Tag Archives: граждански права

И какво като изтеглим „Винету“?

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/i-kakvo-kato-izteglim-winnetou/

Изчетох статията на Светла Енчева „Че какво му е на Винету“ със симпатия и разбиране, но също така и с известна доза несъгласие. Ето откъде идва то.

Факт е, че стереотипите не са нещо хубаво, дори уж да са с положителен знак. Особено когато са трайни. Особено когато изглежда, че прикриват истинската история. В случая с индианците (използвам тази дума с всички уговорки за нейната неточност) това е история на геноцид, изтласкване, културно изличаване и какво ли не още. Да, не би било приятно историята на потушаването на Априлското въстание, да речем, да бъде изтласквана по този начин.

Обаче.

Изтеглянето на една книга от пазара, още повече комерсиално „продължение“ на оригинала, не решава нищо и даже вреди. Стереотипът е комплекс от представи, който не може да бъде механично премахнат. Ако на едно огромно и мощно издателство като „Равенсбург“ наистина му пука за образа на коренното население на Америка, то има много по-добро средство да повлияе на средата.

А именно – като публикува повече произведения от индиански автори. Като ги промотира истински. Като им осигури видимост в медиите. Изобщо: като застане зад тях с парите и престижа си.

Да вземем примера на Светла Енчева. Този за имагинерната книга, в която българин и турчин са първи приятели по кърджалийско време, а в края на живота си българинът приема исляма. Е, да кажем, че турското издателство изтегля книгата от пазара. Какво ще промени това? А какво би се променило, ако вместо да я изтегля, рече да издаде „Летопис на смутното време“ на Вера Мутафчиева, да речем? И още десетина български книги?

Ето за това иде реч. Забраняването, изтеглянето, заглушаването не са добра идея. Още повече че създават прецедент за забраняване, изтегляне, заглушаване на други несходни с вкуса на част от публиката книги. Истинският либерализъм, истинската грижа за литературата, истинската грижа за представянето на всички гласове изисква друго.

Думи срещу думи. Вяра в силата на литературата. На нейната свобода.

А стереотипи, разбира се, винаги ще има. Човешката памет е устроена така, че да пести ресурси, като обобщава, често съвсем погрешно. Това не значи да ги приемем с въздишка на примирение (все пак от 1912 г., когато излиза първата книга за Винету, е минало доста време), а по-скоро да увеличаваме възможностите за разговор, за включване на нови гласове. Eто например има списък с четива от индиански автори. Луиз Ърдрич е излизала и на български. Да започнем с това.

И още нещо: или имаме свобода на словото, или нямаме. Да изтегляш книги от пазара, защото в тях има расов стереотип, и да ги изтегляш, защото го оспорват – това са двете страни на една и съща монета.

Впрочем ето какво казва Салман Рушди в едно интервю за L’Express от 2015 г. Поводът са нападенията срещу „Шарли Ебдо“ и реакцията на много интелектуалци, които смятат карикатуристите за виновни:

Оттогава имам чувството, че ако атаките срещу „Сатанински строфи“ се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят, а щяха да използват същите аргументи срещу мен, да ме обвинят, че съм обидил етническо и културно малцинство.

А ако ще оспорваме стереотипи, най-ефикасно би било някой да напише „Версията на Винету“ за същата възрастова група, към която е насочен оригиналът.

Заглавна снимка: „Мъдростта на Вселената“ (2014) на Кристи Белкорт от изложбата „Сърцата на нашите хора“ в Музея на американското изкуство „Смитсониън“, 2020 © Christi Belcourt / SAAM

Източник

Че какво му е на Винету?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/winnetou/

Посред летните отпуски и политическите сътресения в България една новина мина и замина без особен публичен отзвук, какъвто сме свикнали да наблюдаваме в подобни случаи: немското издателство „Равенсбург“ е изтеглило от каталога си две книги за Винету, подготвени за публикуване. Става въпрос не за оригиналния „Винету“ на германския писател Карл Май, а за детски книжки, базирани върху филм, посветен на обичания вожд на апачите. Причината за издателското решение е в множеството критики в социалните медии, че индианските романи представят коренното американско население стереотипно, расистки и от гледна точка на колонизаторите.

Какъв расизъм, какви пет лева?

Решението на издателството среща негативни реакции от страна на някои дясноконсервативно настроени кръгове. Таблоидният вестник „Билд“ например нарича публичния дебат за книгите „истерия“, а изтеглянето им – „изгаряне на клада на героя от нашето детство“. Все пак Винету не е бил забраняван дори по времето на нацисткия режим.

В българския контекст решението на издателство „Равенсбург“ изглежда още по-необяснимо. Не защото „Винету“ е любимата книга на бившия премиер Бойко Борисов, а защото главният герой в нея е безспорно положителен. Благодарение на книгите на Карл Май поколения европейски деца израстват, симпатизирайки на индианците. Как тогава е възможно книгите за Винету да са расистки?

За разбирането на контекста в Германия, направил възможен спирането на книгите, както и на липсата на такъв контекст в България, може да помогнат две аналогични истории, но с различни последствия. Става дума за поведението на журито при представянето на двама участници в риалити шоу за таланти съответно в Германия и в България.

Мелиса от Херне, откъде си родом?

През 2018 г. на сцената на Das Supertalent (немското риалити шоу от франчайза Got Talent, към който принадлежи „България търси талант“) излиза 5-годишно момиченце с азиатски черти, което се представя като Мелиса. Сред членовете на журито е Дитер Болен от популярния през 80-те години дует Modern Talking.

– Откъде си, Мелиса? – пита Болен.
– От Херне – отговаря детето.
Позалязлата попзвезда очевидно не приема за валиден отговор името на град в Северозападна Германия, затова продължава да пита:
– А мама и татко откъде са, от Филипините ли?
– И те са от Херне – казва Мелиса за учудване на Болен, който не се отказва:
– Откъде сте [цялото семейство], от коя страна, родом?
– Не знам – предава се момиченцето, схванало, че от него се очаква да посочи различно населено място от Херне, но нямащо представа кое е то.
– А баба и дядо? – упорства певецът.

Докато другите членове на журито сконфузено мълчат, Болен насочва въпроса си към майката на момичето. Мирясва чак след като получава от нея отговора, че корените на семейството ѝ са в Тайланд.

Макар Дитер Болен да се държи добронамерено с детето, случаят предизвиква масово възмущение. Упрекът към музиканта е, че е постъпил расистки, отказвайки правото на Мелиса да се идентифицира като германка от Херне единствено заради външния ѝ вид. По този начин той индиректно оспорва идентичността на една пета от населението на Германия, което е с миграционен произход. Значителна част от тази група живее в страната от поколения и членовете ѝ не биха искали да се съди за идентичността им по външния вид, имената или по това откъде са бабите и дядовците им.

Мартин от Стара Загора, откъде идваш с такъв екзотичен тен?

През 2021 г. на сцената на „Гласът на България“ излиза мъж с неевропейски черти. Членове на журито са фолкпевицата Галена, поппевците Дара и Любо Киров и китаристът Иван Лечев. След изпълнението Галена пита:

– Толкова екзотичен, откъде идваш ти с такъв тен?
– Казвам се Мартин Айоделе Акинреми и съм на 32. От Стара Загора по принцип съм родом – гласи отговорът.
– Това е точно Стара Загора някъде – иронизира Дара.
– Да-да, близо до Стара Загора – влиза в тона ѝ Любо Киров.
– Там, в централната част, да – отговаря участникът в шоуто и допълва, че името му е нигерийско, при което се включва и Иван Лечев:
– Щях да кажа, че е от Нигерия, да.

Мартин Акинреми уточнява, че майка му е наполовина кубинка (въпреки името той няма нигерийска кръв). Според Любо „тази екзотика“ се е отразила на гласа на участника. Старозагорецът разказва, че е археолог по професия, и намира за нужно да добави, че тенът му се дължи факта, че идва от разкопки на магистрала „Хемус“, а не е „чак толкова мургав по принцип“. Обяснението му предизвиква бурен смях у членовете на журито, а Любо Киров подмята: „Това е от магистралата.“

За разлика от случая с малката Мелиса в Германия, този не предизвиква обществена реакция. А в него расизмът дори е повече. Защото и четиримата членове на журито, колкото и да харесват участника, отказват да приемат, че е възможно да се казваш Мартин Акинреми, да изглеждаш като Мартин Акинреми, а да си роден в Стара Загора и да се идентифицираш като старозагорец. И защото го свеждат, заедно с музикалния му талант, до „екзотичния“ произход.

Какво е общото между казусите с Винету, Мелиса от Херне и Мартин от Стара Загора?

На пръв поглед историята със спрените книги за Винету няма връзка със случаите с малката Мелиса и Мартин Акинреми. Под повърхността обаче те са следствие от една и съща нагласа – че доминиращото и привилегировано мнозинство в една култура „знае“ какви са другите, непривилегированите, по-добре от самите тях. И затова не смята за нужно да ги остави да говорят със собствените си гласове.

Карл Май е писал романите си, без да е виждал, а още по-малко – общувал с жив представител на коренното американско население. Представата му за индианците (впрочем наречени така от Христофор Колумб, погрешно взел Америка за Индия) е плод на европоцентричната християнска култура. Неслучайно в края на живота си Винету приема християнството.

Представете си мюсюлмански автор, който никога не е бил по българските земи, да напише поредица от книги за симпатичен български герой по времето на Османската империя, който има за най-добър приятел мюсюлманин и в края на живота си приема исляма. Как биха се чувствали българите, ако доминиращата представа в света за тях ги асоциира именно с този персонаж?

Защо книгите за Винету станаха проблем в Германия?

Винету си е същият, но германските читатели вече не са. Чувствителността към другия е нещо, което се развива бавно, при това – не навсякъде по света. Германия преживява „челен сблъсък“ с необходимостта да развие такава чувствителност след края на Втората световна война и краха на нацисткия режим. Въпреки това тя десетилетия наред, откакто започва да кани „гастарбайтери“, отказва да се възприема като страна, приемаща имигранти. Очаква се, че те ще си тръгнат, но много от тях остават.

Днес тези хора и наследниците им са неразделна част от германското общество, култура и политика. Признанието на тяхната идентичност е свързано с приемането и уважаването на ценността на другия, различния по принцип. А това неизбежно оказва влияние и върху възприемането на литературните произведения. И ако преди Винету е олицетворявал добрите индианци, образът му вече е представителен за високомерното отношение на европейците, отговорни за унищожаването на коренното население на Америка. Затова да се правят нови и нови филми и да се пишат нови и нови книжки за него изглежда като проява на лош вкус.

Даваш ли, даваш… Ботев, Вазов и Баташкото клане?

В България на този етап е трудно да си представим подобна трансформация поради ред причини. В страната ни трудно се възприема не само наличието на хора с миграционен произход като част от населението ѝ, а и фактът, че собствените ни етнически малцинства са български граждани. За сметка на това се приема, че е в реда на нещата представители на доминиращата група да „знаят“ най-добре какви са „другите“, били те роми, мюсюлмани, бежанци, хомосексуални… или старозагорски археолог с една четвърт кубинска кръв.

В същото време (и не без връзка с горното) литературните и историческите канони у нас са непоклатими. И най-малкият опит за реформа или дори само за критичен прочит води до масови истерии – „махат Ботев/Вазов от учебниците“, „отричат Баташкото клане/турското робство“. Тази канонизираща нагласа възприема като кощунствен всеки опит за преоценка и на световното литературно наследство.

Да си припомним какво възмущение настана, когато наследниците на Астрид Линдгрен решиха, че бащата на Пипи Дългото чорапче вече няма да е „негърски крал“, а „крал на Южните морета“. Защото вярват, че шведската писателка не би допуснала никое дете да се почувства наранено от нейно произведение. А съвременните чернокожи деца възприемат думата „негър“ по начин, различен от значението ѝ по времето на написването на романа.

Расизмът и неговото разпознаване

Обикновено в България нещо се признава за расизъм само ако някой е претърпял физическо насилие или е обиждан на расистка основа. И то невинаги. Обидите към роми например, особено от страна на политици, обикновено минават без последствия. Петър Москов беше оправдан за твърдението си, че ромите са „скотове“ и по-лоши от диви животни, а Валери Симеонов – че са „озверели човекоподобни“, а ромските жени са „с инстинкти на улични кучки“. Още по-безнаказани остават расистките обиди и насилието по адрес на бежанци.

А расизмът всъщност има и далеч по-тънки измерения – съденето за някого само по външния вид или името, свеждането на група хора до стереотипни характеристики, били те и положителни, натискът „да се впишеш“, тоест да не се отличаваш от мнозинството, в степента, в която това изобщо е възможно. Или обратното – натискът да си различен дори когато се чувстваш част от мнозинството. Накратко – неприемането на собствения разказ на някого за себе си.

Затова и Винету все повече ще бъде част от миналото.

Заглавна снимка: Сцена от постановката „Винету: Кръвни братя“ на фестивала „Карл Май“ в северногерманския град Бад Зегеберг, с участието на Ян Сосниок (Винету) и Уейн Карпендел (Поразяващата ръка) / Julius Beckmann, 2013, CC BY-SA 2.0 / Flickr

Източник

Тялото като държавна собственост 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/tyaloto-kato-druzhavna-sobstvenost/

Победата на едно поколение. Така много американски медии описаха решението на Върховния съд на САЩ за отмяна на конституционното право на аборт. Страната бе залята от множество протести на фона на доволството в консервативно-религиозните кръгове, които от десетилетия работят активно за премахването на „Роу срещу Уейд“. Под това име е известно съдебното решение от 1973 г., според което по Конституция всяка жена има право да реши дали да прекъсне бременността си.


Разделителните линии са добре познати – слабонаселеният Среден Запад и южните консервативни щати срещу Западния и Източния бряг, където са концентрирани икономическите и културните двигатели на страната; крайнорелигиозните активисти срещу умерените, атеистите, секуларистите. По последни данни белите евангелисти представляват най-голямата група, която смята, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи. В същото време 84% от нерелигиозните американци настояват правото на аборт да бъде запазено, както и 66% от чернокожите протестанти, 60% от белите протестанти и 56% от католиците.

В допълнение, само крайноконсервативните избиратели казват, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи; останалите три групи – умереноконсервативните, либералните и крайнолибералните избиратели – са на мнение, че правото на аборт трябва да е защитено. Иронично, на абортите се противопоставят онези възрастови групи, които са най-далеч от детеродна възраст – над 50-годишните, но дори и там надделяват хората, които подкрепят правото на аборт. Подкрепа, която преобладава сред американското общество и остава непроменена от края на 80-те до наши дни.

Защо тогава се стигна до това противоречиво решение на Върховния съд на САЩ?

Причините са комплексни, а процесите имат дълга история. Тя съчетава надигането на реакционерско движение в консервативните кръгове в САЩ вследствие на културните революции през 60-те години; изграждането и вкопаването на силно евангелистки лобита и групи за натиск в политиката; „конституционното разлагане“ на американската система; спада на доверие в науката и медицината вследствие на лоша комуникация между учени и държава; силно изродената здравна система; и не на последно място, враждебността към държавните институции като активна политика на крайните консерватори през последните три десетилетия.

Следващият въпрос съвсем естествено би бил:

Защо това трябва да интересува българите?

Както Светла Енчева писа още през 2019 г., и у нас наблюдаваме налагането на привнесени теми от американската културна война. Правото на аборт никога не е било тема в България, което не пречи на активисти като Александър Урумов, когото Енчева описва като „евангелист и небезизвестен борец срещу джендъра“, да публикуват текстове срещу абортите в своя блог. Този тип наратив върви активно във Facebook групи като РОД (Родители обединени за децата), тясно свързани с противопоставянето на важни социални политики в защита на децата.

В допълнение, Евангелската църква остава сред малкото институции, които активно работят с българската ромска общност, и то с нарастващо влияние. А руската пропаганда с радост експлоатира американския екстремизъм, който пасва на наратива за защита на „традиционните ценности“, като взаимовръзките между двете са описани още преди години. Затова и не е изненадващо, че силно проруската Българска православна църква и евангелската общност споделят едни и същи доктрини. И както показват скорошни политически събития и обрати, не е никак невъзможно те да повлияят на политиката.

Кой прави аборт?

След решението „Роу срещу Уейд“ през 1973 г. броят на абортите в САЩ нараства, но от средата на 80-те насам се наблюдава продължителен спад, като за 2019 г. са извършени 629 898 процедури. От тях 56% са хирургически и 44% медикаментозни, а от 1982 г. насам намалява и броят на клиниките, които предлагат този тип медицинска интервенция. Статистиката обаче не означава нищо, ако не предоставим контекста на причините, които карат една жена да вземе толкова тежко решение: данните от 2019 г. показват, че за мнозинството жени процедурата е за първи път и най-много са жените, които вече имат едно или повече деца – 60% от тези жени вече са майки. В 93% от случаите абортът се прави по време на първия триместър, или преди 13-тата гестационна седмица, и само 1% от абортите се правят след 21-вата седмица.

Най-изтъкваните причини за аборт са, че раждането на дете би попречило на образованието и работата на жената или на способността ѝ да се грижи за други хора, които зависят от нея (74%). Почти половината от запитаните жени казват, че правят аборт, защото не искат да бъдат самотни майки или защото имат проблеми с партньора си. Четири от десет жени вече имат достатъчно деца, а една трета от тях не са готови за дете. Грижата за други хора е фактор при по-възрастните жени, а неготовността да бъдат родители – при по-младите. Това означава, че ако проблемът с раждането на деца наистина трябва да бъде адресиран, то семейните консултации, ролята на бащата, платеното майчинство, финансовата помощ и подкрепата от работодателя, както и институции, които да подпомагат двойката (не само жената) при отглеждането на дете и грижите за други хора, трябва да бъдат основни цели на насърчаващата политика.

САЩ остават единствената развита държава в света без гарантирано платено майчинство, в сравнение с държави като Великобритания (39 седмици), Швеция (68 седмици), Естония (82 седмици) и Япония (минимум 52 седмици). Държавните инвестиции в ранна детска грижа също са на последните места от страните в развития свят. Съединените щати обаче се нареждат на първите места по усложнения и смърт по време на раждане, като цената на процедурата и отглеждането на дете е една от най-високите сред сходни икономики.

И все пак – спасяваме ли човешки живот?

Макар че крайноконсервативните кръгове твърдо се противопоставят на изброените по-горе социални политики (първият неоконсервативен президент Роналд Рейгън е известен с речите си срещу т.нар. welfare queens, или „кралиците на социалните помощи“), те настояват, че отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ е в името на спасяването на човешки живот. Както казахме по-горе, по-голямата част от абортите се извършват преди края на първия триместър. Науката не може да даде категоричен отговор кога един зародиш се превръща в човек. Това е въпрос, който се разисква от етиката посредством сложни аргументи – например достатъчна ли е биологичната активност, за да предположим съзнание?

Ако приемем религиозната постановка, че в момента на зачатието вече може да говорим за живот, тъй като оплодената яйцеклетка съдържа пълния генетичен материал на ембриона, който ще се развие до човек, то трябва да третираме всяка клетка в човешкото тяло по същия начин. Ако приемем, че трябва да има развитие на мозък и мозъчна дейност, сме изправени пред проблема, че само мозъчната активност не предполага наличието на съзнание, нито други присъщи на човешкото процеси и качества.

Поради това най-валидният извод е, че животът започва, когато плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата, и именно тази постановка е началната точка за законодателството, което определя правото на аборт. Радикалната теория, третираща плода като правен субект, разглежда аборта като убийство, но от нея следва плодът да придобие правоспособност, включително например правото на издръжка от бащата от момента на зачеване.

 

„Запазете абортите законни, достъпни, безопасни“ © Victoria Pickering / Flickr

Най-важният аргумент обаче остава сигурен и неоспорим: че майката вече е развита личност със свой живот и самостоятелно право на избор, поради това и насилственото износване и раждане се счита за нарушение на човешките права. Затова и майката трябва да бъде началната точка в преценката за законодателни мерки.

Защитниците на пълна или почти пълна забрана на абортите се прицелват в късните аборти (този 1% от всички процедури) именно поради гореизброените етични и биологични аргументи. Но и преди отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ 43 от общо 50 щата така или иначе забраняват късните аборти по причини извън медицинските. Ограниченията варират, но щати като Калифорния, Аризона и Ню Йорк например се позовават на момента, от който се смята, че плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата. Аляска, Колорадо, Ню Хемпшир, Ню Джърси, Ню Мексико, Орегон и Върмонт са сред малкото щати, в които късните аборти са разрешени без ограничения.

Долу държавата, освен ако не става въпрос за личния ви живот

Законодателството в САЩ в такъв случай не се различава особено от европейското, където повечето държави ограничават процедурата до първия триместър, освен в случаите, когато е застрашен животът или здравето на майката – в такъв случай процедурата се прави и по-късно. Европейската практика приема, че силно ограничителното законодателство не взема предвид сложни и силно индивидуални медицински проблеми, генетични болести и малформации, както и усложнения по време на бременността. В малкото европейски изключения става въпрос за регрес от този тип практика поради религиозни причини, какъвто е случаят в Полша.

Парадоксът нараства, ако вземем предвид, че консервативните кръгове в САЩ са яростни адвокати на ограничаването на държавната намеса и изобщо на регулацията от какъвто и да било вид. Но това противоречие е привидно: съвременният американски консерватизъм отхвърля регулация на сектори от обществено значение – здравеопазване, околна среда, трудови правоотношения и икономика, – но е силно ориентиран към контролиране на личната сфера: право на аборт, достъп до контрацепция, сексуално образование, еднополови бракове и съжителство, по-скоро с оглед на морални и религиозни съображения, отколкото на съвременни научни или правни аргументи. С две думи, регулацията няма място в борбата за по-добро заплащане на труда или за единна здравна система, но с пълна сила може да влезе в спалнята ви. Някои права са по-важни от други.

Един от доводите на Върховния съд е, че „Роу срещу Уейд“ представлява прекомерен федерален контрол над щатите, чиито жители трябва сами да пишат законите си на щатско ниво чрез влияние над публичното мнение, лобиране, гласуване и кандидатиране за постове. Проблемът е, че демократичните механизми и системи, които подобно решение би обслужило, са проядени от порочни практики, а общественото доверие в тях е рекордно ниско. Същото важи и за доверието във Върховния съд.

След решението на Върховния съд регулацията на абортите става различна във всеки щат

Пример за крайност е Уисконсин, където след отмяната на прецедента „Роу срещу Уейд“ е върнат предишният закон за абортите отпреди 170 години. Този закон вероятно няма да бъде реформиран – отчасти и защото в законодателните органи доминират републиканците, които са разчертали електоралните граници така, че да гарантират спечелването на изборите. Върховният съд се контролира от същата партия и наскоро постанови, че именно тези манипулирани карти на избирателните райони трябва да се ползват като основа дори когато се чертаят нови.

Подобни практики не са запазена марка само на една партия, а нарастващата политическа поляризация влияе на недоверието във Върховния съд, което е сравнително нов феномен. Най-фрапантният случай от последните години е номинацията на Мерик Гарланд през 2016 г. от демократичния президент Барак Обама, която бе блокирана от републиканците, тъй като те настояваха, че не може да бъде избран нов съдия във Върховния съд в година на избори. Четири години по-късно идентична ситуация, но с обратен знак – номинацията на Ейми Кони-Барет от консервативния президент Доналд Тръмп мина безпроблемно. Поради тези и други фактори нараства подкрепата за реформа на Върховния съд, особено с оглед на възможността за оспорване на резултатите от президентските избори през 2024 г., което ще се реши именно на тази инстанция.


