Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-ishiguro-chavez-perez-tokarczuk/

Тези дни голямата руска писателка Мария Степанова отправи следните въпроси:

1. Уместно ли е (и нужно ли е лично на вас) функционирането на културни проекти в Москва, Петербург, Рязан и т.н. – по време на „военни операции“ и цензура?

2. А ако са антивоенни, това променя ли нещата?

3. Какво може да се счита за антивоенно културно мероприятие? Това, което носи реална полза? Каква?

Въпросите важат и тук. Слава богу, без елемента на цензурата. Малко след като създаденият от Мария Степанова и съпруга ѝ Глеб Морев независим сайт „за културата и духа на времето“ COLTA.RU  публикува отговорите на поети, преводачи, писатели, художници, кинопродуценти, хореографи и т.н., той… замрази дейността си. Защото в Русия започна пряко съдебно преследване на всички медии, редакции и автори, чиито материали не съвпадат с официалната гледна точка. Ето какво излезе на сайта:

Да пишем само за култура, оставяйки настрана обществото, не ни се струва възможно. Но свободата на изразяване сега е сведена до нула. И ние смятаме за честно в такива времена да замълчим.

Откровено казано, тазседмичният текст в рубриката бе на път да не се появи, тъй като също си задавах въпроса доколко морално е да се говори за друго. И все пак – не мога и да не се съглася с тези, които казват, че не бива да се поддаваме на парализата на страха. Благодарна съм на „Тоест“, че е медия, заявила достатъчно силно позицията си; на Йоанна Елми специално за списъка с книги, които хвърлят светлина върху причините за ставащото в момента. Така разбирам Адорно – не можеш да говориш за друго, ако това говорене само маскира мълчанието за страшните теми.

Благодарна съм, че все още у нас мога да представя три нови книги, без да ме е срам от това.

„Клара и слънцето“ от Казуо Ишигуро

превод от английски Владимир Молев, София: изд. „Лабиринт“, 2022

Сурогат. Това представлява Клара, героинята в най-новия роман на Ишигуро – макар разказът да се води от първо лице, което неизбежно я очовечава за читателя. Сурогат на приятел – машина, изкуствен интелект, способен да изучи и запамети и най-малката подробност от характера и личността ти, за да изпълни максимално добре ролята си.

Фантастика? Та тя чука на вратата ни.

Дали ще си го представяме комично като във филма I’m Your Man, дали ще го омаловажаваме като прост начин да ни пробутват рекламки на базата на предпочитанията ни, или ще се ужасим, че същият принцип се използва при воденето на хибридна война („отвътре“ на самите нас)… бъдещето е тук. В момента вече се говори за изкуствен интелект, който може да „пресъздаде“ починали хора за утеха на техните близки. Но редно ли е това?

Действието се развива преднамерено бавно. Читателят постепенно събира информация, също като Клара, опитва се да разбере хората. Повечето деца са „подобрени“ чрез ранна медицинска намеса – още една пряка връзка с предвижданията на футуролозите… а и вече със страниците на научните списания. Какви ще бъдем, когато намесата стане норма? Колко ясна ще е границата между естествено и изкуствено създадения организъм? (Въпрос извън книгата: а доколко управляем би бил „подобреният“ човек?) Ще намали ли ценността на индивида неговата възпроизводимост?

И изобщо, има ли нещо у нас, което не би могло да бъде deepfaked?

Има, но не у нас, казва Ишигуро. То е в другите, с които общуваме. Добре звучи, може би прекалено добре на фона на плана на майката да замени обречената си дъщеря с нейна реплика.

Не спирам да си представям какво би представлявал романът, ако беше написан не от името на „изкуствената приятелка“ на умиращото, неподобрено дете Джози, а от името на неговата майка – тази, на която изобщо ѝ хрумва идеята да му подготви сурогат. Или на самото момиче? Така или иначе, „изкуственият разказвач“ слага един филтър на историята, филтър, в който грижата е преди всичко фабрична настройка – или дълг, като в „Остатъкът от деня“. Не че Ишигуро не твърди, че „всички литературни герои са изкуствени“, творение на автора, макар че това „може да дойде като ужасна изненада за някои читатели“. А филтърът може би е онзи, който прави историята едновременно поносима – защото не ни се налага да съпреживяваме ужасяващия страх от загубата, и непоносима – защото ни се налага да го доизмислим.

„Уважение“ от Инти Чавес Перес

подзаглавие „Всичко, което едно момче трябва да знае за секса, любовта и взаимността“, превод от шведски Анелия Петрунова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Тъй като пиша тази рецензия навръх Осми март, смятах да започна като майка на момичета – приветствам всяка книга, която учи мъжете как да не нараняват, вместо да поучават жените как да избегнат нараняване. „Уважение“ обаче прави доста повече. И слава богу.

Книгата е достатъчно лишена от предразсъдъци спрямо самите момчета, за да може да им бъде истински полезна. Дава спокоен, лишен от табута отговор на куп тревожни въпроси – като започнем от физиологичните, които изобщо не бива да бъдат подценявани.

Да си момче е не по-малко трудно, отколкото да си момиче – но колко момчета растат без баща или с такъв, който не би седнал да отговаря на „неудобни“ въпроси, камо ли пък да придружи сина си до андролог; а майките, дори принципно да говорят по-свободно по темата, биха се притеснили да навлизат в толкова интимно пространство. Самият социален стереотип за мъжа пък отхвърля идеята за тревожност – и така пречи на момчетата да споделят информация помежду си. Оставим ли ги да се образоват от порното, може бързо да стигнат до погрешни представи (включително за себе си и своята нормалност), комплекси, чувство за вина и пр.

Инти Чавес Перес обяснява мъжката анатомия и физиология разбираемо и изчерпателно, като постепенно преминава в територии, които също създават тревоги – външния вид, мъжката роля, секса (соло или не), момичетата, флирта, умението да разчиташ (и зачиташ) отправените от другата страна сигнали, връзките, поставянето на собствените ти граници, та чак до безопасния секс и бременността, но и до разговорите, доверието, вариациите на чувствата и дори скъсването.

Доколко е необходимо да се говори за това – съдете от употребите на думата от заглавието в популярната реч, от израза „Два пъти я уважих даже“ до пиянското „Ти мене уважаваш ли ме“. А какво става, когато разговорът е подкопан в самата си основа? Губиш шанса да изградиш собственото си самоуважение, собственото си достойнство. Растеш като „коте бонзай“ (според сравнението на Перес), напъхан в буркана на твърде тесните норми. Момчетата заслужават повече от това.

„Чувствителният разказвач“ от Олга Токарчук

превод от полски Крум Крумов, Силвия Борисова, София: изд. ICU, 2021

В „Чувствителният разказвач“ Олга Токарчук описва как като малка имала навика при четене да държи до книгата си солени бисквити, солна фигурка от прочутата мина „Величка“ или просто купичка със сол. И да близва по малко, докато разгръща страниците.

По-късно тя открила, че при йешива пред учениците, изучаващи Тората, също поставяли такива купички, за да могат по време на четенето да потапят наплюнчения си пръст, а после да оближат кристалчетата. Нейната теория е, че солта подпомага предаването на нервните импулси между синапсите, а следователно – и процеса на възприемане.

Днес имаме нужда от подобен допинг.

Досега психолозите са установили, че умението за плодотворно четене е един от признаците на психичното здраве. „Плодотворно“ означава четене с разбиране и съпреживяване на това, което четем. В моментите на тревожност и стрес не четем. Хората, страдащи от психози, почти изцяло губят това умение. Затова четенето е привилегия на здравия и устойчив ум.

Разбира се, Токарчук няма предвид войната. Сборникът с лекции и есета е написан преди това, през „странното лято на 2020-а“. Доста отпреди това обаче натрупващата се тревожност води до намаляваща търпимост към художествената литература с нейните множество персонажи, покани за съпреживяване, за разбиране на другия човек отвътре. За подмяна на литературата с „факти“, дори да са фалшиви.

Есетата на Токарчук обаче напомнят, че фактите задължително се свързват в ума ни в някакъв разказ, наратив – и този разказ, също като литературния, има свой разказвач.

„Разказвачът“ в литературата е на пръв поглед фигура, поддаваща се на описание и анализ – дали ще е в първо, или в трето лице (рядко във второ), дали ще е всевиждащ и всезнаещ, или податлив на заблуди, дали ще се намесва в действието и т.н. За Токарчук обаче разказвачът не е само фигура от света на литературата, а и всеки, който навързва поредицата от случки в смислена верига. Днес можем да видим повече от нагледно какво означава сблъсъкът между два и повече разказа от „първо лице“ – в хибридната война между двете версии за реалността. Дотолкова, че можем да се запитаме:

Съществува ли изобщо голяма, неутрална и обективна вселена?

И усещаме липсата на всевиждащ, но чувствителен разказвач, който може да види не само всички факти, но и емоционалната истина на действащите лица. „Защото замисляли ли сте се някога – пита Токарчук – кой е онзи вълшебен разказвач, който в първите редове на Библията говори с изнесен глас: „В началото Бог сътвори небето и земята“? Който познава мислите на Бога?“

„А кой е – продължава писателката – онзи глас в мен, който разказва историята? Един ли е? Или самата идея да вярваш в единен и неделим Аз отразява ненаситния ни индивидуализъм?“ Токарчук копнее по множествеността и сложността, нещо подобно на описвания от Бахтин „полифоничен роман“ – онзи, който не потиска едни гласове за сметка на други, който ги среща, без да унищожава всички, за да остане само една версия. Но сама прибавя към своя блян щипка сол – този път в смисъла на английския израз to take it with a pinch of salt, тоест да приемаш нещо с едно наум, – като описва какво се случва със сложността в света на простото насилие:

Ако погледнем подредбата на света от тази му страна, можем лесно да забележим, че живеем в странен строй – сродило се е нещо като нова класова система; във властта са психопати, които натрапват собствената ценностна система на изцяло различните от тях чувствителни невротици, които в света на онези първите се чувстват отчуждени и не се справят с него, както следва, изобщо нямат шанс, за да се борят за своето.

Вероятно не е честно да се чете тази книга от гледна точка на последните събития; макар че тя някак ги предусеща. Съставена е по време на локдауна, на принудителното бездействие и мрачното предчувствие, че нещо ще се случи след „странното лято на 2020-а“.

Обикновено големите промени настъпват вследствие на катаклизми и войни. Казват, че точно преди Първата световна война хората са имали чувството за края на някакъв етап, на някакъв свят. За много от тях тогавашната ситуация е изглеждала непоносима, макар да не са си давали сметка докрай. Днес не разбираме този ентусиазъм, който е извеждал на улиците празнуващи тълпи, излезли да изпратят младите си мъже на война. Енергичната крачка на последните, ускорена от тогавашната филмова техника, за да ги превърне в подскачащи марионетки, ги е отвеждала някъде отвъд хоризонта, където вече са дебнели окопите на Вердюн и болшевишката революция. Цялата спретнатост на света им е била напът да се срине в пропастта.

Дано не повторим тази грешка.

Днес грешката изглежда повторена. И част от повлечените от нея събития включват заглушаването на чувствителния разказвач, смаляването на разказа до изнесена по телевизията теза; дано имаме шанса да се върнем към сложността.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-vsichki-si-trugvat-wendy-guerra/

„Всички си тръгват“ от Уенди Гера

превод от испански Еми Барух, изд. „Жанет 45“, 2010

За тези, които нямат глас, воденето на дневник се превръща в революционен акт или протест. Заради това е силна формата на „Всички си тръгват“ на кубинската писателка Уенди Гера.

За разлика от други романи, разказани под форма на дневник, тук историята сякаш не подозира, че някой ще я чете. Няма специално въвеждане на читателя, защото никой не би сложил изрично уводи и уточнения в дневника си. Всеки, който води бележки за собствения си живот, ще разпознае формата като истинска. Има много фрагменти, липсващи части, описаното е като за напомняне пред себе си. Може би вълнува именно с това – с интимното усещане за тайната на чуждото съществуване.

Дневникът на Ниеве Гера започва немного години след Кубинската революция. Тя е дете, още не разбира много неща, но това, което ѝ се случва през 70-те, е неразбираемо дори ако си възрастен. Историята започва със съдебния процес по отнемането ѝ от майка ѝ – самата тя донякъде дете, поне емоционално, се оказва неспособна да предпази дъщеря си от това, което следва.

Ниеве е предадена на баща си след ожесточената съдебна битка. Защо обаче той изобщо е водил тази битка, предвид че не иска да се грижи за детето, а обгрижва единствено собствената си пристрастеност към алкохола? Той наранява Ниеве, подлага я на глад и на всякакви мъчения. Баща ѝ е егоистичен деспот, който не може да повярва, че бившата му жена е продължила живота си без него – и решава да отмъсти на дъщеря им.

Още от първата сцена, в която Ниеве го описва, разбираме какъв е този непоносим персонаж:

Баща ми викаше и се отбраняваше, без никой да го напада. Обикновено баща ми винаги накрая ни бие. Никога пред хора, много внимава. Но този път това стана пред шведа. Страшно се засрамих.

Трудно е да се четат тези страници. Ниеве е напълно сама – и твърде често изпитва срама, който би трябвало да изпитват възрастните около нея. Не просто всички си тръгват, както казва заглавието, но и никой не идва загрижен. Дори тези, които уж помагат, всъщност не се ангажират достатъчно, за да променят нещо в живота на това оставено на себе си дете. При редките посещения на майка ѝ, вместо истински да види белезите от насилие или глад върху дъщеря си, тя я съветва да мълчи, за да не разгневи допълнително баща си. Ниеве твърде добре се учи на урока, който нито едно дете не трябва да знае: как да лъжеш възрастните и да ги успокояваш колко си добре, защото те не могат да се справят с това, през което минаваш ти.

Не е чудно, че книгата започва с цитат от Ане Франк – друго дете, водило дневници по време на война (макар че войната на Ниеве е вътрешна и често се усеща, като да е срещу цял един враждебен свят):

Бихме могли да си затворим очите пред цялата тази мизерия, обаче мислим за онези, които са ни били скъпи, и се опасяваме от най-лошото за тях, без да можем да им помогнем.

Детството е ценното в романа. Но за мен най-важното в историята е, че Ниеве пораства, че дневникът ѝ продължава, докато тя става тийнейджърка – и нататък. Научава се на законите на света. Виждаме я как се променя в изречения като: „Мама е толкова наивна и не си дава сметка, че тук никой не е господар на нищо. Тя също си измисля, но не за да ме измами, а защото иска да сме щастливи, и ми го казва, за да ме зарадва. Мисля, че на моите девет години съм по-проклета от нея.“

Ниеве иска да бъде художничка. След подобно детство тя е изградила твърда обвивка, но отвътре изобщо не е станала на камък. Напротив, вълнува се, преписва цитати за свободата, които ѝ помагат, или такива във възхвала на режима. Преписването на страниците на дневника се превръща в един вид осмисляне, избор, пресяване: това тук – да, онова там – не, благодаря.

Живеем между забраненото и задължителното. 

Не всичко обаче е политика и солидарност: „Не искам да бъда хипи като майка ми, не искам Peace and Love. Искам да бъда себе си. Не ми е нужен никакъв стадий на алкохолно опиянение. Аз съм на петнайсет.“ Има много от това, което вълнува 15-годишните – конфликти със себе си и със семейството, решения коя прическа най-добре я изразява, уговорки да се държи на разстояние от този, когото искрено харесва.

Като студентка ѝ се случва какво ли не – романът е наситен с бележки под линия за кубински художници, социално ангажирани певци от 80-те, писатели, движения за улично изкуство. Измисленото се смесва с реалното, за да даде на романа пълноводна сила.

Нищо не разбирам, но оцелявам в този цирк.

Докато оцелява, дневникът ѝ се превръща в спътник. Той е винаги с нея – достатъчно дребен и неангажиращ като предмет, но с огромно значение като подкрепа. Все пак това е мястото, на което тя може да бъде себе си, да говори открито, да признава това, което иначе не може да се допусне. В свят, в който връзките в обществото се разпадат под един „неразгадаем за никого карибски социализъм“, Ниеве се чувства силна, защото е сама.

Иска ми се да завърша с това, че не очаквах тази книга да ми хареса. Жанрът „история в дневник“ дава твърде голяма възможност на писателя за емоционална манипулация. Да не говорим и колко много автори на творби с главен герой дете го описват така, сякаш не просто самите те никога не са били деца, но и никога не им се е удавала възможност да срещнат някое даже на улицата. Тук обаче ме трогнаха много неща. В тази история го има и човешкото преживяване на големите процеси в обществото, и прекарването им през личното и всекидневното. И растежа с тях и през тях. А смаляването на историята до всяко отделно семейство, име и индивид има огромната сила да въздейства.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/10-vazhni-knigi-za-ukrayna-i-rusiya/

Литературата е противоотрова на пропагандата. Колкото и поетично да звучи, дори проучвания в сферата на комуникационните науки стигат до заключенията, че четенето на книги всъщност е един от най-ефективните начини за изграждане на светоглед и преодоляване на естествените предразсъдъци. Докато пропагандата търси прости и емоционални обяснения, книгите дават нюанс и преобразуват първичната емоция в емпатия. Докато пропагандата цели манипулация, литературата дава свобода за разбиране. С тази мисъл подготвихме списък с важни книги, с които читателите да си обяснят света, в който осъмнахме преди няколко дни.

Мисля, че Украйна тъкмо започна да се учи да говори за себе си, да се заявява. Това обаче невинаги ни се получава. Тогава за нас започват да говорят други, което невинаги е в наша полза. Именно в този случай литературата е важен инструмент за комуникация. Много се надявам, че чрез украинските книги ще се появи по-голямо разбиране за Украйна във вашата страна, което не се гради на стереотипи и предразсъдъци. Същото се отнася и за Източна Украйна и нейното възприемане – разбира се, че за украинския Изток се говори много от самото начало на руската агресия и военните действия в Донбас. Жалко е, че Украйна, по-точно източната ѝ част, присъства в информационното поле предимно като територия на война, място, където се водят военни действия. Всъщност това е един интересен, нееднороден, парадоксален район, където живеят много интересни хора. Надявам се, че в бъдеще ще можем да говорим за Източна Украйна не само в контекста на войната.

Това са думи на украинския писател Сергий Жадан пред „Литературен вестник“. Именно негова книга е първата ни препоръка в настоящата статия.

„Химн на демократичната младеж“ от Сергий Жадан

превод от украински Албена Стаменова, изд. „Парадокс“, 2019

Сборникът съдържа шест истории от Украйна през 90-те, разказващи за постсъветската трансформация, която само формално нарича себе си демокрация. „Идеологемата за средната класа като гръбнак на съвременното капиталистическо общество се разбива в посткомунистическата икономическа действителност. В това пространство на рекет, корупция, кражби, далаверки и данъчни измами действат (или по-скоро въобще не действат) странни закони. Те са неразбираеми за другите народи от Европа, понякога са неразбираеми и за славянските народи, а се случва и самите украинци да не ги разбират“, пише в представянето на книгата.

„Зад гърба“ от Гаска Шиян

превод от украински Пенка Кънева, изд. „Колибри“, 2021

„Зад гърба“ също е „роман за съвременна Украйна с нейните национални и морални проблеми, за дълга и патриотизма, за женската съдба в едно традиционно патриархално общество. Роман, който шокира с натуралистичните сексуални сцени, с богоборчеството и бунтарското си отношение към семейните и социалните ценности. Роман, силно оспорван и горещо приветстван от критици и читатели“, четем в рецензията на издателя.

Преди седмица в „Дневник“ беше публикуван откъс от книгата.

„Монументалната пропаганда“ от Владимир Войнович

превод от руски Иван Тотоманов, изд. „Жанет 45“, 2005

Романът проследява историята на Аглая Степановна Ревкина и нейната дълбока привързаност към другаря Йосиф Висарионович Сталин. През 1956 г. обаче култът към личността на Сталин пада, а с него се срива и светът на Аглая Степановна. От черно-белите реалии, в които всеки враг на Сталин е враг на народа, тя трябва да се адаптира към съвсем различна политическа обстановка, която обаче ползва същия речник и етикети.

През по-голямата част действието се развива в руския град Долгов, където главната героиня е важна партийна особа. С настъпването на промените обаче Аглая Степановна отказва да приеме новата партийна линия, което води до изтласкването ѝ от структурите. В своя отчаян бунт на преданост, тя подслонява премахнатата от града статуя на Сталин в дома си. Под историята за съжителството им и за живота на Аглая Степановна откриваме важни прозрения за култа към личността и партията, за крайностите, до които стигат хората в името на идеологията, и за способността на човешкия ум да съществува в доброволен плен на собствените си илюзии. Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата, публикуван в „ЛитерНет“.

