Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-pet-chuzhdoezichni-detski-knigi/

За последната колонка преди ваканцията искам да ви разкажа нещо. Всяко лято любима приятелка, реставратор на книги и създател на организацията A Book a Day, носи в България невероятни книги, които раздава на художници, автори, издатели – тоест хора, които се занимават с детска литература у нас. Всичко донесено от нея е рядко и ценно – с качеството на илюстрациите, с оригиналността на идеята, с чувствителния си подход и смелостта, с която подхваща трудни теми. Дори да не намерят пряк път към българските книжарници, тези издания безспорно вдъхновяват, дават смелост да тръгнем по нови пътища.

В знак на благодарност бих искала да представя някои от последните книжни съкровища тук. Вярвам, че читателите ще ми простят тази предваканционна волност, а може би сами ще намерят вдъхновение в тях.

Book of Questions

автор Пабло Неруда, двуезично издание на испански и английски, превод от испански Сара Лиса Полсън, илюстрации Палома Валдивия, Ню Йорк: изд. Enchanted Lion Books, 2022

Кой е извикал от радост, когато се е родил синият цвят? Колко въпроса има в една котка? Как се нарича цветето, което прелита от птица на птица? Щяха ли да се обидят пчелите, ако мухите произвеждаха мед?

Libro de las Preguntas („Книга на въпросите“) на Пабло Неруда не е издавана на български, но е добре позната в Латинска Америка и особено в родината на автора – Чили. Тези стихотворения под формата на въпроси са събирани през целия живот на поета и са издадени година след смъртта му. Много деца знаят част от тях наизуст. Сега художничката Палома Валдивия е избрала 74 въпроса, за да ги превърне в разкошно издание за всички възрасти, а и очевидно да достави на себе си удоволствието да се „гмурне“ в пространствата, които отваря поезията. Отнело ѝ е около пет години – и казва, че е най-трудното нещо, с което се е захващала.

Големият формат, простите, разпознаваеми и в същото време изненадващи и характерни форми създават свят, който не дава отговори, а напротив, увлича ни да задаваме още повече въпроси. Също като самите стихотворения. У нас подобна чистота на изображенията има Люба Халева във „Весел, гъделичкащ смях“ на Маргарит Минков – книга, която също е на границата между детската литература и чистата поезия. Едва ли е съвпадение, че и за двете книги е нужен голям, щедър формат, за да разгърнат красотата си.

Coffee, Rabbit, Snowdrop, Lost

автор Бетина Биркиер, издание на английски, превод от датски Шинед Куърк Кьонгерскоу, илюстрации Ене Маргрете Киергор, Ню Йорк: изд. Enchanted Lion Books, 2022

„Пънчето“ обича да прекарва време с баба си и дядо си – кръстословиците, цветята, пъзелите, ароматът на кафе, усещането за близост и същевременно безграничност на топлия и богат свят, който са създали заедно. Но постепенно дядото започва да забравя – да губи – думите, които съставляват този свят. А детето ги прибира в кутия, за да не се загубят завинаги. Докато един ден самият дядо не се изгубва.

Погледнах какви книги съществуват, за да обяснят на децата какво значи деменция – тема, до която много от тях неволно се докосват, независимо дали искаме, или не искаме да ги пазим. Не намерих по-красива, по-нежна и по-човешка. Илюстрациите и внимателно избраните думи акцентират не върху загубата, а върху онова, което го е имало – и безкрайния дар на общуването, за колкото и време да ни е дадено.

Crocodile Tears

автор и илюстратор Андре Франсоа, издание на английски, превод от френски Клаудия Зоу Бендрик, Ню Йорк: изд. Enchanted Lion Books, 2017

Тази книга е чисто удоволствие – от самата игра да я извадиш от кутията, през която наднича престорено-тъжното крокодилско изражение, през следването на историята, която майсторски кръжи около нашите очаквания и винаги ги повежда в друга посока, та до смеха, който буди всяка илюстрирана приумица.

Книгата е издадена за пръв път през 1956 г. – може би затова ми напомня на книги от моето детство, чиято цел е била просто да доставят наслада, да те накарат да се засмееш, без да те поучават за нищо. А и собственичката на издателството (това е третата книга с неговото лого в тази селекция) определено има вкус към източноевропейската традиция в областта на детската литература.

Подобно заглавие ми донесе преди години друга приятелка – става въпрос за What Do You Say, Dear на Морис Сендак. Няма тематична връзка, просто същия закачлив уж-инструктаж.

The Kiosk

автор и илюстратор Анете Мелеке, издание на английски, превод от латвийски Елина Браслина, Уелингтън: изд. Gecko Press, 2020

Една жена работи в будка – и буквално я изпълва цялата. Прекарва целите си дни там, чете списания за пътешествия, докато целият град се движи покрай нея – но тя остава на място.

Един ден обаче става малко произшествие и се оказва, че дори тясното пространство, което обитава, не може да я спре да стигне дотам, докъдето ѝ се ще.

Авторката е латвийка, част от една богата и бързо развиваща се детска литература, която тепърва ще опознаваме. Много интересна цветова гама, едри, приканващи към смях и игра образи. Жива и забавна книга.

Comment traîner ses parents au musée

издание на френски, Лил: изд. Minus Éditions, 2022

Още една книга, дошла до мен по друг път. На шега – на майтап, този „наръчник“ със заглавие „Как да замъкнем родителите си по музеи“ добре ни нарежда нас, възрастните, които вечно се силим да „образоваме“ и „възпитаме“ децата си, да напълним главите им уж на игра, но с образователно съдържание – често без да прилагаме същите високи принципи към себе си.

Заниманията в тази мъничка книжка определено не са образователни – да измислиш реплики на персонажите от статуи и картини, да гадаеш кой художник е умрял и кой не е, да разпиташ пазача в галерията коя му е любимата картина или кой посетител днес е бил най-забавен (да не се пробва с пазителките от Градската галерия!), да напишеш кои три произведения не са ти харесали хич (и да отговориш на плачливия им въпрос „Ама защооооо?“) и т.н. Обаче са наистина забавни и крайно непочтителни, което е свеж полъх в атмосферата на пълна благовъзпитаност, към която иначе най-строго се придържаме на такива места. Нали така?

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Tirachard Kumtanom / Pexels

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-tri-bulgarski-debyutni-stihosbirki/

Преди да припомня тези три дебютни книги с поезия, издадени миналата година, е важно да кажа, че едно от последните издания на „Арс“ и Scribens е изцяло благотворителната антология „Поезия срещу войната“. В нея 101 поети (80 от които – български) съжителстват заедно между кориците. Сред тях са Тарас Шевченко, Борис Христов, Юрий Андрухович, Марин Бодаков, Сергий Жадан, Силвия Чолева, Любов Якимчук, Никола Петров и много други. Появата на тази антология е изключително обнадеждаващ факт. Въпреки поляризацията в обществото и в политиката, а донякъде и в културата, поети спонтанно се събират за една ценна и смислена кауза. Като общност.

Едно от най-големите достойнства на издателската група „Арс“/Scribens е именно в последователните ѝ действия през годините по култивиране и подхранване на такава общност. Тя подкрепя и издава дебютанти и организира множество четения, работилници, срещи и разговори. Истинска похвала заслужава работата на Валентин Дишев, Георги Гаврилов, Анна Лазарова и останалите литературни активисти.

„Съвсем друга история“ от Ева Гочева

изд. Scribens, 2021

Всяка от трите зрели и хубави дебютни стихосбирки е именно дълга среща и разговор. Още от първите страници от диалога с Ева Гочева се сетих за „Уморени от чудото“, първата стихосбирка на Георги Рупчев, и някак не се учудих, когато Рупчев буквално се появи в стих към края на книгата. Но за да се стигне до него и до преоткриването на тихото чудо, се преминава през целия гръбнак и съдържание на стихотворенията. От изцапаното до бялото и чистото е извървян дълъг път. По него, разбира се, има тъга, но и ясни, лаконични, открити, красиви и болезнено жестоки стихове. В тях София е пространство за едно бездомно всекидневие с множество потни и разплакани часове. Време на раздели и самота.

Направи ми силно и хубаво впечатление, че това е конкретна, а не абстрактна поезия. Гочева не пише за неща и действия по принцип – не, те имат присъствие и силен образ. Думите ѝ, убеден съм, идват от преработен личен опит. Тя пише толкова уверено за безизходицата, че буквално усещам обнадежденото ѝ облекчение, което със сигурност я е обзело след написването на всяко хубаво стихотворение. Облекчението е заразително. И макар да се чува викът на окосената трева, макар да има атмосфера на паника, болка и тревога, да има памет за скръб, в сърцевината на книгата е жизнеутвърждаващата воля да спасиш собствения си живот. Да го наблюдаваш, да се губиш, да си във ваканция от него, докато го преоткриеш – в цялата му посчупена и сложна прелест. 

В поезията на Гочева има уют, а това, че някои от стихотворенията елегантно се стягат като примка, само помага да се усети още по-силно вкусът на близостта и любовта в края на книгата. Когато не се възприемаш като чужденец в собствения си живот, можеш да си опитомиш паяк, да имаш чувство за хумор – и от метрото, куриерските фирми или графитите да изпадаш в пристъп на нежност. Изпитах удоволствие да чета една ненатрапчиво женствена и честна поезия с много въображение, която уверено показва, че е възможно да се живее в режим не на самосаботаж, а на радост и осъществени мечти. 

„Познах те по сянката“ от Калина Линкова

изд. „Арс“, 2021

С Калина имаме общ терапевт – Езика! Заедно се учим и да споделяме открито уязвимостта си, и да пазим животворните тайни на преносните значения. Разпознахме се по сенките. А след тези стихотворения сенките са много по-вежливи с нас. 

Мога само да се съглася с тези думи на Марин Бодаков, редактор на дебютната стихосбирка на Калина Линкова. За някого може и да е неочаквано, но това е една много плътна и искрена поезия, която се основава колкото на аналитичната психология на Юнг, толкова и на изборите, историите и биографията на авторката си. Стихотворенията са фини и точни, но и ненатрапчиво изповедни и интимни. 

Толкова се радвам, че липсват излишни игри на думи и каламбури. Езиковите открития са по-скоро игри на дълбинен смисъл. Те не са повърхностно шеговити или иронични намигвания. В техния минимализъм има тежест и ангажимент. Те са сериозни – и в това е тяхното достойнство. Стихотворенията се отличават с деликатност и устойчивост, с твърда крехкост. В тях, също както и при Гочева, има и особено сгъстено облекчение. Поетичните образи се родеят с някакъв укротен барок, отказал се от ненужна пищност, но познал блясъка му в пълнота. Много интересен блясък, който сякаш се оттегля, за да се видят нещата такива, каквито са. Без илюзии, но с гласувано доверие. 

Стихотворенията скитат между светлосенки от ерудиция, любопитство, тайни и признания. Тази поезия ми припомни, че не само в литературата може да се придава смисъл. При това – без да има нужда от окончателно обяснение. Без да има нужда езикът и разумът да се стискат и да не се пускат в опит да са единствени гаранти за значение в живота. Едни от най-хубавите неща са и едни от най-необяснимите, но това не променя факта, че съществуват. В битката за себе си и в схватката с неназовимото бих казал, че Линкова е победител. От поезията ѝ се усещат цялостност, грижа и топлота. И щастие, което е абсурдно, подобно на всяка една пълноценност. Дано винаги е така.

„Човекът, който си тръгва“ от Камелия Панайотова

изд. „Арс“, 2021

При Камелия Панайотова има една специфична, овладяна, хладна, но и много наситена тъга. Учудващо е колко болезнено и добре узрели са тези стихотворения за един толкова млад и дебютиращ автор. На пръв поглед в тях липсват събития. Най-важното сякаш вече се е случило и на бойното поле на всекидневието има останки, има оцелели и подлежащи на лечение образи, спомени и предизвикателства. 

Цялата книга е красноречив и успешен отговор на това как да се скъса с парализиращата тъга. Книгата предоставя достатъчно доказателства, че можеш да се справиш с живота, и то преди той да се справи с теб. Но това не отменя факта, че не е лесно, че има белези и рани, че има минало, от което плачеш. Наистина беше ценно за мен да следя поредицата от озарения на всекидневно ниво, с които е изпъстрена поезията на Панайотова. Как се губят илюзии, но се печелят наслада, усмивка и приемане. Печелят се зрялост и смелост, сила и издръжливост. 

Общото между трите книги е, че са несъмнена част от ценната съвременна българска поезия. И също така, че ударението и при трите е поставено върху споделянето. В тях има стремеж към спокойствие, време за себе си и време за проумяване какво въобще става наоколо. Не само в социален, икономически, политически или културен план, но и в личен. Забележително е колко смело и трите авторки гледат към себе си и към най-страшното възможно – и не отвръщат поглед. Това е поезия, която говори за днешния ден и за днешния човек, не само за себе си. Заслужава да я четем, да я чуем, да се вслушаме в нея.

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Emma Tsui / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-dante-kaneva-goes/

„Ад“ от Данте Алигиери

поетичен превод Кирил Кадийски, предговор и бележки Клео Протохристова, София: изд. „Колибри“, 2022

„Данте беше анданте. Ние сме престо.“ Поне така пише Гео Милев в своя „Ад“; естествено, не за да омаловажи един от стълбовете на световната литература, а за да пусне представата ни за днешния ужас на забързан каданс. През 2021 г. се честваха 700 години от смъртта на големия италиански поет – доволно голям срок, за да може едно литературно произведение да загуби съвременното си звучене. Освен ако това не се случи.

Няма да обяснявам какво в „Божествена комедия“ прави поемата толкова важна, нито каква е връзката ѝ със съвременността; това не е моя работа, ако и да е примамлива; не и тук. Пък и няма кого да убеждавам – българските издания на Данте изобилстват, като почнем от превода на Константин Величков от 1906-та, минем през Крум Пенев, Иван Иванов, Любен Любенов, Кирил Христов, Христина Стоянова, та до миналогодишното преиздание в каталога на изд. „Кръг“. Не липсва и специално старание поемата да бъде част от формативния опит на младите – и в стари издания, като „Ад. Поема, приспособена за младежта“ на Моско Москов, и в преразказа за юноши, дело на Николай Лилиев. Днес също най-масовите му читатели са 14-годишните – тези, за които Данте е част от задължителната литература за осми клас.

Нормата в българските версии на „Ад“ е преводът на Константин Величков, най-малкото ако съдим по многото му преиздания. Изданието на „Кръг“ също е по неговия превод. Действително тази версия има много достойнства. „Божествена комедия“ е изключително трудна за музикално пресъздаване – написана е в terza rima, тоест разделена е на тристишия (терцети), при които са римувани първият и третият стих. Вторият стих обаче се римува с първия и третия стих на следващото тристишие, чийто среден стих пък се повтаря в по-следващото (aba bcb cdc…) Тази строга римна схема дава устрема на цялата поема, поема читателя и го носи през сюжета, подпомагана от ритъма. Данте я е измислил специално за „Божествена комедия“.

Разбира се, това, което помага на читателя, спъва работата на преводача. Още повече че малко езици са толкова богати на рими като италианския. Затова в някои английски преводи (например на Киарди) изобщо се отказват да спазват схемата и римуват само първия и третия стих на всеки терцет. Други, като Пински, решават да дадат по-свободна дефиниция на понятието за рима.

Преводът на Константин Величков успява да съхрани музиката на оригинала – и римната схема, и ритъма. Той обаче го прави според литературната норма на своето време – за която може да съдим по издаваната тогава Вазова поезия. Ако ѝ се доверим, става позволено в поезията да се сменя ударението на разни думи, а завършващите на „ие“ при нужда да завършват на „ье“ – „смущенье“, „смиренье“ и т.н.

Тази норма днес се е изменила, макар все още да ни е позната. Мога да си представя чудесния превод на Величков, четен на глас. Проблемът е, че чувам интонациите на Константин Кисимов, рецитиращ „Опълченците на Шипка“.

Не че италианците не четат Данте в оригиналния му, неосъвременен вариант, и не само го четат, ами и го цитират. Само че това е историята на техния език; както „О, неразумний и юроде“ би звучало смешно в превод на архаичен френски, да речем. Преводът не може да си позволи такава маркировка. Той трябва да бъде близо до обикновената реч, на моменти дори брутален и все пак изпълнен с gravitas и осезаемо красноречие.

Мисля, че като цяло преводът на Кирил Кадийски изпълнява майсторски тази задача. Преди всичко той е безкомпромисен по отношение на формата – спокойно може да го четете на глас, ако искате да увлечете слушател (от въпросните 14-годишни например) и да изпитате удоволствие от езика. Римната схема е точна, без усещане за принуда, ритъмът е спазен; това се отнася и за регистъра, което също е огромен принос на Кадийски – съвременен, но безусловно литературен език. Тук-там проблясват отклонения, но те са по-скоро лексикални – няколко архаизми като „юдол“ и „раздол“, които преводачът оправдава като сложени нарочно, за да маркират старинността на текста, и изненадващото „монстър“ за чудовище („преминахме край монстъра зловещ“), което пък звучи извадено от лексиката на средношколците. Другаде се усещат леки повторения („и зъл, пазачът зъл…“), но само добре запознатите с оригинала биха могли да кажат доколко те са привнесени.

Общото впечатление обаче е за осезаемо удоволствие от възможностите на съвременния български език. И те не спират само до римата и ритъма. Вижте например фонетичната игра тук:

Но зърнах лъв и пак ме лъх студен
скова! Ах, тази паст свирепа, гладна,
разчекната зловещо срещу мен…

Особено приятно се усеща това в прочутите Дантеви сравнения, когато насред Ада личи любовта към живота:

Тъй вихри вият и ломят клонака
на мрачните столетни лесове,
и всичко тича, крие се, не чака – 

пастири и стада, и зверове,
и прах кълби се и след тях се мята,
и все по-силно вятърът реве…

Или пък когато описва как напрягал очи като шивач, който се опитвал да вдене иглата в привечерния мрак.

