Tag Archives: граждански права

Неизбежна отбрана 2.0

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/neizbezhna-otbrana-2-0/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. След триумфалното блокиране на пътя на Северна Македония към Европейския съюз, станало най-вече поради желанието на „войводите“ – коалиционни партньори на ГЕРБ, последваха и поредните законодателни инициативи. От партията предлагат да се криминализира радикалният ислям и рециклират идеята си за увеличаване на пределите на неизбежната отбрана.

Досега идеята им за неизбежната отбрана „удря на камък“. Законопроектът за промяната на обхвата ѝ беше внесен от „Патриотите“ в Народното събрание още преди две години и половина, през пролетта на 2018 г. И той бе отхвърлен от работна група към Правосъдното министерство, от Върховната касационна прокуратура, от адвокати и преподаватели по право, както и критикуван от правозащитници. Година по-късно изненадващо беше приет на първо четене. До второ четене обаче така и не се стигна.

Преди да обсъдим неизбежната отбрана,

нека обърнем внимание на другия елемент от предложението на ВМРО – криминализирането на радикалния ислям.

Авторите на идеята не уточняват какъв текст да се вкара в Наказателния кодекс (НК) за радикалния ислям, нито дори му дават дефиниция. Вместо това препращат към публикация в партийния сайт за т.нар. Европа на отечествата (както някои националистически настроени евроскептични групи наричат онова, което им се иска да бъде на мястото на ЕС), където става дума и за него.

В НК вече има текстове, които могат да се приложат към омразата на религиозна основа и по-общо – към недемократичните идеологии. Чл. 164 криминализира проповядването и подбуждането към „дискриминация, насилие или омраза на религиозна основа“, а в чл. 108 се предвиждат наказания за проповядването на антидемократична идеология или на насилствено изменяне на установения конституционен ред.

Именно тези членове от НК бяха използвани в т.нар. процес срещу 13-те имами.

Да припомним накратко за този процес, който започна през 2012 г. и завърши (засега) седем години по-късно. Той е срещу 13 мюсюлмански проповедници от пазарджишкия ромски квартал „Изток“. Така че делото е от полза едновременно за две каузи на националистите в България – антиромската и ислямофобската. Имамите са обвинени в това, че пропагандират антидемократична идеология и омраза на религиозна основа, както и че членуват в нерегистрирана у нас организация, което се интерпретира като участие в престъпна организация по смисъла на чл. 109 от НК.

Твърденията на обвинението се основават най-вече на факта, че имамите изповядват течение в исляма, наречено салафизъм. Някои от тях са учили в Саудитска Арабия. Друг въпрос е, че български мюсюлмани получават религиозно обучение в чужбина, където могат да бъдат изложени на всякакви идеологии, защото българската държава отказва да акредитира Висшия ислямски институт. Покрай делото у нас се навъдиха много експерти по ислям, умеещи да интерпретират религиозна литература на арабски. Освен мюсюлмански четива, разследващите органи откриха и нещо черно, за което решиха, че прилича на знамето на „Ислямска държава“.

Делото срещу имамите няколко пъти стига до присъди и се връща в съда, който постановява още по-строги присъди.

Последната от тях е от края на 2019 г. Тогава най-демонизираният от имамите – Ахмед Муса – получава общо осем години и половина затвор, а сподвижниците му – по-леки наказания.

След като осъдителни присъди по дела за радикален ислям у нас са възможни, защо му е на ВМРО да иска изричното му криминализиране? Акцентирането върху една-единствена религия като потенциален проводник на радикализъм не е нищо друго, освен религиозна дискриминация. При това то прикрива нелицеприятното обстоятелство, че за самите ВМРО не е нетипично да разпространяват антидемократична идеология. Включително и чрез предложението за разширяване на обхвата на неизбежната отбрана, което според юристи противоречи на български и международни правни документи, като започнем от Конституцията на Република България и Европейската конвенция за правата на човека.

През 2019 г. законопроектът за неизбежната отбрана беше приет на първо четене кампанийно –

в контекста на нашумелия случай с пловдивския анестезиолог Иван Димитров, застрелял с незаконен пистолет Жоро Девизов, който се е опитвал да извърши кражба от гаража му. Стреляйки, Димитров крещял: „Полиция!“ Около половин час преди това е наблюдавал опита за кражба от прозореца си.

Първоначалната версия на лекаря беше, че Девизов е влязъл в дома му, при жената и децата му, но и двете твърдения се оказаха неверни – влизане в дома е нямало, а останалите членове на семейството не са били в къщата. Освен това анестезиологът е повикал приятели, с чиято помощ да покрие следите, и е поискал записите от охранителните камери на близкия магазин да се изтрият.

Въпреки тези детайли общественото мнение беше настроено в защита на лекаря,

убил ром с прякор Плъха, рецидивист и вероятно наркозависим. Това отношение изразява разпространеното у нас и противоречащо на всички правозащитни документи, на които се основава законодателството ни, схващане, че човешките животи не са равноценни. Поради което се смята, че един лекар е в правото си да убие един ром. По същия начин, по който няколко години преди това общественото мнение застана зад иконописеца Йордан Опиц, убил в гръб бягащ човек, за да „защити жилищата на съседите си“.

На първа инстанция Димитров получи оправдателна присъда за убийството на Девизов и единствено беше осъден условно на две години и половина за притежанието на незаконно оръжие. Като аргумент за присъдата послужи разширеното разбиране за неизбежна отбрана, което така и не беше прието окончателно в парламента.

И този път рециклирането на законопроекта за неизбежната отбрана става кампанийно. И този път то може да се свърже с делото на Иван Димитров. Междувременно през май присъдата на първа инстанция беше отменена поради множество процесуални нарушения и делото се върна за преразглеждане. В края на септември бяха разпитани различни свидетели, включително парамедичката от „Спешна помощ“, според чиито показания под краката на убития е имало паднал нож (според данните от първия етап на делото нож е имало в дрехите на Девизов, но той така и не е бил изваден).

По-актуален от случая със знаковото убийство в Пловдив обаче е този с протеста пред централата на ВМРО.

На 16 ноември част от протестиращите срещу правителството и главния прокурор се насочиха към централата на коалиционния партньор ВМРО на ул. „Пиротска“ в столицата. Информацията за действията на протестиращите е противоречива, но има счупено стъкло на вратата на сградата, където се помещава офисът на партията. Протестиращи твърдят, че човек, изглеждащ като заместник-председателя на партията и евродепутат Ангел Джамбазки, е хвърлял от прозореца на централата бомбички или пиратки по протестиращите и ги е заливал с вода от пожарникарски маркуч. От ВМРО отрекоха тази информация и заявиха, че по това време евродепутатът не е бил в сградата.

Не след дълго обаче бе разпространен видеозапис, на който ясно се вижда как Джамбазки (или някой изключително сполучливо маскиран като него) хвърля върху протестиращите горящи неща, които после гърмят, и ги залива с пожарникарски маркуч, а покрай тях – и полицаите, охраняващи събитието.

И понеже от ВМРО вече нямаше как да отричат, възприеха защитно-нападателна стратегия.

Пръв в защита на заместника си се впусна председателят на партията Красимир Каракачанов. Пред камерата на Bulgaria On Air той заяви: „Имат късмет, че аз не съм бил там.“ А на въпроса какво е щяло да стане, ако е бил там, отговори: „Ами нямаше да има само водни струи, повярвайте ми. Не може някой да си мисли, че може да чупи, да троши и да прави каквото си иска. Ние или сме законова държава, или гражданите имат право да се самозащитават. Какво очаквате, да ги посрещнем с баница?“

Ако не знае, че е действащ министър, човек би могъл да си помисли, че Каракачанов е опозиционен политик. Защото от думите му излиза, че държавата, в чието управление той участва, не е правова и затова всеки се спасява, както може.

Два дни след това в ефира на bTV се появи и Ангел Джамбазки – целият в бяло. И в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Белият защитен костюм послужи на евродепутата за повод да изтъкне как работи като доброволец в борбата срещу COVID-19. Та зрителите да си кажат: щом е доброволец, не може да е агресор.

Заместник-председателят на ВМРО отказа да отговори на въпроса на Антон Хекимян дали той е хвърлял бомбички по протестиращите, но заяви: „Ние просто отговорихме абсолютно адекватно на това, което правеха хората пред сградата.“ Също така се оправда, че протестиращите са били първи, че в сградата е имало детски ансамбъл по това време (действал е в името на безопасността на децата, значи) и че зданието, в което се помещава централата на партията, е паметник на културата. На фона на забележката на Хекимян, че работа на полицията е да спре протестиращите, Джамбазки зададе реторичния въпрос:

Ако някой дойде да троши вашата врата вкъщи, вие какво ще направите? Ще му направите баница, ще му направите чайче с мента, глог и валериан ли? […] ВМРО не е певческо дружество, ВМРО не е клуб по шиене на гоблени. Ние защитаваме себе си, своята собственост и своята сграда.

Отново в ефира на bTV се включи и Каракачанов, за да защити за пореден път заместника си и да повтори опорните точки на партията по темата: „Ангел Джамбазки е доброволец във ВМА от 21 дни, но вашата медия пропусна да отбележи това. […] Някои предпочитат да го изкарат лош. Не, той защитава собствеността. Не е хулиган. Ангел е добро момче, което помага на хората и винаги го е правил, но защитава собственост на организацията, на която е заместник-председател.“

Според правозащитния адвокат Михаил Екимджиев хвърлянето на бомбички срещу протестиращи, и то в присъствието на полицаи, не е „неизбежна отбрана“, а „хулиганство, извършено с особен цинизъм и дързост“. „Aз cъм дълбoĸo pecпeĸтиpaн oт фaĸтa, чe г-н Джaмбaзĸи e yчил 10 гoдини пpaвo, зa дa избeгнe ĸaзapмaтa, нo oт oбяcнeниeтo мy в интepвюто пpeд Xeĸимян cи дaдox cмeтĸa, чe нaй-вepoятнo нe e внимaвaл, ĸoгaтo e пpeпoдaвaн инcтитyтът нa нeизбeжнaтa oтбpaнa“, иронично отбеляза той.

В интерпретациите на ръководителите на партията на инцидента с Джамбазки е концентрирано отношението на ВМРО към „неизбежната отбрана“, в което

не се прави разлика между човешки живот, жилище и частна собственост. Нито между отбрана и нападение.

Действията на евродепутата в онази вечер са опасни – и за протестиращите, и за присъстващите полицаи. Хвърлянето на горящи предмети и пиратки може сериозно да нарани, ако не и да убие някого.

В същото време липсата на институционална реакция показва различния аршин, с който властта мери действията на „свои“ и „чужди“. В началото на септември например полицията премахна палатковите лагери на протестиращите с аргумента, че в тях има взривни устройства, доказателства за каквито така и не се появиха. По времето на протестите също бяха арестувани много хора, за които няма данни да са проявили насилие. А някой може да хвърля пиратки от прозореца върху цивилни граждани и органи на реда и да му се размине. Защото се казва Ангел Джамбазки.

Рециклирането на идеята за разширяването на статута на неизбежната отбрана също е опасно, а не само противоправно.

Приемането му може да даде картбланш за саморазправа с всички, които не са „от нашите“. Не само роми, рецидивисти или наркозависими, а например и протестиращи. Или социални работници, опитващи се да си вършат работа. Или ЛГБТИ хора, фактът за чието съществуване се смята от някого за „заплаха“, от която той да се „отбранява“. Или всеки от нас.

Ясно е, че законопроектът за неизбежната отбрана е кризисен пиар и че не покрива елементарни правни норми. Ала риск той да бъде приет на второ четене все пак съществува. Защото поне за едно нещо военният министър Каракачанов е прав: България не е правова държава.

Заглавна снимка: Кадър от участието на Ангел Джамбазки в предаването „Тази сутрин“ на 20 ноември по bTV

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Това е война!“ Какво ядоса жените в Полша

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/kakvo-yadosa-zhenite-v-polsha/

Законодателно предложение за почти пълна забрана на абортите предизвика най-големите демонстрации в Полша от времето на движението „Солидарност“ през 80-те години насам, довело до края на комунистическия режим в страната. Масовите протести, най-големият от които събра над 100 000 души във Варшава и още толкова в градове из цялата страна, продължават, въпреки че управляващата партия „Право и справедливост“ отложи влизането в сила на рестриктивния закон. Искрата, пламнала с чувствителната тема, разпали огромно тлеещо недоволство към управлението на крайнодясната партия на лидера Ярослав Качински.

Когато в края на октомври Конституционният съд на страната постанови, че абортите не са позволени дори при увреждане на плода, правото на аборт в Полша, и дотогава едно от най-рестриктивните в Европа, бе ограничено само до случаите на бременност вследствие на изнасилване, кръвосмешение или заплаха за живота на майката.

„Предложението не беше внесено за дискусии в парламента, а бе направо изпратено в Конституционния съд, което противоречи на демократичните правила“, отбелязва пред „Тоест“ д-р Юлия Кубиса от Института по социология във Варшавския университет и припомня противоречивия имидж на този орган на съдебната власт, откакто преди година управляващата партия вкара в състава му трима свои представители, включително бивши политици, в широко критикувана процедура. „Във време на пандемия фалшив Конституционен съд гласува решение по сложен въпрос, който би трябвало да бъде открит за дебат в много по-спокойни времена“, обобщава тя.

Според Кейт Корицки, професор по политическа социология и специалистка по науки за жените и феминистки изследвания в Университета в Западен Онтарио, Канада, управляващите използват темата за абортите като „димка“, която да разсее общественото внимание от провала им в кризата с COVID-19 и бедствената втора вълна на разпространение на вируса. „Този ход беше крещящ пример за опит за разфокусиране на вниманието – подобно на бежанците през 2015 г. и ЛГБТИ общността през последните години, стандартен метод на това управление“, обяснява изследователката, израснала в комунистическа Полша и емигрирала в Канада на 18 години.

Противно на очакванията, за по-голямата част от протестиращите борбата с пандемията е еднакво важна с борбата срещу предложената почти пълна забрана на абортите. Това показва онлайн социологическо проучване на Ягелонския университет в Краков, проведено в началото на ноември сред над 3000 потребители на социални мрежи. „Участниците осъзнават опасността от вируса, но също така отчитат, че този закон, както и общата политическа ситуация в Полша представляват опасности с потенциал за много сериозни последствия“, обяснява социалната психоложка Катаржина Яшко, която води проучването.

Марта Рибицка е документална фотографка, която следи протестите на жените още от 2015 г. – при първия опит за ограничаване на правото на аборт в първия мандат на „Право и справедливост“, осуетен при гласуване в парламента след вълна от масови демонстрации. Интуицията ѝ, че предстои нещо голямо, я праща на женската стачка още в първия ден. „Беше интересно преживяване да наблюдавам поведението на младите хора и как те се отнасят към толкова сериозна тема. Докато правех няколко снимки на едно 17-годишно момиче, я слушах как говори за аборта и не можех да повярвам с каква увереност се изказваше“, споделя Марта.



За социоложката Катаржина Яшко едно от най-любопитните наблюдения е големият брой на протестиращите, за които женската стачка е първо подобно преживяване. „Много от тях са толкова млади, че вероятно досега не са имали възможност да се включат в подобен тип колективни действия. Други пък досега са изпитвали страх или не са имали достатъчно мотивация да излязат на улицата“, допълва тя.

„Особено когато става дума за женската сексуалност или репродуктивните права на жените, средата в Полша е наистина угнетителна. По време на тези протести много жени за първи път разбраха, че не са сами в личните си битки“, посочва д-р Кубиса.

Слоганите „Това е война“ и „Майната ти, ПиС“ се превърнаха в символи на протеста, но докато много протестиращи ги скандират и пишат на плакати, има и силно критични гласове, недоволни от крайната реторика. Според социоложката от Варшавския университет това е новият език на критиката към властта: „За някои хора той може би стига твърде далеч и е прекалено вулгарен. Протестиращите обаче не избират тези думи, защото искат да са вулгарни. Този език показва, че е пресечена много сериозна граница и това не може да се опише с други думи, освен „Майната ви“.“

„Всяко поколение има своята борба. Сега, изглежда е големият момент за това поколение и слоганът е декларация за това, не е призив за истинска война“, смята фотографката Марта Рибицка.

30-годишната Виолета Смул споделя, че от години е бясна заради политическата ситуация в Полша: „Изглеждаше, че нещата непрекъснато се влошават и става толкова ужасно, че не исках повече да живея тук.“ По време на най-голямата демонстрация във Варшава на 31 октомври тя намира гледна точка, от която да обхване с поглед цялото множество – като професионална катерачка, заедно със свои колеги от международната екологична организация „Грийнпийс“, се качва на кран и спуска транспарант с послание към женската стачка „Не сте сами“.

„Беше много яко да висим под транспаранта, докато множеството минава под нас. Реакциите бяха страхотни. Изведнъж някой предложи да ни покажат малко светлини за благодарност и стотици хора пуснаха фенерите на телефоните си, беше наистина красиво. В този момент усетих голямата сила на хората“, разказва тя.



Протестът на жените срещу ограничаването на правото на аборт бързо привлече подкрепа от различни социални групи, чието недоволство има разнообразни причини. По думите на д-р Яшко, извънредната ситуация обединява дори хора с различни възгледи за правото на аборт. Според Кейт Корицки някои от тези групи нямат отношение към репродуктивните права на жените, но искат да превърнат движението в противник на „Право и справедливост“. „Това може да бъде опасно, защото този протест е срещу нещо по-голямо от партията“, подчертава тя.

„Някои хора се борят за правата на жените, други оспорват законността на Конституционния съд, а трети протестират заради развалянето на компромиса за аборта“, обяснява д-р Юлия Кубиса. Компромисът се изразява в постигнатото през 1993 г. политическо съгласие правото на аборт да бъде ограничено до случаите на малформации на плода, заплаха за здравето на майката, бременност в резултат на изнасилване или кръвосмешение.

„Т.нар. компромис е постигнат в преговори между мъже на средна възраст в партиите, произлезли от „Солидарност“. По време на комунистическия режим жените в Полша имат достъп до процедурата за аборт, но след края на режима той е ограничен – заради възобновените позиции на Католическата църква, според която абортът е грях“, обяснява проф. Корицки.

Критикуван от феминистките организации, компромисът все още е най-доброто възможно решение за голяма част от полското общество. Много от католиците в страната също смятат, че решението на Конституционния съд е недопустимо прекрачване на границата, постигната с компромиса преди близо три десетилетия.



Анджелика Шелаговска-Миронюк, психоложка и майка на тримесечно бебе от град Лодз, се самоопределя като лява католичка и е ядосана на срастването между Църквата и държавата. „Много хора се отдръпнаха от църквата, защото не искат да слушат за политика. Много епископи имат преки връзки с правителството – ситуацията е патологична“, казва тя.

В своя блог тя публикува интервю с отец Аркадиуш Леховски, един от авторите на „Писмо от обикновените свещеници“, което отправя призив за деполитизация на църквата. „Това не е въстание срещу вярата, а настояване църковната институция да бъде независима от правителството. Ако църквата сключи брак с правителството, има опасност на следващите избори да остане вдовица“, смята Анджелика.

Макар че не одобрява разширяването на правото на аборт отвъд дефиницията на компромиса, тя се включва в стачката на жените, защото не е съгласна с политиката на „Право и справедливост“. „Стереотипите, че всички католици подкрепят правителството и че можем да спрем абортите с въвеждането на забрана, трябва да бъдат разбити. Много свещеници са на мнение, че не можем да достигнем до сърцата на хората със сила“, категорична е тя.

Религията играе сериозна роля не само в дебата за правото на аборт. Лекарите имат право на възражение по съвест и мнозина от тях отказват да правят аборти дори в позволените от закона случаи. „Веднага след входирането на предложението в Конституционния съд много болници, в които се правят законни аборти в Полша, спряха и освободиха пациентките си. Още преди да е влязъл в сила, законът вече действа“, обяснява Юлия Кубиса.

Според Анджелика броят на абортите в Полша може да се намали, ако се въведе сексуално образование, както и адекватна подкрепа за майки и семейства. „В Полша, ако жена роди дете след изнасилване, тя е абсолютно сама, не получава никаква помощ. Аз вярвам, че всеки има право на живот, но ако искаме да защитим правото на живот, трябва да се погрижим за хората с физически и психически увреждания, а това правителство не се интересува от тях“, смята тя.

Като вярваща католичка, несъгласна с предложеното ограничаване на правото на аборт, Анджелика признава, че се намира в противоречива ситуация. „Това, че не подкрепям това решение, не означава, че подкрепям узаконяването на всички аборти. Смятам обаче, че нашето общество има нужда от дискусия, а не от повече разделение“, категорична е тя.



В сложния политически климат в Полша е трудно да се прогнозира как ще се развие протестът на жените, но според д-р Юлия Кубиса е постигната известна промяна, която е необратима. „По темата за аборта досега се чуваха много мъжки и твърде малко женски гласове за истинското преживяване. Мизогинията и недоверието към жените и способността им да вземат решения са дълбоко вкоренени в обществото. Каквото и да се случи в бъдеще, няма връщане назад – по темата вече се говори с друг език“, категорична е тя.

Виолета Смул също се надява движението на жените да предизвика трайна промяна. „Женската стачка отново дава вяра на мен, а и на много други хора. Доскоро бяхме толкова нещастни с живота си в държава с такова правителство, но сега усещам, че имаме шанс за промяна“, казва тя.

Катаржина Яшко обаче отбелязва, че всъщност съвременните общества са много по-малко поляризирани, отколкото изглежда, защото различията им са увеличени от социалните мрежи и медиите. „Може би да подчертаваме общото помежду си и споделените ни ценности, това ще ни помогне да намерим общ език. Разделенията в обществата не са здравословни за никого“, казва социалната психоложка.

Кейт Корицки обаче смята, че в съвременната реалност идеята за обединение е илюзорна и ни остава единствено да се научим да спорим помежду си. „Конфликтът и спорът са естеството на политиката. Изправени сме пред проблеми, за чиито решения имаме различни виждания. Всичко, което можем да направим, е да спорим как да ги решим – и това не е непременно нещо лошо. Отдавна сме приспани политически, може би е време да се събудим и отново да се включим в политическия живот“, предлага тя.

Заглавна снимка: „Това е война“ – лозунг по време на протестите на 28 октомври 2020 г. във Варшава. Фотограф: © Марта Рибицка

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Михаил Мирчев като социологическа система

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mihail-mirchev-kato-sotsiologicheska-sistema/

Професорът по социология от УНСС и политик от БСП Михаил Мирчев за пореден път стана медийна звезда. Повод за това бяха негови лекции, изнесени пред студенти от Софийския университет и публикувани в канала му в YouTube. По-точно – реакцията на Студентското общество за равенство по отношение на лекциите след позиция на ромската активистка Лиляна Ковачева. Покрай това станаха известни определени публично отстоявани възгледи на професора по социология в УНСС.

Така например според него афганистанците живеят съгласно културни норми от VII век; професорът нарича бежанците „агресивни, нежелаещи да се интегрират“, „дълбоко необразовани хора […], годни само за някакъв много примитивен ръчен труд“. Подобни са възгледите му и по отношение на ромите, които той нарича „цигани“ и за които мисли, че нямат свой език. Смята, че може да ги „оправи“ единствено „диктатурка“. Антисемитизмът също не му е чужд – опасява се, че България може да стане „еврейска държава“, защото евреите, макар да са под 1% у нас, „владеят държавата и капитала, медиите и изкуството“.

На такива неща учи проф. Мирчев бъдещите социални работници, които един ден ще работят с представители на уязвими групи.

Преподавателят по социология доразви идеите си пред водещата от bTV Мария Цънцарова, която, изглежда, го беше поканила с цел да го изобличи и да го „постави на място“. Резултатът беше обаче, че по-скоро Цънцарова, станала известна с безкомпромисните си критични въпроси, накрая „си намери майстора“. Журналистката не успя да изплува от потока слово на омразата и призиви към диктатура на Мирчев, който накрая даже ѝ благодари „за коректния разговор“. Така, вместо да го изобличи с въпросите си, тя му даде трибуна.

Предаването предизвика гнева на ромски студенти, които призоваха за отстраняването на професора от длъжностите, които той заема в УНСС и СУ.

Междувременно се разпространиха и позиции в негова защита,

като например на Студентския клуб „Спаичъ“ и на ВМРО, лично подписана от евродепутата Ангел Джамбазки. Последният се включи и в отворено писмо в защита на Мирчев, подкрепено от някои ултраконсервативни, клонящи към крайнодясното или откровено крайнодесни личности и организации, като Кристиян Шкварек, Петър Москов, Ирини Зикидис, Звездомир Андронов, Младежкия консервативен клуб.

Прави впечатление, че критиките срещу Михаил Мирчев са с преобладаващо леви аргументи (според Студентското общество за равенство например той „разгръща крайнодесни и фашистки теории“), докато защитата му в името на академичната свобода на словото идват отдясно. Някои от критикуващите са на съвсем различни позиции по въпроса за академичната свобода, ако става въпрос за думата „джендър“ например.

До този момент УНСС няма позиция по темата.

Етичната комисия на СУ проверява случая. Етичният кодекс на СУ квалифицира като недопустима за академичното достойнство дискриминацията „въз основа на етнически, полови, религиозни, политически или други признаци“. По силата му академичната свобода не трябва да нарушава „чуждото достойнство или личното пространство“. В Кодекса не става дума за недопускане на омраза, но въпреки това предоставя основа за изработване на адекватна позиция, стига да има воля за такава.

Междувременно Общото събрание на СУ прие декларация по повод лекциите на Михаил Мирчев, но без да споменава името му. В нея се казва: „Пагубно не само за академизма, но и за обществото ни е да превръщаме свободата на словото в алиби за словесна агресия.“ Членовете на Общото събрание акцентират върху частта за ненарушаването на човешкото достойнство в Етичния кодекс и подчертават, че стандартите на университета „изключват превръщането на университетската катедра в трибуна за стигматизация на индивиди или цели групи“.

Всякакви дискриминационни, расистки и отричащи равноправието послания противоречат на ангажимента към демокрацията. Но те също така рушат нашите традиции и така подкопават основите, върху които сме изградили съвместното ни съжителство.

В края на декларацията се осъждат претендиращите за академичност послания, които подриват ценностите на равноправието.

Лекциите на професора по социология станаха повод Комисията за защита от дискриминация да се самосезира.

Въпреки институционалните реакции, публичните позиции, в които се критикуват лекциите на Михаил Мирчев, стават все повече. Студенти и преподаватели от чужбина също разпространиха до медиите отворено писмо, озаглавено „Не на расизма в Софийския университет“.

И така, Михаил Мирчев се оказва възлюбен от чужди и непризнат от свои.

Непризнат в библейския смисъл – както Свети Петър три пъти се отрича от Христос, казвайки, че не го познава.

Българската социологическа асоциация (БСА) например излезе с много витиевата позиция по повод изявите на професора. В нея името му не се споменава, а се говори общо „за етническа толерантност и за недопускане на прояви на стигматизиране на групи от хора в българското общество“.

Става ясно, че БСА е против стигматизирането, но и не вижда „никакви основания да реагира институционално на изказвания на социолози, които не са членове на организацията“. Формално погледнато, още в началото на Етичния кодекс на професионалната асоциация на социолозите се уточнява, че той се отнася само за нейните членове. Само че Михаил Мирчев не е някакъв маргинален социолог, изолиран от гилдията.

Той дори е бил председател на БСА – от края на 2012 г. до края на 2014 г.

И в качеството си на такъв е бил публичното ѝ лице, имал е редица публични изяви от нейно име. Изглежда непоследователно една организация хем да държи на историята си, хем да „забравя“ онези периоди от нея, които не ѝ изнасят.