„Остров Крим“ от Василий Аксьонов

превод от руски Здравка Петрова, изд. „Жанет 45“, 2005

Писан преди повече от четвърт век, романът „Остров Крим“ е издаден за първи път в САЩ, където Василий Аксьонов живее от 1980 г. Оттогава до наши дни произведението се смята за един от шедьоврите на антиутопията и се нарежда до образци на жанра, като „1984“ на Оруел, „Прекрасният нов свят“ на Хъксли и „Ние“ на Замятин. И не само: за огромното мнозинство читатели „Остров Крим“ продължава да звучи пророчески и е култова книга на въплътената антиутопия – особено с оглед на насилственото анексиране на Крим през 2014 г.

Съветското гражданство на Аксьонов е отнето и възстановено по време на Перестройката, а възгледите му се определят като антитоталитарни. „Остров Крим“ разказва алтернативна история, в която белогвардейците успяват да удържат полуостров Крим след Октомврийската революция. „Ню Йоркър“ описва книгата като „трескавия сън на руски интелектуалец – каква би могла да е Русия, ако не беше се превърнала в Съветския съюз“. Ключовото събитие в романа е съветската инвазия в алтернативния Крим – инвазия, която е уж поискана, разбира се, от живеещите там. Защото не е война, ако е „освобождение“.

„Време секънд хенд“ от Светлана Алексиевич

превод от руски Тотка Монова, изд. „Парадокс“, 2016

Това е последната част от петокнижието на Алексиевич и разказва „историите на съветския човек, „изхвърлен от живота“ след рухването на империята СССР“, както пише Георги Грънчаров в ревюто си на книгата:

„Алексиевич дава думата на жертвите и на палачите; на разочарованите идеалисти; на фанатизираните комунисти; на репресираните и техните наследници; на наивните мечтатели и на прагматиците. […] Първата част на книгата е хипнотизиращ колаж от разкази за срива на режима. На идеалистите, чиито идеали се сблъскват с новата действителност. На хората, които не могат да разберат промяната – защо на битпазара се продават портрети на белогвардейски генерали редом с бюст на Ленин. На скептиците, носталгиците, хардлайнерите. На онези, за които Елцин е герой, и на онези, за които е предател. И сред тези разкази витае ужасът. Знаете ли защо? Защото всеки един от разказите добавя парче след парче към кошмарната картина на необратимо деформирания съветски човек. Всеки от разказите – и на разочарованите идеалисти, и на злорадстващите комунисти, оголва истината за жестокия експеримент, състоял се в Съветска Русия в продължение на седем десетилетия. Но и на хаотичната безпътица, нахлула след рухването на режима.“

„Предел на забравата“ от Сергей Лебедев

превод от руски Денис Коробко, изд. „Кръг“, 2020

„След толкова много написани и изговорени думи за съдбата на заточениците в Далечния север по времето на комунизма, нов ракурс към тази тема изглежда невъзможен. Но романът на Сергей Лебедев го открива – той е потъване в мрачните галерии на рудниците, поглед отдолу, отзад, през очите на невинния, омърсен косвено, заразен от злото като дете“, четем в представянето на книгата. За нея писателката Яница Радева казва в рецензията си за „Литературен вестник, че „не е роман за ГУЛАГ, а роман за мястото на човека в света, за отговора на въпроса какво забравяме в предела на забравата, за бъдещето, което не може да настъпи без миналото. А миналото може да намери покой не когато се забрави, а когато срещне мъртвите и живите в словото“.

„Неизбежно си мислех също, че този роман е зловещо елегантен шамар за Путинова Русия, в която открай време текат процеси по пренаписване, изтриване или създаване на историческа памет. При това шамар от 21-ви век, от сегашното поколение на средна възраст, а не от времето на Шаламов и Солженицин“, пише Антония Апостолова в „Литературни разговори“.

„Полеви изследвания на украинския секс“ от Оксана Забужко

превод от руски София Бранц, изд. „Изток-Запад“, 2005

Публикувана за пръв път през 1996 г., тази книга е сред най-противоречивите и днес. Високолитературен роман, привидно написан хаотично и като поток на мисълта, който пласт след пласт ерозира и оголва посланието. Поради това и една история за края на връзката между главната героиня и нейния приятел всъщност разкрива детайли за живота в Украйна, историческото наследство и украинската идентичност. Човешкото тяло може да бъде разглеждано като метафора за тялото на нацията, за територията, и с оглед на събитията човек веднага си задава въпроса как се усещат фантомната болка на анексията, прорезите на инвазията.

„Украйна има дълга история на разделяне и събиране, отново и отново. Части от съвременна Украйна са се считали за руска, полска, немска територия… Забужко е силно чувствителна към психологическия аспект, към тъмната и потисната част от украинската история и идентичност, но тя е също толкова наясно с потенциала за трансформация. В крайна сметка културата винаги се променя, дори обременена с теглото на миналото“, четем в ревю на Бриана Бербенюик в канадския книжен блог Numéro Cinq.

„Русия на Путин“ от Анна Политковская

превод от английски Елена Кодинова, изд. „Бард“, 2007

Едва ли има човек, който да не знае името Анна Политковская. И ако днес все още някои наблюдатели смятат Владимир Путин за рационален руски лидер от ново поколение, то Политковская изгуби живота си вследствие на проницателните си и навременни прозрения за характера на руския диктатор.

„Бившият шпионин от КГБ Владимир Путин е избран за президент на Русия през 2000 г. Още с излизането си на публичната арена той се представя за открит, просветен лидер, който горещо желае разбирателство със Запада. За разлика от много европейски и американски журналисти и политици, Анна Политковская никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществата на погледа от сърцето на Русия тя развенчава както човека Путин, така и търговската марка, в която се е превърнал. Твърди, че е жаден за власт продукт на миналото си и не може да се въздържи да потъпква гражданските права и свободи при всеки удобен случай. Според Политковская не такъв лидер искат повечето от днешните руснаци. За да докаже хипотезата си, тя описва желязната хватка на Путин от позицията на отделния човек, чието положение зависи от този уникален вид тирания. Мафиотски сделки, въоръжени грабителски скандали в провинцията, потресаваща корупция в армията и съдебната система, срив сред интелигенцията, трагични грешки по време на акцията „Норд-Ост“ – това са темите, които Политковская подлага на безпощаден, но неизменно дълбоко човечен анализ“, четем в представянето на книгата.

„Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ от Яцер Хуго-Бадек

превод от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, 2019

Полският журналист прекарва няколко месеца в пътуване из Русия и превръща черната статистика в истории, припомняйки ни, че зад числата стоят хора. По пътя, дълъг 13 000 километра, се срещаме с жителите на градове, в близост до които са се провеждали ядрени тестове, с живота на алкохолици и наркозависими, с работещи в оръжейната индустрия на Русия и с какви ли не други персонажи от най-ниските и тъмни прослойки. Въпреки тежестта на разказаното без нито една спестена истина, Хуго-Бадек открива хумор, топлина и човещина в сибирската степ, която може да се интерпретира като отражение на пустотата, обитавана от много от истинските герои в репортажите.

„Зимата идва“ от Гари Каспаров

превод от английски Христо Димитров, изд. „Сиела“, 2015

„Гари, ти беше прав.“ Това са думи на мнозина от познатите на Каспаров, които самият той сподели, че чува от началото на инвазията в Украйна. „Дългогодишният световен шампион по шах Гари Каспаров е отдаден активист за човешки права и един от основните противници на политиката на руския лидер Владимир Путин. Каспаров е убеден, че трябва да се създаде мощен дипломатически и икономически фронт срещу президента на Русия, който ощетява интересите на страната си за сметка на консолидирането на едноличната си власт“, четем в ревю на книгата в „Култура“, където може да прочетете и откъс.

Каспаров пише за много важна част от руската политика през последните 20 години – приобщаването на цели сектори от западните политически елити към Кремъл чрез финансови облаги, например постове по високите етажи на руския бизнес. Днес думите на Каспаров се четат като пророчество, с което може да завършим нашите препоръки:

Корените на Путин в КГБ мрачно прораснаха в стил на управление, което не беше нито реформистко, нито демократично. Общата черта във вътрешната и външната му политика беше опитът му да търгува със страх – страховете на руснаците, че страната им е подложена на атака от враждебни външни сили (от чеченците, НАТО или свободните пазари, а обикновено и от трите заедно), и страховете на западняците, че ако няма силен и прагматичен лидер, Русия отново ще стане непокорна, нестабилна и потенциално опасна. Петнайсет години по-късно тактиката на Путин на търгуване със страх е все още много сходна и също толкова ефективна.

Припомняме и препоръките на Йовко Ламбрев от миналата седмица за още книги по темата за Украйна и Русия: „Червен глад“ на Ан Апълбаум, както и „Кървави поля“ и „Пътят към несвободата“ на Тимъти Снайдър.

Заглавна снимка: Alfons Morales / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-berlin-radichkov-powers/

„Идва събота“ от Лусия Бърлин

превод от английски Василена Мирчева, София: изд. „Кръг“, 2022

Не знам дали обичате да четете в метрото.

Много хора се свенят от градския транспорт; мирише им, казват. Може да ви оберат. Има алкохолици. Други разправят като анекдот как някой (възрастна жена обичайно) ни в клин, ни в ръкав е започнал да споделя живота си.

В един от най-стъписващите си разкази Лусия Бърлин неочаквано вдига „четвъртата стена“ и в прав текст ни казва, че ние сме склонни да прочетем в трето лице онова, което не бихме изслушали в първо. Не бихме изслушали нейната героиня, докато чисти апартамента ни. Докато сменя торбичките с урина в болницата, където работи като санитарка. На излизане от изтрезвителното. Докато стои в края на училищния двор със скобата си срещу сколиоза.

Или бихме изслушали милозливо, но бихме си тръгнали в момента, в който решим, че не стига че е нещастна, ами и не е добра – примерно е напуснала един от съпрузите си заради друг. Дори да я изслушаме заради очевидно майсторския ѝ, образован, литературно безупречен глас, със сигурност няма да припарим до приятелите ѝ пияндета, които киснат в малките часове пред магазина за алкохол и чакат да отвори.

В нашия свят на cancel culture, култура на „отменянето“, хората може да бъдат „отменени“ заради изпусната реплика – ако тя издава, че хранят някакъв предразсъдък срещу друга група хора. В същото време „отмяната“ на „другите групи хора“ заради същите тези предразсъдъци продължава с пълна сила – като физическо отбягване на общуването с тях.

Лусия Бърлин е политически коректна колкото Чарлз Буковски. И също толкова ѝ пука за социалните норми. Историите ѝ са силно автобиографични и все пак в прозата ѝ има толкова елегантна ирония, че не може да бъдеш сигурен. Впрочем един от синовете ѝ казва, че може би майка му нарочно е търсила подобни преживявания, за да може да пише за тях. Защото никога не се е съмнявала в таланта си, макар признанието да не идва приживе. Публикува тук-там, но истинската слава идва след смъртта ѝ, когато нейният приятел Стивън Емерсън събира разказите и ги публикува в сборник със заглавие „Наръчник за чистачки“.

Още първата седмица книгата влиза под №18 в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Сравняват Бърлин с Реймънд Карвър и Грейс Пейли. Тази година впрочем Педро Алмодовар ще довърши филма си по книгата, с Кейт Бланшет в главната роля. Предполагам, че ще излезе с оригиналното си заглавие A Manual for Cleaning Women – макар Джойс Каръл Оутс да предупреждава, че нито то, нито подредбата са избор на авторката.

Не ви съветвам да подхождате към този сборник по стандартния начин – отваряте, прочитате първия разказ и преценявате останалите по него. Оутс отбелязва, че подредбата е по-скоро хронологична, отколкото нещо друго. Отбелязва също така, че макар това да са разкази, тяхната сила е в постепенното напластяване на теми от един разказ в друг – и не стоят по същия начин, когато са поотделно. Със сигурност не бих искала да пропуснете „Добра и лоша“ – още един от метаразказите в този сборник, който рязко отграничава човешкия интерес към всякакви хора от социалната милозливост и склонността да се мислим за особено добродетелни, ако някак сме прекрачили някой свой предразсъдък.

„Бомбето“ от Йордан Радичков

София: изд. „Нике“, 2022

„Бомбето“ е много повече от това, което може да се резюмира; много повече от своята достатъчно симпатична идея политическата история на България от царско до каскетско и посткаскетско време да бъде разказана през очите на една шапка.

Книгата е политически бодлива, още повече че излиза за пръв път в годините на „човека с каскета“, но не очаквайте езоповщина. Нито дори сатира. Да, в наръчниците съветват авторите, щом влязат в един фантастичен ключ, да следват нататък строга логика. С това Радичков, струва ми се, би доскучал на себе си. Сюжетът на „Бомбето“ е закономерен (както ще откриете), но крайно непредсказуем. Невероятното влиза и излиза, когато си иска, като води със себе си поне две значения: нашия инстинктивен прочит и смисъла, който му придава самият разказвач буквално в следващото изречение – прочутите „мъдрости“ на Радичков, които изкушават любителите на подчертаването и цитатите.

Шапките били свикнали с тях, както ние свикваме със старите си обуща или старите си идеи.

Само глупаците преминават през дълбокото на изкуството и живота тъй, както биха прецапали речния бързей, стигащ едва до коленете им.

Не бива, не бива да четем тези сентенции без сетиво за смешното в тях. Защото слушайте как ни вижда Радичков:

… и публиката го слушаше с изострено внимание – защото публиката има особена слабост към висшия смисъл, – та докато човекът говореше, главата, скрита в дъното на Бомбето, си търкаляше непрекъснато една мисъл: „Ама че се натряскахме снощи!“

Удоволствието от мъдростта е неразделно от нейната мимолетност – от пейзажите и персонажите, прелитащи край влака на изреченията, вагон подир вагон. И не защото са „Потьомкиновски села“, заумни фасади, а защото истинският писател – какъвто е Радичков – създава цялостна творба, а не сбор от елементи. Извадиш ли цитат, не е същото.

Гледам сглобките в цялата книга. Сякаш сме забравили изкуството на направата – в днешно време, когато темата е основният лост на книжния маркетинг и творбата е послепис на блърба си. Поне пет фабулни нишки се подават от канавата на разказа, преди да станат неин вътък. Бомбето гледа плашилата от прозореца на влака, после само̀ „възсяда“ плашило; над събралото се множество политат листчета и полицаите хукват; листчетата се оказват рекламки, но малко по-късно светът наистина се преобръща; човекът с флигорната не купува Бомбето, но все пак накрая го носи… и т.н.

Гледам колко ненатрапчиви, от друга страна, са препратките към останалото творчество на Радичков – на практика две думи и един израз: суматоха, черказки, „как така“. При това суматохата е отбелязана ан пасан, като нещо, което кара редактора да настръхва, когато я забележи зад гърба на някоя дума; макар селяните, до които достига Бомбето, да са споменати като черказци, нищо в епизода не крещи „аз съм авторът на Свирепо настроение“ например. Няма верблюди, няма вълци, няма я мистиката и мистификацията на Северозапада. Много ми харесва тази честна литература, това уважение към достойнството на конкретната творба и нейните читатели.

С други думи, препоръчвам книгата на всички, които са уморени от предсказуемостта на последните си четива; и чинно отивам да си купя билет за постановката на Катя Петрова по нея – в София ще се играе на 15 март в Столичния куклен театър.

„Дървесна история“ от Ричард Пауърс

превод от английски Деян Кючуков, изд. „Колибри“, 2022

Признавам, че докато преди няколко седмици четох „Теория на литературата. Новият век“, за да я представя тук, леко се ококорих при споменаването на „климатична критика“. Това определено беше нещо ново и ми се стори, честно казано, далеч от предмета на литературознанието – доколкото беше свързано с темата на произведенията, а не с тяхното литературно естество. Чудех се какво е предизвикало формирането на такова течение в критиката – и логичният отговор беше „значително течение в литературата“. Разрових да видя.

Някои смятат cli-fi за част от научната фантастика, антиутопии в безвъзвратно засегнат от климатичните промени свят. Примерно в един от романите Манхатън е под вода, само горните етажи на небостъргачите са обитаеми, свързани с тунели помежду си. В друг роман под вода е Лондон. В „Орикс и Крейк“ на Маргарет Атууд по-голямата част от човечеството е измряла от чума, а останалите се опитват да оцелеят в поразения от климатичните промени свят на урагани, потопени крайбрежия и изчезнали сезони, заменени с безкрайно лепкаво лято. И ако преди 10 години това е бил маргинален жанр, сега привържениците му твърдят, че скоро всеки роман, в който не се споменава за климатичните промени, ще е исторически роман. Смейте се вие, но моята дъщеря на два пъти ме пита по време на филм: „А тези защо са без маски?“

„Новото нормално“ в заобикалящия ни свят ражда „новото нормално“ в изкуствата.

„Климатичната литература“ е в известен смисъл литература на убеждението – наречете я „пропагандна“ или „будителска“ в зависимост от възгледите си. Еколозите припознават в нея средство да накарат хората да почувстват неотложността на мерките – нещо, което научните статии трудно постигат, защото малко хора четат научни статии. Емоционалният ефект на литературата и въздействието ѝ върху човешкото въображение са по-силни механизми от фактите.

Като инструмент за убеждаване обаче cli-fi има и някои граници. Първо, онези, които са твърдо убедени, че климатичните промени не съществуват, просто няма да я прочетат. Спорът по този въпрос в САЩ е като спора за ваксините – с все по-втвърдени позиции от двете страни. Второ, онези, които имат по-скоро общ интерес към темата, се опасяват, че четивото ще им дойде твърде тежко, след като няма какво конкретно да направят. И въпреки това много от заглавията са бестселъри, а „Дървесна история“ на Ричард Пауърс му спечели наградата „Пулицър“ за 2019 г. (и беше в късия списък за „Букър“). Романът е и световен хит, продаден в милиони екземпляри, сред почитателите му са Обама и Атууд. За мен това е доста интересно предвид факта, че „Дървесна история“ попада и в един уж преминал времето си жанр – роман на идеите.

Тоест сюжетът е нещо като рамка, в която основна роля играят диалозите и размишленията на героите, с които читателят се среща директно, вместо да достига до тях сам, въз основа на текста. Пауърс често „натиска газта“ на фабулното развитие, така че в този роман от близо 500 страници много често ще видите десетилетия в живота на един човек или няколко поколения от едно семейство, събрани в абзац от шест-седем реда. И в следващия абзац рязко забавя ход, за да покаже мъха от долната страна на черничевите листа. Тук трябва да вдигна ръка и да кажа, че съм точният читател за такъв тип описания и определено ще си потърся „Тайният живот на дърветата“ на Петер Волебен, послужила като основа за фикционалната книга на една от героините. Не може обаче да се каже, че Пауърс пише роман, в който важни са само онези със стволове и корени; по-скоро дава отговор на въпроса на един от героите си: „Кого прегръщаме, когато прегръщаме дървета?“

Първата част на романа – „Корени“, съдържа предисториите на деветте водещи персонажа. Това е предпочитаната от мен част, която може да се чете и като сборник с разкази. Всяка човешка траектория е разказана лаконично, дори сдържано предвид драматичните събития в нея – а присъствието на дърветата е познато и човешко. Фермер започва да снима кестена пред дома си всеки месец до края на живота си, а след това предава ритуала на сина си и неговия син – докато къщата не е продадена. Китайски емигрант показва на дъщеря си древен свитък с хора дървета – преди (години по-късно) да се самоубие недалеч от бъчвата със засаденото от тях семенце. Семейство посажда дръвче при всяко новородено бебе, но… Момче остава парализирано, след като пада от дърво в опит да избегне мъмрене след обида на учител – и започва да създава виртуални светове.

Във втората част – „Ствол“, историите предсказуемо се заплитат, а сюжетът преминава от личната значимост на дърветата за нас към протестите срещу тяхното изсичане. Трябва да призная, че имах съпротива към тази част на сюжета, тъй като ми се струваше, че знам накъде върви. Оказа се, че всъщност тактиките на екологичните протести – и на тяхното потушаване – сами по себе си са прелюбопитна тема. И „нанасянето“ в короните на определени за сеч дървета, и подпалването на техниката на дървосекачите са част от новините и в наши дни, както и неумолимата разправа с тях. Проверете сами tree-sitting например. Изобщо като faction (fact/fiction) романът е добър възел от теми, заслужаващи да се проучат.

Честно казано, чисто литературно не съм много сигурна, че книгата удържа обема си. Множеството протагонисти, събрани (с някои изключения) в „Ствол“, отново се пръсват в „Корона“, третата част на романа. В този смисъл кулминацията на книгата е много преди края, а тъй като сюжетните нишки се разпридат, нищо не стои като еднозначна развръзка. От друга страна, може и моите очаквания за фабулна арка да са консервативни; романите на идеите по принцип следват други правила. Със сигурност си представям читатели, които ровят назад в книгата да намерят откъс, който ги е впечатлил и искат да прегледат пак; аз също бих го направила. И бих прочела и следващия роман на Пауърс – доколкото видях, за изчезването на видовете.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-razvalinata-endre-kukorelly/

„Развалината. История на комунизЪма“ от Ендре Кукорели

превод от унгарски Стефка Хрусанова, изд. „Ерго“, 2012

Без предварително да съм планирал да стане така, дочетох книгата на 1 февруари, Деня за почит на жертвите на комунизма в България. Изненадах се от съвпадението.

