Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/dokato-chakame-zdraviyat-razum-da-se-zavurne/

В началото на седмицата председателката на Комитета по правата на детето на ООН Ан Скелтън беше в България. Тя се включи в поредица събития, с които професионалистите в сфeрата на правата на децата отбелязаха 35-тата годишнина от подписването на Конвенцията за правата на детето от Общото събрание на ООН. Професор Скелтън е юрист, международен експерт по правата на детето, преподавател в Лайденския университет, Нидерландия, и Университета в Претория, ЮАР. 

Специално за читателите на „Тоест“ с проф. Скелтън разговаря Надежда Цекулова. Разговорът е част от поредицата „Разговори за образованието на специалните деца“, осъществена с подкрепата на „Лидл България“.

Вие заемате най-високия международен пост, свързван със защитата на правата на децата, но в България се знае малко за Вас. Какъв е обхватът на работата Ви?

Аз съм южноафриканка и съм посветила целия си живот на работата за правата на децата. Като млад адвокат в Южна Африка започнах работа по време на епохата на апартейда. След това дойдоха политическите промени и се озовах в много благоприятна позиция – можех да помогна на новото правителство да създаде много закони, политики и стратегии за насърчаване на правата на децата.

В един момент обаче осъзнах, че все още има огромна разлика между това, което правителството обещава, и това, което всъщност става. Тогава преминах към съдебни дела, свързани с правата на децата в Южна Африка. Започнах да завеждам дела заради пропуски между това, което трябва да бъде осигурено на децата, и това, което на практика липсва, или когато имаше очевидни нарушения на правата.

През 2017 г. станах член на Комитета за правата на детето на ООН, а през последните две години съм негова председателка. Това ми даде и възможността да видя правата на децата от глобална перспектива.

Вие сте председателка на Комитета в изключително трудни години за правата на човека и правата на децата в частност. Как изглеждат правата на децата по света в този тревожен контекст?

Виждам регрес – два различни типа регрес. Единия бих нарекла „връщане назад“ – това е свързано с глобалните въпроси, които много трудно се управляват от държавите, като война, климатични промени, бедност, миграция, разселване на хора. Всички тези проблеми са актуални едновременно, което създава изключително трудна среда. УНИЦЕФ го нарича „поликриза“ – множество кризисни фактори, които са паралелни.

Някои от тези неща са извън контрола на държавите, но други са в техните възможности и там попада типът регрес, който бих нарекла „целенасочено отстъпление“. Това е умишлено отдръпване от дневния ред за правата на човека, включително правата на децата. Има държави, които казват: „Не, вече не сме съгласни с това.“

Мисля, че всички можем да се сетим за примери, но бих искала да споделите и Вашите.

Например Конвенцията на ООН за правата на детето е най-ратифицираният договор в света. Държавите бяха много ентусиазирани да я подпишат. Миналата седмица отбелязахме 35-тата годишнина от този акт. Но е тревожно, че проблеми, които смятахме за окончателно решени и разбрани – като това, че децата са човешки същества и следователно имат права също като всички други хора, – отново се поставят под въпрос.

През март 2024 г. Комитетът публикува последните си препоръки за България, но те не получиха широк обществен отзвук, затова ще Ви помоля да поговорим за тях.

В заключителните наблюдения Комитетът винаги призовава държавите да ги разпространяват и да ги правят публични. Ако това не става, има проблем. Означава, че има някакво „връщане назад“ – нежелание да се поставят тези въпроси в публичното пространство.

Тревожни ли са тези препоръки?

Когато разглеждам заключителните наблюдения за България, виждам, че дискриминацията е сериозен проблем. Комитетът отбелязва, че съществува нова постоянна работна група в Комисията за защита от дискриминация, но изразява дълбока загриженост относно продължаващата дискриминация срещу ромските деца, децата бежанци, децата с увреждания, ЛГБТИ децата и други групи деца в неравностойно положение.

Също така обърнахме внимание на проблемите с речта на омразата и расизма и подчертахме, че това са области, в които е нужна още много работа.

В светлината на тази препоръка не съм сигурна дали сте запозната с последните събития, но ще се опитам да обясня. През август 2024 г. беше приета поправка в Закона за предучилищното и училищното образование, която забранява обсъждането на ЛГБТИ теми в училищата. Тази поправка беше гласувана на две четения в един ден, без време за обществена реакция. Сега това вече е закон, а една политическа сила направи списък с учители, критикуващи този закон, и го даде на прокуратурата. Как изглеждат тези събития през призмата на опита Ви на правозащитничка?

Това е сериозен проблем. В заключителните наблюдения изрично беше посочено: „Да се адресират дискриминационните стереотипи срещу бежански и мигрантски деца, деца с увреждания и ЛГБТИ деца.“

Един от проблемите с мандата на Комитета е, че имаме възможност да се намесваме веднъж на няколко години, когато разглеждаме държавата. Нямаме мандат да извършваме разследвания на място, освен ако няма конкретна жалба.

Но заключителните наблюдения на Комитета са вече налични. Хората, които защитават правата на децата, могат да използват международните рамки и факта, че тези наблюдения идват от международен орган, за да подчертаят значението им в своята страна.

Независимо дали става въпрос за парламента, съда, публичния дискурс, или публикуването на статии, целта е да поддържаме тези идеи живи и да припомним, че това всъщност е регрес спрямо предишното състояние на правителството или на държавата по тези въпроси.

В България имаме антидискриминационно законодателство, но проблемът е в неговото прилагане. Същото е и при приобщаващото образование. Законодателството е модерно и прогресивно, но на практика невинаги работи.

Тази тема е засегната в заключителните препоръки. Има цял списък за приобщаващо образование. Например да се предприемат целенасочени мерки, включително участие на децата, за да се елиминират насилието в училище, тормозът и кибертормозът. Тези мерки трябва да обхващат превенция, механизми за ранно откриване, овластяване на децата, задължително обучение за учители, протоколи за интервенция, психосоциална подкрепа за жертвите, системно записване и мониторинг на поведението, свързано с тормоз, както и повишаване на осведомеността за вредните ефекти на тормоза.

Това е много подробна препоръка и ако Министерството на образованието и науката е готово да я използва, тя може да подпомогне по-ефективните действия за приобщаващо образование.

Можете ли да посочите положителен пример за държава, която е постигнала напредък?

Винаги ми е трудно да откроя такъв пример без допълнително проучване. Но наскоро например бях в Шотландия и бях много впечатлена от как работят там. Имат специализиран трибунал, който се занимава със случаи, когато дете с увреждания кандидатства за място в основно училище, но е отхвърлено или възникне проблем.

Начинът, по който т.нар. съдии (това са специално обучени хора, някои от тях не са с юридическо образование) работят с децата и изслушват техните нужди, е изключително впечатляващ. Те се фокусират върху това как да създадат среда, която максимално да подкрепя децата. Това е положителен пример за страна, която не само заявява своята политика, но реално търси решения за трудностите.

Представям си, че за да се създаде подобна политика, първо трябва да се приеме идеята, че детето е равнопоставена личност, включително детето с увреждания. Мисля, че все още ни предстои работа в тази посока.

Да, това е нещо, което се подразбира. Може би причината Шотландия да се откроява като пример е, че цялата Конвенция за правата на детето наскоро беше включена в законодателството на държавата. Там има обществен консенсус около това, приемат правата на децата изключително сериозно и искат да направят Шотландия държава, която поставя децата на първо място. Това показва колко голяма разлика може да направи едно правителство, ако реши правата на децата да станат истински приоритет.

У нас все още се случва деца, които имат особености в развитието и нужда от специализирана подкрепа, вместо това да бъдат подлагани на възпитателни мерки. Освен към ефективността на мерките по приобщаващо образование, това ни отвежда и към друг въпрос, който препоръките към страната ни засягат – детското правосъдие. В тази сфера в България все още се прилага един закон от средата на миналия век.

Това е липса на прогрес в прилагането на предишните препоръки [от 2016 г. – б.а.]. Член 40 и 37 от Конвенцията включват много подробни разпоредби. В допълнение Комитетът издаде общ коментар №24, който ясно показва как трябва да изглежда модерната система за детско правосъдие.

Това, което се критикува в България, е съществуването на закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Идеята зад този закон е, че „не ги третираме като престъпници“, но въпреки това ги задържаме. Тоест децата не получават същите права, които биха имали като възрастни нарушители. Например ако един възрастен не е извършил престъпление, той би бил обявен за невинен. Но в сивата зона на „противообществените прояви“ децата могат да бъдат задържани или наказвани, без да има представени доказателства срещу тях. Именно това Комитетът изрично критикува.

Това е и „допирателната“ с децата с особености в развитието. Тяхното поведение невинаги попада в рамките на социалната норма.

Има два основни проблема. Единият е възприемането на поведението на детето като нещо, което заслужава наказание, вместо като сигнал за нужда от подкрепа и услуги. Вторият проблем е, че децата попадат в системи, които ги лишават от свобода, но не им предоставят същите гаранции, които една правилна система за детско правосъдие би предложила.

Какви стъпки може да предприеме Комитетът, за да насърчи държавите да се представят по-добре?

На първо място, Комитетът издава заключителни наблюдения. Също така в доклада си до Общото събрание на ООН ние изразяваме обща загриженост относно тези тенденции. Това не е само за България; има много държави в сходно положение.

В сегашните времена, когато наблюдаваме отстъпление от правата на детето навсякъде по света, изглежда, че това не е достатъчно. Задавам Ви този въпрос не само като председателка на Комитета, но и като дългогодишна активистка: какво може да се направи? Как могат обществата, неправителствените организации, гражданите и активистите за правата на децата да се справят по-добре?

Да, съгласна съм, че не е достатъчно. Но мандатът на Комитета е ограничен. Той прави каквото може. Затова обикновено насочвам отговорността към хората, които работят на място. Аз например съм южноафриканска адвокатка за правата на децата. На национално ниво бих се заела с работа. Бих използвала заключителните наблюдения и бих се опитала да държа хората отговорни на това ниво. Но разбира се, има държави, където това е по-лесно да се осъществи, и други, където е по-трудно.

Гражданското общество трябва да се обедини и да обмисли какво може да направи в политическата и правната сфера. Трябва да се намерят начини за застъпничество и държане на отговорните лица под контрол.

Но проблемът не е само в политическата воля, а и в самото общество. Забелязваме, че през последните 4–5 години обществените нагласи се променят много бързо и в негативна посока.

Съгласна съм. Имаме сериозен проблем с дезинформацията. Едно от нещата, за които говорихме по-рано, е поликризата – множеството кризи, които се случват едновременно в света. Друг голям проблем е поляризацията, която наблюдаваме навсякъде. Това води до трудности при обсъждането на права, включително правата на децата.

Не знам как да завърша този разговор след такова заключение. Има ли оптимистичен сценарий?

Бих казала, че има сценарий на устойчивост. С други думи, трябва да продължим напред. Да, международното право може да изглежда нефункциониращо, но ако го изоставим и не го използваме, ще бъдем в по-лоша позиция.

Трябва да продължаваме да използваме това, което имаме. От моите студенти чувам същите въпроси, придружени със същата фрустрация, която усещам у Вас. Те често питат: „Какъв е смисълът?“ Но аз винаги отговарям: смисълът е, че трябва да продължим да използваме инструментите, с които разполагаме. Политиката върви в цикли. Възможно е в бъдеще да се появят по-добри лидери или нови сценарии.

