Post Syndicated from original https://www.toest.bg/poslednata-predavka-dokude-shte-stigne-nikola-tsolov/

На 27 август 2026 г. Никола Цолов стана първият българин, успял да седне зад волана на болид от Формула 1 в рамките на официални тестове. Той направи обиколки на легендарната писта „Енцо и Дино Ферари“ край Имола с автомобил на Racing Bulls – младшия тим в империята на Red Bull. След този исторически момент логичните очаквания са до края на 2026 г. да запише участие и в официална петъчна тренировка по време на състезателен уикенд от световния шампионат. Голямата цел обаче е през 2027-ма да го видим като редовен пилот на стартовата решетка – на самия връх в света на високите скорости.

За хората, които не следят отблизо моторните спортове, може би е трудно да разберат мащаба на това постижение.

България никога не е имала особени традиции в автомобилните пистови надпревари. Историческите изключения са по-скоро в сферата на ралитата – с пилоти от ранга на Илия Чубриков и Димитър Илиев – и много по-рядко в състезанията с болиди с открити колела (open-wheel).

В картинга през годините България е имала талантливи състезатели като Николай Върбицалиев (днес мениджър на Никола), а Пламен Кралев и Владимир Арабаджиев стигнаха до международни серии (съответно GP2 и Auto GP), но носеха по-скоро моментна тръпка на гордост за родните фенове, без реална възможност за пробив на най-високото стъпало. В мотоциклетизма нещата винаги са изглеждали малко по-обещаващо благодарение на успехите със супербайкове на Богдан Николов в миналото и на Мартин Чой днес. Обикновено обаче българските постижения са били в по-нишови дисциплини, като мотокрос, супермото и ендуро, където днес световния си пробив прави Теодор Кабакчиев.

Постиженията на всички тези спортисти заслужават огромно уважение, но значимостта на никое от тях не може да се сравнява с успеха на Цолов.

Никола е състезател в картинга още от дете и бързо става ясно, че границите на страната са тесни за таланта му. Когато започва да кара в Европейския шампионат по картинг, потенциалът му бързо привлича внимание. Двукратният световен шампион във Формула 1 Фернандо Алонсо го кани да карат заедно в маратонска надпревара за издръжливост, а впоследствие му подава ръка, осигурявайки му място в испанската Формула 4, в екипа на Адриан Кампос – мениджър с доказано око за бъдещи шампиони.

Никола доминира напълно в дебютния си сезон във Формула 4 и заслужено си печели сравнения с връстника си Андреа Кими Антонели, който по същото време изпреварва конкуренцията в италианския шампионат. Тук обаче пътищата им се разделят стратегически. Докато Антонели преминава през следващото стъпало – Формула Регионал (FRECA), Никола и мениджмънтът му вземат смелото решение да се хвърлят направо в дълбокото: преход директно към Формула 3 – една от сериите, която подгрява публиката в уикендите, когато има Формула 1.

За неопитния наблюдател този пропуск може да изглежда като бърз напредък, но разликата е драстична. Формула Регионал служи като мост, където пилотите свикват с по-тежки и по-мощни коли. Скачането от Формула 4 (където автомобилите са с около 160 к.с.) директно във Формула 3 (с 380 к.с. V6 двигател и масивна притискаща сила) е истински шок за тялото и предизвикателство за стила на шофиране.

Първият сезон във Формула 3 е тежък за Цолов и за момент навява спомени за лимита, достигнат навремето от Кралев и Арабаджиев. Никола обаче навлиза в тази състезателна джунгла едва тийнейджър и с минимален опит с такъв тип машини. Първите му точки идват едва в края на неговата дебютна година. В следващия сезон обаче той печели съботния спринт в Княжество Монако – пистата, която се смята за най-големия тест за хладнокръвие и прецизност.

След Монако психологическата бариера пада. Редят се още победи, а за третата си година във F3 Цолов се премества в добре познатия си отбор на Campos Racing и – което е още по-важно – започва да кара с цветовете на академията на Red Bull. Това е същата структура, създала шампиони като Себастиан Фетел и Макс Верстапен.

2025 година се превръща в триумф за Никола Цолов. Той печели основното състезание в Монако със смазваща преднина и след серия от силни уикенди завършва като вицешампион във Формула 3. Първото място може би също щеше да е възможна цел, ако не беше дисквалификацията му в Австрия поради нарушение на строго техническо изискване за дебелината на пода на автомобила , под чийто удар през годините са попадали дори гиганти във Формула 1 като Mercedes, Ferrari и McLaren.

Въпреки изпуснатата титла постижението му осигурява заслужено място във Формула 2. А там Никола започва да плува в свои води от самото начало.

Цолов открива сезона през 2026 г. с победа в основното състезание на коварната писта „Албърт Парк“ в Мелбърн. Добавя към актива си спринта в Маями, отново превзема Монако (за трета поредна година!) и взема реванш на „Ред Бул Ринг“ в Австрия. Черешката на тортата са двете му победи на пистата „Силвърстоун“ във Великобритания. Начело на временното класиране, пред фаворити като Габриеле Мини и Рафаел Камара, Никола Цолов съвсем основателно кара феновете си да мечтаят той да стигне до Формула 1.

Мечта или реален шанс?

Дали обаче мястото на Цолов във Формула 1 е гарантирано? Или за пореден път падаме в познатия български капан да издигаме състезателите си в култ по време на младежките им години, за да ги сринем при първата грешка? Всички помним как Григор Димитров премина през целия спектър от народна любов до язвителни подигравки; как постоянството на Димитър Бербатов в „Манчестър Юнайтед“ беше подлагано на дисекция; или как волейболният ни национален отбор биваше обиждан в социалните мрежи след някой по-колеблив мач само година след като беше посрещнат на ръце след второто място на Световното във Филипините.

Това е горчива особеност на спортната ни култура (а и не само спортната, ако си помислим, примерно, за отношението към DARA, преди да спечели „Евровизия“ и след това) – да се обръщаме срещу своите при първата трудност и да ги хвалим само в дните на триумф. В професионалния спорт на подобно отношение се гледа с лошо око. Смисълът на подкрепата е да бъдеш зад спортиста, когато е трудно. Когато печели, е лесно за всеки.

Никола Цолов е изключителен талант, но дали ще стигне до самия връх не зависи единствено от темпото му на пистата.

Първата причина за високата ми оценка за него е финансовият контекст. Никола започна кариерата си при хронична липса на ресурси – за разлика от конкурентите си. Доколкото мога да преценя от публично достъпна информация, семейството му не е бедно спрямо българските стандарти, но повечето му съперници идват от мултимилионерски фамилии с огромно влияние. Бащата на Кими Антонели е бивш GT състезател с контакти в тази сфера, а синът му беше финансиран от Mercedes още от детска възраст. Ландо Норис и Оскар Пиастри са подкрепяни от изключително заможни семейства, а Йос Верстапен даде на сина си Макс безпрецедентна методическа и материална подготовка. Никола притежаваше неоспорим потенциал от малък, но без намесата на Фернандо Алонсо кариерата му можеше да приключи преждевременно. Алонсо обаче е прагматик – той не влага името и парите си в пилоти без перспектива. Същото важи с още по-голяма сила за д-р Хелмут Марко. Човекът, който ръководи младежката програма на Red Bull, е известен с безпощадния си подход – той без колебание освобождава пилоти и задържа само онези, които вижда като бъдещи световни шампиони.

Втората причина са самите резултати. Доминацията във Формула 4, серията от победи в Монако и фактът, че още в дебютния си сезон във Формула 2 Никола се бори за титлата, го поставят в категорията на феномени като Шарл Льоклер и Джордж Ръсел. Това вече не е просто български пилот, подкрепян от сънародниците си по патриотични подбуди, а един от най-търсените млади състезатели на планетата.

Третата причина е начинът, по който той печели. Макар все още да изпитва леки колебания в чистата скорост за една обиколка по време на квалификация, Никола разви едно от най-ценните умения в съвременния автомобилизъм – той е т.нар. tire whisperer („властелин на гумите“). Никола успява да съхрани структурата и температурата на гумите до съвършенство, запазвайки ресурс за атака в последните обиколки, когато съперниците му вече „се пързалят“. Към това трябва да добавим и изключително агресивния му стил в директните единоборства. Понякога тази агресия прекрачва границата, водейки до контакти и съответно до наказания (често при спорни ситуации), но именно непримиримият характер на Никола го прави опасен за конкурентите му на пистата.

В същото време стартовете в Унгария и Мадрид показаха, че тази непримиримост може да бъде и слабост – нежеланието да се приберат сигурните точки и рискованите маневри за позиции, които не са жизненонеобходими, вероятно направиха интригата за титлата във Формула 2 по-голяма, отколкото можеше да бъде. Това е нормално, когато говорим за млади пилоти под напрежение, но и слабост, която за в бъдеще ще трябва да бъде отстранена, без обаче да се загуби естественият за всеки състезател хъс за печелене на позиции.

Кадровият пъзел във Формула 1

Какво обаче е бъдещето? На всички ни се иска Никола да достигне до Формула 1. Талантът обаче, макар и необходим, сам по себе си не е достатъчен.

Пример за това е Алекс Палоу – пилот с феноменално умение да пази гумите, подобно на Никола. Палоу стана петкратен шампион в американските серии IndyCar, но така и не получи реален шанс за титулярно място във Формула 1 просто защото не попадна в правилната програма в правилния момент.

Най-логичният път за Никола минава през Racing Bulls. За да се освободи място там обаче, Red Bull трябва да пренаредят пилотите си. Дебютантът Арвид Линдблад се представя силно и зад него стои влиятелната британска лобистика в моторспорта. В същото време Лиъм Лоусън прави много силен сезон и уволнението му изглежда слабо вероятно. Някой от тях да бъде повишен с изпращане в основния отбор на Red Bull Racing също е трудна задача, тъй като Макс Верстапен е сърцето на цялата империя, а Исак Хаджар се утвърждава като идеалния втори пилот.

Вариантът Никола да бъде отдаден под наем на друг отбор във Формула 1 е сложен. Red Bull е технически обвързан с Ford за новите си задвижващи системи от 2026 г., докато останалите отбори са свързани с конкуриращи се гиганти като Mercedes, Ferrari, Audi, Honda или General Motors (с марката Cadillac).

Ако Никола спечели титлата във Формула 2, правилата на FIA му забраняват да остане в тази категория. Тогава пред него се разкриват няколко пътя:

1. Резервен пилот във Формула 1: Работа в симулатора на Red Bull, присъствие във всеки бокс и участия в петъчните тренировки. Това го позиционира идеално за неочаквана рокада, но за феновете (а и за самия него) това ще бъде година на пасивно и тягостно очакване.
2. Преминаване в друг елитен шампионат: Временна крачка встрани, която обаче държи състезателния рефлекс буден. Вариантите тук са японската Super Formula (където колите по скорост са най-близо до F1), класът Hypercar в Световния шампионат за издръжливост (WEC) и навлизащата в изцяло нова, по-мощна ера Формула Е.

Преминаване в американския IndyCar изглежда по-малко вероятно – макар шампионатът да е изключително атрактивен, опитът с Палоу показва, че презокеанският преход прави завръщането към Европа и Формула 1 почти невъзможно.

Най-елегантният вариант остава раздвижване на пазара: Лиъм Лоусън да премине в друг отбор от решетката (тъй като шансовете му за завръщане в основния тим на Red Bull са ограничени заради недобрите му резултати през 2025 г.), което отваря свободно място в Racing Bulls. Това е най-реалистичният сценарий Цолов да влезе във Формула 1 още следващия сезон.

Наследството на един специален талант

Каквото и да се случи оттук нататък в тази шахматна партия, направеното от Никола Цолов вече е безпрецедентно за българския спорт. Феновете му дължат подкрепа не само в дните на триумф, но и тогава, когато резултатите не са такива, каквито им се иска.

Преди много години легендарният рали пилот Илия Чубриков издаде мемоарната си книга „От Бичкинята до Монте Карло“, описвайки пътя от родния си край до най-престижното рали в света. Никола Цолов кара на писта, но с трите си победи по улиците на Монако, когато над „Ла Кондамин“ звучеше българският химн, той символично довърши пътя, започнат от бай Илия.

Никола изкачи българския автомобилен спорт на върхове, за които допреди броени години българските почитатели на моторните спортове не са смеели и да мечтаят. И го стори, разчитайки предимно на собствения си талант и характер – което прави цялата история още по-красива. А най-хубавото е, че най-вълнуващите глави от нея може би тепърва предстои да бъдат написани.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vutreshni-ezikovi-pravila-za-vunshna-upotreba-na-vash-risk/

Редовните читатели на „Тоест“, вярвам, са забелязали, че се стараем да поднасяме не само съдържателни, но и езиково издържани статии. Всеки публикуван материал, след като е бил написан от автора, е минал през ума и очите (а понякога и през сърцето) на поне две инстанции – редактор(ка) и моя милост, коректор(ка). В медията зорко следим текстовете да са съобразени с книжовноезиковите норми. Имаме обаче и някои разминавания, които сме уговорили в нашите Вътрешни правила за стил, граматика, правопис и пунктуация.

Стандарти, кодекси, наръчници

Надали е случайно, че световноизвестни медии и информационни агенции като The Washington Post, The Guardian, Der Spiegel, BBC, Reuters имат редакционни/етични кодекси, в които са заложени основни журналистически стандарти за неутралност, проверка на фактите, етично отношение и т.н. Свой редакционен кодекс има и „Тоест“. С прокламирането на тези стандарти – и с придържането към тях, разбира се – медиите се ангажират да бъдат лоялни към читателите, да им предоставят обективна и достоверна информация, но същевременно улесняват работата в самата редакция, предпазват се от съдебни дела и т.н.

Някои медии си изготвят и собствени езикови правила, скрепени в специални наръчници. Сред най-известните примери са Libro de estilo¹ на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times, които съдържат стотици страници. С течение на времето тези справочници са станали авторитетни и служат като ръководство за добър стил на много пишещи хора.

Българските медии като че ли са плахи в това отношение и засега освен „Тоест“ ми е известен само още един сайт – „Нула32“, който е заявил публично своята езикова политика.

Тук също може да се запитаме защо е необходимо да има отделни езикови правила, валидни за дадена медия, особено след като разполагаме с подробната кодификация в БЕРОН. Ето го и отговора в синтезиран вид, даден в наръчника на El País:

Наръчникът по стил не е граматика или речник в общоприетия смисъл. Той е вътрешният правилник на редакцията на определено средство за информация, който се опитва да уеднакви изразни системи и форми, така че медията да добие собствен облик и да улесни задачата на читателя.

И така, две са основните причини или по-скоро цели. По-важна ми се струва втората, защото медиите съществуват, за да са посредници² между събитията и читателите. Затова водещо и за авторите, и за редакторите е старанието информацията да се предава максимално точно, ясно и разбираемо за по-широк кръг хора, за да могат те бързо да възприемат прочетеното³. Основното средство за постигане на тази прагматична цел е езикът. А книжовният език с все нормите и правилата си (нека си сложим ръката на сърцето) е малко или много скован. По-точната дума всъщност е ригиден, защото освен „скован“ означава също „неподатлив или трудно податлив на въздействие“ – и ето го, надявам се, нагледно проявен този стремеж да бъдем разбираеми и за онези хора, които не са срещали чуждата дума.

Бързо, скоростно, моментално

Това е повикът на нашето време. Макар да сме декларирали, че журналистиката в „Тоест“ е бавна, сме наясно, че когато са в интернет, повечето читатели включват поне на четвърта скорост, а в много случаи просто сканират текста.

Едно от нашите правила, съдействащи за по-бързото четене, е, че

собствените имена и заглавията, написани с латиница, са в курсив.

Примери има само няколко абзаца по-горе – „Libro de estilo на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times“. БЕРОН указва в тези случаи да не се използват кавички, защото чуждата азбука разграничава името или заглавието от останалите думи в изречението. В редакцията обаче смятаме, че не е достатъчно, и с курсива сигнализираме, че това е различен код (латински букви) и оригинално име/заглавие.

Въпреки че слятото, полуслятото и разделното писане създават неоправдано много проблеми в реалната езикова практика, ние се придържаме към официалните правила и се разграничаваме от тях само в някои случаи:

1.  Пишем като две думи изразите отгоре надолу, отляво надясно, оттогава досега и под. Според БЕРОН те се пишат като три или четири думи: от горе надолу, от ляво надясно, от тогава до сега. След като читателят е свикнал със слято написаните отгоре, надолу, отляво, надясно, оттогава и досега, когато ги среща употребени поотделно, той би се запитал – и съвсем основателно – защо пък в други изрази се налага да ги разделяме. И защо веднъж ги делим на три думи, а друг път – на четири. Филологическото обяснение сигурно е, че в съчетанието от ляво надясно имаме начална точка и посока (в пространството), а в от тогава до сега – начална и крайна точка (във времето), но уважаеми колеги, постановили тези изключения, наистина ли и в момента продължавате да смятате, че си струват?

2. Пишем винаги страна членка и държава членка, дори и когато се посочва част от коя организация е тя, например:

Позорно е за страна членка на ЕС да подлага руски дисиденти на такъв зловещ кафкиански административен ад.

Според официалните правила страна членка (респ. държава членка), се пише разделно, но ако се добави пояснение – на ЕС, вече членка на ЕС се третира като обособена част и следва да се огради с тире и запетая или с две тирета: Позорно е за страна – членка на ЕС, да подлага… Отново смятаме, че това е ненужно издребняване, защото в резултат текстът се натоварва с препинателни знаци, които по-скоро спъват читателя, отколкото го улесняват при възприемането на информацията. За мен лично обособяването тук изобщо не е задължително.

3. Пишем разделно сложните съществителни с първа част арт – арт инсталация, арт галерия, арт карта, макар че арт не се употребява самостоятелно в българския език и тези думи следва да се пишат слято. Със сигурност четенето се затруднява, когато втората част започва с гласна: артинсталация, артидея, артогледало, затова сме приели разделното писане.

В статиите, публикувани в „Тоест“, се разграничаваме и от официално приетия начин за писане на числителните редни имена с арабски цифри и букви: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, но 5-и, 6-и и т.н. Правилото и всъщност обяснението на кодификатора е, че се пишат тези „букви от края на числителното редно, които не съвпадат със съответното числително бройно“⁴. Добре, за пет – пети, шест – шести и т.н. това важи, но в един – първи, две – втори, три – трети и четири – четвърти сякаш имаме повече несъвпадащи букви. Ако се придържаме строго към това правило, изобщо не можем да напишем първи и втори с арабски цифри, а 3-ети и 4-върти следва да са в този вид.

Затова сме решили да пишем числителните редни имена винаги с последната сричка от думата след дефиса: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, 5-ти, 6-ти и т.н. Факт е, че в езиковата практика това е преобладаващият начин и много хора се изненадват, когато разберат, че в детската градина и в училище са изработвали поздравителни картички за празника на мама с грешен (спрямо официалните правила) надпис: Честит 8-ми март!

Критика приемаме аргументирана (ние също имаме аргументи)

Когато обявяваш, че в практиката си се разграничаваш от някои официални правила и следваш свои, трябва да си подготвен за критика. Получавали сме и ние – например за това, че употребяваме глаголните форми на -л в състава на учтивата форма в мъжки или в женски род ед.ч., като се съобразяваме с пола на събеседника. В интервютата в „Тоест“ може да срещнете правил сте, бихте искала вместо кодифицираните правили сте, бихте искали.

Официалното правило се нарушава често, особено в устната реч, и е едно от най-разколебаните в българския книжовен език. Важно е, че се нарушава не от необразовани люде, а от хора, които иначе имат сравнително висока езикова култура, включително от журналисти в устни интервюта. Обяснението е във факта, че правилото е извънсистемно – всички други имена и причастия освен миналото свършено деятелно (правили) се употребяват в мъжки или в женски род: любезен/любезна сте, уведомен/уведомена сте. В нашата медия сме решили да бъдем по-близо до съвременната езикова практика.

Срещали сме хапливи забележки и относно предпочитанието ни на каталунски и каталунец пред каталонски и каталонец. В БЕРОН формите са дублетни и дори само това е достатъчно, за да не се налага да влизаме в обяснителен режим. Все пак, избрали сме да пишем Каталуния, а не Каталония, тъй като е по-близо до оригиналното име: Cataluña – на испански; Catalunya – на каталунски. След като сме казали А, е редно да кажем и Б – каталунец и каталунски, за да сме последователни.

Това, че Христо Стоичков и спортните журналисти са популяризирали преди години тези форми, както отбелязват критикуващите, не означава, че трябва да ги отречем тотално. Как да каже човекът каталонски или каталонци, като е живял седем години в столицата на Catalunya и е чувал името на провинцията точно в тази форма? Езикът не е само на високограмотните (за каквито често се имаме) – той е обществено явление, а книжовната му форма следва да зачита реалните езикови употреби все пак.

Медиите по презумпция трябва да са актуални, да са в крак със събитията, проблемите и промените в обществото. На тази актуалност в плана на съдържанието би трябвало да съответства и актуална езикова форма. Книжовният език по природа е консервативен и крета след говоримия – не можем да му се сърдим толкова, но можем да го подсетим, че е време за някакви промени.

В „Тоест“ уважаваме книжовните норми и се придържаме максимално близо до тях. Сами може да прочетете нашите вътрешни правила и да прецените в каква степен ревизираме официалните. Вкопчването в кодификацията обаче и придържането към нея на всяка цена ни прави сковани, по-точно ригидни.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyakoi-go-predpochitat-goreshto/

Посред лято е почти непосилно да се мисли и говори за друго освен за жегата – пък било то и на различни езици. Горещините, които наскоро обхванаха Европа, въпреки унищожителните си последствия, поне в това отношение се оказаха доста благодатни – предоставиха ни „гореща“ дума с древна и звездна история, която да разнищим, преди да излезем във ваканция до есента. Това, разбира се, е

la canicule – терминът, с който горещата вълна се нарича на френски, но благодарение на историческите температурни рекорди, регистрирани във Франция това лято, придоби международна известност.

Както се отбелязва в статията Scenes from La Canicule in Paris в The New Yorker от края нa месец юни, точният френски превод на „гореща вълна“ е vague de chaleur, докато la canicule е стар – и според автора „закачлив“ – термин, който просто добре описва днешната климатична криза. Като английски еквивалент на понятието, идващо от латинската canicula (тоест „женско кученце“), статията предоставя dog days – буквално „кучешки дни“.

Изкушаващо е да предположим, че „кучешките дни“ са нещо като антоним на „кучешкия студ“. Оказва се, обаче, че произходът както на canicule, така и на dog days всъщност не е свързан с четирикраките ни домашни любимци (или поне не директно), а (отново) със звездите. И по-точно със съзвездието Голямо куче, известно като Canis Major на латински. Неговата най-ярка звезда (и най-ярката на небосклона изобщо) е Сириус (от старогръцки Σείριος (Seirios), тоест „блестящ, изгарящ“), известна и като Кучешка звезда – Κῠ́ων (Kúōn) на старогръцки и Canicula на латински. Забелязвайки, че през горещите дни на юли и август тази звезда изгрява едновременно със Слънцето, древните гърци и римляни решили, че комбинираната светлина от двете небесни тела причинява екстремните летни жеги.

Ето как изразът „кучешки дни“ първо се появява на старогръцки като κυνάδες ἡμέραι (kynádes hēmérai), оттам калкиран преминава в латински като dies caniculares, а след това се разпространява и в други езици.

В повечето германски езици идиомът също навлиза като калка: освен на английски го срещаме и на немски (Hundstage), холандски (hondsdagen), датски (hundedagene), норвежки (hundedagene) и исландски (hundadagar)¹.

За разлика от тях, романските езици използват за летните жеги латинското наименование на самата звезда, с малки вариации: освен във френски то се употребява в испански и португалски (canícula), италиански (canicola) и румънски (caniculă)².

Латинската заемка съществува дори и в разговорния унгарски (kánikula), където се използва съвсем редовно. Тя също така се среща и в полския (kanikuła), чешкия и словашкия, а даже и в словенския, хърватския и сръбския (kanikula/„каникула“), но там се смята за по-рядка, книжовна и архаична дума. По-често срещаните наименования на горещите дни в тези езици – psie dni (полски и словашки), psí dny (чешки), pasji dnevi (словенски) или pasji dani/„пасји дани“ (хърватски и сръбски) – са калки на dies caniculares, само дето „кучето“ е станало „пес“.

Взетото назаем латинско наименование на Кучешката звезда навлиза също и в източнославянските езици, където обаче претърпява изключително изненадваща трансформация. Оригиналното му значение там постепенно избледнява, а през XIX век бива изцяло подменено. По тази причина в наши дни понятието – „канікули“ на украински, „канікулы“ на белоруски и „каникулы“ на руски – е изключително популярно, но не като определение за жега, а само и единствено със значението „ваканция“. Като доказателство за пълното скъсване на връзката с първоначалната дефиниция и произхода на думата, освен „летние каникулы“ в руския език съществуват и де факто оксиморонните „зимние каникулы“ и „весенние каникулы“.

В българския език Кучешката звезда и кръстените на нея дни се промъкват тук-там, но така и не се установяват като официално наименование за горещините,

които обикновено се наричат просто така – „горещини“. Освен това прозаично наименование, във фолклорната традиция съществува и по-поетичното Горещници, чието значение се припокрива с dies caniculares, но само донякъде. Докато за „кучешките дни“ се смята, че продължават между 30 и 60 дни, обикновено от началото на юли до средата на август (а както видяхме тази година, може да започнат още през юни), датите и времетраенето на Горещниците са строго определени – трите дни между 15 и 17 юли (или между 29 и 31 юли по стар стил), независимо какви са температурите точно тогава. Освен от етнографска гледна точка (заради ритуалите за предпазване от огън и мълнии, които се извършват в тези дни) Горещниците са интересни и от езикова: с алтернативните си имена Блъсъци и Германовци, породени от вярването, че огънят слиза от небето под формата на светкавица, и от почитането на свети Герман като повелител на гръмотевиците.

Като говорим за горещини и кучета, няма как да не споменем друго вносно понятие, което, за разлика от canicule и dog days, се е установило в българския език доста успешно. Това, разбира се, е иконичният хотдог, понякога шеговито превеждан буквално като „горещо куче“³. При него кучешката връзка си е съвсем директна. Смята се, че наименованието hot dog идва от формата на кренвиршите, сходна с външния вид на кучетата от порода „Дакел“ – немските имигранти ги внесли в Америка по същото време като вурстовете, които слагали в сандвичите. Според друга теория сандвичите получили името си поради съмнения, че въпросните вурстове съдържали кучешко месо.

Но в българския език все пак съществува животно, чието наименование споделя латински корен с кучето (canis), макар и да няма нищо общо с него. За моя – а предполагам и ваша – голяма изненада, това е канарчето. Птичката, оказва се, е кръстена на Канарските острови, откъдето произхожда – а не обратното, както аз наивно (като едно същинско канарче) предполагах.

Името на самия архипелаг – Islas Canarias на испански, от Canariae Insulae на латински – в превод наистина означава „Острови на кучетата“. Но докато този факт е неоспорим, то теориите относно това какво точно представляват въпросните кучета, са доста противоречиви. Една от тях цитира римския историк Плиний Стари, който в своята „Естествена история“ от около 77 г. описва експедиция до остров Canaria, кръстен така „заради множеството кучета с огромни размери“, на които се натъкват изследователите. Според други теории древните римляни слагали всякакви страшни морски твари под общия знаменател canes marini („морски кучета“) и всъщност е по-вероятно животните на острова да не са били кучета, а тюлени. В трета версия пък се твърди, че името е заето от берберското племе Canarii, което обитавало острова, впоследствие наречен Gran Canaria и дал името на целия архипелаг⁴. Но все пак, ако съдим по двете кучета, изобразени на герба на Канарските острови, изглежда, че най-надеждна или поне предпочитана версия е тази с реалните кучета⁵.

Размишлявайки върху други думи в българския, които евентуално споделят латинският корен canis, се запитвам дали би могло такова да е прилагателното „кански“. Все пак го използваме подобно на „кучешки“ – с подсилващ ефект и като цветист синоним на „голям“ или „як“. Неговият произход обаче – този път настина – се оказва птичи. Според Българския етимологичен речник, наречието „кански“ произлиза „от каня ‘вид граблива нощна птица‘, поради пронизителния ѝ крясък“ и следва да се използва „само в изразите пищя кански, плача кански“. В по-нова публикация на Института за български език обаче, освен че грабливата птица правилно е идентифицирана като „дневна“, се потвърждава моето предположение, като се отбелязва: „Постепенно употребата на кански в преносното му значение се разширява и то получава значение ‘извънредно голям’“. Като илюстрация в публикацията са предложени следните примери: „кански усилия“, „кански мъки“, „кански труд“, „кански студ“ и др.

По тази логика словосъчетанието „канска жега“ става съвсем приемливо. И дори да не споделя обща етимология със съзвездието Canis Major, двете поне имат сходно звучене.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33/

Северина Станкева: Поводът за този разговор е игра, която се появи миналата година като че ли отникъде и постигна невероятен успех и в лицето на публиката, и в това на критиката, толкова по-учудващ за дебютна игра на студио, за което също никой не беше чувал нищо – „Светлосянка: Експедиция 33“ (Clair Obscur: Expedition 33) на Sandfall Interactive. Когато ти я препоръчах, ти имаше поне две резерви към нея. Едната беше спрямо музиката, за която, съдейки от трейлъра, каза, че е „противна“ и „няма да я изтрая“, а другата – по отношение на стила битка, която определи като „наивна“. И за музиката, и за битките ще стане дума, но предлагам да започнем от като че ли реабилитиращото я в твоите очи художествено качество, заради което ми се струва, че в последна сметка я оцени толкова високо. Както се изрази по-късно, „Светлосянка“ е реквием на френската цивилизация, в което има нещо дълбоко антиутопично. Кое е собствено антиутопичното в нея? Това не е игра, която би била поставена в жанра (ако въобще е жанр, но това е друга тема) на антиутопията. Интерпретациите ѝ по-скоро се движат в трагическия ключ на семейната драма. 

Миглена Николчина: Играта ни въвежда в един много красив, но разпадащ се свят, който някъде по средата се оказва, че не е истинският. Тази неистинност обаче е може би истината, тоест оказва се алегория на мъртвата вече Франция на живописта, операта, елегантността, цивилизоваността… Какво по-антиутопично от това? Що се отнася до оплакванията ми от музиката, те касаеха един конкретен момент; оплакванията ми от битките също засягат специфичен аспект, иначе веднага оцених хореографията им. Възможно е обаче да съм пренесла в тези си реакции смразяващия първоначален ефект на играта върху мен. Ще кажа и за него. Както предлагаш, ще се върнем към тези теми.

Като начало нека не се занимаваме много с онова, което най-вече занимаваше публиката по форумите – семейната драма. Тази семейна драма хората сериозно я разнищват, а на мен дори ми е забавна. Ако се погледне психоаналитично на нея, човек може и да се посмее. Под разни претексти родителите са готови да изтребят децата си, децата да изтребят родителите си, сестрите се бият на живот и смърт, накрая братът и сестрата също… И всичко това е, защото майката твърде много обича сина си; бащата – майката и дъщерята; сестрата – брат си… Сюжетът на играта систематично отстранява всички любовни или квазилюбовни претенденти, които не са част от тази инцестна въртележка. Във видеоигрите от самото им зараждане в центъра се поставят едипални битки с бащински властови фигури („босове“) и съвсем откровено с абектни репрезентации на майката – говорили сме за това, а и ти си го обсъждала подробно в изследването си за жените чудовища. В „Светлосянка“ обаче поразяват пищната многотия и оголването на фройдистко-еротичния аспект на конфликтите.

Но да се върна към антиутопията, тема, по която също вече сме говорили – ти и аз, аз и Еньо Стоянов… Говорили сме за специфичния тип руини, върху които се разгръщат едни или други дистопийни сюжети. С Еньо сме обсъждали как в „Ядрена зима“ (Fallout), особено в „Ню Вегас“ (New Vegas), руините са на загиналата американска средна класа. Това, което виждаме там, е провалът на проекта – на утопията – за средната класа. В „Метро“ (Metro) виждаме колосалните руини на комунистическия проект – там пък ядреният апокалипсис се разполага върху тези останки. В „Диско Елизиум“ (Disco Elysium) виждаме руините на специфично естонски исторически пластове, виждаме и такива, които се отнасят до краха на просветителския проект като цяло, има и слой, свързан с провала на комунизма, на прехода след него.

И ето че в „Светлосянка“ виждаме Париж. Париж е показан в три локации, които са в различна степен и форма на разруха. В единия играта започва и завършва, като този град присъства в три отделни времеви порядъка – естетизиран, но обхванат от обезпокоителни метаморфози в началото; халюцинаторно видоизменен в последното действие; най-сетне, тревожещо странен в единия от двата възможни финала. Това е част от Париж, „нарисувана“ и отцепена от цялото – музейна изрезка, в която най-важната сграда е операта.

Вторият Париж е напълно разрушен, отломъци от грамадни сгради висят във въздуха над купчина от архитектурни цепнатини и пламтящи пропасти. Има и трети – на разложението, разплут от просмукваща го неназована поквара. Всъщност има и един четвърти в „истинския“ финал на играта: в него Айфеловата кула е буквално фон на гробище.

За мен това визуално издевателство над някогашната световна столица на изкуството беше най-силното преживяване в играта, както и въобще нейната художническа и бих казала, изкуствоведска страна. Музиката отнесе най-много възторзи, тя също допринася за това, което виждам: един реквием. Но живописната страна на тази игра, в която всички персонажи са художници, за мен е най-сериозният носител на смисъла ѝ. Признавам, добра е музиката! Оплакването ми беше от момента, когато безкрайно тегаво се движиш из една равнина на фона на протяжна кахърна песен. Едвам пълзиш, а тя се върти и върти. И няма спасение! Има музика, която търпи повторение, дори да е видиотяващо, и има музика, чието повторение в един момент става непоносимо – може би тъкмо поради изобилната ѝ съдържателност.

Северина Станкева: Ефектът с повторението е търсен според мен. Набиващата се тема от началото ми беше дори симпатична, докато постепенно не се превърна в рококо кошмар без изход, някак още по-жесток заради лекотата си. Това се връзва и сюжетно. Освен това имам съмнението, че при теб ефектът е бил още по-силен, защото си прекарала доста повече време на съответните места, отколкото средностатистическия играч.

Миглена Николчина: Така е, аз съм много подробна, но не съм единствената. Във форумите предлагаха модове за тази локация, но аз започнах просто да изключвам звука. Що се отнася до битките, мисля, че беше грешка да играя на средно ниво, което по принцип винаги правя. То се оказа тежко – но оплакването ми не е от това, че е тежко, а от това, че тази тежест създава лудонаративен дисонанс. При много игри битките са гладко интегрирани или въобще играта е битките, там няма какво друго да очакваш. Но в „Светлосянка“ трудността на тези битки, времеемкостта им може да смажат сюжета, персонажите и най-вече ефекта от това, което може да се нарече онтологическа катастрофа: продънването на реалността в света на картината. Битките сами по себе си са красиви, противниците са живописни, смешно-страшни, за да го кажем с една естетическа категория на Хофман. Получава се разминаване обаче между ангажираността на играча с тях и залозите на другите аспекти на играта.

Северина Станкева: Съгласна съм, че има дисонанс между логиката на действията на играча и тази на разказа, но помоему едно от нещата, които тази игра съумява да направи изключително добре, е да съвместява такъв тип противоположности (точно както изобразителната техника, на която дължи името си), и то така, че моментите на дисонанс са някак инкорпорирани в цялото, без то да страда от това, напротив. С други думи, този разрив може да се разгледа като аспект на онтологическата катастрофа. Като голям фен на стила битка на „Секиро“ (Sekiro), търпението и дисциплината, които тя изисква, „Светлосянка“ много ми допадна в чисто действено отношение. Тя разширява арсенала от възможности на ритмичната битка, добавяйки походови елементи, които също – давам си сметка, че това е субективно предпочитание – ми се видяха освежаващи. Но отвъд личните предпочитания, несъвпадението между битка и разказ всъщност много добре ми се върза с контрастното построение на самия разказ, в който също хем има толкова наивни и детски елементи, хем е изключително мрачен и накъсван от постоянното врязване на трагедии. Темите на играта са смъртта и загубата и това как да им устоим, как да се справим с тях. Битките се случват на ниво, което е онтологически различно (по-художествено, по-наивно) от пласта на реалността (или това, което се приема за реалност в самия разказ). За това ще стане въпрос по-късно. Мисълта ми е, че при тях има двойна дистанция, която в началото не се разкрива като такава – игра в играта. Тоест аз хем съм съгласна, хем за мен лично дисонантното е много силно качество, не недостатък. Малко са игрите, които успяват да направят дисонансите да работят. Тази според мен го прави.

Миглена Николчина: Дисонанс или не, нека си призная, че на три пъти започвах играта, защото началото е толкова ужасяващо, че нямах сили да продължа. Внедряват те в този много красив, много парижки мизансцен на границата на XIX и XX век, сред елегантни хора, цветя, изискани жестове, изпълнени с нежност реплики… докато се стигне до момент, в който става ясно, че всяка година всички, които са достигнали до все по-ниска възраст, биват изтривани. Това е годината, в която изтриват достигналите 34 години, следват 33-годишните. Прекрасното момиче, преплело ръце с прекрасно момче, се разпилява като подети от вятъра листенца. Денят е меланхолно естетизиран празник сбогуване на оставащите с изтриваните. „Гомаж“ – аз я играх на френски тази игра.

Северина Станкева: То и на английски е оставено „гомаж“ (gommage – букв. „изтриване, заличаване“).

Миглена Николчина: Играх я на френски, защото е френска игра. Така. Девойката е една година по-голяма от него и я изтриват. И множеството нейни връстници се разнасят като облак. Непоносимо. За мен загубата, за която става дума в тази игра и която е нейният най-осезаем аспект, не е свързана с личната драма, а с цивилизационната. Играта е за гибелта на Париж, на Френското просвещение, на великото френско изкуство с неговите институции, на френската цивилизованост, на френската естетизация на любовта, общуването, живеенето. Дали това е замисъл, дали е преднамерено, или се е получило като страничен ефект от абсурдния сюжет, не мога кажа. От интервютата със създателите, които гледах, не може да се разбере. Подсмихват се и не казват.

Да започнем с първата загадка. Трагедията, която се е случила – пожар в дома на семейство художници, при който синът Версо загива, предизвиквайки лавина от фантастични последици, – е през 1905 г. Защо точно тази година? Какво да мислим за главоблъсканицата с надгробния камък на Версо, който се появява в единия от финалите с дата на смъртта му 33 декември 1905 г.? Връзката с цифрите в заглавието на играта не ми казва нищо, освен ако не си спомним Данте с неговото 3 х 3 = 9 – Беатриче е деветка… По-съществена ми се струва самата преднамереност, с която ни подхвърлят една несъществуваща дата тъкмо във финала, който се предполага да е връщане в реалността.

Във всеки случай 1905-та е важна, преломна година, с която всъщност започва XX век. Тогава излиза частната теория на относителността на Айнщайн. Тя изключително драматично се преживява от хората на изкуството – и във Франция, и извън нея. Относителността на времето се превръща в обсесия, която поражда всевъзможни експерименти – например с романната форма у Джойс, Томас Ман, Вирджиния Улф и пр. В играта виждаме заиграване с времето на композиционно ниво, то тече по различен начин в „света на картината“ и „света отвън“. И това е само един от аспектите.

Във форумите открих нещо, което до този момент не бях отчитала. През 1905 г. във Франция се прокарва закон, който разделя религията от държавата и се обявява свобода на вероизповеданията. Ако приемем сериозно такава връзка, може да забележим липсата на катедралата „Нотр Дам“. Да не би пък тя да е изгоряла? Айфеловата кула я има, макар и килната, но сред множеството руини не видях никъде останки от „Нотр Дам“… Така че ето още една загадка.

Какво друго се случва през 1905 г.? Троцки издава своята книга „1905“. Тя е за Първата руска революция, която се случва тогава. Не смятам, че създателите на играта са мислили за тази революция, но и тя, и книгата са знак за това какво предстои. През 1905 г. умира Жул Верн и излизат два негови романа – единият, докато е все още жив, който се казва „Завладяването на морето“, и другият – „Фарът на края на света“. Не знам дали са имали предвид Жул Верн, но и фар, и завладяване на морето има.

Това, което ще изтъкна е, че през 1905-та се състои първата изложба на фовизма. Течението съществува за кратко, но се смята за повратна точка в историята на живописта. С него се слага край на предишните иновативни течения, каквито са импресионизмът и постимпресионизмът (Внимание! Името на бащата на семейството художници в играта е Реноар.) и се влиза в ера на множество „изми“, сред които – като тежко визуално присъствие в тази игра – ще спомена, освен фовизма, и сюрреализма.

Накратко, част от трагедията се отнася според мен до едно драматично преобръщане в историята на изкуството. Играта пласт върху пласт наслагва сякаш с блажни бои тази история, ние се движим в нея – и в драмата на нейния край, който е край на Париж като световна столица на изкуството и цивилизацията.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ne-natsionalniyat-ni-interes-ne-sochi-kum-moskva/

Според премиера Румен Радев България не бива да подкрепя поредния пакет европейски санкции срещу Русия, защото това щяло да навреди на националния ни интерес. Подобно твърдение е толкова абсурдно, че човек си задава въпроса чий национален интерес има предвид премиерът – българския или руския. И дали слага знак за равенство между двата? 

Тук следва да преговорим някои факти от най-новата история на страната ни, които сами отговарят на друг въпрос: 

извършва ли Румен Радев държавна измяна, работейки за интересите на най-опасния враг на България? 

Преди да преминем обаче към същината на темата, нека повторим и няколко факта за продължаващата вече пета година руска агресия срещу Украйна:

• общият брой на загиналите и ранените от двете страни вероятно надхвърля 2 милиона (!) души;
• цивилните жертви на руските атаки са над 50 000;
• убитите от Русия деца са вече над 700;
• руските окупационни войски в Украйна изнасилват деца и възрастни хора (по данни на ООН), измъчват и екзекутират цивилни, а таврийските българи са подложени на етническо прочистване от страна на руските власти;
• само в седмицата преди написването на този текст в резултат на терористичните удари на Русия срещу цивилното население в Украйна бяха убити близо 100 души и още стотици бяха ранени.

Законът, глупако

С пълномащабната си и непредизвикана агресия срещу Украйна Русия на Путин нарушава общочовешките ценности мир, хуманизъм и справедливост (така са дефинирани и в Конституцията на Република България). Този факт признава дори самият Румен Радев след началото на войната. Законите на страната пределно ясно чертаят къде стои българският национален интерес. Преамбюлът и член 24 от Конституцията на България ни определят като правова нация, чиято външна политика се гради върху принципите на международното право и зачитането на суверенитета. Кремълската агресия срещу Украйна е явно отрицание на всеки от тези конституционни принципи. 

Нещо повече, в действащата Актуализирана стратегия за национална сигурност на Република България изрично се дефинира националният интерес през пълноценната ни интеграция в Европейския съюз и НАТО, както и чрез постигането на пълна енергийна и икономическа независимост от монополни външни фактори. Всяко действие на Москва от 2014 г. насам – от незаконната анексия на Крим, през спирането на газовите доставки, до хибридните атаки и дезинформационните кампании срещу цяла Европа – е насочено директно срещу стратегическите стълбове на българската държава. 

В този контекст всякакви опити на Румен Радев да оправдае руските интереси и да блокира съюзническата помощ под предлог, че брани „националния интерес“, са в крещящо противоречие с фундаментите на българската държавност. Да работиш за умишленото изолиране на България от нейните съюзници в ЕС и НАТО в полза на агресора не е прагматизъм, а съзнателно прокарване на вражеска политика, която цели да превърне страната ни в уязвима и безгласна територия, неспособна да защитава собствения си интерес.

Когато Радев каже „прагматизъм“, разбирайте „слугинаж на Москва“

Българската външна политика от края на комунизма насам е зациклила в лутане, белязано от тежки стратегически грешки. Процесът започва в средата на 90-те години, по време на управлението на БСП – пагубен опит на тогавашното социалистическо правителство начело с Жан Виденов да лавира между Запада и Изтока, което вместо дивиденти донесе на страната пълна международна изолация и икономически колапс. Този урок бе временно научен в края на десетилетието, когато България категорично заяви цивилизационния си избор, довел до историческото приемане в НАТО през 2004 г. и в Европейския съюз през 2007 г. Въпреки това завоюваната позиция бързо бе размита от десетилетия на половинчата интеграция, недовършени реформи, икономическо снишаване пред руските енергийни монополи и военно снишаване пред Путин.

Проблемът ескалира след незаконната анексия на Крим през 2014 г. и последвалата пълномащабна руска агресия срещу Украйна. Вместо да затвърди позицията си на лоялен съюзник на предната линия на свободния свят в новите реалности на радикално пренареждащ се световен ред, България отново започна да работи срещу собствения си национален интерес. Тази динамика беше циментирана по време на управлението на ГЕРБ, когато лично премиерът Борисов блокира инициатива на НАТО за обща мисия в Черно море. Чрез светкавичното построяване на газопровода „Турски поток“, завършен през 2019 г., България пък практически помогна на Путин да заобиколи енергийно Украйна и да премахне последните пречки преди нападението срещу Киев през февруари 2022 г. 

Именно това дългогодишно саботиране на националния интерес от страна на ГЕРБ, маскирано като „балансиране“, създаде перфектната почва за днешната радикална проруска линия на Румен Радев, чрез която България открито капитулира пред Кремъл и се превръща де факто в руски васал. След 2019 г. като президент Румен Радев състави няколко служебни кабинета, които възродиха същата онази призрачна реторика на „неутралитет“ и „прагматизъм“, започната от Виденов и наложена от Борисов. България в лицето на Румен Радев се координираше с режима на Виктор Орбан, най-близкия до Москва европейски политик. 

Радев и Орбан на практика действаха в синхрон като проводници на руските интереси в рамките на ЕС и НАТО чрез системно бламиране на общите европейски санкции, блокиране на военната помощ за Киев и легитимиране на реториката на Путин под паравана на „защита на националния суверенитет“. Тази политика позиционира България като несигурен, двуличен и пробит партньор в ЕС и НАТО. Така три десетилетия след края на комунизма, вместо България да действа като независима страна в международните процеси, правителството на Радев я превръща в „троянски кон“ и поема щафетата от вече бившия унгарски премиер, за да продължи разбиването на европейското единство пред лицето на руската агресия.

Сред разгарящи се световни конфликти България на Радев ще бъде лесна жертва

2025-та беше годината с най-много активни военни конфликти от Втората световна война насам. Заради фактори като политическа нестабилност, икономически кризи и климатични промени тази опасна динамика ще продължава и ще се разраства. И докато най-развитите държави в света, притежаващи най-модерни армии, се надпреварват за сътрудничество с Украйна, кабинетът на Радев тласка България в обратната посока. САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Франция, скандинавските и балтийските държави, страни от Близкия изток и Япония са сред тези, които активно си взаимодействат с Украйна в сферата на сигурността. По този начин те максимално бързо усвояват съвременния украински боен опит и внедряват най-високи технологии, като дронове и изкуствен интелект, за укрепване на собствената си сигурност.

България също сключи споразумение с Киев в началото на 2026 г. То беше остро разкритикувано от Радев, който малко преди това беше подал оставка като президент. Аргументите му тогава бяха достойни за роман на Джордж Оруел. Според Радев действията за модернизация на българската армия по най-високи стандарти представляват „дългосрочни ангажименти, които покачват рисковете за националната сигурност“. Такава логика би била вярна, ако Радев има предвид сигурността на режима на Путин, а не тази на България.

Пред страната ни в момента има два пътя: или да защитава националния си интерес, като последва примера на изброените по-горе страни, и да разчита на сътрудничество с Киев за модернизиране на отбранителните си способности; или по заповед на Москва да бъде просто територия без собствена защита, превръщайки се по този начин в лесна жертва за всяка задаваща се хибридна или конвенционална агресия. 

Като блокира обмена на технологии и съвместните учения с Украйна, Румен Радев обрича българската армия на пълно и фатално технологично и тактическо изоставане. 

Този процес вече тече, а само след няколко години пропастта между съвременните военни доктрини и нашите остарели, наследени от комунизма концепции ще стане непреодолима.

Къде е опозицията?

Обречена ли е обаче България със зависими от Русия политици начело? Не, все още не. Но докато путинистите на власт теглят страната към Москва, т.нар. проевропейски партии дължат на обществото и на избирателите си поне някакво противодействие срещу предателската политика на кабинета „Радев“. Дотук не сме видели такова. Все пак „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“ са идейни наследници на онези политически сили, които поведоха борбата срещу зависимостта на България от Москва през 1990 г., спасиха страната от икономическа катастрофа през 1997 г. и направиха нужните реформи, за да бъдем днес част от ЕС и НАТО. 

Защо, след като поведоха най-големите протести в България през XXI век, лидерите на проевропейските партии мълчат точно сега, когато опасностите пред България са огромни и страната има най-голяма нужда от тяхната активност? Има ли кой да отговори на този въпрос навреме, или ще трябва да си го задаваме един на друг, докато не стане прекалено късно?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ezikov-naruchnik-za-plazha/

Дишате ли? Само проверявам. Лято е, жега е и може би се потите над поредния проект с изтичащ срок. На морето е малко по-различно – разхлаждащи коктейли, водни спортове, хотелско обслужване. Може би не сте се замисляли колко се промени лятната ни почивка и колко названия, предимно чужди, навлязоха паралелно в езика ни.

В това само по себе си няма нищо неестествено, но създава известни неудобства или поне колебания – граматични и правописни най-вече. Нека да си поговорим задушевно в това задушно време за мохитата, съповете и олинклузива.

Вземи две фрапета от бийчбара, моля

Бих предпочела барът да е плажен или на плажа, но няма как да си затворя очите, че също толкова често се употребява и бийчбар¹, следователно е добре да знаем как се пише. Точно така – слято. Започваме с едно правописно правило: когато имаме сложно съществително име и едната или и двете му части не се употребяват като самостоятелни думи в българския език, то се пише слято. Нямаме бийч, значи пишем бийчбар.

Да видим какви разхладителни напитки се предлагат там. В менюто са включени фрапе, фредо капучино, айс лате, мохито, джин физ, айран. Нали забелязахте поне три правописни грешки? Браво, знаех си, че веднага ще приложите правилото за бийчбара към фредокапучиното, айслатето и джинфиза. (Това беше горчива ирония, насочена към правилата за слято, полуслято и разделно писане, а не към хората, които са принудени да ги спазват.)

Има още една грешка – пише се айрян, макар съседите ни да изговарят твърдо звука р в ayran и макар грешната форма айран да се среща доста често². Правописът на думата си остава силно дискусионен според мен и не бих определила промяната от айран на айрян през 2002 г. като мъдра стъпка. Но пък ако кодификаторът беше посочил причината, можеше и да реша, че е основателна. Така или иначе, надали някога ще я узнаем – остава ни да недоволстваме или пък да пишем айран напук. Според мен допускането на дублети тук би било оправдано.

Да се върнем обаче на другите разхлаждащи напитки, защото те вървят с граматични затруднения, както айрянът върви с узото (или пък беше обратното?). Общо взето, като носители на българския език се справяме с членуването, тоест бързо се ориентираме от кой род е съществителното име. Думите фредокапучино и айслате (също капучино и лате, разбира се) са от среден род, защото завършват на -о и -е – типични окончания на съществителните от този род в българския език (мляко, езеро, цвете, летище), и получават определителен член -то. Джинфиз пък завършва на съгласен звук, подобно на много други думи от мъжки род (сок, разказ), затова смело и без много замисляне му прикачваме съответния определителен член – джинфизът/джинфиза.

Мъките започват, когато се опитаме да поръчаме напитка не само за себе си, но и за компанията, и то когато названието завършва на -о. Моля, три капучина! За нас четири мохита и две узота с два айряна! Със сигурност мнозина ще се възпротивят, че се казва не капучина, а капучинота или капучини. Възражения – вероятно по-малко – ще има и срещу мохита и узота. А как е правилно всъщност? Няма кой да каже. Все още в БЕРОН липсва форма за мн.ч. при тези думи, а мохито изобщо не е включена. Липсите донякъде са разбираеми, защото има голям разнобой между формите за мн.ч. на капучино, а узота звучи доста странно (според мен уза е още по-странно).

От неудобствата може да се спасим с Моля, три чаши капучино и с по-разговорното За нас четири пъти мохито и два пъти узо с два айряна, но езикът е система и трудно търпи празни клетки, тоест липсващи форми за мн.ч. След като можем да си поръчаме три кафета, без да използваме чаша, би трябвало да можем да го направим и ако предпочитаме да пием капучино.

На шезлонгите или в морето с джетовете?

Пасивна или активна почивка? Дотук говорихме за пасивната и за да завършим темата, ще споменем за шезлонгите. Това, че цената на удоволствието да се излегнеш малко над пясъка непрекъснато расте, е ясно, но ясно ли е защо тази дума в множествено число се държи странно и запазва крайната си съгласна г? Сравнете: диалог – диалози; анцуг – анцузи; подвиг – подвизи. Промяната г ~ з във формата за мн.ч. на съществителните от м.р. всъщност е много стара и е известна като втора палатализация. Думите, които завършват на -нг обаче, са изключение. Освен шезлонгите актуални за лятото са и къмпингите, а ежесезонни са паркингите, лозунгите и брифингите например.

Тук ще отбележа и една тенденция в заемането на думи от английския. Все по-малко са задръжките при употребата на съществителни с наставка -инг. Не смеете да се пробвате в сърфинга, дайвинга или рафтинга? Ами пробвайте тогава шнорхелинга или пък си останете на сушата с джогинга. Колкото и да съм либерална към чуждите думи, понякога и за мен е прекалено. Малко по-яваш, ако може.

Явно не може, защото на водните забавления и средства за придвижване не успяваме да им измислим наши съответствия и ги вземаме наготово. Освен широко известните джетове и сърфове в морето се появиха съпове/падълбордове, кайтбордове, уиндсърфове. Има и други, но нека се ограничим със споменатите, защото на хора като мен би им се завило свят от толкова непознати уреди и спортове.

Джет, сърф и съп като едносрични съществителни имена от мъжки род очаквано получават окончание -ове в мн.ч. Защо обаче повечето от нас биха предпочели падълбордове и кайтбордове пред падълборди и кайтборди, при положение че по правило многосричните съществителни от мъжки род имат окончание -и в мн.ч.? Тук в съзнанието ни изпъква втората част на сложната дума, която представлява едносрично съществително и самостоятелно употребена, тя получава окончание -ове в мн.ч.: борд – бордове. Ето защо ние пренасяме това окончание и в сложната дума. По същата причина за правилни се приемат и формите билбордове и уиндсърфове, а не билборди и уиндсърфи.

Думата съп е малко по-особена, но това се отнася само за произхода ѝ – идва от английската абревиатура SUP (Stand Up Paddle – гребане в изправено положение), иначе граматически се държи като съществително име от мъжки род, подобно на джиесем например, което също идва от абревиатура – GSM. Този начин на словообразуване в българския език не е толкова нов, имаше го още по времето на социализма, текезесетата (от ТКЗС, трудово кооперативно земеделско стопанство) и пуцовете (от ПУЦ, професионален учебен център). Все пак в последните десетилетия е по-активен: джипиес, джипи, пиар, айти, та дори и ейай (от AI); срещала съм ейая и ейаят.

Към същата група думи се числи и атеве. Допреди да напиша тази статия, не знаех, че съкращението АТВ е транслитерация на ATV, което пък е абревиатура на All-Terrain Vehicle, тоест превозно средство за всякакъв терен. И по плажа може да се движи, и по улиците на курортите, но не бива, защото последиците са жестоки. Има достатъчно черни пътища и безлюдни местности.

Олинклузив или ултраолинклузив?

Мнозина предпочитат хотелските удобства, когато са на почивка, затова да насочим погледа си към някои варианти за настаняване. Затруднения в правописа ще ви създадат най-вече олинклузивът и неговата хипер-мега-супер разновидност (това и аз не знам как се пише) – ултраолинклузивът. Прилагайки правилото за бийчбара, следва да пишем и тези думи слято, макар че в ултраолинклузива става твърде пренаселено с тези три пълнозначни съставни части. В българския език те може и да не съществуват като самостоятелни думи, но в английския си имат свое отделно значение, ние някак паралелно осъзнаваме това и по дяволите, иска ни се да ни е по-разчленено, та да го схванем по-бързо, моля, ако е възможно, защото не пишем по немски образец все пак – ето, излях си болката на един дъх. Та ултраолинклузивът като правопис е за суперпосветените на правилата, така да го кажем. Останалите може да кривнат от правия път с ултра олинклузив.

В хотел с такъв тип настаняване със сигурност има пулбар. И тази дума се пише слято, но няма да обяснявам защо, тъй като би било обидно за читателите. За лобибара обаче нещата стоят различно и леко проблемно. Със сигурност имаме самостоятелна дума лоби – свързваме я с настойчиви хора, оказващи влияние например при прокарването на закони в нечия изгода. Но употребяваме ли тази дума и за нещо друго? На практика да, може да кажем Ще се видим в лобито на хотела, когато срещата е във фоайето. Малкият проблем е, че не знаем (поне аз не знам) дали думата с това значение е призната за част от книжовния език. Ако имаше официална санкция, щяхме да можем да пишем и лобибар, и лоби бар. А големият проблем, който прозира тук, е следният: нерядко кодификаторът се бави да признае широко употребявани думи и ние трябва да чакаме неговото решение.

Преди да стигнете до лобибара в хотела, със сигурност ще минете покрай рецепцията. Все по-често тази дума се употребява нечленувана, когато всъщност означава определено място и следва да се членува. Със сигурност сте виждали предупреждения от типа Всички доплащания се извършват на рецепция или пък словосъчетанието цени на рецепция – аз досега не съм срещала цени на рецепцията. Случаят според мен е аналогичен на пленарна зала и без да се впускам в обяснения, ще отбележа, че за езиковото съзнание е по-важно какво се прави на рецепцията – посрещат се и се изпращат гостите, дава им се информация, извършват се плащания и т.н., – отколкото това, че е конкретно място в хотела.

Е, време е вече да се настаним удобно в нашето конкретно място в хотела и да се насладим на онези няколко дни, в които заслужено се отдаваме на морето, плажа и слънцето. Желая ви отморяващо и прохладно лято! И не прекалявайте с джинфиза на бийчбара!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-rusiya-unishtozhava-bulgarskata-identichnost-v-okupiranite-teritorii-na-ukrayna/

Украинските българи са най-голямата историческа българска общност извън границите на държавата. Общият им брой е над 200 000, а по-голямата част от тях живеят в Одеска област. Около 30 000 етнически българи населяват Запорожка, Херсонска и Донецка област и след февруари 2022 г. се намират под временна руска военна окупация. За съдбата на тези 30 000 души през последните четири години се знае твърде малко, а българското общество и политиците у нас очевидно смятат темата за доста неудобна заради нуждата от пряка конфронтация с руската държава. 

Крайно време е това да се промени. 

Украинските българи са успели да запазят народните си обичаи, езика и културата си още от средата на XIX век, когато на вълни се преместват от Балканите на север към дивата степ, каквато е представлявала тогава Южна Украйна. Техните общности са преминали през изключителни исторически изпитания, включително сталинския терор в СССР, Гладомор и целенасочена съветска политика за изличаване на българската им идентичност. България като свободна страна, членка на ЕС и НАТО е длъжна да защити украинските българи под руска окупация чрез максимален дипломатически натиск върху Русия и чрез допълнителна военна помощ за Киев и да не допусне унищожаване на националната им идентичност. Това е въпрос на национален интерес, но преди всичко на морал.

Руската доктрина за изличаване на идентичност

За да се разбере в дълбочина трагедията на българското малцинство, живеещо в момента под вражеска окупация в Украйна, случващото се трябва да бъде разгледано през призмата на общата стратегия на Кремъл. Руската политика във временно окупираните области на Украйна не се изчерпва с военен контрол на територии и заграбване на ресурси. Целта ѝ е пълно асимилиране на местното население с целенасочена, системна и брутална кампания.

В анализ на Atlantic Council тези действия от страна на Москва се дефинират като опит за „изличаване на идентичността“ на окупираното население. Крайната цел на Владимир Путин е изграждането на нова изкуствена демографска реалност, в която няма място за национално самоопределяне, различно от официалния имперски наратив на Москва.

В тази доктрина на културен геноцид образованието и администрацията са превърнати в оръжие. Веднага след установяването на военен контрол в Запорожка, Херсонска и Донецка област окупационните власти задействат насилствена русификация. Местните училищни програми са заменени с руските държавни стандарти. Руският език е наложен като единствен език на администрацията, образованието и публичните институции, а използването на украински е системно ограничавано и репресирано.

Руската окупационна политика е насочена както срещу украинците като по-голяма част от населението на окупираните територии, така и срещу десетки хиляди хора, които не са етнически украинци, но представляват неразделна част от културната мозайка на региона. Такива са местните българи, гърци, татари и др. Именно в капана на тази безмилостна машина за заличаване на идентичност и език днес са уловени и 30-те хиляди таврийски българи, чиито вековни традиции са на път да бъдат унищожени от Русия.

Българската реакция – твърде скромна и много закъсняла

Преди руската инвазия през 2022 г. таврийските българи в Украйна имат пълни граждански права и свободно се възползват от образование на български език и от широко развити български културни дейности. Местните общности с подкрепата на властите в Киев активно работят за запазване на българското народно самосъзнание в Запорожка област, координирайки откриването на неделни училища и културни центрове с подкрепата на София.

Сред най-важните места на тези общности са училище „Васил Левски“ в Бердянск, неделното българско училище в Мелитопол и украинско-българският лицей в град Приморск. През 2023 г. образователният център в Приморск е ограбен от руски военни, които изнасят от сградата компютърна техника и ценно имущество, както свидетелстват очевидци. Учебното заведение има 27-годишна история, като близо половината от неговите над 1000 завършили ученици са продължили образованието си в университети в България.

След разпадането на СССР и обявяването на украинската независимост таврийските българи успяват да изградят мемориална мрежа, посветена на националните ни герои, а тези паметници стават центрове на ежегодни събори, фестивали и чествания на Деня на бесарабските българи. До началото на войната регионът се развива като свободна и сигурна среда, в която българската култура и език съжителстват в пълен синхрон с украинската гражданска идентичност. 

Населените с българи украински територии в Запорожка област са окупирани от руската армия още в първите дни и седмици на пълномащабната инвазия след 24 февруари 2022 г. През юли 2022 г. разследване на „Свободна Европа“ разкрива руската окупационна политика в Южна Украйна, под чиито удари попадат всички български училища и културни центрове в региона. Москва прехвърля пропагандни методи, които десетилетия наред са прилагани в самата Русия.

Според документирани свидетелства на Human Rights Watch и други международни организации окупационните власти са налагали руските учебни програми чрез натиск върху родители и учители. В отделни случаи родители са били заплашвани с глоби, задържане или отнемане на родителски права, ако откажат да запишат децата си в училища под руски контрол или ако продължат обучението им по украинската програма.

Тази принудителна русификация и заличаване на украинския, българския и други езици в областта протича в почти пълен информационен вакуум поради блокирани комуникации с външния свят в условията на война. През септември 2022 г. в интервю по Нова телевизия проф. Владимир Милчев, етнически българин и декан на Историческия факултет в Запорожкия университет, за първи път официално алармира, че в окупираните територии руските власти са наложили пълна забрана на българския език.

Всички неделни училища, културни центрове и дружества в Мелитополски и Бердянски район – сърцето на таврийските българи, са затворени. Учебните програми по български език, история и традиции са ликвидирани, а на местните преподаватели е поставен ултиматум: да преминат изцяло към руските държавни стандарти или да напуснат. 

Тази политика на етническо заличаване на българите от страна на руските нашественици в Украйна получава своето институционално потвърждение в България няколко месеца по-късно. През декември 2022 г. Агенцията за българите в чужбина официално обобщава мащаба на образователната катастрофа под руска окупация. Данните сочат, че руската окупационна администрация е прекратила дейността на 13 български неделни училища в Запорожка област, в които дотогава са се обучавали над 1000 деца.

Според руската посланичка у нас Елеонора Митрофанова забрана за изучаване на български език в училищата в Запорожка област, Мариупол и Бердянск няма. Има специфична организация.

Нямаме никакви забрани за изучаване на езици, но имаме специфична система за организиране на този процес. По-конкретно, това зависи от броя на децата, които искат да изучават български, литовски, грузински или друг език. Ако се достигне необходимият брой деца, училището винаги ще се съобрази с техните желания. Но тъй като българската страна повдигна този въпрос, аз, разбира се, ще изясня ситуацията с ръководството и хората, отговорни за тези региони, за да се разбере реалната ситуация,

казва Митрофанова в интервю за ТАСС, цитирано от OffNews.bg.

Физически терор, репресии и заплахи за сексуално насилие

Зад фасадата на административните забрани и затварянето на училища обаче се крие далеч по-мрачна реалност – физически терор, изтезания и страх за живота, които принуждават местните българи масово да напускат домовете си. Специален доклад на украинския омбудсман за правата на националните малцинства в условията на руска агресия разкрива шокиращи лични свидетелства на етнически българи, преминали през ада на окупацията в Запорожка и Херсонска област.

Един от основните мотиви за бягство на жените от българската общност е постоянният страх от сексуално насилие от страна на руските окупатори. За армията на Путин изнасилванията на жени в Украйна са просто още едно оръжие във войната, средство за унижение и мъчение на нападната страна. Цитирана в доклада представителка на българското малцинство от окупираната част на Запорожието разказва пред разследващите за системния натиск, на който са подложени жените на публични места в Мелитопол от страна на руските военни формирования и в частност от т.нар. кадировци:

Пътувах от селото до пазара в Мелитопол, за да продавам мляко и да изкарам пари. Често вземах дъщеря си с мен, защото училището в селото вече не работеше – окупаторите го превърнаха във военна база, а ме беше страх да я оставя сама. В един момент в града дойдоха много кадировци. Постоянно се заканваха и тормозеха младите жени на пазара, по улиците, по спирките. Пияни, с оръжие в ръце, те се държаха с нас като с робини и демонстрираха пълната си власт.

Българите в окупираните територии са обект на политически репресии, филтрация и затваряне в тайни центрове за изтезания (т.нар. мъчилища). В доклада е документиран тежкият случай на мъж с български корени от Херсон, задържан от руските сили заради участие в проукраински протести, доброволческа дейност и изразяване на позиции в социалните мрежи. Той отказва да напусне града преди окупацията, защото се грижи за 77-годишния си баща, болен от рак. Свидетелството му за момента на ареста показва абсолютната безмилостност на окупационния режим:

Към 5 сутринта се събудих от ярка светлина в прозореца и крясъци в двора, последвани от силно блъскане по вратата. Петима въоръжени окупатори с маски нахлуха в къщата, докато други петима чакаха отвън. Наредиха на мен и баща ми да седнем на дивана, докато обискират. Когато ме натикаха в колата, видях как баща ми изскочи на улицата – викаше и плачеше. Той е на 77 години, с онкологично заболяване, много слаб. Един от войниците го удари с автомат в гърдите. Видях как падна на земята. Това беше последният път, в който го видях.

Тези и други свидетелства, събрани от кабинета на украинския омбудсман, категорично доказват, че руската окупационна политика спрямо таврийските българи е част от кампания на терор, при която отстояването на човешкото достойнство, свободната воля или каквато и да е идентичност, различна от наложената от Кремъл, се наказват с насилие, отвличания и масов страх.

Срещу това унищожаване на българската идентичност държавата ни реагира едва през 2025 г., когато в отговор на депутатски въпрос Георг Георгиев, министър на външните работи, потвърждава, че над 30 000 таврийски българи в окупираните Запорожка, Херсонска и Донецка област са подложени на системно и грубо погазване на основните човешки права от страна на Москва.

България официално отчита, че окупационните власти целенасочено унищожават възможностите за изучаване на майчиния език и затварят българските неделни училища и центрове. От външното ни министерство подчертават, че тези действия на Кремъл представляват грубо нарушение на международното хуманитарно право и са директен опит за насилствено заличаване на етническата и културна идентичност на българската общност в Украйна.

България на Радев като съучастник във войната срещу българите

В контекста на доказаното унищожаване на част от най-старата българска общност, опазила българския дух от XIX век насам, позицията на държавата изглежда, меко казано, неадекватна и клони към национално предателство. Румен Радев практически от началото на политическата си кариера повтаря опорните точки на руската пропаганда и се доказва като един от най-близките до Путин европейски политици.

Руският терор срещу българите под окупация е тема, която властта активно прикрива с мълчанието си, помагайки по този начин за унищожаването на общността на таврийските българи. Това престъпно мълчание превръща българските управляващи в директни съучастници в етническото прочистване на нашите сънародници под руска окупация. Докато таврийските българи биват подложени на терор и насилствена русификация, София позорно си затваря очите заради зависимостта на Румен Радев от Москва. Подобно абдикиране от националния интерес е исторически срам и унижение, което с всеки изминал ден заличава вековната история на българите в Украйна и обрича сънародниците ни на забвение.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/biser-dyankov-iskame-s-vsyaka-igra-da-nauchavame-neshto-novo/

С игри като „Цар: Тежестта на короната“ (Tzar: The Burden of the Crown), „Да оцелееш на Марс“ (Surviving Mars), „Виктор Вран“ (Victor Vran), студио „Хемимонт Геймс“ (Haemimont Games) беше престижното лице на българските видеоигри. Какво наложи и какви ще са последствията от това, че станахте клон на „Парадокс“ (Paradox)?

Не сме клон. Ние си запазваме идентичността, вътрешната култура, нашия начин на работа, нашите ценности. Работим по нашия вид игри. Ако „Парадокс“ искаха просто да отворят „Парадокс София“, безкрайно по-лесно и по-евтино за тях щеше да бъде да си наемат офис и нови хора. За сделката, която сключихме – никога идеята не е била да станем техен клон. Нашата ценност за „Парадокс“ е, че сме тези, които сме. Например аз съм изпълнителен директор, но студиото се управлява и продължава да се управлява от Габриел Добрев, който е студио мениджър.

Ти си юрист по образование. Как се озова в сферата на видеоигрите?

Постъпих на работа в „Хемимонт Геймс“ през 2009 г. като дизайнер. Тогава работехме по последната от старите римски игри и по „Тропико 3“ (Tropico 3) – успешен проект, който много обичам. Знам, на пръв поглед звучи изненадващо. Спомням си момента, в който трябваше да говоря с родителите си как техните представи за мен няма да се случат, но всъщност далеч не съм единственият юрист, когото познавам и който се занимава с разработка на игри.

Но как все пак се случи при тебе?

Интересувах се от игри още през 90-те и попаднах в първите онлайн общности, които се сформираха тогава по интереси. Те бяха изключително малки. Имаше момент, в който се събра българският интернет – 200 души хлапета от всякакви градове. Студенти и гимназисти основно, в такава възраст бяхме. Така се запознах с много от хората – една част от тях правеха игри за удоволствие, а после започнаха да правят игри професионално. Аз така разбрах, че въобще има хора, които това правят. Години по-късно, през 2008-ма – „Юбисофт София“ (Ubisoft Sofia) съществуваше вече, „Блак Сий“ (Black Sea) съществуваше, – благодарение на такива приятелски контакти, отивайки за един концерт, имах шанса да си говоря дълго с Габи (Габриел Добрев – б.а.). И на следващата година започнах работа в „Хемимонт Геймс“ като дизайнер.

Тъй като ние издавахме игри с доста висока скорост, някак си естествено от един момент насетне започнах да се занимавам все повече с продуциране. Там имаше най-голям глад и най-голяма нужда. В една малка компания като нашата всеки носи по много шапки, изпълнява много роли. Никога не ни е пукало какви точно са титлите ни. Просто има работа за вършене. И аз прецених, че моят най-голям ефект върху целия екип и върху проектите, по които работим, е да се фокусирам върху продуцирането.

И така, това приключение продължава и до днес. Всеки един проект е самостоятелен и има своите собствени предизвикателства. Завършването на даден проект е някакво чудо. Каквато и игра да излезе, фактът, че от бял лист хартия се стига до нещо, което хората ще играят, е само по себе си невероятно преживяване. Един от огромните плюсове човек да работи в „Хемимонт Геймс“ е, че участва в този процес и може да го наблюдава отвътре. Докато много от колегите, които работят в другите фирми в София, знаят какви игри ще правят, още преди да постъпят на работа.

Тоест играта идва като задача, подготвена вече от други.

Да. „Юбисофт София“ правят игри на Ubisoft, „Криейтив асембли“ (Creative Assembly) правят „Тотална война“ (Total War)… Естествено, това е разумно и нормално от бизнес гледна точка. Но аз знам от кухнята, че няма проект, който да можеш да отделиш от неговата продуктова реалност. Идеята, че от едната страна има едни творци, които в балонче нещо си творят, а то после се сблъсква с хората с вратовръзки, никога не ми е звучала убедително. Смятам, че в това, което виждаме накрая като игра, е вплетена продуктовата реалност и тя не трябва да бъде изключвана.

Но от това, което казваш, виждам, че вие сте приятелски свързан екип, имате история, обща идентичност… Правилно ли съм разбрала, че има елемент, който ви прави различни от обичайните мегакомпании?

Абсолютно. И това, между другото, е както плюс, така и минус. Имаме страшно много история и сме запазили през годините сърцевината на екипа. Това означава, че имаме много ниско текучество. Това пък от своя страна означава две неща. Не сме толкова добри в интегрирането на нови хора в сравнение с една организация с по-добре установени процедури и корпоративни структури. Защото ние като групичка си знаем как правим нещата. Имаше много интересна ситуация, когато минахме от работа върху един проект към работа по няколко проекта. Тогава с изненада разбрахме, че дадени проблеми съществуват, но човекът, който винаги ги е решавал, сега работи по другия проект. И ти изведнъж трябва да се справяш с неща, за които никога не си мислил. Междувременно в другия проект е същото – има непознати за тях проблеми, а човекът, който досега ги е решавал, вече е на масата на съседната игра…

От многото игри, които сте правили, кои смяташ са най-представителни за вас като студио?

Какво точно наричаш представителни? Може да ги гледаш от различна гледна точка. „Цар“ е много известна в България; римските ни стратегии са много известни в Испания и до ден днешен…

Аз си спомням например, че „Да оцелееш на Марс“ излезе в някакъв звезден, или да го наречем марсиански момент…

О, това беше изумително! Да избереш каква точно игра да правиш е поразителен процес, защото той трябва да е съобразен с твоите силни и слаби страни като екип. Индитата (независимите екипи – б.а.) просто правят играта, която искат да направят: което е добро, то ще остане, всичко друго ще падне. Екипите с опит обаче трябва да са изключително внимателни, защото отговорността е друга и факторите са много. Сред факторите ние винаги сме включвали нашето разбиране накъде отива пазарът за видеоигри, какво правят другите студиа, какъв е, грубо казано, цайтгайстът. Нашите опити да сме в унисон с цайтгайста винаги са били не толкова успешни, с изключение на Марс, където – ама буквално – всичките планети се наредиха по един невероятен начин. Илън Мъск по това време популяризираше идеята за вертикално кацащи и излитащи ракети – очевидно това трябва да го има, за да е възможен двустранен транспорт. Ние първо си направихме визуално образите на нашите ракети, а Мъск няколко месеца преди излизането на играта пусна едни видеа, където ракетите бяха идентични. Не мога да ти кажа на колко интервюта са ме питали: „Ами вие сега защо изкопирахте ракетите на Мъск?“ Можеш да си играеш с тоя въпрос по много начини, например: „Ами Мъск всъщност вероятно е изкопирал нашите ракети.“ Истината е, че когато правиш нещо, което се опитваш да е ново, ти никога не си сам. Винаги има още хора, които са на границата на новото и мислят в сходна посока. И пътищата съвпадат, темите съвпадат.

Игрите, които ти изброи в началото – „Виктор Вран“, „Да оцелееш на Марс“, „Цар“, – са различни. И това е абсолютно съзнателно. Ние като екип експериментираме целенасочено в различни жанрове. Един от въпросите, който сме си поставяли, когато сме избирали каква игра да правим, е: „Добре, какво ново ще научим ние като екип?“ Сега правят „Тропико 7“. Сигурно ние, тъй като доста бързо издаваме игри, щяхме да сме, да не казвам голяма приказка, може би вече на „Тропико 9“. Нямаше проблем да правим „Тропико“ оттук до края на света. Не е нашето нещо това. Искаме да вървим в различни посоки, защото искаме с всяка игра да научаваме нещо ново, да подобряваме технологията си и да увеличаваме инструментариума си, така че следващата ни игра да е по-добра от предишната.

Как според тебе ще се отрази изкуственият интелект на качествата на игрите, най-вече на естетическите им качества?

Има много нива на употреба на изкуствения интелект. Тук дори не говоря за директната му употреба за творчество. Говоря за употребата му на техническо ниво, която ще позволи много по-висока продуктивност. В момента се оптимизират системи и писане на код с изкуствен интелект. Това не е нещо, което играчът ще види, но ни спестява усилие, което да бъде насочено в посоки, които играчът ще може види. Във всички случаи неизбежно според мен ще се създава директно съдържание с изкуствен интелект. И вече ще видим доколко то може да се разпознава, да бъде отхвърляно или харесвано от играчите, дали няма да направи игрите твърде подобни… Във всеки случай, екипите, които не използват изкуствен интелект, просто ще станат неконкурентоспособни – освен ако не се случи някакво външно събитие. Примерно, изчислителната мощ, която е необходима, да стане толкова висока, че да направи непосилна масовата употреба на изкуствения интелект в създаването на видеоигри. Но това е някакъв външен фактор. Или да се стигне плато, където да спре бързият растеж на технологията. Това е друга хипотеза. Но пак си мисля, че няма връщане назад. Едно от следствията обаче може да бъде, че ще има много по-малко отворени позиции за хора без опит, така че след десет години да платим неприятна цена, когато сегашните опитни хора напуснат и няма достатъчно опитни хора, които да ги заместят.

От друга страна, някои твърдят, че може да стигнем до ситуация, в която няма да има масови игри, а изкуственият интелект ще направи за всеки перфектната игра. Всеки ще играе собствената си индивидуална версия и разговорът по-трудно ще се води, защото аз няма да съм играл твоята игра.

Преди да е дошъл този момент, в който силно се съмнявам, да сменим темата. Какви компромиси в правенето на игри би искал да не ти се налага да правиш?

От гледна точка на процеса отвътре абсолютно всяка игра е компромис. Тя е недовършена и може да бъде по-добра. Няма завършена игра, има само изоставена игра.

Тя по презумпция завършва в действието на играча, така че е структурно и онтологически незавършена.

Окей, добре, съгласен съм, аз може би прекалено силно мисля от продуктова гледна точка. Има игри, които придобиват пълната си форма или потенциалът им става ясен в края на процеса на разработка. Едва в края разбираш каква игра е трябвало да направиш от самото начало, но процесът на разработка вече свършва и в останалите два месеца няма как да поправиш стореното. Евристичният процес е понякога много бавен, той не се подчинява на срокове. Да речем обаче, че имаш това време. Тук възниква друга опасност. Когато правиш една игра много дълго, ти се отдалечаваш от контекста, в който е била замислена. Затова си мисля, че нашият подход в „Хемимонт Геймс“ е много правилен. Ние никога не сме си поставяли за цел да направим най-добрата игра, на която сме способни. Винаги сме си поставяли за цел да направим по-добра игра от последната. Важното е да пренесем наученото към следващия цикъл. Между другото, това е една от причините, които правят „Парадокс“ толкова добър партньор за нас.

С оглед на всичко това как преценяваш шансовете българско студио да създаде международно признат шедьовър?

Леле! Тук, първо, не е много ясно какво е българско студио. „Хемимонт Геймс“ беше българско студио, няма спор. А сега, като е 100% собственост на „Парадокс“, продължава ли да е българско студио, при положение че креативният контрол си е наш? Creative Assembly българско студио ли е? Ubisoft Sofia българско студио ли е? При това ние сме много щастливи да имаме колеги, които не са българи. Етикетът „българско“ изобщо е под въпрос. Ама това е само началото. А какво означава „шедьовър“ и какво означава „международно признат“, също тотално не ми е ясно. Значи, нашите игри имат нещо, което на английски би звучало като cult following (последователи на култ – б.а.), „Да оцелееш на Марс“ е продала милиони копия, както и „Тропико“-тата. Ти по дефиниция продаваш в целия свят, тоест те са международно признати по дефиниция. А сега какво е шедьовър, от какво се определя? От продадени бройки или от това, че много ни е харесало на нас? Наградите ли имат значение? Тъй като съм наблюдавал отвътре как се правят игри, за да спечелят награди… Една игра може да е много наградена, обаче ако не е намерила своята аудитория, какво означава това? Така че целият този въпрос ми се струва в едни рамки, които при по-внимателен поглед не издържат.

Има обаче конкретни примери, с които мога да илюстрирам този въпрос – „Вещерът“ като полска игра, „Светлосянка“ като френска…

„Вещерът“ не е създаден във вакуум, а по успешна литературна поредица. В този ред имам какво да разкажа от опита ни с работа с писатели. Неведнъж сме се опитвали да работим с писатели. За да се получи, трябват ни образовани хора, но без гордостта, защото медията е друга и винаги се стига до сблъсък между дизайна на играта, която ние правим, и човека, който смята, че играта трябва да бъде точно такава, каквато той е решил. А това не е възможно. Играта не отговаря на индивидуалната фикция, защото са включени много хора, има много фактори. Самата работа в екип е винаги предизвикателство. Така че крайният резултат винаги в някаква степен е отвъд контрола на всички участници.

За да се върна към въпроса за изкуствения интелект, виждам две възможни развития. Все повече студиа ще правят все по-еднакви игри. От друга страна, тъй като технически правенето им ще става все по-лесно, според мен ветрилото ще се разтваря и ще има все по-интересни и по-разнообразни игри. И това само по себе си крие потенциала на едно интересно и обещаващо бъдеще.

Да завършим с тази оптимистична прогноза. Благодаря ти от името на Игромислещия екип.

— 

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gen-z-i-promenite-v-klimata-zashcho-mladite-hora-sa-vse-po-angazhirani-sus-zelenite-politiki/

Преди няколко години в час по география учителката ни спомена, че до 2050 г. питейната вода на планетата ще свърши. За мен обаче 2050 г. не е далечното бъдеще, а година, в която няма да съм навършила 50. И за съжаление, информацията си е съвсем вярна – според доклад на ООН от 2026 г. планетата вече е навлязла в „ерата на воден недостиг“, а засегнатите са милиарди. 

Оказва се обаче, че не съм единствената представителка на Gen Z, а и не само на това поколение, която изпитва тревожност за бъдещето заради климатичните промени. Проучване на климатичната тревожност сред младежите и доверието в институциите от 2021 г., проведено в 10 държави с 10 000 респонденти на възраст 16–25 г., установява, че почти 60% от тях са „много“ или „изключително притеснени“ за климата. Дотолкова, че се появява нов термин за този вид проблем –

екотревожност.

Климатичната тревожност е нов психичен проблем, който описва „хроничния страх от екологична катастрофа“, казва пред „Тоест“ д-р Зорница Спасова, главен асистент в Националния център по обществено здраве и анализи и авторка в „Климатека“. Ефектите от климатичните проблеми върху психичното здраве могат да бъдат директни и косвени. Директните са свързани с екстремни метеорологични явления, причиняващи щети и загуби, и това може да доведе до посттравматично стресово разстройство, депресия и тревожност. Високите температури пък водят до промени в настроението, увеличаване на агресивното поведение и престъпността. Д-р Спасова посочва също, че е открита връзка между повишаващите се температури, от една страна, и риска от самоубийства и приема в психиатрични болници, от друга.

Косвените въздействия са свързани с общността и нарушаването на чувството за принадлежност, загубата на природни местообитания и културно наследство. Тревожността от сегашните и очакваните климатични промени, която най-често засяга младите, се проявява под формата на екоемоции – соласталгия (тъга по разрушено/изгубено природно място), екотревожност и екопарализа (чувство за безпомощност пред климатичните промени). 

Климатичните промени засягат правото на живот, здраве, чиста храна и вода, безопасен дом, включително на бъдещите поколения, подчертава д-р Спасова. Появява се чувство за несправедливост, тъй като младите почти не са допринесли за състоянието на планетата, но именно те ще платят цената, казва тя и допълва: 

Това превръща екологията в кауза за социална справедливост, което винаги в историята е било мощен двигател за младежките движения.

В София обаче климатичните активисти имат пространство, където могат да се събират. 

„Магнит“

е създаден през 2019 г. от „Грийнпийс“ – България. Пространството е вдъхновено от нуждите на глобалното климатично движение Fridays for Future и привлича екоактивисти и организации от цялата страна, които получават възможност да организират безплатни събития и да изградят общност. През 2024 г. „Магнит“ започва да разширява дейността си и да функционира все повече като младежки хъб, отворен за разнообразни събития с цел да насърчи по-голяма активност сред младите граждани, да вдъхновява за екологични действия и да събира хора с различни интереси. През 2025 г. пространството се присъединява към Planet One – мрежа от екологични младежки пространства. Към момента има три такива пространства в Африка и пет в Европа, сред които са Bolygo в Унгария и Momentum в Швеция, с които „Магнит“ организира международен и европейски фестивал – Make Something Week. Той ще се проведе в седмицата на Черния петък и ще предложи различни общностни събития за преизползване и „по-бавен“ живот като алтернатива на консуматорството. 

Най-редовно провеждането събитие в „Магнит“ е „Въртидрешка“, разказа за „Тоест“ 21-годишната Божана Славкова, която е настоящата управителка на пространството. На проявата винаги идват около 60 души, за да разменят свои дрехи, които няма да носят повече, но са достатъчно запазени, за да бъдат използвани от някой друг. През май в програмата на „Магнит“ са включени събития за линопечат и създаване на багрилна градина – засяване на растения, които могат да бъдат естествени оцветители. Организират се и работилници за направа на изделия от глина, преизползване на дрехи, бродиране и провеждане на вечери за настолни игри и прожекции на филми. Не цялата програма е свързана изрично с климата – рисуват се например плакати в подкрепа на Палестина. 

В „Магнит“ може да се организират безплатни събития след изпращане на заявка по имейл. Правилата за провеждане, както и свободните дати са публикувани на официалните страници в Instagram и Facebook. Важно е събитието да съвпада с ценностите на „Магнит“. 

За Божана Славкова 

промените в климата не са далечна тема.

Първият ѝ досег с доброволчеството е, когато е 11–12-годишна и майка ѝ я завежда на борда на кораба на „Грийнпийс“. Там се среща с хора от цял свят, обединени от каузата за опазване на околната среда. Оттогава постепенно започва да се интересува повече от темите за човешки права и екология, а това прераства в участие в протести и реализирана арт инсталация с името „Прегърната природа“.

Вече виждаме как сезоните се смесват един с друг и изчезват, как [през] лятото едва може да живеем в жегата, как зимата става също по-засилена. […] Виждаме как водата свършва, […] едновременно с това има наводнения, от които хора си губят жилищата и живота. И това не са далечни неща, те са буквално тук, 

казва Славкова и допълва, че хората покрай нея също са тревожни, дори тези, които не би очаквала да се чувстват така. Наблюденията ѝ са, че поколението алфа е дори по-тревожно по отношение на климата.

Славкова иска да вижда повече политики, насочени към намаляване на зависимостите от тецовете и насърчаване на използването на възобновяеми източници, улесняване на процедурата по поставяне на соларни панели в жилищата и използване на пространствата в града за генериране на енергия – например поставяне на соларни панели върху покривите на сгради, както и 

малко повече да си сътрудничим за природата и с нашите съседки […], защото реално въздухът и водата не ги спират тези граници, които хората сме си измислили. 

Цената на природните бедствия

не е задължително финансова. Д-р Спасова посочва, че горещите вълни ни карат да изместим някои задачи за сутрешните часове, когато е все още хладно. Ставаме зависими от климатиците си, които вече надуват сметките ни за ток през лятото почти колкото през зимата. Излизаме по-малко от къщи, което ограничава социалните ни контакти, и спим по-лошо заради жегата. Някои хранителни култури все по-трудно се отглеждат в летните жеги, съответно ще станат по-редки и по-скъпи в бъдеще и ние ще трябва да променяме и хранителните си навици.

Вече говорихме за психичното здраве, но промените в климата могат да изострят и съществуващи физически медицински състояния или да ускорят разпространението на болести. Според Световната здравна организация (СЗО) между 2030 и 2050 г. около 250 000 души годишно ще загиват от малария, недохранване, диария и топлинни вълни. Най-засегнати са жителите на островни и развиващи се държави, особено децата, които са най-уязвими на замърсяването на водите и въздуха, топлинните вълни, миграцията, болестите и глада, предизвикан от затрудненията в производството на храна. Данни на СЗО от 2017 г. сочат, че заради замърсена околна среда всяка година умират 1,7 млн. деца в световен мащаб.

Колко е платило едно министерство за една година

На въпросите на „Тоест“ какъв е броят на пострадалите от природни бедствия през 2025 г. и какъв е размерът на изплатените помощи, от Министерството на труда и социалната политика отговориха, че за 2025 г. Агенцията за социално подпомагане (АСП) е отпуснала 148 еднократни помощи в размер на 252 444 лв. (около 129 000 евро) на пострадали от бедствия лица и семейства. Тази помощ може да бъде отпусната веднъж в годината, а максималната сума е трикратният размер на линията на бедност през 2025 г., което се равнява на 1914 лв.

С решение на Министерския съвет са изплатени 45 помощи на обща стойност 135 000 лв. като еднократна подкрепа за хора и семейства, чието „единствено и законно“ жилище е пострадало. Това определение изключва живеещите в неузаконени къщи, каквито има преобладаващо в ромските квартали. Домакинствата могат да бъдат подкрепени и с до 2500 лв. от Фонд „Социална закрила“, ако имат нужда да купят ново оборудване и обзавеждане за дома си. От помощта са се възползвали 31 домакинства, които са получили общо 78 545 лв. Наследниците на всеки от тримата загинали при наводненията в област Бургас са получили по 15 000 лв. еднократна помощ.

След като настъпи природно бедствие, служители от АСП отиват на място в засегнатите селища и предоставят на пострадалите информация за възможностите за подкрепа. През 2025 г. в Агенцията са събрали данни за 948 семейства, пострадали от природни бедствия, а за цялата година са изплатени 432 444 лв.

Като част от Националната програма за обучение и заетост на продължително безработни лица са наети 3053 души за работа в аварийни групи, които да помогнат за преодоляването на последствията от пожарите, както и за предотвратяване на бъдещи щети. По тази програма са изразходвани 13 154 911 лв.

Въпреки финансовите и психическите последици от климатичните промени все още съществува 

екоскептицизъм. 

Според д-р Спасова видимите изменения са само „върхът на айсберга“, а съмненията в тях предоставят „интелектуално“ оправдание за човешката немарливост. „Когато не вярваш, че екосистемата е крехка, спираш да я пазиш, което неизбежно води до криза при първото по-сериозно природно явление“, добави тя.

За Божана Славкова обаче причината се корени в политически и икономически интереси: 

Аз си мисля обаче, че ни лъжат, че са екоскептици, защото до голяма степен наистина е трудно вече да не вярваш. […] Всичко ти го показва – не е само науката, но и така го усещаме в живота си. […] Така че този екоскептицизъм за мен е една много грозна игра, която просто обслужва корпоративния интерес и тецовете най-често.

Съвместими ли са промените в климата, младежта и политиката?

През 2021 г. група активни граждани започват да се интересуват от дискусиите около общия устройствен план на община Царево и застрояването на местността Поляните в с. Синеморец. Сред тях има и млади хора, които често прекарват летата в селото. Активистите слагат началото на гражданската инициатива „Спаси Синеморец“. Те създават кратък късометражен филм – „Гласовете на Синеморец“, в който призовават министъра на околната среда и водите (тогава Асен Личев от първото служебно правителство на Стефан Янев) да спре застрояването в защитената местност, внасят и подписка. 

Според Ремина Алексиева, която е активна участничка в дебатите, проблемът е по-сложен. Със съмишлениците ѝ наивно са очаквали той да бъде решен само с помощта на подписката и филмчето, сподели тя за „Тоест“. 

Въпреки това няколко души решават да разберат дали могат да се предприемат правни мерки за спиране на строежите. Именно от тяхната упоритост се ражда 

сдружение „Спаси Странджа“. 

За последните няколко години организацията се стреми да провокира диалог по темата за устойчивото развитие, да организира обучения за активни граждани, да развива застъпническа дейност. Тя реализира и втория си късометражен филм – „С бетон на море“. Подготвя и наръчник на младия застъпник, в който ще бъде включена информацията от досега проведените обучения, а също така и съвети къде и как можем да подадем сигнал за нередност. 

Днес Ремина Алексиева е част от Управителния съвет на сдружението. Макар да не е родом от Синеморец, мястото за нея е специално и затова тя решава да бъде активна по отношение на опазването на Природен парк „Странджа“: 

И си казах: абе, дай да взема някакво решение – или ще съм от тия хора, които само хейтят и нищо не правят, или поне, като имаш такова мнение, направи нещо по въпроса. И имах такова вътрешно решение да правя нещо по въпроса. […] За мен това си остава някаква пътеводна мисъл. 

Според нея на регионално ниво е важно да се мотивира местната общност да бъде активна, тъй като тя е много по-уязвима и затворена, което създава възможност за злоупотреби. Особеностите при работата на местно равнище се оказват свързани с управлението и на национално.

Климатична справедливост

Южното Черноморие е популярна туристическа дестинация. Свръхзастрояването му обаче може да доведе до замърсяване на водите или до наводнения. Според Ремина Алексиева „това не са някакви изолирани случаи“ и е нужно да се намери баланс между застрояването и природата. Но и да научим институциите да имат отношение към климатичната справедливост и да включат младите в процесите на вземане на решения. Ала това още не е факт:

Решенията, които се вземат в момента, са мимолетни, през призмата на едно определено мислене, което, за съжаление, за мен не отразява правата на следващите поколения. 

Д-р Спасова обаче е оптимистична за адаптацията към новия климат: 

Смятам, че нашата страна предлага ресурси, с които населението би могло да оцелее и при най-неблагоприятния сценарий на климатичната криза.

Измененията на климата вече се виждат и влияят на ежедневието ни. 

Опазването на околната среда не се появява с моето поколение, но все още не е приоритет. За връстниците ми е важно планетата да не се разпадне, докато сме в активна възраст. И да можем да оставим и ние нещо на следващите поколения. Политическият и отчасти общественият дебат по темата обаче са силно популистки и не се взема предвид дългосрочното влияние от климатичната политика. Като представителка на Gen Z съм силно обезпокоена за бъдещето по отношение на климатичните промени. Иска ми се да мога да видя инициатива от политиците ни за смислена промяна, но по-скоро наблюдавам, че за пореден път политиките за младите се изработват без наше участие. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyama-takava-duma-v-bulgarskiya-ezik/

Чудно нещо е езикът – дава ни толкова възможности да изразяваме мисли, чувства, идеи, терзания, съгласия и противопоставяния, а ние, вместо да се възползваме пълноценно от тази свобода и да признаем, че всички разполагат с нея, понякога се впускаме в критика към казаното от събеседника ни. По-точно към формата, в която то е облечено.

Докъде всъщност се простира нашата толерантност към езиковия избор на другите? И кое подхранва синдрома на отрицанието му, който условно ще нарека „Няма такава дума в българския език!“?

Да тръгнем от един факт, който според мен трудно може да бъде оспорен:

повечето хора изобщо не правят разлика между български език и книжовен български език.

А тя е съществена. Книжовната форма е, образно казано, представителният, изисканият, дори идеалният вариант на българския. Точно тя – с много малки изключения – се изучава в училище през целия 12-годишен курс. Вероятно затова, когато чуват и употребяват понятието български език, хората разбират книжовната, тоест нормативната му форма, и напълно изключват териториалните диалекти и социолектите. Изключва се даже т.нар. книжовно-разговорна реч, която, както личи от нейното название, е част от книжовния език, макар и не съвсем.

Крайно време е да се разбере: и диалектните думи, и просторечието, и граматически грешните форми и конструкции, и вулгаризмите, ако щете, са част от българския език – онзи огромен речеви склад, от който всеки може да черпи в ежедневието си. Когато обаче общува публично, съвременният човек с прилична езикова култура следва да се ограничава в рамките на книжовната норма, даваща му впрочем пребогати изразни възможности.

Ето някои примери, при които съм срещала реакцията „Няма такава дума!“. Ще ги коментирам съвсем накратко.

Съпричинител. Доколкото ми е известно, този юридически термин е въведен през 2017 г. в Закона за движението по пътищата – чл. 119, ал. 5. А изобщо в съдебната практика се използва понятието съпричиняване, което, също както и съпричинител, ми изглежда достатъчно разбираемо. Ето, без да давам какъвто и да е контекст, и вие ще се сетите, че съпричинителят е човек, който заедно с друг е причинил нещо, и последиците от това нещо са лоши.

Варналия. Книжовната дума е варненец, а варналия е разговорна, но е широко употребявана и на мен лично тя ми звучи по-топло. За да сверя своето усещане, се обадих на мои приятели, които живеят в морския град. Според тях варналия е по-старият вариант и съответно в миналото се е срещал по-често. Пошегувахме се, че сега софиянци пишат речниците и определят кое е книжовно и кое – разговорно.

Тризнаци. Ще призная, че имам силна вътрешна съпротива срещу тази дума. Погледнато обективно обаче, за да означим три деца, родени при една бременност, трябва да използваме или тризнаци, или тройка близнаци. Е, тук влиза в сила законът за езиковата икономия, за който малцина знаят, но това не пречи той да си действа. Думата е включена в Речник на новите думи в българския език¹ и е означена като разговорна.

Добропаметен. Много ми се иска това прилагателно име, което наистина се среща изключително рядко, да разшири употребата си, още повече че на злото трябва да се противостои по всякакъв начин, включително и в езика. Вярно, има злопаметни люде, но защо да се лишаваме от възможността някак да назоваваме и онези, които помнят стореното им добро? Струва си да се отбележи, че другите сложни прилагателни имена с втора част -паметен също са негативни: късопаметен и безпаметен². Специално тези двете дават възможно най-синтезираното обяснение на изборното ни поведение.

Достъпвам. Толкова хейт, пардон, толкова злоба е отнесъл този безобиден неологизъм, че направо да го ожалиш. Иначе, ние сме против чуждиците, на оръжие, братя, да браним нашия мил роден език, налазен от нашествениците! Но дойде ли ред да измислим българско съответствие, някак много ни мързи. Съжалявам за грозната дума, но си е точно мързел, не е някаква изтънчена леност. Какво да ги правим сайтовете? Да ги аксесваме ли? Хайде по-добре да ги достъпваме. Какво му е на глагола? Всичко необходимо си има: представка, корен, наставка – все български. Значението му е ясно и без контекст. Но не, трябва да бърчим претенциозно нос и да връзваме кусур на всяко ново нещо в езика. Специално този глагол обещавам да го браня със зъби и нокти. Посочете ми едно разумно основание да не го използваме – и ще се откажа. (Разгорещих се, извинете, но и аз си имам пристрастия.)

Шофьорка, вицепремиерка, пулмоложка, колежка. Всички изброени думи са обединени от женския род и е естествено с тях да се назовават жени, заемащи дадена длъжност или упражняващи определена професия. Тенденцията за употреба на думи от мъжки род в тези случаи обаче е много силна и жените вече са шофьори, вицепремиери, пулмолози и колеги. Тъжното за мен е, че много от тях желаят да се представят с тези „мъжки“ думи. Водещият им мотив е, че „женските“ варианти звучат обидно и ги принизяват като личности.

Лидирам. Тук аз самата искам да възкликна: „Няма такава дума!“ Съществува в английския език във вида to lead. В българския разполагаме с богат набор от синоними. Няма нищо лошо и принизяващо някой да води, ръководи, насочва, направлява, оглавява, повежда… За някои обаче тези думи явно звучат простовато и са несъвместими със сложните политически процеси в нашата държава, а също така не съответстват на високото ниво на родните ни политици, които не просто водят нацията, а я лидират!

Последната дума е ярък пример за чуждица, която иска да се настани в българския език. Посочвам този факт най-вече за да обърна внимание на голямата динамика, която поначало е присъща на лексиката. В никоя друга езикова система промените не са толкова големи и бързи, колкото в речниковия състав. Това е един от основните фактори, които затрудняват не само обикновените хора, но и специалистите, когато се опитват да си отговорят на въпроса „Има ли я тази дума в българския език вече, или още я няма?“.

Критериите са много и разнородни.

Ще ни бъдат необходими три-четири статии, за да ги разясним, затова ще се спра накратко на някои от тях. Приема се, че след като дадена дума фигурира в речниците, тя е част от съответния език. За да попадне там обаче, трябва да отговаря на няколко условия, например да е показала

определена степен на устойчивост и да проявява тенденция за разширяване на употребата си…³

Съвременните технологии предоставят чудесни възможности за проследяване и количествено измерване на употребите и значително улесняват лингвистите в тяхната преценка. Вече имаме огромни корпуси с текстове на съвременен български език и ще се възползвам да ви препоръчам най-богатия от тях – CLASSLA. Тук е кажи-речи целият български интернет (без социалните мрежи, разбира се).

И така, необходимо е думата да има достатъчно много употреби, но се държи сметка също те да са в различни източници, в различни сфери, а не само в някоя строго професионална, да речем.

Освен това е нужно да е изминало някакво време, в течение на което даден неологизъм се употребява, въпреки че и това не е задължително. Когато настъпи епидемията от COVID-19, светкавично заехме локдаун от английски, а названието на болестта – ковид, се разпространяваше по-бързо и от самата зараза.

Нужно е също, ако лексемата е чужда, да е показала известна гъвкавост, тоест приспособимост към приемащия я език. Адаптацията се проявява в две посоки. Първата е способност за образуване на нови граматични форми, например пиар – пиарът/пиара, пиари, пиарите. Втората е словообразувателна активност – когато думата стане основа за образуване на нови думи в приемащия език: от пиар – пиарка, пиарски, пиарство, пиарствам.

За две от последните думи – пиар и пиарка, вече може да се твърди, че са признати на най-високо ниво, тъй като са включени в БЕРОН. Останалите фигурират в единия от цитираните речници на новите думи в българския език⁴. Ако някой много се страхува да ги употребява, ето, вече може да се опре на този факт.

Действително доста хора се въздържат да използват сравнително рядко срещани думи, особено пък по-нови.

По имейла съм получавала въпроси дали в българския език съществуват например: окултуряване, самокатастрофира, иновиращ, препотявам се, имейл (!), деволюция, татуировчик, приключенец, заскладяване, моктейл (безалкохолен коктейл), внимателност, антирекорд.

Много ми се иска да коментирам всички тези думи, но Word Count немилостиво отброява 8275 знака дотук и ме пришпорва да привършвам. Все пак ще кажа още едно-две неща, защото ги смятам за важни.

Какво да правим, ако дадена дума не е призната „официално“, тоест ако липсва в БЕРОН? Какво да правим, ако не я откриваме и в други речници на българския език? Съществува ли тя изобщо и може ли да я употребяваме? Според мен липсата на определена дума в речника не бива да е възпиращият фактор за нас. Никоя лексема не започва живота си в речник – започва я в живата реч, където тя прави първите си стъпки, после походката ѝ става все по-стабилна и смело и уверено тръгва по своя път. Все повече хора я забелязват, по някое време си казват: я, какво ново нещо се е появило, върши добра работа, защо пък да не го използвам и аз? По някое време и лексикографите регистрират неологизма, изследват употребите му, обсъждат го и ако отговаря на определените от тях критерии, го включват в съответния речник.

И така, първо думата се появява в живата реч, употребява се активно и едва тогава влиза в речниците.

Ако стоим и чакаме да видим нещо в речника, за да го използваме, никаква нова дума няма да бъде сътворена.

Естествено, не бива да бъдем и съвсем безкритични. Лично за мен е най-важно това, което казвам или пиша, да е разбираемо за хората и да е уместно в съответната речева среда.

Завършвайки, бих искала да споделя с вас един цитат от разказ на Хърбърт Уелс, на който попаднах, като търсех примери за статията.

Няма такава дума „виждам“ – рекъл слепецът…

Колкото повече разсъждавах над тези думи, толкова по-силно отекваше предупреждението в тях – че може да се хванем в капана на отрицанието поради ограничеността на собствените ни познания за света и чисто физическите си и ментални способности. Пожелавам и на себе си, и на вас по-рядко да попадаме в този капан и да не бъдем заслепявани за реалността, в това число и за езиковата реалност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.