Неприятно съвпадение е и фактът, че руската армия продължава да стои на границата с Украйна и сякаш очаква Годо, а унгарският министър-председател Орбан открито подкрепя политиката на Путин. Не само в литературата, а и в живота някои парчета от пъзела се напасват по странен и често пъти брутален начин.

Сетих се за думите на полския интелектуалец Адам Михник, произнесени на конференция в София преди почти осем години:

… в Полша създадохме дефиниция за агресия. Какво е агресия? Агресия е, когато една страна напада друга страна без съгласието на Съветския съюз. […] Повече няма какво да кажа. В днешно време основната мисъл е да отваряме границите, а не да ги местим.

„Развалината“ е третата книга на Кукорели на български и е особен роман, който свободно смесва мемоара и есето. Към финала унгарският писател го определя като „аз-роман“, в който той разказва за „комунизъма“ (грешката присъства и в оригиналното заглавие и е преведена уместно) от личната си позиция на човек и читател.

Кукорели има интересна биография. Освен че е поет, прозаик, преподавател по творческо писане, той участва във футболния отбор на унгарските писатели, станали европейски шампиони през 2008 г. На парламентарните избори през 2010 г. е избран за депутат от листата на новосъздадената партия LMP (Lehet Más a Politika – „Възможна е и друга политика“), но след две години се отказва от депутатското си място. Тогава е издадена „Развалината“ в България.

Безусловно твърдя, че това е ценна книга. Със своите 220 страници, поне за мен, тя е най-кратката, конкретна и концентрирана, лична и непосредствена, но също така исторически и интелектуално издържана книга за комунизма в страните от Източна Европа, която съм чел. Освен това е смешна, стилово цапната в устата, хич не си поплюва. Достойнство е, че запазва мярата и не е едноизмерно обвинителна или вулгарна. Морално и естетически все още липсва (отново – поне за мен) такъв български роман, а мисля, че е болезнено необходим.

Кукорели качва читателя на бързо и вълнуващо лунапарково влакче. Първите спирки са от семейната история – детството му, песните за диктатори и трудови подвизи в детската градина и как коледната звезда за прекалено дълго време се превръща в червена идеологическа петолъчка. Маршрутът продължава през изчерпателно анализирани цитати от предтечите и пророците на Октомврийската революция – Достоевски, Бакунин, Кропоткин, Нечаев, Маркс и Енгелс. Стига се и до стахановските подвизи и как работата за три дни се свършва за три часа. Не е прескочено и клинченето от празници и манифестации. Не е заобиколен лъжливият, дървен и тъп език на официалните идеолози в СССР и Унгария, в чиято сърцевина се е разпрострял могъщ и откровен нонсенс. Позволявам си такива квалификации, защото и днес чуваме сходен политически жаргон, който е главно шум и няма нищо общо с каквото и да е от смислената част на езика.

Кукорели не е спестил и преживяванията от „свободното време“, което всъщност е организирано и подредено така, че да не остава никакво свободно време. Дори и през летните ваканции и в детските лагери. Изчерпателен е и за безкрайната учебна, всекидневна, телевизионна, сексуална, потребителска и въобще всякаква и всевъзможна скука, нищета и монотонност, от която всички се опитват да избягат по свой си начин. Едни – като станат верни и цинични партийци и другари с привилегии. А други, макар и по-открити или честни и също да не вярват в „светлото бъдеще“, се опитват да се впишат в контекста в името на житейското оцеляване. Трябва да се отбележи, че авторът не си спестява и самообвиненията.

От един момент нататък, след забележителния си престой в казармата, Кукорели редовно пътува до СССР и противопоставя наблюденията си на тези на западните писатели и интелектуалци, защитавали режима след революцията – Бретон, Жид, Барбюс, Жионо, Кьостлер, Арагон, Брехт, Батай, Казандзакис и Малро. Той с почуда се пита дали наистина са вярвали в това, което са писали. С такава почуда се пита и как френските интелектуалци от 1968-ма с лекота са ставали маоисти. Как не са видели или усетили очевидното.

От многото подходящ материал това е най-краткият, ясен и подходящ цитат, който подбрах за представяне или припомняне на „комунизъма“, уж продължил до 1989 г.:

… едни хора убиваха други, унижаваха и осакатяваха, ограбваха ги, лишаваха ги от времето им, прогонваха ги от мястото им, убиваха надеждата в тях.

Разбира се, не е подмината и 1956-та. Не може да се подминат спонтанният революционен бунт срещу правителството на Унгарската народна република и неговата просъветска политика:

Също така рядко се случва толкова бързо, направо от нищото, нацията да се надигне. Рядко се случва в отегчените от сериозни и несериозни беди, уморени, изплашени и разпръснати милиони да се създаде онази определена национална идентичност, която се нарича поемане на отговорност. Изведнъж водата престава да тече спокойно към устието и скъсва дигата. Увереност, съставена от отделни незнания, от липсата на мисъл, от неосмисленост, която вече не е вяра и надежда, не е прост копнеж, а осъществяване.

През 1956 г. авторът е бил все още дете и звукът на изстрелите се смесвал с приказките, които майка му четяла. Покривът на вилата им до Будапеща бил покрит с насмолен картон; със същия насмолен картон органите на властта опаковали и хората, след като ги обесели:

Говореше се, че ги погребвали с лицето надолу. Не вярвам. Би било прекалено сатанинско, някак си мрачно романтично, с лицето надолу, онези не могат да измислят такова нещо.

Защо в крайна сметка е важна и нужна тази книга точно днес? Защото припомнянето винаги е необходимо. Такъв е занаятът на писателя – да пази и съхранява. Даже и да става въпрос за събития и периоди, които са неописуеми или невъобразими и от които ти се иска да отвърнеш поглед. И защото винаги ще има и такива, които се възползват от това тази памет да я няма:

Мислеха, че това парче земя не съществува. Че не съществува полето на убитите хора. Че не съществува нито този парцел, нито това гробище. Че не съществува тази Унгария.

Но и тази България съществува.

Волята за памет се смесва и с друга – с волята за солидарност:

Не вярвам, че в това блато, в състоянието на радикална забрава, може да има друго решение, освен солидарността. Поне толкова. Солидарността е безпринципна. За щастие. Принципите идват много по-късно. […] Не трябва, не бива да се сърдим на предателите. Не е възможно. Който се сърди, нищо не разбира. Но трябва да разберем, че те са се отказали от нещо основно и за това си плащат скъпо. […] Почти е достатъчно, че те са научили за себе си, после ще искат да се освободят. Странно е, че не искат. Страшно е, че не се разграничават от себе си, това е най-страшното. Страшният символ на забравата. Най-страшна е забравата.

Повече няма какво да кажа.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-capaliku-whitehead-petrova/

„Всеки полудява по свой начин“ от Стефан Чапалику

превод от албански Русана Бейлери, София: изд. „Ерго“, 2022

Когато падна Берлинската стена, много хора тръгнаха да пътешестват на Запад – кой както успееше. Най-добрият приятел на баща ми отиде в Северна Корея. Логиката му беше желязна: вие се връщате и ви е криво, а аз се върнах и знаете ли колко ми харесва тук!

Ако тръгнете да пътешествате в Албания на Енвер Ходжа – поне такава, каквато е описана в книгата на Стефан Чапалику, – няма да ви се получи така. Градчето Шкодра от началото на 70-те е „Амаркорд“, пълно с чудати персонажи: бродиращия на гергеф поет; учителя, уволнен заради издърпано с хартия ухо (уши може да се дърпат, но хигиеничната хартийка е буржоазен навик); зашеметяващата Миралда с тънката бяла рокля на точки, седнала на велосипеда на съседа; една пълна къща с всевъзможни роднини и съседи, сред които и местният, познат на всички доносник. И с детайли като любовната песен във възхвала на сармичките.

Историите са напоени със сладкия сироп на етнографските детайли, например теспиче – албански десерт, който се пече като огромна курабия, а после се реже и напоява като баклава. И това е единият пласт – сладко-носталгична картина като от „Баща ми бояджията“, в която е възможно уволненият учител (вече читалищен режисьор) да отмъсти на някогашните си съселяни, като спре тока насред представлението и подучи актьорите да замерят зрителите със смокини.

Тази сладко-лепнеща носталгия обаче е удар и по нас. Защото и ние си спомняме развеселени за вещния свят на социализма – какво е да имаш телефон, а после и телевизор, да се съберат всички съседи у вас да гледат „Последно танго в Париж“, пък да падне антената… И у нас споменът за немислимата несвобода е сиропиран от сладостта на детството и тъгата по него.

Но Стефан Чапалику разказва и друга история – в неговия „Амаркорд“ проблясва образът на Енвер Ходжа, който е или не е „в хладилника“, тоест умрял, без това да е оповестено; провиждат се единични актове на съпротива – вуйчото в затвора, католическият свещеник, осмелил се да протестира срещу съборената камбанария, убитите при опит за бягство момчета… на фона на масовото примирение с несвободата. И необходимостта да мислиш за тази несвобода и онова, което е направила тя с теб, с близките ти.

Например: духът на недоволството се затваря в клана, в семейството – хората не смеят да се занимават с истинския проблем и започват да се занимават едни с други. Например: примирението мимикрира като леност, „ленивото нежелание да кажеш не“, едва ли не близко до първосигналния опит да излекуваш всичко с бабешки илачи, за да не се занимаваш с болници. Например: като не може да възтържествува над диктатора, градът се е „избавил с лекота от дързостта да възтържествува над вътрешния страх“. Приел е присърце максимата „Живей незабележимо“.

Градът се капсулира. В него като в някакво подводно царство плуват отломки от външния свят – предмети и привички от миналото, хванати чужди радиостанции или филми. Ти си призрак – не участваш в света. Като съпротивата на мъжа, отказал да излиза от вкъщи, защото нямало полски или английски плат, от който да ушие панталон – всъщност нищо не променя, само остава затворен до края на живота си. Една от малките битови съпротиви. Подобни жестове, казва авторът, само гъделичкаха системата, караха я да се чувства жива. За сметка на всеки, отказал се от смелостта да се изправи сам пред нея.

Е, как се чувства един български читател след подобно пътуване? Най-напред – малко по-разбран. Казвам се еди-как си и съм израснал в малка комунистическа балканска страна. Чувството за вина ми е спестено, защото съм бил дете. Усещането за безтегловност – не.

Впрочем „Всеки полудява по свой начин“ e първата част от трилогия, последната книга от която е написана в София, в Къщата за литература и превод.

„Харлемски рокади“ от Колсън Уайтхед

превод от английски Ангел Игов, София: изд. „Лист“, 2021

Ако „Всеки полудява по свой начин“ припомня клаустрофобията отсам Берлинската стена, моят подстъп към „Харлемски рокади“ на Колсън Уайтхед беше през сумрачното претрупано помещение на телевизионен и радиосервиз, чийто възрастен собственик не пита откъде идват уредите, които така майсторски поправя. Беше през усещането за безнадеждност на мястото, чиято окаяност прави мечтата за придвижване нагоре не просто его, а „измъкване“ от вечерната несигурност на улиците и абсолютната сигурност на шума и другите несгоди.

Героят Рей Карни изглежда разбираем – познатият и тук типаж, който не се интересува от политика, не се интересува от права, иска просто малко да се позамогне и да се усеща спокоен за семейството си. Не се интересува дори от джаз – въпреки че е началото на 60-те в Ню Йорк. Твърде е обикновен за това. И се опитва да спазва закона, за разлика от баща си… но лесно му минава.

„Харлемски рокади“ е гангстерска история – леко водевилна, защото схемите често дават накъсо. Освен това „Харлемски рокади“ е и роман в духа на „новата журналистика“ – неслучайно Колсън Уайтхед споделя в интервю възхищението си от Норман Мейлър и Том Улф. Също като „Кладата на суетата“, и неговият роман показва герои, които са всъщност типажи, само че палитрата от характери е обединена от общ цвят – цвета на кожата. В центъра са гореспоменатият Рей Карни и неговият братовчед Фреди – близки нюанси в сивата зона между закона и престъпността, и цяла редица персонажи нагоре и надолу по социалната стълбица.

И стъпва върху конкретни исторически събития. Историческият фон на книгата са протестите в Харлем от 1964 г., които ужасно приличат на протестите след смъртта на Джордж Флойд през лятото на 2020 г.: бял полицай убива чернокож (през 1964-та това е петнайсетгодишният Джеймс Пауъл) и предизвиква масов гняв срещу полицейското насилие, демонстрации и безредици, които скоро придобиват разрушителен характер – но не успяват да променят много.

Всъщност романът е излязъл месеци преди събитията от 2020-та; запитан за съвпадението, Уайтхед казва, че за съжаление, не е нужно да си пророк, за да видиш, че тези сценарии се повтарят периодично – през 1943-та, 1967-та и т.н. В детството си героят му дори има панталонки, които баща му е задигнал по време на безредици. Той самият е твърде прагматичен, за да се интересува от каквато и да било борба срещу расизма, и приема фактите на сегрегацията без особен вътрешен коментар. Читателят е този, който ги забелязва и осмисля – басейнът, изпразнен, защото си се изкъпал в него; безопасните“ туристически маршрути за чернокожи, организирани от жената на Рей; знаменитият хотел „Тереза“, приел гости като Луис Армстронг, Дюк Елингтън, Джозефин Бейкър и др. не за друго, а защото останалите хотели в града са само за бели.

Впрочем гореспоменатите маршрути са далечна препратка към най-известния роман на Уайтхед, „Подземната железница“, за който авторът получава първия си „Пулицър“ за белетристика (вторият е през 2020-та за „Момчетата от Никел“). „Подземната железница“ някога са се наричали каналите за прехвърляне на избягали чернокожи на север; романът на Уайтхед е алтернативна история, в която значението на израза е буквализирано, като подземна железопътна мрежа с предполагаемо безопасни гари. Препратката към периода на робството в „Харлемски рокади“ е само една, но пък каква: замисленият от героите обир в хотел „Тереза“ се случва на 19 юни, Juneteenth, официалния празник на освобождението на робите в САЩ. Само че, както отбелязва героят, Линкълн всъщност оповестява края на робството на 1 януари; 19 юни е денят, в който робите в Тексас разбират за това.

П.П. Оригиналното заглавие на романа, Harlem Shuffle, препраща към песен на чернокожия дует „Боб енд Ърл“, записана през 1963 г., тоест малко преди описваните безредици. Вероятно я познавате в кавъра на „Ролинг Стоунс“.

„Нещотърсач“ от Екатерина Петрова

София: изд. „Жанет 45“, 2021

В издадената наскоро от СОНМ „Палечка“ френският мислител Мишел Сер говори за това колко трудно е в днешния затрупан от информация свят да направиш избор, да привилегироваш едно знание пред друго. Какво избираш да научиш? И по-важното – защо?

Другият сериозен въпрос пред съвременния дигитален човек е усещането за реалност. Да, светът е потенциално достъпен – но както показа пандемията, виртуалното не стига, то просто не дава усещане за живот. Да не говорим за усещането за време в съвременния свят, постоянния „шок от бъдещето“ или „настоящето“, изплъзващия се миг.

„Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч“ на Екатерина Петрова предлага индивидуално житейско решение, което би допаднало на много хора, макар малцина да го прилагат така изкусно. В нейната книга знанието служи като лупа, с която да видиш по-ясно какво си преживял току-що; като грапавина, която те задържа по наклонената плоскост на времето и ти пречи да достигнеш края му, „преди да си живял“. Знанието е хедонистично, то подслажда, разширява, осмисля това, което ти се е случило – с любезното съдействие на приятели, книги и разбира се, интернет. Освен това ти помага да „опаковаш“ максимален обем настояще в предмет, който да те изстреля обратно в преживения момент, да му помогне да „изплува в ума ти“, да ти „дойде наум“ – което е всъщност етимологичното значение на souvenir. Да, като мадлените на Пруст – неслучайно книгата започва с тях.

„Нещотърсач“ е един вид библиотека от такива предмети, всеки от които с „опашка“ от лична история, пътуване, културен контекст, пресичащи се нишки. От цветните традиционни ботуши в Бутан до рисувания абажур от Кюстендорф, създаденото от Кустурица филмово, но и обитаемо село или репликата на плочка на Гауди от паважа в Барселона, книгата има за цел да достави на читателя максимално удоволствие от съзнанието, че пребиваваш в един безкраен и интересен свят – и го прави, включително на ниво езикова игра и умелост.

Освен всичко друго, „Нещотърсач“ е показно за object-based learning, обучение с помощта на предмети, на внимателното вглеждане в тях и техните смисли – метод, от който българското образование би имало безспорна полза (и за чието въвеждане работи Тодор Петев). Отделно от това, книгата ме кара да се размечтая какво би станало, ако предметите в нашите музеи се радваха на такива щедри майсторски описания.

За читателя обаче оставям удоволствието да се отпусне в креслото и да попътува с тях – не като заместител на истинското пътуване (Екатерина Петрова не крие, че заместители няма), а като вдъхновение за бъдещи пътешествия и бъдещо вглеждане в предметния свят наоколо. За насладата ще му помогне и майсторското оформление на книгата, дело на Люба Халева.

П.П. Не успях да устоя на изкушението да си представя кои два предмета бих взела като сувенири от света на първите две описани книги. За „Харлемски рокади“ – вероятно празната бутилка, пъхната в ръката на Рей Карни по време на безредиците с инструкции да я напълни с бензин, да запали фитила и да я метне по някоя витрина. За „Всеки полудява по свой начин“ – хм, бих подминала предметите от социалистическия бит, включени у нас в „Инвентарна книга на социализма“, дори и будилия толкова страсти телевизор, и бих потърсила вместо това някакъв чарк от заглушителна станция. Стига да не са още тайна, разбира се. А ако са? Значи заглушителната станция още действа.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-sedmata-funktsuya-na-ezika/

„Седмата функция на езика“ от Лоран Бине

превод от френски Владимир Сунгарски, изд. „Парадокс“, 2018

Французинът Лоран Бине учи литература, преди да прекара четири години с микрофон и китара в рок група на име „Сталинград“. Не това обаче го прави известен, а експерименталният му роман „HHhH. Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“. Той е за Втората световна война – достатъчно близка за група читатели, които следят всичко около нея, но и достатъчно интересна, че към книгата да посегне и по-големият кръг на онези, които не знаят много отвъд учебниците и два-три документални филма.

В „Седмата функция на езика“ авторът прави рязък завой от тази популярна тема към друга, която за широката публика може да се стори от „скучна“ до „твърде сложна“ – лингвистиката и семиотиката. Но това е един безкрайно умел писател – за настоящата статия прочетох книгата му за втори път от излизането ѝ на английски и се забавлявах дори повече от първия. Явно даже тази тема може да се окаже опасна за четене късно вечер, ако не искаш да събудиш със смеха си спящия до теб.

Миналата седмица в „Тоест“ Зорница Христова писа за „Мъжът, който уби Ролан Барт“. И сега оставаме на подобна вълна – романът започва с камионетка, която удря френския литературен теоретик. В книгата на Бине автомобилът е управляван от човек с интересен акцент. Какъв ли е – испански, руски, бразилски? „Р“-то му е твърдо, не от средата на небцето… Това е само първият българин, който ще се появи в романа.

Проблемът е, че инцидентът не изглежда случаен – все пак Барт току-що е обядвал с Митеран, тогава все още кандидат-президент. Скоро след смъртта на известния семиотик в болницата става ясно, че са му откраднати документи, свързани с тайнствена седма функция на езика, която дава на говорещия пълна власт. По случая е назначен инспектор Жак Баяр. Той иска да прилича на друг герой от криминални романи – инспектор Мегре на Жорж Сименон, но за целта май му липсва неговото хладно спокойствие. Щом отива в няколко университета, за да се опита да разбере с какво, за бога, се е занимавал Барт, той бързо открива, че иска да фрасне в лицето всеки студент и преподавател, който се пробва да му обясни. Без един: Симон Херцог, който има остър ум, но е и достатъчно здраво стъпил на земята.

Така детективът се сдобива със своята дясна ръка – находчив помощник, въвлечен в историята случайно. Дуото се впуска във въртележка, през която преминават десетки епизодични и по-важни персонажи. Бине иронично рисува интелектуалните кръгове по такъв начин, че ще допадне и на тези, които се чувстват в свои води в семиотиката, и на другите, които повече припознават сърбежа на ръцете на Баяр. За автора нищо в полето на семиотиката не е свято – срещаме се с голия Фуко, който развива теории за сексуалността на фона на хор почти като от древногръцка трагедия, викайки „Да! Да!“ в екстаз. Точно когато книгата започва силно да напомня „Името на розата“, персонажът на Умберто Еко се въвежда като брадатия човек, върху когото хипар се изпикава в бар. Някои от другите персонажи са Юлия Кръстева, Филип Солерс, Жак Дерида, Микеланджело Антониони, Моника Вити и десетки напушени студенти из градчета във Франция, Италия и САЩ, където се развива сюжетът.