Удоволствието на читателя е обгрижено и от решението различните препратки да не са обяснени под линия, а изведени в нещо като резюмета пред всяка глава, майсторски написани от Клео Протохристова. Неин, прочее, е и отличният предговор, който дава достатъчен контекст на всеки, който би имал нужда от него.

Доколкото ми е известно, тази версия на „Ад“ е правена въз основа на множество български издания плюс богато анотирано италианско издание. Може би това мотивира и формулировката „претворил“ вместо „превел“ на корицата. Така или иначе, книгата демонстрира безспорния талант на преводача, който прави още по-видим гения на автора, и за мен е удоволствие да я имам. Преди всичко за себе си, но и за да покажа след някоя и друга година на бъдещата осмокласничка, че не е задължително задължителната литература да тежи.

„От хартия“ от Капка Кънева

подзаглавие „Изобразителни възможности на пластичния хартиен обект в илюстрацията и дизайна на книги“, самиздат, 2022

Познавам работата на Капка Кънева от поне петнайсет години и винаги ме е удивлявало в нея усещането за движение, за процес.

По принцип движението е неразделна част от поп-ъп книгите – онези издания, при които при разтваряне на страниците измежду тях „изскача“ триизмерна илюстрация, или може би трябва да кажа „хартиена скулптура“. Това изкуство е познато и в популярния си вариант, да стане книгата още по-пищна и привлекателна (особено в луксозните издания за деца, като тези на Робърт Сабуда), в дантелените плетеници на Ян Пиенковски и в изчистения, търсещ подход на Кацуми Комагата. Тези художници са се превърнали в живи легенди и срещата с тяхната работа ме вълнува дълбоко.

Познавам ги, разбира се, благодарение на Капка Кънева и нейните изследвания в областта на „хартиеното инженерство“.

В България обаче поп-ъп книги се правят изключително рядко и изключително трудно. Те изискват огромна инвестиция от страна на издателството (щанци, ръчно сглобяване и слепване, и т.н.), които може да се оправдаят единствено с гигантски тиражи. А мащабът ни е просто малък. Затова у нас такива книги са по правило преводни, и то „съиздания“ – печатани накуп на няколко езика, включително и български, но с обща инвестиция за няколко страни. Как тогава може един художник със страст по това изкуство да намери изява тук?

Капка Кънева е намерила свой визуален език, който съчетава хартиеното инженерство и фотографията. Тя изработва своите модели, а след това ги заснема и обработва фотографиите, за да ги използва като корици, илюстрации и др. В това на практика е близка до различни форми на съвременното изкуство, в които нещо се случва на живо – като в пърформанса, хепънинга, лендарта, да ми прости читателят чуждиците. Фотографираните скулптури на Кънева оставят това усещане за движение. Първо, в тях е видим процесът на създаване – не са излишно „неръкотворни“, а показват ясно линията на изрязване, линията на прегъване, играта и удоволствието в тяхната направа. Те са по правило обобщени и почти никога прекалено „наместени“ в някакъв класически баланс. Композирани са така, че да внушат продължаващо движение, а не статика. Да не говорим, че самите изображения често са на неща, които се движат – ръцете на Дон Кихот, размахани като вятърна мелница, литнала завеска, механична балеринка, многорък архитект, вятър в клонак и т.н.

Освен това Капка включва и втори главен играч – светлината. Тя пък е нещо още по-нетрайно от хартията; обичайно светлосенките се сменят с всяко мръдване на ръката, с всяко преминаващо пред слънцето облаче. Класическите поп-ъп книги не могат да контролират този процес – на каквото осветление ги види читателят, това ще е. Но снимките могат. Като избира светлината за втори основен елемент в работата си, Капка Кънева подсилва усещането за мимолетност, за „стопкадър“ от нещо, което не може да спре. Последната ѝ изложба е посветена именно на сенките в хартиените скулптури (на тях е посветена и последната част на книгата), но всъщност сенките и светлините са част от всяко изображение, част от самия метод. Те не само подчертават хартиената скулптура, но и влизат в диалог с нея – като в кориците на „Горещо мляко“ на Дебора Леви или „Есенен Великден“ на Петър Чухов.

Повечето от тези произведения може да се видят по кориците и илюстрациите на книгите, за които са правени. Други са хартиени скулптури, създадени сами за себе си – може да сте ги видели, ако случайно е имало изложба във вашия град. Имам особена слабост към тези от серията „Анатомия на любовта“. Но изложбите по принцип пътуват по-трудно от книгите, а и са краткотрайни – така че е много важно и тези неща да бъдат запечатани и споделени. И изобщо – радвам се, че я има тази книга, та освен удоволствие да дава и кураж на онези, които се колебаят дали да се примирят. Да се примирят, че някои неща просто не са възможни у нас. Питайте Капка.

„Хроники. Наука и технологии“ от Петер Хус

превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова, София: изд. „Таймлайнс“, 2021

„Историческите“ спорове с Македония имат своите политически тълкувания; не се наемам да ги коментирам, защото не ги познавам достатъчно. Те обаче са интересна илюстрация на нещо, което познавам – и ми се струва важно за обсъждане не само в семейството, а и в клас.

А именно: във всеки момент се случват страшно много неща.

Една малка част от тях влизат в новините. В различните медии ще влязат различни новини. После малка част от новините в медиите ще влязат в историческия разказ – какво се е случило през десетилетията, вековете и т.н. А може да има и различни исторически разкази – например семейният разказ за последните десетилетия ще е един, ако прадядото е бил тютюнотърговец, друг – ако е бил партизанин, трети – ако е бил концлагерист, и пр. Има и официален исторически разказ – този, дето го възприема държавата. Той е в учебниците. Но различните държави имат различни разкази, също като различните семейства.

А какво става, когато се опитаме да свържем отделните разкази за историята в един съвсем общ, световен разказ? Трудна задача. Особено ако се стараеш някак да сдобриш и свържеш различните гледни точки. Аз например съм свикнала с европоцентричната история – нали знаете, нещата са горе-долу балансирани до Древна Гърция и Рим, оттам нататък разказваме историята на Европа, докато не дойде време да завладява и „цивилизова“ останалия свят. Историята на технологиите също се разказва горе-долу така.

Поредицата „Хроники“ на Петер Хус обаче има по-мащабна цел. В нея са вплетени нишките на различните цивилизации, които се преплитат, свързват, натягат, но като цяло образуват общ поток. Например книгата, посветена на науката и технологиите, разказва за Месопотамия, но и за цивилизацията Норте Чико, за Индската цивилизация, за китайските династии, за Византия, за халифата на Абасидите, за Ранното и Развито Средновековие… докато стигнем и до по-познати води.

Обилната информация обаче е включена по начин, който оставя ясен нàглед кое след кое е и как се връзва с предишното – „линията на времето“ тук е пълноводна река, която минава през всеки разтвор на големия формат и всички илюстрации са органично вплетени в нея. Графичното решение създава усещане за двуцветност – един основен цвят на фона, черни контурни изображения (само реката винаги е в плътно черно); чак при вглеждане виждаш, че отделни елементи са в допълнителни цветове. Тук-там са вмъкнати и закачки, и почти анимационни ситуации, които оживяват разказа и го правят човешки.

Много полезна книга, ако имате наблизо дете, което все още не може да подреди дати и факти в главата си; но полезна и за възрастните, които усещат получената в училище представа за „нишката“ на историята малко възтънка. И са готови да посмирят чувството си за превъзходство, включително спрямо древните хора.

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-mozhe-bi-ester/

„Може би Естер“ от Катя Петровская

превод от немски Милен Милев, изд. „Парадокс“, 2016

За какво се нуждаеш от този човек, защо разравяш прахта му? И какво е да си свързана с него?

Тези въпроси са отправени към Катя Петровская в писмо, което тя помества в книгата. Родена в Киев, в семейство от еврейски произход, авторката пише на немски историята на рода си – и сякаш търси именно отговорите на тези два въпроса.

Случи се няколко пъти да ме питат какво чета, след като бях започнала „Може би Естер“. И установих колко е трудно да се отговори. Когато казвах за какво става дума в книгата, хората първо предполагаха, че е автобиография. Обяснявах, че не се усеща точно така, защото историите са не само на авторката и рода ѝ, но и на хора извън него – тоест на по-големия контекст, включващ световните войни. Значи е историческа? И това не е съвсем точно – пояснявах, че книгата е разделена на отделни истории, малко като сборник с разкази. Има части от какви ли не източници, като цитираното горе писмо, а има и пасажи в поток на съзнанието и дори един сън. Значи са есета? Може би нещо такова, казвах, но продължавах да се чудя за по-подходяща дума. Тогава проверих как е описана на български „Може би Естер“ – най-често е обяснена просто като „книга“. Трудно е да се определи жанрът на онова, което е по-болезнено от история, по-отдалечено от мемоар, по-лично от есе.

В интервю с Капка Касабова Марин Бодаков сравнява нейната книга „Към езерото“ с „Може би Естер“ и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова – защото са все книги за биографичната и автобиографичната памет. Капка Касабова говори за новите търсения:

Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав.

Четенето на Катя Петровская наистина се усеща, като да присъстваш на алхимичен процес с цялото му обръщане на прах в злато. Какво виждаме, когато гледаме назад? Себе си? Липсите? Силата на корените? Всичко това – стига да поискаме да го видим. В „Драмата на надареното дете“ терапевтката Алис Милер говори за необходимостта да познаваме историята на собственото си детство, да разберем истината за това, което сме преживели. Тя пише за нуждата да погледнем отвъд обичайно приетото – че детството е един щастлив момент от живота – и да видим къде всъщност ни е било трудно, в кое сме останали неразбрани, сами или наранени. Това е нужно, за да пораснем истински – и да успеем да бъдем истинското си аз.

Катя Петровская минава през подобен процес, но задачата ѝ е още по-голяма и по-болезнена: не само собствената ѝ личност, но цялото ѝ семейство минава под лупата. Също както приемаме, че детството е щастлив период, така и за някои семейни травми се знае, че са тежки – и толкова. Но какво означава да видиш семейството си не като брой загинали или оцелели в Холокоста и брой съдби, променени от войната и революцията, а да се заровиш в историите? Да изградиш поне емоционална връзка с онези, които по една или друга причина отсъстват от семейния пейзаж, да видиш лицата им, да научиш имената им.

В търсенето някои парчета си остават липсващи. Заглавието идва от името на нейната прабаба, която може би се е казвала Естер, но със сигурност е била единствената останала в Киев, когато семейството бяга от нацистите. Тя става тяхна жертва – отзовава се на призива всички от еврейски произход да се явят на определено място. Бащата на авторката не може да си спомни името ѝ с точност не защото я чувства твърде далечна или защото тя няма значение, а напротив, от близост – защото сам я е наричал „бабо“ и не е чувал други нейни имена освен „бабо“ и „мамо“.

Авторката се опитва едновременно да се отдалечи и да се приближи. Заглавието на книгата съдържа точно това – опита да се видят хората като история, но и приемането, че някои части ще останат неясни, понеже са твърде близо, за да бъдат фокусирани.

В нашите географски ширини много хора познаваме от първо лице прийома, че за семейството не се говори извън него. И заради това е важно да се разказват тези истории. В един момент авторката споменава, че майка ѝ я моли изрично да не слага нещо в книгата. Не само конкретният факт, но и молбата да бъде прикрит биват показани. По този начин е конструирана цялата книга. Съсредоточеното усилие да се изровят тези забравени или труднодостъпни спомени е съчетано с описанието на трудностите. Авторката говори и как е забравила всичко от момента, в който влиза в Освиенцим. Липсата на спомени също може да говори.

Езикът и липсата му са не само символично, но и буквално част от историята. Поколения след поколения, семейството е преподавало на глухонеми деца. Поместени са писма от благодарни родители и историите на тези учители в семейството. Но това се превръща и в метафора за идентичността на самата авторка: „Нашето юдейство за мен си остана глухонямо, а глухонямостта – юдейска.“ А за преместването си в Германия авторката казва:

Впуснах се в немския, все едно борбата срещу немотата продължаваше, нали немският, немецкий, на руски е езикът на немите, немой немец, че той немецът въобще не може да говори. Този немски ми беше като багета или лозова пръчка в търсенето на домашните ми, които векове наред бяха учили глухонеми деца на говор, като че трябваше да науча немия немски, за да мога да говоря, а това желание ми беше непонятно.

Разбира се, особено трудно е да се четат истории за война и смърт по тези земи точно днес. Но е и особено важно. В книгата има много въпроси без отговор – не защото не им е даден такъв, а защото отговор може би не съществува. Авторката пита:

Остава ли едно място същото място, ако на това място човек убива, после заравя, взривява, изравя, изгаря, смила, разпръсква, мълчи, сади, лъже, зарива с боклук, наводнява, бетонира, отново мълчи, отцепва, арестува опечалени, по-късно изгражда десет паметника, поменува личните жертви веднъж годишно или пък смята, че няма нищо общо с това?

Да смятаме, че нямаме нищо общо, все така ми се струва едно от най-ужасните неща. „Може би Естер“ ми върна усещането за връзките – семейни, исторически, лични, емоционални, – които държат всички ни заедно. За мен беше напомняне за общото, което имаме, и за отговорността ни към него.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата „Може би Естер“ (изд. „Парадокс“, худ. Христо Райчев, Румен Баросов) и снимка на Sincerely Media / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-isherwood-bodakov-assa/

„Самотен мъж“ от Кристофър Ишъруд

превод от английски Иглика Василева, оформление Милена Вълнарова, София: изд. „Лист“, 2022

„Толкова ми писна да бъда личност“, споделя Кристофър Ишъруд на свой приятел през 1939 г. „Като личност аз не съществувам“, пише той в дневника си през 1938-ма. И продължава: „Ето една от причините да не вярвам в никоя от традиционните религии: не мога да вярвам в собствената си душа. Аз съм химично съединение, слепено от средата и възпитанието си. Моят „характер“ е само репертоар от заучени номера, моите реплики са отгласи и адаптации, моите чувства са диктувани от физически, външни стимули.“

Героят на „Самотен мъж“ се събужда. Или по-скоро, събужда се една хлабава съвкупност от парчета – краката се изпружват, кръстът се изправя, мозъчната кора започва да дава команди. Бавно и трудно думите „съм“ и „сега“ превръщат аморфното и тъжно съзнание в нещо, което си знае името – поне за пред другите. Нарича се Джордж.

Джордж, един от литературните аватари на Ишъруд, е също като него англичанин в Америка, университетски преподавател, може би по-вписан в новата си родина от своите приятели англичани (в реалния живот Одън се връща в Англия, а Ишъруд остава, макар десетилетия наред да свиква с писането на американски английски). Човек със силна индивидуалност (Джордж е убеден, че съседите му биха го изхвърлили, ако знаеха какъв е; Ишъруд е изхвърлен от Кеймбридж, след като на един изпит отговаря със сонети, а на друг – с литературен анализ на самия въпрос). Гей. Днес това е последното, което би ме впечатлило в романа; навремето го е направило първопроходник в публичното говорене по тази тема, нещо като икона за следващото поколение. Ишъруд няма нищо против, макар да смята, че никой не може да те изложи така, както твоите последователи. Но като цяло поддържа каузата.

И все пак: не вярваш в личната идентичност, но приемаш колективната? Изглежда, че да. Джордж – като аватар на автора си – говори по темата страстно и саркастично. Думите му по отношение на малцинствата, особено преследваните малцинства, вероятно биха довели до уволнението му от някой съвременен университет. Особено заради това:

Добре, а сега идва ред на либералите, включително, надявам се, и на всички в тази стая, а те твърдят следното: малцинствата са хора като всички нас. Точно така, хора, не ангели. Точно така, те са като нас… но не съвсем като нас, до това се свежда добре познатото становище на либералната истерия, в която започваш да се самозаблуждаваш, че наистина не виждаш разлика между един негър и един швед.

Впрочем Ишъруд – ако вярваме на Джордж – се интересува не толкова от разликата между расите или от сексуалната ориентация. Интересува го повече разликата между поколенията, и по-точно онова, което си представяме, когато мислим за по-старите или по-младите от нас. Например опитът. Какво можеш да предадеш на другите? И ще го искат ли – или ще те отминават, сякаш им предлагаш диаманти за пет цента? Това сравнение се повтаря на няколко пъти, значи е важно за автора. Да, отнася се до преподаването, но не само. Защото Ишъруд се връща към темата в кулминацията на романа: среднощния разговор между професора и негов студент, и двамата пияни и мокри до кости след среднощно къпане. Опитът не служи за нищо, казва Джордж. Има го, не е фикция, но не можеш да си послужиш с него. А какво е знанието, освен извлек от опита?

Впрочем скръбният опит на Джордж е загубата – загубата на дългогодишния му партньор. Начинът, по който я отработва, става повод за скарване между Ишъруд и Одън. Ишъруд си спомня, че Одън бил шокиран от намерението на Джордж „да си направи нов Джим“ – от идеята, че човешките същества могат да са толкова заменяеми. Всъщност в книгата пише „да намери нов Джим“, но така самият Ишъруд е запомнил – „да направи“. Така ли е? Наистина ли за него хората – след като не могат да съвпаднат със себе си, след като трудно намират някаква идентичност отвъд колективната – могат да бъдат заменени?

Последният епизод описва процес на отлепяне на плака, започнал със срещата на Джордж с Джим – и завършил със смъртта му.

Преводът е на Иглика Василева – съвсем неслучайно. Преди да намери писателския си глас, Ишъруд се е опитвал да пише като Вирджиния Улф. А действието в книгата – също като в друг прочут превод на Иглика Василева – е събрано в един-единствен ден. Впрочем това изминаване на пътя от сутринта до вечерта е прекрасно уловено от Милена Вълнарова в човешката фигурка, която почти незабележимо напредва в пространството на страниците – всеки път малко по-напред от левия край до другия. Разлистете бързо книгата и вижте какво става.

