Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/kogato-pa-kogato-padneee/

Мнозина от хората, дошли на протест в центъра на София на 26 ноември, не са чели „Фермата на животните“ (1945) на Оруел, нито са слушали Animals (1977) на Pink Floyd. Те принадлежат към друго поколение, не са бейбибумъри, но със сигурност също не искат тиранични алчни прасета (един от подвидовете на човешката раса според концепцията на Роджър Уотърс за този албум) да управляват България. Затова бяха на площад „Независимост“ и носеха плакати с надпис: „България не е на прасетата“.

Бумърите също не бяхме малко на този площад, превърнат в терен на гражданско недоволство в ΧΧI век, обграден от масивните тежки сгради на един брутален режим, останал в историята. 

Неговите прасета обаче още са тук. 

В Animals огромно прасе лети над фабриката на Battersea Power Station като символ на обсебващата и безотговорна власт, автократизма и алчността. „Летящото прасе стана символ на протест – както пише ΒΒC. – Kато символ намеква за всичко – от антиестаблишмънт протести до оруелска дистопия […]“

 Една българска версия на пинкфлойдския Αlgie летя и над площад „Независимост“ с надпис „Ненаситно прасе“. 

За българските граждани прасето е разбираем символ. Лакомията на властта явно прозира в бюджета за 2026-та, предизвикал протеста. Неотстъпчивостта, с която мнозинството на ГЕРБ–СДС, ДПС – Ново начало, БСП и „Има такъв народ“ отрязваше всяко разумно предложение и опит за диалог, допълнително нагнети напрежението. Бизнес, синдикати, опозиция, финансови анализатори, а тези дни и Европейската комисия критикуваха проектобюджета, който изземва от бизнеса, преразпределя в полза на репресивен апарат, магистрати и чиновници и захранва с милиарди непрозрачни държавни образувания, като Българската банка за развитие и Българския енергиен холдинг. Накратко: законов обир на средната класа. 

Нищо не спря хода на марш на този бюджет: нито безпрецедентната липса на одобрение от Националната комисия за тристранно сътрудничество; нито призивите да се спре главоломното нарастване на публичния дълг; нито фантасмагориите с нереално завишените приходи и счетоводните трикове да се сгъне дефицитът до около 3%. 

Още по-малко да се постави началото на реформи – например категориите държавни служители, в това число полицаите, които не плащат осигуровки, да започнат да го правят. За 2025 г. разходите за пенсии са 21,8 млрд. лв., а директният трансфер от държавния бюджет е 11,8 млрд. лв. – по-голям от приходите от осигуровки. 

Увеличените с над 10% за догодина осигуровки няма да напълнят касичката за пенсии, тъй като част от осигуряващите се ще минат в сивия сектор. 

Нито приходите от данък дивидент, предвиден да нарасне двойно – от 5 на 10%, ще компенсират големия дял на сивата икономика (33–34%).

През цялото време управляващите внушаваха, че това е единственият възможен бюджет, че хубавият ще е догодина. И точно когато се навлезе във фазата на окончателно приемане, Бойко Борисов дръпна аварийната спирачка. На сутринта след протеста на 26 ноември той съобщи пред журналисти, че е разпоредил бюджетът да се изтегли. 

Събрах подкрепящите партии и „домсъвета“, премиера и финансовия министър като мандатоносител и им казах този бюджет да се изтегли – или да се намери законова форма, защото е приет на първо четене. Докато диалогът не се възстанови… Десетилетия наред съм работил винаги в диалог с Тристранката.

Новината свари неподготвен стълба на управлението Делян Пеевски, който се окопити два часа по-късно, за да контраатакува, че и той можел да блокира парламента със своите симпатизанти. Колко му е. Ще ги качат на автобуси, ще ги докарат пред парламента, ще им дадат плакати в ръцете и ще стоят. Чист криндж.

Даже назначените и протежирани от него в съдебната и изпълнителната власт не биха излезли доброволно в подкрепа на покровителя си.

Номерът на Борисов

Не е тайна обаче, че гражданското недоволство плаши Борисов. Само допреди дни той обясняваше как протестите били, за да не се приеме първият бюджет в евро, и нямало нищо лошо да се протестира. След протеста се опита да влезе в кожата на стария Борисов – Генерала, Бате Бойко, познавача на народната социология, който не е „пешка на Пеевски“, както го изкарват от „Да, България“. И дори един човек да протестира, се опитва да чуе какво казва. 

От сутрешното изявление на Борисов изминаха повече от 24 часа и освен че „диалогът е възстановен“, съвсем не е ясно какво става с бюджета. На запитване на ClubZ от Министерския съвет са отговорили, че процедурата по приемане е отложена:

Отлагаме бюджетната процедура по приемането на проекта на Закон за държавния бюджет за 2026 г. и бюджетите на ДОО и НЗОК до провеждане на диалог със социалните партньори (синдикати и работодатели). Целта е постигане на съгласие по основните параметри на бюджета.

Не е ясно кои са параметрите. Едва ли обаче ще се намалят разходите за увеличените възнаграждения на полицаите, чиновниците, магистратите. БСП се осмели да заплаши с оттегляне от коалицията, ако бъдат пипнати социалните политики – това била червената им линия:

Компромиси с доходите, семействата, пенсиите, здравето, състоянието на общините не може да има. Ако няма възможност да изпълним тези ангажименти и да продължим заложените социални политики, БСП – Обединена левица ще преосмисли своето участие в управлението.

Впрочем в бюджета за 2026 г. са предвидени 920 млн. евро, с които да се разплащат започнати вече проекти на общините – двойно повече от заложените тази година. Тези средства се управляват от МРРБ, оглавявано от кадъра на БСП Иван Иванов. А вчера вицепремиерът и лидер на БСП Атанас Зафиров бе заснет на влизане в най-големия кабинет в сградата на парламента – 222, някога ползван от бившия Първи – Тодор Живков, а днес обитаван от Пеевски. 

Червената линия може да му е начертана там. Председателят на ДПС – Ново начало също гарантира, че всички социални политики ще бъдат запазени.

На този фон дългото затишие откъм ИТН прави впечатление. Поведението им е обяснимо – нямат интерес да бъдат видими в конфликт, който не контролират, и затова просто гласуват заедно с останалите от коалицията. А и министърът на културата от тяхната квота Мариан Бачев бе замесен в гей скандал.

Може ли да падне тази власт?

Разбира се, маньовърът на Борисов може да е най-обикновен трик за сваляне на напрежението и за разреждането му в близките седмици – става студено, идват коледните празници… Ако управляващите се откажат от вдигане на осигуровките или от увеличения данък дивидент, могат да спечелят благоразположението на бизнеса и да си стиснат ръцете. После в парламента ще използват аргумента, че вече са постигнали съгласие, и така ще парират възраженията на опозицията.

Малко вероятно е Министерството на финансите да успее да прекрои бюджета така, че да е реформаторски, с дългосрочни политики и устойчиви публични финанси. Независимо че Борисов допусна влизането в еврозоната да е с със стария бюджет – законът изисква да се харчи 1/12 от него месечно и да се спазва правилото, че разходите са само на база събраните приходи от различни източници. 