Ако обаче се откажем от проекта за човешки и детски права, защото го смятаме за неефективен, тогава ние сме тези, които се предават. Не можем да си позволим това. Трябва да бъдем устойчиви пред лицето на натиска.

Трябва да покажем, че държим линията. Да признаем, че невинаги постигаме незабавна промяна, но ако всички ние – които вярваме в идеята за човешки и детски права – работим заедно, използваме общ език и документи, поне можем да кажем, че играем по правилата. И ще бъдем тук, когато здравият разум се завърне.

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/slujeben-adres/

В последната седмица от съществуването си парламентът почти без дебати върна гражданските права на голяма група хора. Това стана с подкрепата на ГЕРБ и ПП–ДБ и въпреки всички останали парламентарни групи (плюс независимите депутати). Инициативата е на трима депутати – Деница Сачева (ГЕРБ), Божидар Божанов (ПП–ДБ, „Да, България“) и Александър Ненков (ГЕРБ).

Става въпрос за промените в Закона за гражданската регистрация (ЗГР), с които се въвежда т.нар. служебен адрес. На такъв могат да бъдат регистрирани хората, които по една или друга причина не са в състояние да докажат редовен постоянен адрес в България. А без това не могат да им се издадат документи за самоличност.

Какво не можем без лични документи?

Замисляли ли сте се за колко много неща, които смятаме за даденост, ни трябват документи за самоличност? Без лична карта или паспорт не можем не само да гласуваме или да сключим брак. Нямаме право и да се осигуряваме, да имаме законен дом, все едно дали собствен, или под наем, банкова сметка. Не можем да пътуваме в чужбина, да сключваме договори, не можем дори да имаме телефон на свое име.

Строго погледнато, дори на улицата не можем да излезем, защото, ако служител на реда поиска да се легитимираме, сме длъжни да представим личен документ. Нито можем да заведем съдебно дело, че са нарушени правата ни.

Ромският активист Огнян Исаев дава още примери какво означава да нямаш лична карта: 

Парче пластика, а всъщност свобода или робство… да не можеш да припознаеш новороденото си дете, да не можеш да запишеш детето си на градина или училище, да не можеш да работиш и да имаш доходи, да не можеш да се разболяваш, защото няма как да се лекуваш… да не можеш дори да напуснеш този ад, в който си се озовал.

Изглежда абсурдно, но ако нямате лични документи, могат да откажат дори да ви погребат. На това основание през 2009 г. българските власти в продължение на две седмици са отказвали погребение на нигерийския протестантски пастор Джонсън Ибитуй, разказва синът му. Ибитуй е преподавал в български университет, имал е езикова школа, но когато не успял да поднови документите си, държавата го сметнала за недостоен и за вечен покой.

Колко и какви са хората без български документи за самоличност?

Оценките за броя на българските граждани и чужденците в България, които не могат да се регистрират по постоянен адрес в страната и поради това остават без документи за самоличност, варират в много широки граници. Според „Продължаваме промяната“ българските граждани с този проблем са над 50 000.

В годишния доклад на Българския хелзинкски комитет (БХК) за 2022 г. обаче се посочва, че към юли 2022 г. 187 883 български граждани нямат лична карта, като 109 233 от тях живеят в България и имат настоящ адрес (но за издаване на документи за самоличност е нужен постоянен адрес). От БХК са получили данните от МВР по реда на Закона за достъп до обществена информация, но от Вътрешното министерство са отказали да предоставят сведения колко точно са хората с „невалиден“ адрес.

При всички случаи мнозинството неможещи да се регистрират адресно в България са български граждани. Те се делят на две основни групи. В първата влизат предимно хора от ромски махали. Някои от тях например живеят в къщи, които никога не са били узаконявани, и затова нямат валиден адрес. Обитателите на много от тези къщи нямат и договори с дружествата, предоставящи комунални услуги. Други са имали адресна регистрация, но са принудително изведени от домовете си, за да бъдат жилищата им съборени. После адресът е заличен и хората не могат да се регистрират отново.

Втората голяма група са българите в чужбина, които не притежават имот в България. За да се регистрира адресно, човек трябва да представи нотариален акт, договор за наем (с писмено съгласие от наемодателя) или доказателство за платени битови сметки. При липса на такива не се издават лични документи. Затова много от тези хора, макар формално да не са лишени от българското си гражданство, на практика губят своите граждански права в родината си. А ако нямат двойно гражданство, липсата на български документи създава проблем за статута им и в страните, в които пребивават.

В България има, макар и далеч по-малко, чужденци, които не могат да си извадят документи за самоличност. Сред тях са чужденците без легален статут, но не само те. Някои от хората, получили статут на бежанци, хуманитарен статут или убежище в България, научавайки добрата новина, че страната е решила да ги спаси, изпадат в омагьосан кръг. Те са живели в някое от общежитията на Държавната агенция за бежанците и след получаването на статута са длъжни да устроят живота си сами. Трябва бързо да си извадят лични документи, но за тази цел се налага да имат адресна регистрация. Няма как обаче да се сдобият с договор за наем, ако нямат лични документи.

Как се стигна до омагьосания кръг с адресните регистрации и документите за самоличност?

През 2011 г. на власт е първото правителство на Бойко Борисов. От ГЕРБ внасят подписан лично от Борисов законопроект за промяна на ЗГР. С него се предлага за адресна регистрация да се представя документ за собственост или за право на ползване, както и съгласие от собственика – или лично, или нотариално заверено. Предвижда се и хората, променили настоящия си адрес между 01.09.2010 г. и 31.01.2011 г., да се регистрират отново.

Краят на януари 2011 г. е избран във връзка с промените в Изборния кодекс, с които се въвежда т.нар. уседналост при гласуването – задължението едно лице да е било регистрирано по постоянен или настоящ адрес определен брой месеци преди изборите.

В проекта за промяна на ЗГР се посочва като мотив защитата на интересите на собствениците срещу случаи на злоупотреби – на адреса на имота им се регистрират хора, които не живеят на него. По-важната цел обаче е борбата с т.нар. изборен туризъм – практиката избиратели да се регистрират в определена община само за да гласуват в нея.

Законопроектът е приет на второ четене в парламента почти без дебати, като се изключи точката за пререгистрирането на променилите адреса си между 01.09.2010 г. и 31.01.2011 г. Възразяват от БСП, а особено активна е Мая Манолова, която смята предложението за противоконституционно. Според нея „минимум 50 000 български граждани ще бъдат наказани“ в резултат на това изискване, защото ще трябва да повторят едно административно действие, представяйки документи, които не са им били нужни преди.

Въпреки че в началото на парламентарното заседание се регистрират 124 депутати, по-малко от 80 участват в гласуването на промените в ЗГР, като повечето са от ГЕРБ, а народните представители от останалите групи масово не се включват. Единствено по точката, срещу която възразява Манолова, 9 депутати от БСП гласуват против.

В дебатите не се засяга темата, че промените ще доведат до лишаването на десетки хиляди български граждани от граждански права, тъй като ще ги оставят без документи за самоличност.

През декември 2011 г. обаче Мая Манолова и съпартийката ѝ Милена Христова внасят законопроект за облекчаване на правилата за адресната регистрация. „Без лична карта един човек е анонимен и напълно безпомощен“, аргументира се Манолова. Според нея в резултат на затягането на правилата за адресна регистрация около 10 000 души остават без лични документи, „но процесът е лавинообразен и ще засяга все повече хора“.

В резултат правилата леко се облекчават, като се добавят и други документи, с които човек да доказва, че живее на определен адрес – например битови сметки. Но това не решава проблема на голямата част от хората, които остават без български документи за самоличност – въпреки всички анализи и доклади (ето например един от първите) за огромните измерения на проблема.

Освен ромите и българите в чужбина, потърпевши от промените в ЗГР през 2011 г., макар и в по-малка степен, са и част от хората, които живеят под наем в България. Причината е, че доста хазяи отказват да съдействат за адресната регистрация на наемателите, за да не им се наложи да плащат данъци върху наемите. Това затруднява наемателите да гласуват, ако трябва да пътуват с часове до постоянния си адрес. Също не могат да имат личен лекар в населеното място, в което живеят, нито децата им имат шанс в класациите за детска градина и основно училище.

Как се стигна до въвеждането на служебни адреси?

Седмица преди приемането на последните промени в ЗГР, с които се въведоха служебните адреси, от ПП се похвалиха, че идеята е тяхна и на коалиционните им партньори от „Демократична България“ (ДБ). И подчертаха, че инициативата е още от времето на кабинета на Кирил Петков, когато е създадена работна група към Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) по темата. А законопроектът е довършен по времето на правителството на Николай Денков.

Вярно е, че през януари 2024 г., когато премиер беше Денков, МРРБ анонсира въвеждането на служебен адрес за гражданите без редовен адрес. ПП обаче не са сред вносителите на последните предложения, които бяха приети на 25 септември 2024 г. и които са внесени от Деница Сачева и Александър Ненков от ГЕРБ и Божидар Божанов от „Да, България“, част от ДБ.

Освен това нито ПП, нито ДБ, нито впрочем и ГЕРБ са внесли законопроект за промяна на ЗГР. Сачева, Божанов и Ненков всъщност внасят в Комисията по регионална политика доклад с предложение за допълване на законопроект на „Възраждане“.

От партията на Костадин Костадинов предлагат ЗГР да стане още по-рестриктивен за хората с проблеми с адресната регистрация. Те искат да има проверки по домовете, за да се установи дали регистриралите се на един адрес действително живеят там, а също така да се увеличат санкциите за нарушителите. А това би засегнало онези, които са помогнали на хора, неможещи да докажат редовен адрес, като са им предоставили своя. Особено засегнати са и гражданите, които няма да могат вече да разчитат на такава помощ и има вероятност да останат без документи за самоличност заради това.

Предложенията, внесени от Сачева, Божанов и Ненков, представляват решение на проблема с невъзможните адресни регистрации на ромите, попаднали в омагьосания кръг на отнетите граждански права, на българите в чужбина, които не разполагат с имот в родината си, както и на бежанците, получили легален статут.

Гласуването протича с доста рехаво участие от страна на част от парламентарните групи. Най-стабилно присъствие имат от ГЕРБ, ПП–ДБ, „Възраждане“ и ИТН. От ДПС се включват максимум 10 депутати, от БСП – 4, от независимите – 7. Самото гласуване е разделено на 16 части, защото предложените текстове са много. В повечето случаи ГЕРБ и ПП–ДБ гласуват заедно, а срещу тях са „Възраждане“, ИТН и депутатите от останалите групи. Тоест от ДПС гласуват срещу правата на част от традиционните си избиратели, а БСП вече не се и опитва да е социална както през 2011 г., а е последователно националпопулистка.

Дебати почти няма. Срещу въвеждането на служебни адреси възразява депутатката от „Възраждане“ Маргарита Махаева. „За вечни времена ли ще бъде тази регистрация?“, пита тя. Според нея служебните адреси трябва да се предоставят „само в изключителни случаи“ и за кратък период. „След това да намерят къде да се регистрират, вече е тяхна си работа“, смята Махаева. Контрапредложенията ѝ не се приемат.