„Раковски супергерой“ от Марин Бодаков

написана съвместно с Андрей Младенов, илюстрации Ясен Григоров, издание на Столична община, 2022

Каква ирония: обичайно за борците за свобода се говори най-несвободно. Почитта към тях е като почитта към светците – саможертва в името на идеята, канонизация, сакралност. За съжаление, това подчинява говоренето за тях на едни правила, в които страхът от светотатство и следването на „сигурни“ формулировки често изместват реалния човек и неговото дело, а и със сигурност – възможността за реално предаване на опита. Дори най-естествената детска реакция – да подражаваш на героя, да видиш у себе си нещо от него – често е недопустима в училище. Как смееш?

Книгата на Марин Бодаков и Андрей Младенов се интересува от самия човек. Тя е диалог. Марин задава въпроси – какво значи да си герой, с какви хора би искал да осъмнеш в планината, какви качества трябва да имаш, за да бъдеш като Раковски, – а деветгодишният тогава Андрей отговаря. И всеки отговор дава тласък на следващия въпрос.

Така всъщност смисълът на думата „герой“ се разкрива като нещо много по-широко от саможертвата. Ако вярваме на примера на Раковски, ти трябва да умееш да общуваш с всякакви хора (иначе как ще ги запалиш за каузата), да владееш добре не само родния си език (как ще допринесеш за своята култура, ако не познаваш нищо извън нея), да се интересуваш от миналото, да не усядаш на едно място (иначе ефектът от работата ти ще се чувства само там) – и да умееш да живееш така, че самият ти да грабваш въображението на хората, да се сливаш с тяхната представа за водач. Ето така е разказана биографията на Раковски – като пример, като илюстрация на различните качества в неговия характер.

Текстът стъпва много внимателно върху цитати и исторически извори; той е богато документиран, а научен редактор е проф. Катя Станева. Друго не може и не бива, особено когато става въпрос за историческа фигура от този порядък. Как тогава може да е достъпен за деца? На първо място, цитатите, които са включени в основния разказ, са съвсем малословни и органични. Второ, абзаците са структурирани така, че винаги да се върви от общата тема към конкретното. А основната част от източниците са отделени в притурка, тоест тя е за онези, които биха полюбопитствали да прочетат нещо повече. И няма да сгрешат.

Третият автор на тази книга е Ясен Григоров – неговите илюстрации драматизират и събитията, за които се разказва, и самия контекст на разговора между възрастния и детето. Разбира се, разделянето на илюстрациите на комиксови рамки в съчетание с думата „супергерой“ може да създаде грешната представа, че иде реч за имитация на комикс, тип „Супермен“. Нищо подобно. Ясен онагледява различните пластове в книгата, като комиксовите картинки се отнасят за съвременния пласт – за самия разговор. Историята на Раковски от своя страна е предадена с илюстрации, които са живи и забавни, но от друг порядък. Раковски е повече от супергероите в комиксите, казват двамата събеседници – защото е истински.

Много бих се радвала тази книга да даде кураж на децата, че патриотизмът не значи непременно патос. И че думата „родолюбие“ може да има много по-широко значение, а техните собствени качества могат да са част от него.

Книгата е издание на Столичната община и се разпространява безплатно в начални училища в София.

„Деца на въображението“ от Греди Асса

София: изд. „Сиела“, 2022

Има две ситуации, в които не е страшно да не знаеш кой си. Първата е, когато си дете и за първи път срещаш света. И втората е, когато се сблъскаш с изкуство, което е плътно и истинско. Тоест с нов свят.

Марсел Пруст е казал: „Изкуството умножава световете, показва какво виждат другите.“

Лошото е, че човек много трудно среща нещо ново, защото начинът му на търсене е свързан с онова, което вече познава и харесва. Официалните истории на изкуството представят новото в логична връзка с познатото, общо взето, по утъпканите пътеки на манифестите, групите и опозициите. И то някак не е достатъчно ново.

Съвсем друго е, когато срещнеш новото изкуство през човек, комуто имаш вяра. А художник от ранга на Греди Асса внушава огромно доверие. В тази книга той също се е доверил на читателите – доверил се е, че ще я разгърнем също толкова свободни от стереотипите, колкото е и той. Че ще търсим личната си реакция. Събраните в албума вариации по теми от големите имена в изкуството не са предсказуемите „упражнения по стил“. Те са рисунки в стила на самия Асса, на собствения му отклик при срещата с един или друг художник. Един личен пантеон, жив и жужащ от светлина и разменяни между картините реплики – не в хронологичен, нито в какъвто и да било ред, а едновременно. Както казва авторът на предговора проф. Бертран Тилие – с безкрайно присъствие и възобновено настояще.

Ще срещнете познати имена, може би дори ще поспорите с кратките определения на Асса – може би ще харесате някого, когото не сте обичали особено. На мен Дали ми е по-симпатичен с тежководолазния костюм и перспективата, в която е описан. С определението за Майстора пък изобщо не съм съгласна, но какво от това? По-интересни са ми немалкото имена, които са ми непознати и тепърва ще откривам, а също и смесицата между български и чуждестранни художници – смес естествена, тъй като географията, както и историята нямат място в подбор, основан точно на емоционалното въздействие.

Впрочем същото се отнася за границата между изкуствата. Защото между Баския, Купка, Кифер, Брьогел, Вукадинов, Вера Недкова, Иван Кирков, Ротко и пр. без обяснения присъстват Борхес, Пруст, Ал Жаро, Песоа, Ейми Уайнхаус. И нещо в мен ликува при това триумфално сриване на Берлинската стена между изображение, литература и музика. Триумфално и в същото време смирено. Защото ето какво пише Асса в кратката бележка към рисунката по Анселм Кифер: „Красива като усмирителна риза е любовта, нося я със себе си винаги когато започвам да рисувам.“

Тази книга подбужда към срещи – да отидеш, да видиш, да откриеш своята собствена реакция при срещата с онова, което още не познаваш. Тя завършва, пак неочаквано, с размисъл за пустинята като среда на въображението. Какво общо има пустинята с детството? Умението да видиш това, което изплува от нея, като нещо създадено за пръв път.

„И утре – казва Греди Асса – ще посрещна с изненада видяното.“

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-chervena-babichka-sum-dan-lungu/

„Червена бабичка съм“ от Дан Лунгу

превод от румънски Иван Станков, изд. „Фабер“, 2009

Ако искате да разберете как може би се чувства някой, който е живял по време на социализма – прочетете тази книга. Въпреки (или пък точно заради) провокативното ѝ заглавие. Дан Лунгу може и да е популярен и награждаван румънски писател, но героите спокойно биха могли да са българи. В романа му с прекрасен хумор е представена цяла палитра от гледни точки. Това прави книгата особено ценна точно сега, когато властват емоции, разделение и поляризация по всеки въпрос. И когато всичко сякаш от пръв поглед е ясно на всеки.

Ясно обаче не е. Винаги е нужен втори, трети, че и четвърти поглед. Най-малкото защото всеки гледа от различна перспектива, има различно възпитание, образование, доходи, травми и ценности. Оттам и самото преживяване на настоящето и миналото е индивидуално. След като прочетох книгата, размишлявах много по-хладнокръвно по разнообразни злободневни теми от близките седмици и месеци.

Най-голямото достойнство на книгата на Дан Лунгу е, че диалогът и разбирането на другия са гръбначният ѝ стълб. Той не е изкривен от омраза и предразсъдъци, а е съставен от здрави, силни прешлени от срещи и разговори.

Другото, което ме хвана от самото начало, е вкусът на езика и стила. Четейки, чувах естествения словесен поток на баща ми, на майка ми, на техните родители и приятели. Важно е да отбележа, че за мен това са поколения, които умеят да разговарят, да общуват. Може и да не могат да пишат статуси или туитове, но това не им пречи. Усетих специфичното търпение и спокойствие, което ме е поразявало и като тийнейджър, а особено много и сега. То не идва от незаинтересованост или безразличие, а от практическото знание, че заклеймяването не е лесна и бърза работа. И че е възможно да си скептичен, търпелив, критичен и да мислиш, преди да стреляш на месо с думи или действия.

Сякаш тези поколения са далеч по-свързани със себе си и с конкретната реалност, отколкото поколенията след тях, при които по една или друга причина има тенденция към радикално бягство към различни виртуални пространства и разнообразни пристрастености. Езикът на тези поколения е уютен, защото в него не усещам непрекъснатата криза на идентичността и съответното чувство за бездомност, които долавям в езика на днешните поколения.

Това, разбира се, също е донякъде илюзия. Всяко поколение има своите мрачни и тъмни места. Има своите слепи петна и кусури. Така е и за Емилия, възрастната героиня на романа. С помощта на разговори с дъщеря си, заминала за Канада, и с хора, с които се познава от десетилетия, тя постепенно открива нещо, което ѝ е убягвало. Полека осъзнава, че под идеализираните пластове от носталгия по младостта и миналото, под възхищението от злоупотребите с познанства, служебно положение, връзки и контакти, под целия ѝ живот има и друг пласт – и той е бил дълбоко потискащ и ограбващ както нея, така и цялото общество.

Но за да разбере това, тя извървява дълъг път. От безусловната и категорична убеденост в собствената си правота, че преди 1989 г. е било честно, хубаво и справедливо, до разколебаването и проглеждането, че нещата май не са толкова прости и плитки, а всъщност убийствено сложни и покъртителни. И че и „преди“, и „сега“ не бива да бъдат идеализирани или просто наблюдавани. Могат да бъдат и разбрани, а с определено активно гражданско участие – и променяни.

Лунгу майсторски и без претенция проследява живота на Емилия – от детството ѝ на село до избора ѝ да не гласува за социалистите на предстоящите избори. На някои читатели този живот може да не казва нищо ново. Може да им се стори изпъстрен с до болка втръснали истини или клишета. Но съм сигурен, че дори моите връстници биха могли да научат нещо, а за следващите поколения съм напълно убеден, че ще се учудят колко непознат и различен е животът преди трийсет и повече години. И как няма общо с този от Stranger Things например. Единственото общо всъщност е, че е страшен. Сигурен съм и че никой от тях не би искал едно завръщане към това българско или румънско минало – с неговата скука, авторитаризъм, липса на свобода и какво ли още не.

Детайлно е описано тоталитарното всекидневие. С целия му обигран цинизъм и с целия му непрекъснат фарс, фалшификация, репресивен апарат, чиито отровни плодове все още са част и от днешното българско общество. Романът рисува нюансирана, а не черно-бяла картина. И много малко неща остават извън нея. Впечатляващо е желанието на писателя да дава думата на тези, които човек инстинктивно не би искал да чуе. Но ако ги изслуша, ще спечели разбиране за живота, което дотогава не е имал.

След като прочетох книгата, отново си припомних какво стои зад израза и позицията „съсипаха я тая държава“, с който сме свикнали да се шегуваме и да се подиграваме. Припомних си, че не трябва да се подхожда към цели сегменти от обществото със снизхождение и надменност. Че не бива тези живи части от България да бъдат зачерквани с ирония и мемета. Не всички, които имат носталгия по младостта си, заслужават да бъдат демонизирани. Не всички са се снишавали или пък са били агресивни чудовища, не всички са били кукли на конци или пък съучастници в една всекидневна баналност на злото.

Преди няколко дни Facebook ми припомни тези думи от интервю с Марин Бодаков:

Това, което мен най-много ме плаши, е нашата тяга към автопровинциализация. Да сме самодоволни, да сме самодостатъчни, и в тази тяга ми се струва, че са и корените на всяко едно тоталитарно мислене.

Книгата на Лунгу стига до корените и е литературна противоотрова. Такива смели книги, които защитават достойнството на хора, чиято позиция и самият автор не споделя, са необходимо огледало. В него надеждата се редува с безнадеждност, с чакане на нови спасители, с разочарование от тях. С помощта на това огледало може постепенно да се излезе и от българския порочен кръг. Масовата депресия води до колективен отказ от бавен, търпелив и задълбочен диалог за това, което всеки ден е пред очите ни. Нужна е сериозна работа по неговата редакция. Това е работа, която няма да спра да вярвам, че е възможна, а и желана. Както са нужни и такива български романи.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата „Червена бабичка съм“ (изд. „Фабер“) и снимка на Adrienne Andersen / Pexels

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-evelina-frances-byrney/

„Евелина“ от Франсис Бърни

подзаглавие „Историята за навлизането на една млада жена в обществото“, превод от английски Златина Сакалова, изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, 2018

Франсис Бърни, родена през 1752 г., публикува социалната сатира „Евелина“ анонимно. Това е нейният дебют, но не и първият ѝ опит в писането. Историята на предишната ѝ книга е символична за времето си. Бърни изгаря първия си роман, усещайки натиска на тогавашното общество, което смята, че писането не е занимание за една дама. Тя се притеснява и от реакцията на баща си, но все пак продължава да твори. Така се появява „Евелина“, без да е подписана от писателката, и постига сериозен успех. Малко след това се разкрива истинското ѝ авторство. Бащата на Бърни така и не приема напълно нейната кариера – например противостои и на поставянето на пиесите ѝ на сцена.

Бърни пише „Евелина“, когато е на 26 години. Постижението ѝ не е толкова впечатляващо, колкото това на Мери Шели, написала „Франкенщайн“ и изобретила научната фантастика на 18. Но пък без силното влияние на Бърни, автори като Джейн Остин едва ли щяха да съществуват. Докато четях, няколко пъти се сещах за възрастта на писателката, когато е написала тази социална сатира. В романа някои герои имат остър ум, непритъпен от ръжда дори като го четеш толкова векове по-късно. Разбира се, това се очаква от жанра – и все пак някои от наблюденията са толкова фини, че успяват да изненадат.

Героинята, дала името на романа, е 17-годишната непризната дъщеря на английски аристократ. Тя е отгледана в провинцията от преподобния мистър Виларс, близък на починалата ѝ майка, който ѝ е дал възможно най-доброто образование и я е наставлявал. Когато обаче Евелина е поканена да се присъедини към приятелско семейство, което се отправя към Лондон, градът е точно толкова вълнуващ за нея, колкото са объркващи порядките му. Изтънчените маниери, които се изискват от нея, са съвсем нови за Евелина.

Историята е написана под формата на писма – най-често адресирани от Евелина до мистър Виларс. Епистоларната форма е доста популярна за онова време и си спомних защо е толкова убедителна – чувстваш се, все едно лично ти надничаш да разбереш повече.

Известна част от романа се движи точно от невежеството на Евелина по отношение на социалните правила. Най-голямата каша обаче се забърква, когато тя се натъква на баба си по майчина линия, разбрала съвсем наскоро, че има внучка, и дошла в Англия от Франция, за да я търси. Поредица от събития, някои – комични, други – доста сериозни, ще доведат до това момичето да се срещне с част от семейството си, което е от по-ниска прослойка. Тук проличават и жестоките класови предразсъдъци в Англия. Сюжетът продължава с искането на Евелина баща ѝ да я признае за своя дъщеря – което ще ѝ осигури големи средства, освен че ще изчисти името на майка ѝ.

Самата тя е типична героиня за романите от онова време. С други думи – съвършен ангел, истинска дама, изтъкана от добродетели, а на това отгоре е и толкова красива, че всеки мъж по пътя ѝ се влюбва в нея. Самата тя се влюбва само в един от тях – лорд Орвил, който осигурява задължителния романтичен елемент в книгата. Езикът на Евелина обаче е по-остър от очакваното за един ангел. Това, което я превръща от стеснителна девойка в млада жена с характер, е именно нежеланото внимание на мъжете около нея. Самата тя казва:

Всъщност безмерната суетност на този мъж ме предизвика да проявя сила на характера, която досега не съм подозирала, че притежавам. Не можех да търпя той да си въобразява, че съм на негово разположение. 

Всеки от тези мъже иска да я грабне за ръка или да я принуди да се качи в каретата му. Докато тя в началото смутено мълчи, към края на романа отвръща на един от обожателите си така:

Вашето мнение, сър, относно брачен или свободен живот по никакъв начин не ме засяга. Така че не се напрягайте да обсъждате различните им достойнства.

Сюжетът се движи от нежеланието ѝ да бъде „инструмент, макар и невинен“, когато хората около нея си позволяват да използват името ѝ или самата нея, както решат за подходящо. Това ме кара отново да се върна към биографията на авторката – и не само покрай нейния властен баща. Бърни приема да влезе в английския двор, защото си дава сметка, че като неомъжена жена на 33 години, която иска да продължи да се занимава с това странно действие – писането, ѝ трябват самостоятелност и доходи (общо взето това, което и Вирджиния Улф, нарекла Бърни майката на английския роман, посочва като необходими условия за една жена да пише). Така тя създава за себе си необичаен за времето живот – още преди късния ѝ брак.