По-смелата хипотеза е, ако управляващата коалиция се разцепи заради бюджета и ГЕРБ–СДС реши да се оттегли с цел да предизвика предсрочни парламентарни избори догодина. 

Слабостите на тази власт ясно проличават – липса на стратегическа визия, свръхзависимост от силовото Ново начало в коалицията, а към тях вече се прибавя и страхът от уличното недоволство.

В този смисъл номерът на Борисов може да се окаже не жест на „диалогичност“, а първа стъпка към безопасно отстъпление – да излезе от коалицията като „разумния“, за да отиде на избори в по-добра форма, отколкото ще бъде след няколко месеца. Протестът на 26 ноември недвусмислено му показа, че е излязъл извън границите на политическите кръгове, а той умее да разчита тези знаци. 

Гражданите излязоха не само срещу бюджета за 2026 г., а срещу опитите да бъдат третирани като статисти в собствената си държава – без право на глас, без участие в решенията и без гаранция, че утре правилата няма да се променят пак, пак и пак, стига Пеевски да разпореди. 

Така че въпросът не е дали властта може да падне, а как ще изглежда самото падане. 

България няма да е на прасетата.

Post Syndicated from Джорджа Спадони original https://www.toest.bg/edna-godina-sled-tragediyata-v-novi-sad-kakvo-stava-v-surbiya/

В един априлски следобед с петнайсетина италианци вървим между огромните блокове и по широките булеварди на Нови Белград. Водим обиколка из сръбската столица не само по класическите забележителности на града, но и по малко по-особени места – гробища, жилищни квартали и разбира се, из най-ярките примери за югославски архитектурен брутализъм, с които е осеян Белград.

Току-що сме се възхитили на кулата „Генекс“ и чакаме на светофара, за да пресечем улицата и да се насладим на още jugobeton. Преди да стъпим на пешеходната пътека, покрай нас профучава кола, откъдето се чуват несъмнено сръбски псувни. Jebite se, blokaderi! Към нас ли беше това? 

След десетина минути стигаме до друга емблематична сграда – блок 28. От детската градина наблизо излизат две жени с количка. Наблюдават ни внимателно, загрижено. Питат ни уплашено и любезно дали възнамеряваме да блокираме нещо в района, дали ще се състои някаква blokada.

По това време вече от почти седем месеца през Сърбия преминава непрекъсната вълна от антиправителствени протести, по-мащабни и от тези, принудили преди 25 години президентa Слободан Милошевич да подаде оставка.

Всичко започва на 1 ноември 2024 г., петък 

В сградата на железопътната гара в Нови Сад влизат и излизат хора. Редовна натоварена сутрин във втория по големина и значение град в страната. Студенти се прибират от университета за уикенда, роднини се срещат и сбогуват, приятели се чакат. В началото на юли същата година сградата е официално открита след тригодишен ремонт, направен според компетентните органи „в съответствие с европейските стандарти“.

В 11:52 ч. бетонната козирка над входа с дължина 48 метра изведнъж рухва. Загиват общо 14 души, сред тях и две деца. Ранени са около 30 души, двама от които по-късно умират. 

Реакцията е незабавна, цялата държава е разтърсена. Пред гарата се събират хора, за да оставят цветя, да запалят свещи и да почетат с минута мълчание всяка жертва. Веднага се появяват и първите лозунги – Ruke su vam krvave, Korupcija ubija, Ostavke („Ръцете ви са окървавени“, „Корупцията убива“, „Оставки“). Главната причина за станалото според гражданите, излезли на улицата, е некачественото изпълнение на непрозрачно спечелените инфраструктурни проекти, което се дължи на тежката корупция в страната, ширеща се под погледа на президента Александър Вучич (бивш министър на информацията по времето на президента Милошевич, а по-късно и министър на отбраната, както и вицепремиер и премиер) и на неговата Сръбска прогресивна партия (Srpska napredna stranka, СПП), която управлява без прекъсване вече 13 години.

На 22 ноември студентите от Факултета по драматични изкуства спират движението в центъра на Белград за 15-минутно мълчание и са нападнати от симпатизанти на СПП, както показват по-късно видеозаписите. Тогава младите хора решават да окупират университетите, като в това начинание ги подкрепят и много от преподавателите им. Продължават да протестират всеки петък в 11:52, след което започват да организират събирания и акции пред различни институции и в други градове.

Забележително е решението да прекосят държавата пеша, за да говорят директно с хората, които живеят в провинцията, и да им разкажат за случващото се. През април една група стига с велосипеди до Страсбург, а през май друга бяга близо 2000 км до Брюксел.

Към студентите бързо се присъединяват учители, фермери, предприемачи, ветерани, адвокати, пенсионери – всички граждани, които искат да живеят в „работеща държава“. Протестите бързо стават масови с пикове от над 100 000 души на 22 декември, почти един милион на площад „Славия“ на 15 март 2025 г. (когато се твърди, че властите са използвали звуково оръдие за разпръскване на множеството) и около 140 000 на 28 юни 2025 г., и то само в Белград. Нови Сад, Ниш, Крагуевац, Ужице, Нови Пазар и други градове в страната се включват едновременно в протестите.

Исканията са за публикуване на пълната документация за ремонта на железопътната гара в Нови Сад и наказания за виновните за инцидента, довел до смъртта на толкова хора; установяване и наказване на нападателите на демонстрантите; отпадане на обвиненията срещу хората, арестувани по време на протестите, увеличаване на бюджета на университетите с 20% (което беше прието на 12 декември 2024 г.). През юни към тях се добави и искането за предсрочни избори с краен срок 28 юни.

Но нападенията над протестиращи не спират, демонстранти са задържани и заплашвани. След изтичането на ултиматума на студентите те подтикват протестиращите към гражданско неподчинение. Тогава ответната реакцията на режима на Вучич, идваща от полицията и от групировки, близки до властта, става все по-брутална. Но протестите продължават.

След почти една година от трагедията документацията относно ремонтите все още не е изцяло достъпна. Договорите не са публични. И няма виновни. Ясно е обаче, че проектът е изпълнен от водещия инвеститор в Сърбия през последните години – Китай.

От 2013 г. китайското правителство прилага глобална стратегия за сътрудничество, известна като „Един пояс – един път“, която включва инвестиции в около 70 страни и международни организации за развиването на сухопътни и морски инфраструктурни проекти. Сърбия е сред държавите с най-много привлечени проекти в Европа, като от години Китай прави сериозни инвестиции в строежа на пътища, в железниците, в енергетиката на страната.

Ремонтът на гарата в Нови Сад е изпълнен от държавния консорциум CRIC&CCCC, който се състои от дружествата China Railway International Group Co., Ltd и China Communications Construction Company, Ltd. Втората фирма е сред най-големите инженерни и строителни компании в света, оперира в повече от 150 страни и е била поставена под забрана от Световната банка. Сръбските власти твърдят, че обновлението на козирката не е било част от проекта за жп гарата. Не са посочени обаче други отговорни лица.

Реакциите на властта

В опит да се успокоят протестиращите още в първия месец след трагедията оставки подават министърът на строителството, транспорта и инфраструктурата Горан Весич и министърът на търговията Томислав Момирович. Месеци след това двамата са задържани по обвинения в корупция. През януари от постовете си се отказват също премиерът Милош Вучевич и кметът на Нови Сад Милан Джурич след брутално нападение над протестиращите в града от група членове на СПП.

