Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/zhivotut-i-priklyucheniyata-na-jack-engle/

„Животът и приключенията на Джак Енгъл“ от Уолт Уитман

превод от английски Стефан Радев, изд. „Лист “, 2018

Аз славя себе си, възпявам себе си.
Това, което аз получа, и вие ще го получите,
защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам
принадлежи.

Аз бродя и зова душата си,
аз бродя, отпускам се нехайно и гледам стръкчето трева.
Езикът ми и всеки атом на кръвта ми са произлезли от земята и този въздух.
Роден съм от родители, родени тука от родители, родени
също тука, и родителите им родени също тука,
сега започвам, на тридесет и седем съм, напълно здрав,
и се надявам, че няма да престана до смъртта си.

„Песен за себе си“, Уолт Уитман
(в превод на Цветан Стоянов)

Поезията на Уитман, първия поет на американската демокрация, е добре позната на български в различни преводи и интерпретации. За него Езра Паунд казва, че „той е Америка“. Харолд Блум е категоричен, че даже и за хората, които никога не са написали и ред поезия, Уитман е техен литературен родител и автор на светското евангелие на САЩ – „Стръкчета трева“. Той е важен колкото за Керуак и Гинсбърг, толкова и за Майкъл Кънингам. Филмът „Обществото на мъртвите поети“ продължава да вдъхновява и запознава зрителите с едно от малкото негови популярни стихотворения в рима и по-строга стъпка. Във времена на агресивна хомофобия е добре да се припомни, че е и икона за ЛГБТИ общността.

Настоящата книга го показва в нова светлина. Тя е писана няколко години преди да е открил поетичния си глас по категоричен начин. Преди да е „започнал“, както пише в „Песен за себе си“. Преди да е променил масовата нагласа за поезията. Преди да е тръгнал по пътя на налагането, веднъж и завинаги, на дългия и бял стих като легитимна форма, за което често е наричан „бащата на свободния стих“. Това „преди“ е трябвало да остане невидимо, защото този роман, излязъл в подлистник, още при първото си издание не е бил подписан от него. А Уитман всъщност вече е имал един прозаичен бестселър зад гърба си – „Франклин Евънс“ – и купища разкази в десетки вестници и списания, редом до прозата на Хоторн и По.

На романа (или по-скоро новелата) може да се гледа като на куриоз, начин за изкарване на прехраната на писателя в онзи момент или като на тестово поле, на опити с проба и грешка по пътя към поезията му. Това е „набързо разказана история – нахвърлян разказ от случки“, смесица между сантименталната традиция на Дикенс и току-що родилия се криминален роман. Историята е за сирак, лукав адвокат, измамници, които след разнообразни и схематични перипетии са, естествено, победени от добри всеотдайни хора и силата на приятелството.

Най-хубавото в прозата на Уитман са отклоненията от сюжета. Именно детайлните описания на Ню Йорк от средата на XIX век са сред ценните неща в книгата. Те показват живота на улицата и големия разрив между богати и бедни. Колоритни са посещенията в операта, проблясъците на хумор („истинската Америка съперничи на Древна Гърция по любовта към свинското“) и гледната точка, че успехът, бил той и икономически, се крепи на съчувствие и взаимопомощ, а не на амбиция и кариеризъм.

Личи си, както и от забавните имена на действащите лица, сякаш измислени от Томас Пинчън век по-късно, а също и от подскоците в разказването, че фабулата не го е вълнувала особено, а може би по-скоро се е забавлявал и опитвал нещо ново. Особено видимо е това в най-хубавата глава, посветена на гробището на църквата „Света Троица“. Тя е плътна и гъста поема в проза, разположила се на десет страници, и има малко общо със сюжета на историята. В нея и в редовете, възхваляващи и съживяващи забележителни американски покойници като Александър Хамилтън, се предвкусва свежестта и пълноводието на „Стръкчета трева“. Именно в тази глава отчетливо се чува бъдещият глас на Уитман. Вижда се и трансформацията му от журналист и конвенционален поет и прозаик в поемащ рискове автор, чиито чувствени, философски и неподлежащи на тогавашна лесна класификация стихове ще отворят врата, през която ще влизаме и излизаме обновени като читатели, поети, композитори, режисьори и художници и до днес.

Борхес, един от най-страстните читатели на Уитман, вероятно също би се радвал да прочете книгата. За него аржентинецът пише, че е автор на един от най-сполучливите експерименти в литературата именно защото читателят може въобще да не забележи, че е не само свидетел, но и съучастник в експеримент. Днес последователността на лабораторните опити е проследима и последвалите резултати изглеждат още по-впечатляващи. Именно и заради това са разбираеми думите на Уитман от 1882 г. за по-ранните му работи: „Искреното ми желание бе всички тези груби и хлапашки неща тихо да потънат в забвение.“ Или тези му думи от 1891 г.: „Навярно бих се изкушил да го застрелям, ако имах възможност“ – по повод желанието на амбициозен съставител да събере и издаде ранната му проза.

Трябва да се каже, че дължим появата на книгата на един-единствен човек, литературен историк и критик, разбира се, и на неговото педантично академично любопитство. През 2017 г. Закари Търпин намира в бележниците на Уитман имената на главните герои Джак Енгъл и адвоката Ковърт и решава да потърси по-внимателно нещо за тях в дигитализираната преса от времето на Уитман. Неочаквано се натъква на обявление в „Ню Йорк Таймс“ за предстоящата публикация на история за героите през 1852 г. и пише с молба до библиотеката на Конгреса за броевете от март до април на вестник „Ню Йорк Съндей Диспеч“. Голяма е изненадата му, когато прочита „забавната, креативна и странна малка книга“ в цялост.