Дотогава обаче реалността е повече от мрачна за много американски жени, най-вече от малцинствата и от по-бедните прослойки на обществото. Законът в Алабама например забранява абортите изобщо, без изключения за изнасилване или кръвосмешение. В други щати, като Арканзас, абортите са забранени след 20-тата седмица, освен при случаите на изнасилване, кръвосмешение и заплаха за живота на майката, но по-сурови закони без подобни изключения вече са предложени и в момента са блокирани от федерални съдии, тоест предстоят евентуални промени. В Делауер законодателите вземат мерки още след встъпването в длъжност на президента Тръмп през 2017 г. и вписват правото на аборт в законодателството, като аборт не може да се извършва след момента, в който плодът би могъл да оцелее извън утробата. Подобна мозайка от сценарии не е по вкуса на крайноконсервативните активисти, чиято следваща вероятна стъпка е криминализирането на абортите на федерално ниво – въпреки аргументите, че всеки щат трябва да има свободата да пише своите закони.

Добрата новина: демократичните механизми в САЩ все още работят достатъчно добре, че крайното законодателство наистина да бъде подложено на изпитание от съдии и прокурори, както и от групи за натиск извън правната система, в политиката. Лошата: когато религиозният фундаментализъм успее да се намеси в политиката и да измести научната експертност и правните аргументи, пред нацията се открива дълъг път на конфронтация с истината: забраната на абортите не намалява абортите, но убива жени. Разбира се, ако жените са държавна собственост, а не човешки същества със свобода на избор и преценка, това вероятно не е от чак толкова голямо значение.

Заглавна снимка: „Съкрушена съм, че младите жени днес имат по-малко права, отколкото имах аз“ © Mark Dixon / Flickr

Източник

„София прайд“ между капките

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sofiya-prayd-mezhdu-kapkite/

На „София прайд“ по традиция вали дъжд. Петнайсетото издание на шествието, което се проведе миналата събота, не беше изключение. Не за буквалните капки обаче иде реч тук. В сравнение с предишните прайдове едно отсъствие се набива на очи – тази година нямаше масирани анти-ЛГБТИ кампании в навечерието на събитието.

За всички, които следят темата, тази липса е, меко казано, необичайна.

Е, не мина съвсем без хомофобска активност. В навечерието на прайда Светият синод на Българската православна църква се сети да обяви събитието за „непристойно“ и да призове то да бъде спряно. Проведе се и станалият ежегоден Поход за семейството в защита на „традиционното семейство“, тоест на брака само между мъж и жена. На него се събраха една шепа хора. В подлеза на Софийския университет обикаляха неколцина късо подстригани младежи, търсейки някое знаменце в цветовете на дъгата, което да изгорят.

Въпреки че прайдът не беше уважен от политически лидери (с изключение на съпредседателя на „Зелено движение“ Владислав Панев; министърът на екологията Борислав Сандов идва всяка година, но тази беше с ковид), той все пак беше посетен или поне подкрепен от политици от различни партии. Сред участниците бяха разпознати не само членове на „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“, а и евродепутатите от БСП Цветелина Пенкова и Петър Витанов. А Антоанета Цонева и Иво Мирчев от „Да, България“, които досега не бяха подписвали декларацията на „София прайд“ и като цяло не бяха демонстрирали подкрепа за ежегодното шествие за правата на ЛГБТИ хората, сложиха на профилните си снимки във Facebook панделки в цветовете на дъгата.

Основната разлика с предишните прайдове е, че

тази година телевизионните студиа не преливаха от „дискусии“ между хомофоби и ЛГБТИ активисти,

в които водещите питат, сякаш за първи път се сблъскват с темата: „Не разбирам защо парадирате. Кой ви пречи?“ Нямаше разлепени хомофобски стикери по уличните стълбове и превозните средства на градския транспорт. Нямаше актове на насилие срещу събития, включени в културната програма на прайда. Нито медийно демонизиране на книги или филми от програмата.

Почти не се чу и гласът на хомофобските политици и партии, които традиционно вдигат шум в навечерието на шествието. За БСП това е по-лесно обяснимо – като част от управляващата коалиция Корнелия Нинова, която е и „моторът“ на хомофобията в Столетницата, се опитва да бъде толкова демократична и сговорчива, колкото ѝ е възможно. Ала партията на Костадин Костадинов, която вече има парламентарно представителство и използва всеки повод, за да прави гръмки изказвания от трибуната на Народното събрание, също подмина темата. Само ВМРО по навик поиска забрана на прайда, но това не стана новина.

 

© Анастас Търпанов

А бяха времена…

Само преди година в навечерието на прайда (какъвто се проведе не само в София, а за първи път и в Бургас) хомофобските прояви бяха неизброимо много и коя от коя по-зрелищни. В Бургас шествието така и не можа да тръгне, тъй като участниците в ЛГБТИ събитието бяха обградени от хомофоби и замеряни с какво ли не. Националисти организираха акции срещу представяния на книги в София и Пловдив и вандализираха клуб The Steps и общностния център Rainbow Hub. Последният впрочем вече е на трети адрес – след като няколко месеца по-късно група, предвождана от Боян Станков, известен като Расате, потроши центъра, а Станков удари активистка, съседите прецениха, че не искат да съжителстват с хора, които непрекъснато са нападани, за да не пострадат и те.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, проведена у нас с решаващата роля на ВМРО, хомофобските и трансфобските прояви се увеличиха чувствително, а ЛГБТИ проблематиката се използваше като разменна монета в политическите борби. В началото на 2019 г. Костадин Костадинов предизборно издигна хомофобски билбордове. БСП и ВМРО не пропускаха възможност да защитят това, което разбират под „традиционни ценности“.

Неусетно хомофобията се превърна в мейнстрийм.

Жена, разхождаща кучето си в центъра на София, остана без четири зъба, защото на случаен минувач му заприличала на гей мъж. Пловдивски тийнейджъри решиха да „прочистят“ парка от връстници, които им изглеждат като хомосексуални, а активисти от града получиха смъртни заплахи. Това е само малка част от проявите на омраза към ЛГБТИ хората през последните години.

Омразата не подмина и високия дискурс. След като Конституционният съд обяви джендъра за противоконституционен, Институтът за български език към БАН издаде Речник на новите думи, с който на практика официализира всички превратни тълкувания на темата „джендър“, тиражирани от жълто-кафявите медии, както и от вестник „Дума“. Това стана в контекст, в който все повече социални учени и неправителствени организации се самоцензурират, когато се говори за джендър проблематика, за да не станат обект на негативни кампании.

И изведнъж… нищо.

В настоящия период политическите страсти отново са нажежени. Логично е ЛГБТИ хората и този път да бъдат използвани като залог в борбите за власт. Такова нещо обаче не се случва. В навечерието на прайда всички усилия на политическите сили, които традиционно развяват знамето на хомофобията (плюс „Има такъв народ“, които досега не са се проявили в тази посока), бяха концентрирани върху темата „Македонияаааа!“.

Почеркът на пропагандната кампания впрочем е същият, както и на тези против Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и пр. Създава се истеризирана среда, настроена срещу общ враг (все едно дали реално съществуващ, или имагинерен), и всеки разумен глас се интерпретира като национално предателство. В тази ситуация премиерът Кирил Петков е в положението на зайчето от стария виц, което вълкът го бие и защото е с шапка, и защото е без шапка. Ако приеме т.нар. френско предложение или дори само изрази позиция по него – води самостоятелна (предателска) външна политика. Ако не заема позиция – бяга от отговорност.

Извод – когато няма дирижирана кампания, омразата рязко намалява.

Хомофобията не може да изчезне напълно, това не се е случило и в страните, които са най-толерантни към ЛГБТИ хората. Но мантрата „обществото не е готово“ игнорира факта, че това общество бива целенасочено облъчвано с определени послания, за да продължава „да не бъде готово“. Както и с темата за Македония, у нас въпросните послания са аналогични на руски пропагандни опорни точки и се прокарват с професионални ченгеджийски методи. В контекста на войната на Русия срещу Украйна пропагандата се концентрира около теми, които имат по-сериозна непосредствена значимост, каквато има допускането на Северна Македония за кандидат-член на Европейския съюз.

Междувременно, докато пиша тази статия, и истерията „не сваляйте ветото“ секна като по команда. По всяка вероятност това става, за да извлече ГЕРБ политически дивиденти. Ала все пак може за мъничко да си поемем въздух и да си кажем – колко е хубаво да живеем без пропаганда. До следващата дезинформационна вълна. Като имаме предвид вододелната политическа ситуация, тя може и да изпревари публикуването на настоящата статия.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

Български отговор на санкциите по „Магнитски“. Кой подготвя ловци на глави

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-otgovor-na-sanktsiite-po-magnitski/

Кой е написал законопроекта, разпространен през определени медии като българския отговор на санкциите по закона „Магнитски“? Никой от изпълнителната власт не признава авторство. Текстът се появи в четвъртък и още на следващия ден и управляващи, и опозиция в парламента обявиха, че няма да бъде приет в този вид. Настоящият му формат превръща изпълнителната власт в ловци на глави по списъци с хора и фирми – списъци, които тя сама изготвя и одобрява.

Авторът, авторът…

Работна група към Министерството на правосъдието с представители от други министерства и службите работи от няколко месеца по проект, който да урежда проблеми, възникнали при санкции като по американския Глобален закон „Магнитски“. Публикуваният текст не е приет от работната група и не е пуснат за обществено обсъждане, заяви вчера вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев. Но всъщност за обществено обсъждане не е пуснат никакъв проект. Вероятно затова се появи и този.

В прессъобщение от Министерството на правосъдието нито казват, че публикуваният текст е фалшификат, нито че е някаква стара чернова. Официалната позиция гласи:

В Министерство на правосъдието е създадена работна група, която да изготви проект на закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от посегателства, свързани с опасност за икономическата и финансовата сигурност на държавата. Разпространеният в медиите текст обаче противоречи на Конституцията на Република България, актовете на Европейския съюз и Европейската конвенция за защита правата на човека, поради което не може да бъде подкрепен в този му вид.

Досега по закона „Магнитски“, който налага санкции на физически лица и фирми заради нарушения на човешките права и на принципа на върховенството на закона, в ЕС най-много са санкционираните български граждани – шестима, заедно с юридическите лица, свързани с тях. Санкции са наложени също на един словашки бизнесмен и един олигарх от Латвия. Бизнесменът от Словакия Мариан Кочнер бе замесен в убийството на разследващ журналист, но не беше осъден, а един от най-богатите латвийци Айварс Лембергс обжалва присъда за корупция. В нито една от трите държави няма специално национално законодателство за такива случаи, а Европейският съюз не е единен относно необходимостта от приемане на европейски закон от типа „Магнитски“.

Санкциите по „Магнитски“ се оказаха неприложими за България, тъй като липсва национален закон, който да определя как да действат властите в такива случаи. Това беше записано и в определение на Върховния административен съд по жалби на Ирена Кръстева (майка на санкционирания по „Магнитски“ депутат от ДПС Делян Пеевски) и на „Интернюз 98“ ООД със съдружници „Нове интернал“ ЕООД (на санкционирания по „Магнитски“ хазартен бос Васил Божков) и Елена Динева (неговата съпруга). ВАС премахна т.нар. черен списък, който засягаше трима от санкционираните по американския закон български граждани – Делян Пеевски, Васил Божков и Илко Желязков. Вицепремиерът Асен Василев публично обясни вчера, че липсата на национален закон е „дупка в законодателството“, допълвайки:

Поели сме ангажимент тази празнота да бъде запълнена. Министерството на правосъдието е най-правилното да се съобрази с всички национални и международни актове, така че да намери най-удачния начин как да се запълни тази празнота – когато някой е санкциониран и това поставя опасност от зараза, този проблем да бъде овладян.

Още преди три години Парламентарната асамблея на Съвета на Европа смяташе да поиска от националните парламенти на страните членки да подготвят свои закони „Магнитски“. ПАСЕ прие резолюция по доклада на лорд Доналд Андерсън, но от това не произтекоха правни действия.

Еринии вместо Темида

Законопроектът, чието авторство никой не признава, не е венец за никого. Излиза, че управляващата коалиция е решила да раздава справедливост по свой закон и ред, със свои ловци на глави, и съдебната система да не ѝ се бърка. А под удобното прикритие на „превенция и защита на националната сигурност“ да бъде извършена профилактика на обществената среда, за да бъде тя предпазена от болестотворни симптоми.

„Закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от рискове за икономическата и финансовата система на държавата“ е пълното име на разпространения вчера проект, който продължава практиката, наложена по време на управлението на ГЕРБ – конфискация на имущество и активи без влязла в сила присъда. Разликата е, че тук оторизацията на нарушителите е по списъци, утвърждавани от изпълнителната власт, които ще се публикуват в Държавен вестник и ще се преразглеждат на всеки шест месеца. Министерският съвет ще приема с решение такива „национални списъци“ на нарушителите и на свързаните с тях лица, а посочените за „нарушители“ ще могат да обжалват включването си пред Върховния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

Това е правно безумие –

включен си в списък като лице с престъпни намерения, като намеренията са установени не от съд, а от държавни служители. Но милостиво ти дават възможност да докажеш, че не си виновен.

Лицата за включване в черните списъци ще се предлагат от Междуведомствен съвет, начело на който е вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев, а членове са зам.-министрите на правосъдието, на икономиката, на външните и на вътрешните работи и зам.-директори на НАП и ДАНС. Този орган ще подготвя описите с физически и юридически лица, за които са налице данни за „ползване с престъпни цели на високотехнологични финансови продукти“, за „злоупотреби и измами в киберпространството“, за „нерегламентирана дейност на инвестиционни посредници“, за „опити за трансфер през българската банкова система на финансов ресурс с неустановен/престъпен произход“ или за „нередности и злоупотреби при усвояването на средства от ЕС“.

Излиза, че информация, събирана от лица с неустановен интегритет и неясни връзки и зависимости, ще служи за подпечатване на „престъпни намерения“! В този си вид законопроектът дава огромна власт в ръцете на събирачите на данни –

никой не може да им откаже информация от съображения за банкова, търговска, държавна или служебна тайна.

Единствено тази информация, събрана от различни служби, а не приключило съдебно дело и влязла в сила присъда, ще е основание срещу тези хора и фирми да се започне проверка по Закона за противодействие на корупцията, но също така и да им се отнема имущество, да се спират договори и сделки, да се замразяват активи. Ако се нуждаят от средства, такива ще им бъдат отпускани със специално разрешение – по молба на „заинтересованото лице“ или по искане на Междуведомствения съвет, а средствата трябва да са „за закупуване на хранителни продукти, както и за плащане на наем, лечение, данъци и такси за комунални услуги, както и за осигуряване на правна защита“. „Екстри“ като транспорт, дрехи, обучение, защо не и някой сапун, дезодорант, парфюм за хигиенни нужди не са включени.

Да се раздава „справедливост“ извън съдебната система винаги е катастрофа за демокрацията. Оправданията и аргументите за слабата ефективност на българското правораздаване не вървят – управляващите дойдоха на власт с обещанието да го реформират и да установят върховенството на правото. А сега са на път да обезсмислят единствената си значима победа за петте месеца управление – закриването на специализираните съдилища и прокуратура. За сетен път се потвърждава неумиращото правило на българската контролирана демокрация: „Обещавай всичко преди избори, прави каквото си наумил, когато ги спечелиш!“

Сравненията на законопроекта с американския глобален закон „Магнитски“ не издържат.

Законът „Магнитски“, по който в България бяха наложени санкции на Божков, Пеевски, Желязков и още неколцина, действа само срещу чуждестранни (за САЩ) граждани. В България действа Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, предвиждащ такъв орган да е Съветът по сигурността към Министерския съвет, начело на който е министър-председателят.

Разпространеният от неизвестни автори проект не го отменя. Функциите на действащия закон за национална сигурност са да анализира състоянието на защита на системата на националната сигурност, да изготвя оценки и да предлага решения, когато има рискове за нея. Членове на Съвета по сигурността са министрите на отбраната, на финансите, на вътрешните и на външните работи, на електронното управление, началникът на отбраната, главният секретар на МВР, шефовете на службите ДАНС, ДАР, НСО, „Военно разузнаване“, двама представители на президента, определени с указ, и секретарят на Съвета по сигурността.

В очакване на истинския

Появилият се внезапно проект бе посрещнат на нож от партньорите в управляващата коалиция. От „Има такъв народ“ го определиха като заплаха за санкции срещу недоволните, дори като „фашизъм“, от БСП – като „абсолютно неприемлив“. А съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов заяви в кулоарите на парламента, че „това, което се появи като някакви текстове, по никакъв начин не може да бъде подкрепено от ДБ в този вид“. Иванов беше категоричен, че текстовете създават проблеми с Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека. „Вместо да се занимаваме с това, дайте да си оправим прокуратурата. Докато в България няма правосъдие, на което всички да имаме доверие и да си решаваме вътре проблемите […] България ще бъде отворена към това външни фактори, включително САЩ, да правят подобни интервенции“, заяви той.

Да се вземе на ръчно управление раздаването на справедливост никога не е било добра идея. Важно е за управляващите какъв ще е проектът, който ще представят за обществено обсъждане.

Пълния текст на разпространения в медиите законопроект прочетете при галерията от снимки в началото на новината на БНР от 26 май.
Заглавна снимка: Министърът на финансите Асен Василев на пресконференция на 27 май 2022 г. Стопкадър от видеоизлъчване на Novini.bg

Източник

Бежанци и бюрокрация: Паразит ли е ДАБ?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bezhantsi-i-byurokratsiya-parazit-li-e-dab/

Беше добра, дори много добра идеята на Елисавета Белобрадова от парламентарната група на „Демократична България“ за изслушване в парламента да бъде поканена Петя Първанова, председателката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За да застанем отново лице в лице с чиновническото безразличие, с което всеки от нас се е сблъсквал по един или друг повод неведнъж. И да чуем протоколното представяне на функциите и пълномощията на Агенцията по закон, както и абсурдни твърдения като това, че центровете ѝ в страната са в добро състояние и предлагат минималните според стандартите подкрепа и медицинска помощ на бежанците.

Първанова оправда бездействието на подчиненото ѝ ведомство с аргумента, че то няма ангажимент към украинските граждани, които влизат в България легално, ползват право на 90-дневен престой и не подават документи за международна закрила. Но не даде нито един смислен отговор на критиките на депутатката от „Демократична България“, свързани с отговорността на Агенцията да предложи на правителството работещи решения за управлението на бежанската криза. Депутати и от други парламентарни групи коментираха липсата на административен капацитет на ДАБ, а някои направо я нарекоха паразитна и напълно излишна структура в държавната администрация. Затова и поканата, отправена от Елисавета Белобрадова към Петя Първанова да подаде оставка, прозвуча като логичен завършек на това изслушване.

Освен въпросите на народните представители, повечето оставени без отговор от г-жа Първанова, има и други, които трябва да бъдат поставени публично. Eто и някои от по-съществените:

• Кое налага смяната на целия модел на временна закрила, при положение че той е добре разписан в Закона за убежището и бежанците?

• Изпълнява ли се разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, която гласи, че „Държавната агенция за бежанците издава регистрационна карта на чужденец, на когото е предоставена временна закрила – за срока на закрилата“?

• Защо Петя Първанова и нейните заместници отказват да приемат бежанци от Украйна в регистрационните центрове на ДАБ и да им предоставят всички права по закон? Ако има основания за това, не трябва ли те да бъдат ясно и публично аргументирани?

• Има ли необходимост от изграждането на нови центрове, базирани на хуманен подход, каквито би трябвало да са и съществуващите досега?

• Защо с отпуснатите от МВР на Агенцията 100 щатни бройки за справяне с кризи не са създадени мобилни групи от специалисти, които с експертния си капацитет да съдействат за регистрацията и настаняването на украинските бежанци заедно с местните власти, гражданския сектор и бизнеса?

• Кой осъществява контрол върху правилното прилагане на материалните и процесуалните норми на закона при предоставяне на международна закрила? И има ли случаи, когато закрила получават лица, които не покриват критериите на закона?

• Назначени ли са без конкурси главният секретар на ДАБ (бивш щатен служител на ДС), директорите на дирекции „Социална дейност и адаптация“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“, „Качество на процедурата за международна закрила“, както и ръководителят на Инспектората към ДАБ?

• Заема ли длъжността директор на дирекция „Международна дейност“ 70-годишен пенсионер от Министерството на отбраната? И назначена ли е без конкурс неговата съпруга като главен експерт в друга дирекция?

• На какво ниво е експертният капацитет на служителите в ДАБ? И само ниските заплати ли са причина да не се задържат кадрите, или най-качествените професионалисти си тръгват прогонени и огорчени от ръководството, защото са му неудобни?

• Практика ли са роднински назначения в регистрационните центрове на Агенцията в страната?

• В какво състояние са тези центрове и предлагат ли те базисни условия за живот, особено на децата, някои от тях – родени там? Остава ли истината за нехуманното третиране и погазването на човешките права на бежанците затворена зад стените на лагерите?

• Инциденти или практика са безредиците, сбиванията и заразите в бежанските лагери и защо се прави всичко възможно обществото да не научава за тях? Какво ги провокира – самата среда или понякога и персоналът?

• Защо ДАБ годишно излиза с общ брой решения за предоставяне на бежански или хуманитарен статут едва за половината от лицата, потърсили закрила, и какви са основанията за отказите по общ ред, за спрените и прекратените производства?

• Кои са причините за многобройните съдебни дела, спечелени от бежанците срещу ДАБ и завършващи с решения, в които е посочено, че въпросната институция не е оценила компетентно и задълбочено степента на уязвимост на конкретните лица или най-добрия интерес на децата?

Ето и няколко примера от практиката на Фондация „Мисия Криле“, една от неправителствените организации у нас, осигуряващи адвокатски услуги и водещи делата на бежанци, на които ДАБ е отказала статут:

Майка от Ирак подава четири поредни молби за международна закрила за себе си и за двете си деца, едното – родено в България. И всеки път тя получава отказ от Агенцията. Едва на четвъртия път, с помощта на неправителствени организации, които я подкрепят, успява да се защити пред съда и да получи положително съдебно решение за своето производство за международна закрила.

В друг от случаите жена, която е била изтезавана в родината си за това, че не иска да приеме исляма, получава отказ, въпреки че разказва подробно за извършените зверства над нея. Съдията уважава нейните доводи и зачита правото ѝ да потърси с детето си убежище в страната ни, но ДАБ обжалва решението пред Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно през април т.г.

Мъж с две смъртни присъда в родината си за това, че е приел християнската религия, е с отхвърлена молба за закрила въпреки представените документи. Основанията на държавния орган са, че е сътворил собствена бежанска история, която не е истинска. В съдебно заседание мъжът е подложен на абсурден тест за вяра от юридическия консултант на Агенцията и е принуден да показва белезите си от изтезанията в затвора пред съдията.

Сексуалната ориентация на друг мъж в страната му на произход се третира като криминално престъпление. Той е бил в затвора, преживял е изтезания и множество заплахи за живота си, но ДАБ отхвърля три поредни негови молби за получаване на закрила и предстои да бъде започната процедура за депортацията му.