Служебните адреси помагат за възстановяването на правата на хората в гетата и на емигрантите, но нямат отношение към проблемите на наемателите, чиито хазяи отказват да ги регистрират, защото укриват данъци.

„Глътка въздух“ – позицията на ромския активист

Огнян Исаев разглежда промените в ЗГР в контекста на правата на ромите. В коментар за „Тоест“ той припомня, че „още от създаването на Третата българска държава българските власти някъде частично, някъде изцяло ограничават гражданските права на ромите“. Например през 1901 г. Народното събрание отнема избирателните им права. Според Исаев промените в ЗГР от 2011 г. на практика отнемат гражданството на голям брой роми.

Много български политици си мислят, че ромските избиратели се печелят само с купуване и натиск, а не „с нормални и човешки разговори“, смята Исаев. Той определя последните промени в ЗГР като „глътка въздух“. Но подчертава, че „истинското освобождение ще настъпи, когато се промени и Законът за устройство на територията така, че всички неформални ромски махали станат формално част от общините, а не бели петна на картите им“.

„Ромските тегоби са експериментални“, казва Огнян Исаев и пояснява: ако експериментите с ограничаването на правата на ромите са успешни, те ще се приложат под една или друга форма върху цялото население.

Същото твърдение се отнася и за ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс) хората, както и за всяка друга група, обявена за „обществен враг“. Когато се приеха поправките по руски образец против ЛГБТИ „пропагандата“ в училище в Закона за училищното и предучилищното образование, вносителите от „Възраждане“ веднага пробваха да прокарат и регистрацията на т.нар. чуждестранни агенти – отново в унисон с путинското законодателство. Предложението не мина най-вече защото от ГЕРБ бяха против. Както впрочем и промените в ЗГР през 2011 и през 2024 г., и забраната на „пропагандата“ в училище минаха, защото ГЕРБ беше за.

Обратите в отнемането и предоставянето на права показват как в българската политика базови ценности се превръщат в залог на ситуативни интереси и моментни конфигурации. Така човек не знае дали утре ще го превърнат в поредната опитна мишка с отнети права, или ще го прехвърлят от групата на мишките при човешките същества. Днес поне за ромите има „глътка въздух“. До следващата изненада.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/prava-na-semeystvoto-ili-prava-na-deteto/

Чували сте да се говори за семейството, сякаш то е личност, която има права. Или по-скоро дете в риск, което има нужда от закрила. Да припомним например новогодишното изявление на президентите на Унгария, Сърбия и България, в което се казваше, че семействата „заслужават закрила, помощ и признание“. Разбира се, в името на децата. На правото на семействата да отглеждат децата си, както намерят за добре, се противопоставя безличната държавна машина, която отнема деца от родителите им. Но винаги ли родителите са най-доброто за едно дете?

Когато детето само̀ поиска закрила от държавата

Последният случай, разбунил духовете, е за момче на 13 или 14 години, което не желае да живее с родителите си. Причините за това са, че то няма достъп до образование (освен като частен ученик или в нелицензирани училища), нито до здравеопазване и иска да живее като другите деца. За случая се разчува от репортаж на БНТ и продължението му. При опита на родителите да изведат детето си от страната то е потърсило помощ от полицаите на летището, след което е пожелало да бъде настанено в център за социални услуги.

Министерството на труда и социалната политика излезе със становище по случая, на който дава гласност и Албена Тодорова – една от лелите на тийнейджъра. Тя разказва как той нееднократно е заявявал, че иска да има нормален дом в България, а не да живее в Бразилия, където няма постоянно жилище и където пребивава с родителите си, вярващи във всевъзможни конспиративни теории. При опит да бъде насила изведено от училището в България, в което е записано, момчето е ударено от приятел на майката и челюстта му е счупена. След това обаче майката продължавала да събира детето и този човек на едно място.

За „Тоест“ Тодорова уточни, че ученици от по-горен клас са се притекли на помощ на момчето, както и че то вече може да се храни самостоятелно, но няма как да бъде заведено на лекар, защото роднините, които се грижат за него, не са му попечители, нито настойници.

Майката на детето от своя страна обвинява роднините, че са го манипулирали. Тя отрича да го е удряла и твърди, че то няма нараняване, но не коментира информацията друг човек да е упражнил насилие върху него. Във Facebook майката публикува десетки снимки на момчето като доказателство колко щастливо и пълноценно е живяло то под грижите на родителите си. По този начин тя излага публично лични данни на дете против волята му.

Буда, който стана Атанас

Случаят с тийнейджъра, който не иска да живее с родителите си, даде повод за полярни реакции. Докато едни подкрепят желанието на неговите баби и лели да му осигурят нормална среда на живот, за други така се нарушава правото на родителите да отглеждат детето си според собствените си разбирания. За тях по дефиниция родителите имат право, а държавата е в ролята на лошата мащеха.

Подобни дискусии имаше и във връзка с друг случай – на майката, родила и отглеждаща детето си съвсем сама и в пълна изолация и наричаща го Буда. В продължение на три години тя дори е отказвала да го регистрира и то да получи ЕГН, за да не попадне в „дяволската система“. Детето е живяло без достъп до ток и течаща вода, да не говорим за здравеопазване. Но пък в компанията на много ножове. Първото бебе на майката е починало по време на домашно раждане.

И при този казус част от общественото мнение застана на страната на майката и на правото ѝ да отглежда своето дете в съответствие със собствените си ценности. Не само въпреки законите, а и въпреки рисковете за здравето, живота и развитието на момченцето. Решението детето да бъде настанено в приемно семейство, а майката – в център за психично здраве, стана обект на остри критики.

Няколко месеца по-късно детето е върнато на майка си и те живеят при свой познат. То вече има ЕГН и е регистрирано с името Атанас, а жената продължава да получава подкрепа от социалните служби, включително и за психичното си заболяване, което е установено.

Помните ли неприетата Стратегия за детето?

Защитата на родителите в случаи като тези, за които стана дума, е в духа на кампанията срещу Стратегията за детето през 2019 г., довела до неприемането ѝ. Тя се разгърна по начин, подобен на кампанията срещу Истанбулската конвенция. А и двигателите ѝ бяха, общо взето, същите, като започнем от Александър Урумов – тогавашния пиар на Военното министерство, политик от ВМРО, евангелски проповедник и агент на ДС. Лайтмотивът беше, че ако Стратегията се приеме, държавата ще отнема деца от родителите им „заради едно шамарче“.

Кампанията сериозно затрудни дейността на организациите, работещи в сферата на закрилата на децата, като някои от тях станаха обект и на заплахи. Тя продължи дълго време след като Стратегията не беше приета. В края на 2020 г. например ВМРО внесоха проект за промяна в Закона за закрила на детето с аргумента, че „детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята“.

Докато България продължава да няма стратегически документ за децата, през 2022 г. беше приета европейска Стратегия за правата на детето (2022–2027). Сред най-важните ѝ цели са свобода от насилие за всички деца и даване на глас на всяко дете. В нея детето се разглежда като личност с права, а не като обект, подвластен на родителите си или на държавата.

И щипка расизъм

Впрочем наблюдава се една интересна особеност в нагласите към правата на родителите, децата и ролята на държавата в регулирането им. Когато се предпоставя абсолютното право на родителите да определят кое е най-доброто за децата им, се имат предвид основно семейства на етнически българи. Що се отнася до ромските родители, общественото мнение застава на страната на държавата и законите.

Така например много критики и подигравки отнесоха родителите от ромските махали в няколко града, които в края на 2019 г. едновременно изпаднаха в паника, че социалните ще им вземат децата, и нахлуха в училищата да си ги приберат. Тогава тези родители бяха квалифицирани в социалните групи с епитети като „първобитни“. Такива епитети нямаше за родителите – етнически българи, страхуващи се, че зли норвежци могат да им откраднат децата.

По-сериозният проблем е, че за истерията в ромските махали не беше потърсена отговорност от онези, които размахваха Стратегията за детето като плашило, като започнем от Александър Урумов. В кампанията срещу Стратегията (както и срещу Истанбулската конвенция) бяха много гласовити някои евангелски църкви. Ромски родители, уплашени, че държавата ще им вземе децата, твърдяха, че са чули това от пастора на църквата в махалата.

Може ли семейната „клетка“ да бъде злокачествена?

Метафората за семейството като основна клетка на обществото е неоснователна, защото обществото не се състои от семейства. Затова пък е популярна. Организмите са изградени от клетки, но има и клетки, които „решават“ да се развиват „на своя глава“. Те започват да се размножават безконтролно, като по този начин вредят на организма и могат дори да го убият.

Обществото има механизми, благодарение на които се удържа като едно цяло. Сред най-важните от тях е образованието. Една от целите на публичното образование е да социализира децата, тоест да ги възпита в основните ценности и норми на дадено общество. Училището съвсем не е „безгрешно“, то има достатъчно „трески за дялане“. Но то е такова, каквото е и самото общество. 

Ситуацията с публичното здравеопазване е подобна, доколкото не на последно място то би следвало да включва превенция на социално значими заболявания. Последствията от решенията на много семейства да не се доверяват на здравната система са очевидни. Отказът от ваксиниране на децата например води до връщане на заболявания като морбили и полиомиелит, които почти са изкоренени благодарение на масовите имунизации.

Ето защо, ако възприемаме семейството като клетка, добре е да имаме предвид, че тя може да бъде и туморна. Зачитането на правата на децата е важно преди всичко за самите деца, но далеч не само за тях. Няма как да се изгради читаво общество от хора, чиито собствени права не са били уважавани и които са научени, че всичко извън семейството е зло.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-vuzstanovitelniyat-podhod-mozhe-da-se-suchetae-s-traditsionnoto-pravosudie/

<< Към част първа

В първия текст – „Възстановителното правосъдие – опит за помирение“, представихме как и защо възниква необходимостта от възстановително правосъдие в съвременните общества и какво по същество представлява тази концепция, разработена от критичната криминология. За да откроим отчетливо основните възстановителни ценности и практики, често ги сравняваме с установените практики в традиционното правосъдие и ги противопоставяме на тях. Но също така всекидневно се убеждаваме, че традиционното правосъдие невинаги е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на станалото.

Една история, която може да се случи навсякъде

В този втори текст ще разкажем историята на един казус от практиката на съдия от районен съд в малък град близо до София. Макар че съдебното дело отдавна е приключило и наказанието е изпълнено, за да бъде защитено правото на личен живот на участниците в наказателното производство, техните имена, названията на населени места и други отличителни особености на случая са променени.

Тази история показва потенциала на възстановителния подход да повиши доверието в традиционното правосъдие, да го направи по-ефективно и да осмисли целите и съдържанието на наказанието. Ясно се вижда, че усилията на съдията, ангажирането на инициативата на кмета и на близките на извършителите и жертвата спомага за изграждането и развитието на местната общност. Своеобразната възстановителна програма, която съдията е приложил по време на изпитателния срок, е довела до насърчаване на толерантността и готовността за лично участие – първоначалното недоверие и сдържаност на участниците постепенно се преодоляват, като в крайна сметка е поставено начало на пълноценна промяна в живота на двамата младежи и на пострадалия от извършеното престъпление.