Книгата обаче е повече от повърхностна шега. В тези близо 500 страници успяваш да се запалиш поне по една-две лингвистични теории, но има и толкова брилянтни дебати по теми като „барок и класика“, че почти забравяш криминалния сюжет заради уликите в аргументацията на спорещите. Авторът знае как да бъде смешен, без хуморът му да е плосък – но и без да демонстрира прекалено интелекта си. По-често вмята различни забележки, от които личи как сече бръсначът на заключенията му („единственият ѝ избор е да наблегне още повече върху патоса с доза лиричност, ако е възможно, но все пак не прекалява, защото знае, че всякаква форма на политизирана лиричност рискува да прозвучи като вероучение“). В един момент дори прави нагледна демонстрация на разликата между интелектуалното ала-бала, което може да звучи привлекателно, и истинската „строгост и смиреност, за да се извади на бял свят умственият хаос на събеседника му мегаломан“. За всичко това помага и майсторският стил на Бине, който – в типично постмодернистки жест – никога не забравя, че пише роман. Ето как се описва съдбата на едно от копията с информация за седмата функция на езика:

Но след като е издърпан на брега, той отваря дланта си и установява, че листът се е превърнал в безформена каша и написаното е изтрито, защото Барт е писал с перодръжка. И понеже не сме в „От местопрестъплението“, няма как текстът да бъде изкаран обратно наяве, няма вълшебен скенер, нито ултравиолетова светлина, документът е безвъзвратно изгубен.

Разбира се, това, което разделя „добрите“ от „лошите“ в книгата, е, че едните искат да предотвратят документа да попадне в ръцете на корпорации и политици, а другите искат именно да го използват за власт.

Бине обожава да рисува хора с едри щрихи, които успяват да предадат целия им характер. И е най-добър, когато го прави при струпвания на персонажи – студентските партита, дебатите пред публика, стаите, в които има повече от двама говорещи. Тогава книгата се превръща почти в шеметна пиеса, в която името на говорещия стои над репликата му, за да се ориентираш в скоростта, с която си разменят остроумия. Друг път пък героите мислят това, което може би си помисля и читателят в отговор на някоя не съвсем разбираема реплика:

Фуко се качва от мазето заедно с Елен Сиксу, грабва едно малибу с портокал и изчезва към горните етажи. Юдит се възползва от това и цитира Фуко: „Речта не е животът, времето ѝ не е нашето време.“ Баяр се съгласява. Момчета се струпват около Корделия и приятелките ѝ, които изглеждат много популярни. Юдит цитира Лакан, който някъде казал: „Името е времето на предмета.“ Баяр се пита дали също така не може да се каже „времето е името на предмета“ или пък „времето е предметът на името“, или дори „предметът е името на времето“, или още „предметът е времето на името“, или просто „името е предметът на времето“, но си взима още една бира, дръпва си от въртящия се джойнт и изразява неподправените си чувства: „Но нали имате право да гласувате, да се развеждате и да правите аборт!“

Дори с всичко това – с двойките българи, въоръжени с чадъри, и двойките японци, които се появяват като спасители; с безумните секс сцени; с пътуванията през градове, персонажи, контексти – книгата никога не се превръща в хаос. Точно когато си помисляш, че някой страничен сюжет ти е по-интересен от основния, се разкрива, че на това е трябвало да обръщаш внимание през цялото време. Точно когато си казваш, че нещо звучи малко клиширано като за криминална история, персонаж в книгата коментира същото с горчивина в гласа. Всичко се разкрива в стъпка, която понякога е танцувална и лека, друг път – задъхана в преследване. И страниците наистина хвърчат.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-w2-2022/

„Теория на литературата. Новият век“

автори Евгения Панчева, Амелия Личева, Миряна Янакиева, София: изд. „Колибри“, 2021

Представям си няколко мои приятели – съдия, художник, лекар, ИТ специалист, биолог, режисьор, учител, психотерапевт, журналист. Представям си също своите родители и своята дъщеря, студентка в първи курс по социология. Представям си, че съм пред тях и искам да им обясня за какво би могла да им послужи литературната теория.

И си давам сметка колко е трудно – защото последният им сблъсък с литературознанието може да е бил на кандидатстудентския им изпит (в случая с дъщеря ми – на матурата). А изпитите са място на несвобода, място, където мисълта ти е санкционирана от някаква висша инстанция. Тази несвобода се просмуква и в литературното образование, чиято цел е често подменена (с въпросния изпит), чийто език е бюрократизиран, неискрен. Моите приятели обичат да четат и биха бранили любимите си книги от този език.

Преди доста години аз също бях студентка в първи курс – и смаяна открих, че литературознанието изобщо не е това. Че може да бъде любопитно, да се учи от другите области, да използва книгите, за да търси обяснения на света. И обратно, може да обогати другите области с въпроса за творчеството и въображението в тях. Психоанализа, етика, изследвания на медиите, изследвания на обществото, властта, пола, етноса, расата, историята, политиката – оказа се, че да говориш за книги значи да говориш за всичко това. За разлика от другите изкуства, литературата използва езика – същия език, на който коментираме и изследваме целия свят.

През 90-те у нас заниманията с литературна теория носеха опиянение: светът се е сринал, можем да го строим поновому – и да започнем откъм смисъла. Имаше, признавам, и усещане за игра – поне в моята 17-годишна глава. Тогава думата на деня беше „постмодерен“ – идеята за край на културния прогрес, съпътстващ уж настъпилия „край на историята“. Звучеше много успокоително за източноевропейци, свикнали все нещо да наваксват.

После дойдоха Виденовата зима, хиперинфлацията, мутренският преход. Не само думите меняха стойността си. После два самолета се блъснаха в кулите на Търговския център в Манхатън. Сега чета, че една от първите политически реакции в САЩ била „стига с този постмодернизъм“. С други думи, какво ще ми философствате, когато насреща има враг. Литературознанието и културологията въобще започнаха да изглеждат като нещо опасно – нещо, което внася сложност там, където трябва простота. Нещо, което пречи на действието.

От онзи 11 септември минаха над 20 години. Това с простотата… не се оказа толкова просто. Днес търсим начини да си обясним света, който все по-малко разбираме. И не е лошо да погледнем какво става с теорията, която не е спряла да се развива от това, че с лека ръка е била маргинализирана.

Чета „Теория на литературата. Новият век“ на Евгения Панчева, Амелия Личева и Миряна Янакиева. Не като студентка, която трябва да научи кой какво е казал. А като възрастен човек, който има нужда някой да му подскаже в кои четива би могъл да намери ако не отговор, то събеседник, посветил години на въпросите, които го тревожат.

Какво става с ума ми, когато непрекъснато използвам интернет като негов придатък? Защо не мога да се концентрирам в това, което чета? Променил ли се е човекът – и как? Как влияе литературата на споровете ни за климата? За какво говорим, когато говорим за природа? Защо някои групи хора се обиждат от класически произведения – и трябва ли да се прави нещо по този въпрос? Ако пиша за травмата си, само преживелите същата травма ли ще ме разберат? Какво изобщо значи някой да те разбере? Защо имам нужда да разказвам и как помага това? По какъв начин съм подвластен на своите афекти – и мога ли да се наблюдавам, докато чета, за да разбера нещо повече за техния механизъм?
Как можем да говорим с мъртвите, докато четем написаните от тях думи?

Спирам дотук. Вторият том на „Теория на литературата“ (първият, с подзаглавие „От Платон до постмодернизма“, беше публикуван през 2005 г. от същото издателство) не дава отговор на всички тези въпроси, и слава богу. Това би означавало да лъже – да изкриви търсенето и спора до половин изречение „истина“. Вместо това книгата е полезен пътеводител към други книги, които – ако наистина ни интересува – бихме могли да потърсим. В многотията на съвременния книжен пазар, включително и на научна литература, това е много ценно. И да, не е проста работа, но простите решения обикновено се оказват фалшиви.

„Мъжът, който уби Ролан Барт“

автор Тома Клер, превод от френски Радостин Желев, София: изд. „Алтера“, 2021

„Мъжът, който уби Ролан Барт“ е сборник разкази, изграден като концептуалните албуми в музиката.
Ако посегнете към книгата като почитател на „Фрагменти на любовния дискурс“ или на „Дневник на скръбта“, пригответе се да приемете първия разказ като лична обида. Приапиският поток на съзнанието на героя, случаен шофьор на кола от фирма за химическо чистене, случайно блъснал големия френски мислител, няма нищо общо с всичко това. Вътрешно родство, съизмеримост, умисъл, смисъл – няма такова нещо в смъртта. Освен ако не броим тоталната разкаченост между единия и другия вид живеене като някакво предопределение.

Но казах „концептуален албум“ – всеки разказ е вариация по темата „човекът, който уби еди-кого си“, а вариациите са много различни. Едно тъмно „вариете“, както подсказва авторът – а „вариете“ значи „разнообразие“. Стилистиката на всяка история за убийство е друга – понякога обагрена от личността на жертвата, понякога брутално несъизмерима (Анна Политковская). Ироничният, обигран читател би сравнил това стилистично ветрило с Пруст или с Реймон Кьоно – или дори с „К като всичко“ на Яна Букова, където всеки от разказите е нещо като трибют към любим къс литература. Постмодерният читател – ако трябва да се върна към предишната рецензия – би изпитал удоволствие от умението си да надскочи заложените в текста афекти и да се наслади на писателското (и преводаческото!) майсторство, на чистата езикова игра. А тук има много поводи за наслада, например разказът на Кунанан (убиеца на Версаче), който говори два езика: външен (изискан и любезен) и вътрешен (брутален, агресивен, убог) – и то паралелно; докато изрича думата, скобите вече са пробили плътта ѝ. Или пък преплетените нишки в разказите за Линкълн и за Пазолини. Има дори разказ в стихове.

И все пак ми се струва, че този обигран читател ще загуби, ако не се поддаде на първия си инстинкт да чете разказите от гледна точка на доброто и злото. Наивният, емоционален прочит ще му демонстрира нещо интересно за самия него – а именно различните лица на собственото му възмущение, неговата нееднородност. Никой от героите не подканва към идентификация, но в готовността ни да съдим се прокрадват нюанси – тук повече гняв, тук известно разбиране, може би жал, там безпомощно разперване на ръце пред троглодитската логика на мутрата, оттатък пък известно съчувствие. (Дали съчувстваме на убийците с идеология? На образованите? На водилите тежък живот? На неспособните да бъдат други?) Можем да изследваме себе си. Усилва ли се гневът ни, ако убиецът живее в разкош? И т.н.

Последният разказ – „Човекът, който уби моя дядо“, е може би единственият, който предизвиква милост – ще видите сами защо. И този контраст потвърждава предположението ми, че рафинираният прочит не е достатъчен. Под него (в скоби, като в разказа за Версаче) тихо или не толкова тихо псува гневът. А с този вътрешен, тихо псуващ съдия у себе си (по-близък до Линч, отколкото до Нилс Кристи) има смисъл да си поговорим. Белким и той научи нещо.

Специални поздравления за преводача Радостин Желев, включително и за интересния, задълбочен предговор.

„Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“

автор Даниеле Аристарко, илюстрации Марко Сома, превод от италиански Паулина Мичева, София: изд. „Колибри“, 2021

Марко Сома е отличен илюстратор с убедително въображение и държеливо чувство за хумор, което не се проваля в усилието да разкажеш комичното подробно. Детайлен, без да е досаден, изненадващ, без да оригиналничи, той рисува красиво, но не и декоративно – въпреки младостта си леко напомня на Олга и Борис Дугини например. Неговата „Кралицата на жабите“ (автор Далиде Кали) неслучайно е издадена на десетина езика. Илюстрациите му са като обвити с хладен пролетен въздух – прибрани в контурите си, но общителни и оживени.

Такива са и в „Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“ – една от многото версии на „Данте за начинаещи“, с които изобилства италианското книгоиздаване. Особено напоследък, покрай годишнината на великия поет. Дори преди три години в книжарничката към музея на Данте в Равена човек можеше да избере измежду много версии на „Адът за деца“. Това е, разбира се, нормално в западноевропейското и американското книгоиздаване, където детските адаптации на класиката за възрастни са норма, а не изключение. В този смисъл решението на Марко Сома да представи персонажите с животински лица (самият Данте е може би афганска хрътка?) не е никак радикално, а по-скоро забавно, разточително, покана да се отпуснеш и да погледнеш текста с удоволствие.

На нашия пазар обаче малко подмамва. Българският читател е свикнал да смята илюстрованите книги за детски и се боя, че би преценил изданието като подходящо за деца в начална училищна възраст – а точно за тях ми се струва, че тонът на Даниеле Аристарко ще им бъде чужд. Разказът от първо лице за деветгодишно дете, което с трепет мечтае да се докосне до „Божествена комедия“, сваля я от библиотеката тайно, прочита няколко думи и веднага трябва да спре, за да осмисли книгата… ще звучи просто неискрено. Дори случаят да е точно такъв. Оттам насетне разказът започва един сам по себе си много симпатичен анализ на Дантевата творба – защо е „комедия“, кога е започнала да се нарича „божествена“, кое какво символизира… но честно казано, в текста непрекъснато се усеща възрастният писател, а не уж деветгодишната му версия.

Това, разбира се, не пречи да се снабдите с книгата – „Божествена комедия“ се учи в осми клас и един красив и лежерен „вход“ към нея няма да е излишен на гимназиста вкъщи. Може също да си я вземете като красив предмет на изкуството – за самите вас, или като повод за разговор – какво друго може да се прави с класиката, ако държим на нея, освен да я преподаваме в час? За още идеи може да видите как Роберто Бенини рецитира Данте на площада във Флоренция:

Или ако наистина имате тийнейджър вкъщи, да му пуснете тази рап версия на „Божествена комедия“:

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/lyubomir-iliev-interview-nelly-sachs/

В края на миналата година Издателство за поезия „ДА“ публикува сборника „Смъртта още празнува живота“ с избрани стихове на германската поетеса Нели Закс. По този повод с нейния преводач на български Любомир Илиев разговаря Зорница Христова.

В интервюто си за „Култура“ казваш, че Целан не e „от твоята вакса“ и затова не би го превеждал. Какво в Нели Закс усети „свое“?

Въпросното интервю (което всъщност ме запозна с Марин Бодаков) е от 2006 г. и е логично оттогава нещо в представите ми за Паул Целан и Нели Закс да се е променило. Основното обаче остава: двамата са духовни сродници, изпитват на собствения си гръб ужасите на Холокоста и са най-ярките изобличители на „дванайсетте кафяви години“ в поезията. Но и съществено се различават.

Докато у Целан надделява отчаянието, с течение на времето прераснало в параноя (казвал ми го е синът му Ерик, на когото няма как да не вярвам, включително защото е изумително точно копие на баща си!), поезията на Нели Закс, без в никакъв случай да е оптимистична или жизнеутвърждаваща, гледа напред. Колкото и да прелива от страдания и жертви, тази поезия в никакъв случай не е неврастенична – тя не позволява на отчаянието да се превърне в отрицание. За Закс нещата никога не се свеждат до користно самодоволство, у нея липсва и каквото и да било желание за възмездие, макар че обстоятелствата биха я оправдали. Напротив, тя настойчиво призовава „преследваните да не станат преследвачи“. Занимава я друго, далеч по-съществено: как да постъпим с човека, забравил човешкото у себе си, какво да правим с ръцете, създадени за щедрост, а използвани като инструмент за убийство.

Самият аз се прекланям пред Паул Целан, но не крия, че Нели Закс ми е по-близка. А и за разлика от Целан, за когото у нас се знае далеч повече благодарение на многото опити за превод (някои доста добри, други – не съвсем, трети – направо катастрофални), името на Нели Закс – тя също е превеждана, но по-рядко, и поезията ѝ така и не успява да остави съществена следа на българска почва – е известно предимно на статистиците, водещи на отчет лауреатите на Нобелова награда за литература (тя я получава през 1966 г.). Това също натежа в решението ми да я преведа на български.

Смяташ ли, че това я прави по-общочовешка, по-преводима за непреживелите травма?

Несъмнено. И я прави далеч по-малко енигматична, отколкото изглежда на пръв поглед. Да вземем само мотива на всемирното бягство в поезията ѝ: трагическият герой на Нели Закс е едновременно и жертва, и пророк, но пророкът у нея не е някаква изключителна личност. Всеки бежанец е пророк, а всеки човек и на Земята, и във Вселената, е бежанец. Така в поезията на Нели Закс се трансформира библейското изгонване от Рая. Раят е родината, а родината е рай. И това не се поддава на промяна, където и да се намира човек – неслучайно думата „копнеж“ е сред най-често срещаните в стихотворенията ѝ. Това прави нейната поезия особено актуална в наши дни. Бягството е безкрайно и заразително, понеже никой не иска да се вслуша в бежанците – човешкото ухо, уви, е „обрасло с коприва“.

Прочее, най-синтезирано го е казал Ингвар Андершон в словото си при връчването ѝ на Нобеловата литературна награда: „Нели Закс е вестителка на утехата, насочена към всички онези, които изпитват отчаяние от превратностите на човешката съдба.“

И все пак ми е интересно и обратното на общочовешкото, това, което е собствено еврейско и насочено главно към „своите“. Които току-що са преживели колективна травма. Опитвам се да си представя такава поезия след Батак, да речем, предупреждаваща своите да не станат преследвачи. Дали си полюбопитствал как я четат в Израел?

В Израел я ценят много високо. Нещо повече (знам го от първа ръка): когато в началото на 1967 г. Гюнтер Грас иска да посети Израел, негодуванието там е голямо – пропастта между двете страни е още твърде дълбока. Затова и му отказват официално. Намесва се Нели Закс, която пише писмо до Кнесета именно в смисъла на помирението; в крайна сметка Грас заминава за Израел със съгласието на Кнесета.

А това „преследваните да не станат преследвачи“ как се чете?

В същия смисъл: да не забравяме миналото, но да гледаме напред и заедно да изграждаме бъдещето, вместо да прилагаме първобитното правило „око за око, зъб за зъб“.

Да, имах предвид дали има хора, които го съпоставят с военната политика на Израел.

Не съм срещал подобни съпоставки. Но когато през 2012 г. Грас написа стихотворението си „Това, което трябва да се каже“, в което описва Израел като заплаха за световния мир, се надигна старата вълна от негодувание. Не помогнаха уверенията на Грас, че има предвид само правителството на Нетаняху, че не иска нищо друго, освен Израел да живее в мир със съседите си – писателят беше обявен за „персона нон грата“. Е, след година почина, така че забраната да влиза в Израел не бе осъществена на практика.

А всъщност Гюнтер Грас и Нели Закс приятели ли бяха? Много се впечатлих от твоя разказ как той те е запознал с нейната поезия – „и това, което не разбирам, е голямо“.

Онова, което ми е казвал Грас, е напълно достоверно и всъщност една от причините дълго да не смея да я пипна (докато не се намериха Марин и Силвия [Чолева от Издателство за поезия „Да“ – б.р.]…). Но на въпроса ти: Нели Закс не е имала никакви приятели, поне не в обичайния смисъл на думата. За приятелка, доста по-възрастна от нея, смята само Селма Лагерльоф, която така и не вижда след над три десетилетия кореспонденция (Лагерльоф умира месеци преди пристигането на Закс в Швеция). Вглъбена до саможивост, тя изобщо няма отношение към съвременната ѝ литература. За събрат по дух и съдба смята – с основание – Паул Целан, дори го посещава в Париж, но в характерите на двамата явно има непреодолими различия: той гледа назад, тя – напред. Колкото до Грас, поне на две места пътищата им се преплитат. За второто ти казах – застъпничеството на Закс пред Кнесета, довело до разрешението Грас да посети Израел. Първото също е любопитно: като виден член на легендарната „Група 47“, Грас несъмнено има принос през 1967 г. тази група да направи своето „изнесено“ заседание не някъде в Германия, а в Стокхолм в чест на Нели Закс. Не знам подробности, не знам дори дали е присъствала. Малко по-късно групата се разпада.

Всъщност общуването и с Целан, и със Селма Лагерльоф е кореспондентско. А какво според теб я свързва с Лагерльоф, виждаш ли връзка между поезията ѝ и „Сага за Йоста Берлинг“ например? Наскоро у нас излезе „Коларят на смъртта“ – но цялата концепция ми се струва тотално различна. Греша ли?

Не съм чел „Коларят на смъртта“, но си представи уединено живеещото берлинско момиче и наплашената млада жена, която – прехласната именно по „Йоста Берлинг“ – има нужда да сподели с някого мислите си. Признавам, че и при най-дълбоко взиране не откривам литературни влияния от Лагерльоф върху творчеството на Закс (впрочем колкото до първите ѝ стихотворения, посветени на природата, цветенцата, тревичките и т.н., на зряла възраст тя дълго не ще да признае авторството им). Закс вижда в Лагерльоф почти единствената възможност за човешко общуване.