Не се обърнахме към политическия кабинет на ДАБ, защото не очакваме да получим отговори оттам – поне не такива, които да удовлетворят обществения интерес към темата и нейната значимост. Но въпросите за микроклимата и стила на управление в тази структура на Министерския съвет, за нивото на административния ѝ капацитет, за подбора, назначаването и прогонването на кадри, за състоянието на бежанските лагери и отношението към хората, настанени там и очакващи понякога с години да получат закрила, за прилагането на корупционни практики по време на процедурата за предоставянето на статут и т.н. не могат просто да бъдат подминати с мълчание.

А в отговорите на тези въпроси сe крие истината защо за малцина от бягащите от войни и глад, преминали границата ни, България е само временна спирка в пътя им към обетованата земя на Европа. И защо само за три седмици от началото на войната в Украйна от влезлите на територията ни бежанци половината вече са си тръгнали.

Заглавна снимка: © Боряна Хорозова

Източник

Да се движиш като луноход. За интеграцията на украинските бежанци в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-integratsiyata-na-ukrainskite-bezhantsi-v-bulgaria/

В края на миналата работна седмица Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, ми предложи тема за статия – нещо, което тя прави много рядко и само по сериозен повод. Идеята беше да свърша нещо полезно: да опиша на понятен език какви конкретни стъпки да предприемат бежанците от Украйна, за да могат да се ползват от различни права в страната ни. Тъй като от 2009 г. се занимавам с проблемите на миграцията у нас, логично е да мога да се ориентирам къде да потърся информация и кого да попитам, в случай че такава не е налична. Започвайки да проучвам темата обаче, бързо установих, че на този етап от такава статия все още няма смисъл. Защото

за което липсва информация, липсва и процедура.

Българското правителство бързо успя да създаде сайт и гореща телефонна линия, посредством които е достъпна практически цялата налична информация за устройването на живота на украинските бежанци у нас. Ключовата дума тук е „налична“. България, както и останалите страни от ЕС, е поела ангажимента да предостави на бягащите от руската агресия статут на временна закрила. За разлика от другите форми на бежански или хуманитарен статут, този се дава моментално, веднага след което получилите го придобиват почти всички права, които имат и българските граждани, с малки изключения – като например избирателното право.

Към настоящия момент сайтът на правителството съдържа информация, да речем, за правото на украинците на спешна медицинска помощ, както и за болниците, които по своя инициатива безвъзмездно лекуват граждани на тази страна. Притежаващите статут на временна закрила имат право не само на спешна помощ, а и на личен лекар. Само че докато пиша настоящата статия, приемните пунктове за регистрация на бежанците не работят. Дано скоро след публикуването ѝ тази информация вече да не е актуална. Ала по-сериозният проблем е в

невъзможността на бюрократичната машина да действа бързо и адекватно.

Тук трябва да признаем, че за бавните реакции на държавната администрация правителството има най-малка вина. То прави каквото му е по силите. В сформирания от него кризисен щаб влизат и експерти като Красимира Величкова от Българския дарителски форум, която много добре знае как се организира спешна подкрепа за хора в нужда. За разлика от предишни правителства, настоящото демонстрира и принципно желание да се помогне на търсещите убежище (че този факт е свързан и с техния профил, е друга тема).

По думите на премиера Кирил Петков, докато всекидневно в страната ни влизат между 2000 и 3000 бежанци от Украйна, „Агенцията за бежанците в момента може да обработва по 30 човека на ден. […] Предишният модел беше – дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим и ще го мислим във времето, ще си обработваме по 30 човека на ден“. Принципът

„дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим“

е водещ в работата на институциите с търсещите убежище десетилетия наред. Тази нагласа не може да се промени от днес за утре. А проблемът далеч не се изчерпва със забавената регистрация – тя е само началото му.

При регистрирането със статут на временна закрила всеки от бягащите от войната украинци ще получи личен номер на чужденец. Той представлява еквивалентът за чужденци на ЕГН за българските граждани. В България човек без номер е на практика никой, независимо от гражданството – системите на институциите не са пригодени да работят с хора без индивидуален номер. Затова и поне половината от украинските бежанци не се задържат в България: тук те не могат да получат веднага лечение на хроничните си заболявания и изобщо – никаква институционална подкрепа. Когато се сдобият със заветния номер и имат адресна регистрация, вече ще имат шанса

институциите ни да ги обслужват бавно, но пък… на български.

Представете си например всички процедури, през които човек трябва да мине, за да получи свидетелство от ТЕЛК или протокол за безплатно лечение от Здравната каса. Представете си и как към присъщата тромавост, с която институциите работят с местните граждани, изведнъж се добавят десетки хиляди чужденци, чиито проблеми изискват спешно решение, защото нямат средства за оцеляване.

Въпросът опира не само до способността на институциите ни, а до самия им принцип на функциониране. Още от времето на социализма битуващата нагласа на институциите е, че хората са тяхна функция, а не обратното. Поради което „ще чакате“ и „тук не е информация“. Отвъд институционалната култура

България се самоидентифицира като страна на емиграция, не и на имиграция.

С други думи, общественият ни живот е организиран около идеята, че у нас няма чужденци. А доколкото има, те са длъжни да се напаснат към нас, а не ние да се променяме заради тях. Затова интегрирането на десетки (или стотици) хиляди украинци у нас е задача с много неизвестни и с немного големи изгледи за успех.

Да вземем образованието, защото то е едно от основните средства за социална интеграция. Засега едва стотина украински деца искат да учат у нас. Според ресорния министър Николай Денков образователната ни система трябва да има готовността да поеме до 100 000 деца и младежи от Украйна. Да допуснем, че за тях се намерят места в училищата и детските градини. Първата задача е тези деца да научат български, защото образователната ни система няма капацитет да работи с ученици, които не владеят езика ни достатъчно добре.

Образованието ни не е способно да интегрира дори децата с българско гражданство, които имат друг майчин език.

Свеждането на интеграцията до брой места в училище е същото като свеждането на лечението от COVID-19 до брой свободни легла. И в двата случая свободните бройки не са достатъчни, ако няма квалифицирани специалисти. Тъй като България не е имигрантска страна, преподаването на български език на чужденци е бутикова, а не масова дейност.

За да преподаваш качествено български като чужд език, е нужна определена квалификация – не само езикова, а и дидактическа. Допълнителни умения са необходими, за да можеш да го преподаваш на деца. И още умения – да работиш ефективно с тийнейджъри. В България няма обучени специалисти, които да научат на български 100 000 деца и младежи. Единственият вариант е тази работа да се върши от доброволци и ентусиасти, които ще се справят… както могат. Ала дори украинските деца да научат български,

образователната ни система е нечувствителна към тяхната съдба и идентичност.

Училищното ни образование е организирано около идеята, че в България се учат само етнически българчета. То не се интересува с какво ученици от Украйна, Сирия или някоя друга държава могат да бъдат ценни и да обогатят светогледа на българските си връстници. Като всички ученици те се възприемат не като субекти, а като обекти на въздействие. Само че чужденците са „по-трудни“ обекти.

В българското училище няма значение колко знае едно дете за Днепър, ако не може да разкаже за Искър. Няма значение дали бомба е унищожила дома му, ако не знае за Баташкото клане. Нито дали помни Майдана, ако не може да отговори кога е било Априлското въстание. След като семействата им са избягали, защото не искат да приемат руска идентичност, украинските деца ще трябва да учат „Аз съм българче“ и колко трябва да сме благодарни на Русия, че ни е освободила.

И все пак за първи път в най-новата ни история България проявява желание да интегрира бежанци.

Че бежанците са от Украйна, а не от Близкия изток или Африка, е друг въпрос. Настоящите усилия да се помогне създават прецедент да заработят процедури, които биха могли да се прилагат и в други случаи. Ситуацията може да се обобщи с думите на Кирил Петков, с които описва състоянието на системата за гражданска защита у нас: „Ние се движим като луноходи, опитвайки се да изградим структури и координации, които не съществуват.“

Докато необходимите „структури и координации“ не заработят, украинските бежанци у нас ще оцеляват най-вече благодарение на доброволци и на спорадични успехи на публичните институции. А за да заживеят те пълноценно у нас, трябва и ние да проумеем, че не може хем да искаме да съжителстваме с представители на други култури, пък били те славянски и православни, хем да си останем същите.

Заглавна снимка: Входът на варненския доброволчески Център за подкрепа на бежанци от войната в Украйна в първите дни от откриването му. Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Институционалната немощ на Държавната агенция за бежанците

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/institutsionalnata-nemosht-na-durzhavnata-agentsiya-za-bezhantsite/

Българите не обичат бежанците, особено ако са тъмнокожи мъже от Африка или Близкия изток. В съзнанието на мнозина битуват пропагандните клишета, че голяма част от бежанците са терористи, които идват в Европа, за да организират атентати, да изнасилват белите жени и да се възползват от благата на социалните системи на богатия Запад. Затова кабинетът на Борисов, с участието на националистите в него, издигна мрежа по границата ни с Турция след първата голяма мигрантска вълна от Сирия, а мъже с мозъци на примати тръгнаха на лов за бежанци.

Бежанците от Украйна са различни, това каза и премиерът Кирил Петков. Те са бели, православни и говорят език, близък до нашия. БЧК, неправителствени организации, бизнеси и доброволци (включително хора с украински, руски и бесарабски произход, живеещи в България) се самоорганизираха и поеха грижата за транспортирането на бежанците и временното им настаняване.

Но дали този ентусиазъм и гражданска енергия ще са достатъчни при увеличаване на бежанската вълна?

Две седмици след началото на руската военна агресия в Украйна от страната са избягали над 2 млн. души, а Европа е изправена пред най-тежката хуманитарна криза след Втората световна война. За да облекчи страните от тежките процедури на Дъблинския регламент за получаване на бежански статут, Европейският съюз задейства Директива на Съвета на ЕС от 2001 г. за предоставяне на временна закрила. В нея са изброени задълженията на приемащите бежанци държави членки, сред които най-важните са предоставяне на подходящо жилищно настаняване или средства за това, възможност за намиране на работа, социално подпомагане на нуждаещите се, медицинско обслужване и медицинска помощ при спешни случаи, образователни права за възрастни, достъп на деца до образователната ни система и др. Правилата за временна закрила започнаха да действат на 4 март и може да се прилагат във всички европейски държави без приемане на допълнително законодателство и актове на правителството.

Кризата от COVID-19 се управлява от Министерството на здравеопазването, а правителството сформира специален щаб, който всеки ден на специални пресконференции през първата година от епидемията информираше как се развива тя. Бежанската криза най-логично следва да се управлява от Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която има внушителна структура от шест дирекции – „Международна дейност“, „Качество на процедурата за международна закрила“, „Социална дейност и адаптация“, „Административно-правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“ и „Финансово-счетоводни дейности“, както и регистрационно-приемателни центрове в София, с. Баня (общ. Нова Загора) и Харманли и един транзитен център в с. Пъстрогор (общ. Свиленград).

Общият капацитет на тези центрове е за малко над 5000 души.

Към днешна дата в тях има бежанци предимно от Афганистан и Сирия, а половината места са свободни. Но ако решите да потърсите на интернет страницата на ДАБ информация за бежанската криза в Украйна, ще откриете едно-единствено съобщение от 28 февруари. В него е описана процедурата за предоставяне на международна закрила, според която всеки желаещ да я получи трябва да се яви лично за регистрация в някой от трите приемателни центъра в кв. „Овча купел“ в София, в с. Баня или в Харманли.

След влизането в сила от 4 март на Директивата за временна закрила обаче, неправителствените организации, поели основно грижата за настаняването на украинците, получават противоречива информация как да ги регистрират – за временна или за международна закрила, защото при двата варианта условията и правата, които бежанците ще получат, са различни – и къде да настанят хора в крайна нужда, на които не са успели да намерят временно убежище. В устна комуникация ръководствата на трите бежански центъра препоръчват на неправителствените организации да насочват украинските бежанци единствено към столичния център в кв. „Овча купел“.

От Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора си задават въпроса

дали пък държавата не се опитва да скрие истината за тези центрове у нас,

за условията на живот на настанените в тях бежанци от Африка и Близкия изток, за качеството на храната, особено на детската, и за прочее нелицеприятни факти, които биха представили страната ни в лоша светлина. Как ли би се почувствала току-що пристигналата в офиса на фондацията млада украинка от Харков с две деца на 2- и 7-годишна възраст, ако бъдат настанени в някой от тези центрове, запитах се и аз след краткия си разговор с нея.

Бежанският поток от Украйна е силно уязвим, защото тук пристигат основно жени с децата си, оставили съпрузите си да воюват срещу агресора. Правителството предвижда отпускането на 50 млн. лв., с дневен лимит по 40 лв. на човек за нощувка и храна, за настаняване на украински бежанци в базите на дружества на НОИ, в държавни болници за рехабилитация и балнеолечебни центрове, почивни станции на министерства и ведомства, както и в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър. Но тези пари ще стигнат най-много за два месеца, а някои бизнесмени, приели бежанци в хотелите си, вече ги затварят за тях, защото не могат да поемат режийните разноски.

Обърнах се към ДАБ с въпроси дали имат стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бежанците от Украйна. Зададох ги по телефона на главния секретар Евгени Цветков и на зам.-председателя Даниел Инджиев. Преди да ме отпрати към пресцентъра, зам.-председателят изрази учудването си, че очаквам от ДАБ да управлява криза, с която няма капацитет да се справи. По думите му,

това е проблем на правителството,

което вече е сформирало Национална оперативна координационна група. (Впрочем подробна информация за такава група не се открива никъде в публичното пространство.) Тя ще ръководи граничното пропускане, транспорта, настаняването, медицинското обслужване и другите дейности, които уреждат временната закрила на бежанците от Украйна. На този етап те били настанявани извън регистрационно-приемателните центрове, които нямали капацитет да поемат хилядите украинци, потърсили убежище в България, обяснява Инджиев. Той определи като ангажимент на правителството и евентуалното изграждане на нови бежански центрове в България.

На въпроса ми за разликата в правата на бежанците при кандидатстване за временна или за международна закрила, главният секретар Евгени Цветков с надменен и поучителен тон ми препоръча да прочета регламентите за двата вида закрила. Според него в момента бежанците от Украйна се регистрират като туристи, затова не могат да кандидатстват за бежански или хуманитарен статут. В ДАБ очакват акт на Министерския съвет, който ще организира цялостната дейност около украинската бежанска криза. Попитах главния секретар какво правят сега, а краткият му отговор беше: „Работим – и денем, и нощем!“

Дадох си сметка, че този институционален хаос и чиновническо безхаберие не ме учудват ни най-малко. Но вероятно много неправителствени организации, които всекидневно се сблъскват с подобно отношение, си задават въпроса:

Не трябва ли премиерът Кирил Петков да преосмисли оставането на това ръководство на Държавната агенция за бежанците?

Също и възможностите за повишаване на нейния капацитет. Защото кризи като сегашната оголват уязвимите ѝ места. В сегашния си вид тази агенция видимо не може да посрещне адекватно украинската бежанска криза и да отговори на обществените очаквания към нея.

Заглавна снимка: Бежанци чакат на границата между Полша и Украйна © Николай Дюлгеров

Източник

За медиите и хората: Възможна ли е регулация без цензура? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-mediite-i-horata-vuzmozhna-li-e-regulatsiya-bez-tsenzura/

Предлагам ви следното упражнение: представете си, че пишете закон за медиите. Вашата задача е да осигурите отговорност за публикуваното съдържание, без обаче да дадете инструмент на властта да притиска изданията и журналистите. Ако решите, че лъжливите публикации са престъпление, как ще дефинирате кое е „лъжа“? Ако законодателите пишат дефинициите, каква е гаранцията, че няма да ги напишат така, че медиите да не могат да ги държат под око – каквато е основната задача на журналистите?

С оглед на всичко това предложенията на някои политици „журналистите да подлежат на наказателна отговорност“ показват липса на разбиране и поставят опасен прецедент: наказваме всеки, който пише нещо, което не ни харесва или отговаря на собствената ни дефиниция за лъжа. По този модел руският регулатор Роскомнадзор следи и санкционира всеки журналист, който публикува нещо извън официалната линия на авторитарната власт – механизмът за контрол бързо се превръща в бухалка, която се ползва по политическа линия.

Подобни упражнения често се дават на студенти по журналистика и комуникации, за да разберат колко е трудно да регулираме словото, без да ограничаваме свободата му. Същевременно обаче абсолютната свобода на словото при липса на отговорност за казаното също е опасна, когато става дума за призиви към насилие, разпространяване на пропаганда и дезинформация, както и за редица други вредни практики. Така стигаме до един от основните проблеми: трябва ли журналистиката да бъде свободна, или отговорна, или свободна и отговорна? Разискваме този въпрос с помощта на медийни експерти, преподаватели и журналисти по повод решението на СЕМ да ограничи излъчването у нас на програмите Russia Today и Sputnik във връзка с руската инвазия в Украйна.

За какво говорим, когато говорим за медийна регулация

За да обсъждаме решението на СЕМ с аргументи, трябва вземем под внимание няколко основни елемента. Макар информираният демократичен избор на гражданите да зависи от напълно свободни и независими медии, всяка дейност трябва да се регулира. Първият важен елемент е как регулираме медиите. 

Тъй като властта има интерес да контролира медиите, често журналистическите структури се саморегулират – медията изготвя етичен кодекс, поставяйки ясни условия за прозрачност и отчетност пред зрителя/читателя/слушателя. Подобни вътрешни регулации може да се допълнят от държавни регулации, като например т.нар. Доктрина за справедливост в САЩ, която е в действие от 1949 до 1987 г. и накратко казано, гарантира равнопоставено представяне на различни страни в даден дебат. Има спорове доколко подобни закони са ефективни, но това са възможните варианти – саморегулация и държавна регулация. Съвременната медийна среда в САЩ залага основно на саморегулацията, а в Европа, включително в България – на комбинация от двете практики, поне на хартия.

На второ място идват видовете свобода. Позитивната свобода означава свобода за журналистите да предприемат определени действия, без да бъдат наказвани – например право да следят частния живот на личности от обществено значение, право на достъп до данни и места, до които повечето граждани не се допускат, и т.н. Негативната свобода се стреми по-скоро да ограничава държавата, забранявайки наказателното преследване на журналисти например.

Третият важен елемент е разбирането за взаимодействието между медиите и държавата, което е различно във всяка страна. Например в САЩ се смята, че държавата е основен враг на медиите, и стремежът е да се ограничи всякакво нейно влияние; в силно авторитарни страни като Китай и Русия държавата контролира медиите почти изцяло.

Културните фактори също влияят на решенията за медийна регулация: свастиките са забранени за излъчване в Германия, но допустими на екран в САЩ, където пък голотата е ограничена в ефир, за разлика от Германия. Журналистическите норми в Южна Африка са различни от тези в Източна Европа: ако в РЮА и Намибия медиите се считат за политически отговорни и често влизат в ролята на активисти, то във втората група изследвани страни, част от които е и България, преобладава например вярването, че всички гледни точки заслужават трибуна, независимо колко са екстремни.

Тоест когато обсъждаме решението на СЕМ да забрани излъчването на няколко руски програми у нас, трябва да вземем предвид следните фактори: (1) от какви медийни регулации се нуждаем в България, (2) на кого поверяваме регулацията, (3) на какъв вид свобода искаме да заложим и в съотношение с каква отговорност, (4) какво е взаимодействието между медиите и държавата у нас и (5) какви са културните влияния и фактори, специфични за България, които трябва да обмислим.

Първи реакции след решението на СЕМ

В сряда журналистката Миролюба Бенатова реагира на мерките с аргумента, че няма „добри и лоши медии“ и че всички по един или друг начин разпространяват дезинформация и пропаганда. Журналистката се притеснява, че подобен ход дава предпоставка за ограничаване на достъпа до информация изобщо, изтъквайки, че и двете държави произвеждат военна пропаганда.

Разсъждението на г-жа Бенатова почива на логическа грешка за фалшива аналогия: ако ябълката е плод и е кръгла, а крушата също е плод, това не означава, че и крушата е кръгла. Съществуват неоспорими доказателства за практиките на Russia Today и Sputnik, които ги окачествяват като инструмент на руската държавна пропаганда. Ако не виждаме разликата между инструментализиран информационен поток и плурализъм, имаме проблем с критичната рационална оценка на събитията.

Другият проблем е, че г-жа Бенатова прехвърля на медийния потребител отговорността за отсяването на информацията, напълно освобождавайки журналистите от основната им роля на критичен глас, от задължението им „да покажат глава навън и да видят дали всъщност вали“. Журналистическата професия съществува именно защото обикновеният човек няма време, ресурс и тренинг да разследва, да проследява събитията, да отсява информацията и да проверява фактите. Това са фини умения, които се усъвършенстват цял живот и дори много професионални журналисти у нас не владеят. Абсурдно е да изискваме от публиката да устои на психологическата манипулация във време на свръхинформация.

Миролюба Бенатова прави още една неформална грешка в аргументацията си: тя цитира събитията извън контекст, който е важен за България. СЕМ ясно обосновава решението си с аргументи, които издържат на проверка. Регулацията се извършва в сянката на инвазия в суверенна държава от страна на Русия, която контролира двете медии (точка 1 и 2), регулацията не засяга всички журналисти, а определени източници (3) и е аргументирана с проследими и проверими доказателства. С оглед на зловредното влияние на хибридната война специално у нас, имаме и културни, геополитически и исторически особености, които правят България уязвима (5). Нещо повече – решението е описано като „временно“ и е в синхрон с политиката на ЕС.

И последно, фалшивият знак на равенство между руската и украинската военна комуникация, който г-жа Бенатова поставя, не означава, че журналистите трябва да цитират пропагандата и от двете страни безкритично, без да претеглят фактите. Независимо откъде идва дадена информация, тя трябва да се проверява по един и същи начин. Така че в крайна сметка да не се цитира абсолютно никаква пропаганда. А не на всяка лъжа да се осигурява равно ефирно време. В противен случай със същия успех може да се притесняваме, че Украйна няма пропагандни канали у нас – за да се чуват всички гледни точки, нали?

Криворазбрана обективност

Журналистическият рефлекс е естествен и нужен, но трябва да бъде добре аргументиран. Реакцията на част от гилдията обаче показва проблем с разбирането на идеята за „обективност“, добре познат от отразяването на продължаващата пандемия. Обективността не е позиция, а метод на работа. Обективност означава, че независимо колко дадена информация съвпада с гледището ми и тезата ми, ще я подложа на същата проверка, както спрямо друга информация, която категорично им противоречи. Обективността означава, че ще тествам всяко твърдение, ще проследявам източниците, ще изслушам гледните точки, ще проуча контекста и представяйки целия този процес прозрачно на зрителя/читателя, ще му кажа как съм стигнала до извода дали навън вали, или грее слънце. Без да се опитвам да обяснявам, че и двете неща са възможни, защото в крайна сметка той трябва или да облече дъждобран, или да сложи слънчеви очила.