Става въпрос за двама приятели – Калоян и Никола, които живеели в село, намиращо се в близост до малкия град – седалище на районния съд. Семействата и на двете момчета били бедни, родителите им – безработни, нямали добро образование и трудно намирали препитание в малкия град. Затова родителите на Калоян и Никола напуснали селото в търсене на работа в чужбина или в по-големи градове в страната.

Калоян бил на 24 години, а Никола – на 20 години. И двамата завършили осми клас, трудно се справяли, нямали подкрепа и напуснали училище. Не работели постоянно, тъй като в селото нямало подходяща работа за тях. Разчитали техните близки да им осигуряват подслон и прехрана, както и от време на време да им дават пари, с които си купували основно алкохол и цигари. Калоян живеел при по-големия си брат в селото, защото родителите им работели от дълго време в чужбина. Никола съжителствал с баба си в селото, а неговите родители се преместили в друг отдалечен град, където управлявали неголяма селскостопанска ферма.

Жертвата на престъплението – Георги, бил трудноподвижен възрастен мъж, който живеел сам, а в селото живеели двама от неговите племенници.

Калоян и Никола предварително се уговорили да извършат грабеж от дома на Георги, тъй като имали нужда от пари, за да си купят алкохол и цигари. Те познавали човека, понеже преди време му помогнали при цепенето на дърва за огрев. Било им известно също, че има спестени пари от пенсията си. При сговарянето двамата се разбрали, че ще влязат с взлом в дома на възрастния мъж, за когото знаели, че е безпомощен и беззащитен. При извършване на престъплението младежите повредили външната порта на двора, разбили входната врата на къщата, като счупили стъклата, и влезли в чуждия дом. Грабежът бил извършен на 20 януари 2015 г. в 2 часа през нощта. Двамата взели от възрастния мъж 95 лв.

При нападението Георги не оказал съпротива, бил силно уплашен и молел двете момчета да не го бият, след което сам им посочил къде държи парите си.

Въпреки липсата на съпротива и отправените молби двамата извършители упражнили сила, като нанесли удари с юмруци и ритници по тялото и лицето на възрастния мъж – причинили му разкъсно-контузни рани и кръвонасядания по лицето и тялото, които били установени при проведения впоследствие медицински преглед. Освен че причинили физически травми, двамата младежи заплашвали пострадалия, че ако не им даде парите си, ще го убият. Дълго време след престъплението жертвата Георги изпитвал безпокойство и страх, не излизал от дома си и молел своите близки да се редуват да стоят при него, защото не искал да остава сам, опасявайки се, че ще бъде нападнат отново.

С парите, взети от възрастния човек, двамата младежи си купили цигари и алкохол, които консумирали следващите няколко дни.

Калоян бил осъждан през 2011 г. за множество кражби. Наложено му било наказание лишаване от свобода, като изпълнението на това наказание било отложено с тригодишен изпитателен срок. В този срок Калоян не бил извършил престъпление, поради което настъпила реабилитацията му. Грабежа извършил месец и половина след изтичане на изпитателния срок.

След като били заловени от полицията, двамата младежи се признали за виновни и изразили съгласие наказателното дело да приключи със споразумение. За да може да се реши наказателното дело по този начин, е необходимо да се възстановят на жертвата отнетите насила пари. Поради това бащата на Калоян възстановил на Георги отнетата сума от 95 лв.

Прокурорът и защитниците на двете момчета постигнали споразумение за решаване на наказателното дело, в което предвидили всеки от тях да получи минимално наказание: Калоян – пет месеца, а Никола – три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което да бъде отложено за три години.

Съдията обяснил на адвокатите и подсъдимите, че определените наказания са занижени и не отговарят на тежестта на престъплението, включително на болките и страданията, които е претърпял пострадалият. Според закона за престъплението, което са извършили Калоян и Никола, се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. При сключване на споразумение законът позволява наказанието да бъде определено и под минимума от три години – това е своеобразен стимул за подсъдимите да признаят вината си и така да се постигне бързина на правосъдието, защото известно е, че скъсената дистанция между престъплението и наказанието спомага за ефективността на наказателната политика и за възстановяване на общественото спокойствие.

По правило в това съдебно производство съдът има за задача да осъществи контрол върху решените със споразумението въпроси и ако не открие противоречие със закона и морала, едва тогава да го одобри. Смисълът на тази процедура е, че одобреното от съда споразумение има същата правна стойност като влязла в сила присъда. При споразумението подсъдимите се признават за виновни и така спестяват на държавата време и средства за постигане на окончателна присъда. Същевременно съдът следи за това законът да бъде правилно приложен и да не се стигне до несправедлив резултат, включително да не се злепоставят интересите на подсъдимите, жертвата и обществото.

След като се съобразили с дадените от съдията указания, защитниците и прокурорът предложили споразумение, според което Калоян и Никола се признавали за виновни, че са извършили престъплението грабеж, отнемайки със сила 95 лв. от Георги, за което Калоян приел да изтърпи три години, а Никола – една година лишаване от свобода. И за двамата подсъдими съдът постановил изпълнението на наказанията да се отложи за изпитателен срок – пет години за Калоян и четири години за Никола. В случай че в така определения изпитателен срок подсъдимите извършат друго умишлено престъпление, те при определени условия трябва да изтърпят и отложените наказания.

Смисълът на възпитателната грижа

По-същественото в случая е, че законът дава възможност в този изпитателен срок да се упражнява възпитателна грижа спрямо осъдените лица. Смисълът на възпитателната грижа е да се предложи на извършителя на престъплението подходяща за неговите нужди образователна програма, да му се помогне да си намери работа, да бъдат осигурени подходящи здравни и психологически услуги.

Възпитателните грижи може да включват и различни по вид възстановителни програми – най-общо да се предложи на извършителя и жертвата начин да се срещнат и да разговорят за причините и последиците от престъплението. Тази възстановителна среща (или поредица от срещи) трябва да бъде добре подготвена от трето лице – може да го наречем помирител, – който да предпази както жертвата, така и извършителя от задълбочаване на проблема и да им помогне сами да стигнат до приемливо и за двете страни решение. В нашия случай, доколкото законът предвижда прилагане на възпитателни грижи за условно осъдените, съдът предвидил със споразумението организирането на грижите за осъдените да се възложи на кмета на селото, в което живеели Калоян, Никола и жертвата Георги.

Една седмица след одобряване на споразумението съдията организирал среща в кметството на селото, на която освен кметът присъствали двамата осъдени – Калоян и Никола, жертвата Георги, бащата и братът на Калоян, майката и бащата на Никола, двамата племенници на Георги, полицейският инспектор на селото. Преди срещата съдията провел отделен разговор с осъдените и жертвата. Никола и Калоян изразили готовност да участват, докато Георги имал опасения и се страхувал да се изправи очи в очи отново със своите нападатели. След няколко дни възрастният мъж склонил да участва в срещата, но пожелал да присъстват и двамата му племенници.

На тази първа среща осъдените получили възможност да говорят за причините за престъплението. Те обяснили, че съжаляват за нанесените материални и морални вреди на Георги, че не са искали да го наранят, че са постъпили лекомислено и никога няма да повторят извършеното. Двамата се извинили на пострадалия и изразили намерение да поправят счупената врата и повредената ограда, както и да помагат на Георги в грижите за домакинството му.

Георги първоначално бил много резервиран и уплашен, не искал да говори, но впоследствие разказал как е преживял нападението – за изпитания страх, ужас и несигурност. Най-шокиращо за него било това, че той познавал двете момчета и не очаквал от тях да проявят такава непредизвикана агресия и насилие спрямо него. Племенниците на пострадалия били загрижени за здравето и сигурността на своя чичо и настояли той да не бъде притесняван повече.

Общ(ностен) контрол

След проведения разговор участниците се обединили около няколко решения, които да спомогнат за поправяне на вредите от престъплението, за възстановяване на нарушеното спокойствие в селото, както и за подпомагане на личното развитие на двете момчета.

Кметът на селото поел задължение да осигури работа на Калоян в полза на общността на селото и за поправяне на причинените на Георги материални щети, както и да помогне за индивидуалното му обучение. Братът на Калоян се съгласил да му предостави подслон и грижа в дома си в същото село. Родителите на Никола обещали да упражняват надзор и да полагат грижи за сина си, както и да му гарантират работа в управляваната от тях селскостопанска ферма. Присъстващият на срещата съдия поел задължение да осъществява общия контрол за изпълнение на взетите на срещата решения.

При проведената среща между извършителите и жертвата на престъплението съдията е приложил познатата възстановителна практика на фамилната конференция, за която споменахме в първия текст. Разликата е, че при възстановителните срещи по дефиниция не трябва да присъстват овластени лица – съдия, кмет, полицейски инспектор, а самите участници в конфликта и техните близки да бъдат подпомагани само от непрофесионален помирител.

В нашето законодателство все още не е предвидена възможност непрофесионални помирители да участват в помирителни срещи извършител–жертва или във фамилни и училищни конференции. Организираната от съдията среща е добър пример за изпълване с ново съдържание на съществуващо от десетилетия в нашия наказателен закон задължение на районния съдия по местоживеене на извършителите да осъществява общия контрол относно възпитателните грижи и поведението на условно осъдените. Срещата е показателна и за възможностите на възстановителния подход да хуманизира и обогатява практиките на традиционното правосъдие.

След един месец в сградата на районния съд се провела втора среща, на която присъствали Калоян и Никола, както и бащите на двете момчета, кметът на селото и полицейският инспектор. След като обсъдили изпълнението на решенията от първата среща, участниците разговаряли за промяната на част от обстоятелствата в живота на младежите, което налагало да се предвидят нови мерки.

Поради това, че братът на Калоян, в чийто дом той живеел, заминал в чужбина, Калоян поел задължение да се грижи за домашните животни в неговото стопанство. Той обещал да изпраща на полицейския инспектор на селото всяка сутрин няколко бутилки мляко от кравите, за които щял да се грижи, а инспекторът да ги доставя в дома на Георги. Полицейският инспектор поел задължение да разговаря с племенниците на Георги и да им гарантира, че Калоян по никакъв начин няма да представлява заплаха за техния чичо, а те съответно да проявят толерантност и да му дадат шанс за промяна.

Кметът на селото се ангажирал да предостави възможност на Калоян един ден от седмицата да помага на общинските служители за почистване на гробищния парк в селото. Кметът намерил възможност и да го подпомогне за продължаване на образованието му, като разговарял с пенсиониран учител от селото, който доброволно да преподава на момчето по български език, литература и география.

Никола продължавал да работи във фермата на родителите си. По време на срещата се разбрало, че ще замине с родителите си в чужбина, където те си намерили работа. Баща му обещал всеки месец да изпраща писмо, в което да разказва какво се случва със сина му – дали работи и най-общо как се развива животът му.

В следващите няколко години съдията продължил през няколко месеца да организира срещи, в които участвали Калоян и неговият баща, а бащата на Никола изпращал редовно писма. По време на срещите се обсъждали актуалните нужди на двете момчета, а кметът на селото помагал на Калоян при намиране на работа и за повишаване на образованието му.

В продължение на няколко месеца Калоян предоставял на Георги бутилки прясно краве мляко, като използвал посредничеството на полицейския инспектор на селото. Освен това Калоян с помощта на брат си поправил повредената ограда и входна врата на къщата на Георги. С помощта на кмета на селото се включил в почистването на гробищния парк и редовно посещавал уроците, провеждани от пенсионирания учител.

При изтичането на изпитателния срок се установило, че Калоян и Никола не са извършили нарушения на закона – и двамата работели, издържали се сами, а пострадалият Георги не ги възприемал повече като заплаха за живота и имуществото си.

Примерът от практиката на съдията трябва да ни окуражи да създаваме различни по вид възстановителни програми, които да стимулират на свой ред развитието на социални услуги в полза на извършителите и жертвите на престъпления, а това е добра алтернатива за оздравяване на разкъсваната от противопоставяне и разделения обществена тъкан.

Изследването на отношението между разобличението, наказанието и защитата на обществената сигурност, включително чрез насърчаване на извършителя на престъпление с подходящи средства да развие ресурса си за законосъобразен начин на живот, за да не представлява опасност за обществото, показва областите на възможното и полезно съвместяване на възстановителния подход и възстановителните практики с нормативно уредения процесуален ред за реализиране на наказателната отговорност и за изпълнение на наказанието.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-bulgariia-tova-ne-se-sluchva/

Денят на жената е отбелязан официално за първи път през 1909 г. от Американската социалистическа партия. Той води началото си от протест на работничките в текстилни фабрики в Ню Йорк на 8 март 1857 г. срещу нечестното заплащане и неравноправието между жените и мъжете. С годините денят се чества във все повече страни, докато не се превръща в международен празник. В България се отбелязва за пръв път от социалистическата партия през 1915 г., но чак от 1944 г. се празнува масово. От 1960 г. 8 март е обявен и за ден на майката, което малко по малко го превръща в по-общоприет и харесван празник за изразяване на признание и благодарност, което пък заличава изначалния му политически характер.

Когато цял живот си писала картички на майка си, тичала си за цветя, от време на време си получавала по някой зюмбюл от съученик или приятел и изведнъж се озовеш в Мадрид, където преди пет години за първи път 350 000 манифестиращи, облечени в лилаво, блокираха и затвориха центъра за цял ден, а в метрото не можеше да се влезе от хора и лозунги, осъзнаваш, че тези два празника трудно могат да съжителстват на една и съща дата, тъй като отговарят на два различни образа на жената.

През 2006 г. афроамериканската активистка Тарана Бурке започва в социалните мрежи движението #MeToo (#AзСъщо) с цел да даде гласност на жертвите на сексуално насилие и да изгради солидарност помежду им. През 2017 г. американската актриса Алиса Милано призовава в Twitter всички жертви на сексуален тормоз да споделят #MeToo, за да бъде разкрит истинският мащаб на този световен, неназован дотогава проблем. Наскоро станаха

пет години от началото на движението #MeToo, на което в България се гледа като на нещо противоречиво и далечно.

Масово се коментират скандали в Холивуд, в университети в Белгия и в други европейски страни и някак не забелязваме, че постоянно се разкриват нови случаи навсякъде другаде, но не и у нас. Ние сме някакво щастливо изключение, в България това просто не се случва.

За да бъде 8 март съвсем „празничен“, миналия месец отново отхвърлихме Истанбулската конвенция заради „вратичките“, които някои партии виждат в нея и които биха довели до най-страшното според тях, а именно да бъдат защитени от закона жертви на насилие, които не са от биологичен женски пол. В това опасение може да прозрем и някои все още мъгляви нагласи, които за в бъдеще биха могли да формират идеи за забрана на аборта например – тема, особено актуална в САЩ.

Междувременно преди две седмици в Испания беше гласуван един от най-прогресивните закони в историята на страната, който позволява легалната смяна на пола, както и абортите, без да е нужно съгласие от родител на непълнолетни на 16 и 17 години. Разбира се, дясната партия Partido Popular реагира острo, като излезе с позиция, че абортът не спада към фундаменталните човешки права.

През май 2022 г., когато няколко републикански щата в САЩ гласуваха за забрана на аборта в Ню Йорк, станах свидетел на друга нова за мен ситуация, в която хиляди излязоха на протест, като най-впечатляващо беше колко голяма част от тях са ученици и тийнейджъри. Както всяка законова промяна, нарушаваща генерално човешките права, и тази беше посрещната с хаштагове, ентусиазъм, надвикване, докато интересът малко по малко не затихна. И в САЩ, както и в България, хората масово четат само заглавията и искат да им се каже какво да мислят, без да се налага сами да се информират.

Чия работа е справянето с домашното насилие?

В България основно за жертвите на домашно насилие и сексуален тормоз се грижи неправителственият сектор. Трудностите произтичат от липсата на ясно законодателство и от нежеланието на управляващите и на немалка част от обществото да участва с разбиране и готовност в разговор по проблема. Както винаги вниманието от основната тема се отвлича с измислената заплаха за половата осъзнатост на децата и младежите.

И в САЩ неправителствените организации са тези, които основно се грижат за жертвите на всякакъв вид насилие и дискриминация вместо държавните институции. Те обаче са с далеч по-широко поле за действие, по-добра репутация и по-голямо обществено признание в сравнение с подобни организации в България.

Другата основна разлика е, че

неправителствените организации в САЩ имат сериозни съюзници в лицето на университетите,

където студентите знаят, че могат да сигнализират за каквато и да е проява на насилие. Това е един вид перформативен прогрес, тъй като една от основните му цели е да създаде образ на университета като институция, грижеща се за всички психически, физически и духовни нужди на студентите си, гарантираща адекватна реакция при евентуални проблеми. Това дава важното усещане за сигурност и изгражда доверие. Студентите са постоянно информирани; случаите на насилие във и около кампуса се докладват ежедневно по имейл на всички в академичната общност. Разбира се, усъвършенстването на тези добри практики изисква време, в което да се изградят подходящите подходи и да се избегнат спекулации.

Как се говори за това?

Често усещането в България е, че липсва речник, за да се назоват определени феномени, и то не защото превод не съществува. Неправилното използване на терминология в обществения разговор е пример за нежеланието на отговорните държавни институции за разрешаване на проблема с насилието, основано на пола. Пример е терминът интерсекционалност (аналитичен подход, търсещ взаимовръзките между категории като пол, етнос, социална класа и сексуална ориентация; той изследва взаимодействието между расизма и сексизма например, което води до две различни застъпващи се нива на дискриминация), широко използван в повечето страни. Отказът да назоваваш нещо с истинското му и най-точно име е отказ да признаеш съществуването му – да отречеш, че всички убити от началото на годината жени са жертви именно на домашно насилие и че за тях трябва поне да има отделна статистика, а не отразяване като единични случаи в медиите.

В САЩ, както и в Испания, има алтернативно пространство, различно от медийното, където тези теми намират място и възможност за интерпретация, а именно полето на културата и изкуствата. Почти всяка институция, без значение дали е културен център, театър, концертна или изложбена зала, би изглеждала странно, ако няма

отделна програма от разнообразни събития през месеца на жената.

Те, разбира се, варират според профила и концепцията на институцията.

У нас такива целенасочени програми в големите театри и галерии не съществуват, но още по-важният въпрос е означава ли това, че въпросните институции нямат мнение по темите, които пряко засягат развитието на обществото ни, а ако имат такива, защо не изразяват позиция за Истанбулската конвенция например.

Откога не е работа на изкуството да се занимава със социални въпроси?!

Театърът като пространство за съпротива

Социално ангажираният театър се практикува в сферата на образованието, терапията, социалната справедливост и общественото развитие. Той се основава на работа с различни общности и служи за адресиране на техните проблеми. Академичната дисциплина „Приложен театър“ изследва хибридно артистични, културни и социални практики, тяхната ефикасност и етика. Тя е свързана с постоянното развиване на различни подходи спрямо групите, с които работи, и поставените цели във всеки конкретен случай. Понякога фокусът на този вид театър е повече върху процеса, отколкото върху крайния продукт. Това обаче не означава, че художествената стойност на представленията е пожертвана за сметка на съдържанието.

Съществуват множество жанрове, като например театъра на потиснатите, създаден от бразилския режисьор, педагог и активист Аугусто Боал през 1960 г. В него се представя история, близка до тази на зрителите, и те трябва да заменят актьорите, за да помогнат на персонажите да променят хода на историята си, да намерят по-добър изход от нея, като по този начин търсят алтернативи на своята собствена.

Друг подход е този на документалния театър. В испанското представление La Jauría („Глутницата“) например дословно се пресъздава съдебното дело срещу петима млади мъже, изнасилили 18-годишно момиче през 2016 г.

У нас през 2018 г. Паник Бутон Театър с режисьор Василена Радева, създаде пърформанса „Синята брада – брак без приказка“. В него едноименната приказка на Шарл Перо се превръща в кошмар от истински истории на жени, станали жертви на домашен тормоз. В представлението се говори за пределите на поносимост към насилието и търсенето на подходящ език за споделяне на тези истории чрез театрални похвати. Пърформансът се игра до 2021 г. в Театрална работилница „Сфумато“, което показва огромната нужда от повече такива постановки.

Понякога самите потърпевши участват в представленията. Пример за това е имерсивния спектакъл The Jungle („Джунглата“) на британската трупа Good Chance Theatre, в който се пресъздава истински бежански лагер във Франция преди и по време на разрушаването му през 2016 г. В него всеки зрител получава различна националност и става свидетел на предизвикателствата в съжителството на различни култури в условия на нищета и заплаха.

Същата театрална група създава проекта „Малката Амал“, огромна 3,5-метрова кукла на сирийско дете бежанец, което от години обикаля целия свят, носейки послание за мир.

В България хората, работещи в тези жанрове, занимаващи се с актуални теми, са малко и обикновено поставят на камерна сцена в избрани държавни театри или работят независимо в алтернативни пространства. Те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият всички проблеми на обществото, които изискват спешна реакция от страна на културния сектор. Работата им все още е възприемана като нещо различно от театъра, който сме свикнали да гледаме на голяма сцена, и все още не е заслужила място сред ежегодните награди за сценични изкуства.

Как тогава този вид изкуство да стигне до хората, които упражняват насилие или пък са жертва или свидетели на такова? Или то е предназначено само за онези, които вече са отдадени на каузата?

И изобщо кой ходи на театър в България, когато става дума за представления със социален характер?

Как се стига до пространствата, в които той се случва? Напълно несъвместима ли е халтурата със социалната ангажираност?

Много театрали в Ню Йорк смятат, че спектаклите на „Бродуей“, чиято функция в повечето случаи е предимно да забавлява, не са достатъчно социално ангажирани. Въпреки това нерядко може да се гледат представления, които повдигат, макар и частично, теми като хомофобия, расизъм и всякакъв вид дискриминация. Публиката също не е особено разнообразна, както и у нас, въпреки че основната причина за недостъпността там са високите цени на билетите, а не различните представи за това какво би могло да включва понятието „театър“ и как то се отнася към живота ни тук и сега.

Идеята на социално ангажирания театър е не да шокира, а да провокира и да подтикне към диалог, да покаже част от реалността, до която обикновено нямаме достъп. Създаването му изисква както артистите, така и публиката да бъдат подготвени. Нужни са опит и традиции, точно както и във всички изразни форми. За да работим по толкова големи и важни теми, е необходима

промяна на парадигмата за театър,

осъзнаване, че актуалността би трябвало да е в ядрото на изкуството, вместо да бъде системно изключвана от него.