Връщам се към Грас: и от малкото казано от мен за него личи недвусмислено, че високо я ценеше и безкрайно я уважаваше.

С какво помогна четенето на Мартин Бубер за превода ти?

Би било несериозно да претендирам за дълбоки познания за Мартин Бубер, то не би отговаряло и на истината. Но след прочита на стихотворенията на Закс и тяхното тълкуване от именити специалисти ми стана ясно, че без навлизане в хасидизма много неща ще си останат непонятни за мен. Не че разбрах всичко от разсъжденията му, но те наистина ми помогнаха да разшифровам пасажи и цели стихотворения на Закс, които до този момент ми бяха истинска загадка и отчаяно си блъсках главата да ги разтълкувам. А незаобиколим фактор в хасидизма е именно Мартин Бубер, който силно влияе върху израстването на Закс като поетеса. Защото Бубер е известен преди всичко със своята философия на диалога, определяна още като форма на религиозен екзистенциализъм. Тъкмо идеята за диалог е ключова в поезията на Нели Закс.

А според теб възможно ли е такова нещо като колективен диалог – защото у Закс пеят хорове.

Закс следва доста отблизо учението на Бубер, а поне според него явно е възможно: неговата философия на диалога разграничава между отношенията Аз–Ти и Аз–То. Първото е отношението между две личности, второто – между личността и всичко, което е извън нея: света, вещите и др. Това, разбира се, не създава буквална представа за „колективен диалог“, но в творчеството на Закс именно въображаемите хорове я съдържат в себе си.

Има ли нещо в българската литературна традиция, с което може да се свърже този тип диалог? В чий български език чувстваше опора?

Ето тук вече окончателно ще се изложа: поради сравнително слабото познаване на българската литература трябва доста да се поровя, за да ти отговоря. Доколкото хасидизмът е част от мистицизма, ми се ще да спомена Дънов може би – но това по отношение на Бубер, за когото всичко опира до личната връзка с Бог. А иначе, по отношение на Нели Закс, и двамата със Силвия провидяхме – независимо един от друг! – мотиви, срещани у Илко Димитров например.

Финален въпрос – имам два екземпляра от „Смъртта още празнува живота“, искам да подаря единия на приятел тук, в България. На какъв човек ще ми препоръчаш да я дам?

На човек, който е съгласен голямата поезия да го стисне трайно за гърлото.

Заглавна снимка: © Ирен Крумова

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-serres-ginzburg-sachs/

„Палечка“ от Мишел Сер

превод от френски Рада Шарланджиева, София: изд. СОНМ, 2021

Купете си тази книга, прочетете я, а след това спорете на воля с нея – тя е написана през 2012 г. и неин обект е човекът, формиран от достъпното знание в мрежата, по-точно младият човек, свикнал да стига до информацията благодарение на сръчните си палци и екрана на телефона си. От тези палци идва и обобщаващото Палечко, Палечка.

Мишел Сер поставя дигиталната революция като определящата промяна на нашето време, съизмерима само с изобретяването на писмеността и после с изобретяването на печатната преса. Той далеч не е сам в това свое мнение – в „Шок от настоящето“ например Дъглас Рушкоф твърди, че дигиталната революция е увредила самата ни способност да възприемаме информацията линеарно. И у нас нищим тази тема отдавна – конференцията „Четенето в епохата на медии, компютри и интернет“ беше още през миналия век. Всъщност тази тревожност – какво става с ума ни в новите времена – отдавна не е академична, тя е видима за всеки, който на петата страница на книга усеща импулса да кръстоса четивото си с нещо съвсем различно. Така, както би го направил в интернет.

Тези самонаблюдения не са лесни, далеч по-лесно е да представиш „шока от настоящето“ като поколенчески разрив. Особено в класната стая, в университетската аула, където студентите шумят, не внимават, движат се… или просто не идват на лекции. Това често предизвиква гняв и сарказъм, дава повод за мрачни прогнози за бъдещето на въпросното поколение на трудовия пазар, сякаш ако не шумяха, всичко щеше да е наред.

Мишел Сер пише „Палечка“ от гледната точка на възрастен университетски преподавател. Да, един от големите съвременни френски мислители, от когото се е учил примерно Бруно Латур. Да, автор на „Петте сетива“ (излизала у нас в превод на Георги Цанков) и на „Атлас“, книга за променената география на съвременността (в превод на Нина Венова). Но и учител, който обича студентите си и иска да ги разбере. В тази книга той застава на тяхна страна. Какво значи „знание“ в епохата на търсачките? Преди Гутенберг един учен е трябвало да запамети целия Аристотел; след него – само мястото на книгите му в библиотеката. А днес? Разбира се, че ще шават в час, имат нужда да държат кормилото на собствения си процес на учене, не да бъдат неподвижни пасажери.

Под привидната грижа за студентите Сер усеща паника от загубата на контрол. Знанието е власт, а новите Палечки придобиват знанията си по пътища, непознати за техните преподаватели. Мишел Сер не просто се радва на това, а призовава университета също да се промени. Например да разчупи йерархията на дисциплините, да разбърка кабинетите, за да може уж случайните връзки между физиката и литературата, между биологията и музиката да доведат до истински ново знание.

Със сигурност може да се спори с книга, обърната към бъдещето и писана преди девет години. Мишел Сер умира през 2019 г., точно преди пандемията да постави ребром въпроса докъде може да демократизираме например медицинското знание – и кога това става опасно. Много бих искала да го попитам и къде е идеята за истина в новото знание, как боравим с това понятие – и какво ще правим без него.

По-важно е обаче да го чуя, да чуя призива за вслушване, включително в ропота на страдащите на паркинга пред болницата, в безпокойството на въртящите се на чиновете си Палечки. И да чуя топлотата, с която говори за тях. Сама по себе си тази топлота е страхотен урок – за всеки, който неволно заема учителска поза и мисли, че има на какво да научи „младите“. Ако един от най-известните епистемолози във Франция може да се смири и вслуша, вероятно и ние има какво да научим от Палечките около нас.

„Записки на блокадния човек“ от Лидия Гинзбург

превод от руски Здравка Петрова, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Ен на Лидия Гинзбург също е обобщаващ образ, образът на блокадния човек; но този образ е описан отвътре, защото Гинзбург също преживява блокадата на Ленинград. Палците на Ен – с които притиска брадвата към вкочанения остатък от ръката, за да нацепи дърва – са и нейните палци. Отвътре е описана тежката колиба от завивки, изпод която те е страх да изпълзиш на студа; потискащият хаос в стаята, когато вечерта не си имал сили за друго; отвътре е описан погледът, когато дръзнеш да се изкъпеш и няма как да избегнеш срещата с тялото си – „човекът се взираше в него със злобно любопитство, надвило желанието да не знаеш“. Тялото на дистрофията, от която – чета в биографията – си отива и майката на авторката.

Но времето на книгата е пролетта след страшната зима на 1941-ва; блокадата продължава, но времето е омекнало, ледът по релсите се е стопил и трамваите тръгват; гладът продължава, но тук-таме има зелении, на черно можеш да намериш дори боровинки. Изпод немислимото се подават – колебая се дали да го напиша – кълнове нормалност. Известна актриса си е ушила рокля… срещу няколко дажби хляб. В редакцията на радиото текат разговори – и дори да се говори за глад, за мъка, в тях отекват познатите човешки инстинкти за себеутвърждаване. Малките привилегии в дажбата не значат само, че няма да умреш, а и че повече те ценят като творец; дребните нюанси в изказа показват кой си и откъде си.

Впрочем това се усеща дори на опашката за дневните 125 грама хляб. Гинзбург е изключителен майстор в разчитането на социалните кодове в най-баналния наглед разговор – тя чете хората толкова прозорливо и внимателно, че разменените реплики изведнъж придобиват силата на голямата драматургия, представяш си ги на сцена, с нейните коментари в ухото си. И изключителна писателка, с фантастичен усет за езика, чувствително и вещо предаден от голямата преводачка Здравка Петрова. Два детайла – допирът на изящното, извито краче на кресло, което хвърляш в печката (и би искал да е на трески, за да не ти напомня какво е било); топлият ветрец край реката, когато едвам си се дотътрил да изхвърлиш кофата нечистотии, а свежият пролетен въздух изведнъж ти напомня за село и плодни дръвчета. И трети, разбира се – болезнената, подигравателна сякаш красота на Ленинград, на старите петербургски сгради, сред които се разиграва всичко това.

Нищо чудно – Лидия Гинзбург не е коя да е, тя е от „младите формалисти“. С други думи, от учениците на прочутия литературоведски кръг ОПОЯЗ (Общество изучения поэтического языка) от 20-те години, знаменит в историята на литературознанието и езикознанието. Ученичка е на Борис Айхенбаум, толстовед, един от ключовите участници в кръга – този, който всъщност формулира общото между тях в „Теория на формалния метод“.

Гинзбург познава Шкловски, Тинянов, Ахматова, Маяковски, Надежда Манделщам, пише по-късно спомени за тях. Всъщност през годините е позната най-вече като литературовед, автор на „За лириката“, издавана и у нас. В нея тя казва, че изкуството е опитът на един, в който мнозина трябва да намерят и разберат себе си. „Записки на блокадния човек“ е писана много по-късно, не непосредствено след войната, а в самия край на почти 90-годишния живот на Гинзбург – излиза от 1984 до 1989 г. в списание „Нева“. И смисълът на книгата не е да бъде документално свидетелство за блокадата на Ленинград – такива за 40 години са излезли немалко, – а да бъде изследване на човешкото, незабележимо във всекидневието, но внезапно откроено като кълн на фона на блокадната зима.

Допълнете четивото с „Рапорт от обсадения град“ на Збигнев Херберт в изпълнение на Светлана Янчева.

„Смъртта още празнува живота“ от Нели Закс

преводач Любомир Илиев, София: Издателство за поезия „ДА“

Ако Гинзбург описва как след трагедията постепенно се възраждат човешкото, ежедневното, социалното в неговите най-осезаеми аспекти – разговорът, роклята, трамвайната линия, уж незабележимите делнични избори да повървиш или не, как точно да приготвиш нищожната дажба, то с поезията си Нели Закс поставя трагедията на своя народ, на избитите в нацистките лагери евреи, на огромната сцена на времето в космоса на мита.

Нели Закс е родена през 1891 г., но първите си истински стихотворения пише след Втората световна война. Животът ѝ започва спокойно, увлича се по немските романтици и почти не обръща внимание на водещия по онова време експресионизъм. Впечатлена от „Сага за Йоста Берлинг“, пише на Селма Лагерльоф и постепенно двете завързват приятелство, което ще се окаже спасително – след възхода на нацизма тъкмо Лагерльоф ще осигури емиграцията на Закс и майка ѝ в Швеция, когато почти цялото им семейство е избито, а заповедите за депортирането им са вече изготвени. Там, докато си изкарва прехраната с превод на немски стихотворения, Закс с потрес следи случващото се с нейния народ. И започва да пише – с неочаквана мощ.

Теодор Адорно може и да казва „да се пише поезия след Аушвиц е варварство“, но после се поправя – признава, че страдащият може да търси изказ така, както изтезаваният има право да изкрещи. Поезията на Нели Закс обаче е не само крясък на болката, а е връщане на свещеното. Когато един народ е изтребван и унизен, поставен в ролята на жертва, тогава е застрашена сакралната връзка между тези, които му принадлежат. Образите на Закс имат силата да я заздравят. Затова техният мащаб е „земя и небо“. Инстинктивно понечвам да кажа „библейски“ – но разбира се, ехото е от хасидските истории, от Зохар, от древните псалми.

И все пак това е безусловно съвременна поезия, близка (но и различна) до тази на Паул Целан, с когото я свързват приятелство и дълга кореспонденция. Нейните метафори не са полуфабрикати на смисъла – те го изграждат бавно и постъпателно. От звезди, от прах, от пясък, от пеперуди, вятър, камък и нож. И от време. В тях има кълнове – на лъжливата смърт, посята в стените, на нива, в която пониква скръбта. Усещането е за гласове, които ехтят в огромно пространство, за древна трагедия, в която няма зрители. И точно като в раждането на трагедията ключов е не отделният глас, а хорът – хорът на мъртвите, хорът на спасените, които молят („покажете ни вашето слънце лека-полека“), хорът на сенките, на дърветата, на неродените, на утешителите („цветовете на утехата са твърде нискорасли“). Целият пейзаж е съставен от викове. Само съзерцаващите мълчат, усещайки погледи в гърбовете си. Кой чува? Ухото на човечеството е обрасло с коприва. Повече от половината стихотворения завършват с тире, сякаш срязани преди края си.

Величественост в страданието, така е озаглавил послеслова си големият преводач Любомир Илиев. Повече за особените задачи в превода на Нели Закс очаквайте да прочетете скоро в интервю за „Тоест“.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-sunishtata-na-aynshtayn/

„Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

превод от английски Светла Йосифова, изд. „Фабер“, 2017

„Много отдавна не съм се вълнувал така от роман“, споделя Салман Рушди на задната корица на тази книга. Авторът Алан Лайтман е американски физик и писател, преподавател в Масачузетския технологичен институт, където води лекции по физика и по литературна стилистика. „Сънищата на Айнщайн“ е роман, който говори по поетичен начин за теорията на относителността.

Книгата е изградена от отделни разкази – всеки е един отделен свят, в който времето се държи по необичаен начин. В няколко страници авторът ни казва основните правила за всяка нова територия и какво означава да бъдеш човек в нея. В един свят времето е кръг. В следващия – прекъсната линия. После пък времето има три измерения, също като пространството. А какво ако причината и следствието не са свързани помежду си – и следствието може да е преди причината? Някои от световете са свързани с теорията на относителността, доведена до крайност – например това, че времето тече по-бавно на по-голяма височина или при по-голяма скорост. Други са напълно фантастични. Наративът, който свързва отделните разкази, е самият Айнщайн, докато завършва теорията си – всъщност всеки от тези светове е един негов сън.

С други думи, „Сънищата на Айнщайн“ е нещо като „Невидимите градове“ – книгата, която Итало Калвино изгражда от свързани разкази, всеки от тях за един фантастичен свят. Романът на Лайтман съчетава с това и лирично отношение към физиката, което напомня на друг италиански автор – Карло Ровели (от него на български имаме страхотните „Седем кратки беседи по физика“, но засега не и безкрайно странната му и също толкова вълнуваща книга за времето).

Лайтман пише след Калвино, но преди Ровели – „Сънищата на Айнщайн“ излиза през 1992 г. и не само е била преведена на 30 езика, след като става бестселър, но и адаптирана за сцената. Подобни статистики не говорят прекалено ясно сами по себе си, но са интересни в контекста на роман, свързан с физични величини. Как е успял да докосне толкова много хора?

Разбира се, донякъде е заради магията на самото време като величина. Свикнали сме да го измерваме с часовници и да разчитаме, че е конкретно, обозримо. Както Айнщайн демонстрира обаче, времето е нещо далеч по-сложно, което всъщност може да се държи по различни начини. В един от световете на Лайтман времето се приема за така съвършено, че става доказателство за съществуването на Бог:

Светът, в който времето е абсолют, е свят на утеха. Защото докато действията на хората са непредсказуеми, ходът на времето е предсказуем. Докато в хората можем да се съмняваме, не можем да се съмняваме във времето.

Тази книга обаче с поетичния си език демонстрира силата на всяко „ако“, което е свързано и с теорията на относителността. И показва, че напротив, във времето можем да се съмняваме. Това пускане на въображението в по-закътаните гънки на теорията е като игра, която те въвлича с изобретателност. Различните разкази и светове се натрупват и поне в мен отварят апетит да чета повече например за квантова физика – защото дават едно почти инстинктивно знание за физиката. Свикнали сме да мислим за нея като за скучен предмет от училище, а всъщност необяснимите неща във физиката са далеч повече от това, което знаем. Вълнуващо е да го усетиш, четейки – не само да ти се каже.

Още в самото начало на четенето започваш да се питаш какво друго е логично да бъде отношението ни към времето, ако не точно това – поетично и абстрактно. Остава обаче въпросът какво би станало, ако приемахме науката като роман – или като романтична истина. Така изглежда един свят, в който „има нещо странно и то мигом става очевидно“. Из долините и равнините не се виждат къщи, защото хората живеят в планините, обсебени от факта, че нависоко времето тече по-бавно – и съответно те остаряват по-бавно.

Друг път пък демонстрацията на времето е почти театрална. В един от разказите то не съществува, съществуват само образи. Самата история е изградена от моменти, изреченията просто описват несвързани картини. („Изпарения над езерото в ранно утро. Отворено чекмедже.“) Почти непоносимо за четене! Такива демонстрации са малко като научни експерименти, затворени в книга: „Сложете си предпазните очила, щом извадим времето от разказа, става ето това…“

Другото, което прави впечатление тук обаче, е хуманността на писателя. Във всеки свят има бунтовници – хора, които отказват да живеят според правилата му. Тези, които вървят срещу останалите и избират да им се усмихват, докато следват собствените си желания. Съществуват аутсайдери – и някак, разбира се, точно на тях съчувстваш най-много.

В този роман за физика има много топлина. Не е само в съдържанието, но и във фо̀рмата му. Често съм си мислила, че такава книга почти би могла да се чете на дете за лека нощ (почти, защото в описването на човечността на героите в различните светове понякога се появяват интимни и еротични моменти). Ето например един свят, в който времето води всяко нещо към естествения му стремеж за ред:

В подобен свят хората с неразтребени къщи лежат в леглата си и чакат природните сили да издухат праха от первазите и да подредят обувките в шкафчетата. Хората с неуредени дела могат да ходят на излети, докато календарите им се организират, графиците им се подреждат, сметките им се изчистват. Червилата, четките и писмата могат да бъдат безразборно мятани в чантичките с удовлетворяващата мисъл, че ще се разпределят по места от само себе си. Градините нямат никаква нужда от подрязване, нито от плевене. Писалищата се подреждат спретнато в края на деня. Дрехите, захвърлени на пода вечерта, сутринта се оказват по столовете. Липсващите чорапи изникват от само себе си.

Разбира се, сюжет в традиционния смисъл на думата тук липсва. Няма линейно разказана история. Има обаче съвкупност от истории, към които можеш да гледаш като към дъното на калейдоскоп. С всяко отгръщане пред теб кристалчетата се подреждат по нов начин – и ти дават още едно парче от разбирането на времето. Поне поетичното разбиране. За останалото може би и за вас ще се отвори достатъчно апетит за книгите от секцията за физика.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/alexander-shurbanov-interview/

Проф. Александър Шурбанов е сред най-уважаваните български учени, изследовател на Шекспир, задълбочен познавач на Английския ренесанс и изобщо на английската литературна традиция. Неговите преводи на Милтън, Чосър, Шекспир, Рабиндранат Тагор, Дилън Томас и др. са знакови за преводаческото изкуство в България. Автор на поетични книги, от които последната, „Закуска с нар“, е издадена преди половин година от ИК „Жанет 45“. В началото на този месец излезе и преводът му на „Богопосвещения по внезапни поводи и различните степени на моята болест“ на Джон Дън (под заглавие „За кого бие камбаната“, изд. „Лист“). По този повод с проф. Шурбанов разговаря Зорница Христова.

От колко време превеждате „Богопосвещения“?

Малко ми е трудно да кажа, защото Джон Дън е с мен от студентските ми години. В докторантската фаза на моята университетска кариера посветих почти изцяло три-четири години на изследване на образността в неговата поезия, на радикалната реформа, която той провежда в стилистиката на традиционната петраркистка лирика. Основната част на дисертацията ми е публикувана в моята книга „Поетика на английския ренесанс“ от 2004 г. Оттогава ме вълнува творчеството на Дън във всичките му измерения. Превеждал съм негови стихотворения и съм го представял в литературната периодика и в антологии. Често съм се докосвал и до тази книга, краткото заглавие на която е Devotions. На български нямаме еднозначна дума за това понятие, аз го предавам като „богопосвещения“.

И така, 50 години по-късно, дойде време да отворя тази книга и да се опитам да я преведа, въпреки да знаех, че е непреводима. Нямах съмнение, че това е една от най-значителните творби на Дън, негова лебедова песен, и е хубаво да я имаме на български език. Така се случи, че в изолациите и самоизолациите на ковид пандемията бях принуден да прекарвам доста време пред писмената маса вкъщи и тръгна една почти всекидневна работа с много задълбаване. Струва ми се, че това е най-трудното нещо, което някога съм превеждал, а както знаете, съм се захващал с нелеки неща. Наистина ме вкара в много размисли, в търсене на вярната дума, да не говорим за синтаксиса, който е удивително сложен, бароков – мога да го сравня само с Милтъновия. И всичко това трябва да се поднесе на българския читател в що-годе приемлива форма, без да се опростява, разбира се. В такива условия съм работил усърдно и с увлечение няколко затворнически месеца.

