Tag Archives: граждански права

В България това не се случва

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-bulgariia-tova-ne-se-sluchva/

В България това не се случва

Денят на жената е отбелязан официално за първи път през 1909 г. от Американската социалистическа партия. Той води началото си от протест на работничките в текстилни фабрики в Ню Йорк на 8 март 1857 г. срещу нечестното заплащане и неравноправието между жените и мъжете. С годините денят се чества във все повече страни, докато не се превръща в международен празник. В България се отбелязва за пръв път от социалистическата партия през 1915 г., но чак от 1944 г. се празнува масово. От 1960 г. 8 март е обявен и за ден на майката, което малко по малко го превръща в по-общоприет и харесван празник за изразяване на признание и благодарност, което пък заличава изначалния му политически характер.

Когато цял живот си писала картички на майка си, тичала си за цветя, от време на време си получавала по някой зюмбюл от съученик или приятел и изведнъж се озовеш в Мадрид, където преди пет години за първи път 350 000 манифестиращи, облечени в лилаво, блокираха и затвориха центъра за цял ден, а в метрото не можеше да се влезе от хора и лозунги, осъзнаваш, че тези два празника трудно могат да съжителстват на една и съща дата, тъй като отговарят на два различни образа на жената.

През 2006 г. афроамериканската активистка Тарана Бурке започва в социалните мрежи движението #MeToo (#AзСъщо) с цел да даде гласност на жертвите на сексуално насилие и да изгради солидарност помежду им. През 2017 г. американската актриса Алиса Милано призовава в Twitter всички жертви на сексуален тормоз да споделят #MeToo, за да бъде разкрит истинският мащаб на този световен, неназован дотогава проблем. Наскоро станаха

пет години от началото на движението #MeToo, на което в България се гледа като на нещо противоречиво и далечно.

Масово се коментират скандали в Холивуд, в университети в Белгия и в други европейски страни и някак не забелязваме, че постоянно се разкриват нови случаи навсякъде другаде, но не и у нас. Ние сме някакво щастливо изключение, в България това просто не се случва.

За да бъде 8 март съвсем „празничен“, миналия месец отново отхвърлихме Истанбулската конвенция заради „вратичките“, които някои партии виждат в нея и които биха довели до най-страшното според тях, а именно да бъдат защитени от закона жертви на насилие, които не са от биологичен женски пол. В това опасение може да прозрем и някои все още мъгляви нагласи, които за в бъдеще биха могли да формират идеи за забрана на аборта например – тема, особено актуална в САЩ.

Междувременно преди две седмици в Испания беше гласуван един от най-прогресивните закони в историята на страната, който позволява легалната смяна на пола, както и абортите, без да е нужно съгласие от родител на непълнолетни на 16 и 17 години. Разбира се, дясната партия Partido Popular реагира острo, като излезе с позиция, че абортът не спада към фундаменталните човешки права.

През май 2022 г., когато няколко републикански щата в САЩ гласуваха за забрана на аборта в Ню Йорк, станах свидетел на друга нова за мен ситуация, в която хиляди излязоха на протест, като най-впечатляващо беше колко голяма част от тях са ученици и тийнейджъри. Както всяка законова промяна, нарушаваща генерално човешките права, и тази беше посрещната с хаштагове, ентусиазъм, надвикване, докато интересът малко по малко не затихна. И в САЩ, както и в България, хората масово четат само заглавията и искат да им се каже какво да мислят, без да се налага сами да се информират.

Чия работа е справянето с домашното насилие?

В България основно за жертвите на домашно насилие и сексуален тормоз се грижи неправителственият сектор. Трудностите произтичат от липсата на ясно законодателство и от нежеланието на управляващите и на немалка част от обществото да участва с разбиране и готовност в разговор по проблема. Както винаги вниманието от основната тема се отвлича с измислената заплаха за половата осъзнатост на децата и младежите.

И в САЩ неправителствените организации са тези, които основно се грижат за жертвите на всякакъв вид насилие и дискриминация вместо държавните институции. Те обаче са с далеч по-широко поле за действие, по-добра репутация и по-голямо обществено признание в сравнение с подобни организации в България.

Другата основна разлика е, че

неправителствените организации в САЩ имат сериозни съюзници в лицето на университетите,

където студентите знаят, че могат да сигнализират за каквато и да е проява на насилие. Това е един вид перформативен прогрес, тъй като една от основните му цели е да създаде образ на университета като институция, грижеща се за всички психически, физически и духовни нужди на студентите си, гарантираща адекватна реакция при евентуални проблеми. Това дава важното усещане за сигурност и изгражда доверие. Студентите са постоянно информирани; случаите на насилие във и около кампуса се докладват ежедневно по имейл на всички в академичната общност. Разбира се, усъвършенстването на тези добри практики изисква време, в което да се изградят подходящите подходи и да се избегнат спекулации.

Как се говори за това?

Често усещането в България е, че липсва речник, за да се назоват определени феномени, и то не защото превод не съществува. Неправилното използване на терминология в обществения разговор е пример за нежеланието на отговорните държавни институции за разрешаване на проблема с насилието, основано на пола. Пример е терминът интерсекционалност (аналитичен подход, търсещ взаимовръзките между категории като пол, етнос, социална класа и сексуална ориентация; той изследва взаимодействието между расизма и сексизма например, което води до две различни застъпващи се нива на дискриминация), широко използван в повечето страни. Отказът да назоваваш нещо с истинското му и най-точно име е отказ да признаеш съществуването му – да отречеш, че всички убити от началото на годината жени са жертви именно на домашно насилие и че за тях трябва поне да има отделна статистика, а не отразяване като единични случаи в медиите.

В САЩ, както и в Испания, има алтернативно пространство, различно от медийното, където тези теми намират място и възможност за интерпретация, а именно полето на културата и изкуствата. Почти всяка институция, без значение дали е културен център, театър, концертна или изложбена зала, би изглеждала странно, ако няма

отделна програма от разнообразни събития през месеца на жената.

Те, разбира се, варират според профила и концепцията на институцията.

У нас такива целенасочени програми в големите театри и галерии не съществуват, но още по-важният въпрос е означава ли това, че въпросните институции нямат мнение по темите, които пряко засягат развитието на обществото ни, а ако имат такива, защо не изразяват позиция за Истанбулската конвенция например.

Откога не е работа на изкуството да се занимава със социални въпроси?!

Театърът като пространство за съпротива

Социално ангажираният театър се практикува в сферата на образованието, терапията, социалната справедливост и общественото развитие. Той се основава на работа с различни общности и служи за адресиране на техните проблеми. Академичната дисциплина „Приложен театър“ изследва хибридно артистични, културни и социални практики, тяхната ефикасност и етика. Тя е свързана с постоянното развиване на различни подходи спрямо групите, с които работи, и поставените цели във всеки конкретен случай. Понякога фокусът на този вид театър е повече върху процеса, отколкото върху крайния продукт. Това обаче не означава, че художествената стойност на представленията е пожертвана за сметка на съдържанието.

Съществуват множество жанрове, като например театъра на потиснатите, създаден от бразилския режисьор, педагог и активист Аугусто Боал през 1960 г. В него се представя история, близка до тази на зрителите, и те трябва да заменят актьорите, за да помогнат на персонажите да променят хода на историята си, да намерят по-добър изход от нея, като по този начин търсят алтернативи на своята собствена.

Друг подход е този на документалния театър. В испанското представление La Jauría („Глутницата“) например дословно се пресъздава съдебното дело срещу петима млади мъже, изнасилили 18-годишно момиче през 2016 г.

У нас през 2018 г. Паник Бутон Театър с режисьор Василена Радева, създаде пърформанса „Синята брада – брак без приказка“. В него едноименната приказка на Шарл Перо се превръща в кошмар от истински истории на жени, станали жертви на домашен тормоз. В представлението се говори за пределите на поносимост към насилието и търсенето на подходящ език за споделяне на тези истории чрез театрални похвати. Пърформансът се игра до 2021 г. в Театрална работилница „Сфумато“, което показва огромната нужда от повече такива постановки.

Понякога самите потърпевши участват в представленията. Пример за това е имерсивния спектакъл The Jungle („Джунглата“) на британската трупа Good Chance Theatre, в който се пресъздава истински бежански лагер във Франция преди и по време на разрушаването му през 2016 г. В него всеки зрител получава различна националност и става свидетел на предизвикателствата в съжителството на различни култури в условия на нищета и заплаха.

Същата театрална група създава проекта „Малката Амал“, огромна 3,5-метрова кукла на сирийско дете бежанец, което от години обикаля целия свят, носейки послание за мир.

В България хората, работещи в тези жанрове, занимаващи се с актуални теми, са малко и обикновено поставят на камерна сцена в избрани държавни театри или работят независимо в алтернативни пространства. Те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият всички проблеми на обществото, които изискват спешна реакция от страна на културния сектор. Работата им все още е възприемана като нещо различно от театъра, който сме свикнали да гледаме на голяма сцена, и все още не е заслужила място сред ежегодните награди за сценични изкуства.

Как тогава този вид изкуство да стигне до хората, които упражняват насилие или пък са жертва или свидетели на такова? Или то е предназначено само за онези, които вече са отдадени на каузата?

И изобщо кой ходи на театър в България, когато става дума за представления със социален характер?

Как се стига до пространствата, в които той се случва? Напълно несъвместима ли е халтурата със социалната ангажираност?

Много театрали в Ню Йорк смятат, че спектаклите на „Бродуей“, чиято функция в повечето случаи е предимно да забавлява, не са достатъчно социално ангажирани. Въпреки това нерядко може да се гледат представления, които повдигат, макар и частично, теми като хомофобия, расизъм и всякакъв вид дискриминация. Публиката също не е особено разнообразна, както и у нас, въпреки че основната причина за недостъпността там са високите цени на билетите, а не различните представи за това какво би могло да включва понятието „театър“ и как то се отнася към живота ни тук и сега.

Идеята на социално ангажирания театър е не да шокира, а да провокира и да подтикне към диалог, да покаже част от реалността, до която обикновено нямаме достъп. Създаването му изисква както артистите, така и публиката да бъдат подготвени. Нужни са опит и традиции, точно както и във всички изразни форми. За да работим по толкова големи и важни теми, е необходима

промяна на парадигмата за театър,

осъзнаване, че актуалността би трябвало да е в ядрото на изкуството, вместо да бъде системно изключвана от него.

Работата с теми като насилие, дискриминация и социално неравенство изисква емпатия, активно вслушване в света, както и грижа за публиката. Този процес крие много капани, в които дори опитни артисти често попадат. Примери за това са превръщането на произведението в самотерапевтично преживяване или пък в схематична тезисност, при което не е трудно да изгубиш публиката. Освен всичко друго, социално ангажираното изкуство не се изчерпва единствено с пресъздаването на травмата или с гола демонстрация на активизъм – все елементи, с които трудно се печелят вниманието и доверието на зрителите. То е изтъкано от въпроси, върху които публиката разсъждава заедно с артистите.

Какво бих могъл да направя аз? Как мога да помогна? Не е ли тази конкретна ситуация всъщност част и от моя живот?

И не на последно място, социално ангажираното изкуство би изгубило смисъла си, ако го има само един месец в годината, по случай някакъв празник, пък бил той и с вековна история.

Трансът на Върховния касационен съд

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/transut-na-vurhovniia-kasatsionien-sud/

Вместо увод: няколко терминологични уточнения

Трансът на Върховния касационен съд

Какво означава „транс“? С тази съставна част на думите се означава преминаване на някаква граница или на друго място – например трансатлантически полет или транснационална инициатива. В този смисъл „да изпаднеш в транс“ ще рече, че съзнанието се „пренася“ някъде другаде.

Трансхора пък са онези, чиято джендър идентичност не съответства на пола, с който са се родили, един вид – преминава „границата“ му. Трансмъжете са се родили като жени, но имат устойчива мъжка идентичност (често – от ранна детска възраст); при трансжените е обратното. В българските официални документи се използва терминът „транссексуалност“, макар че в строгия смисъл на думата транссексуалните са само част от трансхората – тези от тях, които променят пола си с хормони и/или операции.

Въпреки демонизирането на понятието „джендър“ в резултат на кампанията против Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция (ИК), има смисъл то да се употребява и да се разграничава от „пол“. „Джендър“ са социалните и психологическите измерения на пола.

Пример: няма различия между половите признаци на жените в България и Афганистан, но първите имат право на образование, а вторите – не. Освен това едни и същи афганистанки доскоро са имали право на образование, а вече нямат, без нищо в биологията им да се е променило. Как едно общество разбира ролята (включително биологичната) на жената, е въпрос на джендър, не на пол.

Решението на Върховния касационен съд за трансхората накратко

В България е възможно трансчовек да смени пола си по документи, или поне беше повече от 30 години – до 20 февруари т.г. Възможността се предвижда в Закона за гражданската регистрация (чл. 75, ал. 5) и в Правилника за издаване на български лични документи (чл. 20, ал. 2, т. 4). А в Допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация изрично се казва, че в дискриминационния признак „пол“ се включват и случаите на промяна на пола (§ 1, т. 17). Тъй като обаче няма ясни правила какви са критериите, за да се допусне такава промяна, съдебната практика в това отношение е противоречива.

На 20 февруари Върховният касационен съд (ВКС) в свое тълкувателно решение отговори на въпроса: „Допустимо ли е и при какви предпоставки съдът да допусне по реда на Закона за гражданската регистрация промяна на данните в съставените актове за гражданско състояние на молител, който твърди, че е транссексуален?“

Краткият отговор на този въпрос според ВКС, е „не“, с което на практика съдът забрани юридическата смяна на пола:

Обективното материално право, действащо на територията на Република България, не предвижда възможност съдът да допусне в производството по реда на глава III, раздел VIII от Закона за гражданската регистрация промяна на данните относно пола, името и единния граждански номер в актовете за гражданско състояние на молител, който твърди, че е транссексуален.

Така смятат 28 от общо 49 съдии, а 21 са на обратната позиция и се подписват под особено мнение, в което мотивират несъгласието си. Според тях решението „трябва да бъде точно в противоположен смисъл. Съдът може да допусне правна промяна на пола на транссексуален човек, като съобрази характерните особености на всеки конкретен случай и наличието на баланс между обществените и личните интереси“.

Решението на ВКС не пада като гръм от ясно небе. Преди него беше Конституционният съд

На 27.07.2018 г. КС отсъди, че ИК противоречи на Конституцията на България, с аргумента, че понятието „джендър идентичност“ не съответства на „половата бинарност“, т.е. на разбирането, че съществуват само два пола. КС също заключи, че само биологичният пол е конституционен и социалната роля на жената е да бъде майка. Да се чуди човек защо конституционни съдийки, подписали се под решението, са станали такива, вместо само да раждат деца.

На 26.10.2021 г. КС постанови в духа на предишното си решение, че полът според Конституцията има единствено биологичен смисъл и няма социално или психологическо изражение, отделно от биологичното. Нищо че в Основния закон не се обяснява какво е пол (както впрочем и в ИК). В мотивите ставаше дума не за човешки права, а за семейство, традиции, религия, църква и бинарност на пола.

Ако след първото решение на КС съдилищата, които трябваше да се произнасят по дела за юридическа смяна на пола на транслица, започнаха да постановяват повече откази, то след второто отказите се увеличиха в още по-голяма степен.

Мисловните еквилибристики на ВКС

В двете си решения КС интерпретира както Конституцията, така и международни документи, които България е ратифицирала, доста фриволно спрямо съдържанието и духа им, но в унисон с доминиращата антиджендър реторика. ВКС не просто се съобразява с КС като с по-висша инстанция, а и надгражда интерпретативните му прийоми в опитите да подчини изцяло правото на личен живот на обществения интерес.

Тълкувайки решението на КС от 2021 г. например, ВКС буквално отменя статута на светска държава на България: понеже „ценностните разбирания на обществото“ са „формирани от религията и морала“ (а кой реши, че именно от това са формирани?), „налагането от страна на държавата на правни разрешения, намиращи се в колизия с установени морални и/или религиозни норми и принципи, би се характеризирало със спорна легитимност и би компрометирало регулативния им потенциал“.

За да останем в религиозната стилистика, ВКС тълкува и конвенциите за правата на човека, които България е ратифицирала, а също и практиките на Европейския съд за правата на човека, както дяволът чете евангелието. България бива съдена от Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) отново и отново за случаи на отказ за смяна на пола, а едно от най-важните дела е „Я.Т. срещу България“. В същото време ВКС твърди, че тази тема е от компетентността на държавите членки на ЕС. Което е само частично вярно – държавите сами решават как точно да спазват човешките права, но са длъжни да ги спазват.

В особеното си мнение несъгласните с решението съдии посочват и абсурда в разбирането за „биологичен пол“ и на ВКС, и на КС:

Според общоупотребимия български език „биологичен“ означава „който е свързан с живота, с живите организми“. Нито българският съд, в продължение на повече от тридесет години, е допускал правна промяна на пола на починали лица, нито ЕСПЧ е приемал, че съществува такава правна възможност. Транссексуалните лица, интерсексуалните лица и другите лица, при които е необходима промяна на пола по медицински причини, са живи хора и техният пол е биологичен според Конституцията на РБ.

Ходещото опровержение на половата бинарност

„Решението на ВКС бетонира юридически дискриминацията на трансхората. Трансчовек вече не може да се оплаче, че е дискриминиран в резултат на отказа за юридическа промяна на пола си, защото според решението няма дискриминация. Най-циничното е, че ВКС не спира трансхората да водят дела, само предопределя изхода им – тези дела трябва да получат отказ“, отбелязва Пол Найденов в разговор с „Тоест“.

Пол Найденов е интерсекс – тоест човек, чийто пол не е ясен по рождение, и то не в смисъла на джендър, а чисто биологически. Той е с мъжки хромозоми и мъжка джендър идентичност, но е резистентен към мъжки полови хормони. При раждането си е записан като жена, а през пубертета насилствено е опериран, за да заприлича на такава, но женска идентичност така и не придобива.

Пол е първият интерсекс човек в България, който завежда дело за промяна на пола в личните си документи. Печели го през 2017 г. Хора като него са живо опровержение на схващането на КС и ВКС, че полът е само бинарен. Опровержение, което няма нищо общо нито с морала, нито с религията.

Пол Найденов обръща внимание, че освен всичките си проблеми, решението на ВКС е противоконституционно спрямо предходното на КС. Защото според ВКС полът, с който човек се е родил, е непроменим. По тази логика интерсекс хората не могат да си сменят пола в документите, а КС подчертава, че това е възможно.

Въпреки че не е транс, на Пол не са му чужди проблемите на трансхората. Преди да спечели делото, му се е случвало да не го назначат на работа след спечелен конкурс само защото в автобиографията си е Пол Найденов, държи се и изглежда като мъж, а името в личната му карта е женско. Опитът го е научил да забелязва неловките детайли във всекидневието на трансхората, чиито документи не са сменени:

В решението на ВКС се казва, че то не накърнява правата на трансхората, но когато трансчовек, изглеждащ като мъж, отиде в болницата и го викат пред всички с женско име, това не е въпрос на човещина.

Според Пол най-неприятното е, че ВКС „препраща топката във вратата на правотворчеството, тоест той буквално настоява да се създаде закон за смяна на пола, което най-вероятно ще рефлектира в абсолютно мракобесно законодателство“. Под „мракобесно“ има предвид например налагането на задължителна кастрация. Така пола си по документи ще могат да сменят само хора, които са готови да се подложат на такава процедура и чието финансово и здравословно състояние я позволява. Той се тревожи, че няма обединена общност на трансхората в България, която да отстоява интересите си, поради което такъв закон няма да е разработен съвместно с тях.

А какво всъщност пише в Конституцията

Ако четем Конституцията по логиката на КС и респективно на ВКС, излиза, че мъжът има само една социална роля. И тя е… да се ожени. Защото единственият път, когато се споменава думата „мъж“ в Основния закон, е в чл. 46, т. 1, в която се казва, че бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Споделям това прозрение с Пол Найденов, който продължава логиката на разсъждение:

Пряко следствие от решението на ВКС е, че чисто хипотетично може да се окаже, че изнасилването не е противоконституционно, защото, ако жената зачене в резултат на него, това значи, че тя изпълнява конституционната си роля да бъде майка.

Ако излезем от паралелната реалност на мисловния транс на ВКС и КС, както и от политическите злоупотреби с темата, Конституцията изглежда съвсем различно.

В Основния ни закон не става дума за биологичен пол. Единствените биологични неща, които се споменават в нея, са ресурси на морските пространства, силно действащи вещества и препарати.

Не се споменават нито „традиционно семейство“, нито „традиционни ценности“, нито „традиции“. Единствената употреба на дума с този корен е в чл. 13, ал. 3, която гласи, че традиционната религия в България е православието. Но в горната алинея се подчертава, че религиозните институции са отделени от държавата, а в долната – че религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

По логиката на горното и КС, и ВКС, и партии като БСП, която предизборно обещава да инициира референдум за „джендър идеологията“, пряко нарушават Конституцията.

Ценностите, за които става дума в Основния закон, са два вида – общочовешки (споменават се два пъти) и национални (веднъж). За националните ценности не е уточнено какви са, а общочовешките са шест – „свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост“. Поне пет от тях решенията на КС и ВКС нарушават (за мира може да се спори).

Що се отнася до религията, в Конституцията се търси баланс между религиозната свобода и светското законодателство. „Религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите“, се казва в ал. 2 на чл. 58. Не личи КС и ВКС да се съобразяват и с това.

Малко вероятно е съдиите от КС и ВКС да не си дават сметка колко абсурдни решения вземат и какви може да бъдат последствията от тях. Не само за транс и по-общо за ЛГБТИ хората, нито само за жените, преживели насилие, а за България и международния ѝ авторитет като цяло. Тези последствия ще лежат на тяхната съвест.

За финал – опит за нотка оптимизъм

„Надявам се, че ще напишеш оптимистична статия, защото в момента много трансхора буквално са изтрещели. Десетки дела за промяна на пола отлежаваха и сега ще завършат с отрицателни решения“, споделя Пол Найденов в края на разговора ни. Отговарям, че идеята ми беше по-скоро да напиша иронична статия.

Опитвам се да намеря нещо оптимистично в цялата ситуация. И то е в предположението, че абсурдният транс, в която се вкара България в резултат на антиджендър кампанията и чийто последен връх е решението на ВКС, не може да продължава вечно. Рано или късно ще се блъсне в нещо, което ще го спре или поне ограничи. Например в европейските институции.

Но пък не е много оптимистично да се надяваме все някой отвън да ни спасява. Ще ми се жените и трансхората в България повече да се борят за правата си. Както и партиите, които претендират да са демократични и проевропейски, да не се снишават от страх да не им падне рейтингът. И да не оставят само „Възраждане“, БСП, радикални националисти и ултраконсервативни религиозни организации да се изказват по темата.

Чисто теоретично не е невъзможно всичко това да се случи. По-добре теоретичен оптимизъм, отколкото никакъв, нали?

Заглавно изображение: Един от лъвовете пред сградата на Съдебната палата в София, където заседава ВКС.
Снимка: Wikimedia Commons / Bin im Garten
Колаж: „Тоест“

Съжители по неволя

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sazhiteli-po-nevolia/

Съжители по неволя

Да го наречем Иван. Някога, преди поне десетилетие и две смени на собствеността, е живял в къщата, която купихме със семейството ми през 2016-та. Оттогава не минава и месец, в който да не го издирват вкъщи от НАП или от Общината за неплатени данъци. Търсят го и частни съдебни изпълнители, банки и мобилни оператори, на които е длъжник. Лепят предупредителни бележки на нашата врата.

Иван не е единствен. Заедно с него на нашия адрес „живее“… нека я наречем Мария. Нея също я издирват периодично за неплатени данъци и задължения. Тя има и син, който също се води, че живее у нас.

Тази история, макар с герои с подменени имена, е съвсем реална. И за съжаление, много често срещана.

Нежелани съжители по документи имат много български семейства

заради несъвършенства на системата за адресна регистрация у нас, наследени с години.

Всяко лице е длъжно в срок от 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес.

Това гласи чл. 99, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация. Дотук добре, но от небрежност или съвсем умишлено много хора като Иван и Мария не декларират актуалния си адрес пред държавата. На теория това се санкционира, но в действителност трудно се установява. Отделно, че администрацията не полага никакви усилия да установява и санкционира такива нарушения. Вместо това продължава безполезно да издирва длъжниците си там, където те очевидно отдавна не живеят. И така – години наред.

Ако Иван и Мария не искат да бъдат намирани лесно, те нямат особена причина да променят завареното си положение. То им дава възможност да се крият от кредиторите си и да бавят плащания на сметки и данъци. А в същото време да имат напълно валидна адресна регистрация от времето, когато са били собственици, наематели или ползватели на дадено жилище.

На новите собственици на това жилище обаче те не само причиняват неудобството да получават нежелана кореспонденция и да бъдат посещавани от призовкари, съдебни изпълнители или колекторски фирми. В по-крайната хипотеза – при твърде много лица, регистрирани на един адрес – напълно е възможно на новия собственик на жилището, негов роднина или наемател

да бъде отказано извършване на адресна регистрация

поради нарушаване на чл. 92, ал. 10 от ЗГР, а именно надвишаване на двукратния брой на лицата, които обичайно могат да обитават съответното жилище. Този брой се изчислява спрямо жилищната площ, като „на едно лице се падат не по-малко от 10 кв.м“, указва законът.

Дори когато Иван и Мария си подновяват личната карта, те трябва само да препотвърдят постоянния си адрес – без нужда да доказват, че все още имат правото да се водят на него. Този адрес се подава автоматично от Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), която отговаря за поддържането на регистъра на населението.

Ако поискате от служителите в съответното териториално звено на ЕСГРАОН да премахнат „мъртвите души“ от вашия имот, ще ви отговорят, че това не е в техните правомощия. И всъщност по закон е така. Право да разпоредят заличаване на адресната регистрация на лица, нарушили изискванията на ЗГР, имат общинските и районните кметове.

И ето го решението.

То е сравнително бързо и не изисква кой знае какви усилия от ваша страна. Всичко, което е необходимо да направите, е да опишете случая си в свободен текст и да го адресирате до кмета на общината, в която се намира вашият имот (или до районния кмет, ако става дума за голям град). Може да се опитате да подадете документа и чрез Системата за сигурно електронно връчване.

В това писмо трябва да поискате назначаване на комисия за проверка по чл. 99б от ЗГР, да приложите списък на членовете на своето домакинство или на наемателите си и да поискате всички извън този списък да бъдат отписани от вашия адрес. Вероятно в Общината ще ви поискат и копие от нотариалния акт за собственост върху имота.

След завеждането на вашата молба с входящ номер кметът има тридневен срок да назначи комисия за исканата от вас проверка. Самата проверка пък следва да бъде извършена в седемдневен срок от назначаването на комисията и накрая да приключи с писмен протокол. Ако кметът не се задейства, ЗГР ви дава правото да сезирате и областния управител.

В общия случай вашата молба ще провокира посещение от кварталния полицай, който ще бъде натоварен със задачата да провери сигнала и да потвърди кой в действителност живее на този адрес. Междувременно служба ГРАО в Общината ще се опита да издири въпросните лица (на адресите на техни преки роднини) и да ги предупреди, че трябва да актуализират адресната си регистрация. Независимо дали ще го сторят, в тридневен срок след приключване на проверката

кметът е длъжен да разпореди заличаване на адресните регистрации, които са в нарушение на закона.

Тази заповед подлежи на обжалване от засегнатите лица, но то не спира изпълнението ѝ.

Това, уви, не означава автоматично, че нежеланата кореспонденция и посещенията от хора, издирващи вашите Иван или Мария, веднага ще секнат. Но постепенно тази набрана инерция ще започне да намалява. И в крайна сметка Иван и Мария в някакъв момент ще бъдат принудени от обстоятелствата да се регистрират на друг адрес.

Футболът като символ

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.

Заглавна снимка: Godson Babu / Pexels

Източник

Футболът като символ

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Футболът като символ

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.

Зависимостите в България – кратка справка от първа ръка

Post Syndicated from Юлия Георгиева original https://toest.bg/zavisimostite-v-bulgaria/

Традиционно темата за зависимостите в България е силно митологизирана, което води и до замитането ѝ под килима. Точно както за страшните караконджули и самодиви не се говори на висок глас и по тъмно, така и тази тема е поставена в сферата на мистичното зло. Според разпространената митология проблемът със зависимостите е проблем на новото, на времето на Прехода, а през соца такова нещо не е имало. Всъщност страната ни има доста богата култура на употреба на психоактивни вещества, която се корени далеч в праисторията ни.

Нека си припомним, че едни от първите производители на вино в света са траките, които са живели по тези земи и са започнали да произвеждат варианти на виното преди повече от 5000 години. А тогава на него се е гледало като на сакрална напитка, мост към божественото, възможност да комуникираш с по-висшите сили. Достъпът до него е бил привилегия за избрани. Но траките далеч не са се ограничавали само до употребата на алкохол. В свой доклад, озаглавен „За Родопите, растенията, съдържащи алкалоиди, и тяхното приложение в религиозните ритуали и медицината“, Лидия Кирилова пише:

Няма никакво съмнение за това, че траките са познавали и използвали в магическите си ритуали някои от многобройните лекарствени растения, растящи на Балканския полуостров. Според Херодот те „хвърляли върховете на конопа в огъня и дишали дима през кухи тръстикови стебла, от което ставали като пияни и накрая заспивали“. Съществуват неясни сведения, че по долината на Струма жреците приготвяли упойваща напитка от татул. 

По-късно виното намира своето място и в християнската религиозна традиция. В православието църковното причастие включва даването на хляб и вино, които са символ на тялото и кръвта на Исус, а виното присъства на практика във всички църковни ритуали в жизнения цикъл на човека – от кръщенето, през сватбата, та до погребението. Един от най-обичаните и уважавани български светци е Трифон Зарезан, наследник на Дионис. А исторически виното е и символ на сила и могъщество, привилегия на победителите – Крум пие вино от черепа на победения Никифор.

В по-ново време популярна става и ракията, която бързо е припозната за традиционна напитка. Интересно е да отбележим, че тя е толкова важна за българина, та дори през османското владичество никой не е посегнал на домашното ѝ производство, независимо че ислямът не позволява употребата на алкохол. Традицията за производство и консумация на домашна ракия продължава и до днес, а политиците не успяват да съберат кураж и да поставят производството ѝ под контрол, който би гарантирал безопасността на напитката. През последните петнайсетина години темата се повдига регулярно и се подхвърля като горещ картоф между институциите, които се опитват да се спасят от отговорност. Куриозен факт е, че през 2015 г. един от опитите да се регламентира производството на ракия доведе до жалба от страна на малки производители до омбудсмана Мая Манолова и по този казус тя дори сезира Конституционния съд.

Цялата история дава ясна представа за важността, която употребата на алкохол и някои други психоактивни вещества (тютюнът все още е изключително популярен в страната) представлява за българите. Естествено, извън културнотрадиционния контекст съществува и чисто здравен. През 2019 г. България е на девето място в света по употреба на алкохол с впечатляващите 12,46 литра годишна консумация на човек. За сравнение: Русия е със скромните 10,5 литра, а сърбите изпиват eдва по 8,85 литра годишно. Очевидно консумацията на алкохол е широко приета в българското общество и на нея се гледа като на нещо нормално, дори задължително.

В същото време е странно как общественият разговор за консумацията на наркотици (които също са психоактивни вещества със сходен здравен риск и действие) е абсолютно табу.

А наркотиците никак не са ново явление

Действително употребата на психоактивни вещества през социализма е много по-слабо разпространена, отколкото в по-късните години, но все пак е налице. Вещества като омнопон, лидол, морфин, както и различни препарати, съдържащи опиати, са достъпни само за малък кръг от хора. Те се снабдяват с тях чрез познати лекари и медицински лица, с фалшиви рецепти или кражби от аптеки и болници.

През 60-те години проблемът става толкова видим, че Народната република създава Кабинет за лечение на алкохолизъм и тютюнопушене, който през 70-те се трансформира в Център за профилактика и лечение на зависимости. През 80-те години центърът се превръща във водещо лечебно заведение за зависими и приема пациенти и от други балкански страни, като Гърция, където тогава подобни грижи не съществуват. През 2004 г. центърът е регистриран като Държавна психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм на бюджетна издръжка с капацитет от 40 места (през 70-те години са били 160).

Важно е също да се отбележи, че през 80-те години България е известна с износа си на каптагон (вид амфетамин) към Близкия изток, който е сериозен източник на така нужната на НРБ твърда валута. Този износ поставя основите и на един от най-големите канали за трафик на наркотици между Европа и Близкия изток, който е ключов и до днес.

Деветдесетте години на ХХ век са времето, когато България се сблъсква челно с огромния проблем за нелегалните наркотици. Докато хероиновата епидемия удря Западна Европа през 80-те и страните започват да вземат спешни мерки, в България първоначално всичко изглежда спокойно. Отварянето на страната обаче води до навлизането на хероина и кокаина от Близкия изток (основно през същия онзи канал за износ на каптагон), а родната марихуана става суперпопулярна и се разпространява със скоростта на горски пожар.

Невижданата хероинова епидемия отнема живота на хиляди млади хора. Хероинът бързо се превръща в начин на живот, вид бунт срещу системата. Използва се основно от хора с образование и желание за свобода и различност, гневни на предишния режим, на мизерията и безпътицата в този период.

Инициативи в сферата на зависимостите

В отговор на този изключително сериозен проблем през 1994 г. се създава Националният център по наркомании, който отговаря за изготвянето и координацията на дейностите по превенция, лечение, рехабилитация, намаляване на вредите и т.н. През 1997 г. се основава първата неправителствена организация, която се занимава с намаляването на вредите от употребата на наркотици – Фондация „Инициатива за здраве“. През следващата година се създават две сходни организации – „Доза обич“ в Бургас и „Панацея“ в Пловдив. Тяхното финансиране идва от международни източници.

Важно е да обърнем специално внимание на тези неправителствени организации и на тяхната дейност, защото те са в основата на последвалия отговор на държавата по темата. Дейността им е свързана главно с превенция на кръвнопреносими инфекции, като СПИН, хепатит С, хепатит В и сифилис, но най-важната им функция всъщност е поддържането на добър контакт с младите хора, които употребяват наркотици, осигуряване на среда, в която те да се чувстват сигурни и да споделят трудностите си, което им помага и да съберат кураж, за да започнат промяна. Изключително важно е, че организациите работят на терен, на местата, където хората се събират и се чувстват в безопасност.

Малко по-късно се създава и първата безплатна субституираща програма в страната, която оказва подкрепа на най-тежко зависимите от опиати пациенти. Създават се и първите частни терапевтични общности, които следват високи международни стандарти за работа. За съжаление, тогава се появяват и придобиват популярност и т.нар. комуни, които третират зависимите младежи като безплатна работна ръка и възможност за реализиране на по-големи печалби.

Стъпки в правилната посока

През 2003 г. в България навлиза Глобалният фонд за борба с ХИВ, туберкулоза и малария, чието финансиране дава възможност на Министерството на здравеопазването да предложи наистина всеобхватна превенция от ХИВ за хората, употребяващи наркотици. Освен трите вече работещи организации се формират множество нови, които покриват почти изцяло територията на страната. Изграждат се екипи, провеждат се обучения за персонала, закупуват се оборудване и апаратура. Благодарение на тези средства България се превръща в страна еталон за борбата със СПИН и други кръвнопреносими инфекции.

Прави впечатление обаче, че дейностите, свързани с превенция и лечение на зависимостите, някак изостават от превенцията от ХИВ. Държавните институции не подкрепят със средства доказано ефективните научни методи за превенция, обучение за които са получили преподаватели от цялата страна, и съвсем естествено те престават да бъдат от интерес за училищата и учителите. Безплатното лечение остава затворено в кръга на психиатричната помощ, където опит и знания за зависимостите имат единици специалисти ентусиасти, работещи основно в Държавната психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм в софийския квартал „Суходол“ и в Шесто мъжко отделение на Държавната психиатрична болница в Раднево. Частните терапевтични общности стават мнозинство и цените им хвръкват, независимо че далеч не всички дават добри резултати. Учителите са оставени да преценяват сами как в часовете на класа да осъществяват превенция на употребата на наркотици.

В същото време служители от Министерството на здравеопазването отчитат изключително добри резултати по отношение на борбата с ХИВ, участват във всевъзможни международни форуми, където представят добрите си практики. Множество експерти изграждат успешна кариера на международно ниво и остават в чужбина.

След напускането на Глобалния фонд

През 2017 г. финансирането от Глобалния фонд приключи. Независимо че всяко правителство след 2003 г. е подписало споразумение България да гарантира продължението на дейностите след оттеглянето на Глобалния фонд, адекватно финансиране няма и до днес. Процесът по закриване на организации, работещи за превенцията от ХИВ и кръвнопреносими инфекции, вече е започнал през 2014 г., още при първите финансови съкращения от Глобалния фонд. Тогава започва и сериозна кампания за „преструктуриране“ (или иначе казано – закриване) на Националния център по наркомании, която достигна целта си през 2019 г.

Последните опити за продължаване на дейностите по превенция от ХИВ от страна на експертните неправителствени организации беше в периода от юли 2019 до юли 2020 г., когато бяха открити два пъти повече нови серопозитивни лица в сравнение с предишните периоди. След това работата на терен с хора, които активно употребяват наркотици, престана. Никой не прави превенция на кръвнопреносими инфекции, никой не тества на терен, никой не работи с мотивацията за лечение на зависимите хора, както се правеше през годините.

В тази тежка ситуация през 2019 г. Центърът за хуманни политики пое грижата за единствения дневен център за хора, които употребяват наркотици – „Розовата къща“. Място, на което страдащите от зависимост могат да получат храна, дрехи, хигиенни материали, лекарства, да потърсят съдействие за издаване на документи, записване при личен лекар, подаване на искане за ТЕЛК, лечение на зависимостта си или пък на друго заболяване. Място, на което да получат подкрепа в битката си за по-достоен живот. Дейността на „Розовата къща“ се финансира основно от частни лица и организации.

За край на този обзор ми се ще да отбележа нещо много важно, което сякаш като общество често забравяме: 

зависимостта е преди всичко заболяване.

По-точната научна дефиниция е, че зависимостта е „хронично-рецидивиращо заболяване, което предизвиква трайни промени в мозъчната биохимия“. Към същата група впрочем спада и захарният диабет.

Успешното лечение на зависимостта не опира само до личното решение и воля на болния. Зависимият има нужда от подкрепа и терапия, която да е безплатна и достъпна. А ние – от повече открити разговори за този социален проблем и за стигмата, с която обричаме на маргинализация част от нашето общество.

Заглавна снимка: Бележка, оставена от самите ползватели на „Розовата къща“ © Мила Бобадова

Източник

Възстановителното правосъдие – опит за помирение

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/vuzstanovitelnoto-pravosudie-opit-za-pomirenie/

Възстановителното правосъдие е тема, която не е много позната на широката публика в България, макар че страната ни има традиции в тази насока още от времето след Освобождението. За нас е истинска чест, че Мирослава Тодорова, наказателен съдия в Софийския градски съд, и Калин Калпакчиев, съдия в Софийския апелативен съд, и двамата – бивши председатели на ССБ, се съгласиха да ни разяснят в тази обстойна статия какви са основните принципи на възстановителното правосъдие и как то може да бъде социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие към институциите и между самите хора.


Автори: Мирослава Тодорова, Калин Калпакчиев

В този текст се опитваме да разкажем за основните ценности и принципи на възстановителното правосъдие като шанс не само за очовечаване на традиционното възмездително правосъдие, но и за изграждане на гражданска култура за мирна работа с конфликти без намеса на държавната власт, за участие в дебати по болезнени теми с нагласата да се разбере, а не да се заклейми с ненавист насрещната гледна точка, независимо от дълбокото ни несъгласие с нея.

Възстановителното правосъдие – такова, каквото е създадено от критическата криминология – е преди всичко способ да видиш другия като пълноценно човешко същество. А това означава да приемеш, че си включен в мрежата от норми, които ни правят хора, както казва норвежкият социолог и криминолог проф. Нилс Кристи. Именно тази сърцевина на възстановителното мислене го прави изключително уместен социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие както между хората, така и към собствените им държавни и обществени институции.

Българското общество е такова отдавна – ежедневно на пътни кръстовища между напълно непознати хора се упражнява насилие заради неправилна маневра и неспособност да се овладее гневът и да се постигне мирна саморегулация. А на последните парламентарни избори се видяха дълбоките разломи между социалните групи и критично ниското ниво на доверие, проявено в отказа на голямата част от гражданите с право на глас изобщо да отиде до избирателните секции или в избора на онези 87 635 души (близо 3,5% от гласовете на избирателите), отбелязали в бюлетината „Не подкрепям никого“. Те са поредното тъжно потвърждение за социална травматичност.

Нуждата да се обърне посоката, да се пречупи тенденцията изисква всеки от позицията на собствения си личен или професионален опит да търси и споделя средства за укрепване на способността за съпричастие, за осъзнаване и обществена консолидация. Затова и ние, през призмата на своята опитност, се осмеляваме да ви занимаваме с възстановителното правосъдие.

Движението за възстановително правосъдие се разраства след Втората световна война като отговор на провала на традиционното правосъдие в модерната държава да спре нечовешките зверства, извършени от формално законните нацистки режими. Правото е нормативна система, която има за цел да регулира обществените отношения чрез въвеждане на общовалидни и абстрактни правила за поведение, чието спазване се гарантира с държавна принуда. Целта му е да установи правна сигурност и върховенство на правото, което постига равенство на всички граждани пред закона.

Тази цел е от първостепенна важност за функционирането на демократичните държави. Тя обаче лесно може да бъде подменена, ако на правната форма се придаде съдържание, което не е насочено към постигане на справедливост. Така след трагичната равносметка на факторите и причините за индустриализираната система за убийства в концлагерите и за законното експроприиране на собствеността на „не-арийците“, юристите, криминолозите и другите социални учени търсят средства, които да възпрепятстват отчуждаването на правото от неговото основание и да укрепват системата от мерки за защита на човешкото достойнство. Този стремеж е благодатната почва за интензивното развитие на доктрината за човешките права и на възстановителното правосъдие.

За разлика от традиционното правосъдие, възстановителното не търси унифициране и не изхожда от общи типизирани положения. То винаги е конкретно, фокусирано върху особеностите и силите на определения човек, съсредоточено е в личната му история, не се основава на принуда, способства за създаване на ред в отношенията на хората в общността и не разчита на никакво покровителство и институционализирана сила. Тоест не само че не изисква, но и не допуска влиянието на външен авторитет и не толерира нагоните за сближаване с властта.

Последната особеност представлява по естеството си силен антикорупционен фактор. Изграждането на общности от взаимнозависими един от друг граждани прави безобразията видими, а същността на конфликтите – отчетлива. В такава реалност всяка злоупотреба с власт вече не може лесно „да остане скрита в неясни компромиси“ (по Нилс Кристи). Възстановителното правосъдие отваря пространство за хората да изнесат цялата истина за събитията, в които те са централните персонажи, без професионални посредници.

На този принцип са създадени Комисиите за истина и помирение в редица държави с цел да се разкрие истината за различни форми на потиснически политически режими в период на преход на обществата към демократична форма на публично управление. Такива комисии възникват в държави с дългогодишно изключване на социални групи и етническа дискриминация, характерни например за политиката на апартейд спрямо чернокожите в ЮАР, спрямо инуитите в Канада, спрямо аборигените в Австралия.

Така например Комисията в ЮАР е създадена, след като се стига до убеждението, че наказването на извършителите на престъпления не би било достатъчно за постигане на социален мир и за преодоляване на травмите от дискриминацията и дългогодишното насилие, защото в почти всеки дом е имало жертва или насилник и конфликтът помежду им би бил взривоопасен. На формите на социалното изключване в миналото е безсмислено да се отговаря чрез реципрочно възмездие – с нови форми на социално изключване. Затова и преамбюлът на новата Конституция на ЮАР започва с изразената готовност да се разбере миналото, за да може общността да продължи напред: „Ние, хората на Южна Африка, признаваме несправедливостите на своето минало…“

Още една съществена разлика с традиционното правосъдие е, че възстановителното включва в процеса на осъществяването си активно участие на страните в конфликта и крайното решение се приема от тях не като „спуснато“ по вертикала на държавната власт, а като лично постижение – достигнато въз основа на собствено усилие и поемане на отговорност.

Това директно кореспондира с някои от основните липси и нужди на българската ситуация. В България съществува проблем с доверието в правосъдието. Генезисът на този проблем е сложен и произтича от множество фактори – правен нихилизъм, понякога стимулиран от изпълнителната власт; неразрешени структурни проблеми на съдебната власт; недостатъчно развита правна култура; историческа обремененост, произтичаща от продължителни периоди без реално разделение на властите, политически плурализъм и свобода на словото и др.

Всички тези фактори водят до усещане за липса на справедливост у част от гражданите, което от своя страна се превръща в значим фактор за дезинтеграцията на обществото. В резултат се провокира разделение между хората, което поради ниското доверие помежду им лесно прераства в ненавист, дори във физическа агресия. Формира се среда, в която гражданите привикват да нарушават правилата, без да очакват да носят отговорност под каквато и да било форма.

Тъкмо заради същностните си различия с традиционното правосъдие възстановителното правосъдие може да се превърне в ефективно средство за преодоляването на недоверието в съдебната власт. Действително всяко правосъдие би следвало да е изградено върху ценностния императив за постигане на справедливост, тъй като от това произтича неговата легитимност.

Но до справедливия завършек на традиционния съдебен процес се стига по пътя на формални процедури, в които засегнатите лица с процесуални средства реконструират тази истина, която законът определя за „относима“. Не всякога обаче относимите към правната норма факти пресъздават изчерпателната истина, от чието възстановяване и оповестяване често засегнатите хора имат първостепенна необходимост. В този смисъл невинаги традиционното правосъдие е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на случилото се.

Тази „недостатъчност“ на традиционното правосъдие, разбира се, не омаловажава неговата първостепенна значимост за установяване на правовата държава, която вече изтъкнахме. Но осъзнатите му ограничения показват, че системите за социален контрол (за постигне на социален мир и обществено благополучие) имат нужда от създаване на такива мрежи от взаимозависимости между гражданите, които не се основават на власт и подчинение, не разчитат на санкция от страна на държавната власт.

Научни аргументи за осъзнаването на тази необходимост се развиват в криминологията, в частност – в критическата криминология, защото възстановителното правосъдие като едно от средствата за създаване на споена общност от зависими един от друг граждани е в основата на ефективната и трайна превенция на престъпността.

Макар обичайно възстановителното и традиционното възмездително правосъдие да се разглеждат в опозиция, те неминуемо си влияят взаимно. Успешните системи за социален контрол върху факторите, генериращи престъпност, създават ситуации, в които е възможно обикновеният човек да е ангажиран в процеса и да е слушан като най-големия експерт за живота си.

В основополагащата лекция на проф. Нилс Кристи „Конфликтите като собственост“ се изяснява важността на конфликтите за обществото и се разсейва предразсъдъкът, че конфликтите са вредни и опасни. Напротив, обяснява проф. Кристи, в силно индустриализираните общества вътрешните конфликти не са много, те са дори твърде малко. А социалните системи следва да бъдат устроени така, че да подхранват конфликтите и да ги правят видими, като в същото време професионалистите бъдат възпрени да монополизират тяхното разрешаване и се възвърне правото на жертвите на престъпления да участват в разрешаването на конфликтите, които ги засягат.

Затова ефективно функциониращото традиционно правосъдие, което разбира заложените си по дефиниция ограничения, оставя достатъчно широко поле за включване на алтернативни форми. Възстановителните подходи не застрашават целите на традиционното наказателно правосъдие, защото, ако се използват разумно и хуманно, те могат да способстват за пълноценно постигане на целите на наказанието, да разширят и увеличат потенциала на съществуващата правосъдна система. Стига да се справят с основното предизвикателство за правосъдието, основано на личното участие – да се намерят начини за ефективно ангажиране на гражданите и да се осигури пълноценна защита на правата и законните интереси както на пострадалите, така и на нарушителите.

Критическата криминология стига до извода, че колкото и усилено да се демократизира правосъдието, това не е достатъчно, за да не се повтори крахът, ако не се намерят средства и начини за овластяване на хората. Това е така, защото, колкото повече човекът е лишен от отговорност, а тя е поставена в ръцете на „властта“ и експертите (включително съдебните), толкова по-силно той реагира с безотговорност, а това се превръща в най-силния криминогенен фактор и заплаха за трайния мир.

Програмите за възстановително правосъдие са основани на водещия принцип, че престъпното поведение не само нарушава закона, но и уврежда пострадалите и общността. Ето защо се изисква винаги когато е възможно, в процеса по възстановяване след увреждането да бъде въвлечен както нарушителят, така и засегнатите страни – не само пострадалият, а и останалите хора, които като част от съответната общност (квартал, училище, работно място) са поставени в опасност или е накърнена сигурността им. И в същото време да се осигурява необходимата подкрепа на всички замесени, приоритетно – на жертвата.

Затова в някои случаи програмите спомагат и за изграждането и развитието на местни общности, което е особено актуално в нашия национален контекст, доколкото от десетилетия сме свидетели на рушащи се и изчезващи общностни структури на различни нива – в населените места, в училищата, в професионалните среди. Възстановителните програми насърчават толерантността и готовността за лично участие, за изграждане на уважение към различията и за създаването на отговорни обществени практики.

Характерно за възстановителните подходи е, че те не следват формално предписани процедури и могат да се адаптират според нуждите на страните, участващи в конфликта. Най-същественото е, че всички възстановителни практики и програми включват под някаква форма диалог между жертвата и извършителя, както и между останалите засегнати от конфликта представители на семейната, кварталната, училищната, професионалната и т.н. общност.

Голяма част от възстановителните форми са вдъхновени от съществуващи от столетия обичайни практики на местното население. Така например маорите (местното население в Нова Зеландия) използват за разрешаване на конфликтите в общността различни видове кръгови срещи, които включват жертвата, извършителя и членове на техните семейства и на близкия им приятелски кръг – тоест лица, на които те имат доверие. Тази възстановителна форма сега се нарича фамилна конференция. Тя се изразява в поредица от срещи разговори, в които участниците обсъждат какво точно се е случило, какво са почувствали жертвата и извършителят, какви са моралните и материалните вреди, как да се възстановят вредите и отношенията между засегнатите.

Възстановителните кръгове се подпомагат от доброволец, който не е професионалист, но е обучен най-общо да улеснява срещата и да подпомага участниците сами да стигнат до решение, без да ги напътства и да взема отношение по случая. Посредникът помирител трябва да проведе предварителни поверителни разговори с жертвата, извършителя и техните близки. При срещите в кръг правилата обичайно включват няколко прости условия: всеки има право да говори, като дава знак; думата се дава от координиращия помирител; всички се изслушват и не се прекъсват; участието е доброволно и във всеки момент може да бъде оттеглено; решението трябва да бъде взето и възприето от всички.

Друга популярна възстановителна форма е помирителната среща между жертвата и извършителя. Тя също се подпомага от доброволец помирител, който е обучен да спазва базисните правила на възстановителните срещи, да насочва и да следи за риск от злоупотреби и увреждане на участниците, но не и да изземва решението на конфликта от самите страни. В случаите, в които жертвата отказва да се включи в срещата, има възможност за участие на т.нар. сурогатна жертва – пострадал от подобно правонарушение, който се съгласява да говори с извършителя и така да му помогне да осъзнае последиците и вредите от извършеното.

Това показва и нещо друго, което е от особено значение за възстановителните практики: не е важно на всяка цена да се постигне решение на конфликта, а да се помогне на участниците да разберат какво се е случило, да приемат неговите последици и да продължат да живеят с тях, като така сложат основите на бъдещи мирни взаимоотношения.

Често възстановителното правосъдие се прилага посредством съществуващи местни норми – споменахме за Нова Зеландия и възприетите практики на маорите; друг пример е Канада, която стъпва върху обичайните правила на местното коренно население.

България също има традиции в тази насока. След Освобождението са функционирали помирителните (полюбовни съдилища), които са следвали вековната традиция на старейските съвети. Помирителните съдилища са разглеждали единствено граждански спорове и наказателни дела по тъжба на пострадалия, по които страните могат да постигнат спогодба, а също и дела за настойничество. Съдът не е бил ограничен от никакви процесуални форми и правила, а се е ръководел от обичая и се съобразявал с исканията на страните. Решенията му са имали сила само ако двете страни са дали предварително писмено съгласие за това. Решенията са били окончателни, не подлежали на обжалване и се привеждали в изпълнение от кмета.

Възстановителните подходи и практики и сега може да се използват в наказателните процеси, най-вече когато извършители на правонарушения са младежи. Не е спорно, че децата извършители на деяния, които осъществяват състав на престъпление, в изключителен случай следва да влизат в затвора, защото поначало са жертви на лошо възпитание, социална занемареност, домашно насилие и т.н. Стремежът на общностите е насочен към усилието да се въздейства навреме и с минимална принуда върху поведението на личностите в процес на физиологично и социално формиране, като по този начин да се преодолеят криминогенните фактори, които са били в основата на правонарушението, без да се нанесат нови травми, неоправдани за постигане на целите на правосъдието.

Опитът на държавите с развити помирителни системи показва, че участието на непълнолетните във възстановителни програми, самостоятелно или наред с наказанието, има благоприятно възпитателно въздействие и е реална превенция на престъпността. Българската традиция не е чужда и на това разбиране. В периода 1943–1948 г. действа Закон за съдилища за маловръстни, в който е уредена система за съчетаване на възпитателни мерки с наказанието под контрола от съда.

Възстановителното правосъдие е шанс в България да се справим с липсата на доверие в съдебната власт, с нарастващото отчуждение на гражданите от институциите и с девалвацията на държавната принуда в резултат на погрешна наказателноправна политика – увеличаването на наказанията, без да се дава отговор на въпросите защо се прави това и каква обществена полза би донесло. Създаването на различни по вид възстановителни програми ще има стимулиращ ефект и за изграждане на животоспособна социална инфраструктура с развитие на разнообразни и адекватни на нуждите социални услуги, която да извършва рехабилитация на извършителите на престъпления.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez / Unsplash

Източник

Забравените символи на българската демокрация

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/zabravenite-simvoli-na-bulgarskata-demokratsiya/

В навечерието сме на поредните предсрочни избори, които не вещаят устойчиво решение на политическата криза. Възможно ли е да се разбие олигархичният политически модел, отразяващ обществените нагласи? Какви са причините за повсеместното безразличие в обществото?

От една страна, порочните управленски практики са добре прикрити зад фасадата на демокрацията във всевъзможните ѝ форми – от наличието на избори (въпреки купения, контролирания, административния и корпоративния вот), през функционираща съдебна система и разделение на властите (въпреки зависимостите и чадърите), до свободата на словото (въпреки политическото обладаване на голяма част от медийния сектор и ширещия се популизъм). От друга страна, много от избирателите остават слепи за несъвършенствата на политическия модел или ги възприемат за нормални, за присъщи на човешката природа и обществото, към което принадлежат.

Възприемането на скандалното за нормално, на кражбата за естествена, на далаверата за неминуема определя манталитета на аполитичния човек.

Манталитет, който в основата си почива на максимите, че лошото у човека е вродено, че политиката е винаги мръсна игра, че всички са маскари.

Това е манталитетът на този, който моли Ахмед Доган и Бойко Борисов да заделят част от порцията за обществото. Често такова е мисленето на хората, които биха възпроизвеждали порочното, ако бяха на власт. И най-вече на тези от тях, които предпочитат да прехвърлят отговорността за индивидуалното и колективното си бъдеще, за несгодите и бедността си върху онези, които ги крадат повече от три десетилетия – без да изискват нищо от тях, без да им се противопоставят и без да упражняват конституционните си права. Те не виждат алтернатива, защото по презумпция приемат, че всички са корумпирани, което пък често означава „всички са като мен“. Този мироглед стъпва на прогнила ценностна система и поставя непреодолима преграда пред еволюцията на обществото.

Постигането на положителна промяна обаче ще отнеме време и няма да се осъществи в следващите няколко месеца или дори години, но това не трябва да ни отчайва. Защото представите ни за политика са дълбоко залегнали в националната ни идентичност и в липсата на историческа памет за демокрацията и ролята ѝ в обществото.

Българинът не помни демокрацията, следователно не я живее.

Той изпитва влечение към авторитарното, към силната ръка, към спасителя. И няма как да е иначе – тоталитарният комунистически режим заличава крехката демократическа традиция, градена след Освобождението. Така усещането ни за демокрация се губи в многовековната българска история, доминирана от силни политически фигури с достатъчно индивидуални правомощия да ръководят държавата (почти) самостоятелно. Имената на ханове, князе и царе са се загнездили в паметта ни, срещаме ги ежедневно под формата на имена на улици, на различни учреждения, училища.

Освен за славното минало обаче, те ни напомнят, че поколенията българи са свикнали да бъдат управлявани, да се подчиняват и да търсят опора за собствените си несгоди в една силна политическа фигура, обещаваща благоденствие, сигурност и закрила – фигура, която иззема от нас отговорността за състоянието на заобикалящата ни действителност. По време на комунистическия режим тази функция е заграбена от партията майка и тоталитарните лидери, по които много българи въздишат с носталгия и днес.

Вероятно на тази наследена психология се дължи сегашното ни увлечение по президентската институция, която чрез фигурата на генерал Румен Радев въплъщава духа на миналото. Хроничната за обществото ни нужда от спасение води на политическата сцена и хора като Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Слави Трифонов, които въпреки различния си профил успешно влизат в образа на месия само за да се провалят впоследствие.

Казват, че всеки народ заслужава съдбата си. А българският народ сякаш три десетилетия повтаря едни и същи грешки, без да извлича поука от тях.

Той обаче не е виждал, нито помни реална алтернатива на „спасителя“. Колко всъщност знаем за хората, които полагат основите на модерната българска държава – особено за втората и третата вълна от политици след Освобождението, които наследяват започнатото от фигури като Петко Каравелов и последователно, непретенциозно и успешно отстояват принципите на демокрацията и плурализма в младата българска държава? Защо знаем толкова малко за политици като Александър Малинов и Никола Мушанов, превърнали се в символ на Демократическата партия и българската държавност през първите десетилетия на ХХ век? Носейки човешките си недостатъци, двамата са визионери, а реториката и речите им съответстват на политици от европейска величина и имат универсален характер. Как биха звучали те днес?

Ние видяхме в първия меден месец на българския политически живот хората, които представляваха властта […], поддържаха парламентаризма, защото беше сраснал с душата им; той беше кръв от тяхната плът. Но когато тия хора се измениха […], когато дойде време народът сам да бъде годен по своето политическо ниво да гарантира правата си, писани на книга, но фактически да ги гарантира, той се оказа негоден за тази тежка работа. Каква беше длъжността на демократическите партии при такова положение? Постепенно-постепенно да възпитат, да въздигнат народа си, да го направят един ден годен, тъй както Конституцията и парламентарният ред изискват, т.е. да дадат съдържание на тия формули, закони, писани в нашата Конституция, съдържание, което ще е в душата на българските партии, в душата на всеки български избирател, в неговото съзнание, в неговата воля. 

Никола Мушанов, 27 октомври 1910 г.
Из „Речи на Никола Мушанов“, изд. НБУ, 2022

Предстоящите избори ни водят към въпроса, който Никола Мушанов повдига преди цели 112 години от парламентарната трибуна:

Годен ли е днес българският народ да гарантира конституционните си права?

Всеки би могъл да отговори според убежденията си, но е редно да признаем, че пробуждането, започнало с големите протести преди две години, е недостатъчно; че пред българското общество стои дългият и нелек път на политическо самоосъзнаване. Ние обаче не знаем или не помним заветите на политици като Мушанов, а малко са съвременните партии и личности, които ни възпитават в демокрация. По тази причина смисълът и значението ѝ са далеч от душата, съзнанието и волята на българския избирател. И всички носим отговорност това да се промени – както гражданите, така и управляващите. Ето как Александър Малинов описва връзката между тях:

В управлението ще трябва да се заангажират широко интелигентните, знаещите и опитните хора, и то тия от тях, които биха имали благородната амбиция да се турят в услуга на народа. На тях особено демокрацията дължи да отвори прегръдките си и да ги улесни в легитимната им амбиция да играят не само помощна, но и активна роля в управлението, да им отвори достъп до парламента, но по единствения път, който води там – по пътя на всеобщото гласоподаване. Само чрез него всеки гражданин може да вземе участие в управлението на страната, в уреждането на съдбините ѝ.

Александър Малинов
Из „Под знака на острастени и опасни политически борби“,
изд. Секретариат на Демократическата партия, 1934

Думите на Малинов ни напомнят, че българските граждани са единствената легитимна сила, способна да проправи път пред политиците с нравствена нагласа да работят в полза на народа. Защото свестни хора в политиката има и те не са малко. Тези думи засягат най-вече хората, които се колебаят или отказват да гласуват, но от които на практика зависят разпределението на мандатите в парламента и посоката, в която страната ще поеме впоследствие. И въпреки дезинформацията, популизма и манипулативната медийна среда, всеки от нас е способен да упражни основното си право.

Защото промяната започва в умовете ни –

в момента, в който критична маса от обществото, индивидуално и колективно, осъзнае силата и влиянието си. Защото демокрацията ни овластява, тя ни позволява да делегираме власт, да бъдем неин коректив и да държим властимащите отговорни за (без)действията им. Перифразирайки Мушанов, бихме казали, че имаме дълг да направим своя избор – заради личностите, които навлизат в блатото вместо нас, за да останем ние, хората извън политиката, чисти.

Заглавна снимка: Phil Scroggs / Unsplash

Източник

И какво като изтеглим „Винету“?

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/i-kakvo-kato-izteglim-winnetou/

Изчетох статията на Светла Енчева „Че какво му е на Винету“ със симпатия и разбиране, но също така и с известна доза несъгласие. Ето откъде идва то.

Факт е, че стереотипите не са нещо хубаво, дори уж да са с положителен знак. Особено когато са трайни. Особено когато изглежда, че прикриват истинската история. В случая с индианците (използвам тази дума с всички уговорки за нейната неточност) това е история на геноцид, изтласкване, културно изличаване и какво ли не още. Да, не би било приятно историята на потушаването на Априлското въстание, да речем, да бъде изтласквана по този начин.

Обаче.

Изтеглянето на една книга от пазара, още повече комерсиално „продължение“ на оригинала, не решава нищо и даже вреди. Стереотипът е комплекс от представи, който не може да бъде механично премахнат. Ако на едно огромно и мощно издателство като „Равенсбург“ наистина му пука за образа на коренното население на Америка, то има много по-добро средство да повлияе на средата.

А именно – като публикува повече произведения от индиански автори. Като ги промотира истински. Като им осигури видимост в медиите. Изобщо: като застане зад тях с парите и престижа си.

Да вземем примера на Светла Енчева. Този за имагинерната книга, в която българин и турчин са първи приятели по кърджалийско време, а в края на живота си българинът приема исляма. Е, да кажем, че турското издателство изтегля книгата от пазара. Какво ще промени това? А какво би се променило, ако вместо да я изтегля, рече да издаде „Летопис на смутното време“ на Вера Мутафчиева, да речем? И още десетина български книги?

Ето за това иде реч. Забраняването, изтеглянето, заглушаването не са добра идея. Още повече че създават прецедент за забраняване, изтегляне, заглушаване на други несходни с вкуса на част от публиката книги. Истинският либерализъм, истинската грижа за литературата, истинската грижа за представянето на всички гласове изисква друго.

Думи срещу думи. Вяра в силата на литературата. На нейната свобода.

А стереотипи, разбира се, винаги ще има. Човешката памет е устроена така, че да пести ресурси, като обобщава, често съвсем погрешно. Това не значи да ги приемем с въздишка на примирение (все пак от 1912 г., когато излиза първата книга за Винету, е минало доста време), а по-скоро да увеличаваме възможностите за разговор, за включване на нови гласове. Eто например има списък с четива от индиански автори. Луиз Ърдрич е излизала и на български. Да започнем с това.

И още нещо: или имаме свобода на словото, или нямаме. Да изтегляш книги от пазара, защото в тях има расов стереотип, и да ги изтегляш, защото го оспорват – това са двете страни на една и съща монета.

Впрочем ето какво казва Салман Рушди в едно интервю за L’Express от 2015 г. Поводът са нападенията срещу „Шарли Ебдо“ и реакцията на много интелектуалци, които смятат карикатуристите за виновни:

Оттогава имам чувството, че ако атаките срещу „Сатанински строфи“ се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят, а щяха да използват същите аргументи срещу мен, да ме обвинят, че съм обидил етническо и културно малцинство.

А ако ще оспорваме стереотипи, най-ефикасно би било някой да напише „Версията на Винету“ за същата възрастова група, към която е насочен оригиналът.

Заглавна снимка: „Мъдростта на Вселената“ (2014) на Кристи Белкорт от изложбата „Сърцата на нашите хора“ в Музея на американското изкуство „Смитсониън“, 2020 © Christi Belcourt / SAAM

Източник

Че какво му е на Винету?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/winnetou/

Посред летните отпуски и политическите сътресения в България една новина мина и замина без особен публичен отзвук, какъвто сме свикнали да наблюдаваме в подобни случаи: немското издателство „Равенсбург“ е изтеглило от каталога си две книги за Винету, подготвени за публикуване. Става въпрос не за оригиналния „Винету“ на германския писател Карл Май, а за детски книжки, базирани върху филм, посветен на обичания вожд на апачите. Причината за издателското решение е в множеството критики в социалните медии, че индианските романи представят коренното американско население стереотипно, расистки и от гледна точка на колонизаторите.

Какъв расизъм, какви пет лева?

Решението на издателството среща негативни реакции от страна на някои дясноконсервативно настроени кръгове. Таблоидният вестник „Билд“ например нарича публичния дебат за книгите „истерия“, а изтеглянето им – „изгаряне на клада на героя от нашето детство“. Все пак Винету не е бил забраняван дори по времето на нацисткия режим.

В българския контекст решението на издателство „Равенсбург“ изглежда още по-необяснимо. Не защото „Винету“ е любимата книга на бившия премиер Бойко Борисов, а защото главният герой в нея е безспорно положителен. Благодарение на книгите на Карл Май поколения европейски деца израстват, симпатизирайки на индианците. Как тогава е възможно книгите за Винету да са расистки?

За разбирането на контекста в Германия, направил възможен спирането на книгите, както и на липсата на такъв контекст в България, може да помогнат две аналогични истории, но с различни последствия. Става дума за поведението на журито при представянето на двама участници в риалити шоу за таланти съответно в Германия и в България.

Мелиса от Херне, откъде си родом?

През 2018 г. на сцената на Das Supertalent (немското риалити шоу от франчайза Got Talent, към който принадлежи „България търси талант“) излиза 5-годишно момиченце с азиатски черти, което се представя като Мелиса. Сред членовете на журито е Дитер Болен от популярния през 80-те години дует Modern Talking.

– Откъде си, Мелиса? – пита Болен.
– От Херне – отговаря детето.
Позалязлата попзвезда очевидно не приема за валиден отговор името на град в Северозападна Германия, затова продължава да пита:
– А мама и татко откъде са, от Филипините ли?
– И те са от Херне – казва Мелиса за учудване на Болен, който не се отказва:
– Откъде сте [цялото семейство], от коя страна, родом?
– Не знам – предава се момиченцето, схванало, че от него се очаква да посочи различно населено място от Херне, но нямащо представа кое е то.
– А баба и дядо? – упорства певецът.

Докато другите членове на журито сконфузено мълчат, Болен насочва въпроса си към майката на момичето. Мирясва чак след като получава от нея отговора, че корените на семейството ѝ са в Тайланд.

Макар Дитер Болен да се държи добронамерено с детето, случаят предизвиква масово възмущение. Упрекът към музиканта е, че е постъпил расистки, отказвайки правото на Мелиса да се идентифицира като германка от Херне единствено заради външния ѝ вид. По този начин той индиректно оспорва идентичността на една пета от населението на Германия, което е с миграционен произход. Значителна част от тази група живее в страната от поколения и членовете ѝ не биха искали да се съди за идентичността им по външния вид, имената или по това откъде са бабите и дядовците им.

Мартин от Стара Загора, откъде идваш с такъв екзотичен тен?

През 2021 г. на сцената на „Гласът на България“ излиза мъж с неевропейски черти. Членове на журито са фолкпевицата Галена, поппевците Дара и Любо Киров и китаристът Иван Лечев. След изпълнението Галена пита:

– Толкова екзотичен, откъде идваш ти с такъв тен?
– Казвам се Мартин Айоделе Акинреми и съм на 32. От Стара Загора по принцип съм родом – гласи отговорът.
– Това е точно Стара Загора някъде – иронизира Дара.
– Да-да, близо до Стара Загора – влиза в тона ѝ Любо Киров.
– Там, в централната част, да – отговаря участникът в шоуто и допълва, че името му е нигерийско, при което се включва и Иван Лечев:
– Щях да кажа, че е от Нигерия, да.

Мартин Акинреми уточнява, че майка му е наполовина кубинка (въпреки името той няма нигерийска кръв). Според Любо „тази екзотика“ се е отразила на гласа на участника. Старозагорецът разказва, че е археолог по професия, и намира за нужно да добави, че тенът му се дължи факта, че идва от разкопки на магистрала „Хемус“, а не е „чак толкова мургав по принцип“. Обяснението му предизвиква бурен смях у членовете на журито, а Любо Киров подмята: „Това е от магистралата.“

За разлика от случая с малката Мелиса в Германия, този не предизвиква обществена реакция. А в него расизмът дори е повече. Защото и четиримата членове на журито, колкото и да харесват участника, отказват да приемат, че е възможно да се казваш Мартин Акинреми, да изглеждаш като Мартин Акинреми, а да си роден в Стара Загора и да се идентифицираш като старозагорец. И защото го свеждат, заедно с музикалния му талант, до „екзотичния“ произход.

Какво е общото между казусите с Винету, Мелиса от Херне и Мартин от Стара Загора?

На пръв поглед историята със спрените книги за Винету няма връзка със случаите с малката Мелиса и Мартин Акинреми. Под повърхността обаче те са следствие от една и съща нагласа – че доминиращото и привилегировано мнозинство в една култура „знае“ какви са другите, непривилегированите, по-добре от самите тях. И затова не смята за нужно да ги остави да говорят със собствените си гласове.

Карл Май е писал романите си, без да е виждал, а още по-малко – общувал с жив представител на коренното американско население. Представата му за индианците (впрочем наречени така от Христофор Колумб, погрешно взел Америка за Индия) е плод на европоцентричната християнска култура. Неслучайно в края на живота си Винету приема християнството.

Представете си мюсюлмански автор, който никога не е бил по българските земи, да напише поредица от книги за симпатичен български герой по времето на Османската империя, който има за най-добър приятел мюсюлманин и в края на живота си приема исляма. Как биха се чувствали българите, ако доминиращата представа в света за тях ги асоциира именно с този персонаж?

Защо книгите за Винету станаха проблем в Германия?

Винету си е същият, но германските читатели вече не са. Чувствителността към другия е нещо, което се развива бавно, при това – не навсякъде по света. Германия преживява „челен сблъсък“ с необходимостта да развие такава чувствителност след края на Втората световна война и краха на нацисткия режим. Въпреки това тя десетилетия наред, откакто започва да кани „гастарбайтери“, отказва да се възприема като страна, приемаща имигранти. Очаква се, че те ще си тръгнат, но много от тях остават.

Днес тези хора и наследниците им са неразделна част от германското общество, култура и политика. Признанието на тяхната идентичност е свързано с приемането и уважаването на ценността на другия, различния по принцип. А това неизбежно оказва влияние и върху възприемането на литературните произведения. И ако преди Винету е олицетворявал добрите индианци, образът му вече е представителен за високомерното отношение на европейците, отговорни за унищожаването на коренното население на Америка. Затова да се правят нови и нови филми и да се пишат нови и нови книжки за него изглежда като проява на лош вкус.

Даваш ли, даваш… Ботев, Вазов и Баташкото клане?

В България на този етап е трудно да си представим подобна трансформация поради ред причини. В страната ни трудно се възприема не само наличието на хора с миграционен произход като част от населението ѝ, а и фактът, че собствените ни етнически малцинства са български граждани. За сметка на това се приема, че е в реда на нещата представители на доминиращата група да „знаят“ най-добре какви са „другите“, били те роми, мюсюлмани, бежанци, хомосексуални… или старозагорски археолог с една четвърт кубинска кръв.

В същото време (и не без връзка с горното) литературните и историческите канони у нас са непоклатими. И най-малкият опит за реформа или дори само за критичен прочит води до масови истерии – „махат Ботев/Вазов от учебниците“, „отричат Баташкото клане/турското робство“. Тази канонизираща нагласа възприема като кощунствен всеки опит за преоценка и на световното литературно наследство.

Да си припомним какво възмущение настана, когато наследниците на Астрид Линдгрен решиха, че бащата на Пипи Дългото чорапче вече няма да е „негърски крал“, а „крал на Южните морета“. Защото вярват, че шведската писателка не би допуснала никое дете да се почувства наранено от нейно произведение. А съвременните чернокожи деца възприемат думата „негър“ по начин, различен от значението ѝ по времето на написването на романа.

Расизмът и неговото разпознаване

Обикновено в България нещо се признава за расизъм само ако някой е претърпял физическо насилие или е обиждан на расистка основа. И то невинаги. Обидите към роми например, особено от страна на политици, обикновено минават без последствия. Петър Москов беше оправдан за твърдението си, че ромите са „скотове“ и по-лоши от диви животни, а Валери Симеонов – че са „озверели човекоподобни“, а ромските жени са „с инстинкти на улични кучки“. Още по-безнаказани остават расистките обиди и насилието по адрес на бежанци.

А расизмът всъщност има и далеч по-тънки измерения – съденето за някого само по външния вид или името, свеждането на група хора до стереотипни характеристики, били те и положителни, натискът „да се впишеш“, тоест да не се отличаваш от мнозинството, в степента, в която това изобщо е възможно. Или обратното – натискът да си различен дори когато се чувстваш част от мнозинството. Накратко – неприемането на собствения разказ на някого за себе си.

Затова и Винету все повече ще бъде част от миналото.

Заглавна снимка: Сцена от постановката „Винету: Кръвни братя“ на фестивала „Карл Май“ в северногерманския град Бад Зегеберг, с участието на Ян Сосниок (Винету) и Уейн Карпендел (Поразяващата ръка) / Julius Beckmann, 2013, CC BY-SA 2.0 / Flickr

Източник

Тялото като държавна собственост 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/tyaloto-kato-druzhavna-sobstvenost/

Победата на едно поколение. Така много американски медии описаха решението на Върховния съд на САЩ за отмяна на конституционното право на аборт. Страната бе залята от множество протести на фона на доволството в консервативно-религиозните кръгове, които от десетилетия работят активно за премахването на „Роу срещу Уейд“. Под това име е известно съдебното решение от 1973 г., според което по Конституция всяка жена има право да реши дали да прекъсне бременността си.


Разделителните линии са добре познати – слабонаселеният Среден Запад и южните консервативни щати срещу Западния и Източния бряг, където са концентрирани икономическите и културните двигатели на страната; крайнорелигиозните активисти срещу умерените, атеистите, секуларистите. По последни данни белите евангелисти представляват най-голямата група, която смята, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи. В същото време 84% от нерелигиозните американци настояват правото на аборт да бъде запазено, както и 66% от чернокожите протестанти, 60% от белите протестанти и 56% от католиците.

В допълнение, само крайноконсервативните избиратели казват, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи; останалите три групи – умереноконсервативните, либералните и крайнолибералните избиратели – са на мнение, че правото на аборт трябва да е защитено. Иронично, на абортите се противопоставят онези възрастови групи, които са най-далеч от детеродна възраст – над 50-годишните, но дори и там надделяват хората, които подкрепят правото на аборт. Подкрепа, която преобладава сред американското общество и остава непроменена от края на 80-те до наши дни.

Защо тогава се стигна до това противоречиво решение на Върховния съд на САЩ?

Причините са комплексни, а процесите имат дълга история. Тя съчетава надигането на реакционерско движение в консервативните кръгове в САЩ вследствие на културните революции през 60-те години; изграждането и вкопаването на силно евангелистки лобита и групи за натиск в политиката; „конституционното разлагане“ на американската система; спада на доверие в науката и медицината вследствие на лоша комуникация между учени и държава; силно изродената здравна система; и не на последно място, враждебността към държавните институции като активна политика на крайните консерватори през последните три десетилетия.

Следващият въпрос съвсем естествено би бил:

Защо това трябва да интересува българите?

Както Светла Енчева писа още през 2019 г., и у нас наблюдаваме налагането на привнесени теми от американската културна война. Правото на аборт никога не е било тема в България, което не пречи на активисти като Александър Урумов, когото Енчева описва като „евангелист и небезизвестен борец срещу джендъра“, да публикуват текстове срещу абортите в своя блог. Този тип наратив върви активно във Facebook групи като РОД (Родители обединени за децата), тясно свързани с противопоставянето на важни социални политики в защита на децата.

В допълнение, Евангелската църква остава сред малкото институции, които активно работят с българската ромска общност, и то с нарастващо влияние. А руската пропаганда с радост експлоатира американския екстремизъм, който пасва на наратива за защита на „традиционните ценности“, като взаимовръзките между двете са описани още преди години. Затова и не е изненадващо, че силно проруската Българска православна църква и евангелската общност споделят едни и същи доктрини. И както показват скорошни политически събития и обрати, не е никак невъзможно те да повлияят на политиката.

Кой прави аборт?

След решението „Роу срещу Уейд“ през 1973 г. броят на абортите в САЩ нараства, но от средата на 80-те насам се наблюдава продължителен спад, като за 2019 г. са извършени 629 898 процедури. От тях 56% са хирургически и 44% медикаментозни, а от 1982 г. насам намалява и броят на клиниките, които предлагат този тип медицинска интервенция. Статистиката обаче не означава нищо, ако не предоставим контекста на причините, които карат една жена да вземе толкова тежко решение: данните от 2019 г. показват, че за мнозинството жени процедурата е за първи път и най-много са жените, които вече имат едно или повече деца – 60% от тези жени вече са майки. В 93% от случаите абортът се прави по време на първия триместър, или преди 13-тата гестационна седмица, и само 1% от абортите се правят след 21-вата седмица.

Най-изтъкваните причини за аборт са, че раждането на дете би попречило на образованието и работата на жената или на способността ѝ да се грижи за други хора, които зависят от нея (74%). Почти половината от запитаните жени казват, че правят аборт, защото не искат да бъдат самотни майки или защото имат проблеми с партньора си. Четири от десет жени вече имат достатъчно деца, а една трета от тях не са готови за дете. Грижата за други хора е фактор при по-възрастните жени, а неготовността да бъдат родители – при по-младите. Това означава, че ако проблемът с раждането на деца наистина трябва да бъде адресиран, то семейните консултации, ролята на бащата, платеното майчинство, финансовата помощ и подкрепата от работодателя, както и институции, които да подпомагат двойката (не само жената) при отглеждането на дете и грижите за други хора, трябва да бъдат основни цели на насърчаващата политика.

САЩ остават единствената развита държава в света без гарантирано платено майчинство, в сравнение с държави като Великобритания (39 седмици), Швеция (68 седмици), Естония (82 седмици) и Япония (минимум 52 седмици). Държавните инвестиции в ранна детска грижа също са на последните места от страните в развития свят. Съединените щати обаче се нареждат на първите места по усложнения и смърт по време на раждане, като цената на процедурата и отглеждането на дете е една от най-високите сред сходни икономики.

И все пак – спасяваме ли човешки живот?

Макар че крайноконсервативните кръгове твърдо се противопоставят на изброените по-горе социални политики (първият неоконсервативен президент Роналд Рейгън е известен с речите си срещу т.нар. welfare queens, или „кралиците на социалните помощи“), те настояват, че отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ е в името на спасяването на човешки живот. Както казахме по-горе, по-голямата част от абортите се извършват преди края на първия триместър. Науката не може да даде категоричен отговор кога един зародиш се превръща в човек. Това е въпрос, който се разисква от етиката посредством сложни аргументи – например достатъчна ли е биологичната активност, за да предположим съзнание?

Ако приемем религиозната постановка, че в момента на зачатието вече може да говорим за живот, тъй като оплодената яйцеклетка съдържа пълния генетичен материал на ембриона, който ще се развие до човек, то трябва да третираме всяка клетка в човешкото тяло по същия начин. Ако приемем, че трябва да има развитие на мозък и мозъчна дейност, сме изправени пред проблема, че само мозъчната активност не предполага наличието на съзнание, нито други присъщи на човешкото процеси и качества.

Поради това най-валидният извод е, че животът започва, когато плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата, и именно тази постановка е началната точка за законодателството, което определя правото на аборт. Радикалната теория, третираща плода като правен субект, разглежда аборта като убийство, но от нея следва плодът да придобие правоспособност, включително например правото на издръжка от бащата от момента на зачеване.

 

„Запазете абортите законни, достъпни, безопасни“ © Victoria Pickering / Flickr

Най-важният аргумент обаче остава сигурен и неоспорим: че майката вече е развита личност със свой живот и самостоятелно право на избор, поради това и насилственото износване и раждане се счита за нарушение на човешките права. Затова и майката трябва да бъде началната точка в преценката за законодателни мерки.

Защитниците на пълна или почти пълна забрана на абортите се прицелват в късните аборти (този 1% от всички процедури) именно поради гореизброените етични и биологични аргументи. Но и преди отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ 43 от общо 50 щата така или иначе забраняват късните аборти по причини извън медицинските. Ограниченията варират, но щати като Калифорния, Аризона и Ню Йорк например се позовават на момента, от който се смята, че плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата. Аляска, Колорадо, Ню Хемпшир, Ню Джърси, Ню Мексико, Орегон и Върмонт са сред малкото щати, в които късните аборти са разрешени без ограничения.

Долу държавата, освен ако не става въпрос за личния ви живот

Законодателството в САЩ в такъв случай не се различава особено от европейското, където повечето държави ограничават процедурата до първия триместър, освен в случаите, когато е застрашен животът или здравето на майката – в такъв случай процедурата се прави и по-късно. Европейската практика приема, че силно ограничителното законодателство не взема предвид сложни и силно индивидуални медицински проблеми, генетични болести и малформации, както и усложнения по време на бременността. В малкото европейски изключения става въпрос за регрес от този тип практика поради религиозни причини, какъвто е случаят в Полша.

Парадоксът нараства, ако вземем предвид, че консервативните кръгове в САЩ са яростни адвокати на ограничаването на държавната намеса и изобщо на регулацията от какъвто и да било вид. Но това противоречие е привидно: съвременният американски консерватизъм отхвърля регулация на сектори от обществено значение – здравеопазване, околна среда, трудови правоотношения и икономика, – но е силно ориентиран към контролиране на личната сфера: право на аборт, достъп до контрацепция, сексуално образование, еднополови бракове и съжителство, по-скоро с оглед на морални и религиозни съображения, отколкото на съвременни научни или правни аргументи. С две думи, регулацията няма място в борбата за по-добро заплащане на труда или за единна здравна система, но с пълна сила може да влезе в спалнята ви. Някои права са по-важни от други.

Един от доводите на Върховния съд е, че „Роу срещу Уейд“ представлява прекомерен федерален контрол над щатите, чиито жители трябва сами да пишат законите си на щатско ниво чрез влияние над публичното мнение, лобиране, гласуване и кандидатиране за постове. Проблемът е, че демократичните механизми и системи, които подобно решение би обслужило, са проядени от порочни практики, а общественото доверие в тях е рекордно ниско. Същото важи и за доверието във Върховния съд.

След решението на Върховния съд регулацията на абортите става различна във всеки щат

Пример за крайност е Уисконсин, където след отмяната на прецедента „Роу срещу Уейд“ е върнат предишният закон за абортите отпреди 170 години. Този закон вероятно няма да бъде реформиран – отчасти и защото в законодателните органи доминират републиканците, които са разчертали електоралните граници така, че да гарантират спечелването на изборите. Върховният съд се контролира от същата партия и наскоро постанови, че именно тези манипулирани карти на избирателните райони трябва да се ползват като основа дори когато се чертаят нови.

Подобни практики не са запазена марка само на една партия, а нарастващата политическа поляризация влияе на недоверието във Върховния съд, което е сравнително нов феномен. Най-фрапантният случай от последните години е номинацията на Мерик Гарланд през 2016 г. от демократичния президент Барак Обама, която бе блокирана от републиканците, тъй като те настояваха, че не може да бъде избран нов съдия във Върховния съд в година на избори. Четири години по-късно идентична ситуация, но с обратен знак – номинацията на Ейми Кони-Барет от консервативния президент Доналд Тръмп мина безпроблемно. Поради тези и други фактори нараства подкрепата за реформа на Върховния съд, особено с оглед на възможността за оспорване на резултатите от президентските избори през 2024 г., което ще се реши именно на тази инстанция.


Дотогава обаче реалността е повече от мрачна за много американски жени, най-вече от малцинствата и от по-бедните прослойки на обществото. Законът в Алабама например забранява абортите изобщо, без изключения за изнасилване или кръвосмешение. В други щати, като Арканзас, абортите са забранени след 20-тата седмица, освен при случаите на изнасилване, кръвосмешение и заплаха за живота на майката, но по-сурови закони без подобни изключения вече са предложени и в момента са блокирани от федерални съдии, тоест предстоят евентуални промени. В Делауер законодателите вземат мерки още след встъпването в длъжност на президента Тръмп през 2017 г. и вписват правото на аборт в законодателството, като аборт не може да се извършва след момента, в който плодът би могъл да оцелее извън утробата. Подобна мозайка от сценарии не е по вкуса на крайноконсервативните активисти, чиято следваща вероятна стъпка е криминализирането на абортите на федерално ниво – въпреки аргументите, че всеки щат трябва да има свободата да пише своите закони.

Добрата новина: демократичните механизми в САЩ все още работят достатъчно добре, че крайното законодателство наистина да бъде подложено на изпитание от съдии и прокурори, както и от групи за натиск извън правната система, в политиката. Лошата: когато религиозният фундаментализъм успее да се намеси в политиката и да измести научната експертност и правните аргументи, пред нацията се открива дълъг път на конфронтация с истината: забраната на абортите не намалява абортите, но убива жени. Разбира се, ако жените са държавна собственост, а не човешки същества със свобода на избор и преценка, това вероятно не е от чак толкова голямо значение.

Заглавна снимка: „Съкрушена съм, че младите жени днес имат по-малко права, отколкото имах аз“ © Mark Dixon / Flickr

Източник

„София прайд“ между капките

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sofiya-prayd-mezhdu-kapkite/

На „София прайд“ по традиция вали дъжд. Петнайсетото издание на шествието, което се проведе миналата събота, не беше изключение. Не за буквалните капки обаче иде реч тук. В сравнение с предишните прайдове едно отсъствие се набива на очи – тази година нямаше масирани анти-ЛГБТИ кампании в навечерието на събитието.

За всички, които следят темата, тази липса е, меко казано, необичайна.

Е, не мина съвсем без хомофобска активност. В навечерието на прайда Светият синод на Българската православна църква се сети да обяви събитието за „непристойно“ и да призове то да бъде спряно. Проведе се и станалият ежегоден Поход за семейството в защита на „традиционното семейство“, тоест на брака само между мъж и жена. На него се събраха една шепа хора. В подлеза на Софийския университет обикаляха неколцина късо подстригани младежи, търсейки някое знаменце в цветовете на дъгата, което да изгорят.

Въпреки че прайдът не беше уважен от политически лидери (с изключение на съпредседателя на „Зелено движение“ Владислав Панев; министърът на екологията Борислав Сандов идва всяка година, но тази беше с ковид), той все пак беше посетен или поне подкрепен от политици от различни партии. Сред участниците бяха разпознати не само членове на „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“, а и евродепутатите от БСП Цветелина Пенкова и Петър Витанов. А Антоанета Цонева и Иво Мирчев от „Да, България“, които досега не бяха подписвали декларацията на „София прайд“ и като цяло не бяха демонстрирали подкрепа за ежегодното шествие за правата на ЛГБТИ хората, сложиха на профилните си снимки във Facebook панделки в цветовете на дъгата.

Основната разлика с предишните прайдове е, че

тази година телевизионните студиа не преливаха от „дискусии“ между хомофоби и ЛГБТИ активисти,

в които водещите питат, сякаш за първи път се сблъскват с темата: „Не разбирам защо парадирате. Кой ви пречи?“ Нямаше разлепени хомофобски стикери по уличните стълбове и превозните средства на градския транспорт. Нямаше актове на насилие срещу събития, включени в културната програма на прайда. Нито медийно демонизиране на книги или филми от програмата.

Почти не се чу и гласът на хомофобските политици и партии, които традиционно вдигат шум в навечерието на шествието. За БСП това е по-лесно обяснимо – като част от управляващата коалиция Корнелия Нинова, която е и „моторът“ на хомофобията в Столетницата, се опитва да бъде толкова демократична и сговорчива, колкото ѝ е възможно. Ала партията на Костадин Костадинов, която вече има парламентарно представителство и използва всеки повод, за да прави гръмки изказвания от трибуната на Народното събрание, също подмина темата. Само ВМРО по навик поиска забрана на прайда, но това не стана новина.

 

© Анастас Търпанов

А бяха времена…

Само преди година в навечерието на прайда (какъвто се проведе не само в София, а за първи път и в Бургас) хомофобските прояви бяха неизброимо много и коя от коя по-зрелищни. В Бургас шествието така и не можа да тръгне, тъй като участниците в ЛГБТИ събитието бяха обградени от хомофоби и замеряни с какво ли не. Националисти организираха акции срещу представяния на книги в София и Пловдив и вандализираха клуб The Steps и общностния център Rainbow Hub. Последният впрочем вече е на трети адрес – след като няколко месеца по-късно група, предвождана от Боян Станков, известен като Расате, потроши центъра, а Станков удари активистка, съседите прецениха, че не искат да съжителстват с хора, които непрекъснато са нападани, за да не пострадат и те.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, проведена у нас с решаващата роля на ВМРО, хомофобските и трансфобските прояви се увеличиха чувствително, а ЛГБТИ проблематиката се използваше като разменна монета в политическите борби. В началото на 2019 г. Костадин Костадинов предизборно издигна хомофобски билбордове. БСП и ВМРО не пропускаха възможност да защитят това, което разбират под „традиционни ценности“.

Неусетно хомофобията се превърна в мейнстрийм.

Жена, разхождаща кучето си в центъра на София, остана без четири зъба, защото на случаен минувач му заприличала на гей мъж. Пловдивски тийнейджъри решиха да „прочистят“ парка от връстници, които им изглеждат като хомосексуални, а активисти от града получиха смъртни заплахи. Това е само малка част от проявите на омраза към ЛГБТИ хората през последните години.

Омразата не подмина и високия дискурс. След като Конституционният съд обяви джендъра за противоконституционен, Институтът за български език към БАН издаде Речник на новите думи, с който на практика официализира всички превратни тълкувания на темата „джендър“, тиражирани от жълто-кафявите медии, както и от вестник „Дума“. Това стана в контекст, в който все повече социални учени и неправителствени организации се самоцензурират, когато се говори за джендър проблематика, за да не станат обект на негативни кампании.

И изведнъж… нищо.

В настоящия период политическите страсти отново са нажежени. Логично е ЛГБТИ хората и този път да бъдат използвани като залог в борбите за власт. Такова нещо обаче не се случва. В навечерието на прайда всички усилия на политическите сили, които традиционно развяват знамето на хомофобията (плюс „Има такъв народ“, които досега не са се проявили в тази посока), бяха концентрирани върху темата „Македонияаааа!“.

Почеркът на пропагандната кампания впрочем е същият, както и на тези против Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и пр. Създава се истеризирана среда, настроена срещу общ враг (все едно дали реално съществуващ, или имагинерен), и всеки разумен глас се интерпретира като национално предателство. В тази ситуация премиерът Кирил Петков е в положението на зайчето от стария виц, което вълкът го бие и защото е с шапка, и защото е без шапка. Ако приеме т.нар. френско предложение или дори само изрази позиция по него – води самостоятелна (предателска) външна политика. Ако не заема позиция – бяга от отговорност.

Извод – когато няма дирижирана кампания, омразата рязко намалява.

Хомофобията не може да изчезне напълно, това не се е случило и в страните, които са най-толерантни към ЛГБТИ хората. Но мантрата „обществото не е готово“ игнорира факта, че това общество бива целенасочено облъчвано с определени послания, за да продължава „да не бъде готово“. Както и с темата за Македония, у нас въпросните послания са аналогични на руски пропагандни опорни точки и се прокарват с професионални ченгеджийски методи. В контекста на войната на Русия срещу Украйна пропагандата се концентрира около теми, които имат по-сериозна непосредствена значимост, каквато има допускането на Северна Македония за кандидат-член на Европейския съюз.

Междувременно, докато пиша тази статия, и истерията „не сваляйте ветото“ секна като по команда. По всяка вероятност това става, за да извлече ГЕРБ политически дивиденти. Ала все пак може за мъничко да си поемем въздух и да си кажем – колко е хубаво да живеем без пропаганда. До следващата дезинформационна вълна. Като имаме предвид вододелната политическа ситуация, тя може и да изпревари публикуването на настоящата статия.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

Български отговор на санкциите по „Магнитски“. Кой подготвя ловци на глави

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-otgovor-na-sanktsiite-po-magnitski/

Кой е написал законопроекта, разпространен през определени медии като българския отговор на санкциите по закона „Магнитски“? Никой от изпълнителната власт не признава авторство. Текстът се появи в четвъртък и още на следващия ден и управляващи, и опозиция в парламента обявиха, че няма да бъде приет в този вид. Настоящият му формат превръща изпълнителната власт в ловци на глави по списъци с хора и фирми – списъци, които тя сама изготвя и одобрява.

Авторът, авторът…

Работна група към Министерството на правосъдието с представители от други министерства и службите работи от няколко месеца по проект, който да урежда проблеми, възникнали при санкции като по американския Глобален закон „Магнитски“. Публикуваният текст не е приет от работната група и не е пуснат за обществено обсъждане, заяви вчера вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев. Но всъщност за обществено обсъждане не е пуснат никакъв проект. Вероятно затова се появи и този.

В прессъобщение от Министерството на правосъдието нито казват, че публикуваният текст е фалшификат, нито че е някаква стара чернова. Официалната позиция гласи:

В Министерство на правосъдието е създадена работна група, която да изготви проект на закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от посегателства, свързани с опасност за икономическата и финансовата сигурност на държавата. Разпространеният в медиите текст обаче противоречи на Конституцията на Република България, актовете на Европейския съюз и Европейската конвенция за защита правата на човека, поради което не може да бъде подкрепен в този му вид.

Досега по закона „Магнитски“, който налага санкции на физически лица и фирми заради нарушения на човешките права и на принципа на върховенството на закона, в ЕС най-много са санкционираните български граждани – шестима, заедно с юридическите лица, свързани с тях. Санкции са наложени също на един словашки бизнесмен и един олигарх от Латвия. Бизнесменът от Словакия Мариан Кочнер бе замесен в убийството на разследващ журналист, но не беше осъден, а един от най-богатите латвийци Айварс Лембергс обжалва присъда за корупция. В нито една от трите държави няма специално национално законодателство за такива случаи, а Европейският съюз не е единен относно необходимостта от приемане на европейски закон от типа „Магнитски“.

Санкциите по „Магнитски“ се оказаха неприложими за България, тъй като липсва национален закон, който да определя как да действат властите в такива случаи. Това беше записано и в определение на Върховния административен съд по жалби на Ирена Кръстева (майка на санкционирания по „Магнитски“ депутат от ДПС Делян Пеевски) и на „Интернюз 98“ ООД със съдружници „Нове интернал“ ЕООД (на санкционирания по „Магнитски“ хазартен бос Васил Божков) и Елена Динева (неговата съпруга). ВАС премахна т.нар. черен списък, който засягаше трима от санкционираните по американския закон български граждани – Делян Пеевски, Васил Божков и Илко Желязков. Вицепремиерът Асен Василев публично обясни вчера, че липсата на национален закон е „дупка в законодателството“, допълвайки:

Поели сме ангажимент тази празнота да бъде запълнена. Министерството на правосъдието е най-правилното да се съобрази с всички национални и международни актове, така че да намери най-удачния начин как да се запълни тази празнота – когато някой е санкциониран и това поставя опасност от зараза, този проблем да бъде овладян.

Още преди три години Парламентарната асамблея на Съвета на Европа смяташе да поиска от националните парламенти на страните членки да подготвят свои закони „Магнитски“. ПАСЕ прие резолюция по доклада на лорд Доналд Андерсън, но от това не произтекоха правни действия.

Еринии вместо Темида

Законопроектът, чието авторство никой не признава, не е венец за никого. Излиза, че управляващата коалиция е решила да раздава справедливост по свой закон и ред, със свои ловци на глави, и съдебната система да не ѝ се бърка. А под удобното прикритие на „превенция и защита на националната сигурност“ да бъде извършена профилактика на обществената среда, за да бъде тя предпазена от болестотворни симптоми.

„Закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от рискове за икономическата и финансовата система на държавата“ е пълното име на разпространения вчера проект, който продължава практиката, наложена по време на управлението на ГЕРБ – конфискация на имущество и активи без влязла в сила присъда. Разликата е, че тук оторизацията на нарушителите е по списъци, утвърждавани от изпълнителната власт, които ще се публикуват в Държавен вестник и ще се преразглеждат на всеки шест месеца. Министерският съвет ще приема с решение такива „национални списъци“ на нарушителите и на свързаните с тях лица, а посочените за „нарушители“ ще могат да обжалват включването си пред Върховния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

Това е правно безумие –

включен си в списък като лице с престъпни намерения, като намеренията са установени не от съд, а от държавни служители. Но милостиво ти дават възможност да докажеш, че не си виновен.

Лицата за включване в черните списъци ще се предлагат от Междуведомствен съвет, начело на който е вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев, а членове са зам.-министрите на правосъдието, на икономиката, на външните и на вътрешните работи и зам.-директори на НАП и ДАНС. Този орган ще подготвя описите с физически и юридически лица, за които са налице данни за „ползване с престъпни цели на високотехнологични финансови продукти“, за „злоупотреби и измами в киберпространството“, за „нерегламентирана дейност на инвестиционни посредници“, за „опити за трансфер през българската банкова система на финансов ресурс с неустановен/престъпен произход“ или за „нередности и злоупотреби при усвояването на средства от ЕС“.

Излиза, че информация, събирана от лица с неустановен интегритет и неясни връзки и зависимости, ще служи за подпечатване на „престъпни намерения“! В този си вид законопроектът дава огромна власт в ръцете на събирачите на данни –

никой не може да им откаже информация от съображения за банкова, търговска, държавна или служебна тайна.

Единствено тази информация, събрана от различни служби, а не приключило съдебно дело и влязла в сила присъда, ще е основание срещу тези хора и фирми да се започне проверка по Закона за противодействие на корупцията, но също така и да им се отнема имущество, да се спират договори и сделки, да се замразяват активи. Ако се нуждаят от средства, такива ще им бъдат отпускани със специално разрешение – по молба на „заинтересованото лице“ или по искане на Междуведомствения съвет, а средствата трябва да са „за закупуване на хранителни продукти, както и за плащане на наем, лечение, данъци и такси за комунални услуги, както и за осигуряване на правна защита“. „Екстри“ като транспорт, дрехи, обучение, защо не и някой сапун, дезодорант, парфюм за хигиенни нужди не са включени.

Да се раздава „справедливост“ извън съдебната система винаги е катастрофа за демокрацията. Оправданията и аргументите за слабата ефективност на българското правораздаване не вървят – управляващите дойдоха на власт с обещанието да го реформират и да установят върховенството на правото. А сега са на път да обезсмислят единствената си значима победа за петте месеца управление – закриването на специализираните съдилища и прокуратура. За сетен път се потвърждава неумиращото правило на българската контролирана демокрация: „Обещавай всичко преди избори, прави каквото си наумил, когато ги спечелиш!“

Сравненията на законопроекта с американския глобален закон „Магнитски“ не издържат.

Законът „Магнитски“, по който в България бяха наложени санкции на Божков, Пеевски, Желязков и още неколцина, действа само срещу чуждестранни (за САЩ) граждани. В България действа Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, предвиждащ такъв орган да е Съветът по сигурността към Министерския съвет, начело на който е министър-председателят.

Разпространеният от неизвестни автори проект не го отменя. Функциите на действащия закон за национална сигурност са да анализира състоянието на защита на системата на националната сигурност, да изготвя оценки и да предлага решения, когато има рискове за нея. Членове на Съвета по сигурността са министрите на отбраната, на финансите, на вътрешните и на външните работи, на електронното управление, началникът на отбраната, главният секретар на МВР, шефовете на службите ДАНС, ДАР, НСО, „Военно разузнаване“, двама представители на президента, определени с указ, и секретарят на Съвета по сигурността.

В очакване на истинския

Появилият се внезапно проект бе посрещнат на нож от партньорите в управляващата коалиция. От „Има такъв народ“ го определиха като заплаха за санкции срещу недоволните, дори като „фашизъм“, от БСП – като „абсолютно неприемлив“. А съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов заяви в кулоарите на парламента, че „това, което се появи като някакви текстове, по никакъв начин не може да бъде подкрепено от ДБ в този вид“. Иванов беше категоричен, че текстовете създават проблеми с Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека. „Вместо да се занимаваме с това, дайте да си оправим прокуратурата. Докато в България няма правосъдие, на което всички да имаме доверие и да си решаваме вътре проблемите […] България ще бъде отворена към това външни фактори, включително САЩ, да правят подобни интервенции“, заяви той.

Да се вземе на ръчно управление раздаването на справедливост никога не е било добра идея. Важно е за управляващите какъв ще е проектът, който ще представят за обществено обсъждане.

Пълния текст на разпространения в медиите законопроект прочетете при галерията от снимки в началото на новината на БНР от 26 май.
Заглавна снимка: Министърът на финансите Асен Василев на пресконференция на 27 май 2022 г. Стопкадър от видеоизлъчване на Novini.bg

Източник

Бежанци и бюрокрация: Паразит ли е ДАБ?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bezhantsi-i-byurokratsiya-parazit-li-e-dab/

Беше добра, дори много добра идеята на Елисавета Белобрадова от парламентарната група на „Демократична България“ за изслушване в парламента да бъде поканена Петя Първанова, председателката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За да застанем отново лице в лице с чиновническото безразличие, с което всеки от нас се е сблъсквал по един или друг повод неведнъж. И да чуем протоколното представяне на функциите и пълномощията на Агенцията по закон, както и абсурдни твърдения като това, че центровете ѝ в страната са в добро състояние и предлагат минималните според стандартите подкрепа и медицинска помощ на бежанците.

Първанова оправда бездействието на подчиненото ѝ ведомство с аргумента, че то няма ангажимент към украинските граждани, които влизат в България легално, ползват право на 90-дневен престой и не подават документи за международна закрила. Но не даде нито един смислен отговор на критиките на депутатката от „Демократична България“, свързани с отговорността на Агенцията да предложи на правителството работещи решения за управлението на бежанската криза. Депутати и от други парламентарни групи коментираха липсата на административен капацитет на ДАБ, а някои направо я нарекоха паразитна и напълно излишна структура в държавната администрация. Затова и поканата, отправена от Елисавета Белобрадова към Петя Първанова да подаде оставка, прозвуча като логичен завършек на това изслушване.

Освен въпросите на народните представители, повечето оставени без отговор от г-жа Първанова, има и други, които трябва да бъдат поставени публично. Eто и някои от по-съществените:

• Кое налага смяната на целия модел на временна закрила, при положение че той е добре разписан в Закона за убежището и бежанците?

• Изпълнява ли се разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, която гласи, че „Държавната агенция за бежанците издава регистрационна карта на чужденец, на когото е предоставена временна закрила – за срока на закрилата“?

• Защо Петя Първанова и нейните заместници отказват да приемат бежанци от Украйна в регистрационните центрове на ДАБ и да им предоставят всички права по закон? Ако има основания за това, не трябва ли те да бъдат ясно и публично аргументирани?

• Има ли необходимост от изграждането на нови центрове, базирани на хуманен подход, каквито би трябвало да са и съществуващите досега?

• Защо с отпуснатите от МВР на Агенцията 100 щатни бройки за справяне с кризи не са създадени мобилни групи от специалисти, които с експертния си капацитет да съдействат за регистрацията и настаняването на украинските бежанци заедно с местните власти, гражданския сектор и бизнеса?

• Кой осъществява контрол върху правилното прилагане на материалните и процесуалните норми на закона при предоставяне на международна закрила? И има ли случаи, когато закрила получават лица, които не покриват критериите на закона?

• Назначени ли са без конкурси главният секретар на ДАБ (бивш щатен служител на ДС), директорите на дирекции „Социална дейност и адаптация“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“, „Качество на процедурата за международна закрила“, както и ръководителят на Инспектората към ДАБ?

• Заема ли длъжността директор на дирекция „Международна дейност“ 70-годишен пенсионер от Министерството на отбраната? И назначена ли е без конкурс неговата съпруга като главен експерт в друга дирекция?

• На какво ниво е експертният капацитет на служителите в ДАБ? И само ниските заплати ли са причина да не се задържат кадрите, или най-качествените професионалисти си тръгват прогонени и огорчени от ръководството, защото са му неудобни?

• Практика ли са роднински назначения в регистрационните центрове на Агенцията в страната?

• В какво състояние са тези центрове и предлагат ли те базисни условия за живот, особено на децата, някои от тях – родени там? Остава ли истината за нехуманното третиране и погазването на човешките права на бежанците затворена зад стените на лагерите?

• Инциденти или практика са безредиците, сбиванията и заразите в бежанските лагери и защо се прави всичко възможно обществото да не научава за тях? Какво ги провокира – самата среда или понякога и персоналът?

• Защо ДАБ годишно излиза с общ брой решения за предоставяне на бежански или хуманитарен статут едва за половината от лицата, потърсили закрила, и какви са основанията за отказите по общ ред, за спрените и прекратените производства?

• Кои са причините за многобройните съдебни дела, спечелени от бежанците срещу ДАБ и завършващи с решения, в които е посочено, че въпросната институция не е оценила компетентно и задълбочено степента на уязвимост на конкретните лица или най-добрия интерес на децата?

Ето и няколко примера от практиката на Фондация „Мисия Криле“, една от неправителствените организации у нас, осигуряващи адвокатски услуги и водещи делата на бежанци, на които ДАБ е отказала статут:

Майка от Ирак подава четири поредни молби за международна закрила за себе си и за двете си деца, едното – родено в България. И всеки път тя получава отказ от Агенцията. Едва на четвъртия път, с помощта на неправителствени организации, които я подкрепят, успява да се защити пред съда и да получи положително съдебно решение за своето производство за международна закрила.

В друг от случаите жена, която е била изтезавана в родината си за това, че не иска да приеме исляма, получава отказ, въпреки че разказва подробно за извършените зверства над нея. Съдията уважава нейните доводи и зачита правото ѝ да потърси с детето си убежище в страната ни, но ДАБ обжалва решението пред Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно през април т.г.

Мъж с две смъртни присъда в родината си за това, че е приел християнската религия, е с отхвърлена молба за закрила въпреки представените документи. Основанията на държавния орган са, че е сътворил собствена бежанска история, която не е истинска. В съдебно заседание мъжът е подложен на абсурден тест за вяра от юридическия консултант на Агенцията и е принуден да показва белезите си от изтезанията в затвора пред съдията.

Сексуалната ориентация на друг мъж в страната му на произход се третира като криминално престъпление. Той е бил в затвора, преживял е изтезания и множество заплахи за живота си, но ДАБ отхвърля три поредни негови молби за получаване на закрила и предстои да бъде започната процедура за депортацията му.

Не се обърнахме към политическия кабинет на ДАБ, защото не очакваме да получим отговори оттам – поне не такива, които да удовлетворят обществения интерес към темата и нейната значимост. Но въпросите за микроклимата и стила на управление в тази структура на Министерския съвет, за нивото на административния ѝ капацитет, за подбора, назначаването и прогонването на кадри, за състоянието на бежанските лагери и отношението към хората, настанени там и очакващи понякога с години да получат закрила, за прилагането на корупционни практики по време на процедурата за предоставянето на статут и т.н. не могат просто да бъдат подминати с мълчание.

А в отговорите на тези въпроси сe крие истината защо за малцина от бягащите от войни и глад, преминали границата ни, България е само временна спирка в пътя им към обетованата земя на Европа. И защо само за три седмици от началото на войната в Украйна от влезлите на територията ни бежанци половината вече са си тръгнали.

Заглавна снимка: © Боряна Хорозова

Източник

Да се движиш като луноход. За интеграцията на украинските бежанци в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-integratsiyata-na-ukrainskite-bezhantsi-v-bulgaria/

В края на миналата работна седмица Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, ми предложи тема за статия – нещо, което тя прави много рядко и само по сериозен повод. Идеята беше да свърша нещо полезно: да опиша на понятен език какви конкретни стъпки да предприемат бежанците от Украйна, за да могат да се ползват от различни права в страната ни. Тъй като от 2009 г. се занимавам с проблемите на миграцията у нас, логично е да мога да се ориентирам къде да потърся информация и кого да попитам, в случай че такава не е налична. Започвайки да проучвам темата обаче, бързо установих, че на този етап от такава статия все още няма смисъл. Защото

за което липсва информация, липсва и процедура.

Българското правителство бързо успя да създаде сайт и гореща телефонна линия, посредством които е достъпна практически цялата налична информация за устройването на живота на украинските бежанци у нас. Ключовата дума тук е „налична“. България, както и останалите страни от ЕС, е поела ангажимента да предостави на бягащите от руската агресия статут на временна закрила. За разлика от другите форми на бежански или хуманитарен статут, този се дава моментално, веднага след което получилите го придобиват почти всички права, които имат и българските граждани, с малки изключения – като например избирателното право.

Към настоящия момент сайтът на правителството съдържа информация, да речем, за правото на украинците на спешна медицинска помощ, както и за болниците, които по своя инициатива безвъзмездно лекуват граждани на тази страна. Притежаващите статут на временна закрила имат право не само на спешна помощ, а и на личен лекар. Само че докато пиша настоящата статия, приемните пунктове за регистрация на бежанците не работят. Дано скоро след публикуването ѝ тази информация вече да не е актуална. Ала по-сериозният проблем е в

невъзможността на бюрократичната машина да действа бързо и адекватно.

Тук трябва да признаем, че за бавните реакции на държавната администрация правителството има най-малка вина. То прави каквото му е по силите. В сформирания от него кризисен щаб влизат и експерти като Красимира Величкова от Българския дарителски форум, която много добре знае как се организира спешна подкрепа за хора в нужда. За разлика от предишни правителства, настоящото демонстрира и принципно желание да се помогне на търсещите убежище (че този факт е свързан и с техния профил, е друга тема).

По думите на премиера Кирил Петков, докато всекидневно в страната ни влизат между 2000 и 3000 бежанци от Украйна, „Агенцията за бежанците в момента може да обработва по 30 човека на ден. […] Предишният модел беше – дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим и ще го мислим във времето, ще си обработваме по 30 човека на ден“. Принципът

„дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим“

е водещ в работата на институциите с търсещите убежище десетилетия наред. Тази нагласа не може да се промени от днес за утре. А проблемът далеч не се изчерпва със забавената регистрация – тя е само началото му.

При регистрирането със статут на временна закрила всеки от бягащите от войната украинци ще получи личен номер на чужденец. Той представлява еквивалентът за чужденци на ЕГН за българските граждани. В България човек без номер е на практика никой, независимо от гражданството – системите на институциите не са пригодени да работят с хора без индивидуален номер. Затова и поне половината от украинските бежанци не се задържат в България: тук те не могат да получат веднага лечение на хроничните си заболявания и изобщо – никаква институционална подкрепа. Когато се сдобият със заветния номер и имат адресна регистрация, вече ще имат шанса

институциите ни да ги обслужват бавно, но пък… на български.

Представете си например всички процедури, през които човек трябва да мине, за да получи свидетелство от ТЕЛК или протокол за безплатно лечение от Здравната каса. Представете си и как към присъщата тромавост, с която институциите работят с местните граждани, изведнъж се добавят десетки хиляди чужденци, чиито проблеми изискват спешно решение, защото нямат средства за оцеляване.

Въпросът опира не само до способността на институциите ни, а до самия им принцип на функциониране. Още от времето на социализма битуващата нагласа на институциите е, че хората са тяхна функция, а не обратното. Поради което „ще чакате“ и „тук не е информация“. Отвъд институционалната култура

България се самоидентифицира като страна на емиграция, не и на имиграция.

С други думи, общественият ни живот е организиран около идеята, че у нас няма чужденци. А доколкото има, те са длъжни да се напаснат към нас, а не ние да се променяме заради тях. Затова интегрирането на десетки (или стотици) хиляди украинци у нас е задача с много неизвестни и с немного големи изгледи за успех.

Да вземем образованието, защото то е едно от основните средства за социална интеграция. Засега едва стотина украински деца искат да учат у нас. Според ресорния министър Николай Денков образователната ни система трябва да има готовността да поеме до 100 000 деца и младежи от Украйна. Да допуснем, че за тях се намерят места в училищата и детските градини. Първата задача е тези деца да научат български, защото образователната ни система няма капацитет да работи с ученици, които не владеят езика ни достатъчно добре.

Образованието ни не е способно да интегрира дори децата с българско гражданство, които имат друг майчин език.

Свеждането на интеграцията до брой места в училище е същото като свеждането на лечението от COVID-19 до брой свободни легла. И в двата случая свободните бройки не са достатъчни, ако няма квалифицирани специалисти. Тъй като България не е имигрантска страна, преподаването на български език на чужденци е бутикова, а не масова дейност.

За да преподаваш качествено български като чужд език, е нужна определена квалификация – не само езикова, а и дидактическа. Допълнителни умения са необходими, за да можеш да го преподаваш на деца. И още умения – да работиш ефективно с тийнейджъри. В България няма обучени специалисти, които да научат на български 100 000 деца и младежи. Единственият вариант е тази работа да се върши от доброволци и ентусиасти, които ще се справят… както могат. Ала дори украинските деца да научат български,

образователната ни система е нечувствителна към тяхната съдба и идентичност.

Училищното ни образование е организирано около идеята, че в България се учат само етнически българчета. То не се интересува с какво ученици от Украйна, Сирия или някоя друга държава могат да бъдат ценни и да обогатят светогледа на българските си връстници. Като всички ученици те се възприемат не като субекти, а като обекти на въздействие. Само че чужденците са „по-трудни“ обекти.

В българското училище няма значение колко знае едно дете за Днепър, ако не може да разкаже за Искър. Няма значение дали бомба е унищожила дома му, ако не знае за Баташкото клане. Нито дали помни Майдана, ако не може да отговори кога е било Априлското въстание. След като семействата им са избягали, защото не искат да приемат руска идентичност, украинските деца ще трябва да учат „Аз съм българче“ и колко трябва да сме благодарни на Русия, че ни е освободила.

И все пак за първи път в най-новата ни история България проявява желание да интегрира бежанци.

Че бежанците са от Украйна, а не от Близкия изток или Африка, е друг въпрос. Настоящите усилия да се помогне създават прецедент да заработят процедури, които биха могли да се прилагат и в други случаи. Ситуацията може да се обобщи с думите на Кирил Петков, с които описва състоянието на системата за гражданска защита у нас: „Ние се движим като луноходи, опитвайки се да изградим структури и координации, които не съществуват.“

Докато необходимите „структури и координации“ не заработят, украинските бежанци у нас ще оцеляват най-вече благодарение на доброволци и на спорадични успехи на публичните институции. А за да заживеят те пълноценно у нас, трябва и ние да проумеем, че не може хем да искаме да съжителстваме с представители на други култури, пък били те славянски и православни, хем да си останем същите.

Заглавна снимка: Входът на варненския доброволчески Център за подкрепа на бежанци от войната в Украйна в първите дни от откриването му. Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Институционалната немощ на Държавната агенция за бежанците

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/institutsionalnata-nemosht-na-durzhavnata-agentsiya-za-bezhantsite/

Българите не обичат бежанците, особено ако са тъмнокожи мъже от Африка или Близкия изток. В съзнанието на мнозина битуват пропагандните клишета, че голяма част от бежанците са терористи, които идват в Европа, за да организират атентати, да изнасилват белите жени и да се възползват от благата на социалните системи на богатия Запад. Затова кабинетът на Борисов, с участието на националистите в него, издигна мрежа по границата ни с Турция след първата голяма мигрантска вълна от Сирия, а мъже с мозъци на примати тръгнаха на лов за бежанци.

Бежанците от Украйна са различни, това каза и премиерът Кирил Петков. Те са бели, православни и говорят език, близък до нашия. БЧК, неправителствени организации, бизнеси и доброволци (включително хора с украински, руски и бесарабски произход, живеещи в България) се самоорганизираха и поеха грижата за транспортирането на бежанците и временното им настаняване.

Но дали този ентусиазъм и гражданска енергия ще са достатъчни при увеличаване на бежанската вълна?

Две седмици след началото на руската военна агресия в Украйна от страната са избягали над 2 млн. души, а Европа е изправена пред най-тежката хуманитарна криза след Втората световна война. За да облекчи страните от тежките процедури на Дъблинския регламент за получаване на бежански статут, Европейският съюз задейства Директива на Съвета на ЕС от 2001 г. за предоставяне на временна закрила. В нея са изброени задълженията на приемащите бежанци държави членки, сред които най-важните са предоставяне на подходящо жилищно настаняване или средства за това, възможност за намиране на работа, социално подпомагане на нуждаещите се, медицинско обслужване и медицинска помощ при спешни случаи, образователни права за възрастни, достъп на деца до образователната ни система и др. Правилата за временна закрила започнаха да действат на 4 март и може да се прилагат във всички европейски държави без приемане на допълнително законодателство и актове на правителството.

Кризата от COVID-19 се управлява от Министерството на здравеопазването, а правителството сформира специален щаб, който всеки ден на специални пресконференции през първата година от епидемията информираше как се развива тя. Бежанската криза най-логично следва да се управлява от Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която има внушителна структура от шест дирекции – „Международна дейност“, „Качество на процедурата за международна закрила“, „Социална дейност и адаптация“, „Административно-правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“ и „Финансово-счетоводни дейности“, както и регистрационно-приемателни центрове в София, с. Баня (общ. Нова Загора) и Харманли и един транзитен център в с. Пъстрогор (общ. Свиленград).

Общият капацитет на тези центрове е за малко над 5000 души.

Към днешна дата в тях има бежанци предимно от Афганистан и Сирия, а половината места са свободни. Но ако решите да потърсите на интернет страницата на ДАБ информация за бежанската криза в Украйна, ще откриете едно-единствено съобщение от 28 февруари. В него е описана процедурата за предоставяне на международна закрила, според която всеки желаещ да я получи трябва да се яви лично за регистрация в някой от трите приемателни центъра в кв. „Овча купел“ в София, в с. Баня или в Харманли.

След влизането в сила от 4 март на Директивата за временна закрила обаче, неправителствените организации, поели основно грижата за настаняването на украинците, получават противоречива информация как да ги регистрират – за временна или за международна закрила, защото при двата варианта условията и правата, които бежанците ще получат, са различни – и къде да настанят хора в крайна нужда, на които не са успели да намерят временно убежище. В устна комуникация ръководствата на трите бежански центъра препоръчват на неправителствените организации да насочват украинските бежанци единствено към столичния център в кв. „Овча купел“.

От Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора си задават въпроса

дали пък държавата не се опитва да скрие истината за тези центрове у нас,

за условията на живот на настанените в тях бежанци от Африка и Близкия изток, за качеството на храната, особено на детската, и за прочее нелицеприятни факти, които биха представили страната ни в лоша светлина. Как ли би се почувствала току-що пристигналата в офиса на фондацията млада украинка от Харков с две деца на 2- и 7-годишна възраст, ако бъдат настанени в някой от тези центрове, запитах се и аз след краткия си разговор с нея.

Бежанският поток от Украйна е силно уязвим, защото тук пристигат основно жени с децата си, оставили съпрузите си да воюват срещу агресора. Правителството предвижда отпускането на 50 млн. лв., с дневен лимит по 40 лв. на човек за нощувка и храна, за настаняване на украински бежанци в базите на дружества на НОИ, в държавни болници за рехабилитация и балнеолечебни центрове, почивни станции на министерства и ведомства, както и в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър. Но тези пари ще стигнат най-много за два месеца, а някои бизнесмени, приели бежанци в хотелите си, вече ги затварят за тях, защото не могат да поемат режийните разноски.

Обърнах се към ДАБ с въпроси дали имат стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бежанците от Украйна. Зададох ги по телефона на главния секретар Евгени Цветков и на зам.-председателя Даниел Инджиев. Преди да ме отпрати към пресцентъра, зам.-председателят изрази учудването си, че очаквам от ДАБ да управлява криза, с която няма капацитет да се справи. По думите му,

това е проблем на правителството,

което вече е сформирало Национална оперативна координационна група. (Впрочем подробна информация за такава група не се открива никъде в публичното пространство.) Тя ще ръководи граничното пропускане, транспорта, настаняването, медицинското обслужване и другите дейности, които уреждат временната закрила на бежанците от Украйна. На този етап те били настанявани извън регистрационно-приемателните центрове, които нямали капацитет да поемат хилядите украинци, потърсили убежище в България, обяснява Инджиев. Той определи като ангажимент на правителството и евентуалното изграждане на нови бежански центрове в България.

На въпроса ми за разликата в правата на бежанците при кандидатстване за временна или за международна закрила, главният секретар Евгени Цветков с надменен и поучителен тон ми препоръча да прочета регламентите за двата вида закрила. Според него в момента бежанците от Украйна се регистрират като туристи, затова не могат да кандидатстват за бежански или хуманитарен статут. В ДАБ очакват акт на Министерския съвет, който ще организира цялостната дейност около украинската бежанска криза. Попитах главния секретар какво правят сега, а краткият му отговор беше: „Работим – и денем, и нощем!“

Дадох си сметка, че този институционален хаос и чиновническо безхаберие не ме учудват ни най-малко. Но вероятно много неправителствени организации, които всекидневно се сблъскват с подобно отношение, си задават въпроса:

Не трябва ли премиерът Кирил Петков да преосмисли оставането на това ръководство на Държавната агенция за бежанците?

Също и възможностите за повишаване на нейния капацитет. Защото кризи като сегашната оголват уязвимите ѝ места. В сегашния си вид тази агенция видимо не може да посрещне адекватно украинската бежанска криза и да отговори на обществените очаквания към нея.

Заглавна снимка: Бежанци чакат на границата между Полша и Украйна © Николай Дюлгеров

Източник

За медиите и хората: Възможна ли е регулация без цензура? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-mediite-i-horata-vuzmozhna-li-e-regulatsiya-bez-tsenzura/

Предлагам ви следното упражнение: представете си, че пишете закон за медиите. Вашата задача е да осигурите отговорност за публикуваното съдържание, без обаче да дадете инструмент на властта да притиска изданията и журналистите. Ако решите, че лъжливите публикации са престъпление, как ще дефинирате кое е „лъжа“? Ако законодателите пишат дефинициите, каква е гаранцията, че няма да ги напишат така, че медиите да не могат да ги държат под око – каквато е основната задача на журналистите?

С оглед на всичко това предложенията на някои политици „журналистите да подлежат на наказателна отговорност“ показват липса на разбиране и поставят опасен прецедент: наказваме всеки, който пише нещо, което не ни харесва или отговаря на собствената ни дефиниция за лъжа. По този модел руският регулатор Роскомнадзор следи и санкционира всеки журналист, който публикува нещо извън официалната линия на авторитарната власт – механизмът за контрол бързо се превръща в бухалка, която се ползва по политическа линия.

Подобни упражнения често се дават на студенти по журналистика и комуникации, за да разберат колко е трудно да регулираме словото, без да ограничаваме свободата му. Същевременно обаче абсолютната свобода на словото при липса на отговорност за казаното също е опасна, когато става дума за призиви към насилие, разпространяване на пропаганда и дезинформация, както и за редица други вредни практики. Така стигаме до един от основните проблеми: трябва ли журналистиката да бъде свободна, или отговорна, или свободна и отговорна? Разискваме този въпрос с помощта на медийни експерти, преподаватели и журналисти по повод решението на СЕМ да ограничи излъчването у нас на програмите Russia Today и Sputnik във връзка с руската инвазия в Украйна.

За какво говорим, когато говорим за медийна регулация

За да обсъждаме решението на СЕМ с аргументи, трябва вземем под внимание няколко основни елемента. Макар информираният демократичен избор на гражданите да зависи от напълно свободни и независими медии, всяка дейност трябва да се регулира. Първият важен елемент е как регулираме медиите. 

Тъй като властта има интерес да контролира медиите, често журналистическите структури се саморегулират – медията изготвя етичен кодекс, поставяйки ясни условия за прозрачност и отчетност пред зрителя/читателя/слушателя. Подобни вътрешни регулации може да се допълнят от държавни регулации, като например т.нар. Доктрина за справедливост в САЩ, която е в действие от 1949 до 1987 г. и накратко казано, гарантира равнопоставено представяне на различни страни в даден дебат. Има спорове доколко подобни закони са ефективни, но това са възможните варианти – саморегулация и държавна регулация. Съвременната медийна среда в САЩ залага основно на саморегулацията, а в Европа, включително в България – на комбинация от двете практики, поне на хартия.

На второ място идват видовете свобода. Позитивната свобода означава свобода за журналистите да предприемат определени действия, без да бъдат наказвани – например право да следят частния живот на личности от обществено значение, право на достъп до данни и места, до които повечето граждани не се допускат, и т.н. Негативната свобода се стреми по-скоро да ограничава държавата, забранявайки наказателното преследване на журналисти например.

Третият важен елемент е разбирането за взаимодействието между медиите и държавата, което е различно във всяка страна. Например в САЩ се смята, че държавата е основен враг на медиите, и стремежът е да се ограничи всякакво нейно влияние; в силно авторитарни страни като Китай и Русия държавата контролира медиите почти изцяло.

Културните фактори също влияят на решенията за медийна регулация: свастиките са забранени за излъчване в Германия, но допустими на екран в САЩ, където пък голотата е ограничена в ефир, за разлика от Германия. Журналистическите норми в Южна Африка са различни от тези в Източна Европа: ако в РЮА и Намибия медиите се считат за политически отговорни и често влизат в ролята на активисти, то във втората група изследвани страни, част от които е и България, преобладава например вярването, че всички гледни точки заслужават трибуна, независимо колко са екстремни.

Тоест когато обсъждаме решението на СЕМ да забрани излъчването на няколко руски програми у нас, трябва да вземем предвид следните фактори: (1) от какви медийни регулации се нуждаем в България, (2) на кого поверяваме регулацията, (3) на какъв вид свобода искаме да заложим и в съотношение с каква отговорност, (4) какво е взаимодействието между медиите и държавата у нас и (5) какви са културните влияния и фактори, специфични за България, които трябва да обмислим.

Първи реакции след решението на СЕМ

В сряда журналистката Миролюба Бенатова реагира на мерките с аргумента, че няма „добри и лоши медии“ и че всички по един или друг начин разпространяват дезинформация и пропаганда. Журналистката се притеснява, че подобен ход дава предпоставка за ограничаване на достъпа до информация изобщо, изтъквайки, че и двете държави произвеждат военна пропаганда.

Разсъждението на г-жа Бенатова почива на логическа грешка за фалшива аналогия: ако ябълката е плод и е кръгла, а крушата също е плод, това не означава, че и крушата е кръгла. Съществуват неоспорими доказателства за практиките на Russia Today и Sputnik, които ги окачествяват като инструмент на руската държавна пропаганда. Ако не виждаме разликата между инструментализиран информационен поток и плурализъм, имаме проблем с критичната рационална оценка на събитията.

Другият проблем е, че г-жа Бенатова прехвърля на медийния потребител отговорността за отсяването на информацията, напълно освобождавайки журналистите от основната им роля на критичен глас, от задължението им „да покажат глава навън и да видят дали всъщност вали“. Журналистическата професия съществува именно защото обикновеният човек няма време, ресурс и тренинг да разследва, да проследява събитията, да отсява информацията и да проверява фактите. Това са фини умения, които се усъвършенстват цял живот и дори много професионални журналисти у нас не владеят. Абсурдно е да изискваме от публиката да устои на психологическата манипулация във време на свръхинформация.

Миролюба Бенатова прави още една неформална грешка в аргументацията си: тя цитира събитията извън контекст, който е важен за България. СЕМ ясно обосновава решението си с аргументи, които издържат на проверка. Регулацията се извършва в сянката на инвазия в суверенна държава от страна на Русия, която контролира двете медии (точка 1 и 2), регулацията не засяга всички журналисти, а определени източници (3) и е аргументирана с проследими и проверими доказателства. С оглед на зловредното влияние на хибридната война специално у нас, имаме и културни, геополитически и исторически особености, които правят България уязвима (5). Нещо повече – решението е описано като „временно“ и е в синхрон с политиката на ЕС.

И последно, фалшивият знак на равенство между руската и украинската военна комуникация, който г-жа Бенатова поставя, не означава, че журналистите трябва да цитират пропагандата и от двете страни безкритично, без да претеглят фактите. Независимо откъде идва дадена информация, тя трябва да се проверява по един и същи начин. Така че в крайна сметка да не се цитира абсолютно никаква пропаганда. А не на всяка лъжа да се осигурява равно ефирно време. В противен случай със същия успех може да се притесняваме, че Украйна няма пропагандни канали у нас – за да се чуват всички гледни точки, нали?

Криворазбрана обективност

Журналистическият рефлекс е естествен и нужен, но трябва да бъде добре аргументиран. Реакцията на част от гилдията обаче показва проблем с разбирането на идеята за „обективност“, добре познат от отразяването на продължаващата пандемия. Обективността не е позиция, а метод на работа. Обективност означава, че независимо колко дадена информация съвпада с гледището ми и тезата ми, ще я подложа на същата проверка, както спрямо друга информация, която категорично им противоречи. Обективността означава, че ще тествам всяко твърдение, ще проследявам източниците, ще изслушам гледните точки, ще проуча контекста и представяйки целия този процес прозрачно на зрителя/читателя, ще му кажа как съм стигнала до извода дали навън вали, или грее слънце. Без да се опитвам да обяснявам, че и двете неща са възможни, защото в крайна сметка той трябва или да облече дъждобран, или да сложи слънчеви очила.

Д-р Ралица Ковачева, журналистка и преподавателка във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“, коментира, че за нея е смущаващо да има членове на СЕМ, които смятат, че изброените руски канали са „гледни точки“ и „източници на информация“: „Аз ги следя тези дни и това, което се лее там, е наистина ужасяващо – като се почне от „геноцида в Източна Украйна“ и се стигне до „нацизма“, подкрепян от Запада, и всичко това аргументирано с превратни интерпретации на историята. Единственият негатив [от решението на СЕМ – б.а.] е, че журналистите и изследователите не могат да черпят от извора, тоест да се позоват на тези източници. Вероятно защото повече от 25 години съм журналист, и то в България, съм против всякаква правителствена регулация, защото тя не може да пази баланс. Но сега е война, различно е, приемам, че може да се предприемат крайни мерки.“

„Като национален регулатор, но и като член на европейската група на регулаторите, СЕМ следва да взема пропорционални решения, които са предвидени в закона и са в интерес на аудиторията – едновременно аудитория от български и европейски граждани“, смята Иглика Иванова, член на УС на „Коалиция за медийна грамотност“ и докторант в катедра „Европеистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ с фокус върху теми като свободата на изразяване онлайн и медийната грамотност. „У нас чувствителността (бих казала хиперреактивността) към ограничаването на свободата тогава, когато е предвидено от закона и е наложително (поради надделяващ интерес – например обществения интерес), е поставена на грешна основа. И това е така поради неразбирането на свободата в нейното социално и правно измерение“, допълва Иванова.

Тънкото острие между регулация и цензура

Що се отнася до баланса между цензура и регулация, подобно на Миролюба Бенатова, и Ралица Ковачева смята, че имаме по-голям проблем с дезинформацията, разпространявана от политици, партии, експерти, професори и журналисти. За този проблем трудно може да има регулация без риск от цензура. „Да не говорим, че отвъд дезинформацията е пропагандата, което за мен е по-големият проблем – т.нар. „фалшиви разкази“, в които фактите може да са верни, но интерпретацията да е напълно превратна. Това дори не може да се опише в механизъм за проверка и да се докаже убедително“, допълва Ковачева.

„Всъщност в момента голяма част от медиите у нас все още ползват като източник временно спрените медии, цитирайки ги през външен източник“, казва доц. д-р Жана Попова, която също преподава във ФЖМК в Софийския университет. Тя е скептична доколко действията на СЕМ са ефективни.

Ралица Ковачева смята, че криворазбраният плурализъм има и друга причина извън журналистите: „Има твърде много хора у нас, които притежават титли, депутати са или имат друг тип легитимност, която не почива на експертност. И не можем да очакваме от медиите и журналистите да решават кой е „истински“ професор или експерт и кой – не. Самите гилдии си мълчат и не изобличават проблемни фигури.“ Иглика Иванова е съгласна, че в България балансът е труден именно поради ниското доверие в институциите и експертността, в частност разпознаването на действителната експертност и различаването ѝ от изкуствено присажданата на хора с чести медийни и публични изяви. „Медийната свобода е защитена и гарантирана от Конституцията, но не е абсолютна, както и свободата на изразяване“, подчертава Иванова.

Жана Попова не е сигурна, че ограничаването на източниците на информация ще помогне срещу пропагандата на Путин. „Това е основната практика, която държавни медии в Русия проповядват. Gazeta.ru прави клипчета, в които казва на читателите си да не гледат новини, да правят нещо друго, детокс от информация…“ Според нея е важно да се следят качествените руски медии, а не държавните официози. „Големият проблем е, че пропагандата винаги стъпва на нещо вярно. Един елемент винаги е истина. И покрай него се казват неистини. Но у нас дори няма правила в онлайн изданията как се поправя, как се извинява човек, ако се промени ситуацията, как се обновява текстът“, казва доц. Попова, добавяйки към аргументите и структурни проблеми в медиите, които няма да бъдат решени с временно ограничение.

„Ограничаването на два пропагандни кремълски канала в България и в други страни от ЕС е символичен акт, който показва желание за действие срещу пропагандата на режима на Владимир Путин. Спирането им обаче няма да има ефект за ограничаването на тази пропаганда в България. Това е така, тъй като, за жалост, в български условия кремълски опорни точки звучат без препятствия в различни български медии, включително с национално покритие и публично финансиране. Основни канали за проникване на дезинформацията в подкрепа на Кремъл в България далеч не са телевизиите на руски език или даже техните канали на английски език, насочени основно към западноевропейска аудитория“, гласи позиция на Асоциацията на европейските журналисти – България.

„Руският парламент прие в петък предложение „фалшиви новини“ за въоръжените сили да се наказват с до 15 години затвор. В категорията „фалшиви новини“ биха могли да попаднат всички, които нямат за източник Кремъл. Както отбелязват руски журналисти, те биха могли да попаднат под ударите на закона дори само защото са нарекли „спецоперацията“ война […] Власти и медии трябва да поемат своята отговорност и да престанат да се заиграват с уж „алтернативни“ гледни точки, които се базират на дезинформация. Борбата с дезинформацията трябва да се води чрез проверка на фактите, чрез насърчаване на качествената журналистика и чрез работа с платформите за споделяне на съдържание, които да ограничават разпространението на твърдения, които са доказано неверни след проверка на независими проверители“, се казва още в позицията.

Регулацията без цензура, изглежда, зависи от самите журналисти. Би било добре войната в Украйна да е зов за събуждане и да доведе до коренна промяна в разбирането за обективност и за ролята на журналистите в България. За да не се заплашва свободата на словото, регулаторните мерки работят най-добре, когато се прилагат към индивидуални случаи с ясна обосновка от независими регулатори (да, СЕМ има много трески за дялане) и не се превръщат в твърдо законодателство, което да се прилага сляпо към всеки казус. И се следят от будна, активна гилдия. Двете неща работят в непрестанна симбиоза: когато журналистиката е слаба, слаба е и регулацията. Именно тогава истинската цензура – тази на празните столчета – е най-силна.

Заглавна снимка: Amanna Avena / Unsplash

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Демокрацията зависи от осъзнатото участие 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/demokratsiyata-zavisi-ot-osuznatoto-uchastie/

Виждайки как повечето млади хора в чужбина са запознати с партиите, лидерите и идеологиите на настоящия политически живот и са ангажирани като граждани, се замислихме, че и ние искаме да бъдем такъв пример, на първо място – за по-малките си сестри. 

Това казват Роберта Костадинова и Виктория Лазарова, част от екипа на „Царски Пищови“ – инициатива, която цели да информира младите българи за различни аспекти на българската и световната политика по интересен, достъпен и разбираем начин. От чужбина идва вдъхновението и за друга нашумяла платформа – „Стража“, първоначално замислена като проект, подобен на немския Abgeordnetenwatch, и впоследствие адаптирана към нашата политическа реалност. Общото между „Царски Пищови“ и „Стража“ е не само политическата насоченост, а и това, че създателите са млади българи, които вярват, че не просто има смисъл от индивидуално участие в гражданския живот, а и че именно там се крие ключът към успеха.

Знанието е сила

Посланието на „Царски Пищови“ от самото начало е да насърчава младите хора в България да бъдат активни в гражданския си живот, казват Роберта и Виктория. Въпреки че фокусът им е върху политиката и социалните проблеми по света и у нас, стремежът им е да изградят у обществото култура на информираност като антидот срещу дезинформацията и манипулацията. Противно на популярната фраза, че невежеството е блаженство, те вярват на друго „клише“ – че знанието е сила.

Другата основна цел, която си поставя проектът, е да направи политическата терминология, събития и новини в България достъпни и за хора без опит и задълбочени познания в областта. Оттам идва и името на проекта – най-същественото съдържание накратко, като пищов в училище.

Искаме да провокираме дискусия и да покажем, че по много въпроси има различни мнения и добрите решения обикновено са резултат от отворен дебат, комуникация и уважение към чуждата гледна точка. 

Екипът се старае да осъществи целите си чрез споделяне на графики, илюстрации и цитати в социалните мрежи, които често стимулират публиката да обсъжда дадени теми. Антони Герасимов от „Стража“ споделя тази гледна точка:

Демокрацията не е просто лозунг. Не е достатъчно да кажем, че живеем в демокрация, и това автоматично да ни причисли към онези държави, достигнали най-справедливата форма на управление. Демокрацията е сложен организъм, съставен от институции, но и политическа култура, обществени нагласи към актуални събития и цял куп други елементи, които си взаимодействат и търпят промяна. Неглижирането на който и да от елементите дава превес на други и изважда цялата система от баланс. За да живеем в истинска демокрация, не е достатъчно просто да си повтаряме, че в Конституцията ни пише така. Затова посланието, което отправяме, е много просто, но същевременно поставя много важен казус: демокрацията не е просто лозунг и ние сме длъжни да се грижим за нея, за да не я загубим. 

Проектът работи с отворени данни, които се представят в разбираеми категории, позволявайки на хората да видят кой ги представлява в Народното събрание и как гласуват депутатите. Стенограмите от заседанията са визуализирани като чат в приложение за телефон.

От младите за младите?

Екипът на „Стража“ се стреми да включи всички граждани в демократичния процес и смята, че ако избирателните права се придобиват на 18-годишна възраст, то интересът към ставащото в държавата би следвало да се заражда в още по-ранна възраст. От инициативата искат да привлекат колкото може повече млади хора към политическото, но начинът, по който е създаден проектът, предполага широк обхват и привличане на интереса на всички възрастови групи, казва Антони. Имайки предвид, че и „Стража“, и „Царски Пищови“ са разработени онлайн, достъпът до тях предполага определено ниво на дигитална грамотност. И двете платформи разчитат достатъчно на социалните мрежи, за да бъдат видими поне за българите, които четат новини онлайн.

Самите ние сме усещали липса на адекватно политическо и гражданско образование в младежките си години – казват Роберта и Виктория. – Рядко се срещат хора, които, гласувайки за пръв път, имат ясна представа защо подкрепят конкретния кандидат или партия. Обикновено този избор е повлиян от възгледите на роднини, приятели и близки. 

Затова от „Царски Пищови“ се насочват към младите хора с цел да им осигурят арсенал от знания по политически въпроси. Когато тези базисни неща са усвоени, човек лесно може да надгражда, без да се чувства объркан от термини или от сложността на някои анализи, смятат те и се надяват, че тази основа ще помогне на младите хора да следят новините и да разбират същината на политическите проблеми – а това е първата стъпка към по-активното ангажиране с политиката и гражданското общество в страната.

„В България има страхотни млади хора – дейни, активни и ангажирани. Макар и някои от тях да трупат опит в чужбина, прави впечатление, че всички са еднакво отдадени на каузата за по-добро общество. Но е и факт, че има стереотипи спрямо младите и затова мненията им се неглижират. Гласът им сякаш няма същата тежест – поради „липса на опит“ и „влиянието на западната култура“, както често се изтъква от по-възрастните. Аудиторията ни е много разнородна и това безкрайно ни радва. Смятаме, че е сигурен знак, че политиката, екологичните и социалните проблеми не са занимание само за отбрани групи, а за всеки гражданин“, коментират Роберта и Виктория.

Ако става въпрос за клишета относно младите българи в България и в чужбина, екипът на „Стража“ покрива три различни представи: Благослав Михайлов завършва Шефилдския университет, но се връща в България; Фридрих Крепиев все още учи и живее в Германия; Антони Герасимов, с когото разговаряме, получава образованието си изцяло в България. Останалите участници в екипа също имат доста пъстра биография.

Познавам много дейни млади хора и се надявам те да стават все повече – споделя Антони. – Не бих казал, че образованието в чужбина е задължителен фактор, за да бъде един млад човек предприемчив и инициативен. Живеем в много динамична среда, която търпи постоянни промени, и увличането на младите хора в политическите процеси е неизбежно. Наречете ме безнадежден оптимист или живеещ в собствения си балон, но смятам, че качествената промяна в мисленето на много млади хора вече е факт, сега остава количествено това да се разпространи и сред останалите. Разбира се, не може да очакваме 100% от младите да са ангажирани с политиката, но смятам, че все повече започват да се интересуват от това, което се случва в страната. 

Коренна промяна в политическото съзнание

Идеята за демократично участие претърпява промяна с годините. Ако за поколенията от втората половина на XX в. гражданският дълг се състои в задължително гласуване и следене на политическия процес, то по-младите разбират изпълнението на този дълг през процеси като протести, активно участие в гражданския живот и изразяване на позиция, обвързване с каузи и гласуване по-скоро около специфични проблеми (например околна среда), отколкото за партии и идеологии. Антони е оптимист, че тези процеси се развиват и у нас:

Като част от страните от Източния блок България е в процес на трансформация от онзи поданически тип политическа култура, който е бил изграден и наложен в периода преди 1989 г. Подобна промяна е дълъг процес, от който и самите ние сме част. Съвсем нормално е да виждаме все повече млади хора, които осъзнават, че ако те не се интересуват от политиката, то политиката живо се интересува от тях. Всеки има своя професия и е отдал живота си на нея, но общото между всички нас е, че сме граждани и като такива дължим част от времето си, за да моделираме и подобряваме средата, в която живеем и желаем да се развиваме.

Антони е съгласен, че процесите се движат по-бавно, отколкото ни се иска, но вижда все повече млади хора, които разбират, че никой не им е длъжен и че добрата среда за живот зависи единствено от нас като общество. Като преподавател той вижда промяна спрямо времето, когато самият той е бил студент. Феноменът „20-годишни соцносталгици“, които са научени от семействата си, че държавата им е длъжна за всичко, без те да си мръднат пръста, се среща значително по-рядко, казва той, а след още 10 години се надява това явление да изчезне напълно. Държавата – това са гражданите и институциите, които те са създали. Промяна в нагласите трудно може да се осъществи у хора, които вече са изградили своя светоглед. Затова именно младите са носителите на новия вид политическа култура, от който демокрацията има нужда, тъй като колкото по-късно след 1989 г. си се родил, толкова по-малко си повлиян от старите привички и нагласи в обществото.

Роберта и Виктория от „Царски Пищови“ също смятат, че поради историческия товар българските граждани тотално са забравили своята огромна роля в политиката. Те виждат надежда в дейността на редица неправителствени и граждански организации и определят като позитивна тенденцията, че все повече хора намират смисъл в личния пример и се ангажират с инициативи, които допринасят за вълнуващите ги теми – било то политика, екология, човешки права, защита на животните и т.н. Ще отнеме време, докато този модел на активния гражданин се утвърди като народопсихология, но заедно можем да постигнем много, смятат те.

Едва в началото на процеса

И двете начинания са прозрачни относно методите си на работа. В „Стража“ използват отворени данни, като голяма част от работата им се състои в това да направят обемните и трудно четими файлове, качени от институциите, достъпни и разбираеми за гражданите. Това се постига чрез специален скрипт, който прехвърля информацията директно към платформата.

За публикациите си избираме теми според интереса, който са предизвикали по време на обсъжданията в парламента – уточнява Антони. – Основната цел е да предизвикаме любопитство, което да тласне хората към платформата и сами да потърсят това, което ги вълнува. Предстои да започнем да публикуваме интересни анализи, които се основават на количествени изследвания. Разполагаме с толкова данни и би било грехота, ако не установим кой е депутатът с най-богат речник или коя е любимата дума на Волен Сидеров, нали?

От „Царски Пищови“ подбират темите, като преценяват важността и се съобразяват с новините, използвайки най-различни източници – от официални сайтове на институции до местни и чуждестранни медии. Стараят се да култивират обективност и да посочват всички източници, така че аудиторията да може да ги потърси и прочете. Споделят, че безспорно имат пропуски и получават и критична обратна връзка, на която се радват, тъй като това е сигнал, че аудиторията е изградена от мислещи хора. „Ето така функционира гражданската отговорност на практика – казват те. – Разбира се, има и негативни коментари без аргументация и без предложения за подобрение. В такива случаи се опитваме да обърнем внимание на това колко по-силно е едно съобщение, когато е обосновано.“

И двата екипа имат много планове за бъдещето. За да ги осъществят, от „Царски Пищови“ се стремят на първо време да привлекат повече хора към екипа, който работи на доброволчески начала, така че всеки би могъл да се включи. „Търсим мотивирани и отговорни хора с разнообразен опит, интереси и възгледи, така че да можем да разглеждаме социалните и политическите новини и проблеми от перспективата на различни общности и да сме коректни и обективни в публикациите си. Възрастта, етносът и полът са без никакво значение за нас. Дори напротив – стремим се към разнообразие!“, казват те.

Амбициите са големи и в „Стража“:

Немските ни колеги работят с депутати, които са се съгласили да имат собствена регистрация в сайта и да отговарят на въпроси на граждани. Смятаме, че имаме потенциал да бъдем подобна връзка между гражданите и народните им представители. Успехът на такава инициатива би превърнал платформата в съществена част от българската демокрация, защото тя би създала връзка между гражданите и политическия елит, която досега е липсвала.

Антони мисли, че подобни инициативи могат да изградят критични и взискателни граждани, без значение какви са техните политически предпочитания. Той споделя, че не липсват ентусиасти, които да предлагат своята помощ, и това радва екипа.

„Стража“ се издържа единствено от граждански дарения, а „Царски Пищови“ към момента разчита на доброволен труд. Плановете за бъдещето са само повърхността на амбициите и на двата екипа, а оптимизмът им е ако не заразителен, то поне обнадеждаващ за средата в България. Вероятно затова след разговорите ни се сетих за Вазовото възклицание, макар и с малка промяна: „Младите, младите – те да са живи!“

Заглавна снимка: Josh Barwick / Unsplash

Източник

Индивидуални и колективни права. Бележки към реплика на Румен Радев

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/individualni-i-kolektivni-prava/

По време на посещението си в София македонският премиер Димитър Ковачевски намекна, че българите могат да бъдат вписани в Конституцията на Република Северна Македония, без директно да ги споменава. Според Българския културен клуб в Скопие обаче подобна стъпка би дала основания да се признае македонско малцинство у нас. И наистина, ако България изисква българското малцинство да бъде вписано в Конституцията на Република Северна Македония, не е ли редно страната ни да постъпи реципрочно, като впише македонско малцинство в основния си закон?

Президентът Румен Радев не смята така. Още след посещението на премиера Кирил Петков в югозападната ни съседка Радев обоснова отрицателния отговор на този въпрос по следния начин:

Всякакви твърдения, че ако България поиска равноправие на македонските българи, вписано в Конституцията, от своя страна като реципрочност Македония може да поиска македонско малцинство в България, са абсолютно несъстоятелни […] Нека не забравяме, че нашите конституционни уредби са коренно различни. Българската Конституция предвижда закрила на индивидуални права. Докато македонската Конституция се основава на колективни права на части от народи. Така че това няма как изобщо да се случи.

Думите на Радев останаха без коментар, а заслужават по-сериозно вглеждане. Защото се вписват в определено интелектуално-политическо направление, според което автентичните права са единствено индивидуалните, а колективни права всъщност няма – тоест те не са истински права. Затова според президента българската Конституция си е абсолютно в реда на нещата – македонската е тази, която трябва да се промени.

Идеята за универсални човешки права е концепция на класическия либерализъм,

в рамките на която правата са именно индивидуални. Обществото се състои от индивиди, които по природа притежават неотменими права. Тези права не зависят от произхода, традициите или нещо друго. Класикът на либерализма Джон Лок например описва разума като чиста дъска, по която опитът пише. По същия начин обществото е нещо като голо поле, което се структурира от човешките действия.

Философията на либерализма е адекватна на възникващото модерно общество, което се противопоставя на аристокрацията. На другия полюс е класическият консерватизъм, който – разбираемо – недолюбва идеята за човешките права и за върховенството на индивида. От гледна точка на консерватизма обществото се крепи на традиции, култура, ценности. Да се държиш, сякаш то е голо поле и преди теб е нямало нищо, е като да събаряш паметници на културата и да гориш книги.

С течение на времето и либерализмът, и консерватизмът се променят и придобиват множество разновидности.

Доведен до крайност, либерализмът стига до своето отрицание. Универсалните човешки права изхождат от представите на създателите им за човека. И още повече – от хоризонта на онези, които прилагат правата на практика. А от тези представи все някоя група хора липсва – жените, робите, бедните, туземните общности, етническите или расовите малцинства… Ето защо в иначе модерните и либерални общества жените придобиват равно право на глас толкова късно. (Последният швейцарски кантон, който позволява на жените да гласуват, го прави чак през 1990 г., и то след решение на Федералния съд.) А членовете на множество туземни общности са буквално избити, защото не отговарят на „правилната“ представа за човека.

Така с течение на времето се стига до идеята за колективни (групови) права, които да компенсират онези, на които уж универсалните права не са по мярка. По произход концепцията за колективни права не е нито либерална, нито консервативна, а е лява. Именно лявото се бори първо за права на работниците, после за права на жените. В тоталитарните държави и в радикалните си варианти и лявото стига до своята противоположност, обявявайки човешките права за буржоазна измислица. Защото според крайнолявото свободата трябва да се постигне не посредством борба за права, а с революция.

Междувременно концепцията за колективните права се прилага все повече, макар и не повсеместно. Възприета и от Европейския съюз, тя предоставя повече възможности за гарантиране на равните права на представителите на различни уязвими и малцинствени групи.

Как така хем групови, хем равни права?

Нека дадем пример. На теория всеки има правото да посети определена публична институция, тоест това е индивидуално право. Само че в институцията се влиза по стълби, а това е пречка за хората, които се придвижват с инвалидни колички. Поставянето на рампа дава възможност на лицата с увреждания да упражнят предоставеното им право. С други думи, достъпът до индивидуални права не би бил възможен за всички хора, ако не допускаме съществуването на групи със специфични потребности, представителите на които срещат специфични пречки при осъществяването на правата си.

Впрочем – дори при наличието на групови права – те никога не се отнасят до всички, а зависят от изпълнението на определени условия. Дори гарантирането на правото на живот, което е най-основното човешко право, зависи от множество фактори, като гражданство, миграционен статут, икономическо или социално положение, война… Но концепцията за групови права, макар и несъвършена, поне си дава сметка за собственото си несъвършенство и се опитва да се самокоригира. Дава си сметка и за това, че

на практика индивидуалните права са винаги групови – винаги нечии.

В наши дни индивидуалните права са кауза най-вече на либертарианците, които в икономическо отношение са по-близо до консерваторите, отколкото до класическите либерали. Ала постепенно те стават кауза и на самите (нео)консерватори – говоренето за индивидуални права, за да се защити привилегироваността на определена група (обикновено тази на господстващото мнозинство), е печеливша стратегия.

Да вземем например американските консерватори от тръмпистки тип. Изграждането на ограда на границата с Мексико не противоречи на „индивидуалните права“, защото мексиканците не влизат в групата на „ние“. Но когато става дума за предпазването от COVID-19, тогава индивидуалното право на свобода и личен избор се оказва над всичко, най-вече над обществения интерес, понеже обществото се състои от индивиди.

Същото може да се каже и за нашите националисти, особено тези от „Възраждане“, които са много загрижени за правата на българите навсякъде по света и искат да се въведе тотална цензура посредством образованието. Но когато става дума за сертификати и мерки, изведнъж се превръщат в крайни индивидуалисти и адепти на абсолютната свобода. За индивидуалната свобода на родителите как да възпитават децата си, говорят и ВМРО, според които детето не е субект, но семейството притежава права като индивид.

Подобна непоследователност се забелязва и по отношение на словото на омразата.

По дефиниция то се отнася към представителите на определени групи. Според либертарианците и неоконсерваторите концепцията за слово на омразата ограничава абсолютната свобода на изразяване на индивида. Тоест допустимо е да се обиждат дадени хора единствено на базата на принадлежността им към определена група, но ако те искат да се защитят от това – не може, защото принадлежат към определена група.

Парадоксалността на абсолютизирането на индивидуалните права проличава и в множество други отношения. Да вземем еднополовите бракове. Един от основните аргументи срещу тях е, че груповите права са по същество „специални права“. А истината е тъкмо обратната – бракът между мъж и жена включва групата на мъжете и жените, които се женят помежду си, и изключва останалите, които искат да сключат брак с човек от своя пол. Но точно аргументът за „специалните права“ е водещ при отказа на гарантирането на равни права на представителите на дискриминирани групи.

„Никой човек не е остров изцяло за себе си […] И затова никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната; тя бие за теб“,

пише през ХVII век английският поет и проповедник Джон Дън (прев. Александър Шурбанов), няколко години преди раждането на Джон Лок. Произведенията на Дън може да се причислят към традицията на консерватизма, заплашен от либерализма с неговите индивиди острови. Три века по-късно най-известното му стихотворение вече позволява интерпретация от леви позиции и така дава заглавието на романа на Ърнест Хемингуей „За кого бие камбаната“. А четири века след Дън (пишман) консерваторите са се хванали за индивида и неговите права като удавник за сламка. А с тях – и българският президент Румен Радев.

Репликата на Радев за разликата между българската и македонската Конституция разкрива цялото лицемерие на съвременния вариант на концепцията за индивидуалните права като единствено валидните. Защото в България, където ние сме мнозинство, правата са индивидуални, но в същото време искаме да се възползваме от колективните права в други страни, където сме малцинство. Като са будали македонците да си включат малцинствата в основния закон, значи трябва да включат и нас.

Наивно би било да очакваме, че след като Румен Радев е издигнат за президент от БСП, значи е ляв – самата БСП отдавна е лява само на думи. Президентът се държи като класически популист, изговаряйки представите на онези „патриоти“, които искат правата на българите като етническа общност да бъдат гарантирани навсякъде по света. Без да предлагат нищо в замяна на онези, които живеят в България, но не са етнически българи.

Популизмът от аргументи не разбира. Радикалните и едностранчивите идеологии – също. И все пак между популизма и крайностите има достатъчно пространство да се замислим как дефинираме човешките права. И какво следва от една или друга дефиниция.

Заглавна снимка: Km Wilhelm / Wikimedia

Източник