БСП, от своя страна, на този етап запазва мълчание за изявите на Мирчев, който през 2015 г. е кандидатът на „столетницата“ за кмет на София. Било защото чака „бурята да отмине“, било защото възгледите на Мирчев по редица въпроси не са принципно различни от тези на председателката на партията Корнелия Нинова, било защото синът му – Стоян Мирчев – е депутат от БСП.

Като кандидат за кмет Михаил Мирчев не постигна особен успех, но се прочу със статусите си във Facebook, графично оформени като бели стихове, както и с дадаистко отношение към използването на главните и малките букви. Чрез тях той разпространяваше политическите си възгледи, като сееше национализъм и путинофилия и не на последно място громеше бежанците. В един от статусите си той изразява задоволство от убийството на бежанец от граничен полицай у нас, като нарича убития „нашественик“.

Дадаисткият правопис на Мирчев е запазен и в онлайн лекциите му. Например: „Лекция ЧЕТвърта. ВПЛитане или СЕГрегиране на МАЛцинствата. Социална ДИСТанция“. Презентациите към лекциите са решени в същия стил.

Като споменахме сина му Стоян Мирчев –

не можем да разберем феномена Михаил Мирчев, без да знаем нищо за фамилната му история.

От една страна, не можем да съдим за един човек единствено по роднините. От друга страна обаче, в рода на Мирчев съществува забележителен континуитет на ценностна ориентация, теоретични възгледи и кариерно развитие.

Бащата на Михаил Мирчев – Стоян Михайлов Мирчев (по-известен с бащиното си име Михайлов) почина неотдавна на 90-годишна възраст. Той също е социолог. Дори може да се каже, че десетилетия наред е официалният български социолог. Михайлов е сред основателите и председателите на Института по социология към БАН (който днес е част от Института по философия и социология). Заедно с проф. Живко Ошавков той е един от създателите на т.нар. Българска социологическа школа.

Най-характерното за „Българската социологическа школа“ е схващането, че обществото е социологическа система.

Какво ще рече това? Ами че социологията не е просто наука, която разработва свои методи за разбиране на обществото, а е част от структурата му. Така че на социолозите не им се налага да се мъчат как да го проумеят. Дали по този начин не излиза, че представителите на .школата свеждат разбирането си за обществото до собствената си идеология и собствените си предразсъдъци? Всъщност да. По тази причина „Българската социологическа школа“ се оказва много удобна за официална партийна социология – защото не прави разлика между социалния свят и начина, по който тоталитарната система иска да го види.

Тук ще си позволя да разкажа единствения си личен спомен от Стоян Михайлов. Преди двайсетина години той беше гост на социологическа конференция, в която участвах. В доклада си между другото отправих критика към „Българската социологическа школа“. След това Стоян Михайлов взе думата и рече само: „В България има 4–5 души, които са против моята социология.“ Ами да – колко могат да бъдат неразумните, които отказват да видят „истината“ за обществото?

Освен в академичната йерархия, Михайлов се изкачва и в партийната. Член е на БКП още от края на 50-те, от 1976 до 1988 г. е член на Централния комитет (ЦК) на партията, като през по-голямата част от този период е неин секретар. Бидейки част от партийния елит, живее в лукс, като почнем от черната волга.

Стоян Михайлов е и един от инициаторите на т.нар. Възродителен процес и е част от специалната комисия, която координира осъществяването му.

През 1988 г. е изключен от ЦК, след като последователно изразява несъгласие с политиката на Тодор Живков. В някои среди това му създава ореола на дисидент, но всъщност това, което Михайлов не може да приеме, е „преустройството“ – политиката на смекчаване на тоталитарния режим. Той смята Горбачов за предател и напуска партията, когато тя се преименува в социалистическа, защото е изневерила на комунистическия идеал.

Михаил Мирчев е верен последовател на теоретичната школа на баща си – смята, че всичко, което го има в главата му, съществува и в обществото. Затова не си прави труда да доказва твърденията си, немалка част от които представляват конспиративни теории. Така например в седмата си лекция пред студенти от СУ, още в заглавието на която се намеква, че кризата от COVID-19 e „изкуствена“, професорът говори как ще бъдем чипирани чрез ваксиниране, за да станем политически управляеми. Твърди, че с коронавирусът не е нещо сериозно и че у нас едва няколкостотин са заболели по-сериозно, а смъртни случаи почти няма. Прави внушения против носенето на маски.

В интервю за сайта „Правен свят“, в което определя критиките срещу себе си като „атака“, професорът изразява гордост от неверния факт, че „ние сме единствената нация, която каза, че не иска Истанбулската конвенция“, и разказва:

Вчера четох, че някъде в Европа е направен официален търг за дечица, които се осиновяват, но всъщност се продават, защото се дават срещу голяма сума пари, което на практика означава, че се купуват. Това се случва в ХХI в. в уж най-цивилизованата част от света и Европа. Имате търг на дечица и хомодвойки, които наддават – все едно картина си купуват или куфар, все едно кола си купуват. Наддават и взимат детето, отнасяйки го като родители. Моето морално и човешко съзнание това не може да го възприеме. Декември месец пък на друго място, пак в цивилизованата Европа, пак ще има такъв публичен търг.

Щом го е чел, значи трябва да е истина – няма нужда от емпирични доказателства, нито дори от подробности къде се случват тези „официални търгове“, кой ги организира.

За разлика от баща си и дядо си, Стоян Мирчев не е социолог, но пък е завършил университета, в който работи баща му – УНСС. И е наследил както партийната им ориентация, така и крайно антидемократичните им възгледи. Например заклеймява „джендър идеологията“, която определя като „неспецифични и нестандартни социални ориентации“. По силата на семейната социологическа школа, ако той не прави разлика между „социално“ и „сексуално“, значи такава няма. Освен това твърди, че gender based violence (насилие, основано на пола) означава „насилие на основата на сексуална ориентация“.

Крайнодесен ли е Михаил Мирчев?

Според левите си критици – очевидно. Крайнодесните му защитници го смятат за един от своите. В същото време, поне до този момент, БСП толерира (или най-малкото търпи) расистките, ксенофобските, хомофобските и сексистките му изяви, както и разпространението на конспиративни теории от негова страна.

По отношение на словото на омразата и дискриминацията Мирчев впрочем изобщо не е прецедент в партията. Достатъчно е да си спомним за друг професор по социология и депутат от БСП – Иво Христов. Той нарича бежанците и имигрантите в Европа от Африка и ислямските страни „скакалци“, които идват да „опоскат“ Европа и смятат, че нашите жени са техни. И това съвсем не е единственото му скандално изказване. Струва си да си припомним и отношението на БСП към Истанбулската конвенция, сравнимо по съдържание и интензитет на омразата с откровено крайнодесни послания.

Възможна е и друга линия на разсъждение –

Михаил Мирчев е последователен продължител на една антидемократична, националистическа, ксенофобска и отхвърляща човешките права традиция,

съществуваща още по времето на социализма. Отношението му към малцинствата и уязвимите групи не е по-различно от това на баща му към българските турци. Разликата е, че не разполага с власт да организира етническо прочистване и изобщо – да прогони или затвори в концлагери всички, които не му харесват. Нито да спретне няколко тайни процеса срещу хомосексуални мъже и да ги осъди да работят в тухларни, както е направила социалистическата държава.

Скандалът с Михаил Мирчев за пореден път показва колко важно е да се опитаме да проведем неслучилия се разговор за античовешките измерения на тоталитарното ни минало. Вместо носталгично да въздишаме по „соца“ или еднозначно да го осъждаме, без да виждаме аналогиите му с редица практики от времето на нацизма, някои от които междувременно се завръщат – и на Изток, и на Запад.

Чак след това бихме могли смислено да говорим за ляво и дясно в България.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Михаил Мирчев в предаването „Беновска пита“ на тема „Коронавирусът или политиците – кой е по-силен?“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Регистърът на COVID-19 – заповедно нормотворчество на пожар. Разговор с адв. Нина Ламбова

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nina-lambova-interview/

На 2 октомври т.г. министърът на здравеопазването Костадин Ангелов издаде заповед, с която се цели създаването на регистър на COVID-19 и задължителна регистрация, контрол и проследяване на гражданите, прекарали инфекцията. По този повод е подадена жалба срещу заповедта на министъра. Венелина Попова разговаря с адв. Нина Ламбова, която представлява жалбоподателите.


Колективна ли е жалбата Ви срещу заповед № РД-01-552/02.10.2020 г. на здравния министър? И как беше откроена тъкмо тя като незаконосъобразна сред лавината от заповеди, свързани с епидемията?

Жалбата формално не е колективна, но за подаването ѝ настояваха много отделни хора, обединени от няколко формални и неформални организации, които активно се интересуват и отстояват спазването на граждански права. Не определям точно тази заповед като „откроена“ или специална спрямо останалите. Почти всички заповеди, свързани с истерията COVID19, се издават, за да регулират отношения, за които се изискват по-сериозни нормативни актове.

Обичайна практика на министъра е да издава заповедите по темата като общи административни актове. Но тъй като тези заповеди засягат интересите на много хора и имат многократно действие, регулиращо трайни обществени отношения, обективираното в нея трябва да бъде облечено в законосъобразна форма на нормативен административен акт. Нормите в него за такова абстрактно уреждане на обществени отношения трябва да спазят някои изисквания, които при заповедта на министъра като общ административен акт липсват. Такива са обществени консултации с гражданите и заинтересованите лица, публикуване в Държавен вестник, предварителна оценка на въздействието, както е посочено в Закона за нормативните актове.

Всички сме наясно, че тези заповеди на министъра на здравеопазването са действия „на пожар“, целящи да угодят или лансират политическия интерес, и са издадени с позоваване на един дежурен текст – чл. 73 от Административнопроцесуалния кодекс, който се отнася за случаи на „неотложност“. С тази неотложност вече многократно се злоупотребява. Освен тази незаконосъобразност, практиката на Върховния административен съд (ВАС) е категорична, че не може с общи административни актове да се допълват или изменят закони и наредби.

Кои от 27-те точки на заповедта влизат в противоречие с Конституцията на България, нарушават Конвенцията за правата на човека и Кодекса за професионалната етика на лекарите и лекарската тайна?

Ако с тази заповед се целеше да се установят някакви временни мерки или регулации, тя нямаше да е толкова обезпокоителна. С нея обаче се създава „регистър“, а не някакъв обикновен списък от брой на субектите по различни критерии, да кажем, за нуждите на статистиката и анализ на епидемичната обстановка. Регистър може да се създаде само със закон или наредба, каквато до момента е юридическата практика в страната ни. Всеки, който е работил с регистър, може да се опитва да омаловажи неговото съществуване и цели, като му придава форма на списък, но това говори за некомпетентност, нещо повече – за безотговорност.

Регистърът, в т.ч. и този, както е описан в обжалваната заповед, е динамична база от данни – не само лични данни на лицето, но и данни, свързани с неговото здравословно състояние. Самата формулировка „задължителна регистрация“ в т. 1 от заповедта определя администриране на базата данни за всеки случай на COVID-19 (цитирам т. 5). Какво означава това? Попадате в регистъра, ако сте „заболял“, „контактен“ или „карантиниран“. Кому е нужно такова регистриране? При тези еднакви симптоми на COVID-19 и грипа, данните, които ще се генерират в регистъра, може да са удвоени или утроени.

В няколкото точки от заповедта, които регулират правилата за администриране на данните, не става ясно как ще се обезпечава сигурността им. Свидетели сме на два уж сигурни регистъра – Търговския регистър и този на НАП, които бяха компрометирани. Самият премиер изрази мнение, че електронното гласуване можело също да бъде компрометирано, а изведнъж без никаква обоснована нужда и без доклад, придружаващ заповедта, каквото изискване има, се създава регистър за COVID-19.

В момента, при такова лавинообразно издаване и отменяне на заповедите на министъра на здравеопазването, съдиите са изключително затруднени да се произнасят по споровете, породени от тях, предвид невъзможността да се прецизират сроковете на действието им, особено на отменените или изменените от самия министър. Аз бих попитала също каква е гаранцията, че днес този регистър ще съдържа данни за COVID-19, а утре с друга заповед няма да бъде допълнен или изменен както по отношение на администрираните в него данни, така и по отношение на длъжностните лица и на специализирания достъп до тях.

Съществува ли риск от злоупотреба със събраните в регистъра данни, сред които лични данни за гражданите и медицински изследвания за тях, както сте посочили в жалбата си до ВАС?

За мен съществува потенциален риск от злоупотреба, защото в заповедта не е казано ясно за какви нужди ще се използват личните данни и резултатите. Не е изключено след време да ни бъдат поискани служебни удостоверения или справки. Възможно е, веднъж попаднали в отчета на този регистър, да няма механизъм, по който, ако поискаме, данните ни в него да бъдат заличени. Чу се в медийното пространство и за грешки с хора, на които се обаждат, че са позитивни, а те дори не са се тествали. Особено сега с това „пробонабиране по фургоните“, където няма никаква сигурност за качеството на направеното изследване, достъп до данните ще имат n на брой лица, изключени по подразбиране от отговорността за запазване на тайната на информацията. Така че освен създаване на параноя и зависимости на хората от страха, няма да се постигне нищо полезно.

Доста хора, които свикнаха в последните години да бъдат управлявани дистанционно чрез социални мрежи и електронни медии, не са наясно, че лабораторните резултати не са диагноза. Генерирането на данни в такъв регистър етикетира хората като потенциално опасни за другите, извън този регистър, без да осигурява на обществото превенцията, от която има нужда. Психичното здраве и спокойствието на доста хора в България са непоправимо увредени от статистиките до момента. Такова мащабно събиране на данни променя цялата медицина и качеството ни на живот. Властта и егото на доста широк кръг от администратори на тези данни в държава, в която корупцията е крещяща, също може да ги изкушат да ги употребят нецелесъобразно.

Но как могат да са сигурни хората, че лабораториите, включени в списъка към заповедта на министър Ангелов, са акредитирани и имат компетентността да извършват тези изследвания? Което означава да са сигурни и в резултатите от тях?

Данните от последните дни съживиха страха на хората, вместо да се предвидят мерки, които да ги успокоят. Тези лаборатории вероятно са изрядни, професионално обезпечени и сертифицирани, но важно е да се знае дали наистина са акредитирани по ISO 15189, каквато е акредитацията за PCR теста, а и за повечето тестове.

В жалбата искате Здравното министерство да представи документи за спецификацията на машините, с които се обработват тестовете, и за тяхната производителност. Необходима ли е и документация за акредитация или друг еквивалент за валидността на PCR тестовете?

Важно е да се знае каква е производителността на денонощие на машините за обработка на тестовете и дали тези машини са с толкова висока производителност, каквато ни демонстрират. Доверието на обществото не може да се гради върху страха, колкото и лесно да е такова управление. Отговорите на такива въпроси в съдебен процес биха могли да върнат или да компрометират това доверие. Затова ги задаваме на издателя на заповедта. В негов най-голям интерес е да ангажира цялата информация, за да се защити.

Ако наистина се окаже, че до момента са генерирани фалшиви или поне некоректни данни, това би означавало не нарушение, а престъпление. Няма по-перфидна жестокост от тази, под претекст да защитиш здравето на хората, да си играеш с останалите му права и неговото психично здраве; да го отделиш от ресурсите на неговия биологичен и икономически ритъм, за да подхранваш истерия в услуга на отделни финансови елити. Дали е така, или напротив, може да бъде установено в едно съдебно производство, а до неговото приключване с решение на съда заповедта не може да се изпълнява, защото не е предвидено предварително изпълнение.

Особено важен ми сe струва въпросът дали има независим орган, който валидира резултатите от тестовете, за да бъдат те признати в ЕС. Ако се окаже, че такъв няма, тогава на какво основание българските граждани влизат в други държави от ЕС с тези тестове? И това няма ли да е сигнал за здравен произвол на властите в общността?

Очевидно е, че в момента такъв орган няма или на нас не ни е известен, което отваря още доста въпроси. Затова искаме от министъра на здравеопазването да подходи отговорно и да даде гаранции, като посочи такава лаборатория или друг орган, които валидират резултатите от направените тестове.

Не е за подценяване това, че заповедта по същество е в противоречие с Кодекса за професионална етика на лекарите в България, който е приет от Министерството на здравеопазването и който в чл. 51 и 52 дава дефиниция на лекарската тайна и гаранциите за нейното опазване. Сравнявайки тези текстове от Кодекса с текстовете на заповедта, виждаме, че сведенията за здравословното състояние се пазят и след смъртта на пациентите. Наказателният кодекс квалифицира издаването на чужда тайна като престъпление в чл. 145, а Конституцията в чл. 29, ал. 2 и чл. 32 дава правото на гражданите да дадат изрично съгласие за медицинска интервенция и обработване на данните. Обжалваната от нас заповед напротив – овластява органите, посочени в нея, да предприемат действия „по своя преценка“. Тя противоречи и на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, посочени в чл. 5, букви a–f.

Въобще правото като процес на регулация на обществото и правата на отделните граждани не са някаква нива, която можеш да прекосиш с груби крачки и да подвикнеш на хората: „Действайте!“ Тези, които смятат под претекст за опасност да се изказват с божия глас, без да спазват човешките права, трябва да бъдат готови да легитимират действията си или да компенсират обществото за тяхното нарушаване.

И още един въпрос, извън жалбата Ви. Има сигнали, че при осъществяване на връзка с карантинирани граждани служебните лица от здравните инспекции не се представят, а събират лични данни на хората. Това не отваря ли врати за нови злоупотреби?

Аз лично не съм чула за такива случаи, но в днешната разгърната администрация във всички области на правния, търговския и житейски оборот не е изключено да наблюдаваме и такива креативни идеи. Бедно и болно общество не може да бъде контролирано с право, което се изменя „на парче“ и „на пожар“, със заповеди и норми, скрити в преходните и заключителните разпоредби на законите. Такова „заповедно нормотворчество“ девалвира правото като процес на регулация и оттам – обществения договор.

Заглавна снимка: Mufid MajnunUnsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Преброяване на… радикализираните роми

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/prebroyavane-na-radikaliziranite-romi/

„Преброяване на дивите зайци“ е популярна българска комедия от 1973 г. Сюжетът му, накратко, е следният: статистик и младият му помощник са командировани в едно село със задачата да организират преброяването на дивите зайци в областта. За целта са привикани местни жители, които нямат право да откажат, дори да имат по-спешна и по-важна работа за вършене.

Само че никой не знае къде да търси дългоухите скокливци, а още по-малко – как. Въпреки това в главата на статистика всичко е ясно: брои се на квадратен километър, „получените данни се сумират и се нанасят в съответните графи“. Накрая, след всички гръмки лозунги, резултатът е – нито един преброен заек. Което не е пречка всички да хапнат, да се напият и да се повеселят. И най-важното – да отчетат работата за свършена и да си вземат парите.

Този филм е илюстрация на един израз, популярен както по времето на социализма, така и днес:

„Кипи безсмислен труд.“

В наши дни „кипенето на безсмислен труд“ е тясно свързано с „усвояването на едни пари“, които често са публични средства.

Преди няколко седмици МВР се похвали с успешното завършване на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“. Проектът, изпълняван от Института по психология към Вътрешното министерство, е съфинансиран от Оперативна програма „Добро управление“ на Европейския социален фонд и е на обща стойност 3 427 259,08 лв. В рамките му 480 служители на МВР са преминали обучение на тема: „Ранно разпознаване на признаците на радикализация с фокус върху ромската общност“. Сред ключовите теми в проекта са „психологическите“ и „етнорелигиозните аспекти“ в процесите на „радикализация на ромската общност“.

В представянето на проекта, публикувано в началото му, през април 2018 г., се акцентира върху агресивните прояви, а корупцията присъства комай само в заглавието. Така се създава впечатлението, че тя ще да е естествен елемент на агресията. Човек става агресивен и го избива я на радикализация, я на корупция. И когато МВР овладее определени психологични методики за справяне с агресията, ще пребори и корупцията. Не става дума за роми, признаците на радикализация сред които се оказват централна тема на проекта впоследствие. Или може би според визионерите на проекта радикализацията е алтер егото на корупцията. Както контрабандата за главния прокурор Иван Гешев – той все нея споменава, когато го питат за корупцията.

Ромите, за разлика от дивите зайци, е по-лесно да бъдат открити. Няма данни обаче, че радикализация сред тях съществува.

Вероятно именно поради това от Института по психология към МВР насочват усилията си върху ранното разпознаване на признаците на радикализация. Тоест може да не са радикализирани, но ако има опасност да станат, трябва да открием и да спрем това още в зародиш.

Как отрано да разпознаем радикализираните роми? Без да имаме задълбочен поглед върху дейностите на проекта, можем само да гадаем. Но нищо не ни пречи да предложим някои варианти:

Например – роми се напиват и се сбиват. Агресията им е ранен признак на радикализация. Друго е, когато етнически българи се напият и се сбият – тогава става дума за битов конфликт.

Или – роми протестират срещу багерите, дошли да разрушат единствените им жилища, вместо да ги посрещат с благодарност. Щом не оценяват, че те и децата им остават на улицата за тяхно добро, защото е опасно да живеят в „незаконни постройки“, значи вървят към радикализиране.

Или – паникьосани ромски родители отвеждат децата си от училище, защото са чули, че социалните ще им ги вземат. Къде са чули? В евангелските църкви в махалите. Тук, значи, освен ранни признаци на радикализация, има и етнорелигиозен момент. Вярно е, че всичко тръгна от кампанията против Стратегията за детето, която пък е продължение на тази против Истанбулската конвенция. Както и че

двигателите на тази кампания не са от ромски произход,

макар и значителна част от тях да са консервативни евангелисти – начело с пиара на Министерството на отбраната Николай Урумов. Стратегията за детето беше оттеглена впрочем именно в резултат на тяхната активност, а не заради родителските страхове в махалите. Но да не помислите, че консервативните евангелисти, които не са роми, са радикализирани – не, те просто знаят кое е най-доброто за децата им, и не искат държавата да им забранява да прилагат върху тях възпитателен бой.

По същия начин – ако роми не искат да си ваксинират децата, това е радикализация. Ако етнически българи не искат – това е право на избор.

А ако ултраси в тийнейджърска възраст се организират да бият показно връстници само защото ги смятат за различни от себе си, това се оценява от експертите като „нормално за възрастта“. А полицията не вижда проблем – може би защото не е обучена. Представете си сега, че ромски младежи се организират да бият публично българи само защото са българи – това ще се сметне не просто за радикализация, а направо за тероризъм.

За да обобщим: търсенето на признаци на радикализация сред ромите е пример

как могат да се усвояват европейски средства, за да се затвърждават етнически стереотипи.

В проекта на МВР се предпоставя, че ромите имат определени психологически и етнорелигиозни характеристики, които ги правят податливи на радикализация. Дори да допуснем обаче, че у нас има някой и друг радикализиран ром, няма никакви основания да се смята, че той се е радикализирал, защото е ром. По същия начин, по който фактът, че има мъже, които извършват сексуално насилие, съвсем не означава, че всички мъже са потенциални изнасилвачи.

Ето защо коалицията на ромски активисти и интелектуалци „Граждани за демократична и правова държава“ реагира с

писмо до четирима европейски комисари,

с копие до представители на множество европейски и български институции и техни подразделения. В него се обръща внимание, че 1,7 млн. евро (колкото е равностойността на проекта в левове) на Европейския социален фонд се използват в противоречие с принципите на Фонда, от който се очаква да се бори с дискриминацията и в резолюция за който е записано, че „не следва да подкрепя действия, които допринасят за сегрегация или социално изключване“.

Авторите на писмото се позовават и на Европейската програма за сигурност 2015–2020 и Директивата на ЕС за борба с тероризма, според които мерките за борба с екстремизма, радикализацията и тероризма не бива да водят до стигматизирането на една или друга социална група. Напротив, те следва да отговарят на европейските ценности и да спазват

принципа за недопускане на дискриминация на основата на редица признаци, между които етнически произход, религия и цвят на кожата.

Авторите припомнят и Рамката на ЕС за национални стратегии за интегриране на ромите до 2020 г., в която пише, че „най-напред държавите членки трябва да гарантират, че ромите не са подложени на дискриминация, а отношението към тях е еднакво с отношението към останалите граждани на ЕС“. И задават въпроси, между които: какво се разбира под „радикализация“ на ромите в проекта, как е обоснована нуждата от обучения по тази тема и най-вече – как изобщо е допуснато да се реализира такъв проект.

В интервю с Ирина Недева за БНР Орхан Тахир, един от авторите на писмото, го коментира така:

„Това, което нас ни притеснява, е, че проектът е насочен към ромската общност. Чрез този проект се внушава идеята, че ромската общност като цяло е радикализирана, тоест тя е опасна, и затова служители на МВР от 16 областни дирекции трябва да бъдат обучавани и това става с пари от европейските фондове. […] 1,7 млн. евро, една доста сериозна сума от този фонд, е използвана, за да се затвърждава дискриминацията и да се създават нови стереотипи срещу ромите в България.“

Според Тахир проектът е знак за промяна в доминиращите стереотипи за ромите: те се разглеждат вече не само като демографска заплаха за България, а и посредством темата за радикализацията –

като потенциална терористична заплаха за националната сигурност на страната.

„Аз твърдя, че има радикализация на политици от управляващата коалиция. Изказванията на Красимир Каракачанов, Джамбазки и други могат да бъдат разглеждани също като форма на радикализация, и то антиромска радикализация“, подчертава той.

Живеещият в Белгия Орхан Тахир споделя, че в тази страна, която има проблеми с радикализацията и дори с терористични актове, се смята за недопустимо тя да се разглежда като проблем на определени етноси:

„От арабски произход [има] хора, които са извършвали такива актове. Но тук, ако някой си позволи да направи, и то белгийското Министерство на вътрешните работи, такъв проект за 1,7 млн. евро, насочен само към арабската общност – мароканската или алжирската общност, и това стане публично достояние, за това са използвани европейски пари, аз ви уверявам, че ще стане такъв скандал, че министърът на вътрешните работи веднага ще бъде принуден да си подаде оставката.“

Както и искането на „Граждани за демократична и правова държава“ за поставянето на ВМРО извън закона, така и тази им инициатива не стана новина у нас. Още повече че писмото им съвпадна с дискусиите около резолюцията на Европейския парламент във връзка с политическата криза в България.

Но това не означава, че то остава без последствия.

Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ се е ангажирал да направи проверка на проекта във връзка с посочените в писмото проблеми. Евродепутатът от „Зелените“ Ромео Франц, който е германец и етнически ром, излезе с остра позиция по темата, в която казва: „Ние не сме екстремисти, не сме терористи, ние сме най-голямата и най-дискриминираната етническа група в ЕС и имаме нужда правата ни да бъдат уважавани!“ Няколко дни по-късно 17 евродепутати, членове на Групата по антирасизъм и многообразие в Европарламента, подкрепиха писмо до председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, инициирано от Франц, във връзка със злоупотребата със средства на Европейския социален фонд за разпалване на антициганизъм в България.

Предстои най-важното – позицията на Европейската комисия за проекта на МВР.

Междувременно от края на 2019 г. МВР реализира и друг проект, свързан с ромите и радикализацията, този път финансиран от Норвежкия финансов механизъм: „Подобряване на координацията и диалога между полицията и ромското общество“. И той включва обучение на полицейски служители, но за радикализацията не на ромите, а на отношението спрямо тях: „Обучение на полицейски служители за превенция и разкриване на радикализация, насилствен екстремизъм и реч на омразата, по-специално спрямо ромската общност“.