Казахте, че има непреводими неща. Има ли опасност читателят да не може да „влезе“ в книгата, например ако му липсва контекстът – не знае кой е Дън или го познава само през ранните му стихотворения в превода на Кристин Димитрова?

„Богопосвещения“ не е книга за широката читателска публика. Тя никога не е била такава дори и на английски, въпреки че там нейната библейско-митологична рамка е много по-разпознаваема, защото е част от образователната система в доста по-голяма степен, отколкото у нас. И все пак две седмици книгата беше между най-продаваните в класацията на „Гринуич“. Това ме изненадва и ме радва.

Струва ми се, че един читател, който има отношение към езика – към поетичния език (защото това е много силно поетична книга, макар и написана в проза), ще може да се потопи в нея и според своята подготовка да се докосне до различни дълбини на текста. Донякъде би трябвало да помогне и коментарният апарат, който подготвихме с неоценимата помощ на Георги Каприев. Този апарат присъства на всяка страница и е достъпен за всеки, който има нужда от него. Но сега ми се струва, че към тези около 600 обяснителни бележки би могло да се добавят още 300–400. Разбира се, така изданието би станало академично, нещо, от което сме се пазили. Има доста аспекти на културата от времето на Джон Дън, които са много различни от това, което познаваме днес. Как се поражда една болест, как се развива тя, как работят структурите на социума… В такива тънкости на материята не сме искали да навлизаме, за да не утежняваме текста. Те могат да представляват трудност за по-неизкушения читател.

Колкото до личността на поета и неговата биография, аз съм се опитал да ги скицирам в един кратък послеслов. Надявам се, че това ще помогне и ще пробуди интерес към други, по-детайлни паратекстове. Особено за хора, които ползват чужди езици. У нас Дън все още прави прощъпалника си.

Може би интересът се дължи на болното време, в което живеем. Чудех се дали Дън би могъл да има терапевтична и самопознавателна стойност. Струва ми се, че Вирджиния Улф заради това толкова го е харесала – ако Елиът налага връщането към любовната поезия на Дън, Вирджиния Улф настоява именно на тази книга заради болестта като централна тема. Опитвам се да си представя човек, който я чете не защото непременно се интересува от английска литература, а защото има нужда от самопознание и утеха.

Мисля, че книгата има такава терапевтична стойност, особено в днешната пандемична обстановка. Тя е написана от човек, който е преживял нещо много критично за своя живот – не само срещата с края, със смъртта, но и срещата със страха, че душата му не е пречистена от земните грехове, преди да стигне края си. Това, разбира се, е било много важно за хората от поколението на Дън, а и въобще за поколения християни, които очакват Страшния съд, очакват, че ще им бъде поискана равносметка след земния живот. Дън дава израз на тези страхове и на нуждата от разтоварване от тях чрез изповед.

Знаем, че нашето общество има в най-добрия случай една много релативистична вяра. Вяра, която е по-скоро свързана с нуждата в момент на върховно изпитание човек да се прислони към някаква много по-голяма от него сила. Тук се приближаваме до психологията на Дън, но боя се, че тази вяра на ХХI век (не само в България, но и в много европейски страни) е доста поолекнала, доста преминала в по-скоро ритуалното, отколкото в дълбоко усещане за връзка с божество, което като родител ни направлява и милее за нас, но и не прощава докрай прегрешенията ни. Струва ми се, че укрепващата вяра на един предразположен към скепсис ум като Дън може да обогати нашия вътрешен живот, а и да ни окуражи с мисълта, че в страданията и в страховете ни има все пак път нататък. Този път минава през смирението, през преодоляването на прекаленото самочувствие, през постигането на една пречистена и по-дълбока душевност. Каква е вярата на днешния и утрешен свят, ми е трудно да определя. Тя не е вярата на средновековния човек, не е дори и по-усложнената, тревожна вяра на Дън…

Тя е различна.

Да, тя е различна. Но без да се премине от страданието, болките и страховете към вяра, няма оздравяване, няма изобщо надежда за възстановяване. Това сега се разбира доста по-ясно от преди и в медицината – че по някакъв несъзнателен начин умът ръководи всички функции, целия живот на тялото. Много неща, които преди се смятаха за изцяло физиологични, се оказват психологически обосновани и става все по-ясно, че между психологията и физиологията има непрестанна връзка, има взаимодействие. При Дън това може да се наблюдава като комплексен процес – възлизане към все по-силна вяра и към свързаното с нея телесно оздравяване.

Но Дън не е само болен, който се обръща към Бога, а и проповедник – пишейки тези неща, той се обръща и към паството си. Така че някак и общността, другите присъстват в неговото изцеление. Ще сгрешим ли, ако прочетем един пасаж, който малко предхожда взетия от Хемингуей, като хвърлящ светлина върху него, даващ друг прочит? Има един много красив абзац, в който се казва почти същото, но се говори за преводачи – че цялото човечество е от един автор и е един том… и когато умре, човек се превежда на друг език. Друго ли казва този пасаж от онзи кратък абзац, който е популяризиран през Хемингуей?

Двата пасажа, двата поетични образа преливат един в друг. Дън и в поезията си, и тук, в прозата си, предпочита радикалната стилистична фигура, катахрезата. Много интересно е, че той свързва прехода от земния живот към вечния живот с превод. На английски дори самата дума translation е много богата на значения – освен „превод“, тя означава и „преобразяване, преход към ново състояние“. Дън казва, че макар всеки човек да умира по различен начин – да се прехвърля в отвъдното чрез различен превод, в библиотеката на вечния живот отделните хора са томове, подвързани от една и съща ръка и отворени един към друг. Оттук минаваме и към образа на биещата камбана и на човека като неразделна част от континента на човешкия род. Дън, разбира се, мисли тази общност като църковно паство, като единение на човечеството в Бога. Хемингуей третира това единение в доста по-светски, социален план. Но справедливо е да кажем, че Дън също подсказва такъв по-широк смисъл.

Казахте, че общността, която си представя Дън, е преди всичко религиозната общност. „Цялото човечество“ е условно, а не безкрайно понятие.

За Дън то е християнското човечество, но той не набляга на това, оставя възможност за разширение на човешката общност. Болестта на проповедника по метафоричен път се оказва състояние на човека въобще, а и състояние на човешката общност, на нейната политическа организация, държавата, която също се нуждае от лечение.

Дън пише тези текстове така, както е създавал и проповедите си, много от които, за щастие, са запазени. Връзката между двата жанра е близка. Аз все пак мисля, че в „Богопосвещения“ много по-голям дял има изповедното начало, обръщането към самия себе си, въпреки че и проповедите му са необичайно лични. В цялото творчество на Дън субективизмът на късния, маниеристичния период на Ренесанса е силно изразен. При Шекспир авторът е навсякъде и никъде не можеш да го хванеш – а Дън е от друго поколение, което вече говори за себе си без всякакви филтри. Изповедното начало се усеща навсякъде.

И все пак тонът на проповедите е много по-отчетливо наставнически, докато в тази книга (и затова тя ми е по-мила от тях) преобладава не наставникът, а търсещият истината дълбоко изстрадал човек. Това той казва и в стихотворенията си – Истината стои на стръмен скалист връх и за да стигне до нея, човек трябва да обикаля наоколо и наоколо.

А дали Дън е чел Монтен? Преведен е бил в Англия по това време.

Няма как да не го е чел.

Защото ми се струва, че има някаква близост в търсенето на себе си.

Почти сигурно е, че Шекспир е познавал „Опитите“, доколкото можем да съдим по „Хамлет“, но при Дън няма никакво съмнение. Още от юношеството си той е четял всекидневно, по няколко часа на ден е потъвал в томовете си. Не е възможно да е отминал Монтен – на английски, в превода на Джон Флорио, или по-вероятно направо на френски.

И все пак колко са различни двамата. Може би това са двете начала, английското и френското, които виждаме в цялата култура на двете страни. С една доза опростителство може да се каже, че англичаните са свикнали да мислят света в образи, а французите – в понятия. Англичаните ни подсказват смисли, а французите се опитват да ги формулират. Разбира се, и при Монтен има много конкретен материал, върху който работи, не са само абстрактни съждения, но при Дън забелязваме непрекъснат стремеж към спояване на тези две линии. И това е, което Т. С. Елиът с възхищение открива у него – интеграцията на сетивната и рационалната съставка на съзнанието, споеното sensibility. Сто на сто за това е допринесъл житейският опит, но и усиленото четене, включително и на Монтен. Но макар и двамата да са изразители на късноренесансовото светоусещане, те си остават доста различни.

Със сигурност е гледал Шекспир. Някои откриват в стихотворенията му сюжети, които по-скоро би видял, отколкото преживял. Бил е theatregoer.

Да, a great frequenter of Plays. Много съм си мислил за взаимното оплождане на ренесансовите художници. Те са общували неуморно и силно са си влияли един на друг. Интересува ме особено връзката между Марлоу и Шекспир, която върви и в двете посоки. Нещо подобно може да се каже и за Дън и Шекспир. Дън в своята поезия, особено светската, проявява остро чувство за действие, дори и да не е толкова за сюжет, макар в елегиите и сатирите да развива и цели драматични сценки. В лиричните стихотворения пък понякога се разгръща жив темпераментен диалог дори когато чуваме само единия от двата гласа. Действието прониква дълбоко в структурата на стихотворението. Затова поетичната образност при Дън е толкова различна от статичната образност на елизабетинските сонети – пронизана е и е оживена от действие. И това поетът театрал сигурно е получил от сцената – дали от Шекспир точно, или от театъра въобще, няма как да знаем.

Но никак не е изключено и обратното влияние. В ранните си години (началото на последното десетилетие на ХVI век) Дън, макар и в ръкопис, се налага като невероятно интересен и провокативен поет. Шекспир по това време все още учи драматургичния занаят, търси пътя си. Поезията на Дън вече шета из Лондон – предава се от ръка на ръка. Няма как да не е стигнала и до Шекспир и да не му е повлияла, въпреки че Дън е осем години по-млад. Шекспир е поемал жадно тези нови развития, до които и сам е щял да стигне. Те просто са ускорили пристъпването му към големите трагедии от първото десетилетие на новия век. При зрелия Шекспир сгъстеният и напрегнат, парадоксален поетичен език, създаден от Дън, добива своя разгърнат мащаб и сила. И затова той се откроява на преден план – но Дън е проправил пътя му. Така че в поезията на Дън шекспировският театър е влял динамична жизнена енергия, а тя на свой ред е дала нова мощ на поетичния театър, за да може той да стигне до висините си.

Ние сме свикнали да мислим нещата в канонична затвореност…

И да делим литературната история на поколения. А те са общували и са си въздействали на всяка крачка.

Те са съвременници – тази книга е писана в годината, в която е издадено „Първо фолио“. Годината, в която умира Ан Хатауей… А и следващите развития в английската литература не са толкова далечни. Започват протестантски борби, това са само няколко десетилетия, не огромни вододели…

По някакъв начин, разбира се, Дън предусеща – а и целият му живот е пронизан от това – прекършването на Ренесанса, смяната на посоката след краха на великолепната илюзия, че човек може да бъде господар на света, че всичко е съизмеримо с човека, че човекът е мярката на Вселената… Рядко се е изкачвала цивилизацията до такова самовъзхищение, което е просто опияняващо… А оттам следва и осъзнаването, че това, за жалост, е непостижимо; за жалост, човекът е ограничен. Пред него са поставени пречки, които той не може да преодолее с физическия си живот, трябва да има друго измерение, за да се справи с тях. И така се връщаме към съзнанието, което предшества Ренесанса, към епохата, която сме свикнали да наричаме „тъмните векове“. Макар и тя да е също удивително богата на интелект и прозрения, в нея човекът е смирен, няма самочувствието на владетел на мирозданието. Дън стига до усещането, че в загърбеното от епохата на хуманизма минало има мъдрост, която не можем да отхвърлим.

Превключването, или по-скоро преходът от светското към религиозното в неговото мислене и писане, пък и в начина му на живот, е много централно за това време въобще. Неслучайно след Дън тръгват някои от най-големите поети на ХVII век – Джордж Хърбърт и Ричард Крашоу, Томас Трахърн и Хенри Воън, и най-вече Андрю Марвел, който се опитва да обедини светското и религиозното начало… а в края на краищата и великият Джон Милтън, разбира се. Те без Дън са трудно обясними.

И всичко това идва от един човек, който е бил бонвиван и в младостта си е пръскал напосоки скандални еротични стихове. Не омаловажавам тези негови ранни творби, защото те са блестящо остроумни, а между тях има и някои много дълбоки, но в тях Дън често заема позата на повърхностен, макар и учен човек, който не се интересува от нищо друго, освен от насладите на мига. И все пак този хедонизъм го измъчва. Има някаква скрита рана, някаква болка и разочарование се таят в тази уж наперена поезия. Но той трябва да преодолее това, няма как да не го преодолее. И имаш чувството, че целият век минава през него. Той ляга над бездната на времето между Ренесанса и Постренесанса, за да минат по него като по мост новите поети на Англия. Това е мисията му на мислител и художник.

И в поезията, и в прозата си Дън всъщност се движи с много голяма увереност в една и съща посока. Уж целият му живот е накъсан на ненадейни скокове и обрати, а той неотклонно следва една линия, която ще се окаже магистрална за преломния ХVII век – от разочарованието и съмнението към тържеството на духа.

Тъкмо исках да питам за приемствеността между ранния и късния Дън и този по средата. Има една книга в защита на самоубийството, „Биатанатос“, която е написал и предал на свой приятел – нито да бъде издадена, нито да бъде изгорена. Борхес говори за нея. Доколко тази линия преминава през цялото му творчество – в ранната поезия телата са надгробни паметници на душите, след това в този опит да се защити смъртта, ако тя има божествен смисъл, после в това „не мога да се зарадвам на смъртта“ в „Богопосвещения“.

Виждате, че в тази, последната книга точна диагноза за заболяването на автора не се дава, но очевидно причината за страданието е един вид меланхолия. Меланхолия, която е породена от прекалено много работа с текстове, прекалено много интелектуално напрягане. Това е бил страхът на учените хора от онази епоха – че от прекомерното и продължително умствено усилие за проникване в един издъно променящ се свят произтича психическо заболяване, което влияе на цялото физиологично състояние на човека.

Остава неясно какво точно се разбира под меланхолия, но знаем, че по онова време Робърт Бъртън е написал огромен труд за различните видове меланхолия. Меланхолик е Хамлет, меланхолик е всеки, който се вглъбява в себе си, меланхолик е очевидно и Дън. Меланхолик до болезнени размери, защото тази меланхолия застрашава да го погуби. Оттук до мисълта за самоубийство има една крачка. Но както знае Хамлет, над този изход тегне забраната на Бог – не посягай, това е мое, животът и смъртта са мои, не се меси в божиите дела. Меланхолиците са вярвали в тази догма, колкото и скептицизъм да има у тях.

„Биатанатос“ е интересна книга. В нея като че ли се защитава кощунствената за Църквата теза, че човек е свободен да решава докога да продължи животът му. Дън я написва сравнително късно, но тя се родее с ранните му парадоксални есета, където не можеш да определиш сериозно ли говори, или не. Той обръща наопаки всичко, което обществото е приело за аксиома, и заявява като „адвокат на дявола“: „И от тая страна може да се погледне и пак да се докаже, че е вярно.“

Диалогичната структура, размисъл и възражения.

Релативистът чувства с кожата си, че всяка истина има две страни, че нищо не е предпоставено и неоспоримо. Мненията са създали нашето разбиране за света. И „Биатанатос“ се връща към този вид мислене и писане в навечерието на приемането на свещеническия сан. Парадоксалният стил дава възможност на Дън да се движи по ръба на позволеното и да избегне обществения остракизъм. Този трактат доказва, че съзнанието му в късните години всъщност не се е променило докрай. „Богопосвещения“ сякаш е по-уталожена и несмущавана от противоречия книга, но и тук отново и отново се задават въпроси, за които няма готов отговор.

Много интересно за проповедник.

Нали? Да не забравяме, че този проповедник се казва Джон Дън.

Заглавна снимка: © Цочо Бояджиев и Николай Трейман

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-donne-borisov-tsonev/

„За кого бие камбаната“ от Джон Дън

превод от английски Александър Шурбанов, София: изд. „Лист“, 2021

В какво болно време е избрал проф. Шурбанов да преведе „богопосвещенията“ на Джон Дън! Наоколо ни: не само болест, а и страх, който предшества болестта и многократно умножава носените от нея мъки; не само болест, а и самотата на болестта в страха от заразата. Не само болест, а и метаморфози на страха, който играе все повече роли на сцената около нас и в нас. Прочетете колко много ни разбира Дън:

Аз наблюдавам лекаря със същото прилежание, с което той наблюдава болестта. Виждам, че се страхува – и аз се страхувам с него; настигам го, изпреварвам го в неговия страх и забързвам […] Страхът може да наподоби всяко заболяване на душата. Той може да заприлича на любов, любов към имането, но е само страх, ревнив и подозрителен страх от загубата. Може да наподоби доблест, като презира и подценява опасността, а е просто страх, който надценява хорското мнение и оценка, и страх да не ги изгуби.

Писано е през 1623 г. Дън е от големите имена в английската, а и в световната литература; почти връстник на Шекспир, но вече от друга епоха; католик по произход (от рода на Томас Мор), в светската си младост автор на любовна поезия със сложна и динамична образност, спечелила му възхищението на Т. С. Елиът, а и на немалко съвременни читатели. След като приема англиканството, става проповедник в най-голямата лондонска катедрала – „Свети Павел“. Именно по това време пише „богопосвещенията“. Ето как.

Дън е тежко и сякаш неизлечимо болен; дори изпратените от краля лекари не знаят как да помогнат. В болестта си обаче той чувства мисия – да осмисли ставащото с него, да му помогне да преобрази душата му, да помогне и на другите да се преобразят чрез мисълта за смъртта. Същата мисия ще го движи и няколко години по-късно, когато, две седмици преди да издъхне, ще се изправи пред паството си в катедралата „Свети Павел“ и ще говори за дуела със смъртта и за упованието. Опитвам се да си представя какво е било да го слушаш там и тогава, сред тогавашните богомолци.

Каква утеха може да предложи Дън на съвременния читател? На онзи, който не вярва, или на онзи, чиято вяра е угнетена от скептицизма на другите, от безмилостния им намек, че посяга към вярата като към опиум, с който да приспи болката си? (Чеслав Милош ще каже, че истинският опиум е безверието, защото то носи идеята за безнаказаност.) Каква утеха може да даде на циника, който мечтае да не бъде циник и да не вярва, че близостта с любимите му хора е обречена на гибел? Каква утеха може да даде на онзи, който се чувства като затворен в себе си остров – остров, потъващ в морето?

Ето тази: да бъдеш в присъствието на истински вярващ човек, дори и вярата му да е сложна и нееднозначна. На този, който говори за душата и нейното бъдеще в Бога така, че част от неговата убеденост да прелее в теб и да започне да се превежда на твоя вътрешен език.

Джон Дън се опитва не просто да утеши смъртния в себе си, а да придаде смисъл на болката му. Не, не да придаде – да му припомни смисъла на болката и страха, който изпитва. В изправлението на душата, но и в общността, в истинската убеденост, че нашата угнетяваща, крайна самота е привидна.
И ние, които знаем тъжната равносметка на вековете след Дън, можем да го прочетем заедно с Виктор Франкъл, да си спомним, че търсенето на смисъл е единственият възможен път през страданието. Смисълът, който може да ни обърне като разтворени страници един към друг, да изправи вътрешната ни граматика, да ни направи четими.

Цялото човечество е от един автор и е един том; когато умре един човек, от книгата не се откъсва глава, а тя се превежда на по-добър език; и всяка глава трябва да бъде така преведена; Бог наема различни преводачи; някои части се превеждат от старост, някои от болест, някои от война, някои от правосъдието, но ръката на Бог е във всеки превод и пак неговата ръка ще преподвърже в едно всички наши пръснати листове за онази библиотека, в която всички книги ще легнат отворени едни към други.

Прочетете непременно послеслова на проф. Шурбанов към великолепния му превод на „богопосвещенията“, а също допълнете с „Анаграмата“ – преведените от Кристин Димитрова стихотворения на Дън, публикувани през 1999 г. от издателство „Обсидиан“. Бих приканила да обърнете специално внимание на „Свещените сонети“. И да очаквате следващата седмица в „Тоест“ интервю с проф. Шурбанов за смисъла и контекста на тази книга.

„Откаченият вагон“ от Георги Борисов

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2021

Ако можех да съставя едно-единствено помагало за изучаване на културна история, щях да го кръстя „Кратък речник на самопонятните неща“. Самопонятни за едно поколение, неразбираеми за следващото – гледаш партитурата на паметта, а там не пише в кой ключ да се свири.