За три години вече са се натрупали няколко задълбочени статии за книгата и едва ли може да се предполага какво още може да излезе от архивите. Романи на Флобер или Мелвил? Дневник на Сервантес? Бележник на Данте? Или неопровержими доказателства за личността на Шекспир, които да сложат точка на конспиративните теории? Кой знае. Дано ни предстои да се натъкваме на още неочаквани публикации от автори, за които сме си мислили, че вече всичко ни е ясно. Така ще можем да ги преоткрием и препрочетем отново. Да ги съживим.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/andrukhovych-nikolov-tolstoy-choleva/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Увлечения“ от Велизар Николов

София: изд. „Ерго“, 2020

„Защото когато поезията е гешефт, когато поезията е стока, то решаваща за продажбата е нейната опаковка. Поезията се продава най-добре, когато сама си прави реклама: кратко, гръмко, безапелационно. Светът е ясен, двуполюсен, черно-бял. Печели онзи, който най-бързо предугади масовите предубеждения. Читателят обича да цъка с език, а не да му щрака мозъкът. Той си почива с поезията, разтоварва се; иска да види хармония между себе си и света. В основата на тази хармония трябва да е чистото му и благородно морално възмущение. Причините за злото трябва да са персонифицирани вън от него и по възможност да не засягат неговите семейни и национални комплекси.“

Тези думи са мои – и не са мои. Навсякъде, където през 1993 г. големият социолог Румен Димитров е написал думата „новина“, я смених с думата „поезия“. Грешката е вярна. Защото продължавам да вярвам, че поезията е новина – поне всичко онова, което не искате другите да научат за вас.

Тихо се свлече в трамвая. В краката ни падна по
обед, през май.
Углавно нежен – с профил на пистолет.
Златна мушица валсира над него – лека му пръст.
А можеше някого да застреля: падайки, не успя.
Претъпкан беше трамваят. Неделя.
Той не стреля в тълпа. 

Велизар Николов (1949–2018) беше новинар. И нищо от това, което описах заедно с Румен Димитров – това, което днес се самопредставя за поезия. Нито се стремеше да пише историята на поезията у нас, но като своя собствена автобиография. През последните си години той не можеше да говори, общуваше с бележки, работеше във в. „Тишина“… Виждах го на столичната улица „Шипка“ 6 с Виктор Пасков.

Не се наемам да определя кои от книгите му са за големи – и кои са за малки. За тях идеално приляга определението на Петя Кокудева „детски стихотворения за възрастни“. Прецизни. Брутални. Привидно игриви. Сладко-кисели.

Там горе имаше гора,
а под гората – тъмна яма.
Тя скоро гледката прибра.
Гората никаква я няма.
Какво не мина покрай мен
и колко прелест си отиде.
Останах сам, обикновен,
до пошлост. И съм още видим.

(„Видимост“)

Стихотворенията в „Увлечения“ не бяха публикувани приживе на автора. Както видяхте вече, те са като стрелящи часовникови механизми: гледаш ги сложни, стегнати и красиви, а стрелят. По-късно разбираш: стрелят, след като са били простреляни. Тези стихотворения са и много мънички – но в тях са смесени, натъпкани до взрив, смешното и жалното, уплашеното и свещеното, битовото и зловещото, нежното, нежното.

Цветето-телефонче: някакъв лази,
паднал в тревата и се смалява от мъка,
ще робува на мравките, хора!
Ти не слушай.
Целуни ме, додето сме още двойка,
аз съм ти тройка, по милост написана.

(„Двойка“) 

Бих цитирал кажи-речи всичко.

Още една хубава (ама много хубава!) поетична книга тази година от истински творци и истински хора, които вече не са сред нас – след непубликуваните приживе стихотворения на Стоянка Грудова „Време на прозрачност“ и антологията на София Бранц под заглавие „Преди да се затворят времената“. (Тук веднага виждам сбърчените носове на литературните прокурори: „Ама какво значи истински…“)

Карай… Велизар Николов е много голям поет. (Затова на премиерата на книгата му имаше максимум петнайсетина души. Дали имаше и толкова.)

„Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович

превод от украински Албена Стаменова, София: изд. „Парадокс“, 2020 

Украйна е наблизо, сродна е, ето:

хей дървена църкво царице
господарке тъмна в наметка кръстата
за какво ти е тоя свят стъгда низка
да вървим към небето там си на място

там ще те срещнат ѝскри блестящи
ще скочат в прозорчето право до хора
дето гласове ще затрепкат неспящи
като птици умрели са книгите горе

ще заухаят одеждите по стенописите
ще лъхнат на лен иконите маслени
светиите ще изпият до съмване виното
към небето гонѝ ги да разтвори дуварите

но не можеш възлести корени
към черни потоци в земята си впила
в прах и пепел ще правиш поклони тук
ще загиваш а в небето не искаш

че на небето го няма човека изстрадал
фигурата му смешна не ще да цъфти
на тоя идиот или пък мечтател
увенчан от златисти пчели

(„Църква“)

Чета поезията на Андрухович – и си мисля, че в тези текстове дружелюбно и непринудено благородната форма общува с простосмъртното съдържание. Колко неговата поезия е тук, на земята. Човешка църква, ако щете.

Мисля си още, че това е украинска поезия – много повече в гравитационното поле на полската, отколкото на руската. Че това са старинни гербове, разнебитени от настоящето. Горещи гротески. Шутовски, шарлатански, с лолитки и коцкари… Или пък безподобните персонажи от цирк „Вагабундо“… Да, в стихотворения има много тайници, обрасли с метафори, които жужат и се кодошат с нас.

И топката, хвърлена в небето на 60-те, както препраща Андрухович към Дилън Томас, още не е паднала… „Лети си топката! Ала я няма, сякаш не я е имало.“ И градовете са разпорени като топка. Топката лети от стихотворение в стихотворение, от цикъл в цикъл.

В приказния свят на Андрухович, свят на патриарси и голтаци, ти идва да плачеш.

Обаче и Русия е наблизо.

Тук да пътуваш в средновековието
е като след княза да пълзиш с обоза.
Само внимавай, всяко лице оглеждай:
тези типове ги е описал още Ломброзо

– нещо омагьосано, нещо злодейско
от лицата им примирени прозира.
В тях миналото е зло и каторжническо
– с една дума – приличат на василиски. 

Есента – тя е път някъде на север:
по дърветата блясъци чезнат и гаснат.
Тук времето друго е, Гринуич не действа,
но ти пътуваш. Битието е прекрасно, 

макар че по-рано мръква, отколкото на друго място,
а колкото по-черно небето – толкова по-близо до хана.
Тези местни убийци не са съвсем негодяи:
за тях важен е принципът, не кръвта и не раната. 

Князът може да бъде убит, докато в баня се мие
или на лов, или с меч на стълбите.
Тук горите са благоприятно непроходими –
по вдовиците само се броят мъртвите,

по сухите дървета с корони сакати,
които, честно казано, са много повече
и сякаш през тях неумолимо някой е падал.
Тут отвсякъде мирише на средновековие.

(„Писма до Украйна“, 9)

Русия е проблем не само за нашия гръбнак. Прочее, преди години бях попитал Андрухович дали, докато пише, усеща някаква своя подчиненост на мощния руски език?

Ето как ми отговори той: 

Не, подчиненост няма, но понякога наистина гледам в речника. В съзнанието ми изниква руската дума. Знам, че украинска има, и си я намирам в речника. Но съм имал и обратната ситуация, когато собствената ми публицистика, фейлетоните например, съм ги превеждал на руски, при което усещах как не ми достигат думи. В този смисъл, оригинален текст на руски едва ли бих могъл да създам. Винаги си поставям една максималистична задача – като пиша на руски, да е не по-лошо, да е дори по-добро от Набоков… Като пиша на украински, съм сигурен, че ако Набоков беше писал на украински, аз пиша не по-лошо от него.

***

Роденият през 1960 г. Юрий Андрухович е носител на престижните Хердерова награда за литература (2001), Награда за мир „Ерих Мария Ремарк“ (2005), Литературна награда на Лайпцигския панаир на книгата за европейско разбирателство (2006), Литературна награда на Централна Европа „Ангелус“ и наградата „Антонович“ за изключителен принос към украинската литература. Преводач на Шекспир, Рилке, Пастернак, Манделщам, Керуак. У нас живият класик на съвременната украинска литература е познат първо със своя роман на ужасите „Московиада“.

На 29 септември преводачката на Андрухович доц. Албена Стаменова получи националната награда „Христо Г. Данов“ за превода си на „Писма до Украйна“. (На следващия ден тя беше отличена с наградата за високи постижения на Съюза на преводачите в България за превода на „Любовниците на Юстиция“, параисторически роман в осем и половина серии. Романът излезе също през тази година от българските издатели на Андрухович – „Парадокс“.)

***

Андрухович е тук.

„Иван Глупака“ от Лев Толстой

превод от руски Ася Григорова, илюстрации Калина Мухова, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Вие имате ли мазоли на ръцете си? Ако нямате, значи трудолюбието не ви е смирило достатъчно – и ще си имате проблеми с граф Лев Николаевич Толстой.

Защото „Иван Глупака“ е негова напълно авторска приказка, в която (както посочва големият литературен теоретик Виктор Шкловски) Иван символизира селянина, Семьон – военния от дворянски произход, а Тарас е търговецът. Зад образа на дявола, който се опитва да скара тримата братя, е… интелигентът.

И тримата братя се стремят към добруване, тоест към класическата женитба с царската дъщеря. Сестра им е няма и безропотна. Такава е и съпругата на Иван, която доброволно сваля царските одежди и започва да се труди редом с него. Самият Иван преди това е изумил всички:

[…] той съблякъл царските одежди – дал ги на жена си да ги прибере в една ракла, – отново си сложил конопената риза, навущата и цървулите и се заловил на работа. […]

Казвали му:
– Ама ти си цар!
– Какво пък – отвръщал, – и царят трябва да яде.

Да повторим. В интерпретацията на Шкловски Семьон е израз на имперската военщина, при която маршируват напълно еднакви войници. Тарас е капитализмът и златото. Иван е различен: в неговата представа основната мисия на войниците е да пеят и танцуват. Иван Глупака търка едно о друго дъбови листа и от тях изскача злато, но той не се интересува от него – то е украшение, което да подариш на другите. В собственото му царство парите спират да съществуват.

Следователно дяволът изкушава с военщината и търговията селяните, но за Иван те са чужди, той не ги разбира. Иван зачита само труда, който предизвиква мазоли. И дори ще нахрани и подслони своите братя и отвратителните им жени, когато по време на война или търговия те жестоко се издънят.

Иван Глупака е триумф на несъпротивлението на злото и прошката. Той винаги реагира на натиска върху него с „Какво пък!“… И продължава напред в своя тих мужишки героизъм, който останалитe вземат за идиотщина. И така само той, макар и цар, не се дава на дявола.

Без връзката ключове, които ми подаде Шкловски, за мен „Иван Глупака“ щеше да си остане книжка за деца. Но изобщо не е така – и заради това трябва да се чете и история, и критика, и човек да не разчита само на собствените си рецептивни мускули. Иначе надали щях да схвана, че в залеза на XIX век творбата на Лев Толстой е преди всичко поучително четиво за възрастни, че тя е предназначена за Народа, който се нуждае от ободрителни и насърчителни четива. И точно по тази причина държавният Комитет по цензурата на Русия спира „Иван Глупака“ от разпространение и преиздаване…

… А аз си представям мазолите и най-вече убожданията по пръстите на художничката Калина Мухова, която е избродирала прекрасни илюстрации за иначе политическата приказка на Толстой. И искам да живея в илюстрация на Калина.

Па било дори като многодетен дявол.

 

Дотук с отзивите. Следва реклама на книга на любим приятел.

„Отиване Връщане“ от Силвия Чолева

второ издание, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Книгата беше публикувана от „Издателско ателие Аб“ през 1997 г. под редакцията на Малина Томова. Неин художник беше Даниела Олег Ляхова. По второто издание работи Надежда Олег Ляхова, която запази изключителните графични решения на сестра си.

Силвия Чолева пише:

Тази книга е плод на няколко пътувания до Прага през 90-те години на ХХ в. В основата ѝ са дневникови бележки. Границите тъкмо бяха отворени, хората емигрираха, аз останах. За първи път излизах извън затвора НРБ, пътувах с автобус. Пътуване към света и към себе си. Открих Прага, себе си продължавам да търся. Понякога Прага е тук, понякога е там, същото важи и за София.

Ще добавя: след първата си публикация тази книга беше имитирана в много, а и много по-шумни книги. Тя обаче е оригиналът. Точка!

Боже, колко е сама тази къщичка сред черната нива в началото на нощта. Само с едно светещо прозорче. Чувство за напуснатост.

Чувство за Прага, за праг, за Силвия.

Click to view slideshow.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/krayat-na-zemyata/

„Краят на земята“ от Мария Роса Лохо

превод от испански Майя Илиева, изд. „ЖАР-Жанет Аргирова“, 2019

Както често става, краят се съдържа още в началото. И в смисъла на историята в този роман, и съвсем буквално – книгата започва с последното писмо, което Елизабет Армстронг ще получи от Розалинд. Непознатата жена трескаво разказва за собствения си живот, който по таен начин е обвързан с Елизабет.

Елизабет живее в Лондон и е дъщеря на англичанина Оливър Армстронг – предприемач, който смята за нужно и възможно да запазиш от детето си истината за миналото, ако тя е твърде болезнена за теб самия. Тайните за произхода на Елизабет, родена в Рио де ла Плата, и за покойната ѝ майка, от която има запазена само една стара дагеротипия, бавно ще се разкриват от думите на Розалинд, която пише от Финистере.

Буквално „краят на земята“, нос Финистере е крайната точка на маршрута до Сантяго де Компостела за много от поклонниците. Името е от латински и носи древните вярвания за мястото, смятано за края на земята (макар че всъщност то не е, както се твърди понякога, най-западната част на континентална Европа – титлата принадлежи по право на Португалия).

В книгата четем още една книга – историята на Розалинд преди 40 години, описана чрез писмата. Розалинд, дъщеря на ирландец и галисийка, пресича океана тъкмо омъжена за съпруга си лекар. Пътуват към вътрешността на Аржентина – преминават Буенос Айрес, „бял и нисък град, който май изглеждаше привлекателно само отдалеч“, и продължават към малко село, където професията на мъжа ѝ ще се цени повече.

Местните са настоявали за това колко ще им е полезен млад лекар, и може би за да не го откажат, а може би защото самите те са свикнали с конфликтите, почти не предупреждават младата двойка за вътрешните борби в региона Рио де ла Плата, нито за пограничните войни, които индианските племена водят срещу креолската общност.

На това пътуване Розалинд се запознава с Оливър. Пътуващите ще бъдат пленени от индиански племена, преди да стигнат до крайната си точка. В историята на Розалинд този плен се превръща в сцена, на която блясват различните персонажи. Как ще се справят всички те – и как ще се справи самата тя – с новия си живот? Кой ще извърти ситуацията в своя полза, кой ще остане скован в предишните си идеи и кой ще се научи на гъвкавост?

Както често се случва в подобни разкази в разказа, писмата на Розалинд са всъщност по-интересни от живота на младата Елизабет. Но това е разбираемо – около 20-годишна, тя тепърва ще трябва да намери собствения си път, докато Розалинд е изживяла няколко живота. Елизабет се опитва да разплете историята на произхода си, но в реалността се случва и друго, далеч по-безинтересно – идва време да ѝ се намери съпруг. Историите на двете жени са неравни в залозите си, но пък така показват как се появява личността. Елизабет все пак търси себе си – предимно с подкрепата на леля си, която я запознава с куп интересни хора.

Разказът звучи донякъде формалистично (разбира се, нещата се заплитат по апетитен начин, който би било грешка да се разкрие), но всъщност силата на книгата е в детайлите. Авторката Мария Роса Лохо, родена в Буенос Айрес, е дъщеря на испански преселници след Гражданската война и както точно е отбелязано в кратката биография на задната корица – разбираемо е да пише за идентичност, избрана родина и вписване в ново място.

Тези основни теми обаче тя не смила предварително за читателя, нито пък спира, за да обясни подробно другите си посоки и разклонения. В един момент например се появява младият Оскар Уайлд, който задълбочава темата за неприязънта на англичаните към ирландците (и до днес в някои формуляри в Англия „ирландец“ е отбелязано като различен етнос от „бял“, както ми разказваше мой приятел с такъв произход).

В срещите с местни племена го има и сложния въпрос какво означава цивилизован свят – авторката изобщо не се опитва да опрости темата. Литературата също се оказва спасителна за героите, но в различни посоки – понякога им показва реалността по-ясно, а друг път те се губят във фантазиите и в опита да натъкмят живота си към романите, които четат. Влиянията са от Сервантес до Шекспир. Без директно да назовава колонизирането, книгата говори именно за него като за пренаписване на историята и насилие над нея. То се среща в много посоки – и при огромните процеси, и при дребните неща, като измислянето на нови имена на познати от векове растения.

Присъства и темата за феминизма и жените в различните култури: какво е позволено тук и забранено там. Всъщност женското и майчинското – по линия на това, че Розалинд е по-възрастна от Елизабет, или по линия на липсващата майка – присъства по повече от един начин. Младата жена постоянно търси това внимание, но „всичките ѝ майки – реални, заместителки, литературни – умираха, млъкваха или изчезваха като миражи. Освен вечната госпожа Грант (гувернантката ѝ – б.р.), която никога не се беше стремила да прилича на майка, но на чиято вярност (ако и да не беше обич) можеше да се разчита“.

Темата за повърхността и дълбочината – и хората, които избират едното или другото, суетата или честността – също присъства многопластово. Напластен е и хуморът. Елизабет например се чуди дали баща ѝ би признал, че „неговата предполагаема непогрешимост по отношение на светските дела беше толкова ефимерна, колкото непогрешимостта на католическия папа по отношение на делата божии“. „А, вие имате и чувства?“, пита хладно в един момент Розалинд и щом получава отговор, че те не са „за показ пред разни диваци“ (има предвид индианското племе – б.р.), тя срязва отново, без да губи почва под краката си: „Ами тогава пестете си ги, че сигурно са доста оскъдни.“ А един от най-интересните образи – индианецът лечител Погледни по-далече, има поетично име, което обаче на друго ниво е подигравателно-назидателно към читателя – този герой постоянно напомня да погледнеш по-далеч от носа си.

Краят на земята е метафорична точка, която е повече вътре в нас, отколкото в географията. В този край може да има доста неудобни истини – за предварителните ни идеи за нас самите, културата, миналото, родителите, ролята ни в голямата картина. Но както убедително показва Мария Роса Лохо, краят е начало. И е нужно всеки да стигне до граничните си точки, за да се научи да живее свободно.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/neprivichna-zemya/

„Непривична земя“ от Джумпа Лахири

превод от английски Зорница Христова, изд. „Жанет 45“, 2013

Това е една от книгите през последните години, с които най-трудно съм се разделял, наред с всички на Карл Уве Кнаусгор и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова. Препоръчвам книгата на приятели, срещнати в Родопите, на протест или на рожден ден. И им казвам, общо взето, следното:

Ниланджана Судешна Лахири, наричана на галено Джумпа, има красноречива биография с блестящи постижения и награди, прекрасно образование и важна преподавателска кариера, но най-важното е, че тя е

един от най-добрите разказвачи на своето поколение.

„Преводачът на болести“, дебютният ѝ сборник с разкази, издаден след дълга поредица от откази, печели „Пулицър“ за литература – един от само седемте случая в историята на наградата. „Непривична земя“, вторият ѝ сборник, печели наградата на името на Франк О’Конър. След тази си книга тя се премества да живее в Рим, където започва да пише на италиански. Това не е първото ѝ сменяне на континенти.

Лахири е родена в Лондон в семейство на индийски имигранти от Западна Бенгалия, но когато е на три години, те се преместват в Америка. Баща ѝ е университетски библиотекар, а майка ѝ е държала децата ѝ да познават културното си наследство. Семейството на писателката често се връща в Калкута. Още в детската градина учителката предлага да я наричат Джумпа, защото другите деца трудно произнасят цялото ѝ истинско име. По този повод писателката казва, че „винаги се е чувствала засрамена от името си“ и че дори само с него „сякаш причиняваш някому болка, като си просто себе си“.

През младостта си е изпитвала напрежението да бъде лоялна към стария свят, но и да се вписва в новия. С течение на времето открива, че балансът е възможен без болка, притеснение или компромис. Когато е започнала да пише, не си е давала сметка, че анализира опита да си американка от индийски произход – а всъщност просто е имала желанието да смесва различните светове на страницата, защото още не е била достатъчно зряла или смела, за да го стори в живота.

„Непривична земя“ излиза на английски на 1 април преди дванайсет години, но не е шега или лъжа, че дебютира под номер едно в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ – и това е напълно заслужено, макар на пръв поглед неочаквано.

Писането на Лахири не е постмодерно, игриво или иронично, а ясно и човешко.

Опитва се да схване сложността в живота на близки, познати, роднини или в собствения си живот, защото в разказите ѝ има много автобиографичност, но по един деликатен и ненатрапчив начин. Тъканта на сборника оформя гледка, в която отделни елементи и сюжетни нишки се допълват, римуват и развиват в отделните разкази, докато героите пътуват. Дестинациите им варират от себе си и от дома, без значение на кой континент е, до семейството, любовта и преодоляването на страховете. Животът без страх е едно от най-изпълнените с копнеж пространства в прозата ѝ, но до него най-трудно се стига.

Толкова е нюансирано писането ѝ при описанието на разминавания, кавги, разочарования и сближавания между различни поколения от майки и бащи, дъщери и синове, братя и сестри, любовници или съпружески двойки, че човек не обръща толкова голямо внимание дали става въпрос за Америка, Индия, Тайланд, или Италия – защото универсалното и общото в голямата човешка комедия преодолява граници с лекотата на облак или слънчев лъч.

Лахири хвърля светлина върху трудната задача да си себе си в един сложен и глобализиран свят, без помощта на патериците на рода и традициите, които са помагали в течение на хилядолетия. От това в крайна сметка може да произлезе нещо като щастие, но и голяма лична тревога, неспособност за справяне и постоянно желание за бягство вследствие на дълбокия инстинкт за непринадлежност.

Разказите ѝ, ако трябва да бъдат сравнявани, са като независими наследници на писането на Чехов и Реймънд Карвър.

А докато четях, се питах кога българските роми и турци ще напишат своите стихотворения, разкази, романи и пиеси, за да прочета най-сетне за техния живот от тях самите? Кога ще науча имената на тези автори? Също като Лахири поне се надявам, че и те няма да експлоатират модна тема или тенденция. А като нея ще превръщат писането в дълъг разговор и среща с приятел, след които мълчиш, защото думите и историите те карат да проведеш диалог със самия себе си.

Отдавна не бях чел толкова изчерпателна и смела книга, която започва и казва „а“ и продължава историята до края ѝ, до „я“. И нищо не липсва. Препоръчвам я на всеки срещнат познат, защото е дълбока, без да е претенциозна. Разказва всекидневието със завидна всеобхватност и свобода, но без леснината на зачеркването или вулгарността. Екатерина Йосифова има едно кратко стихотворение, което се отнася много директно към първия разказ в сборника:

Не е поливал.
Не е хранил.
Не е такъв човек.
Не е моят човек.

В сборника е пълно с хора, които са нейни хора – такива, които се грижат.

Филмът „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева е едно от малкото тазгодишни съвременни български произведения, за които се сещам, с които бих могъл да сравня този сборник с разкази – заради толкова ярката проява на грижа към ближния, без никакво флиртуване с леснината на сантименталността.

На пръв поглед, още от началния цитат от Натаниъл Хоторн, с който започва „Непривична земя“, става ясно, че ще има изследване върху това как се пресажда човек в почвата на чужда страна – хваща ли, изсъхва ли, цъфти ли, връзва ли, дава ли плод? Изследване върху това какво му е нужно на човек, за да бъде себе си. Всеки разказ, особено с финия си, но категоричен финал, дава един възможен отговор. Показва какво би могло да стане, ако спазваш правилата на средата. Или ако ги потъпкваш – отхвърлен ли си, или приет?

Правилните действия осигуряват ли кариера, дом, смисъл и спокойствие?

Историите са правдоподобни и неизбежни, сякаш е необходимо да бъдат разказани. Лахири не е от писателите, при които езикът диктува. Тя е тази, която диктува познанието, но не като факт, а като нещо, с което си имал дълъг и пряк досег, разбрал си го. Хората в разказите ѝ диктуват фразите като излезли от черна кутия на не едно семейство, всяко със собствените си плюсове и дефицити. Така тя разширява познанието за човека – не просто за някое първо, второ или трето поколение имигранти от коя да е страна, а за днешния човек, който тази година трябваше да си стои вкъщи, и това постави на световната маса въпросът къде точно е домът.

Лахири дава детайлна представа за борби, компромиси, жажда за признание, усилия за разбиране и скандали между близки хора с различни ценности. Невидими и хладни трагедии, в които няма нищо сензационно. Най-често в тях се промъква провалът и се застоява. Той идва капка по капка, чашата прелива, катурва се. Настъпва хладен и необратим домашен потоп, който пропива всичко с вкуса на стаени сълзи, оправдани опасения и устойчива вина. Но и с удовлетворение. Отдавна не бях чел такива достоверни описания на семейни взаимоотношения, които не са идеализирани или опростени, а сложни, противоречиви и понякога нелицеприятни.

Вкусът, който оставя книгата, е, че всеки има своя лъкатушещ път. Никой не може да построи и да премине през магистралата на другия. Не може и да влезе в ролята на великия регулировчик. Книгата нашепва за нуждата от уважение към траекторията на другия, към планинската пътека, по която е поел или е тръгнал на стоп, с автобус или кораб. По пътя си човек може и да не остави следа от себе си, да изчезне безследно. Но може и да се отпечата с букви от плът в паметта на хората.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/vazov-walser-duras/

„Лирика. Антология“ от Иван Вазов

съставител Борис Христов, София: изд. „Рива“, 2020

Обичайният етикет на Иван Вазов е „патриарх на българската литература“. Етикет, който, разбира се, е неточен – той препраща много повече към собствената ни пренебрежима цена, отколкото към Вазов. Защо се нуждаем от патриарх? И не си ли даваме сметка, че Иван Вазов пада жертва на нашата неизтребима нужда – не от авторитет, а от господар.

Той очевидно си е давал сметка. Много пише именно за творчеството – и за капана на читателските потребности, в които епохата го вкарва. Аз обаче не бих говорил за патриарх, а за матриарх – за онази майчина фигура, която на практика контролира мъжкия живот.

И тук беше първият ми шок от антологията: не само лирическият Аз на Вазов е Азът на майка му Съба Вазова, но и гробът ѝ е… гробец. Гробец, представяте ли си? Срещали ли сте другаде това умалително?

Не съм броил колко пъти пише за него, но гробът се натрапва в лириката на Вазов. Дъщеря ми, която знае, че в училище трябва да говори едно, а с мен – друго за поета, отбеляза справедливо, че Вазов дори и на 20, е на 71 години, докато Ботев, 2 години по-голям от него, дори на 71 е щял да бъде на 20…

… Та гробът се среща често. Ето, дори в две стихотворения – „Вечна“ (1915) и „Въздишка“ (1917) – гробовете са съчетани с „лаврите“:

… лаври, гроби ще забрави,
злост и слава бързотечна:
любовта ще да се слави,
тя е само вечна, вечна… 

и съответно

… смири, о боже, злобите,
сърцата осияй,
на лаврите, на гробите
тури по-скоро край.

Явно лаврите вървят с гроба.

А и у нас, по тъжна традиция, големият поет е мъртвият поет. Иван Вазов е бил особено предпазлив по отношение на конкретиката, а и особено наранен от златната младеж на своето време. Когато човек чете непредубеденото съставителство на Борис Христов, започва да се чуди дали действително между Иван Вазов и примерно Пенчо Славейков и Пейо Яворов има непроходима концептуална бездна… Или младите лъвове на модернизма са се дразнели от популярността му. Защото хващаме мотиви, които от Вазов са преминали към тях – „Не я будете“ и „Недейте я разбужда“ на Яворов. Да, Вазов призовава да пазим съня на земята, докато Яворов може да си позволи да говори за своята собствена душа, която не бива да бъде събудена.

И Вазов е искал душата си, но рядко е посмявал. Неговата „малка слава“ не само е дразнила колегите му, но и го е оковавала… Защото и той е имал какво да каже за себе си, когато люлекът му замирисва, но е трябвало да остане поетът, конструиращ нацията. Конструиращ родината, която все повече се оказва утопия, а и вижда противоречията ѝ. (Пък и родина не се конструира с нежни стонове и молитви.) Любовта може да е вечна, както видяхме в едно от цитираните стихотворения, но тук, у нас, я няма. Ето го финала на „Грозен вик“:

Свободо скъпа, ти изгря приятно,
над нашите гори, поля широки,
но любовта – туй слънце благодатно,
не озари сърцата ни жестоки. 

Ужасно много униние, разочарование и отвращение има в гражданските стихотворения на Вазов. Затова той ще бяга да самотува из величествената природа, ще се слива с величествените ѝ вълни, които го заливат и утешават. Сред природата той буквално не може да дочете четивата, които си носи от цивилизацията: вижте „В природата“ – „останаха неразгънати газети / и неразрязани поеми звучни“, вижте „Там!“, в която природата е недочетената поема… Сред планините не му се налага да мисли нито за политическата низост, нито за колегиалната завист.

Изключително събитие е в годината, когато честваме 170 години от рождението на Вазов и Борис Христов получава националната награда на негово име, да четем този том. Том, в който, прочее, освен гробове се появяват много звезди и звездици… И душата ни пее въпреки школската принуда какъв трябва да е Вазов. Както е пяла, въпреки себе си (вж. „Пролог“), собствената му душа.

А Борис Христов е слязъл в ада на предмодерността – и е взел главнята на Вазовата лирика, да ни светне.

„Микроскрипти“ от Роберт Валзер

превод от немски Мария Добревска, София: изд. „КХ – Критика и хуманизъм“, 2020

Писателят Роберт Валзер е роден на 15 април 1878 г. и умира на 25 декември 1956 г. – след 27-годишен престой в психиатрична клиника, в която първоначално постъпва доброволно. Има не един опит за самоубийство.

Художникът Едвард Мунк е роден на 12 декември 1863 г. и умира на 23 януари 1944 г. – през 1908 г. се налага да постъпи в психиатрична клиника в Копенхаген. Най-известното му произведение е картината „Викът“, посветена на екзистенциалното страдание. Анекдотът твърди, че на въпроса защо изобразената на платното човешка фигура крещи, Мунк отговаря: „Изгубила си е чантичката.“

Роберт Валзер вероятно също би отговорил така. Героите му – „безделници, скитници и мечтатели“, които познаваме от романите „Якоб ван Гунтен“, „Семейство Танер“ и „Помощникът“ – със 100% сигурност ще се изгаврят така.

Между Валзер и Мунк има една съществена разлика. Юхан Борген, големият норвежки писател, твърди, че Мунк никога не е бил луд, колкото и да доказват обратното: „В лудницата той се е криел от лудостта на така наречения нормален живот. Почивал си е сред коректни професионалисти от опустошените дилетанти на безумието.“ Докато пред своя приятел, писателя Карл Зелиг, Валзер дава следното обяснение защо не пише: „Аз съм тук, за да бъда луд, не за да пиша.“

Има, разбира се, и прилика. Микроскриптите на Валзер първоначално са смятани от изпълнителя на литературното му завещание Зелиг, както пише Антоанета Колева в послеслова на книгата, за „неразчетими драсканици, „таен код“ и красиво прикритие, изобретени от писателя да послужат за уплашеното му оттегляне от публичните погледи“. С други думи, и Валзер, и Мунк са художници. Или поне куриозно бедният Валзер превръща своите ръкописи в нечетливи картини. Той пише на вече употребявани хартийки.

И така, докато се появи Йохен Гревен, който да превърне изображенията в текст. Над 10 години – заедно с Верне Морланг и Бернхард Ехте – Гревен разчита 526 ръкописа, които съставят 6-томно издание на Валзер под името „От зоната на молива“.

Тук графолозите биха казали, че колкото по-малки са буквите, толкова човек е по-срамежлив и необщителен. Аз от своя страна бих казал, че колкото по-малки са буквите, толкова повече човек е жертва на юношеския си идеал за съвършенство. Версията на графолозите е по-меродавната, но си струва към необщителността да прибавим и гнева, и отвращението от суетата на литературните среди, за които говори Антоанета Колева, която пише в бележка под линия: „Легендарно известна е една среща на Валзер с Хомфанстал, на която Валзер го пита: „Не можете ли поне за малко да забравите, че сте прочут?“

Е, Валзер също става прочут, но след смъртта си. Тогава мнозина осъзнават, че благодарение на него се появява Кафка, макар и Валзер да го надживява с цели 32 години. Че той оказва влияние на фигури от ранга на Херман Хесе, Роберт Музил, В. Г. Зебалд и Петер Хандке, носителя на Нобеловата награда за литература за 2019 г. За него пишат едни от най-големите умове – като Валтер Бенямин и Джорджо Агамбен, чийто текст влезе в „Разходката“.

Валзер не е искал да бъде „сполучлив човек“. Не е искал да бъде победител. Може би и заради това успява. Плаши се от радостта: „Не ни ли дърпа надолу битието на единствено и само приятното.“

Никой не може да твърди, че не е свиня, казва Валзер. Но за да е 100% Валзер, с методично опиянение писателят говори за „нежни фини свине“. И от страниците на „Микроскрипти“ струи изтънченият им вик… Микроскриптите са извънредна картина на болезненото време – блуждаещо, безделно, несретно…

(Прочее, тази книга е артистичен обект, какъвто рядко се появява в българската издателска култура. Шапки долу пред „Критика и хуманизъм“!)

„Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас

превод от френски Тодорка Минева, София: изд. СОНМ, 2020

През 2014 г. имах честта да интервюирам г-жа Данута Валенса, съпруга на водача на полския профсъюз „Солидарност“ и носител на Нобеловата награда за мир Лех Валенса. Госпожа Валенса е „публична фигура“ само по време на военното положение в Полша, когато ѝ се налага да стане говорител на интернирания си мъж. Предпочита да бъде стъпка назад, стъпка встрани. На въпроса ми как се е чувствала, докато в Осло е получавала наградата от името на мъжа си, бъдещия президент, тя отговори:

„На първо място, трябваше да се съсредоточа, за да мога по най-добър начин да изпълня ролята си. Трябваше да намеря подходящ тоалет, а това не бе никак лесно, защото по това време в Полша нямаше нищо. За първи път излизах в чужбина сама. С мен беше само 10-годишният ми син. В Осло ме запознаха с протокола, това също бе нещо ново за мен. А пък аз, като полякиня и съпруга на Лех Валенса, исках да се представя в най-добра светлина. Нещо любопитно – години по-късно разбрах, че ДС имала намерение, ако направя гаф или сгреша, да го излъчи по полската телевизия. Макар че, разбира се, комунистическата телевизия не предаваше церемонията. Пътуването за Нобеловата награда съвсем определено бе един от моите житейски университети.“

Бях забравил за това интервю. Вероятно и хората на ХХI век забравиха за Лех Валенса – една от личностите, които обаче промениха нашия свят из основи. И така… до момента, в който стигнах до страница 112 на „Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас – и есето „Жената на Валенса“. Разбира се, то далеч не е само и единствено посветено на пани Данута.

Маргьорит Дюрас всъщност взема повод от Нобеловата церемония, за да говори за състоянието на журналистиката. На първо време тя се въоръжава с телевизионно участие на филмовия революционер Жан-Люк Годар, който казва това, което трябва да се каже:

Когато жената на Валенса дойде да получи наградата, тя беше в центъра на картината и за пръв път вие, телевизионните журналисти, имахте една много красива жена в полето на телевизора, и то напълно неочаквано, а вие, вие се дистанцирахте. Защо се дистанцирахте? Дори не знаете. Бих казал: може би защото тя беше красива жена. […] Защото не беше нито манекенка, нито актриса, чиято професия е да се показва.

Всъщност Маргьорит Дюрас протестира срещу телевизиите, които отказват да покажат една жена – показват присъствието ѝ, но не красотата ѝ. Нали тя не е манекенка.

„Една истинска информация би показала тази жена, защото съпругата на Валенса, това беше жената, която той обичаше, тоест повече от Валенса. Неговата съпруга беше в този ден картата, която ви позволява да видите цялото, цялостното събитие, от което тя е неотделима. […] Истинската информация е едновременно субективна и осезаема, тя е даден образ, писмен или устен, но винаги косвен.“

И тук Дюрас вече е готова да нанесе смъртоносния си удар върху илюзиите за обективност в комуникацията:

… тенденциозната журналистика, сама по себе си лишена от жизненост, е най-добрата журналистика, тъй като поне възстановява незнанието, кара ни да се съмняваме във версията на случката. И тогава човек се обръща към нея, за да я коригира.

Всъщност, ако искате да научите повече за алкохолизма на Дюрас и нейните видения, за Ян Андреа и защо смята, че всички мъже до един са хомосексуални, както и повече за безсмъртните ѝ творби, не пропускайте малките есета в „Материалният живот“ и елиптичните им изречения.

А аз ще продължа да виждам в Дюрас жената, която не желае да бъде актриса или манекенка. Обаче какво значи писателка?

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.