Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/turtsia-mezhdu-sasht-i-izrael-postkemalizum-ili-neoosmanizum/

Голяма част от анализите, посветени на американската външна политика, съвсем адекватно поставят акцент върху отношенията между САЩ и Израел. Геополитическите реалности на нашето време обаче свидетелстват, че тази връзка няма как да бъде схваната в дълбочина, без да бъде изяснено влиянието на Турция върху политиката на двата съюзника. 

Но защо именно Турция, след като Близкият изток изобилства от държави, всяка от които се гордее със своята уникалност и история? Отговорът на този въпрос крие в себе си една историческа реалност, мълчаливо подминавана от актьорите в региона – Турция е наследник на Османската империя, която е източник на ислямското културно наследство, съхранено днес в политическите системи на повечето арабски държави. 

Да, Турция е светска страна, за разлика от османския халифат, но нейните традиции и история далеч надхвърлят традициите на създадените след края на Втората световна война държави в региона на Северна Африка или пък на теократичното кралство на династията Сауд. Същото би могло да се отнася и за Иран, но шиитският ѝ елит демонстративно се отрича от древното наследство на Персия след Ислямската революция. Така Израел остава единствената държава от региона, която може легитимно да претендира, че нейните културни и исторически корени се губят далеч преди тези на Турция. Това е причината, поради която Америка винаги е отчитала и турската позиция като особено важна за баланса на силите в региона. 

В последните години обаче отношенията между Израел и Турция съвсем не са безпроблемни. В този материал ще разгледаме по какъв начин тяхната динамика се отразява върху архитектурата за сигурност в Средиземно море.

Американско-израелският алианс в геополитическия контекст

Едва ли има отношения, които да са обект на по-голяма конспирация от тези между САЩ и Израел. Съществува огромно количество академична и художествена литература, която, използвайки доводи от лобистките закони в Америка, дава наивно тълкувание как двете държави си сътрудничат. Голяма част от аргументите почиват върху едно напълно обективно наблюдение – значима част от американския икономически, политически и културен елит е част от еврейското лоби, но начинът, по който този факт се интерпретира, е подвеждащ, тъй като такива лобита в САЩ има много и неведнъж се е случвало те да влияят успешно върху решенията на американските администрации.

Фактът, че ангажиментът на САЩ към сигурността на Израел е уникален, произтича не от това, че група лобисти дърпат конците на американския президент, а че като най-развитата демокрация в света Америка в пълна степен е посветила усилията си на борбата с най-голямата патология на XX век – антисемитизмът. Това е видимо и днес, когато тази идеология отново е във възход в Европа.

Вторият стълб на съюзническите отношения между двете страни се отнася до пуританското крило в американската външна политика, което вижда в Израел естествен съюзник срещу разрушителната сила на политическия ислям. Доказателство за това е фактът, че Израел днес остава единствената светска държава в Близкия изток, където има законодателно гарантирани права на религиозните общности и където нарушителите на тези права се преследват от закона, независимо какъв е техният произход или вероизповедание.

Това кореспондира с деисткия характер, залегнал дълбоко в американската политическа система, и със схващането, че църквата и държавата трябва да бъдат разделени, тъй като противното би довело до нарушаване на правото на гражданите да упражняват свободно религиозните си убеждения. Политическият ислям, от друга страна, представлява пълно отрицание на тези разбирания, тъй като неговата радикална религиозно-политическа доктрина изповядва възстановяването на халифата и воденето на Свещена война срещу прогнилия Запад и неговите съюзници.

Не по-малко значение има и обективната геополитическа реалност, че няма държава, която да облагодетелства по-добре американските национални интереси от Израел. Ето защо още като сенатор бившият американски президент Джо Байдън възкликва в една от своите речи пред Конгреса: 

Дори и да нямаше Израел, трябваше да го създадем. 

Това изказване на един от най-опитните американски държавници, който посвещава голяма част от политическата си кариера на развитието на американско-израелските отношения, е свидетелство, че Америка има нужда от Израел точно толкова, колкото и Израел има нужда от Америка. Причината е много проста: ако в Европа е възможно създаването на колективна система за сигурност, а в Азия – на консоциативна, то в Близкия изток религиозният профил на региона не го позволява. За арабските държави САЩ винаги ще си останат или необходимият бизнес партньор, от когото да купуват оръжия, или врагът, който се опитва да наложи хегемонията си в Близкия изток. Следователно инвестирането на американската сила в един съюзник остава единственият логичен ход за американските администрации и затова те приоритизират отношенията с Израел пред тези с всички останали играчи в региона.

Турският фактор, НАТО и обещанието на САЩ

Като неутрална във Втората световна война Република Турция може да си позволи лукса да избира страна в Студената война. Присъединяването ѝ към НАТО и западния лагер е отговор на жеста, който администрацията на Труман прави, инжектирайки милиарди в турската икономика. Този акт на Вашингтон оставя дълбока следа в паметта на турците и въпреки нарастващите с времето различия между двете държави турската политика рано или късно влиза в съзвучие с тази на САЩ. 

Следователно членството в НАТО се разглежда от Турция не просто като възможност да запази териториалната си цялост от кюрдския сепаратизъм, но и като гаранция за устойчивото развитие на икономиката ѝ, която е изцяло зависима от американската. Това би могло да се промени, ако Анкара се присъедини към Европейския съюз, но на този етап шансовете изглеждат минимални, тъй като голяма част от страните членки са против такова разширяване. Съвсем отделен е въпросът, че присъединяването на Турция би могло да направи ЕС по-силен и по-многообразен, доказвайки, че тя е дом на общество със споделени ценности и традиции.

Един от най-големите митове в глобалната политика гласи, че Турция търси своето място като полюс в системата на международните отношения и че нейната политическа култура предполага в много по-голяма степен сътрудничество с Изтока, отколкото със Запада. Дори и да има част от турския политически елит, който застъпва такава теза, светският сегмент от турското общество остава водещ по две причини. Първата е, че никой турски гражданин, освен ако не е член на екстремистка ислямистка групировка, не би оспорил публично авторитета на Мустафа Кемал Ататюрк. Да застанеш срещу Бащата на турската нация означава да се изправиш срещу самата Турция, която той е успял да съхрани във войната с Гърция.

Втората причина се корени в историческата реалност, че османското наследство и до днес има дълбоки корени в турското общество, но единствено на културно-битово, а не на политически ниво. Религиозните заигравки на турския политически елит са израз не на ислямизъм, а на национализъм и неоосманизъм. Република Турция остава светска държава и това няма как да се промени, защото гражданите не го искат.

И накрая, Турция държи на отношенията си със САЩ, защото знае, че без тях няма как да защитава адекватно ролята си на част от „ислямския свят“. Да си член на Организацията за ислямско сътрудничество и същевременно част от най-успешният военен съюз в историята – НАТО, е политическо постижение, с което нито една държава в Близкия изток не може да се похвали. Това съвсем естествено превръща Турция в балансьор на ислямската общност от държави – позиция, на която съперничи само петролното лоби начело със Саудитска Арабия. 

Американските администрации винаги са подхождали с разбиране към политическите процеси в Турция, защото те възприемат страната като мост между Изтока и Запада. Тази стратегия се ползва и сега, по време на войната в Украйна, тъй като турските лидери са едни от малкото, които могат да проведат директен телефонен разговор с руския президент. 

Новата геополитическа реалност налага да отчетем и още един факт – Турция ще продължи да бъде важна изходна точка, от която САЩ ще могат да проектират геополитическото си влияние в Европа, Евразия и Близкия изток, и никоя американска администрация не би рискувала страната да се превърне от светска формула в ислямска диктатура дори на цената на ерозия в турската демокрация, каквато наблюдаваме при Ердоган.

Геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция

Като равносметка на казаното дотук следва да отбележим, че макар за САЩ Израел да има по-голям приоритет в геополитически план, отношенията с Анкара имат статут на ангажимент към съюзник от НАТО. 

Но Израел и Турция са съюзници на САЩ и точно затова различията помежду им са толкова опасни. Те могат да породят пропукване в единството на американската система от съюзи, което е крайно нежелателно в сегашните политически условия. Този деликатен баланс все още се крепи благодарение на американския ядрен чадър над натовските съюзници, но поведението на турския политически елит понякога е толкова предизвикателно, че води до открита конфронтация с Вашингтон.

Ако приемем, че САЩ са едната част от това уравнение, то условието на задачата е ясно: ясен ангажимент към член 5 от Вашингтонския договор, съчетано с реалистични гаранции за сигурността на Израел. Според най-новите статистики НАТО отчита, че Турция вече е достигнала разходи в размер на 2% от своя брутен вътрешен продукт за колективната отбрана в Алианса, и поне в момента това я прави потенциален приятел на Тръмп. Също така страната вече на няколко пъти доказа своята роля на посредник в Украйна – безценен принос за САЩ, които имат нужда от платформа, за да съберат на една маса Путин и Зеленски. Дали Турция ще се задоволи с ролята си на медиатор, или ще поиска от Америка нещо в замяна, е все още неясно. Но е факт, че без Ердоган разговорите с Путин щяха да са много по-тежки, а Алиансът нямаше да има „око“ какво става в постсъветското пространство отвъд Черно море. 

Ето защо може да се очаква, че американската политика по отношение на Турция няма да се промени. Тя ще продължи да бъде гарант за стабилността на турската икономика въпреки политическите авантюри на Ердоган, а присъствието на американските войски в Измир ще продължи да се разглежда като основен източник за „въздушен мир“ от страна на турците. 

Що се отнася до отношенията с Израел, на този етап те изглеждат стабилни, а опасността за тях е минимална, тъй като Доналд Тръмп се очертава като най-произраелския президент в американската история, въпреки някои от различията си с Нетаняху и кабинета му. Твърденията, че Вашингтон може да признае съществуването на независима палестинска държава, обикновено са израз на пожелателно мислене, тъй като противоречат на цялостната външнополитическа рамка, която американската дипломация е очертала за този регион. Ако има някакви различия между американските администрации и политиците в Израел, те са по-скоро на ниво конфликти или по отношение на Иран, тъй като американците на няколко пъти дадоха заявка, че не искат да се ангажират с мащабен военен конфликт в Близкия изток, освен ако той не застрашава пряко Израел.

За Турция най-голямото изкушение остава влошаването на отношенията с Израел. Това ще запрати страната в антиизраелския лагер, което може да нанесе щети на търговията с Вашингтон. В този смисъл политиката на Ердоган може да навреди не толкова с опитите си да реформира турската демокрация или репресиите над опозицията, колко със скандалната си политическа реторика, която се свежда до популярното в Европа анти-Нетаняху и антиизраелско говорене.

Тук е мястото да подчертаем, че това говорене крие реални рискове от появата на антисемитски нагласи в турското общество, което може да доведе до окончателна ерозия на демокрацията в страната. Използването на анти-Нетаняху говоренето като маска за прикриването на антисемитски наративи често служи като инструмент в реториката на някои европейски политици и това до известна степен окуражава и турските им колеги да го правят. В такова съзвучие са и част от проектозаконите в турския парламент, които целят налагането на политически санкции върху турски граждани, подкрепящи Израел. 

Тези инициативи уронват и светския характер на страната, както и наследството на Ататюрк и на неговите последователи, например опитния дипломат Салахаддин Улкумен, положил много усилия, за да спаси еврейското население, което бяга от Германия по време на Втората световна война. Факт е също, че светската образователна система в Турция е изградена с помощта и на еврейски професори, приютени от Ататюрк в Истанбул, след като Хитлер идва на власт в родината им. 

Отношенията със САЩ изглеждат доста турбулентни, но Ердоган е наясно, че американските администрации не биха искали да загубят ценен географски съюзник като Турция, особено когато имат възможност да разполагат ядрени оръжия в базата „Инджирлик“. Тези съоръжения са крайъгълният камък на американския ядрен чадър в Европа, а Турция е втората по големина армия в НАТО – факти, които ще спрат почти всяка американска администрация да наложи санкции върху турския си съюзник. Ето защо ако има някакви сътресения, те по-скоро ще останат в сферата на митата и търговията, а не на споделената политическа визия как трябва да изглежда архитектурата за сигурност в Черноморския регион.

Като държава, изложена на военна агресия предимно от страна на ислямистки групировки, Израел няма как да не приоритизира отношенията си със САЩ, при положение че Америка остава твърдо ангажирана със сигурността на израелската страна. Турската значимост за американското присъствие в Източна Европа не може да балансира стратегическото значение, което Израел има за Вашингтон, особено при администрация като тази на Тръмп. Ситуацията би се променила радикално, ако избухне военен конфликт, в който страна е Иран. Краят на иранския режим и окончателното ликвидиране на иранския ядрен арсенал могат да изиграят положителна роля за пренареждането на политическите пластове в региона, тъй като едва ли има сунитска държава, която ще подкрепи аятоласите, ако те решат да воюват с Израел.

Лошата новина за Турция и Израел е, че европейските и американските елити продължават да бъдат наивни по отношение на иранската ядрена сделка, тъй като дори тя да се окаже успешна и устойчива, това няма да спре иранската подкрепа за „Хамас“ и „Хизбула“. В тези условия Израел има един важен коз и това са отношенията със Саудитска Арабия, които могат да бъдат използвани за балансиране на турското влияние в Близкия изток.

Независимо каква ще бъде динамиката на отношенията между Израел и арабските държави обаче, без американската подкрепа тези формати няма да са трайни, тъй като в повечето случаи, когато арабски политик е призовавал за компромис с Израел, той е заплащал за това или с живота си, или с политическата си кариера (нека да си припомним Ануар Садат например). По този начин геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция може да се окаже както скрит генератор на напрежение, така и потенциален източник на диалог, който при подходящите политически условия да стабилизира дилемата на сигурността в региона.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/benyamin-netanyahu-mejdu-opazvaneto-na-izrael-i-borbata-za-lichno-politichesko-otselyavane/

Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си. 

Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия. 

За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард. 

По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел. 

Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?

Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция

Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста. 

Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.

Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога. 

Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.

Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога. 

Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.

Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява. 

Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.

И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.

По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.

Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.

Защо Нетаняху?

Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат? 

Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“. 

Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост. 

Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин. 

Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.

В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.

Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.

Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.

Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.

Нетаняху и новото разделение в Израел

Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.

В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост. 

Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.

Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.

Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове. Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.

Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.

Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.

С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.

В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.

Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната. 

Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.