Този път „от храстите“ може да изскочи някой и друг „заек“. Особено ако изпълняващите проекта знаят къде да гледат, и самите те са способни да разпознават радикализацията. И най-вече – ако имат смелост да погледнат към високите етажи на властта и си дават сметка кой и с каква цел има интерес да насажда омраза към ромите. Но за това, освен изпълнение на дейностите, за да се усвоят парите, си трябва и кураж.

Заглавна снимка: На представянето на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“ през 2018 г. – (отляво надясно) тогавашните главен секретар на МВР Младен Маринов, зам.-министър на вътрешните работи Стефан Балабанов и ректор на Академията на МВР доц. Неделчо Стойчев © МВР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как „прочистването от гейове“ стана мейнстрийм

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prochistvaneto-ot-geyove-stana-meynstriym/

Пловдив в края на септември 2020 г. Денят е неделя. Група от няколко десетки момчета в тийнейджърска възраст, предимно късо подстригани и облечени в черно, демонстративно преминават по централните улици на града, скандирайки: „Не искам в моя град да има гей парад“ (какъвто впрочем няма) и хомофобски обиди. Самоорганизирали са се в социалните мрежи по идея на 14-годишно момче. Не се намират органи на реда, които да ги забележат и спрат.

И така, необезпокоявани, момчетата нахлуват в парка и започват да се саморазправят с

всички, които „им приличат“ на хомосексуални.

Например с момиче само защото е с къса коса. Нападат и младежите, които се опитват да ги защитят. Замерят ги с яйца и „бомбички“ от брашно, камъни, използват летви и вериги, бият ги, събарят ги на земята, ритат ги.

Според свидетели, застанали с лицето си пред „Нова телевизия“, едно момиче е загубило съзнание, а други са били с наранявания и в кръв. Те разказват, че част от присъстващите деца са се обадили на полицията. Първоначално дошли двама полицаи, които не могли да се справят със ситуацията. Извикали жандармерия, която изгонила нападателите. Но не след дълго те се върнали. Жандармерията дошла отново и пак ги изгонила. Тогава те вкупом се насочили към площад „Съединение“, където обградили група момичета и започнали да ги плюят.

Социалните мрежи изобилстват с клипове и снимки от хомофобската акция. На тях се вижда как се блъскат и заплюват деца, опитващи се да предпазят приятелите си, виждат се и следи от рани. Не ги публикуваме, защото не искаме да усилваме уязвимостта на децата. Но този репортаж, в който лицата на участниците са замъглени, казва достатъчно.

Въпреки че

нападението е показно – случва се посред бял ден и пред много свидетели, полиция и жандармерия,

висшата цел, която прокуратурата си поставя, е да установи кои са участниците в него. Както и кои са свидетелите, част от които междувременно охотно говорят пред медиите. Не се отваря и дума за характера на извършеното от тях.

Докато прокуратурата търси участниците в конфликта, полицията се произнася, цитирана от bTV, че и двете групи са проявили агресия. Въпреки че едните организирано са отишли да се саморазправят с другите, чиято единствена „вина“ е, че по онова време са били в парка или на площада. Или може би че изобщо съществуват.

„Не е имало сбиване, а е имало по-скоро замеряне с предмети – твърди началникът на Второ РПУ в Пловдив. – Няма пострадали други граждани. Няма и сред тях пострадали – няма телесни повреди.“

Полицията следователно, от една страна, не взема под внимание следите от насилие, за които има изобилен доказателствен материал. А от друга, също като прокуратурата, не тематизира

какво всъщност се е случило – а именно хомофобски акт, престъпление от омраза.

Накрая пловдивската прокуратура все пак образува досъдебно производство „за причиняване на лека телесна повреда по ксенофобски и хулигански подбуди“. Привиждането на ксенофобски мотиви буди почуда – все едно, ако някой принадлежи към ЛГБТИ спектъра, той не е българин.

Прокуратурата поддържа версията на полицията за вината и на двете страни в конфликта; според нея нападнатите момичета са искали да се саморазправят и затова са се били въоръжили с пръчки и точилки. По този начин тя маргинализира факта, че хомофобското нападение е предварително планирано с идеята да бъде своеобразен публичен линч. И предпоставя, че нападнатите нямат право на самоотбрана.

С извършителите (тези от тях, които са идентифицирани) работи Детска педагогическа стая. Със сигурност по-добрият вариант би бил да им се помогне да осъзнаят какво са направили, отколкото на деца да се лепне етикетът „престъпници“. Притеснителното обаче е, че

представителите на отговорните институции полагат особени усилия да нормализират акта на хомофобското нападение,

да убедят обществото (съответно и извършителите), че нищо чак пък толкова не се е случило.

В подобен дух говори пред камерата (и пред две от момичетата, свидетели на случилото се) и психиатърът д-р Веселин Герев, който от висотата на професионалната си компетентност обяснява мотивацията на 14-годишния инициатор на акцията така:

В тази възраст момчетата започват да се възприемат като момчета, а момичетата – като момичета. Нормално е, когато има различни от тях, да се прояви нетърпимост. Нормално е 14-годишно момче да прояви такава агресия.

След което изприказва куп нелепости, като например че хомосексуалната ориентация (наричана от него не особено професионално „обратна“) се осъзнавала чак след 25–26-годишна възраст, а понякога и по-късно. Преди имало само „имитация“ на такова поведение.

Поуката за ЛГБТИ хората в Пловдив е, че публичните институции няма да си мръднат пръста за тях, когато са в опасност. Дори напротив – ще изкарат и тях виновни. Междувременно градът е осеян с лепенки с хомофобско и расистко съдържание.

Стикер със зачеркнато знаме на прайда
© Васил Василев

Хомофобията впрочем не се споменава в Наказателния кодекс (НК), което отчасти обяснява странното решение на прокуратурата да търси „ксенофобски“ мотиви. Доколкото изобщо се преследват от закона, хомофобските престъпления се интерпретират не в смисъла на член 162 от НК като „престъпления против равенството на гражданите“, тоест от омраза и поради дискриминация, а просто като хулиганство. Частично изключение правят Софийският апелативен съд (САС) и Върховният касационен съд (ВКС) в свои решения по случая с

убийството на Михаил Стоянов.

В тях хомофобските мотиви на извършителите са изрично споменати: „В съответствие с установените по делото факти, че подсъдимите са предприели нападението над пострадалия по съображения, че представлява лице с различна сексуална ориентация, мотивите и подбудите за действията им могат да бъдат определени като хомофобски, както е приел първият съд“, се казва в решението на ВКС относно присъдата на по-долната инстанция – САС.

Запознатите с историята за убийството на студента по медицина Михаил Стоянов неизбежно са се сетили за нея, научавайки за хомофобската акция в Пловдив. Нека припомним накратко:

През 2008 г., пак в края на септември, Михаил казва на майка си, че излиза да се поразходи. В същото време група младежи отиват „да прочистват парка от гейове“, както сами казват по-късно на полицията, смятайки, че това е легитимен аргумент. Отиват в район на Борисовата градина, „известен“ като „място за срещи между гей мъже“. Виждат минаващия оттам Михаил и решават, че им „прилича на гей“. Бият го, докато умре. После един от тях го пребърква и открадва телефона му. Петдесетина дни по-късно се осмелява да включи придобивката си и тогава телефонът е засечен, а подозренията падат върху него и още един от групата. Двамата са арестувани чак през юни 2010 г.

Некролог на Михаил Стоянов © Светла Енчева

Делото срещу двамата обвиняеми е пример за бавно правосъдие. Присъдата е постановена през 2016 г., а две години по-късно последната инстанция леко я смекчава.

Все пак обаче движението по случая е по-бързо от делото за побоя в трамвай №20 през 2010 г., когато група неонацисти пребиха с метални пръти младежи с леви убеждения, отиващи на митинг в подкрепа на чужденците, и причиниха сериозни телесни повреди на някои от тях. Въпреки че обвиняеми има, десет години по-късно делото така и не е започнало по същество. А тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов се опита да омаловажи нападението, наричайки го „конфликт между леви и десни анархисти“.

Убийството на Михаил Стоянов впрочем е извършено

броени месеци след първия „София прайд“.

През 2008 г. България беше още отскоро в Европейския съюз и се опитваше по всякакъв начин да покаже, че стои зад „европейските ценности“. Тъкмо в този контекст стана възможен и прайдът. По време на първото му издание жандармерията беше многократно повече от участниците. Хомофобите – също. Те на няколко пъти се опитаха да нахлуят в шествието. Не успяха, но пък хвърлиха коктейл „Молотов“, който падна пред активистка, дошла с наскоро роденото си бебе. Арестуваните нападатели бяха над 80 – горе-долу колкото участниците в самия прайд.

С течение на времето властта в България разбра, че критериите за членство в ЕС могат да се изпълняват и само формално, което се отрази, освен на други области, и на правата и защитата на малцинствата. Година след година „София прайд“ се масовизираше, но пък и хомофобията се нормализираше. Неприемането на ЛГБТИ хората се представяше като легитимна гледна точка.

Знаков пример е

медийната кампания за „прочистването“ на Троянския манастир от хомосексуални монаси

с водещата роля на Мартин Богданов, по-известен с псевдонима си Карбовски. В ефира на рейтинговото си телевизионно предаване той „громеше“ разврата в манастира. От името на предаването и екипа му беше и билбордът с надпис „Вън п*д*растите от църквата!“.

Кампанията ескалира до смъртта на предишния игумен на манастира архимандрит Августин, който беше един от главните „обвинени“ в хомосексуална ориентация. Както и до „рейд“ на „айнзац група“ (термини, заимствани от нацистка Германия), организирана от националистически организации, в резултат на който двама духовници са физически принудени да напуснат манастира.

За предаванията си точно през този период (март–май 2014 г.) Карбовски беше отличѐн с голямата награда на журналистическия конкурс „Свети Влас“. Сред членовете на журито, както и сред „кръга интелектуалци“, стоящи зад наградите, имаше ключови авторитети в областта на българската журналистика и култура, като проф. Ивайло Знеполски, Копринка Червенкова, доц. Георги Лозанов.

Хомофобията в България напредваше на приливи и отливи, докато

кампанията срещу Истанбулската конвенция практически я официализира.

Публичният натиск и демонизирането на погрешно разбрания „джендър“ бяха толкова силни, че не се намери политическа формация (отчасти с изключение на „Зелено движение“), която да заеме ясна позиция в подкрепа на правата на ЛГБТИ хората; да включи темата в предизборната си програма; да я дискутира на публични дебати и в медийни участия. Дори отстояващите демократични ценности партии се опасяват, че подобен ангажимент би се обърнал срещу тях, а техни членове ще станат обект на компроматна война поради вменена или реална хомо- или бисексуална ориентация.

Междувременно единственият общностен ЛГБТИ център у нас стана обект на серия от нападения. Хомосексуална жена беше пребита в центъра на София, защото нападателят ѝ я сметнал за гей мъж. Поради което ѝ избил два зъба, а трети – почти. А когато тя се обърнала към полицията,

органите на реда поискали от нея да представи избитите си зъби (останали на тротоара след побоя),

защото, ако не били напълно здрави, не можела да претендира за средна телесна повреда. Уловката е, че според НК прокуратурата се самосезира, ако има средна телесна повреда. Ако е лека, пострадалите си търсят правата по частен ред.

В Пловдив пък имаше протести срещу изложбата Balkan Pride – спечелен проект като част от културната програма на „Пловдив 2019“. Целта на изложбата беше да се представят прайд парадите в различни балкански страни, но разбрали-недоразбрали, протестиращите срещу нея се обявиха против „гей парада“ в Пловдив. Стигна се до искания за оставката на председателката на Фондация „Пловдив 2019“. А девизът на Пловдив като европейска столица на културата беше „заедно“.

Започваме и завършваме с Пловдив, но проблемът, разбира се, не е само там. Той е политически и дори не е на национално равнище – достатъчно е да видим аналогичните процеси в Русия, САЩ, Полша, Унгария и други източноевропейски страни. Ала понеже хомофобията е политически проблем, този проблем изисква политически решения. Докато политическите субекти отказват да поемат ангажимент и чакат „хората да станат готови“, ситуацията ще се влошава. И жертвите ще стават повече.

Заглавна снимка: © Васил Василев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евфемистични депортации

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/evfemistichni-deportatsii/

Една от темите, които не заглъхват през последните два месеца, е за депортациите на чужденци от България по политически причини, чиято законосъобразност е, да кажем, съмнителна. Първоначално оставена без особено внимание на фона на протестите за оставката на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, тази тема постепенно ескалира, докато не прерасна в международен скандал. Как се стигна дотам? И как да се ориентираме в морето от твърдения, опровержения и интерпретации?

На 15 юли се навършиха четири години от опита за преврат срещу режима на Реджеп Тайип Ердоган в Турция. За него той обвини политическия си опонент Фетуллах Гюлен, след което последваха гонения срещу т.нар. „гюленисти“, към които беше причислен много широк кръг от хора. Голяма част от тях не бяха последователи на Гюлен, а просто светски настроени хора, сред които доста интелектуалци, учители и университетски преподаватели. В този контекст през август 2016 г. България предава на Турция бизнесмена Абдуллах Бююк, а няколко месеца по-късно – през октомври – още седем турски граждани, преследвани заради „гюленизъм“.

Нови разкрития около депортациите на „гюленисти“

В контекста на годишнината от тези събития журналистът Димитър Ганев публикува в „Клуб Z“ журналистическо разследване по темата (първа частвтора част). Той се е добрал до секретни документи на турските власти, според които

премиерът Борисов и тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров лично и охотно са съдействали за депортирането

на Бююк и „гюленистите“ в Турция. След това за бежанците става на практика невъзможно да влизат в България през Турция (влизането им в Гърция от Турция обаче е все така по-лесно). А в самото начало на кризата от COVID-19 България получава подарък от Турция: тестове за вируса, ръкавици, маски, предпазни облекла – все неща, така дефицитни в онзи период. Подаръкът е направен ден след като Ердоган заплашва, че Турция вече няма да спира търсещите убежище в Европа и ще отвори за тях границите си с Гърция. Границите с България останаха все така непристъпни.

Скоро след разкритията на Ганев журналистката Генка Шикерова публикува в „Свободна Европа“ материал на основата на интервю с един от седемте депортирани, пожелал да остане анонимен, и припомня историята на Бююк. Мъжът разказва как е пристигнал в България, бягайки от Турция, но е бил принуден да подпише документ, че не иска адвокат, преводач и убежище. И скоро след това е депортиран на основание… че не е поискал убежище. Същото се е случило и с останалите му сънародници, с които е бягал.

В затвора в Турция мъжът е подлаган на разнообразни изтезания, включващи електрически ток и опити за изнасилване с полицейски палки.

Според Александър Кашъмов, адвокат на седемте депортирани, „има данни за незаконно задържане и предаване на седемте турски граждани“. Не са спазени например сроковете на обжалване.

Мистификациите около случая „Бююк“

Казусът с Абдуллах Бююк е по-различен. Турският гражданин има успешен бизнес в родината си – компания за интернет услуги, в която работят петдесетина души. Още към края на 2015 г., когато гоненията срещу последователите на Гюлен се ожесточават, той се мести в България и се опитва да продължи бизнеса си тук. Турция е поискала неговото екстрадиране, но българският съд два пъти отхвърля искането с аргумента, че то е политически мотивирано. Бююк подава молба за политическо убежище в Президентството.

Скоро след това с него се свързват служители на българското разузнаване,

които твърдят, че идват „от името на президента“. Те го съветват да кандидатства за бежански статут към Агенцията за бежанците, тъй като Президентството ще отхвърли молбата му.

Тук отваряме малка скоба. В България президентската институция (по-конкретно – вицепрезидентът) може да предоставя политическо убежище. Може, но на практика почти никога не го прави. А Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която е към правителството, предоставя на кандидатите за убежище бежански или хуманитарен статут. Кандидатстването за убежище пред Президентството и пред ДАБ са различни процедури.

И така, агентите предлагат на Бююк помощ срещу информация – искат той

да се внедри сред гюленистите в България и да им докладва какво се случва. Той отказва. Не след дълго е депортиран в Турция.

Според тогавашната вътрешна министърка Румяна Бъчварова причината за депортирането е чисто формална – документите на бизнесмена са били с изтекъл срок на годност. Това повтарят българските власти и до ден днешен. (Всъщност паспортът на Бююк е нарочно анулиран от турските власти – за да бъде поставен в уязвимо положение.) Този аргумент обаче няма как да е валиден поне по две причини:

Първата е, че има две решения на българския съд, отхвърлящи искането за депортацията на Бююк. Втората е, че към момента на принудителното си извеждане от страната турският гражданин е бил в процедура по предоставяне на убежище към ДАБ.

Докато е в процедура, той не е нелегален и не може да бъде депортиран. Независимо дали има документи за самоличност.

Всъщност голяма част от кандидатите за убежище нямат документи – не може да се очаква страната, от която бягаш, да ти поднови паспорта.

След депортирането на Бююк са иззети компютрите и сървърите на фирмата му. Те са му върнати чак в края на 2019 г., но луксозният му автомобил „Рейндж Роувър“, останал в България, няма същия късмет. На подадения сигнал за незаконно придобито имущество бизнесменът получава отговор в смисъл: вярно, че друг човек кара колата ви, но той всъщност ви я пази.

Случаят с Абдуллах Бююк и „гюленистите“ привлече отново общественото внимание не толкова заради публикациите в „Свободна Европа“, а защото стана 

обект на журналистическо разследване на авторитетния немски вестник „Шпигел“,

публикувано на 11 септември и носещо силно критичното заглавие „Как българският премиер Борисов се превърна в слуга на Ердоган“. Един от петимата в екипа, работили по темата, е същият Димитър Ганев, който два месеца по-рано публикува разследването по темата в „Клуб Z“. И документите, и фактите, изнесени от „Шпигел“, се покриват с вече оповестените от Ганев – да, има данни Борисов и Цацаров активно да са съдействали на режима на Ердоган за депортациите. „Шпигел“ подчертава, че предаването на Бююк на турските власти е извършено незаконно и в противоречие с два пъти потвърденото решение на българския съд.

По тези теми българските власти не са особено разговорчиви

Те обвиха в мълчание депортациите на турските граждани през 2016 г. Видяха се принудени да говорят едва след като Турция се похвали, че България ѝ е върнала „гюленисти“. На сегашните публикации на Ганев и Шикерова представители на държавата също не реагираха. Статията на „Шпигел“ обаче вдигна международен шум. До този момент премиерът, изпаднал в състояние на ескейпизъм покрай протестите за оставката му, не е реагирал.

Сотир Цацаров обаче разпространи позиция,

според която на срещата с турския посланик той (Цацаров) е поддържал становището, че ново искане от страна на Турция за екстрадирането на Бююк не е допустимо. Бившият главен прокурор цитира аргумента на Румяна Бъчварова, че Бююк е депортиран заради невалидните си лични документи, не екстрадиран (тоест не е върнат на Турция по нейно искане).

При това положение или турските секретни документи, или Сотир Цацаров не казват истината. Но и без това противоречие твърденията на бившия главен прокурор не са убедителни. Както вече стана ясно, депортирането на човек, който е в процедура за предоставяне на бежански статут, само защото няма документи за самоличност, не е законно. Освен това е трудно да се обясни защо един човек е бил депортиран, ако и съдът, и прокуратурата са били против. Защото от Дирекция „Миграция“ на МВР са се объркали? Или по лично решение на премиера?

Депортация, която „не е депортация“, и полово сношение, което не е секс

В разгара на скандала около депортациите на турски граждани през 2016 г. се разбра, че има и нова. Първо историкът Георги Зеленгора съобщи във Facebook, че 39-годишният Селахатин Юрюн е принудително върнат в Турция. Това е станало дни преди делото му за бежански статут на 29 септември. Юрюн е активист на лявата прокюрдска Демократична партия на народите и бивш кандидат за кмет на град Улудере. Впоследствие тази информация беше споделена от евродепутата от БСП Иво Христов.

Пред вестник „Сега“ адвокатката на Юрюн Валерия Иларева потвърди новината за депортирането на клиента си, а в Софийския административен съд действително е насрочено дело за статута му на 29 септември. То е образувано, защото турският гражданин е обжалвал първоначалния отказ на ДАБ за предоставяне на бежански статут. Разбирайки, че клиентът ѝ е отведен от служители на Дирекция „Миграция“, Иларева подава спешно искане за спиране на евентуалната му депортация до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но Юрюн е върнат на Турция още същия ден.

Скоро след вдигането на шум около случая „Юрюн“ от МВР реагират с прессъобщение. „Във връзка с публикации в онлайн издания, съдържащи манипулативни внушения за незаконни действия на служители на Дирекция „Миграция“ – „експулсиране“ и „депортация“ в Република Турция на турски гражданин, МВР категорично заявява, че те не отговарят на истината“, твърдят от Вътрешното министерство. Според тях става дума не за експулсиране или депортиране, а за „връщане до страната по произход“. Защо? За да се спази Споразумението за реадмисия между ЕС и Република Турция. МВР твърди, че Юрюн е с отказан статут на бежанец, и не създава впечатление да е информирано за предстоящото дело по обжалване на отказа.

Нека дешифрираме прессъобщението. Твърдението, че някой е върнат в родината си, защото има споразумение за реадмисия, е все едно да ви вкарат в затвора с аргумента, че има Наказателен кодекс. С други думи, независимо от факта на споразумението, е важна конкретната причина. Освен това

има ли „връщане до страната на произход“, което не е депортация?

Миграционни юристи, с които „Тоест“ се консултира, уточняват, че в английския език термините „депортиране“, „експулсиране“ и „принудително връщане“ (deportation, expulsion и forced return) са синоними. В езика на българското миграционно право има един нюанс – „депортиране“ и „принудително връщане“ са синоними, а за експулсиране се говори, когато има заплаха за националната сигурност. Юрюн не е върнат в родината си по своя воля, макар МВР евфемистично да не споменава това изрично. Да се твърди, че не е депортиран, а е върнат в страната по произход, е все едно да се каже: не е вярно, че сме правили секс, напротив – извършихме полово сношение.

Съпартиецът на Юрюн – Хишар Узсой, депутат в турския парламент и член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, се изказа по случая далеч по-остро, цитиран от bTV:

„Това е тотално незаконен случай на международно пиратство. Българските власти се държат като гангстери.“

Според него прессъобщението на МВР показва, че „тази държава и правителството са тотално банкрутирали. Нещо, в което е замесено Министерството на правосъдието, а Министерството на вътрешните работи да не е наясно – това е като виц“. По информация на Узсой, Юрюн вече е в затвора в Одрин.

Впрочем българската държава има традиции в използването на евфемизми, когато става въпрос за принудителни мерки по отношение на чужденци. Центровете за задържане например, които на английски се наричат просто detention center, у нас са „Специален дом за временно настаняване на чужденци“. Естествено е незнаещите за какво става дума, да си помислят, че тези „специални домове“ са форма на социална услуга, а не места за отнемане на свободата.

Евфемизмите и формалните, но неверни аргументи имат за цел да прикрият, че в случаите на депортиране на турски граждани в разрез с правото и съда става въпрос за

сериозни политически зависимости.

В резултат на предаването на „неудобните“ турски граждани режимът на Ердоган, който създава проблеми на цяла Европа, не ги създава на България. От друга страна, ако страната ни откаже да ги предаде и още повече – ако им даде легален бежански статут, ще признае по този начин, че смята управлението в Турция за недемократично. А това неизбежно ще има последствия.

Услужливото поведение на България спрямо съседката ни подклажда националистическата антитурска реторика. Затова е важно да се уточни, че

подобно отношение страната ни има не само към Турция, а и към Русия.

В случаите с руски граждани става въпрос не толкова за депортации, колкото за отказване на убежище. Броени дни след публикацията на „Шпигел“ „Свободна Европа“ разпространи информация за руския опозиционер Евгений Чупов, преследван в родината си, на когото ДАБ е отказала бежански статут.

Чупов е подкрепял кандидат за депутат, приближен до Навални. Задържан е, докато разнася предизборни листовки, и срещу него са заведени две дела – както е типично в Русия, за други неща. Идвайки на почивка в България, той решава да остане и да потърси убежище. Отказът на България идва, докато Алексей Навални е в берлинска болница, отровен с новичок, а прокуратурата все така не иска да разследва случая с отравянето на българския оръжеен бизнесмен Емилиян Гебрев със същото химическо оръжие.

Казусът с Чупов не е прецедент. У нас вече е позабравен случаят с руския художник Олег Мавромати,

пристигнал в България още през 2000 г., малко преди Русия да го обяви за общонационално издирване. Поводът за гоненията срещу него е, че като радикален артист Мавромати снима филм, в който наистина е прикован на кръст, а на гърба му е написано с нож: „Аз не съм Божият син“. Това разгневява фундаменталистко-православна организация, която завежда дело срещу него по известния член 282 от руския Наказателен кодекс – за накърняване на религиозните чувства и разпалване на междурелигиозни и междуетнически конфликти.

В онези години режимът на Путин е далеч по-либерален, отколкото днес, а дуетът „Тату“ е на върха на славата си, и то с държавни протекции (днес всяка форма на „демонстриране на хомосексуалност“, още повече между деца, се преследва от закона). И все пак държавата използва крайни религиозно-патриотични организации за собствените си цели, така че се впряга в преследването на Мавромати.

Художникът престоява в страната ни около 12 години. През това време се сменят трима президенти и четири правителства. Мавромати получава последователни откази за убежище – и от Президентството, и от ДАБ. Сагата му приключва с това, че изтича давността на „престъплението“ му и Русия се отказва да го преследва.

Този случай показва, че

недаването на убежище на чужденци от определени държави не е „специалитет“ на правителството на Бойко Борисов.

ДАБ традиционно е склонна да дава статут на хора от едни държави, а на други отказва на основание, че в родината им няма война. Въпреки че когато става дума за политическо преследване, трябва да се преценява всеки отделен случай. Строго погледнато, тази практика не е и само българска. Страна от ЕС например няма как да предостави убежище на гражданин на Съюза. Както и на хора от други държави, управлението в които се смята от ЕС за демократично.

Проблемът е обаче, че поради политически и икономически зависимости се признават за демократични режими, които подлагат опозиционно настроените си граждани на гонения, изтезания, затвор и убийства. Колкото по-силна е зависимостта и колкото по-слаби са реакциите на гражданското общество, толкова повече съответната страна си затваря очите и е готова да действа безскрупулно. Както България с турските опозиционери.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Помолих да се легитимират и получих удар по главата.“ За полицейското насилие на 2 септември

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/politseyskoto-nasilie-na-2-septemvri/

„Ще те изнасиля и ще ти отрежа опашката!“ Понеже съм с дълга коса, това ми казаха, след като им повторих, че не съм направил нищо. Заканиха ми се: „Сега ще видиш колко си невинен!“

Това преживява студентът в Софийския университет Мартин Томов в нощта на 2 септември. Разговаряме с него и с друг протестиращ, станал жертва на полицейско насилие – Никола Борисов, и разказите им съвпадат с показанията на десетки други граждани пред журналисти и в социалните мрежи. Към 10 септември повечето от задържаните протестиращи са пуснати поради липса на доказателства. Делото срещу Никола Борисов е отложено по същата причина.

След кървавите сцени, разиграли се в нощта на „Великото народно въстание“, позицията на властта кристализира в няколко основни аргумента, всичките свързани с опазването на законността и обществения ред. Според старши комисар Георги Хаджиев, директор на СДВР, „цената на постигнатия граждански мир е 80 ранени полицаи“.

Полиция под обстрел

Мартин се присъединява след работа към протеста през входа откъм „Сердика“, където не е проверен от полицията, за разлика от много други протестиращи. Завърта се край трибуната, среща се с няколко групи познати. Определя протеста като събитие със силна енергия, събрало разнородни хора. С напредването на вечерта обстановката се нажежава, полицията е под обстрел.