Мисля за връзките между тези истории – реалната и измислената – и за жените, които търсят пътя си и самостоятелността си. Поне доколкото, естествено, това е било възможно тогава (в романа някои от най-важните неща за Евелина се решават, докато тя не е в стаята). Междувременно един от мъжете в романа в разговор казва: „Не ми е ясно защо, по дяволите, жените трябва да живеят над трийсетте, само се пречкат на другите хора.“

Отношенията между мъжете и жените понякога са потиснически, друг път стават повод за забавление на гърба на предразсъдъка. Бърни – също като Остин – говори с ирония за идеята, че четенето е женско занимание. Както един джентълмен, засрамен от непознаването на Хораций, обяснява: „Ами, заради ездата иии така нататък наистина на човек не му остава много време за четене дори в университета.“

Мисля си, че книгата е ценна като показател за развитието на литературата и на романа в частност, но и на отношенията между мъжете и жените. Надявам се, че с повече читатели книгата ще има и ново издание, при което тя да премине още един коректорски преглед, който ѝ е необходим. Този роман обаче е повече от исторически документ и всъщност най-важното поне за мен е, че е писан за забавление на своите читатели.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на романа „Евелина“ (изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“) и снимка на Amber Faust / Pexels

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-mann-radichkov-liu/

„Избраникът“ от Томас Ман

превод от немски Любомир Илиев, корица Люба Халева, София: изд. „Лист“, 2022

Прелюбезни читателю,

Остави многоучената си роба, забрави какво знаеш за Томас Ман, какво знаеш за типовете роман, преоблечи се като цар, излязъл сред простолюдието, и се остави да бъдеш съблазнен. Защото разказвачът на „Избраникът“, нарекъл себе си „Духът на повествованието“, е дошъл да направи именно това – да те води и подлъгва, да те приспива и изненадва, да те омайва, и тъкмо когато си запленен от великолепието на словесната му дреха, да дрънне леко с шутовското си звънче и пак да го скрие сред диплите, та да го следваш захласнат, та да го чуеш отново.

Това е разказвач, който ще ти опише дълга процесия и ще сложи начело дванайсет пажове, хванати за ръце по двойки и кръстосващи краката си в подскоци! Разказвач, който ще ти опише достоен мъж, воин и царски съветник, а после ще го накара да се наведе, та да видиш стърчащите от ухото му косми. Разказвач, който откровено и сладостно те лъже – казва, че най-сетне приключва с описанието на двореца, а после нехайно добавя какво пропускал по този повод (и така цяла страница).

Този разказвач, драги читателю, откровено те поднася – прави се на смирен, докато се намъква в спални, където се случват невъобразими неща, претрепва разни хора, а после се обръща и казва: „… но на теб не ти пука за тях, защото са второстепенни герои – нали, драги читателю?“. Скръцни със зъби и си признай, че си съучастник в греха му, неговият semblable, неговият frere.

Много особена работа е този роман. Писан през 1951 г., той е последният в творчеството на Томас Ман, твърде различен от предишните, за да бъде харесан от страстните им почитатели, твърде несвързан с времето (макар че като роман за лицемерието може би е тъкмо на мястото си в годините на маккартизма, който прогонва и Ман от САЩ), твърде ранен, за да бъде обявен за постмодерен… Макар че си има и „оголване на похвата“, и „ненадежден разказвач“, и пародия, и интертекстуалност – нали се базира на средновековния стихотворен епос „Грегориус“ на Хартман фон Ауе, който пък от своя страна стъпва на по-стара легенда за папата грешник. А тя, както пише самият Ман в есето си за „Избраникът“, преживява дори и българско превъплъщение – в легендата за Павел от Цезарея. Има дори мъничко пастиш, доколкото в прозаичния текст са почти незабележимо вмъкнати римувани мотиви.

Какъв е смисълът обаче да посочваме, че романът е постмодерен before it was cool? Ман е разбирал, че прави нещо съвършено ново, нещо, което не е правено досега, и не се интересува от манифести. Но какво е то? Авторът твърди, че е късна творба, написана „под чертата“ на разпадащата се западна цивилизация – и че е „беззлобна пародия“, в която остава недокосната същността на легендата, идеята за греха и милосърдната прошка. Дали така ще се прочете и у нас? Не знам, драги читателю – духът на повествованието е по-властен от самия автор, а читателят е негов съучастник. Също впрочем и преводачът Любомир Илиев в поредния си майсторски клас, в който камбаните на българския език бият сладкогласно и неспирно, ударени сякаш от невидима ръка.

„Козел“ от Йордан Радичков

корица София Попйорданова, София: изд. „Нике“, 2022

Като стана въпрос за духа на повествованието, много интересно е кой говори в „Козел“ от Йордан Радичков. Ха, ами козелът, разбира се. През неговите „прозрачни очи“ виждаме света от първите страници, с неговите „заешки уши“ чуваме неизвестни ни досега звуци, с неговия нос надушваме какво става. Не само всевиждащ, ами всечуващ и всепомирисващ разказвач. Знаете ли какво са лютицата, смрадливата змия и циганският охлюв? Не. А козелът знае. Та те са самата същност на лятото! Козелът е водачът, козарят (Йоно) е „нейде тъдява“ – преплакната версия на природното. И все пак те са сдвоени, движат се заедно, като двете части на бог Пан.

И ако козарят е „втора цедка“ на природата, то каква цедка са градските чеда, дошли да търсят пещерни рисунки? Макар козарят да се стреми към човешко общуване, тези хора са по-далечни някак, отколкото козите. Интересуват се от неща, които нямат практично обяснение, пък и не са от това време; карат Йоно периодично да си повтаря, че е „лошо да си прост“. Като изключим жената.

На някакво ниво „Козел“ може да се прочете като мъжкарска история, оправдаваща грубата, първична сексуална сила. На друго – като женомразка история за несправедливо набеждаване. През цялото време ние гледаме през очите на мъжкото животно – първо на козела, после на козаря, после на защитника на козаря в делото за изнасилване. Жените не само не ги чуваме, а и едва ги разпознаваме – защото не спират да се сливат в съзнанието на мъжа.

Книгата обаче е много по-интересна от това. Гледната точка на козела ли казах? Езикът на Радичков залага опровержения. Козелът стои „загледан в една точка като дете, което за първи път долепя ухо до телефонната слушалка и телефонната слушалка му говори със съвсем човешки глас“. Кой говори тук? Не животното. Кой кара вълка да се „кръсти наум“? Хм.

Къде сме всъщност?

Човешките мисли напомнят стадо, но това е стадо от разнороден добитък. Всеки носи в себе си и благородна, и коварна мисъл, т.е. всеки носи в себе си и кошутата, и змията. Как тогава в един егрек ще ги запреш и двете? И в кое пасбище да ги оставим? […] Какъв пастир си, човеко – питал съм се понякога – и какво стадо водиш през пасбищата, като си събрал кон, змия, костенурка, пчела, гъска и крава, коза и овца? Ами, мъча се!

Ето това е според мен центърът на новелата. Неслучайно описанието на човешките мисли като разнородни неконтролируеми животни продължава повече от две страници. И там изведнъж се появява един „аз“, който другаде липсва – гласът на самия Радичков. Човекът, който разсъждава за слабата си власт над инстинктите и импулсите, които уж му е дадено да управлява, да пасе. И затова новелата има два края: една и съща сцена завършва първо фатално, а после безобидно; за първия ни се казва, че съществува само в женското въображение. Нека читателят сам да реши къде съществува вторият.

„Безсмъртната смърт“ от Лиу Цъсин

трети том от трилогията „Земното минало“, превод от китайски Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, София: изд. „Колибри“, 2022

От какво зависи дали една книга ще попадне в „полезрението“ на читателя? На първо място – от „зрителното поле“ на самия читател. При малките литератури като българската това зрително поле е сравнително широко – и все пак неговите граници са лесно проследими. Вниманието традиционно се лашка между западната и руската литература, понякога се прави изключение за латиноамерикански автори, а напоследък дори започваме да забелязваме себе си. По принцип обаче авторите от други страни се превеждат у нас едва след като са получили печат за качество в някоя от литературните Меки; с други думи, ако смяташ, че си в трета глуха, много ще внимаваш четенето да не те изпрати в четвърта.

Или поне така беше. Съвременният свят е доста променен от изложението в Чикаго насам – литературните процеси са глобализирани и онова, което се случва в Китай например, ни засяга много повече, отколкото предполагаме. Издатели и преводачи следят този процес и се опитват да откликват; какво научаваме от това, е друг въпрос. Преди време китаистите Стефан Русинов и Радосвета Недкова започнаха да каталогизират издадената у нас съвременна китайска литература в сайта си „Китай на търкалета“ – важно за китаистиката, но и за обикновения читател, който иска да знае откъде да започне и какво да търси. Сайтът е още съвсем обозрим. Самата китайска литература обаче съвсем не е просто средство за опознаване на страната. Да вземем например научната фантастика.

През 1908 г. реформаторът Лян Цичао пише футуристичната история „Хроника на бъдещето на нов Китай“. Действието се развива в далечната 1962 година, когато Китай се радва на технологичен триумф, многопартийна система и световна доминация в името на доброто; чужденците се тълпят да учат езика му, за да си намерят по-добра работа. Друг от първите китайски фантасти описва свят без държави, управници и конфликти (е, жените имат задача предимно да раждат на фона на успокоителна музика, но все пак). Като че ли всички учат в Япония и превеждат Жул Верн. И като че ли вярват, че прогресът е въпрос на добра воля и време.

„Трителянският“ епос на Лиу Цъсин е съвсем друг тип фантастика. От една страна… защото 4 години след въпросната 1962 г. започва Културната революция; Лиу Цъсин я е преживял, тя е смисловата рамка на иначе артъркларковския му сюжет. Тази рамка променя много неща. Първо, дава тласък на цялата фабула – още в първата книга героинята има възможност да избегне гибелта на човечеството, но избира да не го прави заради преследванията и униженията, на които са подложени тя и семейството ѝ. Второ, смисловата рамка оспорва самото движение на „духа на повествованието“ към някаква щастлива развръзка.

Някога хората са мечтаели да „хибернират“ за определен брой години, за да се събудят в по-добър свят. Вярвали са, че прогресът ще ги излекува, че щастието е логично и трябва само да го дочакат. Какво правим обаче, ако бъдещето е поредица от неочаквани беди? Ако заплахата от унищожение на човечеството прерасне в унищожение на Земята, а после на галактиката, Вселената? Вместо deus ex machina Лиу Цъсин постоянно въвежда „дявола от машината“ – нова, неочаквана, всепоглъщаща катастрофа. Всякакви пред- и постмодерни стратегии просто не работят. Главната героиня на тази книга Чън Син на два пъти хибернира по 60 години, но нищо не се променя към по-добро. Дори към края, когато човешкият свят е вече сплескан, двуизмерен, Чън Син и нейният спътник получават като подарък идилична „джобна вселена“, в която да изчакат възраждането на света; но и този „джобен хепиенд“ също пропада.

Защо тогава трилогията на Лиу Цъсин е толкова популярна – авторът е смятан за един от „тримата генерали“ на китайската научна фантастика, печелил е наградата „Хюго“, харесван и промотиран е от Джордж Р. Р. Мартин, а и от Обама. Продажбите са огромни, а екранизацията вече е поле за битки между китайската и западната филмова индустрия: „първият китайски научнофантастичен филм“ е заснет, но застинал за неопределено време в „постпродукция“, а трейлърът за сериала на „Нетфликс“ вече се върти в интернет. Със сигурност скоро ще стигне и до българските „нърдове“.

Ще го харесат ли? О, да, и то точно заради нещата, които ще отблъснат други типове публика: заради сложността на вътрешния свят на романа, чиито правила настойчиво фокусират вниманието ти извън настоящето; заради амалгамата от наука, технологии и екзотична приказност; най-сетне – заради далекоизточния му първопроизход. В крайна сметка много сегашни тийнейджъри слушат кей-поп, учат корейски и гледат „Игра на калмари“ – въпрос на време е китайската фантастика също да влезе в полезрението им. Ако, разбира се, вече не е попаднала благодарение на титаничния труд на преводача Стефан Русинов – да, същият, който прави „Китай на търкалета“, подкаста за превод „Бележка под линия“, а и прелестната комично-сериозна поредица „Нашето литературно предаване“. Това също е „строене на светове“, само че в реалния живот. Дано времената са по-устойчиви от тези в трилогията, та скоро да дадат плод.

Заглавно изображение: Колаж от корици на издателствата „Лист“, „Нике“ и „Колибри“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-t-singer-dag-solstad/

„Т. Сингер“ от Даг Сулста

Надявам се това да е само началото на дълга поредица книги от Даг Сулста на български. Надявам се такъв късмет да имат и други норвежки писатели – като Тор Улвен, а защо не и изключително харесваният от мен Карл Уве Кнаусгор, от когото на български имаме само първия от общо шест тома на „Моята лична борба“.

Знаех малко за Даг Сулста, преди да прочета романа за Сингер. След като с удоволствие го завърших, се заех да запълня пропуските в познанията си. Имах смътен спомен, че Кнаусгор пише за него на някоя от хилядите страници от автобиографичния си епос – но толкова.

Сулста (р. 1941) е все още активен писател с петдесетгодишна кариера. Автор е на над 30 книги, от които 19 романа, и е многократен носител на най-престижните норвежки и скандинавски литературни награди. Писал е романи за разходките си в Берлин и за историята на индустриална компания, която буквално се явява и главен герой на една от книгите му. Има дългогодишен проект в съавторство, в чийто фокус са пет поредни световни първенства по футбол – може да се създава литература и от аналитичната и артистична комбинация на политически и културен коментар, докато се гледат мачове. Двайсетина години по-късно Кнаусгор прави същото за първенството през 2014 г. в Бразилия. Сулста харесва защитния футбол и срещи, които завършват наравно и без никакви голове.

Разностранните интереси и умения на Сулста може да са предмет на отделно обсъждане, но аз по-скоро бих продължил с това, че е наричан „най-великият съвременен норвежки писател“ от литературната критика в лицето на Ингер Йостенстад. И не само. По-младите му колеги и сънародници Пер Петершон и Карл Уве Кнаусгор открито признават колко важен и ценен е Сулста за собственото им писане.

Кнаусгор например казва, че „езикът на Сулста блести с винаги нова старомодна елегантност и излъчва неподражаем и уникален блясък, пълен с жар“. За Петершон той е „несъмнено най-смелият и най-интелигентен норвежки романист“. Лидия Дейвис, носителка на „Букър“ за прозата си, преводачка на Флобер и Пруст на английски и бивша съпруга на Пол Остър, научава норвежки, четейки в оригинал негов роман. Нобеловият лауреат Петер Хандке открито предпочита Сулста пред Кнаусгор, а Харуки Мураками е публикувал собствен превод на Сулста на японски. Романът му „Арман В.“ от 2006 г. за ролята на Норвегия във войната в Афганистан е толкова неочаквано полемичен, че подтиква външния министър на Норвегия да напише в отговор рецензия на книгата.

Общото мнение за Сулста е, че е провокатор, експериментатор, икона.

Стилът му се характеризира с дълги изречения със сухи логически завои, изпъстрени с особена ирония, реализъм и понякога сюрреализъм. Постоянно критичен е спрямо статуквото. Без значение дали става въпрос за политика, книгоиздаване, или медии. Американската литературна критика го сравнява с добре познатия им Филип Рот, но през различните десетилетия е бил по-близък до писатели като Витолд Гомбрович и Томас Бернхард, а сам заявява родството си по избор с Томас Ман и Марсел Пруст. Сулста, след като чете Кнут Хамсун на 16-годишна възраст, не е имал друга цел, освен да стане писател.

За него предпочитаният читател е този в 20-те си години, когато най-лошата възможна сантименталност е отминала и идва време за важни решения. Именно тогава, твърди Сулста, човек най-много слуша, наблюдава, трупа познания и впечатления; тогава има възможността да избегне бъдещи нещастия и страдания. Писателят се опитва да помогне за това с писането си и с радикалното си нежелание да е повърхностен. И наистина, много щеше да ми помогне да прочета „Т. Сингер“ преди десетина години. Вероятно щеше да ми спести лични тревоги и изгубено време… но какво да се прави.

На пръв поглед „Т. Сингер“ се родее с „Чужденецът“ на Камю или „Самотникът“ на Йонеско, но

най-близък, поне според мен, е до шедьовъра „Стоунър“ на Джон Уилямс.

Сингер е аутсайдер, който живее по инерция своя неутрален, сив и празен живот. И желае да е точно така. На колосална дистанция е от всичко живо. Отказва да се занимава със света, не иска и той да го закача. Дълго време не знае какво да прави със себе си, но все пак решава да стане библиотекар. Да работи и живее с ясен ритъм и с много тишина. Оженва се, вписва се в ролята на съпруг, но само донякъде. В момента, в който жена му иска да се разделят, тя загива и той остава да се грижи за детето, което тя има от предишна връзка. С детето никога не стават наистина близки.

Той е погълнат от себе си, неспирно прави философски наблюдения и води екзистенциални дебати сам със себе си. Те са гарант за автентичността и идентичността му. Те са алибито му, че е живял. Действията и изборите му през цялото време казват единствено „предпочитам да откажа“ (както не спира до смъртта си да повтаря Бартълби на Херман Мелвил).

Даже „предпочитам да откажа да живея“.

Живот, застинал завинаги на ръба между удовлетворението и разочарованието. Живот в самота и изолация за сметка на пълноценно включване и интеграция в обществото. Сингер е последното парче от пъзела, което все изчезва, и този роман дава отговор на въпроса как и къде се губи то, каква е съдбата му. Литературата за пореден път по майсторски начин ясно и категорично потвърждава, че няма живот, който да не заслужава да бъде изследван и описан.

Лесно е да се изпитва съчувствие и състрадание към Сингер, но по-трудно е да бъде разбран и приет без снизхождение. Сякаш за него е написан най-известният стих на Марк Странд – „където и да съм, аз съм нещо отсъстващо“. Самият Сулста описва героя си с грижовна ирония и му дарява сложност, достойнство, пълноценност и свобода, които отдавна не бях срещал в съвременна книга.

В романа няма нито затихваща пандемия, нито война, но има всекидневни трудности. Има срам, паника, притеснение и тревога. Има полуприятелства, които отдавна са приключили, но някак са поддържани по силата на навика. Има нерешителност и страх, които са част от баналното и от бита, но натрупването им може да доведе до обсесивно-компулсивно разстройство или синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Сякаш Сингер страда и от тях. Искал е да стане писател, но творчеството му започва и свършва само с едно изречение, което редактира стотици пъти в продължение на десетилетия.