До 15 март – деня, в който са предвидени големи протести „против корупцията, която убива“, контрамерките на Вучич се състоят основно в грубо омаловажаване на мащаба на демонстрациите и на намеренията на участниците в тях; в намеци за „цветна революция“; и разбира се, в масивна и безскрупулна кампания за оклеветяване на протестиращите в държавните медии, които управляващите контролират.

Няколко дни преди най-големия протест в Пионерския парк пред президентството и в непосредствена близост до парламента се появява палатков лагер, обитаван от „студенти, които искат да посещават лекции“, официално посрещани от самия Вучич. Ден след ден паркът става все по-претъпкан, а средната възраст на присъстващите и изключително примитивният начин, по който се изразяват, поставят под въпрос тяхната роля на „студенти“.

Когато журналист от независимата медия N1 успява да влезе под прикритие в лагера, установява, че всъщност това са хора, нарочно докарани от провинцията и от Република Сръбска, на които се плащат от 50 до 80 евро на ръка всеки ден, за да лагеруват. В този палатков лагер са забелязани и ветерани на „Червените барети“, водещи началото си от Сръбската доброволческа гвардия на Аркан, а по-късно влели се в специалните сили на Службата за държавна сигурност на Сърбия.

Медиите

Същевременно държавните медии, включително и Радио-телевизия на Сърбия (РТС), са обвинявани от протестиращите, че заемат позицията на правителството, докато журналистите от независимите медии са редовно заплашвани и нападани. През януари 2025 г. десетки хиляди студенти и граждани се събират пред сградата на РТС с искания за обективно отразяване на събитията. Тогава част от служителите на РТС излизат на балкона на сградата с плакати в подкрепа на студентите. На 1 март новините на РТС излъчват на живо протестите в Ниш преди речта на Вучич, който на следващия ден публично нарича кореспондентката на телевизията „идиотка“. Проправителствените таблоиди веднага започват да говорят за „държавен преврат“.

В средата на април тази година студентите блокираха двете студиа на РТС в Белград в знак на протест срещу това, че от ноември 2024 г. регулаторният орган на сръбските електронни медиите е без ръководство, както и че няма отразяване на групата студенти, отправили се на протестно шествие с велосипеди до Европейския парламент в Страсбург. Тогава служителите на РТС публично изискват промяна в редакционната политика. След обявяването на нов конкурс за медийния регулатор 14-дневната блокада приключва.

Почти една година след трагедията в Нови Сад 

сръбските студенти продължават да действат по изключително смел и организиран начин. От една страна, вземат всяко решение по най-демократичния начин, като се събират в пленум, а от друга, нарочно нямат водеща публична фигура. Цялата комуникация минава през техните канали в социалните мрежи. За разлика от родителите си, те нямат личен опит от 90-те и не са изпитали горчивото разочарование, което ги последва.

През ноември 1996 г. улиците на Белград и на други градове се изпълват с хиляди студенти, след като Милошевич отказва да признае резултата на местните избори. В столицата на първия ред на шествието се вижда транспарант с надпис Beograd je svet („Белград е светът“) – въпреки репресивния и авторитарен режим градът не се предава на национализма и няма никакво намерение да изгуби космополитния дух, който винаги е бил характерен за него. Студентите протестират заедно с гражданите и опозиционната коалиция Zajedno, която включва и Демократическата партия (Demokratska stranka) на Зоран Джинджич. Репресиите на полицията са жестоки.

На 24 септември 2000 г., след няколко изменения в законодателството, се провеждат предсрочни президентски избори . Победата на кандидата на демократичната опозиционна коалиция DOS (Demokratska Opozicija Srbije) Воислав Кощуница, основен съперник на Милошевич, не е призната. Откриват се и нередности в избирателния процес. Това предизвиква обществено възмущение в цялата страна и хиляди граждани се събират в Белград. Милошевич заявява, че ще подаде оставка в края на мандата си – през юни 2001 г.

В рамките на няколко дни обаче положението в сръбската столица ескалира. На 5 октомври демонстрантите превземат сградата на РТС и подпалват парламента. Същия ден Милошевич подава оставка. Междувременно срещу него е повдигнато обвинение в Хага за престъпления срещу човечеството. През април 2001 г. е арестуван, а в края на юни е предаден на трибунала. Няколко месеца преди това Демократическата партия печели изборите и Джинджич става новият премиер. Избуява надеждата за демократично бъдеще за Сърбия, но и неприязънта сред националистите заради екстрадицията на бившия президент. 

На 12 март 2003 г. Зоран Джинджич е убит от снайперист, докато влиза в правителствената сграда през служебния вход. Споменът за този момент е запечатан в паметта на много сърби, но не и на настоящите студенти. Вероятно на това се дължи и тяхната устойчивост, която продължава да вдъхновява страната.

Пред блок 28 в Нови Белград двете жени ни гледат и очакват отговор на въпроса дали ще има блокада. С колегата ми обясняваме, че тези хора са група туристи от Италия, които развеждаме из града. Тогава жените се усмихват широко. O, iz Italije! Kako divno, dobro nam došli! („О, от Италия! Колко хубаво, добре сте ни дошли!“) Групата пита за какво сме говорили, и ние се възползваме от случая, за да продължим да обсъждаме положението в страната. И италианските, както и много други чуждестранни медии почти не отразяват събитията в Сърбия. 

В последния ден на обиколката, както обикновено, поискахме обратна връзка от гостите. Една двойка каза:

Признаваме, че дойдохме с много предразсъдъци за сърбите, защото последния път, когато при нас се е говорило за тях, беше във връзка с военни престъпления и други мрачни моменти, свързани с 90-те. И после пълна тишина. Сега осъзнаваме, че въпреки тишината тук няма единствено военнопрестъпници и пропаганда. Има и общество с будно гражданско съзнание, което се бори за демокрация. За това трябва да се знае въпреки тишината. Трябва да се знае, че Beograd je отново svet.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/zhokerut-na-politicheskiya-sezon/

Политическият сезон започна с предвидими сюжети – вот на недоверие, подготовка на първи бюджет в евро и продължаващо окомплектоване по схемата Борисов–Пеевски. 

Но на масата има и жокер, който може да промени играта. 

Протестите, растящи на гърба на институционалното недоверие и провалите на МВР, могат да раздрусат властта, която не изглежда особено застрашена от разноликата опозиция.

Истинската опасност за стабилността на управляващите идва не от пленарната зала и предстоящия пети вот на недоверие, а от улицата. Там недоверието е избуяло в гняв – заради безводието, заради поръчковата „антикорупция“, заради безсрамните назначения на послушни некадърници в регулатори и институции, заради страховете от смяната на лева с евро и пълзящите цени. 

А какво прави МВР? Пази гърбовете на „своите“, на властта и на престъпници. Родната полиция ги пази, както показа случаят с Георги Семерджиев, с „чадър“, осигуряван от 40 полицаи, от които трима началници. 

Ами тишината, настъпила след скандала около канала за контрабанда на цигари в Пловдив и прочутата реплика заповед на шеф към местното звено на ГДБОП: 

Колеги, прибирайте се!