Видя се много добре кои са хората, които мятаха бомбичките. Млади момчета с маски тип „нинджа“, според мен бяха футболни фенове, имаха си стандартните атрибути – анцузи, шапки… Тази групичка се събираше на едно място, после всеки отиваше в различен край, мяташе нещо по полицията и отиваше малко по-настрани, после се връщаше отново и пак. Това не беше спонтанен процес. Бях шокиран как полицията стоеше като мишена и не предприемаше никакви действия.

Наблюденията на Никола Борисов са сходни. Той е на 32 години, занимава се с производство на мебели и е категоричен, че не подкрепя нито един от организаторите на протеста. Никола е със своя позната на протеста от обяд, с малки прекъсвания. Потвърждава, че напрежението ескалира вечерта:

Дойдоха момчетата, за които всички знаят, че са ултраси. Започнаха да хвърлят бомби. Те се разпознават лесно – с качулки, крият си лицата, стоят отзад, хвърлят, изчезват, връщат се с нови предмети за хвърляне. Смятам, че това не е редно да се случва, и затова се отдръпнахме назад. Не знам защо полицаите един час го търпяха това, чак някъде към 11 без нещо полицията започна да настъпва. Момчетата с качулките вече бяха изчезнали от площада.

Задържане

В един момент се оказах отпред до Археологическия [музей – б.р.], крещях да се спре с хвърлянето на бутилки. Не знам, полицаите явно очакваха ние сами да се справим с провокаторите, а може би в един момент щеше да се наложи.

Така продължава разказът на Никола. Когато полицията настъпва, той успява да каже на своята приятелка да бяга, преди да бъде спънат, повален на земята и четирима жандармеристи да се озоват отгоре му. При задържането е удрян с палки и два или три пъти с ръка, ритан е в главата.




Мартин също се разграничава от провокациите. С негов познат се спречкват с протестиращ, който хвърля павета, и успяват да го озаптят. След сблъсъка вземат решение да се отдръпнат от протеста и се насочват към Народния театър. Прекарват известно време там.

Изведнъж полицията тръгна с бясна скорост към събралите се около Народния театър протестиращи. Видяхме в една от уличките как полицаите налагат момче, което е на земята, и креснахме да не го бият. Те явно ме чуха, защото се обърнаха към мен. Вдигнах ръце и отстъпих назад, но те ме удариха с палка, а след като паднах на земята, ме затиснаха с коляно върху главата и ми казаха: „Давай ръцете, боклук!“

Според закона полицията може да използва физическа сила и т.нар. помощни средства единствено при абсолютна необходимост. Според чл. 85, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи това може да стане при нападение срещу граждани и полицейски органи. Няма доказателства Никола или Мартин да са извършили подобни действия.

Освен това задържаното лице трябва незабавно да бъде запознато с основанието за задържане и предвидената отговорност за това, както и с правата му да обжалва, да получи адвокатска защита, медицинска помощ и да се обади по телефона. И Никола, и Мартин отричат полицаите да са им обяснили защо са задържани, или да са им предложили помощта, която им се полага по закон.

Закараха ме до Партийния дом отзад, на „Дондуков“, където имаше около 30 човека, всички набити като мен – разказва Никола. – Димитър Кенаров беше наблизо и крещеше, че е журналист, срещу което получаваше заяждане от един от полицаите. Познатата ми ме почисти от кръвта и може би за да не ме снимат, бързо ме качиха в един от бусовете и ме закараха в Първо РПУ.

Питах защо ме арестуват, казах им, че не съм направил нищо – споделя Мартин. – След всяко ново подобно изказване единият от полицаите ме удряше в гърба, другият му нареждаше какво да прави. По едно време ги помолих да се легитимират, при което получих удар по главата. След това отново им казвах, че съм невинен, те отговориха, че ще видя колко съм невинен, заплашиха ме с изнасилване и ме обиждаха през цялото време.

В ареста

Мартин не се отказва въпреки обидите.

Продължих да викам, но те ми наведоха главата надолу и ми се подиграваха, единият от двамата каза: „Тука никой няма да ти помогне, само полицаи сме.“ Тогава пак почнаха да ме удрят в гърба и в кръста. Стана ми лошо, свлякох се на земята и ги помолих да изчакат, те ме наричаха боклук и ми казаха да ставам. Влачиха ме от градинката на Народния до Партийния дом.

От интервюто с двамата задържани протестиращи става ясно, че не само вероятно са нарушени техни основни права, но и че им е оказван натиск или полицията се е възползвала от тяхното непознаване на същите права. Никола споделя, че само един от задържаните с него протестиращи е поискал адвокат. По думите му, той самият е сметнал, че не е нужно да търси адвокат за 24-часово задържане.

За разлика от Никола, Мартин е отведен в Девето РПУ, тъй като, по негови думи, в Първо районно не е имало място за задържаните. „Много съжалявам, че не поисках адвокат тогава, защото те ме убеждаваха, че много време ще се бави всичко, ако поискам адвокат. Мислех, че по-лесно ще станат нещата“, казва той. Вкаран е на разпит с четирима полицаи, които снемат показанията му. Към един от тях останалите се обръщат с „началник“.

Началникът пишеше и по едно време стигнахме до момента, в който описвах побоя, казах за заплахите и видях, че началникът записваше „използваха физическа сила“. Аз настоях да се напише това, което бях казал. Той отвърна: „Ми нали го пиша?“, а после каза, че може и да си измислям. Но нали уж вземаха моите показания? Той се ядоса, нарече ме боклук, попита ме дали спазвам закона, каза ми, че заради такива като мен са замервали полицаите, които са хора и също имат деца, наричаха ме боклук, престъпник… Той напусна стаята и след него дойде друг. Повтори се същата случка, той също се ядоса и ми каза: „Ей, момче, аз сега тук ако искам, ще напиша, че си ме изнасилил.“ Другият полицай се обади: „Аз съм му свидетел“, после допълниха да пиша каквото ми казват, иначе ще ми се случи нещо.

Мартин се съгласява да напише каквото му е казано, след което един от полицаите му казва, че не знае какво е бой, и скоро ще види. Макар че е сериозно уплашен, се разминава само със заплахи, преди да бъде пуснат от ареста.


На Никола е предложена медицинска помощ в Първо РПУ, която той приема, но не получава никакъв документ, въпреки че такъв е обещан от страна на следователя на всички задържани. Той има основание да смята, че докато е бил в ареста, телефонът му е бил отключван и преровен. При молба на един от другите задържани да си прочетат обвиненията, отговорът на полицаите на място е, че няма време: „Подписваш или не подписваш.“

Законът – политически лозунг

„Никога не съм толерирал и няма да толерирам превишаването на правомощия и пределите на полицейска сила. Когато има конкретни сигнали, следват проверки и виновните си понасят отговорността.“ Това заяви главният секретар на МВР главен комисар Ивайло Иванов, който поздрави полицията за действията в нощта на 2 септември. Дали множеството свидетелства за злоупотреби ще бъдат разследвани, остава да видим. Опитът дотук сочи в обратна посока: СДВР отказа информация на Българския хелзинкски комитет относно това дали са наложени дисциплинарни наказания на полицаи, превишили правомощията си на 10 юли т.г.

България остава една от страните с най-много нарушения по чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека, като „приблизително всяко пето решение на ЕСПЧ, според което България носи отговорност за нарушения на правата на човека, е за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или липса на разследване по случаи с подобни оплаквания“. Това гласи изследване от 2017 г. на полицейското насилие в седем страни от ЕС, в т.ч. и в България. В доклада се посочват същите проблеми, които Никола и Мартин са изпитали на гърба си в нощта на 2-ри срещу 3-ти септември – ограничаване на достъпа до законните им права и редица процесуални нарушения при задържането и престоя им в ареста.

И ако опазването на обществения ред е безспорно силен аргумент, а върховенството на закона не подлежи на дискусия, важно е да помислим кой задава дефинициите и от каква позиция. Към момента протестите в България се характеризират като мирни в сравнение с европейските протести като цяло, а върховенството на закона у нас е по-скоро политически лозунг, отколкото практика. Или казано по оруелски, някои свине винаги са по-равни от други.

Съдейки по показанията на десетки очевидци, полицията и протестиращите са противопоставени в момент, в който гражданите изразяват демократичното си право на протест и несъгласие с една власт, която на свой ред отвръща с епитети вместо с адекватни решения. Ако това е част от политическата стратегия на кабинета „Борисов“, то говори достатъчно само за себе си.

Засечени бяха нарушения и несъответствия в униформите на полицаите, охранявали протестите. Изпратихме запитване до СДВР и МВР дали е имало наета частна охрана за протестите, ако да – с кои фирми са сключени договори и на каква стойност. На 9 септември, по време на брифинг пред журналисти, началникът на отдел „Охранителна полиция“ в СДВР Радослав Стойчев отрече подобни твърдения.

Опитахме се да разговаряме с представители на полицията, присъствали на протеста на 2 септември. Единият от запитаните полицаи категорично отказа дори при гаранция за пълна анонимност. Другият първоначално се съгласи, но впоследствие получихме информация, че от служителите на реда е било изискано да подпишат декларация да не разпространяват информация за протестите извън изнесеното в официалните брифинги на МВР. Заради риска от дисциплинарно наказание и уволнение, разговорът ни не се състоя.

Заглавна снимка: Протестът през деня на 2 септември 2020 г., София © Свилен Желев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Никога не насилваш от любов.“ Колажи срещу фемицида

Post Syndicated from Десислава Милева original https://toest.bg/collages-feminicides/

„Трябва да се действа едновременно бързо и прецизно. Затова обикновено сме три или четири. Едната от нас намазва стената с лепило, втората поставя отгоре листовете един по един, третата слага върху тях нов слой лепило, а четвъртата следи какво се случва наоколо – дали не приближават полицаи или агресивно настроени минувачи. Накрая правим снимки на готовия колаж и ги пускаме в социалните мрежи.“

Това разказва Алис, която участва в лепенето на колажи в парижкото предградие Монтрьой. Точно преди една година нов вид послания започват да се появяват по стените на частни и обществени сгради в множество френски градове. Почти винаги са изписани с черни букви, всяка от които изпълва стандартен лист А4, залепени по дължината на стената или според условията на пространството. Посланията на тези колажи – далеч повече от размера на буквите – правят подминаването им почти невъзможно:

„Тя го напуска, той я убива“, „Татко уби мама“, „Какво искаш за Коледа? Мама да е жива“

По-зловеща от самите послания изглежда статистиката, която води до появата им в края на август 2019 г. Когато 29-годишната Маргьорит Стерн публикува в социалните мрежи призив за масово лепене на послания срещу фемицида и насилието над жени,

във Франция средно на всеки 48 часа една жена е убита от партньора си.

За четирите месеца, които остават до края на годината, броят им ще достигне 152. След призива на Стерн само за няколко седмици по парижките стени са залепени над 400 колажа. В други френски градове, като Лион, Нант, Страсбург, Монпелие, Тулуза, Ница и Бордо, постепенно се сформират самостоятелни групи. След още няколко седмици колажи се появяват и в други държави – Великобритания, Белгия, Германия, Испания, Италия, Португалия, Полша, Мексико и дори Сирия.

Instagram и Twitter са основните социални мрежи на неформалното движение. Освен снимки на залепени послания, на профилите на всяка от местните групи може да се открият и подробни наръчници за лепене – от това какво лепило да се използва и как то да бъде смесено, на кои стени е по-добре да се лепи, до това как да се реагира в случай на агресия от страна на минувачи или на полицията. В месеците на изолация заради пандемията от COVID-19, когато излизането от дома е разрешено само по строго определени причини, социалните мрежи придобиват още една функция.

Колажите от материални се превръщат във виртуални

и са „залепяни“ по емблематични сгради и паметници, като Пантеона, Айфеловата кула, Министерството на вътрешните работи, обелиска на площад „Конкорд“, „Мулен Руж“ и др.

Профилът на всяка от местните групи служи и като помощно средство в борбата срещу насилието над жени, особено в периода на изолация. Докато обажданията за домашно насилие се увеличават двойно през април т.г. – 10 000 спрямо 5000 през април 2019 г., в профилите на групите за колажи започват спонтанно да се разпространяват обяви за търсене на временен подслон за жертвите. Често на тях отговарят други жени, които по време на карантината са избрали да живеят при семейството или партньора си и отстъпват свободното си жилище.

Въпреки че отдавна следи инициативата и я подкрепя, Алис не се включва веднага. Една от причините са погледите на другите, на колеги и приятели.

Като кажеш на някого, че участваш, отношението му към теб рязко се променя. Често чуваш някой да подхвърля: „А, значи тя лепи…“ Но покрай организацията на един фестивал се запознах с Рива Гершанок, една от общинските съветнички в Монтрьой. Тя съвсем открито ни говореше за своето участие в колажите. Може би защото Монтрьой е един от малкото градове, които избраха официално да подкрепят движението.

Още в средата на октомври 2019 г., след едно от общинските заседания, в които участва и Гершанок, управлението на града (с кмет Патрис Бесак от PCF – Френската комунистическа партия) излиза с официално изявление в подкрепа на монтрьойската група за колажите. То завършва с думите: „Тъй като смятаме, че послания като „Не се удря от любов“ са от общ интерес и в съответствие с ценностите и ангажиментите, поети от общинските съветници и служби, Монтрьой се ангажира да не съставя актове на активистите и да не премахва колажите, които имат за цел да насочат общественото внимание към фемицида.“


„Дълго време бях феминистка само в главата си. Виждах неща, които ме дразнеха, шокираха, които с дни ме ядяха отвътре. Когато станах част от групата за колажи в Монтрьой, намерих много други момичета, с които мога да говоря по тези теми. В момента сме стотина в WhatsApp канала на групата и често дискутираме по всякакви въпроси, свързани с феминизма. Всичко е неформално и спонтанно. Каквато е и самата група. Тя беше създадена в Instagram от Лола, която е само на 16 г., и от една нейна приятелка, а майка ѝ Лейла им помага. По никакъв начин не сме обвързани с групата в Париж и не координираме действията си с нея. Всяко момиче може да предложи послание, което иска да залепи, а излизанията обикновено стават, след като някоя от нас е пуснала съобщение от типа: Хей, утре вечер мисля да ходя да лепя в 20 ч. Кой иска да се включи?

За Алис, която преподава френски на чужденци към Общината на Париж, феминизмът не може да бъде само „бял“ и на френски език. „Дълго време феминизмът беше определян единствено от бели жени от хубавите квартали в Западна Европа. Но коя съм аз, че да казвам на някоя жена, че не е феминистка само защото носи воал? Понякога си говорим за това с някои от моите ученици. Веднъж споменах и колажите и предложих на тези, които имат желание, да съставят послание на своя език, което след това да залепим. Да прочетеш нещо на майчиния си език може да предизвика много по-дълбок ефект и да създаде усещането, че си по-малко сам в държавата, в която живееш, с проблемите, които имаш.


Колажи

Така се раждат колажи на испански, италиански, сръбски, кюрдски и български. „Да обичаш ≠ да убиваш“ избира да напише 27-годишната българка Мина, която от три години живее в Париж. Тя е търсила кратко и силно послание, което да изразява по особено красноречив начин най-крайната форма, до която може да стигне домашното насилие. Отношението ѝ към темата се оформя, докато работи на нощни смени в хотел и наблюдава множество сцени на насилие, прекъсвани единствено от полицията.

В един момент започнах да се питам колко други случаи на насилие не могат да бъдат прекъснати по този начин. Мисля, че всички имаме някаква роля в това, което се случва около нас. Ако не правиш нищо, е все едно, че се съгласяваш. Когато Алис ни спомена за колажите, си казах: „Ако мога да започна този разговор за някой друг, защо да не го направя?“ Най-важното е да има разговор. Да се ангажираш с дадена кауза често изглежда плашещо, защото си мислиш, че трябва да направиш някакъв голям, радикален жест. Но всичко започва с малки стъпки – да се информираш, да се образоваш. Виждам този колаж като малката стъпка, която аз мога да направя.

През лятото на 2019 г. Маргьорит Стерн също започва с малка стъпка. Първите колажи, които лепи сама по стените в Марсилия, носят основно имената на жени, убити от партньорите им. Идеята за разширяване на инициативата идва с преместването ѝ в Париж. Новите послания, кратки и въздействащи, както и изборът на визуалната идентичност – черни букви на бял фон, са директно повлияни от опита на Стерн като член на Femen. Феминистката активистка група е особено известна с провокативните си масови акции (като тази на парижкото гробище „Монпарнас“), в които участничките, обикновено голи до кръста, протестират с изписани по гърдите им искания и послания.

За лингвистката Мари-Ан Паво посланията на колажите могат да бъдат разпределени в четири големи категории. „Може да започнем с тези, които имат най-универсален, активистки характер – като „Тяхната омраза, нашите мъртви“, „Революцията на жените наближава“ или „Убийства на жени навсякъде, справедливост никъде“. Втората категория има по-конкретен адресат – другите жени. Към нея спадат послания като „Ние всички сме героини“, „Улицата ни принадлежи“, „Вярвам ти“ или „Ти не си сама“. Към третата спадат посланията, насочени този път към мъжете. Сред тях са „Изнасилвачо, убиецо, насилнико, твой ред е да се страхуваш“, „Подсвиркването не е комплимент“, „Примирението не е съгласие“, „Спри да я биеш, негоднико“.“



Четвъртата категория според Мари-Ан Паво е вероятно тази, която спира най-много погледи. И най-дълго човърка съзнанието. Едно от тези послания стои няколко седмици залепено до киното на централния площад на Монтрьой: „Емили, на 34 години, завързана жива за релсите, прегазена от влака“ (т.нар. TGV – високоскоростен влак, който се движи със средна скорост 300 км/ч). Подобни са също: „Виржини, убита на 23 март 2020 г. от бившия си партньор пред очите на децата им – на 10 и на 13 години“ и „Лорена Куаранта, 27 г., сицилианска медицинска сестра – удушена от приятеля си, който я обвинява, че го е заразила с коронавируса“.

За този тип колажи, които засягат паметта на жертвата и детайлите по убийство, Алис е категорична: „Лепим ги единствено по искане на семейството. Близките са тези, които се свързват с нас и ни дават посланието. Уважението към жертвите е основен принцип при колажите. Другият много важен принцип е да се избягва стигматизацията на мъжете. Не лепим колажи, в които се правят обобщаващи заключения, като Мъжете са…

Освен че изваждат жертвата от анонимните статистики и ѝ дават глас в публичното пространство, за Мари-Ан Паво посланията са и директна критика към медийния език, използван при отразяването на този тип убийства.

Тези колажи са пълната противоположност на евфемизмите, които използват журналистите – като „семейна драма“ или „убийство от любов“. Думите може да шокират, но е за добра кауза. От една страна, убийството от „страст“ не се наказва толкова строго, колкото например предумишленото убийство, а от друга – минимизира в очите на обществото самия акт.

Във Франция критиката към медийния език придобива все по-голяма гласност в последните години. Блогове като Les mots tuent („Думите убиват“) събират и изобличават заглавията и съдържанието на статии, в които се използват подобни евфемизми. „Съпруг запалва жена си пред очите на децата им. За La voix du Nord става въпрос за любовна история. Вие сериозно ли? Насилието НЕ Е романтично“ гласи един от постовете им в Twitter. Вестникът отговаря: „Имате право и се извиняваме. Статията беше свалена, и нещо повече – в момента редакцията ни работи върху начина, по който да отразява домашното насилие. Благодарим ви за бдителността.“ Журналистическият колектив Prenons la une пък съставя наръчник в помощ на журналистите, които пишат за насилието над жени.

„Това, което все още трудно се приема от мъжете и от обществото като цяло, е идеята за убийството на жена само защото е жена, въпреки че това отдавна е доказано от социолози и психолози. Затова и систематичната употреба на думи като „фемицид“ е съществена за промяната на манталитета“, допълва още Мари-Ан Паво. Понятието, което е и част от наименованието на колажите на френски – collages féminicides, влиза официално в речника Le Petit Robert през 2015 г. Неговата дефиниция е: „Убийство на жена или момиче на полова основа.“ В речника е допълнено, че терминът е юридически припознат в много държави от Латинска Америка. Въведено във френския език от социоложката Диана Рюсел в средата на 70-те години на миналия век, понятието се смята за измислено от американската писателка Керъл Орлък, за да озаглави своя книга, посветена на убийствата на жени.


„Едно от наследствата на феминистката борба е, че жените си връщат публичното пространство“, твърди Ан Шарлот Юсон, специалистка по въпросите на социалната справедливост. За Алис и много други момичета в групата именно това се случва благодарение на колажите. Усещането за свобода, за присъствие, за сила и видимост е един от мотивите да продължават да лепят. Но основният е нуждата от промяна. Или както гласи един от колажите,

„Ще спрем да лепим, когато спрете да ни убивате“.

Заглавна снимка: „Никога не насилваш от любов“ © Десислава Милева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Началото на края на един диктатор

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/nachaloto-na-kraya-na-edin-diktator/

В неделя, 9 август, в Беларус се проведоха редовни президентски избори. Александър Лукашенко, често наричан „последният диктатор в Европа“, остава вкопчен в поста, който задържа вече 26 години с цената на масови репресии и погазване на човешките права. След безпрецедентна предизборна кампания с многохилядни опозиционни демонстрации, съобщението за победа на Лукашенко с 80% подкрепа изведе хиляди хора на улицата още в малките часове на 10 август. Мирните протести бяха посрещнати от тежковъоръжени полицейски части. В столицата Минск и в други градове се стигна до сблъсъци.

„Гражданите намират такива резултати за обидни за тяхното чувство за реалност“,

казва Арцьом Шрайбман, политически анализатор от Минск, с когото разговаряме няколко дни преди вота.

Но реалността в Беларус сега е различна – за първи път действащият президент се изправи срещу реална опозиция в лицето на 37-годишната домакиня Святлана Циханоуская. Бившата учителка без никакви амбиции за политическа кариера се превърна в емблема на опозиционното движение в страната, след като съпругът ѝ – популярният влогър Сяргей Циханоуски – не беше допуснат да се кандидатира за президентския пост и бе арестуван на 29 май, а тя обяви, че поема щафетата.

Режимът на Лукашенко се разправи предварително и с другите двама сериозни опозиционни кандидати – Виктар Бабарика също беше арестуван, а Валерий Цапкала напусна страната след отправени заплахи срещу семейството му. Когато на 14 юли обаче Циханоуская успя да се регистрира в Централната избирателна комисия, до нея застанаха съпругата на Цапкала – Вераника, и началничката на кампанията на Бабарика – Мария Калесникава. До участие бяха допуснати още трима кандидати с маргинална подкрепа.

Стопкадър от видеоизявление на Вераника Цапкала, Святлана Циханоуская и Мария Калесникава (отляво надясно)

„Циханоуская е последният символ на надежда за промяна на тези избори“,

обяснява Шрайбман и подчертава, че успехът на кампанията ѝ се състои в това, че се фокусира върху един-единствен въпрос: дали гражданите подкрепят президента Лукашенко, или не. „Тя практически събра целия протестен вот. Не става дума за идеологии, а за промяна на системата. С това много универсално послание тя успя да задържи опозиционния електорат обединен и не допусна разсейване на протестния вот“, допълва анализаторът.

Затова и присъдените ѝ от официалната статистика 10% подкрепа бяха възприети като фалшива новина и предизвикаха протести. Самата Циханоуская отхвърли обявените резултати от изборите и заяви:

„Вярвам на собствените си очи – мнозинството беше с нас.“

В понеделник тя внесе в Централната избирателна комисия жалба срещу резултатите, а във вторник стана ясно, че е напуснала страната и е отишла при децата си в Литва. Държавният граничен комитет също потвърди заминаването ѝ. От екипа на Циханоуская съобщиха, че е била принудена от властите да напусне, след като не е имало връзка с нея в продължение на няколко часа в деня след изборите.

Протестите в страната продължават второ денонощие. Един човек е загинал при сблъсък между протестиращи и жандармерия, десетки са ранените от звукови гранати и гумени куршуми, които силите за сигурност използват срещу демонстранти. Свидетели разказват, че журналисти са били под прицел въпреки специалните опознавателни жилетки.

Барикади в близост до търговски център „Рига“ в Минск

Европейският съюз осъди насилието над мирни демонстранти и поиска повторно и прецизно преброяване на бюлетините, като не изключи налагането на нови санкции срещу режима в Минск.

Неочакваната опозиция

„Бих предпочела да пържа котлети, отколкото да участвам в надпреварата за президент“, заявява Святлана Циханоуская на един от митингите по време на предизборната си обиколка из Беларус, мобилизирала безпрецедентна подкрепа за опозицията.

Обаянието ѝ се крие именно в образа на обикновена жена от малък град, добра майка, съпруга и дъщеря, която открито заявява, че не иска власт, но ще се бори за властта от любов – заради арестувания си съпруг. Това обяснява пред „Тоест“ Анастасия Илина, доктор по социология с дългогодишен журналистически опит, която следи изборите в родината си от съседна Полша.

„Хора, които са били сковани от страх толкова години, изведнъж се поставят на нейно място, представят си как се чувства тя, и си казват: ако тя има куража да направи това, какво бих могъл да направя аз?“, допълва Илина.

Заради заплахи за сигурността им, в седмиците преди изборния ден Циханоуская изведе майка си и двете си деца от Беларус със съдействието на Литва и международни правозащитни организации. Арцьом Шрайбман също смята, че тази ситуация мобилизира мнозина да подкрепят опозицията:

Когато няколко жени се захващат с политика въпреки рисковете за семействата си и репресиите срещу съпрузите и колегите си, хората изпитват неудобство да останат мълчаливи вкъщи.

Опозицията в лицето на една жена, с екип от други жени, изпълва с допълнителна символика борбата срещу патриархалната диктатура на Лукашенко, който твърди, че „Конституцията на Беларус не е за жени“. „Освен силното послание, което докосва женската част от гласоподавателите, това поставя в неудобно положение властите и органите на реда, които осъзнават, че репресиите над жени представляват много по-голям репутационен риск“, коментира Шрайбман.

Click to view slideshow.

„Няма значение дали си мъж, или жена – да имаш политически възгледи в Беларус е опасно“,

категорична е младата активистка Вика Андрухович, завършила политически и социални науки в Европейския хуманитарен институт във Вилнюс, Литва, известен още като „беларуския университет в изгнание“. „Най-лошото е, че това носи рискове за близките ти, а властите винаги те атакуват чрез близките ти“, допълва тя.

Опозиционните демонстрации из цялата страна събират десетки хиляди граждани. В предизборния митинг на 30 юли в Минск се включват около 63 000 души – най-големия политически митинг в Беларус от разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Анастасия Илина разказва, че в родния ѝ Брест, край границата с Полша, се събират повече от 20 000 души, въпреки че самата Циханоуская не присъства.

„Съпругът ѝ Сергей набра популярност с влога „Страна для жизни“ („Страна за живот“ – б.р.) в YouTube, в който даваше думата на хора от цялата страна. Той пътуваше и говореше с тях. Демонстрациите на опозицията много приличат на неговия влог – предоставят възможност на хората да говорят. Те ненавиждат режима и веднага щом застанат пред микрофона, разказват историите си без страх“, обяснява беларуската журналистка от Варшава.

Опозиционен митинг в Минск на 30 юли 2020 г.