В крайна сметка романът е сериозно изследване на трудността да се впишеш в собствения си живот.

За това как катастрофално намаляват възможностите и желанието за непосредственост, спонтанност и свързаност между хората. Как да си себе си може да се окаже непосилна задача. И колко тежко може да е всъщност да живееш в автентична безтегловност – като сфинкс без загадка. Животът ти може да се е разпаднал и без да се е счупило нещо особено забележително. Даже и без да имаш билет, за да си зрител в него. Това е неподражаем поглед към една идея за човек, изведена до възможната ѝ крайност.

Впечатляваща е свободата, с която Сулста е едновременно толкова интимен, интелектуален и литературен, но същевременно и толкова политически и полемичен. Потвърждавам думите на литературната критика за него, че е неочаквано удоволствие да четеш писател, който пише по съвременен и сериозен начин за самота и използва думи и понятия като душа, дух и плът, без те да олекват, а тъкмо обратното – да звучат сериозно и честно. Кнаусгор използва донякъде същата реторическа техника и сега виждам откъде още се е учил на нея.

Наистина важното, което си припомних, докато четях романа, е колко е лесно никой да не знае кой си всъщност, ако откажеш да говориш за това. И колко болезнено може да бъде.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Т. Сингер“ (худ. Росица Ралева, изд. „Аквариус“) и снимка на NMG Network / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-banville-auster-rosen/

„Синята китара“ от Джон Банвил

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Лист“, 2022

Първото нещо, което ще чуете по отношение на Банвил, е възхвала на стила – и действително с първите редове се усеща почти плътско удоволствие от думите, от сложните хармонии на изреченията; сетивно удоволствие от езика, като от храна с наситен вкус или миризма във въздуха; наново пробудено сетиво. Това е литература, която се интересува от литературата, от смисъла да бъде именно това, а не просто „транспортно средство“ за предаване на съдържанието. „Наричайте ме Автолик“, започва „Синята китара“. Здравей, Мелвил. Колко ли други препратки изпускам?

Второто нещо, което ще чуете, е любопитен факт: освен тази сочна, напоена с ароматен език проза, Банвил пише и криминални романи под псевдоним. В тях има това, което тук е оскъдно – структуриран сюжет, фабулни фибули, фокусиращи вниманието на онези, които обичат да следят какво се случва. В „Синята китара“ то не е много: застаряващ художник, който някога е бил известен, но сега е изгубил вяра в изкуството си, извършва дребни кражби и между тях открадва жената на свой приятел от детинство, след като собственият му брак е отчужден подир смъртта на детето му. Не особено морален и без добро мнение за себе си – читателят може да го почувства сроден, но не и да го хареса. Оливър Орме се стреми, макар и колебливо, към собствената си разруха; той иска да бъде хванат, да принуди обстоятелствата да го тласнат към развръзка, завършеност, която му убягва по отношение на изкуството.

Всъщност Орме натрапчиво естетизира връзката си със света – не само когато се колебае дали е важно нещото-в-себе си (здравей, Хайдегер), или собственото му възприятие за него, или онова, в което може да го превърне, след като го смели „като боа“, или онова, което трябва „да те лъха от платното“, без да бъде изобразено в чист вид. Да, Орме като че ли минава през различни разбирания за изкуството, за модерното изкуство, докато се самопрезира, докато разревава любовницата си, вечеря с приятеля, когото мами, или пикае през прозореца.

Освен това натрапчиво вижда – продължава да вижда света в богати детайли, независимо от емоционалния заряд на ситуацията, и това го прави да изглежда отчужден и жесток. Но защо го прави?

Винаги съм смятал, че един от най-страшните аспекти на смъртта, настрана от ужаса, болката и нечистотиите, е фактът, че когато няма да ме има, друг не ще може да вижда света, както аз го виждам.

Или вижте това описание на състоянието на творчество:

… едновременно като в транс и с прояснено съзнание, усещащо и най-минималните нюанси, и най-фината игра на цветове, линии и форми. Жив! В края на краищата не беше ли това животът, който не бях разпознал?

Това като че ли е основният страх, който движи героя – паническо събиране на доказателства, че е жив. Затова и не се гнуси нито от кражбите (дребни, но задължително осезаеми), нито от паразитите по миртата на жена си (опитва се да я убеди, че техният живот е даже по-ценен от този на цветето, тъй като те са много), нито от плъха, заселил се в къщата от детството му (дори му купува храна). Липсата на вяра в морала идва от липсата на вяра в реалността. Което ни води до огледалата.

Орме вижда любовницата си в огледалото до тоалетната и в този момент разбира, че тя му е чужда, не я познава истински; докато се възхищава от изискан млад мъж в Париж, военен камион с прикрепено към него огледало прерязва темето на мъжа; Орме се пита дали е видял отражението си в тези последни секунди; към края на книгата разсъждава за невъзможността да се види откъм гърба дори чрез система от огледала, като пояснява: „… със сигурност няма да се видя, както другите ме виждат. Не мога да се държа естествено пред огледало, всъщност никъде не мога да се държа естествено, но най-вече пред огледало“.

Като една наивна (че и сантиментална) читателка се изкушавам да виждам Орме като огледален образ на Банвил; не само заради първото лице, не само заради картините, които всъщност са рисувани с думи (и следователно изкуствоведските терзания се отнасят за тях), не само защото Орме обича да рови из езика, признава си, че се поддава на изкушението да иззоби речника, че се кефи на думи като „ламперия“ и „цокъл“, а и защото гласът на разказвача е и „система от огледала“, в която авторът може да се види отстрани… макар и никога да не може да се държи естествено.

Разкошен е преводът на Иглика Василева; признавам, че ми е любопитно да надникна в оригинала, за да видя каква е била играта на думи зад „рисувам“ и „рискувам“, как точно са се люлели фразите на английски. Но това го знаем и от другите ѝ преводи, включително на Банвил – на български са излизали вече „Древна светлина“, „Безкрайностите“, „Недосегаемият“ и „Сняг“.

„Изобретяване на самотата“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Колибри“, 2022

Прилики и разлики между „Синята китара“ от Банвил и „Изобретяване на самотата“ от Пол Остър: и двете са скорошни книги на големи писатели, кандидати за „Нобел“; и двете са чудно преведени от Иглика Василева. Но ако Банвил отделя високата литература и криминалния роман в две различни литературни персони, Остър предпочита да играе с пресечните точки между тях.

В „Град от стъкло“ например главният герой е автор на криминалета (загърбил „собствено литературното“ преди години), който пише под псевдоним, с когото се идентифицира по-малко, отколкото с героя си детектив; междувременно обаче го търсят именно като детектив на име… Пол Остър. Приема задачата, не се справя много и в пристъп на отчаяние намира „самия“ Пол Остър, за да го помоли за помощ. За капак авторът играе с границата между реално и фикционално, като дава на огледалния си образ в романа жена и син със същите имена като на своите собствени. И това е само началото на множество преплитания между героите в романите му… и елементи от собствената му биография.

Едва ли можем да се учудваме тогава, че когато в „Изобретяване на самотата“ започва да говори директно за баща си, читателят се чувства леко неловко от навлизането в интимното; неловко и недоверчиво. Остър (тъй де, гласът, който разказва и назовава себе си „Остър“) говори за опита да разгадае баща си след неговата смърт. Онова, което помни от него – непроницаем, отчужден човек, чието внимание така и не успява да изпроси, – постепенно се оказва невярно, по-скоро реакция на обидено момче, отколкото същността на човека. Парчета неизвестни досега факти променят издълбоко картината – спомняме си думите на Куин, че в криминалния жанр читателят е принуден да гледа на всеки детайл като на потенциално важен, способен да преобърне сюжета. Ето така става и тук. Покрай новото знание постепенно изплуват и други детайли, образът на бащата се стопля, макар и никога да не се избистря. Защото такава е природата на паметта. Казах ли, че „Синята китара“ също завършва с мисъл за бащата на героя?

Втората част на „Изобретяване на самотата“ се казва „Книга на паметта“. Няма вече „аз“, има „той“ – разказвачът говори за себе си в трето лице, сякаш е стигнал до някаква непоносима интимност и трябва да я отдели.

Поставя празен лист пред себе си и изписва тези думи с писалката. Беше. Никога няма да бъде отново.

Кое? Баща му? Миналото? Настоящето? Може би всичко заедно. Разказът се търкулва между пространства, обитавани в самота. Търбухът на кита. Островът на Робинзон. Старата му работна стая в Ню Йорк. Таванската стая на бащата на М. в Париж – там се укривал от нацистите. Стаята на Ане Франк.

Паметта като стая, като тяло, като череп, като череп, в който се помества стаята, в която седи тялото.

Стаята от прочутата картина на Ван Гог – наистина не бях забелязала, че леглото затиска вратата, пред другата е поставен стол, капаците на прозорците са хлопнати. Кулата на Хьолдерлин, в която поетът живее след полудяването си. Кула, построена от някой си Zimmer – „стая“ на немски. Защо паметта изисква самота, изисква изолация? Може би за да се изолира от бъдещето, което я разрушава. Така, както скърбящият негодува срещу смяната на сезоните. Но, казва Остър, освен това паметта е глас – и когато замълчи, той я чака да проговори отново.

Може да се питаме кой е разказвачът в тази втора част. Може да се объркваме от героите, почти всичките белязани с по един инициал. Може да се чудим на разсъжденията, с които обраства един мемоар. И какво общо имат с баща му. Ето това: Остър скърби за баща си, но и за невъзможността да го познава. За невъзможността да познаваш наистина друг човек. За затворената стая на черепа. И единственият начин да излезеш от нея е с глава надолу в мастилницата – също като Пинокио, гмуркащ се в мастиления мрак в търбуха на морския звяр. Преди наистина да започне да спасява баща си.

„Трохи на хартия“ от Марий Росен

илюстрации Александра Георгиева, София: изд. „Алос“, 2021

Стихотворенията на Марий Росен изглеждат наистина като трохи – малки, състоящи се в повечето случаи от едно-единствено хрумване, най-често образ или смислов обрат. Трохите обаче имат свойството да се слепват; нервните пръсти да ги омачкат в топче хляб, което внезапно и почти неволно придобива черти.

Така е и тук: виждаме границата между вътрешното и външното пространство, „стаята череп“ и света – домът е пуст и празен, вътрешният глас кънти. С отместването на стените пустинята нараства. Какъв уютен дом е бягството!

Или пък да видим как се слепват трохите, свързани с натрупването на годините – детето не пораства, растат само играчките му; в един момент обаче явно е пораснало дотолкова, че носи камъка на Сизиф в джоба си; но всеки камък носи името Сизиф, тоест човекът носи себе си и цялото търкаляне наобратно; и ето, търколил се към детския си ръст, старецът облича някогашните си дрехи. Бутам планината, местя само себе си. Накъде я бутам впрочем? Върхът е на дъното. Вървя нагоре, потъвайки.

Може би в подобна кратка форма читателят би очаквал повече афоризъм, повече виц. Или най-малкото повече образи арабески. Слава богу, тези стихотворения като че ли не се интересуват от подобни очаквания – изглеждат повече търсещи искреността, отколкото искрата на ефекта.

Запазвам си едно, което прилича почти на коан:

ръката която протягам
все някой ден ме докосва

Заглавно изображение: Колаж от корици на издателствата „Лист“, „Колибри“ и „Алос“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dag-solstad-interview/

Това интервю можеше да има продължение…

С тези думи започва писмото на Даря Хараланова от издателство „Аквариус“ до нас. Към писмото тя беше прикачила едно интервю, което преди точно една година Марин Бодаков подготвяше за „Тоест“, но така и не пристигна в редакцията. Ето защо: 

В началото на 2021 г., веднага след като издадохме „Т. Сингер“ на Даг Сулста, Марин се свърза с мен и ме помоли да му оставя един екземпляр в обичайната ни „пощенска кутия“ – „Български книжици“ в София. Сулста (р. 1941) е многократно награждаван норвежки романист, есеист, драматург и автор на над 30 книги, но досега не беше излизал на български. Марин искаше да включи „Т. Сингер“ в колонката си „По буквите“.

Скоро след прочитането на романа обаче Марин ми поръча да попитам Даг Сулста дали ще се съгласи на интервю. Тъй като контактът с него беше възможен само през литературната агенция, се наложи да почакаме. Освен всичко 80-годишният Сулста не използва имейл, поради което от агенцията трябваше да разпечатат на хартия въпросите на Марин, да ги изпратят на писателя по обикновената поща и пак по нея да изчакат отговорите, да ги наберат на компютър и да ги изпратят обратно на нас.

Получих отговорите в началото на октомври, месец след като Марин внезапно ни напусна. Оттогава държа този файл в компютъра си…

И ето че сега задочният разговор между Марин Бодаков и Даг Сулста най-после стигна до нас благодарение на усилията на литературни агенти и издатели, на интернет и норвежките пощи. Насладете му се, а следващата събота, на 21 май, очаквайте ревю от Стефан Иванов на романа „Т. Сингер“ в книжната ни рубрика „На второ четене“.

На кои литературни персонажи от европейската литература е сродник Вашият герой Сингер?

Не съм мислил за това. А и не искам да мисля. Но многократно съм казвал, в интервюта и на други места, че от книгите ми трябва да мирише на литература, не на жив живот. С други думи, книгите ми представляват фикция, те са съчинени, съчинени от мен. Тоест всички романи, които съм изчел през живота си, може да се появят в творчеството ми под формата на придобит опит.

В началото на романа много внимателно осмисляте вината и срама като двигатели на житейските избори на Сингер. Какво щеше да изгуби литературата, ако бяхме описали историята на Вашия герой/антигерой в психиатрични термини – като паник атаки или натрапливи спомени?

Не виждам нищо лошо в избора на подобен прочит. На читателя е позволено всичко, дори и да се противопоставя на писателския замисъл. Но в този случай бих предпочел да не вземам отношение по въпроса. Избягвам да чета за това – не е трудно, предвид колко оглушах с времето и от колко много неща ме пощадява старостта ми, а в интернет изобщо не влизам.

Дали Сингер не спазва съвета на Епикур „Живей незабелязано“? Може ли днес човек да бъде щастлив, ако предпочете неизвестността?

Не бих определил Сингер като щастлив, но той сам е избрал да води живота, който води и който толкова цени, макар това да е един невъзможен и несъстоятелен живот. Допускам, че повечето разумни хора в наши дни биха оценили съществуването му точно така – или поне разумните хора от 2000 г., когато се развива краят на романа.

Къде изчезва радостта във всекидневието на Сингер? И защо?

Не знам кога точно изчезва щастието от живота на Сингер, защото той никога не се е чувствал щастлив, освен може би в зачатъка на брака си с Мерете Сетре, но после тя загива в катастрофа, а по това време бракът им вече е започнал да се разпада и двамата са решили да се разведат. Но ето че тя умира и Сингер остава сам с дъщеричката на Мерете Сетре – Исабела, в редовата къща в Нутоден. Решението му да поеме грижите за Исабела като за собствено дете е повратен момент в романа. Тогава щастието му вече го е напуснало, но в този момент настъпва решаващият обрат в живота му.

Помогнете на читателя: как да тълкуваме отказа на Сингер от писателството в полза на библиотекарството? Това въпрос на страх ли е, или въпрос на смелост?

Младият Сингер мечтае да стане писател, точно като мен. Но за разлика от мен, той не успява в начинанието си. Записва се в библиотекарското училище на около 28 години, завършва го на около 30–31 години и веднага след това бива назначен в библиотеката в Нутоден. С пълно основание можем да кажем, че се предава, претърпял е сериозно поражение, нещо недотам необичайно за един млад човек. Но както повечето от нас, и той се изправя и извлича максимума от поражението си – при това не без каква да е жизнерадост, въпреки меланхоличния си нрав, който никога не го напуска и по който той се родее с мен. Дали решението му е породено от страх, или от смелост, не се наемам да кажа.

Съдейки по опита на Сингер, има ли смисъл човек изобщо да опознава себе си?

Сингер се познава добре, той има задълбочен поглед върху собствените си действия и причините за тях. Дали има смисъл човек да се опознава? Строго погледнато, не знам, но за Сингер себепознанието е от значение, защото му позволява да живее порядъчно. Той поема отговорността за дъщеричката на загиналата си съпруга, заедно с нея напуска Нутоден и започва едно анонимно съществуване в столицата Осло. В крайна сметка нима за един меланхоличен човек, който не вижда фундаментален смисъл в битието, представата за порядъчен живот, изпълнен с отговорни действия, не се изчерпва тъкмо с това?

Какво от себе си вградихте в Сингер?

Сингер е неизличима част от моето ДНК и от гените ми. Той ме свързва с мнозина от предците ми, особено с един мой чичо, но също и с баща ми. Първоначално възнамерявах да озаглавя романа „Божие дете“, но през 1999–2000 г. това заглавие ми се стори твърде ударно. Може би все пак е трябвало да изпълня първоначалното си намерение, при всички положения това заглавие би било точно. „Т. Сингер“ е по-сполучливо. Макар „Божие дете“ да е различно и по-запомнящо се, се радвам, че избрах „Т. Сингер“. То съхранява комплексността на романа по един по-анонимен начин.

Превод от норвежки Стефка Кожухарова

Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на българското издание на „Т. Сингер“, дело на Росица Ралева

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-lincoln-v-bardo-george-saunders/

„Линкълн в бардо“ от Джордж Сондърс

превод от английски Владимир Полеганов, изд. „Лист“, 2019

За дебютния си роман „Линкълн в бардо“ американският писател Джордж Сондърс получава наградата „Мен Букър“ за 2017 г., но това далеч не е първият успех за автора. Сондърс е известен с кратките си разкази, преди да се впусне в обичания американски жанр – книги за президенти и тяхното семейство и обкръжение, за времето преди, във и извън Белия дом. Ако потърсим биография или исторически роман за който и да е американски президент, обичайно ще намерим цяла лавица от книги – и то ако броим само добрите. Джордж Сондърс се включва с експериментален роман за починалото дете на президента Линкълн. Книгата отдава почит не само на трогващата история за баща, изгубил сина си, но и на всички текстове около нея.