Самопонятното в събраните спомени и свидетелства за делото на Георги Борисов е „другата“ руска и съветска литература, сериозният, но и страстен интерес към писателите дисиденти, нещо повече – споделеният глад на цяло литературно поколение за… истина. За смелост. Това поколение не само ще изрецитира остатъка от „Товарищ Сталин, вы большой ученый“, а ще има сетивен спомен за партийния новговор, от който отскачат тези стихове на Юз Алешковски, за неговата всепроникваща мъгла. Ще знае защо са толкова важни литературните разговори по кухни, кръчми и влакове, какво пречи те да се водят на сцената на литературните клубове и до тях да са допуснати всички. Ще познава страха. И ще знае какво страховито понятие е доверието в тези времена.

Ето в този ключ прочетете какво значат напразните опити на двама приятели да направят челна стойка на двора – когато единият е Константин Павлов, когато „звездите са им одраскали петите“. Какво значи решението на Владимир Буковски да няма семейство, за да не го „изнудват с жена и деца“. Защо толкова натрапливо всички скачат като попарени от думата „политкоректност“. И защо е толкова съдбоносен смехът – онзи карнавалният, раблезиански смях, с който Алешковски посочва на Рангел Вълчанов уж присъстващите на съседните маси културни величия. Снимай, снимай! Обърнете внимание на подбора на авторите – те съставят един алтернативен канон, който няма да видите в учебниците.

Другото, което уж се разбира от само себе си, е промяната в медиите. По-точно казано – променената представа за това кое е и не е недопустимо. През 80-те, през 90-те и сега. Георги Борисов е публикувал свои спорове с различни редакции – и това е в пряка връзка с въпроса за публичността и доверието. За уж незабележимите промени в разбирането за достойнството на професията. В книгата хем е събрано наистина впечатляващото дело на Георги Борисов, хем изплъзващите се контури на времето, за което все още бихме могли да развием сетиво.

Много е нетипично всички тези неща да бъдат събрани в книга. Спомени, некролози дори, спорове с редакции, слова, прочетени на тази или онази премиера. Като цяло – ефимерни работи. Летливи. Но без тях нищо не е самопонятно.

„Баща ми, бояджията“ от Васил Цонев

София: изд. „Лист“, 2021

Не търсете драматични разлики между духа на филма и духа на книгата – авторът Васил Цонев е и сценарист на филма, а в него, както знаем, играе брат му. Нищо любимо няма да ви липсва. И двете са преизпълнени с любов и носталгия към фантастичния образ на бащата, към характера, въображението, енергията, смеха и тяхното безусловно надмощие над бита.

Носталгия и обич будят и второстепенните персонажи – и във филма, и в книгата. И все пак едното е мюзикъл с всички условности на жанра, а другото е мемоар, макар и силно белетризиран. Той е много любопитен и като свидетелство за времето – точно в онези детайли, които са изпаднали при филмирането. Ще научите например колко етнически пъстра е Овча купел по онова време – българи, гърци, евреи и цигани, и как общуват тези хора, от всички комично-мили иширети при пазаренето на едни обуща до изобилните съвети от накачулените по оградата зяпачи как се провежда една истинска добруджанска сватба… докато сватбарите не се предадат и не почерпят.

Българите впрочем се оказват предимно добруджанци, а песента, която най-често звучи по страниците на книгата – „О, добруджански край“. Това ме кара леко да се съмнявам в споменатата във филма дата – там се говори за новата 1932 година, а в книгата героите шумно празнуват свободна Добруджа, което значи 1940-та… Очевидно целият квартал е пълен с бежанци, защото всички – от свещеника, който първо се сърди, че едно хлапе му бие камбаната, до свидливия стопанин на крушовата градина – пощуряват при новината за освобождението. Ако е 40-та година обаче, интересно защо не се споменава войната – иначе е логично обяснение защо всички са чак толкова бедни. Можем да се досетим само по намиращите се наблизо трудоваци – нали на техните хранителни отпадъци се разчита за отглеждането на прасето.

Още нещо, което прави впечатление в книгата, но не толкова във филма: топлото и пулсиращо чувство за вина – за неспазените обещания (към Кръстницата), за прекъснатата история (на обущаря), но най-вече за дара на обичта, за който ответен дар вече не може да има. Освен може би самият разказ, самата памет.

Не мога да пропусна великолепното оформление на Милена Вълнарова, което отдава почит на историята, на времето, но и на знаковия филм: страхотно решение е текстовете на песните да разделят и пресичат разказа, да те накарат да завъртиш книгата, за да видиш историята от друг ъгъл – и да ѝ припяваш. И тя няма да си отиде.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-nespokoynite/

„Неспокойните“ от Лин Улман

превод от норвежки Радослав Папазов, изд. „Колибри“, 2020

Лин Улман е дъщерята на актрисата Лив Улман и режисьора Ингмар Бергман. Родителите ѝ никога не се женят и връзката им приключва, когато Лин е на три години. Книгата ѝ – смесица от автобиографични фрагменти, фикция и документални записи от разговори с баща ѝ седмици преди да почине, е наречена от нея роман.

И с право.

Единствено романът е такава многообразна художествена форма, която би могла правдиво и с достатъчно високо ниво на свобода да ѝ даде възможност да представи своята гледна точка. Гледната точка на майка ѝ може да бъде прочетена в автобиографичната ѝ книга „Промяна“. Тази на баща ѝ присъства във всичките му филми, но и в книгите му, някои от тях – като невероятния мемоар „Латерна магика“, са преведени на български.

В „Неспокойните“ няма сензации или скандали. По лаконичен, ясен и чист начин са разказани едни необикновени етапи от живота – детство, съзряване, остаряване и смърт на родител. Лин Улман се вглежда директно в себе си и в миналото си. Голямото човешко и писателско постижение на книгата е ясното ориентиране в този сложен лабиринт от самота и нужда, както и достигането до разбиране и прошка.

Очевиден е отказът от лесни обвинения – няма и помен от отмъщение. Очевидно е и нежеланието ѝ да представя себе си като жертва на амбициозни и егоистични нарцисисти. Усилията в разказването на истории в книгата са насочени в посока на приемане на сложността в живота. И в утвърждаване на дълбочината (понякога със здравословна доза добронамерен хумор), даже и понякога тя да не дава най-леките отговори. А това, което е повече от всичко и с лекота се открива на дъното на кладенеца от думи и спомени, е любов.

Книгата би могла да доставя читателско удоволствие, но може и да е в помощ на всички онези пораснали деца, преживели раздели и разводи на родителите си, познали липсата на доброта, разговори и внимание. „Неспокойните“ нашепва грижовно: „И аз се чувствах така“, „Беше тежко, но вече не е“. От романа лъха утеха и близост.

Бреме е да растеш в сянката на популярни родители. Особено е да имаш още осем братя и сестри от четирите брака на баща си. Може да е наистина тежко месеци наред да не виждаш майка си и да си в неприятната компания на детегледачки. Досадно е да живееш в света на правилата и законите на баща си. Трудно е да пишеш и говориш за травмите и пътя към себе си, но е и огромно облекчение. Хубавото на тази лековита свобода е, че е заразителна и дава сили за живот.

Откровените размишления за времето, тленността и паметта дават усещане за уединена красота и улесняват приемането на крайните истини в човешкия живот. Една иначе банална случка – Бергман за първи път закъснява за обичайното семейно гледане на филм – се оказва първи признак на остаряването. И слага точка на доскорошния му маниакално подреден, последователен и отдаден на работата начин на живот. Един етап вече е отминал. Дошъл е ред на епилога, в който силите и времето за игрите на въображението са прекалено малко. Други два великолепни момента, посветени на баща ѝ: как ѝ чете Астрид Линдгрен, Мария Грипе и Туве Янсон и как, вече пораснала, прекарва една самотна Коледа с него в Стокхолм и докато вървят към църквата, където дядо ѝ е бил свещеник в продължение на 30 години, вали сняг, той се спира и я докосва по бузата.

Докато четях, си представях как Антъни Хопкинс или Жан-Луи Трентинян играят Бергман. По също такъв спонтанен начин в главата ми книгата се свърза с „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт, „Няма нищо страшно“ на Джулиан Барнс, „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън и антологията „Бащите не си отиват“. Но сякаш най-близка до Улман е Маргьорит Дюрас – с грижливостта към детайла, сливането на реално и въображаемо и безпощадността при назоваването на нещата, без увъртане и протакане.

От своя страна, миговете, които преминават по страниците, имат малко общо с филмите на Бергман. По-близки са до новия сериал „Сцени от един семеен живот“, в който има истинско всекидневие, автентичен диалог и среща между хора, а не вакуум, в който звучат отчуждени монолози на все по-отдалечаващи се един от друг човеци. В „Неспокойните“, за разлика от филмите на Бергман, има надежда и близост. Има щастливи безкрайни лета в безвремието на острова, където баща ѝ е намерил своето убежище и където работи, страхува се от настинка, плува гол в басейна и слуша Бетовен и Бах. Има римуване и повторения в живота на майка и дъщеря. Има деликатност. Има самота в хотели и в домове в Осло и САЩ. Има чести смени на училища и неспособност за вписване. Има детски тросвания и пакости. Има смели и утвърждаващи прояви пред лицето на скръбта, срама и страха. Има отказ от митологизация и е предпочетена искреността. Има и възможност малко да закъснее, по нелепи причини, за погребението на баща си.

Кратък откъс от записите, които Улман прави с Бергман буквално дни преди той да си отиде, е показателен за обезоръжаващата откровеност на книгата:

ТОЙ: Да, казвам: Беше игра и играех… и онова, което си мислех, че е важно, изчезна.

ТЯ: Искаш да кажеш, че всичко, свързано с театъра и киното, е било игра?

ТОЙ: Не. Това не, но писането. Работата. Много съм точен… както вероятно си чула от колегите ми.

ТЯ: Да, но на първо място съм го чувала от теб.

ТОЙ: Да.

ТЯ: Винаги си обичал да импровизираш.

ТОЙ: А, не.

Смее се.

Представям си как родителите на Улман четат „Неспокойните“ и си отдъхват. Спокойни са, че момичето е пораснало и е себе си. Има собствени важни неща и хора в живота си. И даже импровизира. И се смее.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-meshchaninova-tolstoy-aleksieva/

„Разкази“ от Наталия Мешчанинова

превод от руски Нева Мичева, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Да започна направо – ако имате навика да извръщате очи, за да не гледате на какво е способен човекът, знайте, че в тази книга има чудовищни неща. Знайте още, че на въпроса ви „Това истина ли е, или авторката знае кои копчета у читателя да натисне?“ е отговорено предварително: да, истина е, случило ми се е на мен, казва за книгата Мешчанинова. Ако търсите защитен механизъм, кажете си – ама това не е тук, това е в Русия, и то в малък град, в Краснодар, и то не сега, ами през 90-те. Да предупредя обаче, че не работи. А и вие знаете, че такива неща съществуват, нали?

Най-страшното обаче не е онова, което се случва в криминалната хроника на Краснодар. А това, че героите го прекрачват, за да отидат… да си налеят вода. Или да си влязат вкъщи. Учителите, които предпочитат да не чуват звуците откъм залостената врата на склада. Майката, която продължава да живее в илюзиите си, че прави каквото трябва, зад разпраната с нож дунапренена вата на входната си врата. Тоталната липса на инстинкт за защита – дори когато от самото начало знаеш какво прави „чичо Саша“ с дъщеря ти. Или не – най-чудовищното е любовта, с която е описано всичко това. Детето, което пази майка си да не се разтревожи, защото може да получи инфаркт, нещо да ѝ стане. Паралелният спомен как двете вървят из полето и пишат стихотворения. Невъзможността да намразиш извърнатите очи – но и по какъвто и да било начин да погледнеш в тях.

Като литература ли да четем сега всичко това, или като реалност? Мешчанинова е доста иронична към границите между двете. В една от малкото комични сцени в книгата тя описва как започнала да си води дневник – реалността par excellence, нали? Само че дневникът ѝ трябвало да бъде като на Лора Палмър. Втори дневник, честен – но и в него се прокрадва „литературката“. „Глей бе, пак се напънах да стои хубавко! – казах си наум. Няма откопчване от тая литературност, ей! К’во ся, по-простичко не може ли? Ами явно не може, деба. Но поне е истина.“

Това, което тотално липсва, е общественият фон – виждаме тук-там на втори план други извърнати очи, бебето в болницата, от чиято кражба никой не се интересува, защото така и е щяло да си изгние в пелените, и толкоз. Мешчанинова категорично отказва да го описва, да маркира по какъвто и да било начин политическа ситуация, исторически връзки, не знаем кой е на власт, не може да ни се обърне езикът да говорим за преход, за постсъветски човек, не ровим въобще в поколенията назад, нито пък в мотивите за чудовищните действия. Усещаме, че сме във време „секънд хенд“, но невъзможност това да се случи другаде няма. Нито пък да бъде прекрачено.

Мешчанинова впрочем има по-дълъг път като режисьор и сценарист – нейният „Комбинат Надежда“ от 2014 г. е качен в YouTube и може да се гледа.

„За писането“ от Лев Николаевич Толстой

преводач и съставител Петрана Пасева, София: изд. „Лист“, 2021

Ако искате да потърсите в този том някакви писателски хватки, зарежете; ако много ви е додеяло от писателските ежби и подмолности, наслаждавайте се на воля как Толстой обяснява, че Тургенев трябва да бъде бит; ако ви е омръзнало от рецензии, дето уж са рецензии, а са просто реклама, прочетете как в едно-две изречения се казва защо нещо не става. Ако познавате издъно Толстой, то напишете как точно тези извадки от неговите 31 тома писма хвърлят светлина върху останалите 59 тома от събраните му съчинения.

Аз се спрях и се стъписах пред следния цитат: „Ужасно е, ако го знаеш и въпреки това не правиш нищо, освен да се ужасяваш напразно…“

Ужасът, за който говори Толстой в случая, е този от оглупяването на вярата, „извлечена от книгите“, оглупяване, според което всичко може, стига само да се спазват законите пред правителството и държавата. Не ми трябваше между Мешчанинова и Толстой да чета Светлана Алексиевич и нейните респонденти, разкази за чудовищни зверства, извършени при пълно спазване на законите пред правителството и съветската държава. Връщам се назад към писмото на Толстой, в което той описва потреса си от една публична екзекуция, и към опитите му да насърчи приятеля си да разпространи максимално статията си срещу смъртното наказание, и си мисля – съвсем анахронично, разбира се – за нашия съвременен навик „да се ужасяваме напразно“. Ето как продължава цитатът:

… но работата е там, че никой от нас не бива и не може да бъде безучастен, ако е стигнал до заключението, че не живее за себе си и за собственото си удоволствие, а за да изпълнява Божията воля, вложена в сърцето му. Ако човек не вижда страшната диващина, в която живее народът, той и не страда от това, но ако вижда и страда, това страдание неизбежно го тласка към действие, а действието облекчава страданието.

Впрочем да, има и съвети към един млад писател. Първо, второ, трето, четвърто. Нищо от това не е съвет как да се омае читателят – напротив, четвъртият съвет е точно срещу „желанието да отговориш на вкусовете и изискванията на по-голямата част от публиката“. Защото „ценността на всяко словесно произведение е в това, че то… открива на хората нещо ново, неизвестно за тях, и то най-често е противоположно на онова, което широката публика до този момент е считала за безспорно“. Значи да сме оригинални? Не, вторият съвет е срещу „желанието да бъдеш особен, оригинален, да удивиш и да поразиш читателя“. А какво тогава? Искреност, казва Толстой. И стремеж да бъдеш полезен, да отделяш доброто от злото. Иначе си се ужасявал напразно.

„Прекъсването на самсара“ от Елена Алексиева

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Преди двайсетина години от време на време имаше дискусии за важни новоизлезли книги. Не точно академични дискусии, но и не обърнати към широката публика. „Прекъсването на самсара“ рязко напомня за нуждата да се говори, да се сравняват прочити. Компетентността, струва ми се, тук е нужна не за демонстрация на ерудиция, нито за патерица на естествения процес на четене. Тя е нужна, за да се възпре бързината на прочита – и отмятането на смисъла като „намерен“.

Също толкова нужен обаче ми се струва доброволният наивитет на читателя, който не се свени да търси значението на един или друг елемент от изграждането на смисъла. От сюжетите на разказите – гробното място като мил подарък за рождения ден от семейството; зазиданият прозорец в стаята, където учител по неволя преподава солфеж, а онова другото в музиката остава несподелимо; оздравяването на една жена след дългите страхове, че животът на любимия ѝ ще продължи без нея, и в крайна сметка тя продължава, макар той да не може – през тяхната направа, финия отказ от окръгленост, от разрешение на началния конфликт, до дискретните притоци на сюжетната линия, които леко и ненатрапчиво те усъмняват във верността на първия ти прочит. Тук е нужен и читател, който ще потисне желанието си да извади поразилото го изречение, внезапното съждение, което вижда като приложимо към собствения му живот, или прекрасната приглушена поетичност на фразата. Ще го потисне, но няма да го забрави, а ще търси мястото му в общото значение на сборника.

В интервюто си за „Артефир“ Елена Алексиева говори за задръжките ни да изговорим базисното, онова, което ни определя като човешки същества. За страха от назоваване на неща като „щастие“ – и за вината, която вдъхва биологичното ни влечение към него. За необходимостта да си простим собствения стремеж да бъдем щастливи – прочетете разказите отново, един по един и обърнете внимание на онова, което героите прекрачват, за да минат нататък. На мизантропската топлота, с която Елена Алексиева им позволява това. И на изречението, с което е избрала да завърши сборника, поемайки целия риск да бъде прочетена простодушно.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-voynata-na-kopchetata/

„Войната на копчетата“ от Луи Перго

превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2016

Тази година открих в антиквариат старо издание на „Макс и Мориц“ – римуваните и илюстрирани приказки на Вилхелм Буш, които смятах, че помня отлично от детските си години. Купих си книгата със спомена за едно особено усещане в стомаха – нещо средно между отвращение и вълнение, което се събуди само като погледнах рисунките. Вкъщи открих, че всъщност май основното запомнено от цялата история е буцата в стомаха. Многократно се ужасих от кошмарите и насилието в разказаните като шеги истории. Но и ми се стори, че всъщност по някакъв начин жестоките момчета, които ще платят прескъпо за всичките си пакости, извършват някакво пречистване за читателя. Защото преминават през фантазията му какво се случва с лошите деца…

Многократно си спомнях историите на Макс и Мориц, докато четях „Войната на копчетата“. Книгата на Луи Перго е френска класика от 1912 г., която се преподава в тамошните училища. В нея вилнее аморфният детски гняв – сурова емоция, която е хем донякъде повлияна от възрастните и средата, в която растат хлапетата, хем всъщност е изобретателна и дива по своя спонтанен начин.

Две момчешки банди от съседни селца – Велран и Лонжеверн – започват война. Първата битка е вербална: обидите са толкова люти, че „дебели задници“ е една от най-безопасните за споменаване тук. После се включва боят с пръчки и голи ръце. И унижения: хванатите в плен вражески войничета са подложени на това да им бъдат отрязани… е, не ушите, въпреки всички заплахи, а копчетата на дрехите – за да се върнат голи при родителите си. Което пък неминуемо им носи още по-сурово наказание.

Самият автор, който разказва историята, не само щедро подлютена от ругатни, но и осолена със сарказъм и шеги, е преживял нещо подобно, когато е бил на 12. Впоследствие преподавал две години в селското училище и наблюдавал децата вече от тази дистанция, далеч поне от хвърленото с прашка камъче, ако не и от емоцията зад това действие. Както се разбира от биографичната бележка за Луи Перго в началото, „бил пацифист и не искал да участва в Първата световна война, но все пак бил вкаран във войската и след няколко сражения в Лотарингия и на Западния фронт загинал от приятелски огън. Тогава бил на 33 години“.

Да четеш историята като възрастен човек, който знае, че всичко това са реални случки поне в някои от нюансите си, малко успокоява морализма ти. Иначе той надава глава още от първата обида, подхвърлена от дете. Тогава като читател импулсът ти е да се възмутиш от автора – как смее да описва такива неща в детска книга? Често забравяме, че детството е една от най-жестоките арени на живота. Много от нещата, които се случват в детството, са неприемливи за възрастните. Мъченията, на които се подлагат малките, често са отвъд идеите ни за това, което гради едно общество или което заслужава един гражданин. Впрочем децата така и не успяват напълно да разберат в училище какво точно означава това – да си гражданин. А от тях някак се очаква да знаят, без много да им се помага.

Във „Войната на копчетата“ децата воюват едни с други във времето след училище и преди часа, който ще им навлече беда вкъщи. Възрастните край тях – дори когато виждат какво става – се вълнуват единствено от послушанието, а не от благоденствието им. Учителите са също толкова жестоки с тях, колкото са и хлапетата помежду си. Докато четеш, може например да си спомниш за израза „училище-мъчилище“ и за детските фантазии за лошия и жесток даскал, който тук се е развилнял из страниците.