Арцьом Шрайбман обаче не смята, че страхът от репресиите на режима е изкоренен. „Властите все още разполагат с достатъчно репресивни инструменти да потушат недоволството на улицата. Такава е суровата реалност – репресиите могат да бъдат ефективен метод за овладяване на протести. Ако президентът продължава да „храни“ лоялните си поддръжници и силите за сигурност, те ще поддържат властта му. Не е възможно да се прогнозира колко дълго би могло да продължи това, защото ще подложи на тест общественото търпение, а никой не може да каже докъде се простира то“, обяснява политическият анализатор.

Репресиите зад фасадната демокрация

Режимът на Лукашенко вкара репресивния си апарат в действие още в началото на предизборната кампания през май – освен известните политически фигури, повече от 2000 души са били арестувани през последните три месеца. Данните са на правозащитната организация „Вясна“, която от 1996 г. подкрепя задържани по време на граждански протести в Беларус.

Министерството на вътрешните работи съобщава за 3000 задържани в изборната нощ, 1000 от които в Минск. Според информация на „Вясна“ полицията използва прекомерно насилие, сълзотворен газ, гумени куршуми и водни оръдия срещу протестиращите в столицата. Няколко граждани са настанени в болница с наранявания от шумови гранати. Съобщава се и за един загинал, прегазен от полицейски ван, който се е врязал в протестното множество.

Данните от месечните доклади на организацията за състоянието на човешките права в Беларус красноречиво показват методите, с които си служи режимът на президента Лукашенко. Към юли 2020 г. в страната има 24 политически затворници, а само на 14 и 15 юли по време на мирни демонстрации в различни части на страната са задържани над 420 души, включително заради внесени петиции за освобождаване под гаранция на един от опозиционните кандидати.

„За първи път в историята на Беларус репресиите започнаха преди изборите, а не след тях“, подчертава Арцьом Шрайбман.

„Никой не очакваше, че тази предизборна кампания ще бъде белязана от толкова репресии и насилие и в същото време – от толкова висока активност и граждански интерес. Именно заради появата на сериозни кандидати властите реагираха по брутален начин, погазвайки много човешки права“, коментира за „Тоест“ юристката Енира Браницкая от беларуската правозащитна организация Human Constanta.

Тя посочва примери за нарушаване на правото на мирно събрание с намесата на полицията в множество демонстрации. Стотици граждани са станали жертви на произволни арести. Масово не е зачитано правото на свободно изразяване, нито правото на справедлив съдебен процес – за онези, за които все пак е имало съдебен процес. Много от задържаните разказват за нечовешко отношение и дори изтезания в арестите.

„Един опозиционен активист, който получи административна мярка за задържане за 15 дни, ще прекара в ареста общо 90 дни, защото полицията е съставила протокол за друго нарушение и го е изпратила на съд, който пък е решил в отсъствието на обвиняемия да го остави за още по-дълго в ареста. Това е много честа практика“, обяснява Браницкая.

В този контекст се разигра и странният случай със задържането на 33-ма руснаци

от частната паравоенна организация „Вагнер“ в курорт край Минск дни преди изборите. Лукашенко обвини Москва, че подготвя провокации, и наложи още по-стриктни ограничения на събиранията на хора на публични места, докато проправителствени гласове се опитаха да обвържат случая с арестувания Сяргей Циханоуски.

Според анализатори позицията на Лукашенко е била изненадваща и за Кремъл, предвид изключително близките отношения между Русия и Беларус, практически условната граница между двете държави, както и партньорството им като основателки на Евразийския съюз. Арцьом Шрайбман обаче припомня, че Александър Лукашенко е отправял не една агресивна критика към Москва в миналото. Само преди година той разкритикува Русия, че се опитва да погълне Беларус чрез т.нар. интеграция, а назад в годините е отправял и обвинения в „държавен тероризъм“ при нарушение на газовите доставки.

„Той е много емоционален и непрекъснато прави подобни изявления – това е част от стратегията за преговори. Напоследък обаче отношенията между двете държави стават все по-прагматични и противоречията нарастват“, коментира анализаторът.

Анастасия Илина подчертава, че често първите задържани на антиправителствените демонстрации са журналистите – за да се предотвратят излъчванията на живо.

„Брат ми, който работи като репортер, беше сред арестуваните в един от първите подобни случаи“, споделя тя. „Най-важният въпрос за журналистите и наблюдателите, които работят в чужбина, не е резултатът от вота – него така или иначе го знаем предварително. Важният въпрос е дали ще имаме интернет връзка“, коментира Илина седмица преди изборите.

Нейните опасения се оправдаха напълно – в изборния ден и след това в много части на Беларус интернет връзката е спряна, съобщава се и за прекъсвания на тока в някои части на Минск.

Алтернативното преброяване

Проблемът с информационното затъмнение не засяга само медиите, а затруднява и работата на онлайн платформата ZUBR. Това е инструмент с генерирана от гражданите база данни за вота в Беларус и целѝ да представи по-реалистична картина спрямо правителствените екзитполове, тъй като независимите социологически проучвания са забранени. Платформата съдържа данни за целия апарат, който провежда изборите – от Централната избирателна комисия до членовете на секционни комисии по места. Целта на създателите му е да се бори за прозрачни и честни избори.

„От една страна, призоваваме гласоподавателите да посочат своя вот и дори да споделят снимка на бюлетината, с която са гласували. Така ще се опитаме да представим по-реалистични числа, защото изборните данни обикновено се фалшифицират от правителството“, обяснява Вика Андрухович. Тя е част от екипа от над 40 доброволци, които разработват и поддържат ZUBR от Вилнюс.

В началото някои програмисти от екипа работят от Минск, но за изборите всички са се събрали в литовската столица от съображения за сигурност.

„Много е опасно да работиш по такъв проект от Беларус. Все още имаме партньори и наблюдатели вътре в страната, но към момента доста от тях са арестувани и е много трудно да поддържаме актуални статистики“, обяснява Андрухович три дни преди вота. Домейнът на платформата е регистриран в Индия, за да бъде затруднено евентуалното му превземане.

„От друга страна, призоваваме всички независими наблюдатели да се регистрират и да докладват за нарушения на секционните избирателни комисии, включително имената на конкретните хора, които нарушават закона“, допълва тя.

Анастасия Илина не е изненадана от данните за нарушенията – като кандидат на местните избори в родния си град Брест през 2001 г. и като наблюдател на президентските избори през 2006 г. тя е видяла с очите си как работят механизмите на режима. „Тъй като ползват различни урни за предварителния вот и вота в последния ден, най-често подменяха съдържанието на урната с предварителния вот. В последните години обаче просто пишат каквото трябва в протоколите, независимо от бюлетините“, разказва тя.

Илина отбелязва, че е от ключово значение дали секционните комисии ще се подчинят на спуснатите от правителството заповеди. Комисията в една столична секция обаче публикува протокол, който рязко противоречи на официалните данни и разкрива голяма преднина за Циханоуская – с 1989 гласа срещу 255 за Лукашенко.

Диктатор без подкрепа

„Проблемът не е просто в това, че Лукашенко получава все по-малко подкрепа – проблемът е, че това вече е видно за всички. Ето защо действията на властите се възприемат като мерки на непопулярен лидер, който се опитва да се задържи на власт на всяка цена, а това ядосва опонентите му още повече“, коментира политическият анализатор Арцьом Шрайбман.

Само преди два месеца никой не би прогнозирал толкова изненадващо развитие на предизборната кампания в Беларус. „За първи път Лукашенко губи подкрепата на обикновените хора, губи своите гласоподаватели. Само за две седмици те заобичаха Святлана Циханоуская. За всички тези години тя е първият политик, който успява да спечели любовта на толкова много хора“, посочва Анастасия Илина и допълва, че този феномен трябва да анализират не толкова социолози, колкото психолози.

Избори по време на пандемия

Александър Лукашенко демонстрира краен нихилизъм по отношение на пандемията от COVID-19, като не наложи никакви мерки за ограничаване на заразата и препоръчваше на народа си да пие водка и да ходи на сауна, за да се предпазва от коронавируса. Дори футболното първенство на Беларус продължи да се играе, и то пред публика, през цялото време. Според официалните данни в страната до този момент има регистрирани около 70 000 заразени и 600 починали от коронавируса, но редица наблюдатели гледат на тези данни с голяма доза скептицизъм и смятат, че реалната ситуация е много по-сериозна. В същото време режимът използва именно пандемията като мотив да ограничи достъпа на международни наблюдатели до изборния процес в страната.

Докато играе хокей на лед в началото на март, когато пандемията настъпва в Европа, Лукашенко заявява: „Тук няма коронавирус, не го виждам да лети наоколо.“

„Беларусите от години са много изморени от тази система, но пандемията повлия и на по-възрастното поколение. Хората усетиха несигурност заради нежеланието на режима да се опита да ги предпази“, обяснява юристката Енира Браницкая. „Много хора оцениха подхода на Лукашенко като пренебрежителен и бяха искрено фрустрирани от поведението му“, смята и Арцьом Шрайбман, който припомни, че пандемията заварва Беларус в края на 10-годишна стагнация – все фактори, които изкарват на улицата дори доскорошни поддръжници на президента.

Има ли връщане назад

Макар че ситуацията в Беларус се развива според прогнозите за манипулирани изборни резултати, големи протести и брутален отговор на силите за сигурност, на прага на своя шести мандат президентът Лукашенко се намира в неудобна ситуация и нов контекст. Заради безпрецедентната политическа активност сред гражданите огромен брой хора разбраха от личен опит как работи системата. „В предишни години това чувство се споделяше от ограничен кръг хора от опозицията, от журналисти, от средната класа – докато сега стана повсеместно, а този личен опит трудно ще бъде заличен“, обяснява Шрайбман.

Тези хора са както от новото поколение, което използва алтернативни канали за информация и има естествен порив за участие в обществения живот, така и от по-възрастните поколения, уморени и разочаровани от 26-годишния авторитарен режим. „В моята страна ще има промяна. Дори да не стане на тези избори, имаме надежда, че няма да се наложи да чакаме още пет години. Президентът изглежда паникьосан и определено няма образа на победител“, смята журналистката Анастасия Илина.

Енира Браницкая не вярва, че промяната в Беларус ще дойде чрез избори. „Интересно е, че толкова много хора поискаха да защитят правата си. Ако тази енергия се задържи и те продължат всеки ден да се борят за правата си, един ден ще узреем за друг тип избори“, надява се тя.

„Да заема позиция – за мен това е отговорност като гражданин и като човек. Защото това, което се случва в Беларус, е нечовешко – категорична е Вика Андрухович. – Гражданите на Беларус заслужават честно правителство, което ги уважава. Хората с мнение не бива да се чувстват застрашени. Децата им заслужават да растат в свободно общество и да не се налага да минават през това, през което минаваме ние днес.“

Заглавна снимка: Александър Лукашенко през 2014 г. Фотограф: Okras

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Подводните камъни на протеста

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/podvodnite-kamuni-na-protesta/

Случи се. На плажа в „Росенец“. Протестиращи етнически българи защитиха етнически турци, изправени срещу тях, от провокатори, които се опитваха да предизвикат бой между първите и вторите. По-късно, седнали заедно на една маса, активистите от ДПС почерпиха тези от „Да, България“ с минерална вода. Дребните жестове на хора от „двете страни на барикадата“ представляват

едно от най-сериозните пропуквания във враждебния към малцинствата национализъм,

грижливо отглеждан у нас още от 60-те години на миналия век. Можем само да гадаем дали събитията щяха да се развият по същия начин, ако на мястото на българските турци имаше роми.

На „Росенец“ (защитена зона „Отманли“) използването на електората на ДПС като плашило и щит, което партията практикува вече три десетилетия, придоби физически измерения. Блокирани часове наред в жегата, изнемогващи от жажда и осъзнаващи, че не са там, за да се видят с Ахмед Доган, немалко от присъстващите активисти са наясно, че са употребени.

И без перспективата да се споминат от слънчев удар, използвани като буфер поради липсата на гардове от НСО, наясно с това са и немалко от представителите на етнически малцинства у нас. Ромският активист Огнян Исаев например твърди във Facebook: „А българският етнически модел на толерантността е един провал, защото авторът му продължава да върти всичко около себе си, а не около благоденствието на хората, чиито свободи и права заявява, че е защитавал и защитава.

Не е проблем личността на Доган, а превръщането ѝ в идеология.“

Исаев смята, че „само безскрупулни хора могат да организират протести срещу естествения граждански порив за справедливост. И най-безсрамно да го нарекат етническо напрежение“. В социалната мрежа се разпространява и следният коментар: „Ето защо българите ще ни мразят. Не защото сме турци, а защото сме защитници на мафията. Доган ни води към морална гибел.“

Поставят ли събитията край лятната резиденция на почетния председател на ДПС обаче началото на края на олицетворявания от Доган „български етнически модел“? Ще се ориентират ли най-сетне етническите турци и ромите към политически сили, които не паразитират върху тях, а действително защитават интересите им? За да отговорим на този въпрос, трябва да зададем друг:

Кой у нас защитава интересите на етническите малцинства и би ги представлявал адекватно?

Има ли представител на институция или политическа формация с ясна заявка, че не етносът те прави български гражданин и че малцинствата заслужават равни права, уважение и приемане?

Живеещият в Белгия ромски активист Орхан Тахир насочва критиките си към президента, който трупа позитиви от протестите: „Аз бих искал да попитам г-н Радев защо мълча, когато министърът на отбраната обяви антихуманната си концепция срещу ромите в България? Защо мълча, когато го призовавахме от площадите на Брюксел, Гент, Хага, Скарбек да излезе с позиция като държавен глава? Още по-важно, защо мълчи в момента, когато сме се обърнали към него с писмо, в което има данни за противоконституционна и противозаконна дейност на ВМРО, от естество да застраши националната сигурност и гражданския мир? Какво демонстрира г-н Радев с това?“

За „Тоест“ Тахир уточни, че два пъти се е обаждал в Президентството по повод изпратеното до институцията писмо на „Граждани за демократична и правова държава“. Авторите му призовават Румен Радев да свика Консултативния съвет за национална сигурност, който да обсъди дали участието на ВМРО във властта е заплаха за гражданския мир, сигурността и правата на българските граждани. От президентската администрация са казали, че не знаят кога и дали ще има отговор на писмото.

„Когато българският президент започне да ни уважава, и ние ще започнем да го уважаваме.

На онези, които вдигнаха табелките Roma are equal [„Ромите са равни“ – б.р.], аз казвам: Practice what you preach! [„Практикувай това, което проповядваш“ – б.р.]“, обобщава активистът.

Огнян Исаев също иска да знае позицията на президента за малцинствата, но и тази на „Демократична България“. Според него избягването на темата ще води до възпроизвеждане на един и същи проблем:

„Президентът Радев е длъжник на малцинствата, защото досега не сме го чули какво мисли. Христо Иванов, Радан Кънев и „Зелено движение“ (Владислав Панев го прави) също трябва да заявят позициите си. ГЕРБ и БСП е ясно какво мислят. Ако заявилите се като алтернатива не тръгнат да тичат по този коридор, винаги ще трябва да се справят с „етнически напрежения“ и да търсят съглашение в някой сарай. Трябва всеки ясно да каже къде и как вижда малцинствата в България, да им върне достойнството, за да може те да се изправят и да разберат, че има и друг пристан за тях и че не са харизани на една или друга партия.“

Деликатният послевкус на ксенофобията в езика на протеста

Въпреки че опитът за провокиране на етнически сблъсък в „Росенец“ беше предотвратен, акцията в близост до лятната резиденция на Доган имаше, макар и деликатен, националистически оттенък. Вероятно това е била цената, която „Да, България“ е платила, за да получат посланията ѝ най-сетне отзвук извън София. Защото говоренето за корупция и правосъдна реформа казва нещо на един много тесен слой от хора, които живеят предимно в столицата.

Реториката за „приватизирането“ на държавна собственост пък звучи ляво. Но когато се каже как един „сарай“ е завзел „българска територия“, и когато се прави опит на плажа да се забие българският флаг, патриотичното чувство, което образователната ни система възпитава у поколения наред, се пробужда. От тази гледна точка акцията на акостирането на плажа беше изключително успешно таргетирана. Проблемът е обаче, че този успех има и обратна страна.

Според Радослав Стоянов от Българския хелзинкски комитет обществото ни е толкова пропито от расизъм и ксенофобия, че сме склонни да ги възпроизвеждаме, без да се усетим. „Актуалният казус с имението на Доган на „Росенец“ е пример за това как 

расизмът и ксенофобията могат да бъдат и неосъзнати и да се възпроизвеждат без зъл умисъл.

Едно от най-коварните средства за това са устойчивите речеви практики на одругостяването – отбелязването и отчуждаването на другия и другостта. Така цялата лексика около събитията е изпълнена съвсем тенденциозно с турцизми, повече, отколкото срещаме в обичайната си ежедневна реч: именията на Доган непрестанно са наричани сараи, а полицаите понякога – заптиета и башибозук.“

Към това може да добавим и че към охранителите от НСО на плажа имаше упреци, че са „еничари“.

„Ако не ставаше въпрос за човек от турски произход, тази лексика или въобще нямаше да се употребява, или щеше да се употребява инцидентно и разговорно. В настоящия случай обаче я намираме в новинарски заглавия и политически изявления. И всичко това (независимо от принципното отсъствие на съзнание за етнизиране на проблема) етнизира проблема. Това са езикови ключове, които пасват на определени ключалки в съзнанието на тези, у които има плодородна почва за предразсъдъци. Тези ключове могат да отключват врати, които бихме искали да останат затворени“, предупреждава Стоянов и призовава: „Ето защо употребата на такава лексика трябва да спре, а нашите сънародници от турски произход да получат повече от всякога потвърждение, че са част от нас и това не е нападение срещу тях, а път към освобождение.“

Огнян Исаев смята, че етническите малцинства у нас несъзнателно възприемат негативните образи, които мнозинството им приписва. Някои български турци например се чувстват виновни заради това, което е ДПС, въпреки че не гласуват за тази партия. И решават, че отношението към тях е заслужено – като цитирания човек по-горе, който казва „затова българите ще ни мразят“. В разговора си пред „Тоест“ Исаев нарече този феномен

„интернализиран расизъм“.

Този интернализиран расизъм, това вменено чувство на вина, че си такъв, какъвто си се родил, се намества на мястото на травмите от т.нар. Възродителен процес. На спомена отпреди 10 години, когато последователи на „Атака“, протестиращи срещу новините на турски език, подпалиха джамията в София. На последствията от училищното образование, възпитаващо в омраза към турците. И на цялата антитурска реторика, за която говори Радослав Стоянов.

Признаване на другия и политическо представителство. И последствия от липсата им

Огнян Исаев казва нещо, което от гледна точка на малцинствата изглежда повече от естествено, но за представителите на малцинството е трудно постижимо. В думите му обаче се крие ключът към успеха на ДПС: „На обикновения етнически българин бих казал да не забелязва произхода на помаците, турците и ромите, които някой хвърля на пангара. Така както никой не забеляза произхода на българите от НСО преди няколко дни на същия бряг.

А и само ДПС им казват – къде от интерес, къде по принуда, че са хора и имат право на това и онова. Никой друг.

Вижте листите с кандидати по време на избори и ще се уверите.“

Така стигаме до точката, от която започнахме: етническите малцинства у нас имат нужда от адекватно политическо представителство. Това означава най-малко две неща. Първото е признаване, че представителите на етническите малцинства у нас са равноценни на етническите българи и не бива да бъдат преценявани според произхода си. Второто е практическо потвърждение на първото – включване на представители на малцинствата в политическите структури на партиите, които реално, а не декларативно искат да отслабят ДПС. И то на избираеми места. Защо помаци, турци и роми не станат водачи на листи, предлага Исаев.

Да, тази тема може да донесе политически негативи. Затова партиите у нас упорито я избягват и предпочитат вместо това да акцентират върху патриотизма, слагащ приоритет върху „българското“. Следствието от това обаче е, че

негативите се стоварват на по-късен етап.

Да вземем например акцията на „Да, България“ в „Росенец“, катализирала масови протести на много места в страната. Опит да си присвоят протестите направиха и президентът Румен Радев, и БСП, и Мая Манолова, и партията на Слави Трифонов, че и заточеният в Дубай Васил Божков. И ако значителна част от протестиращите ги припознават като „чуждо тяло“ и издигат плакати, с които се разграничават от тях, не така стои въпросът с ултранационалистическата партия на Костадин Костадинов – „Възраждане“.

В столицата тази партия и лидерът ѝ все още не са особено разпознаваеми, във Варна обаче Костадинов стигна до балотаж за кметския пост миналата есен. На много места в страната „Възраждане“ полага систематични усилия да оглави протеста. В Пловдив засега не ѝ се получава особено, но във Варна, Стара Загора и Русе например има сериозни успехи, като в някои градове партията е и официалният организатор на протестите. И голяма част от участниците в тях идентифицират борбата срещу корупцията, задкулисната власт на ДПС и главния прокурор Иван Гешев не с Христо Иванов, Иво Мирчев, „Да, България“ и „Демократична България“, а с „Възраждане“ и Костадин Костадинов.

„Възраждане“ обаче е новата „Атака“ –

пропутинска партия, която използва агресивен расистки и хомофобски език, за да обере националистическия вот. И има немалки шансове, защото харизмата на Волен Сидеров вече е в небитието, а „Обединените патриоти“ губят доста от аурата си заради участието си в управлението на ГЕРБ, чиято зависимост от ДПС вече излезе наяве. При евентуално бъдещо управление на БСП „Възраждане“ ще бъде желан коалиционен партньор, играещ същата роля, която „Атака“ изигра в правителството на Орешарски.

Е, очевидно не затова „ручаха жабетата“ в „Росенец“ Христо Иванов и Иво Мирчев. Не заради това организира протести „отровното трио“ – Николай Хаджигенов, Велислав Минеков и Арман Бабикян. Не заради това младежи бяха пребити от полицаи. И не заради това хиляди хора излизат всяка вечер на улицата.

„Не срещу етнос, а срещу мафията“,

гласеше един от плакатите в „Росенец“. Омагьосаният кръг на смяна на популистки правителства, съюзени с националистически партии, които са скрито зависими от ДПС, ще се възпроизвежда, докато с представителите на различни етнически групи у нас не започнем да говорим помежду си. И докато малцинствата не получат реално признание.

Важно е да им се каже, че България е и тяхна, убеден е Огнян Исаев. И добавя: „Труден процес, защото знаем, че десетилетия, може би повече от век, българската държава се прави, че тези хора ги няма, и е подхранвала с изкуствена враждебност и отрова отношенията между хората. Но е възможно. Без този разговор България ще си остане същата. Изборът е ваш. Наш.“

Заглавна снимка: © Гергана Манолова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как в Германия се опитват да „махнат расите“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-v-germaniya-se-opitvat-da-mahnat-rasite/

През последните седмици в Германия за пореден път се възобнови дебатът за премахването на думата раса от Немската конституция. Става дума за чл. 3 от основния закон на страната, в който се казва, че никой не трябва да бъде дискриминиран или привилегирован по силата на определени признаци, сред които е и расата. Предложението за това е още от 2010 г., а негов инициатор беше Лявата партия. През февруари 2020 г. дебатът се повдигна и от „Зелените“. Поводът беше атентатът в Ханау, при който германец уби 9 души с чуждестранен произход, между които и българин. „Зелените“ отвориха темата отново в контекста на масовите протести, обхванали и Германия, след убийството на чернокожия американец Джордж Флойд от бял полицай.

У нас тази дискусия изглежда екзотично и се вписва в наративи като цензурират „Пипи Дългото чорапче“ и забраняват „Отнесени от вихъра“. За да разберем смисъла на немската дискусия за расите, трябва да я обгледаме от различни страни.

Политическите залози

Не може да се отрече, че протестите след убийството на Джордж Флойд се превърнаха в повод „Зелените“ отново да напомнят за себе си, възобновявайки дебата за расите. По-голямата част от немските граждани намират за правилен начина, по който държавата се справя с коронакризата. А това води до повишаване на одобрението за управляващата коалиция и особено за християндемократите, към които принадлежат ключовите по време на кризата политически лица – здравният министър Йенс Шпан и канцлерката Ангела Меркел. Съответно популярността на „Зелените“, която преди кризата догонваше тази на Християндемократическата партия, започна да се стопява. Разбира се, това не означава, че с дискусията за расите „Зелените“ целят единствено да повишат рейтинга си. Най-малкото защото ангажиментът им по темата датира отпреди това.

Както може да се очаква, Лявата партия потвърди, че стои зад идеята за премахването на думата раса от Конституцията. За идеята са и либералите от Свободната демократическа партия. Също и Социалдемократическата партия, която изпитва трайни проблеми както поради обезличаването си в управляващата коалиция, така и поради факта, че в съвременната постиндустриална Германия на партията ѝ е все по-трудно да определи кои са избирателите ѝ, и да има адекватно послание към тях. Засега християндемократите не заемат позиция, а реагират в стил „ще видим, трябва да го обсъдим“. Единствено от „Алтернатива за Германия“ (АзГ) са твърдо против.

Защо тъкмо националистическата и расистка партия държи недопускането на дискриминация по расов признак да остане в Конституцията? Защото зад предложението за премахването му стои убеждението, че всъщност няма раси. С което от АзГ не са съгласни.

Човешкият геном и корените на дебата за премахването на термина раса

Тезата, че раси всъщност няма, произхожда от научните достижения в областта на генетиката, по-конкретно – на човешкия геном. Въпреки очакванията, че разчитането на генома ще хвърли яснота върху човешките раси, резултатите в това отношение са повече от обезнадеждаващи. Оказва се, че всъщност едва 0,1% от генетичния материал на един човек има нещо общо с това, което разбираме под раса. Само че от анализирането на този 0,1% по никакъв начин не се открояват пет отделни раси. Напротив – наблюдават се плавни различия, в голяма степен зависими от географски и наследствени фактори.

Ситуацията се усложнява още повече от варирането на генетичния материал за различни признаци на това, което се подвежда под понятието раса – коси, очи и пр. И се оказва например, че гените на двама европейци може да имат повече общо с тези на един азиатец, отколкото помежду си.

Всичко това води до идеята, че

расите са социален конструкт.

А на расовите теории все повече се гледа като на нещо остаряло. И най-вече – расистко. Защото концепцията за тях не включва единствено разделението на хората по групи според външни белези, като цвят на кожата. На представителите на отделните раси и на техни подгрупи се приписват определени типологични характеристики на манталитета. Например „чернокожите са престъпници“ или „ромите не искат да работят“. Или „евреите са алчни“.

Думата раса, употребена за хора, влиза в обращение през ХVI в., като оттогава насам расовите класификации къде по-скрито, къде по-явно се опитват да докажат

превъзходството на белия човек.

Както е известно, расизмът по времето на Хитлер довежда идеите за „чиста раса“ до крайност, като се ценят основно „викингски“ тип европейци – с руси коси, сини очи, здрави и пр. И се правят множество изследвания на характеристиките на „еврейската“ и други раси. Известно е до какви чудовищни измерения стигат опитите за прилагане на расизма на практика.

Именно заради това след Втората световна война не само Конституцията на Германия, но и редица международни документи осъждат дискриминацията по расов признак. В наши дни обаче вече може да се забележи омагьосаният кръг в това осъждане –

недопускането на дискриминация на основата на раса всъщност препотвърждава идеята за расите –

с всичко, което следва от нея.

Въпреки твърденията, че науката е отрекла расите, тя не се свежда до генетиката и моментното състояние на развитието ѝ. Ако през ХХI век расовото разделение все още се радваше на одобрението на научните общности, те щяха да търсят потвърждение за него в други клонове на науката. Или да продължават опитите си да „изкарат“ нещо, свързано с расите, от човешките гени. Така както упорито се търсят извънземни и живот на Марс.

Ала съвременната наука не е особено мотивирана да намира доказателства за съществуването на раси, защото

науката не е без връзка с човешките ценности.

През 1990 г. например Световната здравна организация премахва хомосексуалността от списъка на заболяванията. Това става след няколко десетилетия на ЛГБТ активизъм и борба за декриминализиране на хомосексуалността в редица страни по света. Научният извод, че няма раси, също става възможен след дълга борба срещу расовата дискриминация.

Всичко това не означава, че науката се прави „по поръчка“. А само, че е част от човешкия свят и не може да бъде изолирана от него. Както казва българският социолог Георги Фотев, още с тематизацията и проблематизацията се показват ценностни предпочитания към едно или друго. Прозрението на Галилей, че Земята се върти, не би било възможно няколко века по-рано, когато е нямало какво да разклати доминиращия теоцентричен светоглед. Масовите ваксини стават реалност във време, в което човешкият живот се е превърнал в ценност. Ако животът се схваща като страдание, което трябва да се изтърпи, за да отидем в рая, за какво са ни ваксини?

Юридическата страна на въпроса

Идеята за премахването на понятието раса от Немската конституция поражда някои юридически проблеми. Един от тях е, че Германия е ратифицирала редица международни документи, като започнем с Декларацията на ООН и Европейската конвенция за правата на човека, в които понятието „раса“ съществува. И ако то липсва в Немската конституция, Германия ще се окаже в нарушение на международното право.

Друг от проблемите е, че ако понятието отпадне от Конституцията, това е само началото – логичното следствие е то да бъде премахнато и от федералното законодателство, например от Наказателния кодекс.

Само че премахването на думата раса не премахва расизма.

На какво основание ще бъдат съдени извършителите на расистки престъпления, ако расата отсъства от законодателството?

Ако предложението на „Зелените“ се приеме, по всяка вероятност Германия ще инициира и съответните промени в международното законодателство. Дори да допуснем, че те се приемат, това ще отнеме години. Междувременно може да се въведат компромисни варианти – предлага се например „раса“ да се замени с „приписване на раса“. По този начин хем думата се употребява, хем се показва, че с нея не се предпоставя обективното съществуване на расите.

Вкарването в такива юридически главоблъсканици ще остане неразбираемо, ако не отчитаме цялостния смисъл на дебата за думата раса в Германия.

Германия е страната, в която расизмът е доведен до особено чудовищни измерения, кулминирали в изтреблението на милиони човешки същества. Но тя е и държавата, в най-голяма степен приела историческата си вина и положила всички усилия да се развие по начин, контрастиращ с расисткото ѝ минало. Това важи особено за територията на бившата Западна Германия, затова и АзГ има повече избиратели в източните провинции. Като цяло, страната приема за своя историческа мисия да се превърне във водеща в областта на антирасизма и антиксенофобията. Затова не само „Зелените“, а и повечето парламентарно представени партии в страната се солидаризират около символния жест за премахването да думата раса от основния закон.

Не само заради достиженията на съвременната генетика, според която няма раси, а и защото науката отразява равнището на хуманизъм в човешката култура. Да не забравяме, че понятието раса има връзка най-вече с животинските породи и видове. Говорим за расови кучета или расови коне и търсим една или друга порода заради специфични нейни качества – тези кучета са добри пазачи, тези коне могат да участват в състезания, тези крави дават повече мляко, а онези имат по-крехко месо.

Немският дебат е повод да се замислим доколко е проблематично да говорим така за хората.

Заглавна снимка: strassenstriche

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво ни казва Джордж Флойд

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-ni-kazva-george-floyd/

В момента, в който пиша тази статия, САЩ преживява поредно денонощие на размирици след смъртта на 46-годишния Джордж Флойд вследствие на полицейско насилие. Агресивните сблъсъци между протестиращи и полиция намаляват в сравнение с изминалите дни, но заглавията от седмицата са толкова шокиращи, колкото и кадрите: опасения от гражданска война; президент, който разкъсва нацията още повече, вместо да търси помиряване и решения; горящи сгради и автомобили. Социалните мрежи жужат, Китай и Русия бълват дезинформация относно събитията, докато по целия свят хора излизат на демонстрации в подкрепа на чернокожите американци.

За онези европейци, които все още не са уморени от новинарския цикъл и имат лукса да помнят, американските градове напомнят разрухата в Париж по време на протестите на „Жълтите жилетки“ миналата година. Подобно на френските демонстрации, радикализирането на сравнително малка част от протестиращите даде повод за заклеймяване на целия протест от определени политици и обществени групи. Нанесените материални щети и последвалото им инструментализиране изместват фокуса от съществената дискусия. А тя е, че ужасяващата смърт на Джордж Флойд не е уникален случай в САЩ, където полицейското насилие спрямо цветнокожите е хроничен проблем. Нещо повече – последната вълна на недоволство изважда на показ и дълбоки структурни проблеми, които поставят под въпрос обществения договор в САЩ. Такива са исторически наслоените социални неравенства, неразбирането на расизма, но и в по-широк смисъл – правото на протест и правото на държавата да прилага насилие спрямо гражданите си.

„Не мога да дишам“

Осем минути и четирийсет и шест секунди. Толкова време полицаят от Минеаполис Дерек Шовин е натискал врата на Джордж Флойд с коляно. Видеозаписи показват, че Шовин не променя позицията си дори след като Флойд го умолява за това; после арестантът многократно казва, че не може да диша, и накрая изпада в безсъзнание. Шовин, понастоящем обвинен в убийство, остава в това положение около минута след пристигането на парамедиците.

Според властите четиримата полицаи, които виждаме на записите, са извършили редица нарушения при задържането. Срещу Шовин и негов колега има предишни оплаквания за злоупотреба с власт. Сигналът срещу Флойд е във връзка с плащане с фалшива банкнота от двайсет долара, с която той си е купил цигари. Продавачите твърдят, че Флойд е бил в нетрезво състояние, но на записите няма индикации да се държи агресивно с полицаите. Въпросната хватка за задържане с коляно върху врата е разрешена само ако арестуваният е физически неконтролируем и проявява съпротива. В повечето щати тя е напълно забранена.



Не полиция, а армия

Настоящите протести в САЩ имат своя контекст, като различаваме две основни теми: полицейското насилие и расизма спрямо чернокожи. Двете невинаги са свързани. Например в края на XIX в., когато нативизмът и антиимигрантската реторика са насочени към мигриращите от Южна и Източна Европа, по-бедните бели, често живеещи в анклави (днес известни с имена като „Малката Италия“ например), са честа мишена на полицейски тормоз.

Причините за полицейското насилие са многопластови и варират от психологически до политически. Според експерти съществена част от проблема е полицейската субкултура, в която йерархията, конформизмът и взаимната подкрепа са от първостепенно значение. Друг фактор е липсата на съществени реформи в структурите и методите на работа на служителите на реда. Решения за много такива структурни проблеми има, а проучвания сочат, че тяхното ефективно прилагане води до над 50% спад на убийствата, извършени от полицаи. Липсващият елемент е политическата воля за такива промени. Нейното отсъствие се дължи на много фактори – от остарели виждания до липса на средства.

Друг аспект е тежкото въоръжаване на полицията, което я превръща в де факто армия. Когато през 2014 г. 18-годишният чернокож американец Майкъл Браун бе застрелян от полицай във Фъргюсън, Мисури, въпросът за въоръжаването превзе общественото пространство. Специалисти подчертават, че тежкото въоръжаване на полицаи с военна техника не води до спад на престъпленията, но за сметка на това причинява ерозия на доверието между граждани и полиция, създава психологическа представа за две враждуващи страни, като е силно вероятно тези проявления да са най-изострени в отношенията с традиционно маргинализирани малцинства. Шест години по-късно, в разгара на настоящите протести, демократите и републиканците обединиха усилия да се справят с този казус.

Част от тъканта на САЩ

От два и половина до три пъти по-вероятно е жертва на полицейско насилие да бъде чернокож, отколкото бял. Противно на разпространеното убеждение, полицейското насилие не е пропорционално на нивото на престъпността. 99% от случаите, в които полицай е убил човек, приключват без присъда. Макар мнозинството от жертвите на полицейско насилие да са бели (52%), чернокожите жертви са диспропорционално голям дял спрямо населението, по данни, събрани между 2009 и 2012 г. от 17 щата.

Дял на чернокожи американци, убити от полицаи, спрямо населението в съответните щати. Данни за 2019 г. Източник: Statista

Към тези данни се прибавят и исторически наслоявания, които формират културната представа за расата. Историята на чернокожите в САЩ тръгва още от колониалната „триъгълна търговия“, в която основен елемент е търговията с африкански роби и тяхното превозване към Америките. Забраната на вноса на нови роби в началото на XIX в. представлява пречка пред американската икономика, която силно зависи от тях. Белите собственици на роби прибягват до нови брутални методи, например „развъждането“ на роби, тоест насилственото размножаване на чернокожи с цел увеличаване на работната ръка. Моралното обяснение на изброените практики се корени в популярните тогава теории, че чернокожите са представители на по-низша раса, която не може да съществува наравно с белите.

По-късно премахването на робството е в основата на американската Гражданска война, а прокарването на 15-тата поправка, която дава право на глас на чернокожите на хартия, не води до качествена промяна на практика. Фактически дискриминацията продължава, на юг се създават т.нар. „Черни закони“, които целят да запазят статуса на чернокожите като евтина работна ръка, ограничават правото им на глас и ги обричат на много по-тежки базови условия на живот – лоша инфраструктура, некачествено или никакво образование и живот в крайна бедност. Борбата за равноправие през 60-те години на миналия век е донякъде щастливият край на тази история. Но както всеки друг край, тя е само начало.

Тези културно-исторически наслагвания са важни, тъй като те се усещат в живота на чернокожите американци и до днес. В този случай говорим за структурни неравенства на стотици години, като много от тях все още не са адресирани адекватно. Проблемите за чернокожите американци остават същите – липса на достъп до добро образование и базова инфраструктура, които съответно водят до огромна разлика в доходите между бели и чернокожи (например един от основните фактори в натрупването на капитал – наследството, е много по-нисък при чернокожите вследствие на историческите особености) и до по-малка продължителност на живота. Расизмът следователно продължава да е не само културен, но и институционален, което води до огромни разлики в стандарта на живот между черни и бели.


Мръсна политика

Седмица след смъртта на Джордж Флойд щатът Минесота, където се разиграва трагедията, обяви, че започва разследване в полицейските структури в Минеаполис поради наличие на доказателства за системна дискриминация към цветнокожи, в частност чернокожи американци. Междувременно нараства общественият натиск за сериозни мерки, свързани не само със случая „Флойд“, а по-скоро отправени към проблемите, изброени дотук.

Но протестите поставиха на дневен ред въпрос, който занимава европейски страни като Франция от няколко години насам: до каква степен държавата има право да упражнява насилие над гражданите си с цел възстановяване на обществения ред? Държавата разполага с монопол над легитимното физическо насилие (по Вебер), но това не означава в никакъв случай, че насилието, упражнено от държавата, е непременно легитимно.

За да бъде легитимно това насилие, то трябва да е пропорционално на нарушенията в обществения ред и строго определено от закон. Това е проблем, тъй като през изминалите години властовите отношения в САЩ се изместиха от рационални към харизматични, тоест подчинени по-скоро на един лидер, отколкото на строгото спазване на закона. Системата е предразположена към това изначално, имайки предвид силната роля – политическа и символична – на президента в Щатите. Ситуацията не е без прецедент.

Към момента институцията все още побеждава личността: министърът на отбраната Марк Т. Епстър се опълчи на желанието на президента „да дойдат танковете“, казано по нашенски, и заяви, че няма нужда армията да бъде изпращана да потушава протести, които в по-голямата си част са мирни. Епстър каза, че подобни мерки „трябва да се използват само в краен случай, само ако е належащо и ситуацията е бедствена“. Пентагонът се тревожи, че подобен ход би бил фатален за общественото доверие спрямо армията, още повече че 40% от войниците са чернокожи. В отворено писмо до висши военни главнокомандващи генерал Марк А. Майли, началник-щаб на Съвместното командване, предупреждава, че армията се е заклела в служба на Конституцията, която „гарантира на американците свобода на словото и мирни събрания“.


Политическата стратегия на Тръмп е да заклейми протестите като „крайнолеви“, което размива дебата. Макар хиляди да протестират мирно, разбираемо фокусът пада върху разрушителите, които според експерти рядко имат същите мотиви като мирно протестиращите – нормално в ситуация на масов органичен протест, който събира най-различни хора. Нанасянето на материални щети трябва да бъде санкционирано със съответните законови инструменти. Арестите на журналисти и полицейското насилие над мирно протестиращи трудно могат да бъдат определени като пропорционална реакция. Лепенето на епитети на демонстрантите и причисляването им към определена фракция единствено поради тяхното недоволство подхожда повече на диктатура, отколкото на демократична държава.

Това не е първият подобен случай на размирици от такъв мащаб; разликата е, че институционалното разлагане в САЩ е в напреднал стадий. Дотук президентът доказва, че е най-добър в това да разделя обществото, подменяйки с врагомания така жизненоважния за демокрацията диалог между две страни. Но Доналд Тръмп е кьорфишек, той не е в основата на тези разделения и тенденции, а само пореден техен симптом.

Никой не може да каже категорично какъв ще е изходът от протестите. В историята на САЩ подобни бурни сблъсъци са променяли хода на историята, за добро или лошо. В едно можем да бъдем сигурни – Джордж Флойд не е причина, а символ, който събира в себе си множество взаимосвързани проблеми. Остава само надеждата, че нелепата му смърт ще бъде катализатор за истинска промяна.

Заглавна снимка: Вашингтон, 30 май 2020 г. Rosa Pineda

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Хората са това, което трябва да преодолеем.“ Проектът „Дау“

Post Syndicated from Савина Петкова original https://toest.bg/dau-project/

Дау е прякорът на Нобеловия лауреат по квантова физика Лев Давидович Ландау (1908–1968) и причината неспециалисти да знаят неговото име е провокативният гигантски проект на съвременния руски режисьор Иля Хржановски.

392 000 прослушвания, 40 000 костюма, 12 000 кв.м снимачна площадка (най-голямата в Европа), 400 герои, 10 000 статисти, 40 месеца снимачно време, 700 часа записи на лента, 14 филма.

Първите неща, които човек разбира за „Дау“, се измерват в числа, и то зашеметяващи. Това изброяване неслучайно краси първата страница на брошурата, която се раздава на журналистите преди премиерата на „Дау. Наташа“ на тазгодишното „Берлинале“. Филмът е част от престижната официална селекция на кинофестивала и впоследствие печели „Сребърна мечка“ за операторско майсторство.

Залогът в огромните размери, заключени в тези безглаголни изброявания, е за величие, за монументалност, за невъзможна забрава, а проблемът на подобни грандомански мултимедийни проекти е тъкмо в риска те да се сгънат сами в собствената си претенция.

Проектът отбелязва началото си през 2007 г., като в най-ранната си фаза представлява биографична екранизация за самия Ландау. В процеса на кастинг обаче (който се извършва повсеместно из цяла Русия) идеята на режисьора се разраства до интердисциплинарен микс от кино, научна дейност, пърформанс, духовни търсения, експериментални подходи към литературата и архитектурата. Така през 2009 г. украинският град Харков става дом на Института „Дау“, който представлява филигранна реплика на съветски научни институти от периода 1938–1968 г.

Екипът на Хржановски построява тази снимачна площадка, която става местожилище на стотици, приели „ролята“ на съветски граждани. Мястото се превръща в капсула на времето, която поддържа над десетилетие илюзията за живота „там и тогава“, като мнозина от обитателите са избирани по съветското им минало – бивши агенти на КГБ „стават“ отново агенти, учени „играят“ физици. За повечето „герои“ времето е спряло и единственото, което се изисква от тях, е години наред да живеят, сякаш са в миналото на Съветския съюз.

Точна информация за това как се е осъществявал режисьорският контрол върху „влизането“ и „излизането“ от роли, не се предоставя. Всъщност всички участници са подписали споразумения за конфиденциалност и екипът даде първите си (и оттам насетне спорадични) интервюта едва през 2011 г. Малцина са журналистите, имали привилегията да се докоснат лично до света на „Дау“, но всички отбелязват, че консистентността на този „отминал“ свят е строго охранявана (думи като CGI, Google и пр. са забранени в института и намесването на външния свят води до парични глоби).

Рязкото откъсване от хронотопа на настоящето на пръв поглед предоставя възможност за пълно потапяне и опознаване на травматичното минало отвътре, което пък би могло да даде възможност за задълбочена критика на това минало.

Този похват в киното може да изглежда обоснован, но теорията и практиката в проекта „Дау“ се разминават по няколко, при това етично проблемни начина.

На първо място, всеобхватността на творбата размива границите между реалност и фикция. Това, разбира се, е позната провокация, на която разчита съвременното изкуство, особено в неговите хибридни форми – между художественост и документалистика или между различни медиуми, които позволяват участие на публиката. Изобщо, идеята е трансгресивна. Зад всеки акт на посочване на границите с оглед на тяхното преминаване стои някакъв тип бунт. Така залогът от естетически се превръща и в политически, а изкуството граничи с идеология.

Дотук добре, проектът на Хржановски е преди всичко предизвикателство. Провокативно е и сдържането на информация, както и всички недомлъвки, които мистифицират процеса на работа: не е ясно дали е имало сценарий, каква е била ролята на режисьора изобщо, нито дали участниците е трябвало да импровизират – и тук нещата придобиват по-заплашителни краски.

На второ място, когато изходната точка на филмите (като финален резултат на проекта) е работата с непосредственото – с хора, които не са актьори, с реалния им живот вместо със сценарий, – тогава езикът, с който си служим, за да описваме творбата, не може да остане същият, удобен и конвенционален. Затова и ще става дума за термини в кавички: „герои“, „наратив“, „сюжет“, „символ“ – защото заявката за всеобемаща реалност анулира претенцията за художествена измислица, която приютява отработения набор от термини.

Езикът на критиката служи за медиатор между изкуството и света, но в случая с „Дау“ това се оказва нефункционално.

Немалко кинокритици обявиха публично, че традиционната форма на филмовата рецензия не може да обхване нито „Дау. Наташа“, нито 6-часовия „Дау. Дегенерация“, който също беше показан в Берлин. Още повече когато се вземе предвид определен набор от условия по работата върху продукцията – например спонсорството от руския олигарх Сергей Адониев, увисващите без отговор въпроси около бюджета и 12-годишните трудови договори на участниците, безкрайното количество алкохол, което „героите“ консумират във филмите, – идеята за колаборация и екипна работа остава под въпрос. Когато границите са размити, а Хржановски изрично държи на това, думите, с които боравим, за да опишем положението, трябва да са точни, ясни и недвусмислени.

Режисьорът от своя страна дава пример за обратното. В дискусия на живо с журналистката Дана Линсен и млади участници в академията Berlinale Talents Хржановски не се посвени да си послужи с уклончиви изрази, към които прибягваше при всеки директен въпрос относно #MeToo и отговорността на твореца към уязвимостта на екипа си – изрази като „опасна игра“, „трудно е“, „нужно е побутване“ или „(желание) да се отиде отвъд живия живот“. Подобна абдикация от творческа отговорност личи още в статията на бивша продуцентка от екипа на проекта Албина Ковальова, която повдига изключително важните въпроси за насилието не само спрямо жените, които понасят истински сексуален тормоз и изнасилвания, но и спрямо по-уязвимите групи – като  бебета (въпрос, по който скоро се повдигнаха и правни обвинения) и хора с увреждания, както и спрямо животни (да, има убийства на екрана).

Опитът за извикване на истински емоции, които не са изиграни от професионални актьори, е честа практика в киноиндустрията, но е важно да се запитаме с каква цел. Разбира се, изкуството като поле на красивото, на естетическите съждения, както знаем от Имануел Кант, следва да бъде описвано по критерия „целесъобразност без цел“, но дали това означава да изрежем етическия въпрос?

В традиционните, далеч по-скромни кинопродукции дори интеракциите между непрофесионални актьори да останат непосредствени (без сценарий, импровизирани), околната среда трябва да бъде контролирана. Примери за това могат да бъдат консултанти психолози зад кулисите, симулиран секс или имитация на опияняващи субстанции. „Дау“ изобилства както с несимулиран секс, така и с изблици на насилие и реки от алкохол. На въпроса на Линсен дали е имало психолози, ангажирани с психичното състояние на „актьорите“, Хржановски отвръща с въпрос:

„А какво изобщо означава някой да е психолог?“

С подобни приплъзвания между естетическото и етическото „Дау“ заявява претенцията си да създаде друг свят. Но за Хржановски не е достатъчно това да бъде паралелен свят на художествената измислица, напротив – неговият подход приляга повече на социален експеримент, отколкото на филмова продукция (заглавия като „Апокалипсис Дау“ и „Сталинисткото шоу на Труман се роят, сравненията със Станфордския затворнически експеримент – също). Това е експеримент, който изследва упражняването на контрол и разпускането му, а съдържанието на този свят сякаш няма значение.

Визуализацията на подобни динамики може (и е добре) да достигне висок „шок фактор“, а претенцията за критически поглед към миналото може да отмие всеки срам. Все пак, ако обвивката ти е етически провокативна, а съдържанието ти е свързано с травматичното минало на ХХ век, кой пръв би хвърлил камък срещу старателното изследване на тези травми?

Нали „така е било тогава“…

Важно е обаче да не отпада въпросът за съдържанието, макар и фо̀рмата му да изглежда безпроблемна. Филмите, които понастоящем са достъпни онлайн за всеки платежоспособен зрител, са естетически издържани – заснети са с вниманието на търсеща, динамична камера „от ръка“, която се врязва в най-интимните моменти на „героите“, цветовете са стерилни и носталгични, а монтажът поддържа ангажиращ ритъм, независимо от дължината на конкретния филм (забележително, шестте часа на „Дау. Дегенерация“ са привлекателно уютни).

И все пак, противно на идеите за автономността на творбата, в този случай контекстът е от ключово значение. Границата, която разделя изкуството от реалността, тук разделя симулирания допир от изнасилването, боята от кръвта. В пресконференцията след „Дау. Наташа“ обаче режисьорът изрази възмущението си от журналистите, които „се опитват да бъдат по-морални от хората, които са взели участие в проекта“. В свят, в който (сякаш типично по руски) няма истина, а истини, всичко може да бъде истинно. Подобни техники за дезинформация, скептицизъм и мистификация в случая работят в полза на маркетинг стратегията на проекта.

„Дау“ е капан, в който попадаме, пише Стефан Гончаров в рецензията си от Берлинале. „На практика руснакът просто се опитва да шокира и/или респектира зрителя, който или бива отвратен от порнографията и изтезанията (на прожекцията киносалонът доста се поизпразни), или занемява пред ужаса на мрачната сталинска действителност и изпада в телешки възторг от титаничните размери и грандиозни претенции…“

Освен това „Дау“ е 14 филма и хиляди квадратни метри изкуствен свят, разрушен до основи. „Дау“ е още хиляди хора, върнати в живота им след години назаем. „Дау“ е и разфасовани животни, Марина Абрамович в няколко кадъра, руски космизъм и проекции за дълголетието на СССР след 2020 г.

В невротичното търсене на историческа правдивост и репродукция личи парадоксалната истина за отношенията абстрактно–конкретно и реалност–фикция. В стремежа към съвършена имитация вече се роят абстракции. Затова и проблемът с всичките числа, с които Хржановски се гордее, е, че разпръскват авторовата отговорност в абстрактна колективност и колкото по-големи са числата, толкова по-трудно измерима е тя. Хвалбата с хилядите (герои, квадратни метри, аналогови ленти) отмества позицията на единицата на почти не-обходимо разстояние – но човешкият живот е тъкмо това едно, което остава етически необходимо.

Заглавна снимка: Кадър от филмовия проект „Дау“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Непосилното милосърдие. Борбата на един детски социален център

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/neposilnoto-milosurdie/

Може ли една социална услуга да се помещава в жилищен имот? Необходимо ли е съгласието на съседите, за да се осъществява тя? Възможна ли е интеграцията на едно малцинство, ако то не съжителства с мнозинството? Това са само част от въпросите, които поражда казусът с Центъра за обществена подкрепа във варненския квартал „Владислав Варненчик“, който се ръководи от сдружението „Милосърдие за теб“.

Какво представлява центърът на „Милосърдие за теб“

Социалният център се посещава от деца между 4 и 15-годишна възраст. Огромната част от тях са ромчета. В него те получават подготовка за училище, помощ за уроците, имат възможност да се занимават с театър, да ходят редовно на зъболекар, да се консултират с психолог. Голямата част от тези деца са първото поколение в рода си, което е грамотно. Много от най-малките не знаят български и никога не са напускали гетото, преди да започнат да посещават центъра. Всички, които са в училищна възраст, ходят на училище.

Повечето от децата отиват в центъра по желание на родителите си, които искат да им дадат по-добри перспективи от тези, които са имали те. Но има и деца, които са преживели насилие, изоставени са от родителите си, били са жертви на трудова експлоатация.

„Нашият център осигурява вече три години достъп на всички деца до ежеседмична дентална програма. Всяка седмица група от максимум десет деца посещава зъболекар. Децата преодоляха своите страхове и с желание престъпваха прага на кабинета. Дори привлякоха своите приятели, които не са потребители на социални услуги при нас, към посещение при зъболекар“, разказва за „Тоест“ Силвия Бакалова от „Милосърдие за теб“.

Центърът дава възможност на децата за първи път през живота си да отидат на почивка, да бъдат доброволци, като помагат в ремонта на старчески дом, да изнасят театрални представления и дори да правят късометражни филми. Те участват в коледен концерт, организиран от Община Варна, и печелят втора награда в категорията „Социални центрове“ на Варненския пролетен фестивал.

През февруари 2019 г. немската благотворителна организация Christusträger-Waisendienst, която финансира „Милосърдие за теб“, купува апартамент на партерен етаж в жилищен блок, където да се нанесе центърът. Имотът е на 50 метра от ромската махала на „Владислав Варненчик“.

„Аз лично съм работила като учител в 100% сегрегирано училище четири години, вече 11 години работя в ромската общност на квартал „Владислав Варненчик“. Опитът ми показва, че ако децата не се изведат от своята общност за поне една трета от времето на едно денонощие, то дефицитите се задълбочават и трудно можем да поемем по пътя на промяната“, твърди Силвия Бакалова. И се аргументира: „Ако нашите усилия не са да изведем децата от тяхната така наречена „зона на комфорт“, то ние никога няма да постигнем максимална промяна в позитивна насока за тях… Именно затова като ръководител смятам, че нашият център трябва да бъде извън общността, наблизо, за да се чувстват децата и родителите спокойни и сигурни, но все пак и мотивирани за промяна.“

С новото място започват и проблемите за социалния център

Стремежът на „Милосърдие за всеки“ да изкара ромските деца от сегрегираната среда се сблъсква с нежеланието на представителите на етажната собственост. Към тях се присъединяват и живеещи в два съседни входа. Те настояват, че за да се извършва подобна дейност, трябва да се промени предназначението на имота и той да престане да бъде жилищен. Уловката е, че по силата на Закона за етажната собственост, за да се смени предназначението на един имот, е необходимо съгласието на съседите. Които категорично не са съгласни.

Според Силвия Бакалова причината за това несъгласие е дискриминационното отношение към ромчетата, които посещават центъра. Тя изпрати на „Тоест“ снимка на вратата на входа, която е във видимо лошо състояние, с думите „за да видите, че най-големият проблем в случая надали са ромските деца“ (вж. заглавната снимка на статията).

В документите, с които „Тоест“ се запозна, никъде няма пряко изговорено антиромско отношение. В протокол от Общо събрание на етажната собственост от 13 март 2019 г. обаче е записано следното (оригиналният правопис е редактиран):

„По-голямата част от собствениците от етажната собственост изразиха мнения, че не желаят във вх. 18 да се развива социална дейност, защото същата е обвързана с постоянен достъп в сградата на всякакви външни лица, които ще създават за тях и семействата им безпокойство, по-голямо от обичайното. Също така разкриха, че имат притеснения относно лошото влияние, което биха могли да окажат ползващите въпросната социална услуга върху техните малолетни и непълнолетни деца.“

Живеещите във входа предпоставят, че децата, които посещават центъра, за да учат, да се занимават с изкуство и доброволчество, да ходят на зъболекар, могат да окажат лошо влияние.

„Протоколчикът сам е изписал, че се страхуват от лошото влияние на децата ни над техните. За съжаление, той не се съгласи да протоколира, че не искат заради краста и въшки, които ще дойдат от нашите деца“, добавя Силвия Бакалова. Тя предлага да изгради вход с външна стълба към апартамента, така че децата да не влизат директно във входа. Етажната собственост и с това не е съгласна. В цитирания протокол пише, че предложението за външен вход не се приема „предвид мотивите и притесненията“ за дейността на социалната услуга.

Районният кмет на „Владислав Варненчик“ – Николай Костадинов от ГЕРБ – е регистриран по постоянен адрес в същия вход

Пред „Тоест“ той предложи друга аргументация на казуса със стълбата: „Пътят да се направи тази външна стълба е много дълъг, защото трябва отстъпено право на строеж от страна на Общината, но тя не може да го направи без съгласието на етажната собственост. Ние тъкмо си бяхме направили градинката. Колкото и малка да е, все пак е нашата градинка. Тъкмо си я бяхме направили и тя точно там иска да направи стълба.“

Администрацията на район „Владислав Варненчик“ извършва няколко проверки на социалния център по сигнали на съседи. Проверката от 11 март 2019 г. установява, че в апартамента се извършва ремонт, но без да се допуска силен шум и с прекъсване във времето между 14 и 16 часа. На 13 януари 2020 г. в апартамента са се провеждали занятия с пет деца. Не е представен документ за промяна на предназначението на имота, а удостоверение и лиценз за извършване на социални услуги, които според администрацията са валидни за предишния адрес на центъра.

От протокола от проверката на 24 януари 2020 г. научаваме, че родителите на пет деца между четири и шест годинки ги водят в центъра, в който с тях се работи „в посока интеграция и социализация и превенция от отпадане“. Предписанията са да се обсъди достъпът на външни лица във входа на общо събрание на етажната собственост, като решението от него стане задължително, и да се представи документ за промяна на предназначението на апартамента, който да се води като център за обществена подкрепа.

През март 2019 г. кметът на „Владислав Варненчик“ Николай Костадинов представя становище на главния юрисконсулт на района, което може да се обобщи така: според допълнителните разпоредби на Закона за устройството на територията жилищата са предназначени за жилищни нужди, а ако нещо се ползва за друго, то трябва да се смени предназначението му. Юрисконсултът твърди, че дейността на центъра е обществено обслужваща и поради това предназначението на имота трябва да се промени от жилищно в обществено обслужващо.

Въпреки протестите, проверките и становищата социалният център продължава дейността си до март тази година, когато временно затваря заради пандемията от COVID-19. На 14 май Силвия Бакалова получава писмо от заместник-кмета на Варна Тодор Иванов, че социалният център е в нарушение, защото не е сменено предназначението на имота. И че това е основание да се издаде заповед за забрана на ползването му, като се прекъсне подаването на електричество, вода и отопление към него. Така центърът няма да може да продължи дейността си. „Милосърдие за всеки“ ще си търси правата в съда.

Обществено обслужване ли са социалните услуги

Кои са обществените услуги? Такива са например администрацията, учебните заведения и детските градини, болниците, медицинските, културните и религиозните центрове и т.н. В разговора си с „Тоест“ районният кмет Николай Костадинов два пъти употреби „детска градина“ по адрес на социалния център.

Изразът „обществено обслужване“ се употребява най-вече когато става дума за определен тип имот, сграда или строеж. Социалните услуги от своя страна не са обвързани с изисквания за тип сграда или имот. Според Закона за социалните услуги, чието влизане в сила в края на миналата година беше отложено до първи юни, те могат да се извършват в домашна или специализирана среда, както и да бъдат мобилни. Могат да се предоставят и в училища, детски градини или ясли, от което следва, че една детска градина не е социална услуга.

В отговор от юли 2019 г. на запитване на Силвия Бакалова от Агенцията за социално подпомагане (АСП) твърдят: „Социалната услуга ЦОП [център за обществена подкрепа] е услуга в общността и може да се предоставя в част от жилищна сграда (апартамент, офис), без да е необходима промяна на статута на обекта в сградата като обект с обществено предназначение.“

Отново в отговор на Бакалова от Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) подчертават, че по смисъла на Закона за социалните услуги те не са обслужващи дейности.

Има социални услуги впрочем, които масово се осъществяват в жилищни сгради – кризисни центрове за пострадали от насилие или трафик например. Ако за тях се иска съгласието на етажната собственост, това би компрометирало защитеността на социалната услуга.

Поне четири общински имота в район „Владислав Варненчик“ са със статут на жилища, но са предоставени за безвъзмездно ползване на три неправителствени организации и на общинската Дирекция „Социални дейности“, става ясно от писмо от Дирекция „Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ на Община Варна от юни миналата година. Следователно практиката невинаги е да се променя предназначението на имота, когато в него се извършва социална дейност.

За проблемите със социалния център Силвия Бакалова обвинява районния кмет Николай Костадинов, а той – нея

Всеки от тях казва, че другият се държи агресивно. Тя смята, че той е повлиял на съседите да се настроят срещу центъра. Костадинов отрича да е оказвал влияние или да е използвал поста си:

„Когато видях, че става дума за нещо агресивно, арогантно, и знаех, че със сигурност по някакъв начин ще рефлектира върху поста, който заемам, просто на последните събрания дори не съм присъствал. Освен това мерките, които тя казва, че ние сме взели, аз като кмет на район не съм взел абсолютно никакво репресивно решение по отношение на тях. Нито някакво наказание. Няколко пъти колегите са ходили, и то защото са получили сигнал от страна на етажната собственост. И реакцията е била такава, каквато при всеки един случай или казус. Не знам дори дали те са знаели, че отиват в нашия вход на проверка. После вече са разбрали. Но в момента, в който са получили сигнала, те реагират всеки път по един и същи начин. Има сигнал – моментално се отива на проверка.“

Районният кмет твърди, че дори когато иска, не е в състояние да повлияе на съседите си: „Когато ставаше въпрос за санирането, вече бях станал кмет. И ми беше изключително трудно тези хора да ги агитирам, че това е нещо хубаво за нас, въпреки кампаниите, които вървяха. А сега? Ситуацията с какво е по-различна? […] Камо ли пък да имам такова влияние върху тях, каквото тя се опитва да изкара. Аз съм, в интерес на истината, най-пасивният от етажната собственост, и то защото в крайна сметка се оказа, че това ще повлияе на това, което работя.“

Според него е грешка на Бакалова, че не е поговорила предварително с обитателите на входа, за да разбере дали има смисъл да купува апартамент за целите, които си е поставила. Тя казва, че се е консултирала с юрист преди покупката и според него няма законово изискване за съгласието на собствениците във входа нито за закупуването на имот, нито за развиването на социална дейност: „Сами разбирате, че съгласието е непостоянна величина, на която не можем да се осланяме, за да мотивираме своя финансиращ орган да инвестира средства. Всяка продажба на имот във входа би могла да разруши съгласието, а така също всеки човек може да смени по всяко време мнението си.“

Съвсем скоро след купуването на апартамента обаче Силвия Бакалова се е срещнала с живеещите във входа и ги е поканила да посетят социалната услуга на стария ѝ адрес, за да научат повече за дейността ѝ. Според нея на тази среща Костадинов е заявил, че когато услугата е била на предишния си адрес, е имало жалби срещу нея.

„Тоест“ не разполага с доказателства кой какво е казал, но редакцията получи официална кореспонденция между двамата. Бакалова подава заявление с искане за информация дали има подадени сигнали за нарушения срещу социалния център по времето, когато той се е помещавал на стария си адрес. Отговорът на кмета е, че не са постъпвали такива сигнали.

Личен конфликт или структурни проблеми?

Измамно лесно би било да се вземе страна в този конфликт, в зависимост дали сме на страната на организациите, работещи за интеграцията на ромите, или на хората, които не искат да се смущава спокойствието във входа им. Зад взаимните обвинения прозират много по-дълбоки проблеми.

Първият проблем е самовъзпроизвеждането на сегрегацията. Очаква се от ромите да се интегрират, но без да се смесват с мнозинството на етническите българи. Не само жителите на този вход гледат с подозрение на ромските деца. Едва 17,7% от етническите българи у нас биха приели да имат роми за съседи. Да си припомним колко родители изтеглят децата си от училища и детски градини, защото в тях има ромчета, колко роми не са назначавани на работа само заради етническия си произход, макар че притежават необходимата квалификация. Присъствието на антиромската партия ВМРО в управляващата коалиция не допринася за преодоляване на тази ситуация.

Не по-малък проблем е и законовият хаос по отношение на социалните услуги. Законът за социалните услуги понастоящем не действа, но в него така или иначе не е уточнено какви социални услуги в какви типове имоти могат да се осъществяват. А правилник за прилагането на закона няма. Този въпрос не е регламентиран и в Закона за социалното подпомагане, който до неотдавна обхващаше и социалните услуги, нито в правилника към него. Според Закона за устройството на територията жилищата са за живеене.

Предоставянето на социални услуги в имоти със статут на жилища е не само разпространена практика, а и според редица институции, освен АСП и ДАЗД, то е напълно законно. През 2019 г. „Милосърдие за теб“ печели финансиране от Фонд „Социална закрила“ на Министерството на труда и социалната политика, за да оборудва новозакупения апартамент, в който се помещава центърът. От ДАЗД извършват и проверка в центъра на новия адрес, а заключението от нея е, че предоставяната услуга е на много високо ниво. В течение на конфликта с етажната собственост „Милосърдие за теб“ получава подкрепящи писма от Регионалното управление на образованието – Варна, от Дирекция „Образование и младежки дейности“ на Варненската община, както и от три училища. Всичко това едва ли би било възможно, ако дейността на социалната услуга беше незаконна.

В същото време една успешна социална услуга може да бъде прекратена, ако по отношение на нея има недоволство. Кампанията срещу законодателството в областта на социалните услуги е предпоставка за допълнителен правен вакуум, защото въпросите, които се отнасят до тази област, не се уреждат законово. Тези проблеми може да се преодолеят, ако има политическа и законодателна воля, каквато понастоящем липсва.

А междувременно дискриминацията и сегрегацията може да се осъществяват напълно законно. Дори без да се говори за роми, а като се използват формални аргументи като предназначението на един имот. И всичко да е точно, както се пее в песента.

Заглавна снимка: © Силвия Бакалова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Искането за забрана на ВМРО, което не стана новина

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/iskaneto-za-zabrana-na-vmro/

Стигна ли до вас информацията, че има инициатива за поставянето на ВМРО извън закона? В понеделник новосъздадената гражданска инициатива „Граждани за демократична и правова държава“ изпрати отворено писмо до президента Румен Радев, министър-председателя Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. В него се поставя под съмнение съвместимостта на партията ВМРО–БНД с Конституцията на България и редица закони.

„Считаме, че е необходимо да се изясни дали тази политическа партия не нарушава системно Закона за политическите партии и Конституцията и дали дейността на нейни представители не е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията“, се казва в него. Въпреки че писмото е изпратено до редица медии, досега само „Медиапул“, сайтът „От упор“, предаването „Хоризонт до обед“ на БНР и телевизия „България 24“ са го отразили.

Кои са „Граждани за демократична и правова държава“

Отвореното писмо е подписано от ромски активисти и професионалисти в различни области. „Разтревожен съм от събитията в България и заедно с други съмишленици решихме да попитаме държавните институции дали това, което прави партия ВМРО–БНД в управлението на държавата, не противоречи на Конституцията и законите“, коментира пред „Тоест“ един от тях – живеещият в Белгия юрист Орхан Тахир.

Сред инициаторите са три журналистки – Емилия Данчева, Мая Стелиянова и Полина Тодорова, двама предприемачи – Ангел Манушев и Камен Славчев, учителка – Светлана Василева, писател – Димитър Атанасов, икономист – Миленко Миленков. Лиляна Ковачева е доктор по етнология към БАН, Светлана Василева е бивш секретар на Националния съвет по етническите въпроси към Министерския съвет.

В интервю за предаването „В мрежата“ на „България 24“ евродепутатът Ангел Джамбазки коментира писмото така: „Появява се циганска организация, която иска да се закрие политическа партия, наследник на стогодишна революционна българска организация, на страницата на соросоидна медия. Какво искате? Това е класическо соросоидно хибридно циганско мероприятие на хора, които купуват гласове и крадат пари от европейските фондове за интеграция на циганските общности.“

Основания за забрана на ВМРО, посочени в отвореното писмо

Според Конституцията на България се забраняват „организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури, или се стремят да постигнат целите си чрез насилие“.

Писмото, дълго осем страници, се опира на публикации в медиите.

Търговия с българско гражданство

Една от темите в писмото е информацията за търговия с българско гражданство, свързвана с имената на двама председатели на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), излъчени от ВМРО–БНД: Борис Вангелов и Петър Харалампиев. Срещу двамата, както и срещу бившия секретар на ДАБЧ са повдигнати обвинения.

„На първо място, ние смятаме, че обвиненията срещу представители на ВМРО за продажба на българско гражданство пряко засягат националната сигурност, а те са обвинени в това от бившия директор на Дирекция „Българско гражданство“ към Министерския съвет – Катя Матева. Тя твърди, че ВМРО се издържа от продажба на удостоверения за български произход на чужденци, които не са етнически българи. Например в САЩ са задържани етнически албанци с български паспорти, които са заподозрени в тероризъм. През 2018 г. показно беше задържан бивш шеф на Агенцията за българите в чужбина, който е кадър на ВМРО. Има внесен иск от КПКОНПИ срещу бившия главен секретар на Агенцията за над 760 000 лв. Прокуратурата трябва да изясни ролята на партия ВМРО в тази схема“, обобщава Орхан Тахир.

Антиромска реторика и фалшиви новини

Вниманието на „Граждани за демократична и правова държава“ е основно върху подбуждането към дискриминация, насилие и омраза и разпространяването на фалшиви новини от страна на ВМРО в качеството ѝ на част от управляващата коалиция. Затова дадените примери се отнасят за събития от 2017 г. насам. Акцентът пада върху антиромската реторика, нерядко имаща практически последствия.

В това отношение примерите не са един и два. Евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки не пропуска да спомене „циганския проблем“, който нарича и „цигански въпрос“, по аналогия с „еврейския въпрос“ от времето на нацизма.

Немалка част от примерите са от началото на 2019 г., когато конфликт между българи и роми стана повод за поредната обществена истерия, довела дотам, че голяма част от ромските жители на едно село напуснаха домовете си и не смееха да се върнат, а в расистките протести се включиха и военни. Тогава председателят на партията, вицепремиерът Красимир Каракачанов, заяви: „Циганите в България станаха изключително нагли и търпението на българското общество се изчерпа.“ Пред „Труд“ заместник-председателят на ВМРО Искрен Веселинов каза, без да представи доказателства, че за ромската интеграция са похарчени „десетки милиарди“.

След по-малко от месец партията разпространи „Концепция за промени в политиката за интеграция на циганския (ромския) етнос в Република България и мерките за реализацията им“ с автор Красимир Каракачанов, в която се предлага ромските жени да бъдат подлагани на насилствена стерилизация и аборти и се въвежда терминът „маргинална раждаемост“.

Активистите припомнят и истерията от миналата есен, когато като по команда родители от различни ромски квартали в страната взеха децата си от училище от страх да не им ги отнеме държавата. Следите за насаждането на паниката водеха към пиара на Военното министерство и приближен до Каракачанов Александър Урумов, както намекна и вицепремиерът Томислав Дончев. Освен държавен служител, Урумов е евангелски проповедник, известен с консервативните си възгледи. Фалшивата новина, че ще се вземат децата от училищата, е част от цялостна дезинформационна кампания, в която той играе ключова роля, свързана с демонизирането на Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.

В писмото се обръща внимание и върху усилията на ВМРО в контекста на пандемията от COVID-19 да бъдат изкарани виновни ромите и да се изолират гетата. Всичко започна с недоказано твърдение на Ангел Джамбазки, че първите съпрузи, починали от коронавирус у нас, са се заразили „на циганско празненство“. Още на следващия ден прокуратурата даде „благословията си“ за поставянето на контролно-пропускателни пунктове на изходите на ромските квартали.

„Има данни, че представителите на ВМРО насаждат етническа омраза и подбуждат към насилие срещу ромите в България. Господин Джамбазки отдавна плаши с гражданска война и говори за „циганизация“, а сега призова за затваряне единствено на ромските „гета“ по време на извънредното положение. Господин Каракачанов продължава да пробутва скандалната си концепция, в която твърди, че държавата трябва да предлага аборт на ромските жени с определен брой деца, за да не раждат повече. Да не говорим за поведението на техните общински съветници“, казва Орхан Тахир.

Обвързаност с неонацизма

От инициативата припомнят и обвързаности на членове на ВМРО с неонацистки символи и организации. През 2017 г. беше разпространена снимка на споменатия вече бивш ръководител на ДАБЧ Петър Харалампиев с тениска, на която пише Wehrmacht (така се наричат въоръжените сили на нацистка Германия). Красимир Каракачанов защити съпартиеца си с аргумента, че това е името на американска рок група и Харалампиев носел нейна тениска. Скандалът стигна и до метълите от Wehrmacht, които се разграничиха, изяснявайки, че нямат такива фланелки и не споделят идеалите на нацизма.

Бившият кандидат на ВМРО за кмет на „Люлин“ Георги Желязков се е снимал пред знаме на забранената в редица страни неонацистка организация „Кръв и чест“. Това излезе наяве, когато той беше предложен за член на борда на „Столичен автотранспорт“ от Карлос Контрера (ВМРО) и Николай Стойнев (ГЕРБ), и доведе до оттегляне на номинацията му.

Исканията на „Граждани за демократична и правова държава“

Авторите на писмото призовават президента Румен Радев да свика Консултативния съвет за национална сигурност, който да обсъди дали участието на ВМРО във властта е заплаха за гражданския мир, сигурността и правата на българските граждани. Също така предлагат държавният глава да изиска от ДАНС анализ на дейността на ВМРО за времето, през което партията е част от управляващата коалиция.

Апелът към министър-председателя Бойко Борисов е „многобройните данни в медиите за противозаконна и противоконституционна дейност на представители на партия ВМРО–БНД“ да се обсъдят на заседание на Министерския съвет.

„Граждани за демократична и правова държава“ приветстват действията на прокуратурата срещу „Български национален съюз – Еделвайс“, която обвини организацията в нарушаване на Конституцията чрез проповядване на насилие и омраза и поиска нейното забраняване. Според тях ситуацията с ВМРО–БНД е аналогична и главният прокурор би следвало да подходи по същия начин.

Ще се загрижат ли адресатите на писмото и ще предприемат ли действия за поставянето на ВМРО извън закона?

Расистките и ксенофобските прояви на „воеводите“ са публично известни, и то доста преди партията да стане част от управляващата коалиция. Не само у нас, а и в чужбина. Още през 2012 г. например Джамбазки участваше в подготовката на международна конференция, свързана с „Луковмарш“, по темата „положението в Европа и белия свят, с акцент върху национализма като единственото спасително решение за европейската цивилизация и бялата раса като цяло“. А заглавието на неговия доклад беше „Циганизация и цигански въпрос в България и Европа. Хронология на десоциализацията и самоизолацията на циганите в българското общество. Причини и последици. Възможни решения на този въпрос в България и в Европа“.

Никоя от расистките и ксенофобските прояви на ВМРО обаче не спря пътя им към властта. Самата власт също проявява дискриминационно отношение към малцинствата, особено към ромите. На 13 май двама специални докладчици на ООН призоваха България да спре дискриминационните и сегрегационните действия в ромските квартали в контекста на пандемията. Ден по късно самолет разпръсна дезинфектант над ромската махала в Ямбол, междувременно блокирана и без достъп на живеещите в нея до работните им места. Не било опасно, но все пак по-добре хората да си останели по къщите.

Ако пръскането с дезинфектанти от въздуха е ефективно и безвредно средство срещу пандемията, защо ли не се използва масово?

В този контекст е малко вероятно Бойко Борисов да се вслуша в отвореното писмо – участието на ВМРО във властта е жизненоважно за оцеляването на собствената му коалиция. А и не става дума за популистка тема, от която могат да се извлекат дивиденти. Не изглежда особено реалистично и главният прокурор Иван Гешев да вземе отношение, освен ако не реши да оказва натиск върху ВМРО. Напротив – да не забравяме, че именно недоказаните твърдения на Джамбазки за „циганското празненство“ станаха повод прокуратурата да разреши контролно-пропускателните пунктове в гетата.

Отношение би могъл да вземе президентът Румен Радев, доколкото реално е в опозиция на управляващата коалиция. Но в контекста на понижения си рейтинг е малко вероятно да се захване с кауза, която едва ли ще му донесе обществено одобрение, дори напротив.

„Важното е да се гарантират законността, гражданският мир и националната сигурност, защото действията на ВМРО във властта са опасни и трябва да се вземат мерки. Комбинацията от корупция, расизъм и безнаказаност може да бъде много опасна и за самите управляващи, защото гражданите започват да губят доверие в институциите и в законите“, казва Орхан Тахир. Ала докато властта се грижи преди всичко за собственото си оцеляване, а не за законността и авторитета на институциите, сериозността на тази опасност едва ли е осъзнавана.

Заглавна снимка: Стопкадър от предизборен клип „ВМРО: Време е за възмездие!“ от 2013 г. В края на клипа Ангел Джамбазки призовава съпартийците си да изгорят няколко чучела с лица на политици, облечени в затворнически дрехи и оковани пред Съдебната палата. На едно от чучелата е изобразен и Бойко Борисов, бъдещият коалиционен партньор на „воеводите“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сезонните работници в ЕС: мизерията е голяма и спасение не дебне отникъде

Post Syndicated from Марина Лякова original https://toest.bg/sezonnite-rabotnitsi-v-eu/

Пандемията, причинена от новия коронавирус, сякаш забавя темпо. Все повече магазини и заведения отварят вратите си за посетители, отпадат драстичните ограничения. В тази ситуация – на пръв поглед неочаквано – в немските медии се появи новината, че над 200 души в месокомбинат в Косфелд (Северен Рейн-Вестфалия), 130 души в Бад Брамщет (Шлезвих-Холщайн), 80 души в Биркенфелд (Баден-Вюртемберг) и 11 души в Щраубинг (Бавария) са заразени с коронавирус. Става дума за сезонни работници от Източна Европа, включително и български граждани, настанени в общежития, където заразата се разпространява без особена трудност. Набирането на сезонни работници от десетилетия е широко разпространена практика в западноевропейските държави. В ситуацията на коронавирус тя обаче се превръща в сериозен проблем.

Как започна всичко

Вследствие на пандемията, през март 2020 г. германското правителство временно забрани набирането на сезонни работници. В средата на същия месец обаче земеделски производители в Германия сигнализираха за недостиг на работна ръка и започнаха да упражняват натиск върху управляващите да отменят ограниченията. На свое заседание на 23 март кабинетът взе решение за привличане на сезонни работници въпреки пандемичната ситуация. Решението беше подложено на критика, най-вече в Източна Европа – така например българският премиер Борисов се обяви против изпращането на сезонни работници от България и поради риска от зараза го нарече „нечестно“.

В началото на април самолети на „Юроуингс“, дъщерна фирма на „Луфтханза“, бяха наети от немското правителство, за да превозят десетки хиляди румънци от Клуж до различни градове на Германия. На малкото летище в Клуж се образуваха огромни опашки. На практика не бяха спазени никакви правила за физическо дистанциране на пътниците. Ужасяващи снимки на струпани тълпи бяха разпространени из социалните медии. С тях се постави и въпросът: морално ли е в тази ситуация да се рискуват човешкото здраве и живот, за да се събере реколтата? В социалните мрежи се появиха остри подмятания към „оядените немски бюргери“, които седят на домашната трапеза и чакат „робите“ от Източна Европа да им доставят „луксозни аспержи“.

Тези критики, разбира се, не са напълно коректни – те игнорират факта, че немалко и съвсем недотам „оядени“ германци всеки ден работят като земеделци, касиери, санитари, шофьори на автобуси, куриери и снабдители, поставяйки на не по-малък риск собственото си здраве и живот. Но в същността си въпросът, съдържащ се в тези критики, е важен: каква е отговорността на немското правителство и защо то игнорира моралния аспект на наемането на чуждестранни сезонни работници в ситуация на пандемия?

Голямата картина е доста по-мрачна

В Европа всяка година мигрират милиони сезонни работници. Те са заети в германското и английското селско стопанство, в хотелиерството в Испания, Италия, Гърция и Португалия, в зимните курорти на Австрия и Франция, в бизнеса с цветя в Нидерландия. И в сферата на здравето и социалните грижи е огромна мобилността на хората, които в неформалната икономика работят като детегледачи, болногледачи и санитари. Десетки хиляди са и заетите в мандри, кланици, както и на плантациите за портокали и маслини в Южна Европа.

Набирането на сезонни работници отдавна не е запазена марка само на западноевропейските държави. Липсващите болногледачи и бармани, келнери и камериери в Източна Европа се „заместват“ от идващи от други, още по-бедни държави. Работното място на българската медицинска сестра, която продава труда си в Англия, е предложено на нейна македонска или украинска колежка; българският келнер, който предпочита испанското или гръцкото крайбрежие, за да изкара пари през лятото, е заменен от молдовски. Така с времето възникват „глобални вериги“ от работещи в различни сфери.

Огромният недостатък на тези неформални мрежи, които оплитат големи части от глобуса, е, че само временно гарантират по-висок доход на заетите. По правило те не предполагат сигурност и трайност на работните места. В немалко случаи са част от т.нар. сива икономика – от трудови отношения без договори, осигуровки и права. В същността си те предполагат наличието на все по-бедни „други“, които са готови да работят при все по-лоши условия на труд. Включването в тези мрежи разрешава донякъде актуалните финансови нужди на участващите, но не променя принципа, обуславящ съществуването им – наличието на огромно социално неравенство в глобален мащаб.

В повечето случаи на сезонна заетост става дума за тежък физически труд, който е нископлатен, надхвърлящ с часове фиксираното работно време, а правото на почивни дни или платен отпуск при болест е рядкост. Много често този труд е извън всякаква регулация – на държавни институции, профсъюзи, здравни и хигиенни инспекции. На хартия са налице множество правителствени, синдикални или общински „мерки“, „решения“ и проекти“, които обаче само частично помагат, ако изобщо го правят. Макар метафорично тези практики да могат да се обозначат като „робски“, юридически едва ли може да се очакват последствия. Защото мрачната реалност е, че хората доброволно са се съгласили да се качат на тази въртележка. При това те са изправени пред най-трудния избор – между глада или бедността в родината си и предлаганите им свръхтежки условия на работа. Давайки си сметка, че ако не приемат тези условия, ще го направят следващите на опашката буквално за хляб.