Протестите не са в сметките на властта, но могат да ѝ объркат сметките. Опозицията може да помогне, като се качи на този влак, който бездруго вече е тръгнал, но не знае къде ще спре.

МВР се превръща в декор

Когато структурата, призвана да пази реда и сигурността, загуби доверието на обществото, ефектът е двоен. От една страна, властта остава без щит – полицията е последната бариера между гнева на гражданите и институциите, а е с имидж на мутра от Прехода. От друга страна, разпада се самото усещане за държава: ако МВР не е легитимно, законът престава да изглежда справедлив, а редът – задължителен и зачестяват репресиите.

Случаят в Русе, при който среднощна разпра завършва със сутрешни арести на четирима младежи и с прием на полицейски шеф в болница, щеше да е поредното замазване на следи от МВР, ако не беше самият вътрешен министър Даниел Митов. Подкокоросан с неуместни съвети и подведен с информация, той се изправи с патетичното изявление, че „посегателството срещу българския полицай е посегателство срещу държавата“. 

Това е посегателство не просто срещу един човек, това е посегателство срещу институцията, призвана да гарантира върховенството на закона. Във всяка демокрация посегателството срещу полицай се приема като посегателство срещу държавата.

Посегателството срещу всеки български гражданин би следвало да е нападение срещу държавата. А всъщност е откровена истина: МВР и държавата много си приличат – не им му пука особено за правата на гражданите. 

Не би могло да е другояче. Кучето прилича на стопанина си.

От самото начало русенската полиция спести информация, тъй като едно от главните действащи лица в инцидента от 4 септември е началникът ѝ – главен комисар Николай Кожухаров. Цялата вина бе прехвърлена върху четиримата младежи на възраст от 15 до 18 години, представени с всички средства на пропагандата като побойници, „днешните млади“, какви чудовища е отгледало обществото и семействата им и т.н. Изтеклите записи от камери показаха, че не е точно така и че във версията на МВР има доста пробойни – което не оневинява момчетата, но също и Кожухаров и спътника му Георги Димитров. 

Историята съвсем не е черно-бяла, обвиненията срещу младежите са силно опростени и манипулирани, а отговорност носи и полицейският началник, който все още е в болница. Прокуратурата обаче е образувала досъдебно производство за две престъпления: 

За квалифицирано хулиганство, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до пет години, и за нанасянето на средна телесна повреда по хулигански подбуди, за което се предвижда от две до десет години.

В социалните мрежи започнаха анализи на записите, публикувани от ΒG Elves – онлайн общност, която се занимава с борба с дезинформацията и пропагандата. Последваха и много въпроси без адекватни отговори. 

• Кой е започнал боя и кога се е легитимирал Кожухаров?
• Имало ли е „дрифтове“ с автомобила, в който са били младежите? 
• Защо на следващия ден след инцидента на мястото на сблъсъка се появява знак за ограничение на скоростта до 30 км/ч? 
• Защо пристигналите първоначално линейка и полицейски автомобил си тръгват, както разкри разследващият сайт ΒIRD? 
• Защо четирите момчета са арестувани в 10 сутринта, а не при инцидента? 
• Взети ли са проби за алкохол и наркотици от всички замесени, включително от Кожухаров и спътника му Георги Димитров? 
• Защо при първото си отиване до болницата с полицейска кола, както посочва съпругата му, а не с дошлата на мястото линейка, Кожухаров се е прибрал у дома си, а лекарите нищо не са констатирали? При следващото той е оставен за лечение в интензивно отделение, без опасност за живота, но от УМБАЛ „Канев“ е съобщено, че му е извършена животоспасяваща операция.
• Как са протекли разпитите на младежите? 
• Къде са записите от бодикамерите на полицаите, отишли на място, които могат да покажат дали Кожухаров и Димитров са били пияни (връщали са се от ресторант), или на по една бира, както твърди вторият?
• Защо случаят липсва от полицейския бюлетин (както впрочем бе спестена и информацията за обезобразената в Стара Загора 18-годишна Дебора Михайлова)?

Русенци излязоха на протест пред Съдебната палата с искания за освобождаването на младежите от ареста, пълен достъп до общинските видеокамери и оставки на ръководителите на МВР. В София сдружение БОЕЦ също организира протест пред сградата на МВР, замеряйки нея и кордона полицаи с тоалетна хартия. 

Апелативният съд във Велико Търново пусна под домашен арест Жулиен Кязъмов, един от четиримата обвинени за побоя над Кожухаров. Предстои да се произнесе и по мерките на останалите трима [до редакционното приключване на статията това не беше станало – б.р.].

За „честта“ на МВР и кожата на Митов

След случая в Русе в своя защита машината на властта мобилизира тръбачите на призиви за ред, справедливост, безкомпромисност на държавата срещу разхайтената младеж – полицаи герои срещу брутални побойници. Депутатът от ГЕРБ–СДС Любен Дилов-син в дълъг пост във Facebook, харесан от вътрешния министър, се размечта полицията да започне да бие като знак, че държавността се възвръща. 

Ама тя не е спирала да бие – на протестите в края на тоталитарната държава, на 10 януари 1997 г., на протестите #ДАНСwithme в „Нощта на белия автобус“, зад колоните на Министерския съвет на протеста на 10 юли 2021 г. и на много други. Само че Дилов-син го е нямало там.

Вътрешният министър пресоли случая в Русе, като го политизира, а последвалите реакции наляха още бензин. Информационното затъмнение от страна на МВР предизвика критиките на политици и искане за оставката на Митов от „Да, България“ (ПП–ДБ), заявена от съпредседателя Ивайло Мирчев.

Очевидно Министерството се е превърнало във фасада на един неформален кръг, който управлява МВР. Има само една достойна стъпка оттук нататък – бърза, моментална оставка на министъра на МВР. 

Според другия съпредседател Божидар Божанов, по данни на Евростат, от години МВР е вътрешното министерство в Европа с най-ниско доверие, а „неформалният кръг начело с Пеевски е установил пълен контрол [над Министерството – б.а.]“.

Главата на вътрешния министър е „на дръвника“, заяви по БНТ и Атанас Атанасов, лидер на ДСБ (ПП–ДБ).

Няма невинни в тази история. Говори доста агресивно вътрешният министър, това показва, че е много изнервен, говори за непровокирана агресия. Аз виждам, че има агресия от страна на тези младежи, но тя е провокирана… Опитът е бил да бъде прикрит този, който е придружавал директора. Най-малко виновен е самият директор, неговият спътник е предизвикал хулиганското поведение.

Няма невинни. Въпросът е чия вина е по-голяма, а в България обикновено по-силните/високопоставените успяват да се измъкнат, оставяйки слабите да носят тежестта на последствията. 

Въпросът за бодикамерите, които полицаите трябва да носят, отново излиза на дневен ред след смъртта на 36-годишния Явор Георгиев от Варна. Въпреки че две последователни експертизи оневиниха двамата полицаи, които са го задържали и закарали в психиатрия, случаят предизвика обществено напрежение и протести в града. Според експертите смъртта е настъпила от смесване на кокаин и етанол в големи количества, което довело до сърдечносъдова и дихателна недостатъчност. Кадри от охранителна камера обаче показаха, че при ареста на Явор полицаите го удрят на няколко пъти дори когато е на земята. А вътрешният министър коментира тогава, че са превишили правата си.

След смъртта на Явор от „Демократична България“ отново внесоха в парламента законопроекта, с който бодикамерите да станат задължителни за полицаите. Но не станаха.

Главният секретар на МВР Мирослав Рашков обаче, който е професионалното, а не политическото лице в ръководството на Министерството, запазва мълчание по русенския случай. Затова пък говорят непрофесионалисти, като кадъра на БСП Филип Попов, назначен за заместник вътрешен министър. По „Нова телевизия“ той заяви, че „няма касателство“ дали Кожухаров и Димитров са били пияни, когато се е случило сбиването.

Хипотетично да приемем, че целият инцидент е предизвикан от съседа на старши комисар Кожухаров, това с какво променя обстоятелството, че един полицай, за да изпълни служебните си задължения, е бил жестоко пребит?

Очаквано, управляващата коалиция зае страната на МВР и вкупом депутатите от ГЕРБ–СДС, БСП, „Има такъв народ“ и ДПС – Ново начало не допуснаха изслушване на премиера Росен Желязков в парламента по темата. Във Facebook лидерът на ИТН Слави Трифонов нападна ПП–ДБ заради позицията им за случилото се в Русе.

Аз ги разбирам ППДБ – те момчетата са били провокирани. Трябвало е да го пребият. Най-добре да го бяха убили, за да не се мъчи, да зарадва ръководството на ППДБ, а не сега да ги кара да организират протести и да дават брифинги в парламента.

Но всичко това не значи, че Даниел Митов може да е спокоен за креслото си. Едва ли ще бъде принуден да си подаде оставката сега, когато я искат от ПП–ДБ. Но от една страна, е застрашен заради напрежение, което проличава между „атовете“ на коалицията – Борисов и Пеевски. Eдна от конфликтните им точки е въпросът за разпродажбата на държавни имоти, която Пеевски поиска да спре. Проекторешението за одобрение на тези действия е внесено от правителството преди повече от месец и още не е влязло в дневния ред на парламента. Самият Борисов беше лаконичен в публичния си коментар по темата с думите, че тази позиция на Пеевски не е съгласувана с ГЕРБ и си е лично негова. Техните възгледи се различават и по отношение на Комисията за борба с корупцията, която Пеевски поиска да бъде закрита.

От друга страна, министърът е застрашен и заради натрупаното в последните години срещу МВР значимо обществено недоволство. През 2024 г. на няколко пъти граждани протестираха с искания за оставки на полицейски шефове, недоволни от разследването на смъртта на 24-годишния мотоциклетист Момчил Георгиев. Граждани се разгневиха на служебния министър на МВР Атанас Илков заради прикриване на изборни манипулации. 

Но не само Вътрешното министерство предизвиква протестите на гражданите. Десетки пъти пред съдилищата близки на загинали излизаха с призиви за справедливо правораздаване и напоследък те зачестиха.

Серията от „малки“ бунтове в различни градове показва, че под повърхността кипи недоволство, което няма централен организатор, но има натрупан заряд. Социалното напрежение може да се превърне в спойка за различни недоволства и да изведе хората на улицата. Несправедливост, прикриване на истини, фасадни институции, демонстративно безнаказан висш ешелон и унижени обикновени граждани – това са съставките на една експлозивна смес. 

Жокерът е на улицата.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/v-bitkata-za-vlast-specheliha-ovtsete/

Единствените печеливши от политическата криза, разнебитила държавата, са малко над 1700 овце във Велинградско, които трябваше да бъдат принудително умъртвени заради положителни проби за чума по дребните преживни животни. Сега ще си мрат под карантина. Или пък няма да мрат и ще продължат да раждат агнета, а институциите ще продължат да се разпадат под тежестта на политическата нестабилност. 

Докато партиите се боричкат за власт и всички са вторачени в поредния епизод от сагата „Кой ще е следващият премиер“, овцете във Велинградско живеят необезпокоявани – сякаш са получили специален имунитет от бюрокрацията.

Иронията при овцете е, че не толкова силата на местните фермери или аргументите им срещу лабораторните резултати спасиха кожите на тия дребни преживни животни, а простият факт, че системата на държавността е толкова парализирана, че няма кой да изпълни заповедта. 

Всъщност не смее. 

Под страх от вдигане на градуса на напрежение служебният министър на МВР Атанас Илков и на земеделието и храните Георги Тахов предпочетоха да избегнат сблъсъци и избраха половинчато решение. Овцете останаха живи, а фермата – под карантина. Решението им бе резултат не от консенсус, а от страха от ескалация и пълния разпад на доверието в институциите.

МВР се страхува от сигурни сблъсъци

Повече от две седмици Министерството на земеделието и храните (МЗХ) и Българската агенция за безопасност на храните (БАБХ) се опитват да убедят фермерите на стадата, за които има вече две положителни проби, че животните трябва да се евтаназират, за да не се допусне разпространение на заразата, а те ще бъдат компенсирани. За 1760 овце бяха обещани над 700 000 лв. „Наддаването“ приближи 1 млн. лв., но стопаните не се съгласиха. На помощ им се притекоха хора от различни краища на България, които образуваха жива верига около животновъдното стопанство и не допуснаха държавни ветеринари и какъвто и да било представител на държавата.

Тя отстъпи пред напора на гражданския протест, макар да е действала със сила при други в центъра на София, но при управлението на редовно правителство. 

Няма да се умъртвяват животни от фермата във Велинград, за които имаше информация, че са болни от чума, съобщиха съвместно от МЗХ и МВР. Стопанството остава под карантина, въвеждат се временни мерки за ограничаване на движението на дребни преживни животни от и към област Пазарджик.

Ако МВР се беше опитало да влезе, охранявайки екипите на БАБХ с мобилни инсинератори, сблъсъкът и окървавяването на протеста бяха неизбежни. Протестиращите срещу евтаназията на стадото, сред които има и животновъди, и енергетици от „Марица-изток“, в действителност осъществиха гражданско неподчинение. 

Протестът им е символ на недоверието към институциите и тяхната неспособност да действат прозрачно и компетентно. Нито БАБХ, нито МВР се ползват с особено обществено доверие – не само заради частната лаборатория, която владееше контрола на ГКПП Капитан Андреево, тоест входа и изхода на ЕС към Азия, не само заради опорочените избори, но и заради куп други афери.

„Величие“ – при овцете, също и „Единение“ 

А на снежния разкалян терен в Родопите пред фермите се появиха с мегафони и телефони в ръце активисти на „Величие“ – партията, на която не достигнаха по-малко от 30 гласа, за да прескочи бариерата за влизане в парламента. Сега очаква Конституционният съд да я „пусне“ след жалбите за частично касиране на изборите.