Д-р Ралица Ковачева, журналистка и преподавателка във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“, коментира, че за нея е смущаващо да има членове на СЕМ, които смятат, че изброените руски канали са „гледни точки“ и „източници на информация“: „Аз ги следя тези дни и това, което се лее там, е наистина ужасяващо – като се почне от „геноцида в Източна Украйна“ и се стигне до „нацизма“, подкрепян от Запада, и всичко това аргументирано с превратни интерпретации на историята. Единственият негатив [от решението на СЕМ – б.а.] е, че журналистите и изследователите не могат да черпят от извора, тоест да се позоват на тези източници. Вероятно защото повече от 25 години съм журналист, и то в България, съм против всякаква правителствена регулация, защото тя не може да пази баланс. Но сега е война, различно е, приемам, че може да се предприемат крайни мерки.“

„Като национален регулатор, но и като член на европейската група на регулаторите, СЕМ следва да взема пропорционални решения, които са предвидени в закона и са в интерес на аудиторията – едновременно аудитория от български и европейски граждани“, смята Иглика Иванова, член на УС на „Коалиция за медийна грамотност“ и докторант в катедра „Европеистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ с фокус върху теми като свободата на изразяване онлайн и медийната грамотност. „У нас чувствителността (бих казала хиперреактивността) към ограничаването на свободата тогава, когато е предвидено от закона и е наложително (поради надделяващ интерес – например обществения интерес), е поставена на грешна основа. И това е така поради неразбирането на свободата в нейното социално и правно измерение“, допълва Иванова.

Тънкото острие между регулация и цензура

Що се отнася до баланса между цензура и регулация, подобно на Миролюба Бенатова, и Ралица Ковачева смята, че имаме по-голям проблем с дезинформацията, разпространявана от политици, партии, експерти, професори и журналисти. За този проблем трудно може да има регулация без риск от цензура. „Да не говорим, че отвъд дезинформацията е пропагандата, което за мен е по-големият проблем – т.нар. „фалшиви разкази“, в които фактите може да са верни, но интерпретацията да е напълно превратна. Това дори не може да се опише в механизъм за проверка и да се докаже убедително“, допълва Ковачева.

„Всъщност в момента голяма част от медиите у нас все още ползват като източник временно спрените медии, цитирайки ги през външен източник“, казва доц. д-р Жана Попова, която също преподава във ФЖМК в Софийския университет. Тя е скептична доколко действията на СЕМ са ефективни.

Ралица Ковачева смята, че криворазбраният плурализъм има и друга причина извън журналистите: „Има твърде много хора у нас, които притежават титли, депутати са или имат друг тип легитимност, която не почива на експертност. И не можем да очакваме от медиите и журналистите да решават кой е „истински“ професор или експерт и кой – не. Самите гилдии си мълчат и не изобличават проблемни фигури.“ Иглика Иванова е съгласна, че в България балансът е труден именно поради ниското доверие в институциите и експертността, в частност разпознаването на действителната експертност и различаването ѝ от изкуствено присажданата на хора с чести медийни и публични изяви. „Медийната свобода е защитена и гарантирана от Конституцията, но не е абсолютна, както и свободата на изразяване“, подчертава Иванова.

Жана Попова не е сигурна, че ограничаването на източниците на информация ще помогне срещу пропагандата на Путин. „Това е основната практика, която държавни медии в Русия проповядват. Gazeta.ru прави клипчета, в които казва на читателите си да не гледат новини, да правят нещо друго, детокс от информация…“ Според нея е важно да се следят качествените руски медии, а не държавните официози. „Големият проблем е, че пропагандата винаги стъпва на нещо вярно. Един елемент винаги е истина. И покрай него се казват неистини. Но у нас дори няма правила в онлайн изданията как се поправя, как се извинява човек, ако се промени ситуацията, как се обновява текстът“, казва доц. Попова, добавяйки към аргументите и структурни проблеми в медиите, които няма да бъдат решени с временно ограничение.

„Ограничаването на два пропагандни кремълски канала в България и в други страни от ЕС е символичен акт, който показва желание за действие срещу пропагандата на режима на Владимир Путин. Спирането им обаче няма да има ефект за ограничаването на тази пропаганда в България. Това е така, тъй като, за жалост, в български условия кремълски опорни точки звучат без препятствия в различни български медии, включително с национално покритие и публично финансиране. Основни канали за проникване на дезинформацията в подкрепа на Кремъл в България далеч не са телевизиите на руски език или даже техните канали на английски език, насочени основно към западноевропейска аудитория“, гласи позиция на Асоциацията на европейските журналисти – България.

„Руският парламент прие в петък предложение „фалшиви новини“ за въоръжените сили да се наказват с до 15 години затвор. В категорията „фалшиви новини“ биха могли да попаднат всички, които нямат за източник Кремъл. Както отбелязват руски журналисти, те биха могли да попаднат под ударите на закона дори само защото са нарекли „спецоперацията“ война […] Власти и медии трябва да поемат своята отговорност и да престанат да се заиграват с уж „алтернативни“ гледни точки, които се базират на дезинформация. Борбата с дезинформацията трябва да се води чрез проверка на фактите, чрез насърчаване на качествената журналистика и чрез работа с платформите за споделяне на съдържание, които да ограничават разпространението на твърдения, които са доказано неверни след проверка на независими проверители“, се казва още в позицията.

Регулацията без цензура, изглежда, зависи от самите журналисти. Би било добре войната в Украйна да е зов за събуждане и да доведе до коренна промяна в разбирането за обективност и за ролята на журналистите в България. За да не се заплашва свободата на словото, регулаторните мерки работят най-добре, когато се прилагат към индивидуални случаи с ясна обосновка от независими регулатори (да, СЕМ има много трески за дялане) и не се превръщат в твърдо законодателство, което да се прилага сляпо към всеки казус. И се следят от будна, активна гилдия. Двете неща работят в непрестанна симбиоза: когато журналистиката е слаба, слаба е и регулацията. Именно тогава истинската цензура – тази на празните столчета – е най-силна.

Заглавна снимка: Amanna Avena / Unsplash

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Демокрацията зависи от осъзнатото участие 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/demokratsiyata-zavisi-ot-osuznatoto-uchastie/

Виждайки как повечето млади хора в чужбина са запознати с партиите, лидерите и идеологиите на настоящия политически живот и са ангажирани като граждани, се замислихме, че и ние искаме да бъдем такъв пример, на първо място – за по-малките си сестри. 

Това казват Роберта Костадинова и Виктория Лазарова, част от екипа на „Царски Пищови“ – инициатива, която цели да информира младите българи за различни аспекти на българската и световната политика по интересен, достъпен и разбираем начин. От чужбина идва вдъхновението и за друга нашумяла платформа – „Стража“, първоначално замислена като проект, подобен на немския Abgeordnetenwatch, и впоследствие адаптирана към нашата политическа реалност. Общото между „Царски Пищови“ и „Стража“ е не само политическата насоченост, а и това, че създателите са млади българи, които вярват, че не просто има смисъл от индивидуално участие в гражданския живот, а и че именно там се крие ключът към успеха.

Знанието е сила

Посланието на „Царски Пищови“ от самото начало е да насърчава младите хора в България да бъдат активни в гражданския си живот, казват Роберта и Виктория. Въпреки че фокусът им е върху политиката и социалните проблеми по света и у нас, стремежът им е да изградят у обществото култура на информираност като антидот срещу дезинформацията и манипулацията. Противно на популярната фраза, че невежеството е блаженство, те вярват на друго „клише“ – че знанието е сила.

Другата основна цел, която си поставя проектът, е да направи политическата терминология, събития и новини в България достъпни и за хора без опит и задълбочени познания в областта. Оттам идва и името на проекта – най-същественото съдържание накратко, като пищов в училище.

Искаме да провокираме дискусия и да покажем, че по много въпроси има различни мнения и добрите решения обикновено са резултат от отворен дебат, комуникация и уважение към чуждата гледна точка. 

Екипът се старае да осъществи целите си чрез споделяне на графики, илюстрации и цитати в социалните мрежи, които често стимулират публиката да обсъжда дадени теми. Антони Герасимов от „Стража“ споделя тази гледна точка:

Демокрацията не е просто лозунг. Не е достатъчно да кажем, че живеем в демокрация, и това автоматично да ни причисли към онези държави, достигнали най-справедливата форма на управление. Демокрацията е сложен организъм, съставен от институции, но и политическа култура, обществени нагласи към актуални събития и цял куп други елементи, които си взаимодействат и търпят промяна. Неглижирането на който и да от елементите дава превес на други и изважда цялата система от баланс. За да живеем в истинска демокрация, не е достатъчно просто да си повтаряме, че в Конституцията ни пише така. Затова посланието, което отправяме, е много просто, но същевременно поставя много важен казус: демокрацията не е просто лозунг и ние сме длъжни да се грижим за нея, за да не я загубим. 

Проектът работи с отворени данни, които се представят в разбираеми категории, позволявайки на хората да видят кой ги представлява в Народното събрание и как гласуват депутатите. Стенограмите от заседанията са визуализирани като чат в приложение за телефон.

От младите за младите?

Екипът на „Стража“ се стреми да включи всички граждани в демократичния процес и смята, че ако избирателните права се придобиват на 18-годишна възраст, то интересът към ставащото в държавата би следвало да се заражда в още по-ранна възраст. От инициативата искат да привлекат колкото може повече млади хора към политическото, но начинът, по който е създаден проектът, предполага широк обхват и привличане на интереса на всички възрастови групи, казва Антони. Имайки предвид, че и „Стража“, и „Царски Пищови“ са разработени онлайн, достъпът до тях предполага определено ниво на дигитална грамотност. И двете платформи разчитат достатъчно на социалните мрежи, за да бъдат видими поне за българите, които четат новини онлайн.

Самите ние сме усещали липса на адекватно политическо и гражданско образование в младежките си години – казват Роберта и Виктория. – Рядко се срещат хора, които, гласувайки за пръв път, имат ясна представа защо подкрепят конкретния кандидат или партия. Обикновено този избор е повлиян от възгледите на роднини, приятели и близки. 

Затова от „Царски Пищови“ се насочват към младите хора с цел да им осигурят арсенал от знания по политически въпроси. Когато тези базисни неща са усвоени, човек лесно може да надгражда, без да се чувства объркан от термини или от сложността на някои анализи, смятат те и се надяват, че тази основа ще помогне на младите хора да следят новините и да разбират същината на политическите проблеми – а това е първата стъпка към по-активното ангажиране с политиката и гражданското общество в страната.

„В България има страхотни млади хора – дейни, активни и ангажирани. Макар и някои от тях да трупат опит в чужбина, прави впечатление, че всички са еднакво отдадени на каузата за по-добро общество. Но е и факт, че има стереотипи спрямо младите и затова мненията им се неглижират. Гласът им сякаш няма същата тежест – поради „липса на опит“ и „влиянието на западната култура“, както често се изтъква от по-възрастните. Аудиторията ни е много разнородна и това безкрайно ни радва. Смятаме, че е сигурен знак, че политиката, екологичните и социалните проблеми не са занимание само за отбрани групи, а за всеки гражданин“, коментират Роберта и Виктория.

Ако става въпрос за клишета относно младите българи в България и в чужбина, екипът на „Стража“ покрива три различни представи: Благослав Михайлов завършва Шефилдския университет, но се връща в България; Фридрих Крепиев все още учи и живее в Германия; Антони Герасимов, с когото разговаряме, получава образованието си изцяло в България. Останалите участници в екипа също имат доста пъстра биография.

Познавам много дейни млади хора и се надявам те да стават все повече – споделя Антони. – Не бих казал, че образованието в чужбина е задължителен фактор, за да бъде един млад човек предприемчив и инициативен. Живеем в много динамична среда, която търпи постоянни промени, и увличането на младите хора в политическите процеси е неизбежно. Наречете ме безнадежден оптимист или живеещ в собствения си балон, но смятам, че качествената промяна в мисленето на много млади хора вече е факт, сега остава количествено това да се разпространи и сред останалите. Разбира се, не може да очакваме 100% от младите да са ангажирани с политиката, но смятам, че все повече започват да се интересуват от това, което се случва в страната. 

Коренна промяна в политическото съзнание

Идеята за демократично участие претърпява промяна с годините. Ако за поколенията от втората половина на XX в. гражданският дълг се състои в задължително гласуване и следене на политическия процес, то по-младите разбират изпълнението на този дълг през процеси като протести, активно участие в гражданския живот и изразяване на позиция, обвързване с каузи и гласуване по-скоро около специфични проблеми (например околна среда), отколкото за партии и идеологии. Антони е оптимист, че тези процеси се развиват и у нас:

Като част от страните от Източния блок България е в процес на трансформация от онзи поданически тип политическа култура, който е бил изграден и наложен в периода преди 1989 г. Подобна промяна е дълъг процес, от който и самите ние сме част. Съвсем нормално е да виждаме все повече млади хора, които осъзнават, че ако те не се интересуват от политиката, то политиката живо се интересува от тях. Всеки има своя професия и е отдал живота си на нея, но общото между всички нас е, че сме граждани и като такива дължим част от времето си, за да моделираме и подобряваме средата, в която живеем и желаем да се развиваме.

Антони е съгласен, че процесите се движат по-бавно, отколкото ни се иска, но вижда все повече млади хора, които разбират, че никой не им е длъжен и че добрата среда за живот зависи единствено от нас като общество. Като преподавател той вижда промяна спрямо времето, когато самият той е бил студент. Феноменът „20-годишни соцносталгици“, които са научени от семействата си, че държавата им е длъжна за всичко, без те да си мръднат пръста, се среща значително по-рядко, казва той, а след още 10 години се надява това явление да изчезне напълно. Държавата – това са гражданите и институциите, които те са създали. Промяна в нагласите трудно може да се осъществи у хора, които вече са изградили своя светоглед. Затова именно младите са носителите на новия вид политическа култура, от който демокрацията има нужда, тъй като колкото по-късно след 1989 г. си се родил, толкова по-малко си повлиян от старите привички и нагласи в обществото.

Роберта и Виктория от „Царски Пищови“ също смятат, че поради историческия товар българските граждани тотално са забравили своята огромна роля в политиката. Те виждат надежда в дейността на редица неправителствени и граждански организации и определят като позитивна тенденцията, че все повече хора намират смисъл в личния пример и се ангажират с инициативи, които допринасят за вълнуващите ги теми – било то политика, екология, човешки права, защита на животните и т.н. Ще отнеме време, докато този модел на активния гражданин се утвърди като народопсихология, но заедно можем да постигнем много, смятат те.

Едва в началото на процеса

И двете начинания са прозрачни относно методите си на работа. В „Стража“ използват отворени данни, като голяма част от работата им се състои в това да направят обемните и трудно четими файлове, качени от институциите, достъпни и разбираеми за гражданите. Това се постига чрез специален скрипт, който прехвърля информацията директно към платформата.

За публикациите си избираме теми според интереса, който са предизвикали по време на обсъжданията в парламента – уточнява Антони. – Основната цел е да предизвикаме любопитство, което да тласне хората към платформата и сами да потърсят това, което ги вълнува. Предстои да започнем да публикуваме интересни анализи, които се основават на количествени изследвания. Разполагаме с толкова данни и би било грехота, ако не установим кой е депутатът с най-богат речник или коя е любимата дума на Волен Сидеров, нали?

От „Царски Пищови“ подбират темите, като преценяват важността и се съобразяват с новините, използвайки най-различни източници – от официални сайтове на институции до местни и чуждестранни медии. Стараят се да култивират обективност и да посочват всички източници, така че аудиторията да може да ги потърси и прочете. Споделят, че безспорно имат пропуски и получават и критична обратна връзка, на която се радват, тъй като това е сигнал, че аудиторията е изградена от мислещи хора. „Ето така функционира гражданската отговорност на практика – казват те. – Разбира се, има и негативни коментари без аргументация и без предложения за подобрение. В такива случаи се опитваме да обърнем внимание на това колко по-силно е едно съобщение, когато е обосновано.“

И двата екипа имат много планове за бъдещето. За да ги осъществят, от „Царски Пищови“ се стремят на първо време да привлекат повече хора към екипа, който работи на доброволчески начала, така че всеки би могъл да се включи. „Търсим мотивирани и отговорни хора с разнообразен опит, интереси и възгледи, така че да можем да разглеждаме социалните и политическите новини и проблеми от перспективата на различни общности и да сме коректни и обективни в публикациите си. Възрастта, етносът и полът са без никакво значение за нас. Дори напротив – стремим се към разнообразие!“, казват те.

Амбициите са големи и в „Стража“:

Немските ни колеги работят с депутати, които са се съгласили да имат собствена регистрация в сайта и да отговарят на въпроси на граждани. Смятаме, че имаме потенциал да бъдем подобна връзка между гражданите и народните им представители. Успехът на такава инициатива би превърнал платформата в съществена част от българската демокрация, защото тя би създала връзка между гражданите и политическия елит, която досега е липсвала.

Антони мисли, че подобни инициативи могат да изградят критични и взискателни граждани, без значение какви са техните политически предпочитания. Той споделя, че не липсват ентусиасти, които да предлагат своята помощ, и това радва екипа.

„Стража“ се издържа единствено от граждански дарения, а „Царски Пищови“ към момента разчита на доброволен труд. Плановете за бъдещето са само повърхността на амбициите и на двата екипа, а оптимизмът им е ако не заразителен, то поне обнадеждаващ за средата в България. Вероятно затова след разговорите ни се сетих за Вазовото възклицание, макар и с малка промяна: „Младите, младите – те да са живи!“

Заглавна снимка: Josh Barwick / Unsplash

Източник

Индивидуални и колективни права. Бележки към реплика на Румен Радев

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/individualni-i-kolektivni-prava/

По време на посещението си в София македонският премиер Димитър Ковачевски намекна, че българите могат да бъдат вписани в Конституцията на Република Северна Македония, без директно да ги споменава. Според Българския културен клуб в Скопие обаче подобна стъпка би дала основания да се признае македонско малцинство у нас. И наистина, ако България изисква българското малцинство да бъде вписано в Конституцията на Република Северна Македония, не е ли редно страната ни да постъпи реципрочно, като впише македонско малцинство в основния си закон?

Президентът Румен Радев не смята така. Още след посещението на премиера Кирил Петков в югозападната ни съседка Радев обоснова отрицателния отговор на този въпрос по следния начин:

Всякакви твърдения, че ако България поиска равноправие на македонските българи, вписано в Конституцията, от своя страна като реципрочност Македония може да поиска македонско малцинство в България, са абсолютно несъстоятелни […] Нека не забравяме, че нашите конституционни уредби са коренно различни. Българската Конституция предвижда закрила на индивидуални права. Докато македонската Конституция се основава на колективни права на части от народи. Така че това няма как изобщо да се случи.

Думите на Радев останаха без коментар, а заслужават по-сериозно вглеждане. Защото се вписват в определено интелектуално-политическо направление, според което автентичните права са единствено индивидуалните, а колективни права всъщност няма – тоест те не са истински права. Затова според президента българската Конституция си е абсолютно в реда на нещата – македонската е тази, която трябва да се промени.

Идеята за универсални човешки права е концепция на класическия либерализъм,

в рамките на която правата са именно индивидуални. Обществото се състои от индивиди, които по природа притежават неотменими права. Тези права не зависят от произхода, традициите или нещо друго. Класикът на либерализма Джон Лок например описва разума като чиста дъска, по която опитът пише. По същия начин обществото е нещо като голо поле, което се структурира от човешките действия.

Философията на либерализма е адекватна на възникващото модерно общество, което се противопоставя на аристокрацията. На другия полюс е класическият консерватизъм, който – разбираемо – недолюбва идеята за човешките права и за върховенството на индивида. От гледна точка на консерватизма обществото се крепи на традиции, култура, ценности. Да се държиш, сякаш то е голо поле и преди теб е нямало нищо, е като да събаряш паметници на културата и да гориш книги.

С течение на времето и либерализмът, и консерватизмът се променят и придобиват множество разновидности.

Доведен до крайност, либерализмът стига до своето отрицание. Универсалните човешки права изхождат от представите на създателите им за човека. И още повече – от хоризонта на онези, които прилагат правата на практика. А от тези представи все някоя група хора липсва – жените, робите, бедните, туземните общности, етническите или расовите малцинства… Ето защо в иначе модерните и либерални общества жените придобиват равно право на глас толкова късно. (Последният швейцарски кантон, който позволява на жените да гласуват, го прави чак през 1990 г., и то след решение на Федералния съд.) А членовете на множество туземни общности са буквално избити, защото не отговарят на „правилната“ представа за човека.

Така с течение на времето се стига до идеята за колективни (групови) права, които да компенсират онези, на които уж универсалните права не са по мярка. По произход концепцията за колективни права не е нито либерална, нито консервативна, а е лява. Именно лявото се бори първо за права на работниците, после за права на жените. В тоталитарните държави и в радикалните си варианти и лявото стига до своята противоположност, обявявайки човешките права за буржоазна измислица. Защото според крайнолявото свободата трябва да се постигне не посредством борба за права, а с революция.

Междувременно концепцията за колективните права се прилага все повече, макар и не повсеместно. Възприета и от Европейския съюз, тя предоставя повече възможности за гарантиране на равните права на представителите на различни уязвими и малцинствени групи.

Как така хем групови, хем равни права?

Нека дадем пример. На теория всеки има правото да посети определена публична институция, тоест това е индивидуално право. Само че в институцията се влиза по стълби, а това е пречка за хората, които се придвижват с инвалидни колички. Поставянето на рампа дава възможност на лицата с увреждания да упражнят предоставеното им право. С други думи, достъпът до индивидуални права не би бил възможен за всички хора, ако не допускаме съществуването на групи със специфични потребности, представителите на които срещат специфични пречки при осъществяването на правата си.

Впрочем – дори при наличието на групови права – те никога не се отнасят до всички, а зависят от изпълнението на определени условия. Дори гарантирането на правото на живот, което е най-основното човешко право, зависи от множество фактори, като гражданство, миграционен статут, икономическо или социално положение, война… Но концепцията за групови права, макар и несъвършена, поне си дава сметка за собственото си несъвършенство и се опитва да се самокоригира. Дава си сметка и за това, че

на практика индивидуалните права са винаги групови – винаги нечии.

В наши дни индивидуалните права са кауза най-вече на либертарианците, които в икономическо отношение са по-близо до консерваторите, отколкото до класическите либерали. Ала постепенно те стават кауза и на самите (нео)консерватори – говоренето за индивидуални права, за да се защити привилегироваността на определена група (обикновено тази на господстващото мнозинство), е печеливша стратегия.

Да вземем например американските консерватори от тръмпистки тип. Изграждането на ограда на границата с Мексико не противоречи на „индивидуалните права“, защото мексиканците не влизат в групата на „ние“. Но когато става дума за предпазването от COVID-19, тогава индивидуалното право на свобода и личен избор се оказва над всичко, най-вече над обществения интерес, понеже обществото се състои от индивиди.

Същото може да се каже и за нашите националисти, особено тези от „Възраждане“, които са много загрижени за правата на българите навсякъде по света и искат да се въведе тотална цензура посредством образованието. Но когато става дума за сертификати и мерки, изведнъж се превръщат в крайни индивидуалисти и адепти на абсолютната свобода. За индивидуалната свобода на родителите как да възпитават децата си, говорят и ВМРО, според които детето не е субект, но семейството притежава права като индивид.

Подобна непоследователност се забелязва и по отношение на словото на омразата.

По дефиниция то се отнася към представителите на определени групи. Според либертарианците и неоконсерваторите концепцията за слово на омразата ограничава абсолютната свобода на изразяване на индивида. Тоест допустимо е да се обиждат дадени хора единствено на базата на принадлежността им към определена група, но ако те искат да се защитят от това – не може, защото принадлежат към определена група.

Парадоксалността на абсолютизирането на индивидуалните права проличава и в множество други отношения. Да вземем еднополовите бракове. Един от основните аргументи срещу тях е, че груповите права са по същество „специални права“. А истината е тъкмо обратната – бракът между мъж и жена включва групата на мъжете и жените, които се женят помежду си, и изключва останалите, които искат да сключат брак с човек от своя пол. Но точно аргументът за „специалните права“ е водещ при отказа на гарантирането на равни права на представителите на дискриминирани групи.

„Никой човек не е остров изцяло за себе си […] И затова никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната; тя бие за теб“,

пише през ХVII век английският поет и проповедник Джон Дън (прев. Александър Шурбанов), няколко години преди раждането на Джон Лок. Произведенията на Дън може да се причислят към традицията на консерватизма, заплашен от либерализма с неговите индивиди острови. Три века по-късно най-известното му стихотворение вече позволява интерпретация от леви позиции и така дава заглавието на романа на Ърнест Хемингуей „За кого бие камбаната“. А четири века след Дън (пишман) консерваторите са се хванали за индивида и неговите права като удавник за сламка. А с тях – и българският президент Румен Радев.

Репликата на Радев за разликата между българската и македонската Конституция разкрива цялото лицемерие на съвременния вариант на концепцията за индивидуалните права като единствено валидните. Защото в България, където ние сме мнозинство, правата са индивидуални, но в същото време искаме да се възползваме от колективните права в други страни, където сме малцинство. Като са будали македонците да си включат малцинствата в основния закон, значи трябва да включат и нас.

Наивно би било да очакваме, че след като Румен Радев е издигнат за президент от БСП, значи е ляв – самата БСП отдавна е лява само на думи. Президентът се държи като класически популист, изговаряйки представите на онези „патриоти“, които искат правата на българите като етническа общност да бъдат гарантирани навсякъде по света. Без да предлагат нищо в замяна на онези, които живеят в България, но не са етнически българи.

Популизмът от аргументи не разбира. Радикалните и едностранчивите идеологии – също. И все пак между популизма и крайностите има достатъчно пространство да се замислим как дефинираме човешките права. И какво следва от една или друга дефиниция.

Заглавна снимка: Km Wilhelm / Wikimedia

Източник

Време ни е за проглеждане

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/vreme-ni-e-za-proglezhdane/

Ако не ви харесват позициите на партия „Възраждане“ за COVID-19, ваксините и зелените сертификати, тя има и други. До този извод може да стигне човек, в случай че се опита да разбере срещу какво всъщност беше протестът на партията на Костадин Костадинов пред парламента на 12 януари т.г.

От „Възраждане“ обявяват пандемията за измама. Според Костадинов става въпрос просто за „сезонен грип“, а ваксините той обяви от парламентарната трибуна за „експериментални субстанции“. Както обаче установи разследване на Мария Цънцарова, излъчено по bTV, поне четирима от 13-те депутати от партията са ваксинирани срещу вируса. Включително секретарят на парламентарната група Николай Дренчев, който нарича ваксините „експериментална течност“ и цитира Атанас Мангъров, че ако не му опрат пистолет в челото, няма да се ваксинира. След като става ясно, че са разкрити, ваксинираните депутати от „Възраждане“ се оправдават, че семействата им са ги принудили да го направят или че са искали да защитят близките си.

Очевидно според тях близките заслужават защита, но гражданите – не.

В опит да излезе от тази конфузна ситуация, Костадинов обяви ваксинирането за нещо в сферата на личния живот – „въпрос на грижа за личното здраве и личната хигиена“, като къпането и рязането на ноктите. От което могат да се направят два извода – че или според председателя на „Възраждане“ е в реда на нещата депутатите от партията му да ходят на работа понамирисващи и с неизрязани нокти, или смята ваксините за необходимост, каквато е и личната хигиена. Хигиената впрочем прекрасно илюстрира как понякога частното е и публично. Поради което и имунизирането не е единствено въпрос на личен избор, доколкото засяга цялото общество.

Репортажът на Цънцарова беше излъчен в навечерието на протест, организиран от „Възраждане“, срещу зелените сертификати и всички мерки за ограничаване на пандемията. От парламентарната трибуна Костадинов в пряк текст плашеше как симпатизантите на партията му ще нахлуят в парламента, агитирайки ги по този начин да осъществят римейк на щурма на последователите на Доналд Тръмп в Капитолия от 6 януари 2021 г. Ако цитираме известната фраза на Карл Маркс обаче,

този път историята се повтори като фарс.

Протестът се случи в деня, в който регистрираните заразени у нас за първи път от началото на пандемията надминаха 7000 души. Платени от „Възраждане“ автобуси докараха демонстранти от цялата страна, които, както може да се очаква, бяха без маски. В интерес на истината, много от представителите на силите на реда, охраняващи протеста, също не носеха маски.

Самият Костадинов не можа да присъства на „щурма“, с който плашеше от седмици, тъй като се оказа в карантина, окачествена от него като „домашен арест“. Това стана, след като на участниците в Консултативния съвет за национална сигурност при президента, сред които беше и Костадинов, им бе предписано да се самоизолират поради положителния тест за коронавирус на председателя на Народното събрание Никола Минчев. Лидерът на „Възраждане“ заподозря в това пъклен план, чиято единствена цел е да не бъде допуснат лично той на протеста.

На площада ритуално беше обесена… маска.

Звучаха възрожденски песни, тъпани, народна музика и химнът на България. Докато едни протестиращи казваха, че не са против ваксините, а против сертификатите и мерките, други повтаряха конспиративната теория за връзката между имунизирането и 5G. Много от плакатите и скандиранията всъщност „разбиваха отворена врата“. „Няма да позволим децата ни да бъдат насилствено ваксинирани!“, „Не на задължителното ваксиниране!“, чуваше се от протеста, а в същото време ваксините са доброволни и няма планове да престанат да бъдат такива. Гневни родители настояваха децата им да ходят на училище. Понастоящем обаче всички деца ходят на училище, освен карантинираните и онези, които поради желанието на родителите си се обучават онлайн.

Използването на децата като аргумент беше част от стратегията на „удряне на чувства“ – поради липса на сериозни рационални аргументи. Един от плакатите гласеше „Те убиват и вашите деца“, от което не става ясно нито кои са „те“, нито как точно убиват децата. Жена, представила се за майка, крещеше: „Господа полицаи, питам – имате ли сърца?“ Патриотичната реторика също се целеше в чувствата на аудиторията, с възгласи за „народа“, „суверена“, против „разделянето на българи срещу българи“.

Според протестиращите обаче журналистите явно не са българи.

С това може да се обясни агресията към присъстващите екипи на някои медии. Видимо уплашените репортерки на bTV и „Нова телевизия“ бяха многократно блъскани, а множеството скандираше: „bTV – фалшиви новини“ (вероятно заради репортажа на Мария Цънцарова за ваксинираните депутати от „Възраждане“, в който нямаше нищо фалшиво).

На два пъти демонстранти се опитаха да щурмуват сградата на Народното събрание, но без успех, въпреки че силите на реда бяха без щитове, каски и палки и изглежда, бяха инструктирани да избягват всякакво насилие. Липсваха и огражденията, познати от предишни протести, така че участници в „щурма“ успяха да се промъкнат до самия вход на сградата, гледката пред който може да се обобщи с перифраза на известната реплика от филма „Опасен чар“ – „протестиращ, полицай, протестиращ, полицай“.

След като до множеството стигна известният от часове факт, че парламентът на практика е празен, част от демонстрантите се насочиха към Министерството на здравеопазването, където техни представители проведоха безсмислен разговор със здравната министърка, тъй като исканията им бяха по дефиниция неосъществими. Така протестът се разпръсна и утихна, след което участниците бяха извозени до родните им места.

Ако след всички лозунги и декларации не успявате да схванете какво точно искат от „Възраждане“ и как си представят осъществяването му, проблемът не е „във вашия телевизор“. Като всяка екстремистка партия „Възраждане“ е развила своеобразен „новговор“ (по Джордж Оруел),

използвайки речника на либералната демокрация, която отрича.

Говори се например против „нарушаването на човешките права“, а както крайнодесните, така и крайнолевите партии (в известен смисъл „Възраждане“ може да се причисли и към двете) смятат човешките права за „либерална измислица“. Призовава се за защита от „дискриминацията“, а в същото време се отрича правото на съществуване на цели групи от населението, като ромите и ЛГБТИ хората например. Мерките за ограничаване на вируса се обявяват за „фашизъм“, а „Възраждане“ си е в много отношения неонацистка партия.

Впрочем известно е, че самият Костадинов не е против масовото ваксиниране – през 2017 г. се изказва остро срещу антиваксърството, наричайки го „новото Средновековие“. Недоволството срещу мерките за ограничаване на пандемията беше използвано, за да си осигури партията му парламентарно участие – така, както се използва от много националпопулистки партии по света. По принцип те боготворят реда и дисциплината, но това не им пречи понякога да „обърнат палачинката“ и да почнат да призовават за свобода и човешки права. Ами да – редът и дисциплината са винаги за другите, а свободата и правата – за своите.

Като наблюдаваме превъплъщенията на Костадинов и партията му, е лесно да разберем, че реториката срещу ограничаването на пандемията е само междинна спирка по пътя към властта – след антиромските изблици, кампаниите срещу учебници по родинознание, ЛГБТИ хората и какво ли още не. Тепърва ще има нови поводи за обществено недоволство, които да бъдат яхнати. Или да бъдат произведени единствено за да се яхнат.

Междувременно към деня на протеста на „Възраждане“ пред парламента

починалите от COVID-19 у нас са 31 761 – или един на всеки 205 души,

като имаме предвид последните данни на НСИ за населението на страната ни. При това става дума за жертвите на вируса по официални данни, без да броим недиагностицираните, както и починалите от усложнения, след като системата ги е отчела като „излекувани“. България е на второ място в света след Перу по смъртност от ковид – с 4635 жертви на един милион.

Толкова за „правото на живот“. Затова ни е време не за „Възраждане“, а за проглеждане.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на Кирил Владимиров в YouTube

Източник

Ваксините като сцена на глобални борби

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/interview-alena-ivanova-trips/

Тези дни в списъка с личните ми задачи е да се организирам за поставяне на бустерна доза ваксина срещу COVID-19. От време на време проверявам графиците на имунизационните центрове в града, в който живея, разглеждам новини за организацията на процеса, обмислям каква ваксина да избера. Имам поставени две дози Vaxzevria (известна като AstraZeneca) и сега, като повечето хора в моя свят, се колебая между Comirnaty (известна като Pfizer) и Spikevax (известна като Moderna). Хаотичната информация от медиите и от мненията на познати и приятели се е превърнала в интуиция – „Астра“ е лоша, „Модерна“ е най-хубава.

Имам някаква представа защо не наричаме ваксините с официалните им названия, а с имена на компании. Бегло разбирам, че зад възможността една ваксина да достигне до мен стоят някакви безкрайно сложни научни, производствени, логистични и търговски процеси. Съзнавам, че съм сред късметлиите на тоя свят, които могат да се имунизират по всяко време, че и да избират с какво, но не си давам сметка за пълния мащаб на нещата. Разговорът ми с Алена Иванова – организатор на кампании в Global Justice Now – ме убеждава, че проникването на иглата в рамото ми е само брънка от огромна и заплетена мрежа от събития, мимолетен досег с една глобална история за неравенства и липса на солидарност. История, в която всички имаме интерес да играем роля, по-активна и съзнателна от това да сме просто получатели на някаква инжекция. Останете до края на текста за идеи как самите вие може да се включите.


Да започнем от горещата тема за Омикрон – последния вариант на вируса на COVID-19, който тревожи света тези дни. Как случващото се илюстрира глобалните проблеми при разпределението на ваксините?

Това, което се случи в Южна Африка, беше напълно предвидимо. Но е важно да отбележим, че учените в Република Южна Африка са си свършили работата добре, намерили са нещо и са съобщили на световната научна общност – и ние трябва да им благодарим. Вместо това реакциите бяха „А, супер, вие сте намерили нещо ново, бе я да ви затворим!“. И съответно редица южноафрикански държави получиха забрана гражданите им да влизат в различни западни държави, макар вече да се знае, че вирусът е бил в Нидерландия преди седмици, имаме го в Шотландия, във Великобритания, имаме го навсякъде. Тоест хем знаем, че подобно боравене с граници не работи, хем всъщност е много удобно да се представя, че някакви мерки се вземат.

Но другото нещо, което е важно в случая, е, че РЮА и Индия от самото начало на ваксинационната програма поставят изискване за освобождаване от ТРИПС.

Историята на Споразумението за търговските аспекти на интелектуалната собственост (Agreement on Trade-Related Aspects of Intellectual Property Rights, TRIPS) е дълга и тъжна за хуманистките аспирации на следвоенния свят – а и парадоксална на фона на божествения статут на свободната търговия и избягването на монополи, установени след 80-те години на ХХ век като водеща икономическа доктрина. От NewRepublic предлагат страхотен материал по темата. Но накратко, през 1994 г., след години на битки и на отявлено изнудване от страна на САЩ срещу няколко „развиващи се“ страни, се подписва споразумение между всички членове на Световната търговска организация, което фактически въвежда интелектуалната собственост в международното право по познатия ни днес начин. Именно този документ прави възможно патентното право над значими открития от голям обществен интерес да стане монопол на частния сектор.

РЮА и Индия са водещи застъпници за освобождаване от ТРИПС, защо?

Това са големи икономики в глобален мащаб, които имат научната база, предприятията, производителите да се възползват от освобождаване от този режим. Напоследък има свръхфокус върху това, което се случва в Южна Африка от епидемиологична гледна точка, но вече повече от година напълно се игнорира какво казват хората от региона, от какво имат нужда. Те не казват „Дайте ни още дарения!“, а „Дайте ни рецептата, за да можем да се справяме тук! Казвате, че ние сме огнище на зараза; казвате, че от нас идват варианти; казвате, че проблемът е в нашето нежелание да се ваксинираме (и това според мен е най-срамното, което излезе като коментар за новия вариант), а в същото време стоите на пътя ни и блокирате възможността да можем сами да произвеждаме ваксини, да се имунизираме и да предпазим и нас, и вас“. Почти е смешно да се наблюдават срещи на СТО, където представители на над 150 правителства излизат и казват „Ние мислим, че това ще проработи, дайте му шанс!“, и от пет икономики се изправят и отвръщат: „А, не, ние не мислим, че това ще ви помогне, ние знаем най-добре!“ Това е абсолютно колониално наследство и отношение.

Никакви последствия ли няма все още от тези искания, инициирани от РЮА и Индия?

След като шест месеца всякакви богати държави, но основно Великобритания и Германия се противопоставяха на предложението на РЮА и Индия, от ЕС решиха, че вече трябва да представят алтернатива, защото нещата не изглеждат добре за тях. В момента се говори, че има сериозен натиск на ниво СТО да бъде приет вариант на предложение. Но то само по себе си не променя почти нищо в наличната административна рамка.

Това, което предложението цели, е, от една страна, да има нещо друго на масата, което да избута предложението на РЮА и Индия, а от друга – да създаде ситуация, в която нещо се приема и се оказва, че то не работи много добре на практическо ниво за тези държави, и да се каже: „Ние ви дадохме този механизъм, а вие не съумяхте да го използвате, значи разчитате на нашите пет корпорации. Нямате капацитета да развиете такава индустрия.“ Според мен това се цели, за да се запази някакво първенство.

Защото не е само Индия, вече има много сериозно производство на медикаменти в Бангладеш, в Индонезия – измества се една индустрия, която традиционно е била базирана и контролирана от определени центрове, към по-нови центрове. Това става геополитически проблем, който предложения като това на ЕС се опитват да неутрализират.

Предложението на ЕС е доста тясно като рамка – засяга единствено ваксините и лекарствата, но не и други важни средства, като тестовете например. Освен това то се фокусира изключително върху патентите, без обаче да засяга други бариери пред свободното ползване на интелектуална собственост. И не на последно място, предложението разчита твърде много на добрата воля на компаниите и оставя твърде широко поле за избор само от тяхна страна кои страни да бъдат включени в разпространението и кои – изключени. Всички тези слабости отсъстват от предложението на РЮА и Индия (известно като TRIPS Waiver), за което се застъпва и Global Justice Now и което предвижда временно, но пълно суспендиране на някои от клаузите на ТРИПС.

Съществува ли такова нещо като „ваксинен шовинизъм“? Германците се гордеят с ваксината на Biontech, хората във Великобритания – с оксфордската Vaxzevria, у нас имаше за кратко почти гордост от БЦЖ ваксината, и прочее. От една страна, е нормално дадено правителство да залага на ваксината, в която е инвестирало. От друга, в един момент това започва да се превръща в културен феномен.

Отначало във ваксинационната програма във Великобритания Vaxzevria наистина беше представена като изключително успешен проект. Много сериозно беше застъпено в промотирането на препарата не само това, че е продукт на Оксфордския университет, но и че имат хуманното намерение да не правят печалби, а дози да бъдат предоставяни на бедни държави на производствена цена (впрочем компанията наскоро обяви, че започва следващата фаза и вече ще предлага ваксината си на пазарна цена). Все неща, които може би малко цинично бяха използвани от правителството, но и които обществото според мен прие много присърце и положително.

В същото време никой не говори какво се случва с китайската ваксина (CoronaVac на Sinovac Biotech) или с ваксините в Куба например. Познавам много хора, живеещи в Близкия и Далечния изток, които се имунизираха с препарата на Sinovac и продължават да имат всякакви ограничения – къде се признава, къде не се признава. Но в същото време никой не го интересува те защитени ли са, каква защита имат, как им се отразява, за да се извлекат все пак някакви полезни изводи. За Куба се знае, че правителството инвестира в разработването на ваксина, че процентът на имунизираните е много висок, защото те си ползват собствения продукт. Но игнорирането на всичко това не е случайно. То е, защото Куба от самото начало обяви, че в момента, в който се справят вътрешно с проблема и стигнат до някакво задоволително ниво, са готови веднага да подписват – и вече имат споразумения с Мексико, с Боливия, с Колумбия, с всякакви държави от Латинска Америка, които да произвеждат тяхната ваксина. С други думи, за това, което ние се опитваме да накараме водещите компании да направят, има производители и научни екипи, които са готови и вече го правят, но техните усилия не получават никаква публичност, защото се нарушават икономически и геополитически интереси.

Отражението на сегашното патентно право и търговски споразумения като ТРИПС върху търговията рядко се коментира в българското публично пространство, а във връзка с ваксините напълно отсъства. Разкажете повече.

Много е странно, че настоящата ситуация се приема за някаква даденост в търговските взаимоотношения. Всъщност говорим за едно доста ново развитие в това как се патентоват открития и как се ползва науката на световно ниво.

Някои обясняват решението за правила като тези в ТРИПС с периода, в който фармацевтичните компании са били водещите организации, спонсориращи и финансиращи научни проучвания. Това обаче въобще не е факт в днешно време и всъщност е съмнително доколко някога е било факт. Основно с държавни средства университетски преподаватели и екипи работят по тези дългосрочни проекти, които водят до някакво наистина значимо развитие във фармацевтичния свят. Водещите ваксини, които се ползват най-много в Европа, САЩ и Австралия, са разработени с изключително сериозни инвестиции от страна на правителствата. В препарата на Moderna например са налети около 10 млрд. долара от правителството на САЩ не само за разработването на самата ваксина, но и за оптимизиране на производството на компанията: тяхната технологична база, нови заводи, нови офиси, построени изцяло с държавни пари. Това става в по-малък мащаб и с Pfizer, там също са налети милиони обществени пари – парите на данъкоплатците. Определено такъв е случаят с Vaxzevria, където около 97% от финансирането идва от държавни пари и благотворителни организации.

Тогава за какво са платили компаниите, за което сега получават печалба?

Компаниите всъщност си плащат за това те да получат правото да патентоват и да определят кой ще произвежда, на кого ще дадат лиценз и кой ще определя цената, на която тези продукти ще се продават в бъдеще. Например за ваксината, която всички сега наричат Pfizer, всъщност научната част и това, което я прави нов препарат, идва от Biontech, не от Pfizer. Но Pfizer е конгломератът, който има интересите, връзките, политическата тежест да се наложи в много ранната фаза на развитието на ваксината и да каже: „Ние ще сме партньори с вас, ние ще оптимизираме този процес, ние сме разпознаваемо име, ще ви осигурим достъп до световния пазар. В замяна ние ставаме собственици на това, което вие сте разработили.“

И ако приемем, че една такава компания „сдаде контрола“, приеме друг тип търговски правила, какво точно губи?

Губи най-общо казано свръхпечалбите, които се наблюдават в момента. Тези компании вече са първи на пазара, развили са успешни продукти, те всъщност няма да загубят този пазар и тези клиенти, които вече са натрупали – имат поръчки за милиони дози за следващите две-три години, а и с всеки нов вариант на вируса този период се удължава. Те винаги ще бъдат водещи на пазара. Това, което се опитваме да постигнем, е други производители, които имат капацитет, да получат достъп до технологиите. Pfizer например от това също ще правят пари – те няма да предоставят постиженията си напълно безплатно на света. Ще продължават да имат печалби, но тези печалби няма да бъдат изцяло зависими от тяхното ценообразуване, техните отдели, техните сделки. Трети производители ще имат право да определят собствени цени и да сключват договори с други правителства и организации.

Тоест те ще продължават да имат монопол, обаче ще се лишат от инструментите дългосрочно да си осигуряват продължаващ монопол?

Точно така. Този модел, който се наложи в много кратък срок от една година, откакто започна ваксинационната програма по света, всъщност работи изключително успешно за тях и те не усещат значителен натиск да го променят. Напротив – още през май тази година светът осъмна с най-малко девет нови милиардери благодарение на покачващите се акции на производителите на ваксини. Промяна може да настъпи единствено с политическа воля от страна на правителствата.

Вашата организация участва активно в оказването на натиск, за да се прояви подобна политическа воля. Какво точно правите в Global Justice Now?

Организацията работи по различни теми, свързани с фармацевтичната индустрия (където съм ангажирана и аз), справянето с климатичните промени и други. Но общото е контролът, който търговските правила упражняват над демокрациите – каква е ролята на търговията в манипулирането на демократичния процес. Патентоването например на ваксините и лекарствата за COVID-19 и евентуалното постигане на някакъв напредък по споразумението ТРИПС може да има много сериозно отражение върху вече съществуващи и бъдещи технологии, свързани с опазването на околната среда, алтернативните източници на енергия, всякакви технологични нововъведения, на които се разчита до някаква степен за справянето или адаптацията към климатичните промени. Това са неща, които отвъд пандемията имат сериозно отражение за бъдещето на човешкото общество.

Вероятно политическите и икономическите елити си дават сметка за потенциала за домино ефект, ако веднъж се огънат на натиска?