По-страшното е, че тук-таме децата споменават по изречение, в което прозира ужасът от родителите им. Но все някак се надяваш, че ще получат подкрепа в семейството? Е, само докато едно от тях не се прибира без копчета и майка му го нарича „гамен, проклетник, свиня и разбойник“. Все отнякъде децата са чули всички тези обидни думи, нали… Същото дете не е сигурно дали белезите от пръчка са от враговете му, или от собствените му родители. Белезите са се смесили и са станали неразличими. Изглежда цяло чудо, че все пак в книгата се среща истинско другарство между членовете на бандите.

Книгата се чете бързо, с препускане. Преводът на Валентина Бояджиева те кара да искаш да тичаш през страниците – езикът е страшно хубав и жив. Ето за пример само един пасаж:

Льобрак, наежен като глиганче, с разкопчана яка, гологлав и със счупена тояга, се вряза като стоманен клин в групата на Ацтека Бродник, сграбчи врага си за гърлото, заразтърсва го като сливово дърво, макар цяло котило велранци да висяха на пешовете му, оскуба го, шамароса го, фрасна го по главата, заблъска го, след това като разбеснял се жребец яростно зараздава ритници в средата на бандата и със сила разпръсна наобиколилите го врагове.

Иска се доста труд, за да могат изречения от по 6–7 реда да се леят с такава лекота – всъщност чак на второ четене забелязах, че в целия абзац няма и една точка.

Докато четях и често клатех глава, си мислех, че колкото повече растем, толкова по-цивилизовани ставаме. Някой може да каже, че предавайки импулса на агресията, губим искреността си – сещам се за онзи рефрен, че да си любезен към непознати е да проявяваш лицемерие. Защото е трудно да си представим, че е възможно да видиш непознат и да поискаш да му се усмихнеш, вместо да го фраснеш по муцуната. Но войната, разбира се, винаги е безсмислена. И авторът на историята не е искал да бъде пращан на фронта, а да продължи да пише.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-pramatarov-sendak-petrov/

„На конци. 1968. Една действителна история“ от Веселин Праматаров

София: изд. „Кибеа“, 2021

Самата концепция на „На конци“ е достатъчно рядка, за да тръгне човек към книжарницата: графична новела от български автор, при това документална, при това за един неизвестен факт – историята на трима студенти, които публично се противопоставят на срамното участие на България в смазването на Пражката пролет.

Аха – ще си речете, – дисидентството, обяснено за деца. Не, не е това – признавам си, че разгърнах книгата под властта на тази първоначална заблуда. Имах спомени от „Стената“ на Петер Сис – картинна книга за живота отсам желязната завеса, в която всичко е навързано в проста и тъжна последователност.

Историята на Александър, Валентин и Едуард не може да бъде разказана така. За да разбереш какво е Пражката пролет, трябва да знаеш какво е Съветският съюз, какво е Чехословакия, как цяла Източна Европа се е оказала комунистическа. Какво е комунизъм, разбира се. И куп други неща. Всичко това у нас не се учи. Дори студенти не знаят какво е СССР. Историята след Втората световна война е старателно избягвана дори в гимназиите – защото била политически чувствителна, моля ви се. Резултатът е вакуум. Страховит вакуум.

Всъщност „комиксът е нещо за деца“ е заблуда, също останала от онова време. В САЩ, да речем, асоциацията би била с нещо на „Марвъл“, нещо със супергерои и супергероини във впити трика, което да предизвиква неодобрителното сумтене на възрастните. У нас си представяме Дарко с вълшебното копче (прекрасен сам по себе си, това е друга тема). През последните години художниците от проекта „Дъга“ се стремят да възродят, разширят и осъвременят представата за жанра у нас – но до налагането му като „масов език“, какъвто е другаде, има доста път. А графичната новела стъпва върху масовостта на комикса, така както „рок операта стъпва върху рока“ (по думите на Дейвид Хайду). Разбира се, през последните десетилетия тя също се е утвърдила достатъчно силно, разроила се е на поджанрове, пълни цели книжарници. У нас са излезли комай само шедьоврите на Джипи – за ценители.

Ето защо изобщо не е сигурно, че майсторството на Веселин Праматаров автоматично ще пъхне книгата в ръцете на тийнейджърите. Това обаче въобще не го обезсмисля. Напротив, точно заради целия вакуум, който я обгражда, си струва да я купите и да я прочетете, преди да я подарите – първо, защото има неща, които и вие няма да знаете; второ, защото има неща, които сме изтласкали; и трето, защото забравяме колко важно е да говорим, да разказваме какво се е случило.

Ако сме се отказали да се борим за официалния исторически разказ (този в учебната програма, защо всъщност не се борим за него, страх ли ни е?), то поне трябва задължително да споделяме частната си, биографична връзка с онова време и със знанието си за времето преди него. Книгата на Веселин Праматаров е чудесен инструмент за започване на такъв разговор – подарете я на някой млад човек и бъдете край него, докато я чете, изчакайте въпросите, които ще възникнат, и им отговорете честно според своя собствен опит. Мисля, че това е заложено в книгата като стратегия – не само да задаваш въпросите, на които можеш да отговориш, а смело да събудиш колкото може повече въпроси. Белким някой се сети, че има и друго освен пуснатото в корекома.

„В нощната кухня“ от Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2021

Издателство „Лист“ и преводачът Стефан Русинов са се заели да представят един от големите писатели и илюстратори в световната литература за деца – Морис Сендак. Отсъствието му в преводната ни книжнина е достатъчен мотив – представете си да не познаваме Астрид Линдгрен или Туве Янсон. Сендак обаче е нещо съвсем друго, така че става въпрос и за това: една цяла друга концепция какво трябва да представлява детската книга. Каква е тя?

В неговите книги текстът обикновено е оскъден и разказва история далеч извън наративните шаблони. Весел, енергичен, но и зареден с някаква подмолна тревога, която героят решително прескача. В едно интервю Сендак говори за захаросания, безопасен свят на стандартните детски четива като за гето, в което се опитваме да държим децата – нечестно и ненужно. Ако погледнем самите книги, ще видим отгласи от по-стара традиция, в която това не е така – ето, Мики от „В нощната кухня“ излиза от опеченото тесто също като в английските фолклорни стихчета и залъгалки за деца, където при срязването на пая косовете от плънката просто запяват в хор. Сендак има знакови илюстрации към приказките на Братя Грим – специално пътува до Германия, за да обиколи местата, където са записвани фолклорните им оригинали; за различни свои творби изучава например рисунките на Уилям Блейк.

Всъщност внушителната му ерудиция личи най-вече във визуалната част на работата му – в скрити препратки, които не се натрапват на читателя, но са там. При „В нощната кухня“ може да забележите например, че сградите са всъщност кутии с продукти. Че всеки от тримата пекари поразително прилича на Оливър Харди. Че градският пейзаж е от 30-те, дори стилистиката напомня тогавашните реклами, а книгата е от 70-те. Какво значи това? Можем ли да преведем сюжета и рисунките на езика на „поуката“, на внятния разказ? Не – и не бива. Децата не се страхуват от безсмислицата, казва Сендак в същото интервю. Това е възрастен страх. Впрочем той определя „В нощната кухня“ като книга за деца на 2–3 години и тя със сигурност може да бъде четена така – особено в моментите, когато пекарите вземат Мики за мляко и го замесват в тестото. Може да бъде четена на глас с гушкане и мачкане – впрочем ние също казваме на децата си, че са „сладкиши“, нали? И това не е страшно, мило е.

Не знам как е приет Сендак от българската публика, не съм питала как е приета „При дивите неща“, вече издадена от „Лист“. Подозирам, че трудно – без ореола на масовото признание, което има в Америка. Във времена, в които в родителските читателски групи може да срещнеш възмущение дори от Сутеев – задето един от героите казал „глупак“. Във времена, в които детето, изследващо света само̀ (каквито са всички важни герои в детската литература: от Пипи, хлапетата от „Питър Пан“, Алиса, Том Сойер и Хъкълбери Фин, та до Ян Бибиян), на практика не съществува, защото гетото на сигурността го има и в съвсем физически смисъл. Както писа Юлия Роне наскоро – децата, разбира се, знаят какво има отвъд, и си мълчат, за да ни пазят. Ако преодолеем собствените си страхове, може би ще ги облекчим.

„Не са чудовища“ от Никола Петров

София: Издателство за поезия „ДА“, 2021

Смятах за трета книга да избера пак художническа, но „Не са чудовища“ на Никола Петров е събитие и за нея трябва да се пише веднага. Изключително силен глас – не само за поколението си, а и въобще.

Първата дума в книгата е „здравей“ – тези стихотворения са общителни, оставят място за адресат, за „ти”. От второто изречение обаче започват да търсят същината на това общуване и така създават апория, в която то сякаш не може да бъде осъществено.

От сериозния опит за отговор на въпроса „Какво правиш?“, през вглеждането в утешителната „безобидна случка“, винаги сложена в края на съкрушителните новини, до почти манифестното (за мен) стихотворение, в което говорещият се сбогува с хтоничния си, истински език, за да приветства езика, с който може само да заяви принадлежност тук и там, „защото думите винаги са били за това“. Стихотворенията се примиряват и не се примиряват със смаляването на думите, ту си оставят път за връщане, който обаче никак не е еднозначен.

Много ме вълнува „ти“ формата в тези стихотворения – адресат може да е читателят, може да е конкретен имплицитен персонаж… но женският род въобще не улеснява нещата, защото „душа“ на български също е от женски род. Впрочем понякога е от мъжки. Може и да е онази форма на второ лице единствено число, с която споделяме собствения си опит:

Пресягаш се към смътни прилики. Напразно призоваваш въздуха на чужди силуети. Мижиш над чужди сенки.

Всъщност няма значение, защото никой с никого не съвпада, дори ти със себе си: „Свикна ли с отражението си, или пак кимаш на непознати.“ Единственото автентично движение е назад – или надолу, защото само светците или мошениците вярват на сетивата си вместо на спомена. Единственият автентичен отговор, който се чува, идва от „онези, които не могат да отговорят“ – те отвръщат „с един жест, запомнен в клетките, с кимване“.

Останалите – онези, които пъплят към кулата на Рапунцел, „палячовци, търгаши, принцове с нелепи букли“ – може да са „всевъзможна сволоч“, но не са чудовища. Те са като нас – и тъкмо това е чудовищното.

Оставям на някой друг да поговори за образността в тези стихотворения, за нейната амплитуда от „езика на възпламенените гори и бялото около зениците на туптящия дивеч“ до „кремавите коли“, които тръгват от поликлиниките есенно време, до убитото жълто на кооперациите. А също и да потърси изкушаващите литературни паралели. Никола Петров има зрял и умеещ авторски глас, но той е за близко, а не за ерудитско четене – възможно, разбира се, но далеч по-маловажно от другото. Мисля, че читателят може да извлече най-много от тези стихотворения, ако подходи към тях откровено, с честна тромавост.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-razgovorite-cesar-aira/

„Разговорите“ от Сесар Айра

превод от испански Нева Мичева, изд. „Лист“, 2018

С удоволствие продължавам линията, която Севда Семер започна с предишния текст за рубриката. Тя писа за интервютата на Йордан Радичков и за ценността на разговора. Някак се повлиях и от това, когато реших да посегна за първи път към Сесар Айра. Със сигурност няма да е и последен, защото вече се сдобих и с останалите български издания на аржентинския писател. Той има над сто книги и ще се радвам колкото може повече от тях да бъдат преведени както тази от Нева Мичева – майсторски и с прекрасен послеслов, разкриващ детайли от работата ѝ.

Романът бляскаво и разточително защитава аксиомата на Джон Дън, че „никой човек не е остров, затворен в себе си“. Необходими са срещи, близост, приятелство, дълбочина и интимност. В случая един застаряващ рентиер всяка нощ, преди да заспи, си припомня разговорите през деня с някого от близките си приятели. Те с удоволствие и свобода на мисълта нищят различни проблеми в кафенета и на богати вечери.

Във фокуса на разговора им този път е филм, който главният герой и негов приятел са гледали за разтуха вечерта по кабелната телевизия. Проблемът е, че са го гледали с не едно или две прекъсвания. Заради телефонни обаждания (включително и помежду си) и посещения до тоалетната. Интерпретациите и анализите им са главозамайващи. Покриват диапазона от рационалност до свръхинтерпретативен абсурд и от усещане за разочарование и приятелско предателство до преоткрита взаимна важност.

В един момент от основно значение се оказва това, че актьорът, играещ самотен козар в украинските планини, не е свалил личния си часовник „Ролекс“ и така разваля илюзията и разпердушинва правдоподобността. Едва към края на книгата става ясно защо това не е чак такъв проблем. Но междувременно се разиграват всевъзможни лупинги и битки на тълкувания, препирни с всякакви аргументи и доводи в една игра на стъклени перли. Играта, естествено, замира, когато достига точката, след която нищо не може да се каже. И когато е редно да се замълчи и поне за кратко всеки да остане сам със себе си.

Докато четях, непрекъснато се подсещах за легендарния текст от 1959 г. на Цветан Стоянов – „За хубавите разговори“. Там той пише:

Нищо никога не е било създадено без хубав разговор – нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва сам със себе си, за да може работата му да върви. 

Категорично ще се съглася.

Когато си мисля за книги, ми се случва да си представям хора, които разговарят. Често има произведения (а и хора), за които се казва, че „ни говорят“. Замислих се защо е така. И защо разговорът често е толкова труден. Дори и за експерти и виртуози като героите на Айра. Особено труден е в травматично време като сегашното. Травмата обикновено се свързва с мълчание, с обезсилване, с нещо неизговоримо, докато говоренето и разговорът – по-скоро със сила, с равенство, със свобода.

Замислих се и какво е нужно, за да го има диалога. Но не учтивата размяна на информативни и всекидневни реплики (това, което Хайдегер критично нарича Gerede, или дърдорене), а същинския разговор между двама човеци. Запитах се какви са необходимите и достатъчни условия за близост в едно дистанцирано и допълнително отдалечаващо се общество, в което има пандемия от самота и изолация още преди настъпването на другата пандемия?

Какво е нужно?

Обща или споделена ценностна и културна рамка? Може би. Взаимно познаване на контекста на другия човек? Може би. Доверие? Със сигурност. За съжаление, дълбокото любопитство и откровеното доверие са в нищета и криза. Това е споходило и идеята за цялостност и интегралност – на микро и макро човешко и социално ниво.

Тогава какво може да се направи? При това с взаимност и реципрочност, без мъченичество и жертви, без властово надмощие, без усещане за унижение, манипулация, злоупотреба или грабеж. Как може и въобще може ли да се култивира като автентична ценност нуждата от пълнокръвно и дълбинно общуване, след като господстващият цивилизационен разказ говори главно за консумация, бърз и пристрастяващ допаминов шок и безкритична повърхностност? Ако днес информацията се разпространява най-вече и най-бързо виртуално, то какво тогава е положението на реалното? И как действително общуват хората?

Атомизирането, самотата, суетата, безсънието не са само заради глобалното затопляне, политическата криза и световната здравна ситуация. Общуването може би е в стагнация и поради липса на съвпадане със себе си. Ако не си на „ти“ със себе си, то как ще си на „ти“ с другия, с живота, с работата, с кариерата, с личната и семейната си история, как ще излезеш от неудовлетвореност, тъга или депресия?

Сигурен съм, че някъде под повърхността има крайна нужда от диалог.

От „пълни приказки“ и свързване. От упражнения за емоционална интелигентност. От познание за нюансите на човешкото. От прозрачност и яснота. Убеден съм, че зад всички фасади и аватари в реални и социални мрежи стои първично желание за разпознаване и близост, с които безочливо се злоупотребява с цел печалба, търгуване със субектност, комодификация на доскоро некомодифицируеми човешки измерения, експлоатиране на едни от най-лошите възможни човешки качества и забележително неглижиране на най-ценните и най-добрите.

Сесар Айра по зашеметяващ начин е на страната на дълбочината. Той показва как сърцевината на един човешки живот може да е именно разговорът. Необходим като слънце, въздух и вода.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-dunn-boyadzhiev-elmy/

„Видове любов“ от Стивън Дън

превод от английски Христина Керанова, Бургас: ИК „Знаци“, 2014

Стихотворенията на Стивън Дън са като картина на Хопър – човек, който е сам, макар в картината да има други, и усещане за други, и болезнено, споделено желание за близост. Застинал в неумението, в невъзможността да преодолее някаква бариера. В едно (невключено в тази книга) стихотворение той пише: „Дори умните жени се залъгват, / макар най-умните да знаят, че общуването е форма на сдържане, / реклама на интимността, докато сърцето се крие в своя малък джоб от думи.“

Или: стихотворенията на Стивън Дън са като разкази на Карвър или Ъпдайк – семейни истории, в които сюблимното е в луфтовете между обикновените неща, в несигурността дали го има. В едно от тях (вече от тази книга) едро куче напада съпругата му, случайна кола блъсва кучето и трите – неговата жена, водачката на автомобила и собственичката на кучето – страдат заедно и съвършено различно, а той е изправен пред собствената си неспособност да измисли подобен завършек. В друго стихотворение мъжът се прибира, изпълнен с желание да докосне всички – двете кучета, децата, съпругата си, котката. И всички, като никога, имат същата потребност – но само по съвпадение, само защото се е случило времето да е хубаво.

Тази година Стивън Дън почина – на рождения си ден, на 82 години. Това е и поводът да препрочетем книгата, макар да не е съвсем нова.

По принцип не обичам двуезичните издания, но в случая си давам сметка, че това е щедро решение за двуезичния читател – а в някакъв смисъл потенциалният български читател на Стивън Дън е именно такъв. Не знам дали ще се впечатли от наградата „Пулицър“ или останалите отличия, от принадлежността му (или не) към различни поколения. По-скоро, ако потърси и други книги на Дън, подтикът ще е личен, не желание за „наваксване“ с литературен престиж. Аз го усетих.

„Епистолариум“ от Цочо Бояджиев

София: Издателство за поезия „ДА“, 2021

В статията си в „К“ за „Обратното на слънчогледа“ Марин Бодаков писа: „Това е книга на раздялата след раздялата, на тъгата след тъгата.“ Като че няма нищо по-окончателно. Още повече че става въпрос за избраната поезия на Цочо Бояджиев, писана през десетилетия. И все пак новата му книга „Епистолариум“ се опитва да прекрачи отвъд – между човек и човек е имало думи.

Може ли общуването да спре, когато думите са тук? Цочо Бояджиев внимателно изрязва парчета от писма и им отговаря. И тази поезия е смирена пред границите на онова, което не ѝ е дадено – разговора като ромон, в който „отвързани са думите от смисъла / и смисълът е, че са твои думи“, конкретиката на плана да отидеш с някого в Жеравна, вместо да оставиш Жеравна да се разпадне на звуковите си и семантични асоциации. Дори божественото в поезията не е достатъчно – защото „бог движи ръката на поета, / но трябва си и гъшето перо“.

Не е „хватка“ замисълът на книгата, а опит за захващане, за задържане. И в същото време – за отваряне на процеп, в който думите да продължат да бъдат част от разговор. Процеп, в който читателят отчаяно ще се опита да пропъхне и своите думи, макар и пощальонът да е ненадежден и злоумишлен. Щадяща и безутешна е тази поезия, заскобяваща своето майсторство, да не заглуши нещо по-важно.

Понеже „едва сега най-сетне проумявам / защо му е на словото да става плът“.

„Направени от вина“ от Йоанна Елми

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Бистър, резлив като утринен студ е дебютният роман на Йоанна Елми. Изреченията вървят бързо, не си позволяват да се шляят – да се казва, каквото има да се казва; шляенето е привилегия на други времена. Книгата не си поставя за цел да разкаже за Прехода, нито за нелегалната емиграция, нито за живота на три поколения жени и болката, преживявана като вина. Просто разказва, както се отварят шкафове в опустяла къща. Виждате сами.

Не знам къде ще ви се появи усещането за „вербатим“ – знаете, онзи театър, в който актьорите произнасят реално записани от очевидците думи. На мен – още от първите страници, от зарязаната сама родилка и студената ръка на лекаря, който оставя върху корема ѝ банкнота, да си купела нещо от лавката. И нататък, още много.

Толкова бяхме взрени в обобщенията преди и след Десети, че сме пълни с несподелим опит. Опитвам да чета Елми в контекста на емигрантската литература, примерно Джумпа Лахири, опитвам с ключа на „Истории от 90-те“ – не е това, има от това, но е друго. Благодарна съм, че почти няма обобщения или са заскобени в диалог, сложени до други, съмнителни. Благодарна съм за индивидуалността на образите, защото така им вярвам.

Най-доброто обобщение е още в началото: героинята Яна търси в интернет нещо за катастрофата, на която е станала свидетел, търси по ключови думи – и открива поредица от подобни сблъсъци, жертвата на които е можела да бъде тя.

Ей така се чувства и читателят.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник