Tag Archives: бежанци

Бежанци и бюрокрация: Паразит ли е ДАБ?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bezhantsi-i-byurokratsiya-parazit-li-e-dab/

Беше добра, дори много добра идеята на Елисавета Белобрадова от парламентарната група на „Демократична България“ за изслушване в парламента да бъде поканена Петя Първанова, председателката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За да застанем отново лице в лице с чиновническото безразличие, с което всеки от нас се е сблъсквал по един или друг повод неведнъж. И да чуем протоколното представяне на функциите и пълномощията на Агенцията по закон, както и абсурдни твърдения като това, че центровете ѝ в страната са в добро състояние и предлагат минималните според стандартите подкрепа и медицинска помощ на бежанците.

Първанова оправда бездействието на подчиненото ѝ ведомство с аргумента, че то няма ангажимент към украинските граждани, които влизат в България легално, ползват право на 90-дневен престой и не подават документи за международна закрила. Но не даде нито един смислен отговор на критиките на депутатката от „Демократична България“, свързани с отговорността на Агенцията да предложи на правителството работещи решения за управлението на бежанската криза. Депутати и от други парламентарни групи коментираха липсата на административен капацитет на ДАБ, а някои направо я нарекоха паразитна и напълно излишна структура в държавната администрация. Затова и поканата, отправена от Елисавета Белобрадова към Петя Първанова да подаде оставка, прозвуча като логичен завършек на това изслушване.

Освен въпросите на народните представители, повечето оставени без отговор от г-жа Първанова, има и други, които трябва да бъдат поставени публично. Eто и някои от по-съществените:

• Кое налага смяната на целия модел на временна закрила, при положение че той е добре разписан в Закона за убежището и бежанците?

• Изпълнява ли се разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, която гласи, че „Държавната агенция за бежанците издава регистрационна карта на чужденец, на когото е предоставена временна закрила – за срока на закрилата“?

• Защо Петя Първанова и нейните заместници отказват да приемат бежанци от Украйна в регистрационните центрове на ДАБ и да им предоставят всички права по закон? Ако има основания за това, не трябва ли те да бъдат ясно и публично аргументирани?

• Има ли необходимост от изграждането на нови центрове, базирани на хуманен подход, каквито би трябвало да са и съществуващите досега?

• Защо с отпуснатите от МВР на Агенцията 100 щатни бройки за справяне с кризи не са създадени мобилни групи от специалисти, които с експертния си капацитет да съдействат за регистрацията и настаняването на украинските бежанци заедно с местните власти, гражданския сектор и бизнеса?

• Кой осъществява контрол върху правилното прилагане на материалните и процесуалните норми на закона при предоставяне на международна закрила? И има ли случаи, когато закрила получават лица, които не покриват критериите на закона?

• Назначени ли са без конкурси главният секретар на ДАБ (бивш щатен служител на ДС), директорите на дирекции „Социална дейност и адаптация“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“, „Качество на процедурата за международна закрила“, както и ръководителят на Инспектората към ДАБ?

• Заема ли длъжността директор на дирекция „Международна дейност“ 70-годишен пенсионер от Министерството на отбраната? И назначена ли е без конкурс неговата съпруга като главен експерт в друга дирекция?

• На какво ниво е експертният капацитет на служителите в ДАБ? И само ниските заплати ли са причина да не се задържат кадрите, или най-качествените професионалисти си тръгват прогонени и огорчени от ръководството, защото са му неудобни?

• Практика ли са роднински назначения в регистрационните центрове на Агенцията в страната?

• В какво състояние са тези центрове и предлагат ли те базисни условия за живот, особено на децата, някои от тях – родени там? Остава ли истината за нехуманното третиране и погазването на човешките права на бежанците затворена зад стените на лагерите?

• Инциденти или практика са безредиците, сбиванията и заразите в бежанските лагери и защо се прави всичко възможно обществото да не научава за тях? Какво ги провокира – самата среда или понякога и персоналът?

• Защо ДАБ годишно излиза с общ брой решения за предоставяне на бежански или хуманитарен статут едва за половината от лицата, потърсили закрила, и какви са основанията за отказите по общ ред, за спрените и прекратените производства?

• Кои са причините за многобройните съдебни дела, спечелени от бежанците срещу ДАБ и завършващи с решения, в които е посочено, че въпросната институция не е оценила компетентно и задълбочено степента на уязвимост на конкретните лица или най-добрия интерес на децата?

Ето и няколко примера от практиката на Фондация „Мисия Криле“, една от неправителствените организации у нас, осигуряващи адвокатски услуги и водещи делата на бежанци, на които ДАБ е отказала статут:

Майка от Ирак подава четири поредни молби за международна закрила за себе си и за двете си деца, едното – родено в България. И всеки път тя получава отказ от Агенцията. Едва на четвъртия път, с помощта на неправителствени организации, които я подкрепят, успява да се защити пред съда и да получи положително съдебно решение за своето производство за международна закрила.

В друг от случаите жена, която е била изтезавана в родината си за това, че не иска да приеме исляма, получава отказ, въпреки че разказва подробно за извършените зверства над нея. Съдията уважава нейните доводи и зачита правото ѝ да потърси с детето си убежище в страната ни, но ДАБ обжалва решението пред Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно през април т.г.

Мъж с две смъртни присъда в родината си за това, че е приел християнската религия, е с отхвърлена молба за закрила въпреки представените документи. Основанията на държавния орган са, че е сътворил собствена бежанска история, която не е истинска. В съдебно заседание мъжът е подложен на абсурден тест за вяра от юридическия консултант на Агенцията и е принуден да показва белезите си от изтезанията в затвора пред съдията.

Сексуалната ориентация на друг мъж в страната му на произход се третира като криминално престъпление. Той е бил в затвора, преживял е изтезания и множество заплахи за живота си, но ДАБ отхвърля три поредни негови молби за получаване на закрила и предстои да бъде започната процедура за депортацията му.

Не се обърнахме към политическия кабинет на ДАБ, защото не очакваме да получим отговори оттам – поне не такива, които да удовлетворят обществения интерес към темата и нейната значимост. Но въпросите за микроклимата и стила на управление в тази структура на Министерския съвет, за нивото на административния ѝ капацитет, за подбора, назначаването и прогонването на кадри, за състоянието на бежанските лагери и отношението към хората, настанени там и очакващи понякога с години да получат закрила, за прилагането на корупционни практики по време на процедурата за предоставянето на статут и т.н. не могат просто да бъдат подминати с мълчание.

А в отговорите на тези въпроси сe крие истината защо за малцина от бягащите от войни и глад, преминали границата ни, България е само временна спирка в пътя им към обетованата земя на Европа. И защо само за три седмици от началото на войната в Украйна от влезлите на територията ни бежанци половината вече са си тръгнали.

Заглавна снимка: © Боряна Хорозова

Източник

Да се движиш като луноход. За интеграцията на украинските бежанци в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-integratsiyata-na-ukrainskite-bezhantsi-v-bulgaria/

В края на миналата работна седмица Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, ми предложи тема за статия – нещо, което тя прави много рядко и само по сериозен повод. Идеята беше да свърша нещо полезно: да опиша на понятен език какви конкретни стъпки да предприемат бежанците от Украйна, за да могат да се ползват от различни права в страната ни. Тъй като от 2009 г. се занимавам с проблемите на миграцията у нас, логично е да мога да се ориентирам къде да потърся информация и кого да попитам, в случай че такава не е налична. Започвайки да проучвам темата обаче, бързо установих, че на този етап от такава статия все още няма смисъл. Защото

за което липсва информация, липсва и процедура.

Българското правителство бързо успя да създаде сайт и гореща телефонна линия, посредством които е достъпна практически цялата налична информация за устройването на живота на украинските бежанци у нас. Ключовата дума тук е „налична“. България, както и останалите страни от ЕС, е поела ангажимента да предостави на бягащите от руската агресия статут на временна закрила. За разлика от другите форми на бежански или хуманитарен статут, този се дава моментално, веднага след което получилите го придобиват почти всички права, които имат и българските граждани, с малки изключения – като например избирателното право.

Към настоящия момент сайтът на правителството съдържа информация, да речем, за правото на украинците на спешна медицинска помощ, както и за болниците, които по своя инициатива безвъзмездно лекуват граждани на тази страна. Притежаващите статут на временна закрила имат право не само на спешна помощ, а и на личен лекар. Само че докато пиша настоящата статия, приемните пунктове за регистрация на бежанците не работят. Дано скоро след публикуването ѝ тази информация вече да не е актуална. Ала по-сериозният проблем е в

невъзможността на бюрократичната машина да действа бързо и адекватно.

Тук трябва да признаем, че за бавните реакции на държавната администрация правителството има най-малка вина. То прави каквото му е по силите. В сформирания от него кризисен щаб влизат и експерти като Красимира Величкова от Българския дарителски форум, която много добре знае как се организира спешна подкрепа за хора в нужда. За разлика от предишни правителства, настоящото демонстрира и принципно желание да се помогне на търсещите убежище (че този факт е свързан и с техния профил, е друга тема).

По думите на премиера Кирил Петков, докато всекидневно в страната ни влизат между 2000 и 3000 бежанци от Украйна, „Агенцията за бежанците в момента може да обработва по 30 човека на ден. […] Предишният модел беше – дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим и ще го мислим във времето, ще си обработваме по 30 човека на ден“. Принципът

„дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим“

е водещ в работата на институциите с търсещите убежище десетилетия наред. Тази нагласа не може да се промени от днес за утре. А проблемът далеч не се изчерпва със забавената регистрация – тя е само началото му.

При регистрирането със статут на временна закрила всеки от бягащите от войната украинци ще получи личен номер на чужденец. Той представлява еквивалентът за чужденци на ЕГН за българските граждани. В България човек без номер е на практика никой, независимо от гражданството – системите на институциите не са пригодени да работят с хора без индивидуален номер. Затова и поне половината от украинските бежанци не се задържат в България: тук те не могат да получат веднага лечение на хроничните си заболявания и изобщо – никаква институционална подкрепа. Когато се сдобият със заветния номер и имат адресна регистрация, вече ще имат шанса

институциите ни да ги обслужват бавно, но пък… на български.

Представете си например всички процедури, през които човек трябва да мине, за да получи свидетелство от ТЕЛК или протокол за безплатно лечение от Здравната каса. Представете си и как към присъщата тромавост, с която институциите работят с местните граждани, изведнъж се добавят десетки хиляди чужденци, чиито проблеми изискват спешно решение, защото нямат средства за оцеляване.

Въпросът опира не само до способността на институциите ни, а до самия им принцип на функциониране. Още от времето на социализма битуващата нагласа на институциите е, че хората са тяхна функция, а не обратното. Поради което „ще чакате“ и „тук не е информация“. Отвъд институционалната култура

България се самоидентифицира като страна на емиграция, не и на имиграция.

С други думи, общественият ни живот е организиран около идеята, че у нас няма чужденци. А доколкото има, те са длъжни да се напаснат към нас, а не ние да се променяме заради тях. Затова интегрирането на десетки (или стотици) хиляди украинци у нас е задача с много неизвестни и с немного големи изгледи за успех.

Да вземем образованието, защото то е едно от основните средства за социална интеграция. Засега едва стотина украински деца искат да учат у нас. Според ресорния министър Николай Денков образователната ни система трябва да има готовността да поеме до 100 000 деца и младежи от Украйна. Да допуснем, че за тях се намерят места в училищата и детските градини. Първата задача е тези деца да научат български, защото образователната ни система няма капацитет да работи с ученици, които не владеят езика ни достатъчно добре.

Образованието ни не е способно да интегрира дори децата с българско гражданство, които имат друг майчин език.

Свеждането на интеграцията до брой места в училище е същото като свеждането на лечението от COVID-19 до брой свободни легла. И в двата случая свободните бройки не са достатъчни, ако няма квалифицирани специалисти. Тъй като България не е имигрантска страна, преподаването на български език на чужденци е бутикова, а не масова дейност.

За да преподаваш качествено български като чужд език, е нужна определена квалификация – не само езикова, а и дидактическа. Допълнителни умения са необходими, за да можеш да го преподаваш на деца. И още умения – да работиш ефективно с тийнейджъри. В България няма обучени специалисти, които да научат на български 100 000 деца и младежи. Единственият вариант е тази работа да се върши от доброволци и ентусиасти, които ще се справят… както могат. Ала дори украинските деца да научат български,

образователната ни система е нечувствителна към тяхната съдба и идентичност.

Училищното ни образование е организирано около идеята, че в България се учат само етнически българчета. То не се интересува с какво ученици от Украйна, Сирия или някоя друга държава могат да бъдат ценни и да обогатят светогледа на българските си връстници. Като всички ученици те се възприемат не като субекти, а като обекти на въздействие. Само че чужденците са „по-трудни“ обекти.

В българското училище няма значение колко знае едно дете за Днепър, ако не може да разкаже за Искър. Няма значение дали бомба е унищожила дома му, ако не знае за Баташкото клане. Нито дали помни Майдана, ако не може да отговори кога е било Априлското въстание. След като семействата им са избягали, защото не искат да приемат руска идентичност, украинските деца ще трябва да учат „Аз съм българче“ и колко трябва да сме благодарни на Русия, че ни е освободила.

И все пак за първи път в най-новата ни история България проявява желание да интегрира бежанци.

Че бежанците са от Украйна, а не от Близкия изток или Африка, е друг въпрос. Настоящите усилия да се помогне създават прецедент да заработят процедури, които биха могли да се прилагат и в други случаи. Ситуацията може да се обобщи с думите на Кирил Петков, с които описва състоянието на системата за гражданска защита у нас: „Ние се движим като луноходи, опитвайки се да изградим структури и координации, които не съществуват.“

Докато необходимите „структури и координации“ не заработят, украинските бежанци у нас ще оцеляват най-вече благодарение на доброволци и на спорадични успехи на публичните институции. А за да заживеят те пълноценно у нас, трябва и ние да проумеем, че не може хем да искаме да съжителстваме с представители на други култури, пък били те славянски и православни, хем да си останем същите.

Заглавна снимка: Входът на варненския доброволчески Център за подкрепа на бежанци от войната в Украйна в първите дни от откриването му. Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Държава няма! Действайте!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5.html

понеделник 14 март 2022


Много ми се искаше да пиша за ония, дето четиридесетте лева, които били за лакомите украинци, а всъщност ще отидат при българските хотелиери, им тежат. Още повече исках да се…

Институционалната немощ на Държавната агенция за бежанците

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/institutsionalnata-nemosht-na-durzhavnata-agentsiya-za-bezhantsite/

Българите не обичат бежанците, особено ако са тъмнокожи мъже от Африка или Близкия изток. В съзнанието на мнозина битуват пропагандните клишета, че голяма част от бежанците са терористи, които идват в Европа, за да организират атентати, да изнасилват белите жени и да се възползват от благата на социалните системи на богатия Запад. Затова кабинетът на Борисов, с участието на националистите в него, издигна мрежа по границата ни с Турция след първата голяма мигрантска вълна от Сирия, а мъже с мозъци на примати тръгнаха на лов за бежанци.

Бежанците от Украйна са различни, това каза и премиерът Кирил Петков. Те са бели, православни и говорят език, близък до нашия. БЧК, неправителствени организации, бизнеси и доброволци (включително хора с украински, руски и бесарабски произход, живеещи в България) се самоорганизираха и поеха грижата за транспортирането на бежанците и временното им настаняване.

Но дали този ентусиазъм и гражданска енергия ще са достатъчни при увеличаване на бежанската вълна?

Две седмици след началото на руската военна агресия в Украйна от страната са избягали над 2 млн. души, а Европа е изправена пред най-тежката хуманитарна криза след Втората световна война. За да облекчи страните от тежките процедури на Дъблинския регламент за получаване на бежански статут, Европейският съюз задейства Директива на Съвета на ЕС от 2001 г. за предоставяне на временна закрила. В нея са изброени задълженията на приемащите бежанци държави членки, сред които най-важните са предоставяне на подходящо жилищно настаняване или средства за това, възможност за намиране на работа, социално подпомагане на нуждаещите се, медицинско обслужване и медицинска помощ при спешни случаи, образователни права за възрастни, достъп на деца до образователната ни система и др. Правилата за временна закрила започнаха да действат на 4 март и може да се прилагат във всички европейски държави без приемане на допълнително законодателство и актове на правителството.

Кризата от COVID-19 се управлява от Министерството на здравеопазването, а правителството сформира специален щаб, който всеки ден на специални пресконференции през първата година от епидемията информираше как се развива тя. Бежанската криза най-логично следва да се управлява от Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която има внушителна структура от шест дирекции – „Международна дейност“, „Качество на процедурата за международна закрила“, „Социална дейност и адаптация“, „Административно-правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“ и „Финансово-счетоводни дейности“, както и регистрационно-приемателни центрове в София, с. Баня (общ. Нова Загора) и Харманли и един транзитен център в с. Пъстрогор (общ. Свиленград).

Общият капацитет на тези центрове е за малко над 5000 души.

Към днешна дата в тях има бежанци предимно от Афганистан и Сирия, а половината места са свободни. Но ако решите да потърсите на интернет страницата на ДАБ информация за бежанската криза в Украйна, ще откриете едно-единствено съобщение от 28 февруари. В него е описана процедурата за предоставяне на международна закрила, според която всеки желаещ да я получи трябва да се яви лично за регистрация в някой от трите приемателни центъра в кв. „Овча купел“ в София, в с. Баня или в Харманли.

След влизането в сила от 4 март на Директивата за временна закрила обаче, неправителствените организации, поели основно грижата за настаняването на украинците, получават противоречива информация как да ги регистрират – за временна или за международна закрила, защото при двата варианта условията и правата, които бежанците ще получат, са различни – и къде да настанят хора в крайна нужда, на които не са успели да намерят временно убежище. В устна комуникация ръководствата на трите бежански центъра препоръчват на неправителствените организации да насочват украинските бежанци единствено към столичния център в кв. „Овча купел“.

От Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора си задават въпроса

дали пък държавата не се опитва да скрие истината за тези центрове у нас,

за условията на живот на настанените в тях бежанци от Африка и Близкия изток, за качеството на храната, особено на детската, и за прочее нелицеприятни факти, които биха представили страната ни в лоша светлина. Как ли би се почувствала току-що пристигналата в офиса на фондацията млада украинка от Харков с две деца на 2- и 7-годишна възраст, ако бъдат настанени в някой от тези центрове, запитах се и аз след краткия си разговор с нея.

Бежанският поток от Украйна е силно уязвим, защото тук пристигат основно жени с децата си, оставили съпрузите си да воюват срещу агресора. Правителството предвижда отпускането на 50 млн. лв., с дневен лимит по 40 лв. на човек за нощувка и храна, за настаняване на украински бежанци в базите на дружества на НОИ, в държавни болници за рехабилитация и балнеолечебни центрове, почивни станции на министерства и ведомства, както и в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър. Но тези пари ще стигнат най-много за два месеца, а някои бизнесмени, приели бежанци в хотелите си, вече ги затварят за тях, защото не могат да поемат режийните разноски.

Обърнах се към ДАБ с въпроси дали имат стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бежанците от Украйна. Зададох ги по телефона на главния секретар Евгени Цветков и на зам.-председателя Даниел Инджиев. Преди да ме отпрати към пресцентъра, зам.-председателят изрази учудването си, че очаквам от ДАБ да управлява криза, с която няма капацитет да се справи. По думите му,

това е проблем на правителството,

което вече е сформирало Национална оперативна координационна група. (Впрочем подробна информация за такава група не се открива никъде в публичното пространство.) Тя ще ръководи граничното пропускане, транспорта, настаняването, медицинското обслужване и другите дейности, които уреждат временната закрила на бежанците от Украйна. На този етап те били настанявани извън регистрационно-приемателните центрове, които нямали капацитет да поемат хилядите украинци, потърсили убежище в България, обяснява Инджиев. Той определи като ангажимент на правителството и евентуалното изграждане на нови бежански центрове в България.

На въпроса ми за разликата в правата на бежанците при кандидатстване за временна или за международна закрила, главният секретар Евгени Цветков с надменен и поучителен тон ми препоръча да прочета регламентите за двата вида закрила. Според него в момента бежанците от Украйна се регистрират като туристи, затова не могат да кандидатстват за бежански или хуманитарен статут. В ДАБ очакват акт на Министерския съвет, който ще организира цялостната дейност около украинската бежанска криза. Попитах главния секретар какво правят сега, а краткият му отговор беше: „Работим – и денем, и нощем!“

Дадох си сметка, че този институционален хаос и чиновническо безхаберие не ме учудват ни най-малко. Но вероятно много неправителствени организации, които всекидневно се сблъскват с подобно отношение, си задават въпроса:

Не трябва ли премиерът Кирил Петков да преосмисли оставането на това ръководство на Държавната агенция за бежанците?

Също и възможностите за повишаване на нейния капацитет. Защото кризи като сегашната оголват уязвимите ѝ места. В сегашния си вид тази агенция видимо не може да посрещне адекватно украинската бежанска криза и да отговори на обществените очаквания към нея.

Заглавна снимка: Бежанци чакат на границата между Полша и Украйна © Николай Дюлгеров

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

От 2 седмици има огромен наплив на бежанци по границата ни с Турция Ердоган отвъза тихомълком емигртантите към Европа

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D0%BD-%D0%BE%D1%82%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%BC-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B3%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82.html

петък 6 ноември 2020


По цялото протежение на българската граница с Турция се забелязва безпрецедентен наплив на бежанци от страните от Близкия и Среден изток. По оперативна информация на Биволъ цели бежански лагери на територията на Турция са освободени да преминават границата с България на път за Западна Европа. От Резово до Свиленград през последните 2 седмици незаконните влизания на българска територия са се увеличили в пъти. Наши източници от пограничните райони свидетелстват, че турската страна е вдигнала всички свои части по охрана на границата с България. Това на практика е осигуряване на безпрепятствен достъп за бежанците.  Те свободно могат да влязат на българска територия. На наша земя те се изправят пред телената ограда, която обаче не представлява никаква реална пречка. Бежанците са предварително инструктирани от водачите си и са снабдени с всички необходими инструменти за преодоляване на оградата – резачи, стълби и копачи.

Някои от групите минават в Гърция и оттам на зелена граница влизат в България, сочат данните. От Гърция към България няма никакво препятствие, нито телена ограда. В момента са мобилизирани на пълна степен Гранична полиция и жандармерията. Нямаме данни засега за мобилизирани части на БА. Официалните институции мълчат и отказват да дадат подробна информация. Те обаче не опровергаха данните, че трафикът през границата с Турция е скочил в пъти през последните дни и не отговориха отрицателно на въпросите ни. На официалните запитвания на Биволъ просто бе отказан отговор. Министърът на вътрешните работи Христо Терзийски отказа да разговаря с наш репортер, оправдавайки се с бюрократични причини и процедурни правила. От Пресцентъра на МВР ни посъветваха да четем пресъобщенията им. В тях няма нужната информация, но се забелязва, че през последния месец действително имаме зачестяване на заловените групи бежанци във вътрешността на страната. Само преди дни е била заловена поредната група от 12 души мъже, преминали границата с Турция, южно от от гр. Средец. Бежанците са заловени от граничните полицаи на наша територия. Този случай, както и много други обаче не е отбелязан в информационния бюлетин на МВР.

Телената ограда не спира нахлуването, но “харизва” българска земя на турците

Тези които влизат у нас, преодоляват много лесно изградената телена ограда, като или я режат, или я прескачат със сгъваеми стълби. На практика оградата изобщо не може да спре нарушителите на границата, но е едно нелепо и дори вредно съоръжение, споделят местните хора. Заради изградената ограда, една широка ивица от нея до граничната бразда остава недостъпна за населението в пограничните села. Хората се оплакват, че не могат да минават през нея, както на времето са минавали дори през порталите на т.нар. преградни “кльонове” по времето на Студената война, да си пасат и поят добитъка в пограничната зона, да посещават ниви и градини там. В замяна на това сега една широка ивица част от българската територия на практика се окупира от турските селяни оттатък и те свободно влизат в наши земи до оградата, за да ползват пашата или водите. Никой не ги спира нито от турска, нито от българска страна, защото граничните полицаи основно се занимават с бежанския проблем, но не и с турските селяни, влизащи в ивицата до оградата и ползващи част от мериите на пограничните ни села, се оплакват български селяни. Така всъщност оградата, изградена по идея на “Патриотичния фронт” не спира никак бежанците, но дава възможност за фактическа окупация на българска земя от страна на турски граждани. Така например пограничната р. Резвая, която е уникална със своя каньон и доскоро беше едно от туристическите забележителности в парк “Странджа”, вече е недостъпна. Тя на практика се е превърнала изцяло в “турска” река, защото до нея българските граждани нямат абсолютно никакъв достъп, благодарение на неефективната ограда. Отделен е проблемът за стотиците хиляди декари изсечени стари гори, за да бъде построена въпросното съоръжение.

Самата ограда бе построена на колосална средна цена от около 500 €  за линеен метър и струваше над 200 млн. лв. Биволъ разкри в свое разследване през 2018-т г., че оградата е построена основно с участието на фирми свързани с депутата Делян Пеевски със силно завишени изкуствено стойности. /виж тук/ Проверка от страна на Прокуратурата, за злоупотреба в особено големи размери така и не последва.

Телено съоръжение по границата с Турция в Странджа планина.

Оградата освен, че излиза “златна”, но освен това е строена некачествено и набързо.

Напливът съвпада с последните заплахи на Ердоган

В момента в България нахлуват предимно бежанци от Сирия, Ирак, Афганистан и Пакистан. Началото на увеличения наплив съвпада с крайното изостряне на отношенията между Турция и Франция и оттам с целия ЕС. Анализаторите сочат, че последните кървави терористични атентати във Франция и Австрия са именно провокирани от радикалната риторика на турския лидер Реджеб Ердоган, който разпалва настроения за “Джихад” срещу Европейския съюз и конкретно Франция в мюсюлманския свят. От 5 години Президентът на Турция отправя периодични заплахи, че ще пусне 3.6 млн. бежанци на територията на ЕС. Повечето пъти те бяха определяни като блъф и шантаж за разиграване на политически и финансови искания върху ЕС. Времето показа, че това не е така. Ердоган се вживя в ролята на единствен пазител и “гарант” за външните граници на Европа. В края на февруари т.г.  Турция отпусна нарочно положението и няколко стотин бежанци се струпаха до границите с България и Гърция. Тогава лично премиерът Борисов призна, че положението е критично и ако бежанците тръгнат масово, ние не можем да се справим с тях. Армия и жандармерия бяха вдигнати на помощ на гранична полиция.

Сега обаче липсва каквато и да е официална информация, въпреки, че проблемът е много по-реален отколкото през февруари-март. Жандармерията е изцяло мобилизирана, но въпреки това не могат да бъдат разкрити и спрени всички групи. Още повече, че ако те трайно влязат в дълбочина на българска територия, няма как да бъдат върнати обратно, а единственият начин е да бъдат регистрирани и настанени в нашите крайно недостаъчни бежански центрове. В тях бежанците се оплакват, че буквално мизерстват. По 4000€ на човек вземат българските трафиканти, за да организират прекарването и транспорта от границата до покрайнините на София. Биволъ разполага с информация от местни жители, че по границата действа стройна и добре изградена организирана мрежа за трафикиране на бежанци, която разполага с транспортни средства и влияние в съответните институции, отговорни да следят и контролират подобна престъпна дейност.  Поради тази причина, групите се извозват успешно до София, а оттам се поемат от други трафиканти за пренасяне през сръбската или румънската граница, като за това се плаща отделно. Маршрутът от страните на произход е ясен. Той е с крайна цел Германия, Австрия, или Франция, като България и дори Турция се явяват транзитни пунктове. Понякога се залавят малки групи, които се регистрират, за да се отчете все пак някаква активност пред Европа, че България спира част от трафика. Голямата част от влизащите от Турция обаче се транслират през Сърбия към Западна Европа, където е и тяхната крайна цел.

Премиерът Бойко Борисов с гордост показва на бившия британски премиер Дейвид Камерън как телената ни ограда пази Европа от бежанския поток. След това се случи “Брекзит”.

Колко бежанци е пуснала Турция към границите ни и ЕС?

Източници от там сочат цифрата 30-40 хиляди. Засега. Потвърждение няма как да има от нито един официален източник. Очевидно България не би могла да поеме подобно количество мигранти, а и няма ефективна система, която да е разработена, за да ги спрем по цялото протежение на границата. Действащата по времето на социализма електросигнална охранителна система тип “Кльон”, която спираше почти 100% от нарушенията на територията ни, бе изоставена и разрушена преди 20 г, със закриването на Гранични войски. Сегашните напъни за алтернативни методи се оказват крайно неефективни, скъпи и потенциално атакуеми от коруптивни практики. Днес всички стратегически гранични застави са разрушени или продадени, а полицаите и подсилващите ги военни спят в хотели и се хранят в ресторанти на свободни цени, което оскъпява тази дейност повече от десет пъти. Това облагодетелства някои собственици на туристически обекти в регионите, но е за сметка на европейските и български данъкоплатци, независимо от крайно неефективния резултат.

Охраната на границата днес се осъществява предимно по пътищата, без плътно патрулиране по браздата и с инфрачервени или уреди за нощно наблюдение ръчно преносими или монтирани на вишки. Трафикантите на бежанци обаче са много добре запознати с обхвата на засичане на тези уреди и знаят прекрасно къде са местата, които попадат под “сянка” за топлинно наблюдение. Това са предимно речни долини, дерета или стръмни скатове, които изобилстват по пресечения терен на южната ни граница. Групите се придвижват в “сянката” на уредите почти докато влязат на българска територия. Остава открит въпрос как трафикантите имат информацията за точните пътеки в термосянка и как понякога посред бял ден цели групи с бежанци влизат в България и необезпокоявано се транспортират във вътрешността с едни и същи микробуси, които чакат на оредварително уговорени места в близост до граничната бразда. Експиримент, който преди време Биволъ проведе с френски журналисти на границата до Свиленград, показа че свободно може да се премине от България в Турция и обратно без никакво смущение или намеса от страна на гранична полиция, нито от турските граничари, независимо от пунктовете за наблюдение, които не можаха да засекат “нарушението”.

Българо-турската граница близо до Свиленград, снимана от репортер на Биволъ от турска страна.

 

 

След пожара в „Мория“

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/sled-pozhara-v-moriya/

От палатката си в Зона 12 на хълма Раид Алобейд вижда „Мория“ като на длан. Докато огънят се разпространява в най-големия бежански лагер в Европа в нощта на 10 септември, 45-годишният мъж, избягал от войната в родната си Сирия, бърза да организира евакуацията на съседните палатки, в които има предимно семейства с деца. „Слава богу, всички успяхме да избягаме от пламъците и дима и да се доберем до пътя“, разказва той пред „Тоест“.

Първият пожар унищожава една трета от лагера, принуждавайки хиляди хора да бягат само с дрехите на гърба. За пореден път в живота си. Огнищата, които възникват през следващите дни, изпепеляват и останалите контейнери и палатки, оставяйки 12 000 души, много от които деца, буквално без покрив.

Разговарям с Раид седмица след серията опустошителни пожари. Подслонил се е под сянката на дърво край пътя заедно с дъщеря си, зет си и четиримесечната си внучка Джуд, родена в „Мория“. Трудно говори за нея и чувството за достойнство не му позволява да опише как оцеляват дни наред край пътя с новородено. „Стотици други деца са в това положение. Много от тях се разболяват или развиват алергии заради комарите и липсата на хигиена. Представете си да спите на пътя – без палатка, без одеяло. Наистина е много трудно“, казва Раид.

Раид Алобейд живее на остров Лесбос от девет месеца, чакайки разрешение за убежище. Почти веднага след пристигането си основава „Бели каски Мория“ – независима група от бежанци доброволци от сирийската общност в лагера, която помага на обитателите в ежедневната им борба за оцеляване.

Click to view slideshow.

Построен с капацитет за 3100 души, „Мория“ и маслиновата гора около него към септември 2020 г. подслоняват около четири пъти повече хора. Те живеят в изключително лоши хигиенни условия, с ограничен достъп до тоалетни, душове и течаща вода, чакайки часове наред на опашки за дневна порция храна. И така – с месеци и дори години, заложници на тромава бюрократична система, която отлага за необозримото бъдеще решенията дали ще получат закрила.

Лагерът „Мория“ отдавна беше заслужил определението „адът на Земята“, когато пандемията от COVID-19 добавя още тъмни нюанси към мрачната картина. Първият случай на болестта в бежанския център е установен на 2 септември, но на обитателите му са наложени строги рестрикции още с настъпването на здравната криза през март – могат да излизат само в определени часове на деня, и то само за храна и посещение при лекар. Ежедневните призиви на Световната здравна организация за спазване на основни противоепидемични мерки – често миене на ръцете и спазване на социална дистанция – звучат цинично в претъпкания лагер, в който течащата вода е лукс.

Въпреки това месеци наред, преди COVID-19 да стигне до „Мория“, няколко бежанци обединяват усилия в доброволчески екип за осведомяване за коронавируса в лагера. Сред тях има учители, фармацевти и младежи от много националности, които разясняват реалностите на пандемията и мерките за ограничаването на заразата – ключова информационна кампания, особено на място с тежки условия и дефицити като „Мория“.

„Информирахме хората как да се пазят от коронавируса, как да носят маска и да си мият ръцете. Имахме и инициатива за събиране на боклук – срещу десет празни пластмасови бутилки давахме бутилка замразена вода“, разказва пред „Тоест“ Али Мустафа Бактяри, който е част от доброволческия екип. 20-годишният младеж от Афганистан е на остров Лесбос от декември 2019 г. „Беше много скучно просто да чакам решение по молбата си за убежище. Такъв съм си – където и да отида, се опитвам да намеря с какво да се занимавам“, обяснява Али Мустафа, който губи и малкото си вещи и дрехи в първата нощ на пожарите, когато огънят изпепелява палатката му.

Ясер Тахери от Афганистан е на 16 години и е най-младият ученик в курсовете по фотография на ReFOCUS Media Labs. Организацията осигурява достъп до инструменти и знания на представители на маргинализирани общности, за да придобият умения за работа в медии и да увеличат шансовете си за намиране на работа. Репортерите и фотографите от техните курсове традиционно документират живота в „Мория“ и в нощта на пожара също са първи на мястото на събитието.

Ясер Тахери (в центъра). Снимка: Скрийншот от репортаж на CNN

„Нашата палатка оцеля след първата нощ на пожари. Докато огънят наближаваше, успяхме да съберем малко дрехи и документите си и избягахме в гората. Останахме там до 5 сутринта, докато пожарникарите потушиха огъня“, разказва Ясер, който пристига на Лесбос с родителите си и брат си на 1 януари т.г.

Пожарът в „Мория“ може да изглежда като неочакван инцидент, но всъщност бедствието се разгръща от години, категорични са местни и международни анализатори, наблюдатели и активисти, които следят ситуацията на Лесбос от отдавна.

Тази трагедия не се случи за един ден. Трябва да погледнем голямата картина – пренаселването от години, карантинирането на лагера заради пандемията, липсата на добра храна, липсата на достатъчно тоалетни и душове. Така и не беше предоставена достатъчна и достатъчно добра помощ за тези хора. Вътре беше хаос и проблемите просто се натрупваха с години.

Това обобщава пред „Тоест“ Соня Нанджик, която е основателка на организацията ReFOCUS заедно с годеника си Дъглас Херман, режисьор и оператор от Ню Йорк. Двамата се срещат през 2016 г. на сръбско-унгарската граница, когато хиляди бежанци се оказват в ничия земя заради отказа на редица централноевропейски държави да приемат молбите им за убежище.

Целта на организацията им е да запълни празнината в хуманитарната помощ – развиването на умения за младежи, които нямат шанс да се върнат в училище. „Представете си 15-годишно момче, което тъкмо е влязло в гимназия в Сирия – прекарва известно време в Турция, след което идва в Гърция, живее година-две в „Мория“, евентуално получава убежище и изведнъж е на 18–19 години, пропуснало четири години от образованието си. В този момент е почти невъзможно да се върне в училище. Затова решихме да се фокусираме върху умения, които биха позволили на младежите да започнат работа, без да е задължително да имат диплома. Медиите са сфера, в която уменията и опитът са по-важни от дипломата“, разказва Соня.

Учениците им са първите репортери на мястото на събитието в нощта на пожара. Кадрите им се появяват в репортажи на Би Би Си, „Ал Джазира“, Си Би Ес Австралия и много международни издания. Преди седмица беше открита изложба с техни фотографии в полския град Вроцлав, а на 1 октомври в Берлин се състоя премиерата на документалния филм „Дори след смъртта“, в който сътрудничат и млади оператори от курсовете на ReFOCUS. Филмът разказва за хората, които погребват телата на загиналите бежанци и мигранти и търсят връзка със семействата им. Филмът ще бъде представен и пред българска публика в близките месеци.

Кадри на младия Ясер Тахери пък са използвани в документален филм на Би Би Си за кризата с коронавируса и бежанските лагери в Европа. „Като имигрант, дошъл само преди шест месеца, е невероятно да имам възможност да работя със световни медии като Би Би Си. Мога да кажа, че се гордея с това“, споделя младежът, който мечтае да стане режисьор.

В работата си в бежанския лагер Соня Нанджик и Дъглас Херман срещат предизвикателства, които разкриват сериозните дългогодишни проблеми с ограничения достъп до образование сред децата и младежите бежанци. „Имаме ученици, които са пропуснали големи периоди от образованието си, в които се полагат основни знания и умения. Сега те се учат как да монтират кратки филми в програми като Adobe Premier Pro, която се използва от почти всеки монтажист по света. Научават се да правят това, но изведнъж се оказва, че не могат да изпратят имейл“, обяснява Соня.

Учениците ѝ са първите и почти единствените журналисти с достъп до новия бежански лагер, който гръцкото правителство изгражда в дните след пожара. Той представлява дълги редици от десетместни палатки с логото на Върховния комисариат за бежанците на ООН, разположени на брега на морето, северно от административната столица на Лесбос Митилини.

Центърът веднага е наречен „Втора Мория“ – не просто не решава проблемите в първия лагер, а създава и по-сериозни. Душове няма, а тоалетните не са достатъчни за всички. Силният вятър вече създава проблеми за палатковите конструкции и буди още по-сериозни опасения за предстоящата зима. Освен това част от лагера е разположена върху площадката на някогашно военно стрелбище, по която все още има много следи от муниции, потенциално опасни за здравето заради замърсяването с олово.

Пожарът в „Мория“ възобнови трудния разговор за миграционната политика на Европейския съюз. Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис веднага обяви, че правителството му иска „да превърне проблема във възможност“, и използва случая да аргументира отдавнашната си идея за създаване на лагери от затворен тип на островите. Местните жители на Лесбос неведнъж са протестирали срещу идеята, с опасения, че островът им ще бъде превърнат в затвор. Бежанци и хуманитарни организации също се притесняват, че този подход само би задълбочил проблемите на система, която с години държи в неизвестност за бъдещето хиляди хора в условия, уронващи човешкото им достойнство.

„Европа трябва да участва много повече в управлението на новия лагер, където и да решим да го построим. Искам да уверя всички страни по темата, че с абсолютна сигурност това ще бъде постоянен център за настаняване на имигранти“, декларира Мицотакис дни след пожара.

Няколко държави обявиха, че ще приемат бежанци от Лесбос. През последната седмица 140 души – семейства с деца с нужда от специални здравни грижи и непридружени деца бежанци, бяха преселени в Германия. С това общият брой на релокираните бежанци от Гърция за 2020 г. надхвърли 1000 души, по данни на ООН. Броят на хората, търсещи убежище на територията на страната, остава над 120 000 – близо 28 000 на островите в Егейско море и близо 98 000 в континентална Гърция. Само непридружените деца бежанци са 4400.

„На останалите държави членки не би коствало много да приемат по няколкостотин души, но за Гърция такова общо усилие би било огромно облекчение“, коментира Соня Нанджик, която е родом от Полша – един от най-сериозните противници на солидарния принцип в европейската миграционна политика. Тя допълва:

Не разбирам липсата на солидарност, особено в посткомунистическите държави, като Полша, Унгария, Чехия. Толкова много хора са избягали от Полша по време на комунизма, така че би трябвало да можем да разберем хората, които бягат от държави като Афганистан и Ирак, където или има война, или талибаните не позволяват на хората да съществуват в собствената си страна. Не разбирам как си позволяваме да оспорваме техните причини да търсят убежище, докато ние някога сме бягали от комунизма. Наистина имаме много къса памет.

„Когато бях на 12, живеех със семейството си в едно малко село, но се преместихме в Херат. Баща ми беше отвлечен от талибаните, а мен заплашваха, защото сътрудничих на американска организация“, споделя Ясер Тахери.

Историята на Али Мустафа звучи подобно. „Талибаните, ИДИЛ и други терористични групи са активни в Афганистан. Не ни позволяват да живеем спокойно, да продължаваме образованието си например. Дойдоха при баща ми и поискаха аз да се присъединя към тях. Тогава семейството ми се премести в Кабул, но и там не се чувствахме сигурни, защото непрекъснато имаше атентати и убийства. Затова в името на по-добро бъдеще баща ми реши да ме изпрати в Европа“, споделя той.

Настанен в палатка с непознати хора в новия лагер на остров Лесбос, Али Мустафа подновява кампанията за осведомяване за коронавируса заедно с останалите от екипа. Доброволците от „Бели каски Мория“ дни наред разчистват след пожара и също вече организират дейностите си в условията на новия лагер.

„Преживели сме война, изгубили сме близки, преминали сме през Турция и сме стигнали до Европа в търсене на място, където да прекараме остатъка от живота си. Защото сме много уморени. Умираме всеки ден“, казва обаче лидерът на групата Раид Алобейд.

„Бъдещето ми остава несигурно. Аз губя младостта си в чакане, а това е времето, в което имам сили и енергия да уча и да работя. Но го губя – в чакане“, допълва 20-годишният Али Мустафа.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Vice

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Другата ръка“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/drugata-ruka/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Другата ръка“ от Крис Клийв

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2015

Корицата на книгата „Дргата ръка“Пчеличка е 16-годишна бежанка от Нигерия, дошла в Англия по нелегален път. Тя прекарва две години в „център за временно настаняване“ – нелоша фраза, която означава затвор за хора без престъпление и без срок за освобождаване или депортиране. Основната ѝ цел в центъра: да оцелее и да се научи да говори английски като кралицата. Надява се така да ѝ позволят да остане в страната. Знае, че няма да е достатъчен аргументът, че ако се върне, ще бъде убита, защото е била свидетел на престъпления в нефтените конфликти в родината си.

Когато излиза от центъра след бюрократичен миш-маш и все още с нелегален статут, Пчеличка е заменила дори истинското си име, защото е станало твърде опасно. Всичко, което тя има в този момент пред портите, е един адрес в лондонско предградие. Тук се появява и втората главна героиня, която разказва другата половина на историята: Сара е на 32, главен редактор в модно списание и в началото на книгата губи съпруга си. Заради това трябва да се грижи сама за 4-годишния им син, който отказва да свали костюма си на Батман.

Какво свързва тези две жени във възел?

На части долавяме ужаса от историята, която се развива на един плаж в Нигерия: Сара и мъжът ѝ са на почивка там в опит да спасят брака си. Един замах на мачете, един избор, който всеки трябва да направи – историята е ужасяваща, но се разкрива така бавно, че ще е грешка да се разкаже тук. Ето обаче нещо, което може да се разкаже: в един момент, вече в Англия, двете жени слагат ръцете си една върху друга. На лявата ръка на Сара липсват две фаланги от средния пръст. В докосването им, по-интимно от ръкостискане, отдолу се вижда ръката на Пчеличка. Пътищата на тези две жени се преплитат. Някои загуби прозират, за да срещнат реалността в присъствието на другата.

Впрочем в книгата мъжете липсват оглушително. Дори когато ги има, са там, за да променят живота на жените край тях – никога не са главни действащи лица. Тяхното присъствие обаче е онова, от което да те е страх. Пчеличка предупреждава:

В живота мъжете могат да ви причинят такива неща, че вярвайте ми, по-добре да се самоубиете предварително. Осъзнаете ли го, очите ви започват да шарят насам-натам безспир, да дебнат за момента, когато мъжете ще дойдат.

Фразата „мъжете ще дойдат“ се превръща в напевен ритъм на безпокойствие и очакване. В книгата обаче двете жени проявяват сила и опит – дори Сара, която в началото изглежда повърхностна с възгледите си за света, в крайна сметка преживява промяна. Едно момиче, което се опитва да оцелее в крайна ситуация, и една жена, която събира парчетата на живота си, ще трябва да се изправят пред въпроса за личната отговорност в срещата с другия.

Кои са мъжете, които ще дойдат, е въпрос с много отговори. В един момент на излизане от лагера за бежанци Пчеличка се среща с англичанин, който е решен да помогне. Той се възмущава от системата: „Лявата ръка не знае какво прави дясната.“ Бюрокрацията играе важна роля, наистина без да знае какво прави. Агентите с подписите върху заповедта за депортация може да са също толкова отговорни за убийство, колкото и войниците с мачете в нефтените находища – смразяващ паралел.

Авторът е находчив в подбирането и развиването на недвусмислени образи, които силно влияят на читателя. Когато излиза от центъра, Пчеличка е с три други момичета. Някои са маниакално решени да оцелеят, други – неспособни да продължат напред. Пчеличка им обяснява защо се смее на бодливата тел.

Разбираш ли, погледни нас, момичетата. Аз и бельото ми в прозрачна найлонова торбичка, ти и джапанките ти, това момиче с красивото жълто сари и другата с документите. Приличаме ли на хора, способни да се прехвърлят през тази ограда? Казвам ви, момичета, дори да махнат бодливата тел и да наредят монети и прясно манго най-отгоре, ние пак няма да можем да се покатерим.

Нейната събеседничка тук ѝ напомня: бодливата тел не е да държи тях вътре, а да не позволява на другите да влизат в лагера, където могат да пуснат на свобода параноята и страха си от бежанците.

Целият този мрак е пронизван редовно от хумора на Пчеличка. В края на книгата стои нигерийска поговорка: „Ако лицето ти е подпухнало от жестоките удари на живота, усмихни се и си представяй, че си дебел.“ Точно такива фрази очевидно са повлиявали на автора в неговата изобретателност да търси хумор, който да показва сила на духа, без да загърбва тежестта на случилото се.

Тези неща са силните черти в книга, на която обаче отчаяно ѝ е липсвал наблюдателен редактор (сестрата и майката на Сара не коментират защо внезапно се появява непознато нигерийско момиче в къщата ѝ; Пчеличка разказва дълго, че вижда лед за пръв път, когато всъщност го вижда за втори; внимателно тъканата нишка, че във всяка ситуация тя търси как да се самоубие, ако дойдат мъжете, в един момент просто изчезва).

По дефиниция не е лесно да се пише по трудни теми като нелегалната емиграция, моралната отговорност да се защитаваме един друг и всекидневието на ръба на оцеляването. Крис Клийв казва в интервюто, поместено в края на българското издание: „Целта ми с този роман беше да напиша достъпна история върху една сериозна тема.“ Достатъчно добра цел.

Появява се проблем обаче, когато критиката започва да твърди, че книгата е шедьовър или че ще промени живота ви – явно с идеята, че до момента никога не сте мислили за проблемите на бежанците от рискови райони. Често се случва именно с достъпни истории като тази и може да е разочароващо да се срещнете с нея, ако имате подобни очаквания. Затова инстинктът ми подсказва да препоръчвам „Другата ръка“ все пак внимателно.

Романът е добър, езикът е поетичен, чете се задъхано, особено в моментите, в които безшевно преминава в трилър, а после се връща обратно. Помага да се мисли за определени теми, вярно е, но и е само началото на дълъг разговор. Впрочем затова и авторът дава списък с линкове и документи, в които може да се зарови човек, ако след шока на финала се усети длъжен да знае повече.

Да се шокираш от тази история не е трудно, защото е кървава и болезнена; далеч е обаче от емоционална манипулация, защото е човешка и пълна с хумор. Основната част от всичко това е изкарано на раменете на Пчеличка – със силата и волята си да оцелее нейният образ остава да живее в съзнанието ти.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.