„Линкълн в бардо“ е разказана от десетки гласове, които се преплитат, прекъсват, носят собствения си заряд от тъга, радост, хумор, дори граматика, разказват истории, правят признания или опити да се превърнат в значими исторически източници. Чисто формално това не е предшествано от тире отпред – като при диалог. Нито пък името на този, който говори, е поместено в началото на репликата – като в пиеса. Вместо това колажът от цитати е оформен точно както би бил поместен епитаф: първо е текстът, а после – името и евентуално източникът. Епитафите тук обаче текат един след друг. И няма друго.

В тази река от цитати има риск страниците да се пометат и разтворят в течението, докато накрая остане само кашава целулоза. Това, което прави романа толкова впечатляващ, е именно че структурата издържа, макар първоначално да не разбираш точно как. Причината е, че това не е самоцелен експеримент, а е подкрепен от литературна традиция – и тя се усеща, без значение дали си наясно с нея, или не. Но важно е и друго – емоционалният център на една от най-хубавите книги за скръбта, които съм чела.

Действието се развива в една-единствена нощ. За сметка на това в известен смисъл протича на две места. Едното е физическото: гробището, в което е положен Уили. Историческите източници показват, че Линкълн е посетил гроба на сина си поне два пъти в първата нощ, и именно това е зрънцето, от което се заражда целият роман. Заради скръбта на баща си Уили е заседнал в бардо. Това е второто, метафизичното място, на което се осъществява романът – будистката представа за пространството между живота и смъртта. Тук то се обитава от духове, заседнали между световете.

Духовете в бардо не успяват да пуснат живота и да приемат смъртта. Те наричат ковчезите си „болнични кутии“, които биха били „ефикасни“ за особения вид „болест“, от която страдат. Все пак обаче изглежда, че всичко това са внимателно построени евфемизми, но всеки знае точно какво се случва. В състоянието, в което се намират, те се виждат един друг, но остават невидими за живите – на които обаче успяват да влияят емоционално. Придобиват и особени външни белези, символ на това, което ги задържа между световете. Размислилият след самоубийството си Роджър Бевинс III например, който късно осъзнава колко е изпуснал от света, има много очи, които се оглеждат, носове, които се опитват да подушат, ръце, които искат да докосват.

Бевинс III е единият от тримата главни герои в бардо. Другите са Ханс Волман, починал в нощта, преди да консумира брака със съпругата си, и преподобният Евърли Томас. В срещата с 11-годишния Уили те искат да му помогнат да приеме смъртта си, преди да бъде трансформиран в нещо чудовищно. Децата обичайно не се задържат в бардо, но когато това стане, те минават през страшни трансформации, както се е случило с едно момиче:

Тя светкавично се преобрази в рухналия мост, лешояда, голямото куче, зловещата старица, тъпчеща се с черна торта, царевичната нива, съсипана от наводнение, чадъра, разкъсан от вятър, който не можехме да усетим.

Дори при подобни детайли от историята, тя е изненадващо нежна. Духовете се подкрепят при трудното си пътешествие. Срещаме се и с живи „гласове“, които разказват за своята съдба по време на Гражданската война. Между духовете се ражда приятелство, в което има и място за тъга. Колкото и евфемизми да използват, все пак знаят, че положението, в което се намират, е най-трудното за всички тях. Те са дълбоко затрогнати от посещението на президента в гробището: доказателство, че не са напълно забравени. В тези моменти е голямата сила на книгата.

Чела съм я три пъти, първите два – на английски. Още при излизането ѝ ревютата бяха толкова силни, че си купих първото издание с твърди корици. Тогава ми направи силно впечатление формата – признавам, че първите 15–20 страници се четат трудно, но като свикнеш, полифоничността на романа е чудесна. Бързо разбираш, че няма да получиш стандартен сюжет, а нещо по-интересно, поне в случая. Втория път я четох за книжен клуб миналото лято – тогава най-голямо впечатление ми направи колко утеха може да донесе на скърбящия (поне според мен: някак намалява самотата в тази тема). Третия път, за написването на този текст, я четох на български. Най-голямо впечатление ми направи преводът на Владимир Полеганов (с награда за ярко постижение в областта на превода на художествена литература от Съюза на преводачите в България през 2020 г.). Беше хубаво да срещна по съвсем нов начин един от любимите си пасажи от книгата – поетично описания момент, в който Бевинс размишлява в последните минути на живота си:

Едва тогава (вече с единия крак отвъд, така да се каже) осъзнах колко неописуемо красиво е всичко това, с каква прецизност е създадено за наша наслада, и разбрах, че съм на ръба да пропилея този удивителен дар, дара да можеш – всеки ден – да блуждаеш из безкрайния рай на сетивата, из огромния пазар, зареден всеотдайно с всички велики неща: рояци насекоми, разтанцували се в лъчите на августовското слънце; трио черни коне, допрели глави, затънали до коленете в снежно поле; ароматът на телешки бульон, донесен от бриза от осветен в оранжево прозорец в хладния есенен ден…

Накрая ми се иска да кажа само, че именно книги като „Линкълн в бардо“ са причината изобщо да я има тази рубрика за връщане назад към хубавите четива. Всеки понякога усеща, че само на ръка разстояние може да съществува цяла градина, пълна с чудеса. А романът на Сондърс е точно от тези градини, които според мен трябва да се посетят – ако не три пъти, то поне веднъж.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Линкълн в бардо“ (худ. Виктория Николова, изд. „Лист“) и снимка на Lisa Fotios / Pexels

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-mihail-bulgakov/

Извини ме, любезни читателю – част от книгите, които представям този път, вече са били издавани и ти може би си ги чел: „Кучешко сърце“ например е публикувана още през 1989 г. в Библиотека „Панорама“, а през 2007 г. „Фама“ издава „Избрано“ на Булгаков. Тяхната едновременна поява днес обаче ме поблазни да ги прочета една през друга, една чрез друга.

Още повече че в последно време интересът към Булгаков продължава да се разраства, самият автор се превръща в нещо като популярна икона. „Записки на младия лекар“ например е филмирана през 2012 г. като сериал с Джон Хам и Даниел Радклиф, през 2012 г. излиза руски сериал по „Бялата гвардия“, а малко по-рано (2011–2012) се играе пиесата на Джон Ходж „Сътрудници“ (или може би по-точно „Колаборатори“), в която Сталин гони из тясната му стая Булгаков, държащ огромна пишеща машина в ръце. Кошмарът явно се повтаря всяка нощ, защото съпругата му Елена пита само „Хвана ли те?“, а Булгаков отговаря: „Не, не. Грабнах пишещата машина и натраках „копеле такова“ по кокалчетата му.“ Пиесата, както разбирам, е черна комедия за играта на котка и мишка между диктатора и писателя, кулминирала в телефонен разговор и пиеса за младостта на Сталин в Батуми.

Но да започнем от книгите на масата.

„Записки на младия лекар“ описва „през мъглата на революцията“ предвоенните преживелици на Булгаков като млад начинаещ лекар в затънтено село, до което се стига по разбит и едва проходим през зимата път. Историите са свежи и динамични, с естествената драма на битките срещу смъртта, но и също толкова естествено смешно-гротескни. Младият лекар е в ужас да не се окаже некомпетентен (и да не го помислят за такъв) и тича от операционната маса да надникне в справочника под предлог, че отива да пуши. Пациентите му вярват само когато суеверията не са свършили работа, а предписаните хапове биват изпити наведнъж, за да не се церемонят много.

За разлика от сериала, в който са добавяни скечове, за да се подсили комичният ефект, в оригинала като че ли основното е истината в цялото ѝ безумие, а възможността покрай потреса да се потресеш и от смях е добавена стойност. Впрочем този смях е предимно за сметка на самия автор; тъгата също, защото последната история в книгата е за неговия наследник на поста – и пагубната му страст към морфина. В сериала към морфина посяга самият Булгаков; в книгата обаче той чете тетрадката с дневника на следващия „млад лекар“ в селото след неговото самоубийство; отново виждаме разказ в първо лице, но някак „заскобен“. Възможно ли е Булгаков да е рециклирал съществуващ свой дневник? Няма как да знаем.

Със сигурност обаче писателят вижда в дневниците важен инструмент за своята работа. Когато години по-късно дневниците му са иззети при обиск на жилището заедно с повестта „Кучешко сърце“, той пише куп отчаяни писма, за да си ги върне; не мога да работя без тях, обяснява на този или онзи чиновник, няма да ги публикувам, само ми ги върнете. От тези, които са запазени и публикувани в „Говорещото куче“, разбираме следното: Булгаков и жена му живеят в мизерия, без храна и… да кажем, без подметки на обувките. В постреволюционна Москва цари хиперинфлация, паричната единица „червонец“ е била напечатана в твърде големи количества. Всеки по-голям апартамент е разделен на „квартири“, понякога с шперплатови плоскости, зад които всичко се чува; от предвоенния шанс да си вършиш на спокойствие това, в което си добър, няма и следа.

В този смисъл и „Кучешко сърце“, и „Фаталните яйца“ съдържат елементи на лична фантазия: какво би било, ако се върнеше поне нещо от старото, например ако професорите бъдат оставени на мира? Професор Преображенски успява да запази жилището си и порядките в него благодарение на високопоставените си пациенти и техните твърде деликатни операции; професор Персиков от „Фаталните яйца“ пък просто чудодейно се връща към предишния си статус, тъй като равни на него в света са един-двама в Оксфорд. Що се отнася до жабите, де.

Разбира се, неочакваното съжителство е жесток извор на сатиричен материал – вижте „Главполитбогослужение“ в сборника „Говорещото куче“, където (по реална съдебна преписка) църква и училище делят един двор, а пионерските и църковните химни се саботират и допълват, докато всичко не пропадне в „хигиената огнена“ и поболялото се отче не промълви, че и да го чуят „онези“, той няма какво да губи освен оковите си.

Съдейки по дневниците, самият Булгаков се лашка между нуждата от препитание и страха да не загуби таланта си. Намерил е работа да пише фейлетони – само дето от него се искат безмозъчни и беззъби; пише ги за минути (с пушенето и свирукането), но усеща как това разлага ума му. Постъпва на работа в Художествения театър на Москва – само че пиесите му или не се поставят, или са свалени набързо от сцена, или са преработени от Станиславски до такава степен, че Булгаков се отказва от тях.

Изключение прави „Дните на Турбини“ – за съдбата на белогвардейско семейство, твърде подобно на неговото; трагично-героични образи, които обаче приемат неизбежността на новото време. Сталин харесал пиесата и я гледал 15 пъти; вероятно това е предпазило Булгаков от директни преследвания (а Булгаков е напълно наясно със зверствата на ЧК, както става ясно от репортерския му бележник).

Въпреки всичко в разгара на култа височайшият интерес кара писателя да търси „разрешение свише“ за двата си основни проблема – омертата по отношение на неговите произведения и невъзможността да пътува зад граница. След телефонен разговор със Сталин той все пак е назначен в Художествения театър (самоубийството на Маяковски малко по-рано вероятно изиграва роля), но за второто така и не получава отговор. Въпреки всичко обаче Булгаков продължава да служи не на друго, а на сатиричния си талант; включително и при разпита си в ОГПУ свидетелства: „… виждам много недостатъци в съветския бит и благодарение на своята умствена нагласа имам сатирично отношение към тях“, а в делото по същество казва: „… симпатиите ми бяха изцяло на страната на белите и следях отстъплението им с ужас и недоумение“.

В повестта „Кучешко сърце“ не само основният образ на Бубик/Бубев е алегория на пролетариата, превърнат в нещо чудовищно от провален експеримент; непоносимостта към озверелия пролетариат пропива всяка дума в книгата. Нищо чудно, че я изземат и разпитват писателя кои са били слушателите, пред които я е чел (той отказва да ги назове „по етични съображения“). И продължава да чете неподлежащите си на публикуване творби пред приятели, омагьосани и ужасени какво може да се случи.

Какво можем да прочетем в тези творби днес, извън тяхната история и забраната върху тях? („Фаталните яйца“ всъщност излиза в периодичния печат, но в книга Булгаков не вижда повестта.) Първо, очевидно са много по-добри от фейлетоните, макар сред тях да има някои много смешни и язвителни, а други да са любопитни с начина, по който Булгаков отразява реални събития – реалните голи хора с ленти „Долу срама“ в московските трамваи (в дневника) се превръщат в неоправдан слух, предизвикал показателните реакции на уж възмутеното гражданство (във фейлетона).

По-добри са също и от публикуваната „Дяволиада“, която самият Булгаков не е харесвал особено. За мен беше любопитен най-вече кинематографичният ѝ заряд: представете си гоголевски чиновник в чаплиновска гонитба из огромно учреждение и поканете сюрреалист да посочи кой в какво да се превръща; за четене е малко объркваща, но на екран би била впечатляваща.

„Фаталните яйца“ стои много здраво в основите на съветската фантастика; горе-долу по това време излиза и „Главата на професор Доуел“ на Александър Беляев, очевидно интересът към жанра има голям потенциал, но Булгаков не може да бъде просто жанров и беззъб. Дори да изключим причинения от революцията мор по жабите на проф. Персиков, целият селскостопански експеримент с възраждането на кокошето население с помощта на открития от него „червен лъч“ на живота и причинения от него змийски мор е явна подигравка с „червените идеи“ за процъфтяване на селото.

Или друг паралел: в „Хойти-Тойти“ на Беляев също се присажда човешки мозък на животно (слон), но всичко е безопасно, африканско-германско, докато Бубев е озъбил пролетарска муцуна право в лицето на читателя. Впрочем в оригинала кучето е Шарик/Шариков; Бубик/Бубев е решение на преводача Борис Мисирков (баща на фотографа Борис Мисирков) – според мен находчиво, както и чудесното преименуване на Калсонер от „Дяволиада“ като „Наполеонкер“ – хем се получава добро объркване с мъжките долни гащи, хем човечето наистина е един малък съветски мултиплициращ се Наполеончо.

Тук вероятно трябва да завърша с две изречения, показващи колко актуален е Булгаков и днес, колко много от неговите герои виждаме ежедневно и колко важно е човек да следва таланта си при всичките си съмнения в него, а също и злощастните „етични съображения“, макар и до нищо добро да не водят. Но защо са ми тези две изречения – то се вижда и от само себе си.

Заглавно изображение: Колаж от корици на „Изток-Запад“ и „Нике“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Мария Енчева original https://toest.bg/toon-tellegen-interview/

През целия си съзнателен живот Тон Телехен (р. 1941) е работил като лекар – най-напред в Кения, а по-късно и в Амстердам, Нидерландия. Поезията и прозата и до днес си остават за него интимно занимание и това отношение към писането го кара да страни от шумотевицата и суетата, от суперлативите и хвалебствията. 

Тон Телехен – пишещият лекар или лекуващият писател – руши границата между детската литература и литературата за възрастни. Наскоро излезе книгата му „Същността на слона“, публикувана от издателство „Точица“ в превод на Боряна Кацарска и с великолепните илюстрации на Милена Вълнарова. С него разговаря Мария Енчева.

Вие сте човек, който предпочита да стои в сянка. Понякога дори Ви наричат „най-мълчаливия писател на Нидерландия“. Има ли животно, с което се отъждествявате в това отношение?

Не се отъждествявам с животните, за които пиша. Нито едно от тях не прилича на хората, които познавам или които изпъкват в обществото. Светът на животните е напълно откъснат от света, който обитавам аз. Затова и чрез произведенията си не отправям намеци за актуални събития или за събития от човешката история.

Почти във всички Ваши творби главната роля е отредена на животните. Твърди се, че за един писател е неимоверно трудно да разказва дори от перспективата на отсрещния пол. Как успявате да влезете в ума на животните?

Ами… просто пиша за животните така, сякаш са хора със своите мисли, копнежи…

С какво Ви привличат толкова не-човешките герои?

Писането за животни тръгна донякъде случайно, когато започнах да разказвам истории за животни на дъщеря си преди сън. Но сред героите ми има и хора, включително сред героите на детските ми произведения. Погрешно би било да се твърди, че животните ме привличат повече от хората.

Какво различава писането за възрастни от писането за деца? Променят ли се правилата, когато историята или стихотворението е предназначено за възрастни?

Не бих казал, че за децата и за възрастните пиша по различен начин. Затова и не мога да посоча правила, чрез които да откроя едното от другото.

От кого сте се учил на писане? И за кого пишете всъщност?

Не съм се учил от никого. Редя стихотворения още откакто навърших 15. С прозата започнах на 18, но никога не съм гледал на писането като на занаят. За мен занаят е по-скоро медицината, която завърших.

„Същността на слона“ е книга преди всичко за млади читатели. Въпреки това в нея разглеждате големи житейски теми като унинието, самотата, безпокойството. Смятате ли, че посланията Ви достигат до децата?

Истината е, че нямам послания. Пиша за всяко нещо, което ми хрумне. В действителност имам един-единствен читател и това съм самият аз. Препрочитам всичко, което напиша, след което поправям, чета наново и пак поправям…

Известно време сте работил като лекар в Африка. Бихте ли споделил с нас някоя интересна история от онзи период?

Работех в Кения, в земите на масаите, където живеят и големите диви животни. През онези години те бяха повече, отколкото днес. Понякога край къщите (а и около болницата) сновяха слонове и децата не успяваха да отидат на училище. Друг път при мен пристигаха за лечение хора, ранени при схватка с носорог, или бойци, които се бяха опитали да убият лъв, за да се поперчат с гривата му, но си бяха докарали единствено дълбоки рани от лъвски нокти.

Един Ваш 10-годишен читател се интересува дали съществуват животни, за които не бихте писал на никаква цена.

