Tag Archives: граждански права

Непосилното милосърдие. Борбата на един детски социален център

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/neposilnoto-milosurdie/

Може ли една социална услуга да се помещава в жилищен имот? Необходимо ли е съгласието на съседите, за да се осъществява тя? Възможна ли е интеграцията на едно малцинство, ако то не съжителства с мнозинството? Това са само част от въпросите, които поражда казусът с Центъра за обществена подкрепа във варненския квартал „Владислав Варненчик“, който се ръководи от сдружението „Милосърдие за теб“.

Какво представлява центърът на „Милосърдие за теб“

Социалният център се посещава от деца между 4 и 15-годишна възраст. Огромната част от тях са ромчета. В него те получават подготовка за училище, помощ за уроците, имат възможност да се занимават с театър, да ходят редовно на зъболекар, да се консултират с психолог. Голямата част от тези деца са първото поколение в рода си, което е грамотно. Много от най-малките не знаят български и никога не са напускали гетото, преди да започнат да посещават центъра. Всички, които са в училищна възраст, ходят на училище.

Повечето от децата отиват в центъра по желание на родителите си, които искат да им дадат по-добри перспективи от тези, които са имали те. Но има и деца, които са преживели насилие, изоставени са от родителите си, били са жертви на трудова експлоатация.

„Нашият център осигурява вече три години достъп на всички деца до ежеседмична дентална програма. Всяка седмица група от максимум десет деца посещава зъболекар. Децата преодоляха своите страхове и с желание престъпваха прага на кабинета. Дори привлякоха своите приятели, които не са потребители на социални услуги при нас, към посещение при зъболекар“, разказва за „Тоест“ Силвия Бакалова от „Милосърдие за теб“.

Центърът дава възможност на децата за първи път през живота си да отидат на почивка, да бъдат доброволци, като помагат в ремонта на старчески дом, да изнасят театрални представления и дори да правят късометражни филми. Те участват в коледен концерт, организиран от Община Варна, и печелят втора награда в категорията „Социални центрове“ на Варненския пролетен фестивал.

През февруари 2019 г. немската благотворителна организация Christusträger-Waisendienst, която финансира „Милосърдие за теб“, купува апартамент на партерен етаж в жилищен блок, където да се нанесе центърът. Имотът е на 50 метра от ромската махала на „Владислав Варненчик“.

„Аз лично съм работила като учител в 100% сегрегирано училище четири години, вече 11 години работя в ромската общност на квартал „Владислав Варненчик“. Опитът ми показва, че ако децата не се изведат от своята общност за поне една трета от времето на едно денонощие, то дефицитите се задълбочават и трудно можем да поемем по пътя на промяната“, твърди Силвия Бакалова. И се аргументира: „Ако нашите усилия не са да изведем децата от тяхната така наречена „зона на комфорт“, то ние никога няма да постигнем максимална промяна в позитивна насока за тях… Именно затова като ръководител смятам, че нашият център трябва да бъде извън общността, наблизо, за да се чувстват децата и родителите спокойни и сигурни, но все пак и мотивирани за промяна.“

С новото място започват и проблемите за социалния център

Стремежът на „Милосърдие за всеки“ да изкара ромските деца от сегрегираната среда се сблъсква с нежеланието на представителите на етажната собственост. Към тях се присъединяват и живеещи в два съседни входа. Те настояват, че за да се извършва подобна дейност, трябва да се промени предназначението на имота и той да престане да бъде жилищен. Уловката е, че по силата на Закона за етажната собственост, за да се смени предназначението на един имот, е необходимо съгласието на съседите. Които категорично не са съгласни.

Според Силвия Бакалова причината за това несъгласие е дискриминационното отношение към ромчетата, които посещават центъра. Тя изпрати на „Тоест“ снимка на вратата на входа, която е във видимо лошо състояние, с думите „за да видите, че най-големият проблем в случая надали са ромските деца“ (вж. заглавната снимка на статията).

В документите, с които „Тоест“ се запозна, никъде няма пряко изговорено антиромско отношение. В протокол от Общо събрание на етажната собственост от 13 март 2019 г. обаче е записано следното (оригиналният правопис е редактиран):

„По-голямата част от собствениците от етажната собственост изразиха мнения, че не желаят във вх. 18 да се развива социална дейност, защото същата е обвързана с постоянен достъп в сградата на всякакви външни лица, които ще създават за тях и семействата им безпокойство, по-голямо от обичайното. Също така разкриха, че имат притеснения относно лошото влияние, което биха могли да окажат ползващите въпросната социална услуга върху техните малолетни и непълнолетни деца.“

Живеещите във входа предпоставят, че децата, които посещават центъра, за да учат, да се занимават с изкуство и доброволчество, да ходят на зъболекар, могат да окажат лошо влияние.

„Протоколчикът сам е изписал, че се страхуват от лошото влияние на децата ни над техните. За съжаление, той не се съгласи да протоколира, че не искат заради краста и въшки, които ще дойдат от нашите деца“, добавя Силвия Бакалова. Тя предлага да изгради вход с външна стълба към апартамента, така че децата да не влизат директно във входа. Етажната собственост и с това не е съгласна. В цитирания протокол пише, че предложението за външен вход не се приема „предвид мотивите и притесненията“ за дейността на социалната услуга.

Районният кмет на „Владислав Варненчик“ – Николай Костадинов от ГЕРБ – е регистриран по постоянен адрес в същия вход

Пред „Тоест“ той предложи друга аргументация на казуса със стълбата: „Пътят да се направи тази външна стълба е много дълъг, защото трябва отстъпено право на строеж от страна на Общината, но тя не може да го направи без съгласието на етажната собственост. Ние тъкмо си бяхме направили градинката. Колкото и малка да е, все пак е нашата градинка. Тъкмо си я бяхме направили и тя точно там иска да направи стълба.“

Администрацията на район „Владислав Варненчик“ извършва няколко проверки на социалния център по сигнали на съседи. Проверката от 11 март 2019 г. установява, че в апартамента се извършва ремонт, но без да се допуска силен шум и с прекъсване във времето между 14 и 16 часа. На 13 януари 2020 г. в апартамента са се провеждали занятия с пет деца. Не е представен документ за промяна на предназначението на имота, а удостоверение и лиценз за извършване на социални услуги, които според администрацията са валидни за предишния адрес на центъра.

От протокола от проверката на 24 януари 2020 г. научаваме, че родителите на пет деца между четири и шест годинки ги водят в центъра, в който с тях се работи „в посока интеграция и социализация и превенция от отпадане“. Предписанията са да се обсъди достъпът на външни лица във входа на общо събрание на етажната собственост, като решението от него стане задължително, и да се представи документ за промяна на предназначението на апартамента, който да се води като център за обществена подкрепа.

През март 2019 г. кметът на „Владислав Варненчик“ Николай Костадинов представя становище на главния юрисконсулт на района, което може да се обобщи така: според допълнителните разпоредби на Закона за устройството на територията жилищата са предназначени за жилищни нужди, а ако нещо се ползва за друго, то трябва да се смени предназначението му. Юрисконсултът твърди, че дейността на центъра е обществено обслужваща и поради това предназначението на имота трябва да се промени от жилищно в обществено обслужващо.

Въпреки протестите, проверките и становищата социалният център продължава дейността си до март тази година, когато временно затваря заради пандемията от COVID-19. На 14 май Силвия Бакалова получава писмо от заместник-кмета на Варна Тодор Иванов, че социалният център е в нарушение, защото не е сменено предназначението на имота. И че това е основание да се издаде заповед за забрана на ползването му, като се прекъсне подаването на електричество, вода и отопление към него. Така центърът няма да може да продължи дейността си. „Милосърдие за всеки“ ще си търси правата в съда.

Обществено обслужване ли са социалните услуги

Кои са обществените услуги? Такива са например администрацията, учебните заведения и детските градини, болниците, медицинските, културните и религиозните центрове и т.н. В разговора си с „Тоест“ районният кмет Николай Костадинов два пъти употреби „детска градина“ по адрес на социалния център.

Изразът „обществено обслужване“ се употребява най-вече когато става дума за определен тип имот, сграда или строеж. Социалните услуги от своя страна не са обвързани с изисквания за тип сграда или имот. Според Закона за социалните услуги, чието влизане в сила в края на миналата година беше отложено до първи юни, те могат да се извършват в домашна или специализирана среда, както и да бъдат мобилни. Могат да се предоставят и в училища, детски градини или ясли, от което следва, че една детска градина не е социална услуга.

В отговор от юли 2019 г. на запитване на Силвия Бакалова от Агенцията за социално подпомагане (АСП) твърдят: „Социалната услуга ЦОП [център за обществена подкрепа] е услуга в общността и може да се предоставя в част от жилищна сграда (апартамент, офис), без да е необходима промяна на статута на обекта в сградата като обект с обществено предназначение.“

Отново в отговор на Бакалова от Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) подчертават, че по смисъла на Закона за социалните услуги те не са обслужващи дейности.

Има социални услуги впрочем, които масово се осъществяват в жилищни сгради – кризисни центрове за пострадали от насилие или трафик например. Ако за тях се иска съгласието на етажната собственост, това би компрометирало защитеността на социалната услуга.

Поне четири общински имота в район „Владислав Варненчик“ са със статут на жилища, но са предоставени за безвъзмездно ползване на три неправителствени организации и на общинската Дирекция „Социални дейности“, става ясно от писмо от Дирекция „Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ на Община Варна от юни миналата година. Следователно практиката невинаги е да се променя предназначението на имота, когато в него се извършва социална дейност.

За проблемите със социалния център Силвия Бакалова обвинява районния кмет Николай Костадинов, а той – нея

Всеки от тях казва, че другият се държи агресивно. Тя смята, че той е повлиял на съседите да се настроят срещу центъра. Костадинов отрича да е оказвал влияние или да е използвал поста си:

„Когато видях, че става дума за нещо агресивно, арогантно, и знаех, че със сигурност по някакъв начин ще рефлектира върху поста, който заемам, просто на последните събрания дори не съм присъствал. Освен това мерките, които тя казва, че ние сме взели, аз като кмет на район не съм взел абсолютно никакво репресивно решение по отношение на тях. Нито някакво наказание. Няколко пъти колегите са ходили, и то защото са получили сигнал от страна на етажната собственост. И реакцията е била такава, каквато при всеки един случай или казус. Не знам дори дали те са знаели, че отиват в нашия вход на проверка. После вече са разбрали. Но в момента, в който са получили сигнала, те реагират всеки път по един и същи начин. Има сигнал – моментално се отива на проверка.“

Районният кмет твърди, че дори когато иска, не е в състояние да повлияе на съседите си: „Когато ставаше въпрос за санирането, вече бях станал кмет. И ми беше изключително трудно тези хора да ги агитирам, че това е нещо хубаво за нас, въпреки кампаниите, които вървяха. А сега? Ситуацията с какво е по-различна? […] Камо ли пък да имам такова влияние върху тях, каквото тя се опитва да изкара. Аз съм, в интерес на истината, най-пасивният от етажната собственост, и то защото в крайна сметка се оказа, че това ще повлияе на това, което работя.“

Според него е грешка на Бакалова, че не е поговорила предварително с обитателите на входа, за да разбере дали има смисъл да купува апартамент за целите, които си е поставила. Тя казва, че се е консултирала с юрист преди покупката и според него няма законово изискване за съгласието на собствениците във входа нито за закупуването на имот, нито за развиването на социална дейност: „Сами разбирате, че съгласието е непостоянна величина, на която не можем да се осланяме, за да мотивираме своя финансиращ орган да инвестира средства. Всяка продажба на имот във входа би могла да разруши съгласието, а така също всеки човек може да смени по всяко време мнението си.“

Съвсем скоро след купуването на апартамента обаче Силвия Бакалова се е срещнала с живеещите във входа и ги е поканила да посетят социалната услуга на стария ѝ адрес, за да научат повече за дейността ѝ. Според нея на тази среща Костадинов е заявил, че когато услугата е била на предишния си адрес, е имало жалби срещу нея.

„Тоест“ не разполага с доказателства кой какво е казал, но редакцията получи официална кореспонденция между двамата. Бакалова подава заявление с искане за информация дали има подадени сигнали за нарушения срещу социалния център по времето, когато той се е помещавал на стария си адрес. Отговорът на кмета е, че не са постъпвали такива сигнали.

Личен конфликт или структурни проблеми?

Измамно лесно би било да се вземе страна в този конфликт, в зависимост дали сме на страната на организациите, работещи за интеграцията на ромите, или на хората, които не искат да се смущава спокойствието във входа им. Зад взаимните обвинения прозират много по-дълбоки проблеми.

Първият проблем е самовъзпроизвеждането на сегрегацията. Очаква се от ромите да се интегрират, но без да се смесват с мнозинството на етническите българи. Не само жителите на този вход гледат с подозрение на ромските деца. Едва 17,7% от етническите българи у нас биха приели да имат роми за съседи. Да си припомним колко родители изтеглят децата си от училища и детски градини, защото в тях има ромчета, колко роми не са назначавани на работа само заради етническия си произход, макар че притежават необходимата квалификация. Присъствието на антиромската партия ВМРО в управляващата коалиция не допринася за преодоляване на тази ситуация.

Не по-малък проблем е и законовият хаос по отношение на социалните услуги. Законът за социалните услуги понастоящем не действа, но в него така или иначе не е уточнено какви социални услуги в какви типове имоти могат да се осъществяват. А правилник за прилагането на закона няма. Този въпрос не е регламентиран и в Закона за социалното подпомагане, който до неотдавна обхващаше и социалните услуги, нито в правилника към него. Според Закона за устройството на територията жилищата са за живеене.

Предоставянето на социални услуги в имоти със статут на жилища е не само разпространена практика, а и според редица институции, освен АСП и ДАЗД, то е напълно законно. През 2019 г. „Милосърдие за теб“ печели финансиране от Фонд „Социална закрила“ на Министерството на труда и социалната политика, за да оборудва новозакупения апартамент, в който се помещава центърът. От ДАЗД извършват и проверка в центъра на новия адрес, а заключението от нея е, че предоставяната услуга е на много високо ниво. В течение на конфликта с етажната собственост „Милосърдие за теб“ получава подкрепящи писма от Регионалното управление на образованието – Варна, от Дирекция „Образование и младежки дейности“ на Варненската община, както и от три училища. Всичко това едва ли би било възможно, ако дейността на социалната услуга беше незаконна.

В същото време една успешна социална услуга може да бъде прекратена, ако по отношение на нея има недоволство. Кампанията срещу законодателството в областта на социалните услуги е предпоставка за допълнителен правен вакуум, защото въпросите, които се отнасят до тази област, не се уреждат законово. Тези проблеми може да се преодолеят, ако има политическа и законодателна воля, каквато понастоящем липсва.

А междувременно дискриминацията и сегрегацията може да се осъществяват напълно законно. Дори без да се говори за роми, а като се използват формални аргументи като предназначението на един имот. И всичко да е точно, както се пее в песента.

Заглавна снимка: © Силвия Бакалова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Искането за забрана на ВМРО, което не стана новина

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/iskaneto-za-zabrana-na-vmro/

Стигна ли до вас информацията, че има инициатива за поставянето на ВМРО извън закона? В понеделник новосъздадената гражданска инициатива „Граждани за демократична и правова държава“ изпрати отворено писмо до президента Румен Радев, министър-председателя Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. В него се поставя под съмнение съвместимостта на партията ВМРО–БНД с Конституцията на България и редица закони.

„Считаме, че е необходимо да се изясни дали тази политическа партия не нарушава системно Закона за политическите партии и Конституцията и дали дейността на нейни представители не е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията“, се казва в него. Въпреки че писмото е изпратено до редица медии, досега само „Медиапул“, сайтът „От упор“, предаването „Хоризонт до обед“ на БНР и телевизия „България 24“ са го отразили.

Кои са „Граждани за демократична и правова държава“

Отвореното писмо е подписано от ромски активисти и професионалисти в различни области. „Разтревожен съм от събитията в България и заедно с други съмишленици решихме да попитаме държавните институции дали това, което прави партия ВМРО–БНД в управлението на държавата, не противоречи на Конституцията и законите“, коментира пред „Тоест“ един от тях – живеещият в Белгия юрист Орхан Тахир.

Сред инициаторите са три журналистки – Емилия Данчева, Мая Стелиянова и Полина Тодорова, двама предприемачи – Ангел Манушев и Камен Славчев, учителка – Светлана Василева, писател – Димитър Атанасов, икономист – Миленко Миленков. Лиляна Ковачева е доктор по етнология към БАН, Светлана Василева е бивш секретар на Националния съвет по етническите въпроси към Министерския съвет.

В интервю за предаването „В мрежата“ на „България 24“ евродепутатът Ангел Джамбазки коментира писмото така: „Появява се циганска организация, която иска да се закрие политическа партия, наследник на стогодишна революционна българска организация, на страницата на соросоидна медия. Какво искате? Това е класическо соросоидно хибридно циганско мероприятие на хора, които купуват гласове и крадат пари от европейските фондове за интеграция на циганските общности.“

Основания за забрана на ВМРО, посочени в отвореното писмо

Според Конституцията на България се забраняват „организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури, или се стремят да постигнат целите си чрез насилие“.

Писмото, дълго осем страници, се опира на публикации в медиите.

Търговия с българско гражданство

Една от темите в писмото е информацията за търговия с българско гражданство, свързвана с имената на двама председатели на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), излъчени от ВМРО–БНД: Борис Вангелов и Петър Харалампиев. Срещу двамата, както и срещу бившия секретар на ДАБЧ са повдигнати обвинения.

„На първо място, ние смятаме, че обвиненията срещу представители на ВМРО за продажба на българско гражданство пряко засягат националната сигурност, а те са обвинени в това от бившия директор на Дирекция „Българско гражданство“ към Министерския съвет – Катя Матева. Тя твърди, че ВМРО се издържа от продажба на удостоверения за български произход на чужденци, които не са етнически българи. Например в САЩ са задържани етнически албанци с български паспорти, които са заподозрени в тероризъм. През 2018 г. показно беше задържан бивш шеф на Агенцията за българите в чужбина, който е кадър на ВМРО. Има внесен иск от КПКОНПИ срещу бившия главен секретар на Агенцията за над 760 000 лв. Прокуратурата трябва да изясни ролята на партия ВМРО в тази схема“, обобщава Орхан Тахир.

Антиромска реторика и фалшиви новини

Вниманието на „Граждани за демократична и правова държава“ е основно върху подбуждането към дискриминация, насилие и омраза и разпространяването на фалшиви новини от страна на ВМРО в качеството ѝ на част от управляващата коалиция. Затова дадените примери се отнасят за събития от 2017 г. насам. Акцентът пада върху антиромската реторика, нерядко имаща практически последствия.

В това отношение примерите не са един и два. Евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки не пропуска да спомене „циганския проблем“, който нарича и „цигански въпрос“, по аналогия с „еврейския въпрос“ от времето на нацизма.

Немалка част от примерите са от началото на 2019 г., когато конфликт между българи и роми стана повод за поредната обществена истерия, довела дотам, че голяма част от ромските жители на едно село напуснаха домовете си и не смееха да се върнат, а в расистките протести се включиха и военни. Тогава председателят на партията, вицепремиерът Красимир Каракачанов, заяви: „Циганите в България станаха изключително нагли и търпението на българското общество се изчерпа.“ Пред „Труд“ заместник-председателят на ВМРО Искрен Веселинов каза, без да представи доказателства, че за ромската интеграция са похарчени „десетки милиарди“.

След по-малко от месец партията разпространи „Концепция за промени в политиката за интеграция на циганския (ромския) етнос в Република България и мерките за реализацията им“ с автор Красимир Каракачанов, в която се предлага ромските жени да бъдат подлагани на насилствена стерилизация и аборти и се въвежда терминът „маргинална раждаемост“.

Активистите припомнят и истерията от миналата есен, когато като по команда родители от различни ромски квартали в страната взеха децата си от училище от страх да не им ги отнеме държавата. Следите за насаждането на паниката водеха към пиара на Военното министерство и приближен до Каракачанов Александър Урумов, както намекна и вицепремиерът Томислав Дончев. Освен държавен служител, Урумов е евангелски проповедник, известен с консервативните си възгледи. Фалшивата новина, че ще се вземат децата от училищата, е част от цялостна дезинформационна кампания, в която той играе ключова роля, свързана с демонизирането на Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.

В писмото се обръща внимание и върху усилията на ВМРО в контекста на пандемията от COVID-19 да бъдат изкарани виновни ромите и да се изолират гетата. Всичко започна с недоказано твърдение на Ангел Джамбазки, че първите съпрузи, починали от коронавирус у нас, са се заразили „на циганско празненство“. Още на следващия ден прокуратурата даде „благословията си“ за поставянето на контролно-пропускателни пунктове на изходите на ромските квартали.

„Има данни, че представителите на ВМРО насаждат етническа омраза и подбуждат към насилие срещу ромите в България. Господин Джамбазки отдавна плаши с гражданска война и говори за „циганизация“, а сега призова за затваряне единствено на ромските „гета“ по време на извънредното положение. Господин Каракачанов продължава да пробутва скандалната си концепция, в която твърди, че държавата трябва да предлага аборт на ромските жени с определен брой деца, за да не раждат повече. Да не говорим за поведението на техните общински съветници“, казва Орхан Тахир.

Обвързаност с неонацизма

От инициативата припомнят и обвързаности на членове на ВМРО с неонацистки символи и организации. През 2017 г. беше разпространена снимка на споменатия вече бивш ръководител на ДАБЧ Петър Харалампиев с тениска, на която пише Wehrmacht (така се наричат въоръжените сили на нацистка Германия). Красимир Каракачанов защити съпартиеца си с аргумента, че това е името на американска рок група и Харалампиев носел нейна тениска. Скандалът стигна и до метълите от Wehrmacht, които се разграничиха, изяснявайки, че нямат такива фланелки и не споделят идеалите на нацизма.

Бившият кандидат на ВМРО за кмет на „Люлин“ Георги Желязков се е снимал пред знаме на забранената в редица страни неонацистка организация „Кръв и чест“. Това излезе наяве, когато той беше предложен за член на борда на „Столичен автотранспорт“ от Карлос Контрера (ВМРО) и Николай Стойнев (ГЕРБ), и доведе до оттегляне на номинацията му.

Исканията на „Граждани за демократична и правова държава“

Авторите на писмото призовават президента Румен Радев да свика Консултативния съвет за национална сигурност, който да обсъди дали участието на ВМРО във властта е заплаха за гражданския мир, сигурността и правата на българските граждани. Също така предлагат държавният глава да изиска от ДАНС анализ на дейността на ВМРО за времето, през което партията е част от управляващата коалиция.

Апелът към министър-председателя Бойко Борисов е „многобройните данни в медиите за противозаконна и противоконституционна дейност на представители на партия ВМРО–БНД“ да се обсъдят на заседание на Министерския съвет.

„Граждани за демократична и правова държава“ приветстват действията на прокуратурата срещу „Български национален съюз – Еделвайс“, която обвини организацията в нарушаване на Конституцията чрез проповядване на насилие и омраза и поиска нейното забраняване. Според тях ситуацията с ВМРО–БНД е аналогична и главният прокурор би следвало да подходи по същия начин.

Ще се загрижат ли адресатите на писмото и ще предприемат ли действия за поставянето на ВМРО извън закона?

Расистките и ксенофобските прояви на „воеводите“ са публично известни, и то доста преди партията да стане част от управляващата коалиция. Не само у нас, а и в чужбина. Още през 2012 г. например Джамбазки участваше в подготовката на международна конференция, свързана с „Луковмарш“, по темата „положението в Европа и белия свят, с акцент върху национализма като единственото спасително решение за европейската цивилизация и бялата раса като цяло“. А заглавието на неговия доклад беше „Циганизация и цигански въпрос в България и Европа. Хронология на десоциализацията и самоизолацията на циганите в българското общество. Причини и последици. Възможни решения на този въпрос в България и в Европа“.

Никоя от расистките и ксенофобските прояви на ВМРО обаче не спря пътя им към властта. Самата власт също проявява дискриминационно отношение към малцинствата, особено към ромите. На 13 май двама специални докладчици на ООН призоваха България да спре дискриминационните и сегрегационните действия в ромските квартали в контекста на пандемията. Ден по късно самолет разпръсна дезинфектант над ромската махала в Ямбол, междувременно блокирана и без достъп на живеещите в нея до работните им места. Не било опасно, но все пак по-добре хората да си останели по къщите.

Ако пръскането с дезинфектанти от въздуха е ефективно и безвредно средство срещу пандемията, защо ли не се използва масово?

В този контекст е малко вероятно Бойко Борисов да се вслуша в отвореното писмо – участието на ВМРО във властта е жизненоважно за оцеляването на собствената му коалиция. А и не става дума за популистка тема, от която могат да се извлекат дивиденти. Не изглежда особено реалистично и главният прокурор Иван Гешев да вземе отношение, освен ако не реши да оказва натиск върху ВМРО. Напротив – да не забравяме, че именно недоказаните твърдения на Джамбазки за „циганското празненство“ станаха повод прокуратурата да разреши контролно-пропускателните пунктове в гетата.

Отношение би могъл да вземе президентът Румен Радев, доколкото реално е в опозиция на управляващата коалиция. Но в контекста на понижения си рейтинг е малко вероятно да се захване с кауза, която едва ли ще му донесе обществено одобрение, дори напротив.