Най-гласовитият сред тези „хора от народа“ е Йордан Мицкулев, самият той от Велинград, който излъчва непрекъснато в социалните мрежи. Сред последните му призиви във Facebook е, че свири сбор за непримиримите:

Всички са добре дошли на първия общонационален събор на НЕПРИМИРИМИТЕ, който ще се провежда всяка година на 07.12 на поляните пред фермата на бай Рибан.
Носете със себе си гайди, тъпани, доброто си настроение и най-вече БЪЛГАРСКИЯ ДУХ.
Нека да покажем на целия свят, че в България има достатъчно борбени хора, които няма да приведат глава, пред мародерствата на новите ни поробители!*

Идеологът на „Величие“ Ивелин Михайлов се произнесе за Велинград, но не отиде на поляните с аргумента „да не се спекулира, че е протест на „Величие“. И направи рейд в Брюксел, където заяви, че мафията и корупцията са се сраснали, а лицата им са Пеевски и Борисов.

Три дни при протестиращите бе и бившият заместник-министър на земеделието Иван Христанов, регистрирал партия „Единение“. Според него министърът на земеделието Георги Тахов отишъл при протестиращите, за да им каже: „.. или вземате един милион и убиваме овцете, или ще пратим жандармерията и ще бъде отнето разрешението на животновъдните обекти.“ Запитан за слухове за контрабанден внос от собствениците на фермата във Велинградско на животни от Гърция (където допреди месец и половина върлуваше такава чума по дребните преживни животни), Христанов заяви в студиото на „Актуално“, че това означава, че БАБХ не си върши работата. 

Всяка глава добитък трябва да има документ за произход, а през българските граници може да влезе всичко. 

Може, щом на вратите им са правилните „пазачи“. Частната лаборатория, „уредена“ за ъндърграунд босове от същата тази БАБХ на ГКПП Капитан Андреево, потвърждава думите му. Самият Христанов като зам.-министър положи много усилия да бъде премахната оттам.

Политика на гърба на недоволството

Докато фермерите губят поминъка си, политици печелят – симпатии, подкрепа и ефирно време. Хората се борят за справедливост, политиците се борят за по-добра позиция в следващите избори. И когато всичко приключи, кой остава с празни ръце? 

Пак хората. 

Случаят със стадото във Велинград, което собствениците му и насъбралите се не позволиха да бъде умъртвено, напомня онзи в Попово, където хората блокираха месеци наред пътища и протестираха заради начина, по който МВР работи по случая със смъртта на 24-годишния мотоциклетист Момчил Георгиев. 

Държавата отслабва, гражданските протести зачестяват, а вълните на недоволство радикализират хората. Всеки следващ случай, в който институциите се опитват да наложат решения с насилие или без ясна обосновка, само увеличава разривите в обществото и подкопава доверието към властта.

Когато институциите отказват да обяснят, да действат прозрачно и да уважават правата на гражданите, те губят моралното право да изискват доверие и напускат полето на диалога. А на терена излизат кресльовци с мегафони.

* Оригиналният правопис и пунктуация са запазени.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gruzincite-ne-iskat-da-budat-robi-na-rusiya/

Въпреки продължаващите седмици масови протести, парламентът в Грузия окончателно прие оспорвания закон за „чуждите агенти“.

„Всички мои познати и роднини са на протеста, защото разбират, че този закон е също като руския и ще доведе до репресии. Всъщност веднага щом го приеха, властта в Грузия показа истинското си проруско лице и репресиите започнаха. Полицията арестува протестиращи без всякаква причина, бие и малтретира невинни хора, които са излезли да изкажат мнението си на площада – същото, което прави и полицията в Русия при всеки протест там. Поведението на грузинската полиция днес е същото като на руската. А законът е току-що приет. Представете си.“

Така започна разговорът ми с грузинеца Серго Маркарян. Гласът му идва през приложението на телефона бодър и оптимистичен. Не ме изчаква да го попитам нещо. Говори бързо и убедено.

„Властта няма да може да се справи с тези протести. В момента в Грузия затварят училища и университети, за да излязат да протестират срещу тази власт. Преподавателите, студентите, учениците – всички излизат. Скоро и шофьорите от градския транспорт ще спрат работа и ще са на протеста. Хората няма да се откажат. Това е сигурно. Политиците ще клекнат, защото ще видят, че никой не иска да работи за тях и да ги обслужва. Ще видят, че университетите и училищата са затворени. Няма къде да ходят. Ще клекнат пред протеста. Няма власт, която да устои на това. Ще избягат, защото няма да имат друг изход. Никаква полиция няма да може да спре протестите.“

Серго е грузинец, който живее в Украйна, но всичките му роднини са в Грузия. Той има малка сладкарничка насред Буча,

където след нахлуването на Русия в Украйна бяха извършени едни от най-жестоките издевателства над украински граждани. По това време Серго с личния си автомобил спасява много хора от руските войски, разнася хуманитарна помощ на затворените в мазета и убежища украинци, за да не умрат от глад. Руснаците стрелят по него, но както той казва,

имах късмет, мой приятел нямаше този късмет и го убиха до мен.

Срещнах Серго преди почти година при посещението ми в Украйна. Тогава той ми показа видеото със стрелбата по колата му, докато я е карал, показа ми и видео с разрушеното от руските войски кафене. Спомням си ясно как тогава насред китната му сладкарничка попитах дали държавата му е помогнала да възстанови кафенето си след края на окупацията. Той свенливо се засмя и ми отговори: „Не, ние със съпругата ми полека-лека възстановихме всичко сами. Има по-нуждаещи се от нас в Украйна и нека държавната помощ отиде за тях.“

Тогава със Серго говорихме надълго и нашироко за руската пропаганда. Докато той ми разказваше как полицията бие протестиращите грузинци, се сетих за публикации в български сайтове, където се появи следната теза: „Протестите изобщо не са всенародни. Протестират активисти на НПО сектора, които от години живеят на издръжката на евроатлантическите си донори.“

Казах това на грузинския ми познат. Той замълча за миг. Представих си го – висок, едър мъж с широка усмивка и светнали очи. Плътният му глас буквално загърмя в слушалката:

„Това е 100% невярно, защото на протестите излизат дори децата на депутатите, приели този закон. Младите хора вече знаят какво е диктатура, ясен им е руският стил на управление, разбират и какво означава политиците да са продажни. В Тбилиси живеят около един милион души. На последния протест излязоха около 270–280 000 човека заедно с децата си на по 10, 12, 15 години. Това е рекорд за Грузия, никога не е имало такава гражданска активност. Хората ги обединява мисълта, че някой иска да ги приобщи към Русия. На всички трябва да е ясно, че над 80% от населението на Грузия категорично са против Русия. Не просто против или колебаещи се, а категорично против Русия. За мен обаче големият въпрос е откъде накъде Русия има толкова голямо влияние в България, въпреки че сте част от ЕС. На този въпрос не мога да си отговоря.

Добре че НАТО ви пази, защото не мога да си представя какво би се случило с вас, ако не бяхте член на НАТО.“

Този път беше мой ред да замълча. За миг си помислих какво ли би станало в България, ако в нашия парламент бъде приет законът за „чуждестранните агенти“ на партия „Възраждане“, който толкова прилича на този в Грузия и на руския. Колко ли български граждани щяха да разберат опасността от такъв закон и щяха да излязат да протестират.

Измъквам се от мислите си с реплика към Серго, че не е учудващо приемането на този закон, защото все пак Грузия стои доста близо до Русия в икономически план, а и в отношението на грузинското правителство към войната в Украйна.