Никога не пиша за животните, които живеят с хората: за кучето, котката, кравата, коня, козата, кокошката и така нататък. Не пиша и за маймуната и заека, но защо – това и аз не знам.

Според една дефиниция на щастието, която може да се открие в интернет, щастие било да лежиш по корем до любимия човек и той да ти чете на глас от Тон Телехен. От какво черпите щастие Вие?

За мен щастието е топъл ­– но не твърде топъл – летен ден в дълбоката френска провинция. Разходка из гората часове наред, прескачане на потоци, кръстосване на тесни пътеки, които водят нагоре и надолу, наблюдаване на необикновени птици, слушане на песните им. И всичко това – без да срещнеш друг човек с часове – ама наистина с часове.

Когато чете историите, които Тон Телехен разказва, човек бива обзет от усещането, че навлиза в нечия дълбоко интимна сфера, че извършва нещо греховно. Същевременно би било грях тези истории да останат несподелени. Смелостта на нидерландския писател и на неговата преводачка Боряна Кацарска да ги споделят буди истинско възхищение.

Илюстрации: © Милена Вълнарова

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-timbuktu-paul-auster/

„Тимбукту“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2021

Пол Остър ми е любим писател още от гимназията, когато го открих с „Лунен дворец“ и „Нюйоркска трилогия“, отново в забележителния превод на Иглика Василева. На нея дължим появата на български не само на този писател, но също и на Вирджиния Улф, Джеймс Джойс, Лорънс Дърел, Е. Л. Доктороу, Пат Конрой и още, и още. Радвам се, че имам възможността да ѝ благодаря отново за това. Наскоро на български излезе и „Изобретяване на самотата“ (необходимо ли е да се повтаря в чий превод?). Тя е може би любимата ми книга на Остър. В нея – в концентриран, автобиографичен, суров и непосредствен вид – може да се разберат личните му основания за писане и да се провидят структурите, мотивите и черновите на бъдещите му романи.

Пол Остър, макар и неочаквано, е изключително важен за съвременната българска литература. И най-вече за Георги Господинов. Двамата имат забележително сходна и обща любов към драматичната и интимна метафикция, панорамното концептуално мислене, иронията и алюзиите. Понякога споделят пристрастие и избор към едни и същи скрити и явни цитати, писателски техники, игри на думи и смисъл. Но също така са представители и на донякъде нетипично постмодерно писане, чиито белези са неподправеното присъствие на автентична човещина и сантименталност в книгите им. Така твърдят читателите, критиката и журитата вече с десетилетия и го оценяват високо и щедро.

В „Тимбукту“ американският писател разказва приказна история за полубездомното куче Господин Боунс и неговия полубездомен човек Уили Г. Кристмас. Те са особена двойка, тип Дон Кихот и Санчо Панса. Господин Боунс има изключително богат и забавен вътрешен свят и води непрекъснат диалог със себе си. Уили Г. Кристмас е несполучил и непубликуван поет, студент, прекъснал преждевременно образованието си през 1968 г. не само заради прекомерна употреба на наркотици, но и заради психично заболяване.

На следващата година, около Рождество, когато вижда Дядо Коледа да му говори от телевизора и да го насърчава да стане съвременен светец, животът на Уили Г. Кристмас е окончателно променен. Той се превръща в скитник, който се опитва да върши добро. И го прави. С риск за живота си спасява от удавяне четиригодишно момиче. Притичва се на помощ на нападнат старец и е възнаграден с прострелване и намушкване. Дава и последните си пари на приятели и непознати. Тъжни и самотни хора плачат на рамото му. Отказва трима души от самоубийство.

И тук, ни в клин, ни в ръкав, противно на всичко, което мисля и по-рано написах за Остър, той ме изненада с описанието на героя си: „… да, без съмнение той беше един дрипав, мърляв, налудничав нещастник.“ Уили е наречен нещастник още веднъж, тъй че не е случайност.

Това беше нещо, което не очаквах. Чел съм книгата преди години и на английски. Едва сега, на български, усетих почти доброжелателна карикатурност, но и назидателност, снизхождение и подигравка към главния герой. Сякаш имаше едноизмерност и схематичност, а не емпатия, състрадание или пълнокръвие. Не че са нужни, естествено – в литературата всичко е позволено. Но за първи път сякаш усетих как Пол Остър, макар и несъмнен майстор, е прекрачил границата, в рамките на която може да е безпристрастен и нюансиран към собствения си герой.

Може, разбира се, това да е субективно мое преувеличение, чието обяснение се корени и в настоящата ситуация, белязана от пропаганда, насилие и война. Но ми се стори, че сякаш с това „нещастник“ Остър казва, че аутсайдерите, маргиналите, психичноболните, невписалите се в обществото, неуспелите, ненаправилите кариера поети не заслужават уважение или достойнство. А това категорично не е така. Наистина се учудих, защото героите на Остър са преди всичко човеци в ъгъла и са от страната на изолацията, травмата и самотата.

Отделно от това, за което може и да не съм прав, романът е на традиционни за Остър теми, представени по максимално достъпен начин, но без да губят от смисъла и силата си. Писателските му обсесии са отново тук – движение по безцелен път, който води нанякъде, понякога и към себе си; смърт на баща, после и на майка; безтегловно живеене благодарение на наследство; спасение чрез самоубийство.

„Тимбукту“ с лекота влиза в компанията на важни заглавия, в които думата е дадена и на животни. Като „Метаморфозата“ и „Изследванията на едно куче“ на Кафка или „Флъш“ на Улф, забележителната история на един кокер шпаньол. Но като прочетох романа на Остър, се сетих за произведение, за съжаление, непревеждано в официално българско издание – „Последната воля и завещание на едно забележително куче“ от Юджийн О’Нийл. Той го пише, когато кучето му Блеми е отишло да тича на едно по-добро място. Това е финалът на текста:

Последна дума за сбогом, скъпи господарю и господарке. Винаги, когато посещавате гроба ми, промълвявайте с печал, но и с щастие в сърцата си, когато си спомните за дългия ми щастлив живот при вас: „Тук почива едно същество, което ни е обичало и което ние също сме обичали.“ Няма значение, че сънят ми ще е дълбок, ще ви чуя и смъртта няма да е достатъчно силна да попречи на духа ми да завърти опашка в знак на благодарност.

Понякога обаче хората, с които кучетата живеят, си отиват преди тях. И няма кой да погребе кучето. А кучетата, твърди по категоричен начин Остър и аз напълно се съгласявам с него, усещат всяко стъпване накриво на своя човек и всеки белязан от болка момент, който отвежда по-близо до големия сън.

От първото до последното си изречение романът е и размишление за смъртта. Понякога тя е мудна или се прави, че вече е тук, а още не се е вяснала. Но това дава време. Време за кучешки мечти и четириноги пророчески съновидения. Време за подготовка за сбогуване. Възможност за трагична и разочароваща равносметка, но и за облекчение, че опитите за грижа, свобода, поезия и любов са били водещи в един кучешки и човешки живот. И това е достатъчно. Кучешкото и човешкото сърце на книгата, а и на Остър, въпреки дребнавата ми забележка, са на правилното място. И същността на романа, поне за мен, е тук – „без състрадание всяка двукрака душа не представлява нищо повече от бясно куче“.

А ако някой се пита какво в крайна сметка е Тимбукту, нека е спокоен, ще кажа. Тимбукту е мястото, където кучетата и техните хора се срещат отново. Убеден съм, че там някога отново ще живея с кучето, с което вече не съм. Така ще бъде и за простреляния колоездач от Буча, който лежи на тротоара, а до него е обърканото му куче, което чака той да стане от дрямката си. Ще се събуди в Тимбукту. А аз няма да забравя тази снимка.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Тимбукту“ (худ. Стефан Касъров, изд. „Колибри“) и снимка на Frosty Ilze / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-klemperer-vodolazkin/

„Езикът на Третия райх“ от Виктор Клемперер

превод от немски Ана Димова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Ако съм мислила, че книга на тази тема ще е толкова актуална 77 години след края на Втората световна война; ако пък съм мислила, че нейната актуалност ще бъде точно като на медицинска брошура по време на пандемия – че ще чета, за да видя кои симптоми от уж преборената зараза мога да открия у себе си и в своята общност; ако съм мислила, че ХХI век ще е време на нови национализми и на нова война в Европа!

Всъщност тази „немислимост“ е само привидна; та нали войната в Югославия беше броени години след Обединението на Германия, което пък беше броени години след „Възродителния процес“ (с цялата прилежаща му пропагандна машина, която работеше доста успешно); та нали неонацистки движения имаше през цялото време, а ние умувахме дали трябва да бъдат забранявани, или да им откажем подобен ореол. Е, днес е доста късно.

Начинът на мислене, характерен за Третия райх, изглежда абсолютно пандемичен; и назоваването му като нацизъм в никакъв случай не го възпира. Напротив, „нацизъм“ се е превърнало в заклинателна дума за назоваване на врага, дума одомашнена и до голяма степен изпразнена от съдържание, за да означи всякакъв вид крайно придържане към някаква кауза – grammar nazi, feminazi и пр. Докато „Моята борба“ се продава съвсем открито и „Луковмарш“ се провежда; докато Путин оправдава на практика завоевателната война в Украйна с „денацификация“, а на антивоенните протести портретът му е дорисуван с едни характерни мустачки. С други думи, „нацизъм“ се превръща в дума, чието конкретно значение непрекъснато се мени, а конкретната ѝ употреба придобива все по-плашещи мащаби.

Изследването на Клемперер е много важна противоотрова именно за това. Клемперер е професор германист, освен това е евреин – евреин в Германия при Третия райх. По време на самите преследвания, докато носи жълтата звезда, докато бива разпитван в Гестапо, докато живее в еврейския дом, докато се укрива, той изследва езика, който прави всичко това възможно. Това е проучване „на терен“ – ужасяващ терен, – проведено с изумителна последователност и задълбоченост.

Започнало от морфологията – от представката „де-“, преминаващо през думи като „народ“, „героизъм“ и пр. (по ирония на съдбата „героичен“ в докладните от фронта означава, че немците губят); през вездесъщите съкращения, през фолклорните асоциации, през имената („преименуването“ на евреите, чиито названия не показват достатъчно ясно какви са!), та до страховитата ефикасност на Гьобелсовата реторика. Ролята на спортните метафори (особено тези от областта на бокса), на противопоставянето на чувствата и „инстинктите“ на интелекта, ролята на „контрастните душове“ в реторическата схема…

И ето още нещо плашещо: докато в началото четеш с идеята, че заразените думи трябва да се посочват, за да може езикът ни да ги разпознае като опасни, стигнеш ли до реториката, цялото начинание ти се струва абсолютно безнадеждно. Колкото и книгата на Клемперер да е абсолютен триумф на езиковедската диагностика, познанието още не е превенция. Самият професор наблюдава с ужас как езикът на Третия райх заразява хора от всякакви слоеве – чак до неговото университетско обкръжение с предполагаемата си професионална критичност към езика на пропагандата.

Но не наблюдаваме ли това и сега?

Честно казано, критичният, диалогичен език и сега няма шансове срещу реториката, която използва утвърдените ценности и модели на мислене (народ, земя, славно минало, герои и пр.), за да събуди и направлява емоционален отговор. А ако ѝ се противопостави огледална реторика (ако това въобще е възможно), не е ясно дали няма да събудим същото явление у себе си и у своите.

Прави ми впечатление едно бяло петно у иначе безупречния учен Клемперер: той не се колебае да разглежда критично и ционизма, и собствения си речник, заразен от определени думи от лексиката на Третия райх. Но в главата, в която описва обожествяването на Хитлер и формулировката „за фюрера и отечеството“, в главата ми не спира да кънти „За родину! За Сталина!“. След края на Втората световна война Клемперер остава да живее в ГДР. Книгата е писана там.

Дописването ѝ – за отгласите от езика на Третия райх, за другите покваряващи ума езици – оставя на други. Но опората в този текст е солидна.

„Оправданието на Острова“ от Евгений Водолазкин

превод от руски Здравка Петрова, София: изд. „Лист“, 2022

На какъв език разказваме историята? Как би звучала историята на съвременността, ако беше разказана от поредица средновековни хронисти?

Ами ако част от тези хронисти са неблагонадеждни – един например се увърта около властта и пише угоднически панегирици, а в други записки описва същите тези властници като покварени зверове? Ами ако друг хронист пребивава в описваната от него съвременност и води спор с професори, според които историята не е борба между Доброто и Злото, а наниз от причинно-следствени връзки (магнитното време, както го нарича хронистът)? Ами ако в тези хроники, които се разгръщат като механизми от средновековен часовник, проблясва смехът на цирка, на карнавала, на гротеската? На мъдростта, която обаче е само дървена фигурка като всички останали?

„Оправданието на Острова“ на Евгений Водолазкин е нещо такова. Написано е с усета на медиевиста и с тъжния смях на човека, живял след Ленин и Сталин, след нашествието на бензиностанциите, след и сред какви ли не войни. Тук се преплитат разпознаваеми и неразпознаваеми истории, притчата завършва във виц, политическата алегория завършва в комедиен скеч. Придобилият прекомерно влияние приближен на диктатора бива… изяден от крокодил, след като Първият благосклонно опрощава думите му и в знак на опрощение отива с него в зоопарка; в ковчега, по липса на друго, полагат именно крокодила. На два пъти тълпите се връщат, след като поводите да хвърлят камъни по Двореца се оказват фалшиви. Какво искате, пита владетелят при третото им пришествие. Нещо ново, отговарят те. Някои детайли са почти водевилни; други – внезапно тъжни, като пълководеца, който зарязва другата си реторика и започва да говори на войниците си единствено за храна.

През всичко това времето се сгъстява и разтяга – двата централни персонажа живеят стотици години, също както в старите хроники, и консултират заснемането на филм за собствения си живот. И пишат свои коментари към думите на хроникьорите, които предстои да бъдат издадени. Тяхната надвременна гледна точка предизвиква и следните наблюдения: че сегашното време е също като Средновековието, но след като му е изсмукана вечността; или пък че ако някога са смятали кометата за змей, сега смятат змея за комета.

Водолазкин е медиевист; дисертацията му е на тема „Световната история в литературата на Древна Русия“. Смятат го за един от най-добрите живи руски автори. В другия му роман, излязъл на български – „Лавър“ (прев. Антония Пенчева, изд. „Панорама“, 2020), също присъства смесването на времената – или не толкова смесване, колкото съсъществуване. „Лавър“ е наричан от The Guardian „една от 10-те най-добри книги, писани за Бога“; печелил е наградите „Большая книга“, „Ясная поляна“, „Портал“ и др. „Оправданието на Острова“ е последната му книга; тя излиза на български в майсторския превод на Здравка Петрова.

Изненадващо ведро четиво, макар и само заради бързината, с която времената се сменят, и всяка гротеска ненадейно и неизбежно се сгромолясва. Не и безвъзвратно обаче – както се оказва при една от поредните граждански войни на Острова, всичко си е напълно „възвратно“.

Заглавно изображение: Колаж от корици на „Жанет 45“ и „Лист“ и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-umnozhenie-bez-umorenie/

„Умножение без уморение“ от Зорница Христова

илюстрации Миглена Папазова, изд. „Точица“, 2018

Пиша професионално вече към 15 години. Едва ли съществува един-единствен отговор на въпроса защо го правя – с времето са се трупали различни причини. Сред ранните обаче е таблицата за умножение. Тя заема интересно място в живота ми, и то по начин, който ще разберат напълно между 5 и 10% от населението, доколкото видях последно. А именно хората с дискалкулия като мен. За нея ще разкажа малко по-късно, но може би тя е причината да поискам да пиша за „Умножение без уморение“. Тази книжка учи малките деца на различни принципи, които правят по-лесно усвояването на „таблицата за мъчение“, както я наричахме ние. По-важното е, че със стихчета и рима учи малките, че математическите принципи не са нито сухи, нито скучни, нито страшни.

Всяко от числата до десет, с които умножаваме, има своя кратка част в книгата. Първо весели илюстрации и стихче показват умен принцип за умножение и лесен съвет как да се запомни. Новото се приближава до нещо познато. Наскоро запомних как се казва новият съсед, като си представих сина на близка приятелка със същото име (сега всеки път в главата си ги виждам и двамата, което също е приятно). И тук историите в стихчетата често правят връзки, които са близо до децата и живота им. Така например умножаването по три разказва историята, в която двамата родители имат „две салфетки, две паници“, докато в един момент семейството започва да расте:

Но когато ме видял,
моят татко изкрещял
силно три пъти „Ура“!
Оттогава досега
3 да царства е наред –
три фунийки сладолед… 

И така нататък, докато историята стига до своя принцип за умножение по три:

По три значи: удвояваш
и пак същото прибавяш. 

Други от историите пък са толкова специфични и с такива находчиви рими, че няма как да не ги запомниш. Като тази, която разказва за „злобен, шкембест и тиран“ цар Осман и неговата дъщеря – Осмица, „ненагледна хубавица“. Героят в стихчето иска да спечели принцесата, но първо трябва да мине през предизвикателството, поставено от баща ѝ. Вместо например да се бие с триглав змей, героят трябва да умножи – наистина страховито! – следното по осем:

… шест камили с дълъг косъм,
седем любопитни лоса,
девет мрачни албатроса. 

Умницата Осмица се включва и подсказва:

Осем ли? Не се коси!
Три пъти го удвои!

Лесносмилаемо е по много причини, не само защото някои от числата са изписани от тесто за сладки. След историите следват и задачи: две страници с упражнения, също пълни със смешки и хубави илюстрации. Има и места, на които детето може да пише, но някак не се усеща като учебник или тетрадка – игривата форма се запазва.

