиране на пациентите и обитателите на тези заведения и незабавно да преустанови срамната практика на използване на вериги за ограничаване на движението на хората. Венелина Попова разговаря с Валентина Христакева, изпълнителен директор на Фондация „Глобална инициатива в психиатрията – София“, за състоянието на психиатричните болници и социалните заведения у нас.

Представям си цивилизационния шок на проверяващите при вида на веригите с катинари в Държавната психиатрична болницата в Царев брод и в социалния дом в Куделин. Как бихте обяснили на делегацията от Комитета за предотвратяване на изтезанията, че това е възможно да се случи в ХХI век в европейска държава?

Става въпрос за различни неща: едното е по отношение на социалните услуги, другото – по отношение на здравните. По отношение на социалните услуги големият проблем е в липсата на визия. Там стигмата играе много лоша шега, защото, за да можеш направиш такава голяма реформа, се иска политическа воля, намерения, изразени в национални и стратегически документи и бюджет. Ако това по отношение на социалните услуги е налице, то липсващото е възможността да се види отвъд грижата. За тези хора първо трябва да се мисли, чисто концептуално, като за хора, които имат нужда не от грижа, а от подкрепа, за да живеят независимо и достойно. Трябва да повярваме, че живеещите в тези институции могат да се справят. В началото ще имаме проблеми, ще има кризи – това се видя при детската реформа. Но трябва дългосрочен план за това какво се случва отвъд грижата. Големите институции ще се закрият рано или късно, но ако само преместим хората, без да променим отношението към тях, това ще означава да имаме много повече на брой малки институции. Сигурно ще повишим качеството на живот на тези хора, но те няма да имат права като всички останали.

Как е в Европа или в САЩ например?

Ами няма лесни решения. Там никога не са били докарвани до това състояние, в което сме били ние, а Преходът задълбочи проблема. Институциите си останаха пълни с много хора, които започнаха тежко да се увреждат заради това, че живеят изолирани и в много лоши битови условия. А щетите са толкова големи, че едва ли ще можем да ги поправим. Такъв ужасяващ геноцид по отношение на хората с психически разстройства и интелектуални затруднения в Европа след Втората световна война не е имало.

Как изглеждат психиатричните заведения през очите на хора като Вас?

Психиатриите са наистина в ужасно състояние. Социалните услуги носят повече надежда, но не могат да функционират изолирани. Давам пример с нашата фондация. Ние подкрепяме хора от общността, но ако те започнат да се влошават, се налага да влязат в болница. А когато комуникацията с психиатрията е скъсана изцяло, ние не можем да направим този терапевтичен договор с нея, който нашият клиент изисква. Защото за да партнира на лечението, той трябва да може да се довери. Това означава, че каквото сме договорили с него, трябва да се случи и в реалността. И то се случва, докато той е наш клиент, но в психиатричната система отношенията са други и лечението понякога се превръща в акт на насилие. И затова следващия път човекът няма да влезе в болницата доброволно. Виждаме как са описани психиатричните болници в този доклад, а и от наши клиенти чуваме ужасяващи неща за системен бой, връзване, унизително и нечовешко отношение към личността, липса на партниране.

Това отношение според мен е въпрос на манталитет, а не е само резултат от ниското заплащане на персонала. Защото и повече да му дадат, отношението ще е пак такова, освен ако за някого грижата за подобни хора не се е превърнала в кауза.

Да, точно така. Със сигурност не е само въпрос на пари, защото в социалните услуги парите са дори по-малко, отколкото в здравеопазването. Това е въпрос на визия, на рефлексия, на мениджмънт, ако щете. Отношението би могло да е така организирано, че да е зачитащо хората и тяхното достойнство.

В здравната система има проблем, свързан с парите. Но не защото няма пари, а защото финансовите договори никога не са обвързани с резултатите за конкретните пациенти. Това политическо говорене, че няма пари в здравеопазването за хората с психични заболявания, не е докрай вярно. Голяма част от психиатрите са добре платени от различни източници (частни практики, участия в изследвания), но реално това не рефлектира върху качеството на грижата за най-уязвимите и бедни хора. Гарантираните субсидии за държавните болници и липсата на обвързаност с резултати за конкретни хора водят до загуба на интерес да се инвестира в развитие на добри практики.

В психиатричните болници често ли се използват пациенти, на които се изпитват нови лекарства?

Да, болниците са бази за клинични изпитвания. Големият проблем би дошъл за пациента, ако той не разполага с подкрепяща мрежа – няма семейство, не ползва социална услуга и практически е в тотална зависимост от психиатричната болница като институция. В такива ситуации гаранциите за това, че човекът е взел адекватно информирано съгласие да участва в подобно лечение, са неустойчиви и дават поле за много интерпретации и тревоги. Как можеш да откажеш да се включиш, когато ти практически живееш в болницата от години? Давам ви пример с болницата в Ловеч. Ние имаме негативен опит като организация с включването на наши клиенти в т.нар. програми за лекарства – влошават се, биват спирани от посещения на дневните услуги, особено когато започнем да търсим повече информация какво и защо се случва.

По принцип медикаментите за психични разстройства трябва да се предписват и приемат много внимателно…

С въвеждането на новата генерация лекарства се промени качеството на живот на хората с такива диагнози, затова е важно касата да плаща за тях. Но големият проблем при тестването им е начинът, по който се партнира със самия пациент и с хората, които го подкрепят. Много важно е човек да следи състоянието си и да съобщи, ако то се промени към по-лошо. Често една психиатрична криза струва на човека толкова много, че трудно може да бъде възстановен.

А какво означава един психичноболен човек да даде информирано съгласие? Той винаги ли е в състояние да разбере какъв точно документ подписва?

Означава да разбира както естеството на това, което му се предлага, така и последиците. Означава и да се съгласи, след като е разбрал тази информация. Разбира се, човек може да изпадне в състояния, при които не може да даде информирано съгласие, и това не важи само за полето на психиатрията. Обикновено това се случва в спешните състояния. Когато говорим обаче за включване в някаква форма на клинично изпитване, нещата стоят различно. За етичните аспекти на начина, по който се извършват изпитванията, трудно се говори или изобщо не се говори. Но все някога трябва да се започне.

Казвате, че лошо се управлява цялата психиатрична помощ?

Психиатричната помощ се управлява лошо на всички нива. Няма лидерство, няма интерес, има сериозна финансова зависимост. Виждаме как един стратегически документ за реформа в психиатричната здравна сфера не може да бъде приет и финансиран, защото в т.нар. професионална гилдия няма двама психиатри на едно и също мнение. Няма и браншова организация, която да води този процес по читав начин. Има тежко, много тежко морално корумпиране, няма попълнение в психиатрията, защото младите лекари психиатри отиват да работят в чужбина при добри условия.

Какво предизвиква тази морална деградация, за която говорите? Може би лекарите свикват със страданието и започват да стават безразлични, дори циници?

Липсва визия и споделена ценностна система. Когато нямаш подкрепа, нямаш екип, не можеш да направиш никаква промяна. Всяко лидерство се нуждае от подкрепа. В професионалната гилдия няма такъв консенсус по отношение на реформата. Досега от Българската психиатрична асоциация не е излязъл нито един стратегически документ по отношение на това какво трябва да се промени в системата, което означава, че те директно съучастват в разрухата ѝ. Пример – в голяма част от психиатриите живее една огромна група хора, които са хронично боледуващи. А когато те са в сравнително добро състояние, няма интерес да бъдат пуснати, защото ги използват за почистване на помещенията и друга санитарна дейност. Ако ги освободят, е по-вероятно всички тези легла да бъдат заети от по-тежки случаи, от трудни за овладяване хора, които са в кризи и в други сериозни ситуации. Институционалната комуникация със социалните услуги е еднопосочна (от страна на услугите) и ако я има, тя е благодарение на конкретни психиатри, които ги е грижа за пациентите им. Като организация, която работи с психиатриите, можем да потвърдим това. Поне за София и Ловеч.

Да се върнем на доклада на проверяващите от Съвета на Европа. Имате ли очаквания той да изиграе ролята на някакъв катализатор за промяна?

Аз съм изключително щастлива, че излезе този доклад. Защото той може да бъде инструмент държавата ни да бъде санкционирана, а това е единственият начин нещо да се промени. Ние ще способстваме за разпространението на документа, защото това не може да продължава така. Не може проверяващите да са го изпратили до Министерството на здравеопазването и да са поискали отговор и коментар в рамките на един месец, а здравните власти да не реагират изобщо, сякаш посочените в доклада проблеми не ги засягат. И не могат да се оправдават с COVID кризата, защото тя не е предизвикала този феномен.

Как държавата да стимулира психиатрите да се променят, какво може да направи? Да даде заплати по 15 000 лв. в психиатриите ли? Колко да платиш на един човек да направи реформа, когато той е добре в това състояние на сектора? Може ли държавата да промени ценностната система и морала на тези хора? Без подкрепа никой няма да се захване сам, защото ще бъде атакуван отвсякъде от своя бранш. За да стане това, този човек трябва да излезе и да каже: вижте докъде я докарахме, ние сме насилници и т.н. Но това не е възможно, защото психиатрите са част от проблема и няма как те да го решат. Истински се надявам да бъдат взети сериозни мерки от страна на Здравното министерство и омбудсмана, а прокуратурата да повдигне обвинения.

Преди години филмът на Би Би Си за Дома в село Могилино провокира реформа в грижата за децата…

Да, със сигурност днес грижата за децата е по-добра. Не най-добрата, но по-лоша от това, което беше, не можеше да бъде. Затова, ако сме си научили уроците, ще внимават да не се повторят същите грешки и с възрастните. Но за жалост, май точно това се случва.

С какво трябва да се започне сега, защото в тази сфера не може да се действа като на пожар?

Трябва независими външни органи да започнат наблюдение в психиатриите и да се направи цялостна оценка на психиатричната помощ. Трябва да се направи сериозно одитиране по отношение на правата на пациентите в психиатриите и да се въведат гаранции за спазването им. Световната здравна организация има един инструмент – QRT, който задава много ясни стандарти какво трябва да е отношението към хората с увреждания. Този инструмент трябва са се въведе във всяка психиатрия, но за това е нужна подкрепа от Министерството на здравеопазването.

Трябва да има независим орган, който непрекъснато да прави мониторинг на психиатриите. Това е работа на прокуратурата по принцип, но тя не влиза там. Необходим е един вид специален омбудсман за затворените институции, който да следи за спазването на човешките права, но и да може да санкционира. В психиатриите няма външни наблюдатели, а свидетелите са „ненадеждни, болни хора“. Затова трябва да има независим инструмент за наблюдение и той да се въведе спешно. Необходимо е психиатриите да бъдат отворени и в тях да бъдат допуснати външни организации.

Трябва да има и безусловен регламент как на един човек, настанен в психиатрия, могат да му бъдат защитени правата. Чрез експертизите си в съда психиатрите имат абсолютната власт да наклонят везните по отношение на задължителното лечение и от болниците се излиза само с решение на съда. Съдът определя колко време трябва да е престоят, на базата на психиатричната експертиза, често написана от лекар в заведението, където ще бъде настанен пациентът. Ако човекът няма близки или адвокат, не може сам да обжалва решението и в 99% от случаите влиза за задължително лечение. Това е мярка, равна на задържане, на основата на една оценка от психиатър в заведение, където пациентът ще бъде настанен. Стига в нея да е написано, че този човек е опасен за себе си. И тези присъди, така да ги нарека, понякога са по половин година.

Но някои хора с психични разстройства наистина се влошават и стават опасни и за останалите…

Да, най-вероятно защото тези хора не са били лекувани и не им е оказана социална подкрепа. Тяхното състояние се влошава дотолкова, че някои дори правят опити за самоубийство. Може да има и проявена агресия към другите, но за да се докара до психиатрична криза, първите му симптоми не са били открити – дали защото човекът не е имал близки или роднини, или защото, като се почувствал зле, е отишъл и е поискал да бъде настанен в психиатрията. А оттам му отговарят, че щом разбира, че не е добре, значи не е за психиатрия, и го връщат обратно – също като Йосарян в „Параграф 22“.

Можем ли да кажем, че хората с психически разстройства са пълноценни, когато са в добро състояние?

Ако имат подкрепа в ремисия, те са добре функциониращи и могат да упражняват контрол над болестта си. Затова, ако се влошат, те познават симптомите си и търсят помощ, но често, както казах, им я отказват с различни аргументи.

В Здравното министерство имат Стратегия за психичното здраве. Тя мина общественото обсъждане и сега трябва да бъде внесена в Народното събрание за гласуване. Бюджетът е огромен – около 600 млн. лв. В нея за заложени инфраструктурни промени, но за да се предложат истински реформи в системата, трябва да бъдат ангажирани всички, които имат отношение към психичното здраве (системите на социалните услуги, образованието, правосъдието). Много се говори за строителство, за ремонти, за база, но когато имате нова база със стар персонал, резултатът е като този в Царев брод, където сега откриха веригите и разбрахме какво е отношението към пациентите. Казвам всички тези неща, защото не трябва да се мълчи за тях. Това ще се отрази върху нашите пациенти, когато трябва да бъдат хоспитализирани. Става все по-трудно, но трябва да се признае, че царят е гол.

Заглавна снимка: Toa Heftiba / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Неизбежна отбрана 2.0

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/neizbezhna-otbrana-2-0/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. След триумфалното блокиране на пътя на Северна Македония към Европейския съюз, станало най-вече поради желанието на „войводите“ – коалиционни партньори на ГЕРБ, последваха и поредните законодателни инициативи. От партията предлагат да се криминализира радикалният ислям и рециклират идеята си за увеличаване на пределите на неизбежната отбрана.

Досега идеята им за неизбежната отбрана „удря на камък“. Законопроектът за промяната на обхвата ѝ беше внесен от „Патриотите“ в Народното събрание още преди две години и половина, през пролетта на 2018 г. И той бе отхвърлен от работна група към Правосъдното министерство, от Върховната касационна прокуратура, от адвокати и преподаватели по право, както и критикуван от правозащитници. Година по-късно изненадващо беше приет на първо четене. До второ четене обаче така и не се стигна.

Преди да обсъдим неизбежната отбрана,

нека обърнем внимание на другия елемент от предложението на ВМРО – криминализирането на радикалния ислям.

Авторите на идеята не уточняват какъв текст да се вкара в Наказателния кодекс (НК) за радикалния ислям, нито дори му дават дефиниция. Вместо това препращат към публикация в партийния сайт за т.нар. Европа на отечествата (както някои националистически настроени евроскептични групи наричат онова, което им се иска да бъде на мястото на ЕС), където става дума и за него.

В НК вече има текстове, които могат да се приложат към омразата на религиозна основа и по-общо – към недемократичните идеологии. Чл. 164 криминализира проповядването и подбуждането към „дискриминация, насилие или омраза на религиозна основа“, а в чл. 108 се предвиждат наказания за проповядването на антидемократична идеология или на насилствено изменяне на установения конституционен ред.

Именно тези членове от НК бяха използвани в т.нар. процес срещу 13-те имами.

Да припомним накратко за този процес, който започна през 2012 г. и завърши (засега) седем години по-късно. Той е срещу 13 мюсюлмански проповедници от пазарджишкия ромски квартал „Изток“. Така че делото е от полза едновременно за две каузи на националистите в България – антиромската и ислямофобската. Имамите са обвинени в това, че пропагандират антидемократична идеология и омраза на религиозна основа, както и че членуват в нерегистрирана у нас организация, което се интерпретира като участие в престъпна организация по смисъла на чл. 109 от НК.

Твърденията на обвинението се основават най-вече на факта, че имамите изповядват течение в исляма, наречено салафизъм. Някои от тях са учили в Саудитска Арабия. Друг въпрос е, че български мюсюлмани получават религиозно обучение в чужбина, където могат да бъдат изложени на всякакви идеологии, защото българската държава отказва да акредитира Висшия ислямски институт. Покрай делото у нас се навъдиха много експерти по ислям, умеещи да интерпретират религиозна литература на арабски. Освен мюсюлмански четива, разследващите органи откриха и нещо черно, за което решиха, че прилича на знамето на „Ислямска държава“.

Делото срещу имамите няколко пъти стига до присъди и се връща в съда, който постановява още по-строги присъди.

Последната от тях е от края на 2019 г. Тогава най-демонизираният от имамите – Ахмед Муса – получава общо осем години и половина затвор, а сподвижниците му – по-леки наказания.

След като осъдителни присъди по дела за радикален ислям у нас са възможни, защо му е на ВМРО да иска изричното му криминализиране? Акцентирането върху една-единствена религия като потенциален проводник на радикализъм не е нищо друго, освен религиозна дискриминация. При това то прикрива нелицеприятното обстоятелство, че за самите ВМРО не е нетипично да разпространяват антидемократична идеология. Включително и чрез предложението за разширяване на обхвата на неизбежната отбрана, което според юристи противоречи на български и международни правни документи, като започнем от Конституцията на Република България и Европейската конвенция за правата на човека.

През 2019 г. законопроектът за неизбежната отбрана беше приет на първо четене кампанийно –

в контекста на нашумелия случай с пловдивския анестезиолог Иван Димитров, застрелял с незаконен пистолет Жоро Девизов, който се е опитвал да извърши кражба от гаража му. Стреляйки, Димитров крещял: „Полиция!“ Около половин час преди това е наблюдавал опита за кражба от прозореца си.

Първоначалната версия на лекаря беше, че Девизов е влязъл в дома му, при жената и децата му, но и двете твърдения се оказаха неверни – влизане в дома е нямало, а останалите членове на семейството не са били в къщата. Освен това анестезиологът е повикал приятели, с чиято помощ да покрие следите, и е поискал записите от охранителните камери на близкия магазин да се изтрият.

Въпреки тези детайли общественото мнение беше настроено в защита на лекаря,

убил ром с прякор Плъха, рецидивист и вероятно наркозависим. Това отношение изразява разпространеното у нас и противоречащо на всички правозащитни документи, на които се основава законодателството ни, схващане, че човешките животи не са равноценни. Поради което се смята, че един лекар е в правото си да убие един ром. По същия начин, по който няколко години преди това общественото мнение застана зад иконописеца Йордан Опиц, убил в гръб бягащ човек, за да „защити жилищата на съседите си“.

На първа инстанция Димитров получи оправдателна присъда за убийството на Девизов и единствено беше осъден условно на две години и половина за притежанието на незаконно оръжие. Като аргумент за присъдата послужи разширеното разбиране за неизбежна отбрана, което така и не беше прието окончателно в парламента.

И този път рециклирането на законопроекта за неизбежната отбрана става кампанийно. И този път то може да се свърже с делото на Иван Димитров. Междувременно през май присъдата на първа инстанция беше отменена поради множество процесуални нарушения и делото се върна за преразглеждане. В края на септември бяха разпитани различни свидетели, включително парамедичката от „Спешна помощ“, според чиито показания под краката на убития е имало паднал нож (според данните от първия етап на делото нож е имало в дрехите на Девизов, но той така и не е бил изваден).

По-актуален от случая със знаковото убийство в Пловдив обаче е този с протеста пред централата на ВМРО.

На 16 ноември част от протестиращите срещу правителството и главния прокурор се насочиха към централата на коалиционния партньор ВМРО на ул. „Пиротска“ в столицата. Информацията за действията на протестиращите е противоречива, но има счупено стъкло на вратата на сградата, където се помещава офисът на партията. Протестиращи твърдят, че човек, изглеждащ като заместник-председателя на партията и евродепутат Ангел Джамбазки, е хвърлял от прозореца на централата бомбички или пиратки по протестиращите и ги е заливал с вода от пожарникарски маркуч. От ВМРО отрекоха тази информация и заявиха, че по това време евродепутатът не е бил в сградата.

Не след дълго обаче бе разпространен видеозапис, на който ясно се вижда как Джамбазки (или някой изключително сполучливо маскиран като него) хвърля върху протестиращите горящи неща, които после гърмят, и ги залива с пожарникарски маркуч, а покрай тях – и полицаите, охраняващи събитието.

И понеже от ВМРО вече нямаше как да отричат, възприеха защитно-нападателна стратегия.

Пръв в защита на заместника си се впусна председателят на партията Красимир Каракачанов. Пред камерата на Bulgaria On Air той заяви: „Имат късмет, че аз не съм бил там.“ А на въпроса какво е щяло да стане, ако е бил там, отговори: „Ами нямаше да има само водни струи, повярвайте ми. Не може някой да си мисли, че може да чупи, да троши и да прави каквото си иска. Ние или сме законова държава, или гражданите имат право да се самозащитават. Какво очаквате, да ги посрещнем с баница?“

Ако не знае, че е действащ министър, човек би могъл да си помисли, че Каракачанов е опозиционен политик. Защото от думите му излиза, че държавата, в чието управление той участва, не е правова и затова всеки се спасява, както може.

Два дни след това в ефира на bTV се появи и Ангел Джамбазки – целият в бяло. И в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Белият защитен костюм послужи на евродепутата за повод да изтъкне как работи като доброволец в борбата срещу COVID-19. Та зрителите да си кажат: щом е доброволец, не може да е агресор.

Заместник-председателят на ВМРО отказа да отговори на въпроса на Антон Хекимян дали той е хвърлял бомбички по протестиращите, но заяви: „Ние просто отговорихме абсолютно адекватно на това, което правеха хората пред сградата.“ Също така се оправда, че протестиращите са били първи, че в сградата е имало детски ансамбъл по това време (действал е в името на безопасността на децата, значи) и че зданието, в което се помещава централата на партията, е паметник на културата. На фона на забележката на Хекимян, че работа на полицията е да спре протестиращите, Джамбазки зададе реторичния въпрос:

Ако някой дойде да троши вашата врата вкъщи, вие какво ще направите? Ще му направите баница, ще му направите чайче с мента, глог и валериан ли? […] ВМРО не е певческо дружество, ВМРО не е клуб по шиене на гоблени. Ние защитаваме себе си, своята собственост и своята сграда.

Отново в ефира на bTV се включи и Каракачанов, за да защити за пореден път заместника си и да повтори опорните точки на партията по темата: „Ангел Джамбазки е доброволец във ВМА от 21 дни, но вашата медия пропусна да отбележи това. […] Някои предпочитат да го изкарат лош. Не, той защитава собствеността. Не е хулиган. Ангел е добро момче, което помага на хората и винаги го е правил, но защитава собственост на организацията, на която е заместник-председател.“

Според правозащитния адвокат Михаил Екимджиев хвърлянето на бомбички срещу протестиращи, и то в присъствието на полицаи, не е „неизбежна отбрана“, а „хулиганство, извършено с особен цинизъм и дързост“. „Aз cъм дълбoĸo pecпeĸтиpaн oт фaĸтa, чe г-н Джaмбaзĸи e yчил 10 гoдини пpaвo, зa дa избeгнe ĸaзapмaтa, нo oт oбяcнeниeтo мy в интepвюто пpeд Xeĸимян cи дaдox cмeтĸa, чe нaй-вepoятнo нe e внимaвaл, ĸoгaтo e пpeпoдaвaн инcтитyтът нa нeизбeжнaтa oтбpaнa“, иронично отбеляза той.

В интерпретациите на ръководителите на партията на инцидента с Джамбазки е концентрирано отношението на ВМРО към „неизбежната отбрана“, в което

не се прави разлика между човешки живот, жилище и частна собственост. Нито между отбрана и нападение.

Действията на евродепутата в онази вечер са опасни – и за протестиращите, и за присъстващите полицаи. Хвърлянето на горящи предмети и пиратки може сериозно да нарани, ако не и да убие някого.

В същото време липсата на институционална реакция показва различния аршин, с който властта мери действията на „свои“ и „чужди“. В началото на септември например полицията премахна палатковите лагери на протестиращите с аргумента, че в тях има взривни устройства, доказателства за каквито така и не се появиха. По времето на протестите също бяха арестувани много хора, за които няма данни да са проявили насилие. А някой може да хвърля пиратки от прозореца върху цивилни граждани и органи на реда и да му се размине. Защото се казва Ангел Джамбазки.

Рециклирането на идеята за разширяването на статута на неизбежната отбрана също е опасно, а не само противоправно.

Приемането му може да даде картбланш за саморазправа с всички, които не са „от нашите“. Не само роми, рецидивисти или наркозависими, а например и протестиращи. Или социални работници, опитващи се да си вършат работа. Или ЛГБТИ хора, фактът за чието съществуване се смята от някого за „заплаха“, от която той да се „отбранява“. Или всеки от нас.

Ясно е, че законопроектът за неизбежната отбрана е кризисен пиар и че не покрива елементарни правни норми. Ала риск той да бъде приет на второ четене все пак съществува. Защото поне за едно нещо военният министър Каракачанов е прав: България не е правова държава.

Заглавна снимка: Кадър от участието на Ангел Джамбазки в предаването „Тази сутрин“ на 20 ноември по bTV

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Това е война!“ Какво ядоса жените в Полша

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/kakvo-yadosa-zhenite-v-polsha/

Законодателно предложение за почти пълна забрана на абортите предизвика най-големите демонстрации в Полша от времето на движението „Солидарност“ през 80-те години насам, довело до края на комунистическия режим в страната. Масовите протести, най-големият от които събра над 100 000 души във Варшава и още толкова в градове из цялата страна, продължават, въпреки че управляващата партия „Право и справедливост“ отложи влизането в сила на рестриктивния закон. Искрата, пламнала с чувствителната тема, разпали огромно тлеещо недоволство към управлението на крайнодясната партия на лидера Ярослав Качински.

Когато в края на октомври Конституционният съд на страната постанови, че абортите не са позволени дори при увреждане на плода, правото на аборт в Полша, и дотогава едно от най-рестриктивните в Европа, бе ограничено само до случаите на бременност вследствие на изнасилване, кръвосмешение или заплаха за живота на майката.

„Предложението не беше внесено за дискусии в парламента, а бе направо изпратено в Конституционния съд, което противоречи на демократичните правила“, отбелязва пред „Тоест“ д-р Юлия Кубиса от Института по социология във Варшавския университет и припомня противоречивия имидж на този орган на съдебната власт, откакто преди година управляващата партия вкара в състава му трима свои представители, включително бивши политици, в широко критикувана процедура. „Във време на пандемия фалшив Конституционен съд гласува решение по сложен въпрос, който би трябвало да бъде открит за дебат в много по-спокойни времена“, обобщава тя.

Според Кейт Корицки, професор по политическа социология и специалистка по науки за жените и феминистки изследвания в Университета в Западен Онтарио, Канада, управляващите използват темата за абортите като „димка“, която да разсее общественото внимание от провала им в кризата с COVID-19 и бедствената втора вълна на разпространение на вируса. „Този ход беше крещящ пример за опит за разфокусиране на вниманието – подобно на бежанците през 2015 г. и ЛГБТИ общността през последните години, стандартен метод на това управление“, обяснява изследователката, израснала в комунистическа Полша и емигрирала в Канада на 18 години.

Противно на очакванията, за по-голямата част от протестиращите борбата с пандемията е еднакво важна с борбата срещу предложената почти пълна забрана на абортите. Това показва онлайн социологическо проучване на Ягелонския университет в Краков, проведено в началото на ноември сред над 3000 потребители на социални мрежи. „Участниците осъзнават опасността от вируса, но също така отчитат, че този закон, както и общата политическа ситуация в Полша представляват опасности с потенциал за много сериозни последствия“, обяснява социалната психоложка Катаржина Яшко, която води проучването.

Марта Рибицка е документална фотографка, която следи протестите на жените още от 2015 г. – при първия опит за ограничаване на правото на аборт в първия мандат на „Право и справедливост“, осуетен при гласуване в парламента след вълна от масови демонстрации. Интуицията ѝ, че предстои нещо голямо, я праща на женската стачка още в първия ден. „Беше интересно преживяване да наблюдавам поведението на младите хора и как те се отнасят към толкова сериозна тема. Докато правех няколко снимки на едно 17-годишно момиче, я слушах как говори за аборта и не можех да повярвам с каква увереност се изказваше“, споделя Марта.



За социоложката Катаржина Яшко едно от най-любопитните наблюдения е големият брой на протестиращите, за които женската стачка е първо подобно преживяване. „Много от тях са толкова млади, че вероятно досега не са имали възможност да се включат в подобен тип колективни действия. Други пък досега са изпитвали страх или не са имали достатъчно мотивация да излязат на улицата“, допълва тя.

„Особено когато става дума за женската сексуалност или репродуктивните права на жените, средата в Полша е наистина угнетителна. По време на тези протести много жени за първи път разбраха, че не са сами в личните си битки“, посочва д-р Кубиса.

Слоганите „Това е война“ и „Майната ти, ПиС“ се превърнаха в символи на протеста, но докато много протестиращи ги скандират и пишат на плакати, има и силно критични гласове, недоволни от крайната реторика. Според социоложката от Варшавския университет това е новият език на критиката към властта: „За някои хора той може би стига твърде далеч и е прекалено вулгарен. Протестиращите обаче не избират тези думи, защото искат да са вулгарни. Този език показва, че е пресечена много сериозна граница и това не може да се опише с други думи, освен „Майната ви“.“

„Всяко поколение има своята борба. Сега, изглежда е големият момент за това поколение и слоганът е декларация за това, не е призив за истинска война“, смята фотографката Марта Рибицка.

30-годишната Виолета Смул споделя, че от години е бясна заради политическата ситуация в Полша: „Изглеждаше, че нещата непрекъснато се влошават и става толкова ужасно, че не исках повече да живея тук.“ По време на най-голямата демонстрация във Варшава на 31 октомври тя намира гледна точка, от която да обхване с поглед цялото множество – като професионална катерачка, заедно със свои колеги от международната екологична организация „Грийнпийс“, се качва на кран и спуска транспарант с послание към женската стачка „Не сте сами“.

„Беше много яко да висим под транспаранта, докато множеството минава под нас. Реакциите бяха страхотни. Изведнъж някой предложи да ни покажат малко светлини за благодарност и стотици хора пуснаха фенерите на телефоните си, беше наистина красиво. В този момент усетих голямата сила на хората“, разказва тя.



Протестът на жените срещу ограничаването на правото на аборт бързо привлече подкрепа от различни социални групи, чието недоволство има разнообразни причини. По думите на д-р Яшко, извънредната ситуация обединява дори хора с различни възгледи за правото на аборт. Според Кейт Корицки някои от тези групи нямат отношение към репродуктивните права на жените, но искат да превърнат движението в противник на „Право и справедливост“. „Това може да бъде опасно, защото този протест е срещу нещо по-голямо от партията“, подчертава тя.

„Някои хора се борят за правата на жените, други оспорват законността на Конституционния съд, а трети протестират заради развалянето на компромиса за аборта“, обяснява д-р Юлия Кубиса. Компромисът се изразява в постигнатото през 1993 г. политическо съгласие правото на аборт да бъде ограничено до случаите на малформации на плода, заплаха за здравето на майката, бременност в резултат на изнасилване или кръвосмешение.

„Т.нар. компромис е постигнат в преговори между мъже на средна възраст в партиите, произлезли от „Солидарност“. По време на комунистическия режим жените в Полша имат достъп до процедурата за аборт, но след края на режима той е ограничен – заради възобновените позиции на Католическата църква, според която абортът е грях“, обяснява проф. Корицки.

Критикуван от феминистките организации, компромисът все още е най-доброто възможно решение за голяма част от полското общество. Много от католиците в страната също смятат, че решението на Конституционния съд е недопустимо прекрачване на границата, постигната с компромиса преди близо три десетилетия.



Анджелика Шелаговска-Миронюк, психоложка и майка на тримесечно бебе от град Лодз, се самоопределя като лява католичка и е ядосана на срастването между Църквата и държавата. „Много хора се отдръпнаха от църквата, защото не искат да слушат за политика. Много епископи имат преки връзки с правителството – ситуацията е патологична“, казва тя.

В своя блог тя публикува интервю с отец Аркадиуш Леховски, един от авторите на „Писмо от обикновените свещеници“, което отправя призив за деполитизация на църквата. „Това не е въстание срещу вярата, а настояване църковната институция да бъде независима от правителството. Ако църквата сключи брак с правителството, има опасност на следващите избори да остане вдовица“, смята Анджелика.

Макар че не одобрява разширяването на правото на аборт отвъд дефиницията на компромиса, тя се включва в стачката на жените, защото не е съгласна с политиката на „Право и справедливост“. „Стереотипите, че всички католици подкрепят правителството и че можем да спрем абортите с въвеждането на забрана, трябва да бъдат разбити. Много свещеници са на мнение, че не можем да достигнем до сърцата на хората със сила“, категорична е тя.

Религията играе сериозна роля не само в дебата за правото на аборт. Лекарите имат право на възражение по съвест и мнозина от тях отказват да правят аборти дори в позволените от закона случаи. „Веднага след входирането на предложението в Конституционния съд много болници, в които се правят законни аборти в Полша, спряха и освободиха пациентките си. Още преди да е влязъл в сила, законът вече действа“, обяснява Юлия Кубиса.

Според Анджелика броят на абортите в Полша може да се намали, ако се въведе сексуално образование, както и адекватна подкрепа за майки и семейства. „В Полша, ако жена роди дете след изнасилване, тя е абсолютно сама, не получава никаква помощ. Аз вярвам, че всеки има право на живот, но ако искаме да защитим правото на живот, трябва да се погрижим за хората с физически и психически увреждания, а това правителство не се интересува от тях“, смята тя.

Като вярваща католичка, несъгласна с предложеното ограничаване на правото на аборт, Анджелика признава, че се намира в противоречива ситуация. „Това, че не подкрепям това решение, не означава, че подкрепям узаконяването на всички аборти. Смятам обаче, че нашето общество има нужда от дискусия, а не от повече разделение“, категорична е тя.



В сложния политически климат в Полша е трудно да се прогнозира как ще се развие протестът на жените, но според д-р Юлия Кубиса е постигната известна промяна, която е необратима. „По темата за аборта досега се чуваха много мъжки и твърде малко женски гласове за истинското преживяване. Мизогинията и недоверието към жените и способността им да вземат решения са дълбоко вкоренени в обществото. Каквото и да се случи в бъдеще, няма връщане назад – по темата вече се говори с друг език“, категорична е тя.

Виолета Смул също се надява движението на жените да предизвика трайна промяна. „Женската стачка отново дава вяра на мен, а и на много други хора. Доскоро бяхме толкова нещастни с живота си в държава с такова правителство, но сега усещам, че имаме шанс за промяна“, казва тя.

Катаржина Яшко обаче отбелязва, че всъщност съвременните общества са много по-малко поляризирани, отколкото изглежда, защото различията им са увеличени от социалните мрежи и медиите. „Може би да подчертаваме общото помежду си и споделените ни ценности, това ще ни помогне да намерим общ език. Разделенията в обществата не са здравословни за никого“, казва социалната психоложка.

Кейт Корицки обаче смята, че в съвременната реалност идеята за обединение е илюзорна и ни остава единствено да се научим да спорим помежду си. „Конфликтът и спорът са естеството на политиката. Изправени сме пред проблеми, за чиито решения имаме различни виждания. Всичко, което можем да направим, е да спорим как да ги решим – и това не е непременно нещо лошо. Отдавна сме приспани политически, може би е време да се събудим и отново да се включим в политическия живот“, предлага тя.

Заглавна снимка: „Това е война“ – лозунг по време на протестите на 28 октомври 2020 г. във Варшава. Фотограф: © Марта Рибицка

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Михаил Мирчев като социологическа система

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mihail-mirchev-kato-sotsiologicheska-sistema/

Професорът по социология от УНСС и политик от БСП Михаил Мирчев за пореден път стана медийна звезда. Повод за това бяха негови лекции, изнесени пред студенти от Софийския университет и публикувани в канала му в YouTube. По-точно – реакцията на Студентското общество за равенство по отношение на лекциите след позиция на ромската активистка Лиляна Ковачева. Покрай това станаха известни определени публично отстоявани възгледи на професора по социология в УНСС.

Така например според него афганистанците живеят съгласно културни норми от VII век; професорът нарича бежанците „агресивни, нежелаещи да се интегрират“, „дълбоко необразовани хора […], годни само за някакъв много примитивен ръчен труд“. Подобни са възгледите му и по отношение на ромите, които той нарича „цигани“ и за които мисли, че нямат свой език. Смята, че може да ги „оправи“ единствено „диктатурка“. Антисемитизмът също не му е чужд – опасява се, че България може да стане „еврейска държава“, защото евреите, макар да са под 1% у нас, „владеят държавата и капитала, медиите и изкуството“.

На такива неща учи проф. Мирчев бъдещите социални работници, които един ден ще работят с представители на уязвими групи.

Преподавателят по социология доразви идеите си пред водещата от bTV Мария Цънцарова, която, изглежда, го беше поканила с цел да го изобличи и да го „постави на място“. Резултатът беше обаче, че по-скоро Цънцарова, станала известна с безкомпромисните си критични въпроси, накрая „си намери майстора“. Журналистката не успя да изплува от потока слово на омразата и призиви към диктатура на Мирчев, който накрая даже ѝ благодари „за коректния разговор“. Така, вместо да го изобличи с въпросите си, тя му даде трибуна.

Предаването предизвика гнева на ромски студенти, които призоваха за отстраняването на професора от длъжностите, които той заема в УНСС и СУ.

Междувременно се разпространиха и позиции в негова защита,

като например на Студентския клуб „Спаичъ“ и на ВМРО, лично подписана от евродепутата Ангел Джамбазки. Последният се включи и в отворено писмо в защита на Мирчев, подкрепено от някои ултраконсервативни, клонящи към крайнодясното или откровено крайнодесни личности и организации, като Кристиян Шкварек, Петър Москов, Ирини Зикидис, Звездомир Андронов, Младежкия консервативен клуб.

Прави впечатление, че критиките срещу Михаил Мирчев са с преобладаващо леви аргументи (според Студентското общество за равенство например той „разгръща крайнодесни и фашистки теории“), докато защитата му в името на академичната свобода на словото идват отдясно. Някои от критикуващите са на съвсем различни позиции по въпроса за академичната свобода, ако става въпрос за думата „джендър“ например.

До този момент УНСС няма позиция по темата.

Етичната комисия на СУ проверява случая. Етичният кодекс на СУ квалифицира като недопустима за академичното достойнство дискриминацията „въз основа на етнически, полови, религиозни, политически или други признаци“. По силата му академичната свобода не трябва да нарушава „чуждото достойнство или личното пространство“. В Кодекса не става дума за недопускане на омраза, но въпреки това предоставя основа за изработване на адекватна позиция, стига да има воля за такава.

Междувременно Общото събрание на СУ прие декларация по повод лекциите на Михаил Мирчев, но без да споменава името му. В нея се казва: „Пагубно не само за академизма, но и за обществото ни е да превръщаме свободата на словото в алиби за словесна агресия.“ Членовете на Общото събрание акцентират върху частта за ненарушаването на човешкото достойнство в Етичния кодекс и подчертават, че стандартите на университета „изключват превръщането на университетската катедра в трибуна за стигматизация на индивиди или цели групи“.

Всякакви дискриминационни, расистки и отричащи равноправието послания противоречат на ангажимента към демокрацията. Но те също така рушат нашите традиции и така подкопават основите, върху които сме изградили съвместното ни съжителство.

В края на декларацията се осъждат претендиращите за академичност послания, които подриват ценностите на равноправието.

Лекциите на професора по социология станаха повод Комисията за защита от дискриминация да се самосезира.

Въпреки институционалните реакции, публичните позиции, в които се критикуват лекциите на Михаил Мирчев, стават все повече. Студенти и преподаватели от чужбина също разпространиха до медиите отворено писмо, озаглавено „Не на расизма в Софийския университет“.

И така, Михаил Мирчев се оказва възлюбен от чужди и непризнат от свои.

Непризнат в библейския смисъл – както Свети Петър три пъти се отрича от Христос, казвайки, че не го познава.

Българската социологическа асоциация (БСА) например излезе с много витиевата позиция по повод изявите на професора. В нея името му не се споменава, а се говори общо „за етническа толерантност и за недопускане на прояви на стигматизиране на групи от хора в българското общество“.

Става ясно, че БСА е против стигматизирането, но и не вижда „никакви основания да реагира институционално на изказвания на социолози, които не са членове на организацията“. Формално погледнато, още в началото на Етичния кодекс на професионалната асоциация на социолозите се уточнява, че той се отнася само за нейните членове. Само че Михаил Мирчев не е някакъв маргинален социолог, изолиран от гилдията.

Той дори е бил председател на БСА – от края на 2012 г. до края на 2014 г.

И в качеството си на такъв е бил публичното ѝ лице, имал е редица публични изяви от нейно име. Изглежда непоследователно една организация хем да държи на историята си, хем да „забравя“ онези периоди от нея, които не ѝ изнасят.

БСП, от своя страна, на този етап запазва мълчание за изявите на Мирчев, който през 2015 г. е кандидатът на „столетницата“ за кмет на София. Било защото чака „бурята да отмине“, било защото възгледите на Мирчев по редица въпроси не са принципно различни от тези на председателката на партията Корнелия Нинова, било защото синът му – Стоян Мирчев – е депутат от БСП.

Като кандидат за кмет Михаил Мирчев не постигна особен успех, но се прочу със статусите си във Facebook, графично оформени като бели стихове, както и с дадаистко отношение към използването на главните и малките букви. Чрез тях той разпространяваше политическите си възгледи, като сееше национализъм и путинофилия и не на последно място громеше бежанците. В един от статусите си той изразява задоволство от убийството на бежанец от граничен полицай у нас, като нарича убития „нашественик“.

Дадаисткият правопис на Мирчев е запазен и в онлайн лекциите му. Например: „Лекция ЧЕТвърта. ВПЛитане или СЕГрегиране на МАЛцинствата. Социална ДИСТанция“. Презентациите към лекциите са решени в същия стил.

Като споменахме сина му Стоян Мирчев –

не можем да разберем феномена Михаил Мирчев, без да знаем нищо за фамилната му история.

От една страна, не можем да съдим за един човек единствено по роднините. От друга страна обаче, в рода на Мирчев съществува забележителен континуитет на ценностна ориентация, теоретични възгледи и кариерно развитие.

Бащата на Михаил Мирчев – Стоян Михайлов Мирчев (по-известен с бащиното си име Михайлов) почина неотдавна на 90-годишна възраст. Той също е социолог. Дори може да се каже, че десетилетия наред е официалният български социолог. Михайлов е сред основателите и председателите на Института по социология към БАН (който днес е част от Института по философия и социология). Заедно с проф. Живко Ошавков той е един от създателите на т.нар. Българска социологическа школа.

Най-характерното за „Българската социологическа школа“ е схващането, че обществото е социологическа система.

Какво ще рече това? Ами че социологията не е просто наука, която разработва свои методи за разбиране на обществото, а е част от структурата му. Така че на социолозите не им се налага да се мъчат как да го проумеят. Дали по този начин не излиза, че представителите на .школата свеждат разбирането си за обществото до собствената си идеология и собствените си предразсъдъци? Всъщност да. По тази причина „Българската социологическа школа“ се оказва много удобна за официална партийна социология – защото не прави разлика между социалния свят и начина, по който тоталитарната система иска да го види.

Тук ще си позволя да разкажа единствения си личен спомен от Стоян Михайлов. Преди двайсетина години той беше гост на социологическа конференция, в която участвах. В доклада си между другото отправих критика към „Българската социологическа школа“. След това Стоян Михайлов взе думата и рече само: „В България има 4–5 души, които са против моята социология.“ Ами да – колко могат да бъдат неразумните, които отказват да видят „истината“ за обществото?

Освен в академичната йерархия, Михайлов се изкачва и в партийната. Член е на БКП още от края на 50-те, от 1976 до 1988 г. е член на Централния комитет (ЦК) на партията, като през по-голямата част от този период е неин секретар. Бидейки част от партийния елит, живее в лукс, като почнем от черната волга.

Стоян Михайлов е и един от инициаторите на т.нар. Възродителен процес и е част от специалната комисия, която координира осъществяването му.

През 1988 г. е изключен от ЦК, след като последователно изразява несъгласие с политиката на Тодор Живков. В някои среди това му създава ореола на дисидент, но всъщност това, което Михайлов не може да приеме, е „преустройството“ – политиката на смекчаване на тоталитарния режим. Той смята Горбачов за предател и напуска партията, когато тя се преименува в социалистическа, защото е изневерила на комунистическия идеал.

Михаил Мирчев е верен последовател на теоретичната школа на баща си – смята, че всичко, което го има в главата му, съществува и в обществото. Затова не си прави труда да доказва твърденията си, немалка част от които представляват конспиративни теории. Така например в седмата си лекция пред студенти от СУ, още в заглавието на която се намеква, че кризата от COVID-19 e „изкуствена“, професорът говори как ще бъдем чипирани чрез ваксиниране, за да станем политически управляеми. Твърди, че с коронавирусът не е нещо сериозно и че у нас едва няколкостотин са заболели по-сериозно, а смъртни случаи почти няма. Прави внушения против носенето на маски.

В интервю за сайта „Правен свят“, в което определя критиките срещу себе си като „атака“, професорът изразява гордост от неверния факт, че „ние сме единствената нация, която каза, че не иска Истанбулската конвенция“, и разказва:

Вчера четох, че някъде в Европа е направен официален търг за дечица, които се осиновяват, но всъщност се продават, защото се дават срещу голяма сума пари, което на практика означава, че се купуват. Това се случва в ХХI в. в уж най-цивилизованата част от света и Европа. Имате търг на дечица и хомодвойки, които наддават – все едно картина си купуват или куфар, все едно кола си купуват. Наддават и взимат детето, отнасяйки го като родители. Моето морално и човешко съзнание това не може да го възприеме. Декември месец пък на друго място, пак в цивилизованата Европа, пак ще има такъв публичен търг.

Щом го е чел, значи трябва да е истина – няма нужда от емпирични доказателства, нито дори от подробности къде се случват тези „официални търгове“, кой ги организира.

За разлика от баща си и дядо си, Стоян Мирчев не е социолог, но пък е завършил университета, в който работи баща му – УНСС. И е наследил както партийната им ориентация, така и крайно антидемократичните им възгледи. Например заклеймява „джендър идеологията“, която определя като „неспецифични и нестандартни социални ориентации“. По силата на семейната социологическа школа, ако той не прави разлика между „социално“ и „сексуално“, значи такава няма. Освен това твърди, че gender based violence (насилие, основано на пола) означава „насилие на основата на сексуална ориентация“.

Крайнодесен ли е Михаил Мирчев?

Според левите си критици – очевидно. Крайнодесните му защитници го смятат за един от своите. В същото време, поне до този момент, БСП толерира (или най-малкото търпи) расистките, ксенофобските, хомофобските и сексистките му изяви, както и разпространението на конспиративни теории от негова страна.

По отношение на словото на омразата и дискриминацията Мирчев впрочем изобщо не е прецедент в партията. Достатъчно е да си спомним за друг професор по социология и депутат от БСП – Иво Христов. Той нарича бежанците и имигрантите в Европа от Африка и ислямските страни „скакалци“, които идват да „опоскат“ Европа и смятат, че нашите жени са техни. И това съвсем не е единственото му скандално изказване. Струва си да си припомним и отношението на БСП към Истанбулската конвенция, сравнимо по съдържание и интензитет на омразата с откровено крайнодесни послания.

Възможна е и друга линия на разсъждение –

Михаил Мирчев е последователен продължител на една антидемократична, националистическа, ксенофобска и отхвърляща човешките права традиция,

съществуваща още по времето на социализма. Отношението му към малцинствата и уязвимите групи не е по-различно от това на баща му към българските турци. Разликата е, че не разполага с власт да организира етническо прочистване и изобщо – да прогони или затвори в концлагери всички, които не му харесват. Нито да спретне няколко тайни процеса срещу хомосексуални мъже и да ги осъди да работят в тухларни, както е направила социалистическата държава.

Скандалът с Михаил Мирчев за пореден път показва колко важно е да се опитаме да проведем неслучилия се разговор за античовешките измерения на тоталитарното ни минало. Вместо носталгично да въздишаме по „соца“ или еднозначно да го осъждаме, без да виждаме аналогиите му с редица практики от времето на нацизма, някои от които междувременно се завръщат – и на Изток, и на Запад.

Чак след това бихме могли смислено да говорим за ляво и дясно в България.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Михаил Мирчев в предаването „Беновска пита“ на тема „Коронавирусът или политиците – кой е по-силен?“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Регистърът на COVID-19 – заповедно нормотворчество на пожар. Разговор с адв. Нина Ламбова

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nina-lambova-interview/

На 2 октомври т.г. министърът на здравеопазването Костадин Ангелов издаде заповед, с която се цели създаването на регистър на COVID-19 и задължителна регистрация, контрол и проследяване на гражданите, прекарали инфекцията. По този повод е подадена жалба срещу заповедта на министъра. Венелина Попова разговаря с адв. Нина Ламбова, която представлява жалбоподателите.

Колективна ли е жалбата Ви срещу заповед № РД-01-552/02.10.2020 г. на здравния министър? И как беше откроена тъкмо тя като незаконосъобразна сред лавината от заповеди, свързани с епидемията?

Жалбата формално не е колективна, но за подаването ѝ настояваха много отделни хора, обединени от няколко формални и неформални организации, които активно се интересуват и отстояват спазването на граждански права. Не определям точно тази заповед като „откроена“ или специална спрямо останалите. Почти всички заповеди, свързани с истерията COVID–19, се издават, за да регулират отношения, за които се изискват по-сериозни нормативни актове.

Обичайна практика на министъра е да издава заповедите по темата като общи административни актове. Но тъй като тези заповеди засягат интересите на много хора и имат многократно действие, регулиращо трайни обществени отношения, обективираното в нея трябва да бъде облечено в законосъобразна форма на нормативен административен акт. Нормите в него за такова абстрактно уреждане на обществени отношения трябва да спазят някои изисквания, които при заповедта на министъра като общ административен акт липсват. Такива са обществени консултации с гражданите и заинтересованите лица, публикуване в Държавен вестник, предварителна оценка на въздействието, както е посочено в Закона за нормативните актове.

Всички сме наясно, че тези заповеди на министъра на здравеопазването са действия „на пожар“, целящи да угодят или лансират политическия интерес, и са издадени с позоваване на един дежурен текст – чл. 73 от Административнопроцесуалния кодекс, който се отнася за случаи на „неотложност“. С тази неотложност вече многократно се злоупотребява. Освен тази незаконосъобразност, практиката на Върховния административен съд (ВАС) е категорична, че не може с общи административни актове да се допълват или изменят закони и наредби.

Кои от 27-те точки на заповедта влизат в противоречие с Конституцията на България, нарушават Конвенцията за правата на човека и Кодекса за професионалната етика на лекарите и лекарската тайна?

Ако с тази заповед се целеше да се установят някакви временни мерки или регулации, тя нямаше да е толкова обезпокоителна. С нея обаче се създава „регистър“, а не някакъв обикновен списък от брой на субектите по различни критерии, да кажем, за нуждите на статистиката и анализ на епидемичната обстановка. Регистър може да се създаде само със закон или наредба, каквато до момента е юридическата практика в страната ни. Всеки, който е работил с регистър, може да се опитва да омаловажи неговото съществуване и цели, като му придава форма на списък, но това говори за некомпетентност, нещо повече – за безотговорност.

Регистърът, в т.ч. и този, както е описан в обжалваната заповед, е динамична база от данни – не само лични данни на лицето, но и данни, свързани с неговото здравословно състояние. Самата формулировка „задължителна регистрация“ в т. 1 от заповедта определя администриране на базата данни за всеки случай на COVID-19 (цитирам т. 5). Какво означава това? Попадате в регистъра, ако сте „заболял“, „контактен“ или „карантиниран“. Кому е нужно такова регистриране? При тези еднакви симптоми на COVID-19 и грипа, данните, които ще се генерират в регистъра, може да са удвоени или утроени.

В няколкото точки от заповедта, които регулират правилата за администриране на данните, не става ясно как ще се обезпечава сигурността им. Свидетели сме на два уж сигурни регистъра – Търговския регистър и този на НАП, които бяха компрометирани. Самият премиер изрази мнение, че електронното гласуване можело също да бъде компрометирано, а изведнъж без никаква обоснована нужда и без доклад, придружаващ заповедта, каквото изискване има, се създава регистър за COVID-19.

В момента, при такова лавинообразно издаване и отменяне на заповедите на министъра на здравеопазването, съдиите са изключително затруднени да се произнасят по споровете, породени от тях, предвид невъзможността да се прецизират сроковете на действието им, особено на отменените или изменените от самия министър. Аз бих попитала също каква е гаранцията, че днес този регистър ще съдържа данни за COVID-19, а утре с друга заповед няма да бъде допълнен или изменен както по отношение на администрираните в него данни, така и по отношение на длъжностните лица и на специализирания достъп до тях.

Съществува ли риск от злоупотреба със събраните в регистъра данни, сред които лични данни за гражданите и медицински изследвания за тях, както сте посочили в жалбата си до ВАС?

За мен съществува потенциален риск от злоупотреба, защото в заповедта не е казано ясно за какви нужди ще се използват личните данни и резултатите. Не е изключено след време да ни бъдат поискани служебни удостоверения или справки. Възможно е, веднъж попаднали в отчета на този регистър, да няма механизъм, по който, ако поискаме, данните ни в него да бъдат заличени. Чу се в медийното пространство и за грешки с хора, на които се обаждат, че са позитивни, а те дори не са се тествали. Особено сега с това „пробонабиране по фургоните“, където няма никаква сигурност за качеството на направеното изследване, достъп до данните ще имат n на брой лица, изключени по подразбиране от отговорността за запазване на тайната на информацията. Така че освен създаване на параноя и зависимости на хората от страха, няма да се постигне нищо полезно.

Доста хора, които свикнаха в последните години да бъдат управлявани дистанционно чрез социални мрежи и електронни медии, не са наясно, че лабораторните резултати не са диагноза. Генерирането на данни в такъв регистър етикетира хората като потенциално опасни за другите, извън този регистър, без да осигурява на обществото превенцията, от която има нужда. Психичното здраве и спокойствието на доста хора в България са непоправимо увредени от статистиките до момента. Такова мащабно събиране на данни променя цялата медицина и качеството ни на живот. Властта и егото на доста широк кръг от администратори на тези данни в държава, в която корупцията е крещяща, също може да ги изкушат да ги употребят нецелесъобразно.

Но как могат да са сигурни хората, че лабораториите, включени в списъка към заповедта на министър Ангелов, са акредитирани и имат компетентността да извършват тези изследвания? Което означава да са сигурни и в резултатите от тях?

Данните от последните дни съживиха страха на хората, вместо да се предвидят мерки, които да ги успокоят. Тези лаборатории вероятно са изрядни, професионално обезпечени и сертифицирани, но важно е да се знае дали наистина са акредитирани по ISO 15189, каквато е акредитацията за PCR теста, а и за повечето тестове.

В жалбата искате Здравното министерство да представи документи за спецификацията на машините, с които се обработват тестовете, и за тяхната производителност. Необходима ли е и документация за акредитация или друг еквивалент за валидността на PCR тестовете?

Важно е да се знае каква е производителността на денонощие на машините за обработка на тестовете и дали тези машини са с толкова висока производителност, каквато ни демонстрират. Доверието на обществото не може да се гради върху страха, колкото и лесно да е такова управление. Отговорите на такива въпроси в съдебен процес биха могли да върнат или да компрометират това доверие. Затова ги задаваме на издателя на заповедта. В негов най-голям интерес е да ангажира цялата информация, за да се защити.

Ако наистина се окаже, че до момента са генерирани фалшиви или поне некоректни данни, това би означавало не нарушение, а престъпление. Няма по-перфидна жестокост от тази, под претекст да защитиш здравето на хората, да си играеш с останалите му права и неговото психично здраве; да го отделиш от ресурсите на неговия биологичен и икономически ритъм, за да подхранваш истерия в услуга на отделни финансови елити. Дали е така, или напротив, може да бъде установено в едно съдебно производство, а до неговото приключване с решение на съда заповедта не може да се изпълнява, защото не е предвидено предварително изпълнение.

Особено важен ми сe струва въпросът дали има независим орган, който валидира резултатите от тестовете, за да бъдат те признати в ЕС. Ако се окаже, че такъв няма, тогава на какво основание българските граждани влизат в други държави от ЕС с тези тестове? И това няма ли да е сигнал за здравен произвол на властите в общността?

Очевидно е, че в момента такъв орган няма или на нас не ни е известен, което отваря още доста въпроси. Затова искаме от министъра на здравеопазването да подходи отговорно и да даде гаранции, като посочи такава лаборатория или друг орган, които валидират резултатите от направените тестове.

Не е за подценяване това, че заповедта по същество е в противоречие с Кодекса за професионална етика на лекарите в България, който е приет от Министерството на здравеопазването и който в чл. 51 и 52 дава дефиниция на лекарската тайна и гаранциите за нейното опазване. Сравнявайки тези текстове от Кодекса с текстовете на заповедта, виждаме, че сведенията за здравословното състояние се пазят и след смъртта на пациентите. Наказателният кодекс квалифицира издаването на чужда тайна като престъпление в чл. 145, а Конституцията в чл. 29, ал. 2 и чл. 32 дава правото на гражданите да дадат изрично съгласие за медицинска интервенция и обработване на данните. Обжалваната от нас заповед напротив – овластява органите, посочени в нея, да предприемат действия „по своя преценка“. Тя противоречи и на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, посочени в чл. 5, букви a–f.

Въобще правото като процес на регулация на обществото и правата на отделните граждани не са някаква нива, която можеш да прекосиш с груби крачки и да подвикнеш на хората: „Действайте!“ Тези, които смятат под претекст за опасност да се изказват с божия глас, без да спазват човешките права, трябва да бъдат готови да легитимират действията си или да компенсират обществото за тяхното нарушаване.

И още един въпрос, извън жалбата Ви. Има сигнали, че при осъществяване на връзка с карантинирани граждани служебните лица от здравните инспекции не се представят, а събират лични данни на хората. Това не отваря ли врати за нови злоупотреби?

Аз лично не съм чула за такива случаи, но в днешната разгърната администрация във всички области на правния, търговския и житейски оборот не е изключено да наблюдаваме и такива креативни идеи. Бедно и болно общество не може да бъде контролирано с право, което се изменя „на парче“ и „на пожар“, със заповеди и норми, скрити в преходните и заключителните разпоредби на законите. Такова „заповедно нормотворчество“ девалвира правото като процес на регулация и оттам – обществения договор.

Заглавна снимка: Mufid Majnun / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Преброяване на… радикализираните роми

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/prebroyavane-na-radikaliziranite-romi/

„Преброяване на дивите зайци“ е популярна българска комедия от 1973 г. Сюжетът му, накратко, е следният: статистик и младият му помощник са командировани в едно село със задачата да организират преброяването на дивите зайци в областта. За целта са привикани местни жители, които нямат право да откажат, дори да имат по-спешна и по-важна работа за вършене.

Само че никой не знае къде да търси дългоухите скокливци, а още по-малко – как. Въпреки това в главата на статистика всичко е ясно: брои се на квадратен километър, „получените данни се сумират и се нанасят в съответните графи“. Накрая, след всички гръмки лозунги, резултатът е – нито един преброен заек. Което не е пречка всички да хапнат, да се напият и да се повеселят. И най-важното – да отчетат работата за свършена и да си вземат парите.

Този филм е илюстрация на един израз, популярен както по времето на социализма, така и днес:

„Кипи безсмислен труд.“

В наши дни „кипенето на безсмислен труд“ е тясно свързано с „усвояването на едни пари“, които често са публични средства.

Преди няколко седмици МВР се похвали с успешното завършване на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“. Проектът, изпълняван от Института по психология към Вътрешното министерство, е съфинансиран от Оперативна програма „Добро управление“ на Европейския социален фонд и е на обща стойност 3 427 259,08 лв. В рамките му 480 служители на МВР са преминали обучение на тема: „Ранно разпознаване на признаците на радикализация с фокус върху ромската общност“. Сред ключовите теми в проекта са „психологическите“ и „етнорелигиозните аспекти“ в процесите на „радикализация на ромската общност“.

В представянето на проекта, публикувано в началото му, през април 2018 г., се акцентира върху агресивните прояви, а корупцията присъства комай само в заглавието. Така се създава впечатлението, че тя ще да е естествен елемент на агресията. Човек става агресивен и го избива я на радикализация, я на корупция. И когато МВР овладее определени психологични методики за справяне с агресията, ще пребори и корупцията. Не става дума за роми, признаците на радикализация сред които се оказват централна тема на проекта впоследствие. Или може би според визионерите на проекта радикализацията е алтер егото на корупцията. Както контрабандата за главния прокурор Иван Гешев – той все нея споменава, когато го питат за корупцията.

Ромите, за разлика от дивите зайци, е по-лесно да бъдат открити. Няма данни обаче, че радикализация сред тях съществува.

Вероятно именно поради това от Института по психология към МВР насочват усилията си върху ранното разпознаване на признаците на радикализация. Тоест може да не са радикализирани, но ако има опасност да станат, трябва да открием и да спрем това още в зародиш.

Как отрано да разпознаем радикализираните роми? Без да имаме задълбочен поглед върху дейностите на проекта, можем само да гадаем. Но нищо не ни пречи да предложим някои варианти:

Например – роми се напиват и се сбиват. Агресията им е ранен признак на радикализация. Друго е, когато етнически българи се напият и се сбият – тогава става дума за битов конфликт.

Или – роми протестират срещу багерите, дошли да разрушат единствените им жилища, вместо да ги посрещат с благодарност. Щом не оценяват, че те и децата им остават на улицата за тяхно добро, защото е опасно да живеят в „незаконни постройки“, значи вървят към радикализиране.

Или – паникьосани ромски родители отвеждат децата си от училище, защото са чули, че социалните ще им ги вземат. Къде са чули? В евангелските църкви в махалите. Тук, значи, освен ранни признаци на радикализация, има и етнорелигиозен момент. Вярно е, че всичко тръгна от кампанията против Стратегията за детето, която пък е продължение на тази против Истанбулската конвенция. Както и че

двигателите на тази кампания не са от ромски произход,

макар и значителна част от тях да са консервативни евангелисти – начело с пиара на Министерството на отбраната Николай Урумов. Стратегията за детето беше оттеглена впрочем именно в резултат на тяхната активност, а не заради родителските страхове в махалите. Но да не помислите, че консервативните евангелисти, които не са роми, са радикализирани – не, те просто знаят кое е най-доброто за децата им, и не искат държавата да им забранява да прилагат върху тях възпитателен бой.

По същия начин – ако роми не искат да си ваксинират децата, това е радикализация. Ако етнически българи не искат – това е право на избор.

А ако ултраси в тийнейджърска възраст се организират да бият показно връстници само защото ги смятат за различни от себе си, това се оценява от експертите като „нормално за възрастта“. А полицията не вижда проблем – може би защото не е обучена. Представете си сега, че ромски младежи се организират да бият публично българи само защото са българи – това ще се сметне не просто за радикализация, а направо за тероризъм.

За да обобщим: търсенето на признаци на радикализация сред ромите е пример

как могат да се усвояват европейски средства, за да се затвърждават етнически стереотипи.

В проекта на МВР се предпоставя, че ромите имат определени психологически и етнорелигиозни характеристики, които ги правят податливи на радикализация. Дори да допуснем обаче, че у нас има някой и друг радикализиран ром, няма никакви основания да се смята, че той се е радикализирал, защото е ром. По същия начин, по който фактът, че има мъже, които извършват сексуално насилие, съвсем не означава, че всички мъже са потенциални изнасилвачи.

Ето защо коалицията на ромски активисти и интелектуалци „Граждани за демократична и правова държава“ реагира с

писмо до четирима европейски комисари,

с копие до представители на множество европейски и български институции и техни подразделения. В него се обръща внимание, че 1,7 млн. евро (колкото е равностойността на проекта в левове) на Европейския социален фонд се използват в противоречие с принципите на Фонда, от който се очаква да се бори с дискриминацията и в резолюция за който е записано, че „не следва да подкрепя действия, които допринасят за сегрегация или социално изключване“.

Авторите на писмото се позовават и на Европейската програма за сигурност 2015–2020 и Директивата на ЕС за борба с тероризма, според които мерките за борба с екстремизма, радикализацията и тероризма не бива да водят до стигматизирането на една или друга социална група. Напротив, те следва да отговарят на европейските ценности и да спазват

принципа за недопускане на дискриминация на основата на редица признаци, между които етнически произход, религия и цвят на кожата.

Авторите припомнят и Рамката на ЕС за национални стратегии за интегриране на ромите до 2020 г., в която пише, че „най-напред държавите членки трябва да гарантират, че ромите не са подложени на дискриминация, а отношението към тях е еднакво с отношението към останалите граждани на ЕС“. И задават въпроси, между които: какво се разбира под „радикализация“ на ромите в проекта, как е обоснована нуждата от обучения по тази тема и най-вече – как изобщо е допуснато да се реализира такъв проект.

В интервю с Ирина Недева за БНР Орхан Тахир, един от авторите на писмото, го коментира така:

„Това, което нас ни притеснява, е, че проектът е насочен към ромската общност. Чрез този проект се внушава идеята, че ромската общност като цяло е радикализирана, тоест тя е опасна, и затова служители на МВР от 16 областни дирекции трябва да бъдат обучавани и това става с пари от европейските фондове. […] 1,7 млн. евро, една доста сериозна сума от този фонд, е използвана, за да се затвърждава дискриминацията и да се създават нови стереотипи срещу ромите в България.“

Според Тахир проектът е знак за промяна в доминиращите стереотипи за ромите: те се разглеждат вече не само като демографска заплаха за България, а и посредством темата за радикализацията –

като потенциална терористична заплаха за националната сигурност на страната.

„Аз твърдя, че има радикализация на политици от управляващата коалиция. Изказванията на Красимир Каракачанов, Джамбазки и други могат да бъдат разглеждани също като форма на радикализация, и то антиромска радикализация“, подчертава той.

Живеещият в Белгия Орхан Тахир споделя, че в тази страна, която има проблеми с радикализацията и дори с терористични актове, се смята за недопустимо тя да се разглежда като проблем на определени етноси:

„От арабски произход [има] хора, които са извършвали такива актове. Но тук, ако някой си позволи да направи, и то белгийското Министерство на вътрешните работи, такъв проект за 1,7 млн. евро, насочен само към арабската общност – мароканската или алжирската общност, и това стане публично достояние, за това са използвани европейски пари, аз ви уверявам, че ще стане такъв скандал, че министърът на вътрешните работи веднага ще бъде принуден да си подаде оставката.“

Както и искането на „Граждани за демократична и правова държава“ за поставянето на ВМРО извън закона, така и тази им инициатива не стана новина у нас. Още повече че писмото им съвпадна с дискусиите около резолюцията на Европейския парламент във връзка с политическата криза в България.

Но това не означава, че то остава без последствия.

Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ се е ангажирал да направи проверка на проекта във връзка с посочените в писмото проблеми. Евродепутатът от „Зелените“ Ромео Франц, който е германец и етнически ром, излезе с остра позиция по темата, в която казва: „Ние не сме екстремисти, не сме терористи, ние сме най-голямата и най-дискриминираната етническа група в ЕС и имаме нужда правата ни да бъдат уважавани!“ Няколко дни по-късно 17 евродепутати, членове на Групата по антирасизъм и многообразие в Европарламента, подкрепиха писмо до председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, инициирано от Франц, във връзка със злоупотребата със средства на Европейския социален фонд за разпалване на антициганизъм в България.

Предстои най-важното – позицията на Европейската комисия за проекта на МВР.

Междувременно от края на 2019 г. МВР реализира и друг проект, свързан с ромите и радикализацията, този път финансиран от Норвежкия финансов механизъм: „Подобряване на координацията и диалога между полицията и ромското общество“. И той включва обучение на полицейски служители, но за радикализацията не на ромите, а на отношението спрямо тях: „Обучение на полицейски служители за превенция и разкриване на радикализация, насилствен екстремизъм и реч на омразата, по-специално спрямо ромската общност“.

Този път „от храстите“ може да изскочи някой и друг „заек“. Особено ако изпълняващите проекта знаят къде да гледат, и самите те са способни да разпознават радикализацията. И най-вече – ако имат смелост да погледнат към високите етажи на властта и си дават сметка кой и с каква цел има интерес да насажда омраза към ромите. Но за това, освен изпълнение на дейностите, за да се усвоят парите, си трябва и кураж.

Заглавна снимка: На представянето на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“ през 2018 г. – (отляво надясно) тогавашните главен секретар на МВР Младен Маринов, зам.-министър на вътрешните работи Стефан Балабанов и ректор на Академията на МВР доц. Неделчо Стойчев © МВР

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как „прочистването от гейове“ стана мейнстрийм

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prochistvaneto-ot-geyove-stana-meynstriym/

Пловдив в края на септември 2020 г. Денят е неделя. Група от няколко десетки момчета в тийнейджърска възраст, предимно късо подстригани и облечени в черно, демонстративно преминават по централните улици на града, скандирайки: „Не искам в моя град да има гей парад“ (какъвто впрочем няма) и хомофобски обиди. Самоорганизирали са се в социалните мрежи по идея на 14-годишно момче. Не се намират органи на реда, които да ги забележат и спрат.

И така, необезпокоявани, момчетата нахлуват в парка и започват да се саморазправят с

всички, които „им приличат“ на хомосексуални.

Например с момиче само защото е с къса коса. Нападат и младежите, които се опитват да ги защитят. Замерят ги с яйца и „бомбички“ от брашно, камъни, използват летви и вериги, бият ги, събарят ги на земята, ритат ги.

Според свидетели, застанали с лицето си пред „Нова телевизия“, едно момиче е загубило съзнание, а други са били с наранявания и в кръв. Те разказват, че част от присъстващите деца са се обадили на полицията. Първоначално дошли двама полицаи, които не могли да се справят със ситуацията. Извикали жандармерия, която изгонила нападателите. Но не след дълго те се върнали. Жандармерията дошла отново и пак ги изгонила. Тогава те вкупом се насочили към площад „Съединение“, където обградили група момичета и започнали да ги плюят.

Социалните мрежи изобилстват с клипове и снимки от хомофобската акция. На тях се вижда как се блъскат и заплюват деца, опитващи се да предпазят приятелите си, виждат се и следи от рани. Не ги публикуваме, защото не искаме да усилваме уязвимостта на децата. Но този репортаж, в който лицата на участниците са замъглени, казва достатъчно.

Въпреки че

нападението е показно – случва се посред бял ден и пред много свидетели, полиция и жандармерия,

висшата цел, която прокуратурата си поставя, е да установи кои са участниците в него. Както и кои са свидетелите, част от които междувременно охотно говорят пред медиите. Не се отваря и дума за характера на извършеното от тях.

Докато прокуратурата търси участниците в конфликта, полицията се произнася, цитирана от bTV, че и двете групи са проявили агресия. Въпреки че едните организирано са отишли да се саморазправят с другите, чиято единствена „вина“ е, че по онова време са били в парка или на площада. Или може би че изобщо съществуват.

„Не е имало сбиване, а е имало по-скоро замеряне с предмети – твърди началникът на Второ РПУ в Пловдив. – Няма пострадали други граждани. Няма и сред тях пострадали – няма телесни повреди.“

Полицията следователно, от една страна, не взема под внимание следите от насилие, за които има изобилен доказателствен материал. А от друга, също като прокуратурата, не тематизира

какво всъщност се е случило – а именно хомофобски акт, престъпление от омраза.

Накрая пловдивската прокуратура все пак образува досъдебно производство „за причиняване на лека телесна повреда по ксенофобски и хулигански подбуди“. Привиждането на ксенофобски мотиви буди почуда – все едно, ако някой принадлежи към ЛГБТИ спектъра, той не е българин.

Прокуратурата поддържа версията на полицията за вината и на двете страни в конфликта; според нея нападнатите момичета са искали да се саморазправят и затова са се били въоръжили с пръчки и точилки. По този начин тя маргинализира факта, че хомофобското нападение е предварително планирано с идеята да бъде своеобразен публичен линч. И предпоставя, че нападнатите нямат право на самоотбрана.

С извършителите (тези от тях, които са идентифицирани) работи Детска педагогическа стая. Със сигурност по-добрият вариант би бил да им се помогне да осъзнаят какво са направили, отколкото на деца да се лепне етикетът „престъпници“. Притеснителното обаче е, че

представителите на отговорните институции полагат особени усилия да нормализират акта на хомофобското нападение,

да убедят обществото (съответно и извършителите), че нищо чак пък толкова не се е случило.

В подобен дух говори пред камерата (и пред две от момичетата, свидетели на случилото се) и психиатърът д-р Веселин Герев, който от висотата на професионалната си компетентност обяснява мотивацията на 14-годишния инициатор на акцията така:

В тази възраст момчетата започват да се възприемат като момчета, а момичетата – като момичета. Нормално е, когато има различни от тях, да се прояви нетърпимост. Нормално е 14-годишно момче да прояви такава агресия.

След което изприказва куп нелепости, като например че хомосексуалната ориентация (наричана от него не особено професионално „обратна“) се осъзнавала чак след 25–26-годишна възраст, а понякога и по-късно. Преди имало само „имитация“ на такова поведение.

Поуката за ЛГБТИ хората в Пловдив е, че публичните институции няма да си мръднат пръста за тях, когато са в опасност. Дори напротив – ще изкарат и тях виновни. Междувременно градът е осеян с лепенки с хомофобско и расистко съдържание.

Стикер със зачеркнато знаме на прайда
© Васил Василев

Хомофобията впрочем не се споменава в Наказателния кодекс (НК), което отчасти обяснява странното решение на прокуратурата да търси „ксенофобски“ мотиви. Доколкото изобщо се преследват от закона, хомофобските престъпления се интерпретират не в смисъла на член 162 от НК като „престъпления против равенството на гражданите“, тоест от омраза и поради дискриминация, а просто като хулиганство. Частично изключение правят Софийският апелативен съд (САС) и Върховният касационен съд (ВКС) в свои решения по случая с

убийството на Михаил Стоянов.

В тях хомофобските мотиви на извършителите са изрично споменати: „В съответствие с установените по делото факти, че подсъдимите са предприели нападението над пострадалия по съображения, че представлява лице с различна сексуална ориентация, мотивите и подбудите за действията им могат да бъдат определени като хомофобски, както е приел първият съд“, се казва в решението на ВКС относно присъдата на по-долната инстанция – САС.

Запознатите с историята за убийството на студента по медицина Михаил Стоянов неизбежно са се сетили за нея, научавайки за хомофобската акция в Пловдив. Нека припомним накратко:

През 2008 г., пак в края на септември, Михаил казва на майка си, че излиза да се поразходи. В същото време група младежи отиват „да прочистват парка от гейове“, както сами казват по-късно на полицията, смятайки, че това е легитимен аргумент. Отиват в район на Борисовата градина, „известен“ като „място за срещи между гей мъже“. Виждат минаващия оттам Михаил и решават, че им „прилича на гей“. Бият го, докато умре. После един от тях го пребърква и открадва телефона му. Петдесетина дни по-късно се осмелява да включи придобивката си и тогава телефонът е засечен, а подозренията падат върху него и още един от групата. Двамата са арестувани чак през юни 2010 г.

Некролог на Михаил Стоянов © Светла Енчева

Делото срещу двамата обвиняеми е пример за бавно правосъдие. Присъдата е постановена през 2016 г., а две години по-късно последната инстанция леко я смекчава.

Все пак обаче движението по случая е по-бързо от делото за побоя в трамвай №20 през 2010 г., когато група неонацисти пребиха с метални пръти младежи с леви убеждения, отиващи на митинг в подкрепа на чужденците, и причиниха сериозни телесни повреди на някои от тях. Въпреки че обвиняеми има, десет години по-късно делото така и не е започнало по същество. А тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов се опита да омаловажи нападението, наричайки го „конфликт между леви и десни анархисти“.

Убийството на Михаил Стоянов впрочем е извършено

броени месеци след първия „София прайд“.

През 2008 г. България беше още отскоро в Европейския съюз и се опитваше по всякакъв начин да покаже, че стои зад „европейските ценности“. Тъкмо в този контекст стана възможен и прайдът. По време на първото му издание жандармерията беше многократно повече от участниците. Хомофобите – също. Те на няколко пъти се опитаха да нахлуят в шествието. Не успяха, но пък хвърлиха коктейл „Молотов“, който падна пред активистка, дошла с наскоро роденото си бебе. Арестуваните нападатели бяха над 80 – горе-долу колкото участниците в самия прайд.

С течение на времето властта в България разбра, че критериите за членство в ЕС могат да се изпълняват и само формално, което се отрази, освен на други области, и на правата и защитата на малцинствата. Година след година „София прайд“ се масовизираше, но пък и хомофобията се нормализираше. Неприемането на ЛГБТИ хората се представяше като легитимна гледна точка.

Знаков пример е

медийната кампания за „прочистването“ на Троянския манастир от хомосексуални монаси

с водещата роля на Мартин Богданов, по-известен с псевдонима си Карбовски. В ефира на рейтинговото си телевизионно предаване той „громеше“ разврата в манастира. От името на предаването и екипа му беше и билбордът с надпис „Вън п*д*растите от църквата!“.

Кампанията ескалира до смъртта на предишния игумен на манастира архимандрит Августин, който беше един от главните „обвинени“ в хомосексуална ориентация. Както и до „рейд“ на „айнзац група“ (термини, заимствани от нацистка Германия), организирана от националистически организации, в резултат на който двама духовници са физически принудени да напуснат манастира.

За предаванията си точно през този период (март–май 2014 г.) Карбовски беше отличѐн с голямата награда на журналистическия конкурс „Свети Влас“. Сред членовете на журито, както и сред „кръга интелектуалци“, стоящи зад наградите, имаше ключови авторитети в областта на българската журналистика и култура, като проф. Ивайло Знеполски, Копринка Червенкова, доц. Георги Лозанов.

Хомофобията в България напредваше на приливи и отливи, докато

кампанията срещу Истанбулската конвенция практически я официализира.

Публичният натиск и демонизирането на погрешно разбрания „джендър“ бяха толкова силни, че не се намери политическа формация (отчасти с изключение на „Зелено движение“), която да заеме ясна позиция в подкрепа на правата на ЛГБТИ хората; да включи темата в предизборната си програма; да я дискутира на публични дебати и в медийни участия. Дори отстояващите демократични ценности партии се опасяват, че подобен ангажимент би се обърнал срещу тях, а техни членове ще станат обект на компроматна война поради вменена или реална хомо- или бисексуална ориентация.

Междувременно единственият общностен ЛГБТИ център у нас стана обект на серия от нападения. Хомосексуална жена беше пребита в центъра на София, защото нападателят ѝ я сметнал за гей мъж. Поради което ѝ избил два зъба, а трети – почти. А когато тя се обърнала към полицията,

органите на реда поискали от нея да представи избитите си зъби (останали на тротоара след побоя),

защото, ако не били напълно здрави, не можела да претендира за средна телесна повреда. Уловката е, че според НК прокуратурата се самосезира, ако има средна телесна повреда. Ако е лека, пострадалите си търсят правата по частен ред.

В Пловдив пък имаше протести срещу изложбата Balkan Pride – спечелен проект като част от културната програма на „Пловдив 2019“. Целта на изложбата беше да се представят прайд парадите в различни балкански страни, но разбрали-недоразбрали, протестиращите срещу нея се обявиха против „гей парада“ в Пловдив. Стигна се до искания за оставката на председателката на Фондация „Пловдив 2019“. А девизът на Пловдив като европейска столица на културата беше „заедно“.

Започваме и завършваме с Пловдив, но проблемът, разбира се, не е само там. Той е политически и дори не е на национално равнище – достатъчно е да видим аналогичните процеси в Русия, САЩ, Полша, Унгария и други източноевропейски страни. Ала понеже хомофобията е политически проблем, този проблем изисква политически решения. Докато политическите субекти отказват да поемат ангажимент и чакат „хората да станат готови“, ситуацията ще се влошава. И жертвите ще стават повече.

Заглавна снимка: © Васил Василев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евфемистични депортации

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/evfemistichni-deportatsii/

Една от темите, които не заглъхват през последните два месеца, е за депортациите на чужденци от България по политически причини, чиято законосъобразност е, да кажем, съмнителна. Първоначално оставена без особено внимание на фона на протестите за оставката на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, тази тема постепенно ескалира, докато не прерасна в международен скандал. Как се стигна дотам? И как да се ориентираме в морето от твърдения, опровержения и интерпретации?

На 15 юли се навършиха четири години от опита за преврат срещу режима на Реджеп Тайип Ердоган в Турция. За него той обвини политическия си опонент Фетуллах Гюлен, след което последваха гонения срещу т.нар. „гюленисти“, към които беше причислен много широк кръг от хора. Голяма част от тях не бяха последователи на Гюлен, а просто светски настроени хора, сред които доста интелектуалци, учители и университетски преподаватели. В този контекст през август 2016 г. България предава на Турция бизнесмена Абдуллах Бююк, а няколко месеца по-късно – през октомври – още седем турски граждани, преследвани заради „гюленизъм“.

Нови разкрития около депортациите на „гюленисти“

В контекста на годишнината от тези събития журналистът Димитър Ганев публикува в „Клуб Z“ журналистическо разследване по темата (първа част, втора част). Той се е добрал до секретни документи на турските власти, според които

премиерът Борисов и тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров лично и охотно са съдействали за депортирането

на Бююк и „гюленистите“ в Турция. След това за бежанците става на практика невъзможно да влизат в България през Турция (влизането им в Гърция от Турция обаче е все така по-лесно). А в самото начало на кризата от COVID-19 България получава подарък от Турция: тестове за вируса, ръкавици, маски, предпазни облекла – все неща, така дефицитни в онзи период. Подаръкът е направен ден след като Ердоган заплашва, че Турция вече няма да спира търсещите убежище в Европа и ще отвори за тях границите си с Гърция. Границите с България останаха все така непристъпни.

Скоро след разкритията на Ганев журналистката Генка Шикерова публикува в „Свободна Европа“ материал на основата на интервю с един от седемте депортирани, пожелал да остане анонимен, и припомня историята на Бююк. Мъжът разказва как е пристигнал в България, бягайки от Турция, но е бил принуден да подпише документ, че не иска адвокат, преводач и убежище. И скоро след това е депортиран на основание… че не е поискал убежище. Същото се е случило и с останалите му сънародници, с които е бягал.

В затвора в Турция мъжът е подлаган на разнообразни изтезания, включващи електрически ток и опити за изнасилване с полицейски палки.

Според Александър Кашъмов, адвокат на седемте депортирани, „има данни за незаконно задържане и предаване на седемте турски граждани“. Не са спазени например сроковете на обжалване.

Мистификациите около случая „Бююк“

Казусът с Абдуллах Бююк е по-различен. Турският гражданин има успешен бизнес в родината си – компания за интернет услуги, в която работят петдесетина души. Още към края на 2015 г., когато гоненията срещу последователите на Гюлен се ожесточават, той се мести в България и се опитва да продължи бизнеса си тук. Турция е поискала неговото екстрадиране, но българският съд два пъти отхвърля искането с аргумента, че то е политически мотивирано. Бююк подава молба за политическо убежище в Президентството.

Скоро след това с него се свързват служители на българското разузнаване,

които твърдят, че идват „от името на президента“. Те го съветват да кандидатства за бежански статут към Агенцията за бежанците, тъй като Президентството ще отхвърли молбата му.

Тук отваряме малка скоба. В България президентската институция (по-конкретно – вицепрезидентът) може да предоставя политическо убежище. Може, но на практика почти никога не го прави. А Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която е към правителството, предоставя на кандидатите за убежище бежански или хуманитарен статут. Кандидатстването за убежище пред Президентството и пред ДАБ са различни процедури.

И така, агентите предлагат на Бююк помощ срещу информация – искат той

да се внедри сред гюленистите в България и да им докладва какво се случва. Той отказва. Не след дълго е депортиран в Турция.

Според тогавашната вътрешна министърка Румяна Бъчварова причината за депортирането е чисто формална – документите на бизнесмена са били с изтекъл срок на годност. Това повтарят българските власти и до ден днешен. (Всъщност паспортът на Бююк е нарочно анулиран от турските власти – за да бъде поставен в уязвимо положение.) Този аргумент обаче няма как да е валиден поне по две причини:

Първата е, че има две решения на българския съд, отхвърлящи искането за депортацията на Бююк. Втората е, че към момента на принудителното си извеждане от страната турският гражданин е бил в процедура по предоставяне на убежище към ДАБ.

Докато е в процедура, той не е нелегален и не може да бъде депортиран. Независимо дали има документи за самоличност.

Всъщност голяма част от кандидатите за убежище нямат документи – не може да се очаква страната, от която бягаш, да ти поднови паспорта.

След депортирането на Бююк са иззети компютрите и сървърите на фирмата му. Те са му върнати чак в края на 2019 г., но луксозният му автомобил „Рейндж Роувър“, останал в България, няма същия късмет. На подадения сигнал за незаконно придобито имущество бизнесменът получава отговор в смисъл: вярно, че друг човек кара колата ви, но той всъщност ви я пази.

Случаят с Абдуллах Бююк и „гюленистите“ привлече отново общественото внимание не толкова заради публикациите в „Свободна Европа“, а защото стана 

обект на журналистическо разследване на авторитетния немски вестник „Шпигел“,

публикувано на 11 септември и носещо силно критичното заглавие „Как българският премиер Борисов се превърна в слуга на Ердоган“. Един от петимата в екипа, работили по темата, е същият Димитър Ганев, който два месеца по-рано публикува разследването по темата в „Клуб Z“. И документите, и фактите, изнесени от „Шпигел“, се покриват с вече оповестените от Ганев – да, има данни Борисов и Цацаров активно да са съдействали на режима на Ердоган за депортациите. „Шпигел“ подчертава, че предаването на Бююк на турските власти е извършено незаконно и в противоречие с два пъти потвърденото решение на българския съд.

По тези теми българските власти не са особено разговорчиви

Те обвиха в мълчание депортациите на турските граждани през 2016 г. Видяха се принудени да говорят едва след като Турция се похвали, че България ѝ е върнала „гюленисти“. На сегашните публикации на Ганев и Шикерова представители на държавата също не реагираха. Статията на „Шпигел“ обаче вдигна международен шум. До този момент премиерът, изпаднал в състояние на ескейпизъм покрай протестите за оставката му, не е реагирал.

Сотир Цацаров обаче разпространи позиция,

според която на срещата с турския посланик той (Цацаров) е поддържал становището, че ново искане от страна на Турция за екстрадирането на Бююк не е допустимо. Бившият главен прокурор цитира аргумента на Румяна Бъчварова, че Бююк е депортиран заради невалидните си лични документи, не екстрадиран (тоест не е върнат на Турция по нейно искане).

При това положение или турските секретни документи, или Сотир Цацаров не казват истината. Но и без това противоречие твърденията на бившия главен прокурор не са убедителни. Както вече стана ясно, депортирането на човек, който е в процедура за предоставяне на бежански статут, само защото няма документи за самоличност, не е законно. Освен това е трудно да се обясни защо един човек е бил депортиран, ако и съдът, и прокуратурата са били против. Защото от Дирекция „Миграция“ на МВР са се объркали? Или по лично решение на премиера?

Депортация, която „не е депортация“, и полово сношение, което не е секс

В разгара на скандала около депортациите на турски граждани през 2016 г. се разбра, че има и нова. Първо историкът Георги Зеленгора съобщи във Facebook, че 39-годишният Селахатин Юрюн е принудително върнат в Турция. Това е станало дни преди делото му за бежански статут на 29 септември. Юрюн е активист на лявата прокюрдска Демократична партия на народите и бивш кандидат за кмет на град Улудере. Впоследствие тази информация беше споделена от евродепутата от БСП Иво Христов.

Пред вестник „Сега“ адвокатката на Юрюн Валерия Иларева потвърди новината за депортирането на клиента си, а в Софийския административен съд действително е насрочено дело за статута му на 29 септември. То е образувано, защото турският гражданин е обжалвал първоначалния отказ на ДАБ за предоставяне на бежански статут. Разбирайки, че клиентът ѝ е отведен от служители на Дирекция „Миграция“, Иларева подава спешно искане за спиране на евентуалната му депортация до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но Юрюн е върнат на Турция още същия ден.

Скоро след вдигането на шум около случая „Юрюн“ от МВР реагират с прессъобщение. „Във връзка с публикации в онлайн издания, съдържащи манипулативни внушения за незаконни действия на служители на Дирекция „Миграция“ – „експулсиране“ и „депортация“ в Република Турция на турски гражданин, МВР категорично заявява, че те не отговарят на истината“, твърдят от Вътрешното министерство. Според тях става дума не за експулсиране или депортиране, а за „връщане до страната по произход“. Защо? За да се спази Споразумението за реадмисия между ЕС и Република Турция. МВР твърди, че Юрюн е с отказан статут на бежанец, и не създава впечатление да е информирано за предстоящото дело по обжалване на отказа.

Нека дешифрираме прессъобщението. Твърдението, че някой е върнат в родината си, защото има споразумение за реадмисия, е все едно да ви вкарат в затвора с аргумента, че има Наказателен кодекс. С други думи, независимо от факта на споразумението, е важна конкретната причина. Освен това

има ли „връщане до страната на произход“, което не е депортация?

Миграционни юристи, с които „Тоест“ се консултира, уточняват, че в английския език термините „депортиране“, „експулсиране“ и „принудително връщане“ (deportation, expulsion и forced return) са синоними. В езика на българското миграционно право има един нюанс – „депортиране“ и „принудително връщане“ са синоними, а за експулсиране се говори, когато има заплаха за националната сигурност. Юрюн не е върнат в родината си по своя воля, макар МВР евфемистично да не споменава това изрично. Да се твърди, че не е депортиран, а е върнат в страната по произход, е все едно да се каже: не е вярно, че сме правили секс, напротив – извършихме полово сношение.

Съпартиецът на Юрюн – Хишар Узсой, депутат в турския парламент и член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, се изказа по случая далеч по-остро, цитиран от bTV:

„Това е тотално незаконен случай на международно пиратство. Българските власти се държат като гангстери.“

Според него прессъобщението на МВР показва, че „тази държава и правителството са тотално банкрутирали. Нещо, в което е замесено Министерството на правосъдието, а Министерството на вътрешните работи да не е наясно – това е като виц“. По информация на Узсой, Юрюн вече е в затвора в Одрин.

Впрочем българската държава има традиции в използването на евфемизми, когато става въпрос за принудителни мерки по отношение на чужденци. Центровете за задържане например, които на английски се наричат просто detention center, у нас са „Специален дом за временно настаняване на чужденци“. Естествено е незнаещите за какво става дума, да си помислят, че тези „специални домове“ са форма на социална услуга, а не места за отнемане на свободата.

Евфемизмите и формалните, но неверни аргументи имат за цел да прикрият, че в случаите на депортиране на турски граждани в разрез с правото и съда става въпрос за

сериозни политически зависимости.

В резултат на предаването на „неудобните“ турски граждани режимът на Ердоган, който създава проблеми на цяла Европа, не ги създава на България. От друга страна, ако страната ни откаже да ги предаде и още повече – ако им даде легален бежански статут, ще признае по този начин, че смята управлението в Турция за недемократично. А това неизбежно ще има последствия.

Услужливото поведение на България спрямо съседката ни подклажда националистическата антитурска реторика. Затова е важно да се уточни, че

подобно отношение страната ни има не само към Турция, а и към Русия.

В случаите с руски граждани става въпрос не толкова за депортации, колкото за отказване на убежище. Броени дни след публикацията на „Шпигел“ „Свободна Европа“ разпространи информация за руския опозиционер Евгений Чупов, преследван в родината си, на когото ДАБ е отказала бежански статут.

Чупов е подкрепял кандидат за депутат, приближен до Навални. Задържан е, докато разнася предизборни листовки, и срещу него са заведени две дела – както е типично в Русия, за други неща. Идвайки на почивка в България, той решава да остане и да потърси убежище. Отказът на България идва, докато Алексей Навални е в берлинска болница, отровен с новичок, а прокуратурата все така не иска да разследва случая с отравянето на българския оръжеен бизнесмен Емилиян Гебрев със същото химическо оръжие.

Казусът с Чупов не е прецедент. У нас вече е позабравен случаят с руския художник Олег Мавромати,

пристигнал в България още през 2000 г., малко преди Русия да го обяви за общонационално издирване. Поводът за гоненията срещу него е, че като радикален артист Мавромати снима филм, в който наистина е прикован на кръст, а на гърба му е написано с нож: „Аз не съм Божият син“. Това разгневява фундаменталистко-православна организация, която завежда дело срещу него по известния член 282 от руския Наказателен кодекс – за накърняване на религиозните чувства и разпалване на междурелигиозни и междуетнически конфликти.

В онези години режимът на Путин е далеч по-либерален, отколкото днес, а дуетът „Тату“ е на върха на славата си, и то с държавни протекции (днес всяка форма на „демонстриране на хомосексуалност“, още повече между деца, се преследва от закона). И все пак държавата използва крайни религиозно-патриотични организации за собствените си цели, така че се впряга в преследването на Мавромати.

Художникът престоява в страната ни около 12 години. През това време се сменят трима президенти и четири правителства. Мавромати получава последователни откази за убежище – и от Президентството, и от ДАБ. Сагата му приключва с това, че изтича давността на „престъплението“ му и Русия се отказва да го преследва.

Този случай показва, че

недаването на убежище на чужденци от определени държави не е „специалитет“ на правителството на Бойко Борисов.

ДАБ традиционно е склонна да дава статут на хора от едни държави, а на други отказва на основание, че в родината им няма война. Въпреки че когато става дума за политическо преследване, трябва да се преценява всеки отделен случай. Строго погледнато, тази практика не е и само българска. Страна от ЕС например няма как да предостави убежище на гражданин на Съюза. Както и на хора от други държави, управлението в които се смята от ЕС за демократично.

Проблемът е обаче, че поради политически и икономически зависимости се признават за демократични режими, които подлагат опозиционно настроените си граждани на гонения, изтезания, затвор и убийства. Колкото по-силна е зависимостта и колкото по-слаби са реакциите на гражданското общество, толкова повече съответната страна си затваря очите и е готова да действа безскрупулно. Както България с турските опозиционери.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Помолих да се легитимират и получих удар по главата.“ За полицейското насилие на 2 септември

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/politseyskoto-nasilie-na-2-septemvri/

„Ще те изнасиля и ще ти отрежа опашката!“ Понеже съм с дълга коса, това ми казаха, след като им повторих, че не съм направил нищо. Заканиха ми се: „Сега ще видиш колко си невинен!“

Това преживява студентът в Софийския университет Мартин Томов в нощта на 2 септември. Разговаряме с него и с друг протестиращ, станал жертва на полицейско насилие – Никола Борисов, и разказите им съвпадат с показанията на десетки други граждани пред журналисти и в социалните мрежи. Към 10 септември повечето от задържаните протестиращи са пуснати поради липса на доказателства. Делото срещу Никола Борисов е отложено по същата причина.

След кървавите сцени, разиграли се в нощта на „Великото народно въстание“, позицията на властта кристализира в няколко основни аргумента, всичките свързани с опазването на законността и обществения ред. Според старши комисар Георги Хаджиев, директор на СДВР, „цената на постигнатия граждански мир е 80 ранени полицаи“.

Полиция под обстрел

Мартин се присъединява след работа към протеста през входа откъм „Сердика“, където не е проверен от полицията, за разлика от много други протестиращи. Завърта се край трибуната, среща се с няколко групи познати. Определя протеста като събитие със силна енергия, събрало разнородни хора. С напредването на вечерта обстановката се нажежава, полицията е под обстрел.

Видя се много добре кои са хората, които мятаха бомбичките. Млади момчета с маски тип „нинджа“, според мен бяха футболни фенове, имаха си стандартните атрибути – анцузи, шапки… Тази групичка се събираше на едно място, после всеки отиваше в различен край, мяташе нещо по полицията и отиваше малко по-настрани, после се връщаше отново и пак. Това не беше спонтанен процес. Бях шокиран как полицията стоеше като мишена и не предприемаше никакви действия.

Наблюденията на Никола Борисов са сходни. Той е на 32 години, занимава се с производство на мебели и е категоричен, че не подкрепя нито един от организаторите на протеста. Никола е със своя позната на протеста от обяд, с малки прекъсвания. Потвърждава, че напрежението ескалира вечерта:

Дойдоха момчетата, за които всички знаят, че са ултраси. Започнаха да хвърлят бомби. Те се разпознават лесно – с качулки, крият си лицата, стоят отзад, хвърлят, изчезват, връщат се с нови предмети за хвърляне. Смятам, че това не е редно да се случва, и затова се отдръпнахме назад. Не знам защо полицаите един час го търпяха това, чак някъде към 11 без нещо полицията започна да настъпва. Момчетата с качулките вече бяха изчезнали от площада.

Задържане

В един момент се оказах отпред до Археологическия [музей – б.р.], крещях да се спре с хвърлянето на бутилки. Не знам, полицаите явно очакваха ние сами да се справим с провокаторите, а може би в един момент щеше да се наложи.

Така продължава разказът на Никола. Когато полицията настъпва, той успява да каже на своята приятелка да бяга, преди да бъде спънат, повален на земята и четирима жандармеристи да се озоват отгоре му. При задържането е удрян с палки и два или три пъти с ръка, ритан е в главата.




Мартин също се разграничава от провокациите. С негов познат се спречкват с протестиращ, който хвърля павета, и успяват да го озаптят. След сблъсъка вземат решение да се отдръпнат от протеста и се насочват към Народния театър. Прекарват известно време там.

Изведнъж полицията тръгна с бясна скорост към събралите се около Народния театър протестиращи. Видяхме в една от уличките как полицаите налагат момче, което е на земята, и креснахме да не го бият. Те явно ме чуха, защото се обърнаха към мен. Вдигнах ръце и отстъпих назад, но те ме удариха с палка, а след като паднах на земята, ме затиснаха с коляно върху главата и ми казаха: „Давай ръцете, боклук!“

Според закона полицията може да използва физическа сила и т.нар. помощни средства единствено при абсолютна необходимост. Според чл. 85, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи това може да стане при нападение срещу граждани и полицейски органи. Няма доказателства Никола или Мартин да са извършили подобни действия.

Освен това задържаното лице трябва незабавно да бъде запознато с основанието за задържане и предвидената отговорност за това, както и с правата му да обжалва, да получи адвокатска защита, медицинска помощ и да се обади по телефона. И Никола, и Мартин отричат полицаите да са им обяснили защо са задържани, или да са им предложили помощта, която им се полага по закон.

Закараха ме до Партийния дом отзад, на „Дондуков“, където имаше около 30 човека, всички набити като мен – разказва Никола. – Димитър Кенаров беше наблизо и крещеше, че е журналист, срещу което получаваше заяждане от един от полицаите. Познатата ми ме почисти от кръвта и може би за да не ме снимат, бързо ме качиха в един от бусовете и ме закараха в Първо РПУ.

Питах защо ме арестуват, казах им, че не съм направил нищо – споделя Мартин. – След всяко ново подобно изказване единият от полицаите ме удряше в гърба, другият му нареждаше какво да прави. По едно време ги помолих да се легитимират, при което получих удар по главата. След това отново им казвах, че съм невинен, те отговориха, че ще видя колко съм невинен, заплашиха ме с изнасилване и ме обиждаха през цялото време.

В ареста

Мартин не се отказва въпреки обидите.

Продължих да викам, но те ми наведоха главата надолу и ми се подиграваха, единият от двамата каза: „Тука никой няма да ти помогне, само полицаи сме.“ Тогава пак почнаха да ме удрят в гърба и в кръста. Стана ми лошо, свлякох се на земята и ги помолих да изчакат, те ме наричаха боклук и ми казаха да ставам. Влачиха ме от градинката на Народния до Партийния дом.

От интервюто с двамата задържани протестиращи става ясно, че не само вероятно са нарушени техни основни права, но и че им е оказван натиск или полицията се е възползвала от тяхното непознаване на същите права. Никола споделя, че само един от задържаните с него протестиращи е поискал адвокат. По думите му, той самият е сметнал, че не е нужно да търси адвокат за 24-часово задържане.

За разлика от Никола, Мартин е отведен в Девето РПУ, тъй като, по негови думи, в Първо районно не е имало място за задържаните. „Много съжалявам, че не поисках адвокат тогава, защото те ме убеждаваха, че много време ще се бави всичко, ако поискам адвокат. Мислех, че по-лесно ще станат нещата“, казва той. Вкаран е на разпит с четирима полицаи, които снемат показанията му. Към един от тях останалите се обръщат с „началник“.

Началникът пишеше и по едно време стигнахме до момента, в който описвах побоя, казах за заплахите и видях, че началникът записваше „използваха физическа сила“. Аз настоях да се напише това, което бях казал. Той отвърна: „Ми нали го пиша?“, а после каза, че може и да си измислям. Но нали уж вземаха моите показания? Той се ядоса, нарече ме боклук, попита ме дали спазвам закона, каза ми, че заради такива като мен са замервали полицаите, които са хора и също имат деца, наричаха ме боклук, престъпник… Той напусна стаята и след него дойде друг. Повтори се същата случка, той също се ядоса и ми каза: „Ей, момче, аз сега тук ако искам, ще напиша, че си ме изнасилил.“ Другият полицай се обади: „Аз съм му свидетел“, после допълниха да пиша каквото ми казват, иначе ще ми се случи нещо.

Мартин се съгласява да напише каквото му е казано, след което един от полицаите му казва, че не знае какво е бой, и скоро ще види. Макар че е сериозно уплашен, се разминава само със заплахи, преди да бъде пуснат от ареста.


На Никола е предложена медицинска помощ в Първо РПУ, която той приема, но не получава никакъв документ, въпреки че такъв е обещан от страна на следователя на всички задържани. Той има основание да смята, че докато е бил в ареста, телефонът му е бил отключван и преровен. При молба на един от другите задържани да си прочетат обвиненията, отговорът на полицаите на място е, че няма време: „Подписваш или не подписваш.“

Законът – политически лозунг

„Никога не съм толерирал и няма да толерирам превишаването на правомощия и пределите на полицейска сила. Когато има конкретни сигнали, следват проверки и виновните си понасят отговорността.“ Това заяви главният секретар на МВР главен комисар Ивайло Иванов, който поздрави полицията за действията в нощта на 2 септември. Дали множеството свидетелства за злоупотреби ще бъдат разследвани, остава да видим. Опитът дотук сочи в обратна посока: СДВР отказа информация на Българския хелзинкски комитет относно това дали са наложени дисциплинарни наказания на полицаи, превишили правомощията си на 10 юли т.г.

България остава една от страните с най-много нарушения по чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека, като „приблизително всяко пето решение на ЕСПЧ, според което България носи отговорност за нарушения на правата на човека, е за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или липса на разследване по случаи с подобни оплаквания“. Това гласи изследване от 2017 г. на полицейското насилие в седем страни от ЕС, в т.ч. и в България. В доклада се посочват същите проблеми, които Никола и Мартин са изпитали на гърба си в нощта на 2-ри срещу 3-ти септември – ограничаване на достъпа до законните им права и редица процесуални нарушения при задържането и престоя им в ареста.

И ако опазването на обществения ред е безспорно силен аргумент, а върховенството на закона не подлежи на дискусия, важно е да помислим кой задава дефинициите и от каква позиция. Към момента протестите в България се характеризират като мирни в сравнение с европейските протести като цяло, а върховенството на закона у нас е по-скоро политически лозунг, отколкото практика. Или казано по оруелски, някои свине винаги са по-равни от други.

Съдейки по показанията на десетки очевидци, полицията и протестиращите са противопоставени в момент, в който гражданите изразяват демократичното си право на протест и несъгласие с една власт, която на свой ред отвръща с епитети вместо с адекватни решения. Ако това е част от политическата стратегия на кабинета „Борисов“, то говори достатъчно само за себе си.

Засечени бяха нарушения и несъответствия в униформите на полицаите, охранявали протестите. Изпратихме запитване до СДВР и МВР дали е имало наета частна охрана за протестите, ако да – с кои фирми са сключени договори и на каква стойност. На 9 септември, по време на брифинг пред журналисти, началникът на отдел „Охранителна полиция“ в СДВР Радослав Стойчев отрече подобни твърдения.

Опитахме се да разговаряме с представители на полицията, присъствали на протеста на 2 септември. Единият от запитаните полицаи категорично отказа дори при гаранция за пълна анонимност. Другият първоначално се съгласи, но впоследствие получихме информация, че от служителите на реда е било изискано да подпишат декларация да не разпространяват информация за протестите извън изнесеното в официалните брифинги на МВР. Заради риска от дисциплинарно наказание и уволнение, разговорът ни не се състоя.

Заглавна снимка: Протестът през деня на 2 септември 2020 г., София © Свилен Желев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Никога не насилваш от любов.“ Колажи срещу фемицида

Post Syndicated from Десислава Милева original https://toest.bg/collages-feminicides/

„Трябва да се действа едновременно бързо и прецизно. Затова обикновено сме три или четири. Едната от нас намазва стената с лепило, втората поставя отгоре листовете един по един, третата слага върху тях нов слой лепило, а четвъртата следи какво се случва наоколо – дали не приближават полицаи или агресивно настроени минувачи. Накрая правим снимки на готовия колаж и ги пускаме в социалните мрежи.“

Това разказва Алис, която участва в лепенето на колажи в парижкото предградие Монтрьой. Точно преди една година нов вид послания започват да се появяват по стените на частни и обществени сгради в множество френски градове. Почти винаги са изписани с черни букви, всяка от които изпълва стандартен лист А4, залепени по дължината на стената или според условията на пространството. Посланията на тези колажи – далеч повече от размера на буквите – правят подминаването им почти невъзможно:

„Тя го напуска, той я убива“, „Татко уби мама“, „Какво искаш за Коледа? Мама да е жива“

По-зловеща от самите послания изглежда статистиката, която води до появата им в края на август 2019 г. Когато 29-годишната Маргьорит Стерн публикува в социалните мрежи призив за масово лепене на послания срещу фемицида и насилието над жени,

във Франция средно на всеки 48 часа една жена е убита от партньора си.

За четирите месеца, които остават до края на годината, броят им ще достигне 152. След призива на Стерн само за няколко седмици по парижките стени са залепени над 400 колажа. В други френски градове, като Лион, Нант, Страсбург, Монпелие, Тулуза, Ница и Бордо, постепенно се сформират самостоятелни групи. След още няколко седмици колажи се появяват и в други държави – Великобритания, Белгия, Германия, Испания, Италия, Португалия, Полша, Мексико и дори Сирия.

Instagram и Twitter са основните социални мрежи на неформалното движение. Освен снимки на залепени послания, на профилите на всяка от местните групи може да се открият и подробни наръчници за лепене – от това какво лепило да се използва и как то да бъде смесено, на кои стени е по-добре да се лепи, до това как да се реагира в случай на агресия от страна на минувачи или на полицията. В месеците на изолация заради пандемията от COVID-19, когато излизането от дома е разрешено само по строго определени причини, социалните мрежи придобиват още една функция.

Колажите от материални се превръщат във виртуални

и са „залепяни“ по емблематични сгради и паметници, като Пантеона, Айфеловата кула, Министерството на вътрешните работи, обелиска на площад „Конкорд“, „Мулен Руж“ и др.

Профилът на всяка от местните групи служи и като помощно средство в борбата срещу насилието над жени, особено в периода на изолация. Докато обажданията за домашно насилие се увеличават двойно през април т.г. – 10 000 спрямо 5000 през април 2019 г., в профилите на групите за колажи започват спонтанно да се разпространяват обяви за търсене на временен подслон за жертвите. Често на тях отговарят други жени, които по време на карантината са избрали да живеят при семейството или партньора си и отстъпват свободното си жилище.

Въпреки че отдавна следи инициативата и я подкрепя, Алис не се включва веднага. Една от причините са погледите на другите, на колеги и приятели.

Като кажеш на някого, че участваш, отношението му към теб рязко се променя. Често чуваш някой да подхвърля: „А, значи тя лепи…“ Но покрай организацията на един фестивал се запознах с Рива Гершанок, една от общинските съветнички в Монтрьой. Тя съвсем открито ни говореше за своето участие в колажите. Може би защото Монтрьой е един от малкото градове, които избраха официално да подкрепят движението.

Още в средата на октомври 2019 г., след едно от общинските заседания, в които участва и Гершанок, управлението на града (с кмет Патрис Бесак от PCF – Френската комунистическа партия) излиза с официално изявление в подкрепа на монтрьойската група за колажите. То завършва с думите: „Тъй като смятаме, че послания като „Не се удря от любов“ са от общ интерес и в съответствие с ценностите и ангажиментите, поети от общинските съветници и служби, Монтрьой се ангажира да не съставя актове на активистите и да не премахва колажите, които имат за цел да насочат общественото внимание към фемицида.“


„Дълго време бях феминистка само в главата си. Виждах неща, които ме дразнеха, шокираха, които с дни ме ядяха отвътре. Когато станах част от групата за колажи в Монтрьой, намерих много други момичета, с които мога да говоря по тези теми. В момента сме стотина в WhatsApp канала на групата и често дискутираме по всякакви въпроси, свързани с феминизма. Всичко е неформално и спонтанно. Каквато е и самата група. Тя беше създадена в Instagram от Лола, която е само на 16 г., и от една нейна приятелка, а майка ѝ Лейла им помага. По никакъв начин не сме обвързани с групата в Париж и не координираме действията си с нея. Всяко момиче може да предложи послание, което иска да залепи, а излизанията обикновено стават, след като някоя от нас е пуснала съобщение от типа: Хей, утре вечер мисля да ходя да лепя в 20 ч. Кой иска да се включи?“

За Алис, която преподава френски на чужденци към Общината на Париж, феминизмът не може да бъде само „бял“ и на френски език. „Дълго време феминизмът беше определян единствено от бели жени от хубавите квартали в Западна Европа. Но коя съм аз, че да казвам на някоя жена, че не е феминистка само защото носи воал? Понякога си говорим за това с някои от моите ученици. Веднъж споменах и колажите и предложих на тези, които имат желание, да съставят послание на своя език, което след това да залепим. Да прочетеш нещо на майчиния си език може да предизвика много по-дълбок ефект и да създаде усещането, че си по-малко сам в държавата, в която живееш, с проблемите, които имаш.


Колажи

Така се раждат колажи на испански, италиански, сръбски, кюрдски и български. „Да обичаш ≠ да убиваш“ избира да напише 27-годишната българка Мина, която от три години живее в Париж. Тя е търсила кратко и силно послание, което да изразява по особено красноречив начин най-крайната форма, до която може да стигне домашното насилие. Отношението ѝ към темата се оформя, докато работи на нощни смени в хотел и наблюдава множество сцени на насилие, прекъсвани единствено от полицията.

В един момент започнах да се питам колко други случаи на насилие не могат да бъдат прекъснати по този начин. Мисля, че всички имаме някаква роля в това, което се случва около нас. Ако не правиш нищо, е все едно, че се съгласяваш. Когато Алис ни спомена за колажите, си казах: „Ако мога да започна този разговор за някой друг, защо да не го направя?“ Най-важното е да има разговор. Да се ангажираш с дадена кауза често изглежда плашещо, защото си мислиш, че трябва да направиш някакъв голям, радикален жест. Но всичко започва с малки стъпки – да се информираш, да се образоваш. Виждам този колаж като малката стъпка, която аз мога да направя.

През лятото на 2019 г. Маргьорит Стерн също започва с малка стъпка. Първите колажи, които лепи сама по стените в Марсилия, носят основно имената на жени, убити от партньорите им. Идеята за разширяване на инициативата идва с преместването ѝ в Париж. Новите послания, кратки и въздействащи, както и изборът на визуалната идентичност – черни букви на бял фон, са директно повлияни от опита на Стерн като член на Femen. Феминистката активистка група е особено известна с провокативните си масови акции (като тази на парижкото гробище „Монпарнас“), в които участничките, обикновено голи до кръста, протестират с изписани по гърдите им искания и послания.

За лингвистката Мари-Ан Паво посланията на колажите могат да бъдат разпределени в четири големи категории. „Може да започнем с тези, които имат най-универсален, активистки характер – като „Тяхната омраза, нашите мъртви“, „Революцията на жените наближава“ или „Убийства на жени навсякъде, справедливост никъде“. Втората категория има по-конкретен адресат – другите жени. Към нея спадат послания като „Ние всички сме героини“, „Улицата ни принадлежи“, „Вярвам ти“ или „Ти не си сама“. Към третата спадат посланията, насочени този път към мъжете. Сред тях са „Изнасилвачо, убиецо, насилнико, твой ред е да се страхуваш“, „Подсвиркването не е комплимент“, „Примирението не е съгласие“, „Спри да я биеш, негоднико“.“



Четвъртата категория според Мари-Ан Паво е вероятно тази, която спира най-много погледи. И най-дълго човърка съзнанието. Едно от тези послания стои няколко седмици залепено до киното на централния площад на Монтрьой: „Емили, на 34 години, завързана жива за релсите, прегазена от влака“ (т.нар. TGV – високоскоростен влак, който се движи със средна скорост 300 км/ч). Подобни са също: „Виржини, убита на 23 март 2020 г. от бившия си партньор пред очите на децата им – на 10 и на 13 години“ и „Лорена Куаранта, 27 г., сицилианска медицинска сестра – удушена от приятеля си, който я обвинява, че го е заразила с коронавируса“.

За този тип колажи, които засягат паметта на жертвата и детайлите по убийство, Алис е категорична: „Лепим ги единствено по искане на семейството. Близките са тези, които се свързват с нас и ни дават посланието. Уважението към жертвите е основен принцип при колажите. Другият много важен принцип е да се избягва стигматизацията на мъжете. Не лепим колажи, в които се правят обобщаващи заключения, като Мъжете са…“

Освен че изваждат жертвата от анонимните статистики и ѝ дават глас в публичното пространство, за Мари-Ан Паво посланията са и директна критика към медийния език, използван при отразяването на този тип убийства.

Тези колажи са пълната противоположност на евфемизмите, които използват журналистите – като „семейна драма“ или „убийство от любов“. Думите може да шокират, но е за добра кауза. От една страна, убийството от „страст“ не се наказва толкова строго, колкото например предумишленото убийство, а от друга – минимизира в очите на обществото самия акт.

Във Франция критиката към медийния език придобива все по-голяма гласност в последните години. Блогове като Les mots tuent („Думите убиват“) събират и изобличават заглавията и съдържанието на статии, в които се използват подобни евфемизми. „Съпруг запалва жена си пред очите на децата им. За La voix du Nord става въпрос за любовна история. Вие сериозно ли? Насилието НЕ Е романтично“ гласи един от постовете им в Twitter. Вестникът отговаря: „Имате право и се извиняваме. Статията беше свалена, и нещо повече – в момента редакцията ни работи върху начина, по който да отразява домашното насилие. Благодарим ви за бдителността.“ Журналистическият колектив Prenons la une пък съставя наръчник в помощ на журналистите, които пишат за насилието над жени.

„Това, което все още трудно се приема от мъжете и от обществото като цяло, е идеята за убийството на жена само защото е жена, въпреки че това отдавна е доказано от социолози и психолози. Затова и систематичната употреба на думи като „фемицид“ е съществена за промяната на манталитета“, допълва още Мари-Ан Паво. Понятието, което е и част от наименованието на колажите на френски – collages féminicides, влиза официално в речника Le Petit Robert през 2015 г. Неговата дефиниция е: „Убийство на жена или момиче на полова основа.“ В речника е допълнено, че терминът е юридически припознат в много държави от Латинска Америка. Въведено във френския език от социоложката Диана Рюсел в средата на 70-те години на миналия век, понятието се смята за измислено от американската писателка Керъл Орлък, за да озаглави своя книга, посветена на убийствата на жени.


„Едно от наследствата на феминистката борба е, че жените си връщат публичното пространство“, твърди Ан Шарлот Юсон, специалистка по въпросите на социалната справедливост. За Алис и много други момичета в групата именно това се случва благодарение на колажите. Усещането за свобода, за присъствие, за сила и видимост е един от мотивите да продължават да лепят. Но основният е нуждата от промяна. Или както гласи един от колажите,

„Ще спрем да лепим, когато спрете да ни убивате“.

Заглавна снимка: „Никога не насилваш от любов“ © Десислава Милева

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.