„Да, защото управляващите ни са проруски. Всъщност нашите политици показаха истинското си лице, когато започна войната в Украйна. До този момент те не показваха откровената си проруска позиция. Но щом започна войната, заеха страна против Украйна. Започнаха да я обвиняват, че тя е виновна за войната, че не я е предотвратила, а е можела. Те никога не поставиха акцента, че Русия започна войната и нападна Украйна, за да я унищожи като демократично общество, което се стреми към свобода. Но гражданите на Грузия не искат да бъдат роби, точно както и украинските. Днес се решава с кого ще бъде Грузия занапред – с Европа или с Русия. Ако избере Русия, това ще е нашият край. Просто ще станем като Беларус.

Всяка държава, която е попаднала под въздействието на Русия и под нейната власт, се превръща в диктатура и става подобна на Беларус.“

Питам Серго на какво според него се дължат тази категоричност и негативното отношение на грузинското общество към Русия. Серго прави отново кратка пауза. Обичайно силният му весел глас помръква.

„Грузинците имат причина да бъдат срещу Русия. Русия години наред е издевателствала над грузинския народ. Руснаците са изнасилвали нашите жени и деца, отвличали са деца, убивали са народа ни точно както го правят сега в Украйна, и никой няма да им прости това. Ако германците се извиниха за издевателствата над еврейския народ по време на Втората световна война, то руснаците никога не се извиниха на грузинците за зверствата, които са ни причинили. Напротив – те не само не се извиниха, а говорят, че са прави за всичко, което са ни сторили. Така че никога не можем да им простим. Винаги са искали да ни поставят на колене и да ни направят свои роби, а ние сме се съпротивлявали. И тъкмо успяхме поне малко да се откачим от тях – ето, дойде този закон. Това са просто някакви зверове, с които не може да имаш нищо общо.“

Напомням на Серго, че миналата година имаше опит същият този закон да бъде приет, но тогава депутатите в грузинския парламент се отказаха. Защо го приеха тъкмо сега?

„Тогава видяха, че народът се обединява срещу тях, и решиха, че трябва да изчакат. Използваха тази половин година, за да развият своите проруски канали. Месеци наред разказваха как в този закон няма нищо страшно, че неправителствените организации са наистина реални чуждестранни агенти и застрашават суверенитета на Грузия, че ЕС е нещо лошо, а Америка иска да ни скара с Русия и да влезем във война с нея. Близо година говореха такива глупости по всякакви канали.“

Според Серго преди по-малко от година, при предишните протести, около 15% от населението на Грузия е било настроено проруски и е подкрепяло закона за „чуждестранните агенти“. След „масираната пропаганда“ от страна на правителството на негова страна са спечелени може би още около 5%.

„Това беше хитър ход на властта. Мислеха си, че като си дадат време преди втория опит да приемат закона, ще успеят да спечелят много повече граждани на тяхна страна. Е, излъгаха се, защото към този момент 80% от населението не се хвана на техните уловки и е против близостта ни с Русия и против този закон конкретно. Сега на нашия Иванишвили ще му се наложи да каже ясно на чия страна е – на страната на Русия или на Европа. Разбирате ли, Русия винаги напада и превзема държави, където има такива политици като нашия Иванишвили или като унгарския Орбан и където пропагандата ѝ успява да проникне сред обществото.“

Тезата на Серго ми се струва убедителна, но сякаш има и още нещо. Поне така си мисля оттук. Споделям с него, че може би увереността на грузинските политици се дължи и на това, че Западът забави помощта си за Украйна толкова много и това е дало повод както на Русия, така и на проруските политици в Грузия да опитат със закона отново, защото са усетили слабост и колебание.

„Всеки сблъсък с Русия е равен на катастрофа и се надявам, че светът се готви за тази катастрофа, защото тя засега изглежда неизбежна.

Дано цивилизованият свят разбира, че ако Украйна загуби войната и руснаците ни превземат, те ще ни задължат да се сражаваме срещу вас, срещу цивилизования свят. Знам, че това звучи странно, но погледнете какво се случва в окупираните украински територии – там вече започна мобилизация на местното население, което ще бъде изпратено съвсем скоро да воюва срещу украинци. Ще изправят един срещу друг украинци. По същия начин биха изправили и украинци срещу Европа. Що се отнася до забавената помощ за Украйна, знаете ли, аз винаги съм вярвал, че ние сме си виновни сами за нещата, които ни се случват. Никакъв Запад не ни е виновен.

Ако в България има проруска власт, значи вие сте си избрали тази власт, ако в Грузия имаме проруска власт, значи ние сме си я избрали.

Ако в Украйна президент беше Янукович, значи него сме си избрали. Никакъв Запад не е отговорен за нашите действия. Това, което Европа със сигурност прави, е, че като вижда как руснаците искат напълно да ни унищожат, направо да ни изтрият от земята (говоря за украинците), тя се опитва да ни помогне с хуманитарна и каквато друга помощ може. Всичко останало си е наша грижа и ние трябва да се справим със случващото се. Това по някакъв начин е наказание за нашите граждански действия или бездействия. За Грузия важи същото. Явно тези, които разбираме какво се случва с руската пропаганда, разбираме каква е Русия, не сме успели да обясним на останалите каква опасност ни грози всички заедно.

Искаме демокрация и по тази причина Русия се опитва да ни унищожи,

това не сме успели да обясним добре. Явно едва когато успеем да узреем всички ние – гражданите и политиците на Грузия, Украйна, дори България, когато съумеем да докажем, че сме готови и заслужили да бъдем част от демократичния свят, едва тогава можем да искаме от този свят да ни защитава.“

Изведнъж Серго млъкна. Бях като зашеметена от казаното от него. Очаквах всичко друго, но не и това, което уверено ми говореше току-що. Паузата стана толкова дълга, че когато отново чух гласа му, той колебливо ме попита дали връзката не е прекъснала. Отвърнах, че съм на линия, но мисля върху думите му. Тогава Серго продължи така:

„Аз имам само един въпрос по отношение на Русия. Ако Русия има свободата да унищожава произволна нация, да убива и насилва хората ѝ, то това е хаос и някой трябва да я спре. Защото не е редно да се случва такова нещо. Ако някой убива, той трябва да бъде наказан. Ако аз убия някого, трябва да отида в затвора, нали, а не да ме попитат дали някога ще убивам пак, и доверчиво да ме пуснат. Защото аз, естествено, ще обещая да не правя така повече, а щом ме пуснат безнаказано, отново ще убия.

Та аз питам: кой трябва да бъде съдия на Русия?

Да допуснем, че Украйна не се справи, а нас всички ни избият тук. Аз питам: има ли кой да накаже Русия за стореното? Някой може ли да ми отговори на този въпрос?“

След всичко казано от Серго сякаш ми остана само да го попитам какво според него ще се случи в Грузия. Гласът му отново долетя до мен силен и с далечна усмивка.

„В момента нашите политици ни плашат с война и ни казват: слушайте ни, нали не искате война?! Да, ние грузинците не искаме война, но не искаме и да сме роби на Русия. Ние искаме да сме свободни и ако не сме свободни, по-добре да не сме живи. Това казват днес протестиращите на грузинското правителство. Какво ще стане с Грузия ли? Според мен ще успеем да свалим тази власт. Няма да е лесно, но те са страхливи. Много хора са на площадите. Аз също тръгвам след няколко дни към Грузия, защото го чувствам като свой граждански дълг – да съм там, сред народа си, и да го подкрепям.“

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/za-kogo-skachat-sindikatite/

Всеки път, когато българските синдикати скачат, а лидерите им напускат добре уредените си кабинети на бюрократи, за да се включат в хореографията със знамената и свирките, светва червена лампа: „Този път за(д) кого?“ 

Този път зад т.нар. опозиция – извънпарламентарната „Левицата“, също и БСП и „Възраждане“, поискали в разгара на предизборната кампания за местни избори вот на недоверие на кабинета на ПП–ДБ заради провал в сектор „Eнергетика“. Но синдикатите обслужиха и вътрешната опозиция в мнозинството – ГЕРБ и ДПС, които също недоволстват от политиките на управляващите, но няма да развалят сглобката. Неслучайно при трите кабинета на ГЕРБ и Бойко Борисов ярки профсъюзни протести нямаше, ако не броим редовното годишно недоволство на полицаите от заплатите.

Сега кулминацията на 14-дневните протести и блокади на миньори и енергетици от въглищната индустрия беше не националният протест, готвен за 12 октомври, а политическият инструмент – вотът на недоверие, дебатите по който се състояха в същия ден. И ето, КНСБ и КТ „Подкрепа“ обявиха, че нямат решение за участие в националния протест в защита на въгледобива, макар че техни представители излязоха на няколко места в страната. Политическата им обвързаност не е тайна, БНТ разкри имена на активни в протестите синдикалисти в листи за общински съветници на „Левицата“, на „Възраждане“ и БСП. 

Странен вот на недоверие, както го определи по БНР главният икономист на Центъра за изследване на демокрацията Руслан Стефанов. 

Странен, защото реално няма някаква промяна в политиката в тази сфера от 2005 г. насам. Просто дойде моментът на решение, когато повече не може да се отлага, защото страната ще губи средства. 

За политици и за синдикати няма и капка съмнение, че въглищната индустрия си отива. Знаят го отдавна. КНСБ и КТ „Подкрепа“ са партньори на всяко правителство, участват в Националния съвет за тристранно сътрудничество, в безброй консултации и браншови съвети, работят в дружествата и са наясно с огромните загуби. Пазарът не иска скъпия ток от въглищата и индустрията може още малко да оцелее на изкуствено дишане – държавата е в състояние да я подпомага до 2025 г. Но вината на синдикатите пред онези, които им плащат членски внос и очакват от тях защита, е, че не си мръднаха пръста при управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов да поискат информационна кампания и разяснения при подготовката на териториалните планове, да отстояват правото на хората да са наясно какво бъдеще ги очаква. Главното – да не им спестят истината, че трансформацията ще е болезнена, и с тяхна помощ да опитат да я проведат по-леко.

В Благоевград лидерът на КНСБ Пламен Димитров направи неумел опит да разграничи синдикалното от политическото: 

Оттук нататък въпросът е кой и дали иска да употреби миньорите. Политическият елемент на употреба според мен е доста сериозен. Толкова силна партийна зависимост в синдикален протест не е имало от времето на Луканов. 

Затова пък в синдикалните протести неизменно присъства корпоративната зависимост. Било от бос като Христо Ковачки, чиито бизнеси във въглищната индустрия се водят собственост на офшорки, било от други.

Българските синдикати не спасяват работници

Синдикатите не надигаха глас срещу нарушенията в мини и тецове на Ковачки, като забавени възнаграждения, натрупани дългове, в т.ч. и милиони за осигуровки, част от които правителствата разсрочваха. 

Синдикалните протести в България не спасиха „Кремиковци“, но попречиха да го вземе стратегически инвеститор – защото играха с Валентин Захариев, който запази позициите на синдикатите (а те имаха думата дори кой да държи лавките в комбината). В определения за ликвидация комбинат, преди Захариев да го купи за 1 лев, работеха над 15 000 души – колкото са заетите във въглищната индустрия. 

Синдикатите не спасиха от затваряне и уранодобивната и оловно-цинковата индустрия, но протестите на докараните в София миньори свалиха правителството на Филип Димитров през 1992 г. 

Синдикалните протести не позволиха „Булгартабак“ да бъде продаден на стратегически инвеститор като British American Tobacco, а вместо това попадна в ръцете на Пеевски и сие, които му видяха сметката за шест години.

Покритието на работещите с колективни трудови договори в България е едва 28%, докато европейската Директива за адекватните минимални работни заплати изисква този дял да е поне 70%. Но профсъюзите не се борят за членове. Когато изгубят енергетиците и миньорите, на КНСБ ще им останат учителите, а златната кокошка – имотите им – никой не може да им я отнеме. Проблемът обаче е, че имотите не могат да бъдат вдигнати, за да блокират магистрали. Нито пък учителите – дори Янка Такева да ги предвожда.

Скъсаните връзки

На теория целта на синдикалното движение е трансформация от капитализъм в изграждане на безкласово общество – някакъв вид либертариански социализъм с работническо самоуправление на индустрията. Химера. В България я опаковаха на два пъти като политико-икономическа оферта – един път със зелените бонови книжки от масовата приватизация, втори път с т.нар. работническо-мениджърска приватизация. И в двата случая работниците пиха по една студена вода, нацията от акционери не се състоя, а определени лица прибраха цели предприятия срещу смешни суми и няколко чувала със зелени книжки.

На пръв поглед синдикатите си подхождат с „Левицата“ и БСП. Все пак в биографичен план левите и профсъюзите имат едно и също работническо ДНК, но синдикатите постепенно се бюрократизират, а левицата става хайверна. Профсъюзите се сдобиват с платена йерархия и с партньори в лицето на представителите на капитала и политиците и вече избягват да рискуват с унищожителни стачки, за да не изгуби платената администрация привилегиите си. 

Синдикатите изостават от социалната структура на обществото, която е силно променена – „бели якички“, служители в корпорации и държавни чиновници, работническа класа, прекариат – трудови мигранти без постоянна работа, а следователно и без съответните социални гаранции и кариерно развитие, а наред с тях едри и дребни предприемачи и др. Ако искат да оцелеят, профсъюзите също се нуждаят от болезнена трансформация – на първо място, от солидарност между самите работници, които да поискат да се самоорганизират в нов тип съюзи в името на радикална социална промяна. 

На българските синдикати и така им е добре. Превърнали са се в административен придатък на управлението. 

След като вотът на недоверие премина, блокадите на магистрали са свалени, а синдикалните знамена – свити. Политическата задача е изпълнена с внушенията, че правителството на ПП–ДБ е застрашило енергийната сигурност на България и така е предало националните интереси. Сега профсъюзните деятели имат значително по-прагматични цели – да се включат в преквалификацията на работниците от въглищната индустрия (бизнес, в който са умели), също и в предприятието за рекултивация на терените (става въпрос за 250 кв.км в Маришкия басейн), където ще се съсредоточат значителни ресурси. И за двете се предвиждат стотици милиони европейски средства.

Ако трябва да се скача, ще поскачат – колко му е.