Харесва ми, че всичко е обяснено със семантика и език. За мен математиката е неразбираема. В училище се справях толкова зле, че започнах да се притеснявам, че съм глупава. Сякаш това ме мотивира повече да чета и ме приближи към езика, после – и към писането.

До ден днешен не знам таблицата за умножение – факт, който се е превърнал в семейна шега през годините. Също като това колко е лошо пространственото ми мислене и колко лесно се губя. Голямо облекчение беше да имам много висок близък приятел, защото тогава 4, 6 или 10 метра станаха най-сетне разбираеми величини: представях си го легнал на земята два, три или пет пъти и що-годе схващах. Ужасно трудно ми е да помня конкретни данни, дати, години, телефонни номера и много други работи. Всеки път внимавам, когато пиша 6 или 9, 3 или 8 – защото ги бъркам. На клавиатурата сега беше лесно, виждам веднага отляво надясно кое е по-малкото.

Криво-ляво се научих да живея с тези специфики и да избягвам математиката колкото мога. На 19 в университета трябваше да направя задължителен тест за дислексия. Мисля, че беше заради това колко често се случва учениците дори да не знаят, че я имат. Излезе, че имам дискалкулия. Един немного точен, но пък удобен начин да бъде обяснена е, че е като дислексия, но свързана с числа. Най-сетне си отдъхнах, че не съм глупава!

В този смисъл аз чета „Умножение без уморение“ като човек, който до огромна степен няма формирано математическо мислене. С което не искам да кажа, че я чета като дете (ех, за жалост, това е невъзможно), нито пък че тя ще промени начина, по който работи мозъкът ми. Имам все пак един малък бонус поне за това ревю – влизам в темата абсолютно боса.

Помогна ли ми книгата? Донякъде – някои видове сметки са ми по-лесни и съм забелязала, че ако разполагам с трик, като подсказания от Осмица например, нещата са по-възможни. За мен обаче по-важното беше друго – беше ми забавно да чета книгата и да следя задачите. А съм човек, който има силна тревога за всичко, свързано с математика.

В училище не съм имала усещането, че да се учи е забавно, освен доста полезно. А пък тук това е принцип на цялата книга. Не само заради находчивите игри с думи, а и заради илюстрациите. Харесвам много рисунките на Миглена Папазова. Богати, без да има нищо пластмасово в тях, и чудновати по весел начин. Акула си играе с тарантули, мечка носи раничка калинка… Дълго може да се гледат тези рисунки – за разлика от повечето учебни помагала, от които бързо-бързо искаш да избягаш към нещо по-забавно.

А дали книгата подобри разбирането ми за таблицата за умножение? Е, за мен това би било по-трудно. Направи нещо друго обаче – забавлявах се в компанията на таблицата за умножение, а не ми се беше случвало преди. Затова я препоръчвам и за вашето дете. Пък и с принципите си тя, освен че е забавна, е и доста полезна.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-urosevik-gilbert-romanyshyn-lesiv/

„Петмез“ от Влада Урошевич

превод от македонски Русанка Ляпова, София: изд. „Жанет 45“ (2022)

От страница 28 чифт очи гледат текста – уголемени, внимателни. Бялото поле в горната част на страницата се е превърнало в процеп и някой наблюдава през него насекомите на думите. Гениално решение на художничката Люба Халева: този някой е едновременно и детето разказвач, чийто поглед е увеличително стъкло за лепкавите, сладостни детайли на предвоенния живот в крайградската къща и нейната градина, и авторът, и аз, читателката.

Обикаляме из градината бавно, както се обикаля из безвъзвратното – погледът всъщност слепва света. Разбира се, слепеният свят не прилича на истинския: картина, съставена от увеличени снимки, колаж от close-ups.

Мисля си, че това е разширено стихотворение под формата на роман. Разширено, за да събере повече, като мазе, превърнато в бомбоубежище. Време, което ни се иска да обитаваме, времеубежище, изгубен рай – но рай, чиято крайност е ясна от самото начало, от смазаната глава на змията под дървото още в първия абзац. От инстинкта за насилие дори у осемгодишния разказвач, този буквален „повелител на мухите“, подпалващ мравките със същото това увеличително стъкло, с което ги разглежда.

И моят поглед не е невинен. Още от началото читателят знае, че над този свят ще завалят бомби. От водното конче самолет на корицата, от фантасмагоричните планове на дядото да пусне над града балони с вещество, извлечено от отровата на черната мамба, тъй че пилотът да се дезориентира и да се върне, откъдето е дошъл. От реставраторската четка на езика – никой не реставрира това, което не е повредено. И моят поглед не е невинен – избързвам напред до бомбардировките. Свряна в мазето с героите, слушам изумена как насред капещите череши и бомби гърми Вагнер – дядото е пуснал грамофона в градината, за да използва културата на нашественика като щит. Полза никаква.

Носталгията по изгубения предвоенен живот не е (меко казано) рядко срещана тема в литературата. Но тази книга е особено подходяща за българския читател – изгубеният свят в нея е така близък, така възпроизводим, до пръснатите из страниците ѝ дословни рецепти – които аз, в своя си опит да слепя парченцата, мисля да изпробвам.

Чуден превод на Русанка Ляпова, апропо. Оставям на лично място думата „порязаница“ за „филия“, да си я ползвам.

„Да се откажеш от рая“ от Джак Гилбърт

превод от английски Димитър Кенаров, София: Издателство за поезия „ДА“ (2022)

Радвайте се на децата си, оставете и те да ви се радват, не се бавете; до дъно пийте чашата на щастието. За нищо не гарантира днешната нощ – позволих си твърде голяма отсрочка. За нищо не гарантира настоящият час.

Сенека, „Диалози“, превод Анна Николова

В „Утешение към Марция“ Сенека призовава скърбящата майка да си представи, че обмисля дали да тръгне на пътуване към Сиракуза. И че някой описва пред нея град, общ за богове и хора, лесове, разлюшкали върхари, гори, изпълнени с хиляди животни и разногласен птичи хор, луната, която винаги е различна от своя предишен образ, и кораби, търсещи непознати земи. И допълва, че тежкото, нездравословно лято ще разруши всички дарове на зимата, че ще се яви тиран – гибел за свободата, за справедливостта, „жаден за власт дори след като е срещнал Платон“, ще обезглавява за лека обида и ще покварява мъже и жени. Бихме ли тръгнали на път? И ако кажем „да“, кому да се сърдим?

Поезията на Джак Гилбърт е апология на това пътуване. Защита на обичта към живота дори когато жизнелюбието ти внушава вина. Вина, че си сключил сделката, според която насладата от света се заплаща със страдание; вина, че продължаваш да изпълняваш своите задължения по нея, като не се отказваш от щастието, докато страданието пъпли като муха в ноздрите на невинните. Една от темите в тази книга е задочен отговор на будизма с неговото предупреждение срещу прекомерната привързаност към живота в обичливата му крехкост:

Буда ни съветва, че трябва да изчистим всяка пречка
от пътя си. „Ако срещнеш майка си по пътеката,
убий я. Ако Буда застане на пътя ти, убий го.“
Но духът ми пее като умиращите цикади,
докато седя в задния двор и се целя в празна саксия.

Тези стихотворения са писани от тази страна на катастрофата, на унищожението. Любимата е мъртва, любовта е приключила, Икар е удавник. И все пак в тази катастрофа се съдържа и целият устрем на връхлитащия към нея свят, пронизителен като вик на петел, славещ великолепието на слънцето и луната, говорещ ни за небесното войнство. Катастрофата е част от цялата картина на света, която виждам, когато „стоя на себе си като на хълм и животът ми се разстила под мен“. Падането на Икар не е провал, а завършек на неговия триумф.

И тук идва другият страх – че това, изгубеното, което ни принадлежи само в онзи поглед от височината, може да не е видяно истински, да е чуто погрешно, така както и в най-голямата близост можем да останем непознаваеми един за друг.

Преследва ме
усещането, че тя говори
за ледени царе на смъртта, лавини,
реки и моменти на преходност.
А аз отговарям: „Да, да.
Обувки и пудинг.“

Мнозина говорят за яснотата в поезията на Гилбърт. Това, разбира се, е яснота отвъд ежедневния, прагматичен език; защото той е несъвършен инструмент, неспособен да ни изрази напълно. Яснотата на бездната.

Кийтс
е оставял празни места в черновите, за да охлади
жарта си, пространства, които да поемат точните думи

Толкова думи са междинни. Казваме „обичам те“, докато търсим език, който може да бъде чут.

В младостта си Джак Гилбърт е работил като пътуващ търговец, унищожител на гризачи и металург. Завършва философия на 38, година преди това издава първата си стихосбирка, Views of Jeopardy. Печели Yale Younger Poets Prize и е номиниран за „Пулицър“; следва бързо и бляскаво признание. Гилбърт му се радва шест месеца, след което се оттегля. Обикаля 20 години из Европа, пише общо пет стихосбирки. Повечето са свързани с жените, които е загубил – особено с покойната му съпруга Мичико. Ако чувството за загуба заплашва да ви парализира (а какво ли не губим тези дни), прочетете ги.

„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив

превод Христина Йотова, София: изд. „Софтпрес“ (2022)

На пръв поглед е ясна, почти плакатна история. Има едно приказно градче с едни приказни герои, идва войната и го разрушава, но героите я побеждават с помощта на светлината.

Разбира се, няма как това да е първият поглед, защото първото нещо, което човек забелязва, е изключителното оформление на книгата. То също е на границата на плакатното – по-точно на майсторския, модерен графичен дизайн, чиито родственици ще видите в селекциите за анимация или наградите за иновативна реклама. Книгата е ефектна още като книжно тяло, подбор и съчетание на цветовете (мътна резеда, тъмножълто, лилаво, детайлите в червено и магента), свой собствен визуален език (персонажите извън главните герои са дребни силуети в причудливи, условно антропоморфни форми в един цвят без детайли и светлосенки); елементите на колаж са дискретни и органични. По-интересни обаче са малките натрупвания на смисъла.

И тримата главни герои са направени от крехки материали – Данко е стъкло и електричество, Фабиан изглежда като кученце, направено от балон, Зирка е нещо като птица от сгъната надве-натри хартия. Самото градче е на практика целият свят – не само защото е кръгло („рондо“ значи и това), а и защото в него са маркирани класическа градина ала Версай, елемент от флорентинското Дуомо, два лабиринта, фар и пр. Основният фокус е оранжерията (сама по себе си нещо крехко, изискващо внимание и поддръжка) с пеещите цветя (чиито дълги латински названия трябва да се знаят, за да се грижиш правилно за тях). Има и къщичка, привързана с въженце – да не отлети от картината. Прозорците са от небе.

И ето го неплакатното, човешкото в тази книга. Цялата тази крехкост няма как да не бъде разрушена. Нито пък има как да се съпротивлява на това – освен с упоритата, поддържаща грижа, в случая грижа за нужната за растенията светлина. От нея зависи какво ще оцелее, когато читателят (в ролята на Времето) отгръща страниците. А то не е всичко – краищата на града са опърлени, той не е точно кръгъл, куполът на Дуомото е нащърбен, нещо в героите е пукнато, превързано, прогорено. Нещо е било безвъзвратно изгубено. Няма да ви лъжем, казва книгата. Рондо е тъжен и променен. И все пак нещо е било съхранено.

Романа Романишин и Андрий Лесив са мъж и жена, а и творчески тандем зад някои от най-забележителните книги на украинското издателство „Старият лъв“. Няколко години поред техни книги печелят награди в Болоня – не само тази за войната, а и книгата им за звуците и шумовете, книгата им за зрението. Аз избрах да отнеса у дома тази за звездите и маковите семена.

Позволявам си да завърша тазседмичната колонка със стихотворение от нейния титуляр; въпреки че той вероятно би възразил срещу промяната на формата, а и не само. Струва ми се, че някак споява темите на тези три книги.

Мечка страх

бях писал:
над нас лети невидим изтребител

тази нощ изтребителите станаха видими:
с Любо се разхождахме зад Художествената академия
и те започнаха да прииждат, все по-големи и тежки,
опаковани в маскировъчна хартия,
смазващи като играчки

изтребителите прииждаха от най-дълбокото детство –
и залегнахме на тревата

бях завършил същото стихотворение:
всичко подлежи на унищожение, абсолютно

днес ти казвам: не всичко

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-yugoslaviya-moya-strana-goran-vojnovic/

„Югославия, моя страна“ от Горан Войнович

превод от словенски Лилия Мързликар, изд. ICU, 2019

Когато се събудихме на 24 февруари и се оказа, че още преди изгрев-слънце Русия е започнала война с Украйна, някои от спонтанните, шокирани коментари, които чух и четох, бяха, че това е първото подобно събитие от Втората световна война насам. Моята първа мисъл беше, че клането в Сребреница е от още по-скоро, а градчето е на няма и 500 километра от София.

Затова и потърсих книга за войната в Босна и Херцеговина. Защото за което не може да се говори, понякога още повече трябва да се говори. Да се пишат романи за него, но и да се четат. Да се помни, за да може да се избегне, ако е възможно, катастрофалното и порочно безкрайно повторение.

Днес за Босна и Херцеговина все още има реален риск от разпад. Литературата (да не се бърка с пропагандата) желае да предотврати такива разпади. Тя сънува и мечтае за едни и същи неща, откакто я има – прехвърляне на буквалните и брутални конфликти в полето на символното и словесното. Част от литературата дори си мислеше, че го е постигнала и че е дошъл краят на реалната война, краят на национализма и фанатизма, настъпил е конкретен вечен мир, в който като планетарно общество трябва да се справим с климатичната криза.

Понякога и литературата е късогледа и наивна.

Когато разбрах, че словенският писател Горан Войнович е издал „Югославия, моя страна“ на 33-годишна възраст, се учудих как е могъл да напише толкова цялостен, детайлен, майсторски, мъдър, дълбок и панорамен роман. При това и с чувство за хумор. В разговор с Антония Апостолова той казва, че книгата „като че ли отваря най-много личната ми рана“. И е наистина така. Трудно ми беше да повярвам, че това не е автобиография и изповед, стигаща до дъното на всичко, което може да се разкаже. Като читател още чакам поне сходен такъв български роман. Дано го дочакам.

Войнович отново ми връща вярата, че има голяма ценност и смисъл от такова рисковано писане, което всячески се опитва да не премълчава нищо. Нито красотата на детството, нито националните предразсъдъци, нито родовите травми, нито безизходицата, която идва и не си отива, каквото и да направиш, нито сякаш неизчерпаемата способност на хората на Балканите да се обиждат от всичко и после да си отмъщават. Войнович не ги превръща в стилизирани, безобидни и сантиментални лостове за трогване и сълзи. Те имат своята тежест и сила. Не са в кавички.

Писателят не спекулира и не си играе с дистанцирани или иронични предположения и фантасмагории. Не. В същото интервю по-горе той казва:

… една от способностите на литературата е да разглоби официалната история на отделни части и след това от тях да сглоби една по-различна история. Литературата всъщност си играе свободно със спомените и понякога извиква и онези, вече забравените, а по този начин, естествено, разкрива истинската природа на спомените, както и на историите.

Той се пита и усилено се опитва да отговори откъде идват тези пръчки, които все се забиват в колелата на личния и общия живот. Защо те увреждат съдбите на поколение след поколение жители на Балканите и не само тук. И възможни ли са прошка и помирение. Войнович препотвърждава старата и уж очевидна истина, че въображението и свободата, които дава романът като жанр за изразяване на множество разкази, ценности и разбирания, трудно могат да бъдат постигнати с друг тип писане. Истински литературен подвиг е да обемеш сложността на случилото се през 90-те в бивша Югославия и да го предадеш по такъв директен и открит начин. Книгата буквално се чете на един дъх.

Но за какво всъщност става въпрос в нея?

За син, който мисли, че баща му е покойник, а всъщност се оказва, че не е – и синът тръгва да го търси. За баща, който е спрял да бъде баща, за да бъде само военен, а после и военен престъпник и беглец от закона и съвестта си. За майка, която е спряла да бъде майка на сина си, така както и нейните майка и баща са се отказали да ѝ бъдат родители. За Югославия, Сърбия, Хърватия, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина. За изгубената невинност, която от един момент нататък няма как да си наденеш даже като маска.

Става въпрос и за дузина човеци, живеещи в малък апартамент по време на война и как „спокойният сън представляваше единствената привилегия, която можеха да предоставят на децата си“:

Вероятно само затова не спираха да ходят на пръсти, сърбаха в мълчание едно след друго джезве турско кафе, четяха вестници и си кимаха или поклащаха глава […] всичко това без думи, без да изпуснат един-единствен звук. Бяха си създали свой собствен и тих свят, в който за няколко часа всички телефони, транзистори, чайници, тенджери под налягане, домофони, машинки за бръснене, сешоари, телевизори, мелнички за кафе, кухненски роботи и перални млъкваха. Всяка сутрин тези хора се отказваха отново и отново от тях, само и само да не събудят случайно Йована, Мишо или Владан, които бяха толкова сладки, докато спят, както обичаше да прошепва Сава, надничайки в спалнята.

В крайна сметка в тъмното и болезнено сърце на романа е историята за това как се става „човек, който подпалва села и хвърля мъртъвците в купища един върху друг“:

Това беше омагьосан кръг и за миг през ума ми мина мисълта, че може би и самият аз съм част от тази проклета история и някога някой може да захвърли и моя труп върху купчина други трупове, в която след това ще се взира онзи, който ще остане след мен. В тази премълчана история жертвите ставаха палачи, а палачите ставаха жертви и всички в тази история убиваха или бяха убити.

Как да се изплъзнеш от порочния кръг? Как да вземеш съдбата си в ръце? Как да избереш да не повтаряш същата грешка? Как може войната да свърши и човешкото същество не само да оцелее, но и да продължи живота си?

Книгата на Войнович поставя и тези въпроси, но читателят, с действията си във всекидневието, ще даде собствените си отговори.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник