Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kogo-ne-pazi-zakonut-za-zashtita-ot-domashno-nasilie/

В началото на 2023 г. със съквартирантките ми решихме да гледаме обсъждането на измененията в Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) в Народното събрание. Очаквахме интересна дискусия, но уви, станахме свидетели само на скандали, невежество и тук-там реч на омразата. Това, което не можахме да проумеем с 21-годишните си мозъци, беше: защо дебатът не се концентрира около защитата от домашно насилие, при положение че всеки се изказва колко е против него и колко е загрижен за пострадалите?

Вместо това обаче се говореше за „джендър идеология“ (каквото и да означава това), а Десислава Атанасова и Корнелия Нинова открито се хвалеха, че техните парламентарни групи са спрели ратифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. И тези хвалби – на фона на нарастващите случаи на брутално насилие над жени и бездействието от страна на държавата. 

Предположихме, че голяма част от депутатите може да се страхуват – да не би случайно да дадат права и защита на една група граждани. Народният представител от БСП Иван Ченчев беше възмутен, че законопроектът на Надежда Йорданова и група народни представители предвижда замяна на термина „фактическо съпружеско съжителство“ с „интимна връзка“, тъй като второто е по-широко понятие и ще може да предостави защита на всички двойки (такова предложение в законопроекта към онзи момент нямаше). Ченчев едва ли е предполагал, че няколко месеца по-късно Народното събрание ще се опитва да дефинира понятието „интимна връзка“, за да може законът да предоставя адекватна защита и на пострадалите в хетеросексуални отношения. Защото в опити да не се дадат права на едните, пострадаха и другите, както показа случаят с Дебора Михайлова, обезобразена от мъж, с когото не е съжителствала. Това даде тласък на включването на интимните връзка в закона.

Въпреки заявката на правителството да се бори с домашното насилие, все още не са изградени ключови механизми за справяне с проблема. 

Домашното насилие, на което са изложени ЛГБТИ+ хората в България днес

Две години по-късно ЗЗДН все още не защитава еднополовите двойки. А тези връзки не са имунизирани от насилие. Изследване на Фондация „Билитис“ по проблема с домашното насилие сред ЛГБТИ+ двойки, в което са се включили 91 респонденти, констатира, че една трета от интервюираните са преживели насилие от страна на партньор, а две трети – от страна на родител.

Осъзнаването обаче, че това, през което пострадалите преминават, е домашно насилие, идва доста по-късно, споделя Робин Златаров, проектен мениджър във Фондация „Билитис“. Нито един от респондентите в проучването не е докладвал в полицията, че е подложен на някакъв вид тормоз. Пострадалите не са сметнали, че ще ги вземат на сериозно, обясни Златаров.

И има защо. Адвокат Силвия Петкова, която и е официална сътрудничка на „Билитис“, разказа пред „Тоест“ за случай на насилие между гей мъже, продължило година и половина след прекратяване на връзката. В един от случаите при подаден сигнал до тел. 112 патрул не е изпратен с аргумента, че полицията не се занимава с „педерастки работи“. 

Пострадалите не търсят полиция от страх, че ще станат обект на дискриминация и че тя няма да си свърши работата. Това потвърждава и Робин Златаров: 

„Когато хората се обръщат към нас за каквото и да е насилие, те не знаят към кого [другиго – б.р.] да се обърнат. Те ни се доверяват като ЛГБТИ+ хора, които имат нужда от някакъв вид подкрепа, ние сме първата инстанция и първият праг на доверие.“ 

Къде може да се потърси помощ?

„Билитис“ поддържа чат линия за подкрепа, която е активна всеки делничен ден между 18:00 и 22:00 часа. Доброволците в нея са поне в четвъртата си година на обучение по психология и получават допълнителна подготовка от страна на фондацията, а работата им се наблюдава от сътрудник на „Билитис“. Доброволците се опитват „с въпроси, с побутване“, по думите на Златаров, да разберат от каква помощ има нужда пострадалият, за да го пренасочат към психотерапевт, адвокат или към по-подходяща за конкретния случай организация.

По-често подавани сигнали към организации като „Билитис“ и Single step са за тормоз от страна на родител. ЛГБТИ+ хората могат да търсят закрила по ЗЗДН, ако са подложени на системен тормоз от страна на членове на семейството, а децата между 14 и 18 години имат право да поискат от съда издаване на ограничителна заповед без подпис на родител. Неясно е какво би станало с деца, чийто родител или осиновител е във връзка с човек от същия пол. Според закона извършител на домашно насилие може да бъде съпруг или партньор на родителя, но ако държавата не признава съществуването на еднополови връзки, как може да се докаже, че детето е пострадало в условията на домашно насилие? 

Една от известните организации, които оказват помощ при домашно насилие, е Фондация „Асоциация Анимус“. Оттам обаче уточниха пред „Тоест“, че рядко ги търсят ЛГБТИ+ хора. В „Билитис“ сигнали за домашно насилие от страна на партньор почти липсват, макар данните от проведеното от фондацията изследване да сочат, че такова насилие съществува. 

На теория всеки ЛГБТИ+ човек би трябвало да може да потърси защита в кризисен център. Но в много общини няма такъв, а в наличните местата са крайно недостатъчни. По-сложна е ситуацията с транс жените, които не могат да бъдат настанени в център за жени, защото по документи са мъже. Това е и общността, която докладва най-малко случаи на насилие. 

Спорната дефиниция на „интимна връзка“

Домашното насилие не е феномен само за хетеросексуалните двойки, но те получават защита от закона, а останалите – не. „Причината за това се състои във формулировките „семейна връзка“ и „фактическо съпружеско съжителство“ – понятия, които българското национално право тълкува стеснително, считайки, че обхващат семейството в тесен смисъл (брачна връзка)“, разяснява адв. Петкова в доклада на „Билитис“ за насилието в ЛГБТИ+ двойки. 

През август 2023 г. Народното събрание се опитваше да дефинира „интимна връзка“, като защитата на ЛГБТИ+ хората отново беше пренебрегната и интимната връзка си остана запазена само за хетеросексуални двойки. Въпреки законовото ограничение обаче понятието все още има двойствено значение. 

В цитирания доклад Петкова изказва мнението, че макар в тесния смисъл дефиницията за интимна връзка да включва само лицата в разнополови двойки, е възможно и по-широко тълкуване. Основанието за него е, че формулировката в закона изключва интерсекс хората, а техният пол не може да се определи еднозначно като мъжки или женски. Тя стига до извода: 

„При това по-широко тълкуване може да се приеме, че нововъведената възможност за закрила от домашно насилие обхваща както интимната връзка между две лица от мъжки и женски пол, така и интимната връзка между две лица от мъжки пол и две лица от женски пол.“ 

Ето един пример, от който става по-ясно как понякога и за държавата не е лесно да определи дали става въпрос за хетеросексуални, или хомосексуални отношения:

Има интерсекс хора, които са записани като жени при раждането си, тъй като тялото им прилича на женско, но впоследствие се оказва, че имат мъжки хромозоми и полови органи. На много от тях им е извършена т.нар. „нормализираща“ операция за „утвърждаване“ на пола, за да продължат да живеят като жени, само че Конституционният съд и Върховният касационен съд приемат, че полът може да бъде единствено биологичен. Тези хора са жени по документи, но мъже според двете съдилища. И ако имат връзка с мъж и във връзката има насилие, то ще бъде ли насилие при еднополова двойка, или не?

Възможността за двойствено тълкуване би довела до противоречива съдебна практика, но тъй като такава все още няма, не може да се заведе и тълкувателно дело.

От описаното по-горе обаче възникват три въпроса.

Първият е къде попадат интерсекс хората, тъй като те не могат да бъдат категоризирани в мъжки или женски пол. 

Вторият въпрос е не следва ли да подлежат на закрила по Закона за защита от домашно насилие еднополови двойки със сключен в чужбина брак.

И третият важен въпрос е започната ли е процедура по създаване на правна рамка за признаване на еднополови връзки, както предвижда решение срещу България на Европейския съд по правата на човека от 2023 г. И ако не, защо?

Компетентно да отговори на тези въпроси е Министерството на правосъдието. На 31 март 2025 г. отправих питане към него по електронната поща. В началото на април се свързах с Министерството по телефона и получих уверение, че имейлът ми е пристигнал. До редакционното приключване на статията не съм получила отговор на въпросите си. 

Какво пише в Наказателния кодекс?

Макар законът да изключва ЛГБТИ+ хората, Наказателният кодекс (НК) би могъл да обхване еднополови връзки. В него липсва уточнението, че домашното насилие трябва да е между мъж и жена. Според чл. 93, т. 31 от НК престъплението е извършено в „условията на домашно насилие“, ако то е физическо, сексуално, икономическо или психическо и е осъществено спрямо член на семейството или някого, с когото насилникът живее в едно домакинство. 

Домашното насилие само по себе си не е престъпление, уточни Силвия Петкова за „Тоест“. С други думи, човек може да бъде съден не просто за домашно насилие, а че е извършил нещо в условията на домашно насилие. То може да бъде утежняващо вината обстоятелство за някои престъпления и съответно те да подлежат на по-тежко наказание. 

Според ЗЗДН при нанасяне на средна телесна повреда на съпруг наказателното производство се извършва само при сигнал на пострадалия до прокуратурата. Българската Конституция обаче приема, че „съпругът“ може да е само лице с противоположен пол. Ако се позовем на дефиницията в НК, насилие в еднополова връзка ще се преследва по общия наказателен ред и независимо от волята на пострадалия (тоест без да се налага жертвата да подава сигнал до прокуратурата), което пък предоставя по-добра защита на лица от един и същ пол, които са в интимна връзка. 

Адв. Петкова обобщи ситуацията така: ако се позовем на НК, пострадал от насилие може да бъде човек, който живее или е живял с извършител от същия пол. В този случай пострадалият може да сезира прокуратурата, която трябва да се заеме с разследването. „Друг е въпросът вече доколко ще се осъществи качествено разследване, така че да се стигне до реално предаване на съд на извършител на престъпление в условията на домашно насилие и до реалното му осъждане. При всички положения, когато се намираме в условията на наказателно производство, съдът се позовава на дефинициите в НК“, заключи Петкова. 

Тя допълни и че при престъпления, извършени в условията на домашно насилие, се търси закрила и по двата закона. Ограничителната заповед се издава в срок от 24 часа след подаване на искането по ЗЗДН, докато издаването на такава забрана по НК изисква привличане на лице като „обвиняем“. За да има обаче „обвиняем“, са нужни достатъчно доказателства, чието събиране може да отнеме месеци или години. 

Недоверие в институциите

Във всеки случай, при непосредствена опасност за живота трябва да се звъни на 112, съветва адв. Петкова. Тя обаче обръща внимание, че диспечерът на телефонната линия винаги задава въпроса дали пострадалият и извършителят се познават. И ако разбере, че са в еднополова връзка, има риск да не изпрати патрул. 

Това обяснява притесненията на ЛГБТИ+ хората да звънят на 112, които е констатирал Робин Златаров. Той разказа, че пострадалите обикновено питат за други алтернативи в чата на „Билитис“. 

Златаров уточни, че е напълно възможно да има позитивни примери на добро отношение от страна на полицията към пострадал, но в практиката си се е сблъсквал най-вече със сигнали за негативно отношение.

Както гражданите имат задължение да спазват законите на държавата, така и държавата би следвало да защитава гражданите си безусловно. Случаите на пострадали и дори убити в условията на домашно насилие няма да намалеят, докато институциите не започнат да приемат сериозно всеки сигнал за пострадал.

Всеки, преживял домашно насилие, следва да може да получи защита. Законът обаче оставя една уязвима група без подкрепа, като не припознава съществуването на еднополови връзки. Домашно насилие сред ЛГБТИ+ двойките има, но липсата на доверие в институциите кара много от пострадалите да не търсят помощ. Тези случаи остават скрити за държавата, което повдига въпроса: може ли да се борим ефективно с проблема, ако не знаем действителните му измерения?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/pedofiliata-sreshtu-koyato-se-protestira-i-pedofiliata-za-koyato-se-mulchi/

Когато жестокост към дете стане централна тема в новините, обществото не остава безразлично. Такъв е случаят с 5-годишния Адриан, малтретиран от доведения си баща с такава жестокост, че детето се е молело да бъде убито. На всичко отгоре насилникът е записвал клипчета с издевателствата си. Майката на момченцето е знаела какво се случва, но не е направила нищо.

Присъдата на пастрока Петър Чернев от 8 години затвор предизвиква масово възмущение. В Пловдив се организира протест „Справедливост за Адриан – малтретираното дете от Пловдив! Бездействието е съучастие!“. Протести се организират и в други градове – например София, Варна и Стара Загора. Те обаче са под различен наслов: „Не на насилието над деца и педофилията!“

В случая с Адриан има физическо и психическо насилие, но не и сексуално. Как педофилията стана тема на протестите (с изключение на пловдивския)? Формалният повод за това е новината за петима мъже, арестувани за притежание на материали, съдържащи сексуална експлоатация на деца на възраст от 2 месеца до 14 години. Но така формулираната тема има и друга функция – да измести обществения гняв от основния проблем.

Има ли значение кой организира протестите?

„Тази тема няма политически пристрастия“, обосновава във Facebook решението си да се включи в софийския протест Кристина Петкова, заместник-председателка на ДСБ, част от коалицията ПП–ДБ. Тя обещава да инициира „разговор с експерти за вдигане размера на наказанията за педофилия“.

„Тоест“ се обърна към Петкова с два въпроса: откъде и по чия инициатива темата за педофилията е присъединена към тази за насилието над Адриан и има ли според нея политически сили или групи, свързани с организацията на протеста. Тя отговори, че не е от организаторите, но мисли, че връзката между двете теми „е по линия на насилието като цяло“. И уточни, че за нея темата няма партийни пристрастия, но се опасява, че „Възраждане“ злоупотребяват и използват дори такива случаи, за да насаждат омраза“. Беше обаче категорична: „Ще отида в сряда (2 април – б.р.), защото въпросът е принципен и касае защита на децата ни.“

Макар от „Война и мир“ да огласиха, че и Националната мрежа за децата (НМД) ще се включи в протеста, това не стана. Вместо това НМД разпространи отворено писмо, в което се подчертава сериозността на домашното насилие (наред с други форми на насилие над деца) и се апелира за реформа на законодателството в тази област. 

Неслучайни организатори

Софийският протест срещу насилието над деца и педофилията се организира от „Война и мир“, „Поход за Семейството“ и Георги Драганов – основен двигател на сайта „Война и мир“, с който е свързана и едноименната страница във Facebook. Драганов е също сред организаторите на протестите във Варна и Стара Загора.

„Война и мир“ изповядва крайнодясна, националистическа, антикомунистическа и евроскептична идеология. Сайтът подкрепя „Луковмарш“ и е против еврото. В интернет страницата са публикувани доста статии против Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Педофилията също е тема във „Война и мир“, като тя често се асоциира от авторите в сайта с ЛГБТИ хората, които пък се представят в негативна светлина.

„Поход за Семейството“ е асоциация, която ежегодно организира шествия против „София прайд“. Тя е свързана с ултраконсервативни християнски групи, например Асоциация „Общество и ценности“ и Сдружение „РОД Интернешънъл“, които са против нормативни документи като Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и като цяло се противопоставят на опитите да се ограничи домашното насилие. Те защитават „традиционните семейни ценности“, тоест разбирането, че бракът е само между мъж и жена, и „правата на родителите“, което ще рече, че според асоциацията публичните институции не трябва да се месят в семейните отношения.

Как се измести темата за домашното насилие над деца?

Яхването от „Война и мир“ и „Поход за семейството“ на обществения гняв от насилието над Адриан и от 8-годишната присъда на пастрока му успява да размие повода за този гняв. А той е, че детето е било най-уязвимо там, където едно дете трябва да е най-сигурно – в семейството си, при майка си и мъжа ѝ. В случая става дума именно за домашно насилие, макар бащата на Адриан – Венислав Алексиев, да не е съгласен, тъй като интерпретира словосъчетанието „домашно насилие“ буквално. Пред БНТ той казва:

Домашно насилие? Ами кое му е домашното? Той не му е нито баща, нито Адриан се е водил на този адрес. Той е бил като гостенин там.

Алексиев не е длъжен да познава закона, но в него не пише, че е задължително насилието над едно дете да се извършва на постоянния адрес на жертвата или от кръвен родител, за да се квалифицира като домашно. Напротив – достатъчно е насилникът да е „лице, което е съпруг или бивш съпруг на родителя“ или дори „лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка“. Освен това бездействието на майката също влиза в определението за домашно насилие.

Когато обаче към темата на протеста се включва и педофилията, това измества фокуса от домашното насилие. Вече става дума просто за едни лоши хора, които злоупотребяват с деца.

В същото време случаите на домашно насилие над деца в България са многобройни

и са тъжна констатация за неспособността на публичните институции да оценяват риска и да предотвратяват подобни престъпления.

На 31 март например се разбра, че жената, причинила смъртта на двете си деца във Вакарел, няма да бъде съдена, а изпратена в психиатрия, защото ги е убила в състояние на невменяемост. Нямало е кой да ѝ окаже адекватна професионална помощ, нито да прецени, че децата ѝ са в риск.

Друга майка, убила двете си деца в Сандански, получи на първа инстанция доживотна присъда. Междувременно самата тя спечели дело за домашно насилие срещу бащата на децата. И тук е нямало институция, която да спре ескалиращата спирала на насилието.

Повече са обаче случаите на мъже, убили децата си – със или без майките им. Посочваме няколко от тях без претенции за изчерпателност. Двайсет и шест годишен мъж прострелва смъртоносно момиченце на една годинка, убива 23-годишната му майка и прави неуспешен опит да се самоубие. Друг намушква фатално с нож двегодишното си дете и също прави опит за самоубийство, който не сполучва. Трети хвърля 4-годишното си дете от мост и след като то умира, заплашва да се самоубие. Четвърти убива двумесечното си бебе в старозагорско село.

Що се отнася до физическото и психическото насилие над деца, и тук примерите са преизобилни. Ето само два от един и същи град – Стара Загора:

През февруари 2025 г. баща пребива двете си дъщери, на 14 и на 9 години, като по-голямото момиче е настанено в болница поради травмите си.

Майка държи сина си и дъщеря си заключени около шест години, а институциите знаят за това, но си правят оглушки. Децата са изведени от семейството чак през февруари 2024 г., когато дъщерята е вече пълнолетна – на 21 години.

Неудобната за политическа експлоатация педофилия

Но нека поговорим за педофилията. Винаги ли държавата реагира адекватно, когато научи за сексуално насилие над деца? Зависи какви са децата и кой е насилникът. 

Печално известен е случаят с осъдения и издирван за педофилия във Великобритания Даниел Хъл (споменат и в отвореното писмо на НМД). В Сливен той безпроблемно става протестантски пастор. Четиринайсет деца свидетелстват, че им е посягал сексуално. Част от тях са разпитвани от полицията по крайно неподходящ за възрастта им начин – посред нощ, докато майките им чакат в студа отвън. Въпреки показанията им няма кой да осъди Хъл, защото съдия след съдия си правят отвод. Няма и кой да организира масови протести в защита на децата – те са български граждани, но са ромчета. На тях се гледа като на втора категория хора.

Няма и масово възмущение и протести срещу случаите на сексуална злоупотреба в домове с деца, лишени от родителска грижа. Нито срещу това, че малолетни са принуждавани да проституират, понякога от родителите си (и често със знанието им). Понеже в повечето случаи пак става дума за ромски деца.

Доминиращата представа за педофилията в България е, че тя е някаква външна на семейството заплаха. Има лоши чичковци в интернет, които се опитват да съблазнят децата. Или непознати, причакващи невръстните си жертви, за да ги отвлекат и да издевателстват сексуално над тях. Но ако децата споделят откровено с родителите си, възрастните ще им помогнат да избегнат огромната част от заплахите. Когато се протестира срещу педофилията, правят се законови промени и се предлагат по-строги наказания, обикновено се имат предвид именно такива хора.

Вярно е, че има педофили, които се оглеждат за деца онлайн или пък по паркове и градинки. Но сред посягащите сексуално на малолетни не са изключение и хора, които са познати на семействата на жертвите си, може и да са близки приятели, може и да са роднини, а някои са дори роднини или членове на семейството.

Как реагират в тези случаи родителите на пострадалите деца? Дали винаги ще повярват на детето, ако то каже, че някой техен близък злоупотребява сексуално с него? И дали, ако знаят, че такава злоупотреба действително съществува, винаги ще направят нужното, за да я преустановят, да защитят и да подкрепят детето? Отговорът на тези въпроси, за съжаление, е невинаги.

Алис Мънро и опитът на една психотерапевтка

Известната канадска писателка Алис Мънро например е знаела за сексуалните посегателства на мъжа си към дъщеря ѝ от предишен брак и не е направила нищо. Извършителят пък обвинявал жертвата, че е „развала на дома“. Когато вече порасналата дъщеря носи в полицията писмата на пастрока си, в които той говори за сексуалните си отношения с нея, Мънро я нарича лъжкиня.

Лесно щеше да бъде, ако историята с Мънро е някакво чудовищно изключение. Професионалният опит на моя позната психотерапевтка обаче попарва тази надежда. Тя ми е разказвала, че при всички случаи от практиката ѝ, когато единият родител, в общия случай родният или доведеният баща, е насилвал сексуално детето си, другият родител, в общия случай майката, е знаела, но си е затваряла очите. Тези майки са търсели психологическа помощ заради някакъв друг проблем – свой или на детето си, – но в течение на терапията тайната е излизала наяве.

Лично знам за поне три случая за деца, пострадали от педофили, чиито родители не са ги подкрепили.

Първият случай е на деветгодишно момиче, чийто съсед се опитал да му посегне. Детето успяло да избяга, но мъжът го заплашил, че ако каже на родителите си, ще го убие. След време го срещнал на стълбите във входа на жилищния блок и повторил заплахата. Момичето десет години не посмяло да каже на никого и всеки път, щом излизало или влизало във входа, изпитвало ужас. Разказало на майка си чак когато било на 19 години – вече пълнолетно. Майката обвинила дъщеря си. Семейството не ѝ повярвало и даже пускало малката ѝ племенница да си играе с дъщерята на съседа педофил. В неговия апартамент.

Вторият случай е на момиче, излязло да разхожда кучето си в двора на своето училище. Видял го портиерът и го заговорил. По едно време почнал да го притиска до стената и да го опипва, докато рецитира „Зайченцето бяло“. Детето избягало, след което споделило с майка си. Тя обещала да каже на класната, за да се вземат мерки. Момичето не чуло повече нищо по въпроса – нито от майка си, нито от класната. Все едно нищо не се е случило. А портиерът продължил да работи в училището още много години.

Третият случай е на 13-годишно момиче, прекарващо лятото при дядо си на морето. Понеже той бил работил от малък, смятал, че е крайно време и внучката му да се научи на труд. Пратил я на работа на туристическо корабче, макар да е незаконно. Момичето било доволно, че е „юнга“ и получава дребни пари, и изпитало гордост, че капитанът го поканил на личен разговор. Когато капитанът се опитал да посегне на тийнейджърката, тя избягала. И разказала всичко. Пред мен дядото защити извършителя и обвини внучката: „Той е мъж, това е нормално, но тя защо е отишла при него в извънработно време?“ А майката на момичето го помоли да му потърси работа и следващото лято.

Истинска или бутафорна борба с педофилията?

Популистките протести срещу педофилията и по-строгите наказания срещу извършителите на сексуални престъпления над деца едва ли ще постигнат друг ефект, освен да отвличат общественото внимание от проблеми като домашното насилие.

В контекста на организираните протести МВР най-сетне пусна т.нар. регистър на педофилите – година и седем месеца след приемането му в парламента по предложение на „Възраждане“. Той обаче едва ли ще доведе до смислени резултати, защото законодателството в тази област е изначално сбъркано. И въвеждането на по-строги наказания няма да го оправи.

Ще се опитам накратко да обясня само един аспект на сбърканото законодателството (а кусурите му са доста повече). В Наказателния кодекс (НК) е забранен сексът с деца под 14-годишна възраст, тоест малолетни. В него не се посочва възрастова граница, отвъд която интимните отношения с лица под определена възраст са недопустими. Националният регистър на педофилите, описан в Закона за закрила на детето, обаче включва хората, осъдени за сексуални посегателства срещу малолетни и непълнолетни, тоест под 18 години.

Нека дам пример, за да илюстрирам проблема. Ако лице на 50 години има интимна връзка с 14-годишно дете по взаимно съгласие, това според НК е законно. Съответно лицето няма да влезе в регистъра и ще има право да работи с деца. В него ще влезе обаче 18-годишен тийнейджър, осъден за сексуално посегателство над своя 17-годишна съученичка. Момчето може да е упражнило насилие, но дали е педофил? Ако това ви изглежда абсурдно, проблемът не е „във вашия телевизор“.

Законодателството в областта на сексуалното насилие над деца следва сериозно да се преосмисли –

но без популизъм и пропагандни кампании и не под политически, религиозен или друг натиск, а спокойно, трезво и с помощта на експерти в областта.

Няма как да се постигнат резултати в борбата срещу педофилията, ако децата не се възприемат като личности с човешко достойнство, вместо да се смятат за собственост на родителите си или ценността им да се преценява спрямо етноса, социалното им положение или други техни характеристики.

Такъв подход обаче изисква промяна в нагласите и практиките на институциите – от полицията, съда и прокуратурата до социалните служби, училището и детската градина – както и сериозна работа с родителите. Не можем да очакваме, че децата ще бъдат защитени, ако в средата около тях доминират сексистки стереотипи, срам от търсенето на справедливост („Какво ще кажат хората?“), обвиняване на жертвите, толериране на насилниците и зариване на главите в пясъка.