Централният проблем в тази огромна и по значение, и по обхват сезонна мобилност е гигантското социално неравенство. 30 години след падането на Берлинската стена и близо 15 години след приемането на редица източноевропейски държави в ЕС, разликите в доходите в различните краища на Европа продължават да са огромни. Дори висококвалифицирани специалисти – учители, лекари, инженери – продължават да получават с пъти по-ниско заплащане от колегите си в Западна Европа. ИТ секторът в Източна Европа е сякаш изключение, но той обхваща твърде малък дял от трудоспособното население, и то в големите градове. Перспективите в малките населени места са мрачни.

В световен мащаб проблемът е още по-драматичен – според данни на Световната банка 736 милиона души живеят под линията на абсолютна бедност, а 3,4 милиарда – под границата на бедността за съответната държава. 2,2 милиарда нямат чиста питейна вода. Точно това неравенство е причината толкова хора, независимо от квалификация и образование, да загърбят всички рискове за здравето и живота и да търсят препитание извън собствената си държава. И да смятат себе си за щастливци, ако прескочат бюрократичните бариери за контрол на достъпа. За граждани на държави извън ЕС сериозен проблем е и ограничаването на правото да продават труда си в Съюза. Много често тези хора са принудени да работят без валидни документи, поставяйки себе си в още по-голяма зависимост от трафиканти и работодатели. Не са рядкост случаите на отнети паспорти и лична свобода.

Малката картина: германският случай

Да се върнем към конкретната тема – оправдано ли е по време на пандемия не друг, а немското правителство да организира извозване на работници от Източна Европа, за да задоволи „кулинарните капризи“ на избирателите си? Не е ли това форма на тежка арогантност и късогледство за транснационалния проблем? И защо тя е възможна? Част от отговора е в доминацията на националните държави.

Националните правителства са избрани от „своите“ граждани. Те знаят много добре: гласоподавателите са тези, които ще ги съдят. Аграрната министърка на Германия Юлия Кльокнер (ХДС) отлично си дава сметка, че не източноевропейските сезонни работници, а още по-малко възмущението в източноевропейските интернет форуми ще решат редовните парламентарни избори, които се очаква да бъдат през 2021 г. Немските избиратели са тези, които ще дадат гласа си „за“ или „против“ нея. А сред най-значимите привърженици на ХДС са земеделците – традиционно консервативни и подкрепящи партията ѝ. Тя знае добре, че ако има недостиг на хранителни стоки в магазините, това ще се обърне срещу управляващата коалиция. И Кльокнер се решава на стъпка, която е морално недопустима, игнорираща европейската солидарност, но решаваща конкретен национален проблем и обещаваща политически успех.

В много по-голяма степен изненадващо е мълчанието на опозицията в Германия. Водещи политици от зелените и левите приеха сякаш на доверие, че тазгодишното организиране на процесите по транспорта и настаняването на сезонни работници от немската държава, както и изключването на частни посредници от този процес са достатъчна гаранция за спазване на трудовите права и санитарните изисквания. Колко наивна е такава позиция, виждаме месец след пристигането на първите сезонни работници – съобщенията за заразени и за жертви вече са факт.

Наред с политическите сметки обаче има още една, много по-горчива причина привличането на работна ръка от чужбина в ситуация на пандемия да не предизвиква морален скандал в немското общество. Тя е в независимото съществуване на миграционните мрежи. „Където има воля, има и път“, гласи една немска поговорка. Дори правителството да не организира привличането на сезонни работници, те ще пристигнат. Както го правят всяка година, организирани от повече или по-малко добросъвестни фирми посредници. Ще прекосят Европа с микробуси или леки автомобили, прекарвайки дни по магистрали и крайпътни отбивки. А ако сухопътните граници са „затворени“, ще използват полетите на (каква ирония) източноевропейската авиокомпания „Уизеър“, която ежедневно обслужва полети до няколко немски летища дори и в настоящата пандемична обстановка.

Истинската трагедия е, че въпреки пандемията десетки хиляди източноевропейци жертват здравето, а може би и живота си доброволно, защото нямат по-добра алтернатива в страните си. Политическото възползване от съществуващите гигантски социални неравенства със сигурност е „злоупотреба със служебно положение“. Което обаче няма от кого да бъде наказано.

Големите губещи

На пръв поглед губещи няма – източноевропейските сезонни работници ще приберат реколтата и ще получат срещу труда си заплащане, с което ще изкарат следващата зима. Ако оцелеят физически преди това. Европейските магазини за хранителни стоки ще са пълни. Управляващата коалиция в Германия ще спечели желаното одобрение и добри изходни позиции за идващите догодина национални избори. А дали можем да разчитаме на самоограниченията на съвестните и социално критични европейски потребители, които доброволно отказват да консумират аспержи, ягоди или месо в знак на солидарност с условията на труд на източноевропейските работници? Едва ли.

Големият губещ обаче е идеята за „обединена Европа“ – за една Европа, която третира гражданите си по достоен начин, която е загрижена за здравето и живота на всеки, независимо от националността. Живеещи в бедност и безпътица у дома, немалко източноевропейци виждат в Европа надежда за равно третиране и за по-добри възможности. Макар при актуалното състояние на Съюза създаването на обща европейска социална и здравна система да звучи утопично, тази надежда все пак можеше да получи реални измерения – ако ЕС беше успял да наложи общовалидни стандарти за сезонната трудова миграция. Защото разбираемата локална загриженост за снабдяването със стоки и прибирането на реколтата не бива да е за сметка на непоносими трудови, здравни и хигиенни условия, още повече в условията на пандемия.

В тази криза обаче ЕС се оказа статист – не заради безхаберие, а заради липсата на правомощия и далновидност. Така националните егоизми победиха. Една истинска морална мизерия, която тежи много повече от физическата.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на 5 News

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пандемия и приоритети. Мерките в Германия и у нас

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pandemiya-i-prioriteti/

Има критични ситуации, които са като лакмус за спецификите на едно общество. В тях ясно личи какво е отношението на властта към гражданите ѝ, както и на гражданите към нея. Проявяват се и механизмите, по които се вземат важни решения. Пандемията от COVID-19 позволява да се изявят в концентриран вид онези особености на социалните отношения, които обикновено не забелязваме, защото са част от всекидневието ни. За да придобием още по-ясна представа за ситуацията, в която се намираме, добре е да я сравним с друга.

Как се вземат решенията за мерките против коронавируса и тяхното либерализиране в Германия

В Германия се дава думата на експертите. Институтът „Роберт Кох“ отговаря за огласяването на официалната информация, свързана с коронавируса, но това не означава, че има последната дума. Със свои позиции излиза и немската академия „Леополдина“, а специалисти като Кристиан Дростен, вирусолог от университетската болница „Шарите“ в Берлин, са редовни гости в телевизионните предавания.

Освен експертността на вирусолози и епидемиолози, в Германия се цени и професионалното мнение на социолози, психолози, икономисти, педагози, социални работници и специалисти във всевъзможни области. Защото ограниченията засягат множество измерения на човешкия живот. Правилното от гледна точка на един епидемиолог може да е пагубно според психолога, а според социолога – нереалистично. Вземат се предвид мненията и на представители на различни засегнати страни.

Така, след множество дискусии и обглеждане на ситуацията от различни страни, немската държава излиза с позиции кое е за предпочитане в една или друга ситуация. В повечето случаи тези позиции имат статута на препоръки. И тъй като Германия е федерална държава, те се дискутират с ресорни представители на местните правителства. В крайна сметка всяка федерална провинция решава кои са най-подходящите мерки за нея.

Специфики на немската комуникация за коронавируса

За предстоящите промени се съобщава достатъчно време предварително, за да могат хората да свикнат с идеята за тях. Подробно се обясняват основанията за тези промени, възможните гледни точки и защо се избира едно, а не друго. Очертават се и различни времеви хоризонти в зависимост от различните сценарии за развитието на пандемията. И при цялата несигурност на бъдещето германците имат известна яснота, че ако се случи А, с голяма вероятност ще последва Б.

Как немските телевизии отразяват пандемията? Разбира се, по новините и коментарните предавания се дава думата на експертите и политиците. Също така се търсят гледните точки на представители на всевъзможни социални групи, дори на маргинализираните. Неведнъж например в предаването след централните новини на ARD, посветено на коронакризата, се поставя въпросът за това как се справят проститутките по време на пандемията. Думата се дава и на самите тях.

Вземането на решения в България

У нас най-сетне мерките против коронавируса започват да се отхлабват. Дали това е повод за радост, или за притеснение? Хората трудно могат да разберат това, защото властта не разговаря с тях. Вместо това им се кара и издава заповеди. Често пъти тези заповеди се обявяват без предупреждение какво се очаква да последва, взети са набързо и впоследствие претърпяват редица корекции – чрез нови заповеди. Има дни, в които Министерството на здравеопазването издава по няколко заповеди на ден.

А някои от тези заповеди противоречат на елементарната логика, което води до недоверие в смисъла на противоепидемичните мерки изобщо.

Защо повечето магазини (освен в моловете) и фризьорските салони останаха отворени, а излизането на разходка беше забранено? За сравнение – в Германия фризьорските салони заработиха тази седмица, а преди това бяха отворени нехранителните магазини, които са по-малки от 800 квадратни метра. И в най-рестриктивния период държавата препоръчваше разходки на открито при определени ограничения.

Защо мерките се смекчават, след като броят на заразените продължава да расте? Страната ни е една от петте европейски държави, в които епидемията не намалява. Тепърва започваме да ставаме свидетели на масови инфекции в болници и старчески домове. Ако Националният оперативен щаб нарича всяко увеличение на инфектираните „пик“, от това не следва, че истинският пик на заразата е достигнат.

Защо може четирима души да се срещнат в ресторант, но не и да се разходят заедно, ако не са семейство с деца под 12 години? Защо човек да не може да седне сам на пейка в парка, но с приятели в заведение може? Аргументът е, че пейките не се дезинфекцират. Не се дезинфекцират обаче и парапети на стълбища, дръжки на врати, парите в брой и множество други неща, които човек докосва извън дома си. Освен това посетителите в ресторанта по необходимост са без маски и така става лесно да се заразят, ако седят на една маса, независимо че другата маса е на метър и половина. В парка впрочем дистанцията е два метра и половина, въпреки че там хората само се разминават.

Защо може да се посещава басейн? Защото за това е настоял генерал Мутафчийски. А защо е настоял? Не ни се полага отговор на този въпрос. Може да е имал сериозни основания, а може просто да обича да плува… Аналогични въпроси може да се зададат за разрешаването на шофьорските курсове, идеята за ваучери за туризма и т.н. За отворените църкви по Великден смислен отговор така и нямаше.

В тези наглед хаотични решения има една постоянстваща логика:

бизнесът и определени интереси са по-важни за властта от човека.

И то не всеки бизнес, а предимно едрият, влиятелният (чиито представители ще са и основните бенефициери на схемата за подпомагане, известна като 60/40). Критериите за компенсации на „дребните“ губещи са преобладаващо неизпълними. Човекът е важен, доколкото цел на мерките е да не се зарази (ако нещо не се окаже по-важно от това, като например лоялността към Църквата). Напълно се пренебрегва обаче психичното му здраве, както и потребности, важни и за телесното – като да излезеш на чист въздух. С него се общува чрез забрани, глоби и мъмрене от екрана, а не с аргументи.

Разпространено е мнението, че на българите не бива да им се говори с аргументи, а трябва да се действа с твърда ръка, защото те от друго не разбират. Този аргумент не е много по-различен от защитаването на пердашенето на деца. Според американския социолог Питър Бъргър, ако към един човек се обръщат по определен начин, той става точно такъв. В степента, в която с хората се говори с аргументи и проблемите им се вземат под внимание, се увеличава шансът те да реагират с разбиране и съпричастност. Да гледат на ограниченията не като на забрани, които трябва да се премахнат, а като на лична отговорност.

Това обаче значи да възпитаваш граждани, но гражданите са по необходимост критични. А критичното гражданство е нещо, което никоя власт не допуска доброволно. То само̀ се преборва да се отнасят към него с уважение.

Заглавна снимка: „Моля, спазвайте дистанция“ – надпис на сградата на Центъра за изкуство и творчество в Дортмунд. Фотограф: onnola / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Кармен“ – далече, далече…

Post Syndicated from Цвета Петкова original https://toest.bg/karmen-daleche-daleche/

От повече от 20 години Цвета Петкова работи за развитието и социалното включване на ромските общности. Заедно с проф. дсн Майя Грекова (дългогодишна преподавателка по социология в СУ „Св. Климент Охридски“ и авторка на редица монографии, учебници, научни статии и студии, както и на книгата „Какво е сбъркано с политиките за интеграция на ромите в България“) през юли 2019 г. Цвета посещава казанлъшкия ромски квартал „Кармен“ за мониторинг на работата на здравните медиатори. 

Публикуваме личния ѝ разказ за ситуацията в кв. „Кармен“ – ситуация, която изобщо не се е подобрила и до днес.


Пристигаме в „Кармен“ по обяд. Горещо е. От квартала идва топъл въздух като от огнена пещ. Високи преградни панели от времето на Тодор Живков закриват ромския квартал от погледа на преминаващите от едната страна. От другата пък гордо се пъчи цветният осеметажен саниран блок №41, с който Община Казанлък се хвали в медиите, в Европа.

Сцената на „Кармен“ е добре закрита. Ако искаш да надникнеш, трябва да намериш тесен процеп… Ние преминахме оттатък и сега стоя пред санирания блок. Объркана съм.

Посреща ни с енергична походка здравната медиаторка Златка. Облечена е в червени широки панталони, които се стесняват под коляното. Блузата също е червена. Косата – рижава, късо подстригана. Поклаща се леко, панталоните ѝ се веят, макар въздухът да е застинал. Златка не спира да говори, да разказва. Води ни към отворена врата, а аз правя крачки назад. Не искам да влизам, обаче вече съм в центъра на сцената на „Кармен“. Не мога да осмисля всичко, бавна съм и мълчалива.

Плахо стъпвам, с недоверие се оглеждам, влизам в нещо като стар трафопост. Здравният център на квартала…

Лекарският кабинет прилича на бункер – леко вкопан в земята, с високи тавани и малък прозорец с решетка. Полепналата кал и мръсотия по стъклото са като естествена щора, която спира светлината на яркото слънце. От тавана зее пролука – сигурен знак, че щом завали в кабинета на доктора, ще ти трябва чадър. Точно над кушетката за прегледи, покрита с весело шарено чаршафче на жирафи, таванът се разпада и дъждовете са оставили следи. Тук се правят имунизации, прегледи, говори се за хигиена и здраве, убеждават се родители и деца колко е важно да сме отговорни към здравето си.

Замаяна съм, мисля бавно, а пред мен сцените се забързват. Докторът е дребен, тъмен, доста по-тъмен от жителите на квартала. Говори лош български. Веднага след неговото пристигане една по една прииждат майки, баби, носят на ръце малки деца.

Докторът разказва, че е дошъл от Йемен и че никой друг освен него не се е осмелил да влезе и да лекува жителите на „Кармен“. И така вече 15 години…

Че кой друг би се осмелил, си мисля аз, а докторът добавя: „Без здравните медиатори съм загубен!“ Златка се поклаща гордо в червените си дрехи, чула е думите на доктора. Аз пак се отнесох – далече съм, много съм далече, някъде по-близо до Йемен. И си спомних, че преди 15 години обучавахме едно момче от „Кармен“ за здравен медиатор, че и той се обличаше в червено…

Поглеждам през отворената врата на кабинета и попадам в нова сцена (там паралелно текат няколко сюжета, не мога да обхвана с поглед всеки): започва скандал между две жени. Едната е клекнала кротко на земята, а върху пъстра покривка е наредила за продан дъвки, бонбони, кибрит, пирони, пръстени, сокчета. Внезапно към нейната импровизирана сергия се приближава друга жена, която започва да крещи и да я обижда.

Отнякъде се появява млад мъж с бяла брада, който диша бронз.

Крясъците го изваждат от опиянението му, той шмръква дълбоко от бронза и леко, като призрак, се настанява между двете истерясали жени, чиито гласове кънтят и раздират замрелия нажежен въздух. Бавно и отнесено падналият бронзов ангел поглежда ту едната, ту другата жена и необяснимо как потушава крясъците… Така внезапно, както почна, кавгата свърши.

Около доктора, дошъл от 4600 км, започват да се събират деца, жени, мъже. Сред неговите пациенти е и стройна, красива ромка на 57 години, която носи прозрачнобяло осеммесечно бебе с огромна златна обица на лявото ухо. Тя пояснява, че има 13 внуци, но бебето с обицата е последният ѝ внук, най-любимият, а майка му е бяла – българка. Контрастът между черната ѝ кожа и прозрачнобялото бебе със златна обеца на ухото ме е вцепенил и аз не спирам да ги зяпам, не мога да отместя поглед от тях. Искам да ги снимам, да ги нарисувам, да ги запомня. Къде се намирам? Някъде много далече съм отишла, но не пътувах толкова дълго…

Водят ни в църквата – всички жители на квартала се гордеят с голямата си нова църква. Мирише лошо. От църквата излиза мъж с рошава дълга коса и кръгли очила, който ни заговаря на английски. Той пък е дошъл от Пенсилвания.

Представя се: „Питър… Помагам, уча децата на английски.“ 

Че кой друг ще дойде тук да учи децата на английски, мисля си. Тук му е мястото на Питър. Отново ме връхлита онова странно чувство, че съм някъде много далеч…

Тръгваме из квартала. Боклуци, голи деца под огненото слънце, кучетата са превзели малките сенчици. Срещаме млади красиви момичета и много беззъби жени. Огради и зад тях – невидими къщички. Всичко е оградено. Стена зад сетната ограда, зад оградата – друга ограда и така по няколко пъти и отново: панели, огради, прегради…

Изпраща ни санираният блок, заобиколен от хиляди торбички, които летят от етажите като пъстрите хартийки по сватбите…

А в цветния саниран блок вода има само на първия етаж. Така е от няколко години. Децата всеки ден разнасят 10-литрови туби.

Но пък е цветно и шарено, и санирано, нищо че няма вода. Нищо че в квартала лекува единствено доктор, дошъл от другия край на земята. Нищо че с децата се занимава само Питър, дошъл от още по-далечния друг край на земята…

Пътувах дълго, връщах се отдалече – изкачих планина, слязох в долина, стигнах до морето, пресякох езера и реки и влязох в дебелата сянка на гората. Прибрах се. Това е история за едно много, много далечно място. Всичко това не се случва близо до нас. Бъдете спокойни.

След посещението Цвета Петкова и проф. дсн Майя Грекова изпращат писмо до РЗИ – Стара Загора и до Община Казанлък, в което ги информират за ситуацията в квартала, за мизерията в лекарския кабинет и за липсата на вода в блок, в който живеят 700–800 души. Отговорът от РЗИ е хладен и бюрократичен, в стил, че помещенията на личните лекари не са в техните правомощия. Реакция от Община Казанлък напълно липсва.

И в днешната ситуация на пандемия водата в ромския квартал не достига. Децата продължават да мъкнат бидони от първия до осмия етаж на блока.

Заглавна снимка: Ромски квартал © Анета Василева, WhATA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Непридружените деца и мълчанието на властта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nepridruzhenite-detsa/

България е една от страните, изразили намерение да приемат непридружени деца от бежанските лагери в Гърция. Такъв ангажимент са поели още Белгия, Германия, Ирландия, Литва, Люксембург, Португалия, Финландия, Франция и Хърватия, както и Швейцария, която не е част от Европейския съюз. Инициативата на десетте държави е в отговор на призив на Европейската комисия (ЕК) от март, когато хиляди бежанци преминаха в Гърция от Турция. В този контекст, съчетан с ужасните битови условия и високия риск от зараза с коронавирус в бежанските лагери, ЕК предложи на европейските страни да участват в схема за презаселване на бежанци, като приемат поне непридружени деца и деца със семейства.

За участието на България в инициативата медиите ни научиха от говорител на ЕК. Седмици по-късно публично говорене по темата от страна на представители на властта така и няма. Нито яснота колко и какви деца възнамеряваме да приемем, дали само непридружени, или със семейства. Затова пък премиерът се похвали: „От миграцията ги спасих българите.“ И изрази увереност, че по същия начин лично ще ни спаси и от коронавируса.

Защо липсата на публична комуникация по темата е притеснителна

В публичния дискурс у нас миграцията се възприема като опасност, а думата „мигранти“ се е превърнала в синоним на „нашественици“. Затова голяма част от хората се чувстват заплашени, когато научат, че ще съжителстват с бежанци или с хора, които търсят убежище. И естествената им реакция е да отхвърлят новодошлите. Още повече че в подобни случаи все се намират пропагандатори националисти, медии и сайтове, които да засилват страха им. В сайтове, които не дават гаранции за истинността на публикуваната в тях информация, се появиха заглавия като „Насред корона-пандемия, Бойко реши да приема „деца-мигpанти“ от Гърция…“

В страната ни вече има печално известни случаи на агресивно отхвърляне на бежанци. Ето някои от тях:

През пролетта на 2014 г. жителите на казанлъшкото село Розово прогониха три бежански семейства – общо 17 души, 6 от които деца. Въпреки че са с легален статут и с договор за наем. Впоследствие сирийските граждани бяха приети от близкото село Крън. Разбира се, не само от човещина, а и срещу наем от 1300 лв. на месец.

На 15 септември същата година – първия учебен ден – учители и местни жители на пернишкото село Калище отказаха да приемат 9 деца от Афганистан в местното училище. Седем от тях бяха първокласници, две – в седми клас. Причините? Децата не знаели български, освен това според протестиращите били заразени с малария, варицела, въшки и глисти – твърдения, които те не се и опитват да докажат. Ден по-късно децата бяха приети в училище в столичния квартал „Враждебна“.

През март 2017 г. католическият свещеник в Белене Паоло Кортези напусна града за няколко месеца, но намери смелост да се върне през октомври същата година. Той стана обект на смъртни заплахи, защото беше приютил семейство сирийски бежанци, а църквата му беше подпалена. Под влияние на местни националисти част от населението на града се вдигна на бунт срещу него.

Спецификата на непридружените деца

също може да провокира страх и отхвърляне, ако липсва публична комуникация по темата.

Германия например планира да приеме между 350 и 500 непридружени деца, като предпочитанията ѝ са те да са по възможност под 14-годишна възраст, болни и момичета. За разлика от България, страната провежда последователна комуникация по темата. Трудният живот в бежанските центрове в Гърция е редовна тема на немските новини, както и отговорността на ЕС като цяло и на Германия в частност за съдбата на най-уязвимите там. Въпреки това, когато пристигнаха първите 47 деца, вестник като „Зюддойче Цайтунг“, който стои в ляволибералната част на политическия спектър, обърна внимание, че само четири измежду тях са момичета.

Колкото и европейците да искат да приемат най-вече малки момиченца, в голямата си част непридружените деца са тъкмо обратното – големи момчета. По данни на Евростат, публикувани неотдавна, през 2019 г. непридружените деца, кандидатстващи за убежище на територията на ЕС (без Великобритания) са 13 460. От тях 11 500, или 85,44%, са момчета. Под 14-годишна възраст са 1500 деца, или малко над 11%. Що се отнася до България, от 525 непридружени деца, регистрирани през миналата година, момчетата са 515 (малко над 98%), а 35, или близо 6,8%, са под 14 години.

Защо непридружените деца са преобладаващо големи момчета?

Първата причина за това е, че ако едно бежанско семейство от страна с патриархална култура (от каквито страни са повечето търсещи убежище) няма възможност да остане заедно, мъжете и поотрасналите момчета са тези, за които се смята, че имат по-голям шанс да оцелеят сами. Освен това за момичетата  има по-висок риск да бъдат изнасилени.

Втората причина е, че има и практики семейства да изпращат малолетните или непълнолетните си синове да печелят пари за семейството в страни с по-висок жизнен стандарт. От една страна, това може да се разглежда като икономическа миграция, но от друга, то е класически случай на трафик на деца с цел трудова експлоатация. Според европейското законодателство тези момчета имат нужда от закрила. И да ходят на училище, ако са в задължителната училищна възраст, вместо да събират пари за зестрата на сестра си например.

Вариантите, в които едно момиче може да се окаже непридружено, са по-редки, между които семейството или близките, с които е бягало, да са загинали, да са го загубили в суматохата, да са насилствено разделени от него.

Какви са възможните сценарии при продължаващо институционално мълчание по темата

Ето няколко хипотези, основани на устойчиви практики на българското правителство, както и на отношението към бежанците в България. Между някои от хипотезите са възможни и комбинации, например описаните в тях сценарии да се осъществят последователно.

„Народът не иска.“ Държавата обявява в последния момент, че ще приеме непридружени деца от гръцките лагери. И гръмва скандал, подбуден от някой гласовит „патриот“. Скандалът впрочем може да гръмне и без държавата да е обявила. Вдига се тук-там протест, телевизиите излъчват репортажи с хора, казващи колко са уплашени от „пришълците“. България се оттегля от схемата за презаселване с аргумента, че гражданите не са съгласни.

Нещо като Розово, Калище или Белене. Децата пристигат в България, но биват отхвърлени от местни общности, на които никой не е обяснил, че те са човешки същества, които имат нужда от закрила. И биват ретравматизирани в страната, поела ангажимент да ги спаси.

Затваряне в център за задържане на чужденци. Децата биват откарани в подобен на затвор център под ръководството на Дирекция „Миграция“ като този в Бусманци. Първоначално – заради карантина, а после – „за тяхно добро“. Остават там толкова дълго, колкото е възможно.

Приемане в център за бежанци под ръководството на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). В центровете на ДАБ децата ще бъдат по-свободни, ще имат възможност да ходят и на училище. Но няма да са в семейна среда и няма да им се обръща особено лично внимание.

Институционализиране в центрове от семеен тип. Непридружените деца се пращат в домове за деца без родители. Както е известно, много от тези „домове“ са наследници на бивши интернати и на практика не са реформирани, персоналът в тях често си е същият от десетилетия, отношението – също.

А как трябва да бъде

Като всички деца, и за непридружените най-добре е да бъдат в семейна среда. Това е възможно да стане в приемни семейства. Потенциалните приемни родители обаче трябва да получат много добра подготовка от специалисти в различни области. Някои от тези деца имат нужда и от психотерапия, защото са преживели война, загуба на близки, рисковано бягство. И тъй като малко хора биха изразили желание да приемат в домовете си например 15-годишно момче от Афганистан, добре би било да има широка обществена кампания. А това няма как да стане, ако по темата се мълчи.

Не е изключено и

непридружените деца вече да са тук, а ние така и да не сме разбрали.

Такива деца у нас впрочем вече има, както става ясно от цитираните данни на Евростат. Само за миналата година те са 525 – по всяка вероятност чувствително повече, отколкото България би приела по силата на ангажимента за презаселване (като имаме предвид, че Германия се ангажира с максимум 500 деца). В публичното пространство за тях не се говори. Нито къде са настанени, нито ходят ли на училище, нито каква част от тях са останали в България. Единственото, което научаваме за кандидатите за убежище в България, е, че са „незаконно задържани на границата“. И ситуацията продължава да е представена с думите на премиера: „От миграцията ги спасих българите.“

Някой може да каже, че ако за бежанците и търсещите убежище у нас не се говори, е по-малка вероятността те да станат обект на ксенофобски кампании и насилие. Ала публичността е единственият начин за разбиране и приемане на другия. Колкото повече виждаме, че у нас живеят такива хора, включително и непридружени деца, и имаме възможност да чуем как те преживяват света, толкова повече ще ги допускаме да бъдат част от нашия живот. Табуто върху темата не е решение.

Заглавна снимка: Eddie Perez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.