„Важното е да се гарантират законността, гражданският мир и националната сигурност, защото действията на ВМРО във властта са опасни и трябва да се вземат мерки. Комбинацията от корупция, расизъм и безнаказаност може да бъде много опасна и за самите управляващи, защото гражданите започват да губят доверие в институциите и в законите“, казва Орхан Тахир. Ала докато властта се грижи преди всичко за собственото си оцеляване, а не за законността и авторитета на институциите, сериозността на тази опасност едва ли е осъзнавана.

Заглавна снимка: Стопкадър от предизборен клип „ВМРО: Време е за възмездие!“ от 2013 г. В края на клипа Ангел Джамбазки призовава съпартийците си да изгорят няколко чучела с лица на политици, облечени в затворнически дрехи и оковани пред Съдебната палата. На едно от чучелата е изобразен и Бойко Борисов, бъдещият коалиционен партньор на „воеводите“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сезонните работници в ЕС: мизерията е голяма и спасение не дебне отникъде

Post Syndicated from Марина Лякова original https://toest.bg/sezonnite-rabotnitsi-v-eu/

Пандемията, причинена от новия коронавирус, сякаш забавя темпо. Все повече магазини и заведения отварят вратите си за посетители, отпадат драстичните ограничения. В тази ситуация – на пръв поглед неочаквано – в немските медии се появи новината, че над 200 души в месокомбинат в Косфелд (Северен Рейн-Вестфалия), 130 души в Бад Брамщет (Шлезвих-Холщайн), 80 души в Биркенфелд (Баден-Вюртемберг) и 11 души в Щраубинг (Бавария) са заразени с коронавирус. Става дума за сезонни работници от Източна Европа, включително и български граждани, настанени в общежития, където заразата се разпространява без особена трудност. Набирането на сезонни работници от десетилетия е широко разпространена практика в западноевропейските държави. В ситуацията на коронавирус тя обаче се превръща в сериозен проблем.

Как започна всичко

Вследствие на пандемията, през март 2020 г. германското правителство временно забрани набирането на сезонни работници. В средата на същия месец обаче земеделски производители в Германия сигнализираха за недостиг на работна ръка и започнаха да упражняват натиск върху управляващите да отменят ограниченията. На свое заседание на 23 март кабинетът взе решение за привличане на сезонни работници въпреки пандемичната ситуация. Решението беше подложено на критика, най-вече в Източна Европа – така например българският премиер Борисов се обяви против изпращането на сезонни работници от България и поради риска от зараза го нарече „нечестно“.

В началото на април самолети на „Юроуингс“, дъщерна фирма на „Луфтханза“, бяха наети от немското правителство, за да превозят десетки хиляди румънци от Клуж до различни градове на Германия. На малкото летище в Клуж се образуваха огромни опашки. На практика не бяха спазени никакви правила за физическо дистанциране на пътниците. Ужасяващи снимки на струпани тълпи бяха разпространени из социалните медии. С тях се постави и въпросът: морално ли е в тази ситуация да се рискуват човешкото здраве и живот, за да се събере реколтата? В социалните мрежи се появиха остри подмятания към „оядените немски бюргери“, които седят на домашната трапеза и чакат „робите“ от Източна Европа да им доставят „луксозни аспержи“.

Тези критики, разбира се, не са напълно коректни – те игнорират факта, че немалко и съвсем недотам „оядени“ германци всеки ден работят като земеделци, касиери, санитари, шофьори на автобуси, куриери и снабдители, поставяйки на не по-малък риск собственото си здраве и живот. Но в същността си въпросът, съдържащ се в тези критики, е важен: каква е отговорността на немското правителство и защо то игнорира моралния аспект на наемането на чуждестранни сезонни работници в ситуация на пандемия?

Голямата картина е доста по-мрачна

В Европа всяка година мигрират милиони сезонни работници. Те са заети в германското и английското селско стопанство, в хотелиерството в Испания, Италия, Гърция и Португалия, в зимните курорти на Австрия и Франция, в бизнеса с цветя в Нидерландия. И в сферата на здравето и социалните грижи е огромна мобилността на хората, които в неформалната икономика работят като детегледачи, болногледачи и санитари. Десетки хиляди са и заетите в мандри, кланици, както и на плантациите за портокали и маслини в Южна Европа.

Набирането на сезонни работници отдавна не е запазена марка само на западноевропейските държави. Липсващите болногледачи и бармани, келнери и камериери в Източна Европа се „заместват“ от идващи от други, още по-бедни държави. Работното място на българската медицинска сестра, която продава труда си в Англия, е предложено на нейна македонска или украинска колежка; българският келнер, който предпочита испанското или гръцкото крайбрежие, за да изкара пари през лятото, е заменен от молдовски. Така с времето възникват „глобални вериги“ от работещи в различни сфери.

Огромният недостатък на тези неформални мрежи, които оплитат големи части от глобуса, е, че само временно гарантират по-висок доход на заетите. По правило те не предполагат сигурност и трайност на работните места. В немалко случаи са част от т.нар. сива икономика – от трудови отношения без договори, осигуровки и права. В същността си те предполагат наличието на все по-бедни „други“, които са готови да работят при все по-лоши условия на труд. Включването в тези мрежи разрешава донякъде актуалните финансови нужди на участващите, но не променя принципа, обуславящ съществуването им – наличието на огромно социално неравенство в глобален мащаб.

В повечето случаи на сезонна заетост става дума за тежък физически труд, който е нископлатен, надхвърлящ с часове фиксираното работно време, а правото на почивни дни или платен отпуск при болест е рядкост. Много често този труд е извън всякаква регулация – на държавни институции, профсъюзи, здравни и хигиенни инспекции. На хартия са налице множество правителствени, синдикални или общински „мерки“, „решения“ и проекти“, които обаче само частично помагат, ако изобщо го правят. Макар метафорично тези практики да могат да се обозначат като „робски“, юридически едва ли може да се очакват последствия. Защото мрачната реалност е, че хората доброволно са се съгласили да се качат на тази въртележка. При това те са изправени пред най-трудния избор – между глада или бедността в родината си и предлаганите им свръхтежки условия на работа. Давайки си сметка, че ако не приемат тези условия, ще го направят следващите на опашката буквално за хляб.

Централният проблем в тази огромна и по значение, и по обхват сезонна мобилност е гигантското социално неравенство. 30 години след падането на Берлинската стена и близо 15 години след приемането на редица източноевропейски държави в ЕС, разликите в доходите в различните краища на Европа продължават да са огромни. Дори висококвалифицирани специалисти – учители, лекари, инженери – продължават да получават с пъти по-ниско заплащане от колегите си в Западна Европа. ИТ секторът в Източна Европа е сякаш изключение, но той обхваща твърде малък дял от трудоспособното население, и то в големите градове. Перспективите в малките населени места са мрачни.

В световен мащаб проблемът е още по-драматичен – според данни на Световната банка 736 милиона души живеят под линията на абсолютна бедност, а 3,4 милиарда – под границата на бедността за съответната държава. 2,2 милиарда нямат чиста питейна вода. Точно това неравенство е причината толкова хора, независимо от квалификация и образование, да загърбят всички рискове за здравето и живота и да търсят препитание извън собствената си държава. И да смятат себе си за щастливци, ако прескочат бюрократичните бариери за контрол на достъпа. За граждани на държави извън ЕС сериозен проблем е и ограничаването на правото да продават труда си в Съюза. Много често тези хора са принудени да работят без валидни документи, поставяйки себе си в още по-голяма зависимост от трафиканти и работодатели. Не са рядкост случаите на отнети паспорти и лична свобода.

Малката картина: германският случай

Да се върнем към конкретната тема – оправдано ли е по време на пандемия не друг, а немското правителство да организира извозване на работници от Източна Европа, за да задоволи „кулинарните капризи“ на избирателите си? Не е ли това форма на тежка арогантност и късогледство за транснационалния проблем? И защо тя е възможна? Част от отговора е в доминацията на националните държави.

Националните правителства са избрани от „своите“ граждани. Те знаят много добре: гласоподавателите са тези, които ще ги съдят. Аграрната министърка на Германия Юлия Кльокнер (ХДС) отлично си дава сметка, че не източноевропейските сезонни работници, а още по-малко възмущението в източноевропейските интернет форуми ще решат редовните парламентарни избори, които се очаква да бъдат през 2021 г. Немските избиратели са тези, които ще дадат гласа си „за“ или „против“ нея. А сред най-значимите привърженици на ХДС са земеделците – традиционно консервативни и подкрепящи партията ѝ. Тя знае добре, че ако има недостиг на хранителни стоки в магазините, това ще се обърне срещу управляващата коалиция. И Кльокнер се решава на стъпка, която е морално недопустима, игнорираща европейската солидарност, но решаваща конкретен национален проблем и обещаваща политически успех.

В много по-голяма степен изненадващо е мълчанието на опозицията в Германия. Водещи политици от зелените и левите приеха сякаш на доверие, че тазгодишното организиране на процесите по транспорта и настаняването на сезонни работници от немската държава, както и изключването на частни посредници от този процес са достатъчна гаранция за спазване на трудовите права и санитарните изисквания. Колко наивна е такава позиция, виждаме месец след пристигането на първите сезонни работници – съобщенията за заразени и за жертви вече са факт.

Наред с политическите сметки обаче има още една, много по-горчива причина привличането на работна ръка от чужбина в ситуация на пандемия да не предизвиква морален скандал в немското общество. Тя е в независимото съществуване на миграционните мрежи. „Където има воля, има и път“, гласи една немска поговорка. Дори правителството да не организира привличането на сезонни работници, те ще пристигнат. Както го правят всяка година, организирани от повече или по-малко добросъвестни фирми посредници. Ще прекосят Европа с микробуси или леки автомобили, прекарвайки дни по магистрали и крайпътни отбивки. А ако сухопътните граници са „затворени“, ще използват полетите на (каква ирония) източноевропейската авиокомпания „Уизеър“, която ежедневно обслужва полети до няколко немски летища дори и в настоящата пандемична обстановка.

Истинската трагедия е, че въпреки пандемията десетки хиляди източноевропейци жертват здравето, а може би и живота си доброволно, защото нямат по-добра алтернатива в страните си. Политическото възползване от съществуващите гигантски социални неравенства със сигурност е „злоупотреба със служебно положение“. Което обаче няма от кого да бъде наказано.

Големите губещи

На пръв поглед губещи няма – източноевропейските сезонни работници ще приберат реколтата и ще получат срещу труда си заплащане, с което ще изкарат следващата зима. Ако оцелеят физически преди това. Европейските магазини за хранителни стоки ще са пълни. Управляващата коалиция в Германия ще спечели желаното одобрение и добри изходни позиции за идващите догодина национални избори. А дали можем да разчитаме на самоограниченията на съвестните и социално критични европейски потребители, които доброволно отказват да консумират аспержи, ягоди или месо в знак на солидарност с условията на труд на източноевропейските работници? Едва ли.

Големият губещ обаче е идеята за „обединена Европа“ – за една Европа, която третира гражданите си по достоен начин, която е загрижена за здравето и живота на всеки, независимо от националността. Живеещи в бедност и безпътица у дома, немалко източноевропейци виждат в Европа надежда за равно третиране и за по-добри възможности. Макар при актуалното състояние на Съюза създаването на обща европейска социална и здравна система да звучи утопично, тази надежда все пак можеше да получи реални измерения – ако ЕС беше успял да наложи общовалидни стандарти за сезонната трудова миграция. Защото разбираемата локална загриженост за снабдяването със стоки и прибирането на реколтата не бива да е за сметка на непоносими трудови, здравни и хигиенни условия, още повече в условията на пандемия.

В тази криза обаче ЕС се оказа статист – не заради безхаберие, а заради липсата на правомощия и далновидност. Така националните егоизми победиха. Една истинска морална мизерия, която тежи много повече от физическата.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на 5 News

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пандемия и приоритети. Мерките в Германия и у нас

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pandemiya-i-prioriteti/

Има критични ситуации, които са като лакмус за спецификите на едно общество. В тях ясно личи какво е отношението на властта към гражданите ѝ, както и на гражданите към нея. Проявяват се и механизмите, по които се вземат важни решения. Пандемията от COVID-19 позволява да се изявят в концентриран вид онези особености на социалните отношения, които обикновено не забелязваме, защото са част от всекидневието ни. За да придобием още по-ясна представа за ситуацията, в която се намираме, добре е да я сравним с друга.

Как се вземат решенията за мерките против коронавируса и тяхното либерализиране в Германия

В Германия се дава думата на експертите. Институтът „Роберт Кох“ отговаря за огласяването на официалната информация, свързана с коронавируса, но това не означава, че има последната дума. Със свои позиции излиза и немската академия „Леополдина“, а специалисти като Кристиан Дростен, вирусолог от университетската болница „Шарите“ в Берлин, са редовни гости в телевизионните предавания.

Освен експертността на вирусолози и епидемиолози, в Германия се цени и професионалното мнение на социолози, психолози, икономисти, педагози, социални работници и специалисти във всевъзможни области. Защото ограниченията засягат множество измерения на човешкия живот. Правилното от гледна точка на един епидемиолог може да е пагубно според психолога, а според социолога – нереалистично. Вземат се предвид мненията и на представители на различни засегнати страни.

Така, след множество дискусии и обглеждане на ситуацията от различни страни, немската държава излиза с позиции кое е за предпочитане в една или друга ситуация. В повечето случаи тези позиции имат статута на препоръки. И тъй като Германия е федерална държава, те се дискутират с ресорни представители на местните правителства. В крайна сметка всяка федерална провинция решава кои са най-подходящите мерки за нея.

Специфики на немската комуникация за коронавируса

За предстоящите промени се съобщава достатъчно време предварително, за да могат хората да свикнат с идеята за тях. Подробно се обясняват основанията за тези промени, възможните гледни точки и защо се избира едно, а не друго. Очертават се и различни времеви хоризонти в зависимост от различните сценарии за развитието на пандемията. И при цялата несигурност на бъдещето германците имат известна яснота, че ако се случи А, с голяма вероятност ще последва Б.

Как немските телевизии отразяват пандемията? Разбира се, по новините и коментарните предавания се дава думата на експертите и политиците. Също така се търсят гледните точки на представители на всевъзможни социални групи, дори на маргинализираните. Неведнъж например в предаването след централните новини на ARD, посветено на коронакризата, се поставя въпросът за това как се справят проститутките по време на пандемията. Думата се дава и на самите тях.

Вземането на решения в България

У нас най-сетне мерките против коронавируса започват да се отхлабват. Дали това е повод за радост, или за притеснение? Хората трудно могат да разберат това, защото властта не разговаря с тях. Вместо това им се кара и издава заповеди. Често пъти тези заповеди се обявяват без предупреждение какво се очаква да последва, взети са набързо и впоследствие претърпяват редица корекции – чрез нови заповеди. Има дни, в които Министерството на здравеопазването издава по няколко заповеди на ден.

А някои от тези заповеди противоречат на елементарната логика, което води до недоверие в смисъла на противоепидемичните мерки изобщо.

Защо повечето магазини (освен в моловете) и фризьорските салони останаха отворени, а излизането на разходка беше забранено? За сравнение – в Германия фризьорските салони заработиха тази седмица, а преди това бяха отворени нехранителните магазини, които са по-малки от 800 квадратни метра. И в най-рестриктивния период държавата препоръчваше разходки на открито при определени ограничения.

Защо мерките се смекчават, след като броят на заразените продължава да расте? Страната ни е една от петте европейски държави, в които епидемията не намалява. Тепърва започваме да ставаме свидетели на масови инфекции в болници и старчески домове. Ако Националният оперативен щаб нарича всяко увеличение на инфектираните „пик“, от това не следва, че истинският пик на заразата е достигнат.

Защо може четирима души да се срещнат в ресторант, но не и да се разходят заедно, ако не са семейство с деца под 12 години? Защо човек да не може да седне сам на пейка в парка, но с приятели в заведение може? Аргументът е, че пейките не се дезинфекцират. Не се дезинфекцират обаче и парапети на стълбища, дръжки на врати, парите в брой и множество други неща, които човек докосва извън дома си. Освен това посетителите в ресторанта по необходимост са без маски и така става лесно да се заразят, ако седят на една маса, независимо че другата маса е на метър и половина. В парка впрочем дистанцията е два метра и половина, въпреки че там хората само се разминават.

Защо може да се посещава басейн? Защото за това е настоял генерал Мутафчийски. А защо е настоял? Не ни се полага отговор на този въпрос. Може да е имал сериозни основания, а може просто да обича да плува… Аналогични въпроси може да се зададат за разрешаването на шофьорските курсове, идеята за ваучери за туризма и т.н. За отворените църкви по Великден смислен отговор така и нямаше.

В тези наглед хаотични решения има една постоянстваща логика:

бизнесът и определени интереси са по-важни за властта от човека.

И то не всеки бизнес, а предимно едрият, влиятелният (чиито представители ще са и основните бенефициери на схемата за подпомагане, известна като 60/40). Критериите за компенсации на „дребните“ губещи са преобладаващо неизпълними. Човекът е важен, доколкото цел на мерките е да не се зарази (ако нещо не се окаже по-важно от това, като например лоялността към Църквата). Напълно се пренебрегва обаче психичното му здраве, както и потребности, важни и за телесното – като да излезеш на чист въздух. С него се общува чрез забрани, глоби и мъмрене от екрана, а не с аргументи.

Разпространено е мнението, че на българите не бива да им се говори с аргументи, а трябва да се действа с твърда ръка, защото те от друго не разбират. Този аргумент не е много по-различен от защитаването на пердашенето на деца. Според американския социолог Питър Бъргър, ако към един човек се обръщат по определен начин, той става точно такъв. В степента, в която с хората се говори с аргументи и проблемите им се вземат под внимание, се увеличава шансът те да реагират с разбиране и съпричастност. Да гледат на ограниченията не като на забрани, които трябва да се премахнат, а като на лична отговорност.

Това обаче значи да възпитаваш граждани, но гражданите са по необходимост критични. А критичното гражданство е нещо, което никоя власт не допуска доброволно. То само̀ се преборва да се отнасят към него с уважение.

Заглавна снимка: „Моля, спазвайте дистанция“ – надпис на сградата на Центъра за изкуство и творчество в Дортмунд. Фотограф: onnola / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Кармен“ – далече, далече…

Post Syndicated from Цвета Петкова original https://toest.bg/karmen-daleche-daleche/

От повече от 20 години Цвета Петкова работи за развитието и социалното включване на ромските общности. Заедно с проф. дсн Майя Грекова (дългогодишна преподавателка по социология в СУ „Св. Климент Охридски“ и авторка на редица монографии, учебници, научни статии и студии, както и на книгата „Какво е сбъркано с политиките за интеграция на ромите в България“) през юли 2019 г. Цвета посещава казанлъшкия ромски квартал „Кармен“ за мониторинг на работата на здравните медиатори. 

Публикуваме личния ѝ разказ за ситуацията в кв. „Кармен“ – ситуация, която изобщо не се е подобрила и до днес.


Пристигаме в „Кармен“ по обяд. Горещо е. От квартала идва топъл въздух като от огнена пещ. Високи преградни панели от времето на Тодор Живков закриват ромския квартал от погледа на преминаващите от едната страна. От другата пък гордо се пъчи цветният осеметажен саниран блок №41, с който Община Казанлък се хвали в медиите, в Европа.

Сцената на „Кармен“ е добре закрита. Ако искаш да надникнеш, трябва да намериш тесен процеп… Ние преминахме оттатък и сега стоя пред санирания блок. Объркана съм.

Посреща ни с енергична походка здравната медиаторка Златка. Облечена е в червени широки панталони, които се стесняват под коляното. Блузата също е червена. Косата – рижава, късо подстригана. Поклаща се леко, панталоните ѝ се веят, макар въздухът да е застинал. Златка не спира да говори, да разказва. Води ни към отворена врата, а аз правя крачки назад. Не искам да влизам, обаче вече съм в центъра на сцената на „Кармен“. Не мога да осмисля всичко, бавна съм и мълчалива.

Плахо стъпвам, с недоверие се оглеждам, влизам в нещо като стар трафопост. Здравният център на квартала…

Лекарският кабинет прилича на бункер – леко вкопан в земята, с високи тавани и малък прозорец с решетка. Полепналата кал и мръсотия по стъклото са като естествена щора, която спира светлината на яркото слънце. От тавана зее пролука – сигурен знак, че щом завали в кабинета на доктора, ще ти трябва чадър. Точно над кушетката за прегледи, покрита с весело шарено чаршафче на жирафи, таванът се разпада и дъждовете са оставили следи. Тук се правят имунизации, прегледи, говори се за хигиена и здраве, убеждават се родители и деца колко е важно да сме отговорни към здравето си.

Замаяна съм, мисля бавно, а пред мен сцените се забързват. Докторът е дребен, тъмен, доста по-тъмен от жителите на квартала. Говори лош български. Веднага след неговото пристигане една по една прииждат майки, баби, носят на ръце малки деца.

Докторът разказва, че е дошъл от Йемен и че никой друг освен него не се е осмелил да влезе и да лекува жителите на „Кармен“. И така вече 15 години…

Че кой друг би се осмелил, си мисля аз, а докторът добавя: „Без здравните медиатори съм загубен!“ Златка се поклаща гордо в червените си дрехи, чула е думите на доктора. Аз пак се отнесох – далече съм, много съм далече, някъде по-близо до Йемен. И си спомних, че преди 15 години обучавахме едно момче от „Кармен“ за здравен медиатор, че и той се обличаше в червено…

Поглеждам през отворената врата на кабинета и попадам в нова сцена (там паралелно текат няколко сюжета, не мога да обхвана с поглед всеки): започва скандал между две жени. Едната е клекнала кротко на земята, а върху пъстра покривка е наредила за продан дъвки, бонбони, кибрит, пирони, пръстени, сокчета. Внезапно към нейната импровизирана сергия се приближава друга жена, която започва да крещи и да я обижда.

Отнякъде се появява млад мъж с бяла брада, който диша бронз.

Крясъците го изваждат от опиянението му, той шмръква дълбоко от бронза и леко, като призрак, се настанява между двете истерясали жени, чиито гласове кънтят и раздират замрелия нажежен въздух. Бавно и отнесено падналият бронзов ангел поглежда ту едната, ту другата жена и необяснимо как потушава крясъците… Така внезапно, както почна, кавгата свърши.

Около доктора, дошъл от 4600 км, започват да се събират деца, жени, мъже. Сред неговите пациенти е и стройна, красива ромка на 57 години, която носи прозрачнобяло осеммесечно бебе с огромна златна обица на лявото ухо. Тя пояснява, че има 13 внуци, но бебето с обицата е последният ѝ внук, най-любимият, а майка му е бяла – българка. Контрастът между черната ѝ кожа и прозрачнобялото бебе със златна обеца на ухото ме е вцепенил и аз не спирам да ги зяпам, не мога да отместя поглед от тях. Искам да ги снимам, да ги нарисувам, да ги запомня. Къде се намирам? Някъде много далече съм отишла, но не пътувах толкова дълго…

Водят ни в църквата – всички жители на квартала се гордеят с голямата си нова църква. Мирише лошо. От църквата излиза мъж с рошава дълга коса и кръгли очила, който ни заговаря на английски. Той пък е дошъл от Пенсилвания.

Представя се: „Питър… Помагам, уча децата на английски.“ 

Че кой друг ще дойде тук да учи децата на английски, мисля си. Тук му е мястото на Питър. Отново ме връхлита онова странно чувство, че съм някъде много далеч…

Тръгваме из квартала. Боклуци, голи деца под огненото слънце, кучетата са превзели малките сенчици. Срещаме млади красиви момичета и много беззъби жени. Огради и зад тях – невидими къщички. Всичко е оградено. Стена зад сетната ограда, зад оградата – друга ограда и така по няколко пъти и отново: панели, огради, прегради…

Изпраща ни санираният блок, заобиколен от хиляди торбички, които летят от етажите като пъстрите хартийки по сватбите…

А в цветния саниран блок вода има само на първия етаж. Така е от няколко години. Децата всеки ден разнасят 10-литрови туби.

Но пък е цветно и шарено, и санирано, нищо че няма вода. Нищо че в квартала лекува единствено доктор, дошъл от другия край на земята. Нищо че с децата се занимава само Питър, дошъл от още по-далечния друг край на земята…

Пътувах дълго, връщах се отдалече – изкачих планина, слязох в долина, стигнах до морето, пресякох езера и реки и влязох в дебелата сянка на гората. Прибрах се. Това е история за едно много, много далечно място. Всичко това не се случва близо до нас. Бъдете спокойни.

След посещението Цвета Петкова и проф. дсн Майя Грекова изпращат писмо до РЗИ – Стара Загора и до Община Казанлък, в което ги информират за ситуацията в квартала, за мизерията в лекарския кабинет и за липсата на вода в блок, в който живеят 700–800 души. Отговорът от РЗИ е хладен и бюрократичен, в стил, че помещенията на личните лекари не са в техните правомощия. Реакция от Община Казанлък напълно липсва.

И в днешната ситуация на пандемия водата в ромския квартал не достига. Децата продължават да мъкнат бидони от първия до осмия етаж на блока.

Заглавна снимка: Ромски квартал © Анета Василева, WhATA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Непридружените деца и мълчанието на властта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nepridruzhenite-detsa/

България е една от страните, изразили намерение да приемат непридружени деца от бежанските лагери в Гърция. Такъв ангажимент са поели още Белгия, Германия, Ирландия, Литва, Люксембург, Португалия, Финландия, Франция и Хърватия, както и Швейцария, която не е част от Европейския съюз. Инициативата на десетте държави е в отговор на призив на Европейската комисия (ЕК) от март, когато хиляди бежанци преминаха в Гърция от Турция. В този контекст, съчетан с ужасните битови условия и високия риск от зараза с коронавирус в бежанските лагери, ЕК предложи на европейските страни да участват в схема за презаселване на бежанци, като приемат поне непридружени деца и деца със семейства.

За участието на България в инициативата медиите ни научиха от говорител на ЕК. Седмици по-късно публично говорене по темата от страна на представители на властта така и няма. Нито яснота колко и какви деца възнамеряваме да приемем, дали само непридружени, или със семейства. Затова пък премиерът се похвали: „От миграцията ги спасих българите.“ И изрази увереност, че по същия начин лично ще ни спаси и от коронавируса.

Защо липсата на публична комуникация по темата е притеснителна

В публичния дискурс у нас миграцията се възприема като опасност, а думата „мигранти“ се е превърнала в синоним на „нашественици“. Затова голяма част от хората се чувстват заплашени, когато научат, че ще съжителстват с бежанци или с хора, които търсят убежище. И естествената им реакция е да отхвърлят новодошлите. Още повече че в подобни случаи все се намират пропагандатори националисти, медии и сайтове, които да засилват страха им. В сайтове, които не дават гаранции за истинността на публикуваната в тях информация, се появиха заглавия като „Насред корона-пандемия, Бойко реши да приема „деца-мигpанти“ от Гърция…“

В страната ни вече има печално известни случаи на агресивно отхвърляне на бежанци. Ето някои от тях:

През пролетта на 2014 г. жителите на казанлъшкото село Розово прогониха три бежански семейства – общо 17 души, 6 от които деца. Въпреки че са с легален статут и с договор за наем. Впоследствие сирийските граждани бяха приети от близкото село Крън. Разбира се, не само от човещина, а и срещу наем от 1300 лв. на месец.

На 15 септември същата година – първия учебен ден – учители и местни жители на пернишкото село Калище отказаха да приемат 9 деца от Афганистан в местното училище. Седем от тях бяха първокласници, две – в седми клас. Причините? Децата не знаели български, освен това според протестиращите били заразени с малария, варицела, въшки и глисти – твърдения, които те не се и опитват да докажат. Ден по-късно децата бяха приети в училище в столичния квартал „Враждебна“.

През март 2017 г. католическият свещеник в Белене Паоло Кортези напусна града за няколко месеца, но намери смелост да се върне през октомври същата година. Той стана обект на смъртни заплахи, защото беше приютил семейство сирийски бежанци, а църквата му беше подпалена. Под влияние на местни националисти част от населението на града се вдигна на бунт срещу него.

Спецификата на непридружените деца

също може да провокира страх и отхвърляне, ако липсва публична комуникация по темата.

Германия например планира да приеме между 350 и 500 непридружени деца, като предпочитанията ѝ са те да са по възможност под 14-годишна възраст, болни и момичета. За разлика от България, страната провежда последователна комуникация по темата. Трудният живот в бежанските центрове в Гърция е редовна тема на немските новини, както и отговорността на ЕС като цяло и на Германия в частност за съдбата на най-уязвимите там. Въпреки това, когато пристигнаха първите 47 деца, вестник като „Зюддойче Цайтунг“, който стои в ляволибералната част на политическия спектър, обърна внимание, че само четири измежду тях са момичета.

Колкото и европейците да искат да приемат най-вече малки момиченца, в голямата си част непридружените деца са тъкмо обратното – големи момчета. По данни на Евростат, публикувани неотдавна, през 2019 г. непридружените деца, кандидатстващи за убежище на територията на ЕС (без Великобритания) са 13 460. От тях 11 500, или 85,44%, са момчета. Под 14-годишна възраст са 1500 деца, или малко над 11%. Що се отнася до България, от 525 непридружени деца, регистрирани през миналата година, момчетата са 515 (малко над 98%), а 35, или близо 6,8%, са под 14 години.

Защо непридружените деца са преобладаващо големи момчета?

Първата причина за това е, че ако едно бежанско семейство от страна с патриархална култура (от каквито страни са повечето търсещи убежище) няма възможност да остане заедно, мъжете и поотрасналите момчета са тези, за които се смята, че имат по-голям шанс да оцелеят сами. Освен това за момичетата  има по-висок риск да бъдат изнасилени.

Втората причина е, че има и практики семейства да изпращат малолетните или непълнолетните си синове да печелят пари за семейството в страни с по-висок жизнен стандарт. От една страна, това може да се разглежда като икономическа миграция, но от друга, то е класически случай на трафик на деца с цел трудова експлоатация. Според европейското законодателство тези момчета имат нужда от закрила. И да ходят на училище, ако са в задължителната училищна възраст, вместо да събират пари за зестрата на сестра си например.

Вариантите, в които едно момиче може да се окаже непридружено, са по-редки, между които семейството или близките, с които е бягало, да са загинали, да са го загубили в суматохата, да са насилствено разделени от него.

Какви са възможните сценарии при продължаващо институционално мълчание по темата

Ето няколко хипотези, основани на устойчиви практики на българското правителство, както и на отношението към бежанците в България. Между някои от хипотезите са възможни и комбинации, например описаните в тях сценарии да се осъществят последователно.

„Народът не иска.“ Държавата обявява в последния момент, че ще приеме непридружени деца от гръцките лагери. И гръмва скандал, подбуден от някой гласовит „патриот“. Скандалът впрочем може да гръмне и без държавата да е обявила. Вдига се тук-там протест, телевизиите излъчват репортажи с хора, казващи колко са уплашени от „пришълците“. България се оттегля от схемата за презаселване с аргумента, че гражданите не са съгласни.

Нещо като Розово, Калище или Белене. Децата пристигат в България, но биват отхвърлени от местни общности, на които никой не е обяснил, че те са човешки същества, които имат нужда от закрила. И биват ретравматизирани в страната, поела ангажимент да ги спаси.

Затваряне в център за задържане на чужденци. Децата биват откарани в подобен на затвор център под ръководството на Дирекция „Миграция“ като този в Бусманци. Първоначално – заради карантина, а после – „за тяхно добро“. Остават там толкова дълго, колкото е възможно.

Приемане в център за бежанци под ръководството на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). В центровете на ДАБ децата ще бъдат по-свободни, ще имат възможност да ходят и на училище. Но няма да са в семейна среда и няма да им се обръща особено лично внимание.

Институционализиране в центрове от семеен тип. Непридружените деца се пращат в домове за деца без родители. Както е известно, много от тези „домове“ са наследници на бивши интернати и на практика не са реформирани, персоналът в тях често си е същият от десетилетия, отношението – също.

А как трябва да бъде

Като всички деца, и за непридружените най-добре е да бъдат в семейна среда. Това е възможно да стане в приемни семейства. Потенциалните приемни родители обаче трябва да получат много добра подготовка от специалисти в различни области. Някои от тези деца имат нужда и от психотерапия, защото са преживели война, загуба на близки, рисковано бягство. И тъй като малко хора биха изразили желание да приемат в домовете си например 15-годишно момче от Афганистан, добре би било да има широка обществена кампания. А това няма как да стане, ако по темата се мълчи.

Не е изключено и

непридружените деца вече да са тук, а ние така и да не сме разбрали.

Такива деца у нас впрочем вече има, както става ясно от цитираните данни на Евростат. Само за миналата година те са 525 – по всяка вероятност чувствително повече, отколкото България би приела по силата на ангажимента за презаселване (като имаме предвид, че Германия се ангажира с максимум 500 деца). В публичното пространство за тях не се говори. Нито къде са настанени, нито ходят ли на училище, нито каква част от тях са останали в България. Единственото, което научаваме за кандидатите за убежище в България, е, че са „незаконно задържани на границата“. И ситуацията продължава да е представена с думите на премиера: „От миграцията ги спасих българите.“

Някой може да каже, че ако за бежанците и търсещите убежище у нас не се говори, е по-малка вероятността те да станат обект на ксенофобски кампании и насилие. Ала публичността е единственият начин за разбиране и приемане на другия. Колкото повече виждаме, че у нас живеят такива хора, включително и непридружени деца, и имаме възможност да чуем как те преживяват света, толкова повече ще ги допускаме да бъдат част от нашия живот. Табуто върху темата не е решение.

Заглавна снимка: Eddie Perez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Това, което е нормално за хората по света, за нас в Куба е химера.“ Интервю от опашката за олио

Post Syndicated from original https://toest.bg/cuba-interview-ot-opashkata-za-olio/

Опашка за олио, Хавана, 2020 г.

„Като за начало ти изпращам снимка на опашката за олио, на която се намирам в момента. Не знам дали ще успея да купя, защото има много хора пред мен.“

Няма олио, защото хората се презапасяват ли?

„Не, просто няма. Гладът при нас е голям. А ако продават пилета, хората понякога се сбиват по опашките. Въпреки че едно пиле струва четири долара, а това са много пари за тукашния стандарт. Днес пуснаха олио в този магазин и хората хукнаха да купуват. Дават само по една бутилка на човек. И дефицитът не е само на олио. Липсват и други храни, както и препарати за чистене.“

Така започна разговорът ни с Пиедад – кубинката, която поиска да разкаже за Куба днес, по време на пандемията, но от страх помоли да не съобщаваме истинското ѝ име. Тя и съпругът ѝ са превърнали дома си в малка къща за гости. Избра псевдонима си сама.

Продължихме да си пишем, докато чака на опашката за олио. Тази липса свързана ли е с вируса, питам я.

„Не, не е. И преди COVID-19 нямаше продукти, но най-лошото е, че хората нямат пари да си ги купят дори когато някъде докарат нещо. Излизаме да търсим храна, сякаш сме на лов. Това, което е нормално за всеки човек по света, за нас е химера.“

Питам я защо, но вече усещам, че на фона на пандемията от COVID-19 ще получа много по-голям разказ и контекст за Куба. Очаквах го, но не допусках колко нетърпеливо ще иска да ми сподели, сякаш е таèн от години.

„Ще ти го обясня с пример. Няма да забравя първия път, когато излязох от Куба преди няколко години. Спомням си, че когато се качих в самолета, се страхувах, че ще извикат името ми и ще ме накарат да сляза, защото го направиха с няколко мои приятели. По време на полета плаках с часове от радост, защото не можех да повярвам, че пътувам извън страната. Успокоих се чак когато пристигнах във Великобритания и на границата ми удариха печат в паспорта и ми пожелаха приятен престой. Разхождах се със страх по улиците, притеснявах се, когато говорех с някого.

Бях изненадана, че мога да пазарувам и да питам различни неща свободно, или пък когато към мен се отнасяха любезно и с уважение и даже ме наричаха „госпожо“. Защото Куба е като огромен затвор, където домът ти е собствената ти клетка. И като успееш да избягаш от нея, не знаеш да плачеш ли, или да се смееш. А ако опиташ да протестираш за нещо, ще те пребият и после ще ти измислят някое нарушение, например кражба, и ще те вкарат в затвора между 3 и 8 години.“

Тъкмо да задам следващия си въпрос, Пиедад ми написа: „Е, олиото свърши. Не успях да купя нищо. Тръгвам към вкъщи.“

По пътя към дома си тя ми снима празните улици на Хавана.






Изчаквам я да се прибере и изкъпе, защото е била навън. Свързваме се отново и тя продължава разказа си.

„Срамота е, че правителството мисли само как да строи хотели, въпреки хаотичната ситуация, в която се намира страната. На фона на глада, който се шири, би трябвало да заделят тези ресурси и да помогнат на хората.“

Вашата къща за гости работи ли сега?

„Не, почти от месец, защото до нас туристите не стигат. Всичките повече от 5000 туристи са затворени в хотелите и не могат да си тръгнат заради опасността от заразяване. Мнозина от тях бяха подведени от правителството. Обещаваха им, че поради горещото време тук няма опасност от вируса – и хората дойдоха. Сега седят изолирани по хотелите. Дори и след 25 март, когато се разбра, че и тук има вирус, властите продължаваха да лъжат и да пускат туристи. Правителството се забави доста, преди да затвори границите, защото много разчита на приходите в твърда валута от туризъм. Дори и сега има полети – от Милано и Мадрид пристигнаха на 19 и 20 април. Въпреки че при нас няма забрана хотелите да работят, няма смисъл да държим отворена нашата къща за гости, защото няма кой да дойде, а ако работим, трябва да внасяме данъци, дори и да не изкараме никакви пари. Затова просто затворихме.“

Хората страх ли ги е от заразяване и спазват ли правилата?

„Всички много ни е страх. Стоим си предимно вкъщи. Аз съм ужасена, защото, ако се случи нещо с мен, не знам какво ще стане с майка ми. Но въпреки страха от вируса, хората излизат навън и се редят на огромни опашки, понякога чакат по два дни, за да си набавят някакви продукти. Гладни са. Забранено е да излизат децата и бременните жени. Има забрана и за възрастните хора, но те излизат, защото няма кой да им донесе храна. А по опашките не се спазва никаква дистанция.“

Куба се слави с добрата си здравна система. Ще издържат ли болниците, ако много хора се заразят и разболеят?

„Първо, по мое мнение истинските данни се скриват. Освен това условията в болниците са ужасяващи и в тях се приемат само доказано болни, които са в много тежко състояние. А горките лекари и медицински сестри са изложени на вируса и нямат с какво да се предпазят. Няма защитни облекла. По-леките случаи ги изолират в нещо като общежития. Няколко мои познати сега са карантинирани там и ми казаха, че им дават храна само в 4 следобед и в 10 вечерта. С дни няма вода и за повечето пациенти няма завивки.

Ужасно е, че Куба изпраща лекари в много страни на мисии, а сега тук не достигат здравни работници. Освен това държавата наистина командирова много медици в чужбина, но им взема по-голямата част от парите и за тях пак остават мизерни средства. Това е друга тъжна част от настоящата ни реалност. За мен това си е чисто робство. Модерно робство, но робство.“

Има теза, че диктатурите в Китай и страни с подобен режим са били по-успешни в борбата с вируса в сравнение с демокрации като САЩ, Франция, Италия и т.н. Може ли това да се каже и за Куба?

„Не се съмнявам, че в Китай са имали успех заради огромните репресии, които извършиха. Тук мерките, които взеха, са по друг начин нечестни и несправедливи. Например как може да глобяват хора за това, че на улицата са си свалили маската, за да пият вода в тази брутална жега навън? Или да глобяват, защото хората се струпват на огромни опашки не за да се презапасяват, а защото обичайно магазините са празни и когато се получи някаква стока, всички бързат да си купят. Това е системен недостиг на храна и препарати за почистване. И да, Китай може да има сходен политически модел с този на Куба, но при тях няма такъв ужасен дефицит на основни хранителни продукти.“

Пиедад спира да пише за малко. Сякаш мисли как да продължи. После избухва пак с онази нетърпеливост да разкаже всичко, което я тревожи, с малко думи, защото е купила пакет мобилни данни, който скоро ще се изчерпи.

„Но всъщност нашето правителство не се интересува от нищо друго, освен от собствените си облаги. Сега в тази здравна криза се опитва да демонстрира някаква грижа за хората, но само с цел да гради международен авторитет и да не разпалва негативни нагласи на общественото мнение по света. Реална грижа обаче няма.“

Отново кратка пауза.

„Това правителство не обича народа си. Това управление е жестоко и нехуманно. Когато управляващите обичат гражданите си, правят това, което направи президентът на Салвадор – затвори държавата навреме и там нямаше нито много заразени, нито много починали. А нашите тук пълнят басейните в личните си вили, докато хората на много места нямат вода за пиене с дни. Как при такова поведение очакваш да ти кажат например реалния брой заразени и починали? Не е възможно. И целият свят знае, че тук не се казва истината.“

Прозорецът на Пиедад

Би ли опитала да опишеш себе си, затворена зад прозореца вкъщи?

„Чувствам се изоставена и незащитена. Чувствам ужасна несигурност и огромно унижение. За това виня правителството ни. Виня го и за липсата на свобода. За мен свободата е правото ми да се изразявам свободно, без страх, че ще бъда наказана. Защото аз не съм съгласна с този тоталитарен, диктаторски режим, но трябва да мълча, за да избегна последствията, които може да са затвор или експроприация. Но това, че мълча, ме изпълва със срам и болка и не се гордея със себе си.“

А как изглежда според теб Куба, погледната през твоя прозорец?

„В момента нашият уж най-голям враг е навън, невидим, безпогрешен и зловещ. Мисля си обаче, че по-ужасният вирус тук е тоталитарната и безмилостна система – злото, наречено комунизъм. Въпреки това обичам Хавана и тя за мен си остава една възрастна, но много красива дама. Неслучайно поисках да ме наричате Пиедад – означава „милост“ на испански. Защото това е, което искам за своя народ – милост. От Бог и от хората.“

Снимки: © Пиедад

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Валерия Иларева: „Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко място в света“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/valeriya-ilareva-interview/

Валерия Иларева е адвокат. Работи в сферата на бежанското и миграционното право от 2001 г. насам. В продължение на 10 години е координатор на Правната клиника за бежанци и имигранти към Софийския университет. От 2013 г. е съосновател и главен адвокат във Фондация за достъп до права. Има защитена докторска степен по международна миграция и социална интеграция от Мадридския университет „Комплутенсе“ и по международно публично право от СУ „Свети Климент Охридски“. 


На 11 април Фондацията за достъп до права (ФАР) публикува на сайта си призив за достъп до правосъдие на задържаните чужденци в България. Какъв е поводът за този призив?

Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, което беше обявено в България на 13 март, бяха спрени процесуалните срокове по съдебни дела. Това на практика означава, че съдът не разглежда подадените пред него жалби, а насрочените съдебни заседания се отсрочват, докато трае извънредното положение. Законът допуска тесен кръг изключения от това правило, като например разглеждането от съда на законосъобразността на наложените „мерки за принуда“. Поради това например съдът продължава да контролира законосъобразността на задържането на лица, за които има данни за извършено от тях престъпление. Чужденците, за които ние говорим обаче, са задържани не по наказателното право, а с административна заповед – защото според властите чужденецът пребивава без валидно разрешение и те предприемат действия по връщането му.

Парадоксалното е, че заради тази разлика задържането на чужденци в т.нар. специални домове за временно настаняване не се тълкува като „мярка за принуда“ от съдилищата и те не придвижват подадените жалби срещу законосъобразността на този вид задържане. Ние смятаме липсата на достъп до правосъдие на хора, лишени от свобода само по административни причини, за незаконна и несправедлива.

От призива на ФАР става ясно, че на 7 април, заедно с Центъра за правна помощ „Глас в България“, сте изпратили сигнал обръщение по темата до председателите на Върховния административен съд, на Административен съд – София-град и на Административен съд – Хасково. Имаше ли реакции на сигнала от страна на тези съдилища? Ако да, какви?

В началото на април двете неправителствени организации, работещи в сферата на правната помощ на бежанци и мигранти в България, се обърнахме към председателите на основните административни съдилища в страната с молба да се създаде нужната организация, за да продължи разглеждането на жалби на чужденци срещу наложеното им имиграционно задържане у нас, тъй като то представлява вид „мярка за принуда“. Получихме мотивирани отрицателни отговори. Аргументът за неразглеждането на жалбите на чужденци срещу административното им задържане е, че тези дела са по Закона за чужденците в Република България (а не по Наказателно-процесуалния кодекс) и не са включени в изричния списък с изключения, публикуван с обнародвания закон за извънредното положение (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.). Ръководителите на административните съдилища считат, че въпросът трябва да се реши от законодателя, а не от тях.

Поради извънредното положение у нас движението по всевъзможни дела е отложено за неопределено бъдеще. Мнозина биха казали, че призивът за достъп до правосъдие на задържаните чужденци е искане за „специално отношение“ към тях. Как бихте коментирали това?

Отново бих обърнала внимание, че призивът ни е за равнопоставено третиране – както на лишените от свобода по НПК (чиито дела безспорно продължават да се гледат), така и на лишените от свобода по Закона за чужденците в Република България. Още повече че единствената законова цел на административното задържане на чужденци е изпълнението на заповедта за връщане, а заради ограниченията на международните пътувания в сегашната пандемична обстановка всички връщания са спрени и продължаващото задържане на чужденците не обслужва никаква законова цел. Именно поради това някои държави като Португалия например регуларизираха („легализираха статута на“– бел. С.Е.) пребиваването на всички имигранти с висящи производства.

Извършват ли се имиграционни задържания и депортации на чужденци у нас по време на извънредното положение?

Въпреки че депортации не се извършват, а именно тяхното изпълнение е единствената предвидена в закона цел на имиграционното задържане, задържанията продължават. Разликата е, че новозадържаните биват поставяни първоначално в 14-дневна карантинна изолация, без достъп до адвокат през този период.

Как работят миграционните адвокати у нас в настоящата ситуация?

В условия на силно ограничени възможности да помагаме със средствата на правото. Производствата, по които ние работим, са изначално неравнопоставени – от едната страна е отделният индивид, а от другата страна е държавната машина. Единственото място, където имаме някаква равнопоставеност, е съдът. Затова липсата на достъп до съда е силно притеснителна.

Много се надявам съдебната власт да осъзнае опасността да бъде обезсилена и да промисли механизми да продължи да работи дистанционно. Няма пречка, със съгласието на жалбоподателя и защитата, съдебните заседания да се провеждат онлайн. Присъствените публични заседания са замислени с цел прозрачност и защита на по-слабата страна. В случая затварянето на достъпа до съда на тези хора има много по-тежки последици от дистанционното гледане на делата онлайн. Ако училищата и университетите могат да продължат работа през интернет, не виждам защо съдилищата да не могат

Заради извънредните мерки за овладяване на коронавируса много хора, включително в България, се чувстват като затворници в собствените си домове. Редица от гражданските ни свободи са временно отнети, включително свободата на придвижване. Има ли същностна разлика между домашния „затвор“ и миграционното задържане?

Има огромна разлика. Законът за чужденците нарича мястото за имиграционно задържане на чужденци у нас „специален дом“. Това обаче не е дом. Първо, защото има инфраструктурата на затвор – високи бетонни стени, решетки, охрана и контролиран дневен режим, камери за видеонаблюдение и липса на каквато и да била възможност да излезеш „за малко“ до магазин, аптека или да изхвърлиш боклука. Второ, защото си „настанен“ в една стая, без възможност за лично пространство, заедно с други хора, с които понякога делите двуетажно легло. Рискът от заразяване в това пространство е по-висок. Трето, защото в „специалния дом“ възможностите за развлекателни дейности са силно ограничени. Така например нов модел телефони с камери не се допускат, нито таблети или лаптопи, а в спалните помещения няма и телевизор.

Табела на центъра за задържане в Бусманци
Снимка: © ФАР

Но най-важното е, че в центъра за имиграционно задържане хората нямат свобода да избират и организират дейностите си вътре. Много от тях имат своите домове в България, но са откъснати от тях с това задържане. Като например една 72-годишна жена без гражданство, на която предоставяме правна помощ и чието съдебно дело в момента също не се придвижва – тя живее в България от 25 години, а вече от една година е задържана в „специалния дом“.

Пандемията показва колко крехко нещо е да бъдеш легален. Хиляди хора от „първия свят“, на много от които никога не им се е налагало да си вадят виза, за да пътуват където пожелаят, се оказаха блокирани в различни държави, не знаейки кога ще се приберат у дома. А в собствените им държави всекидневието от вчера е забранено днес. Разликата между нас, европейците, и един чужденец без документи не е ли по-тънка, отколкото си мислим?

Аз работя с бежанци и имигранти вече 19 години и съм напълно убедена, че всички сме хора и няма разлика между човешкото в нас. Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко географско място в света – държавата на гражданството ни (ако имаме късмета да имаме гражданство). Иначе всички сме чужденци и пришълци на тази земя. Добре е да си напомняме и това, когато си даваме сметка колко крехки всъщност сме.

Заглавна снимка: Сградата на центъра за задържане в Бусманци © ФАР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ситуацията с ромите: всичко е на ръба. Разговор с Дора Петкова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dora-petkova-interview/

Дора Петкова е експерт по развитие на гражданското общество и политиките за социално включване. Социолог по образование, тя работи професионално като консултант и ръководител на проекти по национални и международни програми, насочени към ромската общност. Член е на Етичната комисия на Сдружение „Национална мрежа на здравните медиатори“. Работи и в Германия, община Хам.


Да започнем с въпроса, с който приключихме разговора с проф. Ивайло Търнев: как стигнахме дотук? Как дефинирате отношението на централните и общинските власти към ромските общности и техните квартали преди началото на карантината? 

От няколко години работя пряко с местните власти в различни български общини във връзка с политиките за социално включване. Правя уговорката, разбира се, че нямам поглед върху всички общини. До момента съм наблюдавала три типа отношение – дискриминативно, формално/имитационно и неподправено социално отговорно поведение.

Коя е най-масовата реакция? 

От векове някои ромски общности са изключени от обществото ни. Повечето, но не всички, живеят в обособени, отдалечени, изолирани гета, квартали, махали – и това не е по тяхно желание. От географското разделение се стига и до по-дълбокото – на „ние“ и „те“, на „наши“ и „чужди“. Да, така ще бъде, докато децата ни не започнат да играят и учат заедно, докато не започне някаква дегетоизация, докато в учебниците не се преподава история на ромите, докато безразлично приемаме обръщението между младежи „мръсен циганин“, „мангал“ и т.н. за нещо нормално, докато допускаме политици да обиждат с езика на омразата, а прокурори и съдии да ги оправдават.

Много роми в България работят, плащат данъците си, квалифицират се, образоват децата си, студентите се увеличават всяка година. Но има и социално изключени групи, които трудно оцеляват – и така е от години. Социалното приобщаване на маргинализираните групи и наблюдението на процесите на изключване присъстват в редица документи и стратегии, но на практика рядко попадат във фокуса както на местните, така и на националните институции. Няма представителни и актуални данни колко точно са маргинализираните, социално изключени групи у нас и къде се намират на географската карта, каква точно е тяхната специфика. Затова бедността и изключването у нас се унаследяват.

За съжаление, все още значителна част от общините предпочитат удобно да не забелязват проблемите на ромските квартали, да не се занимават и да не планират никакви или почти никакви подобрения особено по въпросите на жилищната политика и жилищните условия – регулирането на земята, узаконяването на домовете, подобряването на инфраструктурата. В общинските планове за интеграция повече мерки се предвиждат в областта на образованието, здравеопазването. Има махали и квартали или части от тях, в които условията за живот са сравними с тези в най-бедните страни по света.

Тук бих искала да поясня, че въпросите, свързани с жилищната политика и незаконното строителство, са доста сложни и в някои случаи изискват освен желание за промяна, и средства, с каквито общините не разполагат. Ако искаме подобрение, е необходимо да се предприемат мерки на национално ниво – промени в законодателството, да се улеснят процедурите за узаконяване, да се реши проблемът с адресните регистрации, да се облекчи работата на местната власт и ромите, които искат и имат възможност да си плащат данъците, да имат собственост, да живеят в законни жилища. Поставям за пореден път въпроса за жилищната политика, защото той е пряко свързан с общественото здраве и със създалата се извънредна обстановка.

Ситуацията на социално изключените групи е динамична и неясна, те живеят върху земя извън регулация, в незаконни постройки, някои – без адресна регистрация, без ток и вода, без здравни осигуровки, отдалечени от самите ромски квартали; някои пътуват и често сменят местоживеенето си, търсейки препитание и работа. Живеят в паянтови постройки или бараки, дори в землянки, семействата са многодетни, хората са неграмотни или с ниско образование, наблюдават се повече ранни бременности и раждания, има хора без лични документи, децата не посещават детска градина, а понякога и училище, възрастните са безработни. С тези хора не желае да общува никой – нито институциите, а понякога и останалите роми от общността, от квартала.

Моят кратък отговор на въпроса Ви защо се стигна дотук, е следният: защото не приемаме ромските квартали като част от цялото – от нашия град, от нашата община; защото не приемаме ромите като наши съграждани, като равноправни граждани на страната ни. Защото не осъзнаваме, че ние всички сме един организъм.

Струва ми се, че коронавирусът е само катализатор за видимостта на кризата в гетата?

Националните и местните институции добре познават проблемите в ромските квартали и в същото време дават препоръки, неадекватни и неизпълними за хората, които нямат вода, живеят много по-нагъсто, а понякога в близост до сметища, заедно с бездомните кучета. След обявяването на извънредното положение описаните проблеми започнаха да изплуват на повърхността един по един. Повечето от тях бяха идентифицирани от здравните медиатори, подпомагани от активни хора от общността, които на много места са единствените, работещи на терен ежедневно – както по време на епидемията, така и преди нея.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Липсата на вода по време на епидемия е огромен проблем, посланията на здравните власти и институции да се спазва хигиена и да се мият често ръцете звучат неадекватно за хората, които от години живеят без вода. С наближаването на лятото там, където няма вода, има риск да възникне и епидемия от хепатит А. Такива места насред махалите и кварталите има доста, например в Николаево, Луковит, Царево, Ябланица, Бургас, махали в Ловеч, Казанлък, селата около Карлово – Певците, Христо Г. Даново, Розино и много други.

Продължавам с боклука и сметосъбирането – в махалите и кварталите от години няма достатъчно контейнери, боклуците преливат, образуват се нерегламентирани сметища, които не се почистват нито от местната власт, нито от живеещите там. Като добавим липсата на асфалт и уличните кучета, които разнасят боклука, за каква хигиена изобщо можем да говорим?

Адресните регистрации: затруднява се поставянето под карантина на контактните лица, чиято адресна регистрация по лична карта не съвпада с реалния адрес. Този проблем лъсна във „Факултета“ и „Филиповци“. Затруднява се обхващането именно на най-маргинализираните семейства при раздаването на продукти от първа необходимост – храни, дезинфектанти и т.н. Те не са в традиционните списъци на социалните институции за помощи именно защото често нямат адресни регистрации по местоживеене, а има и хора без лични карти. Обикновено това са млади многодетни семейства, изключени за пореден път от системата. Засилва се обедняването на децата – получаваме сигнали за гладуващи бебета и деца именно от социално изключените групи.

Следващ проблем е увеличаващата се безработица на доскоро работещите у нас и в чужбина, особено на тези в сивата икономика. Както и липсата на здравни осигуровки – всички знаем, че около 70% от хората в уязвимо положение нямат здравни осигуровки. Промененият преди 5 години Закон за здравното осигуряване, според който осигуровки са дължими за 5 години назад, за много хора води до отказ или отлагане на посещение при лекар.

Не ми се мисли и какво ще стане с образованието на децата от такива семейства…

Това са само част от нерешените проблеми, които би трябвало да светнат като червена лампа, да накарат местни и национални власти дълбоко да се замислят и да започнат да действат. Защото ако не се притесняват за ромите, то би трябвало да се притеснят за себе си. Ако Общината си свърши работата поне за хигиената в квартала, то това ще е по-добре и за живеещите в центъра; ако има по-малко болни в махалите, това ще е добре и за другите. Логиката е напълно ясна.

Наблюдавате ли днес расистки реакции – и в институциите, и на терен? И как могат те да бъдат типологизирани?

Затварянето на кварталите „Филиповци“ и „Факултета“ в София са дискриминативни действия, плод на нерешените дългогодишни проблеми, на неглижиране и безсилие. Вече е подадена жалба в Комисията за защита от дискриминация и аз подкрепям този акт. Не разбирам защо цяла България беше уведомена колко са болните във „Факултета“, „Филиповци“, „Буковлък“, пещерския квартал „Луковица“, а не ни информират за болните в софийските квартали „Младост“, „Люлин“, „Лозенец“, в идеалния център. Пред тях дали ще има КПП-та?

Свидетели сме на доста непоследователни действия и послания, които объркват гражданите, но въпреки това бях приятно изненадана, когато чух и призиви да не се посочват болните с пръст, да не се стигматизират отделните групи. Това беше разумно, обнадеждаващо, демократично послание. Но уви – за кратко. КПП-та бяха поставени в много ромски квартали още при първите завърнали се от чужбина заради неспазването на дисциплината. Много от ромите се съгласиха с тези мерки. Здравните медиатори, образователните медиатори, активните хора от общностите – всички те съдействаха на полицията, районните здравни инспекции, общините. И ще продължават да го правят.

Натиснете тук за да видите презентацията.

С огромните усилия на хора от общността, здравни медиатори, добронамерени полицейски служители, представители на районните здравни инспекции като че ли напрежението към момента е овладяно. Но вниманието трябва да е изключително изострено, защото всичко е на ръба. А както и проф. Търнев посочи, заедно с вируса настъпва обедняването. Здравните медиатори все по-често повтарят, че „гладът е по-силен от страха“. При тези обстоятелства отворим ли кутията на Пандора, няма връщане назад.

Кои са проявите на дискриминация и нарушаване на права във „Факултета“ според хората от общността и здравните медиатори, с които контактувате?

Работодатели освободиха или оставиха в неплатен отпуск хора от квартала само защото живеят там. Не се допускат хора да излизат извън „Факултета“, до хранителни магазини и аптеки в съседство. В квартал с население от 30 000 души дали са достатъчно хранителните магазини и аптеките на неговата територия? Има и оплаквания, че полицията проявява лошо отношение към хората. Здравните медиатори там са три жени, които работят ежедневно под стрес и напрежение, въпреки че се страхуват. Ресурсът от хора на терен не е достатъчен.

Добре е, че в такива моменти общността се мобилизира, самоорганизира, самоподпомага и някак успява да се справи. Все още. Навсякъде има дарителски акции в ромските махали – най-вече от роми роднини в чужбина. Солидарността с обедняващите е факт, но това е така само защото общността добре познава глада и мизерията. А може би и защото знаят, че на някои хора просто няма кой друг да помогне!

Разкажете ни за конкретен здравен мeдиатор? Как минава един негов ден?

Ще ви разкажа за Мануш. Той е от село Глава, община Червен бряг, и е здравен медиатор от миналата година. Споделя, че е на терен още от първия ден на извънредното положение. В селото живеят около 600 души, повечето от които социално слаби и без здравни осигуровки, нямат и социални помощи. Казва, че е на разположение на хората 24 часа. Обикаля и помага на общността от селата Радомирци, Реселец, Ракита, Горник, където бедността е още по-голяма. Вода от ВиК тук няма, но хората са се приспособили както могат и имат сонди и герани. Е, не е ясно какво е качеството на тази вода…

Мануш е отдаден на работата си. Семейството му – също. Разказва ни за една трагедия, която сполетяла селото. На 31 март момче на 18 години, в 12-ти клас, помага на възрастна съседка да си осигури дърва за огрев. Качва се на дърво, за да отсече клон – и пада. Счупва си гръбначния стълб. В софийска болница за операция и поставяне на импланти искат 6800 лв., което е непосилно за бедното четиричленно семейство. Всички в селото уважават дванайсетокласника, той е добро момче, помага на хората. Цялото село дарява средства. Мануш ръководи акцията: дарява почти цялата си минимална заплата, средства дават и много хора от общността – семействата на 11 негови съученици, пенсионери, общински съветници, земеделски производители, евангелската църква. За три дни парите са събрани. Операцията е успешна, но не е ясно дали и кога момчето ще стъпи на крака. Нуждае се от средства за рехабилитация. Днес заварих Мануш пред Общината с молба за еднократна помощ за семейството.

Мануш от село Глава, община Червен бряг

После денят му продължава – обхожда карантинирани, 150 души са се върнали от чужбина, а и още ще се връщат. Информира, разяснява, попълва документи, купува лекарства на хората от селата, защото там няма аптека. Общината му е гласувала пълно доверие.

Мануш разказва, че в началото ромите отричали съществуването на коронавируса. Не всички спазвали указанията. От няколко дни обаче е различно – усеща се страх заради заразените в Плевен. Рядко се излиза от вкъщи. Парковете и градинките са празни. Мануш получи предпазни средства от Националната мрежа на здравните медиатори, но в аптеките в Червен бряг няма маски, спирт и дезинфектанти. В обществените сгради не пускат пенсионерите без маски. Мануш им дава от своите, колкото има.

От глада Мануш се притеснява най-много. За селата казва, че там хората са забравени от Бога. Дори и да са имали работа, тя е била в сивата икономика. Тук още няма помощи и хората са от онези, дето ги няма в списъците. Дето са невидими, но живи…

Сигурно не знаете, но на ромски името Мануш означава „човек“.

Заглавна снимка: © Анета Василева, WhATA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Венелин Стойчев: „Дебатът за детската болница е базиран на ценностен сблъсък“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/venelin-stoychev-interview/

Венелин Л. Стойчев е доктор по социология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на три монографии в сферата на военната социология. Наскоро се завърна от САЩ, където в качеството си на стипендиант на „Фулбрайт“ работи по свой проект за развитието на гражданското общество.


В последните години изследователският Ви интерес се насочва все повече към здравеопазването – майчиното и детското здраве, грижата за хората с деменция, палиативните грижи за деца. Кое според Вас прави тези теми важни за социологическо разбиране?

Здравеопазването е ключова социална сфера за всяко общество. У нас обаче тази сфера произвежда постоянно остри кризи, дори и да не сме провокирани от COVID-19. Тези кризи застрашително подкопават общия интерес. Те предизвикват сривове в системата, ограничават достъпа или лишават от достъп до здравни услуги много (повече или по-малко уязвими) социални групи – като хора с увреждания, с деменция, възрастни хора, малки деца. В същото време и вътрешните целеви групи – лекари, сестри, лаборанти, администрация – са подложени на огромен стрес и напрежение, породени от структурни проблеми. Така че здравеопазването у нас се нуждае от реформи. Но за да осъществим тези реформи, трябва да гледаме на този сектор като на обект на публични здравни политики, а не само като счетоводители. И тук възниква необходимостта от социологическо разбиране – публичните политики трябва да бъдат базирани на надеждни и задълбочени изследвания, за да имат шанс за успех.

Подходът на институциите към изграждането на национална детска болница свързан ли е със системни дефицити на практиките на здравеопазване у нас? Ако да, какви са те?

Това е системен дефицит – подходът на „институциите“ съвсем не е институционален, не е насочен към защита на общия интерес. Това е откровено лобистки подход, зад който се отстояват нелегитимни частни интереси. От гледна точка на публичните здравни политики този строеж вече е рухнал под собствената си тежест, защото му липсва носещата конструкция – легитимността, общественото доверие, публичната подкрепа, съпричастността на педиатричната общност. (Липсва подкрепа и от архитектурната общност – Камарата на архитектите в България и Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране от самото начало също се обявиха против опорочената обществена поръчка за национална детска болница – б.р.)

Защо с каузата за изграждане на съвременна детска болница са активно ангажирани почти само жени?

В коя друга гражданска кауза у нас активно участват мъже? Дори и движението за подкрепа на бащинството е доминирано от жени! Защитата на граждански каузи е базирано на съзнание за общ интерес, на емпатия, съчувствие, солидарност. Вероятно преминаващата в момента вълна от примитивен неонационализъм и дарвинизъм не насърчава мъжете да демонстрират такива нагласи.

В гражданската кауза за съдебна реформа например има немалко мъже. Може би активността на мъжете зависи от типа на каузата?

Надявам се немалко мъже да се включат и в други граждански каузи, включително и в кампанията за изграждане на съвременна детска болница.

Защо баща на момчета като Вас се ангажира с борбата за детска болница, в която на децата да им е в максимална степен приятно? Не трябва ли бъдещите мъже да се възпитават да бъдат силни и да понасят всякакви предизвикателства?

„Да им е гадно“ е принцип на социалистическата казарма, чиято основна функция е да „пречупва гръбнака на личността“ (по Иван Хаджийски). Това пречупване на гръбнака се крие под камуфлажа на доказано фалшиви аргументи за боеспособност и всъщност обслужва тоталитарната необходимост от безропотно подчинение. Същите дисциплинарни практики се възпроизвеждат в затворите, психиатриите и болниците. Лично съм правил интервюта с майки, лекари и акушери, които разказват за физическо насилие в болници – от шамари, през отказ на обезболяващи, до връзване. А психическото насилие може да е още по-жестоко. Така че дебатът за детска болница е базиран на ценностен сблъсък – от едната страна са тези, които все още въплъщават и възпроизвеждат тоталитарните практики на институционализирано насилие, а от другата страна са гражданите, които ценят свободата на личността, достойнството и човешките права.

Следва ли от това, че стереотипът да се възпитават момчетата като „силни мъже“, които потискат емоциите си, всъщност води до пречупване на гръбнака на личността им?

Не, не следва. В различен социален контекст е различно. Но щом стана на въпрос за тези стереотипи, е важно да си припомним две неща, в подкрепа на които има достатъчно много емпирични свидетелства в полето на военната социология през последните осемдесет години. Първо, „силните мъже“ от тълпите на агитките и скинарите обикновено са крайно непригодни за реални ситуации, които изискват „мъжки“ качества – изследователи като Ван Дорн например настояват, че такива хора търсят външна сигурност, решителност и организираност, за да компенсират вътрешната им липса. Второ, при реални военни действия по време на Втората световна война средно под 20% от американските войници стрелят по посока на врага. Останалите се крият. Доказано е, че тези двайсетина процента са доминирани от доброволците, които са се включили заради кауза, а не от „професионалистите“, които са минали под една или друга форма през казармена практика на „пречупване гръбнака на личността“.

Позволявам си това отклонение, защото разбирам страховете на много хора, че ще изчезнем като нация и затова трябва да си отглеждаме мъже за разплод, защото иначе няма кой да ни изкарва пенсиите, или че ако ни нападне врагът, няма да има кой да загине славно вместо нас. Подобни страхове подклаждат склонността ни да приемаме насилствени практики за възпитаване на „силни мъже“, стига да са на гърба на някой друг. Това обаче не работи така. Доказано е. Няма базирани на проучвания аргументи в подкрепа на противното.

Има ли потребност от преосмисляне на детството в публичния ни дискурс? Ако да, каква?

Това е постоянен процес. В контекста на скандала по повод на нуждата от истинска детска болница ценностният конфликт звучи така: смятаме ли, че в болницата човекът (независимо дали е дете, майка, човек с интелектуални затруднения) е просто телесен обект, който подлежи на физическа интервенция, или смятаме, че е и човешко същество с душа, с права, ценности, страхове, надежди?

В петицията за оставката на здравния министър заради сключването на договора за детската болница се включиха над 15 000 души, а броят на подписалите продължава да нараства. Реалистично ли е да очакваме оставка?

Разбира се, че е реалистично. Но не трябва да я очакваме както поданици подаяние, а да я изискваме както граждани – политическа отговорност.

Тоест протестите трябва да продължат?

О, да, трябва. Вижте, този корупционен проект не се отличава с някаква особена интелигентност. У нас сме под влиянието на същата вълна на нелегитимно конвертиране на бизнес интереси в политика и обратно, която залива целия свят и която в най-голяма степен вероятно се олицетворява от Доналд Тръмп. В бившите социалистически страни влиянието на тази вълна е по-разрушително поради неразвитото гражданско общество и поради вторичния резонанс с механизмите за преразпределяне на средствата от европейските фондове през националните правителства. Това крепи политически елити, които вече се стабилизират не през избирателите си, а през бизнеси, срастващи се с политическата власт (защото едва ли биха оцелели в конкурентна среда). Частно проявление на тази тенденция е Министерството на здравеопазването, което силово налага нелегитимни решения и откровено не спазва законите, със сигурност най-малкото Закона за достъп до обществена информация например.

Това обаче е „портокал с часовников механизъм“. Ще Ви дам пример от два съседни щата – навремето Сейнт Луис е бил един от най-процъфтяващите градове в Мисури, с развита търговия, култура и богата история. Днес е обявен за „световна столица на престъпността“ и е един овехтял, призрачен град. Защото политиците му в края на миналия и началото на този век започват да управляват, както днес ни управляват в Централна и Източна Европа – в таен съюз с едрия капитал, който облагодетелства малцина в краткосрочен план. Но в дългосрочен план този съюз убива предприемачеството, инициативността и най-важното за град като Сейнт Луис – свободния дух на гражданите. Най-големият град в съседния щат Канзас е Уичита. Изправени пред подобна дилема и пред много по-големи изкушения (от Уичита е известното семейство Кох, което е в топ 3 на най-богатите семейства в САЩ с около стотина милиарда долара), там поемат по друг път – решават, че трябва да инвестират в свобода, образование, иновации, високи технологии, предприемачество, граждански активизъм. Днес се смята, че в региона се произвеждат около 60% от частите за световната авиоиндустрия. Градът процъфтява – и културно, и икономически!

Затова протестите трябва да продължат. Ако не протестираме, ще се превърнем в призрачно общество. От такова общество никой не печели – в него ще се самозадуши и симбиозата между бизнес и политика, която го е произвела.

Кое е най-важното в дебата за детската болница, което остава недоизговорено? 

Остава недоизговорено, че макроструктурните предпоставки за подобни корупционни практики не са само локален проблем. Но затова има смисъл да не се втренчваме само в носа си, а да се учим и от другите. Управлението на министър Ананиев много напомня на поведението на предишния губернатор на щата Канзас – Сам Браунбек. Браунбек е избран в един традиционно доминиран от консерваторите щат и се възползва от кризата след 2008 г., за да облагодетелства частни интереси в сферата на здравеопазването – по същия начин, по който Ананиев в момента злоупотребява с кризата от коронавирус. Както нашият здравен министър в момента, така и Браунбек пренебрегва гласовете на експертите, лекарите от болниците и гражданите, защото знае, че има политическо мнозинство. Налага решенията си силово и безцеремонно и в резултат на това успява да докара целия щат до толкова тежка криза, че собствената му партия започва да гласува срещу него, а Тръмп се вижда принуден да го оттегли от губернаторския пост и да му измисли синекурна длъжност далече във Ватикана. Но щетите в щата, нанесени в здравеопазването и социалната сфера от торнадото Браунбек, още не са възстановени. Нали не искаме и ние да се докараме дотам?

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

С коронавируса гладът настъпва в ромските квартали. Разговор с проф. д-р Ивайло Търнев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ivaylo-turnev-interview/

Проф. д-р Ивайло Търнев, д.м.н., е началник на Клиниката по нервни болести към УМБАЛ „Александровска“, професор в Катедрата по неврология на Медицинския университет – София и в Департамента по когнитивна наука и психология в НБУ. Той е председател на Българското дружество по невромускулни заболявания и член на УС на Българското дружество по неврология. Световноизвестен учен, Търнев има над 300 научни публикации, голяма част от които в международни списания. Той се бори за по-добро здравеопазване сред ромите. Проф. Търнев е председател на Фондация „Здравни проблеми на малцинствата“ и член на УС на Националната мрежа на здравните медиатори.


С какво от началото на кризата се промениха предизвикателствата към ромската здравна медиация у нас? Разкажете ни кои и какви хора днес са на първа линия в гетата?

С напредващата в България епидемия от COVID-19 се намираме в изключително трудна за обществото ни ситуация, а здравните медиатори действително са на първа линия – осведомяват, насочват, успокояват, убеждават, подпомагат. Благодарение на организираната от тях широка информационна кампания, улиците в повечето ромски квартали са безлюдни и пусти. Като авторитетни, доказали се, отговорни личности, от първия ден на епидемията те са в постоянен контакт с ромите по места. 

Медиаторите имат значителен опит в здравно-социални дейности, свързани с епидемии, но те са и будители, образователи, носители на духовността в ромските общности. Медиаторът е мост между ромските общности и здравните и социалните служби, между медицината и социалната работа. Тяхното оръжие е словото. А силата на словото е онази сила, която трябва да надмогне невежеството и недоверието, да пробие пътеки към ценности. 

Не може една страна да е щастлива, ако в нея има гнезда от мъка, страх, ако ромските общности тънат в мизерия и болести. Затова здравните медиатори утвърждават ценностите на високия обществен морал. Допринасят за позитивна обществена промяна на местно ниво. Всеки ден се срещат с бедността, отчаянието, озлоблението, мъката. Всеки ден лекуват души със своето разбиране, доброта и съпричастност. Всеки ден преодоляват бариери в общуването. Имат активна и самоотвержена гражданска позиция – както в работата си сред различни уязвими етнически общности, така и с институциите. Те стопяват ледовете на недоверието и със силата на словото разсейват страхове, решават спорове и потушават конфликти. Вдъхновен съм от работата с тези прекрасни хора. Те са искрени, всеотдайни, носещи доброта, мъдрост и позитивна енергия. Здравните медиатори са пример не само за ромската общност, а и за цялото ни гражданско общество.

В този момент 200 здравни медиатори са на предния фронт на т.нар. „война срещу коронавируса“ в уязвими ромски общности. Те работят и в големи ромски квартали като кв. „Факултета“ в София, кв. „Столипиново“ в Пловдив, кв. „Надежда“ в Сливен, и в малки, изолирани общини в селски райони. Работят както с общности, определяни като рискови поради повишената им мобилност, така и със семейства, които не разбират добре ситуацията и е необходима активна и постоянна комуникация с тях. 

Дали общините им помагат реално – или „си измиват ръцете“ с медиаторите?

По наша информация около 50% от здравните медиатори работят в добро партньорство с общините и местните кризисни щабове, но има и такива, които въобще не са били потърсени от общините. В някои общини здравните медиатори бяха принудени да излязат в принудителен отпуск в първите седмици от обявяване на епидемията, а впоследствие общините се осъзнаха и ги върнаха на работа. На повечето места те бяха мобилизирани на терен, без да бъдат снабдени с лични предпазни средства и дезинфектанти, и това ги изложи на висок риск от заразяване. Но екипът на Националната мрежа на здравните медиатори успя, благодарение на дарители, да осигури на всички костюми, маски, ръкавици, очила, шлемове и дезинфектанти, за да могат да работят безопасно. Това беше ангажимент на Министерството на здравеопазването и общините, но за съжаление, на повечето места не се случи. Разбира се, има и изключения. Община Варна например екипира своите здравни медиатори, преди да ги изпрати на терен.

Ромските квартали са свръхгъстонаселени. Препоръката за спазването на т.нар. социална дистанция дали е адекватното решение за този случай? А и много роми се върнаха от гурбет в чужбина – може ли при тези обстоятелства да се осигури карантина? Както и за контактните лица.

От първия ден на епидемията от COVID-19 медиаторите са в постоянен контакт с всички роми от техните общности. В много населени места се завръщат хора от чужбина, най-вече от страни като Италия, Испания, Германия и др. Особено рискови са тези, които се връщат от чужбина с бусове – поради дългото пътуване в затворено пространство и поради липсата на добър контрол и препоръки за карантина при влизането си в България през сухопътната граница. Здравните медиатори са тези, които убеждават хората да споделят своята история – къде са били, откъде са минали, с кого са общували, – за да може да се помогне на максимално голям брой хора, които са контактни, и при появата на симптоми на заразяване с коронавирус да може да се реагира бързо и адекватно. 

Но в много ромски квартали, както сам казвате, е налице много гъста населеност. Едно домакинство от три поколения живее в една-единствена стая. Там социалната дистанция е неприложима. Затова е важно провеждането на скрининг в рисковите семейства и карантиниране на тези, които са заразени извън дома, в лечебни заведения.

Още една препоръка – миенето на ръцете. Но когато в ромските домове няма течаща вода, къщите не са в регулация, хората нямат лични карти, какво тогава е разумното и бързо решение според Вас, за да защитим живота им.

В някои общини не се предприемат никакви мерки за осигуряване на вода на местата, в които хората нямат достъп до нея. Не трябва да забравяме, че и бездруго липсват елементарни условия за съществуване в много ромски махали и отделни домакинства. В настоящата ситуация на пандемия призивите за спазване на хигиена се сблъскват с невъзможност да бъдат следвани елементарните предпазни мерки: миенето на ръце – поради липсата на вода и поради липсата на достъп до осигуряваните от общинската власт дезинфекционни средства за уязвими групи, поради разглеждането на въпросните групи/домакинства като обитаващи незаконни и/или извън регулация жилища. 

Например в община Царево обитателите на 70 бараки нямат достъп до течаща вода. Общината не е бедстваща, тя е част от туристическите дестинации и се предполага, че има финансови възможности да отдели средства – осигуряване на водоноски и дезинфектанти – за най-уязвимите домакинства. В допълнение, община Царево има интерес да не допуска разпространение не само на коронавируса, но и на хепатит А, какъвто риск има при създалите се условия, в които хората живеят без вода. И вместо да реши проблема с водоснабдяването, неотложен по време на епидемия, кметът на Царево пуснал цялата администрация на общината в неплатен отпуск.

Извън всякакво съмнение е, че най-ощетени са децата от такива квартали и домакинства. Те се оказват в условия, сериозно накърняващи основното човешко право на живот: лишени от елементарна прехрана, от минималната храна, осигурявана в детски градини и училища, в невъзможност да следват каквито и да било хигиенни предписания, ограничаващи разпространението на инфекцията. Едва ли е възможно да си представим дилемата на родителите им, независимо доколко разбират и искат да следват предписанията: храна или защитни средства и спазване на карантина.

Независимо от усилията на здравните медиатори по места да запознават и убеждават жителите на квартали и домакинства в необходимостта да съблюдават базовите изисквания за предотвратяване на разпространението на вируса, очевидно е, че в немалко случаи липсват предпоставките за тяхното спазване.

Общините следва да осигурят вода и дезинфектанти на маргинализираните, крайно бедни семейства, преди да е пламнала епидемията сред тях.

Как тълкувате поставянето на контролно-пропускателни пунктове на входовете на някои ромски квартали? Какви скрити мотиви виждате зад този ход?

За особено притеснително и недопустимо намирам изграждането на КПП пред някои от ромските квартали и ограничаването на достъпа на ромите до магазини за хранителни стоки, аптеки, административни служби извън квартала. Това е дискриминационна мярка, която ги поставя под специален режим. 

В много ромски квартали са предприети подобни мерки. В кв. „Надежда“ в Сливен е създаден изолатор за роми. В гр. Вършец кметът е издал заповед да не се допуска излизането извън границите на кв. „Изток“ на повече от едно лице от семейство. В Казанлък са затворили всички изходи на обградения с бетонна стена ромски квартал, за да може да се контролира движението само от едно място, където е поставен КПП с полицаи. Последният КПП беше изграден в Пещера, пред ромския квартал „Луковица“, в който бяха диагностицирани трима заразени. 

В някои общини здравните медиатори са задължени да събират подписи от хората – като доказателство, че са информирани за епидемията. Това действие е безсмислено и ненужно, но се прилага само към ромите (например в община Главиница, област Силистра). Без съмнение това са специални мерки за специални квартали с определен етнос и с политически мотиви. Тези етнизирани рестриктивни мерки и стигматизацията на ромите са против принципите на общественото здраве и призивите за солидарност и единение на нацията. 

Вече се чуват гласове, че в ромските квартали започва глад. Какви наблюдения имате по този крайно тревожен въпрос?

Налице е засилване на бедността, защото голяма част от ромските семейства, затворени в кварталите, останаха без поминък. Във всеки ромски квартал има много бедни, маргинализирани семейства, които са на ръба на физическото оцеляване. В тези семейства има деца, които са изложени на студ и глад. И държавата трябва да вземе спешни мерки, за да се помогне на тези семейства, защото гладът настъпва. Всеки ден нашите хора от различни краища на страната ни пишат за бедстващи семейства, които гладуват и до които не достига помощ с хранителни продукти. 

Здравните медиатори на много места са организирали групи по взаимопомощ в общността, които събират средства за закупуване на хранителни продукти, а след това ги разпределят на най-нуждаещите се. На някои места, като Шумен, емигранти роми изпратиха финансови средства на медиаторите да осигурят храна за най-бедните, болните и възрастните хора и те ги разпределиха и разнесоха, при това не само в кварталите в Шумен, но и по селата. Мерките на държавата закъсняват и до момента нямам информация ромски семейства да получават хранителни продукти чрез Хранителната банка или Агенцията за социално подпомагане.

Още малко за децата. В ромските общности надали те разполагат с компютри за дистанционно обучение. Какво казват за това хората на терен?

Много ромски деца не разполагат с компютри и таблети за дистанционно обучение. И за да се осигури непрекъснатостта на учебния процес при тях, те трябва да получат учебните материали на хартиен носител. В тази дейност основна роля имат образователните медиатори – там, където ги има. На някои места здравните медиатори са използвани и като образователни, а също на много места здравните и образователните медиатори работят заедно в екип.

Ромската неправителствена организация „Амалипе“ обяви кампания „Стара техника за ново начало“, като изтъкна, че 180 училища се нуждаят от 6500 устройства: смартфони, лаптопи, таблети, компютри, за да се реализира качествено дистанционно онлайн обучение на всички ученици. Оттам отправиха апел към институции, компании, организации и граждани да дарят подходящи устройства.

Какви са поуките за Вас от епидемията дотук? Кои сме ние? И как стигнахме дотук в отношението си към ромската общност?

През последните седмици виждам огромна солидарност и взаимопомощ в ромската общност. Всички ние, здравни медиатори, образователни медиатори, местни инициативни групи, представители на над 35 неправителствени организации, се съревноваваме в подпомагането на най-нуждаещите се, ежедневното обменяне на информация, споделяне на добри практики и подпомагане на дейностите ни. Виждам консолидация. Виждам вдъхновение от правенето на добро. Виждам невиждана досега доброволческа работа на много хора. Виждам, че много хора оценяват това, което се прави, и даряват средства. Виждам как много медиатори за броени дни израснаха като личности. Това се случва в гражданското общество. Наша обща кауза е отстояване на справедливостта и защитата на човешките ценности. Налице е промяна – промяна отвътре навън.

По отношение на отговорните институции, политиците и медиите: не спира езикът на омразата, на противопоставянето, на внушенията, че ромската общност представлява опасност за обществото и са необходими специални мерки. Това води до затваряне, до увеличаване на социалните дистанции и социалното напрежение между роми и нероми, до маргинализация на цялата ромска общност, без всички роми да са маргинални. Недопустимо е мълчанието на българските национални власти при явни расистки и дискриминационни действия срещу роми и всякакви други малцинства. Те трябва да покажат непримиримост и остро да осъждат подобни актове. Закъснява хуманитарната помощ за бедните, болните самотни и възрастни хора в кварталите. Дано по-бързо се задвижи бюрократичният механизъм.

В навечерието на Великден ние, здравните медиатори, подаваме ръка и сме готови да помагаме във всеки един момент. Преди точно 10 години, по време на епидемията от морбили, когато се разболяха над 24 000 деца, изградихме успешно партньорство между Парламентарната комисия по здравеопазване, Министерството на здравеопазването, районните здравни инспекции, общопрактикуващи лекари, здравни медиатори, представители на неправителствени организации и се справихме успешно с тази епидемия, за което Националната мрежа на здравните медиатори получи Европейската здравна награда от Европейската комисия. Проведохме 13 национални срещи и редица регионални срещи в цялата страна под надслов „Заедно за по-добро здраве. Инициатива за здраве и ваксинопрофилактика“. 

Ние знаем и показахме, че ключът към успеха е сътрудничеството между неправителствения сектор и институциите. Това партньорство ни е необходимо и днес както на национално, така и на местно равнище. Затова апелирам: „Промяна отвътре навън“ – за всички!

Заглавна снимка: Johann Walter Bantz

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Диктатура и демокрация“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/diktatura-i-demokratsiya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Диктатура и демокрация“ на П. Ф. Дюпон-Бьорие и Брижит Лабе

илюстрации Жак Азам, превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2013

В ситуациите на криза се отварят рани от различен характер и произход. Те може да са от здравни и политически до социални, икономически и климатични. Кризата е повод за преосмисляне на състоянието на нещата. За преговор. В момента лъсва като след светкавица една голяма несправедливост, превърната в норма, с която сякаш сме свикнали – дефицитът на прозрачност и свобода.

Въпросът винаги е дали раната ще бъде превързана и излекувана, или реакцията ще бъде „то така си беше открай време“, „нищо не може да се направи“ и „няма как да е иначе“. Понякога не става въпрос само за здравето на човека или за здравето на икономиката, на държавния или на личния бюджет. Настоящата ситуация е тест и за демокрацията.

Да си част от живота значи и да си част от отговорността.

Тази книга ясно показва как може да се обясни на деца, че това е важно и за тях. В момента родителите са по-близо до децата си. Може би е подходящ момент за подобен разговор. „Диктатура и демокрация“ помага за него с лекота, особено в седмицата на Андерсен и детската книга.

В рамките на 64 страници чрез примери, казуси и диалози от всекидневието на игрите се проследява преход в света на идеите и промяна в света на хората. Всичко започва с пробив в разбирането за „висшите човешки същества“ и за „нисшите човешки същества“. Някога е имало господари с власт и важност по рождение, но е имало и поданици по рождение. Всички си мислели, че така е редно и така ще бъде завинаги. Днес твърдим, че няма естествено превъзходство и човешките същества се раждат с равни права. Това разбиране постепенно поверява властта в ръцете на народа (поне на теория). А диктатор е този, който решава какво и как ще играят всички деца (а понякога и възрастни), без да попита другите за мнението им.

Когато трябва да се вземат решения от хора, които живеят заедно или играят, ядат и боледуват заедно, не е възможно всеки да прави каквото му щукне, защото има опасност всичко да се развали и да завърши зле, със сълзи, обиди и наранявания. Тогава трябва да се намери начин за избягване на конфликтите и лошите последици.

Демократичните решения и действия целят да има мир и свобода.

Случва се обаче да е необходимо да загубим малко, най-малките възможни парченца свобода, за да спечелим много. „Нащрек“ е любимият ми тематичен раздел в книгата и в него се казва, че трябва да сме именно нащрек, когато се подготвя правило или закон, който отнема малко свобода, без да дава по-голяма.

Ако се случи хората да нямат избор и никаква възможност да решават сами, значи някой или нещо ограбва техния живот и го превръща в ад. Става въпрос най-вече за личния живот – до него достъп имат само хората, които допускаме и сме избрали, никой друг няма право да се разпорежда там. Полицаи, софтуер или други хора или инструменти нямат право да питат дали някой е омъжен или женен, кой му е най-добрият приятел, в какво вярва, колко пари има, дали има деца, хронични болести или е вегетарианец. При демокрацията държавният закон няма право да навлиза в личния живот на хората, той трябва да го закриля, както се пази тайна, споделена между приятели.

Още едно „нащрек“ – ако има закон, който забранява яденето на месо на 1 април или налага нахута в менюто за 3 март, или те кара да декларираш в кметството болестите си, то демокрацията е в опасност.

Идеята за народните представители идва логично. Ако децата са повече от дузина, те могат да изберат свой „капитан“ и така да говорят по-лесно с другия отбор и с неговия „капитан“, за да изберат кога и на какво да играят. „Капитаните“ говорят от името на останалите, които са ги подкрепили. Те са длъжни да работят за народа, за децата и всички останали. За общия интерес на хората, които са ги избрали, а не на някой друг.

Ако някой представител смята, че има повече права от другите – „нащрек“! – демокрацията е в опасност.

Но именно затова, вместо да се режат глави или ръце, се нарязва властта, та никой да не я е взел цялата за себе си.

Когато властта за правила и закони, за решения и правосъдие, за всекидневие, игра и свободно време е добре разпределена, има равновесие. Рискът нечия власт да придобие прекалено голямо значение е по-малък, останалите са там, за да я контролират, а не да си затварят очите или да прощават, защото са приятели помежду си – както, уви, често се случва. Управляващите не трябва да се опитват да вземат цялата власт, защото тя не е тяхна, а на всички.

Народът от своя страна не трябва да спира да упражнява правото си на глас или на несъгласие, защото, ако днес няма сладолед за десерт, това не значи, че утре няма да има, в случай че достатъчно голям брой хора кажат, че го искат.

Тази внимателна и умна детска книга обяснява ясно как демокрацията се нуждае от бдителни хора,

които не само ругаят властта, докато похапват или гледат телевизия. А задават въпроси, проверяват факти и предлагат решения. Те разпитват дали всички играят по правилата, и изследват нови възможности за по-приятни игри. Те отсяват вярното от невярното, честното от нечестното, за да може демокрацията да е жива всеки ден. За да е нещо повече от „Не се сърди, човече“ и случайност на зара.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Багряна, Гьоте, Сноудън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bagryana-goethe-snowden/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Аз обичам самата любов“ на Елисавета Багряна

съставителство и предговор Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров, художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?

Това е финалът на стихотворението „Стихии“ от стихосбирката на Елисавета Багряна „Вечната и святата“, публикувана през 1927 г. Днес, в ситуация на извънредно положение и карантина, в тази легендарна строфа още по-силно проектираме копнежа си по свобода и движение.

Но има и друга Багряна. Вечната и святата се е превърнала в „Светлосенки“. Годината е 1977-ма. Откъде идва стихотворението In memoriam в тази книга? Представете си Багряна сама. Крачи по 30-километров плаж. Може би е преди закуска. Може би е след вечеря. Спокойна, сама, тя крачи по утъпкания пясък, без да усеща никаква опасност. Това е Латвия. Край морето децата събират при отлив кехлибарени зърна. „Северните хора са други – не са емоционални, а са малко по-резервирани“, споделя Багряна пред проф. Иван Сарандев няколко години по-късно. Самата тя вече е по-резервирана. Уталожена. Прояснена. Преживява могъщ отлив – но е все така магическа.

На масите в латвийския писателски дом всички останали са прозаици. Само Ейжен Веверис е поет. Затова двамата ще се хранят заедно. Той пише политическа поезия. Дебютирал е на 70 години със стихосбирката „Садете рози в прокълнатата земя“. Преживял е четири хитлеристки концлагера. „Като неговите стихотворения за войната не бях чела“, казва в литературната анкета Багряна. И започва да го превежда. Превежда стихотворения, в които се разказва как заповедта звучи не „Да се разстрелят!“, а „Да се изведат между боровете“…

Аз познавам тези латвийски борове. Познавам и тези плажове. От едната ти страна е Даугава или Лиелупе, или Вента, а от другата – Балтийско море. Крачил съм по тях десетилетия по-късно. Но изобщо не съм подозирал за връзката на Багряна с тези земи и води, камо ли за Веверис. Той самият не дочаква да види публикацията на своите стихотворения на български, а се е надявал.

И затова Елисавета Багряна пише In memoriam. Това не е първият ѝ реквием. На страница 34 в „Аз обичам самата любов“ съставителите са избрали част от Requiem, посветен на Боян Пенев. Но и този е прекрасен. Като късната, безкрайно овладяна Багряна. Тук го няма първичния взрив на ранното ѝ творчество. И заради стихотворения като посветения на Веверис реквием мечтая някой да напише продължение на „Младостта на Багряна“, но този път със заглавие не старостта, а „Великата самота на Багряна“. Ето как завършва реквиемът за Веверис:

А вечер, изминала пътя до края
и вече поела
отвъдно сияние,
ще гледам как залеза гасне полека…
И все тъй ще търся
човека в човека.

Но тебе, поета, приятеля-брат
не ще срещна вече на този свят.

Ще млъкна за тези конкретни стихове. За тях по-добре да се мълчи. Прочее, съвсем случайно попаднах на това стихотворение. Разтърсих се в други книги – и открих колко много истории има зад него. Зад всяко едно стихотворение в „Аз обичам самата любов“ има купища пътеписи на сърцето. Моля, продължете след мен детективската литературна игра. (А стихотворенията на Веверис в превод на Багряна открих в сп. „Септември“, бр. 11/1975 – стихове в почит към хората, които, „ако паднат, падат така, както падат камбани – / изпълвайки докрай долините / с ехтене“.)

Две неща трябва задължително да отбележим:

Дължим благодарност на Людмила Димитрова и Людмил Димитров, задето с подбора си деавтоматизираха поезията на Багряна – и редом с буйната река на ранните ѝ стихотворения представиха и мъдрото море на късната ѝ лирика, с неговите очарователни мъртви вълнения. Те са едно и също. Само дето всички виждат реката.

За оформлението на „Аз обичам самата любов“ е използван шрифтът Bagryana, създаден от Кирил Златков специално за целите на изданието.

Кой като Багряна!

„Чиракът магьосник“ на Й. В. Гьоте

превод Любомир Илиев, илюстрации Сотир Гелев, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Майстор ли е Йохан Волфганг фон Гьоте? И кои са неговите чираци?

През 1832 г. студент от Мюнхен моли в писмо Гьоте да оцени стихотворенията му. Поетът получава немалко такива молби от млади автори, но в този случай искреният тон го подтиква да напише своя „Доброжелателен отговор“. В него казва: „… музата съпътства наистина с готовност живота, но съвсем не умее да го напътства.“ И за да е сигурен, че сме разбрали, че поетическите усилия са не цел, а резултат от живота на автора, на финала Гьоте слага четиристишието:

Момко, знай от ранна младост:
там, духът ни где се рее,
музата те следва с радост,
но да води не умее.

А в „Няколко думи до младите поети“, публикувани след смъртта му през 1833 г., Гьоте казва, че не е бил учител никому. По-скоро е освободител на младите поети. „Да се обявяваме за свободни е голяма дързост; защото с това обявяваме, че искаме да овладеем себе си, а кой може това? Пред моите приятели, младите поети, аз се изказвам по този повод по следния начин: сега вие всъщност нямате норма, вие трябва сами да си я дадете; питайте се само при всяка поема дали тя съдържа нещо преживяно и дали това преживяно ви е извело напред.“ (Всички тези цитати са по превода на Страшимир Джамджиев.)

Да се върнем в 1797 г., когато Гьоте написва „Чиракът магьосник“. Та какво ни разказва тази кратка поема: чиракът най-после е сам, иска да се изкъпе, но го мързи – и ще използва магията на майстора, за да напълни вода… Но от главата му се изпарява вълшебното слово, с което да преустанови действието на магията, преди да се удави… Добре че се появява майсторът, който в крайна сметка казва:

Духове да призовава
само майсторът умее.

„Чиракът магьосник“ е само една от творбите в първото академично издание на Гьотевите произведения, което съдържа 143 тома. Но е легендарна! Можем ли да я прочетем през отношението на майстора Гьоте към неговите чираци поети? Той обаче, доколкото може да му се доверим, не е имал чираци…

И чиракът, и майсторът за него са вътрешно състояние на духа. Вътре в себе си, посредством самонаблюдението, преминаваш от чирак към майстор – и ако като чирак знаеш вълшебните думи за начало на магията, само като майстор можеш да сложиш нейния край. Иначе предизвикваш бедствие. И още: самонаблюдението води до мярката, а без мярка няма магия. Ако ти сам не се трудиш, магията с нищо няма да ти помогне. Още по-малко пък боят…

Това не е първият превод на „Чиракът магьосник“. В превода на Владимир Мусаков в началото чиракът казва:

Ех, останах най-накрая
сам без стария магесник!
С духовете както зная
ще се разпореждам днеска.

Признавам, че предпочитам превода на Любомир Илиев, в който чиракът изобщо не е невинен. Чуйте го как приказва:

За магьосника накрая
време бе да се разкара.
Ще си служа както зная
със магията му стара.

Тук Илиев е по-остър и в сравнение с превода на Радой Ралин: „Ето – майсторът-магесник най-подир оттук се махна.“

Нашето време без авторитети е точно тук, в превода на Илиев, когото познаваме и като автор на най-добрия превод на „Фауст“… Попитах го каква е връзката между тези две произведения – и как тя го извежда напред. Ето какво ми отговори големият преводач:

„Общият знаменател между двете творби е геният на Гьоте. Когато пише „Чиракът магьосник“, той едва-що е започнал „Фауст“ и ще го приключи чак след повече от половин век. Това обаче не пречи и в баладата да проличи изумителното му майсторство, изисканият му стил, философската му вглъбеност, умението му да се превъплъщава. Затова подходих към нея с абсолютно същото благоговение, както навремето към „Фауст“. За мен двете творби са напълно равноценни, колкото и 98 стиха да не са равни на 12 111. Още повече че „Чиракът“ не е писан за деца. Но децата, че и възрастните много могат да научат от него!“

Млади поети, чели ли сте Гьоте?

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Лично досие“ на Едуард Сноудън

превод от английски Юлия Чернева, София: изд. „Егмонт“, 2020

Когато през 2011 г. четях книгата на Илия Троянов и Юли Цее „Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права“ (прев. Пенка Ангелова, изд. „Елиас Канети“, 2010), от глупост смятах, че това са раздути параноични глупости на двама много амбициозни писатели. Днес, когато вадя същата книга от рафта и я поставям на масата до „Лично досие“ на Сноудън, водещата новина в моя социален балон гласи: „Полицията получи безконтролен достъп до телефони и интернет връзки“ – и вероятно почти всички предчувстваме, че това е свързано далеч не само с извънредното положение…

Къде е мястото на легендарния Едуард Сноудън във всичко това? През 2013 г. той аргументирано обяви, че правителствата нарушават правото на неприкосновено лично пространство на всички, като надзирават нашите комуникации. Че терористичната заплаха е алиби за тотално следене, което има неизчислими последици върху живеца на демокрацията изобщо. По това време Сноудън беше високопоставен агент на Агенцията за национална сигурност на САЩ. Но имаше съвест.

Когато в Хонконг Ед Сноудън оповестява пред журналисти шокиращите данни за дигиталния контрол над нищо неподозиращото население, последното, в което можем да го обвиним, е суетност и високомерие. В документалния филм на режисьорката Лора Пойтрас „Гражданин Четири“ от 2014 г. ясно чуваме как Сноудън цели да насочи вниманието на медиите и обществото не към самия себе си, а към престъплението на държавата, която чрез подслушването всячески е потъпкала Конституцията.

В „Лично досие“, пет години след филма, Сноудън ни съобщава своите мотиви да направи този напълно рационален жест. Аз поне чета неговата автобиография като методична история на съвестта. Но и на предпазливостта, защото Сноудън разсъждава много внимателно какви точно мерки трябва да предприеме, за да защити максимално своите близки, журналистите, истината изобщо.

Книгата е много увлекателна и проходима

дори за дигитален невежа като мен. Сноудън не е патетизирал своя образ на изобличител. В неговите действия има непретенциозна момчешка чистота и порядъчност, колкото и „Уолстрийт Джърнъл“ да говори за юношеска арогантност. Няма широки хоризонти. Има готовност да понесе каквото се наложи, но да защити правото на интимност, на тайна… Правото на общество, ако щете. Той, разбира се, не го казва така приповдигнато. Но има идеали.

А идеалите имат цена. Резултатът е, че след „Лично досие“ САЩ заведоха ново дело – заради нарушени споразумения да не издава информация за специалните служби. Сноудън не им бил предоставил ръкописа за преглед и одобрение.

Прочее, книгата на Сноудън идва у нас в особен момент. Извънредното положение заради коронавируса ни поставя една може би фалшива дилема –

да избираме между „Свобода или смърт“ и „Живот или смърт“.

Отговорът на Сноудън става още по-ясен чрез „Лично досие“. Докато го четях, хвърлих едно око и на „Сноудън“ на режисьора Оливър Стоун – и една реплика се вряза в съзнанието ми: да си патриот не значи да подкрепяш властта. А и пред корпоративния интерес на „Уолстрийт Джърнъл“ предпочитам да препрочета Цветан Тодоров, който в „Непокорни“ (прев. Нина Венова, изд. „Изток-Запад“, 2017) се занимава и със стеснителния Сноудън, като го сравни с високия глас на – забележете – Солженицин:

„Общото между двамата е тяхната готовност да заплатят скъпо правото да използват свободата на словото и да кажат пред света онова, което знаят, че е истина: свързва ги и това, че загрижеността им за справедливостта надделява над желанието да живеят в удобство и спокойствие.“

Е, не само специалните служби събират данни за нас. И ние събираме данни – в библиотеките и книжарниците. Дори прекаляваме с тях, но…

… Но през 1926 г. Сергей Айзенщайн, разказва Марек Биенчик в „Прозрачността“ (прев. Милена Милева, изд. „Сонм“, 2019), иска да заснеме филм в един прочут хотел, в който стъклото е използвано като основен строителен материал. Неговият приятел Айвър Монтегю споделя идеята на филма:

В голяма сграда се вижда всичко наоколо, пред вас, зад вас, под, на диагонал, под ъгъл, във всички посоки, освен ако погледът ви се натъкне на килим, писалище, картина или някакъв друг предмет. „Добре“, казвах аз, обаче хората всъщност нищо не виждат, защото и на ум не им идва да гледат. […] Когато обаче бъдат принудени да гледат и си дадат сметка, че самите те са изложени на всеобщо обозрение, обзема ги подозрителност, искат да бягат, превръщат се в стреснати воайори.

Айзенщайн е искал да покаже, че в среда на крайна прозрачност животът замира незабележимо, бавно, но безпощадно. И Биенчик приподписва ето това твърдение – „невъзможност да се продължи, без да се разруши стъклената къща“.

Е, Едуард Сноудън направи всичко необходимо, за да продължим. И изобщо – да продължи Животът.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Службите с коронен номер – разпити заради изразено мнение

Post Syndicated from Вилдан Байрямова original https://bivol.bg/corona-dictatorship.html

понеделник 30 март 2020


Приехме извънредното положение с всичките му ограничения и се подчинихме безусловно в името на здравето и живота.
Приемаме всекидневните дози паника, с които ни облъчват от щаба, правителството и неговият лидер, както и репортери с микрофони. Примиряваме се с всичко и се страхуваме повече от всякога – за здравето и живота. Преглътнахме, че сега „не е моментът да си говорим за демокрация“, както увери пред БНР финансовият министър Владислав Горанов. Съгласихме се, че строгите мерки са свързани с това „да създадем предпоставка за не добро разпространение на коронавируса, а не да създаваме ограничения“. И се затворихме по къщите. Онова за маргиналите и етимологичното тълкувание влезе в графата „политически фолклор“.

Забравихме и за къщата в Барселона, за побоя над журналиста Слави Ангелов, за водопровода на Перник, за екоминистъра Нено Димов, поставен „под карантина“ в ареста. Главният прокурор Иван Гешев удобно изпадна в амнезия и тръгна да иска „почти военно положение“. И както върви, като нищо ще си го получи, а ние ще се подчиним. Пък и никой не пита – извънредните брифинги са строго тематични, резултатът им ви е известен.

Зад завесите на извънредното положение

Там върви една мрачна драматургия от типа театър на абсурда. Най-преследваният и подслушван следовател в републиката Бойко Атанасов бе привикан в Инспектората към ВКП да даде обяснения. На 25 март той трябваше да каже защо е участвал в предаване на тв Евроком на 19 февруари, както и защо миналата година през юли е пратил до Окръжния съд на Ню Йорк лична декларация в подкрепа на иска на банкера Цветан Василев „по Глобалния акт „Магнитски“. С присъствието и с думите си в телевизионното студио Бойко Атанасов е погазил кодекса за етичното поведение на българските магистрати и с това си действие е накърнил престижа на съдебната власт, става ясно от „поканата“ да се яви на живо пред прокурора Емил Иванов.

Авторите на сигнала по втория драматургичен сюжет обаче са се объркали – личната декларация на Атанасов не е за готовността му да свидетелства по акта „Магнитски“, а по закона RICO, по който един от обвиняемите се казва Делян Пеевски. Въпросният сигнал е подаден от безименен творец от в.“Монитор“, издател на който е корпулентният депутат от ДПС. Че как няма да се задейства прокуратурата в такъв случай. Документа, по силата на който следователят трябваше да се яви за обяснения пред прокурора, той публикува в страницата си във Фейсбук с многозначителния анонс „Ще става забавно“.

А утре Атанасов трябва да предаде писмените си обяснения на същия прокурор – и това след опознавателната разходка в условията на карантината. Обвинителят го е информирал, че всъщност сигналите са два и са приобщени. Вторият бил от Звездомира Мастагаркова от агенция ПИК, знаете за този официоз. Атанасов не е получил копие от въпросната книжнина, нито разговорът е бил записан или протоколиран и така на практика той е нямало под какво да се подпише. А само две седмици преди това пак е давал обяснения по друга преписка срещу него, но там прокурор Стелиана Кожухарова е изписала 10 страници и той се е подписал.

По време на последната среща за обяснения Атанасов е бил питан кои са хората или фирмите по делото RICO в Ню Йорк, какво точно пише в личната му декларация по него, кой му е помогнал да я напише. А прокурор Емил Иванов му прочел какво пише в „Монитор“. Сега следователят очаква срещу него да бъде образувано дисциплинарно производство, за да му попречат да свидетелства в американския съд, а и да бъдат осветени другите участници в процеса. Натискът очевидно се планира да бъде тотален – върху всички, щом е наличен такъв интерес, допуска Атанасов. А уж прокуратурата замрази всякакви подобни инициативи и активности заради пандемията. Съдилищата не работят, парламентът също, но последният по-добре да не се напъва, защото продукцията му е отчайваща. Няма друг такъв парламент.

И журналисти на кладата

През изтеклата седмица стана ясно, че целият екип на предаването „Делници“ по Евроком с водещ Николай Колев са привикани да дават обяснения…защо са били на работа. И защо в студиото е дадена трибуна на наистина спорния политик Костадин Костадинов, лидер на партия Възраждане, известен още като Костя Копейкин, втораченият в евразийското бъдеще на България. Николай Колев каза в ефир, че и тонрежисьорите, просто целият екип от апаратната, също е принуден да се обяснява за същото. След връчени призовки, но това, според МВР, било част от процедурата.

От коя? От тази, която трябва да запуши свободата на словото, да превърне медиите в ехо на управляващите и в сватбарски уредби на прессъобщенията им? Или от другата – онази, след която неудобните медии изчезват и се установява новговорът на властта, и всички го повтарят като чипирани в главите?

Фактът, че срещу Николай Колев и екипа му няма повдигнати обвинения, не е успокоителен. Напротив, той е сигнал, че всичко се следи под лупа, че съгледвачи на заплата дебнат кой къде какво пише и говори. Било по телевизия и радио, било в социалните мрежи. И ако в българския Фейсбук има някакви абсурдни стандарти на общността, то сегашната власт има собствени и тя не допуска мнения анти, и задейства всичките си задкулисни лостове да ги притисне и елиминира.

А, впрочем, намери се кой да извие глас, че в сегашната пандемия ще погинат мърцина и медии – вип-пациентът в СофияМед и собственик на Нова телевизия Кирил Домусчиев. Там, както е известно, мнения анти няма как да пробият, селекцията на журналисти, събеседници и новини е прецизирана според неговите интереси и щения. Обаче трябват пари и се налага правителството да извади рога на изобилието. Другите нека пищят за свободата на словото и хората на изкуството да се молят като пред икона за подкрепа и милостиня.

Блокаж за вечните неудобни

Лидерът на Сдружение БОЕЦ Георги Георгиев алармира, че профилът му за пореден път е блокиран за 30 дни. Защото: „Докладвани са постове за БарселонаГейт и материал, разобличаващ фалшивите и неадекватни “мерки” на управляващата ни мафия за “подкрепа” на бизнеса. В условията на криза и извънредно положение, Борисов и бандата му въвеждат мракобесни законодателни промени, с които погазват човешките свободи и права на гражданите! Следене, подслушване, репресии и ограничаване на свободата на словото, това са характеристиките на всяка диктатура! БОЕЦ сезирахме ЕК и Лаура Кьовеши за промените в Наказателния кодекс и други закони, които превръщат гражданите в престъпници и дават право на мафията и нейните институции-бухалки без съдебна санкция да следят нашите трафични данни, кой къде ходи, къде се намира и с кого разговаря по мобилния си телефон. Промените са така формулирани, че да останат да действат и след кризата. Мафията използва страховете и притесненията на хората, за да налага своята диктатура и да закрепи прогнилата си власт“. Няма боец – няма диктатура.

Политици на прицел

Прокуратурата явно работи с ексцентричен подход и вместо Гешев да изпълни заклинанията си, че щял да преследва и разследва всеки, забъркал се в корупционен скандал, независимо колко нависоко е във властта, се обостри пак телевизионно. Днес на разпит трябва да се яви и лидерът на Възраждане Костадин Костадинов – той живее във Варна и трябва да пропътува 450 километра до столицата в условията на извънредното положение, наложено с цел ограничаване на заразната вълна. Очаква се да му бъде предявено обвинение и евентуално да бъде задържан. Очаква се и протестна акция на активистите – във време на забрани за струпване на много хора на едно място. Поне това става ясно от профилите му във Фейсбук.

На 13 март бе обявено извънредното положение у нас, същия ден той даде интервюто си в предаването „Делници“ на Евроком с водещ Николай Колев. Костадинов се възползва от студиото и отприщи словесната си лавина, сякаш бе не събеседник, а оратор на предизборен митинг и все едно масите мигом трябваше да го последват. Пък водещият едва се вреждаше да зададе въпросите си. И доста непосилно беше за слушане и гледане, но така е в случаите на облъчване с неконтролируем нарцисизъм. Съвсем друг е въпросът за последователите на такъв лидер, там е друга патология, но пък има свобода на избора и всеки може да е болен, щом иска – демокрация е.

И ценностите й се ползват по предназначение: „На 14 март в София се проведе Народно събрание на граждани и представители на обществени организация от цяла България. На него се прие Декларация за независимост на българския народ, с която т.нар. “българско правителство” се обяви за свалено. Веднага щом се прекрати извънредното положение в страната ще предприемем следващите действия за премахване на престъпния режим!“, е написал в единия от профилите си Костадинов. Ние още не сме свидетели на „сваленото правителство“, макар да е обявено вече. Вероятно това е поводът на службите да го привикат на изповед, но как ще обуздават логореята му, си е техен проблем. Щом това им е приоритет.

И очевидно с това се занимават – лидерът на столичната структура на Възраждане Николай Дренчев е бил посетен в събота, за да му се връчи призовка да се яви на разпит в ГДБОП за разпит. Онова, което там имат като основание, е статус във Фейсбук, става ясно от личния му профил. Няма да го цитираме.

Проблемът е правен и става дума за правата ни – онези, които Европейската конвенция за правата на човека ни гарантира. И които правосъдният ни министър иска да блокира /дерогира/ с писмо до генералния секретар на Съвета на Европа.

Къде е писмото, министър Кирилов?

В сайта на ведомството го няма, не ровете. Парламентът не беше уведомен, нямаше и обсъждане в комисия или в зала. Чухме за него в интервю по телевизия! Да сте чули за реакция на депутатите, и ние не сме. Само БСП опита, но без успех. Явно извънредното положение дава благодатна почва за развихряне на институционална самодейност, вместо за самобичуване. Няма такъв жанр.

Иначе до редакциите бе пуснато прессъобщение, според което „Нотификацията до Генералния секретар на Съвета на Европа не отнема на никого правото на жалба до ЕСПЧ“. И още: „Народното събрание прие Закон за извънредното положение, тоест държавата дерогира фактически от някои разпоредби на Конвенцията. Сега държавата трябва да изпълни международното си задължение по Конвенцията /чл. 15, ал. 3/ и да информира Генералния секретар на Съвета на Европа за това ограничаване на правата… България ще изпрати на Съвета на Европа текста на закона с обяснение какво налага неговото приемане и ще посочи срока на действие на ограниченията, конкретно правото на придвижване, правото на сдружаване /има забрана за събиране на хора на едно място/“, се казва в съобщението.
Посочваше се още, че „министърът на правосъдието е изпратил писмо до МВнР в подобен смисъл, като се очаква вземане на политическо решение в тази връзка“. Няма такова решение.

И други коронни номера

Сега разбрахте ли защо законът за електронните съобщения беше променен по спешност, а е възможна скоростна редакция и на този за СРС-тата? И защо полицията получи завинаги безконтролен достъп до всички телефони? Ченгетата вече могат абсолютно безконтролно да искат и получават справки от мобилните оператори за локацията на всекиго, кой къде ходи, с кого и какво говори. Това става ясно от публикувания в Държавен вестник Закон за мерките и действията по време на извънредно положение. А преди беше нужно разрешение от съда, който в момента е аут в карантината. И преди извънредната ера подобни справки бяха възможни само за тежки престъпления, за които се полагат над 5 години затвор. Сега всички нас Биг брадър ни следва и гледа.


Харесва ли ви статията? Почерпете автора Вилдан Байрамова и гарантирайте така нейната авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика. Всички суми дарени специално за нея чрез този бутон ще ѝ бъдат изплатени от редакцията.

Почерпете Вилдан и гарантирайте така нейната авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика. Всички суми дарени конкретно за нея чрез този формуляр ще ѝ бъдат изплатени от редакцията. Извършвайки плащане Вие се съгласявате с Общите условия, които предварително сте прочели тук.















Възможности за плащане

Информация за Вас




Информация за банковата карта


Плащането е защитено със SSL криптиране


Обща сума:


5.00€

{amount} donation plus {fee_amount} to help cover fees.




Вярвате ли, че липсата на съдебен контрол няма да отвърже полицейски произвол и че разговорите ви са само между вас и отсрещния? И че утре няма да ви привикат да се обяснявате за статус в социалната мрежа? Или че извънредните рестрикции няма да се имплантират в поведението на властите и подчинените и после, след финала на „домашния арест“ ? Не е за вярване. Никак.

Извънредните мерки и тънката линия на човешките права

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/tunkata-linia-na-choveshkite-prava/

Борбата с пандемията от новия коронавирус е свързана с ограничаване на немалка част от човешките ни права – такива, каквито сме свикнали да имаме. Сред засегнатите ни права са тези на личен и семеен живот, на свободно придвижване и събиране с други хора, на труд, медицинско обслужване, културен живот. В различните държави ограниченията на правата са с различен обем и строгост. Разликите зависят не само от тежестта на епидемията, но и от местното законодателство, политическите традиции и характеристиките на обществото в съответната страна.

Неотдавна Европейската комисия призова усилията за овладяване на пандемията да се полагат при спазване на човешките права. Дни преди това правосъдният министър Данаил Кирилов лансира идеята за времето на извънредното положение да се дерогира (тоест да не се прилага) Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). До момента това са поискали още Армения, Грузия, Латвия, Молдова и Румъния. На този етап страната ни не е внесла официално искане за дерогация на ЕКПЧ. Юристи обръщат внимание, че ангажиментите на България относно човешките права са заложени и в Конституцията, но тя не е променена или отменена с оглед на извънредното положение.

И така, без претенции за изчерпателност – ето някои от правата ни, които в по-голяма или по-малка степен са ограничени в името на овладяването на пандемията.

Правото на живот е най-основното човешко право. Всички рестрикции, налагани, за да се ограничи и забави пандемията, целят именно запазването на живота на възможно най-много хора. Но колкото и парадоксално да изглежда, понякога в името на живота се отнема и се жертва живот. На някои места в Китай например хората, отклонили се от карантината или неспазващи наложените санитарни мерки, бяха заплашени със смъртно наказание. В Италия, поради претовареността на здравната система, по-възрастни пациенти масово са обречени на смърт, за да имат шанс по-младите. Подобни са перспективите и за България при нарастване на броя на заразените в тежко състояние.

Гарантирането на правото на живот е свързано и с правото на защита от дискриминация. Представителите на дискриминирани и маргинализирани социални групи имат по-ниски шансове да бъдат адекватно предпазени и лекувани. Освен по възраст, пандемията предизвиква пряка или непряка дискриминация и по други признаци.

Пряка дискриминация по етнически признак е например завардването на ромските махали с контролно-пропускателни пунктове, определени от прокуратурата като „населени с лица от различна етническа принадлежност“. Посланието на тази мярка е: те не са равноценни човешки същества, на дисциплината им не може да се разчита, затова нека се заразяват помежду си, но да не заразяват нас. Междувременно не само в много от гетата се спазват мерките за сигурност, доколкото това е възможно при лоши битови условия и бедност, а на места ромите се самоорганизират, за да защитят своето здраве и това на други хора.

Шансовете за защита на правото на живот на изпадналите в крайна бедност и бездомност принципно не са високи, но по време на пандемията те намаляват още повече. Едно, защото тези хора имат по-малки възможности да се защитят от заразяване. Второ, защото грижата за тях рязко секва. Ако за повечето хора да се хранят навън е удоволствие, което временно са загубили, най-бедните и бездомните разчитат изключително на социалните и на солидарните кухни. А те също нямат право да функционират, както и заведенията за хранене. По този начин абсолютната забрана на общественото хранене се явява непряка дискриминация на тази група хора.

Мерките за ограничаване на заразата засягат пряко и правото на личен живот, което се оказва в силна връзка с правото на свободно придвижване. В условията на принудителна изолация много хора нямат възможност да бъдат с членове на семейството си, с партньори, близки и приятели. Не само почивките и екскурзиите в чужбина вече изглеждат мираж, ами в редица държави е на практика невъзможно да се придвижиш от една част на страната до друга.

В Китай рестрикциите бяха доведени до крайност, като имаше множество семейства, членовете на които със седмици не са могли да се съберат, защото са били в различни квартали в момента на блокиране на съответните райони. В Индия е наложена пълна забрана за излизане за 3 седмици – за цялото 1,3-милионно население.

В страни като Италия и България излизането от вкъщи е забранено освен при строго определени поводи. У нас те са сведени основно до отиването на работа и до хранителния магазин или аптеката, както и разхождането на кучето.

Във Франция разходките и индивидуалният спорт на открито бяха ограничени до един час на ден и един километър отдалеченост от дома.

В свое обръщение по телевизията германската канцлерка Ангела Меркел подчерта, че чистият въздух е необходимост. Затова разходките в Германия не са забранени и парковете не са затворени. Трябва обаче да се спазва определена дистанция между минувачите. Хората, които живеят заедно, имат право и да излизат заедно. Ако не – има ограничение да бъдат максимум по двама.

Неприкосновеността на личния живот е важен аспект от правото на личен живот. Ако се заразим от коронавирус обаче, личният ни живот изведнъж престава да е толкова неприкосновен. От нас се изисква да дадем информация за хората, с които сме се срещали, и за местата, на които сме били. Това не е особен проблем за хората, които нямат какво да крият. Но онези, които имат тайни, са пред моралната дилема да избират между неприкосновеността на личните си отношения и общественото здраве.

Проследяването на местоположението ни също е намеса в неприкосновеността на личния ни живот. В България е допустимо без съдебно решение МВР да изисква от мобилните оператори данни за местоположението на лица, които са нарушили карантината. Подобна е ситуацията и във Франция. В Китай и редица азиатски страни, както и в Израел контролът на местоположението по време на епидемията обхваща на практика всички. В Полша се използва и лицево разпознаване. В Германия, Австрия и САЩ локализирането на местоположението се използва единствено за статистически цели и е анонимизирано. Немският институт „Робърт Кох“, предоставящ официалните данни за разпространението на вируса в Германия, дава гаранции както за анонимизирането на данните, така и за ограничения срок на проследяването.

Особено са засегнати правото на труд и възнаграждение на труда. В настоящия период цели професии изчезват за времето на мерките на ограничаване на епидемията. Засегнати са всякакви бизнеси – както огромни концерни, така и малки фирми и хора със свободни професии. Сред първите пострадали бяха фирмите за круизни пътувания. Огромни загуби търпят туристическата и транспортната индустрия, заведенията, фризьорските и козметичните салони, цели сектори от търговията, производството и множество други сфери. Милиони хора са в принудителен неплатен отпуск, а безработицата рязко нараства. Различните правителства предлагат различни по обем и форма мерки за подкрепа на засегнатите хора и фирми. В настоящата ситуация обаче няма как те да бъдат достатъчни, а и често са закъснели.

Поради претовареността на здравните системи, както и поради високия риск от заразяване в лечебните заведения е силно ограничено и правото на достъп до здравеопазване. В редица страни, включително и България, достъп до медицинска помощ имат почти единствено спешните случаи. Ако раждаме или има риск да умрем или да загубим орган, състоянието ни е спешно. Ала ако имаме силна болка в зъба например, за нас ситуацията е спешна, но от гледна точка на закона не е. И е спорно доколко в условията на извънредно положение ни се полага помощ.

Съществуват редица медицински състояния, които не са спешни, но са свързани с болка и/или страдание, а някои и с влошаване, ако не се лекуват. Сред тях са множество хронични заболявания. Срокът на протоколите и рецептите на хронично болните беше удължен, но немалко от тях имат нужда от редовно проследяване, а някои – от започване на лечение или от корекцията му. Липсата на профилактични прегледи увеличава риска от развиване на редица социалнозначими заболявания.

Някои страни ограничават и правото на изразяване и информация по теми, свързани с коронавируса. Ли Уън-лян, първият лекар в Китай, съобщил публично за новия вирус, е принуден да подпише писмо, че „разпространява фалшива информация, която сериозно нарушава обществения ред“. Не след дълго самият медик умира от COVID-19. В Пловдив студент по медицина от Бангладеш беше арестуван, а областната прокуратура образува досъдебно производство срещу двама лекари – все за всяване на „паника“, „тревога“ и разпространяване на „фалшиви новини“ във връзка с коронавируса. „Прегрешението“ на лекарите е, че са казали, че болницата им няма готовност да лекува пациенти с COVID-19 и работещите в нея не разполагат с предпазни средства. А икономистът Владимир Каролев е с обвинение не само за нарушаването на карантината си, но и за „заблуждаващи публикации в социалните мрежи“, в които изразява съмнение в ефективността на мерките срещу заразата.

Покрай тези казуси ВМРО за пореден път лансира идеята си за криминализиране на „фалшивите новини“. Предложението не успя да влезе в закона за извънредното положение заради ветото на президента Румен Радев. ВМРО обаче не се отказва и се опитва да прокара идеята си чрез промяна в Закона за радиото и телевизията. Ако предложението бъде прието, държавата ще има контрол върху всички медии и интернет сайтове, и то не само за срока на извънредното положение. И Съветът за електронни медии ще бъде абсолютната инстанция, която ще решава коя информация е истинна и коя – фалшива.

Усилията за овладяване на епидемията у нас възпрепятстват и правото на справедлив процес. Съдилищата в България са затворени за периода на извънредното положение (който е много вероятно да бъде удължен). Отлагат се почти всички дела – административни, граждански и наказателни. Прави се изключение единствено за „неотложните“, ала кое дело е неотложно, е сложно за дефиниране. Междувременно едни хора например не могат да се разведат, други са в ареста в очакване да бъдат осъдени или оправдани, трети не получават разрешение на имотни, служебни или други спорове.

Отлагането на делата нямаше да бъде такъв проблем, ако прокуратурата не проявяваше хиперактивност. Само досъдебните производства срещу нарушители на карантината са повече от 120. Обвинените за „фалшиви новини“, за които вече споменахме, са трима. Досъдебните производства „валят“ отвсякъде. Включително точно насред извънредното положение прокуратурата внесе обвинителен акт срещу ученик, който в началото на миналата година е убил баща си, за да спаси майка си от него.

Така, при отсъствието на съд, пред който адвокатурата да защитава клиентите си, се нарушава правото на всеки човек да бъде смятан за невинен до доказване на противното. Защото съдебната система на практика се свежда до прокуратурата. Което е особено притеснително с оглед на факта, че прокуратурата демонстрира и намеса в законодателната (предлагайки законови промени и съветвайки депутатите как да гласуват) и изпълнителната власт. Медиите и обществото бързо свикнаха, че е нормално не полицията, а прокуратурата да арестува. А вече не са рядкост и медийните внушения, че тя завежда съдебни дела, въпреки че реално става дума за досъдебните производства. Ако прокуратурата започне да издава и присъди, кръгът ще се затвори.

Човек има право и да не бъде подлаган на изтезание, както и на нечовешко и унизително отношение. Въпрос на тълкуване е дали и доколко ограниченията заради коронавируса в различни страни водят до нарушаване на тези права. Ако медиите тиражират информация, че срещу някого е повдигнато обвинение, а този човек няма възможност да се защити и да получи справедлив процес, това унизително отношение ли е? Ако например семейства, в които има скандали и насилие, са затворени в домовете си със седмици и месеци, това изтезание ли е? Ако някой изпитва непоносимо физическо или психическо страдание, но няма достъп до медицинска помощ или лекарства, това нечовешко ли е? Къде е тънката граница, отвъд която мерките за опазване на живота ни могат да подкопаят основните принципи, върху които се крепи човешкото ни достойнство?

След овладяването на епидемията светът ни няма да е същият. Не само защото ще са нужни години на икономиката да се възстанови. А защото вече ще знаем, че нямаме по подразбиране много неща, които за поколения наред са били даденост. Да отидеш на среща. Да се видиш с приятели, да изпиеш едно кафе навън или просто да вървиш по улиците, гледайки минувачи и витрини на отворени магазини. Да отидеш на лекар или зъболекар. Да пътуваш. Да се качиш в претъпкано средство на градския транспорт. Да докосваш други хора.

А може би ще сме свикнали с някои липси и ограничения и вече ще ги смятаме за правилни или естествени. Това би означавало, че неусетно сме приели да живеем в диктатура. Дали ще се установят диктатури, зависи от силата на отделните граждански общества. От хората в тях зависи да не забравят кои са базовите права и свободи, които имат.

Какво не трябва да изпускаме от поглед в България:

Кои законови промени, приети заради извънредното положение, ще продължат да действат и след отмяната му? Засега такива са например измененията в Наказателния кодекс, налагащи по-строги наказания за отклонилите се от карантина. Такива биха били, ако се приемат, и промените в Закона за радио и телевизия, криминализиращи разпространяването на „фалшиви новини“. Както и много други законови изменения, прокарани уж между другото.

Най-важното обаче, за което трябва да държим очите си отворени, е дали ще сме свидетели на масово бягство от свободата и дали диктатурата няма да се е оказала по-уютна от човешките права.

Заглавна снимка: Dimitri Karastelev

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Смелостта идва от затвора

Post Syndicated from Ляо И-у original https://toest.bg/smelostta-idva-ot-zatvora/

В последния годишен доклад на Института „Кейто“ за личните, гражданските и икономическите свободи в света Китай заема 126-то място от 162 оценени държави. Правозащитниците в страната са чести обекти на репресии, с най-отчетлив пример Лиу Сяо-бо, който през 2010 г. става Нобелов лауреат за мир, докато е в затвора за „подриване на държавната власт“.

Заглушаването на дисидентските гласове отвътре е една от причините за наличие на особено гласовита китайска дисидентска диаспора, част от която са известни творци като Ай Уей-уей и Ма Дзиен. Сред тях е и Ляо И-у – излежал присъда заради участието си в демонстрациите на площад „Тиенанмън“ през 1989 г., той е сред острите критици на китайския комунистически режим и поддържа виждането, че сегашната политическа система в Китай следва да се нарича не „социализъм с китайски характеристики“, а „капиталистическа диктатура“.

Като следващо попълнение в поредицата ни „Китай отвътре“ публикуваме превод на негова реч, изнесена на Международния ден на човешките права на 10 декември 2018 г. в Берлин, където в момента живее.


Винаги съм казвал, че смелостта ми и изобщо всичко мое идва от затвора – това е разликата между мен и другите китайски писатели. В затвора изтърпях всякакви мъчения и направих два опита за самоубийство, но започнах да пиша тайно, а един осемдесетгодишен монах ме научи да свиря на флейта, под чиито звуци прозрях, че „свободата идва от душата“. Именно свободната душа на човека е естественият враг на диктатурите и чак тогава – политическите му възгледи. Но най-важното е, че само ако си изпитал ужаса и мъката на несвободата и изтезанията, ще можеш да се отдадеш изцяло на борбата за свободата на другите и да я възприемеш като своя вяра.

Аз се провалям почти във всичко, освен в писането. Например моят приятел, четирикратно осъжданият Лиу Сяо-бо, беше убит в килията си на 13 юли 2017 г. въпреки всичките ни усилия да го спасим. Впоследствие съпругата му Лиу Ся беше пусната да замине за Германия, обаче цената за това беше жестока.

Но всичко скоро ще бъде забравено – Китай продължава да е най-големият капиталистически пазар в света и търговската война със САЩ и непрекъснатите вълнения лека-полека изличават спомена за Лиу Сяо-бо и Лиу Ся. Този профанен и безмилостен свят не се нуждае от мъченик като него, който да прекара живота си в затвора, за да поведе родината си към демокрация. Наясно съм с всичко това. Наясно съм, че макар и вече да има достатъчно много записи, трябва да продължавам да пиша – също както преди повече от две хиляди години Платон записва философския дебат в килията на Сократ преди смъртта му. Ако Платон не беше оставил тези думи, Сократ щеше да бъде заличен от времето, а смъртта му щеше да е една все по-далечна загадка, която нямаше да ни вълнува както сега.

Да, аз написах „Четвърти юни: Моите свидетелства“ и „Куршуми и опиум“, две свързани книги за жертвите на клането на площад „Тиенанмън“, много от които умряха, а още толкова бяха съсипани от затворите – макар и в крайна сметка да излязоха навън, те попаднаха в един по-голям затвор без стени, в който смъртта е за предпочитане пред живота.

„Интернет ще свали диктатурата, маркетизацията ще породи демокрация“ – тези думи на един известен американски политик съвпаднаха с гледището на тогавашния президент Бил Клинтън и така през 2001 г. Китай беше допуснат в Световната търговска организация, при това в режим на най-облагодетелствана нация.

Двайсет години по-късно не интернет свали диктатурата, а диктатурата се възползва безцеремонно от западните интернет технологии, за да установи пълен контрол над Китай – независимо къде се намираш, ако си дисидент, ще бъдеш обект на постоянно подслушване и следене; в хотелите, на гарите и летищата лицето ти ще бъде автоматично разпознавано от компютрите и телефоните на полицията; банковите ти транзакции и публикации в интернет ще бъдат записвани и всичката тази информация по всяко време може да се използва като доказателство за престъпление срещу държавата. Ето така свободният пазар и интернет, измислени и непрекъснато подобрявани от Запада, ефективно помогнаха на диктатурата.

Но всичко това се оказва предизвикателство и пред западната демокрация. В Китай например съществува „огнена стена“, чието прескачане с цел посещение на чуждестранни сайтове е нелегално и се преследва от полицията; в западните държави няма такава защитна стена, но почти всички китайци в чужбина, както и чужденците с интерес към Китай свободно ползват социалните мрежи WeChat и Weibo, телефоните Huawei и т.н., без да са наясно, че по този начин се излагат на следене. Ако направиш някое екстремистко, подигравателно или друго съмнително подривно изказване, администраторите на WeChat ще ти отправят предупреждение за премахване на профила, случва се дори направо да го премахнат – така ти временно изчезваш, а е възможно да навлечеш неприятности и на семейството и приятелите си в Китай. Много дисиденти около мен използват WeChat и неволно приемат контрола на диктатурата.

Диктаторите развяват знамето на международната борба с тероризма, за да извършват насилствено промиване на мозъците на милиони уйгури в концентрационни лагери, и прегръщат интернет технологиите, за да отнемат свободата на свободния свят.

Затова днес аз, един писател сред дисидентите, отказвам да използвам китайски смартфони и да инсталирам китайски софтуер, освен това публикувам произведенията си само в демократичен Тайван и в западните страни. По-важното обаче е да не се свивам, да не замлъквам, да продължавам да се боря за свободата на другите и от тази борба с много загубени битки да черпя ентусиазма, необходим ми за документирането на тази епоха.

Оттук нататък възнамерявам да напиша още книги и в отминаващата история провалът да стане победа.

„1984“ е отчайваща книга, но самото ѝ написване дава надежда.

Заглавна снимка: Ляо И-у на поетическия фестивал в Ерланген, Германия, 2011 г. Фотограф: Amrei-Marie
Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато един Каскет си проси Коронация

Post Syndicated from original https://bivol.bg/kasketvirus.html

петък 20 март 2020


Когато си къткаш нещо, което наричаш „Прокуратура“, а то всъщност е диктатура по сталински закони, по сталинистки модел и използва сталинистически мерки, за да укрепи властта си, си го заслужаваш, драги обитателю на територия.

Не, ти не си гражданин на държава от Европейския съюз, а обитател на територия. Също, както и аз. И като всички около теб, мен, нас. Ние не сме граждани, нито селяни, нито нищо, освен стадо.

Преди дни пребиха журналист. Разследващ при това. В близост до дома му. Брутално, направо на улицата. Каскетът е Радост свали каскета. Може би в знак на съпричастност към поредното посегателство върху свободната воля на изразяване на територията, може би от признателност към извършителите на бруталното мракобесничество, аз няма как да знам.

Знам само, че Каскетът е радост арогантно метна в миманса случая със Слави Ангелов и запретна ръкави да громи здравни работници, болни, потенциални болни… Абе, каквото се сетиш, което няма връзка с политическата или икономическа власт (то това на територията е тафтология, ама да не задълбаваме, че има да се обясняваме поне на хиляда страници).

С няколко думи, Щастието е измислил ново начинание, за да ни отклони вниманието от кретенията, която цъфти на територията възпролетно. Военно положение.

Сега. Самият факт, че на някой служител на народа изобщо му минава през главата да изрече подобни думи в държава от Европейския съюз, определено означава, че даже и „територия“ е претенциозно определение за това, което обитаваме. Главен прокурор, който преди месеци обясняваше, че не е привърженик на разделението на властите, а сега и демонстрира намеренията си наяве, е Щастие. В това няма никакво съмнение.

Прокуратурата е във военен режим. Не си измислям. Това са лично негови думи от изказване, в което коментира пълната карантина в Банско и метна тежката си дума, според която държавата трябва да премине в режим на „почти военно положение“.

Сега, че не съм правист, не съм. Но, словосъчетание като „почти военно положение“, изказано от главен прокурор на по документи нормална страна, ме кара да се съмнявам, че познавам и основите на римското право. Черешката на тортата обаче все още кокетно се скатава в ъгъла. Тя е посветена на медиите, които разпространяват фалшиви новини относно карантината.

„Не всички случаи попадат в обхвата на регламентираната престъпна дейност. Трябва незабавно да се редактират разпоредбите за фалшивите новини, защото иначе има опасност да бъдат засегнати големи сектори в икономиката, а рухнат ли те, това няма как да не рефлектира върху хората“.

Какво са фалшиви новини според Каскетът е Щастие само тесен кръг от хора знаят. Навярно такива публикуват някои медии, които той намекна доста твърдо, че ще обрули с бухалката, още преди да го изберат за несменяем генерализимус на територията за следващата седемлетка. Няма как да съм сигурен без доказателства, колкото и очевидни да са намеренията му.

Това, за което съм сигурен обаче е, че Гешев може да спечели с лекота рекорд на Гинес по свободна трактовка на правомощията на главен прокурор, отвявайки каскетите на руския и севернокорейския с лекота.


Харесва ли Ви статията? Почерпете автора Торлака и гарантирайте така неговата авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика. Всички суми дарени специално за него чрез този формуляр ще му бъдат изплатени от редакцията.

Почерпете Торлака и гарантирайте така неговата авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика. Всички суми дарени конкретно за него чрез този формуляр ще му бъдат изплатени от редакцията. Извършвайки плащане Вие се съгласявате с Общите условия, които предварително сте прочели тук.











5.00


Възможности за плащане

Информация за Вас




Информация за банковата карта


Плащането е защитено със SSL криптиране


Обща сума:


5.00€

{amount} donation plus {fee_amount} to help cover fees.




„Усещам, че има едно забавяне в реакцията на държавните органи, дължащо се на мислене за политическите последствия. Но може да се окаже, че няма да има хора, които избират политиците и политици, които да бъдат избрани“. Пак цитат.

Е, аз не съм главен прокурор, но усещам, че когато властите се смесват, когато милиарди потъват за седмица, когато прокурор не млъква да говори за законодателната и изпълнителната власт, без да внася обвинителни актове срещу конкретни лица, когато хората седят безучастно и търпят това, няма да е корона вирусът нещото, което ще ни погуби.

Ние сме си вегетиращи жертви на собственото си бездушие. Короновани при това.

По буквите: Агамбен, Брен и Юрдал, Сендак

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/agamben-breen-jordahl-sendak/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Идеята за проза“ на Джорджо Агамбен

превод от италиански Валентин Калинов, София: изд. „КХ – Критика и хуманизъм“, 2020

Това е сбор от малки есета относно различни посоки на човешкото. Към тях са прибавени изображения, които още повече усложняват цялото. Дали изобщо са есета? Неопределимото определено си играе с нас през мисълта на Джорджо Агамбен, един от най-значимите живи философи в света.

„Идеята за проза“ е произволно заглавие, което книгата дължи на един от текстовете в себе си. С други думи, по имената на своите части книгата би могла да се нарича и „Идеята за любов“, „Идеята за име“, „Идеята за власт“, „Идеята за срам“… Но „Идеята за проза“ за мен е много находчив избор на Агамбен, защото при докосването си до много от тези текстове, независимо от заглавията, имах усещането за превъзходна поезия, не и за академична проза. И все пак що е то поезия и що е то проза? На стр. 27 Агамбен пише: „… никоя дефиниция на поезията не е напълно удовлетворителна, освен ако не утвърждава идентичността ѝ спрямо прозата, позовавайки се на възможността за анжамбман.“

Ха така! Анжамбман не е непристойна дума, нито интелектуална превземка. Тя според тълковния речник означава „пренасяне на част от фразата от един стих в началото на следващия, при което се получава краестишна ритмическа пауза, несъвпадаща с паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението“. С други думи, искам да заявя, че не съм срещал по-бляскаво определение що е поезия, от това на Агамбен. В крайна сметка не бих очаквал нищо по-малко от човек, който е другарувал с прозаици като Итало Калвино, Алберто Моравия и Елза Моранте. И с поетеса от ранга на Ингеборг Бахман.

Прочее, ето един анжамбман от поезията на Паул Целан, който също се появява в „Идеята за проза“ – вземам примера от новия му превод на български:

… няма
глас – един
късен звук, чужд на часове, на твоите
мисли подарен, тук, най-сетне…

Не един, цели три анжамбмана дотук – а стихотворението продължава с още от този базисен според Агамбен троп. На друго място в необичайната си книга Агамбен припомня репликата на Целан, еврейския поет, пишещ на немски и израснал в Буковина: „… на чужд език поетът лъже.“

Джорджо Агамбен е особено чувствителен към лъжата и справедливостта. Той е юрист по образование, но постепенно преминава към философията. Колосалната му творба Homo Sacer изследва съвременното общество като концлагер, изследва гражданската война и извънредното положение. И разбира се, възможността човек да бъде убит безнаказано и без да бъде жертва в религиозен ритуал.

И все пак поезия или проза съдържа този цитат от „Идеята за справедливост“: „Забравеното е единственото наследство, което всеки неотменимо получава. Всъщност тъкмо от това, че Забравеното се изплъзва от езика на знаците и от паметта се ражда справедливостта – от човека и единствено за човека.“ (Да не забравяме, че младият Агамбен изиграва ролята на апостол Филип в „Евангелието по Матея“ на режисьора Пиер Паоло Пазолини. И познава връзката между справедливостта и чудесата. А поезията на истината му е роден език.)

„Битките на жените. 150 години борба за свобода и равенство“ с думи на Марта Брен и рисунки на Йени Юрдал

превод от норвежки Мария Николова, София: изд. „Прозорец“, 2020

Битките на жените са ясни: за правото им да получат образование, професия и възможност сами да печелят парите си; да гласуват на политически избори; да вземат решения за собственото си тяло. По силата на обстоятелствата приемам тези права за безусловни и самопонятни, макар да си давам сметка, че те трябва да бъдат отстоявани всеки ден – и сега много повече, било и чрез културата на комикса, отколкото в началото на 90-те години на ХХ век.

На мен по-скоро са ми интересни явните и тайните битки между самите жени за отстояването на тези права. Какво – благодарение на Марта Брен и Йени Юрдал – имам предвид? Когато през XIX век белите жени се борят с белите мъже за правото да гласуват, дали те отчитат не само правото на цветнокожите мъже също да гласуват, но и на цветнокожите жени? Когато суфражетките – радикално настроени дами от висшата класа с достатъчно свободно време, но и учителки, медицински сестри и работнички – през 1912–1913 г. извършват няколкостотин палежа и атентата, привързват се с вериги за огради, палят пощенски кутии и разбиват витрини на магазини, дали тези действия са еднозначно приети от всички боркини за женски права? Или ключови по това време феминистки ги смятат за политически инфантилизъм – колкото и взривовете и палежите да са били в опразнени здания…

Тук трябва да добавим, че първата страна в Европа, която въвежда правото на глас без ограничения за жените, е Финландия – през 1906 г. (Но нашият континент изостава – първа в света все пак е Нова Зеландия – през 1893 г.) Никак не е случайно, че тази книга идва от Норвегия – там правото на глас за жените е от 1913 г. Другата важна книга през последните месеци – „Плодът на познанието“ от Лив Стрьомквист‎, издание на „Жанет 45“ – идва от Швеция. Марта Брен е родена през 1976 г., Йени Юрдал през – 1989 г., а Стрьомквист – през 1978 г. До тези книги на книжарския рафт стои „Аз съм българка“ с куриозните си, меко казано, текстове.

И като сме на родна земя, справката сочи, че първата българска конституция формулира всеобщо избирателно право за всички граждани, но дефиницията на гражданин остава двусмислена и реално жените нямат право на глас. Продължаваме да четем в Уикипедия: „През 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път се дава право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не могат да участват в гласуването. През 1937 г. се постига частичен успех, като „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“. Това не важи за неомъжените жени. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – т.е. да гласуват, но не и да бъдат избирани.“ Чак през 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. в 26-тото обикновено Народно събрание са избрани първите 16 жени за депутати.

Прочее, спомням си как Пейо Яворов пише за Ана Карима, радетелка за равнопоставеността между мъжете и жените в България: „… българка, която има твърдо намерение да се прочуе.“ Сам д-р Кръстьо Кръстев в същата книжка на сп. „Мисъл“, в която Яворов издевателства над Карима, отбелязва:

Онова, което в 95, за да не кажем в 99 на сто случая кара жената да „ламти“ за висше образование, е страхът от евентуално незадомяване.

Годината е 1907 г. Толкова за вожда на българския модернизъм… А и тези дни видяхме, че 113 години по-късно темата за сексуалното образование в България пак е табу. Равнопоставеността прави крачки назад не само в арабския свят, но и в стара Европа: ето, тук-там за правото на аборт отново започват дискусии.

Аз пък съм склонен да дискутирам с авторките на страхотния комикс лесбийка ли е Сафо. Защото нейната преводачка Яна Букова неведнъж доказа, че данните за древногръцката поетеса са непренебрежимо малко за каквито и да било заключения, че съвременната ни представа за автентичност ни подвежда да смятаме, че тя пише от свое име, а Сафо всъщност възпява от името на младоженеца, че всяка епоха има потребност от своя Сафо: от мъжемелачка, през дева, до лесбийка…

Фактът обаче, че през Втората световна война над милион хомосексуални германци са включени в списъците на Гестапо и мнозина от тях загиват в концентрационните лагери, си остава неопровержим. Няма как да бъде опровергано, че и днес много момичета биват омъжвани още като деца, че биват обрязвани, че сексуалното насилие на работното място се приема с подсмихване…

В какво нашите баби и майки успяха? Кои битки може би ще продължат дъщерите ни? И къде сме самите ние, съвременните мъже и жени? Заедно ли сме?

„При дивите неща“ с думи и рисунки на Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2020

Това не е редова книга. Нито е само за деца. Нейната поява у нас е събитие. Много издания, налични днес в книжарниците и в списъците на наградените, на практика са отгласи от „При дивите неща“, публикувана в далечната 1963 година. Днес под това заглавие познаваме късометражен анимационен и пълнометражен филм, видеоигра, дори опера… Но най-после разполагаме с прекрасно издание на български.

Всъщност и заглавието, като на всяка важна творба, е проблематично за превод: досега у нас го познавахме като „Където бродят дивите неща“, Стефан Русинов е предпочел да го скъси, а в руския превод „дивите неща“ са станали направо „чудовища“.

Какво се случва при диванетата? И как тези 338 английски думи промениха света? Всъщност това е първата авторска книга на Морис Сендак, който до работата си по нея се занимава с илюстриране на чужди произведения. Първоначално никакви „диви неща“ не съществували – на тяхно място са били коне, но издателите преценили, че Сендак не го бива много-много в техните рисунки.

Смяната на благородните коне с дивите неща предизвиква истинска революция. Революция, която търпи всевъзможни интерпретации в тематичен план: от психоаналитични до постколониални. Психоаналитичните са най-меродавни (дори заради това, че 50 години Сендак дискретно споделя дните и нощите си с психоаналитика Юджин Глин), но не бива да отхвърляме и историческите податки: неговите родители са евреи, преселили се в Бруклин от Полша и Русия, а много роднини на великия творец загиват в Холокоста. Когато „При дивите неща“ преминава на терена на операта, Сендак назовава въпросните неща (а някои виждат в тях дори тигрите на Блейк) с имената на свои близки – Моше, Арон, Ципи и пр. В неговата памет завинаги са врязани репликите им: „Толкова си сладък, ей сега ще те изпапкам.“ Затова поглъщането и гладът са ключови за книгата.

Каква е историята? Макс се е маскирал като вълк и безобразничи вкъщи – дотам, че майка му го нарича „диво нещо такова“, а той я заплашва, че ще я изяде. В резултат е изпратен да си легне без вечеря. В стаята си хлапакът започва да фантазира как около него израства вълшебна гора, той се качва на лодка, с която плава дни и нощи, докато достигне мястото, където живеят дивите неща. Един вид, стига при самия себе си. Нещо повече, той ги укротява, затова те го наричат „най-дивото от всички неща“. И започват да танцуват. Докато Макс ги прати да си легнат без вечеря. „И на Макс, царя на дивите неща, му стана самотно и му се щеше да е някъде, където някой го обича най-много от всичко.“ Тук дивите неща се възпротивяват: те така са го обичали, щели да го изядат. Но Макс не им се дава и се връща в своята стая, където го чака още топлата вечеря.

Много объркваща игра между питомно и диво, нали? Между проекция и интроекция. И не само. Веднага ви става ясно защо книгата на Сендак две-три години след публикуването си не е била допускана в библиотеките: как така ще изобразява скандал между майка и син, че и синът да заплашва майка си… Сега вече много съжалявам, че в разговора си с Дейв Егърс, един от най-острите писатели на нашето време, съм пропуснал да го попитам за работата му със Спайк Джоунз по сценария за филма им „Където бродят дивите неща“ от 2009 г. За Сендак е трябвало да говорим, не за Тръмп. Но може би когато сме обсъждали Google, точно за дивите неща е ставало дума:

Родителите обаче трябва да кажат на децата си, че […] могат да имат едно лично пространство, което да обживяват по друг начин, а не да бъдат изцяло онлайн.

Хайде, потегляйте с Макс към ужасното ръмжене и ужасните зъби, за да можете да се върнете…

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сто години британски джаз, мултикултурализъм и расизъм

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/sto-godini-britanski-jazz-multikulturalizum-i-rasizum/

В края на 2019 г. Соуето Кинч издаде шестия си дългосвирещ запис – The Black Peril. Заглавието на албума се превежда като „черната опасност“ и е понятие от колониалната епоха, свързано със страха от смесването на раси и по-конкретно на черната с бялата раса. Подобно на предишните му албуми, The Black Peril е концептуален, политически ангажиран проект. В него 42-годишният чернокож творец, носител на редица престижни музикални награди, разглежда темата за расовото разделение, като се връща 100 години назад във времето.

1919-та е смятана за годината, в която джазът пристига във Великобритания. Оттогава чернокожите музиканти играят ключова роля за развитието му на Острова, като в него привнасят отчетливи елементи на африканската диаспора и трансформират както звученето, така и културното му значение. 1919-та обаче е и годината, в която в пристанищните градове на Обединеното кралство се разразяват расови размирици, чийто отговор от страна на властите не може да бъде определен по друг начин освен като расистки.

Соуето Кинч е не само саксофонист, а и куратор на концерти и фестивали по целия свят, а също и емси (от англ. MC, master of ceremonies – водещ, домакин на събития; от 70-те години на миналия век терминът се свързва и с хип-хоп културата, по-специално с рап музиката, и се отнася за вокалист, който римува върху семпли и миксове на диджеи). Важна подробност от биографията му е това, че е завършил „Оксфорд“, където е учил съвременна история. През 2016 г. той се присъединява към водещите на предаването за съвременна джаз музика Jazz Now по BBC Radio 3, където представя историята на Харлем, карибския джаз и легендарния Джо Хариът. В началото на 2020 г. Кинч получи признание и от Кралската музикална академия, ставайки неин почетен асоцииран член.

Обложката на албума Black Peril на Соуето Кинч

Соуето Кинч е пример за извънредно успешна музикална кариера на британската джаз сцена и реализация изобщо. Роден в Лондон и базиран в Бирмингам, корените му са от Ямайка (по майчина линия) и Барбадос (по бащина) – британски колонии от Карибския регион, обявени за независими държави съответно през 1962 г. и 1966 г.

„Лесно е да отбелязваме славните моменти на победа и да пренебрегваме травмата, неравнопоставеността и несправедливостта на войната. Тази година отдавам почитта си на хилядите, които загубиха живота си в размирици след войната. От Таранто до Кингстън, от Чикаго до Кардиф. Войната отприщи силите на солидарността и постави под въпрос естеството на империята, което управляващите елити бяха решени да продължат да поддържат. И днес ние все още живеем с наследството на токсичните идеи за Империя, национализъм и милитаризъм. Лесно е да се каже „никога повече“, без да научим нито един от уроците на миналото“, пише Кинч в своя публикация в Instagram.

Като утвърдил се и оценен от критиката артист (още от 2003-та, когато е номиниран за наградата „Мъркюри“ за дебютния си албум), Кинч съвсем не е някакво изключение, нито е най-успешният или най-разпознаваемият чернокож музикант на новата британска джаз сцена.

Тук е важно да уточним, че днешната джаз сцена на Острова е (определяна като) нова не само поради смяната на поколенията. Тя е много повече нова заради разгръщането ѝ в процъфтяващ културен феномен с все по-значимо присъствие в мейнстрийма и различно от досегашното звучене, което увлича все по-голяма и разнообразна публика. Този нов джаз е еклектичен, не признава жанрови ограничения, взривява сетивата, кара хората да се пристрастяват към енергията и специфичния стил на отделните музиканти. В неговата пулсираща тъкан са вплетени хип-хоп, реге, грайм, афробийт, фюжън, сайкъделик рок, електроника и най-различни етно елементи.






Между Кинч и проправилите си път след него млади представители на карибско-африканската диаспора на британската музикална сцена има редица прилики и приемственост, свързани с техния произход и расово предопределен статус в британското общество. Мултикултурно общество, но в голямата си част настръхнало срещу „пришълците“. Този аспект трудно може да бъде обяснен, без да се обърнем към историята на чернокожите мигранти от карибските колонии на Британската империя, разказана през призмата на развитието на джаза през изминалите 100 години и провежданата (често непоследователна) политика по отношение на гражданските им права.

Въпреки че след „Оксфорд“ Соуето Кинч съсредоточава усилията си върху своята музикална кариера, той не обръща гръб на историята, а тъкмо обратното – задълбочава интереса си в изучаването на британското минало през XX век и се политизира, което намира отражение и в музиката му.

„Не мисля, че бих могъл да бъда по-малко политически ангажиран, особено тази година“, казва Кинч в интервю от началото на 2017-та, обяснявайки концепцията на предишния си албум – Nonagram. „Много от пиесите са създадени между април и юни (2016); „Игра на тронове“ свърши и започна новата „игра на тронове“ – Брекзит, истинският свят, бъдещето… липсата на бъдеще!“

„Вдъхновен, развълнуван и вбесен съм от това колко безсмислици, колко дезинформация има все още. Чета страхотна книга, наречена Parliament Ltd., която по същество обяснява причината за консенсуса от двете страни на Камарата на общините за това, че Джеръми Корбин е зъл по някакъв начин, а системата си е наред. Все по-видно става за мен скъсването на всякаква връзка между балона на политическия елит и случващото се в обществото. Продължават да повтарят как някой е неизбираем или че никога няма да напуснем Европа, или че Доналд Тръмп е просто телевизионна знаменитост, а истината е, че съществува цялата тази друга планета, недоволна от решенията, които ни се предоставят.“

 

Сред актуалните теми, които го занимават и в чийто контекст разглежда проблема с расизма и дискриминацията спрямо цветнокожите (и по-конкретно чернокожите) британци, са случаят с Андрю Сабиски и депортацията на мигранти от Ямайка. Става дума за вече бившия съветник на „Даунинг Стрийт“ 10 Андрю Сабиски, назначен от търсещия „кандидати, които не се вписват“, Доминик Къмингс. Сабиски се оказа именно такъв – последовател на идеите на евгениката, който лансира възгледа, че чернокожите имат по-нисък среден коефициент на интелигентност, а решение на „проблема“ с „по-нисшите представители“ на човешкия род е дългосрочната принудителна контрацепция. „Даунинг Стрийт“ не взе отношение по случая – министър-председателят Борис Джонсън не се дистанцира публично от позициите на съветника. Под натиска на медиите Сабиски сам обяви в Twitter, че подава оставка.

Темата за депортацията на мигранти от Ямайка не е нова, но има ново развитие, след като на 11 февруари т.г. 17 души бяха качени на чартърен самолет на Министерството на вътрешните работи и депортирани в карибската държава, която отдавна са напуснали и в която не биха се върнали по собствена воля. Част от тях са принудени да се укриват в родината си, защото се страхуват за живота си, проследява случващото се с тях вестник „Гардиън“. Очаква се близо 50 души да последват тази съдба. Това са хора с криминални прояви, което е и причината за принудителното им изселване, само че голяма част от тях са извършили едно-единствено престъпление преди години – например шофиране с превишена скорост или причиняване на телесна повреда.

„Налагането на тази политика върху хора, които живеят във Великобритания, откакто са били деца, или които са извършили еднократни престъпления, свързани с наркотици, е непропорционално и жестоко“, заклейми миграционната политика на британското правителство депутатът Дейвид Лами. Той поставя въпроса в контекста на скандала „Уиндръш“ от 2018 г., когато Министерството на вътрешните работи призна за неправомерното депортиране и задържане на поне 164 чернокожи британски граждани, а вероятно много повече. Най-малко 11 от тях са загинали по улиците на държавите, където са били депортирани.

В тази връзка е изготвен независим доклад по поръчка на министъра на вътрешните работи (наречен „Уроците, научени от Уиндръш), който трябваше да излезе през 2019 г., но все още не е публикуван официално. След като се е запознал с текста му, Лами твърди, че „правителството на Борис Джонсън пренебрегва собствената си независима оценка, за да може съзнателно и умишлено да не зачита препоръките, направени в доклада“. Всъщност настоящото правителство е поредното, което поддържа подобна линия на целенасочено влошаване на условията за живот в Обединеното кралство на т.нар. „пришълци“. Правната защита на постоянно пребиваващи преселници от държави от Общността на нациите, установили се преди 1973 г., бе гарантирана със специално изключение в Закона за имиграцията и убежището от 1999 г. Тази клауза обаче отпадна при актуализирането на закона през 2014 г.

„Поколението Уиндръш“, улично изкуство, Лондон, 2018 г. Фотография: Matt Brown (Flickr)

Поколението Уиндръш

На 23 юни 1948 г. корабът „Империя Уиндръш“ акостира на доковете в Тилбъри с малко над 1000 души на борда, повечето от които идват от Карибските острови. През същата година е гласуван закон, предоставящ статут на британско гражданство на всички субекти, свързани с Обединеното кралство или британска колония. С това е поставено началото на следвоенна миграционна вълна от карибските колонии на Обединеното кралство.

Търсейки по-добър живот, а някои – просто оцеляване, на Острова пристигат хиляди преселници, на които е дадено прозвището „поколението Уиндръш. Между тях са много музиканти с важен принос за британската джаз сцена. Такъв принос имат и доста други преди тях, пристигнали между двете световни войни въпреки бунтовете от 1919 г. и жестоката дискриминация на всички нива, включително в правораздаването.

По времето, когато „Империя Уиндръш“ акостира в Тилбъри, бибопът прави революция на американската музикална сцена, с което е поставено началото на модерния джаз. Жанрът, възникнал като фолклорна музика с корени в Ню Орлиънс и придобил широка популярност през 20-те и 30-те години на миналия век с теченията суинг и диксиленд, постепенно престава да се възприема просто като музика за забавление и се превръща в изкуство. Тъй като повечето пионери и най-влиятелни представители на този стил са чернокожите американци, появата му проправя пътя на алтернативна американска култура на расовата идентичност.

Колаж с легендарните американски бибоп музиканти Чарли Паркър, Дизи Гилеспи и Телониъс Монк (отляво надясно). Източник: William P. Gottlieb Collection

На Острова първите музиканти, които „внасят“ новия стил, като създават сцена (клуб „Илевън“ в Лондон) за популяризирането му, са бели, но чернокожи музиканти са въвлечени в развитието му от самото начало. Такива са Коулридж Гууд от Ямайка, Лодерик Кейтън от Тринидад и американецът Рей Елингтън, както и едно от големите имена в историята на модерния джаз – ямаецът Джо Хариът. Той е сред първите и най-влиятелни музиканти от тази страна на Океана, които започват да свирят и записват фрийджаз. Хариът изиграва ключова роля за еманципирането на британската джаз сцена от влиянието на американската.

Съгласно Закона за имигрантите от Общността на нациите от 1962 г. децата на поколението Уиндръш автоматично получават статут на постоянно пребиваващи, при условие че разполагат с документи, които удовлетворяват Министерството на вътрешните работи. Сред тези деца са музикантите от Jazz Warriors – многочислен бенд, съставен изключително от чернокожи музиканти, който изпълнява еклектичен джаз с елементи на бибоп, фънк, африкански перкусии и т.н. Той се сформира в средата на 80-те години и е първият подобен след пробилия в края на 40-те Coloured Orchestra. Член на Jazz Warriors e роденият през 1955 г. в семейство на преселници от Ямайка Гари Кросби, без когото днешната британска джаз сцена не би била това, което е.

Подобно на останалите „воини“ от бенда, Кросби произлиза от работническо семейство на преселници от Карибите и още в юношеските си години става последовател на растафари. „Тогава слушахме реге и ходехме по реге клубове, но повече се вълнувахме от политическия аспект на растафари и черната сила“, разказва самият Кросби. Много от музикантите от Jazz Warriors преминават през школата за джаз на колежа Weekend Arts в Северен Лондон и по-специално през ръководените от покойния Иън Кар работилници. Кар е тромпетистът, с когото Хариът записва последния си албум Hum-Dono. Той е шотландец и е бял.

Макар че Jazz Warriors не просъществува дълго и има само един издаден албум, този проект е важен, защото на свой ред няколко от членовете му създават програми за обучение на млади музиканти в неравностойно положение. Кросби ръководи може би най-значимия от тези проекти – Tomorrow’s Warriors („утрешните воини“), през който са преминали всички представени тук музиканти от новата британска джаз сцена, включително Соуето Кинч.

Утрешните воини

Основана през 1991 г. от Гари Кросби и Джанин Айрънс, която е негова спътница в личен и професионален план, организацията е отворена за талантливи младежи от всякакъв произход, като им осигурява безплатно всичко необходимо, за да се научат да свирят джаз – инструменти, репетиционни зали, солидно музикално обучение и възможността да свирят и записват, но и да станат част от една общност.

„Има много други институции, където млади хора могат да получат висше музикално образование, като Кралската музикална академия или „Джуниър Гилдхол“, но Tomorrow’s Warriors предлага обучение безвъзмездно. Много от нас дължим благодарност на Гари Кросби“, споделя тубистът Теон Крос – бивш „воин“ и носител на наградата „Мобо“ за най-добър джазов състав със Sons of Kemet. Последният албум на предвожданата от саксофониста Шабака Хътчинс група e озаглавен Your Queen is a Reptile (2018), а деветте парчета, включени в него, са посветени на чернокожи жени като политическите активистки Анджела Дейвис и Хариет Тъмбан.

Обложки на албумите на Sons of Kemet
Обложки на албумите на Sons of Kemet

„Почти без чужда помощ Гари промени джаза в Лондон просто като ни даде платформа със свободен достъп. При толкова училища и програми, хората, които постигат най-много, са онези, чиито родители могат да си позволят да плащат за допълнителни уроци извън класната стая. Фактът, че това, което Tomorrow’s Warriors могат да предложат, е безплатно и отворено за всеки, премахва тази класовост“, отбелязва Джо Армон-Джоунс – пианист, композитор и продуцент, последовател на легендата Хърби Хенкок. Той е един от основателите на Ezra Collective, които, по собствените им думи, „проправят пътя на новата вълна на британската джаз музика“.

„Срещаш се с хора от всякакъв произход, което е от особено голямо значение в нашата музика поради мултикултурализма на града и различията, привнесени тук от бившите колонии. Феми Колеозо и Ezra Collective внасят нигерийски елемент; в Sons of Kemet има повече карибски стил; а Шийла и Kokoroko интегрират друг вид африкански елемент – ганайски. Аз съм второ поколение имигрант, но много от другите са първо поколение. Всички ние сме все още много свързани музикално с бившите колонии и това влияние се канализира в по-голяма степен през нашите импровизаторски стилове. Всеки от нас е създал свой собствен стил, който привлича хората и те започват да ни подкрепят“, допълва Теон Крос. Той подчертава важността на класическото джазово обучение – скали, стандарти, теория, – което всеки от тях е получил благодарение на Гари Кросби и без което самият той не би могъл да се развие като музикант от такава класа в този жанр.

„Преди това поколение от музиканти изпълнителите нямаха този тип връзка помежду си и я нямаше общността, от която са част днес. Това, че тези млади хора са израснали заедно, е важна част от течението на свързани помежду си хора, което наблюдаваме днес“, смята Адам Моузес. През 2003 г. заедно с Джъстин Макензи (негов партньор в лейбъла Uprock) Моузес поставя началото на движението Jazz Re:freshed. Оттогава насам движението играе важна роля за промяната в отношението и разбирането за джаза в британската (и не само) публика, като го изважда от неговата елитарност и го превръща в музиката, която всички искат да слушат.

 

А в тази музика, която звучи на все повече големи сцени от двете страни на Океана (достатъчно е да се споменат фестивалите в Гластънбъри и Коачела), има история, има послание за многопластовата идентичност на чернокожите британски музиканти и за силата на джаза да свързва хората. Днес плурализмът в тяхната музика е факт от гледна точка и на артистите, и на публиката. Това, ако се върнем в началото на нашия разказ, все още не означава, че расизмът в обществото и расовата дискриминация в политиката са преодолени или поне изтласкани в периферията. Те все още дори не са отречени по достатъчно категоричен начин като несъвместими с ценностната система в едно съвременно демократично общество от онези, от които зависи в най-голяма степен оздравяването на социалната тъкан.

„Голяма отговорност носи пресата, която систематично подбужда към фанатизъм срещу мигранти, бежанци, мюсюлмани, кандидати за обезщетения и трансхора… Дали Би Би Си не се замисля за своите отговорности в едно общество, в което престъпленията от омраза са се удвоили за период от половин десетилетие?“, коментира Ендрю Стрьолайн от Human Rights Watch, споделяйки статията на Оуен Джоунс от „Гардиън“ със заглавие „Снощи Би Би Си чисто и просто нормализира расизма“.

 

 

Може би това „утре“, към което са обърнали поглед Гари Кросби и неговите „воини“, все още не е настъпило. Това ще бъде дълъг процес, в който Tomorrow’s Warriors едва ли биха могли да успеят сами.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на групата The Comet is Coming

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Аз нямам врагове: последното ми изявление

Post Syndicated from Лиу Сяо-бо original https://toest.bg/liu-xiaobo-az-nyamam-vragove/

На 8 октомври 2010 г. Нобеловият комитет обявява Лиу Сяо-бо за носител на Наградата за мир заради „дългата му и ненасилствена борба за основни човешки права в Китай“. По това време правозащитникът е в затвора, осъден за „подриване на държавната власт“ заради участието си в написването и разпространяването на манифеста „Харта 08“, призоваващ към редица демократични реформи в Китай, като отпадане на еднопартийната система, разделение на властите, независими съдилища и др.

На церемонията, на която Лиу Сяо-бо не е пуснат от китайските власти, Лив Улман прочита негово изявление, написано за заседанието по делото му на 23 декември 2009 г., но останало непроизнесено. Публикуваме го на български днес, десетилетие по-късно, заради приноса му към големия разказ за ситуацията в Китай след началото на реформите в края на 70-те години (чието осмисляне беше поводът да започнем поредицата „Китай отвътре“), както и за да добавим гласа на Лиу към онзи хор от писатели, които и до днес смятат, че „китайските реформи още не са приключили“; че човешкият дух „трябва и може да върви само към по-голяма цивилизованост“; и че „истината и красотата са надчовешки сили, далеч по-дълготрайни от тиранията“.


По протежението на вече половинвековния ми живот 4 юни 1989 г. изигра ролята на преломен момент.

Преди него бях от първите приети студенти при възстановяването на изпитите в годината след края на Културната революция през 1976-та; учението ми мина по вода през цялата академична стълбица – от бакалавър през магистър до доктор; останах в Пекинския педагогически университет, където като преподавател бях доста харесван от студентите; същевременно като общественик през 80-те публикувах редица статии и книги, които предизвикаха силен отзвук в страната; канеха ме да изнасям лекции в цял Китай и да гостувам на университети в чужбина.

През цялото време имах едно изискване към себе си: като човек и писател да бъда искрен, отговорен и достоен.

След 4 юни, заради участието ми в протестите, бях вкаран в затвора по обвинение в „антиреволюционна агитация“ и така се наложи да се разделя с обичната си учителска професия, освен това повече не можех да публикувам статии и да изнасям лекции в страната. Само заради изразяването на дисидентско мнение и участието в мирна демократична демонстрация преподавателят изгубва мястото си в университета, писателят изгубва правото си да публикува, общественикът изгубва възможността да говори публично. Това е тъжно не само за самия мен, но и за цял Китай, в който вече минаха трийсет години от началото на реформите и отварянето.

Като се замисля, най-драматичните ми изживявания след 4 юни са все свързани със съда. В заседания на пекинските междинни съдилища ми бяха дадени и двете възможности за публично изказване досега – веднъж през януари 1991 г. и втори път днес. И макар че обвиненията в двата случая се различават по дефиниция, в същността си те са идентични – все словесни престъпления.

Двайсет години по-късно духовете на онеправданите още не са намерили покой.

Поведен от четвъртоюнския сюжет по пътя на дисидентството, след излизането си от затвора „Цинчън“ през 1991 г. вече нямах право на публични изяви в родината си и можех да говоря единствено чрез чуждестранни медии, вследствие на което дълги години бях подложен на надзор, домашен арест (от май 1995 г. до януари 1996 г.) и трудово превъзпитание (от октомври 1996 г. до октомври 1999 г.), а сега отново съм изправен тук като подсъдим – единствено и само поради вражеския комплекс на властта.

На властта, която ме лишава от свободата ми, отново обаче ще кажа, че поддържам позицията си отпреди двайсет години, както е изразена в „Декларацията за гладна стачка от 2 юни“: аз нямам врагове и не тая омраза. Всички полицаи, които са ме надзиравали, арестували и разпитвали; всички прокурори, които са ме обвинявали; всички съдии, които са ме осъждали – всички те не са ми врагове. Въпреки че не мога да приема надзора, ареста, обвиненията и присъдите, уважавам вашите професии и личности, включително тези на представляващите обвинението в това дело прокурори Джан Жун-гъ и Пан Сюе-цин. На разпита ми на 3 декември вие се отнесохте към мен искрено и достойно.

Омразата разяжда мъдростта и съвестта на индивида, а вражеският комплекс отравя духа на нацията, подбужда битки на живот и смърт, заличава толерантността и човечността в обществото и препречва пътя към свободата и демокрацията в държавата. Затова и се надявам да надскоча собствените си премеждия, за да видя държавното развитие и обществените промени отвъд тях,

да посрещна враждата на властта с най-голямата си благосклонност и да претопя омразата с любов.

За мен реформите и отварянето започнаха с изоставянето на политическия принцип за класова борба от времето на Мао Дзъдун и пренасочването на националните усилия към икономическо развитие и социална хармония. Отхвърлянето на „борбената философия“ отключи процес по отслабване на вражеския комплекс и изличаване на омразата в психиката, както и процес по изстискване на „вълчето мляко“, попило в самата човешка същност. Този прогрес осигури спокойна местна и международна обстановка за осъществяването на реформите и отварянето и подготви мека почва за възвръщането на междучовешката обич и мирното съжителство на различни интереси и ценности в обществото, а това от своя страна послужи като стимул за отприщването на съзидателността и за възвръщането на съчувствието сред хората.

Може да се каже, че изоставянето на „антиимпериализма и антиревизионизма“ във външната политика и на „класовата борба“ във вътрешната политика е основната предпоставка реформите и отварянето да продължават и до днес. Икономиката се насочи към пазара, културата се запъти към плурализъм, редът се пое от правото – всичко това бе благоприятствано от отслабването на вражеския комплекс, което оказва влияние дори в най-бавно прогресиращата политическа област: властите са все по-толерантни към плурализацията в обществото, натискът спрямо дисидентите значително намалява, а позицията за четвъртоюнското движение се промени от „размирици“ на „политически вълнения“.

С отслабването на вражеския комплекс властта постепенно прие универсалността на човешките права и през 1998 г. китайското правителство пое ангажимента да подпише двете споразумения за човешки права на ООН, а през 2004 г. Общокитайското събрание вписа в Конституцията, че „държавата уважава и гарантира човешките права“, с което те станаха един от основните принципи на китайското право. Същевременно властите заговориха за „поставяне на човека в основата“ и „изграждане на хармонично общество“, което отбеляза нов прогрес в управленските принципи на Китайската комунистическа партия.

Прогресът на макроравнище се долавя и в собствения ми опит от арестуването ми насам.

Продължавам да поддържам позицията, че съм невинен и че обвиненията срещу мен са противоконституционни, но трябва да отбележа, че откакто бях лишен от свобода преди повече от година, преминах през два ареста, четирима следователи, трима прокурори и двама съдии, които в изпълнението на задълженията си не проявяваха неуважение, не просрочваха времевите ограничения и не опитваха да извлекат принудителни самопризнания от мен, напротив, действаха спокойно и рационално, а често проявяваха и благосклонност.

На 23 юни бях прехвърлен в Първи център за задържане на Пекинската полиция, където с очите си видях прогреса в отношението към затворниците. В сравнение със стария център, където прекарах известно време през 1996 г., в новия се наблюдават значителни подобрения както в обстановката, така и в управлението. Този център за задържане е пионер в концепцията за човечно управление, основано на зачитането на човешките права и достойнството на задържаните. Омекотените методи за контрол са внедрени във всяко действие на надзирателите и се проявяват в „любезните емисии“ по високоговорителите, списанието „Разкаяние“, музиката преди хранене, преди сън и след ставане.

Такова управление създава усещане за достойно и доброжелателно отношение към задържаните и ги насърчава съзнателно да поддържат реда в затвора и да се противопоставят на всички подстрекатели към буйства. Всичко това не само им осигурява човечна среда на живот, но и значително подобрява психичното им състояние по време на съдебния процес. С главния надзирател на моето крило Лиу Джън редовно влизаме в близък контакт – уважението и грижата, с които той подхожда към задържаните, се изразяват във всеки детайл и са пропити във всяко негово действие, така че човек чувства топлина около него. Смятам за свой късмет, че в затвора се запознах с такъв честен, отговорен и благосклонен човек като надзирател Лиу.

Заради тези свои убеждения и преживявания вярвам, че политическият прогрес на Китай няма да спре дотук.

Изпълнен съм с оптимизъм относно предстоящото раждане на свободен Китай, тъй като не съществува сила, която да възпре човешкия копнеж по свободата. Китай ще се превърне в правова държава с върховенство на човешките права. Очаквам прогресът да се прояви по същия начин и в справедливата присъда на съдийската колегия по това дело – присъда, която ще издържи на изпитанието на историята.

Ако трябва да посоча най-щастливото си изживяване през последните двайсет години, това ще е безкористната любов на съпругата ми Лиу Ся. Днес тя нямаше как да присъства на заседанието, но все пак аз искам да се обърна към теб, любима. Вярвам, че любовта ти ще остане каквато е била винаги. През всичките години на несвободния ми живот в нашата любов имаше много мъка, наложена от външните обстоятелства, но в мислите ми тя си остана безгранична.

Аз излежавам присъдата си във видимия затвор на държавата, докато ти чакаш в невидимия затвор на сърцето.

Твоята любов е слънчевата светлина, която прескача стената и преминава решетките, гали всеки сантиметър от кожата ми, затопля всяка моя клетка, помага ми да запазя мира, широтата и яснотата вътре в себе си, изпълва със смисъл всяка изминала минута в затвора. А моята любов към теб е изпълнена с вина и съжаление и понякога така тежи, че краката ми се олюляват. Аз съм необработен камък в пустошта, брулен от виелици и бури и толкова студен, че никой не смее да ме доближи. Ала любовта ми е твърда и остра и може да пробие всяка пречка. Дори да ме смелят на прах, аз пак ще те прегърна с пепелта си.

Любима, с твоята любов спокойно ще посрещна предстоящата присъда, без угризения за своите избори, изпълнен с очаквания за утрешния ден. Очаквам страната ми да стане място на свободно изразяване, където словото на всеки гражданин ще се посреща еднакво; където различни ценности, идеи, вярвания и идеологии ще влизат в честно съревнование и мирно съжителство; където равенството между мненията на мнозинството и малцинството ще бъде гарантирано, а тези, които се разминават с властта, ще бъдат особено уважавани и защитавани;

където всички политически позиции ще бъдат излагани под слънцето, за да бъдат избрани от хората;

където всеки гражданин ще може без страх да изказва собствените си позиции и никой никога не би могъл да стане жертва на гонения заради политическите си виждания. Надеждата ми е, че ще съм последната жертва на литературната инквизиция и след мен никой повече няма да бъде обявяван за престъпник заради думите си.

Свободата на изразяване е основата на човешките права, коренът на човешката природа, майката на истината. Премахването на свободата на словото е потъпкване на човешките права, задушаване на човешката природа, потискане на истината.

Аз упражнявам даденото ми от конституцията право на свобода на словото и изпълнявам обществения си дълг на китайски гражданин. Нищо от това, което съм сторил, не е престъпно. Но дори да бъда обвинен за деянията си, няма да роптая.

Благодаря на всички!

Заглавна снимка: Стопкадър от краткия филм за Лиу Сяо-бо на Нобеловия комитет

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.