Работата с теми като насилие, дискриминация и социално неравенство изисква емпатия, активно вслушване в света, както и грижа за публиката. Този процес крие много капани, в които дори опитни артисти често попадат. Примери за това са превръщането на произведението в самотерапевтично преживяване или пък в схематична тезисност, при което не е трудно да изгубиш публиката. Освен всичко друго, социално ангажираното изкуство не се изчерпва единствено с пресъздаването на травмата или с гола демонстрация на активизъм – все елементи, с които трудно се печелят вниманието и доверието на зрителите. То е изтъкано от въпроси, върху които публиката разсъждава заедно с артистите.

Какво бих могъл да направя аз? Как мога да помогна? Не е ли тази конкретна ситуация всъщност част и от моя живот?

И не на последно място, социално ангажираното изкуство би изгубило смисъла си, ако го има само един месец в годината, по случай някакъв празник, пък бил той и с вековна история.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sazhiteli-po-nevolia/

Да го наречем Иван. Някога, преди поне десетилетие и две смени на собствеността, е живял в къщата, която купихме със семейството ми през 2016-та. Оттогава не минава и месец, в който да не го издирват вкъщи от НАП или от Общината за неплатени данъци. Търсят го и частни съдебни изпълнители, банки и мобилни оператори, на които е длъжник. Лепят предупредителни бележки на нашата врата.

Иван не е единствен. Заедно с него на нашия адрес „живее“… нека я наречем Мария. Нея също я издирват периодично за неплатени данъци и задължения. Тя има и син, който също се води, че живее у нас.

Тази история, макар с герои с подменени имена, е съвсем реална. И за съжаление, много често срещана.

Нежелани съжители по документи имат много български семейства

заради несъвършенства на системата за адресна регистрация у нас, наследени с години.

Всяко лице е длъжно в срок от 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес.

Това гласи чл. 99, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация. Дотук добре, но от небрежност или съвсем умишлено много хора като Иван и Мария не декларират актуалния си адрес пред държавата. На теория това се санкционира, но в действителност трудно се установява. Отделно, че администрацията не полага никакви усилия да установява и санкционира такива нарушения. Вместо това продължава безполезно да издирва длъжниците си там, където те очевидно отдавна не живеят. И така – години наред.

Ако Иван и Мария не искат да бъдат намирани лесно, те нямат особена причина да променят завареното си положение. То им дава възможност да се крият от кредиторите си и да бавят плащания на сметки и данъци. А в същото време да имат напълно валидна адресна регистрация от времето, когато са били собственици, наематели или ползватели на дадено жилище.

На новите собственици на това жилище обаче те не само причиняват неудобството да получават нежелана кореспонденция и да бъдат посещавани от призовкари, съдебни изпълнители или колекторски фирми. В по-крайната хипотеза – при твърде много лица, регистрирани на един адрес – напълно е възможно на новия собственик на жилището, негов роднина или наемател

да бъде отказано извършване на адресна регистрация

поради нарушаване на чл. 92, ал. 10 от ЗГР, а именно надвишаване на двукратния брой на лицата, които обичайно могат да обитават съответното жилище. Този брой се изчислява спрямо жилищната площ, като „на едно лице се падат не по-малко от 10 кв.м“, указва законът.

Дори когато Иван и Мария си подновяват личната карта, те трябва само да препотвърдят постоянния си адрес – без нужда да доказват, че все още имат правото да се водят на него. Този адрес се подава автоматично от Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), която отговаря за поддържането на регистъра на населението.

Ако поискате от служителите в съответното териториално звено на ЕСГРАОН да премахнат „мъртвите души“ от вашия имот, ще ви отговорят, че това не е в техните правомощия. И всъщност по закон е така. Право да разпоредят заличаване на адресната регистрация на лица, нарушили изискванията на ЗГР, имат общинските и районните кметове.

И ето го решението.

То е сравнително бързо и не изисква кой знае какви усилия от ваша страна. Всичко, което е необходимо да направите, е да опишете случая си в свободен текст и да го адресирате до кмета на общината, в която се намира вашият имот (или до районния кмет, ако става дума за голям град). Може да се опитате да подадете документа и чрез Системата за сигурно електронно връчване.

В това писмо трябва да поискате назначаване на комисия за проверка по чл. 99б от ЗГР, да приложите списък на членовете на своето домакинство или на наемателите си и да поискате всички извън този списък да бъдат отписани от вашия адрес. Вероятно в Общината ще ви поискат и копие от нотариалния акт за собственост върху имота.

След завеждането на вашата молба с входящ номер кметът има тридневен срок да назначи комисия за исканата от вас проверка. Самата проверка пък следва да бъде извършена в седемдневен срок от назначаването на комисията и накрая да приключи с писмен протокол. Ако кметът не се задейства, ЗГР ви дава правото да сезирате и областния управител.

В общия случай вашата молба ще провокира посещение от кварталния полицай, който ще бъде натоварен със задачата да провери сигнала и да потвърди кой в действителност живее на този адрес. Междувременно служба ГРАО в Общината ще се опита да издири въпросните лица (на адресите на техни преки роднини) и да ги предупреди, че трябва да актуализират адресната си регистрация. Независимо дали ще го сторят, в тридневен срок след приключване на проверката

кметът е длъжен да разпореди заличаване на адресните регистрации, които са в нарушение на закона.

Тази заповед подлежи на обжалване от засегнатите лица, но то не спира изпълнението ѝ.

Това, уви, не означава автоматично, че нежеланата кореспонденция и посещенията от хора, издирващи вашите Иван или Мария, веднага ще секнат. Но постепенно тази набрана инерция ще започне да намалява. И в крайна сметка Иван и Мария в някакъв момент ще бъдат принудени от обстоятелствата да се регистрират на друг адрес.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.

Заглавна снимка: Godson Babu / Pexels

Източник

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/vuzstanovitelnoto-pravosudie-opit-za-pomirenie/

Възстановителното правосъдие е тема, която не е много позната на широката публика в България, макар че страната ни има традиции в тази насока още от времето след Освобождението. За нас е истинска чест, че Мирослава Тодорова, наказателен съдия в Софийския градски съд, и Калин Калпакчиев, съдия в Софийския апелативен съд, и двамата – бивши председатели на ССБ, се съгласиха да ни разяснят в тази обстойна статия какви са основните принципи на възстановителното правосъдие и как то може да бъде социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие към институциите и между самите хора.

Автори: Мирослава Тодорова, Калин Калпакчиев

В този текст се опитваме да разкажем за основните ценности и принципи на възстановителното правосъдие като шанс не само за очовечаване на традиционното възмездително правосъдие, но и за изграждане на гражданска култура за мирна работа с конфликти без намеса на държавната власт, за участие в дебати по болезнени теми с нагласата да се разбере, а не да се заклейми с ненавист насрещната гледна точка, независимо от дълбокото ни несъгласие с нея.

Възстановителното правосъдие – такова, каквото е създадено от критическата криминология – е преди всичко способ да видиш другия като пълноценно човешко същество. А това означава да приемеш, че си включен в мрежата от норми, които ни правят хора, както казва норвежкият социолог и криминолог проф. Нилс Кристи. Именно тази сърцевина на възстановителното мислене го прави изключително уместен социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие както между хората, така и към собствените им държавни и обществени институции.

Българското общество е такова отдавна – ежедневно на пътни кръстовища между напълно непознати хора се упражнява насилие заради неправилна маневра и неспособност да се овладее гневът и да се постигне мирна саморегулация. А на последните парламентарни избори се видяха дълбоките разломи между социалните групи и критично ниското ниво на доверие, проявено в отказа на голямата част от гражданите с право на глас изобщо да отиде до избирателните секции или в избора на онези 87 635 души (близо 3,5% от гласовете на избирателите), отбелязали в бюлетината „Не подкрепям никого“. Те са поредното тъжно потвърждение за социална травматичност.

Нуждата да се обърне посоката, да се пречупи тенденцията изисква всеки от позицията на собствения си личен или професионален опит да търси и споделя средства за укрепване на способността за съпричастие, за осъзнаване и обществена консолидация. Затова и ние, през призмата на своята опитност, се осмеляваме да ви занимаваме с възстановителното правосъдие.

Движението за възстановително правосъдие се разраства след Втората световна война като отговор на провала на традиционното правосъдие в модерната държава да спре нечовешките зверства, извършени от формално законните нацистки режими. Правото е нормативна система, която има за цел да регулира обществените отношения чрез въвеждане на общовалидни и абстрактни правила за поведение, чието спазване се гарантира с държавна принуда. Целта му е да установи правна сигурност и върховенство на правото, което постига равенство на всички граждани пред закона.

Тази цел е от първостепенна важност за функционирането на демократичните държави. Тя обаче лесно може да бъде подменена, ако на правната форма се придаде съдържание, което не е насочено към постигане на справедливост. Така след трагичната равносметка на факторите и причините за индустриализираната система за убийства в концлагерите и за законното експроприиране на собствеността на „не-арийците“, юристите, криминолозите и другите социални учени търсят средства, които да възпрепятстват отчуждаването на правото от неговото основание и да укрепват системата от мерки за защита на човешкото достойнство. Този стремеж е благодатната почва за интензивното развитие на доктрината за човешките права и на възстановителното правосъдие.

За разлика от традиционното правосъдие, възстановителното не търси унифициране и не изхожда от общи типизирани положения. То винаги е конкретно, фокусирано върху особеностите и силите на определения човек, съсредоточено е в личната му история, не се основава на принуда, способства за създаване на ред в отношенията на хората в общността и не разчита на никакво покровителство и институционализирана сила. Тоест не само че не изисква, но и не допуска влиянието на външен авторитет и не толерира нагоните за сближаване с властта.

Последната особеност представлява по естеството си силен антикорупционен фактор. Изграждането на общности от взаимнозависими един от друг граждани прави безобразията видими, а същността на конфликтите – отчетлива. В такава реалност всяка злоупотреба с власт вече не може лесно „да остане скрита в неясни компромиси“ (по Нилс Кристи). Възстановителното правосъдие отваря пространство за хората да изнесат цялата истина за събитията, в които те са централните персонажи, без професионални посредници.

На този принцип са създадени Комисиите за истина и помирение в редица държави с цел да се разкрие истината за различни форми на потиснически политически режими в период на преход на обществата към демократична форма на публично управление. Такива комисии възникват в държави с дългогодишно изключване на социални групи и етническа дискриминация, характерни например за политиката на апартейд спрямо чернокожите в ЮАР, спрямо инуитите в Канада, спрямо аборигените в Австралия.

Така например Комисията в ЮАР е създадена, след като се стига до убеждението, че наказването на извършителите на престъпления не би било достатъчно за постигане на социален мир и за преодоляване на травмите от дискриминацията и дългогодишното насилие, защото в почти всеки дом е имало жертва или насилник и конфликтът помежду им би бил взривоопасен. На формите на социалното изключване в миналото е безсмислено да се отговаря чрез реципрочно възмездие – с нови форми на социално изключване. Затова и преамбюлът на новата Конституция на ЮАР започва с изразената готовност да се разбере миналото, за да може общността да продължи напред: „Ние, хората на Южна Африка, признаваме несправедливостите на своето минало…“

Още една съществена разлика с традиционното правосъдие е, че възстановителното включва в процеса на осъществяването си активно участие на страните в конфликта и крайното решение се приема от тях не като „спуснато“ по вертикала на държавната власт, а като лично постижение – достигнато въз основа на собствено усилие и поемане на отговорност.

Това директно кореспондира с някои от основните липси и нужди на българската ситуация. В България съществува проблем с доверието в правосъдието. Генезисът на този проблем е сложен и произтича от множество фактори – правен нихилизъм, понякога стимулиран от изпълнителната власт; неразрешени структурни проблеми на съдебната власт; недостатъчно развита правна култура; историческа обремененост, произтичаща от продължителни периоди без реално разделение на властите, политически плурализъм и свобода на словото и др.

Всички тези фактори водят до усещане за липса на справедливост у част от гражданите, което от своя страна се превръща в значим фактор за дезинтеграцията на обществото. В резултат се провокира разделение между хората, което поради ниското доверие помежду им лесно прераства в ненавист, дори във физическа агресия. Формира се среда, в която гражданите привикват да нарушават правилата, без да очакват да носят отговорност под каквато и да било форма.

Тъкмо заради същностните си различия с традиционното правосъдие възстановителното правосъдие може да се превърне в ефективно средство за преодоляването на недоверието в съдебната власт. Действително всяко правосъдие би следвало да е изградено върху ценностния императив за постигане на справедливост, тъй като от това произтича неговата легитимност.

Но до справедливия завършек на традиционния съдебен процес се стига по пътя на формални процедури, в които засегнатите лица с процесуални средства реконструират тази истина, която законът определя за „относима“. Не всякога обаче относимите към правната норма факти пресъздават изчерпателната истина, от чието възстановяване и оповестяване често засегнатите хора имат първостепенна необходимост. В този смисъл невинаги традиционното правосъдие е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на случилото се.

Тази „недостатъчност“ на традиционното правосъдие, разбира се, не омаловажава неговата първостепенна значимост за установяване на правовата държава, която вече изтъкнахме. Но осъзнатите му ограничения показват, че системите за социален контрол (за постигне на социален мир и обществено благополучие) имат нужда от създаване на такива мрежи от взаимозависимости между гражданите, които не се основават на власт и подчинение, не разчитат на санкция от страна на държавната власт.

Научни аргументи за осъзнаването на тази необходимост се развиват в криминологията, в частност – в критическата криминология, защото възстановителното правосъдие като едно от средствата за създаване на споена общност от зависими един от друг граждани е в основата на ефективната и трайна превенция на престъпността.

Макар обичайно възстановителното и традиционното възмездително правосъдие да се разглеждат в опозиция, те неминуемо си влияят взаимно. Успешните системи за социален контрол върху факторите, генериращи престъпност, създават ситуации, в които е възможно обикновеният човек да е ангажиран в процеса и да е слушан като най-големия експерт за живота си.

В основополагащата лекция на проф. Нилс Кристи „Конфликтите като собственост“ се изяснява важността на конфликтите за обществото и се разсейва предразсъдъкът, че конфликтите са вредни и опасни. Напротив, обяснява проф. Кристи, в силно индустриализираните общества вътрешните конфликти не са много, те са дори твърде малко. А социалните системи следва да бъдат устроени така, че да подхранват конфликтите и да ги правят видими, като в същото време професионалистите бъдат възпрени да монополизират тяхното разрешаване и се възвърне правото на жертвите на престъпления да участват в разрешаването на конфликтите, които ги засягат.

Затова ефективно функциониращото традиционно правосъдие, което разбира заложените си по дефиниция ограничения, оставя достатъчно широко поле за включване на алтернативни форми. Възстановителните подходи не застрашават целите на традиционното наказателно правосъдие, защото, ако се използват разумно и хуманно, те могат да способстват за пълноценно постигане на целите на наказанието, да разширят и увеличат потенциала на съществуващата правосъдна система. Стига да се справят с основното предизвикателство за правосъдието, основано на личното участие – да се намерят начини за ефективно ангажиране на гражданите и да се осигури пълноценна защита на правата и законните интереси както на пострадалите, така и на нарушителите.

Критическата криминология стига до извода, че колкото и усилено да се демократизира правосъдието, това не е достатъчно, за да не се повтори крахът, ако не се намерят средства и начини за овластяване на хората. Това е така, защото, колкото повече човекът е лишен от отговорност, а тя е поставена в ръцете на „властта“ и експертите (включително съдебните), толкова по-силно той реагира с безотговорност, а това се превръща в най-силния криминогенен фактор и заплаха за трайния мир.

Програмите за възстановително правосъдие са основани на водещия принцип, че престъпното поведение не само нарушава закона, но и уврежда пострадалите и общността. Ето защо се изисква винаги когато е възможно, в процеса по възстановяване след увреждането да бъде въвлечен както нарушителят, така и засегнатите страни – не само пострадалият, а и останалите хора, които като част от съответната общност (квартал, училище, работно място) са поставени в опасност или е накърнена сигурността им. И в същото време да се осигурява необходимата подкрепа на всички замесени, приоритетно – на жертвата.

Затова в някои случаи програмите спомагат и за изграждането и развитието на местни общности, което е особено актуално в нашия национален контекст, доколкото от десетилетия сме свидетели на рушащи се и изчезващи общностни структури на различни нива – в населените места, в училищата, в професионалните среди. Възстановителните програми насърчават толерантността и готовността за лично участие, за изграждане на уважение към различията и за създаването на отговорни обществени практики.

Характерно за възстановителните подходи е, че те не следват формално предписани процедури и могат да се адаптират според нуждите на страните, участващи в конфликта. Най-същественото е, че всички възстановителни практики и програми включват под някаква форма диалог между жертвата и извършителя, както и между останалите засегнати от конфликта представители на семейната, кварталната, училищната, професионалната и т.н. общност.

Голяма част от възстановителните форми са вдъхновени от съществуващи от столетия обичайни практики на местното население. Така например маорите (местното население в Нова Зеландия) използват за разрешаване на конфликтите в общността различни видове кръгови срещи, които включват жертвата, извършителя и членове на техните семейства и на близкия им приятелски кръг – тоест лица, на които те имат доверие. Тази възстановителна форма сега се нарича фамилна конференция. Тя се изразява в поредица от срещи разговори, в които участниците обсъждат какво точно се е случило, какво са почувствали жертвата и извършителят, какви са моралните и материалните вреди, как да се възстановят вредите и отношенията между засегнатите.

Възстановителните кръгове се подпомагат от доброволец, който не е професионалист, но е обучен най-общо да улеснява срещата и да подпомага участниците сами да стигнат до решение, без да ги напътства и да взема отношение по случая. Посредникът помирител трябва да проведе предварителни поверителни разговори с жертвата, извършителя и техните близки. При срещите в кръг правилата обичайно включват няколко прости условия: всеки има право да говори, като дава знак; думата се дава от координиращия помирител; всички се изслушват и не се прекъсват; участието е доброволно и във всеки момент може да бъде оттеглено; решението трябва да бъде взето и възприето от всички.

Друга популярна възстановителна форма е помирителната среща между жертвата и извършителя. Тя също се подпомага от доброволец помирител, който е обучен да спазва базисните правила на възстановителните срещи, да насочва и да следи за риск от злоупотреби и увреждане на участниците, но не и да изземва решението на конфликта от самите страни. В случаите, в които жертвата отказва да се включи в срещата, има възможност за участие на т.нар. сурогатна жертва – пострадал от подобно правонарушение, който се съгласява да говори с извършителя и така да му помогне да осъзнае последиците и вредите от извършеното.

Това показва и нещо друго, което е от особено значение за възстановителните практики: не е важно на всяка цена да се постигне решение на конфликта, а да се помогне на участниците да разберат какво се е случило, да приемат неговите последици и да продължат да живеят с тях, като така сложат основите на бъдещи мирни взаимоотношения.

Често възстановителното правосъдие се прилага посредством съществуващи местни норми – споменахме за Нова Зеландия и възприетите практики на маорите; друг пример е Канада, която стъпва върху обичайните правила на местното коренно население.

България също има традиции в тази насока. След Освобождението са функционирали помирителните (полюбовни съдилища), които са следвали вековната традиция на старейските съвети. Помирителните съдилища са разглеждали единствено граждански спорове и наказателни дела по тъжба на пострадалия, по които страните могат да постигнат спогодба, а също и дела за настойничество. Съдът не е бил ограничен от никакви процесуални форми и правила, а се е ръководел от обичая и се съобразявал с исканията на страните. Решенията му са имали сила само ако двете страни са дали предварително писмено съгласие за това. Решенията са били окончателни, не подлежали на обжалване и се привеждали в изпълнение от кмета.

Възстановителните подходи и практики и сега може да се използват в наказателните процеси, най-вече когато извършители на правонарушения са младежи. Не е спорно, че децата извършители на деяния, които осъществяват състав на престъпление, в изключителен случай следва да влизат в затвора, защото поначало са жертви на лошо възпитание, социална занемареност, домашно насилие и т.н. Стремежът на общностите е насочен към усилието да се въздейства навреме и с минимална принуда върху поведението на личностите в процес на физиологично и социално формиране, като по този начин да се преодолеят криминогенните фактори, които са били в основата на правонарушението, без да се нанесат нови травми, неоправдани за постигане на целите на правосъдието.

Опитът на държавите с развити помирителни системи показва, че участието на непълнолетните във възстановителни програми, самостоятелно или наред с наказанието, има благоприятно възпитателно въздействие и е реална превенция на престъпността. Българската традиция не е чужда и на това разбиране. В периода 1943–1948 г. действа Закон за съдилища за маловръстни, в който е уредена система за съчетаване на възпитателни мерки с наказанието под контрола от съда.

Възстановителното правосъдие е шанс в България да се справим с липсата на доверие в съдебната власт, с нарастващото отчуждение на гражданите от институциите и с девалвацията на държавната принуда в резултат на погрешна наказателноправна политика – увеличаването на наказанията, без да се дава отговор на въпросите защо се прави това и каква обществена полза би донесло. Създаването на различни по вид възстановителни програми ще има стимулиращ ефект и за изграждане на животоспособна социална инфраструктура с развитие на разнообразни и адекватни на нуждите социални услуги, която да извършва рехабилитация на извършителите на престъпления.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/tyaloto-kato-druzhavna-sobstvenost/

Победата на едно поколение. Така много американски медии описаха решението на Върховния съд на САЩ за отмяна на конституционното право на аборт. Страната бе залята от множество протести на фона на доволството в консервативно-религиозните кръгове, които от десетилетия работят активно за премахването на „Роу срещу Уейд“. Под това име е известно съдебното решение от 1973 г., според което по Конституция всяка жена има право да реши дали да прекъсне бременността си.

Разделителните линии са добре познати – слабонаселеният Среден Запад и южните консервативни щати срещу Западния и Източния бряг, където са концентрирани икономическите и културните двигатели на страната; крайнорелигиозните активисти срещу умерените, атеистите, секуларистите. По последни данни белите евангелисти представляват най-голямата група, която смята, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи. В същото време 84% от нерелигиозните американци настояват правото на аборт да бъде запазено, както и 66% от чернокожите протестанти, 60% от белите протестанти и 56% от католиците.

В допълнение, само крайноконсервативните избиратели казват, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи; останалите три групи – умереноконсервативните, либералните и крайнолибералните избиратели – са на мнение, че правото на аборт трябва да е защитено. Иронично, на абортите се противопоставят онези възрастови групи, които са най-далеч от детеродна възраст – над 50-годишните, но дори и там надделяват хората, които подкрепят правото на аборт. Подкрепа, която преобладава сред американското общество и остава непроменена от края на 80-те до наши дни.

Защо тогава се стигна до това противоречиво решение на Върховния съд на САЩ?

Причините са комплексни, а процесите имат дълга история. Тя съчетава надигането на реакционерско движение в консервативните кръгове в САЩ вследствие на културните революции през 60-те години; изграждането и вкопаването на силно евангелистки лобита и групи за натиск в политиката; „конституционното разлагане“ на американската система; спада на доверие в науката и медицината вследствие на лоша комуникация между учени и държава; силно изродената здравна система; и не на последно място, враждебността към държавните институции като активна политика на крайните консерватори през последните три десетилетия.

Следващият въпрос съвсем естествено би бил:

Защо това трябва да интересува българите?

Както Светла Енчева писа още през 2019 г., и у нас наблюдаваме налагането на привнесени теми от американската културна война. Правото на аборт никога не е било тема в България, което не пречи на активисти като Александър Урумов, когото Енчева описва като „евангелист и небезизвестен борец срещу джендъра“, да публикуват текстове срещу абортите в своя блог. Този тип наратив върви активно във Facebook групи като РОД (Родители обединени за децата), тясно свързани с противопоставянето на важни социални политики в защита на децата.

В допълнение, Евангелската църква остава сред малкото институции, които активно работят с българската ромска общност, и то с нарастващо влияние. А руската пропаганда с радост експлоатира американския екстремизъм, който пасва на наратива за защита на „традиционните ценности“, като взаимовръзките между двете са описани още преди години. Затова и не е изненадващо, че силно проруската Българска православна църква и евангелската общност споделят едни и същи доктрини. И както показват скорошни политически събития и обрати, не е никак невъзможно те да повлияят на политиката.

Кой прави аборт?

След решението „Роу срещу Уейд“ през 1973 г. броят на абортите в САЩ нараства, но от средата на 80-те насам се наблюдава продължителен спад, като за 2019 г. са извършени 629 898 процедури. От тях 56% са хирургически и 44% медикаментозни, а от 1982 г. насам намалява и броят на клиниките, които предлагат този тип медицинска интервенция. Статистиката обаче не означава нищо, ако не предоставим контекста на причините, които карат една жена да вземе толкова тежко решение: данните от 2019 г. показват, че за мнозинството жени процедурата е за първи път и най-много са жените, които вече имат едно или повече деца – 60% от тези жени вече са майки. В 93% от случаите абортът се прави по време на първия триместър, или преди 13-тата гестационна седмица, и само 1% от абортите се правят след 21-вата седмица.

Най-изтъкваните причини за аборт са, че раждането на дете би попречило на образованието и работата на жената или на способността ѝ да се грижи за други хора, които зависят от нея (74%). Почти половината от запитаните жени казват, че правят аборт, защото не искат да бъдат самотни майки или защото имат проблеми с партньора си. Четири от десет жени вече имат достатъчно деца, а една трета от тях не са готови за дете. Грижата за други хора е фактор при по-възрастните жени, а неготовността да бъдат родители – при по-младите. Това означава, че ако проблемът с раждането на деца наистина трябва да бъде адресиран, то семейните консултации, ролята на бащата, платеното майчинство, финансовата помощ и подкрепата от работодателя, както и институции, които да подпомагат двойката (не само жената) при отглеждането на дете и грижите за други хора, трябва да бъдат основни цели на насърчаващата политика.

САЩ остават единствената развита държава в света без гарантирано платено майчинство, в сравнение с държави като Великобритания (39 седмици), Швеция (68 седмици), Естония (82 седмици) и Япония (минимум 52 седмици). Държавните инвестиции в ранна детска грижа също са на последните места от страните в развития свят. Съединените щати обаче се нареждат на първите места по усложнения и смърт по време на раждане, като цената на процедурата и отглеждането на дете е една от най-високите сред сходни икономики.

И все пак – спасяваме ли човешки живот?

Макар че крайноконсервативните кръгове твърдо се противопоставят на изброените по-горе социални политики (първият неоконсервативен президент Роналд Рейгън е известен с речите си срещу т.нар. welfare queens, или „кралиците на социалните помощи“), те настояват, че отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ е в името на спасяването на човешки живот. Както казахме по-горе, по-голямата част от абортите се извършват преди края на първия триместър. Науката не може да даде категоричен отговор кога един зародиш се превръща в човек. Това е въпрос, който се разисква от етиката посредством сложни аргументи – например достатъчна ли е биологичната активност, за да предположим съзнание?

Ако приемем религиозната постановка, че в момента на зачатието вече може да говорим за живот, тъй като оплодената яйцеклетка съдържа пълния генетичен материал на ембриона, който ще се развие до човек, то трябва да третираме всяка клетка в човешкото тяло по същия начин. Ако приемем, че трябва да има развитие на мозък и мозъчна дейност, сме изправени пред проблема, че само мозъчната активност не предполага наличието на съзнание, нито други присъщи на човешкото процеси и качества.

Поради това най-валидният извод е, че животът започва, когато плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата, и именно тази постановка е началната точка за законодателството, което определя правото на аборт. Радикалната теория, третираща плода като правен субект, разглежда аборта като убийство, но от нея следва плодът да придобие правоспособност, включително например правото на издръжка от бащата от момента на зачеване.

Най-важният аргумент обаче остава сигурен и неоспорим: че майката вече е развита личност със свой живот и самостоятелно право на избор, поради това и насилственото износване и раждане се счита за нарушение на човешките права. Затова и майката трябва да бъде началната точка в преценката за законодателни мерки.

Защитниците на пълна или почти пълна забрана на абортите се прицелват в късните аборти (този 1% от всички процедури) именно поради гореизброените етични и биологични аргументи. Но и преди отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ 43 от общо 50 щата така или иначе забраняват късните аборти по причини извън медицинските. Ограниченията варират, но щати като Калифорния, Аризона и Ню Йорк например се позовават на момента, от който се смята, че плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата. Аляска, Колорадо, Ню Хемпшир, Ню Джърси, Ню Мексико, Орегон и Върмонт са сред малкото щати, в които късните аборти са разрешени без ограничения.

Долу държавата, освен ако не става въпрос за личния ви живот

Законодателството в САЩ в такъв случай не се различава особено от европейското, където повечето държави ограничават процедурата до първия триместър, освен в случаите, когато е застрашен животът или здравето на майката – в такъв случай процедурата се прави и по-късно. Европейската практика приема, че силно ограничителното законодателство не взема предвид сложни и силно индивидуални медицински проблеми, генетични болести и малформации, както и усложнения по време на бременността. В малкото европейски изключения става въпрос за регрес от този тип практика поради религиозни причини, какъвто е случаят в Полша.

Парадоксът нараства, ако вземем предвид, че консервативните кръгове в САЩ са яростни адвокати на ограничаването на държавната намеса и изобщо на регулацията от какъвто и да било вид. Но това противоречие е привидно: съвременният американски консерватизъм отхвърля регулация на сектори от обществено значение – здравеопазване, околна среда, трудови правоотношения и икономика, – но е силно ориентиран към контролиране на личната сфера: право на аборт, достъп до контрацепция, сексуално образование, еднополови бракове и съжителство, по-скоро с оглед на морални и религиозни съображения, отколкото на съвременни научни или правни аргументи. С две думи, регулацията няма място в борбата за по-добро заплащане на труда или за единна здравна система, но с пълна сила може да влезе в спалнята ви. Някои права са по-важни от други.

Един от доводите на Върховния съд е, че „Роу срещу Уейд“ представлява прекомерен федерален контрол над щатите, чиито жители трябва сами да пишат законите си на щатско ниво чрез влияние над публичното мнение, лобиране, гласуване и кандидатиране за постове. Проблемът е, че демократичните механизми и системи, които подобно решение би обслужило, са проядени от порочни практики, а общественото доверие в тях е рекордно ниско. Същото важи и за доверието във Върховния съд.

След решението на Върховния съд регулацията на абортите става различна във всеки щат

Пример за крайност е Уисконсин, където след отмяната на прецедента „Роу срещу Уейд“ е върнат предишният закон за абортите отпреди 170 години. Този закон вероятно няма да бъде реформиран – отчасти и защото в законодателните органи доминират републиканците, които са разчертали електоралните граници така, че да гарантират спечелването на изборите. Върховният съд се контролира от същата партия и наскоро постанови, че именно тези манипулирани карти на избирателните райони трябва да се ползват като основа дори когато се чертаят нови.

Подобни практики не са запазена марка само на една партия, а нарастващата политическа поляризация влияе на недоверието във Върховния съд, което е сравнително нов феномен. Най-фрапантният случай от последните години е номинацията на Мерик Гарланд през 2016 г. от демократичния президент Барак Обама, която бе блокирана от републиканците, тъй като те настояваха, че не може да бъде избран нов съдия във Върховния съд в година на избори. Четири години по-късно идентична ситуация, но с обратен знак – номинацията на Ейми Кони-Барет от консервативния президент Доналд Тръмп мина безпроблемно. Поради тези и други фактори нараства подкрепата за реформа на Върховния съд, особено с оглед на възможността за оспорване на резултатите от президентските избори през 2024 г., което ще се реши именно на тази инстанция.

Дотогава обаче реалността е повече от мрачна за много американски жени, най-вече от малцинствата и от по-бедните прослойки на обществото. Законът в Алабама например забранява абортите изобщо, без изключения за изнасилване или кръвосмешение. В други щати, като Арканзас, абортите са забранени след 20-тата седмица, освен при случаите на изнасилване, кръвосмешение и заплаха за живота на майката, но по-сурови закони без подобни изключения вече са предложени и в момента са блокирани от федерални съдии, тоест предстоят евентуални промени. В Делауер законодателите вземат мерки още след встъпването в длъжност на президента Тръмп през 2017 г. и вписват правото на аборт в законодателството, като аборт не може да се извършва след момента, в който плодът би могъл да оцелее извън утробата. Подобна мозайка от сценарии не е по вкуса на крайноконсервативните активисти, чиято следваща вероятна стъпка е криминализирането на абортите на федерално ниво – въпреки аргументите, че всеки щат трябва да има свободата да пише своите закони.

Добрата новина: демократичните механизми в САЩ все още работят достатъчно добре, че крайното законодателство наистина да бъде подложено на изпитание от съдии и прокурори, както и от групи за натиск извън правната система, в политиката. Лошата: когато религиозният фундаментализъм успее да се намеси в политиката и да измести научната експертност и правните аргументи, пред нацията се открива дълъг път на конфронтация с истината: забраната на абортите не намалява абортите, но убива жени. Разбира се, ако жените са държавна собственост, а не човешки същества със свобода на избор и преценка, това вероятно не е от чак толкова голямо значение.

Заглавна снимка: „Съкрушена съм, че младите жени днес имат по-малко права, отколкото имах аз“ © Mark Dixon / Flickr

Източник