Със сигурност този момент е доста сериозен кръстопът за световните лидери. Те според мен напълно осъзнават, че на драго сърце са сдали контрола над ситуацията, което води до много сериозни икономически загуби. Защото да се остави вируса да бушува не само в собствената ти страна, но и свободно из южните страни например, води до сериозни икономически загуби за всички. Така че, от една страна, има сериозен мотив все пак да се стигне до някакво справяне със ситуацията. Но от друга, точно защото може да има отражение върху интересите на корпорациите и в други области, има много сериозен контранатиск върху правителствата да не се предприемат мерки отвъд едни доста викториански схващания за дарения и благотворителност, за някакви милиони дози от едни държави към други. Обаче тези дарения нямат никакво отражение върху това гради ли се капацитет да се справим по-добре със следващата криза, гради ли се капацитет самите страни да се справят вътрешно или по региони с подобни проблеми за в бъдеще, гради ли се въобще някаква публична система за здравеопазване. И отговорът е „не“.

В хода на пандемията очаквано разкази с Big Pharma в главната роля добиха нова популярност, стигнаха до нови хора и до нови форми. От убеждението, че тези корпорации са създали вируса, за да печелят сега от ваксини и лекарства, до простото посочване на действителния контрол, който имат над икономиките и обществата, Big Pharma е едновременно нещо и нищо. Как според Вас можем да мислим критично за фармацевтичните компании, без да изпадаме във вцепеняващи и безполезни конспирации?

Напълно Ви разбирам и признавам, че е доста трудно да навлезеш в света на фармацевтичните компании и да излезеш без конспирации в главата. Действително им се приписва някаква свръхзлоба и свръхгений за пълния контрол, под който са ни поставили и така нататък, но това е абсолютна глупост. Защото ако се наблюдава как всъщност оперират тези компании, се вижда, че те са едни огромни инвестиционни фондове с много силна пиар машина. Това е, на първо място, сериозен проблем за фармацевтичната индустрия, защото всички тези милиони и милиарди, които се правят от лекарствата, всъщност не се наливат в развойна дейност. Те не правят кой знае какви новооткрития, не постигат кой знае какво за напредъка на медицината. Парите се наливат в комуникации, пиар и в джобовете на инвеститорите, разбира се.

При някои дългогодишни епидемии от друг характер се вижда, че в действителност фармацевтичните компании нямат никакъв интерес да инвестират в борба със заболявания, от която няма да извлекат големи печалби. Те не се ръководят от наболелите проблеми на здравеопазването, за да поставят на преден план такъв тип изследвания или поне да спонсорират такива проекти на университети и обществени изследователски институции. Те приоритизират в момента, в който видят, че от нещо ще има печалба. Тоест фармацевтичните компании напълно отразяват структурите и начина на работа на повечето големи корпорации. Те по никакъв начин не са различни. Всъщност голямото зло са не фармацевтичните компании, а абсолютно нефункциониращата социоикономическа рамка, в която сме оставили тях и други корпорации да водят сектори като общественото здравеопазване. Те са създадени с цел да извличат печалба за своите инвеститори – и това правят. Ние им създаваме полето, ние им създаваме рамката, в която те успяват да заграбят все по-голяма функция в здравеопазването.

Има ли все пак надежда?

Това, което ми дава надежда и желание да продължавам с кампанията, е колко много тя мобилизира хора в държави извън Запада, извън ЕС, извън Щатите. Вътрешната организация в резултат на тази криза в Африканския съюз например води до това много по-радикални позиции да добиват гласност и влияние, отколкото преди. Световната здравна организация също говори много ребром, говори за нещата с истинските им имена. Дори някакви сравнително малки постижения като това, че Байдън се видя принуден да подкрепи предложението на РЮА и Индия за временно спиране на ТРИПС само за ваксините, е нещо, което може да се използва, защото достъпът до лекарства и до здравеопазване в САЩ е много сериозен проблем и това ще помогне на активистите и организациите там.

Също е положително, че за повечето представители на гражданското общество и за политиците от глобалния Юг ситуацията е напълно прозрачна и наистина започват да губят търпение с тези суперорганизации на световно ниво, защото те просто не вършат никаква работа, освен да поддържат съществуващите монополи. Ето защо например точно в РЮА, с помощта на СЗО, има производител, който в момента разработва ваксина чрез обратно инженерство – започват от ефектите ѝ, а не с готова рецепта. Това ще стане и ще бъде успешно, но просто отнема много повече време, отколкото можеше да е, ако някой си беше поставил за задача сътрудничество и солидарност за справяне с кризата. Тези държави в никакъв случай не са безпомощни, не седят и не чакат милостиня и подаяния от богатия Север. Те търсят справедливост, която вероятно няма да получат точно по начина, по който се надяват, но ще намерят начин да се кооперират помежду си и ще постигнат някакъв напредък.

Какво може да направи всеки от нас

  • Подпишете тази Европейска гражданска инициатива, изискваща ЕК да направи всичко по силите си, за да може ваксините и лекарствата срещу пандемията да бъдат глобално публично благо, свободнодостъпно за всички.
  • Включете се в глобалната кампания „Ваксина за хората, не за печалбите“ чрез някой от предложените начини за действие.
  • Подкрепете петицията на медицински сестри от цял свят, които призовават Съвета на ООН по правата на човека да разследва САЩ, ЕС, Великобритания, Норвегия, Швейцария и Сингапур за тяхното възпрепятстване на по-бързото разпространение на ваксини по света. Освен с подпис може да подкрепите инициативата и чрез кратко видео или снимка във Facebook с тагване на страницата на Progressive International.
  • Когато новото българско правителство бъде окончателно съставено, пишете писма до министър-председателя, министъра на здравеопазването, министъра на външните работи и министъра на икономиката с искания да отстояват глобалния публичен интерес вместо интереса на големите корпорации.
Заглавна снимка: Протестна акция на „Лекари без граници“ пред сградата на Световната търговска организация в Женева през март 2021 г. / Стопкадър от видеоклип

Източник

Липсващата тема в преговорите за правителство

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/lipsvashata-tema-v-pregovorite-za-pravitelstvo/

Преди седмица приключиха преговорите за програмата на бъдещото правителство. По общо 18 тематични области се опитаха да намерят „най-малкото общо кратно“ помежду си представители на четири партии и коалиции – победителите в последните парламентарни избори „Продължаваме промяната“, които и инициираха този формат на преговорите, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“.

Темата за човешките права не намери място в преговорите. Нито самостоятелно, нито като част от някоя от останалите области. Този факт впрочем не е учудващ, като се има предвид, че основната цел на преговорите беше да се намери компромис между политически субекти, които са в сложни отношения помежду си, нерядко стигащи до непоносимост и взаимно отхвърляне. А самото споменаване на човешките права е в състояние да взриви политическия диалог у нас. И то не само между различните партии и коалиции, а и вътре в самите тях.

Неуредените проблеми, свързани с човешките права в България

От доста години например така и не се извършва реформа в областта на детското правосъдие. Липсата на допълнително законодателство, което да направи Закона за социалните услуги работещ, излага на допълнителен риск представителите на множество уязвими групи. Възрастни хора и хора с увреждания живеят понякога в нечовешки условия и биват третирани също толкова нечовешки. Достъпната среда е мираж, отложен за незнайно бъдеще. Жените и децата не са ефективно защитени от насилие, а ЛГБТИ хората – от престъпления от омраза. Ромите продължават да се сблъскват с расизъм, българските турци – с призиви за ограничаване на правото им на глас. Бежанците не са добре дошли. И така нататък.

Някой непознаващ тукашния контекст би могъл да си помисли, че е логично например правата да бъдат важна част от темата за правосъдието. Преговорите по нея обаче бяха концентрирани основно върху „горещите точки“ за статута на главния прокурор, реформата на Висшия съдебен съвет, специализираното правосъдие, Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ).

Един от малкото случаи, в които правата бяха споменати, беше по отношение на КПКОНПИ: според юриста Атанас Славов от ДБ понастоящем обвинените за престъпления имат повече граждански права от хората, които са в производство по отнемане на имущество. Тази формулировка заслужава внимателно вглеждане.

От една страна, Славов иска да подчертае колко са ограничени правата на попадналите под „ударите“ на КПКОНПИ. Ала от друга страна, това се прави в противопоставяне с обвинените за престъпления. Юристът от ДБ може би не е употребил тази реторична фигура с ясното съзнание за всичките ѝ възможни импликации. Но като се каже, че една група хора има повече права от друга, стигматизирана група, често се има предвид, че групата, за която се твърди, че е с повече права, не ги заслужава. Например в твърдения като „ромите имат повече права от българите“. А обвинените в престъпления и извършителите на престъпления определено са стигматизирана група.

Без „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция, македонците да си знаят мястото

Две от основните характеристики на левите партии са интернационализмът и защитата на правата на жените, но под ръководството на Корнелия Нинова Българската социалистическа партия последователно и методично се представя като националсоциалистическа.

Преди началото на преговорите председателката на БСП Нинова обяви две „червени линии“, спрямо които партията ѝ не приема компромис. Едната е България да не прави отстъпки пред Македония по отношение на историята, другата – да не се въвеждат „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция.

Всъщност и с двете си условия Нинова „разбива отворена врата“. В преговори, в които най-важното е да се постигне компромис, никой политически субект не би си позволил да постави под въпрос официозната ни историография. Камо ли да рече, че националната идентичност е нещо, което се конструира и на което македонците имат толкова право, колкото и българите.

След като Конституционният съд обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна, бъдещото управление не би могло да промени този факт, дори утопично да допуснем, че ще поиска. С това, за съжаление, не се слага край на насилието над жени и на домашното насилие. Напротив, темата продължава да се „смита под килима“, а убийствата на жени не стават по-малко.

Що се отнася до митичната „джендър идеология“, тя е нещо като т.нар. културен марксизъм или като „ваксинационния фашизъм“ – съществува само според онези, които са против нея. Ако някой е хомосексуален или трансджендър, това не е „джендър идеология“, това си е самият човек. Ако за ЛГБТИ хората се говори, това не е „джендър идеология“, а е признание на съществуването им.

На „джендър идеологията“ БСП успя да намери място в темата за образованието. „Учебните програми в училище трябва да бъдат съобразени с българската култура и история, за да не се допуска джендър идеология“, заяви Ирена Атанасова от партията. Да не би случайно някой ученик да се усъмни, че всички в българската култура и история са били все хетеросексуални. Или пък че освен традиционно семейство е имало и женски движения за равни права.

Човешките права – проблем на другите

Ако някъде в преговорите човешките права и свързани с тях проблеми бяха в по-голяма степен споменавани, това беше в темата за… външната политика. Добросъседските отношения с Турция трябва да се запазят, са се договорили преговарящите, но при защита на човешките права, вкл. правото за предоставяне на убежище и уважение към международното право. Връзките с Украйна пък трябва да се засилят, но да се постави акцент върху правата на българските общности там. В Македония пък трябва да се прекрати езикът на омразата.

От тези препоръки незапознатите може да останат с впечатлението, че Турция има проблеми с човешките права, а ние – не. И че България зачита правото на предоставяне на убежище, а не превръща живота на много бежанци в такъв ад, че те да правят всичко възможно да не попадат в страната ни, а ако това се случи – да я напуснат по възможно най-бързия начин. Или че България милее не само за правата на българите зад граница, а и за тези на различните етнически общности у нас. А всъщност страната ни дори не признава юридически съществуването на етнически малцинства на територията си.

Що се отнася до езика на омразата, у нас и той, и престъпленията от омраза в огромна степен не се разпознават. А ако държавата имаше повече уважение към международното право, нямаше непрекъснато да получава осъдителни присъди в Европейския съд за правата на човека в Страсбург.

Така очертана, картината не изглежда оптимистична. Особено като се има предвид, че до неотдавна Корнелия Нинова неофициално беше спрягана за председател на новия парламент през първата му година. А от председателя на Народното събрание в немалка степен зависи общият тон, който се налага в него.

Пропукване на ледовете. И едни шарени чорапи

От друга страна, ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че консенсусът в избягването на правозащитни теми е отчасти привиден, а под повърхността „ври и кипи“.

В самата БСП има силни гласове срещу обсебеността на Нинова от „джендъра“ и традиционното семейство. Според Крум Зарков например, който е конкурент за поста ѝ, тези теми скриват реалните социални проблеми, с които би следвало да се занимава една лява партия. Пред БНР той в прав текст заяви, че у нас Истанбулската конвенция „се ползва за димка“. Критични към линията на Нинова са и силни гласове от столетницата, като Кристиан Вигенин, Елена Йончева, Петър Витанов, Деница Златева и други.

„Продължаваме промяната“ не излъчва този консервативен националпопулизъм, който беше характерен за предишните електорални „звезди“ – „Има такъв народ“. Вярно е, че Кирил Петков се определи като „традиционалист“, макар и не хомофоб, и заяви, че не би институционализирал отношенията между еднополови двойки. Но е възможно това да беше предизборен ход – все пак до неотдавна Петков беше гражданин на държава, където равният брак е легализиран и не прави впечатление никому.

По-интересното обаче е, че вицепремиерът в служебното правителство Атанас Пеканов открито подкрепи Международния ден срещу насилието над жени и лично се включи в протеста, организиран по този повод. В този ежегоден протест, на който обикновено идват само „обичайните заподозрени“, сега изненадващо се включиха политици от различни партии и коалиции. От „Демократична България“ в демонстрацията се включиха не само от „Зелено движение“, за които това би могло да се очаква, не само личности с изявени правозащитни позиции като Таня Андреева и Елисавета Белобрадова. Дойдоха дори Христо Иванов и Ивайло Мирчев, които рядко заемат позиция по теми, свързани с човешките права.

Неотдавна Белобрадова, която беше водачка на листата на „Демократична България“ в 25-ти МИР, наруши едно друго политическо „табу“ у нас – изказа се в защита на ценността и правата на бежанците у нас.

Съпредседателят на „Зелено движение“ Владислав Панев пък се появи по „Нова телевизия“ с чорапи в цветовете на дъгата и на сърчица, при това различни. Той дойде в телевизионното студио, след като по-рано през деня със същите чорапи е участвал в преговорите за правителство. На въпроса на водещия за чорапите той отговори: „Да кажем, че са символ, че всеки български гражданин, независимо от различията си, е ценен за нас и той може да допринася за просперитета на България. Трябва да се уважаваме взаимно, за да имаме по-добро бъдеще всички ние заедно.“

Панев не за първи път е заемал открито антихомофобски позиции, включително публично дари 1000 лв. за възстановяването на потрошения от Боян Станков и други неонацисти ЛГБТИ център Rainbow Hub. Жестът му с чорапите обаче е ясен знак, че ще направи каквото зависи от него, за да отстоява равните права и в парламента.

Накратко, отношението на бъдещото управление към човешките права не е ясно определено

От една страна, делът на жените в новия парламент е рекордно нисък, в него има някои изразени „фоби“, а в преговорите за правителство човешките права са тема табу. От друга страна обаче, в политиката влизат редица нови лица, някои от които от години заемат правозащитни позиции в публичното пространство. Сред новите участници в политическия живот има и млади хора, необременени от тукашните националпопулистки кампании и драми. И има известен шанс те поне да опитат да задават различен тон.

Разбира се, новите гласове могат да бъдат потопени или претопени в народняшкия мейнстрийм патос. За да не стане това, е важно и избирателите, за които човешките права са важни, да не замлъкват. Дори когато имат чувството, че гласът им е глас в пустиня.

Заглавна снимка: Josh Appel / Unsplash

Източник

#НитоЕднаПовече: Време е за задълбочен разговор за домашното насилие

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/nito-edna-poveche/

„Една от токсичните ми връзки беше с човек от приятелския ми кръг. Тогава живеех в чужбина, бях далече от семейството си и нямах много приятели. При една от първите ни срещи аз му казах, че не го харесвам и не искам да сме интимни. Той се обърна към мен и заплашително, уж на шега ми каза: „Ще направя така, че да се влюбиш в мен.“ Това ми се струваше абсурдно и естествено, се засмях и не му повярвах“, разказва Л.Б., която познава отблизо домашното насилие и насилието, основано на пола. Историята няма щастлив край: мъжът продължава да ѝ пише и да търси пътища към нея, докато тя не склонява да поддържат контакт. С времето се убеждава, че двамата са влюбени, но той крие връзката си с нея, поставя ѝ условия как да се облича, с кого да се вижда и говори, къде и кога да ходи. Тя обаче няма същите „привилегии“: той идва и си отива, когато пожелае. „Ненавиждах щастливите и безгрижни хора. Мразех всички, които се усмихваха. Виждах смъртта като избавление и единствено решение“, разказва тя.

През последните седмици цяла България бе погълната от убийството на Евгения Владимирова. Медиите отразиха случилото се чрез добре познатия речник на сензацията, който употребиха по-късно и относно пожара в дома за възрастни хора в село Рояк и катастрофата на автобуса на магистрала „Струма“ – за което получиха и предупреждение от Асоциацията на европейските журналисти в България. Бедствията и трагедиите продават. Толкова много, че се считат за основни признаци за новинарския потенциал на дадено събитие, когато журналистите решават кое заслужава отразяване и кое – не. Но фаталният край е един от резултатите на динамики, които продължават с години в семейна среда. Докато съставяхме този материал, поредна жена бе пребита до смърт от своя интимен партньор. А в петък беше погребението на друга млада жена, намерена убита в апартамента си в Хага. Заподозрян е нейният приятел, който се самоуби, преди да бъде арестуван…

Отвъд новинарските определения като „зловеща семейна история“, примесени с кадри възстановки на мъж с качулка, който тегли куфар и го хвърля в полето с царевица на фона на зловеща музика, много неща остават неизговорени. Като че между другото се споменава например, че съпругът на Евгения е имал психологически проблеми (според психолозите изявен нарцисизъм и силна неувереност, а понастоящем – липса на вина за извършеното деяние); виждал е убийството на жена си като решение, в което го е подкрепял баща му, участвал и в системното следене на Евгения приживе; на повърхността Евгения и съпругът ѝ са изглеждали като всяка нормална българска двойка – никой не е подозирал, че те имат такива проблеми.

Хроничните проблеми

По данни на медийни публикации от началото на 2021 г., 15 жени са били убити от близък до тях мъж. Разчитаме на публикации, защото официална статистика за тези жертви в България липсва. Между 2017 г. и 2021 г. има 141 постановени присъди за убийства и опити за убийства на жени. Сериозен обществен диалог за причините, които водят до насилие в семейството, обаче все още няма.

Наскоро от Български фонд за жените изпратиха отворено писмо към новоизбраните народни представители, в което призовават за решение на част от хроничните проблеми, които стигат до фатален край. Много семейства живеят в токсична динамика, в която психическият и физическият тормоз са постоянни. За ефективно овладяване на проблема са необходими кризисни центрове, установяване на официална статистика, както и промени в законовите дефиниции на феминицида и престъпленията, свързани с домашното насилие. И това са само крутите мерки, които трябва да бъдат взети. На България тепърва ѝ предстои осъзнаването на културните и социалните причини, които захранват домашното насилие и насилието, основано на пола.

„В ранните периоди на моя живот (90-те), когато съм била в токсични взаимоотношения, бяха издигнати на пиедестал насилието, беззаконието и корупцията. Беше модерно да си мутра и всички танцувахме пияни в дискотеките на Gangsta’s Paradise. Ние пораснахме в тази среда и тя грубо и безотговорно срина всички човешки ценности. Този модел на живот се представяше като бляскав, лесен, вълнуващ. Като рецепта за мигновено щастие, безкраен купон. Никога не съм си помисляла да се оплача на някого, защото институциите обслужваха (може би в малките градове продължава да е така) интересите на хората с пари и положение“, разказва Л.Б. и допълва:

През 1995 г. бях изнасилена от трима мъже с положение. Спомням си разговора на следващия ден с бащата на най-добрата ми приятелка, който по това време беше депутат и един от най-влиятелните хора. Той каза така: „Мойто момиче, ако повдигнеш обвинение срещу тези хора, не съм сигурен дали ще успеем да те измъкнем жива. Знам, че звучи жестоко, но аз те съветвам да не предприемаш нищо.“ Знаейки колко жени правят този труден избор и днес, се питам: все още ли живеем в 90-те години?

Л.Б. изброява като проблемни институционални и обществени липси, които спомагат за продължаването на модела: на първо време, домашното насилие и изнасилването все още са теми табу в България, които не се обсъждат и от които се извръща поглед: „За жалост, темата все още буди неудобство у аудиторията. Като че ли само като говорим за това, „проклятието“ може да застигне нас или член на нашето семейство, така че по-добре да чукнем на дърво, да кажем „Пази боже!“ и да извърнем глава. Това трябва да се промени! Ние не сме прокажени, просто имаме нужда да излезем от статистиката, да бъдем чути, видени и подкрепени.“

Няма и официална информация и дефиниция какво е насилие и как се определя видът насилие. „Липсват институции и механизми, които да образоват хората, да задават неудобни въпроси, да говорят без страх и срам. Липсват органи, които да подкрепят хора в токсични връзки, да им дадат глас и право да изискват по-добър живот.“

Проблем на жените?

Българските тенденции според медийни публикации се потвърждават от данни по света. Франция разполага с една от най-детайлните бази данни, свързани с домашното насилие и насилието, основано на пола. Според тях 41% от жертвите на убийство в домашна среда са били обект на минимум една форма на насилие, било то физическо или психическо. Насилието, основано на пола, е специфично поради мястото, където се разиграват събитията: ако за мъжете е много по-вероятно да бъдат жертва на убийство изобщо, то жените представляват непропорционално голяма част от загиналите у дома, от ръцете на партньора си или на близки. По данни на СЗО, голям дял от насилието срещу жени се извършва именно от техните партньори. За насилие се считат не само физическите, психологическите и сексуалните атаки, но и прояви на прекомерен контрол например, каквито е имал както бившият приятел на Л.Б., така и съпругът на Евгения.

Но това не е само проблем на жените. СЗО определя като рискови фактори и за двамата партньори ниско ниво на образование, предшестващ опит с насилие (включително над деца или като деца), разстройства на личността, алкохолизъм. Това означава, че в общество, в което насилието над жени е приета, толерирана норма и разпространена практика, живеят много страдащи жени и мъже. Много от културните предпоставки за домашно насилие или насилие, основано на пола, са част от българската действителност: такива са вяра в концепции като „семейна чест“ и „сексуална чистота“, както и убеждението, че мъжете са по-агресивни и с по-високо либидо от жените, затова не бива да се „провокират“ и „дразнят“. Като важна предпоставка за домашно насилие СЗО определя и липсата на законови санкции специфично за такъв вид престъпление.

Когато по медиите се завърти репортаж за поредната трагедия, българите често обсъждат дали някой е „виновен“, или не. Това означава, че у нас все още е широко разпространено вярването, че дадено поведение, смятано за неправилно, оправдава каквото и да е насилие. Същевременно потърпевшите от такъв тип насилие често страдат от физически и психически последствия, които правят излизането от токсичната среда трудно. Възможно е например човекът да се страхува, че тормозът от страна на насилника ще ескалира, ако се потърси помощ; често пъти изобщо липсва ясна преценка за ситуацията. Л.Б. споделя наблюденията от собствения си опит:

Човек, който е в токсични взаимоотношения, е затворен за околния свят. Не го възприема или възприема само малка част от него. Той вярва, че тази токсичност е нормална. Докато се пропива в него, той свиква с нея, както ние свикваме със студа през зимата – температурите постепенно започват да падат и един ден е -10 градуса. 

Много ясен индикатор, че някой е в токсична връзка, е липсата на спонтанност. Такъв човек е винаги предпазлив и няма доверие в хората. И ако рязко и изведнъж му кажете, че отстрани нещата не изглеждат „розово“, в повечето случаи той ще отрече и ще откаже да ви слуша. Вие ще бъдете отбягван, нежелан събеседник, тъй като ровите в дълбоки рани. 

За тези хора е прекалено болезнено погледът на другите да е насочен към техния интимен свят. Там те пазят тайни, които не искат да споделят с никого. Свят, в който те са главни герои в ролята на „жертва“. Тази главна роля, дори и болезнена, е нещо, с което те се идентифицират напълно. Те не могат да си представят себе си извън тази динамика. А и много често насилникът се идеализира. Той е супергерой в техния свят и притежава само добри качества.

Решението

Л.Б. преодолява не само токсичните отношения в живота си, но и зависимостите и психическите проблеми (включително самоубийствени мисли), до които я довеждат те. Като повратен момент в живота си описва среща с човек, който разпознава болката ѝ и я насочва към групи за взаимопомощ. В България съществува гореща линия за пострадали от домашно насилие – 0800 11 977. На сайта на Spasena.org помощ могат да намерят както пострадалите, така и извършилите насилие. От Фондация Emprove пък предлагат план за безопасност, който включва съвети към близки и потърпевши на описаните токсични взаимоотношения. Според техните препоръки например не бива да се съветва човекът да прекратява връзката, а трябва да се изложат максимално ефективно възможностите за подкрепа и да се предостави информация на потърпевшите. Историята на Л.Б. подчертава колко е важно разбирането на близките, но и на обществото, за да се намери решение:

Бидейки в токсична връзка, аз съм губила трезвостта си. Критичното мислене и обективността са липсвали напълно. Все едно нещо ме засмука. Пребивавах често в любовна обсебеност или в състояние на страх, изобщо в състояния, които ме откъсваха от живота. Не можех да преценя кое е добро за мен и кое – не е. Оставях обстоятелствата и хората покрай мен да преценят, да вземат решение. 

В такива случаи близки хора, които ме обичат и познават от години, са ме изкарвали от този унес. Искрената им загриженост и любящо внимание са ме връщали към това, което съм била преди този човек. Тези хора носеха спомена за мен, за моите мечти, за нещата, които обичам. Те ме помнеха в чистия ми вид и когато срещаха новия ми образ, не можеха да ме разпознаят. Разговорите с тях са ме връщали в миналото, карали са ме да се замисля защо съм допуснала някой да ме моделира според своите желания. Тези близки виждаха, че аз се опитвам да живея по правилата на някой друг, и учудените им погледи бяха алармите, които светваха в съзнанието ми.

„Ранното разпознаване е най-добрият начин да се избавите от токсична връзка, да запазите живота си щастлив, самочувствието си – високо, и да предпазите от емоционално и физическо нараняване всеки, замесен в отношения с насилник“, казват от Фондация Emprove. Те водят кампания за разпознаване на ранните признаци на нездравите отношения, а в работата си въвличат и посланици – жени, преживели токсични връзки и насилие. Това е само един от многото примери, които заслужават гласност, тъй като единствено съдържателните разговори по темата ще доведат до по-висока чувствителност на обществото към проблема. И може би ако залагаме на задълбочени дискусии вместо на евтино криминално отразяване, някой ден наистина би било възможно да няма #НитоЕднаПовече.

Заглавна снимка: © Emprove

Източник

Непоносимата лекота на партийната политика

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/neposilnata-lekota-na-partiynata-politika/

Третите парламентарни избори за 2021 г. минаха и който се състезавал, състезавал се – народът си има ново управление (или поне потенциал за такова). „Продължаваме промяната“ спечели, „Възраждане“ влезе, ИБГНИ излезе, а при другите в общия случай се подават оставки (или поне сравнително убедително се говори за подаване на оставки). Изключение, разбира се, са голите глави на политическото ни семейство – Борисов и Трифонов, които не могат да ни оставят без себе си. В крайна сметка на Нинова вероятно също не би ѝ го позволил моралът на традиционното семейство и плахо подадената ѝ оставка също ще бъде оттеглена скоро. Сами, достойни за демократични претенции в оставките си, се оказаха наравно Христо Иванов и Красимир Каракачанов.

Трябва да се говори обаче за друго: партиите у нас се водят от една непоносима лекота, от принципа, че веднъж се живее (управлява). Народът, от друга страна, знае, че не само не управлява, но и не живее четири години: живее или по-дълго (не много), а никой не му казва нищо занапред, или – особено насред небивала здравна криза – знае, че може да не доживее и до следващата седмица. Затова лекотата на партийния живот е видимо все по-непоносима за хората. И затова не е случайно, че победителите, както преди 20 години, не искат да се наричат „партия“ (тогава бяха „движение“, а сега са „проект“).

Насред останалата дандания кой колко седалки ще затопли, твърде слабо се чува гробовното мълчание на близо две трети от българските граждани с право на глас, останали без представителство в парламента. Родните партии отдавна забравиха, че първата им работа е да представляват и едва втората – евентуално да управляват. Те са автентично неспособни да проумеят, че всичките им неволи се свеждат до отказа им, вместо да се зверят в докладите на маркетинговите си гурута, наистина да разговарят с гражданите и наистина да търсят решения на техните проблеми на база чутото с хоризонт отвъд съдбовния ден, в който ще стане ясно дали ще се закачат за управлението. Партийните структури по места са офиси за феодални срещи, но не и място, където можеш поне едно кафе да изпиеш и да поговориш за политиката със съмишленици. Затова е вече невъзможно дори с маркетингова помощ да се каже особено ясно коя формация кого представлява. Затова и сега в парламента ще са едните, утре ще са другите, така си текат безбрежно дните и никой не осмисля, че фрагментираният парламент и внезапните възходи, падения и всички турбуленции са продукт на едно дезориентирано общество.

На какви ли циркове не се нагледахме от страна на партиите в хода на това, което формално мина за предизборна кампания. Нови прически и стари гражданства ту скачаха на демагогските влакчета срещу антиковид мерките, ту се правеха, че здравна криза от епохален мащаб като цяло не съществува. Никой не събра смелост и въображение дори да намекне нещо като „Ние ще преведем страната през тази криза“, пък било то и разказано като „за разлика от досегашните“ (за което има обилен материал). Единствените, които демонстрираха постоянство по темата и бяха съответно възнаградени, са „Възраждане“ – нищо че отказът им от управление на епидемията, ако зависеше само от тях, по принцип е равнозначен на стотици мъртви всеки ден не само както е в момента, а до края на света. „Възраждане“ освен това са и единствените, които, въпреки че никога не са разчитали на анти-ГЕРБ еуфорията, се домогнаха до парламента противно на прогнозите, докато други, които разчитаха изключително на тази еуфория, се сринаха главоломно или дори отпаднаха от малкото си едва отвоювани седалки в интервал от няколко месеца (вижте подробния анализ на Винсент Тановски по темата). 

„Възраждане“ са фашистка формация с компрометиран вожд, прокарват дълбоко антисоциални или откровено откачени послания, но за съжаление, са също така и единствените, които систематично бяха сред хората на улицата и по чужбина и ги нахъсваха по значими за тях теми (изпитана стратегия за влизане във властта на ултрадесните от „Атака“ насам). Те могат да бъдат горчив урок: може да експлоатираш витиевати заявки срещу победения си опонент веднъж, втори път, да организираш комисии и да измисляш нови думички за „задкулисието“ и „модела“ на лягане и на ставане, но на третия път ще трябва да се заловиш с политика, пък дори и това да е нейното племенно и истерично подобие. Иначе заслужено отиваш на бунището на историята. (До същите изводи стига и Божидар Колов в анализа си за БНР.)

Българската политическа класа, при всичките си елитни претенции и уповаване на добрите времена на царска „демокрация“ преди 1944 г., не възпита и капчица демократично разбиране – че тези на власт са представители на конкретни интереси и групи хора, а не кукли, рецитиращи хвърковати заклинания, докато им свършат електоралните батерии. Вторачени в драматични борби с „предишните“, с нехайството си кого, защо и дали изобщо представляват, без предложения за социално значим хоризонт отвъд някое и друго леко откъм вируси лято на власт, партиите от години възпроизвеждат не просто огромна маса отказващи да гласуват. (Крайно време е редовият „граждански активен“ мрънкач, на когото негласувалите са му виновни за нещо, да свикне, че „гражданският дълг“ се изпълнява срещу нещо насреща и че ако партиите не го предоставят по никакъв начин и въпреки всяко въображение и грамотност, това е техен провал в представителната демокрация – и толкоз.) 

Нещо много повече: с това си поведение познатите ни партии създават най-страшното, пред което всяка демокрация може да се изправи – инерцията. Като инертните газове: отначало учените ги нарекли така, защото вярвали, че са твърде устойчиви и не реагират с други елементи, не правят съединения. Инертни не са просто негласуващите – не се знае дали и колко съвпадат. Това може да са и хората, които веднъж ще гласуват за „Има такъв народ“, втори път – за „Възраждане“, и трети път – за „Продължаваме промяната“. Например. Но може и да не са. Инертни са хора, които не гледат на гласа си като на начин да защитят интересите си, а по-скоро като на актив, който ще предоставят някому, защото им е симпатичен и го предпочитат на екрана. Неслучайно, съветвани от маркетинга, партиите полагат все по-малки усилия за цялостни и ясно комуникирани предизборни програми и платформи за управление отвъд изборите, а залагат на Facebook статуси и всевъзможни циркове за печелене на лайкове и задоволяване на властническата си суета. 

Извън изборите инертни са хората, които никога в живота си не са защитили интересите си – пред работодателя или пък пред общината например – и никога не са се съюзили със себеподобни, но внезапно избухват да отстояват свободите си от „медицинския фашизъм“ и да развяват знамена. Нещо и някой внезапно ги кара да предприемат действия отвъд работното си ежедневие. Някой им е предоставил убедителен разказ за живота отвъд глупавите партийни боричкания и отвъд драмата кой ще управлява следващата година, две или четири. Някой ги е убедил, че посланията му срещу потисничеството са безкористни. Не знаем кои са тези инертни хора – маркетингът със сигурност не може да разбере, а социологията у нас не би си направила труда. Не знаем и колко са, но имаме основания да смятаме, че стават все повече – непредвидимите електорални настроения и все по-грешните демоскопски прогнози са само един, но много сигурен белег.

Успехът на „Продължаваме промяната“ не бива да се счита и на йота по-солиден от ефимерната „промяна“, под знака на която мина 2021 г. и която те обяздиха. Скоро ГЕРБ и техните щети върху държавата ще бъдат забравени, но пандемиите ще останат факт, редом с всички други кризи и ежедневни унищожения на живия живот на живите хора. Ако партийната политика не се преориентира към базовата си функция на представителство („Продължаваме промяната“ дори не си правят усилието да претендират за това), което истински адресира тези кризи и предлага хоризонти, засилването и разрастването на инерцията ще продължи.

А защо инерцията е най-голямата заплаха за всяка демокрация? Защото демокрацията е проект, в който всички (с право на глас) съучастват. Никой не взема „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев за обществен проект – той е партиен, макар и да се представя за непартиен, и ще последва познатата съдба. Проектите на всички настоящи играчи убедително се изчерпват с това как ще поправят белите на предишните, докато нови и нови бели, несводими до нечия правителствена вина, затрупват народа – глобални кризи, мъчителна ентропия, която живеем и която провинциалната ни държавица дори не успява да осмисли. И народът реципрочно наказва – с все по-непредвидими избори. Когато няма същностен обществен и политически проект и партиите са импотентни, няма и демокрация, защото все повече хора нямат с кого да се свържат, да направят съединение, да мислят и да действат заедно. Когато две трети от замесените нямат проект, в който да вярват, да отстояват, чрез който да се свързват, значи две трети могат по всяко време да отредят всякаква съдба за всички и тя все по-малко ще изглежда като демокрация.

В този смисъл последният изборен резултат е отлична демонстрация на това какво може да донесе бъдещето. От една страна, за пореден път нов и непознат субект е изстрелян на челно място. От друга, сравнително познат, но непомирисвал официална власт субект е вкаран в парламента. Първите предлагат стари фиксове на стари проблеми, датиращи отпреди поне 20 години, и никой не си фантазира, че иначе доста конкретните им управленски задачи, а с това и политическото им битие изобщо могат да се прострат отвъд две години в бъдещето. Вторите се издигнаха буквално от улицата и от това, което представят за съпротива и народовластие, защото отлично и много пъти свирят на най-тънките струни на тъпканото по всевъзможни начини достойнство на хората. Първите споменават думата „демокрация“ веднъж в предизборната си програма. Вторите практически я експлоатират, но нямат реално нужда от нея. Всички останали бележат най-ниския си резултат някога.

Инерцията е обратното на всякаква демокрация, така че е въпрос на време, като във вероятностна теория, да роди автокрация, при която не е нужно хората да се свързват с друг и да вярват на друг освен на водача. През 2021 г. си устроихме мащабна лаборатория по въпроса и резултатите са красноречиви. Ако не през 2022 г., то през 2023 г. или скоро след това, в случай че нищо не се промени, автокрацията ще почука на вратата. Всъщност тя чука настойчиво вече години наред, често с ръцете на опитни в силовите институции хора с гола глава, така че нека да не стоим, изтръпнали от страх кога ще пробие с таран. Защото тя винаги идва така, с таран – не просто с едни избори.

Благодаря на Петър Банков, политолог от Университета в Глазгоу, за редакцията на текста.

Заглавна илюстрация: Фрагмент от американската корица на романа „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера от 1985 г., изд. „Харпър Колинс“

Източник

Шест въпроса за правата и здравните мерки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/maria-sharkova-interview-covid-19/

    • Нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. Налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували.
    • В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред Административния съд.
    • Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи.
    • Не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия.
    • В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“.
    • Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности, като фундаменталните права – на живот и на здраве.

България продължава да е на челните места в света по смъртност от ковид на глава от населението. В страната продължава и разпространението на невярна информация, свързана с ваксините и заболяването като цяло. Йоанна Елми провери дали мерките, свързани с ограничаване на заболеваемостта, са в нарушение на правата на гражданите, както и дали наистина никой не носи отговорност за здравето на хората при прилагане на ваксина. По тези и други въпроси тя разговаря с адвокат Мария Шаркова, специалистка в областта на медицинското право.


Нарушават ли т.нар. зелени сертификати определени права – граждански, човешки, както твърдят техните противници? 

Всяка мярка трябва да е пропорционална на целите, които иска да постигне. Следователно въвеждането на зелен сертификат не би било редно, ако няма заплаха за общественото здраве (например няма или са много малко случаите на COVID-19 и няма причина да се счита, че ще нарастват). Една мярка също не се смята за пропорционална, ако съществува по-умерена регулация: ако чрез въвеждане на зелен сертификат може да се ограничи броят на хоспитализираните и починалите, то затварянето на хората в домовете им за определен период или масовото спиране на работата на различни обекти не би било пропорционално.

Всяка мярка следва да е предвидима. Именно тук беше допусната грешка при налагането на сертификатите у нас, защото въпреки предвидимостта и предотвратимостта на тази вълна в сегашните ѝ размери се забеляза едно доста дълго бездействие от страна на здравните власти, което доведе до необходимостта в даден момент рязко да се въведат ограничителни мерки. Макар отдавна да се знаеше, че точно в този учебен период ще има увеличение на случите, не се взеха здравни мерки за безопасното провеждане на учебния процес, като явно се е разчитало на онлайн обучението. Едва сега (сякаш се е случило нещо неочаквано и непредвидимо) Министерството на образованието и науката и Министерството на здравеопазването решиха, че ще въвеждат изследвания за учениците и персонала в училище, едва сега започна обсъждането на регламент по този повод и едва сега се закупуват медицински изделия за целта. Това е особено видима демонстрация на безотговорност. 

Нарушават ли тези мерки правата ни? Няколко важни аргумента защо отговорът е „не“. Първо, в конкретния случай определянето на различните групи е научнообосновано – доказано е, че ваксинираните и преболедувалите в рамките на определен срок са много по-безопасни за обществото. За тях рискът да се разболеят и да предават инфекцията е изключително малък. Второ, възприети са средства за доказване на преболедуване, които са утвърдени от науката – като вид изследване и срок. Тоест нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. И това няма никаква връзка с въпроса дали ваксината е препоръчителна, или е задължителна. Трето, налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували – те могат да си правят изследвания. Тук е важно да се регламентира ясно и конкретно кои хора имат право на безплатни тестове, кои следва да доплащат или изцяло да заплащат тестовете си, като освен това тестовете трябва да са достъпни, тоест да не се създава прекомерно неудобство, което да е непреодолимо. В много държави се въведе изискване само за ваксинация без възможност за изследване като условие за работа на някои места, за достъп до университети и прочее.

Въвеждането на определени мерки спрямо неваксинирани хора и тези, които нямат имунитет, за целите на защитата на здравето и живота на обществото не представлява забранена дискриминация, нито засяга недопустимо правото на личен живот.

Говорите за пропорционалност на мерките спрямо ситуацията. България е държава, в която често се злоупотребява с власт по много параграфи, което до някаква степен обяснява масовото недоверие и реакцията спрямо мерките. Как могат обикновените граждани (тоест не-прависти, в това число и журналистите) да преценят кога една мярка е пропорционална и кога – не? 

Масовото недоверие се дължи на демонстрираното в хода на епидемията институционално безсилие и използването на епидемията в предизборни схватки и спорове. В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред съд, който да прецени дали тя не засяга нечии права. Съответно ако ги засяга, дали това е в рамките на позволеното, допустимо засягане с оглед постигане на целите на тази мярка. Тъй като противоепидемичните мерки се налагат от МЗ или от директорите на регионалните здравни инспекции със заповеди, които са общи административни актове, те подлежат на обжалване пред Административен съд – София-град.

Освен това аз смятам, че гражданите трябва да бъдат информирани, а не манипулирани. Добре е предприетите мерки да се разясняват, като тук голяма роля имаме и ние – юристите, вие – журналистите, както и органите, налагащи тези мерки. За жалост, живеем в условия на епидемия от популизъм и фалшиви новини, разпространявани под формата на „друга гледна точка“, и тази задача е много трудна.

Един от основните аргументи на противниците на ваксинацията е, че никой не носи отговорност при поява на странични ефекти. Истина ли е това? С какви инструменти разполага българският гражданин по принцип и в специфичната ситуация с ваксините, за да потърси правата си като пациент и реципиент на лечение или медикамент? 

Една от големите грешки на МЗ при въвеждането на ваксинопрофилактиката срещу COVID-19 беше оглушителното мълчание по този въпрос, който има своя много ясен отговор. Това доведе до множество спекулации, интерпретации и дори абсурдни твърдения.

Отговорността, която възниква при поява на нежелани постваксинални реакции, не е по-различна от отговорността при поява на нежелани реакции при употреба на който и да е лекарствен продукт, но ето – никой не пита: „Ако изпия този аспирин сега и получа тежка реакция, кой ще отговаря?“. Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи. Изпълнителната агенция по лекарствата има много проста и лесна за употреба система за докладване, като всеки човек има право да докладва за такава реакция.

Отговорността при нежелани реакции се определя след анализ на причините за възникването на такава реакция и причинно-следствената ѝ връзка с поставянето на ваксината (или приема на съответния лекарствен продукт): дали се дължи на неправилно поставяне, неспазване на изискванията за безопасност, неправилно транспортиране и съхраняване, възникване на нежелана реакция извън кратката характеристика на продукта и т.н.

Тук е мястото да поясня, че не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия. Производителите носят отговорност, но в определени случаи държавите следва да ги обезщетят, ако самите компании заплатят обезщетение на пациент. На мен не ми е известен нито един случай до този момент на заведено дело по повод реакция след поставяне на ваксина срещу COVID-19.

Следва да подчертаем обаче, че както при всеки прием на лекарствен продукт, и при ваксинирането пациентът носи риска от възникване на тези нежелани реакции, които са описани надлежно в кратката характеристика. Това е така, защото при всяка медицинска дейност, включително ваксинопрофилактиката, когато се съгласим с ползите от дадено лечение или медикамент, поемаме и рисковете, с които сме запознати.

Въвеждането на изисквания за ваксинация не е нова практика. Такива изисквания например има при имиграция или дори посещение в друга държава. Може би да обясним защо това не нарушава индивидуалното право и каква е правната логика на подобна мярка? 

Да, това е вярно. Най-известният пример е с въведената ваксинация за жълта треска като условие за достъп до някои държави съгласно Международните здравни правила на Световната здравна организация. Въвеждането на задължителни ваксинации не представлява недопустима намеса в правото на личен живот, като тази теза беше потвърдена от Европейския съд за правата на човека по делото „Вавричка и други срещу Чехия“, тъй като ваксинирането се въвежда в отговор на належаща обществена нужда, доказана е тяхната безопасност и ефикасност и изискването е пропорционално на преследваната цел.

Къде е границата между индивидуалния избор и гражданските задължения, между личната и колективната свобода?

Съвсем скоро подготвях една статия за сп. „Адвокатски преглед“, отразяваща практиката на американските съдилища по отношение на ваксинопрофилактиката. На широката публика не е известно, че първите съдебни спорове, касаещи този проблем, са възникнали още в началото на миналия век. През 1902 г. в щата Масачузетс пастор повдига въпроса за съответствието на задължителната ваксинация с 14-тата поправка на Конституцията на САЩ, която постановява равенство пред закона. Още тогава Върховният съд на САЩ приема, че при определени условия, свързани със запазване на общественото здраве, може да се ограничават определени права и свободи, тъй като здравето и животът на хората имат превес в подобна ситуация (и тогава е имало тежка епидемия с много смъртни случаи). Впоследствие и до днес съдилищата в САЩ се позовават на този прецедент, когато разглеждат спорове, свързани с ваксинопрофилактиката и произтичащите от нея последици. Това включва скорошни казуси, като забраната да се посещава университет от неваксинирани студенти или по повод изискването на болниците към техния персонал да бъде ваксиниран.

Започнах с този случай, защото той отразява една традиция в правоприлагането, която продължава да се счита за разумна и справедлива в днешните условия. В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“ (както шеговито напоследък се използва този израз). Например когато желаем да шофираме с неразрешена скорост, застрашаваме не само нашия живот, но и живота на околните. В контекста на общественото здраве такива примери могат да се дадат с използването на антибиотици, тъй като безразборният им прием води до антибиотична резистентност, която застрашава не само конкретния пациент, но и цялото общество. Или пък спазването на стриктна хигиена от членовете на персонала на лечебните заведения не е въпрос, засягащ само „Моето тяло – мое решение“, защото неспазването на правилата за антисептика води до възникване на вътреболнични инфекции, застрашаващи живота на пациентите.

Правото на личен живот – например дали да посетя бар, да пътувам и прочее, включително правото на труд, не са абсолютни права, които да са гарантирани в пълен обем, постоянно и независимо от ситуацията. Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности като фундаменталните права – на живот и на здраве. Нека обясня с пример: мой близък с онкологично заболяване на активно лечение с химиотерапия не може да бъде ваксиниран поради моментното си състояние. Негов близък, който се грижи за него, не се ваксинира, защото не желае. В резултат на това болният беше заразен с COVID-19 и впоследствие почина. Тук се вижда директният ефект, който решението на един човек да не се ваксинира има върху живота и здравето на друг уязвим човек.

Изглежда, че у нас нямаме добра гражданска култура за припознаване на този баланс. Какви са Вашите препоръки в тази насока? Необходими ли са образователни инициативи, кръгли маси с граждани и подобни? 

По време на тази епидемия се проявиха някои отчайващи дефицити на нашето общество. Отчайващи, защото в условията на епидемия солидарността и грижата за другите са от особена важност, съответно още по-силно изпъкват егоизмът, крайният индивидуализъм и липсата на усещане за принадлежност към дадена общност. Наблюдавам и доста парадокси – например хора, които са против абортите, внезапно вдигат лозунга „Моето тяло – мое решение“; хора, използващи езика на омразата по всякакви поводи, включително срещу граждани с различна сексуална ориентация, изведнъж започват да говорят за „медицински фашизъм“.

За съжаление, този хаос се използва – къде умело, къде не чак толкова – от политиците, които демонстрираха тежка безотговорност в хода на епидемията и поставиха кариерните си интереси над здравето на хората. Да, нашето здраве несъмнено е наша отговорност, но осигуряването на общественото здраве е колективно дело, в което участват всички. А политиците небрежно прехвърлиха това върху отделните граждани. Необходими са много усилия от всички сектори, за да се преодолеят всички тези дефицити.

Заглавна снимка: © Марта Божикова

Източник

Слонът в стаята и как (не) се говори за него

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/slonut-v-stayata/

Ако имате достъп до средства за масова информация, малко вероятно е да не сте научили за нападението на неонациста Боян Станков – Расате над ЛГБТИ център на 30 октомври. Но да припомним накратко:

Точно преди седмица десетина мъже и жени, предвождани от кандидата за президент Боян Станков, самонарекъл се Расате, нахлуват в общностния център Rainbow Hub, който се намира в центъра на София. Станков удря активистката Глория Филипова, която се опитва да спре нападателите. С викове „Извикайте полиция!“ и хомофобски обиди националистите изпотрошават имуществото на центъра – мебелите, техниката, дори кухненската печка. Накрая, разказва ударената жена, кандидатът за президент вади нож. С него разрязва гумите на електрически скутер.

Това е поредната хомофобска акция за последната година и нещо, но определено най-стряскащата. Защото кандидат за президент, притежаващ имунитет в това си качество, инициира опустошаването на частно пространство. Защо? От омраза. И защото вярва, че омразата му към ЛГБТИ има обществена легитимност. В противен случай не би търсил по подобен начин публично внимание в разгара на предизборната кампания. Да не забравяме, че Rainbow Hub е един от двата общностни центъра на ЛГБТИ хората у нас (и единственият напълно некомерсиален). Ето защо атаката e не просто към тази частна собственост, а към общността като цяло.

„Слонът в стаята“ е, че в 

България се извършват престъпления от омраза към ЛГБТИ хората. Тази омраза придобива все по-внушителни размери.

„Какво е станало всъщност? Две маси и три рафта от IKEA“, коментира Боян Станков нападението в студиото на „Нова телевизия“. Преди водещият Виктор Николаев да го изгони, Боян Станков успя да добави и че е „нормално“ да стават подобни посегателства, защото, един вид, ЛГБТИ хората сами са си виновни.

Защо медии изобщо канят в студиото заподозрян в престъпление, докато нападнатите са интервюирани на улицата, е отделен, макар и немаловажен въпрос. По-важното в случая е свеждането на случилото се до потрошаване на мебели.

Националистическият кандидат-президент всъщност много добре знае какво говори. Той е наясно, че няма да бъде съден за престъпление от омраза, защото

престъпленията от омраза по хомофобски и трансфобски подбуди не са включени в Наказателния кодекс.

Впрочем десетина дни преди „рейда“ в общностния център ЛГБТИ активисти внесоха петиция, подписана от над 8000 души, за включването на този тип престъпления в НК. Докато това предложение не се узакони, извършителите на престъпления срещу ЛГБТИ хората ще бъдат съдени (доколкото изобщо стигат до съд) за повреждане на имущество, за телесна повреда, за убийство… Но мотивът ще бъде „хулигански подбуди“, а не омраза. А съдът няма да се интересува от преживяното от потърпевшите. Както и от останалите ЛГБТИ хора, за които случилото се е ясен сигнал за заплаха. Ще се интересува най-вече от остойностяването на материалните щети, все едно изобщо не става дума за човешки същества. Именно заради това е много важно

как институциите и политическите субекти реагират на случилото се.

Защото от тях зависи престъпленията по хомофобски и трансфобски подбуди да бъдат признати за престъпления от омраза наред с тези по расистки или ксенофобски подбуди. А от това как темата се обговаря в разгара на предизборната кампания, можем да правим хипотези каква ще бъде съдбата ѝ в следващия парламент.

Прави впечатление абсолютната липса на реакция от страна както на служебния кабинет на Стефан Янев, така и на отделните министри. Нито премиерът, нито вътрешният министър Бойко Рашков, нито правосъдният Иван Демерджиев коментираха нападението. Същото важи и за президента Румен Радев. Мълчание запази и Столичната община. Ако човек се информира от институционалните прессъобщения, в първите дни след атаката в Rainbow Hub нямаше как да разбере, че такова нещо се е случило.

Първата институция, която реагира, беше прокуратурата.

За да каже (в лицето на говорителката на главния прокурор Сийка Милева), че Софийската градска прокуратура, която е компетентна по случая, ще реши какво да се прави. Да не помисли човек, че поради централизираната структура на институцията всичко зависи от Иван Гешев. Тази реакция е в пълен контраст с маниера на Гешев лично да се ангажира с локални проблеми, например да посещава ограбени възрастни хора по селата или да се среща с пловдивския продавач на чорапи Митко, ударен от собственик на заведение.

По-късно прокуратурата все пак повдигна обвинение за хулиганство, тоест „непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, които се отличават с изключителна дързост“. Въпросните непристойни действия са, че Станков и хората с него „започнали да крещят, да събарят мебели и да пръскат стените със спрей“. Дни по-късно към мотивите се добави и причиняване на лека телесна повреда.

Втората институционална реакция беше на Централната избирателна комисия. Тя моментално и единодушно свали кандидатпрезидентския имунитет на Станков, след като получи картбланш от прокуратурата.

Третата реакция беше арестът на Боян Станков. След като от обвинението съобщиха, че не могат да намерят националиста, докато той непрекъснато дефилираше по медиите, полицията успя да го задържи на излизане от Българската национална телевизия, предоставила му трибуна да сее омраза в ефир.

Как (не) реагираха участниците в предизборната надпревара?

Първият коментар на политическа партия дойде от „Продължаваме промяната“. Подчертавайки, че позицията им е официална, от партията квалифицират нападението като вандализъм и заявяват: „Всеки български гражданин, независимо от пол, религия, убеждения, физически или психически ограничения или сексуална ориентация, трябва да бъде защитен и сигурен в своя дом и офис и неговата личност и имущество не могат да бъдат обект на посегателство.“ Исканията на партията са:

Да бъде направено необходимото от българските власти за незабавно снемане на имунитета на предводителя на тази банда!

Да бъдат незабавно арестувани и обществото да бъде публично запознато с действията срещу останалите членове на тази организирана престъпна група!

На пръв поглед позицията изглежда принципна и категорична. При по-внимателно вглеждане се вижда обаче, че сексуалната ориентация се изрежда наред с други дискриминационни признаци, без да стане ясно за какво точно е била атаката. Нито става ясно какъв център е атакуван. А сред исканията липсва криминализиране на престъпленията от омраза по хомофобски и трансфобски подбуди.

Коалицията „Демократична България“ не излезе с обща позиция.

Позицията на „Зелено движение“ обаче включва онова, което в изявлението на „Продължаваме промяната“ липсва – че става дума за престъпление срещу ЛГБТИ общността и че има нужда от законодателна промяна:

Крайно недопустимо е подобен тип хомофобски нападения да продължават да се случват в страна, която е част от Европейския съюз, и за пореден път затвърждава мнението ни, че Наказателният кодекс трябва да се измени и допълни, за да включва той престъпления от омраза по хомофобски и трансфобски мотиви!

Отделно, членове на „Зелено движение“ публикуваха в социалните мрежи собствени коментари, осъждащи атаката. Сред заявилите своята позиция са и двамата съпредседатели на партията, единият от които – Владислав Панев – дори посети Rainbow Hub и дари 1000 лв. за възстановяване на щетите.

За контраст, позицията на „Да, България“ може да се преведе като „как да кажем нещо, без да кажем нищо“. В нея се говори за „ескалираща кампания по планирана агресия“, тормоз, вандализъм и физическо насилие. От кумова срама се споменава и името на общностния център. Но изобщо не става ясно заради какво е въпросната „планирана агресия“ и че тя е срещу ЛГБТИ общността. В социалните мрежи се появиха иронични коментари, че със същите думи от партията могат да осъдят и вандализиране на сладкарница. Отделни членове на „Да, България“, като Теодор МихайловМихаил Паргов, Манол Пейков и други, публикуваха доста по-конкретни коментари. Включи се и гражданската кандидатка на „Демократична България“ Елисавета Белобрадова.

ДСБ очаквано запази мълчание. В лично качество евродепутатът и бивш председател на партията Радан Кънев обаче публикува пост, в който каза всичко важно – определи случилото се като престъпление от омраза, примесено с политическо насилие, подчерта култивирането на нетърпимост в публичното ни пространство и призова за промяна в НК. Неговият съпартиец от Варна Павел Попов също излезе с осъдителна позиция за нападението и добави, че правото на щастие е всеобщо и равно, затова той ще се застъпва за въвеждането на институцията на гражданските съюзи, която да изравни правата на всички двойки. Попов завършва позицията си с препратка към Предизборната декларация на „София прайд“ с надеждата, че броят и разнообразието в политическата принадлежност на подписалите ще се увеличават.

От ГЕРБ не излязоха с официална позиция.

Председателят на партията Бойко Борисов се изказа по темата в първо лице, множествено число: „Осъждаме нападението на офис на ЛГБТ с бито момиче от някакъв кандидат-президент! Недопустимо е да бъдат нападани различни хора и да им се посяга физически! Осъждаме всякакво насилие и виновните трябва да си понесат отговорността.“

Думите на бившия премиер звучат, меко казано, странно от неговата уста. Не само защото под „всякакво насилие“ Борисов очевидно няма предвид побоите над протестиращи, прилагани от собственото му правителство. А защото именно по време на съвместното управление на ГЕРБ и „Патриотите“ хомофобията у нас стана мейнстрийм. За да не се разпадне управляващата коалиция, Борисов допусна кампанията срещу Истанбулската конвенция и всичко, което последва от нея. Освен това още през 2010 г. той показа, че хомофобията не му е чужда, заявявайки: „В ГЕРБ мъжете обичат жени, а жените обичат мъже.“

Атаката в ЛГБТИ центъра за пореден път изведе наяве сериозни напрежения в БСП.

Ръководството на партията и особено председателката ѝ Корнелия Нинова, както е известно, са яростни врагове на всичко, различно от „традиционното семейство“. Дотолкова, че борбата с „джендър идеологията“ беше обявена за решаващо условие за участието на столетницата в евентуална бъдеща коалиция.

На този фон някои партийни членове излязоха с позиции, осъждащи нападението. Повечето от тях, като Кристиан Вигенин и евродепутата Петър Витанов, вероятно искрено искат БСП да бъде лява партия от европейски тип. Изглежда искрена и позицията на Велислава Дърева, поставяща престъпленията от омраза срещу ЛГБТИ хората в контекста на фашизма и Луковмарш. Присъединяването на бившия зам.-председател на партията Кирил Добрев към тази група обаче буди почуда, като се има предвид, че той е страстен борец срещу „джендър идеологията“, почти колкото Нинова. Възможно е позицията му да е част от откритата война, която води с нея.

От „Има такъв народ“ не коментираха нападението. Нито от ДПС,

макар евродепутатът Илхан Кючюк да е председател на АЛДЕ, партията на европейските либерали.

„Изправи се БГ! Ние идваме!“ също не излезе с позиция по темата, въпреки че Мая Манолова, в качеството си на бивш омбудсман, би следвало да има понятие от човешки права. От коалицията с коментари се разписаха „дежурните заподозрени“ Николай Хаджигенов и Виктор Лилов, чиито позиции в защита на ЛГБТИ хората са ясни от години. А самият Лилов е единственият открито хомосексуален човек у нас, кандидатиращ се за публични длъжности (първо за кмет, после за депутат).

Агресията в Rainbow Hub осъди и общинският съветник от „Спаси София“ Борис Бонев.

От участниците в президентската надпревара отношение към нападението взеха единствено Лозан Панов и Мария Касимова-Моасе.

По-точно, кандидатката за вицепрезидент Мария Касимова-Моасе публикува във Facebook спонтанно емоционално есе по темата, което по-късно беше припознато и споделено от Лозан Панов като „нашата позиция, изказана от Мария“. В него освен всичко останало се казва:

Така започва фашизмът, приятели. Със саморазправа с онези, които някой си е определил като „грешка в системата“. Днес е срещу сексуалността. Срещу цвета на кожата. Утре ще е срещу някого, защото е куц, сляп, глух или на инвалидна количка. После ще е срещу жените, които не са родили деца, а след това и срещу жените по принцип. Ще е срещу възрастните, срещу дементните и психично болните. А накрая срещу онези с кафяви или зелени очи, срещу „прекалено“ високите или „прекалено“ ниските, срещу слабите или срещу дебелите…

Нападението имаше и международен отзвук. То беше осъдено от единайсет посолства у нас, както и от комисарката на Съвета на Европа по правата на човека. Темата беше отразена и в чуждестранни медии – като немския вестник Tageszeitung и френския Le Monde.

По-важно обаче е как реагират нашенските институционални и политически субекти. На този етап равносметката е по-скоро песимистична – дори да има обвинение, арест и политически позиции, в мнозинството от реакциите

атаката не се разпознава като престъпление от омраза към ЛГБТИ хората.

Изключенията са една партия – „Зелено движение“, която обаче е част от коалицията „Демократична България“ и в последните два парламента имаше едва по четирима депутати, – отделни политици от различни партии и една кандидатпрезидентска двойка (Панов и Моасе).

Да не забравяме и че тези реакции (или отсъствие на реакции) се появяват в контекста на скорошното Решение на Конституционния съд, че полът е само биологичен, а за транссексуалните лица е най-добре да се отдадат на размножаване, за да борят демографската криза. И докато друго решение на този съд – за гражданството на Кирил Петков – отвори дебата за промяна на Конституцията, то основният ни закон се приема за свещена крава, когато става въпрос за ограничаването на правата на ЛГБТИ хората.

От друга страна, щурмът на Боян Станков имаше и неочаквано позитивен ефект.

„Слонът в стаята“ най-сетне започна да се забелязва.

Видя се, че обществената търпимост към хомофобията и трансфобията все пак има известни граници. И когато те се преминат, все повече медии представят адекватни репортажи по темата. Институциите, които по принцип са почти слепи за този тип престъпления, едва ли биха се задвижили, ако не беше силният обществен отзвук. През последната седмица ЛГБТИ хората у нас срещат непозната досега съпричастност – за броени дни се събраха над 33 500 лв. от дарения за възстановяването на Rainbow Hub.

Като теглим чертата, накрая може да се окаже, че вместо да „извади очи“, Боян Станков е „изписал вежди“.

Заглавна снимка: © Васил Василев

Източник

Защо не може да имаме всичко

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/zashto-ne-mozhe-da-imame-vsichko/

Има една хубава стара английска поговорка: You can’t have your cake and eat it – не можеш хем да си запазиш сладкиша, хем да го изядеш. Когато го изядеш, вече нямаш сладкиш. Смисълът на поговорката е, че човек не може да има всичко. Всеки път, когато упражняваме свободния си избор, осъществяваме една възможност за сметка на останалите. Получаваме нещо, но и нещо губим. Ако отидем на почивка в Гърция, не може по същото време да бъдем на почивка в Испания. Ако си купим лаптоп, се разделяме с паричната му стойност. А ако го вземем на изплащане, ще го платим на по-малки порции, но пък с лихвите.

Аз например съм направила съзнателния избор да нямам шофьорска книжка. Съответно нямам и кола. В резултат на това не търся къде да паркирам, не се занимавам със сини зони и винетки, не чакам с часове в КАТ за подновяване на документи, не се редя за годишен технически преглед, не съм непрекъснато нащрек да не блъсна някой пешеходец.

Ала изборът ми е свързан и с редица ограничения.

Ползвам основно обществен транспорт, а не навсякъде е удобно, че и възможно да се стигне с него. Мъкна тежки пазарски торби. Вървя по разбити тротоари (където изобщо ги има и не са заети от коли). Вали ме дъжд и сняг, газя локви, ходя в поледицата, чакам по спирки, на които няма къде да се скриеш от лошото време или от силното слънце.

Представете си обаче, че хем нямам книжка, хем карам кола. Така де – защо само хората с шофьорски книжки да имат право да карат кола? Това е дискриминация! По този начин се ограничава човешкото ми право на социален и културен живот! И на потребление! Как да отида до онзи хубав ресторант на брега на язовира, до хипермаркета в индустриалната зона или да посетя тракийската гробница „Голяма Косматка“, ако не се намери кой да ме закара с кола?

Аз не вярвам в шофьорските книжки! И в Правилника за движение по пътищата не вярвам.

Как човечеството е оцеляло хилядолетия без шофьорски книжки? На хан Аспарух да не би някой да му е искал книжка, когато е дошъл на кон да завладее българските земи? Дядо ми цял живот си караше каруцата на село – без тапии и правилници. Ако му трябваше книжка, щеше да си остане без каруца, защото той не можеше да чете, камо ли да познава пътните знаци.

Освен това не сте ли гледали репортажи за корумпирани автоинструктори? Добре известен факт е, че шофьорските книжки се дават срещу пари. Мен ме е учил да карам кола Пешо, който също няма книжка. Него пък го научил баща му, който винаги сядал зад волана поне на две ракии – така бил по-спокоен и държал волана под контрол. Така че не разбирам защо е забранено човек да кара след употреба на алкохол. Може да караш пиян и да не предизвикаш катастрофа, а и много катастрофи се правят от хора, които не са били пияни. Голяма част от катастрофите се правят от хора, които имат книжки.

Да, вярно е, че Пешо блъсна онази баба и внучето ѝ.

Ама те си вървяха по средата на улицата. Той откъде да знае, че тази улица била пешеходна? И сега, представяте ли си, искат да го съдят за причиняването на тяхната смърт! Как може да се докаже, че именно травмите от удара с колата са причина за тяхната смърт? Според мен те не са починали от травмите, а със травмите. Бабата беше стара, с бастун, сигурно е имала куп придружаващи заболявания – остеопороза, високо кръвно, диабет… Направо си беше с единия крак в гроба. Детето пък беше дебело. Затлъстяването е рисков фактор. А и не можеше ли да са по-пъргави и да направят път, като чуят колата?

Всеки умира рано или късно. Никой от нас не знае кога му е писано да умре. То си е божа работа. Трябва да се научим да приемаме смъртта като нормална част от живота, вместо все да търсим виновни и отговорни. Страхът от смъртта и желанието на всяка цена да се защитим означават, че имаме проблем с психичното здраве. Животът е риск. Между сигурността и свободата аз избирам свободата. Имам право да живея така, както искам. Да ме наказват за това е дискриминация и фашизъм!

Ако някой действително говори такива неща, ще решите, че е опасен социопат, нали?

Логиката на съпротивата по отношение на ваксинирането срещу COVID-19 не е принципно различна. Когато една инфекция се предава толкова лесно от човек на човек, става дума не само за личен избор, а и за социална отговорност. Човек има избор дали да се ваксинира, или не, но е отговорен към другите. И ако настоява да не подлежи на никакви ограничения, ги излага на риск. Последствията от това са смъртоносни.

Жители на Айтос вече повече от месец протестират, след като баща и двете му малки деца починаха, блъснати от камион, а 17-годишен младеж е с тежки травми. В същото време отново сме на едно от челните места в света по смъртност от COVID-19. Ако си представим починалите от вируса като участници в движението,

това са поне по два 50-местни автобуса (понякога по три, четири и повече) на ден, пътниците в които губят живота си.

В същото време наблюдаваме циничен отказ от лична отговорност. В социалния дом в село Добромирка например близо половината обитатели са заразени с COVID-19 от неваксиниран член на персонала. И докато при ваксинираните сред заразените няма симптоми на болестта, шестима от неваксинираните умират. На този фон директорката на дома твърди:

Изключено е да се говори за неглижиране на хората. При една такава висока възраст и при хора, които са със сериозни придружаващи заболявания, просто няма как нещата да се разминат.

И нито дума за това как всъщност са се заразили обитателите, чиято смърт можеше да се избегне, ако персоналът се беше ваксинирал.

Да, има случаи, макар и малко, и на ваксинирани жертви на вируса. Това са предимно хора с проблеми в имунната система – като бившия държавен секретар на САЩ Колин Пауъл. Някои не могат да се ваксинират поради сериозни медицински противопоказания (но тези противопоказания са много по-малко, отколкото масово се смята у нас). А децата до 12-годишна възраст не подлежат на имунизиране.

Всичко това доказва не безсмислеността на ваксинирането, а напротив – че е изключително важно всички, които могат, да се ваксинират, за да предпазят и останалите. Държавите, които са успели да постигнат това, вече се връщат към нормалния живот. А у нас децата за пореден път преминават към онлайн обучение, което пък ще затрудни работата на родителите на тези под 12-годишна възраст.

Цинично е нежелаещите да се ваксинират да се изкарват дискриминирани.

Още повече – да се сравняват с евреите по времето на нацизма. Евреите са изпращани на смърт единствено заради етническата си принадлежност. Не е същото, като да не можеш да посетиш заведение или мол без сертификат, като при това антигенният тест любезно ти се покрива от нашите данъци, а ти си плащаш само за пробата, ако не искаш да се ваксинираш.

В България има дискриминация, но тя е другаде. Роми не биват допускани до обществени басейни, защото са роми. Хомосексуални са тормозени и бити, защото „не ми пречат, но не искам да ги виждам“. Хората с увреждания нямат достъпна среда, поради което техни близки посвещават целия си живот на това да им помагат. Жертвите на домашно насилие не получават адекватна подкрепа. От 23-ма кандидати за президент за изборите на 14 ноември 2021 г. само четири са жени.

В Закона за защита от дискриминация има описани 17 дискриминационни признака, но излагането на другите на риск не е сред тях. Според Европейския съд по правата на човека в Страсбург задължителното ваксиниране не е нарушение на човешките права, защото представлява защита на здравето и правата на другите. И в чл. 35 от Конституцията на Република България е записано:

Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

А ваксините срещу COVID-19 дори не са задължителни. Имаме избор да се тестваме; не се налага да се ваксинираме и ако може официално да се удостовери, че сме преболедували. Може и просто да ограничаваме социалния си живот и потребителското си поведение. А ако работим с болни хора и с представители на уязвими групи, нямаме никакво оправдание да не се ваксинираме.

Крайно време е да разберем, че не може да имаме всичко. И че безотговорността е смъртоносна.

Заглавна снимка: © Yorgos Karahalis

Източник